Тема 1.

Структурна организация на еукариотната

клетка. Едномембранни клетъчни органели - структура и
функция
Еукариотната клетка представлява сложна система от различни
органели, всяка от които изпълнява специфични функции,
необходими за поддържането на живота и нормалното
функциониране на клетката. Основната характеристика на
еукариотните клетки е наличието на ясно изразено ядро, което
съдържа генетичния материал, обграден от ядрена мембрана. В
допълнение към ядрото, клетката съдържа и множество други
мембранно обградени органели, като ендоплазмения ретикулум (ЕР),
апарата на Голджи, лизозомите, пероксизомите и вакуолите, които са
от решаващо значение за клетъчния метаболизъм и вътрешната
организация.
Ендоплазмен ретикулум (ЕР)
Ендоплазменият ретикулум (ЕР) е обширна мрежа от
мембранозни канали и цистерни, която обхваща цялата клетка и играе
ключова роля в синтеза и транспорта на биомолекули. ЕР се разделя
на два типа: груб (грапав) и гладък ендоплазмен ретикулум.

Грапавият ЕР е осеян с рибозоми по външната си повърхност и е

основното място за синтез на протеини. Тези протеини могат да бъдат
предназначени за секреция извън клетката, за интеграция в
клетъчните мембрани или за употреба в лизозомите. След синтеза,
протеините постъпват в лумена на ЕР, където претърпяват
посттранслационни модификации, включително гликозилиране,
което е процес на добавяне на въглехидратни вериги.
Гладкият ЕР, от друга страна, не съдържа рибозоми и участва в
синтеза на липиди, включително фосфолипиди и стероиди, които са
от съществено значение за клетъчните мембрани. Освен това,
гладкият ЕР играе роля в детоксикацията на химични вещества, като
чрез ензимни реакции обезврежда вредни метаболити и
ксенобиотици. Гладкият ЕР също е място за съхранение на калциеви
йони, които са важни за клетъчната сигнализация и контракцията на
мускулните клетки.
Апарат на Голджи
Апаратът на Голджи е комплекс от плоски мембранозни
цистерни, които модифицират, сортират и пакетират протеини и
липиди, произведени в ендоплазмения ретикулум. Този органел е
разположен близо до ядрото и често се описва като централен пункт за
"дистрибуция" в клетката. Протеините и липидите, постъпващи от ЕР,
претърпяват допълнителни модификации в апарата на Голджи, като
гликозилиране, фосфорилиране и сулфатиране. След тези
модификации, продуктите се сортират и опаковат в транспортни
везикули, които ги доставят до тяхната крайна дестинация -
плазмената мембрана, лизозомите или за екзоцитоза извън клетката.
Апаратът на Голджи е структурно разделен на три основни
региона: цис-Голджи мрежа, медиална част и транс-Голджи мрежа.
Цис-Голджи мрежата е най-близо до ЕР и приема новосинтезираните
протеини и липиди, които след това преминават през медиалната част
за по-нататъшни модификации. Транс-Голджи мрежата е отговорна за
крайната сортировка и пакетиране на молекулите за техния
окончателен транспорт.

Лизозоми
Лизозомите са малки, сферични органели, съдържащи
хидролитични ензими, които разграждат различни биомолекули,
включително протеини, липиди, нуклеинови киселини и
полизахариди. Лизозомите функционират като клетъчни „стомаси“,
осъществявайки вътреклетъчно храносмилане и рециклиране на
увредени или ненужни клетъчни компоненти. Те играят важна роля в
автoфагията, процесът, чрез който клетката разгражда и рециклира
свои собствени компоненти, както и в защитата срещу патогени чрез
разрушаване на погълнати бактерии и вируси.
Лизозомните ензими работят най-ефективно в кисела среда (рН
около 5), която се поддържа вътре в органелата чрез активен
транспорт на протони. Тази кисела среда е критична за предпазването
на клетката от случайно освобождаване на хидролитични ензими,
които могат да предизвикат увреждане на клетъчните структури.
Съществуват два основни класа лизозоми:
а) първични, които имат приблизително сферична форма и още
не са срещали субстрат за разграждане;
б) вторични, които са по-големи, имат неправилна форма и
съдържат субстрати и хидролитични ензими. След смъртта на
клетките лизозомите се разрушават и техните хидролази извършват
автолиза на клетките.
Пероксизоми
Пероксизомите са малки, обградени с мембрана органели, които
съдържат ензими, участващи в окислителни реакции. Те играят
ключова роля в метаболизма на мастни киселини и детоксикацията на
различни метаболити. Пероксизомите са основни центрове за
разграждане на дълговерижни мастни киселини чрез бета-окисление
и генериране на водороден пероксид (H2O2), който е токсичен
страничен продукт. За да се избегне натрупването на водороден
пероксид, пероксизомите съдържат ензима каталаза, който разгражда
H2O2 до вода и кислород, предпазвайки клетката от оксидативен
стрес.
Пероксизомите също участват в синтеза на плазмалогени, тип
фосфолипиди, които са важни за структурата на миелиновите обвивки
на нервните клетки. Тези органели са способни да се размножават
чрез делене, подобно на митохондриите, което подчертава тяхната
динамична роля в клетъчния метаболизъм.
В клетките се намират и други по-общи или по-специализирани
структури, които изпълняват разнообразни функции и допринасят за
цялостното функциониране и метаболизъм на клетката.
Въглехидратните включения са една от тези структури и се срещат под
формата на гранули от нишесте и гликоген. Тези гранули служат като
резервни запаси на енергия. Нишестето е основният резервен
полизахарид в растителните клетки, докато гликогенът изпълнява
тази функция в животинските клетки. При необходимост от енергия,
тези резерви могат бързо да бъдат разградени до глюкоза, която се
използва в различни метаболитни пътища за производство на АТФ,
молекулата на енергията в клетката.
 Липидните включения, които се намират под формата на мастни
капчици, също играят ключова роля в енергийния метаболизъм на
клетката. Тези капчици са съставени предимно от триглицериди и
служат като основен резерв на енергия, особено важен в клетки, които
се нуждаят от големи количества енергия за своето функциониране,
като например в мускулните клетки. Когато клетката изчерпи
наличните въглехидрати, липидните включения се разграждат чрез
процеса на липолиза, освобождавайки мастни киселини, които се
използват за производство на АТФ в митохондриите.
Вакуолите са друга важна структура, особено значима в
растителните клетки. Те представляват големи, мембранно-обградени
везикули, които изпълняват множество функции, включително
съхранение на хранителни вещества, отпадъчни продукти и вода.
Вакуолите също играят роля в поддържането на клетъчния тургор,
който е от съществено значение за поддържането на формата и
структурната цялост на растителната клетка. В растителните клетки,
централната вакуола може да заема до 90% от клетъчния обем и е
отговорна за съхранението на значителни количества вода, което
подпомага процесите на осмоза и транспорт на вещества.
Миофибрилите са специализирани структури, които се намират
в мускулните клетки и са отговорни за мускулната контракция. Те са
съставени от актин и миозин, два основни протеина, които
взаимодействат помежду си, за да предизвикат съкращаването и
отпускането на мускулните влакна. Миофибрилите са организирани в
саркомери, които представляват функционалните единици на
мускулната контракция и са видими под микроскоп като тъмни и
светли ленти.
 Неврофибрилите са друга специализирана структура, намираща
се в нервните клетки. Те представляват част от цитоскелета и играят
важна роля в поддържането на формата и структурната стабилност на
невроните. Неврофибрилите също така участват в транспорта на
молекули и органели по дължината на аксона, което е критично за
правилното функциониране на нервната система. Този транспорт е от
съществено значение за предаването на нервни импулси и за
поддържането на клетъчната хомеостаза в невроните.
Тези разнообразни структури и включения подчертават
сложността и многообразието на клетъчната организация. Всяка от
тях допринася по уникален начин към общото функциониране на
клетката, като осигурява необходимите ресурси, енергия и структурна
подкрепа за извършване на жизненоважни процеси. Това
разнообразие от включения и специализирани структури позволява
на клетките да изпълняват своите функции ефективно и да се
адаптират към различни физиологични нужди и условия на околната
среда.
 Тема 2. Метаболизъм на въглехидрати. Гликолитичен
обменен път. Цикъл на лимонената киселина, глиоксалатен
цикъл и пентозо-фосфатен цикъл. Биосинтеза на гликоген.
Регулация на въглехидратния метаболизъм
Въглехидратите са полихидрокси алдехиди, кетони или
субстанции, които при хидролиза се разграждат до такива мономери.
Повечето, но не всички имат емпирична формула (CH2O)n. Някои
съдържат азот, фосфор, или сяра. Въглехидратите са предпочитан
източник на енергия за организмите. Основен субстрат за получаване
на енергия в клетката е глюкозата. Окислението на глюкозата протича
по два пътя:
 Окисление с получаване на енергия (гликолиза);
 Оксиление с образуване на пентози: рибози, рибулози,
ксилулози. Този път се нарича пентозофосфатен път (ПФП) и не е
свързан с получаване на енергия.
Гликолизата е катаболитен път на анаеробно окисление на
глюкозата, появила се преди повече от 3,5 млрд. години, свързана със
синтез на АТФ и завършва с образуване на пируват. При анаеробни
условия, пирувата се редуцира до лактат, което е съпроводено с
окисление на НАДН до НАД+ . При аеробни условия, посредством
окислително декарбоксилиране на пируват до ацетил-КоА, лигазно
карбоксилиране на пируват до оксалацетат и редуктивно
карбоксилиране на пируват до малат, може да се свърже с цитратния
цикъл (ЦК). Пентозофосфатният път (ПФП) обезпечава клетките с
рибози и НАДФН. ПФП окислява глюкозата и при определени условия
може напълно да я разгради до СО2 и Н2О, но се класифицира като
анаболитен път, с основни функции:
 образуване на редуциран НАДФH, необходим за биосинтези;
 снабдяване с рибозо-5-фосфат за синтеза на нуклеинови
киселини;
 образуване на субстрати за гликолизата и гликонеогенезата;
Този метаболитен път не се използва за образуване на енергия, тъй
като е единствeн път за синтез на рибоза и основен път за натрупване
на НАДФ.Н. Синтезата на въглехидрати от неорганични вещества се
осъществява от автотрофните организми, за сметка на енергията от
слънцето, и е известна като процес наречен фотосинтеза.
Фотосинтезата е биологичен процес, характерен за зелените растения
и някои микроорганизми (цианобактерии), дефинира се като физико-
химичен процес, при който фотосинтезиращите организми използват
светлинната енергия за да извършват синтез на органични вещества
от неорганични. Синтезата на глюкоза от невъглехидратни
предшественици (лактат, пируват, α-кетокиселини от цитратния
цикъл) и α-кетокиселини от аминокиселините с изключение на
левцин и лизин, в хетеротрофните организми, е метаболитен път
известен като глюконеогенеза.
Гликолитичен обменен път
Гликолизата е процес на анаеробно окисление на глюкоза, който
завършва с образуването на пируват. Това е един от най-древните
метаболитни процеси, открит при почти всички живи организми.
Гликолизата се състои от десет ензимно катализирани реакции и
протича в цитозола на клетката. Този път може да бъде разделен на
два етапа: подготвителен и окислителен.
В подготвителната фаза, глюкозата се фосфорилира до глюкозо-
6-фосфат под действието на ензима хексокиназа, използвайки АТФ
като източник на фосфатна група. След това глюкозо-6-фосфат се
изомеризира до фруктозо-6-фосфат от фосфоглюкоизомеразата.
Фруктозо-6-фосфатът се фосфорилира допълнително до фруктозо-1,6-
дифосфат под действието на фосфофруктокиназата, използвайки
второ молекула АТФ. Фруктозо-1,6-дифосфатът се разцепва на две
триози: глицералдехид-3-фосфат и дихидроксиацетон фосфат, които
могат взаимно да се преобразуват от триозофосфатизомеразата.
В окислителната фаза, глицералдехид-3-фосфат се окислява и
фосфорилира до 1,3-дифосфоглицерат под действието на
глицералдехид-3-фосфат дехидрогеназа, произвеждайки НАДН. 1,3-
дифосфоглицератът отдава своята фосфатна група на АДФ,
образувайки АТФ и 3-фосфоглицерат чрез фосфоглицераткиназата.
След това, 3-фосфоглицерат се изомеризира до 2-фосфоглицерат от
фосфоглицератмутазата. 2-фосфоглицератът се превръща във
фосфоенолпируват от енолазата, при което се отделя молекула вода. В
последната реакция, пируват киназата катализира преобразуването на
фосфоенолпируват до пируват, произвеждайки още една молекула
АТФ.
Цикъл на лимонената киселина
Цикълът на лимонената киселина, известен още като цикъл на
Кребс, е централният път на аеробното дишане и протича в
митохондриите на еукариотните клетки. Цикълът започва с
кондензацията на ацетил-КоА с оксалоацетат, образувайки цитрат под
действието на цитрат синтаза. Цитратът преминава през
изомеризация до изоцитрат, което се катализира от аконитаза.
Изоцитратът се окислява и декарбоксилира до α-кетоглутарат
чрез изоцитрат дехидрогеназа, като се генерира НАДН. След това, α-
кетоглутаратът се окислява и декарбоксилира до сукцинил-КоА от α-
кетоглутарат дехидрогеназния комплекс, отново генерирайки НАДН.
Сукцинил-КоА се превръща в сукцинат, като се освобождава коензим
А и се синтезира ГТФ (или АТФ) чрез сукцинил-КоА синтазата.
Сукцинатът се окислява до фумарат чрез сукцинат
дехидрогеназа, при което се генерира ФАДН2. Фумаратът се хидратира
до малат от фумараза. Малатът се окислява до оксалоацетат от малат
дехидрогеназа, като се генерира последната молекула НАДН.
Оксалоацетатът е готов да се свърже с нова молекула ацетил-КоА, за да
започне нов цикъл.
Глиоксалатен цикъл
Глиоксалатният цикъл е метаболитен път, който позволява на
растенията, някои бактерии и гъби да преобразуват мазнини във
въглехидрати. Този цикъл е подобен на цикъла на лимонената
киселина, но включва специфични ензими като изоцитрат лиаза и
малат синтаза, които заобикалят декарбоксилиращите стъпки.
Изоцитратът се разцепва от изоцитрат лиаза до сукцинат и
глиоксилат. Сукцинатът може да влезе в цикъла на Кребс, докато
глиоксилатът се свързва с ацетил-КоА, за да образува малат под
действието на малат синтаза. Малатът се окислява до оксалоацетат от
малат дехидрогеназа, завършвайки цикъла. Така, глиоксалатният
цикъл позволява синтеза на глюкоза от ацетил-КоА, чрез комбинация
с цикъла на Кребс и глюконеогенезата.
Пентозо-фосфатен цикъл
Пентозо-фосфатният цикъл е алтернативен метаболитен път за
разграждане на глюкоза, който не води до производство на АТФ, но
осигурява редуциран НАДФН и рибозо-5-фосфат. НАДФН е
необходим за редукционни биосинтетични процеси като синтез на
мастни киселини и холестерол, а рибозо-5-фосфатът е прекурсор за
синтез на нуклеотиди и нуклеинови киселини.
Пентозо-фосфатният цикъл може да бъде разделен на два етапа:
окислителен и неокислителен. В окислителния етап, глюкозо-6-
фосфат се окислява до 6-фосфоглюконат, който се декарбоксилира до
рибулозо-5-фосфат, при което се генерира НАДФН. В неокислителния
етап, рибулозо-5-фосфатът се изомеризира до рибозо-5-фосфат и
ксилулозо-5-фосфат, които чрез серия от трансферазни реакции могат
да образуват интермедиати на гликолизата.
Биосинтеза на гликоген
Биосинтезата на гликоген е процес на съхранение на глюкоза
под формата на гликоген, който представлява резервен полизахарид в
животинските клетки. Процесът започва с фосфорилирането на
глюкоза до глюкозо-6-фосфат, който се изомеризира до глюкозо-1-
фосфат от фосфоглюкомутазата. Глюкозо-1-фосфатът реагира с
уридинтрифосфат (УТФ) за образуване на уридиндифосфат-глюкоза
(УДФ-глюкоза) под действието на ензима УДФ-глюкоза
пирофосфорилаза.
УДФ-глюкозата служи като донор на глюкозни единици, които се
добавят към растящия гликогенов полимер чрез действието на
гликоген синтаза. Този ензим катализира формирането на α-1,4-
гликозидни връзки между глюкозните единици. Разклоняването на
гликогеновите вериги се катализира от ензима амило-(1,4→1,6)-
трансглюкозидаза, който образува α-1,6-гликозидни връзки,
увеличавайки броя на разклоненията и улеснявайки мобилизацията
на гликоген при нужда от енергия.
Регулация на въглехидратния метаболизъм
Регулацията на въглехидратния метаболизъм е сложен процес,
който включва както хормонална, така и алостерична регулация.
Основните хормони, регулиращи този метаболизъм, са инсулин и
глюкагон. Инсулинът, който се секретира от β-клетките на панкреаса в
отговор на високи нива на кръвна глюкоза, стимулира усвояването на
глюкоза от кръвта и нейното съхранение като гликоген в черния дроб
и мускулите. Той също така увеличава синтеза на липиди и протеини
и намалява разграждането на мазнини и протеини.
Глюкагонът, от друга страна, се секретира от α-клетките на
панкреаса в отговор на ниски нива на кръвна глюкоза. Той стимулира
разграждането на гликоген до глюкоза в черния дроб и повишава
глюконеогенезата, като осигурява допълнителни източници на
глюкоза за поддържане на нормалните нива в кръвта.
 Алостеричната регулация на ензимите, участващи в
метаболитните пътища, също играе важна роля.
Фосфофруктокиназата, ключов регулаторен ензим в гликолизата, се
инхибира от високи нива на АТФ и цитрат, които сигнализират за
достатъчни енергийни запаси, и се активира от АМФ и фруктозо-2,6-
бифосфат, които сигнализират за нужда от енергия. Гликоген
синтазата е активирана от глюкозо-6-фосфат, който е индикатор за
наличие на излишък от глюкоза за съхранение, и е деактивирана чрез
фосфорилиране от протеин кинази в отговор на сигналите от
глюкагон и адреналин.
Тези механизми на регулация позволяват на клетките да
адаптират своя метаболизъм към променящите се енергийни нужди и
наличието на хранителни вещества, като осигуряват баланса между
производство и консумация на енергия и поддържат хомеостазата на
организма.
 Тема 3. Катаболизъм на белтъци и а-аминокиселини.
Дезаминиране, трансаминиране, декарбоксилиране.
Разграждане на въглеродния скелет. Орнитинов цикъл
Катаболизмът на белтъците и α-аминокиселините е важен
процес за поддържане на метаболитния баланс в организма. Този
процес започва с разграждането на белтъците до аминокиселини и
последващото разграждане на аминокиселините до различни
междинни продукти. Основните етапи в катаболизма на
аминокиселините включват дезаминиране, трансаминиране и
декарбоксилиране, последвани от разграждане на въглеродния скелет
и орнитиновия цикъл.
Дезаминиране
Дезаминирането е процес на отстраняване на аминогрупата от
аминокиселината, което е първата стъпка в катаболизма на
аминокиселините. Дезаминирането може да бъде пряко или непряко
(оксидативно дезаминиране и трансаминиране).
Прякото окислително дезаминиране се катализира от оксидази
на D- и L-аминокиселини. D-оксидазите използват флавин аденин
динуклеотид (ФАД) като коензим, докато L-оксидазите използват
флавин мононуклеотид (ФМН). Тези ензими са слабо активни в
човешкия организъм. Анаеробното пряко окислително дезаминиране
се извършва основно за глутамат чрез глутаматдехидрогеназа, което
превръща глутамат в α-кетоглутарат.
Непрякото окислително дезаминиране (трансдезаминиране)
протича в два етапа: трансаминиране, последвано от дезаминиране.
Трансаминирането е процес, при който аминогрупата на
аминокиселината се прехвърля върху кетокиселина, обикновено α-
кетоглутарат, с образуване на глутамат. След това глутаматът се
подлага на окислително дезаминиране от глутаматдехидрогеназа,
което води до образуване на амоняк и α-кетоглутарат. Този процес се
нарича трансдезаминиране и е основният път за дезаминиране на
аминокиселини в организма.
Трансаминиране
Трансаминирането е обратим процес, при който аминогрупата на
аминокиселина се прехвърля върху α-кетокиселина, обикновено α-
кетоглутарат, за да образува нова аминокиселина и нова
кетокиселина. Този процес се катализира от трансаминази или
аминотрансферази с кофактор пиридоксалфосфат (форма на витамин
В6). Най-честите акцептори на аминогрупи при трансаминирането са
α-кетоглутарат, оксалоацетат и пируват, които образуват съответно
глутамат, аспартат и аланин.
Трансаминирането играе ключова роля в поддържането на
баланса между различните аминокиселини в клетката и в синтеза на
заменими аминокиселини. Това позволява клетките да регулират
нивата на аминокиселините според нуждите си и да използват
аминогрупите от излишните аминокиселини за синтез на нови
белтъци или за енергийни нужди.
Декарбоксилиране
Декарбоксилирането е процес на отстраняване на карбоксилната
група от аминокиселината, при което се образуват амини. Този процес
е важен за синтеза на биогенни амини, които играят важна роля като
невротрансмитери и регулатори на физиологични функции.
Декарбоксилирането на хистидин води до образуване на хистамин,
който участва в възпалителните реакции и регулирането на
стомашната киселинност. Декарбоксилирането на триптофан води до
образуване на серотонин, който е ключов невротрансмитер в
централната нервна система.
Разграждане на въглеродния скелет
След дезаминирането, въглеродният скелет на аминокиселините
се разгражда до различни междинни продукти, които могат да влязат
в цикъла на лимонената киселина (ЦТК) или да бъдат използвани за
синтеза на глюкоза или липиди. Аминокиселините се класифицират
като глюкогенни, кетогенни или смесени в зависимост от крайните
продукти на тяхното разграждане.
Глюкогенните аминокиселини се разграждат до пируват или до
междинни продукти на ЦТК, които могат да бъдат използвани за
синтеза на глюкоза чрез глюконеогенеза. Кетогенните аминокиселини
се разграждат до ацетил-КоА или ацетоацетил-КоА, които могат да се
използват за синтеза на кетонови тела или мастни киселини.
Смесените аминокиселини могат да бъдат разградени до както
глюкогенни, така и кетогенни междинни продукти.
Орнитинов цикъл
Орнитиновият цикъл, известен още като урейния цикъл, е
основният път за обезвреждане на амоняка в организма чрез
превръщането му в урея, която се изхвърля с урината. Цикълът се
състои от пет реакции, които протичат в митохондриите и цитозола на
чернодробните клетки:
Синтеза на карбамоилфосфат
Първата стъпка в орнитиновия цикъл е синтезата на
карбамоилфосфат, която представлява ключов етап за обезвреждане
на амоняка в организма. Тази реакция се катализира от ензима
карбамоилфосфат синтетаза I и протича в митохондриите на
чернодробните клетки. В процеса участват амоняк (NH3) и въглероден
диоксид (CO2), които се свързват за да образуват карбамоилфосфат. За
да се осъществи тази реакция, са необходими две молекули АТФ, които
осигуряват енергията за свързването на амоняка и въглеродния
диоксид. Първата молекула АТФ се хидролизира до АДФ и фосфат,
активирайки въглеродния диоксид, докато втората молекула АТФ се
хидролизира до АМФ и пирофосфат, осигурявайки допълнителна
енергия за формирането на карбамоилфосфат.
Образуване на цитрулин
След като карбамоилфосфатът е синтезиран, той реагира с
аминокиселината орнитин за да образува цитрулин. Тази реакция се
катализира от ензима орнитин транскарбамилаза и протича в
митохондриите. Карбамоилфосфатът прехвърля своя карбамоилен
остатък към орнитина, образувайки цитрулин и освобождавайки
неорганичен фосфат. Цитрулинът, който е продуктът на тази реакция,
се транспортира от митохондриите в цитозола на клетката, където
протичат следващите етапи на орнитиновия цикъл.
Синтез на аргининосукцинат
В цитозола, цитрулинът реагира с аспартат, за да образува
аргининосукцинат. Тази реакция се катализира от ензима
аргининосукцинат синтетаза и изисква енергия от една молекула АТФ,
която се хидролизира до АМФ и пирофосфат. В този процес,
цитрулинът се активира от АТФ, образувайки цитрулин-АМФ
интермедиат. Аспартатът се свързва с този интермедиат, замествайки
АМФ и образувайки аргининосукцинат. Тази стъпка е важна, тъй като
включва аспартат, който доставя допълнителна аминогрупа за
формирането на урея в следващите етапи на цикъла.
Разграждане на аргининосукцинат
 Аргининосукцинатът, образуван в предишната стъпка, се
разгражда до аргинин и фумарат от ензима аргининосукциназа. Тази
реакция протича в цитозола и представлява ключова стъпка в
орнитиновия цикъл. Фумаратът, който е продукт от разграждането,
може да бъде преобразуван в малат и оксалоацетат, като влезе в
цикъла на лимонената киселина (ЦТК). Това свързване на
орнитиновия цикъл и ЦТК позволява ефективна интеграция на
метаболитните пътища и осигурява междинни продукти за различни
биохимични процеси в клетката.
Образуване на урея
Последната стъпка в орнитиновия цикъл е хидролизата на
аргинин до урея и орнитин, която се катализира от ензима аргиназа.
Тази реакция протича в цитозола и представлява ключов етап за
елиминиране на амоняка от организма. Орнитинът, образуван в тази
реакция, се транспортира обратно в митохондриите, за да участва в
нов цикъл. Уреята, която е крайната форма за обезвреждане на
азотните отпадъци в организма, се транспортира чрез кръвта до
бъбреците, където се екскретира с урината.
Тези етапи на орнитиновия цикъл показват как амонякът,
токсичен за клетките, се преобразува в урея, безопасна за изхвърляне.
Цикълът осигурява ефективен механизъм за обезвреждане на
излишния амоняк и поддържане на азотния баланс в организма.
Орнитиновият цикъл е критичен за поддържане на азотния
баланс в организма и предотвратяване на токсичността на амоняка.
Този цикъл осигурява ефективен механизъм за обезвреждане на
излишния амоняк, произведен при катаболизма на аминокиселините,
и неговото превръщане в урея, която лесно се изхвърля с урината.
 Тема 4. Репликация на ДНК. Молекулни механизми.
Видове ДНК полимерази при про- и еукариоти. Механизми
за поддържане краищата на линейните хромозоми
Репликацията на ДНК е основен процес за клетъчното делене,
при който двойноверижната ДНК молекула се удвоява, за да осигури
две идентични копия за дъщерните клетки. Този процес се извършва
по полуконсервативен начин, при което всяка от двете нови молекули
съдържа една стара (материнска) и една новосинтезирана верига.
Репликацията започва от специфични места в ДНК, наречени
ориджини на репликация, където двойната спирала се разплита и
образува репликационни вилки.
Типове репликация:
 Двупосочна репликация - Авторадиографските изследвания на
Дж. Кернс (1963) на ДНК на E. coli показват, че репликацията
при бактериите започва винаги от строго определен
наследствено детерминиран участък на хромозомата, който се
нарича начало на репликацията или точка на инициацията (О).
Репликацията протича двупосочно в противоположни
направления от точка О. Местата на хромозомата, до които е
достигнала репликацията, се наричат точки на растеж или
репликационни разклонения. При репликацията на ДНК на E.
coli се образуват две постепенно придвижващи се по ДНК-
матриците репликационни разклонения. След завършването на
репликацията се получават две двуверижни пръстеновидни
молекули, които отначало са свързани помежду си. При
разделянето им единият пръстен временно се разкъсва. Този тип
на репликация се наблюдава и при някои вируси, като например
вирус SV-40, и при много плазмиди.
 Тип търкалящ се пръстен - Известна е още като размотаващо се
руло. При този тип на репликация едната верига на
двуспиралната пръстеновидна молекула на ДНК се разкъсва, а
другата верига запазва пръстеновидната си форма. Върху
освободените участъци на двете изходни вериги се осъществява
полуконсервативна репликация, като се образува само едно
репликационно разклонение. Интерес представляват
особеностите на този тип репликация при малките фаги, като
фаг fx-174, чийто геном се състои от едноверижна ДНК. Тя служи
за матрица, върху която се синтезира комплементарна на нея
верига. В резултат на това се получава двуверижен междинен
продукт, наречен репликтивна форма. Изходната матрица се
бележи като "+" верига, а новата комплементарна на нея - като
"-" верига. В следващите поколения за матрица служат както "-"
веригите, така и "+" веригите. По-ефективни матрици са "-"
веригите, поради което по механизма на търкалящ се пръстен се
синтезират предимно "+" вериги, които се включват в
главичките на вирусните частици.
 Репликация на линейни молекули ДНК - Репликацията не
започва от краищата на линейната молекула ДНК, а някъде в
средата й (фиг. 25). Тя протича двупосочно, като началото на
репликацията се открива лесно с електронен микроскоп, защото
след започването на процеса на репликацията се образува
подобен на око мехур, който се разширява към двата края на
молекулата. Поради това, че мехурът достига единия край на
молекулата по-бързо, отколкото другия, появява се Y-подобна
конфигурация, която бързо преминава във V-подобна структура.
Съдържащите се в 5' краищата на веригите на ДНК обърнати
подреждания на нуклеотидите, които образуват палиндроми,
имат важно значение за инициацията на репликацията.

Молекулни механизми на репликация на ДНК

 Процесът на репликация на ДНК включва няколко основни
стъпки: инициация, елонгация и терминация:

Инициацията започва с разпознаването на ориджините от

инициационни протеини, които привличат хеликази. Хеликазите
разплитат двойната спирала, като разрушават водородните връзки
между комплементарните бази. Едноверижно свързващи протеини
стабилизират разплетените ДНК вериги, предотвратявайки тяхното
повторно свързване.
По време на елонгацията, ДНК полимеразите синтезират нови
ДНК вериги чрез добавяне на дезоксирибонуклеотиди към 3'-края на
растящата верига. Процесът започва с образуването на РНК праймери
от праймаза, които осигуряват свободен 3'-хидроксилен край за
начало на синтезата. Водещата верига се синтезира непрекъснато в
посока 5' към 3', докато изоставащата верига се синтезира
дисконтинуирано под формата на къси фрагменти, наречени Оказаки
фрагменти.
Терминацията настъпва, когато репликационните вилки
достигнат краищата на линейните хромозоми или се срещнат.
Лигазите съединяват Оказаки фрагментите, образувайки
непрекъснати ДНК вериги. Топоизомеразите елиминират
супернамотките, образувани по време на разплитането на ДНК, като
прекъсват и след това възстановяват фосфодиестерните връзки.
Видове ДНК полимерази при про- и еукариоти
При прокариотите основните ДНК полимерази са ДНК
полимераза I, II и III. ДНК полимераза III е основният ензим за синтез
на нови ДНК вериги, който е високопроцесивен и с висока точност.
ДНК полимераза I има ролята на премахване на РНК праймерите и
запълване на празнините с ДНК, докато ДНК полимераза II участва в
ремонт на ДНК и репликация при увредена ДНК.
При еукариотите съществуват няколко различни видове ДНК
полимерази, включително ДНК полимерази α, δ, ε и γ. ДНК
полимераза α има функция на праймаза, като синтезира РНК
праймери и започва синтез на ДНК. ДНК полимераза δ е основният
ензим за синтез на изоставащата верига, докато ДНК полимераза ε е
основният ензим за синтез на водещата верига. ДНК полимераза γ е
отговорна за репликацията на митохондриалната ДНК.
Механизми за поддържане краищата на линейните
хромозоми
Краищата на линейните хромозоми, наречени теломери,
представляват предизвикателство за репликационните механизми
поради факта, че ДНК полимеразите не могат напълно да репликират
краищата на ДНК молекулите. Това води до прогресивно скъсяване на
теломерите с всяко клетъчно делене. За да се предотврати загубата на
генетична информация, организмите са развили специализирани
механизми за поддържане на теломерите.
Един от основните механизми за поддържане на теломерите е
ензимът теломераза. Теломеразата е рибонуклеопротеин, който
съдържа РНК шаблон и обратна транскриптаза. Теломеразата
удължава 3'-края на теломерите, използвайки своя РНК шаблон за
синтез на допълнителни теломерни повтори. Това позволява на
клетките да поддържат дължината на теломерите и да предотвратят
критичното им скъсяване, което би довело до клетъчна старост и
апоптоза.
Освен теломеразата, съществуват и алтернативни механизми за
поддържане на теломерите, известни като ALT (алтернативен начин
на теломерно удължаване). ALT механизмите включват
рекомбинационни процеси, при които теломерите се удължават чрез
хомоложна рекомбинация между теломерните повтарящи се
секвенции.
Тези механизми за поддържане на теломерите са от критично
значение за дълготрайността на клетките, особено в контекста на
стволовите клетки и раковите клетки, които изискват безкрайно
делене. Разбирането на теломерните механизми е важна област в
изследването на стареенето и рака.
4o
 Тема 5. Транскрипция при еукариоти. Видове РНК
полимерази. Инициация на транскрипцията при белтък-
синтезиращи гени
Общо правило е, че жизнените процеси при еукариотите
протичат на същия принцип като при прокариотите, но са по-
усложнени. Това важи и за транскрипцията.
Докато бактериите презаписват всичките си гени с един ензим,
еукариотната клетка има 3 РНК-полимерази само в ядрото си. Те се
означават с I, II и III и разпознават различни промотори. РНК-
полимераза I синтезира високомолекулните рРНК, II – мРНК и някои
малки ядрени РНК, а III – останалите малки РНК (тРНК, 5S рРНК,
мяРНК, мцРНК, т.е. малките ядрени и цитоплазмени РНК). Трите
РНК-полимерази явно имат общ предшественик: структурата им е
близка, а някои от субединиците им са общи.
Освен помежду си трите ядрени РНК-полимерази показват
хомология и с бактериалната. И трите еукариотни ензима са по-
сложни от прокариотния – състоят се от повече (поне 10) и по-големи
субединици. Някои от субединиците обаче наподобяват субединици на
бактериалната РНК-полимераза..
Промоторите при еукариотите имат далечна прилика с
прокариотните. Терминацията на транскрипцията при еукариотите
все още не е добре изучена. В еукариотната хромозома няма оперони.
Гените са разпръснати и всеки има собствен промотор и терминатор.
На долната снимка се вижда как изглежда транскрипцията под
електронен микроскоп.
 Препаратът е от гени за рРНК, които се презаписват усилено.
Картината често наподобява на коледно дърво. Те
транскрипционните единици са много и са подредени тандемно, без
да се допират плътно. Растящите транскрипти са "клоните на елхата".
Удължаването им показва посоката на презаписване. Черните точки
върху ДНК в основата им са молекулите на РНК-полимераза I. По-
големите черни точки в края им ("топките на елхата") са вероятно
белтъци, участващи в зреенето на рРНК, или може би първите
присъединили се рибозомни белтъци. Добре се вижда къде се
простира транскрипционната единица: върхът на елхата е началната
точка, а мястото, където "клоните" изведнъж свършват –
терминаторът.
Транскрипцията протича в ядрото на клетките и включва
синтеза на различни видове РНК: месинджър РНК (мРНК), рибозомна
РНК (рРНК) и трансферна РНК (тРНК). Процесът може да бъде
разделен на три основни етапа: инициация, елонгация и терминация.
Видове РНК полимерази
Еукариотните клетки разполагат с три основни вида РНК
полимерази, всяка от които синтезира различни видове РНК:
1. РНК полимераза I: Отговорна за синтеза на рРНК. Тази
полимераза се намира в ядърцето и синтезира 45S
предшественик на рРНК, който по-късно се обработва до 18S,
5.8S и 28S рРНК. Тези рРНК са основни компоненти на
 рибозомите, които са от съществено значение за протеиновия
синтез.
2. РНК полимераза II: Основният ензим за синтеза на мРНК и
някои малки ядрени РНК (snРНК), които участват в сплайсинга
на пре-мРНК. РНК полимераза II играе централна роля в
транскрипцията на гените, кодиращи протеини.
3. РНК полимераза III: Синтезира тРНК, 5S рРНК и други малки
РНК молекули. Тези молекули играят важни роли в протеиновия
синтез и други клетъчни процеси.
Инициация на транскрипцията при белтък-
синтезиращи гени
Инициацията на транскрипцията е сложен процес, който
започва с разпознаването на промоторите – специфични ДНК
секвенции, разположени преди началото на гените. Тези промотори
съдържат консенсусни секвенции, като TATA-бокс, разположен около
25-30 бази преди началото на транскрипцията (транскрипционния
стартов сайт, TSS).
Процесът на инициация започва с привличането на общите
транскрипционни фактори. Един от първите транскрипционни
фактори, които се свързват с промотора, е TFIID, който съдържа TATA-
свързващия протеин (TBP). Свързването на TBP към TATA-бокса
причинява огъване на ДНК и улеснява свързването на други
транскрипционни фактори, като TFIIB, TFIIE, TFIIF и TFIIH, както и
на РНК полимераза II.
Следва образуването на преинициаторния комплекс. TFIIH е от
особено значение, тъй като притежава хеликазна активност, която
разплита ДНК двойната спирала около транскрипционния стартов
сайт, и киназна активност, която фосфорилира C-терминалния
домейн (CTD) на РНК полимераза II. Фосфорилирането на CTD е
сигнал за освобождаване на полимеразата от промотора и започване
на синтезата на РНК.
Елонгация
След инициацията, РНК полимераза II преминава в
елонгационната фаза. В този етап, полимеразата се движи по ДНК
матрицата, разплитайки двойната спирала и синтезирайки РНК
верига в посока 5' към 3'. Синтезът на РНК е базово-комплементарен
към матрицата ДНК, като аденин (А) се свързва с урацил (U) в РНК,
тимин (Т) с аденин (А), цитозин (C) с гуанин (G) и гуанин (G) с
цитозин (C).
По време на елонгацията, РНК полимераза II се придружава от
елонгационни фактори, които повишават процесивността и точността
на ензима. Полимеразата също така синтезира кап-структура на 5'-
края на новата РНК молекула, която предпазва РНК от деградация и е
важна за инициацията на транслацията.
Терминация
Терминацията настъпва, когато РНК полимераза II достигне
терминационни сигнали в ДНК. Тези сигнали предизвикват отделяне
на полимеразата и новосинтезираната РНК молекула от ДНК
матрицата. При еукариотите терминацията често е свързана с процеса
на полиаденилиране, при който към 3'-края на пре-мРНК се добавя
поли(А) опашка, която защитава РНК от деградация и участва в
транспорта и транслацията.
След терминацията, новосинтезираната пре-мРНК претърпява
посттранскрипционни модификации, включително добавяне на 5'
капа, сплайсинг за отстраняване на интроните и свързване на
екзоните, и добавяне на поли(А) опашка. Тези модификации са от
съществено значение за зрелостта и функционалността на мРНК,
която след това се транспортира до цитоплазмата за участие в процеса
на транслация и синтез на протеини.
Белтъци и ДНК-последователности, регулиращи
презаписването
Контролът на инициацията на транскрипцията при еукариотите
няма изключителното значение, което има при прокариотите. В
еукариотната клетка генната експресия се регулира на няколко етапа.
И все пак този начален етап остава най-важният и заслужава
специално внимание.
Свързването на РНК-полимеразите с промоторите им става по
механизъм, различен от този при бактериите. Ензимите не
разпознават самите промотори. Първо с промотора специфично се
свързва белтък, наречен транскрипционен фактор. След това РНК-
полимеразата се присъединява към комплекса транскрипционен
фактор – промотор. По функция еукариотните транскрипционни
фактори напомнят прокариотните сигма-фактори. Има обаче
съществена разлика: докато сигма-факторите разпознават промотора
само ако са свързани с минималния ензим, еукариотните
транскрипционни фактори разпознават промотора сами и едва тогава
се свързват с РНК-полимеразата. Затова сигма-факторът се смята за
субединица на РНК-полимеразата, а транскрипционните фактори по-
скоро приличат на "обикновените" активатори. Всъщност понякога
терминът транскрипционен фактор се използва в по-широк смисъл
изобщо за белтък, който влияе върху честотата на транскрипцията. За
да няма объркване, гореописаните белтъци, които участват в
инициацията на презаписването на големи групи гени, се
наричат общи транскрипционни фактори. В този текст терминът
“транскрипционен фактор” ще се използва само за тях, а останалите
регулаторни белтъци ще наричаме “транскрипционни регулатори”.
Има няколко транскрипционни фактори, всеки от които
разпознава определен набор от промотори и "мобилизира" една от
РНК-полимеразите. Транскрипционните фактори се означават с TF
(съкр. от англ. transcription factor), номера на РНК-полимеразата и
главна латинска буква за конкретния фактор, например TFIIIA.
При промоторите на РНК-полимераза II началната точка най-
често е аденозин между два пиримидинови нуклеотида (Т или Ц).
Това обаче съвсем не е задължително.
Цялата област от –1 до –30 посочва на ензима къде е началната
точка. Почти всички промотори на РНК-полимераза II съдържат
консервативен хептамер при –25, наречен ТАТА-блок или блок на
Хогнес, със следната консенсусна последователност:
Т А Т А А А А/Т
Очевидна е приликата с прокариотния блок на Прибноу
(ТАТААТ). При инициацията ТАТА-блокът се разпознава от един
транскрипционен фактор за РНК-полимераза ІІ – TFIID, наречен още
ТАТА-фактор. Явно блокът на Прибноу и блокът на Хогнес са
хомоложни последователности, а сигма-субединицата и TFIID-
факторът са ако не хомоложни, то поне функционално аналогични
белтъци. Другата важна последователност на прокариотния промотор,
областта на разпознаване (–35), като че ли няма “наследник” в
еукариотните промотори.
Изследвани са и някои промотори на РНК-полимераза III. За
всеобщо учудване те се оказват вътре в транскрибирания участък,
например от +10 до +70. На нас ни се струва по-удобно промоторът да
е точно пред +1, както е при бактериите и при РНК-полимераза II; но в
крайна сметка не ние презаписваме гените за малките РНК.
Промоторът за РНК-полимераза I е на "логичното" място – пред
гена.
Пред самия промотор лежи участък от ДНК, важен за контрола
на презаписването – т. нар. преден елемент на промотора. На такива
елементи отговарят повечето свръхчувствителни към нуклеази места,
ако се съди по разположението им.
В предния елемент на промоторите за РНК-полимераза II
областта малко преди –60 отговаря за честотата на транскрипцията.
Обикновено в тази област при –75 присъства консервативен нонамер,
наречен ЦААТ-блок, със следната консенсусна последователност:
Г Г Ц/Т Ц А А Т Ц Т
Други цис-регулаторни последователности са енхансерите
(enhance, англ. – усилвам). Така се наричат последователностите,
които активират даден промотор от разстояние над 100 нуклеотидни
двойки в коя да е посока и запазват активността си, ако се обърнат на
180 градуса. Повечето енхансери са на няколко хиляди нд от
промотора си. Те обаче се оказват точно до него, когато ДНК се огъне
подходящо. Бактериите също имат такава регулация, но за малък брой
гени и обикновено тези прокариотни последователности се описват,
без да се наричат енхансери. При еукариотите, обратно, почти всички
изучени гени имат по 1 – 2 енхансера.
Цис-регулаторните последователности могат да бъдат причина
за ефект на положението. Ако даден ген се премести без някои от тях,
той може да се транскрибира по нов начин или изобщо да не се
транскрибира, независимо че пак е в еухроматинова област. Освен
това генът може да се повлияе от чужди регулаторни
последователности, които е намерил на новото си място. Цис-
регулаторните последователности са къси, но често се "разхвърляни"
по дълги участъци и действат от голямо разстояние. Затова типът на
експресията се запазва само ако генът се пренесе с много ДНК от двете
страни (понякога са нужни над 10 000 нд). Сега става ясно защо
еукариотните гени са разпръснати в хромозомите на голямо
разстояние един от друг.
Действието и на енхансерите, и на предните елементи на
промотора се опосредства от белтъци-регулатори. Те се свързват
специфично с прицелната последователност и влияят върху работата
на транскрипционните фактори или на самата РНК-полимераза.
Еукариотните регулаторни белтъци подобно на прокариотните
имат специални ДНК-свързващи домени. Някои от тях използват
"добрия стар" мотив спирала-завой-спирала. Други имат мотиви,
неприсъщи на прокариотите. Най-известният от тях се нарича
цинкови пръсти. Всеки пръст е част от полипептидната верига,
прихваната в двата си края от цинков атом за поддържане на формата.
Част от примката образува бета-лист, а друга част – къса алфа-
спирала. Пръстът стърчи и може да се пъхне в голямата бразда на
двойната спирала. Няколко пръста, подредени един до друг,
осигуряват специфично разпознаване. Цинкови пръсти имат
например рецепторите за стероидните хормони (половите хормони и
хормоните на надбъбречната кора). Тези рецептори са ДНК-
разпознаващи белтъци, за които съответните хормони са алостерични
активатори.
 Цинкови пръсти: А – схема за ролята на цинковия атом (червени
кръгчета), пространствената структура не е означена; Б – схема на
взаимодействието на два цинкови пръста с ДНК; В – пространствен
модел на цинков пръст; Г – пространствен модел на цинков пръст,
свързан с ДНК. В и Г са опростени по Klug & Schwabe (1995).

Един регулаторен белтък влияе върху експресията на редица

гени и те могат да се презаписват толкова съгласувано, колкото и в
бактериалния оперон. И обратно, една транскрипционна единица се
регулира от няколко белтъка. Някои от тях имат домени за
взаимодействие помежду си освен тези за ДНК. Не за всички има
отделни прицелни участъци – някои разпознават една и съща ДНК-
последователност и се конкурират за нея. Освен това отделните
регулаторни белтъци донякъде се повтарят при различните гени, така
че регулацията на целия генотип не изисква безкраен техен набор.
Регулаторните белтъци не са равностойни. Налице е йерархия,
при която продуктът на даден регулаторен ген активира не структурни
гени, а други "по-нискостоящи" регулаторни гени. Такива каскади се
проявяват най-ярко в индивидуалното развитие на многоклетъчните
животни. На върха на йерархията стоят малък брой гени, отговорни за
определянето на полярността на тялото, а по-късно за оформянето на
цял телесен сегмент (гени-селектори) или орган (главни контролни
гени).
При някои мутанти вместо една част от тялото се развива
друга – явление, наречено хомеотично преобразуване (от хомойос,
гр. – подобен). При Drosophila хомеотични мутации са забелязани
още от ранните менделисти. Мутантите, които изобщо достигат
зрялост, имат тежки морфологични нарушения – например 2 чифта
криле, 4 чифта крака или допълнителни крака вместо антени.
Благодарение на хомеотичните мутации вече са "уловени" редица
регулаторни гени от върха на йерархията. Установено е, че те имат
обща консервативна последователност, дълга 180 нд. Тя се нарича
хомеоблок, а съответната част от белтъка – хомеодомен.
Хомеодоменът съдържа мотива спирала-завой-спирала. Гени с
хомеоблок са открити у всички изследвани многоклетъчни животни от
мешести до бозайници. По-изненадващо, те присъстват и у растенията
и там също направляват развитието.
При дрозофилата отдавна е описан ген, чиито мутации водят до
недоразвити очи или пълна липса на очи. Затова той е наречен eyeless
(англ. който няма очи). Много по-късно се установява, че продуктът на
eyeless носи белезите на транскрипционен регулатор и има
хомеодомен. Самият ген показва над 90% хомология с човешкия ген
Aniridia и мишия Small eye, чиито мутации причиняват дефекти във
всички части на окото – ирис, леща, роговица и ретина. Поначало
хомеоблоковите гени са еволюционно консервативни, защото промяна
в някой от тях би засегнала всички следващи стъпала в йерархията.
Странното е, че приликата в гена се съчетава с принципна разлика в
самия орган. Фасетните очи на насекомите са устроени и
функционират съвсем различно от очите на бозайниците.
Изказва се хипотезата, че eyeless е главен контролен ген за
"поява на око тук и сега", а самото око всяко животно образува както
може. Хипотезата е проверена, като в Drosophila е предизвикана
експресия на eyeless в части на зародиши, където нормално тя липсва.
Резултатът са мушици с допълнителни очи на необичайни
места – вместо или върху антените, по или под крилата, по
краката – до 14 очи върху една мушица. Допълнителните очи са
морфологично нормални, като се изключат по-малките размери и
някои слети фасетки тук-там. Освен това фоторецепторните им клетки
реагират на светлина, т.е. очите виждат нещо.
В някои мушици вместо eyeless е въведен и експресиран мишият
ген Small eye. Той предизвиква развитие на допълнителни очи точно
като собствения ген на плодовата мушица eyeless.
По приблизителни изчисления eyeless задейства експресията на
около 15% от гените на Drosophila, т.е. поне 2500 гена. На върха на
йерархията са други регулаторни гени, някои от които също съдържат
хомеоблок. Следват гени, които влияят върху клетъчните
взаимодействия и пренасянето на сигнали. В дъното на каскадата са
типични структурни гени, например за родопсин и кристалин.
Забележителен е фактът, че експресията на един-единствен ген води
до образуване на сложен орган като фасетното око, като при това
"побеждава" нормалните програми за диференциране.
Заключение
 Транскрипцията при еукариотите е сложен и строго регулиран
процес, който осигурява точното прехвърляне на генетичната
информация от ДНК в РНК. Участието на различни видове РНК
полимерази и сложните механизми на инициация, елонгация и
терминация осигуряват точността и ефективността на генната
експресия, която е критична за клетъчната функция и жизненост.
 Тема 6. Хромозомите - клетъчни структури, носители на
наследствеността - морфология и строеж.
Хромозомите са основните структури в клетката, които носят
генетичната информация. Те се намират в ядрото на еукариотните
клетки и са изградени от дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК),
свързана с протеини. В прокариотните клетки, които нямат ядро,
хромозомите също съдържат ДНК, но тяхната структура и
организация са по-прости. Хромозомите играят критична роля в
наследствеността, тъй като осигуряват пренасянето на генетичната
информация от една генерация на следващата по време на клетъчното
делене.
Морфология на хромозомите
Морфологията на хромозомите се променя значително в
различните фази на клетъчния цикъл. В интерфаза, когато клетката
не се дели, хромозомите се намират в разплетена форма, известна като
хроматин. Хроматинът е комплекс от ДНК и хистонови протеини,
които поддържат структурната организация на ДНК и регулират
достъпа до генетичната информация. ДНК молекулата е обвита около
хистоновите протеини, формирайки нуклеозоми, които са основната
структурна единица на хроматина. Нуклеозомите се организират в по-
високостепенни структури, които позволяват компактното съхранение
на ДНК в ядрото и същевременно осигуряват лесен достъп до нея за
процеси като транскрипция и репликация.
По време на митозата и мейозата, хромозомите преминават през
процес на кондензация, при който дългите и тънки нишки хроматин
се уплътняват и стават видими под светлинен микроскоп като отделни
структури. Това кондензиране е от съществено значение за
правилното разделяне на хромозомите по време на клетъчното
делене, тъй като улеснява манипулацията и подреждането им в
клетъчното вретено.
В класическата си форма, хромозомата има X-образна структура,
която е най-видима по време на метафазата на митозата. Тази
структура се състои от две идентични части, наречени сестрински
хроматиди. Всяка сестринска хроматида съдържа една молекула ДНК,
която е идентична с молекулата в другата хроматида. Хроматидите са
свързани в специфичен регион, наречен центромера. Центромерата е
критична структура, тъй като служи като точка на свързване за
кинетохорите, които са протеинови комплекси, осигуряващи
прикрепването на хромозомите към микротубулите на митотичното
вретено. Тези микротубули играят важна роля в подреждането и
разделянето на хромозомите по време на клетъчното делене, като
осигуряват равномерното разпределение на генетичния материал
между дъщерните клетки.
Процесът на кондензация на хромозомите е строго регулиран и
включва множество протеини и ензими, които работят заедно, за да
осигурят правилното структуриране и уплътняване на хроматина. В
допълнение към хистоновите протеини, които формират основната
структура на нуклеозомите, други протеини като кондензините и
кохезините играят ключова роля в поддържането на компактната
форма на хромозомите и стабилността на сестринските хроматиди.
Хромозомите не само осигуряват ефективно съхранение и
предаване на генетичната информация, но също така играят важна
роля в регулацията на генната експресия и поддържането на
генетичната стабилност на клетката. Мутации или промени в
структурата и функцията на хромозомите могат да доведат до
сериозни заболявания и генетични нарушения, което подчертава
тяхната значимост за клетъчната биология и медицината.
Строеж на хромозомите
Хромозомите са сложни структури, съставени от ДНК и
протеини. ДНК молекулата в хромозомата е двойноверижна и има
линейна форма при еукариотите и кръгова форма при много
прокариоти. Основната единица на организация на ДНК в
хромозомата е нуклеозомата, която се състои от сегмент от ДНК, обвит
около осем хистонови протеина. Тези нуклеозоми се свързват една с
друга чрез допълнителни хистонови протеини, формирайки по-
сложни структури като соленоиди и петлевидни домени, които
допълнително кондензират ДНК.
Хромозомите имат специфични региони, които изпълняват
различни функции. Теломерите са повтарящи се нуклеотидни
секвенции в краищата на хромозомите, които защитават ДНК от
деградация и предотвратяват сливането на хромозомите. Те също така
играят роля в регулацията на клетъчното стареене. Центромерите са
ключови за разделянето на хромозомите по време на митозата и
мейозата, като те са точката на свързване за кинетохорите -
протеинови комплекси, които свързват хромозомите с микротубулите.
Еукариотните хромозоми са организирани в ядро, което е
отделено от цитоплазмата чрез ядрена мембрана. В ядрото
хромозомите са организирани в конкретни региони, наречени ядрени
територии, които позволяват ефективна регулация на генната
експресия и репликацията на ДНК. В интерфазата хромозомите са
частично разплетени, което улеснява достъпа на транскрипционните
фактори и другите протеини, участващи в репликацията и поправката
на ДНК.
При еукариотите всяка хромозома се състои от две части, които
се наричат хроматиди. Те са напълно идентични помежду си и са
резултат от удвояването на ДНК чрез процеса репликация. Всяка
хроматида следователно съдържа една молекула ДНК. При
клетъчното делене те се отделят една от друга. Всяка хроматида се
обособява като хромозома за съответната дъщерна клетка.

Мястото на свързване на двете хроматиди се означава като

центромер. Там се намира и т.нар. първично прищипване, което
разделя хроматидите на две рамена. Рамената могат да са с еднаква
или различна дължина. Крайните участъци на рамената се наричат
теломери. При някои хромозоми се наблюдава и т.нар. вторично
прищипване, което се означава като организатор на ядърцето. Чрез
вторичното прищипване се формира участък от хромозомата –
сателит. В него са съсредоточени гените за рРНК, които образуват
ядърцето на интерфазното ядро.
Размерът на рамената, броят и местоположението на вторичните
прищипвания, както и формата и големината на сателита са
специфична морфологична характеристика на всяка хромозома.
Наследствената информация на прокариотните клетки е под
формата на една кръгова молекула ДНК. Тя се нарича нуклеоид или
бактериална хромозома. За разлика от еукариотите ДНК на
прокариотите не е свързана с белтъци. В цитоплазмата на
прокариотните клетки се намират и по – малки пръстеновидни
молекули ДНК – плазмиди. В тях се намират гени, отговарящи за
резистентността на бактериите към антибиотици и др. субстанции.
В зависимост от местоположението на центромера и дължината
на двете рамена на хромозомата, хромозомите се делят на:
  Метацентрични – двете рамена са почти еднакви по
дължина, /p=q/.
 Субметацентрични – двете рамена се различават по дължина,
като по-дългото рамо се означава с „q“, а по-късото рамо с „р“,
/p<q /.
 Акроцентрични – центромерът е разположен почти в единия
край на хромозомата, поради което едното рамо е много по-
дълго от другото, /p<<q /. При човек при тези хромозоми може
да се наблюдават и сателитите, такива са №13, 14, 15, 21 и 22.
 Телоцентрични – центромерът е разположен в края на
хромозомата, в теломерния участък, поради което едното рамо
липсва, т.е. има само едно рамо. Такива хромозоми не се
наблюдават при човека, но са характерни за други животински
видове. Телоцентричните хромозоми са обикновено нестабилни,
поради което често се съединяват с други хромозоми,
формирайки по този начин дицентрични формации, което
довежда до усложнения при следващите деления.
Заключение
Хромозомите са основните носители на генетичната
информация в клетките и играят ключова роля в наследствеността и
регулацията на клетъчните функции. Тяхната сложна структура и
организация осигуряват ефективното съхранение и пренасяне на
генетичния материал, както и точната регулация на генната
експресия. Разбирането на морфологията и строежа на хромозомите е
от съществено значение за изучаването на генетиката, клетъчната
биология и медицината.
 Тема 7. Генетика на пола. Генетичен анализ при
унаследяване скачено с пола
Генетиката на пола изучава как се определя и наследява полът
при различни организми. Полът на индивидите се определя от
специфични хромозоми, наречени полови хромозоми, които се
различават от автозомите (неполовите хромозоми). При хората и
много други организми полът се определя от комбинацията на
половите хромозоми X и Y. Женските индивиди имат две X хромозоми
(XX), докато мъжките имат една X и една Y хромозома (XY). Тази
комбинация определя половите характеристики и функцията на
индивидите.
В процеса на оплождане, яйцеклетката, която носи една X
хромозома, се слива със сперматозоид, който може да носи или X, или
Y хромозома. Ако сперматозоидът носи X хромозома, резултатът е
женски индивид (XX), а ако носи Y хромозома, резултатът е мъжки
индивид (XY). Y хромозомата съдържа специфичен ген, наречен SRY
(Sex-determining Region Y), който инициира развитието на тестисите и
определя мъжкия пол.
Броят, формата и размерите на компактните хромозоми в
телесните (соматични) клетки от един вид са негова характерна
отличителна особеност. Тя се нарича кариотип. Броят на хромозомите,
наречен хромозомен набор, при нормални телесни клетки се състои от
двойки еднакви хромозоми (хомоложни хромозоми), тъй като в
зиготата са се събрали бащиният и майчиният хромозомен набор,
съответно от сперматозоида и яйцеклетката. Двойният хромозомен
набор се нарича диплоиден (2n). В половите клетки хромозомният
набор е единичен хаплоиден, (n).
По време на интерфазата, предхождаща същинското клетъчно
делене, се извършва процесът репликация. Удвоява се количеството
на генетичния материал. Той се намира под формата на хроматин,
който се състои от дълги и тънки нишки(хроматинови нишки),
изградени от ДНК и ядрени белтъци. Тези нишки са силно преплетени
едни в други. Тогава започва процес на спирализацията им и така те се
разплитат едни от други. Чрез напредване на процеса се стига до етап
на свръхспирализация и образуване на хромозомите.
Всяка хромозома се състои от две части, които се наричат
хроматиди. Те са напълно идентични помежду си и са резултат от
удвояването на ДНК чрез процеса репликация. Всяка хроматида
следователно съдържа една молекула ДНК. При клетъчното делене те
се отделят една от друга. Всяка хроматида се обособява като
хромозома за съответната дъщерна клетка. Мястото на свързване на
двете хроматиди се означава като центромер. Там се намира и т.нар.
първично прищипване , което разделя хроматидите на две рамена.
Рамената могат да са с еднаква или различна дължина. Крайните
участъци на рамената се наричат теломери. При някои хромозоми се
наблюдава и т.нар. вторично прищипване, което се означава като
организатор на ядърцето. Чрез вторичното прищипване се формира
участък от хромозомата - сателит. В него са съсредоточени гените за
рРНК, които образуват ядърцето на интерфазното ядро.
Размерът на рамената, броят и местоположението на вторичните
прищипвания, както и формата и големината на сателита са
специфична морфологична характеристика на всяка хромозома.
В зависимост от местоположението на центромера и дължината
на двете рамена на хромозомата, разделяме хромозомите на :
o Метацентрични - двете рамена са почти еднакви по дължина ,
/p=q/.
 o Субметацентрични - двете рамена се различават по дължина,
като по-дългото рамо се означава с “q”, а по-късото рамо с “р”,
/p<q /.
o Акроцентрични - центромерът е разположен почти в единият
край на хромозомата, поради което едното рамо е много по-
дълго от другото, /p<<q /.
o Телоцентрични - центромерът е разположен в края на
хромозомата, в теломерния участък, поради което едното рамо
липсва, т.е. има само едно рамо. Такива хромозоми не се
наблюдават при човека, но са характерни за други животински
видове.Телоцентричните хромозоми са обикновено нестабилни,
поради което често се съединяват с други хромозоми,
формирайки по този начин дицентрични формации, което
довежда до усложнения при следващите деления.
При специфична активност на дадени гени се наблюдава
раздуване на определени хромомери в съответния район на
гигантските хромозоми. Такава раздута хромомера се нарича пуф или
пръстен на Балбиани. Пуфите в политенните хромозоми на
Chironomus се различават по форма и размери през отделните стадии
на развитието. Смята се, че пуфите са външен израз на активността на
гените на хромозомно равнище. Те са тъканно специфични, т.е. в
различните тъкани са различни.
Четковидни хромозоми.
"Четковидните" хромозоми са стотици пъти удължени, силно
деспирализирани хромозоми, чиято централна част се състои от
плътни хромонеми (хромомери). На някои места от тях излизат
извънредно дълги бримки, които придават на хромозомите вид на
четки за миене на съдове. Смята се, че една молекула ДНК се е
проточила от единия край на хромозомата до другия, като образува и
хромонемите, и бримките. Докато ДНК в хромонемите е неактивна, в
района на бримките тя е напълно деспирализирана, оголена и е място
на активна транскрипция. Предполага се, че всяка бримка е отделен
ген, съдържащ информация за синтезата_на една полипептидна
верига.
Хромозомите са изградени от субстанцията хроматин.
Хроматинът съдържа три вида молекули (ДНК, хистони, Кисели
нехистонови киселини:
1. Хистони- алкални нискомолекулни белтъчини, които
стабилизират структурата на хромозомата и участват в
регулацията на активността на гените. Известни са пет вида- Н1;
Н2а; Н2b; Н3; Н4. Синтезират се в цитоплазмата и веднага
преминават в ядрото където се свързват с новосинтезираните
молекули ДНК . Това свързване не е видово специфично.
2. Кисели нехистонови белтъчини имат регулаторна функция и са
видово и тъканно специфични. Това са различните ензими,
които регулиран процесите репликация, репарация ,
транскрипция и други.
Хроматинът бива два вида - еухроматин и хетерохроматин.
Характерно за еухроматина е, че в него се съдържат почти всички
протеин кодиращи гени. През целият живот на клетката този вид
хроматин е в декондензирано състояние, като върху него постоянно се
извършва транскрипция. Хетерохроматинът се разделя на два под
вида:
 Конституитивен хетерохроматин
Конститутивният хетерохроматин се среща в кондензирано
състояние в силно спирализираните участъци на хромозомите.
Разполага се предимно в районите на центромера, организатора
на ядърцето и теломерите в свободните краища на хромозомите.
Той е генетично неактивен. Върху хетерохроматидните участъци
почти не се синтезира РНК. В хетерохроматина се съдържа
голямо количество сателитна ДНК, която е съвършено различна
при видове от едно и също семейство. Хормоните не могат да
активират хетерохроматина. Гените, които са разположени до
хетерохроматиновите участъци, са подложени на частична
инактивация (ефект на положението).
 Факултативен хетерохроматин
Факултативният хетерохроматин се появява само през
определени периоди от клетъчния цикъл, изключително в
хромозомите на клетките от някои тъкани. Смята се, че той
преминава от хетерохроматично в еухроматично състояние и
обратно. Допуска се, че това се регулира от белтъчините в ядрото.
 Факултативен хетерохроматин се образува при инактивацията на
една от двете Х хромозоми през ранните стадии на формирането
на зародишите от женски пол при бозайниците. Тъй като Y
хромозомата е бедна на гени, разположените в Х хромозомите
гени при женските бозайници са в двойна доза, а при мъжките -
в единична. Това би трябвало да се отразява върху степента на
развитието на свързаните с пола признаци при женските и при
мъжките животни от даден вид. Установено е обаче, че
свързаните с пола гени, разположени в хетероложната част на Х-
хромозомата, функционират абсолютно еквивалентно при
женските и при мъжките животни. М. Бар и Е. Бертрам (1949)
открили недалеч от ядърцето на интерфазните ядра на
соматични клетки на жени малко хроматиново телце. В клетките
на мъже с нормален кариотип хроматиново телце, наречено
полов хроматин или телце на Бар, липсва. При индивиди с
хромозомни аномалии ХХХ, ХХХХ при жените и женските
животни при бозайниците или XXY, XXXY при мъжете и
мъжките животни броят на телцата на Бар в соматичните клетки
е с единица по-малък от броя на Х-хромозомите. Според
хипотезата на Лайън (1968) телцето на Бар се образува поради
силна спирализация и кондензация на едната Х-хромозома през
ранните етапи от ембриогенезата. Х-хромозомата е
хетерохроматизирана и генетично неактивна, което се запазва
при всички следващи клетъчни поколения. Разположените в нея
гени се намират в състояние на репресия и през фазата на
клетъчния цикъл върху тази Х-хромозома не се осъществява
транскрипция на РНК. В клетката остава активна само едната Х-
хромозома, независимо от кой родител произхожда - от майката
или от бащата. Това се осъществява на базата на случайността.
При следващи клетъчни деления обаче същата хромозома остава
инактивирана за целия получен при деленията клетъчен клон.
Хипотезата на Лайън за една активна Х-хромозома в клетките е
проверена и правилността й е доказана при изследване върху
генетичната регулация на биосинтезата на различни изоензими
на глюкозо-6-фосфатдехидрогеназата.
 Генетичен анализ при унаследяване скачено с пола
Унаследяването на черти, свързани с половите хромозоми, се
нарича "скачено с пола унаследяване". Характеристиките,
контролирани от гени, разположени на половите хромозоми, често
проявяват специфични модели на унаследяване, които се различават
от тези на автозомите. Гените на X хромозомата могат да се
унаследяват по различен начин при мъже и жени, тъй като мъжете
имат само една X хромозома, докато жените имат две.
Един от класическите примери за унаследяване, свързано с X
хромозомата, е хемофилията - заболяване, което води до нарушения в
кръвосъсирването. Генът, отговорен за хемофилията, се намира на X
хромозомата. Жена, която е хетерозиготна (носителка) за мутиралия
ген, има един нормален и един мутирал алел. Такава жена обикновено
не проявява симптоми на заболяването, тъй като нормалният алел
компенсира мутиралия. Въпреки това, тя може да предаде мутиралия
ген на своите деца. Ако синът й наследи X хромозомата с мутиралия
ген, той ще прояви хемофилия, тъй като няма втори X хромозома,
който да компенсира дефекта. Дъщерите й обаче могат да бъдат или
здрави, или носителки, в зависимост от това дали са наследили
мутиралия ген.
Друг пример за унаследяване, свързано с X хромозомата, е
цветната слепота, която също е по-често срещана при мъжете. Този
модел на унаследяване се дължи на факта, че мъжете имат само една X
хромозома, докато жените имат две. Затова, ако мъжът наследи
мутиралия ген от майка си, той ще прояви заболяването, докато
жените трябва да наследят два мутирали алела (един от всеки
родител), за да проявят същата характеристика.
 Y-свързаното унаследяване включва гени, разположени на Y
хромозомата и се предава само от баща на син. Тъй като само мъжете
имат Y хромозома, всички Y-свързани черти се унаследяват само по
мъжка линия. Пример за Y-свързано унаследяване е наследствената
анеуплоидия на Y хромозомата, която може да доведе до различни
физически и репродуктивни аномалии.
Скаченото с пола унаследяване показва колко важно е
разбирането на генетичните механизми, стоящи зад определянето и
предаването на пола. Генетичният анализ на тези механизми
предоставя ключова информация за разбирането и лечението на
различни наследствени заболявания и състояния.
Скаченост на гените
Разположените в определена хромозома гени съставляват
скачена група и се унаследяват съвместно. Установено е, че броят на
скачените групи гени при различните видове винаги е равен на
хаплоидния брой на хромозомите. Така при дрозофилата хаплоидният
брой на хромозомите е 4, на който съответстват 4 групи скачени гени.
Като пример за скачено предаване на гените може да се използва
случаят на кръстосването на дрозофили с черно тяло и нормално
дълги крилца и дрозофили със сиво тяло и рудиментарни къси
крилца. Сивият цвят на тялото на дрозофилата зависи от нормалния
доминантен ген, който се означава с b+, а черният цвят - от мутантен
рецесивен алел b (от black - черен). Дългите крилца на дрозофилата се
регулират от нормалния доминантен ген vg+, а късите - от мутантен
рецесивен алел vg (от vestigial - къси крилца). Понеже тези гени са
локализирани в автозомите, няма значение кой от двата генотипа
притежава майката и кой - бащата. При кръстосване на сиви
дрозофили с къси крилца и черни с дълги всички кръстоски са сиви с
дълги крилца, тъй като фенотипно се проявяват двата доминантни
гена. Те са хетерозиготни и имат генотип b+vg/bvg+. При пълно
скачване на гените в отделните хромозоми кръстоските F1дават два
вида гамети: b+vg и bvg+, докато при независимото разпределяне на
гените при дихибридното кръстосване се получават 4 типа
гамети: b+vg+, b+vg, bvg+и bvg. При съешаването на мъжки
хетерозиготни кръстоски от F1с генотип b+vg/bvg+и женски мухи,
които притежават двата рецесивни признака с генотип bvg/bvg, т.е.
при анализиращото кръстосване (фиг. 14, 1), в F250% от цялото
потомство има сиво тяло и къси крилца с генотип b+vg/bvg и по
фенотип е еднакво с единия от изходните родители. Останалите 50%
са черни, с дълги крилца с генотип bvg+/bvg, като по фенотип са
еднакви с другия родител. Биологичната роля на скачването на гените
при унаследяването се състои в това, че като ограничава свободното
комбиниране на наследствените фактори, то създава по-голяма
устойчивост на признаците при дадения вид организми.
Генетична рекомбинация при еукариотите -
Кросинговър
През профазата на първото делене на мейозата при т.нар.
синапсис, хомоложните хромозоми - едната, идваща от майката и
другата - от бащата, които са еднакви по форма и големина, се
подреждат по двойки една срещу друга. След това всяка хромозома се
разделя по дължина на две хроматиди, свързани чрез центромера.
Четирите хроматиди на двете хомоложни хромозоми образуват
т.нар. тетради.
 Настъпва спирализация, при която хромозомите се увиват една
около друга. В I профаза на мейозата се наблюдава своеобразно
свързване (като бримка) между две несестрински хроматиди,
наречено хиазма. Предполага се, че при този процес хроматидите от
майчината и от бащината хромозома се разкъсват приблизително на
едно равнище, т.е. на хомоложни локуси на мястото на хиазмата.
Краищата на фрагментите срастват помежду си. Когато се съединяват
хроматидите на двете хомоложни хромозоми, между тях настъпва
обмяна на участъци. Едната част от така получените хроматиди, а по-
късно хромозоми произхожда от майката, а другата - от бащата, при
което гените на отделните хромозоми се прегрупират. Това явление се
нарича кросинговер. Хиазмата е морфологичен израз на
кросинговера. В резултат на кросинговера локализираните във
фрагментите на една хромозома гени се предават на потомството
скачени с гените, разположени в срастналия се в него фрагмент от
другата хомоложна хромозома. При кросинговера
настъпва рекомбинация на скачените гени, поради което се
увеличават възможностите за комбинативната изменчивост при
организмите.
По наличието на кросинговер се съди дали даден признак се
контролира от един или от няколко гена. Но това може да се направи
само при хетерозиготни организми. Когато гените са в хомозиготно
състояние, дори ако настъпи прекръстосване на хромозомите, то не
може да се открие, защото не довежда до промени в генотипа и
фенотипа на потомството.
Кросинговър се среща при всички организми, при които се
наблюдават мейоза и полова рекомбинация. Той протича при
генетичен контрол, но се влияе от температурата на средата,
възрастта, пола и др. При някои организми прекръстосването на
хромозомите засяга само отделни участъци, а при други се
разпространява равномерно по цялата дължина на хромозомата.
Около центромерите и към краищата на хромозомите той се среща
рядко. За различните двойки хромозоми честотата на повлияването на
кросинговъра не е еднаква. При отделните видове кросинговърът е
ограничен от пола. Така при мъжките дрозофили и при женските
копринени буби кросинговър изобщо не се наблюдава. Същевременно
класически пример за кросинговър са опитите на Т. Морган с женски
хетерозиготни дрозофили.
При кръстосването на сиви дрозофили с рудиментарни крилца
b+vg/b+vg и черни с нормални крилца bvg+/bvg+ кръстоските от двата
пола в F1 са хетерозиготни b+vg/bvg+ и по фенотип са сиви с
нормални крилца.
При анализиращото кръстосване между хетерозиготните женски
дрозофили от F1 с генотип b+vg/bvg+ и мъжки дрозофили,
хомозиготни по двата рецесивни гена, т.е. черни с рудиментирани
крилца, с генотип bvg/bvg, в F2 се получават 4 различни фенотипа. Те
обаче не се разпадат в съотношение 1:1:1:1, както би съответствало на
правилото за независимото разпределение. Двата фенотипа
притежават признаците на изходните родители. Това показва, че
гените, детерминиращи техните признаци, се предават по наследство
скачени, т.е. през мейозата в хромозомите на половите клетки не са
настъпили промени. Те се срещат в еднакво съотношение, по 41,5% от
цялото потомство, или общо 83 вместо 100%.
 Но едновременно с това 8,5% от приплодите имат черно тяло с
рудиментирани крилца, т.е. двата рецесивни признака, а 8,5% са сиви
с нормални крилца, т.е. те са носители на двата доминантни гена. Това
е възможно само при рекомбинация на гените, вследствие на
кросинговер между хомоложните хромозоми при узряването на
половите клетки при женски дрозофили. Получените в резултат на
кросинговера гамети и организми се наричат кросинговерни, а
незасегнатите гамети от него - некросинговерни. При хетерозиготните
женски дрозофили от F1 кросинговерни гамети са bvg и b+vg+, а
некросинговерни - b+vg и bvg+. Възможността да се получат
кросинговерни гамети показва, че скачването между дадените гени в
хромозомата не е пълно.
Видове кросинговър
Тъй като гените в отделните хромозоми са много, в стадия на
образуването на тетрадите при мейозата може да настъпи кросинговер
на две или повече места между една и съща двойка хроматиди на
хомоложните хромозоми. Тогава се говори за сложен кросинговър.
Той бива възвратен, независим и некомпенсационен. Генетичните
последствия при двойния възвратен кросинговер трудно се откриват,
защото се възстановява изходното положение на двата гена и между
тях не настъпва рекомбинация. За да се открие двоен кросинговер
между една и съща двойка хроматиди, трябва да се направи анализ за
унаследяването на трети ген, разположен по средата между мястото на
двете разкъсвания на хроматидите. Когато второто прекъсване засяга
останалите два хроматида на дадена тетрада и настъпва обмяна на
фрагменти от четирите хроматида, говори се за независим сложен
кросинговер. Ако втората хиазма се получи между една участвала в
първото прекръстосване и друга, неучаствала хроматида, т.е.
осъществява се обмяна между 3 хроматида, тогава се говори за
некомпенсационен кросинговър.
Честотата на рекомбинацията зависи от разстоянието
между гените. Между отдалечените скачени гени двоен кросинговър
настъпва често, докато между близко локализираните гени се
наблюдава рядко, защото вероятността за разкъсване на хроматидните
нишки точно на това място е малка. Следователно, силата на
скачеността е обратно пропорционална на разстоянието между
гените. Предполага се, че при твърде големи разстояния на гените в
хромозомата поради малката сила на скаченост между тях често
настъпва кросинговер. Вследствие на сложността му се получава
впечатление, че тези гени се комбинират свободно.
Степента на силата, която свързва скачените гени в една
хромозома се измерва с процента на кросинговера между гените. Той
се определя от честотата на рекомбинациите между скачените гени.
Изчислява се по съотношението между броя на кросинговерните
приплоди с нови комбинации на признаците и общия брой на
приплодите при проведените опити с анализиращо кръстосване.
Колкото по-висок е процентът на кросинговера, толкова по-слаба е
връзката между скачените гени.
Опитните данни показват, че честотата на двойния възвратен
кросинговер е по-ниска, отколкото се очаква теоритично. Това се
свързва главно с явлението интерференция. Тя се характеризира със
следното: когато се получи кросинговер в един участък на
хромозомата, той потиска появяването на нов кросинговер в близките
локуси на същата хромозома. Интерференцията е много
разпространена. Потискащото й влияние се простира обикновено по
дължината на едното рамо на хромозомата до центромера, където при
силно изразена интерференция се появява само един кросинговер.
Интерференцията се измерва по честотата на рекомбинациите в
потомството на хетерозиготни по няколко гена родители. Размерът на
интерференцията за даден локус на хромозомата при определен
генотип и константни външни условия е постоянна величина.
Генетична мярка за интерференцията е т.нар. фактор на
съвпадението или коинциденцията. Тя представлява отношението
между действително наблюдаваната и теоритично очакваната (при
липса на интерференция) честота на двойния кросинговър.
Разпределянето на кросинговъра по дължината на хроматидите не е
случайно, а се регулира от коинциденцията. Тя е обратно
пропорционална на интерференцията. Стойността й варира от 0 до 1.
При пълна интерференция липсва двоен кросинговер, поради което
коинциденцията е 0. Когато няма интерференция, коинциденцията е
1. Колкото по-малка е стойността на коинциденцията, толкова по-
малко двойни рекомбинации се получават.
Освен това известен е и соматичен кросинговер, при който се
обменят фрагменти между хомоложни хромозоми на телесни клетки.
Тъй като този процес протича при митотичното делене на клетките,
той се нарича още митотичен кросинговър. Вследствие на този
кросинговер при хетерозиготни организми се появяват клетки, които
са хомозиготни по отношение на определен ген. Фенотипно това се
проявява с възникването на мозаични признаци. При дрозофилата в
резултат на соматичния кросинговър на фона на детерминирания от
доминантния ген сив цвят се появяват жълти петна по тялото,
предизвикани от рецесивен ген за жълтия цвят в хомозиготно
състояние.
Генетика на пола
Полът е понятие в биологията, според, което група индивиди от
даден биологичен вид, имащи възможност за полово размножаване,
чрез специализацията в производството на определен вид полови
клетки. Половете обикновено са два - мъжки и женски, като
междуполовите биологични характеристики на половите жлези,
половата физиология и/или ДНК полова хромозома се наричат
хермафродитизъм.
Детерминирането на пола е биологичен феномен, който обуславя
развитието на определен набор от признаци определящи пола при
разделно половите организми. Най-общо детерминирането бива
генетично, когато качеството и/или количеството на генетичния
материал задава пола и негенетично, когато полът се определя от
външни фактори.
Системата XX/XY за детерминиране е най-познатата и добре
изучена, тъй като е представена при хората. При тази система
женските индивиди имат две еднакви полови хромозоми(XX), докато
при мъжките те са две различни (XY). Някои видове (в това число
човекът) имат гена SRY носен от Y хромозомата, който детерминира
развитието на мъжки пол; при други (като винената мушица)
присъствието на две X хромозоми детерминира развитието на женски
пол. Половите хромозоми X и Y се различават както по форма така и
по размер за разлика от автозомите и се наричат алозоми. XX/XY
системата се открива в повечето бозайници както и при някои
насекоми.
 Хермафродитизъм.
Хермафродитизъм - организми, които имат и двата типа полови
органи, което води до промени във вторичните морфологични и
физиологични признаци. Описаните 3 отклонения -
гинандроморфизъм, интерсексуалност и хермафродитизъм, възникват
при нарушаване на връзката между половата детерминираност,
която се определя от генотипа и половата диференциация, под
влияние на средата.
Фримартинизъм.
При бозайниците преопределянето на пола е трудно, но
бисексуалната природа на зиготата създава условия за въздействие.
При говедото през бременността се създават комуникации между
кръвоносните съдове на близнаците. При разнополовите близнаци
първи започват да функционират мъжките полови хормони и
потискат развитието на яйчниците на женския зародиш. Затова след
раждането бичетата се развиват нормално, а женските са безплодни и
се наричат фримартини, а явлението - фримартинизъм
Хемизиготно състояние на гена.
Половите хромозоми се състоят от два участъка, единият от
които е хомоложен за Х- и Y-хромозомите, а другият - хетероложен,
т.е. различен. В хетероложния участък са локализирани както гените,
определящи пола, така и други гени, които се предават на
потомството, свързано с пола. Между хетероложните участъци никога
не се наблюдава кросинговер, защото в тях няма алелни гени. Това
състояние на гените се нарича хемизиготно. Между хомоложните
участъци (фиг. 19, III до IХ) е възможен кросинговер, защото в тях се
разполагат алелни гени, които са частично свързани с пола.
 При реципрочната комбинация на кръстосване между
хомозиготна женска дрозофила с бели очи и мъжка с червени очи
в F1всички женски мухи имат червени очи, тъй като получават от
бащата Х-хромозомата, която носи доминантния ген за червения цвят
на очите. Същевременно всички мъжки кръстоски в F1има бели очи,
защото те получават от майката Х-хромозомата с рецесивния ген за
белия цвят на очите. Понеже Y-хромозомата не съдържа гени, които
влияят върху цвета на очите на дрозофилата, фенотипно се проявява
действието на рецесивния ген за белия цвят (хемизиготно състояние
на гена). Този тип на унаследяване, при който майката предава
признаците на синовете, а бащата - на дъщерите, се
нарича унаследяване на кръст. В F2признаците се разпадат в
съотношение 1:1:1:1, при което 25% от общия брой на индивидите са
женски с бели очи, 25% - женски с червени очи, 25% - мъжки с бели
очи и 25% - мъжки с червени очи. Понеже мъжките дрозофили имат
само една Х-хромозома, опитите по унаследяване на признаци,
свързани с пола, показват ясно в коя хромозома е локализиран генът,
който определя дадения признак.
Регулиране на пола - същност и примери.
Полът, както всеки друг признак, е резултат от взаимодействието
на генотипа и околната среда. Чрез промяна на условията на средата
може да се въздейства върху нормалното развитие на пола.
Преопределянето на пола е толкова по-лесно, колкото по-несъвършен
е хромозомният механизъм за определяне на пола при видовете. Така
например, сравнително лесно се преопределя полът при риби и
амфибии. При отстраняване на половите жлези на жаба
рудиментираните гонади се развиват и започва да функционира
противоположния пол. При отстраняване на левия яйчник на
кокошка се развива десният, а той започва да функционира като
семенник и кокошката фенотипна придобива фенотип и поведение на
петел.
При копринената пеперуда Астауров въздейства на неоплодени
яйца чрез термичен шок - 46оС за 18 min и те се развиват
партеногенетично чрез митоза вместо чрез мейоза. Потомството
(100%) по генотип е като майката (ZW) - женски партеногенетичен
клон. Явлението се нарича гиногенеза. В практиката, обаче са по-
ценни мъжките буби, тъй като от тях се получава 25-30% повече
коприна. Партеногенетично са получени и 100% мъжки пуйчета (ZZ).
Получаването на мъжки партеногенетичен клон се
нарича андрогенеза.
Направени са опити да се регулира пола при бозайниците чрез
центрофугиране и разделяне на сперматозоиди с Х- и Y-хромозома на
базата на различната им маса. Различията в електрическия им заряд
откриват възможността за разделяне чрез електрофореза. Тези методи
обаче не дават отчетлив резултат. По-перспективни за регулация на
пола са имуногенетичните методи. Така при имунизиране на жена с
антигени от сперматозоиди с Х- или Y-хромозоми се получават
съответните антитела, които взаимодействат със съответните антигени
от имплантираните зиготи и така се предопределя раждането на
индивид с определен пол.
Възможно е в най-ранен стадий от развитието на ембриона да се
постави ранна диагноза на пола на зародиша по наличието или
отсъствието на телцето на Бар, което представлява инактивирана Х-
хромозома. При мъжките то липсва.
 Тема 8. Ферментации - алкохолна, млечнокисела,
смесена (мравченокисела), масленокисела,
пропионовокисела. Представители, биохимизъм,
приложение
Алкохолна ферментация
Алкохолната ферментация е сложен биохимичен процес, при
който захарите, основно глюкоза, се превръщат в етанол и въглероден
диоксид. Този процес се катализира от ензими, произведени от
дрожди като Saccharomyces cerevisiae и някои бактерии. Алкохолната
ферментация играе важна роля в различни индустрии, особено в
хранително-вкусовата промишленост.
Процесът на алкохолна ферментация започва с гликолиза, която
е метаболитен път, протичащ в цитоплазмата на клетките. При
гликолизата, една молекула глюкоза (C6H12O6) се разгражда до две
молекули пируват (CH3COCOO-). Този процес включва десет ензимно-
катализирани стъпки и води до нетно производство на две молекули
АТФ и две молекули НАДH за всяка молекула глюкоза. Гликолизата е
универсален метаболитен път, който се среща във всички живи
организми и не изисква кислород.
След гликолизата, пируватът, който е краен продукт, преминава
през декарбоксилиране в анаеробни условия. Тази реакция се
катализира от ензима пируват декарбоксилаза и води до образуването
на ацеталдехид (CH3CHO) и освобождаването на една молекула
въглероден диоксид (CO2). Ацеталдехидът е междинен продукт, който
бързо се редуцира до етанол (C2H5OH) под действието на ензима
алкохол дехидрогеназа. При тази редукция НАДH се окислява обратно
до НАД+, което позволява гликолизата да продължи, като осигурява
рециклиране на коензима.
 Алкохолната ферментация има широко приложение в
производството на различни алкохолни напитки. В процеса на
производство на бира, малцът (покълнали и изсушени зърна) се
комбинира с вода и ферментира под действието на дрождите,
произвеждайки етанол и въглероден диоксид. В производството на
вино, гроздовият сок (мъст) ферментира по същия начин, при което
дрождите разграждат естествените захари в гроздето до алкохол и
газове.
В допълнение към производството на алкохолни напитки,
алкохолната ферментация се използва и в хлебопроизводството. При
производството на хляб, дрождите се добавят към тестото и
ферментират захарите, съдържащи се в брашното, произвеждайки
въглероден диоксид и малки количества етанол. Въглеродният
диоксид образува мехурчета в тестото, които го правят леко и пухкаво,
процес, известен като втасване. Етанолът се изпарява по време на
печенето.
Алкохолната ферментация не само има икономическо значение,
но също така играе важна роля в културните и социални аспекти на
човечеството, свързани с производството и консумацията на
алкохолни напитки и хляб. Разбирането на биохимичните основи на
този процес позволява оптимизиране на ферментационните условия и
подобряване на качеството на крайните продукти.
Млечнокисела ферментация
Млечнокиселата ферментация е анаеробен метаболитен процес,
при който глюкозата се преобразува в млечна киселина чрез
действието на млечнокисели бактерии, като Lactobacillus, Lactococcus
и Streptococcus. Този процес играе важна роля в производството на
различни ферментирали храни и напитки, както и в човешката
физиология.
Процесът започва с гликолиза, която е основният метаболитен
път за разграждане на глюкозата. Гликолизата протича в
цитоплазмата на клетките и включва десет ензимно катализирани
стъпки, които превръщат една молекула глюкоза (C6H12O6) в две
молекули пируват (CH3COCOO-), две молекули АТФ и две молекули
НАДH. Това е основен анаеробен път, който не изисква кислород и
осигурява бърз начин за производство на енергия в клетката.
След гликолизата, пируватът, който е крайният продукт, се
редуцира до млечна киселина (CH3CHOHCOOH) чрез ензимната
активност на лактат дехидрогеназа. При тази реакция, НАДH,
произведен по време на гликолизата, се окислява обратно до НАД+,
което позволява гликолизата да продължи, като осигурява постоянен
източник на НАД+. Този процес не води до производство на газове,
което отличава млечнокиселата ферментация от други видове
ферментации, като алкохолната ферментация.
Млечнокиселата ферментация е от съществено значение в
хранително-вкусовата промишленост за производството на
ферментирали млечни продукти. При производството на кисело
мляко, например, Lactobacillus bulgaricus и Streptococcus thermophilus
се използват за ферментиране на млечната лактоза в млечна
киселина. Млечната киселина понижава рН на млякото, което води до
коагулация на млечните протеини и сгъстяване на млякото,
създавайки характерния вкус и текстура на киселото мляко. Подобни
процеси се използват и за производството на кефир, който е
ферментирала млечна напитка, и различни видове сирена, където
млечнокиселите бактерии играят роля в узряването и вкуса на
крайния продукт.
Освен в млечните продукти, млечнокиселата ферментация се
използва и при ферментацията на зеленчуци, като кисело зеле и
кисели краставички. В тези случаи, бактерии като Lactobacillus
plantarum и Leuconostoc mesenteroides ферментират захарите,
съдържащи се в зеленчуците, в млечна киселина. Млечната киселина
действа като консервант, потискайки растежа на патогенни
микроорганизми и подобрявайки вкуса и текстурата на
ферментираните зеленчуци.
Млечнокиселата ферментация също играе роля в човешкото
тяло, особено в мускулите по време на интензивна физическа
активност, когато снабдяването с кислород е ограничено. Мускулните
клетки преминават към анаеробна ферментация, за да произвеждат
АТФ. Получената млечна киселина може да причини мускулна умора
и болка, но също така се рециклира в черния дроб обратно в глюкоза
чрез процес, известен като глюконеогенеза.
Млечнокиселата ферментация е важен биологичен процес с
разнообразни приложения в хранително-вкусовата промишленост,
медицината и физиологията. Тя демонстрира как микроорганизмите
могат да се използват за трансформация на суровини в ценни
продукти чрез прости, но ефективни биохимични пътища.
Смесена (мравченокисела) ферментация
Смесената ферментация, известна също като мравченокисела
ферментация, се характеризира с производството на смес от
метаболитни продукти, включително етанол, мравчена киселина,
оцетна киселина, сукцинат и въглероден диоксид. Този тип
ферментация се извършва от бактерии от рода Enterobacteriaceae,
като Escherichia coli. Гликолизата произвежда пируват, който след
това се разгражда по различни пътища, водещи до разнообразни
крайни продукти. Смесената ферментация има значение в
биотехнологиите и медицината, където се използва за изучаване на
метаболитните пътища и за производство на различни биохимични
вещества.
Масленокисела ферментация
Масленокиселата ферментация се извършва от бактерии от рода
Clostridium, като Clostridium butyricum. В този процес глюкозата се
разгражда до маслена киселина, ацетон, изопропанол и въглероден
диоксид. Гликолизата произвежда пируват, който се преобразува до
ацетил-КоА, след което се образуват различни метаболити в
зависимост от условията и вида на бактериите. Масленокиселата
ферментация се използва в производството на биобутанол, който
може да се използва като биогориво, и в ферментацията на
животински фуражи, подобрявайки тяхната хранителна стойност.
Пропионовокисела ферментация
Пропионовокиселата ферментация се извършва от бактерии от
рода Propionibacterium, като Propionibacterium freudenreichii. В този
процес глюкозата и лактатът се разграждат до пропионова киселина,
оцетна киселина и въглероден диоксид. Гликолизата и последващите
ферментационни стъпки водят до образуването на пируват, който се
метаболизира до пропионова киселина чрез последователност от
ензимни реакции, включващи сукцинатен път. Пропионовокиселата
ферментация е важна в производството на швейцарско сирене, където
пропионовата киселина придава характерния вкус, а въглеродният
диоксид образува дупките в сиренето. Освен това,
пропионовокиселите бактерии се използват в производството на
витамини от група B и биоконсерванти.
Тези различни видове ферментации демонстрират
разнообразието от биохимични пътища, които микроорганизмите
използват за енергийна продукция и синтез на метаболити. Тези
процеси имат огромно приложение в различни индустрии,
включително хранително-вкусовата, биотехнологичната и
фармацевтичната, като същевременно предоставят важна
информация за основните принципи на микробиологията и
биохимията.
 Тема 9. Роля на микроорганизмите за кръговрата на
азота в природата. Амонификация на белтъчните вещества.
Нитрификация. Денитрификация. Азотфиксация
Микроорганизмите играят ключова роля в кръговрата на азота в
природата, осигурявайки преобразуването на азотни съединения в
различни форми, които могат да бъдат използвани от растенията и
другите организми. Азотът е основен елемент за всички живи
организми, тъй като е важен компонент на аминокиселините,
протеините, нуклеиновите киселини и други биомолекули.
Кръговратът на азота включва няколко ключови процеса:
амонификация, нитрификация, денитрификация и азотфиксация,
които се осъществяват благодарение на дейността на специфични
микроорганизми.
Амонификация на белтъчните вещества
Амонификацията е биохимичен процес, при който органичният
азот, съдържащ се в белтъците и другите азотсъдържащи органични
съединения, се разгражда до неорганични форми като амоняк (NH3)
или амониеви йони (NH4+). Този процес е важна част от кръговрата
на азота и се извършва от различни хетеротрофни микроорганизми,
включително бактерии и гъби, които живеят в почвата и водните
среди.
Процесът на амонификация започва с разграждането на сложни
органични молекули, като белтъци, нуклеинови киселини и други
азотсъдържащи съединения, до по-прости съединения. Това
разграждане включва хидролиза на протеините, която се катализира
от екзопротеази, произвеждани от микроорганизмите. Хидролизата
на протеините води до образуването на аминокиселини, които са
основните градивни елементи на протеините.
 След хидролизата, аминокиселините преминават през процес на
дезаминиране, при който аминогрупите (-NH2) се отстраняват.
Дезаминирането се катализира от ензими, наречени дезаминази, и
води до освобождаване на амоняк (NH3). Освободеният амоняк може
да бъде йонизиран до амониеви йони (NH4+) в присъствието на вода,
особено в почвите, където рН е неутрално или слабо кисело.
Амонификацията има няколко важни функции в екосистемите.
Тя превръща органичния азот, съдържащ се в мъртвата органична
материя и отпадъците от живите организми, в форма, която може да
бъде използвана от растенията и други микроорганизми. Амонякът и
амониевите йони, произведени по време на амонификацията, могат да
бъдат директно усвоени от растенията като източник на азот,
необходим за синтеза на аминокиселини, протеини и други важни
биомолекули.
В допълнение, амонификацията подготвя амоняка за участие в
следващите стъпки от азотния кръговрат, като нитрификацията и
денитрификацията. Амонякът може да бъде окислен до нитрит (NO2-)
и след това до нитрат (NO3-) в процеса на нитрификация, който се
извършва от специфични нитрифициращи бактерии. Нитратът, от
своя страна, може да бъде редуциран до азотни газове (N2 и N2O) чрез
денитрификация, завършвайки кръговрата на азота.
Процесът на амонификация е критичен за поддържане на
плодородието на почвите и осигуряване на устойчиво земеделие.
Микроорганизмите, участващи в амонификацията, играят съществена
роля в разграждането на органичната материя и рециклирането на
хранителните вещества, което подпомага растежа на растенията и
поддържането на здрави екосистеми. Без този процес, азотът,
съдържащ се в органичните съединения, би останал недостъпен за
растенията, което би ограничило тяхната продуктивност и би
нарушило екологичния баланс.
Нитрификация
Нитрификацията е сложен биохимичен процес, който играе
ключова роля в цикъла на азота в природата. Тя представлява
двустепенен аеробен процес, който преобразува амоняка (NH3) в
нитрат (NO3-), форма на азота, която е лесно усвоима от растенията. В
първия етап на този процес, амонякът се окислява до нитрит (NO2-)
чрез дейността на специализирани нитрифициращи бактерии, като
например род Nitrosomonas. Тези бактерии използват амоняка като
източник на енергия, превръщайки го в нитрит чрез серия от ензимни
реакции.
Вторият етап на нитрификацията се осъществява от друга група
бактерии, известни като нитрит-окисляващи бактерии, като род
Nitrobacter. Тези микроорганизми окисляват нитрита до нитрат, който
е крайната форма на азота в този процес. Nitrobacter и сродни
бактерии катализират този процес с помощта на специфични ензими,
като отново използват освободената енергия за своите метаболитни
нужди. Крайният продукт, нитратът, е изключително важен за
растежа и развитието на растенията, тъй като те могат да го усвояват и
използват за синтез на протеини, нуклеинови киселини и други
жизненоважни молекули.
Нитрификацията е от съществено значение за земеделието,
защото значително подобрява плодородието на почвите. Високата
наличност на нитрати в почвата улеснява достъпа на растенията до
необходимия им азот, което води до по-добър растеж и по-високи
добиви. Този процес също така помага за предотвратяване на
натрупването на токсичен амоняк в почвата, който може да бъде
вреден за растенията. Ето защо разбиране и контрол на
нитрификационните процеси са важни аспекти в управлението на
почвите и земеделските практики.
Денитрификация
Денитрификацията е анаеробен микробиологичен процес, при
който нитратите (NO3-) и нитритите (NO2-) се редуцират до азотни
газове, като азотен оксид (N2O) и молекулен азот (N2), които се
освобождават в атмосферата. Този процес е от съществено значение за
азотния кръговрат и поддържането на екологичния баланс в
природата.
Денитрификацията се извършва от специфични бактерии,
наречени денитрифициращи бактерии, които включват родове като
Pseudomonas, Paracoccus и Clostridium. Тези микроорганизми са
факултативни анаероби, което означава, че те могат да растат както в
присъствие на кислород, така и в негово отсъствие. В анаеробни
условия, когато кислородът е изчерпан, денитрифициращите
бактерии използват нитратите и нитритите като алтернативни
електронни акцептори за дишане. Това им позволява да продължат
производството на енергия чрез процеса на анаеробно дишане.
Процесът на денитрификация започва с редукцията на
нитратите до нитрити, катализирана от ензима нитрат редуктаза. След
това нитритите се редуцират до азотен оксид (NO), азотен диоксид
(N2O) и накрая до молекулен азот (N2), посредством последователни
ензимни реакции, катализирани от нитрит редуктаза, азотен оксид
редуктаза и азотен диоксид редуктаза. Крайният продукт на
денитрификацията, молекулният азот, се освобождава в атмосферата,
където съставлява около 78% от атмосферния газов състав.
Денитрификацията играе важна роля в природата, като помага
за поддържане на азотния баланс и предотвратява натрупването на
излишни нитрати в почвите и водните екосистеми. Излишните
нитрати в почвите могат да се измиват в водоемите, водейки до
евтрофикация – процес, при който прекомерното количество
хранителни вещества, като нитратите, стимулира прекомерен растеж
на водорасли. Разграждането на тези водорасли консумира големи
количества кислород, което може да доведе до хипоксия (недостиг на
кислород) и смърт на водните организми.
Освен това, денитрификацията предотвратява азотното
замърсяване на водните ресурси, което може да има сериозни
последици за околната среда и човешкото здраве. Високите
концентрации на нитрати във водата могат да бъдат токсични за
водните организми и хората, като например метхемоглобинемията
(синдром на сините бебета), който се причинява от високите нива на
нитрати в питейната вода.
Процесът на денитрификация също има значителни
приложения в практиката, особено в управлението на отпадъчни води
и земеделски практики. В системите за пречистване на отпадъчни
води денитрификацията се използва за намаляване на съдържанието
на нитрати, преди водата да бъде върната в околната среда. В
земеделието, разбиране на денитрификацията помага за
оптимизиране на използването на азотни торове и предотвратяване на
загубата на азот, като по този начин се подобрява ефективността на
торовете и се намаляват негативните въздействия върху околната
среда.
Така денитрификацията е критичен процес, който не само
поддържа азотния баланс в природата, но също така има важни
екологични и икономически аспекти, свързани с управлението на
азотните ресурси и опазването на околната среда.
Азотфиксация
Азотфиксацията представлява важен биологичен процес, чрез
който молекулярният азот (N2) от атмосферата се преобразува в
амоняк (NH3). Този процес се осъществява посредством
специализирани азотфиксиращи микроорганизми, които имат
способността да използват ензима нитрогеназа, за да катализират
редукцията на атмосферния азот до амоняк. Азотфиксацията е от
съществено значение за поддържането на азотния цикъл в природата,
тъй като молекулярният азот е инертен и не може да бъде използван
директно от растенията.
Сред азотфиксиращите микроорганизми се отличават две
основни групи: свободноживеещи бактерии и цианобактерии, както и
симбиотични бактерии. Свободноживеещите бактерии, като например
Azotobacter, обитават почвата и могат да фиксират азота независимо
от растенията. Цианобактериите, които са способни на фотосинтеза,
също допринасят за фиксирането на азот в различни водни и почвени
среди. Тези организми играят важна роля в обогатяването на
екосистемите с усвоим азот.
Симбиотичните азотфиксиращи бактерии, като Rhizobium,
образуват взаимноизгодни взаимоотношения с бобовите растения.
Тези бактерии заразяват корените на растенията и образуват
специализирани структури, наречени коренови възли. В тези възли,
бактериите фиксират атмосферния азот и го преобразуват в амоняк,
който растението може да използва за своите нужди. В замяна,
растенията предоставят на бактериите въглехидрати и други
хранителни вещества, необходими за техния растеж и
функциониране. Този симбиотичен механизъм е от съществено
значение за подобряване на плодородието на почвите, особено в
земеделските системи, където бобовите култури играят важна роля.
Азотфиксацията допринася значително за глобалния азотен
цикъл и поддържа баланса на азота в екосистемите. Тя осигурява
основния източник на усвоим азот за много растения, което е
критично за тяхното развитие и продуктивност. Разбирането на
механизмите на азотфиксация и оптимизирането на този процес чрез
агрономически практики може да доведе до по-устойчиво и ефективно
земеделие, което минимизира нуждата от синтетични торове и
намалява негативното въздействие върху околната среда.

Заключение
Микроорганизмите са от решаващо значение за кръговрата на
азота в природата, като осигуряват трансформации на азотните
съединения, които поддържат екосистемите и плодородието на
почвите. Чрез процесите на амонификация, нитрификация,
денитрификация и азотфиксация, тези микроорганизми гарантират,
че азотът остава достъпен за растенията и другите организми, като
същевременно поддържат екологичния баланс и предотвратяват
натрупването на вредни азотни съединения в околната среда.
 Тема 10. Мъжки и женски полови клетки - образуване и
видове. Етапи на ембрионалното развитие
Мъжки и женски полови клетки - образуване и видове
Половите клетки, или гаметите, са специализирани клетки,
които участват в половото размножаване. Мъжките полови клетки се
наричат сперматозоиди, а женските - яйцеклетки. Те се образуват чрез
процеси, наречени сперматогенеза и оогенеза, които се осъществяват в
половите жлези - тестисите при мъжете и яйчниците при жените.
Образуване на мъжки полови клетки (сперматогенеза)
Сперматогенезата е процесът на образуване и развитие на
сперматозоидите в тестисите. Този процес започва с първичните
сперматогонии, които са стволови клетки, разположени в семенните
каналчета на тестисите. Сперматогониите преминават през митоза, за
да образуват нови сперматогонии и първични сперматоцити.
Първичните сперматоцити влизат в първото мейотично делене, което
води до образуване на вторични сперматоцити. Тези вторични
сперматоцити след това преминават през второто мейотично делене,
като резултат се получават сперматиди, които са хаплоидни клетки.
Сперматидите преминават през процес на спермиогенеза, по
време на който се преобразуват в зрели сперматозоиди. Това включва
кондензация на ядрената ДНК, образуване на акрозома (капачка,
съдържаща ензими, необходими за проникване в яйцеклетката),
удължаване на опашката и образуване на митохондриалната спирала
около нея, която осигурява енергия за движение. Зрелите
сперматозоиди са малки, подвижни клетки с дълга опашка, които са
адаптирани за пътуване през женската репродуктивна система, за да
достигнат и оплодят яйцеклетката.
Образуване на женски полови клетки (оогенеза)
 Оогенезата е процесът на образуване и развитие на яйцеклетките
в яйчниците. Този процес започва още преди раждането, когато
първичните оогонии преминават през митоза и образуват първични
ооцити. Първичните ооцити влизат в първото мейотично делене,
което започва преди раждането, но спира в диплотеновата фаза на
профаза I до достигане на полова зрялост.
При полова зрялост, по време на всеки менструален цикъл,
няколко първични ооцити възобновяват своето развитие. Първичното
мейотично делене завършва, като резултат се получава един голям
вторичен ооцит и един малък първи полярен телец, който съдържа
минимално количество цитоплазма и се деградира. Вторичният ооцит
започва второто мейотично делене, което обаче спира в метафаза II и
завършва само ако настъпи оплождане.
Зрелият ооцит е голяма, сферична клетка, богата на цитоплазма,
съдържаща хранителни вещества и органели, необходими за ранното
развитие на ембриона. Тя е неподвижна и заобиколена от защитен
слой, наречен zona pellucida, и короната от кумулус клетки, които
подпомагат оплождането и началните етапи на развитие.
Видове полови клетки и тяхната роля
Сперматозоидите и яйцеклетките са хаплоидни клетки, което
означава, че съдържат половината от хромозомния набор на
организма (23 хромозоми при хората). При оплождането
сперматозоидът и яйцеклетката се сливат, образувайки зигота с
диплоиден хромозомен набор (46 хромозоми при хората), който
съдържа генетичен материал от двамата родители. Тази комбинация
осигурява генетично разнообразие и наследяване на черти от двата
родителя.
 Сперматозоидите са адаптирани за дълги пътувания и
проникване в яйцеклетката, докато яйцеклетките са адаптирани за
осигуряване на всички необходими хранителни вещества и молекули
за началното развитие на ембриона. Тези различия в структурата и
функцията на половите клетки отразяват техните специфични роли в
процеса на оплождане и началното развитие на новия организъм.
Етапи на ембрионалното развитие
Зигота
Ембрионалното развитие започва с формирането на зиготата,
първата клетка на новия организъм, която възниква при сливането на
мъжката и женската полова клетка. Оплождането е процесът, при
който сперматозоидът прониква в яйцеклетката, като неговото ядро се
слива с ядрото на яйцеклетката. Това събитие води до образуването на
диплоидна зигота, съдържаща пълен комплект хромозоми –
половината от майката и половината от бащата. След оплождането,
зиготата започва да се дели чрез митоза в процес, наречен дробене.
Тези бързи и многократни клетъчни деления не водят до увеличаване
на общия размер на зиготата, а по-скоро до образуването на
многоклетъчна структура, наречена морула. Морула е компактна
топка от клетки, наречени бластомери, които продължават да се делят
и диференцират.
Бластула
Следващият етап от ембрионалното развитие е формирането на
бластулата. В този етап клетките на морулата продължават да се делят
и се организират в структура, която представлява куха сфера.
Бластулата съдържа вътрешна кухина, наречена бластоцел. Клетките в
бластулата започват да се специализират и разпределят в различни
слоеве, което подготвя ембриона за следващия критичен етап от
развитието. Тази специализация включва формирането на външния
клетъчен слой, наречен трофобласт, който ще участва в образуването
на плацентата, и вътрешния клетъчен масив, който ще даде начало на
самия ембрион.
Гаструлация
Гаструлацията е ключов етап в ембрионалното развитие, през
който бластулата се променя и се формират трите основни зародишни
слоя: ектодерма, мезодерма и ендодерма. Този процес започва с
образуването на гаструлата, която се характеризира с инвагинация –
процес, при който клетките от повърхността на бластулата се впъхват
навътре, създавайки структура, наречена първичен жлеб. По време на
гаструлацията, клетките мигрират и се организират в трите слоя,
които ще дадат начало на всички тъкани и органи в организма.
Ектодермата, най-външният слой, ще формира кожата, нервната
система и сетивните органи. Мезодермата, средният слой, ще формира
мускулите, костите, кръвоносната система, бъбреците и
репродуктивните органи. Ендодермата, вътрешният слой, ще формира
вътрешните органи като червата, дробовете и черния дроб. Този
процес на клетъчна миграция и диференциация е критичен за
правилното формиране на структурите на организма и за
установяването на основната телесна ос.
Органогенеза
Последният основен етап от ембрионалното развитие е
органогенезата, през която започва формирането на специфични
органи и системи в организма. По време на този етап, клетките от
трите зародишни слоя продължават да се диференцират и да
взаимодействат, за да образуват сложни структури и органи.
Органогенезата включва процеси на клетъчна пролиферация,
миграция, апоптоза и диференциация, които са строго контролирани
от генетични и епигенетични фактори. През този период се формират
основните телесни системи като нервната, сърдечно-съдовата,
дихателната и храносмилателната система. Например, нервната
система започва да се формира от ектодермата чрез процес, наречен
неврулация, при който нервната пластинка се нагъва и образува
нервна тръба, която ще даде начало на главния и гръбначния мозък.
Сърдечно-съдовата система се формира от мезодермата, като
първоначално се образува примитивното сърце, което започва да бие и
да изпомпва кръв още в ранните етапи на органогенезата. По време на
този етап се формират и крайниците, очите, ушите и други важни
структури, които ще позволят на новороденото да функционира
самостоятелно след раждането.
Регулация и значимост на ембрионалното развитие
През целия процес на ембрионално развитие, генетичните и
епигенетичните фактори играят ключова роля в регулирането на
клетъчните деления, диференциацията и морфогенезата. Гените,
които контролират развитието, се изразяват по строго определени
модели, които определят кога и къде ще се активират определени
клетъчни пътища и ще се формират специфични структури.
Епигенетичните фактори, като метилирането на ДНК и
модификациите на хистоните, също играят важна роля в регулирането
на генната експресия по време на развитието. Освен това, външни
фактори като хранителни вещества, хормони и токсини могат да
повлияят на развитието, което подчертава значението на
здравословната среда и грижата по време на бременността.
Нарушения в ембрионалното развитие могат да доведат до вродени
дефекти или спонтанен аборт, което подчертава значението на
правилната регулация на този процес.
Ембрионалното развитие е динамичен и сложен процес, който
включва множество етапи и взаимодействия между клетките.
Разбирането на тези етапи е от основно значение за медицината и
биологията, като предоставя знания за развитието на животните и
човека, както и за механизмите, които могат да доведат до
заболявания и аномалии. Изучаването на ембрионалното развитие не
само подобрява нашето разбиране за биологичните процеси, но също
така подпомага развитието на нови терапии и техники за лечение на
генетични и вродени заболявания.
 Тема 11. Типове тъкани при животните - произход,
функция, устройство, класификация
Тъканите при животните са основни структурни и функционални
единици, съставени от групи клетки, които имат сходна структура и
функция. Те играят ключова роля в изграждането на органите и
системите на тялото. Основните типове тъкани при животните са
епителна, съединителна, мускулна и нервна тъкан. Всеки тип тъкан
има специфичен произход, устройство, функция и класификация.
Епителна тъкан
Епителната тъкан е един от основните типове тъкани в
животинските организми, която покрива външните и вътрешните
повърхности на тялото и органите. Тя играе ключова роля в защитата,
абсорбцията, секрецията и транспорта на вещества. Епителната тъкан
се характеризира с плътно подредени клетки, които са свързани с
минимално количество междуклетъчно вещество. Тази тъкан е
изключително компактна, което я прави идеална за формирането на
бариери и покрития.
Епителните клетки са свързани чрез различни типове
междуклетъчни връзки, които осигуряват механичната устойчивост и
целостта на тъканта. Плътните връзки (tight junctions) предотвратяват
преминаването на вещества между клетките, като създават почти
непропусклива бариера. Дезмозомите (desmosomes) осигуряват здраво
механично свързване между съседните клетки чрез свързване на
техните цитоскелетни елементи. Междинните контакти (gap junctions)
позволяват директна комуникация между клетките чрез малки
канали, които позволяват преминаването на йони и малки молекули.
Епителната тъкан има различни произходи в зависимост от
локализацията си в организма. Епителите могат да произхождат от
ектодерма, която формира епидермиса на кожата и някои части от
нервната система, или от ендодерма, която формира вътрешните
лигавици на храносмилателната и дихателната система.
Класификацията на епителните тъкани се базира на формата на
клетките и броя на клетъчните слоеве. Формата на клетките може да
бъде плоска (сквамозна), кубична или цилиндрична. Плоските клетки
са тънки и позволяват лесен транспорт на вещества, кубичните клетки
имат по-голям обем и участват в абсорбция и секреция, а
цилиндричните клетки са високи и често съдържат микровили или
реснички, които увеличават повърхността за абсорбция или участват в
движението на субстанции.
Въз основа на броя на клетъчните слоеве, епителите се разделят
на еднослойни и многослойни. Еднослойните епителии се състоят от
един слой клетки и участват основно в процесите на абсорбция и
секреция. Те могат да бъдат плоски, кубични или цилиндрични.
Многослойните епителии се състоят от няколко слоя клетки и
основната им функция е защитна. Например, многослойният плосък
епител на кожата (епидермис) предпазва организма от механични
увреждания, инфекции и загуба на вода. Кожният епител има горен
слой от мъртви, кератинизирани клетки, които създават физическа
бариера.
Еднослойният цилиндричен епител, който покрива вътрешната
повърхност на стомаха и червата, е адаптиран за абсорбция и секреция
на хранителни вещества и храносмилателни ензими. Този тип епител
съдържа клетки със специализирани структури като микровили, които
увеличават абсорбционната повърхност, и бокаловидни клетки, които
секретират мукус за защита на лигавицата.
 Епителните тъкани имат изключителна способност за
регенерация и възстановяване, което е от съществено значение за
поддържане на тяхната функция и защита на организма. Те играят
важна роля в хомеостазата, като контролират преминаването на
вещества и предотвратяват навлизането на патогени. Нарушения в
структурата или функцията на епителната тъкан могат да доведат до
различни заболявания, включително рак, инфекции и възпалителни
състояния. Разбирането на епителната тъкан е от ключово значение за
медицината и биологията, тъй като тя играе централна роля в
здравето и болестите на организма.
Съединителна тъкан
Съединителната тъкан играе разнообразни и критични роли в
организма, като осигурява структурна подкрепа, транспорт на
вещества, съхранение на енергия и защита на органите. Тази тъкан е
съставена от различни типове клетки, включително фибробласти,
макрофаги и мастоцити, които заедно образуват обширно
междуклетъчно вещество. Междуклетъчното вещество съдържа
разнообразни влакна като колагенови, еластични и ретикулярни,
които придават на съединителната тъкан различни механични
свойства. Освен влакната, основното вещество на съединителната
тъкан включва и различни протеогликани и гликозаминогликани,
които регулират дифузията на вещества и осигуряват хидратация на
тъканите.
Произходът на съединителната тъкан е мезодермен, което
означава, че тя се развива от средния зародишен слой на ембриона.
Тази тъкан се класифицира в няколко основни типа в зависимост от
състава и функцията си. Рехавата съединителна тъкан, която се
характеризира с по-разпределени влакна и по-голямо количество
основно вещество, осигурява гъвкавост и поддръжка на органите. Тя
служи като запълваща тъкан между органите и помага за
поддържането на тяхната форма и позиция.
Плътната съединителна тъкан е друга важна категория, която
съдържа по-плътни и по-редовно разположени колагенови влакна.
Тази тъкан образува връзките и сухожилията, които свързват костите
и мускулите, осигурявайки здравина и устойчивост на механични
напрежения. Хрущялната тъкан, от друга страна, предоставя
подвижност и еластичност на ставите, като същевременно абсорбира
удари и предпазва костите от триене и износване.
Костната тъкан е третият вид съединителна тъкан, която се
отличава със своята твърдост и плътност. Тя осигурява механична
защита на жизненоважните органи и служи като опора за тялото,
позволявайки движение и поддържане на стойката. Костната тъкан
също така функционира като склад за минерали като калций и
фосфор, които са жизненоважни за много биологични процеси.
Кръвта, въпреки че често не се асоциира със съединителната
тъкан, също принадлежи към тази категория. Тя транспортира
кислород, хранителни вещества и отпадъчни продукти до и от
клетките, играейки критична роля в поддържането на хомеостазата.
Кръвта съдържа различни клетки като еритроцити, левкоцити и
тромбоцити, които изпълняват специфични функции, свързани с
транспорта на газове, имунната защита и коагулацията.
Всички тези различни типове съединителна тъкан показват
колко разнообразни и съществени са функциите на тази тъкан в
организма. Разбирането на състава и функциите на съединителната
тъкан е от основно значение за медицината и биологията, тъй като
нарушенията в структурата или функцията на тези тъкани могат да
доведат до различни заболявания и патологични състояния.
Мускулна тъкан
Мускулната тъкан е отговорна за движението и свиването на
мускулите. Тя се състои от дълги, цилиндрични клетки, наречени
мускулни влакна, които съдържат контрактилни протеини (актин и
миозин). Мускулната тъкан се класифицира в три основни типа:
скелетна, сърдечна и гладка мускулна тъкан.
Произходът на мускулната тъкан е мезодермен. Скелетната
мускулна тъкан се състои от многоядрени влакна с напречна
набразденост и е под волеви контрол, използвана за движение на
тялото и поддържане на позата. Сърдечната мускулна тъкан е също
набраздена, но клетките са свързани чрез междинни дискове и са под
неволеви контрол, осигурявайки ритмичното свиване на сърцето.
Гладката мускулна тъкан няма набразденост и се състои от
вретеновидни клетки, които са под неволеви контрол и осигуряват
движението на вътрешните органи като червата и кръвоносните
съдове.
Нервна тъкан
Нервната тъкан е специализирана за предаване на нервни
импулси и интеграция на информация. Тя се състои от неврони и
глиални клетки. Невроните са основните функционални единици,
които предават електрически сигнали чрез своите дълги израстъци
(аксон и дендрити). Глиалните клетки осигуряват подкрепа, защита и
хранителни вещества за невроните.
 Произходът на нервната тъкан е ектодермен. Нервната тъкан се
намира в централната нервна система (мозък и гръбначен мозък) и
периферната нервна система (нерви, които свързват централната
нервна система с останалата част от тялото). Невроните се
класифицират въз основа на функцията си (сензорни, моторни и
интерневрони) и морфологията си (униполярни, биполярни и
мултиполярни).
Тъканите при животните представляват основни градивни
елементи на организма, всеки с уникални функции и структура, които
осигуряват сложността и разнообразието на животинските организми.
Разбирането на тези тъкани е от основно значение за биологията и
медицината, тъй като нарушения в тяхната структура и функция могат
да доведат до различни заболявания и патологични състояния.
 Тема 12. Растителни тъкани. Меристемни, паренхимни,
покривни, механични и проводящи тъкани - функция,
цитологична характеристика, местоположение, видове
Растителните тъкани са основни структурни и функционални
единици, които изграждат растителните органи и изпълняват
разнообразни функции. Те се класифицират в няколко основни типа:
меристемни, паренхимни, покривни, механични и проводящи тъкани.
Всеки тип тъкан има специфична функция, цитологична
характеристика, местоположение и подвидове.
Меристемни тъкани
Меристемните тъкани са изключително важни за растежа и
развитието на растенията, като те се състоят от активно делящи се
клетки. Тези клетки са недиференцирани, което означава, че те не са
специализирани в изпълнението на определени функции. Те имат
големи ядра, които са централно разположени и плътна цитоплазма,
богата на органели. Клетъчните стени на меристемните клетки са
тънки и гъвкави, което позволява бързо и ефективно делене.
Меристемите се намират в специфични зони на растението и са
ключови за неговия растеж и развитие.
Апикалните меристеми са разположени в върховете на корените
и стъблата. Те са отговорни за първичния растеж на растението, който
включва удължаване на тези структури. Апикалните меристеми
съдържат клетки, които непрекъснато се делят, произвеждайки нови
клетки, които след това се диференцират в различни тъкани и органи
на растението. Този тип растеж е известен като първичен растеж и е от
съществено значение за увеличаване на височината на растенията и
дълбочината на кореновата система. Клетките в апикалните
меристеми се делят активно, а новообразуваните клетки се
диференцират в различни видове тъкани, като епидермис, паренхим и
проводящи тъкани.
Латералните меристеми, като камбия и фелогена, са отговорни
за вторичния растеж на растенията. Вторичният растеж води до
удебеляване на стъблата и корените и е характерен за
многогодишните растения. Камбият е латерален меристем, който
образува нови слоеве от ксилем и флоем, увеличавайки диаметъра на
стъблото и корените. Фелогенът, също латерален меристем, генерира
коркови клетки, които образуват защитния слой на растението,
известен като перидерма. Латералните меристеми позволяват на
растенията да увеличават своите размери странично, което им дава
възможност да поддържат и транспортират повече хранителни
вещества и вода.
Интеркалярните меристеми се намират в междинни зони, като
основата на листата и между възлите на стъблата. Те осигуряват
удължаване на тези структури и играят важна роля в растежа на
тревистите растения, като например зърнените култури.
Интеркалярните меристеми позволяват на растенията да продължават
да растат дори след като връхните части са били отрязани или
повредени. Те допринасят за бързото възстановяване и регенерация на
растителните тъкани, което е от съществено значение за
селскостопанските култури, подложени на редовна коситба.
Меристемните тъкани имат критично значение за цялостното
здраве и растеж на растенията. Те не само осигуряват клетките,
необходими за растеж и развитие, но също така играят важна роля в
адаптацията и възстановяването на растенията при различни условия
на околната среда. Чрез разбиране на функциите и разположението на
меристемите, учените и агрономите могат да развиват методи за
подобряване на растежа и продуктивността на селскостопанските
култури, както и за опазване на горите и други растителни екосистеми.
Паренхимни тъкани
Паренхимните тъкани представляват основни структурни
единици в растенията, състоящи се от живи, тънкостенни клетки,
които са изключително гъвкави по отношение на функция и
структура. Тези клетки обикновено имат големи вакуоли, които играят
важна роля в регулирането на клетъчния тургор и съхранението на
различни вещества. Паренхимните клетки могат да бъдат
разнообразни по форма – кръгли, овални или многоъгълни, в
зависимост от тяхното местоположение и функция в растението. Често
те съдържат пластиди, като хлоропласти в листата, които са ключови
за процесите на фотосинтеза.
Паренхимните тъкани са разпространени в различни части на
растенията, включително листата, стъблата, корените и плодовете. В
листата, паренхимът, известен като асимилационен паренхим,
съдържа голямо количество хлоропласти и е основното място за
фотосинтеза. Чрез този процес, светлинната енергия се преобразува в
химическа енергия, което е от жизненоважно значение за растението
и неговия метаболизъм. Тази функция позволява на растенията да
произвеждат хранителни вещества, които се използват за растеж и
развитие.
Друг вид паренхим, съхранителният паренхим, изпълнява
функцията на съхранение на хранителни вещества и вода. Този тип
клетки се намира в органи като корените и грудките, където натрупват
нишесте, мазнини и други резервни вещества, които растението
използва по време на неблагоприятни условия или в периоди на
активен растеж. В плодовете, съхранителният паренхим допринася за
натрупването на захари и други хранителни вещества, които правят
плода привлекателен за животни, помагайки за разпространението на
семената.
Специфичен тип паренхим, наречен аеренхим, съдържа големи
въздушни кухини, които улесняват аерацията на подводните части на
растенията. Тази специализация е особено важна за водните и блатни
растения, като осигурява кислород за клетките в условия на ниска
кислородна наличност. Аеренхимът също така спомага за плавучестта
на водните растения, позволявайки им да се задържат на
повърхността на водата и да получават необходимата светлина за
фотосинтеза.
Паренхимните тъкани също играят роля в запълването на
пространствата между други тъкани, като осигуряват структурна
подкрепа и гъвкавост на растението. Те участват в регенерацията и
възстановяването на тъкани след наранявания, благодарение на
тяхната способност да се делят и диференцират в различни клетъчни
типове.
Като цяло, паренхимните тъкани изпълняват множество
функции, които са критични за растежа, развитието и оцеляването на
растенията. Тяхната универсалност и адаптивност ги правят една от
най-важните тъкани в растителната анатомия, способни да се
приспособяват към различни екологични условия и нужди на
растението.
Покривни тъкани
 Покривните тъкани образуват външния слой на растението и
осигуряват защита срещу механични увреждания, изсъхване и
патогени. Основните видове покривни тъкани са епидермисът и
перидерма. Епидермисът е първичната покривна тъкан, която
покрива младите части на растението. Той се състои от еднослойни
клетки, които са плътно подредени и покрити с кутикула – восъчен
слой, който предпазва от загуба на вода.
Епидермисът съдържа специализирани клетки като стомати и
трихоми. Стоматите са пори, състоящи се от две охранителни клетки,
които регулират газообмена и транспирацията. Трихомите са
космоподобни израстъци, които защитават растението от хищници и
прекомерна светлина.
Перидермата е вторичната покривна тъкан, която замества
епидермиса при вторичен растеж. Тя се състои от корк (фелем),
фелоген (корков камбий) и фелодерма. Коркът е многослоен и не
пропуска вода и газове, като по този начин защитава стъблата и
корените на многогодишните растения.
Механични тъкани
Механичните тъкани осигуряват структурната подкрепа и
устойчивост на растението срещу механични напрежения. Основните
видове механични тъкани са коленхим и склеренхим. Коленхимът се
състои от живи клетки с неравномерно удебелени клетъчни стени,
които осигуряват гъвкавост и подкрепа на растящите части на
растението, като стъбла и листа.
Склеренхимът се състои от мъртви клетки с равномерно
удебелени, лигнифицирани клетъчни стени. Тези клетки осигуряват
твърдост и устойчивост на зрели части на растението. Склеренхимът
включва влакна, които се намират в стъблата, листата и плодовете, и
склереиди, които се намират в твърдите части на плодовете и
семената.
Проводящи тъкани
Проводящите тъкани са специализирани за транспорт на вода,
минерални вещества и хранителни вещества в растението. Основните
видове проводящи тъкани са ксилем и флоем. Ксилемът транспортира
вода и разтворени минерали от корените към надземните части на
растението. Той се състои от тръбести клетки като трахеиди и съдове,
които са мъртви при зрялост и имат удебелени, лигнифицирани стени.
Флоемът транспортира органични вещества, като продукти на
фотосинтезата, от листата към останалите части на растението.
Флоемът се състои от живи клетки, наречени ситови елементи и
спътникови клетки. Ситовите елементи имат порести стени, които
позволяват движение на хранителните вещества, докато спътниковите
клетки подпомагат тяхната функция и поддържат метаболитните
нужди.
Растителните тъкани изпълняват разнообразни и жизненоважни
функции, които са от съществено значение за растежа, развитието и
оцеляването на растенията. Разбирането на структурата, функцията и
класификацията на тези тъкани е от основно значение за ботаниката и
селското стопанство, тъй като позволява подобряване на
култивирането и защитата на растенията.
 Тема 13. Класификация на талусните растения - основни
еволюционни потоци: червен, кафяв и зелен
Класификацията на талусните растения включва основни
еволюционни потоци, които са представени от червените, кафявите и
зелените водорасли. Тези три групи водорасли демонстрират
разнообразие в морфологията, екологията и биохимията си, като
всеки еволюционен поток има своите уникални характеристики и
адаптации.
Червените водорасли (Rhodophyta) представляват една от най-
древните групи талусни растения, които са съществували на Земята
преди повече от милиард години. Техният отличителен червен цвят се
дължи на присъствието на специфични пигменти, наречени
фикобилипротеини, сред които фикоеритринът е най-
забележителният. Тези пигменти абсорбират светлина в синьо-
зеления спектър, като по този начин маскират зеления хлорофил и
позволяват на водораслите да фотосинтезират на по-големи
дълбочини, където прониква по-малко светлина.
Червените водорасли обитават предимно морски среди, като са
особено разпространени в тропическите и субтропическите океани. Те
могат да растат на различни дълбочини, включително значително под
повърхността на водата, благодарение на уникалната си способност да
използват наличната светлина за фотосинтеза. Това им позволява да
процъфтяват в условия, където други фотосинтетични организми не
могат да оцелеят.
Екологично, червените водорасли играят ключова роля в
морските екосистеми. Те са важни компоненти на кораловите рифове,
където не само допринасят за биоразнообразието, но и участват в
формирането на рифовите структури чрез своето калцифициране.
Някои видове червени водорасли са способни да отлагат калциев
карбонат в клетъчните си стени, което допринася за изграждането и
укрепването на кораловите рифове.
Червените водорасли имат сложни жизнени цикли, които често
включват редуване на поколения с многоклетъчни спорофити и
гаметофити. Спорофитите произвеждат спори, които се развиват в
гаметофити. Гаметофитите от своя страна произвеждат гамети, които
след оплождане дават начало на нови спорофити. Този сложен цикъл
на размножаване позволява на червените водорасли да се адаптират и
разпространяват ефективно в своите среди.
Тези водорасли намират широко приложение в различни
индустрии. В хранително-вкусовата промишленост те са основна
съставка на популярни продукти като нори, което се използва за
приготвяне на суши. В козметичната индустрия екстракти от червени
водорасли се използват заради своите хидратиращи и антиоксидантни
свойства. Фармацевтичната индустрия също извлича полза от
червените водорасли, като използва техните биологично активни
съединения за разработка на лекарства и хранителни добавки.
Едни от най-значимите вещества, които се извличат от
червените водорасли, са агар-агар и каррагинан. Агар-агарът се
използва широко като желиращ агент в лабораторната
микробиология, както и в хранителната индустрия за приготвяне на
различни десерти и гелове. Каррагинанът се използва като
стабилизатор и емулгатор в хранителни продукти като мляко,
сладолед и други.
Червените водорасли, със своето древно наследство и
разнообразие от функции, представляват важен компонент на
морските екосистеми и намират широко приложение в различни
индустрии, което подчертава тяхното значение както за природата,
така и за човешкото общество. Изследването и разбирането на тези
организми предоставя важна информация за еволюцията на талусните
растения и възможностите за тяхното приложение в различни
технологични и промишлени процеси.
Кафявите водорасли (Phaeophyceae) представляват значим
еволюционен поток сред талусните растения, като включват някои от
най-големите и сложни форми на водорасли, като например келп и
фукус. Те са изключително важни за екологията на крайбрежните
екосистеми. Морските организми от тази група обитават предимно по-
студени и умерени води, където играят ключова роля в поддържането
на екологичния баланс. Отличителният им кафяв цвят се дължи на
наличието на пигмента фукоксантин, който маскира зеления
хлорофил и придава характерната им окраска.
Морфологията на кафявите водорасли е изключително
разнообразна, варираща от малки, нишковидни форми до големи,
листоподобни структури. Един от най-впечатляващите представители
на тази група е гигантският келп, който може да достигне дължина до
60 метра. Тези големи водорасли образуват подводни гори, които
предоставят хабитат и храна за множество морски видове. Те създават
сложни триизмерни среди, които са дом на риби, безгръбначни и
други организми, като по този начин играят ключова роля в
поддържането на биологичното разнообразие в морските екосистеми.
Кафявите водорасли имат значително икономическо значение.
Те се използват широко в производството на храни и хранителни
добавки, като осигуряват ценни хранителни вещества и биоактивни
съединения. Водораслите също така се използват като храна за
животни и торове в земеделието, поради високото съдържание на
минерали и други полезни вещества. Освен това, кафявите водорасли
са източник на алгинати – полизахариди, които се използват като
сгъстители и стабилизатори в различни индустриални продукти,
включително храни, козметика и фармацевтични продукти.
Процесът на индустриално извличане на алгинати е добре
развит и представлява важен сектор от биотехнологичната индустрия.
Алгинатите намират приложение в медицината, където се използват
за производство на биоматериали, като например раневи превръзки и
средства за контрол на освобождаването на лекарства. В хранителната
индустрия те се използват за подобряване на текстурата и
стабилността на продукти като сладоледи, йогурти и сосове.
В заключение, кафявите водорасли (Phaeophyceae) са не само
ключови компоненти на морските екосистеми, но и важни
икономически ресурси. Тяхната биологична и икономическа стойност
ги прави обект на интензивни научни изследвания и индустриални
приложения, което допринася за устойчивото използване и опазване
на морските ресурси.
Зелените водорасли (Chlorophyta) представляват третия основен
еволюционен поток сред талусните растения и са изключително
важни за разбирането на еволюцията на висшите сухоземни растения
(Embryophyta). Те споделят много общи характеристики с висшите
растения, включително наличието на хлорофили а и б, които придават
зелен цвят и са основните пигменти, участващи във фотосинтезата.
Зелените водорасли използват също така бета-каротин и други
аксесорни пигменти, които подпомагат абсорбцията на светлина.
 Зелените водорасли са изключително разнообразни по своята
морфология, физиология и екология. Те могат да бъдат намерени в
различни среди, включително сладководни езера и реки, морски
среди, почви и дори на повърхността на скали и дървета. Тяхната
адаптивност към различни среди ги прави една от най-широко
разпространените групи водорасли. Те варират от едноклетъчни
форми като Chlamydomonas, която има две камшичета и се движи
активно във водата, до многоклетъчни форми като Ulva (морска
салата) и Cladophora, които образуват листоподобни талуси и сложни
нишковидни структури.
Едноклетъчните зелени водорасли като Chlamydomonas са
важни модели за изследване на основните биологични процеси,
включително фотосинтеза, клетъчно делене и движение. Тези
организми са лесни за култивиране и манипулиране в лабораторни
условия, което ги прави ценни инструменти за генетични и
биохимични изследвания.
Многоклетъчните зелени водорасли като Ulva и Cladophora
играят важна роля в екосистемите като основни продуценти в
хранителните вериги. Те фотосинтезират, произвеждайки органични
съединения и кислород, които поддържат животинските и
микробиалните популации в техните среди. Ulva например е често
срещана в крайбрежните райони и образува големи зелени килими,
които осигуряват храна и хабитат за множество морски организми.
Зелените водорасли са не само важни за природните екосистеми,
но също така имат значително значение за науката и индустрията. Те
са модели за изследване на еволюцията на фотосинтетичните
организми и развитието на многоклетъчността. Чрез изучаването на
зелени водорасли, учените могат да разберат как простите
едноклетъчни организми са се развили в сложни многоклетъчни
организми, включително висшите растения.
Зелените водорасли също имат приложение в биотехнологиите.
Те се използват за производство на биомаса, биоразградими
пластмаси, биогорива и различни химични вещества. Някои видове
зелени водорасли са източници на хранителни добавки и
здравословни продукти поради високото съдържание на протеини,
витамини и антиоксиданти.
В допълнение, зелените водорасли играят важна роля в
глобалните цикли на въглерод и кислород. Чрез фотосинтезата те
абсорбират въглероден диоксид от атмосферата и произвеждат
кислород, което има значителен ефект върху климатичните промени и
поддържането на живота на Земята.
Еволюционните потоци на червените, кафявите и зелените
водорасли отразяват адаптациите и спецификите на тези групи, които
са се развили в различни екологични ниши. Всеки от тези потоци
допринася със своите уникални биологични и екологични
характеристики за разнообразието на талусните растения. Тяхното
изучаване предоставя важна информация за еволюцията на
фотосинтетичните организми и за стратегиите на адаптация към
различни среди, както и за потенциалното им приложение в различни
индустрии.
 Тема 14. Растителни пигменти - физични и химични
свойства, физиологична роля
Растителните пигменти са химични съединения, които поглъщат
светлина в различни части на светлинния спектър и придават
специфични цветове на растителните тъкани. Те играят ключова роля
в различни физиологични процеси, най-вече във фотосинтезата, но
също така в защитата от UV лъчение, атракцията на опрашители и
защита от хищници. Основните класове растителни пигменти
включват хлорофили, каротеноиди, фикобилини и антоциани.
Физични и химични свойства
Хлорофили
Хлорофилите са основните пигменти, отговорни за
фотосинтезата в растенията, които придават характерния зелен цвят
на листата. Те абсорбират светлината главно в червения и синия
спектър, като отразяват зелената светлина, което ги прави видимо
зелени. Структурно, хлорофилите са сложни молекули, състоящи се от
порфиринова глава, която включва магнезиев йон в центъра си, и
фитомилова опашка, която е хидрофобна. Порфириновата глава е
отговорна за абсорбцията на светлината, докато фитомиловата опашка
вгражда молекулата в липидния слой на мембраната на
хлоропластите, където се осъществява фотосинтезата.
Хлорофилите се делят на два основни вида: хлорофил а и
хлорофил б. Хлорофил а е основният пигмент, който абсорбира
светлината в червения и виолетовия спектър с абсорбционни
максимуми около 430 nm и 662 nm. Той играе ключова роля в
преобразуването на светлинната енергия в химична енергия.
Хлорофил б, от друга страна, абсорбира светлината в синия и червено-
оранжевия спектър с абсорбционни максимуми около 453 nm и 642
nm. Той допълва абсорбционния спектър на хлорофил а, като
разширява диапазона на светлината, която растението може да
използва за фотосинтеза.
Каротеноиди
Каротеноидите са друга важна група пигменти, които придават
жълти, оранжеви и червени цветове на растителните тъкани. Те
абсорбират светлината в синия и виолетовия спектър и отразяват
светлина в жълтия, оранжевия и червения спектър. Каротеноидите се
разделят на две основни групи: каротини и ксантофили. Каротините
са чисти въглеводороди и включват пигменти като бета-каротин,
който е предшественик на витамин А. Ксантофилите съдържат
кислород и включват пигменти като лутеин и зеаксантин.
Каротеноидите са разтворими в липиди и се намират в
хлоропластите и хромопластите на растителните клетки. В
хлоропластите те играят важна роля в фотосинтезата, като
разширяват спектъра на абсорбираната светлина и предпазват
хлорофила от фотоокислително увреждане. Те функционират като
антиоксиданти, които неутрализират реактивните кислородни видове,
генерирани по време на интензивна светлина, и по този начин
защитават клетките от увреждане. В хромопластите каротеноидите
придават ярки цветове на цветята и плодовете, което помага за
привличане на опрашители и разпространители на семена.
Фикобилини
Фикобилините са водоразтворими пигменти, които се намират в
цианобактериите и червените водорасли. Те абсорбират светлина в
зеления, жълтия и оранжевия спектър, като придават характерни
червени и сини цветове на тези организми. Основните фикобилини
включват фикоеритрин и фикоцианин. Фикоеритринът абсорбира
светлина в зеления спектър и отразява червена светлина, докато
фикоцианинът абсорбира светлина в оранжевия спектър и отразява
синя светлина.
Фикобилините са организирани в структури, наречени
фикобилизоми, които са прикрепени към тилакоидните мембрани в
хлоропластите. Те играят ключова роля в ефективното улавяне на
светлинната енергия и нейното предаване към реакционните центрове
на фотосистемите. Благодарение на фикобилините, цианобактериите
и червените водорасли могат да фотосинтезират в условия на ниска
светлина, например на голяма дълбочина във водата, където другите
фотосинтезиращи организми не могат да оцелеят.
Антоциани
Антоцианите са водоразтворими пигменти, които се намират в
клетъчните вакуоли на растенията и придават червени, пурпурни и
сини цветове на цветята, плодовете и листата. Техният цвят варира в
зависимост от рН на клетъчния сок: в кисела среда те са червени, в
неутрална среда – лилави, а в алкална среда – сини. Това свойство на
антоцианите позволява на растенията да показват различни цветове в
различни части на растението или при различни условия на околната
среда.
Антоцианите играят множество физиологични роли в
растенията. Те привличат опрашители и разпространители на семена
чрез ярките си цветове, които сигнализират наличието на нектар или
плодове. Освен това, антоцианите защитават растенията от UV
радиация, като абсорбират вредните UV лъчи и предпазват
клетъчните структури от увреждане. Те също така играят роля в
защитата на растенията от хищници и патогени, като действат като
репеленти или токсини. Антоцианите имат и антиоксидантни
свойства, които предпазват клетките от оксидативен стрес, причинен
от реактивни кислородни видове.
Физиологична роля
Растителните пигменти са от съществено значение за
оцеляването и успешното развитие на растенията. Те не само участват
във фотосинтезата и производството на енергия, но също така играят
важна роля в защитата от стресови фактори на околната среда и в
комуникацията с други организми. Разбирането на физичните и
химични свойства на тези пигменти, както и тяхната физиологична
роля, предоставя важна информация за биологията на растенията и
тяхната адаптация към различни екологични условия.
Хлорофилите
Основната физиологична роля на хлорофилите е участието във
фотосинтезата, процесът, при който светлинната енергия се
преобразува в химична енергия. Фотосинтезата се състои от две
основни фази: светлинната и тъмната фаза. Хлорофилът абсорбира
светлинната енергия в светлинната фаза, което води до възбуждане на
електроните в молекулите на хлорофила. Тези възбудени електрони
преминават през серия от преносители в електронно-транспортната
верига, разположена в тилакоидните мембрани на хлоропластите.
Този процес генерира енергия, която се използва за синтез на АТФ
чрез фотофосфорилиране и за редукцията на НАДФ+ до НАДФН. АТФ
и НАДФН, произведени в светлинната фаза, служат като енергийни
източници за фиксиране на въглерод в тъмната фаза на
фотосинтезата, известна като цикъл на Калвин. В този цикъл,
въглеродният диоксид се фиксира и се превръща в органични
съединения, които се използват за растеж и развитие на растението.
Каротеноидите
Каротеноидите също участват във фотосинтезата, като
разширяват спектъра на абсорбираната светлина и защитават
хлорофила от фотоокислително увреждане. Те абсорбират светлина в
синия и виолетовия спектър, което допълва абсорбцията на
хлорофила и повишава ефективността на фотосинтезата.
Каротеноидите функционират като антиоксиданти, които предпазват
клетките от вредните ефекти на реактивните кислородни видове,
генерирани по време на интензивна светлина. Тези реактивни
кислородни видове могат да причинят увреждания на клетъчните
мембрани, протеини и ДНК. Каротеноидите неутрализират тези
молекули, като по този начин защитават фотосинтетичния апарат и
запазват неговата функционалност. Освен това, каротеноидите играят
роля в синтеза на растителни хормони като абсцисовата киселина,
която участва в регулирането на растежа и отговора на стресови
условия.
Фикобилините
Фикобилините са основните светлопоглъщащи пигменти в
цианобактериите и червените водорасли. Те позволяват тези
организми да фотосинтезират в условия на ниска светлина, като
например на голяма дълбочина във водата, където светлината е
оскъдна и с различен спектрален състав. Фикобилините абсорбират
светлина в зеления, жълтия и оранжевия спектър, което е по-достъпно
на големи дълбочини. Основните фикобилини включват фикоеритрин
и фикоцианин, които придават червен и син цвят на тези организми.
Фикобилините са организирани в структури, наречени фикобилизоми,
които се прикрепят към тилакоидните мембрани и ефективно улавят
светлинната енергия. Те предават тази енергия към реакционните
центрове на фотосистемите, където се използва за възбуждане на
електроните и стартиране на фотосинтетичния процес. Тази
ефективност в улавянето и преноса на светлинна енергия е критична
за оцеляването на цианобактериите и червените водорасли в техните
специфични местообитания.
Антоцианите
Антоцианите имат различни физиологични роли в растенията.
Те са водоразтворими пигменти, които се намират в клетъчните
вакуоли и придават червен, пурпурен и син цвят на цветята, плодовете
и листата. Техният цвят варира в зависимост от рН на клетъчния сок: в
кисела среда те са червени, в неутрална среда – лилави, а в алкална
среда – сини. Антоцианите привличат опрашители и
разпространители на семена чрез ярките си цветове, които
сигнализират наличието на нектар или плодове. Това е важно за
репродукцията на растенията, като осигурява ефективно опрашване и
разпространение на семената.
Освен това, антоцианите защитават растенията от UV радиация,
като абсорбират вредните UV лъчи и предпазват клетъчните структури
от увреждане. Това е особено важно за растенията, изложени на
висока интензивност на UV лъчение, като тези, които растат на голяма
надморска височина или в открити пространства. Антоцианите също
играят роля в защитата на растенията от хищници и патогени. Те
действат като репеленти или токсини, които възпират насекоми и
други животни от хранене на растението. Освен това, антоцианите
имат антиоксидантни свойства, които предпазват клетките от
оксидативен стрес, причинен от реактивни кислородни видове. Тези
антиоксидантни свойства помагат на растенията да се справят със
стресови условия като засушаване, температурни екстреми и
механични увреждания.
 Тема 15. Еволюция на отделителната система при
безгръбначните животни
Еволюцията на отделителната система при безгръбначните
животни демонстрира разнообразие от адаптации и структурни
модификации, които отразяват различните екологични ниши и
физиологични нужди на тези организми. Отделителната система е от
съществено значение за поддържане на осмотичния баланс,
отстраняване на метаболитни отпадъци и регулация на йоните в
организма.
При най-простите безгръбначни, като гъбите (Porifera) и
книдарии (Cnidaria), отделителната система е сравнително
примитивна, което отразява техния базален еволюционен статус и
простата организация на телата им. Гъбите, които са многоклетъчни
организми, нямат специализирани отделителни органи. Те разчитат
на пасивна дифузия за отстраняване на отпадъчните продукти. Гъбите
имат пореста структура, чрез която водата циркулира, като се движи
през оскулуми и канални системи. Водата носи разтворените
метаболитни отпадъци, които се отделят директно от клетките в
околната водна среда. Тази директна дифузия е възможна поради
голямата площ на контакт между водата и клетките и малката
дебелина на тялото, което осигурява ефективен обмен на вещества.
Книдариите, като медузи, корали и хидри, също нямат
специализирани отделителни органи. Техните тела са изградени от
два слоя клетки: външен ектодерм и вътрешен ендодерм, с междинен
слой, наречен мезоглея. Отпадъчните продукти се отделят чрез
дифузия през клетъчните мембрани директно в околната водна среда.
Книдариите разчитат на своите гастроваскуларни кухини за
циркулация на вода и хранителни вещества, като същевременно
изхвърлят метаболитните отпадъци. Тази система е достатъчна за
техните нужди, поради малкия им размер и голямата контактна площ
с водата.
Плоските червеи (Platyhelminthes) представляват по-сложна
еволюционна група, която демонстрира първите специализирани
отделителни системи, известни като протонефридии.
Протонефридиите са мрежа от тубули, които са свързани със
специализирани клетки, наречени пламенни клетки или соленицити.
Пламенните клетки са наречени така поради ресничките, които се
движат подобно на пламък и създават ток на течност вътре в тубулите.
Този ток на течност позволява филтрация на метаболитните отпадъци
от интерстициалната течност.
Пламенните клетки функционират като начални филтриращи
единици. Те абсорбират телесната течност, съдържаща отпадъчни
продукти, и благодарение на движението на ресничките, тази течност
се движи през протонефридийните тубули. В процеса на преминаване
през тубулите, полезни вещества като вода и йони се реабсорбират
обратно в тялото, докато отпадъчните продукти се концентрират и
изхвърлят навън през екскреторни пори. Протонефридиите са
ефективни в осмотичната регулация и отстраняването на метаболитни
отпадъци, което е особено важно за плоските червеи, които често
живеят в среди с висока влажност и интензивен воден обмен.
Тази еволюционна иновация позволява на плоските червеи да
поддържат хомеостазата си в разнообразни среди, включително както
сладководни, така и морски екосистеми, както и като паразити в
телата на гостоприемници. Протонефридиите осигуряват възможност
за по-добра адаптация към тези условия, като регулират осмотичния
баланс и ефективно отстраняват метаболитните отпадъци, което е
жизненоважно за оцеляването и успешното възпроизводство на тези
организми.
Нематодите
Нематодите (Nematoda) и някои други червеи имат отделителна
система, състояща се от единични клетки или групи от клетки,
наречени ренети, които функционират като отделителни органи.
Ренетите са специализирани клетки, разположени в страничните
линии на тялото, които абсорбират метаболитните отпадъци и
излишната вода от телесната кухина (псевдоцелом). Тези клетки са
свързани с отделителни канали, които транспортират отпадъците до
екскреторни пори, разположени по дължината на тялото на
нематодите.
Процесът на екскреция при нематодите започва с абсорбцията на
течности и разтворени вещества от псевдоцеломичната течност от
ренетите. Ренетите имат сложна вътрешна структура, която включва
реснички, микровили и мембранни канали, които подпомагат процеса
на филтрация и транспорт на отпадъците. Отпадъчните продукти,
като амоняк и урея, се филтрират и концентрират в ренетите, преди да
бъдат транспортирани през отделителните канали и изхвърлени през
екскреторните пори.
Тази отделителна система е по-проста в сравнение с по-
напредналите групи, но е достатъчно ефективна за нуждите на
нематодите, които обитават разнообразни среди, включително почва,
сладководни и морски екосистеми, както и като паразити в телата на
животни и растения. Еволюционната простота на тази система
позволява на нематодите да поддържат осмотичния баланс и да
изхвърлят метаболитните отпадъци при минимални енергийни
разходи, което е от съществено значение за тяхната преживяемост и
размножаване.
Анелидите
Анелидите (Annelida), като земните червеи, притежават по-
сложна отделителна система, наречена метанефридии, която е
съществена за тяхната осмотична регулация и екскреция на
метаболитни отпадъци. Метанефридиите са двойка органи,
разположени във всеки сегмент на тялото, и се състоят от нефростоми
и нефридиални канали. Нефростомите са фуниеобразни структури,
които започват в целома (телесната кухина) и служат за филтрация на
телесната течност.
Филтрацията започва с нефростомите, които поглъщат
целомична течност, съдържаща отпадъчни продукти, излишна вода и
йони. Течността преминава през нефридиалните канали, където
настъпва процес на реабсорбция. В тези канали полезни вещества като
вода и йони се връщат обратно в телесната течност, докато
отпадъчните продукти се концентрират. Отпадъчните продукти, като
амоняк и урея, се изхвърлят през нефропори, разположени на
външната повърхност на тялото.
Метанефридиите са ефективни в осмотичната регулация и
екскреция на метаболитни отпадъци. Те позволяват на анелидите да
поддържат стабилен вътрешен среден баланс, независимо от
външните условия. Това е особено важно за анелидите, които обитават
разнообразни среди, включително влажни почви и водни екосистеми.
Метанефридиите също така играят важна роля в регулацията на
водния баланс и йонния състав на телесната течност, което е критично
за тяхното нормално функциониране и оцеляване.
Анелидите демонстрират висока степен на метамеризъм, или
сегментация, което означава, че всеки сегмент на тялото има своя
двойка метанефридии. Тази структурна организация осигурява
redundancy и функционална гъвкавост, което позволява на червеите да
се адаптират към различни екологични условия и да компенсират
уврежданията в отделителната система.
Еволюцията на метанефридиите представлява значителен
напредък в отделителните системи при безгръбначните животни. Тези
структури не само осигуряват ефективна екскреция на отпадъци, но
също така играят ключова роля в осмотичната и йонната регулация,
което е критично за хомеостазата и адаптивността на анелидите. Тази
сложност и ефективност позволяват на анелидите да населяват широк
спектър от екологични ниши и да поддържат своята жизненост в
различни условия на околната среда.
Членестоноги
Членестоногите (Arthropoda), като насекоми, ракообразни и
паякообразни, имат разнообразни отделителни системи, адаптирани
към различни екологични ниши. Насекомите имат малпигиеви
тръбички, които абсорбират отпадъчните продукти от хемолимфата и
ги превръщат в пикочна киселина, която се екскретира с фекалиите.
Ракообразните, като раците, имат зелени жлези или антени жлези,
които филтрират отпадъците от хемолимфата и ги изхвърлят през
специални пори. Паякообразните имат коксацеални жлези, които
изпълняват подобна функция.
Мекотели
Мекотелите (Mollusca), като охлювите и мидите, притежават
метанефридии, които функционират подобно на тези при анелидите.
Те филтрират телесната течност през нефростоми, обработват я в
нефридиални канали и изхвърлят отпадъците през нефропори.
Мекотелите също така имат способността да осъществяват
осморегулация чрез своите мантийни кухини и други специализирани
структури.
Иглокожите (Echinodermata), като морските звезди и морските
таралежи, имат водносъдовата система, която играе роля и в
отделителните процеси. Тази система използва ампули и мадрепорит,
за да регулира водния баланс и да изхвърля метаболитните отпадъци
през тубулите и други канали. Иглокожите разчитат на дифузия и
водно-осмотична регулация за поддържане на своята физиологична
хомеостаза.
Еволюцията на отделителната система при безгръбначните
животни отразява адаптациите им към различни среди и начина на
живот. От простите дифузионни механизми при гъбите и книдариите
до сложните отделителни органи при анелидите и членестоногите,
тези системи демонстрират разнообразието и сложността на
биологичните процеси, които поддържат хомеостазата и осигуряват
ефективно отстраняване на отпадъците и регулиране на осмотичния
баланс.
 Тема 16. Сравнително разглеждане на череп при
земновадни, влечуги, птици и бозайници
Черепът на гръбначните животни е изключително важна
структура, която не само защитава мозъка, но и осигурява точки за
прикрепване на мускули и съдържа различни сетивни органи. В
еволюционната линия на гръбначните животни, черепът е претърпял
значителни промени, които отразяват адаптациите към различни
начини на живот и среди. Тук ще разгледаме черепа при земноводни,
влечуги, птици и бозайници, като подчертаем техните уникални
характеристики и еволюционни тенденции.
Земноводни
Черепът на земноводните (Amphibia) представлява една от най-
важните адаптации, които позволяват на тези организми да водят
двуостър начин на живот, включващ както водни, така и сухоземни
фази. Тази уникална адаптация изисква черепна структура, която да
осигурява както защита на мозъка и сетивните органи, така и
гъвкавост и лекота. В сравнение с другите гръбначни, черепът на
земноводните е сравнително лек и плитък, съставен от множество
кости, които са слабо свързани помежду си. Тази структура позволява
значителна гъвкавост и движение, което е критично за земноводните,
тъй като те често трябва да се движат в различни среди с различни
механични изисквания.
Основната функция на черепа при земноводните е да защитава
мозъка и сетивните органи. Тази защита е осигурена чрез комбинация
от костни и хрущялни елементи, които формират здрава, но гъвкава
структура. Черепът на земноводните често запазва значително
количество хрущял, особено в областта на мозъчната кутия. Хрущялът
осигурява допълнителна гъвкавост, която е необходима за адаптиране
към различни движения и пози. Това е особено важно за
земноводните, които трябва да се движат ефективно както във вода,
така и на сушата.
Черепът на земноводните има големи орбити за очите, което
позволява добро зрение в различни среди. Големите орбити
увеличават площта на зрителното поле и позволяват на очите да се
движат свободно, което е важно за лов и избягване на хищници.
Обширните ноздри на земноводните също са важна черта на техния
череп. Те подпомагат способността им за дишане през ноздрите, което
е особено важно за сухоземните фази от техния живот. Ноздрите са
свързани с устната кухина чрез вътрешни отвори, наречени хоани,
които позволяват на земноводните да дишат въздух дори когато устата
им е затворена.
Черепът на земноводните също така показва адаптации за
усилено слухово възприятие. Например, в жабите и тритоните има
средно ухо с една костичка, наречена колумела, която пренася
звуковите вибрации от тъпанчето до вътрешното ухо. Тази структура е
адаптация към въздушното дишане и наземния начин на живот, като
осигурява по-добро възприемане на звуците в сухоземната среда.
Освен това, черепът на земноводните демонстрира значителна
вариабилност в зависимост от конкретната екологична ниша и начин
на живот на различните видове. Водните земноводни като
саламандрите често имат по-гладка и по-малко оссифицирана
(окостенена) черепна структура, което ги прави по-хидродинамични.
Сухоземните земноводни, от друга страна, могат да имат по-силно
окостенен череп, който осигурява допълнителна защита срещу
механични наранявания.
 Тази гъвкавост и адаптивност на черепната структура при
земноводните е ключова за тяхното оцеляване и успешното им
колонизиране на разнообразни среди. Черепът на земноводните е
ярък пример за еволюционната пластичност и способността на
организма да се приспособява към различни екологични
предизвикателства.
Влечуги
Черепът на влечугите (Reptilia) е значително по-тежък и по-
здрав в сравнение с този на земноводните, което отразява адаптацията
им към по-сухоземен начин на живот. Тази структура е еволюционно
обоснована за осигуряване на по-добра защита на мозъка и сетивните
органи срещу механични наранявания и атаки от хищници. Влечугите
имат повече окостенели елементи в черепа, които създават здрава и
стабилна структура, необходима за тяхното оцеляване и успешно
функциониране в сухоземни среди.
Една от ключовите характеристики на черепа при влечугите е
наличието на повече и по-големи окостенели елементи в сравнение
със земноводните. Тези елементи не само осигуряват по-добра защита
на мозъка, но и предоставят структурна стабилност за прикрепването
на силни мускули. Това е особено важно за влечугите, които често се
нуждаят от мощни челюсти за лов и хранене. Черепът на влечугите
демонстрира значителна вариация между различните групи влечуги,
което отразява разнообразието от адаптации към различни
екологични ниши и начини на живот.
Например, черепът на гущерите и змии е изключително
адаптиран за улесняване на поглъщането на голяма плячка. При тези
влечуги черепът има подвижни стави и разширяеми елементи, които
позволяват значителна подвижност. Тази подвижност е особено
изразена при змиите, които могат да разширяват челюстите си до
невероятни размери, което им позволява да поглъщат плячка, много
по-голяма от диаметъра на тялото им. Гъвкавите връзки между
костите на черепа осигуряват тази способност, която е ключова за
техния начин на хранене.
Влечугите също така имат темпорални фенестри, които са
отворени пространства в черепа. Тези фенестри намаляват теглото на
черепа и същевременно предоставят място за прикрепване на мощни
челюстни мускули. Темпоралните фенестри са особено добре развити
при групи като динозаврите и съвременните крокодили, където те
позволяват прикрепването на големи и силни мускули, които
осигуряват мощно ухапване и ефективно смилане на храната. При
съвременните гущери и змии темпоралните фенестри също играят
важна роля в улесняването на движението и разширяването на
челюстите.
В допълнение към функционалните адаптации, черепът на
влечугите демонстрира и значителна анатомична вариация, свързана
със сетивните органи. Например, влечугите като гекони имат големи
орбити, които приютяват големи очи, адаптирани за нощно виждане.
Слуховите структури на влечугите също показват адаптации към
различни среди, като някои видове имат външни ушни отвори, докато
други, като змиите, разчитат на вътрешни слухови структури и
вибрационни сигнали за комуникация и ориентация.
Еволюцията на черепа при влечугите отразява тяхната успешна
адаптация към сухоземния начин на живот и различни екологични
ниши. Здравата и подвижна структура на черепа им позволява да
ловуват ефективно, да се защитават от хищници и да се адаптират към
разнообразие от условия и начини на живот. Черепът на влечугите е
пример за еволюционна пластичност и способността на организма да
се приспособява към специфични екологични изисквания.
Птици
Черепът на птиците (Aves) е забележителен със своята адаптация
за полет, съчетавайки лекота и здравина. Този баланс се постига чрез
окостенели и фюзирани елементи, които придават на черепа
изключителна структурна здравина при минимално тегло.
Намаляването на теглото на черепа е от критично значение за полета,
тъй като всяка грам от излишно тегло може да повлияе на летателните
способности на птиците. Фюзията на костите намалява броя на
отделните кости, което намалява както теглото, така и нуждата от
допълнителни мускули и връзки за поддържане на структурата.
Черепът на птиците има големи орбити, които са адаптация към
тяхното остро зрение. Зрението е ключово за ориентацията по време
на полет и за ловенето на плячка. Големите орбити приютяват големи
очи, които са разположени отпред на черепа, осигурявайки широко
зрително поле и стереоскопично виждане. Това е особено важно за
хищните птици като соколите и орлите, които разчитат на острото си
зрение за откриване и улавяне на плячка от голяма височина.
Същевременно, при птици като совите, големите орбити и
разположението на очите позволяват нощно виждане, което е
ключово за техния нощен начин на живот.
Клюнът на птиците е видоизменен черепен елемент, който е
замествал зъбите. Тази еволюционна адаптация позволява на птиците
да имат по-лек череп, тъй като липсата на зъби намалява теглото и
необходимостта от тежки челюстни мускули. Клюнът е адаптиран за
различни хранителни режими, като неговата форма и структура
варират значително между различните видове птици. Например,
клюнът на колибритата е дълъг и тънък, идеален за извличане на
нектар от цветове, докато клюнът на хищните птици е силен и
закривен, подходящ за разкъсване на месо. Клюнът на водоплаващите
птици, като патиците, е широк и плосък, което им позволява да
филтрират храна от водата.
Птиците също така имат разширена мозъчна кутия, която
побира по-големия им мозък. Тази характеристика е свързана с по-
високото ниво на когнитивни способности и координация,
необходими за полета. Полетът изисква сложна координация на
движенията, прецизно управление на баланса и навигация в
триизмерното пространство. Разширената мозъчна кутия предоставя
място за развитие на мозъчни структури, които отговарят за тези
функции, като например разширеният церебелум, който контролира
координацията и моторните умения. Също така, по-големият мозък е
свързан с високоразвити сетивни способности и интелигентност, което
позволява на птиците да демонстрират сложни поведенчески модели,
учене и социални взаимодействия.
Освен тези основни характеристики, черепът на птиците показва
и други специфични адаптации. Например, наличието на синусни
кухини намалява теглото на черепа, като същевременно подобрява
структурата и дихателната ефективност. Птиците също имат развита
слухова система, с добре оформени слухови канали и кости, които
подпомагат възприемането на звуци и ориентацията в пространството.
 Черепът на птиците представлява върховна адаптация към
летателния начин на живот, съчетавайки лекота, здравина и
функционалност. Тази сложна структура е резултат от милиони
години еволюция, която е позволила на птиците да станат едни от
най-успешните и широкоразпространени животински групи на
планетата. Разбирането на тези адаптации предоставя ценна
информация за еволюционните процеси и механизмите, които
позволяват на организмите да се адаптират към специфични
екологични ниши.
Бозайници
Черепът на бозайниците (Mammalia) е изключително сложен и
разнообразен, отразявайки богатството на адаптации и еволюционни
иновации, характерни за тази група гръбначни животни. Той е
изграден от множество окостенели елементи, които са здраво
свързани помежду си чрез шевове (синартрози), осигурявайки защита
и стабилност. Тази здрава структура предпазва мозъка и сетивните
органи от механични наранявания и осигурява стабилна основа за
прикрепване на мощни мускули, особено тези, свързани с дъвченето и
движение на челюстите.
Една от уникалните характеристики на бозайниците е наличието
на три малки кости в средното ухо - малеус, инкус и стейпес (чукче,
наковалня и стреме). Тези три костички играят ключова роля в
предаването на звуковите вибрации от тъпанчето към вътрешното ухо.
Тази система значително подобрява слуха на бозайниците, като
увеличава честотния обхват и чувствителността на слуховия апарат.
Еволюцията на тези три кости от елементи на челюстта на ранните
синапсиди е забележителен пример за еволюционна модификация,
която е довела до подобряване на сензорните способности на
бозайниците.
Черепът на бозайниците също така има вторичен твърд неб,
което представлява костна преграда, разделяща носната кухина от
устната. Тази структура позволява едновременно дишане и хранене,
което е важна адаптация за животните, които трябва да дъвчат
храната си преди поглъщане. Вторичният неб прави възможно
дъвченето без прекъсване на дишането, което е особено важно за
хищниците, които трябва да държат и раздробяват плячката си, както
и за тревопасните, които се нуждаят от продължително дъвчене на
растителната материя за ефективно извличане на хранителните
вещества.
Зъбите на бозайниците са хетеродонтни, което означава, че те са
диференцирани по форма и функция. Бозайниците имат резци,
кучешки зъби, предкътници и кътници, всяка от които изпълнява
специфична роля в обработката на храната. Резците са предназначени
за рязане, кучешките зъби - за разкъсване, предкътниците - за
раздробяване, а кътниците - за смилане на храната. Тази
диференциация на зъбите позволява на бозайниците да се хранят с
разнообразна храна и да я обработват ефективно, което е ключов
фактор за тяхното еволюционно успех и разпространение в различни
екологични ниши.
Бозайниците също така имат голяма мозъчна кутия, която
побира добре развита мозъчна кора. Мозъчната кора е свързана с
високо развити когнитивни и сензорни способности. Разширяването
на мозъчната кутия и развитието на мозъчната кора позволяват на
бозайниците да демонстрират сложни поведенчески модели, учене,
памет и социални взаимодействия. Например, развитието на
фронталния кортекс при приматите е свързано с висока
интелигентност и способност за решаване на проблеми. Големият
обем на мозъчната кутия също така осигурява място за развитие на
сетивни зони, които обработват информация от зрителните, слуховите
и обонятелните системи, предоставяйки на бозайниците
усъвършенствани сензорни възприятия.
Черепът на бозайниците също така показва адаптации, свързани
с дишането и терморегулацията. Наличието на носни конхи (нагънати
костни пластини в носната кухина) увеличава повърхността за
овлажняване и затопляне на вдишвания въздух, което е важно за
поддържане на постоянна телесна температура и ефективно дишане.
Освен това, развитието на различни синусни кухини намалява теглото
на черепа и същевременно служи като резонатори, които подобряват
качеството на звука и помагат в комуникацията.
Сложната и разнообразна структура на черепа при бозайниците
отразява тяхната еволюционна история и множеството адаптации,
които са им позволили да заемат широк спектър от екологични ниши.
От здравата и защитна черепна кутия до специализираните зъби и
слухови структури, черепът на бозайниците демонстрира високо ниво
на функционална сложност и еволюционна пластичност, която е
ключова за успеха на тази група животни.
Заключение
Еволюцията на черепа при земноводни, влечуги, птици и
бозайници демонстрира как тази структура е претърпяла значителни
адаптации, за да отговори на различни екологични и физиологични
нужди. От леките и гъвкави черепи на земноводните до сложните и
специализирани черепи на бозайниците, всяка група гръбначни
животни представя уникални решения за защита на мозъка,
осигуряване на сетивни функции и улесняване на храненето и
дишането. Тези еволюционни промени отразяват разнообразието на
животните и тяхната способност да се адаптират към различни среди и
начини на живот.
 Тема 17. Морфологичен строеж на краен мозък при
човека
Крайният мозък, известен също като теленцефалон или голям
мозък (cerebrum), представлява най-голямата и най-сложната част от
човешкия мозък. Той е разделен на две големи полукълба - ляво и
дясно, които са свързани посредством структура, наречена corpus
callosum. Всяко полукълбо е покрито с кора от сиво мозъчно вещество,
наречена крайномозъчна кора (cortex cerebri), която е отговорна за
висшите когнитивни функции като мислене, планиране и възприятие.
Телецефалонът се развива от ростралната част на предното
мозъчно мехурче (prosencephalon) по време на ембрионалното
развитие. При новородените теглото на крайния мозък е около 340
грама, което представлява приблизително 1/10 от телесното тегло. До
деветия месец след раждането теглото на крайния мозък се удвоява, а
към средата на третата година достига около 1000 грама.
Окончателната големина на крайния мозък при човека се постига към
20-годишна възраст, като неговото тегло е около 1100 грама, което
съставлява около 80% от масата на целия мозък.
Телецефалонът има три основни повърхности - суперолатерална,
медиална и базална. Суперолатералната повърхност (facies
superolateralis hemispherii) е конвексна и е видима при гледане отгоре.
Медиалната повърхност (facies medialis hemispherii) е плоска и
разположена между двете полукълба, а базалната повърхност (facies
basalis hemispherii) е слабо изпъкнала и се намира в основата на
мозъка.
На суперолатералната повърхност се намират няколко основни
бразди, които разделят полукълбата на различни дялове. Тези бразди
включват централната бразда (sulcus centralis), латералната бразда
(sulcus lateralis), париетоокципиталната бразда (sulcus
parietooccipitalis), цингуларната бразда (sulcus cinguli) и колатералната
бразда (sulcus collateralis). Тези бразди разделят полукълбата на шест
основни дяла: челен (lobus frontalis), теменен (lobus parietalis), тилен
(lobus occipitalis), слепоочен (lobus temporalis), островен (lobus
insularis) и лимбичен дял (lobus limbicus).
Вътрешната структура на крайния мозък включва базалните
ядра, които са групи от неврони, разположени дълбоко в полукълбата.
Класическата анатомия идентифицира няколко основни базални
ядра: nucleus caudatus, nucleus lentiformis, claustrum и corpus
amygdaloideum, като последното е част от лимбичната система.
Съвременните схващания добавят nucleus subthalamicus и substantia
nigra към тази група. Базалните ядра играят важна роля в
модулацията на мускулната активност и регулирането на стереотипни
движения с рефлексен характер. Нарушения в тези ядра могат да
доведат до различни двигателни дисфункции като тремор, атетоза,
хорея и болестта на Паркинсон.
Страничното мозъчно стомахче (ventriculus lateralis) е кухина,
разположена във всяко полукълбо на крайния мозък. Тези стомахчета
са дъговидни по форма и включват различни части: челно рогче
(cornu frontale), централна част (pars centralis), тилно рогче (cornu
occipitale) и слепоочно рогче (cornu temporale). Вътре в страничните
стомахчета се намира хориоиден сплит, който произвежда
цереброспинална течност.
Бялото мозъчно вещество на крайния мозък се състои от
различни видове влакна, които свързват различните части на мозъка.
Асоциативните влакна (fibrae associationes) свързват кортикални
области в рамките на едно и също полукълбо. Комисуралните влакна
(fibrae commissurales) свързват кортикални области между двете
полукълба, като най-голямата комисура е corpus callosum.
Проекционните влакна (fibrae projectiones) свързват кората на
крайния мозък с подлежащите структури на мозъка и гръбначния
мозък.
Крайномозъчната кора (cortex cerebri) има площ от около 2200
до 2850 квадратни сантиметра и дебелина, варираща от 1.5 до 5
милиметра в зависимост от конкретната област. Кората е разделена на
шест слоя (laminae), които се различават по своята структура и
функция. Тези слоеве включват: lamina molecularis, lamina granularis
externa, lamina pyramidalis externa, lamina granularis interna, lamina
pyramidalis interna и lamina multiformis. В крайномозъчната кора се
намират около 2.6 до 20 милиарда неврони, като всеки пирамиден
неврон може да има до 60,000 синапса.
Типовете нервни клетки в кората включват пирамидни клетки,
които съставляват около 66% от невроналната популация и са
основните ексцитаторни неврони, както и зърнести клетки, които
съставляват около 33% от невроналната популация и играят роля в
инхибиторните процеси. В кората се намират и различни типове
интерневрони, които регулират местните невронни мрежи.
Кората на крайния мозък (cortex cerebri) е изключително сложна
структура, отговорна за разнообразието от висши функции, които
отличават човешкия мозък. Тя включва различни функционални
области, които могат да бъдат разделени на сензорни, моторни,
асоциативни и психични зони. Сензорните области на кората са
отговорни за обработката на информацията, постъпваща от
различните сетива - зрение, слух, вкус, обоняние и осезание. Тези
области получават аферентни сигнали и ги интерпретират,
позволявайки на организма да реагира адекватно на околната среда.
Например, първичната зрителна кора, разположена в тилния дял,
обработва зрителната информация, докато първичната слухова кора,
разположена в темпоралния дял, обработва звуковите сигнали.
Моторните области на кората контролират доброволните
движения на тялото. Основната моторна област, разположена в
предцентралната извивка (gyrus precentralis) на челния дял, изпраща
еферентни сигнали към мускулите, координирайки тяхната активност.
Моторната кора е организирана соматотопично, което означава, че
различни части от нея контролират различни части от тялото. Тази
организация е изобразена в така наречения "моторен хомункулус".
Освен основната моторна кора, съществуват и други моторни области
като премоторната кора и допълнителното моторно поле, които
участват в планирането и координацията на сложни двигателни
задачи.
Асоциативните области на кората са отговорни за интеграцията
на информацията от различни сетивни и моторни зони. Те играят
ключова роля в когнитивните процеси като внимание, мислене,
планиране и вземане на решения. Асоциативните области подпомагат
координацията между сензорната и моторната информация,
позволявайки на организма да извършва сложни действия и да
реагира на околната среда по гъвкав и адаптивен начин. Например,
префронталната кора, разположена в предната част на челния дял, е
отговорна за изпълнителните функции като планиране, контрол на
импулсите и работна памет.
 Психичните области на кората са свързани с по-висшите
умствени функции като памет, учене и емоции. Те включват структури
като хипокампа и амигдалата, които играят ключова роля в
формирането и съхранението на спомени, както и в регулацията на
емоционалните реакции. Хипокампусът е критичен за
пространствената памет и ориентацията, докато амигдалата е
свързана с обработката на емоции като страх и агресия. Тези области
са тясно свързани с лимбичната система, която е отговорна за
емоционалните и мотивационни аспекти на поведението.
Функционалната асиметрия на крайния мозък се изразява в
различни специализации на лявото и дясното полукълбо. Лявото
полукълбо на мозъка е доминиращо за аналитичните възможности,
абстрактното мислене, математическите и лингвистичните
способности. Тук се намират областите, отговорни за производството и
разбирането на езика, като например областта на Брока и областта на
Вернике. Лявото полукълбо също така обработва последователната
информация и е отговорно за логическото мислене.
Дясното полукълбо, от друга страна, е специализирано за
музикалните способности, конкретно-образното мислене,
разпознаването на сложни зрителни образи и изразяването и
разпознаването на емоции. Това полукълбо играе ключова роля в
пространствената ориентация и визуално-пространствените задачи,
като например разпознаването на лица и интерпретацията на
невербални сигнали. Дясното полукълбо също така допринася за
художествените и творческите способности, като позволява на
индивида да възприема и създава сложни визуални и музикални
форми.
 Тази функционална асиметрия на крайния мозък осигурява
специализация и ефективност в обработката на различни видове
информация, което е от съществено значение за сложните когнитивни
и поведенчески способности на човека. Лявото и дясното полукълбо
работят заедно, като обменят информация чрез corpus callosum и
други комисурални влакна, осигурявайки координирано и
интегрирано функциониране на мозъка. Тази съвместна работа на
двете полукълба позволява на човека да изпълнява широк спектър от
задачи, от решаване на математически проблеми до възприемане и
създаване на изкуство, като същевременно поддържа високо ниво на
когнитивна гъвкавост и адаптивност.
Черепът на крайния мозък представлява една от най-сложните
структури в човешкото тяло, отразявайки богатството на адаптации и
функционални възможности, които позволяват на човека да извършва
сложни когнитивни и моторни действия. Тази структура е изградена
от здрави костни елементи, които осигуряват защита на мозъка от
механични наранявания. Черепът обгражда и предпазва крайния
мозък, включително всички важни нервни центрове и пътища, които
регулират и контролират различните функции на тялото.
Вътре в черепа се намира мозъкът, разделен на две полукълба,
свързани чрез corpus callosum, който осигурява обмен на информация
между тях. Всяко полукълбо е специализирано за различни функции,
като лявото полукълбо обикновено контролира аналитичното
мислене, езика и математиката, докато дясното полукълбо е отговорно
за творческото мислене, пространствената ориентация и
разпознаването на лица. Тази функционална асиметрия позволява
висока степен на специализация и ефективност в обработката на
различни видове информация.
Крайномозъчната кора, която покрива полукълбата, е разделена
на множество зони, всяка от които има специфична функция.
Сензорните зони обработват входящата информация от сетивата, като
зрение, слух, вкус, обоняние и осезание, позволявайки на индивида да
възприема и реагира на околната среда. Моторните зони контролират
движенията на тялото, координирайки волевите и автоматични
движения. Асоциативните зони интегрират информацията от
различните сензорни и моторни зони, позволявайки сложни
когнитивни процеси като мислене, планиране и решаване на
проблеми.
Освен тези функционални области, черепът на крайния мозък
включва и лимбичната система, която играе ключова роля в
регулирането на емоциите, мотивацията и паметта. Лимбичната
система включва структури като хипокампа, амигдалата и различни
други мозъчни ядра, които са свързани с емоционалните и
мотивационни аспекти на поведението.
Черепът също така осигурява защита на кръвоносните съдове,
които доставят кръв и хранителни вещества до мозъка. Той съдържа
множество отвори (форемени), през които преминават нерви и съдове,
свързващи мозъка с останалата част от тялото. Това сложна
архитектура на черепа и вътрешните му структури осигурява както
механична защита, така и функционална поддръжка на сложните
процеси, протичащи в мозъка.
Черепът на крайния мозък е резултат от милиони години
еволюция, през които различните структури са се адаптирали и
усъвършенствали, за да отговарят на нарастващите нужди на сложни
когнитивни и моторни функции. Тази еволюционна сложност и
адаптивност на черепа са в основата на уникалните способности на
човешкия мозък за абстрактно мислене, съзнание и създаване на
култура.
 Тема 18. Състав и функции на кръвта при човека.
Кръвосъсирване
Кръвта при човека представлява жизненоважна течност, която
циркулира в кръвоносната система и изпълнява множество критични
функции. Тя е съставена от кръвни клетки и плазма. Кръвните клетки
включват еритроцити (червени кръвни клетки), левкоцити (бели
кръвни клетки) и тромбоцити (кръвни плочици). Плазмата, която
съставлява около 55% от обема на кръвта, е воден разтвор, съдържащ
различни вещества като протеини, електролити, хранителни
вещества, хормони и отпадъчни продукти.
Еритроцитите са отговорни за транспорта на кислород от белите
дробове до тъканите и на въглероден диоксид от тъканите обратно до
белите дробове. Те съдържат хемоглобин, протеин, който свързва
кислорода и улеснява неговото пренасяне. Еритроцитите имат форма
на биконкавен диск, което увеличава повърхността им и улеснява
газообмена.
Левкоцитите играят ключова роля в имунната защита на
организма. Те са разделени на няколко основни типа: неутрофили,
лимфоцити, моноцити, еозинофили и базофили. Всеки тип левкоцити
има специфични функции в борбата срещу инфекции, унищожаване
на патогени и регулиране на имунния отговор. Например,
неутрофилите са първите, които реагират на инфекция, докато
лимфоцитите включват Т-клетки и В-клетки, които са отговорни за
клетъчния и хуморален имунен отговор.
Тромбоцитите, или кръвните плочици, са малки клетъчни
фрагменти, които играят важна роля в кръвосъсирването. Те се
активират при нараняване на кръвоносен съд, като се прилепват към
мястото на нараняването и освобождават химически сигнали, които
привличат допълнителни тромбоцити и стимулират образуването на
фибринови мрежи, които стабилизират съсирека.
Кръвната плазма съдържа важни протеини като албумин,
глобулини и фибриноген. Албуминът поддържа онкотичното налягане
и транспорт на молекули като хормони и лекарства. Глобулините
включват антитела, които се борят срещу инфекции. Фибриногенът е
ключов фактор в процеса на кръвосъсирване, който се превръща във
фибрин по време на съсирването и образува стабилна мрежа, която
запечатва раната.
Функции на кръвта
Функциите на кръвта са основни за оцеляването на организма и
включват множество жизненоважни задачи. Една от най-важните
функции на кръвта е доставката на кислород до всички тъкани и
органи в тялото. Това се осъществява чрез еритроцитите, които
съдържат хемоглобин – протеин, способен да свързва кислород в
белите дробове и да го освобождава в периферните тъкани. Без този
процес клетките не биха могли да изпълняват своите метаболитни
функции, което би довело до клетъчна смърт и органна
недостатъчност.
Друга критична функция на кръвта е доставката на хранителни
вещества до клетките. Плазмата на кръвта пренася глюкоза,
аминокиселини, мастни киселини, витамини и минерали от
храносмилателната система до всички клетки в тялото. Тези вещества
са необходими за енергийния метаболизъм, растежа и
възстановяването на тъканите. По този начин кръвта осигурява
необходимите ресурси за поддържане на клетъчната хомеостаза и
функционалност.
Кръвта играе ключова роля и в очистването на клетките от
отпадните продукти на техния метаболизъм. Метаболитните отпадъци
като въглероден диоксид, урея и креатинин се транспортират чрез
кръвния поток до органите за елиминация, като белите дробове,
бъбреците и черния дроб. Това предотвратява натрупването на
токсични вещества в организма и поддържа вътрешната среда чиста и
стабилна.
Защитата от инфекции и чужди тела е още една важна функция
на кръвта. Левкоцитите, или белите кръвни клетки, са отговорни за
имунната защита. Те включват различни типове клетки като
неутрофили, лимфоцити и моноцити, които идентифицират, атакуват
и унищожават патогени като бактерии, вируси и паразити.
Левкоцитите също така разпознават и унищожават ракови и други
абнормни клетки, предотвратявайки развитието на заболявания.
Транспортът на хормони и пренасянето на съобщения от една
част на тялото до друга е също важна функция на кръвта.
Ендокринните жлези освобождават хормони в кръвния поток, които
се пренасят до целевите клетки и органи. Тези хормони регулират
различни физиологични процеси, като растеж, метаболизъм,
репродукция и реакция на стрес. По този начин кръвта играе роля на
комуникационна система, която координира функциите на различни
части на организма.
Регулацията на рН на вътрешната среда е критична за
поддържане на хомеостазата. Кръвта съдържа буферни системи, които
поддържат рН в тесни граници (около 7.35-7.45). Това е необходимо,
за да се осигури оптималната функционалност на ензимите и другите
биохимични процеси. Бикарбонатната буферна система, например,
неутрализира излишните киселини и основи, поддържайки стабилна
вътрешна среда.
 Регулацията на телесната температура е още една жизненоважна
функция на кръвта. Кръвта абсорбира и разпределя топлината,
произведена от метаболитните процеси в тялото. Когато телесната
температура се повиши, кръвта пренася топлината до повърхността на
кожата, където тя може да бъде излъчена и изгубена в околната среда.
При ниски температури кръвният поток към кожата се намалява, за да
се запази топлината във вътрешните органи. Тази терморегулаторна
функция помага за поддържане на оптимална телесна температура,
необходима за нормалното функциониране на организма.
Кръвосъсирването е процес, който осигурява защита срещу
прекомерна кръвозагуба при нараняване. Този сложен механизъм
включва активация на тромбоцитите и коагулационните фактори,
които водят до образуване на кръвен съсирек. Когато кръвоносен съд е
наранен, тромбоцитите се прилепват към мястото на увреждането и
освобождават химични сигнали, които активират коагулационната
каскада. Това води до преобразуването на фибриноген във фибрин,
който образува мрежа и стабилизира съсирека, запечатвайки раната и
предотвратявайки кръвозагуба.
В заключение, кръвта изпълнява множество функции, които са
основни за оцеляването и доброто здраве на организма. От транспорт
на кислород и хранителни вещества, през имунна защита и
регулиране на рН и температура, до осъществяване на
кръвосъсирването, кръвта играе централна роля във функционирането
на тялото и поддържането на хомеостазата.
Кръвосъсирване
Кръвосъсирването е сложен процес, който се активира при
нараняване на кръвоносен съд. Този процес включва три основни
фази: съдова фаза, тромбоцитна фаза и коагулационна фаза. В
съдовата фаза, съдовият спазъм намалява кръвния поток към
наранената област. В тромбоцитната фаза, тромбоцитите се прилепват
към увредената област и образуват временен тромбоцитен тап. В
коагулационната фаза, сложна каскада от ензимни реакции води до
превръщането на фибриногена във фибрин, който образува стабилна
мрежа, покриваща раната.
Процесът на коагулация включва активация на различни
коагулационни фактори, които са протеини в кръвната плазма. Тези
фактори действат като ензими, които последователно активират един
друг, водейки до формирането на фибринова мрежа. Коагулационната
каскада може да бъде активирана по два основни пътя: външния и
вътрешния път, които се сливат в общия път. Външният път се
активира от тъканни фактори, освободени при нараняване, докато
вътрешният път се активира от повърхности на тромбоцитите и
контакта с колаген.
След формирането на съсирек, процесът на фибринолиза
започва да разгражда фибрина и да разтваря съсирека, когато раната
заздравее. Този процес е регулиран чрез различни инхибитори на
коагулацията и фибринолиза, които гарантират, че съсиреците се
образуват само на мястото на нараняване и не се разпространяват
неконтролирано в кръвоносната система.
В обобщение, кръвта изпълнява множество жизненоважни
функции в човешкия организъм, включително транспорт на газове,
хранителни вещества и отпадъчни продукти, имунна защита,
регулиране на телесната температура и pH, както и кръвосъсирване.
Процесът на кръвосъсирване е критичен за предотвратяване на
прекомерна кръвозагуба при наранявания и осигурява бързо
възстановяване на съдовата цялост.
 Тема 19. Елементарни еволюционни сили /мутационен
натиск, поток от гени, естествен отбор и генен дрейф/ и
влиянието им върху генотипната структура на популациите
Елементарните еволюционни сили играят ключова роля в
промяната на генотипната структура на популациите, като водят до
генетично разнообразие и адаптации. Тези сили включват мутационен
натиск, поток от гени, естествен отбор и генен дрейф.
Мутационният натиск представлява основната сила, която
въвежда нови генетични варианти в популациите, като същевременно
създава необходимото генетично разнообразие, което е в основата на
еволюционните процеси. Мутациите са случайни промени в ДНК,
които могат да възникнат поради различни причини, включително
грешки в репликацията на ДНК или въздействието на външни
фактори, известни като мутагени. Тези мутагени могат да включват
радиация, химикали, вируси и други агенти, които взаимодействат с
генетичния материал и предизвикват промени в неговата структура.
Мутациите могат да се проявяват по различни начини,
включително точкови мутации, при които се изменя само една
нуклеотидна база, и по-големи структурни промени като делеции,
дупликации и инверсии на хромозомни сегменти. Въпреки че
повечето мутации са неутрални или вредни за организма, тъй като
нарушават нормалната функция на гени или протеини, малък процент
от тях може да предостави селективно предимство. Това означава, че
тези мутации могат да увеличат способността на индивида да оцелява
и да се размножава в дадената среда.
Неутралните мутации не влияят значително на фенотипа или на
адаптивните способности на индивида, но те могат да се натрупват в
популацията чрез генетичен дрейф. Вредните мутации, от друга
страна, обикновено намаляват фитнеса на индивида и често се
елиминират от популацията чрез естествения отбор. Въпреки това,
някои вредни мутации могат да се задържат в популацията при
определени условия, като например при хетерозиготна предимност,
където хетерозиготите имат селективно предимство пред
хомозиготите.
Благоприятните мутации са особено важни за еволюционния
процес, тъй като те увеличават фитнеса на индивида и могат да бъдат
фиксирани в популацията чрез естествения отбор. Естественият отбор
действа, като увеличава честотата на благоприятните мутации, докато
намалява честотата на вредните мутации. С течение на времето, тези
благоприятни мутации могат да доведат до адаптация на популацията
към специфични екологични условия, което подобрява нейната
способност за оцеляване и възпроизводство.
Мутационният натиск осигурява постоянен поток от нови
генетични варианти, които служат като суров материал за
еволюцията. Този процес е критичен за поддържането на генетичното
разнообразие в популациите, което е необходимо за адаптивния
потенциал на видовете. Без мутации, популациите биха загубили
способността си да се адаптират към променящите се условия на
околната среда, което би могло да доведе до изчезване на вида.
Генетичното разнообразие, въведено чрез мутационния натиск,
също играе важна роля в еволюцията на нови видове. Когато
популациите са географски или екологично изолирани, натрупването
на генетични различия чрез мутации и последващият естествен отбор
могат да доведат до формирането на нови видове чрез процеса на
видообразуване. Тези нови видове са по-добре адаптирани към
специфичните условия на техните местообитания, което подчертава
значението на мутациите за биологичното разнообразие на Земята.
Потокът от гени, известен още като генетичен обмен или
миграция, е процесът, при който индивиди или техните гени се
преместват от една популация в друга. Този процес води до обмен на
генетичен материал между популациите, което може да доведе до
увеличаване на генетичното разнообразие в приемната популация.
Потокът от гени може да уеднакви генетичните различия между
популациите и да предотврати дивергенцията на подвидове. Този
процес е особено важен за поддържането на генетичната хомогенност
на видовете и за адаптацията към променящи се среди.
Естественият отбор е процесът, чрез който индивидите с
благоприятни генетични характеристики имат по-голям шанс да
оцелеят и да се размножават, предавайки тези характеристики на
следващото поколение. Естественият отбор действа върху фенотипа,
но води до промени в генотипната структура на популацията. Има
няколко типа естествен отбор: стабилизиращ, дивергентен и насочен
отбор. Стабилизиращият отбор намалява вариабилността, като
предпочита средните фенотипи. Дивергентният отбор увеличава
вариабилността, като предпочита крайните фенотипи. Насоченият
отбор води до промяна в генетичната структура, като предпочита един
фенотипен краен вариант. Чрез естествения отбор популациите могат
да се адаптират към специфични екологични условия, което
подобрява тяхната способност за оцеляване и възпроизводство.
Генният дрейф е случаен процес, при който честотата на алелите
в популацията се променя от поколение на поколение поради
случайни събития. Този процес се отличава от естествения отбор, тъй
като не е резултат от селективното предимство или недостатък на
определени алели, а по-скоро от случайността на репродуктивния
успех на индивидите. Генният дрейф е особено изразен в малки
популации, където случайните събития, като рождението на
потомство или смъртта на индивиди, могат да имат значително по-
голямо влияние върху генетичната структура на популацията.
В малки популации, дори незначителни случайни събития могат
да доведат до драматични промени в честотата на алелите. Например,
ако само няколко индивида от малка популация се размножат,
алелите, които те носят, могат да станат доминиращи в следващото
поколение, независимо дали тези алели предоставят селективно
предимство или не. В резултат на генния дрейф, някои алели могат да
станат фиксирани (постоянно присъстващи) в популацията, докато
други могат напълно да изчезнат. Този процес може да доведе до
значително намаляване на генетичното разнообразие в популацията,
което може да намали адаптивния потенциал на популацията към
променящи се условия на околната среда.
Една от класическите илюстрации на генния дрейф е така
нареченият ефект на "бутилката" (bottleneck effect), който се случва,
когато популацията преминава през драматично намаление на
числеността си, например поради природна катастрофа, болест или
човешка дейност. След такова събитие, генетичното разнообразие в
оцелелите индивиди е значително по-малко, отколкото в
оригиналната популация. Възстановяването на популацията след
такъв "бутилков ефект" може да доведе до генетично хомогенна
популация с малко генетично разнообразие.
 Друг механизъм на генния дрейф е "основателният ефект"
(founder effect), който се наблюдава, когато малка група индивиди се
откъсне от по-голяма популация и основава нова популация. Тази
нова популация може да има различни честоти на алелите в сравнение
с оригиналната популация, поради случайното избиране на
основателите. Това често води до генетична изолация и може да
улесни формирането на нови видове, тъй като генетичните различия
между новата и старата популация се увеличават с времето.
Генният дрейф може също така да увеличи генетичната
дивергенция между различни популации. Когато популациите са
географски или репродуктивно изолирани една от друга, случайните
промени в честотата на алелите в едната популация няма да бъдат
компенсирани от миграция на индивиди от другата популация. С
течение на времето, тези случайни промени могат да доведат до
значителни генетични различия между популациите, което може да
доведе до видообразуване, ако различията станат достатъчно значими,
за да предотвратят кръстосването между индивидите от двете
популации.
В обобщение, генният дрейф е мощен еволюционен механизъм,
който може значително да повлияе върху генетичната структура на
популациите, особено в малки популации. Той може да доведе до
фиксиране или загуба на алели, намаляване на генетичното
разнообразие и увеличаване на генетичната дивергенция между
популациите. Чрез тези процеси, генният дрейф играе важна роля в
еволюцията и формирането на нови видове.
Влиянието на тези елементарни еволюционни сили върху
генотипната структура на популациите е комплексно и
взаимосвързано. Мутационният натиск осигурява нови генетични
варианти, които могат да бъдат подложени на естествен отбор.
Потокът от гени разпространява тези варианти между популациите,
докато генният дрейф случайно променя честотата на алелите. В
комбинация, тези сили формират генетичния пейзаж на популациите,
водейки до адаптация, разнообразие и еволюционни промени. Всяка
от тези сили играе специфична роля в поддържането на генетичното
здраве и еволюционния потенциал на видовете.
 Тема 20. Начини на видообразуване. Обща теория на
видообразуването
Начините на видообразуване са разнообразни и включват
различни механизми, чрез които нови видове се формират от
съществуващи популации. Видообразуването е ключов процес в
еволюционната биология и може да се осъществи чрез няколко
основни модела: алопатрично, симпатрично, парапатрично и
перипатрично видообразуване.
Алопатричното видообразуване е най-често срещаният и добре
изследван начин на формиране на нови видове. Този процес възниква,
когато популации на един и същи вид са географски изолирани една
от друга, което предотвратява генетичния обмен между тях.
Географската изолация може да бъде резултат от различни фактори
като планински вериги, реки, океани или климатични промени.
Например, повдигането на планинска верига може да раздели
популация на два отделни ареала, а формирането на река или
разширяване на воден басейн може да прекъсне контактите между
индивидите от различни популации.
С течение на времето, генетичните различия между изолираните
популации нарастват поради няколко ключови механизма: мутации,
генен дрейф и естествен отбор. Мутациите, които са случайни
промени в ДНК, водят до появата на нови генетични варианти в
популациите. Тъй като мутациите са случайни и независими събития,
различните мутации се натрупват в изолираните популации,
увеличавайки генетичната им различност.
Генният дрейф, който представлява случаен процес на промяна в
честотата на алелите, също играе важна роля, особено в малки
популации. В резултат на генния дрейф, някои алели могат да станат
фиксирани (постоянно присъстващи) или напълно да изчезнат от
популацията. Този процес допълнително увеличава генетичната
различност между изолираните популации.
Естественият отбор действа в отговор на специфичните условия
на средата, в която се намира всяка популация. Ако условията в
средите са различни, естественият отбор ще предпочита различни
генетични варианти, което ще доведе до адаптация на популациите
към техните уникални среди. Тези адаптации могат да включват
морфологични, физиологични или поведенчески промени, които
увеличават шансовете за оцеляване и размножаване на индивидите в
дадената среда.
Когато генетичните различия станат достатъчно значителни,
популациите вече не могат да се кръстосват помежду си, дори ако се
срещнат отново. Това репродуктивно изолиране може да бъде
резултат от различни бариери, включително предзиготични бариери
(като разлики в ухажването, времето на размножаване или
морфологични несъответствия) и постзиготични бариери (като
нежизнеспособност или стерилност на хибридите). Репродуктивното
изолиране е критичен етап в процеса на видообразуване, тъй като то
гарантира, че генетичните различия между популациите ще се
поддържат и увеличават, дори при случайни контакти между тях.
Пример за алопатрично видообразуване може да се види при
Дарвиновите чинки на Галапагоските острови. Когато
предшественици на тези птици са колонизирали островите, различни
популации са били изолирани на различни острови. С течение на
времето, генетичните различия между популациите са нараснали
поради мутации, генен дрейф и естествен отбор, адаптирайки птиците
към специфичните условия на техните острови. В резултат на това се
формирали множество видове, всеки с различни морфологични и
екологични характеристики.
Алопатричното видообразуване подчертава важността на
географската изолация и последващите генетични процеси за
еволюцията на биологичното разнообразие. Този модел на
видообразуване е основен механизъм, чрез който нови видове се
формират и адаптират към разнообразни и променящи се среди.
Симпатричното видообразуване се случва без географска
изолация, когато популации на един и същи вид се разделят и
формират нови видове в рамките на същата географска област. Това
явление е особено интересно, защото изисква механизми, които да
доведат до репродуктивна изолация, въпреки че индивидите остават в
непосредствен контакт помежду си.
Един от основните фактори, които могат да доведат до
симпатрично видообразуване, са екологичните различия. В рамките
на една и съща географска област, различни групи от популацията
могат да развият предпочитания към различни видове храна или
местообитания. Тези различия могат да доведат до разделяне на
популацията на екологични ниши, където индивидите от всяка група
взаимодействат и се размножават предимно с членове на своята група.
Например, ако част от популацията на риби в езеро започне да се
храни в плитките води, докато друга част предпочита дълбоките води,
с времето тези групи могат да развият адаптации, които да ги
направят по-успешни в техните специфични среди и по-малко
склонни да се кръстосват помежду си.
 Сексуалният отбор също играе важна роля в симпатричното
видообразуване. Той действа, когато индивидите предпочитат
партньори с определени характеристики, което води до репродуктивна
изолация. Това може да се случи, ако например част от популацията
предпочита партньори с определени цветови маркери или
ухажвателни поведения. С времето тези предпочитания могат да
станат толкова силни, че индивидите от различни групи вече не се
кръстосват помежду си, дори и да живеят в една и съща област. Такъв
процес може да се наблюдава при някои видове насекоми, където
различни ухажвателни сигнали или химически феромони водят до
формирането на нови видове.
Хромозомните промени също могат да доведат до симпатрично
видообразуване, особено при растенията. Полиплоидията е често
срещана хромозомна промяна, при която организмът има повече от
два комплекта хромозоми. Полиплоидните индивиди могат да бъдат
генетично несъвместими с родителската популация, което води до
незабавна репродуктивна изолация. Например, ако в популация на
растения възникне полиплоидия, новият полиплоиден организъм
може да се размножава само с други полиплоидни индивиди,
формирайки нов вид. Полиплоидията е особено значима при
растенията, където много култивирани видове, като пшеница и
картофи, са резултат от полиплоидни събития.
Симпатричното видообразуване изисква комбинация от
генетични, екологични и поведенчески фактори, които водят до
репродуктивна изолация в рамките на една и съща географска област.
Генетичните мутации и рекомбинации могат да създадат нови
характеристики, които са подложени на естествен и сексуален отбор.
Екологичните различия и предпочитания към различни ресурси водят
до специализация и адаптация към различни ниши, докато
сексуалният отбор засилва репродуктивната изолация чрез
предпочитание към специфични партньори.

Парапатричното видообразуване възниква, когато популации на

един вид са частично изолирани една от друга и има ограничен
генетичен обмен между тях. Това може да се случи, когато
популациите обитават съседни, но екологично различни райони. В
тези условия естественият отбор може да действа по различен начин
върху популациите, водейки до адаптации към специфичните условия
на средата. Тези адаптации могат да увеличат генетичните различия и
да намалят възможността за кръстосване, което в крайна сметка може
да доведе до формиране на нови видове.
Перипатричното видообразуване е специален случай на
алопатрично видообразуване, при който нов вид се формира в малка,
изолирана популация, която е периферно разположена спрямо
главната популация. Малката популация може да изпита силен генен
дрейф поради своя малък размер, което води до бързи генетични
промени. В комбинация с естествения отбор, тези промени могат да
доведат до формиране на нов вид. Перипатричното видообразуване
често се наблюдава при островни популации или в отдалечени райони
с ограничен достъп.
Общата теория на видообразуването обхваща концепциите и
механизмите, чрез които нови видове се формират и еволюират.
Теорията подчертава ролята на генетичната изолация, мутациите,
естествения отбор и генния дрейф в процеса на видообразуване.
Генетичната изолация, независимо дали е географска, екологична или
репродуктивна, е ключов фактор, който предотвратява обмена на гени
между популациите и позволява натрупването на генетични различия.
Мутациите осигуряват нови генетични варианти, които могат да бъдат
подложени на естествен отбор. Естественият отбор действа върху тези
варианти, като предпочита тези, които са по-адаптирани към
специфичните условия на средата, докато генният дрейф внася
случайни промени в честотата на алелите.
Синтезът на тези процеси води до разбиране, че
видообразуването е сложен и многослоен процес, който може да се
осъществи по различни начини в зависимост от екологичните и
генетичните контексти. Общата теория на видообразуването включва
също така и понятието за адаптивна радиация, при което един вид
дава начало на множество нови видове, адаптирани към различни
екологични ниши. Този процес е особено видим при колонизацията на
нови среди или след масови изчезвания, когато нови екологични
ниши са свободни за заемане.
В заключение, начините на видообразуване и общата теория на
видообразуването подчертават важността на генетичната изолация,
мутациите, естествения отбор и генния дрейф в еволюционния процес.
Тези механизми работят съвместно, за да създадат и поддържат
биологичното разнообразие на Земята.
 Тема 21. Закономерности на влиянието на факторите на
средата
Закономерностите на влиянието на факторите на средата върху
живите организми са изключително важни за разбирането на
екологичните процеси и адаптациите, които организмите развиват.
Тези фактори могат да бъдат биотични (взаимодействия с други
организми) или абиотични (физични и химични условия на средата),
като всеки от тях има специфични въздействия върху организмите и
техните популации.
Един от основните абиотични фактори е температурата.
Температурата влияе пряко върху метаболизма на организмите.
Ензимните реакции, които са в основата на всички биологични
процеси, имат оптимални температури, при които те функционират
най-ефективно. При твърде ниски температури, ензимната активност
се забавя, което може да доведе до хипотермия и смърт на организма.
При твърде високи температури, ензимите могат да денатурират,
което също води до фатални последствия. Ектотермните организми
(студенокръвни) като риби, влечуги и насекоми са особено зависими
от външната температура, докато ендотермните организми
(топлокръвни) като бозайници и птици могат да регулират
вътрешната си температура до известна степен.
Светлината е друг важен абиотичен фактор, който влияе на
фотосинтетичните организми като растения, водорасли и някои
бактерии. Интензитетът и продължителността на светлината
определят скоростта на фотосинтезата, която е основният процес за
производство на енергия и органични вещества в екосистемите.
Светлината също така играе роля в биоритмите на организмите, като
регулира физиологични процеси чрез фотопериодизма. Дължината на
деня и нощта може да сигнализира за сезонни промени, като активира
размножителни цикли и миграции при различни видове.
Водата е основен фактор за всички живи организми. Водният
режим на средата влияе на процесите на осморегулация,
транспирация и хранителен обмен. Водните организми трябва да
поддържат баланс между поглъщането и загубата на вода, докато
сухоземните организми трябва да адаптират структурите и
поведението си, за да запазят водата. Растенията развиват различни
адаптации като дълбоки коренови системи или восъчни покрития на
листата, за да се справят с водния стрес. Животните развиват
механизми като концентриране на урината или намаляване на
изпотяването.
Почвите и техният химичен състав също оказват значително
влияние върху организмите. Почвите осигуряват минерални
хранителни вещества, които са необходими за растежа и развитието на
растенията. Химичните свойства на почвата, като pH и съдържание на
органични вещества, определят наличието на тези хранителни
вещества. Растенията могат да развият специфични коренови
симбиози с микоризни гъби, които подобряват усвояването на
минерали. Животните, които обитават почвата, като земни червеи и
мравки, също играят роля в подобряването на почвената структура и
плодородието чрез своите биотични дейности.
Биотичните фактори включват взаимодействията между
организмите, като конкуренция, хищничество, мутуализъм и
паразитизъм.
Конкуренцията възниква, когато два или повече вида изискват
едни и същи ресурси, като храна, пространство или светлина, което
води до напрежение и конкуренция за оцеляване. Конкуренцията
може да бъде интраспецифична (между индивиди от същия вид) или
интерспецифична (между индивиди от различни видове). Тя може да
се прояви в различни форми, като експлоатационна конкуренция, при
която видовете директно използват едни и същи ресурси, или
интерференционна конкуренция, при която видовете възпрепятстват
достъпа на другите до ресурсите чрез агресивно поведение или
химически инхибитори.
Класически пример за конкурентно изключване е принципът на
Гаузе, който твърди, че два вида не могат да съществуват стабилно в
една и съща екологична ниша за неограничено време. Ако двата вида
изискват едни и същи ограничени ресурси, един от тях неизбежно ще
изтласка другия чрез конкурентно предимство. Например, в
експериментални условия с два вида Paramecium, единият вид
изтласква другия, когато и двата конкурират за същия източник на
храна. В реалния свят, видовете често избягват директната
конкуренция чрез нишева диференциация, адаптирайки се към
различни аспекти на околната среда, което намалява припокриването
на техните изисквания.
Хищничеството е друг вид взаимодействие, при което един
организъм (хищник) улавя и убива друг (плячка) за храна. Това
взаимодействие играе ключова роля в регулирането на
популационната динамика и еволюционните адаптации на двата вида.
Хищниците могат да регулират числеността на плячката,
предотвратявайки прекомерното нарастване на популацията й и
съответно изтощаването на ресурсите. Например, популациите на
зайци и вълци често показват циклични колебания, където
увеличението на зайците води до увеличаване на вълците, което след
това намалява броя на зайците, последвано от спад в числеността на
вълците.
Хищничеството също така стимулира еволюционните адаптации
у двата вида. Плячката може да развие различни защитни механизми,
като камуфлаж, химическа защита или бързина, за да избегне
хищниците. Например, много видове пеперуди развиват оцветяване,
което ги прави трудни за забелязване сред растителността.
Хищниците, от своя страна, развиват по-добри ловни стратегии, по-
остро зрение или поведенчески тактики, за да улеснят улавянето на
плячката. Така, хищничеството води до еволюционна надпревара във
въоръжаването, при която и хищниците, и плячката непрекъснато се
адаптират един към друг.
Тези взаимодействия, конкуренцията и хищничеството, са
основни компоненти на екосистемите и играят критична роля в
поддържането на биологичното разнообразие. Те регулират
числеността на видовете, структурират общностите и стимулират
еволюционните промени. Чрез разбиране на тези взаимодействия,
можем по-добре да предвидим и управляваме промените в
екосистемите, причинени от природни или човешки фактори.
Мутуализмът е взаимодействие, при което два вида извличат
ползи един от друг, създавайки взаимозависими и често необходими
връзки за оцеляването и размножаването им. Пример за това е
взаимоотношението между цветята и техните опрашители, като
пчели, пеперуди, птици и дори някои видове прилепи. Растенията
разчитат на тези опрашители за пренос на полен от едно цвете на
друго, което позволява оплождането и образуването на семена.
Опрашителите, от своя страна, получават нектар и цветен прашец,
които служат като храна. Това взаимноизгодно взаимодействие е
критично за много растения и опрашители, като всяко еволюционно
приспособление, което увеличава ефективността на опрашването, е
благоприятно и за двата вида.
Мутуализмът обаче не се ограничава само до опрашването.
Други примери включват взаимоотношенията между корените на
растенията и микоризните гъби, където гъбите подпомагат растенията
в усвояването на хранителни вещества и вода от почвата, докато
растенията предоставят въглехидрати на гъбите. Също така, някои
видове риби и морски анемонии образуват мутуалистични
взаимоотношения, където рибите получават защита от хищници чрез
токсичните пипала на анемониите, а анемониите се хранят с
остатъците от храната на рибите и получават по-добра вентилация
чрез движението им.
Паразитизмът, от друга страна, е взаимодействие, при което
един организъм (паразит) живее за сметка на друг (гостоприемник),
като му вреди. Паразитите могат да бъдат вътрешни (ендопаразити),
като например някои видове червеи, които живеят в червата на
гостоприемника, или външни (ектопаразити), като бълхи и кърлежи,
които живеят на повърхността на кожата. Паразитите извличат
хранителни вещества от гостоприемника, което може да доведе до
отслабване на неговото здраве, намалена способност за размножаване
и дори смърт.
Това взаимодействие често води до еволюционна "надпревара
във въоръжаването" между паразита и гостоприемника.
Гостоприемникът може да развие различни защитни механизми, като
имунни отговори, физически бариери или поведенчески адаптации,
които намаляват въздействието на паразита. Например, някои
животни са развили плътна кожа или козина, за да предотвратят
проникването на паразити, или специфични имунни реакции, които
унищожават паразита. В отговор на тези защити, паразитите също
развиват нови стратегии за преодоляване на бариерите на
гостоприемника, като адаптиране на техния жизнен цикъл,
формиране на устойчиви форми или отделяне на вещества, които
потискат имунната система на гостоприемника.
Тези сложни взаимодействия между паразит и гостоприемник
могат да имат значителни екологични и еволюционни последствия.
Например, паразитизмът може да регулира популационната плътност
на гостоприемника, като предотвратява прекомерното размножаване
и поддържа екологичния баланс. Освен това, тези взаимодействия
стимулират генетичното разнообразие и адаптацията на организмите,
като ги принуждават да се адаптират към постоянно променящите се
условия на съществуване.
В заключение, както мутуализмът, така и паразитизмът са
сложни и динамични форми на биотични взаимодействия, които
играят ключова роля в екосистемите. Мутуализмът предоставя
примери за положителни взаимовръзки, които усилват оцеляването и
репродуктивния успех на участващите видове, докато паразитизмът
илюстрира как взаимодействията могат да доведат до еволюционни
адаптации и конкуренция за ресурси. Разбирането на тези
взаимодействия е от съществено значение за екологията и
еволюционната биология, като предоставя знания за механизмите,
които формират и поддържат биологичното разнообразие.
 Влиянието на факторите на средата върху организмите и техните
популации е комплексно и многопластово. Всеки фактор може да има
пряк или косвен ефект върху растежа, размножаването и оцеляването
на организмите. Разбирането на тези закономерности е от съществено
значение за екологията и биологията на популациите, тъй като помага
да се предскажат и управляват промените в екосистемите и
биологичното разнообразие.
 Тема 22. Екосистема - същност, трофична структура и
енергетика
Екосистемата представлява комплексна мрежа от
взаимодействия между живите организми (биотични компоненти) и
техните неорганични (абиотични) среди в определена област. Тази
система включва всички организми в дадена среда, както и физичните
и химичните фактори, които влияят на техния живот. Основните
характеристики на екосистемата са нейната структура, която включва
различни трофични нива, и енергетиката, която описва потока на
енергия през тези нива.
Трофичната структура на екосистемата описва различните
хранителни нива, които организират взаимодействията между
видовете по отношение на храненето. Основните трофични нива
включват продуцентите, консуматорите и редуцентите. Продуцентите,
или автотрофите, са организми като растения, водорасли и някои
бактерии, които синтезират органични вещества от неорганични
вещества чрез процеси като фотосинтеза или хемосинтеза. Те са
основният източник на енергия и органична материя за останалите
трофични нива и играят фундаментална роля в поддържането на
енергийния поток в екосистемата.
Продуцентите са първото трофично ниво и основата на
хранителната верига. Чрез фотосинтезата, растенията използват
слънчевата светлина, въглероден диоксид и вода, за да произведат
глюкоза и кислород. Този процес не само осигурява енергия за самите
растения, но и създава основната енергийна база за всички останали
организми в екосистемата. Водораслите в океаните и сладководните
среди функционират по подобен начин, произвеждайки голяма част
от глобалния кислород и служейки като основен източник на храна за
множество водни организми.
Някои бактерии, известни като хемосинтетични бактерии, също
изпълняват ролята на продуценти, особено в среди, където слънчевата
светлина не достига, като дълбоководните хидротермални отвори.
Вместо да използват светлинна енергия, тези бактерии окисляват
неорганични съединения като сероводород или амоняк, за да
синтезират органични молекули. Тези уникални автотрофи създават
основата на хранителните вериги в своите специфични екосистеми,
поддържайки разнообразие от организми, адаптирани към екстремни
условия.
Продуцентите не само произвеждат органична материя, но и
играят важна роля в биогеохимичните цикли, като въглеродния и
азотния цикъл. Чрез фотосинтезата, те фиксират въглеродния
диоксид от атмосферата, създавайки биомаса, която служи като основа
за хранителните вериги. Когато растенията умират или се консумират
от консуматори, техните органични вещества се разграждат и
рециклират в екосистемата, връщайки въглерода в атмосферата или
почвата.
Ефективността на продуцентите в една екосистема е ключов
фактор за продуктивността и стабилността на цялата система.
Количеството биомаса, произведено от продуцентите, определя колко
енергия ще бъде на разположение за останалите трофични нива.
Високата първична продукция, като например в тропическите
дъждовни гори или кораловите рифове, поддържа голямо
биоразнообразие и сложни хранителни мрежи. В противоположност, в
пустините или полярните области, където първичната продукция е
ниска, екосистемите са по-прости и с по-малко видове.
Взаимодействията между продуцентите и другите организми в
екосистемата също са от съществено значение. Растенията и
водораслите служат като храна за тревопасните животни, които са
първичните консуматори. Тези консуматори от своя страна служат
като храна за хищниците, които заемат по-високи трофични нива.
Редуцентите, като бактерии и гъби, разграждат мъртвата органична
материя, връщайки хранителните вещества в почвата и водата, където
те могат да бъдат отново усвоени от продуцентите.
В заключение, продуцентите са основният източник на енергия и
органична материя за всички останали трофични нива в екосистемата.
Те играят ключова роля в поддържането на енергийния поток и
биогеохимичните цикли, осигурявайки основата за живота и
поддържането на биоразнообразието. Разбирането на тяхната
функция и взаимодействия в екосистемата е от критично значение за
екологията и устойчивото управление на природните ресурси.
Консуматорите са организми, които се хранят с органична
материя, произведена от продуцентите или от други консуматори, за
да получат необходимата енергия и хранителни вещества. Те са
разделени на различни трофични нива в зависимост от техните
хранителни източници и ролята им в екосистемата. Първичните
консуматори са тревопасните животни, които се хранят директно с
продуцентите. Примерите включват елени, зайци, насекоми и много
видове риби, които консумират растения или фитопланктон. Тези
организми играят ключова роля в преноса на енергия от автотрофите
към по-високите трофични нива.
 Вторичните консуматори са месоядните или всеядните животни,
които се хранят с първични консуматори. Примерите включват
хищници като лъвове, вълци, змии и по-големи риби. Те консумират
тревопасни животни и преобразуват енергията, съдържаща се в
техните тела, за да поддържат собствените си физиологични процеси.
Вторичните консуматори също така регулират популациите на
първичните консуматори, като предотвратяват тяхното прекомерно
нарастване и опазват растителните ресурси.
Третичните консуматори са хищниците на върха на
хранителната верига, които се хранят със вторични консуматори.
Примерите включват орли, акули и големи котки като тигри. Тези
организми играят критична роля в поддържането на здравословния
баланс на екосистемите, като контролират популациите на хищниците
и осигуряват стабилността на хранителните мрежи.
Редуцентите, от друга страна, са организми, които разграждат
мъртвата органична материя и отпадъците, връщайки основните
хранителни вещества обратно в околната среда. Те включват
бактерии, гъби и някои безгръбначни като земни червеи и
детритоядни насекоми. Редуцентите са от изключително значение за
кръговрата на веществата в екосистемите, тъй като те осигуряват
разлагането на органичната материя и освобождаването на
неорганични съединения като азот, фосфор и калий, които са
необходими за растежа на продуцентите.
Процесът на разлагане, осъществяван от редуцентите, включва
няколко етапа. Първоначално, детритоядите раздробяват мъртвата
органична материя на по-малки частици, улеснявайки достъпа на
микроорганизмите. След това, бактериите и гъбите разграждат тези
частици чрез ензимни реакции, превръщайки сложните органични
съединения в прости неорганични вещества. Тези процеси не само
рециклират хранителните вещества, но също така освобождават
въглероден диоксид и метан, които са важни за въглеродния цикъл.
Редуцентите също играят важна роля в поддържането на
почвеното плодородие и структура. Те увеличават съдържанието на
органична материя в почвата, което подобрява задържането на вода и
хранителни вещества. Това от своя страна подпомага растежа на
растенията и повишава биологичната продуктивност на екосистемата.
Консуматорите и редуцентите са основни компоненти на
трофичната структура на екосистемата, като играят критични роли в
преноса на енергия и рециклирането на хранителни вещества.
Консуматорите осигуряват преноса на енергия от продуцентите нагоре
по хранителната верига и регулират популациите на различните
видове, докато редуцентите осигуряват разлагането на мъртвата
органична материя и връщането на основните хранителни вещества
обратно в екосистемата. Тези взаимодействия поддържат
функционирането и стабилността на екосистемите, осигурявайки
устойчивост и продуктивност в дългосрочен план.
Енергетиката на екосистемата описва потока на енергия през
различните трофични нива. Енергията в екосистемата първоначално
се улавя от продуцентите чрез фотосинтеза, при която слънчевата
светлина се преобразува в химическа енергия под формата на
органични съединения. Тази енергия се предава на консуматорите,
когато те се хранят с продуцентите или с други консуматори. Във всеки
етап на хранителната верига, значителна част от енергията се губи под
формата на топлина поради дишането и метаболитните процеси.
 Законът на десетте процента описва, че обикновено само около
10% от енергията на едно трофично ниво се предава на следващото
трофично ниво. Това означава, че енергията намалява значително от
едно трофично ниво до следващото, което ограничава броя на
трофичните нива в една екосистема. Поради тази загуба на енергия,
екосистемите обикновено имат по-малко хищници на върха на
хранителната верига в сравнение с броя на продуцентите в основата.
Трофичната структура и енергетиката на екосистемата са тясно
свързани и формират основата за нейното функциониране и
стабилност. Чрез разбиране на тези аспекти на екосистемата, можем
да предвидим как промените в един компонент, като въвеждането на
нов вид или загубата на ключов вид, могат да повлияят на цялата
система. Тези знания са от критично значение за опазването на
биоразнообразието и устойчивото управление на природните ресурси.
 Тема 23. Подходи на обучение по биология: същност на
понятието “подход на обучение”; методическа
характеристика на основни подходи на обучение по
биология - обяснителноилюстративен, евристичен,
проблемно- изследователски
Подходите на обучение по биология представляват различни
методически стратегии, които се използват за предаване на знания и
умения на учениците. Те включват набор от методи, техники и
средства, които учителите прилагат в учебния процес, за да постигнат
определени образователни цели. Същността на понятието "подход на
обучение" включва не само конкретните методи на преподаване, но и
общите принципи и философията на образователния процес. В
обучението по биология основните подходи включват обяснително-
илюстративен, евристичен и проблемно-изследователски подход.
Обяснително-илюстративният подход е традиционен и широко
използван в учебния процес. Той се характеризира с активната роля на
учителя, който представя новата информация чрез лекции, обяснения
и демонстрации. Учителят играе централна роля в този подход, като
предоставя систематично и структурирано знание на учениците. По
време на урока, учителят използва различни илюстративни
материали като диаграми, графики, модели и мултимедийни
презентации, за да направи учебния материал по-достъпен и
разбираем за учениците. Тези визуални средства подпомагат процеса
на учене, като улесняват разбирането на сложни биологични
концепции и процеси.
Този подход е особено ефективен за предаване на голям обем
информация за кратко време. Чрез добре подготвени лекции и
презентации, учителят може да обхване обширни теми и да
предостави ясно и последователно обяснение на основните понятия.
Обяснително-илюстративният подход също така позволява на учителя
да структурира знанията в логическа последователност, което
улеснява учениците в изграждането на цялостно разбиране за
изучавания материал. Систематичното представяне на информацията
помага на учениците да направят връзки между различни теми и да
изградят солидна основа от знания.
Въпреки своите предимства, обяснително-илюстративният
подход често е критикуван заради пасивната роля на учениците. В
този модел на обучение, учениците основно слушат и запаметяват
информация, без да имат възможност за активно участие и
критическо мислене. Липсата на интерактивност и ангажираност
може да доведе до намаляване на интереса и мотивацията на
учениците към учебния материал. Учениците, които са пасивни
слушатели, не развиват достатъчно своите аналитични умения и
способността си да решават проблеми, което може да ограничи
тяхното дълбочинно разбиране и способност за приложение на
знанията в различни контексти.
За да се преодолеят тези недостатъци, учителите могат да
комбинират обяснително-илюстративния подход с интерактивни
методи на обучение. Например, след представянето на нов материал,
учителят може да организира дискусии, работа в групи или
практически задачи, които да насърчат активно участие и размисъл.
Включването на въпроси и отговори по време на лекцията също може
да стимулира учениците да се включат активно в процеса на учене. По
този начин, обяснително-илюстративният подход може да бъде
обогатен и направен по-ангажиращ и ефективен за учениците.
 В заключение, обяснително-илюстративният подход е ефективен
за предаване на голям обем информация и структуриране на знанията
в логическа последователност. Въпреки това, за да бъде обучението
по-ефективно и ангажиращо, е важно този подход да бъде
комбиниран с интерактивни методи, които насърчават активното
участие и критическото мислене на учениците. Това ще допринесе за
по-дълбокото им разбиране и способността им да прилагат знанията
на практика.
Евристичният подход, от друга страна, насърчава учениците да
откриват нови знания самостоятелно или с минимално напътствие от
учителя. Този подход се основава на принципите на активното учене,
където учениците са централните фигури в учебния процес. Учителят
не се явява като основен източник на знания, а като фасилитатор,
който насочва и подкрепя учениците в техния път към откриването на
нови понятия и взаимовръзки. В тази роля учителят предоставя
предизвикателни задачи и въпроси, които стимулират мисленето и
изследователския дух на учениците.
Евристичният подход използва различни методи като дискусии,
дебати, мозъчна атака и решаване на задачи, които насърчават
активното участие и взаимодействие между учениците. По време на
дискусиите, учениците обменят идеи, аргументират своите гледни
точки и развиват умения за критическо мислене. Дебатите им дават
възможност да изследват различни аспекти на дадена тема и да се
научат да защитават своите позиции, като същевременно уважават
мнението на другите. Мозъчната атака стимулира творческото
мислене и генерирането на нови идеи, като учениците се насърчават
да предлагат различни решения на поставените проблеми.
 Решаването на задачи и казуси е ключов елемент от евристичния
подход, тъй като позволява на учениците да приложат своите знания и
умения в практически контекст. Чрез решаването на реални
проблеми, учениците се научават да анализират информация, да
идентифицират основните въпроси и да формулират ефективни
стратегии за решаване. Тези задачи често са интердисциплинарни,
което изисква от учениците да интегрират знания от различни
области на биологията и други науки, като по този начин развиват
комплексно мислене и умения за синтезиране на информация.
Евристичният подход стимулира критическото мислене,
творчество и умения за решаване на проблеми. Учениците се научават
да задават въпроси, които водят до по-дълбоко разбиране на
изучаваните теми. Те развиват способността да анализират различни
източници на информация, да разпознават връзките между различни
концепции и да правят обосновани заключения. Този процес на
активно учене не само подобрява тяхното разбиране на учебния
материал, но и развива когнитивните им способности, които са от
съществено значение за тяхното академично и професионално
развитие.
Учениците, които учат чрез евристичния подход, стават по-
уверени и самостоятелни в своите изследвания. Те се научават да
поемат инициатива и да управляват собственото си учене, като търсят
допълнителни ресурси и извършват допълнителни изследвания,
когато е необходимо. Това не само повишава тяхната мотивация и
ангажираност към учебния процес, но и ги подготвя за бъдещи научни
и професионални предизвикателства.
 В заключение, евристичният подход е мощен метод за обучение,
който поставя учениците в центъра на учебния процес и ги насърчава
да бъдат активни участници в своето учене. Този подход развива
критическото мислене, творчеството и уменията за решаване на
проблеми, като предоставя на учениците необходимите инструменти и
подкрепа за самостоятелно откриване и усвояване на нови знания.
Проблемно-изследователският подход е един от най-модерните
и ефективни подходи в обучението по биология. Той се базира на
принципа на учене чрез решаване на реални проблеми и провеждане
на изследвания. Учениците се ангажират с проблемни ситуации, които
изискват интегриране на знания от различни области на биологията и
прилагане на научни методи за тяхното решаване. Те формулират
хипотези, планират и провеждат експерименти, събират и анализират
данни и правят изводи. Проблемно-изследователският подход
насърчава ученическата автономия, самостоятелност и отговорност за
учебния процес. Той също така развива практически умения, които са
от съществено значение за бъдещите биолози и учени.
Всеки от тези подходи има своите предимства и недостатъци, и
изборът на подход зависи от конкретните цели на обучението,
учебното съдържание и характеристиките на учениците. В идеалния
случай, учителите по биология комбинират различни подходи, за да
създадат разнообразен и балансиран учебен процес, който
максимално отговаря на потребностите на учениците и изискванията
на учебната програма. Обяснително-илюстративният подход може да
се използва за въвеждане на нови концепции, евристичният за
развиване на мисловни умения и творчество, а проблемно-
изследователският за прилагане на знанията в реални контексти и
развитие на научни умения. Тази комбинирана стратегия осигурява
пълноценно и ефективно обучение по биология, което подготвя
учениците за успешна академична и професионална реализация.
 Тема 24. Методи на обучение по биология: същност на
понятието “метод на обучение”; класификация на методите
на обучение по биология; характеристика на основни методи
на обучение по биология
Методите на обучение в дидактическата и методическата
литература се дефинират като „конструкти, като абстрактни
схеми, като най-общи представи“, които спомагат за изграждането
на взаимосвързаността и взаимодействието между учител и ученици,
за да се постигне цялостна организираност и регулиране на учебно-
познавателната и практическата дейност. По този начин обучаемите
формират своите компетентности, лични качества и обща култура.
Методите на обучение следват своята единна логическа
последователност и вътрешнокохерентна свързаност, като се
отличават не с еднотипност и предсказуема, стереотипна структура, а с
динамичност, гъвкавост, подвижност.
Методите на обучението като единство между външно и
вътрешно, форма и съдържание, явление и същност притежават
многочислени признаци, най-съществените от които са:
 да бъдат определена форма за подаване и обмен на информация;
 да бъдат определена форма на движение на познавателната
дейност на учениците;
 да бъдат определен начин за организация и ръководство на
учебно-познавателната дейност на учениците.
. Методите на обучение по биология представляват различни начини и
техники, които учителите използват за предаване на знания, развитие
на умения и формиране на нагласи у учениците. Те включват
разнообразие от подходи, които съчетават преподавателски стратегии
и учебни активности, насочени към постигане на образователните
цели. Методите на обучение по биология могат да бъдат
класифицирани според тяхната същност, структура и функции, което
позволява систематичното им използване и адаптиране в учебния
процес.
Същността на методите на обучение по биология се изразява в
систематичното предаване на знания и развитие на умения чрез
организиране и управление на учебния процес. Тези методи обхващат
различни форми на взаимодействие между учителя и учениците,
включително обяснение, демонстрация, дискусия, изследване и
практическа работа. Структурата на методите включва
последователност от действия и етапи, които водят до постигане на
конкретни учебни цели. Функциите на методите на обучение могат да
бъдат образователни (предаване на знания), развиващи (развитие на
когнитивни и практически умения) и възпитателни (формиране на
ценности и нагласи).
Методите на изложение на учебния материал са една от основните
групи методи в обучението по биология. Те включват лекции,
обяснения и демонстрации, при които учителят представя новата
информация на учениците.
Лекциите позволяват систематичното и структурирано представяне на
голям обем знания за кратко време. Учителят има възможността да
организира учебния материал в логическа последователност, което
улеснява учениците в разбирането и усвояването на новите понятия.
Лекциите предоставят рамка и контекст за изучаваните теми, като
учителят може да обясни сложни концепции, да подчертае важните
моменти и да свърже новата информация с предишни знания. Този
метод е ефективен за представяне на теоретична информация и за
подготовка на учениците за по-сложни задачи и дейности.
Обясненията предоставят детайлно разглеждане на конкретни
биологични понятия и процеси. Учителят използва различни
илюстративни материали като диаграми, графики, модели и
мултимедийни презентации, за да направи учебния материал по-
разбираем и визуално привлекателен. Тези материали помагат на
учениците да визуализират абстрактни понятия и процеси, което
улеснява тяхното разбиране и запаметяване. Обясненията позволяват
на учителя да предостави конкретни примери и да отговори на
въпросите на учениците, като по този начин се осигурява по-дълбоко
разбиране на изучаваните теми.
Демонстрациите включват показване на експерименти, модели или
мултимедийни презентации, които визуализират и обясняват сложни
процеси. Те предоставят на учениците възможността да наблюдават на
живо как се извършват различни биологични процеси и как работят
научните инструменти и методи. Демонстрациите също така
ангажират визуалното и моторното учене, като учениците могат да
видят и понякога дори да участват в експериментите. Това прави
учебния процес по-интересен и ангажиращ, като същевременно
улеснява разбирането на сложни концепции.
Методите на самостоятелна работа на учениците са насочени към
активното участие и ангажираност на учениците в учебния процес. Те
включват индивидуални задачи, проекти, лабораторни експерименти,
изследователски дейности и домашни задания. Чрез самостоятелната
работа учениците развиват умения за самостоятелно учене,
критическо мислене и решаване на проблеми. Индивидуалните
задачи и проектите изискват от учениците да приложат теоретичните
знания на практика, като разработват собствени проекти и
изследвания. Това насърчава тяхната креативност и способност да
работят самостоятелно.
Лабораторните експерименти и изследователските проекти дават
възможност на учениците да прилагат теоретичните знания на
практика, да развиват експериментални умения и да се научат да
анализират и интерпретират резултатите. Учениците придобиват
практически опит в използването на научни инструменти и методи,
което е от съществено значение за тяхното бъдещо развитие като
учени и професионалисти. Тези методи насърчават ученическата
автономия и отговорност за учебния процес, като им предоставят
възможността да управляват собственото си учене и да развиват
умения за саморегулиране и самооценка.
Чрез самостоятелната работа учениците се научават да задават
въпроси, да търсят информация и да извършват критичен анализ на
получените данни. Те развиват умения за планиране и организиране
на собствените си изследвания, като същевременно придобиват по-
дълбоко разбиране на биологичните концепции и процеси.
Самостоятелната работа насърчава активно учене, което е от
съществено значение за формирането на компетентни и независими
ученици, готови да се справят с бъдещите предизвикателства.
Иновационните методи на обучение по биология включват нови и
креативни подходи, които използват съвременни технологии и
интердисциплинарни връзки за подобряване на учебния процес. Един
от тези методи е използването на информационни и комуникационни
технологии (ИКТ), като интерактивни дъски, виртуални лаборатории
и онлайн платформи за учене. Интерактивните дъски предоставят на
учителите възможността да интегрират мултимедийни ресурси в
своите уроци, като видео, анимации и интерактивни диаграми, които
правят учебния материал по-ангажиращ и лесен за разбиране.
Виртуалните лаборатории позволяват на учениците да извършват
експерименти в дигитална среда, което е особено полезно, когато
физическият достъп до лаборатории е ограничен. Онлайн
платформите за учене като Moodle и Google Classroom предоставят
възможност за достъп до учебни материали, задачи и форуми за
дискусии, които подпомагат ученето извън класната стая. Тези
технологии улесняват персонализираното учене, като позволяват на
учениците да учат със собствено темпо и да получават незабавна
обратна връзка.
Друг иновационен метод е проблемно-базираното учене (PBL), което
насърчава учениците да решават реални проблеми чрез
изследователски дейности и работа в екип. В PBL учениците се
изправят пред комплексни и многозначни проблеми, които изискват
интегриране на знания от различни области на биологията и други
науки. Учениците работят в групи, като формулират хипотези,
планират експерименти, събират и анализират данни и представят
своите заключения. Този подход развива критическото мислене,
уменията за решаване на проблеми и сътрудничеството. PBL също
така подпомага развитието на умения за комуникация и презентация,
тъй като учениците трябва да представят своите находки пред класа
или по-широка аудитория. Възможността за работа върху реални
проблеми прави ученето по-значимо и мотивиращо за учениците, като
ги подготвя за бъдещи научни и професионални предизвикателства.
Проектно-базираното учене (PjBL) е иновационен подход, при който
учениците работят върху дългосрочни проекти, които завършват с
конкретен продукт или представяне. Тези проекти могат да включват
изследователски дейности, създаване на модели, разработване на
мултимедийни презентации или организиране на научни изложби.
PjBL насърчава креативността, самостоятелността и приложението на
знанията в практически контексти. Учениците имат възможността да
изберат теми, които ги интересуват, и да работят по проекти, които са
свързани с техните лични интереси и бъдещи кариерни цели. Чрез
този метод те развиват умения за планиране и управление на времето,
като същевременно усвояват специфични знания и умения, свързани с
проекта. PjBL също така насърчава интердисциплинарното учене, тъй
като учениците често трябва да интегрират знания от различни
учебни предмети, за да постигнат своите цели. Крайните продукти на
тези проекти често включват публични представяния, които
предоставят на учениците възможността да демонстрират своите
знания и умения пред аудитория, като по този начин укрепват тяхната
увереност и комуникационни способности.
Всеки от тези иновационни методи предоставя различни предимства и
възможности за подобряване на учебния процес по биология.
Използването на ИКТ улеснява достъпа до разнообразни ресурси и
прави ученето по-интерактивно. Проблемно-базираното учене
насърчава учениците да решават реални проблеми и да развиват
критическо мислене, докато проектно-базираното учене им дава
възможността да работят по дългосрочни проекти, които насърчават
креативността и самостоятелността. Комбинирането на тези методи
може да създаде по-богата и ангажираща учебна среда, която
подпомага развитието на учениците и ги подготвя за бъдещите им
предизвикателства.
В заключение, методите на обучение по биология включват
разнообразие от подходи и техники, които се използват за предаване
на знания, развитие на умения и формиране на нагласи у учениците.
Основните групи методи включват методи на изложение на учебния
материал и методи на самостоятелна работа на учениците, като всеки
от тях има своите специфични функции и приложения.
Иновационните методи като използването на ИКТ, проблемно-
базираното и проектно-базираното учене предоставят нови
възможности за подобряване на учебния процес и ангажиране на
учениците в активното и критическо учене.
 Тема 25. Форми на обучение по биология. Класно-
урочни и класно неурочни форми. Урокът по биология:
същност и характеристика на урока; класификация на
уроците - типове и видове уроци; методическа
характеристика на основни типове и видове уроци по
биология. Извънкласни и извънучилищни форми на
обучение
Формата (от лат.formal, което означава устройство, строеж,
система за организация, вътрешна структура), е начин за
организиране на определена система или дейност. Формите за
организация на обучението са конкретен израз на организационно-
функционалното единство между преподаването (ръководството на
учителя) и ученето (дейността на ученика). Организационните форми
на обучение имат голямо значение както за теорията, така и за
практиката на обучението. Формата за организация на обучението
може да се представи като „конструкция на звено на процеса на
обучение, в която се предвижда оптимално разположение и
взаимовръзка на компонентите на обучението, тяхното действие и
взаимодействие, осигуряващи усвояването от учениците на знания,
изработването на умения и навици, развитието на тяхната личност”.
Чрез адекватен избор на конкретна форма за организация на
обучението и практическото й реализиране учителят допринася в
много голяма степен за повишаване на ефективността от обучението
по съответния учебен предмет.
Организационните форми на обучение по биология се
класифицират в три групи:
1. класни урочни (урок);
2. класни неурочни;
3. извънкласни и извънучилищни
Класни Урочни Форми
Класните урочни форми са традиционни и широко използвани в
обучението по биология. Основната форма тук е урокът, който има
ясно дефинирана структура и цели. По време на урока учителят
представя нов материал чрез лекции, обяснения и демонстрации.
Лекциите позволяват систематично представяне на голям обем
информация за кратко време. Обясненията включват детайлно
разглеждане на конкретни биологични понятия и процеси с помощта
на илюстративни материали като диаграми, графики и модели.
Демонстрациите показват експерименти и използват мултимедийни
презентации, които визуализират сложни процеси, правейки ги по-
достъпни за учениците. Тези методи са ефективни за предоставяне на
базисни знания и подготовка на учениците за по-сложни задачи.
Класни Неурочни Форми
Класните неурочни форми включват лабораторни занятия,
екскурзии и семинари. Лабораторните занятия дават възможност на
учениците да приложат теоретичните знания на практика чрез
експерименти и изследвания. Тези занятия развиват експериментални
умения и критическо мислене, като учениците се учат да анализират и
интерпретират резултатите от своите изследвания. Екскурзиите
позволяват изучаване на биологични обекти и процеси в естествената
им среда, което допринася за по-дълбоко разбиране и свързване на
теоретичните знания с реалния свят. Семинарите подпомагат
задълбочаването и обобщаването на знанията чрез дискусии и
презентации, които насърчават критическото мислене и
комуникационните умения на учениците.
Извънкласни и Извънучилищни Форми
Извънкласните и извънучилищните форми на обучение
включват дейности като кръжоци, клубове, спортни секции,
олимпиади и конкурси. Тези форми са доброволни и обогатяват
знанията и уменията на учениците, като същевременно насърчават
техните интереси и таланти. Кръжоците и клубовете предоставят
възможност за по-задълбочено изучаване на биологията чрез
различни извънкласни активности и проекти. Олимпиадите и
конкурсите мотивират учениците да развиват своите знания и умения,
като същевременно се съревновават и учат от своите връстници. Тези
форми на обучение насърчават изследователския дух, креативността и
самостоятелността на учениците, подготвяйки ги за бъдещи научни и
професионални предизвикателства.
Значение на различните форми на обучение
Всеки от тези видове организационни форми на обучение по
биология играе ключова роля в развитието на учениците. Класните
урочни форми предоставят базисни знания и структура, необходима
за разбирането на основните концепции. Класните неурочни форми
добавят практически опит и задълбочаване на знанията чрез
експерименти и реални наблюдения. Извънкласните и
извънучилищните форми обогатяват образователния опит, като
насърчават учениците да преследват свои интереси и да развиват
специализирани умения извън традиционната класна стая. Тези
различни форми на обучение взаимно се допълват и създават по-богат
и ангажиращ учебен процес, който подпомага цялостното развитие на
учениците и ги подготвя за бъдещи успехи в областта на биологията и
науката като цяло.
2. Урокът като основна организационна форма на обучение
Обективните предпоставки за утвърждаването на урока като основна
форма за организация на обучението произтичат от доказалите се във
времето предимства на класно-урочната система за организация на
обучението и на тясно свързаната с нея предметна учебна система.
А. Подходи за интерпретация на урока - в научната
интерпретация на урока се обособяват три различни подхода.
1. При първия подход разглеждането на урока обикновено се
измества с разкриване на закономерностите и особеностите на целия
процес на обучение, поради което изискванията към урока, неговата
типология, структура и методика остават недостатъчно изяснени.
 2. При втория подход акцентът пада върху отделни елементи на
урока, без той да се разглежда като цялостно явление и самостоятелно
понятие на дидактиката.
3. Третият подход разглежда урока като цялостна, динамична
система и позволява по-добре да се изяснят същността, понятийно-
терминологичният апарат, взаимоотношенията с другите форми на
организация на обучението.
В различните учебници по педагогика и дидактика обикновено
се дават различни определения за същността на урока, но повечето от
авторите разглеждат урока като форма за организация на дейността
на учителя и учениците, чрез която се разработва и усвоява
определена тема от учебната програма за определено учебно време.
Според П. Петров „описателно урокът може да се характеризира като
ръководено от учителя занятие с постоянен състав от ученици,
протичащо в рамките на определено време, чрез което се решават
едни или други учебно-възпитателни цели върху основата на
конкретно учебно съдържание и специфични методи на обучение”.
Б. Компоненти на урока - като цялостна система урокът се състои
от взаимносвързани компоненти:
1. цели, съдържание на учебния материал,
2. методи на обучение,
3. начини на организация на дейността на учителя и на
учениците.
Урокът има двустранен характер и следва да осигурява
благоприятни условия за активното, съзнателното и самостоятелното
участие на учениците при ръководната роля на учителя.
В. Структурата на урока - според Г. Хрусанов, включва следните
етапи:
Ясна цел и кратко, но убедително мотивиране на тази цел, за да
се осъзнае от учениците и да ги ръководи в тяхната дейност.
Последователно, точно и ясно поставяне на конкретните задачи,
които произтичат от целта.
Планиране на конкретните дейности на учениците за решаване
на поставените задачи и даване на конкретни насоки за работа.
Решаване последователно на поставените задачи –
самостоятелно, но под ръководството на учителя.
Системен контрол-проверка за работата над задачите и
утвърждаване на правилните действия, помощ за коригиране на
допуснатите грешки и т.н.
 Обобщаване на резултатите от решаването на отделните задачи и
творческото им синтезиране за стигане до решението на главната
проблема.
Качеството на урока зависи от спазването на редица условия,
правила и изисквания, отнасящи се до целите на урока, до неговото
съдържание, до методическата и организационната му страна.
Г. Елементи на урока - съществени елементи на урока, които се
реализират по различен начин и в различна степен в различните му
разновидности, според М. Андреев, са:
Формулиране на темата, която ще се разработи в урока.
Цел на урока и обосноваването й.
Проверка на зададената в предишния урок домашна работа.
Изложение (разработване) на новия учебен материал.
Затвърждаване на новите знания чрез упражнения и
практически занимания.
Повторение на изученото.
Проверка и оценка на знанията.
Формулиарне на резултатите от урочната работа.
Задаване на домашна работа, съпътствано от указания за
нейното изпълнение.
Типология (класификация) на уроците
Проблемът за типологията на уроците има теоретическо и
практическо значение. Авторите предлагат различни класификации
на уроците въз основа на различни признаци: дидактическата цел на
урока; съдържанието и начините на провеждането му; дидактическите
задачи, които се решават по време на урока; използваните методи на
обучение; начините за организация на дейността на учениците;
основните етапи на процеса на обучението и др. В дидактическата и
методическата литература най-често срещани и най-приемливи са
класификациите на уроците в зависимост от основната дидактическа
цел. Според доминиращата във всеки конкретен урок дидактическа
цел се обособяват следните видове уроци:
1. Урок за разработка и усвояване на нови знания
 Основната цел на този тип урок е учениците да се запознаят с
нови факти, явления или процеси, както и със закономерностите, на
които те се подчиняват.
2. Урок за формиране на умения и навици
В основата му са различните видове упражнения – по образец,
коментирани, вариативни, тренировъчни, практически работи и
творчески работи.
3. Урок за обобщаване и систематизиране на знанията
Целта е да се отделят най-общите и съществени понятия, закони
и закономерности от вече изучения материал и да се установят
причинно-следствените и други връзки между най-важните явления,
процеси и събития. Характерни са различни видове повторения, чрез
които се постига обобщаване, систематизиране и затвърждаване на
учебния материал.
4. Урок за прилагане на знанията и уменията
Този тип урок цели преодоляване на пасивната съзерцателност,
повишаване на активността и самостоятелността на учениците и
развитие на техните творчески възможности. Решаването на сложни
комплексни задачи може да обхваща една или няколко теми или
раздели от програмата. Приложението може да се извършва както при
стандартни, така и при нестандартни условия.
5. Урок за контрол и оценяване на знанията
(постиженията)
Този вид урок се използва обикновено след изучаване на голям
обем учебно съдържание – тематични раздели, части, за да се
установи равнището на комплексните учебни постижения на
учениците и при необходимост да се предприемат мерки за
коригиране на пропуските.
6. Комбиниран урок
В основата му се поставя повече от една дидактическа цел.
Успешното провеждане на урока зависи много от подготовката на
учителя. Обикновено се различават два вида подготовка: подготовка
върху целия материал по съответния предмет за учебната година и
подготовка за отделния конкретен урок. Планирането на урока може
да бъде тематично и урочно. Няма общовалидна, задължителна и
неизменна схема за урочен план. При провеждането на урока учителят
може да внася изменения според конкретната ситуация.
Класни неурочни организационни форми на обучение
по биология
Екскурзията
Екскурзиите се използват във всички образователни степени и
включват изучаване на предмети и явления в тяхната естествена
среда. Те имат голямо образователно и възпитателно значение, като
предоставят на учениците възможност да разширят сетивния си опит
и да получат ярки впечатления за околната действителност.
Екскурзиите могат да бъдат учебни (за усвояване на нови знания),
заключителни (в края на тематичен цикъл) и обзорни (в края на
раздел или курс). Ефективността зависи от методиката на подготовка
и провеждане, включително определяне на темата, формулиране на
целите и задачите, разпределение на времето и уточняване на
маршрута.
Учебната лекция
 Учебната лекция се използва при учениците в средното училище,
които могат да съсредоточат вниманието си за продължително време.
Тя позволява на учителя да представи голям обем учебна
информация, като развива логическото мислене и формира
самостоятелност у учениците.
Учебната конференция
Учебната конференция включва разпределяне на задачи от
учителя, подготовка на дискусия, коментиране на разсъжденията на
учениците и формулиране на обобщения и изводи.
Семинарът
Семинарът е подходящ за ученици от по-горните класове и се
използва за затвърждаване, обобщаване и систематизиране на
знанията. Учителят възлага на учениците да подготвят доклади или
съобщения, които се обсъждат от целия клас. Темите се формулират в
проблемна форма, за да стимулират търсене на материали и
подготовка на аргументирани отговори.
Учебно-практическото занятие
Основната дидактическа цел на учебно-практическите занятия е
да включат учениците в различни дейности за формиране на умения
въз основа на по-рано усвоени знания.
Лабораторните занятия
Лабораторните занятия са важна част от учебния процес и са
ефективни, когато имат изследователски характер. Учениците трябва
сами да търсят и откриват научни истини, което развива техните
изследователски умения.
Факултативните занятия
 Факултативните занятия са специфична форма на обучение,
която продължава задължителното обучение по отделни учебни
предмети. Те се разглеждат като свързващо звено между уроците,
класните неурочни и извънкласните форми на обучение и са
ефективна форма на групово, диференцирано обучение.
Проектите
Проектите са актуална и широко прилагана организационна
форма на обучение. Те насърчават учениците да работят по
дългосрочни задачи, които често изискват интердисциплинарни
знания и умения. Проектите стимулират креативността,
самостоятелността и практическото приложение на знанията.
Извънкласни и извънучилищни организационни
форми на обучение
Основната характеристика на тези форми е, че са доброволни, по
личен избор на учениците. Работата в тях допринася за обогатяване на
знанията, уменията и компетенциите на учениците. Изграждат се
според интересите и потребностите на учениците, наличието на
специалисти, на финансови възможности и подходяща материална
база. Извънкласните и извънучилищните организационни форми на
обучение имат образователни, възпитателни и развиващи функции.
Те обхващат:
1. Индивидуални форми на работа
Индивидуалните форми на работа включват самостоятелни
наблюдения, опити, изготвяне на есета, реферати и доклади. Тези
дейности позволяват на учениците да задълбочат своите знания и да
развият умения за самостоятелно изследване и анализ.
Самостоятелната работа насърчава индивидуалния подход към
ученето и развива личната отговорност и мотивация.
2. Групови занятия
Груповите занятия включват кръжоци, клубове, художествени
състави и спортни секции. В тези форми учениците работят в екипи,
което подпомага развитието на социални умения и умения за
сътрудничество. Кръжоците и клубовете предлагат специализирани
знания и практики в определени области, докато художествените
състави и спортните секции развиват творческите и физическите
способности на учениците.
3. Масови форми
Масовите форми включват олимпиади, конкурси, прегледи и
състезания. Тези дейности стимулират конкуренцията и мотивацията
за постижения. Олимпиадите и конкурсите предоставят възможност
на учениците да демонстрират своите знания и умения пред по-
широка аудитория, което повишава тяхното самочувствие и стремеж
към усъвършенстване. Прегледите и състезанията също така
насърчават участието и интереса към различни дисциплини и
дейности.
Извънкласните и извънучилищните форми на обучение
обогатяват учебния процес и предоставят допълнителни възможности
за развитие на учениците извън рамките на традиционното обучение.
Тези форми подпомагат цялостното развитие на учениците и ги
подготвят за бъдещи академични и професионални
предизвикателства.
 Тема 26. Основни понятия, свързани със здравното
образование - здраве и болест, здравословен начин на живот,
здравна култура
Здраве и болест
Здравето е състояние на пълно физическо, психическо и
социално благополучие, а не само отсъствие на болест или недъг. То
включва хармоничното функциониране на всички системи на
организма и способността за адаптиране към променящите се условия
на средата. Болестта, от друга страна, представлява нарушение на
нормалното функциониране на организма, което води до различни
патологични състояния и симптоми. Болестите могат да бъдат
причинени от инфекциозни агенти, генетични фактори, начин на
живот и външни въздействия като замърсяване или стрес.
Здравното образование в училище играе ключова роля в
разясняването на концепциите за здраве и болест. Учениците се
запознават с основните принципи на здравословното състояние, което
включва физическо, психическо и социално благополучие. В часовете
по здравно образование се изучават различни заболявания, техните
симптоми, причини и превантивни мерки. Това знание помага на
учениците да разпознават признаците на заболяванията и да знаят
кога и как да потърсят медицинска помощ. Уроците включват и
информация за имунната система и начина, по който тя защитава
организма от инфекции, като същевременно се обръща внимание на
важността на ваксинацията и профилактичните прегледи.
Здравословен начин на живот
Здравословният начин на живот включва множество аспекти,
насочени към поддържане и подобряване на здравето. Това включва
балансирано хранене, редовна физическа активност, достатъчен сън,
управление на стреса и избягване на вредни навици като
тютюнопушене и прекомерна консумация на алкохол. Балансираното
хранене осигурява необходимите хранителни вещества за оптимално
функциониране на организма, докато физическата активност укрепва
мускулите и сърдечно-съдовата система. Достатъчният сън подпомага
възстановяването на тялото и ума, а управлението на стреса намалява
риска от различни заболявания.
В здравното образование на учениците се преподава важността
на здравословния начин на живот, като се обхващат ключови аспекти
като хранене, физическа активност, сън и управление на стреса.
Уроците по здравословно хранене учат учениците как да избират
балансирани и питателни храни, като се разглеждат и негативните
ефекти от нездравословните храни и напитки. Физическата активност
е друг важен компонент, като учениците се насърчават да участват в
спортни дейности и упражнения, които подобряват тяхната физическа
форма и здраве. Учениците също така учат за значението на
достатъчния сън за възстановяване и поддържане на енергийния
баланс, както и за техники за управление на стреса, които включват
релаксация, медитация и планиране на времето.
Здравна култура
Здравната култура включва знанията, уменията и нагласите,
които подпомагат поддържането и подобряването на здравето. Тя
включва информираност за принципите на здравословния начин на
живот, разпознаване на симптомите на различни заболявания и
умението да се търси медицинска помощ при нужда. Здравната
култура също така обхваща разбирането на значението на
профилактиката и ранната диагностика на заболяванията, както и
участието в програми за ваксинация и скрининг. Развитието на
здравната култура е важен аспект от здравното образование, което
цели да намали заболеваемостта и да подобри качеството на живот на
населението.
Здравното образование играе ключова роля в популяризирането
на тези основни понятия и подпомага индивидите да правят
информирани избори, които подобряват тяхното здраве и
благополучие. Чрез различни програми и инициативи, здравното
образование насърчава създаването на здравословни навици от ранна
възраст и изграждането на устойчиви общности, които подкрепят
здравословния начин на живот.
В училище учениците се обучават за различните аспекти на
здравната култура чрез практически занимания и теоретични уроци.
Те се учат как да разпознават и реагират на здравословни проблеми,
както и как да провеждат основни първа помощ. Уроците включват
също така информация за общественото здраве, значението на
хигиената, безопасното поведение и здравословните отношения.
Учениците се насърчават да вземат активна роля в своето здраве и
благополучие, като се обучават да правят информирани избори и да
участват в програми за профилактика и здравно образование.
Здравното образование в училище е съществено за формирането
на здравословни навици и нагласи у младите хора. То предоставя
необходимите знания и умения, които помагат на учениците да се
грижат за своето здраве и да предотвратяват заболявания. Чрез
разнообразни учебни дейности и програми, учениците се подготвят да
бъдат здрави и отговорни граждани, които могат да се справят с
различни здравословни предизвикателства.
Целта на здравното възпитание е да се съдейства за
правилното формиране и укрепване на физическото и психическо
здраве на детето и юношата, хармоничното им развитие като
дееспособни и жизнеспособни личности. Крайният резултат е
формиране на здравна култура, която да стане основа и източник на
здравословен начин на живот и предпоставка за по добро качество на
живота и дейността на личността.
 В процеса на развитие на здравната култура може да се
определят следните няколко стадия:
- отглеждане на новороденото и детето в кърмаческа възраст (до 1
година) - пасивно възприемане на здравните грижи на
възрастните;
- ранна детска възраст (от 1 до 3 години) - послушание,
подръжание, приучване в семейството или детските ясли на
хигиена, режим, ред чрез изискванията на родителите и
обслужващия персонал;
- предучилищна и начална училищна възраст (от 4 до 10-11
години) – формиране на здравословни навици и привички в
семейството, детската градина и началните класове – режим,
хигиена, самообслужване, безопасност;
- средна и горна училищтна възраст – затвърждаване на навиците
за здравословно поведение – пулноценно хранене, двигателна
активност, непушене, безопасно сексулано общуване, лична
хигиена, безконфликтно общуване, здравословна околна среда;
- юношеска и младежка възраст – формиране на навици за
самоконтрол и саморегулация на здравното поведение.
Основните задачи на здравното възпитание са следните:
- овладяване на обем здравни познания за околната среда,
биологичните особености, човешките взаимоотношения,
здравни детрерминанти, рискови фактори – основа и
предпоставка за здравословен начина на живот.
- формиране на здравно съзнание – убеждения и чувства, на
самооценка и отговорност наиндивида, на ново отношение към
 здравето като основна ценност, на мотивация за здравно
поведение;
- изработване на социални умения и навици за здравословен
избор на повдение, на здравословна култура и активна позиция
към личното и обществено здраве.
В центъра на процеса на здравното възпитание е личността на
подрастващия. Въз основа на придобития опит и формирана здравна
мотивация, личността започва да извършва съзнателно и
целенасочено определена дейност, да проявява определен тип здравно
поведение.
 Тема 27. Съдържание на здравните знания -
здравословно хранене, активна двигателна дейност,
правилно редуване на труд, почивка и сън, избягване на
вредни привички, предпазване от травми и умения за първа
помощ, предпазване от нежелана бременност, болести
предавани по полов път и ХИВ/СПИН, лична и обществена
хигиена
Здравното образование в училищната система е основният
фактор за придобиване от учениците на необходимите знания, умения
и компетентности, свързани със здравословния начин на живот.
Затова създаването на адекватни и широкообхватни програми по
здравно образование е от изключително значение.
Здравното образование е насочено към широк кръг от теми, като
емоционално и психично здраве, хранене, алкохол, тютюнопушене и
употреба на други психоактивни вещества, сексуално и репродуктивно
здраве и др.
Целите на здравното възпитание като образование за формиране
на ценности, нагласи и умения за активно включване в обществения
живот са отражение на демократизиращата и социална функция на
образованието към обществото. С Наредба № 13 от 21.09.2016 г. се
определя държавният образователен стандарт за гражданското,
здравното, екологичното и интеркултурното образование. Формите за
провеждане на здравновъзпитателен процес в училище са
разнообразни и имайки предвид, че здравното образование е
иманентна част от образователния процес, то може да се провежда в
часа на класа, в часовете за занимания по интереси, в рамките на
дейностите по обща подкрепа за личностно развитие по реда и при
условията на държавния образователен стандарт на приобщаващото
образование.
Програмата по здравно образование цели да подпомага
личностното развитие и подготовката на младия човек за социална
реализация чрез формирането на положително отношение към
здравословния начин на живот, нерисково и социално адаптивно
поведение.
Цели:
 Формиране у учениците на здравно-хигиенна култура и навици
за здравословен стил на живот.
 Повишаване на информираността за редица заболявания, за
рационалното хранене и за вредата от употребата на наркотици,
алкохол и цигари.
Задачи:
 Да предаде на учениците знания за съвременните аспекти на
здравето, здравословния начин на живот, сексуалните
взаимоотношения, наркотичните вещества, индивидуалните и
социалните последици от тяхната употреба и от рисковото
поведение като цяло.
 Да формира у учениците положителни нагласи и отношение към
личното здраве, здравословния начин на живот, самостоятелния
информиран и отговорен избор за здравно поведение.
Здравословно хранене
Здравословното хранене е основен компонент на здравните
знания, които се преподават в училище. Учениците се учат как да
подбират балансирани храни, богати на витамини, минерали и други
хранителни вещества, които са необходими за поддържането на добро
здраве. Здравословното хранене включва разнообразна диета, която
осигурява достатъчно количество протеини, въглехидрати и мазнини,
както и ограничаване на консумацията на захар, сол и наситени
мазнини. Учениците също се запознават с принципите на
рационалното хранене и значението на редовното хранене, като се
акцентира върху важността на закуската като основно хранене за
започване на деня.
Здравното образование по темата "Хранене и здраве" има за цел
да разшири знанията на учениците за здравословното хранене и да
формира нагласи за изграждане на здравословни хранителни навици.
Програмата е структурирана в няколко теми, които обхващат
различни аспекти на здравословното хранене и рисковете, свързани с
неправилното хранене.
Тема 1: „Разумно хранене“
Очакваните резултати включват придобиване на знания за
правилното хранене и отражението му върху здравето, разбиране на
понятието за наднормено тегло и затвърдяване на знанията за
значението на витамините в детската възраст. Учениците изучават
основни понятия като правилно хранене и рисковете при неправилно
хранене, включително наднормено тегло. Дейностите включват
разглеждане на нагледни материали като хранителната пирамида,
дискусии за употребата на здравословни и нездравословни храни и
напитки и изготвяне на индивидуален хранителен режим.
Тема 2: „Здравна азбука“
Учениците разбират що е здравословно хранене и придобиват
знания и умения за здравословен режим на хранене в детската
възраст. Темата обхваща основни понятия като здравословни храни и
пирамида на здравословното хранене. Дейностите включват
практически занятия с ученици от начален етап, които помагат за
разбирането и приложението на здравословни хранителни практики.
Тема 3: „Енергийни напитки и вредното им въздействие
върху подрастващия организъм“
Учениците придобиват знания за правилното хранене и
отражението му върху здравето, както и повишават информираността
си за вредата от употребата на енергийни напитки. Основните понятия
включват съдържание на напитките и рискове при употреба.
Дейностите включват презентации и дискусии върху употребата на
здравословни и нездравословни храни и напитки.
Тема 4: „Заразни болести“
Очакваните резултати включват придобиване на знания за
рисковите фактори, които спомагат за възникване на заболяванията, и
повишаване на информираността относно профилактиката на
заразните заболявания. Основни понятия са източници на зараза.
Дейностите включват беседа и раздаване на информационни
брошури, които информират учениците за методите на предпазване и
значението на хигиената.
Опазване на здравето
Програмата по здравно образование включва и теми за опазване
на здравето, като предоставя знания и умения за оказване на първа
долекарска помощ (ПДП).
Тема 5: „Първа долекарска помощ“
Учениците придобиват знания за оказване на ПДП при различни
състояния и повишават информираността си относно профилактиката
на различни травматични увреди. Темата обхваща основни понятия
като различни видове първа помощ и методи за оказване на помощ
при спешни случаи. Дейностите включват практически занятия,
където учениците се обучават на основни техники за оказване на
първа помощ и реагиране в спешни ситуации.
Тези теми и дейности формират цялостна програма по здравно
образование, която има за цел да развие здравословни навици и
поведение у учениците, като ги подготви за вземане на информирани
решения относно своето здраве и благополучие.
Активна двигателна дейност
 Физическата активност е критичен фактор за поддържане на
здравето и благополучието. Учениците се насърчават да участват в
редовна физическа дейност, която включва спорт, упражнения и други
форми на активност, които помагат за укрепване на мускулите,
подобряване на сърдечно-съдовото здраве и поддържане на
здравословно тегло. Физическата активност също играе роля в
подобряване на психическото здраве, като намалява стреса и
подобрява настроението. Здравното образование предоставя
информация за различни видове физически дейности и как те могат
да бъдат включени в ежедневния режим на учениците.
Правилно редуване на труд, почивка и сън
Правилното редуване на труд, почивка и сън е от съществено
значение за поддържане на оптимално здраве. Учениците се учат за
важността на съня и как той влияе на физическото и психическото им
здраве. Те се информират за необходимото количество сън за
различните възрастови групи и как да създадат здравословни навици
за сън. Освен това, се обръща внимание на значението на почивката и
как редовните почивки могат да подобрят продуктивността и
концентрацията по време на учебните занимания.
Избягване на вредни привички
Здравното образование включва и информация за вредните
привички, като тютюнопушене, консумация на алкохол и употреба на
наркотици. Учениците се информират за негативните последици от
тези привички върху здравето и как те могат да доведат до сериозни
заболявания като рак, сърдечно-съдови заболявания и зависимости.
Обучението включва стратегии за избягване на тези привички и
насърчава здравословния начин на живот.
 Предпазване от травми и умения за първа помощ
Здравното образование обхваща и теми, свързани с
безопасността и предпазването от травми. Учениците се обучават как
да разпознават потенциално опасни ситуации и как да действат, за да
предотвратят наранявания. Освен това, те се учат на основни умения
за първа помощ, включително как да реагират при наранявания,
изгаряния, порязвания и други спешни ситуации. Това обучение
включва и използването на първа помощ и разпознаването на
симптоми, изискващи медицинска намеса.
Предпазване от нежелана бременност, болести
предавани по полов път и ХИВ/СПИН
Важна част от здравното образование е информирането на
учениците за рисковете, свързани със сексуалната активност, и
начините за предпазване от нежелана бременност и болести,
предавани по полов път, включително ХИВ/СПИН. Учениците се
обучават за различните методи за контрацепция и важността на
използването на презервативи за предотвратяване на
разпространението на инфекции. Образователните програми
акцентират върху значението на информираните решения и
безопасните сексуални практики.
Лична и обществена хигиена
Здравното образование включва също и обучение по лична и
обществена хигиена. Учениците се учат за важността на редовното
миене на ръцете, поддържането на личната хигиена и чистотата на
обкръжаващата среда. Обучението подчертава значението на
хигиенните навици за предотвратяване на разпространението на
инфекции и заболявания. Учениците се запознават и с обществените
хигиенни мерки, които включват поддържането на чистота в
обществените пространства и важността на санитарните условия за
общественото здраве.
 Тема 28. Здравно образование в различните форми на
обучение. Класно-урочни форми за здравно образование -
здравни уроци. Класно-неурочни, извънкласни и
извънучилищни форми за здравно образование
Здравното образование в училище се осъществява чрез
разнообразни учебни дисциплини и форми на обучение. В учебните
програми, както в класни, така и в извънкласни и извънучебни форми,
учениците получават информация по формални и неформални
пътища. Формалните пътища включват регламентирани уроци и
занятия, докато неформалните обхващат спонтанни или
преднамерено създадени ситуации, където знанията се усвояват чрез
практическа дейност и примери от реалния живот.
Съгласно чл. 2 на Наредба № 13 от 21.09.2016 г., здравното
образование е част от системата на предучилищното и училищното
образование и се реализира в училищата, детските градини и
центровете за подкрепа за личностно развитие. Целта на здравното
образование е да развие умения за създаване и поддържане на
здравословен начин на живот и поведение, благоприятстващо
здравето. Чрез този процес се изгражда автономна и активна личност,
която може да подбира адекватна информация, продукти и услуги за
подобряване на здравето както за себе си, така и за околните (чл. 4, т.
1, б. и).
Очакваните резултати от здравното образование са ясно
определени в Държавния образователен стандарт. Те включват
знания, умения и отношения, които учениците трябва да придобият в
различните етапи на образованието. Тези резултати са
конкретизирани в следните области на компетентност:
 Психично здраве и личностно развитие: Учениците се
обучават да разпознават и управляват емоциите си, да изграждат
здравословни взаимоотношения и да развиват самоуважение и
увереност.
Физическо развитие и дееспособност: Акцентът е върху
значението на физическата активност за здравето, както и върху
изграждането на умения за поддържане на физическа дееспособност и
фитнес.
Превенция на употребата на психоактивни вещества:
Обучението включва информация за рисковете, свързани с употребата
на алкохол, тютюн и други наркотици, както и стратегии за избягване
на тези рискове.
Безопасност и първа помощ: Учениците се обучават на
основни техники за оказване на първа помощ и реагиране в случаи на
наранявания или спешни ситуации, както и на принципи за лична и
обществена безопасност.
Сексуално здраве и сексуално преносими инфекции:
Програмата включва информация за сексуалното здраве, методите за
предпазване от нежелана бременност и сексуално преносими
инфекции, както и за значението на отговорното сексуално поведение.
Лична хигиена: Учениците се обучават за важността на
личната хигиена и как правилното поддържане на хигиената
предотвратява разпространението на заболявания.
Хранене: Включва знания за значението на здравословното
хранене, как да се подбира балансирана диета и как хранителните
навици влияят върху цялостното здраве и благополучие.
 Всички тези аспекти на здравното образование са насочени към
развитието на компетентности, които ще позволят на учениците да
водят здравословен начин на живот и да правят информирани избори,
които благоприятстват тяхното физическо и психическо здраве.
Класно-урочни форми за здравно образование
Здравното образование в училищата се осъществява основно
чрез класно-урочните форми, които включват специализирани
здравни уроци. Тези уроци са детайлно структурирани и
систематизирани, с цел да предоставят на учениците основните
знания и умения, необходими за поддържане на добро здраве.
Учителите използват различни методи на преподаване като
лекции, дискусии, демонстрации и практическа работа, за да направят
материала по-достъпен и интересен. Лекциите предлагат
систематично и структурирано представяне на информация, докато
дискусиите позволяват учениците да обменят идеи и да задават
въпроси, насърчавайки критическо мислене и участие.
Демонстрациите визуализират сложни концепции, като например как
работи имунната система или какво се случва при физическа
активност. Практическата работа включва дейности като лабораторни
експерименти, проекти и упражнения, които помагат на учениците да
прилагат теоретичните знания на практика.
Темите, разглеждани в тези уроци, обхващат широк спектър от
здравни въпроси. Здравословното хранене е важен компонент, като
учениците се учат за балансираната диета и значението на различните
хранителни вещества за организма. Физическата активност е друга
ключова тема, като се обсъжда значението на редовното движение за
поддържане на физическа форма и превенция на заболявания.
Личната хигиена също е централен аспект, като учениците се
информират за важността на редовната грижа за тялото и как тя
предпазва от инфекции.
Превенцията на заболявания е критичен компонент на
здравното образование. Учениците се учат за различните видове
заболявания, техните симптоми и методи за превенция. Те се
информират за значението на ваксинацията, хигиенните практики и
здравословния начин на живот. Освен това, първата помощ е важна
тема, където учениците се обучават как да реагират в спешни
ситуации, като например при наранявания или внезапни
заболявания. Те научават основни техники за оказване на помощ,
което може да бъде жизненоважно в критични моменти.
Чрез тези здравни уроци учениците се насърчават да възприемат
и прилагат здравословни навици в ежедневието си. Това не само
подобрява тяхното текущо здраве, но също така изгражда основа за
здравословен начин на живот в бъдеще. Възприемането на тези
навици в ранна възраст е от съществено значение за превенция на
хронични заболявания и за подобряване на общото благосъстояние на
индивидите.
Класно-неурочни форми за здравно образование
Класно-неурочните форми на здравно образование включват
различни видове учебни занятия, които не се провеждат в рамките на
традиционните уроци, като предоставят възможност за по-
задълбочено и интерактивно изучаване на здравните теми.
Лабораторните занятия позволяват на учениците да извършват
експерименти и изследвания, свързани със здравето и биологията,
което развива техните практически умения и задълбочава разбирането
им за научните концепции. Практическите занятия често включват
симулации и упражнения, които помагат на учениците да приложат
наученото на практика, като например оказване на първа помощ или
участие в физически активности, насърчаващи здравословен начин на
живот.
Семинарите и дискусиите са важни компоненти на класно-
неурочното здравно образование. По време на семинари учениците
могат да представят доклади и изследвания по различни здравни
теми, което стимулира критическото мислене и развива умения за
публично говорене и аргументация. Дискусиите позволяват обмен на
идеи и мнения сред учениците, насърчавайки ги да анализират
различни аспекти на здравето и да формират обосновани заключения.
Тези форми на обучение не само разширяват знанията на учениците,
но и развиват социални умения и способности за работа в екип.
Чрез тези класно-неурочни форми на здравно образование
учениците имат възможност да задълбочат знанията си, да развият
практически умения и да обменят идеи и мнения с връстниците си в
по-неформална и интерактивна среда. Това подпомага изграждането
на по-здравословни навици и поведение, като предоставя реални
примери и практическо приложение на наученото в уроците.
Извънкласни форми за здравно образование
Извънкласните форми на здравно образование предоставят
допълнителни възможности за учениците да се ангажират с теми,
свързани със здравето. Те могат да включват участие в здравни
клубове, кръжоци и спортни секции, които насърчават здравословния
начин на живот. Извънкласните дейности също така могат да
включват организиране на здравни кампании, конкурси, семинари и
работилници, където учениците могат да научат повече за различни
аспекти на здравето и да участват в практически дейности, които
подобряват тяхната информираност и умения.
Извънучилищни форми за здравно образование
Извънучилищните форми на здравно образование се провеждат
извън рамките на училището и могат да включват екскурзии,
посещения на здравни институции, участие в здравни конференции и
семинари, организирани от външни организации. Тези форми
предоставят на учениците възможност да видят как се прилагат
здравните знания на практика и да се запознаят с професионалисти в
областта на здравеопазването. Чрез участие в такива извънучилищни
дейности, учениците разширяват своя кръгозор и получават по-
широка представа за значението на здравето в различни контексти.
 Тема 29. Оценяването като дейност на учителя в процеса
на обучение. Същност на оценката. Източници на
субективизъм при оценяването и преодоляването им.
Таксономии и цели на оценяване - таксономия на
когнитивните цели на Б. Блум, операционализация на
целите
Същност на оценяването
Преди да пристъпим към оценяване, първо трябва да измерим
това, което искаме (знания, умения и др.). Измерването е съответствие
между обектите и числата, при което на всеки обект се приписва число
по някакво правило. При измерването има обект, който мерим, и
число. В зависимост от това какво мерим, на един и същи обект можем
да припишем различни числа, което се дължи на различните правила
за измерване. Трябва да отбележим, че при измерването е важен не
само резултатът, изразен в число, но и единицата мярка, с която
мерим. Това означава, че при измерването голямо значение има не
само резултатът (число), а и мерната единица (единица мярка), която
се използва. Различните мерни единици довеждат до различни
резултати от измерването. При измерването се мери характеристика
на обекта, а не самият обект (една-единствена характеристика:
например знания, ако приемем за обект ученик).
Някои от основните характеристики на измерването можем да
представим по следния начин: валидност, надеждност и обективност.
Относно същността на оценяването и от гледна точка на нормативните
документи, както и на различни автори, работили и писали по тази
проблематика, оценяването е процес. Съгласно Наредба 11 това е
процес на установяване и измерване на постигнатите резултати от
обучението и на нивото на подготвеност на учениците за бъдещата им
реализация, като показател за степента на постигане на тези резултати
е оценката. Казано по друг начин, оценяването е процес на измерване
на резултатите от учебно-възпитателния процес и тяхното сравнение с
предварително определени критерии (стандарти).
Различните автори са единодушни относно значимостта на
оценяването и неговото влияние върху качеството на образователния
процес. Чрез поставяне на оценка се дава ясна информация за мястото
на всеки ученик към даден момент, какво точно трябва да се направи,
какви мерки да се вземат, за да покрие стандартите, както и да
надвиши минималните образователни изисквания за усвояване на
учебния материал по определен предмет. С други думи, чрез
оценяването се извършва диагностика на индивидуалните
постижения на ученика към определен момент. След приложен
адекватен измерителен инструментариум се правят необходимите
констатации, извършва се анализ какво знае и какво не знае ученикът,
също и на какво равнище, обмислят се вероятните причини за това
негово състояние и се набелязват конкретни мерки, за да се намали
"незнанието".
Подходи и видове оценяване
В педагогическата литература се прилагат два основни подхода
при оценяването: нормативен и критериален. При нормативния
подход резултатите от измерването се сравняват с резултатите на
предварително избрана група обекти (нормативна извадка).
Например, ако един ученик по физическо възпитание и спорт е
показал добри резултати при такъв подход, това не означава, че той е
покрил изискуемите критерии, защото се сравнява с резултатите на
група ученици, приети за нормативна извадка. При критериалния
подход, ако ученикът е покрил критериите, това означава, че реално
той има необходимите знания и практически умения за конкретен вид
спорт.
Съществен момент при оценяването е съпоставянето и
сравнението на постигнатите резултати от ученика с тези, които се
изисква той да покрие. Те са описани не само в ДОС, но и в
съответните учебни програми по отделните дисциплини. В системата
на професионалното образование и обучение се оценяват знания,
умения и професионално-личностни качества, необходими за
упражняване на определена професия.
В педагогическата литература са представени различни видове
оценяване по различни признаци, а именно: устно и писмено;
вътрешно и външно; текущо и заключително; нормативно и
критериално; формално и неформално; диагностично и др. В
образователния процес се използват всички горепосочени видове
оценяване, в зависимост от целта, която е поставена.
Оценка
Оценката е единственият формален израз на резултатите от
учебния процес. Тя помага да се установи към всеки момент
равнището на знанията и уменията на учениците по съответните
учебни дисциплини и да се проследи развитието на отделната
личност. В този аспект можем да разграничим следните основни
функции:
Стимулираща и активизираща – отнася се до учебната и
трудовата дейност на учениците.
Ориентираща – отнася се до значимостта на учебния материал,
поведението и постигнатите резултати.
 Координационна – свързана е с координирането на дейността на
учителите в процеса на организиране на учебния материал.
Обучаваща – пряко свързана с обучението на учениците.
Възпитателна – възпитава у ученика редица качества, като
мотивация за учене и удовлетвореност от постигнатите резултати,
стимулира учебната дейност на ученика.
Развиваща – формира стремеж у ученика към постигане на по-
високи резултати.
Диагностична – чрез нея се установява равнището на
постиженията към даден момент на всеки ученик, виждат се
слабостите и на тази основа се вземат адекватни мерки за
преодоляване на незнанията.
ВИДОВЕ ОЦЕНКИ
В специализираната педагогическа литература в зависимост от
вида на решенията, които се вземат на база на получените резултати, и
етапа, на който се извършва оценяването, Норман Гронлунд
разглежда четири вида оценки: селективна,
текуща, диагностична и заключителна.
Селективната оценка се извършва преди обучението и целта е да
се вземат решения по отношение на бъдещото развитие на личността.
Текущата оценка е по време на обучението, диагностичната е
свързана с установяване доколко са постигнати конкретни учебни
цели, а заключителната се провежда в края на учебен срок, курс и е
базирана на критериалния подход.
Друга класификация – според начина на оценяване – включва
следните видове оценки: аналитична, холистична, формираща и
сумарна.
При аналитичната оценка това, което ще оценяваме, се разделя
на отделни независими компоненти, като всеки се оценява
самостоятелно. Крайната оценка е обобщена от оценката на отделните
компоненти. Холистичната оценка е глобална, без разделяне на
компоненти. Целта на формиращата оценка е да се осъществи
обратна връзка за степента на усвоеност на отделните знания и
умения. Сумарната оценка обикновено се провежда в края на курса,
обучението. Целта е да се направи заключение за цялостната дейност
на обучаваните.
Таксономията на Блум
Таксономията на Блум е модел за категоризиране на
образователните цели и когнитивните процеси. Тя е създадена, за да
подпомогне преподавателите в планирането и оценяването на учебния
процес. Основните категории в когнитивната област са знания,
разбиране, приложение, анализ, синтез и оценка.
Знания: Това е основното ниво, свързано с паметта за научен
вече материал. Учениците трябва да могат да възпроизведат
информация, като познават конкретни факти, общата терминология и
основните концепции и функции. Конкретните цели включват
действия като описване, изброяване, възпроизвеждане, формулиране,
посочване и назоваване.
Разбиране: На това ниво учениците трябва да схванат смисъла
на изучаваната материя. Те трябва да могат да обяснят, обобщят и
оценят бъдещите тенденции, използвайки информация от вече
изучавани области. Това включва разбиране на факти и принципи,
обяснение на методи и процедури, оценка на последствия. Действията,
свързани с тази категория, включват преобразуване, защита,
оценяване, обяснение, обобщение, даване на примери и сравняване.
Приложение: Тук се изисква способността за използване на
наученото в нови и конкретни ситуации. Учениците трябва да
прилагат принципи, правила, концепции, методи и теории в
неизучавани области и ситуации. Конкретните цели включват
прилагане на концепции в нови ситуации, демонстрация на правила и
употреба на нов метод или процедура. Действията включват
използване, доказване, откриване, решаване и разработване.
 Анализ: Това ниво включва разделяне на дадена материя на
съставните ѝ части, за да се разбере и изследва структурата ѝ . Свързан
е с определянето на компонентите, анализ на връзките им и
изследване на принципите за организиране на съответната материя.
Учениците трябва да разпознават неявно формулирани идеи,
различават факти от изводи и оценяват приложимостта на данните.
Действията включват разделяне на компоненти, представяне
графично, илюстриране, правене на заключения и обобщение.
Синтез: Обединяване на новите части, за да се получи ново
цяло. Това включва разработката на нов метод за комуникация, план
за действие или проект. Изисква се творческо поведение с акцент
върху разработката на нови модели и структури. Учениците развиват
нови идеи, организират изложението и пишат разкази. Действията
включват категоризиране, комбиниране, съставяне, създаване,
проектиране и ревизиране.
Оценка: Способността да се окачествява стойността на дадена
материя (например стих, доклад, план) с дадено предназначение.
Оценките се базират на точно определени критерии. Тази категория
изисква най-високо ниво в когнитивната област, защото съдържа
елементи от всички други категории плюс съзнателно оценяване на
стойности. Действията включват оценяване на логическата
съгласуваност, адекватност на данните и стойността на работата,
използвайки както външни, така и вътрешни критерии.
 Тема 30. Типология на дидактическите тестове -
стандартизирани и нестандартизирани, нормативни и
критериални. Основни етапи при създаване на
дидактическите тестове - определяне на целта, разработване
на тест- спецификация, изготвяне на банка от въпроси и
задачи, съставяне на теста, априорен и апостериорен анализ
Понятието тест е заимствано от английски език (test) и означава
проба проверка. „тестът като измерително средство в психологията
представлява съвкупност от стимули, задачи и въпроси, правила за
условията на наблюдението. Тестът представлява моделна ситуация, с
чиято помощ получаваме образци на поведение или преживявания
(резултати), които разглеждаме като съвкупност от показатели за
изследвания признак.” (Георги Бижков, 1992) Тестът е рутинен
признак за измерване, който се използва при стандартизирани
условия. Съвкупността от тестовете, предназначени за целите на
определено изследване, представляват хранилище от въпроси.
Самото понятие тест е многозначително – с него обозначаваме
проверка, изпитване, проба, изследване, метод. Разгледан в един по-
тесен смисъл, тестът е научен метод за изследване на определени
качества, способности и знания на личността,който се провежда при
спазване на определени условия, има конкретна и научно обоснована
цел, създава се според утвърдени изисквания, а резултатите се
оценяват числово и се сравняват с предварително създадени норми.
Следователно не всяко изпитване и проба е тест, но всеки тест е
свързан със спазване на значителни изисквания. Всеки тест се състои
от серия въпроси, чрез които се проверява равнището и степента на
изпълнение на изискванията на обучаемия в определена област. В
зависимост от целите на теста, характера на изследваната област,
възрастовите особености на обучаемите и вида на използваните
задачи техният брой за даден тест може да варира в твърде широки
граници (от 5-10 до 50-100, а в някои случаи повече). Не може
предварително да се каже кой тип тест е най-добър. Решение може да
се вземе единствено съобразно целите, потребностите и
съществуващите условия.
Типология на тестовете
А. Стандартизирани и нестандартизирани тестове С
понятието стандартизиран се означава онзи тест, който е съставен от
професионалисти върху основата на съществуващата теория и
установените процедури. Такъв тест има норми за сравнение на
индивидуалните и груповите постижения, пресметнати съответни
коефициенти на обективност, надеждност и валидност, както и
трудност и дискриминативна сила на отделните задачи. Към такъв
тест има разработени методически указанияза неговото провеждане,
както и интерпретация на резултатите. Нестандартизираните тестове
се създават от преподавателите за непосредствено прилагане в дадено
учебно заведение.
Б. Общи тестове за постижения Това са такива тестове, чрез
които се измерват постиженията на обучаемия за определено време. В
такъв тест се включват леки задачи и се пресмята колко от тях решава
всяко тестирано лице за предварително определено време.
Постиженията на тестирания се отчитат по броя на верно решените
задачи, а в някои случаи и по броя на допуснатите грешки.
В. Диагностични тестове Те са по-висока степен в развитието
на тестовете, тъй като наред с диагностиката на постиженията дават
възможност да се установят грешките, които допускат обучаемите,
както и възможните причини за тях.
Г. Предварителни Този тип тестове се провеждат обикновено
преди началото на обучението, за да се установи входното равнище на
обучаемия. Според Н. Гронлунд тяхната цел е да се отговори на
въпросите: В каква степен са развити предварителни умения и
способности на тестираните и дали и доколко някои от тях
предварително са постигнали планираните учебни цели.
Д. Процесуални, формиращи тестове Предлагат след
изучаване на завършена част от учебното съдържание (раздел,
методическа единица, отделен урок) обикновено в самия процес на
учебно-възпитателната работа. Въз основа на резултатите обикновено
не се поставят оценки, а се цели проверката на евентуални пропуски в
знанията на обучаемия, които в последствие да се попълнят.
Е. Заключителни тестове Това са тестове които се провеждат
в края на определен срок от обучението. Основните въпроси, на които
се търси отговор с тях, се отнася до това, каква е ефективността на
учебно-възпитателната работа.
Ж. Групови и индивидуални тестове Характеристиката на
групов или индивидуален тест идва от психологията и използваните
там тестове.
З. Нормативни и критериални тестове Класическата
теория на тестовете е свързана с т.нар. нормативни тестове, докато
новият етап в тяхното понататъшно развитие води до създаването на
критериалните тестове.основната цел на нормативните тестове е да
установи индивидуалния статус на тестирания в сравнение с
постиженията на други тестирани. При критериалните тестове се
търси отговор на въпроса, дали са постигнати поставените в
съответните норми документи (най-често учебни програми) цели и
задачи на учебно-възпитателната работа по отделни предмети, а така
и също и по отношение на някои общи умения.
И. Тестове според съдържанието им В зависимост от
особеностите на учебното съдържание, което се проверява чрез тест,
могат да се направят разграничения между тестовете за училищна
зрялост, комбинирани тестове за пригодност и постижения, за
пригодност и интелигентност, за внимание и концентрация, социални
тестове и други. Всеки един от тестовете може да бъде както
нормативен така и критериален, да се провежда с молив и хартия, с
помощта на аудиовизуални средства или компютър.
Основни етапи при създаване на дидактическите
тестове
Определяне на целта
Първият етап при създаването на дидактически тестове е
определянето на целта. Тук се дефинира какво точно трябва да
измерва тестът – знания, умения, компетентности или комбинация от
тези елементи. Целта може да бъде диагностицираща, прогностична,
селективна или оценъчна. Важно е да се установи ясно и конкретно
какъв е образователният резултат, който тестът трябва да оцени, както
и как ще се използват резултатите от теста за подобряване на учебния
процес.
Разработване на тест-спецификация
В този етап се създава подробна спецификация на теста, която
включва описание на съдържанието, което ще бъде обхванато, и
типовете въпроси, които ще се използват. Спецификацията определя
структурата на теста, броя на въпросите от различните типове
(отворени, затворени, комбинирани), както и тежестта на всяка част от
теста. Тест-спецификацията служи като пътеводител за
разработването на въпросите и задачите и осигурява балансирано и
обективно измерване на образователните цели.
Изготвяне на банка от въпроси и задачи
Следващият етап включва създаването на банка от въпроси и
задачи, които ще бъдат включени в теста. Това изисква формулиране
на въпроси, които покриват всички аспекти на учебния материал,
съобразно определените цели и спецификацията. Въпросите трябва да
бъдат разнообразни по форма и трудност, за да се оцени пълният
спектър от знания и умения на учениците. Банката от въпроси трябва
да бъде достатъчно голяма, за да позволи ротация на въпросите в
различни версии на теста.
Съставяне на теста
Съставянето на самия тест е следващата стъпка, където от
банката с въпроси се избират тези, които най-добре отговарят на
спецификацията и целите на теста. В този етап се създава
окончателната версия на теста, като се осигурява логическа
последователност на въпросите и баланс между различните части на
теста. Тестът трябва да включва ясен инструкции за учениците и
критерии за оценка.
Априорен анализ
Априорният анализ се извършва преди тестът да бъде приложен
и включва проверка на качеството на въпросите и задачите. Това може
да включва експертна оценка на яснотата, еднозначността и
релевантността на въпросите. Априорният анализ помага да се
идентифицират и коригират потенциални проблеми, преди тестът да
бъде проведен.
Апостериорен анализ
 След като тестът бъде приложен, се извършва апостериорен
анализ на резултатите. Този анализ включва статистическа обработка
на данните, за да се оцени надеждността и валидността на теста.
Апостериорният анализ може да разкрие въпроси, които не са
достатъчно дискриминиращи или са прекалено трудни/лесни, и да
даде информация за подобрения в бъдещите версии на теста.
Резултатите от този анализ служат за обратна връзка и
усъвършенстване на тестовия инструментариум.
 Тема 31. Класификация на тестови въпроси и задачи.
Основни правила за конструиране на тестови въпроси и
задачи - със свободен отговор, с ограничена свобода на
отговора и със структуриран отговор
Видове тестови въпроси
Въпрос с няколко отговора
Въпросите с няколко отговора (многовариантни въпроси)
предлагат на учениците няколко възможности за избор, като само
един отговор е правилен. Тези въпроси са полезни за оценка на
знанията и разбирането на конкретни факти или концепции.
Основното предимство на този вид въпроси е лесното им оценяване,
но те изискват внимателно формулиране, за да се избегнат
подвеждащи или неясни отговори.
Въпрос от типа „вярно/грешно”
Въпросите от типа „вярно/грешно” изискват от учениците да
посочат дали дадено твърдение е вярно или грешно. Те са ефективни
за бърза оценка на познанията по конкретни факти или концепции.
Тези въпроси са лесни за създаване и оценяване, но могат да бъдат
твърде опростени и да не отразяват дълбочината на разбирането на
учениците.
Въпрос за свързване
Въпросите за свързване изискват учениците да съпоставят два
списъка от елементи, като свържат съответстващите си части. Тези
въпроси са полезни за оценка на способността на учениците да
разпознават връзки и асоциации между различни понятия или факти.
Те предоставят възможност за оценка на по-сложни знания, но
изискват внимателно подбиране на елементите, за да се избегне
объркване.
Въпрос за допълване
 Въпросите за допълване изискват учениците да попълнят
липсващи думи или фрази в изречение или текст. Тези въпроси са
подходящи за оценка на специфични познания и терминология. Те
насърчават активното участие на учениците и проверяват тяхната
способност да прилагат наученото в контекст, но трябва да бъдат
формулирани ясно, за да се избегнат множество възможни отговори.
Есе
Есето изисква от учениците да напишат разширен отговор по
дадена тема, като демонстрират своите знания, анализ и
аргументация. Този вид въпрос е подходящ за оценка на критическото
мислене, писмените умения и способността за аргументиране. Есето
предоставя възможност за дълбоко изследване на темата, но
оценяването му е субективно и изисква повече време и усилия.
Устен въпрос
Устните въпроси се задават директно на учениците и изискват
вербален отговор. Тези въпроси са подходящи за оценка на
способността за импровизация, ораторски умения и моментално
мислене. Те предоставят възможност за интерактивност и незабавна
обратна връзка, но могат да бъдат стресиращи за учениците и да
изискват повече време за провеждане и оценяване.
Изчислителен въпрос
Изчислителните въпроси изискват от учениците да извършат
конкретни математически или логически изчисления, за да достигнат
до отговор. Тези въпроси са подходящи за оценка на приложните
умения и разбиране на математически концепции. Те насърчават
прецизността и аналитичното мислене, но трябва да бъдат ясно
формулирани и съобразени с нивото на учениците, за да се избегнат
ненужни затруднения.
Тестовете се състоят от множество задачи със структурирани
отговори, към които се отнасят следните видове:
А. задачи с избор – един или няколко верни отговора
Б. дихотомни задачи;
В. задачи за съпоставяне
Г. задачи вземи и постави
Основата на задачата може да бъде същински въпрос, твърдение
или недовършено изречение Алтернативите трябва да бъдат не по-
малко от 3. За предпочитане е да се дават 4 или 5 отговора. По-
големият брой алтернативи намалява възможността за намиране на
правилния отговор чрез налучкване. Проблемът, представен в
основата на задачата, трябва да е формулиран точно и ясно Всеки
тестиран, дори и най-слабият, трябва да е в състояние да разбере какво
точно го питат още преди да прочете дадените отговори По-голяма
част от проблема се включва в основата на задачата, а направените
отговори колкото е възможно по-кратки Тестираният трябва да бъде
уверен, че неправилните отговори са приемливи и правдоподобни
Алтернативните отговори трябва да бъдат хомогенни, така че
неправилните отговори да “приличат” на правилния. Задачите не
трябва да съдържат неволни “ключове” към верния отговор.
След определянето на целите и задачите на създавания тест се
преминава към разработване на отделните въпроси и задачи. Като
основен градивен елемент те изпълняват важни функции, които
трябва да се познават и спазват. Основнта, принципна по своя
характер, постановка в тази насока е положението, според което
отделните въпроси и задачи в тест да бъдат разработени и прилагани
като система. Това означава, че простият набор от задачи още не може
да бъде обявен за тест. Необходимо е продължителна и
висококомпетентна работа, за да се стигне до тест. Поради това трябва
да се имат предвид редица положения.
Първо, разработването на тестовите задачи става въз основа на
предварително определени и конкретизирани цели и задачи,
постигането на които ще се диагностицира с тест.
Второ, въпросите и задачите в тест трябва да съответстват по
съдържание и по форма на възрастовите психофизиологически
особености на тестираните лица, за които те са предназначени. Това
изисква от авторите на тестовите задачи не само отлично познаване на
учебното съдържание, висока езикова култура, но и вътрешен,
дълбоко личностен усет за начина на изразяване, за „тона" на
задачата, за създавания емоционален фон. Ето защо се казва, че
създаването, писането на тестови задачи е както творческа дейност,
така и изкуство.
Трето, необходимо е да се осигури възможно по-голямо
разнообразие във формата, структурата и езиковото представяне на
отделните въпроси и задачи, за да се преодолеят моменти на скука,
нежелание за работа от тестираните, както и тяхното недостатъчно
сериозно и положително отношение към теста като диагностичен
метод. Точно поради това значение на формата на тестовите задачи в
теорията и практиката са разработени различни възможности.
Четвърто, въпросите и задачите трябва да покрият от
съдържателна гледна точка всички страни и равнища на учебното
съдържание, за диагностиката на което се създава тестът. Това
изискване се удовлетворява сравнително лесно, ако преди това
определените за постигане цели се операционализират с помощта на
съответни подходи и методи.
Пето, формулирането на отделните въпроси и задачи трябва да
бъде безупречно от езикова, стилистична и съдържателна гледна
точка, да бъдат оформени технически и полиграфски възможно на
най-високо естетическо равнище, за да привличат и визуално.
Шесто, но принцип се разработват до 50% повече въпроси и
задачи в сравнение с планирания обем на теста. Причините за това са
най-различни, но водещи сред тях са: не всички първоначално
съставени въпроси и задачи имат необходимите качества (трудност,
дискриминационна сила), отделните контингенти тестирани лица
имат различни предпочитания към отделни видове въпроси и задачи;
различните учебни предмети, върху съдържанието на които се
съставят тестове, изискват различни по вид задачи, които пък
впоследствие се оказват неподходящи поради други причини.
Основни правила за конструиране на тестови въпроси и
задачи
Въпроси със свободен отговор
При въпросите със свободен отговор учениците имат пълна
свобода да формулират своя отговор, което им позволява да изразят
своите мисли и знания по темата. Основното правило при
конструирането на тези въпроси е яснота и конкретност. Въпросът
трябва да бъде формулиран така, че да насочва учениците към
определен аспект на учебния материал, без да ограничава тяхната
творческа изява. Това означава, че въпросите трябва да бъдат
достатъчно отворени, за да стимулират оригинални и задълбочени
отговори, но също така конкретни, за да избегнат двусмислици и
неясни формулировки, които могат да доведат до различни
интерпретации. Освен това, е важно да се предоставят ясни критерии
за оценка, които да отразяват качеството и обхвата на знанията,
демонстрирани в отговора. Критериите трябва да бъдат добре
дефинирани и известни на учениците предварително, за да знаят
какви са очакванията и как ще бъдат оценени техните отговори.
Въпроси с ограничена свобода на отговора
Въпросите с ограничена свобода на отговора позволяват на
учениците да избират от ограничен набор от възможни отговори или
да дават кратки, специфични отговори. При конструирането на такива
въпроси е важно да се предостави ясен контекст и инструкции, които
да насочват учениците какво точно се изисква от тях. Въпросите
трябва да бъдат формулирани така, че да изискват конкретни знания
или умения, но без да оставят прекалено много свобода за
интерпретация, което би могло да обърка учениците. Въпросите с
ограничена свобода на отговора често включват многовариантни
въпроси (множество избори) или кратки отговори, като е важно да се
избягват подвеждащи или неясни формулировки, които могат да
затруднят учениците. Освен това, е важно въпросите да бъдат
балансирани по трудност и да обхващат различни аспекти на учебния
материал, за да се получи цялостна оценка на знанията и уменията на
учениците.
Въпроси със структуриран отговор
При въпросите със структуриран отговор учениците трябва да
отговорят по строго определен начин, като следват предварително
зададени структури или формати. Тези въпроси могат да включват
задачи с попълване на празни места, подреждане на събития в
хронологичен ред, или задачи за съвпадение. Основното правило при
конструирането на такива въпроси е да се осигури яснота и точност.
Формулировките трябва да бъдат еднозначни, а инструкциите -
подробни и лесни за следване. Това изисква внимателно подбиране на
думите и формулировките, за да се минимизира рискът от объркване и
да се осигури, че учениците разбират точно какво се очаква от тях.
Също така, е важно да се осигури последователност в използваната
терминология и форматиране, за да се избегне всякаква
двусмисленост. Достатъчният контекст е от съществено значение, за да
могат учениците да разберат какъв тип отговор се очаква от тях и да
изпълнят задачата успешно.
 Тема 32. Цели и съдържание на обучението по "Човек и
природа" - 5. и 6. клас - модул „Биология”
Целите и съдържанието на обучението по Човекът и
природата (модул Биология) в 5 клас
Структура и жизнени процеси на организмите
В рамките на този модул, учениците се запознават със
структурата и функционирането на клетки, органи и системи при
многоклетъчни организми. Те се научават да назовават и посочват
клетки, органи и системи върху изображения, както и да описват
устройството и жизнените процеси, протичащи в тях. Разпознаването
на жизнени процеси при растения и животни е също ключова част от
обучението, както и доказването на връзките и зависимостите между
структура и функции. Тези знания са основата за по-задълбочено
разбиране на биологичните процеси и взаимодействия.
Човешкият организъм (превенция на здравето)
Обучението по биология включва и изучаването на човешкия
организъм. Учениците се научават да назовават и посочват клетки,
органи и системи от органи, както и техните функции, увреждания и
заболявания. Те разпознават органите и системите в текст или
изображения и сравняват жизнените процеси при човека и
животните. Освен това, учебната програма акцентира върху правилата
за здравословен начин на живот и превенция на здравето. Учениците
анализират връзките между състоянието на организма, превенцията
на здравето и начина на живот, което им помага да разберат
значението на здравословните навици.
Организъм – среда
Този раздел разглежда взаимодействието между организма и
околната среда. Учениците свързват състоянието на околната среда
със здравето и дейността на човека и прогнозират резултатите от
въздействията на човека върху природата. Това включва изучаване на
екологичните проблеми и ролята на човека в опазването на околната
среда. Те се научават да оценяват и подкрепят дейности, насочени към
опазване на личното и общественото здраве и околната среда.
Наблюдения, експерименти, изследване
Учениците извличат и представят информация от текстове,
модели, схеми, графики и таблици, като използват информационно-
комуникационни технологии. Те извършват наблюдения на обекти в
природата и в учебната лаборатория, измерват обем, маса и
температура. Подбират подходящи експериментални операции за
разделяне на смеси и спазват правила за безопасна работа с вещества,
лабораторни съдове, прибори и уреди. Учениците също така оценяват
и подкрепят дейности, насочени към опазване на здравето и околната
среда.
Лабораторни работи и практически дейности
Примерни теми за лабораторни работи включват работа с лупа и
микроскоп, наблюдение на организми и техните взаимоотношения,
изследване на обмяна на веществата (фотосинтеза, храносмилане,
дишане и отделяне) и дискусии по темата за мястото на човека в
природата и значението на здравословния начин на живот. Тези
дейности целят да предоставят практически опит и да развият
уменията на учениците за наблюдение, анализ и интерпретация на
биологични данни.
Клетъчен строеж на организмите
Учениците дефинират клетка и разпознават различните ѝ части
като клетъчната мембрана, цитоплазма и наследствено вещество. Те
съставят описания, схеми и модели на устройството на клетката,
разграничават едноклетъчни и многоклетъчни организми и
илюстрират с примери. Наблюдават клетки под микроскоп и
регистрират резултати според даден план.
Жизнени процеси при многоклетъчните организми
Тук се разглеждат процесите на хранене, дишане и отделяне.
Учениците дефинират тези процеси, назовават необходимите
вещества и описват тяхното протичане при растения и животни. Те
разпознават храносмилателни, дихателни и отделителни органи и
системи, както и ролята на кръвта за връзката между органите и
клетките. Обучението включва и значението на тези процеси за
живота на организмите.
Жизнени процеси при човека
Учениците изучават видовете храна и правилата за здравословно
хранене, както и органите и функциите на храносмилателната,
дихателната и отделителната системи. Те анализират връзката между
тези системи и клетките в човешкия организъм, както и факторите,
които влияят на здравето. Обучението включва дискусии и прилагане
на правила за превенция на здравето и здравословен начин на живот.
Целите и съдържанието на обучението по Човекът и
природата (модул Биология) в 6 клас
Структура и жизнени процеси на организмите
В този модул учениците се запознават с органите и системите на
многоклетъчните организми. Те се учат да назовават и посочват
органи и системи върху изображения, както и да описват тяхното
устройство и жизнени процеси. Учениците разпознават жизнени
процеси в текстове или изображения и сравняват тези процеси при
растенията и животните. Те доказват връзките и зависимостите между
устройството и жизнените процеси при многоклетъчните организми,
развивайки по-задълбочено разбиране на биологичните функции.
Човешкият организъм (опазване на здравето)
Обучението включва изучаването на органите и системите в
човешкото тяло, техните функции, увреждания и заболявания.
Учениците се научават да назовават и посочват тези органи и системи
върху изображения, както и да разпознават жизнените процеси в
текста или изображения. Те сравняват жизнените процеси при
животните и човека, описват правила за здравословен начин на живот
и предпазване от заболявания. Учениците анализират връзките между
състоянието на организма, опазването на здравето и начина на живот,
което им помага да разберат значението на превантивните мерки.
Организъм – среда
Този раздел разглежда взаимодействието между организмите и
околната среда. Учениците свързват състоянието на околната среда
със здравето и дейността на човека и прогнозират резултатите от
въздействията на човека върху природата. Те се научават да
наблюдават обекти и явления в природата и учебната лаборатория, да
извършват експерименти по дадени инструкции и да извличат
информация от текстове, модели, схеми, таблици и диаграми. Те също
така спазват правила за безопасна работа с вещества, лабораторни
съдове и прибори.
Движение на вещества в организмите
Учениците изучават органите и системите, които осъществяват
движението на приетите вещества и продуктите от жизнената дейност
в растителния и животинския организъм. Те описват и проследяват по
схема движението на веществата в организмите и оценяват
значението на транспортната система за единството на обменните
процеси като хранене, дишане и отделяне. Тези знания са основни за
разбирането на биологичните системи и тяхната функционалност.
Жизнени процеси при многоклетъчните организми
Учениците се запознават с дразнимостта, движението,
размножаването, растежа и развитието на многоклетъчните
организми. Те дефинират тези процеси, илюстрират ги с примери,
изследват връзката между нервната и опорно-двигателната система
при животните и сравняват движенията на растения и животни.
Размножаването е описано в детайли, включително полови клетки,
оплождане, както и сравнение между безполово и полово
размножаване. Учениците също така изучават растежа и развитието,
включително основните етапи в развитието на растения и животни.
Движение на вещества в човешкия организъм
Учениците се запознават с кръвоносната система на човека,
включително сърцето и кръвоносните съдове. Те проследяват
движението на кръвта в организма и определят значението на кръвта
като преносител на вещества. Изучават факторите, които влияят
благоприятно и неблагоприятно върху кръвоносната система, както и
правилата за долекарска помощ при кръвоизливи. Учениците
оценяват рисковите ситуации, свързани със заразяване по кръвен път,
и разбират отговорността за собственото здраве и здравето на
околните.
Жизнени процеси при човека
Учениците изучават органите и функциите на нервната и
опорно-двигателната система, влиянието на различни фактори върху
тях и правилата за здравословен начин на живот. Те разглеждат
уврежданията на тези системи и правилата за долекарска помощ,
оценяват значението на двигателния режим за нормалното
функциониране на опорно-двигателната система и разбират
отговорността за своите постъпки при рискови ситуации. Учениците
изучават половите клетки и органи на мъжката и женската полова
система, етапите на развитие на човека и особеностите в съзряването
на двата пола. Те оценяват рисковете за здравето при ранни сексуални
контакти и правилата за опазване на репродуктивното здраве.
Единство на природата
Учениците привеждат примери за различни видове движения в
неживата и живата природа, описват и илюстрират значението на
движението в природата и аргументират твърдението за единството на
неживата и живата природа. Те оценяват себе си като част от живата
природа, илюстрират взаимовръзката природа – човек, прогнозират
резултати от въздействията на човека върху природата и моделират
възможности за хармонично общуване с природата. Дискутират
проблемите, свързани с опазването на природната среда, личната
отговорност на всеки човек и съпоставят различни модели на
поведение в конкретни ситуации, свързани с опазване на здравето и
природната среда.
Лабораторни работи и практически дейности
Акцентът е върху усвояването на практически умения за
наблюдение и лабораторна работа с естествени обекти и модели.
Примерните теми включват наблюдение на движения на организми,
измерване на пулс в състояние на покой и при активна дейност,
оказване на долекарска помощ, и проучване и наблюдение на
влиянието на човешката дейност върху организмите и средата.
 Тема 33. Цели и съдържание на обучението по
"Биология и здравно образование" - 7. и 8. Клас
Структура и жизнени процеси на организмите (7 клас)
Структура и жизнени процеси на организмите
В този модул учениците се запознават с органите и системите на
многоклетъчните организми. Те се учат да назовават и посочват
органи и системи върху изображения, както и да описват тяхното
устройство и жизнени процеси. Учениците разпознават жизнени
процеси в текстове или изображения и сравняват тези процеси при
растенията и животните. Те доказват връзките и зависимостите между
устройството и жизнените процеси при многоклетъчните организми,
развивайки по-задълбочено разбиране на биологичните функции.
Човешкият организъм (опазване на здравето)
Обучението включва изучаването на органите и системите в
човешкото тяло, техните функции, увреждания и заболявания.
Учениците се научават да назовават и посочват тези органи и системи
върху изображения, както и да разпознават жизнените процеси в
текста или изображения. Те сравняват жизнените процеси при
животните и човека, описват правила за здравословен начин на живот
и предпазване от заболявания. Учениците анализират връзките между
състоянието на организма, опазването на здравето и начина на живот,
което им помага да разберат значението на превантивните мерки.
Организъм – среда
Този раздел разглежда взаимодействието между организмите и
околната среда. Учениците свързват състоянието на околната среда
със здравето и дейността на човека и прогнозират резултатите от
въздействията на човека върху природата. Те се научават да
наблюдават обекти и явления в природата и учебната лаборатория, да
извършват експерименти по дадени инструкции и да извличат
информация от текстове, модели, схеми, таблици и диаграми. Те също
така спазват правила за безопасна работа с вещества, лабораторни
съдове и прибори.
Движение на вещества в организмите
Учениците изучават органите и системите, които осъществяват
движението на приетите вещества и продуктите от жизнената дейност
в растителния и животинския организъм. Те описват и проследяват по
схема движението на веществата в организмите и оценяват
значението на транспортната система за единството на обменните
процеси като хранене, дишане и отделяне. Тези знания са основни за
разбирането на биологичните системи и тяхната функционалност.
Жизнени процеси при многоклетъчните организми
Учениците се запознават с дразнимостта, движението,
размножаването, растежа и развитието на многоклетъчните
организми. Те дефинират тези процеси, илюстрират ги с примери,
изследват връзката между нервната и опорно-двигателната система
при животните и сравняват движенията на растения и животни.
Размножаването е описано в детайли, включително полови клетки,
оплождане, както и сравнение между безполово и полово
размножаване. Учениците също така изучават растежа и развитието,
включително основните етапи в развитието на растения и животни.
Движение на вещества в човешкия организъм
Учениците се запознават с кръвоносната система на човека,
включително сърцето и кръвоносните съдове. Те проследяват
движението на кръвта в организма и определят значението на кръвта
като преносител на вещества. Изучават факторите, които влияят
благоприятно и неблагоприятно върху кръвоносната система, както и
правилата за долекарска помощ при кръвоизливи. Учениците
оценяват рисковите ситуации, свързани със заразяване по кръвен път,
и разбират отговорността за собственото здраве и здравето на
околните.
Жизнени процеси при човека
Учениците изучават органите и функциите на нервната и
опорно-двигателната система, влиянието на различни фактори върху
тях и правилата за здравословен начин на живот. Те разглеждат
уврежданията на тези системи и правилата за долекарска помощ,
оценяват значението на двигателния режим за нормалното
функциониране на опорно-двигателната система и разбират
отговорността за своите постъпки при рискови ситуации. Учениците
изучават половите клетки и органи на мъжката и женската полова
система, етапите на развитие на човека и особеностите в съзряването
на двата пола. Те оценяват рисковете за здравето при ранни сексуални
контакти и правилата за опазване на репродуктивното здраве.
Единство на природата
Учениците привеждат примери за различни видове движения в
неживата и живата природа, описват и илюстрират значението на
движението в природата и аргументират твърдението за единството на
неживата и живата природа. Те оценяват себе си като част от живата
природа, илюстрират взаимовръзката природа – човек, прогнозират
резултати от въздействията на човека върху природата и моделират
възможности за хармонично общуване с природата. Дискутират
проблемите, свързани с опазването на природната среда, личната
отговорност на всеки човек и съпоставят различни модели на
поведение в конкретни ситуации, свързани с опазване на здравето и
природната среда.
Лабораторни работи и практически дейности
Акцентът е върху усвояването на практически умения за
наблюдение и лабораторна работа с естествени обекти и модели.
Примерните теми включват наблюдение на движения на организми,
измерване на пулс в състояние на покой и при активна дейност,
оказване на долекарска помощ, и проучване и наблюдение на
влиянието на човешката дейност върху организмите и средата.
Учебният предмет биология и здравно образование за 7 клас
надгражда знанията от предмета „Човекът и природата“ в 5 и 6 клас.
Тази програма е част от общообразователната подготовка по биология
и здравно образование, която завършва в 10 клас. Учебното
съдържание включва разнообразие и класификация на организмите
на Земята, тяхната роля в природата и за човека, взаимоотношенията
в природата и опазване на биоразнообразието, както и природната
среда и здравето.
Основни теми и съдържание
1. Многообразие и класификация на организмите
Учениците научават за петцарствената система на класификация
на организмите, като изучават основните таксономични
категории като царство, тип, клас, разред, семейство, род и вид.
Те разбират значението на родствените връзки между
организмите и оценяват критериите за класификация.
2. Царство Монера Учениците се запознават с царство Монера,
описват структурата на прокариотната клетка и изучават
 заболявания, причинени от представители на това царство. Те
разбират значението на превенцията на тези заболявания.
3. Царство Протиста Тази тема обхваща характеристиките на
царство Протиста, структурата на еукариотната клетка и
сравнение между прокариотна и еукариотна клетка. Учениците
изучават заболявания, причинени от представители на царство
Протиста, и обсъждат еволюционната роля на едноклетъчните и
колониалните едноклетъчни организми.
4. Царство Растения В тази тема се изучават талусни и кормусни
растения, както и видовете растителни тъкани и органи.
Учениците разбират значението на растенията за природата и за
човека и извършват наблюдения на растителни организми и
процеси.
5. Царство Гъби Учениците научават за структурата и
представителите на царство Гъби, както и за значението на
ядливите и отровните гъби. Те изучават заболявания, причинени
от представители на това царство, и разбират необходимостта от
превенция.
6. Царство Животни Тази тема обхваща класификацията на
животните на безгръбначни и гръбначни, техните органи и
системи. Учениците извършват наблюдения и разбират
значението на животните за природата и за човека.
7. Безгръбначни животни Учениците се запознават със
структурно-функционалните особености на безгръбначните
животни и изучават заболявания, причинени от тези организми.
Те разбират необходимостта от превенция и значението на
безгръбначните животни.
 8. Гръбначни животни В тази тема се изучават основните групи
гръбначни животни - риби, земноводни, влечуги, птици и
бозайници. Учениците разбират еволюционните връзки между
тях и значението им за природата и за човека.
9. Устойчиво развитие и здравословен начин на живот
Учениците научават за същността и значението на устойчивото
развитие и здравословния начин на живот. Те изучават
биоразнообразието и защитените природни обекти в България,
разчитат схеми и диаграми и дискутират проблеми, свързани с
опазването на личното и общественото здраве.

Учебната програма по биология и здравно образование

за VIII клас е насочена към задълбочаване на знанията и уменията
на учениците, като поставя акцент върху структурата и функциите на
човешкия организъм и опазването на здравето. Програмата е
организирана в пет основни теми:
1. Равнища на организация в човешкото тяло
o Тази тема обхваща изучаването на клетките и тъканите
като основни структурни единици на организма. Учениците
ще дефинират различните нива на организация и ще се
научат да разпознават и описват различните видове тъкани
на структурна и функционална основа.
2. Обмяна на веществата
o Темата включва изучаване на процесите, които осигуряват
обмяната на веществата, като хранене, дишане, отделяне и
кръвообращение. Учениците ще научат за устройството и
функциите на органите на храносмилателната,
 дихателната, отделителната и сърдечно-съдовата система.
Особено внимание се обръща на формените елементи на
кръвта и имунитета, както и на влиянието на различни
фактори върху здравето, като хранителни диети, алкохол и
енергийни напитки.
3. Движение и опора на тялото
o Тази тема се фокусира върху опорно-двигателната система,
включително скелета и скелетните мускули. Учениците ще
изучават устройството и функциите на тези системи,
различните видове свързване между костите и устройството
на ставите. Те ще разглеждат и причините за увреждания и
заболявания на опорно-двигателната система и значението
на превенцията и профилактиката.
4. Размножаване, растеж и развитие
o В рамките на тази тема се изучават половата система, както
и процесите на зародишно и следзародишно развитие.
Учениците ще научат за устройството и функциите на
мъжката и женската полова система, основните етапи в
развитието на човека и значението на сексуалното и
репродуктивното здраве. Внимание се отделя и на
рисковете от ранни сексуални контакти и необходимостта
от толерантно отношение към хора с различна сексуална
ориентация.
5. Регулация и хомеостаза
o Темата обхваща нервната и ендокринната система,
сетивните органи и кожата. Учениците ще научат за
устройството и функциите на тези системи, разликите
 между безусловни и условни рефлекси, както и за връзките
между нервната и хормоналната регулация. Също така, ще
се разгледат увреждания и заболявания на тези системи и
необходимостта от профилактика на физическото и
психическото здраве.
Програмата включва също така практически дейности и
лабораторни работи, като микроскопско наблюдение на човешки
тъкани, съставяне на здравословно меню, измерване на различни
физиологични параметри и оказване на долекарска помощ при
различни ситуации. Основната цел е формиране на ключови
компетентности у учениците, като научни знания, здравословен начин
на живот, критично мислене и умения за работа в екип.
Така, чрез разнообразни учебни дейности и методи, програмата
по биология и здравно образование за VIII клас има за цел да
подготви учениците не само с теоретични знания, но и с практически
умения, необходими за поддържане на здравето и благополучието им.
 Тема 34. Цели и съдържание на обучението по
"Биология и здравно образование" - 9. и 10. Клас
Цели и съдържание на обучението по "Биология и
здравно образование" - 9 клас
Обучението по биология и здравно образование в 9 клас е
насочено към изграждане на цялостна представа за химичния състав,
структурата, процесите и възпроизводството на клетката. Тази учебна
програма е част от общообразователната подготовка по биология и
здравно образование, която започва в 7 клас и завършва в 10 клас.
Основната цел е формирането на понятия, свързани с клетъчната
организация и функциониране на материята, както и усвояването на
практически умения за наблюдения на клетки, клетъчни структури и
процеси.
Основни теми
1. Химичен състав на живата материя: Учениците изучават
основните групи химични елементи и съединения, изграждащи
клетката. Те разпознават и описват органичните и
неорганичните съединения и дефинират биополимери като
въглехидрати, липиди, белтъци, ензими и нуклеинови киселини
(ДНК и РНК). Учениците се учат да сравняват групи
биополимери по състав и функции и да разчитат схеми и
диаграми, свързани с химичния състав на живата материя.
2. Надмолекулни комплекси: Темата включва изучаването на
надмолекулни комплекси като вирусите, техните структури,
начини на заразяване и превенция на вирусни заболявания.
Учениците проследяват етапи на възпроизводство на вирус и
 дискутират проблеми, свързани с вирусните заболявания и
необходимостта от профилактика.
3. Структура и процеси в клетката: Тук се разглеждат
основните положения в клетъчната теория, устройството на
прокариотна и еукариотна клетка, клетъчната мембрана,
клетъчното ядро, цитоплазмата и органелите. Учениците
изучават и сравняват процеси като мембранен транспорт,
цитози, метаболитни процеси и генетични процеси (репликация,
транскрипция, транслация). Те се учат да моделират и описват
тези процеси и да свързват клетъчните структури с функциите
им.
4. Възпроизводство на клетката: В тази тема се разглеждат
различните видове клетъчно делене - амитоза, митоза, мейоза,
както и митотичният и жизненият цикъл на клетката. Учениците
назовават и описват етапите на тези процеси и аргументират
значението на клетъчното делене и клетъчната диференциация.
5. Приложение на знанията за клетката: Учениците се
запознават с приложението на знанията за клетката в различни
области като науката, биотехнологиите, медицината, селското
стопанство и опазването на околната среда. Те проучват
различни източници на информация и изработват презентации
и проекти, които илюстрират практическите аспекти на знанията
за клетката.
Методи и форми на обучение
Учебната програма включва съчетание на традиционни и
съвременни форми на обучение с активно включване на
изследователски и проблемни подходи. За разкриване на
експерименталната същност на биологичните науки се използват
възможностите за демонстрационен и лабораторен експеримент.
Важна роля играят и интерактивните методи, които стимулират
активно участие и дискусии.
Цели и съдържание на обучението по "Биология и
здравно образование" - 10 клас
Обучението по биология и здравно образование в 10 клас има за
цел да разшири и задълбочи знанията на учениците за биологичните
процеси и здравето, като им предостави систематизирана информация
и практически умения. То е насочено към развитието на научно-
критично мислене и здравословен начин на живот, подкрепяйки
осъзнатото отношение към личното и обществено здраве.
Цели на обучението
Основната цел на обучението е формиране на цялостна
представа за биологичните системи и процеси, както и за техните
връзки с околната среда и здравето на човека. Включването на теми,
свързани със здравното образование, цели да подготви учениците за
активен и здравословен начин на живот, както и да ги информира за
рисковете и превенцията на заболявания.
Структура и жизнени процеси на организмите
Учениците в 9 клас се запознават подробно със структурата и
функциите на клетките, тъканите, органите и системите на
организмите. Те изучават основните жизнени процеси като дишане,
хранене, отделяне и размножаване, като се фокусират върху това как
тези процеси се координират и регулират. Освен това, специално
внимание се обръща на механизмите на предаване на наследствената
информация и на видовете изменчивост, което включва изучаване на
ДНК структура, генетични мутации и наследствени заболявания.
Учебният материал помага на учениците да разбират сложността на
биологичните системи и как те функционират на клетъчно и
организъмно ниво.
Човешкият организъм и здраве
В този раздел от програмата, учениците се задълбочават в
изучаването на анатомията и физиологията на човешкото тяло. Те
разглеждат функции и заболявания на различни органи и системи,
като дихателната, сърдечно-съдовата, храносмилателната, нервната и
други системи. Учениците научават как да поддържат здравословен
начин на живот чрез балансирано хранене, редовна физическа
активност и лична хигиена. Темите включват и методи за превенция
на болести, включително ваксинации, основни хигиенни практики и
управление на стреса, което е от съществено значение за психичното
здраве.
Организъм и среда
В този раздел се разглеждат взаимоотношенията между
организмите и техните местообитания, като се акцентира върху
влиянието на екологичните фактори върху живота и здравето на
човека. Учениците се учат да разбират как човешката дейност влияе
на околната среда и какво може да се направи за нейното опазване. Те
изследват концепции като екосистеми, биоразнообразие, популации и
екологични ниши, като същевременно се обсъждат и начините, по
които човешките действия могат да доведат до изменения в околната
среда. Учениците разглеждат и екологичните последици от
замърсяването, климатичните промени и опазването на природните
ресурси.
 Наблюдения, експерименти и изследвания
Учениците развиват практически умения за провеждане на
биологични изследвания, използвайки различни методи и
инструменти. Те се обучават как да извършват наблюдения, да правят
експерименти, да събират и анализират данни, както и да представят
резултатите си. Учебният материал включва работа в лаборатория,
използване на микроскопи, модели и компютърни симулации, които
помагат на учениците да визуализират и разберат биологичните
процеси. Практическите упражнения целят да засилят уменията на
учениците в критичното мислене и решаването на проблеми, както и
да ги подготвят за по-сложни научни изследвания в бъдеще.
Превенция на здравето
Този раздел от програмата се фокусира върху обучението на
учениците как да се грижат за своето здраве и да предотвратяват
заболявания. Те научават основните методи за оказване на първа
помощ, разпознаване на симптоми на различни заболявания и
стратегии за управление на стреса. Учениците се запознават с
различни заболявания, тяхната етиология и профилактика, което
включва теми като заразни болести, хронични заболявания и здравни
кризи. Чрез дискусии и практически упражнения, учениците развиват
умения за самопомощ и грижа за здравето на околните, като се
насърчава осъзнатото и отговорно поведение в различни здравни
ситуации.
Цели и съдържание на обучението по "Биология и
здравно образование" - 10 клас
Структура и жизнени процеси на организмите
 Учениците в 10 клас задълбочават познанията си върху
структурата и функциите на клетките, тъканите, органите и системите
на организмите. В тази част от учебната програма се разглеждат
основните жизнени процеси, включително дишането, храненето,
отделянето и размножаването. Учениците научават за механизмите на
предаване на наследствената информация и видовете изменчивост,
които са основополагащи за еволюционните процеси. Специално
внимание се обръща на хромозомната теория на наследствеността и
механизмите на генното взаимодействие. Те изучават също така
клетъчното делене и неговото значение за растежа и
възпроизводството на организмите.
Човешкият организъм и здраве
Тази част от програмата е насочена към изучаване на анатомията
и физиологията на човешкото тяло, както и на системите, които
поддържат здравето. Учениците изучават функциите и заболяванията
на различни органи и системи, като се акцентира върху методите за
поддържане на здравословен начин на живот и превенцията на
заболявания. Особено внимание се отделя на сърдечно-съдовата
система, дихателната система, храносмилателната система и нервната
система. Учениците научават за факторите, които влияят върху
здравето, като хранене, физическа активност, лична хигиена и
управление на стреса.
Организъм и среда
Този раздел разглежда взаимодействията между организмите и
тяхната околна среда, както и влиянието на екологичните фактори
върху живота и здравето на човека. Учениците се запознават с
концепциите за популации, биоценози, екосистеми и биосфера. Те
научават за екологичната ниша и ролята на организмите в
екосистемите. Специално внимание се отделя на влиянието на
човешката дейност върху околната среда и необходимостта от нейното
опазване. Учениците изследват последиците от замърсяването,
глобалното затопляне и изчезването на видове.
Наблюдения, експерименти и изследвания
Учениците развиват умения за провеждане на биологични
изследвания, използвайки различни методи и инструменти. Те се
обучават как да извършват наблюдения, да правят експерименти, да
събират и анализират данни, както и да представят резултатите си.
Програмата включва практическа работа в лаборатория, използване
на микроскопи, модели и компютърни симулации. Учениците се
научават да съставят хипотези, да провеждат експериментални
изследвания и да интерпретират резултатите.
Превенция на здравето
Този раздел има за цел да обучи учениците как да се грижат за
своето здраве и да предотвратяват заболявания. Учениците изучават
методи за оказване на първа помощ, разпознаване на симптоми на
различни заболявания, както и стратегии за управление на стреса и
поддържане на психично здраве. Те научават за важността на
ваксинацията, здравословното хранене, физическата активност и
редовните медицински прегледи. Програмата акцентира върху
личната и обществената хигиена и методите за предпазване от
заразни болести.
Компетентности по биология за 10 клас
Многоклетъчен организъм
 Учениците използват правилно термините за означаване на
равнища на организация на многоклетъчния организъм, структури и
процеси. Те могат да проследяват структури и процеси върху
изображение и да ги представят чрез текст, схема или модел.
Учениците избират признаци за сравнение и групират структури и
процеси при растения, животни и човека, като обосновават връзките и
зависимостите между тях. Те дискутират значението на
наследствеността и изменчивостта за живата материя и влиянието на
факторите, свързани с появата на модификации и мутации при
човека.
Биосфера
Учениците използват правилно термините за означаване на
равнищата на организация, структури и процеси в биосферата. Те
разпознават по съществени признаци и илюстрират с примери
популации, биоценози, екосистеми и биосфера. Описват и представят
структури и процеси в биосферата чрез схеми и модели. Учениците
оценяват ролята на човека за опазване на биоразнообразието и
природната среда, аргументират необходимостта от нови технологии
за опазване на природната среда и илюстрират с примери.
Биологична еволюция
Учениците характеризират в хронологична последователност
хипотезите за произхода на живота и теориите за еволюцията. Те
дефинират основните понятия за биологичната еволюция и описват,
сравняват по съществени признаци и илюстрират с примери
микроеволюцията и макроеволюцията, насоките на еволюционния
процес и пътищата на биологичния прогрес. Учениците аргументират
приноса на хипотезите и теориите за развитието на еволюционната
идея и обосновават значението на социалната еволюция на човека за
развитието на Хомо сапиенс.
Наблюдения, експерименти и изследвания
Учениците използват информация от различни източници за
анализ на конкретни ситуации и избор на решение. Те съставят
описание въз основа на данни от схеми, таблици и графики,
обработват информация от различни източници и прилагат
алгоритми за наблюдение в различни условия. Учениците описват
резултатите от наблюдение по даден план и ориентири, представят
резултати чрез схеми, таблици, графики и модели, и аргументират
избора на решение в конкретна ситуация, свързана с риск за здравето.