Боян Боев

САЙБИЕВАТА
НЕВЕСТА
Роман

Българска. Първо издание

© Боян Боев, автор, 2019

© Ралица Денчева, художник на корицата, 2019
© Стефан Тотев, дизайн на корицата, 2019
© „Светлана Янчева – Изида“, издател, 2019

https://4eti.me

ISBN 978-619-235-045-1
 Съдържание
Анотация ..................................................................................................................4
1. ................................................................................................................................5
2. ..............................................................................................................................11
3. ..............................................................................................................................17
4. ..............................................................................................................................19
5. ..............................................................................................................................24
6. ..............................................................................................................................29
7. ..............................................................................................................................33
8. ..............................................................................................................................36
9. ..............................................................................................................................39
10. ............................................................................................................................45
11. ............................................................................................................................49
12. ............................................................................................................................54
13. ............................................................................................................................58
14. ............................................................................................................................64
15. ............................................................................................................................67
16. ............................................................................................................................70
17. ............................................................................................................................74
18. ............................................................................................................................79
19. ............................................................................................................................82
20. ............................................................................................................................86
21. ............................................................................................................................90
22. ............................................................................................................................94
23. ............................................................................................................................96

3
 Анотация
Цвета трябва да приеме съдбата си, че баща ѝ я е дал за жена на Лозан Сайбията.
Но тя не иска да се омъжва за него, защото вече сърцето ѝ е дадено на друг –
Стоян. Майка ѝ иска да я избави от нерадостния живот, който я чака, затова ѝ дава
мускал с отрова. Цвета е изправена пред избора дали да отрови мъжа си в първата
брачна нощ, както майка ѝ е заръчала, или самата тя да изпие смъртоносната теч-
ност и да се избави от орисията да бъде Сайбиева невеста.

Книгата разказва за невъзможната любов, която придава смисъла на всичко.

Любовният триъгълник, в който се преплитат световете на Лозан, Цвета и
Стоян, ни прави съпричастни към три съдби, предопределени само и единствено
от стремежа да привлекат на своя страна именно ЛЮБОВТА, в чието име до-
пускаме грешки и извършваме непростими престъпления. Защото любовта не
пита. Защото тя наистина остава едничкото оцеляло дърво в запустелите гра-
дини на душите ни, пред което изпитваме заслужена възхита.
Боян Боев е безспорно талантлив писател. Романът му се чете на един дъх, а
препратките към магичния свят на Габриел Гарсия Маркес са напълно основа-
телни. Макар действието да се развива в края на XIX век, изказът е изчистен и
модерен, за да бъде историята възприета от съвременния читател непредубе-
дено и без излишна подозрителност.
Добромир Банев

Боян Боев е роден на 21 март 1993 година в град Ямбол.

От ранна детска възраст изкуството го е съпътствало
в живота – първо музиката, а после и литературата. За-
вършил е икономическо образование. Към този момент
живее и твори в град Бургас. Пише от ученическите си
години, като първият му публикуван разказ се казва
„Тъмна вечер“ и е част от литературния алманах „Изг-
реви над Тунджа“ (2009 г.).
През годините не спира да твори, да участва в раз-
лични литературни конкурси, да публикува произведения
в сборници, интернет сайтове и в личния си блог – https://boyanboev.blogspot.com/. През
2017 година негов материал е публикуван в учебник по литература за 6 клас на изд.
„Просвета“ одобрен от МОН за учебната 2017/2018 година.
През годините експериментира с различни по жанр произведения, като е писал пое-
зия, детски приказки, криминални разкази, докосващи сърцето истории по действи-
телни случаи, докато стига до стила на Йордан Йовков и Елин Пелин. Духът на това
отминало време носи и първият му издаден роман „Сайбиевата невеста“.

4
 На Петър...

1.
Беше пролетта на 1890 година. Слънцето още не беше се подало иззад Балкана, когато
на поляната в края на село Стомна започнаха да се приготвят софрите. Огънят за пече-
ните агнета беше запален, а дамаджаните с ракия се изстудяваха в кладенеца. Жени сно-
вяха насам-натам и се вайкаха, че не знаят как ще съберат толкоз много хора тука. Му-
зикантите се сбираха да разпеят инструментите си, преди да са тръгнали със сватбарите
към къщата на булката.
Караславовите живееха в малка къща с двор и обор, дето от ранни зори бяха заблеяли
двете агънца, родили се наскоро. Кольо Караславов беше отрано на крак, за да нахрани
добитъка, да изчисти и премете двора, че като знаеше колко хора щяха да се юрнат у
тях днеска, не искаше да заварят мръсотия. Той цяла вечер не можа да си намери място
на одъра. Шаваше наляво и надясно, та покрай него и Караславовица не можа да под-
ремне. Спомняше си как Цветана беше малка и тичаше край него да си играе. Къщата
беше огласяна от детски смях и песни. А днеска щеше да я даде за булка. Очите му се
насълзяваха само при мисълта, че неговата единствена рожба ще си замине от бащиния
дом. Вярно, че нямаше да си иде от селото, само в друга махала щеше да живее. Ама
при друго семейство, ще има нови роднини. Ах, как го мъчеше таз мисъл, че за последно
става по изгрев слънце и ще види очите на Цвета в къщата!
Сърцето го болеше. Не знаеше с какъв акъл се беше съгласил да даде Цвета за булка
на Сайбиевия син. Толкоз много да мразеше тоз сиромашки живот, дето му беше писано
да има, че проклинаше деня, в който се беше родил. Ако не беше тоз недоимък, нямаше
да натрупа толкоз борчове към бъдещия си зет. Че нали Сайбиевите бяха чорбаджии в
селото, та от тях често селяните ходеха да искат заеми. Вече толкоз много беше задлъж-
нял Кольо, че не знаеше как ще се разплати със Сайбията. И на, пустото му пиянство
една вечер вместо него говореше, та предложи дъщеря си за булка. Сайбията хич не се
поколеба. Хубавка му се струваше Цвета, млада беше – скоро направи осемнайсет го-
дини. А той нали вече минаваше трийсетте, та за стар ерген го имаха другарите му. Още
щом се съгласи да вземе Цвета за жена, стисна ръката на Кольо и му рече:
– Всичките ти борчове към мене са платени.
Три дни Кольо у къщи не се вясваше. Рано излизаше сутрин и се прибираше чак след
заник слънце. Не можеше да погледне в очите ни Цвета, ни жена си Минка. Как щеше
да им каже, че е продал чедото си, за да плати всичките си дългове? Все се правеше, че
много работа има да върши, че е много зает и затуй няма време да се прибере. Ама
накрая вече трябваше да каже истината. Изпи на една глътка чашата с ракия и рече, че
е обещал Цвета за жена на Сайбиевия син.
– Кольо, какво си направил, бе? Нашата Цвета! Цветанчето ли, бе? – разрева се
Минка.
– Дума съм дал вече, Минке. Не мога да се отметна.
– Ма как тъй, бе? Нашето чедо си продал! – Тя започна да си скубе косите от мъка. –
Ах, мойта мила Цвета!
5
 Кольо не казваше вече нищо. Наля си още една чаша с ракия и я глътна наведнъж. С
крайчето на окото си видя Цвета, застанала на прозореца. Гледаше към месечината в
нощното небе. Не продумваше и дума. Сякаш се мъчеше да приеме съдбата, дето ней-
ният баща ѝ беше отредил. Веднъж лоша дума не му каза. Не го упрекна за туй, дето ѝ
беше сторил, не го намрази, а пак с грижовен глас му говореше. Но не му каза и че го
разбира. Не му каза, че приема съдбата си. От туй най-много го болеше Кольо. Гледаше
детето да страда, да преглъща болката си и да носи туй бреме в себе си до края. С мъка
гледаше как очите ѝ се променяха. Колкото по-малко време оставаше до сватбата, тол-
коз по-мътен ставаше погледът ѝ заради всичките сълзи, дето оставаха неизплакани.

В къщата се чуваше ридаене. Минка беше в одаята на дъщеря си и я гиздеше за сват-

бения ѝ ден. Помогна ѝ да си облече празничните одежди, сплете черната ѝ коса на
плитка, накичи главата ѝ с росни китки, сложи ѝ пендари на врата. Гледаше я и не мо-
жеше да повярва, че ще остави хубавото си момиче да се омъжи за Сайбиевия син. И
плачеше. Не спираше да плаче и да забърсва очите с опакото на ръката си. Подсмърчаше
и гледаше студеното лице на Цвета.
– Толкоз си хубава, Цвето. По-хубава булка в туй село не са виждали. Сигурна съм.
Цвета мълчеше. Очите ѝ с цвят на зюмбюл гледаха надолу и бяха премрежени от
сълзи. Невидимо въже беше надянато на шията ѝ и я душеше, та не можеше дъх да си
поеме. Дума не можеше да каже в тоз момент. Майка ѝ докосна брадичката и я накара
да вдигне лице към нея. Погали я. Усмихна ѝ се.
– Много мислех, Цвето, ама накрая се реших да ти дам едно нещо.
– Не ща повече дарове, майко. Толкоз много неща ми даде за таз сватба, пък аз дори
не бях мислила още да се омъжвам.
– Знам, чедо, знам. Ама туй, дето имам да ти давам, е друго.
Минка отиде до вратата и се огледа. Кольо още беше навънка. Затвори и се върна при
Цвета. Извади от сукмана си дървен мускал и го даде на щерка си. Цвета го взе в ръце
и го огледа.
– Розово масло ли е туй?
– Не. С туй можеш да се отървеш от мъжа си. – Настана мълчание. Цвета гледаше с
недоумение в очите на майка си. Минка поде тихо: – След сватбата, като се качите в
одаята, му сложи тоз зехир в чашата и го накарай да го изпие. После ще кажеш, че много
се е вълнувал зарад брачната нощ и сърцето му се пръснало. И тъй ще си била омъжена
само за една вечер. Пак ще си свободна, Цвето, ама ще имаш и имане. Вече ще си Сай-
биева снаха. Пък по-нататък пак ще можеш да се омъжиш за тоз, когото ти искаш. По
друг начин не мога да те спася от таз орис. Пък майчиното ми сърце не може да понесе
да те гледа нещастна.
– Аз не съм нещастна, майко. Щом тъй ще отърва тетю от борчовете, ще се омъжа.
– И ще живееш с оня пуяк до края на живота си? Вярно, имат пара, ниви колкото щеш,
хора, дето за тях работят, ама не го обичаш.
– Ти обичала ли си тетю преди сватбата? – попита Цвета, а Минка я гледаше и мъл-
чеше.
– Други времена бяха. Ама го обикнах после. Сега без него не мога – каза накрая.
Външната врата се хлопна. Кольо влезе в къщата и Минка подскочи уплашена.
– Скрий мускала – рече на дъщеря си. – Баща ти да не го вижда.
Цвета го пъхна в пазвата си и въздъхна тежко. Майка ѝ чу гласа на Кольо, който я

6
викаше, и излезе от одаята. Булката остана сама. Отиде до огледалото и се огледа. Ху-
бава беше с тез одежди. След малко щяха да я пребулят и когато махнеше отново бу-
лото, вече щеше да е Сайбиева снаха. Стисна зъбите си, че да не се разплаче. И не, не ѝ
се плачеше толкоз, защото ще бъде омъжена, а защото детинството ѝ вече си е отишло,
щеше по друг начин на нея да се гледа. Къща вече ще трябва да стопанисва и за мъж да
се грижи.
Седенките щяха да ѝ липсват. С нейните приятелки вече няма да ходи да пее и да
играе хора край запаления огън на площада. Момците вече нямаше да я заглеждат. Ами
Стоян? Ах, вече и той нямаше да я поглежда в очите с оня поглед! Толкоз усмивки му
пращаше Цвета, китката от косите си му даваше на него сред всички ергени в селото.
Ама откакто разбра, че ще я годят за Сайбиевия син, очите на Стоян вече не видя. Дали
я мразеше, питаше се тя. Сигурно си е мислел, че отдавна са я гласили майка ѝ и баща ѝ
за Сайбията, пък тя да ходи тъй да се заиграва с влюбеното му сърце напразно...
Сложи ръка на пазвата си Цвета. Усети хладината, дето лъхаше от мускала със зехир.
Туй беше решението на проблемите ѝ. Туй щеше да я отърве от мъките, дето изтърпя, и
от онез, дето се задаваха по пътя ѝ. И не, не беше способна да даде на мъжа си да изпие
таз отрова. Пък и той за какво беше виновен? Баща ѝ я беше дал доброволно, а оня се
съгласил да я вземе. Затуй Цвета се зачуди дали да не изпие тя оная смъртоносна глътка
и да се свърши с всичко туй. Ей тъй, в сватбените дрехи щяха да я намерят, в нейната
одая, дето цялото детинство си беше изкарала. И ще си отиде от тоз свят недокосната,
неопорочена. Свободна.
Тъпани заблъскаха от горната страна на махалата. Сбираха се съседи пред къщата на
Караславови и започваха да се вият хора. Сватбеният байрак се задаваше със сватбарите
откъм баира. Весела глъчка се носеше наоколо, а сърцата на Кольо и Минка бяха свити
от мъка.
– Цвето, Цвето! – викаше майка ѝ, влизайки в одаята при нея. – Цвето, идват!
– Чувам ги – отвърна булката, надничайки зад пердето. – Готова съм.
– Не забравяй какво ти дадох, Цвето. – Майка ѝ стисна ръката ѝ. – Ти реши какво да
сториш.
Цвета кимна и пак погледна през прозореца.
Кольо и Минка излязоха на портата да посрещнат гостите. Музиката заглушаваше
гласовете на селяните и ги подтикваше към танци. Най-отпред на процесията беше той –
Сайбиевият син, младоженецът. Лозан се казваше. Беше висок, силен като скала. Обле-
чен със сватбена носия и черен калпак, накичен с чемшир и пауново перо. Под тънкия
му мустак се подаваше широка усмивка.
В дясната си ръка държеше юздите на бял като сняг кон, който вървеше бавно, след-
вайки неговото темпо. На гърба на животното седеше свекървата – Сайбийката Гена. Тя
беше на близо седемдесет години и краката хич не я държаха. Докато натрупат имането
с покойния си мъж, здравето си даде по къра и оборите. Затуй сега толкоз трудно вър-
веше. Онуй, дето всички забелязаха и не одобриха, беше, че Гена се бе облякла в черно
от горе до долу. Вярно, жалееше още мъжа си и първородния си син, ама днеска беше
сватбата на Лозан, та с черно не вървеше да е облечена. Ама нали тя си знаеше все сво-
ето, никой не можа да я разубеди.
– Добре дошла си, сватя! – обади се с пресилена усмивка Кольо.
– Добре заварили сте, сватове! – каза Гена. – Тука сме дошли да си вземем булката.
– А, ще я видим тая работа – засмя се Кольо. – Ей тука нося едната булчинска обувка,
та да видим колко пара ще се събере в нея.
7
 Лозан пристъпи напред със самодоволна усмивка. Извади от пазвата си пари и за-
почна да слага в обувката толкоз, колкото можеше да поеме. Вече почти я напълни,
когато Кольо му даде знак да спре. Всички почнаха да ръкопляскат, а оркестърът пак
засвири, когато домакините поканиха сватбарите да влязат в къщата им. Лозан помогна
на майка си да слезе от коня и я накара да се облегне на него, та да може да прекрачат
прага на Караславови.
На двора беше приготвена трапеза. Гостите можеха да се почерпят, докато Лозан,
майка му и техните най-близки влязоха вътре да пребулят и да вземат булката. На ръце
изкараха Цветана, с червен воал пред лицето. Тъй поне се скриваха тъжните ѝ очи, та
хората мислеха, че е много щастлива. В една каруца я качиха заедно с Лозан. Цялата
върволица от хора ходеше след колата, теглена от два коня към селската черква. А му-
зиката не спираше и не спираше, докато булчинското сърце се късаше от мъка.
Лозан се престраши и докосна бялата ръчичка на младата си невеста. Тя му се стори
толкоз студена, че чак се притесни.
– Ледена си. И трепериш – каза ѝ на ухо той.
– Притеснено ми е.
– От какво? От мене ли?
– Не. Толкоз много хора са дошли заради нас...
– Скоро всичко ще свърши. Само за един ден е. След туй ще останем само двамата –
усмихваше се той.
А под булото Цветана прехапа устните си от страх. И за туй беше мислела толкоз
много. Плашеше я мисълта, че ще остане за пръв път насаме с Лозан. Не знаеше какво
да прави, не знаеше нищо за туй, което се очакваше от нея. Отново се сети за мускала в
пазвата си и думите на майка си. Само смелост ѝ трябваше, та да стори каквото тряб-
ваше.
Венчавката мина, а после всички се струпаха на поляната, дето от сутринта се щураха
жени да готвят и да нареждат дългата трапеза. Все пак цялото село беше поканено на
таз сватба, та много храна трябваше да има. Младоженците бяха настанени на най-вид-
ното място, а покрай тях роднините и приятелите им. Цвета гледаше безмълвна, залък
в устата си не слагаше. А Лозан се смееше и раздаваше наздравици, та да видят всички
колко щастлив беше. Минка и Кольо гледаха дъщеря си отстрани. От мъка Кольо се
наливаше с ракия, та чак жена му трябваше да почне да му се кара, че бързо ще се напие.
Ама той не искаше и да чуе какво му казваше тя. Тежко му беше на душата и затуй се
надяваше да му олекне от ракията. Свекървата Гена пък се радваше на щастието на сина
си. Само той ѝ беше останал в тоз живот. Молеше се и на снаха да е случила, та да ѝ
подслади малко живота.
Всички ритуали трябваше да бъдат спазени на сватбата. Лозан и Цвета разчупиха пит-
ката над главите си, като по-голямото парче остана при него. После Гена сложи пред
нозете на снаха си менчето с вода, в което плуваха бели и червени карамфили. Невестата
го бутна с крак и цветето, което беше най-близо до нея, имаше червен цвят – мъжка
щеше да е първата ѝ рожба. В песни и танци минаха останалите часове. Безброй пода-
ръци и благословии получи младото семейство. Такава пищна сватба в селото не беше
имало досега. За нея хората щяха да говорят дълго след туй.

На ръце пренесе Лозан младата си булка в новата ѝ къща. Щяха да живеят в бащиния
му дом. Голям имот беше, на два ката. Дворът се ширеше чак до гората. Имаше засети
зеленчуци и овощни дръвчета, които през лятото даваха много плод. В една пристройка
8
отляво блееха овце, а кокошки щъкаха навсякъде. На трема пред къщата имаше миндер,
застлан с червен губер. Понякога през топлите августовски вечери Гена обичаше да спи
там.
Нозете на Цвета докоснаха пода на главната стая с огнището. Тръпки полазиха по
цялата ѝ снага. Уплашена беше. Не знаеше дали някога ще свикне да живее тука. Голяма
къща беше, ама студена, мрачна. Сякаш е създадена за толкоз многобройна челяд, а в
нея живееха само Лозан и майка му. Тука имаше миндер, малка софричка и един чекрък
до стената. В дъното се виждаше врата, водеща до одаята на старата.
– Студено ли ти е? – попита я нежно Лозан. – Да запаля ли огън?
– Не, добре ми е.
– Ние ще живеем на втория кат, а майка си спи тука. Ей там са стълбите. – Той посочи
към стръмни дървени стъпала, водещи нагоре.
Цвета запристъпва бавно по килима към стълбата. Качи се по нея, чувайки различно
скърцане на всяка своя крачка. Горе имаше коридор и две стаи. Подът беше боядисан в
черно, а стените – варосани до снежнобяло. Миришеше на дърво и на сушени подп-
равки, защото от тавана висяха билките, дето Гена ползваше за гозбите си. Лозан отвори
вратата на тяхната одая. Влезе пръв и запали газената лампа, та невестата да влезе на
светло. Вътре имаше голям одър, ракла и висок до тавана дървен гардероб. Широк джам
се виждаше зад дръпнатите завеси, през който всяка сутрин Цвета си представяше как
я будят слънчевите лъчи.
Лозан протегна ръката си към нея. Тя се подвоуми, пък накрая му даде своята. Той я
придърпа нежно вътре и затвори вратата. Със силно разтуптяно сърце младата невеста
седна на губера и усети как ѝ се вие свят от притеснение. Лозан застана пред нея. С
усмивка вдигна булото, което цял ден бе скривало зюмбюлените ѝ очи. На светлината
на лампата булката му се струваше по-красива от всякога. Погали бузата ѝ с опакото на
ръката си. Грубата му кожа остави червени следи по бялата ѝ нежна страна.
– Толкоз си хубава – рече Лозан и понечи да целуне невестата си, когато тя отмести
лицето си настрани.
– Пие ми се малко вино. Има ли? – попита тя. – Днеска от притеснение ни залък съм
сложила в устата си, ни глътка.
– Вино ли ти се пие? – изненада се той.
– Никога не съм пила вино. Тетю не ми даваше. Ама нали сега вече не съм при
него... – опита да се засмее насила Цвета.
– И аз ще пийна вино. Сега ще донеса. – Лозан изхвърча набързо от одаята.
Цвета остана неподвижна на мястото си. Беше си кръстосала ръцете, а в тях стискаше
мускала с отрова, който ѝ даде майка ѝ.
След малко Лозан се върна с бъклица червено вино и две чаши. Наля първо на невес-
тата, а после на себе си. Подаде ѝ едната чаша и вдигнаха наздравица. Той вече беше
изпил толкоз ракия на тържеството, че още малко му трябваше да изгуби съзнание. Изпи
наведнъж чашата си. Цвета също се насили да изпие своята. После стана от одъра.
– Хайде по още една чаша. Аз ще налея – усмихваше се тя.
Взе бъклицата от раклата и напълни пак вино за себе си и за Лозан. Преди да му даде
неговата чаша, отвори мускала с отрова и с притаен дъх започна да излива съдържани-
ето във виното, без той да я види. Лозан я дръпна за престилката с палаво изражение на
лицето. Сякаш ѝ казваше, че той вече е готов за първата им вечер като младоженци. От
тоз жест Цвета се стресна и изпусна мускала на пода. Отровата се разля.
– Какво е туй? – Лозан се изправи като попарен от одъра. Наведе се да вземе мускала,
9
а Цвета го гледаше уплашена. Той помириса течността и не усети никакъв мирис. Сложи
капка на пръста си и го облиза. Начумери се от горчивия вкус и плювна встрани. – От-
рова? Да ме умориш ли искаше? – Гледаше учуден към невестата си.
Тя мълчеше. Брадичката ѝ трепереше. От очите ѝ започнаха да капят сълзи. Туй му
беше достатъчно на Лозан да разбере, че подозренията му са верни. Хвърли мускала пак
на пода и сграбчи Цветана през кръста. Тръшна я на губера върху одъра и се качи върху
нея. Тя правеше неуспешни опити да го отблъсне от себе си, ама той беше силен и здрав
мъж.
– Недей, моля те! Не искам! – хлипаше тя под него.
Но той не щеше да я чуе дори за миг. Сложи ръката си на устата ѝ и без да се интере-
сува от сълзите ѝ, я направи своя жена.

10
 2.
Минка не можа да спи цяла вечер. В ушите ѝ още кънтяха звуците на тъпана. Толкоз
уморена беше, като се прибраха с Кольо, че веднага се търкулнаха на одъра да си почи-
ват. Ама сън не я ловеше. Въртеше се ту наляво, ту надясно. Пълната месечина дохож-
даше през джама до нея и блестеше в уморените ѝ очи. А от другата ѝ страна Кольо,
колкото и пиян да беше, също не можеше да заспи. Чуваше го как пръхтеше и се про-
кашляше от време на време. Накрая той стана и тръгна към вратата.
– Де отиваш бе, Кольо? – надигна се Минка да го попита.
– Не мога да спя. Отивам оттатък.
– Ела, лежи си тука. Даже да не спим, поне да си почиваме.
– Не мога, Минке. Съклет ме хваща. Ти си лежи.
И без да дочака още някоя дума от жена си, той излезе от одаята. Минка си полегна
пак. Ама тоз път друго я смущаваше. Кукумявка беше кацнала на дървото пред къщата
и закука силно. Сърцето на Караславовица се сви на топка. Дали Цвета е отровила Ло-
зан? На сутринта щеше да се разбере. За миг съжали, че ѝ е дала мускала. Питаше се
защо ѝ е трябвало да се меси в тез неща. Все пак жените никога не са имали право на
воля. Все мъжете решаваха какво да става с тях. А щом Кольо беше решил да омъжи
Цвета, тъй ще бъде. Пък сега, ако тя го е убила, дали няма да се усъмнят хората, че не
им е чиста работата? Чак на разсъмване кукумявката си отиде. Тогава Минка можа да
подремне малко.
Някой захлопа на вратата. Караславовица подскочи уплашена и се огледа в одаята.
Реши, че може да ѝ се е сторило, ама после пак някой започна да чука. Чу и глас, който
викаше:
– Чичо Кольо! Лельо Минке! Чичо Кольо!
Стана тя от одъра и бързо се облече. Чудеше се къде се е дянал нейният Кольо, че не
отваря вратата. На прага на къщата беше дошъл Киро – петнайсетгодишен хлапак, който
живееше до Сайбиевите.
– Какво си заблъскал толкоз рано бе, Кириле? – смъмри го Минка, търкайки очите си.
– Леля Гена Сайбийката ме прати да ви извикам. За кръвта на младоженците.
– А, да... – замисли се тя. – Ама те още не са станали ли?
– Ми не са. Ама ако още се маем тука, ще закъснеете.
– Чакай да видя чичо ти Кольо къде се е дянал – каза му Минка и започна да вика: –
Кольо! Кольо! Къде си бе, Кольо?
Претърси Минка цялата къща, ама не намери мъжа си. Излезе на двора и започна там
да вика името на Караславовия. Киро и той почна да го търси, че времето минаваше, пък
Сайбийката ги чакаше. Провери Минка в обора, щото реши, че Кольо може да е отишъл
да чисти и да .храни животните. Ама го нямаше.
Добитъкът беше гладен, а от нейния мъж ни следа. Отиде да види в плевнята, щото
можеше да приготвя сеното. И като отвори вратата, Минка замръзна на мястото си. Раз-
пищя се ужасена, та чак до небесата я чуха. Сложи ръка на устата си, а очите ѝ бяха
изцъклени и щяха да изскочат. Киро бързо притича при нея и що да види – Кольо висеше
от една греда, надянал си въжето през врата, и се полюляваше напред-назад. Момчето
се уплаши и избяга оттам, викайки по пътя:
– Чичо Кольо се обесил! Чичо Кольо се обесил!

11
 Куцукайки, Гена успя да изкачи стълбите и да стигне до втория кат на къщата. Застана
пред вратата на младоженската одая и почука с бастуна си. Изчака малко, пък после още
един път потропа. Накрая се показа Лозан, гол до кръста.
– Защо си се разтропала толкоз рано ма, майко? – попита той, присвивайки очите си
заради махмурлука.
– Булката спи ли още? – обади се тихо Гена.
– Спи, спи. За какво ти е?
– Баща ѝ се обесил снощи.
Цвета лежеше настрани на одъра върху засъхналите си сълзи. Като чу какво каза све-
кърва ѝ, веднага скочи и отиде до вратата.
– Какво е станало с тетю?
– Ох, чедо... Обесил се е.
Цветана се подпря на стената, че щеше да се строполи на земята от мъка. Тъй силно
я сви сърцето, че сякаш щеше да я погуби. Лицето ѝ се обля в сълзи и нададе жален вик.
Лозан я прегърна, а през туй време старата надникна в одаята. Видя, че на одъра беше
оставена булчинската риза на невестата. Кърваво петно се открояваше на белия цвят.
Гена погледна към сина си и му кимна одобрително.

Цял ден и цяла вечер оплаквачки ревяха в къщата на Караславовите. Вчера тука се
бяха сбрали хора да се веселят, че имаше сватба, пък днеска оплакваха Кольо. Питаха
се в селото защо се е обесил Караславовия. Жена си вдовица оставяше, пък и секваше
щастието на дъщеря си от скорошното задомяване. Не можеха да разберат селяните мъ-
ката в бащиното му сърце, че е обрекъл единствената си рожба на нещастен живот.
Тежко беше погребението на Кольо. Минка и Цвета се държаха една за друга и не
спираха да плачат. Толкоз неочаквана беше загубата на главата на семейството им. Не
знаеха какво ще правят сега без него. Лозан и Гена и те бяха до тях неотлъчно. Че нали
една рода вече бяха. Ама колкото и да страдаше за баща си булката му, Лозан нямаше
как да забрави какво му беше замислила тя. Остави я да се нареве за тейко си, щото
после за нейните си кахъри щеше сълзи да пролива.
– Искам при майка ми да спя таз вечер, Лозане – каза Цвета на мъжа си, когато си
отиваха от гробището.
– Не може тъй. От вчера сме женени, пък още отсега при майка си да спиш.
– Сама остава, без тетю. Само за една вечер ме пусни.
– Не! – отсече категорично той. – С мене се прибираш и толкоз! – Хвана я за ръката
и я задърпа със себе си.
Туй не убягна от очите на Сайбийката. Вървеше тя със сватята си и я утешаваше, ама
нямаше как да не види грубостта на сина си към младата му невеста. После пък, като се
прибраха у тях, Лозан искаше Цветана да му свари чорба, че огладнял бил.
– Аз ще ти направя, сине. Булката страда за баща си – рече майка му и стана да се
захваща с чорбата.
– Не, майко – каза с равен глас Лозан. – Тя ще ми сготви. Нали ми е жена? Трябва да
знам дали може една чорба да свари.
– Стига бе, Лозане! По-нататък тя ще ти готви. Остави я сега.
– Тя ще свари чорбата! – тросна се Лозан и двете жени подскочиха уплашени от гласа
му.
Цветана стана от миндера и избърса сълзите от лицето си. Захвана се да бели лук и да
12
реже картофи. Очите ѝ бяха премрежени, ама се държеше да не заплаче отново. Гена
пък стоеше встрани и учудена гледаше сина си. Не можеше да го познае. Не знаеше
какво му има. Такъв не беше преди сватбата. Ама не му каза нищо тая вечер. Не искаше
пак да ѝ крещи.
Поне като си легнаха, Лозан остави Цвета намира. Страх я беше, че пак щеше да се
качи върху нея и без да я пита иска или не иска, да я обладае. Сви се тя в едната страна
на одъра и се уви в родопското одеяло. Цяла нощ плака, та чак очите ѝ щяха да изтекат.
За милата си майчица мислеше. Сам-самичка остана в къщата им. Колко ли тежко ѝ
беше, се питаше Цвета. После се зачуди дали пък туй, дето стана с баща ѝ, не е божие
наказание. Все пак и тя, и Минка си бяха мислили да убият Лозан. А Господ такива неща
не може да прости. Уплаха се наля в душата на невестата. Беше си навлякла божия гняв!

На другия ден Лозан отиде до нивите, че да види дали посевите са почнали да покъл-
ват вече. Стана рано, изпи набързо едно кафе и излезе от къщата. Цветана остана цял
ден сама със свекърва си. Мъчеше се много-много да не се навърта при нея, ама където
и да отидеше, Гена вървеше след нея. Седна накрая на миндера под трема, малко на
припек. След туй свекърва ѝ се домъкна, куцукайки, подпирайки се на бастуна си. Седна
до нея с тежка въздишка.
– Ех, чедо, за майка си ли пак мислиш? – попита старата.
– Да. Като си дойде Лозан, ще го моля да ме пусне да я видя.
– Той май лошо се държи с тебе?
– А, не... – Цвета сведе поглед.
– Не беше такъв. Не знам какво му стана. Колко време вече все двамата живеем тука,
та лоша дума един път не ми е казал. Пък вчера тъй ми са скара, като исках да направя
чорбата аз. – Замисли се Гена, пък накрая рече: – Видях кръвта по ризата ти. Чиста си
била. Какво тогава тъй го е разсърдило?!
Цветана мълчеше, стиснала зъбите си. Не продума нищо. Само слушаше свекърва си,
която започна да ѝ разказва за бащата и брата на Лозан.
– Нашият брак с Пенчо беше по любов. – Усмивка се появи на лицето на старата,
спомняйки си за мъжа си. – От малки все на едно бяхме. Един до друг бяха вратниците
на къщите ни. Малко като пораснахме, вече с други очи се гледахме. И старите нямаше
как да не забележат, та решиха да ни оженят. Толкоз много се радвахме с Пенчо за таз
сватба! Добър беше той, от сутрин до вечер се блъскаше на полето заради мене. Не ми
даваше никаква работа да подхвана, ама аз нали съм си малко ината, та не го слушах
много. Редом до него тръгнах на къра да ора и да садя. Толкоз го обичах, че не можех
да го гледам сам да прави всичко. Даже вече бременна бях, като ходех на жътвата.
Христо беше станал на три години, като ми рече един ден Пенчо, че иска да купи
нивата до реката, дето тогава беше на Джамбазовите. Много скъпо я даваха, ама Джам-
базовия като падна на легло, нямаше кой да я обработва земята там. Пък аз нали вярвах
на моя Пенчо, та му рекох да я вземе, щом иска. Малко пари бяхме заделили, та от тях
даде. И на другата година каква реколта имахме, цялата околия ни завидя. Пак пари
спестихме, ама и още земя купихме. До тогаз все самички си работехме с Пенчо. Христо
бягаше по нивата, после спеше на сянка под някое дърво, ама край нас все беше детето.
След туй вече нямаше как сами да се оправяме и за пръв път Пенчо плати на хора, за да
идват да ни работят на земята.
На седем години беше Христо, като родих Лозан. Тогаз вече бяхме почнали да строим

13
втория кат на къщата. Допреди туй само на един кат си беше и дворът беше малък, ма-
лък, та само за пет кокошки имахме място да гледаме. Нататък вече взехме още място и
го разширихме. Вече с други очи гледаха на нас хората в селото. Чорбаджии почнаха да
ни викат. Пък аз за чорбаджийка хич не съм се имала. Работихме с Пенчо, на децата се
радвахме, земята си гледахме, пък другото вече беше до късмет.
Ама то аман от такъв късмет. Ако съм знаела какви кахъри ще имам, хич даже нямаше
да искам тез земи и парите от тях. Викаха Пенчо да участва в комитетите по онуй време,
когато искаха да гонят турците оттука. Той се дърпаше и не щеше, ама накрая им се
хвана на акъла. Ходи с тях по градовете, какво мислеха, какво правеха, аз не знаех. Тука
с децата си бях, пък те растяха и вече не знаех какво да им казвам, къде е отишъл баща
им. За малко се връщаше Пенчо и после пак заминаваше за няколко дни.
По едно време заптиетата почнаха да се навъртат край нашия имот. Сутрин, вечер, аз
ги виждах през джамлъка. И казах на Пенчо да се спре вече с тез комитети и заговори,
щото усещах, че не тръгва на хубаво. Не ме послуша той. Една вечер пред къщата ни го
убиха. Кой беше, що беше, никой не разбра. Ама сама ме остави с две момчета. Добре
че бяха вече поотраснали, та да ми помагат децата. Пред тях гледах да съм силна, а после
цяла вечер ревях на одъра за моя Пенчо. Ох, колко много го обичах!
Мислех, че вече няма да оплаквам никого от семейството, ама на, дойде време за вой-
ната. Христо вече достатъчно беше пораснал, та да ходи да се бие. Лозан и той искаше,
ама не го давах. Малък беше още. Със сълзи съм изпратила Христо. И още помня, като
се скриваше вече с коня зад баира, как усетих, че повече няма да се върне жив. Не исках
да вярвам на туй предчувствие, ама се оказах права. Една вечер сърцето тъй ме сви, че
без дъх ме остави. Чувах сякаш Христо да ме вика и заплаках. На другия ден ми го
докараха. Разсечен беше от ятагана на някой турчин. Очите ми изтекоха от рев. След
туй вече сълзи не ми останаха.
Добре че Господ поне Лозан ми остави. Той ми е едничката радост в живота. Пък сега
и ти, Цвето. Като дъщеря си ми вече, в мойта къща живееш. Ах, колко хубаво ще бъде,
като напълните таз къща с деца. Туй ми остана на мене, на внуци да искам да се порад-
вам. Че в таз голяма къща детски смях от години не се е чувал. С колко много мъка са
пропити тез стени, само аз си знам!

Цветана остана безмълвна след таз история. Знаеше, че свекърва ѝ е изстрадала

много, затуй ѝ стана жално за жената. В тоз момент вратникът се хлопна и Лозан влезе
в двора. Учуди се, че вижда двете жени на едно, ама някаква радост трепна в душата му
от тая гледка.
– Хайде бе, сине! Много се замая на къра. Булката те чака – обади се майка му с весела
нотка в гласа.
– Че за какво ме чака?
– Да я заведеш при майка ѝ. Сватята сигурно цял ден за нея се оглежда, че три дена
на Кольо правят.
– Още малко ще почака. Уморих се много.
– Стига бе, Лозане! – Цвета стана от миндера. – Поне ме остави сама да отида. Майка
си не мога да оставя тъй. – Тя не сдържа сълзите си и заплака. Скри лицето с дланите си
и влезе вътре, та да не я гледат как плаче.
– Що тъй правиш, Лозане? – подхвана го майка му. – Не беше такъв! Какво ти стана?
– Ще ти кажа аз какво ми стана! – кресна Лозан на старата. – Като разбереш, да видим
дали и ти няма да дойдеш на мойта!
14
 – Ми кажи де!
– Не сега. Друг път – бяха последните му думи и влезе вътре.

Късно ставаше вече. Слънцето клонеше на запад. Пред къщата на Караславовите се

спускаше по туй време дебела сянка, която в тоз момент беше студена и скръбна. Вътре
Минка беше седнала на един стол до прозореца и шиеше нещо, без да вдига очи от ра-
ботата. Цялата в черно беше облечена. Огледалото в одаята беше покрито с бяла кърпа.
Кандилото гореше вече трети ден пред иконостаса, а в цялата къща миришеше на тамян.
Днеска Минка беше извикала селския поп да попее и да каже някоя молитва в дома ѝ.
Боеше се, че нещо зло се е нанесло тука, което е накарало Кольо да се обеси. Надяваше
се и с прекадяването на стаите поне малко да ѝ олекне на душата след таз неочаквана
загуба. Молеше се и въпреки всичко Кольо да намери пътя към рая и да бъдат простени
греховете му.
– Майко! Майко, тука ли си? – викаше Цвета, влизайки през вратата, ама никой не ѝ
отговаряше. – Майко, къде си, ма? – Накрая видя Минка до прозореца и отиде при нея.
Коленичи и целуна бледите ѝ ръце. – Не чуваше ли, че те викам, мале?
– А, Цвето! Кога дойде? Хич не съм чула. Замислила съм се за моите си работи...
– Какво правиш?
– Тука шия копчето на една риза на баща ти. Оня ден му паднало и той не можеше да
го намери. Колко му се карах, че все си губи копчетата. Ама като станах таз заран, нас-
тъпих нещо в одаята. Га погледнах, то копчето на Кольо. Та викамѐ да му го зашия... То
няма да му трябва вече, ама... – захлипа Минка, а Цвета побърза да я прегърне. – Не
знам какво да правя без тейко ти, Цвето – редеше през сълзи Минка. – Самичка като
кукувица останах в тая къща. Да няма с кого две приказки да си кажа. Толкоз ми е
тежко...
– Знам, майко, знам... – заплака и Цвета. – Ще говоря пак с Лозан, та да идвам всеки
ден поне за малко при тебе. Притеснявам се, ако не те виждам...
– Лозан? – Караславовица вдигна поглед към дъщеря си. – Ко стана с него? Той тука
ли е?
– Тука е. Вънка чака.
– Ми с онуй нещо ко напрай?
– Нищо. Нищо не направих.
– И по-добре си сторила. Че след сватбата щеше да има две погребения. Три вдовици
щяхме да останем.
– Ама не знам от сега нататък какво ме чака с Лозан, майко. Той е лош с мене.
– Ах, баламурника му мръсен. Ко иска от тебе?
– Той видя мускала с отровата, мале. Затуй сега ми прави мръсно.
Стана Минка от стола и изпъна ризата на Кольо. Огледа я, за да види дали добре е
свършила работата. После я сгъна и я прибра в раклата, където пазеше недокоснати
всичките му останали неща. Отиде после пак до прозореца при дъщеря си. Прегърна я
и погледна навънка. Лозан стоеше до вратника и пушеше цигара. Оглеждаше двора и
очите му все отиваха към плевнята, дето бяха намерили Кольо обесен.
– Слушай, Цвето. Мъжете са си мъже. Всички са еднакви. Дай им вкусна манджа и
споделяй постелята им, та те ще са щастливи. Друго не им трябва. Затуй бъди добра
булка за Лозан.
– Не мога, майко. Не искам.
– Не щеш, ама трябва. Живота си с тоз мъж ще изкараш. Ако не почнеш да правиш
15
каквото той иска, в мъки ще изкараш годините си с него. Затуй друга песен трябва да
запееш.
Цвета се замисли. Погледна и тя през прозореца. Лозан издиша дим от цигарата и
цялото му лице се скри в мъгла. Тя го огледа. Сякаш за пръв път го наблюдаваше толкоз
внимателно отстрани. Учуди се на себе си. Даже за хубав го намери. Хич не беше грозен,
пък и можеше да бъде добър с нея. Ах, ако не беше таз пуста отрова, дето искаше да му
даде да пие! Сигурно много по-различно щеше да бъде всичко. Ама стореното – сто-
рено. Назад нямаше как да се върне. Затуй реши, че трябва да послуша майка си. Ако
искаше да има по-добър живот с Лозан, друга песен трябваше да запее. Песен, дето да
му се хареса.

16
 3.
Първите петли запяха рано-рано. Колкото по-близко беше лятото, толкоз по-бързо се
съмваше. Ала на Лозан хич не му се ставаше тая сутрин. Обръщаше се от едната страна
на одъра, та на другата. Завираше си главата във възглавницата и се мъчеше да не слуша
кукуригането, идващо от двора. По едно време се опита да напипа невестата си, ама нея
я нямаше. Ококори очите си и видя, че Цвета е станала. Не я беше усетил кога е излязла
от одаята.
– Де ли е отишла толкоз рано? – питаше се Лозан.
Уж реши да не я търси, да си полежи още малко. Ама мира не му даваше главата, дето
се чудеше къде се е дянала неговата булка. Затуй стана от постелята, облече си ризата с
потурите и излезе от одаята. Още като слизаше по стълбите надолу, усети мирис на то-
ку-що опечена баница. На софрата го чакаше и прясно сварено кафе, дето ухаеше тъй
силно, че само ароматът му можеше да го накара да се разсъни. Огледа се, ама не видя
ни Цвета, ни майка си. Изпи една-две глътки от кафето и излезе на трема. Там на мин-
дера беше се настанила Сайбийката, загледана в далечината и замислена за някакви ра-
боти.
– Къде е Цвета ма, майко? – попита той и я сепна от унеса ѝ.
– А, твойта булка ли?! Тя сякаш сън не е спала нощеска.
– Що?
– Ми рано станала, наточила кори за баница. Като се събудих, тя вече я печеше и
вареше кафето. Не ѝ се спало и затуй решила да направи ядене, за да закусим.
– Брей! – учуди се Лозан и седна на миндера до майка си. – Ми къде е сега?
– Взе кобилицата и отиде за вода, че докато е по-прохладно. – Гена се приведе към
сина си и му каза с тих наставнически глас. – Добра невеста е Цвета, Лозане. Кътай си
я. Не се дръж лошо с нея.
– Имам си причина да се държа тъй с нея. Ама виждам, че тя май взе с други очи да
гледа на мене и на венчавката ни.
– Какво толкоз е станало бе, сине? Сякаш нещо толкоз лошо ти е направила, че искаш
да ѝ вгорчиш живота.
– Още няма да ти кажа, майко. Нека мине малко време, да видим как ще станат не-
щата. Че като те знам каква си, живота ѝ ти ще вгорчиш, не аз.
– Пу! Глупости говориш, Лозане. Аз толкоз да я харесах таз Цвета, пък ти какви неща
приказваш.
– Ще видим таз работа. – Лозан потърка ръцете си една в друга и стана от миндера. –
Ще изям едно парче баница, че толкоз хубаво мирише... – И влезе в къщата.
А Сайбийката остана на трема и се замисли какво ли ще е туй, дето Цвета е сторила
на сина ѝ. Ама колкото и да се мъчеше, нищо не можеше да отгатне.
Тъжен вопъл се извисяваше над гробището. Женски глас се виеше сред дървените
кръстове над гробовете. Минка плачеше за своя Кольо. Девет дни станаха, откакто той
се обеси. Тъжен помен беше за нея и нейната дъщеря. Още рано сутринта Минка стана
да свари жито и да подготви подавка. После с Цвета, Лозан и Гена дойдоха на гробището
да донесат цветя на покойника.
– Ах, Кольо-о-о! На кого ни остави, Кольо-о-о?! Що тъй си отиде-е-е-е? Ах, Кольо! –
неутешимо плачеше Минка.

17
 Цвета я гледаше отстрани и едва успяваше да се сдържи да не падне до майка си и да
заридае като нея. Ама знаеше, че ако и тя тръгне да реве толкоз тъжно, на Минка ще ѝ
стане още по-лошо. Затуй стискаше ръцете си пред престилката и само тихо оставяше
да се леят сълзите от очите ѝ. По едно време усети ръката на Лозан да я гали по рамото.
Погледна го и той ѝ се усмихна. Сякаш искаше да ѝ напомни, че е до нея. Че баща ѝ си
е отишъл, ама той е тука да я пази. Не знаеше Цвета какво ставаше в душата на мъжа ѝ.
Първите дни се държеше толкоз лошо с нея след оная случка с мускала, пък после стана
пак нежен и внимателен. Колкото и да се учудваше, Цвета виждаше с очите си, че
всичко, дето майка ѝ беше казала за мъжете, се оказа вярно. За момент изпита вътрешно
удоволствие, душата ѝ ликуваше, щото беше хванала тая тънка нишка в душата на Ло-
зан и можеше да го спечели на своя страна въпреки всичко станало между тях.
Минка се посъвзе от мъката, наляла се в сърцето ѝ. Стана и избърса сълзите от лицето
си. Взе бъклицата вино, дето носеше, и отля на гроба на Кольо две-три глътки. После
отпи и подаде бъклицата на Цвета.
– За Бог да прости! – каза тя.
– За Бог да прости! – повтори младата невеста и стори същото като майка си. После
подаде виното на Лозан, а накрая отпи и Гена.
– Тука съм приготвила подавка – рече Минка и отви от бялата кърпа една златиста
питка със сирене. – Не е много, ама толкоз можах да направя. То е за здраве. – После
отчупи от погачата и раздаде на всички по парче от нея.
– Сватя, пък да знаеш каква хубава баница разточи твойта щерка – обади се Гена,
дъвчейки от питката. – Толкоз харна стана, че докато с Лозан не остъргахме дъното на
тавата, не се спряхме.
– А, тя Цвета много ги умей баниците – възгордя се Минка с дъщеря си и я погледна
съучастнически.
– Хубаво си я научила да върши домакинската работа – продължи Гена. – И чисти, и
готви, и пере... Рано сутрин с менците за вода ходи. Златна снаха ми се падна на мене –
засмя се старата.
– Тъй, тъй – усмихваше се Минка. – И като златна да я гледате. Че мойто чедо ми е
най-свидно, ама като знам, че вече в друга къща живее...
– Не се тревожи, сватя. С тебе двете сме почернени жени, ама децата ни останаха
поне, та едничка радост да имаме. Сега само за внуци остана да се молим да ни дадат,
та и на тях да се порадваме. Тогаз ще идват де у вас, де у нас, все смях и глъчка ще се
чува.
– А дано! Скоро да стане туй! – обади се Лозан и погледна с трепет в очите Цвета. Тя
пък се смути и сведе поглед към пръстта в нозете си, а страните ѝ почервеняха като
ябълки.

18
 4.
По икиндия някой потропа на вратника. Лозан чу женски глас да вика името му. Из-
лезе от одаята и като слизаше по стълбите, видя майка си да наднича зад джама. Ама
нали и очите вече много не я слушаха, та колкото и да се взираше, не можеше да види
кой викаше сина ѝ.
– Ко гледаш като сврака ма, майко? – смъмри я Лозан, щото мразеше, когато Гена
надничаше тъй.
– А, нищо бе, сине. Тука викам да забърша перваза, ама чух, че някой почна да те
вика.
– Мене викат, не тебе. Тъй че твойта работа си гледай – рече той и излезе, а Сайбий-
ката пак застана зад стъклото и се озърташе да види с кого ще говори синът ѝ.
Суха и ниска женица, стегнала здраво забрадката си и потъркваща нервно ръцете си,
чакаше Лозан пред вратника. Зарадва се, като го видя, и забърса с опакото на ръката
тънките си устни.
– Добър вечер, Лозанчо! – поздрави с тих глас жената.
– Дал Бог добро, лельо Иванице! Какво те води тука? – Той излезе навънка и заста-
наха двамата на калдъръма.
Сайбийката не се отлепяше и за миг от джамлъка. Чудеше се и се маеше коя е таз
жена и за какво е дошла да търси Лозан. Виждаше само силуетите в далечината пред
вратника и колкото повече се скриваше слънцето зад Балкана, толкоз по-трудно ѝ беше
да ги гледа. После Цвета дойде и почна да щъка насам-натам да приготвя вечерята. Вли-
заше и излизаше от одаята, щото, откакто бяха дошли хубавите дни и прохладните
майски вечери, те ядяха на трема и дълго стояха после там, докато не им се доспеше.
Гена се махна от прозореца, щото не искаше снаха ѝ да я мисли за клюкарка, ама не
спираше да я яде отвътре любопитството.
След някъде около половин час Лозан влезе в двора и заключи вратника. Жените вече
бяха подготвили трапезата и го чакаха, та да почнат да се хранят. Той се настани на
миндера и лакомо отчупи от хляба, който беше още мек и топъл.
– Дълъг разговор води с таз гостенка, Лозане – не се стърпя Гена и заговори. – Що не
я покани жената да дойде, да сподели яденето ни.
– Не ѝ беше до туй на леля Иваница.
– Че тя ли беше? Ха, не можах да я позная – учуди се на себе си Сайбийката. – Много
кльощава ми се стори отвътре. Да не е болна?
– Ще я поболее нея синът ѝ – приказваше Лозан, докато дъвчеше храната.
– Що бе? Какво е станало? – продължаваше да разпитва майка му.
– Залюбил някаква гювендия. Разправял на майка си, че искал да се жени за нея, затуй
работел много, че да може да спечели някоя пара. Ама през туй време оная залюбила
друг и хич не чакала сина на Иваница, ми направо се омъжила за по-богатия.
– Тю, шафрантия! – затюхка се старата. – Коя е тя бе, Лозане? От наш‘то село ли е?
– Май не била тукашна. И леля Иваница не я знае. Иначе досега ти да беше научила
таз работа – подсмихна се Лозан и погледна към невестата си, която се хранеше кротко
и слушаше безмълвна разговора.
– И какво иска от тебе Иваница? Да намериш жена на сина ѝ ли?
– Не. Работа иска да му дам. Че откак станало туй нещо, той ходел като сомнамбул.

19
Ни ядял, ни пиел, само за таз жена мислел.
– Е, той пък! Млад мъж, заради една мастия да си пропилее здравето! И ко? Има ли
работа за него?
– Ще му намеря. То сега започва полската работа, та хора ще ми трябват.
– Ами хубаво ще сториш, сине. Дай му работа на момчето, та да се съвземе и като е
зает, ще спре да мисли за оная.
– А дано! И леля Иваница на туй се надява...
След туй продължиха да се хранят тихо и само от време на време се чуваше премляс-
кване или преглъщането на виното, без което Лозан не сядаше на трапезата. До късно
стояха на трема, гледайки към звездното небе. Песента на щурците в градината ги прис-
пиваше, а мирисът на цветята дохождаше до тях и омайваше сетивата им. По едно време
Гена се почувства много уморена и стана от миндера. Пожела лека нощ на Лозан и
Цвета, а после се отправи към одаята да си почива.
Младоженците останаха сами. Лозан наблюдаваше невестата си на оскъдната свет-
лина. Питаше се за какво ли мисли, докато гледа към небосвода. Може би търсеше звез-
дата, дето се беше запалила там след погребението на баща ѝ. Толкоз слаба и безза-
щитна му се стори. Хубавите ѝ очи сякаш се бяха напълнили със сълзи и това го умили
още повече. Доближи се и сложи ръката си през раменете ѝ. Цвета се сепна, щото се
беше улисала в нейните си неща. Ама после се успокои и се облегна на гърдите на мъжа
си. Той се усмихваше леко в мрака. Усети тежката ѝ въздишка и му харесваше, че за-
почваше да я чувства по-близка, по-своя, като негова жена.

На другия ден Минка дойде на гости да види дъщеря си. Носеше няколко топли яйца,
току-що измътени от кокошката, и един буркан с кисело мляко, колкото да не идва с
празни ръце. Цвета толкоз ѝ се зарадва, че побърза да направи кафе и да я покани да
седне на трема. Гена излезе от одаята си с тежка походка, подпирайки се на бастуна си.
Настани се до сватята си на миндера и гледаше как чевръсто булката донесе и на нея
кафе.
– Не бях идвала тука след сватбата – обади се Минка и след като отпи глътка от ка-
фето, огледа двора.
– Ми идвай ма, сватя. Тез врати са отворени за тебе винаги, че нали щерка ти тука
живее.
– Тъй е, сватя, ама все пак мойта къща си е моя. То и колко време ми остава да ходя
насам-натам?! Нали сега всичката работа на мойте плещи остана... – въздъхна тежко
Минка, а Цвета взе ръката ѝ със загрижена гримаса. – Докато изчистя на животните, да
премета двора, да разтребя къщата, то минало пладне. На обед гледам да полегна малко,
че цяла вечер будувам и чак на разсъмване подремвам. Че затуй време хич не ми остава.
Ама днеска викам, ще дойда да нагледам Цвета, че и тебе.
– Хубаво си решила, сватя. Аз заникъде не ставам с тез крака. Пък искам да ходя до
площада, да нагледам земите, да помогна на Лозан с работата, че сега сам прави
всичко...
– Ох, сватя, като каза за земите... Хич не ми го побира акълът как ще се оправям сега
с таз земя, дето толкоз работа я чака. Преди с Кольо двамата се хващахме от сутрин до
вечер, та малко по малко си пооправяхме нещата, докато Цвета наглеждаше къщата.
Пък сега сам-самичка останах...
Замлъкнаха жените, а Цвета прегърна майка си. Не знаеше какво да каже. Искаше
да ѝ помогне, ако можеше и всичката работа да свърши сама, щеше да го стори. Ама
20
нали е вече невеста и снаха, та в новата си къща трябваше да гледа нещата да върти.
Сърцето ѝ се късаше, като гледаше мъката на бедната си майчица.
– Минке, ще говоря с моя Лозан – рече Гена и отпи пак от кафето. – И без туй сега
хора за нашите ниви ще взема, та и твойта ще оправи. Нали сега всичко ни е на едно,
пък и на тебе помощ ти трябва...
– А, той сигурно пък малко работа си има Лозан с вашите земи, та и мойта да гледа.
– Нищо ма, сватя. То с една нива повече или по-малко работата няма да е кой знае
колко повече. Пък нали и затова им плащаме на работниците всяка година.
– Тъй е, сватя – кимаше Минка и си мислеше, че за първи път се чувстваше като чор-
баджийка. Никога досега не беше мислила, че някой ще работи на техните ниви. Все с
мъжа си двамата превиваха гръб от сутрин до вечер и се прибираха като пребити от къра
цяло лято. Пък сега щеше да си гледа само къщната работа, а чужди хора щяха да се
морят на полето. Таз мисъл ѝ хареса. Погледна към Цвета. Срещна одобрение в очите ѝ
и туй я успокои още повече. Един камък падна от плещите ѝ.

В последните дни на Лозан не му оставаше много време да се застоява вкъщи. Изли-

заше рано сутринта и се връщаше чак по икиндия. Толкоз уморен беше от къра, че рано
лягаше на одъра и потъваше в дълбок сън. През туй време Цвета беше в къщата със
свекърва си, вършеше домакинската работа. От време на време ходеше да помогне и на
майка си, та да я отмени в някои задължения. После, когато вече беше сготвила, сядаше
с Гена на трема и си говореха, докато чакаха Лозан да си дойде. Сайбийката я учеше да
плете, че туй занимание ѝ се отдаваше с лекота и искаше да го предаде на снаха си.
– За децата си да можеш да плетеш чорапи и терлици поне – казваше с усмивка Гена.
На Цвета ѝ ставаше по-леко да живее в таз къща. Сякаш добрината, с която Гена се
отнасяше към нея, я предразполагаше да се чувства като у тях си. А и Лозан беше толкоз
нежен с нея, че съжаляваше за първоначалните мисли, дето имаше за него. Колкото по-
вече време минаваше, толкоз повече се убеждаваше Цвета, че дори да се жалваше пър-
воначално, живот на царица водеше в Сайбиевата къща. И сякаш щото искаше да се
отблагодари за всичко хубаво, дето ѝ се даваше, гледаше все да е чиста и подредена
къщата, да има сготвена манджа, от време на време някоя баница наточваше. А когато
получеше похвала от свекърва си и от мъжа си, Цвета се усмихваше и свеждаше поглед,
за да прикрие щастието, дето ѝ носеха думите им.

Един ден по пладне Цвета сложи на главата си бялата забрадка и с малка ратанова
кошница излезе от къщата. Беше покрила с кърпа онуй, дето носеше вътре, но ароматът
на топъл хляб издаваше, че имаше ядене. Мина по калдъръма и стигна в края на селото.
Днеска Лозан щеше да работи на нивата, дето беше най-близо до тях, та пеша можеше
да се стигне дотам. Затова Цвета реши да му приготви обяд и да му го занесе, та всички
да видят, че тачи мъжа си. По пътя видя полски китки да се шарят в тревата. Отиде да
си набере и си накичи главата, та стана още по-хубава. Не беше се кичила тъй, откакто
мина моминството ѝ.
Скоро стигна до нивата. Морна жега беше в тоз час и капчици пот бяха избили по
челото ѝ. Видя работниците, които се бяха отдали на почивка под дебелата сянка на
ореха. Две мъжки фигури само още стърчаха на слънцето и гледаха към Балкана. Цвета
позна, че единият от тях беше мъжът ѝ и тръгна към него.
– Там отсреща е земята на Миланчо, глухия – обясняваше Лозан на работника до него
и сочеше в далечината с пръст. – Ама гледай колко хубаво си я е подредил и сам си я
21
работи, както знае.
– Лозане! – с тих глас повика името му Цвета. Той се обърна изненадан и широка
усмивка се появи на лицето му. Цвета също му се усмихваше. – Донесла съм ти да хап-
неш, че днеска нищо не си взе за обяд.
– Брей! – учуди се той. – То човек с такава жена като тебе е като богопомазан – засмя
се Лозан и целуна жена си.
В тоз момент другият мъж се обърна. Цвета го погледна косо, докато Лозан надни-
чаше в кошницата, за да види какво му е приготвила за ядене. Мъжът беше с изцапана
от работата риза и кафяви потури. Лицето му беше сухо и сякаш на болен човек. Голе-
мите му светли очи се впиха в тез на Цвета и тя сякаш си глътна езика.
– Туй момче е на леля Иваница синът – побърза да каже Лозан, когато забеляза преп-
летените им погледи. – Стоян се казва.
– Стоян... – прошепна сякаш на себе си Цвета.
Лозан я хвана под ръка и тръгнаха към сянката на ореха, под който всички останали
се бяха струпали да си почиват. Тя го последва и чуваше, че той ѝ говореше нещо, ама
сякаш не го разбираше. Като седна на тревата на хладно, очите ѝ пак към Стоян се на-
сочиха и го следяха, докато той се доближаваше към дървото. Свят ѝ се зави на Цвета.
Жегата ѝ стана по-непоносима от всякога и имаше чувството, че се задушава.
– Бледа си, Цвето – рече ѝ Лозан. – Вода искаш ли?
Тя не можа да му отговори, а само кимна. Лозан ѝ даде дамаджаната и след като тя
отпи няколко глътки вода, той наплиска със свежи капки лицето ѝ, за да я охлади малко.
– По-добре ли си? Не трябваше да идваш дотук в тоз пек.
– Нищо ми няма. Добре съм вече – уверяваше го Цвета и се опитваше да гледа наст-
рани, за да не среща ни неговия поглед, ни Стояновия.
Цвета постоя още малко при мъжа си и работниците, пък накрая стана да си ходи.
Лозан я прегърна и я целуна. Каза ѝ да се пази и да ходи по сенките. Тя го увери, че е
добре, и си тръгна, отнасяйки празната кошница. Като се отдалечи малко, чу глъчката
на селяните, дето пак се връщаха на работа. Спря се за миг и се обърна назад. Човешки
фигури се бяха разщъкали по полето. Погледна към сянката под ореха. Там стърчеше
един мъжки силует, който гледаше към нея. Даже отдалече очите на оня сякаш можеха
да я пронижат като нож. Тоз мъж обаче не беше Лозан.
Цвета едва стигна до къщата. Хвърли кошницата на трема и притича по стълбите към
одаята. Хвърли се на одъра и скри главата с дланите си. Толкоз силно туптеше сър-
цето ѝ, че чак се страхуваше свекърва ѝ да не го чуе долу. За Стоян мислеше. Защо се
връщаше в живота ѝ? Тъкмо беше почнала да забравя за него, да свиква, че е жена на
Лозан, и да се нагажда към новия си живот. А сега пак всичките ѝ спомени от седенките
се върнаха, китките, дето му оставяше, и усмивките, които си разменяха. На хорото все
се хващаха един до друг и усещаше колко меки бяха дланите му. Една особена топ-
лина ѝ даваше докосването му, която изчезваше изведнъж, когато се пуснеха.
Чак сега Цвета свърза разговора на Лозан и Сайбийката за сина на леля Иваница със
Стоян. Не беше виждала майка му, не я познаваше. Откъде да знае, че за Стоян са гово-
рили оная вечер. И като се сетеше какви думи се издумаха за жената, заради която той
страдал, на Цвета ѝ идеше да потъне в земята. После се запита дали наистина му е било
толкоз мъчно за нея. А дали наистина мислеше, че тя го е лъгала? Ох, тез мисли мира
не даваха на главата ѝ и от очите на Цвета се изляха бистри сълзи.
Вечерта, когато Лозан си дойде, Цвета и Гена го чакаха на трапезата на трема. Той
беше щастлив и доволен. Все говореше колко мило му станало, че булката му дошла на
22
къра да му носи ядене. А след това хората му казвали колко хубава невеста имал, че и
добра къщовница била на всичкото отгоре. Сайбийката се подсмихваше и казваше, че
право казват хората, не лъжат. Цвета пък, вместо да се радва, стоеше и гледаше към
яденето, замислила се за нещо. Хич не чуваше какво говореха за нея. Пак беше бледна
и не изглеждаше да е добре.
– Лошо ли ти е ма, булка? – попита я свекърва ѝ обезпокоена.
– Главата нещо ме боли – обади се тихо Цвета.
– Ми ти малко ли работа свърши днеска по жегата?!
– Отивай да си почиваш, ако искаш – каза ѝ Лозан. – Полегни си и до сутринта ще ти
е по-добре.
Цвета реши да го послуша. И без това не беше гладна. Стана от миндера и им пожела
лека вечер. Качи се в одаята и легна, ама знаеше, че тая вечер сън не ще я улови. Колкото
и да стискаше очите си, не можеше да заспи. Пред нея сякаш все Стоян стоеше и я гле-
даше с укор.

23
 5.
Тъй като сън не я хвана цяла вечер, Цвета стана и излезе от одаята още преди да се е
съмнало. Тихо слезе по стълбите долу и гледаше да не вдига много шум, че свекърва ѝ
спеше леко. Една прохладна свежест я връхлетя, щом отиде на двора. Пламъкът на слън-
цето се запалваше зад баира и скоро щеше да озари тъмните небеса. Първите петли поч-
наха да пеят по оградите на селските къщи и по някое ранобудно куче се обаждаше от
дворовете.
Цвета взе кобилицата с менците за вода и тръгна към кладенеца. По туй време още
никой нямаше по улиците и само невестата крачеше по калдъръма. Росата блестеше по
тревите и китките, а щъркелите, дето наскоро бяха пристигнали от юг, тръгваха по по-
лята да търсят храна за малките си. Нещо магично намираше Цвета в тоз ранен час.
Някакво неописуемо спокойствие се наливаше в душата ѝ и я караше да забрави за
всички кахъри, дето са ѝ на главата.
Скоро стигна до кладенеца. Той се намираше чак накрая на селото, ама оттук Цвета
идваше най-често да пълни вода. Пусна кофата с въжето и после почна да я дърпа на-
горе. Тежка ѝ се струваше всеки път, ама не щеше да ѝ се дава. Впрягаше всичките си
сили, та да може да я извади от кладенеца пълна с бистра водица. Точно като изкарваше
кофата, Цвета видя черна сянка, която се изправи срещу нея. Сепна се и пусна рязко
въжето. Нечии ръце се протегнаха да го хванат и кофата с вода се спря на средата на
кладенеца. Младата жена погледна към човека, застанал до нея, и видя очите на Стоян.
Той изтегли въжето и изкара кофата с вода. Напълни менците и вдигна поглед към без-
мълвната хубавица. Усмихна ѝ се. На пояса си беше закачил червен божур, от който
блестяха капчици роса. Взе го и го закичи нежно в косите на Цвета. Тя го гледаше и не
продумваше.
– Хубава си – рече Стоян.
Цвета се смути и бузите ѝ заприличаха на божура в косите ѝ. После се опомни и при-
теснена се огледа наоколо.
– Стояне, някой ще ни види тука. А не бива.
– Да, не бива... Омъжена жена си вече.
– Какво правиш тука?
– Видях те, че идваше насам. Напоследък малко спя и по туй време излизам да се
разхождам.
– Болен ли си? – попита го Цвета с тревога, гледайки сенките под очите му.
– Сърцето ми е болно. Ти го отрови.
– Не говори тъй.
– Лъжа ли казвам?
– Не е туй, дето мислиш...
– Какво е тогава?
– Ще ти кажа всичко, ама не сега. След малко тука ще се напълни с хора. Не искам да
ни виждат. Знаеш, ще почнат да говорят и до ушите на Лозан ще стигнат приказките им.
– Тогава довечера ще дойда, за да те търся.
– Глупости говориш! Как тъй ще дойдеш да ме търсиш? – притесни се Цвета от ду-
мите му. Звучеше ѝ като безумец, който не знаеше какво говори.

24
 – Зад оградата до черничевото дърво ще те чакам, когато изгрее месечината. Ако ня-
кога сърцето ти ме е любило, ще дойдеш.
Цвета млъкна. Наведе се да вземе кобилицата с менците от земята. Сложи ги на рамо
и тогаз Стоян се доближи. Тя направи крачка назад, уплашена, щото не знаеше какво му
беше в ума. Ама той се приведе към едното менче и отпи глътка от прясната студена
вода. После избърса устата си с ръкава, гледайки към Цветините очи. Подсмихна ѝ се.
Кимна ѝ, сякаш ѝ казваше, че вече може да си тръгва. Без да се колебае нито миг, Цвета
се обърна и тръгна към селото.
Цяла сутрин Цвета ходи накичена с червения божур в косите си. От време на време
го докосваше, за да се увери, че не го е изгубила някъде, докато вършеше къщната ра-
бота. Като се върна от кладенеца, направи закуска за Лозан и свекърва си. Премете двора
и откъсна първите череши, дето беше гледала от няколко дни да розовеят на дървото.
Една такава кахърна усмивка носеше на лицето си, в която хем се четеше, че е радостна,
хем пък сякаш нещо ѝ тежеше и се мъчеше да го скрие. Погледът ѝ блуждаеше нанякъде
и личеше, че мисли за нещо друго, а не за това, дето вършеше в момента.
– Днеска пак си станала рано – рече ѝ Лозан, когато седна на трема да си изпие ка-
фето.
– Не ми се спеше – отвърна Цвета, слагайки му ядене в чинията.
– Хубава китка си откъснала.
– А! – смути се тя и свали божура от косите си. – По пътя за кладенеца я откъснах.
Росна беше още.
– Сложи я пак на главата си де. Още по-хубава си с нея – усмихваше се Лозан.
С притеснена усмивка Цвета несигурно вдигна китката към глава си и я закичи пак в
черните си коси, завързани на плитка.
– Днеска ще отида да нагледам нивата на майка ти и баща ти.
– Майка ще е много благодарна за помощта ти. Сама няма да се справи.
– Знам. Туй не е работа за сама жена. Аз ще я свърша. Ама като гледам колко много
неща са ми на главата, скоро сигурно някой помощник ще ми трябва.
– Какъв помощник ще ти трябва бе, сине? – попита го Сайбийката, излизайки от къ-
щата.
– Сигурно някой аргатин ще трябва да наема. Работата едва сега започва.
– Ха, аргатин! – недоволстваше старата, докато се настаняваше бавно на миндера. –
Пари за такива хрантутници няма да дам!
– Какви хрантутници ма, майко?! Той ще ме отменя в работата, че иначе очите ми
няма да виждате в таз къща. Пък ако аргатинът дойде да живее в къщата и споделя тра-
пезата ни, надницата му ще е по-малка.
– Прави каквото искаш, Лозане – рече накрая Гена и със сумтене отпи първата глътка
от кафето.
А Цвета стоеше встрани на миндера и ги слушаше безмълвна. За своите си неща мис-
леше и погледът ѝ все към черничевото дърво в края на двора се насочваше.
Препускаше Лозан с вярното си конче Спаско през тучните зелени ливади. Вятърът
се блъскаше в лицето му, ама той пришпорваше добитъка да тича по-бързо. Харесваше
му туй усещане, сякаш че летеше. Край него, където и да погледнеше, все полета и гори,
сгушени под балканската ласка, а селото оставаше в далечината като малка мравешка
дупка.
Стигна до нивата, дето беше на Кольо и Минка. Хубава беше земята, плодородна. Не
беше и малка, хич даже. Лозан се замисли, че сега, когато и таз земя ще работи, тя ще е
25
вече негова. Колко може да иска от реколтата тъща му? Сама жена остана, вдовица.
Колко добитък може да гледа вече? Загледа се и в съседните ниви. Всички бяха хубави,
подредени. Хората си ги работеха и с тях се изхранваха.
Замечта се Лозан, загледал се тъй в полята. Мислеше си колко много е направил баща
му, преди да си отиде. Искаше и той да направи нещо. Искаше да уголеми семейното
имане. За момент си пожела един ден да има всички тез ниви, дето погледът му ловеше.
Тогаз щеше да ги дава на селяните, за да ги работят срещу някакво заплащане. Ще може
да наеме и повече хора, дето да му вършат неговата работа, а той само да ходи да ги
наглежда, че да не се отпускат много. С усмивка си представяше как повече време се
застоява вкъщи при жена си и децата, дето тя ще му роди.
Усмихваше се Лозан на мечтите си. Виждаше се с ясен поглед как един ден постига
това, дето сега само в главата му се въртеше. Упорит човек беше той. Нямаше да се
откаже лесно от таз мисъл. Обърна после кончето наобратно, стисна здраво юздите и го
накара да препуска пак към селото.
Подир обед на вратника застана една едра червендалеста жена – Ганчовица. Живееше
на отсрещната улица и беше най-голямата клюкарка в селото. От време на време идваше
да навести Сайбийката, уж за да види дали е добре старата, ама всъщност си търсеше за
какво да се хване, та да разнася клюки за тях.
Чу Сайбийката, че някой вика от вратника, и накара Цвета да отиде да види кой е.
Невестата върза забрадката на главата си и излезе на двора. Видя Ганчовица, която сто-
еше пред къщата с усмихнато лице, по челото ѝ блестяха капчици пот, а в ръцете си
носеше малък вързоп, от който ухаеше на някакво печиво.
– А, Цвето! Как си ма, леля? Не съм те виждала от сватбата?
– Добре съм, лельо.
– Буля Гена тука ли е?
– Тука е.
– Дошла съм да я видя, че мина време, откак последно я навестих.
С неохота Цвета отвори вратника и пусна Ганчовица да прекрачи двора. Сайбийката
тъкмо излизаше от къщата и извика гостенката си да седне при нея на миндера под чар-
дака.
– Месих днеска една нова баница, бульо, че викам да дойда да ти дам да я пробваш –
казваше Ганчовица, докато развързваше вързопа, дето носеше.
– Харно мирише – обади се Гена.
– Тъй е и е вкусна много, да знаеш – усмихваше се гостенката и като седна на мин-
дера, очите ѝ не спираха да шарят насам и натам.
– Булка, ела да пробваш и ти таз баница – покани Гена снаха си. – Не може аз да ям
тука, пък ти само да гледаш – засмя се старата. Цвета се доближи и опита парче от пе-
чивото. – Харна е, ама на мойта снахичка баницата ми е най-сладка – каза Сайбийката.
– Тъй ще кажеш, бульо. – Лека завист се долавяше в гласа на Ганчовица. – Нали бул-
ката е тука, че да не речеш нещо лошо за нея.
– Не е тъй, бульо. Аз на такваз хубава снаха попаднах, та цяло село може да ми за-
вижда. Затуй си я кътам.
Цвета се изчерви пак от хвалбите, дето свекърва ѝ ръсеше за нея. Със сведен поглед
каза, че има да върши работа вътре, и влезе в къщата. А Гена продължаваше да се хвали
колко голям товар е олекнал от нейните плещи, щото снаха ѝ много помага. Ганчовица
се пукаше от яд и оглеждаше наоколо, ама нямаше за какво да се хване – чисто беше и
подредено, на готвено миришеше отвътре и очевидно всички се разбираха в таз къща.
26
Боеше се, че идването ѝ тука ще се окаже напразно и няма да има какво да разправя,
като си отиде.

Лозан си дойде вечерта уморен. Цял ден жаркото слънце гореше над главата му и му
изсмукваше силите. Наяде се на две-на три, та каза, че отива да си ляга. Качи се в одаята,
а Цвета започна да раздига трапезата. Вече се беше стъмнило и месечината изгряваше
на небето. С треперещо сърце Цвета премете трема, че не искаше да тъпчат трохите от
хляба, и плахо поглеждаше към края на двора, дето се намираше черничевото дърво.
Ох, краката не ме държат вече, булка – рече Гена, ставайки от миндера. – Ще взема и
аз да си лягам, та дано ме отпусне малко пустата болка, че да заспя. – Тя се подпря на
бастуна си и бавно тръгна към одаята.
Цвета събра трохите в лопатката и ги изхвърли в градината, та врабчетата да ги из-
кълват на сутринта. Погледна пак към черничевото дърво. Там беше тъмно и нищо не
можеше да види, ама сякаш усещаше, че Стоян вече е там и я чака. Даже беше сигурна,
че я наблюдаваше, притаил се в сенките. Цялата се тресеше от притеснение. Не знаеше
какво да стори. Много опасно беше. Затова се доближи до газената лампа, край която се
бяха събрали комарите, и я загаси. После влезе в къщата и тръгна по стълбите към ода-
ята, дето Лозан вече спеше. Влезе вътре и го чу да хърка. Преметна завивката и легна
на одъра до мъжа си. Ама не можеше да затвори очите си. Все към тавана гледаше и
чуваше биенето на сърцето си, което бе силно като тъпан. Обърна се към Лозан. Той
спеше толкоз дълбоко, че и покривът да паднеше, пак нямаше да се събуди. Лежеше,
мислеше, премисляше, пък накрая Цвета стана от одъра и излезе.
Бавно слизаше по стълбите, мъчейки се да не накара стъпалата да изскърцат. Премис-
ляше внимателно всяка крачка, щото знаеше къде не трябва да стъпва, че иначе све-
кърва ѝ веднага щеше да я чуе и да излезе от одаята. Скоро слезе на първия кат на къ-
щата и на пръсти стигна до вратата. Леко я отвори, колкото да мушне тънката си снага
през отвора, и се озова на трема.
Тъмно беше като в рог. Щурците пееха от всеки ъгъл на двора. Нощни птици се обаж-
даха от дърветата наоколо. Цвета си пое дълбоко дъх и тръгна бавно към черничевото
дърво. Всеки по-остър шум я плашеше до смърт, всяко пукване на клонче в краката ѝ я
караше да подскача като уплашена сърна. Озърташе се наоколо. Знаеше, че прави нещо
нередно, и това я караше да бъде неспокойна.
Стигна до черничевото дърво, а зад него беше оградата, обрасла цялата в бръшлян,
която очертаваше края на двора. Едва успяваше да долови с очите си някакви сенки и с
въображението си Цвета им придаваше форми на неща, познати за нея.
– Стояне, тука ли си? – шепнешком питаше Цвета, а гласът ѝ се губеше в тъмата. –
Стояне?!
– Вече мислех, че няма да дойдеш – обади се той от мрака зад оградата.
– Къде си? Не те виждам.
Опряла ръцете си на оградата, Цвета се оглеждаше с надеждата да види поне блестя-
щите му очи в нощта. И тогаз усети неговите меки и топли длани, които докоснаха пръс-
тите ѝ през оградата. Тръпки полазиха цялото ѝ тяло и накрая успя да го види пред ли-
цето си.
– Дойдох само да ти кажа какво стана – побърза да обясни Цвета. – Не мисли, че съм
те лъгала и че съм ти давала напразни надежди.
– Ми какво стана тогаз?
– Тетю ме обещал на Лозан за булка, защото нямал пари да му изплати дълговете си.
27
Нямаше къде да отида, нямаше как да избягам. Ама никога преди не съм мислела да се
омъжвам за Лозан. Не го познавах даже!
– Значи... още ме обичаш? – е плаха надежда в гласа си попита Стоян.
Цвета махна ръцете си от оградата и остави пръстите на Стоян да търсят нейните в
мрака.
– Туй вече няма значение – каза му тя. – Вече не съм мома.
– На мене туй не ми пречи. Можем да избягаме. Да отидем далече, дето никой не ни
познава. Там ще заживеем като мъж и жена.
– Не може тъй. Глупости говориш.
– Що да са глупости, Цвето? Аз още те любя!
– Млъкни! Не думай!
– И в твойто сърце става същото. Не можеш да ме излъжеш.
– Каквото имах да ти казвам, го казах. Отивай си вече.
– Цвето! – извика името ѝ в мрака Стоян, усещайки, че тя е готова да се връща към
къщата. – Няма да се откажа от тебе!
Тя не му отговори. Остави го там, зад оградата, до черничевото дърво. С по-бързи и
уверени крачки, почти на бегом, Цвета пое обратния път към къщата. Треви се оплитаха
в краката ѝ и искаха да я съборят, сухи клечки дърпаха сукмана ѝ, но тя не се спираше.
Боеше се сякаш, че ако спре, ще се обърне и ще се върне при Стоян. А това нейно дейс-
твие щеше да му каже много повече от всички неизказани думи.
Влезе в къщата и затвори тихо вратата. Обърна се към стълбите да се прибере в ода-
ята, но тогаз замръзна на мястото си. Пред нея стоеше със запалена свещ в ръката Гена.
Под мъждукащата светлина на пламъка Цвета видя учуденото лице на свекърва си.
– Къде ходиш ма, булка? – попита тихо Сайбийката.
– А, тука бях... на трема... – Цвета беше неспокойна, а сърцето ѝ блъскаше като диво
в гърдите. – Не можех да заспя и излязох на въздух.
– Че какво е туй безсъние от тебе? Късно лягаш, рано ставаш. Да не си болна нещо?
Да кажа на Лозан да те закара на лекар в града?
– Не, не. Няма нужда. Всичко ми е наред. – Настана кратко мълчание. Двете жени се
гледаха, а пламъкът на свещта се отразяваше в очите им. – Отивай да спиш, майко. Аз
се връщам при Лозан, че вече е късно. Сега ще мога да заспя.
– Добре, чедо. Лека вечер!
– Лека вечер! – отвърна Цвета и тръгна по стъпалата нагоре.
Гена я изчака да се качи на втория кат. Слушаше стъпките ѝ, докато прекрачваше
коридора, и се върна в одаята си чак когато чу, че Цвета е хлопнала вратата.

28
 6.
Писмо пристигна днеска до Гена Сайбийката. Племенницата ѝ Нора пишеше от Ви-
ена, че щяла да си идва в България. Старата беше развълнувана и сърцето ѝ трепна, като
разбра, че ще има гостенка от Европа. Веднага почна с приготовленията за идването на
Нора. Стараеше се да свърши сама каквото ѝ беше по силите, ама иначе и заръки за
снаха си даваше – туй да направи, онуй да направи. Цвета покорно изпълняваше всичко,
ама се чудеше каква ще е тази Нора.
– Много добро момиче е тя – казваше Сайбийката, когато по пладне бяха седнали на
миндера да си починат. – Когато сестра ми почина от туберкулозата, бащата на Нора я
изкара навънка. Каза, че ще я изучи в чужбина и ще я направи голям човек.
– Откога не си я виждала?
– От десет години. Беше още дете, като замина, пък сега е колкото тебе, кажи-речи.
Веднъж-дваж в годината ми праща по едно писмо, та да знам, че е добре. Много учи
Норчето. Ех, колко начетена мома ще е станала тя! – усмихваше се на себе си Сайбий-
ката, представяйки си как ще изглежда племенницата ѝ, като я види.
Цвета също беше любопитна да се запознае с Нора. Пък и щеше да си има другарка
през времето, докато тя им бъде на гости. Мислеше си колко ли по-различно е в Европа.
Тя не беше излизала даже от селото, пък какво оставаше някога да види Виена. Поне
сега можеше да научи от Нора интересни неща за други места зад Балкана и за живота
на хората извън България. Развълнува се от тази мисъл. Сякаш даже изпита нетърпение
да се срещне с племенницата на свекърва си.

По икиндия Лозан се върна от къра, прибра кончето в обора и се спря пред вратника.
Отвътре Гена надничаше през прозореца и се чудеше що синът ѝ не влиза вкъщи. Взи-
раше се със слабите си очи и видя, че не е сам, а говори с някого отвънка. Седя, седя,
пък накрая старата реши да излезе на трема, та да види с кого разговаря Лозан. Чуваше
само тих говор и от време на време по-силен смях. После вратникът се отвори и Лозан
влезе в двора с още един мъж. В тоз момент Цвета излизаше с тавата на ръце, в която
носеше яденето, дето беше опекла. Видя мъжа си и му се усмихна.
– Таз вечер ще имаме гост на трапезата – каза Лозан.
Цвета погледна зад него и видя човека, който се доближи до трема с Лозан. Беше
Стоян. Тя се подпря на стената и си пое дъх, за да успокои притеснението си. Какво
търсеше Стоян тука?! Сякаш с поглед се мъчеше да го попита, ама той само ѝ се усмих-
ваше и се настани на миндера, здрависвайки се със старата.
– Дай на госта да яде, че днеска много работа свърши редом с мене. – Лозан беше
развеселен и отвори ракията, дето Цвета му беше приготвила на трапезата. Наля на
Стоян, пък после и на себе си. Вдигнаха наздравица и отпиха по глътка.
Невестата се доближи до двамата мъже и им сипа ядене в чиниите пред тях. Първо
сложи на мъжа си, после на госта. Ръцете ѝ трепереха. Сякаш буца беше заседнала в
гърлото ѝ и не можеше да каже нищо. Сложи ядене на свекърва си и накрая седна на
мястото си на миндера. Сведе поглед към трапезата и мълчаливо започна да се храни.
– Пак си сготвила много вкусно, булка – обади се Лозан. – Нали, Стояне?
– Тъй е. Лъжа няма – усмихваше се Стоян и погледна косо към Цвета.

29
 – Скоро по-често ще опитваш от манджите на жена ми – продължи домакинът, а не-
вестата вдигна учудена погледа си. – Реших да взема Стоян за аргатин – съобщи Лозан
на двете жени. – И без туй ми трябва помощ тука и на къра, а Стоян е много работлив.
Ще ме отменя в някои работи и тъй ще съм по-свободен.
– А, значи все пак реши да вземеш аргатин – обади се старата, дъвчейки храната си.
– Ще взема ми! То от толкоз работа време за жена ми не ми остава. Затуй Стоян ще
ми помага. Ай, наздраве! – Лозан вдигна пак чашата с ракия.
– Наздраве! – Стоян чукна чашата си в неговата и отпи от алкохола. Хвърли бърз пог-
лед към Цвета, която го гледаше с недоумение. Четеше объркването в очите ѝ, ама
само ѝ се усмихна.
– Днеска дойде писмо от братовчедка ти Нора – обади се пак старата. – Ще ни дойде
на гости за няколко дни.
– Е, хубава работа! – зарадва се Лозан. – От дете не съм я виждал. Сигурно вече е
голяма и хубава мома за женене.
– Ами такваз ще е. На годините на Цвета ще е станала.
– Добре дошла е! – рече Лозан и пак отпи от ракията.
– Параходът ще пристигне в петък. Ще трябва да отидеш с кола да я вземеш.
– Ще ида, майко.
После се обърна към Стоян и започна да му казва каква работа му е измислил за дру-
гия ден. Казваше, че все по нивите ходи, а няма време да погледне собствения си двор.
Затова искаше от него да окоси тревите около оградата, да нагледа овощните дръвчета
и да окастри онези от тях, за които смята, че няма да дадат плод. Стоян му кимаше и
слушаше внимателно заръките, ама тайно погледът му пълзеше към ръцете на Цвета,
подпрени на масата. Спомни си как ги беше галил на оградата предишната вечер...
След като хапнаха и пийнаха по още една ракия, Лозан изпроводи новия аргатин до
вратника и го прати да ходи да си почива, че го чакаше работа на другия ден. После
изчака Цвета да разтреби и двамата се качиха в одаята. Той се съблече и легна на одъра.
През отворения джам влизаше свежият вечерен ветрец. Лозан наблюдаваше на златис-
тата светлина от газената лампа как Цвета сваляше сукмана и разплиташе абаносовите
си коси, които по цял ден бяха стегнати в плитка. Изчака я да загаси лампата и да легне
до него. Долепи горещото си тяло до нейното. Мушна ръката си под ризата ѝ и започна
да гали нежната ѝ кожа. Притискаше я към себе си и целуваше страстно шията, раменете
и устните ѝ. Накрая се качи върху нея и я облада с наслада. А тя беше тиха и безмълвна,
гледайки силуета му върху себе си. Не изпитваше нито отвращение, нито наслада.
Просто се надяваше всичко да приключи по-бързо, та да се обърне на една страна и да
заспи.

На другия ден, след като се събуди, Цвета се огледа и видя, че е сама в одаята. Лозан
го нямаше, а тя даже не беше усетила кога е излязъл. Слънчевите лъчи влизаха през
завесите и навънка се чуваше песента на птиците, кацнали по дърветата. Цвета се на-
дигна от одъра и отиде до джама, за да дръпне пердето. Когато погледна към двора,
видя, че Стоян е там и вече се беше захванал с работата. Тя се скри до стената, за да не
я види той. Скришом го наблюдаваше и неволно навиваше кичур от косата си на пръста.
Стоян се беше запотил заради работата и силното слънце, дето го пареше от сутринта.
Ризата му беше разкопчана, а мускулите на ръцете му се напрягаха при всяко вдигане
на косата, за да я прекара през високите треви до оградата. Спря се по едно време, за-
бърса челото с опакото на ръката си и вдигна поглед нагоре. В този момент зърна очите
30
на Цвета зад джама, а тя се смути и се скри. Той се подсмихна. Знаеше, че там е одаята,
в която Цвета споделя постелята на Лозан, и затова, докато работеше, поглеждаше на-
там, за да види лицето ѝ.
Цвета бързо се облече и сплете косите си на плитка. Слезе по стълбите на първия кат
и видя свекърва си да стои замислена.
– Добро утро, майко – поздрави невестата.
– Добро утро, чедо. Хубаво трябва да си се наспала днеска. То амен-амен пладне
стана.
– Тъй ли? – учуди се Цвета. – Затуй ли Лозан вече е излязъл?
– Затуй ми – засмя се старата. – Ама нищо де, ти толкоз малко спа напоследък, че си
имала нужда да си починеш. Лошо няма. – Гена стана от миндера и се подпря на бастуна
си. – Аз ще ходя до пазара днеска. Искам да купя нов губер за одаята, дето Нора ще спи,
като дойде. Ти стой тука и направи нещо за ядене. То момчето на Иваница си работи
отзад в двора, по някое време вода поне му занеси, ако иска да пий.
– Не искаш ли да дойда с тебе на пазара?
– Не, булка. Тука си стой. Аз ще купя каквото трябва. Ганчовица ще дойде с мене.
Някакво непознато чувство се надигна у гърдите на Цвета. Хем беше притеснена, че
ще остане сама в къщата със Стоян, хем пък някакво щастие се зароди у нея, че ще може
да говори с него на спокойствие и да го пита защо е дошъл да работи тука. Изпрати
свекърва си до вратника и влезе пак вътре. Почна да бели картофи и да реже лук. Мъ-
чеше се да се овладее и да не отива при Стоян, а да си върши къщната работа. Сложи в
котлето всичко нужно за чорбата, дето искаше да готви за обяд, и запали огън в огни-
щето. После наля студена вода в една бъклица и излезе на двора.
Стоян хич не я усети кога се е доближила до него, щото беше улисан в работата.
Много горещо му ставаше вече и накрая реши да поспре, та да си почине малко на сянка
под черничевото дърво. Тогаз се обърна и се изненада, щом видя Цвета да стои на ня-
колко крачки от него и да го гледа безмълвна.
– Що стоиш там, а не дойдеш да ми донесеш вода – рече той, подсмихвайки се. – За
мене я носиш, нали? – Цвета се доближи и той взе бъклицата от ръцете ѝ. Отпи няколко
глътки от студената вода и после забърса устата си. – Харна е таз вода, ама още по-харна
ми се струва, щото е от твойте ръце поднесена.
– Защо дойде тука, Стояне? – попита го накрая Цвета.
– Тука съм да работя. Мъжът ти ме взе за аргатин. Нали беше и ти там, като го каза?
– Ти не знаеш какво правиш! Защо точно за Лозан трябваше да почнеш да работиш?
– Не знаеш ли? – Стоян замлъкна, гледайки Цвета в очите. Тя пък очакваше той сам
да отговори на въпроса и не думаше нищо. – Стига ми на мене поне да те виждам,
Цвето – рече накрая той. – Даже да си негова жена, аз пак за тебе мисля. А тъй поне ще
съм край тебе, макар да знам, че няма да си моя.
– Не е хубаво туй – с по-тих глас каза тя. – Не е хубаво...
– Що?
– Щото тъй и мене ме боли.
Цвета взе бъклицата от ръцете на Стоян. Той сложи бързо ръцете си върху нейните и
тогава погледите им се преплетоха като бяла и червена нишка, сплетени на мартеница.
Помъчи се Цвета да отскубне ръцете си от неговите и да вземе бъклицата, ама той ловко
я издърпа към себе си и преди тя да осъзнае какво се случва, устните ѝ се докоснаха до
неговите. Целунаха се. Цвета бързо си отмести главата и пак опита да вземе бъклицата
с вода. Тоз път Стоян я пусна и я остави да си тръгне. След няколко крачки Цвета се
31
спря и се обърна назад. Той я гледаше с жаден поглед, а на лицето му грееше доволна
усмивка. Тя се обърна и притича до къщата. Влезе вътре и затвори вратата. Прехапа
устните си и тогаз усети вкуса на Стояновите устни. Цвета се мъчеше да не се усмихва,
ама това беше по-силно от нея.

32
 7.
В четвъртък вечерта Лозан беше готов да тръгне за пристанището в Русе, за да пос-
рещне братовчедка си Нора. В писмото си тя беше писала, че параходът ще пристигне
рано сутринта в петък, и затова Лозан щеше да пътува цяла вечер, та да може да стигне
там навреме. Той вечеря от яденето, дето Цвета беше сготвила. Тя му сви в една бохча
малко питка със сирене и меродия, да има за из път, че току-виж огладнее пак.
Лозан впрегна кончето си Спаско на колата и беше готов вече да тръгва. Жена му и
Гена го изпратиха на вратника.
– Лек път, сине – викаше му старата. – Живот и здраве, утре ще те чакаме с Норчето.
– Лек път и от мене – каза му Цвета, а той се доближи и я целуна по устата.
– Другия път, като ходя до Русе, ще те взема с мене. Да видиш колко по-различен е
животът там от нашето село.
– За мене животът навсякъде другаде ще е по-различен от селото. Оттук не съм изли-
зала.
– Другата седмица ще има събор наблизо. Ще идем, обещавам.
– Добре – усмихна се Цвета.
– Хайде, до утре. – Лозан се качи на колата и хвана юздите на кончето. Махна с ръка
на жените пред къщата и тръгна да излиза от селото.
Дълъг път го чакаше Лозан до Русе, ама той обичаше да пътува. Особено в прохлад-
ните летни вечери, когато земята си почиваше от горещото слънце, напичало я през
деня. Тогава сякаш всички пътища, всички дървета и треви си отдъхват от морните жеги
и заспиват спокоен сън. Звездите в небето блестят толкова ясно, че сякаш сами насочват
пътника в нощта, за да стигне лесно до своята крайна спирка. А песента на щурците и
на будуващите птици допринасяше още повече обстановката да бъде омайна и пълна с
наслада.
Лозан караше кончето си да върви бавно, не го пришпорваше. Все пак достатъчно
време си беше предвидил, за да бъде в уречения час на пристанището. Винаги като ми-
наваше по тези пътища, той си спомняше за баща си. Старият Сайбия често ходеше до
Русе с жена си и двете им деца. Нали беше от по-заможните хора, та си позволяваше да
посещава пазарите в пристанищния град. Там се намираха стоки, дето никъде другаде
не можеше да види.
Лозан беше малък, когато дойде за пръв път в Русе. Още помнеше обаче колко удивен
беше от оживлението в града. Толкоз хора на едно място не беше виждал никога. А как
се захласваше по параходите, дето се носеха по Дунава! Приличаха му на огромни та-
ласъми, дето бяха глътнали хората и ги изкарваха от търбусите си чак когато стигнеха
до брега. Дунавът пък му се струваше безкраен. Все питаше баща си докъде стига реката
и в колко други държави я виждаха.
На пазара пък сергиите бяха все отрупани с какви ли не стоки. Чуваха се гласове,
говорещи на непознати езици. Отнякъде пееха музиканти, разнасяха се вкусни миризми
наоколо, които отваряха апетита на всеки минувач. И дрехите на хората тука му се стру-
ваха по-различни на Лозан. Жените бяха облечени в дълги рокли, носеха шапки на гла-
вите си, ръкавици и малки чадърчета, дето да ги пазят от слънцето, за да не вземе да им
изгори кожата. Мъжете пък не бяха с потури и пояс, а с панталони, бели ризи и сака.
Обувките им бяха други, градски, а не селските цървули, с които ходеха всички негови

33
познати.
Когато убиха баща му, Лозан забрави да идва до Русе. Няколко пъти брат му идваше
сам, ама след като и той се спомина, вече никой от Сайбиевите не беше се мяркал тука.
Понякога Гена си спомняше за пътуванията им. Как се натоварваха всички на колата и
пътят им минаваше в песни и игри. Ама ѝ ставаше мъчно, като знаеше, че това време
никога няма да се върне. Та вече бяха минали сума ти години, откак последно Лозан
беше стъпвал в Русе. Затова сърцето му заподскача от вълнение, когато вече на разсъм-
ване видя, че приближава града.
Тука отрано животът кипеше. Хората тръгваха за работа и училище, автомобили се
движеха по улиците, глъчка се чуваше отляво и отдясно. Носеше се аромат на различни
храни. Кафенетата по тротоарите бяха пълни с посетители, които четяха вестници и
слушаха новини по радиото. Сякаш имаше и повече сгради, отколкото си спомняше Ло-
зан. Различен му се виждаше Русе и се чудеше даже дали пък не е объркал града. Ама
като видя в далечината пристанището, се увери, че е на правилното място.
Вече бяха почнали да се сбират посрещачи. Имаше родители, чиито деца се връщаха
от университетите в Австрия. Имаше търговци, дето чакаха някаква нова стока. Ама
всички тръпнеха в очакване да чуят сирената на парахода, който влиза в пристанището.
Лозан се загледа в огледалната вода на Дунав. Небето се отразяваше на повърхността
на реката и я караше да се губи в безкрая. Толкоз вълшебна му се струваше тая гледка,
че сякаш можеше вечно да остане захласнат в нея. Неведнъж си беше мислил да дойде
да живее тука. Знаеше, че друг живот щеше да има, да стане градски човек, да научи
новите неща, с които хората в Европа живееха. Ама мила му беше бащината земя, род-
ната му къща. Не можеше да ги изостави. Там беше отраснал, по онези улици в селото
беше играл с другарите си. И винаги когато си спомнеше за тез мили картини, той се
отказваше от мисълта за живот в града. Колкото и да го харесваше, не беше за него.
Чу се звукът, оповестяващ идването на парахода. Отвсякъде почнаха да идват хора и
с нетърпение чакаха техните близки да се появят на палубата. А той се приближаваше
бавно – приличаше на огромно страшилище от метал, което можеше да погълне цялото
пристанище. Но едновременно с това се носеше леко като перце над водата и излъчваше
някаква неопределена елегантност. Пътуващите с парахода вече бяха излезли от ка-
ютите си, готови да слязат на пристанището. Махаха с ръце и се радваха, че скоро ще
стъпят на българска земя.
Когато почнаха да слизат пътниците, Лозан се оглеждаше сред тях, ама не знаеше
дали ще познае Нора. Не беше я виждал от дете и се чудеше как ли изглежда сега. Едно
време имаше буйни къдрави коси, които не можеше да улови дори в опашка, а очите ѝ
бяха големи и влажни като на кобилка. Гледаше, оглеждаше се, ама не виждаше никоя
девойка, дето да му мяза поне малко на братовчедка му. Почти всички пътници вече
бяха слезли от парахода и повечето си отиваха от пристанището с онези, дето ги бяха
чакали. А Лозан стоеше и продължаваше да оглежда лицето на всяка млада жена, чу-
дейки се коя от тях ще е Нора.
– Бате! Бате! – По едно време той чу някакъв женски глас, който се доближаваше към
него. – Бате Лозане! – Като чу името си, му стана ясно, че точно него вика момичето.
Обърна се и видя млада жена на около двайсет години. Беше облечена като евро-
пейка – дълга зелена рокля с дантели и къси ръкави. На ръцете си носеше черни данте-
лени ръкавици. Косите ѝ бяха с цвят на кестен и бяха прибрани в прилежен стегнат кок.
Но по очите той я позна – бяха големи и влажни като на кобила.
– Норче?! – с почуда попита той. – Ти ли си туй?
34
 – Аз съм, бате. – Девойката вече беше застанала пред него, а той я оглеждаше с не-
вярващ поглед от глава до пети.
– Брей, каква си станала! – Лозан се удари по челото, пък после се втурна да я прег-
ръща. – Чак не мога да те позная! Виж се каква хубавица си била! Пък като знам каква
драка беше като малка...
– Ами пораснах – засмя се Нора и грациозно прикри устата си с длан.
– Като те види майка ми, ще остане като гръмната.
– Толкова много ми липсвахте, че реших да си дойда тази година.
– Ще си дойдеш ми! Нали тука имаш роднини, дето чакат да те видят. – Лозан се
огледа и видя куфара, дето Нора беше оставила в нозете си. Взе го и ѝ каза: – Хайде да
отиваме към колата и да тръгваме към село. Колкото по-рано стигнем, толкоз по-добре.
Че такива жеги има тука по обяд...
Тръгна той към колата, където го чакаше вярното му конче. Качи отзад багажа на
братовчедка си и ѝ помогна да се настани на седалката. Тя леко се подсмихна, сякаш
вече бе забравила какво е да се вози в такава кола, ама не му каза нищо. Известно време
мълчаха, докато Лозан изкара каруцата от града. После поеха по криволичещите пътища
към селата и тогава пак се разприказваха.
– Липсваше ли ти България? Вече десет години не си стъпвала на родна земя?
– Липсваше ми. Колкото и да е хубаво в чужбина, родината си ми е най-мила.
– Баща ти как е? – попита Лозан, като от време на време поглеждаше към нея.
– Добре е. Често боледува, ама лекарят му знае с какво да го лекува, та бързо се оп-
равя.
– Ти какво учеше във Виена?
– Физика – отвърна Нора.
– А-а-а. – Лозан се престори, че разбира, и за миг се почувства невеж пред братов-
чедка си. Ама веднага се опита да замаже положението и смени темата. – Ами годеник
нямаш ли си там? Сигурно европейците са хубави момци.
– Не, нямам – изчерви се девойката. – За тези неща още не мисля. Ами ти? Папа каза,
че си се оженил.
– Да. Време ми беше. Ще я видиш моята невеста Цвета.
– Дано да сте много щастливи заедно.
– Каквото даде Господ – подсмихна се Лозан. – Иначе тя е на твойте години. Тъй че
ще има какво да си приказвате двете.
– Надявам се. Ще е приятно да си имам компания, докато съм тука.
Докато пътуваха, Нора с интерес оглеждаше местата, покрай които минаваха.
Всичко ѝ се струваше толкова непознато, толкова чуждо. И същевременно ѝ беше
мъчно, защото десет години беше копняла да си дойде тука, да усети топлината на ро-
дината. Ама тази топлина я нямаше. Сърцето ѝ сякаш беше празно и беше забравило
какво е да е в България. Една буца заседна в гърлото ѝ и тя щеше да се разплаче.
Лозан пък я наблюдаваше и беше в някакъв неописуем възторг. Радваше се, че ще
закара в селото начетената си братовчедка. Всички щяха да видят колко образована и
възпитана млада жена е станала тя и че ще прослави семейството им. Само Нора досега
от всички роднини на Сайбиите се беше изучила и бе прихванала европейските при-
вички. Ликуваше Лозан, като си представяше, че щом влезе с колата в селото, всички
ще се обръщат и ще се чудят коя е таз девойка с него.

35
 8.
Когато изпратиха Лозан за града, Гена и Цвета поседнаха още малко на трема край
нераздигнатата маса. От време на време старата вземаше по къшей хляб и го дъвчеше в
почти беззъбата си уста, докато заръчваше на снаха си каква работа още да свърши,
преди Нора да е дошла в къщата им.
– Добре че цялата къща я замазахме преди сватбата, та поне таз работа сега няма да я
вършим – казваше тя, премлясквайки. – Утре, като станеш, отвори джама на одаята,
дето Нора ще спи. Нека цял ден да влиза чист въздух. То е чистичко, постлала съм новия
губер, тъй че ще ѝ е приятно, като дойде.
– Аз какво да сготвя утре, за да има за ядене, като пристигнат с Лозан? – попита я
Цвета.
– Ще взема да заколя един заек и ще го приготвя така, както Норчето го обичаше като
малка. Пък ти, ако искаш, една баница можеш да направиш, че твойта е много хубава.
– Ще направя, майко.
– И тъй, чедо, щом се разбрахме – старата се надигна от миндера, подпирайки се на
бастуна си, – аз ще отивам да си лягам. Уж нищо не съм вършила днеска, пък съм умо-
рена и ми се спи. Сигурно като легна, веднага ще захъркам като куче.
– Отивай да си почиваш. Аз ще разтребя и ще се качвам горе.
– Таз вечер без мъжа си ще спиш, ама дано все пак да те хване сън – засмя се Гена. –
Хайде, до утре.
– До утре!
Цвета изпрати с поглед Сайбийката до одаята ѝ и стана от миндера, когато вратата се
хлопна. Събра на едно място онуй, дето беше останало от яденето, и на сутринта щеше
да го даде на комшийското куче, че е грехота да се хвърля храна. После взе мръсните
съдове и отиде да ги остави в коритото. Късно беше и мислеше на другия ден да ги
измие. Взе метлата и събра трохите в лопатката, както правеше всеки път, след като се
бяха нахранили на трема. Отиде до градинката да ги изхвърли, щото знаеше, че врабче-
тата щяха да чакат тяхната дажба и всяка заран си търсеха трохите на двора.
Цвета се върна на трема и остави лопатката до метлата в кьошето. Тъкмо се канеше
да загаси газената лампа, когато видя една китка, оставена на миндера. Доближи се с
почуда. Сигурна беше, че таз китка я нямаше преди това. Взе я в ръцете си. Беше червен
божур. Веднага Стоян изникна в съзнанието ѝ. Огледа се уплашена, притискайки бо-
жура към гърдите си. Знаеше, че той е някъде тука. Тогаз чу някой да подсвирква тихо
с уста, сякаш някоя птичка чуруликаше от близкото дърво. Погледна към овощната гра-
дина и видя сред сенките силуета на Стоян. Веднага го позна, щото имаше широки ра-
мене, пък не беше толкоз висок като Лозан и тялото му изглеждаше някак несъразмерно.
Цвета погледна към къщата, за да се увери, че свекърва ѝ си е в стаята, и притича към
градината, откъдето се чуваше подсвиркването.
– Какво искаш, Стояне? Какво правиш тука? – попита го със снишен глас Цвета.
– Заради тебе съм тука.
– Ще те види някой и голяма беля ще ми докараш.
– Кой ще ни види? Лозан замина за Русе, пък старата легна да спи. – Настана мълча-
ние. Цвета го гледаше в очите и не знаеше какво да му каже. – Ела с мене.
– Къде?

36
 – Ще видиш. Нека таз вечер за малко да останеш с мене поне.
– Не мога.
– Ако дойдеш поне сега, поне веднъж, повече няма да те карам да правиш нищо за
мене. Обещавам!
Тя се подвоуми, пък накрая му кимна в знак на съгласие. Каза му да я изчака тука. Тя
се върна до трема. Огледа се към къщата и загаси светилника. Влезе вътре и се доближи
до одаята на свекърва си. Отвътре се чуваше хъркането на старата. Вече беше заспала.
Цвета излезе пак на трема и в мрака притича до Стоян в овощната градина. Виждаше
широката усмивка, дето като слънце грееше на лицето му. Не се сдържа и му се усмихна
на свой ред. Той я хвана за ръката и я поведе сред дърветата. Дума не си продумваха.
Той я водеше, а тя го следваше безмълвна в нощта. Сякаш беше готова в тоз момент да
отиде с него и накрай света.
Стигнаха до черничевото дърво. През клоните му минаваше звездната светлина, ко-
ято с всеки повей на нощния вятър ту се появяваше, ту се скриваше.
Стоян седна в тревата, опирайки гърба си на стъблото. Не пускаше ръката на Цвета.
Подканваше я с поглед и накрая тя също седна до него. Клоните на черницата бяха спус-
нали сянката си над тях и сякаш ги скриваха от всичко живо наоколо.
Цвета се загледа към къщата, която в тоз момент беше потънала в мрак. Прозорецът
на одаята, в която спеше с Лозан, беше отворен и пердето леко се подаваше навънка,
докато вятърът си играеше с него. Стоян пък гледаше нея. Очите ѝ горяха, а ръцете ѝ
трепереха. Сигурен беше, че не е от студ, а от страх. Боеше се, че върши нещо, дето не
трябва. По едно време тя погледна към него. Срещнаха се очите им и сякаш потънаха
един в друг. Стоян потупа с ръка рамото си, с което подканваше Цвета да положи глава
на него. Тя се замисли, не беше сигурна какво да стори. Но виждайки благия му поглед,
се съгласи и се облегна удобно на него. Той прекара ръката си над раменете ѝ и я пре-
гърна. Останаха тъй – безмълвни и вгледали се в сенките на градината, които танцуваха
с всеки повей на вятъра.
– Друго щеше да бъде, ако не беше омъжена за Лозан – продума тихо Стоян.
– Какво щеше да е? – попита го Цвета, почти шепнейки.
– Ти не знаеш, ама аз мислех да ти искам ръката от баща ти. Бях казал на домашните,
че вече имам избраница, за която искам да се оженя. Не съм казвал, че си ти.
– И какво щеше да стане после? – искаше да продължи таз игра Цвета.
– Щяхме да ходим из селото горди като годеници. Щяхме да си плануваме сватбата
и бъдещия ни живот. Вярно, нямаше да е толкоз пищна като вашта с Лозан, ама пак
щеше да е хубава. Пък аз отдавна спестявам пари. Искам да отида да видя морето един
ден. Пък кой знае, можеше и там да заживеем.
– Край морето?
– Да. Ти не искаш ли?
– Искам... – С усмивка на лицето Цвета си представяше морето и вълните, дето се
разбиваха в скалите. Баща ѝ беше ѝ разказвал, че там има повече пясък, отколкото трева,
ама тя даже не можеше да си представи такова нещо. – Сигурно е хубаво морето.
– О, сигурен съм, че е божествено!
– Дано го видиш един ден – с натъжен глас каза Цвета и надигна главата си от рамото
на Стоян. Усещаше, че таз игра е заблуда, че всичко, дето си приказваха, са небивалици,
дето никога няма да се случат.
– Ще го видим заедно. – Той докосна бузата ѝ, а тя скри челото си в дланта му като
птиче, което искаше да се предпази от света в мъжките му здрави ръце.
37
 – Не е възможно туй, знаеш го.
– Защо?
– Защото...
Стоян не ѝ позволи да довърши това, което искаше да каже. Изправи лицето си пред
нейното и целуна устните ѝ. Тя се бореше да се отмести, ама той толкоз сладко я целу-
ваше, че накрая Цвета затвори очи и се остави да потъне в страстта му. Стоян я притисна
към себе си и започна да я гали нежно. После свали ризата си и я постла върху тревата
под черничевото дърво. Сложи внимателно Цвета да легне там и се доближи с голото
си тяло към нея, за да я целува още. Тя се осмели да докосне гърба му, да вдиша дълбоко
аромата му и да отвръща на целувките му. За нищо друго вече не мислеше Цвета, освен
за тоз момент. Отдаде с наслада тялото и душата си на тоз мъж, с когото изпита неопи-
суемо удоволствие. Всяко усещане с него ѝ беше непознато, ново. Всичко беше много
по-различно от нощите, в които споделяше постелята на Лозан и го оставяше да я обла-
дае на одъра.
– Каква магия ми направи, Стояне? – питаше го тихо тя, сгушила се в него.
– Любовна магия – усмихваше се той, притискайки я към себе си, за да се увери, че
тя наистина е до него.
– Какво ще правим сега?
– Ще отидем някъде, дето можем да сме заедно.
– Не може. Няма как.
– Що да не може? Казах ти вече, че можем да избягаме. Ето, за морето говорихме.
Там ще идем. Никой няма да ни познава.
– Ами Лозан? Той не е лош човек. Не мога да му причиня туй.
– Той ще те търси ден-два, може и седмица, ама после ще спре. Като видят, че и мене
ме няма, всички ще се досетят, че сме заедно.
– А ако ни намери?
– Няма да позволя да ти стори нищо! Дума ти давам!
– Не, не... – Цвета се надигна и започна да облича сукмана си. – Не трябва дори да го
мисля туй. Не трябваше да става тъй...
– Къде тръгна, Цвето?
– В къщата се връщам. Пък ти си отивай. Туй не трябваше да се случва.
Тя тръгна между дърветата към къщата, оставяйки Стоян да лежи под черничевото
дърво. Той я следваше с погледа си, ама накрая тя изчезна в мрака пред него. Не знаеше
дали беше истина всичко, дето се случи. Дали пък не бе просто сън? Любимата му си
отиде да легне на студения одър, чакайки мъжа си да си дойде. Натъжен беше. Хем се
радваше на туй, дето стана тая вечер между тях, хем го болеше сърцето, щото сега още
повече я обичаше таз пуста Цвета!

38
 9.
Кажи-речи вече беше станало обяд, когато колата, теглена от Спаско, спря пред врат-
ника на къщата. Гена веднага скокна от стола, на който стоеше зад стъклото и гледаше
навънка.
– Булка, тука са вече! – рече тя на Цвета.
Цвета я хвана под ръка и ѝ помогна да излезе на двора. През туй време Лозан подаде
ръката си на Нора, че да слезе по-лесно от колата. Когато Сайбийката отиде до вратника
и видя племенницата си, се втурна да я прегръща и целува със сълзи на очите.
– Ох, Боже-е-е! Каква хубава си ми станала-а-а! Ако не беше дошла, сигурно щях да
умра, без да съм те видяла.
– Не говори така, лельо – усмихваше се Нора и галеше нежно набръчканото ѝ лице. –
Папа ти праща много поздрави и ти желае здраве.
– Господ здраве да дава и на него, чедо!
Лозан отиде до Цвета, която стоеше до вратника. Целуна я по устата и ѝ се усмихна.
Тя му отвърна на усмивката със сведени към нозете си очи. Боеше се, че ако го гледа,
той ще разбере за измяната ѝ. Той я хвана за ръката и я поведе към братовчедка си.
– Норче, туй е мойта невеста – представи я той на новодошлата. – Ето я мойта Цвета.
– Добре дошла. – Цвета се здрависа с жената, дето изглеждаше толкоз по-различно от
нея. Сякаш от друг свят идваше.
– Много ми е приятно да се запознаем – с топъл глас отвърна Нора. – През целия път
батко не спря да ми говори за тебе.
– Да влизаме вътре вече – обади се Гена, виждайки как съседите си намираха причина
да излязат на улицата, та да гледат с любопитните си очи какво се случваше у Сайбие-
вите.
На трема беше наредена трапезата. Печеният заек стоеше в средата. Ухаеше вкусно
от топлата питка, дето преди малко Цвета я изкара от пещта. Сочната карпуза се черве-
нееше от голямата купа и привличаше мухите, ама с едно движение на ръката си Гена
ги изгони. Лозан внесе багажа на Нора вътре, а Сайбийката подкани гостенката да седне
на миндера до нея, за да си почине. Цвета сновеше насам-натам и косо хвърляше пог-
леди към братовчедката. Толкоз интересна ѝ се струваше, толкоз много неща искаше да
я пита. Чудеше се какво е там, откъдето идваше. Дали всички бяха облечени като нея,
на какъв език говореха. Докато наливаше студена вода в чашата на Нора, забеляза еле-
гантните ѝ ръкавици от черна дантела. Запита се колко ли са скъпи, щото изглеждаха
толкоз хубави...
– Казвай ся, чедо! Как си ти? Как беше пътят дотука? – питаше припряно Сайбийката,
стискайки в скута си ръката на Нора.
– Добре съм, лельо. Имам малко време да си отдъхна от ученето, че на есен пак се
почва с университета.
– Учи, леля, учи. Голям човек ще стане от тебе.
– Всеки ден научавам нови и интересни за мен неща. Това ме прави толкова щаст-
лива!
– То там, в Европа, много може да научи човек. Аз не съм ходила, ама от думите на
хората...
– Така е. Животът е много по-различен и предлага много повече възможности.

39
 – Ама и тука си ни е хубаво, нали? – усмихваше се Гена. – По-мило от родното няма.
– Да. На мен много ми липсваше България, тукашните хора, храната, езика.
– Ми хайде яж, де! – Старата посочи към трапезата. – Заек съм опекла за тебе, че
помня като малка колко много обичаше. Като идвахте на гости с майка ти, все искаше
туй да ти правя. – Тогаз погледът на Гена се спря върху Цвета, която тъкмо беше седнала
на миндера до тях. – Пък да знаеш снахичката каква хубава баница ти е натокала!
– А, толкова много ми се ядеше баница – зарадва се Нора.
– Надявам се да ти хареса – усмихна се Цвета в отговор.
Лозан дойде и се настани и той край софрата. Гена искаше да каже молитва, преди да
почнат да ядат. Благодареше на Господ, че Нора е пристигнала благополучно в България
и че трапезата им е тъй богата в нейна чест. След като каза „амин“, подкани всички да
започват да се хранят.
След това старата заведе племенницата си на втория кат, за да ѝ покаже одаята, дето
беше приготвила за нея. С усилие изкачи стъпалата, ама не се отказа. Като отвори вра-
тата, Гена подкани Нора да влезе първа. Вътре беше чисто и проветрено, имаше пото-
пени свежи цветя във вазата върху раклата и от тях се носеше приятен аромат. Нора
почувства уют, за който отдавна беше забравила. Новият губер върху леглото, ковьо-
рите по стените, везаните калъфки на възглавниците – всичко това я караше да се чувс-
тва все едно си е у тях.
– Много е хубаво – рече с насълзени очи на леля си.
– Радвам се, че ти харесва. Настани се, почини си, пък после слез долу, когато ис-
каш. – Гена я целуна по бузата.
– Ще полежа малко, че ме заболя главата. Уморена се чувствам.
– А! Я дай да ти видя очите! – Старата обърна лицето на племенницата си към себе
си и се вгледа в нея. – Май са те урочасали. Очите на комшиите, дето излязоха да те
гледат, хич не са хубави. Ся ще ти побая и като си починеш, ще бъдеш като нова.
Гена наплюнчи палеца на дясната си ръка и започна да го търка по челото на приве-
лата се към нея Нора. Тихичко наричаше някакви думи, които трудно можеха да се уло-
вят. Толкоз съсредоточена беше, че приличаше на магьосница, която казваше някакво
вълшебно заклинание.
– Хайде, готова си – рече накрая старата.
– Откъде си се научила да баеш, лельо?
– От мойта баба. Интересно ми беше какви са тез думички, дето казва, когато на ня-
кого му станеше лошо, и все я питах, ама тя ми рече, че не може да ги издаде. Човек
може да ги научи, ако сам си ги улови или ако му ги каже някой на смъртния си одър.
То вече малко хора баят, че не знам и аз на кого да ги предам тез думи. – Нора видя тъга
в очите ѝ и я погали нежно по рамото. – Отивам долу, пък ти си почини.
– Добре, лельо – усмихна се гостенката и изпрати с усмивка старата.

Лозан и Цвета стояха на трема. Той се беше излегнал на миндера и бе разкопчал гор-
ните копчета на ризата си, че му беше горещо. А невестата му покорно се бе настанила
до него и слушаше разказите му за това колко променен беше Русе в очите му. Цвета го
слушаше с интерес и се мъчеше да си представи картините, дето Лозан ѝ описваше, ама
докато не ги видеше с очите си, не можеше да ги нарисува в съзнанието си.
– А ти как изкара вечерта без мене? Липсвах ли ти? – попита я Лозан, докосвайки
ръката ѝ.
– Липсваше ми – усмихна му се Цвета.
40
 Тогаз веднага си спомни за случилото се между нея и Стоян в овощната градина.
Бързо заблъска сърцето в гърдите ѝ и почна трудно да диша. Сигурна беше, че никой не
ги е видял, ама сякаш тез треви, птиците в клоните и най-вече черничевото дърво щяха
да я измъчват с тоз спомен. Бяха станали нейни съучастници.
През вратника в тоз момент влезе Стоян. Цвета се изправи бързо. Сякаш само с ми-
сълта за него го беше повикала. Лозан остана спокоен, все тъй излегнат на миндера като
чорбаджия, какъвто си беше.
– Добре дошъл си, Стояне! – рече той.
– Добре заварил – кимна аргатинът и хвърли бърз поглед към невестата. – Идвам да
ти кажа каква работа свършихме днеска на къра.
– Досега там ли беше? Не е ли много горещо, бе?
– Горещо е, ама Трябва да се свърши всичко.
– Ех, затуй тебе избрах за аргатин. Докато не стане работата готова, няма да се
спреш – засмя се Лозан. – Знаех, че на тебе мога да оставя всичко, щото ще го гледаш
като свое.
Тез думи още повече задълбаха съвестта на Цвета. Тя погледна с горящите си очи към
Стоян и сякаш се мъчеше да му каже, че я е страх. Ако Лозан научеше какво бяха сто-
рили, и двамата щеше да убие на часа. Изтръпна, когато мъжът ѝ я хвана за ръката, ся-
каш да покаже на аргатина, че тя е негова жена.
– Ела довечера да споделиш трапезата ни – отправи покана Лозан. – Братовчедка ми
ни дойде на гости и ще отпразнуваме идването ѝ.
– А, какво ще правя аз тука?! Вий си празнувайте.
– Хубава работа! – рече Лозан. – Щом те каня, значи ще дойдеш. На тебе съм поверил
земите и хората си, та трапезата ли няма да споделим.
– Добре, тъй да бъде. Ще дойда. – Стоян кимна в знак на съгласие. – До довечера.
Той се обърна и тръгна по пътеката към вратника. Цвета следеше всяка негова крачка,
а Лозан я наблюдаваше с интерес. Леко присви очите си, пък накрая я попита:
– Ти май не го харесваш много аргатина?
– Що тъй мислиш? – сепна се Цвета.
– Ми не знам. Сякаш не щеш да говориш много покрай него, все едно не ти е приятен.
– Е, за какво пък да ми е приятен? – Цвета си даде вид, че не я интересува, и стана от
миндера. – Аргатин като аргатин! Само работи за нас. Туй е важно. – Взе празните съ-
дове от трапезата и тръгна да ги носи към коритото, за да ги мие.
Малко преди заник слънце Цвета се качи на втория кат и застана пред одаята на Нора.
Почука и зачака тя да ѝ отвори. След малко гостенката се подаде навънка и се изненада,
като видя булката на братовчед си.
– Лозан предложи да те разходя из селото, ако искаш – побърза да каже Цвета. – Той
има малко работа, пък е рано още да сядаме на трапезата.
– Ами да отидем – с усмивка приветстваше идеята Нора. После си огледа облеклото
и попита: – Подходящо ли съм облечена?
– Според мене, ако тръгнем тъй из селските пътища, ще те гледат като караконджул –
засмя се Цвета.
– Ама аз само рокли си нося. Нямам други дрехи.
– Аз ще ти дам някоя риза от моите и сукман. Искаш ли?
– Искам – зарадва се Нора.
Цвета ѝ махна с ръка, подканвайки я да я последва, и гостенката тръгна с нея. Влязоха
в одаята, която споделяше с Лозан, и отвори гардероба. Изкара една от своите ризи,
41
дето ѝ бяха подарили на сватбата, ама още не беше обличала. Намери един хубав запа-
зен сукман и го даде на Нора. Тя беше много доволна и веднага отиде да се преоблече.
Като излезе след туй в коридора, Цвета направо не можа да я познае. С тез дрехи и с
вързана на плитки коса Нора изглеждаше като друг човек – като селска мома.
– Виж колко ти отиват тез дрехи!
– Сигурна ли си? – Нора се огледа в едно старо огледало, дето можеше да се види
само до кръста.
– На мене много ми харесваха твоите европейски дрехи, ама тука ще те гледат
странно. Затуй е по-добре тъй да излезеш.
– Хайде да тръгваме тогава. – Нора я хвана под ръка и двете тръгнаха като малки мо-
мичета да си играят на поляната.
В селото всички се обръщаха след Цвета и се чудеха коя е момата, с която е тръгнала
по калдъръма. Двете момичета си говореха и се смееха, сякаш не обръщаха внимание
на всички очи, дето се бяха вперили в тях. За пръв път от много време насам Цвета се
чувстваше спокойна. Беше забравила за всичките си кахъри и сякаш пак беше момата,
дето някога ходеше с приятелките си по седенките и пееше безгрижно песни, играеше
на хората и си кичеше китки в косата. По едно време любопитните баби, дето се сбираха
на пейките пред къщата на Ганчовица, се побутваха и шушнеха нещо, пък накрая една
от тях се обади, когато Сайбиевите момичета минаваха покрай тях.
– Цвето, кое е туй девойче с тебе, ма? Някоя дружка ли? – питаше старата.
– На майка Гена племенница е – отговори Цвета. – От Виена ни дойде на гости.
– Тъй ли? Е, хубаво тогаз.
Цвета погледна с усмивка към Нора и малко след като подминаха стариците, ѝ под-
шушна, че туй са най-големите клюкарки в селото, дето всичко искат да знаят. После я
закара да ѝ покаже площада. Казваше ѝ какви големи хора се извиваха тука, когато
имаше празници, и как музиката се чуваше чак до сутринта. Закара я там, дето момите
и ергените си правеха седенките, и ѝ казваше колко хубаво е било, когато и тя е ходела
преди.
– На тебе май ти липсва това – каза ѝ Нора, виждайки тъгата в очите ѝ.
– Малко... – усмихна се Цвета. – Друга бях тогаз. За други неща мислех.
– Ми как стана така, че се омъжи за братовчед ми? Не се ли запознахте на седенките?
– Не. То е друга история там. Ама друг път ще ти я кажа. Ела да видиш черквата, дето
ни венчаха. – И поведе момичето със себе си по друга улица.
Вечерта, като седнаха на трема да вечерят, Гена се учуди, като видя Нора.
– Ха, гледай как си се пременила! Тъй приличаш повече на нашенска мома.
– Цвета ми даде тези дрехи – отвърна Нора, поглеждайки с усмивка към новата си
приятелка.
След малко Лозан се появи и водеше със себе си Стоян. Двамата седнаха на миндера
и аргатинът се запозна с гостенката на Сайбиите. Цвета гледаше отстрани как той взе
ръката ѝ и не я здрависа, а я целуна като европейските мъже, за които беше чувала, че
тъй се отнасят с жените. Нещо я жегна отвътре, подразни я даже. Ама си пое дълбоко
дъх и сведе поглед.
– Разгледа ли селото, братовчедке? – попита Лозан гостенката.
– Да. Цвета ми го показа. Съвсем съм го забравила. Сякаш никога не съм била тука.
– Ами то е много променено, откак за последно си стъпвала по тез улици – обади се
Сайбийката. – Ама ся ще има с кого да се разхождаш, докато си тука.
– Ще ходим скоро и на събор – рече Лозан. – Там пък друго село ще видиш. Те хората
42
са същите като тука де, все селяни, измачкани от работата...
– По-трудолюбиви хора от тукашните не съм виждала – каза на свой ред Нора. – Кол-
кото и да са изморени, те са пак хубави и гостоприемни.
Почнаха да се хранят мълчаливо, а край тях се носеше само песента на щурците. Нощ-
ните насекоми се събираха около газената лампа и сякаш танцуваха под огнената ѝ свет-
лина.
– Стояне – обади се по едно време Лозан, дъвчейки къшей хляб, – ти няма ли да дой-
деш с нас на събора?
– Работа имам аз за вършене – отвърна му аргатинът.
– Е, тя работата няма да избяга. Ама можеш да дойдеш с нас, на братовчедка ми ком-
пания да правиш. Не щеш ли?
Стоян вдигна поглед от софрата и погледна към Нора. Тя се усмихваше свенливо и
като че ли бузите ѝ бяха поруменели. Неволно той плъзна погледа си към Цвета. В
очите ѝ се виждаше недоволство, сякаш искаше с цяло гърло да му изкрещи да не се
съгласява.
– Ще дойда. Няма да оставя братовчедка ти сама де – засмя се Стоян.
– А тъй! – зарадва се Лозан.
– За благодарност, дето ми даде твоите дрехи – обърна се Нора към Цвета, – за събора
ще ти дам някоя от моите рокли. Ще те нагласим като европейска дама, та всички на
събора ще гледат тебе.
– Нея няма за какво да я гледат вече – с неодобрение каза Лозан. – Тя вече е омъжена
жена. Ти трябва да събираш погледите, а не Цвета.
– Ама аз не съм го казала с такова намерение, бате – опита да се оправдае Нора. –
Само исках да кажа, че ще е толкова хубава, че жените ще завидят на красотата ѝ.
– Тъй може. Иначе мъжете няма какво да я гледат нея. Взета е вече.
Цвета мълчеше и слушаше как Лозан говореше за нея. Сякаш беше вещ, която той е
купил от пазара и е негово вечно притежание. Като че ли тя нямаше право на глас, а
само трябваше да се съгласява с него. За миг изпита ненавист към него заради думите
му.
– Аз искам да се видя като европейка – обади се напук на мъжа си тя.
Лозан я изгледа учуден, пък накрая склони и каза:
– Щом тъй искаш, твоя работа.
По едно време някой застана на вратника и започна да гледа към трема. Цвета пог-
ледна натам и веднага позна майка си. Стана от миндера и тръгна да ѝ отвори, а всички
се загледаха натам, щото не разбраха какво е станало. Цвета отвори вратника и прегърна
щастлива майка си.
– Що не каза, че ще идваш, мале? Идвай да седнеш с нас и да хапнеш.
– Цвето – Минка я хвана за ръката и я дръпна навънка, щото не искаше още да влиза, –
какво е туй, дето правиш?
– Какво правя, майко? – учуди се тя на думите ѝ.
– Веднага щом застанах на вратника и погледнах навътре, помислих, че очите ме лъ-
жат. Какво прави Стоян на трапезата ви?
– Лозан го взе за аргатин.
– Ти луда ли си, ма? – Минка я разтресе, сякаш за да я накара да се опомни. – Той знае
ли, че преди сватбата ви за Стоян все ми говореше?
– Нищо не знае.
– Ами да му беше казала тогаз! Не може тъй да се подиграваш на мъжа си. Вярно,
43
сватбата без твоя воля стана, ама не може за посмешище да ни направиш всичките! –
Сълзи заблестяха в очите на Минка. – На баща си паметта няма да скверниш. Чуваш ли?
– Лозан няма да научи нищо, майко.
– Ми ако нещо лошо стане? Тогаз какво ще правиш?
– То най-лошото вече стана – каза Цвета, без да иска, а очите на майка ѝ се ококориха.
Тогаз на вратника отиде Гена, подпирайки се на бастуна си.
– За какво стоиш вънка ма, сватя? – прекъсна разговора им тя, а Минка сякаш не мо-
жеше да отмести поглед от дъщеря си. – Цвето, за какво не я покани да влезе? Нека с
нас да дойде да яде. Ядене има колкото щеш.
Сайбийката хвана под ръка сватята си и тръгна с нея към трема. Цвета затвори вратата
след тях и тръгна тихо по стъпките им. Гена запозна Минка с племенницата си и ѝ каза,
че идва от Виена. Настани я до себе си на миндера и почна да ѝ разказва за детството на
Нора и от колко време не я беше виждала. Минка пък хвърли поглед към Стоян и го
накара да се почувства като неканен гост, натресъл се на трапезата на домакините.
После погледна с укор към дъщеря си и присви обвинително очите си. Само Цвета зна-
еше какво значи тоз поглед на майка ѝ. Само тя можеше да прочете разочарованието в
очите ѝ. Но се опита да го преглътне и да не ѝ личи през остатъка от вечерта колко раз-
строена остана от думите на Минка.

44
 10.
Тъкмо бяха запели първите петли в селото, когато попът отключи вратата на черквата.
Сепна се, като видя, че вече някой чакаше отпред на стълбите, нетърпелив да влезе в
храма. Щом попът отвори широко портата, жената стана от стъпалото, на което беше
седнала, и се обърна.
– А, Минке, много рано си станала.
– Исках да се помоля, попе.
– Станало ли е нещо? Да не си сторила някой грях?
– Те моите грехове ся нямат значение. За щерката съм дошла да се помоля.
– Цвета? Добре ли е тя?
– Не, отче. Главата хич не я слуша. Прави ги едни зулуми тя... Ама ся не ми се говори.
Искам да запаля свещичка пред иконите и да се помоля.
– Влизай тогаз – кимна попът и направи път на Минка да влезе в черквата.
Тя се прекръсти на прага и тръгна по червения килим, опънат чак до олтара. Изкара
от пазвата си една свещ и я запали от пламъка на друга, дето цяла вечер е горяла и скоро
щеше да се стопи съвсем. Сложи я на свещника и падна на колене пред иконите на све-
тците. Почна да им говори тихо, почти шепнейки под носа си. Молеше ги да дадат разум
на дъщеря ѝ, да я накарат да се опомни. Не искаше да продължава таз игра със Стоян
под носа на Лозан. Ако хората научеха какво става в къщата на Сайбиите, за смях щяха
да станат всички не само в туй село, ми и в околията. А срамът за Минка беше нещо
страшно. От Кольо го научи тя. Затуй и не искаше паметта му да бъде очернена от соб-
ствената му щерка.
Близо час Минка стоя пред олтара и редеше молитви. Накрая се прекръсти и стана.
Огледа се и видя, че е сама в черквата. Попът си имаше други работи за вършене и не
стоеше при нея в храма. Тръгна да си ходи и се надяваше да ѝ е по-леко след молитвите.
Ама още щом излезе от черквата, сърцето ѝ пак се сви и едно притеснение се наля у нея.
Сякаш усещаше, че светците ѝ в тоз момент няма да ѝ помогнат...

Лозан отвори очи и слънцето блесна срещу него. Той примижа и се обърна на другата
страна на одъра. Тогаз видя Цвета да стои пред огледалото и замислена да реше косите
си. Погледа я малко той, почуди се какво ли толкоз мисли, пък накрая се надигна от
постелята. Цвета го видя в отражението на огледалото и му се усмихна.
– Добро утро – поздрави го тя.
– Добро да е. – Лозан отиде до нея и я целуна по врата. – Какво си се замислила?
– А, нищо. – Цвета продължи да се реше, но по-енергично. – Бързам да си сплета ко-
сата, че да ходя да правя за ядене.
– Майка ти снощи беше много особена – обади се Лозан, почвайки да си облича дре-
хите.
– Не е добре тя. Мъчно ѝ е за тетю. Иска да ходя по-често при нея, ама няма как.
Време не ми остава.
– Аха – кимна Лозан и си обу потурите. – Днеска със Стоян ще работим на нивата
тука, до нас. Ако искаш, по пладне ела с Нора, когато почиваме.
– Ще я питам дали иска.
– Сигурно ще иска. Стоян ще е там.

45
 Цвета остави гребена си и стана от стола. Обърна се към мъжа си и със скръстени
ръце го попита:
– Ти да не искаш да сватосаш Нора за Стоян?
– Че какво лошо има?
– Ми не знам... Тя е като чужденка тука. Друга е, не като нас. Сигурно е свикнала с
други хора да говори и друг мъж ще ѝ се хареса на нея... Някой образован, начетен.
– То за любовта тез работи не важат. Пък и ако Нора се вземе със Стоян, може да
остане тука. И без туй казваше, че България много ѝ липсвала. Туй ще е причина да си
остане направо при нас. – Лозан се доближи до нея и я целуна по устните. – Отивам
долу. Ще те чакам на трема. – И излезе от одаята.
Цвета остана на мястото си с все тъй скръстени ръце. Обърна се пак към огледалото
и видя в лицето си нещо, дето не ѝ хареса. Някаква злоба се четеше в очите ѝ, като си
представяше Нора заедно със Стоян. Сякаш за момент можа да я види как го гали и
целува, как той я прегръща и се радва, че е с нея.
– Ревност ли е туй, Боже мой?! – запита се тихо Цвета и почна да сплита косата си на
плитка. Ама някак бързи и яростни бяха пръстите ѝ, докато заплитаха кичурите коса.
Подир закуската Нора отиде в градината. Постла си едно плаче на тревата под кру-
шата и почна да чете книга. Беше питала Цвета дали има някаква работа, с която да ѝ
помогне, ама тя казваше, че сама ще свърши всичко. Нещо сякаш ѝ се сърдеше, тъй ѝ се
стори на Нора. Ама реши, че може да не е спала добре Цвета и затуй да е по-кисела.
Реши да не я пита повече нищо и затуй си взе книгата, скри се под сянката на дървото и
потъна в своя измислен свят.
Цвета пък, докато разтребваше и готвеше, все хвърляше поглед към Нора. Сякаш ня-
каква злоба се надигаше у нея, без нищо да ѝ е направило момичето. Цвета даже се об-
виняваше, че тез неща се пробуждаха у нея. Затуй предпочиташе да не говори с гостен-
ката, че да не ѝ каже нещо, дето не трябва и с което да я обиди.
Като свърши къщната работа, каза на свекърва си, че ще отиде до бащиния си дом.
На Нора не се обади, а направо тръгна да види майка си.
Минка беше на двора, когато Цвета влезе през вратника. Беше запалила огън и бър-
каше нещо в казана с дървената лъжица. Видя дъщеря си, ама остана на мястото си.
Сърдита изглеждаше и по-студено се държеше. Не стана от столчето, на което беше
седнала, а продължи да си върши работата.
– Какво правиш, майко? – попита я Цвета, надничайки в калайдисания казан.
– Повече праскови даде таз година дървото, че викам да направя малко сладко.
– Ти го правиш много хубаво – каза Цвета, ама майка ѝ се престори, че не я е чула.
Младата невеста взе друго столче и седна до Минка. Загледа се към врящото сладко,
докато майка ѝ го бъркаше с монотонни движения. Уханието на праскови се носеше из
въздуха, преплитайки се с мириса на дим от огъня.
– Не искам да ми се сърдиш, майко – продума Цвета.
– Как да не ти се сърдя ма, Цвето. Ще ме побъркаш!
– Ми за мене мислиш ли? Знаеш ли какво ми е на мене?
– Ти си жена, Цвето! Каквото и да ти има на душата, трябва да го преглътнеш. Имаш
си мъж, него само трябва да гледаш. – Минка погледна най-после към дъщеря си. – По-
лошо от туй да говорят за тебе из цялото село няма.
– Мене хората не ме интересуват.
– Ама трябва! Не може да се държиш като някоя гювендия!
– Не съм такава, майко. Нищо лошо не съм направила...
46
 – Ми тогаз какво ми рече оная вечер? Че най-лошото вече било станало?
– А, нищо... Че... Че най-лошото е вече станало, щото съм омъжена жена, пък сърцето
ми друг мъж люби.
– Ох, Боже-е-е! – Минка започна да се удря по главата с ръце. – Убий ме, Боже, че да
не слушам тез неща! – После погледна пак към дъщеря си. – По-добре оназ отрова в
мускала, дето ти бях дала, аз да я бях изпила. Тъй после нямаше да гледам ни смъртта
на Кольо, ни как ще ни направиш за посмешище, Цвето.
– Не говори тъй, майко. – Очите на Цвета се насълзиха. – Не говори тъй!
– Ми какво да говоря? Истина казвам!
Минка стана от столчето и взе една лъжица, за да пробва сладкото. Подуха го малко
да изстине и накрая го опита. Леко се намръщи, докато усещаше вкуса по езика си, и
реши, че ще му трябва още малко захар. Изсипа от един буркан в казана и почна пак да
бърка бавно и монотонно. Цвета гледаше към запаления огън и не продумваше. Сълзи
бяха почнали да се сипят от очите ѝ. Думите на майка ѝ бъркаха в душата ѝ и я раняваха
надълбоко.
– Цвето – обади се пак Минка, поглеждайки към дъщеря си, – ако скоро не накараш
Стоян да се махне от къщата на Сайбиите и да стои далече от тебе, ще кажа на Лозан
всичко.
Цвета я погледна с уплашен поглед. Майка ѝ изглеждаше непоколебима, сякаш наис-
тина беше готова още в тоз момент да отиде да говори със зет си. Беше готова да поеме
риска дъщеря ѝ да страда пред това да стане късно и двете семейства да бъдат одумвани
наляво и надясно.
Цвета стана от мястото си и кимна на майка си. Разбрала беше ясно думите ѝ.
– Ще взема да сготвя нещо за обяд да хапнем двете – каза тя и влезе в родната си
къща, където се чувстваше по-чужда от всякога.

Беше станало следобед, когато Цвета се върна в къщата на Сайбиите. Тиха и замис-
лена беше през целия път. Щом прекрачи вратника, видя Лозан и Нора на трема да си
говорят нещо. Отиде при тях и ги поздрави.
– Кога си дойде от къра? — попита тя мъжа си.
– Час сигурно вече мина. – Лозан ѝ направи знак да седне до него на миндера. Цвета
изпълни покорно желанието му. – Нали щеше да идваш с Нора?
– Да, ама се улисахме с майка в приказки, че не съм видяла кога е минало времето.
– Как е тя?
– Добре е. Сладко вареше на двора, че много праскови имала таз година.
– Добре, добре. – Лозан погледна към Нора, която държеше в скута си книгата, дето
четеше сутринта. – Тъкмо разказвах на братовчедка ми за нашата сватба и как стана тъй,
че да се оженим.
– Тъй ли? – учуди се Цвета.
– Да. Тя не ще да вярва, че с баща ти уредихме всичко.
– Тъй беше, ама сега всичко е различно – насили се да се усмихне Цвета. – Да съм
знаела и тогаз, че толкоз добър мъж ще имам, хич нямаше да ме е страх да се омъжа –
засмя се тя, а Нора слушаше безмълвна.
– Толкоз те беше страх от мене, че искаше даже да ме отровиш – каза Лозан.
Настана мълчание. Цвета го погледна с укор, щото не искаше той да казва туй нещо.
Сякаш искаше да си остане тяхна тайна, която са заровили двамата, и само те да си я
знаят. Нора гледаше невярващо към младоженците и в очите ѝ се четяха толкоз много
47
въпроси, дето искаше да ги пита, ама не смееше. Лозан се помъчи да замаже положени-
ето и с весел глас рече:
– Ама те хората са го казали: „Плаши се от тоз, дето се плаши от тебе.“ – И се засмя
на себе си. – Ся страха го няма вече и гледай как добре се разбираме. Тука в последните
месеци друга стана Цвета – говореше той на братовчедка си. – Сякаш бързо порасна,
помъдря. Добра невеста се оказа, вярна ми е. А и щом с майка се разбират, от туй по-
хубаво няма.
През туй време Сайбийката стоеше зад отворения прозорец в одаята и до нея стигаше
целият разговор, дето младите водеха на трема. Пребледняла беше и челото ѝ се беше
сбърчило от почуда. Беше си свила устните и сякаш предъвкваше някакви думи, дето
искаше да каже, ама не можеше.

48
 11.
Гена Сайбийката се събуди и видя слънчевите лъчи, влизащи през прозореца, да падат
на талази върху килима на одаята ѝ. Стана с помощта на бастуна си и реши да види
колко е часа. Минаваше седем, пък в къщата беше толкоз тихо, сякаш всички още спяха.
Облече си черната жилетка, че колкото повече остаряваше, толкоз по-студена ставаше
кръвта ѝ и не усещаше топлината. Излезе от одаята и се огледа. Никой нямаше, огънят
в огнището не беше запален, нямаше сварено кафе, нито закуска.
Тогаз Гена чу някой да плаче. Сякаш беше снаха ѝ, ама не беше сигурна. Отвънка се
чуваше. Тръгна към вратата и щом отвори, се хвана за стената, че да не падне. Цвета
беше на трема и плачеше, тръшната на миндера. А на земята до краката ѝ имаше някой.
Старата надигна малко главата си, че да види кой лежи там долу, и изтръпна. Лозан
беше. Неговото лице видя. Беше пребелил очи и не мърдаше. Устата му беше леко от-
ворена, сякаш бе отлетял последният му дъх. Мъртъв беше.
– Цвето! – изкрещя Сайбийката. – Какво е станало, ма? Цвето?!
Снаха ѝ вдигна поглед към нея и не спираше да плаче. Само успя да промълви тихо:
– Убих го, майко! Отрових го!
Гена отвори рязко очите си. Сърцето ѝ щеше да се пръсне от тревога. Потна беше
цялата и не можеше да си поеме дъх. Огледа се и видя, че е в одаята си. „Сън е било
само“ – помисли си тя и се опитваше да се успокои. Надигна се от одъра и погледна
навънка. Развиделяваше се вече и петлите почваха да кукуригат от дворовете. Старата
излезе бавно на трема. Пое си дълбоко от свежия сутрешен въздух. Погледна към мин-
дера – там, дето в съня ѝ Цвета плачеше, а после отмести очи надолу, дето беше видяла
мъртвия си син. Стегна я една болка в гърдите само при мисълта, че може да види Лозан
умрял.
Отиде до коритото да си наплиска лицето с вода, та да се почувства по-добре. Тогаз
чу, че някой излезе от къщата, и веднага извърна поглед към трема. Цвета беше.
– Рано си станала, майко – рече тя, като видя старата.
– Ми няма да спя цял ден като смок – отвърна троснато Гена.
Цвета се учуди на държанието ѝ, пък подире реши пак да я заговори.
– Сега ще сваря кафе, че да си пийнеш. Пък после мисля да направя юфка.
– Каквото искаш прави. Аз ще си лежа в одаята, че не ми е добре.
И без да дава повече обяснения, Гена мина покрай снаха си и се прибра пак в къщата.
Цвета беше останала без думи. Не знаеше какво ѝ е на старата и що тъй се държеше с
нея. Ама реши, че може наистина да не ѝ е добре и затуй да не иска да говори. Предпо-
чете да не ѝ обръща внимание и продължи да си върши нейните си работи.
После Лозан, като стана, видя, че майка му я няма на трема както обикновено. Пита
Цвета и тя му каза, че старата е болна нещо и затуй си е в одаята. Разтревожи се Лозан
и веднага отиде да я види какво ѝ има. Отвори леко вратата, че да не я стресне, ако е
задрямала. Ама щом влезе, тя лежеше на одъра, преметнала едно тънко одеяло през кра-
ката си, и гледаше с празен поглед към прозореца. Хич даже не усети кога синът ѝ влезе
в одаята.
– Майко, добре ли си, ма? – попита я Лозан загрижен.
– А, сине! – Гена го погледна учудена. – Кога дойде?
– Сега, ама ти не ме чу.

49
 Гена му направи място и го подкани да седне до нея на одъра. Хвана ръката му и я
целуна нежно, майчински. Той погали лицето ѝ с притеснение, щото виждаше, че нещо
не е наред.
– Какво те мъчи? – попита я накрая.
– Лозане, ще те питам нещо, ама искам честно да ми отговориш.
– Че кога не съм ти казвал нещата право ма, майко? – Той я гледаше учуден и очак-
ваше старата да му зададе въпроса си.
– Вчера дочух нещо, като си говорихте с Нора на трема и после като дойде Цвета. Чух
и онуй, дето каза накрая... – Сайбийката се боеше да го изрече, щото веднага в ума ѝ се
връщаше споменът за лошия сън, дето имаше. – Вярно ли е, Лозане? Вярно ли е туй, че
Цвета е искала да те отрови?
– Ама, майко, пак ли си слухтяла? – подразни се Лозан.
– Кажи ми, сине! Вярно ли е?
Той се вгледа в очите ѝ и видя тревогата, дето изпитваше в тоз момент. Като че ли
само мисълта, че е можел да бъде отровен единственият ѝ останал син, я съсипваше.
Ама реши да не я лъже – и без това тя вече беше чула всичко.
– Вярно е – рече накрая Лозан. – Ама аз не ѝ се сърдя. Тогаз беше уплашена още
Цвета от мене. После видя, че по друг начин могат да бъдат нещата, и се промени. Ти
сама виждаш.
– Ама е щяла да те отрови... – промърмори сякаш на себе си Гена.
– Аз тогаз видях мускала с отровата и затуй нищо не стана. За какво да ги говорим
сега тез работи? Минало-заминало!
– А що не ми беше казал досега?
– За какво да ти казвам? Туй са си наши работи – между мене и Цвета.
С това той сложи край на разговора и не искаше повече да подхваща таз тема. Настана
мълчание в одаята и старата пак се загледа към прозореца, а вятърът леко караше пер-
детата да потрепват. Лозан стана от одъра и на излизане от одаята пак се обърна към
майка си.
– Ще ходим на събора. Ти искаш ли да дойдеш с нас?
– Не. Стара съм вече за тез неща – отговори Сайбийката, без да го поглежда. – Вий
отивайте. Ще си стоя у нас.
– Както искаш – каза ѝ накрая Лозан и излезе навънка.
Затвори вратата след себе си и Гена потъна в тишината, а картините от кошмара ѝ я
преследваха и не ѝ даваха мира цял ден.

Нора беше извикала Цвета в одаята си, за да я нагизди за Илинденския събор. Беше ѝ
обещала да ѝ даде някоя от роклите си и да направи косата ѝ тъй, както в Европа жените
си я носеха. Настани я на стола пред огледалото и почна да разплита плитката, дето
Цвета все си правеше. Среса косата ѝ и се учуди колко дълга беше – черните ѝ букли
стигаха чак до кръста. После я нави ловко и я прибра горе на главата ѝ в кок, който
мигом преобрази лицето на Цвета. Даде ѝ един такъв елегантен вид, необичаен за нея.
– Гледай ти, колко бързо се промени – усмихваше се Нора.
– Много ми харесва. – Цвета се оглеждаше с новата си прическа. – Дали Лозан ще ме
хареса?
– Ще те хареса. Иначе трябва да е луд – засмя се Нора. – А мен дали ще ме хареса
Стоян? – попита тя. – Той досега не ме е виждал облечена тъй, както си дойдох от Виена.
Тез дни все с твоите дрехи се разхождам.
50
 Цвета замлъкна. Нора се оглеждаше в огледалото, облечена в синя рокля с къси ръ-
кави от фина материя. Около врата си имаше черна дантела, а на главата си бе сложила
диадема с перли. А ефирен шал беше увит на раменете ѝ.
– Харесваш ли го Стоян? – попита Цвета.
– Е, хубав мъж е... – усмихна се Нора. – Но едва ли ще се получи нещо между нас.
– Мислиш, че той не те харесва ли?
– Не знам. Може би днес ще разбера.
– Какво ще стане днеска?
– Смятам на събора да го целуна – вълнуваше се Нора и гледаше с пламък в очите
отражението си в огледалото.
– Ама не може. – Цвета стана от стола. – Не може да го целуваш!
– Защо? – учуди се гостенката.
– Защото... Тука не се прави така. Ако го целунеш и някой те види, веднага ще кажат,
че си гювендия. Не може да целуваш мъж, ако не си омъжена за него.
– Това са остарели глупости. – Нора отметна шала си. – Във Виена, ако харесваш ня-
кого, с целувката си му го заявяваш съвсем ясно. Не е нужно да сте женени, за да го
направиш.
– Мисля, че ако го сториш, Лозан много ще се ядоса.
Нора я погледна с присвити очи. Сякаш се мъчеше да разбере дали Цвета наистина
ги мислеше тез неща. Ама като виждаше непоколебимото ѝ лице, накрая реши, че е по-
добре да не продължава. И за да смени темата, изкара от раклата си някаква чантичка и
отиде пак до Цвета.
– Сега ще ти сложа малко червило, да видиш колко красиви устни ще имаш.
– Червило?
– Да. Не си ли ползвала?
– Не съм.
– Ще видиш колко хубава работа върши. – Нора изкара от чантичката си червилото и
нанесе тънък слой върху устните на Цвета. – Е, какво мислиш?
– Харесва ми.
Доволна от промяната, дето направи с Цвета, Нора накрая ѝ даде една червена рокля
от гардероба си и я накара да се преоблече. После, като я видя с тез европейски дрехи,
сякаш наистина беше друг човек. Сигурна беше, че Лозан няма да я познае. Цвета пък
се чувстваше странно, облечена по тоз начин. Туй не беше тя, а като че ли някоя друга
жена, която беше излязла от нея. Ама ѝ харесваше образът в огледалото. Различен беше,
по-изтънчен, по-европейски. Даже много приличаше на самата Нора.

Колата тръгна от селото, теглена от кончето Спаско, а на нея бяха качени Лозан с
Цвета, Нора и Стоян. Всички бяха пременени и готови за празненство. Лозан не можеше
да отдели очи от невестата си, за която не вярваше, че може да бъде още по-хубава от
обикновено. С недоверие гледаше на предложението на братовчедка си да накара Цвета
да изглежда като европейка, ама накрая му хареса резултатът. Стоян обаче също беше
запленен от Цветината хубост. Тайно я наблюдаваше и се мъчеше да не бие на очи.
Толкоз омаян беше от таз жена, че искаше да я грабне и да я закара надалече. А погледът
на Нора беше насочен все към него и го смущаваше. Толкоз дръзко му се струваше туй
нейно внимание, че чак го плашеше.
По пътя към Илинденския събор имаше дълга върволица от каруци. Хора се стичаха
насам от близко и далече. Туй беше един от малкото дни, дето селяните си позволяваха
51
да не работят. А лятото имаха толкоз много неща за вършене, че време за почивка не им
оставаше. Всички си оставяха колите и конете накрая на селото. На площада имаше
курбан и всеки можеше да отиде да си вземе за здраве. Вино се лееше отвсякъде и се
чуваше силна глъчка. Режеха се големи карпузи, отвътре червени като кръв. А музикан-
тите не спираха да свирят на гайди, тамбури и кавали. Веселото настроение се носеше
из въздуха и всички бяха много щастливи, забравяйки за кахърите си.
Като поизпиха малко вино, сборяните почнаха да играят и да пеят. Дълго хоро почна
да се вие на площада и все повече хора се хващаха на него. Лозан отиде пръв да играе с
другите, пък после Цвета се хвана до него. Другата ѝ ръка след малко я хвана Стоян,
пък до него се нареди бързо и Нора. Танцуваха, скачаха и пееха, чувстваха се толкоз
спокойни, че не искаха хич да си ходят.
После, като се пуснаха от хорото, Лозан и Цвета тръгнаха пак към трапезата, дето
стояха допреди малко. Стоян и той тръгна към тях, ама усети ръката на Нора, която го
хвана и го дръпна към себе си. Той я погледна с почуда. Тя му каза нещо с усмивка, ама
заради глъчката Стоян не я чу. Тя го задърпа нанякъде и той накрая реши да я последва.
Щом двамата с Лозан седнаха на местата си, Цвета се огледа да види дали и другите
идват, ама не ги видя. Погледна пак към хорото – и там ги нямаше. Тогаз видя сред
множеството гърба на Стоян, който следваше елегантната Нора. Ревността се надигна у
Цвета както никога досега. Хем искаше да вика от яд, хем искаше да реве. Ама не мо-
жеше да покаже тез емоции, дето изпитваше. Погледна с покорен поглед към Лозан,
който допиваше поредната си чаша с вино и ѝ се усмихваше с блеснали очи. А сърцето
на Цвета сякаш беше скършено на две.
Стоян вървеше като заслепен след Нора и накрая се спря. Тя също спря да върви и се
обърна към него. Стоян погледна назад. Вече се бяха отдалечили от площада и се нами-
раха на една чешма в другия край на селото, не оттам, откъдето дойдоха за събора. Ни-
кой друг нямаше наоколо, всички се бяха стекли на забавата. Нора се доближи до чеш-
мата и напълни вода в шепите си. Наплиска с нея лицето си, за да се охлади, и после
отпи няколко глътки. Стоян я наблюдаваше, без да каже нищо. Тя се обърна и го пог-
ледна с усмивка.
– Не си ли жаден? – попита го Нора.
– След толкоз вино не ми се пие нищо вече. За какво ме докара тука?
– Исках малко да се отделим, на тишина да сме.
– Главата ли те заболя от толкоз музика?
– Не. Исках да останем сами с тебе. – Нора не спираше да се усмихва и да се добли-
жава до него. Накрая застана толкоз близо до лицето му, че усещаше дъха му да докосва
кожата ѝ. – Ти не искаш ли да останем за малко насаме?
– Дошли сме тука заради събора – рече Стоян.
– Харесваш ли ме? – попита го директно Нора.
– Да... Да – несигурно отвърна Стоян. – Хубава девойка си, с елегантни дрехи и евро-
пейски маниери. Гледам, че и много хубаво си нагиздила Цвета.
Нора не изчака той да каже и дума повече, а направо се спусна към него и го целуна
по устата. Стоян не се отдръпна, ама и не отвърна на целувката ѝ. Остана студен и не-
поклатим като скала, макар че Нора се мъчеше да разпали страстта му. Като видя, че
той не отвръща на целувката ѝ, спря да го целува и се отмести крачка назад.
– Извинявай – рече му засрамена тя. – По принцип не правя така... Сигурно от виното
и...
– Прощавам ти.
52
 – Аз не съм такава жена – продължаваше да се оправдава Нора. – В Европа хората не
се срамуват да се целуват, ама тука е друго... Съжалявам.
– Успокой се – усмихна се благо Стоян, мъчейки се да я накара да се почувства по-
добре, ама тя беше толкоз засрамена, че страните ѝ пламнаха.
– Аз те харесвам, Стояне – каза му с насълзени очи Нора. – Мислех, че и ти ме харес-
ваш.
– Да, харесвам те, ама не тъй.
– Сгоден ли си? Братовчед ми не ми е казвал нищо.
– Не, не съм сгоден.
– Ми какво тогава? – ядосваше се Нора. Не предполагаше, че ще бъде отхвърлена от
мъж.
– Сърцето ми вече люби друга – рече накрая Стоян.
За момент Нора остана на мястото си с ококорени очи. После му кимна, сякаш го
разбираше. Избърса сълзите, дето се бяха стекли по лицето ѝ, и се обърна да се връща
към събора. Стоян я последва безмълвен. Нищо не си казаха по пътя до площада. Мъл-
чаливи се върнаха на забавата, дето музиката продължаваше да се лее над селото, а хо-
рото се виеше и извиваше, та сякаш никога нямаше да спре.
Отдавна слънцето вече беше залязло, когато колата тръгна обратно към селото. Тихо
беше по пътя и само от време на време се чуваше глъчка от някоя далечна каруца, пъ-
туваща към съседно село. Всички мълчаха по време на пътуването, само Лозан беше във
весело настроение и му се пееше. Припяваше си някакви песни, докато Цвета гледаше
крадешком към Стоян. Той пък се споглеждаше с Нора, която избягваше очите му за-
ради срамната за нея случка. С весело настроение бяха тръгнали всичките към събора,
пък се прибираха тъй, сякаш си идваха от погребение. А Лозан не спря да си пее, разве-
селен от виното, чак докато не стигнаха до къщата и Цвета му помогна да се прибере в
одаята, за да си легне на одъра.

53
 12.
От сутринта се бяха скупчили облаци в небето и бяха задушили слънцето в прегръд-
ката си. Гръм се чуваше от време на време и скоро щеше да се излее благодатен летен
дъжд. Молеха се хората само да не бъде някоя опустошителна буря, дето да унищожи
реколтата им, че тогаз ще има да се вайкат.
Когато Цвета стана, излезе на двора, че да си наплиска лицето с вода, за да се разсъни.
Не че беше спала много. Чак на разсъмване успя да подремне малко, ама гръмотевиците
навън я бяха стреснали и тя скокна от одъра. Излезе на трема и не можа да повярва на
очите си. Нора беше заспала там на миндера, а до нея се търкаляше на земята празната
бъклица с вино. Беше още облечена с дрехите, дето носеше на събора предния ден, и
толкоз дълбоко спеше, че не чуваше ни гръмотевиците, ни стъпките на Цвета.
Цвета се доближи внимателно до заспалата Нора и я докосна по рамото. Видя, че тя
не се събужда, и накрая я разтресе малко, та да я усети.
– Цвето?! – Нора потърка лениво очите си. – Станало ли е нещо? – И без да дочака
отговор, тя се огледа и стана уплашена от миндера. Побърза да приглади разрешената
си коса и да оправи намачканата рокля. – Боже, заспала съм на трема! Аз до късно май
стоях тука и... – Видя пресушената бъклица от вино и я вдигна от земята. – Не е туй,
което си мислиш – побърза да обясни на Цвета. – Просто снощи не можах да заспя, бях
разстроена...
– Защо? Станало ли е нещо?
– Стоян... – простена Нора и седна с тъжна физиономия. – Целунах го вчера на съ-
бора. – Цвета стисна зъбите си здраво, като че ли искаше да заключи думите, дето на-
пираха навън. – Ама той ми каза, че не го интересувам. Вече сърцето му любело друга.
При тез думи Цвета изпита такова щастие, че едва успя да скрие усмивката, дето ис-
каше да изгрее на лицето ѝ. Едно успокоение се наля в душата ѝ, което отнесе всички
черни мисли, дето я тормозеха цяла вечер. Ама се опита да се престори на загрижена,
щото не искаше Нора да разбере, че Стоян обича нея.
– Ти нали и без туй не искаше нищо от него.
– Не исках. – Нора я погледна. – Но не мога да приема, че ме отблъсна. Затова сега
ще действам по друг начин.
– Как тъй? – не разбираше думите ѝ Цвета.
– Ще го накарам той да ме иска, но тогава аз ще го отблъсна – каза заканително Нора
и стана от миндера. Тръгна към вратата да влиза в къщата, ама на прага се спря и се
обърна към Цвета. – Моля те, не казвай на никого за това как си ме заварила тази сут-
рин. – Цвета кимна в знак на съгласие и Нора влезе вътре.
Лозановата булка остана на мястото си и погледна към сивото небе. Още един гръм
прониза тишината и след туй започна да се сипе дъжд. Толкоз бързо се усилваше, че
след миг вече валеше като из ведро. Цвета си мислеше за думите на Нора. Сигурна беше,
че Стоян я обича. Ама сякаш я плашеше заканата на Нора. Чудеше се какво ли ще из-
мисли, какво ще прави. Но беше сигурна, че каквото и да стори, няма да има успех.
Сърцето на Стоян беше нейно.
Тогаз навънка излезе Сайбийката. Крачеше бавно, подпирайки се на бастуна си.
Цвета се обърна с усмивка към нея.
– Днеска по-добре ли си, майко?

54
 – Нищо ми няма – рече сопнато Гена. – И не съм ти майка. Майка ти е оназ кучка,
дето те е родила!
Кол прониза Цвета в тоз момент. Заболя я от думите на свекърва ѝ. Заболя я и от
мрачната физиономия, дето Гена имаше на лицето си, щото знаеше, че е заради нея. Не
разбираше какво се случваше, не знаеше какво е сторила. Ама влезе в къщата и почна
да вари кафето. Бързо усмивката, дето искаше да се появи на лицето ѝ, беше заменена
от сълзи.
Цял ден гърмеше, валеше, та се продъниха небесата. Като поточета се стичаха водите
от улиците, а дворовете и полята поглъщаха всичко. Толкоз силно се лееше тоз дъжд,
че сякаш никога нямаше да свърши. Като вързани бяха всички по домовете си днеска,
щото ни работа можеха да вършат, ни да излязат да се разходят някъде.
Лозан седеше на трема и пушеше цигара на хладина. Димът обвиваше лицето му ся-
каш в мъгла, а погледът му се рееше някъде сред дъждовните капки. Подир малко при
него отиде майка му. Седна тихо на миндера и се загледа и тя в дъжда. Седя, седя, пък
накрая тежка въздишка излезе от нея.
– Добре ли си ма, майко? – попита я Лозан.
– Ох, добре съм.
– Какво си казала на Цвета, че ревеше сутринта?
– Нищо не съм ѝ казала. Какво да съм казала?
– Не знам и аз. Дойде в одаята и ревеше. Вика, че заради тебе.
– А, женски му работи! – После Сайбийката побърза да смени темата, че да не дава
повече обяснения на сина си. – Как изкарахте вчера на събора?
– Много хубаво беше. Късно си дойдохме.
– Хич не съм усетила. Спала съм като заклана снощи. Ама гледай какъв късмет –
вчера колко хубаво беше времето заради събора, пък днеска какъв дъжд се лее.
– Тъй е – рече Лозан и после двамата с майка му замлъкнаха, вслушвайки се в кап-
ките, дето се разбиваха по покрива.

Цвета почука на вратата и изчака малко, докато отвътре се чу гласът на Нора:

– Влез – рече ѝ.
Младата булка отвори и влезе в одаята. Нора беше седнала на пода и пишеше писмо,
ползвайки одъра за подложка. Обърна се, за да види кой е дошъл при нея.
– Какво има? – попита тя.
– Идвам да ти върна роклята – каза Цвета и остави дрехата върху раклата. – Ти писмо
ли пишеш?
– Да, на папа. Той много ми липсва. С него не сме се разделяли за толкова дълго
време.
– И моят баща ми липсва много – натъжи се Цвета. – Но няма да го видя никога по-
вече...
– Какво е станало? – попита с любопитство Нора.
Цвета се доближи до нея и седна на одъра. Загледа се в хартията, върху която Нора
беше изписала няколко изречения до баща си е красив и отчетлив почерк.
– Моят баща е мъртъв. Погребахме го след сватбата ни с Лозан.
– Съжалявам. – Нора докосна ръката ѝ и на лицето ѝ се изписа съчувствие. – Бях
малка, когато майка ми си отиде от този свят – поде тя. – Но още помня онзи миг, в
който видях безжизненото ѝ тяло в ковчега. Коварната болест ми я отне и не успях да ѝ
се порадвам по-дълго време. Оттогава сме само аз и папа. Само него си имам...
55
 Цвета въздъхна тежко и понечи да стане, когато видя книгата, оставена до възглавни-
цата. Протегна се да я вземе и като я огледа, забеляза, че е написана на друг език. Но
беше красива и корицата ѝ привлече вниманието ѝ.
– На какъв език е? – попита тя.
– На френски. Това е историята за Тристан и Изолда.
– Интересна ли е? За какво се разказва?
– За двама влюбени, чиято любов е невъзможна.
– Невъзможна? – учуди се Цвета. – Но защо?
– Защото Изолда е омъжена за чичото на Тристан. Любопитството на Цвета ста-
ваше още по-голямо.
– А те накрая успяват ли да бъдат заедно? Тези двамата... Тристан и Изолда?
– Не знам. Не съм я дочела още. Но доколкото си спомням по думите на една моя
приятелка във Виена, накрая и двамата умират. Така че може би се събират, но в друг
свят, не в нашия...
Цвета се замисли и очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Тъжен край.
– Да – потвърди Нора. – Но такъв е животът – в повечето случаи е несправедлив.
Цвета стана от одъра и остави книгата.
– Ще те оставя на спокойствие да допишеш писмото си – усмихна се тя. – После пак
ще се видим. – И излезе от одаята, а веднага щом затвори, Нора продължи да реди върху
хартията думите, които искаше да каже на баща си.

Дъждът не спря да се сипе от небесата цял ден. Черни облаци се бяха скупчили над
селото и не допускаха слънчевите лъчи да погалят покривите на къщите. В късния сле-
добед вече беше необичайно тъмно за юлските дни.
Цвета приготвяше яденето и нареждаше трапезата на трема. Щяха пак там да ядат
въпреки дъждовното време. Чардакът не пускаше водата да потече при тях и щяха да се
насладят на прохладата, дето се носеше днеска. Тъкмо нареди всичко, когато от къщата
излезе Гена. Видя, че само снаха ѝ е там. Понечи да се прибере, че да изчака Лозан или
Нора да дойдат, пък накрая размисли и отиде да седне на миндера. Цвета я погледна,
ама нищо не ѝ каза. Сайбийката се закашля, пък рече накрая:
– Булка, я иди да ми скъсаш няколко череши, че толкоз много да ми се ядат.
– Много вали ма, майко – обади се Цвета. – Ще потъна в калта, щом вляза в градината.
– Тъй е, ама знаеш ли колко много ги мисля тез череши. От снощи още, пък нямаше
кой да отиде да ми откъсне... Нали бяхте на събора.
Цвета я загледа, пък се замисли как ще рече после свекърва ѝ, че не иска да свърши
нещо, дето я е помолила. Зачуди се дали да не каже на Лозан, че той да иде, ама тогаз
нищо чудно Гена да се откаже от черешите, само да не разкарва сина си в дъжда.
– Ще притичам набързо да ти откъсна една шепа – каза накрая Цвета.
– А тъй. Трябва да къташ свекърва си – подсмихна се старата. – Че нали знаеш, сна-
хата върти къщата, ама свекървата е царицата ѝ.
Цвета се обърна към нея и някак лошо я изгледа, с недоволство. Туй зарадва старата
и тя остана да седи на миндера, докато снаха ѝ се наметна с една жилетка и тръгна към
градината. Всичко беше станало в кал и вода на двора, ама Цвета вървеше, вървеше и
стигна до черешовото дърво. Понадигна се на пръсти, мъчейки се да хване един клон,
където се червенееха плодове, ама не можеше да го улови. Подскочи малко накрая,

56
пък тогаз го хвана. Нави си престилката, дето вече беше мокра, сякаш я вадеше от ре-
ката, и я направи като бохча, в която да слага откъснатите череши. С едната ръка дър-
жеше клона, а с другата береше плодовете. Студено ѝ беше станало и цялата ѝ снага
беше пропита от дъжда. Береше черешите и си мърмореше под носа колко лоша стана
изведнъж свекърва ѝ и колко крива е към нея. Знаеше, че не ѝ се ядяха толкоз много
тез череши, колкото искаше да я накара да излезе в дъжда. Цвета се чудеше дали след
туй Гена пак ще се държи с нея както преди и в тоз момент клонът се изплъзна от ръ-
ката ѝ, а тя се подхлъзна на калта и падна назад. Черни и мръсни станаха дрехите ѝ,
ама още стискаше престилката си, че да не паднат от нея черешите. Стана от земята и
тръгна към къщата.
Гена беше на трема и се засмя още като видя снаха си отдалече.
– Ко си направила ма, Цвето – смееше се тя тъй, както Цвета никога не беше я чувала
досега. – На циганка приличаш с толкоз кал по тебе. Люх!
Цвета стигна под чардака и изсипа набраните череши на трапезата. Тогаз на трема
излезе Лозан и питаше жена си какво е станало. А тя беше толкоз ядосана, че му каза
троснато:
– Нищо! Отивам вътре. Без мене яжте, аз не съм гладна. – И влезе в къщата, а Гена
продължаваше да се смее, без дори да погледне черешите, дето снаха ѝ беше набрала.

57
 13.
Цвета беше седнала на едно шарено чердже под джанката в бащиния си двор. Сянката
на дървото я пазеше от парещото лятно слънце и облегната на стъблото, тя гледаше с
умиление градината, дето беше отрасла. Помнеше едно време как все под джанката се-
деше да си играе. По някое време лягаше на тревата и гледаше мравките, дето се трудеха
неуморно, носейки някоя трошица към мравуняка си.
Единствено дете беше Цвета и беше научена да стои сама. Като малка майка ѝ и
баща ѝ все я вземаха на къра с тях и я оставяха да стои на сянка, докато те работеха на
нивата. По цял ден гласът на Цвета не се чуваше. Намираше си с какво да си играе,
полягваше малко, гледаше небето и облаците, дето ѝ приличаха на причудливи същес-
тва, излезли от приказките.
Като стана малко по-голяма, почна да дружи с други девойки от селото. На училище
не беше ходила, щото трябваха пари за туй, пък Караславовите нямаха. Затуй Кольо я
беше научил да познава буквите и да може яваш-яваш да свързва думите в изречения,
колкото да не бъде съвсем неука. Беше я научил и на писмо, ама не ѝ се удаваше много.
Ама понякога, като се събираше с дружките си край огнището през зимата, им четеше
по няколко страници от някоя книга. Те я гледаха тогаз с уважение, щото знаеше повече
от тях, умееше да чете.
Ама книгите не бяха привличали никога вниманието на Цвета тъй, както само песните
можеха. Винаги е обичала да пее и толкоз много песни беше научила, че чак понякога
майка ѝ се чудеше как помнеше толкоз. Като ходеше по седенките, Цвета се надпяваше
до късно с другите моми, а зимата, когато не се сбираха на площада, ходеше да помага
с преденето на някоя баба и там, край огнището, учеше от стариците нови песни.
Откак обаче беше станала Сайбиева невеста, гласът на Цвета не беше се чул. Песен
на устата ѝ не кацаше и никоя весела мелодия не искаше да излезе от душата ѝ, та да
зарадва хората край нея. Сега обаче, докато седеше под джанката и си мислеше за де-
тинството си, Цвета изпита желание да попее. И тихо подхвана една песен, в която се
разказваше за мома, омъжена за далечен момък, който я отвежда в село зад Балкана и
никога повече тя не се завръща в бащиния си дом.
Излезе майка ѝ от къщата с една чаша, пълна със сок от компот, и се заслуша в пе-
сента, дето се чуваше. Първо не знаеше откъде идва, ама после разпозна, че из двора се
носи Цветиният глас. Отиде при нея на сянка и ѝ даде да пийне от сладкия сироп.
– Не бях те чувала скоро да пееш, Цвето – рече ѝ Минка.
– Допя ми се нещо. – Тя взе чашата от майка си и отпи голяма глътка.
– По-добре ли си вече?
– Да, нищо ми няма. Малко се бях замаяла, ама заради жегата ще е.
– Постой още малко тука на сянка, недей да ставаш. – Минка седна на черджето и
въртя, сука, пък накрая пита направо щерка си. – Говори ли със Стоян ма, Цвето? Каза
ли му да се маха вече от къщата?
– Не съм още. Не сме говорили.
– Що? – с недоволство попита тя.
– Не е имало кога, майко. Лозан е все там или свекървата.
– Ми тогаз, тука го извикай. Трябва да му кажеш да си намери друга работа и друга
изгора.

58
 Цвета млъкна и само кимна на майка си. Спомни си какво ѝ беше разказала Нора.
Стоян не искал да я целуне, щото вече сърцето му любело друга. Хем беше доволна, че
той я обича и не иска да погледне друга жена. Хем пък ѝ беше мъчно, че той я гледа
всеки ден с Лозан и му къса сърцето таз гледка пред очите. Ама най-лошото беше, че
Цвета взе да свиква с присъствието на Стоян. Той се мотаеше почти всеки ден из двора
на Сайбиите и на нея туй ѝ харесваше. Даже да не говореше с него, тя го наблюдаваше
скришом и ако се случеше той да погледне към нея, веднага извръщаше главата си нас-
трани. Ако пък той имаше някаква работа при овошките, тя го гледаше през джама на
одаята си, скрита зад пердето. В такива моменти нищо не искаше, стигаше ѝ само да
стои там и да го гледа, представяйки си някакви невъзможни неща в главата си.

По обяд Цвета се върна в Сайбиевата къща. От вратника видя, че трапезата беше на-
редена на трема и старата режеше една карпуза в градината. Влезе и тръгна към къщата,
когато Гена я забеляза и извърна главата си към нея.
– Къде ходиш ма, булка? Ти май още не можеш да свикнеш, че тука е къщата ти вече,
не бащината ти.
– При майка бях.
– Ми то всеки ден си при майка си. Какво толкоз има да правиш там? Болна ли е?
– Не е болна – с недоволство отговори Цвета, щото усещаше неприязън в гласа на
свекърва си. – Искаш ли да ти помогна нещо?
– Ха, то след дъжд качулка. Вече съм свършила всичката работа сама. Извикай Нора
и идвай да ядеш на готово.
Цвета изгледа лошо свекърва си, ама старата не я забеляза, щото продължаваше да
отделя динята от кората и да слага парчетата в една тава. Не знаеше невестата защо таз
злоба се зароди в сърцето на Гена. Толкоз наранена се чувстваше от думите ѝ и не мо-
жеше да повярва, че туй е същата жена, дето я беше приела толкоз топло в къщата след
сватбата. Вече не искаше даже да седне на една маса с нея, ама да не прави още по-
голям проблем, влезе да извика Нора и седнаха трите жени да ядат на трема.
– Батко няма ли да си дойде да обядва? – попита Нора.
– Батьо ти има толкоз много работа днеска, че сигурно по тъмно ще си дойде – рече ѝ
Сайбийката, слагайки първия залък в устата си. – На Минкената нива работи днеска.
– Беше рекъл, че там няма толкоз много работа... – обади се Цвета.
– То даже хич не е негова работа, ако питаш мене, да се занимава с таз нива. Какво
ще види от нея? Нищо!
– Лельо, нали майката на Цвета е сама жена – намеси се Нора. – Как да работи сама
на къра?
– Ми ще работи, ма! – сопна се старата. – Аз до последно, докато ме държаха краката,
бях на къра да се моря като грешен дявол. Пък оная си лежи на хладно в одаята, докато
други хора ѝ вършат работата.
Цвета мълчеше и не казваше нищо. Нора не можеше да повярва на думите, дето леля ѝ
изричаше е толкоз омраза в гласа си. Сякаш не говореше за сватята си, ми за чужда
жена, с която има да дели нещо. Продължиха да обядват мълчаливи, а мухите идваха да
кръжат около карпузата на трапезата, ама старата ги пъдеше с ръката си и ги кълнеше.
– Ще ида да си сложа още малко супа – рече Цвета и стана от миндера. Влизайки в
къщата, тя чу как Сайбийката рече зад гърба ѝ:
– Ух, като ламя почна да яде таз Цвета. Да ѝ се не види!
Толкоз обидно ѝ стана на Цвета, че веднага сълзите рукнаха от очите ѝ. Спря се на
59
мястото си и се обърна, да може да види Гена, че е чула думите ѝ. Върна се до трапезата
и остави празната си купичка. Нищо не можа да каже, щото буца беше застанала на
гърлото ѝ. Извърна се и се прибра в одаята да си поплаче. А пък Гена сякаш не ѝ обърна
никакво внимание и продължи да яде спокойно.
– Яж де, Норче, яж – викаше на племенницата си. – Ядене има колкото щеш!
А Нора пък беше свела поглед и не знаеше какво да каже, какво да стори. Ама хич
не ѝ харесваха тез неща, дето виждаше, че ставаха между Гена и Цвета.

Залязваше слънцето вече, когато зад баира се зададе Лозан. В ръцете си държеше юз-
дите на кончето и вървеше по калдъръма. А до него се виждаше фигурата на Стоян,
който слушаше сякаш някакви заръки, дето чорбаджията му даваше. Отидоха двамата
да приберат добитъка в обора и после влязоха в двора.
– Седни тука на миндера – рече Лозан на аргатина. – Аз след малко ще дойда. – И
влезе в къщата.
Качи се на втория кат и отиде в одаята си. Невестата му се беше излегнала на одъра
и гледаше безмълвна към джама. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в ли-
цето ѝ и му придаваха един златист цвят, който караше Цвета да изглежда още по-ху-
бава.
– Добре ли си? – попита я Лозан, затваряйки вратата.
– Не съм – рече му тя, без дори да го погледне.
– Болна ли си? Какво ти е?
– Майка ти не спира да ме гълчи. Все ми казва неща, дето после ме разплакват.
– Направила ли си нещо? Тя не беше се държала тъй с тебе.
– Ми не беше. От скоро почна. Нищо не съм ѝ направила.
– Ще говоря с нея – обеща ѝ Лозан и се доближи да я целуне. – Стоян е на трема.
Казах му да остане да яде с нас. – Като чу туй, Цвета се надигна. – Ще си сменя таз риза,
че е много мръсна вече, и после ще ида при него.
– Аз ще отида да приготвя трапезата тогава. – Цвета стана от одъра. Беше някак прип-
ряна, сякаш бързаше да направи нещо. – Като си готов, направо ела долу. – И излезе от
одаята.
Притича набързо по стълбите и побърза да вземе празните съдове, за да ги изкара на
трема. Излезе и Стоян веднага се усмихна, като я видя. Уморен изглеждаше, блестеше
пот по челото му, ама веднага някакво щастие го озари, щом срещна очите на Цвета. Тя
се доближи мълчалива и се наведе да остави съдовете.
– Утре по икиндия, като се прибираш от къра, ела в къщата на майка ми. Там ще те
чакам – рече шепнешком тя на Стоян. Той се зачуди на думите ѝ, не знаеше дали наис-
тина му е казала туй, дето той разбра. – Чу ли? – попита го Цвета, поглеждайки към
него.
– Чух – отвърна той.
Тогаз отвътре се подаде Лозан и седна на миндера до аргатина си. Цвета влезе да
вземе яденето, за да разсипе на мъжете, че вече бяха много гладни, и ги чу, че веднага
почнаха да си говорят, като ги остави сами.

Когато Цвета се събуди на другата сутрин, хич не се чувстваше добре. Бледа беше
като сняг и ѝ се гадеше. Излезе бързо от одаята и изтича вънка на двора да повърне.
Сила сякаш нямаше в тялото ѝ и не разбираше на какво се дължеше туй нещо. Све-
кърва ѝ я чу, че е излязла толкоз рано, и тръгна с бастуна си бавно към трема. Тогаз
60
тъкмо Цвета сядаше на миндера и се чувстваше изтощена, нищо че цяла вечер беше
спала.
– Какво ти е ма, Цвето?
– Не знам. He ми е хубаво.
– Повръщаш ли?
– Да. И сили сякаш не са ми останали.
– И аз бях тъй. Преди много години, ама туй не се забравя. Гаче ли си бременна.
– Бременна? – Цвета се стресна от таз мисъл и се изправи с ококорени очи.
– Че лошо ли е? Поне едно хубаво нещо да направиш за таз къща и за мъжа си. Дано
поне здрав син да му родиш, а не някоя глезена храненица.
– Бременна... – повтори туй нещо под носа си Цвета и се замисли.
– Даже късно забременя – продължаваше да нарежда старата. – Аз още първия месец
след сватбата бях заченала. Пък ти, гледай колко време вече мина, откак се омъжи за
Лозан...
Тогаз на Цвета пак ѝ прилоша и без да каже нищо, стана от миндера и тръгна към
градината отново да повръща.

Цял ден Цвета лежа в одаята и не излезе даже да хапне нещо. Свита беше като упла-
шена кошута на одъра и държеше с две ръце корема си. Не можеше да повярва, че е
бременна, ама тез работи старите хора най-добре ги познаваха. Не знаеше още дали да
казва на Лозан, или да изчака малко, че да бъде напълно сигурна. Ама ясно беше, че ако
сега не му кажеше, старата веднага ще му съобщи, без да я е питала.
Цвета почна да си представя как ще се промени животът ѝ, като стане майка. Съвсем
друго щеше да бъде всичко. Нямаше да е самичка, щеше да има за кого да се грижи и
на кого да дари цялата обич, която имаше в сърцето си – щеше да се посвети на едно
невинно чедо. Не знаеше дали е готова още да бъде майка, ама щом тъй е решил Господ,
значи сега му е времето, си мислеше тя. Почна сякаш да чува детския смях, дето ще
оглася скоро къщата. Нямаше по цял ден да я задушава тишината, дето сега се беше
настанила между стените.
В тоз момент друга мисъл я стъписа и уплаши до смърт. Цвета още повече пребледня
и сякаш нещо я удари по главата, та ѝ се зави свят. Ами ако рожбата, дето чакаше, не е
от Лозан, а от Стоян?

Следобед Цвета стана от одъра и отиде да разточи една баница. Нареди я в тавата и я
изпече. Зави я после с една кърпа и я остави да изстине. През туй време почна да прави
ядене за вечерта. Старата минаваше от време на време покрай нея, ама не предлагаше
помощта си. Даже не я попита дали вече ѝ е по-добре.
По икиндия Цвета отчупи голямо парче от баницата и го уви.
– Ще ида да занеса на майка. Че тя ми я каза таз баница. Да види дали е станала хубава
като нейната – рече тя на свекърва си и без да дава повече обяснения, излезе от къщата.
През туй време Нора беше в градината. Колкото по-ниско отиваше слънцето, толкоз
повече гледаше към трема, за да види кога Цвета ще излезе. Беше видяла предишната
вечер как невестата на братовчед ѝ подшушна нещо на Стоян. Стори ѝ се странно, ся-
каш нещо се замисляше. Затуй беше решила днеска да наблюдава Цвета, та да види дали
няма да научи нещо, дето правеха зад гърба на Лозан.
И когато Цвета излезе навънка, Нора веднага си остави книгата на трема и тръгна

61
след нея. Вървеше на известно разстояние, че да не я види Цвета. Скриваше се зад къ-
щите и се оглеждаше дали отнякъде няма да излезе Стоян. Ама нищо не стана по пътя.
Минаха няколко махали, докато не стигнаха до къщата на Минка. Там Цвета влезе в
двора и Нора остана скрита отвънка.
Реши, че може да ѝ се е сторило, че става нещо. Щото все пак наистина Цвета беше
дошла в бащината си къща, както беше казала. Помисли си, че от четенето на толкоз
книги вече почва да си измисля сама разни истории. Тъкмо понечи да си тръгне, когато
видя от пътя да се задава Стоян. Нора се скри зад една каруца наблизо и оттам остана
да наблюдава. Стоян влезе в двора на същата къща. Минка се показа и му рече нещо. Не
изглеждаше много доволна, сякаш даже с нежелание го приемаше в дома си. Той влезе
вътре, а тя остана отвънка и седна на един стол да яде баницата, дето дъщеря ѝ беше
донесла. Сега вече Нора беше убедена, че не си измисля. Нещо се случваше тука! Излезе
тогаз от скривалището си и замислена тръгна да се прибира в къщата на Сайбиите.

Цвета и Стоян бяха в одаята, дето мина нейното моминство. Той се оглеждаше с ин-
терес, сякаш се намираше в някой храм, свещено за него място. Представяше си я как е
лежала на тоз одър, преди да стане жена на Лозан. Представяше си я как се е гиздила
пред огледалото, преди да отиде на някоя седянка, дето да играе и да пее до късно. Пог-
ледна после към Цвета, която му изглеждаше притеснена. Доближи се до нея и взе ръ-
ката ѝ. Тя сведе поглед към нозете си.
– Значи си казала на майка си за нас? – попита Стоян.
– Заради туй те извиках.
– За какво?
– Майка искаше да говоря с тебе. – Цвета погледна към него. – Каза ми, че трябва да
се махнеш от Сайбиевата къща. Не иска да работиш вече за Лозан и не иска да се виж-
даме повече с тебе.
– Не може тя да решава тез неща – с горделив тон каза Стоян.
– Ако не стане тъй, ще отиде да каже на мъжа ми всичко.
Настана мълчание. Стоян въздъхна тежко, а Цвета го гледаше тъй, сякаш искаше да
му каже още нещо. Мъчеше се да държи езика си зад зъбите, ама не можа. Накрая му
каза:
– Бременна съм.
– Как тъй? – изненада се Стоян.
– Ами тъй. – Цвета изпита срам. – Ама може бащата да не е Лозан, а да си ти.
Стоян се замисли и сякаш много неща му минаха през ума, докато накрая не изгря
усмивка на лицето му. Доближи се и прегърна Цвета. Докосна с грубата си ръка ко-
рема ѝ през сукмана.
– Значи казваш, че скоро може да бъда баща?
– Какви глупости говориш?! – Цвета го отблъсна и отиде назад, почти се облегна на
стената. – Не ти казвам туй, за да се радваш. Сърцето ми ще се пръсне от страх!
– Защо, Цвето? Не виждаш ли, че сега е моментът за нас. Трябва да се махнем оттука
и да отидем да живеем далече. Да се роди здраво детето ни и да си го изгледаме.
– Ами ако не е от тебе?
– Нищо – рече той, без дори да се замисля. – Пак ще го гледам като свое. За мене е
важно да съм с тебе. Кога ще разбереш?
– Готов си да ме вземеш, дори и да съм с чуждо дете? – Цвета не можеше да повярва
на ушите си.
62
 – Да. Обичам те, Цвето! Разбери!
Тя го погледа от мястото си с очи, пълни със сълзи. Сърцето ѝ заби лудо, сякаш ис-
каше да изскочи от гърдите ѝ. И без да мисли повече, Цвета се спусна към Стоян да го
целуне. Той я прегърна силно през кръста и я целуваше, целуваше, целуваше...

63
 14.
Когато Цвета се върна в Сайбиевата къща, на трема вече бяха седнали да ядат Лозан,
майка му и Нора. Тя отиде при тях плахо, щото знаеше, че много се беше забавила у
бащиния си дом. Останалите се хранеха мълчаливо и сякаш хич не ѝ обърнаха внима-
ние, че си е дошла.
– Лозане, скоро ли се върна от къра? – попита го тя и седна до него на миндера.
– А, колко скоро да е било?! Вече повече от час съм тука, ама тебе никаква те нямаше.
Чакахме, чакахме, пък накрая викам на майка да слага да ядем.
– Аз се забавих малко... Ама и майка беше готвила, та вика да си кусам малко от ней-
ната манджа. Затуй сега не съм гладна. По-добре, че сте почнали без мене.
– Ти сега повече трябва да ядеш, Цвето – обади се старата и Цвета я изгледа с прис-
вити очи. Сякаш само с поглед я караше да замълчи, да не продължава да говори. – За-
туй, ако искаш, си сипи малко ядене.
– Не искам.
– Що трябва да яде повече ма, майко? Колкото ѝ се яде, толкоз – рече Лозан.
Старата преглътна залъка си и не се обади повече. Цвета ѝ беше благодарна, че не
каза на Лозан за бременността ѝ. Още не беше готова да съобщи туй нещо. Не знаеше
дори дали ще може да износи бебето, след като толкоз много кахъри има на главата си.
И там, докато стоеше на миндера до мъжа си, почна да мисли за Стоян. Толкоз добър
беше към нея. Толкоз мило ѝ стана, когато той каза, че е готов да я вземе, макар и с
чуждо дете. Цвета се боеше, че почваше наистина да се замисля за бягство с него.
Като се навечеряха останалите, Цвета стана да разтреби. Почна да обира празните
съдове и да ги носи за миене, когато Нора се изправи от миндера.
– Ще ти помогна, Цвето – рече ѝ и я изгледа с някаква странна усмивка.
Цвета се учуди, ама не каза нищо. Двете тръгнаха с чиниите към коритото, дето ги
оставяха за миене. Там светлината на лампата от трема едва достигаше и двете жени
останаха в мрака. Нора се доближи до Цвета и ѝ каза тихо:
– Знам тайната ти.
Цвета се вгледа уплашена в лицето ѝ с ококорени очи.
– Знам за Стоян – продължи Нора.
Цвета не знаеше какво да отговори. Тръпки полазиха по цялото ѝ тяло. Беше разк-
рита! Лозан скоро щеше да научи и да я накаже за всичко, дето правеше зад гърба му.
Ами ако научеше, че детето, дето носеше, може да е от Стоян? Дали щеше да я изхвърли
от къщата и да я посрами пред цялото село, оставяйки я бременна на улицата? Толкоз
много въпроси се родиха в главата ѝ, че Цвета сякаш се замая и едва се държеше на
краката си.
– Какво става там? – от трема долетя гласът на Гена, която се вглеждаше към кори-
тото в мрака и двете млади жени там. – Сега ли ще ги миете тез съдове? – питаше тя.
– Идваме, лельо – обади се Нора. – Цвета щеше да се спъне тука в един камък и да
падне – продължи тя и хвана Цвета за ръката. – Идваме! – И я поведе със себе си към
трема, гледайки я с усмивка и с отразяващи светлината на лампата очи.
Тая вечер Цвета не си намери място на одъра. Въртя се ту на едната страна, ту на
другата. А Лозан хъркаше до нея, необезпокояван от нейната тревожност. Толкоз много
страх се беше налял в сърцето ѝ, че Цвета едва успяваше да диша. Реши да стане и да

64
излезе малко на въздух. Топло ѝ беше и цялото ѝ тяло сякаш лепнеше от пот. Безшумно
се надигна от възглавницата и с тихи стъпки стигна до вратата. Излезе от одаята и тръгна
по коридора към стълбите. Спря се за момент пред вратата на Нора. Доближи се и до-
лепи ухото си, за да чуе дали Нора е заспала. Никакъв шум не долови отвътре. Реши, че
сигурно си е легнала. Затуй се обърна и на пръсти слезе на първия кат на къщата. Отиде
на трема и искаше да поседне малко на миндера, да подиша чист въздух, да усети прох-
ладата на вечерния вятър. Ама тогаз зърна фигурата на свекърва си, която беше се из-
легнала на миндера. През топлите летни вечери Сайбийката обичаше да спи навънка. С
недоволство Цвета изгледа спящата старица, която хич не беше я усетила, че е на трема.
После влезе вътре и пак се качи нагоре, за да се върне в одаята при спящия Лозан.
Тъкмо стигна до вратата и щеше да я отвори, когато чу някакво скърцане. Обърна се
и видя лицето на Нора, осветено от една запалена свещ, която държеше в ръцете си.
– Не можеш да заспиш ли? – попита я Нора.
– Да – отвърна тихо Цвета.
– Ела при мен – подкани я с жест Нора.
Цвета я погледна с недоверие, ама после тръгна към нейната одая. Влезе вътре и след
туй Нора затвори вратата.
– Седни де – каза Нора на среднощната си гостенка и Цвета седна на одъра. После
Нора отиде да затвори прозореца. – Леля ми дори да спи, чува по-добре и от прилеп –
рече тя, оставяйки запалената свещ на скрина. Настани се до Цвета на одъра и взе ръ-
ката ѝ в скута си. Усети треперенето ѝ. – Уплашена си – учуди се тя. – Защо?
– Страх ме е от туй, дето може да се случи – обади се с тих глас Цвета.
– Какво си мислиш, че ще се случи?
– Ще кажеш на Лозан.
– За това, че в сърцето на Стоян има място само за тебе? – Настана тишина. Нора не
пускаше ръката на Цвета, а тя продължаваше да трепери и да я гледа уплашена като
заек. – А в твоето сърце има ли място за него?
– Омъжена съм за братовчед ти – отговори Цвета.
– Друго те питах.
Цвета не отговори, а сведе поглед към скута си.
– Не предполагах, че между теб и Стоян има нещо – поде Нора. – Даже си мислех, че
не ти е приятен, защото се държеше хладно с него. Но когато те видях снощи да му
шушнеш нещо на трема, у мен се роди някакво съмнение. Затова днес, когато си намери
повод да отидеш при майка си толкова късно, реших да те последвам. И видях, че се
срещна със Стоян. Тогава си спомних за думите му, че сърцето му вече люби друга жена.
Не беше трудно да се сетя, че тази жена си ти.
– Познавам Стоян още преди да стана жена на Лозан – започна да разказва Цвета. –
На седенките все се гледахме с него, играехме хора един до друг, песните си за него
пеех. Ама стана тъй, че баща ми имаше много дългове към Лозан и нямаше пари да му
ги върне. Затуй ме даде за негова жена. Аз не исках таз сватба. Ама заради баща си го
направих. Той обаче съжали, че ме е обрекъл на такъв живот, на нещастие до края на
дните ми. Още вечерта след венчавката баща ми се обеси.
Нора мълчеше и стискаше силно ръката на Цвета. Пламъкът на свещта се отразяваше
в очите ѝ и не можеше да скрие сълзите, дето се сбираха там.
– Казвам на Стоян, че не трябва да работи тука, не трябва да ме търси. Ама той не се
отказва. Все иска да е край мене, да ме вижда. Говори ми, че иска да избягаме.
– А ти не искаш ли? – попита Нора.
65
 – Дума да не става! – рече възмутена Цвета. – Не мога да сторя туй нещо. Колкото и
да не обичам Лозан, той не е лош човек. Не мога да го посрамя по тоз начин.
– Трябва да заминеш със Стоян. – Нора неочаквано изрече тези думи. Цвета я гледаше
невярващо. Изчака малко и после Нора почна да говори пак: – Винаги съм чела за ве-
лики любовни истории в книгите, които все ми правят компания. Мечтая си един ден и
аз да изживея своята любов, но колкото повече време минава, токова по-невъзможно ми
се струва.
– Глупости! – прекъсна я Цвета. – Толкоз много време има пред тебе. Сега, като се
изучиш, ще си още по-желана от мъжете, защото си не само красива, но и умна.
Нора се усмихна, но с някаква тъга, която не можеше да скрие.
– Искам да ти кажа, че те разбирам и съм на твоя страна, Цвето. – Нора не пускаше
ръката ѝ. – Ако искаш да бъдеш щастлива със Стоян, замини с него. Братовчед ми е
добър човек, да. Заслужава да бъде щастлив. Ама не трябва да жертваш своя живот за-
ради него. Щом се обичате със Стоян, бъдете заедно.
– Ти наистина ли мислиш тез неща? – не можеше да повярва Цвета.
– Да! И даже съм готова да ти помогна с каквото мога. Сигурно ще ви трябват пари.
Аз мога да ти дам малко.
– Не, не, не... – Цвета стана от одъра. – Не може да ме караш да избягам със Стоян.
– Защо не?
– Не е правилно. Не... – Неволно Цвета докосна корема си, сякаш сещайки се за бе-
бето, което растеше в утробата ѝ.
Без да каже нищо повече, тя излезе от одаята и се върна под завивките при мъжа си.
А Нора остана сама и се загледа към звездното тебе, което се ширеше зад джама.

66
 15.
В туй село се беше родил Стоян, тука беше и отрасъл. С двете си ръце майка му и
баща му бяха построили къщата, под чийто покрив всяка вечер си лягаха. Колкото и
бедно да живееха, никога хляб не липсваше на трапезата им и не посрещаха зимата без
дърва за огрев и топли дрехи. Вярно, земя нямаха, а по туй си личеше колко беден е
един селянин. Ама имаха малко насаждения в двора си, дето им стигаха да не останат
без домати през лятото и да заделят малко картофи за студените месеци. Жито си изкар-
ваха с труд и пот на челата. Понякога работеха за чорбаджиите без заплащане, а само в
замяна на малко брашно.
Здрав и силен момък порасна Стоян. Много се блъскаше да работи той, щото все за
домашните си мислеше. Искаше да изкара достатъчно пари, че да не се налага и те да се
морят. Ама трудни времена бяха. Не можеше да се изкара толкоз, че само той да работи.
Обаче когато баща му Иван се тръшна на легло и не можеше да стане вече трета година,
цялото семейство на него разчиташе. Каква болест беше го хванала стария, каква про-
коба го застигна, никой не можеше да разбере. Ама като труп лежеше по цял ден и все
по-трудно му беше даже да говори.
Тежки дни се нанизаха за Стояновите хора. Ходеше той всеки ден да помага на ов-
чаря, да наглежда стадата и получаваше по някоя пара там. Други пък му се отплащаха
с прясно сирене или някой буркан кисело мляко. С празни ръце обаче Стоян не се при-
бираше у тях и все имаше с какво да се нахранят майка му и баща му. А след туй, след
дългия работен ден, той ходеше на седянката малко да се разсее. Там сред младите хора,
дето бяха на неговата възраст, той забравяше за кахърите си и се чувстваше добре.
Майка му все му викаше, че ще се радва, ако си намери някоя добра жена, че да дойде
малко радост в къщата им. По едно време той почна да ѝ казва, че има една мома, дето
му е взела сърцето, ама не казваше коя е. Искаше да опече хубаво работата и чак тогава
да отиде в къщата на девойката с майка си и ако можеше, да закара баща си там, че да ѝ
поискат ръката.
Радваше се Иваница, като гледаше сина си, че е щастлив и че усмихнат се връща
късно след седенките. Припяваше си някакви песни, дето е чул на площада, и си лягаше
с разтуптяно от любов сърце. Ама един ден внезапно щастието му секна. Иваница видя
как Стоян се промени, сякаш черен облак надвисна на главата му. Ходеше като замаян
по цял ден. Овчарят го изпъди от работа и каза, че вече няма нужда от него, щото, вместо
да му помага, той му носи допълнителни грижи на главата. Тогаз Стоян остана вкъщи и
се затвори в одаята си. Имаше периоди, когато не знаеше дали вънка е ден, или нощ.
Беше намерил ракията, която баща му беше варил преди доста време и която пазеха
само за гости, та всичката я изпи. Не щеше да яде, не щеше нищо да прави. Притесня-
ваше се майка му и все нареждаше до леглото на Иван, че Стоян не върви към хубаво.
– Ще се побъркам, Иване – ревеше старата. – Какво му стана на нашия син? Нищо не
иска да ми каже.
– Сигурно... оная мома... – едва успяваше да изрече думите си Иван.
– Сигурно заради нея ще е – казваше Иваница. – Таз мръсна гювендия! Кой знае каква
попара е забъркала!
– Говори... Говори... със Стоян.
– Ми не ще бе, Иване! Не ще да говори с мене.

67
 – Докарай... докарай ми го... тука...
Ходи Иваница да увещава сина си да говори със стария, ама той не щеше, че щял да
го разтревожи. Ама накрая склони и Стоян отиде в одаята при баща си. Тъмно беше,
щото джамът беше закрит с пердето. Иван само тъй успяваше да поспи през деня, че по
цели нощи не го хващаше сън. Все очите му в тавана бяха взрени и си мислеше за
смъртта, която знаеше, че съвсем скоро ще дойде за него.
– Татко, спиш ли? – попита плахо Стоян още от вратата.
– Не. Ела... Ела, сине.
Стоян отиде първо да дръпне пердето, че да влезе малко светлина в одаята. Открехна
прозореца, за да покани чистия въздух да се разходи вътре. Тогаз взе един стол, дето
беше опрян на стената, и се намести до одъра на баща си. Старият протегна ръката си и
Стоян я взе в своята.
– Момчето ми – простена Иван е насълзени очи. – Мойто чедо...
– Как си, татко?
– Остави ме мене. Ти... Ти как си?
Тогаз Стоян не се сдържа и разказа на баща си как си изгубил ума по една мома, с
която се виждали всяка вечер на седенките. Как само до нея се хващал на хората, а ко-
гато пък запеела някоя песен, сърцето му се разтапяло. Ама неочаквано разбрал, че тая
мома била вече обещана на някого и скоро ще бъде венчана за друг мъж. Не се сдържа
Стоян и заплака пред баща си. Мъжки сълзи бяха тез, дето се проляха от душата му, а
сърцето на Иван се късаше от мъка. Стисна ръката на момчето и му рече:
– Тъй е било писано.
Ама тез думи хич не успокоиха Стоян.
След някой ден Иваница отиде да говори с Лозан. За него само се беше сетила, че
може да даде по туй време работа на сина ѝ. Каза на Стоян чак когато вече беше уредила
всичко. Той не продума нищо. В оня момент хич не мислеше трезво, а направо се съг-
ласи, знаейки, че Цвета е вече жена на Лозан. Сякаш нова надежда се беше родила у
него. Надежда, че след като е близо до жената, която обича, ще има шанс да я вижда,
да ѝ се радва отстрани, да чува гласа ѝ. Знаеше, че не е правилно туй, щото само нови
кахъри ще си докара на главата, ама беше решил да рискува.
От тогаз Иваница, като ходеше да говори с мъжа си, все му казваше:
– Стоян пак дойде на себе си. Вече не е толкоз тъжен. Даже сякаш пак е намерил
някоя мома. Ама няма да го разпитвам, той сам ще си каже. Важното е, че пак го виждам
весел да ходи насам-натам. Пък и работа като има, тъй е по-спокоен.

Тез дни обаче Иваница пак забеляза, че нещо тревожи Стоян. Той ходеше с кахърно
лице. Вечер чуваше до късно стъпките му из къщата, щото не можеше да заспи. Знаеше,
че пак има нещо, за което той не иска да ѝ каже. Гледаше го отстрани и забеляза една
черта, дето се беше появила между веждите му от замислената физиономия, дето не го
оставяше напоследък.
– Боже, какво му има на туй дете? – чудеше се Иваница.
Жената ходи в църквата, пали свещи и реди молитви за Стоян. Питаше се защо толкоз
лоши неща ставаха в тяхната къща и кога най-после малко щастие ще огрее и тях. На
деня на Богородица Иваница беше омесила две питки. Едната я занесе в черквата и я
остави пред иконата на Божията майка, пък другата чупеше и раздаваше на всеки срещ-
нат по улиците и викаше, че е за здраве. Надяваше се, че след като е отдала почит на

68
Девата, ще получи малко спокойствие майчиното ѝ сърце и ще види скоро сина си щас-
тлив.
Един ден Стоян отиде в одаята на баща си. Майка му също беше там и той каза, че
иска да говори и с двамата. Сериозен беше, сякаш нещо много важно имаше да казва.
– Да няма някоя булка да ни докараш? – засмя се Иваница.
– Не, майко. Друго имам за казване. – Тогаз старата го изгледа с тревога. – Искам да
замина.
– Да заминеш? Че къде ще идеш?
– Във Варна. Отдавна искам да отида да видя морето и да се помъча да остана да
живея там.
– Чак там ли, сине? Ми ние тука с баща ти?
– Затуй исках да говоря с вас, майко – обясни Стоян. – Искам да знам дали имам бла-
гословията ви.
Иваница погледна към мъжа си. Той се помъчи да се надигне малко и накрая рече:
– Върви, сине... Отивай да си уредиш живота.
Очите на старата горяха и едва сдържаше сълзите си да не се излеят по страните ѝ.
– Нас не ни мисли. Ще се оправим – продължи да говори бавно Иван. – Ти бъди щас-
тлив.
– Аз няма да ви оставя, татко. Ще си намеря работа и ще ви пращам пари.
– С кого ще ходиш във Варна, Стояне? Сам ли? – питаше Иваница.
– Ще видим – загадъчно отвърна той.
– Ми какво ще правиш там? Никого не познаваш.
– Ще се оправя, майко. Не съм малък. Искам да си намеря работа, да се уредя там.
Пък живот и здраве, един ден и вас мога да взема.
– С какви пари ще заминеш? Ний с баща ти нямаме какво да ти дадем.
– Спокойно, майко. Аз съм заделил едни пари тука, на първо време ще ми стигнат.
– А кога ще заминаваш? – обади се пак Иван.
– Не съм решил още, ама ще е до края на месеца.
– Много скоро бе, Стояне – заплака Иваница. – Трябваше по-отрано да ни кажеш.
– Стига, ма! – скара ѝ се Иван. – Стига си ревала. Не казва нещо лошо детето. Нека
отиде в града, нека си оправи живота.
Иваница се мъчеше да се съгласи с него, ама не можеше. Все подсмърчаше и започ-
ваше да си представя какво ще прави без Стоян в къщата. Ако заминеше далече, кой
знае кога щеше да го види пак. Майчиното ѝ сърце се наливаше с тъга и не искаше да
се отдели от рожбата си. Ама Иван все ѝ казваше, че е за хубаво, че тъй от Стоян ще
стане голям човек. И накрая, колкото и да ѝ беше трудно, Иваница се опитваше да по-
вярва на думите му и да свикне с мисълта, че синът ѝ скоро ще замине оттука.

69
 16.
Писмо докараха днеска в къщата на Сайбиите. Гледа го старата, оглежда го, ама не
можеше да разчете какво пише на него. Не беше на български. Затуй реши, че сигурно
за Нора ще е, щото позна Марката, която беше залепена за плика. Със същите марки
пристигаха писмата, които племенницата ѝ изпращаше от Виена. Затуй се качи по стъл-
бата на втория кат на къщата и го занесе на Нора в одаята ѝ.
– Писмо дойде, леля. Сигурно е за тебе, щото на друг език е. Виж и ти, ама на нас
няма кой да ни пише от чужбина – рече Гена и подаде плика на Нора.
Тя го взе и видя, че е адресирано точно до нея.
– На мене са писали, лельо. Чаках го това писмо.
И се надяваше след това старата да излезе, та да я остави сама, за да прочете писмото.
Ама нали Гена беше любопитна, седна на одъра и гледаше с очакване към племенницата
си да ѝ каже кой и какво е писал. Нора въздъхна и отвори плика. Зачете се в редовете,
които бяха изписани върху бялата хартия с ръкописни букви на чужда азбука. За момент
някаква тревога премина през лицето ѝ, но бързо успя да я прогони. И после, приби-
райки отново листа в плика, рече на леля си:
– Папа пак не е добре. Трябва да си отида при него.
– Тъй ли? Какво му е?
– Ами той не е добре със сърцето, лельо. Често получава кризи. Лекарят е наш прия-
тел и ми обеща, че постоянно ще ходи вкъщи да го наглежда. Папа не искал да ме тре-
вожи и затова не ми е писал писма, откакто дойдох. Но лекарят каза, че е добре да си
отида, защото тревогите му покрай това, че съм далече, влошават състоянието му.
– Ама ще се оправи ли? – притесняваше се старата.
– Да, ще се оправи. Трябва му спокойствие.
– Ех, Норче! Ми да дойде и той тука, ма.
– Не може, лельо. Пътуването ще го изтощи много.
– Хич не искам да си отиваш... – с тъга в гласа си рече Гена.
– И аз не искам да си отивам толкова скоро, но трябва – отвърна Нора и притисна
писмото към гърдите си.

Гена се захвана да готви, че искаше да направи голяма трапеза за изпращането на

племенницата си. Цвета я гледаше, че търчи насам-натам и сякаш цял празник щеше да
приготвя, ама не разбираше какво е станало.
– Някой ще идва на гости ли ма, майко? – попита я накрая.
– Никой няма да идва. Нора си заминава.
– Заминава си? Толкоз скоро?
– Баща ѝ не бил добре.
– Ама кога ще си заминава?
– Още утре. Ти не стой там да ме гледаш, ми ела да ми помогнеш. Искам да я изпратя,
както подобава. Че кой знае кога ще я видя пак. Измий онез картофи там и ги обели.
Цвета отиде да свърши онова, дето свекърва ѝ беше казала, но през цялото време мис-
леше за Нора. Не очакваше толкоз бързо да си отиде. Сякаш усети, че ще ѝ липсва, щото
пак щяха да останат в къщата само тя, Лозан и старата. С Нора поне се разсейваше от
време на време и имаха какво да си кажат. А пък и след оня разговор в одаята през нощта

70
Цвета я почувства още по-близка. Макар оттогава почти да не си говореха, щото с всеки
поглед Нора сякаш я питаше дали не е размислила да замине със Стоян. Туй я плашеше.
Не искаше да мисли за тези неща.
Когато Лозан се върна по обяд, видя жените да шетат и готвят. Разбра от майка си, че
Нора ще си отива, и се натъжи. Искаше да говори с нея, ама Гена му каза, че си е полег-
нала, щото искала да си отпочине малко. Затуй той седна на прохладно на миндера и се
чудеше как да направи тъй, че да може да закара братовчедка си до Русе на другия ден.
– Говорила съм с Бойчо, дето гледа многото кокошки – рече му Гена. – Той казал на
Ганчовица, че тез дни ще ходи до Русе за някакви нови кокошки, дето ще пристигат.
Питах го, утре щял да ходи и направо ще закара Нора на парахода.
– Добре тогаз. Че се чудех как да стане работата, щото пак цял ден щеше да ми отиде.
– Няма, няма. Гледай си нещата, аз съм уредила всичко.

Цвета се качи на втория кат и тръгна по коридора към одаята си. Беше се уморила
вече и искаше малко да си почине, докато не е станало време да слагат трапезата. Тогаз
обаче чу нещо зад вратата на Нора.
Доближи се тихо и нададе ухо. Плач беше. Цвета се притесни. Не знаеше какво да
прави. Мисли, мисли, пък накрая почука на вратата. Изчака малко. Отвътре се чуха
стъпки. Подире Нора отвори и се подаде навънка. Лицето ѝ беше зачервено, пък очите ѝ
още бяха влажни.
– Добре ли си? – попита я Цвета. – Чух те да плачеш.
– Добре съм.
– За баща си ли се тревожиш?
Нора не каза нищо. Както гледаше към Цвета, тъй и почна пак да плаче. Хвърли се на
рамото ѝ и я прегърна. Цвета влезе в одаята ѝ и затвори вратата. Двете седнаха на одъра
и Цвета чакаше Нора да се успокои. Държеше я за ръката тъй, както тя я държеше оная
вечер.
– Има нещо – рече Цвета. – Заради друго си отиваш.
– Да – кимна Нора, мъчейки се да спре сълзите си. – Друго е.
– Какво? Можеш да ми кажеш. Ти вече знаеш моята тайна. Можеш да ми кажеш и
твоята.
Нора избърса лицето си и си пое въздух.
– Не си отивам заради папа. Той е добре. Аз съм болна.
– Болна си? – учуди се Цвета. – Какво ти има?
– Много страшна болест, която не се лекува. От скоро я имам, ама още никой лекар
не е намерил лечение за нея. Във Виена се запознах с един професор, който ми спомена,
че прави някакви експерименти. Увери ме, че можел да ми помогне, ако му имам дове-
рие. Имаше нужда от време, докато е напълно готов.
Затова си дойдох. Исках да видя леля, Лозан, къщата... Исках да видя всички, преди
да се подложа на лечението.
– Ама опасно ли е? Нали трябва да ти помогне да оздравееш?
– Не се знае.
– Защо тогаз ще го пробваш?
– Защото може и да ми помогне. Нищо не е сигурно. Трябва да опитам. – Нора сведе
поглед. – Лекарят ми писа, че вече всичко е готово и колкото по-скоро започнем с лече-
нието, толкова по-добре. Затова си отивам.
– Ами ако лечението не помогне? – тревожеше се Цвета. Нора мълчеше. – Ами ако не
71
помогне? – повтори тя.
– Ще умра – каза накрая Нора.
Сърцето на Цвета се сви от мъка и тя прегърна Нора много силно. Едва се сдържаше
да не заплаче, щото не искаше да я тревожи още повече. Постояха тъй в тишината на
одаята. Слънцето клонеше на запад и алените му цветове обагряха стената срещу про-
зореца. По едно време Нора се изправи и отиде до раклата. Цвета я наблюдаваше как я
отвори и изкара оттам една книга. Върна се после до одъра и ѝ я подаде. Беше онази
книга – за любовта на Тристан и Изолда.
– Вземи я. Искам да ти напомня за мен и за историята, която се разказва вътре.
– За какво ми е?
– За да се сещаш, че след като аз не мога да изживея своята любовна история, то ти
можеш. И не допускай да се стигне до този трагичен край като в книгата. Ти можеш да
бъдеш заедно с мъжа, когото обичаш. Просто трябва да предприемеш тази крачка.
– Бременна съм – каза Цвета, без да мисли. – Сигурно бебето е от Лозан.
– Ох, Цвето! – въздъхна Нора и седна пак до нея.
– Стоян каза, че дори да не е от него детето, пак е готов да е с мене.
– Тоз Стоян е луд по тебе.
– Ума си е изгубил.
– От любов е – усмихна се Нора.
Двете млади жени постояха още малко в одаята, пък после отидоха на трема, където
старата и Лозан вече бяха седнали на миндера и ги чакаха.
– Хайде ма, Цвето! Къде беше? Сама трябваше да слагам трапезата – мърмореше
Гена.
– С Нора бяхме в одаята ѝ.
– Че какво я притесняваш ти нея? Момичето искаше да си почива, пък ти...
– Аз я повиках, лельо – прекъсна я Нора. – Исках да си поговорим с нея, че като си
замина утре, не се знае кога ще се видим пак.
– Е, хубу тогаз. Аз само...
– Недей така да я мъмриш постоянно – продължи Нора с някаква нетипична за нея
решителност да се опълчи на леля си. – Цвета толкова много работа върши в тая къща,
пък ти само мърмориш.
– Кой мърмори ма, Норче? Що тъй говориш?
– Виждам какво става, лельо. Не съм сляпа.
– Ех, настроила те е нещо Цвета срещу мене. – Гена присви очите си.
– Не е така. Никой не ме е настройвал срещу никого.
– Хубу, хубу. – Старата стана от миндера. – Яжте без мене тогаз, щом ви преча. Аз
само хубавото ви мисля, пък то най-черната ме изкарахте в таз къща. – И тръгна бавно
към къщата, подпирайки се на бастуна си.
– Стой ма, майко! Къде отиваш? – обади се Лозан.
– Ще си лягам. То и да пукна на одъра си, никой няма да реве за мене – продължаваше
да нарежда Гена, вървейки към одаята си. – Таз мръсна Цвета всичките настройва срещу
мене... Мръсница...
Тихо стана на трема. Само щурците се чуваха да пеят от градината. Лозан почна да
се храни, пък след него Цвета и Нора. Мълчаливи бяха, а мястото на Гена остана празно
и нейните съдове – недокоснати. Криво ѝ беше на Нора, дето тъй се скара с леля си. Не
искаше старата да ѝ се сърди, ама не можеше вече да търпи мъмренето ѝ срещу Цвета.
– Като се наспи майка, ще ѝ мине – рече ѝ Лозан, виждайки тревогата в очите ѝ.
72
 – Аз не исках да ѝ кажа нещо лошо – обади се Нора.
– Нищо ѝ няма. То на тез години човек за най-малкото се сърди. Ще ѝ мине.
И после почнаха да говорят за други неща, докато се хранеха, а вечерта завърши при-
ятно и спокойно.

Рано сутринта пред къщата на Сайбиите спря кола, теглена от бял кон. Един мъж на
около петдесет години, облечен с нова носия и с прошарен дълъг мустак, слезе от нея.
Оправи юздите на добитъка и зачака пред вратника.
– Бойчо е тука – провикна се Гена, надничайки зад пердето.
Нора тръгна по стълбата надолу. Беше се облякла със зелената си рокля, с която беше
дошла в селото. След нея вървеше Цвета, стискайки в ръцете си книгата, която ѝ беше
подарена предишния ден. А зад жените беше Лозан, който носеше куфара на братов-
чедка си и се чудеше какво толкоз носи в него, че е толкова тежък.
Всички излязоха навънка. Още беше прохладно, щото слънцето едва сега изгряваше.
Лозан качи куфара в каруцата и благодари на Бойчо, че ще закара братовчедка му до
пристанището. Нора пък отиде до леля си и я прегърна силно.
– Не ми се сърди, лельо – каза ѝ с усмивка.
– Не ти се сърдя ма, Норче. Не мисли тъй.
– Не искам да си тръгвам, ако те оставям неспокойна.
– Нищо ми няма. – Старата изкриви устните си в усмивка и погали племенницата си
по лицето. Пъхна в ръцете ѝ една бохча, в която беше събрала хляб и малко сирене за
из път. – Много здраве да носиш на баща си. Да се оправя бързо. Ще чакаме да ни пра-
тиш писмо от Виена.
– Ще пиша, лельо. При първа възможност.
После Нора отиде до Цвета, чиито очи бяха пълни със сълзи. Прегърнаха се двете и
после се погледнаха със съзаклятнически усмивки.
– Надявам се, че пак ще се видим – рече Цвета.
– Ще се видим – каза ѝ Нора с уверено изражение. – А ти бъди здрава и силна.
– Ти също. Радвам се, че беше тука.
– И аз се радвам. – Нора пак я прегърна и отиде при братовчед си.
– Лек път, Норче – усмихваше ѝ се той. – Извинявай, че няма да те закарам до Русе,
ама много работа имам по туй време.
– Не се притеснявай, бате.
– Добре дошла си пак в нашата къща. Знаеш, че когато искаш, можеш да дойдеш.
– Знам – усмихна му се тя и го прегърна за сбогом. – Тръгвам – обърна се към всички
Нора. – Ще ви пиша при първа възможност. Не ме забравяйте.
Качи се в колата до Бойчо и започна да маха с ръка. Бойчо подкара каруцата и бавно
започнаха да се отдалечават от къщата на Сайбиите. Гена, Лозан и Цвета стояха пред
вратника и махаха с ръка към колата чак докато не се скри от погледа им. Едва когато
излязоха от селото с каруцата, Нора се обърна за последно да види къщите, които пър-
вите слънчеви лъчи огряваха. Вслуша се в кукуригането на петлите и песента на пти-
ците. После скри лицето с ръцете си и зарида тихо по пътя към Русе.

73
 17.
Сякаш къщата опустя, след като Нора си замина. По-тихо беше, някак тъжни бяха
станали всички. Гена все гледаше накриво снаха си. Още я обвиняваше, че тя е настро-
ила племенницата ѝ срещу нея. Цвета пък беше разтребила одаята, дето Нора беше
спала. Изпра всичко и проветри хубаво. Беше ошетала тъй, сякаш чакаше скоро Нора
пак да дойде и да се настани на чисто.
По обед Лозан се беше върнал да хапне. Седнаха тримата на трема и почнаха да ядат
мълчаливи. По едно време Цвета стана и отиде да си сипе още. Вече не се наяждаше с
малката порция, дето преди ѝ стигаше.
– Учудваш ме, Цвето – обади се развеселен Лозан. – Преди с толкоз малко се наяж-
даше, пък сега... Да ти се чуди човек, де го събираш туй ядене.
– Ами тя сега тъй ще яде. После и ще понадебелее малко – обади се старата.
– Що? Откъде знаеш? – питаше той.
– Ми те бременните жени тъй стават – отговори му Гена.
– Бременна ли си, Цвето? – попита я Лозан.
Цвета си изтърва чинията на земята и я счупи. Погледна ядосана към свекърва си,
която пък се усмихваше самодоволно и слагаше поредната хапка в устата си.
– Цвето, бременна ли си? – попита я пак Лозан.
– Да – отговори му тя. – Ама не исках още да ти казвам, щото е рано. Не се знае какво
може да стане.
Лозан стана от миндера и отиде до нея. Широка усмивка се появи на лицето му и той
прегърна жена си.
– Не мога да повярвам! – радваше се той. – Ще стана баща! Каква радост!
Цвета се усмихваше, ама някак насила. Не казваше нищо, а се наведе да събира пар-
четата от счупената чиния. Лозан не можеше да си намери място от радост. Почна вед-
нага да си представя какво ще е в къщата, когато се роди детето. Искаше веднага да
почне да му прави люлка, която да сложат до одъра в одаята им. Сякаш вече почваше
да чува детския плач и гукането на бебето, което ще оглася цялата къща. Като че ли
виждаше как чедото му ще пълзи в градината под овощните дръвчета и ще си играе с
буболечките в тревите. С такова щастие се пълнеше сърцето му, че сякаш се намираше
на седмото небе.

Цял следобед Цвета лежеше в одаята си и гледаше към книгата, дето Нора ѝ беше
подарила. Топлият вятър влизаше през отворения джам и галеше страните ѝ, които се
наливаха и ставаха по-румени отпреди. Цвета докосна корема си и усети, че вече за-
почва да расте малко по малко. Не можеше да повярва на туй, дето ѝ се случваше.
Спомни си за нощта, в която беше отдала тялото си на Стоян. Сърцето ѝ трепна веднага
щом си помисли за него. Нещо необяснимо ѝ подсказваше, че той е бащата на бебето,
дето ще роди. Не знаеше дали е някаква необикновена сила, ама го усещаше. Стояно-
вото чедо носеше.
По икиндия на вратника се зададе мъж, който водеше един кон със себе си. Цвета
тръгна натам, щото чакаше Лозан да си идва вече. Беше наредила трапезата на трема и
го чакаше да ядат. Разпозна кончето – беше Спаско. Ама не го водеше Лозан, а Стоян.
Тя се учуди и излезе навънка.

74
 – Къде е Лозан? – попита тя.
– Идва. Спря се при Ганчовица, че почна да го разпитва за Нора. Разбрах, че си е
заминала.
– Да. Замина си.
– Много набързо...
– Каза, че баща ѝ се е разболял. Затуй.
Стоян се обърна назад да види дали Лозан не се задава зад баира. И като видя, че още
го няма, каза на Цвета:
– И аз ще заминавам скоро.
– Тъй ли? – Сякаш я попари гореща вода. – Къде ще ходиш?
– Във Варна. Другата седмица заминавам.
– Ама как тъй? – притесни се Цвета. – Защо?
– Защото не мога да стоя повече тука, Цвето. Ако ще продължаваш да бъдеш с Лозан
и ще му родиш дете, вече няма да мога да съм край тебе и да те гледам. Много тежко
ще ми бъде.
– Какво ще правиш във Варна? – Гласът на Цвета трепереше.
– Ще си намеря работа и ще остана там.
Той пак се обърна назад и видя, че се задава силуетът на Лозан.
– Имаш време до другата седмица да решиш дали искаш да дойдеш с мене, или да
останеш тука – рече ѝ Стоян. – Ще уредя кола, която да ни закара до гарата, откъдето
да си хванем влака за Варна. Помисли си. Друга възможност няма да ти давам. – И без
да изчака отговор от нея, тръгна да води кончето в обора.
Цвета остана като стъписана на вратника. Лозан се доближи и я целуна по устата.
Зарадва ѝ се и погали корема ѝ. Тя му се усмихна и двамата влязоха в двора.

Цвета не я хвана сън цялата вечер. Сълзите се стичаха от очите ѝ и попиваха по въз-
главницата ѝ. Стоян щеше да си отиде. Вече нямаше да е близо до нея, нямаше да го
вижда. Не знаеше какво да прави. Объркана беше и не си намираше място от тревога.
Ако заминеше с него, Лозан щеше да бъде посрамен пред цялото село. Като го знаеше
какъв е, до няколко дни всички щяха да научат, че скоро ще му роди дете. А ако замине
със Стоян, за смях ще станат Сайбиите, задето Цвета е избягала бременна с друг мъж.
Не знаеше дали ще може да живее спокойно тъй, даже да е с мъжа, когото обича. Няма
да може и майка си да вижда, а тя щеше да ѝ липсва. Толкоз много мъка се събираше в
сърцето ѝ, че не знаеше колко сълзи ще трябва да пролее, за да ѝ олекне малко.
На другия ден Цвета беше замислена и това не убягна от погледа на старата. Ходеше
булката насам-натам и беше разсеяна. Не ѝ спореше работата. По едно време отиде в
овощната градина и седна на сянка под черничевото дърво. Облегна се на него и със
затворени очи се заслуша в песента на птиците. Биеше като полудяло сърцето ѝ, щото
не можеше да се успокои. Слънцето огряваше нежно лицето ѝ и разкриваше блестящите
сълзи, останали по клепките ѝ.
По едно време Цвета чу някакъв шум. Отвори очи и се огледа. Нищо не видя, ама
продължаваше да чува някакво шумолене. Сякаш някой вървеше в градината и се приб-
лижаваше към нея. Стресна се и гледаше ту наляво, ту надясно, ама никой нямаше. По
едно време зад храстите се подаде едно кафяво куче, което се доближи до Цвета и почна
веднага да я ближе по лицето. Тя се засмя и го погали, а то въртеше опашка и ѝ се рад-
ваше.
– Ти пък откъде се взе? – питаше го Цвета и се смееше, щото езикът му я гъделичкаше
75
по бузите и ушите.
Стана и тръгна към къщата, а кучето отиде с нея. Цвета мислеше, че е дошло от ня-
къде гладно, и искаше да му даде малко хляб. То се излегна на трема, докато тя търсеше
храна вътре. Тогаз навънка излезе старата и се развика като луда, като видя кучето.
– Каква е таз мастия тука ма, Цвето! Пу!
– Какво става ма, майко? – Цвета изскочи навънка.
– Откъде го домъкна тоз пес?
– Не знам откъде дойде. В градината ме намери и искам да му дам малко да яде.
– Глупости! Ще му даваш да яде! — Старата се загледа в кучето. – Туй е мастията на
комшията Гочо. За какво е тука? – Старата побутна кучето с бастуна си и то стана от
земята. – Да са маха оттука. Не го ща!
Цвета се наведе към животното и му даде комат хляб, който беше успяла да вземе
отвътре. Кучето го изяде лакомо. После Цвета завърза едно тънко въженце на врата му
и тръгна с него към къщата на комшията Гочо. Закара го в двора му и го пита дали е
неговото куче.
– Моят Гошо е – засмя се той. – Във вашия двор ли се беше скрил дяволът му с дявол?
– Да. Дойде при мене.
– Не е лош. Да не те уплаши?
– Не. Ама майка Гена не харесва кучета.
– Те и без туй при лоши хора не ходят – засмя се Гочо. – Пък не го знам за какво е
излязъл от нас. Ама кучешка му работа.
Цвета му подаде края на въженцето, с което беше докарала кучето. Наведе се да го
погали още веднъж и си тръгна. Кучето почна да скимти след нея. Беше я харесало.

Тая вечер Цвета успя да заспи. Лозан я прегръщаше и целуваше до късно, щото още
не го напускаше еуфорията от новината, че ще имат бебе. Говореше на жена си как ще
учи детето на работа, на езда и други мъжки неща, ако е момче. А ако било момиче, ще
го глези и ще му купува каквото пожелае. Цвета обаче хич не можеше да си ги представи
тез неща, заради кахърите, които я мъчеха. Ама поне тихото говорене на Лозан в тъм-
ната одая успя да я приспи.
Цвета сънува баща си таз вечер. Видя го здрав и усмихнат. Беше се изкъпал и нагла-
сил с нови дрехи. Радваше ѝ се и протягаше ръцете си към нея.
– Ела ма, Цвето! Ела да те прегърна – викаше ѝ той.
– Не мога да те стигна, татко.
– Протегни се де! Аз съм тука и те чакам.
– Не те стигам.
– Нищо. Като дойдеш, ще ти се радвам – усмихваше ѝ се Кольо.
Изведнъж Цвета отвори очи и се огледа. Още беше вечер, а Лозан спеше до нея. Ама
сякаш виждаше пред себе си лицето на баща си. Не беше го сънувала хич, откакто го
погребаха. И странен ѝ се стори тоз сън. Въздъхна и пак си легна. Затвори очи, ама тогаз
чу един звук, от който я полазиха тръпки. Кукумявка беше кацнала на някое дърво в
овощната градина. Цвета чуваше гласа ѝ. Стана от одъра и отиде да затвори прозореца,
та да не чува таз злокобна песен. Огледа се навънка, ама не можеше да види откъде
точно се чуваше таз лоша птица. После се върна до Лозан и заспа.

На другия ден Минка дойде на гости в къщата на Сайбиите. Цвета я посрещна и я

накара да седне на трема. Тя отиде да донесе кафе и се настани на миндера до майка си.
76
Двете си говореха, ама Гена даже не излезе да поздрави сватята си. Беше чула гласа ѝ,
но реши да се преструва, че спи в одаята си.
– Сватята да не е болна нещо? – попита Минка.
– Не. От злоба е болна тя – измърмори Цвета.
– Що, ма?
– Не я знам. Напоследък съм ѝ трън в очите.
– Да не си направила нещо?
– Нищо не съм ѝ направила. Ама все е недоволна и се чуди за какво да се заяде с мене.
– Сега, като ѝ родиш внуче, сигурно ще стане друга.
– Ще я видим...
Гена обаче беше застанала пак до прозореца си и колкото тихо да се мъчеха да говорят
Цвета и майка ѝ, старата успяваше да чуе всичко. С присвити очи и стиснати устни тя
беше почнала да реди клетви срещу снаха си, скрита зад пердето.
После Цвета тръгна с Минка към тях, за да я изпрати. Вървяха заедно по улиците,
докато не стигнаха до къщата. Вече беше почнало да се стъмва и скоро щеше да стане
съвсем черно небето. Август си отиваше и дните бяха почнали да стават по-къси, а но-
щите – по-прохладни.
– Няма ли да влезеш да хапнеш с мене? – питаше Минка дъщеря си.
– Не, майко. Ще тръгвам. Лозан след малко ще си дойде и ще иска да му слагам яде-
нето.
– Добре, Цвето. Тез дни ела до нас, че не искам пак аз да идвам и оная да се крие като
сврака.
– Ще дойда, майко. Лека нощ.
– Лека нощ, Цвето.
И когато Минка влезе в двора на къщата, дъщеря ѝ тръгна по улиците на селото, дето
вече беше паднал здрач. Ама тоз път Цвета не тръгна по пътя, по който бяха дошли от
къщата на Сайбиите, ами сви по друга улица. Забързана беше и се оглеждаше, за да не
я види някой случайно накъде се е запътила. Заблъска сърцето в гърдите ѝ, ама поне в
мрака никой не можеше да я види коя е и да я разпознае.
Вървеше ли, вървеше, пък накрая стигна до къщата, дето живееше Стоян. Видя на
светлината на газената лампа майка му, която миеше някакви съдове в едно корито на
двора. По едно време Иваница вдигна очи от работата си и погледна към вратника. Тогаз
Цвета се наведе и се скри, та жената да не я види. В тоз момент видя фигурата на мъж,
който се приближаваше към нея от ъгъла. Със силно разтуптяно сърце и цялата трепе-
реща, Цвета не помръдна. Чак когато той застана толкоз близо до нея, че успя да види
лицето му, се успокои.
– Стояне – рече тя, – тука съм заради тебе.
– Цвето! – усмихна се той с невярващи очи. – Какво правиш тука?
– Нямам много време. Лозан сигурно вече ме чака вкъщи.
– За какво си дошла?
– Искам да ти кажа нещо. – Цвета хвана ръцете му. – Ще дойда, Стояне. Мислих
много и накрая реших. Ще тръгна с тебе за Варна.
– Наистина ли? – Стоян я придърпа към себе си. Искаше да я целуне, ама тя се отд-
ръпна назад, че я беше страх. – Наистина ли ще дойдеш с мене?
– Да.
– След три дни колата ще ни чака на площада. Ще тръгнем преди изгрев слънце, за да
може да хванем сутрешния влак.
77
 – Много ме е страх, Стояне.
– Всичко ще бъде наред. – Той погали лицето ѝ. – Ще бъдем заедно!
– Стояне, ти ли си, бе? – чу се гласът на Иваница от двора. – Стояне?!
– Аз съм, майко – обади се той.
– С кого говориш там?
– С комшийката – отговори Стоян и се засмя.
Цвета се усмихна. Целуна бързо устните му и тръгна да се прибира в къщата на Сай-
биите. Стоян обърна очите си в посоката, в която пое Цвета, ама много бързо я изгуби
от погледа си. Тогаз отвори вратника и влезе в двора при майка си.

78
 18.
Цял ден черни облаци се бяха скупчили над селото. Студен вятър идеше от Балкана
и носеше вести за есента, дето наближаваше. Сякаш листата на дърветата изведнъж бяха
почнали да губят летните си премени и да се превръщат в огнени пламъчета.
Отрано Цвета беше пак на крак. Шета из къщата, премете двора, готви и изпра ризите
на Лозан. Не се спря нито за миг на едно място, щото, ако седнеше даже за малко, вед-
нага почваше да се притеснява. Таз вечер щеше да тръгне със Стоян. Таз вечер щеше да
се промени животът ѝ завинаги. Затуй сърцето я свиваше от тревога и сякаш ако се
спреше за малко да работи, веднага почваше да се задушава и да губи равновесие.
Сайбийката я гледаше от трема и в присвитите ѝ очи Цвета сякаш виждаше някакво
подозрение.
– На много работна се правиш ма, Цвето – мърмореше старата. – Почини си малко
заради бебето. Лозановата рожба трябва да се роди здрава.
– Нямам време да си почивам.
– Ха! Че закъде си се разбързала толкоз? Някъде ще ходиш ли?
Цвета вдигна поглед към нея и се разтрепери. Ама разбра, че ей тъй само ги е казала
тез думи свекърва ѝ.
– При майка ще отида за малко по обяд. Ама искам чиста да оставя къщата.
– Мъжът ти ще си дойде от къра по пладне, ти веднага при майка си ще ходиш...
Цвета се престори, че не е чула какво мърмори свекърва ѝ, и влезе в къщата да си
върши работата. Към обяд вече беше готова и преди Лозан да си е дошъл, тя тръгна към
бащиния си дом. По пътя разглеждаше улиците, през които минаваше, къщите. За пос-
ледно ги виждаше. Не знаеше дали някога ще се върне пак в туй село. Затуй искаше и
да се порадва малко на майка си, че кой знае кога щеше да я види пак. Ама не можеше
да ѝ каже какво щеше да направи таз вечер. Нямаше да я разбере Минка. Най-много да
отиде да каже нещо на Лозан и заради нея да се объркат нещата.
Беше мислила много тез неща и реши след време, когато тука се поуспокоят нещата,
да прати писмо на майка си и пари, за да може тя да замине при нея, ако иска. Ама не
знаеше дали Минка няма да ѝ бъде сърдита, дали ще иска да я види. Тормозеха я много
тези мисли и затуй предпочиташе да ги изпъди от главата си.
Минка беше сготвила супа и тъкмо сядаше да яде, когато Цвета влезе в къщата. За-
радва ѝ се и сложи една купичка за нея на софрата.
– Добре че идваш от време на време да ме видиш, Цвето – рече Минка, сърбайки от
супата. – Че иначе и да умра тука, няма да има кой да ме погледне.
– Не говори тъй, майко.
– Лъжа ли казвам? Друг си нямам, освен тебе.
Приседна ѝ хапката на Цвета. Погледа майка си, очите ѝ се бяха напълнили със сълзи.
– Не искаш ли да живеем заедно, майко? – попита я Цвета.
– Заедно ли? У Сайбиевите ако заживея, оная старата ще ми избоде очите.
– Ами ако е другаде?
– Че къде другаде ма, Цвето? Мъж си имаш, скоро и дете ще ви се роди. Ако там не
живееш, къде другаде?
Цвета замлъкна. Сведе поглед и загреба от супата с лъжицата си. Усещаше как очите
на майка ѝ се бяха втренчили в нея.

79
 – Има ли ти нещо, Цвето? – попита Минка.
– Не. Сигурно от бременността... Ама ми е едно такова... тъжно. За тебе мисля, за
татко си спомням...
– За баща ти ли? Че той вече се отърва от всичко и си почива в гроба, пък мене остави
тука сама да тегля.
– Какво говориш ма, майко? – учуди се Цвета.
– Ми не е ли тъй? Сами ни остави да се оправяме. Надяна си въжето, пък за нас даже
не помисли. Ако толкоз му бяхме мили, колкото казваше, щеше да остане тука, да се
грижи за нас. Пък той се обеси и за нас не помисли.
Цвета не можеше да повярва, че чува тези думи от майка си. Стъписа се и ококори
очи.
– Не ме гледай тъй, сякаш съм изрекла лъжа. Толкоз много да го обичах баща ти, пък
той какво направи!
– Дето стоиш все сама тука, затуй ги говориш тез неща.
– Ама са истина! – Минка искаше да бъде на нейната. Затуй Цвета вече не се обади и
остави майка си да каже последната дума.
Постоя още малко, пък подир обед тръгна да се прибира към Сайбиевата къща. Минка
излезе да я изпрати до вратника. Загледа я и видя поруменелите ѝ страни, налетите ѝ
гърди и корема, който вече почваше малко по малко да расте. Минка се усмихна.
– Виж колко по-хубава ставаш, Цвето! Като имаш бебе, ще разбереш какво е да си
майка. И ти като мене ще мислиш най-доброто за чедото си, ще искаш да е здраво и да
му уредиш живота. Понякога майките правят неща, дето децата много не ги разбират,
ама майчиното сърце не лъже. То знае кое е най-добро.
После Минка прегърна силно дъщеря си. Цвета потъна в обятията на майка си и я
притисна към себе си. Очите ѝ се наляха със сълзи. Майка ѝ не знаеше, ама туй за тях
беше прощална прегръдка и таз мисъл късаше сърцето на Цвета. След туй тя тръгна по
обратния път към къщата на Сайбиите, а Минка я наблюдаваше от вратника, докато не
се скри от погледа ѝ.

Следобед Цвета лежеше на одъра и пак премисляше всичко и се мъчеше да успокои

сърцето си. Цялата се тресеше от притеснение. Стана и събра някои дрехи в една бохча,
която скри под леглото. После излезе на трема, за да я попече малко следобедното
слънце. Вече ѝ ставаше хладно навънка и си намяташе по някоя жилетка.
Чакаше Лозан да се върне в къщата. По едно време го видя да се подава откъм баира.
До него беше Стоян и водеше кончето му за юздите. Пред вратника се разделиха – Лозан
влезе в двора, а Стоян тръгна към обора, за да прибере добитъка. Цвета се спусна към
мъжа си.
– Приготвила съм ядене, Лозане – рече му от вратата. – Ако искаш, иди се измий, пък
аз след малко ще слагам трапезата.
– Сипи ми и една ракия да изпия – каза ѝ той.
– Ще ти сипя. Отивай да се измиеш. На трема ще те чакам.
Той тръгна да влиза в къщата, а Цвета побърза да отиде към обора. Там Стоян тъкмо
сваляше юлара от коня, когато тя влезе. Зарадва ѝ се и хвана ръцете ѝ веднага щом я
видя.
– Скоро ще сме заедно, Цвето!
– Да – усмихваше му се тя. – Всичко ли е готово?
– Готово е. Довечера ще чакаш да те извикам от градината. Ще мина през старата
80
врата, дето сега е скрита от бръшляна до черничевото дърво. Там ще те чакам, за да
излезем от двора. На площада ще е колата, дето ще ни закара до гарата. Още малко
остана.
– Днеска бях при майка. Прегърнах я и исках да ѝ кажа, че не знам кога ще се видим
пак...
– Ама не ѝ каза, нали? – уплаши се Стоян.
– Не съм. Тя няма да разбере.
– И по-добре си сторила. Ще я видиш, не бой се. Сега нека да тръгнем, пък после ще
му мислим за другите неща.
– Добре – усмихна се Цвета. – Отивам, че Лозан ще ме търси.
– Довечера ще те извикам. Чакай ме!
– Ще те чакам.
И Цвета притича бързо до избата да наточи малко ракия в една бъклица. После се
върна на трема и в тоз момент Лозан излизаше с майка си навънка да ядат. Цвета тръгна
за съдовете и после сложи яденето на трапезата. Седна на миндера и почнаха да се хра-
нят.
– Още малко и все вътре ще ядем – обади се старата. – Дойде ли вече септември и
студът скоро ще ни хване.
– Има време още, майко – обади се Лозан, отпивайки от ракията. – Ти искаш ли малко
ракия?
– Налей ми. Че нещо ме боли коремът днеска, пък от ракийката ще ми мине. – И му
подаде една малка чашка, за да ѝ сложи в нея от сливовицата.
– На тебе няма да наливам – обърна се той към жена си, – че сега с туй бебе трябва
много да се пазиш.
– Ще се пазя – усмихна се Цвета и продължи да се храни, ама и хапка не можеше да
преглътне, че от притеснение сякаш въже имаше надянато на врата си.
Докато се нахраниха, слънцето вече беше залязло. Все по-рано се стъмваше и излезе
още по-хладен вятър. Гена стана от миндера и рече да си ляга, че не можела да стои
седнала, а всъщност ракията я беше хванала. Лозан също рече на Цвета да си лягат. Тя
оправи набързо съдовете от трапезата и тръгнаха към одаята.
Като легнаха на одъра, Лозан прегърна жена си под постелята. Цвета искаше да се
отдръпне, ама нямаше къде да ходи. Усещаше ръцете му по тялото си, топлината на
кожата му и дъха му, който миришеше на ракия. Лозан погали корема ѝ. Тя знаеше, че
мисли за детето. Сигурно беше развълнуван, че ще става баща, ама само ако знаеше, че
няма да се радва на таз рожба...
– Ти някога ще ме обикнеш ли, Цвето – попита я Лозан и прекъсна мислите ѝ.
Тя не знаеше какво да му отговори.
– А ти обичаш ли ме? – попита го тя.
И той не отговори. Пусна я от обятията си и се обърна на другата страна. Зави се и
затвори очи. Цвета остана с отворени очи в мрака и се заслуша в дишането му. То ста-
ваше все по-бавно, докато накрая не го чу да хърка. Вече беше заспал.

81
 19.
Беше минал час след полунощ. Стоян излезе от одаята си, нарамил една бохча, и се
мъчеше да не вдига много шум. Ама майка му веднага усети стъпките и стана от одъра.
Излезе в коридора и го видя, че вече е готов за пътуването. Прегърна го със сълзи на
очите и му погали лицето.
– Да се пазиш, чедо! – рече му тя.
– Ще се пазя, майко. Не ме мисли.
– Че как да не те мисля бе, Стояне?! За тебе ако не мисля, за кой друг?
– Гледай татко и чакайте да ви пратя писмо от Варна.
– Добре.
– Тръгвам.
– Хайде, със здраве! – рече майка му и го изпрати до вратника. С мъка се изпълваше
сърцето ѝ, виждайки как Стоян излиза от двора. Ама чак като влезе пак в къщата, тогаз
почна да плаче и да реди молитви за чедото си.
Цвета беше задрямала. По едно време чу някакъв звук, който я събуди. Беше като
песента на някаква птичка, ама не можеше да определи на каква. Заслуша се и разпозна
подсвиркването на Стоян, което ту се чуваше, ту спираше и нощта пак потъваше в ти-
шина. Цвета се надигна от одъра. Ужаси се, като видя, че Лозан го няма. Не беше до
нея. Хич не го беше усетила кога е станал.
– Боже, къде ли е отишъл? – питаше се тя и почна да трепери.
Чудеше се какво да прави. Стана и отиде до прозореца. Нищо не можеше да види
навънка, ама чуваше подсвиркването на Стоян, което идваше от овощната градина. По-
мисли малко и накрая грабна бохчата, дето беше приготвила, и отвори тихо вратата.
Мъчеше се да се ориентира в тъмното и да върви безшумно. Ама сърцето ѝ толкоз силно
блъскаше в гърдите, че щеше да я издаде. Оглеждаше се в коридора, после слезе на
първия кат и там се заозърта, ама Лозан го нямаше никъде.
– Сигурно е на трема – каза си Цвета. – Как ще изляза сега? – Тя прехапваше устните
си от притеснение.
Остави бохчата на килимчето до вратата и отвори. Навънка беше тъмно и студено.
Само песента на щурците, примесена с подсвиркването на Стоян, се чуваше. На трема
нямаше никой. Само вятърът си играеше с губера, дето беше постлан на миндера там.
Цвета взе пак бохчата си и излезе навънка. Затвори вратата и тръгна към овощната гра-
дина.
Правеше няколко крачки и непрекъснато се обръщаше назад и поглеждаше към къ-
щата. Боеше се, че Лозан я е видял отнякъде и може да е тръгнал след нея. Ама нямаше
никой там, Лозан сякаш беше изчезнал. Луната осветяваше пътя на Цвета към черниче-
вото дърво в края на градината, дето я чакаше Стоян. Той като че ли беше чул, че някой
пристъпва към него, и беше спрял да подсвирква. Знаеше, че Цвета го е чула и идва.
После, като я видя да се подава иззад дърветата, се спусна към нея и я прегърна силно.
– Мислех, че няма да ме чуеш – рече ѝ той.
– Чух те. Бях се унесла.
– Да тръгваме. Навреме трябва да стигнем до площада.
– Чакай! Лозан го нямаше на одъра, а беше заспал до мене, като легнахме.
– Сигурно е отишъл да се изпикае. Оставяй го. Да тръгваме!

82
 Стоян хвана Цвета за ръката и тръгнаха към вратата в края на градината. Стоян оттам
беше дошъл. Малко хора знаеха за тази врата. Преди оттука се влизаше в къщата на
Сайбиите, ама откакто се разшири дворът им, вратникът беше направен на друго място
и този потъна под бръшляна, дето растеше по цялата ограда. Стоян отвори вратата и
тогаз чу глас зад тях.
– Къде отивате?
Спряха и се обърнаха назад. Цвета изтръпна. Лозан беше. Стоеше до черничевото
дърво и гледаше към тях. Стоян застана пред Цвета, сякаш да я скрие от някой змей,
дето искаше да я открадне. Лозан се засмя.
– От мене ли я пазиш, Стояне? Че тя ми е жена!
– Жена ти е, ама не иска да е с тебе – рече му Стоян.
– Иска, не иска, моя е. Къде мислиш да я закараш?
– Ще отидем някъде, дето ще сме заедно.
– Ха! – изсмя се Лозан. Направи крачка към тях, а Стоян като орел разпери ръцете си,
за да скрие Цвета зад себе си. – За толкоз прост ли ме имате? – попита ги Лозан. – Мис-
лехте, че не знам какво става в мойта къща ли? Още като те взех да работиш за мене,
Стояне, разбрах, че с Цвета сте се задявали по седенките. Хората в селото не са слепи,
казаха ми ги тез неща.
Гледах отстрани какви погледи си хвърляхте с Цвета. Ама мислех, че след като тя ми
е вече жена, ще ме уважава, няма да петни името ми. Мислех, че ще ти обърне гръб и
ще гледа туй, дето вече има. А аз ѝ дадох много. Нали, Цвето? – Той погледна към жена
си. – Простих ти, че искаше да ме отровиш. Къща ти дадох, пари, любов. Не съм те
заключил у нас, свобода имаш. На майка ти помагам, на нивата ѝ работих цяло лято.
Пък ти толкоз неблагодарна се оказа!
– Лозане, не е тъй – обади се Цвета, а сълзите почнаха да се ронят от очите ѝ. – Вярвай
ми, сърцето ми се късаше, като си мислех какво ще стане с тебе, като тръгнем със Стоян.
Ама не мога да стоя повече тука. Не те обичам. Сърцето ми само него люби и затуй
тръгвам с него.
– Няма да ходиш никъде – рече ѝ Лозан. – Добре че беше майка ти да ми каже, че
нещо замисляш.
– Майка ми? – изненада се тя.
– Да. Минка ми каза, че днеска си била особена, като си ходела при нея. Каза много
да внимавам с тебе, че да не вземеш да направиш нещо, дето не трябва. Не я разбрах
тогаз, ама като те видях да идваш насам, ми стана ясно всичко. Вярвах ти, Цвето! Мис-
лех, че ще се промениш, че няма да ме предадеш. Ама ти направи точно туй.
– Остави ни да заминем – каза с равен глас Стоян. – Махни се от пътя ни.
– Ти се махай от двора ми! – рече Лозан. – Мой аргатин те направих, работа и пари
ти давах, а ти ми взе жената, баламурнико! – Лозан се опита да сграбчи Цвета за ръката,
ама Стоян го блъсна и той падна на земята.
– Не, Стояне! – изрева Цвета. – Давай да тръгваме, бързо!
– Проклети да сте! – каза им Лозан и стана бързо от тревата.
Тръгна към Стоян и го удари с юмрук по лицето. Стоян избута Цвета назад и отвърна
на удара. Двамата с Лозан почнаха да се бият, а Цвета плачеше и ги молеше да спрат.
Двамата мъже паднаха на земята, не спираха да се удрят един друг по лицата, корема,
гърдите. По едно време Стоян надви Лозан и го затисна с тялото си. Хвана го за врата и
почна да го души.
– Остави ни да тръгнем, Лозане! Не искам да се бия повече с тебе.
83
 – Не искаш, ама ще се биеш! Аз няма да оставя Цвета да излезе оттука!
– Защо го правиш? Тя не иска да е с тебе.
– Няма да позори семейството ми! Няма! – викаше Лозан, докато вече почваше да се
задушава от хватката на Стоян.
Цвета се спусна да дърпа Стоян. Молеше го да пусне мъжа ѝ, преди някой да е пост-
радал. Ама той не я слушаше. Тогаз Лозан спря да се бори и да се опитва да махне ръцете
на противника от врата си. Бръкна в пояса си и извади оттам един нож. Без да се замисля,
го заби в хълбока на Стоян. Усети как кръвта шурна по ръката му. Стоян ококори очите
си и спря да го стиска за врата. Цвета изпищя. Тогаз Лозан извади ножа от тялото на
Стоян и го заби пак, ама на друго място. Беше свил устните си и от очите му струяха
омраза, обида и желание за мъст. Пак изкара ножа и прониза на трето място Стоян. След
туй Стоян вече се олюля и падна по очи на земята. Лозан стана и погледна към него.
Беше го убил.
– А-а-а-а-ааааа! – изрева Цвета с цяло гърло и се хвърли върху Стоян.
Нямаше сили да каже друго, а само заплака, прегръщайки го. Тялото му беше безжиз-
нено, потънало в кръв. Не дишаше и не помръдваше. Ужасът от това, че любимият ѝ е
мъртъв, караше Цвета да загуби ума и дума. А Лозан я гледаше изправен и не знаеше
какво да прави. Стискаше още ножа в дясната си ръка, а от него се стичаха капки от
кръвта на Стоян. Не можеше да повярва, че е отнел живота му. Не можеше да повярва,
че го е убил.
– Уби го! Уби го! – хлипаше Цвета. – Уби го!
– Мълчи! – извика ѝ Лозан и я сграбчи. Изправи я на крака и я накара да го погледне. –
Стига си викала! Цялото село ли искаш да те чуе?
– Ти го уби, Лозане!
Лозан я удари през лицето и Цвета падна в тревата до тялото на Стоян. Беше изгубила
съзнание. Лозан почна да снове насам-натам. Мислеше какво да стори, как да постъпи
в тоз момент. Тогаз от къщата заблещука светлина. Газената лампа на трема беше запа-
лена и Лозан чу гласа на майка си.
– Лозане? Ти ли си там? Лозане? – викаше старата.
Лозан погледна към трупа в тревата и към жена си, която беше като заспала в краката
му. Скри ножа в пояса си и избърса ръцете в потурите си. Тръгна забързан към трема,
та да накара по-бързо майка си да спре да вика. Когато Гена го видя да приближава, се
успокои.
– Какво правиш там бе, Лозане? Чух някой да вика.
– Ами... тя е Цвета... Не могла да заспи и излязла малко в градината...
– Ми за какво викаше?
– Комшийското куче пак влязло в двора и я уплашило.
– Ех, таз мръсна мастия! – закани се Гена.
– Ама няма нищо де. Цвета още е уплашена малко, затуй ще постоя с нея в градината,
докато се успокои, и после ще отидем да спим в одаята.
– Добре, чедо.
– Ти загасяй таз лампа и отивай да си лягаш.
– Ще си лягам, чедо, че не ме държат краката.
Гена загаси лампата и се върна вътре. Лозан изчака да я чуе, че е хлопнала вратата на
одаята си, и тогаз се върна в градината до черничевото дърво. Взе една лопата и почна
да копае земята. Не знаеше какво друго да стори, затуй с всичките си сили реши да
изкопае дупка, в която да зарови тялото на Стоян. По едно време Цвета дойде на себе
84
си и се помъчи да се изправи. Видя, че Лозан мести трупа на любимия ѝ.
– Какво правиш? Къде го караш? – с немощен глас попита тя.
– Тука ще го заровя.
– В градината ли бе, Лозане?
– Да. Само ти и аз ще знаем, че Стоян е заровен под черничевото дърво.
– Не може тъй – зарева пак Цвета. – Трябва да го върнеш на майка му, да го оплаче и
погребе, както си му е редът. А ти... ти трябва да поемеш отговорност за убийството!
– Мълчи! – изсъска ѝ Лозан и се доближи до нея. Хвана я с две ръце за лицето и я
накара да го погледне в очите. – Ако гъкнеш, ако кажеш и думичка на някого за туй,
дето стана таз вечер, ще заровя и тебе до Стоян! Разбра ли? – В очите му блестеше ня-
какъв странен пламък, дето плашеше Цвета. – Разбра ли? – повтори той.
– Разбрах – рече му тя и когато той я пусна, Цвета скри лицето с дланите си и почна
да реве.
Скоро щеше да се съмне. Лозан беше готов с дупката и издърпа тялото на Стоян.
Хвърли го в ямата, дето беше изкопал, пусна там бохчата с дрехите му и почна да го
заравя с пръст. Хвърляше върху него от разровената земя, докато не го покри целия.
Накрая отъпка мястото с краката си, че да не личи, че е копано там. Беше останал без
сили и целият бе покрит с кал и пот. Дъх не можеше да си поеме от умора, а Цвета не
спираше да реве до него. Накрая я сграбчи и я вдигна от земята. Тя се бореше с него, не
искаше да я пипа, ама Лозан беше по-силен.
– Идвай! Отиваме в одаята и като изгрее слънцето, ще забравим какво е станало таз
вечер. За Стоян няма да сме чували, няма и да сме го виждали. Чуваш ли ме? – попита
я той и Цвета само кимна с глава в знак на съгласие.
Лозан я завлече към къщата и оставиха градината потънала в тишина, сякаш нищо не
беше се случило тука. От черничевото дърво падна първото пожълтяло от есента листо
и се спусна към земята, под която почиваше тялото на Стоян. Тука щеше да си остане
той завинаги.
А на площада беше спряла една кола. Каруцарят сновеше около коня, галеше го,
после оглеждаше площада. Чакаше някого, ама никой не идваше. След почти час той се
качи в каруцата си и потегли без пътници към града.

85
 20.
Цяла седмица Цвета не стана от одъра. Скрита под одеялото, тя все ревеше и подс-
мърчаше. И сън не я ловеше, щото затвореше ли си очите, почваше да сънува кошмари
и виждаше окървавеното тяло на Стоян. Свита на кълбо, тя държеше с две ръце корема
си и се молеше да опази рожбата си жива, щото само таз радост ѝ даваше смисъл да
живее.
Лозан също не можеше да си намери място. Като пиян ходеше насам-натам. Вече ня-
маше толкоз работа на полето и повече време се задържаше у дома. Не щеше да говори
с никого, даже мъмреше майка си, когато почваше да му досажда. А смелост нямаше да
погледне Цвета в очите. Затуй и не я закачаше. Остави я да лежи колкото си иска и тайно
да оплаква Стоян.
Из селото всички се чудеха къде е отишъл Стоян. Лозан се правеше, че и той не знае,
че го е чакал да дойде на работа, ама никакъв го е нямало. Накрая Иваница разказа, че
синът ѝ заминал за Варна. Ама не искал на никого да казва, че да не урочаса работата.
Тъй се успокоиха всички и спряха да питат за него. А Иваница и мъжът ѝ чакаха тре-
петно да дойде писмо от чедото им. Ама писмото не дохождаше. И никога нямаше да
дойде...
Един ден Гена тръгна по стълбата нагоре. С усилие изкачи стъпалата и застана пред
одаята на Цвета. Почука, ама не чу отговор отвътре и накрая реши да влезе неканена.
Снаха ѝ лежеше на одъра, вперила очите си към джама. Празен беше погледът ѝ, сякаш
спеше, ама с отворени очи.
– Цвето! – обади се Гена. – Цвето ма! – Старата се доближи притеснена и с бастуна
си потупа невестата по крака. – Цвето!
Цвета се обърна уплашена, сякаш хич не беше чула, че свекърва ѝ е дошла.
– Цвето, майка ти е долу, ма. Иска да те види.
– Аз не ща да я виждам.
– Не щеш ли? Че що тъй?
– Не искам да говоря с нея. Да си отива.
Гена се зачуди що тъй говори снаха ѝ за майка си, ама с едно такова задоволство из-
лезе от одаята и затвори вратата. Върна се на първия кат и отиде на трема, дето сватята ѝ
чакаше. Минка стана бързо от миндера, като видя, че Гена се връща. Оглеждаше се зад
нея, ама не видя дъщеря си да идва.
– Де е Цвета? – попита с притеснение.
– Не иска да те вижда – рече Гена наперена.
– Как тъй?
– Ми не ще ма, сватя. Лежи кат умряла на одъра и не иска да говори с тебе.
Минка сви веждите си и брадичката ѝ затрепери. Скри си устата с длан и се мъчеше
да не заплаче пред Гена. Обърна се и тръгна към вратника. Преди да излезе, се обърна
и погледна нагоре. Загледа се в прозореца, дето беше одаята на Цвета и Лозан. Стори ѝ
се, че дъщеря ѝ стои там зад пердето, ама като я видя, се скри вътре. Минка излезе от
двора на Сайбиите и мълчалива пое по пътя към дома си.

Подир обед беше напекло слънце в одаята. Цвета присви очите си заради следобед-
ните слънчеви лъчи, дето ѝ премрежваха погледа. Реши да стане от одъра. Олюля се

86
малко на краката си, че ѝ се зави свят от толкоз лежане. Облече си една плетена жилетка
върху сукмана и излезе навънка. Есенният вятър погали страните ѝ и ги изчерви на-
бързо. Небето беше обагрено в алени нюанси. Ята птици кръжаха над селото и се под-
готвяха за дългия път на юг, дето ги чакаше. От комините на някои къщи вече се изви-
ваше пушек, който носеше мириса на наближаващите студове.
Цвета набра от градината един букет с димитровчета. Обичаше ги тез есенни цветя,
дето носеха настроение с хубавите си цветове. Притисна букета към гърдите си и тръгна
към овощната градина. Много бързо листата на дърветата бяха станали като огнени пла-
мъци и много от тях бяха застлали черната земя. Цвета вървеше сред жълтите пламъ-
чета, докато не стигна до черничевото дърво. Учуди се, като застана до него. Клоните
му бяха почернели и оголени. Всичките му листа бяха опадали и като топъл килим бяха
покрили земята, под която лежеше Стоян. Цвета коленичи на мястото, дето помнеше,
че Лозан беше копал оная вечер. Остави букета с цветя като на незнаен гроб и тихо
заплака. Един гарван кацна на оголеното дърво и започна да ѝ приглася с граченето си.
А сърцето на Цвета се късаше от мъка, знаейки, че там е заровен любимият ѝ, че няма
да намери душата му покой, защото не е погребан така, както трябва.
Колкото по-студено ставаше, толкоз повече замираше животът в селото. Хората бър-
заха да си свършат работата навънка и после се сгушваха на топло край огнището. Же-
ните предяха и тъчаха, а децата си играеха тихо край тях. Мъжете се събираха в кръч-
мата и до късно изкарваха там, нищейки смисъла на живота и политиката. Там беше
взел да ходи всяка вечер и Лозан. Почти не се задържаше вкъщи, а гледаше да е все
навънка. Отидеше ли вечерта в кръчмата, прибираше се посред нощ, когато вече Цвета
и майка му си бяха легнали.
Една вечер Гена реши да не си ляга, а да изчака сина си да се прибере. Седна на мин-
дера до огнището и гледаше угасващите пламъци. Кога се усети, вече беше заспала и се
стресна от шума на отварящата се врата. Скокна старата в мрака и се огледа. Огънят
беше угаснал, а в къщата беше тъмно. Видя силуета на Лозан, който влизаше през вра-
тата.
– Лозане, сега ли си идваш? Кое време е? – попита го тихо Гена.
– Майко, какво правиш тука? – учуди се той и светна газената лампа. – За какво не си
в одаята си?
– Тебе чаках.
– Защо? Да не съм малко момче, че да ме чакаш?
– Сине, какво ти има? – попита го направо старата. – Виждам те, ходиш като замаян.
Нещо станало ли е?
– Нищо няма, майко. Заради бебето ми е притеснено. Дано всичко да е наред с него.
– Наред ще е. Какво се притесняваш? Цвета е здрава, ще роди здраво дете. Нещо друго
те тревожи. Познавам те. Майчиното ми сърце няма да ме лъже, я!
Лозан стоеше пред майка си. Гледаше я с пияния си поглед и не казваше нищо. Гена
очакваше той да продума, ама накрая Лозан положи глава в скута ѝ и заплака. Майка му
го галеше по главата и очите ѝ се пълнеха със сълзи. Милваше момчето си тъй, сякаш
се беше върнала десетки години назад, когато Лозан беше малък и идваше да плаче в
скута ѝ, когато нещо не беше станало тъй, както той искаше. Тогаз Гена го успокояваше
и топлината на майчиния ѝ глас и на милувките ѝ го стопляше и той заспиваше. Тъй
стана и сега.
След таз вечер обаче омразата, дето беше почнала да цъфти в душата на старата към
снаха ѝ, стана още по-голяма. Убедена беше, че Лозан страда заради Цвета. Виждаше,
87
че тя не го обича и по тоз начин го караше да страда. Затуй още по-кръвнишки беше
почнала да я гледа и да не се интересува вече добре ли е, зле ли е. Даже бебето, дето
Цвета носеше в утробата си, не я интересуваше. Гена мислеше само за сина си. А той
беше нещастен.
Времето минаваше, Цвета слабееше и сякаш с всеки изминал ден линееше все повече.
Лозан не ѝ обръщаше внимание, а само вечер лягаше до нея на одъра, все едно е вещ от
одаята, дето винаги е там. От време на време я питаше как е и дали е добре бебето в
корема ѝ. Обикновено Цвета само измърморваше, че ѝ се спи, и той я оставяше намира.
А всъщност скриваше толкоз много неща, толкоз много болка, че и да искаше да му
каже всичко, нямаше да ѝ стигнат думите. Гена пък допълнително ѝ носеше мъка, като
я гледаше на криво, криеше ядене от нея и казваше, че трябва да има за Лозан, като си
дойде. На студено я държеше, щото не ѝ се занимаваше да пали огнището за снаха си.
Цвета пък не можеше, щото коремът ѝ ставаше все по-голям и ѝ пречеше дори да ходи.
Затуй стоеше на студено в къщата по цял ден, докато Гена също трепереше, ама се скри-
ваше под родопското одеяло и даже очите ѝ не се виждаха навънка. Пък Лозан и без туй
не прекарваше време тука, на него не му правеше впечатление. Тъй или иначе вечерта
огнището винаги беше загаснало, а къщата бе тъмна и студена.

Една сутрин, когато навънка беше натрупал сняг до коленете, а студеният вятър блъс-
каше по прозорците на Сайбиевата къща, един глас се чу отвън да вика Лозан. Гена беше
още сънена, ама отиде да надникне кой идва толкоз рано. Потърка запотения джам, че
да може да разкрие гледката, и видя Иваница да стои свита на вратника.
– Ко иска пък таз? – питаше се старата.
Тогаз по стълбата слезе Лозан. Без да каже нищо на майка си, той излезе навънка.
Тръгна по неизчистената от снега пътека към вратника. Отвори и застана пред Иваница,
дето зъзнеше от студ, увила се в куртката на мъжа си.
– Лозанчо, как си бе, леля?
– Добре съм. Станало ли е нещо?
– Ох, ще ме прощаваш, че толкоз рано съм тука. Ама вече сън не ме лови. – Иваница
не можеше да скрие сълзите, дето почнаха да се леят от очите ѝ. – За моя Стоян нещо
не си ли чул бе, Лозане? Ни вест, ни кост от него. Откак замина за Варна, нищо не знаем.
С баща му се поболяхме от притеснение вече колко месеца...
Лозан я гледаше и му се късаше сърцето. Майка беше Иваница и за чедото си се тре-
вожеше. Ах, как искаше Лозан да ѝ каже, че Стоян няма да се върне повече. Че никъде
не е отишъл, а лежи под студената земя в градината му. Ама не можеше. Не можеше да
каже тез неща, щото щеше да убие с думите си таз бедна жена пред него. Затуй я излъга.
– Лельо, аз не исках да ти казвам, ама имам хора във Варна. Наскоро един мой прия-
тел оттам си дойде и каза, че видял Стоян. Добре бил, работа си намерил. Ама време
хич не му оставало да си почине. Затуй сигурно не е успял да седне да ти напише едно
писмо.
– Ти истина ли ми казваш, Лозане? – попита го невярващо Иваница.
– Честен кръст, лельо! – И Лозан се прекръсти. – Ама не мислех, че ми е работа да се
меся, че да ти ги казвам тез неща. Стоян ти е син, та той трябва да ти ги казва. Сигурно
толкоз много работи, че да задели пари да ти прати с писмото, а не само празни думи да
сложи в плика.
– Ох, чедо! – усмихна се Иваница. – Лозане, живота ми върна, да знаеш! – Тя го раз-
целува. – Толкоз лоши неща бях почнала да си мисля вече, че са станали със Стоян. Не
88
знаеш с колко мъка се изпълни сърцето ми. Ама сега се успокоих, като ми рече тъй. Жив
да си, Лозане, и булката ти с бебето, дето чакате!
– Дай боже! Хайде, със здраве!
– Със здраве, Лозанчо!
Иваница тръгна по стъпките, дето беше оставила в натрупалия през нощта сняг. С
усмивка се върна в къщата си и занесе хубави новини на мъжа си. С радост и спокойст-
вие се изпълниха душите им, ама не знаеха, че бяха лъжовни Лозановите думи.
Но щом Лозан се върна в одаята, Цвета го гледаше с почуда. Беше видяла Иваница
през джама и го чакаше да ѝ каже що е била тука жената. Ама той мълчеше.
– Какво я излъга? – попита го накрая Цвета. – С какви думи ѝ замаза очите?
– Казах, че Стоян е добре и много работи във Варна, та затуй не ѝ е писал.
– Лъжец! – изкрещя му Цвета в лицето. – Лъжец! – продължаваше да вика и да го удря
в гърдите с юмруци. Накрая той ѝ хвана ръцете и я притисна силно към себе си. Пре-
гърна я, а тя се отпусна и заплака в обятията му.

89
 21.
Таман беше почнал да се разтапя снегът по улиците на селото, когато пак запрелитаха
снежинки от небето. Цвета си беше сложила дебела забрадка на главата и се свиваше в
един вълнен елек. Вървеше по кишата, а зимният вятър я брулеше в лицето. Тя присви-
ваше очите си, че снежинките се мъчеха да ѝ засенчат погледа.
Сутринта беше дошла Ганчовица, за да каже, че Минка се разболяла и легнала без
сили на одъра. Колкото и да се сърдеше Цвета на майка си, не можеше да не я свие
сърцето, като чу, че се е разболяла. Мислеше я през всичкото време, в което не се бяха
виждали, ама не можеше да ѝ прости онуй, дето стори. Сега обаче беше готова да прег-
лътне всичко и да отиде да я види как е.
Влезе в къщата и се учуди колко студено беше вътре. Отдавна огнището беше изсти-
нало, а зимният вятър беше толкоз силен, че влизаше и през пролуките на прозорците.
Минка беше легнала в одаята си, увита в няколко одеяла едно върху друго. Очите ѝ само
се виждаха и в тоз момент бяха затворени. Цвета се доближи до одъра и се мъчеше да
събуди тихо майка си, че да не я стресне. Като седна до нея, Минка веднага се събуди.
– А, Цвето! Ти ли си? – с немощен глас попита тя.
– Аз съм, майко. Добре ли си?
– Измръзнала съм и не ми е много добре.
– Ще ти запаля огън да се сгрееш и топъл чай ще сваря.
– Не се тревожи, чедо. Тебе си гледай. Аз ще се оправя.
– Няма да се оправиш сама, майко – рече Цвета и излезе от одаята.
Събра от двора дърва и стъкна огън в огнището. Пламъците бързо разнесоха топлина
из къщата и затоплиха стените. Цвета сложи стари парцали по прозорците, че да скрие
пролуките, от които влизаше вятър. Свари чай на майка си и сложи в котлето да прави
супа. Минка се сгря, поспа малко, от време на време покашляше, ама накрая почна да
се чувства по-добре. Поруменя ѝ лицето и устните ѝ вече не бяха толкоз посинели, както
по-рано. Зарадва се Цвета, че майка ѝ е по-добре, ама не мислеше да я остави сама таз
вечер. Пък и навънка пак беше навалял много сняг и продължаваха да се сипят снежни
парцали от небето. Вятърът навяваше високи преспи, които още малко щяха да затрупат
вратите на къщите.
– Ох, страшна зима има таз година – обади се Минка, като погледна към прозореца. –
Много сняг се изсипа, пък де е чак пролетта...
– Още месец-два и ще се затопли времето...
– Ти май от есента не си идвала да ме видиш. Нали тогаз беше за последно тука?
– Аз и сега нямаше да дойда, ако не беше се разболяла – отвърна Цвета, топлейки се
край огъня.
– Що ма, Цвето? Какво толкоз съм ти сторила?
– Стига, майко. Няма да говорим сега за туй. Почивай си в одаята, пък аз ще постоя
още малко тука край огъня и ще си лягам.
– Да знаеш, че не си права, Цвето! Хич не си права! – Минка стана и отиде в одаята
си, а Цвета я гледаше, без да продума нищо, че не искаше да се карат.

Цвета беше заспала на миндера до огнището и бе метнала едно одеяло на раменете

си. А навънка се сипеше тихо сняг, който заличаваше пътищата, скриваше къщите и

90
дърветата и нямаше да се спре, докато не завие всичко под бялата си постеля. Тогаз в
съня на Цвета се настани Стоян. Всяка вечер го сънуваше, откакто Лозан го уби. Ама
тоз път Цвета не го сънуваше окървавен и не виждаше лицето му измъчено, преди да
пусне душата си да отлети. Усмихнат го видя, облечен в бели одежди. Избръснато беше
лицето му, а очите му бяха бистри. Протягаше ръката си към нея и я викаше да отиде
при него, че не може вече да стои сам.
Внезапно Цвета се събуди от някаква болка. Огледа се. Дървото още пращеше в ог-
нището и пламъците пръскаха светлина наоколо. Очите на Цвета бяха пълни със сълзи
и тя заплака, спомняйки си лицето от съня си. Ама тогаз пак изпита оназ болка, дето я
беше събудила. От корема ѝ идеше. Сви се Цвета на миндера и почна да гали рожбата,
дето сякаш я риташе отвътре.
– Ш-ш-ш-т. Ш-ш-ш-т. Стига, чедо, стига – шушнеше тихо Цвета на детето си. – Не
бой се. – Ама пак я сряза болката и тоз път беше неудържима. – А-а-а-а! – извика изтер-
зано Цвета.
Никога досега не беше я боляло толкоз много, когато шаваше бебето в корема ѝ. Тоз
път нещо друго беше, не беше на хубаво. Минка беше чула вика на дъщеря си и веднага
стана. Отиде при нея и я видя да се гърчи от болка на миндера.
– Какво ти е ма, Цвето? Кажи! – тревожеше се тя.
– Много ме боли, майко! Много!
– Коремът ли, ма? Да не раждаш, Цвето?
– Не може да раждам. Не още! Рано е!
– Ами за какво тогаз?
– Ох, не знам. – Пак я сряза болката и очите ѝ почнаха да ронят сълзи. – А-а-а-ах!
Почакай, рожбо, моля ти се! – шепнеше тя на бебето си. – Не бързай още да излизаш!
Рано ти е, мило! Моля ти се!
Ама бебето в корема ѝ не чуваше. Хич не жалеше майка си и я блъскаше отвътре с
крачетата си, за да може да излезе. Превиваше се от болка Цвета и не можеше даже дъх
да си поеме.
– Раждаш, Цвето! – рече майка ѝ. – Раждаш!
– Какво да правя, майко?
– По туй време няма кой да извикам. Пък и снегът толкоз е натрупал вънка, че не мога
да мръдна оттука. Аз ще изродя туй бебе.
Минка отиде да стопли вода и да донесе чисти кърпи. А Цвета викаше от болка като
ранена вълчица и ронеше сълзи за детето си. Дълга нощ щеше да е, а снегът навън тру-
паше ли, трупаше, заглушавайки виковете на Сайбиевата невеста.
С пот на челото и сълзи в очите Минка караше Цвета да напъва и да роди туй бебе. А
тя крещеше от болка и едва ѝ стигаха силите, легнала на земята до огнището. Два часа
изминаха, докато Цвета не чу бебешкия плач. И останала без дъх, облегна главата си
настрани и затвори очите си. Минка уви бебето в едно меко одеяло и отиде до огъня, та
пламъците да осветят лицето му. Тя изтръпна, като видя очите, нослето и устата на
внучето си. Сякаш беше взело главата на Стоян!
– Дявол да те вземе! – измърмори Минка, гледайки плачещото момченце в ръцете си.
Не можеше да повярва, че Цвета е допуснала туй нещо да се случи. Замисли се какво
ще стане, когато Лозан видеше бебето. Сигурно щеше да изхвърли и него, и Цвета на
улицата, за срам да я направи пред всички хора. А нали на Стоян очите не се бяха виж-
дали в селото от колко време, сигурно хич нямаше и да узнае, че има син от Цвета.
Чудеше се какво да стори, та да спести всички тез кахъри на дъщеря си. Погледна към
91
пода, дето Цвета беше заспала немощна. Погледна после пак към момченцето в ръцете
си. Взе единия край на одеялото, с което го беше повила, и го сложи пред устата и нос-
лето му. Притисна с ръката си и затвори очите си. Бебето плачеше ли, плачеше, ала
гласът му беше заглушен. Шаваше в одеялото, мъчейки се да си поеме дъх, ама накрая
спря да мърда и сякаш заспа тихо своя вечен сън. Минка си отвори очите. Не изпитваше
жал към туй бебе. Не изпитваше жал и към Стоян. Само за дъщеря си мислеше и беше
сигурна, че по тоз начин ѝ прави добро.
Минка изкара бебето навънка. Вечерта беше светла заради натрупалия сняг нався-
къде. Виелицата още прелиташе из дворовете на селото и помиташе всичко по пътя си.
Минка изрови една дупка в снега пред вратата и положи в нея трупчето на бебето, увито
в одеялото, с което го беше повила. Снежинките бързо почнаха да се сипят върху тел-
цето и скоро щяха да го покрият като с пелена. После Минка влезе пак вътре на топло и
затвори вратата. Тъкмо накладе пак огън в огнището, че беше почнал да загасва, когато
чу стоновете на дъщеря си. Спусна се към нея и Цвета едва надигаше главата си от зе-
мята.
– Къде е, майко? – попита с тих глас тя. – Къде е бебето?
– Няма го, Цвето – рече ѝ Минка. – Няма го.
– Как тъй? – уплаши се Цвета. – Чух го, че проплака...
– Проплака, ама веднага след туй... умря.
Сякаш стрела се заби в Цветиното сърце и уби малкото светлина, дето ѝ беше оста-
нала. Задуши я буцата, застанала в гърлото ѝ, и чак свят ѝ се зави. Проплака веднъж,
ама веднага от мъка изгуби съзнание и пак легна на земята. Минка отиде да я завие и
сложи главата ѝ на меко върху една възглавница. Знаеше, че Цвета ще страда, ама ще
се оправи. Млада беше и щеше скоро друго дете да има, ама тоз път от мъжа си, както
си му е редът. После тя легна на миндера до нея и загледана в огъня, затвори очи и заспа.

Първите петли започнаха да кукуригат, когато се съмна. Най-после времето се беше

успокоило и вятърът утихна. Селяните бяха излезли отрано навънка с лопати да чистят
пътеките на дворовете си и улиците от натрупалия през нощта сняг. А небето продъл-
жаваше да стои все тъй сиво, поглъщащо пушека от комините на селските къщи.
Минка се събуди и видя през прозореца, че вече не вали сняг. Надигна се от миндера
и се протегна сънливо. Погледна към пода, дето беше оставила Цвета да спи край огни-
щето. Ама там сега бяха само възглавницата и одеялото, а дъщеря ѝ я нямаше. Минка
се стресна и тръгна да търси из къщата Цвета. Викаше я, ама отникъде не чуваше отго-
вор. Накрая се облече топло и излезе навънка. Видя, че имаше оставени следи по снеж-
ния килим, които водеха към вратника. Ама онова, дето още повече сви сърцето ѝ, беше,
че мястото, на което беше оставила трупчето на бебето, беше празно. Цвета го беше
взела със себе си.
Минка веднага закрачи в снега. Излезе от двора и пое по улиците да търси дъщеря си.
Ама там вече стъпките ставаха много, щото хората се бяха разщъкали из селото. Тя спи-
раше всеки, когото видеше насреща си, и го питаше дали не е виждал нейната Цвета.
Ама хората клатеха глави и казваха, че не са. Притесняваше се Минка и не знаеше къде
е отишла дъщеря ѝ. Предполагаше каква мъка се е загнездила в душата ѝ, ама не знаеше
какво може да е сторила, къде е отишла.
Реши накрая да отиде у Сайбиевата къща и да помоли Лозан да ѝ помогне. Без да вика
от вратника, тя направо отвори и влезе в двора. Лозан беше станал рано да изчисти снега
пред къщата, а майка му надничаше през джама отвътре на топло.
92
 – Ох, Лозане, голям кахър имам! – викаше още от вратника тя.
Лозан се разтревожи. Хвърли лопатата и тръгна към нея.
– Де е Цвета? Нали беше при тебе таз вечер, щото си болна?
– При мене беше, Лозане, ама голяма трагедия стана. Посред нощ почна да ражда
Цвета.
– Родила е детето ми? – изненада се той и не знаеше дали да се радва, щото лицето на
тъща му беше разтревожено.
– Роди го, ама след първата глътка въздух бебето издъхна. Че нали чак след месец
трябваше да стане туй... – Очите на Лозан се наляха със сълзи. А Минка продължи: –
Нямаше кого да извикам посред нощ, пък и тоз пуст сняг ни беше вкарал в капан. Като
казах на Цвета, че е умряло детето, тя заспа и аз легнах до нея. Като се събудих, нея я
нямаше. Не знам къде е отишла, ама и телцето на детето е взела.
– Тръгвам да я търся! – рече Лозан.
– Търсих я и аз досега. В селото никой не я е виждал. Не знам вече къде може да е
отишла...
Лозан не изчака Минка да довърши, а направо излезе от двора и тръгна по улиците
на селото. Минка погледна към прозореца. Гена беше разбрала, че нещо лошо е станало,
ама докато вземе бастуна си и излезе навънка да разпита, Минка вече се беше обърнала
и бе тръгнала след Лозан, за да търси Цвета.

93
 22.
Врабчета прелитаха от дърво на дърво и с крилцата си събаряха снега от клоните.
Ледени висулки блестяха в храстите, а белият килим се простираше навсякъде в гората.
Лозан беше дошъл тука да търси Цвета. Един човек от селото му каза, че видял стъпки
в снега, дето водели към гората. Затуй Лозан реши, че неговата Цвета тука може да е
дошла, за да оплаче бебето си. Обикаляше вече колко време, газейки в белия пух. Ви-
каше Цвета, ама никой не му отговаряше. Накрая видя един селянин да цепи дърва с
брадвата си. Негови са били стъпките в снега.
Отчаян, Лозан тръгна да се връща към селото. Знаеше, че Минка и куп други техни
познати обикаляха улиците да търсят Сайбиевата невеста. Ама отникъде не се беше
чуло някой да я е намерил. Накрая той реши да се прибере и да вземе кончето си Спаско.
С него щеше да може и по-далече да отиде, макар да не вярваше, че Цвета се е отдале-
чила много от селото.
По пътя за къщата той мина по заобиколни пътища, с надеждата някъде да срещне
жена си. Ама минавайки вече покрай оградата на имота си, Лозан видя, че старият врат-
ник, дето водеше към овощната градина, беше отворен. Учуди се. Малко хора знаеха за
него и отдавна никой не минаваше оттам. Тогаз си спомни за вечерта, в която Цвета
щеше да бяга със Стоян. Оттам щяха да минат, за да стигнат до площада. И сякаш нещо
го накара не само да отиде и да затвори вратника, ами оттам направо да влезе в овощната
градина.
Всичко беше покрито със сняг. Дърветата тихо си почиваха под белите постели, с
които зимата ги беше завила. От време на време се обаждаше по някое врабче, което
поръсваше снежец от клоните. Но онова, дето Лозан видя в тоз момент, подкоси краката
му и го накара да замръзне на мястото си.
Цвета беше там, в овощната градина. Седнала беше в снега и бе опряла гръб на чер-
ничевото дърво, сякаш бе дошла да си почине. Към гърдите ѝ беше притиснато едно
червено вързопче. Лозан се доближи с мъка, а от очите му вече бяха почнали да капят
сълзи. Невестата му беше вкочанена от студа, облечена с окървавения сукман, с който
беше раждала. По лицето ѝ бяха засъхнали сълзите, а устните ѝ сякаш бяха замръзнали,
докато е припявала тихо някоя песен. Вързопчето, притиснато към гърдите ѝ, беше мър-
твото ѝ бебе. С треперещи ръце Лозан се наведе да открие личицето на детето. Като го
видя, той разбра всичко. Цвета беше дошла с него тука, за да го представи на баща му и
всички заедно да поемат по пътя си към оня свят.
Лозан коленичи пред Цвета. Като светица я гледаше в тоз момент и не можеше да
сдържа плача си. За толкоз много неща съжаляваше, ама вече беше късно. Мъката го
раздираше отвътре. Гледаше посинялото ѝ лице, дето беше като порцеланово. Хуба-
вите ѝ очи бяха застинали, гледайки към рожбата в ръцете ѝ. Тогаз Лозан го осени
онова, дето знаеше, че трябва да стори.
Тръгна към къщата през снега. Като го видя, че се задава от овощната градина, Гена
веднага излезе на трема.
– Какво става бе, Лозане? Къде беше?
– Цвета, майко...
– Какво ѝ има? Къде е Цвета?
– Мъртва е. И бебето също.

94
 Олюля се старата на краката си и се подпря на стената да не падне. Гледаше невяр-
ващо към сина си. Чакаше да ѝ обясни, да каже нещо повече, ама той мълчеше. Взе само
една лопата и тръгна пак към градината. След малко в двора влезе Минка. Дошла беше
да пита дали Лозан не е намерил дъщеря ѝ. Тогаз видя бледото лице на Гена. Усети, че
нещо лошо е станало.
– Лозан дойде ли си? – попита Минка. – Тука ли е?
Гена не можа да отрони и дума, сякаш си беше глътнала езика. Посочи само с бастуна
си към овощната градина и Минка веднага тръгна натам. Отдалече виждаше фигурата
на Лозан, ама не можеше да разбере какво прави там. Колкото повече се доближаваше,
толкоз по-ясно ставаше всичко пред очите ѝ. Докато не видя дъщеря си да седи облег-
ната на черничевото дърво с вързопчето в ръцете си. Минка се спусна през сълзи към
Цвета. Падна до нея и почна да реве с глас, та всички в селото я чуха. Викаше и си
скубеше косите от мъка, а вината я разяждаше отвътре, щото беше сигурна, че Цвета е
погубила живота си заради нея.
А Лозан тихо копаеше до нея. Първо махна снега, че да открие земята. После впрегна
всичката си сила, та да може да изкопае дупка в замръзналата пръст.
Много добре помнеше де беше заровил Стоян. А сега точно до неговото тяло копа-
еше, та да може да положи телата на Цвета и на бебето до него. Ама като разбра какво
се кани да прави той, Минка скочи върху него.
– Какво ще правиш бе, Лозане?! Остави я таз лопата!
– Тука ще я заровя! Тука ще погреба Цвета!
– Не може тъй! Спри се! На гробището ще я закараме и както трябва ще я погребем!
– Не! – Лозан я отблъсна. – Тука ще я сложа с бебето! Под черничевото дърво!
– Ума ли си загуби бе, Лозане! Детето ми няма да пипаш! Чуваш ли?!
– Моя жена е Цвета! В моя двор искам да е погребана! – изкрещя ѝ в лицето Лозан и
Минка не посмя повече да му се опълчи.
Сбираха се хора край оградата и надничаха към двора на Сайбиите. Мъчеха се да
видят вярно ли е туй, дето говореха – че Лозановата невеста е мъртва и той ще я погребе
с бебето в градината. Подбутваха се сеирджиите и си казваха, че от мъка Лозан си е
загубил ума. Имаше и други пък, които се спуснаха да му помагат да изкопае гроба, ама
той не искаше ничия помощ – сам искаше да изкопае дупката за телата на Цвета и бе-
бето. Тогаз пък неговите приятели сковаха набързо един ковчег и извикаха селския поп
в Сайбиевия двор. Тъй поне Цвета щеше да бъде погребана и оплакана, както си му е
редът.
Струпа се народ в Сайбиевия имот. Гена беше загърбила омразата към Минка и я
утешаваше, докато Лозан полагаше тялото на жена си в ковчега. В някои дворове бяха
се показали изпод снега първите кокичета и хората ги бяха откъснали, та да ги занесат
на Цвета. До замръзналата ѝ снага бяха сложили и вързопчето с недоносеното бебе, чи-
ето лице никой друг не видя, освен Минка и Лозан. До следобед гробът беше изкопан.
Затвориха капака на ковчега и го спуснаха в черната земя. Минка остана без сили от
плач и тихо продължаваше да ридае, докато заравяха дъщеря ѝ. Лозан гледаше мълча-
лив и се надяваше душата на Цвета да намери покой до тази на Стоян.
До икиндия всички се бяха разотишли по домовете си и овощната градина потъна в
тишина. Само оставените стъпки в снега подсказваха, че тука днеска е имало толкоз
народ. Премръзнала, Минка си отиде в празната къща и плака цяла вечер, докато не
заспа накрая, като нямаше сили даже да си поеме дъх. Лозан пък се затвори в одаята с
една дамаджана ракия. Гена чуваше стъпките и стоновете му цяла вечер. Кръстеше се и
95
се молеше на Господ да ѝ прости всичко лошо, дето беше причинила на снаха си, докато
беше жива.

23.
През един пролетен ден дойде писмо от чужбина, та и с него влезе малко радост в
къщата на Сайбиите. Нора беше писала от Виена. Казваше, че е била болна, ама след
няколко месеца лечение вече оздравяла. Даже се залюбила с един лекар и наскоро се
сгодили. Таз новина зарадва много Гена и Лозан. Друго не им остана, освен на чуждото
щастие да се радват.
След смъртта на Цвета в къщата на Сайбиите стана мрачно и по-тихо от всякога. Ло-
зан работеше по цял ден и се прибираше с изцедени сили. Изпиваше по една-две чашки
ракия и лягаше да спи. Гена пък седеше на припек на трема и гледаше към овощната
градина. Гаче я беше страх да доближи онуй място, дето беше заровена снаха ѝ. Като си
спомнеше за всичко станало, тя почваше да реди молитви и да търси опрощение за гре-
ховете си.
Минка почна да свиква да живее сама. Продаде всичкия си добитък и земите. Остана
само с един двор, в който посаждаше толкоз, колкото можеше да отгледа и да не остане
гладна. Край нея витаеха призраците на Кольо и Цвета, които ѝ правеха компания.
Почна да си говори сама, щото нямаше с кого да си каже и една приказка. Казваха хо-
рата, че почнала да си губи акъла. И туй беше вярно. Мъката, че е убила внучето си и
по тоз начин хвърли в гроба собствената си дъщеря, не ѝ даваше покой. Нямаше да си
прости до сетния си час.
Иваница и болният ѝ мъж чакаха дълго време писмо от Стоян, ама то не дохождаше.
Накрая спряха да чакат, не питаха никого за сина си. Сякаш усещаха, че той вече не е
сред живите, ама им тежеше, че не знаеха къде да търсят гроба му, та да си поплачат.
Сами останаха и от време на време Лозан ходеше да им помага, даваше им пари, уж
назаем, ама тъй и не си ги търсеше. Съвестта го ядеше и се надяваше тъй да я успокои
поне малко. Но не призна на никого, че е убил Стоян, докато не легна на смъртния си
одър. Тогаз обаче никой не му повярва, че е сторил туй. Хората си мислеха, че просто
бълнува.
Всички дървета в овощната градина на Сайбиите след година-две изсъхнаха. Сякаш
пожар беше минал оттук и ги попари. Ама черничевото дърво остана недокоснато от таз
прокоба. То продължаваше да шири клоните си и да ги трупа с плодове всяко лято. А
земята под него беше толкоз хубава, че различни цветя растяха. И толкоз много бяха, че
заприличваха на килим, дето някой беше постлал върху тревата. Всички в селото знаеха,
че там бяха заровени младата жена и нейното бебе. Никой не смееше да отсече черни-
чевото дърво или да прокопае земята под него, дори и когато Сайбиевите имоти оста-
наха безстопанствени, защото, след като Гена и Лозан се споминаха, нямаше кой да нас-
леди земите и къщата им.

96
 Боян Боев
САЙБИЕВАТА НЕВЕСТА
Роман
Българска
Първо издание

Редактор Дарина Фелонова

Коректор Величка Манова
Дизайн на книжното тяло Георги Иванов

Формат 84x108/32
Светлана Янчева – Изида ЕООД

https://4eti.me

тел. 0878229694
www.izida.info
e-mail: ik.izida@gmail.com