ЛИЙ БАРДУГО

Превод от английски език Милена Илиева

ЕГМОНТ
ГРИША
Воини от Втора армия Магистри на Малката наука

КОРПОРАЛКИ
(О РДЕНЪТ НА ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ) СЪРЦЕЛОМИ
ЛЕЧИТЕЛИ

ЕТЕРАЛКИ
(О РДЕНЪТ НА ПРИЗОВАВАЩИТЕ) ВИХРОТВОРЦИ
ОГНЕТВОРЦИ
ВЪЛНОТВОРЦИ

МАТЕРИАЛКИ
(О РДЕНЪТ НА Ф АБРИКАТОРИТЕ) ДУРАСТИ АЛКЕМИЦИ

ЦАРЯТ
ДЕМОН
 1
КРАЛИЦА МАКИ

Маки Кир-Табан, Родена от небесата, беше последната от дълга линия кралици.

„И те са били глупачки от първата до последната - мислеше си тя, четеше поканата и сърцето й
препускаше. - Заради тях това ми дойде до главата сега. “
По лицето й нямаше гняв. Гладките й страни не се зачервиха. Тя беше кралица и се държеше подобаващо
- изправен гръб, благородна осанка, спокойно изражение. Пръстите й не трепереха, макар че всяко
мускулче в тялото й копнееше да смачка изисканата покана на малка топчица.
„Цар Николай Ланцов, велик херцог на Удова, едноличен суверен на великата равкийска нация, и
принцеса Ери Кир-Табан, Щерка на небесата, най-ефирната от рода Табан, канят кралица Маки Кир-Табан
на брачна церемония в царския параклис в Ос Олта. “
Сватбата щеше да се състои след един месец. Достатъчно време прислугата да опакова подходящите
рокли и бижута, Маки да избере кралската си свита и да подготви ескорта си от Тавгарад, елитните
гвардейки, които охраняваха семейст- бото й, откакто първата кралица Табан седнала на трона.
Достатъчно време да стигне до Ос Олта по земя или с новите луксозни въздушни кораби, които
инженерите й бяха построили.
Предостатъчно време, една умна кралица да започне война.
В момента обаче Маки трябваше да изиграе представление за министрите в съвещателната зала. Майка
й беше починала преди няма и месец. По правило короната трябваше да се върне при бабата на Маки, но
Лейти Кир-Табан наближаваше осемдесет и не искаше да се главоболи повече с дъжавното управление.
Предпочиташе да подрязва розите си и да се разхожда на воля с върволицата от забележително красиви
любовници, затова беше благословила официално Маки и се бе оттеглила. Коронясаха Маки броени дни
след погребението на майка й. Управлението й беше още прощъпалче, но Маки възнамеряваше да
управлява дълго. Да осигури добър живот на поданиците си, нов златен век, а за тази цел имаше нужда от
подкрепата на министрите си, които я гледаха сьс затаен дъх и в очакване.
- Няма писмо от Ери - каза тя и се облегна назад на трона си. Отпусна поканата в скута си и реши да свъси
леко чело. - Това ме тревожи.
- Трябва да се радваме - каза министър Наг. Носеше тъмнозелено палто с лъскави копчета на
бюрократичната каста, като всички министри, е два кръстосани ключа на шуаните, закачени на ревера.
Погледнати отстрани, министрите приличаха на горичка от строги дървета. - Нали точно на това се
надявахме? Венчавка, която да подпечата съюза между народите ни?
„На това сте се надявали вие. Ако зависеше от вас, щяхме да се крием зад планините си во веки веков. “
- Да - отвърна тя с усмивка. - Именно затова поехме риска да изпратим скъпата си принцеса Ери в онази
варварска земя. Но тя е трябвало да ни напише писмо собственоръчно, да ни даде знак, че всичко е наред.
Министерската Зихун се изкашля дискретно.
- Ваше най-небесно Величество, може би Ери просто се е примирила с положението, но не се чувства
щастлива. Тя винаги е странила от обществения живот, а да се озове толкова далече от дома си едва ли й
е по вкуса.
- Ние сме Табан. Искаме онова, от което се нуждае родината ни.
Министерската кимна почтително.
- Разбира се, Ваше Величество. Да напишем ли отговора ви?
- Ще го направя лично - каза кралицата. - В знак на уважение. Нека започнем това ново сътрудничество
както трябва.
- Отлично, Ваше Величество - отвърна Наг, сякаш Маки беше направила крайно изискан реверанс.
Незнайно защо одобрението на министъра я ядоса дори повече от възражението му.
Тя стана от трона и министрите отстъпиха едновременно назад, както изискваше протоколът. Маки
слезе от подиума и пое по дългия коридор към своите покои, следвана плътно от тавгарадската си охрана.
Коприненият шлейф на роклята й шумолеше по мраморния под досущ като тихите въздишки на
притеснен министър. Маки знаеше точно колко крачки има от съвещателната зала до убежището на
покоите й. Беше изминавала това разстояние безброй пъти с майка си и с баба си преди това. Сега броеше
в обратен ред - петдесет и шест, петдесет и пет - с надежда да успокои страховете си и да подреди мислите
си.
Долавяше присъствието на министър Юруей зад себе си, макар тихите му стъпки да потъваха в тропота
на тавгарадските ботуши. Все едно призрак ходи по петите ти. Ако кажеше на гвардейките си да му
прережат гърлото, те щяха да го сторят без колебание. А после, когато я изправеха на съд за убийство,
което се случваше дори на кралиците в Шу Хан, щяха да дадат показания срещу нея.
Маки мина под една позлатена арка и влезе в малка приемна, настлана с плочи от зеленикав мрамор. Даде
знак на прислугата да излезе и нареди на гвардейките си да не я безпокоят.
Юруей продължи след нея през дневната и музикалната стая, докато не влязоха в голямата зала, където
като малка Маки бе седяла до майка си и бе слушала разказите за първите кралици Табан - воини със
свита от опитомени соколи, които слезли от най-високите планини в Сикурзой, за да владеят шуанския
народ. Табан Йенок-юн, така ги наричаха. Бурята, която останала.
Дворецът бил построен от онези първи кралици и си оставаше истинско чудо на архитектурата и
инженерната мисъл. Принадлежеше на Таванската династия. Принадлежеше на народа. И за този кратък
отрязък от време - само няколко премерени крачки в марша на таванската кръвна линия - принадлежеше
на Маки. Настроението й се подобри, щом влязоха в Двора на златното крило. Обгърна я позлатен светлик
и звук от течаща вода, изящните арки на просторната тераса бяха като рамка на подрязаните живи
плетове и танцуващите фонтани в царските градини долу, а отвъд тях - сливовите градини на Амрат Йен,
където дърветата бяха подредени по конец като полк от войници. В Равка беше зима, но тук, в
благословената земя на Шу Хан, слънцето още топлеше.
Маки излезе на терасата. Само тук можеше да говори свободно, далече от любопитните очи и уши на
прислуга и шпиони. На зелената стъклена маса имаше две кани - едната с вода, другата с вино - и поднос с
късни смокини. Племенницата й Акени си играеше в градината долу с едно от момчетата на градинаря.
Ако Маки не заченеше дъщери с някого от консортите си, вече беше решила, че един ден Акени ще
наследи короната. Не беше най-голямата от момичетата Табан, но дори на осем беше ясно, че е най-
умната. Неочаквано впрочем - майка й беше дълбокомислена колкото десертна чиния.
- Лельо Маки! - извика Акени. - Намерихме птиче гнездо!
Синчето на градинаря мълчеше и не поглеждаше към кралицата, стоеше встрани от другарчето си с
наведена глава.
- Не пипайте яйцата - извика им Маки от терасата. - Гледайте, но не пипайте.
- Добре. Искаш ли да ти набера цветя?
- Донеси ми една слива.
- Но те още са зелени!
- Нищо, донеси ми една и ще ти разкажа приказка.
Гледаше как децата тичат към южната стена на градината. Плодовете растяха по високите клони и
трудно щяха да ги стигнат. Задачата изискваше време и изобретателност.
- Тя е добро дете - каза Юруей откъм арката зад нея. - Но може би твърде послушна, за да стане добра
кралица.
Маки не му обърна внимание.
- Принцеса Ери е жива - каза той.
Маки грабна едната кана, метна я сьс сила през парапета и тя се разби върху плочника долу.
Дръпна силно тънките завеси от прозореца, откачи ги от корниза, после ги разкъса с нокти.
Зарови лице в копринените възглавници и изкрещя.
Всъщност не направи нищо такова.
Просто остави поканата на масата и свали тежката корона от главата си. Беше от чиста платина, тежеше
от инкрустираните изумруди и й причиняваше болки във врата. Остави я до смокините и си наля чаша
вино. Обикновено прислугата се грижеше за тези неща, но в момента Маки не искаше да й се мотаят в
краката.
Юруей излезе на терасата и си наля вино, без да иска разрешение.
- Сестра ви не трябваше да е жива.
Принцеса Ери Кир-Табан, любимката на народа, най-скъпата на всички шуани... по причини, които
Маки така и не можеше да проумее. Ери не беше нито особено умна, нито красива или интересна.
Усмихваше се превзето и свиреше на катуур, толкоз. И въпреки това я обожаваха.
Ери трябваше да е мъртва. Какво ли се е объркало? Маки беше планирала всичко. По план цар Николай
и принцеса Ери щяха да умрат, а вината за покушенията да се стовари върху Фйерда. И тогава, като
отмъщение за непрежалимата загуба на скъпата си сестра, Маки щеше да нахлуе с армиите си в
обезглавената Равка, да вкара всички Гриша в кергудската програма и после да използва Равка като
плацдарм за войната си с фйерданите.
Беше подбрала внимателно своя агент - Маю Кир-Каат беше гвардейка от личния тавгарадски ескорт на
принцеса Ери. Беше млада, владееше отлично меча и другите бойни изкуства, но най-важно - беше
уязвима. Имаше брат близнак, който изчезнал от взвода си. На семейството беше съобщено, че е загинал в
битка, но Маю се беше досетила за истината. Брат й беше избран да стане кергуд, вкаран в програмата
„Желязно сърце“, за да стане там по-силен, по-смъртоносен и не докрай човек. Маю беше паднала на
колене с молба да го освободят преди промяната и да го върнат на служба като обикновен войник.
Кралица Маки знаеше, че процесът, превръщащ обикновен човек в кергуд - който включваше спойка на
гришанска стомана с костите, прикрепване на механични крила и други подобрения, - е болезнен.
Говореше се обаче, че процесът води и до друго - войниците в програмата излизат променени не само
телесно, кергудите губят някаква фундаментална част от себе си по време на трансформацията, сякаш
нечовешката болка унищожава онова, което ги е правило хора. И Маю Кир- Каат не искаше брат й да
преживее това. Двамата бяха близнаци, кебен. Най-близката възможна връзка. Маю беше готова да
отнеме собствения си живот и живота на един цар, за да спаси братчето си.
Кралица Маки остави виното си и вместо това си наля чаша вода. Умът й трябваше да е ясен за
предстоящото. От дойката си знаеше, че и тя е била близначка, но брат й се е появил на белия свят
мъртвороден. „Изяла си силата му“, прошепнала бе дойката и Маки разбра, че един ден ще бъде кралица.
Какво ли щеше да стане, ако брат й беше оцелял? Каква ли щеше да е Маки тогава?
Вече нямаше значение.
Царят на Равка си беше жив и здрав.
 Сестра й - също.
Лошо. Колко лошо обаче? Николай Ланцов знаеше ли за заговора? Удържала ли е Маю, или се е
пречупила и е признала на Ери за истинския план? Не. Абсурд. Връзката между кебен беше достатъчно
силна.
- Тази покана ми прилича на капан - каза тя.
- Повечето сватби са такива, до живот.
- Спести ми остроумието си, Юруей. Ако цар Николай знае...
- Може ли да докаже нещо?
- Въпросът е какво знае Ери и колко е склонна да сподели с него.
- Сестра ви е нежна душа. Никога не би повярвала, че сте способна на нещо такова, и със сигурност не би
говорила лошо за вас.
Маки размаха поканата в лицето му.
- Обясни ми това тогава!
- Може би се е влюбила. Чувам, че царят е истински чаровник.
- Не говори глупости.
Принцеса Ери беше заела мястото на Маю в Тавгарад. А Маю се беше преструвала на принцеса Ери.
Задачата й беше да се сближи с цар Николай, да го убие, после да отнеме и своя живот. Ери беше
запозната с плана, но само дотук. Шуанските армии щяха да навлязат в Равка, сраженията щяха да вземат
много жертви, а гвардейките на принцесата имаха заповеди Ери да е една от загиналите. Официално се
числяха към свитата на Ери, но изпълняваха заповедите на кралицата. Министрите на Маки не знаеха за
плана. Какво се беше объркало тогава?
- Трябва да отидеше на сватбата - говореше Юруей. - Противното би повдигнало нежелани въпроси сред
министрите. Така де, сватбата ще увенчае плановете им за мир. Очакват от вас да сте доволна и
развълнувана.
- А не бях ли достатъчно доволна и развълнувана?
- Бяхте съвършената кралица както винаги. Само аз забелязах знаците.
- Хората, които виждат твърде много, често губят очите си.
- А кралици, които нямат доверие никому, често губят трона си.
Маки обърна рязко глава към него.
- Какво по-точно имаш предвид?
Единствен Юруей знаеше истината, при това не само подробностите от плана й да убие равкийския цар
и собствената си сестра. Юруей беше личен лекар на майка й и баба й. Именно той беше присъствал като
свидетел и бе чул как кралица Кейен Кир-Табан на смъртния си одър посочва Ери, а не Маки за своя
наследница. Таванските кралици имаха правото сами да посочат наследницата си и това почти без
изключение беше най-голямата дъщеря. Така е било в течение на стотици години. Маки беше родена да
бъде кралица. Родена и отгледана да управлява. Беше силна като гвардейките от Тавгарад, яздеше
отлично, беше гениален стратег и хитра като лисица. И въпреки това... Майка й беше избрала Ери.
Меката, сладка, любима Ери, която народът обожаваше.
- Обещай ми - казала бе майка й. - Обещай, че ще се съобразиш с желанието ми. Закълни се в Шестте
воини.
- Обещавам - прошепнала бе Маки.
Юруей беше чул всичко. Той беше съветник на майка й открай време, толкова стар, че Маки можеше
само да гадае на колко години е. Години, които определено не му личаха. Маки помнеше как го погледна
тогава, помнеше воднистите очи върху набръчканото му лице, гледаше го и се питаше дали е казал на
майка й за общите им въжделения, за тайните експерименти, за кергудската програма, която бяха създали
заедно. И всичко това щеше да свърши, ако Ери се възкачеше на трона.
- Но Ери не иска да, управлява... - опитала бе тя да разубеди майка си.
- Само защото винаги е смятала, че ти ще си следващата кралица.
Маки взе ръката й в своите.
- Така и трябва. Цял живот се подготвям за това.
- Да, но уроците не те научиха на доброта. Никой частен учител не успя да те научи на милосърдие.
Сърцето ти е жадно за война, не знам защо.
- Такова е сърцето на сокола - каза с гордост Маки. - Сърцето на Хан.
- Такава е волята на сокола, не сърцето. Има разлика. Закълни се, че ще го направиш. Ти си Табан. Ние
искаме онова, от което се нуждае родината, а народът ни има нужда от Ери.
Маки не плака, не спори - просто се закле.
А после майка й издъхна. Маки се помоли чинно на Шестте воини, запали свещи за падналите табански
кралици. Оправи косата си, приглади с ръце копринената си рокля. Много скоро щеше да облече синьо,
цвета на траура. А имаше да скърби за много неща - загубила бе и майка си, и короната.
- Ти ли ще кажеш на Ери, или аз? - попитала бе Юруей.
- Какво да й кажа?
- Майка ми...
- Аз нищо не чух. Радвам се, че кралицата си отиде в покой.
И така се роди пактът им над изстиващия труп. Така създадоха нова кралица.
Сега Маки облегна ръце на парапета и вдиша ароматите на градината - жасмин и сладки портокали.
Заслуша се в смеха на племенницата си и момчето на градинаря. Отнела бе короната на сестра си, без да
предполага, че така няма да реши нищо, че и занапред ще се състезава безкрай с милата и отвеяна Ери.
Само едно нещо можеше да сложи край на това
страдание.
- Ще отида на сватбата й. Но първо трябва да изпратя едно писмо.
Юруей се приближи.
- Какво сте намислили? Знаете, че министрите ще прочетат писмото, дори да е запечатано.
- Не съм глупачка.
- Човек може да е глупав, без да е глупак. Ако...
Юруей млъкна изведнъж.
- Какво? - попита Маки и погледна в посоката, където гледаше той.
Сянка се движеше по сливовите горички оттатък дворцовата стена. Маки погледна нагоре, очакваше да
види въздушен кораб, но небето беше празно. Сянката растеше, разливаше се като петно, бързаше към
тях. Дърветата по пътя й се сриваха, клоните им почерняваха и изчезваха, на тяхно място оставаха само
сивкава земя и струйки дим.
- Какво е това?! - ахна Юруей.
- Акени! - изпищя кралицата. - Акени, слез от дървото! Махни се оттам, бягай!
- Бера сливи! - извика през смях момичето.
- Веднага!
Акени не виждаше над стената, не виждаше черния прилив на смърт, който прииждаше без звук.
- Стража! - писна кралицата. - Помогнете й!
Твърде късно, уви. Сянката се плъзна над дворцовата стена, зачерни златистите тухли, захлупи
сливовото дърво. Сякаш тъмен воал се спусна върху Акени и момчето на градинаря, угаси смеха им.
- Не! - извика Маки.
- Кралице моя - каза с треперещ глас Юруей. - Трябва да бягате..
Но чумата бе спряла точно на ръба на фонтана, границата се виждаше ясно като следа от приливна
вълна върху пясък. Всичко, до което се беше докоснала, лежеше сиво, сьси- пано. Всичко напред, всичко
недокоснато, беше зелено, тучно, пълно с живот.
- Акени... - изхлипа кралицата.
Отговори й само вятърът. Духаше откъм овощните градини и разпръскваше последните рехави пипала
на сянката. Докато от нея не остана нищо, докато не остана само сладкият аромат на цветя, обърнали
ведри лица към слънцето.
2
НИНА
Соленият въздух лепнеше по небцето й, звуците на пазарището я заливаха - продавачи хвалеха стоката си,
чайки врещяха в пристанището на Дйерхолм, моряци си подвикваха на корабите. Нина вдигна глава да
погледне билото на скалния хълм, където Леденият палат се издигаше над всичко това, високите му бели
стени грееха като оглозгана кост. Погледна го и потръпна. Приятно беше да излезе навън, далече от
тесните стаички на Белия остров, само дето пак имаше чувството, че древният замък я следи с поглед
неотклонно, че чува тихия му шепот в ушите си. „Знам каква си. Нямаш място тук. “
- Млъкни, ако обичаш - промърмори тя.
- Ъ? - хвърли й поглед Хане, докато двете вървяха по кея.
- Нищо - побърза да отговори Нина.
Да говориш на неодушевени предмети е лош знак. Твърде дълго беше затворена не само в Ледения
палат, а и в тялото на Мила Яндерсдат. Лицето и фигурата й бяха променени драстично, за да скрият коя е
в действителност. Нина хвърли още един яден поглед на палата. Стените му се славеха като
непробиваеми, уж никоя вражеска армия не била прониквала зад тях. Да, ама нейните приятели бяха
проникнали, и още как. Взривили бяха дупка в дебелите зидове, при това с фйердански танк. Но това беше
преди. Сега? Сега Нина беше като мишчица - възголяма руса мишка с тежки поли, - която гризе основите
на Ледения палат.
Спря пред сергия с вълнени изделия, пълна с традиционните елечета и шалове, които местните носеха
за Винеткяла. Нина трябваше да признае крайно неохотно, че Дйерхолм я очарова от пръв поглед. Беше
чист и подреден по фйердански, къщите му - боядисани в розово, синьо и жълто и сгушени една в друга
покрай брега, сякаш да си пазят топло. Повечето градове, които беше виждала (колко ли бяха станали, на
колко езика беше говорила в тези многобройни градове? ), бяха организирани около централен площад
или главна улица, но Дйерхолм беше различен. Морето беше неговото препитание, затова пазарът се
точеше покрай бреговата линия и пристанището, дюкяни, колички и сергии предлагаха прясна риба,
сушено месо, тесто, увито около горещи шишове и печено на въглища, а после поръсено със захар.
Каменните зали на Ледения палат бяха студени и негостоприемни, но тук, долу, беше истинско гъмжило.
Накъдето и да погледнеш, виждаш нещо, което ти напомня за Дйел. Клонки от свещен ясен, вързани на
възли или оформени като сърца в очакване на зимния празник Винеткяла. По това време на годината в
Равка се подготвяха за празника на Свети Николай. А тази година се подготвяха и за война. Мисъл, която
тежеше в сърцето й всяка нощ на заспиване, затъкваше гърлото й денем. Народът й беше в опасност, а
вместо да му помогне, - тя разглеждаше плетени шапки и шалове на вражеска територия.
Хане стоеше до нея с дебело светлолилаво палто, на чийто фон смуглата й кожа грееше въпреки
облачния ден, и с хубава плетена шапка, която да крие късата й коса. Нина мразеше да е затворена в
Ледения палат, но за Хане ограни- ченияша бяха още по-нетърпими. Девойката страдаше по изгубеното
уединение на гората, копнееше да тича и да язди на воля, да вдиша с дълбоки гърди свежия мирис на сняг
и борове. Беше дошла с Нина охотно в палата, но дългите дни на любезни разговори сьс скучни хора на
трапезата несъмнено я гнетяха. Дори това бегло подобие на свобода - разходка по пазара в присъствието
на родители и охрана - беше заруменило страните й. Очите й грееха отново.
- Мила! Хане! - извика им Илва. - Не се отдалечавайте.
Хане завъртя очи и взе кълбо синя прежда от сергията.
- Сякаш сме деца.
Нина погледна през рамо. Родителите на Хане - Ярл и Илва Брум, вървяха по кея само на няколко метра
зад тях и привличаха възхитени погледи - Илва в топло кафяво палто и кожа от червена лисица на врата,
Брум с омразната черна униформа и сребърния вълк на дрюскеле, бродиран върху ръкава. Следваха ги
двама млади ловци на вещици с гладко избръснати лица и дълги руси коси. Едва след като завършеха
обучението си и чуеха думите на Дйел на празника Хрингкяла, щяха да получат правото да си пуснат
брада. Да тръгнат по широкия свят и да убиват гришани.
- Папа, май ще има някакво представление - каза Хане и посочи напред, където някакви хора сглобяваха
импровизирана сцена на кея. - Може ли да погледаме?
Брум се намръщи леко.
- Да не е някоя трупа от Керч? С маските и неприличните шегички?
„Де да бяха“, помисли си угнетено Нина. Шумът на пъстрите кетердамски улици й липсваше до болка.
Предпочиташе да изгледа сто кичозни представления на „Комедия Брута“ пред петте безкрайни действия
на фйерданската опера, които се бе наложило да изтърпи предната вечер. Хане постоянно я ръгаше с
лакът, за да не заспи.
- Хъркаш - прошепнало беше момичето с насълзени от потиснат смях очи.
А когато Илва видя зачервените и влажни очи на щерка си, я потупа одобрително по коляното.
- Много вълнуващо представление, нали?
Хане успя да кимне мълчаливо и да стисне за миг ръката на Нина.
- О, Ярл - каза сега Илва на съпруга си. - Сигурна съм, че ще е нещо напълно прилично.
- Добре - отстъпи Брум и всички тръгнаха към сцената, а продавачът на вълнени изделия ги изгледа
разочаровано. - Просто не ми харесва накъде вървят нещата. Развала. Ерес. И то тук, в столицата. Виж
там. - Посочи една опожарена фасада наблизо. Касапница, вероятно, с изпочупени прозорци и черни от
сажди стени. - Опожарихме я онази вечер. При обиска хората ни намерили олтар на така наречената
Слънчева светица и на другата... как й беше името? Линеа, на водите?
- Леони - поправи го тихичко Хане.
Нина беше чула за акцията от контактите си с Хрингса, мрежата от шпиони, която се опитваше да
изведе гришаните от Фйерда. Стоката на касапина била изхвърлена на улицата, рафтовете и шкафовете -
разбити. Точно така бяха намерили скритите реликви, кост от пръста на Слънчевата светица и нарисувана
от любител икона на красивата Леони със сплетени на плитки коси и високо вдигнати ръце, които
извличат отровата от река и спасяват жителите на провинциално градче.
- И сякаш не стига, че почитат светците - говореше Брум и размахваше пръст, все едно намира това за
лична обида. - Не, вече твърдят, че Гриша са любимите деца на Дйел. И че силите им са знак за неговата
благословия.
Думите пронизаха Нина в сърцето. Нещо подобно бе казал и Матиас. Точно преди да умре. Приятелството
с Хане й беше помогнало да се изцели донякъде от тази рана. Мисията също беше помогнала, но болката
оставаше и едва ли щеше да се махне някога. А Матиас, той си беше отишъл млад, преждевременно, преди
да е открил собствената си мисия в живота. „Създаден съм да те пазя, любов моя. Защитих те. До самия
край. "
Нина преглътна буцата в гърлото си и успя да каже: -Хане, искаш ли да си вземем медовина?,
Би предпочела вино или нещо по-силно, но на фйерданските жени беше забранено да пият алкохол,
особено на публично място. Продавачът на медовина се ухили насреща им, а после спря поглед върху
униформата на Брум и ченето му увисна.
- Командир Брум! Да предложа топли напитки на семейството ви? Човек има нужда да се сгрее в студен
ден като днешния.
Продавачът беше с широки плещи, дебел врат и дълги рижи мустаци. На китките му бяха татуирани
вълни. Дали не е бил моряк в миналото? Или нещо повече?
Ярл Брум се здрависа с продавача, а Нина потръпна зиморничаво. Сякаш се бе озовала на две места
едновременно. Преди близо две години и само на няколко метра оттук се беше сражавала с Брум. Беше се
изправила лице в лице с командира на дрюскеле, но не като кротката Мила, а като самата себе си - Нина
Зеник, сьрцеломката, надрусана с юрда парем. Благодарение на дрогата бе повалила стотици войници
наведнъж. Благодарение на дрогата куршумите им не можеха да я наранят. На висока цена, уви - онази
дрога беше променила завинаги гришанската й дарба, дала й бе сила над мъртвите вместо над живите. В
онзи паметен ден Нина пощади живота на Брум, само му отпори скалпа. Заради нея той беше плешив сега,
заради нея носеше грозния белег като дебела розова опашка на плъх, завита около главата му.
Матиас я беше помолил да прояви милост - към братята му и към мъжа, когото до неотдавна смяташе за
свой втори баща. Нина и до ден днешен не знаеше дали е постъпила правилно тогава. Ако беше убила
Брум, нямаше да срещне Хане. Вероятно не би се върнала във Фйерда. Матиас можеше още да е жив.
Замислеше ли се за миналото, затъваше там, изгубваше се сред всичко неслучило се. А не можеше да си
позволи това. Защото въпреки фалшивото си име и фалшивата външност, която носеше благодарение на
Женя и изключителните й шивашки умения, Нина беше Гриша, войник от Втора армия и равкийски
шпионин.
„Стегни се, Зеник", смъмри се мислено тя.
Брум понечи да плати на продавача, но мустакатият отказа да му вземе парите.
- Подарък за Винеткяла, командире. Нека нощите ви са кратки, а чашата ви винаги да е пълна.
Весела мелодия На флейти и барабани долетя откъм сцената. Представлението започваше. Завесата се
вдигна и разкри декора - нарисувана скална стена и миниатюрно пазарище в основата й. Навалицата
започна да ръкопляска доволно. На сцената бе изобразен Дйерхолм, техният град, а над декора имаше
транспарант с надпис „Историята на Ледения палат".
- Виждаш ли, Ярл - каза Илва. - Никакви неприлични шегички. Обикновена родолюбива история.
Брум изглеждаше разсеян, току поглеждаше джобния си часовник. „Какво толкова чакаш? ", зачуди се
Нина. Преговорите между Фйерда и Равка продължаваха, Фйерда още не беше обявила война официално.
Но Нина беше сигурна, че войната е неизбежна. Брум не би се задоволил с друго. Самата тя предаваше
редовно малкото разузнавателна информация, която успяваше да събере - най-вече от дочутото в дома на
Брум, било на трапезата, било като подслушваше пред вратите. Но то не беше достатъчно.
Цимбали оповестиха началото на пиесата - историята на Егмонд, детето чудо, което проектирало и
строяло великолепни замъци и, палати още от най-ранна възраст. Акробатите развяха дълги ивици
коприна и умело изобразиха с тях висока сграда сьс сиви кули и лъскави арки. Публиката ръкопляскаше
ентусиазирано, но после един актьор с надута физиономия - благородник, който отказва да плати за
прекрасния си нов дом - прокле Егмонд и красивият млад архи- тект беше окован и хвърлен в старата
крепост, издигала се някога на хълма над пристанището.
Декорът се промени. Егмонд седеше в килията си, а барабаните пресъздаваха появата на невиждана
буря. Дипли синя коприна покриха сцената - това беше потопът, погълнал крепостта с все краля и
кралицата на Фйерда.
Работата под прикритие изискваше нещо повече от отлично познаване на езика и местните обичаи.
Важно бе да познаваш миналото на врага, митовете и легендите му. Нина знаеше какво предстои сега -
Егмонд ще сложи ръка върху корените на дръвчето, пробили стената на килията му, и с помощта на Дйел
ще използва силата на свещения ясен, за да укрепи стените на крепостта, да спаси краля и кралицата и да
положи основите на могъщия Леден палат.
Вместо това на сцената се появиха трима души - жена, цялата увита в червени хартиени рози, младо
момиче с бяла перука и еленови рога около врата и жена с черна коса и синя рокля.
- Какво става? - изръмжа Брум.
Публиката се разшумя, хората си шепнеха развълнувано. На сцената се бяха появили Света Лизбета на
розите, Слънчевата светица Алина Старкова и - отлично попадение, щом дори Нина стигна до този извод -
Зоя Назяленска, Вещицата на бурите.
Светиците сложиха ръце върху раменете на Егмонд, после ги вдигнаха към стените на килията и
усуканият плат, който пресъздаваше дървото на Дйел, започна да се развива като корени, които пробиват
пръстта.
- Прекратете веднага - каза Брум на висок глас, достатъчно силно да го чуят всички, и пристъпи напред.
Изглеждаше относително спокоен, но Нина долови гнева в тона му. Двамата дрюскеле тръгнаха след
него, посегнаха да извадят палките и камшиците, затъкнати в коланите им. - Времето се влошава.
Пиесата ще продължи по-късно.
- Оставете ги на мира! — извика някакъв мъж от публиката.
Разплака се дете.
- Това част от пиесата ли е? - попита смутено една жена.
- Да си вървим - каза Илва и се опита да дръпне Хане и Нина.
Но навалицата беше твърде гъста и ги влачеше към
сцената.
- Разпръснете се незабавно - каза Брум с нетърпящ възражение глас. - Или ще бъдете арестувани и
глобени.
И точно тогава изтрещя гръмотевица - истинска гръмотевица, а не малките барабанчета на трупата.
Тъмни облаци се стекоха над пристанището толкова бързо, че сякаш слънцето залезе. Морето оживя,
вълните се сдобиха с шапчици от бяла пяна, вълнението разлюля мачтите на корабите.
- Дйел се гневи - каза някой в тълпата.
- Светците се гневят - извика друг.
- Разпръснете се! - кресна Брум да надвика трясъка на прииждащата буря.
- Вижте! - извика някой.
Вълна препускаше към брега, набираше скорост и височина. Вместо да се разбие в дигата, вълната
надвисна над кея. Стена от вряща вода, увиснала над тълпата. Хората се разпищяха. А после вълната се
усука във въздуха и се стовари върху кея, право върху Брум и войниците му, повали ги мокри на паветата.
Навалицата сякаш затаи дъх, после хората избухнаха в смях.
- Ярл! - извика Илва, опитваше се да стигне до него.
Хане я дръпна назад.
- Недей, мамо. Така само ще влошиш нещата.
- Света Зоя! - извика някой. - Тя е пратила бурята!
Тук-там сред навалицата хора падаха на колене.
- Светците! - извика друг. - Те виждат и пазят верните!
Морето беснееше, вълните танцуваха.
Брум се изправи на крака с почервеняло лице и мокър като кокошка.
- Ставайте - изръмжа той и издърпа двамата младоци. После тръгна сред навалицата, буташе
коленичилите, дърпаше ги за яките. - Престанете веднага или ще ви арестувам за неподчинение и ерес!
- Дали не прекалихме? - прошепна Хане и стисна лекичко Нина за ръката.
- Ни най-малко - отвърна с тих глас тя.
Защото представлението и дори вълната бяха само диверсия, която да отклони вниманието. Пиесата
беше подготвена от Хрингса. Вълната беше дело на един вълнотворец, който работеше под прикритие на
пристанището. А сега, докато Ярл Брум и хората му разбутваха навалицата, продавачът на медовина,
който се бе шмугнал в една уличка след началото на пиесата, размаха за миг ръце и раздели облаците.
Слънчева светлина заля касапницата, разбита преди няколко нощи. В началото: стената изглеждаше
празна, но после продавачът отвори шишенцето, което Нина беше пуснала скришом в количката му.
Мъжът издуха облаче амоняк към боята и на фасадата като с магия се появи надпис: „Линхолмен фе Дйел
нер уере пейе“.
Децата на Дйел са сред вас.
Беше евтин номер, който Нина и другите сирачета използваха, за да си изпращат тайно бележки. Но
както тя беше научила неотдавна в Кетердам, добрата измама разчита на спектакъла. И ето, наоколо й бе
пълно с хора, които зяпаха посланието върху фасадата на опожарената касапница, сочеха успокоилото се
море и облаците, които се търкулваха обратно по местата си. А продавачът на медовина изтри небрежно
ръце и се върна на сергията си.
Дали щяха да постигнат нещо? Нина нямаше отговор на този въпрос, но малки чудеса като това се
случваха из цяла Фйерда. В Хайар една пробита рибарска лодка събирала вода и щяла да потъне, когато
заливът изведнъж замръзнал и рибарите стигнали пешком до брега с все улова си. На следващата сутрин
върху стената на църквата се появило изображение на свещения фар, свързван със Свети Владимир.
Във Фелстед ябълките в една овощна градина родили изобилен плод въпреки студеното време, сякаш
Свети Феликс бил положил топла ръка върху дръвчетата. А клоните им били накичени с вейки от ясен -
символ за благословията на Дйел.
Половината население на градчето Кйерек се разболяло от огнешарка, която почти винаги завършва сьс
смърт. После на един фермер се явило видение на Света Анастасия, която се носела над градската стена с
венец от ясенови клонки в косата, и на следващия ден хората в градчето се събудили здрави, без струпеи
по кожата и висока температура.
Поредица от чудеса, създавани от Хрингса и шпионите на Втора армия. Вълнотворци бяха замразили
залива, но пак те бяха предизвикали бурята, пробила рибарската лодка. Вихротворци бяха довели ранните
студове във Фелстед, после Слънчеви воини бяха накарали дърветата да разцъфтят. И макар че агентите
на Хрингса нямаха нищо общо с епидемията от огнешарка, те бяха намерили достатъчно корпоралки,
които да изцерят болните. Колкото до видението на Анастасия, не е за вярване какво може да направи
човек с малко театрално осветление и една червена перука.
А после онази странна чума, която се появи северно от Дйерхолм. Нина нямаше представа откъде се е
взела поразяващата всичко чума, дали е възникнала по естествен път, или е дело на техен агент, решил да
действа по своя инициатива. Чула бе слуховете обаче, че чумата е дело на Беззвездния светец, възмездие
за религиозните гонения и арести, извършени от хората на Брум.
В началото Нина се съмняваше, че чудесата им постигат някакъв ефект, боеше се, че са само евтини
фокуси пред неотзивчива публика. Но Брум насочваше все по-големи ресурси в опиша си да изкорени
почитта към светците и това й даваше надежда.
Сега Брум тръгна към тях с бърза крачка и разкривено от ярост лице. Трудно беше да го приемеш на
сериозно в този му вид, мокър до кости и с жвакащи ботуши, от които като нищо можеше да изскочи
някоя заблудена рибка. Но Нина сведе глава, отклони поглед, овладя лицето си. Брум беше опасен в
момента, мина, която всеки миг може да се взриви. Едно беше да те мразят и предизвикват, съвсем друго -
да ти се смеят в лицето. Но точно към това се стремеше тя, искаше Фйерда да види Брум и неговите
дрюскеле не като повод за страх, а в истинския им облик - уплашени грубияни, които заслужават присмех,
а не възхищение.
- Ще върна семейството си в палата - каза той на войниците си. - Съберете имената. На всички актьори и
на всички, които бяха на пазара.
- Но тълпата...
Брум присви сини очи.
- Имена! Това вони на Хрингса. Ако има гришани по моите улици, в моята столица, искам да знам.
„Има гришани в къщата ти“, помисли си доволно Нина.
- Не бързай да злорадстваш - прошепна й Хане.
- Ха, предупреждението ти е закъсняло.
Качиха се в голямата карета. Кралят и кралицата бяха подарили на Брум едно от шумните нови возила,
които се движеха без коне, но Илва предпочиташе карета, която не бълва черен дим и не се разваля по
стръмното нанагорнище към Ледения палат.
- Ярл - пробва отново Илва, след като се настаниха на меките кадифени седалки. - Какво толкова? Само ги
насъскваше Колкото по-остро реагираш на номерата им, толкова по-смели ще стават.
Нина очакваше Брум да избухне, но той мълчеше и гледаше през прозореца към сивото море долу.
Когато все пак проговори, гласът му беше премерен, гневът - на къса каишка.
- Не трябваше да избухвам така. - Посегна и стисна ръката на жена си.
Един така дребен жест, а как се отрази само на Хане. Очите й натежаха от чувство за вина и сърцето на
Нина се сви. За нея бе лесно да мрази Брум, да вижда в него злодей, който трябва да бъде унищожен. Но за
Хане той беше баща и в тези редки мигове, когато се държеше мило, разумно и нежно, Ярл Брум не
приличаше на чудовище, а на човек, който милее за родината.
- Но не става въпрос за няколко души, които създават проблеми на пазара - продължи уморено Брум. - Ако
хората започнат да виждат враговете ни като светци...
- Има и фйердански светци - подхвърли обнадеждено Хане.
- Има, но те не са Гриша.
Нина прехапа език. Може да не бяха, а може и да бяха. Сйенж Егмонд, великият архитект, уж се помолил
на Дйел да укрепи Ледения палат срещу бурята. Но според други легенди се бил помолил на светците. А
имаше немалко, които смятаха, че чудесата на. Егмонд не са се дължали на божествена намеса, а са били
просто резултат от гришанските му таланти, че Егмонд е бил могъщ фабрикатор, който оформял метал и
камък по своя воля.
- Фйерданските светци са били праведни - продължи Брум. - Те са били любимците на Дйел, а не тези...
тези демони. Но не е само това. Познахте ли коя беше третата светица, която се появи на сцената? Зоя
Назяленска. Генералът на Втора армия. В тази жена няма нищо свято, нищо естествено.
- Жена генерал? - попита невинно Хане.
- Ако изобщо можеш да наречеш такова същество жена.
Тя е отвратителна, нечестива. Гриша и Равка са едно.

Фйерданите, които почитат тези фалшиви светци... Равносилно е на държавна измяна. Почитта лесно се
превръща в лоялност, лоялност към чужда сила, с която скоро ще влезем във война. Тази нова религия е
по-опасна и от най-голямата вражеска победа на бойното поле. Ако изгубим хората си, значи ще загубим
войната още преди да е започнала.
„И ако аз си свърша работата както трябва", помисли си Нина.
Държеше се за надеждата, че омразата на обикновените фйердани към Гриша не е по-силна от обичта
им към собствените им деца и че повечето познават поне един, който е изчезнал - приятел, съсед, дори
роднина може би. Жена, решила да изостави прехраната и семейството си от страх, че някой ще разкрие
дарбата, й. Момче, грабнато от дома си посред нощ, за да бъде измъчвано и убито от ловците на вещици.
Може би с малките си чудеса Нина щеше да събуди фйерданите, да им отвори очите за омразата и страха,
които Брум използваше за своя изгода от години.
- Присъствието на Аппарат във Фйерда подкопава дългогодишните ни усилия - продължаваше Брум. - Как
да прочистя градовете и селата ни от чуждото влияние, щом имаме еретик в самото сърце на
 правителството? Ние приличаме на лицемери от най-лошия вид, а той има шпиони навсякъде.
Илва потръпна.
- От този човек ми настръхва косата.
- Всичко е шоу. Брадата. Тъмното расо. Приятно му е да плаши дамите с мрачните си предсказания и
навъсените погледи, но истината е, че само кряка като кокошка. А ние имаме нужда от него, за да
сложим Демидов на трона. Равкийците открай време почитат попа и ако той ни подкрепи, това може да
обърне нещата.
- Мирише на гробища - каза Хане.
- Не, това е тамян. - Брум потропа с пръсти по рамката на прозореца. - Трудно е да се прецени в какво
вярва наистина. Казва, че равкийският цар е обладан от демони, а Вадик Демидов е помазан да управлява
от самите светци.
- Този Демидов откъде изобщо се взе? - каза Нина. - Толкова ми се иска да се запознаем.
- Държим го на сигурно място, в случай че равкийски убийци се опитат да му видят сметката.
„Колко жалко! “
- Той наистина ли е от Ланцови? - не се предаде тя.
- Има по-основателна претенция към трона от онова копеле Николай.
Каретата спря рязко и пътниците заслизаха един след друг, но преди Нина да стъпи на чакълената
пътека, един войник дотича при Брум сьс сгънат лист хартия в ръка. Нина зърна за миг кралския печат -
коронясания вълк на династията Гримйер върху сребърен восък.
Брум счупи печата, прочете бележката и вдигна очи. А стомахът на Нина се смъкна в петите. Защото
въпреки мокрите си дрехи и унижението на кейовете Брум буквално грееше.
- Време е - каза той.
Илва се усмихна тъжно.
- Значи скоро ще тръгнеш. А аз всяка нощ ще заспивам сьс страх в сърцето.
- Няма от какво да се боиш - каза Брум и прибра писмото в джоба на палтото си. - Те нямат никакъв шанс.
Нашият миг най-после дойде.
Прав беше. фйерданите имаха танкове. Имаха и гришанските пленници, пристрастени към парем.
Победата им беше сигурна. Особено сега, когато Равка беше останала без съюзници.
„Трябва да съм там. Тази битка е и моя. “
- Далече ли отивате? - попита Нина.
- Не - каза Брум. - Мила, изглеждаш уплашена до смърт. Толкова ли нямаш вяра в способностите ми?
Нина успя да се усмихне.
- Не, сър. Просто се боя за вас, също като Хане и съпругата ви. Хайде, дайте да ви Взема палтата, а вие
влезте на топло. Сега всеки миг е ценен за вас, преди командир Брум да замине.
- Толкова си добричка, Мила - каза Илва с обич.
Нина взе палтото й, после и палтата на Хане и на Брум. Ръката й потъна скришом в джоба, където той
беше прибрал бележката.
Бяха на крачка от война.
И тя трябваше да прати писмо на своя цар.
3
НИКОЛАЙ
Николай потупваше нервния кон по врата с надежда да го успокои. Личният му коняр беше намекнал, че
не е редно един цар да язди кон на име Майтап, но Николай имаше слабост към пъстрото животно с
кривите уши. Майтап със сигурност не беше най-красивият обитател на царските конюшни, но можеше да
тича дълго, без да се умори, и беше спокоен като камък. Обикновено. Сега определено не го свърташе на
едно място, копитата му танцуваха, мяташе нервно глава. Не му харесваше тук. И нищо чудно.
- Кажи ми, че не виждам онова, което си мисля, че виждам - каза Николай с бегла надежда в сърцето.
- А какво си мислиш, че виждаш? - попита Тамар.
- Масово унищожение. Сигурна гибел.
- Не съм много сигурна - подхвърли Зоя.
Николай й хвърли поглед изпод вежди. Вързала бе черната си коса с тъмносиня панделка. Практично
решение, но с един неприятен страничен ефект - ръцете го сърбяха да посегне към панделката и да я
развърже.
- Дали наистина долавям оптимизъм у своя най-черноглед
генерал?
- Вероятна гибел - поправи го Зоя и подръпна нежно юздите на бялата си кобила.
Всички коне бяха неспокойни.
Зората пълзеше над Яренош и къпеше покривите и улиците на градчето в розов светлик. В пасищата
отвъд се виждаше стадо дребни коне с рошава зимна козина, които тропаха с копита в студа. Щеше да е
колоритен пейзаж, идеален обект за някой самоук художник, който да го нарисува и да продаде творбата
си на богат търговец с излишък от пари и недостиг на вкус, ако не беше мъртвата, пепелява земя, която
загрозяваше мирната провинциална картинка като мастилено петно. Пораженията започваха от кошарата
на конския чифлик в далечината и се простираха чак до градчето в ниското.
- Три километра? - предположи Николай. Опитваше се да прецени мащаба на бедата.
- Най-малко - каза Толя, залепил за окото си сгъваем далекоглед. - По-скоро четири - четири и половина.
- Значи два пъти повече от петното до Балакриев.
- Става по-зле - каза Тамар.
- Рано е за такива изводи - възрази Толя. Също като сестра си, той беше облечен сьс зеленикавокафява
униформа, но без ръкави. Гигантските му бронзови ръце с татуировки на слънцето бяха голи въпреки
зимния студ. - Може да е случайност.
Тамар изсумтя.
- В Равка винаги е така. Всичко върви от лошо към по-лошо.
- Не е случайност. - Зоя обхождаше хоризонта сьс сините си очи. - Има модел. Въпросът е дали моделът е
негов.
- Възможно ли е изобщо? - попита Толя. - Държим го затворен в слънчевата килия, откакто... откакто се
върна.
„Върна. “ Колко неподходяща дума! Сякаш Тъмнейший просто е бил на почивка на Странстващия остров,
рисувал е стари замъци и е опитвал местната кухня. А не е бил вър- наш в света на живите с помощта на
древен ритуал, подготвен от една кръвожадна светица със слабост към пчелите.
- Не бива да подценяваме знаменития си затворник - каза Николай. - А дали е възможно?
Тази дума определено се беше сдобила с ново значение. Самият той се беше срещал сьс светци, станал бе
свидетел на унищожението им, едва не беше умрял на свой ред, сдобил се бе с демон. Видял бе един
отдавна мъртъв човек да възкръсва и подозираше, че духът на древен дракон дреме в жената до него. Ако
„възможното“ беше река, то тя отдавна беше излязла от бреговете си и се разливаше като потоп.
- Вижте - каза Толя. - Дим.
- И ездачи - добави Тамар. - Не ми харесва това.
В покрайнините на града, там, докъдето стигаше петното, се беше събрала група мъже на коне. Вятърът
довяваше гневните им гласове.
- Онова там са сулийски фургони - процеди през зъби Зоя.
Прозвуча изстрел.
Спогледаха се за миг, после пришпориха конете към долината в ниското.
Две групи от хора стояха в сянката на голямо кедрово дърво, на крачки от поразеното мъртво петно и от
сулийския бивак. Фургоните бяха наредени не само за удобство, отбеляза си наум Николай, а в кръгова
отбрана. Деца не се виждаха. Номадите явно се бяха подготвили за възможно нападение. Но пък те винаги
бяха готови за нещо такова. Старите закони, които забраняваха на сулийците да притежават земя и да
пътуват свободно, отдавна бяха премахнати, още преди баща му да седне на трона, но предразсъдъците
бяха много по-дълговечни. И надигаха глава при всеки повод, особено в трудни времена като днешните.
Тълпата - а нямаше друго име за това сборище от мъже с пушки в ръцете и трескава ярост в очите, - дошла
да потърси сметка на сулийците, само потвърждаваше това.
- Отбой! - извика Николай, щом наближиха в галоп, но
само неколцина се обърнаха да го погледнат.
Толя смушка едрия си боен кон и зае позиция между двете групи.
- Свалете оръжията в името на царя! - ревна той. Приличаше на свещен воин, излязъл от страниците на
книга.
- Много впечатляващо - каза Николай.
- Фукльо - промърмори Тамар.
- Не ставай дребнава. Каква полза да си гигант, ако не се възползваш от ръста си.
И сулийците, и хората от градчето направиха крачка назад, зяпнали едрия, облечен в униформа шуанец
с татуирани ръце, изтъпанил се между тях. Николай позна Кирил Миров, местния управник. Натрупал бе
малко богатство от търговия с осолена риба и производство на новите возила, които бързо изместваха
каретите и каруците. Нямаше синя кръв, затова пък амбициите му не знаеха край. Искаше да го приемат
на сериозно като водач, а такива хора държаха да се доказват при всеки удобен случай. Иначе казано,
присъствието му тук вещаеше неприятности.
Николай се възползва от краткото затишие, което Толя му беше осигурил.
- Добро утро - каза той с широка усмивка. - За ранна закуска ли сме се събрали?
Хората от градчето се поклониха доземи. Сулийците - не. Те не признаваха царе.
- Ваше Величество - каза Миров.
Беше слаб в тяло, но с двойна и тройна гуша, която висеше като разтопен восък.
- Какво става тук? - попита Николай спокойно, без да обвинява никого.
- Вижте какво са направили с нивите ни! - извика един от хората на Миров. - Какво направиха на града ни!
Десет къщи изчезнаха яко дим. Две семейства изчезнаха, както и Гавош тъкачът.
„Изчезнаха яко дим. “ Подобни доклади получаваха и от други райони на Равка - поразията удряше
неочаквано, сянка, която поглъщаше села и градчета, ниви, пристанища, и всичко по пътя й изчезваше без
следа. Просто така, като духната свещ. Изсмукваше живота до капка и оставяше след себе си мъртви гори
и полета. Вурдалак, така беше чувал да го наричат - митологичното създание, което пие кръв и съсипва
посевите. Нещо като вампир.
- Това не обяснява защо държите пушки в ръце - кротко каза Николай. - Тук се е случило нещо ужасно, да.
Но не е дело на сулийците!
- Техният бивак е недокоснат - каза Миров с премерен глас, който никак не се хареса на Николай. Едно
беше да успокоиш озъбено куче и съвсем друго да внушиш здрав разум на човек, който вече се е окопал
грижливо. - Това... нещо, тази поразия ни удари само няколко дни след като те се настаниха на земята ни.
- Вашата земя? - каза един сулиец в центъра на групичката. - Имало е сулийци навсякъде от тази страна на
Истинското море още преди да разделят земята на държави и да им дадат имена.
- Да де, ама вие какво сте построили на тая земя? - попита един касапин с мръсна престилка. - Нищо. Това
са нашите къщи, нашите занаяти, нашите пасища и добитък.
- Те са прокълнати - каза Миров, сякаш цитираше факт, като количеството дъжд, паднало миналата
година, или цената на пшеницата. - Всички го знаят.
- Така ли? Аз не го знам - отвърна Николай. - Знам обаче, че тази поразия е ударила и другаде. Явно е
природен феномен, който моите материалки проучват сериозно, и очаквам скоро да намерят решение.
Смела комбинация от лъжи и оптимизъм, но малко преувеличение не е навредило никому.
- Навлезли са незаконно в земята на граф Неренски.
Николай изправи гръб, сякаш на раменете му изведнъж натежа мантията на Ланцови и всичко, което
произхождаше
от нея.
- Аз съм царят на Равка. Графът управлява тези земи по мое благоволение. Сулийците са добре дошли тук и
се ползват с протекцията ми.
- Тъй рече копелдашкият цар - измърмори касапинът.
Настана тишина.
Зоя стисна ръце в юмруци и над нивите се търкулна гръмотевица.
Но Николай вдигна ръка. Тази война нямаше да я спечелят сьс била.
- Би ли повторил? - помоли той.
Касапинът се беше зачервил като домат, веждите му - навъсени. Като нищо щеше да се гътне от
сърдечен удар. Стига невежеството му да не го убиеше първо.
- Рекох, че си копеле и нямаш право да яздиш такъв хубав кон.
- Чу ли това, Майтап? Нарекоха те хубав. - Николай погледна отново към касапина. - Казваш, че съм
копеле. Защо? Защото така казват враговете ни?
Тълпата се разшумя притеснено. Хората пристъпваха от крак на крак. Но никой не повиши глас да каже
нещо.
- Вече на Фйерда ли си верен? - гласът на царя прозвънтя над множеството от местни и сулийци. - Ще
научиш ли езика им? Ще се поклониш ли на чистокръвните им крал и кралица, когато танковете им
навлязат на равкийска земя?
- Не! - извика Миров и се изплю на земята. - Никога!
Един противник по-малко.
- Фйерда е заредила пушките ви с лъжи за произхода ми. Надява се да обърнете оръжията си срещу мен и
срещу сънародниците си, които сега стоят по границите, готови да защитават родината. Надяват се вие
да им свършите черната работа.
Разбира се, именно Николай лъжеше в момента. Но царете правеха каквото си поискат, а копелетата
правеха каквото трябва.
- Аз не съм предател - озъби се касапинът.
- Определено звучиш като предател - каза Миров.
Касапинът изпъчи гърди.
- Сражавах се в Осемнайсети полк, тъй ще стори и синът ми.
- На бас, че си обърнал в бягство не един и двама фйердани - каза Николай.
- И още как - кимна касапинът.
 Но мъжът зад него май не беше толкова убеден.
- Аз не искам децата ми да се бият в нова война. Вещиците да вървят на фронта.
Зоя отпусна юздите на една светкавица и тя изтрещя над главите им.
- Гриша ще водят атаката и ако се наложи, аз ще поема с гърдите си първия куршум.
Хората на Миров отстъпиха крачка назад.
- Редно е да ви благодаря - каза Николай с усмивка. - Когато реши да се прави на герой, Зоя може да бъде
много Страшна.
- Вярно е - рече касапинът.
- Хора загинаха тук - каза Миров в опит да върне част от авторитета си. - Някой трябва да отговаря за...
- Кой носи отговорност за сушата? - попита Зоя. Гласът и разсече въздуха като добре наточено острие. - За
земетресенията? За ураганите? А ние такива ли сме наистина? Ревем при първата неприятност? Или сме
равкийци - практични, модерни, загърбили оковите на суеверията?
Част от местните още гледаха сърдито, но повечето свеждаха засрамено очи. В друг живот Зоя би била
страховита губернаторка - с изправен, гръб и сурово лице, пред която всеки мъж подмокря гащите от
страх. Но една сулийка гледаше втренчено Зоя сьс замислено изражение, а тя, която посрещаше всеки
нахален поглед подобаващо, с ярост, която пали вековни гори, или не забелязваше жената, или нарочно не
й обръщаше внимание.
- Кай па ве - каза жената. - Кай па ве.
Това се стори любопитно на Николай, но в момента си имаше по-неотложни грижи.
- Знам, че това е малка утеха, но трябва да поговорим как короната да ви обезщети за изгубената
собственост, земя и къщи. Аз ще...
- Аз ще говоря с кмета - прекъсна го отривисто Зоя.
Николай смяташе лично да говори с Миров, защото хората с политически амбиции обичаха царските
особи да им обръщат внимание. Но Зоя вече насочваше кобилата си към него.
- Бъди очарователна - предупреди я той под нос.
Тя го стрелна с топла усмивка и намигане.
- Непременно.
- Много убедително, няма що.
Усмивката й се стопи.
- От години те гледам как се лензиш из цяла Равка. Научила съм някой и друг номер.
- Не се лензя.
- Лензиш се от време на време - каза Толя.
- Добре де - отстъпи Николай. - Обаче на хората им харесва.
Зоя се смъкна от коня си и дръпна Миров настрана. Мъжът изглеждаше на крачка от припадъка,
обичаен страничен ефект от красотата на Зоя и кръвожадната й аура. Дали пък Миров не беше
пристрастен и към друго, освен към амбицията си?
Само дето Зоя не се опитваше да вземе акъла на кмета. Бягаше. Целта бе да се отдалечи от сулийката, а
това изобщо не беше в стила на Зоя Назяленска, генерала на Втора армия. Доскоро поне. Откакто беше
загубила Юрис и след битката им в Долината на смъртната сянка, Зоя се беше променила. Николай имаше
чувство, че я гледа от разстояние, сякаш отколешната му приятелка е отстъпила на крачка встрани от
всичко и всички. От друга страна, беше умна както винаги, нащрек от зори до здрач, жена, която минава
през света с прецизност и изящество, а милосърдието оставя на другите.
Обърна се към сулийците.
- За вас ще е по-добре да потеглите още тази вечер.
Водачът им настръхна.
- Не знам откъде се взе тази ужасия, но ние нямаме нищо общо.
- Убеден съм, но с падането на нощта здравият разум отстъпва.
- Така ли изглежда протекцията на равкийския цар? Заповед да си плюем на петите?
- Не е заповед, а съвет. Лесно ще оставя хора да вардят бивака ви, но присъствието им едва ли ще ви
хареса.
- За това сте прав.
Не му се искаше да остави тези хора на произвола на съдбата, без място, където да се прислонят.
- Съгласни ли сте да пратя вест на графиня Грецина с молба да ви приеме на своя земя?
- А тя дали ще приеме сулийци с отворени обятия?
- Или ще ви приеме, или няма да получи новите вършачки, които раздаваме на стопанствата.
- Този цар явно си служи както с куршуми, така и с изнудване.
- Този цар управлява хора, а не светци. Понякога само молитвите не вършат работа.
Мъжът се разсмя.
- По тази точка сме на едно мнение.
- Кажете - обърна се Николай към жената до сулийския водач, като се постара да прозвучи небрежно,
сякаш току-що му е хрумнало да попита. - Обърнахте се с някакви думи към генерал Назяленска преди
малко...
- Назяленска - каза жената през смях.
Николай вдигна вежди.
- Да. Какво й казахте?
- Ией менина ену Йебра зежи, Иепа Корол Резни.
Сулиецьт се засмя.
- Казва, че думите й са били за генерала, а не за вас, царю на...
- Тази част я разбрах, благодаря - прекъсна го Николай.
Корол Резни. Белязания цар. Бяха го наричали и с далеч по-
обидни неща, но при тези думи демонът в него се размърда. „Спокойно, с теб стигнахме до споразумение,
нали така. “ Макар че демонът не зачиташе особено логиката.
През следващия час Николай и Тамар разпитваха сулийците за поразията - поне онези, които бяха
склонни да споделят "какво знаят за нея, - после се събраха с Толя и Зоя.
- Е? - попита Николай, докато яздеха обратно към билото.
- Същото като при Балакриев - каза Толя. - Тъмна сянка се търкулнала над нивите, сякаш се стъмнило
изведнъж. И всичко, което сянката докосне, се поразява - добитък, сгради, дори хора стават на дим,
остава само гола, мъртва земя.
- Вчера оттук са минали поклонници - добави Зоя. - Последователи на Беззвездния. Казали, че това е
наказание заради управлението на безверния цар.
- Колко нечестно! Не е като да нямам вяра, тъкмо напротив - възрази Николай.
Толя вдигна вежди.
- Вяра в какво?
- В инженерната мисъл и доброто уиски. Миров и приятелчетата му как са посрещнали поклонниците? С
хляб и сол? Жадни да чуят изменническите им слова?
- Не - каза с известно задоволство Зоя. - Явно не са забравили войната и как Тъмнейший съсипа
Новокрибирск. Изгонили чернодрешковците от града си.
- Явно в Яренош си падат по саморазправата. Какво ти каза онази жена?
- Нямам представа - каза Зоя. - Не знам сулийски.
Тамар я погледна изпод вежди.
- Стори ми се, че много добре я разбра. Нямаше търпение да се махнеш от нея.
Значи не само Николай го бе забелязал.
- Не ставай смешна - каза Зоя. - Трябваше да говоря с кмета.
Толя погледна към Николай.
- Сулийците май не те долюбват особено.
-И с основание, предполагам - поклати глава Николай. - Не би трябвало да живеят в страх на наша
територия. Това е проблем, който все остава встрани от вниманието ми. - Поредният провал, който да
добави към дългия списък. Откакто седна на трона, се сражаваше на много фронтове, твърде много -
Тъмнейший, Фйерда, шуаните, Юрда парем, проклетия демон, който живееше в него.
- Всички живеем в страх - каза Зоя и смуши кобилата си в галоп.
- Е, сигурно и така може да се смени темата на разговор - каза Толя.
Пришпориха конете си след нея и щом стигнаха билото, Тамар се обърна да погледне раната, която
странното явление беше оставило върху нивята.
- Поклонниците са прави за едно. Това нещо е свързано някак с Тъмнейший.
- Боя се, че си права - каза Николай. - Виждали сме пясъците на Долината на смъртната сянка. Мъртви и
сиви. Точно като тези петна оставени от поразията. Надявах се, че след като Долината се срина и мракът
изчезна, земята отдолу ще се изцели.
- Не стана така. Нищо не расте там - каза Толя. - Онази земя е прокълната.
Този път като никога Николай не можеше да отпише тези думи като обикновено суеверие. Долината на
Тула навремето е била едно от най-почитаните и свещени места в Равка, там, където Свети Феликс уж
създал прословутата си овощна градина - или трънливата гора, в зависимост на коя легенда вярваш. Пак
там е била проведена и първата обисбая, ритуал по разделянето на човека от звяра. Ала Тъмнейший беше
съсипал всичко това. Опитът му да създаде свои собствени муски с помощта на мерзост беше ударил на
камък. Вместо да създаде жадуваните предмети, които усилват многократно гришанските способности,
собствената му сила се беше отплеснала и в резултат се бе появила тъмна територия, пълна с чудовища,
истинска подигравка на прежното му могъщество. Николай често се чудеше дали някога ще се освободят
напълно от наследството, което Тъмнейший им беше оставил.
„Ако не се изправиш лице в лице със собственото си участие в това, със сигурност няма да се освободиш.
“ Време беше да признаят грозната истина. Откъде и защо бе дошла поразията.
- Няма друго обяснение - каза той. - Долината на смъртната сянка се разширява. Заради нас.
- Това пък изобщо не е сигурно... - отвърна Тамар.
- Сигурно е - прекъсна я Зоя с глас като лед.
Николай се сети за земетресенията, усетени из цяла Равка и отвъд границите й, когато Долината се
разкъса. Елизавета бе победена. Трима светии, гришани с безгранична сила, бяха загинали от насилствена
смърт. Опитът на Николай да премине през обисбая и да се отърве от демона, се бе провалил. Силата на
Тъмнейший още живееше вътре в него, а сега и самият Тъмнейший се беше върнал на белия свят. Нищо
чудно че имаше последствия.
- Ще вземем почвени проби - реши царят. - Но вече знаем какво се случва тук.
- Добре де. Ти си виновен - каза Тамар. - Въпросът е как да го спрем.
- Като убием Тъмнейший - заяви Зоя.
Толя завъртя очи.
- На теб ти дай да убиваш.
Зоя. сви рамене.
- От опит глава не боли. А и така сьс сигурност ще разберем дали поразията е свързана с него.
- А демонът на царя? - попита Тамар.
- Това са подробности - отвърна намусено Зоя.
- Може пак да пробваме с обисбая - предложи Толя. - Открих един нов текст, който...
- Николай едва не умря последния път - прекъсна го троснато Зоя.
- Подробности - каза Николай. - Трябва да обмислим и този вариант.
- Но след венчавката - заяви Зоя.
- Да - кимна Николай без особен ентусиазъм. - След венчавката.
Вперила поглед в хоризонта, Зоя каза:
- Искрено се надявам, че имаш някакъв напредък с принцеса Ери.
- Честно казано, мисълта да се нанижа на гигантски трън за втори път ми е по-приемлива от
перспективата да ухажвам принцеса.
- Е, второто сьс сигурност изисква по-голям финес - каза Зоя. - А при теб финес с лопата да го ринеш.
- Не ми прозвуча като комплимент.
- Зашото не е. Имаш повече чар, отколкото здрав разум. И макар че това по принцип е вбесяващ
недостатък, би трябвало да е от полза за тънки неща като дипломацията.
- И кога да я ухажвам, като почти не съм говорил с нея?
Възнамерявал бе да я покани на банкета за имения си ден,
но така и не го направи. А знаеше, че трябва да си говори с нея. Задължително бе, ако искаше плановете
му за бъдещето да дадат плод. Обаче я избягваше упорито още от онази ужасна нощ, когато Исак беше
загинал, а жената, която всички те смятаха за Ери, се оказа убийца. Оттогава истинската принцеса Ери
скучаеше в луксозните си покои, които на практика бяха затвор. Гвардейките й от Тавгарад обитаваха най-
удобната тъмница под старите конюшни, а убийцата - момичето, пронизало Исак в сърцето с мисълта, че
убива царя на Равка - още се възстановяваше от раните си в килия. Колкото до другия затворник на
Николай... Е, той си
имаше свой уникален затвор.
- Ери омеква - продължи той. - Но е упорита.
Добро качество за царица - каза Зоя.
- Сериозно?
Вгледа се в лицето й. Поглеждаше я при всеки удобен случай. Тя също го стрелна с поглед така бързо, че
Николай се зачуди дали не е било плод на въображението му - синя стрела, като небе, зърнато за миг
между върховете на високи дървета в гъста гора. А какво казваше този поглед? Нещо. Нищо. Все" едно се
опитваше да предскаже бъдещето си по облаците.
Зоя задържа юздите с една ръка и си оправи ръкавиците.
- След по-малко от месец кралица Маки ще пристигне за голямото събитие. Ако дотогава не си убедил
хипотетичната си булка да ти съдейства, ще стане международен скандал.
- Мен ако питаш, международният скандал ще се случи така или иначе - каза Тамар.
- Да, но ако няма сватба, Николай няма да се главоболи с Фйерда, шуаните или Долината.
- Тъй ли?
- Да, защото Женя ще те е убила междувременно. Имаш ли изобщо представа какви усилия полага горката
да организира царската ти Венчавка?
Николай въздъхна.
- Ще има сватба. Даже вече ми ушиха нов костюм.
- Костюм - каза Зоя и завъртя очи към небето. - Значи ще си облечен добре за погребението си. Говори с
Ери. Очаровай я.
Права беше и това го дразнеше повече от всичко. Чак се зарадва, като видя конник да приближава в
галоп откъм лагера, поне докато не различи мрачното му изражение. Никой не язди толкова бързо, ако
носи добри новини.
- Какво има? - попита царят, щом конникът спря животното си до него.
- Пристигна летало от Ос Олта, Ваше Величество - отвърна задъхано вестоносецът. - Получили сме
съобщение от
Термита. - И подаде на Николай запечатано писмо.
Зоя се наведе на седлото си, втренчила поглед в ръцете на Николай. Без съмнение, искаше да грабне
писмото и да го прочете първа. Термит беше кодовото име на Нина Зеник.
Николай счупи печата и плъзна поглед по текста. Надявал се бе, че ще имат повече време. Но
благодарение на Нина все още имаха шанс.
- Трябва да се върнем в лагера - каза той, после се обърна към вестоносеца: - Ти тръгвай веднага, кажи им
да приготвят две от летящите машини.
Човекът пришпори коня си на секундата и изчезна в облак прах.
- Започва се, значи? - попита Зоя.
- Армиите на Фйерда са в поход. Тамар, от теб искам да пратиш съобщение на Давид и фабрикаторите, а аз
ще пратя летало до контактите ни на запад.
- Ракетите още не са готови за използване - каза Тамар.
- Така е - кимна Николай. - Но фйерданите няма да ни чакат. - Обърна се към Зоя. - Хирам Шенк е в Ос
Кърво. Знаеш какво да правиш. Трябва да успеем от първия път, защото втора възможност няма да имаме.
- Готови ли сме? - попита Толя.
- Едва ли - отвърна Тамар. - Но въпреки това ще ги засипем с огън и жупел.
Демонът в Николай се размърда въодушевено. Войната беше като пожара - пламваше внезапно,
разпростираше се бързо и трябваше да бъде потушена навреме. И той щеше да направи всичко по силите
си да потуши този пожар. Боеше се за родината си и за себе си. Само глупак не би се страхувал. Но някаква
част от него - може би пиратът или демонът, или принцът, който си бе пробил път до трона сьс зъби и
нокти - нямаше търпение да влезе в битка.
- Същото е като да организираш голям купон - каза той и плесна коня си с юздите. - Разбираш кои са
истинските ти приятели чак когато гостите пристигнат.
4
НИНА
Нина се събуди рязко. Хане стоеше до леглото й и я дърпаше за ръката. Сърцето й се блъскаше в гърдите,
чаршафите бяха влажни от пот. Дали не е говорила насън? Сънувала бе леда и вълка на Матиас. Трасел уж
ядеше от ръката й, но когато се вгледа, Нина видя, че бялата му муцуна е оклепана с кръв, а вълкът се гощава
с труп.
- Дошъл е някой - каза Хане. - Някой от манастира.
Нина се надигна в леглото и нощният въздух охлади
потта по тялото й, Сърцето й още препускаше, но не заради глупавия кошмар. До неотдавна Хане беше
послушница в манастира в Гяфвале, където двете с Нина бяха разкрили ужасните неща, които се случваха
по заповед на Брум и с помощта на пролетните деви в една военна крепост наблизо. Бяха сложили край на
безчинствата, спасили бяха голяма част от гришанките, а Нина беше видяла сметката на Изворната майка
и не съжаляваше за това.
- Кой? - прошепна тя, навлече вълнен халат с висока яка и го стегна здраво на кръста си.
Обу пантофи. Пак добре, че подовете на Белия остров се
отопляваха.
- Не знам. Майка ми е пратила да извикат и двете ни.
- Облечи нещо, в името на Дйел. Не ти ли е студено?
Хане беше само с памучната си нощница, а светлината
на маслената лампа в ръцете й обливаше червеникавата четина по главата й. Само това беше останало от
дългата й доскоро коса.
- Толкова ме е страх, че не усещам студа - каза тя, докато двете минаваха с бърза крачка през дрешника,
който свързваше стайчето на Нина сьс спалнята на Хане.
Взрив, заложен от екипа на Нина, беше разрушил военния форт при Гяфвале и в последвалия хаос двете
успешно се направиха на ни лук яли, ни лук мирисали. Ярл Брум нямаше представа коя е Нина в
действителност, нито че тя е организирала унищожаването на лабораторията му и програмата за
изтезания. Приел бе с отворени обятия Мила в дома си, защото вярваше - и с пълно основание впрочем, -
че е помогнала на дъщеря му да му спаси живота. Не знаеше, разбира се, че ако зависеше от нея, Нина
щеше да го довърши веднъж и завинаги.
Двечките бяха решили, че са се измъкнали от онази история невредими. Дали не са сгрешили обаче?
Дали след като прахолякът се е слегнал някой в манастира не е събрал две и две? Може би пролетните
деви са намерили униформата на дрюскеле, която Хане беше откраднала. Или някой ги е видял да
издърпват припадналия Ярл Брум от фургона.
- Хайде - каза Нина и задържа халата на Хане да го облече.
Типично по фйердански, дрехата беше от обикновен сив
вълнен плат отвън, но с подплата от прекрасна кожа, сякаш всичко, което говори за лукс или. удобство,
трябва непременно да е скрито от погледа.
- Какво ще правим? - попита Хане. Трепереше цялата.
Нина я завъртя и стегна колана на халата.
- Ще си мълчим и ще слушаме.
- Не е нужно да се правиш на моя камериерка - каза Хане. -
Поне когато сме сами.
- Не ми пречи. Ще се правим на невинни и добродетелни, ще разберем какво знаят, и ще отричаме всичко.
А ако се стигне дотам, аз ще съм безмилостната шпионка, която те е оплела в паяжината си.
- Явно четеш твърде много романи.
- Или пък ти не четеш достатъчно. Ръцете ти са ледени.
- Цялата съм ледена.
- Това е от страх. - Нина заразтрива ръцете й да ги стопли поне малко. - Използвай силата си. Забави пулса
си, дишай равномерно.
- Хане? - долетя гласът на Илва от коридора.
- Идвам, мамо! Обличам се! - извика Хане, после сниши глас: - Нина, сама взех онези решения и няма да се
крия зад полата ти.
- А аз няма да допусна да пострадаш само защото те въвлякох в играта си.
- Голям инат си.
Не ставаше въпрос за обикновен инат. Нина знаеше, че е склонна да поема рискове, глупави понякога, и
в резултат нерядко страдаха невинни хора. А Хане и без нея беше страдала достатъчно.
- Да не бързаме с изводите - каза тя. - Може би пролетната дева е дошла да ни донесе подарък.
- Разбира се - каза Хане. - Как не се сетих. Дано е пони.
Тръгнаха по тесния коридор, както осъдени на смърт вървят към бесилката. Нина пооправи една фиба в
косата си. Неомъжените фйерданки задължително сплитаха косите си и стегнатите плитки й бяха
докарали постоянно главоболие. Но ролята на Мила Яндерсдат я беше пратила в сърцето на Ледения
палат, най-доброто място, от което да дирижира своите малки чудеса.
След изпълнението им на пазара Хане я бяха налегнали съмнения.
- Добре ли постъпихме? - беше я попитала тя същата вечер, когато останаха насаме в стаите си. - Хората от
града ще пострадат. Баща ми няма да подмине с лека ръка такава проява на ерес. Ще вземе драстични
мерки и невинни хора ще платят цената.
- Невинни хора вече плащат цената - напомнила й бе Нина. - Единствената разлика е, че не са фйердани.
- Внимавай, Нина - каза й Хане и се мушна под завивките. - Иначе току-виж баща ми се оказал прав за теб.
Права беше. Зоя също я бе мъмрила за това неведнъж. Че поема непремерени рискове. От друга
страна, Нина знаеше, че постига резултат с действията си. Да, винаги шеше да има фанатици като Брум,
които ще мразят гришаните независимо от всичко. Както и много други, които ще им играят по
свирката, без да се замислят. Но култът към Слънчевата светица беше намерил своите последователи
преди години, когато Алина Старкова се беше опитала да унищожи Долината на смъртната сянка и се бе
превърнала в мъченица. Чудо, което дори Брум не можеше да отрече. А после чудесата, случили се из
цяла Равка през изминалата година - плачещи статуи, мостове от кости. И от двете страни на границата
хората си шепнеха, че започва ерата на светците. Промяната бе започнала отдавна, Нина само трябваше
да я побутва в правилната посока.
Освен това, ако тя не беше тук, в Ледения палат, Равка. нямаше да знае за нашествието, планирано от
фйерданите.
Но на каква цена?
Явно много скоро щеше да разбере.
Голямата стая в жилището им на Белия остров беше забележителна - високи стени от бял мрамор,
сводест таван и огромна камина от камък, иззидана така, че сякаш я обгръщаха клони на свещения ясен.
Всичко това свидетелстваше за високата позиция на Ярл Брум - която той едва не бе загубил след
пробива в Ледения палат и след публичното унижение, на което го беше подложила една гришанка на
пристанището.
 Завариха Брум с униформа, преметнал през ръка дебел шинел. Канеше се да потегли към фронта.
Лицето му беше непроницаемо. Майката на Хане изглеждаше смътно разтревожена, но тя по принцип си
изглеждаше така. В камината припукваше огън.
Жена на средна възраст с тъмнокестенява коса, вдигната на сложни плитки, седеше с изправен гръб на
един от красивите столове с кремава кадифена тапицерия пред камината и придържаше чаша чай на
коляно. Не беше пролетна дева. Облечена беше с тъмносинята роба и покривало за глава на Изворната
майка, сестрата с най-висок ранг в манастира. Нина не я познаваше, а явно и Хане, ако се съдеше по
изражението й. Хане беше живяла в манастира няколко години и би трябвало да познава жената, ако тя е
била послушница там. Така че коя беше гостенката и защо беше дошла в Ледения палат?
Нина и Хане сгънаха колене в дълбок реверанс.
Брум махна към жената.
- Енке Бергстрин пое управлението на манастира в Гяфвале след злощастното изчезване, на предишната
Изворна майка.
- Значи не са я намерили? - попита Нина невинно като гукащо бебе.
Искаше Брум да премине в отбрана. Надяваше се това да го отклони, в случай че има съмнения относно
случилото се в манастира. Освен това й беше приятно да го гледа как се гърчи вътрешно.
Брум пристъпи от крак на крак и стрелна с поглед жена си.
- Смятаме, че може да е била във форта по време на взрива. Няколко сестри от манастира са били там да
занесат чистото пране на войниците.
Онова с прането беше само прикритие за истинската им задача - да се грижат за бременните гришанки,
пристрастени към юрда парем по заповед на Брум.
- Но защо й е било на Изворната майка да ходи лично? - продължи да го притиска Нина. - Защо не е
изпратила някоя
послушница или пролетна дева?
Брум бръсна прашинка от палтото си.
- Разумен въпрос. Може би е имала друга работа там или е решила да провери как се справят сестрите.
„Или моите немъртви приятелчета са я завлекли в отвъдното. Кой да знае? “
- Какво любознателно момиче - каза новата Изворна майка.
Очите й бяха сиво-сини, веждите - смръщени, устата - сурова. Всички Изворни майки ли излизаха
навъсени от утробата? Или ставаха кисели като част от служебната си характеристика?
- Простете - каза Нина и приклекна в нов реверанс. - Не съм учила в манастира и маниерите ми, уви,
свидетелстват за това.
- Нищо лошо не си направила, Мила - каза Илва. - Всички сме любопитни.
- Без значение какво е сполетяло предишната Изворна майка - продължи Брум, - Енке Бергстрин зае
мястото й и се опитва да вкара в ред манастира след трагедиите в Гяфвале.
- Но за какво става въпрос, папа? - попита Хане.
- И аз не знам - отвърна с остър глас Брум. - Изворната майка настоя първо да ви повикаме.
Жената остави чашата чай.
- След унищожението на форта и появата на антирелигиозни елементи в Гяфвале манастирът реши да
стегне юздите на послушниците си и да ограничи личната им свобода.
„Антирелигиозни елементи. “ Колко приятни думи, помисли си Нина. Гяфвале беше първата стъпка,
първото чудо, което тя беше дирижирала - Леони и Адрик спасиха селото от отровата, която се изливаше
от форта. Действие безотговорно и с непредвидими последици, А се получи чудно. Нина беше усвоила
изкуството, на измамата от самия Каз Брекер, а по-добър учител от него не съществуваше. Двама гришани
— фабрикатор и етералка - бяха спасили онези селяни. Чудо? Не, просто добри хора, обучени да използват
дарбите си и готови да платят висока лична цена, за да спасят градчето. Двама души, които сега Гяфвале
почиташе като светци и им палеше свещи. Свети Адрик Неравния и Света Леони на водите.
- Какво общо има това с дъщеря ни? - строго попита Брум.
- Претърсихме основно манастира и открихме всякакви забранени неща, включително рисувани икони и
еретически молитвеници.
- Момичетата са млади - каза Илва. - Помня, че на тяхната възраст и аз се бунтувах. Точно така се омъжих
за един дрюскеле.
Брум и жена му се спогледаха топло и Нина изведнъж я преряза стомахът. Илва беше от хедйутите,
свещен народ от севера, от изгубеното крайбрежие близо до Кенст Хйерте, Пречупеното сърце. И тя ли е
била като Хане на младини? Тласкана от упоритост и бунтарски дух? Влюбена в откритите простори? И
дали Ярл Брум, младеж с военна униформа от столицата, така мистериозен и нов, не й е завъртял главата?
Нина бе приела, че Брум винаги е бил чудовище, но може би се е превърнал в такъв постепенно, с течение
на годините.
- Не бива да разсъждаваме така - поклати глава той. - Това влияние трябва да бъде изкоренено навреме,
иначе рискуваме Фйерда да изгуби пътя си.
Изворната майка кимна.
- Напълно съм съгласна с вас, командир Брум. Точно затова съм тук.
Илва се наведе напред на стола си с изопнато лице.
- Да не казвате, че сте намерили тези неща в стаята на Хане?
- Намерихме мъжки дрехи, скрити под плочите в параклиса. Също молитвена броеница и икона на Света
Василка.
Света Василка. Светицата на невенчаните жени. Равкийска светица, която според легендите се превърнала
в първата жар-птица.
- Не е възможно - каза Брум и застана пред Хане, сякаш да я зашити. - Дъщеря ми понякога не слуша, но
никога не би стигнала дотам да почита тези отвратителни неща.
- Никога - прошепна ожесточено Хане. Изглеждаше напълно искрена.
Нина скри усмивката си. Хане никога не би почитала един или друг Гриша, защото самата тя беше
такава, лечителка, принудена да крие способностите си, която въпреки това намираше начин да помага на
хората.
Изворната майка стисна устни.
- Значи, според вас съм изминала целия този път, за да ви разказвам измислици.
Само припукването на дървата в камината нарушаваше тишината. Нина усещаше страха на Илва и гнева
на Брум... както и съмненията, породили се и у двама им. Знаеха, че Хане се е бунтувала в миналото, и сега
се питаха докъде е стигнала в бунта си. Въпрос, на който и Нина не можеше да отговори сьс сигурност.
Хане си пое дълбоко дъх.
- Мъжките дрехи бяха мои.
„По дяволите, Хане! “ А уж я беше предупредила да отрича до дупка.
- О, Хане - проплака Илва и притисна пръсти към слепоочията си.
Лицето на Брум почервеня.
Но Хане пристъпи напред с високо вдигната брадичка, образ и подобие на гордостта и непоклатимата
боля, които беше наследила от баща си.
- Не ме е срам. - Гласът й прозвуча звънко, уверено. Срещна за миг погледа на Нина, после отклони очи. -
По онова време не знаех коя съм и какво искам. Но сега знам къде искам да бъда. Тук, с вас.
Илва стана и хвана ръката й.
- А иконите? И броеницата?
- За тях не знам нищо - каза без колебание Хане.
- Тях при мъжките дрехи ли открихте? - попита Нина.
- Не - призна Изворната майка. - Не бяха при тях.
Илва придърпа Хане към себе си.
- Гордея се, че каза истината.
- Изворна майко - каза Брум с леден глас, - вие несъмнено сте проводник на Дйел, но същото се отнася и за
дрюскеле. Помислете добре следващия път, когато решите да дойдете в дома ми и да обвинявате дъщеря
ми.
Изворната майка стана. Не личеше строгите думи на Брум да са я уплашили, тъкмо напротив.
- Аз се грижа за духовното добруване на тази страна. Еретикът Аппарат е тук, под този покрив. Говори се,
че в този град ереста намира плодородна почва. Имам мисия и нищо няма да ме отклони от нея. И все
пак - каза тя и приглади вълнените поли на дрехата си, - радвам се, че Хане най- сетне е намерила пътя
си. Ще чуя изповедта й, преди да си тръгна.
Хане приклекна в реверанс с наведена глава и каза послушно:
- Да, Изворна майко.
- Ще чуя и изповедта на Мила Яндерсдат.
Нина не успя да скрие изненадата си.
- Но аз само бях отседнала за кратко в манастира. Не съм била послушница.
- А нямаш ли душа, Мила Яндерсдат?
„Повече от теб, кисела стара мома такава. “ Но не би могла да възрази повече от това, особено пред
родителите на Хане. А и главата й се въртеше от облекчение. Не ги бяха разкрили. Да, обвинението в ерес
беше нещо сериозно само по себе си, но не можеше да се сравнява с истината. Така че ако киселячката
държеше да чуе за греховете й, Нина щеше да си измисли няколко и да я забавлява четвърт час.
- Аз ще съм първа - каза тя на Хане и тръгна бодро след Изворната майка към малкия салон, избран да
влезе в ролята
на изповедалня.
Стаята беше малка, побираше само писалище и канапе. Изворната майка се настани на писалището и
запали една маслена лампа.
- Водата чува и разбира - промърмори под нос тя.
- Ледът не прощава - отвърна Нина, както повеляваше традицията.
- Затвори вратата.
Нина се подчини, после се усмихна топло да покаже, че е готова да угоди всячески.
Изворната майка я погледна студено.
- Здравей, Нина.
 5

ЗОЯ

Зоя крачеше по настлания с плочи под на високата

кула в кметството на Ос Кърво. Хирам Шенк закъсняваше - нарочно, без съмнение. Преднамерена обида.
След като правителството на Керч се сдоби с тайните на измарся, смъртоносните подводни кораби на
Николай, Равка бе загубила и последното си средство за давление над малката островна нация и
Търговския съвет, който я управляваше. И сега Шенк се държеше подобаващо.
А Зоя трябваше да запази спокойствие, да бъде дипломат, а не войник. Или щеше да овладее гнева си,
или да откъсне рошавата рижа глава на Шенк от раменете му.
Погледна през прозореца към вълните, които се разбиваха в основите на прословутия морски фар.
Според легендата Свети Владимир Глупака накарал морето да се отдръпне, докато строителите полагали
каменния градеж на голямата дига и великанския фар. Ако питаха Зоя, вероятно е бил могъщ вълнотворец
и толкова. Е, не чак толкова могъщ, като се има предвид, че се удавил в залива като награда за усилията
си.
Не би трябвало да виси тук сега. Трябваше да е на фронта сьс своите вихротворци. Със своя цар.
- фйерданите не бива. да разбират какво сме намислили - беше й казал Николай. - Трябва да се срещнеш с
Шенк.
- А ако Фйерда нападне по море?
- Няма да пробият блокадата на Щормхунд.
Казал го бе без колебание, но пък той умееше да говори така, самоуверено. Щормхунд, легендарният
корсар - а в действителност царят на Равка под прикритие, - беше изпратил флотилия да пази
крайбрежието на Равка. На теория царят и Триумвиратът трябваше да оставят това в ръцете на царската
флота. Но флотата беше тясно свързана сьс Западна Равка и Николай нямаше вяра на адмиралите й. Не
искаше да рискува сега, когато залозите бяха толкова високи.
Ако не друго, поне писмото на Нина беше пристигнало навреме, дало им бе възможност да се подготвят.
И показваше, че Нина още е жива.
- Нареди й да се прибере - настояла бе Зоя твърдо, макар че й идеше да го удари на молби.
Но царят отказа.
- Тя ни е нужна там.
Съвсем вярно, мислеше си с негодувание Зоя.
„Нека фйерданите дойдат по море. Нека Ярл Брум и трижди проклетите му ловци на вещици яхнат
вълните. С Моите вълнотворци ще го посрещнем подобаващо. “
Облегна глава на хладната каменна стена до прозореца. Отчасти се радваше, че е тук, далече от царя.
Далече от многозначителния поглед на Тамар. Още чуваше гласа на онази сулийка, виждаше я как стои
безстрашно под кедровото дърво. «Кай па ве. “ Виждаме те. Зоя беше воин, генерал, Гриша с драконови
люспи около китките. Тогава защо тези думи я изпълваха със страх?
Погледна малкия часовник, който носеше на красив ланец, защипан към колана на кафтана й. Беше
подарък от царя, сребърното капаче представляваше дракон, увит около кайсия. Щом Зоя го отвори,
циферблатът от черупка на охлюв улови светлината и я пречупи в нежни дъги. Сребърните стрелки се
движеха бавно, но неумолимо.
- Закъснява - изсъска тя.
- Може би се е загубил - каза притеснено граф Киригин.
Той винаги се притесняваше в нейно присъствие и това
започваше сериозно да я дразни. Киригин беше много богат и патологично ухилен, вроден натюрел, който
го превръщаше в идеалната притурка към всеки важен разговор. Когато той беше в стаята, нищо не
звучеше прекалено сериозно. Освен това баща му беше натрупал богатството си от полузаконни
спекулации във военно време, което му беше спечелило лоша слава в Равка, прехвърлила се и върху сина,
когото благородниците в Западна Равка, умножили богатството си с помощта на бащата, обожаваха.
- По моя часовник му остават още две минути, преди закъснението му да стане проява на грубост.
- Нашият цар няма и минута за губене.
Киригин се изчерви до ушите. Потропа с пръсти по масата и измърмори:
- Да. Да, разбира Се.
Зоя се загледа отново през прозореца.
Усещаше срама му, нетърпението и копнежа. Те я заливаха като внезапна буря, силен порив, който
подкопаваше твърдата почва под краката й. Вече нямаше чувството, че стои спокойна и овладяна в огряна
от слънцето стая в Ос Кьрво и гледа към морето. Вместо това пред погледа й внезапно се появи красиво
момиче с гарвановочерна коса и замислени сини очи. Посегна да докосне нежната буза на момичето.
- Зоя?
Върна се в главата си навреме да плесне ръката на Киригин.
- Не съм ти дала разрешение да ме докосваш.
- Прощавай - каза той и гушна ръката си, сякаш му беше счупила пръст или нещо такова. - Просто
изведнъж ми се
стори толкова... изгубена.
Така се беше почувствала - изгубена. Зоя сведе поглед към лъскавите черни окови, на китките си.
Приличаха на белезници, но тя ги усещаше като естествено продължение на кожата си, като част от себе
си. Сила. Копнееше да я използва и този копнеж беше като сърдечен пулс, равномерен и неизменен. Това
изкушение присъстваше в живота на всеки Гриша, а муските само влошаваха нещата. „Отвори вратата,
Зоя. “
Никога не знаеше сьс сигурност чий глас чува в главата си - своя или на Юрис. Знаеше само, че
присъствието му е нещо реално. Нямаше да я вбесява толкова, ако беше само плод на въображението й. А
понякога, някъде под Юрис, долавяше и друг ум, друго присъствие, което не беше човешко и никога не е
било, нещо древно... а после усещането й за света се променяше рязко. Чуваше как някоя слугиня
клюкарства шепнешком в кухните, долавяше уханието на разцъфнали ябълки в градините на Йелинка,
макар те да бяха на двайсет и пет километра от нея. Тези сетивни възприятия бяха поносими, но
внезапното пропадане в чужда болка или радост... Идваше й нанагорно.
„Или просто полудяваш“, каза си тя. Не беше изключено. След видяното в Долината, след онова, което
беше направила - убила бе разбесняла се светица, пронизала бе сърцето на дракон, а заедно с него и
сърцето на приятел. Спасила бе живота на Николай. Спасила бе Равка от Елизавета. Но не беше
попречила на Тъмнейший да се завърне. А сега се питаше дали има дори малък шанс да спаси родината си
от война.
- Бях се замислила - каза тя и тръсна ръкавите на синия си кафтан. - Това е.
- А - каза Киригин, но не личеше да и е повярвал.
- Ти никога не си бил в армията, нали?
- Не съм - отвърна графът и седна в края на дългата правоъгълна маса с релефния герб на Западна Равка -
морски фар в обятията на два орела.
Облечен беше с жълто палто и розова жилетка отдолу, които в комбинация с бледата му кожа и рижата
коса го превръщаха в екзотична птица, която се чуди къде да кацне.
- Баща ми ме отпрати в Новий Зем по време на гражданската война. - Изкашля се. - Зоя... - Тя го изгледа
отровно и Киригин побърза да се поправи: - Генерал Назяленска, питах се дали не бихте ми дошли на
гости в имението при Карйева.
- Във война сме, Киригин.
- След войната тогава. През лятото. Може да гледаме надбягванията.
- Сигурен ли си, че изобщо ще има „след“?
Киригин се стресна.
- Царят е гениален тактик.
- Врагът има числено превъзходство. Ако не спрем фйерданите при Незкий, войната ще приключи за нула
време. За да спечелим, имаме нужда от подкрепления.
- И ще ги получим! - заяви Киригин. Зоя му завиждаше за оптимизма. - Един ден отново ще се възцари
мир. А дори и по време на война нищо не пречи да си откраднем няколко часа. Тиха вечеря, приятен
разговор, шанс да се опознаем. Сега, когато на царя му предстои сватба...
- Плановете на царя не са твоя работа.
- Така е, но реших, че вече си свободна да...
Зоя се завъртя на пета да го погледне. Усети как я залива нажежена вълна, припуква по тялото й,
повдига косата й.
- Свободна за какво по-точно?
Киригин вдигна ръце пред себе си, сякаш би могъл да я спре.
- Не, аз само...
Зоя знаеше какво има предвид. Слуховете за нея и Николай циркулираха от месеци, слухове, които тя
беше разпалвала, за да скрие голямата тайна. Тайната за демона, който живееше в Николай й когото
удържаха с цената на големи усилия. Не би трябвало да се гневи толкова, че хората са взели слуховете за
чиста монета, нали така?
Пое си бавно дъх.
- Киригин, ши си чаровен, красив и много... приятен мъж.
- Аз... така ли? - заекна той, после кимна доволно. - Така е.
- Да, така е. Но с теб не си пасваме.
- Аз пък мисля, че ако ти просто...
- Нищо „просто“ няма.
Пое си отново дъх и се постара да овладее гласа си. Седна на масата. Киригин подкрепяше всячески царя
и бе поел значителен личен риск, позволявайки да използват дома му като база за разработка на нови
оръжия. Не беше лош човек. Иначе казано, Зоя му дължеше поне известна любезност. - Знам как си
представяш нещата.
Киригин се изчерви още повече.
- Сериозно се съмнявам в това.
Зоя подозираше, че представата му включва преплетени тела, а също и как Киригин й свири песни на
лютнята си, но предпочиташе да спести и на двама им този конкретен образ.
- Ще ме поканиш на прекрасна вечеря. И двамата ще прекалим с виното. Ти ще ме накараш да говоря за
себе си, на какъв натиск съм подложена в момента и колко тъжно е било миналото ми. Аз вероятно ще
пророня някоя и друга сълза. Ти ще ме слушаш внимателно и съпричастно и незнайно как Ще стигнеш до
тайната ми същност. Познах ли?
- Ами, не точно. Но... да. - Той се приведе напред. - Искам да те опозная истински, Зоя.
Тя посегна да хване ръката му. Беше лепкава от пот.
- Граф Киригин. Емил. Нямам тайна същност. Няма да ти разкрия някакви тайни въжделения. Ти няма да
 ме опитомиш. Аз съм генералът на царя. Аз съм военачалникът на Втора армия и докато с теб си
говорим, моите хора се сражават с врага самички.
- Но ако ти само...
Зоя пусна ръката му и изгърби рамене на стола си. Любезността не вършеше работа.
- Ако още веднъж те чуя да говориш за любов и да ме каниш тук и там, ще те просна в безсъзнание и ще
те зарежа на първата улица, пък дано някое бездомно хлапе ти открадне ботушите, ясно?
- Ботушите ми?
Хирам Шенк влетя през вратата, без да чука. Бузите му бяха зачервени, а по ревера на скучния му
търговски костюм, целия черен, имаше останки от храна, от твърдо сварено яйце сякаш. Горделивостта му
удари Зоя като юмрук в стомаха, самочувствието му не знаеше граници.
-Добрутро - заяви той и плесна с ръце. - Гезен ми е свидетел, тук е адски студено.
- Закъсняхте.
- Тъй ли? Херцог Радимов сервира прекрасен обяд. Отличен домакин, няма две мнения по въпроса. Вашият
цар може да се поучи от него, честно.
Радимов и другите благородници от Западна Равка посрещаха щедро представителите на Керч.
Недоволство и призиви за отделяне и независимост гнетяха атмосферата още откакто Долината на
смъртната сянка беше унищожена, а Равка - обединена отново. Западът негодуваше, че трябва да плаща
дълговете на Изтока, а заплахата от война с Фйерда беше опропастила в голяма степен дипломатическите
усилия на Николай да спечели западняците на своя страна. Те не искаха децата им да отидат на фронта,
нито да захранват с данъците си война, която - в техните представи - царят едва ли щеше да спечели.
- Докато вие обядвате доволно, равкийски войници се придвижват към фронта.
Шенк се потупа по шкембето, сякаш храносмилането му беше ключов фактор за предстоящите
сражения.
- Много неприятно, разбира се.
“ Дипломация - напомни си Зоя. - Любезност. “ Погледна към Киригин и му даде знак да налее от виното,
отлична реколта, дошла право от легендарните му изби, каквато почти със сигурност не можеше да се
намери в родината на
Шенк.
- Да би предложа чаша вино? - каза Киригин. - Карйевско е, отлежало в глинени делви.
- Сериозно?
Очите на Шенк грейнаха и той побърза да седне на масата. Търговският съвет на Керч призоваваше към
въздържание и скромност, но Шенк очевидно имаше вкус към лукса. Зоя го изчака да отпие и издържа
чинно почти неприличната физиономия на наслада, която се разля по лицето на търговеца.
- Изключително! - обяви той.
- Нали? - каза Киригин. - Имам няколко буренца и мога да ви изпратя, ако искате. Е, ще трябва някой от
слугите ми да го достави лично, иначе пътуването ще развали виното.
Графът беше цар на празните приказки, умение, което Зоя оцени по достойнство за пореден път. Сега то
й даде минутка да си събере мислите и да овладее импулсивното си желание да избие чашата от ръката на
Шенк. Заради Равка трябваше да се държи прилично и точно това щеше да направи, мамка му.
- Чувам, че морските маршрути на Новий Зем са прекъснати - каза тя. - Не са в състояние да защитават
корабите си и търговията е замряла.
- Да, ужасно нещо. Говори се, че Нищо не е останало от корабите им, само малки трески по вълните. И
никакви оцелели. - Шенк се опитваше да овладее физиономията си, но злорадството напрягаше гласа му
като куче, което дърпа нетърпеливо каишката си. - Пирати, сещате се.
- Разбира се.
Само дето потопените кораби не бяха дело на пирати. А на Керч, с помощта на равкийска технология,
която Търговският съвет беше поискал в замяна на съгласието си да разсрочи дълговете на Равка. С
помощта на подводниците Керч нападаше земските кораби без риск някой да ги разкрие или да отвърне
на удара.
- Земската икономика сигурно страда жестоко - отбеляза Зоя. - Предполагам, че цената на захарта и на
юрдата е ударила табана.
Шенк сбърчи вежди.
- Не точно. Засега няма признаци, че земците срещат финансови затруднения, а опитите да се повиши
цената на юрдата срещат съпротива от клиентите ни зад граница. Но е само въпрос на време да
капитулират.
- Пред пирати?
Шенк взе да върти едно копче на дрехата си.
- Да. Именно. Пред пирати.
- Все така продавате юрда на Фйерда и Шу Хан - каза Зоя. - Макар да знаете, че те превръщат юрдата в
парем и я използват да изтезават и поробват гришани.
- Не знаем такова нещо, моля, моля. Това са само спекулации, празни приказки. Керч винаги е поддържал
политика на неутралитет. Стоим далече от дрязгите на другите държави. Търгуваме с всички на разумни
цени. Сделката си е сделка.
Зоя знаеше, че Шенк не говори само за търговията с юрда. Даваше да се разбере каква позиция ще заеме
Керч в предстоящата война.
- Няма да помогнете на Равка.
- Боя се, че това е невъзможно. Но иначе ви стискаме палци, уверявам ви.
Зоя го гледаше втренчено. Знаеше, че поне в някаква степен Шенк казва истината. Керч не обичаше
войните, защото те пречеха на търговските маршрути, а мирните и богати страни бяха по-добри
търговски партньори. От друга страна, Керч лесно можеше да изцеди печалба и от други стоки - оръжия и
муниции, стомана и барут, олово и алуминий.
- Ако Фйерда нахлуе в Равка, сигурен ли сте, че шуаните ще успеят да ги удържат? - попита тя.
Шу Хан имаше огромна армия, но никой не знаеше каква е реалната военна мощ на Фйерда. Нито дали
Керч не е следващият в списъка им с планирани завоевания.
Шенк само се усмихна.
- Вълците ще изгубят част от зъбите си след дълга битка сьс съседа си.
- Тоест надявате се ние да отслабим Фйерда. Но без вата помощ. Недалеч от северното крайбрежие има
кораби на керчката флота. А ние имаме летяща машина. Още има време да се прати съобщение.
- Да, бихме могли да мобилизираме корабите си. И ако Керч ме беше пратил тук да предложа помощ на
Равка, точно това щяхме да направим.
- Но не са ви изпратили за това.
-Да.
- Изпратили са ви да ни губите времето и да ме отдалечите от фронта.
- Ценя високо виното и приятната компания, но извън това не виждам никакъв смисъл в тази среща.
Нямате никакви козове, госпожице...
- Генерал.
- Генерал Назяленска - каза той като чичо, който угажда на капризната си племенница. - Няма какво да ни
предложите, защото си имаме всичко.
- Така ли?
Шенк вдигна вежди.
- Това пък какво означава?
Това беше последният коз на Зоя, последният й шанс да извлече нещо полезно от разговора.
- Нашият цар има дарбата да прави невъзможното възможно, да строи, невероятни машини, които правят
гигантски крачки в бъдещето. Събрал е най-великите научни умове не само сред Гриша, а и сред
отказатся - обикновени хора без гришански способности. Сигурен ли сте, че искате да сте на
противниковата страна?
- Ние не избираме страни, госпожице Назяленска. Мислех, че вече сме изяснили това. А и не се пазарим за
хипотетични облаги. Равка може и да има таланти за изобретения, които още не сме видели, но Фйерда е
склонна към бруталност, която светът познава добре.
Зоя дълго го гледа..
- Готов бяхте да сгодите дъщеря си за Николай Ланцов. Знаете, че той е добър човек. - Простички думи,
каквито рядко можеше да чуе човек на такива разговори.
- Скъпа моя - каза Шенк, гаврътна виното си и се оттласна от масата. - Шуаните явно имат по-ниски
стандарти, но аз исках да сгодя дъщеря си за цар, а не за копеле.
- Тоест? - отвърна Зоя.
Самообладанието й започваше да се разпада. Нима това дребно човече имаше наглостта да се усъмни
открито в произхода на Николай? Явно ситуацията беше дори по-лоша от очакваното.
Но Шенк само се усмихна лукаво.
- О, слухове. Шепот.
- Внимавайте шепотът да не се превърне в нещо друго. Това е сигурен начин човек да изгуби езика си.
Шенк се ококори насреща й.
- Вие сериозно ли заплашвате представител на керчкото правителство?
- Заплашвам единствено клюкари и страхливци.
Очите му се разшириха още повече.
- Закъснявам за среща - каза той, стана и тръгна към вратата. - А вие, струва ми се, закъснявате за едно
обречено сражение.
Зоя заби нокти в дланите си. Буквално чуваше гласа на Николай в главата си,, как я призовава към
търпение и предпазливост. Вси светци, той как издържаше в компанията на тези безгръбначни и
самодоволни крастави жаби, без да извършва поне по едно убийство на ден?
Но ето че и тя успя. Изчака Шенк да излезе и чак тогава отприщи гнева си. Силен повей запрати бутилката
отлично карйевско вино и я разби в стената.
- Шенк изобщо не е смятал да ни предложи помощ, нали? - попита Киригин,
- Естествено. Единствената му цел е била да ни унижи още повече.
Нейният цар щеше да се изправи срещу фйерданите без помощта на Шенк и себеподобните му. Николай
бе знаел, че разговорът с керчаните е предварително обречен на провал, но въпреки това я беше изпратил
тук. „Направи го за мен, Зоя“, така й беше казал. И тя, разбира се, го направи.
- Да изпратим ли съобщение на цар Николай? - попита Киригин.
- Ще го отнесем лично - каза Зоя.
Може би още имаше време да се срещне очи в очи с фйерданските танкове, рамо до рамо сьс своите
войници. Излезе от стаята, където чакаше един слуга.
- Кажи на пилота да подготви леталото, тръгвай.
- Багажа ни? - попита Киригин, докато подтичваше след нея по коридора.
- Зарежи багажа.
Завиха зад ъгъла и поеха надолу по стълбището, оттам през вътрешния двор и към доковете, където
бяха кацнали с морското си летало. "Зоя не беше създадена за дипломация, за затворени стаи и учтиви
разговори. Създадена беше за битки. Колкото до Шенк, херцог Радимов и другите предатели, които
заговорничеха срещу Равка, с тях щеше да се разправи по-късно, след като Николай измисли начин да
спечели тази война. „Ние сме драконът и чакаме търпеливо. “
- Аз... аз никога не съм летял - каза Киригин на път към доковете и леталото.
Може би Зоя трябваше да го зареже тук. Графът нямаше място на фронта. Но предпочиташе да не го
оставя в компанията на западняците, току-виж му промили мозъка.
- Няма страшно. Само гледай да повръщаш през парапета, а не в скута си. Или в моя.
- Има ли надежда? - попита той. - За Равка?
Зоя не отговори. Казвали й бяха, че винаги има надежда, но вече беше твърде стара и твърде умна за
детски приказки.
Усети движението, преди да го е видяла. Завъртя се на пета и зърна отблясък на светлина в острието на
нож. Мъжът й налиташе откъм сенките. Тя вдигна ръце и насоченият вятър го запрати в стената отзад.
Кокалите му изпукаха и мъжът се свлече мъртъв.
Твърде лесно. Сигурно само й отвличаха вниманието...
Киригин скочи напред и събори втория убиец на земята. После извади пистолета си.
- Не! - извика Зоя и отклони с въздушна струя куршума, който рикошира от корпуса на един кораб.
После скочи върху убиеца, притисна с коляно гърдите му към земята и сви ръка в юмрук, изтегляйки
въздуха от дробовете му. Онзи драскаше с нокти по гърлото си, лицето му стана червено, очите му се
опулиха насълзени.
Зоя разтвори пръсти, въздухът навлезе в дробовете на нещастника и той се замята като риба, откачена
от кукичката.
- Говори - настоя тя. - Кой те праща?
- Идва... нов век... - изгъгна той. - фалшивите светци... ще бъдат... изклани.
Приличаше на равкиец, говореше като равкиец. Зоя му отне отново въздуха, после му го върна на тънка
струйка.
- Фалшиви светци? - каза Киригин, притиснал кървящата си ръка.
- Кой те праша? - повтори Зоя.
- Твоята сила... е противоестествена и ти ще бъдеш... наказана, Света Зоя. - Последните две думи изплю
като проклятие.
Зоя замахна и го фрасна в челюстта. Главата на онзи провисна.
- Не можа ли да го проснеш в безсъзнание по друг начин? Като го лишиш от въздух, да речем?
- Прииска ми се да ударя някого.
- Ясно. Пак добре, че удари него. Той защо те нарече Света Зоя?
- Доколкото знам, нито съм правила чудеса, нито ми се носи такава слава. - Зоя присви очи. Знаеше съвсем
точно чия е вината. - Проклетата Нина Зеник.
 6
НИКОЛАЙ

- Благословена да е Нина Зеник - мърмореше си Николай, докато вървеше пред мълчаливата равкийска
войска, всички с маскировъчни наметки и омазани с кал лица.
В тъмните часове преди зазоряване Николай беше излетял с Адрик, един от най-талантливите
вихротворци на Зоя, който да отнеме шума на двигателя, фйерданите си мислеха, че ще ги сварят по бели
гащи, и Николай държеше да ги остави в заблуждение.
Да, елементът на изненадата беше важен, но Николай започваше да се чуди дали противникът изобщо
има нужда от това предимство. Докато пътуваха насам с летателната машина, а небето бавно се
развиделяваше, той беше видял с очите си прииждащите към Равка танкове. Сигурно трябваше да се моли,
но не беше от най-религиозните хора. Предпочиташе да разчита на науката и на двата си отлично
изработени револвера. В момента обаче искрено се надяваше, че всички, равкийски светци, келски духове
и разните други всемогъщи божества са поне малко благосклонни към страната му, защото срещу такъв
противник всяка помощ щеше да е от полза.
- Е, на мен поне ми е останала само една ръка за губене - каза унило Адрик.
Може да беше талантлив Гриша, но извън това май беше най-умърлушеният човек, когото Николай
познаваше. Беше с руса коса, луничаво момчешко лице и песимистично отношение, склонно да заразява
всичко живо наоколо. Като лоша настинка в човешки образ. Николай не можеше да си обясни какво
намира в него Леони. Тя беше не само страхотен фабрикатор, но и истинско слънчице.
- Горе главата, Адрик - беше му извикал Николай от пилотската кабинка. - Скоро може всички да сме
мъртви, но дори и след това безтелесният ти дух ще прави мрачни предсказания.
За да не издадат местоположението си, кацнаха на импровизирана писта на три километра южно от
лагера, а останалото разстояние изминаха на конски гръб.
- Колко са? - попита Толя.
Гигантът се приближи с пушка през рамо и връчи друга на Николай. Вече бяха получили доклади от
разузнавачите, но Толя явно още таеше надежда. Същата надежда, която си бе позволил и Николай, преди
да види жестоката действителност сьс собствените си очи.
- Твърде много - каза той. - Надявах се да е било мираж.
Бройката на фйерданските бойни машини надвишаваше с
много разузнавателната им информация.
Тамар и Надя ги поздравиха мълчаливо, Надя кимна на брат си. Двамата с Адрик бяха вихротворци,
зеленооки и тънки в снага. Но Надя беше оптимистка по природа, а Адрик членуваше в клуба на
черногледците, макар че и те не го допускаха на срещите си, защото им скапвал настроението.
Николай погледна през мерника на пушката си за многократна стрелба. Оръжието беше отличен избор
за битка, но револверите на кръста му носеха повече утеха.
Фйерда и Равка бяха в конфликт от стотици години, понякога се стигаше до големи сражения, друг път,
по време
на кратките примирия, конфликтът се изразяваше в погранични набези. Но този път Фйерда беше решила
да спечели окончателно. Знаеха, че имат числено превъзходство пред враг, който е останал без резерви и
подкрепления. Планът им бе да нахлуят изненадващо през северната граница и да ударят Незкий и
Уленск. След бързите победи в тези ключови точки щяха да продължат на юг към столицата, където
малобройната армия на Николай шеше да отстъпи в последен геройски отпор.
Николай плъзна поглед по бойното поле. Земята северно от Незкий представляваше плитка разкаляна
долина, нещо средно между блато и пасище, което не ставаше за обработка и вонеше на сяра. Местните й
викаха Пукалото, с други думи, не беше бойно поле, което идните поколения да славят с песни. Почти не
предлагаше прикритие, пешаците затъваха в разкаляната почва - вече бяха омазани с кал до глезените. Но
теренът едва ли шеше да затрудни особено фйерданските танкове.
Командирите бяха издигнали дървени платформи и кулички, за да наблюдават бойното поле отвисоко,
като всички тези съоръжения бяха прикрити в максималната възможна степен зад трънаците и ниските
разкривени дръвчета, с които се славеше Цукалото.
Слънцето изгряваше. От север долиташе неприятен накъсан звук, сякаш някакъв гигантски звяр кашля
да си прочисти гърлото. Всъщност фйерданските бойни машини издуваха гневните си двигатели. Черен
дим се издигна на хоризонта, цяла овощна градина от тъмни колони, намек за предстоящата атака.
Танковете звучаха като приближаваща гръмотевична буря, но на вид бяха като чудовища, изпълзели от
калта, сивите им корпуси почти не отразяваха светлината, гигантските им вериги изяждаха пръстта.
Обезсърчителна гледка, но ако не беше Нина, техният благословен термит, който човъркаше отвътре
сърцето на фйерданското правителство,
Равка щеше да разбере за заплахата твърде късно.
От писмото на Нина знаеха в кои две точки по границата врагът планира да проведе изненадващото си
настъпление, пак благодарение на нея бяха успели да мобилизират силите си и да спретнат някакво
подобие на отбрана.
 Сигурно биха могли да посрещнат врага на свястно бойно поле с развети знамена и строени войски. Да
демонстрират сила. Да проявят смелост и чест. Но Николай реши, че войниците му предпочитат да
останат живи, а не да изглеждат благородни пред дулата на фйерданските танкове. Също като него.
- Дали знаят? - попита Толя, гледайки през бинокъл, който приличаше на детска играчка в гигантските му
ръце.
Тамар поклати глава.
- Ако знаеха, щяха да мируват.
Тряс! Първата експлозия отекна в долината и разлюля калта под краката им.
Мълчалив сигнал обиколи редиците: останете на място.
Втора експлозия разкъса въздуха около тях. После трета. И четвърта.
Но тези взривове не идваха от танковете. А от мини.
Първият фйердански танк избухна в пламъци. Вторият се килна и се стовари на хълбок, огромните му
вериги се въртяха безпомощно. Тряс! Още един танк се взриви сред пламъци, екипажът му се мъчеше да
избяга.
Фйерданите бяха решили, че танковете им ще прекосят долината безпрепятствено, че атаката ще е
бърза и решителна, че Равка няма да окаже сериозна съпротива. После ще окупират ключови северни
градове и ще продължат на юг, докато Николай се, мъчи да организира отпор на някое открито
пространство.
И щяха да направят точно това, ако Нина Зеник не беше предупредила своите. Още по тъмно, часове
преди зазоряване, фйердански бомби поразиха равкийски военни цели - сборни пунктове на летателни
машини, една фабрика за муниции и една корабостроителница. За корабостроителницата Николай не
можа да направи нещо, нямаше достатъчно време. Но на другите места леталата, въздушните кораби и
работниците бяха преместени своевременно.
И докато фйерданите пускаха бомби, специалните войници на Николай, неговите нолники - сборни
отряди от гришани и войници от Първа армия - се бяха промъкнали в мрака около Незкий и Уленск и бяха
заложили противотанкови мини, грозна изненада за врага, който смяташе, че няма да срещне никаква
съпротива. Изготвили бяха точни карти на мините. Николай се надяваше, че един ден между двете нации
ще се възцари продължителен мир, и не искаше земите по границата да си останат минни полета.
Бойното поле представляваше грозна гледка - дим и кал, изтърбушени горящи танкове. Да, мините бяха
забавили противника, но не го бяха спрели. Оцелелите танкове се придвижваха упорито напред.
- Сложи маските! - долетяха заповеди от капитаните на Първа армия и командирите на Втора. Защото
Николай и генералите му имаха основания да смятат, че танковете ще изстрелват не само гюллета, а и
снаряди, пълни с юрда парем, газа, който убива обикновените хора, а гришаните превръща в безмозъчни
пристрастени марионетки. - Готови за сблъсък!
Николай вдигна очи към небето. Високо горе равкийските летала патрулираха в облаците. Задачата им
беше да следят за фйерданска атака по въздуха и по възможност да тормозят на свой ред вражеските сили.
Леталата на Равка бяха по-леки и повратливи. Ако само имаха парите да построят още машини...
- Стой на място! - извика Адрик. - Нека те се приближат.
- За Равка! - кресна Николай.
- За двуглавия орел! - прозвуча отговорът, гласовете на войниците се издигнаха в хор.
Фйерданска армия, въоръжена с пушки за многократна стрелба, прииждаше след танковете, които бяха
прекосили минното поле и отворили просека в дима и нагорещения въздух. Посрещнаха ги равкийски
войници, които се сражаваха рамо до рамо с гришани.
Николай знаеше, че царят няма място на предната линия, но знаеше също, че не може да чака някъде
отзад, докато други се хвърлят в боя. Повечето му офицери бяха бивши пехотинци, обикновени редници,
издигнали се в йерархията и спечелили уважението на хората си. Имаше и благородници сред офицерите,
но Николай не им вярваше особено и не ги слагаше на ключови позиции. Старци като херцог Керамзов се
бяха сражавали в отколешни войни и можеха да помогнащ много с опита си, но повечето бяха решили да
си останат у дома. Дните им на битки бяха останали в миналото. Построили си бяха хубави къщи, искаха
да си почиват в леглата, да разказват за прежни победи и да се оплакват от болежките си.
- По моя команда - каза Николай.
- Това е ужасна идея - увеси нос Адрик.
- Лоши идеи имам в излишък. Все трябва да ги приложа някъде.
Тамар погали дръжките на брадвичките си. Щом патроните и свършеха, шеше да дойде техният ред.
После даде знак на своите сърцеломи. Надя даде знак на вихротворците.
- Напред! - изкрещя Николай.
Хукнаха презглава към предната линия. Вихротворците изтласкваха назад фйерданските танкове, а
сърцеломите им осигуряваха прикритие. Отряд огнетворци използваха горящите отломки от танковете да
създадат стена от пламък, още една бариера пред фйерданските войници.
Всички в армията на Равка носеха газови маски, проектирани от фабрикаторите да ги защитят от
вдишването на юрда парем. Тази дрога беше променила всичко, направи гришаните уязвими по нов начин.
Те бяха приели маските неохотно и скоро превърнаха тези символи на слабост в нещо друго - нарисуваха
им остри зъби, алчни езици, зейнали усти.
И сега приличаха на чудовища, прииждащи към предната линия с бойните си кафтани.
Николай стоеше приведен, стрелбата трещеше в ушите му. Стреля веднъж, после пак, видя хора да
падат. Демонът в него усети хаоса и надигна глава, жаден за насилие. Но макар ритуалът обисбая да не го
беше спасил от демона, поне му беше дал по-добър контрол върху създанието. Сега трябваше да мисли
хладнокръвно, да планира, а не да се бори с кръвожадно чудовище.
 Толя протегна ръце напред, сви ги в юмруци и фйердански войници се строполиха с разкъсани сърца.
Николай почти се обнадежди. Ако Фйерда разчиташе само на танкове и пехота, значи Равка все още
имаше шанс. Но щом видя голямата изгърбена машина, разбра, че фйерданите крият още неприятни
изненади в ръкава си. Това не беше танк. Беше транспортьор. Исполинските вериги на машината мятаха
пръст и кал, двигателят й цепеше въздуха с рева си и плюеше черен дим в сивото небе. Под една от
веригите избухна мина, но без никакъв успех. Чудовищното транспортно средство продължи по пътя си.
Николай погледна на запад. Дали Зоя беше изпълнила мисията си успешно? Дали спасението шеше да
дойде?
„На кръстопът сме. “ Днес шеше да се реши дали Равка има шанс, или Фйерда ще помете границата като
студен северен вятър. Ако не издържаха този тест, противникът шеше да се убеди отвъд всяко съмнение,
че Равка е в трудна ситуация, обедняла, отслабена. Една победа, от друга страна, макар и малка, шеше да
осигури на страната му времето, от което се нуждаеха така отчаяно. Но без подкрепления нямаше начин
да победят.
- Няма да дойдат - каза Толя.
- Ще дойдат - каза Николай.
„Трябва да дойдат. “
- Дадохме им всичко, което поискаха. Защо да идват?
- Защото споразуменията все трябва да означават нещо, иначе какво правим всички ние тук?
Транспортното возило наби спирачки с пронизително скърцане на метал и гигантските му врати се
отвориха като челюстите на древно чудовище.
Прахолякът се вдигна и от търбуха на машината наизлязоха войници. Само дето не носеха униформи.
Облечени бяха в дрипи, някои бяха боси дори. Николай веднага разбра какви са тези хора - гришани,
пристрастени към парем. До един бяха болезнено слаби, главите им висяха като повехнали цветове на
тънки стъбълца. Но тази привидна слабост нямаше да е от значение, щом си получеха дозата парем. И ето
го - облак оранжев газ се разля към тях, изпуснат навярно през специални дюзи по корпуса на
транспортната машина. И всички вдигнаха рязко глави.
Точно от това се боеше Николай вече толкова време, точно това се бе надявал да предотврати.
Трима от надрусаните гришани се хвърлиха напред.
- Залегнете! - кресна Николай.
Земята пред вражеските гришани се надигна като вълна, взривиха се мини, преобръщаха се танкове.
Равкийски войници литваха към небето, после падаха, погребани под планини от камъни и кал.
- Вихротворци! - извика Надя на своите хора.
С Адрик скочиха на крака и обединиха силите си да разместят планините от пръст и отломки, които
затискаха сънародниците им.
А после Надя залитна.
- Амелия! - извика тя.
Вятърът, който призоваваше, изгуби силата си, Надя се взираше в една от надрусаните гришанки,
гърчава девойка с кестенява коса и тънка окъсана рокля. Тънките й като вейки крака бяха напъхани в
тежки ботуши.
- Светци - прошепна Тамар. - Тя е фабрикаторка. Изчезна от една наша мисия близо до Чернаст.
И тогава Николай си спомни. Надя беше работила рамо до рамо с момичето в лабораториите, преди да
го заловят.
Тамар стисна Надя за рамото и я дръпна назад.
- Вече не можеш да й помогнеш.
- Трябва да се опитам!
Но Тамар не я пусна.
- Тя все едно е мъртва, разбери. Лично ще й забия брадва в главата, но няма да те пусна в този капан.
Амелия и другите фабрикатори вдигнаха ръце, готови да предизвикат ново земетресение.
- На мушка ми е - каза Толя, вдигнал пушката си.
- Задръж - каза Николай.
Погледна отново на запад с надежда... защото само надеждата им беше останала.
- Стреляй, мамка му! - каза Адрик.
Надя го фрасна с поток от въздух.
- Те това искат, да убиваме приятелите си, собствените си хора! Няма да вършим мръсната работа на
фйерданите.
- Това не са нашите приятели - сопна се Адрик. - А призраци, върнати от отвъдното, измъчени,
безнадеждни и жадни за кръв.
Николай даде знак на втората вълна бойци да се включат в сражението, докато леталата се опитваха да
доближат достатъчно фйерданската линия и да стрелят по транспортната машина, без самите те да бъдат
издухани от небето.
И тогава го чу - ритмичен звук като биещо сърце, твърде равномерен, за да е гръмотевица или друго
природно явление.
Всички обърнаха глава на запад, към небето, където три огромни въздушни кораба - по-големи от всяка
въздушна машина, която Николай беше виждал преди - се появиха през облаците. На корпусите им се
кипреше летящата риба на Керч. И оранжевите звезди на земския морски флаг.
- Дойдоха - каза Николай. - Мисля, че ми дължиш извинение.
Толя изпръхтя.
- Признай, че и ши не беше сигурен.
- Надявах се. Това не е същото.
Николай беше наясно, също като Зоя, че дипломатическата й мисия е обречена На провал поначало, че
Керч няма да им съдейства. Островната нация открай време имаше една-единствена цел - печалбата, а
това означаваше, че ще запазят неутралитет в настоящата война. Но въпреки това изпрати Зоя да говори с
тях, защото трябваше да поддържат илюзията, че Равка отчаяно се нуждае от помощ. Трябваше Шпионите
на Фйерда и Керч да повярват, че бедната Равка си няма съюзници.
Преди месеци Николай бе дал на Керч исканото - планове как да си построят и въоръжат измарся,
подводни кораби, с чиято помощ да взривяват земски кораби и така да съсипят търговските им маршрути.
И керчаните бяха направили точно това. Не знаеха обаче, че унищожените земски кораби са били празни,
без екипаж, без стока в трюмовете. Бяха призрачни кораби, примамки, пуснати в морето да създадат у
Керч фалшивата илюзия за успех, а в същото време Новий Зем беше преместил търговските си маршрути в
небето с помощта на равкийска въздухоплавателна технология.
Керч можеше да вземе океана. Земците щяха да получат небето. Равка беше удържала на думата си и
беше дала на керчаните точно каквото поискаха, но не и онова, от което имаха нужда. Този урок Николай
беше научил от своя демон.
- Керчаните ще откачат, като разберат какво е станало - каза Тамар.
- Не на царете е дадено да правят хората щастливи - подхвърли Николай. - Виж, ако бях пекар или
кукловод...
Вратите в основата на въздушните кораби се отвориха и облаци фин прах се разстлаха сиво-зелени под
корпусите им.
- Вихротворци! - ревна Надя.
Лицето й грееше, по страните й се стичаха сълзи, докато равкийските летала във въздуха и гришанските
войници на земята насочваха прахообразния антидот към взвода
от пристрастени гришани.
Антидотът се спусна бавно и ги покри като фин скреж, а те вдигаха длани нагоре объркани. А после
вдигнаха глави и вдишаха дълбоко. Бяха като деца, които виждат сняг за пръв път. Отвориха уста,
изплезиха езици. Обръщаха се един към друг, сякаш се будеха от кошмар.
- Към нас! - извика Тамар, после с Толя хукнаха напред и откриха стрелба, за да осигурят прикритие на
гришанските затворници.
Хванати за ръце, накрая на силите си, измъчените Гриша залитаха към равкийския фронт, към дома и
свободата.
Фйерданските офицери ревяха на войниците си да стрелят по дезертьорите, но леталата на Николай
бяха готови. Засипаха с огън фйерданските линии и ги принудиха да потърсят прикритие.
Равкийски войници и гришани хукнаха напред да помогнат на залитащите си приятели. А сега те
наистина приличаха на призраци, на духове от отвъдното, целите покрити със сребрист прашец.
- Ваше Величество? — промълви объркано Амелия, щом Николай я прегърна през раменете.
Ресниците й бяха покрити с антидота, зениците й - разширени.
Николай погледна към предните линии и видя как фйерданските редици се пречупват след появата на
земците. Небето вреше от равкийски и земски летящи машини. Фйерда беше загубила гришанските си
убийци, а половината й танкове димяха изкормени.
Николай и другите хукнаха назад през полето, като прикрепяха гришанските затворници. Той предаде
Амелия на една лечителка, после взе коня на един кавалерист и извика на Толя да го последва.
Искаше да види това от въздуха. Стигнаха до пистата и той скочи в леталото си. Машината се събуди с
рев и ги издигна в небето.
Гледката отвисоко беше едновременно насърчителна и ужасна, фйерданите отстъпваха, но колкото и
кратко да беше сражението - какво ти сражение, по-скоро схватка, - нанесените щети бяха потресаващи.
Калната долина беше разорана от фабрикаторите, теренът - надупчен от ями и дълбоки бразди. Мъртвите
лежаха в калта - фйердански и равкийски войници, Гриша, чиито яркоцветни кафтани се виждаха
отдалече, а също и крехки тела на болни затворници, за които помощта беше закъсняла.
И това беше само намек за предстоящото.
- Тази война ще е различна, нали? - тихо попита Толя.
- Освен ако не я спрем - каза Николай, загледан в отстъпващите фйердани.
Тази малка победа нямаше да реши проблема с произхода му, нямаше да напълни държавната хазна,
нито да увеличи числеността на армиите им, но поне щеше да им спечели малко време, докато
фйерданите се прегрупират и преоценяват ситуацията. Равка не можеше да заложи мини по цялата си
северна граница, не разполагаше с необходимия ресурс, но фйерданите не знаеха това и щяха да изгубят
ценно време в проверка на всяка потенциална точка за настъпление. Нещо повече, парем като оръжие
срещу равкийските Гриша вече не им вършеше работа. И най-важното, земците бяха показали отвъд всяко
съмнение, че Равка не е сама. фйерданите бяха планирали бърза и мръсна атака и днешният ден им беше
показал истинското лице на тази война.
“Да видим какво ще кажат вашите хора сега, след като стана ясно, че и вие ще дадете жертви. “ Николай
сниши леталото си, вкара го в хангара при основата на най-големия въздушен кораб, наби рязко спирачки
и малката машина изскърца недоволно.
Калем Керко чакаше да ги посрещне. Облечен беше сьс синя униформа, късата му коса се къдреше на
фитили.
- Ваше Величество - каза той и се поклони отривисто.
Николай го плесна по гърба.
- Без официалности, моля те. - Беше се учил на оръжейно изкуство при семейството на Керко и изобщо не
беше изненадан колко бързо земците са овладели и подобрили равкийската въздухоплавателна
технология. - Вие току-що ни спасихте кожата.
- А вие ни подарихте небето - каза Керко. - Длъжници сме ви, особено сега, когато се опитвате да спасите
страната си. Ще преследвате ли фйерданите? Те са в отстъпление.
- Не можем да си го позволим. На този етап поне. Но вие ни осигурихте безценно време.
- Ще пътуваме с вас до Полизная.
- Запасите от антидот? - попита Николай.
Керко махна към висока купчина чували, цяла стена.
- Знам, че сте се надявали на повече, така че кажете си го, няма да се засегна. Чета разочарованието по
лицето на вашия войник.
- Толя винаги си гледа така. Освен когато рецитира поезия, а това не би искал да го чуеш, аз също. -
Николай плъзна поглед по чувалите с антидот и въздъхна. - Но иначе - да, надявахме се на повече.
- Ако разполагаш с формулата, парем се произвежда сравнително лесно. Но антидотът... - Керко сви
рамене. - За него трябва много сурова юрда, много. Може би вашите фабрикатори ще измислят нов начин
за обработка на растението.
формулата беше дело на Давид Костик, най-талантливия материалник на Равка, който работеше заедно
с Кювей Юл-Бо, сина на човека, създал парем. Но идеята беше дошла от родината на юрда, Новий Зем, и от
едно момче, израсло в тамошна ферма. Той беше казал на Кювей, че по време на жътвата майките мажели
устните и клепачите на невръстните си деца с мехлем от стъблата на растението, който ги защитавал от
ефектите на цветния прашец.
- За производството на антидота отива огромно количество юрда - обясни Керко. - И което е по-лошо,
събирането на стеблата съсипва нивите. Има реална опасност фермерите ни да се разбунтуват. И това не
е най-лошото. Един от доставчиците ни докладва за странно явление в нивите си, непозната болест,
появила се като гръм от ясно небе. Съсипала напълно две от пасищата му, а добитъкът там изчезнал
като...
- Като дим - довърши вместо него Николай.
Вурдалакът беше впил зъбите си и в Новий Зем.
- Значи знаете за тази чума? При нас се случва за втори път в рамките на последните два-три месеца. И
при вас ли я има?
- Да - призна Николай. - Ние го наричаме поразията. Имало е такъв случай близо до Сикурск и друг южно
от Ос Кърво. Взехме проби от почвата и вече работим върху тях. Ако открием нещо полезно, веднага ще
ви уведомим.
Уви, Николай знаеше какво ще открият учените - смърт. Повече нищо нямаше да порасте в онази почва.
И ако поразията продължеше да се разпространява, само светците знаеха къде ще удари следващия път и
дали изобщо може да бъде спряна. Мисълта за това разбуди отново демона му, сякаш чудовището
разпознаваше източника на това унищожение и собственото си родство с него.
- Свързано ли е е Долината? - попита Керко.
Толя не скри изненадата си.
- Били сте там?
- Да, след обединението. Исках да видя онова прокълнато място с очите си.
Пак тази дума - прокълнато.
- Има връзка - каза Николай. - Но още не знаем каква. - Това поне беше вярно. Николай не беше готов да
каже на земеца, че Тъмнейший, се е върнал. - Ще ви придружа до Полизная. Ще оставим антидота в
базата там.
- Керч със сигурност ще отвърне на удара - предупреди го Керко, докато вървяха към леталото на Николай.
- Ще направят и невъзможното да си отмъстят на всички ни. Не знам как, но ще намерят начин.
- Това го знаем - мрачно каза Толя. - Знам и какъв риск сте поели с решението си да ни помогнете.
Керко се усмихна широко.
- Те дръзнаха да нападат корабите и моряците ни, без дори да вдигнат знамето на войната. Керч никога не
е бил приятел на Новий Зем. Добре е да знаят, че ние имаме други приятели.
Стиснаха си ръцете, после Николай и Толя се качиха в леталото.
- Николай - каза Керко, - трябва да сложиш край на тази война по най-бързия начин. Докажи, че Магнус
Опйер е лъжец, а претендентът е измамник. Трябва да докажеш, че не си незаконороден и че си достоен
да седиш на трона.
„Е - мислеше си Николай, докато леталото ги издигаше към ясното синъо небе, - поне едното бих могъл
да докажа. “
 7
НИНА

“Здравей, Нина! “
Нина беше обучен таен агент. Оцеляла бе в бордеите на Кетердам, движила се бе с най-опасните
бандити и крадци на Кацата. Изправяла се бе лице в лице с куп убийци, а напоследък й се случваше да си
говори с мъртвите. Но когато Изворната майка изрече онези думи, сърцето й се хързулна от гърдите
право към обточените й с кожички пантофи.
Усмихна се.
- Мила - поправи я любезно тя. Невинна грешка, нищо повече.
Изворната майка вдигна ръка и лек вихър разлюля пламъчето на лампата. Светлината подпали искрици
в очите й.
- Ти си Гриша - прошепна сащисана Нина. Вихротворка.
- Лисиците се крият под земята през зимата - каза на равкийски Изворната майка.
- Но не се боят от студа - отвърна Нина.
После се тръсна на канапето. Коленете й бяха омекнали, в очите й избиха сълзи. Засрами се от
реакцията си, но толкова отдавна не беше говорила на родния си език, че...
- Нашият цар ти благодари от сърце за навременната информация. Писмото ти спаси живота на много
равкийци. И на много фйердани.
Идеше й да ревне от благодарност. Поддържаше връзка с пратеници и членове на Хрингса, но да говори
лице в лице сьс своя сънародничка? Едва сега си даваше сметка колко й е било тежко.
- Наистина ли си от манастира?
- Да - кимна жената. - Когато предишната игуменка изчезна, Тамар Кир-Батаар използва възможността да
внедри там своя шпионка. Преди това бях под прикритие в друг манастир, недалече от Гяфвале.
- От колко време живееш така? Като фйерданка?
- От тринайсет години. С всичките им войни, царе и преврати.
„Тринайсет години. “ Изглеждаше невъзможно, немислимо.
- И никога ли... не ти ли липсва домът? - Съзнаваше, че въпросът е детински, но трябваше да го зададе.
- Всеки ден. Но имам своята кауза, също като теб. Пропагандната ти кампания е смела и успешна. Виждам
резултатите със собствените си очи. Вечер момичетата, за които отговарям, си разказват истории за
светците.
- И ти ги наказваш за това?
- Че как - отвърна през смях жената. - Колкото повече им забраняваме, толкова По-твърдо става
убеждението им.
- Значи аз не съм загазила?
Решението й да дойде в Ледения палат с Хане и да подхване онова с чудесата си беше нейна идея,
самостоятелна. След изцепката в Гяфвале като нищо можеха да я завлекат за косите в Равка и да я
изправят пред военен съд.
- Генерал Назяленска каза, че ще попиташ за това. Заръча ми да ти отговоря, че си загазила здраво.
Нина преглътна напушилия я смях.
- Тя как е?
- Ужасяващо компетентна.
- А Адрик? Леони?
- Вече са светци и това сложи край на шпионската им кариера, но Адрик командва отряд от вихротворци, а
Леони работи с фабрикаторите на Давид Костик. Без нея трудно щяха да създадат антидота на юрда
парем.
- Значи и двамата са в Малкия дворец - каза Нина.
Бегла усмивка пробяга по лицето на Изворната майка.
- Чувам, че често си правят компания. Но не съм дошла да клюкарстваме или да успокоявам страховете ти.
Царят има мисия за теб.
Новината беше повече от вълнуваща. Пренебрегнала бе преките заповеди на Адрик, когато реши да
дойде в Ледения палат и от тази централна позиция да помогне според силите си на Гриша и на Равка.
Дирижирала бе фалшивите чудеса с немалък успех, подслушвала бе, подпитвала бе, използвала бе
всичките си хитринки да се добере до ценна информация за движението на войски и разработката на нови
оръжия, която предаваше в кодирани писма. Но онова с местата, където Фйерда планираше да пресече
границата, си беше чиста проба късмет, а не резултат от умел шпионаж.
- Слушай внимателно - каза Изворната майка. - Нямаме много време.
****

- Тя какво поиска от теб? - прошепна Хане, ококорила медните си очи. Току-що се беше върнала в стаите
им и Нина й беше разказала за мисията си. - И пред кого се изповядах аз?
- Пред гришанска агентка. Какво й каза?
- Измислих си, че прекалявам със сладкишите и ругая на религиозни празници.
Нина се разсмя.
- Браво.
- Не е браво - каза Хане и примижа. - Ами ако й бях казала нещо лично за... нещо.
- Какво например?
- Нищо - отвърна Хане и поруменя. - Тя какво поиска от теб?
Нарежданията на Изворната майка бяха ясни, но Нина нямаше представа как да ги изпълни.
- Да разбера къде държат писмата от Татяна Ланцова.
- Е, това не е толкова зле.
- И да се сближа с претендента - добави Нина. - Да разбера кой е той в действителност и дали има начин да
го разоблича.
Хане прехапа устни. Седяха на леглото й с каничка горещ чай и кутия бисквити.
- А не можем ли просто да... ти не можеш ли просто да го елиминираш?
Нина се засмя.
- По-полека. Аз съм безмилостната убийца, а ти си гласът на разума, помниш ли?
- О, разумна съм аз, повярвай ми. Равкийският цар наистина ли е незаконороден?
- Не знам - бавно каза Нина. - Ако фйерданите докажат, че е така, не съм сигурна, че ще успее да се
задържи на трона.
В трудни времена хората се вкопчват в традициите и суеверията. Гришаните не се впечатляваха толкова
от царската кръв, но дори Нина беше възпитана да вярва, че Ланцови управляват Равка по божия повеля.
- А Вадик Демидов? - попита Хане. - Претендентът?
- Смъртта му няма да реши проблема с произхода На Николай. Но ако бъде разобличен като лъжец, това
ще хвърли сянка върху цялото начинание и твърденията на фйерданското правителство. Само дето...
идея си нямам как да направим това.
Брум имаше тесни връзки с кралското семейство на Фйерда, а чрез тях и с Демидов, но Нина и Хане бяха
виждали претендента само от разстояние. Двамата съпрузи често вечеряха с високопоставени офицери, а
Илва понякога играеше на карти с жени от близкото обкръжение на краля и кралицата. Но Нина не
виждаше как това ще ги сближи с хора, от които да изцедят информация за претендента.
Хане стана и тръгна бавно из стаята. Нина много харесваше промяната у нея, когато двете бяха сами. В
компанията на родителите си Хане беше напрегната, сякаш се разкъсваше от колебания и търсеше
подводни течения във всяка дума и жест. Но когато вратата се затвореше и двете останеха сами, тя се
превръщаше в момичето, което Нина бе срещнала в гората, стъпката й ставаше дълга и плавна, скованите
й рамене се отпускаха. Сега хапеше сьс зъби долната си устна, а Нина я гледаше в захлас, както се гледа
произведение на изкуството.
А после Хане сякаш стигна до някакво решение. Тръгна към вратата и я отвори.
- Какво правиш? - попита Нина.
- Хрумна ми нещо.
- Това и аз го виждам, но...
- Мамо? - извика Хане към коридора.
Илва се появи след няма и минутка. Беше разплела косата си и сега тя падаше на гъсти
червеникавокестеняви вълни. Но не личеше да са я събудили, сигурно бе обсъждала със съпруга си
посещението на Изворната майка.
- Какво има, Хане? Още ли не сте си легнали?
Хане й махна да влезе и Илва приседна на ръба на леглото.
- Изворната майка ме накара да се замисля.
Нина вдигна вежди. „Сериозно? “
- Искам да участвам в Йерджаник.
- Какво? - възкликнаха едновременно Илва и Нина.
Йерджаник означаваше „Горско сърце“ и съвпадаше сьс зимния празник Винеткяла, който тъкмо беше
започнал. Името беше свързано сьс свещения ясен на Дйел, но в действителност обозначаваше традицията
млади жени с благороден произход да бъдат представяни в кралския двор с едничката цел да си намерят
съпрузи. Идеята Хане да участва беше гениална. Така и двете щяха да се включат в шестседмичния вихър
от социални събития и с малко късмет да се срещнат с хора, които да ги отведат право при Вадик Демидов.
Но Нина си беше мислила, че... Не знаеше какво си е мислила. Знаеше само, че перспективата куп
фйердани да ухажват Хане я изпълва с трудно преодолимото желание да изрита нещо.
- Хане - подхвана предпазливо Илва, - това е сериозно решение. Момичетата, които участват в Горското
сърце, обикновено се омъжват в края на празненствата. Досега не си имала желание да се задомиш. Защо
е тази промяна?
- Крайно време е да се замисля за бъдещето си. Посещението на Изворната майка... Спомних си какви
глупости правех преди. Искам да докажа на теб и татко, че съм оставила онзи период зад гърба си.
- Не е нужно да ни доказващ каквото и да било, Хане.
- Но ти нали искаше да се представя в двора? Да си намеря съпруг?
Илва се колебаеше.
- Да, стига да не го правиш с единствената цел да ни зарадваш. Не бих понесла мисълта, че си нещастна.
Хане седна до майка си.
- Какви други възможности имам, мамо? В манастира няма да се върна.
- Имам малко заделени пари. Би могла да заминеш на север, в Хедйут. Още имаме роднини там. Знам, че
 не се чувстваш добре затворена тук, в Ледения палат.
- Татко никога няма да ти прости, а не искам ти да страдаш заради мен. - Хане си пое дълбоко въздух. -
Искам да го направя. Искам живот, в който всички ние да участваме.
- И аз искам това - прошепна едва чуто Илва и прегърна дъщеря си.
- Добре - каза Хане. - Значи е решено.
Нина още не знаеше какво да мисли по въпроса.
- Хане - каза тя, след като Илва си тръгна, - ритуалът на Горското сърце е обвързващ. Ако ти отправят
разумно
предложение за брак, ще те накарат да си избереш съпруг.
- Кой казва, че ще получа разумни предложения? - каза Хане и се мушна под завивките.
Предложението трябваше да дойде от мъж с равен на нейния социален статут, който е достатъчно
заможен да я издържа и е получил одобрението на баща й.
- Ами ако получиш? - попита Нина.
Хане не искаше такъв живот. Или поне Нина така смяташе. Може би тя не искаше такъв живот за
приятелката си.
- И аз не знам - отговори Хане. - Но не виждам друг начин да помогнем на твоя цар й да спрем войната.
****

Подготовката започна още на следващата сутрин с уроци по маниери и безкрайни проби с шивачката.
Нина не беше сигурна, че постъпват правилно, но ако трябваше да бъде честна пред себе си, хаосът по
подготовката за Горското сърце беше потресаващо и ужасяващо... забавен. Не беше за вярване колко лесно
е да се изгубиш в трескавото вълнение покрай новите рокли и обувки на Хане, уроците по танци и
гадаенето с кого ще се запознаят на Моминския тур, първото събитие от Йерджаник, където
дебютантките щяха да бъдат представени на кралското семейство.
Нина стигна до извода, че лекомислието и всички тези момичешки неща явно са й липсвали. Последните
две години бяха толкова трудни - борбата с пристрастяването, смъртта на Матиас, дългите и самотни
месеци на траур в Равка, а след това постоянният страх, който съпровожда работата под прикритие на
вражеска територия. Понякога си мислеше, че е направила грешка, че е трябвало да остане при
приятелите си в Кетердам. Липсваше й тихата Иней, с която можеше да сподели всичко без страх.
Липсваха й подигравчията Йеспер и сладкият Вилан. Липсваше й дори без- скрупулният Каз. Светци, с
радост би прехвърлила цялата тази каша в ръцете на копелето от Кацата. Каз би разкрил произхода на
Вадик Демидов, би ограбил фйерданската съкровищница и би седнал на трона в Ледения палат, преди
Нина да си е сплела плитката. Всъщност май беше по-добре, че Каз не е тук.
- Приятно ти е, като гледам - каза Хане.
Двете седяха пред тоалетката и Нина мажеше с бадемово масло късите й къдрици в червено, златисто и
кестеняво. Цвят, който си нямаше име.
- И какво, ако е така?
- Завиждам ти, честно казано. Ще ми се и, аз да се забавлявам като теб.
Нина я погледна в огледалото, но Хане не срещна очите й, гледаше упорито към шишенцата с помади и
кутийките с пудри на тоалетната масичка.
- Идеята беше твоя, момиче.
- Да, но бях забравила колко мразя всичко това.
- Кое? - попита Нина. - Мразиш коприната, кадифето и бижутата?
- Лесно ти е да го кажеш. Сега се чувствам дори по-сбъркана от обикновено.
Нина не вярваше на ушите си. Изтри ръцете си от бадемовото масло и седна на пейката пред
тоалетката.
- Вече не си тромаво малко момиче, Хане. Наистина ли не виждаш колко си красива?
Хане посегна към едно от шишенцата с блясък.
- Ти не разбираш.
- Вярно е. - Нина измъкна шишенцето от ръката й и завъртя Хане към себе си. - Затвори очи.
Хане се подчини и Нина мазна от блестящия крем по клепачите й и малко по скулите. Блясъкът беше
мек и изящен, перлен, като прашец от слънчева светлина по лицето на приятелката й.
- Да ти кажа ли кога съм се чувствала красива? - попита
Хане, без да отваря очи.
- Кога?
- Само веднъж. Когато се облякох като войник. Когато отрязахме косата ми.
Нина остави блясъка и взе бурканче с розово мазило.
- Но тогава не приличаше на себе си.
Хане отвори очи.
- Напротив. За пръв път бях себе си. За пръв и последен.
Нина топна палец в мазилото и го прокара бавно по долната устна на Хане.
- Мога да накарам косата си да порасне - каза Хане и плъзна ръка от едната страна на главата си. И
наистина, една червеникавокестенява къдрица се изви над ухото й.
Нина зяпна.
- Това го могат само силните шивачки, Хане.
- Упражнявам се от известно време. - Извади малка ножица от едно чекмедже и отряза къдрицата. - Но
харесвам косата си, както е.
- Тогава не я пипай. - Нина взе ножицата и бръсна с палец кокалчетата на ръката й. - С панталони. В рокля.
С къса коса или с плитки до кръста. Винаги си красива.
- Сериозно ли говориш?
-Напълно.
- Никога не съм виждала истинското ти лице - каза Хане и се загледа в чертите на Нина. - То липсва ли ти?
Нина не знаеше как да отговори на този въпрос. Дълго се бе стряскала, щом се погледнеше в огледало,
щом видеше светлосините очи и дългата, права, копринена руса коса. Но колкото по-дълго се правеше на
Мила, толкова по-лесно й ставаше и понякога това я изпълваше със страх. „Коя ще бъда, щом се върна в
Равка? Коя съм сега? “
- Започвам да забравям как изглеждах преди. Но едно мога да ти кажа със сигурност - бях страхотна.
Хане хвана ръката й.
- И сега си такава.
Вратата се отбори широко и Илва нахлу в стаята, следвана от слугини, помъкнали рокли.
Нина и Хане скочиха от пейката, докато слугините трупаха купчини коприна и тюл върху леглото.
- О, Мила, направила си истинско чудо! - каза Илва, зяпнала позлатените страни на дъщеря си. - Ти
прилича на принцеса.
Хане се усмихна, но Нина видя как ръцете й се свиват на юмруци. „В какво се забъркахме? “ Горското
сърце беше отлична възможност да стигнат до Вадик Демидов и да открият любовните писма на царица
Татяна. Лесна работа на пръв поглед, която все повече заприличваше на лабиринт. Нина взе дискретно
къдрицата, която Хане беше оставила на тоалетката, и я прибра в джоба си. „Каквото и да стане, ще
намеря изход - закле се тя. - И за двете ни. “
****
Моминският тур се състоя в голямата бална зала на кралския дворец, съвсем близо до жилището им на
Белия остров. Нина и преди беше идвала тук, отново дегизирана, но по съвсем различен начин - като
момиче от небезизвестната Менажерия. Онова беше по време на Хрингкяла, луд купон без обичайните
фйердански задръжки. Събитието в днешния следобед беше доста по-скучно. Аристократични семейства,
сбутани в нишите: Дълъг светлосив килим минаваше по цялата дължина на залата, прекъсваше при
гигантски фонтан във формата на два танцуващи вълка, после продължаваше към подиума, където седеше
кралското семейство. Събрани на подиума, Гримйерите приличаха на колекция от красиви кукли -
всичките руси, синеоки, като създания от приказките. Твърдяха, че имат хедйутска кръв, и може би
наистина беше така, предвид топло смуглата кожа на краля и гъстите къдрици на по-младия син. Малкото
момче дърпаше упорито изящната ръка на майка си, а тя се смееше на лудориите му. Детето беше пухкаво
и с розови бузки. Същото не можеше да се каже за престолонаследника. Принц Расмус, кльощав и блед,
изглеждаше почти зеленикав на фона на алабастровия трон, на който седеше до баща си.
Нина се загледа през един висок заострен прозорец. Ако присвиеше очи, можеше да види блясъка на
крепостния ров около Белия остров, покрит с тънък пласт скреж. Ровът беше обточен с кръг от сгради -
три сектора: на посолствата, затворническия и сектора на дрюскеле, - всички те защитени от уж
непробиваемите крепостни стени на Ледения палат. Столицата уж била построена така, че да наподобява
кръговете на свещения ясен, но Нина предпочиташе тълкуванието на Каз - че това са концентричните
кръгове на мишена.
Младите дебютантки чакаха в дъното на залата заедно с родителите си.
- Всички ме зяпат - каза Хане. - Много съм стара за Горското сърце.
- Не си - каза Нина.
Макар че повечето момичета наистина изглеждаха с пет- шест години по-млади и до една бяха по-ниски
от Хане.
- Приличам на някакъв гигант.
- Приличаш на кралицата воин Ямеля, която слязла от леда. А тези дребни момиченца с русите си къдрици
и превзетите усмивки приличат на недопечени пудинги.
Илва се засмя.
- Това е доста грубо, Мила.
- Права сте - каза Нина и добави под нос: - Но и доста точно.
- Хане? - Хубаво момиче в бледорозово и с огромни диаманти се приближи към тях. - Не знам дали ме
помниш. Бях в манастира преди две години.
- Брина! Помня те, разбира се, но мислех, че... Какво правиш тук?
- Търся си съпруг, какво друго. Със семейството ми пътувахме много, след като напуснах манастира, и
затова се
включвам сьс закъснение.
Илва се усмихна.
- Значи, ставаше две. Е, ние сега ще ви оставим, но ще ви чакаме след церемонията.
Нина намигна на Хане, после двете с Илва отидоха при Брум, който стоеше с един генерал и с един по-
възрастен дрюскеле на име Редвин, с когото се бяха обучавали заедно на младини. Редвин беше злобен,
намусен и хилав, а постоянното му кисело примирение забавляваше Нина от сърце. Озовеше ли се в
неговата компания, винаги се правеше на клоун.
- Не е ли всичко това великолепно, Редвин? - ахна задъхано тя.
- Щом казваш.
- Момичетата не са ли истински красавици?
- Не бях забелязал.
Ако се съдеше по физиономията му, би предпочел да се хвърли от скала, отколкото да прекара и една
минута повече с нея. Но пък едно момиче има право да се забавлява при всяка възможност, нали така.
Брум й връчи чаша възсладък пунш. Ако се тревожеше заради поражението, претърпяно при Незкий и
Уленск, го криеше добре. „Щеше да е хубаво, ако бяхме убили лисицата още при първия лов - казал бе той,
щом се върна от фронта. - Но вече знаем на какво са способни Равкийците. Следващия път ще ги хванем
по бели гащи. “
Нина се усмихна на думите му, кимна и си помисли: „Ще я видим тая работа“.
- Трудно ли е да гледаш как друга жена е облечена в коприна и привлича погледите? - попита той с глас,
нисък и неприятно интимен.
- Когато другата жена е Хане? Не. - Прозвуча остро и Брум моментално настръхна. Нина се срита мислено.
Понякога й ставаше особено трудно да се прави на божа кравичка. - Тя е добър човек и има право да се
поглези. А и тези красиви неща, коприните, бижутата... те не са за момичета
като мен.
Брум се отпусна.
- Не си справедлива към себе си. Би изглеждала много добре в светла коприна.
Де да можеше да се изчервява по команда. Но не можеше, затова се задоволи с моминско хихикане и
поглед, забит в пода.
- Придворната мода приляга много по-добре на стройно момиче като Хане.
Очакваше Брум моментално да загуби интерес към разговора за мода, но той я погледна
преценяващо.
- За това си права. Хане разцъфна под твоето влияние. Преди не вярвах, че някога ще привлече
вниманието на потенциални женихи, но ти промени това.
Стомахът й се сви. Може би наистина ревнуваше. Мисълта Хане да се събере с някой благородник или
военен командир й причиняваше физическа болка. Ами ако Хане можеше да е щастлива тук, щастлива
сьс семейството си и със съпруг, който я обича? Ако най-сетне намери приемането, което е търсила с
години? Пък и двете с Нина нямаха общо бъдеще заради твърдото намерение на Нина да убие баща й.
- Откъде се взе тази свирепа физиономия? - каза през смях Брум. - За какво си мислиш?
„За публичното ти унижение и ранната ти смърт. “
- Дано Хане си намери свестен мъж, достоен. Искам само най-доброто за нея.
- Както и аз. Трябва да поръчаме нови рокли и за теб.
- О, не, не е необходимо!
- Така искам. Ще ми откажеш ли?
„Ще те бутна в морето и ще тропна един бърз танц, докато се давиш. “ Вместо това вдигна глава да го
погледне ококорено, досущ развълнувана млада жена, смутена от вниманието на един велик мъж.
- Никога - прошепна тя.
Очите на Брум се задържаха върху лицето й, после бавно надолу, към шията и нататък.
- Модата може и да предпочита стройната фигура, но мъжете пет пари не дават за мода.
Идеше й да изпълзи от кожата си, но вече знаеше за какво става въпрос. Брум не проявяваше интерес
към красотата или желанието. Интересуваше го единствено властта. Приятно му беше да я възприема
като плячка, която трепери под погледа му, така както вълк затиска с лапа дребно животинче. Приятно му
беше да си представя как прави на Мила подаръци, които тя не би могла да си позволи без неговата
щедрост, приятно му беше да си представя как момичето се разтапя от благодарност.
Нина нямаше нищо против. Щеше да изтърпи щедростта му, щом това беше начинът да стигне до Вадик
Демидов, да помогне на Гриша и да освободи родината си. Но всички рано или късно си плащат сметката.
Тя нямаше да прости на Брум старите престъпления, нито новите, които той се канеше да извърши.
Каквото и да изпитваше към Хане, Нина щеше по един или друг начин да убие Брум, а това Хане едва ли
би могла да й прости. Такова нещо беше непростимо и щеше да отвори помежду им пропаст. Шуаните
имаха една поговорка, която винаги й беше харесвала - „Юйех сеш“. Презри сърцето си. Нина щеше да
направи необходимото.
- Прекалено сте добър с мен - пърхаше с клепки тя. - Не го заслужавам.
- Нека аз преценя това.
- Започва! - възкликна развълнувано Илва, в пълно неведение за нескопосания флирт, който съпругът й
разиграваше на броени крачки от нея. Или знаеше? Може би се радваше, че Брум е насочил вниманието
си другаде. Или толкова отдавна си затваряше очите за недостатъците му, че това се бе превърнало в
навик.
Прекъсването беше добре дошло за Нина. Даваше й възможност да огледа навалицата в балната зала,
докато момичетата минаваха едно по едно по килима и спираха при фонтана в центъра, където ги
посрещаше престолонаследникът. Принц Расмус беше среден на ръст като за фйерданин, но много слаб,
изпит направо, лицето му беше ъгловато, с високи и остри скули. Наскоро бе навършил осемнайсет, но
изглеждаше по-малък, сигурно заради слабото си телосложение и предпазливата походка, като фиданка,
която още не е свикнала с тежестта на клоните си. Косата му беше дълга и златиста.
- Принцът болен ли е? - тихо попита Нина.
- Постоянно - отвърна с презрение Брум.
Редвин поклати посребрялата си коса.
- Гримйерите са стар боен род. Само Дйел знае как са пръкнали такъв слабак.
- Не говори така, Редвин - смъмри го Илва. - Принцът боледува много тежко като дете. Имаме късмет, че
изобщо оцеля.
Брум не се трогна изобщо.
- По-добре да не беше.
- Ти би ли последвал това момченце в битка? - попита Редвин.
- Може и да се наложи - каза Брум. - След като старият крал си отиде.
На Нина не й убягна погледа, който двамата дрюскеле си размениха, Възможно ли беше Брум да
обмисля заговор срещу младия принц?
Опита се да прикрие любопитството си и се загледа в процесията от млади жени. Щом стигнеше до
фонтана, всяко момиче се сгъваше в реверанс пред кралското семейство, после се покланяше и на
престолонаследника. Принц Расмус вземаше глинена чашка от подноса на един слуга, който стоеше чинно
до него, загребваше от фонтана и я даваше на момичето, а то изпиваше до дъно водата на Дйел, после
връщаше чашката, покланяше се за трети път и тръгваше заднешком по обратния път към семейството и
приятелите си. Важно беше дебютантката нито за миг да не обърне гръб на Гримйерите.
Странен ритуал, който отбелязваше началото на балния сезон. Но Нина следеше само с едно око
еднообразния парад на девойки. Вниманието й беше насочено към многобройните гости. Бързо откри в
тълпата Вадик Демидов. Той трябваше да е. Стоеше близо до подиума и имаше нахалството да носи пояс в
бледосиньо и златисто, с двуглавия орел на Равка, бродиран върху коприната. „Малкият Ланцов. “ Много
приличаше на портретите, които Нина беше виждала във Великия дворец. Или приликата беше твърде
голяма? Дали фйерданите не бяха намерили гришански шивач, който да го прекрои така, че да прилича
досущ на стария цар, бащата на Николай? И ако е така, кой се криеше под маскировката? Нямаше да
разбере, ако не се приближеше достатъчно до претендента.
Погледът й се плъзна нататък и налетя на нечии очи, които я гледаха втренчено - очи толкова тъмни, че
изглеждаха черни. Кръвта й се вледени. Стегна се и отмести поглед от Аппарат, плъзна го по другите хора,
без да ги вижда. Трябваше да прилича на любопитна гостенка и нищо повече. Знаеше, че попът сам е
дошъл във фйерданския двор и е предложил да подкрепи претенцията на Вадик Демидов, но не беше
очаквала да го види тук. „Няма никакъв начин да те познае“, повтаряше си тя. Само дето погледът му
говореше друго - онзи я гледаше втренчено, нея от всички хора в залата. Може би интересът му беше
насочен към Брум и неговото домакинство. Дано.
Илва я стисна силно над лакътя.
- Наш ред е! - прошепна развълнувана тя. Хане беше следващата, която да поеме по килима. - Роклята й
е съвършена.
Съвсем вярно - рокля с висока яка, обшита с мъниста в цвят на мед и нанизи от розови речни перли, които
подчертаваха тена и косата на Хане. Късата й коса шокираше на пръв поглед, но в крайна сметка решиха
да не я скриват с шал или нещо друго. Контрастът между разкошната рокля и суровата красота на лицето
над нея постигаше зашеметя- баш, ефект. Хане приличаше на статуя от разтопен метал.
Хане чакаше момичето преди нея да се върне на мястото си, очите й шареха паникьосано из залата.
Нина не знаеше дали приятелката й може да я различи в навалицата, но мислено й стисна палци, изпрати
й цялата си сила.
 Лека усмивка докосна плътните устни на Хане и тя пристъпи напред..
- Улфледен - каза Илва. - Знаеш ли какво означава?
- На хедйутски ли е? - попита Нина. Така и не беше научила този диалект.
Илва кимна.
- Означава „с вълча кръв“. Комплимент сред хедйутите, но не и тук, уви. Когато някое дете е странно и се
държи различно от другите, казват, че мястото му е сред вълците. Тоест че не се вписва.
Нина не беше сигурна дали това е комплимент, но определено пасваше на Хане, която винаги шеше да е
най-щастлива под открито небе.
- Хане вече намери мястото си - заяви с гордост Брум. Следеше неотклонно с поглед дъщеря си, докато тя
пристъпваше уверено по сивия килим.
Когато Хане стигна до фонтана, принц Расмус й подаде глинена чашка и се усмихна. Хане я взе, отпи.
Принцът се закашля. Скри лице в ръкава си... и продължи да кашля.
Кралицата скочи от трона си, викаше за помощ.
Принцът се строполи. Стражи тичаха към него. На устните му имаше кръв, алени капчици бяха
опръскали мънистата по роклята на Хане. Тя го беше прихванала, опитваше се да го задържи, после
коленете й се подгънаха и двамата паднаха заедно на пода.

8
НИКОЛАЙ

След като транспортираха антидота до Полизная, Николай и другите се сбогуваха със земците и поеха на
коне към Ос Олта. Адрик и Надя щяха да останат за известно време в Незкий.
- Да се наслаждаваме на гледката - бе казал Адрик, обхващайки с жест разкаляния и еднообразен
пейзаж.
Но Николай имаше нужда от време да помисли, а леталата им имаха нужда от ремонт, затова тримата с
Толя и Тамар поеха на коне. В базата им в Полизная ги чакаха съобщения, които потвърдиха
предварителните разузнавателни доклади - с помощта на земците генерал Раевски беше отблъснал
фйерданите при Уленск. Северните корабостроителници и бази на Равка бяха пострадали зле от
бомбардировките. За щастие, фйерданските летала бяха твърде тежки и харчеха твърде много гориво, за
да стигнат навътре в страната, така че повечето потенциални военни цели бяха останали, извън обхвата
им.
Победите при Незкий и Уленск им бяха спечелили време да довършат работата си по ракетите, да
построят още летала и най-важното - да се оправят с шуаните. Предсто-
ящата венчавка би трябвало да укроти кралица Маки, а с малко късмет, ако Николай успееше да извлече
максималното от сложната дипломатическа ситуация - да превърне шуаните в техни съюзници. Цената
шеше да е висока, но той беше готов да я плати. Заради Равка.
Николай диктуваше отговор до генерал Раевски и се опитваше да не обръща внимание на Толя и Тамар,
които провеждаха тренировъчен двубой пред конюшните и вдигаха невъобразим шум. И точно тогава я
усети. Преживяното в Долината ги беше свързало по някакъв начин и сега Николай знаеше отвъд всяко
съмнение, че обърне ли се, ще види Зоя... и въпреки това видяното го порази като внезапна промяна във
времето. Рязък спад в температурата, припукване на електричество във въздуха, усещане за наближаваща
буря. Вятърът развяваше черната й коса, синята коприна на кафтана й плющеше.
- Сърцето ти е в очите, твое величество - промърмори Тамар и изтри потта от челото си.
Толя рьгна близначката си в рамото с тренировъчния меч.
- Тамар го знае, защото така гледа съпругата си.
- Имам право да гледам съпругата си както си искам.
- Да, но Зоя не е съпруга на Николай.
- Ехо, до вас съм, - каза Николай. - А в очите ми няма нищо, ако не броим прахоляка, който вие вдигате.
Радваше се да види своя генерал. И в това нямаше нищо необичайно. Появата й му носеше едно напълно
разбираемо облекчение, чувство на спокойствие, породено от мисълта, че на какъвто и проблем да се
натъкнат, ще го разрешат с общи усилия, че ако един от тях се поколебае, другият ще го подкрепи
своевременно. Не биваше да свиква с това спокойствие, разбира се, нито да разчита твърде много на него,
но поне на първо време можеше да се отпусне. Само Зоя да не носеше пак тъпата синя панделка.
- Чувам, че някой се е опитал да те убие - извика Тамар, щом Зоя наближи.
- Не беше първият, няма и да е последният - каза Зоя. - Един от кандидат-убийците още е жив. Водят го
към Ос Олта за разпит.
- Аппарат ли го е изпратил?
- Така предполагам. Чувам, че сме победили?
- Завършихме наравно, ако питаш мен - каза Толя.
Николай даде знак да изведат още един кон. Знаеше кое животно предпочита Зоя - бърза кобила на име
Сребруша.
- фйерданите не маршируват към столицата ни, така че аз бих го нарекъл победа - каза той.
- Ами радвай й се тогава - каза Толя и се метна на огромния си скопец.
- Хората казват това, когато знаят, че успехът няма да трае дълго.
- Че как иначе - изсумтя Зоя. - То пък кое ли трае дълго.
- Истинската любов? - подхвърли Тамар.
- Великото изкуство? - добави Толя.
- Дълбоката омраза - отвърна Зоя.
- Спечелихме си време - призна Николай. - А не мир.
Трябваше да неутрализират кралица Маки, преди фйерданите да са преминали към второто действие. А
второ действие щеше да има със сигурност.
След като Зоя яхна коня си, групичката им се присъедини към въоръжения ескорт и поеха на път. Дълго
яздиха в мълчание, само звукът на вятъра и тропотът на конските копита им правеха компания. Поспряха
за кратко при един поток, колкото конете да пият вода, а те да се разтъпчат малко. После потеглиха
отново с бърз ход. Нямаха търпение да стигнат в столицата.
- Имаме предимство и трябва да го използваме - каза накрая Зоя. Николай очакваше Зоя да каже нещо
такова, усещаше я как стиска зъби. - Фйерда не очакваше да дадем такъв отпор. Сега трябва да минем в
настъпление, докато войските им се прегрупират.
- Много добри мъже ще изгубят живота си. Това ли искаш?
- Ако така ще спасим децата на тези мъже и още безброй други, тогава - да, лично бих повела атаката.
- Дай ми шанс да пробвам нещо друго - каза Николай. - Безнадеждните каузи са по моята част, както
знаеш, така че нека се пробвам още веднъж. Наблюдаваме границата с летала постоянно, подсилихме
гарнизоните. Този щурм беше замислен като върха на фйерданската стрела. Сега стрелата им е счупена
и те ще трябва да променят подхода си.
Фйерда имаше две големи предимства - многобройната войска и скоростта, с която произвеждаха
танкове. При това добре изработени танкове, призна неохотно Николай. Е, често се взривяваха заради
горивото в резервоарите си, но бяха по-здрави и по-бързи от машините, които неговите инженери бяха
създали, макар да им помагаха гришанските фабрикатори в лабораторията.
- Мините на Давид няма да ни пазят за вечни времена - каза Тамар. - Веднага щом открият начин да
засичат метал в почвата, фйерданите ще разминират границата.
- Границата е бая дълга - изтъкна Толя.
- Така е - кимна Николай. - Но има повече дупки, отколкото имат зъбите на леля ми Людмила.
Зоя го стрелна с поглед изпод вежди.
- Ти имал ли си изобщо леля Людмила?
- О, имах. Ужасна жена. Обичаше да чете конско и да раздава на децата от онези ужасни лакрицови
бонбони - каза той и потръпна зиморничаво. - Светците да бдят над душата й.
- Въпросът е, че нямаме много време - каза Толя.
Тамар цъкна с език.
- Дано ни стигне да се венчаем с шуаните.
На Николай не му се мислеше за всички неща, които можеха да се объркат междувременно.
- Нека всички се помолим на светците и на духовете на ужасните си лели.
- Ако можехме да вдигнем повече летала във въздуха, останалото не би имало значение - каза Тамар,
Но като всичко друго, за това трябваха пари. Освен това нямаха достатъчно обучени пилоти.
Зоя свъси вежди.
- Нищо няма да има значение, ако се наложи да водим война на два фронта. Трябва да сключим примирие
с шуаните.
- Е, основите вече са положени - каза Тамар, - но ако принцеса Ери се опъне...
- Няма да се опъне - каза уверено Николай, макар да изпитваше известни съмнения по въпроса.
- фйерданите може да се прегрупират по-бързо, отколкото ние си мислим - каза Тамар. - А Западна Равка
едва ли се е отказала от идеята си за независимост.
Права беше. Но може би успехите им на фронта щяха да напомнят на Западна Равка, че страната не се
дели на две според посоките на компаса, а е едно неделимо цяло с обши ресурси и приятели.
Толя преметна юздите през лъка на седлото си, за да върже черната си коса на тила.
- Ако фйерданите заложат на нова бърза атака, дали Керч ще ги подкрепи, как мислите?
Всички погледнаха към Зоя.
- Мисля, че Търговският съвет ще бъде разделен - каза тя след кратко мълчание. - Хирам Шенк сто пъти
повтори, че Керч ще запази неутралитет, а и те открай време предпочитат тайните операции пред
откритата война. Но когато си дадат сметка как сме ги предали в онова сьс земците...
- Чак пък „предали“ - каза Николай.
- Подхлъзнали? - предложи Толя. - Преметнали?
- Не излъгах керчаните. Те поискаха технология, която ще ги превърне в господари на морето. За въздуха
не са споменавали изобщо. Пък и ми се струва твърде алчно да поискаш и двете стихии за себе си.
Зоя вдигна вежди.
- Забравяш, че в Керч алчността е добродетел.
Изкачиха едно възвишение и прочутите двойни крепостни стени на Ос Олта се разгънаха пред погледа
им. Наричаха Ос Олта Града на мечтите и когато видиш белите му кули от разстояние, далече от врявата
на долния град и преструвките на горния, той наистина оправдаваше името си.
Тамар се надигна на стремената и разкърши гръб.
- Керч като нищо ще предложи да подкрепи негласно Вадик Демидов.
- Малкия Ланцов - промърмори под нос Зоя.
- Нисък ли е? - попита Николай.
Тамар се разсмя.
- За това никой не се е сетил да попита. Знаем, че е млад. Току-що е навършил двайсет.
Имаше само един важен въпрос и Николай го зададе:
- А наистина ли е Ланцов?
- Моите източници нито отричат, нито потвърждават - каза Тамар.
Разузнавателната мрежа на Равка беше нейно дело, по нейни заповеди привличаха двойни агенти,
обучаваха войници и Гриша, които да бъдат прекроени и да заминат на мисии йод прикритие, но в
информационната им мрежа все още имаше много дупки. - Надявам се Термита да извади късмет.
Николай видя как Зоя стисва устни. Така и не му беше простила, че позволи на Нина да остане в
Ледения палат, но дори тя не можеше да отрече безценната информация, която получаваха от нея.
Влязоха през градските порти и продължиха нагоре по полегатото възвишение, през пазара и по моста
към хубавите къщи и живописните паркове на горния град. Хората махаха на Николай и ескорта му и
викаха: „Победа за Равка! “. Новините за успеха им при Незкий и Уленск явно бяха стигнали и дотук. „Това
е само началото“, мислеше си Николай. Искаше му се да предупреди обнадеждените хора, които се
трупаха по улиците и махаха от прозорците. Не го направи, разбира се, усмихваше се и махаше на свой
ред.
- Повечето Ланцови бяха избити в нощта на злополучното тържество по случай рождения ми ден - каза
той, без да спира да маха. Не обичаше да се връща към нощта, когато Тъмнейший беше нападнал
столицата. Не харесваше брат си Василий, но не беше готов да види как го убиват пред очите му. - Но все
трябва да са останали далечни братовчеди.
- И Демидов е един от тях? - попита Толя.
Тамар сви рамене.
- Твърди, че е от домакинството на херцог Лимлов.
- Ходил съм там като малък - каза Николай.
- Имаше ли момче на име Вадик? - попита Зоя.
- Да. Много неприятен дребосък, който тормозеше котката.
Тамар изпръхтя.
- Е, явно е минал на по-едър дивеч.
Може момчето наистина да беше Ланцов. Може да беше и син на някой слуга в имението на Лимлов.
Може би претенцията му към трона беше легитимна, или всичко това беше една голяма измама, в която
младежът е нечия пионка. И защо едно име да му дава право над равкийския трон? Уви, беше точно така.
Същото важеше и за Николай. Той не беше цар, зашото умееше да строи кораби и да печели битки. А
зашото във вените му уж течеше кръвта на Ланцови. Преди да се омъжи, майка му е била фйерданска
принцеса, една от по-малките дъщери, изпратена далече от дома да скрепи съюз с Равка, който никой не е
възнамерявал да спази. А истинският баща на Николай? Ако можеше да се вярва на майка му, ставаше
въпрос за фйердански корабен магнат от обикновено потекло на име Магнус Опйер - съшият, който
неотдавна беше дал на Фйерда любовните писма на майка му. Сякаш не стигаше, че Опйер не дава пет
пари за незаконородения си син, а сега помагаше на враговете му да го свалят от хубавия равкийски трон?
Проява на изключително лошо възпитание.
По време на гражданската война Николай беше изпратил родителите си в изгнание в Южните колонии на
Керч. Решение, което беше взел трудно. Но баща му беше лош цар, когото народът не обичаше особено, и
армията започваше да се топи, хората дезертираха, вместо да го следват. А когато стана ясно какво е
причинил на Женя Сафина, Николай даде на баща си възможност да избира - да се изправи на съд за
изнасилване или да се откаже от короната и да бъде заточен в чужбина до смъртта си. Николай не така бе
искал да стане цар и сигурно никога нямаше да разбере сьс сигурност дали е постъпил правилно.
Минаха по моста и поеха по Герски проспект, където двойки се разхождаха в парка и бавачки бутаха
детски колички. Нищо общо с разкаляното бойно поле, което бяха оставили зад гърба си. От друга страна,
ако се бяха провалили при Незкий или Уленск, сега фйерданските танкове щяха да тъпчат широките
булеварди и зелените паркове.
Портите на двореца с герба на златния двуглав орел се отвориха пред тях и чак когато се затвориха с
трясък, Николай си позволи да вдиша дълбоко, с облекчение. Неведнъж бе изпитвал негодувание към
отлично поддържания парк и Великия дворец, който приличаше на многоетажна накипрена и позлатена
сватбена торта. Изпитваше неудобство от излишния лукс, а изискванията на това място го изтощаваха. Но
когато за последно си бе тръгнал оттук, нямаше гаранция, че някога ще се върне. Благодарен бе, че е жив,
че най-доверените му приятели са добре, благодарен бе за мразовития зимен въздух и чакъла, който
хрущеше под конските копита.
Стигнаха до стъпалата пред двореца и група слуги се стекоха да поемат конете.
- Ростик - поздрави той главния коняр, - как са любимите ми членове на царския двор?
Конярят се усмихна.
- Аветой имаше дребен проблем с единия си заден крак, но вече е добре. Майтап вярно ли ви служи?
Николай потупа с обич врата на добичето.
- Ако питаш мен, на тази светлина изглежда направо великолепен.
Чу се силен пукот, като от тапа на шампанско, после още един. Откъм двореца долетя вик.
- Изстрели! - възкликна Тамар.
Николай избута коняря зад себе си и извади един от револверите си.
- Наведи се - каза той на Ростик.
Толя и Тамар застанаха от двете му страни, Зоя вече бе вдигнала ръце в бойна стойка. Мъжете от
царската стража се бяха разпръснали в основата на стълбите.
- Николай - каза Толя, - трябва да те махнем оттук. При езерото има летала.
Но той нямаше намерение да бяга.
- Някой е влязъл в дома ми, Толя. И стреля по моите хора.
- Ваше Величество...
- Вси светци... - ахна Зоя.
Гвардейките от Тавгарад се изсипаха на стълбите в бойна формация.
Единайсет на брой, с черни униформи и емблемата с червеникавия сокол. Две от тях бяха отнели пушки
от дворцовата стража, но дори и без оръжие, тези жени бяха сред най-опасните воини на света.
- Ери, какво правиш? - кротко попита Николай.
Принцеса Ери Кир-Табан стоеше в центъра на формацията, облечена със зелена кадифена рокля и дълго
палто - дрехи за пътуване. Явно не беше поредният опит за покушение над царя. А нещо съвсем различно.
Ери вирна острата си брадичка.
- Николай Ланцов, повече няма да бъдем твои пленници.
- Ухажването върви добре, казваш? - промърмори Зоя.
- Разбирам - бавно каза Николай. - Къде смяташ да отидеш?
- У дома - заяви принцесата.
- А приятелките ти как се освободиха?
- Аз... - Гласът й се поколеба за миг. - Ударих един страж.
Мисля, че още е жив. Останалото беше лесно.
Вината беше на Николай. Вкарал бе гвардейките под ключ в занданите на двореца, но на Ери бе
позволил да използва без ограничения горните нива и градините. За да не се чувства като затворничка. И
ето до какво беше довело това - подозираше, че поне двамина от дворцовата стража са мъртви, и държеше
с това насилието за днес да приключи.
Прибра револвера си и пристъпи напред с вдигнати ръце.
- Моля те - каза той. - Бъди разумна, принцесо. Няма как да избягаш. Сикурзой е много далече.
- Ти ще ни осигуриш транспорт. Няма да ни нараниш, защото направиш ли го, ще си навлечеш гнева на
сестра ми и на цял Шу Хан. Венчавката, която си си наумил, е измама и позор.
- За това няма да споря - призна Николай. - Но нима съм бил жесток с теб? Лошо ли се държах?
- Ами... Не.
Гвардейките й се спогледаха, а демонът в него изръмжа. Нещо не беше наред. Николай пропускаше
нещо важно, нещо, което се разиграваше току пред очите му.
Гвардейката с пушката остави оръжието на земята, но предвид каменното й изражение жестът не
вещаеше мир.
- На какво мирише? - попита Зоя.
- Аз нищо не усещам - каза Толя.
Зоя махна леко с пръсти и лек вятър повя към тях откъм стъпалата.
- Катализатор - каза Тамар и пристъпи към стъпалата. - Дрехите им са напоени с него.
Николай се вкамени от ужас. Не, не, не беше възможно да...
- Пусни ни да си ходим! - настоя Ери. - Кралица Маки никога не би търпяла да...
- Ери, дръпни се от тях - прекъсна я Николай. Една от гвардейките посягаше към джоба си. - Това не е
бягство, а...
- Аз никога няма да...
- Ери!
Твърде късно, уви. Гвардейката с пушката извика нещо на шуански. Николай зърна за миг клечката
кибрит в ръката й.
Една след друга жените от Тавгарад пламнаха като факли. Стана много бързо, като да плъзнеш пръсти
по клавиатурата на пиано в едно финално кресчендо.
- Не! - изкрещя Николай и се хвърли напред.
Ери погледна с ужас пламналите си поли и писна.
Зоя реагира моментално и вихър леден въздух потуши пламъците. Но не беше достатъчно. С каквото и
да се бяха залели гвардейките, свърши работа. Ери лежеше на земята и пищеше. От другите останаха камо
мълчаливи купчинки пепел и обгорена плът. Прислугата викаше уплашено, дворцовите стражи зяпаха
ококорено.
Николай се бе опитал да дръпне Ери и ръцете му бяха обгорени до лактите, ръкавите се бяха залепили
за димящата му плът. Но неговите изгаряния бяха нищо в сравнение сьс състоянието на принцесата.
Кожата и беше обгоряла до черно, на места раните бяха по-дълбоки, оголената плът беше червена и
сълзеше. Николай усещаше горещината, която се излъчваше от тялото й. Тя се тресеше в конвулсии,
писъците й пресекваха, виждаше се, че изпада в шок.
- Тамар, забави пулса й, искам я в кома - нареди Николай. - Толя, доведи лечител.
Тамар коленичи до принцесата с ръце над гърдите й и писъците на Ери утихнаха.
- Защо направиха това? - прошепна Зоя с посивяло лице.
Местеше поглед по страшната сцена, обгорените купчини
плът и кости, които допреди секунди бяха живи и дишащи жени.
Ръцете на Тамар трепереха над Ери.
- Дадохме й твърде много свобода. Трябваше да я затворим в зандана, а гвардейките да пратим под ключ в
Полизная.
- Тя не е знаела - каза Николай, загледан в тежко ранената Ери. Поне още дишаше. Трябваше да я отнесат в
 лечебницата. - Не е знаела. Видях го на лицето й. Само подгъвът на
полите й е бил напоен с катализатор.
- Откъде изобщо са го взели? - попита Зоя.
Николай поклати глава.
- От кухните след бягството си? Може сами да са го забъркали.
Тамар се върна с носилка и двама корпоралки с червени кафтани. Лицата им се изопнаха сащисано, но
единствената надежда за Ери беше -в техните ръце. Единствено гришаните можеха да я спасят.
Николай стоеше на стъпалата, обграден от смърт, и гледаше как отнасят Ери към Малкия дворец.
- Защо? - повтори Зоя.
- Защото са от Тавгарад - отвърна Тамар. - Защото служат на кралицата до смърт. А Ери не е кралица.
9
ЗОЯ

Зоя стоеше до прозореца в спалнята на Николай и

гледаше как вятърът брули парка пред двореца, свежда оголелите клони на дърветата, а те потропват и
въздишат, сякаш примирили се с предстоящите тъмни дни. Градините изглеждаха тъжни и голи по това
време на годината, преди снегът да ги загърне. Ери вече бе в Малкия дворец, където за нея щяха да се
погрижат същите Гриша, които бяха върнали от ръба на смъртта дубльорката й Маю Кир-Каат само
няколко седмици по-рано.
Чу как Николай си поема рязко въздух откъм леглото. Лежеше върху кувертюрата и един лечител Се
грижеше за раните му - първо от китките надолу, където изгарянето беше най-лошо, но другото щеше да
отнеме повече време.
Зоя застана до него.
- Не можеш ли да му дадеш още нещо за болката?
- Вече му дадох най-силната отвара - каза лечителят. - Ако му дам още, може и да не се събуди. Бих могъл
да го въведа в кома, но...
- Не - прекъсна го Николай и отвори очи. - Това го мразя.
Зоя знаеше защо. Докато Николай се бореше с демона, Зоя в продължение на месеци лично му бе давала
силно приспивателно, от което той изпадаше в безсъзнание. Николай казваше, че било като да умираш
всяка вечер.
Зоя приседна на леглото, като се постара да не раздвижи матрака.
- Не трябва да мърдаш - прошепна тя.
- Остани.
После затвори очи и стисна ръката й. Лечителят сьс сигурност го беше забелязал и несъмнено щеше да
разкаже за това на приятелите си. Но Зоя можеше да издържи малко клюки. Светците й бяха свидетели, че
беше издържала далеч по-лоши неща. А и самата тя имаше нужда да подържи Николай за ръката след
ужаса, на който бяха станали свидетели. Онези горящи жени още й бяха пред очите.
- Не ви трябва да оставате - каза лечителят. - Гледката не е красива.
- Никъде няма да ходя.
Лечителят трепна и Зоя се зачуди дали драконът не е посребрил за миг очите й. Нищо, нека клюкарстват
и за това.
Николай стискаше ръката й, докато лечителят отстраняваше обгорялата тъкан от другата му
предмишница. Чак след това можеше да замени съсипаното със здрава кожа. Отне много време, часове
сякаш, първо едната ръка, после другата. Щом Зоя станеше от леглото, било за да донесе мокра кърпа за
челото му или да запали лампите, Николай отваряше очи и питаше къде е генералът му.
- Тук съм - повтаряше тя.
След като лечителят приключи, по ръцете на Николай не остана и косъмче, но белезище под китките -
вените от сянка, оставени там от Тъмнейший - още се виждаха.
- Сега трябва да си почива - каза лечителят, стана от леглото и се протегна. - Нараняванията му бяха
относително повърхностни.
- А принцеса Ери? - попита Зоя.
- Не знам. Нейните изгаряния бяха много по-дълбоки.
След като лечителят си тръгна, Зоя изчака Николай да
заспи. Беше се стъмнило. Градинарите палеха фенерите в парка отвън, досущ нанизи от ярки звезди. Тази
стая й беше липсвала, осъзна тя, липсвал й бе човекът, в който Николай се превръщаше тук, човек, който
да свали за кратко царската мантия и който й вярва достатъчно, за да затвори очи и да заспи, докато тя
стои на пост до леглото му. Зоя знаеше, че трябва да отиде в Малкия дворец и да провери как е
принцесата, да говори с Тамар, да измислят някакъв план. Но може би сега за последно го виждаше така.
Накрая все пак стана и намали пламъка на лампите.
- Не си тръгвай - промърмори сънено Николай.
- Трябва да се изкъпя. Воня на горски пожар.
- Миришеш на диви цветя. Както винаги. Как да те накарам да останеш, какво да кажа? - Последното почти
не се чу, погълнато от съня.
„Кажи ми, че зад думите ти не се крият само войната и тревогите. Кажи ми какво биха означавали, ако
не беше цар и не беше войник. “ Само дето не искаше да чува това, нямаше смисъл. Сладките думи и
обясненията в любов бяха за други хора с друг живот.
Приглади косата му назад и го целуна по челото.
- Бих останала завинаги, ако можех - прошепна тя, защото знаеше, че Николай не я чува и няма да запомни
думите й.
****

Часове по-късно дневната на Зоя беше пълна с хора. Не ги беше канила - те просто се събраха пред
камината с чаши Подсладен чай в ръце. И слава на светците, че бяха дошли. Зоя. по правило ценеше
високо усамотението си, но тази вечер имаше нужда от компания.
Беше се изкъпала, но още усещаше вонята на смърт, полепнала по нея, по косата, по дрехите. Седеше с
подбити крака до Женя на канапето пред камината. Възглавниците му бяха бродирани с копринен конец
и Зоя не позволяваше на никого да си качва краката върху тях, но в момента пет пари не даваше за
бродерията. Отпи голяма глътка от чашата с греяно вино. Тази вечер обикновеният чай не вършеше
работа.
Давид и Надя седяха до кръглата маса в средата на стаята. Давид беше подредил върху масата спретнати
купчинки хартия, групирани, без съмнение, по строго специфичен и изключително важен критерий, и
правеше някакви изчисления. От време на време подаваше някой лист на Надя, която работеше по свои си
сметки, вдигнала крака в скута на Тамар. Толя седеше на килимчето пред камината и зяпаше пламъците.
Една уютна на пръв поглед сцена, но ужасът от случилото се сутринта тежеше във въздуха.
Женя гледаше навъсено скиците си на булчинската рокля, традиционно златна и в комплект с високото
украшение за глава, обсипано със скъпоценни камъни.
- Прекалено ли е?
Зоя плъзна пръст по красивата рисунка.
- Като за царския параклис ли? Не. Колкото по-лъскаво, толкова по-добре.
Параклисът беше място тъмно и мрачно.
- Да, така е - кимна Женя и нагласи превръзката над изваденото си око. - Ако можехме да проведем
церемонията в парка...
- Посред зима? - каза Николай, влизайки в дневната, и тръгна първо към виното на малката масичка.
Сякаш изобщо не е бил ранен, сякаш и за миг не е бил безпомощен. Беше се изкъпал и преоблякъл. И
излъчваше самочувствие. - Да не искаш гостите да измръзнат до смърт?
- Това е нелош начин да спечелим войната - каза замислено Женя.
- Не трябва да пиеш в ин о к а за Зоя. - Отварата срещу болка още действа.
Николай смръщи нос.
- Значи ще пия чай като някоя баба.
- Нищо лошо няма в чая - възрази Толя.
- Аз пък не съм луд да споря с мъж като канара. - Николай си наля чаша чай, после хвърли поглед на
листовете върху масата. - Това да не са новите изчисления за изстрелващата система? - Давид кимна, без
да вдига глава. - И как върви?
- Никак.
- Сериозно?
- Постоянно ме прекъсват - тросна се Давид.
- Чудесно. Добре е да знам, че съм свършил своята част от работата.
Николай се тръшна в един голям фотьойл до камината. Личеше си, че му се иска да подразни Давид или
дори да вдигне тост за предимството, което новите ракети щяха да им дадат в предстоящата война, но не
беше в настроение за закачки и празнуване. Дори неговият неуморен оптимизъм не беше устоял на
сценката пред двореца по-рано през деня.
Накрая той подпря чашата си на коляно и каза:
- Помогнете ми да разбера какво се случи тази сутрин.
Тамар и Толя се спогледаха.
- Беше послание от кралица Маки - каза Тамар.
- Тя не одобрява сватбата? Можеше просто да прати писъмце в този смисъл.
- Хвърлила е зара - каза Тамар. - И за малко да изкара шестица. Ако Ери беше загинала, това би й дало
отличен повод да ни обяви война и би премахнало всички свидетели на заговора за твоето убийство.
- И така ще ни е трудно да се измъкнем сухи от тази каша - каза Зоя. - Как ще обясним смъртта на
единайсет затворнички, при това не какви да е, а гвардейки от Тавгарад?
- Ери видя какво стана - тихо каза Толя. - От нея зависи да каже истината. Цялата истина.
- Цялата истина - повтори Тамар.
Надя остави писалката си на масата и хвана ръката на съпругата си.
- Кралица Маки дали ще дойде на сватбата, как мислите?
- О, ще дойде тя - каза Тамар. - Но не бих се изненадала, ако използва повода да извърти някоя простотия.
Тя е коварен тактик.
- Добра кралица - каза Зоя.
- Да - кимна Тамар неохотно. - Или поне ефективна, най-малкото. Майка й забрани експериментите с
гришани, дори бе склонна да им дава известни права в замяна на военна или правителствена служба.
- Като в Равка - каза Николай.
Толя кимна.
- Гриша нямаха право на частна собственост, нито да се кандидатират за политически постове, но
реформите й определено бяха добри.
- На нас никога не се е гледало като на нещо противоестествено в Шу Хан - добави Тамар. - Опасни, да, но
не и изроди. Има и други настроения, разбира се. Някои шуани не вярват, че Гриша трябва да се ползват с
правата на обикновените хора.
- И Маки не е харесвала политиката на майка си? - попита Николай.
Тамар свъси вежди. Взе своята чаша и тази на Надя и отиде до масичката да налее още чай.
- Още преди да седне на трона, Маки имаше свои идеи как да направи страната си по-силна. А когато юрда
парем се появи, е трябвало да избира - можела е да опази тайната, като унищожи работата на Бо Юл-
Баюр. Вместо това Маки отвори старите лаборатории и реши да превърне парем в оръжие.
 - И така се появиха кергудите - каза Толя.
Имаше някаква безнадеждност в гласа му, като човек, който гледа останки от корабокрушение и сочи
зейнала черна пробойна в корпуса. „Ето оттук е започнала бедата. “
Кергудите бяха най-опасните войници на Шу Хан, макар че правителството още не беше признало
официално учас- шиешо си в програмата по създаването им. Вземаха обикновени хора и ги прекрояваха с
помощта на Гриша под въздействието на парем - подсилваха сетивата им, променяха и заякчаваха костите
им. Някои дори можеха да летят. Зоя потръпна, спомнила си желязната хватка на кергуда и чувството как
я отлепят от земята.
Тамар остави пълните чаши на масата, но не седна. Тя ръководеше шпионските мрежи на Николай и по-
добре от всички тях знаеше какво се случва с гришаните в Шу Хан, откакто Маки беше седнала на
престола.
- Създаването на кергудите... - започна тя, после се поколеба. - Това е процес, който разчита на пробата и
грешката. Гришаните, които използват, уж са доброволци, но...
- Ние знаем, че не е така - изръмжа Толя.
- Знаем го сьс сигурност - кимна Тамар. - Предлагат им избор, който не е никакъв избор. А правителството
има абсолютна власт над тях.
- Тоест притиснати са до стената - каза Женя.
Толя сви рамене.
- Точно както Тъмнейший е изградил Втора армия.
Зоя настръхна.
- Втора армия беше нашето спасение.
- За някои - може би - каза Толя. - Тъмнейший вземаше гришани от родителите им в ранна детска възраст.
После ги насърчаваха да забравят откъде идват, да забравят близки, приятели, познати. Или ще служат
на короната, или семействата им ще платят цената. Що за избор е това?
- Но поне никой не си е правил експерименти с децата - възрази Зоя.“ А и някои от нас нямаха нищо
против да забравят родителите си. “
- Да - каза Толя и опря гигантските си ръце на коленете. - Само ви превърнаха във войници и ви пратиха
да водите техните войни.
- За това е прав - каза Женя, забила поглед във виното си. - Мислила ли си какъв щеше да е животът ти, ако
не те
бяха добели в Малкия дворец?
Зоя отпусна глава върху копринената облегалка на канапето. Да, мислила бе за това. Когато беше още
малка, тази мисъл вгорчаваше сънищата й, преследваше я. Тя се будеше обляна в студена пот, затваряше
очи и се виждаше как върви към олтара в църквата. Виждаше леля си да кърви на пода. А майка й винаги
беше там, мъмреше я да върви напред, напомняше й да не се спъне в подгъва на малката си златна
булчинска рокля, а бащата на Зоя седеше отстрани и мълчеше. Седеше с наведена глава, това Зоя го
помнеше ясно. Но не каза и дума да я отърве. Единствено Лиляна дръзна да се обади. Лиляна, която сега
бе мъртва от години. Убита от Долината и амбициите на Тъмнейший.
- Да - каза Зоя. - Мисля за това.
Тамар прокара пръсти през късата си коса.
- Нашият баща обеща на майка ни, че ние с Толя ще имаме избор. И когато тя почина, ни отведе в Новий
Зем.
Дали така не би било по-добре? Ако Лиляна я беше качила на кораб през Истинското море, вместо да я
доведе до портите на двореца, за да се влее племенницата й в редиците на Гриша? Николай беше сложил
край на практиката, която отнемаше талантливите деца от родителите им. Вече нямаше задължителна
мобилизация на невръстни Гриша. Но за сирачетата, които си нямаха домове, и за онези, които не бяха
намерили сигурност там, където би трябвало да са на сигурно място, Малкият дворец винаги щеше да е
прибежище, място, където да избягат. И Зоя трябваше да запази това светилище, без значение какво щяха
да хвърлят срещу тях Фйерда, Шу Хан или Керч. И може би някъде в края на тази дълга битка щеше да се
роди бъдеще, в което гришаните няма да се боят, нито да предизвикваш страх, бъдеще, в което попрището
на войника щеше да е просто една от много възможности за кариера.
Зоя стана и тръсна дългите си ръкави. Искаше й се да седне до огъня, да спори с Толя, да разгледа още
веднъж скиците на
Женя, да гледа как Николай се мръщи на чая си. И точно затова трябваше да си тръгне. Нямаше право на
почивка. Докато не осигуреше бъдещето на родината и народа си.
- Ваше Величество? - каза тя. - Отлагахме го достатъчно.
Николай стана.
- Е, поне ще се спася от чая.
- Компания искате ли? - попита Женя.
Искаше и още как. Искаше да има цяла армия зад гърба си. Но видя как Женя стисна неволно скиците, а
Давид стрелна с поглед жена си. Само едно нещо можеше да го отдели от изчисленията му - желанието да
я защити.
- Когато сте готови - тихо каза Зоя. - Нито минутка по-рано. - Изпука кокалчета. - Освен това - добави
лениво, докато минаваше с царствена крачка през стаята - тази рокля има нужда от свестен шлейф. Нали
не искаме шуанската кралица да ни сметне за селяни.

***
- Добре постъпи - каза Николай, докато вървяха през парка към старата зоологическа градина под
светлика на пълната луна.
Зоя не обърна внимание на комплимента.
- Защо не може да е простичко като войната? Изправяш се срещу врага в честна битка. Но не, сякаш не ни
стига другото, сега трябва да се оправяме и с тази чудовищна поразия.
- В Равка никога не е скучно - каза Николай. - Нима предизвикателствата не те радват?
- Ще ти кажа какво ме радва. Един хубав сън. Вече не помня откога не съм спала до обяд.
- А, забрави. Хубавият сън току-виж ти оправил настроението, а на мен ми трябваш ядосана. Колкото по-
ядосана, толкова по-добре.
- Продължавай да дрънкаш глупости и наистина ще се ядосам.
- Искаш да кажеш, че досега не съм те виждал истински ядосана? Вси светци!
Зоя тръсна коса.
- Ако беше, сега щеше да си се завил презглава и да мълвиш молитви.
- Интересен начин да ме вкараш в леглото, но кой съм аз да подлагам на съмнение методите ти?
Зоя завъртя очи, но тази дружеска препирня успя да я разведри. Шеговитият флирт беше безопасен, а не
като онова в тишината на спалнята му и ръката му, стиснала нейната. А какво шеше да прави, след като
Николай се оженеше и благоприличието се издигнеше помежду им като стена?
Изправи гръб и стегна панделката в косата си. Щеше да се справи отлично, като с всичко останало. Тя
беше военачалник все пак, а не глупаво момичение, което вехне от несподелена любов.
Старата зоологическа градина се намираше в една горичка в дъното на парка. Не се използваше от
поколения, но незнайно как още миришеше на обитавалите я животни. Зоя беше виждала старите
илюстрации - леопард с красива каишка, истинско произведение на бижутерското изкуство, лемур с
кадифено елеченце, който прави номера, бяла мечка, докарана от Сайбея, която беше обезобразила трима
гледачи, преди най-сетне да избяга. Така и не я бяха намерили и Зоя се надяваше животното да е открило
някак пътя към дома.
Зоопаркът имаше формата на голям кръг, старите клетки гледаха навън и бяха обрасли с храсталаци. В
средата имаше висока кула, където навремето се беше намирал птичарникът. Сега кулата приютяваше
друг вид звяр.
Зоя се качваше по стълбите след Николай, когато усети древното създание в нея да се размърдва -
мислеше, пресмяташе. Винаги Надигаше глава, доловеше ли гняв у нея или страх.
“Долината се разширява. “ Така беше казал Николай спокойно, сякаш отбелязваше влошаващо се време.
„Утре май ще вали. “
„Лилиите са разцъфнали отново. “
„Нещо, което е нищо, поглъща света и ние трябва някак да го спрем. Още чай? “
Но начин винаги се намирате. Дори светът да се сриваше върху главите им, Николай Ланцов щеше да
държи тавана с една ръка, а с другата щеше да маха прашинка от ревера си.
Двамата със Зоя бяха построили този затвор грижливо, от стария птичарник беше останал само
скелетът. Сега стените бяха изцяло от стъкло, което пропускаше слънчевата светлина през деня. Нощем
Слънчеви воини, наследили силата на Алина Старкова, мнозина от които се бяха сражавали срещу
Тъмнейший в Долината на смъртната сянка, поддържаха светлината. Бяха се заклели да пазят тайната и
Зоя се надяваше да удържат на клетвата си. Тъмнейший се беше върнал към новия си живот, лишен от
прежните си способности... поне на пръв поглед. Но Николай и Зоя не искаха да поемат никакви рискове.
Когато вратата се отвори, пленникът се надигна от пода с изящество, което Юри Веденин никога не бе
притежавал. Юри, млад монах, поклонник на Беззвездния светец, бе предвождал култа към Тъмнейший.
Последователите му вярваха, че Беззвездния е станал мъченик в Долината и ще се завърне от отвъдното.
И за огромна изненада на Зоя, Юри и другите безмозъчни фанатици, облечени в черно и мрънкащи
напеви за един мъртъв диктатор, се бяха оказали прави - Тъмнейший наистина беше възкръснал. Силата
му се беше изляла в тялото на Юри и сега... сега Зоя не беше сигурна кой е този мъж, какво е. Лицето му
беше тясно, светлата кожа - гладка, очите - сиви под тъмни вежди. Дългата черна коса стигаше до
раменете. Носеше черни панталони и нищо друго, гърдите му бяха голи, краката - боси. Суетен както
винаги.
- Царска визита - каза Тъмнейший и се поклони леко. - За мен е чест.
- Облечи си риза - каза Зоя.
- Прощавай. Става доста топло тук заради слънцето. - Облече ризата от грубо платно, която Юри беше
носил под монашеското си расо. - Бих ви поканил да седнете, но... - И обхвана с жест празната стая.
Мебели нямаше. Нито книги, с които да убива времето. Пускаха го в съседното помещение само да се
измие и облекчи. А между стаята и стълбището имаше две врати с яки ключалки и катинари.
Новият дом на Тъмнейший беше празен, но пък гледката си я биваше. През стъклените стени се
виждаха дворцовият парк, покривите и градините в горния град, Светлинките на лодките по
обграждащата го река, както и долният град в ниското. Ос Олта. Зоя поклати мислено глава. Столицата бе
неин дом, откакто я доведоха тук на девет годинки, но никога не я беше виждала от този ъгъл. Изведнъж
й се зави свят, а после започна да си спомня. Разбира се. Познаваше града и околностите му. И преди беше
летяла над тази земя.
Не. Не тя. Драконът. Той си имаше име, което само той знаеше, както и другите дракони в далечното
минало, но Зоя така и не успяваше да си го спомни. А беше буквално на върха на езика й. Да си умреш от
яд.
- Зажаднял съм за компания - каза Тъмнейший.
 И Зоя изведнъж долови ясно негодуванието му, гнева, че е затворен така. Гнева на Тъмнейший.
Присъствието на дракона в главата й я правеше уязвима. Пое си бавно въздух, хвърли мислено котва тук, в
тази странна стъклена клетка, в каменните плочи под краката си. „Само какви неща би могла да научиш...
- Това гласът на Юри ли беше, или нейният? -... Само какво знание би придобила, ако събереш смелост да
отвориш вратата. “
Вдиша отново. „Аз съм Зоя Назяленска и започва жестоко да ми писва от соарето, което се вихри в
главата ми, дърт гущер такъв. “ Можеше да се закълне, че е чула как Юри се киска в отговор.
Николай се облегна на стената.
- Извинявам се, че не идваме по-често. Има война, пък и честно казано, теб никой не те харесва.
Тъмнейший сложи ръка на гърдите си.
- От това заболя.
- Всяко нещо с времето си - каза Зоя.
Тъмнейший вдигна вежда. Бегла усмивка докосна устните му и в това изражение Зоя видя човека,
когото помнеше.
- Страх я е от мен, между другото.
- Не ме е страх.
- Не знае какво може да направя. Или какво мога да направя.
Николай даде знак на един от Слънчевите воини да им донесе столове.
- Може би се страхува да говорят за нея, сякаш не стои на крачка от теб.
Седнаха, Тъмнейший включително. Незнайно как паянтовият му стар стол заприлича на трон.
- Знаех, че ще дойдете.
- Мразя да съм предсказуем - каза Николай и се обърна към Зоя. - Дали да не си тръгнем? Да го държим в
напрежение?
- Той знае, че няма да си тръгнем. Знае, че искаме нещо от него.
- Усещам го от известно време - каза Тъмнейший. - Прииждащата болест. Разширяващата се Долина. Ти
също го усещаш, нали, Ланцов? Това е силата, която живее в костите ми, силата, която още се процежда
черна в кръвта ти.
Сянка премина по лицето на Николай.
- И преди всичко силата, която е създала Долината.
- Чувал съм, че някои хора я смятат за чудо.
Зоя стисна устни.
- Не бързай да се възгордяваш. Напоследък чудесата с лопата да ги ринеш.
Тъмнейший кривна глава, местеше поглед помежду им. Тежък поглед, от който Зоя настръхна, но успя
да овладее изражението си.
- Имах много време тук, време да мисля, да преоценя дългия си живот. Правил съм много грешки, но
винаги намирах нов начин, нов път към целта си.
Николай кимна.
- До онази малка дупка по пътя, когато взе че умря.
Изражението на Тъмнейший се подкисели.
- Когато се връщам назад и търся къде нещата се объркаха, къде плановете ми се препънаха, винаги
стигам до един и същи извод. До една грешка, от която се роди катастрофата. Грешката да се доверя на
един пират. Щормхунд.
- Корсар - поправи го Николай. - Не знам за теб, но в моите представи корсар, на когото имаш пълно
доверие, не ще да е много добър в занятието си.
Точно това Зоя не можеше да подмине мълчаливо или с шега.
- Това ти е била грешката, сериозно? Не когато манипулира едно младо момиче и се опита да откраднеш
силата му, нито когато унищожи половин град с все хората му, когато се опита да избиеш гришаните или
когато ослепи собствената си майка? Нито една от тези постъпки не изисква сериозен анализ, така ли?
Тъмнейший сви рамене и разпери ръце, сякаш да покаже, че номерата му са свършили.
- Изреждаш тези прояви на жестокост, сякаш би трябвало да се срамувам от тях. И сигурно бих се
срамувал, ако нямаше стотици други престъпления преди моите и още стотици преди тях. Струва си да
опазиш човешкия живот. Но живота на отделни хора? Те идват и си отиват като плява, без да наклонят
везните и за миг.
- Каква забележителна метафора - каза Николай. - И много удобна за един масов убиец.
- Зоя ме разбира. Драконът знае колко незначителни и досадни са хората. Те са светулки. Искрици, които
бързо угасват в нощта, докато нашият блясък трае вечно.
И до утре можеше да диша бавно и дълбоко, но пак нямаше да потисне гнева си, реши Зоя. Николай как
успяваше, откъде черпеше самообладанието си? И защо изобщо си правеха труда да събудят съвест у
Тъмнейший? Леля й, приятелите й, хората, които той се бе клел да защитава, не значеха нищо на фона на
дългия му живот.
Тя се наведе напред.
- Ти си откраднат огън и откраднат живот. Не търси подкрепа от мен. - Обърна се към Николай. - Защо
дойдохме? Само като го погледна, и ми иде да счупя нещо. Да го отведем в Долината и да го убием. Може
пък това да оправи нещата.
- Няма да ги оправи - каза Тъмнейший. - Демонът живее в твоя цар. Ще трябва да убиеш и него.
- Не й давай идеи - каза Николай.
- Единственият начин да затворите пукнатото в Долината, е да довършите започнатото и да извършите
обисбая.
 Толя беше предложил същото. Ритуалът на горящия трън. Елизавета ги беше подмамила да си опитат
късмета с обисбая, защото се надяваше така да убие Николай и да възкреси Тъмнейший. Ако решаха да
пробват отново, трябваше да е сега, докато Тъмнейший още беше лишен от силите си, а фйерданите си
ближеха раните. Но рискът беше неприемлив. А дори да искаха да рискуват, не разполагаха с
необходимото.
- Нямаме трънлива гора - каза Зоя. - Тя изгоря на пепел, когато светиите умряха и Долината се срина.
- Но може да се сдобием с друга - каза Тъмнейший.
- Аха. И от кого?
- Монаси.
Ръцете й литнаха нагоре.
- Аман от тия монаси!
- Когато трънливата гора е била още млада, от нея е бил взет плод. Семената се пазят от ордена на Свети
Феликс.
- Къде?
Този път Тъмнейший не изглеждаше толкова сигурен.
- Не зная. Никога не са ми трябвали. Но мога да ви кажа как да ги намерите.
- Усещам, че ще се пазарим - каза Николай и потри ръце. - Е, какво ще ни струва тази информация?
Очите на Тъмнейший проблеснаха, сив кварц под лъчите на фалшиво слънце.
- Доведете ми Алина Старкова и ще ви кажа каквото трябва да знаете.
Усмивката на Николай изчезна без следа.
- За какво ти е Алина?
- За да й се извиня. И да видя в какво се е превърнало момичето, което ме прободе с нож в сърцето.
Зоя поклати глава.
- Не вярвам и на една твоя дума.
Тъмнейший вдигна рамене.
- На твое място и аз не бих повярвал. Но условията ми са тези.
- И ако не се съгласим? - попита тя.
- Тогава Долината ще продължи да се разширява и ще погълне света. Младият цар ще падне, а аз сам ще се
приспивам с песнички в затворническата си килия.
Зоя стана.
- Не ми харесва това. Намислил е нещо. А дори да намерим манастира и семената, какво ще правим с тях?
Само изключително силен фабрикатор може да създаде трънлива гора, както го направи Елизавета.
Тъмнейший се усмихна.
- Означава ли това, че още не си овладяла всичко, на което се е опитал да те научи старият Юрис?
Зоя усети как язовирната стена, удържаща гнева й, започва да поддава. Метна се към Тъмнейший, но
Николай успя да я хване.
- Няма да изричаш името му. Кажи го още веднъж - и ще ши отрежа езика. После ще го нося като брошка.
- Недей - тихо каза Николай, стиснал я здраво над лактите. - Той не е достоен за гнева ти.
Тъмнейший я гледаше така, както я бе гледал преди време, докато беше негова ученичка. Сякаш съзираше
в нея нещо, което само той можеше да види, и то го забавляваше.
- Те всички умират, Зоя. Всички ще умрат. Всички, които обичаш.
- Сериозно? - каза Николай. - Каква трагедия. Зоя, ще спреш ли, моля те?
Тя се отърси от ръцете му.
- Засега.
- Как се бори само - каза предоволно Тъмнейший. - Като насекомо, закарфичено от собствената си сила.
- Поетично - каза Николай. - Имаш нещо в брадата.
Зоя видя с недоумение как Тъмнейший вдига ръка към
гладко избръснатата си брадичка, а после я дръпва като опарен. Нещо като омраза подпали очите му.
Беше ред на Николай да се усмихне.
- Така си и мислех - каза той. - Юри Веденин още е някъде в теб. Затова ли силите ти не се завръщат?
Тъмнейший гледаше царя с присвити очи.
- Какъв умник.
- Затова искаш да отгледаме нова трънлива гора и да извършим обисбая. Изобщо не ти пука какви щети
нанася Долината. Искаш да се отървеш от Юри и да поемеш в себе си моя демон. Вярваш, че така ще си
върнеш силата.
- Казах ти какво искам. Доведете ми Алина Старкова. Това е сделката.
- Не - каза Зоя.
Тъмнейший им обърна гръб и се загледа към Светлинките на града в ниското.
- Тогава аз ще живея като слабак, а вие ще гледате как светът умира.
10
НИНА

Нина хукна към Хане. Очите на принца изскачаха, цялото му тяло се тресеше в конвулсии, слабите му
гърди напразно се издуваха. А най-ужасен беше звукът, който излизаше от гърлото му - гъгниво хриптене
от болка. Нина коленичи до тях и видя как Хане посяга мълниеносно към принца и слага длан на гърдите
му - инстинктивно сякаш, въпреки волята си. Кашлицата му поутихна веднага.
 - Хвани ми ръката - прошепна трескаво Нина. - И се моли. На висок глас!
Стисна тънките пръсти на принца с другата си ръка, така че тримата оформиха кръг, и се включи в
напева на Хане - молитва към Дйел, Извора. Напев забързан, напрегнат. „Както водите очистват речното
легло, нека пречистят и мен. Както водите очистват речното легло, нека пречистят и мен. “
Принц Расмус ги гледаше втренчено. Кашлицата му утихна, гърдите му се издуваха жадно, докато
лечителският талант на Хане облекчаваше възпалените му бели дробове и отваряше път на въздуха.
След секунди кралската стража ги връхлетя, издърпаха Хане и Нина настрани, а кралят и кралицата
дотичаха при сина си.
- Не! - изхъхри Расмус. Гласът му беше слаб, накъсан. Закашля се отново. - Върнете я. Върнете и двете.
Но навалицата вече се бе струпала наоколо, стражите вдигнаха Расмус и го отнесоха през една двойна
врата зад подиума. Балната зала шумеше от възклицания и уплашен шепот.
Брум се появи до Хане и Нина, поведе ги нанякъде, а Илва и Редвин се опитваха да удържат
любопитната тълпа. Ескортирани от дрюскеле, момичетата притичаха по един коридор, а оттам по
лабиринта от проходи, който водеше към жилището им.
- Принц Расмус... - каза Хане, но Брум я смълча с поглед.
- Прислугата - тихо каза той и ги вкара в стаята, която използваше за свой кабинет. Цялата беше в тъмна
дървена ламперия и бял камък, а през заскрежения прозорец Нина зърна начеващия снеговалеж.
Илва излезе и след малко се върна с купа топла вода и две меки кърпи, които връчи на момичетата.
Нина чак сега видя, че кръвта на принца е опръскала и нея. Побърза да почисти лицето и ръцете си.
Постара се да ококори очи и да потрепва с устни, но извън това беше нащрек, готова да превключи в
боен режим, ако преценеше, че Хане има нужда от защита. На Белия остров имаше гробище, следователно
и трупове, които да повика на помощ. Колко беше видял Брум? Какво знаеше?
Хане изглеждаше ужасена. Използвала бе силата си пред целия фйердански двор, помогнала бе на
принца, преди да помисли за последствията. Разумът на Нина се бунтуваше срещу ненужния риск, срещу
тази проява на опасно невнимание. Беше уплашена и ядосана, но в същото време разбираше, че Хане не е
могла да постъпи другояче. Не би могла да гледа безучастно чуждото страдание. В природата й беше да
поправя нещата, така както Нина беше родена да ги разваля. Дали някой от присъстващите си е дал
сметка какво е направила Хане? Брум? Той беше опитен ловец на вещици. И сега, когато се бяха
отдалечили от шума и драмата на кралския двор, Нина разбираше колко кьопав е бил опитът й да отклони
вниманието с онази молитва.
- Какво стана? - попита Илва с разтреперан глас.
Брум се беше навъсил като градоносен облак.
- Принцът е много болен.
- Чак толкова?! - повиши глас Илва. - Та той припадна!
- А ти защо, мислиш, се появява толкова рядко на публични събития?
- Ами... вярно е, че не го виждаме често, но...
- Защото кралят и кралицата го пазят като цвете в саксия. Позволяват му да се показва пред хората само
за кратко и при строго контролирани условия, като откриването на Горското сърце днес.
- Чудя се какво е предизвикало пристъпа - каза Редвин и отпи от някаква манерка.
Брум вдигна рамене.
- Шумът. Топлината. Кой знае?
- Слабостта му е ужасна - каза Редвин.
- Стига, той още е дете - възрази Илва.
Брум изпръхтя.
- На осемнайсет е. Забравяш този факт, защото още прилича на дете, а не на мъж, както подобава.
Хане го стрелна с яден поглед.
- Принцът няма вина, че се е родил такъв.
- Може и така да е - каза Брум. - Но дали полага някакви усилия? Дали се опитва да преодолее вродената
си слабост? Направих и невъзможното да му помогна, да го насочвам, да му бъда ментор. Той е
наследник на трона, но ако истината за слабостта му стане обществено достояние, дали Фйерда
- Ще го приеме за свой крал, как мислиш?
Нина се запита за пореден път каква игра играе Брум.
Не се съмняваше, че той искрено вярва в дивотиите за мъжеството и фйерданската сила. Личеше си също,
че не изпитва никакво уважение към принца. Но дали нямаше и още нещо?
В седмицата след фйерданското поражение при Незкий и Уленск Брум се опитваше всячески да скрие
тревогите си. Неуспешният опит за инвазия означаваше, че Фйерда ще трябва да обмисли подхода си и
вероятно да заложи на дипломацията пред откритите военни действия. Но ако принцът умреше или
здравето му се влошеше толкова, че да го прикове към леглото, управлението на Фйерда шеше да остане
само в ръцете на стария крал и на неговия по-малък, още невръстен син. Иначе казано, това би било
идеалната възможност някой да прояви инициатива и да поеме юздите на управлението с благословията
на благодарното кралско семейство. А стигнеше ли се дотам, шеше ли Брум да се оттегли доброволно на
някакъв по-късен етап? Той се ползваше с уважението и подкрепата на военните. Познаваше отлично
кралския двор. Мислите се блъскаха в главата На Нина, стомахът й се сви на топка. Под влиянието на
Брум фйерданската политика беше станала още по-сурова. И ако той застанеше начело, ако нямаше кой да
го спре, какво шеше да означава това за нейната родина и нейните хора?
Илва поклати глава.
- Защо не си ми казвал, че състоянието на принца е толкова тежко?
- Позицията ни в двора и моята позиция във военната машина зависят пряко от благоволението на
 кралското семейство. След онова бягство от затвора и унищожението на съкровищницата... положих
големи усилия да запазя привилегиите ни и не можех да рискувам някоя случайно изпусната дума да ни
изпрати в немилост. А инцидентът сега... Гримйерите ще направят и невъзможното да омаловажат
случката и да дискредитират всеки, който я е видял отблизо.
- Кръвта му ме опръска - каза Хане. - Той умира.
На Нина й идеше да я срита. Двете трябваше да си мълчат, докато не стане ясно какво е видял Брум или
какво си мисли, че е видял. Започваше да й се струва обаче, че може и да се измъкнат между капките.
Брум, изглежда, е бил твърде съсредоточен върху принца и неговата публична проява на слабост,
дотолкова, че не е регистрирал тяхната намеса.
- Сигурно - каза той. - Но умира бавно, а това поставя трона в неблагоприятно положение. Кралското
семейство ще иска да затвори устата на Хане. Младите жени обичат да клюкарстват.
- Хане не е такава! - извика Илва.
- А те откъде да са сигурни? Никой в двора не я познава, никой не знае каква е. Твърде дълго беше далеч
от столицата.
- Но ти можеш да я защитиш, нали?
- Не знам.
Илва простена.
- Казваш, че може да я наранят?
- Едва ли, но е възможно да я отпратят.
- Изгнание?! - Илва се метна на врата на дъщеря си. - Няма да го позволя. Та ние току-що си я върнахме!
Няма да позволя отново да ми я отнемат.
Нина гледаше как Илва прегръща в ужас дъщеря си, и не знаеше какво да прави. Усещаше как
опасността препуска към тях в галоп. Обикновено предусещаше заплахите навреме, но тази ги беше
връхлетяла изневиделица заради крехкото здраве на едно момче.
На вратата се почука. Млад мъж в униформа на дрюскеле. Нина го позна веднага - беше от ескорта на
принца в балната зала.
- Йоран - каза Брум и му махна да влезе. - Йоран е от телохранителите на принца.
- Той добре ли е? - попита Хане.
Йоран кимна. Обучението не му позволяваше да кърши пръсти или да пристъпва от крак на крак, но
въпреки това си личеше, че е на нокти.
- Сър - каза той, после се поколеба. - Командир Брум, кралското семейство нареди да заведа при тях
дъщеря ви и нейната камериерка.
Илва изхлипа. Брум само кимна отривисто.
- Разбирам. Идваме.
Йоран се изкашля.
- Поканата се отнася само до момичетата, бяха изрични за това.
- Дйел, какво става?! - възкликна Илва, по страните й се стичаха сълзи. - Не можем да я пуснем. Хане не
може да се изправи сама пред тях.
- Не съм сама - каза Хане. Стана, макар да трепереше едва доловимо. - Мила ще е с мен.
- Преоблечи се - каза Брум.
Тя сведе поглед към роклята си, опръскана с кръв.
- Да, разбира се. Отивам.
Илва я стисна за ръката.
- Не! Не! Ярл, не трябва да я пускаш!
- Налага се - отвърна той и сложи ръка на рамото на Хане. - Ти си моя дъщеря и няма да наведеш глава.
Хане вирна брадичка.
- Никога.
Брум я погледна, с нещо като гордост в очите.
Хане и Нина тръгнаха към стаите си да се преоблекат.
Веднага щом вратата се затвори, Хане избълва:
- Не исках да стане така.
- Да, да, знам - каза Нина и се втурна да избере нова рокля на Хане.
Спря се на скромна дреха от вълнен плат с цвят слонова кост, която нямаше нищо общо с кехлибарения
блясък на великолепната рокля, която приятелката й беше носила има- няма един час. За себе си избра
също толкова скромна дреха в кафяво.
- Принцът дали знае?
- Не. Може би. Не знам. Не беше в състояние да мисли
ясно.
- Баща ми... мисля, че ни е видял.
- Знам.
Хане беше изцелила принца пред очите на баща си, логично беше Брум да се е досетил. От друга страна,
хората виждаха онова, което искаха да видят. Брум никога не би повярвал, че дъщеря му е изрод.
Хане навлече роклята. Тресеше се цялата.
- Нина, ако ме подложат на тест...
В занданите на Ледения палат имаше гришани сьс специфичен талант, така наречените муски, които
разпознаваха дарбите на другите Гриша.
- Може да се заобиколи - каза Нина.
Научила бе това при Утайките. Йеспер Фейхи редовно мажеше ръцете си с парафин, за да участва в игри
на карти с големи залози, където гришаните не бяха допускани заради оправдания страх, че ще
манипулират играта, било при разбъркването на тестето, било като променят настроението на другите
играчи. Но сега едва ли шеше да им остане време аа тази процедура. Нина не знаеше дали ще успее да
защити Хане. Бяха в капан на Белия остров посред Ледения палат и ако способностите на Хане бъдеха
разкрити, трудно щяха да избягат. Невъзможно.
- Ако те разкрият, ще те хвърлят в затвора до започването на процеса. А това ще ми осигури време.
- Време за какво?
- Да измисля план. Да те измъкна.
- Как?
- Учила съм се от най-добрите в Кетердам. Ще намеря начин. - Погледна. Хане в очите. - Може да бъдеш
сигурна в това.
Йоран ги чакаше. Поведе ги обратно към двореца през лабиринта от проходи. Имаше толкова много
завои и пресечки, че Нина едва ли би могла да намери обратния път. Вероятно точно такава беше целта.
- Принцът добре ли е? - попита тя.
Йоран не отговори. Целият се беше вдървил. Нина знаеше, че дрюскеле, особено онези, които още се
обучаваха, следват протокола с точките и запетайките, но този й се стори особено спечен. Висок беше
дори по фйерданските стандарти, но едва ли беше на повече от шестнайсет или седемнайсет - още момче,
детинският му вид бе подчертан от гладко избръснатото лице.
- Откога си телохранител на принца? - попита тя.
- Почти две години - отговори неохотно той.
Двете момичета се спогледаха. Явно нямаше да измъкнат много от този тип. Нина посегна да хване
ръката на Хане, която се оказа студена като лед.
Стигнаха до врата, охранявана от кралски гвардейци, после ги заведоха в нещо като дневна, обсипана с
възглавнички в кремаво и златисто. Големите прозорци гледаха към великолепния леден мост, който
свързваше Белия остров с външния пръстен на Ледения палат. Кротък сняг се сипеше от другата страна на
стъклата в сивата следобедна светлина. Нина очакваше да ги изправят пред нещо като кралски трибунал,
но ако не броим нагиздените в красиви ливреи слуги, в стаята беше само принц Расмус, полегнал на
канапе от бродиран златен брокат.
- Гледката не е от най-приятните, нали? - каза той.
Беше блед и крехък като яйчена черупка, на цвят почти
като купчината бели възглавници зад гърба си. Краката му бяха завити с одеяло, в ръцете му вдигаше пара
чаша чай.
Хане мълчеше, а Нина каза под нос:
- Аз пък тъкмо си мислех колко величествен е изгледът през прозореца.
- Само ако не проявяваш интерес към останалата част от света. Седнете.
Двете седнаха на плюшени кресла, доста ниски, вероятно с едничката цел никой да не стърчи над
престолонаследника.
- Оставете ни - каза той на прислугата и им махна да излязат. Йоран затвори вратата след тях и застана на
пост, вперил втренчен поглед в нищото. - На Йоран имам пълно доверие. Налага ми се. Нямаме тайни
един от друг. - На Нина не й убягна мускулчето, потрепнало върху челюстта на младия дрюскеле.
„Интересно. “ Този Йоран май все пак пазеше някоя и друга тайна.
- Йоран е с две години по-малък от мен, на шестнайсет, но вече е по-висок и по-силен, отколкото ще бъда
аз някога. Може да ме качи на ръце по стълбите, сякаш съм наръч подпалки. И за мой срам го е правил
неведнъж. - физиономията на Йоран не трепна и за миг. - Освен това не показва емоциите си, което е
добре дошло за мен. Достатъчно хора ме съжаляват. - Вгледа се в Хане. - Не приличаш на баща си.
- Така е - отвърна тя относително спокойно. - Приличам на майчиния си род.
- Аз пък май не приличам на никого - каза принцът. - Освен ако някъде назад в кръвната линия на
Гримйерите не е имало гоблин. - Наведе се напред и потупа ръката на Хане, после и тази на Нина. -
Спокойно. Няма да им позволя да ви пратят в изгнание. Хайде, налейте си чай.
Хане все още изглеждаше ужасена, Нина също се разкъсваше от тревоги, докато наливаше чай първо на
Хане, после и на себе си. Трудно беше да запазиш спокойствие след казаното от Брум.
- Нищо лошо няма да ви сполети! - заяви принцът. - Лично се разпоредих. - Наведе се отново към тях и
сниши глас: - Голяма сцена направих. Пристъпите до посиняване могат да бъдат и от полза.
- Но... но защо, Ваше Височество? - попита Хане.
Въпросът беше логичен, но и опасен. Дали принцът знаеше,
че Хане е Гриша? Играеше ли си с тях?
Той се отпусна на възглавниците си и закачливата му усмивка изчезна.
- Винаги съм бил болнав. Още от дете. Откакто се помня, хората се суетят около мен, едни се тревожат,
други ме пре-
зират. Често се чудя кое е по-лошо. Трети се плашат от слабостта ми и гледат да стоят надалече. А вие...
вие не се отдръпнахте, напротив.
- Болестите не са причина за страх - каза Хане.
- По ръцете ти имаше от моята кръв. И по роклята. Казаха ли ти да се преоблечеш? - Хане кимна. - И
казваш, че не си се уплашила?
- Това в чашата ви е див пелин, нали? - попита тя.
Принцът погледна към чашата си, която беше оставил да изстине на масичката до канапето.
-Да.
- Учих в един манастир в Гяфвале, но се интересувах сериозно от билкарството.
 - Научили са те пролетните деви? Аз пък си мислех, че игуменките на женските манастири не
насърчават този тип знание.
- Е - каза предпазливо Хане, - нека приемем, че съм проявила самоинициатива.
Принцът се разсмя, но смехът му веднага премина в кашлица. Нина видя как Хане свива леко пръсти и
побърза да поклати глава. „Не, идеята е лоша. “
Уви, Хане не можеше да стои безучастно при вида на страдалец.
Кашлицата на принца спря и той си пое дъх дълго, накъсано.
- Манастирът в Гяфвале, значи - продължи той, сякаш нищо не се беше случило. - Мислех, че изпращат
там трудни момичета, за да им избият глупостите от главата и да ги подготвят за семейния живот.
- Правилно сте разбради.
- Но теб не са успели да пречупят? - попита принцът, вгледан в Хане.
- Така се надявам.
- И още не си се омъжила?
-Да.
- Затова ли си се върнала в Ледения палат? Затова ли си облякла онази хубава рокля?
-Да.
- И вместо съпруг, в скута ти се озова един давещ се принц.
Нина само дето не се задави на свой ред с чая си.
- Смей се, няма проблем - каза принцът. - Няма да ви обезглавя за това. - Погледна отново към Хане. -
Косата ти е остригана. Това е знак за почитание към Дйел, нали така?
-Да.
- Двечките се молехте за мен. - Погледна втренчено Нина. - Ти ми хвана ръката. Хора са били
екзекутирани и за по-малко.
- Не бях аз - каза благочестиво Нина. - Водеше ме духът на Дйел.
- Значи сте вярващи?
- А вие не сте ли? - попита Нина.
- Трудно е да вярваш в бог, който не ти дава да дишаш.
Хане и Нина мълчаха. Това си беше богохулство, откъдето
и да го погледнеш, опасно бе да реагират по какъвто и да било начин. Кой властваше в тази стая? Дйел
или принцът?
Накрая Расмус каза:
- Повечето жени от благороден произход не се занимават с билки и лечителство.
Хане вдигна рамене.
- Аз не съм като повечето жени от благороден произход.
Принцът задържа поглед върху изправените й рамене и инатливата линия на челюстта.
- Това и аз го виждам. Ако почитта към Дйел ще ме направи як като вас двечките, може би си струва да
кажа някоя молитва. - Приглади одеялото върху бедрата си. - Искам пак да дойдете тук скоро.
Компанията ви е... приятна.
„Да, защото, докато си приказваме, Хане те цели. “
- Тръгвайте - каза той и махна с ръка. - Йоран ще ви върне в стаите ви. Предай много поздрави на баща си.
Последното прозвуча доста кисело, помисли си Нина. Явно презрението на Брум не беше останало
незабелязано.
Двете станаха, сгънаха гръб в реверанс и излязоха на заден ход от стаята.
- Ти го цереше - прошепна обвинително Нина.
- Теб пък те водел духът на Дйел? - отвърна под нос Хане. - Срам нямаш, честно.
Йоран ги поведе по коридора, но само след няколко крачки двама кралски стражи ги спряха.
- Мила Яндерсдат - каза единият. - Идвате с нас.
- Но защо? - възкликна Хане.
Нина знаеше, че няма да получат отговор. Кралската стража не обичаше разни момиченца да й задават
въпроси.
Прегърна Хане и прошепна:
- Ще се върна за нула Време.
Тръгна сьс стражите, погледна през рамо и видя Хане да я гледа със страх в очите. „Ще се върна при
теб“, обеща мислено тя. С надеждата да се окаже права.

****

Нина вървеше след стражите, коридорът се променяше постепенно. Даде си сметка, че за пръв път идва
в тази част на палата. Тук каменният градеж изглеждаше по-стар, бялото бе потъмняло до слонова кост, а
стените и таванът бяха набраздени и създаваха впечатлението, че се движиш в гръдния кош на
исполински звяр, като в тунел от ребра.
Палатът беше проектиран така, че да вдъхва страх, но древните архитекти бяха избрали грешния мотив,
поне шо се отнасяше до нея. „Смъртта е моят талант - мислеше си Нина - и аз не се боя от изгубените. “
Винаги имаше в ръкавите си две заострени парченца кост, които да използва като стрелички при нужда.
Копчетата й също бяха от кост. Пък и винаги можеше да разчита на мъртвите, разбира се. Крале, кралици
и любимите им придворни бяха погребвани на
Белия остров още преди Леденият палат да се издигне около него, и Нина долавяше шепота им. Цяла
армия на нейно разположение.
Стражите спряха пред двойна врата, тясна и толкова висока, че стигаше почти до тавана. Крилата носеха
герба на династията Гримйер - вълк, затиснал глобус под едната си лапа и с коронка между заострените
уши. Вратите се отвориха и Нина пристъпи в дълга зала, обточена с колони, оформени като брези. Цялото
помещение грееше в бледосиньо, сякаш наистина беше издълбано в леда, и Нина изпита чувството, че
влиза в заледена гора.
„Старата зала за аудиенции“, сети се тя, докато вървяха към алабастров трон с висока облегалка, с
направа така изящна, че приличаше на дантела. Кралица Агате седеше на него със същата бяла рокля,
която носеше на празненството по-рано. Гърбът й беше изправен, гладката коса - перленобяла, на главата
си имаше диадема от опали.
Нина знаеше, че трябва да си затваря устата. Направи нисък реверанс, после заби поглед в пода, чакаше
кралицата да заговори първа, мислите й се блъскаха. Защо я бяха довели тук? Какво би могла да иска от
нея кралицата?
След миг чу как вратите се затварят, и си даде сметка, че е сама с кралица Агате.
- Днес ти се моли за сина ми.
Нина кимна, без да вдига глава.
- Да, Ваше Величество.
- Познавам Хане Брум, разбира се. Но до днес не познавах момичето, което коленичи до сина ми, дръзна
да хване ръката му и изрече думите на Дйел, за да облекчи страданието му. Затова попитах съветниците
си за теб. - Кратко мълчание, после: - Оказа се, че никой не знае коя си.
- Това е, зашото съм никоя, Ваше Величество.
- Мила Яндерсдат, вдовица на мъртъв търговец, който продавал риба и замразени продукти. — Изрече
думите така, сякаш вярваше, че презрението може да отнеме от жилото на съдържанието им. - Млада
жена сьс скромен произход, наместила се незнайно как в домакинството на Ярл Брум.
- Извадих голям късмет, Ваше Величество.
Прикритието й беше желязно. Мила Яндерсдат наистина
бе съществувала, жена от малко градче на северния бряг. Нейният съпруг наистина се изгубил в морето. Но
когато Мила избягала към Новий Зем да започне нов живот с един красив фермер, Хрингса бяха
откраднали самоличността й за Нина.
- Пратих свои хора да разпитат за тази Мила Яндерсдат, как е изглеждала, да разберат дали нямаме
шпионин в двора.
Нина изправи рязко глава, постара се да изглежда шокирана.
- Шпионин, Ваше Величество?
Кралицата стисна устни.
- Талантлива актриса.
- Хората ви няма да открият нищо нередно. Нямам причина да лъжа.
Бяха я прекроили така, че да прилича на Мила. Едно словесно описание нямаше да я разкрие. Но ако
хората на кралицата доведяха някого от приятелите или съседите на Мила да потвърди самоличността й,
нещата щяха да загрубеят.
Кралицата я гледа дълго.
- Чудо е, че най-големият ми син не почина още като дете. Ти знаеше ли това, Мила Яндерсдат? Помятах
три пъти, преди да го родя. Чудо беше, че той пое първия си дъх, че преживя първата си нощ, първата си
година. Молех се за него всяка сутрин и всяка вечер, правя го и досега. - Кралицата потропа с пръсти по
облегалката на трона. - А може би няма да чакам доклада на своите следователи. Синът ми е уязвим. Ти
видя това отблизо днес, а аз не приемам с лека ръка заплахите към него и към семейството си. Сигурно
ще е по-лесно просто да те отпратя някъде далече.
„Тогава защо не си го направила вече? “ Нина мълчеше и чакаше.
- Но се боя, че това може да го ядоса, а и... искам да знам какво се случи днес.
Сега вече Нина разбра. Брум не се беше усъмнил в мълниеносното подобрение на принца в балната
зала, самият принц - също. Но кралицата беше майка с всички майчински страхове... и надежди.
Решила е да разпита Мила Яндерсдат, а не Хане Брум, защото Мила не можеше да се защити, беше
обикновено момиче без име и статут. Ако Мила не искаше да изпадне в немилост пред кралицата, ако
искаше да остане в Ледения палат и ако знаеше нещо за Хане или за случилото се, имаше голяма
вероятност да се разприказва.
И Нина смяташе да направи точно това.
Когато за пръв път чу гласовете на мъртвите, се изплаши, опита се да не им обръща внимание, да остане
глуха за тях. По онова време беше потънала в скръб, отчаяно се опитваше да запази връзката си с Матиас.
Тогава смъртта още беше големият враг, чудовището, което напада из засада, без предупреждение, и
отнема най-скъпите ти хора. И Нина не искаше да сключи мир с нея. Не можеше. А после положи Матиас
в земята и си взе сбогом с него. Дори сега сърцето й се бунтуваше при мисълта, че няма задна вратичка,
нито тайно заклинание, което да го върне при нея, да й върне изгубената любов. Не, не беше сключила
мир със смъртта, но бяха стигнали до някакво разбирателство.
„Говорете. “ Нина се пресегна сьс силата си, опипа студената река от смърт, която протичаше през
всичко и всички, остави се да я отнесе до свещеното гробище, което лежеше в сянката на Стария часовник
само на няколкостотин метра оттук. „Кой ще изрече името на Агате Гримйер, кралицата на Фйерда? “
Отговори й- глас силен и ясен, силна душа, починала наскоро. И имаше много какво да разкаже.
Шест помятания - каза Нина.
- Какво?! - Думата падна като камък в старата тронна зала.
- Пометнали сте шест пъти, преди Расмус да се роди. Не
три пъти.
- Кои ти каза това?
Гласът на кралицата беше груб, самообладанието й - разклатено.
Линор Рандхолм, придворна дама на кралицата и нейна най- добра приятелка, мъртва и погребана на
Белия остров.
- Разбрали сте, че молитвите не вършат работа - каза Нина, затвори очи и започна да се полюлява, уж е в
транс. - Затова сте измъкнали гришанска лечителка от занданите да се грижи за бременността до
раждането.
- Това е лъжа.
Но не беше. Линор й го беше прошепнала. Кралицата беше прибегнала до вещерство.
- И сега мислите, че момчето ви е прокълнато. - Отвори очи и впери поглед в кралицата. - Но това не е
вярно.
Тънките пръсти на кралица Агате стискаха страничните облегалки на трона като ноктите на хищна
птица.
- Ако беше вярно, значи съм извършила престъпление срещу вярата. Ако беше вярно, синът ми щеше да се
роди сьс знака на демона върху себе си, шеше да е отхвърлен от Дйел. Нямаше да има надежда за него,
колкото и да се моля.
На Нина почти й дожаля за тази жена, отчаяна майка, която е искала да роди здраво дете. Но след като
Расмус се е родил и е бил отбит, кралицата беше наредила да убият гришанската лечителка, помогнала й
да се сдобие с дете. Не е можела да рискува някой да разбере какво е направила. Единствено Линор е
знаела, нейната скъпа приятелка, която кралицата е обичала толкова силно, че не й е позволила да замине
със съпруга си за фронта. „Имам нужда от теб“, така й беше казала Агате, а нуждата на една кралица е
равносилна на заповед. Съпругът на Линор загинал на бойното поле, докато тя била в безопасност на
Белия остров, годините минавали, а скръбта й се вгорчавала, докато се грижела чинно за себичната
кралица и нейното болнаво дете.
- Когато бях малка - каза Нина, - паднах в реката. Посред зима. Трябвало е да замръзна, да се удавя. Но
когато родителите ми ме намерили на брега, на почти три километра надолу по реката, съм била жива и
топла, бузките ми били румени, а пулсът - равномерен. Била съм благословена от Дйел. Докосната от
него. И оттогава знам неща, които не би трябвало да знам. А сега знам това - синът ви не е прокълнат.
- Тогава защо страда така? - попита кралицата с умоляващ глас, предала се на отчаянието.
Добър въпрос. Но Нина беше готова. Като Гриша тя се беше научила да използва мъртвите за свои
информатори и оръжия. Като шпионин се беше научила да използва за същото живите. Понякога беше
достатъчно да ги побутнеш деликатно в правилната посока. И каза онова, което кралицата искаше да чуе,
не защото мъртвите й го бяха прошепнали, а заради нуждата, която самата тя бе усетила след смъртта на
Матиас - отчаяния копнеж да повярваш, че болката не е самоцелна и плод на жестока случайност, а част
от нещо по-голямо.
- Нищо не е случайно, за всичко си има причина - каза тя, изрече го като обещание, като предричане. -
Това важи и за вашето страдание. Днес Дйел проговори чрез водата. Синът ви ще оздравее, ще стане
силен и ще постигне величие.
Кралицата вдиша шумно, треперливо. Нина знаеше, че жената се бори да спре сълзите си.
- Върви си - каза Агате след миг с пресекващ глас.
Нина се сгъна в реверанс и излезе на заден ход от залата. Преди вратите да се затворят, кралицата се
срина на колене, зарови лице в шепи и нададе протяжен вой.
11
ЗОЯ
Николай и Зоя слизаха мълчаливо по стълбата, Сумракът тежеше след неестествената светлина в килията
на Тъмнейший.
Пълната луна навън висеше ниско над хоризонта и светликът й оцветяваше, нощта в синьо. Белият
чакъл на пътеката към Великия дворец лъщеше като разпилени звезди. Мълчаха, докато не влязоха в
дневната на Николай и не затвориха плътно вратата след себе си.
- Забавен е - каза Николай и наля по чаша бренди. - Бях забравил колко е забавен.
Зоя взе предложената й чаша.
- Алина трябва сама да реши.
- А ти знаеш какво ще реши, щом научи какъв е залогът.
Зоя отпи голяма глътка и тръгна към камината. Остави
чашата на полицата отгоре. Топлината на пламъците беше приятна и звярът в нея въздъхна доволно.
- Не би трябвало пак да спасява света.
- Той иска да си поговори с нея, не да се срещнат за повторен двубой.
- Сигурен ли си?
- Виждам, че носиш часовника, който ти подарих.
Зоя сведе поглед към малкия сребърен дракон.
- Да ми беше повишил заплатата, вместо да ми подаряваш дрънкулки.
- Не можем да си го позволим.
- Да ми беше дал лъскав медал тогава. Или хубаво имение в провинцията.
- Щом войната приключи, сама ще си избереш и медала, и имението.
 Зоя отпи още глътка от брендито.
- Искам дачата в Удова.
- Но това е моят фамилен дом!
- Нали каза сама да си избера. Биеш отбой, така ли?
- Няма такова нещо. Но там е адски горещо през лятото, а през зимата се отоплява трудно. За какво ти е?
- Харесва ми гледката.
- От дачата се виждат само паянтова мелница и разкаляно градче.
- Знам - каза пая.
Би могла да спре дотук. И сигурно точно това би трябвало да направи. Обаче продължи:
- Израснах там.
Николай се постара да скрие изненадата си, но Зоя го познаваше добре. Тя никога не говореше за
детството си.
- Така ли? - каза уж нехайно той. - Още ли имаш роднини там?
- Не зная - призна тя. - Не съм говорила с родителите си от деветгодишна, откакто се опитаха да ме
продадат на един богат благородник.
На никого не беше казвала за случилото се през онзи ден. Оставила бе живота си, семейството си и
загубите си в миналото. Но напоследък й ставаше трудно да пази това в тайна, имаше чувството, че ще се
разпадне, ако няма поне един човек, който да я познава изцяло.
Николай остави чашата си.
- Но това не е... изобщо не е трябвало... Законите забраняват...
- А кой прилага законите? - тихо попита Зоя. - Богатите хора. Богатите мъже, които правят каквото
поискат. Властта не те прави мъдър.
- Аз съм живото доказателство за това.
- Да, понякога за нищо не ставаш. Но иначе си добър човек, Николай. И добър цар. Не бих служила на
друг.
- Тази дума не ми харесва.
- Коя, „служа“? Напротив, думата е точна и честна. Ти си царят, когото сама съм избрала. - Отпи от чашата
и се обърна с лице към огъня в камината. По-лесно бе да сподели тревогите си с пламъците. - Когато
опитахме онова с обисбая, ти изпадна в пълна безпомощност и едва не умря. Не можем да поемем този
риск отново. Заради Равка.
- Тъмнейший също ще е уязвим. А моментът е подходящ за втори опит. Не знаем кога и дали силите му ще
се върнат, а и аз не възнамерявам да го отърва от Юри.
- Искаш да прогониш Тъмнейший от тялото на монаха.
- Естествено. Тъмнейший е натрапникът. Кльощавият монах още е някъде, там. Преди малко го видяхме с
очите си.
Зоя гледаше танца на пламъците, искрите.
- Не бива да го подценяваш.
Както го бяха направили мнозина. Тя включително.
- Зоя.
-Какво?
- Зоя, погледни ме.
Зоя се обърна и ахна. Вдигна ръце в бойна стойка, чашата се изплъзна от пръстите й и се разби на пода.
Николай стоеше до масата.
А демонът стоеше до него. Сякаш се носеше там, петно мрак сьс силуета на нейния цар, черните му
криле се къдреха по краищата като дим.
- Това... Как?
- С чудовището сме едно. Ако Тъмнейший е прав и това не е някаква измама, обисбая може би е
единственият начин да разкараме Долината веднъж и завинаги. А демонът може да се махне от мен и да
изчезне в мрака.
Демонът изсъска, Зоя отскочи назад и едва не тупна в голямата камина.
- Но демонът е мой, не на Тъмнейший - каза Николай и протегна ръка към нея, обгорена под ръкавицата. -
Не се плаши.
Зоя усещаше нуждата му толкова ясно, сякаш Николай я беше изрекъл на глас. „Не ми обръщай гръб. От
теб няма да го понеса. “ Дали драконовото око не се отваряше в нея? Или просто вменяваше на Николай
собствената си нужда? Пред никой друг не би се разкрила докрай, когато е най-слаба и най-уплашена.
Най-чудовищна.
Погледна го в очите.
- Можеш да го контролираш?
- Мога.
Тя направи крачка напред, после още една, насили се да прекоси стаята и да застане пред двама им.
Разумът й пищеше да си плюе на петите, да избяга от това извращение, от това тъмно създание, застанало
до нейния цар.
- Може би обисбая ще проработи - каза Николай, пъстрите му очи не трепваха. - Но ако не стане така? Ако
ти кажа, че демонът винаги ще бъде с мен? Че част от мен винаги ще е свързана с Тъмнейший, с неговата
сенчеста сила? И тогава ли ще съм твоят цар? Или ще се страхуваш от мен? И ще ме презреш така, както
презираш него?
Зоя не знаеше как да отговори на това. Винаги бе приемала, че рано или късно, по един. или друг начин
ще отърват Николай от чудовището. Може би дълбоко в себе си искаше да опитат отново с обисбая, макар
че това би изложило Николай на огромен риск. Не толкова за да унищожат Долината, а защото не можеше
да се примири с мисълта, че част от Тъмнейший живее в царя.
Плътната сянка вдигна ръка, а Зоя стисна своите в юмруци, твърдо решена да не отстъпи. Силуетът на
демона беше разръфан по краищата като гъста мъгла. Дългите му пръсти завършваха с хищни нокти.
Той посегна към нея и Зоя стисна зъби, не се дръпна. Чудовището бръсна с кокалчета страната й и тя си
пое рязко дъх. Не беше сянка, беше солидно. Имаше форма.
Древното създание в нея разпозна този мрак, материята на самата вселена. Хем беше Николай, хем не
беше.
- Пак ще бъдеш моят цар - каза тя, докато демонът плъзгаше пръсти надолу към шията й. - Знам кой си.
Кой я докосваше - чудовището или Николай? И имаше ли разлика изобщо? Огънят припукваше в тихата
стая, целият дворец тънеше в тишина под тежкото нощно одеяло.
Демонът стисна с нокти панделката в косата й и дръпна. Панделката се развърза и падна на пода. После
демонът дръпна бавно ръка. Със съжаление сякаш?
Нещото се плъзна в тялото на Николай, сякаш сянката му се е върнала в него.
Зоя издиша на пресекулки.
- Май ще ми трябва още едно питие.
Николай й даде своята чаша и тя изгълта на един дъх остатъка от брендито. Той я гледаше напрегнато.
Зоя го видя как свива пръстите на едната си ръка, сякаш наистина той я бе докоснал преди миг.
- Ти откога можеш да... да го правиш това?
- След Долината.
- Още едно - каза Зоя и протегна чашата. Николай й наля. Тя гаврътна силната напитка. - И мислиш, че си
струва да намерим тези монаси, които уж можели да отгледат нова трънлива гора?
-Да.
- Аз пък не знам - поклати глава Зоя. - Това, дето искал да се види с Алина... Имам чувството, че се опитва
да спечели време. Или че има някакъв друг план.
- Със сигурност. Но ние трябва да се справим някак с поразията, да я спрем овреме. Ако фйерданите не ни
дишаха във врата, ако сватбата не ни притискаше, сигурно бихме успели да се справим с това явление и
без негова помощ. Щяхме да насъскаме срещу поразията Давид и всичките си учени. Но Давид ни трябва
за друго, без гениалния му ум трудно ще спечелим войната. Не, сега имаме нужда от Тъмнейший, точно
както очаквах да стане.
- Алина се отказа от силата си, за да го надвие. Подозирам, че никак няма да ни се зарадва, задето сме
успели да го върнем на белия свят.
Николай се засмя жално,
- Най-лошото е, че Алина изобщо не би се хванала на номера му. Щеше да разгадае Елизавета от пръв
поглед и да си плюе на петите. Сираци. Много са умни.
Зоя се замисли за още една чаша бренди, но не искаше да й стане зле.
- Не може да я доведем тук, знаеш колко гости ще пристигнат за венчавката. А за нищо на света не бих
позволила на Тъмнейший да наближи Керамзин.
- Ще ни трябва, някакво сигурно място. Изолирано. И с много Слънчеви воини подръка.
- Не е достатъчно. Ако Алина се съгласи, аз лично ще заведа Тъмнейший при нея. И ще намеря
необходимото, за да отгледаме трънливата гора.
Николай спря с ръка върху бутилката.
- Венчавката е след по-малко от две седмици. Аз... трябваш ми тук.
Зоя гледаше празната си чаша, завъртя я в едната посока, после в другата.
- По-добре ще е да не съм тук. Слуховете за нас... Кралица Маки сьс сигурност ги е чула. Присъствието ми
само би усложнило нещата. - Това беше само част от истината. - Пък и на кой друг би поверил
Тъмнейший? Кой друг би могъл да му дръпне юздите, ако нещо се обърка?
- Може да тръгна с бас. Донякъде поне.
- Не. Имаме нужда от цар, не от любител на приключенията. Твоята работа е тук. При принцеса Ери.
Говори с нея. Сближете се. Тя трябва да ни има доверие.
- Казваш го така, сякаш е лесна работа да й спечеля доверието.
- Нараняванията и може да помогнат. Стой до леглото й. Чети й приказки или накарай Толя да избере
някаква поезия.
Николай поклати глава.
- Вси светци, безмилостна си, честно. Момичето едва не изгоря живо.
- Знам. Но съм права за това. Тъмнейший знаеше как да използва хората около себе си.
- И ние трябва да правим като него?
Зоя се разсмя горчиво.
- Цар, обладан от демон. Монах, приютил Тъмнейший в себе си. Генерал, в когото живее дракон. Вече
всички сме чудовища, Николай.
Бутна чашата си настрани. Време беше да си кажат „лека нощ“ и тя тръгна към вратата.
- Зоя - каза Николай, - войната често ни кара да забравим кои сме. Нека помним човешкото в себе си.
А тя искаше ли да го помни? Да забрави би било прекрасен дар. Повече никога да не изпитва човешките
неща, никога повече да не скърби. Тогава не би било толкова трудно да излезе от тази стая. Да затвори
вратата зад неслучилите се неща.
Да се сбогува.
***
Рано-рано на следващата сутрин Зоя седна с Тамар да решат кои Слънчеви воини ще пътуват с нея и
къде да се състои злополучната среща. Обсъдиха една изоставена военна база, също и едно лозе, съсипано
от поразията. Но базата беше твърде близо до едно градче, а и Зоя предпочиташе да
не води Тъмнейший на място, което се родее с Долината. Страхът й сигурно беше преувеличен, но не
можеше да си затвори очите за риска онези мъртви пясъци да възродят някак силата му. Накрая се спряха
на един изоставен санаториум между Крибирск и Балакриев. Само на ден път от Керамзин... стига Алина
да се съгласеше с плана им.
Зоя навиваше картата на руло, когато Тамар сложи ръка на рамото й.
- Постъпваме правилно - каза тя.
- Сигурно, но имам чувството, че допускаме грешка.
- Той може да бъде надвит, Зоя.
Може би, но нищо не подкрепяше тази хипотеза. Дори смъртта не бе успяла да надвие Тъмнейший.
- Да се надяваме.
- Трябва да направим нещо. Снощи получих сведения, че поразията е ударила близо до Шура. Съсипала е
двайсетина квадратни километра.
- Значи става все по-зле.
- Времето ни изтича - каза Тамар.
Зоя прокара ръка по лицето си. Колко войни можеха да водят едновременно?
- Няма да си тук за венчавката - каза Тамар с тъжна усмивка. - Когато се върнеш, всичко ще е различно.
Зоя не искаше да мисли за това.
- Обещай ми, че ще внимавате много - каза отривисто тя. - Маки е непредсказуема. Както и принцеса Ери,
в този ред на мисли.
- Залозите са високи - каза Тамар, после се ухили и плъзна палци по дръжките на брадвичките си. - Но аз
винаги съм готова за един хубав двубой.
- Дано не се стигне до това.
Тамар сви рамене.
- Не ми пречи да се надявам, стига в ръката ми да има оръжие.
Зоя искаше да й каже още много неща, но те в крайна
сметка се свеждаха до едно - пазете се.
Разпрати свои хора да патрулират около санаториума и да намерят подходящо място, където да кацне
въздушният им кораб. Останалата част от подготовката шеше да почака. Първо трябваше да говори с
Женя и Давид.
Намери ги в работилницата на материалките. Когато Триумвиратът възстанови Малкия дворец след
нападението на Тъмнейший, тези помещения бяха разширени, защото фабрикаторите играеха все по-
голяма роля във военната подготовка на страната. Давид си имаше своя работилница и трима асистенти,
които му помагаха в разработките и тестовете. Част от времето си гениалният фабрикатор прекарваше в
тайната лаборатория в имението на Киригин, често в компанията на Женя, която прекрояваше шпиони,
помагаше в премахването на белези, а при нужда забъркваше отрови и отвари.
Сега Зоя я завари свита на малкото канапе до писалището на Давид, настолната му лампа хвърляше кръг
около тях. Женя беше събула ботушите си, а рижата й коса беше прибрана небрежно на тила. Държеше
нахапана ябълка в едната си ръка, отворена книга в скута си, а бродираното слънце върху превръзката на
окото й отразяваше светлината. Приличаше на красива и безразсъдна пиратка, излязла от страниците на
приключенски роман, цветна кръпка хаос в грижливо подредения свят на Давид.
- Какво четеш? - попита Зоя и приседна до нея на канапето.
- Керчка книга за отровите. Но се наложи да пратя за равкийския превод.
- Полезна ли е?
- Ще видим. Примерите са описани доста натуралистично, с всички кървави подробности. Останалото е
посветено на женското вероломство и опасностите на модерните времена, но ми хрумнаха някои идеи.
- За отрови?
- И лекарства. На практика е едно и също. Разликата е в дозировката. - Женя свъси чело. - Нещо не е наред,
нали?
- Тъмнейший иска да се види с Алина.
Женя остави ябълката си.
- И ние какво, угаждаме му на капризите?
- Твърди, че знае как да спре разширяването на Долината.
- А ние вярваме ли му?
- Не знам. Казва, че трябва да повторим обисбая.
Тревогата в очите на Женя беше напълно обяснима.
- Ритуалът, при който Николай едва не умря.
- Същият. Но за да го повторим, трябва да си отгледаме нова трънлива гора. Или така поне казва
Тъмнейший. Ти какво мислиш, Давид?
-Хммм?
Женя затвори рязко книгата си.
- Зоя пита дали да позволим на най-големия си враг да се опита отново да убие царя с надежда уж да
стабилизира Долината. Ще се получи ли?
Давид остави писалката си, после пак я взе. Пръстите му бяха изцапани с мастило.
- Възможно е. - Замисли се за миг. - Долината е възникнала от неуспешни експерименти за възкресяване,
 опити да се съживят мъртви животни и да бъдат превърнати в муски. По примера на Морозов, който е
успял да го направи с елена и морския бич.
А после и със собственото си дете. Алина им беше разказала цялата история, истината зад древната
легенда. Иля Морозов е възнамерявал да използва жар-птицата за третата муска. Вместо това се опитал да
използва дъщеря си, върнал детето от мъртвите и го превърнал във вместилище на сила. Тази сила се
предала на следващите поколения и така стигнала до един следотърсач, приятеля от детинство на Алина,
Малян Оретцев, който на свой ред загинал и бил върнат към живот върху пясъците на Долината.
- Помните ли Юри? - попита тя. - Тъмнейший иска да използва ритуала, за да се отърве от монаха в себе си
и да погълне демона на царя. Явно вярва, че така ще си върне силата.
Игра с невъзможно високи залози и безумни блъфове. Отвратително нещо, което изпълваше Зоя с лоши
предчувствия.
Женя стисна ръце в юмруци заедно с ръкавите на кафтана си.
- И ние ще му позволим да го направи?
Зоя се поколеба. Искаше й се да прегърне Женя през раменете, да я успокои поне малко.
- Знаеш, че не бих го допуснала за нищо на света. Николай вярва, че може да го предотврати.
- Рискът е твърде голям. А и каква е гаранцията, че това ще спре поразията?
През цялото време Давид гледаше втренчено пред себе си и почукваше с пръст по долната си устна. Вече
и устата му беше оцапана със синьо мастило.
- Не е изключено това да върне нещата към естествения им ред, но...
- Но? - попита настоятелно Женя.
- Трудно е да се каже. Напоследък преглеждам проучването, което направиха Толя и Юри. Има много
малко наука в него и много религия, фантастични истории за разни светци. Усещам, че има нещо вярно
обаче, някакъв модел, но още не мога да го уловя в целостта му.
- Какъв модел? - попита Зоя.
- Малката наука винаги е имала за цел да обуздава силата и да поддържа връзката на Гриша сьс
съзиданието в сърцето на света. Долината на смъртната сянка е в нарушение на този принцип, нещо като
цепнатина в материята на вселената. Като скъсано място. Рана, която така и не заздравя напълно, и не
знам дали ритуалът ще поправи това. Но онези стари истории за светците и произхода на гришанската
сила са свързани по някакъв начин.
Зоя скръсти ръце.
- С други думи, най-великият ум във Втора армия ни казва... какво? „Май си струва да опитаме? “
Давид се замисли отново, после кимна.
- Да.
Зоя поклати глава. Защо изобщо си правеше труда да търси категорични отговори?
- Ако Тъмнейший е прав за това, ще ни трябва могъщ фабрикатор, който да помогне за трънливата гора,
след като намерим семената.
- Аз бих могъл да опитам - каза той. - Но моите таланти са други. Може би Леони Хили би била по-
подходяща.
Зоя знаеше, че Давид не страда от излишна скромност. И щом казваше, че Леони е по-подходяща за
целта, значи го мислеше наистина. От друга страна, ако не броим царя, Женя и Давид бяха хората, на
които вярваше безпрекословно. Беше ги събрала Алина, избрала бе всеки от тях като представител на своя
гришански орден - материалки, етералки и корпоралки. Натоварила ги бе със задачата да пресъградят
Втора армия от отломките, които Тъмнейший беше оставил след себе си, и да направят от тях нещо силно
и издръжливо. И те, незнайно как, но заедно, го бяха направили.
В началото Зоя намрази Алина за това. Не искаше да работи нито с Женя, нито с Давид. Но амбициите й
и вярата, че е най-подходящият човек за тази задача, не й позволиха да обърне гръб на предложението.
Вярвала бе, че заслужава тази позиция и че с времето ще подчини Женя и Давид на волята си, ще ги
превърне в свои пионки. Вместо това се научи да цени мнението им и да разчита на преценката им. Беше
благодарна на съдбата, че не е сама в това.
- На какво толкова се мръщиш, Зоя? - попита Женя сьс закачлива усмивка.
- Мръщя ли се?
Явно се е мръщила на себе си. Не беше приятно да си дадеш сметка, че си сгрешил толкова драматично.
Женя извади носна кърпичка от джоба си, пресегна се през облегалката на канапето и се опита да
избърше устата на
Давид.
- Имаш мастило по цялото си лице, любов моя.
- И какво?
- Правилният отговор е: „Красива ми съпруго, изтрий мастилото с целувки“.
- Спонтанност. - Давид кимна дълбокомислено и извади една тетрадка да си запише тази последна
инструкция. - За следващия път ще знам.
- Вече е следващият път. Хайде, опитай.
Двамата се чувстваха толкова добре заедно, толкова уютно, с такава лекота. Зоя се опита да потисне
пристъпа на завист. Някои хора бяха създадени за любов, други - за война. Едното изключваше другото.
- Ще пиша на Алина - каза Женя. - Редно е аз да й съобщя новината. Но... значи ли това, че няма да си тук
за венчавката?
- Уви, да. Съжалявам - каза Зоя, макар да не съжаляваше особено.
Да, искаше да е тук, за да помогне на Женя, но през целия си живот беше стояла отстрани и никъде не се
чувстваше на мястото си. Предпочиташе да се заеме с трудна мисия, вместо да стои в украсен с рози
параклис и да слуша обещания за вечна любов.
- Прощавам ти - каза Женя. - Донякъде. А и хората трябва да зяпат с възхищение булката, а не
великолепната Зоя Назяленска. Ти гледай да се погрижиш за нашето момиче. Изтръпвам, като си
помисля, че Тъмнейший отново ще се озове на едно място с Алина.
- И на мен не ми харесва, повярвай ми.
- Надявах се да й спестим новината, че се е завърнал.
- Тоест да го закопаем в земята, така че тя никога да не разбере?
Женя изсумтя.
- А, не. Този никога не бих го закопала в земята. Кой знае какво ще поникне?
- Не е задължително да се върне жив от пътуването - каза замислено Зоя. - Случват се злополуки.
- Заради себе си ли би го убила, или заради мен?
- Честно ли? Вече не знам.
Женя потръпна.
- Радвам се, че ще се махне оттук. Пък било то и за кратко. Не го искам в дома ни.
„Дома ни. " В това ли се беше превърнал дворецът, столицата? В това ли го бяха превърнали те?
- Редно е да се изправи на съд - каза Давид.
Женя сбърчи носле.
- Или да го изгорим на клада и да пръснем пепелта му в морето, както правят фйерданите. Това желание
превръща ли ме в чудовище?
- Не - каза Зоя. - Както царят обича да ни напомня, ние сме хора и нищо човешко не ни е чуждо. Ти... Не
знам за теб, но когато аз се замисля за миналото, изпитвам ужас при мисълта колко лесно е било да ме
манипулират.
- Понеже беше жадна за обич и горделива до пръсване?
Зоя се размърда неловко.
- Толкова много ли ми личеше?
Женя преплете пръсти с нейните и облегна глава на рамото й. Зоя направи опит да скрие
инстинктивната си реакция. Подобни жестове на физическа близост я изнервяха, но детето в нея още
копнееше за обич, спомените за споделения смях с леля й бяха живи, помнеше и приятното чувство Лада
да се покатери в скута й за поредната приказка. Правеше се, че негодува, но именно в тези мигове се
чувстваше на мястото си.
- По онова време всички бяхме такива - каза Женя. - Той ни отне от семействата ни много малки.
- За това не съжалявам - каза Зоя. - Мразя го за много неща, но съм му благодарна, че ме научи да се бия.
Женя вдигна глава да я погледне.
- Само не забравяй, че той не те учеше да се биеш за себе си, а в негова услуга. И че всеки, който дръзнеше
да му противоречи, биваше наказван.
Той беше причината за белезите на Женя и за нечовешката болка, която бе изтърпяла.
Не, не беше точно така. Зоя бе знаела какво е принудена да търпи Женя, когато двете бяха още
момичета. Всичко го знаеха. Но другите Гриша не се бяха опитали да и помогнат, да я утешат. Тъкмо
напротив, подиграваха й се, присмиваха й се, не искаха да се хранят на една маса с нея, не я допускаха до
себе си. Оставили я бяха непростимо самичка. А Зоя беше най-жестокият й мъчител. Тъмнейший не беше
единственият виновник.
„Но сега аз мога да променя това - закле се мислено Зоя. - Да направя така, че той никога да не се върне
тук. “
Отпусна буза върху копринената коса на Женя и даде обещание, пред себе си и пред Женя. Където и да
ги отведеше това приключение, Тъмнейший нямаше да се върне от него.
12
НИКОЛАЙ

Зоя не беше изчакала да се сбогуваТ. Бяха се свързали с Алина и тя - дали заради вродената си щедрост, или
от нездравословен вкус към мъченичеството - се беше съгласила на срещата. Зоя беше подготвила
пътуването с характерната си безкомпромисна ефикасност и само след седмица изчезна. Преди
зазоряване, без фанфари или думи на раздяла, Николай се чувстваше едновременно обиден и
признателен. Зоя беше права, разбира се. Клюките около тях двамата се бяха превърнали в риск, а рискове
и без това бяха поели в излишък. Зоя беше негов генерал, той беше нейният цар. Добре беше хората да си
спомнят това. А и сега можеше да ходи в Малкия дворец, без да се притеснява, че ще налети на нея и на
отровния й език.
„Отлично - повтаряше си той, докато вървеше натам. - Тогава защо имам чувството, че волкри гризат
мързеливо червата ми? “
Мина по алеята, закрита от клоните на дървета - вече знаеше, че са кайсии, - и продължи покрай
езерото, където две от новите му летала се поклащаха във водата и сивкавата утринна светлина галеше
корпусите им. Бяха прекрасни ма-
шини, но Равка не разполагаше с финансите да построи достатъчно от тях. Засега. Може би инжекция
шуанско злато шеше да промени това.
Шпионите на Тамар бяха докладвали за публичния припадък на фйерданския принц и това не вещаеше
нищо добро за Равка. Бяха подновили дипломатическите преговори, но Николай знаеше, че Фйерда води
паралелни разговори сьс Западна Равка и насърчава тамошните благородници да обявят независимост.
Ярл Брум насочваше фйерданската стратегия от години и лошото здраве на принц Расмус беше в негова
полза.
Лечебницата се намираше в крилото на корпоралките в Малкия дворец, зад величествени дървени
врати, покрити с лъскав червен лак. Имаше отделни стаи за пациенти, които се нуждаеха от
продължителни грижи и спокойствие, и в една от тях беше настанена принцеса Ери Кир-Табан. Коридорът
отпред се охраняваше както от дворцовата стража, така и от гришани.
Ери лежеше на тясно легло. Облечена беше със зелен копринен халат, бродиран с бледожълти цветя.
Кожата й беше наситенорозова, лъскава и опъната. Пламъците бяха овъглили косата й и сега главата й
беше увита в тюрбан от мек бял лен. Нямаше мигли и вежди. Според Женя трябвало да минат още няколко
дни, докато кожата и косата на Ери се възстановят напълно, но най-тежките наранявания вече бяха в
миналото. Беше чудо, че изобщо е оцеляла - чудо, извършено от гришанските Лечители, които бяха
възстановили тялото й, като бяха контролирали болката през цялото време.
Николай седна до леглото. Ери мълчеше. Обърна глава на другата страна и се загледа в прозореца и
градините отвъд. Самотна сълза се отрони по розовата й буза. Николай извади кърпичка от джоба си и я
попи.
- Бих искала да си тръгнеш - каза тя.
Това казваше всеки път, когато Николай събереше смелост да говори с нея, след като бе разкрита
истинската й самоличност. Но повече не можеше да отлага.
- Трябва да поговорим - каза той. - Нося ти книги и летни череши като подкуп.
- Летни череши. Посред зима.
- В гришанските оранжерии никога не е зима.
Тя затвори очи.
- Приличам на бостанско плашило.
- Розова си и нямаш коса. Приличаш на бебе, а хората обичат бебета.
Всъщност приличаше на голата котка, която леля му Людмила обичаше повече от децата си, но не
можеше да каже такова нещо на една дама.
Ери явно не беше в настроение за флиртовете му.
- Задължително ли е да се шегуваш за всичко?
- Боя се, че да. Пише го в служебната ми характеристика, освен това съм прокълнат сьс своеволно чувство
за хумор. Намирам живота за твърде непоносим без смях.
Тя се втренчи отново в градините.
- Гледката харесва ли ти? - попита той.
- Този дворец е като колиба в сравнение с великолепието на Амрат Йен.
- Сигурно. Равка никога не е могла да се мери с Шу Хан по здания и гледки. Чувал съм, че като погледнал
Великия дворец, архитектът Тох Юйл-Гам моментално го обявил за обида в очите на Господ.
Устните на Ери потрепнаха в едва доловима усмивка.
- Ти да не си студент по архитектура?
- Не. Просто обичам да сглобявам разни неща. Всякакви джаджи, измишльотини, летящи машини.
- Оръжия.
- Това е по необходимост, а не по призвание.
Ери поклати глава и нова сълза се отрони от окото й. Николай й подаде кърпичката си.
- Задръж я. Има избродиран герба на Ланцови. Може да си духаш носа в нея и така да си отмъщаваш на
своите похитители.
 Ери притисна кърпичката към очите си.
- Защо? Защо Тавгарад направиха такова нещо? Шенйе е пазела люлката ми, докато съм спяла в нея като
бебе. Тайен ме научи да се катеря по дърветата. Не разбирам.
- Какво се случи, преди ние да пристигнем онзи следобед?
- Нищо! Твоите стражи донесоха писмо от сестра ми. Отговор на сватбената покана, която ти настоя да
изпратим. Искаше да уведомя гвардейките за сватбата и аз им показах писмото. Те... те казаха, че било
кодирано. И че било
време да избягаме.
- Само че в писмото на сестра ти е имало друга заповед.
- Прочетох го! - извика Ери. - Нищо такова нямаше в него!
- Какво друго би могло да тласне гвардейките ти към нещо толкова драстично?
Ери обърна отново глава към прозореца.
Николай и не очакваше принцесата да му повярва. И преди бе реагирала бурно, когато се опитваше да й
обясни, че кралицата от самото начало е планирала смъртта й, че Ери не е трябвало да се върне жива от
Ос Олта. Дори след опита за покушение - или тъкмо заради него - принцесата не беше в състояние да
преглътне тази мисъл, физическата болка беше ужасна сама по себе си, но мисълта за сестриното
предателство й идваше в повече.
Редно би било да й даде пространство, време да оздравее. Но Николай бе пропилял времето за ухажване
и сега се нуждаеше от чужда помощ.
- Ей сега се връщам - каза той и излезе в коридора.
Върна се, като буташе пред себе си инвалиден стол.
- Маю! - възкликна Ери.
Николай нарочно ги бе държал разделени през седмиците, след като Маю се беше опитала да го убие.
До снощи той също не беше говорил с Маю, не се беше опитвал да я спечели на своя страна. Не откриваше
у себе си съчувствие към момичето, което беше убило Исак. А и изпитваше силно чув-
стВо на вина. Като военачалник беше изпращал хиляди войници на смърт. Като цар знаеше, че ще го
прави отново. Но Исак беше умрял, докато се преструваше на Николай, докато носеше неговото лице и
защитаваше неговата корона.
- Казаха, че си на смъртно легло! - ахна принцесата.
- Не - прошепна Маю.
Държали я бяха под ключ, а гришанските лечители бяха забавили пълното й възстановяване. Маю
представляваше твърде голяма заплаха. Опитала се бе да убие царя, а жените от Тавгарад бяха сред най-
добре обучените воини в целия свят.
- Снощи показах на Маю писмото, изпратено от сестра ти - каза Николай.
- То е само писмо! Отговор на покана!
Николай седна на стола си и даде знак на Маю да обясни.
- Познах стихотворението, което е цитирала в писмото.
- „Нека са като елени, освободени от лова“ - каза Ери. - Помня, че един от учителите ни обичаше да го
рецитира.
- Стихотворението се казва „Песента на елена“ от Ни Юл-Ман - кимна Маю. - Помните ли как свършва?
- Не. Новите поети никога не са ми допадали.
Тъжна усмивка пробяга по лицето на Маю и Николай се запита дали момичето не мисли за Исак, който
поглъщаше поезия така, както другите мъже поглъщат вино.
- Стихотворението разказва за кралски лов - каза тя. - Глутница хрътки преследва стадо елени в гората.
Вместо да бъдат разкъсани от глутницата, елените се хвърлят от една висока скала.
Ери сбърчи чело.
- Гвардейките се самоубиха..., заради някакво стихотворение?
- Заради заповед на кралицата.
- Опитаха се да убият и теб - добави Николай.
- Защо? - прошепна Ери.
Отвори уста, после я затвори, опитваше се да открие
някакъв смисъл, някаква логика. Накрая само повтори въпроса си:
- Защо?
Николай въздъхна. Би могъл да каже, че кралица Маки е безмилостна, но това беше част от служебната
характеристика на една кралица.
- Защото, като й изпратих покана, аз я принудих да действа. Кралица Маки не иска с теб да се оженим. Не
иска съюз с Равка. Задай си следния въпрос: щом са пратили Маю да се представи за теб, да ме убие, а
после да убие и себе си, тогава защо са поели риска да изпратят и истинската принеса? Защо не са те
оставили на сигурно място у дома, докато Маю Кир-Каат им свърши мръсната работа?
- Трябваше да съм тук, за да помагам на Маю, ако възникнат въпроси относно неща, които само кралските
особи разбират. А когато всичко... свършеше, щях да се прибера у дома.
- Министрите на сестра ти знаеха ли за заговора за убийството ми?
Колко нехайно говореше за собствената си смърт! Ставаше му все по-лесно. Дали е заради демона? “,
питаше се той. Заради постоянната близост до мрака на бездната? Или просто ставаше безразсъден?
Ери мачкаше чаршафите с розовите си пръсти.
- Аз... предполагам, че са знаели.
Николай погледна към Маю, но тя само вдигна рамене и каза:
- Не ми беше работа да питам.
- Сестра ми изрично заръча да не казвам на никого - бавно отрони принцесата и приглади чаршафите,
които мачкаше допреди миг. - Каза, че... каза, че хората нямало да одобрят нейния... нашия заговор.
Прави й чест, помисли си Николай, че не хвърля цялата вина за покушението върху сестра си.
- За това е била права - каза той. - Вашият народ те обича. Хората не биха искали да поемаш такъв риск. -
Наведе се напред и преплете пръсти. - Точно на обичта им към теб е разчитала Маки. Ако ти беше
загинала заедно с гвардейките онзи ден, аз не бих могъл да докажа, че те сами са причинили смъртта си,
своята и твоята. Когато се разчуеше, че си загинала, народът на Шу Хан шеше да се разбунтува, да
настоява за разплата, а кралица Маки би постигнало своето - повод да започне война.
- Кралицата не знае, че съм жива, нали? - попита Маю с разширени очи.
- Така е, не знае.
Маю погледна към Ери.
- Ние сме последните свидетели. Само ние двете знаем за заговора срещу царя. И двете сме били нейни
пионки.
Николай стана, хвана ръчките на инвалидния стол и го забута бавно към вратата. Но преди да са
стигнали дотам, Ери каза:
- Маю Кир-Каат. - Беше се надигнала в леглото, силуетът й се очертаваше на фона на прозореца, с изправен
гръб и излъчване на кралска особа. - Извинявам се за онова, което сестра ми е поискала от теб... и за
онова, което аз поисках от теб.
Маю вдигна стреснато поглед. Двете се гледаха дълго - принцесата и момичето от народа. После Маю
кимна бавно. Николай не знаеше дали жестът е обикновено кимване, или изразява благодарност.
- Защо ни събрахте? - попита го Маю, докато той буташе количката й по коридора покрай охраната.
- Предпочитам потенциалните ми убийци да са в една стая.
Страшен отговор, няма що. Николай знаеше, че поема
риск, като позволява на жените да си поговорят, да намерят нещо общо помежду си. И двете бяха
участвали в заговор за убийството му. И двете бяха отговорни за смъртта на Исак. И двете бяха здраво
свързани с шуанския трон посредством традиции и кръв. Но гласът на Маю можеше да постигне много
повече от неговия. Затова той реши да каже
- И аз не знам. Инстинктивно усещах, че трябва да си поговорите. Сигурно съм се надявал, че ще ми
помогнете да запазя короната си и да попреча Равка и Шу Хан да започнат война.
Влязоха в стаята на Маю. Тя нямаше прозорци, нямаше изглед към градините. Приличаше на
затворническа килия.
- Ако кралица Маки иска война, значи това иска и Тавгарад.
- Ти сигурна ли си, че още си от Тавгарад? - попита Николай.
Стрелата попадна право в целта. Маю сведе поглед и каза:
- Вие не сте като Исак. Ако някоя от нас ви беше виждала преди, никога нямаше да се вържем на
подмяната.
- А ако се беше запознала с мен, заговорът ви щеше да приключи преждевременно. Аз никога не бих се
заблудил от една телохранителка в хубава рокля.
- Толкова ли сте сигурен?
- Да - отвърна простичко той. - Но Исак беше обучен за войник, не за цар.:
Маю вдигна глава, златистите й очи мятаха мълнии.
- Вие сте един самодоволен и суетен глупак. За разлика от Исак.
Николай задържа погледа й.
- Аз пък мисля, че и двамата бяхме глупаци.
- Той беше много по-добър човек от вас.
- По това сме на едно мнение. - Николай приседна на ръба на леглото й. - Влюбила си се в него.
Маю погледна встрани. Тя беше воин. Нямаше да заплаче, но гласът й излезе накъсан:
- Мислех, че съм се влюбила в цар. Мислех, че нямам никакъв шанс.
- Едно от двете е било вярно.
Виждаше се, че момичето съжалява дълбоко и искрено за загубата на Исак, но дали това облекчаваше
съвестта на Николай? фактът, че и двамата скърбяха за саможертвата на младия мъж? Може би, но
Николай не можеше да си позволи снизходителност.
- Маю, хората ми знаят какво е станало с брат ти.
Маю скри лице в шепи. Николай си спомни какво му бяха
казали Толя и Тамар за кебен, за връзката между близнаците. Това му бе помогнало да разбере какво би
означавало за Маю това сведение.
- Той е жив - каза Николай.
- Знам. Щях да усетя, ако беше умрял. Добре ли е, или...
- Включили са го в кергудската програма.
- Кралица Маки се закле, че ще го освободи. - Маю поклати глава и се изсмя горчиво. - Но защо да спазва
обещанието си? Аз се провалих. Царят е жив и здрав.
- За което ти благодаря. - Николай я гледаше втренчено. - Мислиш да отнемеш живота си.
По лицето й си пролича, че е уцелил.
- Затворничка съм в чужда страна. Вашите Гриша поддържат тялото ми слабо. Брат ми страда нечовешки, а
аз с нищо не мога да му помогна. - Тя вдигна поглед към тавана. - И убих невинен човек, добър човек, за
нищо. Не съм от Тавгарад. Не съм принцеса. Нищо не съм.
- Ти си сестра на Рейем Юл-Каат, а той още е жив.
- Дали? Кергудите... Нещата, на които ги подлагат... Онези мъже и жени рано или късно губят човешкото в
 себе си.
Николай си помисли за демона, който дебнеше в собственото му тяло, и за силата му.
- А може би точно от това никога не се отказваме - от човешкото в себе си. Дори когато изгубим надежда.
- Тогава може би аз съм изгубила човешкото в себе си. - Мрачна мисъл, но Маю сякаш разсъждаваше върху
нещо друго. Погледна го и попита: - Ще принудите ли принцеса Ери да се омъжи за вас?
- Едва ли ще се наложи.
Маю поклати невярващо глава. Или още си мислеше за Скромното момче в дрехите на царя?
- Чарът би не знае граници.
- Умея да убеждавам. Веднъж придумах едно дърво да хвърли листата си.
- Глупости.
- Е, беше есен, така че не мога да си припиша цялата заслуга.
- Още глупости. Надявате се да ни убедите, мен и принцеса Ери, да се обърнем срещу кралица Маки.
- Мисля, че и това няма да се наложи. Кралицата ми свърши черната работа. Заради нея и двете едва не
умряхте.
- Щяхте ли да пощадите моя живот и дори този на Исак, ако на карта беше заложено бъдещето на
родината ви?
Вече нямаше място за лъжи.
- Не мога да отговоря на този въпрос.
- Кажете ми, че не бихте пожертвали моя живот и живота на принцеса Ери, за да спасите короната си.
Николай стана.
- И това не мога да направя. Но преди да съм осъдил някого на смърт и всички да поемем с танцова стъпка
към отвъдното, бих те помолил да останеш жива и да не губиш надежда.
- Надежда за какво?
- Че всеки въпрос има повече от един отговор. Днес ти си жива, Маю, и аз бих предпочел това да не се
променя. Същото би искал и Исак, нашият храбър и влюбен до уши мъченик.
Тя затвори очи.
- Макар да го пронизах с нож в сърцето?
- Така мисля. От любовта мъжете оглупяват. Мисля, че това е от малкото общи неща, които имахме с Исак.
Упорството да обичаме неподходящия човек. Дай ми шанс да ти покажа и други възможности.
Почти същото беше казал и на Зоя. “ Дай ми шанс. “, “ Дай ми време. “ Всеки ден се молеше да намери
начин да спаси родината си от унищожение, да намери път към траен мир. Но
не можеше да го направи сам.
Тръгна към вратата.
- Ще кажа на лечителите да ти върнат силите.
- Сериозно?... - Явно не му вярваше.
- Без значение дали си ни враг, или приятел, искам да си в най-добрата си форма. Никога не съм се боял от
предизвикателства.
****

Николай беше планирал да отиде в Лазлайон, за да се срещне с Давид и другите фабрикатори, но имаше
нужда да си прочисти главата, а най-добре шеше да направи това в небето. Затова вместо да се върне във
Великия дворец, тръгна към езерото. Освободи въжетата, които придържаха към пристана любимото му
летало, мушна се в кабинката на „Врабец“ и включи витлата. Нагласи очилата на лицето си и подкара
леталото. То заподскача по водната повърхност като камъче, после се издигна във въздуха.
Демонът обичаше да лети. Николай го усещаше как обръща лице срещу вятъра, усещаше копнежа му да
яхне на воля облаците. Прелетя над крепостните стени на Ос Олта и пое на североизток , над
обработваемата земя около столицата. Тук, горе, светът беше по - широк и Николай се чувстваше по-
малко цар и повече корсарят от доброто старо време. „Имаме нужда от цар, а не от любител на
приключенията. “ Жалко.
Трябвало бе да се държи като цар, докато говореше с Ери и Маю. Да изглежда самоуверен, господар и
само отчасти човек. Но тази среща и разговорите за Исак го бяха разтърсили. Николай лично бе довел
Исак в столицата и му беше уредил място в дворцовата стража. Бяха на една възраст, но Исак не бе имал
шанса да види широкия свят. И повече никога нямаше да се върне у дома, да види отново сестрите си,
майка си. Нямаше да преведе друго стихотворение и да види друг ден. Николай знаеше, че чувството за
вина само ще замъгли преценката му, ще го забави, ще му попречи да вземе трудните решения, които
предстояха. Нищо полезно нямаше в него, но и не знаеше как да се отърси от гузната си съвест. Исак му
беше вярвал безпрекословно и това бе довело до преждевременната му смърт.
Уви, твърде скоро Николай видя на хоризонта лъскавите покриви на Златното тресавище - имението на
граф Киригин и прилежащите му градини на насладите, а също тайния дом на равкийската база за
разработка на оръжия. Той изключи двигателите и „Врабец“ се спусна плавно през облачната покривка,
ревът на моторите бе заменен от триенето на въздуха в корпуса на леталото и тежката тишина на небето.
Стори му се, че чува тихо изсвирване откъм земята. Разбра какво означава сьс секунда закъснение.
Тряс!
Нещо удари дясното крило на „Врабец“. То се подпали моментално, вятърът понесе опашка от черен
дим.
 „Вси светци! “ Обстрелваха го.
Или не? Давид и екипът му знаеха, че Николай ще пристигне на кон, и в момента провеждаха оръжейни
тестове. Иначе казано, Николай бе попаднал на пътя на ракета. Какъв глупак! „Е, поне видях от първа
ръка, че ракетите работят, преди да се изпека жив. “
Включи двигателя, опита се да изправи малката летяща машина, но вече бе влязъл в тирбушон и се
носеше към земята с ужасяваща скорост.
Демонът се вкопчи в разсъдъка му, врещеше и се мяташе в него, пищеше да го освободи.
Но Николай нямаше да му отстъпи контрола. „Ако това е краят, значи ще умреш заедно с мен. “ Може би
така щеше да освободи родината си от Долината. А Зоя ще може да убие Тъмнейший.
„Мисли! “
Не се ориентираше къде е земята. Ревът на двигателя беше оглушителен. Контролните ръчки в ръцете му
бяха безполезни. „Е, това е то“ мислеше си той и отчаяно се опитваше да убие тягата.
Демонът врещеше, но Николай не му обръщаше внимание. „Ще умра като цар. “
А после политна силно назад, нещо го залепи за облегалката на пилотското кресло. Стомахът му се качи
в гърлото. Сякаш исполинска ръка беше стиснала леталото и го вдигаше рязко нагоре.
След миг летящата машина полегна нежно върху тънещите в мъгла води на Златното тресавище.
Николай чу викове, после някой го измъкна от кабинката.
- Добре съм - каза той. Макар че си беше ударил силно главата по някое време. Посегна към тила си.
Кървеше. И имаше голяма вероятност да повърне. - Добре съм.
- Давид - каза Женя, - едва не уби царя.
- Той изобщо не трябваше да е тук!
- Аз съм виновен - каза Николай. Пристъпи колебливо по кея, оглеждаше се замаяно. - Добре съм - потрети
той.
Явно Надя и Адрик бяха призовали вятър, за да спрат пропадането му. Давид, Женя и Леони го гледаха
втренчено заедно с група инженери от Първа армия. Оръжеен тест, точно както бе предположил Николай.
Де да се беше сетил навреме.
- Полезно упражнение впрочем - каза той. Опитваше се да не обръща внимание на пулсиращата болка в
главата си. - В случай че ме свалят.
- Ако те свалят, наблизо едва ли ще има вихротворци, които да ти спасят кожата - каза Адрик. - Защо не
катапултира?
- Защото не е носил парашут - облещи му се Женя.
- Не ми хрумна, че ще ми потрябва - възрази Николай. - Така де, не влизах в сражение. Оставете това сега.
Е, ракетите работят ли?
- Ни най-малко - отвърна Давид.
- В известен смисъл - отговори Леони.
- Покажете ми - каза Николай.
Женя сложи ръце на кръста си.
- Няма да стане. Искам да седнеш и да те прегледам. Може да имаш сътресение. После ще изпиеш чаша
чай. И след това, ако съм в настроение, ще ти позволя да си приказваш с Давид за неща, които избухват.
- Ти нали знаеш, че съм цар?
- А ти знаеш ли?
Николай погледна за помощ към Давид, но той само сви рамене и каза:
- Не споря с жена си, когато е права.
- Ох, добре - вдигна ръце Николай. - Но искам курабийки с чая.
Качиха се в дрънчащия метален асансьор и слязоха в подземните лаборатории. Тъмните помещения и
тесните коридори не бяха най-приятната гледка за страдаш човек, но поне гарантираха, че никой няма да
ги подслуша. А и Николай нямаше нищо против няколкото минути път, колкото да си събере мислите.
Обстрелвали го бяха многократно, често пъти успешно, превърнали го бяха в сенчесто създание, а една
иначе приятна млада дама го беше наръгала с нож за писма, засегната от опита му за романтичен сонет.
Сериозно обаче, колко неща се римуваха с „не ми се сърди за тез твои прекрасни... “? Освен това беше
почти сигурен, че по-големият му брат се е опитал да го отрови, когато Николай беше на дванайсет. Но
никога не се бе оказвал толкова близо до смъртта като днес. Демонът още се гърчеше в него. Той също бе
усетил наближаващата смърт, затворен в капан и напълно безсилен, докато се носеха скорострелно към
земята.
Какво щеше да стане, ако Николай беше позволил на демона да се освободи от затвора си? Дали
чудовището щеше да му помогне? Дали Николай шеше да загуби, или да запази контрола си върху него?
Залогът беше твърде голям.
Настаниха се около маса в една от чертожните стаи,
Женя се зае с раната на тила му, а Давид - сьс запарването на чая.
- Може ли да попитам защо водещият ми учен се занимава с чайник? - попита Николай.
- Защото харесва само своя чай. Ние не сме го правели както трябва - обясни Адрик, извади кутия с
шоколадови курабийки от едно чекмедже и я остави на масата.
- Написах подробни инструкции - каза Давид и махна един рошав кичур коса от очите си.
Изглеждаше дори по-блед от обичайното на слабата светлина в лабораторията. Николай ценеше високо
трудолюбието му, но дори той трябваше да признае, че фабрикаторът има спешна нужда от кратка
ваканция.
- Любов моя - нежно каза Женя, - приготвянето на чай няма нужда от седемнайсет стъпки.
- Има, ако искаш да стане както трябва.
- Кажете ми за ракетите - прекъсна ги Николай.
Надя остави на масата поднос с чаши и чинийки от различни сервизи, повечето нащърбени, макар че
няколко имаха изящен мотив с миниатюрни златни птички. Сигурно бяха отломки от колекцията с посуда
на граф Киригин, жертви на пословичните му шумни партита.
Давид и Надя погледнаха към Женя и тя кимна снизходително.
- Давайте.
- Ами - започна Давид, - ракетата може да бъде нещо много просто.
- Като чаша чай? - невинно попита Леони.
- Донякъде - каза Давид, без изобщо да забележи закачливия блясък в очите й. - Дори дете. може да си
направи ракета от малко захар и калиев нитрат.
Женя стрелна с подозрение Николай.
- Защо ли си мисля, че става въпрос за теб?
- Че как! Щом нещо може да се направи, трябва да се направи. Нали знаеш онова прозорче, вградено в
тавана на за- падната бална зала?
- Да.
- Невинаги е било там.
- Пробил си дупка в тавана?
- Малка.
- Онези фрески са на стотици години! - извика тя.
- Понякога човек трябва да скъса с традициите. Дори буквално, ако се наложи. А сега някой би ли ме
отървал от Женя, моля ви?
Надя поизправи гръб.
- Когато става въпрос за ракета, има три основни предизвикателства. Да я изстреляш, без тя да се взриви.
Да я въоръжиш, без тя да се взриви. И да я насочиш, без тя да се взриви.
Николай кимна.
- Струва ми се, че долавям наличие на модел.
- Досега успяваме да надвием по две от трите предизвикателства, но никога и трите едновременно - каза
Леони.
Слънчевата усмивка огряваше тъмното й лице. Незнайно как, но успя да го съобщи като добра новина.
Ако се справеха с ракетите, това шеше да промени всичко. Във въздуха Равка и Фйерда бяха с изравнени
сили, но Фйерда имаше решително предимство по земя. Ако разполагаха с действащи ракети, това шеше
да намали жертвите в жива сила и да реши проблема им с фйерданските танкове. Иначе казано,
сраженията щяха да се водят от разстояние.
- Колко големи може да бъдат ракетите? - попита Николай.
- Достатъчно да изравнят със земята цяла фабрика - отговори Давид. - Или половин пресечка в голям град.
В стаята се възцари мълчание, сякаш събеседниците изведнъж си бяха дали сметка какво обсъждат и
какви биха били последствията от взетите решения.“ Дай ми шанс да пробвам нещо друго“, така беше
казал Николай на Зоя. Имал бе предвид мир. Компромис. А не това.
- А обсегът? - попита той.
- Не мога да кажа сьс сигурност - отвърна Давид. - Проблемът е в теглото. Стоманата е твърде тежка.
Алуминият е по-лек, но също може да се окаже твърде тежък. Стават за тестове, но ако наистина искаме
да използваме тези ракети в битка, ще ни трябва по-лек материал.
- Например?
- Титанът е едновременно по-лек и по-издръжлив - каза Леони. - И не корозира.
- И е много по-рядък също така - каза Надя и прибра кичур руса коса в кокчето си. - Нямаме голям запас от
него.
- Ама ние сериозно ли обсъждаме това? - тихо попита Женя.
- Ще ти дам ракетите, върху които работим от толкова време - каза Давид. - Но дори да се сдобием с още
титан, няма да ги направя по-големи.
- Може ли да попитам защо? - каза Николай, макар да знаеше отговора.
- Зашото не искам да създам нещо, което ще унищожи цял град.
- А ако точно това е заплахата, от която имаме нужда?
- Ако ние направим такива ракети - каза Давид, - това няма да е краят. Други ще последват примера ни.
Давид беше един от най-талантливите фабрикатори и мислители на своето време и не само. Но поне
досега дарбите му неизменно обслужваха войната. Така става, когато си равкиец. Така беше от стотици
години.
Беше прав, разбира се. До неотдавна всички се сражаваха с мечове и мускети, а после се появиха
пушките за многократна стрелба и изпратиха мечовете в пенсия. А сега говореха за оръжие от ново
поколение и беше повече от сигурно, не овладее ли веднъж Равка насочените ракети, много скоро Фйерда
ще направи същото,
- Трябва да решим каква война искаме да водим - каза Давид.
- Не съм сигурен, че имаме право на такъв избор - отвърна Николай. - Стои въпросът какво ще стане, ако
Фйерда първа овладее тази технология. А дори това да не се случи, при следващия ни сблъсък няма да ги
сварим неподготвени.
Давид дълго мълча.
- Нещата, които Тъмнейший искаше от мен... подчинявах се, без да мисля, без да си задавам въпроси. Аз
помогнах да сложат яката около врата на Алина. Аз създадох лумията, с чиято помощ Тъмнейший влезе в
Долината, макар да не притежаваше нейната сила. Без моето съдействие той никога не би могъл да... Не,
 не искам да бъда отговорен и за това.
Николай се обърна към Женя.
- Ти съгласна ли си?
- Не - каза Женя и хвана ръката на Давид. - Но аз също бях оръжие на Тъмнейший. Знам какво е и вярвам,
че Давид сам трябва да вземе това решение за себе си.
- И без това нямаме достатъчно титан за ракета, която да унищожи цял град - каза Леони. Тя не обичаше
споровете и винаги се опитваше да примири различните гледни точки. - Така че едва ли има значение.
- Напротив, има - каза Адрик. - Няма смисъл да водиш война, ако не планираш да я спечелиш.
- Има и друго - каза Николай. - Носят се слухове, че фйерданският престолонаследник е болен и няма да
преживее зимата.
Женя поклати глава.
- Не знаех, че е толкова зле.
- И не си единствената. Подозирам, че семейството се е опитало да го запази в тайна, което е съвсем
разбираемо впрочем. Възможно е съюзът ни с шуаните да отложи плановете им за инвазия - стига
изобщо да постигнем такъв съюз, разбира се. Но трябва да имаме предвид, че ако принцът умре,
Гримйерите ще се видят принудени да започнат война.
Леони прокара палец по нащърбения ръб на чашата си и използва силата си да го заглади.
- Не разбирам. Ако Расмус умре, баща му нали ще остане на трона? А имат и по-малък син, който ще стане
престолонаследник.
- Не е ясно какво ще наследи обаче - каза Адрик. - фйерданите не възприемат кралското семейство като
хората в Шу Хан или дори като нас, в Равка. Те следват волята на Дйел, а Дйел показва
благоразположението си, като дарява своите избраници със сила. фйерданските династии в миналото
винаги са вземали трона насилствено. И сега Гримйерите ще трябва да докажат, че още са достойни да
управляват.
- Дали пък да не опитам аз да им взема короната - подхвърли Николай.
Адрик изсумтя.
- Поне говориш ли фйердански?
- Да. Толкова зле, че преди време един много приятен тип на име Кнут ми предложи голям рубин, само и
само да млъкна.
- Значи, какво - Гримйерите си имат млад, слаб и болнав принц, който да наследи застаряващия крал? -
попита Надя.
- Да - каза Николай. - Кралското семейство е уязвимо и го знае. Ако заложат на мир, ще изглеждат слаби.
Ако изберат войната, ще трябва да спечелят на всяка цена, а Ярл Брум ще ги насърчава всячески.
- Ние пък си имаме земците - напомни обнадеждено Леони.
- А и Керч няма да се съюзи с Фйерда - добави Женя. - Няма да рискуват безценния си неутралитет.
- Или ще са толкова ядосани, че тайно ще финансират военната кампания на Фйерда - каза Адрик.
- Ами Аппарат? - попита Женя и обърна чашата си върху чинийката.
Николай поклати глава.
- Този тип е като фурнаджийска лопата. Толкова пъти сменя страните, че сигурно и сам не знае на кого е
верен.
- Винаги подкрепя печелившата страна - каза Давид. - Същото направи и по време на гражданската война.
- Това обяснява защо сега е във Фйерда - мрачно каза Адрик.
- За жалост - призна Николай, - Адрик е прав. Фйерда има предимство и ако реши да нахлуе през
границите, това ще е краят на свободна Равка.
Демидов щеше да седне на трона. Всички гришани щяха да бъдат изправени на съд. А обикновените
хора щяха да страдат под управлението на марионетка, която обслужва фйерданските интереси. Равка
щеше да се превърне в плацдарм за неизбежната война между Фйерда и Шу Хан.
- Желанието ми да съм всеобщ любимец влиза в сериозно противоречие с необходимостта на спечелим
тази война. Превърнах се в счетоводител, който смята колцина ще умрат и колцина ще оцелеят.
- Изправени сме пред ужасни решения - каза Женя.
- Които въпреки това трябва да вземем. Надявам се, че дипломацията ще свърши работа. Надявам се да
предложим на Фйерда мир при условия, които те ще сметнат за приемливи. Надявам се никога да не
прибегнем до ужасните оръжия, които се опитваме да създадем.
- А какво ще стане, когато не ни остане надежда? - попита Давид.
- Ще стане обичайното - каза Николай. - Война.
13
НИНА

Кралските стражи придружиха Нина до жилището на Брум. При всяка стъпка тя очакваше да чуе вик зад
себе си, закъсняла заповед да я оковат във вериги и да я хвърлят в килия, а после - за всеки случай - да я
изгорят на клада, понеже е вещица. Избиваше я студена пот по цялото тяло, сърцето й препускаше.
Но тревога така и не се вдигна. След като проумя страданието на фйерданската кралица, страха за сина
й, Нина не се поколеба да използва това за своя изгода. Може да беше жестоко, но ако съумееше да насочи
правилно вярата на кралицата в Дйел, това би могло да открехне вратата за светците, а може би дори и за
Гриша. Заложени бяха животът на Нина и бъдещето на родината й и тя щеше да използва всички налични
оръжия, за да спечели тази битка.
Хане, Илва и Брум я чакаха в големия салон пред напалената камина. На масата имаше поднос с лека
вечеря - пушено месо и мариновани зеленчуци, ечемична вода и бутилка брянвин, но блюдата си стояха
почти недокоснати. Нина отиде право при Хане и буквално се хвърли на врата й.
Този път нямаше нужда да се преструва на слаба и разтревожена. Направила бе поредния си
безразсъден ход и можеше само да се надява, че няма да плати за това с живота си.
- Какво стана? - попита Хане. - Тя какво каза?
- Съвсем малко. - Нина направи опит да се стегне, да събере мислите си, докато Илва й помагаше да седне
на канапето и й наливаше чаша вода. Аудиенцията при кралица Агате я беше разтърсила и не й беше
останало време да измисли правдоподобна лъжа. - Не знам какво да мисля.
Това поне беше вярно.
- Какво те попита?
Този въпрос дойде от Брум. Той я гледаше втренчено, изопнат като струна. Беше приютил непозната в
дома си и днес тази непозната заедно сьс собствената му дъщеря беше изложила на риск политическата
му кариера.
- Тревожи се за сина си - каза Нина. - Аз така и не бях благословена с деца, но мога да разбера тревогата й.
Каза, че е пратила следователи в старото ми село, за да потвърдят коя съм.
Хане си пое рязко дъх, лицето й посивя.
- И какво ще открият те? - попита Брум.
- Ярл! - възкликна Илва. - Как може да питаш това?
- Добре е да го знаем отрано, иначе трудно ще се защитим.
Нина хвана ръката на Илва.
- Моля ви - каза тя, като се постара в гласа й да прозвънти възхищение. - Не се карайте. Нормално е
съпругът ви да се притеснява за семейството си. Негов дълг е да ви защити, това е въпрос на чест. Де и
моят съпруг да беше жив за да ме пази. - Гласът й потрепери, което не беше трудно, защото изтощението
я застигаше. - Командир Брум, уверявам ви, че хората на кралицата няма да открият нищо, което да
постави под съмнение мен и тъжната ми история.
Брум сякаш се поотпусна.
- Времената са опасни. За всички ни.
- Но може би това ще се промени - каза Илва. - Със своята доброта и набожност Хане и Мила спечелиха
благоволението на принц Расмус. Казал е, че иска пак да ги види, а това е добър знак.
- Не съм толкова сигурен - промърмори Брум и си наля брянвин в малка чашка. - Принцът е капризен.
Здравословните проблеми са го направили непредсказуем и потаен.
Хане настръхна моментално.
- Боли го, татко. Сигурно затова невинаги е в добро настроение.
- Може би - каза Брум и седна. Подбираше думите си внимателно. - Той не обича да го съветвам. Не е
изключено да си го изкара на вас.
- Ако си прав, значи нищо не можем да направим - каза Хане делово. - Той е престолонаследникът. Ако
реши да ме овеси надолу с главата, ще го направи. Ако майка му реши да прати Мила боса в снега, ще го
направи. Но поне засега принцът само ни покани да обядваме с него, а не виждам как бихме могли да му
откажем.
Илва се усмихваше.
- Права е. Отгледали сме една много разумна дъщеря.
Изражението на Брум си остана все така сурово.
- Просто бъди нащрек, Хане. Ти също, Мила. Леденият палат не е място за хора с меки сърца.
„Ниуех сеш“, мислеше си Нина, докато с Хане казваха „лека нощ“ на родителите й.
„Аз нямам сърце. “
****
Два дни по-късно Хане облече една от новите си рокли - прекрасна дреха от бледосиня коприна, - а Нина
предпочете по-скромно облекло от розова вълна. След Моминския тур ги засипаха с покани, двечките
трудно издържаха темпото на социалните събития и време за сериозни разговори така и не беше
останало. Сега обаче, докато закопчаваше колието от сини топази на врата на Хане, Нина каза:
- Баща ти беше прав.
Хане се засмя.
- Не вярвах, че иде чуя тези думи от устата ти.
- Времената наистина са опасни. Докато разговаряхме с принца онзи ден, ти го цереше. Повече да не се
повтаря.
- И защо? Ако мога да облекча поне малко страданието му, защо да не го направя? - Поколеба се, преди да
продължи: - Длъжни сме да му помогнем. От опит знам какво е да не отговаряш на фйерданските
стандарти. От тази болка отърване няма. А той е пред погледите на всички, зяпат го, преценяват го.
Представи си, че можем да го изцерим, така че да стане по-добър принц, а един ден - и по-добър крал.
Интересна мисъл. Противоотрова срещу военните настроения, подклаждани от Брум, някой, който би
могъл да поведе Фйерда към мир. Инстинктите й подсказваха, направо крещяха, че рискът си струва, че
този подход би бил идеално допълнение към опасната игра, която тя беше подхванала с кралицата. Само
дето така рискът щеше да се прехвърли и върху Хане, а това променяше нещата.
- Ако той разбере някак каква си...
Хане взе наметката си.
- И как ще разбере? Аз съм дъщерята на най-известния ловец на вещици във Фйерда. Учих в манастира в
Гяфвале под строгия поглед на Изворната майка...
- Дано почива във вечни мъки.
- По волята на Дйел - добави Хане с театрална набожност. - Помогнах с дарбата си на престолонаследника
пред очите на целия двор, а никой не се усети каква съм. Пък и нали ти точно това искаше? Да се
сближим с хора, които знаят нещо за Вадик Демидов?
- Да се сближим, но не чак толкова. Надявах се на някой граф. Или на херцог. Не на принц!
Хане се ухили.
- Защо да се задоволяваме с нещо по-малко?
Очите й блестяха, страните й руменееха. По-щастлива Нина не я беше виждала от седмици.
,, Вси светци, щастлива е, защото помага. “ Гриша винаги изглеждаха и се чувстваха по-добре, когато
използваха силата си. Но тук имаше и нещо повече.
- Ти си добра душа, Хане, прекалено добра. Удава ти се възможност да помогнеш на някакво разглезено
пале от кралски произход и грейват, сякаш си видяла еднометрова купчина гофрети.
- Никога не съм яла гофрети, да ти кажа.
Нина притисна ръка към сърцето си.
- Поредната несправедливост, за която трябва да отговаря Фйерда. - Замълча, после оправи бледозелената
дантела, оплела се в колието на Хане. — Просто... бъди нащрек. И не прекалявай.
- Няма - каза Хане и се изправи като облак шумоляща коприна. Погледна през рамо и добави: - Ти си тази,
която винаги прекалява.

****
Този път ги заведоха в по-голяма стая, кръгла и обточена с колони, с фонтан в средата - три изящни
каменни нимфи, които държаха кана над главите си. Вървеше някакъв прием, залата беше пълна с хора и
приглушени разговори.
- И ние какво точно ще правим тук? - прошепна Хане.
- Да си намерим нещо за пиене и да се правим на голямата работа.
- Споменавала ли съм, че мразя партита?
Нина я хвана под ръка.
- А аз споменавала ли съм, че ги обожавам?
Поеха през навалицата към маса с много чаши, в които имаше нещо розово и с мехурчета. Наистина ли
беше...
- Да можеше да си видиш физиономията - засмя се Хане. -
Не е шампанско, а лимонада.
Нина се опита да скрие разочарованието си. Било е глупаво да се надява. Ако Фйерда можеше да обяви
забавленията за наказуемо престъпление, отдавна да го е направила. А после зърна бледосин шарф и
тъмноруса глава да се движат сред множеството.
Побърза да отклони поглед, но онзи там определено беше Вадик Демидов в компанията на групичка
благородници и следван по петите от Аппарат.
- Хайде да се приближим - прошепна тя.
Преди да са направили и крачка в посоката на Демидов, Йоран се появи отнякъде. Приличаше на
развален зъб в черната си униформа посред тази сладкарница от пастелни коприни и шифон.
- Принц Расмус нареди да отидете при него.
- Разбира се - каза Хане.
Щом принц заповяда, кимаш и изпълняваш. Йоран ги отведе в една ниша, скрита почти напълно от
плътни кремави завеси и високи растения в сребърни саксии. Идеалното място да шпионираш
множеството, без самия теб да те шпионират.
Принц Расмус седеше на стол с множество възглавнички, нещо средно между трон и кресло. Не се беше
излегнал като преди и плащаше висок данък за усилието да стои с изправен гръб и да крие умората си.
Беше блед, гърдите му се повдигаха и спадаха твърде бързо. Това беше имал предвид Брум. Кралското
семейство знаеше, че престолонаследникът трябва да се появява пред очите на двора - особено след
катастрофата на Моминския тур, - но се бяха опитали да го настанят на тихо място, далече от
блъсканицата, за да щадят силите му.
Нина и Хане се сгънаха в реверанси.
- Стига - каза принцът и махна вяло с ръка.
Явно се чувстваше по-зле, отколкото при предишната им среща.
Момичетата влязоха в нишата и седнаха на ниски табу-
ретки.
- И двете трябва да поработите върху реверансите си - отбеляза той с недоволство.
Хане само се усмихна и каза:
- Боя се, че моят няма да се подобри с упражнения. Никога не съм се славила с грация.
Което изобщо не беше вярно. Хане беше много грациозна, когато тичаше и яздеше. Просто преструвките
в кралския двор не й бяха в натюрела. Колкото до Нина, нейните реверанси бяха повече от изящни, но
Мила Яндерсдат, вдовицата на човек, който е продавал замразена риба, не го умееше това.
Расмус я огледа от глава до пети.
- Твоята господарка носи коприна, но облича камериерката си във вълна. Това говори за дребнав и
завистлив характер.
Да, определено беше в ужасно настроение. Нина видя как пръстите на Хане се свиват едва доловимо, и я
изгледа предупредително - знак да не бърза и да не прекалява.
- Аз нямам нищо против вълната, дори напротив - каза тя. - Не бих знаела какво да правя, ако се облека в
коприна или сатен.
Пълна лъжа. Трудно можеше да си представи нещо по-приятно от това да се плъзне гола по сатенени
чаршафи. Матиас би бил скандализиран. Какво ли би си помислила Хане? Мисълта се пръкна неканена в
главата й, последвана от чувство на вина.
- По мои наблюдения жените бързо свикват с лукса - каза принцът. - Не виждам бижута на врата на Мила,
нито обеци на ушите й. Баща ти трябва да поправи това, Хане. Едва ли иска да го сметнат за скъперник.
Хане наклони глава, после погледна от долу нагоре към принца изпод ресници.
- Сигурно би трябвало да ви кажа, че иде предам съвета ви на баща си, но истината е, че нямам такова
намерение.
Расмус изсумтя тихо.
- Доста смело от твоя страна да го признаеш. - Пръстите на Хане трепнаха отново и принцът въздъхна
дълбоко, от облекчение сякаш. - От друга страна, как да те вини човек? Баща ти е много страшен
понякога. - Погледна към Йоран, който стоеше мирно до него. - Йоран не го е страх, разбира се. Нали?
Отговори, Йоран.
- Изпитвам единствено уважение към командир Брум.
Не беше за вярване, че младежът е само на шестнайсет,
особено в сравнение с принца.
- Йоран винаги казва каквото трябва. Да се грижи за мен е голяма чест. Или така поне казват. Но мен не
могат да заблудят. Било е наказание някакво. Йоран е ядосал добрия командир Брум и затова са го
пратили при мен, бавачка на един слабак.
- Изобщо не сте толкова слаб - каза Хане.
Принцът си пое дълбоко въздух. Раменете му се бяха поотпуснали, челото му вече не лъщеше от пот.
- Има дни, в които се чувствам добре - каза той. - Има дни, в които изобщо не се чувствам слаб. - Засмя се
тихо. - Днес например дори ми се отвори апетит. Йоран, донеси ни някаква храна.
Но слугите вече бяха чули и хукнаха да изпълнят нареждането.
- Видяхме, че Вадик Демидов е тук - подхвърли Нина.
- О, да - каза Расмус. - Малкият Ланцов никога не пропуска купон.
- Наистина ли е с царска кръв?
- Това е любимата тема за разговор от тук до Елбйен. Ти защо питаш?
Хане се засмя.
- Мила е обсебена от Вадик Демидов.
- Сладки Дйел, защо? Той е тъп като галош.
- О, но историята е толкова хубава - каза Нина. - Като приказка. Момче с царска кръв, за което никой не е
знаел.
- Е, сигурно наистина звучи като приказка. Само не си
представяй, че са го намерили да пасе кози на село.
- А къде са го намерили?
- Не знам точно. В някаква дача насред нищото, полуумрял от студ, защото не е имал дърва да се стопли.
Така поне разправят.
- А вие не сте ли любопитен? - притисна го Нина.
Слугите се върнаха и им сервираха голям поднос с пушена
змиорка и херинга.
- Че защо?
Нина започваше да се ядосва.
- Той ще стане цар, нали така?
- Както аз ще стана крал, ако доживея.
Възцари се неловко мълчание.
- Аз... не съм в настроение днес - каза накрая Расмус. Не беше извинение, но повече от това бъдещият крал
 явно нямаше да им предложи. - Родителите ми сметнаха, че е жизненоважно да се появя пред двора
възможно най-скоро след случилото се на Моминския тур.
- Трябвало е да ви оставят да си починете - каза Хане.
- Не, после се чувствах доста добре всъщност. Но събития от този сорт... Трудно ми е да стоя в една стая с
хора, които биха предпочели да съм мъртъв.
- Ваше Височество! —ахна ужасено Хане.
Нина погледна към Йоран, но неговото лице си остана безизразно.
- Това не може да е вярно - каза тя.
- Знам какво говорят хората за мен. Иска им се изобщо да не съм се раждал, така че малкото ми братче да
наследи трона.
Хане мигаше ожесточено...
- Ами, значи, трябва да останете жив напук на тях.
Принцът изглеждаше изненадан, но и доволен.
- Не си поплюваш ти, Хане Брум.
- Това е задължително качество, ако искаш да оцелееш.
- Вярно е - каза замислено той. - Напълно вярно.
- Били ли сте в Равка? - попита Нина с надежда да върне разговора към Демидов.
- Никога - каза той. - А трябва да призная, че ми се иска. Чувал съм, че равкийките са много красиви.
- О, така е - каза Хане.
- Ти ходила ли си там?
- Само веднъж, близо до границата.
Принцът се размърда леко, сякаш да изпробва подобрението, което чувстваше.
- Щом Демидов ти е толкова интересен, ще ви запозная.
- О, наистина ли? - ахна Нина. - Колко вълнуващо!
Принцът помръдна с вежди - личеше си, че мисли Нина
за празноглавка. Толкова по-добре. „Никой не се страхува от тъпа брадва. “
Расмус прати един от слугите и след няма и минутка Демидов вече вървеше през стаята към тях, следван
по петите от Аппарат. Егати и късмета, помисли си Нина. Предпочиташе да стои колкото може по-далече
от попа.
- Не бърза, като гледам - изсумтя принц Расмус. - На бас, че ако баща ти щракне с пръсти, малкият Ланцов
ще се претрепе да тича.
Това накара Нина да размисли каква част от фйерданската политика диктуваше Брум и доколко
принцът негодуваше заради това. Двете с Хане станаха да поздравят Демидов, който кимна бегло на
принца.
- Принц Расмус, как да ви услужа?
Принцът вдигна вежди.
- Може да започнеш с поклон, Демидов. Още не си цар.
Лицето на Демидов поруменя. Приликата му със стария
цар на Равка, сега пратен в изгнание, беше удивителна.
- Приемете искрените ми извинения, Ваше Височество. - Поклони се дълбоко, комично почти. - Не исках
да ви обидя, а само да изразя благодарността си за всичко, което вашето семейство прави за мен и за
моята родина.
Нина изпита непреодолимото желание да го срита в зъб- ките, но вместо това се усмихна широко, сякаш
нищо не би могло да я зарадва колкото запознанството с претендента за равкийския трон.
Расмус подпря глава на ръката си като отегчен ученик, на когото предстои едночасов урок.
- Представям ти Хане Брум, дъщерята на Ярл Брум.
Хане направи реверанс.
- За мен е чест.
Демидов се наведе над ръката на Хане и я целуна по кокалчетата.
- Честта е моя. Баща ви е велик човек.
- Ще му предам думите Ви.
- Дано не е грубо от моя страна, но... тази ваша екзотична прическа... Да не е някаква нова мода?
Хане вдигна ръка да докосне късата си коса.
- Не. Обръснах си главата като знак на вярност към Дйел.
- Хане и камериерката й са много набожни - каза принц Расмус.
- Трябвате да се сетя, че има нещо общо с варварската им религия - промърмори Аппарат на равкийски.
- Момичето прилича на войник повече от златокосите войници на баща си - отвърна на същия език
Демидов, без усмивката да слиза от устните му.
Нина присви очи. Равкийският му беше безупречен, но това още нищо не означаваше.
- Ако ми позволите - каза Хане, - може ли да ви представя своята камериерка Мила Яндерсдат.
Демидов се усмихна, но очите му си останаха студени.
- Очарован съм.
Явно смяташе, че разговорът с обикновена слугиня е под нивото му, но се опитваше да го скрие. Нина
реши да се възползва максимално от този шанс, като нарочно не обръщаше внимание на Аппарат и
неговия пронизващ поглед.
- Толкова се радвам да се запозная с вас, Ваше Величество! - избълва тя, като не пропусна да го окичи с
почетното обръщение, което принц Расмус отказваше да използва. Малко ласкателство нямаше да я
убие. - Принц Расмус ни каза, че сте израснали в провинцията. Сигурно е било чудесно.
- Винаги съм предпочитал провинцията пред големия град - каза Демидов не особено убедително. -
Чистият въздух и... така нататък. Но ще се радвам отново да стъпя в Ос Олта.
- А къщата ви на село много красива ли беше? - попита Хане.
- От онези прекрасни дачи в езерния район, които съм виждала на рисунки? - добави Нина. - Гледката
сигурно е изключителна.
- За това сте права. Къщата имаше чудесна провинциална атмосфера, която не може да се намери в залите
на големите дворци.
Очите на Демидов шареха неспокойно. Облиза устни. Лъжеше, но не за дачата. Излъчваше онова
особено неудобство, характерно за хората с благороден произход, които са принудени да живеят в
бедност. Точно като беден роднина на царската династия.
- Бързо ще свикнете с лукса на Ос Олта - каза Аппарат на лош фйердански. - И ще станете справедлив и
благочестив цар.
- И послушен - промърмори под нос принц Расмус. Нина видя как Демидов стисва зъби. - Има ли някакво
вино, Йоран? Или гостът ни ще предпочете от онзи отвратителен квас, който Равкийците обичат толкова
много?
Демидов отвори уста, но Аппарат го изпревари:
- Нашият цар върви по пътя на светците. Не пие алкохол.
Принц Расмус даде знак на слугата, който беше притичал да налее.
- Свети Емеренс не е ли закрилникът на пивоварите?
- Знаете за светците? - попита с известна изненада Аппарат.
- Имам много бреме за четене. А онази кървава книга винаги ми е допадала. Онази с рисунките на
мъченици. Прекрасно четиво. По-добро от приказките за вещици и морски нимфи.
- Онези рисунки са образователни, а не за развлечение - каза сковано Аппарат.
- Пък и напоследък през седмица изникват нови светци - продължи Расмус. Виждаше се, че му е забавно да
дразни попа. - Света Зоя, Света Алина, Беззвездния.
- Ерес - изръмжа Аппарат. - Следовниците на така наречения Беззвезден светец са само култ на глупаци,
които искат да дестабилизират Равка.
- Чувам, че броят им се множи ежедневно.
Демидов потупа Аппарат по ръката.
- Щом се върна в Равка, това ще е първата ми задача. Да изкореня култа към този Беззвезден, преди ереста
да се е разпространила.
- Тогава нека всички се молим на Дйел да се върнеш скоро в страната си - каза принц Расмус.
Демидов свъси вежди. Усещаше, че са го обидили, но не разбираше как точно.
Аппарат се обърна към него.
- Да си тръгваме, Ваше Величество - каза с възмущение той.
Но Демидов знаеше, че не може току-така да обърне гръб на един принц.
- С ваше позволение?
Принц Расмус ги отпрати с жест и двамата си тръгнаха.
- Май не ви харесват особено - каза Хане.
- Да се тревожа ли? - попита бодро принцът.
Определено имаха причина да се тревожат, мислеше си
Нина. Демидов не притежаваше чара на Николай, но се държеше възпитано и дипломатично. И освен ако
не беше най-великият актьор на света, едва ли лъжеше за произхода си. Иначе казано, във вените му най-
вероятно течеше кръвта на Ланцови. Със сигурност беше равкиец. А и Нина беше видяла реакцията му,
когато Расмус намекна, че Демидов ще управлява като фйерданска марионетка. „Това изобщо не му
хареса. “ Горделив бе като всички аристократи. Но дали беше горделив като един Ланцов?
Нина се обърна към принца и прехапа устни.
- Вие вярвате ли, че на трона на Равка седи копеле? - попита тихо тя, уж е скандализирана до дъното на
душата си.
- Видяхте Демидов. Казват, че много прилича на сваления цар. Ако е вярно, не съм изненадан, че жена му е
кръшнала.
Нина реши да пробва друг подход.
- И може би е постъпила добре. Чувала съм, че Николай Ланцов е способен управник, обичан от всички, и
от бедни, и от богати.
- О, да - включи се и Хане. - Участвал е във войните. И то в пехотата, не като офицер! Говори се също, че е
способен инженер и...
- Той е невъзпитан глупак, който няма капка Ланцова кръв във вените си - прекъсна я остро Расмус.
- Това трудно ще се докаже - каза Нина.
- Имаме писмата на разпасаната му майка.
- Сигурно сте ги заключили в някой таен трезор - засмя се Хане.
- Да, или ги държите в затворническия сектор - добави Нина.
Виж, това би било идеално. Защото тя познаваше затвора на Ледения палат като петте си пръста.
Принцът поклати глава.
- Преди известно време имахме проблеми сьс сигурността в затвора, макар че никой не обича да говори за
това. Не, писмата на кралица Татяна бяха поверени на твоя скъп татко. А. и кой друг би ги охранявал по-
добре от него?
Сериозно? Нима писмата бяха в жилището на Брум, под същия покрив, под който спеше Нина?
- Значи...
 - Прибрани са на сигурно място в сектора на дрюскеле. Аз успях само да ги зърна. Казват, че са много
пикантни. Може би Йоран ще се навие да им хвърли един поглед и да запомни по-сочните пасажи, за да се
посмеем.
Секторът на дрюскеле. Най-охраняваната част на Ледения палат, пълна с ловци на вещици и вълци,
обучени да надушват Гриша.
Нина въздъхна и посегна към малките сандвичи. Понеже всичко очевидно отиваше към пълен провал,
поне можеше да се наслади на храната.

***

Хане дори не изчака вратите да се затворят зад тях, преди да прошепне ожесточено:
- Знам какво си намислила. Няма начин да влезеш в сектора на дрюскеле.
Нина продължи да се усмихва, докато вървяха към малката зимна градина в жилището на Брум.
- Има. И ти трябва да ми помогнеш.
- Тогава нека дойда с теб.
- В никакъв случай. От теб искам само да ми направиш чертеж и да ми обясниш подробно протоколите за
сигурност. Баща ти сьс сигурност те е водил там.
- Не пускат жени в този сектор на Ледения палат, особено в сградите.
- Хане - възкликна Нина, - казваш, че не те е водил там дори като малка?
- Ако те хванат...
- Няма да ме хванат. Само така ще спра войната. Ако Фйерда изгуби писмата, претенциите им към цар
Николай ще станат на пух и прах.
- Сериозно ли мислиш, че това ще е достатъчно да спре баща ми?
- Не - призна Нина. - Но ще осигури по-голяма поддръжка за Николай от равкийския нобилитет. И ще
отстрани поне една от многото пречки по пътя му.
- Дори да ти направя чертеж, как ще влезеш в сектора? Единственият вход е през портата в крепостния
пръстен, а охраната там е засилена след онзи проблем в затворническия сектор преди две години.
Хане имаше право. За да стигне до сектора на дрюскеле, Нина трябваше да излезе от Ледения палат и
после да влезе отново през тежко охраняваните порти, които водеха към кучкарниците, тренировъчните
зали и казармите на дрюскеле, ловците на вещици.
- И какво, баща ти напуска Ледения палат всеки път, когато трябва да отиде при хората си? В това няма
никакъв смисъл.
- Има и друг път, обаче трябва да пресечеш крепостния ров. Използват го само за посвещаването по време
на Хрингкяла и в случай на опасност. А и някой отвътре ще трябва да ти отвори. Дори аз не знам как
става.
Тайната Пътека. Матиас и Каз бяха минали оттам по време на лудешката мисия в Ледения палат и Нина
знаеше, че леденият ров. се вижда като на длан отвсякъде и всеки, който дръзне да го Прекоси, поема
огромен риск. Погледна към сградите на Белия остров и светещото лице на Стария часовник.
- Тогава ще трябва да изляза и после да вляза. По време на кралския лов.
Значи й оставаха два дни да състави план. Всъщност той вече започваше да се оформя в главата й. Част
от него беше да уведоми Хрингса и да поиска шишенце с парфюм от градинаря.
Хане изпъшка.
- Аз пък се надявах да си измислим някакво извинение, за да не ходим на лова.
- Така ли? Мислех, че ще се радваш да пояздиш отново.
- Със странично седло? В преследване на някой беден елен, който няма да послужи за храна, а само да
украси с рогата си стената на поредния малоумник.
- Може да говорим с принца да даде месото на бедните. А ездата сьс странично седло... приеми го като
предизвикателство.
Хане я изгледа убийствено. Партитата и баловете на Горското сърце, ежедневната необходимост да
общува с хора, които не представляват интерес за нея, изтощаваха Хане. Нина, от друга страна, ги
приемаше с ентусиазъм. Обичаше да се гизди, обичаше да е сред много хора, и не на последно място -
Горското сърце й даваше отлична възможност да събере нужната информация.
Благоразположението на принца им отваряше вратите към най-добрите партита, а снощи бе успяла да
подслуша голяма част от разговора на Брум с Редвин, докато двамата вечеряха пушена змиорка и задушен
праз лук и обсъждаха плановете за някакво ново оръжие. В ролята на Мила Яндерсдат Нина ставаше
почти невидима - млада вдовица сьс скромен произход, не особено умна или добре информирана, която
беше доволна да следва господарката си по петите. Така я виждаха всички освен кралицата. Кралица Агате
не я изпускаше от поглед по време на събитията, придружаващи Горското сърце. И преди беше набожна,
всяка сутрин и вечер ходеше в Параклиса на извора да се моли на Дйел за здравето на сина си. Но откакто
Расмус се чувстваше по-добре, кралицата бе станала още по-ревностна в тези си занимания. Добра първа
стъпка.
- Не е нужно да ходим на самия лов - каза Нина. - Ще го използваме като повод да излезем от палата, а
после ще придумаме баща ти да ни заведе в сектора на дрюскеле.
- Той няма да го направи, разбери! Не пускат жени там.
- Дори за да разгледат кучкарниците?
 Хане се поколеба.
- Знам, че е водил майка ми да види вълците.
- Ти също си влизала.
- Казах ти, беше много отдавна.
- Харесвало ти е да ходиш с него, нали?
Малко гришанско момиче, което още не е знаело какво представлява, и което е ходело на работа с баща
си, ловеца на вещици.
- Да, приятно ми беше да съм с него и не пропусках възможност. Той беше... забавен.
- Ярл Брум?
- Когато бях много малка. А после... не че точно се промени, просто... Винаги е бил строг, но... Виждала ли
си вкаменена гора? Дърветата още са дървета, но не се свеждат при вятър. Нямат листа, които да
шумолят. Той беше могъщият командир Брум, безмилостният ловец на вещици, сърпът на Фйерда, който
никога не прави компромис със съвестта си. Колкото повече одобрение получаваше, толкова по-малко
приличаше на бащата, когото познавах.
„Заради Фйерда е“, помисли си Нина не за пръв път. Не мразеше Ярл Брум по-малко, защото е бил добър
баща на младини. Но разбираше, че всичко това не е започнало с него, нито ще свърши с него. Фйерда, с
безмилостните си нрави и отколешната ненавист към този и онзи, възпитаваше у мъжете срам и ярост.
Правеше слабите по-слаби, а силните - жестоки.
- Можеш ли да ми направиш чертеж на сградите в сектора?
Хане въздъхна издълбоко.
- Това като нищо ще се окаже най-лошата ти идея дотук.
- Възможно е. Е, можеш ли да ми направиш чертеж?
- Да, но пак ще трябва да минеш някак през портата.
- Не се коси, Хане Брум. Умея да разбивам фйерданските защити.
14
ЗОЯ

Пътували бяха с въздушен кораб до едно поле на няколко километра от санаториума, а Слънчеви воини
бяха изкривили светлината около кораба, за да го скрият. Този трик го беше измислил Давид, а Алина го
използва първа, за да се крие от войските на Тъмнейший по време на гражданската война. Зоя ясно си
спомняше онова ужасно бягство от Чекръка, как призоваваха вятъра час след час в опит да се откъснат от
преследвачите си. Точно тогава Адрик беше загубил ръката си, станал бе жертва на сенчестите воини на
Тъмнейший.
Сега Зоя гледаше Тъмнейший, седнал срещу нея в каретата. Ръцете и краката му бяха оковани, четирима
Слънчеви воини яздеха отстрани. Останалите от отряда им бяха избързали напред да подготвят
санаториума и да организират охраната.
Докато бяха на въздушния кораб, очите на Тъмнейший бяха вързани, а прозорците на каретата бяха
засенчени така, че да скриват пейзажа отвън, но да пропускат светлината на следобедното слънце.
Колкото по-малко знаеше той на-
къде отиваш, толкова по-добре. Макар и окован, близостта му изправяше Зоя на нокти, сенките наоколо я
изнервяха допълнително.
„Силата му я няма“, напомняше си постоянно тя. Освен това знаеше, че Тъмнейший е изнервен също
като нея. Изражението му, когато корабът излетя, шеше да я радва, докато е жива.
- Къде е тя? - повтори Тъмнейший, сивите като кварц очи светеха в сумрака. - Вече можеш да ми кажеш.
- Как е възможно да не знаеш? - подразни го Зоя. - Скъпата ти Света Елизавета уж знаеше всичко.
Тъмнейший впери поглед в плътните пердета, сякаш се наслаждаваше на прекрасна гледка.
- Така и не ми каза.
Зоя не си направи труда да скрие задоволството си.
- Завистлива светица. Кой да предположи! Ще ти кажа за срещата, след като ти ми кажеш за трънливата
гора. Този манастир, за който говориш, наистина ли съществува?
-Да.
- Но има някаква уловка, нали?
- Възможно е да се намира в Сикурзой.
Планините по границата на Равка с Шу Хан. В подножието патрулираха шуански войници, а високите
части бяха почти непристъпни. Но Тамар шеше да намери начин да стигнат, където е нужно.
- Неприятно препятствие, но не и непреодолимо.
- Възможно е също пътеката към въпросния манастир да е била препречена от свлачище преди близо
триста години и само монасите да знаят как се минава през него.
- Ще минем отгоре му.
- Възможно е също така никой да не е чувал нищо за монасите триста години преди скалното свлачище.
- Свещена кръв - изруга Зоя. - Ти не знаеш дали монасите имат семена за гората.
- Знам, че преди имаха.
- Дори не знаеш дали самите монаси все още съществуват!
- Може би е въпрос на вяра. Иде ти да ме убиеш, нали, Зоя?
- Да.
- Царят ти няма да остане доволен.
- Няма да те убия - излъга го тя. - Просто ми е приятно да си го представям. Успокоява ме, като да си
тананикам мелодийка. Пък и ти дори смърт не заслужаващ.
- Така ли? - Звучеше искрено заинтригуван. - Тогава какво покаяние ми подобава? Цяла вечност
изтезания?
- Като за начало. Или това, или да живееш дълго без силата си.
Лицето му се вкамени.
- Не се заблуждавай, Зоя Назяленска. Не съм живял сто живота, не съм умрял и не съм се върнал на тази
земя, за да живуркам като обикновен човек. Ще намеря обратния път към силата си. По един или друг
начин ще се отърва от душата на Юри, от отломките, останали от нея. Но ритуалът обисбая е
единственият начин твоят цар да се отърве от демона си и светът да се отърве от Долината. - Облегна се
назад. - Дочух, че са се опитали да те убият.
„Да му се не види! “ Някой от охраната му явно се е разприказвал. Колко точно беше дочул Тъмнейший?
- Колкото по-могъщ ставаш, толкова повече стават враговете ти - каза той. - А Аппарат е доста неприятен
враг.
- Ти откъде знаеш, че Аппарат стои зад нападението?
Не бяха научили много от убиеца, но нямаше съмнение, че е
от попската гвардия на Аппарат. Зоя подозираше, че попът не толкова се дразни, задето хората я наричат
светица - макар че това сьс сигурност му беше трън в петата, - колкото държи да я елиминира с цел да
отслаби равкийската войска. А фанатичните му последователи едва ли са имали нещо против да изпълнят
желанията му.
Самодоволна усмивка разтегна устните на Тъмнейший.
- Когато си живял стотици години, се научаваш да стигаш до правилните изводи въз основа на оскъдна
информация.
Аппарат иска светци, които той да контролира. Слабо момиче, да речем, а ако е мъртво - още по-добре.
Покушението е трябвало да те превърне в мъченица.
- Не съм светица аз. А войник.
Той понечи да разпери ръце, оковите на китките му издрънчаха.
- И все пак правим чудеса, нали?
- Юри наистина още е в теб, като гледам, и не спира да дрънка. - Пътуването и без това й се виждаше
безкрайно. - Аз не се занимавам с чудеса. Практикувам Малката наука.
- Знаеш не по-зле от мен, че навремето границата между светци и гришани е била силно размита. Било е
епоха на чудеса. Може би сега онова време се връща отново.
Зоя не искаше да има нищо общо с това.
- И когато друг убиец на Аппарат се промъкне през охраната ми или фйердански куршум ме прониже в
сърцето, ще възкръсна ли като Григорий? Като Елизавета? Като теб?
- А сигурна ли си, че изобщо можеш да бъдеш убита?
- Какви ги говориш?
- Силата, която аз притежавам, която Елизавета, Григорий и Юрис притежаваха и която сега припуква в
твоята кръв, не може да бъде заличена лесно от света. Можеш да свалиш птица от небето. Доста по-
трудно е да унищожиш самото небе. Само собствената ни сила може да ни унищожи, а дори и това не е
сигурно.
- А твоята майка?
Тъмнейший насочи отново поглед към запердения прозорец.
- Нека не говорим за миналото.
Зоя се беше обучавала при нея, обичаше я и се страхуваше едновременно от тази жена с извънмерна
сила.
- Видях я с очите си как се хвърли от планински връх. Жертва се, за да те спре. Или онова е било нейното
мъченичество?
Тъмнейший мълчеше, но Зоя беше набрала инерция.
- Григорий го е изяла мечка - продължи тя. - Елизавета е била вързана за коне и разкъсана. И въпреки това
са се върнали. В планините Елбйен още се разказват истории за Тъмната майка. Тя идва, когато нощите
станат дълги, и краде топлината от кухненските огнища.
- Лъжеш.
- Може би. Всички си имаме любими историйки.
Зоя дръпна пердето, свали прозореца от своята страна и вдиша студения зимен въздух.
Гората тънеше в сняг, скреж блещукаше по клоните на брезите.
Усети нещо да се раздвижва в гърдите й, сякаш се събуждаше, сякаш и то като нея е вдигнало глава да
вдиша дълбоко уханния въздух. Гората би трябвало да се усеща гола и безжизнена, зловеща дори с дългите
сенки на дърветата, а вместо това...
- Усещаш ли го? - попита Тъмнейший. - Светът е по-жив тук.
- Млъкни.
Не искаше да сподели това с него. Беше зима, но Зоя още чуваше птича песен и шумоленето на дребни
животинки в шубрака. Виждаше зайчи следи по снежните преспи.
Протегна се и дръпна пердето на Тъмнейший. Вече се виждаха ниското възвишение и изоставеният
санаториум.
- Какво е това място? - попита той.
- Преди много време е било дача на някакъв херцог. По склоновете на хълма имало лозови насаждения.
После, по време на чумата, дачата станала нещо като хоспис, където затваряли под карантина болните.
 Изкоренили лозята, за да погребват умрелите. После, когато карантината свършила, херцогът вече бил
мъртъв и никой не искал този имот. Говорело се, че е прокълнат. Стори ми се идеалното място за това
злочесто начинание.
Санаториумът беше далече от села и градчета, а и отдавна му се носеше славата, че е обитаван от
призраци. Нямаше опасност да ги навестят неканени гости.
А после пред погледите им се появи друга карета, спря и от нея слязоха трима - един мъж, малко момче
в компанията на оранжева котка, която хукна моментално към дърветата, и една дребна, слабичка жена, с
коса дълга и бяла като първия сняг. Жената вдигна глава към небето, сякаш да попие зимната светлина.
Алина Старкова, Слънчевата светица.
„Дали я е страх? - зачуди хе Зоя. - Дали е гневна? Или няма търпение? “ Усети как драконът се
размърдва, сякаш откликваше на призив. „Не. “ Зоя не искаше да чувства онова, което изпитва Алина в
момента. Собствените й чувства я затрудняваха достатъчно. Мал уви с шал раменете на Алина, после я
прегърна и двамата плъзнаха поглед по старото лозе.
- Очарователно.
Зоя се вгледа в лицето на Тъмнейший.
- Подигравай се колкото искаш, но аз виждам глада ти.
- За живота на една отказатся?
- За живот, какъвто ти и аз никога не сме познавали и никога няма да имаме - живот в мир и любов.
- Любовта е надценена. Мислиш ли, че любовта ще те зашити, когато фйерданите погнат Вещицата на
бурите?
За това беше прав. И в същото време Зоя май предпочиташе да вярва, че в живота има и друго освен
страха, който изпитваш и който внушаваш.
Дръпна отново пердето и потропа по тавана на каретата. Потеглиха пак по неравния черен път, който
се виеше нагоре с бавни завои и стари коловози. Накрая най -сетне спряха.
- Ти оставаш тук - каза Зоя и закачи оковите на Тъмнейший към седалката.
Излезе от каретата и затвори вратата след себе си. Мал и Алина стояха на стъпалата пред санаториума.
Щом видя Зоя, Алина се усмихна широко и хукна към нея с отворени обятия. Зоя примигна, за да разкара
напиращите сълзи. Чудила се бе как ще я посрещне Алина предвид обстоятелствата. Сега й позволи да я
прегърне. Както винаги, светицата на
Равка миришеше на боя и борови дървета.
- Той тук ли е? - попита Алина.
-Да.
- Носиш ми най-лошите дарове.
Оранжевата котка се беше върнала от разходката си и се умилкваше в краката на Миша. Втурна се към
Зоя.
- Здрасти, Онкат - прошепна тя, вдигна котката и усети утешителното й мъркане.
Миша мълчеше, само гледаше с напрегнато лице. Беше само на единайсет години, но вече бе видял
достатъчно трагедии за десет живота.
- Готова ли си? - обърна се Зоя към Алина.
- Ни най-малко. Не можеше ли да се срещнем на друго място, не толкова... пораждащо кошмари?
- И аз бих предпочела да сме в някой хубав столичен хотел и да си налеем по чаша вино, повярвай ми.
- Не е толкова зле - каза Мал. - Ние рядко излизаме.
- Само на лов от време на време? - попита Зоя.
Благородниците обичаха да ловуват в земите около Керамзин и - в компанията на двама скромни селяни
- често прекаляваха с алкохола, клюкарстваха и обсъждаха държавни въпроси. Алина и Мал бяха
превърнали сиропиталището в център за събиране на разузнавателна информация.
Слънчевите воини бяха отцепили района около Санаториума. От сградата излезе млад войник с
татуирани слънца на двете предмишници.
Поклони се на Зоя, но не обърна никакво внимание на момичето, увило главата си с шал. Тази войници,
както и цяла Равка, знаеха, че Алина Старкова е загинала в Долината на смъртната сянка.
- Покривът тече и мебелировката е съсипана, затова сложихме столове в преддверието.
Зоя се наведе да остави Онкат.
- Горещ чай има ли?
Войникът кимна. Алина стрелна Зоя с поглед, но тя само вдигна рамене. Щом се налагаше да изтърпят
Тъмнейший, поне можеха да се утешат с чаша чай.
- Не изпускайте от поглед вратата - нареди Зоя. - Ако чуете нещо необичайно, каквото и да е, не чакайте
заповеди от мен.
- Охранявах го в слънчевата клетка - каза войникът с татуировките. - Струва ми се достатъчно безобиден.
- Не съм ти искала оценка за степента на заплаха - отсече Зоя. - Бъдете нащрек и при нужда стреляйте на
месо. Изпуснем ли го, няма да го хванем повече, ясно ли е?
Войникът кимна и Зоя го освободи с отвращение.
- Все така умееш да завързваш приятелства, а? - засмя се Алина.
- Тези хлапета за нищо не стават. Като нищо ще умрем заради тях.
Мал се усмихна.
- Нервна ли си, Зоя?
- Не ставай смешен.
Той се обърна към Алина и каза:
- Нервна е.
- А ти не си ли? - попита го Алина.
- О, направо съм ужасен, но не мислех, че ще видя Зоя уплашена.
Алина се уви по-плътно с шала си.
- Хайде да приключваме с това.
Зоя отиде при каретата, освободи оковите на Тъмнейший от седалката и му сложи превръзката на
очите.
- Това необходимо ли е?
- Вероятно не - призна тя. - Дръж се прилично.
Двама Слънчеви воини пристъпиха да ги ескортират и Зоя поведе Тъмнейший през двора и нагоре по
стълбата.
- Изтрий си краката - каза Алина.
Той застина за миг, чул гласа й, после се подчини.
Двете жени се спогледаха и Алина намигна на Зоя. Сладкият вкус на малките победи.
Вътре беше по-студено, отколкото навън, разбитите мраморни подове и счупените прозорци на
санаториума не пазеха от лошото време. Преддверието някога е било красиво фоайе с двойно стълбище,
водещо към източното и западното крило. Уви, едното стълбище се беше сринало, а в ъгъла лежеше голям
полилей сред купчини прах и счупени стъкла, които Слънчевите воини бяха смели набързо. Покрай
стените беше струпано старо медицинско оборудване - разкривена рамка на легло, ръждясал метален
резервоар и кожени каиши, навярно за връзване на пациенти.
Зоя потръпна зиморничаво. Онова за хубавия столичен хотел й звучеше все по-добре. В средата на
помещението беше сложена маса със самовар и чаши. И четири стола около нея. Зоя не знаеше, че ще
доведат и Миша.
Двамата Слънчеви воини отведоха Тъмнейший и дрънчащите му вериги при един от столовете. Нямаха
представа, че непознатата жена е Алина Старкова.
Зоя им даде знак да застанат на пост в подножието на стълбите. Не искаше да чуят предстоящия
разговор. Войници вече стояха на пост при всички изходи, а някъде отгоре долиташе утешителното
громолене на двигатели. Зоя беше наредила две от въоръжените летала на Николай да патрулират в
небето.
Когато останаха сами, Алина седна и каза:
- Миша, ще налееш ли чай?
- И на него ли? - попита той.
-Да.
Момчето се подчини и подреди стъклените чаши в металните им съдинки.
- Аз сама ще си налея - каза Зоя,
Пиеше чая си с точно определено количество захар, а и имаше нужда от минутка да се нагоди към
необичайната ситуация. Беше повече от необичайно да се срещнат в тази изоставена сграда след толкова
години на болка и страдание.
В преддверието се възцари тишина. Онкат измяука жално.
- Откъде ще започнем? - попита Мал.
- Честта се пада на теб - каза Алина.
Мал отиде при Тъмнейший и свали превръзката от очите му. Той не примигна, не реагира, само огледа
бавно помещението, сякаш преценяваше имот, който обмисляше да купи.
- Не сте ме довели в Керамзин - каза накрая.
Алина се вкамени. И не само тя. Зоя знаеше какво изпитват, беше минала през същото. Лицето на
Тъмнейший беше различно сега - острите черти още ги имаше, както и умните сиви очи, но формата беше
леко променена, а белезите, оставени му преди време от волкрите, ги нямаше. Гласът му обаче -
студеният, някак стъклен глас на човек, свикнал да издава заповеди - си беше същият.
- Да - каза Алина. - Не ще искам в дома си.
- Но аз и преди съм ходил там.
Алина го изгледа сурово.
- Помня.
- Мен помниш ли ме? - попита Миша.
Беше много малък да крие омразата си зад любезни разговори.
Тъмнейший вдигна вежда.
- А трябва ли?
- Аз се погрижих за майка ти - каза Миша. - Но моята майка я убиха твоите чудовища.
- Същото сполетя и моята. Накрая.
- Казват, че сега си светец - почти изсъска Миша.
- А ти какво мислиш, момче?
- Искам да те убия собственоръчно, но не ми позволяват.
- Мнозина са се опитвали да ме убият. Вярваш ли, че ти ще успееш?
Мал сложи ръка върху рамото на момчето.
- Зарежи, Миша. Като го заплашваш, само наливаш масло в огъня на горделивостта му.
- Как да те наричаме сега? - попита Алина. - Как те наричат хората?
- Имал съм много имена, стотици. Човек ще помисли, че такава дреболия не би трябвало да ми прави
впечатление. И все пак смятам, че Юри не ми подхожда. - Взря, се в нея. - Изглеждаш различно.
- Щастлива съм. Преди не си ме виждал такава.
- Живееш в пущинака.
- Живея в мир. Сами избрахме този живот.
- А дали шеше да избереш този живот, ако не беше жертвала силата си?
- Не съм я “жертвала“. Беше ми отнета, защото се поддадох на същата алчност, която тласкаше теб. Платих
цената, задето се забърках с, мерзост. Точно както я плати и ти.
- И тази мисъл помага ли ти да се справиш сьс скръбта?
- Не. Но всеки път, когато помагам на дете, нещо в мен се изцелява. Всеки път, когато имам възможност
да помогна на сираче, изгубило родителите си заради твоите войни. А когато родината ни най-сетне се
освободи, може би тогава и моята рана ще се затвори.
- Съмнявам се. А можеше да управляваш страната.
- Направо невероятно - каза Мал, седна на един стол и изпружи крака. - Ти умря. - Обърна се към Алина. -
А ти се престори на умряла. Но продължавате спора си там, където го прекъснахте. Друг ден, същите
аргументи.
Алина го сръчка в бедрото.
- Много е грубо да отбелязваш очевидното.
Сивите очи на Тъмнейший се впиха в Мал с повече интерес от всякога.
- Оказва се, че с теб имаме кръвна връзка.
Мал вдигна рамене.
- Всички имаме роднини, които не харесваме.
- И ти ли, сирако?
Мал се засмя, искрено и изненадващо топло.
- Казва го като някаква обида. Ръждясал си, старче.
- Мечът на Алина вкуси от моите сенки и твоята кръв - каза Тъмнейший замислено, сякаш си припомняше
любима рецепта. - Затова едва не ме довършихте. Недорасли хлапета, а едва не ме убихте. Никой преди
вас не бе стигал толкова близо до успеха.
- Недостатъчно близо - изръмжа Миша.
- Заради теб дойдохме тук, на това ужасно място - каза Алина. - Какво искаш?
- Каквото съм искал винаги - да създам безопасно място за Гриша.
- А вярваш ли, че ще успееш? - попита тя, използвайки същите думи, с които Тъмнейший беше подразнил
Миша. - Не е като да не си имал възможност и преди. Стотици възможности. Стотици опити.
- Кой, ако не аз?
- Николай Ланцов. Зоя Назяленска.
- Две чудовища, по-противоестествени от всичко, което аз и Морозов сме създавали някога.
Зоя вдигна вежди. Чудовище да те нарече чудовище май минаваше за похвала.
- Почти съм сигурна, че разговарям с мъртвец - каза Алина. - Така че моментът не ми се вижда подходящ
да се замеряме с камъни.
Оковите на Тъмнейший издрънчаха.
- Те са деца, които не разбират нито себе си, нито света наоколо. Аз съм...
- Да, да, знаем, ти си вечен. В момента обаче си човек без капчица сила в къща, обитавана от духове. Зоя от
години се бори за правата на Гриша. Именно тя пресъгради Втора армия от отломките, в които ти я
остави. Николай обедини Първа и Втора армия по начин, непознат в историята на Равка. Да не
споменавам нововъведенията на Женя Сафина и Давид Костик.
Зоя разбърка чая си, за да прикрие колко много означаваха за нея думите на Алина. След войната без
колебание се беше включила в Триумвирата, избран лично от Алина. Смя- шала бе, че е родена да
ръководи. Но времето и допуснатите грешки бяха отворили вратата за съмнения.
Тъмнейший очевидно се забавляваше.
- Ако Равка е толкова силна, колкото я описваш, защо Фйерда напада? Защо вълците отново са на прага
ни? Наистина ли вярваше, че тези паленца могат да управляват страната?
- Безопасност за Гриша. Обединена Равка. Ами ако именно те могат да сбъднат мечтата ни? Защо трябва
да си ти? Защо трябва ти да си спасителят?
- Защото съм най-подходящият за тази задача.
Но Зоя долови нещо в, гласа му, което я накара да се запита дали и сега Тъмнейший е толкова сигурен в
твърдението си, колкото преди да седне на чаша чай с една светица.
Тъмнейший поизправи рамене.
- Знам, че винаги е било по-лесно да ме възприемаш като злодей. Можеш ли обаче само за миг да
приемеш, че в действията си винаги съм се водил от добри намерения, че съм искал само най-доброто за
своята родина и своя народ?
- Мога - каза Алина. - Мога, разбира се.
- Не говори така! - извика Миша със зачервено лице. - Никога пет пари не е давал за нас!
- Кажи ми, че съжаляваш поне за част от стореното - тихо каза Алина. - За нещичко. - Гласът й беше нежен,
придумващ. Обнадежден. Зоя познаваше тази надежда. Когато си следвал някого без колебание, когато
си вярвал някому безпрекословно, не искаш да повярваш, че си бил пълен глупак. - Още не е късно за теб.
- Не дойдох тук да се надлъгване - каза Тъмнейший.
Алина изсумтя с отвращение, Зоя само поклати глава.
- Ти наистина ли вярваш, че този живот ти е бил отреден? - попита Тъмнейший. - Този жалък живот без
сила? Да бършеш сополивите носове на деца, които след година-две няма дори да те помнят? Да им
разказваш приказки преди лягане, които никога няма да се сбъднат?
Този път Алина се усмихна. Посегна да хване ръката на Мал.
- Не съм без сила. Приказките, за които говориш, ни внушават, че важни са само царете и цариците. А това
 не е вярно.
Тъмнейший се наведе напред и Зоя внезапно си даде сметка, че не него вижда, а костеливото отчаяно
лице на Юри, че чува неговия уплашен вик:
- Той ще...
Тъмнейший политна напред, все едно пада на колене. Посегна мълниеносно и стисна хванатите ръце на
Алина и Мал. Самоварът издрънча на пода.
Зоя скочи, столът й падна назад, но беше твърде късно.
- Не! - извика Алина.
Онкат изсъска.
Сенки затиснаха помещението. Зоя не виждаше нищо, не можеше да се бие. Изгуби се в мрака.
15
НИКОЛАЙ

Сутринта преди сватбата Николай се облече грижливо. „Зоя трябваше да е тук“ мислеше си той, докато
закачваше син зюмбюл на ревера си. Днешният ден шеше да е повратен за Равка, кулминацията на дълго
планиране и потенциална дипломатическа катастрофа. Но каква полза би имало, ако Зоя беше до него
днес? Че ще го види нагизден с хубавите нови дрехи?
И все пак... С месеци бяха пътували заедно, преживели бяха всякакви трудности, станали бяха свидетели
на чудеса. Зоя се превърна в най-близкия му довереник и най-надеждния съветник. А той я беше отпратил.
„И не къде да е, глупак такъв. “ Изпратил я бе на невъзможна мисия в компанията на най-опасния им враг.
Добре де, с един от най-опасните. Откровено казано, напоследък ставаше трудно да прецениш кой е най-
опасният - фйерданите с бойните си машини и пленените гришани, керчаните със силната си флота и
бездънната хазна, поразията, която поглъщаше бавно света, или шуаните, които в момента наближаваха
прага им.
Пратил бе летала да следят от разстояние въздушния кораб на кралица Маки и да му съобщят, щом
шуаните кацнат.
Съобщението вече беше пристигнало - корабът на кралицата беше кацнал в Полизная и беше разтоварил
коне, каляски и многобройна прислуга, включително и дузина гвардейки от Тавгарад с черните униформи.
Генерал Пенски ги беше посрещнал в пълна парадна униформа и ги беше ескортирал с войниците си до Ос
Олта. Николай се беше разпоредил наизлезлите по улиците хора да бъдат следени зорко както от войници
от Първа армия, така и от сърцеломи, които при нужда да забавят пулса на евентуалните размирници.
Вече от няколко години не бяха във война с Шу Хан, но антишуанските настроения още бяха силни, а
Николай не искаше напрежението да се нагнетява допълнително.
Толя почука на вратата на дрешника и надникна през прага.
- При портите са. Пак правиш корабчета. Толкова ли си нервен?
Николай сведе поглед към малката лодка от тел в ръката си. Беше му навик от детството да оформя
разни неща като животни или предмети.
- Защо, ти не си ли изнервен? Косата ми настръхва, като си помисля с каква лудост сме се захванали.
- Нервен съм и аз - отвърна Толя. - Но знам, че постъпваме правилно. Сигурен съм.
- Светци, кафтан ли си облякъл?!
Толя и Тамар предпочитаха развлечените зелени униформи на Първа армия. Отдавна бяха отказали да
носят красивите кафтани на Втора, още откакто се озоваха в Малкия дворец. Сега обаче Толя изпълваше
вратата на дрешника, нагизден в сърцеломско червено, ръкавите - бродирани с черно, дългата му коса -
прибрана спретнато на тила.
- Днес ще застанем рамо до рамо с равкийските гришани - обяви той.
Зоя много шеше да съжалява, че не е видяла това.
Николай се погледна за последно в огледалото. Медалите грееха, закачени за бледосиния шарф през
гърдите му. Докосна с пръсти синята кадифена панделка в джоба си.
- Хайде - каза той. - Колкото по-скоро сложим началото на този ден, толкова по-бързо ще свърши.
- Човек ще рече, че не обичаш сватби - каза Толя, докато вървяха по коридорите на двореца.
- Много обичам сватби, особено почерпката. Не мога да повярвам, че са имали кафтан с твоя размер.
- фабрикаторите ми го направиха по мярка. Наложи се да съшият два нормални.
Слязоха по стъпалата пред двореца, където царската стража вече се беше строила пред двамата
присъстващи членове на гришанския Триумвират. Белите каменни стъпала бяха почистени старателно,
така че да не остане и следа от насилието, разиграло се тук неотдавна, а всички балюстради и балкони по
фасадата на двореца бяха щедро украсени с хортензии в бледосиньото и зеленото на Равка и Шу Хан. Де и
съюзът между две страни да се сключваше толкова лесно...
- Толя! - възкликна Женя, щом двамата застанаха на стъпалата до нея и Давид. - Червеното ти отива.
- Не свиквай - изръмжа Толя, но явно му стана приятно и изду гърди като някой паун с неестествено
развита мускулатура.
Женя носеше кафтан от бляскаво златисто, в червената й коса бяха вплетени речни перли. Колкото до
косата на Давид, тя като никога беше подстригана нормално.
- И двамата изглеждате чудесно - каза Николай.
Давид взе ръката на съпругата си и я целуна по кокалчетата. Страните на Женя поруменяха от
удоволствие. Николай знаеше, че жестът на Давид е плод на съзнателно усилие. фабрикаторът не си
падаше по спонтанните прояви на привързаност, но те радваха жена му, а той обичаше да вижда жена си
радостна. После Давид посегна към косата й и разтърка между пръсти един копринен червен кичур, при
което Женя се изчерви още повече.
- Какво правиш? - прошепна тя.
- Изучавам нещо красиво - отговори той без намек за лас- кателствоо, сякаш наистина се опитваше да
открие формулата на жената пред себе си.
- Стига сте се лигавили, моля - каза Николай на шега.
Можеха да се лигавят колкото си искат. Заслужаваха да бъдат щастливи. А той можеше единствено да
завижда на късмета им.
Конник се появи в галоп на централната алея пред стъпалата и докладва, че шуанската делегация е
стигнала до портите с двуглавия орел, а само миг-два по-късно в далечния край на булеварда се вдигна
облаче прах в потвърждение на думите му.
Каляските бяха отлична изработка, черният лак лъщеше зеленикав под лъчите на слънцето като
гръбчето на бръмбар, на вратите се кръстосваха златните ключове на шуанския герб.
Гвардейките от Тавгарад яздеха до каляските, конете им бяха черни като униформите, а баретите им
бяха накривени на главите. Техни сестри бяха загинали на същите тези стъпала преди броени седмици. По
заповед на своята кралица. Николай знаеше, че и тези жени биха се подпалили на секундата, ако Маки им.
нареди.
Водещата каляска спря, вратата се отвори и кралица Маки се появи. Беше висока и стройна и макар да
имаше известна прилика с принцеса Ери, беше като излязла от майсторска илюстрация на кралица -
карамелените й очи грееха, бронзовата й кожа беше съвършена, черната коса падаше на лъскави вълни до
кръста. Копринената й рокля беше в цвета на пролетни листа, по подгъва на полите се редеше бродерия от
излитащи соколи, на главата си имаше корона с големи зелени камъни, пред които изумрудът на Ланцови
бледнееше. От каляската слязоха двама министри в тъмнозелено и застанаха до своята кралица.
Табанските кралици не се омъжваха, но имаха множество консорти едновременно, така че никой мъж
да не предяви претенции за бащинство на децата им, а оттам и за трона.
Маки никога нямаше да се омъжи, за разлика от сестрите си, чиито бракове трябваше да подсигурят
полезни съюзници на Шу Хан.
Николай се поклони дълбоко.
- Ваше Величество, приветстваме ви с добре дошла във Великия дворец и се надяваме той да ви хареса.
Кралицата се огледа с бегла презрителна усмивка. Това беше първата й възможност да обиди страната
му.
- Небесният трон на Шу Хан и носещата таванската корона ви поздравяват; Благодарни сме за
гостоприемството.
Дотук добре, помисли си Николай и й предложи ръката си.
- За мен ще бъде чест да ви придружа до царския параклис. Или със свитата си бихте предпочели да си
починете и да се освежите?
Кралицата погледна към министрите си, чиито каменни физиономии не се промениха. Маки въздъхна
тихо и хвана Николай под ръка.
- Колкото по-бързо приключим с това неприятно нещо, толкова по-добре.
Николай я поведе по алеята. Като голяма вълна от кадифе, коприна и скъпоценни камъни групата им се
понесе към царския параклис, който се намираше по средата между Великия и Малкия дворец.
- Говори се, че параклисът е построен на мястото на първия равкийски олтар - каза Николай. - Там, където
е бил коронясан първият цар от рода Ланцови.
- Очарователно - каза Маки, после добави под нос: - Наистина ли е необходимо да си разменяме
любезности?
- Не, но празните приказки, струва ми се, помагат, когато вървиш под ръка с жената, опитала се да ти
отнеме и живота, и короната.
Ръката на Маки се стегна едва доловимо върху неговата.
- Къде е сестра ми? Искам да говоря с нея преди церемонията.
Несъмнено, обаче нямаше да стане. Николай не отговори
на въпроса й.
Параклисът беше грижливо възстановен след нападението на Тъмнейший и благодарение на
фабрикаторите тъмните му греди и златният купол бяха станали дори по-хубави от преди. Посрещна ги
ухание на полирано дърво и сладък тамян. Пейките бяха пълни с нагиздени гости - равкийски
благородници в красиви дрехи по последната мода и гришани в яркоцветни кафтани.
- Кой ще води тази богохулна церемония? - попита Маки, вперила очи в позлатения олтар с изображенията
на тринайсетте светци в другия край на пътечката между скамейките. - Чувам, че вашият поп е
ангажиран другаде. Само като си помисля, че сестра ми ще се омъжи за копеле.
Явно запасите й от любезност се бяха изчерпали окончателно.
- Не подозирах, че табанските кралици се интересуват особено дали едно дете е родено извънбрачно.
Кафявите очи на Маки хвърлиха мълнии.
- Това в някоя книга ли го прочете? Бракът е преструвка. Но кръвната линия е всичко.
- Благодаря ви, че ми разяснихте разликата. Владим Озвал ще води церемонията.
Младият поп вече стоеше зад олтара, облечен в дълго кафяво расо с бродирано изображение на
златното слънце. Той беше сред онези Слънчеви воини, които бяха обърнали гръб на Аппарат, за да
последват Алина Старкова. Беше се сражавал рамо до рамо със Слънчевата светица в Долината, получил
бе от силата й и ако Зоя беше права, на гърдите му трябваше да има дамга, отпечатък от дланта на
Призоваващата слънцето. След като Аппарат се изниза към Фйерда, равкийските попове побързаха да си
изберат нов църковен водач, който да съветва царя по духовните въпроси. Имало бе по-възрастни и по-
опитни кандидати, повечето креатури на Аппарат, но накрая новото течение надви и на поста бе избран
Озвал. Явно не е лесно да се съревноваваш с човек, върху
чиито гърди е дамгосана дланта на Призоваващата слънцето.
- Нищо не виждам оттук - каза кралица Маки. - Би трябвало да стоим отпред.
- И това ще стане, имайте търпение - каза Николай. - Равкийска традиция.
Адрик и Надя се изправиха и застанаха с лице към гостите, един до друг в сините си кафтани сьс
сребристата бродерия на вихротворците. Бронзовата ръка на Адрик беше излъскана до блясък. Подхванаха
песен на два гласа. Стара народна песен, която разказваше за първата жар-птица и магьосника, който се
опитал да я хване.
 Давид и Женя вече вървяха бавно по пътечката между скамейките. Женя си беше избрала необичайно
дълъг шлейф.
- Кои са тези хора? - попита Маки. - Къде е сестра ми?
- Това са двама от членовете на гришанския Триумвирата - Давид Костик и Женя Сафина.
- Знам кои са. Питам защо са тук. Ще отида при олтара и ще спра церемонията, ако...
Николай сложи ръка върху копринения й ръкав, после се дръпна като ужилен под отровния й поглед.
- Не си и помисляй да докосваш с ръката си Най-свещеното тяло на кралица Маки Кир-Табан.
- Извинявам се. Искрено. Но все пак мисля, че ще е добре да не правим сцени.
- Сериозно? Може пък да съм в настроение за сцени.
- Възможно е, но не бива. Едва ли искате всички тези хора да разберат къде е сестра ви.
Маки го изгледа високомерно. Стомахът на Николай се сви, тревогите изместваха чувството му за
победа. Тази кралица беше безмилостна, умна и много опасна, ако я притиснеш в ъгъла. Но Николай
нямаше друг избор.
- Давид и Женя се венчаха сьс скромна церемония по време на едно спешно пътуване до Кетердам - каза
той. - А после така и не остана време да подновят клетвите си в Равка.
И точно това правеха в момента.
- Тук, пред очите на нашите светци и нашите приятели - казваше Женя, - изричам тези думи на любов и
дълг. За мен е чест да ти обещая вярност и любов, да ти предложа ръката си в този живот и в след вашия.
Тези думи изричаха младоженците в цяла Равка - и аристократите, и селяните. Клетвите на Гриша бяха
други.
- Ние сме войници - подхвана Давид тихо и с леко заекване. Не беше свикнал да говори пред много хора. -
Ще се сражавам рамо до рамо с теб във време на война. Ще се радваме заедно на мира, когато войната
свърши. Винаги ще бъда оръжието в твоята ръка, боецът до теб, приятелят, който те чака да се върнеш от
фронта. - Гласът му ставаше все по-силен с всяка изречена дума. - Видях лицето ти в съзиданието в
сърцето на света и никой не е по-обичан от теб, Женя Сафина, по-храбър и по-неустрашим.
Клетвата отекваше в параклиса. Женя грееше, сякаш думите подклаждаха някаква тайна светлина в
сърцето й.
Толя, надвиснал над булката и младоженеца, сложи диадема от трънливо дърво върху главата на Давид,
после я премести върху главата на Женя, докато Владим изричаше благословията. Николай би искал да е
част от церемонията, да стои до приятелите си в този кратък миг на щастие, преди несигурното бъдеще да
е настигнало всички им. Но сватбата беше замислена заради кралица Маки и той трябваше да стои
неотклонно до нея.
- Ще отговориш на въпросите ми - изсъска Маки. - Дойдохме тук за твоята сватба с трижди проклетата ми
сестра.
- Не помня такова нещо да е било упоменато в поканата.
Страните на кралицата поаленяха от възмущение.
- Царска сватба. Пишеше „царска сватба“.
- Да, и ето ни тук, в царския параклис.
- Къде е принцеса Ери? В затвора ли е? Или венчавката вече се е състояла?
- Стига, каква полза бих имал аз от една скромна церемония? Имам чудесен нов костюм и искам да го
разходя пред очите на всички.
- Къде е сестра ми? - прошепна свирепо тя.
Владим довършваше церемонията. Давид се наведе да целуне Женя. Усмихна се и потърка между пръсти
същия кичур червена коса. Гостите избухнаха в аплодисменти.
Ред беше на Николай да говори.
- Тя е у дома си, Ваше Величество. В Амрат Йен. В Шу Хан.
Маки примигна бавно.
— У дома - повтори тя. - В Шу Хан.
- Да - кимна Николай. - Принцесата, заедно с полк гришански телохранители и войници от Първа армия,
потеглиха преди два дни с въздушен кораб. Тамар Кир-Батаар също.
- Тамар Кир-Батаар е предателка. Помиярка.
- Помиярите и копелетата се разбират чудесно. Освен това Тамар е сред най-доверените ми съветници и
приятели, така че ще ви помоля да си мерите думите. Предполагам, че принцеса Ери вече е кацнала и е
разговаряла с другите ви министри.
- Моите... моите министри? Ти откачил ли си?
- Ще им разкаже за вашия заговор да убиете и двама ни с цел да обявите война на Равка, а след това и на
Фйерда - война, която народът ви не би одобрил без основателна причина като убийството на принцеса
Ери Кир-Табан, любимката на Шу Хан. Сигурно никак не ви е приятно, че поданиците ви я обичат
толкова много.
Маки се засмя и Николай въпреки всичко се възхити на самообладанието й.
- И очакваш Ери да се справи с това? Срамежливата, сладка Ери, която няма търпение да се махне от
кралския двор? Започнат ли да я разпитват, ще се разпадне. Тя не разбира от политика, не е родена да
управлява и няма начин да убеди...
- С нея е и Маю Кир-Каат.
Опитен политик като кралица Маки не би показал трево- гаша си, затова Николай не се изненада, че
очите й се разшириха едва доловимо - и толкова.
- Да - кимна той. - Пратената от вас убийца е жива. Маю Кир-Каат ще потвърди разказа на Ери и ще обясни
какво се крие в писмото, изпратено от вас до Тавгарад.
- Да, стих от поема.
- Дори ако министрите ви не познават добре родната литература, в двора ви несъмнено има
предостатъчно образовани мъже и жени, които ще разберат значението на въпросния стих, точно както
са го разбрали гвардейките от Тавгарад, точно както го разбра Маю.
Маки изсумтя презрително.
- Да говорят каквото си искат. Да го изкрещят до небето, няма значение. Аз съм кралицата и това не
подлежи на промяна. Само таванска кралица може да назове таванска кралица.
На Николай почти му стана гузно заради удара, който щеше да й нанесе сега. Но го правеше заради
Равка. И заради Исак.
- Съвсем вярно. Но ако не греша, вашата баба още е жива и отглежда рози в Двореца на хилядата звезди.
Винаги съм искал да видя този дворец с очите си. Баба ви все още е таванска кралица и може с една дума
да си върне короната.
Гостите се разшумяха отново, а Давид и Женя тръгнаха обратно по пътечката сред дъжд от кайсиеви
цветчета. Толя вървеше след тях с гигантска усмивка на лице и шлейфа на булката в ръцете си.
Николай се включи в аплодисментите. След миг златистите очи на Толя срещнаха свирепия поглед на
Маки и усмивката му изчезна. Разделил се бе с близначката си, за да осуети плановете на кралицата, и
определено не беше готов да й прости за това. Докато се разминаваха, й прошепна нещо на шуански и
Маки буквално изръмжа.
Тръгнаха след новобрачната двойка към изхода на параклиса и Маки бързо възвърна самообладанието
си. Отвън охраната ги заобиколи, смутените шуански министри се включиха в процесията, а Николай и
Маки поеха по пътеката през гората, която водеше към Великия дворец. И там, под дърветата, Николай
спря. Небето тежеше сиво. Май шеше да завали сняг.
- Какво целиш с всичко това? - изсъска кралицата. - Сестра ми никога не е искала короната, не е в
състояние да управлява.
- Искам мирен договор между Шу Хан и Равка, който признава настоящата граница при Два Столба. Всеки
акт на агресия срещу Равка ще се смята за акт на агресия срещу Шу Хан. Освен това ще гарантирате
правата на всички Гриша.
- Правата?
Зоя и Тамар лично бяха подготвили текста на договора, с все точките и запетайките.
- Ще затворите тайните си бази, където дрогирате гришани и ги експлоатирате до смърт, за да ви създават
войници кергуд. Ще прекратите набирането на невинни хора за тези програми. Ще гарантирате правата
на гришаните на своя територия.
- Кергудите са мит, антишуанска пропаганда. Ако...
- Това не са преговори, Ваше Величество.
- Мога да те убия тук и сега. Твоята охрана не може да се мери с моите гвардейки.
- Сигурна ли си? - каза Толя зад тях. - Навремето моят баща обучаваше Тавгарад. Научи и мен.
- Е, това определено ще съживи приема - каза Николай.
Кралица Маки разтегли презрително устни.
- Отлично знам кой е бил баща ти, Толя Юл-Батаар. Явно предателството се предава по кръвен път.
Гласът на Толя беше като закалена стомана, наточена от дългогодишна омраза.
- Маю Кир-Каат и брат й ще се съберат. Повече никога няма да разделяте кебен.
- Дръзваш да даваш заповеди на една табанска кралица?
- Аз нямам нито кралица, нито цар, нито родина - каза Толя. - Винаги съм имал само веруюто си.
- Маки - тихо каза Николай, - моля те да разбереш. Знам, че ще използваш забележителния си ум да си
върнеш трона веднага щом се прибереш в Шу Хан. Но разузнавателната информация, събрана от
мрежата на Тамар, свидетелските показания на Маю и обичта на народа ви към принцеса Ери трудно ще
бъдат зачеркнати. Не е работа на Равка да решава кой ще управлява Шу Хан, а и самата ти каза, че Ери не
иска короната. Но ако не се съгласиш с условията на този договор, Ери ще получи нужната подкрепа, за
да седне на трона.
- Ще избухне гражданска война.
- От опит знам какво може да причини това на една страна, но от теб зависи да го предотвратиш.
Подпиши договора. Затвори лабораториите. Не е сложно, нали? Искам гоненията срещу моите Гриша да
спрат, а с вас можем да сме ако не приятели, то поне добри съседи.
- Ери би била по-удобна равкийска марионетка от мен.
- Предполагам. Но аз не искам да бъда кукловод. Достатъчно трудно е да управляваш една страна, а най-
добрият начин да се противопоставим на фйерданските амбиции е като сключим мирен договор с вас.
- Ще си помисля.
- Това нищо не значи - възрази Толя.
- Все е някакво начало - каза Николай. - Нека седнем заедно на трапезата. Окажи ни тази чест. А после ще
прегледаме договора.
Маки изсумтя.
- Дано поне готвачите ви си разбират от работата по- добре от архитектите ви.
- Аз пък се надявам, че обичаш желирано месо.
Николай погледна към Толя, докато вървяха към двореца.
Толя се бе съгласил сестра му да тръгне на тази мисия с риск за живота си. Надя се беше лишила от
близостта на съпругата си във време на война. Тамар, Маю и Ери бяха заложили живота си срещу шанса за
мирно споразумение между двете страни и по-добро бъдеще за Гриша. Рискът беше голям, немислим
почти, но всички бяха стигнали до извода, че си струва да го поемат, ако това е начинът да променят
бъдещето.
- Не знам кога пак ще видя сестра си - каза Толя на Николай, докато вървяха към угощението в двореца. -
Усещането е много странно.
- Само на нея можех да поверя тази мисия. Аз също усещам липсата й, повярвай ми. А сега ми кажи какво
прошепна на кралица Маки в параклиса.
- Крайно време е да научиш шуански.
- Аз пък си мислех да се заема сьс сулийския.
В същия миг внезапно демонът в него нададе вой, като звяр, който се изправя на задните си крака и
опъва синджирите до скъсване. Николай зърна за част от секундата празно преддверие, обърнат самовар и
изплашено женско лице - лицето на Алина. А после мрак заля образа и го погълна. Николай се
концентрира върху дишането си и дръпна силно каишката, която го бе свързала с демона след обисбая.
Усети краката си в ботушите, видя надвисналите клонки, чу утешителния говор на гостите.
- Какво има? - попита Толя и го хвана над лакътя.
- Не съм сигурен.
Николай вдиша отново, дълбоко, усещаше как демонът съска и драпа да се освободи. Само това му
трябваше сега - чудовището да се отскубне пред очите на половината равкийски нобилитет и шуанската
делегация.
- Имаш ли някакви новини от Зоя?
- Още не.
Видяното истинско ли беше, или плод на въображението му? Зоя в беда ли беше?
- Вече би трябвало да са приключили в санаториума. Нека изпратим хора да ги пресрещнат и да им окажат
помощ при нужда. За всеки случай.
- Какъв случай?
- Знам ли. Бандити. Разбойници. Тежък случай на алергична хрема. - „В случай че съм изпратил своя
генерал в засада. “ - Е, какво каза на кралицата?
- Стих от „Песента на елена“ на Ни Юл-Ман.
Значи, на това се дължеше реакцията на Маки, кимна мислено Николай.
- Същото стихотворение, с което Маки е наредила на гвардейките да се самоубият и да убият Ери?
- Да - каза Толя. Очите му лъщяха като монети под лъчите на залязващото слънце. - „Нека хрътките ни
гонят. От смъртта не се боя, защото тя откликва на моите команди. “
 16
НИНА

Два дни след коктейла, на който се запознаха с Демидов, Нина и Хане се облякоха за кралския лов.
Хане - в тъмнозелена вълна, обточена със златисти кожички, а Нина - в сиво. Тежките палта оставиха
вкъщи.
Тръгнаха по дългия път към стъкления мост, така че Нина да мине през градините, покрай колонадата,
където до неотдавна се възправяше свещеният ясен на Дйел, сега заменен от каменно копие, чиито бели
клонаци се разстилаха над вътрешния двор като балдахин. Дърво, което никога нямаше да цъфне.
- Енке Яндерсдат - каза градинарят, щом я видя. - Приготвих ви розовия дестилат, който поискахте.
- О, много ви благодаря! - възкликна Нина и взе от него малкото шишенце заедно с друго, още по-малко и
скрито зад първото.
Побърза да мушне и двете в джоба си. Градинарят се усмихна и продължи да подрязва живия плет. На
лявата му китка, почти скрита от ръкава, се виждаше татуировка на трънливо дърво, тайната емблема на
Свети Феликс.
Едно конярче ги чакаше пред крепостната стена с два коня. Както Хане, така и Нина не бяха свикнали да
яздят странично, но Хане не се плашеше лесно от физически предизвикателства. Пък и от тях не се
очакваше точно да яздят, а просто да стигнат на конски гръб до кралския бивак - принц Расмус и Йоран
бяха в шатрите, издигнати за кралския лов.
Главната шатра беше голяма като катедрала, цялата в коприни и добре отоплена - сребърни мангали с
нагорещени въглища висяха от триножници. В единия край бяха разположени дълги маси, натежали от
подноси с храна, а в другия благородници седяха на сладка раздумка, отпуснали телеса на удобни столове,
отрупани с животински кожи и топли одеяла.
Принцът беше облечен като за езда с бричове и ботуши, синьото му кадифено палто - обточено с
кожички.
- Ще участвате ли в лова, Ваше Височество? - попита Хане, след като с Нина седнаха на ниските пейки
близо до един от нагорещените жарници.
- О, да - каза с вълнение принцът. - Не съм от най-добрите стрелци, но ставам. Кралският лов е
единственото събитие от Горското сърце, което всички обичат.
- Е, като изключим елена вероятно - каза Хане.
- Не одобряваш мъжете да убиват диви зверчета?
- Когато е само за забавление - да, Не одобрявам.
- Добре е да се позабавляваме сега, докато още можем. Скоро ще сме във война и забавленията ни ще се
сведат до избиването на равкийци.
Хане улови погледа на Нина и попита:
- Мислех, че още преговаряме с Равка.
- Баща ти не си пада по преговорите. Ако зависеше от него, щяхме постоянно да сме във война.
- Е, чак постоянно... - каза Нина.
- Каква полза от военен командир, ако няма война, която да води?
Расмус не беше глупав.
- Не Ярл Брум решава как ще постъпи Фйерда - каза тя. - Това ще го реши кралят. И вие.
Расмус мълчеше, загледан в конете, които се събираха пред входа на шатрата.
- Вие какво бихте решили? - тихо попита Хане.
Усмивката на принца приличаше повече на гримаса.
- Хората като мен не са създадени за война.
Не беше вярно докрай. Вече не. Расмус никога нямаше да е висок като за фйерданин, но сега, когато
стоеше с изправен гръб, на ръст беше колкото Хане. Кожата му вече не жълтееше като на труп, оставен на
студа. Може да не беше силен, но поне изглеждаше относително здрав.
- В живота има и други възможности освен войната - подхвърли Нина.
- За кралете от династията Гримйер? Забрави, фйерданският трон принадлежи на онзи, който е
достатъчно силен да си го вземе и да го задържи. А и няма спор, че Гриша са заплаха, която трябва да
бъде елиминирана веднъж и завинаги.
- А хората, които мислят Гриша за светци? - попита Йоран с помрачено лице.
Нина се изненада. Телохранителят рядко се включваше в разговорите им. Принц Расмус махна с ръка.
- Това е временна мода и ще отмине. Шепа радикали са без значение.
„Ще видим тая работа. “ В сърцето на Фйерда имаше отрова и Нина беше твърдо решена да промени
химическия й състав.
Погледът й попадна върху кралица Агате, заобиколена от придворните й дами в друга част на шатрата.
Нямаше начин Нина да се приближи достатъчно до кралицата, за да говори с нея, но не се и налагаше да
го прави лично.
Улови погледа на Хане и девойката каза:
- Мила, ще донесеш ли панделки и ясенови клонки? Ще ви направим нещичко, което да носите по време
на лова, принц Расмус. Гримйерски вълк за онзи, който е роден за война, но
избира мира пред битките.
- Много си странна, да ти кажа - отвърна Расмус, но с това възраженията му се изчерпиха.
 Нина стана и тръгна бавно към масата с панделки и ясенови клонки така, че кралица Агате да я види. И
наистина след миг чу кралицата да казва:
- Искам да направя сувенир. - После: - Не, сама ще си избера материалите.
След секунди кралица Агате застана до нея.
- Синът ми става по-силен с всеки изминал ден - прошепна тя.
- Такава е волята на Дйел - отвърна Нина. - Засега.
Ръката на кралицата застина над едно кълбо с червена панделка.
- Засега?
- Изворът не обича да се говори за война.
- Какво имаш предвид? Дйел е воин. Също като водата, той превзема всичко по пътя си.
- Молите ли се?
- Всеки ден! - повиши опасно глас кралицата, после се сепна и продължи шепнешком: - И всяка вечер.
Протрих си роклите от коленичене в параклиса.
- Молите се на Дйел - каза Нина.
- Разбира се.
И Нина направи скок, толкова дързък, че като нищо можеше да се пребие до смърт при приземяването.
Или това, или да се увенчае с огромен успех.
- А децата му? - прошепна тя, после награби панделки и ясенови клонки, направи кръгом и тръгна с бърза
крачка към Хане и принца.
Прозвуча рог - знак за начало на лова. Расмус стана и си сложи ръкавиците.
- Няма да имате време за сувенира - каза той. - Ездачите са готови.
- В такъв случай само ще ви пожелаем късмет - каза Нина и двете с Хане се сгънаха в реверанс.
Расмус и Йоран се насочиха към изхода, а двете момичета тръгнаха да ги изпратят. Но преди да са
стигнали до групичката ездачи отвън, гласът на кралицата отекна в шатрата:
- Ще наблюдаваш лова с мен, Расмус.
Стоеше на подиума, издигнат за тази цел. С нея бяха по-малкият й син и придворните дами.
Целият лагер се смълча. Някой се изкиска. Брум и Редвин бяха в групичката ловджии. Нескрито
презрение се четеше по лицата им.
- Да - промърмори някой. - Иди да седнеш с жените и децата.
Кралицата разбираше ли какво причинява на сина си? „Не - помисли си гузно Нина. - Просто се бои за
него. “ Сигурно зашото самата тя й беше напомнила, че синът й не е безсмъртен.
Расмус стоеше като вкоренен - не можеше да откаже на кралицата, но едновременно с това знаеше
колко ще пострада репутацията му, ако се подчини.
- Вашата безопасност е най-важният ни приоритет - каза Брум с лека усмивка на лице.
Расмус беше попаднал в капан. Поклони се отсечено.
- Разбира се. Ще дойда при вас след минутка, майко.
Тръгна с Йоран към една от по-малките шатри. След кратко колебание Нина и Хане го последваха.
Шатрата беше пълна сьс седла, камшици и други такъми, миришеше приятно на обработена кожа.
Расмус стоеше с гръб към тях.
- Явно напразно си облякох дрехите за езда - каза той, без да ги поглежда. - Можех да се нагиздя с коприна
и дантела като дамите.
- Дали да не се върнем в двореца? - предложи Хане.
- Не можем. Майка ми поиска да присъствам и така ще стане. Пък и не мога да избягам пред очите на
всички. Е, още ли мислите, че аз ще избера пътя на Фйерда?
- Тя го прави от любов - каза Хане. - Страхува се, че...
- Хане ме съжалява. - Принц Расмус се обърна. - Ти също, нали, Мила? За разлика от Йоран. Той не изпитва
нищо. Хайде да го пробваме. Ела тук, Йоран.
- Някой да е гладен? - попита притеснено Хане. - Дали да не поискаме храна?
- Аз бих хапнала нещо - каза Нина.
Йоран не изглеждаше нервен. По лицето му се четеше единствено примирение. „Не знам какво е това,
но не се случва за пръв път“, осъзна Нина.
- Изпитваш ли нещо, Йоран? - попита принцът.
- Да, Ваше Височество.
- Какво например?
- Гордост - каза Йоран. - Съжаление.
- Болка?
- Разбира се.
- Но не го показваш.
Преди телохранителят да е отговорил, принцът грабна един камшик и перна Йоран през лицето, силно.
Чу се звук като от клон, счупил се в ледена утрин.
Нина подскочи, сякаш камшикът беше изплющял върху нейната буза.
Хане се втурна напред.
- Ваше Височество!
Но принцът не й обърна внимание. Гледаше втренчено Йоран, сякаш младият телохранител е най-
интересното нещо на света. Вдигна отново камшика.
- Не! - извика Нина.
Принцът отново удари Йоран.
 Младежът не трепна. Две червени резки пресичаха бузата му.
- Не те ли боли? - попита принцът.
В тона му се четеше искрено любопитство, като на човек, който гледа как приятел преглъща лъжица
каймак и го пита дали е вкусно.
Йоран гледаше принца в очите.
- Боли.
Принцът протегна камшика към него.
- Сега ти ме удари, Йоран.
Йоран не реагира. Не би могъл да се зашити, нито да попречи на принца, зашото беше негов свещен
дълг да му служи, но да удари принца би било равносилно на смъртна присъда. Расмус и преди се беше
държал надменно, капризно и дори злобно, но това... това беше нещо дълбоко и грозно. Беше
фйерданската отрова във вените му.
Камшикът разсече отново въздуха и изплющя за трети път върху лицето на Йоран,
- Тичай да извикаш баща си - прошепна Нина на Хане. - Бързо.
Хане изскочи от шатрата, но Расмус изобщо не забеляза.
- Удари ме - настоя той. А после взе да се киска доволно. - Иска му се, много му се иска, сега вече Йоран
изпитва нещо. Изпитва гняв. Нали така, Йоран?
- Не, Ваше Височество.
Но в очите му имаше гняв, гняв и срам. Принц Расмус беше направил размяната - прехвърлил бе
унижението си върху Йоран. Бузата на телохранителя кървеше.
Такъв ли беше в действителност престолонаследникът? Нина го беше мислила за болнав младеж с добро
сърце. Проклети да са вси светци, сигурно е искала да вярва, че Расмус е като Матиас. Поредното момче,
отровено от фйерданските традиции и омразата на Брум. Но Матиас не беше жесток по природа. Той
имаше голямо сърце и непоклатимо чувство за чест, до самия край.
- Брум идва - каза тихо Нина, Не биваше да застрашава прикритието си, но и не можеше да стои
безучастно. - Не бихте искали да ви завари с камшик в ръка.
Расмус като че ли се замисли, вероятно се питаше какво би станало, ако Брум влезе в пряка
конфронтация с него. Йоран беше от неговите подопечни дрюскеле. Но Расмус беше
принц.
А после сякаш се развали заклинание, отведнъж. Той вдигна рамене и захвърли камшика.
- Отивам при майка си. А ти се почисти - каза той на Йоран.
И мина покрай Нина, сякаш нищо не се е случило.
- Кажи на Хане, че очаквам да я видя на бала по-късно.
- Йоран - започна Нина, след като принцът излезе.
Той беше извадил кърпичка и я притискаше към бузата си.
- Командир Брум не бива да ме вижда така - каза той.
- Но...
- Това само ще му създаде проблеми. На него и на всички останали. Аз ще се оправя. Моля те.
Запази самообладание като истински войник, но очите му я гледаха умоляващо.
- Добре - отстъпи тя.
Обърна му гръб, излезе от шатрата и огледа поляната. Видя Хане да говори с баща си.
Хукна натам и чу Брум да казва:
- Хане, какво те е разстроило толкова, кажи ми. Ловът започва и аз трябва да...
- Татко, моля те, просто ела с мен.
- Няма проблем - каза с усмивка Нина. - Всичко е наред. - Хане и Брум я погледнаха с високо вдигнати
вежди. - Аз... стана ми лошо, но вече ми мина. Добре съм.
- Това ли било? - попита Брум.
- Да, както и... - Не така го беше планирала, но сега нямаше друг избор. - Надявах се да вземете вълците си
на лова.
- Исенулфите? Те не са създадени за такива глупави гонки. Ако преследвахме лисици - може би, но...
Този тип не пропускаше повод да се подиграе на равкийския цар.
- О, папа - каза Хане. - Мила е разочарована, а и тук е много по-студено от очакваното. Може ли някой от
твоите войници да ни върне при кучкарниците?
- Хане, трябвало е да се облечете по-топло.
- Казах ти, че Мила има нужда от ново наметало, нали?
- Д-добре съм - каза Нина и се усмихна храбро, но без да крие, че трепери от студ.
- Глупави момичета - каза Брум и задържа погледа си върху Нина по начин, от който стомахът й се обърна.
- Хайде, сам ще ви заведа.
Хане застина.
- Това няма ли да се приеме като обида към лова на принца?
- Принцът няма да ловува. Не виждам защо да го правя аз.
Иначе казано, искаше да обиди короната. Кралицата беше
обидила сина си на всеослушание и това беше вдъхнало дързост на командира.
Нина се опита да събере мислите си, докато с Хане вървяха след Брум към крепостната стена. Расмус
загубена кауза ли беше? Вярвала бе, че е добра идея да излекуват принца, че един силен Расмус би могъл
да поведе Фйерда в друга посока, а не към поредната война. Искаше й се да вярва, че не всичко е загубено.
Трябваше да има алтернатива на насилието, което Брум олицетворяваше. Но пред очите й бяха червените
следи по лицето на Йоран и изражението в очите му. Гняв и срам, да, но и нещо друго. Какво - Нина не
знаеше.
„Съсредоточи се, Зеник“, каза си тя. Трябваше да намери писмата в кабинета на Брум още при първия
опит и не биваше да се разсейва с друго.
В сянката на крепостната стена беше още по-студено и нямаше нужда Нина да се преструва, че трепери,
докато вървяха към портата на дрюскеле. За пръв път се озоваваше в основата на Ледения палат.
Предишния път я бяха вкарали като затворничка, с качулка на, главата, а на излизане бяха използвали
подземната река - приключение, което едва не й струва живота. Вдигна глава и видя стрелци да охраняват
гигантската порта. Чуваше лая и воя на вълците в кучкарниците. Дали не бяха като онези модифицирани
шуански войници, които надушваха Гриша? Дали не усещаха, че идва?
 „От месеци живееш под покрива на най-известния ловец на вещици в страната“, напомни си тя. Но това
беше различно, сякаш Нина влизаше доброволно в килия и можеше да вини единствено себе си, щом
вратата се затръшне след нея.
Минаха под колосалния свод и се озоваха във вътрешния двор, обточен с кучкарници.
- Тиген, тиген - подвикна успокоително Брум и тръгна към клетките отдясно, където бяха затворени най-
големите от белите вълци.
Скачаха и хапеха въздуха. Вълци, обучени да ловуват рамо до рамо с господарите си, да им помагат в
преследването на гришани. Животните не обръщаха грам внимание на Брум и на опитите му да ги
успокои, ръмжаха, зъбеха се и притискаха муцуни в телената мрежа.
- Надушват лова, а, Девйер? Не се бой, Мила - каза през смях той. - Не могат да стигнат до теб.
Нина си мислеше за Трасел, вълка на Матиас, с белега на окото и големите лапи. Той й беше спасил
живота, а тя му помогна да си намери глутница.
Направи крачка към телената мрежа, после втора. Един от вълците нададе вой, после всички животни
притихнаха, легнаха по корем и положиха глави върху предните си лапи.
- Странно - каза Брум и свъси вежди. - Не ги бях виждал да правят така.
- Сигурно не са свикнали с женско присъствие - побърза да каже Хане, но си личеше, че е стресната.
„Познавате ли ме? - чудеше се Нина, докато вълците скимтяха тихичко. - Знаете ли, че Трасел ми беше
приятел? Знаете ли, че вървя със смъртта? “
Брум приклекна пред една от клетките.
- Може би, но...
И точно тогава прозвуча тревожна сирена, пронизителен, насечен звук, който разтърси въздуха.
Откъм караулката долетя вик:
- Командир Брум! Червен протокол! А
- Къде е задействан? - попита рязко Брум.
- В затворническия сектор.
Пробив в сектора. И точно навреме. Докато изработваше плана си с Хане преди няколко нощи, Нина
хвърли шепа специални соли в огнището, така че през комина да излезе яркочервен дим - сигнал за
съгледвачите на Хрингса, които дебнеха около Ледения палат. Мрежата така и не успя да вкара свой човек
в прислугата на Брум, но Нина предаваше информация посредством един от градинарите, който й
служеше като пратеник и информатор. Трябваше й нещо, което да отклони вниманието, нещо голямо,
точно след десет камбани. Хората от Хрингса явно се бяха справили със задачата си, оставаше въпросът с
колко време разполага Нина сега.
Хората на Брум се подредиха в колона зад него, въоръжени с пушки, палки и камшици.
- Вие не мърдайте оттук - каза той на Хане. - Стражата по крепостната стена ще остане, така че не се бойте.
- Какво става? - изписка Нина.
- Някаква неприятност. Едва ли е нещо сериозно. Връщам се веднага.
Нина се постара да пусне сълза.
- Не може просто да ни зарежете тук!
- Успокой се - смъмри я Брум.
Нина трепна и притисна ръка към устата си, макар че й идеше да прихне от смях. Ярл Брум, великият
защитник. Но слабите и циврещи жени му допадаха само когато на него му беше удобно. И преди беше
имало пробив в затворническия сектор и тогава Ярл Брум стана за смях. Със сигурност не искаше това да
се повтори.
- Не бива да оставаме тук беззащитни - каза Хане. - Дай ми оръжие.
Брум се поколеба.
- Хане...
- Или ще заложиш на благоприличието, или ще ми дадеш оръжие, за да се защитя при нужда, избирай.
- Можеш ли изобщо да си служиш с револвер?
Той й подаде своето оръжие.
Хане завъртя с опитна ръка барабана да провери дали е зареден.
- Нали ти ме научи.
- Беше отдавна.
- Не съм забравила.
Брум изглеждаше разтревожен, но накрая кимна, каза й да внимава и изчезна през портата с хората си.
На бойниците останаха двама стражари, но вниманието им беше насочено навън, заредените им пушки
дебнеха за евентуални натрапници, дръзнали да си пробват късмета с крепостната стена.
- Тръгвай - каза Хане. - Но не се бави.
Нина пое с подтичване през вътрешния двор, покрай кучкарниците и вълците, които я гледаха
мълчаливо въпреки врявата. Тежките поли се мотаеха в краката й, проклетите. „Сигурно затова
фйерданите обличат жените си в толкова вълна - мислеше си тя, докато влизаше в сградата, която Хане
беше отбелязала върху картата на сектора. - За да не им избягат. “
Тичаше по дълъг коридор, представяше си картата, начертана от Хане. Мина покрай гигантска столова
отдясно с пирамидална капандура на тавана. Столовата беше пълна с дълги маси, а на стената в дъното
висеше огромен гоблен, изтъкан в червено, синьо и лилаво. Нина едва не се спъна в краката си, щом
осъзна какво е видяла току-що. Онзи гоблен покриваше цялата стена и не беше гоблен, а съшити парчета
от кафтани. Синьо за етералките, по малко лилаво за материалките и ред след ред червено за
корпоралките, нейния орден. Ордена на живите и мъртвите. Трофеи, взети от паднали Гриша. Догади й се.
Идеше й да подпали проклетото нещо. Вместо това потисна гнева си и продължи напред. Отмъщението
нямаше да закъснее, възмездие за Брум и неговите лакеи. Но първо трябваше да приключи с настоящата
си задача.
Нагоре по стълбите, украсени с изображения на озъбени вълци, после по следващия мрачен коридор.
Броеше вратите - третата отляво. Тази трябваше да води към кабинета на Брум. Нина хвана дръжката и
пъхна ключа, който беше взела от връзката на Брум сутринта.
Влезе без бавене в кабинета. Стаята беше приятна, макар и без прозорци. Полицата над камината
тежеше от ордени, награди и сувенири, от които сърцето й се сви - гилзи от куршуми, някаква кост, която
приличаше на детска челюст, кинжал, на чиято дръжка беше гравирано име на равкийски - София
Баранова.
„Коя си била? - зачуди се Нина. - Оцеляла ли си? “ Старомоден мускет висеше над камината до един от
подобрените камшици, които Брум беше въвел при залавянето на гришани.
Нина насочи вниманието си към бюрото. Чекмеджетата и вратичките не бяха заключени и нищо чудно -
това беше най-сигурното и най-строго охранявано място в Ледения палат. Само че Нина не знаеше откъде
да започне, нямаше представа къде Брум би прибрал писмата на царица Татяна. Попадна на графици и
корабни товарителници, остави настрана цяла купчина папки сьс съдебни протоколи. Имаше кодирани
съобщения, които не й говореха нищо, също подробни чертежи на военната база в Полизная и карта на Ос
Олта. И по двете имаше отбелязвания, които също не й говореха нищо. Нина докосна с пръсти
квадратчетата на малкия дворец, парка, училището. Нейният дом. „Не се мотай, Зеник. “ Писмата не бяха в
бюрото. Къде бяха, да му се не знае? Тя погледна зад портрета на рус мъж сьс старинна броня - Аудун
Елинг най-вероятно, създателя на дрюскеле. После започна да почуква по стените, повтаряше си да не
бърза, за да не пропусне нещо. Старият часовник отброи четвърт час. Минали бяха почти петнайсет
минути. Още колко време й оставаше, преди Брум да се върне или стражарите да забележат, че Хане е
сама в двора?
 Почука леко по стената до лавицата над камината... ето, биеше на кухо. Плъзна пръсти по ламперията,
търсеше вдлъбнатина, прорез, нещо. Кожена шапка висеше на кукичка точно над нивото на очите й. Нина
я дръпна леко. Част от ламперията се плъзна вдясно. Сейф. Писмата сигурно бяха в него. Нина не беше
касоразбивач, не си беше направила труда да усвои това умение в Кетердам. Но беше предвидила
възможността писмата да са заключени. Извади от джоба си шишенцето с розов дестилат, отвори го и
капна в него няколко капки от второто шишенце, което й беше дал градинарят. „Три капки най-много -
прошепнал бе той, - иначе ще прояде и стените на сейфа. “ А Нина не искаше да оставя видими следи. След
като приключеше, шеше да остави след себе си само аромат на рози.
Извади от джоба си тънка гумена тръбичка, пъхна единия й край в дюзата на шишенцето, после набута
другия в тесния процеп между стената и вратата на сейфа. Стисна гумената помпичка, прикрепена зад
дюзата, така че през тръбичката да мине въздух, и се заслуша напрегнато. Иззад вратата на сейфа се чу
тихо съскане. Каквито и съкровища да се криеха вътре, в момента бавно се разпадаха.
А после внезапен звук я изправи на нокти. Нина зачака.
И ето го пак - нисък стон. „Светци, сега пък какво?! “ Някой дрюскеле хъркаше в съседната стая? Или
беше нещо много по-лошо? Да не би Брум да е довел гришани тук, да ги разпитва и изтезава?
Измъкна тръбичката и върна всичко в джоба си. Време беше да се маха.
Би трябвало да хукне обратно по стълбите, а оттам към двора и Хане. Но нали точно Хане беше казала,
че от двете им Нина е тази, която винаги прекалява?
Изтръска костена стреличка в ръката си, усещаше я как вибрира леко и само чака команда да намери
мишена. После бавно отвори вратата.
Наистина беше килия. Не от модерните килии, направени
с тронната дел да удържат и контролират Гриша, а обикновена, за обикновен човек. Само дето човекът,
стиснал железата на решетката, не изглеждаше обикновен. Приличаше на цар Николай.
Косата му беше златиста, макар и прошарена, лицето му - брадясало. Хубавите му дрехи бяха омачкани и
лекьосани. Устата му беше запушена, прикован беше с верига към решетката, която да ограничи
движенията му. В килията имаше само нар и гърне.
Нина го зяпаше, мъжът я гледаше с трескави очи. И тогава тя разбра кой е.
- Магнус Опйер? - прошепна тя.
Той кимна отсечено. Магнус Опйер, фйерданският корабен магнат, който уж бил истинският баща на
Николай. Ярл Брум го беше затворил в килия. Дали принц Расмус знаеше? Дали изобщо някой знаеше, ако
не броим дрюскеле?
Тя измъкна кърпата от устата на затворника.
- Моля те - изграчи Опйер. - Моля те, помогни ми.
Мислите на Нина препускаха.
- Защо те държат тук?
- Отвлякоха ме от дома ми. Аз съм застраховката им. Имат нужда от мен, за да потвърдя автентичността
на писмата.
Писмата на царица Татяна, които поставяха под съмнение произхода на цар Николай.
- Но защо са те затворили?
- Защото отказах да говоря публично срещу сина си или Татяна. Защото отказах да потвърдя за писмата.
Моля те, не знам коя си, но трябва да ме освободиш!
„Моят син. “ Значи Николай Ланцов наистина беше незаконороден. Голям праз, помисли си Нина Зеник.
Старият часовник удари половин час. Крайно време беше да се маха оттук. Но как да изведе и Магнус
Опйер? Нямаше къде да го скрие, нито знаеше как да изведе затворник от Ледения палат.
„Би могла да го убиеш. “ Мисълта я застигна ясна и студена. Двамата с Николай си приличаха много.
Този мъж беше истинският баща на равкийския цар. Което означаваше, че представлява заплаха за
бъдещето на родината й. Трябваше да помисли.
- Не мога да те измъкна.
Опйер стисна силно решетките.
- Коя си ти? И защо си дошла тук, ако не да ме спасиш?
Още една причина да го убие. Беше я видял. Би могъл да
каже на дрюскеле, да я опише. Опйер стисна ръкавите й с костеливите си пръсти. Явно не го хранеха добре.
- Моля те - удари го на молби той. - Не съм искал да навредя на сина си. Никога не бих говорил срещу него.
Нина си даваше сметка, че човекът е отчаян, но нещо в тона му подсказваше, че й казва истината.
- Вярвам ти. И ще ти помогна да се измъкнеш. Но ми трябва време да измисля как.
- Няма време, те...
- Ще се върна при първа възможност. Обещавам.
- Не - каза той и думата не беше протест на отчаян затворник. Беше авторитетна, заповедна. И в нея Нина
чу отзвук от гласа на цар. - Ти не разбираш. Трябва да пратя съобщение на...
Нина затъкна отново устата му. Трябваше да се махне оттук по най-бързия начин.
- Ще се върна - обеща тя.
Опйер стискаше решетките и ръмжеше в опит да каже нещо сьс запушена уста.
Нина затвори вратата и затича по коридора, като се опитваше да не мисли за ужаса в очите му.

17
ЗОЯ
 - Войници! - извика Зоя в мрака.
- Къде е той? - проплака Миша.
Зоя чу нечии стъпки, после вратата се отвори. Завъртя се на пета и зърна силуета на Тъмнейший,
очертан в рамката на вратата, дневната светлина се изливаше зад него, заснежените хълмове се виждаха в
далечината, Слънчевите воини тичаха насам.
Тя вдигна рязко ръце и запрати вихър, който го събори по стъпалата. Слънчевите воини го удариха със
светлина, но той вече бе станал и мрак се изливаше от тялото му като вода, която прелива през бент.
Зоя призова бурята, облаците възвряха и от сблъсъка им се роди мълния. Проряза небето - ярки
кинжали, които се подчиняваха на волята й. Но светкавицата така и не стигна до Тъмнейший.
Сред дъжд от искри мълнията се скърши, срещнала две врящи сенки - ничевои, сенчести воини,
призовани от нищото в пряко нарушение на всички гришански правила. Мерзост.
- Благодаря ши, че ме доведе тук, Зоя - каза Тъмнейший, а крилатите му воини се уплътниха от сенките и
го издигнаха над земята. - Възкресението ми вече е пълно.
Всичко е било измама. Извинението му. Желанието му да се види с Алина. Дори твърдението му, че иска
да повторят обисбая. А онова за монасите и семената на трънливата гора - и то ли е било лъжа? Поредната
детска приказка, която е измислил, за да приспи вниманието им? Бил е прав. Те наистина бяха деца,
глупави и наивни, деца, които тепърва прохождат, падат и стават, а той тича далеч пред тях. Нелепо е
било да си въобразяват, че могат да предвидят действията му, да го контролират. Изобщо не е смятал да се
отърве от Юри. Не, искал е Алина и Мал - Призоваващата слънцето, която го уби, и муската, която носеше
във вените си кръвта на предците му. Не е изпитвал вина или срам. А Зоя е сгрешила ужасно за
намеренията му.
- Предупредете леталата! - кресна тя на Слънчевите воини, после насочи яростта си към него. Ако само й
бе останало време да усвои уменията, подарени й от Юрис. - Няма къде да отидеш. Войниците на царя ще
те гонят до края на света, аз - също.
Изстрели разцепиха въздуха, леталата откриха огън по Тъмнейший отвисоко. Един куршум намери
целта си и Тъмнейший изохка от болка и гняв. „Значи все още кърви. “
Но след миг ничевоите го обградиха с маса от криле и сгърчени тела, поемаха куршумите, без да
трепнат.
Двама от сенчестите воини се изстреляха нагоре и след миг леталата пропаднаха към земята.
Зоя изкрещя и запрати вълна от въздух да спре падането им.
„Нито един повече“, закле се тя. Нямаше да изгуби повече хора заради Тъмнейший.
- Надвивал съм много царе, справял съм се с противници, далеч по-страшни от теб - каза той. Сенките
подскачаха
и се гмуркаха около него, издигаха го в небето. - И сега ще се превърна в онова, за което хората копнеят. В
спасител. И когато приключа, ще знаят какво може да направи един светец.
Мракът вреше около него, сякаш сенките танцуваха от радост, че най-сетне са се събрали сьс своя любим
господар. Слънчевите воини отблъскваха мрака сьс светлината си. Но Зоя видя какво правеха ръцете му -
Тъмнейший щеше да използва Сеч. Щеше да ги избие до крак.
„Ние сме драконът. “ Съзнанието на Юрис подръпна Нейното, потегли я към нещо повече, макар
сърцето й да се дърпаше упорито. „Не! “ Не можеше да го направи. Не искаше да го прави.
Зоя разпери ръце и описа кръг, свирепият вятър повали дърветата и Слънчевите воини, отдалечи ги от
опасността. „Нито един повече. “ Зоя извлече огнена мълния от небето, огнено копие, което да убие
Тъмнейший веднъж и завинаги, както е трябвало да сторят преди години.
Но мракът я обгърна, секундите се точеха, а когато сенките се разсипаха, от Тъмнейший нямаше и
помен.
Алина стоеше на върха на стъпалата пред санаториума, лицето й бе прежълтяло в призрачната светлина.
Дясната й ръка кървеше. Миша пищеше като диво животно, Мал се опитваше да го удържи. Онкат
гледаше безразлично и потупваше леко с опашка, сякаш нищо на света не можеше да го изненада.
- Пусни го - тихо каза Алина.
Миша се стрелна надолу по стъпалата, гневни сълзи се стичаха по лицето му. Хукна слепешката към
дърветата, в посоката, където беше изчезнал Тъмнейший.
Ръката на Мал също кървеше.
Слънчевите воини се изправяха бавно на крака. Изглеждаха сащисани, изплашени.
- Добре ли сте? - попита ги Зоя.
Те кимнаха.
- Счупени кости?
Те поклатиха глави.
- Тогава подгответе каретата. Трябва да се върна при въздушния кораб. Ще пратим съобщения до близките
бази да го издирят.
- Няма да го намерите - каза Алина. - Поне докато той не реши. Сега се крие в сенките.
- Но мога да опитам - каза Зоя. - Трябва да ви махнем оттук. Ще ви евакуираме във...
Алина поклати глава.
- Връщаме се в Керамзин.
- Той ще ви намери. Не го подценявай.
Зоя знаеше, че звучи гневно, студено дори. Но не знаеше как другояче да задържи приливната вълна от
страх и безпомощност, която напираше да я погълне. Беше допуснала Тъмнейший да се измъкне и сега не
знаеше какво ще направи той и кого ще нарани. Тя беше виновна за всичко.
- Познавам го добре - каза Алина. - Знам как се отнася с враговете си.
- И двамата го знаем - каза Мал и извади кърпа от джоба си да превърже ръката на Алина. - Няма да ни
изгони от дома ни.
- Не разбирате. - Той шеше да ги убие. Щеше да избие всички им, а Зоя не можеше да го спре. - Ще
намерим къде да скрием сираците на първо време. Може да...
Алина сложи ръце на раменете й.
- Зоя. Спри.
- Няма да местим децата - каза Мал. - И така са преживели достатъчно.
- Тогава ще ви пратя войници от Първа армия и Призоваващи.
Мал издиша шумно.
- Войниците ти трябват другаде, а и без това ще са безсилни срещу него. Само ще уплашат децата.
- По-добре да са уплашени, но в безопасност.
- Безопасност не съществува - каза Алина със спокоен глас. - И никога не е съществувала. Поне откакто аз
се помня. Но държа на казаното по-рано. Ти и Николай сте хората, които могат да променят това.
- Той как го направи? Какво стана вътре?
- Убоде ръцете ни с това - каза Мал и отвори шепа. Върху дланта му лежеше дълъг окървавен трън.
Парченце от трънливата гора. Явно Тъмнейший го е криел някъде в дрехите на Юри. И го е държал у
себе си още от неуспешната обисбая и битката в Долината, чакал е своя миг.
- Трябвала му е кръвта ни - каза Алина.
Слънчевата светица и следотърсачът - другият наследник на Морозов. Двамата, които почти бяха убили
Тъмнейший. „Само собствената ни сила може да ни унищожи, а дори и това не е сигурно. “ Дразнил ги е
през цялото време, подхвърлял им е трохи, следи към своя план. „Оказва се, че с теб имаме кръвна връзка“,
така беше казал на Мал.
Обзе я внезапна паника, драпаше в гърдите й, пречеше й да диша.
- Аз го пуснах. Аз съм виновна. Заради мен всички ще пострадат.
- Не е сигурно - каза Мал. - Освен ако не се предадеш, разбира се.
Алина се усмихна и я разтърси лекичко.
- Не те сложих начело, зашото бягаш от битките.
Зоя се дръпна и притисна с ръце очите си.
- Как запазваш такова спокойствие, проклета да си?!
Алина се разсмя.
- Изобщо не се чувствам спокойна.
- Все още е ужасена, като гледам - кимна Мал.
- Той стори ли ти се различен? - попита го Алина.
Мал вдигна рамене.
- Стори ми се съшият като преди. Мрачен и непоносим.
. - Онова момче как се казваше? Монахът?
- Юри Веденин - отговори Зоя. - Никога не би ми хрумнало, че кльощавият изтърсак ще създаде такива
проблеми.
- На бас, че си казвала същото и за мен Навремето.
Зоя се намръщи.
- И би спечелила баса.
- В писмото на Женя пишеше, че според вас Юри още живее в него. Мисля, че сте прави. Тъмнейший ми се
стори различен, Някак не на фокус.
Мал вдигна вежди.
- Той пък кога ли е бил на фокус с главата?
- Да, знам - призна Алина. - Така става, когато човек живее прекалено дълго.
Погали с превързаната си ръка бузата на Зоя и тя застина. Сякаш за миг се бе озовала с леля си в онази
кухня в Новокрибирск. „Бих могла да остана тук - беше казала Зоя тогава. - Бих могла да остана и никога
да не се връщам повече. “ А леля й само й приглади косата и каза: „Не, ти си смело момиче. Някои сърца
бият по-силно от другите“.
- Зоя - каза Алина и я върна към настоящето, към страховете й и това ужасно място. - Не си сама в това. А
той може да бъде победен.
- Той е безсмъртен.
- Тогава защо трепна, когато ти вдигна бурята?
- Нищо не постигнах с онази буря!
- Той вижда нещо в теб и това нещо го плаши. Винаги е било така. Иначе защо ще полага толкова усилия
да ни разколебае? Страхувал се е от онова, в което можем да се превърнем.
„Ние сме драконът. Ние не се предаваме. “ Частичка от страха й се отля.
- Зоя, знаеш, че можеш да разчиташ на нас при нужда.
- Но твоята сила...
- Все още мога да си служа с пушка. Бях войник, преди да стана светица.
„Тази ми харесва. Смела е. “ Това й прошепна Юрис, като ехо от неохотното признание на Зоя за
способностите на сирачето, което беше презирала преди бреме. Смехът на дракона изгромоля в главата й.
„Загубата я е направила безстрашна. Де да можех да кажа същото за теб. “
Зоя въздъхна.
- Дотук добре, но... - каза тя. - Как ще кажа на царя?
18
НИКОЛАЙ
Вечерята беше дълга, но бесела, а главният готвач на Николай надмина себе си и сервира поне седем
различни блюда, всичките желирани. Маки и свитата й си тръгнаха, щом започнаха танците... и след като
подписаха договора. А дали шеше да спази условията по него, вече зависеше от Тамар, Ери и Маю.
- Добре дошла си да останеш - каза Николай, докато чакаха да впрегнат конете в каретите, с които
шуанската свита шеше да потегли към летището.
- Толкова преструвки за една вечер ми стигат - отвърна Маки. - Дори успях да не повърна онази ужасна
храна. Време е да разбера какви бели е сътворила сестра ми.
Преди да се качи в каретата си, кралицата даде знак на Николай да се приближи. Явно не искаше
министрите й да ги чуят.
- Нещо се случи в Амрат Йен. Някаква чума или... не знам как да го нарека. Имало е подобни явления
близо до Без Ю и Паар.
- Хората го наричат вурдалак, нещо като вампир, кръволок. Ние му викаме поразията. Случва се и в Равка.
- Знам. Но се питам дали тези явления не са просто прикритие за опитите ви с някакво ново оръжие.
- Не е оръжие - каза Николай. - Поне не такова, които ние да контролираме. Поразията е ударила
Странстващия остров, Фйерда и Новий Зем.
Тя мълчеше и обмисляше казаното.
- Сенките, както и мъртвата почва, която остава след поразията... Всичко това ми напомня за Долината на
смъртната сянка.
- Така е.
- Говори се, че Тъмнейший се е завърнал. Беззвездния.
- Същите слухове стигнаха и до мен.
- И какво ще правите, ако той наистина е намерил начин да се завърне?
“ Де да знаех“, помисли си Николай. А и кралицата едва ли би се успокоила, ако чуеше, че единственото
им подобие на план включва приковаването на Тъмнейший към голям трънак с надеждата това да го
изпрати в ада веднъж и завинаги.
- Първо трябва да се справя с вълците, които чукат на вратата ми. После ще видим какви кошмари дебнат в
мрака.
- Ще споделиш с нас всяка събрана информация.
- Да.
- А ако разбереш кой е отговорен... - Маки не довърши, но от тона й стана ясно, че поразията не е отнела
само парчета земя. По някаква причина кралицата приемаше този проблем лично. - Аз собственоръчно
ще го накажа.
Но кой беше злодеят? Тъмнейший беше създал Долината, да, но Николай, Зоя и Юри бяха изиграли
своята роля в завръщането му. Какво беше казала Зоя? „Сега всички сме чудовища. “
Николай можеше да предложи на Маки само полуистини.
- Ако стане ясно кой е виновен, ще оставя отмъщението на теб.
- Очаквам го с нетърпение. - Маки се качи в каретата. - Ще се изненадаш колко дълго мога да съхраня
гнева си жив.
- Жалко, че не се запознахте с генерал Назяленска. Мисля, че двечките бихте намерили много общи теми
за разговор.
Вратата на каретата се затвори и шуанската делегация потегли сред пушилка и тропот на конски
копита.
Николай се върна в балната зала, където музикантите бяха подхванали бърза мелодия. Кралица Маки
беше останала на сватбата само за да демонстрира сила, да не я видят как бяга с подвита опашка след
подписването на договора.
Странно беше да пият, да се гощават и да вдигат тостове, без Тамар да е с тях. Да знаят, че тя е в
опасност и че ако нещо се обърка, може никога да не се върне в Равка. Надя беше поздравила
младоженците, после се оттегли рано от банкета, твърде притеснена за любимата си, за да участва във
веселбата. Толя твърдеше, че се е примирил, но Николай виждаше какво му причинява раздялата със
сестра му. Въпреки гигантския си ръст Толя беше по-стеснителният от двамата близнаци, беше убиец,
който е трябвало да бъде учен, ако съдбата се беше разпоредила другояче с живота им. И сега
меланхолията не слизаше от лицето му.
- Давид къде отиде? - попита той, когато Женя, широко усмихната и зачервена от танците, се тръсна на
един стол и отпи жадно от виното си. Направо грееше в златистата си рокля, върху превръзката на окото
й имаше красива бродерия с инкрустирани рубини.
- Танцувахме, когато той промърмори нещо за конуси, и изчезна. Мнооого романтично.
-Давид е танцувал?
- Нали?! Броеше под нос и ме настъпваше постоянно. - Усмивката й можеше да освети цялата бална зала. -
Никога не съм се забавлявала така. Само като си помисля, че цяла кралица дойде на сватбата ми.
- И един цар - каза Николай, уж с възмущение.
Тя махна с ръка.
- Ти си стара новина, твое величество. А нейната рокля беше направо божествена.
- Убеден съм в голяма степен, че Маки искаше да ни избие до крак.
- Ми, на сватбите е така. Кога ще получим вести от Тамар?
- Знаем, че са пристигнали и са се срещнали с министрите на Маки. Но след това...
 Никой не знаеше какво ги чака оттук насетне. Надежда за съюз. Шанс за мир.
Към полунощ гуляят започна да затихва. Благородниците залитаха изтощени към каретите си,
гришаните залитаха в не по-малка степен към Малкия дворец, пееха и се заливаха от смях. Изгасиха
свещите и Николай се оттегли в покоите си да прегледа кореспонденцията, пристигнала следобед. Би
предпочел да се просне в леглото за заслужена почивка след този успешен ден, но плановете му едва сега
започваха да дават плод и задълженията му нямаха край.
Дневната беше твърде празна и твърде тиха. По това време обикновено беше със Зоя, седяха тук и
обсъждаха случилото се през деня. Когато водеха заедно битките, нищо не му се струваше невъзможно, а
тази вечер чувството за безсилие го измъчваше повече от обичайното. Сякаш не стигаше, че се бяха
хвърлили с главата напред в неизвестността с тази фалшива сватба и сложния заговор да привлекат
шуаните на своя страна. Днес демонът едва не се беше отскубнал. Николай не знаеше каква е причината и
дали няма да се случи отново. Успял бе да обуздае проклетото нещо, но цяла вечер имаше чувството, че
държи юздите само с една ръка. И сега се боеше да заспи. Може би и не трябваше.
Позвъни за чай. По-добре да се зарови в работа, вместо да се мята в леглото.
Подноса донесе Толя. Съблякъл беше червения кафтан и пак беше с обичайната си зеленикава
униформа.
- Не мога да заспя - каза той.
- Може да поиграем на карти - предложи Николай.
- От известно време работя върху нова поема...
- Или може да се изстреляме с топ.
Толя се облещи свирепо насреща му.
- Малко култура няма да те убие.
- Нямам възражение срещу културата. Подремвал съм си сладко-сладко на най-хубавите ни балети. Налей
си чай.
Докато Толя наливате чай и за себе си, Николай попита:
- Тамар откри момичето на мечтите си. Ти защо още си сам?
Гигантът размърда огромните си рамене.
- Имам вярата си, книгите си. Друго не ми трябва.
- Беше ли влюбен в Алина?
Толя остави чашата си на масата и чак тогава отговори:
- А ти?
- Обичах я. И още я обичам. Мисля, че с времето обичта ми би могла да прерасне в любов.
Толя отпи от чая си.
- Знам, че за теб тя е само момиче, но за мен е светица. Това е друг вид любов.
Някъде в далечината прозвуча силна камбана.
- Какво е това? - каза Толя, свъсил вежди.
Николай вече бе скочил на крака.
- Предупредителните камбани в долния град. - Не ги беше чувал от онова ужасно парти за рождения си
ден, когато по-голямата част от Ланцови се простиха с живота си. - Трябва да...
Далечен звук, като жужене... двигатели в небето. „Вси светци, не може да е... “
После друг звук, като рев на развълнувана тълпа.
Тряс! Първата бомба удари. Стаята се разтресе, Николай и Толя едва успяха да запазят равновесие.
После нов трясък, и още един.
Николай отвори широко вратата. Половината коридор беше поддал, голяма купчина отломки
преграждаше пътя отчасти. Беше толкова прашно, че трудно се дишаше. Николай отправи бърза молитва
да няма пострадали сред стражата и прислугата.
Хукна по коридора, следван от Толя, и сграбчи първия страж, попаднал пред погледа му, млад капитан
на име Ярик. Целият беше покрит с прах и кървеше - сигурно го бяха ударили отломки, - но стискаше
пушката си в ръце, а погледът му беше ясен.
- Ваше Величество - извика той. - Трябва да ви отведем в тунелите.
- Събери когото можеш. Трябва да опразним двореца. Всички да слязат под земята.
-Но...
Тряс!
- Покривът може да падне - каза Николай. - Тръгвай!
Самата земя се тресеше. Сякаш целият свят се разпадаше.
- Гришаните трябва да слязат в града - каза Николай, докато с Толя тичаха към Малкия дворец. - Там иде
има нужда от лечители и вихротворци да вдигнат отломките. Свържи си с Лазлайон да вдигнат леталата.
- Ти къде отиваш? - попита Толя.
Николай вече тичаше презглава към езерото.
- Горе.
Ботушите му затропаха по кея. Той скочи в пилотската кабинка на „Сокол“. Не беше толкова повратлив
като „Врабец“, но беше по-добре въоръжен. Беше бърз, смъртоносен, като животно, което се събужда
около пилота в кабинката.
Леталото се стрелна над водата, после Николай го издигна плавно в посребреното от луната небе.
Демонът врещеше от нетърпение.
Фйерданските бомбардировачи бяха направени от тежка стомана. Имаха отлично въоръжение, но
маневрираха бавно. Невъзможно беше да изминат толкова голямо разстояние натоварени с бомби. Бяха
твърде тежки, гълтаха твърде много гориво. Игра на обхват. И Фйерда току-що беше направила ход, който
щеше да промени завинаги тази игра. Ракетите на Давид вече не можеха да останат резервен вариант.
Николай никога не би допуснал, че фйерданите ще атакуват цивилна цел или ще рискуват да наранят
шуанската кралица. Знаели ли са, че тя ще си тръгне рано, или просто бяха извадили невиждан късмет? А
може би кралица Маки предварително е знаела кога ще завалят бомбите?
Николай можеше само да гадае, а сега нямаше време за това.
Пожари горяха далече под него, и в ниската, и във високата част на града. Не знаеше какви щети е
понесъл Великият дворец, но два от куполите на Малкия се бяха сринали, а, едно от крилата му гореше.
Поне не бяха ударили общежитията. Толкова късно през нощта класните стаи и лабораториите са били
празни. Кратер димеше на брега на езерото, на метри от мястото, където гришанските деца се обучаваха и
спяха. Целили са се в училището.
Николай се взираше в нощта, фйерданите боядисваха леталата си в тъмносиво за прикритие. Бяха почти
невидими, а ревът на „Сокол“ заглушаваше техните двигатели.
Така че Николай изключи двигателя си. Остави леталото да се носи по въздушните течения и се
заслуша. Ето там, вляво, на трийсет градуса. Изчака облаците да се разтворят и видя движеща се сянка, по-
светла от нощта наоколо. Включи двигателя, насочи „Сокол“ наляво и надолу и откри стрелба.
фйерданският бомбардировач избухна в пламъци.
Оглуши го трясък на картечен огън и той зави силно надясно, преследван от друг бомбардировач. Не
виждаше добре. Облаците му осигуряваха прикритие, но едновременно с това му пречеха да се ориентира.
Куршуми отскачаха от корпуса на „Сокол“. Нямаше представа какви щети е понесло леталото. Спомни си
как беше пропаднал към земята, когато ракетата на Давид го уцели. Сега нямаше да има вихротворци
подръка, които да го спасят. Трябваше да кацне и да огледа машината.
Не. Нямаше да каца, не и когато хората долу, неговите хора, бяха толкова уязвими.
Облаците бяха гъсти, нищо не виждаше. За разлика от демона в себе си. Той би могъл, защото беше
рожба на нощта. И искаше да полети.
Николай се колебаеше. Не беше опитвал нещо такова преди. Нямаше представа какво може да стане.
Какво би било да предаде контрола. Щеше ли да си го върне някога? „И докато ти се чудиш, хората ти
страдат. “
“ Давай - каза той на демона в себе си. - Време е за лов. “
Усещането винаги го сварваше неподготвен - беше сякаш нещо отнема въздуха от дробовете му. Или
това, или все едно се издига твърде бързо към повърхността на езеро. А после се озоваваше на две места
едновременно. Беше себе си, цар, който поема непремерен риск, корсар, който прави необходим залог,
пилот, който стиска контролните ръчки на „Сокол“... и в същото време беше демонът, който пори въздуха,
част от мрака, с разперени криле.
Сетивата на чудовището регистрираха рева на двигателя, миризмата на горивото. После той видя
плячката и се гмурна.
Сграбчи... умът на демона не разполагаше с необходимите думи. Познаваше само усещането за стомана,
която се огъва под ноктите му, за Стърженето на метала, за ужаса на човека, когото измъкна от кабинката
и разкъса. Кръв се разля по устата на демона - неговата уста, - гореща, солена, металическа.
Сетне полетя отново, оттласна се от пропадащия бомбардировач и тръгна да търси нова плячка.
Демонът контролираше и двама им. Долови присъствието на следващия бомбардировач, преди Николай
да го види. Дали този беше последният?
Жаден за кръв и унищожение, демонът се стрелна през нощта, връхлетя върху фйерданския
бомбардировач и разкъса с нокти стоманата.
„Не. - Николай го застави да се оттегли. - Искам да знаят. Искам да живеят в страх. “ Демонът пропълзя
до предния край на бомбардировача и разби стъклото на пилотската кабина, фйерданинът вътре изпищя,
а Николай го гледаше право в очите. „Нека знаят срещу какво са изправени. Нека знаят какво ще ги чака
следващия път, когато нападнат равкийското небе. “
Видя демона, отразен в очите на врага.
„Аз и чудовището сме едно. “
Демонът отвори зъбатата си паст, но в рева му прозвуча гневът на Николай - заради стореното на
неговите хора, на неговия дом.Фйерданският пилот скимтеше и плачеше, демонът надуши миризма на
урина.
„Върни се у дома и им разкажи какво си видял - мислеше си Николай, докато демонът се издигаше в
небето. - И нека ти повярват. Кажи им, че сега Равка я управлява царят демон и че отмъщението идва. “
Николай придърпа демона и за негова изненада създанието не се възпротиви. Сянката се слегна в него,
но сега беше някак различно. Николай усещаше задоволството му, жаждата му за кръв и насилие се беше
наситила. Сърцето му биеше в такт с неговото. Страшно бе, но и в същото време удовлетворяващо, за
Николай включително. Искал бе да е мъдрият цар, добрият цар, но в момента не знаеше как да е мъдър и
добър, а само гневен, раната в него гореше като града в ниското. И присъствието на демона му помагаше
да издържи болката.
Докато „Сокол“ се спускаше, Николай се опита да преброи димните колони, които се издигаха над Ос
Олта. Само дневната светлина идеше да разкрие в пълна мяра мащаба на разрушенията и жертвите.
Кацна на езерото и остави течението да откара леталото до брега. Сега, когато двигателите не работеха,
останаха само звуците на страх в нощта - тревожният звън на камбани, крясъците на хора, които се
опитват да потушат пожарите и да измъкнат приятели от отломките. Щяха да имат нужда от неговата
помощ.
Николай слезе от леталото и хукна. Щеше да събере вихротворци, Слънчеви воини. Те щяха да помогнат в
търсенето на оцелели. Знаеше, че леталата му вече са излетели от Златното тресавище и Полизная и
патрулират в небето за още врагове. Налагаше се да въведат още затъмнения. Такива заповеди вече бяха
разпратени до корабостроителниците и базите, които можеха да минат за военни мишени. Но сега цяла
Равка, всяко градче и село, трябваше да угаси фенери и свещи и да се оправя без светлина в тъмното.
Щом наближи Малкия дворец, Николай видя, че работилниците на фабрикаторите и лабораториите на
корпоралките са напълно унищожени, но провежданите там опити и проучвания не бяха напълно
изгубени - каквото не успееха да изровят, щяха да започнат отначало. Зърна високата снага на Толя сред
тълпата. Николай тъкмо щеше да му извика, когато видя и друго - сълзите в очите на гиганта, затиснатата
с ръка уста.
Вихротворци се опитваха да разчистят отломките. Женя беше с тях. В златистата си булчинска рокля, на
колене.
„Промърмори нещо за конуси и изчезна. “
Ужас пропълзя в сърцето на Николай.
- Женя? - И се смъкна на колене до нея.
Тя го стисна за ръкава. В първия миг сякаш не го позна. Червената й коса беше цялата в прах, сълзи
браздяха мръсотията по лицето й.
- Не мога да го намеря - каза тя с глас тих, изгубен. - Не мога да намеря Давид.

С ЪЗИДАНИЕТО в С ЪРЦЕТО НА

СВЕТА

19
МАЮ

Маю чакаше. Умееше да чака. Налагаше се. Работата на войника е да се бие. Работата на стража е да бъде
нащрек.
- Това е изкуство - казваше старият й командир. - Човешкият ви ум може да се разсее, но окото на сокола
винаги бди.
Маю надникна през прозорчето на въздушния кораб. Не виждаше много в мрака, а и не знаеше къде са
отишли Тамар и принцесата. Не бяха сметнали за нужно да й разкрият целия план - поредното
доказателство, че макар да беше изиграла за кратко ролята на кралска особа, Маю си оставаше обикновена
телохранителка, ценена колкото заради уменията си с меча и пистолета, толкова и заради верността и
безпрекословното подчинение.
„Защо се отклонихме от пътя? “ чудеше се тя. Ами ако кралица Маки стигнеше до столицата преди тях?
Но Маю винаги бе изпълнявала указания и бе следвала правилата, затова сега седеше и чакаше.
„Любимка на учителите“ - така я наричаше брат й Рейем и беше прав. Маю обичаше да я хвалят, ценеше
високо всяка добра дума. Защото винаги бе знаела, че Рейем е по-добрият
войник.
Не защото беше по-силен или по-бърз, а защото инстинктите му бяха по-живи.
- Тя не я чува - беше казала майка й, докато гледаше как Рейем и Маю тренират с меча като деца. Дуелът
беше на игра, нищо особено, но Маю знаеше, че родителите им ги гледат, и тази мисъл спъваше краката:
й. - Виж как Рейем не се колебае. Маю мисли, Рейем слуша. Той чува мелодията на битката.
„И аз ще се науча да я чувам“, закле се тя тогава. Но колкото и да се ослушваше, не чуваше нищо, само
собствените си мисли, несекващи и шумни, търсещи.
И сега не беше по-различна, бунтовният й мозък дрънчеше от възможни сценарии, вместо да запази
хладнокръвие и да търси реда. Поне да имаше часовник или друг начин да следи времето.
Тръгнали бяха от Равка два дни преди сватбата, веднага щом Тамар получи вест от шпионите си, че
въздушният кораб на кралица Маки е излетял от столицата. Качиха се на шуански товарен съд, превзет от
равкийските сили преди месеци и снабден с нов екипаж.
Сметнала бе, че ще потеглят директно към двореца в Амрат Йен, но явно Тамар и принцесата имаха
други планове. Кацнаха някъде в тъмното, на място, което ухаеше силно на рози, Маю остана да седи в
мълчание, а Тамар и Ери слязоха, придружени от гришани - сърцеломи, вихротворци, огнетворци. Десет
войници от Втора армия. На цар Николай едва ли му е било приятно да се лиши от тях. И за какво? За да
охраняват принцеса Ери, дошла да се поразходи в ботаническа градина?
И наистина, Ери се върна с огромен букет рози с ярък кораловооранжев цвят. Маю се постара да скрие
презрението си. Знаеше, че Ери е емоционална по природа, но принцесата наистина ли вярваше, че наръч
хубави цветя ще умилостиви министрите на Маки? Толкова й се искаше Тамар и Ери да и
кажат какво са планирали.
Нямаха й доверие. И защо да й имат? Кралица Маки, на която Маю по подразбиране дължеше най-висша
вярност, на два пъти се беше опитала да убие принцесата. Самата Маю се беше опитала да убие царя на
Тамар - нищо че в действителност беше убила друг човек, а не цар Николай. Взели я бяха със себе си,
зашото искаха да свидетелства като очевидец, но извън това я държаха настрани.
Докато траеше пътуването, Маю слушаше разговорите им, попиваше всяка дума. Тамар и Ери обсъждаха
мисията, разплитаха плетеницата й и после я сплитаха отново, малко по-чисто и по-здраво от преди. Маю
знаеше, че разбира само малка част от плана им, и си мълчеше, защото нямаше кой знае какво да каже.
Никога не бе проявявала интерес към политиката, не бе имало нужда да го прави, а и нямаше работа да
подслушва разговорите на нобилитета.
Но сега всичко се беше променило и ако искаше да оцелее, ако искаше да спаси незнайно как брат си,
трябваше да слуша внимателно, с разбиране. Не беше лесно. Слушаше как Тамар и Ери си говорят за
ключовите играчи в табанския двор, и имаше чувството, че гледа през замъглените лещи на далекоглед и
образът ту се фокусира, ту се размазва, ту отново се фокусира и й показва картинка, която преди не е била
в състояние да види.
- С министър Юруей ще ударим на камък - каза Ери. - Той е най-непреклонният съветник на Маки и най-
довереният й човек.
- А с майка ти беше ли близък? - попита Тамар, макар Маю да остана с впечатлението, че тя вече знае
отговора и само изпитва принцесата.
- О, да. Той е умен и много амбициозен. Потомствен лекар, предците му от столетия са се грижили за
табанските кралици.
- Лекари, казваш - повтори с равен глас Тамар.
Ери кимна.
- Знам какво имаш предвид, и си права. Това са същите лекари, които са започнали опитите с Гриша, било
с цел да ги изкоренят, било за да впрегнат способностите им за своите цели. - После добави, видяла
свъсените вежди на Тамар: - Знам как звучи, но в началото е било съвсем невинно.
- Много ми е трудно да го повярвам.
Ери разпери широко ръце, грациозно като всяко нейно движение. Облечена беше с рокля за път от
зелено кадифе, с висока яка и миниатюрни копченца от китките до лактите. Гришанските лечители и
Женя Сафина си бяха свършили работата добре. Тялото й се беше изцелило напълно, косата й беше
пораснала. Ери никога нямаше да е красавица като Маки, но притежаваше вродено изящество, което
никак не подхождаше на трюма на този въздушен кораб, с купчините намотано въже и сандъците с
оръжия, които екипажът на Тамар беше натоварил. Маю потисна желанието да протегне крака и да
разпери ръце, да изпробва мускулите си. Царят беше удържал на думата си и лечителите й бяха върнали
силата. На гърдите й, там, където се беше опитала да се прониже с ножа в сърцето, беше останал само
мъничък белег.
- Започнали с аутопсии - каза Ери. - Целта била да изучат органите и мозъците на починали Гриша, да
видят дали се различават по нещо от обикновените хора.
- И когато не сте открили разлики, сте решили да прехвърлите опитите си върху живи гришани?
- Казваш го така, сякаш и аз съм участвала. Никога не съм имала нищо общо с управлението на страната.
Тамар скръсти ръце.
- И това трябва да те извини, така ли? Да обърнеш гръб на жестокостите не е повод за гордост.
Кралица Маки би шамаросала Тамар на мига за такова нахалство въпреки брадвичките, които висяха на
кръста й като сребърни Полумесеци. Но Ери само се замисли. Тя не притежаваше кралска гордост.
- Онези практики бяха грозно нещо - призна накрая. -
Майка ми неслучайно забрани експериментите.
- Тогава откъде са се взели кергудите? - попита Маю, неспособна да си мълчи повече. Странно беше да
говори така на табанска принцеса, но Ери сякаш не се обиди.
- Не знам. За пръв път чух за тях преди няколко седмици.
- Как е възможно? - възкликна Маю и не успя да скрие негодуванието си. - Та вие сте принцеса!
- И ти беше принцеса за кратко - меко каза Ери. - Откри ли някакъв смисъл в това? Някакво съдържание?
Маю не знаеше какво да отговори, но това не уталожи гнева й. Николай, Маки, всички царе, кралици и
генерали вземаха грандиозните си решения, решаваха кой ще живее и кой ще умре, кой ще страда. Преди
това не й пречеше, не я дразнеше. Доволна беше да следва заповеди, радваше се, че е намерила своето
място под слънцето. Докато не загуби първо Рейем, а после и Исак.
Тамар извади едната брадвичка от канията и я завъртя в длан.
- Кергудите залавяха гришани, които работеха по договор в Кетердам. Нападаха дори на равкийска
територия. И казваш, че не си знаела за тях?
- Да - кимна Ери. - И откровено казано, смятам, че повечето шуани също не знаят.
- А съветниците на Маки?
- За тях не съм сигурна.
Това беше част от проблема. Ери не знаеше твърде много неща. Как изобщо щеше да влезе в
противоборство с кралица Маки?
- Сестра ти е дръзка - каза Тамар, сякаш прочела мислите на Маю. - Подозирам, че е отворила
лабораториите още преди майка ви да умре, преди самата тя да седне на трона.
Ери се намръщи.
- Имаше някакъв инцидент... Един учен се опитал да дезертира в Керч. Заловили го фйерданите. Знам, че
имаше разследване. Но майка ми вече беше болна и не можа да го проведе докрай. Скоро след това
 почина.
- Интересно съвпадение - каза Тамар и прибра брадвичката си.
Маю улови погледа й. Тамар сериозно ли намекваше, че Маки има нещо общо сьс смъртта на старата
кралица? На майка си?
Паяжината беше прекалено оплетена, с твърде много нишки и твърде много паяци. Маю и брат й със
сигурност щяха да се оплетат в нея и да бъдат изядени.
Маю беше измамила смъртта веднъж. По план трябваше да умре от собствената си ръка веднага след
като уби Исак. Неговата кръв още беше по острието на ножа, когато тя го заби в собственото си сърце.
Или такова поне беше намерението й. Но ножът не беше уцелил мишената. Случайно? Или в онези
ключови секунди егоистичното й желание да живее е надвило желанието й да освободи брат си и да служи
на кралицата?
И ако не беше пропуснала, ако беше умряла от онзи удар с ножа, щеше ли кралица Маки да спази
обещанието си, сделката, която двете бяха сключили? Едва ли.
Едва ли Маю някога пак шеше да види Рейем.
Родителите им я бяха насърчавали да се съревновава с близнака си, смятали бяха, че е на игра, че е за
забавление.
- Кой ще изтича до билото да донесе вода?
- Аз! - викваха двамата едновременно.
- Кой ще нанесе три удара, без да бъде ударен?
- Аз! - викваха отново те.
Но успяваше винаги Рейем. Не се възгордяваше обаче, нито й се присмиваше. Разрошваше косата й и
казваше:
- Следващия път ти ще ме надвиеш. Искаш ли да откраднем няколко пъпеша от градината на комшиите?
На Маю понякога й се искаше брат й да е жесток, зашото така би могла да го мрази. Но той беше най-
добрият й приятел, любимият другар в игрите. Когато тичаха през гората, на Маю не й пукаше, че той е
по-бързият от двамата. Когато газеха в калния ручей да търсят жаби, винаги тя ги намираше първа -
имаше остър поглед и знаеше къде да гледа. Можеше да се радва на победите му, на талантите му, зашото
двамата бяха кебен. Знаеше, че той приема неуспехите й като свои, защото тя му беше близначка. И тя с
радост би приемала неговите неуспехи като свои... само дето той нямаше такива.
Двамата бяха заедно на пазара, когато видяха обявата, че в града ще пристигнат представители на
Кралската люпилня да набират момичета за академията на Тавгарад. „КОЯ ЩЕ ДРЪЗНЕ ДА ПОКАЖЕ
УМЕНИЯТА СИ? “, питаше обявата с големи червени букви.
„Аз ще го направя“, реши веднага Маю. Търсеха само момичета, значи Рейем нямаше да й бъде
конкуренция. Маю отиде на уреченото място - едно пасище близо до града, където наборната комисия
беше опънала шатрата си, - попълни формулярите и се вля в редиците на кандидатките. А после тича,
дуелира се и пълзя по корем, като не спираше да си повтаря: „Ще успея, ще успея, ще успея“.
И успя. Избраха я да отиде в Амрат Йен и да се обучава за гвардейка.
Реакцията на майка й беше като шамар в лицето.
- Тя не е готова! Не е достатъчно добра!
Баща й реагира по-разумно.
- Не биха я избрали, ако е толкова зле.
- Избрали са я, защото е послушна, а не зашото има умения. Какво ще стане с нея, когато се провали в
обучението?
- Ще се върне у дома - каза бащата.
- Засрамена? Тя не е достатъчно силна да преживее такова унижение, такъв провал.
Но за това грешаха. Маю се проваляше открай време. Постоянната надпревара с Рейем я беше
подготвила добре за предстоящите изпитания. Другите Еяси, избрани да се обучават за Тавгарад, бяха
първенки в своите градове и села, най- добрите от най-добрите. И затова понесоха зле първите си
неуспехи.
За разлика от Маю. Тя обожаваше тренировките. Обожаваше изтощението, което смълчаваше шумните
й мисли, рутината, която вкарваше ред в света й. Приятно й беше да се измъкне от сянката на Рейем. Сега,
когато беше далече от него, докато тренираше до пълно изтощение, учеше се да разглобява и сглобява
оръжия, да катери стени и да пълзи по покриви, умът й най-сетне се кротна. И в тази тишина тя най-после
чу мелодията на битката. Да се влее в Тавгарад беше като да се включи в танц, започнал преди столетия.
Първата табанска кралица беше пътувала с елитен ескорт от жени воини и цяло ято обучени соколи.
Осланяла се бе на телохранителките си и на хищните птици, на тях и на никой друг. И онези жени се
заели да обучат следващото поколение момичета, а соколът от червен халцедон станал тяхната емблема.
Ето от тази традиция беше станала част Маю, гордееше се сьс себе си и с радост излизаше на полигона
всеки ден, тренираше неуморно под жарко слънце или проливен дъжд.
Същата гордост отнесе и вкъщи за пролетния празник. Рейем й беше липсвал до болка, много повече от
очакваното. Завистта й беше замлъкнала, надвита от успехите, и това открои празнината, останала в
сърцето й от раздялата с брата близнак. И още щом го зърна, тя хукна да го прегърне, благодарна за брат
си, благодарна за командирките си и за кралицата, които най-сетне я бяха освободили от хомота на
завистта.
Маю и Рейем седяха и украсяваха кексчета, а масата тежеше от белите каменни панички, в които майка
им беше подредила букетчета от червени и сини съсънки. Маю разказа на брат си всичко за академията, за
тренировките, за инструкторките си.
- Щом се върна, ще ме изпратят на назначение - каза му тя. - Едва ли скоро ще се прибера пак у дома.
- Браво - каза брат й през смях. - Значи мама и татко ще насочат амбициите си само към мен.
- Това притеснява ли те?
Рейем избърса полепналата по пръстите му пудра захар. Беше войник в един полк и се справяше добре,
но още не се беше отличил с нищо особено.
- Знам, че го заслужаваш - каза той. - Работила си здраво, докато аз лежах на стари лаври и мързелувах.
Но... май ти завиждам мъничко.
Маю се ухили.
- О, я не ми се прави. Ако си готов да опиташ и не те е страх от провал, ще се научиш. Добре е да правиш
неща, в които не си добър.
Думи, за които щеше да съжалява горко. Защото Рейем скоро след това започнал да се старае и да
бележи успехи. Маю не си бе давала сметка колко големи са тези успехи, докато един ден баща й не се
появи в казармите в Тавгарад.
- Брат ти изчезна - каза той. Изглеждаше болнав, кожата му сивееше от тревогите и дългото пътуване. -
Казват, че е дезертирал и може да е мъртъв.
Маю знаеше, че това не е възможно.
- Рейем никога не би направил такова нещо. А и аз щях да разбера, ако... ако го няма.
Минаха месеци, но накрая Маю събра две и две, факти и слухове, и разбра, че брат й - близнакът й,
който не си беше давал зор в полка, докато тя не го беше тласнала към противното - е показал такива
високи бойни умения, че са го мобилизирали в програмата „Желязно сърце“. В Тавгарад бяха чували
слухове за кергудите, но нищо повече. Никой не можеше да потвърди, че съществуват, но историите за
способностите им бяха легендарни, както, и страховитите слухове за трансформацията, през която
преминават, колко мъчителен е самият процес и какво губят в края му. Маю се бе заела да го открие и да
го освободи, когато я повикаха да се яви пред самата кралица Маки.
Маю реши, че са я разкрили и ще я прогонят или екзекутират за дързостта.
Вместо това кралицата й каза:
- Ти си от Нелу, един от по-големите градове. Затова ли не говориш на диалект?
- Майка ми е учителка, Ваше Величество - отвърна Маю. - Държеше да говорим правилно, защото вярваше,
че това ще ни даде предимство в бъдеще.
- В Тавгарад не държат на книжовния език. Там говорят юмруците. Случайно майка ти да те е научила как
се прави реверанс?
Не, но Маю можеше да се научи. Това беше нейната дарба. Обичаше да учи нови неща. И кралицата й
предложи възможност да спаси брат си.
Или в това поне повярва Маю.
Сега, докато седеше в товарния отсек, тя чу в главата си гласа на равкийския цар: „Ти си сестрата на
Рейем Юл-Каат. Той още е жив“. И ако все още имаше шанс брат й да бъде спасен, Маю трябваше да се
възползва от него.
- Къде сме? - попита тя, когато въздушният кораб започна да се спуска повторно. - Това не е дворецът.
- Полигоните край Амрат Йен - каза Тамар. Обърна се към Ери и останалите гришански войници. -
Мястото е открито. Отваряйте си очите на четири.
Права беше. Мракът им осигуряваше известно прикритие, но инстинктите на Маю нашепваха, че поемат
голям риск. Вместо да открие брат си, като нищо можеше да загине.
- Дръж - каза Тамар и даде на Маю колан с ножница и сабя с извито острие.
- Откъде го взе? - попита тя и стегна колана около кръста си.
Изящният ятаган беше традиционното оръжие на Тавгарад, често в комплект с пистолет, и се намираше
трудно, а на гвардейките, заминали за Равка, не бе позволено да го вземат сьс себе си.
- Беше на баща ми - каза Тамар. - Подарък от негова ученичка преди много време. Като приключим, ще ми
го върнеш. Хайде.
- Защо тук? - попита Маю, докато слизаха по дългото мостче към полетата на полигона, същите, където
беше тренирала за гвардейка.
Макар че не ги виждаше в мрака, знаеше, че гришаните на Тамар са заели позиции около храма.
- Не можем да цъфнем пред портите на двореца - каза Тамар. - Моите шпиони са осъществили контакт с
министрите Наг и Зихун. Ще се срещнем с тях в храма на Неяр. Моите съгледвачи предложиха една
плевня навътре в полето, но принцесата настоя да се срещнем в храма.
- Министрите ще подходят с подозрение - каза Ери. - Храмът ще придаде известна тежест на думите ни.
Неяр. Една от Шестте воини, свещените защитници на Шу Хан. Маю познаваше този храм. Малкият
дворец с шестоъгълната си зала й бе напомнил за него. Храмът на Неяр също беше изграден като
шестоъгълник, имаше шест входа, охранявани от изящни гранатови колони, а статуята на Неяр стискаше в
ръце прочутия си меч Нешйенер под покрив, който се отваряше към небето. Именно тук Маю беше
положила клетвата си, когато я приеха в Тавгарад. И пак тук шеше да я наруши и да предаде кралицата си.
Влязоха през източния вход. Министрите ги чакаха с ескорт от войници.
- Обещахте да дойдете сами - каза Тамар.
Министър Наг вирна брадичка.
- Ами вие? Що за наглост? - повиши глас той. - Водите равкийското бойно куче в наш храм?
Всички в шуанското правителство знаеха за двамата кебен, служили първо на Слънчевата светица, а
после и на равкийския цар. Татуировките на Тамар, брадвичките й и късата коса - всичко това я издаваше
от пръв поглед.
, - Тя е наш враг - каза министър Зихун и подчерта думите си, като се изплю на пода, близо до ботушите
на Тамар.
 Тамар не реагира, само присви златистите си очи, и Маю се зачуди защо министрите я предизвикват.
Самата тя не би дръзнала да ядоса Тамар, а по всичко личеше, че и принцесата е на същото мнение.
- Приятели мои - каза Ери сладко и срамежливо, - не вярвам да смятате Тамар Кир-Батаар за заплаха. В
противен случай никога не бихте й говорили така. Защото знаете, че е сърцеломка. И защото тя носи
брадвичките си така, както друга жена би носила бижута. Тя ме спаси с риск за живота си. ' Надявам се да
ме изслушате търпеливо.
- Спасила ви е живота? - разпени се Зихун. - Какво става тук, принцесо? Кралицата трябваше да присъства
на вашата сватба днес. В капан ли сме я изпратили? Обяснете, моля.
- Капанът беше дело на кралицата - каза Тамар.
- Смееш да...
Ери пристъпи крачка напред.
- Ще обясня. Само ме изслушайте. Точно затова Тамар ме ескортира дотук.
„Нямаме никакъв шанс“, помисли си Маю. Ери не притежаваше властното излъчване на Маки, не
внушаваше страх като сестра си.
Министър Наг изсумтя.
- И какво печели предателката от това?
- Възможност да видя два надути пуяка в храм - измърмори под нос Тамар.
- Моля? Какво каза тя? - попита троснато министърът.
Тамар изписа усмивка на лицето си.
- Казах, че се надявам да постигнем мир.
- Моля ви - каза Ери. - Като табанска принцеса ви моля да ме изслушате.
Министрите се спогледаха, после кимнаха едва доловимо. Не можеха да й откажат, но даваха ясно да се
разбере, че няма да променят позицията си.
- Благородни приятели - започна принцесата, като използва официалното обръщение, - моята история е
тъжна,
Ери не говореше като политик. Не, тя разказа историята си със словата на великите поети. Беше като да
слушаш майсторско изпълнение на музикант, сякаш държеше в ръцете си катуур, подръпваше струните в
меланхолична мелодия и всеки куплет разкриваше нова трагедия: хитър заговор за убийството на цар,
неуспешно покушение, сестрино предателство. Да, Ери не притежаваше огъня на Маки. В нея имаше
сладост и мекота, които Маю не харесваше по принцип. Но сега неохотно се сети за легендарните
военачалници, които нарочно отслабвали фланга си, за да примамят врага. Пред очите й физиономиите на
министрите се промениха от надута подозрителност към потрес и неверие, оттам към гняв и накрая към
страх. Зашото ако казаното от Ери беше вярно, нямаха друг избор, Освен да потърсят сметка на Маки.
Маю усети болезнена буца в гърлото си. Собствената й история беше вплетена в думите на Ери, тих
контрапункт, хармонични акорди в пианисимо, които само допълваха основната мелодия, без да
привличат внимание към себе си. Какво беше за нея да носи дрехите на друга жена, да носи короната на
друга жена, да вярва, че се е влюбила в цар, да избира между срамежливото момче, което никога не би
могла да има, и брата, когото кралица Маки й беше отнела.
Историята беше и на Исак. Момче, подарило сърцето си на една измамница и дало живота си за своя
цар. Маю нямаше право да скърби за него. Беше избрала Рейем. Забила бе нож в сърцето на Исак.
Понякога й се искаше да беше уцелила и своето сърце в онзи ден и също да беше умряла. Но тогава кой
шеше да се бори за Рейем? Трябваше да намери брат си, иначе всичко шеше да е било напразно.
Маю свидетелства, щом Ери й даде знак да го направи. Думите бяха безформени в устата й, тромав
войнишки говор след красноречието на принцесата. И все пак беше проява на голяма смелост гвардейка
от Тавгарад да говори срещу своята кралица. После Тамар им показа писмото, изпратено от Маки, а Маю
обясни за кодираното съобщение, което се съдържаше в него.
Министрите се отделиха настрани да се консултират помежду си, а Маю, Тамар и принцесата останаха
да чакат. Решението на министрите, думите, които щяха да изрекат всеки момент, щяха да определят
бъдещите им действия.
Наг и Зихун се обърнаха бавно към тях. Сведоха глави и коленичиха пред принцесата.
- Провалихме се пред вас, не ви опазихме от коварството на сестра ви.
- О, не, аз би трябвало да ви моля за прошка - каза Ери. - Изложих ви на риск, като ви споделих тази
информация. Сега всички ни грози опасност.
- Може да оправите това - каза Тамар. - Кралица Маки всеки момент ще се върне в столицата, ако вече не е
кацнала. Заведете Ери в двореца и я поставете под своя защита.
- Ще го направим - каза Зихун и двамата се изправиха. - Разбира се, че ще го направим. Само ви молим да
проявите милост към нас, когато станете кралица.
- Не искам короната - каза Ери. - Искам само справедливост и мир.
„Това би трябвало да ме успокои“, помисли си Маю. Винаги бе смятала принцесата за безполезна жена,
която не умее да се бие, която обича да пие чай, да свири и да мечтае за обикновен живот. Смятала бе чара
и нежността на Ери за недостатъци. Но сега започваше да се пита възможно ли бе Ери винаги да е била
дипломат, да е използвала дворцовия етикет и усмивките си като свои оръжия, докато Маки е боравела
сьс сопите на властта и подлите заговори? И от кой вид кралица имаше нужда Шу Хан?
За следващата стъпка красноречието нямаше да е достатъчно. В много отношения дворецът беше най-
опасното място за тях. Щяха да са заобиколени от дворцовата стража, от Тавгарад, от шпионите на Маки.
Но именно там трябваше да заявят и отстоят позицията си. Не стигаше просто да говорят с министрите.
Трябваше да се потърси сметка публично, а заплахата срещу принцесата можеше да изчезне само по един
начин - когато всички научат, че се е върнала в Шу Хан. Тогава Маки не би могла да предприеме действия
срещу нея тайно.
- Трябва да дойдете в двореца през нощта - каза министър Наг. - Под прикритието на мрака.
- Да - съгласи се Ери. - Чакайте ни пред градинската порта след два часа.
Министрите отново се заклеха многословно във вярност, после си тръгнаха. Но Тамар и Ери май не
бързаха да поемат към двореца.
- Няма да ходим тази нощ, нали? - попита Маю.
Ери поклати глава.
- Няма да отидем в двореца тайно и посред нощ като някакви престъпници.
- Не вярвате, че министрите ще ни помогнат?
Тамар сви рамене.
- Зихун и Наг ми се сториха достатъчно искрени и убедени в правотата ни, но защитата на политици не
стига да опазим принцесата.
С това Маю беше съгласна. Писнало й бе да разчита, че висшестоящите - царе, кралици и командири -
имат честта да удържат на думата си.
- А ако Маки вече ни чака, когато пристигнем?
Тамар се усмихна хищно.
- Точно на това разчитаме.
Зазори се, после и утрото напредна, а те все така стояха на място и чакаха хората да налазят пазара,
разположил сергиите си около храма и полигона край него. Шуанският въздушен кораб и гришаните
отдавна си бяха тръгнали.
Ери се преоблече в нова копринена рокля, а когато се върна, Тамар и връчи пакет, увит в ленена кърпа.
- У теб е - каза Ери, без да крие облекчението си.
Тамар разви пакета.
- Катуур? - попита Маю с високо вдигнати вежди. - Надявах се да е някакво оръжие.
- Оръжие е - натърти Ери. - Красотата винаги е оръжие.
Тамар се изсмя.
- Звучиш досущ като Зоя.
На Ери това сравнение май не й хареса.
- Твоята Зоя е шумна и надута като сестра ми. Не, катуурът е нещо много повече.
- Готова ли си? - попита Тамар. - Започнем ли, няма да има връщане назад.
Ери погали струните на катуура. Мълчеше и настройваше инструмента, тоновете на нежен акорд
увиснаха във въздуха и се разсипаха бавно.
- Никога не съм била по-уплашена - каза накрая. - Смятах, че ще е като сценична треска преди
изпълнение, с която знам как да се справя. Но става въпрос за нещо друго, нали?
- Да - кимна Тамар. - Това е съвсем истинско.
На Маю й идеше да се разкрещи. Какво - смятаха да тръгнат към двореца пешком, на открито, посред
бял ден? Защо Тамар позволяваше на принцесата да направи нещо толкова глупаво? Изобщо нямаше да
стигнат до двореца. Кралица Маки шеше да прати убиец да им види сметката още преди да са стъпили на
градските улици. Но Маю беше войник, а войниците следват заповеди.
- Никога не съм искала да бъда героиня от приказка - каза Ери, свела поглед към леко извития гриф на
катуура. - Исках само да пея за героизма на други хора. Един герой би мислил за риска да подпали война,
за живота на хиляди хора, който е заложен на карта, за жените, които изгоряха по заповед на една
себична кралица. А за какво мисля аз? За собствената си кожа, уви.
Тамар потупа брадвичките си.
- Това означава, че искаш да оцелееш, принцесо, нищо повече. Не е повод за срам.
Ери нагласи пръсти върху струните.
- Добре тогава. Да започваме.
Слезе по стъпалата пред храма и продължи между сергиите. Хората моментално зарязаха пазарлъците и
покупките, стояха и се дивяха на Ери Кир-Табан, Небесната щерка, върнала се при тях. Маю знаете, че
принцесата и преди е свирила пред храма, но сега не би трябвало да е тук, а в Равка, за сватбата си с
равкийския цар.
Принцесата вървете с бавна стъпка през пазара в зелената си коприна, с прибрана назад коса и
хризантема зад лявото ухо. Свиреше, а хората я следваха, водеха за ръка децата си, пляскаха и танцуваха.
Ери неслучайно беше избрала тази песен -“Девата на цветята“. „Тя е слънцето, а пролетта се завърна. "
Навлязоха в града, хората излизаха от домовете си със звънчета и тъпани, включваха се в свирнята.
Хвърляха цветя пред краката на Ери.
- Те наистина я обичат - прошепна с удивление Тамар.
- Чухме, че си отишла да се срещнеш с варварите! - извика някой.
- Мислехме, че ще се венчаеш за Белязания цар!
- А сега виждате, че съм тук, при вас, невенчана и щастлива - отвърна Ери и хората се развикаха доволно.
Продължиха по моста и Ери подхвана нова песен, родолюбива и вдъхновяваща, шуански боен химн.
Песен за битки.
Кралица Маки ги чакаше в двореца, на широкия балкон, който гледаше към реката.
- Сестро! - извика тя с разперени ръце. - Каква поява само! Типично в твой стил.
Само внимателният наблюдател би видял как се оголиха за миг зъбите на кралицата, как погледът й
отскочи към Маю, преди да се върне отново на Ери.
- Не се ли радваме, че сестра ни се е завърнала? - извика Маки към множеството и в отговор хората
викнаха ентусиазирано. - Не сме ли благодарни, че е жива и здрава? Нека празнуваме днес!
 Маки плесна с ръце и площадът се напълни с дворцова прислуга, която раздаваше кексчета със стафиди
и кесийки със златни монети. Маю гледаше втренчено чупливата усмивка на кралицата, щедро
разперените й ръце.
„Тя иска хората да я обичат - осъзна Маю. - Точно като мен. Не разбира защо предпочитат сестра й, щом
тя е по-умната, по-силната, по-хубавата. Ще си блъска главата над тази загадка, докато е жива, убедена, че
има някаква тайна, която може да разкрие с достатъчно упорство, ще подкупва поданиците си с пари и
сладкиши като знак за своята щедрост. “
Кралица Маки се беше опитала да убие Ери два пъти, защото не е искала вечно да. живее в нейната
сянка. Беше завистлива като повечето сестри, но за разлика от тях не обичаше сестра си.
Веднага щом влязоха в двореца, ги обградиха стражи. Министър Юруей, лекарят на кралицата, пристъпи
да ги поздрави.
- Добре ли се чувствате, принцесо? Трябва да ви прегледаме и да ви предпишем подходящия тоник, който
да ви върне силите след толкова дълго пътуване.
- Благодаря ви, министър Юруей. Чувствам се отлично. Нашите равкийски приятели се грижиха добре за
мен.
- Къде са другите гвардейки от ескорта ви?
- Ще дам тези отговори на сестра си - спокойно отговори Ери.
- Тя ще ви приеме в залата за аудиенции.
Министърка Зихун се изкашля.
- Боя се, че залата за аудиенции е в ремонт. Може ли да предложа вместо това Двора с беседката?
- Но аз бях в залата преди малко - възрази Юруей.
- Стана наводнение.
- Наводнение?
- Малко наводнение. Един от фонтаните протече - обясни министър Наг. - Работниците още са в залата.
Маю скри облекчението си. Може би Наг и Зихун са били искрени в обещанията си пред Ери. Или
тълпите, стекли се да посрещнат Ери по улиците на града, са затвърдили решението им. Нямаше
значение. Бяха свършили своето. Ери и Тамар трябваше да говорят с кралицата насаме, а не пред очите на
министрите й, нито на място, където тя да ги гледа отвисоко, облечена с властта на табанските кралици,
управлявали страната през последните хиляда години.
- Разбирам - измърмори министър Юруей. Нямаше какво друго да каже.
Дворът с беседката беше издържан в меки оттенъци на бялото и златистото, като отблясъците на
слънчеви лъчи по облак на смрачаване. Цветовете отиваха на Ери, смекчаваха ъгловатите й черти. Слуги
се притекоха сьс стъклени кани вино и вода и поднос с нарязани на половинки сливи, но бързо се
пръснаха, щом вратите се отвориха сьс замах и Маки влезе, следвана плътно от своите гвардейки.
- Смееш да ме повикаш при себе си, сякаш съм някое слугинче?
Ери само се усмихна. Стана и се поклони дълбоко.
- Прости ми, ако съм те засегнала, сестро. Залата за аудиенции явно е наводнена, а ми се стори най-добре
да говорим на четири очи.
- Късно е за това - сопна се Маки. - Трябваше да дойдеш при мен с тревогите си, а не да заговорничиш с
онзи варварски цар. Не да се срещаш тайно с министрите ми и да им разказваш абсурдни историйки за
покушение, поезия и секретни лаборатории. Ще се срещнем в залата на съвета, там ще изслушам
свидетелските ти показания и ще реша какво
да правя с теб.
- Не мога - каза Ери. - Не бих излъгала дори заради теб, най-небесната от сестрите ми.
- Нямаш доказателства.
- Аз съм доказателството - каза Маю и се засрами от потреперващия си глас. - От мен бе поискано да убия
цар, за да спася брат си.
- И за това няма доказателство. Аз виждам само едно момиче, което изглежда в добро здраве, докато
сестрите й от Тавгарад са загинали мистериозно.
- Имаме писмото ти - меко каза Ери. - То е трябвало да изгори заедно с мен, нали? Досега имах известни
съмнения, но... Изписано е на лицето ти, Маки. Помня това изражение от детството ни, когато мама те
хващаше, че си направила нещо, което не бива.
Маки вирна брадичка.
- Какво искаш?
- Да спазиш договора, който подписа с равкийците, и да ги финансираш от нашата хазна. Да се откажеш от
плановете си за завоевания. И да прекратиш програмата за кергуд.
- Без да признавам, че нещо от думите ти отговаря на истината, бих могла да се придържам към договора
засега. Условията му са приемливи за нас.
- А след това ще закриеш лабораториите.
Маки махна изящно, сякаш да прогони досадна муха.
- Глупости. Програмата, за която говориш, не съществува. Несъстоятелни слухове и вражеска пропаганда.
Или нечие развинтено въображение.
- Виждала съм кергуди с очите си - каза Тамар. - Определено не бяха плод на въображението ми.
Маки вирна брадичка още по-високо.
- Запознах се с близнака ти в Ос Олта. И той като теб е нахален и невъзпитан.
- Ще ни заведете в лабораториите - каза Маю.
Писнало й беше от тази словесна престрелка. Искаше да види брат си.
- Ти сериозно ли си позволяваш да ми диктуваш условия в собствения ми дворец, Ери? Явно сериозно си
 надценила влиянието на Зихун и Наг.
Ери поклати глава.
- Не съм планирала да използвам влиянието им.
Стоеше пред една позлатена маса. Сега мина от другата й
страна и се наведе да помирише цветята във вазата, която беше оставила там. Прекрасни рози с коралов
цвят, сякаш поръсен сьс злато.
Лицето на кралицата пребледня.
- Красиви са, нали? Ярки като пламък, но уханието им е слабо. Красотата им е само на повърхността.
Самата аз предпочитам трендафилите. Но тези рози са много редки.
- Откъснала си ги от градината на баба - прошепна едва чуто кралица Маки.
- Тя ми ги набра. Жената обича добре разказаните истории.
Сега Маю съобрази къде е кацнал въздушният кораб онази нощ, обясни си и уханието на рози, което
беше надушила. Тамар и Ери бяха навестили бабата на принцесата. Лейти Кир-Табан, Небесната щерка,
все още се смяташе за табанска кралица. Беше предала короната на дъщеря си, когато сметна, че се е
уморила от царуването и е време да се наслади на старостта. А когато дъщеря й почина, Лейти бе дала
благословията си на нейната избраница - Маки. Но Лейти можеше да оттегли благословията си по всяко
време. Розите, цветята, които Мак беше сметнала за евтина проява на сантименталност, растяха само и
единствено в градината на старата кралица.
- Нашата баба трябва да внимава в градината си - каза Маки. - Злополуки се случват навсякъде.
- Зная - каза Ери. - Затова оставихме цял взвод гришански войници, които да подсилят личната й охрана от
гвардейки.
- Каква проява на загриженост от твоя страна.
- Не й казах всичко - добави Ери. - Но това лесно може да се промени. Или ще ни заведеш в лабораториите,
Маки, или ще кажа всичко на баба.
- Ще си помисля - каза кралицата, после се завъртя на пета и си тръгна.
- Дали захапа въдицата, как мислиш? - попита Тамар, след като кралицата и гвардейките й излязоха.
Ери извади една роза от букета и я втъкна малко по- встрани.
- Да. В природата й е.
Маю погледна розите, после през прозореца към слънчевото зимно небе и градините на двореца. Силно
се надяваше Ери да е права.
„Ще те намеря, Рейем - закле се мълчаливо тя. - Ще те намеря. “
 20
ЗОЯ

Стояха на езерния бряг до Малкия дворец и гледаха как тялото на Давид гори.
Огнетворци подпалиха кладата. Вихротворци пазеха пламъците от студа и влагата. Когато настъпеше
моментът, дурасти щяха да направят тухла от пепелта на Давид. Такъв беше ритуалът, правилният начин
да изпратиш скъп покойник. Когато имаше тяло. Когато имаше време. Уви, мнозина бяха останали по
бойните полета, други бяха угаснали в затвори и лаборатории далече от своите, които да се погрижат за
тленните им останки, да кажат по някоя дума на обич и признателност.
„Кой ли ще произнесе моето заупокойно слово? “ питаше се Зоя. Николай? Или Женя? И какво ще
кажат? „Тя беше непоносима и суетна, кисела и отровна като кучешко грозде. Беше смела. “ И толкоз.
Зоя гледаше как пламъците се протягат към нощното небе, как танцуват весело, напук на тъжния повод,
а светликът им се отразява във водата на езерото. Обикновени войници се бяха събрали на брега да
отдадат почит заедно с
гришаните, мъже от дворцовата стража, също и нолники - специалните части, които не се числяха нито към
Първа армия, нито към Гриша, сплотили се бяха чрез тежък труд рамо до рамо, солидарността им бе
родена от новите технологии и Малката наука, устремени към бъдеше, което Николай виждаше в мечтите
си и което трябваше да се роди от гениалния ум на Давид.
Бъдеше, което Зоя трябваше да съхрани. Да обезпечи и занапред - незнайно как - превъоръжаването на
армиите, да избере кой сред материалките ще заеме мястото на Давид в Триумвирата. Тя беше генерал.
Беше войник. Беше неин дълг и тя шеше да се справи, но в момента... В момента не можеше да мисли, нито
да намери онова усамотено кътче в главата си, бункера, където оцеляваше от най-силните взривове и
бури.
„Не можеш да спасиш всички. “
Да, Юрис беше вечен, да, неговото драконово око сигурно разбираше, че една смърт е без значение на
фона на безмерното време. Но Зоя не можеше да полети с дракона, не можеше да избяга. Никога не се
беше чувствала така смъртна, толкова нищожна.
- Остани с мен - беше и прошепнала Женя. - Стой до мен.
И Зоя стоеше тук сега, на езерния бряг, където всички те се бяха обучавали заедно, близо до родното
училище, и стискаше ръцете й. Николай стоеше от другата страна на Женя и я прегръщаше през раменете,
сякаш така щяха да я опазят от скръбта, след като не успяха да я опазят от загубата.
Зоя усещаше тялото на приятелката си, облечено в тежък червен кафтан. Гриша нямаха цвят за траур.
Твърде често се сблъскваха сьс загубата на близки.
Женя трепереше цялата, уж се облягаше на Зоя, а в същото време изглеждаше лека като перце, сякаш
готова да литне ведно с искрите от кладата. Но тежестта на скръбта й лепнеше по Зоя плътна и гъста като
подгизнал шинел, дърпаше я надолу, краката, ръцете. Идеше й да се отърси от лепка-
вата тежест, но драконът не позволяваше, не й даваше да се спаси от болката.
- Не мога да го направя - прошепна Женя.
Лицето й беше подуто от плач. Червената коса се спускаше на безжизнени кичури по гърба й.
- Не е нужно да правиш нищо - каза Зоя. - Достатъчно е да си тук. Да останеш на крака.
- Дори това не мога да направя.
- Тук съм. Облегни се на мен, ще те държа.
Само дето не знаеше как. Самата тя се разпадаше. Корабът й се беше разбил непоправимо в скалите.
"Достатъчно силна си да оцелееш след падането. " Юрис грешеше. Но Зоя дължеше това на Женя, това и
много повече.
- Николай - каза Зоя, - не мисля, че тя е в състояние да говори.
Николай кимна. Плъзна поглед по множеството, събрало се в мрака, лицата на хората бяха осветени от
кладата.
- Аз и Давид си говорехме с числа - започна той. - И разговорите ни се превръщаха в чертежи на поредното
изобретение. Не мога да кажа, че го разбирах.
Зоя беше очаквала да чуе насърчителните думи на цар, който вдъхва кураж на хората си. Нищо подобно.
Гласът му беше уморен и искрен до болка. Говореше като обикновен човек, който скърби за загубата на
приятел.
- Не съм достатъчно умен, за да го разбирам, да вървя в крак с неговия гений - продължи Николай. - Но
уважавах дълбоко интелекта му и решимостта му да използва дарбите си по най-добрия начин. Разчитах
на него да намери отговорите, които ми убягваха, да ми освети път, когато се чувствах изгубен. Давид
виждаше неща, за които всички други оставаха слепи. Провиждаше тайнствата от другата страна на
света. И знам, че сега е там и ще реши всички загадки. - Бегла усмивка прекоси лицето му. - Представям
си го в огромна библиотека, потънал в работа, навел глава над поредния проблем, за да превърне
неизвестното в известно. Когато вляза в лабораторията или се събудя посред нощ с нова идея, Давид ще
ми липсва... - Гласът му се пречупи. - Вече ми липсва. Нека светците го приветстват на един по-светъл
бряг.
- Нека светците го приветстват - отвърна шепнешком множеството.
Само дето Давид не вярваше в светци. Той вярваше в Малката наука. Вярваше в свят, стъпил върху факти
и логика.
" А ти в какво вярваш? “, запита се Зоя. Нямаше отговор на този въпрос. Вярваше в Равка, в своя цар,
вярваше, че има шанс да участва в нещо по-голямо и по-добро от самата себе си. Но може би не
заслужаваше всичко това.
Вече всички гледаха Женя. Тя беше съпругата на Давид, беше най-близката му приятелка. Очакваше се
да каже няколко думи за покойника.
Женя изправи гръб, вдигна брадичка.
- Обичах го - каза тя. Тялото й продължаваше да трепери, сякаш е било разкъсано и после съшито набързо.
- Аз го обичах и той ме обичаше. Когато бях... когато никой не можеше да стигне до мен... той ме видя.
Той... - Женя зарови лице в рамото на Зоя и заплака отново. - Аз го обичах и той ме обичаше.
Нима имаше по-голям дар от този? И по-рядка находка?
- Знам - каза Зоя. - Той те обичаше повече от всичко на света.
Окото на дракона се беше отворило и Зоя усети тази любов, усети немислимия мащаб на загубата, която
Женя беше понесла. Беше непоносимо най-вече зашото Зоя с нищо не можеше да отнеме от болката на
другата жена.
- Ти им кажи, Зоя. Аз не мога... не мога.
Женя изглеждаше крехка, чуплива, свила се в себе си, като подранило кокиче, което се крие от зимата.
Какво би могла да й каже Зоя? Не нея и на другите? Как да им вдъхне надежда, каквато не усещаше?
„Това прави любовта. “ Майка й все така казваше. Когато килерът се опразнеше, когато съпругът и не
можеше да си намери работа, когато ръцете й се разраняха от чуждото пране. „Това прави любовта. “
До ден днешен Зоя виждаше ясно Сабина, ръцете й, червени от силния домашен сапун, красивото и
лице, насечено от бръчки, сякаш ръката на скулптора, изваял красотата й, е трепнала внезапно и е отнела
твърде много под очите и в крайчетата на устата. „Не можеш да си представиш колко беше красив -
казваше горчиво Сабина, загледана в бащата на Зоя. - Майка ми ме предупреди да не се женя за сулиец, че
двамата с баща ми ще ни обърнат гръб. Но аз пет пари не давах. Бях влюбена. Срещахме се вечер, под
луната. Братята му свиреха, ние танцувахме. Мислех, че любовта ще е нашата броня, крилете, с които да
полетим, щит срещу света. “ А после се засмиваше, звук като от кости, дрънчащи в чашката на ясновидка,
които показват единствено нещастия. Сабина разперваше напуканите си ръце да обхване с жест бедния
им дом, студената печка, купчините чуждо пране, пръстения под. „Ето го нашия щит. Това прави любовта.
“ А бащата на Зоя мълчеше.
Зоя беше виждала сулийските си чичовци само веднъж. Те бяха пристигнали късно вечерта, след
мръкване, защото майка й беше настояла така. По това време Сабина вече си беше легнала и каза на Зоя
да не излиза от стаята, но веднага щом майка й заспа, малкото момиче се изниза да види непознатите
мъже с техните черни коси и черни очи, веждите им, гъсти и тъмни като нейните. Хем приличаха на баща
й, хем не приличаха. Смуглата им кожа грееше от вътрешен огън. Раменете им бяха изправени, главите -
вдигнати високо. В сравнение с тях бащата на Зоя приличаше на старец, макар да беше най-малкият от
братята.
- Ела с нас - казал бе чичо й Дей. - Сега. Още тази нощ. Преди вещицата да се е събудила.
- Не говори така за жена ми.
- Добре. Значи, преди да се е събудила любящата ти съпруга и да ти е дръпнала юздите. Ще умреш тук,
Сум. Вече си
на умирачка, като гледам.
- Добре съм.
- Не сме родени да живеем с тях, заключени в къщите им, вехнещи под покривите им. Ти си роден за
звездите и широкото небе. Роден си да бъдеш свободен.
Имам дете. Не мога просто да...
- Майката е развален плод и дъщерята ще порасне кисела. Вече виждам тъгата, която я обгръща като плащ.
- Млъкни, Дей. Зоя е с добро сърце и ще порасне силна и красива. Каквато можеше да е и майка й. В друг
живот. С друг съпруг.
- Тогава вземи и детето. Спаси го от това място.
"Да. Отведи ме оттук“, помисли си Зоя и веднага затисна с ръце устата си, сякаш е изрекла думите на
глас и така е пуснала някакво проклятие на белия свят. Заля я вина, задави я, насълзи очите й. Тя обичаше
майка си. Обичаше я. Наистина. И не искаше нищо лошо да й се случи. Не искаше да я оставя сам-самичка.
Промъкна се в леглото, гушна се до Сабина и плака, докато не заспа. А после сънува, че се вози на
сулийски фургон. На сутринта се събуди объркана и смутена, защото още усещаше миризмата на сено и
коне и още чуваше смеха и бърборенето на сестри, които нямаше.
Повече не видя чичовците си.
„Това прави любовта. “
Любовта беше големият унищожител. Оставяше след себе си скърбящи, вдовици, бедност и нещастие.
Мъката и любовта бяха едно и също нещо. Мъката беше сянката, която изчезналата любов оставяше след
себе си.
„Твърде дълго живях в тази сянка“, помисли си Зоя, загледана в езерния бряг, във войниците, изгърбени
срещу студа, които чакаха някой да каже нещо.
- Моля те - прошепна Женя.
Зоя потърси в сърцето си думи на надежда и сила. Но разполагаше единствено с истината.
- Преди... - Гласът й тежеше от неизплакани сълзи, звучеше ужасно и грозно. - Преди вярвах, че всички
войници са еднакви. Че трябва да бъдат еднакви и че самата аз трябва да стана такъв войник. Безпощаден
и неумолим, Прекланях се пред олтара на силата - бурята, сърцеломския удар, Сеч. Когато ме избраха в
Триумвирата, аз... - Заля я чувство на дълбок срам, но тя стисна зъби и продължи: - Аз негодувах срещу
другите двама, с които ме принуждаваха да работя, да ръководя. Защото аз бях най-силната и най-
опасната и си мислех, че най-добре знам как стават тези неща. - Спомените я затиснаха, спомени за
 дългите нощи на спорове с Женя и Давид. Кога караниците им се бяха превърнали в ползотворни
дискусии? - Е, оказа се, че, не съм знаела нищо. Давид не се опитваше да ме научи колко сила има в
мълчанието, но го направи така или иначе. Женя нито веднъж не ми каза, че трябва да съм по-добра, но
всеки ден ми показваше нагледно какво може да постигне добротата. Давид не беше... С него се
общуваше трудно. Той не разказваше вицове, усмихваше се рядко, не угаждаше никому. Мразеше
празните приказки, а по някога потъваше толкова надълбоко в работата си, че забравяше да се храни, да
спи. Правеше изключение единствено за Женя. Погледнеше ли я, за всички присъстващи ставаше ясно, че
в нея е открил съвършеното уравнение. - Сви рамене, защото собствените й сметки никога не излизаха. -
Давид беше различен войник. Неговата сила идваше от гениалността му, да, но също от мълчанието му,
от умението му да изслушва, от вярата, че всеки проблем има решение. Днес навсякъде в Ос Олта има
погребения. Хората скърбят. Изправени сме пред ново, страховито предизвикателство, нов вид враг и нов
вид война, но точно както скърбим заедно, заедно ще се изправим пред новия враг.. Ще се бием, както
скърбим, рамо до рамо. Ще потеглим към фронта като войници и ще се опитаме да бъдем войници като
Давид - да ни тласкат не гняв и жажда за отмъщение, а желанието да научим нови неща, да се справим
по-добре. Давид Костик се връща при съзиданието в сърцето на света. Винаги ще бъде с нас.
Повечето войници не знаеха традиционния отговор, но гришаните го знаеха.
- И всички ще се върнем там като него.
Имаше известна утеха в тези прошепнати думи. Можеше ли да е войник като Давид? Това Зоя не знаеше.
Боеше се от предстоящото, от онова, което шеше да последва, след като краткият миг на покой отмине,
след като пепелта на Давид бъде събрана и вградена в белите стени около дворцовите градини. До
неговата тухличка щяха да оставят празно място за тухличката на Женя. Хиляди тела, хиляди тухли,
хиляди призраци на гришани, които стояха на пост през поколенията. И за какво?
фйерданите ги бяха изтласкали на непозната територия. Зоя знаеше, че от другата страна на скръбта я
чака гняв и когато той се отприщи, само светците знаеха какво ще направи тя.
- Трябва да отида при него - прошепна Женя. - За последно.
Извадила бе тетрадка от джоба си и я държеше отворена. В първия миг Зоя не разбра какво гледа. После
разчете няколко думи, написани с дребния почерк на Давид. „Идеи за комплименти: коса (цвят, текстура),
усмивка (причини и ефект), таланти (бродерия, отвари, усет за стил - да проуча по-подробно „стил"), зъби?
размер на стъпалата? “
- Дневникът му - каза Зоя.
Тетрадката, в която Давид си беше записвал идеи как да направи Женя щастлива.
Женя погледна към езерото.
- Трябва да пресека.
Зоя би могла да повика някого от вълнотворците, но драконът й беше подръка, а и искаше тя да направи
това за Женя. Вдигна ръце над главата си, после бавно събра длани. „Нима не сме всички неща? Стига
науката да е достатъчно малка. “ Не и бе останало време да упражнява дарбите си, нито да оформи силата,
която Юрис й беше подарил с це- наша на живота си. Но уменията й на Вихротворка се родееха с уменията
на вълнотворците. „Трябва да й дам това. “ Драконът настояваше. Той, както и собственото й скърбящо
сърце.
Лед се появи по повърхността на езерото, блестяща бяла пътека, която се разгъваше пред Женя като
килим, от брега към кладата на Давид. Женя застана пред пламъците, червената и коса грееше като
перата на жар-птица. Тя затвори тетрадката и я целуна.
- За да си спомниш, когато се срещнем в следващия свят - тихо каза тя и метна тетрадката в огъня.
Зоя не би трябвало да чуе тихите й думи от това разстояние. Не искаше да се натрапва на нещо толкова
интимно и болезнено. Но виждаше с очите на дракона и чуваше с ушите му. За всеки изгубен живот, който
Зоя беше оплаквала, драконът беше оплакал хиляда.
„Как? Как да оцелееш в свят, който не спира да граби? “
Драконът не й отговори, само пламъците припукваха. Звездите мълчаха студено, ярки, красиви и
безразлични.

След като церемонията свърши, Зоя предложи на Женя да я изпрати до стаите й, но тя отказа.
- Не искам да оставам сама. Ти при царя ли отиваш?
- Да, но...
- Не искам да оставам сама - повтори Женя.
- Леони и Надя ще са там.
- Зная. Но фйерданите няма да ни чакат, докато оплакваме мъртвите. Трябва да изберем представител на
материалките в Триумвирата.
- Имаме време.
Призраци бродеха в очите на Женя.
- Дали? Постоянно ми е пред очите как го измъкнаха изпод отломките. Още беше с дрехите за сватбата и...
и стискаше писалка в ръка. Пръстите му... - Женя вдигна ръка и докосна с пръсти устните си. Очите й се
напълниха със сълзи за пореден път. - Върховете на пръстите му бяха изцапани с мастило.
Зоя не беше там. Върнала се бе в Ос Олта твърде късно, за да помогне, да се бие.
- Ако не се чувстваш готова да...
Женя изтри сълзите.
 - Аз съм член на Триумвирата, а не само скърбяща вдовица. Трябва да бъда там. Не мога да остана сама с
мислите си.
Това поне Зоя го разбираше.
Всички се събраха в нейната дневна, около масата, където се бяха събирали опричниците на
Тъмнейший, а после и стражите на Алина. Покоите на царя не бяха пострадали, но коридорите около тях
още не бяха разчистени от отломките.
Толя наметна шал около раменете на Женя и я сложи да седне близо до напалената камина, а Зоя
крачеше из стаята и се чудеше какво предстои. Надя и Леони бяха донесли купчина папки, вероятно
чертежи и документация на ракетите, върху които работеха. Адрик също беше дошъл. Зоя се питаше дали
Николай няма да я понижи и да предаде командването на Адрик, малкия брат на Надя. Може би точно
така трябваше да постъпи.
- Простете за закъснението - каза Николай, когато най- сетне влезе в стаята. - Трудно наваксвам с
кореспонденцията, откакто... Така. - Наля чаша чай и я занесе на Женя. - Гладна ли си?
Тя поклати глава.
Николай си придърпа стол, за да седне до нея. Мълчанието се проточи.
Накрая царят въздъхна.
- Дори не знам откъде да започна.
През последните два дни из цялата столица имаше погребения, веднага след като непосредствената
опасност премина и стана възможно да открият и разпознаят телата - някои обгорени, други затрупани.
Царят бе присъствал на немалко от тях, обикаляше църквите, където хората мълвяха молитви към
светците, помагаше при преместването на семейства от опасните квартали на града. Зоя почти не го беше
виждала, откакто се върна в столицата, и толкова по- добре. Да се изправи пред него означаваше да
погледне в очите собствения си провал. Затова се зарови в работа, опита се да въведе някакъв ред след
хаоса на бомбардировките, изработи нови протоколи за затъмнения из цялата страна, написа официална
протестна нота до правителството на Фйерда, работи рамо до рамо с гришаните в долния град, включи се в
спасителните дейности и разчистването. Гледаше постоянно да е заета с нещо.
Но нищо не я беше подготвило за тежката тишина на погребението, нито за срещата сега, когато
трябваше да направят анализ на загубите и щетите. Никой не искаше да се заеме с тези сметки.
- Кои са били другите им мишени? - попита Толя.
По-добре да говорят за война, отколкото за лични загуби.
- Най-тежко са ударили Полизная - каза Николай. - Изгубили сме повече от половината летала и почти
всички въздушни кораби. Запасите ни от титан са унищожени.
Съобщи им новините спокойно, като човек, който говори за лошото време. Но Зоя го познаваше добре.
Знаеше какво вижда в очите му, макар да го виждаше за пръв път. Поражение.
- Целият запас? - попита Надя. - Още не сме започнали работа по корпусите на ракетите.
- Ще трябва да използваме друг метал.
Но дори Зоя знаеше какво означава това. Ракетите щяха да са твърде тежки, за да ги използват от
безопасно разстояние, и вихротворците трудно щяха да ги насочват.
- Ос Кърво ще е следващата мишена на Фйерда - каза тя, защото някой трябваше да го каже.
- Изпратихме заповеди за затъмнение - каза Николай и само я забърса с поглед. Почти не я беше
поглеждал в очите, откакто Зоя се върна. - Мисля обаче, че Фйерда няма да нападне веднага.
Бомбардировките имаха за цел да сплашат Запада и тамошният нобилитет да обяви подкрепата си за
Вадик Демидов. Подобна стратегия използва Тъмнейший в гражданската война.
- А сега ме надхитри отново.
Думите на Зоя прозвучаха примирено, гневно може би. Но в тона й не се промъкна нищо от болката в
сърцето, от онова глождещо чувство, което й отнемаше съня, което я ядеше денем и нощем. Гневът беше
лесна работа. Дори сьс скръбта можеше да се справи. Но срамът? „Аз съм виновна, че Тъмнейший избяга. “
Каквото и да направеше той оттук насетне, всички хора, които наранеше - щяха да тежат на нейната
съвест.
- Аз се съгласих да го изведем от двореца - каза Николай. - Тъмнейший не за пръв път ни изненадва, но
нека не забравяме, че в плановете му винаги има дефект.
Досега. Този път плановете му можеха да се увенчаят с категоричен и дългосрочен успех. А ако бяха
намерили начин да се спогодят с него, да го привлекат на своя страна? Може би фйерданите не биха
дръзнали да ударят, ако знаеха, че Тъмнейший се е завърнал. Но би ли могла Женя да работи рамо до рамо
с човека, оставил я в ръцете на един изнасилвач? Би ли могла Зоя да обсъжда стратегии с човека, убил
леля й?
- Какво ще направи той според вас? - попита Леони.
Седеше до Адрик. На погребението също бяха заедно.
Често се случваше гришани под прикритие да се влюбят по време на мисия, но романсите рядко
продължаваха и след това, след като тръпката на опасността преминеше и агентите се върнеха у дома. Но
Адрик и Леони, изглежда, правеха изключение, макар че как се търпяха един друг си оставаше загадка. А
може би вечният песимист и слънчевата оптимистка си бяха паснали по най-добрия начин.
Николай се облегна назад на стола си.
- Тъмнейший има вкус към спектаклите, също като мен. Убеден съм, че ще дирижира завръщането си сьс
замах и пред възможно най-голяма публика.
- Сестра ми има шпиони и информатори из цяла Равка - каза Толя. - Ще им заръчаме да се оглеждат за
новодошли и странници.
- Поне Тамар е добре - каза Николай.
 Надя пребледня под луничките си, но каза само:
- Слава на светците.
Бяха получили съобщение от Тамар и знаеха, че под давлението на Ери съветът на шуанската кралица се
е съгласил да ратифицира и спази новоподписания договор за съюзничество. Сега оставаше да Следят
ситуацията отблизо и да разтурят някак секретната програма за създаване на кергуди.
- Ще предупредим войските си по северната граница да си отварят очите за евентуална поява на
Беззвездния - каза Николай. - Не искам той да премине границата.
- Мислиш ли, че Тъмнейший може да обедини силите си с фйерданите? - попита Надя.
- Не е изключено - каза Толя. - И преди е правил такива неща.
Надя се засмя горчиво.
- Направо не знам на кого да стискам палци.
Зоя си мислеше за същото. Ако повече фйердани почитаха равкийски светци, това би породило
симпатия към Равка и потенциално би засилило негодуванието срещу войнолюбивите амбиции на
фйерданското правителство. Същата тази вяра, уви, подготвяше почвата за Тъмнейший на фйерданска
територия.
Толя скръсти масивните си ръце.
- Аппарат активно проповядваше срещу канонизирането на Тъмнейший, фйерданите ще трябва да скъсат с
попа, ако искат да привлекат Тъмнейший на своя страна.
- Дали? - каза Николай. - Аппарат оцелява. Винаги. Ако реши, че Тъмнейший може да се превърне в ценен
актив, като нищо ще получи внезапно просветление. А да се завърнеш от мъртвите си е голяма работа.
Боя се, че няма да има нужда Фйерда да избира между попа и нововъзкръсналия светец.
- Аз не мисля, че Тъмнейший ще иска да работи с Аппарат - каза Женя.
Проговаряше за пръв път. В стаята се възцари тишина, сякаш стъклен похлупак затисна всички им.
Николай се обърна към нея.
- Ти го познаваш по-добре от нас и от по-дълго. Защо смяташ, че няма да работи с Аппарат?
Женя остави чашата си.
- От гордост. Тъмнейший не прощава. Той наказва. Наказа теб, задето го предаде като Щормхунд. Наказа
мен, задето избрах Алина. Когато организира преврата си, Тъмнейший повери столицата на Аппарат,
Попът трябваше да подкрепи каузата му публично. Вместо това призова хората да се молят за Алина
Старкова.
- Зашото смяташе, че нея ще контролира по-лесно - каза Николай.
- И сгреши. Това беше общото между Тъмнейший и Аппарат - каза тя с укрепнал глас. - И двамата я
подцениха. Подцениха всеки от нас. Тъмнейший винаги е искал едно - народът да го обича, да го
обожава. Няма да се съюзи с Аппарат, защото попът направи непростимото - обърна хората срещу него.
- Тогава какво ще направи?
Женя стисна ръце в юмруци.
- Въпросът е ние какво ще направим.
- А какво бихме могли да направим изобщо? - попита Адрик и като никога умърлушеният му тон беше на
място. Дори с подкрепата на Шу Хан и Новий Зем имаме ли достатъчно летала и ракети да се срещнем с
Фйерда на бойното поле?
Надя и Леони се спогледаха, Леони прехапа устни.
- С нов източник на титан имаме готовност да започнем
производство веднага.
Толя вдиша шумно.
- Знам, че всички сме гневни и скърбим. Стореното от Фйерда е непростимо, но...
- Но? - прекъсна го Зоя.
Той я погледна в очите.
- Решението ни ще определи не просто каква ще е тази война, а какви ще са всички бъдещи войни. Да
изстреляш ракета, без да застрашиш нито един свой войник или пилот? Войната трябва да има цена.
Готови ли сме да станем като фйерданите?
- А може би точно такива трябва да станем - каза Зоя. - В този свят процъфтяват злодеите. - Свят, в който
хора като Давид умират затрупани в деня на сватбата си, а Тъмнейший и Аппарат още са живи и здрави.
- Значи ли това, че и ние ще станем злодеи? - попита Толя, без да крие умолителните нотки в гласа си.
- Ти не знаеш какво е да си слаб, Толя. Милостта е без значение, ако не можем да защитим своите хора.
- Но къде ще свърши всичко това?
Зоя не знаеше как да отговори. Николай го беше казвал неведнъж - отвориш ли шлюзовете на реката,
няма връщане назад.
Женя докосна нежно ръката на Толя.
- Давид негодуваше, че талантът му се използва за война. Той беше изобретател, обичаше да създава.
Мечтаеше за времена, когато ще създава чудеса, а не оръжия. - Посегна към Зоя и тя хвана неохотно
ръката й, защото знаеше, че гърлото й ще се стегне болезнено, както и стана. - Но разбираше, че не
можем да изковем мир без чужда помощ, фйерданите ни показаха истинското си лице. От нас зависи да
решим какви искаме да станем.
- И какви искаме да станем? - попита Зоя, защото наистина не знаеше отговора на този въпрос. Открай
време познаваше единствено гнева.
- Ще сглобим ракетите - каза Женя. - И ще направим така, че фйерданите да разберат с какво разполагаме.
Ще им дадем право на избор.
 Кой щеше да вземе това решение обаче, питаше се Зоя. Родителите, които не искат да изпращат децата
си в битка? Ярл Брум и неговите омразни дрюскеле? Или кралското семейство, готово да запази трона си
на всяка цена?
- Целта ни винаги е била да предотвратим войната - каза Николай. - Освен ако не дадем на фйерданите да
разберат, че сме в състояние да ги спрем, ще ни прегазят без колебание.
Надя се размърда на стола си.
- Но без титан...
- Ще намерим титан - каза Николай.
Зоя не успя да скрие изненадата си.
- Земците са се съгласили да ни доставят?
- Не - каза той. - Те не разполагат с нужните количества пречистен метал. За разлика от Керч.
Адрик изпръхтя.
- Няма начин да ни го продадат, не и на цена, която ние можем да платим.
- Точно затова няма и да ги питам. Случайно познавам човек, който може да ни съдейства с този
конкретен вид преговори.
Толя свъси вежди.
- Преговори?
- Има предвид, че ще го откраднем - обясни Зоя.
Чашата на Женя издрънча върху чинийката.
- Ако Керч разбере, че сме се забъркали в такова нещо, ще избухне невиждан дипломатически скандал.
Николай я стисна леко за рамото, после стана. Не приличаше на цар, нагърбил се с управлението на
царство, а на корсар, прицелил оръдията си във вражески кораб.
- Може и така да е - каза той. - Но ако ще играем с големи залози, значи Кетердам е най-подходящото
място.

21
МОНАХЪТ
Той не знаеше къде да отиде. Досега мислите му бяха заети с друго - с нуждата да си върне изгубеното и
най-сетне да преоткрие себе си. Дори не беше сигурен, че планът му ще се увенчае с успех. Но стискаше
упорито парченцето от трънливата гора, а сираците му бяха осигурили идеалната възможност.
Алина.
„Жива е. “ Гласът на Юри ехтеше в главата му като досаден комар. „Света Алина, Щерката на Два
Столба, Алина от Долината. Жива е. “
Да, Алина Старкова беше жива и здрава и видимо щастлива сьс своя следотърсач. Живееше си добре, ако
нейното изобщо можеше да се нарече живот. Благоговейното мънкане на Юри не спираше.
Въпросите й не му даваха мира, но пък тя открай време умееше да му влиза под кожата. „Защо трябва ти
да си спасителят? “ Отговорът на този въпрос беше очевиден както винаги - кой друг би могъл за защити
Гриша и Равка? Безразсъдно момче, което обича да си играе на пират? Отмъстително момиче, което
толкова се бои от собственото си
сърце, че не се решава да овладее забележителната сила, получена в дар? Те бяха опасни. Опасни за него,
за родината му, за себе си дори “ Дечурлига. “
Сенчестите му воини го носеха над гори и поляни, а умът му се рееше по свои пътеки. Накрая кацнаха
до едно градче на река. Мястото му беше познато, но това важеше за повечето места. Той познаваше всяко
камъче в Равка, всяка вейка. Но пушките, танковете и летящите машини, превзели този свят, бяха нови за
него и го дразнеха. Ако планът му беше успял, ако с помощта на Алина беше превърнал Долината в
оръжие, Равка никога нямаше да се огъне пред това варварство. „Тя е жива. Света Алина, която даде
живота си за Равка. “ - Аз дадох живота си за Равка - изръмжа той на дърветата наоколо и Юри млъкна
уплашено.
Накарал бе ничевоите да гр оставят при висок мост над едно ждрело и сега вървеше пешком към
градчето, понеже не знаеше къде другаде да отиде .Беше бос и с окъсаното черно расо на Юри,
панталонът отдолу лепнеше, напоен с кръв от куршума, който беше облизал бедрото му. Копнееше за баня
и чисти дрехи. Човешки неща.
Хората го гледаха разтревожено от праговете на дюкяните си, но нямаше причина да се страхуват от
него. Засега. Градчето не беше голямо, но от всеки втори прозорец го гледаше икона. Селяндурите от
дълбоката провинция бяха набожни по принцип, а гражданската война ги беше превърнала във фанатици.
Личеше си, че Алина е популярна, рисуваха я с бялата й коса и грейнала, сякаш е глътнала слънцето.
Много драматично. Имаше и икони на Юрис - най-войнолюбивия от всички светци, - както и на Света
Маря, покровителката на онези, които са се озовали далече от дома. И нито помен от Беззвездния.
„Всяко нещо с времето си“, каза си той и Юри се въодушеви моментално. Поне по този въпрос бяха на
едно мнение.
Имена се блъскаха в главата му. Стаски. Кирил Кириган. Антон. Ерик. Лавина от спомени. Носил бе
всички тези имена, но сега в кого да се превърне? Имал бе предостатъчно време да мисли за тези неща в
самотата на стъклената си килия, но сега, когато най-сетне беше свободен да избира, едно име
превъзхождаше всички останали. Александър. Най-старото. Вече нямаше причина да крие, че е различен.
Светците по правило бяха безсмъртни.
Излезе на разкаляната мера в центъра на градчето и видя малка църква с варосан купол. Вратата беше
отворена, попът се занимаваше с нещо до олтара, а една жена палеше свещи за мъртвите. Щеше да свърши
работа на първо време. Не биха могли да върнат един бос просяк все пак.
Чак когато влезе в църквата и хладните сенки го обгърнаха утешително, Александър осъзна къде се
намира. Над олтара имаше голяма икона на мъж с железни окови на китките и около врата, вдигнал глава
и взрян в нищото. Свети Иля Окования.
Мястото наистина му беше познато. Върнал се бе към началото - тази църква беше построена над
отломките от дома на Иля Морозов, дядото на Александър, мъж, когото бяха хвърлили от същия мост, по
който Александър беше минал на път към градчето. Наричали го бяха Костения, най-великия фабрикатор,
живял някога. Но той беше много, много повече от това.
- Ехо? - каза попът и се обърна към вратата на църквата.
Но Александър вече се бе шмугнал в сенките, увил ги бе около себе си като саван.
Тръгна тихо покрай стената към вратичката за мазето и надолу по паянтовата стълба. Знаеше какво ще
завари - струпани стари пейки и мухлясали гоблени. Спомените му бяха мрачни и прашни като това място,
но разположението на църквата и на предшестващата я сграда бяха запечатани дълбоко в паметта му -
както и фактът, че под мазето има друго помещение. Намери една газена лампа и тръгна да търси капака
в пода.
Лесно го откри. Дръпна металната халка и пантите изскърцаха пронизително. Ако попът ги беше чул,
сигурно вече се молеше на светците да прогонят призраците.
Юри се размрънка в черепа му, възмутен от това дребно богохулство, но Александър не му обърна
внимание.
„Ще ти покажа чудеса“, обеща той.
„Това е свято място“, възрази Юри.
Александър едва не се разсмя. Какво правеше една църква свято място? Позлатените ореоли на
светците? Думите на попа?
„Молитвите, изречени под покрива й. “
Александър свъси вежди в мрака, фанатизмът на момчето го уморяваше.
Смъкна се в помещението под мазето. Подът беше пръстен, стените - също, корени се опитваха да си
пробият път. Нищо друго не попадна в светлината на газената лампа.
Но Александър знаеше за какво е служила преди тази стая - работилницата в дома на Морозов, в дъното
на къщата, мястото, където дядо му беше експериментирал с границите между живота и смъртта, където
бе възкресявал животни с надеждата да превърне костите им във вместилище на сила. Опитал се бе да
създаде свои муски и беше успял.
Александър се беше опитал да тръгне по стъпките на Морозов. Убедил бе майка си да го доведе в
градчето, в дома, където беше живяла като малка. Когато видя, че на мястото на бащината й работилница
е построена църква, тя се смя много дълго.
- Те го убиха - каза тогава Багра през смях, от който очите й сълзяха. - Предците на същите тези мъже и
жени, които сега ходят по улиците на града и се молят в църквата, те го хвърлиха в реката. Истинската
сила ги плаши. - Махна към голямата икона над олтара. - Предпочитат илюзията за сила. Образ на стената,
мълчалив и безобиден.
Ала именно сила беше намерил Александър в мазето - дневниците на дядо си, записки от експериментите
му. И те се превърнаха в негова мания. Сигурен бе, че ще повтори стореното от Морозов, затова беше
логично да се опита. И в резултат се появи Долината на смъртната сянка.
" Дар - прошепна гласът на Юри и Александър изведнъж се озова в Новокрибирск, приливът на
Долината прииждаше пред очите му, писъци звънтяха в ушите му. - Ти ме спаси в онзи ден. “
Александър присви очи в мрака на подземието. Намерението му определено не беше да спасява Юри.
Но му стана приятно, че някой помни доброто, което е направил за родината.
Тръгна покрай стената, опипваше студената и влажна пръст, стигна до нишата, където беше открил
дневниците, увити в намаслен плат. Сега нишата беше празна. Не, не съвсем празна. Сви пръсти около
нещо... парченце дърво. Част от детска играчка. Извитата шия на лебед, изработена майсторски, но
счупена в основата. Безполезна.
„Защо отиде при Алина? - размрънка се отново Юри. - Защо поиска да я видиш? “ За да си върне силата,
естествено. Вселената искаше да му даде урок по смирение, принуди го да се моли на две жалки сирачета,
да им падне на колене като последния просяк.
„Защо отиде при, нея? “
Защото с нея отново беше човек. Преди Алина беше наивна, самотна, жадна за одобрение - все неща,
които му помагаха да манипулира войниците си в миналото. Как тогава го беше надвила? От единия инат.
Инат, помогнал й да оцелее в сиропиталището и да издържи години, без да използва силата си. Както и
още нещо. Знаела бе името му някога, преди стотина живота. „Още не е твърде късно за теб. “ Алина може
и да беше права за това, но той не се беше върнал от мъртвите, за да спасява душата си.
А и нямаше за какво да се покайва. Направил бе всичко за Гриша, за Равка.
И поразията ли? Можеше ли да добави и нея към списъка с предполагаемите си престъпления?
Трябваше да признае, че вината за това е отчасти негова. Макар че ако царчето беше умряло мирно и
кротко, по план, ритуалът щеше да бъде завършен и Долината нямаше да се разцепи. Но толкова страшно
ли беше? Равка също като него беше виждала и по-лоши неща.
Александър гледаше счупената играчка в ръката си. Не трябваше да идва тук. Надушваше миризмата на
прясно разкопана пръст, на тамяна от църквата горе. Това място беше просто поредният гроб.
 ' Искаше да се махне от мрака, да се върне под воднистото зимно слънце. Затвори капака в пода и тръгна
нагоре по паянтовата стълба, но на вратата към църквата спря. Чуваше гласа на попа, както и други, по-
тихи гласове, също стъпки на много хора. Явно са влезли в църквата, без да ги чуе, потънал дълбоко в
мислите си.
Кой ден от седмицата беше? Паството се е събрало за сутрешната служба?
Попът разказваше за Свети Николай - малкото момче, което едва не станало жертва на моряци
канибали, а после се посветило на бедните и болните. Кървава и чудата история като житията на всички
светци.
Може би е дошло време за нова история, за един-единствен светец, по-велик от всички предишни, който
не пести силата си като скъперник, не я раздава по лъжичка на ден като стиснат банкер, който вписва в
тефтера си всяка молитва и добро дело. Може би е дошло времето за нов вид чудеса.
Скрит зад открехнатата врата, той вдигна ръце и се съсредоточи върху иконата зад попа. Сенки се
завихриха бавно над разперените ръце на Свети Иля, изляха се от устата му.
Възклицания се чуха откъм паството. Попът се обърна и падна на колене. Александър се опиваше от
страха и вълнението им. Опияняващи бяха като онова евтино черешово вино, което беше пил във... вече не
помнеше къде.
„Виждаш ли, Юри. Твоята ера на чудесата вече започна. “
Мина през църквата, скрит в облак от сенки, и богомолците се разпищяха.
Александър не можеше да се появи току-така, възкръснал от мъртвите. Твърде много хора му имаха зъб,
твърде много въпроси щяха да възникнат. Не, тук имаше материал за по- добра история. Александър шеше
да се превърне в Юри, ще остави момчето да говори вместо него и когато му дойде времето, монахът
щеше да се окаже избраният - момче, дошло от нищото, но надарено с превелика сила. Хората се бяха
влюбили в жалката историйка на Алина. Щяха да харесат и тази.
А той шеше да отиде в Долината. И да намери последователите на Беззвездния светец.
Щеше да вдъхне страхопочитание на света.
22
НИНА

Нина не искаше да мръдне от леглото. Хане беше казала на родителите си, че Нина се е почувствала зле
заради скаридите, с които бяха закусвали предния ден.
- Все забравям, че не е свикнала с лукса на Ледения палат - отвърнал бе Брум и гласът му стигна до
ушите на Нина през открехнатата врата. - Но непременно трябва да дойде на празненството.
„Това би трябвало да ме разгневи. “
Мисълта я Споходи за миг, после изчезна. Нина усещаше, че се дави, но не искаше да изплува на
повърхността. Искаше да си лежи тук, в леглото, под юргана, тежък като вода. Не искаше да мисли и не
можеше да се преструва, че е добре.
Сякаш някой беше разрязал гърдите й и й беше изтръгнал сърцето, фйерданите бяха бомбардирали Ос
Олта. Бомбардирали бяха къщи, където деца са спели в леглата си, и пазарища, където невинни хора са си
гледали работата. Бомбардирали бяха дома на Нина, мястото, където я бяха приели с отворени обятия
преди години, където малкото момиче беше намерило радост. Колцина от приятелите й са заги-
нали? Колко са ранените? Отишла бе в кабинета на Брум, видяла беше картата на равкийската столица, но
не беше разбрала какво означава това. Ако се беше досетила... Нина потъваше бавно, все по-надълбоко.
Новината беше дошла по време на едно празненство, броени дни след кралския лов. Нина беше сьс
семейство Брум в балната зала, същата, където беше припаднал принцът. Държеше в ръце чиния с пушена
риба и хайвер и си мислеше лениво, че едва ли друг шпионин се е хранил толкова добре. Слуховете, че
принц Расмус не е бил допуснат до кралския лов, се бяха разпространили, но щетите върху репутацията му
бяха смекчени донякъде от разказите на очевидци, които повтаряха колко красив бил в дрехите си за езда
и колко по-силен изглеждал с всеки ден.
- Ще видим - измърмори Брум. - Подплънките на раменете няма да го направят по-добър крал.
Прошареният Редвин само изпръхтя презрително.
- Да го качим на кон, пък да видим какво ще стане.
- Това е жестоко - възрази с тих глас Хане. - Подигравате го заради слабостта му, а после го критикувате, че
дръзва да се промени.
Редвин се разсмя.
- Твоето момиче май има слабост към бледоликото паленце.
Но лицето на Брум си остана сурово.
- Принцовете са всемогъщи, Хане. Добре ще е да го запомниш. Расмус може да е благоразположен към теб
сега, но ако отношението му се промени, дори аз не ще мога да те опазя.
Нина потръпна зиморничаво, спомнила си Расмус с камшика в ръка и кръвта по лицето на Йоран.
Но Хане отказа да сведе глава, вирна брадичка и изгледа предизвикателно баща си. Нина знаеше, че
трябва да я сръчка леко или поне да докосне скришно ръката й, да й напомни, че трябва да демонстрират
слабост и мекота, така че никой да не се досети за силата им, но не го направи, не можа. Това беше
истинската Хане, момиче със сърце на вълк. Като дръзна да помогне на болния принц, Хане не само
облекчи страданията му, но напомни и на самата себе си коя би могла да бъде, каква би могла да бъде, ако
хора като баща й не стискаха в хватката си Фйерда.
Точно тогава откъм тронната зала се чу дандания, силен говор, последван от ахвания, радостни викове и
бурно ръкопляскане.
- Какво става? - попита Илва.
Нина никога нямаше да забрави усмивката, която разцепи лицето на Брум, чистото удоволствие, което
се изписа по физиономията му.
- Равкийската столица гори! - извика някой.
- Бомбардирали сме Ос Олта!
- Сега вече ще им видим сметката!
Нина се обърка, не разбираше откъде идват гласовете. Разни хора стискаха ръката на Брум, тупаха го по
гърба. Имаше чувството, че стои на брега на бурно море, вълните я удрят една след друга, а тя с мъка пази
равновесие.
Хане стисна ръката й.
- Какво става? - прошепна Нина. Чу собствения си глас смътно, като от голямо разстояние.
- Изглежда, е имало атака - отвърна Хане. - фйердански бомбардировачи са ударили Ос Олта.
- Но това е... Не е възможно. Градът е твърде далече. - Подът се накланяше под краката й.
- Добре ли си, Мила? - попита Илва.
- Стегни се - прошепна в ухото й Хане. - Баща ми ще види, че не се радваш.
Нина мобилизира силите си докрай и успя да изпише ококорена изненада на лицето си.
- А Николай Ланцов мъртъв ли е? - Думите горчаха в устата й. По врата й се стичаше студена пот.
- Не - отвърна кисело Брум. - Този път малкото копеле се е измъкнало.
„Този път. Ами Адрик и Леони? Зоя? И другите? “
- Един от пилотите ни докладва за чудовища в небето над града - продължи Брум. - Сигурно е превъртял в
битката.
- Помогни ми - примоли се Нина на Хане. - Измъкни ме оттук.
 И Хане го направи, отстъпи незабележимо пред потока от хора, които чакаха да поздравят баща й, и я
изведе от залата.
Нина не разбираше какво се случва с нея. Участвала бе в сражения. Любимият беше издъхнал в ръцете й.
Но сега, сега имаше чувството, че целият й свят се сгромолясва, смачква се като детска рисунка. Сърцето й
препускаше. Роклята стягаше гърдите й като в менгеме. Колцина бяха загинали, докато тя си е играла на
шпионин? Видяла беше картата, мишените, но не разбра какво означават. Идеше й да крещи, да плаче. Но
Мила Яндерсдат не можеше да направи тези неща.
Докато стигнат до жилището на Брум, дрехите й бяха мокри от пот, цялото й тяло се тресеше. Тя стигна
някак до умивалника и повърна в него, после се срина на пода. Краката й бяха отказали.
Пак добре, че Хане беше силно момиче, защото сигурно тя я беше завлякла в леглото, тя й беше съблякла
роклята и облякла нощницата. Нина усещаше, че всеки миг ще изгуби съзнание, затова стисна силно
ръката на Хане.
- Разболей го - каза през зъби.
-Какво?
- Хане, върни се на бала и се дръж нормално. Трябва да отслабиш принца.
- Но Расмус...
- Моля те, Хане -удари го на молби Нина, стискаше силно пръстите й. - Направи го за мен.
Хане приглади косата й назад от потното чело.
- Добре - обеща тя. - Добре. Но ти ми обещай, че ще си почиваш.
Едва тогава Нина си позволи да потъне под вълните. И
си остана там, заровена под завивките, през цялата нощ и на следващия ден. Хане идваше често. Носеше й
храна, молеше я да хапне. Но Нина почти не я чуваше. Намираше се на някакво тихо място и искаше да си
остане там, в пашкула на тишината. Зашото на брега я чакаше твърде много болка.
Докато не чу гласа на Брум пред вратата си.
- Не ме интересува дали е болна. И на смъртния си одър да беше, пет пари не давам. Щом кралицата иска
да я види, значи жената на рибаря ще се завлече при нея, по корем, ако трябва.
Кралица Агате. Нина си спомни смътно какво бе поискала от Хане. Инстинктите й явно бяха надделели
за кратко, колкото да състави нов план, но за да извлече полза от него, трябваше да се стегне.
- Ако е било от храната, вече трябва да е по-добре - каза Илва. - Кралицата я вика.
- Нямам време за тези глупости. След половин час трябва да съм пред крепостната стена за Дрокестеринг.
Хората ми няма да ме чакат заради една глупачка сьс слаб стомах.
Дрокестеринг. Нина се опитваше да си спомни значението на думата. Беше на старофйердански, нещо
като празненство, което дрюскеле си организираха в чест на голяма военна победа. Провеждаше се в
гората и обикновено траеше цяла нощ.
- Да, добре - каза Хане. - Само... дайте ми минутка да й помогна.
Нина се надигна в леглото. Кожата й миришеше кисело на пот и страх. Косата й беше рошава и
оплетена, виеше й се свят - нищо чудно, защото нито беше яла, нито беше пила вода.
- Будна си! - възкликна Хане и притича до леглото. - Дйел да не дава, мислех, че ще те изгубя завинаги.
- Будна съм - изграчи Нина.
Хане й наля вода.
- Нина, дошли са слуги на кралицата. С носилка. Кралицата
чула, че си болна, и иска да те отнесат при личния й лекар.
Нина дълбоко се съмняваше, че точно това иска кралицата.
- Има ли нещо за ядене? - попита тя.
- Мога да ти донеса бульон или препечени филийки. Чу ли ме? Кралицата...
- Чух те. Чаша бульон, моля те.
- Добре ще е да се поизмиеш.
- Колко грубо.
- Просто съм откровена.
Нямаше време да се изкъпе, затова само се поизми сьс студена вода от легена и се напарфюмира щедро.
Студената вода не беше проблем, дори Напротив. Всичко, което можеше да я събуди, беше добре дошло.
Нина вчеса косата си, но с нищо не можеше да прикрие жълтеникавия цвят на лицето си и сенките под
очите.
- Хане, ще ми помогнеш ли? - попита тя, когато приятелката й се върна с бульона. — Трябва да ме
прекроиш. Трябва да изглеждам...
- Като жив човек?
- Не, трябва да изглеждам божествено.
Хане я дръпна към прозореца, за да вижда по-добре. После се зае с лицето й, прокарваше нежно пръсти
тук и там.
- Не е нужно да затаяваш дъх - каза Хане.
Нина прехапа устни.
- Стига! - каза Хане и стисна брадичката й. - Ще ми съсипеш работата.
-Извинявай.
Хане поаленя и пусна брадичката й. После се зае с косата.
- Баща ти каза ли нещо за липсващите писма? - попита Нина.
- Не. Изобщо не е споменавал за това нито пред мен, нито съм чула да го казва на друг, а и доколкото
знам, протоколите за сигурност не са променени.
Значи Брум още не знаеше, че писмата липсват, но шеше да го разбере веднага щом отвори сейфа.
- Готово - каза Хане след миг.
- Толкова бързо?
Хане й подаде огледало.
- Виж сама.
Нина се погледна в огледалото. Кожата й сияеше като излъскан мрамор, нежна руменина се разливаше
по страните й. Сребристата й коса лъщеше. Сякаш я бяха натопили в течна лунна светлина.
- Упражнявала си се, виждам.
Хане се размърда гузно.
- Редовно. Върху себе си. Кралицата защо те вика?
- Здравето на сина й се влошава.
- Да, благодарение на мен.
- Защото аз те помолих, да ми помогнеш за доброто на Равка и Фйерда.
- Не виждам как страданието на принца ще помогне на Равка или на Фйерда, честно.
- Просто го приеми на доверие, става ли? - каза Нина. - А и Расмус заслужава да пострада малко след онова,
което стори на Йоран в ловната шатра.
- Той не обича да се чувства слаб - каза Хане.
- Никой не обича. Но лошотията му явно не се дължи само на крехкото здраве.
На вратата се почука.
- Хане. - Гласът на Илва бе тих, но настоятелен. - Мила трябва да дойде. Веднага.
Облякоха Нина в халата на Хане, а главата й увиха с шал, така че да скрият от Илва и Брум резултата от
прекрояването.
Като се облягаше тежко на Хане, Нина провлачи стъпки по коридора и седна с усилие на носилката,
която бяха донесли. слугите.
- Тежка е - оплака се един от тях.
- И само създава неприятности - изръмжа Брум.
- Папа! - възкликна негодуващо Хане.
- Ярл, достатъчно - смъмри го Илва. - Вижда се, че момичето е болно.
Нина легна по гръб и заби поглед в тавана, докато я носеха по коридорите на Белия остров. После
затвори очи и се пресегна мислено към духовете в гробището, потърси Линор Рандхолм, бившата
придворна дама на кралицата. „Кажи ми каквото трябва да знам. Кажи ми какво искаш. “
Отговорът беше ясен и суров: „Края на Гримйерската династия“.
Това Нина не можеше да обещае. Щом трябваше да избира между жестокостта на Ярл Брум и лошотията
на принц Расмус, шеше да избере принца. Фйерда и съдбата се бяха наговорили да я поставят в тази
отвратителна ситуация - да избере по-малкото зло.
„Мога да ти обещая единствено отмъщение. А сега говори. “
Отнесоха носилката в същата тронна зала, където кралицата беше приела Нина преди.
- Има ли нужда да те прегледа лекарят ми? - попита кралицата от алабастровия си трон.
Нина се надигна в носилката, шалът й се смъкна на гърба и светлината от прозорците огря прекроеното
й лице.
- Не ми трябва лекар. А и каква полза е имал от него синът ти през годините?
Кралицата вдиша рязко.
- Оставете носилката - нареди тя. - И излезте.
След миг двете останаха сами, кралицата - на трона си, Нина - права пред нея.
- Не си била болна? - попита кралицата.
- Бях в транс - излъга Нина, без да и мигне окото. - Къде е синът ти, кралица Агате?
- Не може да стане от леглото. И... и от дни кашля кръв. Какво става с него? Молех се всеки ден, по два
пъти на ден, аз....
- Искате война и това е разгневило Дйел.
Кралица Агате свъси вежди.
- Нападението срещу Ос Олта?
- Гриша е спасила сина ти и го е дарила с благословията на Дйел.
- Онази бомбардировка беше велика военна победа за Фйерда!
Че как! Нина още виждаше триумфалната физиономия на Брум в балната зала, чуваше радостните
възгласи на множеството. Но не можеше да каже на кралицата в прав текст какво иска от нея. Агате
трябваше да стигне до този извод сама.
Нина вдигна глава, знаеше, че светлината позлатява контурите на лицето й.
- Знаеш ли какво се издига между Великия дворец и Малкия дворец в столицата на Равка?
Агате подръпна копчетата на сребристата си рокля, сякаш корсажът я стягаше.
- Царският параклис.
- Построен върху мястото на Първия олтар. Където са били изречени първите молитви към първите
светци.
- Фалшива религия. - Но тези думи дойдоха бавно и предпазливо.
- И точно там Фйерда изсипа бомбите си.
- Беше по заповед на Ярл Брум, не на сина ми.
- Аз пък мислех, че вие управлявате Фйерда. Нима не е било сторено от името на Гримйерите?
Агате облиза устни.
- В Дйерхолм се говори под сурдинка, че Гриша са децата на Дйел.
„Най-после. “ Агате беше стигнала сама до правилния извод.
- Дйел е добър баща. Защитава децата си. Както прави всеки родител.
Кралицата притисна с длани слепоочията си, сякаш самата мисъл, че Гриша се ползват с божествената
благословия, можеше да й сцепи черепа.
- Това е ерес!
Нина разпери ръце безпомощно.
- Не мога да обясня тези неща.
- Ти си лъжкиня и еретичка. С трансовете си, с предсказанията си... това са неща противоестествени. Ти...
Нина отметна глава назад и подбели очи.
- Кървяла си. Силно. Разбрала си, че ще загубиш и това дете като другите преди него. Изпратила си
сладката Линор в тъмницата да ти доведе гришанска лечителка. Казвала се е Павлина. Обещала си й
свобода. Но си я излъгала в очите. Павлина е стояла до теб с часове, ден и нощ, целяла е и теб, и твоето
неродено дете, още в утробата. Разказвала ти е приказки, когато си била неспокойна. Пеела ти е люлчина
песен, когато си плачела.
- Не. - Думата отекна като стон.
Нина изобщо не можеше да пее, но се постара да повтори мелодията, която мъртвата жена припяваше в
главата й.
- Дйе ена келники, дйа дерушка, штоя рефкайена лазла зейа. - Стара равкийска песен. „Високо в
планината, високо сред дърветата, жар-птица спи на златен клон. “
- Ти... ти знаеш равкийски?
- За пръв път равкийски думи излизат от устата ми. Знам само каквото Дйел ми показва. Павлина ти е
казала, че има дъщеря, малко момичение, и ти си й обещала, че ще го види отново.
Кралицата изхлипа.
- Имах нужда от помощта й!
- Всичко това Дйел ти го прощава. - „Аз - не - помисли си Нина. - Вашият дървесен бог е по-великодушен от
мен. “ - Но няма да прости избиването на още гришани. Синът ти дължи живота си на една Гриша все пак.
- Аз... аз какво мога да направя, как да го спра? Народът ни иска война.
- Знаеш го сьс сигурност или така са ти казали? Генералите ви искат война. Обикновените хора искат
синовете и дъщерите им да живеят. Искат да спят в леглата си и да се грижат за посевите си. Ти кого ще
слушаш - генералите или Дйел? Решението е твое.
Нина се сети за едно изречение от стара детска книжка, която разказваше житията на светците. „Можеш
да избереш вярата или можеш да избереш страха. Но само едното ще ти донесе онова, за което копнееш. “
- Не знам какво да направя.
- Напротив, знаеш. Заслушай се. Водата чува и разбира. - С тези думи Нина се поклони и понечи да си
тръгне.
- Смееш да ми обърнеш гръб?
Дързък ход, но Нина трябваше да покаже на Агате, че носи бронята на вярата. Не биваше да показва и
сянка от страх.
- Не за мен трябва да се тревожиш, кралице, а за Дйел - каза тя. - Гледай той да не ти обърне гръб.
Излезе от тронната зала и пое с бързи крачки по коридора. Прекалила ли беше? Щеше ли посятото
семенце да тласне Фйерда в правилната посока, към мир? Или само бе застрашила себе си? И Хане?
Нямаше смисъл да се чуди. Вече бе взела решение, а и тепърва я чакаше работа. Преди беше твърде
отнесена и не обърна достатъчно внимание на казаното от Брум пред стаята й, но сега думата звънтеше в
главата й - Дрокестеринг. Тази нощ дрюскеле щяха да са в гората, за да отпразнуват подлата атака срещу
Равка. Щяха да са далече от Ледения палат.
Иначе казано, моментът беше подходящ да измъкне Магнус Опйер от сектора на дрюскеле. Равка
кървеше и Нина с нищо не можеше да облекчи раната, нанесена от враговете на отечеството й. „Но
Николай Ланцов още е жив. “ Значи още имаше надежда. Нина можеше да нанесе удар по Фйерда и да
осигури мъничко предимство на своя цар.
Време беше да се развихри.
23
НИКОЛАЙ

Николай си бе легнал с доброто намерение да поспи, но след като се въртя достатъчно дълго, за да
стигне до обоснования извод, че това няма да се случи, стана от леглото - не своето, а едно в Сините покои
- с твърдото намерение да поработи. И това не му се получи, уви. Беше съчинил и изпратил писмо до
Кетердам и сега оставаше да чака отговор. Положи искрени усилия да се съсредоточи върху
документацията за ракетите, която му бяха изпратили от Лазлайон, но се оказа невъзможно да мести
поглед по чертежите, направени от Давид, и бележките с дребния му почерк в полетата, без унинието да
го погълне, да го затрупа с онези ужасни въпроси и съмнения, които започваха с „какво, ако“. Какво, ако бе
направил едно или друго, нещо, което да спаси живота на приятеля му. Не можеше да се отърси от
спомена за тялото на Давид, измъкнато от отломките, за смазаните му гърди, покрити с кръв и прах.
Отиде при прозореца. Паркът беше в сняг. Оттук разрушенията не се виждаха. Светът изглеждаше
нормално, тихо, в мир. Писал бе на Тамар с молба да разбере дали шуанската кралица е знаела за
предстоящата бомбардировка, дали Шу
Хан и Фйерда не са сключили таен съюз срещу Равка - кокала, за който се дърлеха от векове. Не му се
вярваше, откровено казано. Маки си имаше свои планове. В нейните очи Равка беше слаба, затова се беше
опитала да я превземе отвътре, чрез заговори и покушение, преди Фйерда да сия присвои със сила. Ако не
бяха куражът на Исак и поредният каприз на съдбата, която явно обичаше неочаквани развръзки,
шуанската кралица можеше и да успее. Но макар Маки да се беше провалила със скалпела, Фйерда като
нищо можеше да успее с чук. фйерданите сьс сигурност празнуваха разрушените сгради, опожарените
кораби и летала, но едва ли си даваха сметка, че истинският им успех е другаде - най-сериозният удар,
който нанесоха на Равка, беше смъртта на Давид Костик.
Приятелството на Николай и Давид не беше от шумните. Двамата не си споделяха сърдечни проблеми,
нито гуляеха до малките часове с алкохол и мръсни песнички. Времето си заедно прекарваха в мълчание,
заети с поредния инженерен проблем, следяха взаимно напредъка си, а кротката надпревара ги тласкаше
напред. Давид пет пари не даваше за властта и чара на Николай. За него беше важна единствено науката.
Той би трябвало да е на сигурно място тук, в работилницата си, далече от фронтовите линии. Но вече
нямаше безопасни места. Далеч на север фйерданите вдигаха наздравици за успеха на изненадващата си
атака и чакаха да видят как ще отвърне Равка. Нямаше да чакат дълго. Понеже Равка не можеше да
отвърне на удара, Фйерда щеше да нахлуе. Но къде? И кога?
Движение в градината долу привлече вниманието му. Различи тъмна коса и наметало от синя вълна.
Зоя. Тя подмина фонтаните и хлътна в гората от другата страна на живия плет.
Така и не бяха говорили след завръщането й. Николай не я винеше, че го избягва. Той я беше изпратил
на онази мисия, без да й осигури нужното подкрепление. Той беше позволил
на враговете да подпалят общия им дом. Но къде отиваше тя сега? Опитваше се да не мисли твърде много
за нощните й разходки из парка на двореца. Не искаше да знае къде ходи тя. Ако си имаше любовник, това
не му влизаше в работата. И въпреки това мислите му редяха различни сценарии, всеки по-лош от
предишния. Някой от дворцовата стража? Красив огнетворец? Зоя се беше сближила с генерал Пенски, и
то по вина на Николай. Той беше настоял да работят заедно, в близко сътрудничество. От друга страна,
генералът беше с двайсетина години по-стар от нея и имаше щедро количество мустак, но кой беше
Николай да я съди за вкуса й?
Намъкна панталон върху нощната си риза, грабна ботушите и палтото си и след секунди вече бързаше
по коридора, сляп за разтревожените погледи на дворцовата стража.
- Всичко е наред! Свободно - извика им в движение той.
Всички бяха на нокти след фйерданската атака и нямаше нужда Николай да ги плаши допълнително
само защото търчи като някой влюбен до уши хлапак.
И какво по-точно шеше да й каже? „Виждам, че си тръгнала на тайна любовна среща, затова спри в
името на царя! “
Ботушите й бяха оставили следи в снега и Николай тръгна по дирята към гората. Но под дърветата беше
много тъмно, отпечатъците й трудно се виждаха, „Това е грешка. “ Зоя имаше право на усамотение. А той
определено нямаше желание да я завари в обятията на друг мъж.
А после зърна движение между клоните. Зоя стоеше с лице към храстите при западния край на парка,
дъхът й се къдреше бял в нощния въздух, лицето й беше обрамчено от сребърната лисица на качулката й.
Къде, по дяволите, би могла да отиде оттук?
Вървеше покрай стена в далечния край на водните градини, където Николай си беше играл като дете и
където се намираше входът на тайния тунел към Лазлайон. Той отвори уста да я извика... но така и не го
направи, защото Зоя отмести тежката завеса от пълзящи лози и зад тях се разкри вратичка в стената.
Николай се възмути искрено. Не беше изненадващо, че Зоя пази тайни от него, но дворецът?
- Мислех, че го познавам като петте си пръста - измърмори под нос той..
Зоя извади ключ от джоба си, отвори вратата и влезе. Николай се поколеба. Вратата още беше отворена.
„Връщай се - каза си той. - Нищо хубаво няма да излезе от това. “
В дървото бяха издълбани две звезди - точно като звездите от стенописа в покоите й, две мънички
звезди, нарисувани върху знамето на мятана от бурно море лодка. Николай така и не я беше попитал
какво означават.
Трябваше да разбере какво се крие от другата страна на вратата. Така де, като нищо можеше да засяга
националната сигурност.
Разбута завесата от оплетени лози, мина през вратата и с изненада осъзна, че се намира в старата
зеленчукова градина. Смятал я бе за изоставена отдавна и превзета от гората, след като зеленчуковите
лехи бяха преместени по-близо до дворцовите кухни. Градината дори не фигурираше в новите планове на
дворцовия комплекс.
Мястото беше променено драматично. Нямаше и помен от правите редове сьс зелки, нито от добре
подрязаните живи плетове, които дворцовите градинари ценяха толкова високо. Върби обточваха
пътечките като жени, свели глави в траур, заскрежените им клони бяха сведени към снега като кичури
коса. Цветя и декоративни храсти растяха нагъсто в лехите, до една побелели от скреж, свят от сняг и
стъкло, градина на призраци. Зоя беше запалила фенери покрай старите каменни зидове и сега стоеше с
гръб към Николай, неподвижна като статуетка, сякаш отколешна част от украсата на градината, каменна
девица, която чака да я открият в центъра на лабиринт.
- Свършва ми мястото - каза тя, без да се обръща.
През цялото време е знаела, че Николай е там. Дали е искала той да я последва?
- Ти ли се грижиш за градината? - Напразно се опитваше да си я представи как се поти под слънцето и
рови в земята.
- След като убиха леля ми и аз се върнах в Малкия дворец да се противопоставя на Тъмнейший... имах
нужда от място, където да бъда сама. В началото се разхождах в гората с часове. Там никой не ме
притесняваше. Вече не помня кога намерих вратата, но помня чувството, което ме обзе - сякаш леля я е
 оставила тук за мен, гатанка, която да разкрия.
Стоеше, обърнала съвършения си профил към блещукащото нощно небе, качулката й се бе смъкнала
наполовина. Започваше да вали сняг и снежинките кацаха по тъмните вълни на косата й.
- Засаждах ново растение за всеки изгубен гришанин. Филодендрон за Мари. Тис за Сергей. Каменоломка
за Фьодор. Дори Иван си има място. - Зоя докосна един заскрежен стрък. - Това ще разцъфне в
яркооранжево през лятото. Засадих го за Харшо. Тези гергини бяха за Нина, когато мислех, че е заловена
и убита от фйерданите. През лятото цъфтят в червено, толкова ярко, че да те заболят очите. А цветовете
им са колкото чинии. - Обърна се да го погледне и Николай видя сълзи да се стичат по страните й. Зоя
разпери ръце, жест колкото умолителен, толкова и отчаян. - Свършва ми мястото.
Значи тук се е промъквала Зоя нощем - не при някой любовник, а в тази градина на траур. Тук е плакала,
далече от любопитни очи, тук, където никой не можеше да я види без бронята й. Тук, където Гриша
можеха да живеят вечно, всеки изгубен приятел, всеки паднал войник.
- Знам, че постъпката ми е непростима - каза тя.
Николай примигна объркано.
- Престъпленията ти несъмнено трябва да бъдат наказани, но... за кое по-конкретно става дума?
Тя го стрелна с отровен поглед.
- Изгубих най-ценния ни пленник. Допуснах най-опасният
ни враг да си върне силата и да... да се разбеснее.
- Чак пък да се разбеснее. Ще полудува и толкова.
- Не се прави, че не ти пука. Откакто се върнах, не ме поглеждаш дори.
„Защото копнея, алчно, да спра поглед върху теб. Защото мисълта да се изправя лице в лице с тази война
и с неизбежните загуби без теб ме изпълва сьс страх. Защото, оказва се, нямам желание да се боря за
бъдещето, ако не намеря начин да си създам бъдеще с теб. “
Но той беше цар, а тя - неговият военачалник, затова тези думи не можеха да излязат на бял свят.
- Сега те гледам, Зоя. - Очите й срещнаха неговите в покоя на градината, живи, сини, дълбоки като
кладенец. - Не е нужно да ме молиш за прошка, никога.
Поколеба се. Не искаше да напомня на Зоя за особената си връзка с човека, когото тя мразеше от дъното
на сърцето си, но и не искаше да има тайни между тях. Ако се измъкнеха някак от тази война, ако
намереха начин да спрат фйерданите, преди да са прегазили Равка, Николай шеше да се ожени наистина,
да подпечата с брак един или друг политически съюз. Или щеше да подсигури мира с Фйерда, като се
ожени за фйерданка, или да успокои наранената гордост на Керч, като се обвърже завинаги с дъщерята на
Хирам Шенк. Но до това бъдеще можеше да не се стигне изобщо.
- Когато Тъмнейший се освободи... усетих го. Демонът го усети, само светците знаят как. И за миг се
озовах там, в стаята, с теб.
Боял се бе, че ще се отврати, че ще се изплаши даже, но Зоя само поклати глава и каза:
- Иска ми се наистина да беше там.
- Така ли?
Това определено я подразни.
- Така я. Кой по-добре от теб ще ми пази гърба в битка?
Идеше му да затанцува.
- Това май е най-големият комплимент, който са ми пра- били някога. А имай предвид, че
примабалерината на царския балет веднъж ми каза, че танцувам като ангел.
- Ако ти беше там, може би...
Гласът й утихна. Но и двамата знаеха, че присъствието му не би променило нещата в онази конкретна
битка. Щом Зоя и Слънчевите воини не бяха успели да спрат Тъмнейший, значи никой не е можел да го
спре. „Още един враг, с когото не знаем как да се бием. “
Зоя кимна към каменните зидове.
- Виждаш ли какво расте около градината?
Николай се взря в разкривените сиви клонаци, полазили стените.
- Трънлива гора. - От обикновения вид, реши той, а не древните дървета, които им бяха нужни за
обисбая.
- Присадих ги от тунела, който води към Малкия дворец. Целите са тръни, бодли и гняв, цветовете им
са красиви, но безполезни, а плодчетата са толкова горчиви, че не стават за ядене. Нищо свястно няма в
тях, нищо, което да обичаш.
- Грешиш.
Зоя завъртя рязко глава да го погледне, очите й мятаха сребърни мълнии - очите на дракона?
- Сериозно?
- Виж ги само как растат, как пазят градината, по-силни от всяко растение в нея, не ги Плаши ни студ, ни
жега. И след най-свирепата зима цъфтят неуморно.
- Ами ако зимата се окаже твърде дълга и твърде студена? Ако не цъфнат повече?
Боеше се да посегне към нея, но въпреки това го направи. Хвана ръката й, студена под ръкавицата.
Вместо да се отдръпне, Зоя се сгуши в него като цвете, което притваря цвета си сьс залеза на слънцето. Той
я прегърна с една ръка. Зоя сякаш се поколеба за миг, после въздъхна тихо и отпусна глава на гърдите му.
Смъртоносната Зоя. Свирепата Зоя. Тежестта й беше като благословия. Николай от години беше силен за
отечеството, за войниците си, за приятелите. Но
беше съвсем различно да е силен за нея.
- Тогава ще бъдеш неразцъфнали клони - прошепна в косата й той. - А ние ще бъдем силни вместо теб,
докато лятото не дойде.
- Не беше метафора.
- Знам.
Искаше му се да останат вечно в тишината на снега и това място на покой да ги защитава до края на
времето.
Зоя изтри очи, плачеше.
- Ако преди три години ми беше казал, че ще роня сълзи заради Давид Костик, щях да те спукам от
майтап.
Николай се усмихна.
- И да ме замериш с обувката си.
- Двамата с него... нямахме нищо общо. Свърза ни решението да се бием на страната на Алина, макар да
знаехме, че шансовете й срещу Тъмнейший са нищожни. Той разполагаше с по-опитни воини, плел беше
паяжината си с десетилетия.
- И все пак ние победихме.
- Така е - каза тя. - За кратко.
- Ти как го направи, питала ли си се? Ние как го направихме?
- Честно ли? Не знам. Може да е било чудо. Може би Алина наистина е светица.
- Бълнуваш от скръбта. Но щом сме извадили късмет с едно чудо, може и да се повтори, кой знае.
Излязоха от градината и продължиха през гората. При пътеката се разделиха както винаги - тя пое към
гришаните, той - към Великия дворец. Искаше му се да я извика при себе си. Или да тръгне след нея през
снега. Но родината му нямаше нужда от влюбено момче, което търчи след самотно момиче. Имаше нужда
от цар.
- И цар ще получи - каза той в мрака, после пое към тъмните стаи на двореца.
24
МАЮ

след като кралица Маки обяви, че ще си помисли дали да не разкрие местоположението на лабораториите
- същите лаборатории, които уж не съществували, - Тамар и Маю ескортираха Ери до покоите й в крилото
на двореца, известно като Гнездото. Там беше израснала Ери, там растяха всички деца от династията
Табан. Момчетата се обучаваха и тренираха заедно с момичетата, докато не навършеха възраст да си
изберат професия - медицина, религия или военна кариера. Всички момичета се считаха за възможни
наследници на трона, но по-големите дъщери по правило бяха фаворитките.
Тамар и Маю се редуваха да пазят Ери. Не вярваха, че Маки ще дръзне да посегне на принцесата,
предвид предявените й обвинения, но предпочитаха да не рискуват. Тамар беше предупредила
министрите Наг и Зихун да подсилят охраната на своите домове.
Три дни след пристигането им две от сестрите на Ери дойдоха да я посетят сред облак от коприни и
парфюм. Керу с шоколадовите очи и вечната бродерия в ръце и Йене
с белия кичур в косата и умния поглед. Джем не дойде, защото беше в траур заради дъщеричката си Акени,
паднала жертва на поразията. Тамар ги подслушваше от съседната стая, готова да се намеси в случай на
нужда.
Маю не познаваше добре принцесите. Бяха я назначили в домакинството на Ери, а сестрите й си имаха
свои гвардейки от Тавгарад, които да се грижат за охраната им. Принцесите бяха умни и шумни, всяка
поразителна по свой си начин. Приличаха на скъпоценни камъни в зимните си коприни - изумруд,
аметист, сапфир. Ери приличаше на цвете от друга градина, нисичка и бледна, с рокля в ментов цвят,
ахатово колие и сребърни гребенчета в косата.
Сестрите разпитваха Ери за Равка, донесоха цветя и плодове като подаръци за добре дошла у дома,
клюкарстваха за собствените си ухажори и консортите на Маки. И двете щяха скоро да се омъжат, което
шеше да ги изключи завинаги като потенциални наследници на табанския трон.
- Керу отложи датата на сватбата си - каза Йене, без да вдига поглед от теменужките, които бродираше.
- Само защото не мога да намеря точния цвят прасковена коприна за роклята си.
Йене вдигна вежда и прокара пръсти през белия кичур в косата си.
- Да бе. Отложи я, защото предполагаемата наследница на Маки загина в онова нещо, онази ужасна
болест.
Принцеса Ери ахна.
- Та тя беше на само на осем годинки!
Йене докосна отново косата си.
- Аз... не исках да прозвучи толкова коравосърдечно. Просто исках да кажа, че...
Керу си взе една слива.
- Искаше да кажеш, че ще се възползвам от смъртта на едно дете с надеждата Маки да ме назове за своя
наследница.
- Не ми казвай, че и на теб не ти е минало през ума - сопна се Йене.
- Мина ми - призна Керу. - Но Маки няма да назове никоя от нас.
- Чуват се слухове - подхвърли Йене. - За теб, сладка ми Ери.
Ери не вдигна поглед от сливите в чинийката си.
- О?
- Говори се, че си се върнала без равкийски съпруг, защото планираш да оспориш трона на Маки.
- Глупости каза Ери. - Отлично знаете, че никога не съм имала вкус към управлението. Предпочитам да
 седя на някое високо място и да гледам как вълните се разбиват в брега, или да се грижа за своя градина
като баба.
- Тогава защо изобщо замина да се жениш за равкийския цар?
- Защото Маки така нареди. - Погледна ги в очите, първо едната, после другата. - А всички ние
изпълняваме заповедите на кралицата.
Сестрите закимаха утвърдително, постояха още малко, допиха си чая, после си тръгнаха, за да подложат,
без съмнение, на подробен анализ всяка изречена дума.
Щом вратата се затвори след тях, Ери се облегна на нея и въздъхна издълбоко.
- Личи си, че не одобряваш, Маю.
Маю не виждаше причина да отрича.
- Имахте шанс да ги привлечете на своя страна, да им кажете какво се е опитала да направи кралицата.
- Маю, сестрите ми имат по-малко влияние дори от мен. - Ери се загледа във вазата с коралови рози, която
беше сложила в центъра на масата, преди сестрите й да пристигнат. - Или ще вземат страната на Маки,
или ще използват конфликта между Нас, за да предявят свои претенции към трона, а това ще постави Шу
Хан в уязвима позиция.
- Толкова ли са амбициозни?
Ери се замисли. Откъсна едно повехнало коралово листенце и го смачка в шепата си.
- Не. Заговорите не са в природата им. Нито са били подготвяни от малки за трона. Но властта има
притегателна сила. За нас ще е по-добре да пазим тайните си зорко.
Маю наблюдаваше внимателно принцесата.
- Близка ли сте със сестрите си?
- Както са близки кебен? Не. Обичам ги, но никога не сме се карали.
- Никога?
- Е, заяждали сме се понякога. Като всички сестри. Но никога не сме се карали наистина. Караш се само с
човек, когото обичаш достатъчно и знаеш, че ще се одобрите след скандала. А ние винаги сме били много
любезни една с друга. На какво се усмихваш?
- Мисля си за Рейем. Как си крещяхме. С цяло гърло. Той ме ухапа веднъж. До кръв.
- Ухапал те е?!
- Напълно заслужено. Издебнах го, докато спи, и му обръснах едната вежда.
Ери се разсмя.
- Била си малко чудовище.
- О, да. - Но спомените за Рейем й причиняваха болка. - Той се държеше добре с мен, макар аз да го
предизвиквах постоянно. Родителите ни обичаха него повече, но той винаги споделяше с мен нещата си -
книгите, бонбоните. Все искаше да ме зарадва.
- Така е при кебен - каза Тамар, която тъкмо влизаше в стаята. Отиде при масата и си взе слива. - Единият
не може да е щастлив, ако другият страда.
- Тогава... тогава разбираш защо постъпих така? Защо приех мисията, която Маки ми възложи?
Тамар метна половин слива в устата си и задъвка бавно.
- Убила си невинен човек. Исак е бил невъоръжен.
- Той беше лъжец каза Ери в зашита на Маю. - Измамник.
- Служеше на царя си - каза Тамар.
- Точно както аз служех на своята кралица - отвърна Маю, макар че думите загорчаха в устата й.
- Да, но само един от двама ви е мъртъв.
Права беше. Исак не заслужаваше такава участ.
- Но ще ми помогнеш да намеря брат си.
Не беше въпрос. Нямаше да се предаде пред скръбта и срама сега, преди да е освободила Рейем.
- Да. Но не заради теб или близнака ти. Трябва да разберем къде са тъпите им кергудски лаборатории.
Само така ще прекратим изтезанията и преследването, на които са подложени гришаните в тази страна.
Ери дръпна една струна на катуура върху масата.
- Чака ни дълъг път, който трябва да изминем заедно. Да не губим време в спорове. Всички сме изгубили
близки хора.
Маю сложи ръка върху дръжката на ятагана си.
- Ти кого си загубила, Ери?
Очите на принцесата я погледнаха тъжно.
- Не знаеш ли, Маю? Изгубих сестра си.
В същия миг фойерверки избухнаха над града, два ярки водопада в синъо и златисто. Цветовете на Равка.
- Това е сигналът - каза Тамар. - Пратеникът на кралица Маки е потеглил.

***

Говореше се, че никой не знае всички тайни на двореца в Амрат

Йен, но в Тавгарад знаеха повечето. Имаше скрити входове за гвардейките и кралското семейство, тайни
стаи, където кралските особи да бъдат охранявани, без никой да ги притеснява, както и тайни изходи,
разбира се, в случай на пожар или бунт.
Маю поведе Тамар и Ери по едно тайно стълбище до тунел под градините, който стигаше отвъд
крепостните стени. Не че беше останало нещо от тях в този участък - тук беше ударила поразията.
Овощната градина и малкият парк бяха като заличени от силен взрив, но усещането беше като за стара
мина, която е била експлоатирана дълго, до пълно изчерпване, а после зарязана празна и мъртва.
- Какво е това? - попита Ери. - Какво го причинява?
- Враг, с когото ще се оправяме друг път - каза Тамар. - Не спирай.
Продължиха по полегат склон до сливовата градина в ниското и се качиха в каретата, която ги чакаше
там. Тамар спря да каже нещо на двама ездачи. Облечени бяха по селски, но носеха револвери на кръста.
- Към кралицата - каза Тамар.
И преди Маю да е огледала ездачите добре, те пришпориха конете си в галоп и поеха напряко през
полето.
Макар че пътищата близо до двореца бяха поддържани отлично, каретата им не пое по тях, а по черни
селски пътища с изровени от каруци коловози, друсаше ужасно и се мяташе постоянно. Важно беше никой
да не ги види, Маю и Тамар бяха свикнали да пътуват всякак, но дори в сенките на каретата се виждаше, че
принцесата стиска зъби.
Маю се опитваше да прецени какво разстояние изминават, броеше километрите наум, търсеше нещо
отличително в мрака навън. Смяташе, че пътуват към долината на Кем Аба, така поне показваше картата в
главата й. Долината беше плодородна земя с множество ферми, но може би имаше каньони и ждрела,
където правителството да построи тайна лаборатория.
Каретата намали, Тамар отвори вратата, подаде се цялата навън, кацнала на страничната стъпенка, и
размени няколко думи с друг ездач, преди и той да отпраши в галоп.
- Комплексът е близо - каза след малко тя, щом спряха. - Ще продължим пешком. Не знаем какво ни чака
там.
- Въздушният кораб? - попита Ери.
- На път е.
Ери прехапа долната си устна.
- Ами ако грешим? Ако там няма нищо? Ако баба ми...
- Мина бремето за колебания - каза Маю. - Да вървим.
Нощта беше студена, тъмна и тиха, чуваха се само квакане на жаби и шумът на вятъра в тръстиките.
Маю слезе с облекчение от каретата. Чувстваше се по-спокойна така, готова да реагира при нужда.
След няколко минути видя голяма сграда със стръмен покрив.
- На какво мирише? - попита Ери.
- На тор - отвърна Тамар.
Някъде напред се чу тихо мучене.
- Това е кравеферма - възкликна Маю.
Тамар им даде знак да продължат.
- Било е кравеферма.
Кралица Маки беше скрила тайната лаборатория на видно място. И пратеникът й ги беше довел право
тук.
Захапала беше стръвта. Ери неслучайно беше споменала пред нея, че е оставила гришанска охрана да
пази баба им в Двореца на хилядата звезди. Знаеха, че тази заплаха няма да спре Маки, но знаеха също, че
не би могла да използва Тавгарад срещу Лейти Кир-Табан. Гвардейките никога не биха посегнали на
табанска кралица, дори тя да не седи вече на трона. Така че кого би могла да изпрати Маки срещу група
гришани с военна подготовка? Войници, които уж не съществуваха - кергудите. За тази цел трябваше да
прати съобщение до една от тайните си лаборатории и хората на Тамар бяха проследили пратеника й.
Маю се надяваше Рейем да е зад тези стени. Около кравефермата нямаше засилена охрана, само един
нощен пазач.
- Сигурни ли сме, че това е мястото? - попита тя.
Тамар кимна. -
- Виждаш ли нощния пазач? Носи пушка за многократна стрелба. Освен ако кравите не планират масово
бягство, подобно въоръжение е неоправдано. - Посочи надясно, отвъд оградата около двора. - А при
онези дървета има часовой.
Маю и Ери се взряха в сенките.
- Как разбра? - попита Маю.
- Усещам пулса му - отвърна Тамар.
„Сърцеломка. “ факт, който Маю забравяше понякога. Тамар беше изключително опасна и без
брадвичките си, и без пушка в ръцете.
- Останете тук - каза тя.
- Никога не съм правила такова нещо - прошепна Ери, докато чакаха в мрака. - А ти?
Само на тренировки - призна Маю.
Тя беше от Тавгарад. Не би трябвало да се бои от смъртта. Не би трябвало да се бои изобщо. Но никога
не беше участвала в истинско сражение. Не беше убивала човек преди Исак.
Какво ли ги чакаше зад тези врати? И ако ги хванеха, какво щеше да направи тя? Отговорът дойде по-
бързо от очакваното. Ще се бие до смърт, ако трябва - за себе си, за брат си, за Исак, който беше умрял
напразно. Опита се да призове спокойствието и концентрацията, както я бяха учили в академията.
Явно твърде дълго е живяла в големия град. Отвикнала бе от нощния мрак, от звездната пелена над
главата си, от звуците на откритото пространство - жаби, щурци, някаква птица в дърветата наблизо.
Изпухтя с раздразнение.
- На село е много по-шумно, отколкото очаквах.
 Ери Затвори очи и вдиша дълбоко.
- Точно за това копней.
- За кравеферма?
- За покой. Винаги съм си мечтала да си построя своя къща в планината, близо до долина, където да
издигна малък амфитеатър, да преподавам музика. Ти щеше да дойдеш, с мен, предполагам. Ти и другите
ми гвардейки.
Умълчаха се, спомнили си за загиналите жени.
- Те не пищяха - каза Ери с разтреперан глас. - Само аз виках, докато те горяха. - Отвори очи, сълзи
блещукаха посребрени на лунния светлик. - Ти би ли го направила? Ако не беше в лечебницата тогава и
беше получила заповедта на сестра ми с другите гвардейки?
Щеше, ако не беше Рейем. Ако не беше дългът й към него. Дори сега знаеше дълбоко в себе си, че
предава дадената и спазвана доскоро клетва - да защитава таванската кралица с цената на живота си. Да,
пратили я бяха при Ери, живееше при нея и я пазеше с другите гвардейки от отряда си, но в крайна сметка
дължеше окончателната си вярност и служба на друга жена. На кралица Маки. Нещо простичко, семпло,
сигурно. Нещо прекрасно, което Маю нямаше да изпита никога повече.
- Щях да умра със сестрите си - призна тя.
- А щеше ли и мен да осъдиш на смърт?
- Не зная. - Маю си мислеше за очите на Исак, когато той осъзна какво е направила. Още виждаше
объркването му. Опитал се бе да й каже, че той не е царят, но твърде късно, уви. - Мислех, че разбирам
смъртта, но вече не съм толкова сигурна.
Чуха тихо тупване, а миг по-късно Тамар се появи на бегом.
- Уби ли го? - попита Ери.
- Само забавих пулса му, колкото да изпадне в безсъзнание. Като се събуди, ще го боли главата.
Маю видя с какво е облечена Тамар, и ахна.
- Откъде взе това? Нямаш право да носиш...
- Не мога да вляза като равкийски войник. И имам пълното право впрочем. Аз съм Гриша. Зад тези стени
измъчват други като мен.
Маю се опита да. преглътне гнева си. Тамар беше с черната униформа на Тавгарад, късата й коса бе
скрита под накривената черна барета, на рамото й - емблемата сьс сокола. Маю разбираше, че тези неща,
тези символи на чест и традиция, вече не би трябвало да я засягат. Но я засягаха.
Опита се да надникне в мрака зад Тамар.
- Те вътре ли са?
- Пратеникът на кралицата е пристигнал петнайсетина минути преди нас. Вече си е тръгнал. Вътре свети,
но на приземния етаж няма прозорци. Възможно е в момента да мобилизират кергудите за действие,
може и да изчакат до сутринта. Не знам какво ни чака вътре. Ери, възможно е да се стигне до бой...
- Обучена съм.
- Зная - каза Тамар. - Дуелирах се с теб, помниш ли? Знам, че, умееш да въртиш меча. Но кергудите не са
обикновени войници, а ако нещо се случи с теб, целият ни план отива на вятъра и Маки ще се развихри
както само тя си знае. Затова нека се придържаме към плана. Ако нещо се обърка, бягай. И гледай да
стигнеш при Наг и Зихун.
- Добре - кимна Ери.
Тамар даде знак на Маю.
- Хайде.
Застанаха от двете страни на принцесата и тръгнаха право към входната врата.
- Ей! Вие там! - викна нощният пазач и вдигна високо фенера си. - Кои сте... о! - Поклони се дълбоко. -
Принцесо Ери, чухме, че сте се завърнали в родината, но... ние... такова... простете ми, Ваше Височество,
но никой не ни каза, че ще идвате. И по това време на нощта?
- Пратеникът на сестра ми пристигна ли?
- Да, преди малко.
- Има промяна в заповедите на кралицата. Нося новите. - И вдигна свитък, запечатан сьс зелен восък.
- Може ли да я видя?
- Моля?
Ери сякаш порасна с десет сантиметра. Веждите й се вдигнаха високо. Гласът й вледеняваше. Въпреки
заострената си брадичка и дребната снага беше образ и подобие на кралица Маки. И толкова по-добре,
защото зеленият восък не носеше кралския печат.
На нощния пазач определено му се искаше да потъне в земята.
- Простете, Ваше Височество - измънка той и посегна към ключовете си.
Вратата се отвори към тъмно антре. Двама мъже седяха на една маса. Единият беше с военна униформа,
другият - сьс сините дрехи на лекар. Изглеждаха сънени, сякаш ги бяха вдигнали от леглото. На масата
имаше някакви книжа и малка стъкленица с течност в ръждивооранжев цвят.
- Принцеса Ери Кир-Табан носи вест от превеликата си сестра - избълва задъхано нощният пазач.
Войникът и лекарят скочиха и се поклониха, но си личеше, че са объркани.
- Сестра ми премисли и се отказа да използва кергуди за тази мисия - каза Ери.
Лекарят посочи стъкленицата с оранжевата течност.
- Още не сме ги събудили. Значи да отменим цялото нещо?
Ери сплете пръсти пред себе си. Явно се чуди какво да
прави с ръцете си, помисли си Маю.
- Да. Да, отменете го. Но щом така или иначе сме тук, бихме искали да разгледаме.
 Мъжете се спогледаха колебливо.
- Сестра ми твърди, че сте постигнали забележителни неща, и непременно трябва да ги видя с очите си.
- Кралицата ви е говорила за мен? - каза с изненада лека
рят. - Поласкан съм.
Ери се усмихна топло.
- Значи, ще ни покажете?
Войникът погледна Тамар и Маю в черните им униформи.
- Може би ще е най-добре гвардейките ви да изчакат тук. Проектът е строго секретен.
Принцесата се разсмя.
- Да не мислите, че сестра ми не го знае? Никога не би ме изпратила тук без охрана. - После присви очи. - А
вие защо искате да остана беззащитна?
- Аз... аз никога не бих...
- Имам врагове в правителството. Сестра ми - също. Може би виждате в появата ми удобна възможност да
ударите по семейството ми?
- Трябва да го отведем за разпит - каза Тамар.
- Не! - Войникът вдигна ръце. - Аз съм верен на династията Табан. Гвардейките ви са добре дошли.
Ери се усмихна отново.
- Много добре.
Тя махна с ръка и лекарят припна към една голяма метална врата, каквато не би трябвало да има в
кравеферма.
Вратата се открехна и Маю потръпна зиморничаво. Помещението от другата страна беше голямо и
слабо осветено.
- На какво мирише? - попита Тамар.
Миризмата беше сладникава, задушлива.
- От успокоителното е. С него контролираме доброволците, след като минат под въздействието на парем.
Но без парем не могат да си свършат работата. Знаете, манипулациите, с които създаваме кергуд.
"Доброволци. “ Имаше предвид Гриша.
- Даваме успокоителното и на кергудите. Нощем стават неспокойни, зашото вече нямат нужда от сън.
Какво имаше предвид? Защо Рейем да няма нужда от сън?
Бившата кравеферма беше разделена на три. Отляво имаше нещо като спално помещение с редица
двуетажни легла и легени за миене. Повечето хора лежаха върху одеялата, дишаха учестено и бяха толкова
изпосталели, че приличаха на скелети с опъната отгоре им кожа.
- За колко... - Тамар преглътна. - За колко време поддържате доброволците живи?
- Зависи - каза лекарят. - По-възрастните срещат по-големи затруднения, но понякога е просто въпрос на
боля, така изглежда.
Млад мъж на едно от долните легла вдигна глава да ги погледне. Имаше тъмни кръгове около очите,
светлоруса коса и розова кожа. Изобщо не приличаше на шуанец. Маю рьгна Ери в ребрата.
- Откъде идват? - побърза да попита тя.
- О, това е Бергин. Той е от Фйерда.
- И е дошъл тук доброволно? - попита Тамар.
Лекарят имаше доблестта да сведе очи.
- Е, след първата доза парем участват доброволно. - Даде знак на Бергин и младият мъж се изправи.
Носеше нещо като униформа - широки сиви панталони и туника от същия плат. На лицето му беше
изписано отчаяние, същата безпомощност, която се излъчваше и от другите затворници. Но имаше и още
нещо у фйерданина - гняв. Той все още се гневеше. Още се бореше. - Бергин е бил преводач в една
фйерданска корабна компания, но след като разкрили способностите му, се опитал да избяга от страната.
Наши войници го заловили, а ние му предложихме убежище тук.
Ярост припламна в сините очи на Бергин. Маю се съмня ваше, че разказът на лекаря има нещо общо с
истината. Шуанските войници вероятно са упоили Бергин и са го доставили директно тук да служи като
„доброволец“.
- Откакто е тук, Бергин работи върху Скакалеца.
- Скакалеца ли? - попита Тамар.
- Трансформацията на обикновен войник в кергуд е изключително сложен процес. Става малко по-лесно,
ако всеки от доброволците работи само върху един кандидат от началото до края. Разбира се, понякога
доброволецът умира, преди работата да е завършена, но напоследък имаме напредък в определянето на
дозата, така че да живеят по-дълго.
- Забележително - каза Тамар, гласът й - остър като наточен меч, жаден за кръв.
Лекарят сякаш не забеляза, за разлика от Бергин - сините му очи се впиха в Тамар. Облегнал се бе на
една от големите масивни маси в средата на помещението.
- Ето тук се случват нещата - каза лекарят.
Маю видя дрелки, триони, дълги пръчки от мед и стомана, както и метална конструкция от заварени
елементи, която наподобяваше крило. Подът беше от някакъв метал с големи сифони през равно
разстояние. Така лесно измиваха кръвта. „Това не е стара кравеферма - осъзна с ужас Маю. - Това е
кланица. Тук са убивали животните. “
В дъното вдясно имаше друг вид спално помещение. Тук леглата приличаха на ковчези, на запечатани
медни саркофази.
- А това са нашите деца с желязно сърце, кергудите.
 Това беше доказателство, че програмата на Маки съществува, че тук експлоатират Гриша до смърт и
създават чудовища. Но дали и нейният брат беше тук? '
Тамар сложи ръка върху рамото й и Маю си даде сметка колко силно трепери.
- Как се казват? - попита Ери.
- Скакалец, Предвестник, Скарабей, Молец...
- Не - прекъсна го Маю, неспособна да овладее гнева си. - Истинските им имена.
Лекарят сви рамене.
- Ами, всъщност не ги знам.
Маю стисна до болка дръжката на ятагана си. Гняв и безпомощност затъкваха гърлото й. Погледна към
Ери, надяваше се принцесата да разбира колко важно е за нея това. Да, бяха намерили търсеното
доказателство, но къде беше Рейем?
- Питам се - каза Ери. - Безопасно ли е да отворим... контейнерите?
- О, напълно - отвърна лекарят, натисна нещо на най-близкия саркофаг и капакът се освободи с неочакван
пукот. - Будим ги с помощта на стимулант, извлечен от обикновена юрда, но те не представляват
опасност по принцип. Кергудите са съвършените войници.
„И аз ли съм такава? - зачуди се Маю. - Войник, готов да отнеме живота на невинен човек, да убие
принцеса, да гледа как сестрите й изгарят живи заради каприза на една
кралица? “
Лекарят вдигна капака. Вътре лежеше заспала жена. Дишаше плитко, челото й беше набръчкано.
- Сънищата им не са приятни - обясни под нос лекарят.
Ноздрите на спящата жена се разшириха, сякаш беше надушила нещо. Тамар се дръпна от контейнера.
Говореше се, че кергудите надушват Гриша. Съвършените войници. Съвършените ловци.
- Следващият, моля - каза Ери.
Лекарят отвори съседния саркофаг.
- Правим камерите широки, за да се побират и моделите с криле.
Мак) сведе поглед към мъжа в контейнера. Металните криле бяха прибрани под него. На челото си
имаше метални рога. Не беше Рейем. Той беше ли изобщо тук? И ако не беше тук, как щяха да намерят
лабораторията, в която го държат?
Лекарят отвори капака на трети контейнер. Усмихна се.
- Това ще ви се стори интересно, принцесо. Нещо ново, върху което работим напоследък. Това е Скакалец.
Дадохме му метални щипци, свързани към гръбнака му. Добре понася манипулациите.
Още преди да погледне, Маю знаеше, че това е брат й.
Рейем спеше в камерата. Изражението му беше измъчено като на другите, сякаш насън не беше
ловецът, а плячката. Не го беше виждала повече от година, но си беше същият Рейем, висок и строен,
дългата му коса - събрана на конска опашка, както я носеше винаги. На бузата си имаше мъничък белег с
формата на полумесец - Маю го беше ударила с камък, метнала бе камъка в гнева си, не вярваше, че ще го
уцели, не искаше да го нарани. Той се разплака, но после каза на родителите им, че е паднал и сам се е
наранил.
На гърба му имаше криле, а на хълбоците - свити щипци като краката на насекомо. Маю усети, че ще
повърне.
Лекарят се беше преместил при следващия контейнер.
Бергин я гледаше от мястото си до масата, но Маю пет пари не даваше. Посегна и хвана ръката на Рейем.
- Братко - прошепна тя. Челото на Рейем се изглади и той стисна ръката й в съня си. Гърлото й се сви от
напиращи сълзи. - Тук съм, Рейем. Всичко ще бъде наред.
- Кебен - промърмори Тамар.
Изражението й се бе смекчило. Тя повече от всеки друг разбираше какво е да те отделят от близнака ти.
- Трябва да го измъкнем оттук.
Тамар кимна.
- Вече пратих съгледвачите ни да събудят министрите. Не искам Маки да опразни това място, преди те да-
са го видели.
- Само дето ние заловихме съгледвачите ви - каза силен, ясен глас откъм вратата.
Кралица Маки стоеше на прага, обградена от гвардейки.
- Ваше Величество! - ахна лекарят и се поклони доземи.
Тамар застана пред Ери.
- Колко интересно да те видя в тази униформа, Тамар Кир-Батаар - каза Маки и влезе в помещението.
Лекарят примижа, сякаш се мъчеше да се сети къде е чувал това име.
- Сладка ми Ери - каза кралицата. - Наистина ли реши, че ще ме надхитриш толкова лесно? Ти си новачка в
тази игра, а аз я играя от дете.
- Рейем - прошепна уплашено Маю и стисна силно ръката му. - Рейем, събуди се, моля те.
Трябваше да се махнат оттук веднага.
- Нека аз - каза кралицата и натисна няколко бутона на стената.
Чу се силно съскане и от дюзите в горния край на контейнера се изстреля фина оранжева мъгла.
- Не! - извика Бергин.
Брат й вдиша стимуланта и очите му се отвориха рязко.
- Рейем?
Той я погледна с празно изражение.
Тази сантиментална връзка между кебен винаги ми се е струвала глупава - каза Маки. - И аз е трябвало
да се родя нечия близначка. Но съм убила брат си още в утробата. Или така поне твърдеше дойката ми.
Затова съм се била родила с половин душа, така казваше. Сега брат ти ще ви убие всичките. Колко
интересно.
- Рейем, аз съм, Маю. - Той стисна по-силно ръката й. - Да, аз съм. Ти ме познаваш. Рейем, трябва да
дойдеш с нас.
- Хайде - каза кралицата. - Направи онова, за което си създаден.
Юмрукът на Рейем се сви. Маю писна и се свлече на колене. Всяка костица в ръката й бе натрошена.
 25
НИНА
Тънък полумесец висеше, над Ледения палат, очертанията му бяха забулени от облаци, които вещаеха
сняг. Нина чуваше празничната врява откъм кралския дворец, където благородниците пиеха и танцуваха,
празнуваха бомбардирането на Ос Олта. А някъде в дивата гора Брум и неговите дрюскеле отдаваха почит
на Дйел и се готвеха за наближаващата война.
Но Нина беше във война отдавна. И тази нощ щеше да нанесе поредния си удар. Вече бе унищожила
писмата на кралица Татяна, а сега щеше да отведе единствения човек, който можеше да потвърди, че
изобщо са съществували.
Планът беше простичък, но изключително опасен. Първо трябваше да влезе някак в сектора на
дрюскеле. Нямаше как просто да излезе с танцова стъпка от Ледения палат и после да влезе през другата
порта, значи трябваше да стигне до сектора по тайната пътека през ледения ров. Неприятна перспектива.
Вече няколко месеца се занимаваше с шпионство и сплетни. Беше майстор в тези неща, но довечера щяха
да й трябват силата и ловкостта на войник, а не хитростите
на агент под прикритие. Щеше да й трябва и Хане. Неприятно й беше да я излага на риск, но трябваше да
признае, че ще е по-малко подозрително, ако хванат двете да се мотаят където не им е работата,
отколкото ако заловят Нина сама.
Облякоха се с дрехи за езда - просто две момичета, излезли за поредната лудория на Хане. Нина беше
изключително доволна, че поне за кратко се е отървала от тежките вълнени поли. Щяха да пресекат рова
заедно, облечени в бяло и с покрити коси, за да се сливат с леда. И ако по някакво чудо не ги видеха,
заловяха и завлечаха обратно в стаите им да чакат наказание, щяха да се изкатерят по стената с помощта
на Хане.
- Няма ли врата в основата? - попитала бе Нина.
Сега съжаляваше, че не е правила лицеви опори всяка сутрин.
- Само дрюскеле знаят къде е. Няма проблем. Трябва ни само отворен прозорец.
- Да, и начин да се покатерим до въпросния прозорец.
Хане не изглеждаше притеснена.
- Лесно ще взема катераческо оборудване от бараката при Стария часовник. Използват го да почистват
кулата.
- Сладки Дйел, правила си го и преди.
- Веднъж, да речем. Или два пъти.
- Хане!
Тя само сви рамене.
- Първия път се прехвърлих през крепостната стена за проба. Просто исках да проверя дали мога да стигна
до покрива на сектора с посолствата.
- А втория?
Хане примижа виновато.
- Да речем, че съм, искала да се поразходя из пазара сама. А третия...
- Нали каза два пъти!
- Имаше китове в залива. Какво, да не ги видя ли?
Нина се разсмя, макар че представата как Хане се измъква от Ледения палат с риск за живота си не и
беше приятна.
Ако приемеше предложение за брак в края на Горското сърце, Хане като нищо щеше да остане в капана на
палата до края на живота си. Сега обаче Нина трябваше да мисли само и единствено за Магнус Опйер.
Пътеката през ледения ров беше тясна и хлъзгава и въпреки тежките ботуши краката на Нина
измръзнаха, докато стигнат до тесния бряг при сектора на дрюскеле. Куката се закачи където трябва чак
на третия опит, но после Хане пое по въжето като катерица.
- Гледай я само - измърмори Нина под нос. - Можеше поне да се престори, че й е трудно, за да не се
депресирам толкова.
След като стигна до покрива, Хане й хвърли въжето и гр държа здраво, докато Нина се катереше бавно и
с усилие, благодарна за всеки възел и примка, които бяха вързали предварително. Сега оставаше да
заобиколят по покривите към сградата, където се намираха столовата и кабинетът на Брум. Нина не
искаше да мисли колко високо над земята се намира, затова се зае да повтори плана наум, за пореден път,
В раница на гърба си носеше дрехи, които бяха взели от гардероба на Брум. Не беше идеалният вариант,
но Брум рядко обличаше цивилни дрехи, вечно беше с униформа, а не можеха да измъкнат Опйер в
дрипите му. След като го измъкнеха, Нина щеше да го преведе през ледения ров към градините от другата
страна. После щяха да изчакат празненството в двореца да свърши и гостите да си тръгнат, така че Опйер
да се смеси с тях, да мине по моста и да се озове право в обятията на Хрингса, Преди това Хане щеше да
прекрои лицето му. Приликата му с Николай беше твърде голяма и Нина не искаше такова опасно оръжие
да попадне в грешните ръце.
Заобиколиха до точното място и Нина скочи върху покрива. Хане върза здраво въжето около един от
комините, после го стегна около кръста на Нина.
- Готова ли си?
Нина стисна въжето.
- За какво? Да ме спуснат като чувал брашно в сърцето на
дрюскелската цитадела, пълна с ловци на вещици?
- Идеята беше твоя. Още не е късно да се върнем.
- Никога не се съмнявай в чувала с брашно. Чувалът с брашно е необичайно мъдър за годините си.
Хане завъртя очи и запъна крака в ръба на покрива, а Нина пристъпи в празното. Хане изръмжа от
усилие, но не изпусна въжето, а започна бавно да спуска Нина надолу.
Първите два прозореца се оказаха заключени, но третият поддаде, Нина се промуши и тупна върху
някакъв килим. Намираше се на стълбище. В първия миг не можа да се ориентира, после слезе на долния
етаж и скоро се озова пред кабинета на Брум. Този път нямаше ключ - би било твърде рисковано да го
крадат повторно, - значи трябваше да отвори ключалката с шперц. Отне й страшно много време, срамота
направо. Ясно чуваше как Каз й се присмива. „Млъкни, Брекер. Първо си оправи ужасната подстрижка,
пък после ще си говорим. " А може би вече е направил нещо по въпроса. Дано, заради Иней.
Нина не знаеше дали всички дрюскеле са отишли в гората, или някои са останали в сектора, надяваше се
да не разбере. Отиде право при вратата към килията на Опйер, даже сложи пръст на устните си в знак
затворникът да мълчи.
Килията беше празна. И почистена. За миг Нина изтръпна, завладя я зловещата мисъл, че си е
измислила всичко и Опйер изобщо не е бил тук.
„Знам какво видях. “ Къде се беше дянал Опйер? Дали не са го преместили след изчезването на писмата?
Не, ако Брум е разбрал, че писмата са изчезнали, шеше да удвои охраната. А за нищо на света не би убил
Опйер - фйерданите не биха се лишили с лека ръка от такова предимство.
Трябваше да разбере къде са го отвели. И нямаше много време.
Нина прелисти бумагите върху бюрото на Брум, като внимаваше да не ги размества. Все трябваше да
има заповед за преместване или разменени бележки по въпроса къде да дър- жаш един толкова ценен
затворник. Видя обичайните планове и карти, както и странна рисунка на пресичащи се параболи до дълга
поредица от уравнения. Оръжие някакво? В горния край на листа пишеше „Хайефетла“. Пойна птица.
Имаше и други чертежи - на нещо като шлем, също на пушка, вероятно модификация на пушките за
многократна стрелба, на нещо като кораб.
Нина се поколеба. Картите, плановете... още трагедии в зародиш? Ако беше проумяла какво
представляват картите, които беше видяла върху бюрото на Брум предния път, шеше да предупреди
навреме Зоя и цар Николай за предстоящата бомбардировка. И да спаси живота на стотици. Но ако сега
откраднеше плановете, Брум шеше да разбере, че някой е влизал в кабинета му. А и съществуваше голям
риск както тя, така и агентите на Хрингса в палата да бъдат разобличени още преди да са предали
плановете, нататък, Хане също можеше да пострада. Да, Нина шеше да предаде на Хрингса каквото
успееше да запомни, но сега трябваше да се съсредоточи върху непосредствената си задача. Дошла бе да
намери Магнус Опйер и времето й изтичаше.
А после погледът й попадна върху една странна дума - „Рявфедер“. Бащата на лисицата.
Зачете се в документа и веднага разбра, че това не е заповед за преместване. А доклад за бягство. Магнус
Опйер беше успял някак да се измъкне от килията си, от сектора на дрюскеле и от Ледения палат... и беше
взел сьс себе си писмата на царица Татяна. „Е, благодаря ти, че си поел вината за последното, Магнус. “
Следващият ред на доклада й подкоси краката. В ключалката на килията на Магнус Опйер е било
намерено парченце кост, заострено.
Опйер бе стиснал ръкавите й, докато я умоляваше да го освободи. Тогава го бе сметнала за изблик на
отчаяние, но може да е било само Привидно. Възможно ли бе Магнус Опйер, най-ценният и разпознаваем
затворник във Фйерда, наистина да е избягал от Ледения палат?
„Хитър дъртак. Наистина си баща на лисицата. “ Сбил е една от костените й стрелички и с нейна помощ
е отключил вратата на килията си. Ако досега бе хранила някакви съмнения, че Опйер е истинският баща
на цар Николай, то това беше окончателното доказателство, че двамата имат обща кръв.
Но къде беше Магнус сега? Нина не знаеше и никога нямаше да узнае. Щеше да се свърже с Хрингса и
чрез тях да изпрати информацията в Равка. Но друго не можеше да направи. В доклада пишеше, че е
възможно Опйер да се е отправил към дома си северно от Дйерхолм, за да се събере с дъщеря си, или
дори към Елинг, където негови кораби бяха на котва в пристанището. „Той няма пари - пишеше в
доклада. - Не може да си купи билет за кораб. Няма начин да прекоси границата с Равка. Рано или късно
ще бъде заловен. “
Нина не беше толкова сигурна. Магнус Опйер не беше благородник. Сам беше натрупал богатството
си, създал бе корабна империя, несъмнено имаше множество контакти и цяла мрежа от плавателни
съдове. И беше бащата на Николай Ланцов. Може да нямаше пари, но щом се беше измъкнал от Ледения
палат, със сигурност не му липсваше изобретателност.
Някакъв звук долетя от вътрешния двор в ниското и Нина изтръпна. Звук на отваряща се порта.
Възможно ли беше дрюскеле да се връщат толкова скоро?
Върна доклада за бягството в купчината книжа на бюрото и се изниза от кабинета, като не забрави да
заключи. Брум шеше да завари кабинета си недокоснат.
Заслиза по стълбите и чу гласове някъде долу. „По дяволите! “
Хукна обратно по стъпките си, тичаше на пръсти по коридора и пробваше предпазливо вратите,
молеше се някоя да е отключена. Една от дръжките най-сетне поддаде. Тя се мушна през прага и затвори
вратата. Езичето на бравата изщрака.
- Какво правиш тук?
Нина се завъртя на пета. Йоран стоеше пред нея с черната си униформа, лицето му - гневно, очите му -
присвити и пълни с подозрения. Явно някой друг охраняваше принца тази вечер.
Мислите на Нина се пръснаха като ято подплашени птички.
 „Сериозно ли ще го направиш? “ Само за този паникьосан въпрос й остана време, преди да отвори уста и
да избълва:
- Командир Брум ми каза да го чакам тук.
Влязла бе в ролята на Мила, кършеше ръце и трепкаше с устнички.
Йоран посегна към дръжката на бича си.
- Командирът никога не би омърсил това място с присъствието на жена.
Нина стисна костените стрелички, пришити в ръкавите й. Не искаше да убива Йоран, но щеше да го
направи, ако се стигнеше дотам. Номерът беше да изглежда като злополука. Младежът беше здрав,
недокоснат от болест или смърт, които тя да използва сьс силата си.
- Не се гордея с постъпката си - каза тя и го погледна през сълзи. - Знам на какво се съгласих.
Йоран се намръщи. Никога не показваше емоция в присъствието на принц Расмус, но сега гневът
преобрази лицето му, лице досущ на коравосърдечен дрюскеле, гаден ловец на вещици.
- Той каза, че ще се върне рано - продължи Нина. - Но чух други да се прибират и...
- Не знам каква игричка играеш, но командирът ще бъде уведомен своевременно.
- Той ми показа тайната пътека през ледения ров - каза Нина. Стреличките се плъзнаха между пръстите й.
Йоран се стресна. Само дрюскеле знаеха тайните на ледения ров, никой друг.
- Не е възможно.
Трябваше да е много точна. Две стрелички във вътрешните ъгълчета на очите му и оттам право в
мозъка. Ще ги извади, преди да си тръгне, и с малко късмет почти няма да остане следа от намесата й,
кръв и други телесни течности. Ще решат, че е получил припадък или нещо такова.
Нина направи крачка вляво, така че светлината да пада върху лицето на Йоран и да улесни прицела и... и
застина.
- Това са мощи. - Кости, подредени на молитвена кърпа върху ракла с дрехи. Опряно на стената - несръчно
дървено изображение на слънце.
Йоран се опита да скрие с тяло предметите, но беше късно.
- Това е олтар - каза Нина. - Олтар на светците. Затова не си при принца тази нощ. Дошъл си да се молиш.
Йоран не отрече. Стоеше като вкаменен, неподвижен като животно, надушило опасност. Идея си
нямаше, горкият. Нина можеше да го убие на мига. Бързо и лесно.
- Чии са тези кости? - попита го тихо и спокойно, сякаш си говореха за вечерята снощи, а не за ерес в
сърцето на Ледения палат.
Йоран отвори уста. Адамовата му ябълка подскачаше, сякаш думите се бореха да излязат на свобода.
- Алина - каза дрезгаво той. - Аз... купих ги в Дйерхолм. Знам, че едва ли са истински, но...
- Но са ти донесли утеха. - Из цяла Равка, а напоследък и във Фйерда хората държаха в домовете си мощи,
които уж са били на светците. Костици от пръсти, гръбначен прешлен, парченца от стара дреха. Със
силата си Нина разбираше, че костите, които Йоран е купил, дори не са човешки.
- Била е войник - каза умолителна той. - Спасявала е хора. И равкийци, и фйердани.
- Ти това ли искаш?
Нина пристъпи по-близо до младежа. От коридора долитаха гласове. Трябваше да се махне оттук, да
излезе през прозореца и после да се спуснат с Хане до ледения ров. Но преди това трябваше да спечели
доверието на Йоран. Защото ако той споменеше на Брум, че е била тук, това щеше да е краят й.
- Искам... искам да бъда добър. - Йоран поклати глава, сякаш се съпротивляваше на собствената си логика.
- Войниците не са добри. Те са верни. Те са храбри,
Изглеждаше дори по-млад от обичайното. Нина понякога забравяше, че момчето още няма седемнайсет.
- Могат да бъдат и добри.
- Ние? Не. - Погледна я право в очите. - Аз не мога да бъда добър.
- Алина Старкова не е била само войник - каза много тихо Нина. - Била е и Гриша.
Той стисна очи и наведе глава, сякаш готов да понесе заслужения бой.
- Знам - каза той. Гласът изстърга по гърлото му. - Знам, че това е светотатство.
- Сигурен ли си?
Йоран отвори рязко очи.
- Може би гришанската сила не е такава, каквато ни я представят - каза тя. Същото бе казал Матиас преди
много време. И онези негови думи бяха дар, който й помогна да се изцели и да приеме коя е. Истински
балсам за душата. - Може би талантът им е даден от Дйел, просто поредният начин да прояви силата си
на този свят.
- Не... не, това е богохулство, това е...
- Кои сме ние да твърдим, че разбираме намеренията на един бог?
Йоран се взираше в нея, сякаш се надяваше да види истината, изписана на лицето й.
- Командирът... той знае ли, че мислиш така?
- Не - отвърна Нина. - Не бих могла да му кажа такова нещо. Но не мога и да спра мислите си.
Йоран притисна с ръце слепоочията си.
- Зная.
- Има ли и други сред бас, които мислят по същия начин?
- Да - каза Йоран, после вирна брадичка. - Но няма да ти дам имената им.
- Не съм те питала. И никога не бих го направила.
Нямаше да издаде Йоран, а и защо да го прави? Но след пълния й провал тази нощ, мисълта, че вярата в
светците се е разпространила сред мъжете, обучени да мразят Гриша, й даваше тънка нишка надежда,
която Нина да сграбчи с две ръце.
- Ще ми помогнеш ли да се върна на Белия остров? - попита тя.
- Защо не изчакаш Брум, щом той ти е... щом ти си му...
Напуши я смях. За тези мъже кръвопролитието и страданията бяха игра, но от самата мисъл за
удоволствие мозъците им блокираха.
Нина го стисна за ръкава.
- Ще му кажа, че изобщо не съм идвала, че не съм събрала смелост. Защото ако разбере, че съм излязла от
стаята му и че съм дръзнала да говоря с теб... ще трябва да му кажа какво съм открила.
Йоран застина.
- Ще ме екзекутират,
- Аз съм сама жена в дома на влиятелен мъж. Нямам истински приятели. Правя необходимото, за да
оцелея.
Йоран видимо се изненада.
- Значи не си искала да си негова курва?
Нина се наежи моментално. Думата беше толкова грозна...
- Толкова ли ти е трудно да го повярваш?
- Командир Брум... той никога не би... Не би принудил...
- Няма нужда да прибягва до принуда. Той предпочита друг начин да наложи своето.
Изражението на Йоран се промени моментално. „Знае, че съм права. Знае колко много обича властта
Брум, виждал го е с очите си. “
- Жена в моето положение не може да откаже. Без щедростта на командир Брум щях да съм загубена. И
ако мъж
като него реши да опетни репутацията ми...
Йоран местеше поглед из стаята. Пот лъщеше по челото му. Намираше се на кръстопът. Вече не знаеше
кое е вярно и правилно, иначе не би спретнал малкия олтар. Кимна веднъж, сякаш водеше вътрешен спор,
после пак.
- Добре - каза накрая. - Ще ти помогна.
Гърлото на Нина се стегна. Йоран беше човек на честта, същата чест, която тя се беше надявала да
открие у принц Расмус. Йоран не искаше да бъде убиец. Не искаше да бъде жесток. Омразата на Брум още
не го бе извратила окончателно. „Бъди милостива към моите хора“, това я беше помолил Матиас. Й към
това момче, което все още се стремеше да запази доброто в себе си, Нина можеше да прояви милост.
- Трябва да тръгваме - каза Йоран. А после се поколеба, забелязал облеклото й. - Защо си облечена с дрехи
за езда?
- Той така поиска. Искал да ме накаже.
Лицето на Йоран поаленя, явно момчето си представяше какво може да се крие зад тези думи. Този път
дори и Нина едва не се изчерви. Представи си какво би казала Хане - „срам нямаш“.
- Как влезе в сектора? - попита той.
- През тайната врата - излъга Нина.
Йоран поклати глава, видимо отвратен, че Брум е разкрил мистериите на дрюскеле заради една евтина
афера.
- Ще те върна там.
Събра молитвената покривка в костите, заключи всичко в раклата и излезе в коридора. След миг Нина
чу гласове, Йоран говореше с някого. Уплаши се, че момчето ще вдигне тревога и ще я предаде на братята
си, че съчувствието му е било фалшиво. Но после той отвори вратата и й даде знак да го последва.
В дъното на коридора Йоран повдигна един гоблен - бял вълк, притиснал с лапа окървавен орел - и
натисна един от камъните отзад. Стената се плъзна и откри входа на тясно спираловидно стълбище,
издълбано в скалата. Нина скри изненадата си. Нали уж беше дошла оттук Все пак.
Слезе след Йоран по стълбището, нещо изстърга в основата му. Вратата се отбори, лъхна ги студен
въздух. Погледнат оттук, пълният с ледена вода ров изглеждаше покрит с тънка корица скреж, но Нина
знаеше, че отдолу има прозрачен стъклен мост. Хвърли поглед нагоре и зърна стреснатата физиономия на
Хане да се дръпва зад ръба на покрива, въжето изчезна в същата посока.
- Оттук ще продължа сама - каза Нина.
- Ще се оправиш ли?
- Не искам да те хванат заради мен.
Йоран изопна лице.
- Той ще те накаже, задето не си го изчакала. Задето не си се подчинила.
- Знам - каза тя и сведе очи.
- Трябва да се махнеш от дома му, трябва да измислиш някакъв начин.
О, шеше да се махне. След като свършеше своето.
- Ще се махна, но не мога да оставя Хане. - И щом изрече думите, осъзна, че Са верни.
Йоран Се поколеба.
- Добре ще е да я държиш по-далече от принца. Той не е... той е слаб.
- Здравето му се подобрява.
Йоран поклати глава!
- Виждал съм много ранени мъже, хора, загубили крак или ръка, които живеят с болката и недъга. И други
- с тежка болест. Те понасят страданието без игричките на Расмус. Неговият проблем не е в тялото. А в
душата.
- Той се държи добре с Хане. - Думите прозвучаха глупаво дори в собствените й уши, след като беше видяла
какво стори принцът на Йоран. - На лова го унижиха и...
- Не го прави за пръв път. Събори едно момче от коня му и каза, че било шега. Детето падна зле и си счупи
 черепа, но никой не каза нищо, защото Расмус е принц.
Дали не е било злополука? Шега, завършила зле? Искаше й се да го повярва, но...
- Той се променя - каза тя, макар да знаеше, че залъгва сама себе си. - Щом се почувства достатъчно силен,
ще спре да доказва силата си.
- Онова с детето... Точно силата си изпробваше Расмус тогава. Искаше да види дали някой ще го спре. А
както и двамата знаем, никой няма да го направи.
Нина стъпи върху невидимата пътека и студът от водата се просмука през подметките й. Стараеше се
да върви бавно и предпазливо, макар че й идеше да си плюе на петите, да избяга по-скоро от сектора на
дрюскеле и истината в думите на Йоран.
Сгуши се в палтото си, наведе глава срещу студа. Нямаше друг избор, освен да продължи напред.
Избираш пътя си. вървиш по него. И се надяваш той да те заведе у дома.
26
МОНАХЪТ
Александър открадна дрехи и обувки от един фургон в покрайнините на Полвост. Очаквал бе бързо да
намери следовниците на Беззвездния, но удари на камък. Дългият преход си казваше своето. Пиеше вода
от потоците, но нямаше нужда да губи време в лов. Не беше гладен. Спомни си как копнееше Елизавета за
сетивни усещания - вкуса на виното, допира до кожа, меката пръст под краката. За Александър тези неща
нямаха стойност. Е, би предпочел да не е зима. Искаше му се да вдигне лице към слънцето и да усети
топлината. Студът го плашеше. Беше като смърт, като дългата тишина на несъществуването, където няма
усет за време и място, а само за мисълта, че трябва да издържи и че един ден това ужасно безвремие ще
свърши. Твърде дълго беше прекарал в мрака.
Но накрая осъзна, че силите го напускат. Тялото на Юри имаше нужда от храна, затова Александър спря
в една бирария в Шура. Нямаше пари, затова предложи да нацепи дърва и да оправи покрива срещу храна.
Младите мъже в градчето вече бяха мобилизирани, поели бяха в униформи към поредното сражение с
Фйерда,
- Какво мислите за бойната на царя? - попита той група старци, седнали на верандата.
Отговори му един дядо, толкова съсухрен, че приличаше повече на орех, отколкото на човек.
- Нашият Николай не е искал война, но ако това искат студенокръвните копеленца от севера, ще го
получат.
Сбръчканият му приятел се изплю на дървените дъски.
- Бе, ще целуваш ти задниците на студенокръвните копеленца, кога влязат в града. Ние нямаме танковете
и пушкалата на фйерданите и напразно пращаме децата си на смърт.
- И какво, да ги оставим да бомбардират градовете ни?
Продължиха да се дърлят, все старата история. Но си личеше, че обичат своя цар.
- Ще видиш, че ще намери начин да ни измъкне, също като предния път. Хитрата лисица винаги се
измъква от капана.
Александър се зачуди дали изобщо са чели приказката, по негови спомени историята завършваше
кърваво. Ловецът убиваше лисицата. Или някой я спасяваше? Не можеше да си спомни подробности.
Седеше на маса в бирарията, ядеше сух ечемичен хляб и яхния от агнешко, варено толкова дълго, че
сякаш някой вече го беше дъвкал. Ето това беше да си жив. Елизавета не знаеше какъв късмет е извадила.
И като си помислиш, че точно Зоя я беше убила. От друга страна, спестила му беше труда сам да й види
сметката. А ако Зоя се научеше да управлява подарената й сила? Засега още беше уязвима, податлива.
Гневът беше нейната слабост, средството за давление, Начинът да я контролираш. Когато тази война
свърши и преброят мъртвите, малката Зоя сигурно отново ще има нужда от пастир. Тя беше сред най-
добрите му ученици, завистта и гневът я караха да се старае повече от връстниците си. А после се обърна
срещу него. Като Женя. Като Алина, Като собствената му майка. Като цяла Равка.
„Тя ще се върне при теб. “
Не му трябваше съчувствието на Юри. Александър пиеше горчивото пиво и слушаше какво си говорят
клиентите. Все за войната, за бомбардирането на Ос Олта, както и за поразията, разбира се, която
тревожеше толкова царя и неговия генерал.
- В Гайена имало лагер на поклонници, така казват. Опитаха се да разпънат и тук проклетите си черни
палатки, обаче ние ги прогонихме. Не им щем светотатствените брътвежи.
- Твърдят, че поразията била наказание, задето не са канонизирали Тъмнейший.
- Ми, нека го канонизират, викам аз, ако това ще ми върне пасището. Сега къде ще си паса говедата?
- Ако можех да вдигна от леглото оня мързел, мъжа ми, и аз щях да тръгна на поклонение към Долината.
„Гайена. “ Най-после научаваше нещо полезно за последователите на Беззвездния. Дояде ужасната яхния
и излезе от бирарията, но преди това с помощта на сенките си отмъкна чифт очила от една маса. Тръгна
по пътя и остави чертите на Юри да изплуват на повърхността - издълженото лице, слабоватата брадичка.
Без брада, разбира се. Все пак не беше шивач. Слабото тяло също щеше да остане в изгнание. Александър
тепърва щеше да има нужда от цялата си сила. Сложи очилата на носа си. Щеше да гледа над тях. Не му се
занимаваше с лошото зрение на Юри, съсипано от дългогодишното взиране в книгите.
Усещаше възторга на момчето при мисълта, че ще се влеят в редиците на вярващите. „Това е моята цел.
От самото начало. “
За това Юри не грешеше. Всички имаха своята роля в това.
Александър откри последователите на Беззвездния под един мост - като сборище на тролове, с черни
знамена, развети над черните палатки. Прецени набързо плюсовете и минусите на групичката. Повечето
бяха изненадващо млади, почти само мъже, всичките облечени в черно, с несръчно из- бродирано слънце
в затъмнение - неговия символ. Видя едно муле, няколко кранти, в един от фургоните имаше покрит с
брезент сандък - вероятно оръжия. С това ли трябваше да работи? А и какво бе очаквал? Може би не
армия, но поне армия в зачатък, а не тази жалка сбирщина.
„Не трябваше да ги изоставям. “ Пак Юри. Присъствието му беше по-настоятелно сега, сякаш не само
чертите му бяха изплували на повърхността, а и гласът му бе набрал сила. Вече не звучеше като самотен
комар, а като цял рояк комари.
- Юри? - каза някакъв мъж с гърди като буре и прошарена брада.
Александър потърси името му и спомените на Юри му го дадоха.
- Чернов!
Онзи го награби в миризлива прегръдка и едва не го отлепи от земята. Все едно са те увили плътно в
мечешка кожа, която никой не е чистил отдавна.
- Решихме, че си умрял! - извика Чернов. - Чухме, че пътуваш с царя изменник, а после съвсем изчезна от
хоризонта.
- Върнах се.
Чернов свъси вежди.
- Звучиш различно. И изглеждаш различно.
Александър не виждаше смисъл да отрича очевидното. Затова стисна Чернов над лакътя и го погледна
право в очите.
- Зашото съм различен, Чернов. Колцина сте се събрали тук?
- Последно преброихме трийсет и двама вярващи. Но храним и няколко пътници, които още не са
намерили пътя на Беззвездния.
- Сериозно?
Каква загуба на ресурси!
- Сериозно - кимна Чернов. - Точно както ти проповядваше. Всички са равни в мрака.
Напуши го смях. Вместо да се разсмее обаче, Александър кимна и повтори екзалтирано:
- Всички са равни в мрака!
Чернов го разведе из лагера и Александър поздравяваше онези, които го разпознаваха като стар
приятел. Само ако знаеха. Поразпита уж нехайно за другите места, където култът към Беззвездния светец
е намерил последователи. Според Чернов броят на поклонниците бил набъбнал почти до хиляда. Нищо и
половина, но все пак беше някакво начало.
- Решихме да тръгнем на Юг към по-топлото време, да се махнем от северната граница. За да не попаднем
под кръстосан огън, когато започнат сраженията.
- А после?
Чернов се усмихна.
- После ще продължим доброто дело, ще проповядваме за Беззвездния и ще настояваме да го канонизират.
След като свалят цар Николай от трона и коронясат Вадик Демидов, ще отправим петиция...
- Демидов ще е марионетка на Фйерда.
- А нас какво ни интересува дребната политика?
- Ще ви заинтересува, като почнат да горят гришани на клада.
- Гришани?
Александър трудно прикри гнева си.
- Нима Тъмнейший не е бил Гриша?
- Бил е светец. Има разлика. Какво те е прихванало, Юри?
Александър се усмихна и побърза да бие отбой.
- Прощавай. Имах предвид, че може да намерим нови последователи сред гришаните.
Чернов го тупна по гърба.
- Непременно ще се постараем и в тази посока, след като войната свърши.
Сериозно се зачуди дали да не изтръгне ръката на Чернов от раменната му става. Вместо това смени
подхода.
- А Аппарат? Той ще се върне в Равка с Демидов, нали така? А точно той е от най-големите
препъникамъни за канонизирането на Тъмнейший.
- Вярваме, че с времето може да го привлечем за каузата си.
„Това е тъпо, та дрънка. “ Поне по. този въпрос Юри
и Александър бяха на едно мнение. Юри беше участвал за кратко в попската гвардия на Аппарат. Видял бе
с очите си как Аппарат първо, се бе съюзил със Слънчевата светица, а после се оттегли напълно, скри се с
последователите си под земята, докато Алина и Тъмнейший се избиваха взаимно. Беззвездните не биваше
да чакат огризки от ръката на попа, без значение какво влияние имаше той сред народа на Равка.
- Слънцето скоро ще залезе - каза Чернов. Беззвездните се събираха, обърнали лица на запад. - Идваш
точно навреме за службата. Ще говори брат Азаров.
- Не - каза Александър. - Аз ще говоря.
Чернов примигна.
- Ами... такова... Не е ли по-добре първо да посвикнеш, да подновиш приятелството със...
Александър не изчака да чуе останалото. Застана пред паството. Разнесоха се възклицания оттук и
оттам - „Юри! “ и „Брат Веденин! “ - от онези, които едва сега го виждаха. Имаше и нови хора, които се
бяха присъединили към Беззвездните, след като Юри си беше тръгнал.
- Брат Азаров - каза Александър и се приближи към младия мъж с жълта коса, който се канеше да говори.
Отличаваше се с цвета и чара на чаша мляко.
- Братко Веденин! Толкова се радвам пак да те видя. Много ни липсваха проповедите ти, но аз се опитвам
да те заместя.
- Чернов те вика за нещо спешно.
- Така ли?
- Така. Нещо много спешно. Не търпи отлагане. Тръгвай. - След което подмина Азаров и зае полагащото
му се място пред множеството.
Плъзна поглед по лицата, лица на хора смутени, но и нетърпеливи, жадни някой да им посочи правия път,
да им даде божествена искра, в която да вярват. „Аз ще ви дам не искра, а пожар. Ще ви дам ново име за
огъня. “
Радостта на Юри препускаше по вените му. Момчето също беше проповедник и разбираше възторга му.
- Някои от вас ме познават - каза той. Гласът му се разля над множеството заедно сьс златната светлина на
залязващото слънце. Част от хората реагираха на непознатия глас от устата на уж познат човек, чуха се
 шепот и възклицания. - Но аз не съм същият човек. Бях в Долината на смъртната сянка и там ме навести
самият Беззвезден.
- Видение? - попита Чернов, извисил глас над врявата. - Какво видя?
- Видях бъдещето. Видях как трябва да служим на каузата. Не като страхливци. - Поклонниците
зашушукаха смутено. - Няма да тръгнем на Юг. Няма да се крием от тази война.
Чернов направи крачка напред.
- Юри, не говориш сериозно. Ние никога не сме се занимавали с политически игрички.
- Това не е игра. Аппарат предаде Тъмнейший. Направи и невъзможното да осуети канонизирането му.
Сега се е сдушил с враговете на Равка. А вие искате да се скриете в миша дупка, треперите като животни
без зъби и нокти.
- Само така ще оцелеем!
- И защо? За да се върнем с подвити опашки при един корумпиран поп, когато той се присъедини към
двора на Демидов? За да пеем песни пред портите на столицата с надежда Аппарат да ни забележи?
Писано ни е нещо много повече от това. - Местеше поглед по публиката си, някои го гледаха в очите,
други си шепнеха гневно. - Знам, че част от вас са се присъединили към това поклонничество с
единствената цел да избегнат сраженията. Не сте искали да хванете пушка, затова сте навлекли расо и
сте вдигнали знамето на Беззвездния. Не ви искаме тук.
- Юри! - викна Чернов. - Това не е нашият път.
Александър го засърбяха ръцете да го порази на място, но
още беше рано да показва истинската си сила. Живот след живот беше прикривал какво можеше. Не
пречеше да изчака още малко.
Разпери широко ръце.
- Страх ви е. Това го разбирам. Вие не сте войници. И аз не съм. Но чух словото на Тъмнейший. И той ми
обеща да се завърне. Но само ако дадем отпор в негово име.
- Какво предлагаш? - попита брат Азаров с уплашено лице.
- Ще поемем на север. Към границата.
- Към войната?! - излая пискливо младият мъж.
Александър кимна. Нямаше да си губи времето, като обикаля от село на село и печели по някой и друг
последовател сьс салонни трикове. Не, трябваше му нещо зрелищно, истински спектакъл пред голяма
публика. Щеше да изиграе завръщането си на бойното поле пред очите на равкийските й фйерданските
войски. Там преобразяването на Юри от скромен монах в избрания спасител шеше да завърши
подобаващо. Там Александър шеше да ги научи на страхопочитание.
фйерданите бяха по-добре въоръжени, имаха по-добри снабдителни линии и когато младият цар
Николай сгрешеше, което неминуемо щеше да се случи, тогава и само тогава Тъмнейший шеше да се
завърне и да покаже на Равка как изглежда истинската сила. Щеше да ги спаси. Да им предложи чудо. И
щеше да се превърне в светец, в баща, защитник, цар.
- Юри - каза Чернов, - искаш твърде много от нас.
- Аз нищо не искам - отвърна Александър и разпери още по-широко ръце. - Иска го Беззвездния. - От
дланите му се закълбиха сенки. Множеството писна. - Решавайте как ще откликнете на заповедта му.
Отметна глава назад и насочи сенките към тълпата. Всички се проснаха ничком. Хълцаха и плачеха.
Брат Азаров май припадна.
- На Юг ли ще избягате, или ще понесете знамената на нашия светец на север? - извика той. - Как ще
отговорите на Беззвездния?
- На север! - крещяха те. - На север!
Притискаха се един в друг и хлипаха, а сенките скриха залязващото слънце.
- Прости ми, че се усъмних в теб - каза Чернов и тръгна към него с насълзени очи.
Александър се усмихна и придърпа сенките обратно. Сложи ръка на рамото на Чернов.
- Не се извинявай, братко. Двамата с теб ще променим света.
27
НИКОЛАЙ
Потеглиха към Кетердам на борда на „Корморан“ голям въздушен кораб, с който да транспортират титана
обратно до Равка - ако успееха да се сдобият с такъв. Но нямаше как да пристигнат в града с равкийски
транспорт, затова кацнаха на един контрабандистки остров недалече от керчкото крайбрежие. Адрик и
неговите вихротворци щяха да крият гигантския въздушен съд в мъгла, докато Зоя и Николай се
прехвърлят на „Волкволни“, най-прочутия кораб на корсаря Щормхунд.
Много хора бяха влизали в ролята на Щормхунд, откакто Николай си създаде тази идентичност. Така
легендата за смелия корсар остана жива, докато Николай седеше на трона в Равка. Да не говорим, че
имаше неща, които един пират, верен единствено на личните си интереси, можеше да направи и които
бяха невъзможни за цар, притиснат от правилата на дипломацията. Талантът на Щормхунд да създава и
пробива блокади, да се сдобива с открадната собственост и други подобни неща неведнъж беше обслужвал
интересите на Равка. И сега Николай с радост облече познатата синьо-зелена куртка и стегна на кръста си
колана с пистолетите на
Щормхунд.
Зоя го чакаше на палубата на „Волкболни“. Сплела бе косата си на плитка, преоблякла се бе като
обикновен моряк с панталони и грубо тъкана риза и очевидно се чувстваше зле без обичайния си кафтан.
Николай беше виждал как Нина влиза без усилие в една или друга роля, променя походката си, акцента
си. Зоя не притежаваше този талант. Гърбът й все така беше изправен като дъска, брадичката - вдигната
високо. Не приличаше на скромен моряк, а на красива дворянка, решила незнайно защо да прекара един
ден сред обикновените хора.
Огледа го преценяващо от главата до петите.
- Изглеждаш нелепо.,
- Нелепо очарователен? Съгласен съм.
Тя завъртя очи, докато корабът влизаше в пристанището на Кетердам.
- Твърде много ти харесва ролята на пират.
- На корсар. И да, харесва ми. Най-вече свободата. Когато облека тази куртка, отговарям само за екипажа
на кораба. А не за цяла нация.
- Нали си даваш сметка, че това е само роля? Преструвка?
- Нека бъде илюзия. Много приятна илюзия. На борда на кораб човек може да бъде какъвто си поиска.
Стояха на перилата и гледаха града и гъмжилото на пристанището.
- Липсва ти, нали? - попита тя.
- Липсва ми. Ако всичко отиде по дяволите и Вадик Демидов седне на трона ми, може пак да стана
Щормхунд. И да служа на страната си, без да нося корона.
Идеята му допадаше. Допадаше му твърде много. Не че имаше нещо против да бъде цар. Нямаше
проблем без решение. Нямаше непреодолими препятствия. Съюзници се печелеха - кога с помощта на чар,
кога с подкуп. Нямаше нищо против да хване меч или писалка в името на отечеството, да будува до
сутринта, ако мисията го изискваше. Но царете гледаха отстрани, не бяха в центъра на действието като
пи- рашише и дори генералите. А и постоянно подлагаха на съмнение всеки ход, обмисляха безброй
променливи величини, преди да вземат решение, чиято цена ще бъде платена от други. „Имаме нужда от
цар, а не от любител на приключенията. “ Зоя беше права, без значение дали това му харесваше, или не.
Сега тя го погледна въпросително.
- Би ли могъл да го направиш? Да се откажеш от трона?
- Не знам. Когато толкова дълго си искал нещо, не е лесно да си представиш живота си без него. - Май не
говореше единствено за Равка.
Зоя вирна брадичка и каза надуто:
- С годините човек се научава на лишения.
- Каква угнетяваща мисъл.
- Не е толкова зле. Гладуващ ли достатъчно дълго, гладът ти се притъпява.
Той се приведе към нея.
- Ако е толкова лесно да загубиш апетит, може би не си бил достатъчно гладен. - Тя отклони поглед, но
страните й поруменяха едва доловимо. - Би могла да дойдеш с мен, между другото - подхвърли лениво
той. - Един вихротворец винаги е добре дошъл в екипажа на кораб.
Зоя сбърчи нос.
- Да живея от осолена риба и да се моля на светеца на портокалите да не хвана скорбут? Не, благодаря.
- Изобщо ли не ти се иска да вкусиш от тази свобода, мъничко поне?
Светиите му бяха свидетели, че той копнееше за това с цялото си същество. Зоя се засмя и обърна лице
към соления бриз.
- Аз си мечтая за скука. С радост бих седяла по цял ден в Малкия дворец. Ще пия чай и с малко късмет ще
заспя по средата на скучна среща. Ще се храня спокойно, без да бързам и без да мисля колко много
работа ме чака. Ще ми се поне една нощ да се наспя, без да...
Не довърши, но Николай знаеше отлично какво има
предвид.
- Без да сънуваш кошмари. Без да се будиш, обляна в студена пот. Знам.
Зоя облегна лакти на парапета, подпря брадичка върху ръката си и се загледа във водата.
- От толкова време ни обещават светло бъдеще. Когато Гриша ще живеят спокойно, а Равка няма да води
 повече войни. Но всеки път, когато протегнем ръка, това бъдеше се изплъзва през пръстите ни.
Николай често се бе питал дали е в неговата природа да бъде вечно неспокоен, дали е в природата на
Зоя да бъде безмилостна и в природата на Равка да води вечни войни под знамето на Ланцови. И дали
именно това не го привличаше, отчасти поне, към царуването? Да, копнееше да осигури мир за родината
си, но дали някъде дълбоко в себе си не се боеше от мира? Какво шеше да прави без противници? Без
поредния проблем, който чака решение?
- Аз ти обещах това бъдеше. - Искаше му се да бе сбъднал тази мечта, за доброто и на двама им. - Провалих
се.
- Не ставай смешен - смъмри го тя, високомерна и властна като истинска царица. А после добави, без да го
поглежда: - Ти даде шанс на Равка. - А на мен даде страна, за която да се сражавам. Винаги ще ти бъда
благодарна за това.
Благодарност. Това ли искаше Николай от нея? И все пак му стана приятно. Изкашля се и каза:
- Май пристигнахме.
Моряците прехвърлиха мостчето, Зоя и Николай слязоха по него и стъпиха на Пето пристанище.
Зоя сложи ръце на кръста си и плъзна поглед по суетнята наоколо. Забързани хора, товари от всякакъв
вид и размер.
- Както можеше да се очаква, Брекер не си е направил труда да ни посрещне.
- По-добре да не ни виждат заедно на пристанището.
Би било много по-просто и безопасно да изпратят делегация от името на короната, но Брекер бе оставил
без отговор всичките им депеши, докато Николай не му писа собственоръчно. Със Зоя и преди бяха
работили с младия крадец. Не бяха приятели, нито дори доверени съюзници, но двамата имаха по-добър
шанс да спечелят Каз Брекер за каузата си, отколкото ако пратеха при него непознати.
- Ти си цар.
- Докато нося тази куртка, не съм.
- Дори и с пеликан на главата, пак ще си царят на Равка, а онзи плъх от Кацата няма да умре, ако покаже
малко уважение. - Смесиха се с тълпата от туристи и моряци на кея. - Ненавиждам този град.
- Оживено е - каза той на керчки.
- Ако под „оживено“ имаш предвид пълна с плъхове и покрита с въглищен прах купчина от човешка
мизерия - отвърна тя, също на керчки, но сьс силен акцент. - И езика им мразя.
- На мен пък ми харесва блъсканицата. Усеща се, че мястото е богато, проспериращо. Толкова ми се иска и
Равка да имаше нещичко от това - търговия, промишленост. Не е редно родината ни да е вечният просяк,
който чука по вратите на другите.
Зоя се умисли. Завиха по Източната дъга. От двете страни на канала се редяха игрални къщи, някои -
величествени, други - пълни дупки, фасадите се надпреварваха по кичозност, несъмнено с идеята да
привлекат зажаднели за забавление туристи. Викачи крещяха от всяка врата, обещаваха най-големите
залози и най-оживеното наддаване.
- Не си съгласна - каза той с известна изненада.
Зоя измери с поглед една голяма сграда, май се казваше... беше нещо изумрудено, опитваше се да си
спомни Николай. Изумрудената... империя? Дворец? Помнеше, че преди сградата беше боядисана в
келските цветове - зелено и златисто. Сега беше накичена с несметно количество фалшиви скъпоценни
камъни, а над вратата й пишеше „Сребърната шесторка".
Викач обикваше един стар просяк, опитваше се да го прогони от мястото му до вратата.
- Махай се! Ще повикам градската стража!
Мъжът изкуцука няколко крачки встрани и едва не се спъна в бастуна си, тялото му бе разкривено от
възрастта и несгодите.
- Дай монета на един стар глупак, останал без късмет.
- Разкарай се, бе! Плашиш гълъбчетата.
- По-полека - намеси се Николай. - Утре твой роднина може да изпадне в такова положение.
- Аз нямам роднини, нито братя, нито сестри - излая викачът.
Николай хвърли едно сгънато крюге в шапката на стареца.
- Тогава нека вкупом благодарим на родителите ти, че не са направили и други като теб.
- Хей! - кресна викачът, но те вече бяха продължили нататък.
- Ето това имам предвид - каза Зоя, докато пресичаха поредния мост. - В този град парица е царица.
- И точно затова са богати.
Енергията на Кацата беше заразителна. Уличните продавачи хвалеха на висок глас хартиените си
фунийки, пълни с цвърчащо месо и сиропирани гофрети, фокусници приканваха минувачите да си опитат
късмета, пияни туристи залитаха, маскирани като Сивото дяволче и Изгубената невяста, а полуголи
младежи и девойки с оскъдна коприна по великолепните си тела примамваха самотните и любопитните
по многото мостове към Западната дъга и къщите на насладите там. Потокът от пари и хора, който се
лееше през това място... нищо такова не можеше да се види в Равка.
Зоя поклати глава.
- Гледаш На този град с очите на цар. На принц, който е идвал тук като студент, на корсар, който владее
моретата. Аз виждам нещо съвсем друго.
- Защото си Гриша?
- Зашото знам какво е да те продадат. - Махна към пъл- наша с хора улица и канала, налазен от гондоли и
лодки, превърнати в плаващи магазини. - Знам, че имаме нужда от това. Работа за хората и пари в
хазната. Но Кетердам е изграден върху гърба на уязвимите. Гришани, които работят по толкова
неизгодни договори, че ги превръщат в роби. Сулийци, земци и келци, които са дошли тук с надеждата за
 по-добър живот, но не им е позволено да притежават земя или да се кандидатират за Търговския съвет.
- Значи, ще вземем хубавото от Кетердам, а другото ще оставим. Ще построим нещо по-добро, нещо за
всички.
- Ако съдбата ни даде тази възможност, в което се съмнявам.
- Ако съдбата не ни даде възможност, ще си я откраднем.
- Явно Кетердам започва да ти действа - каза тя с едва доловима усмивка. - Но май ти вярвам. Сигурно е
заради куртката.
Николай й намигна.
- Бе, не е заради нея.
- Ела по-близо, за да те бутна в канала.
- Не, благодаря.
- И аз искам Равка да стане по-богата - каза Зоя. - Но искам този просперитет да е за всички. Не само за
дворяните в дачите им и за търговците с корабните флотилии.
- Значи, ще построим това бъдеще заедно.
- Заедно - повтори Зоя. Изглеждаше угнетена.
- Що за мрачни мисли се въртят зад великолепното ти личице, Назяленска?
- Ако оцелеем след войната... Сключим ли мир, трябва да ме пратиш другаде.
- Аха, ясно - каза той, за да скрие колко са го наранили думите й. - Нещо по-конкретно имащ ли предвид?
- Ос Кърво. Ще ни трябва силно присъствие там.
- Значи вече си премислила всичко.
Тя кимна отсечено.
- Да.
Всичко в името на родината. За да опазят мира и да осигурят независимост за Равка, Николай трябваше
да сключи политически брак. Връхлетя го един спомен или представа може би. Зоя седи на леглото до
него и го целува по челото. Целувка, нежна като морски бриз. Само дето това не се беше случило и никога
нямаше да се случи. Явно го е сънувал.
- Добре. Който пост и град си избереш. Стига да оцелеем.
- Трябва да оцелеем - каза тя и подръпна грубата материя на ръкава си. - Два дни ще трябва да се търкам,
за да измия от себе си вонята на евтин парфюм и трюмна вода. Как изобщо да сме сигурни, че Брекер ще
ни помогне?
- Той вярва, че всичко си има цена, и точно затова ще ни помогне.
- Но ще може ли да ни помогне?
- В това не съм толкова сигурен. Но нямаме време да съберем необходимата разузнавателна информация,
за да откраднем титана сами. Той познава града и неговите механизми по- добре от всеки друг.
- Светци - ахна Зоя, щом Вранският клуб се появи пред тях. Беше като гигантски черен лешояд сред ято
шарени пауни. И беше три пъти по-голям от всяка друга сграда на улицата.
- Като гледам, господин Брекер е разширил дейността си.
- Кой би влязъл тук изобщо?! - възмути се Зоя и в същия миг две разкикотени земски момичета в народни
носии влязоха в клуба. - Прилича на танцова зала за демони.
- Зашото обичат качествената тръпка - каза някой зад тях.
Старият просяк ги беше последвал по Дъгата. Само дето сега стоеше изправен, а не приведен на две.
Махна миризливото си наметало и свали от главата си сплъстените сиви кичури - очевидно перука.
Бастунът в ръката му имаше вранска глава на върха си.
Каз Брекер изтри пластилина от лицето си и прокара ръка в ръкавица през тъмната си коса.
- Не знаехте ли, генерал Назяленска? Гълъбчетата това търсят в Кацата. Тръпка.
Ако се съдеше по физиономията й, Зоя с радост би удавила крадеца в някой от каналите наоколо, но
Николай се разсмя от сърце.
- Господин Брекер! Трябваше да се сетя.
- Да - кимна Каз. - Трябваше. Но пък си. имате други грижи напоследък, като гледам.
Може би имаше предвид войната. Или куп други относително безобидни неща. Но нещо в погледа на
Брекер и в лекото повдигане на едната вежда говореше за друго и Николай изведнъж се почувства смутен,
сякаш стои гол насред Дъгата, а сърдечните му копнежи са татуирани с главни букви върху гърдите.
Отдъхна си, когато Брекер насочи вниманието си обратно към Зоя.
- Държа да отбележа, генерал Назяленска, че Керч може да е страна без милост и закони, но предлага
възможности, единствени по рода си. Само тук човек без синя кръв или магия във вените си може да
постигне успех.
- Гриша не правят „магия“ - отвърна с презрение Зоя. - Боравят с Малката наука. И е невъзпитано да
подслушваш.
- По-добре да дебелееш от информация, отколкото да гладуваш от добро възпитание. Ще влезем ли?
Портиерът тракна с токове, когато Каз преведе Зоя и Николай под разперените криле на враната. Щом
влязоха в клуба, поеха към едва различима в стената врата встрани от игралната зала, охранявана от двама
едри мъже.
- Защо беше онова с просяка? - попита Зоя. - Или просто не пропускаш възможност да се наконтиш?
- Обичам да знам с какво си имам работа и колко отчаяно се нуждае клиентът от услугите ми. Бих могъл
да седна на една маса с вас и да ви слушам грижливо отрепетираната аргументация или да чуя
неразкрасените факти от собствената ви уста.
Минаха през една стая за игра на покер. Каз отключи друга брата и тримата влязоха в тунел с нисък таван,
осветен само от зеленикавото фосфоресциращо сияние на светулки. След няколко минути равният досега
под пое под малък ъгъл надолу, а въздухът стана студен и влажен.
- Минаваме под каналите, нали? - попита Николай, без да крие вълнението си. - Кога сте построили
тунела?
- Когато възникна необходимост. Вие искате да гепите титана, който керчката армия държи на склад в
Рентвеер.
Как се бе сдобил Брекер с тази информация? В писмото си Николай не беше изпаднал в подробности,
само бе помолил за среща.
- Така е.
- Говорим за строго охранявана военна база на едно от най-непристъпните места по керчкото крайбрежие.
Не можеш да се приближиш по море без божествена намеса, нито по въздух, без да те свалят с оръдията
си. Има само един път до базата и той се охранява сериозно. Иначе казано, шансът да те заловят е
приблизително равен на сто процента. А аз имам дълъг списък с врагове, които биха дали мило и драго
властите да ме заловят в крачка и да ме хвърлят в Адската порта.
- Казваш, че си зарязал, престъпната си дейност? - попита скептично Зоя.
- Знам кога да рискувам и кога - не. Защо да поемам този риск?
- Защото обичаш предизвикателствата? - предположи Николай.
- Явно ме бъркаш с друг крадец.
- Не мисля - каза Николай. - Имам нещо, което ще те заинтересува. Безопасност за Привидението.
Леката промяна в походката на Брекер не убягна от вниманието му.
- Слушам те - рече Каз.
- Ако съм разбрал правилно, един кораб под командването на млада сулийка, който не плава под ничий
флаг, създава сериозни проблеми на търговията с хора в териториалните води на Кетердам. Особено
много ми допадна историята за двамата роботърговци, които момичето оваляло в катран и врански пера
и оставило пред входа на кметството. Искрено се възхищавам на усета й за драматичното, за разлика от
Търговския съвет, подозирам, чиито членове едва ли са харесали бележката, прикрепена към гърдите на
единия роботърговец, на която пишело, цитирам: „Новото имение на Гергд Ваан Верент е платено с
трупове'', край на цитата. Вестниците много харесали историята, а господин Верент, до неотдавна
уважаван член на Търговския съвет, сега е обект на разследване.
- Вече не.
- Така ли?
- Делото приключи с осъдителна присъда и той вече излежава двете си години в Адската порта.
Междувременно политическите му съперници разграбиха богатството му.
- Колко бързо е керчкото правосъдие, когато от него могат да се направят пари - поклати глава Николай. -
Капитанката и нейният кораб са известни само като Привидението, но аз знам от сигурен източник, че
тази мистериозна сулийка е Иней Гафа.
- Никога не съм я чувал.
- Сериозно? - ахна театрално Николай. - Това ме изненадва, предвид близката й връзка с Утайките и
удивителния й талант да боде разни хора с усърдието на късогледа лелка, която е решила да бродира
каренца. Но пък може би е по- добре, че не се познавате лично.
- Така ли?
Спрели бяха пред голяма желязна врата сьс сложен заключващ механизъм.
- Чувал ли си за измарся? - попита Николай.
- Равкийският ми е поръждясал.
Дори да беше вярно, Николай не се съмняваше, че Брекер знае отлично на какво са способни измарся.
Но щом искаше
да се надлъгбат, така да е.
- Това са потопяеми кораби, които се движат под водата. Нападат изневиделица, невидими за противника,
и никой кораб не може да им избяга. Някои много влиятелни и богати хора в Керч разполагат с тази
технология. Ако враговете на Привидението убедят керчкото правителство да използва това оръжие
срещу нея, Привидението и екипажът й няма да оцелеят дълго.
- Кофти ситуация за госпожицата, без съмнение. - Гласът на Каз остана равен, но Николай видя как ръката
му се сви като менгеме около вранската глава на бастуна. - Както и за човека, изобретил тази угроза,
Заплахата беше повече от очевидна.
- Несъмнено. Но работата е там, че когато въпросната технология била подарена на Керч, велемъдрият
цар на Равка... с него се познавате, нали? Рядко се случва някой да е едновременно толкова умен и
толкова красив. Та... велемъдрият равкийски цар се сетил да вложи в корпусите на измарся малко родий,
така че с помощта на фабрикатор и на едно устройство, с което царят разполага, корабът мишена може
да получи ранно предупреждение за появата на подводница в радиус от три мили и да й избяга. Ако
въпросният кораб има такова намерение, разбира се.
- Система за ранно предупреждение.
- Именно.
Брекер посегна към дръжката на вратата.
- И разполагаш с това хитро изобретение?
- Е, не го нося със себе си - каза Николай. - Не съм толкова глупав, че да нося ценна стока в джобовете си,
когато отивам на среща с крадец, когото наричат Мръсни ръце. Но лесно мога да взема устройството.
Брекер завъртя дръжката на вратата.
- Ела с мен, Щормхунд, За да извъртим това начинание, ще ни трябва помощта на хора сьс специфични
умения.
28
ЗОЯ

Излязоха от тунела и се озоваха в непозната част на града. Зоя започваше да се пита дали Брекер нарочно
не се опитва да ги обърка допълнително.
- Това е Гелдин - тихо каза Николай. - Любимият квартал на богатите търговци.
Че как иначе - Николай винаги имаше подробна карта в главата си. Сякаш се бяха озовали не в различен
квартал, а в друга страна. Улиците бяха чисти и приятни, павирани под конец. Къщите бяха облицовани с
декоративни тухли, имаха хубави пердета на прозорците. Една жена се прибираше с покупки, друга,
вероятно слугиня, премиташе веранда наблизо. Обикновени хора, които живеят обикновен живот.
Пазаруваха, хранеха се, а вечер си лягаха и мислеха за добруването на децата си или за работата, която ги
чака на следващия ден. Дали биха могли да пренесат някак това спокойствие и в Равка? Щеше ли да дойде
време, когато Гриша ще могат свободно да избират пътя си, вместо непременно да стават войници? Кауза,
за която си струваше да се бориш.
Стигнаха до голяма къща с червени лалета, нарисувани над
входа. Брекер почука два пъти с главата на бастуна си по входната врата.
Зоя позна младия мъж, който подаде глава през прага - Йеспер Фейхи. Запознали се бяха, когато за
последно им се наложи да си сътрудничат с бандата на Брекер. Беше с кафява кожа, сиви очи и много късо
подстригана коса. Ако не я лъжеше паметта, мъжът беше майстор стрелец или нещо такова.
- Не ми се ще да те пускам - каза Йеспер.
Брекер не изглеждаше впечатлен.
- Защо?
- Защото, като те пусна, все искащ от мен да наруша закона.
Някой каза иззад него:
- Проблемът не е, че той иска, а че ти винаги се съгласяваш.
- Да, ама виж кого е довел - каза Йеспер и огледа доволно Николай. - Човека с летящите кораби. Влизайте!
Влизайте!
Йеспер отвори широко вратата и изложи пред погледите им както великолепния вестибюл, така и
шокиращия си тоалет, комбинация от тюркоазена жилетка и карирани панталони. Би трябвало да
изглежда ужасно, но по някакъв особен начин тоалета си го биваше, призна неохотно Зоя. Този тип
можеше да даде няколко урока на граф Киригин.
- Следя с интерес подвизите ви, капитан Щормхунд - прошепна съучастнически Йеспер.
Каз Брекер се беше досетил за истинската самоличност на Николай още при първата им среща, но Зоя
не вярваше, че го е споделил и с хората си. Те все още смятаха, че си имат работа с легендарния Щормхунд,
а не с царя на Равка.
- Добре дошъл си в екипажа - отвърна Николай. - На кораба винаги има място за още един стрелец.
- Наистина ли?
- Май забравяш колко мразиш откритото море - каза строен младеж с червеникавозлатисти къдрици и
ярки сини очи. Вилан... някой си. Зоя не се сещаше за фамилията му, пом-
неше само, че Женя бе помогнала да го прекроят като част от плана им да опазят Кювей Юл-Бо и знанията
му за юрда парем.
- Мога да се променя - каза Йеспер. - Много съм адаптивен, изключително даже.
Тръгнаха след Йеспер и Вилан през салона, осеян с музикални инструменти, които някой очевидно
ремонтираше. На писалището имаше малки купчинки прах, вероятно барут. През високите прозорци Зоя
зърна градина и жена пред статив за рисуване, а отвъд тях - бавните сиви води на Гелдканал.
Къщата притежаваше прецизните пропорции и аскетичното излъчване на повечето богаташки домове в
Кетердам, само дето сега явно беше превзета от нещо средно между циркови изпълнители, улични
хулигани и луди учени. Масата в трапезарията беше отрупана с бои и платна за рисуване, както и с
химическо оборудване, или поне до този извод стигна Зоя.
Тя взе парче плат, избеляло така, сякаш някой е извлякъл съзнателно цветовете му.
- Тук да не би да живее фабрикатор?
- Един приятел - каза Йеспер и тръсна дългата си снага на един стол. - Работи по договор в града и
понякога ни идва на гости. Голям използвач.
- Самоук ли е? Това изглежда доста неумело.
Йеспер подсмръкна.
- Аз пък си мислех, че притежава известно рустикално изящество.
- Да - каза Вилан. - Самоук е. Освен това е голям инат и не иска да се научи както трябва.
- Просто е независим - поправи го Йеспер,
- Просто е магаре.
- Обаче със стил.
Каз удари с бастуна си по пода.
- Вече разбирате защо не се отбивам по-често.
Йеспер скръсти ръце.
- Никой не те и кани. Не помня да съм ти пращал покана за обяд.
- Имам една задача, която изисква уменията и на двама ви.
- Каз - каза Вилан, който събираше внимателно част от полупълните чаши, пръснати из стаята, -
 предпочитаме да не се забъркваме в незаконни неща.
- Това не отговаря напълно на истината - каза Йеспер. - Вилан предпочита да не се забърква, а аз искам
той да е щастлив. - Замълча за миг, но накрая любопитството му надделя. - Е, незаконно ли е?
- В най-висша степен - отговори Каз.
- Но заплащането е отлично-- добави Николай.
- На нас не ни трябват пари - каза Вилан.
- Не е ли страхотно това? - въздъхна доволно Йеспер.
Каз приглади ревера си, без да поглежда към никого
конкретно.
- Правим го за Иней.
Вилан заряза мръсните чаши.
- С това трябваше да започнеш. Как да помогнем?
- Планът е да проникнем в базата в Рентвеер и да отмъкнем оттам много голямо количество титан.
- Нищо работа - каза Йеспер и разчисти място на масата, а Вилан разстла голям лист хартия до една карта
на керчкото крайбрежие. - Охраната им е под всякаква критика.
Николай вдигна вежди.
- Господин Брекер ни даде да разберем, че задачата е почти неизпълнима.
- Искал е да си вдигне цената - каза намръщено Зоя.
- Благодаря ти, Йеспер - каза кисело Каз.
Йеспер вдигна рамене.
- Какво да кажа? Аз по природа съм честен човек, идва ми отвътре.
- Аз пък имам златен цилиндър - измърмори Каз.
- Ако имаше, с радост бих го взел назаем - каза Йеспер. - Така, първият въпрос е как ще преместим такова
голямо ко-
личество метал.
Николай кимна.
- Наш въздушен кораб чака на Велгелюк.
- Че как иначе.
- Оборудван е с кабели, макари и може да качи голям товар.
Каз посочи картата.
- Базата се намира на малък полуостров, вдаден в морето. Времето там е лошо по правило. Силни ветрове,
дъжд.
- Аз мога да се справя с това - каза Зоя.
Можеше да укроти буря толкова лесно, колкото и да я призове.
- Проблемът е как ще вкараме хора в базата. Единственият път е преграден с пропускателен пункт, а
нямаме време да си осигурим фалшиви документи.
- Да не споменавам, че нас всички ни познават по лице - каза Вилан.
Каз вдигна рамо.
- Един от неприятните странични ефекти на успеха.
- Има ли някакъв шанс да подходим по море? - попита Николай.
- Няма къде да хвърлиш котва безопасно, дори да плаваш под керчки флаг. Единственият начин е да
отвлечем вниманието на охраната и да обезвредим прожекторите на кулите. После просто ще срежем
оградата.
- Звучи ми като отлична възможност да вдигнем шум - каза Йеспер, като потупваше нетърпеливо с пръсти
по масата.
- Както казах - продължи Каз, - имаме нужда от хора с вашите специфични умения. Щом влезем, ще
открием титана и ще дадем знак на своите хора във въздуха. Остава да измислим как да прикрием звука
на маневриращия въздушен кораб.
- Аз мога да осигуря гръмотевици в подходящия момент - каза Зоя. - А вие как така знаете необходимото,
за да влезете в базата?
Николай се ухили до уши.
- Защото сам е смятал да сбие титана.
- Сериозно? Че за какво ти е толкова много титан на теб?
Каз я погледна хладно:
- За да го продам, ако някой го поиска. Нищо сложно.
Може би, помисли си Зоя. Или Каз беше като Николай -
млад мъж с неспокоен ум и неутолима жажда за предизвикателства. Решил е, че базата е гатанка, която да
разреши, и изкушението е станало неустоимо.
- Един въпрос - каза Вилан. - За какво ще използвате титана?
- Има ли значение? - попита Николай.
- Има, защото, за разлика от Каз, аз имам съвест.
- И аз имам съвест - възрази Каз. - Но моята знае кога да си затваря устата.
Йеспер изсумтя.
- Ако ти имаш съвест, значи е сьс запушена уста и вързана за стол в някое тъмно мазе.
- Това е много метал - каза упорито Вилан. - Трябва ви за някакво оръжие, нали?
Зоя мълчеше и чакаше. Николай трябваше да реши каква част от истината да разкрие на тази малка
банда от чудовища.
За нейна изненада той: бръкна в джоба на куртката си и метна на масата наръч листове. Ракетните
чертежи на Давид.
Вилан ги разгъна и плъзна поглед по листовете.
- Това са ракети. Титанът ви трябва, за да подобрите обхвата им.
-Да.
- Както и за да построите нещо по-голямо.
Сега Николай изглеждаше изненадан.
- Да. Може би.
- Това е за Равка. Заради бомбардировката над Ос Олта. Ти и преди си работил за равкийците, помагаше
им с морските блокади срещу Фйерда, а сега им помагаш да създадат
оръжие.
- Онази бомбардировка беше тест. Провокация. Ако Равка не отвърне, Фйерда ще знае, че е притиснала
врага си до стената. Ще нахлуят през границата и ще продължат да настъпват, докато цяла Равка не
попадне под техен контрол и всички гришани не бъдат хвърлени в затвора.
- Или нещо още по-лошо - добави Зоя.
Йеспер отиде при високия шкаф, отвори едно чекмедже и извади оттам два еднакви револвера с
перлени дръжки и колан с кобури.
- Кога тръгваме?
Но Вилан не изглеждаше толкова сигурен.
- Този титан може да спре войната - каза Николай.
Вилан прокара пръст по един от чертежите.
- Наистина ли можете да; въоръжите и насочите тези неща?
- Можем. До голяма степен. С малко късмет.
- Хрумнаха ми някои неща - каза Вилан. - Проблемът е в соплата, нали?
- Соплата ли? - каза Йеспер.
- Да - кимна Николай. - С тяхна помощ се изстрелват и насочват ракетите.
- Каква смешна дума - каза Йеспер.
- Така се наричат - възрази Вилан. - Добре де, малко е смешна. Може ли?
Николай кимна и Вилан започна да чертае нещо върху ракетните спецификации.
Остра болка преряза Зоя в сърцето. Представи си Давид в тази стая, навел глава над чертежите и колко
приятно би му станало, че е срещнал друг човек, с когото говорят на един език. Ако се съдеше по лицето
на Николай, и той си мислеше същото. Мисълта за изгубеното ги свързваше като пъпна връв, като въже с
куки в двата края, куки, забити в сърцата им. Може би не трябваше да го моли за преназначение. В Ос
Кърво щяха да минат и без нея. Зоя искаше да работи рамо до рамо с Николай за бъдещето, за общата им
мечта. Искате двамата заедно да изградят мира. Дори след като той се оженеше, тя можеше да остане в
двореца и да му бъде дясна ръка. Това беше правилното, благородното решение... ала от самата мисъл й
идеше да грабне бутилка с уиски от шкафа и да я изпие на един дъх. На всичкото отгоре не личеше
Николай да е разстроен от перспективата да я изгуби. „Това е добре - каза си тя. - Така трябва да бъде. “ А
и какво толкова шеше да изгуби, като си помислиш? Те бяха сънародници и приятели. Всичко друго беше
илюзия, евтина и фалшива като изпълненията на Източната дъга.
- Да не губим време - каза тя строго. - Много неща трябва да обсъдим.
Минаха още няколко часа, докато уточнят подробностите, докато се снабдят с всичко необходимо и
пратят съобщение на „Корморан“. Планът изглеждаше лесен и точно това изнервяше Зоя. Вилан и Йеспер
щяха да тръгнат напред и да разузнаят терена, после да се срещнат с останалите при един залив на
няколко мили от базата. Там Зоя най- лесно щеше да се качи на въздушния кораб и заедно с другите
вихротворци да го придвижи над базата, щом Каз и Николай проникнат вътре. Корабът на Щормхунд
щеше да остане закотвен на Пето пристанище, в случай че след обира някой заподозре прочутия корсар в
престъплението. Макар че ако всичко минеше по план, нямаше да се вдигне тревога. Щяха да влязат и
излязат от базата, без никой да разбере, а количествата титан щяха да изглеждат непроменени. Само дето
в по-голямата си част щяха да са алуминий.
- Адски нечестно е, че няма да се возя на въздушния кораб - каза Йеспер, докато Каз ги чакаше
нетърпеливо да излязат от трапезарията.
Николай му намигна.
- Царят на Равка ще ви бъде благодарен, а той има много въздушни кораби. Портите на Ос Олта винаги ще
бъдат отворени за теб.
- И за Всички Гриша - промърмори Зоя на минаване.
Щом Йеспер предпочиташе да крие таланта си, това си
беше негова работа, но драконът беше надушил силата му още щом влязоха в къщата. Зоя разбираше защо
стрелецът предпочита да живее така, обграден от любов и скука, без да се оглежда постоянно през рамо.
Може би щеше да дойде ден, когато гришаните вече нямаше да са мишена.

Каз, Зоя и Николай стигнаха до залива с волска каруца. Йеспер беше споменал, че по-богатите
търговски семейства вече имали моторизирани возила, но те били непригодни за тесните градски улици.
Пък и групичката им държеше да се придвижи възможно най-тихо и незабележимо.
Още щом стигнаха до скалистото място, което Каз беше предложил за срещата им с „Корморан“, Зоя
усети, че нещо не е наред. Светлинките на базата примигваха в далечината, приглушени от гъста мъгла.
Но тук, на канарите, кълбящата се мъгла изглеждаше някак зловеща и драконът в нея се размърда
предупредително, надушил опасност. Зоя се надяваше дребното съзнание да кротува. Противното би й
коствало емоционална цена, която тя не можеше да си позволи в момент на важна мисия като тази.
Плажът в ниското беше като тънка ивица пясък, светъл и издължен като полумесец. Прибоят се
разбиваше в белите скали разкривени привидения, досущ стражи на пост. „Те охраняват това място -
помисли си Зоя. Никой кораб не можеше да пристане тук. - Ние също нямаме работа тук. “ Ако брегът при
базата приличаше на този, нищо чудно че го смятаха за непристъпен. Вятърът виеше скръбно над
канарите.
- Трудно ще е да докарате въздушния кораб над базата и да го задържите на място - поклати глава Каз. - Не
виждам как ще придвижим товара с въжета.
Зоя вдигна ръка и ги обви в пашкул от топлина и без- бетрие.
- Няма да е проблем, щом се кача на борда.
- Само не прекалявай - заръча й Николай. - Не искаме охраната да реши, че базата е попаднала в окото на
буря.
- Все ще се справя някак.
Чу се тропот на копита и двама ездачи се появиха през мъглата.
- Имаме проблем - обяви Йеспер и се смъкна с лекота от седлото. Вилан слезе по-бавно, очевидно нямаше
толкова опит с конете. - Стоката е под ключ.
- В смисъл? - попита Каз.
- Инсталирали са някакъв нов метален саркофаг, за да пази товара от стихиите.
Зоя смръщи вежди.
- Титанът не ръждясва.
- В двора на базата има и друга стока - рече Каз. - Желязо. Както и дървен материал, който загнива при
овлажняване. Преди покриваха всичко с брезенти, но явно военните са решили да се подсигурят.
- И вие чак сега разбирате за това? Да ви имам разузнаването! - каза Зоя ядосано.
- Явно са инсталирали саркофага през последните три седмици. А когато поставящ кратки срокове за
изпълнението на задача, нямаш право да се оплакваш, ако настъпят усложнения.
- Или действаш бавно, или разчиташ основно на късмет - каза Йеспер.
- А аз на късмет не разчитам - добави Каз.
Зоя преметна плитката си през рамо.
- Казваш, че не можете да минете през метален покрив?
- Мога, разбира се. Но с по-голям екип. Това не е банков трезор, а военна база. Йеспер и Вилан ми трябват
за стражевите кули, значи аз трябва да се вмъкна вътре, да открия механизмите, които отварят
саркофага, и да ги задействам, без никой да разбере. Не знаем дали вътре има жива охрана, нито какви
системи за сигурност са инсталирани. Дори да успеем да влезем, ще ни трябва време да обезвредим
системите, както и поне двама съгледвачи навън.
- Е, най-прочутият крадец в Кетердам сьс сигурност може да намери решение - каза Николай.
- На мен ласкателствата не ми действат, а само пачките с банкноти. Ако държите обирът да мине тихо и
безкръвно, отсега ви казвам, че няма да стане. Ако, от друга страна, нямате нищо против да светим
маслото на няколко охранители или Вилан да взриви дупка в саркофага...
- Не. - твърдо каза Николай. - Отношенията на Равка с Керч и така са достатъчно обтегнати. Не искам да
им давам повод да нарушат неутралитета си. Ако заемат потопяемите си кораби на Фйерда, моята
блокада ще стане на пух и прах.
- Ако Иней беше тук... - каза Йеспер.
Погледът на Каз беше твърд като кремък.
- Повтаряй го колкото искаш, но тя не е тук. Най-добре да изчакаме. До утре мога да докарам още двама от
Утайките. Аника. И Роти може би.
Пронизителен вой разцепи въздуха нейде в далечината. Можеше да е човешки, животински или нещо
съвсем друго. Зоя усети ледени тръпки по гръбнака си, които нямаха нищо общо сьс студа. „Не ни е
мястото тук. “ Усещаше го с костите си.
- Светци - каза Йеспер. - Какво беше това?
Чу се нов вой, протяжен и пронизителен. Мъглата наоколо кипна, сгъсти се в силуети, които се
разсипаха толкова бързо, че Зоя не успя да ги разпознае докрай.
Йеспер сложи ръце върху дръжките на револверите си.
- Говори се, че тези скали са обитавани от призраци.
- Не ми казвай, че вярваш в това - вдигна вежди Вилан.
- Във всякакви неща вярвам аз. В призраци. В гномове. В истинската любов.
Появи се нов звук - приглушен съсък, - който сякаш изпълзя откъм морето, прииждаше на приливи и
отливи като прибой. Зоя го усети като пръсти по гръбнака си, усещане, от което косъмчетата по ръцете й
настръхнаха.
- Достатъчно - сопна се тя.
До гуша й беше дошло от тази тъпа, забравена от светците страна. Вдигна ръце, мъглата се отдръпна
послушно... и разкри друга, далеч по-неприятна гледка. Кръг от хора, някои с маски на чакал, други -
скрили лицата си с тъмни шалове. Лунният светлик се отразяваше в дулата на оръжията им.
- Сулийци - прошепна Йеспер.
- Не сте добре дошли тук - обади се хриплив глас.
Невъзможно бе да се определи откъде точно е дошъл. А
после ги заля същият нисък, пълзящ съсък.
- Ама ние нищо лошо не правим - започна Йеспер.
- И затова се промъквате в лагера ни посред нощ?
- Да ги дадем на морето - обади се друг глас. - Нека полетят с писъци от скалите.
- Поднасям извиненията си - каза Николай и пристъпи напред. - Нямахме намерение да...
Щрак-щрак-шрак. Като щракане с пръсти. Звук от смъкнати предпазители.
- Не - каза Зоя и вдигна ръка да го спре. - Не се извинявай. Така само ще влошиш нещата.
- Това и аз го виждам - каза Николай. - Обаче не знам какъв е протоколът, когато те сгащят от засада.
Зоя се обърна към кръга от хора.
- Целта ни е да спрем война. Но не сме имали право да стъпваме тук.
- А може би сте дошли да потърсите смъртта? - подхвърли трети.
Зоя потърси в спомените си думите, на които я беше научил баща й и които тя не беше изричала от дете.
А дори тогава двамата си говореха тайно, шепнешком. Майка й не разрешаваше да говорят на сулийски у
дома.
- Мати ен шева йелу.
„Тази постъпка няма да има ехо. “ Тоест няма да се повтори. Фразата полепна непривично по езика й.
Зоя усети изненадата на Николай, както и погледите на останалите.
- Говориш сулийски като някой бирник - обади се мъжки глас.
- Млъкни - каза жена с маска на чакал и пристъпи напред. - Виждаме те, жели.
„Жели. “ Дъще. Думата я порази като неочакван юмрук в стомаха, остави я без въздух. Такива маски
можеха да се видят навсякъде в Кацата, но онези бяха евтини имитации, сувенири за туристи, които не
знаеха какво означават. Сред сулийците маската на чакал беше свещена и я носеха само истинските
провиждащи." Дъще. “ Дума, която не бе искала да чуе от майката, продала я, без да се замисли. Тогава
защо означаваше толкова много от непозната?
- Виждаме стените, издигнати около сърцето ти - продължи жената. - Така става, когато живееш далече от
дома. - Чакальт завъртя глава да ги огледа поред. - Навсякъде сенки.
- Ти какво толкова каза? - попита я Николай под нос. - И откъде знаеш тези думи?
Стотина различни лъжи придойдоха на езика й, стотина лесни начина да подмине това и да остане
човекът, който е била винаги.
- Зашото съм сулийка.
Простички думи, които никога не беше изричала на глас. Още усещаше ръцете на майка си - как решат
косата й и и слагат шапка да я пази от слънцето. „Ти си сьс светла кожа като мен. Имаш моите очи. Може
да минеш за равкийка. “ Семейството беше взело майчината й фамилия, за да не привлича внимание.
Набри, името на баща й, беше изтрито като някакво петно.
Жената с чакалската маска сякаш прочете мислите й.
- Баща ти е увехнал, както се случва с всички ни, когато не живеем сред своите.
- Аз не съм увехнала - каза Зоя.
Какво беше това? Негодувание? Молба? И защо гласът и
трепереше? Тези хора не я познаваха. Нямаха право да говорят за семейството й.
- Помисли си колко ярко би горяла, ако не ходеше винаги в сенките. - Махна им да минат напред. - Елате с
нас.
- И сега какво? Ще ни хвърлят от скалите? - попита Йеспер.
- Нямам представа - отвърна Каз.
Йеспер изпсува под нос и добави:
- Поне да си бях облякъл нещо по-хубаво.
- Моментът ми се струва подходящ да изиграеш царската карта - каза Каз на Николай. - Не мислиш ли?
- Каква царска карта? - попита Вилан.
Гласът на чакала стигна до тях през мъглата:
- Тук не признаваме царе.
- Това сигурно би ми се сторило като урок по смирение - каза Николай. - Но нямам никакъв опит със
скромността, уви.
Спуснаха се по дълга пътека между скалите, вятърът откъм морето ги брулеше и врещеше. Сърцето на Зоя
биеше диво като животинче, попаднало в примка. Чиста проба паника. Но защо? Знаеше, че Николай не
презира сулийците. Никога не би презрял нея заради произхода й. А за мнението на плъховете от Кацата
не даваше пет пари. Тогава защо имаше чувството, че скалите всеки миг ще се натрошат под краката й?
Само защото им е казала каква е? Нима нещо толкова дребно беше в състояние да я съсипе? Или я
поглъщаше ужасът, че някой я е прозрял?
На половината път към брега минаха зад една голяма канара и Зоя видя в скалното лице зейнала черна
паст, вход към пещера.
Чакалът се обади отново:
- Ако искате да влезете в базата, този тунел минава под стражевите кули и стига до едно мазе под
Рентвеер.
- Тунел? Как се е появил? - попита Николай.
Но Каз не изглеждаше изненадан.
- Сулийците са били основната работна ръка при построяването на базата.
- А ние винаги си оставяме задна вратичка - каза жената с чакалската маска. - При изхода на тунела, в
мазето, пазят двама часовои. Останалото зависи от вас. Дъще, ти можеш да използваш скалите, за да се
качиш на кораба си.
- Защо ни помагате? - попита Зоя.
- А не може ли просто да им благодарим и да хващаме пътя? - каза Йеспер.
Жената с маската дръпна Зоя настрани.
- Сърцето ти не е само твое. Когато това свърши, когато всичко това приключи, спомни си откъде идваш.
- Царят...
- Тази нощ аз говоря за царици, а не за царе. Спомни си, дъще.
И с тези думи изчезна в мрака.
Изведнъж останаха сами при входа на тунела. Сулийците се бяха стопили в нощта.
Зоя се завъртя към Каз.
- Знаел си, нали? Планът изобщо не е бил да минете през оградата. Знаел си, че сулийците лагеруват тук. И
че те знаят друг път към базата.
Каз вече навлизаше с куцукане в тунела.
- Никога не влизам през врата, ако не съм сигурен, че има прозорец, през който да изляза. Йеспер, Вилан,
върнете се при скалите и изключете прожекторите. Аз и Николай ще се оправим с металния саркофаг
отвътре.
- Не си могъл да знаеш, че говоря сулийски! - извика след него Зоя.
- Това го оставих на рулетката. И за мой късмет, топчето спря на моето число.
- Един ден късметът ще ти изневери, господин Брекер.
- И ще си изработя нов. - Спря и я погледна през рамо. - Сулийците никога не забравят своите, генерал
Назяленска. Също като враните.

29
МАЮ

Маю се срина на пода, а Рейем се надигна от саркофага си. Все още стискаше в юмрук смазаната й
ръка. Не беше допускала, че човек може да изпита толкова силна болка, като течен огън по вените.
Нещо сребристо прекоси полезрението й и една брадвичка се заби в ръката на Рейем над китката.
Той пусна ръката на Маю и се хвърли към Тамар.
Тамар метна и втората си брадвичка, колкото да му отвлече вниманието. После бързо сви ръце в
юмруци. Рейем се хвана за гърдите, но само след миг сякаш се отърси от сьрцеломската хватка и нападна
отново.
Стовари се върху Тамар и я запрати тежко в стената.
Тя падна, но миг по-късно отново беше на крака.
- Изведи Ери! - изръмжа тя на Маю.
Но как? Едната й ръка беше безполезна, а Маки и гвардейките й стояха между тях и изхода. Маю изтегли
несръчно ятагана си с лявата ръка. Огледа трескаво стените в търсене на друг изход.
- Подът - каза Бергин с хриплив глас, сякаш усилието да
изрече дори няколко думи го изтощаваше. - Има канал.
„Разбира се. “ Сифоните трябваше да се отливат някъде.
- Мини зад мен! - каза тя на принцесата и стовари с всички сили крак върху решетката на най-близкия
сифон. После още веднъж. Решетката поддаде. - Тръгвай! Аз ще ги задържа.
Маю натика Ери в канала. Надяваше се принцесата да запази присъствие на духа и да хукне колкото я
държат краката.
- Спрете я - нареди Маки. - А равкийската предателка обгазете с парем.
Маю се опита да спре гвардейките, но те я пометоха от пътя си и скочиха в канала след Ери. Лекарят се
хвърли към контролното табло. Дръпна една ръчка и облак оранжева мъгла изригна от дюзата близо до
Тамар.
Тя извика и направи опит да се дръпне, но Рейем я награби, метна я на пода и притисна с щипци ръцете
й. Тамар напразно се мяташе в опит да избегне отровата.
- Не! - извика Маю.
Знаеше, че Тамар има антидот в джоба си, но Рейем беше обездвижил ръцете й. Нямаше как да стигне
до противоотровата.
- Още една доброволка за каузата - каза кралицата.
Маю се хвърли към Тамар.
Рейем я удари, юмруците му бяха като скали. Явно са били подсилени с метал. Хвана я за яката. Маю
разбра, че ще я хвърли. Със сигурност шеше да си счупи ребрата при падането, а може би и главата.
- Рейем! - викна тя. - Моля те!
- Дйе янин ес! Скьон дер топ!
Рейем замръзна.
- Скьон дер топ! - повтори Бергин, кльощавото му тяло се тресеше цялото.
Маю нямаше представа какво означават думите. Не знаеше фйердански, Рейем - също.
- Какво чакаш? - извика кралица Маки. - Ще събудя всичките си чудовища, ако се наложи. Милост няма да
има. Нито бягство. - Натисна серия от бутони и капаците на саркофазите се отвориха. - Кой ще ви спаси
сега?
Рейем вдигна рязко глава, сякаш изведнъж се е събудил от дълъг и ужасен кошмар.
- Аз - изръмжа той.
Пусна Маю, която тупна на пода, после отдръпна щипците си и освободи Тамар. Тя измъкна от джоба си
капсулка с прах и я тикна в устата си. Тресеше се в конвулсии.
Рейем скочи, награби лекаря и го фрасна силно в стената, после размаза с един удар контролното табло,
сякаш не беше от метал, а от прогнило дърво. Завъртя се на пета към двете гвардейки, останали с Маки. Те
тръгнаха към него с ятагани в ръцете, но не можеха да се сравняват с оръжието, в което се беше
превърнал Рейем.
Той не си направи труда да избегне ударите им. Остриетата го сечаха, но той изобщо не им обърна
внимание. Стисна гвардейките за гърлата и ги запрати в стената до тяхната кралица. Двете жени се
свлякоха на пода. Видно беше, че повече няма да се изправят. След това Рейем стисна за гърлото и
кралицата.
- Кой ще спаси теб сега? - изсъска той.
- Скакалец! - писна лекарят.
Само дето той вече не. беше Скакалец.
- Пусни я - каза Тамар. Кашляше, пот лъщеше по лицето й. - Не бива да я убиваме, колкото и да ми се иска
това в момента.
- Рейем? - каза Маю, макар да не беше сигурна дали брат й ще я чуе, какво остава да й се подчини.
Той пусна безцеремонно кралицата, после размаза ръчките, с които се затваряха останалите камери.
Маки лежеше на пода и едва си поемаше дъх.
Рейем се обърна.
- Маю. - Лицето му беше измъчено. Хем беше нейното братче, хем не беше. Имаше някаква неподвижност
в него, някаква студенина. - Знаех, че ще дойдеш.
Хлип разтърси Маю и тя хукна към него. Метна се на брата му, макар счупената й ръка да пулсираше
болезнено. Тялото му също се усещаше различно в обятията й, твърдите очертания на сгънатите криле й
пречеха да го прегърне силно. Умът й се бунтуваше срещу тази промяна. Та това беше нейният близнак.
Кебен.
- Бергин - обърна се Рейем към фйерданския Гриша, - добре ли си?
- Не. - Бергин се тресеше целият. - Имам нужда от... моля те.
- Има нужда от парем - каза Рейем.
Тамар се надигна и тръгна към него с леко накуцване.
- Пробвай това. - И му подаде капсула с антидота.
- Какво е?
- Свобода.
Бергин сдъвка предпазливо капсулата. Тялото му се сгърчи от спазми.
Рейем отиде при него и притисна изпосталялото му тяло към своята масивна снага.
- Какво става с него? Какво му даде? - Гласът му беше твърд като желязо.
- Антидот - каза Тамар. - Не знам какво има в парема, с който са го дрогирали, но явно е силно. Аз също
усетих реакцията, но още не бях вдишала пълната доза от дрогата, а и неговото тяло е слабо. Спокойно,
ще се оправи.
Изпод пода се чуха викове. Гвардейките се връщаха, без съмнение, повлекли Ери със себе си.
Тамар награби Маки за предницата на дрехата и я притисна в стената.
- Отзови соколите си. Кажи им да доведат Ери.
Въпреки всичко на Маю не й беше приятно да гледа как размятат кралицата й по този безпардонен
начин.
- Ще им кажа да я удушат на място.
- О, вече щеше да си го направила, ако вярваше, че ще ти се размине. Но ще ти е трудно да обясниш на
министрите
си защо Ери е умряла, нали така?
Виждаше се как кралицата претегля възможностите и изчислява следващия си ход.
- Доведете я! - извика накрая Маки.
Гвардейките излязоха в редица от канала, целите в кръв и мръсотия. Извлякоха и Ери, стискаха я за
ръцете. Явно не беше стигнала далече в тунелите.
Някъде отдалече се чу характерният грохот на въздушен кораб.
Принцеса Ери се огледа, спря поглед на Тамар, на кралицата и изпадналия в безсъзнание лекар.
- Ние... ние победихме ли?
Кралица Маки се разсмя.
- Победихме ли? - изимитира я тя. - И това е глупачката, която иска да решава съдбата на народа ни? Какво
постигна тази нощ, а? Тук няма министри, които да станат свидетели на предполагаемите ми
престъпления. Докато ги събереш, аз ще организирам преместването на кергудите, а този комплекс ще
изгори до основи.
- Няма да ти дадем нужното време - каза Маю.
- Аз съм кралица. Толкова ли сте тъпи? Какво, ще ме върнеш в двореца с твоята равкийска
телохранителка? Ще те обесят за държавна измяна. Имам войници около сградата, които ще прихванат
вашите пратеници. Така че нека отговоря на въпроса ти, сестро. Не, не сте победили.
- Огледай се, Маки - каза принцесата. - Такова ли искаш да е наследството ти? Изтезания?
- Ти го наричаш изтезания, а аз го наричам наука. Ако строях танкове като фйерданите или ракети като
равкийците, по-лесно ли щеше да го преглътнеш? Хората умират. Така е на война.
Рейем удари стената с юмрук и остави дълбока вдлъбнатина.
- Да станеш кергуд означава да умреш хиляда пъти.
- Не си имала право - изсъска гневно Маю. - Може да си
кралица, но не си бог.
Маки си пое дълбоко дъх и ги изгледа отвисоко. Нямаше съмнение, че е родена да управлява.
- Не е въпрос на право. А на задължение. Мой дълг е да направя родината си силна.
- Вече не е нужно да носиш товара на този дълг.
Всички се обърнаха. Лейти Кир-Табан, Щерката на небесата и табанска кралица, влезе в лабораторията,
облечена с рокля от зелено кадифе, бродирано с рози с цвета на пламък. Обградена бе от своите
гвардейки, някои с посребрени коси като нейната, и от гришански войници с кафтаните на своя орден.
- Бабо? - каза Маки. Мигаше, сякаш така би могла да промени видяното. - Но ти нали беше в двореца си?
- Не съм толкова глупава, за колкото ме мислиш - нежно каза принцеса Ери. - Познавам те и никога не бих
оставила баба в Двореца на хилядата звезди. Веднага щом съгледвачите на Тамар докладваха, че си
пратила вест да събудят кергудите, ние пратихме вест до скривалището на баба.
Маю си спомни двамата облечени като селяни ездачи. „Към кралицата“, така им беше казала Тамар.
Маю беше решила, че има предвид Маки.
Лейти кимна в знак на потвърждение.
- Благодаря ти, че ми позволи да се кача на въздушния ви кораб, Тамар Кир-Батаар.
- За Равка е чест - каза Тамар и се поклони.
Маки се опита да пооправи роклята си.
- Станало е недоразумение.
- Напротив, всичко е пределно ясно - каза кралица Лейти. - Предявявам правото си на табанска кралица и
оттеглям благословията си. Короната вече не е твоя.
30
НИНА

Гелидбел беше най-важното събитие от Горското сърце, последният официален бал преди предложенията
за брак.
Брум беше удържал на думата си и поръча нови платове за роклите на Мила Яндерсдат. Повечето й нови
дрехи бяха скромни, но балната рокля на Нина за Гелидбел беше прекрасна, цялата сребриста и блестяща,
мъниста с формата на ледени висулки потрепваха, при всяко нейно движение, фигурата й не беше най-
подходящата за дългите рокли с висока талия, които бяха на мода във Фйерда, но дрехата пак беше
красива.
„Предпочитам да бях с кафтан“, мислеше си Нина, докато се гледаше в огледалото. Отечеството й беше
на прага на война, а тя се кипреше в бална рокля и кадифени пантофки.
- Приличаш на зимно утро - каза Хане и застана до нея.
- Ти пък приличаш на драконово злато.
Роклята на Хане граничеше със скандалното, полупрозрачна кехлибарена коприна и миниатюрни
мъниста, които лъщяха като капчици стопено злато. Невъзможно бе да се каже къде свършва кожата й и
къде започва коприната. Шивачките на
Илва бяха надминали себе си.
Но Хане гледаше Нина, а не собственото си отражение.
- Щом казваш. - Приглади роклята си, а после сви пръсти, сякаш допирът до коприната й беше неприятен.
- Хане, какво има? Изглеждаш вълшебно.
- Просто... това не съм аз. - Хане затвори очи и поклати глава. - Знаеш ли какво ми липсва от манастира?
- Топлото и мило отношение на Изворната майка?
Усмивка раздвижи лицето на Хане и Нина си отдъхна. Долавяше болката на приятелката си, но не
разбираше на какво се дължи.
- Там нямаше огледала - каза Хане. - Суетата беше безпредметна, не ни пукаше как изглеждаме. А тук?
Накъдето и да погледнеш, виждаш огледало.
- Хане...
- Не казвай, че изглеждам красива. Моля те.
- Добре, но само не плачи - каза безпомощно Нина и изтри с палец една сълза от бузата на Хане. - Лицето
ти ще стане на петна.
- Кой плаче? - попита Илва и влетя през вратата. - Какво става?
Нина и Хане подскочиха стреснато, Нина усети как лицето й се зачервява, сякаш са я хванали да прави
нещо нередно.
Хане успя да се усмихне и каза:
- Татко едва ли ще одобри тази рокля.
- Това е Горското сърце и мнението на баща ти е без значение - каза Илва и се усмихна широко. - Ти ще
привличаш всички погледи довечера, а това ще ти помогне да си намериш съпруг.
Светци, помисли си Нина изтръпнала. С Хане използваха Горското сърце за свои цели, при това с
немалък успех, но даваха ли си сметка каква цена шеше да плати Хане накрая?
Взеха си наметките и тръгнаха след Илва към двореца. Брум го нямаше никакъв и Нина започваше да се
чуди дали не е тръгнал на лов за Магнус Опйер и дали фйерданското кралско семейство е уведомено, че
най-ценният им пленник е изчезнал.
Балът се провеждаше в същата огромна зала, където се бяха срещнали с принца за пръв път, само дето
този път залата беше неузнаваема. Бели лилии имаше навсякъде, увиваха се около колоните, по
полилеите, издължените им като фунийки цветове приличаха на букети от фойерверки, а сладкият им
аромат изпълваше въздуха. Нина имаше чувството, че плува в мед. Откъде бяха дошли всички тези цветя -
от дворцовите оранжерии или гришани бяха подпомогнали цъфтежа им по това време на годината?
Музикантите свиреха, а врявата от смях и разговори прииждаше и се оттегляше на шеметни вълни. Явно
хората тук пет пари не даваха, че са на прага на война. „Не - осъзна Нина, - просто не ги е страх от
войната. Сигурни са, че ще я спечелят. “ Кралят и кралицата седяха на троновете си и гледаха тържеството
с безразличие. Нина зърна броеница в лявата ръка на кралицата.
В центъра на залата, над посветения на Дйел фонтан, висеше огромен венец от лилии и зелени ясенови
клонки. Това беше живот през зимата, Изворът като бащата на обновлението, цветята като символ на
плодородието. Нина погледна към Хане и към другите дебютантки на Горското сърце, до една облечени в
най-хубавите си рокли и с цветя в косите. Това бяха последните им девичи часове, преди да се превърнат в
нечии съпруги и майки.
- Нямат търпение - каза тя с изненада.
Хане огледа на свой ред момичетата. Някои си говореха, други стояха притеснено до майките си и
търпяха стоически горещината в балната зала.
- Искат родителите им да се гордеят с тях. Искат да освободят семействата си от своето бреме и да
създадат свой дом.
- А ти? - попита Нина.
- Честно ли?
- Разбира се.
Хане я стрелна с поглед.
- Искам да те метна на коня си и да препусна възможно най-бързо и най-надалеч. И не със странично
седло.
Нина я зяпна безмълвно. Хане не дочака отговора й, а тръгна към масата с напитки и аперитиви.
Нина гледаше втренчено дългата линия на гърба й. Чувстваше се досущ като онзи път, когато Йоран я
свари в сектора, на дрюскеле. Стресната. Хане сериозно ли говореше? Или само се беше пошегувала? Нина
сложи ръце на кръста си. О, щеше да я попита, и още как. Защото - да, тя беше войник и шпионин и дългът
я привързваше към Равка, но... Но мисълта да потегли в галоп към един нов свят заедно с Хане Брум не
беше нещо, което да отхвърлиш с лека ръка.
Тръгна към нея, но така и не успя да я попита, защото в същия миг се появи Йоран да ги Отведе при
принца. Илва с щастлива усмивка и намигване ги подкани да вървят. Радваше се на вниманието, с което
принц Расмус обсипваше дъщеря й. Хане и Нина му бяха ходили на гости всеки ден през изминалата
седмица и Хане използваше всяка възможност да го цери, при това доста агресивно. Говореше се, че
Фйерда преговаря със Западна Равка срещу Николай, и Нина се надяваше, че един здрав и силен принц би
дръзнал да се опъне на Брум и най- сетне да се заяви като бъдещ крал. Ако разполагаше с малко повече
време, вероятно би успяла да насочи и Расмус, и майка му, към мир с Равка.
Колкото до Йоран, ако той я беше издал на Ярл Брум, Нина отдавна щеше да вехне в някоя килия.
Телохранителят на принца се правеше, че не е видял нищо, че не са си говорили нищо.
Престолонаследникът си беше присвоил единия ъгъл на балната зала - нещо като просторна ниша със
сводест таван. Тук лилиите бяха толкова много, че Нина сякаш влезе в омагьосана беседка, а Расмус
приличаше досущ на прекрасния принц, който властва над пещерите в Истамиър. Страните му бяха
поруменели, гърбът му - изправен. Нищо общо сьс състоянието му отпреди седмица, когато изведнъж се
беше почувствал зле. Нина сигурно щеше да се почувства виновна, ако не си беше спомнила за бомбите
над Ос Олта и как Расмус беше ударил Йоран, без да крие извратеното си удоволствие. Сега Расмус беше
заобиколен от куп придворни, но не откъсваше поглед от Хане.
- Дйел ми е свидетел! - възкликна той. - Изглеждаш изключително, Хане.
Хане направи реверанс и се усмихна. От бунтовното й настроение и приказките как ще избяга в галоп от
Ледения палат, не беше останал и помен. Въпреки късата си коса и скандалната рокля девойката
излъчваше чиста фйерданска скромност. Постигнала е огромен напредък в актьорската игра, помисли си
Нина.
- Вървете си - каза Расмус и махна на придворните. - Не искам нищо да отвлича вниманието ми от това
великолепно създание.
Благородниците си тръгнаха с по някой и друг многозначителен поглед към Хане, но не възразиха
гласно. Свикнали бяха да се съобразяват с капризите на принца.
- Ти също изглеждаш добре, Енке Яндерсдат - каза Йоран, докато Хане и Нина сядаха на ниските
табуретки пред Расмус.
- Бедният Йоран - каза принцът. - Смяташ, че съм бил груб, като не съм обърнал внимание на Мила с
евтиния й сребрист блясък? - Йоран се изчерви до ушите, а Расмус вдигна вежди. - Да не би верният ми
страж да се е влюбил внезапно? Тя е твърде стара за теб, Йоран, а и твоята задача е да ме пазиш, а не да
вехнеш по рибарската женичка.
Нина се засмя весело. Пет пари не даваше какво мисли за нея принцът, освен това разбираше, че
критиката към роклята й е насочена не към нея, а към Брум, който я беше платил.
- Не ставайте лош, Ваше Височество - каза той. - Аз съм предоволна да обикалям в орбита около слънцето
на Хане. Самият бие изглеждате чудесно, ако позволите да отбележа.
- Позволявам... макар да се боя, че с тези си думи ще накараш нашия приятел Йоран да ревнува. Защо не
направиш комплимент и на него?
Нина се усмихна на момчето. „Няма да издам тайната ти, спокойно. "
- Тази вечер изглеждаш някак По-малко сериозен, Йоран.
- Така ли? - каза уж замислено принц Расмус. - Може би малко в областта на челото.
- Каква блъсканица само - каза Хане. - Не съм виждала залата толкова пълна.
- Всички искат да ме зяпат, а аз нямам нищо против. Пък и горят от нетърпение да обсъдят войната,
разбира се.
- Видях Вадик Демидов, но не и Аппарат - каза Нина.
- Демидов обича приемите, умира да яде чужда храна и да пие чуждо вино. Колкото до попа, той се държи
много тайнствено напоследък. Твоят баща никак не го харесва, Хане. Иска семейството ми да го прогони
в Равка или да го натика под първия по-голям камък.
„Прекрасна идея“, помисли си Нина. Колкото по-рядко виждаше попа, толкова по-добре.
- А семейството ви как ще постъпи? - попита тя.
Расмус изкриви лице.
- Майка ми е станала необяснимо суеверна и държи попът да остане. Постоянно виси в параклиса на Дйел,
денем и нощем.
„И още как“, помисли си Нина, но си замълча, прехвърляйки топката на Хане.
- О! - подхвърли приятелката й, схванала неизречения намек.
Расмус сниши глас и се наведе към тях.
- Майка ми не иска Брум да бомбардира нови цивилни мишени. Дрънка като някоя селянка, която вярва,
че е видяла лика на Дйел върху филия хляб. Духовете на мъртвите уж й били проговорили, а Дйел пак
щял да ме разболее... само защото временно се почувствах зле.
Хане сведе гузно поглед и посегна да погали лилиите в една сребърна ваза.
- Може и да е суеверие - каза Нина. - Но ако решението да се бомбардира градът е било на Брум, то вие
бихте могли да изберете нова политика и да му покажете, че имате свои планове за бъдещето на Фйерда.
- Интересно - каза Расмус и ги изгледа преценяващо, първо Нина, после и Хане. - Рибарската съпруга е
открила политиката. Критикува решенията на баща ти, Хане. Ти какво мислиш?
Хане кривна глава и се замисли.
- Мисля, че силните мъже демонстрират сила, но великите мъже демонстрират сила, която е смекчена от
съпричастие.
Расмус се разсмя.
- Имаш талант за дипломация, Хане Брум. А на мен определено ми харесва да имам по-голяма роля във
вземането на военните решения. Нашите генерали останаха крайно изненадани, когато се натресох на
съвещанията им.
Това беше добре, помисли си Нина. Или поне се надяваше, че е добре. „Все е по-добре от Брум. И би
трябвало да свърши работа. “ Сила, смекчена от съпричастие. Принц, който би избрал мира пред войната,
стига някой да го попита.
- Радвам се, че сте се чувствали достатъчно добре, за да присъствате - каза Хане.
- Трябва да призная, че ми хареса. Повечето време обсъждахме планове за една очарователна добавка към
арсенала си.
- Ново оръжие? - попита Нина.
Тези планове ли беше видяла на бюрото на Брум? Онези, озаглавени „Пойна птица“?
- Нещо такова. Но нека не говорим за война и скучни генерали.
- Добре ще е да си спомнят кой управлява страната - каза Хане.
Расмус поизправи гръб, определено изглеждаше доволен от себе си.
- Да. Трябва да си спомнят, нищо че някои от тях биха предпочели да забравят. Впрочем вече танцувах
цели три пъти тази вечер. Ще танцувам и с теб, Хане, малко по-късно. Нямам търпение да сразим двора с
тази твоя рокля.
- За мен ще бъде чест, Ваше Височество.
- Това всички го казват. Но невинаги е така. Придворните дами определено не обичаха да танцуват с мен,
нищо че се усмихваха и прочие. Трудно ми беше да спазвам ритъма. Задъхвах се бързо. Танцът с мен
беше нещо, което трябва да издържиш стоически, както слушаш дете да свири на пиано.
Хане го погледна замислено.
- Добре познавам това чувство. Поканеше ли ме на танц някой войник, аз знаех, че просто се подмазва на
баща ми. И усещах как нямат търпение танцът да свърши.
- Зашото си твърде висока и твърде силна. С теб сме като обратните страни на огледало. Може би още сега
трябва да отидем на дансинга и да им вземем акъла.
Хане се засмя.
- Музиката не е подходяща.
- Щом Негово кралско Височество иска да танцува, ще засвирят нещо друго.
Подаде й ръка и Хане я пое с усмивка. Нина усети как стомахът й се присвива. „О, не се излагай, Зеник.
Не е като с Хане да имате някакво бъдеще тук. “ Хане можеше да си говори колкото иска как щели да се
метнат на кон и да избягат в галоп, но това беше от нерви при мисълта за поредния прием и поредната
вечер на глупави разговори. Хане не би изоставила Фйерда, както Нина не би изоставила Равка. А след
като мисията й приключеше? Със сигурност нямаше да остане под прикритие във фйерданския двор.
Гледаше как Хане и принц Расмус се гмурват в морето от тела. Музикантите подхванаха ритмична
мелодия. Нина обичаше да танцува и умееше да танцува. В миналото поне. От много отдавна не беше
танцувала, нито пяла, нито бе правила каквото й се прииска, без да се съобразява с прикритието си.
„Радвай се за Хане. Радвай се и за двама им. “ Прехапа устни. Опитваше се, по дяволите. Когато беше с
Хане, Расмус се държеше що-годе прилично, без обичайната си горчивина и язвителност, а Нина
провиждаше в него нещо от мъжа, в когото би могъл да се превърне, ако успееха да го очистят от
фйерданската отрова, от суровите изисквания, които Фйерда предявяваше към своите управници и към
всички мъже по принцип. А Хане? От пръв поглед се виждаше какво е жертвала, за да се превърне в
момиче, способно да събуди интереса на един принц. Но какво беше спечелила? През целия си живот е
била аутсайдер. Нямаше нищо общо с деликатните хубавици в двора. С Расмус бяха еднакви на ръст, и
двамата стройни. Но нямаше нужда Хане да прилича на другите девойки. Ето я сега, върви сред
фйерданите - бляскава, триумфираща, единствена по рода си, обект на завист, а не на презрение. „С вълча
кръв. “
- Длъжен съм да ти благодаря - стресна я Йоран. - Можеше да ме издадеш пред Брум, но не си го
направила. Признателен съм.
Нина знаеше, че трябва да стъпва на пръсти.
- Вярата не е нещо срамно.
- Наистина ли мислиш така?
Пред Йоран Нина можеше да смъкне още мъничко маската на Мила. Нямаше нужда да раболепничи и
да плещи глупости, както го правеше пред Брум и Расмус.
- Във Фйерда и без това има твърде много срам. Не виждам защо да не потърсиш утеха в своите светци.
- Командир Брум казва, че светците са фалшиви богове, пратени да те отчуждят от Дйел.
- Всички светци ли? - попита Нина, макар да знаеше, че именно това е имал предвид Брум. - Дори Сйенж
Егмонт, който е построил Ледения палат, и Сйенже Ула от Вълните?
- Брум казва, че те не са били светци, а обикновени хора, благословени от Дйел. Казва, че ако отворим
сърцата си за ереста, Дйел иде ни обърне гръб и Фйерда ще бъде обречена.
Нина кимна бавно, уж обмисляше думите му.
- Чувала съм, че има култове към фалшиви светци, като Беззвездните например. Говори се, че онази
странна чума, която поразява земята напоследък, е знак за неговото завръщане. Дали последователите
му биха намерили плодородна почва тук, как мислиш?
- Не ми се вярва, но... Брум казва, че хората са отчаяни и обезверени и точно затова се хващат за всеки
евтин спектакъл.
Нина определено се надяваше да е прав.
- А чудесата? Тук и в Равка? - Рибарите, Спасени от удавяне в Хайар? Мостът от кости в Иветс?
- Театрални номера за слаби умове. Така каз...
- Така казва Брум, да. Ти вярваш ли на всяка негова дума?
- Така съм обучен.
- Да, но вярваш ли?
Йоран се загледа в танцуващите двойки.
- Ти си ядосана заради... заради поведението му към теб.
- Така е - каза тя и това вероятно бяха най-искрените думи, които бе изрекла досега в Ледения палат. - Но
виждам, че и ти си започнал да се питаш. Ами ако Брум греши?
- За кое?
Нина се постара тонът й да си остане спокоен, нехаен.
- За Гриша. За Дйел. За това как трябва да се води войната. За всичко.
Йоран пребледня.
- Значи, за мен няма надежда.
- Дори сред светците?
- Да - каза той с равен глас. - Светците не искат да имат нищо общо с човек като мен.
Нина стана и отиде при него. Все имаше някакъв начин да стигне до това момче. Ако подходеше
правилно, дори би могла да измъкне от него тайните на новото фйерданско оръжие.
- Всички войници убиват. И никой войник не би могъл да твърди, че всяко извършено убийство е било
оправдано.
Йоран се обърна и Нина трепна при вида на пустотата в очите му. Очи на човек, който е спрял да търси
отговори. Момчето беше само на леда и сърцето му виеше.
- Ти не разбираш - каза той.
- Не бъди толкова сигурен. - И Нина беше убивала, неведнъж.
- Аз убих невъоръжен човек.
А Нина беше позволила на орда немъртви жени да разкъсат Изворната майка на парчета.
- Може би, но...
Йоран я стисна за ръката.
- Той ми беше брат. Предател. Прострелях го и го оставих да умре в един чужд град. Аз...
„Мой брат. Предател. “
- Замълчи - ахна Нина.
Не искаше да чуе останалото. Не искаше да знае.
Но Йоран не млъкваше.
- Той ми каза... Каза... че на света има много неща, от които не е нужно да се страхувам, и че ще ги видя,
ако си отворя очите. Е, отворих си очите. - Гласът му се пречупи. - И сега се страхувам от всичко.
Контингент на дрюскеле беше пристигнал в Кетердам за търга. Обявили бяха награда за главата на
Матиас. Подът буквално пропадна под краката на Нина. Стоеше на колене върху паветата и гледаше как
светлината угасва в красивите очи на Матиас. Прегръщаше го силно, опитваше се да го задържи при себе
си. А той умираше в ръцете й.
-И с право се страхуваш - изръмжа тя и бутна Йоран навътре в нишата, в сенките, където никой нямаше
да ги вижда.
Той не се възпротиви, не бе очаквал Мила да го нападне.
След миг тя опря върха на една костена Стреличка в гърлото му.
- Трябва да трепериш в леглото си и да цивриш като последния страхливец. Ти си убил Матиас Хелвар.
Признай го.
Очите му бяха разширени, объркани.
- Аз... Коя си ти?
- Кажи го! Искам да го чуя от устата ти, преди да сложа край на нещастния ти животец.
- Мила?
Гласът на Хане. От много далече.
- Какво става? - попита принцът.
Йоран сключи ръка около нейната и скри стреличката. После я обърна насила.
- Натрапих се на Енке Яндерсдат и тя с право ме постави на мястото ми.
- Вярно ли е? - попита принцът.
Нина не можеше да говори. Челюстите й бяха окаменели. Ако се опиташе да отвори уста, оттам щяха да
излязат само писъци.
Хане се приближи и я прегърна през раменете.
- Ще я заведа у дома.
- Глупости - каза принц Расмус. - Нищо й няма. Така де, не я е притиснал до стената с вдигнати поли.
Хане го изгледа ядосано.
- Не е там работата.
- Тя е вдовица, а не някое недокоснато девойче, Хане. Не ставай смешна.
- Но Йоран каза...
- Йоран е обърнал малко внимание на една самотна вдовица. Не бих се учудил, ако й е харесало.
Нещо се промени по лицето на Хане, ярост изопна красивите й черти.
- Харесало й било? Така ли ви изглежда наистина? Вижте я.
Нина нямаше представа как изглежда в момента. Като
призрак. Като жаден за отмъщение дух. Като съсипана жена.
- О, Хане, не скапвай доброто настроение. По-лоша си и от частните ми учители.
- А вие се държите грубо и жестоко.
Усмивката на принца изчезна без следа.
- Мери си приказките, Хане Брум. Няма да търпя нахалството ти, нито твоето, нито на баща ти.
- Вината е изцяло моя, Ваше Височество - каза Йоран. - Не ми остава друго, освен да помоля Енке
Яндерсдат за прошка.
- Аз ще ти кажа кога да се молиш! - сопна се Расмус. - Служиш единствено на мен. - А после изведнъж се
разля в усмивки. - О, я стига сте се блещили! Да се веселим! А аз обещавам да бъда добър, мил и
търпелив, точно като Хане. Йоран, иди да донесеш нещо по-силно за пиене. Този пунш за нищо не става.
Йоран се поклони, а Нина стисна силно ръката на Хане. Ако я пуснеше, като нищо шеше да хукне след
телохранителя и да го удуши с голи ръце.
- Хайде, Хане, усмихни се. Случва се принцовете да бъдат жестоки. Това е част от служебната им
характеристика.
Хане заби пръсти в ръката на Нина, но все пак намери сили да се усмихне и да направи малък реверанс.
- Разбира се, Ваше Височество.
„Аз я научих на това - Мислеше си Нина. - Аз я научих да лъже и да се прави на послушна. Взех едно диво
създание и му показах как само да си сложи каишка. “ Засега все още беше преструвка, да, но Нина знаеше,
че ако се преструваш достатъчно дълго, послушанието може да се превърне в реалност.
Явно представлението на Хане беше достатъчно убедително, за принца поне. Той се усмихна широко,
очите му грейнаха.
- Каква хубава невяста ще стане от теб. Още един танц? Бедната Мила може да седне при майка ти, а
Йоран ще обикаля с натежал от поднос чаши и ръцете му ще са заети.
- За мен ще бъде голямо удоволствие, Ваше Височество - сладко каза Хане.
- Готово. Наложих волята си над един Брум. Не беше толкова трудно.
Принцът се засмя, но Нина не намери в себе си сили за усмивка.

Тръгна си от бала рано. Не й се искаше да оставя Хане самичка, но Илва настоя.

-Явно пак си болна, Мила. Ръцете ти са студени като лед, цялата си пребледняла.
Нина се прибра в стаята си. Не беше в състояние да се преоблече, да си разплете косата, да оправи
леглото. Легна върху кувертюрата с хубаваща си сребриста рокля. Не можеше да се отърси от спомена за
тежестта на Матиас. Още го усещаше в обятията си, товар, който щеше да носи до живот. Хванал бе ръката
й, пръстите му - червени от собствената му кръв.
Нина зарови лице във възглавницата и изкрещя. Трябваше да се отърве от тази болка, да я прати някъде
другаде, където и да било. Чуваше единствено гласа му.
„Искам да спасиш другите... другите дрюскеле. Обещай ми, че поне ще се опиташ. “
Бяха го простреляли в корема. Бил е с лице към убиеца си. Знаел е кой е. Дрюскеле като него. Момче. И
това момче не е действало по заповеди на командващия си офицер. Ако бяха пратили Йоран с изричната
заповед да открие и убие Матиас, щяха да го наградят за изпълнената задача. Вместо това го бяха
назначили за личен телохранител на принца - напомняне, че не се е подчинил на пряка заповед и е убил
един от своите. Но не беше и истинско наказание. Не и за убийство.
„Все трябва да има нещо във Фйерда, което си струва да се спаси. Обещай ми. “
 И тя бе обещала, но - вси светци! - не беше подозирала
какво ще й струва това обещание.
Вратата се отвори и Хане влетя в стаята.
- Измъкнах се при първия удобен момент.
Нина се надигна в леглото и изтри горещите сълзи, които се стичаха по страните й.
Хане я прегърна и опря чело в нейното.
- Толкова съжалявам. Ще го убия, ако те е наранил. Не разбирам защо принцът...
- Не - прекъсна я Нина. - Йоран не... Не ми се е натрапвал.
- Така ли? Тогава какво стана?
Нина не знаеше как да го изрече, как да обясни нещо толкова сложно.
- Той ме засегна. Зле. Аз... исках да го убия. И още искам. И му го казах.
- Заплашила си телохранителя на принца?
Нина скри лице в шепи. Все повтаряше на Хане как трябва да пазят прикритието си, колко трябва да
внимават.
- Да. Възможно е Йоран да отиде право при баща ти. Вече знае, че не съм тази, за която се представям. - А
после я прониза нов страх. - Ти защо се връщаш толкова рано? Да не е станало нещо с принца?
- Не. Балът приключи по-рано от очакваното. Всички дрюскеле си тръгнаха. Другите войници изведоха
принца и кралското семейство.
- Войната - каза Нина. - Започва.
Хане кимна.
- И аз стигнах до същия извод.
Нина стана от леглото. Крачеше напред-назад из стаята. Не успяваше да подреди мислите си. Беше
поставила в опасност Хане и себе си, но все още имаше време да направи нещо. Войната започваше, значи
дрюскеле щяха да се изправят срещу равкийските Гриша. Едва ли щеше да има друг шанс да си отмъсти.
- Хане, съжалявам. Трябва да вървя.
Хане я гледаше право в очите.
- Къде?
- Аз...
Ако постигнеше своето, ако убиеше Йоран, не би могла да се скрие повече. Смъртната й присъда щеше
да е сигурна. А дори ако успееше незнайно как да избяга? Повече никога нямаше да види Хане.
Хане бавно стана от леглото.
- Заради Матиас е.
Нина трепна. Хане никога не беше изричала името му.
- Знам, че си го обичала - продължи тя. - Баща ми редовно кълнеше някоя си Нина Зеник, гришанската
курва, която завъртяла главата на любимия му ученик.
- Ти си го познавала? - прошепна Нина.
- Съвсем бегло. За мен беше един от войниците на баща ми.
- Той...
Цялото й тяло се тресеше. Сякаш стаята беше пълна с призраци, момичето, което Нина беше преди,
момчето, което беше обичала, и момичето, което обичаше сега - храбро, мило и толкова силно. Момиче,
което Нина не заслужаваше.
- Йоран го е убил. Сам си го призна. Прострелял е невъоръжен човек и го е оставил... - Гласът й изневери.
Думите я давеха. - Оставил го е да умре. Но Матиас намери сили да дойде при мен. - За една последна
целувка. Последната от малкото. Нина стисна ръце в юмруци, гневът я поглъщаше като приливна вълна.
- Едва ли ще имам друга възможност.
- За какво?
- За разплата - изсъска тя. - За правосъдие.
- Йоран още няма седемнайсет - тихо каза Хане. - Значи е бил на петнайсет, когато Матиас е починал.
- Матиас не почина! Не си отиде тихо в леглото си. Не го блъсна каруца. Убиха го хладнокръвно.
- Той каза ли ти кой го е прострелял?
Нина й обърна гръб.
- Питах го, но не пожела да ми каже.
„И моите хора заслужават милостта ти. “ Можел е да й каже, че го е прострелял млад дрюскеле. Може би
дори е познавал Йоран, знаел е името му. Но не направи това, а се застъпи за родината си и за братята си.
Матиас не искаше Нина да отмъщава за него. А собствените й желания? А скръбта, от която никога
нямаше да се освободи?
Хане сложи ръка на рамото й и нежно я завъртя към себе си.
- Йоран е научен да мрази, от дете. Също като Матиас. И като Расмус. И като мен.
- Ти не разбираш.
Съвсем същото й беше казал Йоран. Вярваше, Че не заслужава прошка и спасение. Може, би Нина
вярваше същото за себе си.
Но Хане само поклати глава.
- Всички ние не разбираме, докато не стане твърде късно. Ако го направиш, ще те разкрият. И ще те
екзекутират.
- Може би.
Хане стисна зъби.
- Толкова ли е лесно за теб? Да си тръгнеш? Да ме изоставиш?
Нина вдигна глава да я погледне в очите. Това ли правеше? Как би могла да изостави нещо, което дори
не е било назовано, не е било изказано и никога нямаше да е възможно?
- Принц Расмус иска да се ожени за теб - каза накрая.
- Знам.
- Знаеш?
- Не съм глупава. Иска го заради баща ми, а не заради мен.
- Това не е вярно - каза Нина. - Виждам как те гледа.
Смехът на Хане беше трошлив, студен и внезапен, като
градушка по прозорец.
- О, знам за какво говориш. Гледа ме като плячка, като завоевание. Един Брум, когото да подчини на
волята си. Разбирам откъде идва жестокостта му. Твърде дълго е завиждал на другите и е мразил себе си.
Тази болест ми е добре позната.
- Да, но у теб няма нищо жестоко.
- Ще се изненадаш. Но може би с бремето ще успея да изцеля и сърцето му.
Нина стисна устни.
- Ще бъдеш кралица.
- Сигурно ще мога да му влияя, да променя мисленето му.
Така че да променим цяла Фйерда към по-добро.
- Но ще бъдеш ли щастлива с него? - с мъка изрече Нина.
- Не. С него - не. С никой мъж. - Хане наведе глава. - А може би изобщо не мога да бъда щастлива.
- Когато започнахме това с Горското сърце...
- Знам. Мислех, че с усилие на волята ще мога да... да поискам този начин на живот, да поискам да се
омъжа, да бъда... като другите. Мислех, че ако играя ролята достатъчно добре и достатъчно дълго...
- Ролята ще се превърне в действителност.
Спокойствието на Хане се беше стопило. Тя седна тежко
на леглото и вдигна глава към Нина, изражението й бе изгубено, изплашено.
- Не знам какво да правя. Хвърлихме въдицата и хванахме принц. Ако той поиска ръката ми, не мога да му
откажа. Но, Нина... Нина, не мога и да се съглася.
Нина знаеше, че трябва, да тръгне след Йоран сега, преди принцът да е напуснал Дйерхолм, преди да се
е изпарила последната й възможност за отмъщение. Но не можеше да остави Хане.
- Аз съм виновна - каза тя. - Аз, с моите лъжи и заговори. - Тръшна се на леглото до Хане. Отмъщението
щеше да почака. Едно беше да жертва своя живот, но не можеше да зареже Хане така, в капана на
бъдеще, което никога не е искала. Нямаше да я остави сама да се бори за себе си на това ужасно място. -
Кралицата е права. Ти си добра, а аз... аз те подведох. Аз съм вредна за теб.
Хане задържа погледа й.
- Сладкото е вредно за мен. Казвали са ми стотици пъти, че ездата ще ме превърне в мъжкарана, че
вятърът ще сьс- шари кожата ми. Знам всички неща, които са вредни за мен. И въпреки това ги искам.
Устата на Нина пресъхна.
- Сигурна ли си? - попита тихо тя. - Че ги искаш?
Медните очи на Хане грееха като топази. Тя кимна бавно.
- Още от първата ни среща. Откакто ти нахлу на онази поляна като момичето, в което съм си мечтала да се
превърна.
Тази вечер всичко й се струпа накуп. Научи какво е направил Йоран, наложи й се да гледа Хане с
принца, и то с мисълта, че тя ги е тласнала по този път. „Може би това е съдбата ми - помисли си Нина. -
Да намирам любов и да я губя. “ Но знаеше, че трябва да изрече думите. Нямаше да лиши Хане от шанса да
остане с родителите си, в родината си, ако това искаше тя дълбоко в сърцето си.
- Ако можеш да го обикнеш, ще намеря начин да си тръгна.
- Никога не си тръгвай - прошепна Хане.
- Никога - каза Нина, премести се по-близо да заличи разстоянието помежду им, усети лекия допир на
устните й, тънката коприна на роклята, миг като лунен сноп по водата, кратък, стряскаш и ослепително
красив.
30
НИКОЛАЙ

Николай изчака Зоя да се намести в сбруята и да я изтеглят на борда на „Корморан“. Знаеше, че с нея
всичко ще е наред. От всички тях тя беше най-силната, най-неустрашимата. Макар че срещата със
сулийците очевидно я беше разтърсила, както и онова нейно закъсняло признание. Започнеше ли войната,
Николай нямаше да може да я зашити, не повече, отколкото беше защитил Давид. Затова сега, в този
кратък миг, остана да бди над нея, а всичко друго можеше да върви по дяволите.
Щом мъглата погълна въздушния кораб, той хукна по тунела в скалите да настигне Каз. Влажните стени
лъщяха черни в светлината на фенера, който Брекер държеше.
Влязоха в базата без проблеми, достатъчно бе да изчакат кротко, докато охраната мине през стаите над
мазето и продължи обиколката си. Николай и Каз ги последваха безшумно. Сега накуцването на Каз беше
по-изразено след дългия преход по земята. Поне на връщане нямаше да минат оттам. Щяха да се изнесат
по въздух заедно с откраднатия титан.
След още две отключени с шперц врати двамата се скриха в една тъмна ниша, чакаха и надничаха през
кръгло прозорче.
Базата беше построена около вътрешен двор, претъпкан сьс строителни материали, които доскоро бяха
оставени на милостта на стихиите, но сега по-голямата част от товара беше защитена от метална коруба,
свързана сьс стените на базата, издут метален покрив като гърба на кит. Не личеше да има много пазачи,
а Николай нямаше търпение да действат.
- В двора май няма много охрана.
- Така е - отвърна Каз. - Разчитат на външната охрана. Станали са небрежни.
Николай се запита дали същото не важи и за военните бази в Равка, за корабостроителниците и другите
чувствителни цели, включително двореца в Ос Олта. Може би трябваше да преосмисли охраната на тези
места. От Брекер би излязъл отличен консултант по сигурността... ако не съществуваше реалната опасност
да отмъкне златните куполи на Малкия дворец.
- Доста нетърпелив си за монарх - подхвърли Каз, загледан в двора.
- Много монарси ли познаваш?
- Мнозина, които се смятат за крале.
Николай погледна отново през прозорчето.
- Когато съдбата на отечеството лежи на раменете ти, търпението рядко е в изобилие. Не трябва ли да
действаме?
- За удар като този човек не получава втори шанс. Ако успеем да отворим саркофага, без охраната да ни
чуе и без да задействаме някоя аларма, ще имаме приблизително половин час да сменим титана с
алуминий.
- Половин час. Не е много, но вярвам, че ще се справим.
- Само ако уцелим точния момент. „Приблизително“ половин час не значи нищо. Затова ще наблюдаваме
как охраната прави обиколките си, за да сме напълно сигурни колко време им отнема.
Гръмотевица изтрещя над двора. Сигналът на Зоя. Означаваше, че въздушният кораб се е позиционирал
над стоманения саркофаг.
Накрая Каз рече:
- Отваряй си очите.
Отвори вратата и двамата се промъкнаха в двора.
Бурята вече вилнееше, Зоя и Адрик я ръководеха отвисоко
като диригенти. Николай чуваше гръмотевиците и тропота на дъжда по металния покрив. Имаха нужда
от този шум. Лесно откриха контролното табло, но металната коруба се отвори с пронизително стържене
и вой, много по - силни от очакваното.
- Керчки механизми - промърмори Каз.
Но накрая корубата се отвори широко към врящите облаци в нощното небе и увисналия във въздуха
„Корморан“. Макар бурята да вилнееше свирепо, нито капчица дъжд не падна върху материалите в двора
благодарение на вихротворците горе.
Товарните врати на „Корморан“ се отвориха и от търбуха на кораба се спусна метален кабел.
- Тръгвай - каза Каз. - Аз ще остана на пост.
Николай хукна през двора. Благодарен беше, че Каз му пази гърба. Надяваше се охраната и занапред да
обикаля само по външния периметър на базата. Улови закотвящия механизъм в края на кабела и го закачи
към една метална греда в основата на саркофага. После от кораба се спусна платформа, бавно и гладко в
затишието, което вихротворците бяха сътворили. Платформата беше натоварена с алуминий. Николай я
придвижи внимателно до запасите с титан.
Взе куките, прикрепени към кабелите на платформата, и ги закачи за един палет с титан. Щеше да
стане по-бързо и по-лесно с още един чифт ръце, но Каз трябваше да остане на пост. А и титанът беше
относително лек.
Платформа, палет, платформа, палет. Николай посрещаше алуминий и изпращаше титан, вятърът
виеше, всичко ставаше много, много бавно. Ръцете и гърбът започваха да го болят. Не знаеше колко време
е минало. После Каз подсвирна
тихо и след миг се появи.
- Пазачите наближават. Трябва да се махнем веднага.
- Не може да са минали трийсет минути. Качили сме едва половината титан. Ако не и по-малко.
- Или иде се задоволиш с половината, или иде участваш в престрелка. Йеспер ще е искрено разочарован,
че я е пропуснал.
Не можеха да си позволят дандания. Не можеха да си позволят равкийски агент да бъде открит в
базата, какво остава за самия цар на Равка, пък бил той и дегизиран.
Николай вдигна глава към въздушния кораб и даде знак на Адрик, който надничаше през товарните
врати.
- Хайде.
Каз натисна нещо по контролното табло и металният саркофаг започна бавно да се затваря. Двамата
скочиха върху последния, уви, палет с титан и екипажът на кораба ги изтегли.
На няма и трийсетина метра от товарните врати на кораба Николай си даде сметка, че нещо не е
наред.
Наведе се да погледне и видя, че кабелът още е закачен за металната греда долу.
- Закотвящият кабел не се е откачил. - Даде знак на Адрик да пробва отново, но механизмът явно беше
заял. Котвата не помръдваше. - Ще трябва да се върна и да освободя котвата ръчно.
- Няма време - рече Каз. - Саркофагът ще се затвори. Ще изхвърлят кабела, щом се качим на борда.
- Не става. - Ако просто изхвърлеха кабела, котвата щеше да остане в двора като доказателство за
неканено присъствие. И разследването лесно щеше да свърже набега е Равка.
Николай видя светлинки да се движат покрай западната стена на сградата. Охраната идваше.
- Колко време имам?
- Две минути. Три най-много. Преглътни горчивия хап, Щормхунд. Няма как да докажат, че кабелът е
равкийски. Не
веднага поне.
- Не мога да го допусна.
Николай погледна нагоре към кораба, към лицата на войниците и гришаните, които надничаха през
отбора в търбуха му и гледаха право към него. Ако можеше да им заповяда някак да отклонят очи. Но не
можеше. Нито можеше да скрие следващия си ход.
- Кажи ми нещо, Брекер. Вярваш ли в чудовища?
- Виждал съм всякакви.
- Сега ще видиш още едно.
Затвори очи и позволи на демона да се разгърне. Не беше трудно. Чудовището беше винаги готово.
Каз вдигна бастуна си, щом сянката се уплътни във въздуха пред тях.
- Вси светци и грозните им майки!
Демонът разпери черни криле и се хвърли към стесняващия се отвор между вратите на саркофага.
Николай все още стискаше кабела, но повече от това не можеше да направи. Виждаше през очите на
демона. Усещаше неговите ръце - своите ръце - усети ги как се протягат, разпери ноктести пръсти,
напрегна плещи. След миг чудовището издърпа закотвящия кабел. Той се отплесна назад със страшна сила
и изплющя по един от палетите с алуминий. Чу се силен трясък и кюлчета метал се разлетяха навсякъде.
- А уж нямаше да оставим следа - промърмори Каз, макар очите му да бяха ококорени като луна по
пълнолуние и вперени в издигащия се към тях демон.
- Може и да не забележат - каза Николай.
Котвата се измъкна пред отвора миг преди вратите да се затворят с трясък. Но демонът остана в капан.
- И сега какво? - попита Каз.
Николай усещаше как демонът ускорява към металната коруба. „Не! “, опита се да му заповяда, да убие
скоростта му, да го натика обратно в сенките, но чудовището се беше опиянило от свободата си и не го
чуваше. Проби металния пок- риб и остави зейнала дупка след себе си.
- И това ли няма да забележат? - попита Каз.
Николай погледна нагоре и видя Зоя да замахва. Описа бърза
дъга с ръката си и я протегна напред.
- Дръж се здраво! - викна той на Брекер.
Светкавица прогори въздуха край тях и сякаш подпали
небето.
Удари металния покрив там, където демонът го беше пробил, и обгори краищата, сякаш пробойната е
дело на светкавица.
Дъжд обля Николай и Каз - Зоя го беше пуснала да вали през отвора в покрива, за да подсили илюзията,
че всичко е дело на природните стихии Адрик обгърна кораба в облаци да го скрие от погледа на всеки,
погледнал към небето през дупката в саркофага.
След няма и минута двамата се озоваха в търбуха на кораба, мокри като кокошки.
Демонът остана още миг навън, брулен от вятъра, опиващ се от страховитата буря, безстрашен в черната
нощ, жаден за кръв и разрушение. Николай не бързаше да го привика обратно... и не защото се боеше от
интимната му компания. Някъде дълбоко в себе си не искаше да го затваря в клетка за пореден път.
Но демонът не се възпротиви. Може би границата помежду им изтъняваше. И може би това
представляваше проблем. Защото Николай не можеше да си затвори очите за гузното чувство, което
изпита, когато притегли мрака навътре.
„Пак ще летиш“, обеща той.
Вратите на въздушния кораб се затвориха с трясък. Екипажът го гледаше втренчено. Николай си бе дал
ясно сметка какъв риск поема, като отприщва силата на чудовището, че така ще разкрие една строго
пазена тайна. Но за миг се беше изгубил в екстаза на демона. Сега Зоя клатеше глава. Каз, от друга страна,
изглеждаше единствено заинтригуван, след
като първоначалният му страх беше отминал.
„И сега какво? “, питаше се Николай в лицето на тези равкийски войници. Виждаше страха в очите им,
объркването, смута. Адрик беше отстъпил назад и стоеше с вдигната ръка, сякаш се готвеше да призове
буря. Като никога изглеждаше потресен вместо унил.
„Показваш слабост само когато хората ти имат нужда да я видят, а не когато ти се чувстваш слаб. “ Този
съвет беше дал на Алина преди години. Моментът беше подходящ сам да се възползва от него. За пръв път
в живота си щеше да заложи на омаловажаването.
Плесна с ръце и потри длани като дворянин, който се връща от успешен лов и няма търпение да се
стопли пред камината и да седне на богата трапеза.
- Това мина добре - каза той с най-нехайния и весел тон, който успя да изстиска от себе си. - Някой друг
иска ли да пийне?
Не се получи. Не докрай поне. Част от екипажа седна да пийне с него, макар да обръщаха чашите с
бренди малко по-бързо от обичайното, сякаш нямаха търпение да си върнат уважението и доверието,
които изпитваха към своя цар преди това мрачно разкритие.
Когато един от тях събра смелост да попита със заекване какво е било онова нещо, Николай вдигна
рамене и каза:
- Поредното оръжие в арсенала ни.
- Приличаше на таласъм.
Николай му напълни отново чашата.
- Шшт. Ще те чуе.
Човекът пребледня като платно.
- Ама аз нищо лошо не исках да кажа.
Николай се разсмя и другите побързаха да последват примера му, макар смехът им да прозвуча по-скоро
истерично.
Тези мъже и жени бяха негови сънародници и приятели, които го познаваха добре и искаха да приемат
някак видяното или поне да го забравят.
Но за други това се оказа недостатъчно. Николай отлично знаеше колко войници и Гриша има на борда,
следователно знаеше, че повече от половината са решили да не пият с чудовището. Зоя щеше да говори с
гришаните. Щеше да направи и невъзможното да отговори на въпросите им и да ги успокои. Но имаше
голяма вероятност поне част от тях да дезертират. И още по-голяма част да се разприказват.
А може би това щеше да е краят на цялата история. Глупаво е било да вярва, че може да опази такава
тайна завинаги.
„И все пак можеше да я запазя още малко“, осъзна той, докато пълнеше чашите за поредната
наздравица. Можеше да нареди да освободят кабела и да зарежат котвата в двора на базата, където
охраната сьс сигурност шеше да я намери. Да, вероятно биха стигнали до извода, че Равка е замесена.
Сигурно биха разбрали и че титана го няма. И да предприемат ответни действия. Все лоши неща. Но
тайната му щеше да си остане тайна.
„Поредното оръжие в арсенала ни. “ Можеше да се окаже по-вярно от очакваното. Давид все повтаряше,
че появи ли се нова технология, тя бързо заживява свой живот. Танковете стават по-големи. Пушките
изстрелват повече патрони. Бомбите причиняват повече щети. В нощта, когато фйерданите бомбардираха
изненадващо Ос Олта, демонът се бе превърнал в оръжие, което Николай използва. Може би не е чудно,
че пак е решил да прибегне към него. Но едно беше да изкара акъла на вражески пилот, който да разкаже
за страхотията, щом се прибере във фйерда, и съвсем друго да командва войници, които са изгубили
доверието в своя цар. Можеше единствено да се надява, че онези, които решаха да разкажат за случилото
се тази нощ, ще срещнат недоверчива публика, а другите, онези, които решаха да останат на служба, ще
намерят начин да си върнат вярата в него.
Йеспер и Вилан чакаха „Корморан“ на скалите, целите окле- пани, но иначе живи и здрави. Сулийците
не се виждаха никъде, но Николай подозираше, че са наблизо и ги наблюдават зорко.
Николай и Зоя отидоха при Каз, който стоеше при брулените от вятъра товарни врати, готов да го
спуснат на скалите долу.
Николай му даде една метална кутия и каза:
- За Привидението.
Каз я пъхна под мишница и каза:
- Адска джаджа, достойна да съперничи на другите ти адски джаджи.
- Имам дар за ред и вкус към хаоса.
Каз вдигна вежда.
- Казва човекът, приютил чудовище.
- Чувам как колелцата се въртят в главата ти, господин Брекер. Чудиш се каква полза може да извлечеш от
тази информация. Ще те помоля, като между лъжци, да я запазиш за себе си.
- Опитът ми показва, че тайните са най-надеждните акции. Колкото по-дълго престояват неразкрити,
толкова по-висока става цената им.
- Може да го изхвърлим от кораба още сега - предложи Зоя.
- Може, но няма да го направим.
- И защо?
- Защото господин Брекер има най-добрата възможна застраховка. За втори път доказа, че е полезен.
- Като говорим за тайни - рече Каз и се хвана за кабела. - Получих вести от керчките колонии. Един монарх
и съпругата му вече не са в заточение.
- По чии заповеди? - попита през зъби Николай. Напрежение вилнееше в кръвта му.
- На Ярл Брум и фйерданското правителство. Така става, като оставиш враговете си живи.
- Те са мои родители.
- Е и? - Каз прихвана здраво бастуна си и кимна на човека, който оперираше с макарата, в знак че е готов
да се спусне. - Нека ти дам един съвет, като между копелета. Понякога е добре да отпуснеш каишката на
демона.
Кабелът се разви и Каз Брекер изчезна.

Николай уж възнамеряваше да си почине малко, а вместо това се озова в тъмния товарен отсек. Легна на
студения под до купчините откраднат титан, здраво привързани с брезенти и въжета. Тихо беше тук и
празно, чуваше се само тежкият тътен на корабните двигатели. Той затвори очи и се унесе.
След време чу как летало навлиза в съседния док - несъмнено пратеникът, с когото трябваше да се
срещнат над Истинското море. Николай чу високи гласове и забързани стъпки. Явно новините не бяха
добри. Още един бомбардиран град? Или фйерданите са преминали в настъпление?
Искрено би предпочел да е в керчката военна база и да се надбягва с времето под трясъка на бурята, а не
да се изправи лице в лице с реалностите на война, която не е успял да предотврати. „Корморан“ пътуваше
директно към Лазлайон, където с малко късмет Надя и другите фабрикатори щяха да оползотворят
максимално оскъдното количество откраднат титан и да дадат предимство на Равка в предстоящите
сражения. Колкото до „Волкволни“, неговият красив морски вълк щеше да остане още два дни в
кетердамското пристанище, където любопитните членове на Търговския съвет да го инспектират на воля.
Привйет щеше да ги посрещне в ролята на Щормхунд, нагизден с великолепната куртка, която Николай
вече бе върнал на кораба. Беше се разделил с нея неохотно. Тази куртка символизираше откритото море и
мечтата за друг възможен живот. „Би ли могъл да го направиш? - беше го попитала Зоя. - Би ли могъл
да се откажеш от трона? “ Борил се бе за този трон усилно и дълго, но някакъв инатлив гласец шепнеше
„да“ в главата му. Също като демона, Николай жадуваше за свобода. Ала в същото време знаеше, че никога
не би могъл да се откаже от Равка, както го беше направил баща му в полза на собствените си желания.
Тази негова влудяваща и неподредена родина беше взискателна до крайност, наказваше онези, които я
обичат... и все пак той никога не би обърнал гръб на своя народ.
Николай чу вратата да се отваря и долови аромат на диви цветя.
- Криеш ли се? - попита Зоя и затвори вратата след себе си.
- Цупя се. Това е много по-целенасочено. - Потупа пода до себе си. - Ще седнеш ли при мен?
Очакваше Зоя да завърти очи и да го смъмри. Вместо това тя легна до него, рамото й, само на косъм от
неговото. „Вси светци - помисли си Николай. - Аз лежа до Зоя Назяленска. “ Граф Киригин сигурно точеше
сълзи и сополи в супата си. Двамата се взираха невиждащо в тъмния таван на трюма.
- Успя ли да поспиш? - попита накрая Зоя.
- Не, естествено. Но един ден, когато войната свърши, с теб ще си подремнем заедно.
- Това ли е представата ти за съблазняване?
- Напоследък ли? Да.
- Да ти кажа честно... подходът ти е направо неустоим.
- Чух пратеника - каза той. - Война?
- Война. Съгледвачите ни са докладвали, че Фйерда отново мобилизира войските си.
- Знаем ли накъде ще тръгнат?
- Още не. Чакаме информация от разузнавателната мрежа. - Зоя вдиша дълбоко. - Харесва ми как мирише
тук. На талаш. На машинно масло.
- Не подозирах, че имаш слабост към корабостроителниците.
- Или пък след Кетердам всичко ми мирише добре. - Нико
лай различаваше профила й на слабата светлина. - Титанът няма да стигне, нали?
- Да - призна той. - Може би Давид шеше да измисли как да се справи с по-малката наличност, но... Надя,
Леони и другите все ще намерят някакво приложение на материала. Вилан нахвърли някои идеи за
диагностиката, които ще помогнат. Момчето има усет към масовото унищожение.
- Ако фйерданите видят по-малките ракети, може би ще се уплашат достатъчно. При мисълта, че имаме и
по-големи.
- Докато Ярл Брум се разпорежда, едва ли.
Николай и инженерите му се бяха опитали да сглобят нещо от оскъдната информация, която Нина,
беше изпратила чрез Хрингса за фйерданските оръжия и военни планове, и да я сверят с данните, които
пристигаха от разузнавателната мрежа на Тамар, но още не бяха сигурни срещу какво ще се изправят на
бойното поле.
- Нина смята, че принц Расмус може да обуздае войнолюбивите намерения на Брум - каза Зоя. - Първо
исках да я върна вкъщи, но... може би ще е на по-сигурно място сред фйерданите.
- Моля?!
- Да, да, знам. И аз не мога да повярвам, че го казвам.
- Капризите на един принц не са никаква гаранция.
- Някога и ти беше принц.
- Да, но аз съм си аз. Я ми кажи нещо, Назяленска. Когато Фйерда сложи на равкийския трон своя цар
марионетка и ако приемем, че фйерданите не ни екзекутират на минутата, ти дали би могла да
контролираш Вадик Демидов?
- Първо ще трябва да загубим войната, Николай.
Той я погледна изпод вежди.
- Това прозвуча твърде обнадеждено. Къде отиде моят песимистично настроен генерал?
- Не сме безпомощни. Романите са пълни с парцаливи банди, които се справят с невъзможни задачи.
- Ти четеш ли романи?
- Когато ми остане време.
- Иначе казано, не четеш.
- Чета, когато не мога да заспя.
- Редовно, значи. Ако фйерданите разполагат с признание, написано собственоръчно от майка ми, това ще
е краят.
Зоя се поколеба, явно претегляше следващите си думи.
- Тя дали би те предала така?
Мисълта му беше неприятна, но нямаше право на преструвки.
Прогоних я от родината й и я лиших от короната. Някои биха казали, че аз първи съм я предал.
- Не съм говорила с майка си от деветгодишна.
Откакто тя се беше опитала да я омъжи за един отвратителен дъртак с благородно потекло и много
пари.
- Винаги е умно да вземеш преднина в отчуждението.
- А най-ужасното е, че... тя никога не ми е липсвала. И сега не ми липсва. Може би ми липсва нещо, което
никога не съм имала.
Николай познаваше това чувство, копнежа да имаш баща, на когото да вярваш, и по-голям брат, с когото
да сте приятели вместо съперници. Истинско семейство.
- Ще ми се родителите ми да бяха различни, но истината е, че те нищо не ми дължат. Ако майка ми реши
да ме обяви за незаконороден, няма да я виня.
Но пък щеше да го заболи жестоко.
Зоя се надигна на лакти.
- Това ще е без никакво значение, ако победим. Ако победим категорично. Равка обича победите повече,
отколкото обича царската кръв.
А Равка много отдавна не бе имала повод да празнува.
- Точно затова Тъмнейший е разширил Долината, нали? - каза замислено Николай. - Търсел е оръжие,
което ще убеди всички без сянка на съмнение, че Равка е силна. Знаел е, че ако даде победа на народа,
той най-после ще го обикне. Какво говорят твоите гришани за случилото се в базата?
- За демона ли? - Тя въздъхна и полегна отново на пода. - Потресени са. Адрик изгуби ръката си заради
един от ничевоите на Тъмнейший. За него е трудно да види твоя питомник, без да се върне към онези
ужасни дни. Помня как Толя се опитваше да го изцели, колко кръв имаше... Цяла локва на палубата на
кораба, с който избягахме.
- Адрик ще си тръгне ли?
- Едва ли ще дезертира. Но за другите не мога да гарантирам. Някои тайни трябва да си останат тайни.
- Сигурна ли си? - Той обърна глава да я погледне, опитваше се да разшифрова тъмната линия на
свъсените й вежди, черното на косата й. Но тя изглеждаше както винаги - красивата и непостижима Зоя.
- Ти защо не ми каза, че си сулийка?
- Мисля, че и сам знаеш, Николай.
- Наистина ли мислиш, че това би променило отношението ми към теб?
- Нямам предвид теб. Запитай се обаче дали генералите от Първа армия биха се отнасяли към мен сьс
същото уважение, ако знаеха, че съм сулийка.
- Да, иначе много бързо щяха да загубят генералските си постове.
- Сериозно ли вярващ, че е толкова просто? И че би било толкова лесно? - Зоя поклати глава. - Хората не се
отнасят към сулийците с омраза. Отнасят се към тях сьс съжаление. Научи ли се да четеш в сулийския
керван? Трудно ли беше да израснеш в такава бедност? Кискат се в шепа заради тъмните косми по ръцете
ти или ти казват, че приличаш на равкиец, сякаш това е някакъв комплимент. А това сломява
съпротивата ти в зародиш. - Зоя затвори очи. - На мен ми се размина, защото беше по-безопасно да съм
Зоя Назяленска, а не Зоя Набри. Явно съм решила, че така ще избегна неприятностите. Вече не съм
толкова сигурна, уви. Жената на скалите ме нарече „дъще". Тази дума... Не предполагах, че съм имала
нужда от нея. Не съжалявам, че обърнах гръб на родителите си. Но не мога да не се питам какво би
станало, ако баща ми беше ударил с юмрук по масата. Ако бяхме отишли да живеем с неговите хора. Ако
можех да избягам и на друго място, вместо в Малкия дворец, ако имах друг, освен Тъмнейший, който да
ми вдъхне увереност в собствените ми сили.
- Още не е късно, Зоя. Те избраха да помогнат на теб на скалите, а не на мен или на Каз Брекер.
Зоя се засмя горчиво.
- Само дето не ме познават истински, нали така?
- Аз те познавам и пак бих те избрал. - Думите излязоха на бял свят, преди Николай да се усети, и вече
нямаше как да ги върне назад-
Мълчание се възцари между тях и се проточи. „Може пък подът да се разтвори и аз да пропадна в
морето“, помисли си обнадеждено той.
- За свой генерал? - попита тя предпазливо.
Даваше му шанс да изправи руля и да поведе кораба към познати води.
„Да, защото си отличен генерал. “
„Няма по-добър военачалник от теб. “
„Може да си бодлива, но точно от това има нужда Равка. “
Толкова много лесни отговори.
Но той каза друго.
- За своя царица.
Не успя да разчете изражението й. Доволна ли беше? Засрамена? Ядосана? Всяка клетка в тялото му
крещеше да го обърне на майтап, да отърве и двама им от този опасен момент. Но той нямаше да го
направи. Все още беше пират по природа и вече бе стигнал твърде далече, за да бие отбой.
- Зашото съм благонадежден войник - каза тя, но не звучеше сигурна в думите си. Със същия предпазлив,
опипващ глас, като човек, който чака да чуе края на виц... или да получи юмрук в стомаха. - Защото знам
всичките ти тайни.
- Понякога ти вярвам повече, отколкото вярвам на себе си... а аз имам много високо самомнение, както
знаем.
Тя не беше ли казала, че не би избрала друг вместо него да й пази гърба в битка?
„Но това не е цялата истина, нали така, малодушен тъпако? “ По дяволите всичко. В скоро време всички
можеха да гушнат букета. А тук, в тъмния трюм и сред приспивния звук на двигателите, бяха на сигурно
място.
- Бих те направил своя царица, защото те искам. Искам те постоянно.
Тя се обърна настрани и положи глава върху лакътя си. Нищо и никакво движение, но сега Николай
усещаше дъха й. Сърцето му полудя.
- Като твой генерал съм длъжна да ти кажа, че това би било изключително погрешно.
Той също се обърна на хълбок. Сега бяха лице в лице.
- Като твой цар съм длъжен да ти кажа, че никой не би могъл да ме разубеди. Никой принц и никоя сила
 няма да променят чувствата ми към теб.
Чувстваше се като пиян. Дали не си беше повредил мозъка, като отпусна юздите на чудовището в
базата? Зоя сьс сигурност шеше да му се изсмее. Или да го набие. Да му каже, че няма право да й говори
така. Обаче той явно не можеше да се спре.
- Щях да ти дам корона, ако можех. Щях да ти покажа широкия свят от носа на кораб. Щях да избера теб,
Зоя. За свой генерал, за свой приятел, за своя невяста. Щях да ти дам сапфир, колкото жълъд. - Бръкна в
джоба си. - А в замяна щях да поискам само едно. Да носиш тази проклета панделка в косата си на
сватбения ни ден.
Тя посегна и пръстите й се поколебаха над навитата на руло синя кадифена панделка в шепата му.
А после дръпна ръка и я хвана с другата, сякаш е опарила пръстите си.
- Ще се ожениш за някоя от сестрите Табан, която си мечтае за корона - каза щя. - Или за богато керчко
момиче, или за фйерданска кралска особа. Ще имаш наследници и бъдеще. Аз не съм царицата, от която
се нуждае Равка.
- А ако ти си царицата, която искам аз?
Тя затвори очи.
- Има една приказка, знам я от леля си. Беше много отдавна и не помня подробности, но помня как леля
описваше героя. „Той имал златна душа. “ Обичах тези думи. Карах я да ми ги повтаря и потретва. Когато
бях малка, вярвах, че и аз имам златна душа и че тя ще огрее всичко, до което се докосна, и ще. ми
спечели всенародна обич като герой от приказка.
Надигна се, сви колене и ги обгърна плътно с ръцете си, сякаш можеше да превърне собственото си тяло
в прибежище. А той искаше да я дръпне обратно до себе си и да притисне устни в нейните. Искаше тя
отново да го погледне с очи, в които се чете възможност.
- Но аз не съм такава. Онова в мен е остро и сиво като трънливата гора. - Стана и изтупа кафтана си. - Не
съм родена да бъда невяста. Родена съм да бъда оръжие.
Николай се усмихна насила. Така де, не беше като да й е предложил наистина. И двамата знаеха, че това
е невъзможно. И въпреки това от отказа й го болеше точно толкова силно, колкото ако беше паднал на
едно коляно и й беше предложил сърцето и ръката си като някой влюбен до уши глупак. Болеше. Вси
светци, колко болеше!
- Е - каза бодро той, надигна се на лакти и я погледна с най-широката усмивка, която успя да изцеди от
себе си. - Добре е човек да има оръжия подръка. Те са значително по-полезни от невестите и за разлика
от тях, не влачат крака из двореца, увесили нос. Но щом не искаш да управляваш Равка рамо до рамо с
мен, тогава какво ни чака в бъдеще, генерале?
Зоя отвори вратата на товарния отсек. Нахлу светлина и позлати лицето й. Тя се обърна да го погледне.
- Ще продължа да се боря рамо до рамо с теб. Като твой генерал. Като твой приятел. Защото каквото и да
изпитвам сьс сърцето си, с главата си знам едно - ти си царят, от когото Равка се нуждае.

32МАЮ
Не можеха да се върнат в двореца, не и без да се вдигне скандал, от който никой нямаше нужда.
Добре де, почти никой.
- Отведете всички ни в Амрат Йен - настояваше Бергин и току сочеше другите гришански пленници.
Всички те бяха приели антидота, но бяха много слаби и само бъдещето щеше да покаже какви трайни
последици за здравето им са настъпили.
Маю се облегна на стената до контролното табло, което Рейем беше разбил. Брат й стоеше мирно,
напълно неподвижен. Твърде неподвижен. Сякаш целият беше механичен като крилете на гърба си,
войник с часовников механизъм, който няма нужда от почивка. А от какво имаше нужда? В какво се беше
превърнал?
Ери и баба й си говореха Навън под Нощното небе. Отвели бяха Маки в каретата на Лейти, където я
охраняваха гвардейките от Тавгарад - сега те не служеха на нея, защото Маки вече не беше кралица.
Бергин отпи глътка вода. Тялото му вече не се тресеше
и макар младият мъж още да изглеждаше на края на силите си, в очите му гореше гняв.
- Заведете ни в столицата и нека всички видят какво представлява науката на кралица Маки.
Маю реши, че Тамар ще. подкрепи желанието на Бергин, но тя само поклати глава.
- Огледай се - каза Тамар и хвана с две ръце костеливата китка на гришанския пленник да провери пулса
му. - Това е само една от лабораториите. Нашето разузнаване твърди, че има и други. Знам за една близо
до Кобу, но не и къде са другите.
- Лекарят ще ни каже къде са - каза Бергин.
- Това не е единственият проблем.
- Какво тогава? Почти три Месеца прекарах тук в постоянен делириум, дрогираха ме с парем и ме караха
да правя немислими неща. Ако не беше Рейем, отдавна да съм изгубил човешката си същност.
Погледите им се срещнаха и Маю долови силата на връзката помежду им.
Но после Рейем сведе очи.
- Аз вече не знам дали изобщо съм човек.
Маю също не беше сигурна. И не само заради крилете и чудовищните щипци. Не, някаква искра в него
беше угаснала. Или я бе заменил друг вид огън. „Кой си ти сега, Рейем? Какво си? “
- Проговори му на фйердански и той дойде на себе си - обърна се тя към Бергин. - Как го направи?
- Не бях сигурен, че ще се получи - призна той. - Трансформацията е нещо ужасно. Беше болезнена и за
двама ни.
Рейем вдигна широките си рамене.
- Мразех те точно както мразех лекарите и пазачите. Докато не разбрах, че и ти страдаш.
Бергин облегна глава на стената.
- През повечето време всичко се свеждаше до болката и работата. Те ме накараха да... - Провеси глава. -
Съжаля-
Възцари се мълчание, натежало от ужасите, които Бергин и брат й бяха Видели и преживели.
Маю докосна близнака си сьс здравата си ръка и той я хвана нежно. Тамар и Бергин се бяха погрижили
за другата й ръка и нетърпимата болка беше утихнала до неприятно туптене.
Тя прошепна:
- Каза на кралицата, че си умирал хиляда пъти.
Мускулче потрепна на челюстта му.
- Да спират сърцето ти в гърдите, да отделят плътта от костите ти, да изпадаш в забвение, а после да те
будят за поредния кошмар отново и Отново, и отново. И всичко това - за да те превърнат в оръжие.
- Започнах да го уча на фйердански - каза Бергин. - За да отвличам мислите му от болката. Предимно
ругатни.
- Какво му каза, когато той дойде на себе си? - попита Тамар.
Бергин се усмихна.
- Не ти трябва да знаеш. Много е вулгарно.
Ери влезе в лабораторията. Беше измила лицето си, но дрехите й още бяха покрити с мръсотия.
- Не може да останем повече тук. Скоро ще се зазори. Недалече има малък летен дворец. Кралица Лейти
нареди да отидем там. Ще хапнем, ще се изкъпем, ще се преоблечем и ще решим какво да правим по-
нататък.
Бергин удари с юмрук по металната маса.
- Няма да има наказание за Маки, нито за нея, нито за другите. Ще видите.
- Защо да няма? - попита Маю.
Почувства се наивна и глупава, като дете, което за пореден път се опитва да не изостане от брат си.
- Защото всички те са Табан - каза Рейем. - Петно върху репутацията на един от тях ще опетни всички им.
- Ери не е такава - каза Маю. - Хората я обичат. И
знаят, че никога не би направила такова нещо. Ще има правосъдие.
Погледна към принцесата, но тя само им махна да тръгват.
- Хайде. Нека хапнем и си починем, после ще говорим на воля.
Мина известно време, докато разчистят лабораторията. Тамар събуди лекаря и той на свой ред събуди
останалите кергуди под погледа на кралица Лейти и Ери. Имаше още трима освен Рейем, но те не помнеха
истинските си имена. Не зададоха въпроси, не помолиха за нищо. Просто застанаха мирно, някои - с
криле, други - с рога, с хищни нокти. Стояха и чакаха заповеди. Съвършените войници. Дали не бяха
стигнали по-далече в трансформацията си от Рейем? Или не са имали своя Бергин, който да им напомня,
че има и друго освен болката и гнева?
Маю гледаше как заключват лабораторията, а Бергин и Рейем хвърлиха последен поглед на това
кошмарно място. Сградата беше доказателство и шеше да остане запечатана в сегашния си вид.
„Но аз скоро ще се върна“, обеща си тя. Едва ли щеше да прогони празнотата в очите на брат си, но шеше
да разкошна това място, да го разкъса на малки парченца. Щеше да го подпали и да гледа как изгаря до
основи.

Пътуването до летния дворец беше кратко. Намираше се в зелена долчинка до малко езеро, прибежище
за членовете на кралската фамилия или за важни гости на короната в горещите летни месеци.
Маю седеше с брат си и Бергин в един от солариумите, големите прозорци очертаваха като в рамка
изгряващото над езерото слънце. Другите гришани и кергуди бяха поставени под тежка охрана във
вътрешните стаи на двореца,
но на Бергин бе позволено да остане с Рейем.
- Какво ще стане сега? - попита той. - Не мога да се върна във Фйерда.
Маю нямаше представа. Плановете й не стигаха отвъд намирането и освобождаването на Рейем.
- Може да се върнем у дома - предложи тя. - Майка и тат...
- Не - прекъсна я остро Рейем. - Не искам да ме виждат така.
-Те те мислят за мъртъв.
- Добре. Така ще могат да ме оплачат.
- Рейем - удари го на молби Маю. Мисълта, че никога няма да си върнат поне част от миналото, беше
непоносима. - Те те обичат. Обичат те повече от всичко. Повече от мен. Повече от живота. Ще те обичат
и сега, както те обичаха преди.
- Сигурно, но не знам дали аз ще мога да ги обичам.
Маю погледна настрани. Наистина ли нейният сладък,
щедър и вечно засмян брат си беше отишъл безвъзвратно?
На вратата се почука и Тамар подаде глава през прага.
- Викат те за свидетелски показания.
Маю се изправи и усети лек допир на пръсти по ръката си.
 Рейем я гледаше.
- Сестрице. Кебен. Нека това бъде достатъчно.
Тя успя само да кимне и да се усмихне насила. Рейем винаги щеше да е нейното братче, без значение
какво са му отнели.
Кралица Лейти чакаше в храмовата зала, седнала на трон и обградена от гвардейки. Ери стоеше от
дясната й страна. Статуи на Шестте воини грееха в нишите на стените, облени в слънчева светлина. Маки
седеше на ниска възглавничка вляво от кралицата, място, което да я смири. Но тя седеше там с изправен
гръб и ведро лице, като на трон.
- Маю Кир-Каат - каза кралица Лейти. - Ще ни разкажеш ли своята история?
Маю не успя да скрие изненадата си. Очаквала бе, че просто ще трябва да потвърди казаното от Ери,
както бе станало пред министрите Наг и Зихун. Погледна първо към Тамар, после и към Ери, която й
кимна насърчително.
- Започни с брат си - каза принцесата. - Кога научи, че е изчезнал?
Маю си пое дълбоко въздух.
- Казаха ми, че е мъртъв, но аз не повярвах. И аз като другите бях чувала слуховете за кергуд. Затова реших
да го открия.
В началото думите й звучаха спънато, сякаш не искаха да излязат на бял свят, но разказът й постепенно
потече, сдоби се със свой живот, а Маю само подтичваше след него. В един момент си даде сметка, че
плаче. Досега не беше разказвала подробно историята си, своята и на Исак, не беше казвала на никого, не
бе имала шанс да свърже Началото със средата и с неочаквания край.
Когато най-сетне приключи, кралица Лейти каза:
- Служила си добре на короната, Маю Кир-Каат. Моля те да останеш една от нашите соколи. Ери тепърва
ще има нужда от защитата на човек, комуто вярва.
Маю козирува.
- С радост ще служа на бъдещата кралица.
- Аз няма да бъда вашата кралица - тихо каза Ери.
- Тогава...
Лейти вдигна ръка,
- Аз ще управлявам, докато някоя от правнучките ми порасне достатъчно. След това Ери и Маки ще й
бъдат регентки.
- Не е възможно! - извика Маю.
Дисциплинираният войник в нея сигурно би си замълчал, би преглътнал стоически, но видяното в
лабораторията беше променило всичко, послушното момиче беше останало в миналото, а и някой
трябваше да говори от името на жертвите. Жертвите на Маки.
- Маки е нарушила волята ви още преди да стане кралица. Заради нея юрда парем
съществува. Заради нея моят брат... Онези хора, те никога няма да бъдат същите. Били са
войници, служили са вярно на вашето семейство и на родината. Заслужават нещо повече.
- Лабораториите ще бъдат затворени - каза кралица Лейти, - а Маки повече няма да се
разпорежда с кралската хазна. Кергудите ще бъдат изпратени на сигурно място.
- На сигурно място? - каза Маю. - Тоест в изгнание, нали?
- Съществуването им трябва да остане в тайна. На първо време ще останат тук, в летния
дворец, за да се възстановят и да си починат, а ние, ще продължим към столицата.
Маю не можеше да повярва на ушите си.
- Бергин е бил прав. Че няма да има правосъдие. Че Маки и лакеите й няма да бъдат наказани. - Насочи
гнева си към Ери. - А аз му казах, че ти не си такава.
Отвърна й Тамар:
- Ако стореното от Маки стане обществено достояние, това ще породи хаос. Всички сестри Табан ще
предявят претенции към трона.
- Но те убиват Гриша! - викна Маю. - Собствените ви хора! Нима не искаш да...
Тамар не трепна.
- Аз съм Гриша и също така съм шуанка. Не искам гражданската война да разкъса Шу Хан, както разкъса
Равка.
- Изобщо не ти пука за Шу Хан. Искаш съюзник, който да ви помогне срещу фйерданите. Маки трябва да
бъде изправена пред съд.
- Съд няма да има - каза кралица Лейти. - Маки ще обяви, че е болна и че ще се радва да служи на короната
рамо до рамо със сестра си.
Маю вдигна ръце. Стореното на брат й, на гришаните, на нея и на Исак - то нищо ли не значеше?!
- Знаете, че тя няма да се задоволи с това. На Маки не
може да се вярва.
- Съгласна съм - каза кралица Лейти. - Затова уредих гаранция.
Тя даде знак на охраната и в залата влезе министър Юруей, човекът, служил като личен лекар на три
табански кралици.
- Юруей?! - ахна Маю. - Та той е най-близкият й сподвижник.
Но Маки не изглеждаше доволна. За пръв път ведрото й изражение потрепна, лицето й пребледня.
Кралица Лейти гледаше внучка си с тъжни очи.
- Надявах се да не е вярно - каза тя. - Но сега виждам, че министър Юруей е казал истината. Ери е била
посочена за наследница на майка ти.
- Това... това не е възможно - каза Ери.
Маки оголи зъби.
- Тя каза, че притежавам в пълна мяра таванската хитрост, но не и таванското сърце.
- Боя се, че е била права - каза кралица Лейти. - Министър Юруей, подготвили сте признанието си, нали?
- Да, Ваше Величество. Писмено, в четири екземпляра, както наредихте.
- Маки, ти също ще подпишеш тези признания. След това ще бъдат запечатани. Един екземпляр ще остане
при мен, друг при Ери, трети при министрите Наг и Зихун - които нямат представа какво съдържат
документите. Четвъртото копие ще замине за Равка с Тамар Кир-Батаар. Ти ще се придържаш към
условията, които аз ти поставих, и към договора, който си подписала собственоръчно, или
престъпленията ти срещу короната ще бъдат разкрити и ще бъдеш съдена за държавна измяна.
- Никога няма да се поклоня на друга табанска кралица - изсъска Маки.
- Това решение си е твое. Ако предпочиташ така, може да се оттеглиш от двора и да прекараш дните си в
дворец
по свой избор, охранявана от гвардейки, които аз ще избера. Ако почувстваш, че ти трябва някакво хоби,
препоръчвам ти градинарството.
- Ваше Величество - каза Тамар и пристъпи напред. - Бих помолила за...
- Знам за какво ще помолиш, Тамар Кир-Батаар. Но не мога да изпратя войски, които да помогнат на
вашия цар.
- Кралица Маки подписа договор. Нападението срещу Равка е равносилно на нападение срещу Шу Хан.
- Ще изпратим на равкийския цар най-искрените си извинения и потвърждение за приятелството си, но не
можем да изпратим войниците си да умират в чужда война.
- Бабо - каза Ери, - Николай Ланцов спаси живота ми. Без него щях да съм мъртва.
- Задължени сме му - добави Маю.
Не изпитваше топли чувства към равкийския цар, но тя и брат й му дължаха живота си. Цар Николай
спокойно можеше да я осъди на смърт заради престъпленията й. Можеше да се ожени за Ери, за да
затвърди съюза между двете страни, а кергудите и гришанските пленници да остави на произвола на
съдбата, да гният в тайните лаборатории.
- Не можем да изоставим страната му.
Лейти вдигна ръка.
- Ще платим дълга си, като спазим договора и подкрепим каузата на всички гришани за пълни права.
Подкрепата ни не би значила нищо, ако светът ни възприема като равкийски марионетки.
Тамар местеше поглед между Лейти, Маки и министър Юруей.
- Сключили сте някакво споразумение с Фйерда, нали? И те искат от вас да останете неутрални.
- Фйерда даде да се разбере, че ако окупират Равка, ще уважат общата ни граница.
Тамар поклати бавно глава.
- На ваше място бих се молила сутрин и вечер фйерда-
ните да са по-благонадеждни от вас и внучката ви.
- Не можем да изпратим помощ на Ланцов. Министрите ни ще се възпротивят - и с право. Тази война не е
наша.
- Ще стане, когато Равка я няма да стои между вас и фйерданите.
Кралица Лейти Кир-Табан, Небесната щерка, не трепна.
- Ако вълците застанат с вой на прага ни, ще ги посрещнем подобаващо. Но засега лисицата ще трябва
сама да се оправя с тях.
33
МОНАХЪТ
Александър местеше поглед по своята войска от последователи, верни сподвижници, хората, с които да
изгради нова епоха, и за пръв път от няколкостотин години му се допи уиски.
- Готови са - каза брат Чернов.
Толкова се беше надул от гордост, че чак прошарената му брада стърчеше екзалтирано.
„Готови са да умрат, предполагам“, помисли си Александър, но не показа унинието си.
Плесна Чернов по гърба:
- Напред към откровението тогава.
Едрият мъж подтичваше след него през лагера. Александър нямаше представа къде ще ударят
фйерданите, затова бе довел последователите си - а те наистина бяха негови вече, - северно от Адена,
където се бяха разположили на лагер и чакаха вест за предстоящата битка. Но те бяха настояли да
продължат на запад към Долината, за да прекарат нощите в общение с Беззвездния. „Аз съм тук, под носа
ви“, идеше му да се разкрещи. Но нямаше друг избор, освен да им угоди и да организира поклонение до
свещените пясъци.
Лошо решение, откъдето и да го погледнеш. Дори от чисто прагматична гледна точка. Долината не
предлагаше заслон, нямаше растителност и дивеч, с които да се прехранват. Нямаха друга храна освен
клисавите питки и сушеното месо, които си носеха, няколко качета вкисната бира и водата в манерките.
Спяха на голата земя, без дърво или скала, които да им пазят завет от зимния вятър. И въпреки това
спътниците му бяха в екстаз. Всяка вечер по залез слънце провеждаха служби, а през деня редуваха
упражнения с молитви. Щяха да влязат в сражение все пак и макар че Александър не разчиташе на
участието им, добре беше поне да изглежда, че знаят какво правят.
- Ти откъде се сдоби с такива военни познания, Юри? - попита брат Азаров, докато Александър гледаше
как поклонниците правят поредната обиколка на бегом.
Самият Азаров се гордееше, че е бил войник, преди да дезертира при Беззвездните.
- Докато бях в попската гвардия - излъга Александър.
Юри дори не беше хващал пушка. Висял бе в библиотеката, щастлив като прасе в кочина.
- Трябват ни още оръжия - каза той.
Чернов вдигна бухлатите си вежди.
- Защо? Когато Беззвездния...
- Не ние решаваме кога ще пристигне Беззвездния. Трябва да сме готови сами да се отбраняваме.
„Сериозно ли нямат търпение да умрат? “, чудеше се той.
„Те вярват - отвърна му Юри. - Вярват в теб. “
Много хубаво, но войната си беше война.
- Има оръжеен склад в един стар форт източно от Райевост - каза брат Азаров. - Служих там известно
време.
- Дали оръжията още са там? - попита Александър.
- Ако Беззвездния бди над нас, там ще са.
Александър с мъка се удържа да не завърти очи. Ако си спомняше правилно, гарнизонът в стария форт
отдавна беше разпуснат и използваха сградите като складове за муниции.
- Довечера отиваме там - каза той.
- След службата.
- Разбира се.
Щом се мръкна, впрегнаха два коня в един фургон и потеглиха към стария форт. Лесно минаха през
охраната. Единствената трудност дойде от това хем да привика сенки, за да прикрият движението им, хем
да не разкрие силата си пред брат Азаров.
Уви, с това късметът им приключи.
- Сериозно? - възкликна Александър, като местеше поглед по сандъците сьс стари и полуизгнили пушкала.
Взе една от пушките. Дори не беше за многократна стрелба. - По-добре да ги шамаросваме до смърт.
- Беззвездния ще ни пази.
Александър измери с поглед брат Азаров в тъмното помещение.
- Ти си войник...
- Бях войник.
- Добре де. Бил си войник, а сега си готов да влезеш в сражение, защитен единствено от вярата си?
- Ако това иска от мен нашият светец.
Александър би трябвало да се зарадва на отговора, да е доволен, че тези хора са готови да отидат на
война с него само защото им е спретнал малко представление сьс сенки. Тогава защо се чувстваше толкова
неспокоен?
„Ще ги защитиш ли? “
Би могъл. Щеше да ги защити при нужда. Силите му се бяха завърнали. Можеше да създаде ничевои,
които да се сражават на негова страна. Поклонниците му можеха да влязат в битка с лопати и кирки и пак
щяха да излязат победители.
И въпреки това имаше опасения: Подбраха по - запазените пушки и потеглиха в мълчание по обратния
път към Адена. Щяха да се срещнат с брат Чернов и неколцина други извън селото, за да натоварят на
каруцата провизии от пазара.
Александър си мислеше за първата армия, която беше съградил. По онова време цар беше Евгений Ланцов
и воюваше с шуаните от години. Трудно удържаше южната граница, войските му бяха разтеглени до
крайност. Тогава Александър се подвизаваше под друго име. Леонид. Първият Тъмнейший, който
предложи силите си в служба на царя.
Майка му го беше предупредила да не го прави. Двамата живееха до една стара щавачница, вонята на
химикали и животински вътрешности пропиваше въздуха денем и нощем.
- Заявиш ли се веднъж, няма да има връщане назад - предупреди го тя.
Но той от доста време чакаше цар като Евгений - практичен, далновиден и отчаян. Отиде в столицата,
уреди си аудиенция при царя и там му показа сенките си. По онова време Великият дворец още не беше
започнат дори, царският двор обитаваше един паянтов замък от камък и дърво.
Царят и дворяните му се изплашиха. Някои го нарекоха демон, други го обвиниха в измама и евтини
фокуси. Но царят беше човек прагматичен и готов да използва всичко, което му се предложи.
- Ще отнесеш талантите си на границата - каза той. - Без значение дали са истинска магия, или умела
илюзия, ще ги използваш срещу враговете ни. И ако армията ни извоюва победа, ще бъдеш възнаграден.
Потегли на юг с войниците на царя и щом се изправиха срещу шуаните на бойното поле, захлупи в мрак
противника, заслепи го. И равкийските войски спечелиха сражението.
Но когато Евгений му предложи наградата в злато, той отказа да я приеме.
- Има и други като мен. Гриша, които се крият. Позволи ми да им предложа убежище тук и аз ще ти
изградя армия, каквато светът не е виждал.
След това тръгна да обикаля страната, на места, където беше минавал с майка си, и на други, далечни,
които беше посещавал в хода на собствените си проучвания. Знаеше тайните и скривалищата на Гриша и
щом ги откриеше, им обе- щабаше нов живот без страх.
- Ще ни уважават - казваше им той. - Ще ни почитат. И най-после ще имаме свой дом.
Отначало не искаха да дойдат с него в столицата. Сигурни бяха, че е някакъв номер и щом се озоват зад
двойната крепостна стена на Ос Олта, ще ги избият до крак. Но немалко все пак се съгласиха да тръгнат с
него и именно те станаха войниците на Втора армия.
Имало бе възражения от дворяни и попове, разбира се, обвинения в черна магия, но военните победи на
гришаните продължиха и възраженията утихнаха постепенно.
Само тогавашният Аппарат на служба при цар Евгений продължи да кълне гришаните. Крещеше с пяна
на уста как светците щели да изоставят Равка, ако царят продължи да приютява вещици и вещери под
покрива си. Всеки ден се изправяше пред трона и врещеше до посиняване. Докато един ден не се гътна. И
ако смъртта му бе подпомогната от корпоралник, скрит в сенките до един прозорец, никой не разбра за
това.
Следващият Аппарат бе по - предпазлив във възраженията си. Заставаше на първия олтар и
проповядваше легендата за Яромир и Свети Феликс, история за изключителни воини, които помогнали на
един цар да обедини страната си. Само след две години Александър започна да строи Малкия дворец.
Смятал бе, че е изпълнил задачата си, че е осигурил на своите хора спокоен пристан, където никой няма
да ги преследва за талантите им.
Какво се бе променило? Всичко. Царе живееха и умираха. Синовете им бяха честни или корумпирани.
Войни свършваха и започваха отново... и отново, и отново. А Гриша така и не бяха приети - гледаха ги с
лошо око в Равка, преследваха ги зад граница. Хората се бореха срещу тях с мечове, после с пушки, после и
с по-лоши неща. Нямаше край, затова той реши сам да сложи край на гоненията. Да покаже сила
безкомпромисна. Мощ ненадмината. И така се появи Долината на
смъртната сянка.
Първите му войници отдавна бяха мъртви. Любовници, съюзници, безброй царе и царици. Само той
оцеляваше, недокоснат от времето. Да живееш вечно изискваше опит, а опит той имаше в изобилие.
Светът се бе променил. Войната се беше променила. Но не и той. Беше пътувал, трупал знания, убивал.
Срещнал бе своята полусестра, която на свой ред се беше превърнала в легенда и светица. Обиколил бе
света да търси другите деца на майка си, жаден да намери сродна душа, да открие себе си в други хора.
Захвърляше предишните си животи, както змия захвърля кожата си, и с всяка нова своя версия ставаше по-
лукав и по-опасен. Но дали не се беше лишил от нещо свое заедно с ехото на отминалите животи?
Брат Азаров се събуди стреснат, щом Александър спря каруцата на стръмния път към Адена. Монахът се
прозя и млясна с устни. Беше рано сутринта, виждаше се, че е пазарен ден в градчето. Дори от разстояние
Александър долавяше мрачната атмосфера, страха от наближаващата война. И все пак площадът беше
пълен с хора, които бързаха да се запасят с провизии, деца играеха или помагаха на родителите си на
сергиите, комшии се поздравяваха на висок глас.
Александър скочи на земята да се разтъпче, провери дали оръжията са прикрепени здраво във фургона.
- Бил ли си преди в Адена? - попита го брат Азаров.
- Да - отвърна Александър, без да се замисля. Юри не беше идвал тук. - Не... - поправи се той. - Но винаги
съм искал да дойда тук.
- Така ли? - Азаров плъзна поглед по градчето, сякаш очакваше то изведнъж да се разгъне в по-интересна
своя версия. - Защо? Нещо специално ли има?
- В местната катедрала има много хубав стенопис.
- На Света Лизбета?
Градчето нейно ли беше? Да, спомни си той. Лизбета беше извършила тук някакво чудо, за да примами
младия цар към
Долината. Но в църквата нямаше стенопис.
- Имах предвид статуята - каза той.
Лизбета я беше накарала да плаче с черни сълзи и я беше покрила с рози.
- Кой си ти?
Александър вдигна поглед от мунициите, които подреждаше.
- Какво?
Брат Азаров стоеше до фургона. Жълтата му коса беше рошава, очите - присвити.
- Не знам кой си, но не си Юри Веденин.
Александър се засмя.
- И кой съм тогава?
- Не знам. - Азаров го гледаше със свъсени вежди и Александър сьс закъснение си даде сметка, че се е
издънил с измишльотините си за Адена. - Самозванец. Шпионин на Ланцов. Или от хората на Аппарат.
Знам само, че си шарлатанин и не си слуга на Беззвездния.
Александър се обърна бавно.
- Слуга? Не. Няма да служа никому повече в този живот или в следващия. - Обмисли възможностите си.
Способен ли бе брат Азаров да проумее какво е той, кой е той? - Важно е да ме чуеш внимателно, Азаров.
Защото си на крачка от нещо велико...
- Не ме доближавай! Ти си еретик. Езичник. Ще ни поведеш в битка, за да ни избият до крак.
- Беззвездния...
- Нямаш право да говориш за него!
Александър едва не се разсмя.
- Никой не бива да се изправя лице в лице с чак такава ирония.
- Брат Чернов! - извика Азаров.
Чернов стоеше на площада сред сергиите. Вдигна глава и помаха. Поклонниците мъкнеха кошници и
щайги с храна и провизии.
Александър издърпа брат Азаров зад фургона и затисна с ръка устата му.
- Поискахте чудеса и аз ви донесох чудеса. Идея си нямаш за какви сили иде реч.
Азаров се мяташе в хватката му. Още пазеше силата на професионален войник. Успя да освободи главата
си.
- Надушвам злото!
Сега вече Александър се усмихна.
- Може и така да е.
Остави един ничевой да се оформи зад Азаров, висок и крилат. Призоваването на мерзост беше
болезнено, като да останеш без въздух внезапно, миг на ужас, докато откъсват парче от живота ти, за да
създадат друг. Сътворение. Гадост. Но той вече беше свикнал.
Азаров се ококори, видял сянката на чудовището зад себе си. Дори не успя да се обърне. Само изскимтя,
щом ноктестата ръка на демона проби тялото му и изскочи през гърдите. Азаров сведе глава да я погледне
- хищни черни нокти, свити около туптящото му сърце. После се срина на земята.
„Убиец! - разпищя се Юри в черепа му. - Нямаше право! “
„Млъкни! Азаров беше готов да умре за мен и точно това направи. “
Александър надникна иззад фургона. Поклонниците вървяха към него. Имаше броени секунди да реши
какво да прави с трупа. Ничевоят лесно можеше да го отнесе, но не и без да го видят. Трябваше да го скрие
под оръжията във фургона и после да се отърве някак от тялото, щом се върнат в лагера.
Откъм пазара долетяха викове. Наближавате буря, облаците хвърляха тъмни сенки над градчето.
Не, не беше буря. Движеше се твърде бързо, тъмно петно, поглъщащо къщите. Всяко нещо, което
докоснеше, се превръщаше в сянка, запазваше формата си за част от секундата, после се разсипваше в дим.
„Вурдалакът! “ Вампирът. Александър ли беше привлякъл поразията в Адена, или бе просто съвпадение?
Хората се пръснаха с писъци, опитваха се да я надбягат, да се махнат от пътя й.
Александър не можеше да откъсне поглед. Сянката препускаше към него. Брат Чернов и другите
хукнаха през полето, зарязали хляба и зелките.
„Бягай! “
Знаеше, че трябва да побегне. Но вече беше късно. Какво ли би било да умре за втори път? Старата
кранта успя да изцвили уплашено, после мракът я погълна с все фургона.
Сянката се сурна към него... и се раздели. Заобиколи го като черна река, както черните води на езеро.
После изчезна. Александър се обърна и видя как поразията се излива над пътя и пасищата, а после, някъде
на хоризонта, внезапно спря.
Появила се бе тихо и бързо, като стрела, изстреляна от невидим лък, и изчезна също толкова бързо. На
отломките от градския площад оцелелите викаха и плачеха. Половината градче си беше същото -
яркоцветно, сьс сергии, отрупани с пушено месо, купчини ряпа и къдели вълна. Ала другата половина я
нямаше, сякаш небрежна ръка я е заличила от битието, оставила е само сиво петно, забвение там, където
допреди миг е гъмжало от живот.
Поклонниците го гледаха ококорени. Надигаха се от канавката, в която бяха потърсили спасение.
Александър погледна към земята. Между ботушите му имаше кал, камъчета и туфи жълтееща трева.
Вляво и вдясно от него - само мъртъв сив пясък, фургонът беше изчезнал с все оръжията. Както и брат
Азаров.
Кръглото лице на брат Чернов бе изопнато в дълбока почуда. Той се приближи и каза:
- Поразията те пощади.
- Не разбирам какво стана - каза Александър, като се постара да звучи смутен. - Брат Азаров нямаше
късмет.
Поклонниците явно пет пари не даваха за брат Азаров. Гледаха него с разширени и пълни с боязън очи.
- Ти наистина си благословен от Беззвездния.
 Гърчав млад поклонник погледна назад към градчето.
- А защо Беззвездния спаси брат Веденин, но не и онези невинни хора?
- Не е наша работа да се съмняваме в делата му - каза брат Чернов, докато поемаха по дългия път към
лагера. - Когато Тъмнейший се завърне и бъде канонизиран, поразията няма да ни тревожи повече.
Още едно нещо, за което Чернов грешеше.
Александър погледна към градчето. Беше поразил Новокрибирск доста по-зле в началото на
гражданската война. Но тогава той контролираше нещата. А вампирът нямаше господар. С него не
можеше да се разбереш, нито да го прикоткаш. Защо го беше пощадил? Може би разпознаваше силата,
създала Долината. Или поразията търсеше живот и бе усетила в него нещо противоестествено, нещо,
което не й е по вкуса.
Прекараха остатъка от деня в Долината, обсъждаха нов план как да потеглят на север и да се сдобият с
оръжия и провизии. Упражняваха се, молиха се, хапнаха от оскъдните си запаси сухари и осолено свинско,
после легнаха да спят.
- Почивайте си - каза им той. - Почивайте си, докато чакаме знака.
На бойното поле, щом настъпеше правилният момент, той шеше да пусне на свобода ничевоите и тогава
всички щяха да разберат, че Беззвездния се е завърнал.
Вървеше между спящите поклонници и изведнъж си даде сметка, че те са низвергнати. Точно както
Гриша бяха низвергнати навремето.
„Не е твърде късно за теб. “ Така му беше казала Алина. Или беше майка му? Или досадният комар в
главата му? Нямаше значение. През целия си дълъг живот той се беше водил от ясна цел. Тя му бе
позволила да убива без разкаяние, тя му бе дала дързостта да си присвои власт, на която нямаше право. Тя
го беше върнала от мъртвите. И от тази яснота имаше нужда в момента.
Александър легна на одеялата, които поклонниците му бяха подготвили. Воняха на кон. Загреба шепа от
мъртвия пясък на Долината и го остави да се изсипе през пръстите му. Това ли беше наследството му?
Тази рана, където никога нищо нямаше да порасне? Поразия, която се разпространяваше безконтролно,
докато родината му се готвеше за война?
Обходи с поглед звездите, пръснати като разпиляно съкровище по нощното небе. Беззвездния.
Последователите му изричаха това име с благоговение, а в идните дни броят им щеше да се множи. Но
хората не обръщаха очи към небето, за да търсят мрака. Поглеждаха натам да търсят светлина.
„Всичко това ще се промени - обеща си той. - Ще им дам спасение, толкова спасение, че ще ме молят да
спра. “
34
НИКОЛАЙ

Настроението в Лазлайон беше мрачно. Николай бе искал да говори с Адрик, преди да кацнат, но така и
не беше открил вихротвореца. А човек трудно би останал незабелязан на борда на въздушен кораб, което
означаваше, че Адрик нарочно го избягва.
- Да поговорим - каза му Николай, докато слизаха на обвитата в мъгла писта до тайния вход към
лабораториите.
Адрик се напрегна, но каза само:
- Да, Ваше Величество.
- Ако смяташ, че повече не можеш да ми служиш, подай оставка. Имаме отчаяна нужда от опитни Гриша,
но не мога да разчитам на войник, който няма сърце за тази битка.
- Не искам да си подавам оставката.
- Сигурен ли си? Помисли добре, преди да ми отговориш.
Адрик беше по-млад от Николай, но вечният му песимизъм го състаряваше. Сега обаче приличаше на
момче - момче, чието тяло е било осакатено от чудовищата на Тъмнейший и което бе продължило да се
бори, след като други бяха загубили волята си за битка.
- Ти... каква част от теб си си ти и каква част е онова
нещо?
- Не знам - честно отговори Николай. - Но демона не го командва Тъмнейший. Аз го контролирам.
- Сигурен ли си?
Николай нямаше основание да е сигурен. И въпреки това беше. Може би тъмнината в него някога е
принадлежала на Тъмнейший, демон, роден от силата на врага. Но когато се изправиха един срещу друг в
трънливата гора, двамата бяха поели по дългия път към примирието. Или примирението? Така или иначе,
сега чудовището си беше негово.
- Сигурен съм - отговори той. - Иначе не бих си позволил да поведа армия и ти го знаещ.
Адрик го изгледа замислено.
- Още съм на твоя страна, Корол Резни. Засега. След войната ще видим. Може би ще падна в битка и няма
да се тревожа за такива дреболии.
- Ето това вече е моят Адрик. Тази страна винаги е била прокълната - каза Николай и тръгна към
лабораториите. - Може би заслужава прокълнат цар.
- Ще му дойде акълът в главата, не се тревожи - каза Зоя и се приближи С дебела купчина кореспонденция
в ръка. - Доклади от командирите. И предположения от съгледвачите ни относно това къде и кога ще
ударят фйерданите.
Трудно бе да се чувстваш благодарен, когато война чука на вратата ти, но Николай определено се
радваше, че има за какво да си говори сьс Зоя, което да не е свързано с казаното от него на въздушния
кораб. Дали би си върнал думите назад, ако можеше? Долавяше смущението й, как все се опитваше да стои
на разстояние от него, и това му късаше сърцето. Но войните се непредсказуеми. Николай можеше и да не
оцелее в предстоящата битка. Затова не съжаляваше, че е излял сърцето си, или поне част от него.
- Ти на кое място би заложила? - попита той.
Зоя се замисли.
- На вечния лед. Идеален терен за фйерданските танкове,
а облачната покривка затруднява нашите летала.
- Не на Аркеск, така ли?
- Сигурно биха ударили там, но не забравяй блокадата на Щормхунд, която препятства подкрепата по
море. Освен това знаем, че водят тайни преговори сьс Западна Равка. Наистина ли мислиш, че въпреки
това биха нахлули от запад?
- Не е изключено.
Ако въпросните преговори бяха само за заблуда, фйерданите можеха да направят точно това. Аркеск се
намираше по-близо до фйерданската столица, а теренът там, макар и пресечен, не беше непреодолимо
препятствие.
- Дърветата иде ги забавят. Това може да се окаже предимство за нас.
- Светейши зъби - изруга Зоя.
Николай вдигна глава и видя граф Киригин да бърза към тях в ослепителен яркорозов тоалет.
- Извинявам се, че ви прекъсвам, но на портата се вдигна врява. Един човек настоява да се види с царя.
Николай свъси вежди. „Корморан“ беше кацнал право в Лазлайон и беше пътувал под прикритието на
облаци. Нямаше причина някой да смята, че царят се намира в имението на Киригин.
- Кой? - попита Зоя.
- Не знам - отвърна графът. - Целият е в дрипи. Да кажа ли на стражата да го отпрати?
- Не - отсече Зоя. - Искам да знам защо е дошъл да търси царя тук. Нека го претърсят за оръжия и да го
заведат в къщата.
- Отказва да влезе. Настоява да говори с царя насаме.
Веждите на Зоя отскочиха високо.
- Насаме?
- Непознат в дрипи, който дръзва да командори цар - каза Николай. - Интересно.
- Може да е убиец - каза Зоя.
- Значи не си разбира от занаята.
- Или е истински майстор, като вземем предвид, че ти очевидно си склонен да се срещнеш с него.
- Заеми ми охраната си, Киригин. Да видим какво толкова иска този странник.
До портата беше далече, но Николай нямаше нищо против да се разтъпче. А и имаше нужда да помисли.
Беше жизненоважно да отгатнат къде ще удари Фйерда. Равка не можеше да разтегли войските си твърде
много, но ако съсредоточаха силите си на едно място, а Фйерда удареше другаде, всичко шеше да отиде по
дяволите. Така че къде шеше да удари врагът - при Аркеск, при вечния лед, или на съвсем друго място по
северната граница?
Граф Киригин добре беше описал странника. Висок мъж - и с това кажи-речи впечатлението за
непознатия се изчерпваше. Увит беше в тежко вълнено палто, широкопола шапка беше нахлупена ниско
над ушите му и само сини очи надничаха под периферията, останалото беше омазано със сажди.
- Да му се не знае - промърмори Николай, осъзнал за какво най-вероятно иде реч. - Сигурно е бил в Ос
Олта и е загубил семейство или приятели при бомбардировката.
И е дошъл тук да потърси сметка някому. Нищо чудно, че е избрал царя, помисли си унило Николай.
Добре. Това едва ли шеше да е Най-трудното нещо, което му предстоеше в идните дни.
Николай поздрави непознатия.
- Казаха ми, че ми е било наредено да се явя на портата.
- Не беше нареждане. А покана. - Човекът говореше равкийски с едва доловим акцент.
- Късно е. Как да ви помогна?
Странникът бръкна в джоба си. Зоя и охраната на Киригин се изстъпиха моментално пред Николай,
готови да нападнат.
- Добре е човек да се движи бавно в ситуации като тази - каза Николай.
Непознатият вдигна ръце да покаже, че не държи оръжие,
а малък пакет, увит в кафява хартия.
- За царя - каза той и му подаде пакетчето. - Лично.
Зоя посегна предпазливо да вземе пакетчето.
- Дай ми го - каза Николай. - Ако ще ме убива с най-малката бомба на света, поне ще си отида по
интересен начин.
Разкъса опаковката. Вътре имаше миниатюра на Татяна Ланцова, бившата царица на Равка. Неговата
майка. Николай вдигна рязко поглед към странника. Виждал бе истинския си баща само на портрет,
миниатюра като тази, която държеше сега и която бе принадлежала на майка му. Магнус Опйер
приличаше досущ на Николай, с изключение на сините си очи.
- Оставете ни - каза той на Зоя и охраната.
- Не е безопасно... - започна тя, но млъкна, щом видя изражението му. - Добре. Но ще сме близо. И няма да
изпускаме и двама ви от поглед.
Николай слушаше затихващите им стъпки, но не откъсваше поглед от мъжа пред себе си.
Опйер разви шала си и Николай вдиша шумно.
- Татяна ми каза, че приличаш на мен. Но не вярвах, че приликата е толкова голяма.
- Значи е вярно - каза Николай.
- Боя се, че да.
Дали дълбоко в себе си Николай не бе вярвал, че всичко е само дебелашка шега? Или че майка му е
сгрешила? Че фйерданската пропаганда почива на обикновена лъжа? Но доказателството беше пред очите
му. Всички слухове са били верни. Той наистина беше самозванец. Във вените му не течеше кръвта на
Ланцови. Нито капчица. В действителност беше повече фйерданин, отколкото равкиец.
Николай плъзна поглед по дрипите на Опйер. Защо беше избягал от Фйерда? Защо беше изминал
толкова път да се срещне сьс син, когото не е виждал преди? Може би наистина е дошъл да го убие.
- Защо идваш при мен сега, в този просешки вид и с миниатюра на майка ми? Избило те е на
сантименталност?
- Опитах се да дойда по-рано. Да те предупредя за бомбардировката.
Значи поне за това Николай е бил прав. Опйер е бил в Ос Олта по време на нападението.
- Държаха ме затворен и така подслушах плановете им. Пристигнах навреме да вдигна тревога, но се оказа
напразно.
- Ти си ги накарал да бият камбаните в долния град? - Чудил се бе как са забелязали фйерданските летала
преди неговите наблюдатели в двореца.
- Да. Но бомбите така или иначе паднаха.
Значи този мъж имаше съвест. Или знаеше как да се преструва умело.
- Как намери това място? И откъде знаеше, че съм тук?
- Не знаех. Но знаех, че няма да ме пуснат в двореца, а след като чух приказките за Лазлайон... - Вдигна
рамене. - Ако можеше да се вярва на слуховете, ти често гостуваш на графа. Надявах се, че има и нещо
повече.
- И сподели ли с някого тези свои подозрения?
-Не.
Николай не знаеше на какво да вярва. Струваше му се невъзможно този мъж, който от години
присъстваше Неканен във въображението му, да стои сега пред него от плът и кръв. И изведнъж му се
прииска да е обикновен човек. Защото обикновеният човек би могъл да покани странника на чаша уиски
или чай, да отдели време, за да го опознае. Царят не можеше.
- Не отговори на въпроса ми - каза той. - Защо идваш сега? Защо си дошъл да ме търсиш след толкова
години? За да ме изнудваш? Или си дошъл да убиеш царя на Равка?
Опйер изправи гръб.
- Толкова лошо мнение ли имаш за мен?
- Толкова малко знам за теб. Изобщо не те познавам.
- Аз исках да се познаваме - каза Опйер. - Стоях настрана заради майка ти. Не исках да излагам на риск и
двама ви. Дойдох сега, защото... защото съм егоист и исках да видя сина си
поне веднъж, преди да изчезна.
- Преди да изчезнеш?
- Това е най-добрият подарък, който мога да ти направя. Единственият всъщност. Затова ще залича всяка
следа от съществуването си. Докато съм жив, ще бъда заплаха за теб.
- О, вси светци, нали не намекваш, че ще се нанижеш на меча си заради моя трон?!
Опйер се засмя и ледени тръпки полазиха по гръбнака на Николай. Защото смехът звучеше досущ като
неговия.
- Не съм чак толкова жертвоготовен. Не, ще отида в Новий Зем. Имам пари. Имам и време. Там ще
започна нов живот. Може дори да ме прекроят и наистина да започна на чисто.
- Срамота - каза Николай. С теб сме изключително красиви.
Опйер се усмихна широко.
- Като си помисля за всички нещастни души, които никога няма да зърнат това лице.
- И... значи затова си дошъл? Само да се запознаем?
- Не само. Ти имаш полусестра.
- Линеа..
Опйер видимо се зарадва.
- Знаеш за нея? Тя учи инженерство в Кетердамския университет. фйерданските закони забраняват да й
прехвърля компаниите си, но аз се погрижих за това. Исках да те помоля... ако войната се развие
благоприятно за теб, моля те да й предложиш закрилата си, макар че самият аз не можах да ти предложа
своята.
- Сигурно ще ми хареса да имам сестричка. Макар че не обичам да деля нещата си с друг.
Дори ако Равка загубеше войната, Николай щеше да намери начин да се свърже с Линеа Опйер. Поне
това можеше да направи. Стига да оцелееше.
- Давам ти дума.
- Надявам се да запазиш короната си - каза Опйер. - А ако някога решиш да си поговорим надълго и
нашироко и ако бъде възможно да пътуваш, прати ми вест в „Златния час“ в Кофтън.
- Кръчма?
- От най-долнопробния вид. Смятам да я купя, така че персоналът ще знае къде да ме намери.
Предполагам, че ще трябва да си сменя и името.
- Не ти препоръчвам Ланцов.
- Значи ще го зачеркна от списъка.
Николай искаше той да остане. Искаше да си поговорят, да го попита каква е била майка му, преди
животът в лукс и завист да вкоравят сърцето й. Искаше да си поговорят за кораби и как Опйер е изградил
империята си, къде е плавал. Но всяка минута, която прекарваше с баща си, излагаше на риск и двама им.
- Ще прощаваш вроденото ми любопитство, но знаеш ли нещо друго за фйерданските планове?
Опйер се усмихна. Изглеждаше почти горд.
- Мога да ти кажа, че Ярл Брум се надява да омъжи дъщеря си за принц Расмус.
- Нашето разузнаване твърди, че е възможно Расмус да предпочете дипломацията пред военните действия.
- Възможно е. Но влезе ли в семейството на Брум, не бих разчитал на нищо. Защото Брум или ще намери
начин да го контролира, или ще го унищожи. Ние, фйерданите, сме склонни да... Изпитваме неустоимата
нужда да действаме. Даже си имаме дума за това - геркениг. Скачаме с главата напред дори когато няма
нужда, просто защото не можем да се спрем. Ако Брум зърне възможност да действа, няма да се поколебае.
Самият аз много пъти съм постъпвал така.
- Безразсъдство.
- Не точно. По-скоро остра нужда да сграбчиш мига.
- Това ми звучи твърде познато, уви.
- Помислих си, че може да е така.
В далечината, откъм лабораториите под Златното тресавище, се чу серия бумтежи.
- фойерверки - каза Николай.
- Естествено - каза Опйер, а Николай разбра, че не е повярвал и на една дума. - Е, май дойде моментът да
се сбогуваме.
- Не знам дали се поздравихме като хората дори. Аз...
Николай напразно търсеше думи, с които да изрази чувствата си. Съжалява, че този непознат си тръгва?
Копнее по бащата, когото не е имал? Благодарен е на Опйер, че е готов да се откаже от предишния си
живот, за да опази фалшивата репутация на сина си?
Мъжът, когото Николай бе смятал за свой баща през по-голямата част от живота си, постоянно му
даваше поводи за негодувание и срам. Николай не го разбираше, не искаше да стане като него. Прочел бе
достатъчно книги, гледал бе достатъчно пиеси и знаеше какъв трябва да бъде един баща - мъж добър и
стабилен, който ти дава мъдри съвети, учи те да въртиш меч и да раздаваш юмруци. Всъщност в повечето
пиеси бащата биваше убит и синът трябваше да отмъсти, но в първото действие бащите определено
изглеждаха мъдри и грижовни. Николай се сети какво бе казала Зоя за майка си на въздушния кораб -
може би ми липсва нещо, което никога не съм имала. На Николай никога не му беше липсвал баща,
защото не бе имал истински баща. Или така поне смяташе до този момент, досега, когато стоеше на
портата и гледаше Магнус Опйер.
- Ето - каза той. - Вземи миниатюрата. - И му подаде мъничкия портрет на майка си.
- Задръж я. Не искам да поглеждам назад. Там има само съжаление. - С тези думи Опйер се поклони. -
Желая ви късмет, Ваше Величество.
Николай гледаше как баща му си тръгва. И неволно се зачуди на лудата амбиция, която го беше довела
тук, която го бе тласнала да преследва короната напук на всички други пътища, които бе имал пред себе
си. Могъл бе да остави бъдещето на Равка в ръцете на брат си. Могъл бе да стане нечий син. Могъл бе да
обича когото си иска, да се ожени за която си иска - в случай че онова ужасно създание се съгласеше да го
вземе. Но онези възможни пътища бяха подминати, загърбил ги бе на всеки кръстопът и с всяко взето
решение. Отказал се беше от тях заради Равка. Дали си е струвало?
Не знаеше отговора на този въпрос. Но нямаше да виси на портата и да се чуди.
- Зоя - извика той и хукна назад към нея и охраната. - Да си чувала за нещо, наречено „геркениг“?
- Мисля, че е вид яхния - каза граф Киригин. - Рибешка. Правят я от камбала, май.
- Не е яхния - каза Николай. - Или аз поне не знам да е яхния. Но ми даде една идея.
Зоя прибра кичур черна коса зад ухото си.
- Случайно да е формула за учетворяване на титана, с който разполагаме?
- Боя се, че не. Това е формула за кръв.
- Нашата или на фйерданите?
- формула да спестим от нашата и да пролеем тяхната.
Уви, планът му означаваше да отпрати Зоя отново. И
да поемат поредния гигантски риск. Аркеск или вечният лед? Ако фйерданите не можеха да решат къде да
ударят, може би той можеше да вземе решението вместо тях.
Николай пое по дългия път към лабораториите. Зазоряваше се, а него го чакаше подготовка за мисия.
Трябваше да напише и писмо до Зоя, в което да я помоли да се погрижи за Линеа Опйер, ако той не
оцелее, да й каже всички неща, които беше премълчал на проклетия въздушен кораб и които не смееше да
й каже в очите сега. Не спря, не се поколеба.
Той също нямаше да гледа назад.
35
НИНА

Илва ги завари в леглото на Нина, полуголи сред намачкана коприна, устните - подути от целувки.
Застина на прага, после каза:
- Баща ти вече е в базата, а ние трябва да сме на летището след час. Приготви си малко багаж и се облечи
топло. И в името на Дйел, Хане, прикрий тази смучка на врата си.
Веднага щом вратата се затвори, двечките избухнаха в нервен смях, но той не трая дълго.
- Ще ме върнат в манастира - каза Хане.
Нина изпръхтя.
- За да живееш в уединение с голяма група жени? Няма да те върнат там, повярвай ми.
Хане изпъшка и тръгна към гардеробната, като досъблече в движение роклята си. Наля вода в легена.
Цялата бе стройни мускули и смугла кожа и Нина искаше да я дръпне обратно в топлото легло и да
останат там завинаги. Но завинаги не съществуваше. Не и във Фйерда.
- Права си - каза Хане, докато плискаше с вода лицето си. - Няма да ме изпратят в манастира, а ще
побързат да
ме оженят.
- За принц.
- Сигурна ли си, че той ще ме поиска?
- Да.
Снощи Хане също беше сигурна. Тази сутрин и на двете им се искаше да вярват, че има някакъв път за
бягство. Но дори принцът да не предложеше на Хане, някой друг щеше да го направи. Тя се бе превърнала
в любимката на Горското сърце.
Нина измъкна роклята си през главата и облече обикновена вълнена дреха.
- Хане... Да се махнем.
- Какво? - Хане беше навлякла пола и блуза и тъкмо прекрояваше смучката, която Нина беше оставила на
шията й.
- Да се махнем. Точно както ти каза, само без галопа. Ще отидем в Равка. Или в Новий Зем.
Знаеше какво ще каже Хане - че не може да разочарова родителите си, че е длъжна да остане, че може да
помогне на Гриша много повече като принцеса, а един ден и като кралица.
Хане облече плетена фйерданска жилетка над блузата.
- Как изглежда?
- Ужасно.
- И аз така реших. - Хане седна на леглото да си обуе ботушите. - Хрингса дали ще могат да ни измъкнат?
Нина застина с ръце върху копчетата на роклята си. Не беше сигурна, че е чула правилно.
- Ами... Да, сигурно ще могат.
Хане й се усмихна широко. Нина се олюля - сякаш слънчев сноп я беше ударил в гърдите. Май беше по-
добре да седне.
- Да се махнем тогава - каза Хане. - Не веднага. Ако още има време да помогнем на Расмус, трябва да
опитаме. Но след това ще се махнем.
- Ще се махнем - повтори Нина, още не можеше да повярва.
 Трябваше да съставят план, което изискваше време... А и Нина трябваше да реши какво ще прави с
Йоран.
- Трябва да внимаваме много. Майка ми сигурно ще се опиша да ни раздели.
- Аз пък мислех, че ще откажеш.
- Сега какво, ще ме разубеждаваш ли?
- Не! В никакъв случай. - Нина я хвана за ръцете. Светци, колко беше висока. - Просто... - Не знаеше какво
да каже. Откакто загуби Матиас, не беше усещала истинска надежда, не бе вярвала, че някога отново ще
изпита радост. Досега. До Хане. Надигна се на пръсти и я млясна по устните. - Никога не ме оставяй.
- Никога - каза Хане. - Още ли мислиш, че мирът е възможен?
- Само ако Равка успее да отблъсне решително Фйерда още в началото. Ако се стигне до инвазия, Фйерда
ще изостави всяка мисъл за мир. Но ако Равка извърти сериозен удар, Фйерда ще трябва да преосмисли
възможностите си.
- Не смятам, че баща ми ще мине в отстъпление. Особено сега. Репутацията му няма да издържи, а и
неговата представа за бъдещето на Фйерда не е свързана с мира.
- Да се надяваме, тогава, че принцът е достатъчно силен да избере друг път.
- Ние ще му помогнем. А след това ще се освободим от това място.
Свободни. Откачена дума. Вълшебна дума. Нина дори не помнеше какво е да си свободен. Но със
сигурност искаше да си припомни чувството.
Въздушният кораб не беше от луксозните съдове, с които се возеха кралското семейство и нобилитетът, а
военен кораб, боядисан в сиво и синьо за по-добра маскировка на фона на небето и морето. Настаниха ги в
една каюта с друго семейство и цял ден пътуваха над Истинското море. По залез Илва дойде да ги вземе за
кацането. От сутринта ги избягваше, не искаше да ги погледне в очите.
- Къде сме? - попита Хане.
Нина надникна през прозореца и се стресна от видяното долу.
- Това остров ли е?
Корабът се спусна бавно и Нина си даде сметка, че не кацат на остров. Не, това беше огромна
военноморска база, обточена с големи бойни кораби и ескадрони от тежковъоръжени летала по пистите,
които само чакаха команда да излетят. Високи кули се редяха в дъги по двата края на базата -
наблюдателници. Приличаха на зъби и заради тях базата приличаше на раззината уста. Униформени
войници и обслужваш персонал търчаха по доковете като насекоми, повечето се трупаха около сградите в
средата, които явно служеха за команден център. Плоският покрив беше боядисан в цветовете на
фйерданския флаг, нарисуван бе и бесният вълк на Гримйерите.
Див страх затисна плещите на Нина, живо мускулесто създание, което шептеше страхотии в ухото й. Тя не
разбираше много от въоръжение, но знаеше, че Равка не разполагах такива чудовища. Тази база
надхвърляше въображението.
Въздушният кораб кацна на една от пистите и Нина слезе след Хане и Илва по мостчето.
Редвин ги чакаше, нагизден с дрюскелската си униформа. Ухили се и Нина разбра, че и сто години да
живее, повече никога не би искала да види изражението на жадно настървение, разкривило набръчканото
му лице.
- Добре дошли в Пастта на Левиатана.
- Къде е командир Брум? - попита Нина.
- Където трябва да е - отвърна Редвин. - Ще ви заведа в квартирата ви.
- Какво е това място?! - прошепна Хане.
И тя беше уплашена. Всичките им дребни планове и заговори изглеждаха безпредметни пред лицето на
такава мощ.
Квартирата им се оказа малка стая с двуетажни легла по
край две от стените.
- Е, поне имаме своя баня и всички ще бъдем заедно - каза Илва.
Нина прие това като закана. Подозираше, че майката на Хане няма да ги остави сами и за минутка.
Брум се появи в слабо осветената им стаичка след полунощ. И изглеждаше доволен. Всъщност по-
щастлив Нина не го беше виждала от месеци.
- Време е - каза той.
Илва се усмихна несмело.
- Обещай ми, че ще се пазиш.
- Искай от мен да бъда смел, а не да се пазя - каза Брум. - Аз ще бъда със своите хора на северния фронт. Но
вие ще сте на сигурно място тук с Редвин и ще гледате от първия ред морската ни инвазия. Нашите
кораби най-после успяха да пробият блокадата на Щормхунд. Вече нищо не ни пречи да превземем
равкийското крайбрежие.
На Нина й прималя. Керч ли беше помогнал на фйерданите да пробият блокадата на Щормхунд? Но ако
Фйерда възнамеряваше да нападне по море...
- Значи преговорите сьс Западна Равка са били за заблуда?
- Умница - каза Брум. - Така е, нямаше причина да водим истински преговори с тях. флотата им не може да
се мери с нашата. След като блокадата падна, ще нахлуем по море на Юг и по суша на север. Войските ни
ще смажат Ос Кърво като в менгеме.
Войските, настъпващи от север, сигурно вече бяха в поход. Вторият фронт щеше да се открие по море. С
помощта на тази кошмарна база Фйерда щеше да атакува бреговете южно от Ос Кърво. Западна Равка
нямаше никакъв шанс, а щом фйерданите спечелеха крайбрежието, щяха да продължат на изток и да
превземат равкийската столица.
 Сега тази информация беше безполезна. Нина не би могла да се свърже с Хрингса, а дори да можеше,
съобщението й щеше да пристигне твърде късно.
„Ще гледаше инвазията от първия ред. “ Нина щеше да види с очите си как Фйерда размазва Запада и
убива всяка надежда. Равка никога не би могла да се съвземе от такъв удар. Мирът ставаше невъзможен.
След като Брум си тръгна, Нина се опита да поспи, но сънят не идваше. Имаше чувството, че тича
презглава към нещо в мрака и не е в състояние да убие собствената си инерция.
Илва ги събуди преди зазоряване да ги заведе в една от наблюдателниците.
- Сплети си наново косата, Мила - каза тя. - И си ощипи бузите, че си бледа като призрак. Много влиятелни
мъже ще гледат инвазията. Никога не се знае чие внимание може да привлечеш.
Нина успя да не завърти очи и изпълни указанията. Ако тези преструвки бяха цената да се задържи още
малко в домакинството на Брум, значи шеше да се конти и флиртува като за последно.
Излязоха на просторната палуба. Светлинките по равкийския бряг вече се виждаха, значи Левиатан
беше скъсил разстоянието през нощта.
Тъкмо влизаха в наблюдателницата, когато някой извика:
- Хане Брум!
Принц Расмус крачеше по палубата във военна униформа, ескортиран от кралски стражи и рамо до рамо
с мрачния Йоран. При вида на младия дрюскеле кръвта на Нина кипна. Бе потиснала гнева си заради Хане,
заради двете им, но Йоран щеше да си плати. Да, Хане искаше Нина да гледа към бъдещето, но това не
можеше да се случи, докато тя не сключи мир с призраците от миналото си.
- Какво прави тук палето? - измърмори Редвин, после успя да се усмихне. - Ваше Височество, не знаех, че
ще идвате на Левиатан.
- И защо да не дойда?
- Ами, просто би било по-безопасно за вас в Дйерхолм с
кралската фамилия.
- Пастта на Левиатан е достатъчно безопасна за дъщерята на командир Брум. Така че защо едно крехко
принцче да не си опита късмета? Особено когато родината ми е във война. Пък и равкийците все трябва
да се предадат на някого. Хайде, Хане, ще гледаме инвазията заедно - каза той и й протегна ръка.
Редвин се изстъпи пред Хане. Действие на войник, а не на дипломат. Човек не заставаше току-така на
пътя на престолонаследника.
- Какви ги вършиш, Редвин? - прошепна уплашено Илва. - Принцът има право. Хайде, Хане, вървете.
Мила...
- Мила ще остане с вас - прекъсна я принцът. - Не искам да оставате самичка, Илва.
Сега вече Илва се вкамени, не знаеше как да постъпи. Хане не можеше да отиде с принца без
придружителка.
Йоран поклати едва доловимо глава, но Нина нямаше представа как да попречи на Расмус. Стисна
силно ръката на Хане.
- Предпочитам приятелката ми също да дойде - каза Хане.
- Приятелката ти не е поканена - отвърна принцът.
- Ваше Височество... - започна Илва и хвана другата ръка на Хане.
Уви, погледът на принца не допускаше възражения.
Досега Хане не беше оставала насаме с него. Подобно нещо беше неприемливо, нередно. Освен ако той не
смяташе да й предложи брак. За това ли ставаше въпрос? Какво беше планирал Расмус - да направи Хане
своя невяста или да я използва като пионка в борбата си за надмощие срещу Брум? Или и двете. Ако я
отведеше в наблюдателницата без Мила като придружителка, или трябваше да предложи брак на Хане,
или репутацията на младата жена шеше да е съсипана. Повече никой нямаше да поиска ръката й. А ако
той й предложеше, Хане трябваше да се съгласи, не би имала друг избор. Идеше й да се разпищи. Още
снощи трябваше да избягат, да се махнат от палата и от всичко. Но тази катастрофа беше нейно дело.
Нина съзнателно беше поставила двете им с Хане между принца и Брум, крепостен вал срещу войната,
който сега щеше да падне също като блокадата на Щормхунд.
- Няма проблем - каза Хане, после прошепна в ухото на Нина: - Ще измислим начин да се измъкнем. Той
не е безнадежден случай. Сигурна съм.
- Хайде, Хане - каза принцът.
Все още й подаваше ръката си. Не беше покана, а заповед.
- Трябва да ме пуснеш - прошепна Хане.
„Никога! “
Нина разтвори силом пръсти. Хане се усмихна, застана до принца и го хвана под ръка.
- Ще се видим след победата - каза той.
Нина срещна погледа на Йоран и впи очи в неговите. „С теб имаме неуредени сметки. Пази я. “
Надяваше се, че е разбрал посланието.
- Той дали... той дали ще й предложи? - попита Илва.
Радвала се бе, че Хане е привлякла вниманието на принца,
но точно такова внимание никоя майка не иска за детето си.
- Този недопечен котлет не би дръзнал да направи друго - изръмжа Редвин. - Иначе командир Брум ще му
вземе главата.
Редвин можеше да се перчи колкото си иска. Нина и Илва знаеха, че нещата не стоят точно така. Брум
не можеше да се разпорежда с престолонаследника. Макар че ако спечелеше днешните битки, само
светците знаеха с какво влияние шеше да се сдобие.
- Тя ще бъде принцеса - заяви Илва, докато влизаха след Редвин в наблюдателницата. Сякаш можеше с
 думите си да направи заклинание. - Всичко ще бъде наред. - Нина мълчеше, затова Илва стисна лекичко
ръката и. - Принцът трябва да й предложи и тя трябва да приеме. Разбираш го, нали? Само така и двете
ще бъдете в безопасност. - Поколеба се, после добави: - Ти можеш да й станеш придворна дама. Не е нещо
нечувано. Стига да внимавате.
Нина събра сили да кимне и да каже:
- Да. Разбира се. Каквото поиска Хане.
Илва зарея поглед в нищото.
- Онова, което искаме... което искаме за себе си и за дъщерите си, никога не е било важно. Важно е само
какво можем да понесем.
Да оцелееш в тази страна. Да оцелееш в този живот. Да намериш мъж, който да те защитава, защото
нямаш право да се защитиш сама. Да му родиш деца. И да се молиш за момчета. Да се молиш странната и
свободолюбива дъщеря, която си отгледала, да намери някак пътя си. Да се боиш за нея, да я мислиш, а
после да осъзнаеш, че страховете и грижите не значат нищо, щом бурята се разрази. Илва не виждаше
друго бъдеще за Хане. А Нина... Нина не беше сигурна, че друго бъдеше съществува.
Редвин ги въведе в метален асансьор, който ги понесе към небето. „Дори асансьорите им са по-добри“,
помисли си унило Нина, спомнила си дрънчащото медно съоръжение, в което се беше возила веднъж в
Лазлайон. Само допреди няколко часа си мислеше, че с Хане могат да намерят някакво решение. Сега
страхът беше погълнал надеждата.
Асансьорът спря рязко на върха на кулата и те се озоваха в стая с много прозорци и далекогледи с
различно приближение. Тълпа офицери се беше събрала да гледа инвазията и настроението беше
напрегнато, но и приповдигнато. Нина виждаше в далечината извивката на залива, възвишенията,
попъплени от равкийски войници и танкове, а в разпенените крайбрежни води - фйердански кораби,
които пренасяха танкове и войска към брега на Равка.
Равкийските сили изглеждаха опърпани и немощни в сравнение с металните зверове на Фйерда. Нина
видя войници от Първа армия да се катерят по скалите край каменистия бряг. Защо не са изпратили
вълнотворци? Заповядано им е било да останат назад? Защо? Вече имаха антидот за парем. Защо не
използваха Гриша, които да вдигнат вълни и да потопят фйерданските кораби в открито море? Може би
не са очак-
вали атака по бода и не им е стигнало бремето да подготвят свястна отбрана.
Нина гледаше как фйерданският флот наближава брега - като чудовища от дълбините, сиви и гладни.
- Първият удар - каза Редвин. - Ще дебаркираме на брега, после ще поемем към Ос Кърво от Юг, докато
войските на Брум се придвижват от север. Пръстта ще почервенее от равкийска кръв.
Но Нина не беше толкова сигурна. Защото й бе хрумнала една мисъл, колкото ужасна, толкова и
обнадеждаваща.
- Защо не срещаме отпор? - попита Илва.
- Равкийците вярваха, че блокадата на Щормхунд ще удържи. Глупаците концентрираха войските си на
север. На Юг са оставили малко хора и точно те ще трябва да ни спрат сега.
Блокадата на Щормхунд. Как точно я бяха пробили фйерданите?
Нина се наведе над един далекоглед и го насочи към равкийските сили. Не се виждаше добре от това
разстояние, но войниците изглеждаха неестествено неподвижни. Сякаш просто си стояха и чакаха,
фокусира лещата върху хората, които бе видяла да се качват на скалите, и позна сред тях една глава с
гарвановочерни коси, развети от вятъра.
Не обикновен войник. Не вълнотворец. А Зоя Назяленска. Най-могъщата вихротворка на Равка и
военачалник на Втора армия. Ако Равка е струпала войските си на северния фронт, какво правеше Зоя тук?
- Тревожиш ли се, Мила? - попита я Илва. - Аз отдавна съм войнишка съпруга. Свикнала съм с битките. Но
не сме длъжни да гледаме.
- Не - каза Нина. - Аз искам да видя.
- Най-после някой да покаже кураж! - каза доволно Редвин. - Ще видиш колко е приятно да вкусиш
победата.
Фйердански войници наскачаха във водата с пушки в ръце и се юрнаха като приливна вълна към брега.
Един по един войниците на скалите вдигнаха ръце. Армия от вихротворци.
Зоя беше последна. Светкавица се разклони в небето. Не от единичните мълнии, които Нина бе виждала
вихротворците да призовават, а истинска мрежа от огън, хиляди копия назъбена светлина, които оцветиха
небосклона във виолетово, преди да се забият във водата.
Навалицата около Нина ахна в хор.
- Сладки Дйел - извика Редвин. - Не!
Но беше твърде късно.
Морето грейна изведнъж, възвря като гигантска чайник, пара съскаше по повърхността му. Нина не
чуваше писъците на мъжете в плиткото, но виждаше как отварят усти, как се тресат, поразени от онова,
което протичаше през водата. Натоварените с танкове фйердански кораби се смачкаха като хартиени
лодки, сринаха се в купчини разтопен метал, веригите на танковете се спояваха една в друга.
Блокадата на Щормхунд изобщо не е била пробита. Отстъпила е съзнателно, отворила е врата към капана
и е оставила фйерданската флота сама да влезе в него. Точно това бяха чакали равкийците.
Мълниите изчезнаха, небето се прочисти, само няколко облака кротуваха на небосклона. Зоя и нейните
вихротворци си бяха казали думата.
Наблюдателницата тънеше в тишина, офицерите гледаха невярващо отломките от своята морска
инвазия. Труповете на войниците им се носеха по вълните към равкийския бряг, бойните им машини бяха
смазани до неузнаваемост, някои потъваха бавно в морето.
 Илва затискаше устата си с шепи. Очите и бяха пълни със сълзи. Нина се питаше какво ли изпитва Хане
в момента, сега, когато гледаше катастрофата рамо до рамо с принца.
Самата тя не се радваше на смъртта на тези войници, повечето от които бяха тръгнали на война под
команда, без избор срещу кого да се бият, нито къде или кога. Но се сети за зимния бал и празничните
наздравици и колко доволно бе отбелязала Фйерда началото на война, която трябваше да пороби цял един
народ.
Ето това беше войната. Не паради и хвалби, а кръв и жертви. И Равка нямаше да се предаде без бой.
- Изгубени сме - прошепна Илва. - Толкова много жертви само за миг.
- Затвори си устата - излая Редвин. - Затова жените нямат работа близо до бойното поле.
„Една жена току-що те задави с вкуса на победата“, помисли си доволно Нина.
- Това не е нищо - продължи Редвин и разсече с ръка въздуха. Думите му бяха насочени към офицерите. -
Офанзивата по море беше само застраховка. На северния фронт равкийците ги чака кошмар, от който
никога няма да се съвземат.
- Още танкове? - каза Нина, като се постара да вложи обнадежден трепет в гласа си.
Редвин се засмя и от грозния звук косъмчетата по ръцете на Нина настръхнаха.
- О, не, момиченце. Не танкове, а оръжие, каквото този свят още не е виждал. И кралското пале помогна
да го създадем.
- Принц Расмус? - Изненадата й беше съвсем истинска.
- Да, той се оказа по-кръвожаден от очакваното, слава на Дйел. Идеята му хрумнала от операта, представи
си.
„Хайефетла. “ Пойна птица. За това ли намекваше Редвин - за плановете, които Нина беше видяла върху
бюрото на Брум, оръжието, за което принцът беше споменал на бала? Расмус е изобретил това ново
оръжие? Расмус?! Същият, на когото залагаха надеждите си да поведе Фйерда към мир. А Нина бе
стигнала дори по-далече, заблудила бе несъзнателно цар Николай, че принцът може да им стане съюзник.
Знаели бяха, че Расмус има жестока жилка в себе си, но се надяваха тази жестокост да е по-скоро детинска
и дребнава, реакция на дългогодишното боледуване. Искали бяха да вярват, че принцът може да бъде
очистен от фйерданската отрова. А той се оказваше войнолюбец, също като Брум. Нина си спомни какво
бе казал Йоран онази нощ при ледения ров - че принцът „изпробвал“ новата си сила. Расмус не искаше да
създаде нов свят, който цени живота и милосърдието над силата и военната мощ. Не, той искаше да
докаже на света, че е фйерданин до мозъка на костите. И сега Нина трябваше да намери начин да
предупреди Николай, че на принца не може да се, разчита. Но първо трябваше да се махне от тази кула и
да стигне някак до Хане.
- Не мога повече - каза тя. - Не мога да гледам как войниците ни страдат.
Илва я прегърна през раменете и я поведе към асансьора.
- Нека оставим това на мъжете. - А след като вратите се затвориха, й каза: - Всичко ще бъде наред, Мила.
Щом Редвин казва, че имаме предимство, значи е така.
„Точно от това се страхувам. “
Стигнаха до палубата и Нина с облекчение подложи лицето си на морския бриз и вдиша миризмата на
сол. Не й бе трудно да каже:
- Илва, ще се прибереш ли без мен? Не мога да се върна в онази каюта. Първо трябва да си прочистя
главата.
Илва свали шала си и го уви около раменете й.
- Не можеш да отидеш при нея, Мила. Стражите на принца няма да те пуснат. Де да можеше. Де да бяхме
пратили и двете ви при хедйутите.
- Няма да я търся - излъга Нина. - Просто ще подишам малко чист въздух.
- Добре. Но не им се мотай в краката, Мила. След такова поражение... войниците търсят на кого да си го
изкарат.
Нина кимна. Веднага щом Илва й обърна гръб, тръгна през забързаните войници и моряци към основата
на кулата, където принц Расмус беше отвел Хане. Приготви костените си стрелички и се пресегна сьс
силата си, усети труповете във водата, както и онези в лодките, които се оттегляха към Пастта на
Левиатана. Щеше да стигне до Хане. А ако се наложеше да мине през Йоран, толкова по-добре. А след
това? Не знаеше. Ще открадне лодка и ще избягат оттук.
Отвори вратата в основата на кулата и сбърчи нос. Имаше някаква странна миризма - тамян и мирис на
прекопана почва. Нещо я убоде по врата и тя политна напред в мрака.
36
ЗОЯ
Зоя се смъкна по скалите, вятърът духаше в гърба й. Виждаше къде мълнията й е ударила брега и е
превърнала пясъка в лъскаво стъкло. Не погледна към водата и труповете в нея, а тръгна решително по
заобления терен към своите хора. Отблизо боядисаните дървени плоскости, които бяха издигнали над
брега, изобщо не приличаха на танкове, а на нескопосани декори, сковани с цел да измамят врага. И точно
това бяха - театър, който да заблуди отдалече, хитрост, вдъхновена от сътрудничеството им с Вранския
клуб. Защото ако фйерданите бяха видели един напълно незащитен залив, сигурно щяха да се досетят, че
това е капан. За всеки случай бяха снабдили равкийските войници с ботуши с гумени подметки.
- Толкова много мъртви - промърмори Женя, щом Зоя стигна до командната шатра и поиска прясна вода.
- Нямаше друг начин.
Нямаше време да скърби за непознати войници, не и когато собствените й хора се струпваха на
северния фронт. Предупредила бе Николай, че самата тя е създадена да бъде
оръжие. В това беше добра, от това разбираше.
Тръгна към леталото, което бяха подготвили. Трябваше да се издигне във въздуха.
- Всички ли сте готови? - попита Женя и сложи пилотските си очила.
Често задаваше този въпрос след кончината на Давид, сякаш тези думи можеха да ги защитят някак от
неприятности.
- Цялата съм в сол, да му се не види. Някакви новини от северния фронт?
- Сраженията са започнали.
- Да действаме тогава - каза Зоя, напук на внезапния страх.
Щяха да пътуват навътре в сушата и ниско над земята,
за да не ги прехванат от въздуха. Полк гришани и войници от Първа армия щяха да останат на брега, в
случай че фйерданите решат да ударят повторно, но Зоя вярваше, че ще поемат с военноморската си база
към северния фронт, за да подсилят настъплението там.
- Има и друга новина - каза Женя и Зоя се отърси от мислите си. - Беззвездните са били забелязани на
бойното поле.
Зоя удари с юмрук по металния корпус на леталото.
- И за кого се бият - за Фйерда или за Равка?
- Трудно е да се каже. Засега стоят настрана. - Женя замълча, преди да добави: -Той е с тях.
Че как! Естествено, че Тъмнейший ще намери начин да се добере до бойното поле с все последователите
си. Но какво смяташе да прави? Николай неведнъж беше казвал, че Тъмнейший има вкус към зрелищата.
- За него битката е само декор - осъзна тя. - Ще я използва, за да възвести завръщането си, с някакво чудо,
предполагам. - Спомни си какво му беше казала Алина. „Защо трябва ти да си спасителят? “ Тъмнейший
щеше да изчака най-подходящия момент, вероятно след смъртта на Николай, и тогава светецът Ще се
появи с гръм и трясък и ще поведе всички им към... какво? Свобода? Той нямаше понятие срещу какво се
изправя, не беше виждал новите бойни машини на Фйерда. Не можеше да ги надвие сам, нищо че
самочувствието му удряше тавана. А Зоя по-скоро би се надрусала сама с парем, отколкото да го последва
отново.
- Генерале! - Един войник тичаше към нея с бележка в ръка. - Пратиха ме да ви донеса това.
Женя дръпна бележката от пръстите му.
- Кой те прати? - каза Зоя.
- Един мъж в монашеско расо. Появи се на брега малко по-нагоре.
- Расото му кафяво ли беше, или черно?
- Кафяво и сьс символа на Призоваващата слънцето.
Женя плъзна поглед по бележката.
- Светци...
- Дай ми я.
- Зоя, искам да запазиш самообладание.
- Какво пише, мамка му?
Тя дръпна листа от ръцете на Женя.
Бележката беше кратка и написана на равкийски." Държа Мила Яндерсдат. Ела в източната
наблюдателница на Левиатана. Тя ще те чака в килиите."
Зоя смачка бележката в шепа. Аппарат беше хванал Нина.
- Това е капан - каза Женя. - Не е тактика за преговори, а капан. Той иска да действаш прибързано. Зоя?
Зоя, какво правиш?
Зоя тръгна обратно към шатрата.
- Действам прибързано.
- Имаме стратегия - извика Женя и хукна след нея. - Стратегия, която работи. Трябва да се придържаме
към нея. А Николай има нужда от теб да помогнеш с насочването на ракетите.
Зоя се поколеба. Не искаше да оставя своя цар без нужните ресурси. А и искаше да е до него в тази
битка, по дяволите! Всеки път, щом си го спомнеше как лежи на пода в трюма на „Корморан“, облегнал
глава на ръката си и изричаш онези нелепи и красиви думи... „Никой принц и никоя сила няма да
променят чувствата ми към теб. “ Споменът беше като да изпиеш нещо сладко и отровно. Знаеше, че ще
плати скъпо и прескъпо, но въпреки това копнееше за сладостта.
 „Трябваше да му отвърнеш - помисли си тя за хиляден път. - Трябваше да му кажеш, че го обичаш. “ Но
каква полза от тези думи за хората като нея? Николай заслужаваше нещо повече. Равка изискваше нещо
повече. Но за час, за ден той можеше да е неин. А ако му се случеше нещо на онова бойно поле? Уплашила
се бе, така и не събра смелост да му каже какво изпитва, да му разкрие силата на копнежа си, да признае,
че от пръв поглед е познала в него героя от лелините си приказки, момчето със златната душа, пълна със
светлина и надежда. Светците й бяха свидетели, че иска да е близо до тази светлина и да усеща топлината
и до последния възможен миг.
Тръсна глава и влетя в шатрата, като събличаше в движение униформата на войник от Първа армия,
която беше облякла като дегизировка.
- Има и други вихротворци - каза тя, докато ровеше в сандъка си за нещо не толкова разпознаваемо. -
Адрик ще насочва ракетите. А и аз ще се върна навреме. И ще довлека Нина Зеник за косите.
- Може да не е жива дори.
Зоя едва не разкъса ризата от грубо тъкан плат, която бе измъкнала от сандъка.
- Не е мъртва. Забранявам го.
Женя сложи ръце на кръста си.
- Хич не ме стрелкай с тия драконови очи, Зоя. Нина не е дете. Тя е войник и шпионин и не би искала да се
жертваш заради нея.
- Жива е, мамка му!
- А ако не е?
- Тогава ще убия всяко живо нещо, което Фйерда хвърли срещу мен!
- Зоя, престани. Моля те. Не мога да загубя и теб!
Гласът на Женя се пречупи и Зоя застина. Звукът изстърга
по сърцето й, болката я захапа внезапно и дълбоко. В кехлибареното око на Женя плуваха сълзи.
- Зоя - прошепна тя. - Не мога да се справя сама. Аз... не искам да съм последната.
Неприятни тръпки се разляха по тялото на Зоя. Виждаше, че приятелката й страда, но не знаеше как да
поправи това, не знаеше коя трябва да е в този момент. Не тя, а Женя раздаваше добротата си с шепи,
бършеше сълзи, успокояваше и поправяше. „На мен ми дай да се боря с нещо. “ Да удрям по нещо, да
унищожавам. Това е единствената ми дарба.
Скръбта и срамът я задушаваха, но все пак успя да каже през свито гърло:
- Трябваше да съм там, за да го защитя. Да защитя и двама ви.
- Защити ме сега. Не отивай.
- Трябва да отида, Женя. Аппарат е заплаха за Николай и винаги ще бъде. Докато някой не го отстрани
окончателно от картинката.
Женя се разсмя истерично, невярващо.
- Ти не отиваш да се биеш с Аппарат. Отиваш, за да спасиш Нина.
Зоя притисна очите си с длани.
- Онази мисия беше моя, Женя. Когато заловиха Нина на Странстващия остров, аз бях командващият й
офицер. Притисках я постоянно. Докато тя не избухна и не хукна да бяга. Аз съм виновна, че фйерданите
я заловиха. Аз съм виновна, че се озова в Кетердам и се влюби в ловец на вещици. Не мога да я загубя
отново. - Пое си дълбоко дъх. - Ако Аппарат е хванал Нина, значи прикритието й е отишло по дяволите. А
той като нищо ще я предаде на Ярл Брум. Няма да позволя да я подложат на изтезания. Все още има шанс
да я измъкна.
Женя вдигна ръце.
- Всички хора в този лагер са тук заради решения, взети от Триумвирата. Избрали са да застанат между
Равка и унищожението. Нина също е направила своя избор. Ние сме войници, от първия до последния.
Точно затова си притискала Нина толкова, защото си искала да овладее уменията си, нали така?
- Защото исках да оцелее!
- Зоя, знаеш ли защо Тъмнейший загуби гражданската война? Как го спря Алина?
Зоя стисна с пръсти основата на носа си.
- Не. Де да знаех.
- Защото той винаги се сражаваше сам. Опи се от силата си и сам се постави в изолация. А Алина имаше
нас. Ти имаш нас! Обаче ни отблъскващ, държиш ни на ръка разстояние и защо? За да не ни оплакваш.
Но пак ще ни оплакваш, повярвай ми. Защото така работи обичта.
Зоя й обърна гръб.
- Вече не знам какво да правя. Не знам как просто да продължа напред.
- И аз не знам. Има дни, когато не искам. Но и не мога да живея, без да обичам.
Зоя затръшна с все сила капака на сандъка.
- Това е разликата между теб и мен.
- Не знаеш какво ще те чака в онази база. Ти си силна, Зоя. Но не си безсмъртна.
- Ще видим.
Женя застана на пътя й.
- Зоя, Аппарат знае, че ти си фактор, който може да наклони везните в тази война.
Драконът в нея оголи зъби и Зоя се. усмихна.
- О, нищо не знае той за мен. Но скоро ще научи.
27
НИКОЛАЙ
Силен вятър вееше откъм крайбрежието, а Николай се питаше дали не е направил ужасна грешка. Теренът
пред него беше каменист, истински пущинак. Е, поне нямаше кал. Но пък това щеше да улесни
фйерданските танкове. Надявал се бе гората да ги забави, но фйерданите бяха надрусали своите гришани
и вихротворците, които под въздействието на парем бяха повалили дърветата с няколко откоса, заличили
бяха лесовете, охранявали северната граница от векове. Сега дебелите стволове се валяха по земята.
Небето тъмнееше със сивото на ранната утрин, на хоризонта още се провиждаха звезди. Присвиеше ли
очи към брега, различаваше едва-едва меката сива линия на морето. Може би част от повалените дървета
щяха да се изтъркалят чак до скалите и да пропаднат във водата. Може би морските течения ще ги отнесат
до някой далечен залив, където да създават проблеми на рибарските лодки, или ще ги изхвърлят на
незнаен бряг и някой ще ги използва за строителен материал. Семейството ще се събере под новия си
покрив, без да подозира, че е намерило подслон под мъничко парче от Равка, отломка от една страна,
която може никога да
не стъпи на краката си.
След като съгледвачите и леталата на Николай потвърдиха движението на фйерданските сили,
равкийската войска спря на лагер при едно ниско възвишение северно от Пачесяна - смотано малко
градче, което се превърна в команден център. Оттам генерал Пенски прати части от Първа армия да
изкопаят окопи - някои достатъчно широки и дълбоки да спрат танк, и други, в които да монтират
платформите за изстрелването на ракети.
Николай не бе знаел къде ще ударят фйерданите, следователно не можеше да организира смислена
отбрана. Затова беше наредил блокадата на Щормхунд да се огъне и така да подлъже Фйерда. Надяваше се
изкушението за двуостра атака - при залива и тук, на границата близо до Аркеск - да се окаже Неустоимо.
Дал бе на вълка възможност да стисне в челюсти Ос Кърво и да отхапе наведнъж цяла Западна Равка.
Рискован залог, но дали не беше сгрешил? Скоро шеше да разбере.
Николай не изчака зората. В калта на Незкий се бяха крили до последния възможен момент. Днес шеше
да е друго. Днес нямаше да има сложна тактика, нито мини, които да изненадат фйерданите на бойното
поле. Днес врагът шеше да се събуди в лицето на сила, която с малко късмет щеше да промени плановете
му.
- Слънчеви воини! - ревна Адрик.
Командата се предаде като вълна по редиците от гришани и Първа армия.
Призоваващите слънцето, наследниците на Алинината сила, бяха позиционирани по цялата дължина на
фронта под командването на Адрик, етералника с най-висок ранг на бойното поле. Зоя беше на юг. Сега
Николай нямаше време да мисли за рисковете, които тя поемаше. Не му оставаше друго, освен да вярва в
нея както винаги. И ако имаше думи, които съжаляваше, че не е изрекъл, и други, които би искал да върне
обратно, времето за това беше отминало безвъз- брашно. Неговата битка беше тук.
Адрик вдигна металната си ръка и издаде командата:
- Зора!
Слънчевите воини заляха празните полета на Аркеск със светлина. Николай примижа срещу блясъка,
трудно различаваше терена, надупчената като от шарка земя там, където доскоро се бе възправяла
вековна гора. фйерданите сигурно правят същото в момента, мислеше си той, чудят се що за странно
слънце е изгряло на юг. Нямаше да се чудят още дълго.
- Вихротворци готови! - извика Надя на своите етералки.
- Първи залп! - викна Леони на своите фабрикатори. - Стрелба!
Звукът беше като пукот, последван от ниско свистене - ракетите запалиха, титановите им корпуси
лъщяха матови под фалшивата слънчева светлина. Издигнаха се в небето, сребърни стрели, литнали към
хоризонта. Вихротворците удържаха западния вятър и насочваха ракетите към техните мишени -
фйердански танкове и войски.
Звукът при попаденията разцепи въздуха, бърз, безмилостен стакатов ритъм, който разтърси земята.
Николай се качи по паянтовата стълба към също толкова паянтовата наблюдателна кула, която бяха
издигнали, и погледна през двоен далекоглед. Дим и огън се издигаха над фйерданските линии. Мъже
тичаха да потушат пожарите, да помогнат на ранените си другари, да измъкнат трупове изпод отломките.
Все едно гледаше към Ос Олта в нощта на бомбардировката. Погледнати от разстояние, тези войници
можеше да са равкийци, приятели, собствените му поданици, които се щурат панически в хаоса след
внезапната атака. Земята беше надупчена от димящи черни кратери. Колко бяха загинали от този
единичен удар? В рамките на броени секунди?
Игра на обхват, фйерданите бяха решили, че ще принудят Равка да приземи леталата си, и бяха успели до
голяма степен. Но не бяха включили в сметките си титановите ра- кети. Ако искаха да използваш пушките
и артилерията си, трябваше да скъсят разстоянието и да вкарат войските и танковете си в обсега на
ракетите. Бяха им дали много голяма мишена, в която да се целят. Военната им хазна се пръскаше по
шевовете. Армията им от години не се беше сражавала на два фронта. И това си личеше.
Николай не им остави време да се окопитят след първия удар. Даде сигнал на наземните си войски и
генерал Пенски прати напред танковия си батальон, след него напираха гришаните под командването на
Адрик. Това беше шансът им да се възползват максимално от предимството и да хвърлят врага в
паническо отстъпление.
- Глупаво ли е да се надяваме, че просто ще си съберат багажа и ще си тръгнат? - попита Надя, щом
Николай слезе от кулата.
- Няма да го направят - каза Толя и преметна пушката на широкия си гръб. - Не и с Брум начело.
Николай беше на същото мнение. Политическото бъдеще на Брум беше обвързано с успеха на тази
кампания - брутална и решителна победа, която да спечели на Фйерда по-голямата част от Западна Равка
и да им осигури плацдарм към източните провинции на страната. Ако имаха достатъчно титан,
равкийците можеха да обстрелват врага, докато не го обезсилят достатъчно. Но не можеш да построиш
къща от тухли, които нямаш.
Николай беше по уморен и по-уплашен за хората си от всякога, но в същото време долавяше надеждата
им. Предната вечер беше обходил лагера, говорил бе с командирите и с обикновените войници, спираше
да пийне с тях, сядаше за едно раздаване на картите. И се опитваше да не мисли колцина от тези хора ще
загинат в предстоящата битка.
- Готови ли сме за втория залп? - попита той.
- Да, само кажи кога - отвърна Надя.
- А Беззвездните?
Толя кимна на изток.
- Лагеруват в периферията на сражението.
- Още не са се включили?
- Не са.
- Въоръжени ли са?
- Трудно е да се каже - отвърна Толя. - Но те са хора на вярата. Ще се бият с юмруци и тояги, ако се наложи.
- Може пък някой да застреля Тъмнейший - обади се Надя.
- Тогава ще трябва да изпратя благодарствено писмо на Ярд Брум. - Николай не знаеше какво е намислил
Тъмнейший, но Слънчевите воини бяха готови да реагират.
Леони притича, лилавият й кафтан - оклепан с прах и сажди.
- фйерданските линии отново заемат позиции.
- Втори залп! - нареди Николай.
Леони кимна мрачно, после двете с Надя се върнаха по местата си. Николай знаеше, че Леони и Надя
няма да забравят никога на какво са станали свидетели днес. Те бяха опитни бойци, бяха участвали в
много сражения. Но това кръвопролитие беше различно, убийство от разстояние, безмилостно и бързо.
Давид ги беше предупредил, че това ще промени всичко. По-големите ракети с по-голям обсег им
позволяваха да стрелят по големи мишени отдалече. „Къде ще му излезе краят? “, беше попитал Толя.
Николай не знаеше отговора на този въпрос. Не стигаше просто да отблъснат фйерданите. Не, трябваше
да ги ударят жестоко, толкова жестоко, че врагът да преосмисли войнолюбивите си намерения спрямо
Равка.
- Толя...
- Още няма новини от Зоя и Женя.
Дали бяха успели? Неговите войски имаха нужда от подкрепления, от гришани и войници от Първа
армия, които да се изтеглят от юг. А той имаше нужда да знае, че тя е добре.
Викове проехтяха по равкийския фронт и след миг вторият залп ракети полетя в широка дъга, прицелен
още по-навътре във вражеските линии. Но този път фйерданите
бяха готови. Танковете им прегазиха димящите трупове на собствените си хора, а пехотата се юрна
напред.
Това беше - два залпа, с което ракетите им свършиха. Видя хората на Леони да презареждат в окопите,
но тези снаряди бяха от стомана, а не от титан, и нямаха експлозив. Всичко беше театър, в случай че ги
наблюдават фйердански съгледвачи. Николай не искаше врагът да разбира колко уязвима е Равка в
действителност.
Повечето сражения се водеха сьс седмици, продължителни атаки сред дъжд от куршуми и реки от кръв.
Но Равка не можеше да води такава война. Нямаше нито финансите, нито леталата, нито достатъчно хора.
Затова щяха да дадат отпор сега. И ако светците гледаха, Николай се надяваше, че стискат палци на Равка.
И че са опазили Зоя на юг. И че ще се бият рамо до рамо с него.
- Какви ги вършиш, мамка му? - възкликна Толя. - Остави тая пушка.
Николай я вдигна да провери мерника.
- Не мога да се хвърля геройски в битката невъоръжен.
- Трябваш ни жив да даваш заповеди, а не разкъсан на парчета от фйерданските пушкала.
- Офицерите ще дават заповеди. Това е последният ни шанс да наклоним везните. Ако изгубим, Равка няма
да има нужда от цар.
Толя въздъхна.
- В такъв случай няма да ти трябват телохранители. Идвам с теб.
Близо до фронтовата линия шумът беше оглушителен, трясъкът на танкове и артилерия биеше като чук
по главата. Двамата вървяха бързо напред, покрай ранените и онези, които се подготвяха да влязат в
битката.
- Корол Резни! - викаха войниците, щом го зърнеха.
Белязания цар. Прякорът вече не го дразнеше толкова.
- Кой ще се бие с мен? - отвръщаше той.
А те крещяха имената си в отговор и тръгваха след него.
Въздухът миришеше на барут, на горящо месо, на разорана земя - сякаш цялото бойно поле беше един
голям разкопан гроб. Спомни си Хелмхенд, труповете пред себе си и кръвта по устните на умиращия
Доминик. „Тази страна те убива накрая, братле. Не го забравяй. “ Николай бе обещал да промени нещата,
да изгради нещо ново и по-добро. Но ето че всичките му изобретения и дипломация се бяха свели в
крайна сметка до същото - битка в калта.
Крачеше бързо, после хукна напред и след миг се озова в мелето. Целият свят се сви до дим и кръв, до
трясъка на пушечна стрелба и рева на танкове. Отвсякъде прииждаха хора, трудно бе да различиш
приятел от враг. фйерданските шлемове помагаха - този дизайн Николай не беше виждал преди, но
определено се различаваше от каските на равкийските войници. Стреля веднъж, втори път, презареди.
Някой тичаше към него отляво - сива униформа. Той измъкна ножа от колана си и го заби в мекия корем.
Чувство, което се бе надявал, че е забравил завинаги, мисълта, че смъртта върви в крак с теб, диша във
врата ти, насочва ръката ти, но е готова всеки миг да обърне острието срещу теб.
Куршум облиза рамото му и той политна назад, загуби равновесие. Толя го прикри, докато Николай се
изправи, презареди и хукна отново напред. Нямаше да запомни тези лица, зърнати за миг като призраци,
нито труповете, по които газеше, но знаеше, че въпреки това ще го навестяват в кошмарите.
- Николай! - извика Толя.
Но той вече бе чул наближаващия звяр - гигантския транспортьор, който бяха видели при първия си
сблъсък с фйерданите и който тогава беше пълен с дрогирани Гриша. Исполинските му вериги газеха
земята с трясък и вой на метал, въздухът тежеше от смрадта на изгоряло гориво.
Николай бе наредил на оцелелите си летала да удържат, доколкото е възможно, фйерданската подкрепа
по въздух, но също и да се оглеждат за транспортьора. Сега ги видя
да се снижават и да изпускат облаци земски антидот. Уви, вихротворците, които се возеха на покрива на
транспортьора, този път бяха с маски. Вдигнаха ръце и издухаха антидота обратно, силен порив, който
разлюля леталата.
- Виж им маските! - кресна Толя да надвика врявата.
Не бяха обикновени маски като тези, които носеха техните хора. Сигурно не просто защитаваха от
антидота, помисли си Николай, а подаваха парем към фйерданските Гриша.
Гигантската метална паст на транспортьора се отвори и изплю редица изпосталели гришани с маски на
главите. По цялата фйерданска линия войници монтираха някакви странни предмети - големи метални
дискове с особена форма, нещо средно между дълбока купа и камбана, с огладени ръбове, които
отразяваха зимното слънце. Параболите на Нина. „Пойна птица. “ И Николай внезапно разбра какво е
предназначението на новите фйердански шлемове.
- Огън! - кресна той. - Свалете дрогираните Гриша! Свалете камбаните!
Но беше твърде късно, фйерданските войници вдигнаха големи чукове и удариха по камбаните.
Странна вибрация изпълни въздуха. Дрогираните вихротворци вдигнаха ръце и хората започнаха да
пищят.
Звукът беше непоносим. Николай затисна с ръце ушите си и видя, че по целия фронт войниците правят
същото, захвърлят оръжията, падат на колене. Не беше чувал такова нещо преди, звук, който разкъсваше
мозъка му, отекваше в костите, тътнеше в черепа. Звук, който ти пречи да мислиш.
фйерданите, защитени от новите шлемове, се юрнаха напред, откриха стрелба, убиваха безпомощните
равкийски войници и гришани. Шлемовете бяха направени така, че да ги защитават от ужасния
парализиращ звук.
От ушите на Толя се стичаше кръв. Николай усети нещо мокро по врата си и разбра, че и неговите уши
кървят. Имаше чувството, че вибрациите го разкъсват отвътре. Ра-
кетите на Равка му се сториха като детски играчки.
Вярвал бе, че може да даде шанс на отечеството. Вярвал бе, че въпреки превъзхождащите ресурси и
численост на врага ще измисли някакъв хитър начин да спаси хората си. Безсмислена, глупава гордост.
Ето така шеше да свърши всичко. С Равка на колене.
Поне се беше сражавал до края като неин цар.
Но може би Равка нямаше нужда от цар. Нито дори от любител на приключенията.
Може би родината му се нуждаеше от чудовище.
Останал му бе един последен коз, последен номер, който лисицата да изиграе, последна надежда,
облечена в сянка - демонът. Но видеха ли войниците му какъв е, съзряха ли враговете му истината,
Николай шеше да изгуби короната безвъзвратно. Така да е.
„Върви - нареди той. - Спри ги. Помогни ми да опазя свободата на отечеството. “
Демонът се колебаеше. Създанието беше станало неделима част от Николай и знаеше какво ще
означава този път свободата. Щеше да сложи край на тайните.
"Добре. “ Нека Вадик Демидов седне на трона. Важното бе Равка да оцелее.
Демонът се отдели с рев от тялото му.
Издигна се над бойното поле и полетя право към страховитите камбани. Видя войници да поглежда
нагоре, видя как лицата им се изопват от ужас. Сочеха демона и крещяха, облещени от див страх.
Но звукът от камбаните беше нетърпим. Вибрацията се разливаше по сенчестото му тяло, разкъсваше
го. Той се бореше да запази целостта си, но колкото по-близо бе до фйерданските линии, толкова по-
трудно ставаше това. Крилете му, тялото му, разпадаха се.
Още една грешка. И тази шеше да е последната. Демонът шеше да се пръсне на парчета и Николай
шеше да умре с него.
Равка шеше да падне. След хиляди години под управлението на Ланцови. Неговият народ, неговата
родина, гришаните. Всичко щеше да отиде по дяволите.
Разкъса го болка. Демонът се разпадаше. На колене в калта, смъртното му тяло нададе вик към небето.
Само това му беше останало. Последният шанс да се бие за страната си, преди да пропадне завинаги в
мрака.
Изскърца сьс зъби, не човешки, а дългите зъби на демона.
„Ще умрем заедно. “
Демонът изпищя в отговор, изпълнен с болка, с гняв, с желязна воля. Устремиха се заедно към
камбаните.
28

МОНАХЪТ
Значи, момчето щеше да умре. Може би всички те
щяха да умрат.
Ако черепът му не звънтеше като църковна камбана, Александър сигурно би се разсмял. Вместо това се
срина на колене заедно с другите Беззвездни, притискаше с длани ушите си и се опитваше да измисли
нещо. Очилата, които носеше за маскировка, бяха паднали и лежаха счупени в пръстта. „Чакайте
знамение - беше им казала той. - Беззвездния ще ви покаже пътя. “
Планирал бе да извика гигантска сянка, която да закрие слънцето и да ги изпълни сьс страхопочитание.
Уви, нямаше да има знак. Не беше очаквал фйерданите да хвърлят насреща им такова оръжие.
Опита се за пореден път да призове ничевоите, но те не можеха да се оформят. Дрогираните
вихротворци на фйерданите усилваха вибрациите от камбаните и пречеха на неговите сенки да се
уплътнят.
Не чуваше писъците на Беззвездните наоколо, но виждаше зейналите им усти, облещените очи, страха и
объркването. Виждаше и изпосталелите гришани при фйерданските линии,
принудени да служат на врага, телата им - слаби и треперещи като вейки, лицата им - изпити и призрачни.
Парем. Не беше виждал ефекта на дрогата преди, не разбираше какво причинява на хората му. Гриша,
превърнати в оръжия срещу други Гриша. Фйерда най-сетне беше осъществила мечтата си за доминация.
И по всичко личеше, че врагът ще осъществи и другата си мечта - да завладее Равка веднъж и завинаги.
Трябваше да се махне от това място, от този звук.
Изправи се някак на крака и тръгна сьс залитане между Беззвездните, които дори не го поглеждаха,
затънали в собствената си болка.
И тогава го усети, като кука в червата. Обърна се и видя демона на младия цар да пори небето, това
олицетворение на собствената му сила, което Александър беше зърнал за последно по време на обисбая,
когато се бе опитал да си присвои демона.
Момчето го беше пуснало на свобода. Това шеше да му струва трона. Да му струва всичко. Защо? За да
умре геройски в името на страна, която щеше да му обърне гръб? Това момче никога ли не си вземаше
поука?
"Саможертва. " Гласът на Юри, едва чут шепот, пълен с благоговение.
„Той е глупак. Мен трябва да почиташ. “
А и каква полза от този геройски жест? Александър усещаше как демонът се разпада точно като
неговите ничевои. Беше по-силен от тях, сигурно защото се бе отделил цял от Николай, вместо да се
вплътнява от сенките наоколо, или зашото бе свързан пряко сьс съзнанието на царя. Но дори и така не
можеше да се мери с камбаните.
„Или пък може? С твоя помощ. “
Естествено. Юри много би искал Александър да се жертва за тази кауза. „Те те последваха, Те повярваха
в теб. “
Александър трябваше да избяга. Щеше да се спаси както винаги - като състави друг план. фйерданите
оряха бразди през равкийските линии и щом стигнеха до Беззвездните, Александър щеше да е безпомощен
като всички останали. Трябваше да се махне оттук. Разполагаше с цяла вечност да задейства друга
стратегия, да отнеме Равка от фйерданите, да събере нови последователи и да изкове нов път към
победата. Положил бе неимоверни усилия да се върне към живота и нямаше да го застраши сега.
И все пак не можеше да си затвори очите за едно. Какво ще стане с Гриша, ако Фйерда спечели днес.
Защо да прави чудеса, защо да възкръсва с гръм и трясък, ако няма кой да го види?
Може би не беше твърде късно да стори нещо. Александър изправи гръб и разпери ръце, призова
сенките. Този път дори не се опита да ги уплътни във воини, а ги разпръсна по бойното поле, крехки
пипала от мрак, които слепешката търсеха силата, която разпознават. „Подобното се привлича. “
Изкрещя, щом сенките срещнаха демона и полепнаха по него.
„Още! “ Цялото му тяло се тресеше, Александър се мъчеше да запази разума си, да заглуши някак
оглушителните, подлудяващи вибрации, които кънтяха в черепа му. Тъмните нишки се увиваха около
демона, даваха сила на крайниците му, свързваха се и укрепваха формата му.
Създанието изпищя. Александър усети ума на демона, ума на Николай.
„С чудовището сме едно... “
Смътна мисъл като призрачен шепот.
Крилете на демона биеха зимното небе, създанието се спусна стремително към камбаните. Събори една,
после още една, връхлиташе ги с цяло тяло, размазваше ги в огънати купчини метал и стъкло. Един
войник се опита да стреля по него, но демонът откъсна шлема от главата му, разкъса с нокти лицето му,
кръвта бликна.
Фйерданите се пръснаха, ужасени от чудовището, появило се изневиделица между тях. Дрогираните
Гриша го гледаха без интерес, в главите им нямаше място за друга мисъл освен за парем.
С победоносен вик демонът цар размаза и последната камбана, Ужасният звук се срина в благословена
тишина. Равкийските войници започнаха да се надигат, да крещят. Кървяха. Бяха смазани. Но не бяха
приключили. Грабнаха пушките си, равкийските Гриша вдигнаха ръце и всички се хвърлиха отново в
сражението.
- Какво стана? - извика брат Чернов.
Александър едва го чу. Ушите му още звънтяха от страховития звук, а усилията да подкрепи демона му
бяха коствали много. Видя как демонът се слегна в царя, тъмно петно, което се стрелна по небосклона над
бойното поле към истинския си господар. Беззвездните не бяха видели какво е направил, или не бяха
разбрали. Всичките лежаха проснати на земята, подчинени на камбаните.
- Какво ще правим сега? - попита брат Чернов.
Александър се колебаеше. Камбаните ги нямаше, но фйерд?
ните бяха спечелили предимство. Войските им настъпваха, а царят беше обграден.
- Има демони в небето!
В първия миг Александър реши, че монахът има предвид сенчестото създание на Николай, но Чернов
сочеше на югоизток.
- Кой има далекоглед? - извика той и брат Чернов му подаде един.
Нещо наистина се движеше към бойното поле, но какво... Нови проблеми за царя, без съмнение, реши
Александър, защото Николай нямаше съюзници на юг.
- Къде е знамението? - мрънкаше брат Чернов. - Защо Беззвездния ни изостави? Какво ще правим?
Александър гледаше как фйерданските войски затварят обръча около царя и неговите хора. Суматохата,
предизвикана от камбаните, им бе дала време да им отрежат пътя за отстъпление. Александър би могъл
да прати ничевоите на помощ. Би могъл за втори път да спаси царя на Равка.
Или да го остави да умре, а после да поеме контрола над равкийските войски и сам да поведе атаката.
Момчето беше храбро. Елиминирало бе камбаните, като рискува собствения си живот и лоялността на
страната си. Но това още не означаваше, че му е писано да спечели победа.
„Ще прощаваш, Николай, но никой не може да се надява на две чудеса в един ден. “
- Какво ще правим? - повтори отчаяно Чернов. Александър обърна гръб на последния цар от династията
Ланцови. Нека младежът умре като мъченик.
- Каквото можем най-добре - каза той и се обърна към поклонниците си. - Ще се молим.
39
ЗОЯ

Зоя знаеше, че постъпва неразумно, че проявява същото безразсъдство, за което многократно бе гълчала
Нина навремето, но и не можеше да остави една от своите. Аппарат имаше своя игра, в която Нина беше
дребна пионка. Но Зоя беше твърдо решена, да промени правилата.
Застанала на брега, тя придърпа облачна покривка - бавно, за да не привлича внимание с действията си,
- после обви себе си в морска мъгла. Призова вятъра и той я понесе ниско над вълните. Такава беше силата
на муските, люспите на Юрис, които носеше като гривни на китките си. Не беше точно полет - просто се
носеше по водата - и изискваше огромна концентрация, но беше и най-доброто прикритие, защото
Аппарат щеше да очаква маскирано летало или сал. По-лесно щеше да измъкне Нина, ако хванеше попа и
хората му по бели гащи.
„А ако Нина вече е мъртва? “
Зоя беше загубила толкова съюзници, колкото врагове беше пратила в гроба. Нина дори не й беше
приятелка. Беше й подчинена, непокорна ученичка с дарба за чужди езици, която пое-
тоянно се забъркваше в неприятности. Но Зоя й беше командир, беше нейна учителка, а това означаваше,
че малката нахалница е под нейна опека.
Смехът на Юрис изгромоли в главата й. „Зоя от градината, кога ще спреш с лъжите? “
Наближаваше чудовищната фйерданска база. Потръпна зиморничаво - беше дори по-голяма, отколкото
изглеждаше от брега. Зоя я обиколи бавно, взираше се през мъглата, която бе призовала, опитваше да се
ориентира. Лесно откри източната кула, но тя беше поне двайсет етажа висока. Къде държаха Нина?
Аппарат споменаваше килия в писмото си и... ето там, близо до върха на кулата, където нямаше прозорци.
Сигурно там бяха килиите.
Но как шеше да се качи? Би могла да се издигне с помощта на въздушните течения, но не и без да я
видят, а една внезапна гръмотевична буря сьс сигурност шеше да породи подозрения. Обикаляше бавно
военноморската база. Накрая видя поредица от докове на най-ниското ниво, където можеха да пристанат
малки плавателни съдове. На един от тях двама фйердански войници поправяха очукания корпус на
бронирана лодка.
Зоя стъпи на дока, вдигна ръце и ги стисна в юмруци. Войниците ахнаха и задраскаха с нокти по гърлата
си, докато въздухът напускаше дробовете им. Зоя изчака да се строполят на дъските и съблече
униформата на единия. Върза ги здраво, запуши им устите и ги търкулна навътре, където никой нямаше
да ги види. Пак добре, че войникът беше с шапка и тежък шинел. Във фйерданската армия не служеха
жени.
Промъкна се навътре и се изкатери по метална стълба на основната палуба. Вървеше решително и с
наведена глава. Не беше актриса и не умееше да се слива с пейзажа, но пък трябваше да стигне само до
кулата. Военноморската база се движеше, набираше скорост на север, без съмнение за да окаже подкрепа
там.
Зоя стигна до източната наблюдателница и се вмъкна вътре. Стори й се неразумно да използва
асансьора, но щом свърна към стълбището, чу стъпки да тропат надолу. Тя не говореше фйердански. Не
искаше да налети на други войници, значи й оставаше асансьорът.
Влезе в кабинката и натисна бутона за предпоследния етаж, точно под наблюдателната платформа.
Нямаше представа какво ще завари там. Асансьорът спря рязко на десетия етаж. Зоя гледаше в пода, зърна
чифт лъскави черни ботуши да влизат в кабинката. Новодошлият натисна бутон и асансьорът продължи
нагоре. Мъжът каза нещо на фйердански.
Тя изсумтя в отговор, сърцето й препускаше.
Онзи каза още нещо, личеше си, че е ядосан. Стисна Зоя за брадичката и вдигна главата й.
Набръчкано лице. Черна униформа с емблемата на белия вълк." Дрюскеле. “
Мъжът посегна към оръжието си, но ръцете на Зоя бяха по- бързи. Въздушната струя го блъсна в
гърдите, той се удари в стената на кабинката и се срина безжизнен на пода.
Вси светци. Сега трябваше да се оправя и с труп.
Зоя натисна трескаво бутоните за високите етажи, като се молеше наум никой да не чака, когато
вратите се отворят.
Асансьорът спря. Помещението приличаше на стрелбище. При всички прозорци бяха монтирани
оръжия. Хора нямаше, засега поне. Зоя изтъркаля трупа в коридора, после отдели миг-два да прати
мълния през пушките, колкото да разтопи дългите им дула. Дребна работа. Но щом така или иначе беше
тук, можеше да остави подписа си.
Вратите на асансьора се затвориха и след малко Зоя стигна до своя етаж. Ако затворническите килии се
намираха тук, значи я чакаше сериозна охрана. Тя вдигна ръце.
Вратите се отвориха тихо. Зоя видя два дълги коридора, които завиваха вляво и вдясно от нея. По
стените се редяха врати. Гришани ли държаха зад тях?
Тя пое надясно и намали атмосферното налягане, така че да скрие звука от стъпките си. Оказа се
безпредметно. Щом зави зад ъгъла, в дъното на коридора, седнала на стол, видя едра млада жена с
копринена руса коса, зад нея стоеше Аппарат в компанията на двама мъже от попската гвардия с кафяви
раса. „Нина! “ Не я беше виждала, откакто момичето напусна Малкия дворец, за да се отправи на мисията
си, и явно беше забравила до каква степен я е прекроила Женя. Все едно „гледаше непозната... ако не се
брои упоритият блясък в очите. О, да, това беше Зеник.
Аппарат притискаше нож към гърлото й.
- По-полека, генерал Назяленска. Виждате къде се намирате, нали? - Той махна към стените без прозорци.
- В задънена улица. Дори безподобната Нина Зеник едва ли ще оцелее с прерязано гърло.
- А как ще обясните мъртво момиче, което всички познават като добра и богобоязлива слугиня от
домакинството на Ярл Брум?
Аппарат се усмихна. Венците му бяха черни.
- Като му покажа костените стрелички, които извадихме от дрехите й, и му разкрия шпионите й сред
Хрингса, може и Медал да ми даде. Отнехме оръжията на Нина, а силите й са безполезни срещу моите
здрави момчета от попската гвардия. Да проверим ли дали ще използва извратената си дарба? Дали ще
повика някой и друг труп да й свърши мръсната работа?
Нина не каза нищо, само стисна устни, без да откъсва поглед от Зоя.
- Съмнявам се - продължи Аппарат. - Не може да извика мъртвите, без да съсипе прикритието си и да
изложи милата Хане Брум на риск. Като нищо ще обвинят момичето в заговор, а това ще съсипе годежа
му с престолонаследника, нали така?
- Какво искаш? - попита Зоя. - Вземи мен в плен и освободи Нина.
- Не! - извика Нина.
- Не си ме разбрала, Зоя Назяленска. Не те искам за своя пленницата за свой другар. Само не забравяй, че
монасите ми са в бойна готовност. Направиш ли и една крачка към мен, цялото помещение ще бъде
обгазено с парем.
Зоя стрелна с поглед килиите, тавана, двамата монаси до Аппарат. В стените наистина имаше вградени
дюзи, но това още нищо не означаваше. Възможно бе Аппарат да блъфира, а и тя имаше антидот в джоба
си. Струваше ли си риска обаче? Ще трябва да вземе антидота, а после да се бори едновременно с ефекта
от него и с монасите от попската гвардия.
Зоя поклати глава.
- Ти обичаш ли изобщо Равка?
- Равка трябва да бъде управлявана от свети хора, а твоят цар не е такъв. Той е мерзост. Трябва да
освободим светците от него.
- Ти съзираш мерзост там, където ти е удобно. Точно както избираш и светците си. Какво искаш? Нямаме
много време.
- Видяха ли те?
- Убих един по пътя насам.
- Ясно - каза с известна неприязън Аппарат, после сръчка един от монасите. - Доведи момчето.
Монахът отвори най-близката килия и изведе оттам един изпосталял затворник,
- Тази бедна душа е била отвлечена от едно фйерданско село. Лично от Ярл Брум, между другото. Момчето
е сърцелом. Или лечител може би. Не е преминал обучение. Но сега прави онова, което му каже парем. -
Аппарат извади пакетче от расото си. Сърцеломът вдигна глава, подуши въздуха с разширени ноздри и
нисък стон се откъсна от гърлото му. - Двамата с теб ще си тръгнем заедно, Зоя Назяленска. Ти ще
обявиш подкрепата си за Вадик Демидов, истинския наследник на Ланцови и законен цар на Равка. И ще
станеш моя светица, символът на нова Равка.
- И ако откажа, твоите монаси ще изтезават Нина?
- Ще я изтезава сърцеломът. Един от собствените ви хора. Ще одере кожата й парче по парче. А когато
сърцето й започне да отказва, ще го накарам да я изцели и да започне отново. Или пък ще дрогирам
госпожица Зеник с парем. Чувал съм, че вече е оцеляла след една среща с дрогата. Съмнявам се да успее
втори път.
За пръв път Зоя зърна паника в очите на Нина.
„Няма да го допусна - закле се мълчаливо тя. - Няма да те оставя. “
- Ако Нина Зеник умре тук днес - продължи Аппарат, - кой ще помни името й? Тя не е светица, не е
правила чудеса.
- Аз ще помня - каза Зоя с нарастващ гняв. - Помня имената на всички.
- Двамата с теб ще излезем от кулата. Аз ще обявя, че си преминала на наша страна и искаш да служиш на
истинския равкийски престолонаследник. Ще се присъединиш към нас и ще видиш как свалят короната
на фалшивия цар.
- И къде свършва този план, попе? Разбрах какво планираш, но каква е крайната ти цел?
- Да сложа Демидов на трона. Да видя Равка прочистена и благословена от светците.
- А ти?
- Аз ще се погрижа за равкийската душа. И ще ти дам дар, който никой друг не може да ти даде.
-Какъв?
- Знам къде са тайните бази на Брум, знам къде държи гришанските затворници. Мъже, жени и деца, може
би дори приятели, които си смятала за мъртви. Дори кралят и кралицата на Фйерда не знаят къде са те, а
само Ярл Брум и моите шпиони. Ловецът на вещици далеч не е толкова хитър, за колкото се мисли, а
моите последователи си разбират от работата. Виждам, че приковах вниманието ти.
Гришани в килии. Подложени на изтезания и експери- менши. Гришани, които тя можеше да спаси.
- Искаш да избирам между своя цар и своите хора.
- Нима Гриша вече не страдаха достатъчно? Помисли си за всички затворнически врати, които ще се
отворят, ако се присъединиш към каузата ми. И си представи страданието, което хората ти ще изтърпят
дотогава.
- Знаеш ли какво си мисля? - каза Зоя и пристъпи напред. Ако успееше да ги порази с мълния, преди
монасите да са пуснали газа, двете с Ниш лесно щяха да се справят с останалите гвардейци на Аппарат. -
Изобщо не става въпрос за светците или за връщането на Равка към правата вяра. Не, всичко е заради
личната ти амбиция да управляваш. Какво, негодуваш срещу мъжете, родени с царска кръв? Срещу
жените, в чиито вени тече сила? Или наистина вярваш, че знаеш кое е най-добро за Равка?
Очите на попа бяха тъмни като кладенци.
- От дете чакам светците да ми проговорят. Може би и ти си мълвяла същите молитви, таяла си същите
надежди? Като повечето деца. Но после осъзнах, че никой няма да отговори на молитвите ми. Че трябва
да си съградя своя катедрала и да я напълня сьс свои светци. - Той вдигна пакетчето с парем. - И сега те
говорят тогава, когато аз поискам. Говори, Света Зоя.
Сърцеломът, впил очи в дрогата, за която жадуваше, размърда пръсти във въздуха. Нина изпищя, кръв
потече от очите и носа й.
- Спри! - кресна Зоя.
Аппарат даде знак на сърцелома. Младежът изскимтя тихо, но после утихна. Попът втри малко оранжев
прах в езика му за награда.
Зоя гледаше как сърцеломът подбелва очи, гледаше как кръвта се стича на капки от носа на Нина.
- Тя ти е като сестра, нали? Или като дъщеря може би? - Аппарат се усмихна нежно, ведро. - Ще бъдеш ли
майката, която тя заслужава? Майката, която всички те заслужават?
Зоя си спомни собствената си майка, която я води към олтара в църквата, за да я предаде на богатия,
старчок, младоженеца. Спомни си и попа, който стоеше зад него, готов да освети един фалшив брак
заради шепа монети. Спомни си и сулийците, наобиколили я на онези скали. „Дъще - бяха шепнали те. -
Дъще. “
Зоя погледна към сърцелома, погледна към килиите. Колко ли от тях бяха заети? И колко ли килии
имаше във военноморските бази и тайните лаборатории? Без значение дали избереше своя цар, или
своите хора, никога нямаше да спаси всички. Чу гласа на Женя да кънти в ушите й: „Отблъскваш ни,
държиш ни на ръка разстояние и защо? За да не ни оплакваш. Но пак ще ни оплакваш, повярвай ми.
Зашото така работи обичта“.
Истината я прогори като пламък от драконова паст, остави я безтегловна като пепел. Никога не би
могла да спаси всички. Но това не означаваше, че е като Сабина, която води детето си на заколение.
" Дъще. " Защо я беше уплашила тази дума? Спомни си как Женя я хваща под ръка, как Алина я прегръща
на стъпалата пред санаториума. Как Николай я придърпва към себе си в градината, и покоя, който Зоя бе
изпитала в обятията му.
„Така работи обичта. “ В приказките любовта изцеляваше раните, оправяше счупеното, позволяваше ти
да продължиш напред. Но любовта, обичта, те не бяха благословия, която да прошепнеш, балсам или
панацея. Не, те бяха единична, къслива нишка, която става по-силна с времето, с връзките, със
споделените несгоди и оправданото доверие. Майката на Зоя беше грешала. Вярвала бе, че любовта може
да замести живота, да свърши неговата работа. Допуснала бе нишката да изтънее и да се скъса.
„Това прави любовта. “ Отколешно ехо, но не думите на Сабина чуваше Зоя сега. А гласа на Лиляна,
която се изправи безстрашно в църквата и рискува всичко, за да се пребори за дете, което дори не беше
нейно. „Така работи обичта. “
От колко време се страхуваше Зоя от връзките с други хора? От колко време бе подценявала и
пренебрегвала нишката на обичта? Точно затова се дърпаше от даровете, които драконът й предлагаше.
Зашото те изискваха да отвори сърцето си за света и тя им бе обърнала гръб - от страх. От страх какво
можеше да загуби.
"Дъще. Виждаме те. “
Не бе успяла да опази Давид, но Женя не й бе обърнала гръб. Провалила се бе и с Тъмнейший, допуснала
бе той да се върне, но Алина не я прокле за това. А Николай, той й бе предложил царство, предложил й бе
любовта, която Зоя бе търсила през целия си живот, а тя се побоя да я приеме, не й стигна смелост да го
погледне в очите и да признае, че не бъдещето на Равка я спира, а страхът за собственото й крехко,
уплашено сърце.
Юрис бе знаел. Юрис е видял всичко това. „Отвори вратата. “
От другата страна я чакаше обичта и я ужасяваше.
„Отвори вратата. “ Драконът беше видял този конкретен миг и това конкретно помещение.
Зоя погледна към Аппарат.
- Как става така, че през войни, царе и революции ти винаги оцеляваш?
Попът се усмихна.
- Мога да споделя тази дарба с теб. Аз разбирам хората по- добре, отколкото те сами се разбират. Давам им
онова, от което се нуждаят. Утеха, защита, чудеса. Ти може и да живееш хиляда живота, Зоя Назяленска,
но моята вяра означава, че ще живея вечно.
Зоя погледна Нина в очите.
- Вечността може да се окаже по-кратка, отколкото си мислиш.
Нямаше нужда да вдига ръце, за да призове енергийния поток, който изпука внезапно във въздуха и се
възпламени около гвардейците на Аппарат в искри и сини пламъци. Двамата мъже се сгърчиха, изгоряха
отвътре навън и се сринаха на пода.
- Нина! - извика Зоя.
 Труповете на гвардейците скочиха в миг, призовани от силата на Нина. И сграбчиха Аппарат.
„Съжалявам - каза Зоя на безименните и безлики затворници в килиите. - Съжалявам, че не мога да ви
спася. Но ще отмъстя за вас. И ще ви обичам. “
- Газ! - кресна Аппарат с подивели очи.
Зоя, чу как дюзите се отварят и парем излиза сьс съсък към тях. Скочи и сграбчи Нина, усещаше в себе
си силата на Юрис и на дракона. Силата на животите, които те бяха живели, и на битките, които бяха
водили, се разля по мускулите й. Тя мина през стената с Нина на ръце, мина през камък и метал и се озова
в нощното небе.
Нина изкрещя.
„Достатъчно силна си да оцелееш след падането. “
Пропадаха към морето. Зоя усети ръцете на Женя да я прегръщат, усети крепката прегръдка на Лиляна.
Усети Николай до себе си, меча на Юрис в ръцете си.
Пое си дъх рязко, диво и усети как крилете й се разгъват.
40

МАЮ

Закъснели бяха.
Бойното поле беше осеяно с трупове, фйердански войници обграждаха царя, стягаха обръча около него.
- Свали ме! - извика Тамар.
Носеше я Предвестник с металните си криле като на водно конче.
- Твърде много са! - каза Рейем.
Държеше Бергин с едната си ръка и Маю с другата, стискаше ги здраво, но нейното сърце пак биеше в
гърлото от страх, че ще ги изпусне.
- Съпругата ми е някъде долу - озъби се Тамар. - Остави ме на бойното поле, после правете каквото искате.
Спуснаха се към земята. Маю видя изненадани лица да се вдигат към тях, гришани размахваха ръце да се
защитят от своя най-голям кошмар - кергудите.
- Отбой! - ревна Тамар на равкийски. - Толя, кажи им да кротуват!
Хората на земята започнаха да си крещят един на друг.
Цар Николай ги гледаше с изумление, после побърза да нареди:
- Отбой! Те са наши съюзници. - Май не му се вярваше много. - Гледайте фйерданите.
Някаква сянка обикаляше равкийската войска и държеше враговете на разстояние, пречеше им да се
прицелят. Но обръчът постепенно се стягаше.
Щом видяха крилатите шуани, фйерданите откриха огън. Рейем се завъртя във въздуха, обърна се с гръб
към стрелбата, за да зашити Бергин и Маю с тялото си. Куршуми обсипаха гърба и крилете му, звукът
беше като от дъжд по ламаринен покрив.
- Рейем! - извика тя.
- Няма страшно - каза той и спокойният му глас прозвуча странно в хаоса на битката.
Предвестник държеше Тамар в силните си ръце и се опитваше да я предпази, но Молец и Скарабей се
хвърлиха към фйерданските войници през дъжда от куршуми. Част от фйерданите побягнаха с писъци от
спускащите се чудовища, други се опитаха да дадат отпор. Но не можеха да се мерят сьс силата и
скоростта на кергудите. Те бяха безстрашни, безпощадни. Молец наведе глава и използва рогата си като
таран. Маю видя как Скарабей отнема първо пушката от един фйердански войник, после откъсва и ръцете
му с хищните си метални нокти.
- Свалете ни! - ревна за пореден, път Тамар.
Скакалец и Предвестник се подчиниха. Стъпалата на Маю се удариха в земята и тя падна на колене,
после скочи веднага. Скарабей и Молец бяха изтласкали фйерданите назад, но врагът беше многочислен и
нямаше да отстъпва задълго.
- Смея ли да се надявам, че не сте дошли да ни избиете до крак? - извика Николай над врявата от
сражението.
Тамар прегърна близнака си.
- Кака дойде да ти спаси задника, братле.
- Две минути! - каза Толя. - По-голяма си от мен с две минути.
Извадиха оръжията си и застанаха гръб в гръб. Маю грабна пушката на един паднал войник.
- Нали уж не можехте да осигурите подкрепления? - каза цар Николай. Устните му бяха окървавени,
униформата му - оклепана с кал и кръв. Беше прострелян в лявото рамо и стискаше пушка в ръце.
- Кралицата не пожела - каза Тамар.
Маю срещна погледа на царя.
- Но пък ако питате правителството, кергудите не съществуват.
- Заговори в заговорите - поклати глава Николай. - Е, добре сте ни дошли.
След аудиенцията си при кралица Лейти в летния дворец Тамар и Маю се бяха върнали при Бергин и
Рейем.
- Бил си прав - бе казала Маю. - Маки ще управлява заедно с Ери като регенти. Няма да има съд, нито
наказание. Таванската династия ще си остане неопетнена.
Бергин вдигна кльощавите си рамене.
- Води се война. Те искат мир и стабилност. Правосъдието е лукс, който хората като нас не могат да си
позволят.
- Ще доведат другите кергуди в летния дворец - каза Маю. - Да се възстановят.
- В изгнание, тоест - каза Рейем. - Може би така е най- добре. Ние нямаме място сред хората.
- Не говори така - възрази Бергин. - Живи сме. Свободни сме.
- Мислиш ли? Ще ни елиминират веднага щом съществуването ни се превърне в заплаха за Таванската
 династия. Кергудите са тайна, която не бива да излиза наяве. - Погледна през прозореца към бреговете на
езерото. - А и ние не можем да живеем в изолация, без цел. Създадени сме за битки.
- Равка няма да позволи нищо лошо да ви се случи - закле се Тамар. - Аз няма да го позволя. Вече имаме
договор.
- Който защитава правата на Гриша - възрази Маю. - Какво ви пука за кергудите?
Златистите очи на Тамар хвърлиха мълнии.
- Те са жертви на парем точно като гришаните.
- Няма значение - каза Маю. - Каква полза от договора, когато фйерданите завладеят Равка?
- Не подценявай цар Николай - отвърна Тамар. - Той ще се бори до последно. Същото важи и за мен.
Бергин стана.
- Ако отивате на фронта, искам да дойда с вас.
Рейем се обърна да го погледне.
- Ти... искаш да си тръгнеш?
Каза го спокойно, но Маю долови водовъртежа от емоции в сърцето му.
- Равка може и да не е моята родина, но аз съм Гриша. Ще се сражавам за царя, който ми даде свободата.
- Тогава и ние ще се сражаваме - каза Маю.
Не беше сигурна откъде са се взели тези думи. Но Николай и Тамар й бяха върнали Рейем, а вече й беше
пределно ясно, че без помощта на Бергин от брат й е нямало да остане нищичко. Скарабей, Молец,
Предвестник... всички те са имали приятели, семейства, живот, от които не е останала и следа след
прераждането им като кергуди. Маю трябваше да благодари на Бергин, на един Гриша, задето брат й е
запазил човешкото в себе си.
- Така е - каза твърдо Рейем. - Твоята кауза е и моя, Бергин. Ще се бием за Гриша. Един кергуд струва
колкото десет обикновени войници най-малко. Другите също ще се сражават. Имаме нужда от мисия.
- Благодарна съм ви - каза Тамар. - Искрено. Но кралица Лейти...
- Кралица Лейти забрани да изпращаме шуански войски във ваша подкрепа - каза принцеса Ери. Появила
се бе изневиделица, дребничката й снага сякаш се колебаеше, усмивка танцуваше на устните й. - Но не
спомена нищо за призраци. Според нашето правителство, според сестра ми и баба ми кергудите не
съществуват, фантомите могат да ходят където си поискат.
А после си тръгна безшумно, сякаш самата тя бе привидение, и в същия миг Маю осъзна, че ако оцелееше в
близкото бъдеще, с радост щеше да се върне на стария си пост в Тавгарад и да служи на принцеса Ери.
Дали щеше да има някога този шанс? Сега стоеше на бойното поле, целеше се и стреляше с пушката
отново и отново, не знаеше кои куршуми са намерили целта си и кои - не, беше ужасена до смърт от
гръмовния пулс в ушите си и препускащото си сърце. С периферното си зрение виждаше как Скарабей
вършее като вихрушка през фйерданските линии, а Молец, Предвестник и Скакалец - Рейем - нападат от
въздуха, вдигат войници и им прекършваш вратовете.
- Радвам се, че са на наша страна - каза Толя и избърса потта от челото си.
- Дано си остане така - каза Тамар.
Маю чу серия от бързи експлозии, пред погледа й изведнъж се ширна стена от огън, която пълзеше към
тях през фйерданските линии. Вдигна поглед към небето, фйердански летала пускаха бомба след бомба.
Не можеше да повярва на очите си.
- Убиват и своите хора наред с равкийците!
- Не им пука - отвърна Тамар. - Решили са да спечелят на всяка цена.
Две равкийски летала пресрещнаха фйерданите и разбиха формацията им, но врагът бързо се
прегрупира и премина в контраатака. Крилото на едно фйерданско летало се подпали и машината
пропадна в спирала от огън и дим. Разби се на бойното поле, разора дълбока и широка бразда сред
войниците, удари един танк и избухна в жълта топка от пламъци. Друго летало зае мястото му във
формацията. Никоя саможертва не беше достатъчно голяма в името на победата.
- Отстъпваме! - извика цар Николай. - Вихротворците и вълнотворците да ни осигурят някакво прикритие.
Трябва да изведем хората си оттук.
- Това е последният ни шанс... - каза Толя.
- Щом са готови да бомбардират собствената си войска, значи нямаме никакъв шанс. Огневата им мощ е
огромна, а Брум явно е готов да понесе всякакви жертви в жива сила, стига Фйерда да победи днес. Няма
да победа хората си на заколение. Отстъпваме!
Заповедта прозвуча надолу по фронта. Тънка мъглица падна връз бойното поле, но Маю разбираше, че
това няма да помогне, фйерданите бяха получили заповеди, а нямаше значение, че не виждат ясно
мишените си, щом не си правеха труда да се прицелват. Щяха да бомбардират цялото бойно поле, да
избият и свои, и чужди до крак.
Видя как Рейем се издига стремително към леталата, крилете му биеха яростно въздуха. Някакво
създание летеше до него - сянката, която Маю бе зърнала преди, - но този път видя, че сянката има форма
на звяр. Двамата награбиха едно фйерданско летало и откъснаха крилете му. Равкийски вихротворци
издухаха отломките настрани в опит да защитят войските долу.
- Хайде - каза Рейем и кацна до нея. Прихвана я през кръста. - Трябва да те изведа оттук.
- Вървете - каза Тамар.
- Бергин... - започна Рейем, -но Бергин поклати глава. Нямаше да избяга от тази битка.
Рейем вече излиташе, краката на Маю се отделиха от земята.
- Не! - извика тя. - Трябва да изведем Тамар и другите.
- Забрави - каза Толя. - Това е нашата битка. За всички Гриша.
- За всички Гриша- повтори Бергин.
- Това е самоубийство - каза Маю. - Те са твърде много!
Тамар стисна рамото на царя.
- Николай, нека кергудите те отнесат. Все още има шанс да оцелееш.
Но царят само се засмя. Смях, който нямаше нищо общо сьс смеха на. Исак, беше смях свиреп и леко
налудничав.
- Няма да стане, Тамар. Ако независимостта на Равка ще умре днес, значи и аз ще умра с нея.
Маю чу характерния звук на фйердански двигатели. Леталата се бяха прегрупирали и наближаваха
бойното поле за нов залп.
- Връщат се!
Царят се покатери върху един танк, сенчестото създание кръжеше над него. Обърна се към кергудите.
- Нямате причина да ми помагате, но въпреки това ще ви помоля за помощ. Изгубихме битката, но ако
можем да разкараме някак бомбардировачите, ще дадем шанс на войниците да се изтеглят - и фйердани,
и равкийци.
- Николай - каза Толя. - Умолявам те. Това е лудост. Ако демонът умре, и ти ще умреш с него.
Царят се ухили.
- Въпрос на добро възпитание, Толя. Щом искат да ме пратят по дяволите, поне ще се сбогувам с тях
подобаващо. - Куртката му беше съдрана, дрехите му бяха целите в кръв. Никога не беше изглеждал
повече като цар. - Равка не е вашата родина. Нямам право да ви заповядвам, затова ви моля. Борете се за
Мен. Борете се за всеки Гриша, за всеки войник, за всяко дете, което иска отново да види майка си, за
всеки баща, който иска да положи глава на възглавницата вечер без страх за утрешния ден, за всеки
художник, обущар и каменоделец, за всеки фермер, комуто е било писано и друго в живота, а не да стиска
пушка в ръце. Бийте се за всички нас.
Войниците, останали около царя, ревнаха ентусиазирано.
- За всички нас!
Сенчестото създание, което кръжеше над него, нададе писък и се стрелна в небето. „Той го командва“,
осъзна Маю. Това беше демонът на царя.
Предвестник и Молец полетяха на свой ред. Може би и те бяха запазили човешкото у себе си или просто
бяха жадни за битка.
- Маю? - каза Рейем.
Щеше да избяга, ако тя му кажеше. Можеха да се махнат оттук, да се върнат у дома, при родителите си.
Или можеха да се опитат да спасят тези хора.
„Това е разкаяние“, осъзна тя. Разкаяние за Исак, за невинното момче, което би могло да я обикне и
което никога нямаше да се върне.
- Изтръгни им сърцата - каза тя.
- Добре.
Разпери механичните си криле и настигна Предвестник и Молец. Тримата свърнаха към демона,
оформиха клин и се насочиха към фйерданските бомбардировачи. Смъртното тяло на царя стоеше на
колене върху танка, като в молитва, макар че едва ли се молеше в момента. По-вероятно се опитваше да
насочи атаката.
- По местата! - ревна Тамар. - Защитете царя.
Обградиха танка, гледаха как демонът и кергудите наближават точката на сблъсък.
- Ще умрат пред очите ни - каза Толя.
- „Всички скърбят за първия цвят - тихо каза Маю. - Никой не плаче за другите, шо клоните ронят. “
- „Но аз ще пея за теб“ - продължи нататък Тамар.
Толя сложи ръка на сърцето си и поде:
- „И след като лятото пролет прогони. “
Само те знаеха какво ще означава този миг, тази загуба.
Очите на Толя се насълзиха.
- Дано светиите бдят над теб, Николай - каза той. - Ти умря като цар.
Разстоянието до сблъсъка, се скъсяваше бързо - двеста метра, сто. Маю нямаше да отклони поглед.
- Сбогом, братко - прошепна тя.
Рев разцепи въздуха. Масивен силует се стрелна над бойното поле, мина между фйерданските
бомбардировачи и кергудите и ги разпръсна като ято врабчета. Сребърни мълнии раздраха небето.
- Какво, по... - ахна Тамар. Но така и не довърши.
Всички зяпаха облещено небето, Маю отвори уста да
изпищи.
Наистина ли виждаше дракон?
41
НИНА
- Моля те, моля те, моля те, не ме изпускай!
Ако Зоя можеше да говори, не го правеше.
 Защото беше дракон.
" Дракон! "
Помнеше как миризмата на парем опари ноздрите й, а после, само след миг, Зоя я грабна и мина с нея
през стената на кулата като през слама. Падаха стремително, въздухът свистеше около тях. Нина Стисна
силно очи, знаеше, че тялото й ще се размаже, щом се ударят във водата. От такава височина шеше да е
като да паднат върху камък. А после... после падането се превърна в полет.
Чула бе глас в главата си, който прошепна... нещо. „Отвори вратата. “
Тялото на Зоя сякаш се промени около нея и Нина изпищя, сигурна, че всеки миг ще пропадне отново.
Драскаше отчаяно да се хване за нещо, каквото и да било... и се хвана за лъскави черни люспи.
Какво беше станало с Аппарат и неговите монаси? И как шеше да се върне тя при Хане? Уви, мислите се
пръскаха в
главата й като подплашени птички. Логиката и здравият разум се разтопиха в коктейл от страх и екстаз.
Тя летеше! Летеше яхнала дракон!
Носеха се над вълните и Нина видя дракона, отразен във водата. Беше огромен, крилете му - широки и
изящни. Солени пръски ужилиха лицето й.
- Къде отиваш? - успя да изгъгне тя. - Къде ме отнасяш?
Но отговорът скоро се изясни - навътре в сушата, към
фронта.
Нина подуши сражението, преди да го е видяла. Пушек от бомбите и артилерията висеше ниско над
бойното поле. Чуваха се свистене на летала и рев на двигатели.
Ескадрон от фйерданските летала кръжеше над бойното поле, после машините се подредиха в клин,
въздушна стрела от сив метал и унищожение. Нещо друго пореше въздуха и наближаваше леталата -
дребни крилати силуети. Единият изглеждаше по-различно, като парцалива сянка. „Кергуди! “ Шуански
войници, трансформирани така, че да ловят Гриша. Тогава защо се хвърляха на пътя на фйерданските
летала?
И защо драконът летеше право към тях?
- Зоя? - каза тя. - Зоя, какви ги...
Прилепи тяло към гърба на Зоя миг преди драконът да се хвърли в мелето. Кергудите се пръснаха. Чу се
трясък на фйердански пушкала. Куршум Одраска бедрото й и тя извика, но стрелбата явно не
притесняваше Зоя... или в каквото се бе превърнала тя.
Драконът се изстреля нагоре, превъртя се във въздуха и се спусна обратно към бомбардировачите.
Стомахът на Нина се надигна опасно. Ако повърнеше, Зоя шеше да я убие.
Драконът отвори уста и отприщи бурята, която явно бе къкрила в стомаха му. От гърлото му се изля
сребърна мълния. Енергията обви леталата, хвана ги в мрежа. Те избухнаха в пламъци и изпопадаха от
небето като смачкани насекоми. Нина усети някаква сладка, почти химическа миризма - озон.
Притискаше се към гърба на дракона, люспите драскаха кожата и, земята беше далече под тях. Виждаше
сянката им по бойното поле, кръжаща над фйердани и равкийци, всички зяпнали в почуда и ужас.
Изведнъж й хрумна, че това не е истинско, че когато онзи беден младеж, дрогираният сърцелом, е
започнал да я изтезава, тя просто е припаднала от болката, и сега мозъкът й си измисля тази дивашка
история, за да се скрие в нея. Това изглеждаше далеч по-правдоподобно от другото - че нейната приятелка
и наставница се е превърнала в създание от приказките.
Драконът оставяше след себе си диря от сребърни светкавици и стена от огън и щом завиха на изток,
Нина разбра защо. Беше отрязала фйерданското отстъпление. Сега фйерданите се намираха в менгеме
между стена от сребърни пламъци и равкийската войска.
Фйерданските танкове насочиха оръдията си към дракона. Зоя сви рязко надясно, за да избегне
снарядите, и Нина едва не падна от гърба й. Драконът изплю нова мълния, зарядът заля бойните машини,
стопи дулата им, а хората се разбягаха панически.
Гигантските криле на дракона биеха въздуха. Рев разтърси покритото с люспи тяло, толкова силен, че
Нина усети вибрациите му в себе си. Виждаше телата на паднали войници, на гришани с газови маски на
лицата. Видя и култа към Беззвездния, расата им с емблемата на слънце в затъмнение. А ето там, недалече
от силите на царя, видя редица от черни униформи, многобройни дрюскеле с пушки и камшици, които
напредваха упорито към цар Николай.
Не видя Брум между тях. Той знаел ли е, че Фйерда смята да бомбардира бойното поле, преди
собствените й войници да са се изтеглили? Може би лично е издал тази заповед.
Нина притискаше гърди към врата на Зоя. Не знаеше дали някой би могъл да я познае от такова
разстояние, но предпочиташе да не рискува.
- Огън! - ревна командирът на дрюскеле.
Но хората му стояха зашеметени, вкаменени, вдигнали глави към небето, облещени.
Нина усети как силата й се пробужда изведнъж. Месеци наред бе живяла в страх и несигурност,
тревожила се бе за родината, хващала се бе за сламки, не знаеше дали с Хане ще намерят начин да
оцелеят. Вси светци, колко приятно бе отново да се почувства силна, да не я е страх. С един исполински
дъх, с една могъща мълния Зоя можеше да ги унищожи - стотици фйердански войници и омразните ловци
на вещици, които Брум беше обучил. И щеше да се свърши. Защото кой войник би дръзнал отново да
тръгне срещу Равка, срещу Гриша?
Нина се взираше в лицата долу, в хората, проточили вратове, провесили усти, докато смъртта
връхлиташе върху черни криле. Те винаги се бяха страхували от Гриша и сега, в този миг и от тази
височина, Нина беше склонна да признае, че страхът им не е бил без основание - гришаните се раждаха с
дарби, които ги правеха по-опасни от всеки обикновен войник. И Фйерда беше позволила този страх да я
превземе, да изкриви общественото мнение на цял народ, да обуславя действията й.
Но нямаше ли и страхопочитание по лицата долу? Същото страхопочитание, което Нина се бе опитала
да пробуди с фалшивите си чудеса, с дребните си опити да промени начина, по който разсъждаваха
фйерданите. Нима всичко щеше да завърши така, с унищожение?
„Само бъди милостива към моите хора. “
Проклет да си, Хелвар.
„Все трябва да има фйердани, които си струва да спасиш. Обещай ми. “
И тя му бе обещала. Клетва, която не можеше да пренебрегне с лека ръка. Защото, когато изрече онези
думи, когато даде онази клетва, не говореше само на Матиас, а и на момчето, което го беше убило, и на
мъжете, които се гърчеха от страх сега на бойното поле под тях.
- Зоя! - извика тя, макар да не знаеше дали тя може да я чуе, нито дали в дракона беше останало нещо от
Зоя Назяленска. - Зоя, моля те. Ако ги убиеш, каузата на Брум никога няма да умре. Те винаги ще се
страхуват от нас. Това никога няма да свърши!
Драконът изврещя и раззина паст.
- Зоя, моля те!
Въздухът замириса на озон. Чу се пукот на светкавица.
Нина притисна лице в люспите на дракона. Не искаше да види какво ще стане сега.
 42 НИКОЛАЙ
Това беше първата мисъл на Николай, когато драконът се появи в ореол от слънчева светлина, която се
отразяваше синя в черните му люспи. Но после силно разклонена мълния прониза небето и той разбра.
Познаваше отлично силата на Зоя.
Върна демона при себе си. Вече пет пари не даваше какво са видели войниците наоколо и дали ще му
обърнат гръб, задето се е превърнал в чудовище. Незнайно как и напук на всякаква логика Равка имаше
предимство. Мълниите на Зоя бяха подпалили стени от огън, които спираха отстъплението на
фйерданските войски. И сега тя кръжеше над тях, готова да въздаде справедливост.
Ерата на светците. Юри я беше предсказал и сега, в този неистов миг, тя беше дошла. Не с Елизавета или
Тъмнейший, а върху крилете на дракон. Николай се сети за всички легенди, за Свети Феликс, който се
превърнал в звяр, за да се бие в името на първия цар, за Юрис, който надвил дракона, а после приел
формата му. Зоя се бе превърнала в нещо, което светът не беше виждал, отпреди да бъдат написани
легендите.
Челюстите на дракона се отвориха и от гърлото му изригна писък на ярост. И в този звук Николай позна
тъгата на Зоя, гнева й, скръбта й за всеки паднал войник, за всеки изгубен приятел, позна дълбоката
самота на живота, който съдбата й беше натрапила. Въздухът сякаш оживя, налягането спадна рязко,
събираше се мълния.
Зоя шеше да ги избие до крак.
„Недей - помоли се Николай. - Не се поддавай на това. Животът не свършва на бойното поле дори за
войници като нас. “
За миг драконът срещна погледа му и Николай я видя там, в нечовешкото сребърно и продълговатите
зеници. Видя момичето, което бе отпуснало глава на рамото му в градината и бе заплакало.
„Трябва да има и друго в живота. “
Тя завъртя дългия си врат и мълнията се разрази в небето, подпали въздуха, а от мощния заряд
косъмчетата по ръцете на Николай настръхнаха. Но фйерданите още бяха живи и здрави. Зоя ги бе
пощадила.
- Света Зоя!
Николай не разбра откъде дойде викът. Обърна глава и видя една фигура в черно да коленичи в пръстта.
- Света Зоя! - извика отново човекът.
После вдигна глава и Николай срещна сивия взор на Тъмнейший. Копелето му намигна.
- Света! - извика друг, гласът му - накъсан от сълзи.
- Сйенйе! - този път викът дойде откъм фйерданите.
- Света Зоя на бурите!
Един от мъжете в черни униформи хвърли пушката си.
- Сйенже Зоя дая керкенинг! - извика той и се срина на колене. - Ме йер йонинк. Ми йер йонинк!
Света Зоя на мълниите. Прости ми. Прости ми.
Капитанът на дрюскеле тръгна напред с пистолет в ръката. Сериозно ли щеше да убие коленичилото
момче? Да му пръсне главата, защото е дръзнало да таи там езически
мисли? И ако го направеше, какво щеше да стане?
Ала двама фйердански войници застанаха на пътя на капитана, сграбчиха го за ръцете и му отнеха
оръжието. Капитанът на дрюскеле крещеше, лицето му беше червено като домат, слюнка хвърчеше от
устата му. „Богохулство, ерес, измяна, мерзост. “ Все думи, използвани срещу Гриша открай време. Ако
фйерданите спечелеха битката, може би тези обвинения щяха да намерят плодородна почва. Но тези хора
не искаха да умрат. Един по един дрюскеле паднаха на колене. Зоя беше купила верността им с
милосърдие.
Николай погледна отново към Тъмнейший. Беззвездните го бяха наобиколили и се молеха. Цялото поле
беше пълно с коленичили войници, плачещи хора, сащисани гришани. От север долетя зов на тромпет,
фйерданите даваха сигнал за отстъпление. Тъмнейший се ухили на Николай, сякаш той беше архитектът
на цялото това представление.
Високо горе драконът изплющя с огромните си криле. Сякаш имаше човек на гърба му, помисли си
Николай, но не можеше да го познае от толкова далеч. Исполинският звяр нададе рев и облаците наоколо
Запулсираха сьс светлина. Изтрещя гръмотевица, сурна се над планините, после мълния разцепи
небосклона, толкова ярка, че Николай заслони очи.
Когато отново погледна нагоре, Зоя беше изчезнала.
43
ЗОЯ
Зоя не чуваше мислите си, толкова силен бе смехът на Юрис в главата й.
„Света Зоя. “
Никаква светица не беше тя. Това бяха пълни тъпотии. Но дали бе помогнала на Равка с действията си?
Дали не бе сбъркала, като остави фйерданите живи? Летеше над брега и се оглеждаше за място, където да
кацне. Някъде далече от любопитни очи. Имаше нужда от миг в хладния мрак да си събере мислите, да
проумее отново себе си. Не само тялото си усещаше различно, а и ума. Не разбираше коя е сега. Дошло й
бе нанагорно - паниката на войниците, странната, реакция на Тъмнейший, командирът на дрюскеле сьс
своята, истерична ярост, тревогите на Нина. Николай. Още усещаше страха му за нея. „В живота трябва да
има и друго, дори за войници като нас. “ И в онези кратки секунди тя му беше повярвала. „Бихме могли да
си бъдем взаимно прибежище. “ Беше свързана с всички тях.
Спомените на Юрис отекнаха в главата й - една пещера северно от Ос Кърво, изсечена в скалната стена.
Той беше
летял над този бряг многократно. Пещерата не беше голяма, но щеше да свърши работа.
„Трябваше да убия фйерданите. Да им отворя рана, от която никога да не се изцелят. “ Но този глас беше
стар, отколешен, глас на наранено дете, което не вярва на никого и което се бои, че винаги ще има някой
по-силен и по-жесток от него. Зоя шеше винаги да е онова кръвожадно и бясно момиче, но дали не би си
позволила да бъде и нещо повече? Ако беше помогнала да осигурят мир за Равка, значи може би щеше да
позволи мъничко покой и на собственото си сърце.
Едва не се заби в скалната стена, защото не беше преценила разстоянието и скоростта си. Накрая все пак
кацна някак в пещерата. Тромаво, без никаква грация.
- Трябва да ме върнеш - каза Нина.
Зоя повдигна масивните си рамене. „Слез или ще те хвърля. “
Нина изписка и понечи да се смъкне от гърба й, но в бързането се търкулна и падна на пода на
пещерата. Дрехите и бяха вир-вода, а русата й коса беше толкова оплетена, сякаш някой се беше опитвал
да й направи прическа с вила за сено.
- Ама, ти в главата ли ми приказваш? - изписка отново и притисна с ръце слепоочията си. - Можеш ли да
ми четеш мислите?
За щастие, не. Затова пък усещаше. Твърде много. Ужасяващо беше. Точно от това се беше страхувала
винаги, от тази дълбока връзка със света. Но беше отворила вратата. Беше минала през нея с главата
напред. И връщане назад нямаше.
Нина се изправи на крака. Зяпна я ококорено и Зоя се запита какво ли вижда момичето. Собственото й
зрение беше станало по-остро, обонянието й - по-силно. Всяко дихание се усещаше особено, различно,
също коремът й, дробовете й. В какво се беше превърнала?
- Аз... аз... още не мога да повярвам, че това си ти.
И Зоя не можеше да го повярва. Ала именно това бе искал Юрис от нея, това беше истинският дар, дошъл с
люспите му, когато тя бе отнела неговия живот и той бе отнел нейния. Но не знаеше още колко ще може
да задържи тази форма. Все още я усещаше чужда, нестабилна.
Зачуди се какво обяснение да даде на Нина. „Имало е време, когато воините са се превръщали в зверове,
когато Гриша не са вземали муска, а са се превръщали в муски. “
- Но ти не се превърна в мечка или в ястреб, Зоя. Ти си дракон! Можеш ли да... Или е за постоянно?
Зоя усети тръпки, ехо от самотата на Юрис. Той приемаше драконовата и човешката форма по свой
избор. Надяваше се същото да важи и за нея.
„Не знам. “
- Зоя, трябва да ме върнеш на Левиатана.
„Ще се прибереш у дома в Равка. “
- Не, няма. Мисията ми не е завършена.
Дълбок рев изгромоля в гърдите на Зоя и тя щракна исполинските си челюсти.
„Защо си такъв инат? “
- Мога да ти задам същия въпрос! - каза Нина, а после най-нахално я ритна по предния крак с
миниатюрното си краче.
„Рискувах живота си, за да ще върна, Нина. Аппарат може още да е жив, прикритието ти може да е
отишло по дяволите. “
- Ще рискувам. Длъжна съм.
Зоя издиша с раздразнение и въздушната струя вдигна прах и камъчета от пода на пещерата. Страховете
й се бяха оправдали - драконовата форма вървеше ръка за ръка с висока цена. Зоя усещаше болката на
Нина и това я изпълваше сьс съчувствие, с желанието да държи момичето близо до себе си, да го защити
от всичко. Беше непоносимо.
„Обещай, че ще се върнеш при нас. “
- Не мога.
„Тогава поне обещай, че ще внимаваш. “
- И това не мога.
„Ужасна си. “
Но въпреки това щеше да я пусне. Нина Зеник беше войник. Зоя я беше обучила добре. И имаше право
сама да избира пътя си.
„Качи се на гърба ми и се хвани здраво“ инструктира я тя.
 Нина се разсмя.
- Това мога да направя.
Зоя проточи врат назад да погледне Нина. Тя се беше ухилила до уши, страните й руменееха. Изобщо не
приличаше на потъналото в скръб момиче, което Зоя помнеше. Щастие и нетърпение трептяха около нея,
сякаш те бяха истинската й форма, сякаш Нина носеше ореол от злато.
Зоя скочи от ръба на пещерата и се понесе над морето, завладяна от радостта на момичето.
Обви и двете им с мъгла, щом наближиха „Пастта на Левиатана“, но базата беше в пълен хаос и той им
осигуряваше прикритие. Лодки и салове пристигаха и заминаваха, офицери, войници и медицински
персонал кръстосваха между базата и брега. Битката беше стигнала до затишие, но Зоя знаеше, че това не
означава мир.
Не й беше лесно да се сбогува отново с Нина, а и не искаше да влияе на решението й. Ако момичето
наистина вярваше, че може да възобнови мисията си в ролята на Мила Яндерсдат, значи шеше и занапред
да е ценен актив и източник на ключова информация. Но имаше и нещо друго. Зоя долавяше копнежа на
Нина по някого... някой жизнерадостен и ярък като новородено слънце, някой топъл и меден. Момичето
явно не можеше да стои далече от фйерданите. Зоя се зачуди дали да не я предупреди, дали да не й каже
колко опасно би било да се влюби, докато е под прикритие. Но само глупак би си въобразил, че ще сложи
юзди на това сърце. Нина Зеник не слушаше никого.
- Трябва да те предупредя за нещо - каза Нина, докато кацаха близо до един от кейовете. - Кажи на царя, че
не може да разчита на принц Расмус. Хане все още не е изгубила надежда да го вкара в правия път, но той
се оказа по-лош, отколкото мислехме. Много по-лош.
Значи още един съюзник по-малко. Явно принцът беше позволил на националната омраза да
предначертае пътя му.
„Ще отвлека вниманието, така че да се влееш сред войниците в базата незабелязано. “
Нина се ухили.
- Това едва ли ще е голям проблем.
Зоя побутна Нина с муцуната си. Жестът беше много по-интимен от всичко, което би си позволила да
направи в човешката си форма. „Пази се колкото ти е възможно. “
Нина опря за миг буза в главата на Зоя.
- Благодаря ти - прошепна момичето, после хукна по една рампа и изчезна в блъсканицата.
Зоя се запита дали някога ще види отново Нина Зеник.
Издигна се над вълните, после направи завой, отърси се с гръм от мъглата и се спусна към
военноморската база. Отдолу долетяха писъци, ужасът на фйерданите я заля като ле ден прилив, леден и
сладък. Страхът беше универсален език. Тя си пое дъх и издиша мълния, после зави наляво и пое назад
към брега, разперила широко криле, летейки ниско над водата, докато солените пръски къпеха корема й.
Още долавяше силното сърце на Нина, солидния пулс на дързостта й.
„Когато си свързан с всички неща, познанието няма ограничения. “
Както очевидно и чувствата. Всички тези емоции бяха изтощителни. Тя беше Зоя, освен това беше
рицарят, познат като Юрис, а също и драконът, който Юрис беше убил навремето.
Направи кръг над бойното поле, видя, че фйерданите отстъпват. Трудно бе да гледа всички тези тела по
земята, да усеща скръбта на войниците, които се грижеха за ранените и скърбяха за падналите. Но никъде
не видя Беззвездния и неговите последователи. Тъмнейший първи бе коленичил, но Зоя не хранеше
илюзии, че той изведнъж е минал на тяхна страна.
Знаеше, че не е приключил, но нямаше представа какво е намислил. Усетила бе присъствието му на
бойното поле като дупка в хаоса от живот и страх, като дълбок кладенец към вечността.
Пое към Пачесяна, градчето, където равкийските сили бяха разположили щаба си. Първо видя
войнишкия лагера после и царската командна шатра. Знаеше, че трябва да се фокусира, за да кацне
успешно на толкова малко място, но беше по-уморена от очакваното. Направила беше твърде много за
твърде кратко време. Усети как контролът й над драконовата форма се изплъзва и полетът й изведнъж се
превърна в падане.
Въздушен поток уби скоростта й. Когато падна на земята, сблъсъкът беше слаб, нежен почти, но пак я
свари неподготвена и я остави без въздух. Дълбоко в себе си копнееше да се предаде на умората и да
потъне в чернилката на безсъзнанието.
Усети някой да я прегръща и вдигна глава.
- Зоя?
Гласът на Николай. Гласът на цар. Гласът на едно гениално момче със смели идеи, останало само с
книгите и изобретенията си, което броди за вечни времена в един празен дворец. Болката и тревогата му я
заляха като вълна.
- Моля те - шептеше той. - Моля те.
Съзнанието на дракона се отдръпна и в главата й вече се ширеха само собствените й мисли. Зоя събра
сили да отвори очи. Устните на Николай бяха окървавени. В косата му имаше сажди. Но беше жив и сега, в
този кратък миг, я държеше в обятията си. Искаше й се да се сгуши в него и да се наплаче до насита.
Искаше да легне до него и поне за час да се почувства в безопасност. Имаше да му казва толкова много
неща и не искаше да чака повече.
Надигна се с усилие.
- Фйерданите?
- Полека - каза той и я притегли да се облегне на рамото
му. - Надя смекчи падането ти, слаба на светците, но ти пак се удари доста силно в земята.
- фйерданите - повтори тя. - Отстъпиха ли?
- Постигнахме примирие.
Зоя видя Толя, смръщил широкото си чело, Тамар, която хапеше долната си устна, Надя с пилотските
очила около врата, Леони, която стискаше здраво ръката на Адрик, Женя - притиснала длан към устата си.
Заля я облекчение, прииска й се да ги прегърне всичките накуп. Вместо това каза:
- Няма да получим помощ от престолонаследника на Фйерда. Явно Нина е надценила влиянието си.
- Не бих се изразила така- - каза замислено Тамар. - Хиляди хора току-що те обявиха за светица. Цялото
бойно поле.
- Всъщност Тъмнейший те обяви за светица - поправи я Николай.
- Е, това, че се превърна в дракон, определено помогна - добави Толя.
- Ти знаеше ли, че го можеш това? - попита Женя. - Не мога да повярвам, че не си ми казала!
Зоя поклати глава. Беше й много студено, сякаш сега, след като драконовият огън в нея беше угаснал,
повече никога нямаше да се стопли, поне докато не го разпали отново.
- На бойното поле имаше кергуди - каза тя, спомнила си видяното. Летели бяха рамо до рамо с демона на
Николай.
- Така е - каза Толя и приклекна. - Биха се на наша страна. Но се наложи да изчезнат за известно време. Не
искаха да рискуват с излишни въпроси.
- Те не съществуват - каза Тамар. - Поне според шуанската кралица.
- Върнала си се - каза Зоя.
Тамар й намигна.
- Нали не си допускала, че ще пропусна сражение? - Протегна й ръка и й помогна да се изправи.
Николай се ококори насреща й.
- Леле! Каква броня само!
Зоя наведе глава да се погледне. Селяшките дрехи от грубо тъкано платно бяха изчезнали. Тялото й
беше покрито с прилепнали бричове и туника, направени от метални черни люспи, които лъщяха синкави
под светлината на слънцето. Тази броня й беше позната. Юрис я беше носил в човешката си форма.
Прилепваше й като втора кожа. Беше достатъчно суетна, за да оцени впечатляващата одежда, но искрено
се надяваше, че ще може да я съблече.
Леони кривна глава настрани.
- Удобно ли е?
- Тежко е - каза Зоя и протегна ръка, така че фабрикаторката да пипне метала.
- Направо ще избиеш рибата с това нещо в Ос Кърво - каза Николай. - фйерданите искащ да преговарят.
- Вадик Демидов също е в Ос Кърво - каза Толя. - Засега фйерданите отстъпват, но явно са сменили
тактиката.
Тамар изсумтя с отвращение.
- Не можаха да ни бият на бойното поле, затова сега ще повдигнат въпроса за правото над трона. Искат
най-високопоставените равкийски благородници да се съберат на конклав.
Зоя не можеше да повярва на ушите си.
- Нашите благородници?! Фйерда няма право да казва на нашите хора дали и къде да се събират.
- Можем да ги спрем - каза Женя. - Няма да допуснем този конклав да се събере.
Николай си сложи ръкавици от телешка кожа. По някое време след битката се беше преоблякъл в чиста
войнишка униформа.
- Тъкмо обратното - каза той. - Наредих да разпратят въздушни кораби за дворяните. След няколко часа би
трябвало да са тук.
- Защо, в името на вси светци? - възкликна Зоя.
Този човек! Защо да е просто, като може да е сложно?!
- Защото колкото повече време им дадем да заговорничат, толкова по-лошо ще става. В момента Западна
Равка е благодарна на нас и сърдита на Фйерда заради предателството. Женя, нали ще се погрижиш за
сцепената ми устна? Ще ми се да приличам на достоен за уважение монарх, а не на кръчмарски
побойник. Копеле или не, това е единствената ми надежда да запазя трона.
Възцари се неловко мълчание.
Накрая Тамар цъкна с език,
- Незаконният произход е най-малката ти тревога, повярвай ми.
- Вече знаят какво си - каза Зоя.
Нямаше я няколко дни и всичко се разпадаше на съставните си части. Николай беше отприщил демона
си на бойното поле. Показал бе на цяла Равка царя демон.
- Вярно - каза Николай. - Но знаят и ти каква си, Света Зоя.
- Не ме наричай така.
- Звучи добре - каза Тамар.
- Нашата дама на драконовия огън? - предложи Надя.
- Сладка люспеста мъст? - каза Женя.
Зоя им обърна гръб й тръгна към палатките.
- Ще ида да живея в. пещера.
44
НИНА

С всяка своя стъпка по палубата на военноморската база Нина очакваше да чуе сърдит глас, който й кресва
да спре на място. Трепваше при всеки вик, убедена, че ще усети болезнената прегръдка на дрюскелски
камшик или че отряд от монасите на Аппарат ще хукне към нея.
Но фйерданите бяха заети с дракона, който кръжеше над базата.
- Върна се! - кресна някой. - Всички да се скрият!
Нина реагира с миг закъснение - преви се на две и се скри зад едно кацнало летало.
- Какво е това нещо? - попита тя пилота, който гледаше към небето.
- Не зная - каза той с разтреперан глас. - Виждам го за втори път днес. Преди малко съсипа източната кула
и после просто отлетя.
- Може би тогава не е бил гладен? - предположи услужливо Нина.
Пилотът изскимтя и се сви на топка до корпуса на леталото.
Нина тръгна бавно към каютата на Брум, попиваше нажежената обстановка около себе си и се чудеше
каква история да измисли. Военноморската база се беше придвижила на север да подкрепи своите в
сражението при Аркеск. Сега фйердански медицински отряди циркулираха между Левиатана и брега,
грижеха се за ранени войници и връщаха трупове от фронта. Нина ясно долавяше промяната, сполетяла
хората наоколо. Те бяха влезли в една битка, а им се бе наложило да водят друга. Дори онези, които не
бяха изключвали вероятността от поражение, не бяха допускали, че то ще ги застигне по този начин - с
помощта на един дракон и няколко летящи шуански воини. Никой от тях не е могъл да си представи как
фйердански войници коленичат пред една Гриша.
Ако никой не я беше видял по време на битката, оставаше да измисли правдоподобна история къде е
била през последните няколко часа. Щеше да каже, че е имала нужда от време да дойде на себе си след
видяното по време на морската инвазия, че е била потресена и че щом базата се е включила в щурма на
север, просто се е опитала да стои настрана.
А ако Аппарат беше оцелял някак и се опиташе да я разкрие? Нина не знаеше с какво доказателство
разполага попът за истинската й самоличност, но то едва ли щеше да е от значение, фйерданите щяха да я
хвърлят в килия за всеки случай и да я разпитат по-късно. Нина нямаше да допусне това. Хората на
Аппарат й бяха взели костените стрелички от ръкавите. Това я правеше уязвима, но наоколо имаше
толкова смърт, толкова трупове на брега и на Левиатан, че войници нямаше да й липсват. Просто
трябваше да намери Хане и после двете да се измъкнат някак.
Само че каютата на Брум се оказа празна. Нямаше следа от Илва или Хане.
Нина смъкна мокрите си дрехи и облече розовата вълнена рокля от предния ден. Сплете наново косата
си и излезе на палубата. Възможно ли бе Хане още да е с принца в западната кула?
Беше само на няколко метра от командния център, когато чу жена да плаче. Звучеше като Хане. Нина
хукна и видя група войници, събрали се около нещо или някого. Ярл Брум стоеше наблизо и спореше с
групичка кралски гвардейци. По лицето му беше полепнала мръсотия, кръв и кал от сражението петняха
униформата му. Нина разбута кръга от войници и моряци, после спря на място като закована.
Не плачеше Хане. А Илва. Плачеше над потрошеното тяло на дъщеря си.
Нина загуби ума и дума, не можеше да проумее какво виждат очите й. Това не беше вярно! Не можеше
да е вярно!
Хане лежеше по корем в локва кръв. Тялото й беше изкривено под невъзможен ъгъл, лицето - обърнато
настрани. Профилът й изглеждаше странно и, розовите лунички, пълните устни. Нина се свлече на
колене, посегна към нея. Кръвта на Хане бе попила в полите на Илва. Тялото й беше студено.
- Принцът - извика Илва през сълзи. - Принцът... каза, че е паднала.
Нина погледна нагоре към западната наблюдателница, където принц Расмус беше отвел Хане да гледат
битката.
Не Хане! Не нейната Хане! Случваше се отново. Нина - коленичила на улица в чужд град. С кръвта на
Матиас по ръцете. Това ли правеше любовта? Убиваше всичко, до което се докосне? Писъци нахлуха в
гърлото й и тя им даде път, неспособна да удържи разкъсващата я мъка.
Хане не би скочила, нали така? Двечките все още имаха надежди за бъдещето, надежда да избягат. А
после се сети как Хане седеше на ръба на леглото си, колко изгубена изглеждаше и колко уплашена. „Ако
поиска ръката ми, не мога да му откажа. Но, Нина... Нина, не мога и да приема. “ Преди две вечери. Преди
цяла вечност. По време, когато Нина все още вярваше във възможното.
„Може би изобщо не мога да бъда щастлива“, така беше казала Хане.
Нина видя Йоран - момчето ги гледаше с пепеляво, разкри- вено от мъка лице.
Тя се изправи сьс залитане и го сграбчи за предницата на гадната дрюскелска куртка.
- Какво стана? - Гласът й беше писклив, остър като начупено стъкло. - Какво е станало с нея? Какво си й
направил?
- Не видях - възрази той, после я придърпа към себе си, обви я с ръце. - Успокой се. Стига си викала. - Но в
ухото й прошепна: - Не знам какво е станало. Двамата спореха. Принцът й удари шамар, но само толкова.
А след това получи нещо като пристъп. Хане ме прати да повикам помощ, а когато се върнах...
Нина го отблъсна. Не можеше да мисли, не можеше да диша. „Хане. Хане. Хане... “ Името й като
благословия, като напев, като проклятие. Принцът я беше наранил. Сигурно за него е било само игра, като
онези, които си играеше с Йоран, начин да изпробва властта си, да види докъде може да стигне в
съперничеството си с Брум. „Получи някакъв пристъп. “ Хане му го е причинила. Инстинктивно може би, в
самозащита. Уплашила се е и е използвала силата си срещу принца.
И после какво? Какво се е случило между тях, след като Йоран си е тръгнал?
Ярл Брум се появи изневиделица.
- Млъкни - изръмжа той и затисна устата й с голямата си ръка.
Очите му бяха като две късчета лед. Нина се замята в хватката му, опита се да го ухапе.
- Няма да говориш такива неща.
Нина не можеше да диша. Погледна в омразните му очи, зениците му като топлийки, и разбра шо за
страхливец е той. Беше изгубил контрола над собствените си дрюскеле по време на битката. Инвазията се
беше провалила. Вкопчил се бе в поста си като удавник за сламка и не можеше да си позволи никакъв
намек за държавна измяна. Дори сега, когато дъщеря му лежеше мъртва в краката му.
Нина спря да се мята. След кратко колебание Брум я пусна.
- Знаеш, че той го направил - каза простичко тя. - Знаеш какъв е. - Нина също го бе знаела, а все пак
допусна Хане да отиде сама с него. Дали не му е признала, че е Гриша? Или е отхвърлила предложението
му? Унизила го е? Или Расмус просто е искал да нарани Брум и да покаже, че той командва парада?
Илва нададе вой.
- Не трябваше да я пускам с него. Не трябваше да я насърчавам за Горското сърце.
Ница коленичи и прегърна крепко майката на Хане. Хлиповете им се сляха.
- Ще го убия - каза Нина. - Заклевам се.
- Това няма да я върне.
Не й пукаше. Беше загубила твърде много. Пощадила бе Йоран. Умолявала бе Зоя да пощади
фйерданските войници. Милост, милост, винаги милост. Но каква полза от милостта, щом светът убиваше
най-добрите? Първо Матиас. Сега и Хане.
„Само бъди милостива и към моите хора. “
Може би обикновените фйердани заслужаваха прошка, но не и водачите им - Брум й онова чудовище,
принцът. Двете с Хане бяха дръзнали да мечтаят за един нов свят, но бяха заложили на грешните хора.
Тромпет прозвуча над палубата. Принцът идваше.
- Мила, овладей се - удари го на молби Илва. - Може би има друго обяснение.
- Той я е убил, Илва. И двете го знаем.
Някой я стисна силно за врата.
- Или ще си затваряш устата, или аз ще ти я затворя - изсъска Брум.
Нина се отърси от хватката му и стана. Истерията отпреди малко се беше отляла, останала беше само
яростта. Погледна го в очите и Ярл Брум - командирът на дрюскеле, архитектът на изтезанията, мечът На
Фйерда - отстъпи крачка назад.
Нина знаеше, че рискува да съсипе прикритието си. Знаеше, че Мила - сладката, кротка и глуповата
Мила - никога не би дръзнала да погледне Брум в очите, още по-малко така, с нескрит гняв.
- Ти си страхливец - каза тя тихо, гърлено. Като ръмжащо животно. Говореше от името на Матиас, на
Йоран, на Хане и на Гриша, от името на всички, чиито корени са били принудени да пият от отровната
омраза на този мъж. - Ти си най-низшата форма на човек. Без чест, без почтеност. Дйел дйерен йе топ.
Дйел ти обръща гръб.
- Мила! - ахна Илва.
Брум стисна устни на черта.
- Вече не си добре дошла в дома ни.
Нина се изсмя.
- Не обичам компанията на паразити. Моето място е при вълците.
Брум вече го виждаше, разбираше, че Мила не е тази, за която се представя. Но другите генерали
наближаваха, кралските министри.
- Енке Яндерсдат - каза напрегнато Йоран. - Мила, чуй ме. Принцът нареди да...
Но гласът на Расмус разсече навалицата.
- Ела, Енке Яндерсдат.
Стоеше обграден от стражи и благородници. Махна й лениво да се приближи. Лицето му беше сияйно,
топло и живо. Най-сетне приличаше на Гримйер. Сякаш бе откраднал живота от Хане и го беше погълнал.
- Трябва да отпътувам към Ос Кърво за мирните преговори и искам да ме придружиш. Трябва да сме
заедно в скръбта си.
Нямаше и помен от разкаяние в думите му. Напротив, звучеше дори по-злобно от обикновено, сякаш
намираше нещо забавно в ситуацията. Сякаш отново стискаше бича в ръка. Расмус в най-лошия му
вариант.
Нина трепна. Как да го убие? Стреличка в гърлото? Или с труп, който да го разкъса на две? Или ще го
удуши собственоръчно? Принцът си мислеше, че си има работа с поредното слабо момиче, слабо,
добричко и възпитано. С нежно създание като Хане.
Събра сили да се сгъне в реверанс. Щеше да търпи присъствието му, самодоволството му, докато
двамата не останат насаме. И тогава шеше да му вземе живота. Щяха да я обесят за това, знаеше го. Или да
я изгорят жива на клада. Не й пукаше. „Бях войник, преди да стана шпионин. “ Тръгна до
престолонаследника на Фйерда. „Ще си отида от този свят с гръм и трясък. “
45
НИКОЛАЙ

Николай беше идвал много пъти в кметството на Ос Кърво, много пъти се беше борил с дрямката под
купола му от рисувано стъкло по време на поредната дълга и скучна среша. Ала днес залата за аудиенции
изглеждаше различно, дори светлината, която се прецеждаше през цветното стъкло, изглеждаше по-ярка.
Залата беше построена като амфитеатър с дълги извити скамейки и равкийският нобилитет вече се
беше събрал. Двете делегации - равкийската и фйерданската - бяха влезли едновременно през северния и
южния вход, така че никоя страна да няма дори минимално предимство.
- Нешо се е случило с Нина - прошепна Зоя. - Когато я оставих, тя грееше, беше готова да се счепка с целия
свят.
Мина миг, докато Николай разбере кого има предвид Зоя, докато си спомни, че Нина е била прекроена.
Сега тя беше в свитата на принца и Николай се надяваше това да е добър знак. Уви, изражението й
говореше друго. Очите й бяха твърде разширени, устните - леко разтворени.
Николай кимна. Съгласен бе с преценката на Зоя.
- Прилича на човек в шок.
Принцът до голяма степен оправдаваше очакванията му, които се основаваха на разузнавателните
доклади - млад, сьс среден ръст като за фйерданин. Очите му грееха ярко, от цялата му снага се излъчваше
нервност, но това можеше да се очаква от неопитен държавник в игра с невъобразимо високи залози.
Брум изглеждаше напълно спокоен въпреки поражението и бунтовните настроения сред собствените му
хора. Със сигурност шеше да се опита да възроди репутацията си и да си върне контрола. Придружаваха го
дрюскеле.
- Довел е вълчетата си - отбеляза Николай с известна изненада.
- Иска да покаже, че още командва - каза Зоя. - Предполагам, че ги е подбрал много внимателно. Добре
пресметнат риск.
- Май не са му излезли сметките. Като гледам, те не отлепят очи от моя генерал.
И кой да ги вини? Когато използваха силата си, гришаните буквално разцъфваха. Тя ги подхранваше,
удължаваше живота им. Лицето на Зоя още руменееше. Косата й падаше на гъсти черни вълни, още
влажна от морския въздух. Бронята й не приличаше на бойна екипировка, а на втора кожа от лъщящи
люспи. Тя не приличаше на Гриша, нито на боен командир, дори на човек не приличаше докрай.
„Как ли изглеждаме в очите им? “, питаше се Николай, докато сьс Зоя заемаха местата си в центъра,
обградени от насядалите дипломати и благородници. Демонът и драконката. Николай поне си бе
направил труда да се облече нормално.
Хората, които вървяха след Брум, му дойдоха като юмрук в стомаха. Баща му. Майка му. И един млад
мъж, който можеше да е единствено Вадик Демидов.
- Направо, е одрал кожата на стария цар - прошепна Зоя.
- Да, трагедия за всички замесени - отвърна Николай. Но му стана болно, като видя Демидов със своите
родители.
Знаел бе, че има голяма вероятност фйерданите със съдейс- шбиешо на Керч да забъркат в това майка му и
баща му - или поне мъжа, когото до неотдавна бе смятал, за свой баща. И все пак да ги види тук... не беше
лесно. Долавяше презрението на баща си въпреки делящото ги разстояние, виждаше го в киселата
физиономия на сбръчканото му лице. Майка му изглеждаше крехка и уморена и Николай се зачуди дали е
дошла тук по свое желание да говори срещу него, или са я принудили, А може би просто той се надяваше
напразно, съзираше несъществуваща надежда - той, непокорният син, пратил в изгнание собствените си
родители. Майка му не го поглеждаше в очите.
„Тук ли ще свърши всичко? “ Задавал си бе този въпрос много пъти през последните няколко дни.
Плъзна поглед по залата, по фйерданските делегати и равкийските благородници, по керчките и земските
посланици в Ос Кърво, които се бяха включили като медиатори. Аппарат и попската му гвардия също бяха
тук, макар че не бяха пристигнали заедно с фйерданите. Стояха високо в галерията, лицето на попа
носеше следи от побой.
Николай не знаеше на кого може да разчита. Имаше съюзници сред първите фамилии в Равка, макар че
мнозина се бяха противопоставили на реформите му. Немалко сред западно- равкийските дворяни биха се
зарадвали искрено на свалянето му от трона, особено ако това носеше със себе си независимост за Западна
Равка. Но след предателството и инвазията на Фйерда може би не всички щяха да гласуват срещу него.
Обикновените хора обичаха Николай, но не те се бяха събрали тук. Те нямаха глас в тази зала.
„Не е съвсем вярно“, поправи се той. Гъста навалица се беше струпала на площада пред кметството и
Николай чуваше далечните им викове, макар че думите им не можеха да пробият през затворените врати
и затворените кепенци на прозорците.
Стана му леко на душата. Вече нямаше значение дали ще удържи трона на Равка за себе си, важното бе,
че най-после има шанс да осигури свобода за родината и народа си. Не познаваше Демидов, но може би
той нямаше да е толкова лош цар, особено сега, когато Зоя имаше силата да надвие влиянието на Аппарат.
Тя щеше да остане и да съветва малкия Ланцов, да бъде гласът срещу Фйерда. И да възпира царя от
безумия. Иначе казано, щеше да изпълнява обичайната си роля.
А Николай? Него щяха да го прогонят. Нямаше начин Демидов да го остави като член на кабинета. Няма
да му позволят да продължи с експериментите си в Лазлайон, нито да заеме някакъв пост в
правителството на Равка. Може би имаше известна свобода в това. Би могъл да се върне в морето. Да стане
отново Щормхунд и да обедини силите си с легендарното Привидение, да хвърля в ужас роботърговците,
да се превърне в бич за... нещо си. Всичко това звучеше разумно и дори вълнуващо, освен при мисълта, че
ще трябва да се раздели с жената до себе си.
В центъра на амфитеатралната зала имаше скамейки като тези за зрителите. Но никой не седеше.
Всички бяха прави - земците, равкийците, фйерданите и керчаните - стояха в нещо като кръг, сякаш всеки
миг ще подхванат хоро.
Земският посланик направи крачка напред.
- И двете нации представиха списъка си с условия за постигането на мир. Негово царско Величество цар
Николай Ланцов от Равка има думата.
Тази надута церемониалност му идваше в повече, затова Николай реши да кара направо:
- Прегледах списъка ви с предложения, командир Брум. И те са нелепи. Съзнателно нелепи, подозирам,
защото вие изобщо не искате мир.
- И защо да искаме? - излая Брум.
Явно и той не беше в настроение за помпозна дипломация.
- Защото би било напълно логично предвид смазващото поражение, което претърпяхте. - Николай се
обърна към Зоя. - Започва да ми става неудобно. Той знае ли, че са загубили?
Брум разсече с ръка въздуха.
- Едно сражение не значи, че сме загубили войната, а аз не вярвам, че Равка разполага с ресурсите за
продължителен конфликт. Иначе щяхте да минете в настъпление, а не да развявате бялото знаме на
примирието.
Уви, съвсем вярно.
- Нима наистина нямате търпение да се пролее още кръв?
- Нямам търпение да видя Фйерда защитена от вещици, демони и онези, които извращават делото на Дйел.
Всички видяхме в какво се превърна ти на бойното поле. В чудовище.
- Аз съм и човек, и чудовище. Състояние, за което вие, подозирам, знаете предостатъчно.
- А това същество - каза Брум и посочи Зоя, - Буреносната вещица или в каквото извращение се е
превърнала. Никой не бива да има такава сила.
- На бас, че са казвали същото за първия човек, хванал пушка в ръка.
Откъм скамейките се разнесе шепот. Одобрителен сякаш, прецени Николай. „Не съм ги изгубил
окончателно. “ Каквито и доклади да бяха чули сънародниците му от бойното поле, царят, който стоеше
сега пред тях с излъсканите си ботуши и позлатени еполети, беше образ и подобие на цивилизования
управник.
- Говори каквото си искаш - каза Брум, - но цялото ти красноречие няма да промени числеността на
армията ви, нито ще наклони везните във ваша полза.
- Простете нетактичността ми - обади се Хирам Шенк, керчкият делегат, който беше пил от прекрасното
вино на граф Киригин и беше отказал да помогне на Равка, - но вие с какво право говорите от името на
Равка, Николай... ами, както там ви е фамилията?
Навалицата ахна дружно. Това не беше любезният намек за произхода на Николай, който повечето бяха
очаквали. Не, това беше директна обида, дребнаво отмъщение, задето Равка беше помогнала на Новий
Зем да запази търговските си маршрути, а на Керч беше дала една на практика безполезна технология.
Николай се усмихна.
- Аз съм човекът, който все още носи короната с двуглавия орел, и демонът, който съвсем наскоро спечели
тежко сражение. Уведомете ме, ако имате нужда от опресняване на спомените.
Брум не чака втора покана.
- Ние отхвърляме самозванеца, царя копеле, не го приемаме за истинския управник на Равка. Той не може
да говори от името на страната си, щом няма право да седи на трона.
- Това може и да е така - каза мрачно земският посланик. - Но кой сте вие да говорите от името на Фйерда?
Защо не чуем какво има да каже престолонаследникът?
„Ох, приятелю мой - помисли си унило Николай. - И там ще ударим на камък. “
Мълчанието се проточи, всички гледаха към принц Расмус. Той имаше силна, заострена брадичка и
необичайно плътни устни.
След миг принцът вдигна рамене.
- Кой ще управлява Равка, Ще го решат равкийците - каза провлечено той. - Аз съм тук да сключа мир.
- Какво? - ахна невярващо Нина.
Принцът я удостои с бегла усмивка и... стана толкова бързо, че Николай се зачуди дали не е било само
плод на въображението му... бръсна ръката й със своята. Нина се дръпна като ужилена. Младата жена
беше постигнала невъзможното - довела им беше принца и с него обещание за мир. Тогава защо
изглеждаше така сащисана?
Но нейната изненада не можеше да се мери с яростта, изкривила лицето на Брум.
- Това не е... Ние се разбрахме да...
- Ние? - попита принцът и го прикова сьс суровите си сини очи. — Ние сме Фйерда. Ти си боен командир,
който не може да контролира собствените си войници. Я ми кажи, ако се върнем на бойното поле,
сигурен ли си, че войниците ти ще вдигнат оръжие срещу жена, която наричат светица?
Ноздрите на Брум се издуха страховито.
- Да, иначе лично ще изтръгна сърцата им от гърдите.
- Съвсем сам? - Принц Расмус погледна към мъжете в черните униформи на дрюскеле, после кимна на
телохранителя до себе си. - Йоран, ти би ли вдигнал оръжие срещу братята си? Ще изтръгнеш ли сърцата
 им заради Фйерда?
Младият дрюскеле поклати глава.
- Никога.
Брум се втренчи в него.
- Ти си предател и ще увиснеш на въжето за престъпленията си.
Макар и високо на ръст, момчето едва ли беше на повече от шестнайсет. И въпреки това не трепна.
- И точно това заслужавам - каза телохранителят на принца. - Извърших ужасни престъпления в името на
родината си, защото вярвах, че така ще спася душата на Фйерда. Обесете ме. Така ще умра с повече чест,
отколкото живях.
Лицето на Брум стана тъмночервено.
- Няма да се откажа от правото на родината си да защитава собствените си граници и независимост само
защото няколко наивни момченца са се подлъгали по гришанските вещери. - Размаха пръст към Зоя. -
Тази жена не е светица. Тя е живо извращение. А този мъж - изсъска той и се завъртя към Николай - е
просто противоестествен. Нека царицата майка даде показания. Тя ще свидетелства, че във вените му не
тече царска кръв.
- Искаме да чуем какво ще каже царицата - обади се Хирам Шенк.
- Не - отсече Николай.
Знаеше, че ще се стигне до това. Разбрал го бе още щом видя родителите си да влизат в залата за
аудиенции с „претендента“. Сети се за Магнус Опйер, облечен като просяк, но с все така горда осанка,
който бе пропътувал дългия път до столицата с надежда да спаси сина си и цял град, пълен с невинни
хора. Той беше изобретател, строител. Точно като Николай.
„Никога не съм бил цар“, осъзна той. Никога не се беше стремил към трона и короната. Целта му винаги
е била да спаси родината си и сега най-после знаеше как.
Улови бледосиния поглед на майка си и се усмихна.
- Няма причина да подлагаме царица Татяна на това изпитание. - Аз сам иде ви дам желаното
доказателство. Да, копеле съм. Винаги съм го знаел и не съжалявам. Никога не съм искал да бъда Ланцов.
- Какво правиш? - прошепна свирепо Зоя.
- Каквото трябва - каза той.
- Ланцови са потомци на първите царе! - викна възмутено баща му. - На самия Яромир!
- Прежното величие не е гаранция за нищо. Цар от рода Ланцови допусна Черния еретик да се развихри на
воля и да създаде Долината на смъртната сянка. Цар от рода на Ланцови отстъпи управлението на
Тъмнейший и на Аппарат и допусна страната му и народът му да понесат последствията. Съжалявам, че
не мога да предявя претенции към короната на Равка, но се радвам, че не мога да предявя претенции към
кръвта на Ланцови.
- Николай... - изсъска Зоя.
Той посочи Вадик Демидов.
- Но този мъж също няма право над трона. - Обходи бавно с поглед залата, изправил гръб, с високо
вдигната глава, мобилизирал целия авторитет, който си беше спечелил с кръв и пот, в моретата като
Щормхунд и на бойното поле като Николай Ланцов. Може и да нямаше истинско име, но имаше
достатъчно победи. - Фйерда си позволи да привика тук равкийските благороднически родове. Нека сега
те решат кой трябва да управлява отечеството.
- Ти сериозно ли си толкова самонадеян? Вярваш, че ще изберат едно копеле? - каза баща му и се изкиска.
Зоя се обърна към Николай и прошепна:
- Точно това искат фйерданите. Този конклав няма легитимност, докато не им позволиш да гласуват.
Трябва да спреш.
Но Николай не възнамеряваше да спира. И щом Зоя беше ядосана сега, значи след малко щеше да стане
страшно.
Той тръгна към прозорците.
- Яромир, първият цар, не е имал претенции за короната, докато не обединил воюващите равкийски
благородници под своето знаме. Направил го е с помощта на Свети Феликс. Само един човек може да
обедини тази страна и да донесе мир на нашите народи. Воин, Призоваващ и Светец.
После отвори широко капаците. Зимният вятър нахлу в залата и донесе напевите от площада долу.
„Санкта Зоя. Ребе Два Урга. “ Света Зоя. Щерката на вятъра. Единственият човек, комуто можеше да
повери страната, за която се бе сражавал и кървил, и който можеше най-сетне да им донесе мир.
- Ще коленича само пред един управник и ще допусна само един човек да бъде коронясан днес. Епохата на
Ланцови приключи. - Той падна на едно коляно. - Нека започне династията Назяленска. Ура за царицата
дракон!
Думите увиснаха в залата като насекоми, уловени в кехлибар. Николай ясно чуваше собствения си пулс и
напевите отвън.
„Какво ще стане, ако никой не вземе думата? - питаше се той. - Ако просто станат и си тръгнат,
всичките? Аз какво - просто ще си стоя така? “
А после чу как някой се изкашля и - вси сладки светци! - извиси глас:
- Ура за царицата дракон! За нашата царица!
Граф Киригин. Не беше идеално, но ставаше.
А после друг глас извика:
- Царицата дракон!
Николай не беше сигурен чий е гласът. На Раевски? Или на
Радимов? Във всеки случай, дошъл беше от лявата страна на залата. А после съвсем изгуби ориентация,
защото гласовете идваха един след друг, надвикваха се, мъжете и жените от благородните равкийски
фамилии скандираха името на Зоя.
Не всички, разбира се. Имаше и гневни гласове, възмутени, имаше хора, които излизаха от залата и
тепърва щяха да им създават неприятности. Знаеше също, че не всички, които коленичат сега, харесват
искрено идеята и вярват в нея. Щяха да подхванат заговори още преди да са излезли през вратата. Не беше
изключено Николай да е обрекъл и двете династии - Ланцови и Назяленски - с един-единствен свой ход.
Но не мислеше, че ще стане така. Благородниците на Равка не искаха да ги управлява фйерданска
марионетка.
Вдигна поглед и срещна свирепите очи на Зоя.
- Ще те убия, докато спиш - изсъска тя.
Николай й намигна.
- Хайде. Кажи нещо величаво.
 46

ЗОЯ

Нека ви чуем, Зоя Назяленска. Генерал на Втора армия?

Въпроса бе задал земският посланик, но Зоя нямаше представа как да отговори. Знаеше само, че остане
ли насаме с Николай, лично ще го удуши. Кога беше измислил този нелеп и тотално безумен план?
Спомни си образа, който Юрис беше напъхал в главата й, когато тя взе люспите му за муска. Образа на
корона. Сметнала бе, че това е проява на драконовата му самонадеяност, на желанието му да види
гришанска царица, но сега започваше да се пита - възможно ли бе Юрис да е предсказал този миг, точно
както беше предвидил случилото се в наблюдателницата?
Намеквал й го беше неведнъж, а тя всеки път го беше тълкувала погрешно. „Не ми казвай, че не си се
чудила какво би било да си царица. “
Чудила се бе. Естествено, че се е чудила. Когато глупавият й мозък се размечтаваше. Но това сега беше
нещо различно. „Това не мога да го направя. “
„Не можеш ли? “ Тя не беше някое скромно момиче от дъл-
боката провинция. Не беше и млада принцеса далече от дома. Целия си живот бе посветила на Гриша, на
родината си, на царя си. Нима това беше различно?
Разбира се, че беше различно. Къде й беше умът, да му се не знае?
„Ние сме драконът и това е нашето време. “
Всички в залата я гледаха, преценяваха я. Усещаше тежестта на погледите им, чуваше напевите на
хората, събрали се, на площада отвън. Добре тогава. Тя не беше царица и сьс сигурност не беше светица,
но все още беше генерал. Щеше да подходи към настоящия проблем така, както би подходила към всяка
друга военна кампания. С атака. И ако тези хора й бяха съюзници, нека го заявят направо.
- Аз съм войник - каза тя. - Войник съм от дете. Искате ли едно момиче, което цял живот е било в окопите
на бойното поле, да носи корона? Искате ли царица воин?
Пенски, генерал от Първа армия, пристъпи напред. Двамата бяха принудени да работят заедно, след
като Николай взе трона. Зоя знаеше, че Пенски не я харесва особено, но се надяваше, че я уважава.
Той подръпна куртката си и приглади гъстите си бели мустаци.
- Добре е да имаме царица, която знае цената на сраженията. Аз искам царица воин.
Зоя се ограничи до леко кимване, което да покаже мъничка част от признателността, която изпитваше в
момента. Цялата беше в студена пот, но въпреки това събра сили да продължи:
- Аз съм вихротворка, Гриша. - Изгледа с презрение Брум. - Някои от враговете ни ще ме нарекат вещица.
И някои от собствените ни хора ще се съгласят. Искате ли гришанска царица?
- Вярно е - каза старият херцог от Гревякин, когото двамата с Николай бяха посетили преди месеци. Зоя се
чувстваше ужасно онази вечер в имението му, но сега се поздрави мислено, че е успяла да остане будна и
що-годе любезна. - Някои ще те презрат. Други ще те наричат светица. Аз искам да обработвам земята си
и да не се боя за децата си. Ще се поклоня на гришанска царица, ако това ще донесе мир.
Тя кимна отново, сякаш точно това беше очаквала, сякаш сърцето й не пърхаше като уплашена птичка.
Мълчеше. Даваше си ясна сметка какъв риск ще поеме сьс следващите си думи, но ако не ги изречеше,
короната щеше да е само нежелана тежест. Знаеше какъв данък беше платил Николай покрай
спекулациите за произхода си. Тя нямаше да управлява така. А и вече не искаше да се крие. „Виждаме те,
дъще. “
Пое си дълбоко въздух и каза:
- Баща ми се казваше Сум Набри и аз съм единствената му дъщеря. Ще приемете ли сулийска царица?
Навалицата се разшумя, объркване и шок се разляха на вълни през залата, но Зоя не наведе глава.
Срещна погледите им, един по един. Сигурно немалко от тези хора са пращали слугите си да прогонят
сулийски кервани от земята им или са наемали неканените натрапници за празненствата си и толкова.
Други са изпращали стари дрехи на сулийците и са спали спокойно с мисълта за собствената си щедрост, а
трети са славословили красотата на сулийките и са се тупали по гърбовете колко са разкрепостени. Но
може би имаше и такива, които знаеха, че във вените им тече и сулийска кръв, и малцина, които биха
признали, че сулийците са обикаляли по тези земи много преди те да се нарекат Равка.
Граф Киригин пристъпи напред. За случая беше избрал ослепително синьо палто с украса от алени
панделки.
- Нима сулийците не са известни със своята далновидност и издръжливост? - обърна се той към залата.
Николай трябваше да даде медал на този тип. Или Зоя щеше да го направи.
- Вярно е - каза херцогинята на Карйева. - Не ме интересува откъде е тя. Аз ще се поклоня на царица, която
може да литне в небето на черни криле и да всели ужас в сърцата на враговете ни.
Николай се изправи.
- Аз казвам „да“! - викна той към залата, а лицето му беше грейнало от оптимизъм и триумф. - Ще имаме
сулийска царица, гришанска царица, равкийска царица! - Никога не беше изглеждал толкова величав.
Равкийците се развикаха одобрително, а фйерданите наблюдаваха с тревога ставащото.
Може би това шеше да стигне. Може би. Този миг беше направен от стъкло, крехък и толкова чуплив, че
една грешна дума от устата на Зоя да го строши на малки парченца.
- Ако това е желанието на равкийския народ - каза бавно тя, - то аз ще служа на родината си както мога.
- Но ние откъде да знаем, че силата й е свещена? - промъкна се в залата гласът на Аппарат. Зоя почти беше
 забравила за него и попската му гвардия. - Толкова лесно ли ше забравим поразията, ударила не само
Равка, а и всяка страна, представена тук, и по целия свят? Наистина ли е обикновено съвпадение, че тази
беда ни застигна точно когато сред нас се появяват демон и дракон? - Разпери ръце, сякаш се обръщаше
към паството си, гласът му ехтеше из залата. - Как така Зоя Назяленска, една обикновена Гриша, се е
сдобила с такива способности? Приема формата на влечуго, защото самата тя е змия. Познавам я от
малка. Служих като духовен съветник на царя. Тя има жестоко, студено сърце и никога няма да е
майката, от която се нуждае Равка.
Това Зоя не можеше да опровергае. Да, проявявала беше жестокост. И студенина. Сърцето й беше от
стомана и точно така бе оцеляла. Как да се противопостави на Аппарат сега? Николай не беше помисли за
това, нали? Попът уж говореше от името на народа и в тази зала думите му се чуваха силно, като на
хората, които напяваха отвън.
- Вече ти ли избираш кои светци да почитаме?
Този глас. Студен като кладенчова вода. Тъмнейший се появи откъм дъното на залата. Още беше с
черното расо на Беззвездния светец. Как изобщо беше влязъл на конклава?
Аппарат изсумтя презрително.
- Ти пък с какво право си тук? Безименен монах, който следва байрака на един умопомрачен.
- Нека не се главоболим с имена - каза Тъмнейший и пристъпи в светлината. - Аз съм имал толкова много.
Аппарат се дръпна като ужилен. Повечето от хората в залата или не познаваха лично Тъмнейший, или
се бяха срещали с него за кратко, а и лицето му още не беше възвърнало докрай предишните си черти. Но
за другите, за онези, които го познаваха добре, които бяха работили с него, изпълнени с възхищение и
страх, нямаше никакво съмнение кой стои пред тях сега. Женя го беше познала на секундата, А ако съдеше
по бездънния ужас, изкривил лицето на Аппарат, същото се отнасяше и за него.
- Всички изстрадахме много в дългите години на война и конфликти - заяви гладко Тъмнейший. - Мнозина
биха могли да говорят за царе и царици, но този мъж не е от тях. Дори да забравим за миг факта, че той
се сьюзи с враговете на Равка по време на война...
- Аз съм верен единствено на светците!
Тъмнейший не му обърна внимание, а продължи да скъсява разстоянието до него.
- Този мъж помогна на Тъмнейший да свали от трона един цар от рода Ланцови. Имаше основна роля в
подпалването на гражданската война, която едва не унищожи родината ни, а сега дръзва да предизвика
жената, която хората почитат като жива светица?
- Защо му позволяваме да говори? - промърмори Зоя на Николай.
- Да пукна, ако знам.
- Старият цар беше болен, това не беше тайна за никого - каза Аппарат, но очите му обикаляха трескаво
залата, сякаш търсеха изход. - Тези обвинения са лъжливи!
- Царят беше тровен, нали така? - попита Тъмнейший.
- Вярно е - каза Николай.
- Отрова, давана му дълго и на малки дози, от някой близък, на когото е имал пълно доверие. Колцина са
били в тази позиция? Аз се сещам само за един.
Зоя погледна към стария цар. Лицето му беше червено от гняв, двойната му гуша се тресеше като
недопечен пудинг. В действителност отровата му беше давана от едно младо момиче, Женя Сафина, като
заслужено възмездие. Но това, го знаеха много малко хора. Ако го признаеше сега, бащата на Николай
трябваше да обясни на събралото се множество как така едно младо момиче е имало достъп до тялото му
ежедневно.
- Лъжи! - извика Аппарат. - Лъжи от един еретик!
Още докато говореше, от устата му се заизливаха сенки. Хората в залата ахнаха, отдръпнаха се, бутаха се
възможно по-далече от попа.
Зоя се вгледа в ръцете на Тъмнейший - прибрани бяха в ръкавите, но определено се движеха.
- Мисля, че сега е моментът - прошепна Николай.
Момент, от който тя с радост щеше да се възползва. Зоя
разсече въздуха с ръка и в залата изтрещя гръмотевица.
- Достатъчно - каза тя. - Задръжте го.
Щом царските стражи налазиха Аппарат, в залата се бе възцарил хаос. фйерданите бяха побързали да си
тръгнат, но не преди престолонаследникът да се съгласи да удължи примирието, докато не се съберат на
истински преговори за сключването на траен мир.
- Сигурна ли си, че не можеш да останеш? - беше попитала Зоя, вперила поглед в Мила Яндерсдат.
Но Нина очевидно беше объркана, а вниманието й беше насочено изцяло към принца - гледаше го
втренчено, изпитателно, в пълно противоречие с кротките нрави на фйерданките.
- Ще се върнем - каза принц Расмус. - Кълна се. - Гласът му беше нисък, дрезгав. - За коронацията ви може
би.
Николай бе пратил стражи и Слънчеви воини след Тъмней-
ший, който незнайно как се беше измъкнал от залата незабелязано. Макар да им беше помогнал на
конклава, истината бе, че нямаха представа какво е намислил, а Зоя не искаше той да се оттегли някъде и
да крои заговори на спокойствие. Освен това, ако примирието удържеше, оставаше проблемът с
поразията. Зоя можеше само да гадае дали Тъмнейший наистина знае как да спрат проклетото нещо, или
всичките му приказки за обисбая са били манипулация. Но смяташе да разбере.
Равкийските благородници вече я питаха кога ще бъде коронясана и кога ще започне да приема
петиции за правителствено финансиране, анекси на земя и така нататък, списъкът нямаше край. Но
накрая залата все пак се опразни и под ехтящия купол останаха само двамата с Николай.
 Зоя махна с ръка и затръшна с въздушен поток капаците на прозорците, за да заглуши поне малко
нестихващите напеви отвън. После се завъртя към Николай.
- Ти съвсем ли откачи?
- Случва ми се понякога. Но по-здравомислещ и по-трезв не съм бил, Зоя.
- Не мога да направя това, Николай. Ти си дипломатът, чаровникът. Аз съм...
-Да?
Тя вдигна ръце с раздразнение.
- Аз съм мускулите.
- Изобщо не трябваше да ставам цар. Короната приляга много повече на теб. Ти си военен командир, ти си
Гриша, а благодарение на Нина и дара на Юрис вече си и жива светица.
Зоя се тръшна на една от скамейките.
- В тази зала се казаха много неща, но... Знаеш, че те никога няма да ме приемат. Клетвите им и
аплодисментите няма да значат нищо, ако не получат онова, което искат.
Николай коленичи пред нея и посегна да хване ръката й.
- Я престани - сопна се тя. - Какво само коленичиш!
Но не му попречи да хване ръката й. Допирът до него беше познат и утешителен, сламка, за която да се
хване.
- Не мога да спра. Коленете ми сами се подгъват. Не ми убягна впрочем любопитният начин, по който се
изрази преди малко. Каза, че ще служиш на Равка, но не каза изрично, че ще приемеш короната.
- Защото се надявам, че ще ти дойде акълът и ще разбереш, че това е невъзможно.
Николай се ухили.
- Знаещ какво мисля за тази дума.
Изглеждаше направо в захлас.
- Не знам как го правиш, сериозно - поклати глава тя. - Как можеш да се откажеш ей така от трона, за
който се бори толкова дълго?
- Защото никога не съм се борил за трона. Сигурно така е изглеждало отстрани, но истинската битка
винаги е била друга. За тази ужасна, трагична страна. Тъмнейший вярваше, че той е ключът към
спасението на Равка. Възможно е и аз да съм паднал в този капан. Но още не е късно да оправя нещата.
Тя тръсна глава.
- Няма да стане.
- Ако трябва, ще ги очароваме един по един, но ти ще поведеш отечеството към дълъг и крепък мир.
- Аз не умея да очаровам.
- Това го остави на мен. Имам цяла торба с хитринки, които да използвам от името на Равка.
- Вечери, паради и празни приказки. Ще повърна, честно.
- Обещавам всяка вечер да ти разтривам краката.
Какво точно й предлагаше? Гледаше я с усмивка, но Зоя долавяше вътрешното му напрежение,
предпазливост, която й беше позната до болка. Обещала си бе да му признае чувствата си при първа
възможност, но сега, когато беше тук, в тихата зала, а Николай беше на колене пред нея, осъзна, че по-
уплашена не е била никога.
- В стаята ми има един стенопис - започна колебливо тя. Не знаеше какво иска да каже, боеше се какви
думи ще излязат от устата й. - Бурно море. Лодка. Знаме с две звезди. Чудил
ли си се някога...
- Какво означават? Само когато си мислех за спалнята ти, значи... горе-долу всяка нощ.
- Може ли поне веднъж да бъдеш сериозен?
- Веднъж може. Но само толкова.
- Онези звезди сме двете с леля ми Лиляна. Тя беше най-смелата жена на света и... и се застъпи за мен,
когато никой друг не посмя, защити ме, макар да нямаше оръжие. Нямаше и богатство, нито влияние, но
рискува живота си, за да ме спаси. Явно е сметнала, че си струва да бъда спасена. Сметнала е, че... че си
струва да бъда обичана.
И след като звездата на Лиляна угасна, Зоя реши, че сама ще се бори с бурното море завинаги. И че щом
е имала късмет един човек да я обича, това ще трябва да й стигне за цял живот. Така поне си повтаряше
доскоро.
- Не мога да се справя с това сама, Николай.
- Аз ще бъда до теб.
- Като мой съветник?
- Ако ти така искаш.
Не искаше да го пита. Гордостта й не го позволяваше. Но вече бе платила висока цена за горделивостта
си, така че... Отклони поглед.
- А ако... ако искам нещо повече?
Усети пръстите му около брадичката си. Николай обърна главата й към себе си. Гърлото й се сви до
болка. Зоя събра сили да го погледне в очите. На тази светлина лешниковите му ириси изглеждаха почти
златни.
- Тогава с радост ще стана твой принц, твой консорт, твой демонски шут.
- Да, и ще ме намразиш. Аз съм твърде остра. Твърде гневна. Твърде злобна.
- Така е, но си и много други неща, Зоя. И нашият народ ще те заобича не въпреки твоята свирепост, а
заради нея. Защото показа милосърдие в най-тъмния ни час. Защото знаем, че ако пак ни застигне
опасност, ти няма да се поколебаеш.
Дай ни този шанс.
 Любов. Тази дума не беше измислена за хора като нея.
- Не знам как да ти повярвам - каза безпомощно тя.
- Ами ако ти кажа, че просто не мога да те загубя? Че няма да го понеса?
Усмивка подръпна устните й.
- Ще кажа, че лъжеш. И че такива клетви подобават на романтични момиченца. - Вдигна ръка и плъзна
леко пръсти по красивата линия на челюстта му. Николай затвори очи. - Бихме могли да продължим
някак, ти и аз. Ако аз не мога да бъда царица, ти ще намериш начин да спечелиш тази битка и да спасиш
страната. После ще съградиш сигурно убежище за моите хора. Ще упорстваш, ще кървиш и ще ръсиш
ужасни шеги, докато не постигнеш всичко, което си обещал. Сигурно заради това те обичам.
Той отвори рязко очи и се ухили до ушите.
- Вси светци, кажи го пак.
- Няма.
- Трябва.
- Аз съм царицата. Правя каквото си поискам и най-вече за свое забавление.
- Ще ти бъде ли забавно да ме целунеш?
О, да. И тя го направи - придърпа го към себе си, усети допира на покаралата му брада, меката коса,
завита зад ухото му, и най-после, след дългите дни на копнеж, устата му - тази остроумна, гениална,
съвършена уста. Захлупи ги тишина, главата й се изпразни от страх и тревоги, остана само топлият натиск
на устните му.
Когато се откъснаха един от друг, той опря чело в нейното.
- Даваш ли си сметка, че току-що нарече себе си царица? Това значи, че си съгласна.
- Наистина ще те убия, честно.
- Добре, стига преди това да ме целунеш отново.
И тя му угоди.

47

НИНА
Мислите й препускаха безредно. „Това някаква игра ли е? Той на подбив ли ме взема? “
Гняв, надежда и объркване се бореха за надмощие в главата й. „Стегни се, Зеник - смъмри се тя. - Точно
сега ли намери да се разпадаш?! “
Лесно е да се каже. Беше сигурна, че току-що е видяла как Николай Ланцов - добре де, може и да не е
Ланцов, понеже лично се призна за незаконороден... Както и да е, току-що беше видяла цар Николай да
отстъпва короната си на Зоя Назяленска. Която беше и дракон. Също и светица вероятно. А Расмус беше
настоял за удължаване на примирието и провеждането на преговори за мир с Равка. Но защо? Наистина
ли вярваше в мира? Или това е някаква сложна диверсия, част от личната му битка с Ярл Брум?
Или ставаше въпрос за нещо съвсем друго? Нина беше видяла трупа на Хане. Но какво беше видяла в
действителност? Спомни си как Хане движи ръце пред лицето си, как кара косата си да порасне за миг.
„Напоследък се упражнявам“, беше казала тя. „Не се надявай, Нина. Не смей да се надяваш на това. “
Тишината, затиснала лодката, с която се върнаха на Левиатана. Смущението, обзело в еднаква степен
войници и офицери. Усещаше осезаемо гнева, който се излъчваше от Брум, и страха на неговите дрюскеле,
които го бяха изложили в залата на конклава.
Йоран изглеждаше почти щастлив, лицето му беше ведро, сякаш за пръв път от много време е намерил
подобие на вътрешен мир. Той пръв се беше обадил, пръв се беше обявил за Зоя и края на войната. Дали
някой от другите би дръзнал да го направи пръв? Или е било само по силите на момчето, разкъсвано от
гузна съвест, готово на всичко да оправи нещата и да се жертва, за да изкупи вината си пред светците? Ако
Нина беше задоволила жаждата си за мъст и го беше убила, ако Хане не я беше спряла, какво щеше да
стане в Ос Кърво?
Колкото до принц Расмус, за него Нина не беше толкова сигурна. Той току я поглеждаше, загрижено
някак. Тя пък се улавяше, че зяпа втренчено профила му и се чуди дали разликите, които открива там, са
реални, или само плод на въображението й. Имаше чувството, че всеки миг ще се разпадне на съставните
си части.
Спряха при един от пристаните и принцът тръгна към командния център заедно с Йоран.
- Ела - каза той на Нина.
- Бих искал да поговорим, Ваше Височество - каза Брум.
Видно бе, че трудно сдържа гнева си.
- Тогава и ти ела.
Командната шатра не се различаваше особено от останалите помещения в базата - практична
повоенному, без нищо излишно, пълна с карти и оборудване. Сандъци с оръжия бяха подредени спретнато
един върху друг, карти на сушата и на морските течения висяха на една от брезентовите стени, останалите
бяха навити.
- Сигурен ли сте, че не искате да си починете, Ваше Височество? - попита Брум, несъмнено с цел да
привлече вниманието към здравословните проблеми на принца.
- О, да. Чувствам се отлично.
- Е, вие не бяхте на бойното поле днес, разбира се.
- Вярно е. Така и не получих полагащия ми се дял езда, чист въздух и битки в живота си. Знам, че ме
презираш заради това.
- Никога не съм казвал...
- Казвал си достатъчно. Неведнъж си ме наричал недоносче и пале.
Брум пръсна слюнки от възмущение.
- Не е вярно. Аз...
- Помисли - каза нежно принцът и Нина отново се приведе напред сащисана. Гласът му звучеше различно,
хриплив някак. Сякаш гласните му струни са били променени набързо. - Спомни си, че мъжете, на чиято
вярност разчиташе доскоро, вече не искат да служат под твое командване. Приятелят ти Редвин бе
намерен мъртъв в разрушената източна кула. Твоите дрюскеле се разпадат. Сега ли е моментът да
поставяме под въпрос честността ти? Сериозно?
Брум се запъна.
- Винаги съм служил на Фйерда с чест.
- Служил си на Фйерда достатъчно дълго.
Брум се изсмя.
- Ясно. Мислите, че равкийците ще удържат на думата си за мир, така ли, Ваше Височество?
- Да - отговори принц Расмус. - А дори и да не смятах така, този въпрос вече не те засяга.
- Здравето ви...
- Здравето ми никога не е било толкова добро.
Нина се поколеба, после каза:
- Онези приказки днес, за отрови...
Възцари се мълчание.
- Да - бавно каза Расмус накрая. - Интересно, наистина. Още от дете ме охраняват дрюскеле.
Сега вече Брум искрено се изплаши. Доколкото Нина знаеше, той никога не беше прибягвал до отрова.
Смятал бе, че лошото здраве на принца ще му свърши мръсната работа.
Но дали можеше да го докаже?
- Ако имате доказателство за такава гнусна измяна - каза Брум, - настоявам да го представите. Няма да
търпя посегателства срещу честта си.
- Знам, че днешният ден беше тежък за теб - каза принцът. - Ден на ужасна лична загуба. Имаш нужда от
време да си починеш, да съзерцаваш на спокойствие. Може би на Кенст Хйерте.
- Това е изгнание - каза Брум тихо и решително. - Вие не можете да...
- „Не мога“ е израз, непознат на принцовете.
- Ваше Височество - пробва по друг начин Брум, с глас топъл и умоляваш. - Това е едно недоразумение и
нищо повече.
Принцът даде знак на стражите си.
- Отведете го в каютата му и нека остане там под стража. Но бъдете добри с него. Той е... той е такъв,
какъвто го е направила тази страна.
Преди стражите да реагират, Брум извади пистолет и го насочи към престолонаследника.
- Не! - извика Нина.
- Стримахт Фйерда! - кресна Брум.
Изстрели - един, два, три, звукът - силен като от изплющял бич.
На Брум не му бе останало време да стреля. Лежеше на земята и кървеше. Йоран прибра пистолета си в
кобура. Прострелял бе Брум три пъти - един път в крака и два пъти в ръката.
Принцът пристъпи напред, но Нина го стисна за лакътя.
- Недей. Той ще се оправи.
Расмус я погледна в очите. Неговите не бяха толкова сини като преди.
- Да дойде лекар! - извика той, задържайки погледа й. - Горкият човек има нужда от помощ.
Лекари и войници тичаха към тях.
- Да го оставим да умре - каза един и се изплю на палу-
бата до тялото на Брум. - Той се опита да би убие, Ваше Височество.
- Убеден съм, че искаше да насочи пистолета към себе си. Днес изгуби единствената си дъщеря. - Расмус
замълча за миг, после добави: - Мила, ти я познаваше добре. Беше най-близката ти приятелка, нали?
- Обичах я - каза Нина. Една упорита и ужасна надежда драпаше в сърцето й. - И още я обичам.
Отнесоха Брум в лечебницата да се погрижат за раните му. След време щеше да се възстанови, макар и
не толкова бързо, колкото с помощта на Гриша. Илва настоя да остане с него. Нина искаше да я утеши
някак, но нямаше представа какво да й каже.
Качиха се на кралския въздушен кораб в мълчание. Говореше се, че принц Расмус отива да се срещне с
родителите си, за да обсъди предстоящите мирни преговори и позицията на Фйерда, но в момента Нина
искаше само едно - шанс да поговори с него насаме.
Влязоха в кралската кабина, изящно помещение от позлатено дърво и лъскава бяла коприна. През
прозореца Нина виждаше залязващото слънце, което оцветяваше облаците в златна светлина, бледорозова
и светлосиня по краищата.
- Остави ни, Йоран - каза принцът.
Йоран поспря на прага и погледна първо принца, после и Нина.
- Каквото поискате, Ваше Височество. Само кажете. - Изрече обикновените думи така, сякаш изричаше
клетва. - Ще остана отпред, за да не ви прекъсват.
Излезе с поклон и затвори вратата след себе си. Вече нямаше очевидци, само небето и облаците от
другата страна на прозореца.
Позлатената светлина улови чертите на принца. Той я гледаше с изражение, което Нина не беше виждала
на самонадеяното му кралско лице. Имаше страх там, както и отражение на собствената й надежда.
- Къде се видяхме за пръв път? - прошепна тя.
- На една ливада близо до отровен поток - отвърна престолонаследникът с хрипливия си глас. - Аз яздех
бял кон и в първия миг ти ме взе за войник.
Преди здравият й разум да е възразил, краката на Нина я понесоха през кабината и тя се хвърли на врата
му.
- Никога не ме пускай - прошепна Хане в косата й и я прегърна силно.
- Никога. - Нина се дръпна назад. - А... принцът?
Гузното изражение на Хане беше достатъчно красноречиво. Расмус беше мъртъв, счупил си бе врата при
падането. Умрял бе, носейки лицето на Хане.,
- Но как? Какво стана в онази кула?
Хане си пое дълбоко въздух.
- След като унищожиха фйерданските камбани, принц Расмус започна да пие. Подиграваше се на баща ми
и плановете му. После... после реши, че ще е забавно, ако ме напляска.
- Знаехме, че понякога става жесток. Изобщо не трябваше да те оставям сама с него.
- Не беше кой знае какво. Леко шамарче.
- Хане!
- Не, наистина. Беше по-скоро тест. Искаше да провери докъде може да стигне, Каза ми да го ударя на свой
ред, точно както направи и с Йоран. Предизвика ме да го ударя. После ме Шамароса пак. И каза, че ще
играем на тази игра винаги когато на него му е угодно, след като станем съпруг и съпруга. Йоран се
опита да го спре, но... аз се Паникьосах. Не беше нарочно.
- Използвала си силата си върху него.
Сълза се спусна по бузата на Хане.
- Сърцето му. Мисля, че го смазах... Не бях наранявала никого така.
Нина хвана лицето й в шепи.
- Знам, че не си искала да го убиеш. Знам, че никога не би направила такова нещо.
Хане беше твърде добра и мила за този грозен свят.
- Пратих Йоран да потърси помощ. Опитах се да изцеря принца. Но знаех, че е мъртъв.
- И си го прекроила.
- Да. И себе си също. Действах бързо, но... За разлика от Йоран. Той доста се забави, иначе нямаше да
успея.
Защо го е направил? За да помогне на Хане? Или защото е искал Расмус да умре? „Каквото поискате,
Ваше Височество. “ Можеше ли това да мине за изкупление? Имаха ли значение мотивите му? Днес Йоран
беше спасил живота на Хане. Беше се противопоставил открито на Брум. Знаел бе, че Нина не е Мила
Яндерсдат, но не беше казал на никого. Може би беше някакво начало.
- Пристегнах гърдите си, смених дрехите ни, после... после изхвърлих тялото му през прозореца.
- Вси светии!
Хане седна на една широка бяла пейка.
- Какво ще кажа на майка си? Тя ме мисли за мъртва. Представа си нямаш какво ми беше да слушам плача
й, да видя и теб на колене как ме оплаквате. Не мога да я изгубя, Нина.
- Ще намерим начин да й кажем. След време. Но, Хане... какво ще правим сега? Ти ще трябва да се
изправиш пред краля и кралицата.
- Преди това ще поработя още малко върху вида си, така че приликата да е напълно убедителна. Жалко че
нямам твоята актьорска дарба обаче.
Нина се разсмя.
- Справи се отлично. Тотално, се вързах, че си Расмус. Имаш късмет, че не те убих на място.
- О, имах известни притеснения в тази връзка. Но ще мога ли да заблудя родителите му?
Хане беше научила от Нина доста за измамата през последните месеци. Прекарала бе голяма част от
живота си в
Ледения палат и познаваше добре правилата му, а напоследък беше толкова често в компанията на
принца, че лесно шеше да наподоби начина му на говорене и езика на тялото.
- Ще се упражняваме. По пътя.
Хане поклати глава.
- Ако кралят и кралицата ме попитат нещо за детството на Расмус...
- За това аз мога да помогна - каза Нина.
Тя говореше с мъртвите.
- Наистина? - Хане сбръчка чело. - Ще можеш ли да обичаш една убийца?
- Мога да ти задам същия въпрос.
Хане се поколеба.
- А ще можеш ли да ме обичаш в това тяло?
- Аз обичам сърцето ти. Знаеш го, нали?
Очите на Хане се насълзиха.
- Надявах се.
- Но къде ще свърши всичко това? Колко време ще си в този капан?
- Не съм в капан, Нина. - Хане издиша шумно. - Ами ако ти кажа, че се чувствам добре в това тяло? Че
откакто осъзнах на какво е способно прекрояването, постоянно си мисля за това?
Нина си спомни гузното изражение на Хане, когато и беше признала, че тайно се упражнява върху себе
си. И как Хане бе отклонила поглед от собственото си отражение. Тогава Нина не беше разбрала.
- Каза, че не знаеш дали можеш да бъдеш щастлива.
- И още не знам. Не знам какво е да живееш в тяло, което усещаш като свое. Знам само, че... днес изгубих
баща си, а може би и майка си. Но не и себе си. И ако трябва да се правя на принц, за да проверя как ще се
чувствам така, значи ще се преструвам, с радост.
- И това от момичето, което каза, че мрази партита.
- Не това лице бих избрала. Не искам да бъда Расмус.
Нина сложи ръце на раменете й.
- Ти не си Расмус. Ти си нов човек, когото нямам търпение да опозная.
Усмивката на Хане беше несмела, крехка, безценна.
- С теб искахме да променим света. Може би това е възможност да го направим.
- Принцът и рибарската съпруга? Ако продължиш да бъдеш Расмус, един ден ще станеш крал. - Крал, който
ще знае какво е да си жена във Фйерда, какво е да се чувстваш сам сред собствения си народ. Един
истински воин.
- А ти ще бъдеш моята кралица. - Срамежливият поглед на Хане я прониза. Внезапна светлина, твърде ярка
след дългия мрак. - Ако ме искаш.
Нина се разсмя.
- О, искам те, Хане Брум. - Страните на Хане поруменяха. Гледката беше великолепна. - Две гришанки,
които живеят таен живот, управляват Фйерда и я насочват към траен мир с Равка? Би било прекрасно,
но... Един принц не може да се ожени за обикновено момиче.
- Тогава ще ти дам земя и титли. Ако искаш. Ще можеш ли да останеш с мен и да живееш в тази лъжа?
Нина я смълча с целувка, после спря поглед върху човека, когото обичаше, жив и щастлив.
- Не е лъжа. Ти си моят принц и държиш сърцето ми в шепи.
- И си готова да носиш фалшивото лице до края на живота си?
- Е, Мила може да си създаде нови хобита и да спре да кърши пръсти толкова много, но иначе - да. Заради
теб ще го направя.
- Ако предпочиташ да се върнеш в Равка...
- Искам да се върна. Равка много ще ми липсва и ще карам готвачите ти да приготвят блини и супа от
ряпа. Но мястото ми е тук.
Останаха така, гушнати, гледаха как небето потъмнява до индиговото синьо на здрача. Точно под
лявото ухо на
Хане Нина видя две розови лунички, останали недокоснати от спешното прекрояване. Много обичаше
тези лунички. Сигурно биха могли да запазят поне едната.
Какво ли би си помислил Матиас за всичко това, чудеше се Нина. Гришански крал. Гришанска кралица.
Надяваше се, че би бил доволен да я види щастлива, че би искал сърцето й да се изцели. „Бъди милостива
и към моите, хора. “ И докато седеше тук, в тишината, без друг звук, освен ритмичното бърборене на
двигателите, и гледаше как облаците се точат бавно в небето от другата страна на прозореца, Нина усети
как я обзема едно особено усещане, чувство, което смяташе за забравено. Покой.
Да, предстояха им битки, предстояха им опасности, с които двете да се справят. Планът им беше
безразсъдно смел, може би дори неизпълним, но въпреки това Нина знаеше, че ще успеят. Опря буза в
бузата на Хане. Почела бе Матиас и тази пътека, някъде между отмъщението и изкуплението, беше
правилната. „Мястото ми е при вълците. “
Нина изправи гръб.
- Хане, и как да ти викам сега? Расмус?
Хане потръпна зиморничаво.
- Това няма да го понеса. Ще трябва да изберем ново име. На някой светец. Расмус ще се прекръсти, за да
почете новооткритата си вяра в децата на Дйел.
- Вси светци, бързо се учиш. Това си е направо политически ход.
- Но ще трябва да изберем нещо хубаво.
- Какво ще кажеш за Демян? Или Иля? Иля е бил известен. И е променил света.
Принцът се усмихна.
- Тази легенда не я знам.
- Аз ще ти я разкажа - кимна Нина. Навън се сипваше нощ и небето бе пълно сьс звезди. - Ще ти разкажа
много легенди и истории, любов моя. И ще пренапишем края им, една по една.
48
НИКОЛАЙ
Пътуваха в компанията на Слънчеви воини - не само за защита, а и защото някои от планинските
проходи още бяха затворени от снега.
- Щеше да е много по-бързо с дракон - оплака се Зоя, докато крачеха по поредната заобиколна пътека.
- Да, и всичко живо щеше да ни види - отвърна Николай.
- Само не спирайте - каза Женя. - Не искам да прекараме още една нощ в тези планини.
 Николай погледна през рамо - Зоя помагаше на Женя да се покатери по един голям камък, запречил
пътеката. Всички бяха облечени като за път, най-обикновено - топли палта и панталони, ботуши с
козината отвътре.
— Кое не ти харесва - рисовете, времето или компанията?
- Аз съм царица - каза Зоя. - Трябва да се движа на носилка, така че деликатните ми стъпала да не докосват
земята.
- Да помоля демона да те носи?
Зоя изпръхтя.
- Благодаря, ще се въздържа. Когато го пусна за последно, твоят приятел се опита да ме захапе.
- Мисля, че беше проява на обич.
- Сигурен ли си? - попиша Женя.
- Не съвсем - призна той.
Бяха стигнали с летала до равнините северно от Сикурск. Оттам се видяха принудени да продължат
пешком, защото ветровете в планината бяха силни и летящите машини лесно губеха управление. Пред тях,
ескортиран от Слънчеви воини, се влачеше Тъмнейший. Все още беше с черното расо на Беззвездните, но
ръцете му бяха вързани. Не личеше да му е студено.
Николай се чудеше какво ли ги чака, като намерят манастира - стига въпросният манастир изобщо да
съществуваше. Грам нямаше да се изненада, ако тази тъпа екскурзия се окажеше поредната измама на
Тъмнейший, което още не значеше, че самата измама няма да го хване по бели гащи. Тъмнейший като
нищо можеше да предизвика лавина, която да ги затрупа под купчина камъни, или да ги изостави в някой
пещерен лабиринт. Възможните сценарии нямаха край. Този тип разполагаше с неограничен запас от
неприятни изненади.
Завиха покрай една канара и долината се разстла пред тях, потънала в сребриста мъгла и оградена от
снежните върхове на Сикурзой. Планински езерца лъщяха като замръзнали монети, а в далечината стадо
проскубани биволи се движеха бавно по една ливада и търсеха знаци, че пролетта наближава.
Николай би предпочел да изчака снеготопенето, преди да тръгне на това пътуване, но поразията
вилнееше, доклади пристигаха все по-често за големи участъци мъртва земя, за мъже, жени и деца,
поразени в миг, белези, които може би никога нямаше да изчезнат.
След битката за Ос Кърво следотърсачите му не бяха успели да открият Тъмнейший. Последователите
на Беззвездния още провеждаха службите си и немалък брой поклонници се бяха събрали на лагер пред
стените на двореца, за да помолят новата царица да канонизира Тъмнейший. Но самият той беше
изчезнал. Докато една вечер не влязоха в залата с картите в Малкия дворец и не го завариха излегнат на
старото си кресло, сякаш никога не си е тръгвал.
Николай бе посегнал към пистолетите си, Толя и Зоя вдигнаха ръце за бой. Но Тъмнейший само опря
брадичка върху ръката си и каза:
- По всичко личи, че за пореден път Равка има проблем, който само аз мога да разреша.
Лесно можеха да изтъкнат, че той е лично отговорен за възникването на проблема, но ако можеше да
помогне за разрешаването му, Николай шеше да преглътне яда си. Така поеха на път към манастира на
Свети Феликс, където според Тъмнейший щели да намерят отговори. А ако не намереха? Тогава дори
Тъмнейший, вечният всезнайко, нямаше да знае как да продължат. Не личеше тази перспектива да го
тревожи обаче.
- Наистина ли нямаш нищо против да гледаш как светът умира? - беше го попитал Николай.
А той само сви рамене.
- Опитай се да си представиш, ако изобщо е възможно, от колко време съм на този свят. Никога ли не си се
чудил какво ни чака в следващия?
Чудил се бе. Дори беше написал няколко доста мрачни стихотворения за смъртта и непознатото
отвъдно, докато учеше в Кетердамския университет, някои бяха римувани, други - не, но до едно бяха
изключително слаби.
Погледна назад към Зоя, която крачеше упорито, нахлупила ниско над ушите си шапката от сребърна
лисица, нослето й - зачервено от студа. Защо да мисли за следващия свят, когато тя беше в този? През
последните седмици я беше наблюдавал как провежда срещи, вечеря с дипломати, лавира умело в
трудните първоначални преговори с Фйерда. Той също присъстваше, за да очарова събеседниците и да
предлага съвети при нужда, но Зоя отдавна беше генерал на Втора армия и познаваше отблизо външната
политика и вътрешните механизми на страната. Едва ли някога шеше да се въодушеви искрено от
реформата в селското стопанство и развитието на промишлеността, но за това щяха да помагат минист-
рише. Както и Николай, стига тя да му позволеше.
Не бяха женени. Не бяха дори сгодени. Искаше да й предложи, но преди това искаше да я поухажва
както трябва. Може би да й построи нещо. Ново изобретение, нещо чудесно, безполезно и нямащо нищо
общо с войната. Музикална кутия или механична лисица, нещо чудато за градината й. Понякога си
мислеше, че тя ще промени решението си и ще му бие шута. Искал я бе толкова дълго, че още не можеше
да повярва на късмета си - да е с нея всеки ден и да ляга до нея всяка нощ.
Той, се завъртя към нея и рязкото движение срути камъчета по планинската стръмнина.
- Целуни ме, Зоя.
- Защо?
- Зашото искам да съм сигурен, че си истинска и че оцеляхме.
Зоя се повдигна на пръсти и притисна топли устни до неговите.
- Тук съм и замръзвам, така че си размърдай задника, преди да съм те бутнала в някоя клисура.
Той въздъхна доволно. Да, тя беше тук. Горчива и сгряваща като силно питие. Беше истинска и поне
засега - негова.
Манастирът се появи изневиделица. Провираха се между две стръмни скални стени, а после изведнъж се
озоваха пред изящна каменна фасада с арки и колони, издялани от сив камък. Между колоните, в серия от
фризове, беше изобразена историята на първата попска гвардия, монасите, които се превръщали в
зверове, за да се сражават за първия равкийски цар, но не могли да се върнат в човешката си форма. Юри
беше убеден, че Свети Феликс е бил един от тези монаси, но с течение на годините детайлите за житието и
мъченичеството му са се видоизменили от времето и устната традиция. Феликс беше преминал през
обисбая, Ритуала на горящия трън, за да се очисти от звяра. А ако Николай вече не държеше да се
освободи от своето чудовище? Пак щеше да направи всичко за страната си и нейното бъдеще. Това поне не
беше се променило.
Нямаше врата, на която да почукат, само дълъг тунел в тъмното. Един от Слънчевите воини им освети
пътя.
- Въздухът мирише приятно - каза Женя и след минутка вече знаеха защо.
Озоваха се на голяма, поръсена сьс сняг поляна под открито небе. Скалните стени около нея бяха целите
в сводести ниши, зейнали като стотици гладни усти, а в центъра й се изправяше най-голямото дърво,
което Николай беше виждал през живота си.
Диаметърът на чворестия му дънер беше голям почти колкото на морския фар в Ос Кърво. Мрежа от
дебели и силни корени се разстилаше в основата му, а високо горе балдахинът на клоните му почти
захлупваше поляната, обсипан нагъсто с червени цветове и тръни, големи колкото мъжка ръка от лакътя
надолу.
Трънливата гора. Но в странна форма.
- Напомня ми за ясена на Дйел - каза Зоя.
- Всички легенди започват някъде. - Гласът дойде от сенките на една ниша. Появи се жена, обвита в алена
коприна, черната й коса - сплетена на три дълги плитки, преметнати през раменете. Беше шуанка, очите
й грееха зелени като неузряла кайсия, пристъпваше боса в снега. - Всички богове са един и същи бог. -
Обърна се към Зоя. - Нае бренйе кер, елд рен.
Зоя се поклони.
Николай местеше поглед от Зоя към монахинята и обратно.
- Някой ще преведе ли?
- Това е келски - каза Тъмнейший. - Древен келски. Не подозирах, че Зоя знае този език.
Зоя дори не го погледна.
- Означава „Радвам се да те видя, стари приятелю“. Юрис е идвал тук.
- Много отдавна - каза монахинята. - Искаше отново да стане човек и вярваше, че ние можем да му
помогнем. И ти ли се боиш от участта му?
Зоя сякаш се изненада.
- Аз още съм човек.
- Така ли?
Женя посегна да хване ръката й.
- Да. Все още е достатъчно човек.
Но Николай си мислеше, че по този въпрос всички те се намират на непроучена територия.
- Знаем за какво сте дошли - каза монахинята. - Но трънливата гора няма да ви помогне.
„Знаят? “, зачуди се Николай на множественото число. А после осъзна, че под всеки свод, във всяка ниша
стои фигура в алено и гледа надолу към тях. Изглеждаха невъоръжени, но имаха предимството на по-
високата позиция.
- Знаете за поразията? - попита той, като се опитваше да преброи хората в нишите. Бяха повече от
петдесет.
- Веднъж дойде и в нашите планини. Благодарни сме, че не удари трънливата гора.
- Ние също - каза Николай, зашото дървото беше единствената им надежда. Допреди малко поне. -
Казвате, че не можем да спрем разпространението на Долината?
- Не и с обисбая. Долината на смъртната сянка е пробив в тъканта на вселената, в тъканта на първото
съзидание.
- Съзиданието в сърцето на света - промърмори Зоя.
- Преди съзиданието не е имало нищо и сега това нищо се просмуква в нашия свят.
Николай потърка длани.
- И как да го оправим? - Този въпрос щеше да задава, докато е жив. Счупеното можеше да се поправи.
Скъсаното можеше да се зашие. - Как да затворим пробива?
- Не можете - каза монахинята. - Някой трябва да го държи затворен.
Женя се намръщи.
-Какво?
- Някой трябва да стои на прага между световете, между бездната и съзиданието.
- За колко време? - попита Николай.
- Завинаги.
- Ясно.
- Какво ти е ясно? - остро попита Зоя.
- Някой трябва да го направи.
- Не ставай смешен - тросна се тя.
Монахинята се приближи. Николай не можеше да прецени на колко години е.
- Сянката в теб ли те прави смел?
- Ще ми се да мисля, че не е тя. Вземах лоши решения много преди това нещо да се появи.
Зоя го стисна за ръкава.
- Николай, не говориш сериозно. Няма да ти го позволя.
- Още не са те коронясали. Нямаш право да ми забраняваш каквото и да било.
- Каза, че ще бъдеш до мен.
И това искаше най-много на света. Бяха спрели война заедно и Николай започваше да мисли, че могат да
си изградят живот заедно, но това се налагаше да направи сам. Обърна се към монахинята.
- Какво трябва да направя?
- Николай...
- Трънът ще прободе сърцето ти точно като при обисбая, но ти ще останеш така, в агония и лудост. Ако
трънът бъде изваден, поразията ще се върне и вселената ще се срине.
Николай преглътна. Това звучеше по-неприятно от бърза и героична смърт.
- Но, Николай - каза Женя, - какво ще стане, когато... ами, когато умреш?
- Поразията ще се завърне - каза монахинята.
- Точно както си мислех. - Тъмнейший се облегна на един от исполинските корени на дървото.
Изглеждаше отегчен, сякаш всеки ден се срещаше с древни монашески ордени. - Великодушният ти жест
е отчетен, царче...
- Не съм цар - поправи го Николай.
- Консорт или цар, не си подходящ за тази задача.
Зоя вдигна поглед към трънливото дърво.
- Значи, това ще е моето мъченичество?
- Абсурд. Не! - каза Женя.
Тъмнейший само се изсмя.
- Вижте се само как крачите към бесилката. Единият - с героичен патос, другата - с мрачна решимост.
Не, Света Зоя, и ти не си достатъчно силна да се правиш на мъченик. Трябва да съм аз, естествено.
Зоя присви очи.
- Естествено. Човек, прочут със себеотрицанието си. Ти не правиш нищо, без първо да пресметнеш
личната си изгода. Защо да е различно сега?
- Защото само аз мога да го направя.
- Аз ли си въобразявам - попита Николай, - или наистина звучиш самодоволно?
- Аз съм безсмъртен - каза Тъмнейший и вдигна рамене. - Ти притежаваш само малка частица от моята
сила. Зоя още се учи как да овладее своята. Аз съм оста. Аз съм магнитът. Аз движа прилива.
- И ти причини всичко това - вметна Николай. - Или си забравил?
- Значи, това е твоето изкупление, така ли? - попита Женя. - Великата ти саможертва?
Николай се бе изненадал, когато Женя настоя да ги придружи. „Повече няма да го изпусна от поглед -
казала бе тя. - Повече няма да се измъкне. “ Досега двамата с Тъмнейший не си бяха разменили ни дума,
ни поглед.
- Няма ли прошка за мен, малка Женя?
Зоя се завъртя към него.
- Или ще се държиш почтително, или ще те изкормя тук и сега.
- Не, Зоя - каза Женя. - С него отдавна трябваше да си поговорим. Прощавам ти за белезите. - Тъмнейший
не успя да скрие изненадата си и Женя се разсмя. - Това не го очакваше, нали? Не съжалявам за тях.
Открих пътя към себе си през болката, която изживях. Заради нея сега съм по-силна.
- Смятай го за подарък от мен.
Николай видя как Зоя свива юмруци. Ръцете я сърбяха да наниже Тъмнейший на някоя светкавица.
- Но другото не мога да простя - продължи Женя. - Прати ме при царицата, защото имаше нужда от
шпионин. Знаел си, че старият цар ще ме забележи. Знаел си какво ще ми се случи. Каза ми, че съм твой
войник и че страданията ще ми донесат бъдещо величие. Не стана така.
- Цената...
- Не ми говори за цена. - Гласът й звънна над поляната, червената й коса гореше като есенен пожар.
Превръзката на окото й носеше символа на Алина. И сега този символ грееше като звезда. - Щом цената е
била толкова необходима, значи е трябвало сам да я платиш. Аз бях дете, а ти ме жертва заради
отколешната си война. - Разсмя се тихо и тъжно. - Но най-лошото е, че никой не си спомня. Когато
говорят за престъпленията ти, хората споменават клането при Новокрибирск и как уби гришаните, които
до неотдавна бяха под твоя опека. А изтърпяното от мен остана скрито. Мислех, че онзи срам трябва да
понеса сама. Сега знам, че срамът е твой. Ти ми беше баща, приятел и наставник. Длъжен си бил да ме
защитиш.
- Трябваше да защитя цяла нация, Женя.
- Нацията е съставена от хора - каза Зоя. - Женя, аз, леля ми.
Тъмнейший вдигна вежди.
- Като станеш царица, ще установиш, че тези сметки рядко излизат.
- Няма да има изкупление за теб - каза Женя. - Жената, която съм сега, може да ти прости за болката и
белезите. Но заради детето, което бях преди, няма покаяние, което да изпълниш, нито извинение, което
да предложиш, нищо, което да отвори сърцето ми за теб.
- Не помня да съм те молил за това.
Очите на Зоя бяха станали сребърни, зениците - като цепки.
- Може ли да го убия, преди да го нанижем на дървото?
Николай не се съмняваше, че Тъмнейший заслужава това и
много повече, но все пак се колебаеше.
- Нещо не е наред. Каква е уловката?
Тъмнейший вдигна едното си рамо..
- Цяла вечност на болка и лудост като покаяние за престъпленията ми. Искам само едно нещо в замяна.
- Айде, почва се.
- Постройте ми олтар, за да ме помнят хората.
Зоя свъси вежди.
- Като какъв да те помнят? Като тиранин? Като убиец?
- Като Беззвездния. Дайте ми място в книгите си. Падне ли нощ, нека гори още една свещ за още един
светец. Ще можеш ли да преглътнеш това, о, милостива царице? - проточи той.
Тъмнейший изглеждаше почти отегчен, но демонът в Николай усещаше, че това е празна поза.
- Той говори сериозно - каза Николай. Не можеше да повярва на собствената си преценка. - Наистина иска
да умре.
- Няма да умре - каза монахинята. - Смъртта би била проява на милосърдие.
Женя килна глава настрани. Гледаше втренчено Тъмнейший.
- Но ти не се боиш от смъртта, нали? Не, страх го е да не изчезне.
Николай си спомни какво му беше казала Женя преди. „Тъмнейший винаги е искал само едно - тази
страна да го обича. “ Това чувство му беше познато. Неведнъж се бе изправял лице в лице с него, докато се
бореше със своя демон. На пръсти се брояха хората, които Равка обичаше. Виж, светците бяха
нещо друго.
- Зоя? - каза той. Тъмнейший искаше да му издигнат олтар, да пренапишат историята и наследството му,
но това решение нямаше да го вземе Николай. - Женя?
Зоя и Женя стояха хванати за ръце и се гледаха. Николай знаеше, че си спомнят всяка загуба, понесена
заради капризите на този човек. С очите си беше видял страданието на Зоя, докато гледаха как
Беззвездните почитат Тъмнейший, и то не другаде, а в мъртвите пясъци на Долината, която беше
погълнала леля й и отнела живота на безброй други хора. Онази жена, онази Зоя, никога не би могла да
отстъпи пред молбата му.
- Ще му позволим ли да се направи на герой? - попита Зоя.
Женя кимна отсечено.
- Нека го направи. Нека страданието ни не е било напразно.
Зоя стоеше обкръжена от червени цветове и тръни, царица, която нямаше Нужда от корона.
- Да бъде.
Тъмнейший се обърна към монахинята.
- Откъде ще започнем?
Монахинята дълго ги гледа. А после посочи трънливото дърво. Монасите слязоха от нишите си и
обградиха дънера в море от алена коприна, мъже и жени, млади и стари, равкийци, земци, сулийци,
шуани. Имаше дори няколко руси фйердански глави.
Тъмнейший протегна ръцете си напред.
- Развържете ме.
Николай и Зоя се спогледаха. Ако беше някаква измама, Тъмнейший шеше да действа сега, щом го
развържат.
- Обградете го - каза Николай на Слънчевите воини. - И бъдете готови.
- Докато аз съм жив, демонът ще остане в теб - каза Тъмнейший, докато Николай срязваше с нож въжетата
около китките му.
- Двамата вече сключихме мир.
- Някои примирия не траят дълго.
- Обичаш да пророкуваш страхотии.
- Зоя ще живее дълъг живот, много дълъг - продължи Тъмнейший. - Въпреки демона това няма да важи за
теб.
- Значи ще я обичам и от гроба.
Усмивка разтегна устните на Тъмнейший..
- Смели думи. Времето може да разкаже друга история.
Николай го напуши смях.
- Изобщо няма да ми липсваш, честно.
Прибра ножа си в канията и отстъпи.
Тъмнейший разтърка китките си, не бързаше, сякаш се наслаждаваше на страха им, докато те стояха,
гледаха го и се чудеха какво ще направи.
Свали расото си и го захвърли на земята, после съблече ризата си и тръгна към дървото. Застана там гол
до кръста, кожата му - бяла като платно, дългата му коса - черна като гарванови пера.
- Продължавай - каза монахинята с трите плитки. - Ако такова е желанието ти. Ако смееш.
Тъмнейший си пое дълбоко дъх.
- Казвам се Александър Морозов. - Гласът му отекна по поляната. - Но съм имал стотици имена и съм
извършил хиляди престъпления.
Монасите положиха ръце върху корените на дървото, по дънера и провисналите клони.
Тъмнейший разпери широко ръце, стройното му тяло беше бледо под светлината на зимния ден.
- Не съжалявам.
Кората на исполинското дърво започна да се движи, да се променя. „Те са фабрикатори - осъзна
Николай, вперил очи в съсредоточените монаси. - От първия до последния. “
- Не се покайвам! - каза Тъмнейший.
Един от клоните на трънливото дърво се сгърчи като змия, трън порасна на върха му. Зоя хвана
Николай за ръката.
Сега и тримата с Женя се държаха за ръце.
Трънливият клон се движеше напред-назад, напред-назад, като влечуго, което дебне плячката си.
- Всичко сторих за Равка - извика Тъмнейший. - И сега го правя пак. За Равка!
Клонът се стрелна светкавично.
Трънът прониза гърдите на Тъмнейший и той изкрещя, извил глава назад, звукът - чист, човешки,
ужасяващ. Николай стисна силно ръката на Зоя, защото демонът в него също крещеше, а болката беше
като дамга, като огън в сърцето му.
Трънливото дърво притегли Тъмнейший към себе си, клоните го обвиха, издигнаха безпомощното му
тяло, като майка, която гушка сина си, вика го у дома. Масивният дънер се разцепи и придърпа
Тъмнейший в мрака.
Дървото се затвори около него и заглуши писъците му. Клоните застинаха. Монасите стояха в мълчание.
Николай притисна ръка към гърдите си. Болката беше изчезнала, демонът кротуваше.
В шарките на дървото, ако примижиш, се виждаха очертанията на разперена длан - ръката на
Тъмнейший, притисната към решетките на затвора му за вечни времена.
Един по един Слънчевите воини коленичиха.
Зоя тръгна бавно към дървото, стъпките й - тихи в снега. Опря длан в очертанието върху кората и
наведе глава.
- Не вярвах, че ще го направи.
- Сега той стои на прага между световете - каза монахинята. - Погледни с драконовото си око. Какво
виждаш?
Зоя затвори очи и вдигна лице към небето.
- Долината... Долината цъфти.
- Цъфти? - попита Женя.
- Зелена трева. Цъфнали овошки. Кайсиеви дървета. Клоните им са натежали от бели цветове. Приличат на
морска пяна.
- Поразията вече я няма - каза монахинята. - Него виждаш ли?
Зоя изсъска между зъби.
- Болката му... - Потръпна и дръпна ръка над гърдите си, сякаш усещаше тръна в собственото си сърце.
Монахинята кимна бавно.
- Ще трябва да решиш какво можеш да простиш и какво не можеш, елд рен.
Зоя погледна към нея.
- И ако мога?
- Някои сърца бият по-силно от други - каза монахинята и тези думи сякаш стреснаха Зоя. - Само сърце,
силно като неговото, може да го освободи от страданието и да му даде облекчението на смъртта.
Благодариха на монасите, но те не им предложиха гостоприемството си, а и Николай нямаше желание
да остава повече тук. Какъвто и да беше Тъмнейший приживе, тази поляна се беше превърнала в място на
траур.
Без да кажат и дума повече, те поеха назад под сводестия вход и през цепнатината в скалното лице.
Пролетта скоро щеше да дойде. Светът шеше, да е зелен и нов. Засега обаче царуваха ледът, вятърът и
сивият камък, сякаш земята се беше наметнала с траурен воал и мълвеше думи за загуба. Николай не би
могъл да скърби за човека, в когото Тъмнейший се беше превърнал, но го натъжаваше загубата на човек,
започнал така обещаващо, с твърдата вяра, че може да постигне всичко, стига да е достатъчно умен и
силен, достатъчно смел да заложи всичко на карта. В какъв ли щеше да се превърне Тъмнейший, ако
светът беше по-добър с него? Ако Равка беше по-добра към своите хора?
Миналото лежеше мрачно и съсипано, разкъсано от окопи, цялото в мини. Но бъдещето бяха дивите
хълмове и недокоснатият лес, откритото море и ведрите небеса.
Николай вървеше през планините след своята царица и знаеше, че надеждата ще ги отведе у дома.
49
ЗОЯ
Сутринта преди коронацията на Зоя Женя отпрати слугините и настоя сама да нагласи косата й. На Зоя й
стана малко неудобно, че приятелката й се прави на камериерка, но от друга страна, й беше благодарна за
присъствието и уменията.
- Не спиш добре напоследък - каза Женя, докато прекрояваше тъмните кръгове под очите й.
- Нищо ново.
Но това не беше напълно вярно. Отговорностите вземаха своята дан, но в седмиците след пътуването до
планината я измъчваха нови кошмари.
С Женя седнаха да закусят, бавно, без да бързат, подпрели крака на прозоречния перваз и с чинии в
скута. Зяпаха дворцовите градини и мъглата, която утринното слънце бързо прогаряше.
- Хубава гледка - каза Зоя и си взе още една блина.
Женя сбърчи нос.
- Малкият дворец страда от недостиг на прозорци. Предпочели са сигурността пред гледките.
Николай беше настоял Зоя да се настани в неговите покои.
- Те се падат по право на човека, който управлява Равка - беше казал той. - Хайде, това ти дава отличен
повод да се оплакваш от вкуса ми.
Зоя наистина мразеше тези стаи, но не заради обзавеждането. Просто й липсваха нейните покои в
Малкия дворец. Напоследък всичко беше толкова ново, че несъзнателно копнееше за познати неща. Но в
деня, когато се нанесе, откри на писалището малък кораб от тел, толкова малък, че се събираше в шепата
й. На мачтата му беше прикрепен мъничък флаг с две звезди. Приятно й беше нещо да й напомня
ежедневно за Николай и Лиляна.
Женя й помогна да облече рокля от среднощносиньо кадифе, полите и корсажът - бродирани със
сребрист конец така, че да напомнят драконови люспи. Напомняше малко и на кафтан, макар че никой
никога не беше виждал кафтан като този.
- Съвършена е - каза Зоя. Беше възложила на Женя да измисли модела. - Благодаря ти.
- О, не бързай, още не сме приключили.
Женя отиде в гардеробната и след миг се появи с много дълъг воал от сива дантела, обсипан с пайети.
Зоя го взе на ръце. Беше почти безтегловен и грееше като уловена светкавица.
- Ти да не си одрала някой дракон?
- Не се наложи - каза Женя и прикрепи наметалото към раменете й. - Казах му, че е за царицата на Равка, и
той сам си съблече кожата.
- Глупости говориш.
- Важното е, че съм доволна.
- Шлейфът е прекалено дълъг.
- Помня как някой ми каза, цитирам: колкото по-лъскаво, толкова по-добре. - Тонът й беше весел, но Зоя
зърна тъжната й усмивка в огледалото.
Стисна силно ръката на приятелката си.
- Иска ми се той да беше с нас сега.
Женя изтри една сълза и застана до нея, така както стояха в планината.
- Давид би се скрил някъде от ужас. Но иначе, да, и на мен ми се иска да беше тук.
За Зоя параклисът не беше празнично място. Присъствала бе, когато коронясаха Николай тук, стояла бе
с Алина до олтара в нощта, когато Тъмнейший разруши Малкия дворец и изби половината й приятели.
През онази нощ се бяха скрили под земята и минаха години, преди Зоя да излезе отново на белия свят.
Раните бяха твърде дълбоки, страхът - непреодолим. По онова време не вярваше, че някога отново ще се
почувства в безопасност.
А сега? Сега тя позволи на Вадик Демидов, последния от рода Ланцови, комуто беше отпуснато
великолепно имение и пълни сандъци сьс злато - повечето излязло от съкровищницата на граф Киригин, -
да нагласи на раменете й мечешката кожа на Свети Григорий. Слушаше как Владим Озвал, попът, който
шеше да служи като неин Аппарат, проповядва думите на старите светии и на новите. Вече се строеше
малък параклис в тучната кайсиева горичка, появила се на мястото на Долината, говореше се, че олтари на
Беззвездния се появяват там, където беше ударила поразията и където сега всичко цъфтеше като
пощуряло. Зоя не беше убедена, че ще може да се примири с този нов светец, но поне се беше опитала да
изпълни обещанието си.
Когато настъпи моментът, остави Владим да постави короната на главата й. Тази корона беше изкована
в битки - направена от малкото останал им титан, инкрустирана сьс сапфири и оформена като извити
назад драконови криле.
Зоя плъзна поглед по навалицата от непознати и приятели, спря го на Женя с едничкото й кехлибарено
око и червения кафтан, вече бродиран с изображение на златен дракон;
спря го и на Леони, фабрикаторката, на която Давид се възхищаваше искрено и която сега беше заела
мястото му в гришанския Триумвират и държеше за ръка Адрик, който все пак не беше обърнал гръб на
техния цар демон и щеше да заеме мястото на Зоя в Триумвирата като представител на етералките.
Стекли се бяха важни персони от целия свят - делегати от Търговския съвет на Керч, включително онзи
козел Хирам Шенк, който беше направил всичко по силите си да даде равкийскйя трон на Фйерда;
маршалът от Странстващия остров; земски министри, без чиято помощ Равка щеше да загуби войната в
самото й начало; и дори Шуанските принцеси с гвардейките си - Ери и Маю, които бяха прегърнали
Николай като стар приятел, и Маки, която беше хвърлила бърз поглед на гирляндите от бели, цветя по
балюстрадите на двореца, нагиздените дворяни и знамената, развети от зимния вятър, и бе заявила:
„Небеса, възможно ли е никой от вас да не разбира от церемонии? “.
Погрижили се бяха Тамар и кергудите да заминат много преди пристигането на шуанската делегация.
Зоя никога нямаше да се отпусне в тяхно присъствие, но въпреки това им беше признателна за помощта.
Бяха създадени с изричната цел да преследват и залавят гришани, но това означаваше, че са идеално
пригодени и да ги спасяват. Скакалец, Предвестник, Скарабей и Молец се бяха съгласили заедно с Бергин,
един фйердански Гриша, да открият тайните лаборатории на Ярл Брум под командването на Тамар.
Престолонаследникът на Фйерда беше одобрил тайната операция, а сега присъстваше на церемонията
заедно с бъдещата си невяста, жена на име Мила Яндерсдат. Тя носеше рокля от кремава коприна със
скандално деколте и опали колкото орехи около шията.
- Фйерда ти отива - бе прошепнала Зоя на Нина в кратките секунди, които си откраднаха насаме пред
параклиса.
- Е, храната е ужасна както винаги, но се справяме някак.
- Принцът ти изобщо не е какъвто очаквах, предвид информацията, с която разполагахме. Излиза, че е
много по-мил и далеч не толкова самонадеян.
- Той олицетворява всичко, за което аз и Фйерда сме си мечтали.
 Нямаше нужда Зоя да отваря драконовото си око, за да долови искрената вяра в думите на Нина.
- Ще те върна с подарък в онази забравена от светците страна.
- Майстор-готвач и килограм карамелени бонбони?
- Не. Растение. От моята градина.
- Твоята... градина? Зоя Назяленска обича да рови земята заедно с червейчетата?
- Ужасна си, момиче - каза Зоя. - Надявам се то да цъфне за теб. Надявам се и ти да цъфнеш.
Знаеше, че Нина няма да се върне у дома, при тях. Не в обозримо бъдеще поне. Колкото до гергините, те
щяха да й липсват лете, но може би на друга почва щяха да се чувстват по-добре.
Сред другите почетни гости в параклиса имаше и група сулийци, облечени в коприна. Някои бяха с
маски на чакали. Други носеха косата си сплетена и украсена с цветя. Седнали бяха при Николай на
първия ред, заедно с двойка в обикновени селски дрехи, а лъскавата бяла коса на жената бе скрита под
шал с мъниста.
Имаше и призраци в параклиса, които никога нямаше да намерят покой. Те щяха да вървят с нея по
новата пътека - Лиляна, Давид, Исак, Харшоу, Мари, Пайа, Фьодор, Сергей. Списъкът беше дълъг и
тепърва шеше да расте.
„Не можеш да спасиш всички. “
Да, но можеше да се опита да бъде добра царица. Малкото момиченце, уплашено и гневно, никога
нямаше да я напусне докрай, Зоя щеше да го помни винаги, както и чувството да си безпомощна и сама,
макар вече да не беше така. Имаше своите войници, своите Гриша, своите приятели и
своя принц, а сега явно имаше и своите поданици.
„Зоя от изгубения град. Зоя от градината. Зоя, която кърви в снега. “
- Стани, Зоя, царице на Равка - каза попът, - ти, която носиш драконовата корона.
Зоя се изправи. Вдигна скиптъра в ръката си. Слушаше радостните викове на множеството, гледаше как
се разгъва драконовото й знаме, изработено в светлосиньото и златистото на Равка. Задачата пред нея
беше немислима.
Нищо от случващото се не е било орисано, не е било предречено. Нямаше пророчества за цар демон или
за царица дракон, за едноока шивачка и близнаци сърцеломи. Те просто бяха хората, които излязоха
напред и успяха да оцелеят.
Но може би точно в това се криеше тайната - да оцелееш, да дръзнеш да останеш жив, да изковеш своя
надежда, когато всяка надежда се е стопила.
„За оцеляващите - прошепна на себе си Зоя, докато хората пред нея коленичеха и викаха името й. - И за
изгубените. “

Останалата част от предиобеда мина в многословни поздравления, пожелания за успех и няколко зле
прикрити заплахи от страна на керчаните. Тронната зала беше пълна с гости, беше много горещо - и още
по-горещо заради тежката й кадифена рокля, - но Зоя търпеше чинно с помощта на Николай и Женя.
Ала нещо я глождеше.
- Женя, ще намериш ли Алина, преди да си е тръгнала със своя следотърсач? Трябва да говоря и с двете ви.
Ще се срещнем в покоите на царя.
Женя я млясна по бузата.
- В твоите покои.
Женя изчезна в навалицата и Николай зае моментално мястото й.
- Искам да ши представя един човек.
Придружаваше го сулийско момиче, дребничко, с коса, сплетена на дебела плитка.
Девойката се поклони с изяществото на танцьорка.
- Царице Зоя, за мен е чест.
Зоя я претегли с поглед, зърна отблясъка на ножовете, скрити дискретно в джобовете и под бродираната
й жилетка.
- Капитан Гафа - каза тихо тя, така че гласът й да не стигне до гостите.
Иней се усмихна до уши.
- Знаете името ми.
Зоя погледна към ъгъла, където се бяха събрали представителите на Керч.
- Страшно много хора ви търсят.
Непокорен блясък подпали очите на момичето.
- Да се молят да не ме открият.
- Ако имате нужда от нещо...
- Ще го получи - довърши вместо нея Николай и се поклони грациозно.
- Мечтаех си да дойда тук - каза Иней. - Да мина по същите пътеки, по които е вървяла Слънчевата
светица.
- Значи ще трябва да ви покажем Малкия дворец, където тя се обучаваше да овладее силата си.
Усмивката на Иней се разшири.
- Баше.
- Мерема - отвърна Зоя на сулийски. - Добре си дошла.
Бръчица се вкопа между веждите на Иней. Тъмните й очи
се спряха на някого в навалицата.
- Онази жена - каза тя, - с шала. Косата й...
- Приятели от провинцията - побърза да каже Николай. - Нека те запозная сьс сестра си Линеа.
Непременно трябва да й разкажеш за новите ви оръдия.
Зоя много би искала да тръгне с тях и да чуе как си говорят за кораби, за плаване и за каквото друго
обичаха да си говорят корсари и пирати, но Толя вече я дърпаше да се запознае с група келски
аристократи. След тях дойде ред на земците, после на група влиятелни търговци от Западна Равка, сетне
на фйерданския нобилитет, а накрая и на граф Киригин, който се беше накиприл в ослепително оранжево,
а иглата за вратовръзката му представляваше златен дракон, стиснал в лапи гигантски тюркоаз.
Зоя изгуби представа колко време е минало и с колко хора се е запознала. Накрая зърна Женя в другия
край на залата.
Извини се и потегли на бърз ход по един от много проходи в двореца към покоите на Николай... към
своите покои, проклети да са. Женя и Алина я чакаха в дневната, седнали до един отворен прозорец.
Хладният въздух беше истинска благословия след душната жега в тронната зала.
- Е - каза Алина и остави чашата си с квас, щом Зоя затвори вратата. - Определено ти отива.
- А нима си се съмнявала?
Женя се разсмя.
- Казах ти аз, че си е все същата Зоя.
- Изглеждаше толкова спокойна и ведра - възрази Алина.
- Преструвки - каза Зоя. - Основната ми грижа беше да не припадна. Тази рокля тежи повече от мен.
- Трай, бабо, за хубост - отсече Женя без грам съчувствие.
Алина кимна.
- Важният въпрос е как ще надминете тази рокля за царската сватба.
- Не бързай толкова - каза Зоя. - Николай още не ми е предложил.
- И нищо чудно - поклати глава Женя. - Никак не му върви с предложенията.
Алина изсумтя.
- Ами, да ми беше предложил династия, а не онзи мъничък изумруд.
- Бедното момче - каза Зоя. - Планът е да правя мили момински очи на всеки влиятелен политик, търговец
и дребен аристократ, докато не подпишем новите търговски споразумения и договори.
Женя завъртя очи.
- Много романтично, няма шо.
- Не мога просто да спра да бъда генерал - каза Зоя. - А и стратегията е добра.
Романсът й с Николай не беше от онези, които залагат на букети с цветя и красиви обяснения в любов.
Не, той живееше в покоя, който бяха намерили заедно, в часовете на мир, които се нижеха един след друг
в драгоценно колие.
- Но все пак ще се ожените - настоя Женя.
- Не мога да не забележа - каза Алина, - че умната лисица се отказа от трона си, но пак успя да си остане
цар.
- Принц - поправи я Женя. - Принц консорт. Или ще ти бъде генерал?
Зоя пет пари не даваше каква титла ще си хареса Николай. Беше неин и само това имаше значение.
Погледът й попадна върху чертежите, които беше открила на писалището си тази сутрин, проект на
изключителната конструкция, която Николай беше измислил, за да защити градината й. Чертежите бяха
навити на руло, вързани с нейната синя кадифена панделка и придружени от бележка, в която пишеше:
„Искам за теб винаги да е лято, Зоя“. Бяха я ухажвали мъже с богатство и власт, предлагали й бяха бижута,
дворци, нотариален акт на една мина за диаманти. Но това беше друг вид съкровище, толкова ценно, че
Зоя не можеше да повярва на късмета си.
Обърна се към двете жени и се облегна на писалището. Искаше й се да поседне за малко, да отмори
краката си, но предстоящото я държеше на нокти.
- Знаеш какво направихме в планината.
- Да - кимна Алина. - Спасили сте света и сте обрекли на вечни страдания най-опасния враг на Равка.
- Изключително успешна мисия - каза Женя.
Зоя потропа с пръсти по плота на писалището.
- Напоследък... напоследък имам кошмари за манастира и трънливото дърво.
Когато бе докоснала дънера, усети болката на Тъмнейший. И драконът не й позволяваше да го забрави.
- Какво се случва в кошмарите? - попита Алина.
- Превръщам се в него.
Женя. прехапа устни.
- Измъчват те?
- Нещо по-лошо... Имам всичко, което той искаше. Короната. Силата. Аз съм завоевателка, императрица,
убийца. - В сънищата си стоеше на носа на кораб, а пред нея се разстилаше красив град. Тя вдига ръце,
Долината се сурва напред като черен прилив и залива Новокрибирск. Всяка нощ се будеше обляна в
студена пот и в ушите й звънтяха писъците на леля й. - Не знам дали можем просто да го оставим там.
Женя скръсти ръце.
- Сериозно?
- Да, ако искаме да управляваме справедливо. Да, ако искаме бъдещето да е по-добро от миналото.
- Да не си вдигнала температура? - попита Женя.
Но Алина разбираше, личеше си по изражението й,
- Боиш се, че ще станеш като него. Боиш се ти да не станеш лавината.
Безсмъртна и несломима, поредната трагедия, която да застигне Равка.
- И какво искаш да направим? - попита Женя. - Да го освободим? Да му простим?
- Да му подарим смърт - каза Зоя.
Женя стана и отиде при камината.
- Той заслужава ли го?
- Това решение не мога да го взема аз - каза Зоя. - Не и сама.
Алина отпусна глава върху облегалката на канапето.
- Защо изобщо обсъждаме това? Ако съм разбрала правилно, Тъмнейший е знаел на какво се съгласява.
Стои на прага между световете. Ако умре, Долината ще се разкъса отново
и бездната ще се излее през процепа.
- Да - каза Зоя. - Но монахинята ми каза, че сърце, силно като неговото, може да го освободи. - Изрекла бе
думите на Лиляна. Искала бе Зоя да я чуе.
Женя вдигна високо вежди.
- И какво, някой да заеме мястото му? Освен ако не предлагаш Ярл Брум...
- Не, мисля, че това е гатанка. Не някой, а нещо. Първото сърце, пронизано от трънливата гора. Сърцето
на Свети Феликс.
- Говориш за реликва - каза скептично Алина. - Като човек, чиито костици се продават във всяко градче и
село, уверявам те, че всички тези мощи са фалшиви.
- Права е - каза Женя. - Ако Свети Феликс наистина е съществувал и сърцето му незнайно как е била
съхранено, никой не знае къде е.
- Да - кимна Зоя. - И който го притежава, едва ли ще иска да се раздели с нещо толкова могъщо.
Женя подсвирна.
- Значи, ако решим - и това е едно много голямо „ако“, - че той заслужава милосърдието на смъртта, какво
ще правим?
Зоя докосна малкото корабче от тел върху писалището.
- Драгоценен предмет, който не може да бъде намерен, несъмнено охраняван зорко и следователно си
плаче да бъде откраднат? Познавам един крадец, който би могъл да се справи.
Женя изпъшка.
- Не говориш сериозно. Та ти не можеш да го понасяш!
- Защото е непоносим грубиян и има морала на канален плъх. Което не означава, че не може да бъде
полезен.
- Мислиш, че ще се съгласи? - попита Женя.
- Срещу съответната награда.
В стаята се възцари мълчание. Накрая Женя посегна към чашата на Алина и отпи дълга глътка.
- Не мисля, че Тъмнейший заслужава прошка. Не знам колко години на болка ще са нужни, за да я
заслужи, нито кога ние
ще се превърнем в чудовищата, а той - в жертвата. Но не искам до края на живота си да правя тези сметки.
Ако наистина има начин да се направи, нека най-после, веднъж и завинаги, се отървем от това бреме.
- Добре - каза Алина.
Преди да й е останало време да бие отбой, Зоя позвъни на слугата да доведе Николай.
- Стигнахте ли до решение? - попита той. - Не мога да преценя дали изглеждате безмилостни, или щедри.
Може би просто сте гладни.
- Капитан Гафа още ли е тук?
- Мисля, че си тръгна преди час в компанията на принц Расмус и неговата годеница.
- Може би това е знак - каза колебливо Зоя.
- Зоя - предупреди я Алина, - вече взехме решение.
- Ох, добре - каза Зоя. - Имам нужда от Щормхунд да отнесе мое съобщение до Кетердам.
- Чувам, че той е много зает напоследък.
- Аз пък си мисля, че наградата ще му допадне.
Николай сниши глас.
- Ако наградата включва да се измъкнеш от тази рокля, сигурно ще мога да го убедя.
- Няма да спреш, докато не създадеш скандал, нали?
- Демонът ме накара. И какво жизненоважно съобщение ще носи в Кетердам най-красивият капер на
света?
Зоя въздъхна. Как е възможно една жена да има всичко, за което си е мечтала, и пак да й трябва крадец?
Трагедия.
- Съобщението трябва да стигне до Вранския клуб - каза тя. - Кажи на Каз Брекер, че царицата на Равка
има задача за него.
-КРАЙ-
^ БЛАГОДАРНОСТИ

„Под знака на вълците“ е седмият роман, който пиша за света на Гриша - история, започнала с едно момиче, което се опитва да намери пътя си
в мрака. Както би казала Зоя, това не е метафора. Но аз все пак съм дълбоко благодарна на всички хора, които помогнаха да осветим пътя.
Благодаря на всички в „Импринт“ - Доун Райън, Хейли Иозвиак, Дейвид Бригс, Реймънд Е. Колон, неуморния Джон Морган, Камий Ке- лог,
талантливата ми редакторка Ерин Стайн със своите луди идеи, и Натали Соуса, която направи невъзможното тези книги да станат красиви.
Благодарна съм на всички в отделите по маркетинг и връзки с обществеността в МСРС > Катрин Литъл, Мелиса Зар, Тереза фе- райоло, Джулия
Гардинър, Луси Дел Приоре, Алисьн Верост, Мариел Досън, Кристин ДЬлейни, Кейтлин Лос, Джордан Уинч и на екипа „Тройното М“ - Моли
Елис, Морган Кейн и Мадисьн фър. Благодаря и на забележителния екип по продажбите - Дженифър Едуардс, Дже- сика Бригман, Марк вон
Барген, Матю Мич, Ребека Шмит, Софрина Хинтън и Тейлър Армстронг. Също и на Джон Ягед, който не попада в нито една от изброените
категории.
 Както винаги за мен е чест да бъда част от семейството на „Ню Лийф Литерари“. Благодаря на Хилари Печеоне, Джо Волпе, Вероника Гриялва,
Виктория Хендерсън, Мередит Барне, Абигейл Донахю, Жи- неа Картър, Катрин Кьртис, Кейт Съливан, винаги точния Джордан Хил, неуморната
Пуя Шабазян и на моята агентка Джоана Волпе, която незнайно как видя крайната цел преди мен и успя да заведе всички ни там.
Сара Рийс Бренан и Холи Блак ми дадоха назаем великолепните си мозъци и ми помогнаха с първите чернови на тази книга. Мари Лу и
Даниел Хосе Олдър ме насочваха до самия край с доброта и вдъхновение. Благодаря на Кайл Луков и Джеси Деше, които ми помогнаха да разкажа
историята на Хане. Робин, Рейчъл, Зиги, Морган, Мишел, Сара, Теодора, Джими, Платинените Патита и Пижамените приятелки - обединени в
алитерацията, хумора, закачките, а понякога и с доставката на керамични духчета. Благодарности и обич на Кристин, Сам, Емили, Райън, на
красивата ми майка и на Уоли, който прави всичко по-добро. Колкото до теб, Е., знам, че не обичаш да се вдига шум, но държа да ти благодаря, че
ми беше приятел и единственият човек, когото не мога да намразя след единайсет часа в колата. И накрая, благодарности на Джийн, която е
обичана и помнена.