Курсова работа

по:реторика

на тема:Квинтилиан.”Обучение на оратора”
единадесета книга-какво значи подходящата реч, за паметта,
за произнасянето на речта

Съдържание:
1.въведение
2.биография на времето
3.римското ораторско красноречие
4.Биография на Квинтилиан
5.Трактата „Обучение на оратора”,единадесета книга,първа
глава „Какво значи подходяшата реч”
6.Втора глава.За паметта.
7.Трета глава.За произнасянето на речта.
8.Библиография
9.Приложение.Единадесета кига

Въведение
 Възникването и развитието на ораторската реч и нейната същност-
замисъл,цели,закономерности на възприемане и въздействие-са предмет на
изследване през вековете.Поради това, че текстовете на ораторските речи са били
запазени от бурите на времето, в наши дни е възможно да се установят основните
характеристики на епохата, мястото, политическите ситуации,личностните черти на
бележити оратори и ораторски школи в развитието на човешкото общество.
Философи, социолози,литературоведи, филолози, историци и други учени и хора на
изкуството и сега се опитват да проникнат в огромните книжовни източници и
практически резултати в тази облaст от развитието на човешкото мислене.В тази
посока се установяват начините , по които се дават знания и се формират умения за
публично устно изказване,изяснява се теоретическият и приложен характер на
реториката като наука и изкуство, отнощенията и с други науки-филосoфия,
психология, лингвистика, естетика, теория на информацията, теория на
комуникациите, теория на управлението.
При многостранното определяне на живата публична реч се подчертава преди
всичко нейната специфика- да предава социално значима информация,която има за
задача вулнуващо и целеустремено да изгражда умения у хората да се изказват
публично, да определя тяхната морална,политическа и естетическа нагласа и така
да съдейства за регулирана за регулирана и целенасочена социална реализация.Чрез
делото на прочути оратори и ораторски школи през хилядолетията се установява,
че има тясна зависимост между развитието на ораторското изкуство и харакера на
обществената система и общественото развитие през вековете.

Биография на времето

Ораторското творчество съспътства историческото развитие на

човечеството.Още в зората на неговото социално осъзнаване-създаването на
първите родови общини-се създават предпоставки за изяви на красноречието-
речите на старейшината, на вожда на племетои др.
Теорията за ораторското изкуство се заражда значително по-късно.Още в
омировитве поеми”Илиада” и „Одисея: се наблюдава сравнително развита техника
на построяване на публичните речи.От царете се изисква да владеят ораторското
изкуство.В Народното събрание ораторът говорел, като бурно жестикулирал и
размахвал скиптъра си, който бил символ на властта и правото на
слово.Квинтилиан посочва, че у Омир са представени трите стила-прост,среден и
мощен(висок).Менелай говори кратко и естествено.Той е чужд на всякакво
излизшество.Красноречието на Одисей е бурно и стремително.Пак Квинтилиан
сравнява словото му с „поток разтопени снегове или снежна буря”.В периода 8-5в.
пр.н.е ораторското изкуство се определя като божествен дар и като техника, която
може да се изучи.Затова Феникс, възпитателят на Ахил, го учи „добре да говори и
смело да действа”
 През 5в. пр.н.е в Сицилия се появяват първите трудове по реторика.За древния
мислител ораторското изкуство е духовна дейност, аналогична на „изкуството” на
лекаря, :изкуството на пълководеца и други.С други думи, макар и зависимо от
природните заложби на човека,красноречието може да буде усвоеноПод „изкуство
в древността са разбирали учение,сръчност,майсторство и в сущото време
способност за научно анализиране на явленията, хората и вещите.Древногръцкото
название на красноречив човек,говорител,оратор е „ретор”, което от 5в. пр. Х. Е.
означава и учител по красноречие.Българският език приема латинския термин
„оратор”, който освен значението „говорещ пред публика” включва и молител”, т.е
човек,който умолява публиката за внимание.Съвременният книжовен език приема
дублетната форма „реторика-риторика”, макар че ако трябва да спазваме
етимологичния принцип, по вярната транскрипция е „реторика”
Първопричина за разцвета на ораторското изкуство в Атина е характерът на
демократичното управление в робовладелческата република, който изисква всички
по-важни дуржавни дела да се решават от Народното събрание, в което участват
всички свободни граждани.
Изострената класово политическа борба заставя политическите дейци
публично да отстояват своите интереси и чрез словото си да въздействат върху
представителите на другите социални групи.Естествено не да се забравя
едностранчивият характер на робовладелческата демокрация.”Робът никога не
може да буде красноречив”-казва Логин.Неговото красноречие са
въстанията.Ограничеността на робовладфелческата демокрация се проявява и по
отношение на жените и чужденците,които нямали политически права.
Втората социално-историческа база, бурху която процъфтява древногръцкото
ораторско изкуство, е формата на съдопроизводството.Важен дял в превръщането
на атинския съд в „люлка на красноречието” се пада на Солоновите
закони,издадени през 594г.пр.н.е.
Законът,който пряко се отразява върху красноречието и реториката
впоследствие, е отнемането на съдебната власт от евпатридите и предаването й на
простия народ.Солон създал Народен съд(Хелиея), в който участвали всички
граждани и трябало да отстояват народните интереси.Всеки обиден или унижен
имал право сам или чрез посредник да турси справедливост чрез съда.Разбира се,
това мъдро постановление обуздавало само в известна степен съдебния произвол на
евпатридите. Но то тласнало напред развититието на живото слово поради факта,
че обикновено били заставяни да се замислят над умението си да убеждават
другите.По времето на Солон древността още не е родила идеята за адвукатурата.
Пред много от тъжителите се изправила непреодолимата трудност да изложат ясно
и убедително своите искания,обвинения,оправдания.Тогава се появили
логографите-съчинителите на речи по поръчка.По-късно когато логографите
започнали да записват своите произведения,става ясно,че голямата доза
фантазия,психологически усет,художествена мярка превръщат обикновената
житейска драма в произведение на изкуството(Лизий,Изократ).
 Върху формирането на реториката като теория на ораторското изкуство
значително влияние оказва и древногръцкото образование.В създадените реторски
школи сред седемте „свободни изкуства”-
граматика,диалектика,аритметика,геометрия,астрономия,музика,се преподавала и
реторика.Чрез овладяването на ораторското изкуство младежите се подготвяли за
бъдещо участие в социалния живот на полиса.

Римското ораторско красноречие

Древноримската реторика се формира и развива под влиянието на

древногръцката политическа и цялостна духовна култура.И в Рим, както и в Атина,
красноречието става историческа потребност в развитието на републиканската
епоха.Затова свидетелстват преценките и възгледите на изториции оратори
съвременници на тази епоха.
В Рим обучението в красноречие не се огрничавало само в усвояването на
принципите за подготовка на една реч, но то задължавало присъствието на
публични диспути, на съдебни процеси,общуването с различни представители на
слоевете на обществото и с изучаването на тяхната психология.В периода на
развитието на реториката като център на политическия живот в първия век преди
новата ера в ораторската дейност и в трактатите на ораторското изкуство са
отразени до голяма степен духовните идеали на гръцките философи.Като средство
за масова пропаганда и решаване на социални проблеми в силната римска държава
ораторското изкуство дава възможност за изява на мнения и политически програми,
за изработване на важни закони в сената и за издигане на авторитета на
съдопроизводството.

Биография на Квинтилиан

Марк Фабий Квинтилиан (35/36-100) е виден римски писател, учител по

риторика и оратор. Роден е в град Калагурис, сега Калаора, в Испания, получил
е образование в Рим, баща му е бил собственик на риторска школа, а самият
той, след като се проявил като блестящ адвокат, станал основател на първата
държавна риторска школа, открита по времето на император Веспасиан, а по
времето на император Домициан бил възпитател на неговите племенници и
удостоен с консулски отличия. Тъй като преобразуването на риторската школа
в държавно учреждение по същество означава поставяне на риториката в
служба на императора, може да се счита, че Квинтилиан е и първият
официален императорски ритор и изразител на императорските политически
стратегии в сферата на красноречието, встъпили, впрочем, като нов
литературен стил, специфичен за императорската епоха.
В трактата “Върху причините за упадъка на красноречието е обосновал тезата,
че упадъкът на красноречието по негово време съвсем не е свързан с
политически причини, а е обусловен от отказа на ораторите да следват
риторичния нормативен стил на Цицерон и от лошото обучение на ораторите в
частните риторски школи.
Автор е и на два сборници “Декламации” (Declamationes), в които подробно са
разработени схеми и модели на речи и са обосновани различни напътствия
относно речевата практика.Най-значителното му произведение е съдържащият
12 книги трактат “Обучението на оратора” (Institutio oratoria) публикуван през
95-96 г., което, всъщност, е и най-обширното антично ръководство по
риторика, в което подробно са проследени всички етапи в развитието на
оратора от детството до зрялата му възраст, и което съдържа изключително
много информация, отнасяща се към сферата на граматиката, правото,
историята, естетиката и етиката.
2. “Обучението на оратора” е обширен, съдържателен и прецизно
систематизиран труд по ораторско изкуство и ораторско обучение, който,
според самият Квинтилиан, е бил провъзгласен за единствено правилния
трактат в тази област. Естетическите критерии, които са определяли
риторичните възгледи на Квинтилиан, са представени в този труд в достатъчно
ясен и недвусмислен вид като сведени преди всичко до изисквания към
съвършенството на формата и най-вече към безукорността на стила, без, обаче,
да се стига до пренебрегване или безразличие към съдържанието.
Квинтилиан е бил противник на “съблазнителните пороци на новия
високопарен стил” и е препоръчвал следването на “идеала за златната среда”.
Своя идеал за красноречие той е изразил в гледището, че “изобилието трябва
да има своите предели, блясъкът – мъжествена сдържаност, а
изобретателността да бъде разумна”, при което “речта трябва да бъде
достатъчно дълга, но не прекомерно, достатъчно изискана, но не и предвзета,
достатъчно смела, но не и дръзка, достатъчно сериозна, но не и унила,
достатъчно дълбокомислена, но не и тежка за възприемане, достатъчно весела
и жизнерадостна, но не и лекомислена, достатъчно шеговита, но не и
разпусната, достатъчно величествена, но не и многословна”. Очевидно е,
разбира се, че този негов идеал е съвсем близък до цицероновския, и това
съвсем не е случайно, тъй като и на други места Квинтилиан изрично е
подчертавал, че успехи в ораторското изкуство ще може да постигне само
онзи, който харесва и се придържа към стила на Цицерон. В съответствие с
основните граждански и риторически препоръки на Цицерон, Квинтилиан
пише, че неговата цел е да направи от своите ученици “мъдри римляни”,
“истински обществени мъже”, “опитни практици, а не откъснати от
държавните дела философи”, при което подчертава, че наистина досега такъв
съвършен оратор не е съществувал, но че все пак може да бъде създаден в
бъдеще.
 „Обучението на оратора”
Единадесета книга.

Първа глава.Какво значи подходящата реч

След като сме постигнали лекота при писането,при обмислянето и когато
работата наложи, при изговарянето, следващата ни грижа е да произнесем една
подходяща реч, а Цицерон посочва това като четвърто положително качество
на изговарянето на речта, което според Квинтилиан е твърде
необходимо.Защото, макар украсяването на речта да е многообразно и
различно и на един да подхожда едно украсяване,а на друг друго, ако не е
съобразено добре със съдържанието и с лицата, то не само не ще я украси , но
ще я обезобрази и ще обърне силата на мислите наопаки.Каква полза думите да
бъдат чисто латински , с точното си значение, блестящи, дори обработени с
фигури и ритми , ако те не внушават на съдията такива мисли към които ние
желаем той да бъде насочен и доведен?Ако употребим възвишен стил на
говорене при маловажни дела, прост и равен при важни дела, весел при тъжни,
кротък при жестоки, заплашителен при молби, спокоен при вълнуващи дела,
груб и силен при приятни?
Tози въпрос Цицерон е засегнал накратко в третата книга на съчинението си
„За оратора”.Не можа да се каже,че е пропуснал нещо като е казал”: „Не на
всяко дело, не на всеки слушател,не на всяко лице, нито на всяко време
подхожда еднакъв вид реч”.
Преди всичко трябва да се знае с какво може съдията да се спечели,да се убеди
и да бъде трогнат;да знаем какво целим с всяка част на речта.И така не бива да
употребяваме стари,преносни или новоизмислени думи във встъплението, в
разказа и в аргуентирането,нито прибързани увъртания в блестящия стил там,
където делото ще трябва да се раздели и обособи в отделни части.Не ще
употребяваме при заключенията нисък, всекидневен и лишен от всякакво
подреждане начин на говорене.Квинтилиан казва,че по-важно е не какво
казваш, а на кое място го казваш; цялото изискване да се говори подходящо не
се отнася само към начина на произнасянето, но е свързано с намирането на
материала. Произнася подходящи речи този, който гледа не само какво е
полезно, но и какво е подходящо.Тези качества са свързани, защото
подходящото почти винаги е и полезно.Понякога полезното и подходящото си
противоречат;и когато се поставят едно срещу друго, ползата ще отстъпи на
подходящото.
Недостатък на оратора е всяко хвалене на себе си.Това е голяма слабост,а
особено когато оратор хвали красноречиетоси. Самохвалството създава у
слушателите не само отвращение, но много пъти и омраза. И който се
превъзнася прекомерно, струва ни се, че потиска и презира и че не толкова
себе си прави велик,колкото прави другите малки.
В такъв недостатък бил силно упрекван Цицерон, макар той да се хвалел в
своите речи повече с извършените от него дела, отколкото с красноречието
си.Не може да се каже дали откритото хвалене не е по-поносим недостатък със
своята откровеност, отколкото онова изопачено хвалене, когато например
богатия се представя за беден или силния за слаб.Затова Квинтилиан казва да
ни хвалят другите, а ние самите, по думите на Демостен: „Трябва да се червим,
когато другите ни хвалят”.
Реч, произнесена е безсрамие, с шум и с гняв, е неприлична за всички.Всеки,
който се изтъква с възрастта си, с достойнството и с опита си, трябва да бъде
упрекван повече заради тези недостатъци. Но има и по-унизителни
недостатъци: долно ласкателство, силен стремеж към шегобийство,липса на
всякакво чувство за срам и скромност в мислите и в думите и пренебрегване на
достойнството във всяко дело.Такива недостатъци притежават главно онези,
които искат да бъдат или твърде угодливи или твърде забавни.
Отделният вид красноречие на едни подхожда с едно, а на други с друго; едно
богато,възвишено,смело и предварително обработено красноречие не ще
подхожда толкова на възрастни оратори,колкото сбитото нежното и
изгладеното.При младите оратори са позволени и малко по-пищни речи, но те
се произнасят почти с риск. Простият начин на изразяване подхожда повече на
военните. Има и такъв вид красноречие,което подхожда само на първите в
държавата.Красноречието на пълководците и триумфаторите се отличава в
известно отношение, например Помпей е един прекрасен разказвач на своите
подвизи, а също и Катон, който се е самоубил в гражданската война е бил
красноречив сенатор.
Също така често в устата на един оратор даден израз е свободен, у друг е
дързък, а у трети е надменен.
Квинтилиан обобщава,че най-подходящи за един оратор са: човечността,
снизходителността, кротостта и доброжелателството.Също така красят добрия
чоек и следните различни прояви: да мрази лошите, да се вълнува от съдбата
на държавата, да се бори срещу престъпленията и неправдите, и всичко да бъде
честно.
Важно е не само кой и за кого говориш , но също и пред кого говориш.Не се
говори по един и същ начин пред император, пред висш магистрат, пред
сенатор и пред обикновен гражданин. Авторитета на сената изисква едно
красноречие на народа изисква друго красноречие? Дори когато се разглеждат
отделни дела, не се говори по един и същ начин пред високопоставени мъже и
пред маловажни личности.Не подхожда един и същ език пред учен,, пред
вийник и пред селянин.Следователно понякога речта на оратора може да се
снизява и да се съкращава, но разбира се, така,че съдията да не може да не я
разбира или да не я възприема.
Също така трябва да се съобразяваме с времето и мястото. Времето може да
бъде тъжно,весело,свободно, ограничено и към всяко от тях ораторът трябва да
се приспособява.Много е важно на обществено място ли говориш или на
частно, на гъсто населено или на усамотено, в чужда държава или в своята във
военен лагер или на градския площад.Всяко място си иска воята форма и някак
си свой начин на красноречие.
По общо правило някои дела изисват особена умереност. Затова син, който
иска да управлява имотите на баща си, трябва да се тревожи за неговото лошо
здраве; и бащата колкото и да има намерение да отправя срещу сина си тежки
упреци, трябва да изтъкне, че необходимостта от това е твърде маъчителна за
него.
Понякога може и майката да застане срещу сина си в някакво маловажно и не
много опасно дело. Разбира се, тогава ще бъде прилично речта да е по-
спокойна и по-плавна; защото с готовността си за удовлетворение ние или ще
намалим омразата към нас, или ще я прехвърлим към противника.
Пред един съдия, който е заинтересован било пряко, било косвено в поетото за
защита от нас дело, от една страна е мъчно да се говори убедително, но от
друга страна е най-лесно.
Случва се понякога едно дело, за което вече има съдебно решение,да се
разглежда отново.Тогава трябва да се заяви общото положение,че пред друг
съдия не бихме възразявали на решението на първия, защото не е позволено
грешката на един да поправя друг. От самото дело някои неща могат да ни
помогнат,например ако някои обстоятелства са били неизвестни или свидетели
за отсъствали. Ако пък трябва да произнесем речта си пред други съдии, както
при второто претендиране или повторно пред съдебен състав от центумвири,
след като страната е била победена, ще бъде по-прилично, доколкото ще е
възможно, да запазим доброто име на съдиите.
Случва се понякога едно дело, за което вече има съдебно решение, да
серазглежда отново.Тогава трябва да се заяви общото положение, че пред друг
съдия не бихме възразявали на решението на първия, защото не е позволено
грешката на един да поправя друг. От самото дело някои неща могат да ни
помогнат, например ако някои обстоятелства са били неизвестни или
свидетели за отсъствали.Ако пък трябва да произнесем речта си пред други
съдии, както при второто претендиране или повторно пред съдебен състав от
центумвири, след като страната е била победена, ще бъде по-прилично,
доколкото ще е възможно, да запазим доброто име на съдиите.
Друго важно нещо, което Квинтилиан посочва е, че ако има омраза към нещо
тя трябва да се смекчава с умело подбрани меки думи, например ако наречеш
жестокия-твърде строг; несправедливия-заблудил се в убеждението си,
упорития-извънредно много държащ на своето. Посочва още, че винаги трябва
да се стараеш да побеждаваш противниците си с ум, това е най-доброто
средство.
Най-различните достойнства на красноречието имат своите любители, а
същите са и хвалители. Цицерон на едно място пише: „Най-доброто
красноречие е това, което ти не можеш да достигнеш,а си вярвал, че се достига
лесно чрез подражание”; и на друго място пише: „Постигнал е това,като е
говорил не така,както всеки вярва,че може, а както никой не е говорил.Тук
може да изглежда, че има противоречие; но и двата вида красноречие
заслужават похвала. Разликата е само в делата; защото простотата и
небрежността на естествената реч подхождат повече на незначителни дела, а
на по-големи дела подхожда повече необикновеният начин на говорене.

Втора глава.За паметта.

Някои смятали, че паметта е дар само на прородата. Квинтилиан казва, че без

съмнение от нея много зависи, но и тя, както и всичко друго може да се
усъвършенства с труд.Всяко знание се съхранява чрез паметта и ние напразно
се учим , ако каквото чуем с ушите си, прелети покрай тях. Тази именно
способност доставя онова богатство от примери, закони, отговори и най-после
изрази и факти, с които ораторът трябва да изобилства и да разполага винаги.
И заслужено пеметта се нарича съкровищница на красноречието.
На ораторите, които ще защитават много дела, е нужна не само твърда, но и
бързо възприемаща памет, та не само това, което си написал, да обхванеш чрез
повторно четене, но и това, което си обмислил, да следваш връзката между
мислите и думите. Също необходимо е да помниш думите и на противната
страна; и не непременно да опровергаваш в същия ред казаното, но да
поставяш всичко на подходящите места.
Квинтиан се учудва на способността на паметта изведнъж да възстановява и
повторно да предлага стари събития след толкова дълго време.
Нямаше да се знае голямата сила и божественост на паметта, ако светлината на
красноречието не ги беше показала.Паметта е, която създава реда не само на
мислите, но и на думите. Тя ги свързва не за малко, а дори връзката трае почти
до безкрайност и в твърде продължителнните речи по-рано се намалява
търпението за слушане, отколкото верността на паметта. Според Квинтилиан,
у Платон употребата на писмото пречи на паметта; очевидно онова което сме
записали, като че ли преставаме да го пазим и го забравяме поради
безгрижието си.
Говори се, че Симонид пръв показал изкуството за помнене. За него се
разпространява следната приказка: Симонид написал срещу уговорена цена на
един победител в юмручен бой стихотворение,каквото обикневенно се
съчинява за победителите; част от уговорената сума обаче му била отказана,
защото и той както често и другите поети се отклонил в похвали на Кастор и
Полукс; посъветвали го да потърси останалата част от парите от тези, чиито
подвизи прославил.Както е предадено, те му платили. На устроенето голямо
пиршество в чест на същата победа бил поканен и Симонид; той бил извикан
от вестител да излезе, защото двама младежи, дошли на коне, искали на всяка
цена да говорят с него. Разбира се, той не ги намерил, но с излизането разбрал,
че боговете са били добре разположени към него.Едва прекрачил прага, къщата
се сгромолясала върху пируващите и така ги смесила, че роднините, които ги
търсели, за да ги погребат, не могли да ги разпознаят.Говори се, че тогава
Симонид предал телата на роднините им, понеже помнел точно реда, в който
всеки бил седнал на трапезата.
От тази прослава на Симонид става ясно, че паметта се подпомага от дълбоко
отбелязали се в ума места и в това всеки се уверява от собствен опит.Наистина
след като сме се върнали след време на някои места, ние познаваме не само
самите места, но си спомняме и какво сме правили там, идва ни в ума лица, а
понякога се връщат и отдавна забравени мисли. И така изкуството за помнене
се е родило от опита, както става с повечето неща.
Ако трябва да се запамети една дълга реч, ще бъде полезно да я разучаваме
наизуст на части, защото цялата би била много трудна. Тези части не бива да
бъдат твърде малки; иначе ще бъдат много на брой и ще я разкъсват и
надробят. Най-важното е как ще се завършва всяка отделна част, стига само и
тя да не бъде толкова дълга,та и самата тя да бъде разделяна.Трябва да се дават
някои определени граници, та честото повтаряне да задържа по-
продължително в паметта връзките на думите, което е най-мъчното, а след
това, повтаряйки самите частици, да ги свързва в един целостен ред.
По-силно запечатват в паметта си тези, които пренасят един запомненен
предмет към друг,който му е подобен и който трябва да се зпаомни, например
при собствените имена, ако трябва да се запомни името Фабий, нека съотнесем
към него името на някой приятел който не можем да забравим и носи същото
име.
Но нищо никога не ще подпомага толкова, колкото наизустяването по същите
восъчни дъсчици, по които го е написал.Защото той следва паметта по същите
стъпки и като че наблюдава с очи не само страниците, но почти самите редове,
които тогава произнася подобно на четец.
Ако се наложи зачертаване, някаква добавка или промяна, те са знаци, които,
като гледаме не можем да сгрешим.
Най-добрият начин би бил да се изучава наизуст мълчаливо (и това е
изпитано), разбира се, ако някакви други мисли не биха разсейвали нашия ум,
поради което умът трябва да бъде пробуждан с глас, та паметта ни да се
подпомага с двойно въздействие на говора и на слуха.Но гласът трябва да бъде
умерен и да прилича повече на шепот.
Който пък изучава наизуст, когато друг му чете, от една страна, се забавя,
понеже участието на зрението е по-дейно, отколкото това на ушите, а от друга
страна, може да бъде подпомаган, защото това което е чул веднъж или два
пъти, може да му изпробва веднага паметта, като се съревновава с четеца. Най-
полезно е често да изпробваме себе си. Общотото правило, имащо най-голяма
полза и за изучаването наизуст, и за писането, е: доброто здраве, работа след
смилането на храна и ум, свободен от други мисли.
За усвояване на това което сме написали, както и за задържане на това, което
мислим, почти единствени средства са (с изключение на упражнението, което е
най-силно) разделението и подреждането. Защото който е направил правилно
разделяне, той никога не ще може да сгреши в реда на изложението.
Добре подредените места ще водят паметта със своята стройност. Както по-
лесни изучаваме наизуст стихове, отколкото проза, така и свързаната добре
проза, отколкото небрежно разхвърляната.
Все пак Квинтилиан отбелязва, че единственото и най-голямо изкуство за
поменене, то това е: упражняване и труд. Най-могъщото средство е да изучим
много неша наизуст, много да рзмишляваме и ако е възможно,
всекидневно.Наистина нищо не се укрепва повече със старание, но и нищо не
се губи повече поради небрежност, както паметта. Затова Квинтилиан
препорачва още като малки да наизустяваме възможно повече неща.
Хората с по-бавни умове бързо забравят неодавнашни събития.Твърде бързото
пък запомняне твърде бързо чезне и като че ли изпълнило моменталното си
задължение, не се грижи за бъдещето, а сякаш освободено си отива.
Поради разнообразието на умовете се появава и въпроса, дали ораторите
трябва да изучават дума по дума наизуст речта си, или е достатъчно само да
обхванат същността и реда на мислите.Без съмнение на този въпрос не може
да се даде общ отговор. Напомнянето чрез суфлъори и поглеждането в записки
е недостатък, който създава възможност за небрежност да не би всеки да
мисли, че е достатъчно овладял речта си и да и да не се бои, че може да
пропусне нещо.На това се дължи прекъсването устрема на речта, тя става
разкъсана и неясна ,ораторът пък прилича на заучаващ наизуст, който
унищожава цялата прелест на добре писаната си реч дори със самото
признаване, че я е бил написал.
За това колко много може паметта, когато е силна по своята природа и
усъвършенствана с упражнения, свидетелстват : Темистокъл,за когото се знае,
че за една година научил да говори персийски; или Митридат за когото се
разказва, че знаел 2 езика, колкото езика говорели подчинените му народи.

Трета глава.За произнасянето на речта.

Повечето ретори наричат произнасянето действие (pronuntiato,actio). Но
изглежда, че произнасянето получава своето название от глас, а действието от
жест. Цицерон също нарича на едни места действието почти говор, а на други
места-някакво говорене с тялото.
Произнасянето на речите има някаква удивителна сила и власт; защото не е
толкова важно какви речи сме си съставили, колкото как ще бъдат
произнесени. Действително всеки се вълнува от това, което слуша. Затова
никакво доказателство, приведено по какъвто и да е начин от оратора, не е
толкова силно, та да не загуби своите сили, ако не бъде подпомогнато от
твърдата увереност на говорещия.Всяко чувство заглъхва, ако не се разпалва с
глас, с израз на лицето или с някакво положение на цялото тяло. Един съдия не
може да бъде спечелен с нашата безгрижност и небрежие.
Като доказателство за значението на произнасянето, Квинтилиан посочва,
сценичните актъори, които придават на най-добрите драматически
произведения толкова голяма красота, че те ни доставят по-голямо
удоволствие, когато ги слушаме, отколкото като ги четем.Древноримският
оратор твърди, че една посредствена реч, но предадена със силни въздействия,
ще има по-силно въздействие, отколкото и най-добрата, но лишена от това
качество.
И Марк Цицерон смятал, че „единствено действието господства в речта.”Той
предава, че Гней Лентул получил общесвено признание по-скоро с действието
си, отколкото с красноречието си.
Има такива, които смятат по-силно и единствено достойно за мъже онова
произнасяне, което е просто и което природата е дала.Тук Квинтилиан казва,
че тези които смятат, че е достатъчно да се родят, за да бъдат оратори трябва
да бъдат снизходителни към труда на тези които вярват, че няма никакво
съвършенство там, където природата не се подпомага с труд.
Не ще може да произнесе добре речта си този, комуто липсва или паметта да
помни написаното, или явна природна лекота, за да говори всякога; също и
този, комуто ще пречат някакви непоправими недостатъци на говора.Също и
един твърде слаб глас не може да произнесе добре и най-добрата реч; ние
можем да използваме добрия и силен глас, както си искаме; а лошия и слаб
глас е сериозна пречка да се възвисява и да изразява възклицания.
Всяко произнасяне се разделя на две части; глас и жест, от които първият
действа на ушите, а вторият на очите, а чрез тези две сетива всяко възприятие
прониква в ума.
Първо трябва да се знае какъв глас имаш и второ как го използваш. Природата
на гласа се познава по количеството и по качеството. Количеството е по-
просто, защото гласът може да бъде или силен, или слаб; но между тези две
крайности има много междинни видове, така, че от най-ниския до най-високия
и обратното има много степени. Качеството е много по-разнообразно, защото
гласът бива: ясен и глух, пълен и тънък, мек и груб, ограничен и богат,
постоянен и променлив, чист и дрезгав. Дишането също може да бъде по-
продължително и по-кратко.
Използването на гласа става по много начини. Защото освен делението му на
три вида гласове: високи, басови и трептящи, нужни са още напрегнати или
слаби, повишени или понижени, а също и продължителността-по-бавни ли по-
бързи.Между тези качества има много междинни.
Както всичко друго, така и гласът се подобрява с грижа, а от небрежност се
разваля.Разбира се, не подхожда на ораторите такава грижа, каквато подхожда
на певците; но все пак има много общо между тях,например здраво тяло, за да
не бъде гласът тънък като на жените и болните.Ако певците и ораторите
еднакво се нуждаят от упражнение на гласа, от което всичко се укрепва, то
грижите им за него не са едни и същи.
Важно е упражнението да говориш наизуст. Трябва да изучаваме наизуст по
възможност най-различни неща, които изискват и викане, и препирня, и
обикневен говор, и извивки на гласа, за да се подготвяме едновременно за
всичко.Това е достатъчно: иначе нежният и грижливо пазен глас не ще
издържи на необикновената трудност.
Според Квинтилиан, най-добрият начин за упражняване на един вече
установен и утвърден глас е този, който най-подхожда на задачата: да говорим
всеки ден, като че ли произнасяме речи. Начинът за упражняване в
произнасянето е същият както за една истинска реч.Произношението ще бъде
ясно ако, първо ако се изговарят целите думи, от които обикневено се изяжда
една част, друга се изоставя, защото мнозина не изговарят последните срички,
а държат повече на произношението на първите. Но колкото е нужно едно ясно
произношение на думите, толкова е неприятно и досадно да се натъртва на
всички букви, като че ли се броят. Второ речта трябва да бъде правилно
разделена на части, т.е ораторът да знае къде трябва да започне и къде да
завършва.Също трябва да се спазва на кое място речта трябва да се задържи и
като че ли да спре и къде трябва да завърши.
Едно произношение е красиво, когато е изразено с глас: приятен, мощен,
плътен, гъвкав, сигурен, сладък, постоянен, ясен, чист, пронизващ въздуха и
завладяващ ушите. Твърде ниският или твърде високият тон не подхождат
нито в мизиката, нито в речите. Най-добре е да се използват средните тонове, а
те могат да се повишават с увеличаване на напрежението и да се понижат с
намаляването му.Така Квинтилиан определя, че първото правило за
правилното произношение е гладкостта на гласа, за да не подскача речта с
нееднаквите си разстояния и тонове, смесвайки дълги с кратки, глухи с остри,
високи с ниски и поради неравността на всички тези стъпки сякаш да куца.
Второто правило е разнообразието, в което се състои майсторството на
произношението.
За доброто произнасяне на речта не бива също думите, които изговаряме, да
сливаме чрез твърде бързо изговаряне; от това се губят яснотата и
въздействието върху чувствата; понякога някои думи се осакатяват и
частично.Противоположен на този недостатък е преголямата бавност; защото
тя показва трудността при намирането на израза, също така намалява
вниманието. В крайна сметка изговорът трябва да бъде бърз, но не
стремителен; умерен, но не бавен.
Трябва да се каже кое произнасяне е подходящо.Сигурно това, което подхожда
добре на темите за които говорим.Гласът е показател на мисълта и изразява
толкова промени, колкото може да изрази и мисълта.И така при радостни
случаи гласът се лее пълен, естествен и някак весел; при разпален спор гласът
се напряга с всичките си сили; при гняв гласът е строг, остър, непрекъснат и
придружен с често дишане.При изразяването на ненавист гласът трябва да
бъде малко по-бавен, защото до такива чувства прибягват обикновено по-
простите.При ласкаене гласът е мек и слаб.Гласът на тия, които увещават,
напомнят, обещават и утешават, трябва да бъде тежък.
Колко голямо значение има за оратора гласът, е достатъчно ясно и от това, че
той изразява нещо повече и от думите. Не само ръката, но и кимането с глава
също изразяват нашата воля, а у немите те служат вместо говор.Най-
изразително обаче е лицето. С него изразяваме: молба, заплашване, ласкаене,
печал, веселост, гордост и скромност. По лицето хората преценяват, към него
насочват вниманието си и него гледат преди да започне да им се говори.По
него ние разбираме много неща, и то често замества всякакви думи.В самото
лице пък най-изразителни са очите. Чрез тях се изразява най-добре душата,
така че и без да се движат, при радост светят, а при скръб излъчват някак си
тъга. Други изразни средства в лицето са клепачите и бузите. Въздейства се
много с веждите ,защото те в известна степен дават формата на очите и
заповядват на челото.За да се изрази нещо върху челото по-силно, играе роля
кръвта, която се движи съобразно душевното състояние. Недостатък е ако
веждите са въобще неподвижни или много подвижни, или пък се движат
нееднакво. Друго важно е при произнасянето на думите е движението на
устните да е умерено, трябва да се говори повече с устата отколкото с устните.
Шията трябва да бъде права, но не скована или наведена. Когато тя се криви
или протяга е еднакво лошо. Повдигането и свиването на раменете също не е
благоприлично, защото се скъсява шията.С ръцете могат да се правят много
разнообразни движения, без които речта би била осакатена и слаба, защото те
съпровождат голямото богатство от думи. Според Квинтилиан „ръцете сами
говорят”. Благоприличие трябва да се спазва при движение на ръцето, но и при
всеки жест и при всеки глас.
Най-добре е ръката да започне да се движи отляво и да се насочва надясно,но
да изглежда, че се поставя леко, а не като че удря.Понякога тя пада в края1 ан
движението, но за да се върне бързо.Понякога отскача, когато илиотричаме
или се учудваме.
Старите изкуствоведи правилно са добавяли, че „ръката започва да се движи и
завършва заедно с смисълта.” Иначе жестът ще бъде или пред говора, или след
него, но и едното и другото не са за препоръчване. В движенията на ръцете има
и много недостатъци, които се забелязват и у упражнени оратори.Ръката може
да бъде ленива, трепереща и като че сече; може да е със свити пръсти и да се
движи от главата надолу.
Трябва да се пазим да не изпъчваме напред гърдите и корема си, защото
другите части остават по-назад; цялата тази превитост на тялото с лицето
нагоре е неприлична. Стойката трябва да съответства на жеста.
Относно краката се обръща внимание на стойката и присъствието; стойката с
изнесен напред десен крак е хубава, но не е прилично да се изнесат напред
едновременно дясната ръка и десния крак. Много неприлично е ораторът да
застане на левия си крак, а десния или да дигне, или да се опира на върха на
пръстите.
Излизането малко напред е подходящо. Но трябва да бъде за малко време,
умерено и рядко: ще подхожда известно разхождане, особено при кратките
паузи на ръкоплясканията.
Когато се разхождаме се препоръчва да не обръщаме гръб на съдиите, но и
краката ни, и ние самите са гледаме към съдебната колегия. Удрянето с крак е
уместно на места, както казва Цицерон „или в началото, или в края на
споровете”. Но често удрянето е присъщо на неразумен човек и отклонява от
нас вниманието на съдията.Също така не е прилично ораторът да се клати ту
надясно, ту наляво, като стъпва на единия или на другия крак.
Позволено е да се навеждаш към съдията, когато го осведомяваш и когато не е
ясно това, за което говориш.
Също така не е много прилично да се отива до пейките на противната страна.
За оратора няма никакво специално облекло, но на облеклото се обръща
голямо внимнаие. Затова облеклото трябва да бъде, както у всички почтени
хора, блестящо и подходящо за мъж. Както преголямата грижа към тогата, към
обувките и към прическата, така и небрежността към тях трябва да се
порицават.
Едни и същи неща не подхождат еднакво за един и същ глас, жест, походка-
пред императора, пред сената, пред народа, пред магистратите.
При делото се спазват четири изисквания: първо разглежда се цялото дело;
защото има дела тъжни, весели, тревожни,безгрижни, големи и малки; ние не
бива да затъваме в техните подробности толкова, че да забравим най-важното;
второ, разглежда се различието в отделните части, във встъплението, в разказа,
в аргументацията и в заключението; трето вникваме в самите мисли, в които
всичко се променя според предметите и чувствата; четвърто, вникваме в
думите.
Квинтилина посочва, че произнасянето на една реч трябва да цели три неща:да
печели одобрение, да убеждава и да трогва, които изисквания са свързани
естествено.
Недостатъци при произнасянето на речта са: гледането към тавана, търкане на
лицето, мръщене, начумерване поради самонадеяност и свиване на веждите, за
да бъде ораторът по-мрачен. Също е недостатък да се разсъждава с често
движение на пръстите и устните, да се кашля гръмко, да се изнася напред
единия крак, да се държи с лявата ръка част от тогата, да се стои разсеян или
скован.
На встъплението на една реч най-често подхожда тихо произношение. Нищо
повече не благоприятства за спечелването на благосклонност от скромността;
все пак не винаги, защото встъпленията не се произнасят по един и същ начин.
При разказа ръката трябва да бъде протегната напред, дрехата свободно
падаща, разнообразен жест, глас, най-близък до обикновения говор, само че
по-силен, тонът най-често обикновен.
При доказателствата произнасянето е най-различно и разнообразно, защото
предлагането, разделението, запитването и възразяването са твърде близки до
обикновения говор. Аргументирането е обикновено по-живо, по-силно, по-
настоятелно и изисква движение на тялото, съобразено с речта, т. е силно и
бързо.
Заключението, ако съдържа изброяване на отделните моменти, изисква
непрекъснато произнасяне на отделните периоди. Ако трябва да успокоим
съдиите гласът трябва да бъде благ и отправен към тях; ако трябва да събудим
съжаление у тях, гласът трябва да е трептящ и трогателен.
При произнасянето на една реч се гледа главно благоприличието, но често
едно е прилично за едни, а друго за други. Затова Квинтилиан посочва, че
трябва да има необходимата мярка във всичко, за да се създаде оратор, а не
комедиант.

В своята единадесета книга, Квинтилиан дава ценни напътствия за бъдещия

оратор, и не само,които са свързани с може би, най-важното нещо за един
оратор, а именно речта.Но това е само една малка част от важните напътствия
на великия оратор, защото, за да се стигне до същността на нещата трябва да се
прочете и разбере целия труд на Квинтилиан „Обучение на оратора”.
Библиография:

Квинтилиан, „Обучение на оратора”

Л.Ставрева А. Кондукторова, Реторика,Варна,93
Социокулурната и идеологическа база на античната реторика.......
Янко Янков, Том 3. ДРЕВНА ЕВРОПА. РИМ. - С., "Янус", 2006.
 Приложение

Единадесета книга от „Обучение на оратора” на

Квинтилиан