Professional Documents
Culture Documents
=Лекции По Реторика 2=
=Лекции По Реторика 2=
3.Видове красноречие
Съществуват следните видове красноречия:
Политическо красноречие – то е свързано с властта. Има за задача да разпространява
целенасочено програми и тактики на политически партии и групировки. Чрез
политическото ораторстване се изразява отношение, оценка и прогноза за общественото
устройство. Политическото красноречие съчетава теоретическа принципност с
характеристика на конкретната ситуация. Поводът е винаги конкретен, но отношението
към актуалния проблем е принципно и задължително с очертана перспектива. ПК може
да се реализира под формата на политическа реч, агитационна реч, митингова реч и да
се проявява по време на спорове, дискусии или диспути. Характеризира се с
напоритост, агресивност, но най- трудно е да се намери въздействащото съотношение
между вярност и толерантност към другите позиции. Ако политическият оратор се
опитва да представи политическата сила, която защитава, като единствено способна да
реши всички проблеми, той със сигурност ще спечели симпатиите на своите
привърженици.
Съдебно красноречие- то е насочено към установяване по правов път на истината за
едно деяние. Най- важно е да се изяснят мотивите за това деяние и да се определи
присъдата, която заслужава. В рамките на съдебното красноречие се разграничават
обвинителна( прокурорска) и защитна( адвокатска) реч. Прокурорската институция е
създадена във Франция. ПР трябва да съдържа анализ на фактите: доказателства, които
ги установяват; квалификация на деянието; вида на наказанието. ПР не бива да е израз
на мъст. Трябва да е ясно, че прокурорът не иска възмездие на всяка цена, а
представлява държавата, която е гарант за справедливост и законност. Съвременната
адвокатска реч трябва да е кратка, жива, остра, съдържателна по същество, проста по
форма, за да съответства на динамиката на днешния живот. Важно е адвокатът не само
да анализира факти, но и да намира най- подходящите начини да убеждава.
Адвокатската реч се подготвя предварително, но защитникът винаги трябва да е готов
да импровизира.
Педагогическо красноречие- то се реализира в условия на учебната дейност. Важно е
не само да се обяви за какво ще се говори, но и да се обясни защо е необходимо да се
говори по този въпрос. Динамичният контакт с аудиторията е задължителен. Добрият
преподавател умее да разведрява аудиторията с шега. Ако аудиторията е многобройна,
неуместно е по зададен въпрос да се провокира дискусия. Преподавателят знае, че
трябва да работи с тези ученици, които има, а не които иска да има, затова търси път
към всеки. Когато аудиторията е критично настроена, преподавателят може да сподели
с нея собствените си трудности, както и начина на преодоляването им. Това помага,
защото хората, които слушат, виждат човек, успял да преодолее трудностите,
измъчващи го в момента.
Богословско- църковно красноречие- нарича се още омилетика. В църковното
красноречие най- важно е спазването на канона. Богословското красноречие използва
въздействието със средствата на стила- въвежда се ритъм, използва се градация, в
резултат на което емоцията достига своята кулминация.
Военно красноречие- целта му е да мотивира за бой, да повдига духа, да внушава
чувство на безстрашие.
Социално- битово красноречие- нарича се още ритуално. Свързано е с произнасянето
на речи при обредни церемонии в тържествена обстановка- сватби, кръщене, юбилеи.
Характеризира се с приповдигнатост на тона, с тържественост.
Социално- икономическо красноречие- нарича се още търговско красноречие.
Свързано е с производството и търговията и се реализира по време на бизнес срещи,
преговори, реклами. Основното изискване към икономическото красноречие е
задължителната връзка между думи и реалност.
4. Словесно общуване
Човекът е обществено и е създал езика като средство за разбиране и разбирателство.
Речта винаги се възприема като връзка с другия. Същественото е не речта като такава, а
разговорът, обменът, общуването. Основното средство, с което се осъществява
общуването, е езикът. При общуване със средствата на езика под формата на реч се
оформя мисълта, следователно една от основните функции на езика е
репрезентативната. За да се реализира една идея, трябва да се спечелят съмишленици, а
това става със средствата на езика под формата на реч, т.е. езика има и комуникативна
функция. Общуването е сложен, многопланов процес за установяване и развитие на
човешки контакти. Общуването включва обмен на информация и взаимодействие,
възприемане и разбиране на другия човек. Словесното общуване притежава следните
функции: информационно- комуникативна, регулативно- комуникативна, афективно-
комуникативна, възпитателна.
ЕТАПИ на речевото общуване- характерна особеност на речевата дейност е, че тя се
включва в по- широка система от дейности като необходим и взаимно обусловен
компонент. Речевото общуване и за говорещия, и за възприемащия минава през няколко
етапа. За говорещия в резултат от обмисляне и разсъждаване се ражда вътрешният
план на изказването; следва пораждане, структуриране на изказването и говоренето. За
адресата първият етап е вътрешен план на изказването, т.е. пораждането на възможни
реплики, въпроси, уточнения. Вторият етап е свързан с възприемането на речта като
цяло. Третият етап е реагиране, което може да е вербално или не вербално. Реакцията е
всъщност оценка. Обратната връзка е много важен компонент на всяко общуване.
Основни ПРИНЦИПИ на речева комуникация-
Първият принцип е принципът на сътрудничеството. Авторът определя правила,
чието спазване води до реализиране на този принцип. Тези правила той дели на четири
категории: количество, качество, отношение и начин.
Категорията количество се свързва с обема информация, който трябва да се предаде.
С категорията качество се свързва изискването: „Старай се изказването ти да е
истинно!”
Категорията начин се отнася до това как се говори. Основното правило тук е
„ Изразявай се ясно!”
Във връзка с отношението към съобщаваното основното изискване е „Бъди релевантен,
т.е. говори само по същество!”
Вторият принцип е принципът на вежливостта, който включва такт, великодушие,
скромност, одобрение, съгласие и симпатия.
Такт- това изискване е свързано с границите на личното, интимното, съкровеното. При
всеки комуникативен акт, дори при интимна комуникация, трябва да се спазва
определена дистанция между участниците.
Великодушие- свързано е с ненатоварване на събеседника. Великодушието предпазва
от доминиране. Успешният комуникативен акт не трябва да предизвиква усещане за
дискомфорт у участниците.
Одобрение- тази максима може да се перифразира „ Не съдете, за да не ви съдят!”
Скромност- с тази максима не се допуска както самохвалство, така и хвалби по адрес
на събеседника.
Съгласие- максимата предполага отказ от конфликт, за да се решат по- важни задачи.
Симпатия- изисква се доброжелателност с цел създаване на благоприятен фон за
перспективност на разговора.
Принципът за сътрудничество и принципът на вежливостта са в основата на
комуникативния кодекс, който представлява сложна система от принципи, регулиращи
речевото поведение на двете страни в хода на комуникативния акт. Най- важни
критерии в комуникативния кодекс са критерият за истинност и критерият за искреност.
Нито едно правило, нито една максима сама по себе си не гарантира успех и не
осигурява пълноценно взаимодействие между събеседниците.
МОНОЛОГИЧНИ И ДИАЛОГИЧНИ форми на речевото общуване- общуването е
сложен и многостранен процес, който се проявява като взаимодействие и взаимно
влияние на индивидите. Основни форми на словесното общуване са монологът и
диалогът.
Реторически монолог- неговата цел е да убеждава, да подтиква към действие, да води
промяна в мисленето или в мотивацията. За да постигне тази цел, ораторът води в
монологична форма диалог със събеседниците си. Следователно реторическият
монолог има диалогина същност, защото се отчитат позициите на минимум две страни.
Родовете монологични изказвания са доклад, реч и лекция.
Основните функции на доклада като делово изказване са информативна, управленска и
прогностична. В зависимост от конкретната цел на изказването докладите могат да
бъдат реферат, обзор, анализ, проект и отчет.
Речта е целенасочено и емоционално изказване по обществено значима за дадена
аудитория тема с цел промяна в мисленето и в мотивацията. Речта обикновено
коментира, а не информира, затова на преден план е организационно- деловата
функция, след това са прогностичната, емотивната и информативната функция. Речите
от своя страна се делят на агитационна, въодушевяваща и тържествена.
Лекцията е основна монологична реторическа форма с информационна и
образователна цел. Лекцията може да бъде научна, популярна и учебна.
Реторическият диалог се отличава от разговора, макар също да се развива под
формата на въпроси и отговори. Превръща се в диалог във високите етажи на
теоретичното съзнание, включващо убеждения, мироглед, научност. Според Цицерон
съвършеният оратор трябва да притежава остроумието на диалектика, мисълта на
философа, думите на поета, паметта на юриста, мимиката и пластиката на актьора.
Съвършенство в диалога може да се постигне, ако в него участват образовани, културни
личности, компетентни в своята професионална област и с добри реторически
способности. Диалогични форми на общуване са беседа, спор( който може да прерасне
в дискусия, диспут, дебат) ръководене на събрания( встъпително слово, заключително
слово) участие в събрание( изказване, въпрос, отговор).
7.Оратор и аудитория
Контакт с аудиторията- висша проява на ораторското майсторство и решаващо
условие за ефективност на ораторската реч е контактът с публиката. Контактът е
постигане на общност в психическото състояние на оратора и на аудиторията, контактът
е взаимно разбиране между изказващ се и слушащ. Съвместната мисловна дейност на
оратор и публика психолозите наричат интелектуално съпреживяване. За пълноценен
контакт е необходимо и емоционално съпреживяване, т.е. оратор и слушател по време
на изказването трябва да изпитат и общи чувства. Едно от най-важните условия за
възникване на пълноценен контакт между оратор и аудитория е уважение към
слушателите, признаването им за партньори в общуването. Това може да стане по
различни начини: чрез въпроси към аудиторията; като не се пренебрегват зададените от
публиката въпроси; публиката предварително да бъде проучена. За наличието или
отсъствието на контакт голяма роля играе и поведението на оратора. Ако той говори
уверено, държи се естествено, често се обръща към слушателите и реагира на
въпросите и поведението на публиката, значи ораторът е намерил правилния подход.
Контактът е променлива величина. Той може да е пълен или непълен, постоянен или
непостоянен, устойчив или неустойчив. За да се установи пълен, постоянен и устойчив
контакт е необходимо спазване на редица изисквания, които се наричат Десет заповеди
за успешно публично изказване.
1. Проучвайте аудиторията!- това е възможно да стане предварително, но
понякога се налага ораторът в движение да опознава слушателите си.За да бъде
общуването с аудиторията актуално и убедително, ораторът е необходимо да има
пълна информация за нея( образование, политически симпатии, професионални
интереси и др.).
2. Спечелете доверието на публиката!- всеки контакт с публиката трябва да
предизвика разбиране.
3. Направете основното изложение актуално, убедително и ясно!- за да бъде
съобщението запомнящо се, трябва да се започне с решителен тон, да не се
отклонява от същността, да се избягват общите думи и баналности, да се
поясняват абстрактните идеи с примери, които са достъпни и полезни за
аудиторията.
4. Съобщението трябва да е кратко, стегнато и запомнящо се!- това е важно при
общуване чрез електронните медии. Кратки и ефектни са и заглавията на
вестникарските статии. Трябва де се избягва страдателния залог.
5. Избягвайте професионалния жаргон!- голямото умение на оратора е да успее
да преведе на разбираем за аудиторията език и най-абстрактните научни факти и
явления. Професионалният жаргон понякога се възприема от публиката като
опит да се избегнат обсъждания по даден въпрос.Наукоподобието е вредно,
затова трябва да се използва разбираем език и да се формулират кратни и ясни
изречения.
6. Установете контакт с аудиторията!- аудиторията трябва чувства, че се споделя
с нея знания и убеждения. За добър контакт с публиката е необходимо да се
ангажират и чувствата. Хората, на които се говори, ще се приобщят повече, ако
заедно с тях се вземат решения.
7. Публичното изказване е представление.Изиграйте добре своята роля!-
публичното изказване се нуждае от физическа, интелектуална и психическа
енергия, съсредоточеност и подреденост. Препоръчва се при по-голяма публика
да се използват мимики и жестове, а за пред малка публика, може и без тях.
8. Подгответе се и репетирайте!- Само добрата подготовка може да доведе до
успех. Опитния оратор репетира и определя продължителността на речта си на
глас.
9. Проверете и проконтролирайте обстановката, в която ще се прави
публичното изказване!
10. Никога не подценявайте силата на невербалното общуване!
Основни правила на общуване със средствата за масова комуникация при
интервю- всички журналистически жанрове имат своя реторическа специфика, но
единствено интервюто е тристранно и включва интервюиращ, интервюиран и
публика. От умението на журналиста да задава въпроси и от способността на
интервюирания да отговаря зависи отношението на публиката и към единия, и към
другия. Интервюираният трябва да спазва определени правила на поведение, които
са:
1. подгответе се предварително;
2. не лъжете, не се отклонявайте от отговорите и не импровизирайте с
отговорите на трудни въпроси;
3. старайте се да бъдете полезен на журналистите;
4. бъдете готов за изненади;
5. не губете самообладание;
6. стилът и същността на отговорите ви се възприемат като официална позиция
на организацията, която представлявате;
7. не се поддавайте на провокации;
8. не допускайте да откъсват отделни думи или изрази от контекста на цялото.
8. Майсторството да се спори
Характеристика на понятията спор, полемика, дискусия, диспут, дебат
Спорът е обмен на различаващи се или противоречащи си мнения по един и същ
предмет. Когато спорът не е битов, а засяга обществено значим проблем, се нарича
полемика. В древногръцки език думата полемика е означавала война, а днес под
полемика се разбира словесен сблъсък, борба на мисъл с мисъл. Полемика е родово
понятие по отношение на видовете понятия дискусия, диспут, дебат. Цел на дискусията
е от поляризация на мнения чрез убеждаващо говорене да се стигне до консенсус.
Разновидност на дискусията е т.нар. кръгла маса- участниците сядат в кръг, за да се
подчертае ранговото равенство и да се търси решение, удовлетворяващо в оптимална
степен страните. При диспута има две противоположни постановки и чрез говорене се
цели отричане на едната и утвърждаване на другата. Когато дискусията е строго
регламентирана с определени правила( времетраене, ред на говорене, регламент за
задаване на въпроси) се нарича дебат.
Основни изисквания към културата на спора- спорът е борба на мнения, но спорът е
и състезание, а за да участва човек в състезание, трябва да е подготвен, т.е. да познава
основните логико- психологически и етико- естетически характеристики на спора.
Логико- психологически характеристики на спора- трябва да се спазват следните
изисквания:
1. Ясно и точно определяне на темата на спора и на тезите на спорещите
страни- това е първото и основно изискване, където и двете влизащи в спор
страни трябва да са наясно защо спорят, какво искат да постигнат, как смятат да
докажат тезите си.
2. Уточняване на понятията- за да няма излишен шум и загуба на време,
спорещите страни още в самото начало трябва да обяснят какво съдържание
влагат в ключовите за спора понятия.
3. Използване на аргументи, които са убедителни и логически свързани с
темата на спора и със защитаващата теза- аргументите са свързани с
категориите същност, количество, качество, начин, местоположение,
времетраене, качества и свойства. При спор често се случва логическите
операции да се подменят с готови формулировки и цитати.
4. Определеност на позициите- Един оратор дори да не знае всичко, дори да се
съмнява в някои неща, той трябва да е убеден в основната идея на своето
изказване, да има определена позиция, за да може със силата на своето
убеждение да въздейства убеждаващо.
5. Избягване на двусмислието- използвайки полисемията, т.е. факта, че една дума
е многозначна, някои спорещи правят привидно правилни изводи, които могат
много да навредят на спора, ако не бъдат навреме коригирани.
6. Култура на речта и владеене на художествените изразни средства- това е
широко понятие, което включва владеене на езиково- говорните средства на
ораторстване. Добрият оратор трябва да владее пара-
лингвистичните( интонация, ударения, паузи, тембър, сила на гласа и др.) и
чисто лингвистичните средства( добра дикция, богат речник с познаване на
полисемията, синонимията, омонимията и др.)
7. Сдържаност и самообладание в спора- умението да запази спокойствие е едно
от най- важните качества на полемиста. Способен противник в спора е този,
който е запознат с много становища, не повтаря аргументите на противника си, а
разработва свои; умее да обърне в своя полза всичко, което не изглежда добре и
убедително казано.
Етико- естетически характеристики на спора- етиката в диалога изисква изслушване
на опонента, въздържане от груби и обидни нападки.Бариерите, които затрудняват
спора са: некоректност, некомпетентност, липса на реторическа подготовка, прекалена
агресивност, многословие, беден речник и слаба езикова култура. За да се проведе
пълноценен спор, страните трябва да имат едно и също равнище на диалогова култура.
За да бъде спорът и логически и етико- естетически издържан, важно е да се прецени
опонентът- ако е на по- ниско ниво от нашето, много необходимо е да се пазим от
принизяване до неговото равнище, а ако преценим, че класата му на оратор е по-
висока, да се стремим да се изявим до него.Истинска естетическа наслада за
наблюдаващите спора е моментът, когато притиснатият опонент, вместо да се смути и
обърка, успява да отбие атаките, да защити мнението си. В спор умението да се говори
добре е толкова важно, колкото умението да се слуша. Има случаи, в които е по- добре
да замълчиш и да оставиш опонента си да се саморазкрие и със собствените си думи и
поведение да докаже своята посредственост, липса на ценности и възпитание. Така
спорът може да бъде спечелен без да се налага да говорим. Естетиката в спора е
свързана със спазване на изискванията за точност, яснота, краткост и красота на
фразата. Ясната дикция, точната интонация, премереният жест и мимика са важни,
защото доставят и естетическа наслада, а с това правят речта още по- убеждаваща.
Етиката на диалога не допуска нарушаване на добрия тон.
Сократов маниер на спор( майевтика)- Сократ е бил класически пример за човек,
който беседвайки спори и спорейки беседва. Характерна черта на Сократовия маниер да
се беседва и спори е иронията, която е скрита насмешка над самоувереността на тези,
които се считат за всезнаещи. Задавайки простички въпроси, той доказва на опонента
си, че не може да се разискват истини и да се дискутират сложни проблеми, когато
човек не е наясно с такива важни и прости неща като свобода, демокрация, съвест,
власт и др. Разликата между обикновената и Сократовата ирония е, че Сократовата цели
не просто да разобличи или унищожи някого, а да помогне на човека сам да познае себе
си, като разбере какво не знае. Познавайки себе си, своите възможности и желания,
човек става по- свободен и способен да се реализира творчески. За мислещия
цивилизован атиянин говоренето е действие, защото чрез словото се избистря идеята за
дела, в диалога се ражда желание и мотивация за действие. Говоренето и по- точно
задаването на въпроси е „акушерско изкуство”, което помага да се роди истината. Това
„акушерско изкуство” се нарича майевтика. Майевтиката е средство, с което се постига
знание и самопознание. Още в античността е било ясно, че не даването на отговори, а
поставянето на въпроси е пътят към истината и познанието.
Типове събеседници- различните видове спор често имат водещ, за когото е важно да
преценява бързо и да знае как да се държи с различните типове участници в диалога. А
те са следните: заядлив човек, нихилист; позитивен човек; всезнайко; бъбривец; плах,
неуверен, страхлив; хладнокръвен събеседник; незаинтересован събеседник; важна
птица; защотко.
9.Аргументация в спора
Същност на аргументите. Видове. Основни изисквания към аргументацията
Аргументите са основанията, които имаме и които привеждаме в подкрепа на някаква теза.
В зависимост от разглеждания проблем и използваните факти аргументите могат да са
научни, правни, икономически, политически, религиозни и др. Те могат да се използват
поотделно и комплексно. Когато подбираме аргументи, първо трябва да сме наясно с
извода, който искаме да обосновем. При аргументацията е важно не само да се обоснове
верността на предпоставките и на извода, но и да се докаже как от предпоставките следва
верността на извода. От това, доколко е убедителна връзката между предпоставки и извод,
зависи силата на аргументацията.
Най- силен аргумент е доказателството. То е строго дедуктивно извеждане на извод от
предпоставки, чиято истинност е предварително установена и не подлежи на съмнение.
Особен вид доказателство е т.нар. доказателство чрез допускане на противното. Към него
се прибягва, когато не може да се докаже дадено твърдение с наличните факти и
аргументи. Като общи доказателства Аристотел посочва пример и ентимема. Аристотел
определя ентимемата като дедуктивно умозаключение, в което някаква част не е изразена в
явна форма, но се подразбира. Освен това той казва, че ентимемата се формулира въз
основа на четири положения: вероятност, пример, свидетелство, извод.
Обяснението е също важен елемент при аргументирането, защото акцентира върху
причинно- следствената връзка между факти и явления.
Определението на понятия и тълкуването на изрази играе важна роля в аргументацията
както на научни теории, така и в ежедневното общуване. Определението трябва да
отговаря на определени изисквания. Първото правило е в определението да се използват
познати понятия за въвеждане на новото и неизвестното да не се обяснява с друго
неизвестно. Второто правило изисква определението да не е тавтологично, т.е. за
обяснение да не се използва синоним или перифраза на понятието, което трябва да се
обясни. Третото изискване към определението е то да не е противоречиво.
Аргументите могат да бъдат убедителни, ако се спазват следните съвети:
1. да е ясно това, което ще се обосновава,т.е. да се знае какъв е изводът, който ще се
доказва с аргументите;
2. по степен на важност да се подреждат причините за него;
3. освобождаването от лични предразсъдъци и мнения;
4. да е ясен контекстът, в който ще се прави аргументацията;
5. да се обясни многократно значението на използвани основни понятия и фрази;
6. във всеки момент да сме в състояние да оценим представените от друг аргументи и
ако е необходимо да ревизираме изводите си.
Основни логически грешки- логическите грешки, които са свързани с нарушаването на
логическите закони, трябва добре да се познават, защото допускането им обезсмисля спора
като средство за търсене и постигане на истина. Съществена и често срещана грешка е
подмяната на тезиса.Същността й е в това, че в процеса на доказване или опровергаване
основната теза се губи, заменя се с нещо странично. Подмяната на тезата се налага
понякога и по морални причини- ако някоя от страните преследва егоистична цел, никога
няма явно да я заяви, защото още в началото ще се дискредитира. Тезата може да бъде
подменена и чрез премълчаване. На силните аргументи на опонента не се обръща
внимание. Неспазването на логическото правило за истинност на аргументите води до
умишлена или случайна грешка, която подрива тезата и се нарича основно заблуждение.
Такава грешка може да се допусне и поради некомпетентност. Аргументите са верни, но не
са достатъчни, за да се докаже истинността на тезата. Това води до логическа тип
недостатъчно основание или прибързано обобщение.
В процеса на доказване невинаги се получава положителен ефект според принципа
колкото повече, толкова по-добре. Реторическата култура изисква да се използват най-
подходящите факти. В случаи, когато аргументите се нуждаят от доказване, логическата
грешка е изпреварване на основанието.
Когато говорещият се опитва да обоснове тезата си с аргументи, които се извеждат от
самата теза, логическата грешка е кръгово обяснение или порочен (омагьосан) кръг на
доказателството.
Замяна на причинната връзка с външна последователност е грешка, която се среща при
индуктивните заключения. Една от грешките по аналогия е подмяната на условното с
безусловното. Грешка е да се мисли, че повтарящи се явления имат обща причина.
В спор често срещано явление е замяната на логическите операции, на мисленето като
процес с готови формулировки и цитати. Този похват разчита, от една страна, на
предразсъдъците, а от друга страна, на духовния мързел, който предпочита готовата
интелектуална храна.