ХИЛАРИ МАНТЕЛ

ДОВЕДЕТЕ ТРУПОВЕТЕ

Превод: Боряна Джанабетска

 Bring Up The Bodies
Hilary Mantel
Copyright © Tertius Enterprises 2012
All rights reserved

Всички права на български език запазени. Никаква част от това издание не може да бъде възпроизвеждана под
каквато и да е форма и по какъвто и да е начин без изричното разрешение на издателство „Еднорог“.

© Издателство „Еднорог“, 2013

© Боряна Джанабетска, превод, 2013
© Христо Хаджитанев, художник, 2013

ISBN 978-954-365-122-1
 Отново на Мери Робъртсън:
с моите най-сърдечни поздрави
и пожелания за попътен вятър.
 СПИСЪК НА ДЕЙСТВАЩИТЕ ЛИЦА

Домакинството на Кромуел

ТОМАС КРОМУЕЛ – син на ковач: сега кралски секретар, Пазител на съдебния архив, ректор на университета в Кеймбридж и наместник на
краля по църковните въпроси
ГРЕГЪРИ КРОМУЕЛ – негов син
РИЧАРД КРОМУЕЛ – негов племенник (прадядо на водача на Английската революция и избран за лорд-протектор Оливър Кромуел. – Б. ред.)
РЕЙФ САДЛЪР – писар, отгледан от Кромуел като негов син
ХЕЛЪН – красивата съпруга на Рейф
ТОМАС ЕЙВЪРИ – счетоводител на домакинството
ТЪРСТЪН – негов главен готвач
КРИСТОФ – слуга
ДИК ПЪРСЪР – гледач на кучетата-пазачи
АНТЪНИ – шут

Мъртвите

ТОМАС УЛЗИ – архиепископ на Йорк, кардинал, папски легат, лорд-канцлер, свален от власт, арестуван и умрял през 1530 г.
ДЖОН ФИШЪР – епископ на Рочестър, екзекутиран през 1535г.
ТОМАС МОР – лорд-канцлер след Улзи, екзекутиран през 1535 г.
ЕЛИЗАБЕТ, АН и ГРЕЙС КРОМУЕЛ – съпругата и дъщерите на Томас Кромуел, починали през 1527-1528
КАТРИН УИЛЯМС И ЕЛИЗАБЕТ УЕЛИФЕД – негови сестри

Кралското семейство

ХЕНРИ VIII – крал на Англия

АН БОЛЕЙН – негова втора съпруга
ЕЛИЗАБЕТ – малката дъщеря на Ан, наследница на трона
ХЕНРИ ФИЦРОЙ – херцог на Ричмънд, незаконен син на краля

Другото кралско семейство

КАТЕРИНА АРАГОНСКА – първата съпруга на Хенри, разведена с него, под домашен арест в Кимболтън
МЕРИ – дъщеря на Хенри и Катерина и възможна наследница на трона; също под домашен арест
МАРИЯ ДЕ САЛИНАС – бивша придворна дама на Катерина Арагонска
СЪР ЕДМЪНД БЕДИНГФИЙЛД – пазач на Катерина
ГРЕЙС – негова съпруга

Семействата Хауард и Болейн

ТОМАС ХАУАРД – херцог на Норфолк, чичо на кралицата: жесток човек, високопоставен благородник и враг на Кромуел
ХЕНРИ ХАУАРД – граф на Съри, негов син
ТОМАС БОЛЕЙН – граф на Уилтшър, баща на кралицата, „Монсеньор”
ДЖОРДЖ БОЛЕЙН – лорд Рочфорд, брат на кралицата
ДЖЕЙН, ЛЕЙДИ РОЧФОРД – съпруга на Джордж
МЕРИ ШЕЛТЪН – братовчедка на кралицата
ЗАД КУЛИСИТЕ: Мери Болейн, сестра на кралицата, понастоящем омъжена, живее в провинцията; бивша любовница на краля

Семейство Сиймор от Улф Хол

СТАРИЯТ СЪР ДЖОН – известен с това, че е бил любовник на снаха си (съпругата на най-големия му син – Б. ред.)
ЛЕЙДИ МАРДЖЪРИ – негова съпруга
ЕДУАРД СИЙМОР – негов най-голям син
ТОМАС СИЙМОР – негов по-малък син
ДЖЕЙН СИЙМОР – негова дъщеря, придворна дама и на двете съпруги на Хенри
 БЕС СИЙМОР – нейна сестра, омъжена за сър Антъни Утред, губернатор на Джърси, след това негова вдовица

Придворните

ЧАРЛС БРАНДЪН – херцог на Съфолк, съпруг на покойната сестра на Хенри VIII Мери, благородник с ограничен интелект
ТОМАС УАЙЪТ – благородник с неограничен интелект, приятел на Кромуел, подозиран от всички, че е бил любовник на Ан Болейн
ХАРИ ПЪРСИ – граф на Нортъмбърланд, болен и задлъжнял млад благородник, в миналото годеник на Ан Болейн
ФРАНСИС БРАЙЪН – „Наместникът на Ада”, роднина и на семейство Болейн, и на семейство Сиймор
НИКОЛАС КАРУ – управител на кралските конюшни, враг на семейство Болейн
УИЛЯМ ФИЦУИЛЯМ – главен ковчежник, също враг на семейство Болейн
ХЕНРИ НОРИС – известен като „Милия Норис”, един от благородниците, които се грижат за личните покои на краля
ФРАНСИС УЕСТЪН – дързък и екстравагантен млад благородник
УИЛЯМ БРИЪРТЪН – упорит и избухлив по-възрастен благородник
МАРК СМИЙТЪН – подозрително добре облечен музикант
ЕЛИЗАБЕТ, ЛЕЙДИ УСТЪР – придворна дама на Ан Болейн
ХАНС ХОЛБАЙН – художник

Духовниците

ТОМАС КРАНМЪР – архиепископ на Кентърбъри, приятел на Кромуел

СТИВЪН ГАРДИНЪР – епископ на Уинчестър, враг на Кромуел
РИЧАРД САМПСЪН – правен съветник на краля по брачните въпроси

Държавниците

ТОМАС РОТИСЛИ – известен като „Наричайте ме Ризли”, пазител на държавния печат

РИЧАРД РИЧ – главен защитник на Короната
ТОМАС ОДЛИ – лорд-канцлер

Посланиците

ЙОСТАШ ШАПЮИ – посланик на император Карл V

ЖАН ДЬО ДЕНТВИЛ – френски посланик

Реформаторите

ХЪМФРИ МОНМЪТ – богат търговец, приятел на Кромуел и симпа-тизант на евангелистите, покровител на Уилям Тиндейл, преводача на
Библията на английски, който сега е затворник в Ниските земи
РОБЪРТ ПАКИНГТЪН – търговец със сходни възгледи
СТИВЪН ВОН – търговец в Антверпен, приятел и агент на Кромуел

Представителите на „старите благороднически родове”с претенции за престола

МАРГАРЕТ ПОУЛ – племенница на крал Едуард IV, поддръжница на Катерина Арагонска и принцеса Мери
ХЕНРИ, ЛОРД МОНТЕГЮ – неин син
ХЕНРИ КОРТНИ – маркиз на Ексетър
ГЪРТРУД – неговата амбициозна съпруга

В Тауър

УИЛЯМ КИНГСТЪН – комендант

ЛЕЙДИ КИНГСТЪН – негова съпруга
ЕДМЪНД УОЛСИНГАМ – заместник на Кингстън
ЛЕЙДИ ШЕЛТЪН – леля на Ан Болейн
ФРЕНСКИЯТ ПАЛАЧ
РОДОСЛОВИЯ
„НИМА HE СЪМ МЪЖ КАТО ДРУГИТЕ? НЕ СЪМ ЛИ?
НЕ СЪМ ЛИ?”
Хенри VIII към Йосташ Шапюи,
посланик на Свещената Римска империя
 ЧАСТ ПЪРВА
_______________

I.
СОКОЛИ
Уилтшър, септември 1535 г.

Децата му се стрелват надолу от небето. Той ги наблюдава от гърба на коня, а зад него са се ширнали цели акри от
Англия; те връхлитат рязко, крилете им са златисти, очите им – кръвясали. Грейс Кромуел кръжи в разредения
въздух. Тя не издава звук, когато сграбчва плячката си, мълчи и когато каца меко на китката му. Но звуците, които
издава после, шумоленето и поскърцването на перушината, наперването и пърхането, тихичкото гърлено
покрякване – това са знаци на близост, интимни, присъщи на дъщеря, почти неодобрителни. По гърдите ѝ се е
стекла кръв, в ноктите ѝ има късчета плът.
По-късно Хенри ще каже:
– Вашите момичета летяха добре днес.
Соколът, наречен Ан Кромуел, се подрусва на ръкавицата на Рейф Садлър, който язди до краля, увлечен в
непринуден разговор с него. Уморени са; слънцето клони към заник и те яздят обратно към Улф Хол, отпуснали
юздите, които висят свободно от шиите на конете им. Утре жена му и двете му дъщери ще летят отново. Тези
мъртви жени, чиито кости отдавна са погълнати от глинестата лондонска почва, сега са се превъплътили. Те се
плъзгат, сякаш безтегловни, по въздушните течения високо в небето. Не съжаляват никого. Не носят отговорност
пред никого. Животът им е прост. Когато погледнат надолу, не виждат нищо друго освен плячката си и перата, които
ловците са взели назаем от птиците; виждат една пърхаща, присвиваща се от страх вселена, вселена, която не
съдържа нищо друго освен тяхната вечеря.
Цялото лято преминава така – в един изблик на разчленяване, хвърчат козина и перушина; ловните кучета се
отклоняват с камшик от следата и пак с камшик се насочват по нея; полагат се всякакви грижи за уморените коне, а
благородниците лекуват натъртвания, и разтегнати сухожилия и мехури. И поне в продължение на няколко дни
слънцето огряваше Хенри. Понякога, преди пладне, от запад нахлуваха облаци и заваляваше дъжд на едри, ароматни
капки; но слънцето се появяваше отново с изпепеляваща горещина, и сега вече небето е толкова ясно, че можеш да
надникнеш в рая, за да наблюдаваш делата на светците.
Докато слизат от конете, поверяват ги на грижите на конярите и обграждат с внимание краля, мислите на Томас
вече се насочват към очакващата го работа: писмата от Уайтхол, донесени от пратеници, галопиращи по пощенските
маршрути, променяни в съответствие с движението на двора. На вечерята със семейство Сиймор той ще се подчини
на желанието на домакините си да разказват различни истории; ще се съгласи с всичко, което реши да предприеме
кралят – който тази вечер е пораздърпан, щастлив и любезен. Когато кралят си легне, ще започне неговата работна
нощ.
Въпреки че денят клони към края си, Хенри явно няма желание да се прибере. Той стои и се озърта, вдъхва
мириса на конска пот, слънчевият загар е покрил челото му с широка, тухленочервена лента.
По-рано през деня той изгуби шапката си, и поради изискванията на обичая и останалите участници в лова бяха
длъжни да свалят своите.
Кралят отхвърли всички предложения да вземе чужда шапка. Сега, докато здрачът се спуска над горите и полята,
прислужници ще наизлизат, озъртайки се да видят потрепването на черно перо в тъмнеещата трева, или проблясък
от украшението на ловната му шапка – златна фигурка на свети Хюбърт с очи от сапфири.
Вече се чувства наближаването на есента. Ясно е, че няма да има още много дни като този; затова нека постоим,
докато конярчетата от Улф Хол се щурат около нас, а Уилтшър и западните графства са се ширнали в синкавата
мараня; да постоим, докато ръката на краля е на рамото на Томас, а Хенри със сериозно изражение преминава в
разказа си обратно през пейзажа на деня, през зелените горички и буйните потоци, край елшите по бреговете им;
през утринната мъглица, която се беше разнесла към девет часа; под краткия дъжд и лекия ветрец, който се бе
надигнал и сетне замря; през тишината и следобедния пек.
– Сър, как така не сте изгорели от слънцето? – пита Рейф Садлър. Червенокос като краля, Рейф е целият в розови
петна и лунички, дори очите му са зачервени. Томас Кромуел свива рамене и обгръща раменете на Рейф, докато се
упътват бавно към входа.
Навремето бе прекосил цяла Италия – бойните ѝ полета, не бе седял само в сенчестата търговска къща – без да се
раздели с лондонската си бледност. След детството на уличен хлапак, след дните край реката и из полетата, си бе
останал така бял, както го бе създал Бог.
– Кромуел има кожа, бяла като лилия – заявява кралят. – Това е единственото, по което прилича на това или което
и да било друго цвете.
Продължавайки да го дразнят, всички отиват да вечерят.

Кралят бе напуснал Уайтхол през седмицата, белязана със смъртта на Томас Мор – потискаща, дъждовна седмица
през юли; копитата на конете на кралската свита оставяха дълбоки отпечатъци, докато всички с усилие се
придвижваха напред към Уиндзор. Оттогава насам пътуването им бе обхванало със замах всички западни графства;
помощниците на Кромуел, след като приключиха с кралските дела в Лондон, настигнаха кралския кортеж в средата
на август. Кралят и спътниците му се радваха на дълбок сън в къщи от розови тухли, в стари имения, чиито
укрепления се рушаха или бяха съзнателно унищожени; във фантастични замъци, строени като кукленски къщи,
замъци, които никой никога не би могъл да укрепи и чиито стени биха рухнали като картонени дори само от един
топовен изстрел. Англия се бе наслаждавала на петдесет години мир. Това е спогодбата на Тюдорите със страната;
те осигуряват мир. Всяко домакинство се старае да се представи възможно най-добре пред краля, през последните
седмици сме видели немалко следи от трескаво измазване и зидане, които подсказват, че домакините са бързали да
поставят розата на Тюдорите до собствените си гербове.
Издирват и заличават всякакви следи от Катерина, бившата кралица; разбиват с чукове хералдическите нарове на
Арагон, които се разпадат на късове, смазани, а семенцата им се разхвърчават. Вместо това – ако няма време за
каменоделски изваяния – рисуват набързо сокола на Ан Болейн върху гербовете на покойници.
Ханс се е присъединил към кралския кортеж и вече е направил една рисунка на Ан, кралицата, но тя не я хареса;
има ли изобщо начин човек да ѝ угоди напоследък? Нарисува и Рейф Садлър, със спретнато подрязаната му
брадичка и твърдо стиснатите устни, модната му шапка прилича на украсен с пера диск, който се крепи с усилие на
ниско подстриганата му глава.
– Много сплескан сте направили носа ми, мастър Холбайн – заявява Рейф, а Ханс отвръща:
– А нима е по силите ми да променя носа ви, мастър Садлър?
– Счупи го като дете – казва Томас, – изтича на манежа. Лично аз го измъкнах изпод копитата на конете – и какво
жалко вързопче беше само, ревеше за майка си – той стисва рамото на младия мъж. – Хайде, Рейф, не го преживявай
така. Според мен видът ти е много хубав. Спомни си само какво направи Ханс от мен.
Томас Кромуел сега е петдесетинагодишен. Има тяло на работник, набито, годно за труд, със склонност към
пълнеене. Косата му е черна, сега вече сивее, и поради неизменно бялата му кожа, която сякаш отблъсква и дъжда
също като лъчите на слънцето, хората говорят с присмех, че баща му е бил ирландец, но всъщност той беше пивовар
и ковач в Пътни, занимаваше се и със стригане на овце, вреше си носа навсякъде – скандалджия, пияница, грубиян и
побойник, човек, когото често изправяха пред съдиите да отговаря за побой или измами. Как синът на такъв човек
успя да се добере до сегашния си висок пост е въпрос, който си задава цяла Европа. Някои казват, че се е издигал
заедно със семейство Болейн, роднините на кралицата. Други твърдят, че дължи издигането си изцяло на кардинал
Улзи, някогашния му покровител; Кромуел беше негов довереник, трупаше пари за кардинала и познаваше тайните
му. Други пък разправят, че общувал с магьосници. Напуснал е кралството още като момче, бил е наемник, търгувал
е с вълна, работил е в банка. Никой не знае къде точно е бил и какви хора е познавал, а и той не припира да
разказва. Раздава се изцяло в службата си на краля, знае отлично цената и заслугите си и не пропуска да си осигури
съответно възнаграждение: високи длъжности, допълнителни възнаграждения, нотариални актове, имения и ферми.
Умее да постига онова, което желае, има си метод; може да очарова един човек или да го подкупи, да го убеди или
да го сплаши, да му обясни как да постъпи, ако действително иска да защити интересите си, да покаже на същия
този човек някои аспекти от собствената му личност, за чието съществуване самият човек не е подозирал.
Всеки ден мастър кралският секретар си има вземане-даване с видни велможи, които, стига да можеха, биха го
унищожили с един замах – като муха. С пълното съзнание за това той съхранява своята любезност и спокойствие,
както и неотклонното старание, с което се посвещава на делата на Англия. Няма обичая да дава обяснения. Няма
обичая да коментира своите успехи. Но винаги, когато добрият случай се яви на прага му, той е там, готов да
разтвори широко вратата пред него, доловил плахото му подраскване.
У дома, в градската му къща в Остин Фрайърс, рисуваният му образ виси умислено на стената; увит във вълна и
кожа, той е стиснал здраво в ръка някакъв документ, сякаш се кани да го удуши. Ханс го беше затворил като в капан
зад някаква маса и беше казал „Томас, не бива да се смееш”; и така работата започна – Ханс си тананикаше, докато
работеше, а Томас се взираше свирепо пред себе си. Когато видя завършения портрет, каза: „Господи, приличам на
убиец”, а синът му Грегъри отвърна: „Че ти не знаеше ли?” Създават се копия на портрета – за приятели и за негови
почитатели сред евангелистите в Германия. Не желае да се раздели с оригинала – „Не и сега, след като вече свикнах
с него”, така казва – затова, когато влиза в голямата зала на дома си, се натъква на версии на самия себе си в
различни стадии на развитие: колебливо нахвърляна скица, частично оцветена рисунка. Откъде да започне човек,
рисувайки Кромуел? Някои започват с малките му, проницателни очи, други с шапката. Някои заобикалят проблема,
заемайки се с печата и ножицата, други се съсредоточават върху пръстена с тюркоаз, подарен му от кардинала.
Откъдето и да започнат, окончателният ефект е един и същ: ако този човек ви има зъб, не бихте искали да се
натъкнете на него в безлунна нощ. Баща му, Уолтър, казваше: „На моя Томас му стига само да го погледнете накриво,
за да ви извади очите. Опитате ли се да го препънете, ще ви отсече крака. Но ако не му мътите водата, е същински
джентълмен. И винаги е готов да почерпи с по някое питие”.
Ханс е нарисувал и краля, с благо изражение, в летни копринени одежди, докато седи с домакините си след
вечеря, когато прозорците се отварят, за да долита през тях последното птиче чуруликане, а първите свещи се внасят
заедно със захаросаните плодове. На всяка спирка от обиколката си Хенри отсяда в господарската къща на местното
имение с Ан, своята кралица; хората от свитата му нощуват при благородници от околността. Обичайно е
домакините на краля поне веднъж по време на неговото посещение да поканят тези второстепенни домакини да им
гостуват в израз на благодарност, а подготовката на такова гостуване създава големи проблеми. Томас се е занимавал
с броенето на пристигащите коли с провизии; виждал е как хаосът завладява кухните и сам той е слизал долу в сиво-
зеленикавите часове преди зазоряване, когато тухлените пещи се остъргват и подготвят за изпичането на първите
хлябове, когато закланите животни се нанизват на шишове, гърнетата се поставят върху триножниците, кокошките
се оскубват и нарязват. Чичо му беше готвач на един архиепископ, и като дете Томас се навърташе в кухните на
двореца в Ламбет; познава кухненската работа до най-малката подробност, а нищо, свързано с удобствата за краля,
не бива да бъде пренебрегвано.
Тези дни са съвършени. Дребните горски плодове по плетищата излъчват свое собствено меко сияние,
откроявайки се на ясната, чиста светлина. Слънчевите лъчи озаряват отзад листата на дърветата, които висят от
клоните като златни круши. Докато сме яздили на запад в разгара на лятото, сме хлътвали в гористи долини и сме се
изкачвали по тревистите била на хълмове, за да стигнем до тези високи земи, където се чувства неуловимото
присъствие на морето, макар то да е чак отвъд две графства. В тази част на Англия нашите предци, гигантите, са
оставили своите загадъчни белези по земята, своите надгробни могили и побити камъни. Ние, англичаните, и мъже
и жени, все още имаме в жилите си по капка от кръвта на гигантите. В онези древни времена, когато земята е била
още недокосната от ралото и овчите стада, те са ловували тук за диви глигани и елени.
Гората се ширела така, че из нея можело да се пътува с дни. Тук понякога се откриват древни оръжия: брадви от
онези, които се държат с две ръце и е които може да се повалят едновременно кон и конник. Мислиш си за
гигантските тела на тези предци, потръпващи под пръстта. Войната е била тяхна втора природа, а войната винаги се
буди лесно. Докато яздиш из тези земи, не само миналото привлича мислите ти. Мислиш по-скоро за онова, което
набъбва, което покълва в пръстта; идните дни, войните, които още не са се водили, кълновете на рани и смърт, които
се гушат на топло в пръстта на Англия. Човек би казал, докато гледа как Хенри се смее, как Хенри се моли, как води
хората си по горските пътеки, че той стои на престола си също толкова сигурно, колкото и на седлото. Но
видимостта може да бъде измамна. Нощем кралят лежи буден, взира се в дърворезбата по гредите на тавана и брои
дните, които са му съдени. Хенри казва:
„Кромуел, Кромуел, какво да направя? Кромуел, спаси ме от императора. Кромуел, спаси ме от папата.” А после
вика своя кентърбърийски архиепископ, Томас Кранмър, и настоява да узнае:
„Прокълната ли е душата ми?”
А в Лондон Йосташ Шапюи, посланикът на императора, очаква всеки ден новината, че народът на Англия е
въстанал срещу своя жесток крал, който не зачита Бога. Той копнее от все сърце да чуе тази новина и не пести труд
и пари, за да постигне желаното.
Господарят му, император Карл, владее не само Испания и нейните отвъдморски територии, но и Ниските земи.[1]
Карл е богат и от време на време се гневи, задето Хенри Тюдор се е осмелил да напусне леля му, Катерина, за да
вземе някаква жена, която народът по улиците нарича „облещена уличница”. Шапюи убеждава господаря си в
настоятелни послания да нахлуе в Англия, да обедини сили с местните бунтовници, претенденти за престола и
недоволници, и да завладее този безбожен остров, където кралят е уредил собствения си развод и се е провъзгласил
за Бог със закон, приет от парламента. Папата не приема благосклонно това, че в Англия му се присмиват и го
наричат просто „епископ на Рим”, че сумите, дължими на него, се отклоняват и се трупат в ковчежетата на Хенри.
Булата за отлъчване от църквата, вече съставена, но още неподписана, е надвиснала заплашително над Хенри, който
рискува да бъде отхвърлен от останалите християнски крале в Европа; а самите тези крале биват подканвани, дори
поощрявани да прекосят Тясното море или шотландската граница и да присвоят онова, което му принадлежи.
Възможно е да дойде и императорът. Възможно е да нахлуе и кралят на Франция. А може двамата да нахлуят
заедно. Би било приятно да се твърди, че сме готови да ги посрещнем, но истината е друга. В случай на въоръжено
нахлуване може да се наложи да изровим гигантските кости на предците си, за да удряме е тях враговете по главите,
защото не ни достигат оръдия, не ни достигат барут и стомана. Томас Кромуел няма вина за това; а както отбелязва
с гримаса Шапюи: кралството на Хенри би било в по-добро състояние, ако бяха поверили стопанисването му на
Кромуел още преди пет години.
Ако човек иска да защитава Англия, а Кромуел има желание да го стори – той би отишъл сам да се сражава, с меч
в ръка: трябва да разбереш какво представлява Англия. В августовската горещина той стоя гологлав пред украсените
с каменни изваяния надгробия на някогашни люде, мъже, облечени от глава до пети в брони и ризници, изплетени
от метални халки; ръцете им в железни ръкавици са сключени и лежат сковано върху туниките, които носят над
броните; краката им, също покрити с метал, почиват върху каменни лъвове, грифони, хрътки; мъже от камък, мъже
от стомана, а пухкавите им съпруги лежат до тях, сгушени като охлюви в черупките си. Струва ни се, че годините не
могат да докоснат мъртвите, но те могат да посегнат на паметниците им, оставяйки изображенията им с чипи
носове и окъсели пръсти поради различни произшествия или просто поради естествения ход на времето.
Мъничко откъснато краче (сякаш на коленичил херувим) стърчи изпод диплите на драперия; върхът на откъснат
пръст лежи върху изваяна от камък възглавничка. „Трябва да позакърпим предците си догодина”, казват
повелителите на западните графства; но собствените им гербове и тези на поддръжниците им, описанията на
собствените им заслуги и девизи се виждат винаги много по-отчетливо, редовно освежавани с боя; а в разговорите
разкрасяват делата на предшествениците си, описанията на личностите и на техните владения; това е гербът, който
един от предците ми е носел на щита си при Азенкур;[2] тази чаша Джон от Гонт[3] е връчил лично на моя
прапрадядо. Ако в приключилите не много отдавна войни между династиите Йорк и Ланкастър бащите и дядовците
им са се сражавали на погрешната страна, за това не се говори. Мине ли едно поколение, пропуските трябва да се
прощават, доброто име на прегрешилите да се възстановява; в противен случай Англия няма да може да върви
напред, а все ще се смъква назад, за да я засмуче мръсният водовъртеж на миналото.

Той, разбира се, няма предци, или поне не такива, с които би могъл да се хвали. Имало е някога един благороден
род с името Кромуел, и когато Томас се издигна като служител на краля, специалистите по хералдика го убеждаваха
да възприеме герба на този род, за да прави по-добро впечатление; но той отвърна любезно, че не е от този род и че
няма намерение да си присвоява чужди заслуги. Беше на не повече от петнайсет години, когато избяга от къщи, за да
се спаси от юмруците на баща си; прекоси Тясното море и постъпи на служба като наемник във френската войска.
Беше се научил да се бие още щом проходи; а след като ще се бие, защо да не получава възнаграждение за това? Има
и по-печеливши занаяти от войниклъка; и той ги откри. Затова и реши да не бърза да се прибира у дома.
А сега, когато титулуваните му домакини искат съвет къде да поставят фонтан или статуя на трите грации,
впуснали се в танц, кралят им казва: „Кромуел е човекът, който ви трябва, той е виждал как се правят тези неща в
Италия, а това, което е добре за там, би трябвало да е подходящо и за Уилтшър.” Понякога кралят напуска някое
имение, сподирен само от ездачи, оставяйки кралицата с нейните придворни дами и музиканти, и тогава Хенри и
малцината му любимци ловуват ожесточено из полята. Именно така пристигат и в Улф Хол, където старият сър
Джон Сиймор чака да ги приветства с „добре дошли”, заобиколен от своята цветуща челяд.

– Не знам, Кромуел – казва старият сър Джон. После любезно го хваща под ръка. – Всички тези соколи, наречени
на мъртви жени... това не ви ли обезсърчава?
– Аз никога не се обезсърчавам, сър Джон. Светът се отнася прекалено добре с мен.
– Би трябвало да се ожените отново, отново да имате семейство. Може пък да си намерите невеста, докато ни
гостувате. В гората Савърнейк може да срещнете немалко свежи млади момичета.
– Но все пак имам Грегъри – отговаря той и хвърля поглед през рамо към сина си; кой знае защо, той все се
тревожи за Грегъри.
– Е – отвръща Сиймор, – момчетата са хубаво нещо, но човек има нужда и от дъщери, дъщерите са такава утеха.
Вижте Джейн. Тя е толкова добро момиче.
Той поглежда Джейн Сиймор, след като баща ѝ му е наредил да го стори. Познава я добре от кралския двор,
където тя беше придворна дама на Катерина, бившата кралица, и на Ан, сегашната кралица; тя е невзрачна млада
жена, сребристобледа, привично мълчалива, и има навика да поглежда мъжете така, сякаш ги приема като
неприятна изненада. Сега носи перли и е облечена в бял брокат,[4] вкоравен от избродираните по него карамфили.
Той може да прецени, че става дума за сериозен разход; дори ако оставим перлите настрана, не може да са я
нагиздили така за по-малко от трийсет паунда. Нищо чудно, че тя пристъпва така плахо и напрегнато, като дете, на
което му е било казано да внимава да не се изцапа.
Кралят казва:
 – Джейн, сега, когато те заварваме у дома, сред близките ти, може би няма да бъдеш толкова свенлива? – той
поема мишата ѝ лапичка в огромната си ръка. – В двора изобщо не ѝ чуваме гласа.
Джейн вдига очи към него и се изчервява от шията чак до корените на косата.
– Виждали ли сте някой да се изчервява така? – пита Хенри. – Освен ако е дванайсетгодишно момиченце.
– Не мога да твърдя, че съм дванайсетгодишна – казва Джейн.
На вечеря кралят седи до домакинята, лейди Марджъри. Била е красавица навремето, а кралят я обсипва с такива
изискани любезности, сякаш все още е такава; родила е десет деца, шест от тях са живи, три от живите са в тази
стая. Едуард Сиймор, наследникът на фамилията, има издължен череп, сериозно изражение и ясно очертан, суров
профил – хубав мъж. Начетен е, макар и не точно учен, поема умело всяка новополучена длъжност; воювал е, а
докато чака отново да се впусне в сражения, се представя добре по ловните полета и на арената за турнири.
Навремето кардиналът го беше набелязал като по-добър от повечето представители на рода Сиймор; а той, Томас
Кромуел, го е проучвал лично и се е убедил, че във всяко отношение е предан на краля. Том Сиймор, по-младият
брат на Едуард, е шумен, буен, привлича повече жените; когато влиза в някоя стая, девиците започват да се кискат, а
младите омъжени жени свеждат глави и го оглеждат изпод спуснатите си мигли.
Всеизвестно е колко много държи старият сър Джон на роднините си. Преди две-три години в двора се носеха
слухове, че спал със снаха си, и то неведнъж, увлечен от внезапно лумнала страст – и то много пъти, след като тя
вече била венчана. Кралицата и приближените ѝ дами разпространиха слуха из двора. „Пресметнахме, че трябва да
са го правили сто и двайсет пъти, кискаше се Ан. Томас Кромуел го изчисли, а него го бива с цифрите. Предполагам,
че са пропускали неделите от страх Божи, а през Великите пости са карали по-полека.” Невярната съпруга бе
родила две момчета, а когато се разбра истината за поведението ѝ, Едуард беше заявил, че няма да ги приеме за свои
наследници, защото не можел да бъде сигурен дали са негови синове или негови полубратя. Прелюбодейката беше
отпратена в манастир и скоро му направи услугата да умре; сега Едуард има нова съпруга, която се държи
подчертано строго и носи голяма губерка в джоба си, за в случай, че свекърът прояви желание за прекалена близост.
Но всичко е простено, простено е. Слаба е плътта. Тази кралска визита подпечатва опрощаването на стария човек.
Джон Сиймор владее 1300 акра, включително парк, пълен с дивеч, а в по-голямата част от другите му земи се
отглеждат овце – един акър от тези земи му носи два шилинга[5] годишно, чисти двайсет и пет процента повече от
това, което би припечелвал, ако ги беше оставил обработваеми.

Овцете са дребни, с черни муцуни, в резултат на кръстоската с уелски планински овце месото им е жилаво, но
вълната е доста добра. Когато при пристигането им кралят (изпаднал в буколическо[6] настроение) пита:
– Кромуел, колко ли тежи това животно?
Той, без да се опита да повдигне овцата, отвръща:
– Трийсет паунда,[7] сър.
Младият придворен Франсис Уестън отбелязва с присмех:
– Мастър Кромуел е стригал овце. Сигурно не греши.
Кралят заявява:
– Ако не беше търговията с вълна, страната ни би била бедна. Няма нищо срамно в това, че мастър Кромуел
разбира тези дела. Но Франсис Уестън само прикрива с длан присмехулната си усмивка.
Днес Джейн Сиймор ще отиде на лов с краля.
Томас чува как Уестън шушука:
– Мислех, че кралят ще бъде съпроводен само от мъже. Кралицата ще се разгневи, ако узнае.
И му казва също шепнешком:
– В такъв случай бъдете добро момче и внимавайте тя да не узнае.
– Всички тук, в Улф Хол, сме големи ловци – хвали се сър Джон, – дори дъщерите ми. Мислите си, че Джейн е
плаха, но само я качете на седлото, и уверявам ви, ще видите как се превръща в богиня Диана. Знаете ли, никога не
съм настоявал дъщерите ми да се задържат много над уроците. Нашият сър Джеймс ги научи на всичко, което им е
необходимо.
Свещеникът, седнал в долния край на масата, грейва целият: стар глупак, с късо подстригана бяла коса и сълзящи
очи. Той, Кромуел, се обръща към него:

– А вие ли ги научихте да танцуват, сър Джеймс? Хвала на вас. Виждал съм сестрата на Джейн, Елизабет, в двора
– как танцува с краля.
– О, за това си имаха учител – изкисква се старият Сиймор. – Учител по танци, учител по музика – това им е
достатъчно. Не им трябват чужди езици. Нали няма да пътуват никъде.
– Аз съм на различно мнение, сър – отвръща Кромуел. – Обучавах дъщерите си наравно със сина си. Понякога му
е приятно да говори за тях, за Ан и Грейс; изминали са седем години, откакто и двете си отидоха. Том Сиймор се
разсмива:
– Как така, нима сте ги пращали да се подготвят за турнири заедно с Грегъри и младият мастър Садлър?
Кромуел също се усмихва.
– Спестявах им единствено това.
Едуард Сиймор казва:
– Не е необичайно за дъщерите в един търговски дом да са грамотни, а и да са понаучили и други неща. Така биха
могли да помагат в счетоводството. Чувал съм такива неща. Така могат да си намерят добри съпрузи, в една
търговска фамилия биха се радвали на познанията им.
– Представете си само дъщерите на мастър Кромуел – намесва се Уестън. – Аз дори не се осмелявам да го
направя. Съмнявам се, че биха се задържали зад стените на някоя канцелария. По-скоро бих предположил, че са
боравили добре със сатъра. Сигурно биха могли само с един поглед да предизвикат у един мъж чувството, че му се
огъват коленете – с което не искам да кажа, че би бил зашеметен от любов.
Грегъри трепва. Той е такъв мечтател, че не би било чудно, ако не е следил изобщо разговора, но сега в гласа му
пулсира обида.
– Оскърбявате сестрите ми и тяхната памет, сър, а дори не сте ги виждали. Сестра ми Грейс...
Кромуел вижда как Джейн Сиймор протяга малката си ръчичка и докосва китката на Грегъри; за да го спаси, е
готова да привлече вниманието на цялата компания към себе си.
– Напоследък – подема тя, – понаучих донякъде френския език.
– Нима, Джейн?
Том Сиймор се усмихва.
Джейн кимва.
– Мери Шелтън ме учи.
– Мери Шелтън е мила млада жена – казва кралят; Кромуел забелязва с ъгълчето на окото си как Уестън смушква
съседа си; говори се, че Шелтън е била много мила с краля в леглото.
– Така че, сами виждате – обръща се Джейн към братята си, – ние, дамите, не прекарваме цялото си време в
безделие, клюки и злословия. Макар че, Бог ми е свидетел, разполагаме с материал за клюки, който би стигнал за
жените на цял град.
– Така ли? – пита Кромуел.
– Обсъждаме кой е влюбен в кралицата, кой ѝ посвещава стихове – тя свежда очи. – Искам да кажа, говорим за
хората, които са влюбени във всички нас. Ту за този, ту за онзи благородник. Всички знаем кой кого ухажва и правим
подробен опис на господата – от глава до пети, колко ли ще се червят, ако узнаят. Говорим за това по колко акра земя
владеят и какъв е годишният им доход, и после решаваме дали да им позволим да пишат сонети в наша чест. Ако не
вярваме, че някой е способен да ни осигури изискан живот, се отнасяме с пренебрежение към римите му. Жестоко
е, вярвайте ми.
Той казва малко смутен, че няма нищо лошо в това да се пишат стихове в чест на някоя дама, дори тя да е
омъжена, в двора това е обичайно. Уестън казва „Благодаря за добрата дума, мастър Кромуел, ние пък си мислехме,
че може да се опитате да ни възпрете”.
Том Сиймор се привежда напред и пита с усмивка:
– А кои са твоите обожатели, Джейн?
– Ако искаш да узнаеш това, трябва да облечеш рокля, да вземеш някоя бродерия и да дойдеш да се присъединиш
към нас.
– Като Ахил, скрит сред жените – казва кралят. – Ще трябва да обръснете хубавата си брада, Сиймор, и да отидете
да разкриете срамните им малки тайни – той говори смеешком, но не изглежда доволен. – Освен ако намерим за
тази задача някой, който повече да прилича на девица. Грегъри, ти си хубаво момче, но се опасявам, че големите ти
ръце ще те издадат.
– Внукът на ковача – отбелязва Уестън.
– Онова дете, Марк – продължава кралят. – Музикантът, нали го знаете? Ето, той има гладко, момичешко личице.
– О – казва Джейн, – Марк и без това е постоянно с нас. Все се навърта наоколо. Почти не го броим за мъж. Ако
искате да узнаете нашите тайни, питайте Марк.
Разговорът се отклонява в друга посока; той си мисли: „Никога не съм чувал Джейн да привлича внимание към
себе си”; казва си: „А Уестън ме предизвиква, знаейки, че в присъствието на Хенри няма да го срежа”; представя си
под каква форма ще се осъществи „срязването”, когато бъде осъществено. Рейф Садлър го поглежда с крайчеца на
окото си.
– И тъй – обръща се кралят към него, – с какво утрешният ден ще бъде по-хубав от днешния? – А после пояснява,
обръщайки се към насядалите около масата за вечеря: – Мастър Кромуел не може да заспи, ако не е подобрил нещо.
– Ще се постарая да реформирам поведението на шапката ви, Ваше величество. А и тези облаци преди обед...
– Дъждът беше добре дошъл. Разхлади ни.
– Дано Бог не изпрати на Ваше величество по-силен порой – казва Едуард Сиймор.
Хенри потрива зачервената от слънцето ивица на челото си.
– Кардиналът – той смяташе, че може да променя времето.
Случваше се да каже: „Сутринта и така не е лоша, но докъм десет ще се проясни”. А после така и ставаше.
Хенри прави понякога такива неща; споменава името на Улзи в разговор, сякаш не той самият, а някой друг
монарх преследваше и тормозеше кардинала, докато не издъхна.
– Някои хора имат усет за времето – казва Том Сиймор. – Това е всичко, сър. Не е някаква специална дарба,
запазена само за кардинали.
Хенри кимва с усмивка.
– Истина е, Том. Не е било необходимо да се отнасям със страхопочитание към него, нали?
– Той беше прекалено горд за поданик – казва старият сър Джон.
Кралят поглежда надолу по масата към него, към Томас Кромуел.
Той обичаше кардинала. Всички тук го знаят. Кромуел се старае лицето му да си остане напълно безизразно, като
прясно боядисана стена.
След вечеря старият сър Джон разказва историята на Едгар Миролюбивия. Той владял тези земи преди стотици
години, преди имената на кралете да започнат да се бележат с цифри: когато всички девойки били прелестни,
всички рицари били смели, а животът бил прост, изпълнен с насилие и най-често кратък. Едгар се канел да вземе
една девойка за невеста, затова и изпратил на сгледа един от своите графове. Но графът, който бил неверен и лукав,
пратил вестта, че красотата ѝ била силно преувеличена от поети и художници; казал, че в действителност момичето
накуцвало и било кривогледо.
Целта му била да запази хубавата девойка за себе си, и той я прелъстил и я взел за жена. Когато узнал за
предателството на графа, Едгар го причакал в една горичка недалеч оттук и го пронизал с копие, убивайки го с един
удар.
– Какъв подъл предател е бил този граф! – казва кралят. – Така му се е падало.
– И не се е държал като граф, а като долен селяндур – отбелязва Том Сиймор.
Брат му въздъхва, сякаш несъгласен със забележката.
– А какво казала дамата? – пита Кромуел. – Когато открила графа нанизан на копието?
– Дамата се омъжила за Едгар – отвръща сър Джон. – Венчали се в зелената гора и живели щастливо до края на
живота си.
– Предполагам, че не е имала избор – казва лейди Марджъри с въздишка. – Жените трябва да се приспособяват.
– А простите хора разказват – допълва сър Джон, – че графът-измамник все още се скита из леса, стене и се
опитва да изтръгне копието от корема си.
– Представете си само – казва Джейн Сиймор. – Ако е така, то всеки път нощем, когато има луна, погледнеш ли
през прозореца, можеш да го видиш как дърпа копието и се оплаква. За щастие аз не вярвам в призраци.
– Защото си глупава, сестричке – обажда се Том Сиймор. – Ще се доберат изневиделица до теб, момичето ми.
– И все пак... – казва Хенри и имитира движението, с което се хвърля копие: но жестът му е по-въздържан, както
подобава на трапеза. – Само с един удар. Трябва да го е бивало с копието този крал Едгар.
Той казва – той, Кромуел:
– Иска ми се да можех да узная дали тази история е била за-писана, и ако е така, от кого, и дали този човек е бил
под клетва, когато е писал.
Кралят казва:
– Кромуел би изправил графа пред съд със съдебни заседатели.
– Бог да благослови Ваше величество – изкисква се сър Джон, – но май в онези времена е нямало такива неща.
– Кромуел би изнамерил нещо подобно и тогава – младият Уестън се привежда напред, за да подчертае
допълнително думите си.
 – Ще изкопае отнякъде съдебни заседатели, ако трябва, ще ги изрови, както се изравят някои гъби. И после с
графа ще е свършено, ще го осъдят, ще го изведат навън и ще му отрежат главата. Казват, че по време на процеса
срещу Томас Мор мастър кралският секретар последвал съдебните заседатели там, където обсъждали присъдата, а
когато заели местата си, той затворил вратата и им обяснил как стои въпросът. „Не искам у вас да остава никакво
съмнение”, казал той на съдебните заседатели. „Вашата задача е да провъзгласите сър Томас за виновен, така че
няма да вечеряте, докато не си свършите работата.” А после излязъл, затворил вратата отново и застанал пред нея с
брадва в ръка – да не би някой да се измъкне и да се опита да намери отнякъде пудинг; съдебните заседатели, като
всички лондончани, поставяли стомаха си над всичко и веднага щом червата им закъркорили, те завикали:
„Виновен! От виновен по-виновен!”
Всички очи се насочват към Кромуел. До него Рейф Садлър целият се е напрегнал от неприязън.
– Занимателен анекдот – казва Рейф на Уестън, – но мога ли аз на свой ред да запитам къде е записано това?
Вярвам, ще се убедите, че господарят ми винаги се е отнасял почтено с представителите на съда.
– Вие не сте били там – отвръща Франсис Уестън. – А на мен ми го разказа един от самите съдебни заседатели.
Развикали се:
„Отведете го, отведете предателя и ни донесете овнешки бут!”. И така отвели Томас Мор на смърт.
– Говорите така, сякаш го съжалявате – отбелязва Рейф.
– Не и аз – Уестън вдига ръце. – Ан, кралицата, казва: „Нека смъртта на Мор послужи за назидание на всички
предатели като него.
Каквито и заслуги да имат, както и да прикриват предателството си, Томас Кромуел ще ги разобличи.”
Наоколо се понася одобрителен шепот; за миг Кромуел е обзет от чувството, че всички ще се обърнат към него и
ще започнат да аплодират. Тогава лейди Марджъри докосва с пръст устните си и посочва с глава краля. Седнал
начело на масата, той е започнал да се накланя надясно; притворените му клепачи потрепват, започнал е да диша по-
дълбоко и равномерно.
Насядалите край масата се споглеждат усмихнати.
– Опиянен от чистия въздух – прошепва Том Сиймор.
Поне не е от пиене; напоследък кралят нарежда да му донесат кана вино по-често, отколкото го правеше, докато
беше млад, подвижен и строен. Кромуел наблюдава Хенри, който се отпуска в стола си. Първо клюмва напред,
сякаш иска да отпусне чело на масата. После трепва и се отдръпва назад. По брадата му се стича струйка слюнка.
Това поначало е моментът, когато се намесва Хари Норис, първият сред приближените благородници на краля,
обслужващи личните му покои; Хари с безшумната стъпка и мекото, неукорително докосване, който буди владетеля
с тих шепот. Но Норис е на път, прекосява страната, за да отнесе любовното писмо на краля до Ан.
Какво да се прави? Хенри няма излъчването на уморено дете, както преди пет години. Прилича на всеки мъж на
средна възраст, унесъл се в тежък сън, след като се е нахранил обилно; изглежда подут и подпухнал; тук-там по
страните му се виждат спукани кръвоносни съдове, и дори на светлината на свещите се вижда, че косата му губи
първоначалния си цвят и сивее. Кромуел кимва на младия Уестън.
– Франсис, необходимо е да проявите благородническия си усет.
Уестън се прави, че не го чува. Не откъсва очи от краля и непредпазливо допуска по лицето му да се изпише
неприязън. Том Сиймор прошепва:
– Струва ми се, че трябва да вдигнем малко шум. Да се събуди сам.
– Какъв шум? – раздвижва безшумно устни брат му, Едуард.
Том имитира човек, който се държи за корема от смях.
Едуард повдига вежди.
– Смей се, ако ти стиска. Той ще реши, че му се присмиваш заради слюнката, протекла от устата му.
Кралят започва да хърка. Накланя се наляво и провисва застрашително над страничната облегалка на стола.
Уестън казва:
– Направете го вие, Кромуел. Никой не се справя с него по-добре от вас.
Кромуел поклаща усмихнато глава.
– Бог да пази Негово величество – казва набожно сър Джон. – Вече не е толкова млад.
Джейн се изправя. Коравата ѝ рокля с бродираните карамфили прошумолява. Тя се накланя над стола на краля и
го потупва леко по ръката: бързо, рязко движение, сякаш проверява дали сиренето е узряло. Хенри трепва и отваря
очи.
– Не спях – казва той. – Наистина. Исках само да дам малко почивка на очите си.
След като кралят се качва горе, Едуард Сиймор казва:
 – Мастър секретарю, сега дойде време за моя реванш.
Облегнат назад, с чаша в ръка, Кромуел пита:
– Какво съм ви сторил?
– Дължите ми една игра на шах. Кале. Уверен съм, че си спомняте. Беше късна есен, годината – 1532; същата нощ
кралят за първи път легна със сегашната кралица; а преди да се съгласи да легне с него, Ан го накара да се закълне
върху Библията, че ще се ожени за нея веднага щом стъпят на английска земя; но бурите ги задържаха в
пристанището, а кралят се постара да се възползва възможно най-добре от това време, с надеждата тя да зачене от
него син.
– Тогава ме победихте, мастър Кромуел – казва Едуард. – Но само защото отклонихте вниманието ми.
– И как направих това?
– Разпитвахте ме за сестра ми Джейн. На каква възраст била и така нататък.
– И вие решихте, че проявявам интерес към нея.
– А не проявявате ли? – Едуард се усмихва, за да смекчи грубия въпрос. – Тя все още не е сгодена, нали знаете.
– Подредете фигурите – казва Кромуел. – Искате ли да ги раз-положа така, както бяха, когато мислите ви се
отклониха?
Едуард го поглежда, внимавайки да съхрани невъзмутимото си изражение. Невероятни неща се говорят за
паметта на Кромуел.
Самият той се усмихва скритом. Наистина би могъл да възстанови положението на дъската с малко гадаене; знае
как играят хора като Сиймор.
– По-добре да започнем на чисто – предлага той. – Светът върви напред. Приемате ли да спазваме италианските
правила? Мразя тези състезания, които се точат по една седмица.
При първите ходове Едуард проявява известна смелост. Но после, стиснал в пръсти една бяла пешка, Сиймор се
обляга смръщено назад в стола си и решава да заговори за свети Августин; а от свети Августин се прехвърля на
Мартин Лутер.
– Това учение кара сърцето да тръпне от ужас – казва той. – Че Бог ни е създал само за да ни прокълне. Че
нещастните създания, сътворени от него, само с някои малки изключения, са дошли на този свят за тежка борба, а
после ги чакат вечните адски огньове. Понякога се боя, че това е истина. Но откривам у себе си и надежда, че не е.
– Тлъстият Мартин е поизменил позицията си. Така поне научавам. В наша изгода.
– Какво, сега излиза, че повече от нас ще се спасят, така ли?
Или че добрите ни дела не са изцяло безполезни в Божиите очи?
– Не би трябвало да говоря от негово име. А вие трябва да четете Филип Меланхтон. Ще ви изпратя новата му
книга. Надявам се той да дойде в Англия. Разговаряме с неговите хора.
Едуард притиска малката, кръгла главичка на пешката към устните си. Сякаш всеки момент ще започне да
почуква е нея по зъбите си.
– А дали кралят ще се съгласи с това?
– Той не би допуснал тук самия брат Мартин. Не му е приятно да чува дори името му. Но с Филип се разговаря
по-лесно, а за нас идването му би било от полза, за в случай, че успеем да сключим някой полезен съюз с онези
немски князе, които поставят Светото Писание над всичко.[8] Това би постреснало императора – ако се сдобием с
приятели и съюзници от неговите владения.
– Това ли е единственото, което е от значение за вас? – Конят на Едуард скача по квадратите. – Дипломатическата
страна на въпроса?
– Харесвам дипломацията. Тя излиза евтино.
– Но казват, че вие самият поставяте Евангелието на първо място.
– Това не е тайна – той се смръщва. – Наистина ли възнамерявате да предприемете този ход, Едуард? Виждам как
мога да стигна до вашата царица. Не ми се иска да се възползвам отново от невниманието ви, а после да казвате, че
съм ви попречил да играете както трябва, отклонявайки вниманието ви с приказки за състоянието на душата ви.
В отговор получава крива усмивка.
– А как е вашата кралица напоследък?
– Ан ли? Не сме в добри отношения. Когато впери поглед в мен, имам чувството, че главата не стои стабилно на
раменете ми. Чула е, че веднъж-дваж съм казал добра дума за Катерина, бившата кралица.
– Наистина ли сте говорили така?

– Изказах само възхищение от нейната борбеност. А всеки ще се съгласи, че тя не пада духом в тежки времена.
Освен това кралицата е на мнение, че съм прекалено снизходителен с принцеса Мери – искам да кажа, лейди Мери,
както вече трябва да я наричаме. Кралят продължава да обича по-голямата си дъщеря, казва, че не може иначе – а
това дразни Ан, защото тя би искала Елизабет да е единствената дъщеря, която той признава. Смята, че се държим
прекалено меко с Мери и че трябва да я принудим да признае, че майка ѝ никога не е имала законен брак с краля, и
че следователно тя самата е незаконородена.
Едуард върти в пръстите си бялата пешка, поглежда я неуверено и я поставя обратно в нейното квадратче.
– Но нима това вече не е факт? Мислех, че вече сте я принудили да го признае.
– Нашият начин да решим въпроса е да не го повдигаме. Тя знае, че е изключена от списъка на
престолонаследниците, а аз не мисля, че има нужда да прекаляваме с принудата. Тъй като императорът е
племенник на Катерина и лейди Мери е негова братовчедка, внимавам да не го предизвиквам. Разбирате ли, Карл
може да направи с нас всичко, каквото пожелае. Но Ан не разбира необходимостта да се предразполагат хората.
Мисли си, че полага достатъчно усилия, като разговаря мило с Хенри.
– Докато вие трябва да разговаряте мило е цяла Европа – Едуард се разсмива. Смехът му скърца като ръждясала
врата. Очите му говорят: „Много сте откровен, мастър Кромуел. Защо?”
– Освен това – Кромуел протяга пръст към черния кон, но все още не го докосва – откакто кралят възложи на мен
да го замествам по всички въпроси, свързани с църквата, се издигнах прекалено много, за да се нрави това на
кралицата. Тя не обича Хенри да се вслушва в някой друг освен в нея, в брат ѝ Джордж и монсеньор баща ѝ, че дори
баща ѝ понякога става прицел на упреците ѝ, случва се да го нарече страхливец и безделник.
– А той как приема това? – Едуард поглежда към дъската. – О!
– Огледайте внимателно положението – подканва го Кромуел. – Искате ли да изиграем играта докрай?
– Предавам се. Така ми се струва – той въздъхва. – Да. Предавам се.
Кромуел избутва встрани фигурите, сподавяйки прозявка.
– И при това не споменах сестра ви Джейн, нали? Какво е извинението ви сега?
Когато се качва горе, той заварва Рейф и Грегъри да подскачат край големия прозорец. Подрипват и се бутат, без
да откъсват поглед от нещо невидимо пред тях на пода. Първоначално той решава, че играят футбол без топка. Но
не, те скачат нагоре като танцьори, ритат нещото и с пети, и тогава той преценява, че трябва да е нещо дълго и тясно
– паднал човек. Те се привеждат, за да мушкат с пръсти, да стискат, да извиват.
– По-полека – казва Грегъри, – не му пречупвай още врата, искам да го гледам как страда.
Рейф вдига поглед и избърсва престорено челото си. Грегъри се обляга с длани на коленете си, поема си дъх и
отново сритва жертвата.
– Това е Франсис Уестън. Мислиш си, че той помага на краля да си легне, но всъщност държим тук призрачния
му образ. Причакахме го зад един ъгъл с вълшебна мрежа.
– Сега го наказваме – Рейф се привежда надолу. – Е, сър, съжалявате ли вече? – Той плюе на дланите си. – Какво
да правим сега с него, Грегъри?
– Да го вдигнем и да го изхвърлим през прозореца.
– По-полека – казва Кромуел. – Кралят харесва Уестън.
– Тогава ще го харесва и със сплескана глава – отвръща Рейф.
Двамата се сбутват, всеки се опитва да изблъска другия в желанието си първи да стъпче Уестън. Рейф отваря един
прозорец и двамата се навеждат, за да издърпат нагоре призрака и да го преметнат през перваза. Грегъри го избутва
навън, освобождава закачилия се някъде жакет, и го оставя да падне с главата надолу на калдъръма. Двамата
надникват, за да го проследят с поглед.
– Нищо му няма, ще стане – отбелязва Рейф, а после двамата отупват прахта от дланите си и му се усмихват. –
Желаем ви лека и нощ, сър – допълва Рейф.
По-късно Грегъри вече седи в долния край на леглото му по риза, с разчорлена коса, изритал с обувките си и
побутва лениво рогозката с бос крак.
– Е, ще ме жените ли? За Джейн Сиймор ли ще ме жените?
– По-рано това лято мислеше, че ще те женя за стара вдовица, собственица на ловен парк. Разни хора се шегуват с
Грегъри: Рейф Садлър, Томас Ризли, останалите млади мъже в дома; както и братовчед му, Ричард Кромуел.
– Да, но защо разговаря цял час с брат ѝ? Първо играхте шах, а после говорихте, говорихте, говорихте. Казват, че ти
самият си харесвал Джейн.
– Кога?
– Миналата година. Че миналата година си я харесвал.
– Ако е така, вече съм забравил.
 – Така ми каза жената на Джордж Болейн. Лейди Рочфорд. Каза „Може да се сдобиеш с млада мащеха в Улф Хол,
как ще ти се понрави това?” Но ако ти самият харесваш Джейн – казва смръщено Грегъри, – по-добре ще е да не я
омъжват за мен.
– Нима мислиш, че ще ти отнема невестата? Че ще постъпя като стария сър Джон? – Той отпуска глава на
възглавницата и казва: – Тихо, Грегъри.
После притваря очи. Грегъри е добро момче, макар целият латински, който е учил, звучните слова на всички
велики автори, да са се претърколили през главата му и отново да са изпаднали оттам като камъни. И все пак – като
си помислиш само за момчето на Томас Мор, младият Джон: потомък на учен, комуто се възхищава цяла Европа, а
пък едва успява да прочете Pater Noster.[9] Грегъри е умел стрелец с лък, добър ездач, блестяща звезда на турнирната
арена, а и маниерите му са безукорни.
Говори почтително с по-високопоставените, не рови земята с крака, не пристъпва от крак на крак, освен това се
държи меко и любезно с онези, които стоят по-долу от него. Знае как да се покланя на чуждестранни дипломати,
спазвайки обичая на собствената им страна, седи на маса, без да се върти или да храни шпаньолите си, може да
нареже спретнато на порции всяка птица, ако се налага да поднася яденето на високостоящи. Не се мотае лениво,
провесил жакета само на едното си рамо, не хвърля поглед към прозорците, за да се възхищава на собственото си
отражение, не зяпа около себе си, когато е на църква, не прекъсва по-възрастните и не се опитва да завърши сам
историите, които те разказват. Ако някой кихне, му казва: „Бог да ви помага!”
„Бог да ви помага, сър” – или „мадам”.
Грегъри вдига глава.
– Томас Мор – казва той. – Тази история със съдебните заседатели. Наистина ли е било така?
Той е признал версията на младия Уестън в широкия смисъл на думата, макар да не с съгласен с подробностите.
Притваря очи и казва:
– Не съм държал брадва.

Уморен е. Разговаря с Бога. Казва: „Напътствай ме, Господи.”

Понякога, когато вече пристъпва в пределите на съня, едрата, облечена в алено фигура на кардинала се мярва пред
вътрешния му взор. Иска му се покойникът да му предскаже нещо. Но някогашният му покровител е склонен да
обсъжда само домашни и служебни въпроси. „Къде сложих онова писмо от херцога на Норфолк?”, пита той
кардинала; и рано на другия ден успява да открие писмото.
Разговаря наум – не с Улзи, а със съпругата на Джордж Болейн.
„Нямам желание да се женя. Нямам време за това. Бях щастлив с жена си, но Лиз е мъртва, и онази част от моя
живот умря с нея. Кой, за Бога, е дал на вас, лейди Рочфорд, правото да коментирате моите намерения? Мадам, аз
нямам време да ухажвам дами. Петдесетгодишен съм. Сключи ли такъв дългосрочен договор, човек на моята възраст
все ще е губещата страна. Ако имам нужда от жена, по-добре да си наемам някоя на час.”
И все пак той се старае да не употребява израза „на моята възраст”; не и когато е буден. Когато е в добро
настроение, си казва, че му остават двайсетина години. Често мисли, че ще изпрати Хенри, макар че поначало не е
позволено да се мисли за такива неща; забранено е със закон да се правят предполо-жения за времетраенето на
кралския живот, макар че Хенри цял живот разучава всевъзможни начини да срещне смъртта. Претърпял е няколко
ловни злополуки.
Преди да достигне пълнолетие, кралският съвет му забранява да участва в турнири, но той продължава да го
прави, скрил лице зад наличника на шлема си, с броня и щит без герб, доказвайки отново и отново уменията си в
бой с най-силните воини на арената. Представял се е с чест в битки с французите и нравът му, както сам често
споменава, е войнствен; няма съмнение, че можеше да стане известен като Хенри Безстрашния, ако не беше Томас
Кромуел, който твърди, че Хенри не може да си позволи да воюва. И го казва не само заради разноските; какво би
станало с Англия, ако Хенри умре? В продължение на двайсет години беше женен за Катерина, тази есен се
навършват три години, откакто се венча за Ан, и няма никакъв резултат освен по една дъщеря от двете и гробовете
на мъртвите бебета, които могат да изпълнят цял един църковен двор – някои родени живи, но починали часове,
седмици или най-много месеци след раждането. Всички тези скандали и сътресения, за да се осъществи вторият
брак, и все още... Все още Хенри няма син, който да наследи престола.
Има едно копеле – Хенри, херцог на Ричмънд, хубаво шестнайсетгодишно момче; но каква полза може да има от
копеле?
Каква полза има и от детето на Ан, от малката Елизабет? Може да се наложи да бъде измислена някаква
специална схема, по силата на която Хари Ричмънд да може да се възцари, ако баща му бъде застигнат от друго
освен от добро. Той, Томас Кромуел, е в много добри отношения с младия херцог; но сегашната династия, която все
още не е дала много крале, е прекалено нестабилна, за да понесе такъв ход. Плантагенетите[10] са носили короната
дълго време преди и вярват, че тя ще бъде тяхна и занапред; приемат Тюдорите като някаква интермедия. Старите
благороднически родове на Англия се вълнуват и са готови да предявят всеки момент претенции към престола,
особено откакто Хенри скъса с Рим; покланят се пред него, но заговорничат. Струва му се почти, че може да ги чуе,
скрити сред дърветата.
„Можете да намерите невеста в гората”, така бе казал старият Сиймор. Когато притвори клепачи, я вижда, с воал
от паяжина, поръсена с роса. Краката ѝ са боси, вплетени в дървесните корени; леката ѝ като перушина коса се
заплита в клоните; пръстът, с който го вика, е свит като изсъхнало листо. Сочи го, докато той потъва в сън.
Вътрешният му глас казва присмехулно: „А ти мислете, че ще си починеш в Улф Хол. Мислеше, че тук няма да се
занимаваш с друго освен с обичайните си дела – мир и война, глад, предателски кроежи; неуспешна реколта;
непокорен народ; чумата, вилнееща в Лондон, докато кралят залага на карти и последната си риза. За такива неща се
беше подготвил.”
В периферията на вътрешното си зрение, под затворените си клепачи, той забелязва нещо, което е в процес на
възникване. Нещо, което ще дойде със светлината на утрешния ден; нещо, което се раздвижва, диша, но формата му е
скрита от някакъв храсталак или горичка.
Преди да заспи, той си представя шапката на краля, кацнала среднощ на някое дърво, подобна на райска птица.
На другия ден, за да не уморяват дамите, съкращават лова и се прибират рано в Улф Хол. За него това е
възможност да свали дрехите за езда и да се заеме с пощата. Надява се кралят да се задържи на едно място в
продължение на час, за да изслуша онова, което той иска да му каже. Но Хенри казва:
– Лейди Джейн, бихте ли се разходили с мен в градината?
Тя незабавно се изправя на крака; но е смръщила чело, сякаш се опитва да схване смисъла на казаното. Устните ѝ
се движат, още малко, и ще започне да повтаря думите му: „Разходка... Джейн... в градината?”
О, да, разбира се, за нея е чест. Ръката ѝ, като венчелистче на цвят, трепти във въздуха над ръкава му; отпуска се
надолу и плътта докосва бродираната тъкан.

В Улф Хол има три градини – наричат ги Голямата оградена градина, Градината на старата дама и Градината на
младата дама.
Когато Кромуел пита кои са били дамите, никой не може да му отговори: и старата, и младата дама отдавна са
изтлели в пръстта, вече няма разлика между тях. Спомня си своя сън: невестата, израснала от дървесен корен,
невеста, израснала от тлен.
Той чете. Пише. Нещо му пречи да се съсредоточи. Той става и хвърля поглед през прозореца към алеите долу.
Стъклата са малки и с неравна повърхност, налага му се да извива врат, за да може да види по-ясно. Казва си: „Бих
могъл да изпратя тук моите стъклари, да помогна на семейство Сиймор да виждат по-ясно света.” Разполага с цяла
група холандци, които работят за него в различните му имоти. Преди те работеха за кардинала.
Хенри и Джейн се разхождат долу. Фигурата на Хенри е масивна, а Джейн прилича на мъничка кукла с подвижни
крайници, главата ѝ не стига дори до рамото на краля. Едър, висок мъж, Хенри веднага се превръща в център на
всяко помещение, в което се озове; така би било дори ако Бог не му беше отредил да носи корона.
Сега Джейн е скрита зад един храст. Хенри ѝ кима; говори ѝ; опитва се да я убеди в нещо, а той, Кромуел,
наблюдава и се почесва по брадичката; дали главата на краля е станала по-голяма? Може ли да е станало сега, когато
вече е на средна възраст?
„Ханс ще е забелязал”, казва си той, „ще го попитам, когато се върна в Лондон. Най-вероятно греша; сигурно
причината е в стъклото.”
Идват облаци. Тежка дъждовна капка удря стъклото; той примигва; капката се размива, разширява се и се стича
по рамките на стъклата. Джейн се показва иззад храста и той отново може да я вижда. Хенри е притиснал здраво
ръката ѝ към своята, държи я пленена с другата си ръка. Кромуел вижда, че устните на краля продължават да се
движат.
Той сяда отново на мястото си. Прочита, че работниците, които вдигат новите укрепления на Кале, са захвърлили
сечивата и искат надница от шест пенса. Че по следващия куриер ще изпратят от Уилтшър новия му жакет от зелено
кадифе. Че един кардинал от рода на Медичите бил отровен от собствения си брат. Прозява се. Прочита, че на
остров Танет[11] укриват зърното и така вдигат изкуствено ценатаму. Лично той би бесил тези укриватели, но
главният сред тях може да се окаже някакъв дребен благородник, предизвикващ глад сред населението, за да си
осигури тлъста печалба, затова и трябва да се пипа внимателно. Преди две години в Съдърк седмина лондончани
бяха премазани до смърт, боричкайки се за хляб. Позор е за Англия поданиците на краля да умират от глад. Той
хваща перото и си отбелязва нещо.
 Много скоро – тази къща не е много голяма, чува се всичко – долу се хлопва врата, после се разнася гласът на
краля и тихият ромон на други, загрижени гласове... не си ли намокрихте краката, Ваше величество? Чува как
наближават тежките стъпки на Хенри, но Джейн сякаш се е стопила без звук. Несъмнено майка ѝ и сестрите ѝ са я
придърпали незабавно, за да узнаят всичко, което кралят ѝ е казал.
Когато Хенри влиза зад гърба му, Кромуел избутва стола си назад, за да стане. Хенри махва с ръка: продължавай
да работиш.
– Ваше величество, московците са навлезли на триста мили в полските земи. Говори се, че загиналите са
петдесет хиляди.
– О – отвръща Хенри.
– Надявам се да пощадят библиотеките. И учените. В Полша има забележителни учени.
– М-м? И аз се надявам.
Той се заема отново с пощата. Чума в градовете... кралят открай време много се бои от зараза... Писма от
чуждестранни владетели, които искат да узнаят дали Хенри наистина възнамерява да обезглави всички епископи.
Разбира се, че не, отбелязва той, сега имаме прекрасни епископи, всички до един съблюдаващи желанията на краля;
всички те го признават за глава на църквата в Англия; пък и що за невъзпитан въпрос!
Как смеят да предполагат, че кралят на Англия би обяснявал решенията си на която и да било външна сила!
Как смеят да поставят под съмнение независимата му преценка?
Вярно, епископ Фишър е мъртъв, мъртъв е и Томас Мор, но Хенри се отнасяше възможно най-меко е тях, докато
накрая те самите не го тласнаха към крайност; ако не бяха проявили предателско упорство, щяха да бъдат живи сега,
живи като всички нас.
Писал е много такива отговори от юли насам. Тонът им не е много убедителен, дори за него самия; установява, че
повтаря едни и същи обяснения, вместо да прехвърли спора на нова територия. Има нужда от нови фрази... Хенри
пристъпва тежко и застава зад него.
– Ваше величество, Шапюи, посланикът на императора, се интересува дали може да замине за провинцията, за да
посети дъщеря ви, лейди Мери?
– Не – казва Хенри.
Той пише на Шапюи: „Почакайте, само почакайте да се върна в Лондон, тогава всичко ще се уреди...”
Кралят не казва и дума повече; диша тежко, крачи, чува се изскърцването на някакъв шкаф, когато той спира да си
почине и се обляга на него.
– Ваше величество, научавам, че кметът на Лондон почти не напуска дома си, толкова силно страда от мигрена.
– М-м? – казва Хенри.
– Пускат му кръв. Това ли би препоръчал Ваше величество?
Настава мълчание. Хенри с усилие се съсредоточава върху казаното.
– Пускат му кръв, така ли – не разбрах защо?
Това е странно. Колкото и да ненавижда всякакви новини, свързани с чумата, Хенри винаги проявява интерес към
вести за дребните болежки на други хора. Кажеш ли, че си хремав или че те боли стомахът, той незабавно се заема
да ти приготвя собственоръчно билкова отвара, и изчаква да те види как я изпиваш.
Кромуел оставя перото. Извръща се и поглежда краля в лицето.
Ясно е, че мислите на Хенри се въртят около станалото в градината.
Кромуел е срещал подобно изражение и преди, но не при човек, а при животно. Кралят изглежда зашеметен, като
теле, което касапинът е ударил с чук по главата.
Това трябва да е последната им нощувка в Улф Хол. Кромуел слиза, натоварен с документи. Някой е станал преди
него. Изправила се неподвижна в голямата зала, бледа фигурка, озарена от млечнобялата светлина, Джейн Сиймор е
облечена в скъпата си, корава рокля. Не извръща глава, за да покаже, че е забелязала идването му, но го вижда с
крайчеца на окото си.
Ако е изпитвал някакви чувства към нея, не открива следи от тях сега. Месеците бягат пред него като понесени от
вихъра есенни листа, търкалят се и летят към зимата; лятото си отиде, дъщерята на Томас Мор прибра главата му от
Лондонския мост, и сега я съхранява, един Бог знае къде – в някаква съдина или купа, и чете молитвите си пред нея.
Той не е същият човек, какъвто беше миналата година, и не припознава чувствата на онзи човек; започва наново,
винаги с нови мисли, с нови чувства. „Джейн”, кани се да каже той, „сега вече ще можеш да свалиш най-хубавата си
рокля, ще се радваш ли да ни видиш отново на път...?”
Джейн гледа напред, като страж пред портите. През нощта вятърът е отвял облаците. Може би ни чака още един
хубав ден.
 Лъчите на ранното слънце обагрят в розово нивята. Нощната мъглица се разкъсва. Очертанията на дърветата
стават по-ясни. Домът се разбужда. Коне, изведени от конюшните, трополят с копита и цвилят.
Някъде отзад хлопва врата. Над главите им заскърцват стъпки. Джейн сякаш почти не диша. Не се вижда
плоските ѝ гърди да се повдигат и отпускат. Той съзнава, че трябва да си тръгне заднешком, да се оттегли, да се
стопи отново в нощта и да я остави в този неин миг – взряна в Англия.

[1] Историческа територия между устията на реките Рейн, Шелда и Маас по бреговете на Северно море; понастоящем до голяма степен се покрива от съюза
Бенелюкс. Територията е била владение на херцогство Бургундия, преди да стане провинция на Испания, заради династичните връзки на техните
владетели. Карлос V Испански, по-известен като император Карл, я получава като наследство от баща си Филип II Бур гундски, а испанския трон го
наследява от майка си Хуана Кастилска. – Б. ред.
[2] Става въпрос за битката при Азенкур (или Аженкур) през 1415 г., когато английската армия, водена от крал Хенри V побеждава доста по-многобройната
френска войска; в резултат на което английската корона спечелва някои привилегии и земи. На нея е посветена и пиесата на Уилям Шекспир „Хенри V”. –
Б. ред.
[3] Джон, първи херцог на Ланкастър (1340–1399) е трети син на един от най-успеш-ните и дългоуправлявали английски крале Едуард III. Наречен е Джон Гонт,
тъй като е роден в Гент, графство Фландрия, дн. Белгия (родината на майка му Филипа), а на английски Gaunt се е произнасяло „Гонт”. Той става
родоначалник на един от враж-дуващите родове по време на Войните между бялата и червената роза за насле-дяването на английския престол. Другият
враждуващ род, тръгва от по-малкия му брат Едмънд, херцог на Йорк. Край на войните слага Хенри VII Тюдор, който е потомък по майчина линия на рода
Ланкастър, а взема за съпруга представителка на рода Йорк. – Б. ред.
[4] Тежък фигурален копринен плат с вплетени златни или сребърни нишки. – Б. ред.
[5] Шилингът е подразделение на паунда (лирата стерлинг) отпреди десетичната реформа от 1971 г.; 1 паунд се равнявал на 20 шилинга, всеки шилинг – на 12
пенса; или 240 пенса в един паунд. – Б. ред.
[6] Буколики (от. гр.) – произведение, в което идеализирано се описва пастирския или селския бит. – Б. ред.
[7] Около 15 кг. – Б. ред.
[8] Протестантите твърдят, че католицизмът прикрива учението на Библията и подценява авторитета на Светото Писание, тъй като приема църковната
традиция и авторитета на папата за непогрешими, дори ако този авторитет влиза в противоречие със Светото Писание. Според реформаторите Светото
Писание е непогрешимо, Божие Слово е най-висшият авторитет за вярата и практиката на християнина. Над него не съществува по-висок авторитет,
поради което всеки вярващ трябва да го изучава и прилага в живота си. За разлика от католицизма и православието, според които Библията може да бъде
интерпретирана посредством утвърдените позиции на църковната традиция, протестантската доктрина утвърждава Библията като единствен източник на
християнското учение, и че тя не може да бъде тълкувана с помощта на външен източник, а сама съдържа своето тълкувание. Оттам и названието на
един от основните принципи на протестантството, Scriptura sola, т.е., единствено (само) Светото Писание. – Б. пр.
[9] „Отче наш.” (лат.) – Б. пр.
[10] Плантагенети (или Плантаджънети) – английска кралска династия, управлявала Англия (с различните си разклонения) от 1154 до 1485 г., когато на власт
идва Хенри VII Тюдор и поставя началото на династията на Тюдорите. Плантагенетите са в родствени отношения с множество европейски владетелски
дворове. – Б.ред.
[11] Това е най-източната точка на графство Кент в Англия, намираща се срещу северо-западния бряг на Франция. В миналото островът е разделян от сушата
от широката над 600 м река Уонтсъм, но днес вече не е остров, а само полуостров. – Б. ред.
 II.
ГАРВАНИ
Лондон и Кимболтън, есента 1535

Стивън Гардинър! Появява се също така, както си е тръгнал – крачи забързано към кабинета на краля, с дебел том
под мишница, размахал другата ръка във въздуха. Гардинър, епископ на Уинчестър; подобен на буря, надигнала се
застрашително, когато случайно се радваме на хубав ден.
Когато Стивън влезе в някоя стая, дори мебелите сякаш се отдръпват плахо. Столовете се шмугват назад. Ниските
сгъваеми столчета приклякат като пикаещи кучки. Изтъканите от вълна библейски герои по кралските гоблени
вдигат ръце, за да запушат ушите си.
В съда можеш да очакваш появата му. Да я предвидиш. Но тук?
Докато все още ловуваме из провинцията и – поне така се предполага – си почиваме?
– Какво удоволствие, милорд епископ – казва той. – Сърцето ми се радва, като виждам, че изглеждате толкова
добре. Дворът скоро ще се насочи към Уинчестър, затова и не очаквах да се насладя на компанията ви преди това.
– Отбелязах една победа над теб, Кромуел.
– Да не би да сме във война?
Изражението на епископа отвръща: „Знаеш, че е така”.
– Ти ме изпрати в изгнание.
– Аз? Не си го и помисляй, Стивън. Всеки ден чувствах липсата ти. Освен това не става дума за изгнание, а за
изпращане извън града.
Гардинър облизва устни.
– Ще разбереш как съм прекарал времето си в провинцията.
Когато Гардинър изгуби поста на кралски секретар – и не само го изгуби, но бе принуден да го предаде на него,
на Кромуел – на епископа бе казано настоятелно, че един престой в собствената му епископия в Уинчестър би бил
препоръчителен за него, тъй като прекалено често се бе противопоставял на плановете на краля и на втората му
жена. Или, както се бе изразил самият Кромуел: „Милорд епископ, ще се радваме да получим от вас добре
обмислено изявление за върховенството на краля, просто за да няма заблуди относно вашата преданост. Едно
уверено твърдение, че той е глава на английската църква и че по право винаги е бил такъв. Категорично мнение, че
папата е чуждестранен владетел, чиято власт не се простира до тук. Може би това трябва да е написана от вас
проповед, или пък отворено писмо. Това би прочистило всякакви двусмислия от вашата позиция. Така ще дадете
напътствие на другите духовници и ще накарате посланик Шапюи да се откаже от убеждението, че сте били купен
от императора. Би трябвало да се обърнете в изявлението си към целия християнски свят. Защо всъщност не се
приберете обратно в своята епископия и не напишете една книга?”
И ето го Гардинър, вече е тук, потупва ръкописа така, сякаш тупа по бузката пухкаво бебе.
– Кралят ще прочете това с удоволствие. Заглавието е „За истинското покорство”.
– По-добре ще е да ми позволиш да го прочета, преди да го изпратиш на печатаря.
– Самият крал ще ти го разтълкува. Доказва се, че клетвите, положени пред папата, са невалидни, за сметка на
това обаче клетвите, дадени на краля в качеството му на църковен глава, имат своята сила. Подчертава се
настоятелно, че кралската власт има божествен произход и се дава на краля направо от Бог.
– А не от папата.
– Не от папата, в никакъв случай; кралската власт снизхожда от Бога, без посредници; не произтича и отдолу
нагоре, от поданиците към краля, както ти веднъж каза пред него.
– Така ли? Да тече отдолу нагоре? Струва ми се малко про-блематично.
– Ти донесе на краля книга, в която се говори за такива неща – книгата на Марсилио от Падуа, неговите
четиридесет и две твърдения.
Кралят разказва, че си го тормозил с нея, докато го заболяла главата.
– Трябвало е да говоря по-накратко – казва той с усмивка.
– А на практика, Стивън, дали нагоре или надолу – това почти няма значение. „Дето е думата на царя, там е
властта; и кой ще му каже: какво правиш?”[1]
– Хенри не е тиранин – казва важно Гардинър. – Отхвърлям всяко предположение, че неговата власт не се
основава на закона.
Ако аз бях крал, щях да искам властта ми да бъде подкрепена изцяло от закона, да бъде универсално зачитана и
непоколебимо защитавана, ако някой се опита да я постави под въпрос. Нима ти не би искал същото?
– Ако аз бях крал...
Кани се да каже „Ако аз бях крал, щях да наредя да те хвърлят през прозореца.”
Гардинър пита:
– Защо гледаш през прозореца?
Кромуел се усмихва разсеяно.
– Питам се какво ли би казал Томас Мор за твоята книга.
– О, тя никак не би му харесала, но аз не давам и пет пари за неговото мнение – отвръща бодро епископът, –
защото лешоядите изядоха мозъка му, а дъщеря му превърна черепа му в реликва, пред която коленичи. Защо ѝ
позволи да вземе главата му от Лондонския мост?
– Нали ме познаваш, Стивън. Милосърдие тече във вените ми и се случва то понякога да прелее. Но виж какво,
щом се гордееш толкова със своята книга, може би е редно да прекарваш повече време в провинцията, за да можеш
да пишеш?
Гардинър се намръщва.
– Ти самият би трябвало да напишеш книга. Резултатът сигурно ще е забележителен – с твоя жалък латински и
мизерните ти познания по гръцки.
– Но аз бих я написал на английски – отвръща Кромуел. – Добър език е, върши работа във всякакви случаи.
Влизай, Стивън, не карай краля да те чака. Ще го намериш в добро настроение. Хари Норис е с него днес. И
Франсис Уестън.
– О, този бъбрив и самодоволен глупак – казва Стивън и прави движение, сякаш удря някого. – Благодаря за
сведенията.
Дали призрачното Аз на Уестън усеща шамара? Откъм покоите на Хенри долита като порив на вятър шумен
кикот.

Хубавото време не продължава много след престоя им в Улф Хол.

Едва са напуснали гората Савърнейк, когато ги поглъща влажна мъгла. В Англия дъждът, кажи-речи, не спира от
десетилетие, и тазгодишната реколта пак ще бъде лоша. Предвижда се цената на житото да се вдигне до двайсет
шилинга за квартер.[2] И какво ще прави тогава един работник през зимата, човек, който изкарва по пет-шест пенса
на ден? Спекулантите вече са плъзнали, не само на остров Танет, но и из графствата. Неговите хора са по петите им.
Навремето това учудваше кардинала – че един англичанин е готов да остави друг да умре от глад и да прибере
печалбата от това.
Но Кромуел възразяваше: „Виждал съм английски наемник да прерязва гърлото на другаря си и да измъква
постелката изпод него, докато онзи още се гърчи в агония, да преравя торбата му и да прибира не само парите, но и
осветения медальон, който е носил за защита.”
– Да, но този човек е бил наемен убиец – казваше кардиналът. – Такива хора нямат душа, та да се боят, че ще я
изгубят. Но повечето англичани са богобоязливи хора.
– Италианците са на друго мнение. Те казват, че пътят между Англия и ада е излъскан от стъпките на минаващото
от там множество, и че е много удобен, защото върви все по нанадолнище.
Той размишлява всеки ден над загадката, каквато представляват неговите сънародници. Виждал е убийци, така е;
но е виждал и гладен войник да дава самун хляб на една жена – жена, която не означава нищо за него, и да си тръгва,
свивайки рамене. По-добре е да не подлагаш на изпитания хората, да не ги тласкаш към отчаяни постъпки. Направи
така, че да живеят в благоденствие; разполагат ли с излишък, ще станат щедри. Пълните стомаси пораждат добри
маниери. Лишенията и гладът раждат чудовища.
Когато, няколко дни след срещата му със Стивън Гардинър, пътуващият кралски двор стига до Уинчестър, в
катедралата биват ръкоположени нови епископи. „Моите епископи”, така ги нарича Ан – хора, непризнаващи друго
освен Евангелието, реформатори, хора, които съзират у Ан своя шанс. Кой би помислил, че Хю Латимър ще стане
епископ? Човек би бил склонен по-скоро да предскаже, че той ще бъде изгорен, жив опечен в Смитфийлд с
Евангелие, напъхано в устата. Но от друга страна, кой би могъл да предположи, че от Томас Кромуел ще излезе
някога каквото и да е? Когато Улзи падна от власт, би могло да се очаква, че той, като човек на Улзи, ще е сразен.
Когато умряха жена му и дъщерите му, човек би си казал, че тази загуба ще го убие.

Но Хенри се обърна към него; Хенри прие клетвата му като член на личния му съвет; Хенри отделя време за него
и казва „Елате, мастър Кромуел, ето ръката ми”: и сега, през дворцови градини и тронни зали, житейският му път се
вие, гладък и ясен. Като млад мъж той вечно си проправяше с усилие път през тълпите, блъскаше се, за да излезе
най-отпред и да види зрелището. А сега тълпите се разстъпват пред него, когато той върви през Уестминстър или из
който и да било друг от кралските дворци. Откакто той положи клетва и стана кралски съветник, раздигат всякакви
поставки и ракли и разпъждат кучетата, озовали се на пътя му. Видят ли го, жените престават да шушукат, подръпват
надолу ръкавите си и започват да нагласят пръстените по пръстите си, откакто той стана Пазител на съдебния
архив. Сега, откакто е и главен секретар на краля, сритват дори търкалящите се останки от храна в кухнята и
столчетата, на които сядат по-незначителните хорица – така че да не попадат в полезрението му. И никой, с
изключение на Стивън Гардинър, не се осмелява да поправя неговия гръцки – сега, когато стана и ректор на
университета в Кеймбридж.
Като цяло лятото беше успешно за Хенри: минавайки през Бъркшър, Уилтшър и Съмърсет, той се показваше на
народа по време на пътуването, и (когато не се лееше дъжд като из ведро) хората се редяха край пътищата и го
приветстваха. И защо да не го правят? Не може да видиш Хенри и да не те обземе удивление. Всеки път, когато
Томас го вижда, се впечатлява, сякаш му е за първи път – едър мъж с бичи врат, олисяваща глава, месесто лице; сини
очи и малка, едва ли не свенлива уста. Висок е шест фута и три инча,[3] и всеки инч от този ръст говори за власт.
Стойката му, фигурата му са великолепни; гневът му е ужасяващ, ужасни са клетвите и ругатните му, сълзите му,
сякаш от разтопен метал. Но има и мигове, когато едрото му тяло се отпуска и успокоява, челото му се прояснява;
тогава може да се отпусне тежко на пейката до Томас и да го заговори, сякаш му е брат.
Както би разговарял с него брат му, ако той имаше брат. Или дори като баща – като бащата от мечтите му. Как си?
Не се ли преуморяваш? Вечеря ли? Какво сънува снощи?
Опасността от тези летни пътувалия се крие в това, че един крал, който сяда на обикновен стол край обикновена
маса, може да бъде приет като обикновен човек. Но Хенри не е обикновен човек.
Какво като косата му оредява и шкембето му расте? Император Карл, погледне ли в огледалото, сигурно е готов да
даде някоя от своите провинции, за да види срещу себе си лице на Тюдор, а не собственото си разкривено
отражение, с онзи клюнест нос, който почти докосва брадичката му. Крал Франсоа, онзи дългуч, би заложил сина
си, за да се сдобие с рамене като тези, които има кралят на Англия. Всички техни качества присъстват при Хенри в
двоен размер. Ако те са учени, той е дваж по-учен. Ако те проявяват милост, той пък е образец на милосърдие. Ако
те са смели, той е въплъщение на странстващ рицар, сякаш слязъл от страниците на най-голямата книга за рицари,
за която можете да се сетите.
И въпреки това – в селските кръчми из цяла Англия обвиняват краля и Ан Болейн за времето; заради
конкубинката,[4] великата блудница. Ако кралят прибере обратно законната си съпруга, Катерина, дъждът ще спре.
Ама наистина – нима някой се съмнява, че всичко ще бъде по-различно и по-добро, ако Англия се управляваше от
селските идиоти и впиянчените им приятели?
Придвижват се бавно обратно към Лондон, така че докато кралят пристигне в града, да са се разнесли и най-
далечните опасения от чума. В студените параклиси, където се отслужват литургии за душите на дарителите, под
каменния поглед на девиците по стените, кралят се моли сам. Това не се нрави на Кромуел. Иска му се да знае за
какво се моли кралят; някогашният му господар, кардинал Улзи, щеше да знае.
Сега, докато летният сезон върви и официално към края си, отношенията на Томас с кралицата са предпазливи,
несигурни, изпълнени с недоверие. Сега Ан Болейн е трийсет и четири годишна, елегантна жена, чийто финес
прави обичайната хубост излишна.
Навремето гъвкаво, сега тялото ѝ е станало мършаво. Съхранила е своя мрачен блясък, макар и малко помътен,
като на поолющена тук-там вещ. Умее да си служи ловко с тъмните си, леко изпъкнали очи – и го прави така:
поглежда някой мъж право в лицето, а после погледът ѝ отскача от него, сякаш отегчено, безразлично. Кратка пауза
– може би колкото да си поемеш дъх. После бавно, сякаш по някаква принуда, тя насочва отново очите си към него.
Погледът ѝ се спира върху лицето му. Тя започва да изучава мъжа. Оглежда го така, сякаш той е единственият мъж
на света. Гледа го така, сякаш го вижда за първи път, и обмисля най-различни начини, по които той може да ѝ бъде
полезен, всякакви възможности, за които самият той дори не се е досещал досега. Жертвата ѝ има чувството, че
този момент се проточва цял век, и през цялото време тръпки пълзят по гърба му.
Макар че всъщност трикът е лесен, евтин, ефикасен и тя го повтаря постоянно, нещастният човек има чувството,
че го е отличила от всички останали мъже. Ухилва се. Започва да се перчи. Става сякаш малко по-висок. И
значително по-глупав.
Наблюдавал е как Ан погажда този номер на лордове и простосмъртни, дори на самия крал. Виждаш как човекът
леко я зяпва – и вече е неин. Номерът действа почти винаги – но никога не е имал ефект върху него. Той не е
безразличен към жените, Бог му е свидетел, просто е безразличен към Ан Болейн. Това я дразни; трябваше може би
да се престори, че го е впечатлила. Той я направи кралица, тя го направи министър; но сега между двамата се е
настанила неловкост, всеки наблюдава бдително другия, търси да улови някой дребен пропуск, който би издал
истински чувства и би дал на единия предимство пред другия: сякаш единствено лицемерието им помага да се
чувстват в безопасност. Но Ан не умее да крие добре чувствата си; истински живак е тази кралска любима, плъзга се
и скача от смях към гняв. Понякога през това лято се случваше тя да се усмихне тайно на Кромуел иззад гърба на
краля; или да му направи гримаса, предупреждавайки го, че Хенри е в лошо настроение. Имаше и моменти, когато
тя напълно го пренебрегваше, извръщаше се настрана, а черните ѝ очи се плъзваха из залата и спираха някъде
другаде.
За да разберем всичко това – ако то изобщо подлежи на разбиране – трябва да се върнем към предишната пролет,
когато Томас Мор беше все още жив. Ан беше повикала Кромуел, за да обсъждат дипломатически въпроси: целта ѝ
беше сключването на брачен договор, обвързващ един от френските принцове с дъщеря ѝ Елизабет.
Но преговорите се оказаха трудни, французите се дърпаха. Истината е, че те и до днес не приемат изцяло Ан като
кралица, и не са убедени, че дъщеря ѝ е законнородена. Ан знае на какво се дължи тяхното нежелание и по някакъв
начин излиза, че вината е негова – негова, на Томас Кромуел. Обвинявала го е открито, че проваля плановете ѝ.
Твърди, че той не харесва французите и че не иска съюз с тях. Нима не се е измъкнал от възможността да прекоси
морето, за да води лично преговорите? Французите са готови да преговарят – така казва тя.
– И те ви очакваха, мастър главен секретарю. А пък вие казахте, че сте болен, и се наложи да замине милорд моят
брат.
– И не успя – въздъхна Кромуел. – Това е много тъжно.
– Познавам ви – каза тогава Ан. – Вие никога не се разболявате, нали, освен когато сам не го пожелаете? Освен
това мога да предположа как вие приемате нещата. Мислите си, че когато сте извън кралския двор, в града, ние не
знаем какво правите. Но аз знам, че сте в прекалено приятелски отношения с човека на императора.
Разбирам, че Шапюи е ваш съсед. Но нима това може да бъде причина прислужници да сноват постоянно между
двете къщи?
През онзи ден Ан беше облечена в бледорозово и гълъбовосиво.
Цветовете би трябвало да излъчват нежна, моминска свежест; но единственото, за което го караха да мисли, бяха
разпилени вътрешности, всякаква карантия, сиво-розови черва, провлекли се от живо тяло; наложило му се беше да
изпрати в Тайбърн втора партида непокорни монаси, за да бъдат съсечени и изкормени от палача. Бяха предатели и
заслужаваха смъртта, но тази смърт превъзхожда много други по жестокост. Перлите около дългата ѝ шия му
напомняха на малки капчици лой, а докато спореше, тя вдигаше ръка към тях и ги подръпваше; той не откъсваше
очи от пръстите ѝ, ноктите ѝ проблясваха като миниатюрни ножове.
Все пак, както казва той на Шапюи, докато се радвам на благосклонността на краля, се съмнявам, че кралицата
би могла да ми причини зло. Случва се тя да се озлоби към някого, обземат я гневни пристъпи; нравът ѝ е
непостоянен и Хенри го знае. Тъкмо това очарова краля – че бе открил жена, толкова различна от меките,
добродушни руси създания, които се плъзгат през живота на мъжа, без да оставят следа подир себе си. Но сега,
когато Ан се появи, Хенри понякога придобива измъчен вид. Вижда се как погледът му се зарейва в далечината,
когато тя започне поредната си гневна тирада, а ако не беше такъв благородник, сигурно би придърпал и шапката си
така, че да покрие ушите му.
Не, казва Кромуел на посланика, не Ан ме безпокои; безпокоят ме мъжете, които тя събира около себе си.
Роднините ѝ: баща ѝ, графът на Уилтшър, който държи да се обръщат към него с „монсеньор”, брат ѝ Джордж, лорд
Рочфорд, когото Хенри е приел сред своите приближени, които се грижат на смени за покоите му.
Джордж е един от новите в този кръг, защото Хенри не обича да подменя хората, с които е свикнал, които са били
негови приятели, когато е бил млад; тогава кардиналът ги пропъждаше от време на време, но те скоро започваха да
се процеждат като мръсна вода обратно в покоите. Навремето това бяха млади хора с жив ум, възторжени млади
хора. Изминал е четвърт век и сега косите им вече са прошарени или оредяват, телата им са отпуснати и подпухнали,
накуцват, може да им липсва и по някой пръст, но продължават да бъдат арогантни като сатрапи и да се отличават с
духовната изисканост на някой пън. А вече са се изтърсили и нови палета, Уестън, Джордж Рочфорд и други
подобни, които Хенри държи около себе си, защото вярва, че близостта им ще съхрани и неговата младост.
Тези мъже – и старите, и младите – са край краля от мига, в който се събуди, докато си легне отново да спи, и във
всички мигове на личния му живот в промеждутъка между ставането и лягането. Те са с него в нужника, когато
почиства зъбите си и плюе в сребърен умивалник; бършат го с кърпи и завързват връзките на жакета и панталоните
му; познават тялото му, всяка бенка, всяка луничка, всеки набол косъм от брадата му; познават очертанията на
островите от пот по ризата му, когато я смъква след игра на тенис. Те знаят за него повече, отколкото е редно, знаят
толкова, колкото и перачката му и неговият лекар, и говорят за това, което знаят; знаят кога навестява кралицата, за
да се опита да вкара с тласъци в нея семе за син, или когато в петъчен ден (известно е, че никой добър християнин
не се чифтосва в петък) сънува някаква призрачна жена и зацапва чаршафите си. Те продават познанията си на
висока цена; искат да им се оказват услуги, искат да си затваряш очите за собствените им простъпки, имат се за
нещо специално и държат ти да го осъзнаваш.
 От мига, когато той, Кромуел, по-стъпи на служба при Хенри, той се опитва да умиротворява тези мъже, ласкае
ги, придумва ги, винаги търси най-лесния начин да работи с тях, компромиса; но понякога, когато не го допускат до
краля в продължение на цял час, те не съумяват да прикрият самодоволните си усмивки. И той си казва, вероятно
вече съм направил всичко по силите си, за да им угодя. Сега вече те ще трябва да започнат да угаждат на мен, или да
бъдат премахнати.
Утрините вече са мразовити; шкембести облаци се люшкат по небето, сподиряйки кралското шествие, което се
влачи през Хампшър, само за дни прахта по пътищата се превръща в кал. Хенри няма особено желание да се върне
бързо към своите дела; „иска ми се винаги да бъде август”, така казва той. Пътуват към Фарнъм, само една
малобройна група, потеглила на лов, когато по пътя пристига в галоп пратеник и носи вест: в града има заболели от
чума. Хенри, храбрец на бойното поле, пребледнява пред очите им и рязко обръща коня: питат го накъде. Все едно
накъде, навсякъде, само не и във Фарнъм.
Кромуел се привежда напред в седлото си, сваля шапка и се обръща към краля.
– Можем да отидем по-рано в Бейзинг Хаус, позволете ми да пратя вестоносец да предупреди Уилям Полет. А
после, за да не го обременяваме прекалено, може да нощуваме веднъж в Елветъм? Едуард Сиймор си е у дома, а ако
е неподготвен, аз мога да осигуря провизии.
Той изостава, Хенри продължава напред. Кромуел казва на Рейф:
– Изпрати някого в Улф Хол. Да доведат мистрес Джейн.
– Какво – тук?
– Тя умее да язди. Кажете на стария Сиймор да ѝ даде добър кон. Искам тя да бъде в Елветъм в сряда вечерта,
забави ли се, ще бъде прекалено късно.
Рейф дръпва юздите, готов да обърне коня.
– Но... сър... Всички от фамилията Сиймор ще питат защо точно Джейн и защо се налага такова бързане. Освен
това – защо отиваме в Елветъм, след като наблизо има и други имения, Сътън Плейс, имението на Уестънови...
„Уестънови могат да се удавят или да се обесят”, мисли Кромуел.
„Родът Уестън не влиза в плановете ми.” Той се усмихва.
– Кажи им да го направят, защото ме обичат.
Разбира какво си мисли Рейф: „Значи в крайна сметка господарят ще поиска ръката на Джейн. Дали за себе си
или за Грегъри?”
Той, Кромуел, е видял в Улф Хол онова, което Рейф не е могъл да забележи: да види в леглото си мълчаливата
Джейн, бледата, безмълвна Джейн, ето за какво мечтае сега Хенри. Фантазиите на един мъж са непредсказуеми,
пък и Хенри не е сладострастник, не е имал много любовници. Не би имало нищо лошо в това Кромуел да улесни
пътя на краля към нея. Кралят не се държи зле с жените, споделили леглото му. Не е от мъжете, които намразват
жената, след като вече са я имали. Ще ѝ посвещава стихове, а ако му се подскаже, ще ѝ осигури и състояние, ще се
погрижи близките ѝ да се издигнат; немалко са фамилиите, стигнали след издигането на Ан Болейн до извода, че
най-висшето призвание на една англичанка е да привлече погледа на Хенри. Ако изиграят внимателно ходовете си,
Едуард Сиймор ще се издигне в двора и така Кромуел ще се сдобие със съюзник на това място, където съюзници не
се намират лесно. На този етап Едуард се нуждае от съвети. Защото той, Кромуел, има по-добър търговски нюх от
семейство Сиймор. Той няма да позволи на Джейн да се продаде евтино.
Но какво ще направи Ан, кралицата, ако Хенри вземе за своя любовница тази млада жена, на която Ан се
присмива още откакто Джейн отиде да ѝ служи; момичето, което тя нарича „безлична ревла”?
Как ще се противопостави Ан на кротостта и мълчанието? Гневните пристъпи няма да ѝ помогнат. Ще ѝ се
наложи да се запита какво е това, което Джейн може да даде на краля, какво му липсва сега. Ще ѝ се наложи да се
замисли. А на него винаги му е доставяло удоволствие да следи размишленията на Ан.

Когато двете свити се срещнаха след посещението в Улф Хол – свитата на краля и свитата на кралицата – Ан се
държа очарователно с Кромуел, хвана го подръка и забърбори на френски незначителни неща. Сякаш не бе
споменавала само преди седмици, че иска да му отреже главата; сякаш просто поддържаше разговор. На лов е
препоръчително да се намираш доста зад нея. Тя е бърза и ревностна, но не много точна. Това лято прониза със
стрела от арбалета си една заблудила се крава. На Хенри му се наложи да обезщети собственика за загубата.
Но хайде да не обръщаме прекалено много внимание на всичко това. Кралиците идват и си отиват, както се
убедихме в близкото минало. Да мислим как да плащаме разходите на Англия, как да поемем огромните разноски
на краля ѝ, да осигурим средства за благотворителност и средства за правосъдието, средства, за да задържим
враговете далеч от нейните брегове.
От миналата година насам той е уверен, че знае отговора: монасите, тази паразитираща класа, ще осигурят
средствата. „Обиколете манастирите и абатствата из цялата страна, казва той на инспекторите, които идват при
него: задайте им въпросите, които аз ви давам, общо осемдесет и шест въпроса. Не говорете много, повече
слушайте, а след като сте ги изслушали, поискайте да ви представят сметките на манастира. Говорете с монасите и
монахините за техния начин на живот, за уставите на манастирите им. Не ме интересува да узная как според тях
могат да постигнат собственото си спасение – дали единствено чрез драгоценната Христова кръв, или отчасти и
чрез собствените си дела и заслуги; е, да, всъщност ми е интересно, но основното, което искам да знам е какви са
притежанията им. Да знам какви ренти прибират, какви земи владеят и в случай че кралят, в качеството си на глава
на църквата, реши да си прибере обратно онова, което е негово, по какъв начин ще е най-добре да се осъществи
това.”
„Не очаквайте топло посрещане, казва той. Ще се разтичат да укриват притежанията си, преди да сте
пристигнали. Отбележете какви реликви притежават и всякакви други обекти на преклонение от страна на
местните жители, как ги експлоатират и какви годишни приходи им носят те, защото всички тези пари се печелят на
гърба на суеверни поклонници, които биха сторили по-добре да си седят у дома и да работят, за да си изкарват хляба
като почтени хора. Притиснете ги, за да проверите дали са верни поданици на краля – какво мислят за Катерина,
какво мислят за лейди Мери, как гледат на папата; защото, ако седалищата на техните ордени се намират извън
границите на нашата страна, нима те не дължат вярност на една по-висша власт, както биха се изразили самите те –
всъщност, на една чужда власт? Изтъквайте това пред тях и им показвайте, че са в неизгодно положение; не е
достатъчно само да заявят верността си към краля, трябва да са готови и да я докажат, а могат да направят това, ако
облекчат изпълнението на задачата ви.”
Хората му го познават достатъчно добре, за да се осмелят да го мамят, но за всеки случай той ги разпраща по
двойки – така единият следи другия. А ковчежниците на абатствата сигурно ще предлагат подкупи, за да укрият
размерите на техните състояния.
В своята стая в Тауър Томас Мор му беше казал:
– Къде ще нанесеш следващия си удар, Кромуел? Ще разрушиш цяла Англия.
А той беше отвърнал: „Моля се на Бога да съхрани живота ми само докогато ползвам властта си да градя, а не да
руша.
Несведущите говорят, че кралят руши църквата. Но той всъщност я обновява. Вярвай ми, тази страна ще стане по-
добра, след като бъде прочистена от лъжци и лицемери.”
– А ти, освен ако не промениш отношението си към Хенри, няма да доживееш да видиш това.
Така и стана. Кромуел не съжалява за станалото; съжалява единствено, че Мор не пожела да се вразуми.
Предложиха му да положи клетва, с която да приеме върховенството на Хенри в църквата; тази клетва би била
доказателство за вярност към короната.
Малко неща са прости в този живот, но това е съвсем просто. Ако не пожелаеш да се закълнеш, уличаваш косвено
сам себе си като предател и бунтовник. Мор не пожела да се закълне; какво друго му оставаше, освен да умре? Какво
друго би могъл да стори, освен да тръгне, газейки калта, към ешафода, през един юлски ден, в който пороят така и
не спря – като изключим един кратък час вечерта, но тогава вече беше прекалено късно за Томас Мор; той отиде на
смърт с мокри панталони, оплискан до коленете, шляпайки из локвите като патица. Кромуел не чувства липсата на
този човек. Само понякога забравя, че той е мъртъв. Все едно че са увлечени в разговор, той казва нещо, но отговор
не идва. Като че ли са вървели заедно, но Мор се е провалил в някаква дупка по пътя, в яма, дълбока колкото
човешки ръст, в която се плиска дъждовна вода.
Всъщност научаваме и за подобни случаи. За хора, загинали, когато пръстта е поддала под краката им. Англия има
нужда от подобри пътища, от мостове, които не рухват. Кромуел подготвя законопроект, който ще представи за
одобрение в парламента – да се намери занимание на хората, останали без работа, да им се осигури възнаграждение
и да бъдат изпратени да поправят пътищата, да градят пристанища, да издигат предпазни стени срещу императора и
всякакви други търсачи на облаги. Бихме могли да им плащаме, така е пресметнал той, ако наложим данък върху
доходите на богатите; бихме могли да им осигурим подслон, лекари в случай на нужда, прехрана; всички ще се
възползваме от плода на техния труд, а и намерим ли им работа, ще ги предпазим от опасността да станат джебчии
или обирници по пътищата – а хората виждат само това като изход, когато няма какво да ядат. Какво от това, че
бащите на тези хора вече може да са били сводници, джебчии или разбойници по пътищата? Това не означава нищо.
Вижте него самия. Нима той е Уолтър Кромуел? Всичко може да се промени в рамките на едно поколение.
А що се отнася до монасите, той вярва също като Мартин Лутер, че монашеският живот не е необходим, не е
полезен, че Христос не повелява да се живее така. Няма нищо вечно в манастирите. Те не са част от естествения,
предписан от Бог ход на нещата. Те преживяват възход и упадък, също като други институции, понякога сградите им
се разрушават, или пък самите те биват съсипани от лошо управление.
През годините немалко от тях са изчезнали или са били преместени, някои пък са били погълнати от други
манастири. Броят на монасите намалява по естествен път, защото в наши дни добрите християни не се изолират от
света. Да вземем например абатството Батъл. В разцвета си то е подслонявало двеста монаси, а сега – колко? – най-
много четиридесет. Четиридесет тлъсти монаха седят върху цяло състояние. Същото се повтаря нашир и надлъж в
кралството. Това са средства, които могат да бъдат освободени, използвани за по-добри цели. Защо парите да лежат
в раклите, вместо да бъдат пуснати в обращение сред кралските поданици?
Неговите пълномощници потеглят и започват да му изпращат скандални сведения; изпращат му монашески
ръкописи, изпълнени с истории за призраци и проклятия, предназначени да всяват ужас в простите хорица.
Монасите разполагат с реликви, които могат да предизвикват и да спират дъжд, да възпират растежа на бурените и
да лекуват болести по животните. Вземат такса за използването им – не ги предоставят без пари на ближните си;
стари кокали и късчета дърво, разкривени гвоздеи от Христовото разпятие. Той разказва на краля и кралицата какво
са открили хората му в Мейдън Брадли, в Уилтшър.
– Монасите съхраняват част от хитона на нашия Господ, както и късчета храна от Тайната вечеря. Имат и клонки,
които разцъфтяват навръх Коледа.
– Последното е възможно – заявява с набожен тон Хенри. – Помисли си за глогината в Гластънбъри.[5]
– Приорът[6] има шест деца и е задържал синовете си като прислужници в абатството. Казва в своя защита, че
никога не се е занимавал с омъжени жени, имал си е работа само с девици. А после, когато му омръзвали или
забременеели, им намирал съпрузи. Настоява, че разполага с разрешение да има своя блудница, скрепено с папския
печат.
Ан се изкисква:
– А можа ли да го представи?
Хенри е шокиран.
– Трябва да се махне. Такива хора са позор за духовенството. Но тези глупци с тонзури най-често са по-лоши от
обикновените хора – нима Хенри не знае това? Има и добри монаси, но след като поживеят няколко години в
съответствие с идеала за монашески живот, такива хора обикновено побягват от него. Бягат от манастирите и
заживяват като миряни. В отминали времена предците ни са нападали монасите и техните прислужници със секири
и сърпове, така яростно, сякаш са се изправяли срещу армия от нашественици.
Рушели стените им и заплашвали да ги пропъдят с огън от манастирите, а онова, което искали, били списъците
на хората, задължени да обработват манастирските земи, списъците, утвърждаващи тяхната зависимост, а когато
успеели да ги открият, ги късали и ги горели на клади, и казвали „Това, което искаме, е малко свобода; малко
свобода и правото да се отнасят с нас като с англичани, след като в продължение на векове са се отнасяли с нас като
с животни.”
Пристигат и по-мрачни доклади. Той, Кромуел, казва на хората, които идват при него: „Кажете им следното,
кажете им го високо и ясно: на всеки монах по едно легло – в едно легло може да спи само един монах. Нима това е
толкова трудно за изпълнение?” Примирилите се с начина, по който върви светът, му казват: „Такива грехове се
срещат неминуемо, ако затвориш мъже на едно място и ги лишиш от достъп до жени, няма как да не посягат на по-
младите и безпомощни послушници, нали са мъже, това е в нрава им.” Но нима от тях не се очаква да надмогнат
плътското? Какъв е смисълът от толкова молитви и постене, ако след тях те си остават безсилни пред изкушението,
което им поднася дяволът?
Кралят е съгласен, че има разхищения, случаи на недобро управление, казва че може да се окаже необходимо да
се реформират и прегрупират някои от по-малките манастири, защото приживе и самият кардинал говореше така.
Но нима не можем да разчитаме на по-големите манастири да съумеят да се обновят сами?
„Може би”, казва Кромуел. Известно му е, че кралят е набожен и че се бои от промени. Той иска реформирана
църква, иска я в първичната ѝ чистота; но иска и пари. Само че, като човек, роден под знака на Рака, той се насочва
към целта си също като рак: пристъпва странешком, криволичи. Кромуел наблюдава Хенри, докато кралят плъзга
очи по представените му цифри. Не, това не е състояние, достойно за крал; сумата не е достатъчно внушителна.
Полека-лека Хенри може и да започне да се замисля за големите манастири; за по-тлъстите абати, опиянени от
мисли за собственото си величие. Но нека засега се задоволим с един начален ход. И Кромуел казва: „Седял съм на
немалко маси в абатства, и съм виждал как абатът похапва стафиди и смокини, докато за монасите има винаги само
херинга.” Мисли си:
„Ако зависеше от мен, бих им дал свобода да водят по-различен живот. Претендират, че водятvita apostólica,[7] но
апостолите не са си опипвали взаимно топките. Ако някои искат да напуснат, нека си вървят. Онези монаси, които
са ръкоположени и имат свещенически санове, могат да получат бенефиции,[8] да вършат полезна работа в енориите.
Онези, които не са навършили двайсет и четири години – и мъже, и жени – могат да се върнат отново към светския
живот.
 Прекалено млади са, за да се обвързват с обети до живот.”
Размишлява предвидливо: ако кралят притежаваше земята на монасите, не само малко от нея, а цялата, би бил
три пъти по-силен, отколкото е сега. Няма да му се налага да застава като просител пред парламента, да ги
убеждава да му отпуснат субсидия. Синът му, Грегъри, казва:
– Сър, говори се, че ако абатът на Гластънбъри спи с абатисата на Шафтсбъри, детето им би станало най-богатият
земевладелец в Англия.
– Много е възможно – отвръща той, – само че... виждал ли си абатисата на Шафтсбъри?
Грегъри го поглежда смутено.
– А трябва ли да съм я виждал?
Разговорите със сина му са все такива: отклоняват се в различни посоки, стигат до всевъзможни теми. Той си
спомня как като дете общуваше с Уолтър единствено със сумтене.
– Ами ако искаш, ще можеш да я видиш. Скоро ще ми се наложи да посетя Шафтсбъри, имам работа там.
Манастирът в Шафтсбъри е мястото, което Улзи бе избрал за дъщеря си. Кромуел казва:
– Би ли записал нещо за мен, Грегъри, за да не го забравя? Да отида да видя Доротея.
На Грегъри ужасно му се иска да попита коя е Доротея. Кромуел вижда как въпросите прелитат един след друг по
лицето му; после, накрая, момчето казва:
– Хубава ли е?
– Не знам. Баща ѝ не я показваше – Кромуел се разсмива.
Но по лицето му няма усмивка, когато напомня на Хенри: причислят ли се монасите към предателите, те са най-
непокорните сред това прокълнато племе. Заплашиш ли ги, казвайки: „Ще те накарам да страдаш”, те отвръщат, че
са родени да страдат. Едни предпочитат да умират от глад в затворите, или пък тръгват е молитва на уста към
Тайбърн, за да бъдат предадени в ръцете на палача. Казвал им е същото, което каза и на Томас Мор – тук не става
дума за вашия Бог, за моя Бог или изобщо за някакъв Бог. Въпросът е кого предпочитате – Хенри Тюдор или
Алесандро Фарнезе? Кралят на Англия в Уайтхол или някакъв невъобразимо корумпиран чужденец във Ватикана?
Те извръщаха глави; умираха безмълвни, когато палачът изтръгваше измамните сърца от гърдите им.
Когато най-сетне преминава на кон през портите на градския си дом в Остин Фрайърс, облечени в ливреи
прислужници се скупчват около него – дрехите им са от сиво сукно с шарки, напомнящи жилките на мрамор. От
дясната му страна язди Грегъри, отляво е Хъмфри, кучкарят, който се занимава с ловните му шпаньоли – през
последната миля от пътуването Кромуел си побъбри с него; зад него са соколджиите, Хю, Джеймс и Роджър,
бдителни мъже, забелязващи всяко струпване или заплаха. Пред портите на дома му се е насъбрала тълпа, хората
очакват подаяния.
Хъмфри и останалите са получили пари за раздаване. Довечера, след вечеря, както винаги ще бъде отделена храна
за бедните. Търстън, главният му готвач, твърди, че хранят по двеста лондончани два пъти дневно.
Той вижда в блъсканицата някакъв мъж, дребен, прегърбен човек, който почти не полага усилия да се задържи на
крака. Човекът плаче. Кромуел го изгубва от поглед; вижда го отново, главата му ту подскача нагоре, ту изчезва,
сякаш го е понесъл потокът на собствените му сълзи и го влачи към портата. Той казва:
– Хъмфри, провери какво мъчи този човек.
Но после забравя за него. Цялото домакинство го посреща с радост, всички негови близки, с грейнали лица, и
гъмжило от малки кученца в краката му; той ги вдига на ръце – гърчещи се телца и размахани опашки – и ги пита
как са. Слугите се струпват около Грегъри, оглеждат го възторжено – от шапката до ботушите; прислугата обича
Грегъри заради благите му маниери. „Ето го началникът!” казва племенникът му Ричард и го прегръща така, че едва
не премазва гръдния му кош. Ричард е яко момче – гледа като истински Кромуел, открито и непреклонно; гласът му
също е кромуеловски – може и да ласкае, и да възразява. Не се бои от нищо, което ходи по тази земя, нито от това,
което броди из отвъдното; ако в Остин Фрайърс се появи демон, Ричард би го изритал по косматия задник, та да се
търколи надолу по стълбите.
Усмихнатите му племеннички – вече млади омъжени жени – са разпуснали връзките на корсажите си, за да дадат
простор на издутите си кореми. Той ги целува и двете, чувства мекото докосване на телата им, сладкия им дъх,
ухаещ на джинджифилови бонбони, предпочитани от жените в тяхното положение. За миг изпитва нужда от...
какво? От податливостта на мека, покорна плът; от разсеяните, несвързани разговори в ранна утрин. Налага му се да
бъде внимателен в отношенията си с жени, да спазва дискретност. Не иска да даде на зломишлениците възможност
да го очернят. Дори кралят е дискретен; не иска в Европа да го наричат Хари Женкаря. Може би засега ще се
задоволи да копнее по недостижимото – по мистрес Сиймор.
В Елветъм Джейн приличаше на цвете с отпусната главичка, скромна като китка зеленикаво-бял кукуряк. В дома
на брат ѝ кралят я възхваляваше открито пред близките ѝ: „Нежна, скромна, свенлива девица – малко такива се
срещат в наши дни.”
А Томас Сиймор, както винаги нетърпелив да се намеси в разговора и да надговори по-големия си брат, бе заявил:
– Смея да твърдя, че трудно ще се намери равна на Джейн по скромност и набожност.
Кромуел вижда как братът на Томас, Едуард, прикрива усмивката си. Под заинтригувания му взор семейството на
Джейн започна да осъзнава – макар и с известно неверие – накъде духа вятърът. Томас Сиймор бе казал:
– Не бих събрал сили, дори да бях на мястото на краля, не бих имал смелостта да поканя дама като сестра си да
дойде в леглото ми. Нямаше да зная дори как да започна. А вие например бихте ли изпитали желание да го сторите?
И за какво ли? Сигурно е същото като да целуваш камък. Да я търкаляш от единия до другия край на леглото, а
членът ти да изтръпва от студ.
– Един брат не може да си представи сестра си в прегръдката на някой мъж – бе отвърнал Едуард Сиймор. – Поне
не и брат, който се има за християнин. Макар в двора да се говори, че Джордж Болейн... – той се смръщи и замлъкна.
– Освен това, разбира се, кралят знае как да се представи. Как да предложи себе си. Знае как да го направи като
галантен благородник. Така, както ти, братко, не умееш.
Трудно е да смутиш Том Сиймор. Той само се ухили.
Но Хенри не каза нищо особено, преди да потеглят от Елтам; сбогува се сърдечно с всички, но не каза и дума за
момичето. Джейн го беше попитала шепнешком:
– Мастър Кромуел, защо съм тук?
– Попитайте братята си.
– Братята ми казват: „Питай мастър Кромуел.”
– Значи за вас това е пълна загадка?
– Да. Освен ако най-сетне не са решили да ме омъжат. За вас ли ще ме омъжат?
– Трябва да се откажа от тази мисъл. Прекалено стар съм за вас, Джейн. Бих могъл да ви бъда баща.
– Нима? – пита Джейн замислено. – Е, и по-странни неща са се случвали в Улф Хол. А аз дори не знаех, че сте
познавали майка ми.
Отправя му лека усмивка и изчезва, а той я изпраща с поглед. А при това бихме могли да се оженим, мисли си
той; постоянните опити да се изразявам така, че тя да не ме разбере погрешно, биха поддържали мозъка ми в добро
състояние. Дали го прави нарочно?
Но няма как да я взема, преди Хенри да се отегчи от нея. А нима навремето не се заклех да не вземам захвърлени
от него жени?
Може би, каза си той тогава, бих могъл да напиша набързо една записка до синовете на Сиймор, та да бъдат
наясно какви подаръци може да приема Джейн и какви – не. Правилата са ясни: накити – да; пари – не. И докато
сделката не бъде сключена, да не сваля никаква част от тоалета си в присъствието на Хенри – дори и ръкавиците си.
Така ще ги посъветва той.
Недобронамерени хора сравняват дома му с Вавилонската кула.
Казват, че разполагал с прислужници от всички народности под слънцето – сред тях нямало само шотландец;
затова и разни шотландци продължават да предлагат обнадеждено услугите си. Хора от добри семейства, дори
благородници от страната и чужбина настояват пред него да приеме синовете им, за да бъдат възпитавани в неговото
домакинство, и той приема всеки, който според него се поддава на обучение. Всеки Божи ден в Остин Фрайърс
група немски учени се лутат сред многообразието на родния си език, мръщейки се над писмата на евангелисти,
пристигнали от техните земи. На вечеря млади учени от Кеймбридж разменят цитати на гръцки; това са учените, на
които той помогна навремето, дошли са сега да помагат на него. Понякога на вечеря пристигат група италиански
търговци и той разговаря с тях на езиците, които научи, докато работеше за банкери във Флоренция и Венеция.
Хората от свитата на съседа му Шапюи седят отпуснато наоколо, пийнали от онова, което предлагат избите на
Кромуел, и клюкарстват на испански и фламандски. Самият той разговаря с Шапюи на френски, който е родният
език на посланика, ползва един по-простонароден френски и когато разговаря с прислужника си Кристоф, набит
дребен обесник, който дойде с него дотук от Кале, и който почти винаги е някъде наоколо; Кромуел не обича да го
изпуска от поглед, защото около Кристоф вечно избухват свади.
Трябва да се научат клюките от цялото изминало лято, да се преглеждат сметки, приходи и разходи за
поддръжката на къщите и земите му. Но първата му работа е да отиде в кухнята, за да се види с главния си готвач.
Цари затишието, обичайно за ранния следобед – храната е раздигната, шишовете са почистени, калаените съдове –
излъскани и подредени по местата им, наоколо се носи мирис на канела и карамфил, а Търстън се е изправил
самотен край една поръсена с брашно дъска и се взира в поставената на нея топка тесто така, сякаш вижда пред
себе си главата на свети Йоан Кръстител.
Когато нечия сянка застава между него и светлината, главният готвач незабавно изревава:
 – Всички с мръсни пръсти вън! – И после: – А, вие ли сте, сър. И време беше. Бяхме направили чудесни баници с
еленско месо за посрещането ви, но се наложи да ги раздадем на приятелите ви, преди да се развалят. Бихме
изпратили и на вас, но вие се придвижвате прекалено бързо насам-натам.
Кромуел протяга ръце към него, за да може той да ги огледа.
– Извинете – казва Търстън. – Но разбирате ли, младият Томас Ейвъри пристига тук, след като е писал в
сметководните книги, и веднага почва да се рови в шкафовете и иска да претегля разни продукти. После се появява
мастър Рейф и казва: „Виж какво, Търстън, ще идват някакви датчани, какво можеш да приготвиш за датчани?”
После връхлита мастър Ричард: „Лутер е проводил пратеници, какви сладкиши ядат немците?”
Кромуел побутва тестото.
– Това за немците ли е?
– Няма значение какво е. Ако стане, ще го изядете.
– Обраха ли дюлите? Скоро ще паднат слани. Чувствам го в костите си.
– Чуйте се само – казва Търстън, – говорите като собствената си баба.
– Не я познаваш. А може би знаеш коя е?
Търстън се изкисква.
– Пияницата на енорията?
Нищо чудно. Коя жена би могла да откърми син като баща му Уолтър Кромуел и да не се пропие? Търстън казва
така, сякаш едва сега го е осенило прозрение:
– Не забравяйте, човек има две баби. От какво семейство произхожда майка ви, сър?
– Били са северняци.
Търстън се ухилва.
– Значи са излезли от пещерите. Нали познавате младия Франсис Уестън? Онзи, който прислужва на краля?
Неговите хора разправят, че сте евреин – Кромуел изсумтява; чувал е това и преди. – Следващия път, като отидете в
двора – съветва го Търстън, – извадете си оная работа на масата, да видим какво ще каже тогава.
– Ще го направя със сигурност – отвръща Кромуел, – ако разговорът стане скучен.
– И все пак... – Търстън се колебае. – Вярно е, сър, евреин сте, защото давате пари назаем с лихва. И в случая на
Уестън лихвата нараства.
– Както и да е – казва Кромуел. Побутва още веднъж тестото; не е ли малко твърдо? – Какво ново се чува по
улиците?
– Говорят, че старата кралица се поболяла – Търстън изчаква. Но господарят му е взел шепа стафиди и ги яде. –
Душата ѝ страда, така мисля аз. Говорят, че проклела Ан Болейн да не роди момче. Или, ако роди момче, то да не е
от Хенри. Казват, че Хенри спял с други жени и че Ан го гонела из спалнята им с ножица и крещяла, че ще го скопи.
Кралица Катерина си затваряше очите, както правят съпругите, но Ан не е от същата порода и се кълне, че ще го
накара да страда. Хубаво отмъщение би било, нали? – Търстън се изкисква. – Да сложи рога на Хенри, за да си
върне, и да постави копелето си на престола.
Будни, жужащи от клюки умове имат лондончани; умове като помийни ями.
– А подозират ли вече кой ще бъде баща на копелето?
– Томас Уайът? – предполага Търстън. – Защото за него се знае, че го е харесвала, преди да стане кралица. Или
пък някогашният ѝ любим, Хари Пърси...
– Пърси е в земите си, нали така?
Търстън подбелва очи.
– Разстоянията не са пречка за нея. Ако иска той да дойде при нея от Нортъмбърланд, достатъчно е да подсвирне
и да изплющи с камшика, той ще долети като вятър. Не че би се ограничила само с Хари Пърси. Хората казват, че ѝ
се изреждали всички благородници от свитата на краля, един след друг. Не обичала да се бавят, затова се нареждали
в редица и всеки си играел с оная си работа, че да е готов, когато тя извика:
„Следващият!”
– И следващият влиза – казва той. – Първо един, после друг – разсмива се и изяжда последната стафида, останала
в шепата му.
– Добре дошли у дома – казва Търстън. – Ние в Лондон сме готови да повярваме на всичко.
– Помня как, след като я коронясаха, тя свика цялото си домакинство – и мъже, и момичета, и им изнесе
същинска проповед как да се държат, да не играят на комар за пари, а да залагат само символично дребни вещи, че
забранява неприличния език и по-казването на гола плът. Признавам, нещата са се попроменили оттогава.
– Сър – казва Търстън, – имате брашно на ръкава си.
 – Е, трябва да се качвам горе и да започвам работа със съвета. Постарай се вечерята да не закъснява.
– Кога е закъснявала? – Търстън отупва внимателно брашното от ръкава му. – Кога се е случвало такова нещо?
Това е домашният съвет, не кралският; тук са неговите приближени съветници, Рейф Садлър и Ричард Кромуел, с
остър ум, умели с цифрите, способни бързо да извъртят спора, да съобразят кое е важното. А също и Грегъри. Синът
му.
Този сезон младите мъже носят вещите си в кесии от светла кожа, подобни на онези, които носят агентите на
банка „Фугер”, които пътуват из цяла Европа и дават тон в модата. Формата на кесиите наподобява сърце и все го
навежда на мисълта, че са тръгнали да ухажват дамите, но те се кълнат, че не е така. Племенникът му Ричард
Кромуел сяда, хвърляйки ироничен поглед към кесиите. Ричард прилича на чичо си, предпочита да държи личните
си вещи по-близо до тялото си.
– Ето го и „Наричайте ме” – отбелязва той. – Погледнете само перото на шапката му.
Влиза Томас Ризли, разменяйки шепнешком няколко думи със спътниците си, които остават отвън. Той е висок,
красив млад мъж, косата му има цвета на лъснат бакър. Преди едно поколение семейството му е носело името Райт;
но решили, че едно елегантно удължение ще им придаде тежест; служели в кралската хералдическа канцелария,
служба, извънредно подходяща за преобразуване на скромни предци в нещо по-благородно. Но промяната им
спечелила присмех; а в Остин Фрайърс Томас е известен с прякора „Наричайте ме Ризли”.[9] Отскоро си е пуснал
спретнато подрязана брадичка, има вече и син, и с всяка изминала година става все по-достолепен. Оставя кесията
си на масата и се плъзва на мястото си.
– Е, как е, Грегъри? – пита той.
Лицето на Грегъри грейва възторжено; той се възхищава на „Наричайте ме”, и надали долавя нотката на
снизхождение в тона му.
– О, добре съм. Ловувах цяло лято, а сега ще се върна обратно в дома на Уилям Фицуилям, за да се присъединя
към свитата му, защото той е благородник, близък до краля; и баща ми е на мнение, че има какво да науча от него.
Фиц се отнася добре с мен.
– „Фиц” – изпръхтява развеселено Ризли. – О, всички вие от семейство Кромуел!
– Ами – отвръща Грегъри, – той нарича баща ми „Кръм”.[10]
– Съветвам ви да не повтаряте това, Ризли – казва любезно Кромуел. – Или най-малкото ми казвайте „Кръм” само
зад гърба ми.
Макар че след посещението ми в кухнята мога да кажа, че „Кръм” е нищо в сравнение с това, което се говори за
кралицата.
Ричард Кромуел казва:
– Жените не спират да разбъркват гърнето с отровата. Не обичат жени, които крадат чужди мъже. Смятат, че Ан
трябва да бъде наказана.
– Когато потеглихме на път, тя сякаш се състоеше цялата от ъгли – отбелязва неочаквано Грегъри. – Ъгли, шипове
и остриета. Сега е някак по-мека и закръглена.
– Така е – странно, че момчето е забелязало това. Омъжените, опитни мъже, търсят у Ан признаци на
напълняване така зорко, както ги търсят у собствените си жени. Хората, насядали около масата, се споглеждат. – Е,
ще видим. Не са прекарали цялото лято заедно, но все пак според мен времето е било достатъчно.
– Дано да се е оказало достатъчно – казва Ризли. – Кралят ще започне да проявява нетърпение. Колко години вече
чака някоя жена да изпълни своя дълг? Ан му обеща син, ако се венчае за нея, и човек почва да се пита дали би бил
склонен да извърши същото за нея сега, ако трябваше да го повтори отново?
Ричард Рич се присъединява към тях последен, мънкайки някакво извинение. И този Ричард не носи сърцевидна
кесия, макар че навремето беше точно от онези млади контета, които биха имали цели пет, в различни цветове.
Какви промени носи със себе си едно десетилетие! Навремето Рич беше студент по право от най-лошия вид – от
онези, които вечно разполагат с безброй обяснения и оправдания за прегрешенията си; от онези, които изнамират
най-пропадналите кръчми, в които наричат правниците „вредна сган”, така че честта налага да се сбиеш; които се
прибират в малките часове в стаите си в Темпъл,[11] вмирисани на евтино вино и с раздрани жакети; от онези, които
препускат, ревейки с пълно гърло, подир глутница териери през Линкълн'с Ин Фийлдс. Но сега вече Рич е сериозен
и въздържан, покровителстван от лорд-канцлера Томас Одли, и снове постоянно между този сановник и Томас
Кромуел. Момчетата го наричат „Сър Стисната муцуна”. „Сър Стисната муцуна се е позагладил”, така говорят те.
Притиснали са го и грижите за службата, и грижите на глава на растящо семейство; навремето можеше да бъде
наречен „златно момче”, но сега блясъкът му сякаш е приглушен от тънък слой прах, подобен на патина. Кой би
предположил, че той ще стане Главен защитник на короната? От друга страна, той има остър ум и е винаги подръка,
ако имаш нужда от добър правник.
 – Книгата на епископ Гардинър не отговаря на изискванията ви – започва Рич и добавя: – Сър.
– Не е много лоша. Единодушни сме по въпроса за правомощията на краля.
– Да, но... – казва Рич.
– Бях принуден да цитирам пред Гардинър следния текст от Светото Писание: „Дето е думата на царя, там е
властта; и кой ще му каже: какво правиш?”
Рич повдига вежди.
– Ще му го каже парламентът.
Мастър Ризли отбелязва:
– На мастър Рич може да се разчита, че ще знае точно какво би направил парламентът.
Изглежда, че именно по въпроса за правомощията на парламента Рич препъна Томас Мор, препъна го, насочи го в
погрешна посока и може би дори го подмами да извърши нещо, което се разтълкува като държавна измяна. Никой не
знае какво се е говорило в онази стая, в онази килия; Рич беше излязъл с порозовяло лице, изпълнен с надежда и по-
скоро с предположения, че се е сдобил с необходимото, и бе отишъл от Тауър право при него, при Томас Кромуел.
Който му беше казал спокойно – да, това ще свърши работа; спипахме го, благодаря. Благодаря, сър Стисната муцуна,
свършихте добра работа.
Сега Ричард Кромуел се привежда към него:
– Кажете, малки мой приятелю – как мислите, дали парламентът ще успее да постави наследник в утробата на
кралицата?
Рич се поизчервява; вече наближава четиридесетте, но тенът му е такъв, че все още може да се черви.
– Никога не съм твърдял, че парламентът може да стори това, което Бог не желае да стори. Казвах само, че
парламентът може да направи повече от това, което допускаше Томас Мор.
– Мъченикът Мор – казва Кромуел. – Говори се, че Рим ще провъзгласи него и Фишър за мъченици – мастър
Ризли се изсмива. – Съгласен съм, смешно е – казва Кромуел и хвърля поглед към племенника си; стига засега, не
споменавай повече кралицата, корема ѝ или която и да било друга част от нея.
Защото той е споделил поверително с Ричард Кромуел поне нещичко от събитията в Елветъм, дома на Едуард
Сиймор. Когато кралският кортеж промени така изненадващо посоката на пътуването си, Едуард се бе представил
добре и ги беше приел прекрасно. Но същата нощ кралят не бе могъл да заспи и бе изпратил младия Уестън да го
вдигне от постелята. Танцуващ пламък на свещта в стая с непознати за него очертания. „Господи, кое време е?”
Шест часа, злорадства Уестън, вече закъснявате.
Оказва се, че всъщност няма четири, небето е още тъмно. Край прозореца, отворен, за да влиза чист въздух,
седеше Хенри и му шепнеше – а единствени свидетели им бяха планетите; беше се постарал Уестън да не може да
чува, не каза и дума, преди вратата да се затвори зад него. И по-добре.
– Кромуел – каза кралят тогава, – какво би станало ако аз... Какво ще стане, ако се опасявам, ако започвам да
подозирам, че има нещо нередно в моя брак с Ан, някакво препятствие, нещо, което не е угодно на всемогъщия Бог?
Той бе изпитал чувството, че годините се търкалят в обратна посока; че той е кардиналът и слуша същите думи,
само името на кралицата тогава беше Катерина.
– Но за какво препятствие става дума? – бе казал той малко уморено. – Какво би могло да бъде то, сър?
– Не знам – бе прошепнал кралят. – Не знам, но може и да узная. Нима тя не бе дала преди това брачен обет на
Хари Пърси?
– Не, сър. Той се закле, че е така, закле се върху Библията. Ваше величество чу клетвата му.
– О, но ти си отишъл да се видиш с него, нали, Кромуел? Сигурно си го открил в някакъв долнопробен хан,
дръпнал си го да стане от пейката и си го блъснал в главата с тежкия си юмрук?
– Не, сър. Никога не бих се отнесъл така зле с пер на кралството, най-малко пък с графа на Нортъмбърланд.
– Е, добре. Доволен съм, че е така. Може да не съм разбрал нещо. Но през онзи ден графът каза онова, което е
мислил, че аз искам да каже. Каза, че не е сключвал никакъв съюз с Ан, че не е имало обещание за брак, камо ли
пък консумация. Ами ако е лъгал?
– Под клетва, сър?
– Но ти наистина умееш да вдъхваш страх, Кръм. Би могъл да накараш човек да забрави как трябва да се държи и
пред Бога. А ако все пак е излъгал? Ако тя е сключила с Пърси някакъв договор, равностоен на законно сключване
на брак? Ако това е така, тя не може да е моя законна съпруга.
Той бе замълчал, но виждаше ясно как текат мислите на Хенри; неговите собствени се стрелкаха като
подплашени сърни.
– Освен това много подозирам – бе продължил да шепне кралят, – подозирам я, че има нещо с Томас Уайът.
 – Не, сър – бе казал той настоятелно, без дори да си остави време да помисли. Уайът беше негов приятел; баща
му, сър Хенри Уайът, му бе възложил задачата да улесни пътя на момчето; Уайът вече не беше момче, но какво от
това.
– Ти казваш „не” – Хенри се приведе към него. – Но нима Уайът не напусна кралството и не отиде в Италия,
защото тя не приемаше ухажванията и той не можеше да намери покой, докато я виждаше постоянно пред себе си?
– Ами ето, това е. Сам го казахте, Ваше величество. Отхвърляла е ухажванията му. Ако ги беше приела, той
несъмнено би останал.
– Но не мога да бъда сигурен – упорства Хенри. – Представи си, че му е отказала тогава и е отстъпила по друго
време? Жените са слаби и ласкателството лесно ги побеждава. Особено когато мъжете пишат стихове в тяхна чест, а
има хора, които твърдят, че Уайът пише по-хубави стихове от мен, въпреки че аз съм кралят.
Той поглежда краля и примигва; четири часà, няма надежда за сън; човек би могъл да отхвърли всичко като
безобидна суета, Бог да го благослови, ако само не беше четири часът.
– Ваше величество – казва той, – успокойте се. Ако Уайът бе нарушил по някакъв начин безупречното
целомъдрие на тази дама, аз съм убеден, че той не би устоял и би се похвалил с това. В стихове или в обикновена
проза.
Хенри само изсумтява. Но Кромуел поглежда нагоре: елегантната сянка на Уайът се плъзва като коприна пред
прозореца и препречва пътя на студената звездна светлина. Върви си, призрако: мислите му го отпъждат; кой може
да разбере Уайът, кой може да го оневини?
Кралят казва:
– Е, може би. Дори да се е поддала на ухажванията на Уайът, това не би създавало проблем за брака ми, тъй като
не може и дума да става за някакви обети между тях, той е бил оженен още като момче и следователно не е имал
свободата да дава каквито и да било обещания на Ан. Но казвам ти, това би накърнило доверието ми в нея. Не бих
приел безропотно една жена да ме лъже, да твърди, че е дошла в леглото ми като девица, а всъщност да не е така.
Улзи, къде си? Ти си чувал всичко това преди. Дай ми съвет сега.
Кромуел се изправя. Опитва се полека да приключи този разговор.
– Да наредя ли да ви донесат нещо, сър? Нещо, което да ви помогне да поспите час-два?
– Имам нужда от нещо, което ще ми дари сладки сънища. Ще ми се да знаех какво е то. Съветвах се с епископ
Гардинър по този въпрос.
Кромуел се бе опитал да не допусне стъписването да се изпише на лицето му. Обърнал се е към Гардинър – зад
гърба ми?
– И Гардинър каза – лицето на Хенри е въплъщение на отчаянието, – той каза, че в случая имало достатъчно
поводи за съмнение, но че, ако бракът е невалиден, ако се наложи да се откажа от Ан, ще трябва да се върна при
Катерина. А аз не мога да го направя, Кромуел. Твърдо съм решил – дори целият християнски свят да се изправи
срещу мен, никога вече няма да докосна онази вкиснала стара жена.
– Ами... – бе казал той, загледан в пода, към босите бели крака на Хенри, – струва ми се, че можем да измислим
нещо по-добро, сър. Не твърдя, че разбирам аргументите на Гардинър, но епископът познава много по-добре
каноничното право. Не вярвам все пак, че можете да бъдете ограничен или подложен на принуда по какъвто и да
било начин, защото сте господар в своето семейство, както сте господар на страната си и на своята църква. Може би
Гардинър е поискал само да подготви Ваше величество за препятствията, които някои хора биха пожелали да
издигнат пред вас.
А може би, мисли си той, просто е искал да ви тормози и да ви докара кошмари. Гардинър си е такъв. Но Хенри
беше изправил гръб.
– Мога да правя, каквото пожелая – бе казал монархът. – Бог няма да допусне моята наслада да върви срещу
Неговия промисъл, нито пък плановете ми да бъдат възпрени от Неговата воля. – Сянка на лукавство пробягва по
лицето му. – И самият Гардинър каза така.
Хенри се беше прозял. Сигнал за край на разговора.
– Кръм, не изглеждаш особено достолепно, като се кланяш по нощница. Ще бъдеш ли готов за езда в седем, или
да те оставим тук и да се видим на вечеря?
„Щом вие ще бъдете готов, ще съм готов и аз”, мисли той, докато шляпа с боси крака обратно към леглото. А дали
по изгрев слънце ще забравите, че изобщо сме водили този разговор? Придворните ще щъкат насам-натам, конете ще
мятат глави и ще душат въздуха. По-късно сутринта ще се срещнем със свитата на кралицата, Ан ще чурулика,
възседнала ловния си кон; никога няма да разбере, освен ако не го научи от малкия си приятел Уестън, че снощи, в
Елветъм, кралят не е откъсвал поглед от следващата си любовница: Джейн Сиймор, която избягваше умолителните
му погледи и спокойно продължаваше да реже и яде късчета пиле. Грегъри бе казал в ококорени очи:
 – Мистрес Сиймор яде много, нали?
А сега лятото приключи. Улф Хол и Елветъм се стапят в здрача.
Той никога няма да проговори за съмненията и опасенията на краля; есен е, той е в Остин Фрайърс; свел глава,
изслушва новините от двора, наблюдава как пръстите на Рич усукват копринената лента, провиснала от един
документ.
– Хората от домакинствата им си разменят обиди по улиците – казва тъкмо племенникът му Ричард. –
Предизвикателни жестове, ругатни, ръцете им постоянно са на дръжките на камите.
– Извинявай – за кого става дума? – пита той.
– Хората на Николас Кару. Постоянно се счепкват с прислужниците на лорд Рочфорд.
– Стига да не го правят в двора... – казва той рязко. Наказанието за вадене на оръжие в кралския двор е отрязване
на ръката, държала острието. За какво се карат, иска да попита той, но променя въпроса и пита:
– Какво е оправданието им? Защото представете си Кару, един от старите приятели на Хенри, един от
благородниците, грижещи се за покоите му, предан на бившата кралица. Вижте го – мъж от стари времена, с
издължено, сериозно лице, който старателно поддържа образа си такъв, сякаш е слязъл от страниците на рицарски
роман. Нищо чудно, ако за сър Николас, който така твърдо разграничава редното от нередното, е непоносимо да
приема парвенюшките претенции на Джордж Болейн.
Сър Николас е папист до пръстите на краката си, обути в ботуши с метални върхове, и подкрепата, която Джордж
оказва на реформираната религия, го вбесява до мозъка на костите. Така че противостоянието им е принципно; но
какво дребно събитие е послужило като искра, за да се разгори открито конфликтът? Дали Джордж заедно с
разпасаната си компания е вдигал шум пред стаята на сър Николас, в която той се е бил посветил на някое сериозно
занимание – например да се възхищава на собствения си образ в огледалото? Кромуел възпира усмивката си.
– Рейф, поговори с двамата благородници. Кажи им да държат кучетата си вързани. – И добавя: – Правилно
постъпи, че спомена това.
Винаги са го интересували конфликтите между придворните и поводите за тяхното възникване.
Скоро след като сестра му стана кралица, Джордж Болейн го повика, за да му даде някои напътствия как да се
грижи за кариерата си занапред. Младият мъж си играеше със златна верижка, обсипана със скъпоценни камъни,
която той, Кромуел, претегли наум; пак така, наум, свали жакета на Джордж, разши го, нави плата обратно на топа и
му сложи цена; търгувал ли си с платове, не губиш точния си поглед за качество и плътност на тъканта, а след като
са ти възложили да повишиш годишния приход на държавата, скоро се научаваш да преценяваш колко струва човекът
пред теб.
Младият Болейн го остави да стои прав, самият той седеше на единствения стол в стаята.
– Не забравяйте, Кромуел – започна той, – макар да сте член на кралския съвет, вие не сте човек от добро
потекло. Би трябвало да се въздържате и да говорите само когато това се иска от вас – в останалите случаи
избягвайте да се намесвате. Не си пъхайте носа в делата на по-високопоставени от вас лица. Може на Негово
величество да е угодно да ви вика често при себе си, но не забравяйте кой ви постави на такова място, че той да
може да ви види.
Интересна е тази версия на Джордж Болейн за собствения му живот. Кромуел винаги бе предполагал, че Улзи е
човекът, който го е обучил; Улзи го издигна, Улзи го направи такъв, какъвто е; но Джордж казва не, дължал това на
семейство Болейн. Очевидно той не е изразил подобаващо благодарността си. Затова сега го прави, казва „Да, сър” и
„Не, сър”, казва също „Виждам, че имате изключително точна преценка за човек на вашите години. Та дори баща ви,
монсеньор графът на Уилтшър, дори чичо ви Томас Хауард, херцогът на Норфолк – дори те не биха могли да ми
дадат по-верни напътствия.”
– Ще се възползвам от тях, обещавам ви, сър, и отсега нататък ще се държа по-смирено.
Джордж омеква.
– Постарайте се да го направите.
Сега Кромуел си спомня с усмивка този разговор; после се връща към набързо надраскания списък със задачите
си. Очите на сина му Грегъри се стрелкат над масата, той се опитва да разбере недоизказаното – от братовчед му
Ричард Кромуел, от „Наричайте ме Ризли”, от баща му, от останалите господа, които влязоха в стаята.
Ричард Рич се мръщи над документите пред себе си, „Наричайте ме” върти нервно в пръсти перото. Неспокойни
хора са и двамата, мисли той – и Ризли, и Рич, и в някои отношения си приличат – сякаш се лутат в перифериите на
собствените си души, опипват стените – я, тук не кънти ли на кухо? Но той трябва да осигури за краля способни
мъже; а те са гъвкави и упорити, не пестят усилията си – нито в услуга на короната, нито в услуга на собствените си
интереси.
– Преди да приключим за днес – казва той, – има и още нещо. Милорд епископът на Уинчестър дотолкова зарадва
краля, че по мое настояване кралят го изпраща отново във Франция като посланик. Предполага се, че срокът на
неговото посланичество няма да е кратък.
Усмивки плъзват бавно по лицата на насядалите край масата.
Той наблюдава „Наричайте ме” – навремето той беше протеже на Стивън Гардинър. Но сега по всичко личи, че е
не по-малко доволен от останалите. Ричард Рич порозовява, надига се от масата и стиска ръката му.
– Да потегля – казва Рейф, – и да не се връща. Гардинър е двуличен във всичко.
– Двуличен ли? – отвръща Кромуел. – Езикът му е като тризъбец от онези, с които се ловят змиорки. Първо е за
папата, после за Хенри, сетне – помнете ми думата – отново ще застане зад папата.
– Можем ли да бъдем сигурни в него, докато е в чужбина? – пита Рич.
– Можем да бъдем сигурни само в едно, когато става дума за Гардинър – че знае добре какво е най-изгодно за
него. Засега му е най-изгодно да е с краля. А можем и да го наблюдаваме, да изпратим наши хора в свитата му.
Мастър Ризли, вие бихте се справили с това, струва ми се?
Единствено Грегъри сякаш продължава да е измъчван от съмнения.
– Милорд Уинчестър – посланик? Фицуилям ми е казвал, че първото задължение на посланика е да не се държи
оскърбително.
Кромуел кимва.
– А Стивън постоянно се държи оскърбително, това ли искаш да кажеш?
– Нима от посланика не се очаква да се държи учтиво и дружелюбно? Така ми е казвал Фицуилям. Трябва да е
учтив събеседник, да умее да поддържа лек разговор, да успее да се представи така, че домакините му да го харесат.
За да може да му се открие възможността да посещава домовете им, да седи на масите им, да се сближава с жените
и наследниците им и да подкупва прислугата им да служи на него самия.
Веждите на Рейф отскачат нагоре.
– На това ли те учи Фиц?
Момчетата се разсмиват.
– Вярно е – казва Кромуел. – Това са неща, които посланикът трябва да умее да прави. Надявам се в такъв случай,
че Шапюи не е успял да подкупи теб, Грегъри? Ако имах жена, той сигурно щеше да ѝ изпраща тайно сонети, знам,
че е така – и щеше да подхвърля кокали на кучетата ми. Е, какво пък... Шапюи е приятен събеседник, сами виждате.
Не е като Стивън Гардинър. Но работата е там, Грегъри, че ние имаме нужда от непоклатим посланик при
французите, от човек, изпълнен със злъч и злоба. А Стивън е живял сред тях и преди и се е представил добре.
Французите са лицемери, преструват се на приятели и искат пари в замяна. Разбираш ли – заема се той да обучава
сина си, – точно сега французите се готвят да отнемат Миланското херцогство от императора, и искат от нас да
финансираме това тяхно начинание. А ние трябва да им угаждаме, или поне да се държим така, сякаш сме склонни
да го сторим, защото се боим да не се обърнат на другата страна, да се съюзят с императора и да ни победят. Затова,
когато настъпи денят и те кажат „Дайте златото, което ни обещахте”, ще ни е нужен посланик като Стивън, който ще
може да им отвърне невъзмутимо: „О, златото ли? Удръжте го от това, което вече дължите на крал Хенри.” Крал
Франсоа ще бълва огън и жупел, но в известен смисъл ние ще сме спазили обещанието си.
Разбираш ли? За френския двор запазваме нашите най-опърничави защитници. Не забравяй, че навремето милорд
Норфолк беше посланик там.
Грегъри кимва.
– Всеки чужденец би се стреснал от Норфолк.
– Както и всеки англичанин. И с основание. Сега херцогът прилича на онези гигантски топове, с които
разполагат турците. Пораженията от тях са ужасни, но им трябват три часа, за да се охладят, преди да стрелят
отново. Докато епископ Гардинър може да дава изстрели на десетминутни интервали, от зори до здрач.
– Но, сър – изтръгва се от Грегъри, – ако им обещаем пари и после не им ги дадем, какво ще направят те?
– Надявам се, че дотогава отново ще ни свързват тесни приятелски връзки с императора – той въздъхна. – Това е
стара игра и по всичко личи, че ще ни се наложи да продължаваме да я играем, докато не измисля нещо по-добро –
или докато не го измисли кралят. Чувал си за скорошната победа на императора в Тунис, нали?
– Целият свят говори за нея – отвръща Грегъри. – Всеки рицар в християнския свят иска да е бил там.
Кромуел свива рамене.
– Времето ще покаже колко славна е била тази победа.
Барбароса[12] скоро ще намери друго място, откъдето да насочва пи-ратските си набези. Но с такава победа зад
гърба си, и при положение, че в момента турците кротуват, императорът може да се насочи към нас и да нахлуе по
нашите брегове.
 – Но как да го спрем? – пита отчаяно Грегъри. – Нима ще се наложи да върнем кралица Катерина?
„Наричайте ме” се разсмива.
– Грегъри започва да осъзнава трудностите на нашия занаят, сър.
– По-приятно ми беше, докато говорехме за сегашната кралица – отбелязва тихичко Грегъри. – При това получих
похвала, задето съм забелязал, че е напълняла.
„Наричайте ме” казва дружелюбно:
– Не беше редно да се смея. Ти си прав, Грегъри. Целият ни труд, цялата ни софистика, всички наши познания – и
тези, които имаме, и другите, които се преструваме, че имаме; държавническите стратегии, законите, изготвяни от
правниците, проклятията на духовниците, твърдата решимост на съдиите – били те духовници или миряни: всичко
това може да бъде провалено от тялото на една жена; така е, нали? Бог трябваше да направи коремите им прозрачни,
та да ни спести много надежди и страхове. Но може би онова, което расте там, трябва да расте в мрак.
– Говори се, че Катерина е болна – казва Ричард Рич. – Ако тя умре до края на тази година, питам се как ще
изглежда после светът?
Виж ти – заседели сме се тук! Да ставаме и да вървим в градините на къщата в Остин Фрайърс, гордостта на
кралския секретар; той иска да има растенията, които е виждал да цъфтят в чужбина, иска по-хубави плодове, затова
тормози посланиците да му пращат посеви и калеми за присаждане с дипломатическата поща.
Старателните млади чиновници се нареждат наоколо, готови да разгадаят някой тайнопис, а от торбата изпада
само някакъв корен, все още пълен с живот след преминаването на пролива при Дувър.
Иска му се крехките кълнове да оцеляват, младите мъже да израстват здрави. Затова е построил и тенискорт –
подарък за Ричард, Грегъри и всички момчета в дома му. Самият той не е напълно скаран с играта... би могъл да
играе със слепец, така казва обикновено, или срещу еднокрак противник.
Играта зависи до голяма степен от тактиката; единият крак не го слуша, налага му се да разчита повече на хитри
ходове, отколкото на бързина. Но се гордее с построеното и плаща за него на драго сърце.
Наскоро се е съветвал с хората, които поддържат игрището за тенис в Хампън Корт, и нареди да съобразят
размерите на собствения му корт с предпочитанията на Хенри; кралят е идвал на вечеря в Остин Фрайърс, така че
не е изключено някой ден да дойде тук, за да прекара един следобед на игрището.
В Италия, докато служеше в дома на семейство Фрескобалди, момчетата излизаха в топлите вечери и играеха на
улиците. И това беше нещо като тенис, jeu de paume[13] – но играеха с ръце; блъскаха
– Игра с топка на закрито, предшественик на тениса, пър-воначално играчите са играли с ръце, по-късно слагат
ръкавици, после използват се, бутаха се и крещяха, удряха топката в стените и я плъзваха по навеса над
шивачницата, докато накрая самият майстор се появяваше и казваше: „Момчета, ако не пазите навеса ми, ще ви
отрежа топките и ще ги окача над входа на панделки.” Те отвръщаха: не се сърди, майсторе, съжаляваме, измъкваха
се надолу по улицата и отиваха да играят вече по-кротко в някой заден двор. Но половин час по-късно се връщаха на
същото място – и той все още чува всичко това в сънищата си, тракането, когато грубо съшитата топка удари по
метал и отлети във въздуха; чувства плясването на кожата по дланта си. В онези дни, макар да имаше белег от рана,
се опитваше да надмогне схващането с тичане; това беше белег от раната, която бе получил предната година, когато
се сражава при Гариляно на страната на французите.
Момчетата все питаха: „Виж, Томазо, как е станало така, че си ранен отзад в крака, да не си бягал?” А той
отвръщаше: „Майко Божия!
Разбира се, че бягах – за толкова ми бяха платили. Който иска да стоя с лице към противника, трябва да ми плати
повече.” След това клане французите се разбягаха от полесражението, а в онези дни той беше един от французите;
кралят на Франция му плащаше заплатата. С пълзене и накуцване той и другарите му се измъкваха, ранени и
натъртени, от пътя на победоносната испанска армия, опитваха се да достигнат място, където кръвта не бе
разкаляла пръстта; бяха полудиви уелски стрелци и швейцарци-дезертьори, както и няколко английски момчета като
него, всички объркани, без пукната пара, опитваха се да се ориентират в последиците от разгрома, търсеха нов път,
променяха националността и имената си в зависимост от случая, отливаха се към градовете на север в търсене на
ново сражение или на някой по-безопасен занаят.
При задния вход на господарската къща икономът го разпитва:
– Французин ли си?
– Англичанин.
Човекът подбели очи.
– Е, и какво можеш да правиш?
– Да се сражавам.
– Явно не достатъчно добре.
 – Мога да готвя.
– Не се интересуваме от кухнята на варварите.
– Мога да водя сметки.
– Това тук е банка. Имаме достатъчно такива служители.
– Кажете ми какво искате да правя и ще го направя. (Вече е започнал да се перчи като италианец.)
– Трябва ни човек за подвизи. Как се казваш?
– Херакъл – отвърна той.
Човекът се разсмива против волята си.
– Влез, Ерколе.
Ерколе прекрачва с куцукане прага. Човекът се отправя забързано да изпълнява собствените си задължения. А той
сяда на едно стъпало, полуразплакан от болка. Озърта се. Единственото, с което разполага, е подът, на който седи.
Този под е неговият свят. Гладен е, жаден е, намира се на повече от седемстотин мили от дома. Но този под може да
бъде и в по-добро състояние.
– Иисусе, Марийо и Йосифе! – възкликва той. – Дайте ми вода!
Кофа! Allez! Allez![14]
Тръгват. Тръгват забързано. Ведрото пристига. Той подобрява състоянието на пода. Подобрява състоянието на
цялата къща. Подобренията срещат и съпротива. Като начало го изпращат в кухнята, където го посрещат е неприязън,
защото е чужденец – а там, при толкова много ножове, шишове и вряла вода, има много възможности за насилие. Но
той се бие по-добре, отколкото човек би предположил; не е достатъчно висок, не е много умел и сръчен, но пък е
почти невъзможно да го повалиш. Помага му и славата на сънародниците му, от които се бои цяла Европа, защото са
известни като побойници, мародери, насилници и крадци. И тъй като не знае да обижда колегите си на собствения
им език, той ползва диалекта, на който говорят в Пътни. Учи ги на ужасяващи английски проклятия – „В името на
кървящите дупки от гвоздеи по тялото Христово” – които те ползват зад гърба на господарите си, когато изпитат
нужда да им олекне. Когато сутрин се появи момичето с пълна кошница подправки, още влажни от росата, те
отстъпват назад, оглеждат я и питат:
– Е, скъпа, как си днес?
Когато някой ги прекъсне, докато изпълняват някаква трудна задача, казват:
– Що не се разкараш оттук, да не ти сваря тиквата в това гърне.
Много скоро той разбира, че съдбата го е довела до прага на една от най-старите фамилии в града, която не само е
въртяла пари, търгувала с коприна, вълна и вино, но се гордее и с велики поети.
Господарят, Франческо Фрескобалди, дойде в кухнята, за да разговаря с него. Той не споделя всеобщия
предразсъдък към англичаните, по-скоро е склонен да мисли, че те са късметлии; макар да не пропуска да спомене,
че някои от предшествениците му едва не са били докарани до банкрут поради неизплатените дългове на отдавна
починали английски крале. Той самият не знае английски много добре и казва: „Винаги може да се намери работа
за човек от твоя народ – има да се пишат много писма; ти, надявам се, умееш да пишеш?”
Когато той, Томазо или Ерколе, овладя тосканския диалект достатъчно добре, та да говори и да се шегува на него,
Фрескобалди обеща:
„Някой ден ще те повикам в сметководната къща. Ще те подложа на изпит.”
И този ден дойде. Беше подложен на изпит и го издържа. От Флоренция замина за Венеция, а оттам за Рим; и
когато вижда в сънищата си тези градове, както се случва често, на следващия ден в маниерите му се забелязва следа
от някогашното перчене, спомен за младия италианец, какъвто беше някога. Припомня си онзи млад човек без
склонност да го оневинява, но и без да го вини излишно. Винаги е правил необходимото, за да оцелее, и ако
понякога не е преценявал правилно какво точно е необходимо... е, така е, когато си млад. Сега намира в дома си
място за бедни учени. За тях винаги се открива някаква работа, някакво ъгълче, където могат да дращят трактати за
управлението на държавата или да превеждат псалми. Но приема и други млади мъже – буйни и грубовати, защото
знае, че ако прояви търпение към тях, те ще му бъдат верни. До ден днешен обича Фрескобалди като баща.
Привичката убива вкуса на брачната интимност, децата капризничат и се бунтуват, но добрият господар дава повече,
отколкото взема и неговата благосклонност може да те води през целия ти живот. Спомня си Улзи. Чува в мислите
си как кардиналът му говори. Той казва: „Видях те, Кръм, видях те в Елветъм; как се почесваш по топките на
зазоряване и се чудиш на неспособността на краля да овладява прищевките си. Ако иска нова жена, намери му. Аз
не го направих – и сега съм мъртъв.”

Сладкишът на Търстън трябва да не е станал, защото не се явява на масата за вечеря, затова пък поднасят чудесно
желе във формата на замък.
 – Търстън строи укрепления на воля – казва Ричард Кромуел и незабавно се впуска в спор с някакъв италианец,
който седи срещу него на масата: коя е най-подходящата форма за укрепление, кръгла или звездообразна?
Замъкът е на бели и червени черти – червеното е тъмноалено, бялото – съвсем прозрачно, та стените сякаш
плават във въздуха. През бойниците надничат стрелци, които стават за ядене, насочили захарни стрели. Видът му
кара дори Главния защитник на короната да се усмихне:
– Иска ми се дъщерите ми да можеха да го видят.
– Ще изпратя формите в дома ви. Но може би замъкът няма да е подходящ. Дали да не е цветна градина?
Какво доставя удоволствие на малките момиченца? Вече е забравил.
След вечеря, ако на вратата не похлопат вестоносци, той може да си открадне някой час сред книгите. Книги има
във всички негови къщи: в Остин Фрайърс, в съдебния архив на Чансъри Лейн, в Степни, в Хакни. Напоследък се
появяват книги на всякакви теми. Книги със съвети как да бъдеш добър – или лош – владетел. Книги с поезия, цели
томове, в които се обяснява как да водиш сметки, книги с изрази, които да ползваш при пътуване в чужбина,
речници, книги с напътствия как да се пречистиш от греховете си и книги с напътствия как да консервираш риба.
Приятелят му Андрю Борд, лекарят, пише книга срещу брадите: той е техен противник. Кромуел си спомня какво бе
казал Гардинър: „Ти самият би трябвало да напишеш книга.
Резултатът сигурно ще е забележителен.”
Ако направи нещо такова, това ще е „Книгата, наречена Хенри” – как да тълкуваш поведението му, как да му
служиш, какъв е най-добрият начин да го опазиш. Мислено започва да пише встъплението.
„Кой би могъл да изброи качествата – и онези, които показва публично, и другите, които проявява в личния живот
– на този най-благословен сред мъжете? Сред свещеници е богобоязлив, сред рицарите – храбър; сред учените –
начетен; сред придворните – най-благороден и изискан; и всички тези качества крал Хенри притежава в такава
забележителна степен, че от сътворението на света насам не се е раждал равен нему.”
Еразъм казва, че владетелят трябва да се възхвалява дори за качества, каквито не притежава. Защото
ласкателството го кара да се замисли, и ако дадени качества му липсват в момента, може да се постарае да ги
придобие.
Той вдига поглед, когато вратата се отваря. Появява се малкото момче от Уелс, влиза заднешком и пита:
– Време ли е да запаля свещите, господарю?
– И още как – светлината потрепва, после застива върху тъмното дърво като кръгли люспи, обелени от перла. –
Виждаш ли това столче – казва той. – Седни на него.
Момчето се тръсва на столчето. От ранни зори е търчало насам-нататък по домакински задачи. Защо винаги
малките крачета трябва да пестят усилията на големите крака? „Изтичай догоре и ми донеси...”
Когато си малък, това те ласкае. Кара те да се чувстваш важен, дори незаменим. Той търчеше насам-натам из
Пътни по заръка на Уолтър.
Колко глупав е бил. А сега му е приятно да каже на момчето „Почини си.”
– Когато бях малък, знаех малко уелски. Сега съм го забравил.
Казва си: „Това са дрънканиците на петдесетгодишния мъж – уелски, тенис, можех, а сега вече не мога.” Но има и
компенсации: главата е по-добре заредена с познания, сърцето вече не може да бъде разбито толкова лесно. Точно
сега той се е заел с преглед на владенията на кралицата в Уелс. По тези и други, по-важни причини, той не изпуска
от поглед княжеството.
– Разкажи ми за живота си – казва той на детето. – Кажи ми как се озова тук.
С помощта на оскъдния английски на момчето той успява да свърже повествованието: палежи, кражби на
добитък, обичайна история за граничните земи, в чийто край има разорение и осиротели деца.
– Можеш ли да кажеш Pater Noster? – пита той.
– Pater Noster – повтаря момчето. – Или „Отче наш”.
– А на уелски?
– Не, сър. На уелски няма молитви.
– Боже мили. Ще накарам някой да се заеме с това.
– Сторете го, сър. Тогава ще мога да се моля за майка си и баща си.
– Познаваш ли Джон ап Рис? Той беше днес у нас на вечеря.
– Онзи, който е женен за вашата племенница Джоана ли, сър?
Момчето хуква отново. Малките крачета имат още работа. Целта на Кромуел е всички уелсци да говорят
английски, но това все още не може да стане – а междувременно те имат нужда от Божията помощ.
Разбойници вилнеят из цялото княжество, успяват с подкупи и заплахи да се измъкнат от затворите; пирати
опустошават бреговете.
Благородниците, които владеят земи там, като Норис и Бриъртън, едни от служителите в кралските покои, се
съпротивляват на този негов интерес. Те поставят собствените си дела преди кралската власт. Не им се иска някой
да контролира онова, което вършат. Не ги е грижа за правосъдието; затова пък неговата цел е правосъдието да бъде
еднакво от Есекс до Ангълси, от Корнуол до границата с Шотландия.
Рис донася малка кадифена кутийка, която поставя на писалището.
– Подарък. Познайте какво е.
Той раздрусва кутийката. Нещо потраква вътре. Нещо като зърна. Пръстите му се плъзгат по някакви сивкави,
подобни на люспи късчета. Беше възложил на Рис задачата да обходи някои абатства.
– Да не са зъбите на света Аполония?
– Опитайте отново.
– Зъби от гребена на света Мария Магдалина.
Рис отстъпва:
– Ноктите на свети Едмънд.
– Аха. Изсипи ги при останалите. Този човек трябва да е имал петстотин пръста.
През 1257 година в менажерията на Тауър умрял един слон и бил заровен в яма близо до параклиса. Но на
следващата година бил изровен и останките му били изпратени в Уестминстърското абатство.
На кого в Уестминстърското абатство са били нужни останките на слон? Може би са пожелали да го нарежат на
цял тон реликви, да превърнат животинските кости в кости на светци?
Според пазителите на свети реликви част от мощта на тези предмети се изразява в това, че те са в състояние да се
множат. Кости, дърво и камък могат да се развъждат като животните, но съхраняват недокоснато естеството си;
новосъздаденото по никакъв начин не е второстепенно спрямо оригинала. Така например тръненият венец
разцъфва. Кръстът, на който е бил разпнат Христос, може да пусне клони, да напъни и да се покрие с цвят като
живо дърво. Хитонът на Христа сам тъче свои подобия. Ноктите раждат още нокти.
Джон ап Рис казва:
– Разумът не може да победи тези хора. Опитваш се да им отвориш очите. Но срещу теб се изправят статуите на
Светата Дева, които плачат с кървави сълзи.
– А казват, че аз си служа е измами – той потъва в размисъл. – Джон, трябва да се заемеш с писане.
Сънародниците ти имат нужда от молитви.
– Те трябва да имат и Библия, сър, на собствения си език.
– Нека първо осигуря на англичаните правото да я имат с благословията на краля. Това е неговият прикрит
кръстоносен поход, комуто посвещава всеки свой ден: Хенри да осигури поставянето на една голяма Библия във
всяка църква. Вече е много близо до целта и му се струва, че ще спечели Хенри на своя страна. Идеалът му е една
страна, в която да се секат едни и същи пари, да са приети общи мерки и теглилки, и най-вече – всички да
припознават един език. Не е необходимо да ходиш чак до Уелс, ако искаш да не те разбират. В това кралство има
места на петдесетина мили от Лондон, където, ако ги помолиш да ти приготвят херинга, не гледат недоумяващо.
Едва след като посочиш тигана и се направиш на риба, ти казват аха, сега разбирам какво искате.
Но най-голямата му амбиция за Англия е тази – да има съгласие между владетеля и общността. Той не иска
кралството да бъде управлявано като къщата на Уолтър в Пътни – с бой, денонощно тряскане на врати и крясъци.
Иска то да прилича на домакинство, в което всеки си знае работата и се чувства в безопасност, докато я върши.
Казва на Рис:
– Стивън Гардинър твърди, че трябвало да напиша книга. Какво ще кажеш? Може и да го направя някой ден,
когато се оттегля. А дотогава... защо да издавам тайните си?
Спомня си как чете книгата на Макиавели,[15] затворил се в мрака на дните след смъртта на жена си: тази книга,
която сега започва да вдига толкова шум по света, макар че хората не я четат толкова, колкото говорят за нея. Той се
беше затворил в къщата заедно с Рейф и най-близките си роднини, за да не пренесат треската в града; обмисляйки
книгата, беше казал: „Няма как да се възползваш от уроци, взети в италианските княжества, и да ги прилагаш в Уелс
или по северните ни граници. Ние не действаме по същия начин. Книгата му се беше сторила почти банална, пълна
с абстракции – добродетел, страх – както и дребни, обособени примери за недостойно поведение или погрешни
преценки. Може би той би успял да направи нещо по-добро, но няма време; единственото, което може да прави,
когато има да свърши толкова много спешни дела, е да подхвърля фрази на писарите, които го чакат, приготвили
пера, за да записват думите му:
„Оставам от все сърце Ваш... Ваш верен приятел, Ваш любящ приятел, Ваш приятел Томас Кромуел.” За поста на
кралски секретар не се плаща такса. Няма и точно определение на задълженията, вървящи с този пост, и това го
устройва; докато лорд-канцлерът има своя точно описана роля, мастър кралският секретар може да следи за
изпълнението на всяка държавна служба и да се рови във всяко ъгълче на държавното управление. Той получава
писма от всички краища на графствата, в които го молят да отсъди кой е прав в спорове за поземлена собственост
или да подкрепи с името си каузата на някой непознат. Хора, за които не е чувал никога, му изпращат писма с клюки
за съседите си, монаси изпращат доклади за изменнически изявления на своите игумени; свещеници проверяват по
негова заръка казаното от епископите. Онова, което нашепват в ушите му, е свързано с делата на цялото кралство, и
толкова многобройни са задълженията му в служба на короната, че огромното търговско предприятие, което е
Англия – пергаменти и свитъци, очакващи подпис и печат – цялото търсене и предлагане преминава през неговото
писалище, дела, представяни от него или предлагани от него самия. Просителите му изпращат малвазия и
мискетово вино, скопени коне, дивеч и злато; подаръци, дарения и пълномощия, амулети и заклинания. Искат услуги
от него и знаят, че трябва да платят за тях.
Така вървят нещата още от мига, когато той спечели кралското благоволение. Кромуел е богат.
И, естествено, това поражда завист. Враговете му изравят всевъзможни подробности от ранния му живот. „И тъй,
заех се с Пътни – бе казал веднъж Гардинър. – По-точно казано, изпратих там свой човек. Хората там казали „Кой
би предположил, че онова хлапе, викахме му „Ще стане като ново”, ще се издигне толкова високо?
Всички предполагахме, че скоро ще увисне на някое бесило.”
Баща му точеше и ножове; хората по улицата му подвикваха:
„Том, можеш ли да вземеш това и да попиташ баща ти дали може да направи нещо с него?” А той поемаше онова,
което му подаваха, нож или някакво друго изтъпено острие, и казваше: „Дайте ми го, ще стане като ново.”
– За това се иска умение – бе отвърнал той на Гардинър. – Да наточиш едно острие.
– Убивал си хора. Знам това.
– Не и по места, където важи нашият закон.
– В чужбина не се брои, така ли?
– Никой съд в Европа не би осъдил човек, нанесъл удар при самоотбрана.
– А питал ли си се защо хората искат да те убият?
Той се бе разсмял.
– Виж, Стивън – много неща на този свят си остават загадка, но точно в това няма нищо тайнствено. Сутрин
винаги ставах първи, винаги си лягах последен. Винаги успявах да спечеля пари. Ако няколко души харесваха едно
момиче, аз успявах да го спечеля. Видех ли връх, трябваше да го покоря.
– Видеше ли блудница – също.
– И ти беше млад някога. Представи ли на краля находките си?
– Редно е той да знае що за човек работи за него.
Но после Гардинър бе млъкнал; Кромуел бе пристъпил с усмивка към него.
– Направи най-лошото, на което си способен, Стивън. Разпрати свои хора из страната. Раздавай пари. Претърси
Европа. Ще узнаеш, че притежавам много умения, и всички те – до едно – могат да бъдат от полза за Англия – той бе
пъхнал ръка под жакета си, сякаш за да извади изпод него въображаем нож; а после направи жест, сякаш го
притискаше полека, ловко под ребрата на Гардинър. – Стивън, нима не съм те молил неведнъж да се помириш с
мен? Нима не е вярно, че всеки път си отказвал?
Трябва да се признае, че Гардинър не трепна. Само тялото му сякаш се стегна и той придърпа робата си, като че
ли за да избегне въображаемото острие.
– Момчето, което си ударил с нож в Пътни, е умряло – каза той.
– Добре си сторил, че си избягал, Кромуел. Семейството му искало да те обесят. Баща ти те откупил.
Той се сепна.
– Какво? Уолтър? Уолтър е платил?
– Не му се наложило да даде много пари. Имали и други деца.
– Дори да е така – той стоеше като ударен от гръм. Уолтър.
Уолтър им платил. Уолтър, от когото бе получавал само ритници и нищо друго.
Гардинър се разсмя.
– Нали виждаш, знам за живота ти неща, които ти сам не знаеш.
Вече е късно; ще приключи с работата на писалището и ще се оттегли в кабинета си да чете. Пред него има опис
на имуществото на абатството в Устър. Хората му не пропускат нищо: описали са всичко – от грейките за ръце до
хаванче за очукване на чесън. Има и филон от коприна в преливащи се цветове, стихар[16] от златист брокат, на
който Агнецът Божи е избродиран с черна коприна; гребен от слонова кост, месингова лампа, три шишета, покрити
с кожа и една коса; псалтири, книги с химни, шест мрежи за лисици[17] със звънчета, две ръчни колички,
всевъзможни гребла и лопати, както и някои реликви – мощи на света Урсула и някои от нейните единайсет хиляди
девици,[18] митрата на свети Осуалд[19] и голям куп маси от онези, които се поставят на подпори.

А ето какви са звуците в къщата в Остин Фрайърс през есента на 1535 година: децата се упражняват да пеят
мотет,[20] прекъсват се, започват отново. И отново гласове на деца – малки момчета, които си подвикват по стълбите,
а по-наблизо – подраскване на кучешки лапи по дъсчения под. Подрънкване на златни монети в ковчеже.
Приглушеният от гоблените ромон на многоезични разговори. Шепотът на натопено в мастило перо, което се
плъзга по хартията. А отвъд стените шуми градът: тълпите се блъскат пред портите му, носят се далечни викове
откъм реката. И неговият непрекъснат, тих вътрешен монолог: в големите зали, когато е сред хората, той мисли за
кардинала, чува как стъпките му отекват под високите сводове. Когато се озове в личните си покои, мисли за жена
си, Елизабет. Сега тя е само смътна сянка в паметта му, прошумоляване на фуста зад някой ъгъл. През онази
последна утрин от живота ѝ, когато той излизаше от къщата, му се стори, че я вижда да върви след него, мерна му се
като проблясък бялата ѝ шапчица. Поизвърна се, за да ѝ каже: „Върни се в леглото”, но зад него нямаше никой.
Когато се прибра у дома същата вечер, тя лежеше със здраво завързана челюст, а при главата и краката и горяха
свещи.
Само година след това дъщерите му умряха от същата болест. В дома си в Степни той пази в заключена кутия
огърлиците им от корал и перли, тетрадката на Ан, в която тя пишеше упражненията си по латински. А в килера,
където пазят костюмите за коледните пиеси, той все още съхранява крилете от паунови пера, които Грейс носеше,
когато игра в една пиеса в енорията. След пиесата тя тръгна нагоре по стълбите, все още с крилете на рамене; по
прозорците проблясваше скреж. Ще си прочета молитвите, каза тя; отдалечи се от него, присвила криле, и потъна в
мрака.
А сега над Остин Фрайърс се спуска нощ. Тракат спусканите резета, щраква ключ в ключалка, издрънчава яката
верига пред малката вратичка, голямата греда е запречила портата. Младият Дик Пърсър е пуснал кучетата-пазачи.
Те скачат и търчат насам-натам, щракват със зъби към лунната светлина, после се отпускат под овощните дървета,
положили глави върху лапите, а ушите им потрепват. Когато домът притихне – когато всички негови къщи притихнат
– мъртъвците започват да се разхождат по стълбите.
Ан, кралицата, праща да го повикат, кани го в собствената си спалня – вечерята е приключила. Той е съвсем
наблизо, защото вече във всеки голям дворец има стаи, запазени за него, близо до кралските покои. Дели ги само
една стълба – а ето го там, бродерия, озарена от стенните свещници, и коравия нов жакет на Марк Смийтън. Както и
спотаилият се Марк, облечен в него.
Какво е довело Марк тук? Не носи музикален инструмент, който би могъл да му послужи за оправдание, а е
нагизден великолепно, като някой от младите лордове, които се въртят около Ан. „Има ли справедливост?”, пита се
той. „Марк не върши нищо, а всеки път, когато го видя, изглежда все по-напет. Аз работя непрекъснато и с всеки
изминал ден все повече подпухвам и посивявам.”
Тъй като двамата обикновено се сдърпват, Кромуел има намерение да го подмине с едно кимване, но Марк се
изправя и пита с усмивка:
– Как сте, милорд Кромуел?
– О, не – отвръща той. – Все още съм си само „мастър”.
– Грешката ми е естествена. Приличате на истински лорд. Убеден съм, че кралят скоро ще направи нещо за вас.
– Може би не. За него е важно да остана в Камарата на общините.
– И така да е – отбелязва тихо момчето, – нима не би трябвало да прояви благодарността си към вас, след като
толкова много хора биват възнаграждавани за по-незначителни услуги? Кажете ми, истина ли е това, което се говори
– че в дома ви има хора, изучаващи музика?
Около дузина весели млади момчета, спасени от манастирските килии. Те работят над учебниците си,
упражняват се на своите инструменти, учат се как да се държат прилично на маса, а на вечеря забавляват гостите.
Учат се да стрелят с лък, играят с шпаньолите, а най-малките сред тях влачат по калдъръма дървените си кончета и
ходят по петите му – сър, сър, искате ли да видите как мога да се изправям на ръце?
– Те внасят веселие в дома – отвръща той.
– Ако някога ви потрябва човек, който да подобри качеството на изпълненията им, не ме забравяйте.
– Няма, Марк.
На себе си казва: „Не бих ти позволил и да припариш до моите момчета.”
– Ще намерите кралицата в лошо настроение – казва младият човек. – Нали знаете, че брат ѝ, Рочфорд, наскоро
замина със специална мисия за Франция, и днес тя получи писмо от него; там всички говорели, че Катерина е
писала на папата и е настояла да даде ход на тази ужасна присъда за отлъчване от църквата, която той произнесе над
нашия господар. А това ще донесе немислими опасности и страдания на кралството ни – той кима; да, да, така е,
нима е необходимо Марк да му обяснява какво означава отлъчване от църквата; не може ли малко по-накратко?
– Кралицата е гневна – казва момчето, – защото, ако това е така, нима Катерина не е обикновена изменница, и
кралицата си задава въпроса защо не се предприема нищо срещу нея?
– Да предположим, че ти кажа каква е причината, Марк. Би ли ѝ отнесъл моя отговор? По всичко личи, че можеш
да ми спестиш час-два.
– Ако поверите на мен... – започва момчето. После забелязва хладната му усмивка. Изчервява се.
– Бих ти поверил изпълнението на някой мотет, Марк. Въпреки че – той го изглежда замислено – по всичко личи,
че кралицата се отнася с особено благоволение към теб.
– Така мисля и аз, мастър кралски секретарю – попритиснат за миг, Марк отново се оперва. – Нима често ние, по-
скромните люде, не се оказваме по-подходящи за кралски довереници?!
– Добре тогава. Значи, може скоро да станеш и барон Смийтън? Аз първи ще те поздравя. Дори ако все още
търкам пейките в Камарата на общините.
С махване на ръка Ан разпъжда наобиколилите я дами, те правят реверанси пред него и излизат, шушукайки.
Снаха ѝ, съпругата на Джордж, се бави в стаята. Ан казва:
– Благодаря, лейди Рочфорд, тази вечер няма да имам повече нужда от услугите ви.
С нея остава единствено шутът – жена-джудже, която наднича към него иззад стола на кралицата. Ан е
разпуснала косите си и те падат свободно изпод шапчицата от сребриста тъкан с форма на полумесец. Той отбелязва
това – жените около него постоянно го разпитват как се облича Ан. Ето как посреща тя съпруга си – тъмните ѝ
къдри са свободно разпуснати единствено за него, а сега, по стечение на обстоятелствата, и за Кромуел; като човек
от простолюдието той не се брои, същото важи и за младия Марк.
Тя започва, както често се случва, от средата на изречението:
– Затова искам да отидете вие. Да заминете за провинцията, за да се видите с нея. Запазете го в пълна тайна.
Вземете със себе си само хората, които са ви необходими. Ето, можете да прочетете писмото на брат ми Рочфорд –
тя размахва писмото, стиснала го с върховете на пръстите си, после размисля и го отдръпва. – Или... по-добре не –
допълва, решила да го задържи, и сяда върху него. Може би сред новините има и злословия по адрес на Томас
Кромуел? – Имам сериозни подозрения към Катерина, сериозни подозрения. Излиза, че във Франция знаят това,
което ние само подозираме. Може би вашите хора не са достатъчно бдителни? Милорд брат ми е убеден, че
кралицата убеждава императора да нахлуе в земите ни, и че същото прави и посланик Шапюи, който между другото
трябва да бъде пропъден от кралството.
– Е, знаете ли – подема той, – не можем просто да изхвърляме посланиците, защото направим ли го, вече няма да
научаваме съвсем нищо. Истината е, че той не се притеснява от интригите на Катерина; отношенията между
Франция и империята понастоящем са подчертано враждебни, и ако между тях избухне война, императорът няма да
разполага с излишни войски, които да насочи към Англия. Тези неща се изменят дори само в рамките на седмица, а
той е установил, че семейство Болейн винаги малко изостават в тълкуванията си на дадена ситуация, и са винаги
повлияни от претенциите им, че имат приятели в двора на династията Валоа. Ан продължава да се опитва да уреди
брак с кралска особа за рижокосата си дъщеричка. Той ѝ се възхищаваше като на човек, който се учи от грешките си,
способен е да отстъпи, да преоцени положението; но у нея има и упорство, не по-малко от това на Катерина,
старата кралица – и като че ли в това отношение тя никога няма да си вземе поука. Джордж Болейн отново е във
Франция, за да настоява за брака, но без никакъв резултат. За какво служи всъщност Джордж Болейн? Това е въпрос,
който той задава на себе си. После казва:
– Ваше Височество, кралят не би могъл да опетни честта си, отнасяйки се зле с бившата кралица. Ако такова
нещо се разчуе, би го поставило в неудобно положение.
Изражението на Ан е скептично; тя не вижда никакъв повод за неудобство. Светлината е приглушена; сребристата
ѝ глава се свежда, малка и проблясваща; джуджето се суети и се киска, мърмори си нещо под нос, но се е скрило
някъде; седнала на кадифените възглавници, Ан полюшва кадифения пантоф на пръстите на краката си, като дете,
което се кани да натопи крака в някой поток.
– Ако бях на мястото на Катерина, аз също бих се заела с интриги. Не бих простила. Бих постъпила точно така,
както постъпва тя – усмивката, която тя му отправя, е заплашителна. – Знаете ли, аз я разбирам. Макар да е испанка,
мога да се поставя на нейно място. Ако Хенри ме отхвърли, няма да ме видите да приемам това безропотно. И аз ще
искам война – тя взема кичур от косата си между палеца и показалеца и ги плъзва замислено по него. – Както и да е.
Кралят е убеден, че тя е болна. И тя, и дъщеря ѝ непрекъснато хленчат, или ги болят стомасите, или им падат зъбите,
ту ги тресе, ту са хремави, по цяла нощ повръщат, по цял ден пъшкат, и виновница за всичките им страдания е Ан
Болейн. Затова проверете. Идете вие, Кремюел, и я вижте, без предупреждение. А после ми кажете преструва ли се
или не.
Тя продължава да произнася превзето и замазано някои звуци, кокетничи е някогашната си френска интонация, с
някогашното си неумение да произнася името му. Край вратата настава суматоха; влиза кралят. Кромуел се покланя.
Ан не става, не прави реверанс; казва без заобикалки:
– Казах му да отиде, Хенри.
– Иска ми се да отидеш, Кромуел. И да ни представиш свой собствен доклад. Никой не умее по-добре от теб да
прониква в същността на нещата. Когато императорът си търси повод да ме упрекне, казва, че леля му умира,
изоставена, опозорена, в студ и самота. Е, тя разполага с прислуга. Има и дърва за огнищата.
– А що се отнася до позора – допълва Ан, – духом би трябвало вече да е мъртва от спомена за лъжите, които е
произнасяла.
– Ваше величество – казва той, – ще потегля на зазоряване и ще ви изпратя Рейф Садлър, ако позволите, да ви
представи списъка със задачите за деня.
Кралят изпъшква.
– Няма ли начин да се отърва от огромните ти списъци?
– Не, сър, защото ако ви позволя почивка, вие постоянно ще ме изпращате на път под някакъв претекст. А докато
се върна, бихте ли могли просто да... изчакате?
Ан се понамества на стола, върху писмото на брат си Джордж.
– Няма да предприема нищо без вас – казва Хенри. – Внимавайте, пътищата се опасни. Ще се моля за вас. Лека
нощ.
Той се озърта в преддверието, но Марк е изчезнал, останали са само няколко дами и девойки: Мери Шелтън,
Джейн Сиймор и Елизабет, съпругата на граф Устър. Кой липсва?
– Къде е лейди Рочфорд? – пита той с усмивка. – Нейната фигура ли се очертава зад завесите? – той посочва към
спалнята на Ан. – Лягат си, струва ми се. Така че на вас, момичета, остава да я приготвите за лягане и ще можете да
безчинствате на воля през остатъка от нощта.
Те започват да се кискат. Лейди Устър размахва злокобно пръст.
– Девет часът е, идва Хари Норис, под ризата си не носи нищо.
Бягай, Мери Шелтън. Бягай, но не много бързо...
– А от кого ще бягате вие, лейди Устър?
– Томас Кромуел, как бих могла да отговоря на въпроса ви? Аз, една омъжена жена – закачливо, с усмивка, тя
плъзва пръсти по ръката му над лакътя. – Всички знаем къде би искал да си легне Хари Норис тази нощ. Шелтън
само топли временно леглото му. Той го разказва наляво и надясно – поболял се е от любов по кралицата.
– Аз ще играя на карти – казва Джейн Сиймор. – Сама със себе си, да не се стига до непредвидени загуби.
Мастър, има ли някакви новини за лейди Катерина?
– Нямам какво да ви кажа. Съжалявам.
Лейди Устър го изпраща с поглед. Тя е хубава жена, безгрижна, пилее доста пари, не е по-възрастна от кралицата.
Мъжът ѝ отсъства и Кромуел има чувството, че и тя е склонна да бяга, без да бърза, стига само да ѝ кимне. Но нали
е графиня, а той някакъв си скромен „мастър”. При това се е заклел да потегли на зазоряване.
Яздят през провинцията на път към Катерина, не носят знаме или други отличителни знаци – малък отряд
въоръжени мъже. Денят е ясен, студът – лют. Земята, обрасла с кафеникави туфи трева, се провижда под слоеве
замръзнала слана, чапли пляскат с криле, издигайки се над покрити с лед езера. Облаци се трупат и пълзят по
хоризонта – някои тъмносиви, други в измамно-нежен розов цвят; още от ранния следобед пред тях плува
сребърната луна, тъничка като счупена монета. Кристоф язди до него, и колкото повече се отдалечават от удобствата
на големия град, толкова по-многословно изразява той възмущението си.
– On dit,[21] че кралят е изпратил Катерина в сурови земи. Надявал се студът да се просмуче в костите ѝ и тя да
умре.
– Нищо подобно не е имал предвид. Кимболтън е стар, но много солиден замък. Тя разполага с всички удобства.
Поддръжката на домакинството ѝ струва на краля четири хиляди паунда годишно. Толкова пари не са шега работа.
Кристоф обмисля продължително израза „шега работа”. Накрая момчето казва:
– Така или иначе, испанците са merdes.[22]
– Гледай си пътя и внимавай Джени да не стъпи в някоя дупка.
Само да се изтърсиш някъде, ще те накарам да се прибереш у дома на магаре.
– Hi-hari[23] – изревава Кристоф, достатъчно високо, за да накара стражите да се извърнат на седлата си.
 – Френско магаре – пояснява той.
Френски тъпанар, отвръща един, но с добродушен тон. Докато яздят под тъмнеещите дървета в края на първия
ден от пътуването си, те запяват; песента ободрява умореното сърце и пропъжда привиденията, спотаили се край
пътя; никога не подценявайте суеверието на обикновения англичанин. Към края на тази година най-често се пеят
различни варианти на песента, написана от самия крал:
„Обичам да пирувам с приятели добри...” Вариантите не са много вулгарни, в противен случай Кромуел би се
почувствал задължен да ги накара да спрат.
Собственикът на хана, в който отсядат, е подплашен на вид, кльощав човечец, който прави всичко по силите си да
разбере кого приема, но не успява. Жена му е яка, нацупена млада жена, сините ѝ очи гледат гневно, говори високо.
Кромуел води със себе си свой готвач.
– Как, милорд? – пита тя. – Нима мислите, че ще ви отровим?
Той я чува как блъска съдовете в кухнята, обяснява какво може и какво не може да се прави с нейните тенджери.
Тя се появява в стаята му късно вечерта и пита: „Имате ли нужда от нещо?”. Той казва „Не”, но тя се връща и пита
пак: „Ама наистина ли нищо?” „Би могла да говориш по-тихо”, казва той. Може би, когато е толкова далеч от
Лондон, наместникът на кралят по църковните въпроси може да прояви известно неблагоразумие? „Остани тогава”,
казва ѝ той. Може да е креслива, но все пак с лейди Устър би било по-рисковано.
Събужда се преди зазоряване, така внезапно, че не може да се ориентира къде е. Чува долу женски глас и за миг
го обзема чувството, че се е озовал отново в кръчмата „Пегас”, а сестра му Кат трополи наоколо, че това е сутринта
на деня, когато избяга от баща си: че целият живот е пред него. Но тогава, в тъмната стая, без свещ, той започва
предпазливо да обтяга крайниците си; няма рани, няма натъртвания; спомня си къде е и кой е, потъва отново в
топлината, оставена от женското тяло, и задрямва, обгърнал възглавницата с ръка.
Скоро чува ханджийката да пее по стълбите. Дванайсет девици излезли през една майска сутрин – така се казва в
песента. И не се върнала ни една. Прибрала е парите, които той ѝ остави. Когато го поздравява, лицето ѝ не издава
нищо за случилото се през нощта; но после, докато се готвят да потеглят, тя излиза и го заговаря тихо.
Кристоф плаща на ханджията с господарски жест. Денят е по-топъл, придвижват се бързо, не се случва нищо
особено. Отделни картини от това пътуване из средна Англия ще се запечатат в паметта му.
Плодовете на зелениката,[24] пламтящи в аленочервено по клоните на храстите. Полетът на подплашен горски
бекас, изпърхал почти под копитата на конете им. Усещането да навлизаш в блатисти земи, където твърдата земя и
мочурът имат един цвят и никога не можеш да бъдеш сигурен къде ще стъпиш.
Кимболтън е оживен пазарен град, но по здрач улиците му са пусти. Не са бързали прекалено много, безсмислено
е да се преуморяват конете за изпълнението на задача, която е важна, но не и спешна; дали Катерина ще живее или
ще умре – това не зависи от тяхното бързане. Освен това му е приятно да пътува из провинцията. В тесните
лондонски улички, когато превежда с усилие коня или мулето си под стрехи и еркери, под тесничък отрязък от
небето на Англия, пронизван от островърхи, разкривени покриви, забравяш каква е всъщност тази страна: колко
обширни са полята, колко просторно е небето, колко мръсно и неграмотно – населението. Минават покрай един
крайпътен кръст – някой наскоро е копал в основата му.
Един от стражите казва:
– Хората мислят, че монасите заравят съкровищата си. Че ги укриват от нашия господар.
– Така и правят – отвръща той. – Но не под крайпътни кръстове. Не са толкова глупави.
На главната улица те спират при църквата.
– Защо? – пита Кристоф.
– Имам нужда от благословия – казва той.
– В такъв случай ще трябва и да се изповядате, сър – отбелязва един от стражите.
Мъжете се споглеждат ухилено. В това няма нищо лошо, не е паднал в очите им; най-много да си мислят, че
техните легла са останали студени. Забелязал е, че хора, които не го познават лично, не го харесват, но че малцина
продължават да не го харесват, след като са се запознали с него. Бихме могли да отседнем в някой манастир, беше се
оплакал един от стражите, но пък нали в манастира няма момичета. Кромуел се беше обърнал, както седеше в
седлото:
– Така ли мислиш?
Мъжете се разсмяха многозначително.
Вътре в студената църква спътниците му пляскат с длани по телата си; тропат с крака и викат „Брррр” като слаби
актьори.
– Ще подсвирна, може да дойде някой свещеник – казва Кристоф.
 – Нищо подобно няма да правиш.
Въпреки това Кромуел се усмихва; може да си представи самия себе си на млади години – как го казва, а и как го
прави.
Но не се налага да подсвиркват. Някакъв вратар, обзет от подозрения, се вмъква, понесъл светилник. Със
сигурност някой пратеник вече препуска към замъка с вест: внимавайте, подгответе се, пристигнали са някакви
господа. Кромуел счита, че е прилично Катерина да бъде поне отчасти предупредена, но знае, че не бива да ѝ оставя
много време за подготовка.
– Представете си само – казва Кристоф, – можем да се изтърсим при нея точно когато си скубе мустаците.
Жените на тази възраст го правят.
За Кристоф бившата кралица е негодна кранта, старица. Кромуел си мисли: „Катерина трябва да е моя връстница
– или почти.” Но животът е по-суров с жените, особено с жените като Катерина, които са били благословени с
много деца и са ги видели да умират.
Свещеникът пристъпва към него – плах човек, който иска да му покаже съкровищата на църквата.
– Вие трябва да сте... – Кромуел прехвърля наум някакъв списък. – Уилям Лорд?
– О, не – този е някакъв друг Уилям. Следват дълги обяснения, но той ги прекъсва. – Достатъчно е епископът ви
да знае кой съм – зад него има изображение на свети Едмънд, човекът с петстотин пръста; Стойката на светеца е
изящна, сякаш танцува.
– Вдигнете светилника – казва той. – Това тук русалка ли е?
– Да, милорд – тревожна сянка трепва по лицето на свещеника.
– Да я махнем ли? Забранено ли е да има русалки?
Кромуел се усмихва.
– Казах си просто, че е доста далеч от морето.
– Вмирисана риба – Кристоф се кикоти с пълно гърло.
– Простете на момчето, няма поетична душа.
Свещеникът се усмихва едва-едва. На един дъбов параван света Ана държи книга с поучения за малката ѝ дъщеря,
Дева Мария. Свети архангел Михаил съсича с ятаган дявол, сгърчен в краката му.
– Кралицата ли сте дошли да видите, сър? Искам да кажа – поправя се свещеникът, – лейди Катерина?
Свещеникът няма никаква представа кой съм, казва си Кромуел.
Пратеникът може да е кой ли не. Бих могъл да съм Чарлс Брандън, херцогът на Съфолк. Бих могъл да съм Томас
Хауард, херцогът на Норфолк. И двамата са изпробвали пред Катерина оскъдните си способности да убеждават,
както и най-грубиянските си похвати.
Той не казва името си, но оставя дарение. Свещеникът сключва пръсти около монетите, сякаш да ги стопли.
– Нали ще ми простите грешката, сър? За титлата на дамата?
Кълна се, не съм го казал злонамерено. За стар провинциалист като мен е трудно да бъде винаги в крак с
промените. Докато узнаем една новина от Лондон, пристига следваща, която ѝ противоречи.
– Трудно е за всички нас – свива рамене Кромуел. – Нали четете молитва за кралица Ан всяка неделя?
– Разбира се, милорд.
– А какво казват за това вашите енориаши?
Свещеникът изглежда смутен.
– Ами, сър, те са прости хорица. На ваше място не бих обръщал внимание на брътвежите им. Но всички те са
верни поданици – допълва той припряно. – Много верни.
– Не се и съмнявам. А ще ми доставите ли удоволствието тази неделя да споменете в молитвите си Том Улзи?
Покойния кардинал?
Кромуел вижда как старецът бързо променя мнението си. Пратеникът не може да бъде нито Томас Хауард, нито
Чарлс Брандън – защото дори само да споменеш пред тях името на Улзи, те и двамата биха плюли в краката ти.
Когато излизат от църквата, последната дневна светлина чезне от небето, случайна снежинка се носи на юг по
вятъра. Възсядат отново конете; беше дълъг ден, той чувства как дрехите тежат на гърба му. Не вярва, че мъртвите
имат нужда от нашите молитви, че имат полза от тях. Но всеки, който познава Библията, знае, че нашият Бог е
прищевен, и че няма вреда, ако си оставиш открит път за отстъпление. Когато горският бекас излетя от храстите
като червеникаво кафява светкавица, сърцето му бе забило учестено.
Докато яздеха, той го чувстваше да пърха в гърдите си; когато птицата намери убежище в клоните на дърветата,
следата от нападалите ѝ по земята пера потъмня и стана черна.
Когато пристигат, цари полумрак: някой се провиква от стените на замъка, Кристоф се провиква в отговор:
 – Томас Кремюел, кралски секретар и Пазител на съдебния архив.
– Как да се убедим, че наистина сте вие? – крещи един от стражите. – Вдигнете знаме!
– Кажи му да вдигне фенер и да ме пусне да вляза – казва Кромуел, – за да не запозная задника му с ботуша си.
Налага се да говори така, когато пътува из провинцията; това се очаква от него, от кралския съветник, издигнал се
от простолюдието.
Трябва да спуснат подвижния мост, за да могат те да влязат: разнася се старческо хриптене, скърцат и дрънчат
резета и вериги. В Кимболтън се заключват отрано: това е добре.
– Помнете – казва той на хората си, – не допускайте грешката на свещеника. Когато говорите с хората от нейното
домакинство, имайте предвид, че тя е вдовстващата принцеса на Уелс.
– Какво? – пита Кристоф.
– Тя не е съпруга на краля. Никога не е била негова съпруга. Тя е жена на покойния брат на краля, Артур, принц
на Уелс.
– Покойният значи умрял – казва Кристоф, – знам това.
– Тя не е нито кралица, нито бивша кралица, тъй като вторият ѝ така наречен брак е бил незаконен.
– Тоест непозволен – казва Кристоф. – Направила е грешката да се събере с двама братя, първо с единия, после с
другия.
– И какво мнение бихме могли да имаме за такава жена? – отбелязва с усмивка Кромуел.
Пламтят факли, от мрака изплува една фигура – това е сър Едмънд Бедингфийлд: пазачът на Катерина.
– Струва ми се, че беше редно да ни предупредите, Кромуел!
– Грейс, вие нямахте нужда от предупреждение за пристигането ми, нали? – Той целува лейди Бедингфийлд. – Не
донесох със себе си вечеря. Но след мен пътува каруца, теглена от мулета, ще пристигне тук утре. Там има еленско
месо за собствената ви трапеза, бадеми за кралицата, както и сладко вино от сорта, който според Шапюи тя
предпочитала.
– Ще се радвам на всичко, което би могло да я изкуши да яде – Грейс Бедингфийлд тръгва пред него към голямата
зала. Тя спира, огряна от светлината на огъня, и се обръща към него: – Лекарите ѝ предполагат, че може да има
някакъв израстък в корема. Но болестта може да бъде дълга. А човек би си помислил, че е страдала достатъчно,
горката дама.
Той подава ръкавиците и жакета си за езда на Кристоф.
– Ще отидете ли веднага при нея? – пита Бедингфийлд. – Защото, макар че ние не ви очаквахме, тя може и да ви
чака. Не ни е лесно, защото жителите на града я обичат и всякакви вести се промъкват тук, донася ги прислугата –
това не може да се предотврати, мисля дори, че те си разменят сигнали с хора отвъд крепостния ров. Струва ми се,
че тя знае почти всичко, което се случва, знае и кой минава по пътя.
Две дами, испанки, ако се съди по облеклото им, и в доста напреднала възраст, се притискат към измазаната
стена и го поглеждат с неприязън, когато минава покрай тях. Той им се покланя, а една от тях отбелязва на родния
си език, че това е човекът, продал душата на английския крал. Той забелязва по стената зад тях избледнели рисунки
на сцени от рая: Адам и Ева, ръка за ръка, вървят сред животни, сътворени толкова наскоро, че имената им още не
се знаят. Малък слон върти очи и наднича плахо през листака. Никога не е виждал слон, но доколкото знае,
слоновете са далеч по-високи от бойните коне; може би този още не е пораснал. Над главата му се свеждат клони,
натегнали от плод.
– Е, знаете какъв е редът – казва Бедингфийлд. – Тя живее в онази стая и дамите ѝ – тези тук – ѝ готвят там, на
огнището. Почуквате и влизате, и ако я наречете лейди Катерина, тя ви изритва навън, ако я наречете Ваше
Височество, ви позволява да останете. Затова аз не я наричам никак. Казвам ѝ просто „вие”. Обръщам се към нея
без титла и име, като че ли е някое от момичетата, които мият стълбите.
Катерина седи край огъня, потънала в наметка от много хубави хермелинови кожи. Кралят ще си поиска обратно
тази наметка, казва си Кромусл, ако тя умре. Тя вдига глава и му подава ръка за целувка: измъква я изпод наметката
с нежелание, но то е по-скоро заради студа, така си мисли той, а не защото не иска да го поздрави. Кожата ѝ е жълта
като на болен от жълтеница, застоялият въздух в стаята мирише на болест – кожите излъчват слаба животинска
миризма, вони на зеленчуци, загнили във водата за готвене, на кисело от някакъв съд, който прислужницата изнася
припряно: Кромуел предполага, че в него е изхвърленото стомашно съдържание на вдовстващата принцеса.
Когато се чувства зле нощем, тя сигурно мечтае за градините на Алхамбра, където е израснала: мраморните
настилки, бълбукането на кристалночиста вода във фонтаните, бял паун, повлякъл опашка, и ухание на лимони.
Можех да ѝ донеса един лимон в дисагите си, мисли той.
Сякаш прочела мислите му, тя го заговаря на кастилски.
– Мастър Кромуел, нека отхвърлим досадната преструвка, че не разбирате моя език.
 Той кимва.
– Не ми беше леко в миналото да слушам как дамите ви говорят за мен. „Господи, колко е грозен, нали, как
мислиш, дали тялото му е космато като на сатаната?”
– Моите дами са говорили така? – Катерина изглежда развеселена. Тя отдръпва ръката си и отново я скрива. – Тях
отдавна вече ги няма, онези весели момичета. Останали са само старици и шепа изменници, изпълняващи чужди
заповеди.
– Мадам, хората около вас ви обичат.
– Те донасят всичко за мен. Всяка моя дума. Подслушват дори молитвите ми. Е, мастър Кромуел – тя вдига лице
към светлината. – Какво ще кажете, как изглеждам? Какво ще разкажете за мен, когато кралят ви разпита? От
месеци не съм се поглеждала в огледало – тя потупва кожената си шапка, придърпва краищата ѝ над ушите си,
разсмива си. – Навремето кралят ме наричаше „ангел”. Наричаше ме „цвете”. Когато се роди първият ми син, беше
люта зима. Цяла Англия беше затрупана в сняг. Бях сигурна, че няма откъде да се намерят цветя. Но Хенри ми
подари шест дузини рози, направени от най-фина бяла коприна. „Бели като ръцете ти, любов моя”, каза той тогава и
целуна пръстите ми – потрепването на хермелиновата наметка подсказва къде се крие свитата ѝ в юмрук ръка. –
Пазя розите в една ракла. Те поне не вехнат. През годините съм давала по някоя на хора, които са ми правили услуги
– тя замълчава; устните ѝ се движат в безмълвна молитва; моление за душите на онези, които са си отишли.
– Кажете ми, как е дъщерята на Болейн? Казват, че се молела много на своя реформаторски Бог.
– Знае се действително, че е много набожна. Радва се на одобрението на учени и епископи.
– Те я използват. Също както тя използва тях. Ако бяха истински вярващи, биха се извърнали в ужас от нея, както
биха изтръпнали при вида на неверник. Но тя сигурно се моли за син. Знам, че е изгубила последното си дете. Е,
тези неща са ми познати. Съжалявам я от все сърце.
– Тя и кралят хранят надежда скоро да им се роди още едно дете.
– Какво? Конкретна надежда, или се надяват просто така?
Той замълчава; не е направено категорично съобщение; Грегъри може и да греши.
– Мислех, че тя ви се доверява – казва рязко Катерина. Оглежда внимателно лицето му: дали не долавя някаква
дисхармония, някаква froideur![25] – Говори се, че Хенри ухажва други жени – Катерина плъзва разсеяно пръст по
кожата, върти го в кръг из космите. – Стана толкова бързо. Женени са толкова отскоро. Предполагам, че тя се взира в
жените около себе си и се пита, постоянно си задава въпроса: „Вие ли сте, мадам? Или вие?” Винаги ме е учудвало
това, че хората, които сами са склонни към вероломство, са слепи, когато решават на свой ред да се доверят някому.
„Ла Ана” си въобразява, че има приятели.
Но ако не дари скоро краля със син, те ще се обърнат срещу нея.
Той кимва.
– Може и да сте права. И кой ще се обърне първи?
– Че защо да я предупреждавам? – пита сухо Катерина. – Казват, че когато нещо не е по волята ѝ, тя се заяжда като
проста кавгаджийка. Не се учудвам. Една кралица – а тя се нарича кралица – трябва да може да живее и да страда
под погледа на света. Никоя жена не стои по-високо от нея, освен Царицата Небесна, затова и тя не може да разчита
на приятелска подкрепа в бедите си. Ако страда, трябва да страда в самота, има нужда от особена Божия помощ, за
да понесе това. По всичко личи, че дъщерята на Болейн не се радва на такава Божия помощ. Питам се защо ли е
така?
Тя замлъква; устните ѝ се разтварят и плътта ѝ се стяга, сякаш се сгърчва, отдръпвайки се от тъканта на дрехите.
Измъчва ви болка, понечва да каже той, но тя му махва с ръка да мълчи – нищо, това е нищо.
– Благородниците, приближени на краля, които сега се кълнат, че са готови да се разделят с живота си за нея,
скоро ще се кълнат във вярност на друга. Навремето се кълняха във вярност на мен. Правеха го, защото бях жена на
краля, това нямаше нищо общо с моята личност. Но „Ла Ана” вярва, че те отдават дължимото на прелестите ѝ.
Освен това тя би трябвало да се бои не само от мъжете.
Снаха ѝ, Джейн Рочфорд – ето, това наистина е една бдителна млада жена... когато служеше на мен, тя често ми
разказваше тайни, любовни тайни, тайни, за които иначе сигурно нямаше и да подозирам, и аз се съмнявам, че
междувременно зрението и слухът ѝ са загубили своята острота – пръстите ѝ продължават да се движат, сега
разтриват някаква точка около гръдната ѝ кост. – Сигурно се питате как Катерина, която е в изгнание, може да знае
какво става в двора? Е, ваша работа е да разберете как.
За това няма да ми е необходимо много мислене, казва си той.
Дължите го на съпругата на Николас Кару, която ви е близка приятелка. Както и на Гъртруд Кортни, съпругата на
маркиз Ексетър; залових я да заговорничи миналата година, трябваше да я хвърля в затвора. Може би е замесена дори
малката Джейн Сиймор; макар че сега Джейн трябва да се грижи за собственото си издигане, особено след
посещението в Улф Хол.
– Знам, че имате свои източници – отвръща той. – Но смятате ли, че можете да им вярвате безусловно? Тези хора
действат във ваше име, но не и във ваш интерес. Нито пък в интерес на дъщеря ви.
– Ще позволите ли на принцесата да ме посети? Ако мислите, че тя има нужда от съвети и верни напътствия, кой
е по-подходящ да стори това от мен?
– Ако зависеше от мен, мадам...
– С какво може да навреди това на краля?
– Поставете се на негово място. Мисля, че вашият посланик Шапюи е писал на лейди Мери, че може да я
измъкне от страната.
– Изключено! Такова нещо не може дори да мине през ума на Шапюи. Лично ви го гарантирам.
– Кралят мисли, че Мери би могла да подкупи охраната си, и ако ѝ бъде позволено да дойде да ви посети, може да
побегне и да се качи на някой кораб, за да отпътува към владенията на братовчед си, императора.
Той почти се усмихва, представяйки си как слабичката, подплашена малка принцеса се заема с такова отчаяно и
престъпно начинание. Катерина също се усмихва – крива, зла усмивка.
– И какво би станало после? От какво се бои Хенри – че дъщеря ми ще се върне обратно, този път със съпруг-
чужденец до себе си, и че ще го пропъди от кралството му? Можете да го уверите, че тя няма подобни намерения.
Освен това, подчертавам отново, за нея отговарям лично аз.
– За прекалено много неща трябва да отговаряте лично, мадам. Гарантирате това, отговаряте за онова. А може да
ви бъде присъдена само една смърт.
– Надявам се тя да бъде от полза за Хенри. Когато смъртта дойде за мен, без значение при какви обстоятелства, аз
се надявам да я срещна така, че той да може да последва моя пример някой ден, когато настъпи неговият час.
– Разбирам. Често ли мислите за смъртта на краля?
– Мисля за живота на душата му след смъртта.
– Ако искате да сторите нещо добро за душата му, защо се из-правяте постоянно на пътя му? Не можете да
очаквате, че от това той ще стане по-добър. Нима никога не сте си казвали, че ако се бяхте подчинили на волята на
краля преди години, ако бяхте постъпили в манастир и му бяхте позволили да се ожени отново, нямаше да му се
наложи да скъса отношенията си с Рим? Нямаше да има нужда от такова нещо. Съмненията, хвърлени върху брака
ви, бяха достатъчни и вие щяхте да можете да се оттеглите без скандал. Щяхте да бъдете почитана от всички. А сега
титлите, в които сте се вкопчили, са празни. Хенри беше верен син на Рим. Вие го тласнахте към тази крайност. Вие,
а не той, предизвикахте разцепление в християнския свят. Предполагам, че съзнавате и това, когато размишлявате в
тишината на нощта.
Настава мълчание, докато тя прелиства тежките страници в книгата на гнева си, за да постави пръст върху
точната дума.
– Това, което казвате, Кромуел, е... достойно за презрение.
Вероятно е права, казва си той. Но аз ще продължавам да я тормозя, да я разобличавам в собствените ѝ очи, да я
лишавам от всякакви илюзии, и ще го правя в името на собствената ѝ дъщеря: Мери е бъдещето, единственото
израснало дете, което има кралят, единствената надежда на Англия, ако Бог прибере Хенри и внезапно тронът
опустее.
– Значи няма да ми подарите една от онези копринени рози – казва той. – А пък аз се надявах, че може да го
сторите.
Тя се взира продължително в него.
– Поне сте открит като враг. Иска ми се и приятелите ми да се представяха толкова открито. Англичаните са
нация от лицемери.
– Неблагодарници – съгласява се той. – Лъжци по природа. И аз съм го установил. Предпочитам италианците.
Флорентинците например – какви скромни хора. Или венецианците, които са винаги толкова открити в действията
си. Или вашия собствен народ, испанците. Толкова почтени хора. За вашия царствен баща, Фердинанд, казваха, че
ще си изпати от своята крайна откровеност.
– Присмивате се – отвръща тя, – присмивате се на една умираща жена.
– Голям кредит искате за сметка на смъртта. От една страна предлагате гаранции, от друга настоявате и за доста
привилегии.
– Състояние като моето може да откупи на човек поне малко добро отношение.
– Опитвам се да бъда добър с вас, но вие не го разбирате. Когато сте се изправили пред края, мадам, не можете ли
да преклоните волята си, и в името на собствената си дъщеря да се помирите с краля? Ако напуснете този свят във
вражда с него, вината ще се прехвърли върху нея. А тя е млада, целият живот е пред нея.
– Той няма да обвинява Мери. Познавам краля. Той не е толкова зъл човек.
Кромуел мълчи. Казва си: тя все още обича съпруга си; в някаква пукнатинка, в някое ъгълче на старото си,
закоравяло сърце, още се надява да чуе стъпките му, гласа му. А докато има до себе си неговия дар, нима би могла да
забрави, че някога я е обичал? В края на краищата, тези копринени рози сигурно са били изработвани в
продължение на седмици, трябва да ги е поръчал много преди да узнае, че детето е момче.
– Нарекохме го Новогодишния принц – бе казал Улзи. – Живя петдесет и два дни, броил съм всеки един от тях.
Англия през зимата: под покрова на стелещия се сняг, затрупал полята и покривите на дворците, погълнал
керемиди и стрехи, докосващ беззвучно стъклата на прозорците; застилащ с мека пухена завивка изровените
пътища, натегнал по клоните на дъбове и тисове, запечатал рибите под ледена покривка, замразил птиците по
клоните.
Той си представя люлката с алени завески, на които е избродиран със златни нишки гербът на Англия:
прислужниците, които я люлеят, са се сгушили в дрехите си; гори мангал, въздухът ухае на новогодишни аромати –
хвойна и канела. Розите са били донесени до постелята на тържествуващата кралица – как? В позлатена кошница? В
дълга, подобна на ковчег кутия, в ковчеже, инкрустирано с полирани мидени черупки? Или са били изсипани
направо върху завивката ѝ, от копринен калъф, избродиран с нарове?[26] Изминават два щастливи месеца. Детето
расте и заяква. Целият свят е узнал, че Тюдорите имат наследник. И после, на петдесет и втория ден, зад завеските
се възцарява мълчание: не се чува дишане, нито едно дихание. Жените в покоите вдигат трескаво принца от
люлката, плачат от страх и потрес; изгубили надежда, се кръстят и коленичат край люлката, за да се молят.
– Ще видя какво може да се направи – казва той. – За дъщеря ви. За да може тя да ви посети – какви опасности
може да се крият в превеждането на едно малко момиче през страната? – Струва ми се, че кралят може да даде
разрешението си, ако вие се съгласите да посъветвате лейди Мери да приеме волята му във всяко отношение, и да го
признае за глава на църквата – което не се е случило досега.
– В това отношение принцеса Мери ще трябва да послуша собствената си съвест – тя вдига ръка, обърнала дланта
си към него. – Виждам, че ме съжалявате, Кромуел. А не би трябвало. Отдавна съм се подготвила за смъртта.
Вярвам, че всемогъщият Бог ще възнагради усилията, които положих, за да му служа. И че ще видя отново дечицата
си, които си отидоха преди мен.
Той си мисли, че сърцето му би се свило от жал по нея – ако вече не беше претръпнало така, че нищо не би могло
да го накара да се свие. Тя иска мъченическа смърт на ешафода; а вместо това ще умре самотна, в блатистата
пустош; току-виж се задавила с повърнатото. Той пита:
– А лейди Мери? Нима тя също се е подготвила за смъртта?
– Принцеса Мери е размишлявала над страстите Христови още като дете в детската стая. Тя ще бъде готова,
когато Той я призове.
– Държанието ви е противоестествено за родител – казва той. – Коя майка би изложила на смъртна опасност
детето си?
Но после си спомня Уолтър Кромуел. Уолтър ме тъпчеше с тежките си ботуши; а аз бях единственият му син. Той
събира сили за един последен опит.
– Дадох ви пример, мадам, как решението ви да се противопоставяте упорито на краля и неговия съвет
предизвика възможно най-ужасния за вас резултат. Нима не съзнавате, че може и да грешите? Моля ви да вземете
предвид, че е възможно да сгрешите и повече от един път. В името на Бога, посъветвайте Мери да се покори на
краля.
– Принцеса Мери – казва тя с глух глас. Сякаш не ѝ е останал дъх за повече възражения. Той я поглежда за миг и
решава да се оттегли. Но после тя отново вдига очи.
– Питала съм се, мастър Кромуел, на какъв език се изповядвате? Или изобщо не се изповядвате?
– Бог вижда в сърцата ни, мадам. Няма нужда да повтаряме безсъдържателни фрази, не ни е нужен и посредник.
Езикът също е без значение, допълва той наум: Бог е надмогнал нуждата от превод.
Той излиза забързано от стаята и едва не се озовава в прегръдките на пазача на Катерина.
– Готова ли е стаята ми?
– Но вечерята...
– Изпратете ми купа с бульон в стаята. Нямам сили за разговори.
Единственото, от което се нуждая, е легло.
– А нещо в леглото? – пита шеговито Бедингфийлд.
Явно спътниците му вече са го уведомили.
 – Само възглавница, Едмънд.
Грейс Бедингфийлд е разочарована, задето той се е оттеглил толкова рано. Надявала се е да научи всички новини
от двора; не ѝ се нрави това, че е принудена да стои тук с мълчаливата испанка, а дългата зима едва сега започва.
Налага се той да повтори нарежданията на краля: крайна бдителност по отношение на външния свят.
– Не възразявам писмата на Шапюи да стигат до нея, разгада-ването на тайнописа ще занимава мислите ѝ. Сега
тя вече не е от значение за императора, той се интересува от Мери. Но не допускайте никакви посетители, освен
ако не представят документ, подпечатан с кралския печат – или с моя. Макар че... – той замълчава; представя си как
някой ден през следващата пролет, ако Катерина е още жива, а императорски войски нахлуят в страната, може да се
наложи тя да бъде отстранена от пътя им, за да послужи за заложница; какъв провал би било, ако Едмънд откаже да
я предаде.
– Ето – той му показва своя пръстен с тюркоаз. – Виждате ли този пръстен? Покойният кардинал ми го подари,
всички знаят, че го нося.
– Това ли е вълшебният пръстен? – Грейс Бедингфийлд поема ръката му. – Този, който кара стените да се стапят
като мъгла и принцесите да се влюбват във вас?
– Същият. Ако някой пратеник ви го покаже, пуснете го да влезе.
Тази нощ, когато притваря очи, виждам над себе си свод – украсеният с фигури таван на църквата в Кимболтън.
Човек, който размахва малка камбана. Лебед, агне, сакат човек, подпрял се на тояга, две преплетени влюбени сърца.
И нарово дърво. Гербът на Катерина. Сигурно ще трябва да го премахнат. Той се прозява. Да накарат майсторите да
преправят наровете на ябълки, това ще реши въпроса. Прекалено съм уморен, за да полагам ненужни усилия.
Спомня си жената в хана и го обзема чувство на вина. Придърпва към себе си една възглавница: само
възглавница, Едмънд.
Когато жената на ханджията дойде да говори с него на сутринта, му каза: „Изпратете ми подарък. Изпратете ми
подарък от Лондон, нещо, което не може да се намери тук.” Ще трябва да е нещо, което тя да може да носи, та да не
го отмъкне някой чевръст пътешественик.
Няма да забрави обещанието си, но най-вероятно, докато се прибере в Лондон, вече ще е забравил нейните черти.
Беше я видял на светлината на свещта, после свещта угасна. Жената, която видя на дневна светлина, сякаш беше
съвсем различна. А може и наистина да беше така.
Когато заспива, той сънува забранения плод – вижда ябълката в протегнатата, закръглена ръка на Ева. Събужда се
в миг: ако плодът е зрял, кога са цъфтели тези клонки? През кой възможен месец, в коя възможна пролет? Учените
вероятно са се занимавали с този въпрос.
Дузини поколения, сбърчили чела в размисъл. Приведени глави с тонзури. Премръзнали пръсти, прехвърлящи
свитъци. Монасите сякаш са създадени, за да се занимават с подобни глупави въпроси. Ще питам Кранмър, казва си
той – моя архиепископ. Защо Хенри не се обърне за съвет към Кранмър, ако иска да се отърве от Ан? Нали Кранмър
го разведе с Катерина; а той никога не би му казал, че е редно да се върне в старческото ѝ легло.
Но не, Хенри не може да сподели съмненията си на това място.
Кранмър обича Ан. В неговите очи тя е образец на добра християнка, въплъщение на надеждата на всички верни
последователи на Евангелието в Европа.
Той заспива отново и сънува цветята, създадени преди Сътворението. Те са направени от бяла коприна. Няма
храсти, няма стъбла, от които да ги откъснеш. Цветята лежат на голата, несътворена земя.
Вглежда се внимателно в Ан, кралицата, още в деня, когато пристига обратно с доклада си; тя изглежда
закръглена, доволна, и когато той приближава, благият, домашен тон на разговора им му подсказва, че между нея и
Хенри цари съгласие. Те са заети, склонили глави един към друг. Близо до краля са неговите чертожни пособия:
компаси и линии, мастилници и ножчета за подостряне на пера.
Масата е отрупана с разгънати чертежи, със занаятчийски калъпи и модели за фризове.
Той им се покланя и се насочва направо към същината на въпроса:
– Тя е зле; и моето мнение е, че ако бъде разрешено на посланик Шапюи да я посети, това би било едно добро
дело.
Ан подскача на стола си.
– Какво? За да може той да плете по-удобно интригите си с нея?
– Лекарите предполагат, мадам, че тя скоро ще бъде в гроба и няма вече да може да ви създава неприятности.
– Би излязла и от гроба, пърхайки със савана си, ако види възможност да осуети плановете ни.
Хенри протяга ръка към нея:
– Скъпа, Шапюи така и не те призна. Но когато Катерина си отиде и вече не може да ни създава грижи, ще
направя необходимото той да превие коляно пред теб.
– Въпреки това ми се струва, че той не трябва да напуска Лондон. Той окуражава Катерина да упорства, а тя от
своя страна окуражава опърничавостта на дъщеря си – тя хвърля поглед към него.
– Кремюел, нима не сте съгласен? Мери би трябвало да бъде доведена в двора и принудена да коленичи пред баща
си и да положи клетва за вярност, тук, на колене, тя трябва да помоли за прошка за предателското си упорство и да
признае, че не тя, а моята дъщеря е престолонаследница на Англия.
Кромуел сочи чертежите.
– Строителство ли, сър?
Хенри добива вида на дете, сварено с ръка в захарницата. Той побутва един от моделите за фризове към него.
Шарките, все още нови за английското око, са му познати от Италия: набраздени вази и урни, украсени с драперии и
криле, и незрящите глави на императори и богове. Напоследък тукашните цветя и дървета, виещите се клонки и
цветчетата са пренебрегвани в полза на окичени с венци гербове, триумфаторски лаври, копия, на сноповете пръчки
и секирите на ликторите.[27] Той отбелязва, че Ан не прибягва към скромност дори в сегашното си високо
положение. Вече в продължение на седем години Хенри приспособява вкусовете си към нейните. Навремето Хенри
обичаше по-простички вина от диви плодове, носещи аромата на английското лято, а сега предпочитаните от него
вина са тежки, със силен, омайващ аромат; натежало е и тялото му, дотолкова, че понякога сякаш спира достъпа на
светлината.
– От основи ли строим? – пита Кромуел. – Или става дума само за нова украса? И едното, и другото е скъпо.
– Колко сте груб – казва Ан. – Кралят ви праща дъбов материал за строежа на вашата къща в Хакни. А също и за
новия дом на мастър Садлър.
Той свежда глава в израз на благодарност. Но мислите на краля продължават да се реят в провинцията, към
жената, която все още претендира, че е негова съпруга.
– За какво ѝ е вече на Катерина животът? – пита Хенри. – Убеден съм, че е уморена от препирни. Бог ми е
свидетел, аз се уморих. За нея ще е най-добре да се присъедини към светците и светите мъченици.
– Те я чакат отдавна – Ан се разсмива – смехът ѝ е прекалено висок.
– Представям си как ще издъхне тази дама – продължава кралят.
– Ще държи речи и ще казва, че ми прощава. Тя постоянно ми прощава. А при това тя самата има нужда от
прошка. За прокълнатата си утроба, отровила децата ми още преди раждането им.
Кромуел стрелва с очи Ан. Несъмнено, ако тя има да съобщи нещо, това е подходящият момент. Но тя се извръща,
навежда се и взема в скута си своя шпаньол Пуркоа. После заравя лице в козината му, а кученцето, стреснато в съня
си, проскимтява, извива се в ръцете ѝ и поглежда към мастър кралския секретар, който се покланя и си тръгва.
Отвън го чака съпругата на Джордж Болейн: ръката ѝ, която го дръпва встрани за поверителен разговор, нейният
шепот. Ако някой каже на лейди Рочфорд „Навън вали”, тя може да представи и тези думи като доказателство за
заговор; препредавайки другиму казаното, ще съумее да го представи като някак непристойно, невероятно, но за
съжаление вярно.
– Е? – пита той. – Истина ли е?
– Ами... тя още нищо ли не е казала? Разбира се, една умна жена ще си мълчи, докато не го почувства да се
раздвижва – той я гледа е каменно изражение. – Да – казва тя накрая, хвърляйки плах поглед през рамо. – Случвало
се е да сгреши. Но да, сега наистина е така.
– Кралят знае ли?
– Вие би трябвало да му го кажете, Кромуел. Да бъдете приносител на добрата новина. Кой знае, може незабавно
да ви даде рицарско звание.
Той си казва: трябва да извикат при мен Рейф Садлър, трябва ми Томас Ризли, трябва да се прати писмо на
Едуард Сиймор, да призова и племенника си Ричард, да отменим вечерята с Шапюи, но блюдата не бива да се
изхвърлят: да поканим на вечеря сър Томас Болейн.
– Можеше да се очаква, предполагам – казва Джейн Рочфорд. – Тя беше с краля през по-голямата част на лятото,
нали? Една седмица тук, една седмица там. А когато не беше с нея, той ѝ пишеше любовни писма и ги пращаше по
Хари Норис.
– Милейди, трябва да тръгвам, чака ме работа.
– Убедена съм в това. Е, добре. А иначе сте толкова добър слушател. Винаги обръщате внимание на това, което
казвам. А аз ви казах, че това лято той ѝ пишеше любовни писма, а писмата ѝ носеше лично Хари Норис.
Събитията го увличат прекалено бързо, за да успее да обърне внимание на последните ѝ думи; въпреки че, както
по-късно ще си признае, тази подробност ще остане в съзнанието му и ще се прикачи към някои негови собствени,
все още неоформени съждения. Отделни фрази. Откъслечни. Условни. Както е условно всичко понастоящем.
Разцъфтява ли Ан, Катерина залинява. Представя си ги, съсредоточени, прибрали поли, като две малки
момиченца, люлеещи се в двата края на дъска, поставена върху камък на разкалян път.
Томас Сиймор казва незабавно:
– Това е шансът на Джейн – сега. Той няма да се колебае, ще има нужда от жена в леглото си. Няма да докосне
кралицата, докато тя не роди. Няма да посмее. Прекалено много би загубил.
Кромуел си мисли, че пазеният в тайна бъдещ крал на Англия може би вече има пръсти, има лице. Но аз съм
правил подобни предположения и преди, напомня си той. На коронацията, когато Ан носеше така гордо корема си; а
накрая се оказа, че е просто момиче.
– Все още не разбирам – казва старият сър Джон, прелюбодеецът. – Не разбирам как би поискал Джейн. Виж, ако
ставаше дума за дъщеря ми Бес. Кралят е танцувал с нея. Тя му се беше поправила много.
– Бес е омъжена – казва Едуард.
Том Сиймор се разсмива.
– Значи е още по-подходяща за целите му.
Едуард се гневи.
– Не говори за Бес. Бес не би го приела. За Бес не може да става и дума.
– Може пък да е за добро – казва колебливо сър Джон. – Защото досега не сме имали никаква полза от Джейн.
– Така е – казва Едуард. – ползата от нея е колкото от ланшния сняг. Нека сега се отплати, задето я отглеждаме
толкова време. Кралят ще има нужда от жена до себе си. Но не бива да му я натрапваме. Да направим така, както ни
посъветва Кромуел. Хенри вече я е видял. Намерението се е зародило у него. А сега тя трябва само да го избягва. Не,
трябва дори да го отблъсква.
– О, ще се правим на недостъпни – казва старият Сиймор. – Стига да можем да си го позволим.
– Да си го позволим ли – онова, което изисква почтеността, което изисква целомъдрието? – сопва се Едуард. –
Вие никога не сте били в състояние да го направите. Мълчете, стари развратнико.
Кралят се преструва, че е забравил престъпленията ви, но всъщност никой не ги е забравил. Сочат ви с пръст –
дъртия пръч, откраднал невестата на сина си.
– Да, не се месете, татко – казва Том. – Разговаряме с Кромуел.
– Боя се само от едно – казва Кромуел. – Сестра ви обича някогашната си господарка, Катерина. Това е добре
известно на сегашната кралица, която не пропуска възможност да прояви суровостта си. Ако забележи, че кралят
заглежда Джейн, се опасявам, че тя ще стане жертва на нови преследвания. Ан не е жена, която би наблюдавала
безропотно как мъжът ѝ си избира друга жена за... компаньонка. Дори ако вярва, че това ще бъде само временно.
– Джейн няма да се впечатли – отвръща Едуард. – Какво толкова, ако я смушкат или шамаросат? Ще съумее да
прояви търпение.
– Ще трябва да го поразиграе, та да получи голямо възнаграждение – казва старият Сиймор.
Том Сиймор отбелязва:
– Той даде на Ан титлата „маркиза”, преди тя да отстъпи.
Лицето на Едуард е строго, сякаш произнася смъртна присъда.
– Знаете какво направи той от нея. Първо маркиза. А после – кралица.

***
Парламентът е прекъснал работа, но лондонските правници, пърхайки като врани в черните си роби, подхващат
зимните си заседания. Щастливата новина се процежда отнякъде и достига и до съда. Ан отпуска корсетите си.
Започват залаганията. Перата дращят.
Писмата се сгъват. Печати се притискат в разтопения восък.
Пратеници възсядат конете. Кораби вдигат платна. Хората от старите благороднически родове на Англия
коленичат и питат Бог защо дарява с благосклонността си Тюдорите. Крал Франсоа се мръщи. Император Карл
смуче долната си устна. Крал Хенри танцува.
Онзи разговор в Елтам, потайните думи, разменени в ранните утринни часове – това сякаш не е било. По всичко
личи, че кралят е пропъдил измъчващите го съмнения за брака си. И все пак е бил забелязан да се разхожда с Джейн
из оголелите от зимата градини.
Близките ѝ я наобикалят; викат и Кромуел.
– Какво каза той, сестро? – иска да знае Едуард Сиймор. – Кажи ми всичко, всичко, което каза.
 Джейн казва:
– Попита ме искам ли да бъда негова нежна любима.
Споглеждат се. Има разлика между любима и нежна любима: дали Джейн я съзнава? Първото означава
конкубинка. Второто не предполага незабавно осъществяване, а размяна на дарове, целомъдрено, мечтателно
преклонение, продължително ухажване... но, разбира се, то не трябва да бъде и прекалено продължително, защото
Ан може междувременно да роди и тогава Джейн ще пропусне шанса си. Жените не са в състояние да предскажат
кога престолонаследникът ще види белия свят, а той не може да измъкне нищо и от лекарите на Ан.
– Виж какво, Джейн – казва Едуард, – сега не е време за стес-нителност. Трябват ни подробности.
– Попита ме дали бих проявила благосклонност към него.
– Благосклонност в какви случаи?
– Ако например напише стихотворение в моя чест. Възхваляващо красотата ми. Аз казах, че ще го приема
благосклонно. Че ще му благодаря за стихотворението. Че няма да се присмивам, дори скритом. И че няма да възразя
срещу нищо от това, което той ще каже в стиховете. Дори ако в тях има преувеличение. Защото преувеличението е
нещо естествено за поезията.
Кромуел я поздравява.
– Предвидили сте всички възможности, мистрес Сиймор. От вас би излязъл добър правник.
– Искате да кажете, ако се бях родила мъж? – Тя се смръщва. – Но дори в такъв случай не би било много вероятно,
мастър кралски секретарю. Хората от семейство Сиймор не продават труда си срещу заплащане.
Едуард Сиймор казва:
– Нежна любима. Щял да ти пише стихове. Много добре. Дотук добре. Но ако се опита да ти посегне, трябва да се
разпищиш.
Джейн пита:
– Ами ако не дойде никой?
Кромуел поставя ръка над лакътя на Едуард. Не иска да позволи сцената да получи по-нататъшно развитие.
– Слушайте, Джейн. Не крещете. Молете се, искам да кажа, молете се на глас. Наум няма да ви свърши работа.
Прочетете молитва, в която да се споменава Светата Дева. Нещо, което би събудило набожността и чувството за чест
у Негово величество.
– Разбирам – казва Джейн. – Носите ли със себе си молитвеник, мастър кралски секретарю? Може би братята ми?
Е, няма значение. Ще отида да потърся моя. Убедена съм, че ще открия нещо подходящо.
В началото на декември той получава вест от лекарите на Катерина – тя се хранела по-добре, но продължавала да
се моли постоянно. Може би смъртта се е преместила и вече не стои край главата ѝ, а в долната част на леглото ѝ.
Болките, които са я измъчвали доскоро, са намалели, тя разсъждава ясно: използва времето си, за да завещае
притежанията си. На дъщеря си Мери завещава златна яка, която е донесла със себе си от Испания, и кожите си.
Моли да бъдат прочетени петстотин литургии за душата ѝ и за поклонническо пътуване до Уолсингам[28] в нейна
памет.
Подробностите от завещанието ѝ достигат и до Уайтхол.
– Тези кожи – казва Хенри, – виждали ли сте ги, Кромуел?
Хубави ли са? Ако са хубави, искам да ми ги изпратят тук.
Дъската, на която са стъпили двете момичета, се накланя на едната страна.
Жените от обкръжението на Ан казват: „Човек не би предположил, че тя е enceinte.”[29] През октомври
изглеждаше доста добре, но сега сякаш слабее, вместо да пълнее. Джейн Рочфорд му казва:
– Тя сякаш се срамува от състоянието си. А и Негово величество не се отнася така внимателно с нея, както преди,
когато коремът ѝ почнеше да расте. Навремето в такива случаи той се чудеше как да ѝ угоди. Изпълняваше всичките
ѝ капризи и се въртеше около нея като прислужница. Веднъж, когато влязох, видях, че беше поставила краката си в
скута му, а той ги разтриваше, както конярите лекуват кобили, навехнали крака си.
– Навехнат крак не се лекува с разтриване – казва той със сериозно изражение. – Трябва да се намести и да му се
постави специална подкова.
Лейди Рочфорд се взира в него.
– Разговаряли ли сте с Джейн Сиймор?
– Защо?
– Няма значение – отвръща тя.
Той е виждал изражението на Ан, когато тя наблюдава краля, докато той гледа Джейн. Човек би очаквал мрачна
ярост и действията, произтичащи от нея: нарязана бродерия, изпочупени стъкла. Вместо това лицето ѝ сякаш се
затваря; тя притиска обсипания си със скъпоценности ръкав към тялото си, където расте детето.
– Не бива да се дразня – казва тя. – Може да се отрази зле на принца.
Тя придърпва полите си, когато Джейн минава покрай нея.
Сгушва се, присвива тесните си рамене; изглежда премръзнала като сираче, изоставено пред нечия врата.
Дъската отново се накланя.
Из страната се носят слухове, че мастър кралският секретар си е довел жена от последното си пътуване из
Хъртфордшър или Бедфордшър, че я настанил в къщата си в Степни, или в Остин Фрайърс, или в Кингс Плейс в
Хакни, къща, която той престроява за нея, прави я богата и пищна. Тя била ханджийка, а мъжът ѝ бил арестуван и
хвърлен в затвора за някакво престъпление, измислено от Томас Кромуел. Нещастният рогоносец щял да бъде съден
на следващото заседание на местния съд и обесен; макар че според някои слухове той вече бил открит мъртъв в
килията си – пребит, отровен и с прерязано гърло.

[1] Книга на Еклисиаста, 8:4 – Б. пр.

[2] 28 паунда = 12,7 кг. – Б. пр.
[3] Около 190 см. – Б. ред.
[4] Жена, живееща с мъж в открита, но неузаконена по официален път връзка. – Б. ред.
[5] Глогината, която расте в Гластънбъри, е от вида biflora, тоест цъфти два пъти годишно. Според легендата, когато Йосиф Ариматейски донесъл светия
Граал в Гластънбъри, забил тоягата си в земята и тя разцъфнала, превръщайки се именно в тази глогина. – Б.пр.
[6] Глава на по-малък католически манастир. – Б. ред.
[7] Апостолически живот (лат.) – идеален начин на живот, ориентиран по примера на светите апостоли, предполага се, че спазващите го живеят в бедност и се
посвещават на разпространението на Божието слово. – Б. пр.
[8] Пожизнено поземлено владение през Средновековието в Западна Европа. Отпуска се на васал от краля в замяна на военна или административна служба в
негова полза. – Б. ред.
[9] На английски името се изписва Wriothesetey, а според алманаха с имената на английската аристокрация „Дебретс” се произнася Ротисли. – Б. пр.
[10] Crumb (англ.) – троха; жарг. – мръсник, копеле. – Б. пр.
[11] Обществата на Инър Темпъл, Мидъл Темпъл, Грей 'с Ин и Линкълн'с Ин – професи-онални асоциации на правниците в Англия и Уелс, основани в края на
14 и нач. на 15 в., носещи имената на комплексите от сгради, в които са разположени – съществуващи и ползвани по предназначение и досега. Всяка от
споменатите асоциации разполага с библиотеки, собствен параклис, трапезарии, канцеларии и пр. – Б. пр.
[12] Хайредин Барбароса (Червената брада), или Барбарос Хайредин паша (1478-1546) – адмирал от флота на Османската империя, роден на остров Лесбос.
Победите му осигуряват надмощието на Османската империя в Средиземноморието, продължило до битката при Лепанто през 1571 г. – Б. пр.
[13] Игра с длани, ръце (фр.) нещо като къси палки, които се развиват до формата на съвременните ракети с мрежа. – Б. пр.
[14] Хайде (фр.). – Б. пр.
[15] Николо Макиавели (1469–1527) – италиански философ, дипломат, политик и исто-рик от епохата на Ренесанса. През 1513 г. написва най-известния си труд
„Владетелят”, в който влага всичките си познания и виждания за това как трябва да бъде придобивана, използвана и запазвана политическата власт. Като
голяма част от мер-ките се основават на безскрупулност, а често и на непочтеност. – Б. ред.
[16] Филон – богослужебна дреха на свещеник, която се облича върху другите одежди; стихар – тънка долна богослужебна дреха; туника. – Б. пр.
[17] При лова на лисици, когато в дупките им под земята се пускат териери, отгоре върху дупката се хвърлят мрежи. – Б. пр.
[18] Света Урсула е британска светица, според преданието принцеса от Римска Брита-ния, потеглила с кораб да се срещне е бъдещия си съпруг, заедно с 11
000 девици, които трябвало да и прислужват. След преживени премеждия потеглила на поклонническо пътуване към Кьолн, но била обезглавена заедно със
своите спътници от обсадилите Кьолн хуни. Невероятната бройка на обезглавените ѝ спътници, единайсет хиляди, вероятно се дължи на преувеличение
или грешки при преписването на легендата. – Б. пр.
[19] Датчанин по рождение, свети Осуалд става епископ на Устър през 962 година, а през 972 – архиепископ на Йорк, посвещава се на реформи в манастирския
живот. издига морала на духовниците, построил много манастири, почитан като възродител на монашеския живот в Англия. – Б. пр.
[20] Вокално многогласно произведение, което се състои от няколко самостоятелни мелодии с различни текстове. – Б. пр.
[21] Говори се (фр.). – Б. пр.
[22] Лайна (фр.) – Б. пр.
[23] И-а-а (фр. звукоподр.) – звукът, издаван от магаретата. – Б. пр.
[24] Бодлива зеленика, известна още и като самодивски чимшир, джел, илекс или коледен храст. През пролетта има почти незабележими бели цветчета, а в
късна есен и началото на зимата се отрупва с яркочервени плодчета, колкото грахово зърно, което я прави популярна коледна украса в някои европейски
страни. Храстът достига до около 3-4 м и у нас е естествено разпространен в Родопите, Странджа и Средна гора. – Б. ред.
[25] Студенина (фр.). – Б. пр.
[26] Нарът присъства на герба на Катерина Арагонска. – Б. пр.
[27] В Древен Рим – охранители, придружаващи лица от висшата администрация, носещи на пояса си сноп пръчки и брадвичка. – Б. ред.
[28] Параклисът, посветен на Светата Дева в Уолсингам, издигнат през 1061 г., винаги е привличал много поклонници, впоследствие там се издига и абатство,
разрушено по време на Реформацията. Уолсингам е място за поклонение и до наши дни, понастоящем там има два параклиса, римокатолически и
англикански. – Б. пр.
[29] Бременна (фр.). – Б. пр.
 III.
АНГЕЛИ
Степни и Гринич, Коледа 1535 – Нова Година 1536

Коледа сутринта: той излиза забързано, в търсене на поредната неприятност. Огромна жаба застава на пътя му.
– Ти ли си, Матю?
От устата на земноводното се разнася момчешки кикот.
– Аз съм Саймън. Весела Коледа, сър, как сте?
Той въздъхва.
– Преуморен. Изпрати ли поздрави на майка си и баща си, както е редно?
Децата-певци отиват по домовете си през лятото. По Коледа са заети с пеене.
– Ще отидете ли да видите краля, сър? – квака Саймън. – Сигурен съм, че дворцовите коледни пиеси не са
толкова хубави като нашите. Ние ще представим Робин Худ, а също и крал Артур. Аз съм жабата на Мерлин. Мастър
Ричард Кромуел изпълнява ролята на папата, ходи с просяшка паничка и вика: „Глупемус пасемус, фокус-мокус.”
Ние му даваме камъни вместо милостиня. Той ни заплашва с ада.
Той потупва брадавичестата кожа на Саймън. Жабата отскача тежко от пътя му.
Откакто се върна от Кимболтън, Лондон го притиска от всички страни: през късната есен, със своите бледи,
меланхолични вечери и ранния здрач. Поглъща го досадната, тромава организация на живота в двора, приковава го
към писалището през дните, а светлината на свещите му дава възможност да продължава да работи и нощем, все
така прикован към писалището; има моменти, когато е готов да се раздели с огромни суми, само и само да може да
види слънцето.
Купува земи в по-тучните части на Англия, но няма свободно време, за да ги посети; затова тези ферми, тези
старинни имения с паркове, оградени с високи зидове, тези рекички с малките си кейове, тези езерца, в които
златопери риби се издигат, за да налапат въдицата; тези лозя, цветни градини, беседки и алеи, си остават за него
плоски, двуизмерни, като изрязани от хартия, колона от цифри на страница в сметководна книга; това не е
крайпътната зеленина, сред която овце пощипват тревата, не са ливадите, където кравите са нагазили до колене във
високата трева, нито пък горичките и дъбравите, в които потръпва бяла кошута, вдигнала копито, готова да побегне;
това са пергаментови владения, аренди и неограничена поземлена собственост, утвърдена от изписани с мастило
клаузи, а не от прастари крайпътни плетища и гранични камъни. Неговите акри са абстрактно понятие, източник на
приходи, източник на раздразнение в малките часове, когато се събужда и мислите му започват да обхождат тяхната
повърхност: в тези безсънни нощи преди мрачното или мразовито зазоряване той не мисли за свободата, дарявана
му от тези владения, а за това, че те могат да бъдат нагазени от натрапници с техните настоявания за право на
достъп или на преминаване, с техните ограждения и наблюдателни кули, чието издигане им дава право да нарушат
границите на владенията му и да се изпречат на пътя, по който той тихомълком завладява своето бъдеще.
Бог му е свидетел, той не е селско момче – макар че там, където израсна, на улиците край кейовете, пустеещите
земи на Пътни бяха съвсем наблизо, подходящо място, в което да се изгубиш. Той прекарваше там дълги дни,
търчеше из пустошта с побратимите си, простовати момчета като него самия: всички те бягаха от бащите си, от
коланите и юмруците им, и от образованието, което заплашваше да ги притисне, ако останеха на едно място. Но
Лондон го привлече в своята градска утроба; дълго преди да започне да прекосява Темза с баржата на кралски
секретар, той вече познаваше теченията на реката, приливите и отливите, знаеше колко може да се припечели
набързо, когато вършиш обичайните за крайбрежието работи – разтоварване на лодки и тикане на колички нагоре по
склона към богаташките къщи, редящи се по Странд, къщите на лордовете и епископите: къщите на хората, с които
той седи сега всеки ден край масата на съвета.
През зимата дворът се мести по обичайния маршрут – от Гринич до Елтам, дворците, в които е израснал Хенри;
от Уайтхол до Хамптън Корт, принадлежали някога на кардинала. През тези дни, независимо от това къде се е
настанил кралският двор, кралят обикновено се храни в личните си покои. Пред кралските покои, в Стражевата зала
или Залата на гвардията – или както там се нарича тази външна зала в зависимост от двореца, в който сме се
озовали – е подредена голяма маса, на която лорд-канцлерът, глава на кралското домакинство, се храни с
благородниците. На тази маса сяда чичо Норфолк, когато е с нас в кралския двор; тук седи и Чарлс Брандън,
херцогът на Съфолк, както и граф Уилтшър, бащата на кралицата. Има още една маса, не толкова важна, но все пак
обслужвана с дължимата почит, за служители като него и стари приятели на краля, които по някаква причина не са
перове.[1] Тук сядат Николас Кару, управител на кралските конюшни; Уилям Фицуилям, главен ковчежник, който,
разбира се, познава Хенри от дете. Начело на масата седи върховният надзорник на кралското домакинство Уилям
Полет; а Кромуел се чуди (преди да му го разяснят) на обичая на сътрапезниците си да вдигат чаши (и вежди) в
наздравица, както се вдига тост в нечия чест, но като че ли приветстват някой отсъстващ. Накрая Полет обяснява,
малко смутен:
– Вдигаме чест в памет на човека, който е седял тук преди мен, предишния върховен надзорник. Сър Хенри
Гилдфорд, блажена му памет. Вие, разбира се, го познавате, Кромуел.
Разбира се: кой не познава Гилдфорд, този опитен дипломат, най-начетеният сред придворните? Връстник на
Хенри, той беше негова дясна ръка от мига, когато кралят наследи престола – неопитен, добронамерен, изпълнен с
надежди деветнайсетгодишен принц. И двамата с огнен дух, еднакво пристрастени и към търсенето на слава, и към
веселието, господарят и служителят старееха заедно.
Гилдфорд беше толкова стабилен, сякаш би оцелял и от земетресение, всеки би се обзаложил на това; но той не
оцеля от Ан Болейн. Привързаностите му бяха недвусмислени; той обичаше Катерина и го заявяваше открито. (А и
да не я обичах, допълваше той, то тогава дори само почтеността и съвестта ми на християнин биха ме принудили да
застана зад нея.) Кралят му прощаваше заради отдавнашното им приятелство; само нека, умоляваше той, не
споменаваме този въпрос, нека не огласяваме несъгласието между нас. Нека не споменаваме Ан Болейн. Така ще
можем да си останем приятели.
Но мълчанието не беше достатъчно за Ан. В деня, когато стана кралица, бе казала тя на Гилдфорд, вие ще
загубите поста си.
Мадам, бе отвърнал сър Хенри Гилдфорд, в деня, когато вие станете кралица, аз ще си подам оставката.

Така и направи. Хенри бе казал: Стига, човече! Не допускай заяжданията на една жена да те принудят да се
откажеш от длъжността си. Това е просто женска ревност и злоба, не обръщай внимание.
Но аз се боя за себе си, бе казал Гилдфорд. За себе си и за семейството си.
Не ме напускай, бе казал кралят.
Сърдете се на новата си жена, бе отвърнал Хенри Гилдфорд. И така, той напусна двора. Отиде си у дома, в
провинцията.
– И почина – казва Уилям Фицуилям, – само след няколко месеца. От разбито сърце, казват.
Въздишка се разнася край масата. Така се случва често с хората; делата ти на този свят са приключили, чака те
само скуката на селския живот: безкраен низ от дни, от неделя до неделя, и всеки от тях лишен от каквато и да било
форма. Какво ти остава, когато го няма Хенри? Когато не те огрява усмивката му? Все едно, че около теб вечно е
ноември – един живот, потънал в мрак.
– Затова пием в негова памет – казва сър Николас Кару. – В памет на нашия стар приятел. Пием в памет на човека
– Полет няма нищо против, – който все още би бил Върховен надзорник, ако не бяха дошли тези изметнати времена.
Мрачни тостове вдига този сър Николас Кару. Лековатият тон е неприсъщ на толкова достолепна личност. Той,
Кромуел, седя на тази маса със седмици, преди сър Николас да благоволи да го измери със студения си поглед и да
побутне чинията със студено овнешко към него. Но оттогава насам отношенията им бяха станали по-непринудени; в
края на краищата той, Кромуел, е човек, с когото се общува лесно. Той съзнава, че между такива хора съществува
чувство за близост – това са все хора, загубили от издигането на семейство Болейн; предизвикателна близост,
подобна на онази, която съществува сред сектантите в Европа, които все очакват края на света, но се надяват, че след
като земята бъде погълната от огън, те ще се възвисят в слава на небесата; може би малко поопечени, хванали
коричка и загорели по краищата, но все пак, слава на Бога, оживели за вечността и седящи от дясната му страна.
Той самият познаваше Хенри Гилдфорд, както припомни Полет.
Трябва да има пет години, откакто Гилдфорд го прие радушно и богато в замъка Лийдс, в Кент. Причината,
разбира се, беше желанието на Гилдфорд да постигне нещо: искаше да измоли услуга от кардинала.
Въпреки това Кромуел научи някои неща от разговорите край масата на Гилдфорд, от начина, по който той ръко-
водеше домакинството си, от благоразумието и дискретното му остроумие. По-късно той научи от случилото се с
Гилдфорд как Ан Болейн бе способна да разруши една кариера; а разбра и колко далеч са сътрапезниците му от
склонността да ѝ простят. Известно му е, че хора като Кару са склонни да винят него, Кромуел, за издигането на Ан
Болейн; той го улесни, той разруши стария брак и даде път на новия. Той не очаква от тях да омекнат, да го включат
в приятелския си кръг; надява се само да не плюят във вечерята му. Но Кару вече не се държи така сковано, когато
той започне да разговаря с тях; понякога управителят на кралските конюшни извръща към него издължената си
глава, която наистина напомня малко на конска; понякога той примигва бавно към него, точно като кон, и казва: „Е,
мастър секретарю, как сте днес?”
А докато той търси отговор, който Николас би разбрал, Уилям Фицуилям среща погледа му и се ухилва.
През месец декември през писалището му преминава цяло свлачище, истинска лавина от документи. Често в края
на деня той се чувства направо засегнат и възпрепятстван, защото е изпращал на Хенри важни и спешни известия, а
господата, обслужващи покоите му, са решили, че за тях ще е по-удобно да ги задържат и да ги предадат на Хенри,
когато той е в по-добро настроение. Независимо от добрата вест, която му е съобщила кралицата, Хенри е
раздразнителен и капризничи. Може да му хрумне да изиска някакво много странно сведение, или да зададе въпрос,
на който не може да се намери отговор. Каква е пазарната цена на вълната в Бъркшър? Говориш ли турски? Защо не?
Кой знае турски? Кой е основал манастира в Хексам?
Седем шилинга чувала, но се покачва, Ваше величество. Не. Защото никога не съм живял по тези земи. Ако има
такъв човек, ще го открия. Свети Уилфред, сър. Той притваря очи.
– Доколкото си спомням, шотландците го унищожили, и той бил построен наново по времето на Хенри Първи.
– Защо Лутер смята – пита кралят, – че аз трябва да постигна съгласие с неговата църква? Не е ли редно той да
помисли как да постигне съгласие с мен?
Някъде около деня на света Лусия Ан го вика при себе си, от-късвайки го от делата на университета в Кеймбридж.
Но лейди Рочфорд е на мястото си, протяга ръка и успява да го спре, преди той да стигне до Ан.
– Тя изглежда ужасно. Не може да спре да хленчи. Не знаете ли още? Кученцето ѝ умря. Не се осмелихме да ѝ
кажем. Наложи се да помолим краля сам да ѝ съобщи.
Пуркоа? Любимецът ѝ? Джейн Рочфорд го въвежда в покоите, той хвърля поглед към Ан. Горката; от плач очите ѝ
са подпухнали така, че приличат на цепнатини.
– Знаете ли – прошепва лейди Рочфорд, – че когато пометна последния път, не проля и сълза?
Жените заобикалят Ан, държат се на разстояние, сякаш тя е оградена с бодлива тел. Той си спомня какво бе казал
Грегъри: че Ан сякаш цялата се състои от лакти и остриета. Няма как да я утешиш; дори една протегната ръка тя би
приела или като дързост, или като заплаха. Катерина е права. Една кралица е винаги сама – и когато загуби съпруг, и
когато загуби шпаньол или дете.
Тя се обръща към него:
– Кромуел.
Нарежда на жените си да излязат с рязък жест, като дете, което пъди врани. Без да бързат, подобни на някакъв нов
вид невъзмутими врани с копринена перушина, дамите прибират шлейфовете на роклите си и се оттеглят, пърхайки
лениво; гласовете им, безплътни, сякаш увисват след тях във въздуха: прекъснатите им клюки, грачещият им,
многозначителен кикот. Лейди Рочфорд отлита последна, влачи опашка, не ѝ се иска да отстъпи.
Сега в стаята са останали само те двамата с Ан и джуджето, което си мърмори в един ъгъл и размахва пръсти
пред лицето си.
– Толкова съжалявам – казва той, свел очи. Не е толкова глупав, че да ѝ каже „Ще си вземете ново кученце.”
– Намерили го – Ан протяга ръка – там, навън. Долу, на двора.
Прозорецът над него бил отворен. Вратлето му било счупено.
Тя не казва „Трябва да е паднал.” Защото явно не мисли така.
– Помните ли, вие бяхте тук, когато братовчед ми Франсис Брайънт го донесе от Кале? Франсис влезе и аз
измъкнах тутакси Пуркоа от ръцете му. Това създание не беше сторило зло никому. Какво чудовище трябва да е
човекът, който би го убил?
Иска му се да може да я успокои; тя изглежда така разстроена и наскърбена, сякаш някой е посегнал на нея
самата.
– Може да се е изкатерил на перваза и лапите му да са се подхлъзнали. Човек би предположил, че тези малки
кученца падат на краката си като котките, но не е така. Имах навремето един шпаньол, който скочи от ръцете на
сина ми, защото видя мишка, и си счупи крака. Такива неща стават лесно.
– Какво стана с кучето?
Той казва меко:
– Нямаше как да излекуваме крака му.
После поглежда към джуджето. То се хили в ъгъла и върти допрените си юмруци, сякаш скършва нещо. Защо Ан
държи това същество? Би трябвало да бъде изпратено в болница. Ан потърква страните си; изисканите ѝ френски
маниери са се изпарили, тя ги търка с кокалчетата на пръстите си, като малко момиче.
– Какви са новините от Кимболтън? – Тя намира кърпичка и избърсва носа си. – Казват, че Катерина можела да
живее още шест месеца.
Той не знае какво да отговори. Може би тя иска от него да изпрати в Кимболтън човек, който да хвърли Катерина
отвисоко?
– Френският посланик се оплаква, че идвал два пъти в дома ви, и двата пъти сте отказали да го приемете.
– Бях зает – свива той рамене.
 – С какво?
– Играех на кегли в градината. Да, и двата пъти. Упражнявам се постоянно, защото ако загубя, цял ден съм бесен,
и тръгвам да търся паписти, за да ги ритам.
Навремето Ан би се разсмяла. Но не и сега.
– Аз самата не харесвам този посланик. Не проявява към мен уважение като онзи, който беше тук преди него.
Независимо от това, трябва да внимавате с него. Трябва да му оказвате нужната почит, тъй като единствено крал
Франсоа пречи на папата да ни прегризе гърлата.
Фарнезе в ролята на вълк. Ръмжи, от муцуната му се стичат кървави лиги. Той не е убеден, че има смисъл да ѝ
говори, докато тя е в това състояние, но решава да опита.
– Франсоа не ни помага от обич към нас.
– Знам, че не е от обич – тя измъква мократа си кърпичка, търси сухо място. – Най-малкото не е от обич към мен.
Не съм чак такава глупачка.
– Това, което той не иска да допусне, е император Карл да ни прегази и да стане господар на света. А не му се
нрави и булата за отлъчване от църквата. Не счита за редно епископът на Рим или което и да било духовно лице да
си позволява да лишава един крал от собствената му страна. Но ми се иска френският крал да можеше да осъзнае
кое е в негов интерес. Жалко, че не може да се намери подходящ човек, който да му подскаже колко изгодно би било
за него да стори същото като нашия господар, и сам да оглави църквата в своята държава.
– Само че няма двама души като Кремюел – тя успява да се усмихне кисело.
Той чака. Дали знае какво представлява в очите на французите?
Те са на мнение, че тя вече не може да влияе на Хенри. Мислят, че е изчерпала силите си. И макар че цяла Англия
е положила клетва да подкрепя нейните деца, никой в чужбина не вярва, че ако тя не даде на Хенри син, малката
Елизабет ще владее страната. Както му бе казал френският посланик (последния път, когато той го допусна до себе
си): „Ако трябва да се избира между две момичета, защо да не се предпочете по-голямото? Във вените на Мери
може да тече испанска кръв, но тази кръв поне е кралска. И най-малкото, може да ходи сама и не цапа бельото си.”
Онова същество, джуджето, се примъква към Ан, влачейки се по задник; после подръпва полите на господарката
си.
– Остави ме, Мери – казва Ан. Вижда изражението му и се разсмива. – Не знаехте ли, че я прекръстих? Дъщерята
на краля е почти джудже, нали? Дребна и набита, дори повече, отколкото майка си. Французите биха се потресли,
ако я видят; убедена съм, че само един поглед би ги накарал да се откажат незабавно от намеренията си. О, знам,
Кремюел, знам какво се опитват да направят зад гърба ми. Разиграваха брат ми с преговори, но нито за миг не са
имали намерение да уговорят брак с Елизабет. – Аха, казва си той, най-сетне започва да разбира. – Опитват се да
уредят брак на дофина с испанското копеле. Усмихват ми се в лицето, а през цялото време работят против мен зад
гърба ми. Знаели сте това и не сте ми казали.
– Мадам – казва той тихо, – опитвах се.
– Държат се така, сякаш не съществувам. Като че ли дъщеря ми не се е раждала. Като че ли Катерина все още е
кралица – тонът ѝ става по-остър. – Няма да търпя това.
„И какво ще направиш?” Тя му го казва незабавно.
– Открих начин. Как да се справя с Мери – той чака. – Може да я посетя – казва тя. – Но не сама, а с някой
галантен млад благородник.
– Такива не ви липсват.
– А защо да не я посетите вие, Кремюел? Около вас се въртят толкова хубави момчета. Знаете ли, че тази
нещастница не е получила и един комплимент през живота си?
– Доколкото знам, получавала е от баща си.
– Когато едно момиче стане на осемнайсет, мнението на баща му вече няма значение за него. Тя има нужда от
друго общество. Вярвайте ми, знам го, защото навремето и аз бях глупава като всяко момиче. Едно момиче на тази
възраст иска някой да пише стихове за нея. Някой да извръща поглед към нея и да въздиша, когато тя влезе някъде.
Признайте, това е нещо, което не сме опитвали досега. Някой да я ласкае, да я прелъсти.
– Искате да я компрометирам?
– Ние двамата с вас можем да се справим с това. Ако искате, заемете се с това сам, все ми е едно, някой ми каза,
че тя ви харесвала. Пък и бих искала да видя как Кремюел се преструва на влюбен.
– Мъжът, който се опита да се натрапи на Мери, би бил голям глупак. Струва ми се, че кралят би го убил.
– Не намеквам, че този човек трябва да спи с нея. Бог да пази, не бих причинила такова нещо на когото и да било
от моите приятели.
 Достатъчно е само да я накара да се държи като глупачка, и то публично, така че тя да изгуби доброто си име.
– Не – казва той.
– Какво?
– Това не може да бъде моя цел, моите методи не са такива.
Ан пламва. От гняв по шията ѝ избиват червени петна. Тя е способна на всичко, казва си той. Ан не признава
ограничения.
– Ще съжалявате – казва тя – за начина, по който разговаряте с мен. Мислите си, че сте се издигнали много
високо и вече нямате нужда от мен – гласът ѝ трепери. – Знам, че водите разговори със семейство Сиймор. Мислите,
че ги пазите в тайна, но нищо не може да остане скрито от мен. Признавам, удивих се, когато научих – не съм
предполагала, че бихте заложили на такава слаба карта. Какво може да предложи Джейн Сиймор освен
девствеността си, а каква полза от девствеността на другия ден? Преди да е отстъпила, тя е кралица на сърцето му, а
после – просто още една повлекана, която не умее да се държи така, че да не ѝ вдигат полите. Джейн не е хубава,
нито пък умна. Няма да задържи Хенри дори за седмица. Ще я отпрати в Улф Хол и ще я забрави.
– Може да стане и така – отвръща той. Съществува възможност тя да е права; той не я отхвърля. – Мадам,
навремето отношенията ни бяха по-добри. Вие се вслушвахте в съветите ми. Позволете ми да ви дам съвет и сега.
Откажете се от плановете и кроежите си. Отхвърлете това бреме от себе си. Обградете се със спокойствие, докато се
роди детето. Не рискувайте здравето си, възбуждайки съзнанието си. Сама го казахте, разприте и раздорът могат да
се отразят на едно дете, още преди да е видяло белия свят. Приемете желанията на краля. Що се отнася до Джейн, тя
е бледа и безлична, нали? Правете се тогава, че не я виждате. Извръщайте глава от гледки, които не са подходящи за
вас.
Тя се привежда на стола си, сключила здраво пръсти на коленете си.
– Сега аз ще ви дам съвет, Кремюел. Споразумейте се с мен, преди детето ми да се е родило. Дори и то да е
момиче, аз ще родя и друго. Хенри никога няма да ме изостави. Достатъчно дълго ме е чакал. И аз се постарах
чакането да си е струвало. Освен това, ако ми обърне гръб, той би обърнал гръб и на великото, удивително дело,
извършено в това кралство, откакто аз станах кралица – имам предвид делото в името на Евангелието. Хенри никога
няма да се върне към Рим. Той никога няма да превие гръб. От моята коронация насам има една нова Англия. И тя
няма да може да съществува без мен.
Не е така, мадам, казва си той. Ако се наложи, мога да разделя личността ви от историята. После казва:
– Надявам се, че не сме противници. Давам ви скромен, приятелски съвет. Знаете, че аз съм, или по-скоро бях,
баща на семейство. Винаги съм съветвал жена си да пази спокойствието си в такива моменти. Ако има нещо, което
бих могъл да сторя за вас, само кажете и аз ще го сторя – той вдига поглед към нея. – Очите ѝ проблясват. – Но не ме
заплашвайте, мадам. Това ме кара да се чувствам неудобно.
Тя се сопва:
– Не ме е грижа за вашето удобство. Преценете кое е изгодно за вас, мастър секретарю. Хората, които се издигат,
могат и да паднат.
Той отвръща:
– Напълно съм съгласен с вас.
Покланя се и излиза от стаята. Обзема го съжаление към нея; тя се сражава с оръжията на една жена; това е
всичко, с което разполага. Лейди Рочфорд е сама в преддверието на приемната.
– Още ли подсмърча? – пита тя.
– Мисля, че вече се съвзе.
– Започнала е да погрознява, не сте ли на същото мнение?
Струва ми се, че е стояла прекалено дълго на слънце това лято. Започнала е да се сбръчква.
– Не се заглеждам в нея, милейди. Е, поне не повече, отколкото е прието за един поданик.
– О, така ли? – тя го изглежда развеселена. – Тогава ще ви го кажа аз. Годините вече ѝ личат, изглежда дори
състарена. Видът ни не е плод на случайност. Греховете ни са изписани на нашите лица.
– Господи! А какво съм прегрешил аз?
Тя се разсмива.
– Мастър секретарю, това е нещо, което всички бихме искали да узнаем. От друга страна, може би това невинаги
е истина. Да вземем например Мери Болейн, чувах, че цъфтяла в провинцията като майска роза. Красива и
закръглена, така я описват. Как е възможно?
Уличница като Мери, минала през ръцете на толкова мъже, че сигурно и сред конярите не може да се намери
някой, който да не си е имал работа с нея. Но ако поставите двете една до друга, точно Ан изглежда... как да кажа?
Употребена.
Бъбрейки, останалите дами влизат една след друга обратно в стаята.
– Сама ли сте я оставили? – пита Мери Шелтън: сякаш не е редно Ан да бъде оставяна сама. Тя вдига полите си и
се стрелва към вътрешните покои.
Той се сбогува с лейди Рочфорд. Но нещо се плете в краката му, пречи му да тръгне напред. Това е жената-джудже.
Пълзи на четири крака, ръмжи и се преструва, че иска да го захапе. Той едва се удържа да не я ритне.
Заема се със задачите си за деня. Пита се как ли се чувства лейди Рочфорд, омъжена за човек, който я унижава,
предпочита обществото на уличници, и дори не го крие? Признава си, че не би могъл да отговори на този въпрос;
няма и смисъл да се опитва да разбере чувствата ѝ. Съзнава, че докосването на ръката ѝ му е неприятно.
Озлоблението сякаш се просмуква и процежда през порите ѝ. Тя се смее, но очите ѝ никога не се усмихват; те се
стрелкат от лице на лице, забелязват всичко.
В деня, когато Пуркоа бе донесен в двора от Кале, той бе дръпнал Франсис Брайънт за ръкава: „Откъде мога да
намеря същото кученце?” Аха, за любовницата ви, нали, беше се осведомил едноокият дявол: опитваше се да
изкопчи някаква клюка. Не, бе отвърнал усмихнато Кромуел, за мен самия.
Скоро в Кале бе настанала суматоха. Писма прелитаха над Тясното море. Мастър кралският секретар иска хубаво
кученце.
Намерете му кученце, намерете го бързо, преди някой друг да успее да си припише тази заслуга. Лейди Лайл,
съпругата на губернатора, се бе запитала дали да не се раздели със собственото си куче. По един или друг пратеник
светкавично бяха донесени половин дузина кученца. Всяко от тях двуцветно, с усмихната муцунка, переста опашка
и деликатни, миниатюрни крачета. Но нито едно от тях не приличаше на Пуркоа, с неговия обичай да наостря уши,
сякаш задаваше въпрос. Pourquoi![2]
Добър въпрос.
Коледен пост: първо постите, после празникът. В килерите – стафиди, бадеми, индийско орехче, карамфил,
корени от сладник, смокини и джинджифил. Посланици на английския крал са заминали за Германия, разговарят с
представители на лигата от Шмалкалден,[3] конфедерацията на протестантските князе. Императорът е в Неапол.
Барбароса – в Константинопол. Прислужникът Антъни е в голямата зала в Степни, кацнал на една стълба,
облечен в роба, по която са избродирани луна и звезди.
– Добре ли е така, Том? – вика той.
Коледната звезда се полюшва над главата му. Той, Кромуел, поглежда нагоре към посребрените и върхове – остри
са като ножове.
Антъни се присъедини към домакинството едва преди месец, но вече е трудно да си го представиш като просяк
на портата. При завръщането на Кромуел от посещението му при Катерина пред къщата в Остин Фрайърс се
тълпеше обичайното множество. В провинцията може и да не го познаваха, но тук го знаеха много добре.
– Къде бяхте, лорд Кромуел? – крещи някакъв мъж; като че ли той дължи обяснение на лондончани. Понякога в
мислите си той вижда сам себе си, облечен в излинели дрипи, изхвърлени от някого, като войник от разбита армия;
гладуващо дете, странник, зяпач пред вратата на собствения си дом.
Канят се да влязат в двора, когато той казва: „Чакайте”, едно бледо лице се люшва край него; някакъв дребен мъж
се е промушил през тълпата и се вкопчва в стремето му. Той плаче; толкова очевидно безобиден е, че никой дори не
вдига ръка да го спре; само той, Кромуел чувства как космите на врата му настръхват: ето как може да бъдеш
изненадан, вниманието ти да бъде привлечено от някаква умишлено разиграна сцена, докато убиецът пристъпва зад
гърба ти с нож в ръка. Но сега стражите стоят като стена зад гърба му, а този прегърбен нещастник трепери така, че
ако извади нож, ще обели с него собствените си колене. Кромуел се привежда от коня си.
– Познавам ли те? Виждал съм те тук и преди.
Сълзи се стичат по лицето на човека. Не се вижда да има зъби, а такова състояние би разстроило всекиго.
– Бог да ви благослови, милорд. Нека той ви обича и умножи богатството ви.
– А, така и прави.
Омръзнало му е да обяснява на хората, че не е никакъв лорд.

– Дайте ми място при вас – моли човекът. – Сам виждате, в дрипи съм. Мога да спя и с кучетата, ако така решите.
– На кучетата това може да не им се понрави.
Един от свитата му пристъпва по-близо.
– Да го прогоня ли с камшика, сър?
В отговор човекът започва да хленчи наново.
 – О, я по-тихо – казва Кромуел, сякаш на дете. Риданията се усилват, сълзите текат така, сякаш зад носа му е
скрит извор. Дали зъбите му не са изпопадали от плач? Възможно ли е такова нещо?
– Останах без господар – хлипа нещастникът. – Скъпият ми господар загина в експлозия.
– Бог да ни е на помощ – каква експлозия? – това привлича вниманието му: нима някъде хората пилеят барут? Той
може да ни бъде необходим, ако дойде императорът.
Човекът се полюлява, обгърнал с ръце гръдния си кош; краката му сякаш всеки момент ще поддадат. Кромуел се
пресяга и го задържа за провисналата дреха; само това липсва, да се търкулне на земята и да подплаши конете. –
Стани и ни кажи как се казваш.
Той изхлипва задавено:
– Антъни.
– Какво можеш да правиш, освен да плачеш?
– Ако е угодно на Ваша милост, навремето много ме ценяха, преди... уви!
Той рухва окончателно, залита, разтърсван от ридания.
– Преди експлозията – казва търпеливо Кромуел. – Е, какво правеше тогава? Поливаше овощната градина?
Почистваше нужниците?
– Уви – хленчи мъжът. – Нищо подобно. Нищо толкова полезно – гърдите му се повдигат бързо. – Сър, аз бях шут.
Кромуел пуска дрехата му, вторачва се в него и избухва в смях.
От човек на човек в тълпата се понася неуверен кикот. Хората от свитата му се превиват от смях на седлата си.
Дребният човечец сякаш отскача от хватката му. Задържа се на крака и вдига поглед към него. Страните му са
напълно сухи, лукава усмивка е изместила бръчките на отчаянието.
– Е – пита той, – мога ли да вляза?
Сега, когато наближава Коледа, всички в дома слушат със зяпнала уста разказите на Антъни за ужасите,
сполетели негови познати около и по време на Рождество; за пътници, нападани от ханджиите, подпалени обори и
добитък, залутан из хълмовете. Той говори с различни гласове, ту мъжки, ту женски, може да представи как кучетата
отговарят нахално на господарите си, да имитира посланик Шапюи и всеки друг, когото споменете пред него.
– Имитираш ли и мен? – пита Кромуел.
– Не ми давате такава възможност – отвръща Антъни. – Човек би си пожелал господар, който говори надуто, или
пък постоянно се кръсти и призовава Иисус и Дева Мария, хили се или се мръщи, или пък има някаква друга
странна привичка. Но вие дори не си тананикате под нос, не влачите крака, не въртите палците си.
– Баща ми беше много злонравен човек. От дете се научих да стоя кротко, за да не привличам внимание.
Забележеше ли ме, започваше да ме бие.
– А що се отнася до това, което е тук – Антъни се взира в очите му и потупва с пръст челото си, – кой би могъл да
знае? Със същия успех бих могъл да се направя на капак на прозорец. Една дъска има по-живо изражение. Или дори
някоя бъчва за вода.
– Ако искаш да си намериш друг господар, ще ти дам добри препоръки.
– Ще успея да ви докарам някой ден. Когато се науча да имитирам пън. Или побит камък. Статуя. Има статуи,
които движат очите си. В земите на север.
– Съхранявам някои от тях. Под ключ.
– Ще ми дадете ли ключа? Искам да видя дали продължават да движат очи там, в мрака, далеч от хората, които са
ги пазили.
– Папист ли си, Антъни?
– Може и да съм. Обичам чудесата. Навремето съм бил поклонник. Но юмрукът на Кромуел сега ми се вижда по-
близо от Божията ръка.
На Бъдни вечер Антъни изпълнява „Обичам да пирувам с приятели добри...”, въплътил се в образа на краля, с
поднос на главата вместо корона. Сякаш се раздува пред очите им, кльощавите му крайници наедряват. Кралят има
смешен глас, прекалено висок за такъв едър мъж. Това е едно от нещата, които се преструваме, че не забелязваме.
Но сега Кромуел се смее, гледайки Антъни, скрил устата си с ръка. Кога ли Антъни е виждал краля? Той сякаш е
запознат с всеки негов жест. Не бих се учудил, мисли си той, ако се окаже, че Антъни е щъкал из кралския двор,
прибирал е някаква плата и никой не го е питал защо е там и за какво трябва да му се плаща. Щом имитира така
краля, сигурно би могъл успешно да се представи и за делови, полезен човек, който трябва да ходи на много места и
да върши много работа.
Настъпва и коледният ден. Камбаните на църквата „Свети Дънстан” бият. Снежинки се носят по въздуха.
Шпаньолите са нагиздени с панделки. Първи пристига мастър Ризли; представял се е като блестящ актьор в
Кеймбридж и през последните години той отговаря за пиесите в това домакинство.
– Дайте ми някаква малка роля – бе го помолил Кромуел. – Не може ли да бъда дърво? Тогава няма да ми се
налага да заучавам нищо. Дърветата могат само да импровизират.
– В Индиите – казва Грегъри – дърветата могат да се движат.
Издърпват сами корените си и когато повее вятър, могат да се преместят някъде по на завет.
– Кой ти разказа това?
– Аз, за съжаление – казва „Наричайте ме Ризли”. – Беше му толкова интересно да слуша, та реших, че от това
няма вреда.
Хубавата жена на Ризли е облечена като девойката Мариан, разпуснатата ѝ коса пада до кръста. Ризли се
превзема, надянал фусти, в които се е вкопчила малката му дъщеря.
– Аз изпълнявам ролята на девица – казва той. – В наши дни те са толкова рядко срещани, че разпращат еднорози
да ги търсят.
– Върви да се преоблечеш – казва Кромуел. – Не ми харесваш в тази роля – той повдига воала на мастър Ризли. –
Не си особено убедителен с тази брада.
„Наричайте ме” прави реверанс.
– Но нали трябва да се маскирам, сър.
– Останал ни е един костюм на червей – казва Антъни. – А може да представлявате и многоцветна роза.
– Света Либерата[4] била девица, а ѝ пораснала брада – намесва се Грегъри. – Брадата ѝ трябвала, за да отблъсква
ухажорите ѝ и да ѝ помогне да съхрани девствеността си. Жените се молят на нея, ако искат да се отърват от
съпрузите си.
„Наричайте ме” отива да се преоблече. Червей или цвете?

– Можете да бъдете червеят в розовата пъпка – предлага Антъни.

Междувременно са пристигнали Рейф и Ричард, племенникът на Кромуел; той вижда как се споглеждат. Взема на
ръце детето на Ризли, пита я за по-малкото ѝ братче и започва да се възхищава на шапчицата ѝ.
– Забравил съм името ви, мистрес.
– Казвам се Елизабет – отвръща детето.
Ричард Кромуел отбелязва:
– Май напоследък всички се казвате така.
Ще спечеля „Наричайте ме”, мисли си Кромуел. Ще го накарам да обърне изцяло гръб на Стивън Гардинър, той
ще разбере кому е най-изгодно да служи и ще бъде верен единствено на мен и на краля.
Когато Ричард Рич пристига с жена си, Кромуел изказва въз-хищението си от новите ѝ ръкави от ръждивочервена
коприна.
– Робърт Пакингтън ми взе за тях шест шилинга – казва тя възмутено. – И още четири пенса, за да им сложи
подплата.
– А Рич плати ли му? – Кромуел се засмива. – Не би трябвало да се плаща на Пакингтън. Това само го окуражава.
Когато самият Пакингтън се появява, изражението му е сериозно; очевидно е, че той иска да каже нещо важно, не
само „Как сте?”
До него е приятелят му Хъмфри Монмът, един от стълбовете на гилдията на манифактуристите.
– Уилям Тиндейл все още е в затвора, а доколкото разбирам, най-вероятно ще бъде осъден на смърт – Пакингтън
се колебае, но явно решава, че е длъжен да продължи. – Мисля за него, хвърлен в килия, докато ние тук празнуваме.
Какво ще направиш за него ти, Томас Кромуел?
Пакингтън е човек на Евангелието, реформатор, един от най-старите му приятели. И Кромуел излага
затрудненията си пред него като пред приятел: самият той не може да започне преговори с властите в Ниските земи,
има нужда от позволението на Хенри. А Хенри няма да го даде, тъй като Тиндейл така и не пожела да се изкаже в
полза на развода му. Също като Мартин Лутер, и Тиндейл вярва, че бракът на Хенри и Катерина е валиден, и
никакви политически съображения няма да го принудят да каже нещо по-различно. Човек би предположил, че ще се
огъне, за да угоди на английския крал, да се сближи с него; но Тиндейл е упорит човек, суров и непоклатим като
скала.
– Значи, нашият брат трябва да изгори на кладата? Това ли се опитваш да ми кажеш? Желая ти весела Коледа,
мастър кралски секретарю – той се извръща от него. – Казват, че напоследък парите те следват, както куче следва
господаря си.
Кромуел докосва лакътя му.
 – Роб... – после отдръпва ръка и казва откровено: – И не грешат.
Той знае какво си мисли приятелят му. Мастър секретарят е така всевластен, че може да събуди съвестта на краля;
а ако може, защо не го прави, освен ако не е прекалено зает да трупа пари? Кромуел изпитва желание да каже: „За
Бога, дайте ми поне един ден почивка.”
Монмът подема:
– Нали не сте забравили братята ни, които Томас Мор изпрати на кладата? И онези, които преследваше до смърт?
Онези, които бяха съсипани от месеците, прекарани в затвора?
– Но той не съсипа вас. Доживяхте да видите края на Мор.
– Само че той протяга ръка и от гроба – казва Пакингтън. – Мор имаше хора навсякъде, и издирваше навсякъде
Тиндейл. Именно агентите на Мор го предадоха. Ако не можеш да повлияеш на краля, нима кралицата не може да го
стори?
– Самата кралица се нуждае от помощ сега. А ако вие искате да ѝ помогнете, накарайте жените си да възпрат
отровните си езици.
Той се отдалечава от тях. Децата на Рейф – по-скоро заварените му деца – го викат да види маските им. Но
прекъснатият разговор оставя горчив вкус в устата му, който не изчезва през целия празник.
Антъни го преследва с шегите си, но той извръща очи към детето, облечено като ангел: това е заварената дъщеря
на Рейф, по-голямото дете на жена му Хелън. Детето носи крилете от паунови пера, които той някога бе направил
за Грейс.
Някога ли? Оттогава не са изминали и десет години, дори само десет. Очите върху пауновите пера сияят; дните са
мрачни, но пламъчетата на редиците свещи озаряват златни нишки, подобните на алени петънца плодове на
зелениката по стената, върховете на сребърната звезда. Тази вечер, докато снежинките се стелят по земята, Грегъри
го пита:
– А къде живеят сега мъртвите? Има ли сега вече чистилище или не? Казват, че то още съществувало, но никой не
знае къде. Казват също, че не вършим нищо, като се молим за душите на покойниците. Че вече не можем с молитви
да им издействаме освобождаване от чистилището, както можеше да стане навремето. Когато измряха членовете на
семейството му, Кромуел изпълни всичко, което беше прието в онези дни: дарения за църквата, литургии за душите
на починалите.
– Не знам – отвръща той. – Кралят не позволява да се говори в проповедите за чистилище, защото темата е
толкова спорна. Можеш да поговориш за това с архиепископ Кранмър – после изкривява уста.
– Той ще те запознае с най-новите възгледи по въпроса.
– Много ми е тежко, че не мога да се моля за майка си. Дори да ме оставят да се моля, ми казват, че само си губя
времето, защото никой не чува молитвите ми. Представи си само надвисналото мълчание на това място, което вече
не съществува, в това преддверие, където душите чакат да застанат пред Бога, там, където всеки час продължава
десет хиляди години. Някога си си представял душите като хванати в огромна мрежа, паяжина, изтъкана от Бог,
който ги държи там, в безопасност, докато бъдат освободени и пуснати в Неговата светлина. Но ако мрежата бъде
разрязана, а паяжината разкъсана, ако те се разпилеят в мразовития безкрай, и с всяка година потъват все по-
надълбоко в мълчанието, докато накрая не остане и следа от тях?
Той повежда детето към огледалото, за да може то да види крилете си. Тя пристъпва плахо, изпаднала в
благоговение пред самата себе си. Отразените в огледалото очи по пауновите пера му говорят. Не ни забравяй. Сега,
на предела между старата и новата година, ние сме тук: шепот, докосване, нежно като перце, само на един дъх
разстояние от теб.
Четири дни по-късно Йосташ Шапюи, посланикът на Испания и на Свещената Римска империя, пристига в
Степни. Посрещнат е сърдечно от всички членове на домакинството, които пристъпват един след друг към него и му
отправят благопожелания на латински и френски. Шапюи е роден в Савоя, говори малко испански, но английски –
почти никак, макар че е започнал да разбира повече.
В града домакинствата им се сближиха, откакто през една ветровита есенна нощ в дома на посланика пламна
пожар, и прислужниците му, почернели от сажди и понесли всичко, което бяха успели да спасят, захлопаха с вопли
по портите на дома в Остин Фрайърс. Посланикът изгуби мебелировката и дрехите си; нямаше как да не се засмееш,
като го видиш, увит в обгоряла завеса, само по риза отдолу. Свитата му прекара нощта на сламеници в голямата зала,
а зетят на Кромуел Джон Уилямсън освободи спалнята си, за да се подслони там неочаквано появилият се сановник.
На следния ден посланикът трябваше да преживее притеснението да излезе пред хора в чужди дрехи, които
очевидно му бяха големи; другият вариант обаче беше да приеме ливреята на прислужник на Кромуел – а от такава
гледка кариерата на един посланик никога не би могла да се съвземе.
Кромуел незабавно бе поръчал на няколко шивачи да се хващат на работа.
 – Не знам откъде ще намерим яркоалена коприна като онази, към която вие имате слабост. Но ще пишем във
Венеция.
На другия ден двамата с Шапюи бяха обиколили изгорялата къща, крачейки под почернелите от огъня греди.
Посланикът бе изпъшкал сподавено, когато започна да рови с една пръчка влажната черна кал, в каквато се бяха
превърнали официалните му документи.
– Как мислите – вдигнал бе той очи към Кромуел, – дали това е дело на семейство Болейн?
Посланикът така и не е признал Ан Болейн за кралица, никога не ѝ е бил представян; Хенри е наредил, че това
удоволствие ще му бъде отказано, докато той не изяви готовност да ѝ целуне ръка и да се обърне към нея като към
кралица. Шапюи е верен на другата кралица, на изгнаницата в Кимболтън; но Хенри казва: „Кромуел, някой ден
трябва да се поупражняваме как да направим така, че да изправим Шапюи лице в лице с истината. Иска ми се да
видя какво ще направи, казва кралят, ако се постараем той да се озове на пътя на Ан и да няма начин да се
измъкне.”
Днес посланикът носи удивителна шапка. Тя прилича повече на шапките, които предпочита Джордж Болейн,
отколкото на шапка на сериозен съветник.
– Какво ще кажете, Кромуел? – той я накривява на главата си.
– Много ви отива. И аз трябва да си поръчам такава.
– Позволете ми да ви я подаря... – Шапюи я сваля със замах от главата си, после се възпира. – Не, няма да стане на
голямата ви глава. Ще поръчам една специално за вас – той го взема под ръка. – Mon cher,[5] домът ви както винаги
ми доставя истинска наслада. Но ще бъде ли удобно да поговорим насаме?
Когато се озовават в отделна стая, посланикът незабавно атакува.
– Говори се, че кралят ще нареди на свещениците да се женят.
Това идва изневиделица, но Кромуел няма да позволи да развалят доброто му настроение.
– Такова решение би имало своите добри страни; така би се избегнало лицемерието. Но аз мога да ви кажа
открито, че нищо подобно няма да се случи. Кралят не иска и да чуе за това.
Кромуел се взира внимателно в Шапюи; може би е узнал отнякъде, че Кранмър, архиепископът на Кентърбъри, е
женен тайно?
Не, не е възможно да знае. Ако знаеше, би го разобличил и унищожил.
Те мразят Томас Кранмър, тези така наречени католици, почти толкова, колкото мразят Томас Кромуел. Той
предлага на посланика най-удобния стол.
– Няма ли да поседнете и да приемете чаша кларет?

Но Шапюи не се оставя да го отклонят.

– Научавам, че имате намерение да изхвърлите всички монаси и монахини на улицата.
– От кого научихте това?
– От поданиците на краля.
– Изслушайте ме, мосю. От обиколките на пълномощниците си узнавам, че монасите настояват най-вече да ги
пуснат да си вървят. Както и монахините, които не издържат на пленничеството, те отиват при моите хора и молят с
плач да им върнат свободата. Имам възможността да отпусна пенсии на монасите или да им намеря места, на които
могат да вършат нещо полезно. Ако се занимават с наука, могат да получат стипендии. Ако са ръкоположени
свещеници, ще им се намери работа по енориите. Бих искал да видя как парите, върху които седят монасите, отиват
при някои от енорийските свещеници. Не знам как стоят нещата във вашата страна, но тук някои бенефиции носят
не повече от четири-пет шилинга годишно. Кой би се наел да лекува душите срещу сума, с която не би могъл да си
купи дори дърва за огнището? А когато осигуря на свещениците доход, с който биха могли да се препитават, имам
намерение да наредя всеки свещеник да стане покровител на някой беден студент, и да му помага, докато той се
изучи в университета. Така следващото поколение свещеници ще бъдат вече учени хора, и на свой ред ще учат
другите. Предайте това на своя господар. Кажете му, че искам доброто в религията да се умножава, а не да вехне.
Но Шапюи се извръща. Той подръпва нервно ръкава си, говори така припряно, че думите му се прескачат.
– Не съобщавам на господаря си лъжи. Съобщавам му това, което виждам. Виждам вълнения сред народа,
Кремюел, виждам недоволство, виждам мизерия; виждам дори как ще настане глад, преди да настъпи пролетта. Вие
купувате зърно от Фландрия. Бъдете благодарни на императора, че позволява на своите земи да ви осигуряват
прехраната. Знаете, че на тази търговия може да бъде сложен край.
– И каква полза би имал той да изложи сънародниците ми на опасност от гладна смърт?
– За него ще бъде от полза хората да разберат колко лошо са управлявани, колко позорни са деянията на краля.
Какво правят вашите пратеници с немските князе? Говорят, говорят, говорят, месец след месец. Знам, че се надяват
да сключат някакъв договор с лутераните и да въведат и тук техните ритуали.
– Кралят няма да се съгласи с промяна във формата на литургията. Той го е казал съвсем ясно.
– Да – Шапюи забива пръст във въздуха, – а еретикът Меланхтон му посвещава своя книга. Книга не може да се
скрие, нали? Не, вие можете да отричате, колкото си щете, но накрая Хенри ще отхвърли половината тайнства и ще
се съюзи с тези еретици, а целта му ще бъде да причини неприятности на господаря ми, който е техен император и
върховен господар. Хенри започна с присмех към папата, а накрая ще свърши с това, че ще приеме дявола.
– Вие като че ли го познавате по-добре от мен. Имам предвид Хенри, не дявола.
Той се учудва на посоката, в която тръгна разговорът. Изминали са само десет дни, откакто водиха приятен
разговор на вечеря с посланик Шапюи, и тогава той го увери, че единственото желание на императора е да се
съхрани спокойствието в кралството. Тогава не се споменаваше нищо за блокади, нямаше заплахи Англия да бъде
изложена на опасност от глад.
– Йосташ – казва Кромуел, – какво се е случило?
Шапюи сяда рязко, отпуска се на стола, опрял лакти на коленете си. Шапката му се свежда по-ниско, после той я
смъква и я поставя на масата, погледът му издава известно съжаление.
– Томас, имам новини от Кимболтън. Казват, че кралицата вече изобщо не може да поема храна, не може дори да
пие вода. От шест нощи не е спала повече от два часа – Шапюи притиска юмруци към очите си. – Боя се, че не ѝ
остават повече от ден-два. Не искам тя да умре сама, без край нея да има човек, който я обича. Опасявам се, че
кралят няма да ми позволи да отида. Бихте ли ме пуснали вие?
Скръбта на мъжа пред него го трогва; тя идва от сърцето, няма нищо общо е ангажиментите му на посланик.
– Ще отидем в Гринич да го помолим – казва той. – Още днес. Тръгваме веднага. Сложете си шапката.
Когато вече са в баржата, той казва:
– Този вятър ще стопи снега.
Шапюи като че ли не съзнава значението на думите му. Седи сгушен, потънал под пластове агнешка кожа.
– Кралят имаше намерение да излезе на арената днес – казва Кромуел.
Шапюи изсумтява.
– На снега?
– Може да нареди да почистят арената.
– Несъмнено ще нареди това на наети на работа монаси.
Упоритостта на Шапюи го кара да се засмее.
– Трябва да се надяваме играта да е протекла добре, тогава Хенри ще е в настроение. Току-що се е върнал от
Елтам, където е посетил малката принцеса. Трябва да се осведомите за здравето ѝ. А трябва да ѝ направите и
подарък за Нова година, нали не сте забравили?
Шапюи му хвърля мрачен поглед. Единственото, което би дал на Елизабет, е плесница.
– Радвам се, че реката не замръзна. Понякога не можем да я ползваме в продължение на седмици. Виждали ли сте
я замръзнала? – Никакъв отговор. – Знаете ли, Катерина е силна. Ако не завали нов сняг и получите разрешение от
краля, можете да потеглите утре.
Случвало се е да се разболее и преди и после се е възстановявала. Ще ви посрещне седнала в леглото и ще ви
попита защо сте дошли.
– Защо дърдорите така? – пита мрачно Шапюи. – Това изобщо не ви е присъщо.
Защо наистина? Ако Катерина умре, това ще бъде чудесно за Англия. Карл може да е неин любящ племенник, но
той няма да поддържа раздора в името на една покойница. Опасността от война ще изчезне. Това ще бъде началото
на нова ера. Но той се надява тя да не страда. В това не би имало смисъл.
Привързват баржата към кралския пристан. Шапюи казва:
– Колко дълги са зимите при вас. Иска ми се да можех отново да бъда млад човек в Италия.
Снегът се е натрупал по кея, покрива полетата наоколо. Посланикът е получил образованието си в Торино. Там
няма такъв вятър, който пищи около кулите като прокълната душа.
– Забравили сте блатата и вредния въздух, нали? – пита Кромуел. – И вие сте като мен, помните само слънчевата
светлина.
Подхваща лакътя на посланика, за да му помогне да стъпи на твърда земя. Самият Шапюи притиска здраво
шапката си. Пискюлите по нея са провиснали от влагата, а посланикът изглежда така, сякаш всеки момент ще се
разплаче.
Благородникът, изпратен да ги посрещне, е Хари Норис.
 – Аха, „милият Норис” – прошепва Шапюи. – Е, можеше да бъде и по-зле.
Норис, както винаги, е образец на учтивост.
– Поупражнявахме се малко – отвръща той в отговор на въпроса му. – Негово величество се представи най-добре.
Ще го намерите в добро настроение. Сега вече си слагаме маските за пиесата.
Кромуел не може да види Норис, без да си спомни как Улзи излиза, препъвайки се, от собствения си дом, пред
хората, изпратени от краля; за да побегне към студената, пуста къща в Ешър; кардиналът, коленичил в калта,
пелтечещ от благодарност, задето кралят му е пратил знак за своето благоволение по Норис. Колкото и Норис да се
усуква около него сега, той никога няма да успее да изтрие от ума му спомена за онази сцена.
В огнищата на двореца бумтят огромни огньове, трополят крака; музиканти влачат инструментите си; главни
прислужници крещят грубо, давайки нареждания на по-нископоставените. Когато кралят се появява, за да ги
поздрави, редом с него върви френският посланик.
Шапюи се стъписва. Следва задължителната възторжена размяна на поздрави; раздават се целувки наляво и
надясно. Колко ловко и гладко Шапюи е нахлузил обичайния си облик; с какъв елегантен размах се кланя на Негово
величество! Такъв изкусен дипломат може да подчини на волята си дори вдървените си колене; не за първи път
Шапюи му напомня на учител по танци. Забележителната шапка той държи притисната отстрана до тялото си.
– Честита Коледа, посланик Шапюи – казва кралят и добавя с надежда: – Французите вече ми поднесоха
прекрасни подаръци.
– А подаръците на императора ще бъдат представени на Ваше величество на Нова Година – казва надуто Шапюи.
– Ще се убедите, че те ще бъдат още по-великолепни.
Френският посланик среща погледа му.
– Весела Коледа, Кромуел. Няма ли да играете на кегли днес?
– Днес съм на ваше разположение, мосю.
– Вече си тръгвам – отвръща французинът. Изражението му е язвително; кралят вече е хванал под ръка Шапюи. –
Ваше величество, смея ли, преди да си тръгна, да уверя, че сърцето на крал Франсоа бие редом с вашето? – Той
хвърля поглед към Шапюи. – Имате ли приятелството на Франция, можете да бъдете уверен, че ще властвате
необезпокояван, и вече няма защо да се боите от Рим.
– Необезпокояван ли? – намесва се Кромуел. – Е, посланик, това е много мило от ваша страна.
Французинът минава покрай него с рязко кимване. Шапюи застава сковано, когато брокатената дреха на
французина го докосва; дръпва настрана шапката си, сякаш се бои от зараза.
– Да я подържа ли вместо вас? – шепне Норис.
Но Шапюи е насочил вниманието си към краля.
– Катерина, кралицата... – започва той.
– Вдовстващата принцеса на Уелс – поправя го строго Хенри. – Да, научих, че старицата отново не може да се
храни. Затова ли сте тук?
Хари Норис прошепва:
– Трябва да се маскирам като мавър. Ще ме извините ли, мастър секретарю?
– На драго сърце, щом е така – казва той.
Норис изчезва нанякъде. През последвалите десет минути Кромуел е принуден да стои и слуша как кралят лъже,
без да се запъне дори веднъж. Французите, така казва той, му дали изключителни обещания, и той вярвал изцяло в
тях. Миланският херцог е мъртъв, и Карл, и Франсоа имат претенции към кралството, и ако не решат спора си, се
очаква да избухне война. Разбира се, Хенри винаги е изпитвал приятелски чувства към императора, но французите
са му обещали градове, обещали са му замъци, дори едно морско пристанище, и негов дълг към държавата е да
обмисли сериозно възможностите за сключване на официален съюз с тях. Разбира се, той знае, че е във властта на
императора да направи също толкова добри, ако не и по-добри предложения...
– Няма да се преструвам пред вас – казва Хенри на Шапюи. – Като англичанин, аз винаги действам открито.
Един англичанин не лъже и не мами никога, дори ако това е в негов интерес.
– По всичко личи – отвръща рязко Шапюи, – че сте прекалено добър за този свят. Ако вие не сте в състояние да се
погрижите за интересите на собствената си страна, тогава ще се наложи аз да се погрижа за тях. Те няма да ви дадат
никакви земи, независимо от това, което обещават. Смея ли да ви напомня колко лоши приятели се оказаха за вас
французите през тези последни месеци, когато не съумявахте да изхраните народа си? Ако моят господар не беше
позволил тук да пристигат кораби, пълни със зърно, поданиците ви вече щяха да бъдат трупове, търкалящи се оттук
до шотландската граница.
Тук той малко преувеличава. Добре, че Хенри е в празнично настроение. Радват го празниците и забавленията,
някой и друг час на турнирната арена, а предстои и пиеса; още повече го радва мисълта, че бившата му жена лежи
умираща някъде из пустошта на Източна Англия и скоро ще издъхне.
– Хайде, Шапюи – казва той, – да си поговорим насаме в покоите ми.
Той дръпва за ръка посланика и смигва на Кромуел над главата му.
Но Шапюи застава на място като закован. Налага се кралят също да спре.
– Ваше величество, за това можем да поговорим и по-късно. Мисията ми тук е неотложна. Моля за позволение да
отида там, където е... където е Катерина. Моля ви също да позволите на дъщеря ѝ да я посети. Това може да е
последна възможност.
– О, не бих могъл да позволя на лейди Мери да пътува насам-натам, без преди това да съм поговорил със
съветниците си. А сега явно няма възможност да свикам съвета. Знаете какви са пътищата. А що се отнася до вас,
как възнамерявате да пътувате? Да не са ви поникнали криле?
Кралят се изкисква. После стисва отново посланика за ръката и го повлича след себе си. Вратата се затваря.
Кромуел стои и я гледа мрачно. Какви ли още лъжи ще бъдат казани зад нея? Шапюи ще трябва да заложи костите
на родната си майка, за да надхвърли предложенията, които според твърденията на Хенри са направили французите.
Пита се какво ли би направил кардиналът? Улзи казваше: „Да не съм те чул да казваш, че не знаеш какво се
случва зад затворените врати. Намери начин да узнаеш.”
Така. Ще трябва да измисли някакъв повод да ги последва. Но ето го Норис, застанал на пътя му. В
мавританските си одежди, с наплескано в черно лице, той е весел, усмихнат, но все пак бдителен.
Любимо коледно забавление – да разиграваме Кромуел. Той се кани да дръпне Норис за облеченото в коприна
рамо, когато към него се насочва с поклащане малък дракон.
– Кой е драконът? – пита Кромуел.
Норис изсумтява.
– Франсис Уестън – той побутва назад вълнената перука, раз-кривайки благородното си чело. – Въпросният
дракон трябва да се домъкне до покоите на кралицата и да я помоли за сладкиши.
Кромуел се ухилва.
– Тонът ви е някак огорчен, Хари Норис.
И как да не е? Той вече е отслужил времето си пред покоите на кралицата. Пред прага ѝ.
Норис казва:
– Тя ще си поиграе с него и ще потупа дребното му туловище. Обича малки кученца.
– Разбрахте ли кой е убил Пуркоа?
– Не говорете така – умолява мавърът. – Било е нещастен случай.
Край Кромуел застава Уилям Бриъртън и го принуждава да се обърне.
– Къде е този трижди проклет дракон? – пита той. – Изпратен съм да го намеря.
Бриъртън е облечен като ловец от стари времена, в кожа на една от жертвите си.
– Това истинска леопардова кожа ли е, Уилям? Къде го убихте, в Честър ли? – Кромуел опипва кожата и поглежда
с критично око. По всичко личи, че отдолу Бриъртън е гол. – Нима това е прилично? – пита той.
Бриъртън изръмжава:
– По това време са позволени някои свободи. Ако бяхте принуден да се правите на ловец от древността, с жакет
ли щяхте да се появите?
– Стига кралицата да не бъде принудена да съзерцава вашите атрибути.
Мавърът се изкисква.
– Няма да ѝ покаже нещо, което да не е виждала.
Кромуел повдига вежда.
– Нима?
Норис се изчервява доста лесно за мавър.
– Знаете какво имам предвид. Не атрибутите на Уилям, а на краля.
Кромуел вдига ръка.
– Моля ви, не забравяйте, че аз подхванах разговор на тази тема. Между другото, драконът отиде в тази посока.
Спомня си как миналата година Бриъртън се перчеше из Уайтхол, подсвирквайки като конярче; прекъсвайки само
за да му каже:
„Разбрах, че когато нещо в документите, които поднасяте на краля, не му се понрави, той ви пердаши по тиквата.”
Вие ще отнесете пердаха, казваше си той тогава. Нещо у този човек го кара да се чувства като момчето, което
беше някога – нацупен малък обесник, който търсеше с кого да се сбие по речния бряг в Пътни. Чувал е и преди този
слух, пуснат, за да го унижи.
Всеки, който познава Хенри, е наясно, че такова нещо е невъзможно.
Той е първият благородник на Европа, учтивостта му е безукорна. Ако иска някой да бъде набит, възлага това на
свой поданик; никога не би изцапал собствените си ръце. Вярно е, че понякога между тях възниква несъгласие. Но
ако Хенри само го докосне, той би си тръгнал. В Европа има други владетели, които имат нужда от услугите му. Те
му правят предложения; и той би могъл да разполага със замъци.
Сега той наблюдава Бриъртън, който се упътва към покоите на кралицата, прехвърлил лъка през покритото си с
кожа рамо. Обръща се да заговори отново с Норис, но гласът му е заглушен от тракане на метал, трясък,
съпровождащ стъпките на стражата:
– Дайте път за милорд херцога на Съфолк!
Херцогът все още носи на гърдите си броня; може да е бил долу, на арената, и да се е упражнявал сам. Едрото му
лице е зачервено, брадата му – все по-внушителна с всяка изминала година – се стели по металния му нагръдник.
Храбрият мавър пристъпва напред, за да каже:
– Негово величество разговаря с... – но Брандън го бутва встрани, сякаш е тръгнал на кръстоносен поход.
Той, Кромуел, тръгва по петите на херцога. Ако имаше мрежа, би я хвърлил върху него. Брандън блъсва веднъж с
юмрук по вратата на краля, после я отваря рязко.
– Зарежете всичко, с което сте се захванали, Ваше величество. Нося вест, която ще искате да чуете, Бог ми е
свидетел. Отървахте се от старата дама. Тя е на смъртно легло. Скоро ще бъдете вдовец. После ще можете да се
отървете и от другата, и да се ожените във Франция, за Бога, да докопате цяла Нормандия като зестра... – той
забелязва Шапюи. – О, посланик Шапюи. Е, вие можете да се махате. Няма защо да стоите и да чакате огризките от
трапезата. Вървете си у дома и празнувайте Коледа сам, не сте ни нужен тук.
Хенри е пребледнял.
– Мислете, преди да говорите – той се насочва към Брандън така, сякаш се кани да го повали с един удар; ако
имаше брадва в ръка, можеше и да го стори. – Жена ми носи дете. Аз съм венчан законно.
– О! – Чарлс издува бузи. – Е, да, може да се каже и така. Но ми се струва, че вие казахте...
Кромуел се хвърля към херцога. Откъде, в името на сестрата на дявола, е хрумнала подобна идея на Чарлс? Да се
ожени за французойка? Това трябва да е план на краля, Брандън не е в състояние да измисли подобно нещо. По
всичко личи, че Хенри води две линии на външна политика – едната е позната на Кромуел, а другата – не. Кромуел
сграбчва Брандън. По-нисък е с една глава от херцога. Не му се вярва да може да помести този тежащ половин тон
идиот, все още с част от бронята си и уплътненията под нея. Но излиза, че може, може да го избута бързо, да се
опита да го отведе някъде, където посланикът, по чието лице е изписана изненада, няма да може да ги чува. Едва
след като е избутал херцога по цялата дължина на приемната, той спира и пита:
– Съфолк, откъде знаете това?
– О, ние, благородниците, знаем повече от вас. Кралят споделя с нас действителните си намерения. Въобразявате
си, че знаете всичките му тайни, но грешите, Кромуел.
– Нали чухте какво каза той. Ан носи детето му. Трябва да сте полудял, ако вярвате, че той може да я пропъди
сега.
– Той трябва да е луд, ако вярва, че детето е негово.
– Какво? – Кромуел се отдръпва от Брандън, като чели нагръдни-кът му внезапно се е нажежил. – Ако знаете
нещо, което накърнява честта на кралицата, като поданик сте длъжен да го кажете открито.
Брандън издърпва ръката си.
– Говорил съм открито преди и нали знаете докъде ме доведе това. Казах му за нея и Уайът, а той ме изрита от
двора и ме прати обратно на Изток.
– Въвлечете ли в това Уайът, аз ще ви изритам чак в Китай.
Лицето на херцога е пламнало от гняв. Как можа да се стигне дотук? Само преди седмици Брандън го покани да
стане кръстник на сина, който бе родила новата му млада жена. Но сега херцогът изръмжава:
– Вървете си при вашето сметало, Кромуел. Вашата работа е единствено да осигурявате пари, когато става дума за
междудържавни отношения, не можете да се месите, вие сте човек от простолюдието, без всякакво обществено
положение, самият крал казва това, не сте достоен да разговаряте с принцове.
Брандън поставя ръка на гърдите му и го бутва назад; херцогът отново се насочва към краля. Шапюи, застинал
дотогава в поза, изпълнена със скръбно достойнство, въвежда някакъв ред, заставайки между краля и масивния,
кипящ от вълнение херцог.
 – Тръгвам си, Ваше величество. Както винаги, след като съм установил колко милостив владетел сте. Ако стигна
навреме, а вярвам, че ще стане така, ще бъде голяма утеха за господаря ми да узнае всичко за последните часове на
леля си от собствения си пратеник.
– Не бих могъл да постъпя по друг начин – отвръща кралят със сериозно изражение. – Вървете с Бога.
– Потеглям в зори – отвръща Шапюи; и те се оттеглят бързо, проправяйки си път между танцьори на „морис” и
подскачащи дървени кончета, покрай някакъв воден дух сред ято русалки, заобикалят цял замък, който се насочва с
тропот към тях – боядисани стени на добре смазани колела.
Отвън, на пристана, Шапюи се обръща към него. И в неговия мозък сигурно се въртят добре смазани колелца;
вече сигурно подготвя за изпращане писма в тайнопис за жената, която той нарича „конкубинка” и за онова, което е
научил за нея. Не могат да се преструват, че не е чул: когато Брандън реве, в Германия падат цели дървета. Нищо
чудно посланикът да заграчи доволно – не при мисълта за женитба с френска принцеса, разбира се, но при мисълта
за възможно падение на Ан.
Но изражението на Шапюи остана непроменено; той е много блед, много сериозен.
– Кромуел – казва той, – отбелязах коментарите на херцога. За вашата личност, искам да кажа – кашля, за да
прочисти гърлото си. – Не знам дали това има някакво значение, но аз самият съм от скромен произход. Макар и
може би не чак толкова скромен...
Кромуел познава историята на Шапюи. Роднините му са дребни правници, хора, чиито предци само две
поколения преди това са обработвали земята.
– Не знам дали и това е от някакво значение, но аз вярвам, че сте подходящ да водите преговори. Бих заложил на
вас във всяко събрание на този свят. Вие сте учен и красноречив човек. Ако ми трябваше адвокат, за да спаси живота
ми, бих възложил тази задача на вас.
– Удивлявате ме, Йосташ.
– Върнете се при Хенри. Убедете го да позволи на принцесата да види майка си. Една умираща жена – на каква
политика може да навреди това, на чии интереси... – гневно, сухо ридание се изтръгва от гърлото на горкия човек.
Той сваля шапката си и се взира в нея, сякаш не може да разбере откъде я е взел. – Струва ми се, че не би трябвало
да нося тази шапка – казва той. – Тя е по-скоро коледна, нали? Все пак не бих искал да се разделя с нея, няма втора
подобна.
– Дайте ми я. Ще наредя да я отнесат в дома ви, и като се върнете, ще можете да я носите пак. – „Когато вече
няма да сте в траур”, допълва той наум. – Вижте... не искам да ви вдъхвам напразни надежди за Мери.
– Като се има предвид, че сте англичанин, а англичаните никога не лъжат и не мамят – смехът на Шапюи
прозвучава като лай. – Иисусе и Марийо!
– Кралят няма да позволи среща, която би укрепила непокорния дух на Мери.
– Дори ако майка ѝ е на смъртно легло?
– Особено в такъв случай. Не ни трябват обети и клетви, дадени край смъртното ѝ легло. Нали съзнавате, че е
така?
Той се обръща към своя лодкар: ще остана тук, да видя какво ще стане с дракона, дали той ще изяде ловеца, или
пък ще се случи нещо друго. Откарай посланика в Лондон, той трябва да се готви за път.
– Но как ще се приберете вие самият? – пита Шапюи.
– Ако трябва да изпълня желанието на Брандън, може би пълзешком – той поставя ръка върху рамото на дребния
мъж. Казва тихо: – Това ще ни проправи път, нали знаете? Към съюз с вашия господар. А това ще се отрази много
добре на Англия и на търговията ѝ, това е нещо, което искаме и вие, и аз. Катерина се беше изправила между нас.
– Ами този брак във Франция?
– Няма да има такъв брак. Това са детски приказки. Вървете. След час ще мръкне. Надявам се да си починете
добре тази нощ.
Здрачът вече се прокрадва над Темза; сумрачни са бездните под плискащите се вълни, синя привечер се спуска по
бреговете. Той пита един от лодкарите, как мислиш, дали пътищата на север са проходими? Бог да ми е на помощ,
сър, отвръща човекът: познавам само тази река, през живота си не съм стигал по на север от Енфийлд.
Когато той се прибира в Степни, от къщата се лее светлина на факли, а децата-певци, обзети от възбуда, търчат из
градината; кучета лаят, черни силуети подскачат по снега, няколко призрачнобели купчини се издигат над
покритите със скреж живи пле-тове. На върха на едната, по-голяма от останалите, е нахлупена митра;[6] забучили са
ѝ боядисан в синьо морков вместо нос, и още един, по-малък морков като член. Грегъри идва забързано към него,
гласът му е изтънял от възбуда.
– Вижте, сър, направихме папа от сняг.
 – Първо направихме папата – зачервеното лице до неговото е на Дик Пърсър, момчето, което се грижи за
кучетата-пазачи. – Направихме папата, сър, но сам ни се видя много безобиден, затова направихме и няколко
кардинали. Харесват ли ви?
Момчетата от кухнята са се скупчили около него, мокри и премръзнали. Цялото домакинство се е изсипало на
двора – или поне всички под трийсетгодишна възраст. Наклали са огън – на прилично разстояние от снежните
човеци – и сега явно танцуват около него, водени от неговия прислужник, Кристоф.
Грегъри си поема дъх.

– Направихме го само за да изтъкнем върховенството на краля. Не мисля, че в това има нещо нередно, можем да
изсвирим поздрав с фанфари, а после да разритаме и утъпчем снега, братовчедът Ричард казва, че може да направим
така, той сам направи главата на папата, а мастър Ризли, който мина оттук, защото ви търсеше, постави малкия член
на папата и се разсмя.
– Какви деца сте само! – казва Кромуел. – Много ми харесват. Фанфари ще има утре, когато е по-светло, искате
ли?
– А можем ли да стреляме с топ?
– Откъде да ви намеря топ?
– Ами говорете с краля, сър – Грегъри се смее, ясно му е, че това с топа е вече прекалено.
Острият поглед на Дик Пърсър пада върху шапката на посланика.
– Може ли да вземем за малко това? Не сме се справили добре с тиарата на папата, защото не знаем как би
трябвало да изглежда.
Кромуел върти шапката в ръцете си.
– Прави сте, това тук повече подхожда на нещо, което Фарнезе би носил. Но не, имам свята мисия във връзка с
тази шапка. За нея ще отговарям пред самия император. Хайде, пуснете ме – допълва той със смях, – трябва да пиша
писма, скоро ни очакват големи промени.
– Стивън Вон е тук – казва Грегъри.
– Така ли? А, чудесно. Имам работа за него.
Той тръгва тежко към къщата, а светлината на факлите ближе петите му.
– Пожалете мастър Вон – казва Грегъри. – Мисля, че е дошъл тук, за да вечеря.
– Стивън! – двамата се прегръщат набързо. – Нямаме време – продължава Кромуел. – Катерина умира.
– Какво? – казва приятелят му. – Нищо подобно не съм чувал в Антверпен.
Вон е в постоянно движение. И сега му предстои да потегли отново. Той служи на Кромуел, служи на краля, той е
очите и ушите на Хенри отвъд Тясното море; сред фламандските търговци и в гилдиите в Кале не се случва нищо,
което Стивън да не знае и да не е споменал в докладите си. – Длъжен съм да отбележа, мастър секретарю, че в дома
ви цари пълен безпорядък. Все едно че ще вечеряме на полето.
– Намираш се сред поле – отвръща Кромуел. – Малко или повече. Или най-малкото, скоро ще се озовеш на такова
място. Трябва да тръгваш на път.
– Но аз току-що слязох от кораба?
Стивън има обичая да изразява по този начин приятелските си чувства: постоянно се оплаква, заяжда се и
мърмори. Кромуел се обръща и започва да дава нареждания: нахранете Вон, дайте на Вон да пие, пригответе легло
за Вон и нека утре на зазоряване да го чака добър кон.
– Недей да нервничиш, може да преспиш тук. А после трябва да съпроводиш Шапюи до Кимболтън. Ти говориш
езиците, които ми трябват, Стивън! Не бива да разменят и дума на френски, испански или латински, за която аз да
не науча.
– Аха. Разбирам – Стивън се съсредоточава.
– Защото ми се струва, че ако Катерина умре, Мери ще се стреми отчаяно да се качи на някой кораб и да отплава
към владенията на императора. В крайна сметка, той е неин братовчед, и макар че не би трябвало да му има
доверие, никой не може да я убеди в това. А в края на краищата, не бихме могли да я сложим в окови.
– Дръжте я в провинцията. Дръжте я на място, което да е отдалечено на повече от два дни път от което и да било
пристанище.
– Ако Шапюи намери начин тя да напусне страната, Мери би полетяла, би прекосила морето дори в сито.
– Томас – Вон, сериозен мъж, го докосва с ръка. – За какво е това вълнение? Обикновено не се държиш така.
Нима се боиш, че едно малко момиче може да те победи?
Той би искал да разкаже на Вон какво се е случило, но как да пресъздаде тъканта на събитията: хлъзгавите
увъртания на Хенри, масивната тежест на Брандън, която той буташе и влачеше, издърпваше по-надалеч от краля;
мокрите, остри ухапвания на вятъра по лицето му, вкусът на кръв в устата му. Винаги ще бъде така, мисли си той.
Ще продължава все така. Коледен пост, Велики пости, седмицата преди Петдесетница.
– Виж – въздъхва той, – трябва да пиша на Стивън Гардинър, който е във Франция. Ако това е краят на Катерина,
искам той да го научи от мен.
– Няма вече да угодничим пред французите, за да си осигурим спасение – казва Стивън. Усмивка ли беше това?
Да, вълча усмивка.
Стивън е търговец и държи на търговията с Ниските земи. Когато отношенията ни с императора се влошат, Англия
остава без пари. Когато императорът е на наша страна, забогатяваме.
– Ще можем да забравим споровете си – казва Стивън. – Причината за всички тях беше Катерина. Племенникът ѝ
ще бъде не по-малко облекчен от нас. Той никога не е искал да нахлува в Англия. А сега си има и достатъчно грижи
с Милано. Нека се сдърпа с французите, ако не може иначе. Нашият крал ще бъде свободен.
Ръцете му ще бъдат развързани да върши каквото си поиска.
„Тъкмо това ме безпокои”, казва си Кромуел. Тези негови развързани ръце. Извинява се на Стивън. Вон го
задържа.
– Томас, ще се съсипеш, ако продължаваш да работиш толкова много. Замислял ли си се някога, че половината от
отсъдените ти години може да са вече отминали?
– Половината ли? Стивън, та аз съм на петдесет.
– Все забравям – Стивън се позасмива. – Вече на петдесет?
Струва ми се, че не си се променил много от времето, когато се запознахме.
– Само така ти се струва – отвръща той. – Но обещавам да се отдам на почивка, когато и ти го направиш.
В кабинета му е топло. Той затваря капаците на прозорците, изолира се от бялото сияние отвън. Сяда да пише
препоръки на Гардинър. Кралят е много доволен от начина, по който изпълнява мисията си във Франция. Ще
изпрати средства.
Кромуел оставя перото. Каква муха беше влязла в главата на Чарлс Брандън? Кромуел знае за клюките, че детето
на Ан не е от Хенри. Носят се дори слухове, че тя изобщо не е бременна, че само се преструва; истина е, че тя е
много колеблива в предвижданията си кога ще се роди детето. Но той предполагаше, че тези слухове са довени в
Англия от Франция; а пък какво биха могли да знаят във френския двор? Беше пренебрегнал слуховете като празна
злонамереност. Ан лесно привлича такава злоба; за нещастие е така, но лошият ѝ късмет не се изразява само в това.
Под ръката му лежи писмо от Кале, от лорд Лайл. Само мисълта за писмото го кара да се почувства уморен. Лайл
му разказва подробно как е прекарал Коледа – от мига, когато се е събудил в мразовитото утро. В някакъв момент от
празненствата на лорд Лайл било нанесено оскърбление: кметът на Кале го накарал да чака.
Затова и той на свой ред накарал кмета да чака... а сега и единият, и другият пишат на Кромуел: кой е по-важен,
мастър секретарю, губернаторът или кметът? Кажете, че съм аз, кажете, че съм аз!
Артур, лорд Лайл, най-приятният човек на света; но явно, не и когато кметът го е засегнал. Но той е длъжник на
краля, а не е изплатил и пени от дълга си през последните седем години. Може би е редно Кромуел да предприеме
нещо; кралският ковчежник му изпрати записка по този въпрос. А като става дума за това... Хари Норис,
благодарение на положението, което заема в кралското домакинство, толкова близо до кралската особа, по силата на
някакъв обичай с незнаен произход и неясно приложение, отговаря за тайните средства, които кралят държи в
предпочитаните от него жилища, за в случай на спешна нужда; не е ясно при какви обстоятелства могат да се
ползват тези средства, какъв е произходът им, на колко точно възлизат запасите и кой друг има право на достъп до
тях, ако Норис... ако се случи Норис да не е на поста си, когато необходимостта възникне. Или ако с Норис се случи
някаква злополука. Кромуел отново оставя перото. Започва да си представя злополуки. Отпуска глава в ръцете си,
притиска с пръсти уморените си клепачи. Вижда как Норис пада от коня си. Вижда как тялото на Норис се търкаля
в калта. После си казва:
– Вървете си при вашето сметало, Кромуел.
Новогодишните му подаръци вече са започнали да пристигат.
Един почитател от Ирландия му е изпратил куп завивки от бяла ирландска вълна и обвита с кожа бутилка, пълна с
aqua vitae.[7] Иска му се да изпие питието до капка, да се увие в завивките, да се тръшне на пода и да заспи.
Този път по Коледа в Ирландия цари спокойствие, по-спокойно е от когато и да било през изминалите
четиридесет години. Успял е да постигне това най-вече с помощта на бесилките. Не обеси много хора; само тези,
които се налагаше да обеси. И това е изкуство, при това много необходимо изкуство; главатарите на ирландските
кланове умоляваха императора да използва Ирландия като подстъп за нашествието си в Англия.
Той си поема дъх. Лайл, кметът, оскърбленията. Кале, Дъблин, скритите пари. Иска му се Шапюи да стигне
навреме в Кимболтън. Но не иска Катерина да се съвземе. Знае, че не е редно да желае смъртта на което и да било
човешко същество.
Смъртта е твоят господар, не си мисли, че можеш да ѝ повеля-ваш; точно когато си решил, че тя е заета с други
дела, ще похлопа на вратата ти, ще влезе и ще си избърше ботушите в теб.
Той прехвърля документите. Още описания на монаси, които прекарват цели нощи в кръчмите и се прибират,
залитайки, в манастира в зори; още приори, забелязани край плетищата с проститутки; още молби, още оплаквания;
истории за немарливи свещеници, които отказват да кръщават деца или да опеят покойници.
Той избутва всичко встрани. Достатъчно. Някакъв непознат му пише – стар човек, ако се съди по почерка, – за да
го уведоми, че покръстването на мохамеданите е непосредствено предстоящо. Но каква е църквата, която ще можем
да им предложим? Освен ако скоро не настъпят решителни промени, така пише в писмото, езичниците ще затънат в
по-голям мрак отпреди. А вие сте първи наместник на краля по църковните въпроси, мастър Кромуел, вие
управлявате от името на краля: какво ще предприемете по този въпрос?
Той се пита: дали турският султан изисква от хората си да работят толкова много, колкото изисква от мен Хенри?
Ако се бях родил неверник, можеше да стана пират. Бих могъл да кръстосвам Средиземно море.
Когато взема следващия документ, едва не се разсмива на глас; някой е поставил на писалището му описанието на
тлъсто дарение: земя, която кралят дарява на Чарлс Брандън. Това са пасища и гори, ливади, осеяни с пирен и
прещип, и тук-там из тях се издигат господарски къщи: Хари Пърси, графът на Нортъмбърланд, е прехвърлил тези
земи на короната, за да покрие отчасти огромните си дългове. Хари Пърси, казва си Кромуел: предупредих го, че ще
го унищожа заради участието му в съсипването на Улзи. И Бог ми е свидетел, не се наложи да полагам големи
усилия; с неговия начин на живот той се унищожи сам. Остава само да му се отнеме и графската титла, както се
заклех да направя.
Вратата се открехва дискретно; появява се Рейф Садлър.
Кромуел вдига учудено поглед.
– Трябваше да си със семейството си.
– Разбрах, че сте били в двора, сър. Казах си, че може да има писма за писане.
– Прегледай тези, но не тази вечер – той събира на куп документите за дарението. – Брандън надали ще получи
много подобни подаръци през предстоящата година – той разказва на Рейф случилото се: описва изблика на Съфолк,
удивеното изражение на Шапюи. Не споменава само онова, което бе казал Брандън за него: че не е способен да се
занимава с делата на по-високопоставените от него; поклаща глава и казва:
– Чарлс Брандън, гледах го днес... нали знаеш, че го възхваляваха като голям красавец? Родната сестра на краля се
влюби в него.А сега, като погледна това негово едро, натежало лице... привлекателен е като мазен тиган.
Рейф взема едно ниско столче, сяда и се замисля, положил ръце на писалището, облегнал глава на тях.
Привикнали са да седят така заедно и да мълчат. Кромуел придърпва една свещ, оглежда смръщено още някакви
документи, отново записва нещо по полетата. Пред очите му се изпречва лицето на краля; не Хенри такъв, какъвто
беше днес, а Хенри в Улф Хол, влизащ от градината със захласнато изражение, с капчици дъжд по дрехата; и
бледото, кръгло лице на Джейн Сиймор до него.
След време той поглежда към Рейф.
– Добре ли сте вие там, долу, млади човече?
Рейф отвръща:
– Тази къща винаги мирише на ябълки.
Вярно е; Грейт Плейс е разположена сред овощни градини, и лятото сякаш се задържа тук, в таванските
помещения, където складират ябълките. Градините около къщата в Остин Фрайърс са още неизрасли – фиданки,
привързани към колове. Но тази къща тук е стара; навремето е била извън града, построил я за себе си сър Хенри
Колет, баща на многоучения декан на „Сейнт Пол”. Когато сър Хенри починал, лейди Крисчън останала тук до края
на дните си, а после, съгласно завещанието на сър Хенри, къщата преминала във владение на една гилдия, тази на
търговците на платове. Дадена е под наем на Кромуел за срок от петдесет години, което би трябвало да означава, че
той ще живее тук до края на живота си, а после тя ще премине в ръцете на Грегъри. Децата на Грегъри ще могат да
израснат, обгърнати от ароматите на печива, от ухания на мед и рязани ябълки, стафиди и карамфил. Той казва:
– Рейф. Трябва да оженя Грегъри.
– Ще си го запиша – казва през смях Рейф.
Преди година Рейф не можеше да се смее. Томас, първородният му син, живя само ден-два след като бе кръстен.
Рейф прие това както подобава на християнин, но стана по-сериозен, а той и без това си беше сериозен млад мъж.
Хелън имаше деца от първия си съпруг, но никога не беше губила дете; понесе го тежко. Но тази година, след дълго
и тежко раждане, което я уплаши, тя вече имаше в люлката още един син; и него нарекоха Томас. Дано той им
донесе повече радост от брат си; макар че сякаш нямаше желание да излезе и да види белия свят, изглежда здрав, и
Рейф започна да приема по-спокойно това ново бащинство.
– Сър – започва Рейф, – канех се да ви задам един въпрос. Да не би това да е новата ви шапка?
– Не – отвръща той сериозно. – Това е шапката на посланика на Испания и на Империята. Искаш ли да я
изпробваш?
Пред вратата настава суматоха. Това е Кристоф; той не е в състояние да влиза като повечето хора, а се отнася с
вратата като с враг. Лицето му е още черно от саждите на огньовете.
– Някаква жена ви търси, сър. Било много спешно. Не можем да я отпратим.
– Каква жена?
– Доста стара. Но не толкова, че да я изриташ по стълбите. Не и в студена нощ като тази.
– О, засрами се – казва Кромуел. – И си измий лицето, Кристоф – обръща се към Рейф. – Непозната жена?
Изцапан ли съм с мастило?
– Изглеждате съвсем прилично.
В голямата приемна на дома му, под светлината на стенните свещници, го чака някаква дама, която вдига воала си
и започва да говори с него на кастилски: това е Мария, лейди Уилоуби, навремето Мария де Салинас. Той е
потресен: пита я как е възможно да е дошла дотук сама от дома си в Лондон, през нощта, в този сняг?
Тя го прекъсва, без да го доизслуша.
– Отчаянието ме тласна да дойда при вас. Не мога да стигна до краля. Няма време за губене. Трябва ми пропуск.
Трябва да ми дадете необходимия документ. В противен случай, когато пристигна в Кимболтън, няма да ме пуснат
да вляза.
Той я принуждава да продължи на английски; когато общува с приятелите на Катерина, винаги държи да има
свидетели.
– Милейди, не можете да пътувате в такова време.
– Ето – тя започва да търси и измъква едно писмо. – Прочетете това, написано е от лекаря на кралицата, това е
неговият почерк. Господарката ми се измъчва от болки и страх, и е сама.
Той взема листа. Преди двайсет и пет години, когато свитата на Катерина пристигна в Англия, Томас Мор беше
описал спътниците ѝ като гърбави джуджета, сякаш избягали от Ада. Кромуел не може да има мнение, по онова
време той още не се беше върнал в Англия, беше и много далеч от двора, но описанието му звучи като някое от
поетичните преувеличения на Мор. Тази дама е пристигнала малко по-късно; беше любимка на Катерина, раздели
ги едва бракът ѝ с англичанин. Тя беше красавица тогава, и сега, вече като вдовица, е все още красива; знае това и е
склонна да се възползва от красотата си, дори когато се е сгърчила от мъка и е посиняла от студ. Тя сваля със замах
наметката си и я подава на Рейф Садлър, сякаш той стои тук именно заради това. Прекосява стаята и поема ръцете
му в своите.
– В името на Божията майка, Томас Кромуел, трябва да ме пуснете да отида. Не можете да ми откажете.
Той хвърля поглед към Рейф. Момчето не се впечатлява от испански страсти, също толкова би обърнал внимание
на някое мокро куче, драскащо по вратата.
– Трябва да разберете, лейди Уилоуби – казва Рейф, – че това е семеен въпрос. Решението дори не е в
пълномощията на кралския съвет. Можете да умолявате мастър кралския секретар колкото си искате, но само кралят
може да реши кой да посещава вдовстващата принцеса.
– Вижте, милейди – подема Кромуел. – Времето е ужасно. Дори ако тази нощ снегът започне да се топи, в
провинцията ще е по-зле. Не мога да гарантирам вашата безопасност, дори ако ви осигуря охрана. Може да паднете
от коня.
– Ще тръгна пеш нататък! – възкликва тя. – Как ще ме спрете, мастър секретарю? Ще ме оковете ли? Или ще
накарате онзи ваш селяндур с почернялото от сажди лице да ме върже и натика в някой килер, докато кралицата
умре?
– Ставате смешна, мадам – казва Рейф. Той като че ли изпитва нужда да защити него, Кромуел, от женското
лукавство. – Мастър кралският секретар е прав. Не можете да яздите в такова време. Вече не сте млада.
Тя измърморва нещо под нос – молитва или проклятие.
– Благодаря за галантното напомняне, мастър Садлър, ако не бяхте вие, току-виж съм помислила, че съм на
шестнайсет. Ето, виждате ли, вече съм англичанка. Научила съм се да казвам обратното на това, което мисля – на
лицето ѝ се изписва пресметливо изражение. – Кардиналът би ме пуснал.
– Колко жалко в такъв случай, че не е сред нас, за да ни го каже – но Кромуел взема наметката ѝ от Рейф и я
поставя отново на раменете ѝ. – Вървете тогава. Виждам, че сте решили твърдо. Шапюи тръгва утре и има пропуск,
така че може би...
– Заклела съм се да тръгна в зори. Бог да отвърне лицето си от мен, ако не го сторя. Ще пътувам по-бързо от
Шапюи, той не е тласкан от същите чувства като мен.
– Дори да стигнете там... местността е сурова, пътищата дори не са истински пътища. Може да стигнете до самия
замък и да паднете там. Дори край самите му стени.
– Какво? – казва тя. – О, разбирам.
– Бедингфийлд е получил нареждания. Но не би могъл да изостави една дама в преспите.
Тя го целува.
– Томас Кромуел, Бог и императорът ще ви възнаградят.
Той кимва.
– Вярвам в Бог.
Тя излиза с развети поли на мантията. Чуват я как пита с висок глас:
– Какви са тези странни купчини сняг?
– Дано не ѝ кажат – обажда се Рейф. – Тя е папистка.
– Никой не ме целува така – оплаква се Кристоф.
– Може би, ако си измиеш лицето... – казва Кромуел. После изглежда внимателно Рейф. – Ти не би я пуснал.
– Не бих – казва сухо Рейф. – Тази хитрина не би ми дошла наум. Пък и да ми беше хрумнало нещо... не, не бих,
щеше да ме е страх да се противопоставя на краля.
– Затова ще процъфтяваш и ще доживееш дълбока старост – Кромуел свива рамене. – Тя ще потегли. Шапюи ще
потегли. А Стивън Вон ще наблюдава и двамата. Ще дойдеш ли утре сутрин? Доведи Хелън и дъщерите. Бебето не –
прекалено е студено. Грегъри казва, че ще изсвирят приветствен сигнал, а после ще изравним папския двор със
земята.
– Тя много хареса крилата – казва Рейф. – Нашето малко момиченце. Искаше да попита дали може да ги носи
всяка година.
– Не виждам защо да не ги носи. Поне докато на Грегъри не му се роди дъщеря и не порасне достатъчно.
Двамата се прегръщат.
– Опитайте се да поспите, сър.
Той знае, че щом отпусне глава на възглавницата, думите на Брандън ще започнат да се въртят в съзнанието му.
„Когато става дума за междудържавни отношения, не можете да се месите, не сте достоен да разговаряте с
принцове.” Безсмислено е да се кълне, че ще си отмъсти на херцог Мазен Тиган. Той ще се самоунищожи, при това
вероятно много скоро, ако продължи да крещи из Гринич, че Хенри е рогоносец. Нали не е възможно такова нещо да
му се размине – макар че е отдавнашен любимец на краля?
Освен това Брандън е прав. Един херцог може да представлява своя крал в двора на друг владетел. Същото може
да направи и един кардинал; дори ако произхожда от простолюдието като Улзи, духовният му сан го въздига. Или
епископ като Гардинър; и неговото потекло може да е съмнително, но официално той е Стивън, епископ на
Уинчестър, комуто е възложено да управлява най-богатата епископия на Англия. А Кромуел си остава никой. Кралят
му дава титли, които никой в чужбина не е в състояние да разбере, и му възлага работа, която никой у дома не може
да свърши. Той поема безброй служби, задълженията му се трупат: а сутрин от дома излиза един обикновен мастър
Кромуел, обикновен мастър Кромуел се прибира и вечер. Хенри му предложи поста на лорд-канцлер; но той
отвърна не, нека оставим лорд Одли на поста му. Одли върши добра работа; всъщност Одли върши това, което му
бъде наредено. И все пак, може би трябваше да приеме? Той въздъхва при мисълта, че можеше да носи огърлицата
на лорд-канцлер. Но надали е възможно да бъдеш едновременно лорд-канцлер и кралски секретар? А той не иска да
се откаже от поста на секретар.
Не е толкова важно, че така общественото му положение е по-ниско. Няма значение, че французите не разбират
значението на поста. Нека съдят по резултатите. Брандън може да вдига скандали в близост до кралската особа и
никой да не го упреква за това; може да тупа краля по гърба и да го нарича „Хари”; може да се кикоти с него, докато
двамата си припомнят стари шеги и подвизите си на турнирната арена. Но времето на рицарите е отминало. Скоро
ще настъпи миг, когато арената ще обрасне с мъх. Дошло е времето на лихварите; дните на наглите пирати;
банкерите сядат на масата с други банкери, а кралете само ги обслужват.
Последното, което прави тази вечер, е да отвори прозореца, за да пожелае „лека нощ” на папата. Чува как от
улука капе вода, чува как снегът се плъзва с тежко стенание по плочите над главата му, пада надолу като къс чисто,
бяло платно, изпречило се за миг пред погледа му. Той го проследява с очи; вдигайки малко облаче, подобно на бял
дим, падналият сняг се смесва с утъпканата киша на земята.
 Оказа се прав за вятъра, надигнал се откъм реката. Кромуел затваря капаците. Топенето започва. Вода се стича от
големия погубител на човешки души, останал заедно с целия си конклав отвън, в мрака.
На Нова Година той гостува на Рейф в новия му дом в Хакни – три етажа от тухли и стъкло, край църквата „Сейнт
Огъстин”. Когато беше тук в края на лятото, Кромуел отбеляза, че всичко е готово, за да може Рейф да заживее тук
щастливо: гърнета с босилек по первазите на кухненските прозорци; засети лехи в градината и пчели в кошерите,
гълъби в гълъбарника, рамки, очакващи розите, които ще пълзят по тях; светлите стени с дъбова ламперия сияеха в
очакване да бъдат изрисувани.
Сега вече домът е подреден, обитаем, по стените греят сцени от Евангелието: Христос като рибар, ловящ
човешки души, слугата на сватбата в Кана Галилейска, опитващ удивено хубавото вино. В една от стаите горе – три
стъпала водят към нея от приемната – Хелън чете Евангелието на прислужничките, докато те шият: „Защото по
благодат сте спасени...”.[8] Свети Павел може и да не приема жените да проповядват,[9] но пък не може да се каже, че
тя проповядва. Хелън е отхвърлила спомена за някогашната си бедност. Съпругът, който я е биел, е мъртъв, или поне
е заминал толкова надалеч, че можем да го броим за мъртъв. Тя може вече да бъде съпруга на Садлър, човек, издигащ
се бързо в служба на краля; може вече да бъде доволна стопанка, учена жена. Но не може да се освободи изцяло от
миналото.

Един ден кралят ще каже: „Садлър, защо не водите жена си в двора, толкова ли е грозна?”
Кромуел ще се намеси: „Не, сър; много е красива.” Но Рейф ще добави: „Хелън е от скромен произход и не е
запозната с дворцовите маниери.”
„А защо я взе за жена?”, ще попита Хенри. После изражението му ще омекне: да, разбирам, от любов.
Сега Хелън поема ръката на Кромуел и му пожелава да бъде все така облагодетелстван от съдбата.
– Моля Бога всеки ден за вас, защото вие поставихте основите на моето щастие, когато ме приехте в дома си.
Моля Го да ви изпрати здраве и успех, и да стори така, че кралят винаги да се вслушва във вас.
Той я целува и я притиска към себе си, сякаш тя е негова дъщеря. В съседната стая кръщелникът му реве с пълно
гърло.
Идва Дванайсетата нощ, изяден е и последният марципанов полумесец. Свалят звездата под ръководството на
Антъни. За-плашителните ѝ остриета са покрити с калъфи, отнасят я внимателно в килера. Пауновите пера полягат
с въздишка в ленения си саван, после ги окачат зад вратата.
Вон изпраща вест, че старата кралица се чувства по-добре.
Шапюи дотолкова се е успокоил за състоянието ѝ, че е потеглил обратно за Лондон. Когато пристигнал, я заварил
изтощена, толкова слаба, че не можела да седне в леглото. Но сега тя отново се храни, намира утеха в близостта на
приятелката си Мария де Салинас; тъмничарите ѝ са били принудени да приемат тази дама, след като тя претърпяла
злополука под самите стени на замъка.
Но по-късно той, Кромуел, ще научи как вечерта на 6 януари – точно по времето, когато ние прибирахме в килера
нашата Коледа, ще си каже той – Катерина станала неспокойна. Почувствала, че отпада, и през нощта казала на
капелана[10] си, че иска да се причести: попитала тревожно „Колко е часът?” „Още няма четири, казал той, но в
случай на нужда може да се отстъпи от канона.” Катерина решава да изчака часа за утринна литургия, устните ѝ се
движат, стиснала е медальон с образ на светец в дланта си.
Казва, че ще умре на този ден. Мислила е за смъртта, много пъти я е чувствала близо до себе си, и не се бои от
приближаването ѝ. Диктува изискванията си за своето погребение, макар да не очаква те да бъдат изпълнени. Моли
да се плати на прислугата и свитата ѝ, да бъдат уредени дълговете ѝ.
В десет часа сутринта свещеник я помазва, докосвайки с осветения елей клепачите, устните, краката и ръцете ѝ.
После тези клепачи се затварят и не се вдигат повече, тя не иска да гледа, не иска да вижда. Тези устни са
произнесли и последната си молитва.
Тези ръце няма вече да подписват нищо. Тези крака са извървели своя път. Към обяд дишането ѝ става тежко и
хрипкаво, тя върви с усилие към своя край. В два часа, в стаята си, озарена от бяла светлина, нахлуваща откъм
покритите със сняг полета, тя напуска живота.
Когато издъхва, мрачните силуети на тъмничарите ѝ пристъпват напред. Не смеят да смутят възрастния капелан и
стариците, суетящи се около леглото ѝ. Още преди да са измили тялото и, Бедингфийлд е изпратил най-бързия си
вестоносец на път.
Осми януари: новината достига до двора. Процежда се от кралските покои, после плъзва светкавично по
стълбите, към стаите, където се обличат дамите на кралицата, през ъглите, в които се крият кухненските
прислужници, за да дремнат, по коридори и алеи, през пивоварните и студените складове за риба, и отново нагоре,
през градините към галериите, търкулва се по килима в стаята, където Ан Болейн се отпуска на колене и казва:
 – Най-сетне, Господи! Време беше!
Музикантите настройват инструментите си за празненство.
Ан, кралицата, е облечена в жълто, също като в деня, когато бе представена в двора и танцува в едно
представление; годината беше 1521. Всички помнят този ден, или поне твърдят, че го помнят: втората дъщеря на
Болейн, чиито тъмни очи гледаха така смело, подвижна и грациозна. Жълтият цвят излиза на мода за първи път сред
богаташите в Базел; само след месеци търговците на платове бяха готови на убийство, за да се доберат до жълто. И
после изведнъж жълтото заля всичко – ръкави, панталони или дори панделки за тези, които не можеха да си
позволят повече. Когато Ан се появи за първи път в двора, в чужбина тази мода бе почнала да отзвучава; във
владенията[11] на императора човек можеше да види как уличница в някой публичен дом повдига тлъстото си виме и
затяга отдолу връзките на жълтия си корсаж.
Дали Ан знае това? Днес роклята ѝ струва пет пъти повече от онази, която носеше, когато баща ѝ беше
единственият ѝ банкер.
Цялата е обшита с перли, така че тя се движи, обляна в бледожълто сияние. Кромуел казва на лейди Рочфорд: как
наричаме това, нов цвят, или стар, който се е върнал на мода? Ще носите ли и вие този цвят, милейди?
Тя отвръща: „Не съм сигурна, че отива на тена ми. А за Ан ще е по-добре да се придържа към черното.”
По този щастлив повод Хенри иска да покаже на всички принцесата. Би могло да се предположи, че толкова
малко дете – тя е почти на две и половина години – ще се озърта и ще търси дойката си, но Елизабет се смее
доволно, когато благородниците си я подават от ръка на ръка, подръпва брадите им и посяга към шапките им. Баща
ѝ я подрусва в ръцете си.
– Тя чака с нетърпение да види малкото си братче, нали, пухчо?
Сред придворните настава оживление; цяла Европа знае за положението на Ан, но за първи път то се споменава
публично.
– А аз споделям нетърпението ѝ – продължава кралят. – Достатъчно дълго чаках.
Лицето на Елизабет е почнало да губи бебешката си закръгленост. Да приветстваме принцеса Лисича муцунка.
По-старите придворни твърдят, че виждат в чертите ѝ бащата на краля и брат му, принц Артур. Но тя е наследила
очите на майка си, подвижни, леко изпъкнали. Според Кромуел очите на Ан са прекрасни, но са най-красиви, когато
блестят заинтригувано, като очите на котка, забелязала потрепващата опашка на някаква дребна животинка.
Кралят поема обратно любимката си и започва да ѝ гука.
– Нагоре към небето! – казва той, подхвърля я, после я поставя леко на пода и я целува по главата.
Лейди Рочфорд отбелязва:
– Хенри има нежно сърце, нали? Разбира се, той харесва всички деца. Виждала съм го да целува бебето на
някакъв непознат по същия начин.
Още при първите признаци, че детето започва да капризничи, го отнасят, увито в кожи. Ан изпраща малката с очи.
Хенри казва, сякаш едва сега осъзнал какво налагат добрите маниери:
– Трябва да приемем, че хората ще очакват да има траур за вдовстващата принцеса.
Ан отвръща:
– Те не я познаваха. Как биха могли да тъжат за нея? Каква беше тя за тях? Една чужденка.
– Предполагам, че така е редно – казва неуверено кралят. – Навремето тя бе коронясана за кралица.
– Погрешно – отвръща Ан. Няма никакво намерение да отстъпи. Музикантите засвирват. Кралят повежда Мери
Шелтън на танц. Мери се смее. През последния половин час беше изчезнала, а сега бузите ѝ розовеят, очите ѝ
блестят; няма съмнение какво е правила.
Кромуел си казва: „Ако старият епископ Фишър можеше да види тази веселба, би си казал, че е дошъл
Антихристът.” Учудва се, че е в състояние дори за миг да погледне света през очите на епископ Фишър.
След екзекуцията му главата на епископ Фишър остана на Лондонския мост така добре съхранена, че хората
започнаха да говорят за чудо. Накрая Кромуел нареди на пазача на моста да я свали, да я постави в чувал с камъни и
да я хвърли в Темза.
В Кимболтън тялото на Катерина е предоставено на балсаматорите. Във въображението си Кромуел долавя
шумолене в мрака и въздишки – народът се приготвя за молитва.
– Тя ми изпрати писмо – казва Хенри. Измъква го от диплите на жълтия си жакет. – Не искам то да остане при
мен. Ето, Кромуел, махнете го оттук.
Докато сгъва писмото, той хвърля поглед на него:
„И накрая се кълна, че очите ми копнеят да видят най-много от всичко вас. ”
След танците Ан го вика при себе си. Тя е сериозна, внимателна, говори сухо: напълно делова.
 – Искам да предам някои свои мисли на лейди Мери, дъщерята на краля – Кромуел отбелязва почтителното
определение. Не казва „принцеса Мери”, но не казва и „испанското копеле”. – Сега, когато майка и вече я няма и не
може да ѝ влияе – казва Ан, – можем да се надяваме, че вече тя няма да се придържа така упорито към грешките си.
Не изпитвам нужда да я съветвам, Бог ми е свидетел. Но мисля, че ако успея да сложа край на неразбирателството
между краля и Мери, той ще ми бъде благодарен за това.
– Ще ви бъде задължен, мадам. А и това би било милосърдно дело.
– Искам да бъда като майка за нея – Ан се изчервява; думите ѝ действително звучат доста неубедително. – Не
очаквам от нея да ме нарича „почитаема майко”, но ще изисквам да ме нарича Ваше Височество. Ако постигне
съгласие с баща си, с радост ще я приема в двора. Ще заема тук почетно място, не много по-ниско от моето
собствено. Няма да очаквам от нея дълбока почит, а учтивостта, обичайна за кралските особи в отношенията им
един с друг и с роднините им, обичайна за отношението на млади към по-възрастни.
Можете да я уверите, че няма да я принуждавам да носи шлейфа ми. Няма да ѝ се налага да седи на една маса със
сестра си, принцеса Елизабет, така че няма да личи, че е поставяна по-ниско от нея.
Струва ми се, че това е справедливо предложение – той продължава да чака. – Ако тя е склонна да се отнася към
мен с дължимото уважение, в ежедневието аз няма да вървя пред нея, ще вървим ръка за ръка.
За човек, който е свръхчувствителен към достойнството на сана си като Ан, кралицата, това е невероятна
поредица от отстъпки. Но Кромуел си представя изражението на Мери, когато ѝ представят това предложение.
Радва се, че няма да присъства лично.
Пожелава почтително лека нощ, но Ан го вика да се върне. Казва тихо:
– Кромуел, това е моето предложение, повече няма да от-стъпвам. Решила съм да го направя, така че после да не
обвиняват мен. Но аз се съмнявам, че тя ще го приеме, а после и двете ще съжаляваме, че сме осъдени да
враждуваме, докато дишаме. Тя е моята смърт, а аз – нейната. Кажете ѝ това – ще се постарая тя да не доживее да ми
се надсмива, когато си отида.
Той отива в дома на Шапюи, за да поднесе съболезнованията си.
Посланикът е облечен в черно от глава до пети. През жилището му повява хлад, нахлуващ сякаш направо от
реката, той не престава да се упреква.
– Как ми се иска да не я бях оставял! Но тя изглеждаше по-добре. Същата сутрин седеше в леглото и
прислужниците ѝ правеха прическа. Пред очите ми хапна малко хляб, хапка-две, и аз реших, че това е напредък.
Потеглих обнадежден, а само след часове тя започнала да отпада.
– Не бива да обвинявате себе си. Господарят ви ще знае, че сте направили всичко по силите си. В края на
краищата, изпратен сте тук да наблюдавате краля, не можете да отсъствате дълго от Лондон през зимата.
Казва си, присъствал съм на изпитанията на Катерина от самото им начало: стотици учени, хиляди правници,
десетки хиляди часове, изпълнени със спорове. Почти от мига, когато е била произнесена първата дума против
брака ѝ, тъй като кардиналът ме държеше в течение; късно вечер, на чаша вино, той говореше за големия проблем на
краля и затова как според него щяха да се развият нещата.
Зле, така казваше той.
– О, този огън – казва Шапюи. – Що за огън е това? Що за климат е това? – дим от запалените дървета се вие на
струйки около тях. – Дим, миризма, и никаква топлина.
– Вземете си печка. Аз имам печки.
– О, да – изпъшква посланикът, – но слугите ги натъпкват с бо-клуци и те експлодират. Или пък рухват комини и
се налага да пратиш хора отвъд морето, за да намерят човек, който може да ги поправи. Знам всичко за печките –
той потрива посинелите си ръце. – Казах на капелана ѝ, знаете ли. Казах му „Когато е на смъртно легло, казах,
попитайте я дали е останала девица след брака си с принц Артур или не. Целият свят би трябвало да повярва на
казаното от една умираща. Но той е стар човек. В скръбта и тревогата си забравил. Така че сега никога няма да
бъдем сигурни.”
Това е забележително признание, мисли си Кромуел: че онова, което Катерина ни е казвала в продължение на
толкова години, може да не е истина.
– Но знаете ли – продължава Шапюи, – преди да се разделя с нея, тя ми каза нещо, което ме смути. Каза: „Може
би вината е моя. Че се противопоставих на краля, когато можех да се оттегля с достойнство и да му позволя да се
ожени отново.” Казах ѝ, мадам – бях стъписан – мадам, какви са тези мисли, правото е на ваша страна,
преобладаващото убеждение и на миряни, и на духовници... „О, но правниците изразиха съмнение по този въпрос,
каза тя. А ако съм постъпила погрешно, значи съм тласнала краля, който не търпи да му се противоречи, да се
подчини на по-лошата страна на природата си, и следователно споделям вината за греха му.” Казах ѝ, само някой
много строг съдник би казал така, мадам; оставете краля да носи бремето на собствените си грехове, нека той сам
отговаря за тях. Но тя поклати глава – Шапюи също поклаща глава, разстроен и озадачен.
– Толкова много смърт, добрият епископ Фишър, Томас Мор, картузианските монаси-мъченици... „Отивам си от
живота, каза тя, влачейки след себе си техните трупове.”
Кромуел мълчи. Шапюи прекосява стаята, отива до писалището си и отваря една малка кутия, украсена с
инкрустации.
– Знаете ли какво е това?
Той поема коприненото цвете много внимателно, за да не би то да се разпадне в ръцете му на прах.
– Да. Подаръкът, който ѝ е направил Хенри. Подаръкът, който е получила, когато се родил Новогодишният принц.
– Това показва краля в добра светлина. Не бих предположил, че може да прояви такава нежност. Сигурен съм, че
аз самият не бих се сетил за такова нещо.
– Вие сте мрачен стар ерген, Йосташ.
– А вие – мрачен стар вдовец. Какво подарихте на жена си, когато се роди вашият очарователен Грегъри?
– О, някакво златно блюдо... струва ми се. Или златна чаша.
Нещо, което да подреди на видно място в стаята си – той връща коприненото цвете. – Жените на търговците искат
подаръци, чиято тежест може да бъде почувствана.
– Катерина ми подари тази роза на раздяла – казва Шапюи. – Каза ми: „Това е всичко, което мога да завещая”.
Каза ми: „Изберете си едно цвете от ковчежето и си вървете.” Целунах ѝ ръка и потеглих – той въздъхва. Пуска
цветето на писалището си и плъзва ръце в ръкавите си. – Научавам, че конкубинката се допитва до ясновидци за
пола на детето, макар да го е правила и преди и вече да са ѝ казали, че ще е момче. Е, смъртта на кралицата променя
положението на конкубинката. Но може би не по желания от нея начин.
Кромуел премълчава. Чака. Шапюи казва:
– Имам сведения, че Хенри се е хвалил с малкото незаконородено момиченце в двора, когато узнал новината.
Елизабет е много развита за възрастта си, казва той на посланика. Но все пак, не забравяйте, че когато е бил само
година по-голям от дъщеря си сега, Хенри е преминал през Лондон, кацнал върху висок шест фута боен кон,[12]
стиснал лъка на седлото с пухкавите си детски ръчички. Не бива да я подценяват, само защото е малка, казва той на
Шапюи. Тюдорите са борци още от люлката.
– Е, да, така е – Шапюи отръсква някаква прашинка от ръкава си. – Ако предположим, че тя е Тюдор. В което
някои хора се съмняват. Цветът на косата не доказва нищо, Кремюел. Особено като се има предвид, че тук мога да
изляза на улицата и да ви доведа дузина червенокоси без много труд.
– Следователно – отвръща е усмивка Кромуел, – вие сте на мнение, че всеки случаен минувач би могъл да бъде
баща на детето на Ан?
Посланикът се колебае. Не иска да признае, че се е вслушвал в клюките на французите.
– Така или иначе – изсумтява той, – дори да е дете на Хенри, тя си остава незаконородена.
– Трябва да си вървя – Кромуел става. – О, забравих да донеса коледната ви шапка.
– Можете да продължите да я съхранявате – Шапюи се сгушва в дрехите си. – Известно време ще нося траур. Но
не я носете, Томас. Ще я разтеглите.

„Наричайте ме Ризли” идва право от краля с вести за разпорежданията му относно погребението.

– Попитах го „Ваше величество, ще позволите ли да докарат тялото в „Сейнт Пол”. Той отвърна: „Тялото може да
бъде изложено в Питърбъро. Катедралата на Питърбъро е стара и вдъхва дълбоко благоговение – освен това така ще
ни излезе по-евтино.” Бях учуден.
Настоях, казах, че в такива случаи трябва да се съобразяваме със съществуващите прецеденти. „Тялото на вашата
сестра Мери, съпругата на херцог Съфолк, бе изложено за поклонение в „Сейнт Пол”. А нали вие наричате Катерина
своя сестра?” А той отвърна: „О, но сестра ми Мери беше кралска особа, навремето беше омъжена за краля на
Франция.” Ризли се смръщва. „А той твърди, че Катерина не била кралска особа, макар че и двамата ѝ родители са
крале. Кралят казва, че тя ще получи почестите, дължими на една вдовстваща принцеса на Уелс. Пита къде е
плащеницата, с която е бил покрит ковчегът на Артур, когато той е починал. Трябвало да е някъде в хранилищата.
Можело да я ползваме отново.”
– Това е обяснимо – казва Кромуел. – На нея са извезани трите пера, гербът на Уелския принц. Няма да има време
да се изтъче нова. Освен ако не забавим погребението специално за това.
– Доколкото разбирам, тя е помолила да се отслужат петстотин литургии за душата ѝ – казва Ризли. – Аз нямах
намерение да съобщя това на Хенри, защото с него човек никога не може да бъде сигурен кога в какво вярва. Но
тръбите засвириха – и той тръгна на литургия.
 Кралицата тръгна с него. При това усмихната. А той си беше сложил нова златна огърлица.
В тона на Ризли се долавя единствено любопитство – само това. Не подлага на оценка действията на Хенри.
– Е – казва Кромуел, – за покойника е все едно дали ще е в Питърбъро или другаде.
Ричард Рич е в Кимболтън, за да направи опис, и вече е успял да се сдърпа с Хенри по въпроса за имуществото,
оставено от Катерина; не че Рич е обичал старата кралица; той обича закона. Хенри иска среброто и кожите ѝ, но
Рич казва: „Ваше величество, ако никога не сте били женен за нея, тогава тя е била feme sole, а не feme covert,[13] и
ако не сте били неин съпруг, нямате право върху собствеността ѝ.
Кромуел се посмя на това.

– Хенри ще получи кожите – казва той. – Рич ще намери някакъв заобиколен път заради краля, вярвайте ми.
Знаете ли какво трябваше да направи тя? Трябваше да нареди да ги опаковат и да ги даде на Шапюи. Този човек
страда много от студовете.
Пристига писмо от лейди Мери за Ан, кралицата, в отговор на любезното предложение на Ан да замести майка ѝ.
Мери пише, че е изгубила най-добрата майка на света и няма нужда от заместници. Що се отнася до възможността
да се сближи с конкубинката на своя баща, тя нямала намерение да се унижава. Няма да поеме ръката на жена, която
е стискала лапата на дявола.
Кромуел казва:
– Може би моментът е бил неподходящ. Може да е научила за танците. И за жълтата рокля. Мери пише, че ще се
подчинява на баща си, доколкото ѝ го позволяват съвестта и чувството ѝ за чест. Но това е всичко, което би сторила.
Няма да прави никакви изявления, нито пък ще полага клетва, която би означавала да признае, че майка ѝ не е била
венчана с баща ѝ и да приеме дете на Ан Болейн за наследник на английския престол.
Ан казва:
– Как смее? Откъде накъде изобщо си е въобразила, че може да преговаря? Знам какво ще се случи с нея, ако родя
момче. За нея ще е по-добре да се помири с баща си сега, а не да идва да плаче и да моли за милост, когато бъде
прекалено късно.
– Добър съвет – казва той. – Но се съмнявам, че тя ще се възползва от него.
– В такъв случай аз не мога да направя нищо повече.
– Честно казано, и аз не мисля, че можете.
Не вижда и какво повече би могъл да направи самият той за Ан Болейн. Тя е коронована, провъзгласена за
кралица, името ѝ е записано в указите, в регистрите: но ако народът отказва да я приеме за кралица...
Погребението на Катерина е насрочено за 29 януари. Вече пристигат първите сметки, за траурни одежди и свещи.
Кралят обаче е все така въодушевен. Поръчва да се организират дворцови забави. В третата седмица на месеца ще
има турнир, Грегъри е записан сред участниците. Момчето вече се подготвя трескаво. Непрекъснато вика
оръжейника, отпраща го и пак го вика; колебае се за коня си.
– Татко, надявам се да не ми се падне да се сражавам с краля – казва той. – Не че се боя от него. Но ще ми бъде
трудно едновременно да си напомням, че е той и да се опитвам да забравя, че е той, да се старая да го докосна с
копието и да се моля на Бога да си останем само с докосването. Представете си, че имам лошия късмет да го сваля
от коня? Какво ли би станало, ако бъде повален, при това от новак като мен?
– На твое място не бих се безпокоил – отвръща той. – Хенри се състезава в турнири, откакто е проходил.
– Тъкмо в това е проблемът, сър. Той вече не е толкова добър, колкото е бил. Така казват придворните. Норис
твърди, че бил изгубил способността да се плаши. Норис казва, че не можеш да се справиш, ако не се страхуваш, а
Хенри е убеден, че е най-добрият, и не се бои от никой противник. А Норис казва, че човек трябва да се страхува.
Страхът изострял сетивата.
– Следващия път – казва той, – се постарай да те запишат в отбора на краля от самото начало. Така ще избегнеш
този проблем.
– А как може да се направи това?
О, Боже мили! Как се прави всичко, Грегъри?
– Ще поговоря с някого – казва той търпеливо.
– Не, недейте – Грегъри е разстроен. – Как би се отразило това на моята чест? Ако вие уреждате нещата вместо
мен? Това е нещо, което трябва да свърша сам. Знам, че вие знаете всичко, татко. Но никога не сте се сражавали на
турнир.
Кромуел кимва. Както желаеш. Синът му си тръгва, подрън-квайки с бронята. Чувствителният му син.
В началото на новата година Джейн Сиймор продължава да служи на кралицата, по лицето ѝ прелитат
неразгадаеми изражения, тя сякаш се движи, обгърната от облак. Мери Шелтън му казва:
– Кралицата твърди, че ако Джейн отстъпи пред настояванията на Хенри, тя щяла да му омръзне още на
следващия ден, а ако продължава да не отстъпва, това така или иначе пак ще му омръзне.
Тогава Джейн ще бъде отпратена в Улф Хол, а роднините ѝ ще я затворят в манастир, защото вече няма да има
никаква полза от нея. А Джейн мълчи – Шелтън се засмива, но тонът ѝ е дружелюбен. – Джейн не мисли, че това
ще промени много нещата за нея. Защото сега тя е в нещо като подвижен манастир, обвързана със собствената си
клетва.
Тя казва: „Мастър секретарят смята, че би било греховно да позволя на краля да държи ръката ми, макар че той
ме умолява: „Джейн, позволете ми да подържа малката ви лапичка.” А тъй като мастър кралският секретар е
вторият човек след краля, когато става дума за църковни въпроси, и много набожен човек, аз се вслушвам в това,
което казва той.”
Един ден Хенри сграбчва Джейн, когато тя минава покрай него, и я поставя да седне на коленете му. Това е игрив
жест, момчешки, импулсивен, съвсем безобиден – така твърди после той, извинявайки се смутено. Джейн не се
усмихва, не казва нищо. Стои неподвижна, докато той я пуска, като че ли кралят е някакъв сгъваем стол.
Кристоф идва при него и му казва шепнешком:
– Сър, по улиците се говори, че Катерина е била убита. Казват, че кралят наредил да я затворят в някаква стая и да
я оставят да умре от глад. Казват, че ѝ пратил бадеми и тя ги изяла, а бадемите били отровни. Казват, че изпратил
при нея двама убийци с ножове, и че те изтръгнали с ножовете си сърцето от гърдите ѝ, а когато го огледали, видели,
че вашето име било издълбано на него с големи черни букви.
– Какво? На сърцето ѝ? „Томас Кромуел”?
Кристоф се колебае.
– Alors...[14] Може би само първите букви.

[1] Най-висши благородници, с най-висок ранг и влияние непосредствено след владетеля; имащите право да заседават в Камарата на лордовете. – Б. ред.
[2] Защо? (фр.) – Б. пр.
[3] Протестантските владетели и представителите на градовете от Свещената римска империя, където се било утвърдило изповядването на протестантската
вяра, подписват на 27 февруари 1530 г. в Шмалкалден, провинция Тюрингия, договор за създаването на протестантска лига. – Б. пр.
[4] Света Либерата (или света Вилгефортис) – култът към тази светица датира от 14 век. Според преданието била обещана за съпруга на езичник. За да се
спаси от не-желания брак, дала обет за целомъдрие и се помолила да стане отблъскваща на вид – молитвата ѝ била чута и ѝ пораснала брада.
Разгневеният ѝ баща наредил да я разпънат на кръст. Името, под което е известна в Англия, света Ънкъмбър (Uncum-ber), буквално означава
„необременена, свободна, отхвърлила бремето” – Б. пр.
[5] Драги мой (фр.). – Б. пр.
[6] Вид корона на най-високопоставен владетел или йерарх, символизираща божест-вената власт и закрила на носителя ѝ. – Б. ред.
[7] Вода на живота (лат.); терминът се е употребявал за всички алкохолни напитки с висок градус. – Б. пр.
[8] „Защото по благодат сте спасени чрез вярата: и това не е от вас – Божий дар е” – Свето Писание. Послание на свети апостол Павла до ефесяни,
2:8 – Б. пр.
[9] Има се предвид текстът от Първо послание на св. ап. Павла до коринтяни, 14:34 „Жените ви в църквите да мълчат: тям не е позволено да говорят, а
да се подчиняват, както казва и законът” , поради който свети Павел често е обявяван за женомра-зец. Съществува теория, че апостол Павел по-скоро
е напътствал хората как да се държат в църква, и изразът, който е употребил за жените, е „да не бърборят”. – Б. пр.
[10] Свещенослужител, обикновено свещеник (в малко случаи епископ) в Римокатолическата и Англиканската църква, който извършва частно богослужение
извън редовните служби в рамките на дадена енория. – Б. ред.
[11] Става въпрос за т.нар. Ниски земи - династични владения на испанските монарси по бреговете на Северно море. – Б. ред.
[12] Около 1.85 м. – Б. ред.
[13] feme sole – сама, самостоятелна жена – англо-нормански термин от английското обичайно право за зряла неомъжена жена; feme covert – англо-нормански
– букв. „покрита”, т.е. обвързана жена. – Б. пр.
[14] Тогава (фр.). – Б. пр.
 ЧАСТ ВТОРА
_______________

I.
ЧЕРНАТА КНИГА
Лондон, януари–април 1536 г.

Когато чува виковете „Пожар!”, той се обръща и потъва обратно в съня си. Предполага, че пожарът е част от съня
му – случва се да има такива сънища.
После се събужда, защото Кристоф реве с пълно гърло в ухото му:
– Ставайте! Кралицата се е подпалила!
Той скача от леглото. Студът го прерязва като острие. Кристоф крещи:
– Бързо, бързо! Тя е опепелена изцяло!
Мигове по-късно, когато той пристига на етажа, където са покоите на кралицата, той установява, че във въздуха е
натегнал мирис на обгорял плат, и намира Ан, заобиколена от бърборещи уплашено жени, но невредима, седнала на
стол, увита в черна коприна, стиснала в ръце чаша с греяно вино. Чашата потреперва, малко от виното се
разплисква; Хенри почти плаче, прегръща я, прегръща и наследника си вътре в нея.
– Ако само бях останал при теб, любима. Ако бях останал да спя при теб. Щях да премахна незабавно опасността.
Продължава неспирно. Да благодарим на Бог, който бди над нас.
Да благодарим на Бог, който закриля Англия. Ако само... С някоя завивка, с покривката на леглото, щях да задуша
пламъците. Аз бих ги стъпкал за миг.
Ан отпива глътка от виното си.
– Всичко свърши. Не съм пострадала. Моля ви, господарю, съпруже мой. Успокойте се. Оставете ме да изпия това.
Той забелязва тутакси колко я дразни Хенри; загрижеността му, вдетинените му опити да я глези, начинът, по
който се е вкопчил в нея. Сега, посред тази януарска нощ, тя не е в състояние да прикрие раздразнението си. Лицето
ѝ е сиво, недоспала е. Обръща се към него, към Кромуел, и започва да говори на френски.
– Според едно пророчество една от кралиците на Англия щяла да изгори жива. Но не мисля, че става дума за това
да изгори в леглото си. Причината е забравена свещ. Поне така предполагам.
– Забравена от кого?
Ан потръпва. Отвръща поглед.
– Най-добре ще е да наредим – казва той на краля, – винаги да се държи наблизо запас от вода, и една от дамите
от всяка смяна да има задължението да проверява дали всички свещи в покоите на кралицата са загасени. Не мога
да разбера защо тук няма такъв обичай.
Всички подобни неща се записват в „Черната книга”, още от времето на крал Едуард. В нея са правилата, които
трябва да спазва дворцовото домакинство – всъщност тези правила обхващат всичко с изключение на личните покои
на краля, защото онова, което се случва там, не е общодостъпно.
– Ако само бях останал при нея – казва Хенри. – Но нали разбирате, като се има предвид какви надежди храним...
Кралят на Англия не може да си позволи плътски отношения с жената, която носи неговото дете. Прекалено
голяма е опасността от помятане. Като за компания той се обръща към други хора. Тази нощ се вижда как тялото на
Ан се сковава и тя се отдръпва от съпруга си, но през деня позициите им са разменени. Кромуел е наблюдавал
опитите на Ан да въвлече краля в разговор. Прекалено често е ставал свидетел на резките му отговори. Виждал е как
ѝ е обръщал гръб, сякаш за да отрече нуждата си от нея. И все пак я сподиря с очи...
Той е обзет от раздразнение; това са женски истории. Както и фактът, че тялото на кралицата, увито само в халат
от дамаска коприна, изглежда прекалено слабо за тяло на жена, която ще ражда през пролетта. Кралят казва:
– Огънят не е стигнал близо до нея. Изгорял е единият край на гоблена. Онзи с Авесалом, увиснал на косите си от
клоните на дъба. Гобленът е много красив и аз бих искал вие...
– Ще повикам човек от Брюксел – отговаря Кромуел.
Огънят не е засегнал сина на цар Давид. Той виси от клоните на косата си, заплела се в тях: очите му гледат
ужасено, той разтваря уста, за да изкрещи.
До зазоряване има още часове. Стаите на двореца са притихнали, сякаш в очакване на обяснение. Стражи
патрулират тук през нощните часове; къде са били? Нима не би трябвало някоя от дамите да остане при кралицата,
да спи на сламеник край леглото ѝ. Кромуел казва на лейди Рочфорд:
– Знам, че кралицата има врагове, но как е станало така, че са се добрали толкова близо до нея?
Джейн Рочфорд се държи надменно; предполага, че той ще се опита да прехвърли вината върху нея.
– Вижте какво, мастър секретарю. Да говоря ли открито?
– Бих искал да го направите.
– Като начало, това е домашен въпрос. Излизате извън компетенцията си. Второ, тя не е била в пряка опасност.
Трето, не знам кой е запалил свещта. Четвърто, и да знаех, нямаше да ви кажа.
Той чака.
– Пето: и никой друг няма да ви го каже.
Той чака.
– Ако някое лице посети кралицата, след като светлините са били загасени, което е възможно, то би било редно
такива случаи да бъдат обгърнати в мълчание.
– Някое лице – той обмисля чутото. – Някое лице, чиято цел е да предизвика пожар, или става дума за нещо
друго?
– Става дума за онова, за което обикновено са предназначени спалните – отвръща тя. – Не твърдя, че такова лице
съществува. Не бих могла да знам такова нещо. Кралицата умее да пази тайните си.
– Джейн – казва той, – ако в даден момент ви се прииска да облекчите съвестта си, не се обръщайте към
свещеник, обърнете се към мен. Свещеникът ще ви наложи покаяние, аз обаче ще ви възнаградя.
Какво е естеството на границата, която разделя истината от лъжите? Тя е размита и пропусклива, замазана от
слухове, измислици, недоразумения и неправилно предадени разкази. Истината може да разбива врати, да вие по
улиците; но ако истината не е приятна и представителна, ако не представлява наслада за окото, е осъдена да скимти
пред задната врата.
Разчиствайки след смъртта на Катерина, той изпита желание да проучи някои легенди, свързани с младите ѝ
години. Сметководните книги са не по-малко увлекателни от някой разказ за морски чудовища и човекоядци.
Катерина винаги е твърдяла, че през времето между смъртта на Артур и сватбата ѝ с младия принц Хенри, тя е била
жестоко пренебрегвана, оставена да мизерства: хранела се с вчерашна риба и така нататък. Обвиняваха за това
стария крал, но ако погледнем сметководните книги, виждаме, че той е бил доста щедър. Прислугата на Катерина я е
мамела. Среброто и скъпоценностите ѝ са били разпродавани полека-лека; но това трябва да е ставало с нейно
съгласие? Кромуел вижда, че тя е харчела нашироко, била е и щедра – с други думи, постъпвала е царствено, без да
има и най-малка представа какво означава да се простираш според чергата си.
Пита се в какво друго е вярвал винаги, вярвал е, без да има основание. Баща му Уолтър е пожертвал пари за него,
или поне така твърди Гардинър: изплатил е обезщетение за удара с нож, нанесен от него, на пострадалото
семейство. Пита се: „Ами ако Уолтър не ме е мразел? Ако просто съм го изкарвал из търпение, и той го е показвал,
ритайки ме из двора на пивоварната? Ако аз съм го заслужавал?
Защото постоянно злорадствах: ето, нося на пиене повече от теб, освен това съм умен и се справям с всичко по-
добре от теб. Освен това аз съм принцът на Пътни, и мога да опердаша когото и да било от Уимбълдън, нека дойдат
и от Мортлейк, ще ги направя на пух и прах.
Освен това съм вече с цял инч по-висок от теб, погледни вратата, където съм го отбелязал с нова резка, хайде,
хайде, татко, иди и се изправи до стената.”
Той пише:

Зъбите на Антъни.
Въпрос: Какво се е случило с тях?

Показанията на Антъни пред мен, Томас Кромуел: Били избити от жестокия му баща.

Пред Ричард Кромуел: Бил в някаква крепост, обсадена от папата. Някъде в чужбина. От някой си папа. Под
крепостта били изкопани тунели и в тях бил поставен барут. Той имал нещастието да стои на неподходящо място и
взривът избил зъбите от устата му.

Пред Томас Ризли: Когато плавал на кораб край Исландия, капитанът разменил зъбите му срещу провизии – дал
ги на някакъв човек, който можел да дялка шахматни фигурки от зъби.
Антъни не знаел за сделката, докато не се появили някакви облечени в кожи мъже, за да избият зъбите му.
 Пред Ричард Рич: изгубил ги при сдърпване с някакъв човек, който оспорвал правомощията на парламента.

Пред Кристоф: Някой му направил магия и те изпадали. Кристоф казва: „Като дете ми разказваха за
поклонниците на сатаната в Англия. На всяка улица има по някоя вещица. Почти на всяка.”

Пред Търстън: Имал враг, който бил готвач. И този негов враг боядисал един куп камъчета така, че да приличат
на лешници, и му поднесъл шепа от тях.

Пред Грегъри: Изсмукал ги от устата му един гигантски червей, който изпълзял от земята и изял жена му. Това се
случило в Йоркшър, миналата година.
Той тегли една черта под заключенията си. Казва:
– Грегъри, какво да направя с този гигантски червей?
– Изпратете комисия да предприеме нещо срещу него, сър – казва момчето. – Трябва да бъде унищожен. Епископ
Роуланд Лий би могъл да се изправи срещу него. Или Фиц.
Той отправя продължителен поглед към сина си.
– Нали знаеш, че това са измишльотини?
Грегъри му отвръща със също толкова продължителен поглед.
– Да, знам – казва той със съжаление. – Но хората толкова се радват, когато им вярвам. Особено мастър Ризли.
Макар че напоследък е станал много сериозен. Навремето се забавляваше, натиквайки главата ми под някой
водоливник. А сега само извръща очи към небето и повтаря „Величието на краля”. Въпреки че навремето го
наричаше „Негово Велико Отвратителство”. И имитираше походката му.
Грегъри поставя юмруци на хълбоците си и започва да крачи тежко из стаята.
Той вдига ръка, за да прикрие усмивката си.
Настава денят на турнира. Той е в Гринич, но моли за позволение да не присъства на зрителската трибуна. Кралят
не го остави на мира цяла сутрин, докато седяха един до друг в специалната му ложа по време на утринната
литургия:
– Какъв е приходът, който се получава от абатството в Рипън? Колко взема от него архиепископът на Йорк?
– Малко повече от двеста и шейсет паунда, сър.
– А какъв е приходът от абатството в Саутуел?
– Само сто и петдесет паунда, сър.
– Така ли? Мислех, че са повече.
Хенри се интересува живо от приходите на епископите. Някои хора твърдят, а и самият Кромуел не би отхвърлил
тази идея, че би трябвало да се отпуска определена заплата на епископите, а приходите от епископиите да
постъпват в хазната. Кромуел е изчислил, че получените по този начин пари биха могли да фи-нансират постоянно
поддържана войска от наемници.
Но сега не е моментът да го предлага на Хенри. Кралят пада на колене и се моли на светците – които и да са те,
закрилящи рицарите по време на турнир.
– Ваше величество – казва той, – ако се падне да излезете срещу сина ми Грегъри, бихте ли се постарали да не го
сваляте от коня? Ако успеете да се въздържите?
Но кралят казва:
– Не бих имал нищо против малкият Грегъри да свали мен от коня. Макар да не изглежда вероятно, не бих се
разсърдил. И всъщност наистина е трудно да се удържиш. Връхлетиш ли веднъж върху някого, няма как да се
възпреш – той съобразява, млъква и казва добросърдечно: – Знаете ли, в действителност се случва много рядко да
свалиш противника от коня. Това не е основната цел на състезанието. Ако се притеснявате за това как ще се
представи, недейте. Той е много способен. В противен случай не би бил вписан сред участниците. Не можеш да
счупиш копие в плах противник, той трябва да препуска срещу теб. Освен това никой всъщност не се проваля
истински. Не се допускат такива неща. Нали знаете как се изразяват херолдите.[1] Например: „Грегъри Кромуел се
сражава добре, Хенри Норис се сражава много добре, но нашият господар, кралят, се сражава най-добре от всички.”
– А така ли е, сър? – пита той с усмивка, която трябва да смекчи остротата на въпроса.
– Знам, вие, съветниците, сте на мнение, че би трябвало вече да остана на пейките сред зрителите. Така и ще
сторя, обещавам, не съм забравил, че един мъж на моята възраст вече е подминал разцвета си. Но нали разбирате,
Кръм, трудно е да се откажеш от нещо, с което си се занимавал, откакто си бил момче. Навремето имахме гости от
Италия, те ни аплодираха – мен и Брандън – и казваха, че сякаш Ахил и Хектор са се върнали сред живите. Така
казваха.
Само че кой кой е? Единият е влачил другия в прахта...
Кралят казва:
– Въоръжили сте момчето си прекрасно, както и племенника си Ричард. Никой благородник не би могъл да
направи нещо по-добро. Те са гордост за вашия дом.
Грегъри се сражава добре. Грегъри се сражава много добре. Грегъри се сражава най-добре от всички.
– Не искам той да бъде като Ахил – отвръща Кромуел. – Искам само да не го премажат.
Съществува съответствие между списъка с резултатите и човешкото тяло, в смисъл, че листът е разграфен на
отделни части, отговарящи на главата и торса. Регистрира се докосване на копието по нагръдника, но не се
отбелязват счупени ребра. Записва се докосване по шлема, не счупена глава. След турнира можеш да вземеш
листите с резултатите и да прочетеш описанието на деня, но знаците по листа не казват нищо за болката в счупения
глезен или за усилията на някой задушаващ се човек да не повърне вътре в шлема си. Както винаги казват
участниците, наистина трябваше да видите, трябваше да бъдете там.
Грегъри беше разочарован, когато баща му се извини, че няма да гледа турнира. Обясни, че има по-важни
ангажименти – чакала го работа по документите. От Ватикана дават на Хенри три месеца срок да се върне към
покорството, в противен случай булата за отлъчването му ще бъде отпечатана и разпространена из цяла Европа, и
всеки християнин ще се обърне срещу него. Императорският флот е потеглил към Алжир, с четиридесет хиляди
въоръжени войници на корабите. Абатът на „Фаунтънс” систематично обира собствената си съкровищница и
приема шест блудници, макар че вероятно му се налага да си дава почивка между едната и другата. А и парламентът
ще поднови заседанията си след две седмици.
Навремето във Венеция той се беше запознал с един стар рицар, от онези, които правели кариера от участията си
в турнири из цяла Европа. Човекът му беше описал живота си – как е прекосявал границите със своята свита от
оръженосци и с по няколко коня, постоянно в преследване на една или друга награда, докато възрастта и многото
стари рани го накарали да се откаже от играта. Сега, останал сам, той се опитваше да се издържа, обучавайки млади
благородници, търпейки присмех и безделие; по мое време, казваше той, обучаваха младите на добри маниери, а
сега ми се налага аз да почиствам конете и да лъскам нагръдниците на някой пикльо, комуто преди години не бих
позволил дори да ми лъсне ботушите; защото вижте само докъде съм я докарал, да пия с някакъв – какъв сте вие –
англичанин!
Рицарят беше португалец, но говореше простонароден латински и някакво подобие на немски, изпъстрени с
изрази, свързани със занаята му, които са почти еднакви на всички езици. В стари времена турнирите са били
провеждани като изпитания на способностите. Не бил излаган на показ излишен разкош. Жените, вместо да се
усмихват превзето на рицарите от позлатените трибуни, били оставяни за после. В онези дни отчитането на
постиженията било сложна работа, а съдиите не проявявали снизхождение при нарушения на правилата, така че
можело да счупиш всичките си копия, но да загубиш по точки, да повалиш противника си, но да си тръгнеш не с
кесия, пълна със злато, а след като си платил глоба или дори с опетнена репутация.
Ако някой нарушавал турнирните правила, това се разчувало из цяла Европа, така че нарушенията, допуснати, да
кажем, в Лисабон, можели да ти попречат във Ферара; репутацията на рицаря вървяла пред него, а в крайна сметка,
казваше старият човек, в края на някой лош сезон, ако късметът ти е обръщал гръб дълго време, какво ти остава
освен доброто име: затова, казваше той, не злоупотребявай с късмета си, когато звездата ти се издига нагоре, защото
само след минута тя може да изчезне от небето. И като става дума за това, не хвърляй пари за хороскопи. Ако ти
предстои нещо лошо, това ли ти трябва да знаеш, когато се мяташ на седлото?
След едно питие старият рицар вече говореше така, сякаш занаятът му беше познат на всеки. Трябва да караш по
един от оръженосците си да стои във всеки край на преградата, казваше той, за да внимава коня ти да направи
широк завой, ако той се опита да завие близо до преградата, в противен случай можеш да си закачиш крака, става
лесно, ако няма кой да пази в края на преградата и е страшно болезнено: случвало ли ти се е някога? Някои глупци
нареждат на момчетата си да се струпват в средата, където ще стане сблъсъкът; но нима от това има полза?
Наистина, беше се съгласил той, няма никаква полза; и се зачуди защо за жестокия удар при сблъсъка се ползва
такава деликатна дума, atteint.[2] Онези щитове с пружини, виждал ли си ги, казваше старецът – частите им отскачат
една от друга, когато бъдат ударени? Детски номера. Едновремешните съдии нямаха нужда от такива устройства, за
да преценят кога някой е бил докоснат – не, ползваха очите си, умееха да ползват очите си по онова време. Виж, бе
казал той: има три възможности за провал. Да те провали конят. Да те подведат момчетата. Да не ти издържат
нервите.
Трябва да затегнеш каишките на шлема си много здраво, за да не се мести и да виждаш ясно през наличника.
Дръж тялото си обърнато напред, а когато решиш да нанесеш удар – не по-рано – извърни глава така, че да виждаш
изцяло противника, и следи металният връх на копието ти да се насочи право към целта. Някои хора се отдръпват
секунди преди удара. Това е естествено, но ти трябва да забравиш какво е естествено. Трябва да се упражняваш, за
да пречупиш инстинкта си. Оставиш ли си възможност, винаги ще се отдръпваш.
Тялото ти се опитва да се пази и инстинктът ще те кара да направиш така, че облеченият ти в броня кон и
собственото ти тяло, също в броня, да не се сблъскат с друг кон, възседнат от друг човек, връхлитащи в пълен галоп
към теб. Някои хора не се отдръпват, но за сметка на това затварят очи в момента на удара. Тези хора биват два вида
– такива, които знаят, че го правят, но не могат да се възпрат, и други, които не знаят, че го правят. Накарай
момчетата да ви наблюдават, докато се упражняваш. Не ставай нито като едните, нито другите.
А как да подобря представянето си, попита той стария рицар, как да успея? Ето какви бяха неговите напътствия:
трябва да седиш спокойно на седлото, като че ли си излязъл да пояздиш на чист въздух. Дръж юздите отпуснати, но
не позволявай на коня си да се разсейва. В combat à plaisance, с веещи се на вятъра знамена, гирлянди, затъпени
мечове и копия, чиито тъпи върхове са покрити с венци, препускай така, сякаш си излязъл да убиваш. Ако става
дума за combat à l'outrance,[3] убивай така, сякаш всичко е игра. Виж сега, каза старият рицар и удари по масата, ето
какво съм виждал безброй пъти: човекът се подготвя за предстоящия удар, и в този последен миг силата на
желанието да победи го проваля: той стяга мускулите си, прибира ръката, с която държи копието, към тялото си,
вдига върха на копието – и не улучва целта; ако трябва да избереш една грешка, която да избягваш на всяка цена,
избягвай тази. Носи копието си малко по-свободно, така че, когато се стегнеш и нанесеш удар, острието на копието
ти да попадне точно в целта. Но запомни най-вече това: побеждавай инстинкта си. Стремежът ти към слава трябва
да надделее над инстинкта ти за оцеляване: защо ти е иначе да се сражаваш? Защо да не станеш ковач, пивовар,
търговец на вълна?
Защо се състезаваш, ако не за да спечелиш, а ако не спечелиш, да загинеш?
На следващия ден той отново видя рицаря. Той, Томазо, се прибираше с приятеля си Карл-Хайнц; бяха пили
заедно, и тогава видяха стария човек, проснат с глава на terra firma[4] и крака във водата; по здрач във Венеция много
лесно може да стане и обратното.
Издърпаха го на брега и го обърнаха, за да видят лицето му. Познавам този човек, каза той. Приятелят му отвърна:
чий е? Ничий, но ругае на немски, затова нека го отнесем в Дома на немските търговци, защото аз не съм отседнал
при тосканците, а при един човек, който има леярна. Карл-Хайнц попита, ти с оръжия ли търгуваш, а той отвърна,
не, с покривки за олтари. Карл-Хайнц каза, колкото е възможно да почнеш да сереш рубини, толкова е възможно и
да научиш тайните на един англичанин.
Докато разговаряха, те издърпваха стария човек, за да се изправи, и Карл-Хайнц каза виж, отрязали са кесията му
от колана. Цяло чудо е, че не са го убили. Откараха го с лодка до сградата, в която отсядат немските търговци, и
която точно по онова време възстановяваха след пожара. Можете да го сложите да легне в склада сред сандъците,
каза той. Намерете нещо, с което да го покриете, и му дайте да хапне и пийне, след като дойде на себе си. Ще
оживее. Стар е, но е жилав. Ето ви пари.
Странен англичанин си ти, бе отбелязал Карл-Хайнц. А той му отговори: на мен самия са ми помагали чужденци,
които се оказваха истински предрешени ангели.
Край портата, водеща към водата, има стража – тя не е поставена там от търговците, а от държавата, защото
венецианците искат да знаят всичко, което се случва в къщите, държани от представители на различни нации. Така
че се налага да бъдат дадени още пари – на стражите. Те издърпват стария човек от лодката; той вече започва да идва
на себе си, размахва ръце и говори нещо, може би на португалски. Минават през портика, влачейки го, когато Карл-
Хайнц казва: „Томас, виждал ли си нашите картини? Ей, ти, стражът, допълва той, ще бъдеш ли така добър да
вдигнеш факлата, или ще трябва да ти платим и за това?”
Пламъкът озарява стената. Сякаш от тухлата разцъфтява поток от коприна, червена коприна или стекла се кръв.
Той вижда една бяла извивка, като тънък полумесец, лунен сърп; докато светлината се плъзга по стената, вижда
женско лице, извивката на бузата ѝ е очертана със злато. Тя е богиня. „Вдигни по-високо факлата”, казва той. Вижда
върху разрешената, вееща се коса златна корона. Зад нея са планетите и звездите.
– Кого наехте за тази работа? – пита той.
Карл-Хайнц отвръща:
– Джорджоне рисува това за нас, приятелят му Тициан ще изпише фасадата откъм Риалто. Сенатът ще им плати.
Но Бог ми е свидетел, сенаторите все пак ще измъкнат парите от нас под формата на комисиони. Харесва ли ти?
Светлината докосва бялата ѝ плът. После се отдръпва от нея и я изпъстря със сенки. Стражът смъква надолу
факлата и казва, вие какво, мислите, че ще вися заради вас тук цяла нощ в този студ? Това за студа е преувеличение,
иска му се да измъкне още пари, но е вярно, че откъм мостовете и пасажите между сградите пълзи мъгла, а откъм
морето повява студен вятър.
 Когато се разделя с Карл-Хайнц, а луната лежи като камък във водите на канала, той среща една от скъпо
платените куртизанки, тръгнала нанякъде в късния час, прислужниците ѝ я подкрепят за лактите, докато тя
пристъпва несигурно по калдъръма с обувките си с огромни платформи. Смехът ѝ отеква в нощта, украсеният с
ресни край на жълтия ѝ шал се хлъзва по бялата ѝ шия и се вее в мъглата.
Той я наблюдава; тя не го забелязва. После тя изчезва. Някъде отварят врата пред нея, някъде се затваря врата.
Площадът отново е пуст; самият той е само една черна сянка, паднала върху тухлената стена, част от нощта. Ако
някога ми се наложи да изчезна, казва си той, ето къде ще го направя.
Но това се беше случило отдавна, в друга страна. А сега Рейф Садлър е пристигнал с известие: внезапно се
оказва, че Кромуел трябва да се върне в Гринич, през тази студена сутрин, в която освен това всеки момент ще
завали. Къде ли е Карл-Хайнц сега? Най-вероятно е мъртъв. От онази нощ, когато той видя как върху стената се
появява постепенно образът на богинята, му се иска и сам да поръча такава картина, но другите му цели –
трупането на пари и създаването на закони – не му оставиха време за това.
– Рейф?
Рейф стои на прага и мълчи. Кромуел вдига очи и поглежда младия мъж в лицето. Ръката му изпуска перото и
мастилото се разплисква по хартията. Той скача, увивайки се в подплатената си с кожи роба, сякаш тя може да го
предпази от онова, което предстои.
Казва:
– Грегъри? – и Рейф поклаща глава.
Грегъри е добре. Не е излизал на арената.
Турнирът е бил прекъснат.
Кралят, казва Рейф, Хенри – той е мъртъв.
О, казва той.
Попива мастилото с пясък от една костена кутийка. И казва, несъмнено се е ляла кръв.
Държи винаги край себе си един подарък, който бе получил отдавна – турска кама, по чиято ножница са
гравирани слънчогледи.
Досега винаги го беше приемал като рядка вещ, предназначена за украса. Сега го пъхва под дрехите си.
По-късно ще си спомня колко трудно му беше да излезе през вратата, да се упъти към турнирната арена. Чувства
се отпаднал, това са следи от слабостта, принудила го да изпусне перото, когато бе помислил, че Грегъри е
пострадал. Повтаря си „Не е Грегъри”, но тялото му е зашеметено, трудно му е да осъзнае вестта, сякаш на него
самия е бил нанесен смъртоносен удар. Дали сега трябва да се изстъпи най-отпред и да поеме командването, или да
се възползва от тази възможност, може би последната възможност да напусне сцената: да осъществи своето бягство,
преди пристанищата да бъдат затворени, и да отиде... къде? Може би в Германия? Има ли някое княжество, някоя
държава, където би бил в безопасност от посегателствата на императора, папата или на новия владетел на Англия,
който и да бъде той?
Никога не е отстъпвал; или по-скоро, случи се веднъж, пред Уолтър, когато беше едва седемгодишен. Оттогава
насам: винаги напред, напред, en avant.[5] Затова и не се колебае дълго, но после няма да помни как се е озовал в
просторната, блестяща в злато шатра, по която са избродирани гербът и девизът на Англия, привел се над тялото на
крал Хенри VIII. Рейф казва, състезанието не беше започнало, той препускаше към обръча,[6] надяна го на върха на
копието си. И тогава конят под него се препъна, конят и конникът полетяха на земята, конят се претърколи,
цвилейки, и Хенри се озова под него. Сега „милият Норис” стои на колене край носилката, моли се, а по страните
му се стичат сълзи. Светлината се отразява мътно по броните, по шлемовете, прикриващи лицата – железни
челюсти, жабешки усти, процепи за очите. Някой казва, животното падна така, сякаш кракът му беше счупен, никой
не беше близо до краля, никой няма вина.
Той сякаш чува страшните звуци, ужасения вопъл на коня, когато се препъва, крясъците на зрителите, стърженето
и трясъка при удара на стомана и копита по стомана, когато едно едро животно бива повлечено от друго, бойният
кон и кралят рухват заедно, метал се забива в плът, копито в кост.
– Донесете огледало – казва Кромуел – и го поднесете към устните му. Донесете перо, да видим дали ще се
раздвижи.
Кралят е бил измъкнат с усилия от бронята си; но тялото му все още е стегнато в дебелия черен турнирен жакет –
сякаш в траур за самия него. Не се вижда кръв, затова той пита, къде е ранен? Някой отвръща, ударил е главата си; но
това е единственото смислено нещо, което успява да измъкне от риданията и хлиповете, изпълнили шатрата. Пера,
огледала, те показват, че всичко е свършено; езиците не си дават почивка, като езици на камбани, очите по тези лица
приличат на лъскави речни камъчета, едно уплашено, безизразно лице се обръща към друго; изричат се проклятия и
молитви, и всички се движат бавно, бавно; никой не иска да внесе тялото в двореца, прекалено отговорно е, ще се
забележи кой го прави, ще се отчете.
Грешка е да се мисли, че когато един крал умре, съветниците му викат: „Да живее кралят!” Смъртта често се
укрива с дни. Както трябва да бъде укрита и тази смърт... Хенри е восъчноблед, той вижда потресаващата
деликатност на човешката плът, освободена от стоманата. Кралят лежи по гръб, изпружен в целия си внушителен
ръст върху къс морскосиня коприна. Крайниците му са здрави. Не личи да е ранен. Кромуел докосва лицето му. То е
още топло. Съдбата е решила да го пощади, да не го обезобразява. Той е недокоснат, като дар от боговете. Отнемат
ни го такъв, какъвто ни го дадоха.
Кромуел отваря уста и започва да крещи. Какво смятат, че правят, като оставят краля да лежи тук, недокоснат от
християнска ръка, сякаш вече е отлъчен от църквата? Ако на негово място бе паднал друг мъж, всички щяха да се
опитват да разбудят сетивата му с розови листенца и смирна.[7] Щяха да му дърпат косата и да теглят ушите му, да
горят късчета хартия под носа му, да отварят насила челюстта му, за да капнат в устата му светена вода, да надуват
рог до главата му. Всичко това трябваше да бъде направено и... – той вдига глава и вижда Томас Хауард, херцога на
Норфолк, да връхлита към него като демон. Чичо Норфолк: чичо на кралицата, първият благородник на Англия.
– В името на Бога, Кромуел! – изръмжава той. Продължението е ясно. В името на Бога, сега ми паднахте; в името
на Бога, сега вече ще изтръгна вътрешностите от наглото ви тяло; в името на Бога, още преди да се свечери, главата
ви ще бъде набита на кол.
Може би. Но през следващите секунди той, Кромуел, сякаш се разраства и изпълва цялото пространство край
падналия човек. Вижда сам себе си, сякаш гледа откъм платнения покрив на шатрата. Разширява се и дори става по-
висок. Така че заема по-голяма територия. Така че заема повече пространство, вдишва повече въздух, стои здраво,
непоклатим, когато Норфолк се блъсва в него, нервен и потреперващ. Така че Кромуел е като крепост, издигната на
скала, а Томас Хауард просто отскача от стените на крепостта, присвива се, трепва и почва да дърдори Бог знае
какво Бог знае за кого.
– МИЛОРД НОРФОЛК! – изревава Кромуел. – Милорд Норфолк, къде е кралицата?
Норфолк диша тежко.
– Лежи на пода. Казах ѝ. Казах ѝ го лично. Мое право е да ѝ го кажа. Мое право е, аз съм неин чичо. Получи
припадък. Падна на земята. Джуджето се опита да ѝ помогне да стане, тя го срита. О, Боже милостиви!
А кой управлява сега от името на нероденото дете на Ан? Когато Хенри искаше да отиде във Франция, бе казал,
че иска да остави Ан като регент, но това беше преди повече от година, а освен това той така и не отиде, така че сега
не знаем дали наистина би го сторил; Ан му беше казала, Кремюел, стана ли регент, пазете се: ще си осигуря
покорството ви или ще ви взема главата.
Като регент Ан би се справила набързо и с Катерина, и с Мери: Катерина вече е там, където Ан не може да я
достигне, но Мери е тук и може да бъде убита. Чичо Норфолк, отпуснал се до тялото, за да каже набързо една
молитва, отново се изправя със залитане.
– Не, не, не – казва той. – Не и жена с издут корем. Такава жена не може да управлява. Ан не може да управлява.
Аз, аз, аз.
Грегъри си проправя път през тълпата. Проявил е достатъчно разум да вземе със себе си кралския ковчежник
Фицуилям.
– Принцеса Мери – казва Кромуел на Фиц. – Как да се доберем до нея? Трябва ми тук. В противен случай с
кралството е свършено.
Фицуилям е един от старите приятели на Хенри, негов връстник: за щастие достатъчно умен по природа, за да не
изпада в паника и да бръщолеви глупости.
– Хората, които я пазят, са от рода Болейн – отвръща той. – Не съм сигурен, че ще ни я предадат.
Да, и какъв глупак бях, казва си Кромуел, та не отидох при тях, за да ги подкупя и да ги подготвя предварително за
подобен случай; казах, че ще изпратя пръстена си, ако трябва да бъде пусната Катерина, а за принцесата не уредих
нищо подобно. Остане ли Мери в ръцете на семейство Болейн, тя е загинала. Озове ли се в ръцете на папистите, те
ще я направят кралица, и тогава аз съм загинал. Ще избухне гражданска война.
Сега в шатрата се струпват благородници, всички разказват измислици за това как е умрял Хенри, възклицават,
отричат, надават вопли; става все по-шумно и той стисва ръката на Фиц:
– Ако новината стигне до провинцията преди нас, няма да видим Мери жива.
Хората, които я пазят, няма да я обесят на стълбището, нито пък ще я намушкат, но ще направят необходимото, за
да ѝ се случи злополука – например да си счупи врата по време на езда. Тогава, ако нероденото дете на Ан се окаже
момиче, Елизабет ще бъде кралица – няма кой друг.
Фицуилям казва:
– Чакай, остави ме да помисля. Къде е Ричмънд?
 Копелето на краля, шестнайсетгодишно момче. И той е стока, не бива да го забравяме, трябва да се погрижим за
неговата безопасност.
Ричмънд е зет на Норфолк. Норфолк би трябвало да знае къде е той, Норфолк е човекът, който най-лесно може да
се добере до Ричмънд, за да се пазари с него, да го затвори или да го пусне на свобода: но той, Кромуел, не се бои от
едно незаконнородено момче, при това младият човек го харесва, защото всеки път, когато си е имал работа с него,
Кромуел го е обсипвал с ласкателства.
Сега Норфолк бръмчи наоколо като разгневена оса, и хората се отдръпват от него също като от оса, тълпата се
отлива, после вълната се връща обратно. Херцогът връхлита с жужене към него; Кромуел го прогонва с ръка. Взира
се втренчено в Хенри; струва му се, че е забелязал единият му клепач да потрепва; може би си внушава. Но и това му
е достатъчно. Той се е надвесил над Хенри, като статуя над гроб: едър, безмълвен, грозен пазител. Чака; после му се
струва, че вижда отново същото потрепване; поне така мисли. Сърцето му подскача. Поставя ръка на гърдите на
краля, плясва ги като търговец, потвърждаващ сключването на сделка. И казва спокойно:
– Кралят диша.
Надига се ужасна шумотевица – смес от охкания, възторжени викове и стъписани стонове, възгласи, отправени
към Бога, предизвикателства към дявола.
Под жакета, подплатен с конски косъм, се долавя потръпване, пулсът на живота: положил тежко длан върху
кралските гърди, той има чувството, че възкресява Лазар. Сякаш собствената му длан, намагнетизирана, привлича
живота обратно в тялото на владетеля.
Дишането на краля, макар и повърхностно, изглежда стабилно. Той, Кромуел, е видял бъдещето; видял е Англия
без Хенри; и отправя гласно молитва:
– Да живее кралят!
– Доведете лекарите – казва той. – Доведете Бътс. Доведете всички, които имат някакви умения. Ако пак умре,
никой няма да ги обвини. Имат думата ми. Доведете ми моя племенник, Ричард Кромуел. Дайте столче на милорд
Норфолк, преживя шок.
Изкушава се да допълни: и излейте кофа вода върху „Милия Норис”: чиито молитви, както той успя да отбележи,
имат подчертано папистко звучене.
Сега шатрата е така претъпкана, че сякаш ще се изтръгне от въжетата, за да бъде понесена на главите на
насъбралите се мъже.
Той хвърля последен поглед на Хенри, преди тялото му да изчезне зад грижовно наобиколилите го лекари и
свещеници.
Чува продължителна, задавена въздишка; но подобно нещо е чувал и от устата на трупове.
– Диша – крещи Норфолк. – Дайте възможност на краля да диша.
И сякаш подчинявайки се на този вик, падналият мъж си поема дълбоко, хрипливо дъх, всмуквайки въздуха.
После изругава. После се опитва да седне.
И всичко свършва.
Но не съвсем: преди това той успява да огледа израженията на всички от рода Болейн, застанали наоколо.
Изглеждат замаяни, стъписани. В лютия студ лицата им са измъчени. Техният голям час е отминал още преди те да
осъзнаят, че е настъпил. Как са могли всички да пристигнат тук толкова бързо? „Откъде дойдоха?”, пита той Фиц.
Едва тогава осъзнава, че пада здрач. Онова, което му се стори като десет минути, са били всъщност два часа: два
часа, откакто Рейф застана на прага, а той изпусна перото върху листа.
Той казва на Фицуилям:
– Разбира се, нищо подобно не се е случвало. Или ако се е случило, то е било нещо съвсем незначително.
Пред Шапюи и останалите посланици той ще се придържа към първоначалната си версия: кралят е паднал,
ударил си е главата, останал е в безсъзнание в продължение на десет минути. Не, нито за миг не сме мислели, че е
умрял. След десет минути той седна в леглото. А сега вече се чувства съвсем добре.
Така, както представям нещата, казва той на Фицуилям, човек би си помислил, че ударът по главата му се е
отразил добре. Че едва ли не е имал за цел да го получи. Че всеки монарх има нужда от време на време да го хлопват
по главата.
Фицуилям отвръща развеселено:
– Онова, което минава през ума на човек в такива мигове, обикновено не е за пред хора. Спомням си, че аз самият
мислех:
„Защо някой не доведе лорд-канцлера?” Макар че не знам какво би могъл да направи той.
– Аз си мислех – признава Кромуел, – че някой би трябвало да повика архиепископа на Кентърбъри. Струва ми се,
мислел съм, че един крал трябва да умре задължително под неговия надзор.
Представи си какво би означавало да накараме Кранмър да прекоси Темза. Вероятно щеше да ни принуди да
вземем участие в общо четене на Евангелието преди това.
А какво казва Черната книга? Нищо подходящо за случая. Никой не е предвидил какво да се прави, ако един крал
бъде подкосен изненадващо – възседнал коня, препускащ в галоп през турнирната арена, и в следващия миг вече
проснат, премазан, на земята. Никой не смее да прави подобни планове. Никой не смее да мисли за това. Там,
където протоколът се проваля, започва битка до смърт. Той си спомня Фицуилям, застанал до него; Грегъри в
тълпата; Рейф е до Кромуел, а после идва и племенникът му Ричард. Като че ли Ричард му помогна да поизправи
краля, който се опитваше да седне, докато лекарите крещяха: „Не, не, нека да лежи!” Хенри бе притиснал ръце към
гърдите си, сякаш искаше да стисне в длани собственото си сърце.
Беше се опитал да стане, беше започнал да издава нечленоразделни звуци, които звучаха като думи, но не бяха –
досущ сякаш над него бе слязъл Светият Дух и той бе започнал да говори на непознати езици.
Кромуел си бе казал, обзет от внезапна паника, ами ако никога вече не проговори смислено? Какво казва Черната
книга за крал, обзет от слабоумие? Спомня си как е чувал отвън рева на падналия кон на Хенри, опитващ се да се
изправи; но нали не е възможно да го е чул, нали конят трябва вече да е бил убит?
После самият Хенри започна да реве. Същата вечер кралят смъква превръзката от главата си. Отокът, синината –
Бог е отредил всичко това да се случи през този ден. Твърдо е решен да се покаже пред двора, да парира всякакви
слухове, че е осакатен или мъртъв. Ан пристъпва към него, подкрепяна от „монсеньор”, своя баща. Графът наистина
я подкрепя, не се преструва. Тя изглежда бледа и отпаднала; сега вече бременността ѝ личи.
– Милорд – казва тя, – моля ви, цяла Англия ви моли никога вече да не участвате в турнир.
Хенри ѝ прави знак да дойде по-близо. Продължава да я вика с ръка, докато лицето ѝ се озовава съвсем близо до
неговото. И казва тихо, но яростно:
– Защо направо не ме скопите? Това би било удобно за вас, нали, мадам?
По лицата наоколо се изписва неприкрит потрес. Хората от семейство Болейн проявяват достатъчно
съобразителност да издърпат Ан назад, назад и настрани, мистрес Шелтън и Джейн Рочфорд се суетят и кудкудякат,
целият клан Хауард-Болейн се скупчва около нея. Джейн Сиймор е единствената от придворните дами, която не
помръдва от мястото си. Тя стои и гледа Хенри, а погледът на краля незабавно се насочва към нея; около нея се
отваря празно пространство и за миг тя стои насред него като танцьор, изостанал от редицата.
По-късно Кромуел е при Хенри, в спалнята му; кралят се отпуска тежко на един покрит с кадифе стол. Хенри
казва, когато бях момче, една лятна нощ, към единайсет вечерта, се разхождах с баща си по един коридор в замъка
Ричмънд, той ме държеше за ръка и двамата бяхме потънали в разговор; тогава изведнъж се разнесе трясък, шум от
разцепване на дърво, цялата сграда застена и подът рухна пред краката ни. Няма да забравя това, докато съм жив –
как стоях на ръба и светът пред нас просто изчезна. За момент дори не знаех какво съм чул, дали са пукали гредите
или нашите кости. По Божия милост ние и двамата стояхме на сигурно място, но аз бях видял себе си, как падам от
високото, надолу, надолу, през долния етаж, докато накрая се удрям в земята и долавям мириса ѝ, влажен като на
гроб. Е... днес, когато паднах, беше точно така. Чувах гласове. Много далечни. Не можех да различа думите. Чувствах
как се нося по въздуха. Не видях Бог. Нито пък ангели.
– Надявам се, че не сте се разочаровали, когато дойдохте на себе си и видяхте само Томас Кромуел.
– Никога не съм се радвал повече да ви видя – казва Хенри. – Родната ви майка не ви се е радвала в деня, когато ви
е родила толкова, колкото ви се зарадвах аз днес.
Придворните, които отговарят за кралската спалня, са тук, изпълняват обичайните си задължения, ръсят
постелята на краля със светена вода.
– Полека – казва кисело Хенри. – Да не искате да настина? Една капка е достатъчна, не е необходимо да ме
давите – после се обръща и казва тихо: – Кръм, нали знаете, че това изобщо не се е случвало?
Той кимва. Заел се е да унищожава всякакви записки, които междувременно са били направени. По-късно ще се
знае, че на еди-коя си дата конят на краля се препънал. Но Божията ръка вдигнала Негово величество от земята и го
върнала усмихнат обратно на трона му. Още нещо, което трябва да отбележи в онази „Книга, наречена Хенри”:
повалиш ли го, веднага се изправя.
Но кралицата има основание за думите си. Виждал си онези рицари от времето на стария крал, как накуцват из
двора, присвиващи се от болки, изкуфели ветерани от турнирната арена; мъже, на които ударите по главата са дошли
в повече, хора, които влачат разкривените си крака или вървят изгърбени. Цялата ти ловкост не може да ти помогне,
когато дойде твоят час. Може да те провали конят. Момчетата да те подведат. Да не ти издържат нервите.
Същата вечер той казва на Ричард Кромуел:
– Това беше лош момент за мен. Колцина могат да кажат това, което казвам аз: „Имам само един приятел и той е
кралят на Англия”?
Би казал, че имам всичко. А всъщност, няма ли го Хенри, нямам нищо.
Ричард съзнава необоримата истина в думите му. И казва само:
– Да.
Какво друго би могъл да каже?
По-късно той представя същата мисъл, по-предпазливо и прикрито, на Фицуилям. Фицуилям го измерва с поглед;
замислено, но не без съчувствие.
– Не знам, Кръм. Знаеш, че не си лишен от подкрепа.
– Извинявай – отвръща той скептично, – но в каква форма се изявява тази подкрепа?
– Искам да кажа, че би намерил подкрепа, ако имаш нужда от такава срещу семейство Болейн.
– А защо бих имал нужда от нещо такова? С кралицата сме добри приятели.
– На Шапюи си казал нещо по-различно.
Той кимва. Интересно е да си помислиш какви са хората, които отиват да говорят с Шапюи; интересно е и да се
види точно какво от наученото от един посланикът решава да предаде на друг.
– Чу ли ги? – пита Фиц. Говори с отвращение. – Пред шатрата, когато мислехме, че кралят е мъртъв? Как крещяха
„Болейн, Болейн!”
Крещяха собственото си име – като кукувици.
Кромуел чака. Разбира се, че ги чу; какъв е истинският въпрос в случая? Фиц е много близък с краля. Отгледан е в
двора, заедно с Хенри, още откакто са били малки момчета, макар че той не произхожда от висшата аристокрация, а
от род на дребни дворяни.
Воювал е. Носи в себе си стрела от арбалет. Пътувал е в чужбина като посланик, познава Франция, познава Кале
– английския анклав на континента, и политиката, свързана с него. Приет е и в отбраното общество на рицарите на
Жартиерата.[8] Умее да пише писма както трябва, насочвайки се към най-важното, нито прекалено резки като тон,
нито пълни с усуквания, писма, които не са обременени с излишно ласкателство, но и не са лишени от
необходимите изрази на уважение. Кардиналът го харесваше, а той се държи приветливо е Томас Кромуел всеки ден,
когато обядват заедно в Стражевата зала.
Винаги е приветлив; дали пък сега приветливостта му не е по-голяма от обичайната?
– Какво би станало, Кръм, ако кралят не се беше върнал към живот? Никога няма да забравя как стремително се
намеси Хауард:
„Аз, аз, аз!”.
– Никой от нас няма да може да забрави тази гледка. Що се отнася до... – той се колебае, – е, ако се беше случило
най-лошото, нали телесната форма на краля умира, но остава „политическото тяло”. Ще съществува възможността
да се свика съвет, който да управлява страната – съвет, съставен от първите правници и от сегашните участници в
кралския съвет... – ...сред които ще бъдете и вие...
– И аз, така е – ще участвам по силата на различните си постове, мисли той; та кой е бил по-близък с краля, кому
той се е доверявал най-много, а при това нали не е само кралски секретар, а и един от най-видните правници,
Пазител на съдебния архив? – Ако парламентът даде съгласието си, бихме могли да организираме регентски съвет,
който да управлява, докато кралицата роди, а може би, с нейно съгласие, и по време на непълнолетието...
– Но вие знаете, че Ан няма да даде такова съгласие – казва Фиц.
– Не, тя ще иска да управлява сама. Макар че за да го постигне, ще трябва да се пребори с чичо Норфолк. Не съм
много сигурен на чия страна бих застанал. Но може би все пак бих избрал дамата.
– Бог да помага на кралството – отвръща Фиц – и хората, които живеят в него. Аз по-скоро бих избрал Томас
Хауард. Поне, ако се наложи, може да бъде предизвикан на дуел. Ако дамата стане регент, целият род Болейн ще ни
се качи на главите. Ще трябва да се стелим като килим под стъпките им. Тя ще нареди да избродират АБ и по телата
ни – той потърква брадичката си. – Но тя ще стори това така или иначе. Ако роди син на Хари.
Той съзнава, че Фиц наблюдава реакциите му.
– Като говорим за синове – подема Кромуел, – благодарил ли съм ви както подобава досега? Ако има нещо, което
мога да направя за вас, само кажете. Грегъри се развива прекрасно благодарение на вашите напътствия.
– За мен е удоволствие. Изпратете го скоро отново при мен.
Ще го направя, мисли си той, заедно с правата върху земите на едно-две малки абатства, когато успея да прокарам
новите си закони.
Писалището му е затрупано с документи, очакващи новата сесия на парламента. Иска му се, преди да са
изминали много години, да види Грегъри до себе си в Камарата на общините. Той трябва да опознае всички аспекти
на управлението на кралството. Участието в една сесия на парламента е равностойно на упражнение как да се
понася усещането за безсилие, урок по търпение: както и да го погледнеш. Те разговарят за война, мир, конфликти,
раздори, спорове, слухове, обиди, богатство, бедност, истина, измама, правосъдие, справедливост, потисничество,
държавна измяна, убийства, за издигане и просъществуване на държавата; а после постъпват подобно на
предшествениците си – ако изобщо съумеят да се справят и колкото тях – връщат се там, откъдето са започнали, и
оставят нещата така.
След злополуката с краля всичко си продължава по старому, и все пак нищо вече не е същото. Кромуел
продължава да е трън в очите на семейство Болейн, на поддръжниците на Мери, на херцога на Норфолк, на херцога
на Съфолк, и на отсъстващия епископ на Уинчестър; да не говорим пък за краля на Франция, императора и
епископа на Рим, известен другаде като Папа. Но конфликтите – с всички тях – вече са по-остри.
В деня, когато погребват Катерина, той установява, че се чувства потиснат. Колко близки чувстваме враговете си?
За нас те са като злите духове, сподирящи вещиците, наша втора същност. Когато тя е седяла на копринени
възглавници в Алхамбра като седемгодишно момиченце, работещо по първата си бродерия, той е стъргал корени за
подправки в кухнята на епископския дворец в Ламбет, наблюдаван от своя чичо Джон, готвача.
Толкова често се бе застъпвал за Катерина в съвета, сякаш беше някой от правниците, назначени да я защитават.
„Вие изтъквате този аргумент, почитаеми лордове, казваше той, но вдовстващата принцеса ще заяви под клетва...” А
също и „Катерина ще ви опровергае ето така.” Не защото симпатизира на нейната кауза, а защото така се пести
време; като неин противник, той опознава онова, което я интересува, преценява стратегическите ѝ ходове, успява да
достигне до всяка позиция преди нея. Това открай време озадачава Чарлс Брандън. „На чия страна е този човек?”,
питаше понякога той.
Но дори сега случаят с Катерина не се счита за приключен в Рим. След като правниците във Ватикана се заемат с
даден случай, те не прекъсват работа заради смъртта на една от страните. Възможно е дори след като всички ние
умрем, в някоя тайна тъмница на Ватикана някой скелет-секретар да продължи да подрънква с кокали, обсъждайки
с други скелети точки от каноничното право. Те ще тракат с челюсти, обръщайки се един към друг;
несъществуващите им очи ще се въртят в орбитите си, само за да видят, че пергаментите им са се превърнали в
прашинки, танцуващи на светлината. Кой е отнел девствеността на Катерина, първият ѝ съпруг или вторият? Никога
няма да узнаем, до края на вечността.
Той казва на Рейф:
– Кой би могъл да разбере живота на жените?
– Или тяхната смърт – допълва Рейф.
Кромуел вдига поглед.
– Не и ти! Да не би и ти да мислиш, че е била отровена?
– Носят се слухове – казва сериозно Рейф, – че отровата ѝ била дадена в силна уелска бира. Говорят, че през
последните месеци тази напитка много ѝ се услаждала.
Той среща погледа на Рейф и изпръхтява в опит да потисне смеха си. Представя си как вдовстващата принцеса се
налива със силна уелска бира.
– Пие от голяма кожена чаша – казва Рейф. – Представете си как я оставя с трясък на масата и изревава:
„Напълни я отново!”
Той чува наближаващия тропот на тичащи крака. Какво е станало пък сега? Вратата се отваря с трясък и малкото
момче от Уелс влита задъхано:
– Мастър, трябва да отидете незабавно при краля. Хората на Фицуилям са дошли за вас. Мисля, че някой е умрял.
– Какво, още някой ли? – казва той. Взема наръча документи, хвърля ги в една ракла, завърта ключа и го подава на
Рейф. Вече не оставя тайни на открито, не оставя неприбрани документи, още мокри от мастилото. – Кого ще
трябва да възкресявам днес?
Нали знаете какво става, когато някоя каруца се преобърне на улицата? Всеки, когото срещнете, е бил свидетел.
Един е видял как бил откъснат кракът на някакъв човек. Видели как издъхва една жена. Видели как била открадната
стоката, как крадците я изнасяли отзад, докато отпред коларят лежал премазан под каруцата. Чули как един човек се
изповядвал на висок глас, докато друг диктувал шепнешком завещанието си. И ако всички хора, които твърдят, че са
присъствали, наистина са били там, то тогава цялата утайка на Лондон щеше да се е стекла на едно място, затворите
да са се опразнили от крадци, леглата – от блудници, а всички правници щяха да са се наредили, стъпили на
раменете на касапите, за да виждат по-добре.
По-късно през същия ден, 29 януари, той вече ще пътува към Гринич, стреснат и разтревожен от новините, които
е узнал от хората на Фицуилям. Хората ще му разказват: „Бях там, присъствах, когато Ан замълча посред разговора,
бях там, когато остави настрана книгата, бродерията, лютнята, бях там, когато тя прекъсна веселието, осъзнала, че
сега полагат Катерина в гроба. Видях как лицето ѝ се измени. Видях как дамите ѝ я наобиколиха. Видях да я
отвеждат набързо в покоите ѝ и чух как спускат резето на вратата, видях кървавата следа, която тя оставяше подир
себе си.”
Не е необходимо да вярваме на това. Не и на тази история с кървавата следа. Може да са я видели само в главите
си. Той ще попита, по кое време започнаха болките на кралицата? Но сякаш никой няма да бъде в състояние да му
отговори, въпреки че всички са толкова добре запознати със случилото се. Съсредоточили са се върху кървавата
следа и са обърнали гръб на фактите. Ще трябва да измине цял ден, докато лошата новина се просмуче навън от
спалнята на кралицата. Понякога се случва жените да прокървят, и все пак детето, вкопчено в утробата им, остава
там и продължава да расте. Но не и този път. Катерина е легнала прекалено скоро в гроба си, за да лежи мирно там.
Протегнала се е и е издърпала детето на Ан от утробата ѝ, и то е излязло преждевременно на бял свят, не по-едро от
плъх. Вечерта, пред покоите на кралицата, джуджето седи на плоч-ките, полюшва се насам-натам и стене.
Преструва се, че ражда – някой казва, че всичко това вече е излишно.
– Не можете ли да я махнете оттук? – пита той жените.
Джейн Рочфорд казва:
– Беше момче, мастър секретарю. По наша преценка го е носила не повече от четири месеца.
Значи – началото на октомври. По онова време дворът беше още на път.
– Сигурно сте отбелязали в своето описание на пътуването – казва тихо лейди Рочфорд. – Къде е била тя тогава?
– Има ли значение?
– Бих предположила, че ще искате да узнаете. О, да, знам, че плановете се променяха, понякога съвсем внезапно.
Че понякога е била с краля, понякога с нея е бил Норис, понякога друг от придворните. Но вие сте прав, мастър
секретарю. Няма значение. Много малко е това, в което могат да бъдат сигурни лекарите. Не можем да кажем с
точност кога е било заченато. Кой е бил тук и кой-там.
– Може би ще е най-добре да оставим всичко така, както си е – казва той.
– И така, сега, когато пропусна поредната си възможност, горката... накъде ли ще тръгне светът?
Джуджето се изправя с мъка на крака. Поглежда го, и срещнала погледа му, вдига нагоре полите си. Той не успява
да отвърне навреме очи. Тя се е избръснала, или някой я е бръснал, и срамните ѝ части са оголени, като на старица
или на малко дете.
По-късно, застанала пред краля, хванала за ръка Мери Шелтън, Джейн Рочфорд сякаш не е сигурна в нищо от
това, което казва.
– Изглеждаше като дете от мъжки пол – казва тя, – носено около петнадесет седмици.
– Какво искате да кажете с това „изглеждаше”? – пита кралят. – Не можахте ли да прецените? О, оставете ме,
жено, вие никога не сте раждали, какво бихте могли да знаете? Край леглото ѝ трябваше да има жени с деца, какво
сте търсили там? Не можахте ли вие от семейство Болейн да отстъпите мястото си на някой, който би свършил нещо
полезно, трябва ли да се стълпявате винаги там, където се е случило нещастие?
Гласът на лейди Рочфорд трепери, но тя не се отказва.
– Ваше величество би трябвало да разговаря с лекарите.
– Направих го.
– Аз само повтарям казаното от тях.
Мери Шелтън избухва в сълзи. Хенри я поглежда и казва смирено.
– Простете ми, мистрес Шелтън. Скъпа, не съм искал да ви накарам да плачете.
Хенри е измъчван от болки. Хирурзите са превързали крака му – същия крак, който той рани на турнир преди
повече от десет години; понякога по стария белег се отварят язви, а скорошното падане като че ли е разтворило
наново раната и я е направило по-дълбока.
Обичайната му наперена поза се е изпарила; все едно, че сме се върнали в дните, когато той сънуваше брат си
Артур, в дните, когато той бе преследван от мисли за мъртвите. Това е второ дете, което губи тя, казва той, когато
остава с най-приближените си същата нощ: въпреки че, кой знае, може да е имало и други, жените не говорят за
тези неща, преди коремът им да се издуе, не знаем колко мои наследници може да са били изхвърлени с изтеклата
кръв. Какво иска Бог от мен сега? Какво трябва да направя, за да Му угодя? Виждам, че Той не иска да ми даде
синове.
Кромуел се отдръпва назад и оставя бледия, но съобразителен Томас Кранмър да поеме грижата за кралското
нещастие. „Много често се случва да разбираме погрешно Създателя, казва архиепископът, като смятаме, че Той е
виновен за всяко зло, сполетяло грешното човечество.”
Но аз мислех, че ни едно врабче не пада на земята без Неговата воля,[9] казва кралят с капризния тон на дете.
Защо тогава не се погрижи за Англия?
Кранмър ще намери някакво обяснение. Кромуел почти не слуша разговора. Мисли за жените около Ан; мъдри
като змии, незлобиви като гълъби.[10] Вече е изплетена нишката на разказа за събитията през този ден; изплетена е в
покоите на кралицата. Виновен е чичо ѝ, Томас Хауард, херцогът на Норфолк. Когато кралят падна на арената,
именно Норфолк бе връхлетял при кралицата, крещейки, че Хенри е мъртъв, което и бе причинило такъв потрес, че
сърцето на нероденото дете бе спряло.
И още: виновен е и Хенри. Причината е в начина, по който се държеше напоследък, захласваше се по дъщерята на
стария Сиймор, оставяше писъмца на мястото ѝ в църквата, изпращаше ѝ сладкиши от кралската трапеза. Когато
кралицата решила, че той обича друга, това я ранило дълбоко. Скръбта разбъркала вътрешностите ѝ, и те изхвърлили
крехкия плод.
Искам само да бъдете наясно, казва с леден тон Хенри, след като, изправил се край долната част на леглото ѝ, е
изслушал и тази версия на събитията. Искам само да сте наясно с едно, мадам. Ако някоя жена носи вина за
случилото се, това е жената, която виждам сега пред себе си. Ще поговоря с вас отново, когато се почувствате по-
добре. А сега прощавайте, аз отивам в Уайтхол, за да се подготвя за сесията на парламента, за вас пък ще е
препоръчително да останете на легло, докато се почувствате по-добре. Що се отнася до мен, аз надали някога ще се
почувствам отново добре.
Тогава Ан започва да крещи след него – така поне твърди лейди Рочфорд:
– Останете, останете, милорд, аз скоро ще ви родя друго дете, ще стане много по-бързо сега, когато Катерина вече
е мъртва...
– Не виждам как това може да ускори събитията.
И Хенри се отдалечава с накуцване. После, когато той е вече в собствените си покои, приближените му
благородници пристъпват полека около него, като че ли е направен от стъкло, заемат се с приготовленията за
потеглянето. Сега вече Хенри съжалява за прибързаните си думи, защото, ако кралицата остане тук, тук ще трябва да
останат и дамите ѝ, и той няма да може да се наслаждава на онова кръглолико момиченце, Джейн. Следват и други
съображения, предадени му може би в писмо от Ан: този изхвърлен от тялото ѝ зародиш, заченат, когато Катерина е
била още жива, ще е бил по-нездрав от детето, което ще бъде заченато в бъдеще, все още незнайно кога, но скоро.
Защото, дори това дете да бе оцеляло и да бе израснало, все още щеше да има хора, които щяха да оспорват правото
му върху престола; докато сега, когато Хенри е вдовец, никой в християнския свят няма да оспорва законността на
брака му с Ан и синът, който той създаде, ще наследи Англия.
– Е, какво мислите за тези съображения? – пита Хенри. С издут от превръзки крак, той се отпуска тежко на един
стол в личните си покои. – Не, не се съветвайте помежду си, искам отговор от всеки от вас – нека всеки Томас
отговаря поотделно – прави гримаса, която сигурно е трябвало да бъде усмивка. – Съзнавате ли какво объркване сте
предизвикали у французите? Те са създали от вас двамата един съветник, и в писмата ви наричат „доктор Крамуел”.
Двамата с Кранмър се споглеждат: касапинът и ангелът. Но кралят не изчаква да чуе съветите им – били те общи
или дадени поотделно; той продължава да говори, също като човек, който забива кама в собственото си тяло, за да
провери колко силна е болката.
– Ако един крал не може да създаде син, ако не може да стори това, няма особено значение какво друго може да
направи. Победите, плячката от победите, справедливите закони, които създава, блестящите личности, с които се
заобикаля в двора си, всичко това все едно, че не съществува.
Истина е. Да поддържа стабилността на държавата – това е договорът, който кралят сключва със своя народ. Ако
не може да има собствен син, той е длъжен да намери наследник, да го назове, преди страната да се залюшка от
съмнения и объркване, раздор и заговори.
И кого би могъл да назове Хенри, без да предизвика присмех с избора си? Кралят казва:
– Като си помисля какво направих за сегашната кралица, докъде я издигнах от дъщеря на обикновен
благородник... Не мога да разбера защо го направих – поглежда ги. сякаш пита: „А вие знаете ли, „доктор
Кромуел”?” – Струва ми се – продължава той, търсейки неуверено подходящите изрази, – струва ми се, че съм бил
някак нечестно подведен да сключа този брак.
Той, Кромуел, поглежда своята друга половина, сякаш се взира в огледало: а Кранмър изглежда объркан.
– Как така нечестно? – пита архиепископът.
– Уверен съм, че тогава просто не съм разсъждавал трезво. Както го правя сега.
– Но, сър – казва Кранмър, – Ваше величество, с позволението на Ваше величество, не е възможно тъкмо в
момента да разсъждавате трезво. Току-що сте претърпели тежка загуба.
Всъщност две, казва си Кромуел: днес синът ви се роди мъртъв и погребаха първата ви жена. Нищо чудно, че
треперите.
 – Струва ми се, че съм бил прелъстен – казва Хенри, – искам да кажа, върху мен е било упражнено влияние, може
би с магии, може би чрез заклинания. Жените ползват такива неща. А ако това се окаже вярно, този брак би бил
невалиден, нали?
Кранмър простира ръце напред, като човек, опитващ се да възпре прилива. Той вижда как неговата кралица се
стапя във въздуха; кралицата, която направи толкова много за истинната вяра.
– Сър, сър... Ваше величество...
– О, стига вече! – казва Хенри – като че ли Кранмър е започнал всичко това. – Кромуел, дали през войнишките си
години сте чували за нещо, което би могло да излекува крак като моя? Сега отново го ударих, и хирурзите твърдят, че
лошите телесни течности трябва да бъдат изхвърлени. Опасяват се, че гниенето е стигнало до костта. Но не казвайте
това никому. Не бих искал да се разчуе. Бихте ли изпратили някой паж да намери Томас Викъри?[11]
Струва ми се, че ще трябва той да ми пусне кръв. Изпитвам нужда от облекчение. Желая ви лека нощ. – И добавя,
почти под нос:
– Защото предполагам, че дори този ден трябва да свърши някога.
„Доктор Крамуел” излиза. В преддверието едната му част се обръща към другата.
– Утре ще разсъждава по друг начин – казва архиепископът.
– Да. Когато човек е измъчван от болка, е в състояние да каже какво ли не.
– Не би трябвало да обръщаме внимание.
– Така е.
Те приличат на двама души, вървящи по тънък лед; подпират се един на друг, пристъпват плахо, с дребни крачки.
Като че ли това ще им помогне по някакъв начин, когато ледът започне да се пука във всички посоки.
Кранмър казва колебливо:
– Повлияла му е скръбта за детето? Нима е възможно да е чакал толкова дълго да спечели Ан, за да я отхвърли
толкова скоро? Скоро отново ще се разбират чудесно.
– Освен това – казва Кромуел, – той не е човек, който би си признал, че е сгрешил. Може и да храни някакви
съмнения за този брак. Но Бог да е на помощ на човека, който би се осмелил да спомене подобни подозрения пред
него.
– Трябва да уталожим тези съмнения – казва Кранмър. – Ние двамата трябва да се заемем с това.
– Той иска да се сближи с императора. Сега, когато Катерина вече я няма, за да дава повод за неприязън между
двамата. Затова трябва да приемем факта, че сегашната кралица е... – той не смее да каже, че тя е излишна; не смее
да каже, че тя е препятствие по пътя към помирението.
– Тя е пречка за него – казва без заобикалки Кранмър. – Но дали ще е готов да я пожертва? Вярвам, че няма. Няма
да го направи, само за да угоди на император Карл или на когото и да било другиго. Няма смисъл да се надяват. Рим
не бива да разчита на това. Той никога няма да се върне отново към папата.
– Не. И трябва да вярвате, че добрият ни господар винаги ще поддържа църквата.
Кранмър чува и неизказаното: кралят няма нужда от помощта на Ан, за да прави това.
И все пак, казва той на Кранмър. Трудно е да си спомним какъв беше кралят преди Ан; трудно е да си го
представим без нея. Тя е постоянно около него. Чете, надвесена над рамото му. Нахлува и в сънищата му. Дори
когато той лежи до нея, ѝ се струва, че не е достатъчно близо.
– Ще ви кажа какво трябва да направим – казва той и стисва ръката на Кранмър над лакътя. – Искате ли да
устроим вечеря и да поканим на нея херцога на Норфолк?
Кранмър трепва и се отдръпва.
– Норфолк? За какво ни е да правим това?
– За да се сдобрим – казва той весело. – Опасявам се, че в деня, когато се случи злополуката с краля, може да
съм... хм... засегнал претенциите му. В една шатра. Когато той влетя в нея. Напълно основателните му претенции –
допълва той почтително. – Нима той не е най-високопоставеният пер в страната? Не, аз съчувствам на херцога от
дъното на душата си.
– Какво сте сторили, Кромуел? – архиепископът е пребледнял. – Какво направихте в тази шатра? Да не би да сте
посегнали на него, както научих, че сте постъпили наскоро с херцог Съфолк?
– Какво, с Брандън ли? Та аз просто го преместих от едно място на друго.
– Когато той е нямал желание да бъде преместен.
– Беше за негово добро. Ако го бях оставил близо до краля, Чарлс щеше да наприказва такива неща, че да се озове
в Тауър. Опитваше се да оклевети кралицата, нали разбирате. – А несъмнено всяко оклеветяване трябва да
произхожда от самия Хенри, мисли си той, да излезе от неговата уста, не от моята, или от устата на който и да било
друг. – Моля ви, моля ви – продължава той, – нека устроим тази вечеря. Трябва да я дадете вие, в двореца в Ламбет,
Норфолк няма да дойде при мен, ще реши, че се каня да сложа сънотворно в кларета му и да го кача на някой кораб,
за да бъде продаден в робство. Аз ще осигуря еленското месо. Ще поръчаме за десерт желета във формата на най-
големите замъци на херцога. Няма да ви се наложи да правите никакви разходи. Няма да безпокоя дори готвачите ви.
Кранмър се разсмива. Най-сетне се разсмива. Беше тежка борба, докато успя да го накара дори да се усмихне.
– Както пожелаете, Томас. Ще устроим вечеря.
Архиепископът поставя длани върху двете му ръце над лактите, целува го по лявата и дясната страна. Целувката
на мира. Той не се чувства успокоен или удовлетворен, докато върви обратно към собствените си стаи през странно
притихналия дворец: в далечината не се разнася далечна музика, може би само молитвен шепот. Опитва се да си
представи изгубеното дете, миниатюрното подобие на човек, с неоформени още крайници и старо, мъдро лице.
Не са много мъжете, виждали подобно нещо. Той със сигурност не е. Веднъж, в Италия, бе държал фенера на
един хирург, докато в една здраво затворена, потънала в сенки стая той режеше на части тялото на мъртвец, за да
разбере как функционира тялото на човека.
Беше ужасна нощ, кръвта и съдържанието на червата излъчваха смрад, която засядаше в гърлото му, а
художниците, които се бяха блъскали и давали пари, за да влязат, се бяха опитали да го избутат встрани; но той бе
останал непоклатим, защото беше обещал, че ще го направи, беше казал, че той ще държи светилника. И така, той бе
един от избраниците от тази група, сред просветлените, които наблюдаваха как мускулите се отделят от костта. Но
никога не беше поглеждал във вътрешностите на жена, още по-малко пък в трупа на бременна; никой хирург, дори
срещу пари, не би се наел да направи това публично.
Мисли за Катерина, която лежи балсамирана в гроба си. Духът ѝ е отлетял на свобода, да търси първия ѝ съпруг:
сега се лута, вика го по име. Дали Артур ще се учуди, когато я види – вече пълна, стара жена, а той – все още хилаво
момче?
Крал Артур, мир на праха му, не е могъл да има син. И какво се е случило след Артур? Не ни е известно. Но
знаем, че сиянието на славата му е изчезнало от този свят.
Мисли за девиза, който Ан си бе избрала, изписан върху герба ѝ:
„Най-щастливата”.
Беше попитал Джейн Рочфорд:
– Как е нашата господарка, кралицата?
Рочфорд бе отвърнала:
– Седи в леглото и плаче.
Всъщност той се интересуваше дали е загубила много кръв.
Катерина не беше безгрешна, но сега бремето на греховете е вдигнато от нея. Те всички са струпани върху Ан:
сянката им се носи по петите ѝ, като жена, чиито одежди имат цвета на нощта. Старата кралица пребивава в
сиянието на Божието присъствие, мъртвите ѝ деца лежат повити в нозете ѝ, но Ан обитава грешния свят долу, лежи
в мръсната си постеля, потънала в родилна пот. Но ръцете и краката ѝ са студени, а сърцето ѝ тежи като камък.
Ето го и херцогът на Норфолк, очакващ да му бъде поднесена вечеря. Облечен в най-хубавите си дрехи, или поне в
дрехи, които трябва да бъдат достатъчно хубави за двореца в Ламбет, той прилича на къс въже, дъвкан от куче, или
на парче кожа с четина, оставено край съд с храна. Очите му просветват яростно под гъстите вежди.
Косата му е като оловно сива четина. Тялото му е слабо, жилаво, той мирише на коне, на кожа и на оръжеен
склад, а кой знае защо – и на пещ, или може би по-скоро на изстиваща пепел: остра, суха миризма на прах. Той не се
бои от никого на този свят, освен от Хенри Тюдор, който може да му отнеме херцогската титла, стига да реши, но се
бои от мъртвите. Казват, че в която и от къщите си да се намира, по смрачаване можете да го чуете как захлопва
капаците на прозорците и спуска резетата на вратите, за да не би покойният кардинал Улзи да долети по вятъра
през някой прозорец или да се плъзне по някоя стълба. Ако Улзи иска да се добере до Норфолк, той би трябвало да
се вмъкне безмълвно в плота на някоя маса, дишайки през жилките на дървото; да се просмуче през някоя ключалка
или да падне през някой комин с меко тупване, като изцапан със сажди гълъб.
Когато Ан Болейн започна да се издига – а тя е негова племенница, има кръвна връзка със славната му фамилия –
херцогът беше решил, че идва краят на грижите му. Защото той има грижи; най-видният благородник има своите
съперници, своите зложелатели, своите клеветници. Но той вярваше, че след като настъпи моментът да коронясат
Ан, той винаги ще бъде редом с краля, като негова дясна ръка. Само че не стана така – и херцогът започва да се
настройва зле.
Бракът не донесе на рода Хауард богатството и почестите, които бе очаквал. Облагите ги е прибрала Ан,
прибирал ги е и Томас Кромуел.
Херцогът е на мнение, че Ан трябва да се покорява на мъжете от своето семейство, но Ан е непокорна; всъщност
дори е дала ясно да се разбере, че приема вече себе си, а не херцога, за глава на фамилията.
Което според херцога е противоестествено: една жена не може да оглавява каквото и да било, нейната роля е да
се покорява и подчинява. Нека да е кралица, нека да е богата, тя все пак трябва да си знае мястото – или да бъде
научена на това. Хауард понякога недоволства публично: не срещу Хенри, а срещу Ан Болейн. Освен това е счел за
необходимо да прекарва времето си в своите земи, тормозейки херцогинята, своята съпруга, която често пише на
Томас Кромуел, за да му се оплаче от начина, по който херцогът се държи с нея. Като че ли той, Томас Кромуел, е в
състояние да превърне херцога в някой от великите любовници на този свят, или дори само в подобие на нормален
човек.
Но когато се разнесе новината за последната бременност на Ан, херцогът се появи в двора, съпроводен от
самодоволно ухилените благородници от свитата си, а скоро към него се присъедини и странният му син. Съри е
млад човек с голямо самомнение, убеден, че е красив, талантлив и любимец на съдбата. Само че лицето му е
изкривено на една страна, а и той не си прави добра услуга, като нарежда да подстригват косата му сякаш по
очертанията на нахлупена на главата му паница. Ханс Холбайн признава, че работата върху портрета му е
предизвикателство за него. Тази вечер Съри е тук, в Ламбет, отказал се е да прекара вечерта в някой публичен дом.
Очите му се стрелкат из залата; може би си мисли, че Кранмър крие зад завесите голи момичета.
– И тъй – казва херцогът и потрива ръце, – кога ще дойдете да ме посетите в Кенингхол, Томас Кромуел? Там се
ловува добре, Бог ми е свидетел, имаме по какво да стреляме по всяко време на годината. А можем да ви намерим и
кой да топли леглото ви, стига да пожелаете, някоя простовата женица от този тип, който предпочитате, тъкмо сега
имаме една прислужница – херцогът всмуква въздух през зъби, – би трябвало да видите циците ѝ – и той мачка с
възлестите си пръсти въздуха.
– Е, ако е ваша – измърморва Кромуел под нос, – не бих искал да ви лишавам от нея.
Херцогът хвърля поглед към Кранмър. Може би не е редно тук да се говори за жени? Но пък според Норфолк
Кранмър не е истински архиепископ; той е просто някакъв незначителен свещеник, когото Хенри е открил някъде
из пустошта на Източна Англия, и той му обещал да направи всичко, което Хенри поиска от него, в замяна на митра
и добра храна всеки ден.
– За Бога, изглеждате зле, Кранмър – казва херцогът с мрачно задоволство. – Изглеждате така, сякаш не сте в
състояние да за-държите малко плът по костите си. Но и аз не мога. Погледнете само – херцогът се оттласква назад
от масата, забивайки лакът в едно нещастно момче, което е стояло край него с кана вино, готово да му налее.
Изправя се и разтваря дългата си дреха, оголвайки кльощавия си прасец.
– Какво ще кажете?
Ужасно е, съгласява се Кромуел. Несъмнено тъкмо унижението изпива така Томас Хауард? Пред хората
племенницата му го прекъсва, или просто повишава тон, за да го накара да млъкне. Тя се присмива на неговите
осветени медальони и на реликвите му, а някои от тези предмети се отличават с особена святост. На масата се
привежда към него и казва хайде, чичо, вземете някоя трошица от ръката ми, залинели сте.
– И наистина е така – казва херцогът. – Не знам как го правите, Кромуел. Вижте се само, така сте изпълнили
дрехата си, че някой човекоядец сигурно би ви хапнал печен.
– Е, какво да се прави – казва той с усмивка, – налага се да поема риска.
– Все си мисля, че пиете някакво прахче, което сте открили в Италия. Та да си останете загладен. Вероятно няма
да споделите с нас тайната?
– Изяжте си желето, милорд – отвръща той търпеливо. – Ако науча нещо за такова прахче, ще ви го намеря, за да
го опитате.
Единствената ми тайна е, че спя нощем. Аз съм в мир със Създателя. И, разбира се – допълва той, облягайки се
доволно назад, – нямам врагове.
– Какво? – казва херцогът. Веждите му отскачат толкова нависоко, че докосват косата му. Сипва си още малко от
желираните укрепления на Търстън – от аленото и от бялото, от въздушните камъни и кървавите тухли. Докато ги
прехвърля в устата си, той се изказва на няколко теми. Основната е Уилтшър, бащата на кралицата.
Който е трябвало да възпита Ан както трябва, обръщайки повече внимание на дисциплината. Но не, вместо това
само се е хвалел с нея на френски, хвалел се е каква ще стане тя.
– Е, станала е – казва младият Съри. – Нали така, почитаеми татко?
– Имам чувството, че тя е причината да линея така – казва херцогът. – Тя знае много за всякакви прахчета. Казват,
че държала в дома си отровители. Знаете какво направи със стария епископ Фишър.
– Какво е направила? – пита младият Съри.
– Нима не знаеш нищо, момче? На готвача на Фишър било платено да изсипе някакъв прах в супата му. Това едва
не го погубило.
 – Нямаше да е кой знае каква загуба – отвръща момчето. – Той беше предател.
– Да – казва Норфолк, – но в онези дни измяната му все още не беше доказана. Това не е Италия, момче. Ние тук
имаме съдилища. Е, старецът оцеля, но така и не успя да се съвземе след това. Хенри нареди да сварят готвача жив.
– Но той така и не си призна – намесва се той, Кромуел. – Така че не можем да бъдем сигурни, че това е работа на
семейство Болейн.
Норфолк изсумтява.
– Те имаха мотив. Добре ще е Мери да бъде нащрек.
– Съгласен съм – казва той. – Но не мисля, че отровата е най-голямата опасност за нея сега.
– А какво тогава? – пита Съри.
– Лошите съвети, милорд.
– Вас ли трябва да слуша тя, Кромуел?
Младият Съри оставя ножа си на масата и започва да се жалва. Благородниците, оплаква се той, не са вече така
уважавани както по времето, когато Англия е била велика. Сегашният крал се заобикаля с хора с долно потекло, и
нищо добро няма да излезе от това. Кранмър придърпва стола си напред, сякаш се кани да се намеси, но Съри му
хвърля яростен поглед, като че ли иска да каже: „Тъкмо вас имам предвид, Ваше Високопреосвещенство.”
Кромуел прави знак с глава на едно момче да напълни отново чашата на младия човек.
– Когато говорите, не се съобразявате с чувствата на хората, които ви слушат, сър.
– А нима трябва да го правя? – отвръща Съри.
– Томас Уайът казва, че се учите да пишете поезия. Обичам стиховете, тъй като прекарах младостта си сред
италианци. Бихте ме зарадвали, ако ми дадете да прочета нещо от това, което сте написали.
– Сигурно – казва Съри. – Но аз давам стиховете си само на приятели.
Когато той се прибира у дома, синът му излиза, за да го посрещне.
– Узнахте ли какво прави кралицата? Вече е на крака след помятането и сега за нея се говорят ужасни неща.
Казват, че я видели как пече лешници на огъня в спалнята си, подхвърляла ги в бакърен тиган и се готвела да
направи отровни сладкиши за лейди Мери.
– Някой друг ще трябва да е държал бакърения тиган – отвръща той с усмивка. – Някой от любимците ѝ.
Например Уестън. Или онова момче, Марк.
Грегъри се придържа упорито към собствената си версия:
– Тя е била. Печала ги. И после кралят влязъл и се намръщил, когато я видял какво прави, защото не разбирал за
какво се е заела с това, а пък вече имал някои подозрения, нали разбирате. Какво правите, попитал той, а пък Ан,
кралицата, казала, о, господарю, искам да направя сладкиши за бедните жени, които стоят край портите и ме
поздравяват с викове, когато мина покрай тях. Кралят рекъл: така ли, скъпа? Бог да те благослови тогава. И така бил
измамен, нали разбирате.
– А къде се е случило това, Грегъри? Нали разбираш, тя е в Гринич, а кралят е в Уайтхол.
– Няма значение – казва весело Грегъри. – Във Франция вещиците могат да летят – заедно с тигани, лешници и
какво ли още не. А тя е изучила тези неща там. В действителност всички от семейство Болейн са станали вещици и
се опитват да ѝ измагьосат момче, защото кралят се бои, че няма да успее.
Усмивката на Кромуел става измъчена.
– Не разпространявай такива неща сред хората от домакинството.
Грегъри казва доволно:
– Много е късно, хората от домакинството ги разпространиха чак до мен.
Той си спомня какво му бе казала Джейн Рочфорд, трябва да са изминали две години оттогава: „Кралицата се
похвали, че ще поднесе на дъщерята на Катерина такава закуска, от която тя никога няма да се привдигне.”
„Сутрин весел, по обяд изнесен”. Така казваха хората по времето на потната треска, която отнесе и жена му, и
дъщерите му. А пък насилствената смърт, когато дойде, идва обикновено още по-бързо; човек бива повален като от
удар.
– Отивам в кабинета си – казва той. – Трябва да съставя един документ. Не позволявай да ме прекъсват. Ричард
може да влезе, ако поиска.
– Ами аз? Аз мога ли да вляза? Ако например къщата се подпали, да ви съобщя ли?
– По-добре да не го научавам от теб. Нима бих могъл да ти повярвам?
Той потупва сина си. Отива забързано в личния си кабинет и затваря вратата.
На пръв поглед от срещата с Томас Норфолк няма особена полза.
 Но. Той взема лист хартия. Написва най-отгоре: ТОМАС БОЛЕЙН Това е бащата на дамата. Извиква образа му в
съзнанието си.
Строен човек, съхранил подвижността си, горд с външния си вид, който отделя голямо внимание на облеклото,
също както и синът му, Джордж: човек, подлагащ на изпитание изобретателността на лондонските златари, който
обича да си играе със скъпоценности, за които твърди, че са му подарени от чуждестранни владетели. От доста
години служи на Хенри като дипломат, работа, за която е подходящ поради студенината и спокойствието си. Болейн
не е човек, който се впуска незабавно в действие, той по-скоро стои отстрани, усмихва се самодоволно и поглажда
брадата си; въобразява си, че изглежда загадъчно, а всъщност прилича на човек, който мастурбира скришом.
Все пак той успя да постъпи правилно, когато видя своя шанс, знаеше какво да направи, за да може семейството
му да започне да се издига, да се издига до най-високите клони на дървото. Там, горе, е студено, брули вятър,
студеният вятър на 1536.
Както знаем, титлата граф на Уилтшър му се струва недостатъчна за особеното му положение в обществото,
затова си е измислил и френска титла, „Монсеньор”. Доставя му удоволствие да се обръщат така към него. Дава да
се разбере, че всички трябва да свикнат да го титулуват по този начин. От това дали придворните го правят или не
може да се научи много за възгледите им.
Той пише:

Монсеньор: Всички от семейство Болейн. Жените им. Капеланите им. Слугите им. Всички придворни,
отговарящи за кралските покои, които блюдолизничат пред Болейн, ще рече: Хенри Норис, Франсис Уестън, Уилям
Бриъртън и т.н.
Простичкото обръщение „Уилтшър” кратко и делово: Херцог Норфолк Сър Николас Кару (един от
отговорниците за кралските покои), който е братовчед на Едуард Сиймор и е женен за сестрата на: Сър Франсис
Брайън, на когото Болейн са братовчеди, но негови братовчеди са и Сиймор, а той е приятел на: Мастър ковчежника,
Уилям Фицуилям.

Той оглежда списъка си. После добавя имената на двама велможи:

Маркизът на Ексетър, Хенри Кортни. Хенри Поул, лорд Монтегю. Това са представители на стари английски
родове; техните права се основават на старинния им произход; а претенциите на семейство Болейн ги наскърбяват
повече от нас, останалите.
Той навива листа на руло. Норфолк, Кару, Фиц. Франсис Брайън.
Семействата Кортни и Монтегю, и другите като тях. Както и Съфолк, който ненавижда Ан. Това е просто
поредица от имена. От нея не може да се извлече кой знае какво. Не всички хора в този списък са в приятелски
отношения помежду си. По-скоро, в една или друга степен, те са привърженици на стария ред и врагове на
семейство Болейн.
Той притваря очи. Остава седнал, диша спокойно. В мислите му започва да се очертава картина. Величествена
зала. В която той нарежда да подредят маса.
Прислужници довличат подпорите. Закрепят отгоре плота. Служители в ливреи развиват покривката, подръпват
тук, изглаждат там; също като покривката на кралската трапеза, и тази е благословена, онези, които се грижат за нея,
промърморват под нос някаква фраза на латински, когато отстъпват, за да я огледат и да изравнят ръбовете.
Дотук с масата. Сега да осигурим на гостите места за сядане.
Прислужниците домъкват тежък стол, чиито крака скърцат по пода, на гърба му е издялан герба на рода Хауард.
Той е за херцог Норфолк, който полага на него кокалестия си задник.
– С какво ще изкушите апетита ми, Кръм? – пита той капризно. Донесете още един стол, нарежда той на
прислугата. Поставете го отдясно на милорд Норфолк.
Този стол е за Хенри Кортни, маркиз на Ексетър. Който казва:
– Кромуел, жена ми настоя да дойде с мен!
– Сърцето ми се радва, когато ви видя, лейди Гъртруд – казва той и се покланя. – Заповядайте. – Преди днешната
вечеря винаги се е опитвал да избягва тази невъздържана жена, която си завира носа навсякъде. Но сега казва с
любезно изражение: – Всеки приятел на лейди Мери е добре дошъл.
– Принцеса Мери – сопва се Гъртруд Кортни.
– Както предпочитате, милейди – отвръща той с въздишка.
– Пристига Хенри Поул! – възкликна Норфолк. – Дали няма да ми отмъкне вечерята?
– Има достатъчно за всички – отвръща Кромуел. – Донесете още един стол за лорд Монтегю. Стол, подходящ за
мъж с кралска кръв.
– Наричаме го трон – казва Монтегю. – А ето я и майка ми. Лейди Маргарет Поул, графиня Солсбъри. Според
някои – законната кралица на Англия. Крал Хенри заема разумна позиция в отношението си към нея и нейните
близки. Оказва им почит, цени ги, държи ги близо до себе си. Като че ли има някаква полза от това: те продължават
да приемат Тюдорите за узурпатори, въпреки че графинята обича принцеса Мери, на която е била възпитателка в
детските ѝ години: почита я по-скоро заради царствената ѝ майка, Катерина, отколкото заради баща ѝ, който в
нейните очи е потомък на уелски крадци на добитък.
Сега в мислите си той вижда как графинята, поскърцвайки със стола, заема мястото си. После се озърта.
– Прекрасна зала имате, Кромуел – казва тя кисело.
– Така бива възнаграден порокът – отбелязва синът ѝ Монтегю.
Той отново се покланя. На този етап е готов да преглътне всяка обида.
– Е – пита Норфолк, – къде е първото ястие?
– Търпение, милорд – отвръща той.
Заема своето място – на скромно трикрако столче, в долния край на трапезата. Вдига поглед към по-
високостоящите.
– След миг ще започнат да внасят блюдата. Но няма ли преди това да се помолим?
Той вдига поглед към гредите на тавана. Там, горе, са издялани от дърво и изрисувани лицата на мъртвите: Мор,
Фишър, Катерина, кралицата. А под тях се намира живият цвят на английското общество.
Да се надяваме, че таванът няма да рухне.
На другия ден след като той, Томас Кромуел, подложи въображението си на такова натоварване, го обзема
желание да изясни своята позиция в реалния свят; и да добави някои имена към списъка на гостите. Въображението
му не го отведе чак до самото пиршество, така че не знае какви блюда е щял да предложи на гостите. Трябва да
измисли нещо хубаво, в противен случай видните личности ще напуснат незабавно залата, като преди това ще
смъкнат покривката и ще подгонят е ритници слугите му.
И тъй: той разговаря със Сиймор; насаме, но без увъртания.
– Докато кралят държи на сегашната кралица, и аз ще държа на нея. Но отхвърли ли я, ще се наложи да премисля
позицията си.
– Значи не ви води никакъв личен интерес? – пита скептично Едуард Сиймор.
– Аз защитавам интересите на краля. Това ми е работата.
Едуард разбира, че няма да узнае нищо повече.
– И все пак... – казва той. Ан скоро ще се възстанови от нещастния случай и ще може да се върне в леглото на
Хенри, но е ясно, че тази възможност не го е накарала да изгуби интерес към Джейн.
Играта вече се е променила – и Джейн трябва да заеме друга позиция.
Това предизвикателство поражда блясък в очите на хората от семейство Сиймор. Сега, когато Ан отново се
провали, е възможно Хенри да пожелае да се ожени отново. Целият кралски двор говори за това. Именно
някогашният успех на Ан ги кара да предположат, че това е възможно.
– Вие от семейство Сиймор не бива да храните излишни надежди – казва той. – Той се кара с Ан, а после се
сдобряват, а сдобрят ли се, се чуди как да ѝ угоди. Винаги е било така.
Том Сиймор пита:
– Защо би предпочел жилава стара кокошка пред пухкаво младо пиле? За какво му е тя?
– За супа – казва той, но съвсем тихо, така че Том не го чува.
Семейство Сиймор са в траур, но не за вдовстващата принцеса Катерина. Починал е Антъни Утред, губернаторът
на остров Джърси, и сестрата на Джейн, Елизабет, е останала вдовица.
Том Сиймор казва:
– Ако кралят вземе Джейн за любовница, или както там реши, ще можем да разчитаме на добър брак за Бес.
Едуард казва:
– Съсредоточи се върху това, за което става дума, братко. Енергичната млада вдовица идва в двора, за да помогне
на близките си в осъществяването на техните планове. Кромуел мислеше, че наричат младата жена Лизи, но се
оказва, че само съпругът ѝ я е наричал така, за роднините си тя е Бес. Доволен е от това, макар да не може да обясни
точно защо. Неразумно би било да мисли, че никоя жена няма право да носи името на неговата съпруга. Бес не е
голяма красавица, по-тъмнокоса е от сестра си, но привлича погледите със самоуверената си жизненост.
– Бъдете добър с Джейн, мастър секретарю – казва Бес. – Тя не е надменна, както си мислят някои. Питат се защо
не разговаря с тях, но то е, защото не ѝ идва наум какво да им каже.
 – Но разговаря с мен.
– Тя умее да слуша събеседника си.
– Привлекателно качество у една жена.
– Привлекателно качество у всекиго, не мислите ли? Но Джейн, повече от другите жени, разчита на мъжете да ѝ
казват какво да прави.
– А като ѝ кажат нещо, изпълнява ли го?
– Не винаги – Бес се разсмива. Докосва с върховете на пръстите си опакото на ръката му. – Елате. Тя ви чака.
Коя девойка не би сияла, озарена от слънчевите лъчи на коп-нежа, с който я гледа кралят на Англия? Но Джейн
не сияе. Дрехите ѝ сякаш са по-черни от тези на близките ѝ, тя казва веднага, че се е молила за душата на покойната
Катерина: не че тя има нужда от молитвите ѝ, защото ако има жена, чиято душа е отишла право на небето,
несъмнено...
– Джейн – казва Едуард, – предупреждавам те и искам да ме слушаш внимателно и да вземеш предвид това, което
ще ти кажа. Когато си при краля, трябва да забравиш, че такава жена като покойната Катерина изобщо е
съществувала. Ако чуе името ѝ от твоята уста, ще оттегли незабавно благосклонността си от теб.
– Виж какво – подема Том Сиймор. – Кромуел иска да знае дали си наистина и изцяло недокосната.
Той има чувството, че ще се изчерви вместо нея.
– Ако не сте, мистрес Джейн – казва той, – това може да се уреди. Но трябва да ни го кажете сега.
Бледите ѝ очи ги гледат неразбиращо.
– Какво?
Том Сиймор:
– Джейн, дори ти би трябвало да разбереш този въпрос.
– Истина ли е, че никой не ви е предлагал брак? Не е имало нито предварителен договор, нито друго
споразумение? – той пита отчаяно:
– Не сте ли харесвали никого, Джейн?
– Харесвах Уилям Дормър. Но той се ожени за Мери Сидни – тя вдига глава и леденосините ѝ очи проблясват. –
Доколкото знам, и двамата са много нещастни.
– Не бяхме достатъчно високопоставени за семейство Дормър – пояснява Том. – А вижте ни сега.
Той казва:
– Мистрес Джейн, това, че не сте имали отношения с никого, преди близките ви да решат да ви омъжат, говори
във ваша полза.
Защото такива неща се случват често с младите жени, и обикновено свършват зле – преценява, че трябва да
обясни какво има предвид. – Понякога мъжете твърдят, че са толкова влюбени в някоя жена, че направо са се
поболели. Казват, че не могат нито да ядат, нито да спят. Казват, че ако тя не стане тяхна, може да умрат. После,
веднага след като тя отстъпи, те ѝ обръщат гръб и губят всякакъв интерес към нея. Само след седмица биха ви
подминали, сякаш изобщо не ви познават.
– И вие ли сте постъпвали така, мастър секретарю? – пита Джейн.
Той се колебае.
– Е? – настоява Том Сиймор. – Бихме искали да знаем.
– Сигурно. Когато бях млад. Казвам ви го за в случай, че братята ви не съберат сили да ви го кажат. Това не е никак
хубаво и човек би предпочел да не го признава пред собствената си сестра.
– Така че, нали виждаш – казва настоятелно Едуард, – не бива да отстъпваш пред исканията на краля?
Джейн отвръща:
– Че защо бих решила да постъпя така?
– Като започне със сладки думи...
– С какво?
Посланикът на императора се спотайва в дома си и не иска да излезе, за да се срещне с Томас Кромуел. Не
пожела да отиде в Питърбъро за погребението на Катерина, защото тя не бе погребана като кралица, а сега твърди,
че спазва определения период за траур.
Най-сетне уговарят среща: посланикът случайно се връща от литургия в църквата в Остин Фрайърс; а Томас
Кромуел, който сега живее в къщата с архивите на Чансъри Лейн, е наминал да види как върви строежът на
разширението на основното му жилище наблизо.
– Господин посланик! – възкликва той, сякаш е много учуден.
 Тухлите, готови да бъдат ползвани днес, са били печени миналото лято, докато кралят все още е пътувал с двора
из западните графства; глината за тях е била изкопана предната зима, скреж е огъвала туфите трева, когато той,
Кромуел, се опитваше да огъне Томас Мор. Докато чака Шапюи да се появи, той държи речи пред началника на
зидарите, обяснявайки му, че в никакъв случай не би искал стените да пропускат вода. Сега повежда Шапюи
встрани от шума и прахта, вдигаща се около триона. Въпросите напират в Йосташ; усещаш ги как подскачат и
раздвижват мускулите на ръката му, как жужат в диплите на дрехите му.
– Това момиче, Симър...
Денят е мрачен, но тих и студен.
– Днес е подходящ ден за лов на щуки – казва той.
Посланикът се опитва да овладее изненадата си.
– Но несъмнено прислугата ви... ако държите на такава риба...
– Ах, Йосташ, виждам, че не разбирате този начин за прекарване на свободното време. Не се притеснявайте, аз ще
ви науча. Какво би било по-добре за здравето от това да си на открито от зори до здрач, да прекарваш часове на
някой кален бряг, докато от дърветата върху ви се стича вода, да наблюдавате как собственият ви дъх се вие във
въздуха – сам или с добър приятел?
Противоречиви мисли се боричкат в главата на посланика. От една страна – цели часове насаме с Кромуел,
часове, през които кралският секретар може да прояви непредпазливост, да каже какво ли не. От друга страна –
каква полза би имал моят господар, императорът, от мен, ако коленете ми се схванат окончателно, нима ще трябва
да ме отнасят в двора в носилка?
– А не може ли да идем на риболов през лятото? – пита той без особена надежда.
– Не мога да ви излагам на опасност. През лятото щуката може направо да ви дръпне в реката – най-сетне той се
смилява над Шапюи.
– Дамата, която имате предвид, се нарича Сиймор. Произнася се като „амбасадор”,[12] както аз бих се обърнал
към вас: „Амбасадор, бих искал да се срещаме по-често.” Но сред по-старите хора има някои, които произнасят
името и като Симър.
– Не напредвам никак с този език – оплаква се посланикът. – Всеки може да си произнася имената, както му
хрумне – различно в различни дни. Но онова, което научавам, е че родът е стар, а самата жена – не чак толкова
млада.
– Знаете ли, тя е служила и на вдовстващата принцеса. Обичаше Катерина. Всъщност дори я окайваше заради
онова, което я сполетя.
Тя се безпокои за лейди Мери, говори се, че ѝ писала да не пада духом. Ако кралят продължава да бъде
благосклонен към нея, тя би могла да помогне на Мери.
– Ммм – посланикът е скептичен. – Чувах това, чувах също, че тя е много кротка и набожна. Само че се боя, че в
меда може да се е спотаил скорпион. Бих искал да видя мистрес Симър, бихте ли уредили това? Не да се запознавам
с нея. Просто да ѝ хвърля един поглед.
– Учудвам се, че се интересувате толкова от нея. Бих предположил, че ще искате по-скоро да узнаете за коя
френска принцеса ще се ожени Хенри, ако отхвърли сегашния си брачен обет.
Сега вече посланикът е обтегнат до скъсване между полюсите на страха. За предпочитане ли е познатият дявол?
По-добре Ан Болейн, отколкото някаква нова заплаха, нов договор, нов съюз между Франция и Англия?
– Но нали това няма да се случи! – избухва той. – Кремюел, вие ми казахте, че това са бабини деветини! Вие се
представяте за приятел на моя господар, нали няма да приемете брак с французойка?
– Спокойно, посланик Шапюи, спокойно. Не твърдя, че мога да направлявам Хенри. А в края на краищата, той
може и да реши да съхрани сегашния си брак, или пък да живее в безбрачие.
– Присмивате ми се! – обвинява го посланикът. – Кремюел! Присмивате ми се скритом. И така си е. Зидарите ги
заобикалят, оставят им място за разговор – груби лондонски занаятчии, затъкнали сечивата си в коланите.
Разкаял се, той казва:
– Не хранете големи надежди. Когато кралят и жена му отново се сдобрят, става лошо за всеки, който е говорил
зле за нея междувременно.
– Вие бихте я поддържали? Бихте я подкрепили? – Тялото на посланика е вдървено, сякаш е прекарал цял ден на
речния бряг. – Тя може да споделя вашата религия...
– Какво? – той отваря широко очи. – Тя да споделя моята религия? Също като моя господар, кралят, аз съм верен
син на католическата църква. Само че точно сега не поддържаме връзка с папата.
– Нека тогава се изразя по друг начин – казва Шапюи. Поглежда с присвити очи към сивото лондонско небе,
сякаш очаква помощ свише. – Да кажем, че вашите връзки с нея, с Ла Ана, са материални, а не духовни. Знам, че сте
се издигнали благодарение на нея. Разбирам това.
– Не ме разбирайте погрешно. Аз не дължа нищо на Ан. Издигнал ме е единствено кралят, никой друг.
– Понякога я наричахте своя скъпа приятелка. Спомням си такива случаи.
– Понякога съм наричал и вас „скъпи приятелю”. Но вие не сте такъв, нали?
Шапюи обмисля аргумента му.
– От всичко най-много искам да видя мир между нашите два народа – казва той. Какво по-добро доказателство за
успеха на един посланик на неговия пост, от сближаване след години на раздор? А сега имаме тази възможност.
– Сега, когато Катерина я няма.
Шапюи не възразява. Само се увива по-плътно в наметалото си.
Кралят не видя добро от конкубинката, няма да види и занапред. Никоя европейска сила не е признала този брак.
Дори еретиците не го признават, макар че тя е сторила всичко по силите си да се сближи с тях. Каква полза би могло
да има за вас да поддържате положението такова, каквото е: кралят нещастен, парламентът разбунен,
аристокрацията неспокойна, цялата страна – възмутена от претенциите на тази жена?
Дъждовни капки са започнали да падат бавно; тежки, ледени.
Шапюи отново вдига раздразнено очи нагоре, сякаш Бог подкопава усилията му в този важен момент. Стисвайки
отново ръката на посланика, Кромуел го отвежда по неравната земя към един заслон.
Зидарите са си издигнали нещо като навес, но той ги изпъжда оттам, казвайки:
– Дайте ни само една минута, момчета, може ли?
Шапюи се сгушва край мангала и започва да говори с поверителен тон.
– Научих, че кралят говорел нещо за магии – шепне той. – Казвал, че бил подведен да сключи този брак с помощта
на някакви заклинания и измами. Разбирам, че той не се доверява на вас. Но е казал това на изповедника си. Ако е
така, ако е бил омагьосан, когато е встъпил в този брак, той може да прецени, че в такъв случай изобщо не е женен,
и че е свободен да си намери друга жена.
Кромуел хвърля поглед над рамото на посланика. Вижте, казва той, ето какво ще стане; след година тези влажни
и студени пространства ще бъдат обитавани стаи. Ръката му рисува очертанията на издадените напред горни етажи,
остъклените прозоречни ниши.
Списъците за този проект: вар и пясък, дъбови греди и специални спойки, лопати, кошници и въжета, къси и
дълги гвоздеи, оловни тръби; плочки – жълти и сини, ключалки за прозорци, резета, мандала и панти, железни
дръжки за врати във формата на рози; позлата, бои, две либри тамян за ароматизиране на стаите; шест пенса дневно
на работник, както и разноски за свещи за нощната работа.
– Приятелю – казва Шапюи, – Ан е отчаяна и опасна. Нанесете първи удара си, преди тя да нанесе своя. Не
забравяйте как тя унищожи Улзи.
Миналото е останало зад него като изгоряла къща. Оттогава строи, строи, но му трябваха години, за да разчисти
останките.
В сградата, където се съхраняват архивите той намира сина си, който си приготвя багажа, заминава за следващия
етап на своето образование.
– Грегъри, нали знаеш за света Либерата? Нали каза, че на нея се молят жените, ако искат да се отърват от
безполезните си съпрузи?
Е, а има ли светец, на когото да се молят мъжете, когато искат да се отърват от жените си?
– Като че ли не – Грегъри изглежда шокиран. – Жените се молят за такива неща, защото те нямат друг изход.
Докато един мъж може да възложи на някой духовник да разбере защо бракът му не е законен. А може и да я изпъди
– плащайки ѝ, за да живее тя някъде другаде.
Както херцогът на Норфолк плаща на жена си.
Той кимва.
– Това не ми върши особена работа, Грегъри.
Ан Болейн пристига в Уайтхол, за да чества празника на свети апостол и евангелист Матей.[13] Сезонът още не се
е сменил, но тя се е променила. Станала е лека, измъчена, изглежда така, както изглеждаше в дните на своето
очакване, през годините, изпълнени с безплодни преговори, докато той, Томас Кромуел, не дойде да среже възела.
Ярката ѝ жизненост е избледняла и вместо това сега тя изглежда строга, изпита, почти прилича на монахиня. Но ѝ
липсва сдържаността на монахините. Пръстите ѝ си играят с украшенията по колана, подръпват ръкавите, докосват
отново и отново накитите по шията ѝ.
Лейди Рочфорд казва:
 – Мислела, че като стане кралица, ще намира утеха в спомените за коронацията си, ще си припомня всеки час от
нея, но сега казва, че я е забравила. Когато се опитвала да си я припомни, имала чувството, че това се е случило с
някой друг, че не е била там. Не го е казала на мен, разбира се. Казала го е на брат си Джордж.
От покоите на кралицата идва нова вест: някаква пророчица ѝ била казала, че няма да може да роди на Хенри
син, докато дъщеря му Мери е жива.
Не можеш да не ѝ се възхитиш, казва той на племенника си. Тя преминава в нападение. Като змия е, не знаеш
кога ще нанесе удар.
Винаги е ценил високо способностите на Ан като стратег. Никога не е мислил за нея като за спонтанна,
подвластна на страстите си жена. Всичко, което тя прави, е добре пресметнато, също както е пресметнато всичко,
което върши той. Той отбелязва отново, както го прави от години насам, колко умело се възползва тя от блясъка на
очите си. Пита се какво ли трябва да ѝ се случи, за да изпадне в паника.
Кралят пее:

Копнежа си докосвам със ръка,

желаното от мен е недалече,
ненужно е да прося милостта на тази,
във чиято власт съм вече.[14]

Само така си мисли. Може да проси до безкрайност, това няма никакъв ефект върху Джейн.
Но държавните дела трябва да вървят напред, и ето как: да се даде със закон правото на Уелс да има
представители в парламента, да се определи английският като официален език в съдилищата, да се ограничат
правомощията на лордовете със земи по границата между Англия и Уелс. Да се разпуснат с указ малките манастири,
онези, които имат приходи, по-ниски от двеста паунда годишно. Да се учреди с указ комисия по постъпленията,
нова структура, която да се занимава със средствата, които ще влязат в хазната от тези манастири; ще я оглавява
Ричард Рич.
През март парламентът отхвърля новия му закон за бедните. Камарата на общините се затруднява да възприеме
идеята, че богатите хора имат някакъв дълг към бедните; че ако се угоите – както се случва с много порядъчни люде
в Англия – от търговия с вълна, носите някаква отговорност към хората, прокудени от земята, към работниците,
останали без работа, към сеяните, които вече нямат ниви за засяване. Англия се нуждае от пътища, укрепления,
пристанища, мостове. Хората имат нужда от работа. Срамота е да ги виждаш как просят, за да се препитават, след
като почтеният им труд би укрепил сигурността на страната. Нима не можем да сторим така, че ръцете и трудът да
се срещнат?
Но парламентът не може да разбере защо намирането на работа да е задължение на държавата. Нима тези неща
не са в Божиите ръце, нима бедността и запустението не са част от извечното Му устройство на света? Всичко си
има време, време има за всяка работа под небето:[15] време да умираш от глад и време да крадеш. Ако дъждът вали
неспирно в продължение на шест месеца и зърното изгнива в земята, така е решило провидението Божие; защото
Бог Си знае работата. Възмутително е да предлагаш на богатите и предприемчиви люде да плащат данъци върху
приходите си, само за да изхранват мързеливците. А ако секретарят Кромуел настоява, че гладът увеличава
престъпността: какво от това, нима няма достатъчно палачи?
Самият крал идва в Камарата на общините, за да се изкаже в защита на този закон. Той иска да бъде запомнен
като Хенри Обичания, баща на своя народ, пастир на стадото си. Но представителите на народа му седят с мрачни
изражения на пейките и се взират в него, докато накрая той напуска залата. Законът е съсипан изцяло.
– Превърна се в указ за бичуване на просяците – казва Ричард Рич. – Насочен е по-скоро срещу бедните,
отколкото в тяхна защита.
– Може би ще успеем да го внесем отново – казва Хенри. – В подобри дни. Не губете кураж, мастър секретарю.

Така значи, предвижда се да има по-добри дни? Той няма да престане да се опитва, да се опитва да им го пробута,
когато не са нащрек, да направи така, че първо Камарата на лордовете да приеме закона, което ще укроти
противниците... има различни подходи в работата с парламента, но на моменти му се иска да можеше да изрита
всички да се върнат обратно в своите графства, тъй като би се справил по-бързо без тях. Той казва:
– Ако аз бях крал, не бих приел това така безропотно. Щях да ги накарам да затреперят от страх.
Ричард Рич е председател на Камарата на общините в този парламент; той казва притеснено:
– Не подстрекавайте краля, сър. Нали помните какво казваше Мор. „Осъзнае ли лъвът силата си, става трудно да
бъде насочван.”
 – Благодаря ви – казва той. – Изключително благотворно ми подейства това, сър Стисната муцуна – все едно, че
този оцапан в кръв до лактите лицемер ми проговори от гроба. Има ли още нещо, което той би казал по повод това
положение? Защото, ако е така, ще отида да измъкна главата му от неговата дъщеря и ще я ритам нагоре и надолу из
Уайтхол, докато млъкне веднъж завинаги – той избухва в смях. – Камарата на общините! Да ги тръшне чумата!
Главите им са празни. Единственото, за което мислят, е как да натъпчат джобовете си.
Все пак, ако колегите му в парламента се безпокоят за приходите си, неговите са в подем. Въпреки че по-малките
манастири трябва да бъдат разпуснати, управата им има право да подава молби за тях да се направи изключение, и
всички тези молби минават през него, съпроводени с такса или някакво друго възнаграждение. Кралят няма
намерение да задържи всички новополучени земи на свое име, а да ги дава под наем, затова Кромуел постоянно е
обсипван с молби за това или онова място, за имения, ферми, пасища; всеки молител му предлага по нещо дребно,
било под формата на еднократно плащане или годишна рента, рента, която след време ще премине в ръцете на
Грегъри. Така вървят делата открай време – с услуги, подкупи, навременно прехвърляне на суми, за да бъде отделено
на молбата нужното внимание, обещания за подялба на приходите: точно сега има толкова много работа, извършват
се толкова много транзакции, има толкова много предложения, които учтивостта не му позволява да отхвърли. Няма
човек в Англия, който да работи по-усилено от него.
Говорете за Томас Кромуел каквото си щете, но той със сигурност дава нещо срещу това, което получава. Освен
това е винаги готов да дава назаем: на Уилям Фицуилям, на сър Николас Кару, на онзи застаряващ едноок
безпътник, Франсис Брайън.
Докарва сър Франсис в дома си и успява да го напие. Той, Кромуел, може да бъде сигурен в себе си; на млади
години се е учил да пие с немци. Изминала е повече от година, откакто Франсис Брайън се скара с Джордж Болейн:
Франсис вече почти не помни за какво е била разправията, но все още му има зъб, и докато е в състояние да стои
прав, той възпроизвежда по-колоритните части от свадата, стои и размахва ръце. За братовчедка си Ан казва:
– На човек му се иска да знае с каква жена си има работа. Дали е уличница или дама. Ан иска да се отнасят с нея
като с Дева Мария, а същевременно може да ти каже да оставиш парите на масата, да си свършиш работата и да се
махаш.
От време на време сър Франсис бива обзет от набожност, както често се случва с явни грешници. Започват
Великите пости:
– Време е да изпаднете в ежегодния си пристъп на покаяние, нали?
Франсис избутва превръзката от сляпото си око и почесва за-расналата тъкан; пояснява, че го сърби.
– Разбира се – казва той, – Уайът е спал с нея.
Той, Томас Кромуел, чака.
Но тогава Франсис отпуска глава на масата и започва да хърка.
– „Наместникът на ада”[16] – казва Кромуел замислено. Вика момчетата да влязат. – Отведете сър Франсис у дома
при близките му. Но го увийте добре, да не настине, скоро може да ни трябват показанията му.
Пита се колко ли трябва да оставиш на масата за Ан. Заради нея Хенри се раздели с честта и душевното си
спокойствие. За него, Кромуел, тя е просто един търговец. Възхищава се на начина, по който тя предлага стоката си.
Лично той няма желание да купува; но купувачи колкото искаш.
Едуард Сиймор е повишен, допуснат е сред благородниците, които обслужват кралските покои, признак на
изключително благоволение. А кралят казва на Кромуел:
– Мисля си, че трябва да приема в покоите си и младия Рейф Садлър. Той е роден джентълмен, освен това и
приятен млад човек, ще се радвам да го виждам около себе си, а и за теб това би било от полза, Кромуел, нали?
Само да не започне да тика постоянно под носа ми разни документи.
Жената на Рейф, Хелън, избухва в плач, когато научава новината.

– Той ще бъде постоянно в двора – казва тя, – понякога със седмици.

Той седи с нея в приемната на Брик Плейс и я успокоява според силите си.
– Знам, това е най-хубавото, което се е случвало някога на Рейф – казва тя. – Глупачка съм, че плача. Но за мен е
непоносимо да съм далеч от него, а и за него да е далеч от мен. Когато закъснява, изпращам хора да го търсят по
пътя. Иска ми се да можехме да прекарваме под един покрив всяка нощ, докато съм жива.
– Той е щастлив човек – казва Кромуел. – И като казвам щастлив, нямам предвид само кралското благоволение.
Вие и двамата сте щастливци. Защото се обичате толкова много.
По времето на Катерина Хенри пееше една песен:

Не наскърбявам никого, не върша зло,

 където се обрекох, там обичам.

Рейф казва:
– Човек има нужда от здрави нерви, ако е постоянно около Хенри.
– Ти имаш здрави нерви, Рейф.
Би могъл да му даде напътствия. Откъси от онази „Книга, наречена Хенри”. Възхваляван като дете и като млад
човек за добрия си нрав и златния си чар, Хенри израсна с убеждението, че всички хора са негови приятели и
всички искат той да бъде щастлив. Така че всяка болка, всяко забавяне, всяко осуетено желание, всяко
неблагополучие той приема като аномалия, като оскърбление. Ако някоя дейност му се струва уморителна или
неприятна, той искрено ще се опита да я превърне в забавление, но ако все пак не успее да намери в нея нищо
забавно, ще се опита да я избегне; за него такъв подход изглежда напълно естествен и разумен. Има съветници,
чиято работа е да си напъват мозъците от негово име, и ако той е в лошо настроение, вината най-вероятно е тяхна;
не е трябвало да се опитват да го възпират и да го дразнят. Не му трябват хора, които казват: „Не, но...”. Трябват му
хора, които казват: „Да, и...” Не обича песимисти и скептици, които кривят устни и надраскват в полето на
блестящите му проекти сумата, на която ги оценяват. Така че гледай сумите да остават в главата ти, където никой не
може да ги види. Не очаквай от него последователност.
Хенри се гордее с това, че разбира съветниците си, че познава и скритите им мнения и желания, но прави всичко
възможно никой от съветниците му да не разбира него. Отнася се с подозрение към всеки план, който не произлиза
от него или не е поне представен така, сякаш е негов. Възможно е да се спори с него, но трябва много да се внимава
кога и къде. Най-добре е да отстъпиш по всички точки, където това е възможно, докато се стигне до най-важното, и
да се представиш като човек, който търси напътствия и указания, вместо да поддържаш твърдо едно мнение от
самото начало и да го накараш да реши, че се имаш за по-умен от него. Бъди гъвкав в спора и му позволявай да се
измъкне: не го притискай с гръб към стената. Не забравяй, че настроенията му зависят и от други хора, така че
прецени е кого се е виждал след последната ви среща. Не забравяй, че той иска нещо повече от съвети как да
упражнява властта си; иска да му се казва, че е прав. Той никога не греши. Само другите хора грешат, вършейки
разни неща от негово име, и го заблуждават с лъжливи сведения. Хенри иска да му се казва, че се държи както
подобава – и в Божиите, и в човешките очи. „Кромуел, казва той, знаеш ли какво трябва да опитаме да направим...?
Кромуел, няма ли да се отрази зле на моята чест, ако...? Кромуел, няма ли враговете ми да се озадачат, ако...?” А
всичко това са идеи, които ти си му подхвърлил предната седмица. Това няма значение. Не ти трябват похвали.
Важното е нещата да вървят напред.
Но от такива поучения няма нужда. През целия си живот Рейф се е подготвял за това. Той е слабичко момче, не е
атлет, никога не е могъл да се отличи на турнир или по време на упражнения, дори ветрецът би могъл да го повали
от седлото. Но той има усет за тази работа. Умее да наблюдава. Умее да слуша. Знае как се изпраща съобщение в
тайнопис, или дори съобщение, което е толкова тайно, че съществуването му изобщо не се забелязва; как се дават
сведения с такава стабилност, че сякаш значението им е отпечатано в земята под краката ни, и все пак с толкова
фина форма, че сякаш са донесени от ангели. Рейф познава господаря си; Хенри е негов господар. Но Кромуел е
негов баща и негов приятел.
Можеш да се веселиш с краля, да си разменяте шеги. Но както казваше Томас Мор, това прилича на игра с
опитомен лъв. Рошиш гривата му и го дърпаш за ушите, но през цялото време си мислиш – какви нокти, какви
нокти, какви нокти.
И в новата църква на Хенри Великите пости са сурово и студено време, не по-малко, отколкото при папата.
Потискащите, безмесни дни могат да се отразят зле на настроението. Когато Хенри говори за Джейн, той примигва
и в очите му трепват сълзи.
– Малката ѝ ръчица, Кръм. Мъничките ѝ лапички, като на дете. У нея няма никакво лукавство. И винаги си
мълчи. А ако проговори, трябва да се наведа към нея, за да я чуя какво казва. А замълчи ли, чувам биенето на
сърцето си. Дребните неща, които бродира, късчетата коприна от ръкоделието ѝ, онези небесносини ръкави, които
си е скроила от плата, подарен ѝ от някакъв обожател, някое нещастно момче, омаяно от любов по нея... и все пак,
тя никога не се е поддала. Малките ѝ ръкави, огърлицата ѝ от дребни перли... тя не притежава нищо... не очаква
нищо... – най-сетне една сълза избликва от окото на Хенри, криволичи по бузата му и се стича в рижата му,
изпъстрена със сиво брада.
Обърнете внимание как говори той за Джейн: толкова скромна, толкова плаха. Дори архиепископ Кранмър би
трябвало да разпознае портрета – пълната противоположност на сегашната кралица. Всички богатства на Новия
свят не можеха да я задоволят; а Джейн е благодарна и на една усмивка.
Ще напиша на Джейн писмо, казва Хенри. Ще ѝ изпратя една кесия, тя ще има нужда от пари сега, когато е
отстранена от покоите на кралицата.
 Донасят му хартия и пера. Той сяда, въздъхва и започва да пише. Пише с едри букви, със същия почерк, с който е
писал навремето под ръководството на майка си. Така и не е свикнал да пише по-бързо: колкото по-големи усилия
полага, толкова повече се съпротивляват буквите. Кромуел го съжалява:
– Сър, искате ли да ми продиктувате писмото, а аз да го напиша вместо вас?
Това няма да е първият случай, когато ще пише любовно писмо от името на Хенри. Кранмър вдига очи и го
поглежда с упрек над сведената глава на техния повелител.
– Погледнете – казва Хенри. Не подава писмото на Кранмър. – Тя ще разбере, че я желая, нали?
Той чете, опитвайки се да се постави на мястото на едно девствено момиче от добро семейство. После вдига
поглед:
– Крайно деликатно изразено, сър. А тя е много невинна.
Хенри взема обратно писмото и добавя няколко по-категорични фрази.
Вече е краят на март. Мистрес Сиймор, обзета от паника, иска да разговаря с мастър секретаря; разговорът е
уреден от сър Николас Кару, но самият сър Николас отсъства, все още не е готов да се ангажира с разговори.
Овдовялата ѝ сестра е с нея. Бес го поглежда изпитателно; после свежда проницателния си поглед.
– Ето в какво се състои затруднението ми – казва Джейн. Гледа го объркано; той си мисли, може би няма
намерение да каже нищо повече от това: его в какво се състои затруднението ми.
Тя казва:
– Не мога... Негова светлост, Негово величество, нито за миг не мога да забравя кой е той, макар да ме моли да го
сторя. Колкото повече повтаря „Джейн, аз съм само твой смирен поклонник”, толкова по-ясно ми става, че никак не
е смирен. И непрекъснато си мисля:
„Ами ако спре да говори и се наложи аз да кажа нещо? Имам чувството, че седя на възглавничка за карфици, от
която всички карфици стърчат с острото нагоре. Все си повтарям, че ще привикна, че следващия път ще е по-добре,
но когато влиза и казва: „Джейн, Джейн...”, скачам като попарена котка. Виждали ли сте всъщност някога попарена
котка, мастър секретарю? Аз не съм. Но си мисля, че ако се плаша така, когато прекарвам с него дори толкова малко
време...
– Той очаква хората да се боят от него. – Произнасяйки думите, той осъзнава тяхната истинност. Но Джейн е
толкова съсредоточена върху собствените си терзания, че не чува казаното.
– ... ако се боя толкова от него сега, какво ли би било да го виждам всеки ден? – тя замълчава. – О! Вероятно вие
знаете. Вие го виждате почти всеки ден, мастър секретарю. И все пак... Предполагам, че не е същото.
– Не, не е същото – съгласява се той.
Той вижда как Бес вдига съчувствено очи към сестра си.
– Но, мастър Кромуел – казва Бес, – не е възможно да говорите само за законодателни актове, депеши до
посланици, за приходите в хазната, за Уелс, монаси, пирати и изменнически кроежи, за Библии, обети,
попечителства и наеми, за цената на вълната и дали е редно да се молим за покойниците или не. Сигурно понякога
говорите и на други теми.
Той е поразен от нейния преглед на положението. Има чувството, че тя е разбрала целия му живот. Изпитва
импулсивното желание да вземе ръката ѝ и да я помоли да се омъжи за него; дори да не се спогодят в леглото, тя
като че ли има дарбата да прави точни обобщения, която убягва на повечето му писари.
– Е? – пита Джейн. – Има ли наистина? Други теми?
Но той не може да се сети за нищо. Мачка меката си шапка между дланите си.
– Коне – започва после. – Хенри се интересува от търговия и занаяти, от простички неща. Когато бях млад, се
научих как да подковавам кон, той обича да слуша за това, как се намира подходяща подкова, така че после да може
да изненадва с тайните си познания ковачите си. Също и архиепископът; той е способен да възседне всеки кон,
който му попадне – иначе е плах човек, но конете го обичат, научил се е да се справя с тях на млади години. Когато
на краля му омръзне да обсъждаме Божиите и човешките дела, говорим с него за такива неща.
– И още? – пита Бес. – Вие прекарвате заедно много часове.
– Понякога за кучета. За ловните кучета, за различните породи и техните добри страни. За крепости – как да се
строят. За артилерия.
За обхвата на оръдията. За леене на топове. Боже мили! – той прокарва длан по косата си. – Понякога си казваме,
ще заминем някога двамата сами, ще възседнем конете и ще идем до Кент, до Южна Англия, да огледаме леярните
там, да видим как работят, да им предложим нови начини за отливане на оръдия. Но все не го правим. Винаги се
намира какво да ни попречи.
Обзема го неутешима скръб. Сякаш внезапно е осъзнал, че е в траур. Същевременно има чувството, че ако някой
просне един пухеник на пода в стаята (което надали ще се случи), би хвърлил Бес върху него и би сторил с нея
всичко, което му се иска.
– Е, ясно тогава – казва Джейн примирено. – Не бих могла да отлея оръдие, дори животът ми да зависи от това.
Съжалявам, че отнех от времето ви, мастър секретарю. Върнете се обратно в Уелс.
Той разбира мисълта ѝ.
На следващия ден поднасят на Джейн любовното писмо на краля, заедно с една тежка кесия. Сцената се
разиграва пред свидетели.
– Трябва да върна кесията – казва Джейн. (Но го казва едва след като е претеглила кесията, опипала я е с
мъничката си ръка.) – Длъжна съм да помоля краля, ако той желае да ми направи подарък в пари, да го изпрати
отново, след като съм сключила почтен брачен съюз.
Когато и дават писмото на краля, тя заявява, че предпочита да не го отваря. Защото познава добре сърцето му,
сърцето на галантен и пламенен мъж. А тя притежава единствено женската си чест, своята девственост. Затова – не,
наистина – е по-добре да не разчупва печата.
И после, преди да го върне на пратеника, тя взема писмото с двете си ръце: и поставя на печата една целомъдрена
целувка.
– Целуна го! – вика Том Сиймор. – Какво беше това гениално хрумване? Първо печата му. А после – той се
изкисква – и скиптъра му.
В пристъп на радост той смъква шапката на брат си Едуард. В продължение на двайсет години му погажда тази
шега и Едуард нито веднъж не я е намерил за забавна. Но този път по изключение успява да се усмихне.
Когато кралят получава обратно писмото, върнато от Джейн, той слуша внимателно това, което му предава
пратеникът, и лицето му грейва.
– Разбирам, че не биваше да ѝ го пращам. Ето, Кромуел ми е говорил за изключителната ѝ невинност и
добродетелността ѝ, и явно е бил много прав. Отсега нататък няма да правя нищо, което би могло да опетни честта
ѝ. Всъщност дори ще разговарям с нея единствено в присъствието на роднините ѝ.
Ако жената на Едуард Сиймор дойде в двора, биха могли да вечерят семейно, и кралят да вечеря с тях, без това да
накърни по някакъв начин моминската скромност на Джейн. Може би Едуард трябва да има жилище в двореца?
Моите стаи в Гринич, подсеща той Хенри, които имат пряка връзка с покоите ви: защо да не се изнеса оттам, та да
може семейство Сиймор да се нанесе на мое място? Хенри му се усмихва лъчезарно.
Той изучава внимателно братята Сиймор още от посещението в Улф Хол. Ще му се наложи да си има работа с тях;
жените на Хенри влачат след себе си своите семейства, не намира невестите си в гората, скрити в листака. Едуард е
строг, сериозен, и все пак споделя с готовност мислите си с него. Том е потаен, или поне си мисли, че е такъв;
прикрит и лукав, умът му работи трескаво под маската на привидно добродушие. Само че този ум може и да не с
особено остър.
Том Сиймор няма да ми създава проблеми, казва си той, а Едуард мога да поведа със себе си. Мислите му вече
бързат напред, към момента, когато кралят ще заяви желанието си. Грегъри и посланикът на императора, всеки по
своему, са предначертали пътя напред.
– Ако той е в състояние да обяви за нищожни двадесет години, прекарани със законната си съпруга – казва му
Шапюи, – то аз съм убеден, че вашият остър ум ще съумее да открие някакви основания, на които той ще се позове,
за да се освободи от конкубинката си. Така или иначе никой не е вярвал във валидността на този брак, освен онези,
чиято длъжност налагаше да се съгласят с него.
Той все пак се учудва на това „никой”, казано от посланика.
Може би никой в императорския двор: но цяла Англия положи клетва, че признава този брак. Не е лесна работа
да се отмени този брак по законен път, казва той на племенника си Ричард – дори ако кралят нареди. Ще изчакаме
малко, няма да отидем при никого, нека те идват при нас.
Той нарежда да бъде съставен документ, в който да се изредят всички дарения, получени от семейство Болейн от
1524 година насам.
– Добре ще е да го имам подръка, ако кралят поиска нещо подобно.
Кромуел няма намерение да им отнема нищо. По-скоро даже да увеличи притежанията им. Да ги обсипва с
почести. Да се смее на шегите им.
Въпреки че човек трябва да внимава на какво се смее. Мастър Секстън, шутът на краля, се бе пошегувал с Ан и я
беше нарекъл „разпътна”. Беше решил, че може да си го позволи, но Хенри бе прекосил с тежки стъпки стаята и
беше го ударил, блъскайки главата му в стената, а после го пропъди от двора. Казват, че Николас Кару подслонил
човека от съжаление.
Антъни е огорчен от случилото се със Секстън. Никой шут не обича да узнава за падението на друг шут; особено
пък ако, както казва Антъни, единственият му грях е бил способността да предвижда бъдещето. О, казва Кромуел,
слушал си кухненските клюки. Но Антъни отвръща:
– Хенри изрита истината навън с мастър Секстън. Но напоследък истината е започнала да се процежда обратно
под заключените врати, да се промъква през комините. И един ден той ще се предаде и ще я покани да застане до
огнището.
Уилям Фицуилям идва в къщата с архивите и сяда на приказка с него.
– Е, как е кралицата, Кръм? Все още ли сте такива близки приятели, макар че сядате на трапезата на семейство
Сиймор?
Кромуел се усмихва.
Фицуилям скача от мястото си, отваря вратата, за да се убеди, че никой не се навърта зад него, после сяда отново
и продължава:
– Спомнете си миналото. Ухажването на Болейн, венчавката с Болейн. Как изглеждаше кралят в очите на зрелите
мъже? Като човек, който се интересува единствено от собственото си удоволствие. Тоест – като дете. Да изпитваш
такава страст, да си така заробен от една жена, която, в крайна сметка, е жена като всички останали... имаше хора,
които твърдяха, че това е недостойно за един мъж.
– Нима? Потресен съм. За Хенри не може да се твърди, че не е мъж на място.
– Един мъж – Фицуилям набляга на думата, – един мъж трябва да владее страстите си. Хенри показва много сила
на волята, но малко мъдрост. Това му вреди. Тя му вреди. И ще продължава да му вреди. Като че ли не иска да
спомене името ѝ, Ана Болена, „Ла Ана”, конкубинката. Ако тя вреди на краля, значи ли, че дълг на всеки добър
англичанин е да я премахне? Възможността е там, между тях, наблизо, но все още непроучена. Разбира се, да
говориш срещу сегашната кралица и нейните наследници е държавна измяна; измяна, каквато не може да извърши
единствено кралят, защото той не може да накърни собствените си интереси. Кромуел напомня това на Фицуилям:
и допълва, не се подвеждайте, дори ако самият Хенри заговори против нея.
– Но какво искаме да видим ние у една кралица? – пита Фицуилям. – Тя би трябвало да има всички добродетели,
които търсим у една обикновена жена, но да ги притежава в най-висока степен. Тя трябва да бъде по-скромна, по-
смирена и по-покорна дори от тях: така че да дава пример. Има хора, които си задават въпроса дали Ан Болейн
притежава дори едно от тези качества.
Кромуел поглежда кралския ковчежник: продължавайте.
– Струва ми се, че мога да говоря откровено пред вас, Кромуел – казва Фиц; така и прави (след като проверява
още веднъж да няма някой зад вратата). – Една кралица би трябвало да бъде кротка и милостива. Тя би трябвало да
подтиква краля да проявява снизхождение – а не да го тласка към суровост.
– Може би имате предвид някакъв конкретен случай?
Като млад Фиц беше член на домакинството на Улзи. Никой не знае каква роля е изиграла Ан за падението на
кардинала; ходовете ѝ бяха умело прикрити. Улзи знаеше, че не може да разчита на милост от нейна страна, и не
получи милост. Но Фиц сякаш подминава темата за кардинала. Той казва:
– Не съм поддръжник на Томас Мор. Той далеч не разбираше толкова от държавните дела, колкото си беше
въобразил, че разбира.
Мислеше си, че може да влияе на краля, мислеше, че може да го напътства, смяташе, че Хенри е все още
добросърдечният млад принц, когото може да води за ръка. Но Хенри е крал и държи да му се подчиняват.
– Така е, и?
– И ми се иска Мор да бе свършил по друг начин. Един учен, човек, който е бил лорд-канцлер, да бъде извлечен
навън в дъжда, за да му отсекат главата...
Кромуел казва:
– Знаете ли, понякога забравям, че го няма. Научавам някаква новина и се питам „Какво ли ще каже Мор за
това?”.
Фиц вдига очи нагоре:
– Да не би да разговаряте с него?
Кромуел се разсмива.
– Не, не се обръщам към него за съвет.
Въпреки че, разбира се, се съветвам с кардинала; когато остана сам, в кратките часове, които отделям за сън.
Фиц казва:
– Томас Мор провали шансовете си пред Ан, когато отказа да присъства на коронацията ѝ. Тя искаше смъртта му
още година преди екзекуцията, и щеше да постигне целта си, ако бе успяла да го уличи в държавна измяна.
 – Но Мор беше и способен правник. Освен всичко останало.
– А принцеса Мери – лейди Мери, искам да кажа – не е правник. Тя е просто едно момиче без приятели.
– О, аз бих казал, че братовчед ѝ, императорът, я има за своя приятелка. А е добре да имаш такъв приятел.
Фиц изглежда раздразнен.
– Императорът е огромен идол, издигнат в чужда страна. А с всеки изминал ден тя има все по-голяма нужда от
защитник, който да бъде близо до нея. Някой, който да прокарва интересите ѝ. Престанете с това, Кръм – стига сте
танцували насам-натам, избягвайки най-важното.
– Това, от което има нужда Мери, е да не престане да диша – отвръща той. – Рядко ми се случва да ме обвинят, че
танцувам.
Фицуилям става.
– Е, добре. И една дума е достатъчна за мъдрия. Това усещане, че в Англия нещо не е наред и трябва да бъде по-
правено. Грешката не е в законите или обичаите, а някъде по-надълбоко.
Фицуилям излиза от стаята, после се връща. И казва рязко:
– Ако следващата ще бъде дъщерята на стария Сиймор, ще се породи ревност у онези благородници, които считат,
че трябва да бъде оказано предпочитание на собствения им род – но все пак Сиймор са стара аристократична
фамилия, а и той няма да има проблеми с нея. В смисъл, че мъжете няма да тичат след нея като кучета подир... така
де... Достатъчно е само да погледнете малката дъщеря на Сиймор, за да ви стане ясно, че никой мъж не е вдигал
фустите ѝ.
Този път наистина си тръгва; но не преди да се поклони присмехулно на Кромуел, размахвайки ръка около
шапката си.
Сър Николас Кару се отбива да го види. Дори брадата му е настръхнала заговорнически. Кромуел не би се учудил,
ако рицарят бе му смигнал, докато сядаше.
Кару стига учудващо бързо до темата:
– Ние искаме конкубинката да бъде свалена. А знаем, че и вие искате същото.
– Кои сте вие?
Кару вдига поглед към него изпод рошавите си вежди; също като човек, който е изстрелял единствената стрела на
арбалета си, сега той трябва да се лута в търсене на приятел или враг, или поне на убежище за през нощта. Започва
да обяснява надуто:
– Моите съмишленици по този въпрос са представители на голяма част от най-старата аристокрация на тази
страна, хора с почтено потекло, и... – забелязва изражението на Кромуел и продължава припряно: – Говоря за хора,
които са много близо до трона, хора от кръвната линия на стария крал Едуард. Лорд Ексетър, семейство Кортни. А
също и лорд Монтегю, и брат му, Джефри Поул. Лейди Маргарет Поул, която ви е позната също и като възпитателка
на принцеса Мери.
Той вдига очи към тавана.
– На лейди Мери.
– Щом настоявате. Ние я наричаме принцеса.
Кромуел кимва.
– Това не може да ни попречи да я обсъждаме.
– Хората, които споменах – казва Кару, – са най-видните сред онези, от чието име говоря, но както вероятно
съзнавате, по-голямата част от Англия ще ликува, когато кралят се освободи от нея.
– Струва ми се, че по-голямата част от Англия не знае и не се интересува от тези неща. – Разбира се, Кару иска да
каже „по-голямата част от моята Англия, онази Англия, която има древно потекло”. За сър Николас не съществува
друга Англия.
Кромуел казва:
– Предполагам, че съпругата на Ексетър, Гъртруд, е предприела нещо по този въпрос.
– Успяла е – Кару се привежда напред, сякаш за да съобщи някаква голяма тайна, – да се свърже с Мери.
– Знам – казва той с въздишка.
– Четете писмата им?
– Чета писмата на всички. – „Включително и вашите.” – Но вижте – допълва Кромуел, – това намирисва на
интрига против самия крал, не мислите ли?
– В никакъв случай. Става дума за опазването на неговата чест.
Той кимва. Правилно.
– И тъй? Какво искате от мен?
 – Искаме да се присъедините към нас. Ние ще се съгласим дъщерята на Сиймор да носи короната. Младата жена е
моя родственица, освен това за нея се знае, че е благосклонна към истинната религия. Надяваме се, че тя ще накара
Хенри отново да се обърне към Рим.
– Кауза, близка на сърцето ми – измърморва той под нос.
Сър Николас се привежда напред.
– Точно това ни затруднява, Кромуел. Вие сте лутеранин.
Той докосва жакета си близо до мястото, където е сърцето.
– Не, сър, аз съм банкер. Лутер изпраща в ада всеки, който дава назаем пари с лихва. Нима ви се струва възможно
аз да бъда негов застъпник?
Сър Николас се разсмива от сърце.
– Не знаех. Какво ли бихме правили, ако го нямаше Кромуел да ни дава пари назаем?
Той пита:
– Какво ще стане с Ан Болейн?
– Не знам. Може би манастир?
И така, сделката е сключена и скрепена: той, Кромуел, ще помага на старите благороднически фамилии, на
истински верните; а после, при новия режим, те няма да забравят помощта му: старанията, които ще положи в тази
насока, могат да ги накарат да забравят богохулствата от изминалите три години, които в противен случай биха
могли да предизвикат заслужено наказание.
– И още нещо, Кромуел – Кару става. – Следващия път не ме карайте да чакам. Не е редно човек като вас да кара
човек като мен да си клати краката в преддверието.
– О, затова ли се чуваше такова скърцане? – Макар че Кару е облечен в подплатен копринен жакет, както подобава
на придворен, той винаги си го е представял в парадна броня: не такава, с каквато се отива на бой, а от онези, които
човек си купува от Италия, за да впечатли приятелите си. Ако си клати краката, издокаран така, действително ще
вдига доста шум – скръц, скръц, скръц. Той вдига поглед. – Не съм искал да ви засегна, сър Николас. Занапред ще
действаме възможно най-бързо. Можете да считате, че съм редом с вас, готов за битка.
Това са точно такива бомбастични фрази, каквито Кару е в състояние да разбере.
Сега вече Фицуилям разговаря с Кару. Кару разговаря с жена си, която е сестра на Франсис Брайън. Жена му
казва, или по-скоро пише на Мери, за да я уведоми, че нейните шансове за бъдещето се подобряват с всеки изминал
час, че „Ла Ана” може да бъде отхвърлена. Това най-малкото е начин Мери да се успокои за известно време.
Кромуел не иска до нея да стигнат слуховете, че Ан предприема нови враждебни действия. Може да изпадне в
паника и да се опита да избяга; казват, че крояла различни абсурдни планове, като например да упои всички жени от
семейство Болейн, които я пазят, и да препусне нанякъде в нощта. Предупредил е Шапюи, само с намеци, разбира
се, че ако Мери действително избяга, Хенри ще държи него отговорен, и няма да се съобрази с недосегаемостта му
на дипломат. Най-малкото, което може да му се случи, ще е да бъде изритан като шута Секстън. А в най-лошия
случай може никога вече да не види родните брегове.
Франсис Брайън се старае семейство Сиймор в Улф Хол да научава навреме за всички събития в двора. Фицуилям
и Кару разговарят с маркиз Ексетър и Гъртруд, съпругата му. Гъртруд разговаря на вечеря с посланика на империята
и със семейство Поул; те са паписта – поне дотолкова, доколкото се осмеляват да бъдат, а през последните четири
години над тях постоянно е надвиснала опасността да бъдат обвинени в държавна измяна. Никой не разговаря с
френския посланик. Затова пък всички говорят с него, с Томас Кромуел.
Най-общо казано, ето какъв е въпросът, който задават новите му приятели: ако Хенри е могъл да принуди едната
си жена да се оттегли, при положение, че тя беше дъщеря на испанските крале, нима не може да определи някаква
пенсия на дъщерята на Болейн и да я отпрати в някое провинциално имение, след като открие някакви нередности в
документите, подписани при сключване на брака?
Отхвърлянето на Катерина след двайсетго-дишен брак възмути цяла Европа. Бракът му с Ан не е признат никъде
другаде, освен в това кралство, и не изтрая и три години; той може да го анулира, да го отхвърли като прищявка.
Нали си има своя църква, която ще му позволи да го стори, има си и свой архиепископ.
Той си повтаря наум една покана. „Сър Николас? Сър Уилям? Бихте ли дошли на вечеря в скромния ми дом?”
Няма намерение да ги кани в действителност. Вестта за това много скоро би стигнала до кралицата. Достатъчен е
един потаен поглед, едно кимване, едно смигване. Но в мислите си той отново вижда масата за вечеря.
Начело седи Норфолк. После Монтегю и неговата майка-светица. Кортни и проклетата му жена. Между тях се
наглася и нашият приятел мосю Шапюи.
– О, по дяволите – казва Норфолк. – Какво, сега на френски ли ще трябва да приказваме?
 – Ще превеждам – предлага Кромуел. Но кой влиза там, сред тракане на снаряжение? Охо, Херцог Мазен тиган. –
Добре дошъл, милорд Съфолк – казва той. – Седнете. Внимавайте в тази ваша голяма брада да не се заплетат трохи.
– Стига да има нещо, от което да падат трохи – херцогът като че ли е гладен.
Маргарет Поул го пронизва с ледения си поглед.
– Подредили сте трапеза. Предложихте ни да седнем на нея. А не ни предлагате кърпи.
– Извинете ме – той вика един прислужник. – Никой от вас не би пожелал да си изцапа ръцете.
Маргарет Поул разтваря с тръсване кърпата си за хранене. На нея се е отпечатало лицето на мъртвата Катерина.
Отвън, откъм склада за провизиите, се носи някакъв рев.
Франсис Брайън влиза със залитане, обърнал вече една бутилка.
„Обичам да пирувам с приятели добри...” Той се отпуска с трясък на мястото си.
Сега Кромуел кимва на прислужниците си. Те донасят допълнителни столове.
– Натикайте ги между другите – казва той.
Влизат Кару и Фицуилям. Заемат местата си, без да се усмихнат, без да кимнат. Дошли са, подготвени за пира,
държат ножове в ръцете си.
Той оглежда гостите си. Всички са готови. Казват молитва на латински; той би предпочел да я прочетат на
английски, но се съобразява с желанията на гостите си. А те се кръстят демон-стративно, по папистки. И се взират в
него с очакване.
Той вика прислужниците, които ще поднасят храната. Вратите се отварят с трясък. Облени в пот мъже домъкват
подносите до масата. Изглежда, че месото е съвсем прясно, всъщност дори още не е заклано. Дребно нарушение на
етикета. Сега гостите трябва да седят и да точат лиги.
Всички Болейн са положени до него на масата, готови за на-рязване на порции.
Сега, откакто Рейф служи в покоите на краля, е опознал по-добре онзи музикант, Марк Смийтън, който също се е
издигнал и обслужва личните покои на Хенри. Когато Марк се появи за първи път на прага на кардинала, влачеше
кърпени ботуши и бе облечен в жакет, принадлежал някога на по-едър човек. Кардиналът го облече във вълнени
дрехи, но откакто е станал част от кралското домакинство, той се облича в бродирани тъкани, язди хубав скопен
кон, седлото му е от испанска кожа, държи юздите с ръкавици, украсени със златни ресни. Откъде има толкова
пари? Рейф твърди, че Ан проявява безразсъдна щедрост. Клюкарите говорят, че е дала пари на Франсис Уестън, за
да го отърве от кредиторите.
Нали разбирате, казва Рейф, сега, когато кралят вече не се възхищава толкова много на кралицата, тя обича да се
заобикаля с млади мъже, които посрещат с възторг всяка нейна дума. Покоите ѝ са оживени като търговски улици,
господата от личните покои на краля постоянно влизат там с една или друга задача, а после остават, за да изиграят
някоя игра или да изпеят някоя песен с дамите; ако няма вест, която трябва да бъде занесена, си я измислят.
Онези от благородниците, които не са сред фаворитите на кралицата, са по-склонни да разговарят с новодошлите
и да им разкажат всички клюки. А има и неща, които не е нужно да бъдат казвани, Рейф сам може да ги види и чуе.
Шепотът и прокрадването зад вратите. Прикритото осмиване на краля. На начина, по който се облича, на песните,
които композира. Намеци за неговата несръчност в леглото. От кого биха могли да произлязат тези намеци, ако не
от самата кралица?
Някои хора говорят постоянно за конете си. Този е здрав и стабилен, но имах един по-бърз; хубава кобилка имате,
но трябва да видите дорестия, който съм харесал. Хенри е същият с жените: успява да намери нещо привлекателно
почти у всяка жена, която се мерне пред очите му, успява да измисли някакъв комплимент за нея, дори да е грозна,
стара и кисела. А що се отнася до по-младите, то той изпада във възторг поне два пъти дневно: нима очите ѝ не са
най-прекрасното нещо, което си виждал, колко е бяла шията ѝ, колко е сладък гласът ѝ, колко красиви са ръцете ѝ.
Обикновено само гледа, без да пипа: най-много да се осмели да каже, леко зачервен: „Как мислите, сигурно има
хубави малки ненки?”
Един ден Рейф чува гласа на Уестън в съседната стая, който имитира развеселено краля: „Как мислите, опипвали
ли сте някога по-влажна...?” Кикот, заговорническо хихикане. А после: „Шт! Шпионинът на Кромуел е наблизо.”
От известно време насам Хари Норис отсъства от двора, прекарва повече време в собствените си имения. Рейф
казва, че когато му дойде реда да обслужва покоите, той се опитва да сложи край на тези разговори, понякога дори
се гневи; но понякога си позволява да се усмихне. Говорят за кралицата и се питат...
Хайде, Рейф, казва той.
На Рейф не му е приятно да казва това. Смята, че е под достойнството му да подслушва. Замисля се доста, преди
да заговори отново:
– Кралицата трябва да зачене възможно най-бързо, ако иска да се понрави на краля, но откъде да дойде това дете,
питат се те. И тъй като на Хенри не може да се разчита да свърши работата, кой от тях би могъл да му направи тази
услуга?
– Стигнаха ли до някакво решение?
Рейф потърква темето си и косата му щръква. Знаете ли, казва той, никой от тях не би сторил нищо подобно.
Кралицата е свещена. Това би било прекалено голям грях дори за такива похотливи мъже като тях, а и те се боят
прекалено много от краля, колкото и да му се присмиват. Освен това тя самата не би постъпила толкова глупаво.
– Питам те отново, стигнаха ли до някакво решение.
– Доколкото разбирам, всеки трябва да решава сам.
Кромуел се разсмива.
– Sauve qui peut.[17]
Той се надява тези неща да не му бъдат нужни. Ако предприеме нещо срещу Ан, се надява действията му да бъдат
по-чисти. Това са само глупави приказки. Но те са казани, и вече не можем да сторим така, че Рейф да не ги е чул,
да не знае за тях.
Мартенско време, априлско време, ледени порои, провиждат се дребни отломки от слънцето; той се среща с
Шапюи, този път на закрито.
– Изглеждате умислен, мастър секретарю. Елате по-близо до огъня.
Той отръсква дъждовните капки от шапката си.
– Има нещо, което ми тежи.
– Знаете ли, понякога си мисля, че си устройвате тези срещи с мен само и само за да дразните френския
посланик.
– О, да – въздъхва Кромуел, – той е много докачлив. Всъщност бих ви посещавал много по-често, но за всичко
това се донася незабавно на кралицата. И тя съумява да го ползва срещу мен по един или друг начин.
– Бих ви пожелал по-снизходителна господарка – ясен е скри-тият въпрос на посланика: как върви намирането на
по-снизходителна господарка? Шапюи подхвърля и въпроса дали нашите двама господари не биха могли да сключат
нов договор? Договор, който би гарантирал безопасността на Мери, би защитил интересите ѝ, и дори би я върнал в
списъка на наследниците на престола след децата, които Хенри би могъл да има от новата си жена? Ако, разбира
се, предположим, че сегашната кралица бъде отстранена?
– Да, лейди Мери – напоследък е започнал да докосва шапката си всеки път, когато бъде споменато името ѝ.
Забелязва, че посланикът е приятно впечатлен от това, сигурно се кани да го отбележи в писмата си. – Кралят е
склонен да води официални преговори. Ще се радва да възстанови приятелските си отношения с императора. Поне
така казва.
– А сега вие ще трябва да го насочите към основния въпрос.
– Имам известно влияние върху краля, но не мога да отговарям за постъпките му, както не може да го стори
изобщо никой поданик.
Това е моето затруднение. За да успееш с него, трябва да предвиждаш желанията му. Но се излагаш на опасност,
ако той внезапно промени решението си.
Улзи, господарят му, го бе съветвал така: карай го да ти каже какво иска, недей да гадаеш, защото с такива
предположения можеш да причиниш собствения си провал. Но може би от времето на Улзи насам е станало по-
трудно да се пренебрегват и неизказаните искания на краля. Той изпълва стаята около себе си с кипежа на своето
недоволство; взира се в небето, когато го молиш да подпише някой документ, сякаш очаква оттам спасение.
– Боите се, че ще се обърне срещу вас – казва Шапюи.
– Вероятно така и ще стане. Някой ден.
Понякога той се събужда нощем и мисли за това. Има придворни, които са се оттеглили с почести. Спомня си
такива случаи. Но разбира се, когато се събуди около полунощ, над него надвисва застрашително мисълта за онези, с
които не е станало така.
– Но ако този ден настъпи – пита посланикът, – какво бихте направили тогава?
– Какво бих могъл да направя? Ще се въоръжа с търпение и ще оставя другото в Божиите ръце.
И ще се надявам краят да дойде бързо.
– Вашата набожност е достойна за уважение – казва Шапюи. – Ако щастието ви изневери, ще имате нужда от
приятели. Императорът...
– Императорът няма да се замисли за мен дори за миг, Йосташ.
Нито пък за някой друг простосмъртен. Никой не помръдна и пръст, за да помогне на кардинала.
– Клетият кардинал. Ще ми се да го бях опознал по-добре.
– Престанете да ми се подмазвате – казва той рязко. – Достатъчно.
 Шапюи го поглежда изпитателно. Пламъците се издигат с рев в огнището. От дрехите му се вдига пара. Дъждът
почуква по стъклата.
Той потръпва.
– Болен ли сте? – пита Шапюи.
– Не, не ми се позволява да боледувам. Ако си легна, кралицата ще ме изхвърли от леглото и ще каже, че се
преструвам. Ако искате да ме развеселите, извадете онази ваша коледна шапка. Жалко, че трябваше да се откажете
от нея заради траура. Очаквам с нетърпение Великден, за да я видя отново.
– Струва ми се, Томас, че се присмивате на шапката ми. Чувах, че докато била на съхранение у вас, станала
прицел на насмешки, не само от страна на помощниците ви, но и на конярите и кучкарите.
– Вярно е по-скоро обратното. Много бяха желаещите да я изпробват. Надявам се да я виждаме на всички големи
църковни празници.
– Както вече казах – заявява Шапюи, – вашата набожност е достойна за уважение.
Той изпраща Грегъри при приятеля си Ричард Саутуел, който трябва да го научи да се изказва публично. За него
ще е добре да напусне Лондон, да се откъсне от двора, където цари напрежение.
Кромуел забелязва навсякъде около себе си признаци на смут, придворните се събират на малки групички, които
се разпиляват при неговата поява. Ако ще трябва да се заложи всичко на карта, мисли си той, не е необходимо и
Грегъри да изживее всички часове, изпълнени с мъки и съмнения. Нека той узнае само изхода от събитията; не му
трябва да преживее онова, което ще доведе до този изход. Няма време да им обяснява света на младите и наивните.
Налага му се да проследява движението на кавалерийски части и артилерия из цяла Европа, пътя на кораби по
моретата, на търговци и войници: притока на злато от Америките[18] в хазната на императора. Понякога мирът
прилича на война, не можеш да различиш едното от другото; понякога нашите острови изглеждат много малки. От
Европа пристига вест, че вулканът Етна е изригнал и предизвикал наводнения в цяла Сицилия.
В Португалия има суша; а завистта и раздорите, страхът от бъдещето, страхът от глад или същинският глад,
страхът от Бога и съмненията за начините как и на какъв език да се помирим с Него – те са навсякъде.
Когато пристигат при него, новините винаги са остарели вече с две седмици: пощата пътува бавно, времето
работи против него. Веднага щом приключва работата по укрепленията на Дувър, стените на Кале започват да се
рушат; зидарията се е напукала от студа и между Портата към морето и Портата с фенерите е зейнал процеп.
Свещеникът, който разпределя подаянията на Ан за бедните, Джон Скип, чете проповед в кралския параклис на
петата неделя от Великия пост. Очевидно проповедта е алегорична; по всичко личи, че е насочена срещу него, Томас
Кромуел. Той се усмихва широко, когато всички присъствали започват да му я тълкуват изречение по изречение – и
доброжелатели, и зложелатели. Не е човек, който може да бъде повален от една проповед, метафорите не могат да го
накарат да се почувства преследван.
Веднъж, когато беше малко момче, обзет от пристъп на ярост към баща си, Уолтър, той бе връхлетял срещу него с
намерението да забие глава в корема му. Но това се случи малко преди корнуолските бунтовници да плъзнат из
страната, и тъй като гражданите на Пътни бяха решили, че са на пътя им, то и Уолтър се бе заел да изковава брони
за себе си и своите приятели. Така че, когато връхлетя с главата напред, се чу удар – той го чу, преди да го почувства.
Уолтър бе навлякъл едно от творенията си, за да го изпробва.
– Това да ти е за урок – бе казал флегматично баща му.
Често си спомня този случай, за железния корем на баща си. А сега си мисли, че и той вече се е сдобил с такава
защита – без да му се налага да понася тежестта и неудобството на метала. „Кромуел има железен стомах”, казват
приятелите му; казват го и враговете му.
Искат да кажат, че има неутолим апетит, че поглъща всичко, нахвърля се на всичко: без значение дали рано сутрин
или късно вечер, не би се отказал да забие зъби в някой кървав къс месо, дори нощем да го разбудиш, пак е гладен.
Пристига опис от абатството „Тилни”: одежди от червена турска коприна и фин бял лен, украсени с избродирани
със златна нишка животински фигури. Две покривки за олтар от бяла коприна от Брюж, с капки, наподобяващи
кървави петна, направени от червено кадифе.

А ето и съдържанието на кухнята: теглилки, маши, шишове, куки за окачане на месо.

Зимата се стапя и отстъпва място на пролетта. Парламентът е разпуснат. Великден: поднасят агнешко със сос от
джинджифил, слава Богу, най-сетне на трапезата няма риба. Спомня си яйцата, които боядисваха децата, и как
поставяха на всяка пъстра черупка по една кардиналска шапка. Спомня си дъщеря си, Ан, боята от черупката потича
в сгорещената ѝ малка ръчичка: „Вижте! Regardez!”[19] През онази година тя учеше френски. После учуденото ѝ
изражение; любопитното ѝ езиче, подало се за да оближе петното от дланта ѝ.
Императорът е в Рим, говори се, че имал седемчасов разговор с папата; каква ли част от този разговор е била
посветена на заговорничене срещу Англия? Носят се слухове, че предстои сключване на договор между императора
и французите; ще бъде лошо за Англия, ако стане така. Време е да настоява за преговори. Урежда среща на Хенри с
Шапюи.
От Италия пристига за него писмо, което започва така:
„Molto magnifico signor...”[20]
Той си спомня подвизите на Херакъл, прислужника.
Два дни след Великден Джордж Болейн приветства пристигналия в кралския двор посланик на империята. При
вида на Джордж, грейнал с блестящите си зъби и блестящите си перлени копчета, посланикът завърта очи като
подплашен кон. Джордж го е посрещал и друг път, но сега той е очаквал някой друг; по-скоро някой от неговите
приятели, например Кару. Джордж се обръща към него е изискани фрази на своя елегантен, придворен френски.
Бъдете така добър да изслушате литургията заедно с Негово величество, а после за мен ще бъде чест, ако приемете
да ви забавлявам лично до десет часа, когато ще седнем на трапезата.
Шапюи се озърта: Кремюел, помощ!
Той е застанал малко по-назад и наблюдава с усмивка маневрите на Джордж. Ще ми липсва, мисли си той, когато
всичко свърши за него; когато го изритам обратно в Кент да си брои овцете и да се интересува като добър стопанин
от реколтата.
Самият крал се усмихва на Шапюи, разменя любезно с него няколко думи. После той, Хенри, се оттегля да
изслуша литургията в усамотение горе, в ложата си. Шапюи се разполага сред хората от обкръжението на Джордж.

– Judica me, Deus – започва напевно свещеникът. – Съди ме, Боже, и застъпи се в тъжбата ми с тоя недобър народ.
Избави ме от лукав и несправедлив човек.[21]
Сега Шапюи се обръща и пронизва Кромуел с поглед. Той се ухилва.
– Защо униваш, душо моя?[22] – пита свещеникът: на латински, разбира се.
Когато посланикът повлича крака към олтара, за да приеме Свето причастие, благородниците наоколо, ловко като
опитни танцьори, изостават с една крачка зад него. Шапюи се колебае; заобиколен е от приятели на Джордж.
Хвърля бърз поглед през рамо. Къде съм и какво трябва да направя?
В този момент той забелязва как точно срещу него Ан, кралицата, слиза тържествено от своята ложа в галерията:
вдигнала високо глава, цялата в кадифе и хермелин, с рубини на шията.
Шапюи се колебае. Не може да продължи напред, бои се да ѝ пресече пътя. Не може да се върне, защото Джордж
и хората му го притискат отзад. Ан извръща глава. Усмихва се много-значително; и прави реверанс на своя враг,
привежда грациозно окичената си със скъпоценности шия. Шапюи примижава и се покланя на конкубинката.
След всички тези години! След като в продължение на толкова години е подбирал така старателно пътя си, та
никога, никога да не застане лице в лице с нея, никога да не му се налага да прави този ужасен избор, да бъде
изправен пред проклетата принуда на учтивостта. Но какво друго би могъл да направи? Скоро това ще се разчуе. Ще
стигне и до императора. Да се молим и да се надяваме, че Карл ще прояви разбиране.
Всичко това се изписва ясно по лицето на посланика. Той, Кремюел, коленичи и приема причастие. Тялото
Божие се размеква на езика му. Докато този процес се осъществява, набожността изисква да притвориш очи; но Бог
ще му прости, че се озърта в този изключителен случай. Вижда Джордж Болейн, порозовял от задоволство. Вижда
Шапюи, пребледнял от преживяното унижение.
Вижда Хенри, сияещ ослепително, целият в злато, да слиза тежко от галерията. Кралят върви умишлено бавно;
лицето му сияе от сдържано тържество.
Въпреки старанията на потъналия в перлено сияние Джордж, при излизането от параклиса посланикът успява да
се измъкне. Той се шмугва към него и се вкопчва здраво в ръката му, сякаш го е захапал териер.

– Кремюел! Знаели сте какво се подготвя! Как можахте да допуснете да ме злепоставят така?
– За добро е, уверявам ви – и той допълва мрачно и замислено:
– Каква полза би имало от дипломат като вас, Йосташ, ако той не разбира нрава на владетелите? Те не
разсъждават като останалите хора. Умовете на простосмъртни като нас разбират Хенри превратно.
В очите на посланика проблясва разбиране.
– Ахаа! – той изпуска дълга въздишка. В този кратък миг му става ясно защо Хенри го е принудил да се поклони
публично на една кралица, която самият той вече не желае. Хенри е неотстъпчив в желанията си, упорит е. Сега
вече е постигнал своето: посланикът е признал съществуването на втория му брак. Сега вече, ако иска, може да се
откаже от този брак.
 Шапюи придърпва одеждите около тялото си, сякаш е почувствал как от бъдещето повява студ. После прошепва:
– Действително ли се налага да сядам на маса с брат ѝ?
– О, да. Ще се уверите, че той е очарователен домакин. В края на краищата – той вдига ръка, за да прикрие
усмивката си, – нима току-що не се е насладил на триумфа си? Триумф, който е негов и на цялото му семейство?
Шапюи се примъква по-близо.
– Шокиран съм от вида ѝ. Никога не съм я виждал отблизо. Тя прилича на съсухрена стара жена. А това ли е
мистрес Сиймор, с яркосините ръкави? Изглежда много невзрачна. Какво намира Хенри в нея?
– Има я за глупава. Намира, че това му действа успокоително.
– Ясно е, че е влюбен. Сигурно у нея има нещо, което не е видимо за очите на страничния наблюдател –
посланикът допълва с хихикане: – Сигурно разполага с някаква очарователна enigme.
– Това никой не може да знае – казва невъзмутимо Кромусл. – Тя е девица.
– След като е прекарала толкова време във вашия двор?! Вероятно Хенри се заблуждава.
– Господин посланик, нека оставим този разговор за по-късно. Ето го и вашия домакин.
Шапюи сключва пръсти над сърцето си. После се покланя със замах пред Джордж, лорд Рочфорд. Лорд Рочфорд
прави същото.
Хванати под ръка, те се отдалечават със ситни стъпки. Струва му се, че лорд Рочфорд рецитира стихове за
пролетта.
– Хм – казва лорд Одли, – ама че представление – бледата слънчева светлина пробягва по огърлицата на лорд-
канцлера. – Хайде, момчето ми, да идем да хапнем по нещо – Одли се изкисква. – Горкият посланик. Прилича на
човек, завлечен от роботърговци на берберските брегове. Като че ли не знае каква ще е страната, в която ще се
събуди утре.
И аз не знам, мисли си той. Лорд Одли винаги се шегува. Той притваря очи. Някакво загатване, някакво далечно
прозрение сякаш достига до него – че най-хубавата част от деня е минала, макар че е едва десет часът.
– Кръм? – казва лорд-канцлерът.
Известно време след като стават от трапезата всичко започва да се руши, и то по възможно най-лошия начин.
Оставя Хенри и посланика да разговарят в една прозоречна ниша, да се милват с думи, да си гукат за бъдещ съюз, да
си правят взаимно неприлични предложения. Първото, което забелязва, е как лицето на краля започва да променя
цвета си. От бяло-розов на тухлено-червен. После чува гласа на Хенри, пронизителен, остър:
– Струва ми се, че си позволявате прекалено много, Шапюи.
Казвате, че аз признавам правото на вашия господар да управлява Милано: но може би кралят на Франция има
също такова право, или дори по-основателно. Не си въобразявайте, че познавате политиката ми, господин посланик.
Шапюи отскача назад. Кромуел си спомня въпроса на Джейн Сиймор: мастър секретарю, виждали ли сте някога
попарена котка?
Посланикът започва да говори – тихо и умолително. В отговор Хенри се сопва:
– Искате да кажете, че онова, което приех за учтивост, оказвана от един християнски владетел на друг, всъщност е
повод за пазарлък? Съгласявате се да се поклоните на моята съпруга, кралицата, и после ми казвате колко ще ми
струва това?
Кромуел вижда как Шапюи вдига умолително ръка. Посланикът се опитва да го възпре, да не допусне нещата да
се влошат още, но Хенри повишава глас и не му позволява да го прекъсне, говори така, че да чуе цялата зала, всички
наоколо, зяпнали в почуда, както и онези, които се притискат зад тях, за да чуят.
– Нима вашият господар е забравил какво направих за него в началото, когато той имаше неприятности? Когато
неговите испански поданици въстанаха срещу него? Оставих пътя му през моретата открит. Помогнах му с пари. А
какво получавам в замяна?
Мълчание. Шапюи трескаво се опитва да върне мислите си назад, към време, когато той още не е заемал този
пост.
– Парите? – предполага той плахо.
– Нищо друго освен нарушени обещания. Припомнете си как му помогнах срещу французите. Той ми обеща в
замяна земи. А после узнах, че сключва договор с Франсоа. Защо да вярвам дори на една дума от това, което той
казва?
Шапюи се изправя в целия си дребен ръст.
– Смело петле – прошепва Одли на Кромуел.
Но Кромуел не допуска да отклонят вниманието му. Очите му са приковани в краля. Чува как Шапюи казва:
– Ваше величество, това не е въпрос, който един владетел може да зададе на друг.
 – Така ли? – изръмжава Хенри. – Имаше време, когато не бих го задал. Предполагам, че всеки друг владетел
постъпва почтено като мен. Но трябва да ви кажа, мосю, че понякога нашите естествени и добронамерени
предположения трябва да отстъпят пред онова, на което ни учи горчивият опит. Питам ви, за глупав ли ме взема
вашият господар? – гласът на Хенри изтънява; той се привежда, потупва е пръсти по коляното си, като че ли вика
при себе си дете или малко кученце.
– Хенри! – изписква той. – Ела при Карл! Ела при добрия си господар! – Той се изправя и продължава, като едва
не пръска слюнки от ярост: – Императорът се отнася с мен като с дете. Първо ме наказва, после ме глези, после
отново ме наказва. Кажете му, че аз не съм дете. Кажете му, че в своята страна аз съм император, и съпруг, и баща.
Кажете му да не се занимава с моето семейство. Прекалено дълго се примирявах с намесата му. Първо се опитва да
ми нареди за кого да се оженя. После се опитва да ми обясни как да постъпвам с дъщеря си. Кажете му, че ще
постъпя с Мери така, както намеря за добре, както постъпва един баща с непокорното си дете. Без значение коя е
майката.
Ръката на краля – всъщност, мили Боже, това е юмрукът му – блъсва грубо посланика по рамото. Разчистил пътя
пред себе си, Хенри излиза с тежки стъпки от залата. Представяне, достойно за император. Като изключим това, че
влачи единия си крак. Той подвиква през рамо:
– Очаквам безусловно публично извинение.
Кромуел си поема дъх. Посланикът се шмугва през стаята, пелтечейки несвързано. Хваща объркано ръката му.
– Кромуел, не разбирам за какво трябва да се извиня. Идвам тук в израз на добра воля, прилъгват ме да се изправя
лице в лице с това същество, принуден съм да си разменям комплименти с брат ѝ през цялото време, докато съм на
масата, а после Хенри ме напада. Той иска съюз с моя господар, има нужда от моя господар, просто разиграва
отново старата игра, опитва се да се продаде на по-висока цена, преструва се, че може да прати войска на помощ на
крал Франсоа в Италия – къде е тази войска? Не я виждам, имам очи, а не виждам армията му.
– Спокойно, спокойно – казва помирително Одли. – Ние ще бъдем тези, които ще се извинят, мосю. Почакайте
само той да се успокои. Не се тревожете. Задръжте пощата до вашия благороден господар, не пишете тази вечер. Ще
продължим преговорите.
Над рамото на Одли Кромуел вижда Едуард Сиймор да се плъзга през тълпата.
– Ах, господин посланик – казва Кромуел със спокойна увереност, каквато не изпитва. – Ето една възможност да
се запознаете с...
Едуард пристъпва бързо напред.
– Mon cher ami...[23]
Семейство Болейн му хвърлят мрачни погледи. Едуард се хвърля в пробива, въоръжен с добрия си френски.
Отмъква Шапюи настрана; точно навреме. Около вратата се забелязва раздвижване. Кралят се връща, връхлита в
залата, заобиколен от благородниците от свитата си.
– Кромуел! – Хенри спира пред него. Задъхан е. – Накарайте го да разбере. Императорът не може да ми поставя
условия. Императорът може само да ми се извини, задето ме е заплашвал с война – кръв нахлува в лицето му. –
Кромуел, знам точно какво сте направили. Този път сте стигнали прекалено далеч. Какво сте му обещали? Каквото и
да е то, вие нямате такива права. Изложихте на опасност честта ми.
Но какво бих могъл да очаквам, как би могъл човек като вас да разбере какво означава честта на един владетел?
Казали сте си: „О, мога да бъда сигурен в Хенри, държа краля в ръцете си.” Не отричайте, Кромуел, все едно, че ви
чувам как го казвате. Иска ви се да ме обучите, нали? Като някое от онези момчета, които държите в Остин
Фрайърс? Да докосвам с ръка шапката си, когато слизате сутрин, и да казвам „Как сте, сър?”. Да вървя из Уайтхол
на половин крачка зад вас. Да ви нося фолиантите, мастилницата и печата. А защо не и някоя корона, а, да я нося
зад вас в кожена торба? – Хенри се тресе от ярост. – Струва ми се, Кромуел, че вие наистина мислите себе си за
крал, а мен за син на ковач.
По-късно той никога няма да твърди, че сърцето му не се е обърнало. Не е от хората, които биха се хвалили с
хладнокръвие, каквото нито един разумен човек не би проявил. Хенри би могъл всеки момент да направи знак на
стражите; и той да почувства студен метал между ребрата си и да разбере, че с него е свършено.
Но той прави крачка назад; знае, че по лицето му не е изписано нищо – нито разкаяние, нито съжаление, нито
страх. Казва си: „Ти никога не би могъл да бъдеш синът на ковача. Уолтър никога не би те приел в ковачницата.
Едрото тяло не е всичко. Близо до огъня трябва да запазиш разума си хладен, когато искрите отхвърчат чак до
гредите на тавана, трябва да забележиш кога падат върху теб и да угасиш пламъка с едно шляпване на грубата си
длан: човек, който изпада в паника, не може да бъде от полза на място, пълно с разтопен метал. И сега, когато
потното лице на монарха е толкова близо до неговото, той си спомня нещо, което баща му беше казал: ако си
изгориш ръката, Том, вдигни и двете си ръце и кръстосай китките пред себе си, дръж ги така, докато намериш вода
или мехлем: не знам как става, но като че ли така болката се обърква, а пък ако кажеш по същото време и някоя
молитва, може да се отървеш леко.
Той вдига длани. Кръстосва ръцете си в китките. Махни се от мен, Хенри! Като че ли объркан от жеста му –
почти сякаш изпитва облекчение, че е бил спрян – кралят престава да крещи: и също отстъпва крачка назад,
отървавайки по този начин Кромуел от кръвясалия си поглед, от почти непристойната близост на изпъкналите си,
синьо-бели очни ябълки. Кромуел казва тихо:
– Бог да ви пази, Ваше величество. А сега, ще ме извините ли?
И без да чака да разбере дали ще бъде извинен или не, той си тръгва. Отива в съседната стая. Чували ли сте
израза: „Кръвта му кипна”? Кръвта му кипи. Той кръстосва китки. Сяда на една ракла и извиква на прислужниците
да му донесат нещо за пиене. Когато му донасят напитката, той поема с дясната си ръка хладната калаена чаша,
плъзва възглавничките на пръстите си по извивките ѝ: виното е силно, кларет, той разлива една капка, попива я с
показалец, и за да се почисти, я докосва с език, капката изчезва. Не може да прецени дали онзи номер действително
е намалил болката, както ставало според твърдението на Уолтър. Но се радва, че баща му е редом с него. Все някой
трябва да бъде. Вдига глава. Над него се е надвесило лицето на Шапюи: усмихнато, маска с нарисувана на нея
злорада гримаса.
– Скъпи приятелю. Мислех, че е ударил последният ви час. Знаете ли, за миг ми се стори, че ще се самозабравите
и ще го ударите.
Той се усмихва.
– Аз никога не се самозабравям. Ако реша да направя нещо, правя го.
– Макар че понякога не правите това, което казвате.
Той си казва: „Посланикът пострада тежко, само защото си вършеше работата. В допълнение и аз оскърбих
чувствата му, изказах се иронично за шапката му. Утре трябва да му измисля някакъв подарък – кон, и то по
възможност по-внушителен, кон, който самият той може да язди. Преди да го изведат от моите конюшни, аз лично
ще повдигна копитата му, за да огледам подковите.”
Кралският съвет е свикан на следващия ден. Уилтшър, или „монсеньор”, присъства; всички Болейн приличат на
котки със загладен косъм, излягат се на местата си и поглаждат мустаци.
Техният роднина, херцог Норфолк, изглежда нервен, раздърпан; той го спира на влизане в залата – спира него,
Кромуел – и пита: „Добре ли сме, момче?”
Дали някога някой Велик сенешал[24] на Англия се е обръщал така към Пазителя на кралските архиви? В залата на
съвета Норфолк разбутва столовете, влачи ги по пода, отпуска се с поскърцване на онзи, който намира за най-
удобен.
– Така постъпва той, да знаете – Норфолк му се усмихва, в устата му проблясва остър, животински зъб. – Тъкмо
сте се закрепили, стоите здраво на краката си, и той разбива плочите, на които сте стъпили.
Кромуел кимва и се усмихва търпеливо. Хенри влиза, сяда на стола начело на масата, подобен на огромно,
нацупено бебе. Избягва всички погледи. А сега той се надява колегите му да знаят какво трябва да направят. Казвал
им го е достатъчно често. Ласкайте Хенри. Умолявайте Хенри. Молете го настоятелно да направи онова, което знае,
че така или иначе ще трябва да направи. Така че Хенри да остане с впечатлението, че има избор. Така че да изпита
топлота и уважение към себе си – сякаш се съобразява не със собствените си интереси, а с вашите.
Ваше величество, казват съветниците. Ако ви е угодно, моля, погледнете снизходително, в името на кралството, в
името на общото благо, на робските молби на императора. На неговия хленч и опитите му да проси.
Това отнема петнайсет минути. Най-накрая Хенри казва, е щом е за общото благо, съгласен съм да приема
Шапюи, ще продължим преговорите. Предполагам, ще ми се наложи да преглътна всички лични оскърбления, които
съм получил.
Норфолк се привежда напред.

– Приемете това като лекарство, Хенри. Горчиво е. Но в името на Англия, моля ви, не го изплювайте.
След като вече е станало дума за лекари, започва обсъждането на брак за лейди Мери. Където и да я премести
кралят, тя не престава да се оплаква – от нездравословен въздух, недостатъчна храна, незачитане на правото ѝ да се
усамотява, от тежки болки в крайниците, главоболия и меланхолия. Лекарите ѝ са на мнение, че съвкуплението с
мъж би се отразило добре на здравето ѝ. Ако жизнените сокове на една млада жена не текат свободно, тя става
слаба и бледа, губи апетит, започва да линее; бракът е подходящото занимание за нея, с него тя забравя дребните си
болежки; утробата ѝ укрепва и се подготвя за своето предназначение, и не проявява склонност да се люшка из
тялото ѝ, сякаш няма какво друго да прави.
Ако не може да се намери мъж, лейди Мери трябва да язди редовно – трудно осъществимо за човек, който е под
домашен арест.
Най-сетне Хенри прочиства гърлото си с покашляне и проговаря:
– Не е тайна, че императорът е говорил за Мери със своите съветници. Той би желал тя да вземе за съпруг човек,
който не е от това кралство, да се омъжи за някой от неговите роднини, някъде из неговите земи – той свива устни.
– Аз в никакъв случай няма да позволя тя да напусне страната; всъщност няма да позволя да отиде където и да било,
докато не започне да се държи с мен така, както подобава.
Той, Кромуел, казва:
– Смъртта на майка ѝ е все още незараснала рана. Не се съмнявам, че след някоя и друга седмица тя ще осъзнае
какво ѝ налага дългът.
– Колко приятно е най-сетне да чуем гласа ви, Кромуел – отбелязва присмехулно „монсеньор”. – Обикновено вие
говорите първи, последен и по средата, така че ние, по-скромните съветници, сме принудени или да говорим тихо,
или изобщо да не говорим и да си разменяме бележки. Може ли да попитам дали тази ваша въздържаност не се
дължи случайно на вчерашните събития? Когато Негово величество, ако си спомням правилно, ви принуди да
обуздаете амбициите си.
– Благодаря, това е достатъчно, милорд Уилтшър – казва твърдо лорд-канцлерът.
Кралят казва:
– Съжалявам, че трябва да ви го припомня, но говорехме за дъщеря ми. Макар да не съм никак уверен, че е редно
да я обсъждаме на съвет.
– Лично аз – започва Норфолк – бих отишъл при Мери и бих я принудил да положи клетва, бих поставил ръката ѝ
на Библията и бих я задържал там; а ако не пожелае да положи клетва, че ще бъде вярна на краля и на детето на
моята племенница, бих ѝ удрял главата в стената, докато омекне като печена ябълка.
– Благодаря и на вас, милорд Норфолк – казва Одли.
– Така или иначе – отбелязва натъжено кралят, – не разполагаме е толкова много деца, че да можем да си
позволим да изгубим един наследник на кралството. Не бих искал да се разделя с нея. Един ден тя ще бъде моя
покорна дъщеря.
Всички Болейн се облягат с усмивка на стола си, узнали, че кралят не се опитва да уреди за Мери изгоден брак в
чужбина – значи тя е без значение, едно копеле, за което се говори само от съжаление.
Те са крайно доволни от вчерашния си триумф, осигурен им от посланика на империята, и проявяват добрия си
вкус, като не се хвалят с това.
Веднага щом работата приключва, той, Кромуел, бива обсаден от съветниците; с изключение на мъжете от
семейство Болейн, които отплават в друга посока. Съветът протече добре; той получи всичко, което му беше
необходимо; Хенри стъпи обратно на пътя, водещ към съюз с императора; защо тогава се чувства неспокоен,
притеснен?
Разбутва съвсем благовъзпитано колегите си. Има нужда от въздух.
Хенри минава покрай него, спира, обръща се, казва:
– Мастър секретарю, бихте ли повървели с мен?
Тръгват заедно. В мълчание. Темата може да бъде зададена от владетеля, не от министъра.
Той може да чака.
Хенри казва:
– Знаете ли, иска ми се някой ден да отидем в Южна Англия, както сме си говорили, да поговорим с леярите.
Той чака.
– Представени са ми различни чертежи, чертежи с изчисления, и съвети за подобряване на състоянието на
нашата артилерия, но честно казано, не мога да ги разбера толкова добре, колкото бихте ги разбрали вие.
Още по-смирено, мисли си той; хайде, още малко по-смирено.
Хенри казва:
– Помня как веднъж ми казахте, че сте ходили в горите и сте се срещали с въглищари, били много бедни хора.
Той чака. Хенри казва:
– Човек би трябвало да познава процеса от самото начало, така си мисля аз, без значение дали става дума за
правенето на броня или леенето на топове. Няма смисъл да искаш металът да има определени качества, определена
степен на закаляване, ако не знаеш как се отлива той, и не познаваш трудностите, които могат да срещнат
занаятчиите. Ето, аз никога не съм проявявал надменност, и съм отделял по някой час да постоя при майстора,
който прави желязната ръкавица за дясната ми ръка. Мисля си, че трябва да изучаваме всяка сглобка, всеки гвоздей.
Да? И?
 Оставя краля да продължи с неувереното мънкане.
– И, да. Да, така е. Вие сте моята дясна ръка, сър.
Той кимва. Сър. Колко трогателно.
Хенри казва:
– И тъй, към Кент, на юг: ще идем ли? Да избера ли през коя седмица да бъде? Два-три дни би трябвало да ни
бъдат достатъчни.
Той се усмихва.
– Не и това лято, сър. Вие ще имате други ангажименти. Освен това леярите са като всички нас – и те имат нужда
от почивка. Да полежат на слънце, да берат ябълки.
Хенри го поглежда кротко, умолително, с ъгълчето на синьото си око: направи така, че това лято да бъде
щастливо за мен. После казва:
– Не мога да живея така, както съм живял досега, Кромуел. Той е тук, за да получава нареждания. Дай ми Джейн:
Джейн, която е толкова мила, която се разтапя с въздишка по небцето ти като подсладено масло. Отърви ме от
озлоблението, от жлъчта.
– Мисля, че трябва да си отида у дома – казва той, – ако позволите. Имам да свърша много работа, за да задвижа
тези неща, и се чувствам... – английският му изневерява. Случва се понякога. – Un peu[25] – но сега и френският го
изоставя.
– Но нали не сте болен? Нали ще се върнете скоро?
– Ще се посъветвам със специалистите по канонично право – казва той. – това може да отнеме няколко дни, нали
ги знаете какви са. Ще се постарая да стане колкото може по-бързо. Ще говоря с архиепископа.
– А може да поговориш и с Хари Пърси – казва Хенри. – Нали знаеш как тя... онзи годеж, или каквото там е било,
връзката между тях... е, мисля, че са били почти женени, нали? А ако това не свърши работа... – той потърква
брадата си. – Нали знаеш, че преди да бъда с кралицата, се е случвало понякога да съм със сестра ѝ, сестра ѝ Мери,
която...
– О, да, сър. Спомням си Мери Болейн.
-... и трябва да разберат, че след като съм имал връзка с толкова близка роднина на Ан, не бих могъл да сключа
валиден брак с нея... така или иначе, ползвай това само ако се наложи, не ми се иска да има ненужни...
Той кимва. Не искате историята да ви разобличи като лъжец. Накарахте ме публично, пред придворните ви, да
заявя, че никога не сте имали вземане-даване с Мери Болейн, а вие седяхте там и кимахте. Премахнахте всички
пречки: Мери Болейн, Хари Пърси, пометохте ги. Но сега исканията ни са се променили, и фактите, останали зад
гърбовете ни, също са се променили.
– Е, вървете – казва Хенри. – Но пазете всичко в тайна. Вярвам във вашата дискретност и във вашите умения.
Колко необходимо, но колко тъжно беше да чуе как Хенри се извинява. И изпитва някакво странно уважение към
Норфолк и неговото изръмжано „Добре ли сме, момче?”.
В едно от преддверията го чака мастър Ризли.
– И тъй, получихте ли нареждания, сър?
– Е, по-скоро намеци.
– А знаете ли кога те ще придобият по-ясна форма?
Той се усмихва. „Наричайте ме” казва:
– Доколкото знам, на съвета кралят заявил, че щял да омъжи лейди Мери за свой поданик.
Но нали съветът не е стигнал до подобно решение? Само след миг той отново влиза в кожата си: чува собствения
си глас, когато отговаря през смях:
– О, за Бога, „Наричайте ме”! Кой ви каза това? Понякога – продължава той, – ми се струва, че ако всички
заинтересовани страни присъстваха на съвета, включително и чуждестранните посланици, това би ни спестило и
време, и труд. Сведения за обсъжданията така или иначе излизат вън от залата на съвета. Така че, за да си спестим
недочути и недоразбрани неща, най-добре направо всички лично да чуват всичко.
– Объркал съм нещо, така ли? – пита Ризли. – Но аз си мислех, че това да я омъжат за поданик, за човек с ниско
потекло, е план на сегашната кралица?
Той свива рамене. Младият човек му отправя неразбираем поглед. Ще минат няколко години, преди той да
разбере защо Ризли го е погледнал така.
Едуард Сиймор иска да разговаря с Кромуел. За него няма никакво съмнение, че семейство Сиймор ще
присъстват на трапезата му, дори ако трябва да седят под масата и да се хранят с трохите.
Едуард е напрегнат, изнервен, припрян.
 – Мастър секретарю, ако се опитаме да предвидим бъдещето...
– Когато става дума за тези неща, е трудно да се предвиди и утрешният ден. Отведете вашето момиче оттук, нека
Кару я заведе в къщата си в Съри.
– Не мислете, че искам да узная тайните ви – казва Едуард, подбирайки внимателно думите си. – Не мислете, че
любопитствам да узная неща, които не ми подобава да зная. Но заради сестра си бих искал да имам някаква
представа...
– О, разбирам, искате да знаете дали тя да поръчва сватбената си рокля?
Едуард го поглежда умолително. Той казва сдържано:
– Ще се опитаме да постигнем анулиране. Засега не знам по какви причини.
– Но те ще се борят – казва Едуард. – Ако се провалят, семейство Болейн ще се постараят да повлекат и нас в
падението си. Чувал съм за змии, които, макар да умират, излъчват отровата си през кожата.
– Вземали ли сте някога змия в ръце? – пита той. – На мен ми се случи веднъж, в Италия – протяга напред
дланите си. – Не ме ухапа.
– В такъв случай трябва да пазим всичко в най-дълбока тайна – казва Едуард. – Ан не бива да научава.
– Е – казва той сухо, – съмнявам се, че ще успеем да го крием от нея вечно.
Но тя ще узнае доста скоро, ако новите му приятели не престанат да го причакват из преддверията, да застават на
пътя му и да му се кланят; ако не престанат да шушукат, да повдигат вежди и да се смушкват един друг с лакти.
Той казва на Едуард: „Трябва да се прибера у дома, да затворя вратата и да се посъветвам със себе си. Кралицата
крои нещо, не знам какво, нещо непочтено, нещо тъмно, нещо, което може би е дотолкова потънало в мрак, че тя
самата все още не знае какво е то, а го вижда само в сънищата си; но аз трябва да действам бързо, да сънувам вместо
нея, за да го извадя на бял свят.”
Според лейди Рочфорд, откакто вече не е на легло, Ан се оплаква, че Хенри постоянно я следи с поглед; но не
така, както го правеше преди.
Кромуел отдавна е забелязал как Хари Норис следи с поглед кралицата; и някак отвисоко, сякаш е кацнал като
издялан от дърво сокол над някоя врата, вижда самия себе си – как следи с поглед Хари Норис.
Засега Ан сякаш не забелязва крилете, които се вият над нея, очите, които следват пътя ѝ, докато тя лъкатуши и се
обръща ту насам, ту натам. Ан бъбри за детето си, Елизабет, върти в пръстите си малка шапчица, красива шапчица с
панделки, току-що взета от бродирачките.
Хенри я поглежда безизразно, сякаш пита: защо ми показвате това, какво значение има то за мен?
Ан гали малкото късче коприна. Кромуел чувства как го пробожда съжаление, изпитва за миг угризение. Той
оглежда финия копринен ширит, с който е поръбен ръкавът на кралицата. Някоя жена, умела като покойната му
съпруга, е направила този ширит.
Гледа кралицата много отблизо, чувства, че я познава така, както майка познава детето си, или както дете познава
своята майка. Познава всеки бод на корсажа ѝ. Забелязва как той се повдига и отпуска при всеки неин дъх. Какво се
крие в сърцето ви, мадам? Това е последната врата, която трябва да бъде отворена. Сега той стои на прага, ключът е
в джоба му, почти се бои да го постави в ключалката.
Защото какво би станало, ако ключът не пасва и му се наложи да го върти неумело, под погледа на Хенри, да чува
нервното изцъкване на кралския език, така ясно, както някога трябва да го е чул господарят му Улзи?
Е, хайде. Веднъж – като че ли беше в Брюж – му се наложи да разбие една врата. Нямаше обичая да разбива врати,
но един негов клиент искаше резултати, при това бързо. Ключалките могат да бъдат отворени с шперц, но това е
работа за опитен човек, който разполага с време. А не ти трябват нито време, нито умение, ако имаш здраво рамо и
крак, обут в ботуш. Казва си: „Тогава още не бях навършил трийсет. Бях млад.” Потрива разсеяно лявото си рамо и
ръката над лакътя, сякаш си спомня натъртванията. Представя си как прониква в Ан – не като любовник, а като
правник, стиснал в ръка свитък със съдебни разпореждания; представя си как влиза в сърцето на кралицата. Чува
как в камерите му отеква тропането на собствените му ботуши.
У дома той сваля от скрина молитвеника, принадлежал на жена му. Подарил ѝ го беше първият ѝ съпруг, Том
Уилямс, който не беше лош човек, но не беше състоятелен като него. Когато си спомня за Том Уилямс, той вече не
вижда нищо, само един мъж без лице, представя си го облечен в ливреята на дома Кромуел, как държи дрехата или
коня му. Сега, когато, стига да пожелае, може да има в ръцете си най-прекрасните книги от кралската библиотека,
молитвеникът изглежда невзрачен; къде му е позлатата? И все пак същината на Елизабет е скрита в тази книга, на
горката му съпруга с бялата ѝ шапчица, с прямия нрав, кривата усмивка и неуморните пръсти на умела плетачка.
Веднъж бе гледал как Лиз плетеше копринен ширит.
Единият край бе прикрепен към стената, на всеки пръст на вдигнатите си ръце тя беше завързала конци и
пръстите ѝ се движеха толкова бързо, че той не можа да разбере какво точно прави.
 – По-бавно – помоли я тогава, – за да видя как го правиш – а тя се беше засмяла и беше отвърнала:
– Не мога по-бавно, ако спра и се замисля как го правя, няма да мога да го направя изобщо.

[1] Разпоредители на официални тържества и турнири. – Б. ред.

[2] Засегнат, улучен, ударен (фр.) – думата, взета от френски, както по-голямата част от турнирната терминология, се е ползвала за отбелязване на удар,
попадение. – Б. пр.
[3] Двубоят à l'outrance, (фр. докрай, т.е., до смърт), се е водел докато единият от противниците бъде победен категорично или убит, или докато някой от
съдиите наредял прекратяването му. Двубоят à plaisance(фр. за удоволствие, докато доставя удоволствие) обикновено приключвал след предварително
определен брой сблъсъци или след първото поваляне на един от противниците. – Б. пр.
[4] Суша, твърда земя (лат.) – Б. пр.
[5] Напред (фр.). – Б. пр.
[6] По време на турнирите освен двубои е имало и други предизвикателства към участниците, например да свалят с копие окачен нависоко обръч. – Б. пр.
[7] Дърво, разпространено на Арабския полуостров и североизточна Африка, от чийто сок се получава смола с приятен аромат. – Б. ред.
[8] Орденът на Жартиерата ( The Most Noble Order of the Garter) е висшият рицарски орден на Англия и Обединеното кралство и най-старият съществуващ
рицарски орден в света, в който се приемат членове и понастоящем. Ръководител на ордена е действащият британски монарх. Учреден е от крал Едуард
III през 1348 г. в началото на Стогодишната война, като опит да обвърже по-силно най-важните рицари на кралството си и да ги амбицира за предстоящите
военни походи. Има различни легенди защо е избрана именно жартиерата (обичаен елемент от тоалета – и на мъжете, и на жените – по него време) за
символ на ордена, но никоя не е подплатена с достоверни доказателства – Б. ред.
[9] От Матея свето Евангелие, 10:29. „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец.”
– Б. пр.
[10] От Матея свето Евангелие, 10:16 – „Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци: и тъй, бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби.” – Б. пр.
[11] Томас Викъри (1490-1561) – английски лекар, хирург и анатом, личен лекар на кралското семейство по времето на Хенри автор на един от първите
учебници по анатомия. – Б. пр.
[12] Ambassador (англ.) – посланик – Б. пр.
[13] В Англия се чества на 24 февруари; по православния календар се чества на 16 ноември или 30 юни. – Б. пр.
[14] Томас Уайът, „Ликуване на влюбения, който се наслаждава на своята любов” – Б. пр.
[15] Книга на Еклисиаста, 3:1. – Б. пр.
[16] Впоследствие сър Франсис Брайън става известен именно с това прозвище поради своята безпринципност. – Б. пр.
[17] Нека всеки се спасява, както може (фр.). – Б. пр.
[18] По времето, когато се развива действието на романа, хората в Европа тъкмо започнали да осъзнават, че новооткритите – само от преди четиридесетина
години – земи отвъд океана не са непознати региони от Индия, а съвсем нов континент. Италианският изследовател Америго Веспучи вече е изказал
своите предположения по този въпрос, но все още малцина са запознати с него. – Б. ред.
[19] Вижте! (фр.) – Б. пр.
[20] Превеликолепни господине (ит.). – Б. пр.
[21] Свето Писание, Псалтир, 43:1 – Б. пр.
[22] Пак там, 43:5 – Б. пр.
[23] Скъпи приятелю. – Б. пр.
[24] Висша придворна длъжност, чиито функции могат да включват ръководство – от името на краля – на войската, на финансите или на съда. – Б.ред.
[25] Малко (фр.). – Б. пр.
 II.
ПОБЕДИТЕЛЯТ НА ПРИВИДЕНИЯТА
Лондон, април–май 1536

– Елате да поседим заедно.

– Защо? – пита предпазливо лейди Устър.
– Защото имам сладкиши.
Тя се усмихва.
– Аз съм лакома.
– Имам дори прислужник, който да ги поднесе.
Тя поглежда Кристоф.
– Това момче ли?
– Кристоф, лейди Устър ще има нужда първо от възглавница.
Възглавницата е добре издута от пух, по нея са избродирани соколи и цветя. Тя я взема в две ръце, погалва я
разсеяно, после я поставя зад себе си и се обляга на нея.
– О, така е по-добре – казва тя с усмивка. Бременна е и поставя спокойно ръка върху корема си, също като
Мадоната в някоя картина.
В това малко помещение, чийто прозорец е отворен, за да влиза топлият пролетен въздух, той провежда своето
разследване. Не го е грижа кой ще влезе и ще го види, кой ще бъде забелязан, когато влиза или излиза. Че кой не би
се отбил при човек, който предлага сладкиши? Пък и мастър кралският секретар е винаги дружелюбен и полезен
човек.
– Кристоф, подай кърпа на милейди, а после върви да поседиш десет минути на слънце. Затвори вратата зад себе
си.
Лейди Устър – Елизабет – проследява с поглед как вратата се затваря; после се привежда напред и прошепва:
– Мастър секретарю, имам такива неприятности.
– И с това – той посочва тялото ѝ – сигурно не ви е леко. Да не би кралицата да завижда, че сте в такова
положение?
– Е, тя настоява винаги да бъда около нея, макар това да не е необходимо. Всеки ден ме пита как се чувствам. Не
бих могла да имам по-грижовна господарка – но по лицето ѝ е изписано съмнение. – В някои отношения би било
по-добре да се прибера у дома, в провинцията. Докато съм тук, в двора, всички ме сочат с пръст.
– Как мислите, дали слуховете по ваш адрес са тръгнали от кралицата?
– А от кой друг?
В кралския двор се шушука, че бебето на лейди Устър не е дете на графа. Може би говорят така от злоба; може
това да е нечия представа за шега – може би причината е просто, че на някой му е било скучно. Кроткият ѝ брат,
придворният Антъни Браун, бе връхлетял в стаите ѝ, за да я нахока.
– Казах му – споделя тя – да не се заяжда. Защо точно с мен?
Сладкишът с извара потръпва в своята коричка, положен на дланта ѝ, сякаш споделя нейното възмущение.
Той се смръщва.
– Нека се върнем малко по-назад. Бих искал да знам дали близките ви обвиняват, защото хората говорят такива
неща за вас, или защото клюките казват истината?
Лейди Устър попива с кърпа устните си.
– Мислите, че ще си призная заради едни сладкиши, така ли?
– Позволете ми да ви улесня. Бих искал да ви помогна, стига да мога. Има ли съпругът ви основания да се гневи?
– О, мъже – казва тя. – Те винаги се гневят. Толкова се гневят, че не са в състояние дори да броят на пръсти.
– Значи детето би могло да бъде на графа?
– Ако е момче и е здраво, предполагам, че той ще го признае – сладкишите отклоняват вниманието ѝ. – Това,
бялото, бадемов крем ли е?
Братът на лейди Устър, Антъни Браун, е полубрат на Фицуилям. (Всички тези хора са в някакви роднински връзки
помежду си. За щастие кардиналът му остави схема, която той осъвременява при всяка сватба.) Фицуилям, Браун и
наскърбеният граф се съветват по ъглите. А Фицуилям му казва, Кръм, можете ли да разберете, защото аз съм
убеден, че не мога, какво, по дяволите, става сред придворните дами на кралицата?
– А после и дълговете – казва ѝ той. – Положението ви е доста тъжно, милейди. Вземали сте заеми от всички.
Какво сте купували?
Знам, че кралят е заобиколен от очарователни млади мъже, остроумни млади мъже, влюбчиви и винаги готови да
напишат писмо на някоя дама. Да не би да плащате, за да ви ласкаят?
– Не. За да ми правят комплименти.
– Можете да ги получавате и безплатно.
– Бих казала, че това е красива фраза – тя облизва пръстите си.
– Но вие сте светски човек, мастър секретарю, и знаете, че ако вие самият напишете писмо на някоя дама, ще
приложите към него и сметката.
Той се разсмива.
– Така е. Знам колко ценно е времето ми. Но не мисля, че вашите обожатели биха били толкова стиснати.
– Но те имат да вършат толкова много неща, тези момчета! – тя си избира една захаросана теменужка, гризва
малко от нея. – Не разбирам защо все говорят за млади безделници. Заети са нощ и ден да градят кариерата си. Не
биха пратили сметка. Затова пък трябва да им пратиш накит за шапката. Или позлатени копчета за някой ръкав. А
може да се наложи и да платиш на шивача им.
Той си спомня натруфения Марк Смийтън.
– И кралицата ли си плаща по същия начин?
– Наричаме го „покровителстване”. Не казваме, че е плащане.
– Приемам поправката ви. – Господи, казва си той, значи човек може да ползва услугите на някоя блудница и да
каже, че я „покровителства”. Лейди Устър е изпуснала няколко стафиди на масата и той изпитва желанието да ги
вземе и да ги пъхне в устата ѝ; тя вероятно не би възразила. – И така, когато кралицата е нечия покровителка,
случвало ли се е някога, има ли понякога случаи да покровителства някого насаме?
– Насаме? А как бих могла да знам аз тогава?
Той кимва. Също като в тениса, мисли си. Не можах да отразя този удар.
– А как е облечена, когато покровителства?
– Аз самата не съм я виждала гола.
– И как мислите, дали тя позволява волности на тези ласкатели?
– Нито съм виждала, нито съм чувала нещо подобно.
– А зад затворена врата?
– Често се случва да се затварят врати. Това е обичайно.
– Ако поискам от вас да свидетелствате, бихте ли повторили това под клетва?
Тя бръсва с пръсти едно петънце сметана.
– Че се случва често да бъдат затваряни врати? Това бих си позволила да потвърдя.
– А колко ще трябва да ви бъде платено за това?
Той се усмихва; очите му спират върху лицето ѝ.
– Малко се боя от съпруга си. Защото съм вземала пари назаем.
Той не знае, затова, моля ви се... шшшт.
– Изпращайте кредиторите си при мен. А за в бъдеще, ако имате нужда от комплименти, обърнете се към банката
на Кромуел. Ние си търсим клиенти, а и условията ни са изгодни. Известни сме с това.
Тя оставя кърпата си; взема едно последно листенце от теменужка от последния сладкиш с извара. На вратата се
обръща.
Хрумнало ѝ е нещо. Ръката ѝ мачка полите ѝ.
– Кралят търси повод да я напусне, нали? Достатъчно ли ще е това със затворените врати? Не бих искала да ѝ се
случи нещо лошо.
Схванала е положението, поне отчасти. Върху жената на Цезар не бива да пада и сянка от съмнение. Съмненията
биха погубили кралицата, една трошица, едно късче истина би я погубило по-бързо; не ни трябва да откриваме в
постелята ѝ следи от Франсис Уестън или някой друг писач на сонети, подобни на следи от охлюв.
– Да я напусне – повтаря той. – Да, може би. Освен ако не се окаже, че тези слухове се дължат на недоразумение.
Както съм убеден, че ще стане във вашия случай. Сигурен съм, че съпругът ви ще бъде доволен, когато детето се
роди.
Лицето ѝ се прояснява.
– Значи ще поговорите с него? Но не и за дълга? И ще поговорите с брат ми? И с Уилям Фицуилям? Ще ги убедите
да ме оставят на спокойствие, нали, моля ви? Не съм направила нищо повече от това, което правят и останалите
дами.
– Мистрес Шелтън? – пита той.
– Това не е новина за никого.
– Мистрес Сиймор?
– Виж, това вече би било наистина новина.
– Лейди Рочфорд?
Тя се поколебава.
– На Джейн Рочфорд не ѝ се нравят тези неща.
– Защо, нима милорд Рочфорд е непохватен?
– Непохватен – тя сякаш опитва думата на вкус. – Не съм я чувала да го описва така – после се усмихва. – Но съм
чувала описанията ѝ.
Кристоф се връща. Тя минава с плавна походка покрай него, като жена, отхвърлила тегобите си.
– О, вижте само – казва Кристоф. – Измъкнала е всички листенца отгоре и е оставила коричката.
Кристоф сяда и натъпква устата си с остатъците. Умира за мед и захар. Винаги можеш да разпознаеш едно момче,
което е гладувало като малко. Навлизаме в сладкия сезон на годината, когато въздухът е нежен, листата на дърветата
са бледозелени, лимоновите сладкиши се ароматизират с лавандула: в току-що сгъстилия се яйчен крем се слага
клонка босилек; цвят от бъз се сварява в захарен сироп и се излива върху нарязани на половинки ягоди.
Празникът на свети Георги. Из цяла Англия платнени и хартиени дракони се полюшват над шумни процесии по
улиците, след тях върви убиецът на дракона, в тенекиена броня и блъска със стар, ръждясал меч по щита си. Девици
плетат венци от клонки, в църквите се носят пролетни цветя. В залата в Остин Фрайърс Антъни е провесил от
гредите на тавана един звяр, покрит със зелени люспи, облещен, с изплезен език; изглежда похотлив и му напомня
на нещо, но той не може да се сети какво.
На този ден рицарите на Ордена на Жартиерата свикват своя съвет, а ако е починал някой от членовете на ордена,
тогава избират и друг на негово място. Орденът на Жартиерата е най-бележитият рицарски орден в християнския
свят: негови членове са кралят на Франция и кралят на Шотландия. Както и „монсеньор”, бащата на кралицата, и
копелето на краля, Хенри Фицрой. Тази година срещата на рицарите ще се състои в Гринич. Знае се, че
чуждестранните членове на ордена няма да присъстват, и все пак свикването на съвета дава повод да се съберат
новите му съюзници: Уилям Фицуилям, Хенри Кортни, маркизът на Ексетър, милорд Норфолк, както и Чарлс
Брандън, който като че ли е простил на Томас Кромуел, задето го буташе насам-натам из залата за аудиенции, и
казва:
– Кромуел, имали сме своите разногласия. Но аз винаги съм казвал на Хари Тюдор „обърнете внимание на
Кромуел, не допускайте да пропадне заедно с неблагодарния си господар, защото Улзи го е научил на всички свои
хитрини и затова той ще може да ви бъде полезен.”
– Нима, сър? Много съм ви задължен за тези думи.
– Е, да – ето ги и последиците, сега вие сте богат човек, нали? – Той се изкисква. – А следователно и Хари е богат.
– А аз винаги с радост се отблагодарявам, комуто трябва. Мога ли да попитам за кого ще гласува милорд на съвета
на ордена?
Брандън му смигва усърдно.
– Разчитайте на мен.
Има едно свободно място след смъртта на лорд Бъргавени; двама души очакват да го получат. Ан настоятелно
изтъква качествата на брат си Джордж. Другият кандидат е Николас Кару; след като са проведени проучвания и са
преброени гласовете, кралят прочита името на сър Николас. Хората около Джордж се опитват бързо да прикрият
поражението, твърдят, че не са очаквали нищо: че следващото свободно място е било обещано на Кару, че сам крал
Франсоа е настоявал преди три години пред краля да направи сър Николас рицар на ордена. А ако това не се е
понравило на кралицата, то тя не го показва; а пък кралят и Джордж Болейн трябва да обсъждат плановете си. На
следващия ден след Майския празник кралят и свитата му ще потеглят на коне към Дувър, за да огледат новите
строителни работи в пристанището, а Джордж ще ги съпровожда в качеството си на Пазител на Петте пристанища;
[1] длъжност, която той изпълнява зле според Кромуел. Самият Кромуел също има намерение да тръгне с краля. Би
могъл дори да отиде за ден-два до Кале, за да уреди нещата там; поне така казва, та слуховете за пристигането му да
попречат на гарнизона да се отпусне.
Хари Пърси е дошъл от север, от своите земи, за срещата на ордена, и сега живее в дома си в Стоук Нюингтън.
Това може да е от полза, казва Кромуел на племенника си Ричард, може да пратя някого да се види с него и да
подразбере дали той би бил готов да се отметне от думите си по въпроса за предбрачния обет. Ще отида и сам, ако
трябва. Но през тази седмица час по час ще трябва да вземаме нови решения. Очаква го Ричард Сампсън, декан на
кралския параклис, доктор по канонично право (към университетите в Кеймбридж, Париж, Перуджа и Сиена):
адвокат на краля при първия му развод.
– Ето че се озовахме в хубава каша – ще каже само деканът, подреждайки прецизно фолиантите си. Отвън има
каруца, теглена от мулета, огъваща се под тежестта на още фолианти, добре опаковани, за да не пострадат в лошо
време: това са документи, които се връщат назад чак до момента, когато кралят за първи път изразява недоволство
от първата си съпруга. А по онова време, казва деканът, всички бяхме млади. Сампсън се смее; смях на духовник,
подобен на поскърцване на ракла за богослужебни одежди.
– Почти не си спомням младостта, но предполагам, че все някога сме били млади; а някои от нас и безгрижни.
Ще се опитат да постигнат анулиране на брака, да проверят дали Хенри ще може да бъде освободен.
– Разбрах, че Хари Пърси избухнал в сълзи, когато чул името ви – казва деканът.
– Това са преувеличения. През последните месеци съм водил много учтиви разговори с графа.
Той не престава да прехвърля документите от първия развод, попада на почерка на кардинала – той допълва,
предлага, чертае стрелки по полетата.
– Освен ако – казва той – Ан, кралицата, не реши да се обърне към религията. В такъв случай разтрогването на
брака би било съвсем естествено.
– Убеден съм, че тя ще бъде отлична абатиса – казва учтиво Сампсън. – Проучили ли сте вече какво е мнението на
милорд архиепископа по този въпрос?
Кранмър отсъства. А Кромуел е отлагал този разговор.
– Трябва да го убедя – казва той на декана, – че отсъствието ѝ ще се отрази добре на нашата кауза, тоест каузата
на онези, които искат Библията да бъде четена на английски. Искаме живото Божие слово да звучи в ушите на Хенри
като музика, а не като неблагодарния хленч на Ан.
Казва „ние”, включвайки в това число и декана от учтивост. Съвсем не е убеден, че в сърцето си Сампсън вярва в
реформите, но онова, което му трябва, са външните прояви на съгласие, а деканът е винаги готов да сътрудничи.
– Този незначителен въпрос с магьосничеството – Сампсън прочиства с покашляне гърлото си. – Кралят няма
намерение да му обръща сериозно внимание, нали? Ако може да се докаже, че са били ползвани противоестествени
средства, за да бъде въвлечен в този брак, то тогава, разбира се, съгласието му няма да е било съзнателно, и брачните
обети няма да имат стойност; но несъмнено, когато казва, че е бил прелъстен от магии и вълшебства, той се
изразява, така да се каже, образно? Както би говорил един поет за вълшебните прелести на своята дама, за нейните
хитрини, за нейната изкусителност...? О, в името на Светата литургия – казва меко деканът, – не ме гледайте така,
Томас Кромуел. Бих предпочел да не се набърквам в такива неща. Бих предпочел двамата с вас да се заемем отново с
Хари Пърси, и да му набием малко здрав разум в главата. Бих предпочел дори да повдигна въпроса с Мери Болейн,
чието име, трябва да си призная, се надявах да не чуя никога вече.
Той свива рамене. Понякога си спомня за Мери; мисли си какво ли би било, ако беше приел предложенията ѝ.
Онази вечер в Кале двамата бяха толкова близо един до друг, че той можеше да почувства вкуса на дъха ѝ –
сладкиши, подправки, вино... но, разбира се, през онази нощ в Кале всеки нормално функциониращ мъж би свършил
работа на Мери. Деканът кротко прекъсва мислите му:
– Мога ли да предложа нещо? Идете да поговорите с бащата на кралицата. Говорете с Уилтшър. Той е разумен
човек, преди няколко години бяхме заедно на една мисия в Билбао, винаги съм го считал за разумен. Накарайте го да
убеди дъщеря си да се оттегли безропотно. Така ще си спестим двайсет години неприятности.
Добре тогава, отиваме при „монсеньор”; взел е със себе си Ризли, за да води записки. Бащата на Ан също носи
един фолиант, докато Джордж представя единствено очарователната си личност. Той винаги представлява
интересна гледка; Джордж обича дрехите му да бъдат целите в ширити и пискюли, изпъстрени с точици, райета и
прорези. Днес е облечен в бяло кадифе върху червена коприна, през всеки прорез се вижда как се дипли аленият
плат. Напомня му на една картина, която бе видял веднъж в Ниските земи, на която одираха жив някакъв светец.
Кожата на прасците му беше сгъната спретнато над глезените му, като меки ботуши, а очите му гледаха спокойно и
ведро.
Той оставя донесените документи на масата.
– Няма да губя време в излишни приказки. Виждате какво е положението. Кралят е узнал някои неща, които, ако
ги бе научил по-рано, биха възпрепятствали предполагаемия му брак с лейди Ан.
Джордж казва:
– Говорих с граф Нортъмбърланд. Той държи на думата си. Не е имало никакво предварително споразумение.
– Толкова по-зле – казва той. – Не виждам как би трябвало да постъпя. Може би вие, лорд Рочфорд, ще ми
помогнете с някое предложение?
– Ще ви помогнем да се озовете в Тауър – казва Джордж.
 – Запишете това – обръща се той към Ризли. – Милорд Уилтшър, смея ли да припомня някои обстоятелства, с
които вашият син като че ли не е запознат? Покойният кардинал ви повика да дадете обяснения за връзката на
дъщеря ви с Хари Пърси, и ви предупреди, че бракът между тях е невъзможен поради ниското положение на вашето
семейство и високия ранг на Пърси. А вашият отговор гласеше, че не можете да отговаряте за онова, което върши
Ан, излезе, че не сте в състояние да наложите волята си на собствените си деца.
Изражението на Томас Болейн се променя в съответствие с нещо, което е осъзнал.
– Значи сте били вие, Кромуел. Онзи, който седеше и дращеше нещо в сенките.
– Никога не съм го отричал, милорд. И така, в онзи случай вие не успяхте да предизвикате особено съчувствие у
кардинала. Лично аз, като баща на семейство, разбирам как стават тези неща. По онова време вие бяхте склонни да
твърдите, че отношенията на дъщеря ви с Хари Пърси са стигнали доста далеч. С което искахте да намекнете –
както кардиналът благоволи да се изрази – за копа сено в топла лятна нощ. От думите ви можеше да се заключи, че
връзката им е консумирана, и че може да се приеме за истински брак.
Болейн се подсмива.
– Но после кралят даде да се разбере какви чувства изпитва към дъщеря ми.
– И вие преосмислихте позицията си. Такива неща се случват с всекиго. Затова ви моля да помислите отново. За
вашата дъщеря би било по-добре всъщност да е била омъжена за Хари Пърси. При това положение бракът ѝ с краля
би бил обявен за невалиден. И кралят ще бъде свободен да потърси друга дама за съпруга.
Десетилетието, посветено на себевъзвеличаване, изминало откакто дъщеря му показа на краля какво има под
фустите ѝ, е превърнало Болейн в богат, трезвомислещ и самоуверен човек. Неговото време отива към своя край и
Кромуел вижда как той решава да не се съпротивлява.
Жените стареят, мъжете обичат разнообразието: стара история, и дори една миропомазана кралица не може да я
промени, не може да напише по-различен край.
– Така. Какво да правим с Ан? – пита баща ѝ. Във въпроса не се забелязва особена нежност.
Кромуел казва, също като Кару:
– Манастир?
– Ще очаквам щедро обезщетение – казва Болейн. – Искам да кажа, за семейството.
– Почакайте – казва Джордж. – Милорд, почитаеми татко, не се оставяйте да бъдете въвлечени в начинанията на
този човек. Не встъпвайте в преговори с него.
Уилтшър се обръща към сина си и казва хладно:
– Спокойно, сър. Нещата са такива, каквито са. Какво бихте казали, Кромуел, за това тя да запази положението си
на маркиза? А на нас, близките ѝ, да не бъдат оспорвани титлите и състоянието ни?
– Мисля, че кралят ще предпочете тя да се оттегли от светския живот. Убеден съм, че ще успеем да намерим някоя
света обител, управлявана почтено, където жена с нейните убеждения и възгледи ще може да се чувства добре.
– Отвращавате ме – казва Джордж и се отдръпва от баща си.
Кромуел казва:
– Отразете в записките отвращението на лорд Рочфорд.
Перото на Ризли дращи по хартията.
– А земите ни? – пита Уилтшър. – Държавните ни служби? Нима не бих могъл да продължа да служа на краля
като пазител на личния му печат? А ето и сина ми, неговите санове и титли...
– Кромуел иска аз да се махна – Джордж се изправя рязко на крака. – Там е цялата работа. Нито за миг не е
престанал да се меси в онова, което аз правя за защитата на кралството, изпраща писма в Дувър, в Сандуич,
навсякъде гъмжи от негови хора, нарежданията му се противопоставят на моите...
– О, я седнете – казва Ризли. Кромуел се разсмива – и на нахалството на Ризли, и на изражението на Джордж. –
Но, разбира се, милорд, бихте могли и да си останете прав, ако желаете.
Сега вече Рочфорд не може да реши какво да направи. Остава му само да подчертае това, че стои прав, въртейки
се яростно на мястото си; да вземе шапката си; да каже:
– Съжалявам ви, мастър секретарю. Ако успеете да отстраните сестра ми, новите ви приятели ще се отърват
набързо от вас, когато тя вече няма да бъде тук, а ако не успеете, и тя се сдобри с краля, тогава пък аз ще се отърва от
вас. Така че, както и да го погледнете, Кромуел, този път паднахте в собствения си капан.
Кромуел отвръща кротко:
– Поисках този разговор, милорд Рочфорд, само защото вие можете да повлияете на сестра си – никой няма по-
голямо влияние върху нея. Предлагам да осигуря вашата безопасност, в замяна на любезната ви помощ.
По-старият Болейн притваря очи.
 – Аз ще говоря с нея. Ще говоря с Ан.
– Поговорете и със сина си, защото аз повече няма да разговарям с него.
Уилтшър казва:
– Чудя се, Джордж, че не разбираш накъде води всичко това.
– Какво? – казва Джордж. – Какво, какво? – и продължава да повтаря „какво”, докато баща му го извлича от
стаята. На прага по-старият Болейн спира и свежда учтиво глава:
– Мастър секретарю. Мастър Ризли.
Гледат ги как излизат двамата, баща и син.
– Това беше интересно – казва Ризли. – И накъде води всичко това, сър?
Той се рови из документите.
– Спомням си – продължава Ризли, – една пиеса, която представиха в двора, когато кардиналът изпадна в
немилост. Спомням си Секстън, шута, облечен в алени одежди, в ролята на кардинала, и как четирима дяволи го
отнесоха в ада, като го държаха за ръцете и краката. Бяха маскирани. Питах се дали Джордж...
– Държеше го за дясната ръка – отвръща той.
– Аха – казва „Наричайте ме Ризли”.
– Отидох зад паравана в дъното на залата. Видях ги как смъкват косматите си маски, видях как лорд Рочфорд
смъква своята. Защо не ме последвахте? Щяхте да видите това и сам.
Мастър Ризли се усмихва.
– Тогава не ми се искаше да отивам зад сцената. Боях се да не решите, че съм един от изпълнителите, и да остана
завинаги опетнен в представите ви.
Спомня си онази вечер, просмукана със смрадта на варварщината, когато цветът на рицарството се преобрази в
глутница ловни кучета, виещи за кръв, а целият кралски двор свиркаше и се присмиваше, докато влачеха и тътреха
кардинала по пода. Тогава в залата се разнесе глас:
– Засрамете се!
Той пита Ризли:
– Вие ли извикахте тогава?
– Не – „Наричайте ме Ризли” не би излъгал. – Мисля си, че може да е бил Томас Уайът.
– Така си мисля и аз. През всички тези години съм мислил за това. „Наричайте ме”, трябва да отида да се видя с
краля. Ще изпием ли преди това по чаша вино?
Мастър Ризли става. Тръгва да търси някой прислужник. Светлината озарява извивките на една калаена кана,
гасконско вино плисва в чашата.
– Дадох на Франсис Брайън правото да внася това вино – казва той. – Трябва да е било преди три месеца. Не
разбира от вино, а? Не мислех, че ще го продава на кралските изби.
Отива при Хенри; размитайки по пътя си стражи, прислуга и придворни; почти не изчаква да известят името му,
затова и Хенри вдига удивено поглед от книгата с песни.
– Ето какво е мнението на Томас Болейн. Единствената му грижа е да съхрани благоволението на Ваше
величество. Но не можем да разчитаме на помощ от страна на сина му.
– Защо?
„Може би защото е идиот?”
– Той като че ли вярва, че Ваше величество може да промени мнението си.
Хенри е засегнат.
– Би трябвало да ме познава. Джордж беше десетгодишно момче, когато дойде за първи път в двора, би трябвало
да ме познава по-добре. Аз не променям решенията си.
В известен смисъл е така. Кралят върви странешком, като рак, към целта си, но идва момент, когато я сграбчва с
щипките.
– Ще ви кажа какво мисля аз за Джордж – казва Хенри. – Той е сега на – колко? – трийсет и две години, но все
още го наричат „синът на Уилтшър”, „братът на кралицата”, има чувството, че не е намерил мястото си в живота, а
няма и наследник, няма дори дъщеря. Направих за него всичко по силите си. Много пъти съм го изпращал в чужбина
като мой представител. На това вероятно ще се сложи край, защото, когато вече не е мой брат, никой няма да му
обръща внимание. Но той няма да бъде бедняк. Мога да продължа да се отнасям благосклонно с него. Но не и ако
реши да ми създава пречки. Затова трябва да бъде предупреден. Трябва ли да разговарям лично с него?
Хенри изглежда раздразнен. Не би трябвало той да урежда това. Предполагаше се, че Кромуел ще го уреди от
негово име. Че ще улесни оттеглянето на семейство Болейн и въздигането на семейство Сиймор. Неговите
задължения са кралски: да се моли за успеха на начинанията си и да пише песни за Джейн.
– Нека изчакаме ден-два, сър, и тогава ще поговоря с него насаме, в отсъствието на баща му. Струва ми се, че
когато баща му е наоколо, той изпитва нужда да се перчи и надува.
– Да, аз рядко греша – казва Хенри. – Суетност, това е всичко. А сега слушайте.
И той запява:

Прекрасна маргаритка,
и теменужка синя,
аз верен ще остана...

– Нали разбирате, това е стара песен, която се опитвам да преработя. Какво ли се римува със „синя”? Освен „да
загина”?
„Имате ли нужда от още нещо?”, казва си той наум. И се сбогува.
Коридорите са осветени с факли, силуетите на хора се разбягват изпод тях и се стапят в далечината. Атмосферата
в двора в тази петъчна априлска вечер му напомня на обществените бани в Рим.
Въздухът е тежък, наоколо се плъзгат силуети на други мъже, може би мъже, които познаваш, но не би разпознал
без дрехи. Кожата ти се вледенява, пламва, после отново се вледенява. Плочите под краката ти са хлъзгави. От двете
ти страни има открехнати врати, само на няколко инча от теб, извън полезрението ти, но съвсем наблизо, става
нещо противоестествено, неестествени сливания на човешки тела, мъже с жени, мъже с мъже. Повдига ти се леко
от лепкавата горещина и от онова, което знаеш за човешката природа, и се питаш за какво ти е било да идваш. Но са
ти казали, че човек трябва поне веднъж да отиде в обществените бани, в противен случай няма да може да повярва,
когато му разказват за онова, което се случва там.
– Всъщност – казва Мери Шелтън, – аз бих се опитала да се срещна с вас, мастър секретарю, дори ако вие не
бяхте изпратили да ме повикат – ръката ѝ трепери; тя отпива от виното, взира се в чашата, сякаш ще започне да гадае
по онова, което вижда в нея, после вдига изразителните си очи. – Моля се никога да не ми се налага да преживея
още един подобен ден. Нан Кобам иска да ви види. И Марджъри Хорсман. Изобщо всички дами от спалнята на
кралицата.
– Имате ли да ми съобщите нещо? Или смятате само да се разплачете над документите ми, за да размажете
мастилото?
Тя оставя чашата и протяга ръце към него. Жестът го трогва, тя е като дете, което показва, че ръцете му са чисти.
– Да се опитаме ли да разберем какво става? – пита той кротко.
През целия ден в покоите на кралицата се тряскат врати, някой тича; разменят се тихо просъскани фрази.
– Иска ми се да се бях махнала от двора – казва Шелтън. – Иска ми се да бях някъде другаде – тя измъква ръцете
си. – Трябваше да се омъжа. Нима е толкова много да искам да се омъжа и да имам деца, докато съм още млада?
– Хайде, не се самосъжалявайте. Мислех, че ще се омъжите за Хари Норис.
– Така мислех и аз.
– Знам, че между вас беше възникнало някакво недоразумение, но това беше преди година, нали?
– Предполагам, че ви го е казала лейди Рочфорд. Знаете ли, не би трябвало да се вслушвате в думите ѝ, тя си
измисля разни неща. Но да, това беше вярно, скарах се с Хари, или той се скара с мен, причината беше младият
Уестън, който постоянно в влизаше в покоите на кралицата, по повод и без повод, и Хари беше решил, че е хвърлил
око на мен. Така мислех и аз. Но не съм окуражавала Уестън, кълна се.
Той се разсмива.
– Но, Мери, вие окуражавате мъжете. Така е, наистина. Не можете да промените това.
– И тогава Хари Норис каза: „Ще сритам това пале в ребрата така, че да ме помни.” Макар че Хари не е от хората,
които бих ритнали някое пале. А братовчедка ми, кралицата, каза: „Никакво ритане в моите покои, моля.” Хари
отвърна: „Тогава, с позволението на Ваше величество, ще го изведа в двора и ще го наритам там”, а пък – тя неволно
се разсмива, треперливо, невесело, – Франсис стоеше наблизо през цялото време, докато те говореха за него така,
сякаш отсъстваше. И тогава Франсис каза: „Бих искал да видя как ще ме наритате, Норис, защото на вашата възраст
можете да се препънете и да паднете...”
– Мистрес – казва той, – може ли малко по-накратко?
– Но те продължават така понякога с часове, заяждат се, дърлят се, драскат и просят благоволение като кучета. А
на господарката, на кралицата това никога не ѝ омръзва, тя ги подстрекава. После Уестън каза, не се вълнувайте,
мили Норис, не идвам тук за мистрес Шелтън, идвам за друга и вие знаете коя е тя. А пък Ан каза: „Не, кажете ни,
не мога да се досетя. Заради лейди Устър? Или заради лейди Рочфорд?
 Хайде, кажете ни, Франсис. Кажете ни коя обичате. А той каза:
„Мадам, обичам вас.”
– И какво отговори кралицата?
– О, тя се държа предизвикателно с него. Каза му: „Не бива да говорите така, защото брат ми Джордж ще дойде и
също ще ви нарита, заради честта на английската кралица.” И се разсмя. Но тогава Хари Норис се скара с мен
заради Уестън. А пък Уестън се скара с него заради кралицата. И двамата се скараха с Уилям Бриъртън.
– Бриъртън? Той пък какво общо имаше с това?
– Ами просто се случи да влезе – тя се смръщва. – Мисля, че беше тогава. Или е влязъл при друг подобен случай.
И кралицата каза, ето, това е мъжът за мен, Уил е мъж, чиито стрели попадат право в целта. Но тя просто ги
дразнеше. Човек не може да я разбере.
Веднъж чете Евангелието на мастър Тиндейл на глас. А после... – тя свива рамене. – Отваря уста и оттам се
подава опашката на дявола.
И тъй, в разказа на Шелтън, минава година. Хари Норис и мистрес Шелтън отново си говорят, скоро вече са се
сдобрили и Хари отново се промъква в леглото ѝ. Всичко е както преди. До днес, 29 април.
– Тази сутрин всичко започна с Марк – казва Мери Шелтън. – Нали знаете как той се навърта постоянно наоколо?
Винаги е пред приемната на кралицата. А когато тя минава покрай него, не го заговаря, а се разсмива, дръпва го за
ръкава или за лакътя, а веднъж отскубна едно перо от шапката му.
– Не съм чувал влюбени да се държат така помежду си – казва той. – Може би това е обичайно във Франция?
– А днес сутринта тя каза: „О, вижте това малко кученце”, разреши косата му и го дръпна за ушите. А той я
гледаше глупаво, с насълзени очи. Тогава тя каза: „Защо сте толкова тъжен, Марк, вашата работа не е да бъдете
тъжен, тук сте, за да ни забавлявате.” Той понечи да коленичи, каза „Мадам...”, но тя го прекъсна. Каза му: „О, в
името на Светата Дева, стойте на двата си крака, показвам благосклонност към вас, като изобщо ви заговарям, какво
искате, да разговарям с вас, сякаш сте благородник? Не мога, Марк, тъй като вие сте човек от простолюдието.” А той
каза: „Не, мадам, не искам думи, един поглед ми е достатъчен.” А тя зачака. Защото очакваше той да започне да
възхвалява властта на погледа ѝ. Да каже, че очите ѝ са като магнити, и така нататък. Но той не направи нищо
подобно, а само избухна в плач, каза „Сбогом” и си тръгна. Просто така, обърна ѝ гръб.
А тя се разсмя. И после влязохме в спалнята ѝ.
– Не бързайте – казва той.
– Ан каза: „Да не си мисли, че съм като някоя от жените, които може да срещне в Парис Гардън”. Това е, знаете
ли...
– Знам какво място е Парис Гардън.[2]
Тя се изчервява.
– Сигурно знаете. А лейди Рочфорд каза, няма да е зле някой да хвърли Марк отвисоко, също като онова ваше
куче, Пуркоа. Тогава кралицата се разплака. И удари лейди Рочфорд. А лейди Рочфорд каза, направите ли го още
веднъж, ще ви върна удара, вие не сте кралица, а просто дъщеря на обикновен благородник, мастър Кромуел вече ви
е взел мярката, вашето време мина, мадам.
Той казва:
– Лейди Рочфорд избързва.
– Тогава влезе Хари Норис.
– Тъкмо се чудех защо още го няма.
– И каза: „Каква е тази суматоха?” Тогава Ан казва: „Направете ми една услуга, вземете жената на брат ми и я
удавете, та после той да може да си вземе нова, от която да има някаква полза.” А Хари Норис се стъписа. Ан каза:
„Нима не се заклехте, че ще сторите всичко, което пожелая? Че бихте отишли бос до Китай заради мен?” А Хари
рече, той все се шегува, нали знаете, та тогава рече: „Мисля, че предложих да ида бос само до Уолсингам.”, Да,
отвърна тя, и да се покаете там за греховете си, защото искате да заемете мястото на покойник, защото, ако с краля
се случи нещо, ще се опитате да ме спечелите.”
Иска му се да записва онова, което казва Шелтън, но не смее да помръдне, за да не секне потокът на думите ѝ.
– После кралицата се обърна към мен и каза: „Мистрес Шелтън, нали разбирате защо той не иска да се ожени за
вас? Защото обича мен. Така казва, и го казва от доста време насам. Но не желае да го докаже, като натика лейди
Рочфорд в чувал и я отнесе до брега на реката, нещо, което аз много искам.” После лейди Рочфорд избяга навън.
– Мисля, че разбирам подбудите ѝ.
Мери вдига очи към него.
– Знам, че ни се присмивате. Но беше ужасно. За мен беше ужасно. Защото си мислех, че това е просто някаква
шега между тях двамата, това, че Хари Норис я обича, а сега разбрах, че не е шега.
Кълна се, че той пребледня и каза на Ан: „Нима ще издадете всичките си тайни или само някои от тях?” А после
си тръгна, без дори да ѝ се поклони, и тя хукна след него. Но не знам какво му каза, защото всички бяхме застинали
като статуи по местата си.
Да издаде тайните си. Всички или само някои от тях.
– Кой чу думите му?
Тя поклаща глава.
– Бяха поне десетина души. Нямаше как да не ги чуят.
А после, според разказа, кралицата изпаднала в паника.
– Огледа всички нас, които бяхме застанали около нея, и каза, че трябва да върнем Норис, каза, че трябвало да
доведат свещеник, каза, че Хари трябвало да заяви под клетва, че тя е целомъдрена, вярна съпруга и че той е убеден
в това. Каза, че той е длъжен да се откаже от всичко, което каза, и че тя ще се откаже от думите си, и че ще сложат
ръце върху Библията в покоите ѝ, и после всички ще разберат, че това са били само празни приказки. Обзета е от
ужас при мисълта, че лейди Рочфорд може да отиде при краля.
– Знам, че Джейн Рочфорд обича да съобщава лоши новини. Но не и чак толкова лоши. Не и на един съпруг. Не би
искала да му съобщи, че скъпият му приятел и съпругата му са обсъждали неговата смърт и как ще се утешават след
нея. Това е държавна измяна. Вероятно. Да си представяш смъртта на един крал. Законът приема това: приема, че
една много малка крачка отделя представата от желанието, а после и от възприемането на идеята. Наричаме го „да
виждаш във въображението си” неговата смърт: мисълта поражда делото, а делото е родено преждевременно,
грозно, кървящо. Мери Шелтън не съзнава на какво е станала свидетел. Тя мисли, че това е просто още едно
събитие в нейната дълга кариера, изпълнена с любов и любовни несполуки.
– Съмнявам се – казва тя мрачно, – че Хари Норис ще пожелае да се ожени за мен сега, или дори ще си прави
труда да се преструва, че ще ме вземе за жена. Ако ме бяхте попитали миналата седмица дали кралицата е отстъпила
пред ухажванията му, бих ви казала „не”, но сега, като ги гледам, ми става ясно, че са си разменяли такива думи,
такива погледи, а как бих могла да знам дали не са стигнали и до дела? Мисля... не знам какво да мисля.
– Аз ще се оженя за вас, Мери – казва той.
Тя се разсмива въпреки волята си.
– Мастър секретарю, няма да го направите, вие все казвате, че ще се ожените за тази или онази дама, но ние
знаем, че се имате за прекалено голям улов.
– Е, добре, да се върнем тогава към Парис Гардън – той свива рамене, тя се усмихва; но той изпитва нуждата да
действа бързо, да говори с нея делово. – А сега ме разберете – трябва да бъдете дискретна и да мълчите. Това, което
трябва да направите в този случай – и вие, и останалите дами – е да защитите себе си.
Мери се колебае и казва с усилие:
– Не е възможно нещата да се развият зле, нали? Ако кралят разбере, той ще знае как да приеме чутото, нали?
Нали може той да реши, че това са били само празни думи? Че в тях няма нищо лошо?
Всичко това са само предположения, може би бях прекалено прибързана, не може да се знае какво точно се е
случило, не бих могла да кажа тези неща под клетва. – Той си казва: „Но все пак ще се закълнете; след време ще се
съгласите да го сторите.” – Нали знаете, Ан е моя братовчедка – гласът ѝ трепва. – Направила е всичко за мен...
Дори ви тикна в леглото на краля, казва си той, когато тя беше бременна: важното беше Хенри да не излиза от
кръга на семейството.
– Какво ще стане с нея? – Мери го поглежда сериозно. – Дали той ще я напусне? Така се говори, но Ан отказва да
повярва.
– Ще трябва да положи известно усилие.
– Тя казва: „Винаги мога да си го върна, знам как.” И нали знаете, тя наистина винаги успява да го върне при себе
си. Но каквото и да е станало с Хари Норис, аз няма да остана при нея, защото знам, че тя би ми го отнела без
всякакви скрупули, а може вече и да го е сторила. А между две дами от благородно потекло не може да има такива
отношения. Няма да остане и лейди Рочфорд. А Джейн Сиймор беше отстранена заради... е, няма да кажа защо. А
пък лейди Устър ще се прибере у дома, защото трябва да роди това лято.
Той забелязва погледа на младата жена: съобразителен, пресметлив. Тя вижда един надвиснал проблем: кой ще
обслужва покоите на кралицата.
– Но вероятно в Англия има достатъчно дами – казва тя. – Би било добре тя да започне отново. Да, едно ново
начало. Лейди Лайл в Кале се надява да може да изпрати тук дъщерите си. Имам предвид дъщерите от първия ѝ
съпруг. Те са хубави момичета и аз предполагам, че ще се справят много добре, след като бъдат обучени.
Сякаш Ан Болейн ги е омагьосала, и мъже, и жени, та те да не виждат какво се случва около тях и да не осъзнават
значението на собствените си думи. Дълго време са живели, затънали в глупост.
– Затова пишете на Онър Лайл – казва Мери, спокойно и уверено. – Тя ще ви бъде вечно задължена, ако успее да
уреди дъщерите си в двора.
– А вие? Какво ще правите?
– Ще си помисля – казва Мери. Настроението ѝ никога не може да се помрачи задълго. Затова мъжете я харесват
толкова. Ще дойде друго време, ще има други мъже, други нрави. Тя се изправя пъргаво.
Целува го по бузата.
Сега е събота вечер.
Неделя:
– Иска ми се да бяхте тук тази сутрин – казва със задоволство лейди Рочфорд. – Струва си да присъства човек на
такова нещо.
Кралят и Ан бяха заедно в голямата прозоречна ниша, така че всички долу, в двора, можеха да ги виждат. Кралят е
научил за вчерашната разправия между нея и Норис. Е, всъщност вече и цяла Англия знае за нея. Виждаше се, че
кралят е извън себе си, лицето му беше мораво.
Тя стоеше, притиснала сключените си ръце към гърдите си... – и тя му показва как, сключвайки собствените си
ръце. – Нали знаете, като царица Естир, на големия гоблен на краля?
Той може лесно да си представи онази изтъкана в пищни цветове сцена, тъканите благородници, насъбрали се
около своята развълнувана царица. Една прислужница, която сякаш нищо не забелязва, носи лютня, може би към
покоите на Естир; други шушукат встрани, гладките лица на жените са обърнати нагоре, мъжете са свели глави
надолу. Търсил е напразно собственото си лице сред тези придворни, окичени със скъпоценности, с пищни шапки.
Може би е някъде другаде, заел се с кроежите си: да се погрижи за някое раз-пиляно чиле, за някой скъсан конец, за
неразплитаем възел в преждата.
– Също като Естир – казва той. – Да.
– Ан сигурно бе поръчала да доведат малката принцеса – казва лейди Рочфорд, – защото тогава се появи една
бавачка, взела я на ръце, а Ан я сграбчи и я повдигна към него, сякаш искаше да каже:
„Съпруже, как можете да се съмнявате, че това е ваша дъщеря?”
– Предполагате, че такъв е бил въпросът му. Няма как да сте чули какво са говорили.
Гласът му звучи хладно; чува се и сам се учудва на студенината в тона си.
– Не и от мястото, на което стоях. Но се съмнявам, че това вещае нещо добро за нея.
– Нима не отидохте при нея, за да я успокоите? Нали тя е ваша господарка?
– Не. Тръгнах да търся вас – тя замълчава, после продължава хладнокръвно: – Ние – придворните ѝ дами – искаме
да говорим, за да спасим себе си. Боим се, че е постъпвала непочтено, и че ще ни обвинят, че сме крили това.
– През лятото – казва той, – не миналото лято, а онова преди него, вие ми казахте, че според вас кралицата
отчаяно желае да забременее, а се бои, че кралят не е в състояние да я дари с дете. Казахте, че той не можел да
удовлетвори кралицата. Ще го повторите ли сега?
– Чудя се как нямате записки от онзи наш разговор.
– Беше дълъг разговор, а освен това – с ваше позволение – милейди – беше изпълнен по-скоро с намеци,
отколкото с факти. Искам да знам зад кои свои думи бихте застанали, ако се наложи да говорите под клетва, пред
съд.
– Кого ще съдят?
– Тъкмо това се опитвам да реша. С вашата любезна помощ.
Чува се как произнася с лекота тези фрази. С вашата любезна помощ. С ваше позволение. Да щадим Негово
величество.
– Знаете, че това за Норис и Уестън вече се разчу – казва тя. – Как са говорили открито за любовта си към нея. И
те не са единствените.
– Нима не приемате това като форма на обикновена учтивост?
– Човек не се промъква по тъмно от учтивост. Пристигат и отплават с баржи. Шмугват се през портите на
светлината на факли. Дават подкупи на вратарите. Тези неща се случват от две години насам – и повече. Не можете
да бъдете сигурен кого сте видели, кога и къде. Човек трябва да бъде много хитър, за да спипа някой от тях – тя
замълчава, за да се убеди, че той я слуша внимателно. – Да кажем, дворът е в Гринич. Виждате някой от
благородниците, от онези, които обслужват покоите на краля. Предполага се, че в момента е свободен от
задължения, и мислите, че е заминал за провинцията; но когато изпълнявате собствените си задължения при
кралицата, го виждате да се шмугва зад някой ъгъл. Питате се: а вие защо сте тук? Норис, наистина ли сте вие?
Много пъти се е случвало да мисля, че някой от тях е в Уестминстър, а да го видя в Ричмънд. Или пък се предполага,
че е в Гринич, а всъщност е в Хамптън Корт.
– Това не означава кой знае какво, може да се заместват един друг.
– Но аз нямам предвид това. Не става дума за времето, мастър секретарю. Става дума за мястото. Срещам ги в
коридора към покоите на кралицата, в преддверието на спалнята ѝ, на прага ѝ, а понякога и по стълбите към
градината, или край някоя малка портичка, която някой по невнимание е оставил отворена – тя се привежда напред,
пръстите ѝ докосват ръката му, положена върху документите. Искам да кажа, те влизат и излизат нощем. И ако някой
ги попита защо са на това място, те казват, че носят лично известие от краля и че нямат право да казват за кого е то.
Той кимва. Благородниците, обслужващи кралските покои, пренасят лични известия, това е едно от задълженията
им. Сноват между краля и перовете, понякога между краля и чуждестранните посланици, а несъмнено и между
краля и неговата съпруга. Никой няма право да им иска сметка.
Лейди Рочфорд се обляга назад. Казва тихо:
– Преди да се оженят, тя обслужваше краля по френски. Нали знаете какво означава това.
– Нямам представа какво имате предвид. Били ли сте някога във Франция?
– Не. Мислех, че вие сте били.
– Воювах там. Ars amatoria[3] не е особено рафинирано сред военните.
Тя обмисля думите му. В тона ѝ се прокрадва суровост.
– Искате да ме засрамите, за да не кажа това, което трябва да кажа, но аз не съм девица и не виждам причини,
поради които да мълча. Караше Хенри да хвърля семето си другаде, не там, където е редно. Затова той сега я
упреква, че го е подвеждала да постъпва така.
– Пропуснати възможности. Разбирам. – Похабено семе, стекло се по някаква извивка на тялото ѝ или в устата ѝ.
А при това е можел да легне с нея, както подобава на почтен англичанин.
– Нарича това мръсни похвати. Но Бог да му е на помощ, Хенри изобщо няма представа докъде може да стигне
мръсотията. Съпругът ми, Джордж, е непрекъснато при Ан. Но аз съм ви казвала това и преди.
– Та той ѝ е брат. Предполагам, че това е естествено.
– Естествено? Така ли го наричате?
– Милейди, знам, че ви се иска да обявите за престъпник един човек, който е любящ брат и студен съпруг. Но
няма закон, който да обявява това за престъпление, няма прецедент, който би могъл да ви осигури това облекчение –
той се колебае. – Не мислете, че не ви съчувствам. Защото какво би могла да направи една жена като Джейн
Рочфорд, когато обстоятелствата са против нея? Една заможна вдовица би била добре приета от света. Една
търговска съпруга би могла с разум и търпение да поеме търговията в своите ръце, да си заделя като катерица свое
злато. Жена от простолюдието, тормозена от съпруга си, може да си намери яки приятели, които да седят цяла нощ
пред дома ѝ и да блъскат по тигани, докато брадатият грубиянин се покаже по нощница, за да ги пропъди, а те да
вдигнат полите му и да започнат да се присмиват на члена му. Но една млада, омъжена благородна дама няма как да
си помогне. Тя не разполага с повече власт от едно магаре; единственото, на което може да се надява, е господарят ѝ
да не посяга към камшика.
– Знаете ли – казва той, – аз дълбоко уважавам баща ви, лорд Морли, който е голям учен. Нима никога не сте се
съветвали с него?
– Каква полза би имало от това? – пита тя презрително. – Когато се омъжих, той ми каза, че прави онова, което е
най-доброто за мен.
Така казват бащите. Замисли се по-малко, когато сключваше договора, с който ме предаваше на семейство
Болейн, отколкото когато продава някоя новородена хрътка. Ако предполагате, че ми е осигурен добър кучкарник и
паница нарязано месо, какво друго би могло да ви интересува? Нали не питате животното какво иска.
– Значи никога не сте мислили, че можете да бъдете освободена от брака си?
– Не, мастър Кромуел. Баща ми провери всичко много внимателно. Толкова внимателно, колкото вие или някой
ваш приятел бихте могли да очаквате. При мен няма предишни уговорки, предбрачни договори, няма и следа от
такива неща. Дори вие двамата с Кранмър не бихте могли да анулирате брака ни. В деня на сватбата ни, докато
вечеряхме с приятели, Джордж ми каза: „Правя това само защото баща ми каза, че така трябва.” Ще се съгласите,
това са приятни думи за слуха на едно двайсетгодишно момиче, което се надява на любов. И аз реших да му отговоря
с предизвикателство, върнах му същата монета, казах: „Ако баща ми не ме беше принудил, щях да съм много далече
от вас, сър.” А после изгасиха светлините и ни отведоха в леглото. Той протегна ръка, бръсна с пръст гърдите ми и
каза: „Виждал съм много такива, и много от тях по-хубави”. Каза:
„Легнете, разтворете тялото си, да изпълним дълга си и да направим баща ми дядо, а после, ако ни се роди син,
ще можем да живеем разделени.” А аз отвърнах: „Сторете го тогава, ако мислите, че можете; моля се на Бога семето
ви да се прихване още тази нощ, та да извадите садилото си от мен и да не ми се налага да го виждам никога вече.” –
тя се изсмива кратко. – Но аз съм ялова, нали разбирате. Или поне ми се налага да мисля така. А може би семето на
мъжа ми е лошо или слабо. Бог ми е свидетел, хвърлял го е на много съмнителни места. О, да, Джордж чете
Евангелието, свети апостол Матей да го напътства и свети Лука да го закриля. Няма по-набожен мъж от Джордж,
единственото, за което той не е съгласен е Бог, е че Той не е направил хората с повече отвори по тялото. Ако
Джордж срещне жена, на която онази работа ѝ е под мишницата, ще възкликне възторжено, ще я настани в някоя
къща и ще я посещава всеки ден, докато тази новост не му омръзне. Разбирате ли, за Джордж няма нищо забранено.
Би го направил и с някой женски териер, стига кучката да размаха опашка пред него и да каже „бау-бау”.
Този път той не намира какво да каже. Знае, че никога няма да успее да пропъди от ума си образа на Джордж,
впил се в дребно, космато куче-плъходав.
Тя продължава:
– Боя се, че ме е заразил с някаква болест и затова така и не можах да зачена. Имам чувството, че нещо ме
разяжда отвътре. Струва ми се, че един ден това нещо ще ме погуби.
Веднъж го беше помолила: „Ако умра внезапно, поискайте да разрежат тялото ми и да видят какво има вътре.” В
онези дни тя се опасяваше, че Рочфорд може да я отрови; сега е убедена, че го е направил. Той промърморва:
милейди, били сте принудена да понесете много неща. После вдига очи:
– Но не това ни интересува сега. Ако Джордж знае за кралицата нещо, което кралят трябва да научи, аз мога да го
призова като свидетел, но не зная дали ще проговори или не. Надали ще успея да настроя брата срещу сестрата.
Тя отвръща:
– Нямам предвид да го призовавате като свидетел. Казвам ви, той остава при нея, в спалнята ѝ. Насаме с нея. И
затварят вратата.
– За да разговарят?
– Стояла съм пред вратата, но не съм чувала гласове.
– А може би – предполага той, – двамата се молят заедно, мълчаливо.
– Виждала съм ги да се целуват.
– Един брат може да целуне сестра си.
– Не, не може, не и по този начин.
Той взема перото.
– Лейди Рочфорд, не мога да напиша „той я целуна по такъв начин”.
– Езикът му беше в устата ѝ. И нейният в неговата уста.
– Искате да запиша това?
– Ако се боите, че няма да го запомните.
Той си мисли: „Ако тези неща бъдат изнесени в съда, в града ще избухнат размирици, ако бъдат споменати в
парламента, епископите ще започнат да ръкоблудстват по пейките.” Чака, вдигнал перо над хартията.
– Защо би направила това, нещо толкова противоестествено?
– За да си осигури властта. Нима не разбирате? Тя има късмет с Елизабет, детето прилича на нея. Но я си
представете, че роди момче, а детето има дългото лице на Уестън? Или пък изглежда като Уил Бриъртън, какво би
казал тогава кралят? Само че, ако прилича на семейство Болейн, никой няма да каже, че детето е копеле.
Значи, и Бриъртън. Той си записва. Спомня си как веднъж Бриъртън му беше казал шеговито, че може да бъде на
две места едновременно: макар това да беше шега, тонът му беше студен и враждебен; а сега, мисли си Кромуел,
най-сетне ще мога да се засмея на шегата. Лейди Рочфорд пита:
– Защо се усмихвате?
– Чувах, че в покоите на кралицата, сред любовниците ѝ е ставало дума за смъртта на краля. Присъединявал ли се
е някога Джордж към тези разговори?
– Ако Хенри узнае как му се присмиват, това би го довършило. Как обсъждат члена му.
– Искам да помислите сериозно – казва той. – Да бъдете убедена в това, което вършите. Ако дадете показания
срещу съпруга си – било то в съд или пред съвета, – може би ви предстои да станете една много самотна жена през
идните години.
Изражението ѝ говори: „Нима сега имам много приятели?”
– Няма да обвиняват мен – отвръща тя. – Ще обвиняват вас, мастър секретарю. Мислят за мен като за жена,
лишена от особен ум и проницателност. А вие сте това, което сте – находчив човек, който не прощава никому. Ще
мислят, че сте измъкнали истината от мен, независимо от желанието ми. Струва му се, че няма кой знае какво друго
за казване.
 – За да поддържате това впечатление, ще бъде необходимо да прикривате задоволството си и да се преструвате на
разстроена. Когато арестуват Джордж, ще трябва да се помолите да бъде пощаден.
– Мога да направя това – Джейн Рочфорд близва устни с връхчето на езика си, сякаш моментът е захаросан и тя
му се наслаждава. – Мога да го направя спокойно, защото кралят няма да обърне внимание на молбата ми, сигурна
съм в това.
– Вслушайте се в съвета ми. Не разговаряйте за това с никого.
– Вслушайте се в съвета ми. Поговорете с Марк Смийтън.
Той отвръща:
– Отивам в дома си в Степни. Поканих там Марк на вечеря.
– А защо да не го поканите тук?
– Достатъчно голяма суматоха имаше днес, не мислите ли?
– Суматоха ли? О, разбирам – отвръща тя.
Той я изпраща с поглед. Още преди да се затвори вратата, Рейф и „Наричайте ме Ризли” влизат в стаята при него.
Бледи и сериозни, но и двамата спокойни: по което той съди, че не са подслушвали.
– Кралят държи да започне разследване – казва Ризли. – Възможно най-дискретно и възможно най-бързо. След
онази случка не може вече да се преструва, че не знае какво се говори. След разправията. Не е разговарял с Норис.
– Не – казва Рейф. – Те си мислят, благородниците от кралските покои, че всичко се е разминало. Всички казват,
че кралицата се е успокоила. Утрешният турнир ще се проведе както обикновено.
– Питам се – казва той – дали би отишъл при Ричард Сампсън, Рейф, за да му кажеш, че, entre nous,[4] решението
вече не е в наши ръце? Може в крайна сметка да не се наложи да се подава искане за анулиране на брака. Струва ми
се най-малкото, че кралицата ще е склонна да се съгласи с всичко, което кралят би поискал от нея. Вече няма кой
знае какви позиции за преговори. Мисля, че вече държим под прицел Хенри Норис. Уестън. О, и Бриъртън също.
Рейф Садлър повдига вежди.
– Според мен кралицата почти не го познава.
– По всичко личи, че той има навика да се появява в неподхо-дящи моменти.
– Изглеждате много спокоен, сър – казва „Наричайте ме”.
– Да. Учете се от мен.
– Какво казва лейди Рочфорд?
Той се смръщва.
– Рейф, преди да отидеш при Сампсън, седни тук, начело на масата. Представи си, че си кралския съвет,
заседаващ при затворени врати.
– Да си представя, че съм всички тях, така ли, сър?
– Норфолк, Фицуилям, всички. А сега, „Наричайте ме”. Вие пък сте придворна дама на кралицата. Станете. Да
видим реверанса ви.
Благодаря. А пък аз съм паж, който ви донася столче. С възглавничка отгоре. Седнете и се усмихнете на
съветниците.
– Ако искате – казва неуверено Рейф. Но после влиза в ролята.
Пресяга се и погъделичква „Наричайте ме” под брадичката. – Какво имате да ни съобщите, прелестна мадам?
Моля, споделете го с нас, разтворете рубинените си устни.
– Тази прекрасна дама твърди – казва Кромуел, махвайки с ръка, – че кралицата има леко поведение. Че
действията ѝ пораждат подозрения за безчинства, за нарушаване на Божиите закони, макар никой да не е виждал с
очите си нищо нередно.
Рейф се покашля.
– Някои биха казали: „Мадам, защо не сте казали това по-рано”?
– Защото да се говори против кралицата е държавна измяна – мастър Ризли съобразява бързо, плахи извинения
започват незабавно да се ронят от устните му. – Нямахме друг избор, трябваше да я прикриваме. Какво бихме могли
да направим, освен да се опитаме да я вразумим, да я убедим да се откаже от порочните си деяния? Но не можехме.
Тя всяваше страх у нас. Ревнуваше, ако някоя от нас имаше обожател. Искаше да ѝ го отнеме. Няма скрупули да
заплашва всяка от нас, която според нея е постъпила погрешно, без значение дали е девойка или омъжена жена, и е
в състояние да погуби доброто ѝ име – вижте какво стана с Елизабет Устър.
– А сега не можете да търпите повече и се виждате принудена да говорите? – казва Рейф.
– Това е моментът да избухнеш в сълзи, Ризли – дава напътствия Кромуел.
 – Представете си, че вече съм го сторил – „Наричайте ме” бърше сълзи от бузите си.
– Каква пиеса! – той въздъхва. – Иска ми се да можехме да свалим маските си и да си отидем у дома.
Той си спомня какво бе казал Шон Мадок, лодкарят, когато пътуваха по реката при Уиндзор: „Тя спи и с брат си.”
Търстън, готвачът му: „Нареждали се в редица и всеки си играел с оная си работа...”
Спомня си какво му беше казал Томас Уайът: „Такава е тактиката на Ан поначало – казва: „Да, да, да”, и накрая –
„Не”... Най-лошото беше това, че тя намекваше, не, по-скоро почти се хвалеше, че отказва на мен, но на други....”
Беше попитал Уайът: „И колко любовници е имала тя според вас?” А Уайът бе отвърнал: „Дузина? Нито един?
Или сто?”
Самият той имаше Ан за студена жена, която изнася девствеността си за продан и я продава на възможно най-
висока цена. Но тя беше студена преди сватбата. Преди Хенри да отпусне върху нея тежкото си тяло, а после да се
вдигне и да се прибере с тежки стъпки в собствените си покои, а тя да остане насаме с трепкащите кръгчета
светлина, хвърляни от свещите по тавана, с тихия шепот на придворните дами, легена с топла вода и кърпата: и с
гласа на лейди Рочфорд, която ѝ казва, докато тя се търка с кърпата: „Внимавайте, мадам, да не отмиете някой
уелски принц.”. Скоро тя остава съвсем сама в мрака, с мириса на мъжка пот в постелята и може би с някоя
безполезна прислужница, която сумти и се върти на сламеника си: сама с тихия шум на реката и двореца. Тя говори,
но никой не ѝ отговаря, освен прислужницата, която мърмори нещо насън; моли се, но никой не ѝ отговаря: обръща
се на една страна, плъзва ръце по бедрата си и докосва гърдите си.
Ами ако един ден наистина е казала да, да, да, да, да? На този, който се е озовал най-близо до нея, когато нишката
на добродетелта ѝ се е скъсала? Дори да е бил собственият ѝ брат?
Кромуел казва на Рейф, на „Наричайте ме”:
– Днес чух неща, които никога не съм предполагал, че бих могъл да чуя в една християнска страна.
Те чакат, младите джентълмени: не откъсват очи от лицето му.
„Наричайте ме” казва:
– Все още ли съм дама, или мога да седна на мястото си и да взема перото?
Той си казва: така постъпваме ние тук, в Англия, изпращаме децата си в чужди домове, когато са млади, затова се
случва често брат и сестра да се срещнат за първи път вече като пораснат. Да си представим какво би било: да
видиш този очарователен непознат образ, когото все пак познаваш, защото прилича на образа, който виждаш в
огледалото. Влюбваш се, съвсем мъничко: за час, за един следобед. После обръщаш всичко на шега; между вас
остават следи от нежност. Това е чувство, което кара мъжете да се държат по-цивилизовано, по-добре, отколкото
биха се държали иначе с жените, които са напълно зависими от тях. Но да стигнеш по-далеч, да посегнеш на
забранена плът, да прескочиш огромната пропаст, която дели случайната мисъл от действието... Свещениците казват,
че съблазънта прелива в грях, и че не можеш да поставиш дори косъм между едното и другото. Но това не би могло
да бъде вярно, нали?
Целуваш жената по бузата, добре; но после да я ухапеш по шията? Да кажеш „скъпа сестро”, а после да я бутнеш
по гръб и да ѝ вдигнеш полите? Несъмнено не става така. Трябва да се прекоси стаята, има копчета за разкопчаване.
Никой не може да започне да върши такова нещо като сомнамбул. Никой не прелюбодейства несъзнателно, без да
вижда другия, да разбере коя е жената. Тя не крие лицето си.
От друга страна, може би Джейн Рочфорд лъже. Тя има основания да го направи.
– Не ми се случва често да се чудя какво да предприема – казва той, – но сега установявам, че трябва да се справя
с нещо, за което почти не смея да говоря. Мога да го опиша само отчасти, затова и не знам как да съставя
обвинението. Чувствам се като някой от онези хора, които показват чудовища по панаирите.
На панаир пияните селяндури подхвърлят по някоя монета, а после поглеждат онова, което предлагаш, и казват с
презрение:
– Ти на това чудовище ли му казваш? Трябва да видиш майката на жена ми!
А приятелите им ги тупат по гърба и се кикотят.
Но ти казваш, не, съседи, показах ви това само за да проверя колко разбирате от такива неща. Дайте по още едно
пени, и ще ви покажа какво съм скрил тук, в дъното на шатрата. Пред тази гледка дори закоравели мъже отстъпват в
ужас. Гарантирам ви, че не сте виждали такова сатанинско дело.
А после те поглеждат. И започват да повръщат върху обувките си. А ти преброяваш парите. И ги заключваш в
касата си.
Марк е в Степни.
– Донесъл е инструмента си – казва Ричард. Лютнята.
– Кажи му да я остави отвън.
 Ако Марк беше безгрижен преди, сега той е плах и предпазлив.
Застанал на прага, казва:
– Мислех, сър, че съм повикан да ви забавлявам?
– Не се съмнявайте в това.
– Мислех, че ще имате много гости, сър.
– Нали познавате племенника ми, мастър Ричард Кромуел?
– Така или иначе, ще свиря с радост за вас. Може би искате да изслушам вашите момчета, които учат пеене?
– Не и днес. Обстоятелствата са такива, че може би ще се изкушите да ги прехвалите. Бихте ли седнали да
изпиете чаша вино с нас?
– Бихте извършили добро дело, ако ни кажете къде да намерим свирач на ребек[5] – казва Ричард. – Имаме един,
но той постоянно бяга до Фарнъм, за да се види със семейството си.
– Горкото момче – казва Кромуел на фламандски, – сигурно тъгува за дома.
Марк вдига очи.
– Не знаех, че говорите родния ми език.
– Знам, че не знаехте. В противен случай не бихте го ползвали, за да се изказвате така непочтително за мен.
– Вярвайте ми, сър, не съм го направил злонамерено.
Марк явно не помни какво е казал и какво не е казал за дома-кина си. Но по лицето му личи, че си спомня духа
на думите си.
– Предсказахте, че ще бъда обесен – Кромуел разперва ръце. – Но все още съм жив и дишам. Затова пък съм
изпаднал в затруднение, и макар да знам, че не ме харесвате, нямам друг избор освен да се обърна към вас. Моля да
проявите разбиране.
Марк седи с полуотворена уста, вдървено, единият му крак сочи към вратата и по всичко личи, че много му се
иска да излезе обратно през нея.
– Нали знаете – той събира длани: като че ли Марк е статуя на светец, поставена на пиедестал. – Моят повелител,
кралят, и моята повелителка, кралицата, са в лоши отношения. Всички го знаят. И сега най-голямото ми желание е
да успея да ги сдобря. За благото на цялото кралство.
Трябва да му се признае, момчето не е лишено от борбеност. То казва:
– Но, мастър секретарю, в двора се говори, че сте се сближили с враговете на кралицата.
– За да разбера какви са намеренията им – казва той.
– Иска ми се да можех да ви повярвам.
Кромуел вижда как Ричард се размърдва нетърпеливо на стола си.
– Настанали са тежки дни – казва той. – Не помня след дните, когато кардиналът изпадна в немилост, да е имало
друго време, така изпълнено с мъчително напрежение. Наистина не ви виня, Марк, ако ви е трудно да ми се
доверите, в кралския двор цари такава нездрава атмосфера, че вече никой не се доверява никому. Но аз се обръщам
към вас, защото вие сте близък с кралицата, а останалите господа нямат желание да ми помогнат. Във
възможностите ми е да ви възнаградя, и аз ще сторя необходимото, за да получите това, което ви се полага, стига
само да ми помогнете да проникна в онова, което желае кралицата. Искам да разбера защо тя е толкова нещастна и
какво бих могъл да сторя аз, за да поправя това. Защото тя надали би заченала престолонаследник, докато духът ѝ е
толкова разстроен. Но ако успее да зачене – е, тогава сълзите на всички ни ще пресъхнат.
Марк вдига очи.
– Няма нищо чудно в това, че е нещастна – казва той. – Тя е влюбена.
– В кого?
– В мен.
Кромуел се привежда напред, поставил лакти на масата: после вдига ръка и покрива с нея лицето си.
– Удивен сте – предполага Марк.
Така е само отчасти. „А аз си мислех, казва си той, че ще бъде трудно. А то се оказа лесно, все едно да береш
цветя.” Сваля ръка от лицето си и се усмихва лъчезарно на момчето.
– Не съм чак толкова удивен, колкото предполагате. Защото съм ви наблюдавал, виждал съм жестовете ѝ,
красноречивите ѝ погледи, многото признаци, че е благосклонна към вас. И ако всичко това се върши публично,
какво ли е, когато останете насаме? Разбира се, няма нищо чудно в това, че една жена може да се почувства
привлечена от вас. Вие сте много хубав млад мъж.
– Макар че ние ви имахме за содомит – отбелязва Ричард.
 – Не и аз, сър! – лицето на Марк порозовява. – Не съм по-малко мъж от всички тях.
– Значи кралицата би се изказала добре за вас? – пита Кромуел с усмивка. – Подложила ви е на изпитание и е
преценила, че ѝ се нравите?
Погледът на момчето се плъзва встрани, като къс коприна по стъкло.
– Не мога да говоря за тези неща.
– Разбира се, че не. Но ние можем да направим своите изводи. Тя, струва ми се, е доста опитна жена, и не би
проявила интерес към несръчен мъж.
– Ние, бедните мъже – казва Марк, – мъжете с ниско потекло, в никакъв случай не се представяме по-зле в това
отношение.
– Така е – отвръща Кромуел. – Макар че благородниците гледат да скрият това от дамите, стига да могат.
– В противен случай – казва Ричард, – всяка херцогиня ще тръгне да се забавлява с дърварите в горичките.
Кромуел се разсмива против волята си.
– Само че херцогините са малко на брой, а дърварите – доста повече. Човек би предположил, че ще има
съперничество между тях.
Марк го гледа така, сякаш е осквернил някакво свято тайнство.
– Ако искате да кажете, че тя има други любовници, аз никога не съм я питал затова, не бих я питал; но знам, че я
ревнуват от мен.
– Може да ги е изпробвала и да се е разочаровала – предполага Ричард. – А Марк е спечелил наградата.
Поздравявам ви, Марк. – И с присъщата на семейство Кромуел откритост и простота се привежда напред и пита: –
Колко пъти се е случвало?
– Надали е лесно да се открадне такава възможност – казва Кромуел. – Дори ако придворните ѝ дами съдействат.
– Те също не са ми приятелки – казва Марк. – Сигурно дори биха отрекли това, което ви казвам. Те са близки с
лордовете, с Уестън, с Норис. За тях аз не представлявам нищо, само рошат с пръсти косата ми и ме наричат
прислужник.
– Кралицата е единственият ви приятел – отбелязва Кромуел. – Затова пък какъв приятел! – той помълчава. – Ще
настъпи момент, когато ще се наложи да кажете кои са другите. Споменахте две имена
– Марк вдига стъписано очи, доловил промяната на тона му. – А сега назовете и останалите. И отговорете на
мастър Ричард. Колко пъти се е случвало?
Момчето е застинало под погледа му. Поне му бе дадена възможност да се наслади на своя миг на слава. Поне
можа да каже, че е изненадал мастър кралския секретар – нещо, което могат да кажат малцина сред живите.
Той чака Марк.
– Е, може би имате основание да не искате да говорите. Най-добре да го има написано, нали? Трябва да отбележа,
Марк, че писарите ми ще бъдат изненадани не по-малко от мен. Пръстите им ще треперят, ще правят петна по
страниците. И кралските съветници ще бъдат изненадани, когато научат за вашите успехи. Немалко лордове ще ви
завиждат. Не можете да очаквате, че ще проявят съчувствие към вас. „Каква е тайната ви, Смийтън?”, ще ви питат те.
А вие ще се червите и ще отвръщате, о, господа, не бих могъл да кажа. Но ще кажете всичко, Марк, защото ще ви
принудят. Ще го кажете – доброволно или насила.
Той обръща гръб на момчето, а лицето на Марк се разкривява от ужас и тялото му започва да се тресе: само една
петминутна хвалба през целия му живот, изпълнен с неудовлетворение, и ето че боговете, като обезпокоени
търговци, незабавно изпращат сметката. Марк е живял в измислена от самия него приказка, в която прекрасната
принцеса в кулата чува под прозореца ѝ да се разнася неземно красива мелодия. Тя поглежда навън и вижда
скромния музикант с лютнята си, облян от лунна светлина. Но освен ако музикантът не се окаже дегизиран принц,
такава приказка не може да свърши добре.
Вратите се отварят, нахлуват обикновени хора, мечтата е разбита на парченца: намираш се в Степни през една
топла вечер в началото на пролетта, последните птичи песни заглъхват в тишината на здрача, някъде изтраква резе,
краката на столче се влачат със скърцане по пода, под прозореца лаят кучета, а Томас Кромуел ти казва:
– Време е за вечеря, хайде, ето перо и хартия. Ето го и мастър Ризли, той ще ни направи услугата да записва.
– Не мога да назова ничие име – казва момчето.
– Искате да кажете, че кралицата няма други любовници освен вас? Така ви казва тя. Но ми се струва, Марк, че ви
е лъгала. А трябва да признаете, че може да го е сторила лесно, след като е лъгала и краля.
– Не – горкото момче клати глава. – Мисля, че тя е целомъдрена. Не знам как ми хрумна да кажа това, което
казах.
– Нито пък аз. Никой не ви е причинявал болка, нали? Никой не ви е убеждавал или подмамвал. Говорихте по
своя свободна воля. Мастър Ричард е мой свидетел.
– Вземам си думите обратно.
– Това ми се струва невъзможно.
Настава мълчание, докато стаята се променя, фигурите в нея заемат нови положения във вечерната сцена. Мастър
секретарят казва:
– Студено е, би трябвало да се напали огън.
Обикновено искане в едно домакинство, но Марк има чувството, че искат да го изгорят. Той скача от столчето и
тръгва към вратата; може би за първи път проявява здрав разум, но Кристоф се е изправил там, набит и учтив, за да
го върне обратно.
– Сядай, хубаво момче – казва Кристоф.
Дървата в огнището са подредени. Колко дълго време трябва да мине, докато пламне искрата. Леко, посрещнато с
радост припукване, и слугата си тръгва, бършейки ръце в престилката си, а Марк гледа как вратата се затваря след
него с безпомощно изражение, което може да крие и завист, защото сега той би предпочел да е кухненски
прислужник или дори някое от момчетата, които чистят нужниците.
– О, Марк – казва мастър кралският секретар. – Амбицията е грях. Така съм чувал. Макар че никога не съм
разбирал каква е разликата между амбицията и това да ползваш дарбите си, което Библията ни нарежда да правим.
И тъй, ето ни тук, и вас, и мен, и двамата някогашни служители на кардинала. И знаете ли, ако той можеше да ни
види как седим тук днес, сигурно никак не би се изненадал. А сега да се залавяме за работа. Кого изместихте в
леглото на кралицата, Норис ли? А може би се сменяте, също както дамите, които обслужват спалнята на
кралицата?
– Не знам. Вземам си думите обратно. Не мога да назова никакви имена.
– Жалко, че ще трябва да страдате само вие, ако и други носят вина. И, разбира се, те са по-виновни от вас, тъй
като това са благородници, които кралят лично е награждавал и издигнал до себе си, всички те са образовани хора,
някои – зрели мъже: докато вие сте едно обикновено, младо момче, по-скоро достойно за съжаление, отколкото за
наказание, бих казал аз. Разкажете ни сега за вашето прелюбодеяние с кралицата и онова, което знаете за връзките ѝ
с други мъже, и тогава, ако признанието ви е незабавно, пълно и ясно, и ако не се опитвате да прикривате никого,
кралят може и да прояви милост.
Марк почти не го чува. Крайниците му треперят, диша прекъслечно, започва да плаче и да говори несвързано.
Сега е най-добре да се придържаме към простите изрази, бързи въпроси, изискващи лесни отговори. Ричард го
пита:
– Виждате ли този човек тук?
Кристоф сочи себе си, за да пропъди евентуални съмнения у Марк.
– Намирате ли го за симпатичен? Бихте ли искали да прекарате десет минути насаме с него?
Кристоф предсказва:
– И пет ще свършат работа.
Кромуел казва:
– Обясних ви, Марк, че мастър Ризли ще записва това, което казваме. Но надали ще записва какво правим.
Следите ли мисълта ми? Всичко ще си остане между нас.
Марк казва:
– Майко Божия, помогни ми.
Мастър Ризли казва:
– Можем да ви отведем в Тауър, на дибата.
– Ризли, може ли да поговорим насаме? – той нарежда с жест на „Наричайте ме” да излезе от стаята и когато
застават на прага, му казва тихо: – По-добре е естеството на болката да не се уточнява. Както казва Ювенал, умът е
най-добрият си мъчител. Освен това не би трябвало да отправяте празни закани. Няма да го слагам на дибата. Не
искам да се наложи да го отнесат на процеса на стол. Пък и ако сложа на дибата това нещастно момченце... докъде
бих могъл да стигна после? Да премазвам съсели?
– Приемам упрека – казва мастър Ризли.
Той поставя ръка над лакътя на Ризли.
– Не се безпокойте. Справяте се много добре.
Такава работа подлага на изпитание и най-опитните. Той си спомня онзи ден в ковачницата, когато нажежено
желязо изгори кожата му. Нямаше възможност да се съпротивлява на болката. Устата му се отвори, викът излетя и се
блъсна в стената. Баща му дотича и му каза: „Кръстосай китки”, помогна му да намери вода и мехлем, но после
Уолтър му каза: „Случвало се е на всички нас. Така се учи човек. Научаваш се да вършиш нещата така, както ти е
обяснил баща ти, а не по някакъв глупашки начин, който ти е хрумнал преди половин час.”
Той обмисля това: когато влиза отново в стаята, пита Марк:
– Какво ще кажете, дали човек може да се поучи от болката?
Но, пояснява той, това може да стане само при подходящи обстоятелства; за да се поучите, трябва да имате
бъдеще; ами ако някой е избрал за вас тази болка и има намерение да ви я причинява толкова дълго, колкото
пожелае, и да спре чак когато умрете? Може би ще намерите някакъв смисъл в страданието си. Бихте могли да го
посветите на страдащите души в чистилището, ако вярвате, че има чистилище. Това може да свърши работа при
светците, чиито души са кристалночисти. Но не и при Марк Смийтън, затънал в грях, прелюбодеец по собствени
признания. Той казва:
– Никой няма нужда от вашите страдания, Марк. От тях няма полза, никой не се интересува от тях. Дори сам Бог,
а аз със сигурност не се интересувам. Не ми трябват писъците ви. Искам от вас думи, които имат смисъл. Думи,
които да мога да запиша. Вие вече ги произнесохте и ще ви бъде лесно да ги кажете отново. Така че остава да
изберете сам какво ще направите. Това е ваша отговорност. По собствените ви думи личи, че сте сторили
достатъчно, за да бъдете прокълнат. Не превръщайте и всички нас в грешници.
Може би дори сега е необходимо да се запечатат във въображението на момчето предстоящите етапи: пътят от
килията до мястото на мъченията: чакането, докато развиват въжето или поставят желязото, което само по себе си
няма никаква вина, в жаравата. В този отрязък от време всяка мисъл, заемала някакво място в съзнанието, изчезва и
е изместена от сляп ужас. Тялото ви се опразва, единственото, което се е просмукало навсякъде в него, е страхът.
Краката се огъват, дъхът пресеква. Очите и ушите функционират, но мозъкът не може да осъзнае видяното и
чутото. Времето създава измамни усещания за себе си, миговете се превръщат в дни. Лицата на мъчителите ви се
надвесват над вас, огромни като лица на гиганти, или се смаляват като точици. Изговарят се думи: доведете го тук,
сложете го да седне, вече е време. Това са думи, които преди са били свързани с други, обичайни значения, но ако
оцелеете, занапред те ще означават за вас само едно – болка. Желязото съска, когато го изваждат от пламъците.
Въжето се гъне като змия, навива се на кръгове и чака. За вас вече е прекалено късно. Сега вече няма да
проговорите, защото езикът ви е подпухнал, изпълнил е устата ви, думите са се самоизяли. Ще проговорите по-
късно, когато ви отнесат надалеч от машинарията и ви поставят върху сламата. Издържах, ще кажете тогава.
Преминах през това. Съжалението и обичта към самия себе си ще разтворят сърцето ви, така че при първата проява
на доброта – да кажем, завивка или глътка вино – то ще прелее, езикът ви ще се развърже. И думите ще потекат. Не
сте били донесени в тази стая, за да мислите, а за да чувствате. И в крайна сметка сте почувствали прекалено много,
за да можете да го понесете.
Но на Марк всичко това ще бъде спестено; защото той сега вдига поглед:
– Мастър секретарю, ще ми кажете ли още веднъж какво трябва да бъде моето признание? Ясно и... как беше?
Бяха четири неща, но вече съм забравил – той се е заплел в гъсталака от думи, и колкото повече се боричка, толкова
по-дълбоко тръните се забиват в плътта му. Ако се налага, може да му бъде осигурен и превод, но винаги е
изглеждало, че английският му е напълно задоволителен. – Но нали ме разбирате, сър, аз не мога да ви кажа това,
което не зная?
– Нима? Тогава ще се наложи тази нощ да ми гостувате. Кристоф, мисля, че вие ще трябва да се погрижите. А
утре, Марк, сам ще се учудите на способностите си. Съзнанието ви ще бъде ясно, паметта ще ви служи отлично. Ще
осъзнаете, че не е във ваш интерес да защитавате благородниците, които споделят греха ви. Защото, ако те бяха на
ваше място, вярвайте ми, не биха се замислили нито за миг за вас.
Той гледа как Кристоф извежда Марк за ръка, както се води малоумен. Махва с ръка на Ричард и „Наричайте ме”
да отидат да вечерят. Имаше намерение да се присъедини към тях, но установява, че не му се яде нищо, освен едно
ястие, което ядеше като момче, обикновена салата от тученица,[6] от листата ѝ, набрани същата сутрин и увити във
влажна кърпа. Навремето ядеше такава салата поради липса на друга храна, и тя не утоляваше глада му. А сега му е
достатъчна. Когато кардиналът изпадна в немилост, той намери работа за мнозина от нещастните му слуги, някои
от тях взе и при себе си; ако Марк не беше толкова нагъл, може би щеше да вземе и него. И тогава той не би бил това
съсипано човешко същество, каквото е сега.
До възмъжаването му неговите превземки щяха да дават повод само за добродушен присмех. Щеше да бъде
изпращан да показва по-знанията си и в други домове, и щеше да се научи да цени себе си и да познава цената на
времето си. Щеше да се научи да печели пари за себе си, щяха да му намерят жена; вместо да прекара най-хубавите
години от живота си, подсмърчайки и тътрейки крака пред покоите на кралската съпруга, оставяйки се тя да го
смушква от време на време и да скубе перата от шапката му.
В полунощ, когато вече всички в къщата са си легнали, пристига известие от краля, който го уведомява, че се е
отказал от тазседмичното си посещение в Дувър. Затова пък турнирът ще се проведе в съответствие с
предварителните планове. В списъка на участниците са включени Норис и Джордж Болейн. Те ще бъдат
противници, единият ще се състезава от името на отправилите предизвикателството, другият – на страната на
онези, които са го приели: може пък да си причинят нещо един на друг.
Той не спи. Мислите му препускат. Казва си, никога не съм будувал цяла нощ от любов, макар поетите да твърдят,
че ставало така. Сега обаче причината да будувам е точно обратната. От друга страна, той не мрази Ан, тя му е
безразлична. Не мрази дори Франсис Уестън, не повече, отколкото може да се мрази хапещ комар; просто си
задаваш въпроса защо изобщо е трябвало да идва на бял свят.
Съжалява Марк, но, казва си той, ние го имаме за момче: когато бях на неговите години, бях прекосил морето и
доста граници в Европа. Бях се търкалял, проснат на земята, крещейки от болка, проснат в една крайпътна вада, и
успях да се измъкна, да тръгна на път: не веднъж, а два пъти, веднъж, когато избягах от баща си и после, когато се
спасих от испанците на бойното поле. Когато бях на същата възраст, на каквато е сега Марк, или Франсис Уестън,
вече се бях отличил в служба на фамилиите Портинари и Фрескобалди, а дълго преди да навърша годините на
Джордж Болейн, сключвах от тяхно име сделки на борсите из Европа; бях разбивал врати в Антверпен; и се прибрах
в Англия като различен човек. Бях променил начина, по който говорех, и за своя радост, най-неочаквано проговорих
на родния си език по-свободно, отколкото преди да замина; представих се на кардинала, а по същото време уговарях
брака си и доказвах уменията си в съдилищата – отивах в съда, усмихвах се на съдиите и започвах да говоря,
представях се за по-опитен, отколкото бях, но съдиите бяха толкова доволни, че се усмихвам, вместо да ги хлопна с
нещо по главата, че най-често приемаха случая така, както го представях аз.
Онези неща, които човек приема като катастрофи в живота си, всъщност не са истинските катастрофи. Почти
всичко може да бъде преобърнато: има начин да се измъкнеш от всяко загъване, стига да си способен да го видиш.
Той си припомня съдебни процеси, за които не си е спомнял с години. Чуди се дали присъдата е била правилна.
Дали е щял да отсъди така срещу себе си. Пита се дали някога ще може пак да спи и да сънува. Томас Мор казваше:
трябва да си изградиш убежище, отшелнически кът, в собствения си дом. Но това беше Мор; способен да хлопне
вратата под носа на всекиго. А всъщност няма как да ги разделиш: публичната си личност от човека, който си в
личния си живот. Мор мислеше, че това е възможно, но в крайна сметка и той караше да довличат хората, които
наричаше еретици, в собствения му дом в Челси, за да може да ги тормози на спокойствие в лоното на семейството
си. Може да настояваш на разделянето на двете си личности, ако държиш; да отидеш в кабинета си и да кажеш:
„Оставете ме на спокойствие, искам да чета.” Но ще чуваш пред стаята дишане, провлечени стъпки, кипежа на
недоволство, тътена на очакванията: той е публична личност, принадлежи на нас, кога най-сетне ще се появи? Не
можеш да се правиш, че не чуваш как политическото тяло на народа провлича стъпки пред вратата ти.
Той се обръща на другата страна и прочита една молитва. От дълбините на нощта до ушите му долита писък.
Звучи по-скоро като плач на дете, сънувало кошмар, отколкото като мъжки вик от болка, затова той си казва в
просъница: няма ли някоя жена да се заеме с това?! После си казва, трябва да е Марк. Какво правят с него? Нали
казах да не предприемат нищо засега?
Но не става. Не вярва, че някой в този дом би направил нещо в разрез с нарежданията му. Пита се дали спят в
Гринич. Оръжейната се намира прекалено близо до самия дворец и в часовете преди турнир ударите на чукове често
отекват навсякъде. Изчукване, оформяне, спояване, лъскане на метала, цялата тази работа е приключена; остава
само някъде нещо да се спои, смазване, донагласяне, последни усилия да се задоволят угрижените участници в
турнира.
Той се пита: „Защо дадох на Марк възможност да се хвали, да стане причина за собствената си гибел?” Можех да
съкратя процедурата; можех да му кажа какво искам и да го заплаша.
А аз го окуражих; направих го, за да бъде виновен. Ако е казал истината за Ан, е виновен. Ако е излъгал за Ан,
няма как да се каже, че е невинен. Бях готов, ако се наложи, да го подложа на мъчения.
Във Франция мъченията са нещо обичайно, необходимо като солта за месото; в Италия те са публично зрелище. В
Англия законът не ги приема. Но все пак могат да бъдат ползвани, ако кралят нареди: със специално разрешение.
Истина е, че в Тауър има диба. Никой не издържа на това мъчение. Никой. Тъй като начинът, по който дибата
функционира, е толкова очевиден, за повечето хора само видът ѝ е достатъчен.
Мисли си: „Ще кажа това на Марк. Това ще му помогне да се почувства по-добре.” Придърпва завивката около
себе си. Миг след това Кристоф влиза, за да го събуди. Очите му се присвиват от светлината. Той сяда в леглото.
– О, Господи. Не съм спал цяла нощ. Защо крещеше Марк?
Момчето се разсмива.
– Заключихме го с коледната украса. Беше моя идея. Помните ли кога видях за първи път звездата с лъчите в
калъфи? Казах ви:
„Господарю, каква е тази машина, цялата в остриета?” Мислех, че е някакъв инструмент за мъчение. Е, в
коледния килер е тъмно. Паднал върху звездата и се набол на нея. А после крилете от паунови пера се измъкнали от
калъфа и докоснали лицето му като с пръсти. Той решил, че някакъв призрак е затворен заедно с него в тъмния
килер.
Кромуел казва:
– В продължение на един час ще трябва да се справяте без мен.
– Да не би, пази Боже, да сте болен?
– Не, просто съм съсипан от недоспиване.
– Придърпайте завивките над главата си, и останете да лежите като мъртъв – съветва го Кристоф. – След един час
ще ви донеса хляб и ейл.[7]
Когато Марк излиза със залитане от помещението, лицето му е посивяло от страх. По дрехите му са полепнали
пера – не паунови пера, а пух от крилете на енорийските серафими, както и петна от позлатата по одеждите на
тримата влъхви. Имената се леят от устата му така неспирно, че се налага той да го възпира; краката на момчето се
подгъват и Ричард трябва да го крепи, за да не падне. Никога досега не се е сблъсквал с такъв проблем – да е
уплашил някого чак толкова много. „Норис” се чува в несвързаното бъбрене, „Уестън” също, дотук добре, това е
възможно: а после започва да назовава различни придворни толкова бързо, че имената им се сливат и отлитат,
Кромуел чува „Бриъртън” и казва: „Запишете това”, кълне се, че чува „Кару”, а също и „Фицуилям”, името на
свещеника, който разпределя подаянията за бедните от името на Ан, а също и името на Кентърбърийския
архиепископ; собственото си име, разбира се, а в един момент момчето заявява, че Ан е прелюбодействала и със
собствения си съпруг.
– Томас Уайът... – нарежда плачливо Марк...
– Не, Уайът не.
Кристоф се пресяга и чуква с кокалчетата на пръстите си по главата на момчето. Марк млъква. Озърта се, чудейки
се откъде е дошла болката. После продължава да признава неспирно. Прехвърлил е всички благородници от покоите
на краля, както и прислугата, и сега вече споменава непознати имена, вероятно на готвачи и кухненски
прислужници, които е познавал в предишния си живот, преди да се издигне толкова много.
– Приберете го обратно при призрака – казва той, а Марк надава писък и замлъква.
– Колко пъти сте спали с кралицата? – пита Кромуел.
Марк казва:
– Хиляда.
Кристоф го перва леко.
– Три или четири пъти.
– Благодаря.
Марк пита:
– Какво ще стане с мен?
– Това зависи от съда, пред който ще бъдете изправен.
– Какво ще стане с кралицата?
– Това зависи от краля.
– Надали ще е нещо добро – казва Ризли; и се разсмива.
Той се извръща.
– „Наричайте ме”. Подранили сте днес.
– Не можах да спя. Може ли да разменим няколко думи, сър?
Този път позициите са разменени; „Наричайте ме Ризли” е този, който го придърпва настрана и казва смръщено:
– Ще се наложи да споменете и Уайът, сър. Прекалено присърце вземате това обещание, което сте дали на баща
му. Ако положението стане сериозно, няма как да го опазите. Придворните говорят от години за това, което може да
е правил с Ан. Той е първи сред заподозрените.
Кромуел кимва. Не е лесно да обясни на млад мъж като Ризли защо цени толкова Уайът. Иска му се да каже:
„Защото, макар вие да сте добри момчета, той не е като вас и Ричард Рич. Той не говори само за да чуе собствения
си глас, не подхваща спорове само за да ги спечели. Той не е като Джордж Болейн: не посвещава стихове на шест
жени с надеждата да може да натика поне една от тях в някой тъмен ъгъл, където да напъха члена си в нея. Пише, за
да предупреждава и да наказва, не за да признае желанието си, а за да го скрие. Той знае какво е чест, но не се перчи
със своята. Той е съвършен придворен, но съзнава колко малко струва това. Изучавал е света, без да го презира.
Разбира света, но не му обръща гръб. Няма илюзии, но има надежди.
Не минава през живота като сомнамбул. Очите му са отворени, ушите му долавят звуци, които другите не чуват.”
 Но решава да даде на Ризли обяснение, което той може да разбере.
– Уайът не стои на пътя ми към краля – казва той. – Уайът не ме пъди от личните покои на краля, когато имам
нужда от неговия подпис. Той не е един от тези, които постоянно сипят клевети против мен като отрова в ушите на
Хенри.
Мастър Ризли го гледа замислено.
– Разбирам. Въпросът не е толкова в това кой е виновен, колкото чия вина може да бъде от полза за вас – той се
усмихва. – Възхищавам ви се, сър. Вие боравите умело с тези въпроси, и не страдате от фалшиви скрупули.
Кромуел не е убеден, че би искал Ризли да му се възхищава. Не и по такива причини. Той казва:
– Възможно е някои от споменатите благородници да съумеят да отхвърлят подозренията. Или, ако подозренията
си останат, да измолят милост от краля. „Наричайте ме”, ние не сме свещеници. Не искаме такива изповеди,
каквито се правят пред тях. Ние сме правници. Искаме да се доберем малко по малко до истината, и то само до тези
части от нея, които могат да ни бъдат от полза.
Ризли кимва.
– И все пак казвам, включете в обвинението и Томас Уайът. Ако вие не го арестувате, новите ви приятели ще го
сторят. Освен това се питам, сър, извинете ме, ако съм прекалено настоятелен, но какво ще стане после с новите ви
приятели? Ако дойде краят на семейство Болейн, както вероятно ще стане, поддръжниците на принцеса Мери ще се
възползват от това. Те няма да ви бъдат благодарни за ролята, която сте играли. Сега може да ви отдават дължимото,
но никога няма да ви простят за Фишър и Мор. Ще ви отнемат сановете, може дори да ви погубят напълно. Кару,
семейство Кортни, тези хора ще държат цялата власт.
– Не. Кралят ще държи цялата власт.
– Но те ще успяват да го убеждават и да го подвеждат. Имам предвид децата на Маргарет Поул, хората от старите
благороднически родове – те считат, че властта им принадлежи по право и са твърдо решени да я имат. Ще разрушат
всичко добро, което сте съумели да направите през изминалите пет години. Освен това се говори, че сестрата на
Едуард Сиймор ще го върне обратно към Рим, ако той се ожени за нея.
Той се ухилва.
– Е, „Наричайте ме”, на кого би заложил при една битка: на Томас Кромуел или на мистрес Сиймор?
Но разбира се, „Наричайте ме” е прав. Новите му съюзници не му придават особена стойност. Те приемат
триумфа си като нещо естествено, а той ще трябва да ги следва, да работи за тях и да се покайва за всичко, което е
сторил, в името на някакво обещание за прошка. Той казва:
– Не твърдя, че мога да предричам бъдещето, но все пак знам едно-две неща, които са неизвестни на тези хора.
Никога не може да знае със сигурност какво докладва Ризли на Гардинър. Да се надяваме, че докладите му ще
накарат Гардинър да се почеше озадачено по главата и да затрепери от притеснение. Той пита:
– Какви новини има от Франция? Чувам, че се говорело много за книгата, която Уинчестър написа, за да защити
върховенството на краля. Французите са на мнение, че я е писал под принуда. Дали пък той не кара хората да мислят
така?
– Уверен съм... – започва Ризли.
Той го прекъсва.
– Няма значение. Мисля, че ми се нрави картината, която това поражда в мислите ми – как Гардинър хленчи, че
съпротивата му е била сломена.
Казва си „Хайде да видим, дали това ще му бъде предадено”.
Според него „Наричайте ме” забравя понякога със седмици, че е служител на епископа. Той е раздразнителен
млад човек, постоянно напрегнат, и крясъците на Гардинър го карат да се чувства зле; Кромуел е добродушен
господар, ежедневните отношения с него не са сложни. Казвал е на Рейф, „Наричайте ме” доста ми харесва, знаеш
ли. Интересувам се от кариерата му. Обичам да го наблюдавам. Ако някога си разваля отношенията с него, Гардинър
може да ми изпрати друг шпионин, и това да се окаже по-лошо.
– А сега – казва той, обръщайки се към всички в стаята, – най-добре ще е да изпратим горкия Марк в Тауър.
Момчето се е сгърчило на колене и моли да не го събират отново с Колелата. – Оставете го да си почине – казва той
на Ричард – в стая, където няма привидения. Предложете му храна. Когато вече може да говори свързано, вземете от
него официални показания, и нека те бъдат подписани от достатъчно свидетели, преди той да тръгне оттук. Ако
създава затруднения, остави го на Кристоф и на мастър Ризли, тази работа е по-подходяща за тях, отколкото за теб –
хората, които носят името Кромуел, вече не се изтощават с физически труд, тези дни са минало за тях. Той казва: –
Ако Марк се опита да се отрече от думите си, след като излезе оттук, в Тауър ще знаят какво да предприемат. След
като подсигурите признанията му, и всички имена, които са необходими, отиди при краля в Гринич. Той ще те
очаква. Не поверявай известието другиму. Думите, предназначени за неговия слух, трябва да излязат от твоята уста.
 Ричард изправя Марк Смийтън на крака, държи се с него като с кукла: не по-злонамерено, отколкото би се
отнасял с някоя ма-рионетка. Кой знае защо, през ума на Кромуел се стрелва образът на стария епископ Фишър,
кретащ към ешафода, отслабнал като скелет, но несломен.
Вече е девет сутринта. Слънцето е изсушило утринната роса от тревата в деня на Майския празник. Из цяла
Англия хората донасят от гората зелени клонки в домовете си. Той е гладен. Би могъл да изяде парче овнешко: с
морски копър, ако са изпратили от Кент. Трябва да седне при бръснаря. Не е усъвършенствал изкуството да диктува
писма, докато го бръснат. Казва си: може да си пусна брада. Така ще пестя време. Само че тогава Ханс ще иска да ме
изтормози с още един портрет.
По това време в Гринич вече сигурно подреждат арената за турнира. Кристоф пита:
– Ще се сражава ли кралят днес? Дали няма да се срещне на арената с лорд Норис и да го убие?
Не, мисли си Кромуел, той ще остави тази работа на мен. Отвъд работилниците, килерите и кейовете, местата, на
които обикновено можеш да срещнеш хора като него, пажовете вече сигурно поставят копринени възглавници за
дамите в кулите, издигнати над арената.
Платнища, въжета и катран отстъпват място на бродирана коприна и фин лен. Петната от масло, смрадта и
оглушителният шум, мирисът на реката – всичко това отстъпва пред парфюми от розова вода и тихия говор на
прислужниците, които обличат кралицата за предстоящия ден. Те отнасят останките от закуската ѝ, трохи от бял
хляб, парчета захаросани плодове. Внасят фусти, поли, ръкави и тя започва да избира. После я пристягат, завързват,
усукват и приглаждат, украсяват я с волани и я окичват със скъпоценности.
Кралят – преди около три или четири години, за да оправдае първия си развод – нареди да бъде отпечатана книга,
наречена „Огледало на истината”. Казват, че части от нея бил написал той самият.
Сега Ан Болейн нарежда да донесат огледалото ѝ. Вижда се в него: пожълтялата ѝ кожа, слабата шия, ключиците,
изпъкнали като две остриета.
1 май 1536 година: това със сигурност е последният ден от епохата на рицарството. Онова, което ще се случва по-
късно – а подобни пищни представления ще има и занапред – ще бъде само шествие на мъртъвци със знамена,
състезание между трупове. Денят ще свърши прекършен, строшен като пищялна кост, изплют като избити зъби.
Джордж Болейн, братът на кралицата, ще влезе в копринената шатра, за да свали бронята си, да остави спомените и
дребните дарове, панделките, които са му дали дамите да носи на арената. Когато свали шлема си, той ще го подаде
на оръженосеца, и ще погледне със замъглени очи околния свят – хералдически образи на соколи, легнали леопарди,
нокти и зъби на хищни птици и животни; и ще почувства как главата на раменете му се полюшва несигурно като
желе.
Уайтхол: същата вечер, уведомен, че Норис е арестуван, той отива при краля. В едно от преддверията разменя
набързо няколко думи с Рейф: как е той?
– Ами – казва Рейф, – човек би очаквал, че ще беснее като Едгар Миролюбивия, че ще търси в кого да забие
копието си – двамата се споглеждат усмихнати, припомняйки си онази вечеря в Улф Хол. – Но той е спокоен.
Учудващо спокоен. Като че ли отдавна е знаел. В сърцето си. Оставихме го сам, подчинявайки се на изричното му
желание.
Сам: а с кого би могъл да бъде? Безсмислено е да очакваме, че милият Норис ще си шушука с него. Норис
отговаряше за личните средства на краля; сега можем да си представим как парите са се изсипали от кесията на
краля и се търкалят някъде по пътищата.
Изскубнати са струните на ангелските арфи, раздорът е вездесъщ; срязани са връзките на кесиите, прерязани са и
копринените панделки на дрехите, и плътта се излива навън.
Когато той застава на прага, Хенри извръща очи към него.
– Кръм – казва той унило. – Ела, седни – той отказва с махване на ръка услугите на навъртащия се около вратата
прислужник. При него има вино, той го налива сам. – Племенникът ви сигурно ви е разказал какво се случи на
арената. – Той допълва тихо: – Добро момче е Ричард, нали? – погледът му блуждае, като че ли му се иска да се
отклони от темата. – Днес бях сред зрителите, изобщо не се включих в турнира. Тя, разбира се, се държеше както
обикновено: спокойна, заобиколена от дамите си, с много надменно изражение, но от време на време се усмихваше
и спираше да поговори с този или онзи благородник – той се изкисква – смехът му е безжизнен, недоверчив. – О, да,
поговориха си.
После двубоите започнали, херолдите обявявали на висок глас името на всеки ездач. Хенри Норис нямал късмет.
Конят му, подплашен от нещо, спрял внезапно, присвил уши, вдигнал се на задни крака и се опитал да хвърли ездача
си. (Може да те провали конят. Да те подведат момчетата. Да не ти издържат нервите.) Кралят изпратил съобщение
до Норис на арената, в което го съветвал да се оттегли; щял да получи нов кон, един от личните бойни коне на краля,
поддържани във форма за в случай, че внезапно го обземе желание да излезе на арената.
 – Беше обичайна проява на учтивост – пояснява Хенри и се размърдва на стола си като човек, призован да
оправдае постъпката си. Кромуел кимва: разбира се, сър. Не знае със сигурност дали в действителност Норис се е
върнал на арената. Към средата на следобеда Ричард Кромуел си проправил път през тълпите към галерията и
коленичил пред краля; подканен от него, пристъпил и започнал да му шепне нещо на ухото.
– Обясни как е бил заловен музикантът, Марк – казва кралят. – Признал си всичко, така каза племенникът ви. Как,
доброволно ли призна?, попитах аз. А племенникът ви каза, че на Марк не било причинено нищо лошо. Косъм не
бил паднал от главата му.
Той си казва: „Но аз ще трябва да изгоря крилете от паунови пера.”
– И тогава... – казва кралят. За миг Хенри се подплашва, като коня на Норис: и замълчава.
Няма да продължи. Но Кромуел вече знае какво се е случило.
След като изслушал думите на Ричард, кралят се изправил.
Прислужниците се стекли към него. Той направил знак на един паж:
– Намерете Хенри Норис и му кажете, че потеглям незабавно към Уайтхол. И че искам той да дойде с мен.
Не дал никакви обяснения. Не се бавил. Не говорил с кралицата. Вместо това, препуснал, оставяйки миля след
миля зад гърба си, Норис яздел редом с него: Норис озадачен, Норис учуден, Норис, който едва се крепи на седлото
от страх.
– Хвърлих му обвинението в очите – казва Хенри. – Казах му за признанието на онова момче, Марк. Той не каза
нищо, само настояваше, че е невинен – отново онова сухо, презрително изсмиване. – Но междувременно мастър
ковчежникът вече го е подложил на разпит.
Норис признава, казва, че я е обичал. Но когато Фиц му казал, че е прелюбодеец, че е искал смъртта ми, за да
може да се ожени за нея, той казал не, не и не. Вие ще го разпитвате, Кромуел, но когато го правите, му кажете
отново онова, което му казах, докато двамата яздехме сами. Може да се надява на милост, ако си признае и назове
останалите.
– Знаем имената от Марк Смийтън.
– Не бих му се доверил – казва презрително Хенри. – Не бих допуснал животът на хора, които съм наричал свои
приятели, да зависи от някакъв незначителен свирач. Очаквам някой да потвърди това, което е разказал той. Ще
видим какво ще каже и дамата, когато бъде арестувана.
– Техните признания със сигурност ще бъдат достатъчни, сър.
Знаете кои са заподозрените. Позволете ми да арестувам всички тях.
Но мислите на Хенри са се отклонили.
– Кромуел, какво означава това, че една жена постоянно се върти в леглото? Че ти се предлага от всички страни?
Какво би ѝ подсказало да постъпи така?
Съществува само един възможен отговор. Опитът, сър. Това, че познава желанията на мъжете и своите собствени.
Не е необходимо да го казва.
– Един е подходящият начин за създаване на деца – казва Хенри. – Мъжът лежи върху нея. Светата църква го
одобрява в позволените за сношение дни. Има духовници, които казват, че макар сношението на брат със сестра да е
тежък грях, още по-лошо било жената да възсяда мъжът, или мъжът да се сношава с жената като куче с кучка. Заради
такива грехове и други, които не бих искал да споменавам, е бил разрушен Содом. Боя се, че всеки християнин или
християнка, паднали в плен на такива пороци, могат да привлекат върху себе си Божието наказание: какво бихте
казали вие? Откъде жена, която не е била отгледана в публичен дом, би могла да научи нещо подобно?
– Жените разговарят помежду си за такива неща – казва той. – Също както и мъжете.
– Но би ли го направила една почтена, набожна омъжена жена, чието единствено задължение е да зачене?
– Предполагам, че би могла да поиска да привлече така вниманието на съпруга си, сър. Та той да не ходи в Парис
Гардън или на друго удобно място с лоша слава. Ако, да кажем, са женени отдавна.
– Но ако са женени от три години? Нима това може да се нарече „отдавна”?
– Не, сър.
– Дори не са се изпълнили три години оттогава – за миг кралят забравя, че не говори за себе си, а за някакъв
въображаем богобоязлив англичанин, някой орач или горски пазач. – Откъде би ѝ хрумнало? – упорства той. –
Откъде ще знае, че това ще се понрави на мъжа?
Той си прехапва езика, за да не даде очевидния отговор: може да е говорила със сестра си, която споделяше
леглото ви преди нея. Защото сега кралят пак се е отклонил от Уайтхол и отново е някъде в провинцията, при
тромавия фермер и жена му с шапчицата и престилката: човекът, който се кръсти и моли за разрешение папата,
преди да изгаси свещта и да се заеме навъсено да се чифтосва с жена си, чиито колене стърчат към тавана, а
неговият задник подскача нагоре-надолу. След това богобоязливата двойка коленичи край леглото и двамата
започват да се молят заедно.
Но един ден, докато фермерът е излязъл по работа, чиракът на дърваря се промъква в къщата, изважда члена си и
казва, хайде, Джоан, казва, хайде, Джени, наведи се над масата и ще те науча на нещо, за което майка ти никога не
ти е говорила. Тя се разтреперва, той я научава и когато честният фермер се прибира вечерта и я възсяда, при всеки
негов тласък, при всяко сумтене, тя си мисли за един по-различен начин да се правят тези неща, по-мръсен, по-
приятен, който я кара да разтвори учудено очи, и тогава от устните ѝ се изтръгва името на друг мъж. Мили Робин,
казва тя. Мили Адам. А когато мъжът ѝ се досети, че се казва Хенри, дали пък това няма да го накара да се почеше
озадачено по главата?
Пред прозорците на краля се е здрачило; хлад пада над кралството; съветникът му също мръзне. Имат нужда от
свещи и огън.
Кромуел отваря една врата и стаята незабавно се изпълва с хора: прислужниците се стрелкат около краля като
рано долетели лястовици във вечерния сумрак. Хенри почти не забелязва присъствието им.
Казва:
– Кромуел, нима предполагате, че тези слухове не са стигнали до мен? След като това е било известно на всяка
кръчмарка? Аз съм простосърдечен човек, разбирате ли. Ан ми каза, че е недокосната и аз предпочетох да ѝ
повярвам. В продължение на седем години ме е лъгала, че е чиста и целомъдрена девица. Ако е могла да ме мами
така, кой знае на какво друго би била способна? Можете да я арестувате утре. Брат ѝ също. Но някои от деянията,
които ѝ се приписват, не бива да се обсъждат от почтени хора, да не би този пример да ги подтикне към грехове, за
чието съществувание не са и подозирали. Моля вас и другите ми съветници за мълчание и дискретности.
– Лесно е да се изпадне в заблуда за миналото на една жена – казва той.
Защото я си представете, че Джоан, или Джени, е водила друг живот преди този в селската хижа? Мислели сте си,
че е израснала в една просека в другия край на гората. А сега научавате, от сигурни източници, че е станала жена в
един пристанищен град, където танцувала гола по масите пред моряците.
По-късно той ще се пита дали Ан е разбирала какво ще се случи.
Човек би предположил, че в Гринич тя би се молила, би писала писма до приятели. Вместо това тя премина като
сляпа през своето последно утро, вършейки това, което обикновено вършеше: беше отишла до тенис-кортовете, за да
заложи на изхода от мачовете. Към обяд един пратеник се появил да я повика да се яви пред членовете на кралския
съвет, който заседавал в отсъствието на краля; в отсъствието и на мастър кралския секретар, разбира се, който имал
работа другаде.
Съветниците я уведомили, че тя ще бъде обвинена в прелюбодеяние с Хари Норис и Марк Смийтън: както и с
още един благородник, чието име засега не било споменато. Трябвало да бъде отведена в Тауър, където да чака
началото на процеса срещу нея. По-късно Фицуилям ще му разкаже, че се е държала надменно, отказвала да
повярва. Не можете да съдите една кралица, казала тя. Кой е овластен да направи такова нещо? Но после, когато ѝ
казали, че Марк и Хенри Норис са си признали, тя избухнала в сълзи.
От залата на съвета тя била отведена до собствените си покои, за да обядва. В два часа той вече се упътва към нея,
заедно с лорд-канцлера Одли и Фицуилям. Приветливото иначе лице на ковчежника е изкривено от напрежение.
– Не ми хареса това, което чух тази сутрин в съвета – че ѝ казаха така грубо, че Хари Норис си е признал. Той
призна пред мен, че е бил влюбен в нея. Не е признавал никакви деяния.
– А какво направихте вие, Фиц? – пита Кромуел. – Казахте ли това?
– Не – казва Одли. – Само нервничеше и се взираше в празното пространство. Нали така, мастър ковчежнико?
– Кромуел! – Норфолк реве така, разпръсвайки пред себе си тълпите придворни, упътил се към него. – Е,
Кромуел! Разбрах, че певецът е пропял по вашата свирка. Какво му направихте? Ще ми се да съм бил там. От това
ще стане хубава балада, която да продават печатарите. Хенри си играе с лютнята, а лютнистът си играе с жена му.
– Ако чуете нещо за печатар, който продава такива балади – казва той, – само ми кажете и аз ще затворя магазина
му.
Норфолк казва:
– Чуйте ме, Кромуел. Нямам намерение да допусна тази торба кокали да съсипе моя благороден род. Ако тя се е
държала непочтено, това не бива да има отношение към рода Хауард, а единствено към семейство Болейн. Освен
това не искам да бъде премахнат Уилтшър.
Искам само да му се отнеме тази глупашка титла. „Монсеньор”, вижте го само – херцогът оголва злорадо зъби. –
Искам да го видя унижен, след като се надуваше така през изминалите години. Надявам се, ще си припомните, че аз
никога не съм подкрепял сключването на този брак. Не, Кромуел, вие го искахте. Аз винаги съм предупреждавал
Хенри Тюдор за нрава ѝ. Може би това ще му бъде за урок, и занапред ще се вслушва в думите ми.
 – Милорд – казва Кромуел, – а имате ли заповед за арест?
Норфолк размахва някакъв пергамент. Когато влизат в покоите на Ан, благородниците, които ѝ прислужват, тъкмо
са свалили покривката от масата и я навиват на руло, а тя все още седи под кралския си балдахин. Облечена е в
кървавочервено кадифе и извръща към тях – тя, торбата кокали – съвършения овал на лицето си. Трудно е да се
предположи, че е яла нещо; в стаята е надвиснало напрегнато мълчание, напрежение е изписано по всички лица. Те,
съветниците, трябва да изчакат, докато приключи прибирането на покривката, сгъването на кърпите, и бъдат
направени предвидените от етикета поклони и реверанси.
– Ето ви и вас, чичо – казва тя. Говори тихо. Приветства ги един по един. – Милорд-канцлер. Мастър ковчежник.
– Други съветници се притискат зад тях. Оказва се, че мнозина са си представяли този момент; мечтали се Ан да им
се моли, паднала на колене. – Милорд Оксфорд – казва тя. – И Уилям Сандис. Как сте, сър Уилям? – като че ли
изреждането на имената им я успокоява. – Ето ви и вас, Кремюел – тя се привежда напред. – Нали знаете, че аз ви
създадох.
– А той създаде вас, мадам – сопва се Норфолк. – И можете да бъдете сигурни, че съжалява за това.
– Само че аз съжалих първа – казва Ан. Разсмива се. – И съжалявам повече.
– Готова ли сте да тръгнете? – пита Норфолк.
– Не знам как да се подготвя – отвръща тя простичко.
– Трябва само да тръгнете с нас – казва той, Кромуел. И протяга ръка.
– Бих предпочела да не отивам в Тауър – същият тих глас, в който не се долавя нищо друго освен учтивост. – Бих
предпочела да се видя с краля. Не може ли да бъда отведена в Уайтхол?
Тя знае отговора. Хенри никога не се сбогува. Навремето, в един притихнал, горещ летен ден, той се качи на коня
и си тръгна от Уиндзор, оставяйки там Катерина; не я видя никога повече.
Тя казва:
– Но, господа, нали няма да ме отведете просто така? Не съм взела нищо необходимо със себе си, никакви дрехи,
а и дамите ми трябва да тръгнат с мен.
– Ще ви донесат дрехи – казва Кромуел. – Ще има и жени, които да ви обслужват.
– Бих предпочела това да са дамите, които обслужват личните ми покои.
Те се споглеждат. Тя сякаш не знае, че тъкмо тези жени са свидетелствали срещу нея, жените, които се стълпяват
около мастър кралския секретар, където и да се появи той, бързат да му кажат всичко, което би пожелал, в отчаяния
си стремеж да осигурят собствената си безопасност.
– Е, ако нямам право на избор... тогава да са поне хора от моята прислуга. За да поддържам подобаващото за мен
положение.
Фиц се покашля, за да прочисти гърлото си.
– Мадам, прислугата ви ще бъде освободена.
Ан трепва.
– Кромуел ще им намери работа – казва тя безгрижно. – Бива го със слугите.
Норфолк смушква лорд-канцлера.
– Защото е израснал сред слуги, а?
Одли извръща лице: винаги е бил човек на Кромуел.
– Не мисля, че бих тръгнала с който и да било от вас – казва тя.
– Ще тръгна с Уилям Полет, ако той е склонен да ме съпроводи, защото тази сутрин на заседанието на съвета
всички вие ме обиждахте, а Полет се държа като благороден човек.
– За Бога! – възкликва Норфолк. – Искате да тръгнете с Полет, така ли? Ще ви взема под мишница и ще ви
замъкна до баржата така, че задникът ви да стърчи нагоре. Това ли искате?
Съветниците се обръщат като един към него и го изглеждат яростно.
– Мадам – казва Одли, – бъдете сигурна, че с вас ще се отнасят така, както подобава на ранга ви.
Тя се изправя. Прибира кървавочервените си поли, повдига ги придирчиво, сякаш не иска да докосват грубия под.
– Къде е милорд брат ми?
Казват ѝ, че за последен път са го видели в Уайтхол: което е вярно, но междувременно стражите може да са
пристигнали, за да го отведат.
– А монсеньор, баща ми? Това е нещо, което не мога да разбера – казва тя. – Защо монсеньор не е тук, с мен?
Защо не седне да поговори с вас, господа, за да се разреши този въпрос?
– Няма съмнение, че ще се стигне до някакво решение – гласът на лорд-канцлера почти наподобява мъркане. –
Ще ви бъдат осигурени всякакви удобства. Това е уговорено.
 – Уговорено – но за колко време?
Никой не ѝ отговаря. Пред стаята я чака Уилям Кингстън, комендантът на Тауър. Кингстън е едър мъж, по фигура
напомня на краля; човек с благородно поведение, но службата и видът му всяват ужас и в сърцата на най-силните
мъже. Кромуел си спомня Улзи, когато Кингстън отиде в провинцията да го арестува; краката на кардинала се
огъваха, наложи му се да седне на една ракла, за да се съвземе. Трябваше да оставим Кингстън в Тауър, прошепва
той на Одли, и да я отведем сами там. Одли прошепва в отговор:
– Несъмнено бихме могли, но нима не мислите, мастър секретарю, че вие самият не всявате достатъчно ужас?
Той с изумление обмисля небрежно подхвърлените думи на лорд-канцлера, докато излизат навън. Във водата на
кралския пристан плуват отразени главите на каменни зверове, както и техните собствени образи, образи на
джентълмени, накъсани от вълничките, и трептящият като пламък в стъклен съд образ на кралицата, чийто свят се е
обърнал надолу с главата; около тях танцува слънчевата светлина на топлия следобед, заливат ги птичи песни. Той
подава ръка на Ан, за да ѝ помогне да влезе в баржата, тъй като Одли сякаш не смее да я докосне, а тя се отдръпва
от Норфолк; и сякаш измъкнала с въдица мислите от ума му, прошепва:
– Кромуел, вие така и не ми простихте за Улзи.
Фицуилям му хвърля поглед и промърморва нещо, което Кромуел не успява да чуе. Навремето Фиц беше любимец
на кардинала, и може би двамата с Кромуел споделят една мисъл: сега Ан Болейн разбира какво е да бъдеш
изхвърлен от дома си и да бъдеш запратен надолу по реката, да виждаш как целият ти живот се отдалечава все
повече от теб с всеки удар на греблата.
Норфолк се разполага срещу племенницата си, върти се и се тюхка.
– Виждате ли? Виждате ли какво става, мадам, когато от-блъсквате роднините си?
– Не бих казал, че ги е отблъсквала – казва Одли. – Дори точно обратното.
Кромуел поглежда мрачно Одли. Помолил е да не се говори за обвиненията, свързани с брат ѝ Джордж. Не би
искал Ан да почне да се мята и да бутне някого от баржата. Той се умълчава, загледан във водата. Съпровождат ги
войници с алебарди, и той започва да се любува на източените остриета на секирите, на силното сияние на метала.
Алебардите са учудващо евтини за производство. Но времето им на бойно оръжие вероятно е отминало. Спомня си
Италия, бойните полета, стремителния марш на копиеносците. В Тауър има барутен погреб, той обича да влиза там
и да разговаря е артилеристите. Но на тези занимания ще се посвети може би някой друг ден.
Ан казва:
– Къде е Чарлс Брандън? Убедена съм, че ще съжалява, задето не е присъствал.
– Предполагам, че е с краля – отвръща Одли. После се обръща към Кромуел и пошепва: – Злослови срещу
приятеля ви Уайът. Това ще ви създаде работа, мастър секретарю.
Той се взира към отсрещния бряг.
– Уайът е прекалено способен човек, за да допусна да го загубим.
Лорд-канцлерът изсумтява.
– Стиховете няма да го спасят. По-скоро ще го погубят. Известно ни е, че писанията му звучат загадъчно. Но може
би този път кралят ще реши, че е разгадал загадката.
Не му се вярва да стане така. Някои кодове са толкова рафи-нирани, че променят значението си в рамките на
половин стих, само с една сричка, пауза или цензура. Той се гордее и ще се гордее занапред, че е съумял и ще съумее
да зададе на Уайът такива въпроси, които да не го принуждават да лъже, макар че може да му се наложи да се
преструва. Трябвало е Ан да се преструва, така му обясни лейди Рочфорд: през първата нощ, прекарана с краля, е
трябвало да се държи както подобава на девственица, да лежи като вцепенена и да плаче.
– Но, лейди Рочфорд – бе възразил той, – такъв страх би могъл да накара един мъж да се откаже. Кралят не е
насилник.
Така да е, бе казала лейди Рочфорд. Тогава е трябвало поне да го поласкае. Да се държи като жена, на която е била
поднесена приятна изненада.
Не му беше приятно да говорят на тази тема; долавяше у Джейн Рочфорд онази жестокост, която е типична за
жените. Те се сражават с жалките оръжия, с които Бог ги е дарил – злоба, лукавство, умение да мамят – и, вероятно
по време на разговорите помежду си, те си позволяват да навлязат в територии, където един мъж никога не би
пристъпил уверено. Тялото на краля е с неопределени, променливи граници, също като кралството му: то е остров,
който се изгражда или руши сам, материя, отмивана от сладки и солени води; има своите отвоювани от морето
брегове, мочурливи участъци, погълнати обратно от морето предели; има своите приливи и отливи, изхвърляне на
телесни течности, тинести води, плискащи се в разговорите на англичанките, и мрачни тресавища, където би
трябвало да нагазват само свещеници, вдигнали в ръце запалени факли.
Над реката повява студен ветрец, ще изминат още седмици, докато настъпи лятото. Ан се взира във водата. Вдига
поглед и казва:
– Къде е архиепископът? Кранмър ще ме защити, ще ме защитят и всички мои епископи, те дължат издигането си
на мен. Доведете Кранмър и той ще се закълне, че съм почтена жена.
Норфолк се привежда напред и казва право в лицето ѝ:
– Един епископ би ви заплюл, племеннице.
– Аз съм кралицата, и ако вие ми сторите зло, ще бъдете прокълнати. Няма да падне и капка дъжд, докато не бъда
освободена.
От устните на Фицуилям се изтръгва тих стон. Лорд-канцлерът казва:
– Мадам, тъкмо такива глупави приказки за проклятия и заклинания ви доведоха дотук.
– Така ли? Доколкото си спомням, казахте, че съм невярна съпруга, да не би сега да твърдите, че съм и
магьосница?
Фицуилям казва:
– Нито един от нас не е споменавал нищо за проклятия.
– Не можете да предприемете нищо срещу мен. Ще се закълна, че съм вярна съпруга, и кралят ще се вслуша в
думите ми. Не можете да представите свидетели. Не знаете дори в какво точно да ме обвините.
– Да ви обвиняваме ли? – казва Норфолк. – Питам се защо ни е изобщо да ви обвиняваме. Бихме си спестили
излишни неприятности, ако ви изхвърлим от баржата и ви удавим.
Ан се сгушва на мястото си. Присвила се, за да бъде колкото може по-надалеч от чичо си, тя изглежда не по-
голяма от дете.
Когато баржата пристава край входа на кулата Байуърд, той вижда заместника на Кингстън, Едмънд Уолсингам,
да оглежда реката; Ричард Рич разговаря с него.
– Сър Стисната муцуна, какво правите тук?
– Казах си, че може да имате нужда от мен, сър.
Кралицата стъпва на твърда земя, опира се на ръката на Кингстън, за да не залитне. Уолсингам ѝ се покланя. Той
изглежда развълнуван; озърта се, чуди се към кой съветник да се обърне.
– Трябва ли да дадем топовен изстрел?
– Така е прието – казва Норфолк, – нали? Когато видна личност влиза в Тауър по нареждане на краля. А тя,
предполагам, може да бъде наречена „видна личност”?
– Да, но когато е кралица... – казва човекът.
– Наредете да дадат топовен изстрел – казва Норфолк. – Лондончани трябва да знаят.
– Предполагам, че вече знаят – казва Кромуел. – Нима милорд не ги видя как тичат по бреговете?
Ан вдига очи, оглежда каменните стени над главата си, тесните прозорци на Тауър и решетките. Не се виждат
човешки лица, само един гарван изплясква с криле над нея и се разнася крясъкът му, удивително подобен на
човешки вик.
– Хари Норис тук ли е? – пита тя. – Нима още не е успял да докаже невинността ми?
– Боя се, че не – отвръща Кингстън. – Нито пък своята собствена.
В този момент с Ан се случва нещо, което той по-късно няма да успее да си обясни. Тя сякаш започва да се
разпада и да се изплъзва от ръцете му – неговите и на Кингстън, сякаш се втечнява и се измъква от хватката им, а
когато отново придобива формата на жена, вече е паднала на колене, подпира се с ръце на калдъръма, и вие,
отметнала глава.
Фицуилям, лорд-канцлерът, дори чичо ѝ отстъпват. Кингстън се смръщва, заместникът му клати глава, Ричард
Рич изглежда потресен.
Той, Кромуел, я повдига – тъй като никой друг не иска да го направи – и ѝ помага да се изправи отново на крака.
Тя почти не тежи, а когато той ѝ помага да стане, вопълът ѝ спира рязко, сякаш ѝ е секнал дъхът.
Тя се хваща за рамото му, за да не падне, обляга се на него: в мълчаливо съучастие, готова за следващото дело, за
чието осъществяване отново ще работят заедно – собствената ѝ смърт.
Когато се упътват обратно към кралската баржа, Норфолк излайва:
– Мастър секретарю? Трябва да се видя с краля.
– Уви – казва той, сякаш съжалението му е искрено; уви, това е невъзможно. – Негово величество помоли да бъде
оставен на спокойствие, сам. Несъмнено, милорд, при такива обстоятелства и вие бихте постъпили по същия начин.
– При такива обстоятелства?! – повтаря Норфолк. Херцогът занемява поне в продължение на минута, докато те се
отправят към средата на Темза; той се мръщи, несъмнено мисли за собствената си изтормозена жена и какви
възможности има тя да му изневери. Накрая херцогът решава, че най-подходящият отговор е презрителното
изсумтяване:
– Ето какво, мастър секретарю, знам, че сте се сприятелили с моята херцогиня, та какво бихте казали за следното
– Кранмър може да уреди анулирането на брака ни, и стига да искате, тя е ваша. Какво, нима не я искате? Има си
собствени завивки и постелки, има и муле за езда, а пък и не яде много. Давам ѝ четиридесет шилинга годишно и
можем да си стиснем ръцете.
– Милорд, овладейте се – казва ядосано Одли. Принуден е да прибегне до последния аргумент: – Трябва да
помните потеклото си.
– Ето нещо невъзможно за Кромуел – изкисква се херцогът. – А сега ме слушайте, Кръм. Когато кажа, че искам да
се видя с Тюдор, един син на ковач няма да ми попречи да го сторя.
– Той може да ви огъне, милорд – казва Ричард Рич. Не са забелязали как се е промъкнал на борда. – Може да
реши да ви заблъска с чука и да промени формата на главата ви. Мастър кралският секретар има умения, за които
вие дори не подозирате. Обзело ги е някакво замайване, реакция на ужасната гледка, която оставяха на кея зад себе
си.
– Може да ви изкове в напълно нова форма – казва Одли. – Може да се събудите като херцог, а още същия ден по
обяд да бъдете вече коняр.
– Може да ви разтопи – подема Фицуилям. – Както сте си херцог, да се превърнете в оловен водоливник.
– Може да изживеете дните си във формата на триножник – допълва Рич. – Или на панта за врата.
Кромуел си казва: сега трябва да се разсмееш, Томас Хауард, да се разсмееш или да избухнеш в пламъци: кое от
двете ще стане? Ако избухнеш, поне има достатъчно вода, с която да те залеем. Херцогът се сгърчва, потръпва и им
обръща гръб, докато се овладее:
– Кажете на Хенри – казва той. – Кажете, че се отричам от тази жена. Кажете му, че тя вече не е моя племенница.
Кромуел отвръща:
– Ще имате възможност да проявите верността си. Ако се стигне до съд, вие ще го оглавите.
– Поне си мислим, че процедурата ще бъде такава – намесва се Рич. – Никога досега не е била съдена кралица.
Какво ще каже лорд-канцлерът?
– Не казвам нищо – Одли вдига длани нагоре. – Вие, Ризли и мастър кралският секретар сте обмислили всичко
помежду си, както правите обикновено. Само... Кромуел, нали няма да възложите на граф Рочфорд да бъде един от
съдиите?
Той се усмихва.
– Баща ѝ ли? Не. Не бих го сторил.
– А в какво ще обвиним лорд Рочфорд? – пита Фицуилям. – Ако изобщо ще бъде обвинен?
Норфолк пита:
– Трима ли ще бъдат обвинени? Норис, Рочфорд и свирачът?
– О, не, милорд – отвръща той спокойно.
– Нима са повече? В името на Светата литургия!
– Колко любовници е имала? – пита Одли, прикривайки с усилие любопитството си.
Рич казва:
– Милорд-канцлер, виждали ли сте краля? Аз го видях. Той е бледен, чувства се зле от преживяното. Ако някаква
вреда бъде причинена на кралското тяло, това само по себе си е равностойно на държавна измяна. Всъщност мисля,
че такава вреда вече е нанесена.
Ако кучетата можеха да надушват държавна измяна, Рич би бил нещо като блъдхаунд – най-добрият търсач на
трюфели.
Кромуел казва:
– Все още не съм решил твърдо в какво ще бъдат обвинени тези господа, дали в прикриване на държавна измяна
или в самото престъпление. Ако твърдят, че са само свидетели на чужди злодеяния, те ще трябва да назоват
извършителите на злодеянията, трябва сериозно и открито да ни разкажат всичко, което знаят; но ако укриват
имена, ще ни се наложи да заподозрем, че и те са сред виновниците.
Грохотът на топовния изстрел, понесъл се на вълни над водата, ги сварва неподготвени; чувстваш тласъка вътре в
себе си, до мозъка на костите.
Същата вечер Кромуел получава известие от Кингстън, коменданта на Тауър. Записвайте всичко, което тя казва и
всичко, което прави, бе казал той на коменданта, а на Кингстън – добросъвестен, учтив и разумен човек, макар и
понякога несъобразителен – може да се разчита за това. Когато съветниците тръгнали обратно към баржата, Ан го
попитала:
 – Мастър Кингстън, в тъмница ли ще бъда хвърлена?
Не, мадам, уверил я той, ще бъдете настанена в стаите, където спахте преди коронацията си.
В отговор, докладва той, тя избухнала в плач.
– Това е прекалено добро за мен. Иисусе, имай милост към мен.
После коленичила на камъните, започнала да плаче и да се моли, така казва комендантът; после, колкото и
странно да звучи, избухнала в смях.
Той подава безмълвно писмото на Ризли. Който вдига поглед от него, а когато проговаря, гласът му е много тих:
– Какво е извършила тя, мастър секретарю? Може би нещо, което все още не можем да си представим.
Кромуел го поглежда раздразнено.
– Нали няма и вие да започнете с тези истории за магьосничество?
– Не. Но... Ако казва, че не е достойна, значи признава, че е виновна. Поне на мен така ми се струва. Но не
разбирам в какво се е провинила.
– Припомни ми какво казах. От каква истина имаме нужда? Казах ли, че ни е необходима цялата истина?
– Казахте „Само истината, която може да ни бъде от полза.”
– И го повтарям. Но знаете ли, „Наричайте ме”, не би трябвало да го правя. Вие съобразявате бързо. Един път би
трябвало да ви бъде достатъчен.
Вечерта е топла, той седи край един отворен прозорец, племенникът му Ричард му прави компания. Ричард знае
кога да мълчи и кога да говори; Кромуел предполага, че това е семейна черта. Рейф Садлър е единственият друг
човек, когото би искал да види край себе си, а Рейф е с краля.
Ричард вдига поглед.
– Получих писмо от Грегъри.
– Така ли?
– Нали знаете какви са писмата на Грегъри.
– „Слънцето грее. Ловувахме добре, забавлявахме се. Аз съм добре, как сте вие? Не мога да пиша повече, тъй като
нямам време.”
Ричард кимва.
– Грегъри не се променя. Макар че вероятно това не е вярно. Иска да дойде при вас. Смята, че трябвало да бъде
редом с вас.
– Опитвах се да му спестя това.
– Знам. Но може би трябва да му позволите. Няма как да направите така, че да остане дете.
Той се замисля. Ако синът му трябва да привикне да служи на краля, може би е редно да узнае какво предполага
тази служба.
– Остави ме – казва той на Ричард. – Може да му пиша.
Ричард спира, за да затвори прозореца, та да не влиза нощният хлад. Отвън, пред вратата, гласът му продължава
да звучи, той дава загрижени нареждания: извадете подплатената с кожи наметка на чичо ми, може да има нужда от
нея, внесете при него повече свещи.
Понякога се учудва, когато осъзнава, че някой държи на него, държи дотолкова, че се стреми да му осигури
физически удобства; изключваме слугите, на които се плаща, за да го правят. Пита се как ли се чувства кралицата
сред новото си домакинство в Тауър; лейди Кингстън е една от дамите, които ще я обслужват, и макар че Кромуел е
изпратил там и дами от рода Болейн, те може би не са тези, които тя самата би избрала. Това са опитни жени, които
са в състояние да оценят хода на събитията. Ще се вслушват внимателно и в плача, и в смеха ѝ, ще отбелязват думи
като „Това е прекалено добро за мен.”
Той вярва, че разбира Ан – за разлика от Ризли. Когато е казала, че покоите на кралица са прекалено хубави за
нея, тя не е признавала с това вината си, а е искала да каже истината: не съм достойна за тях – не съм достойна,
защото се провалих. Искаше да постигне едно-единствено нещо освен спасението на душата си: да спечели Хенри и
да го задържи. А го загуби, Джейн Сиймор ѝ го отне, и никой съд не би я съдил по-строго, отколкото тя ще съди себе
си. Откакто снощи Хенри възседна коня и я напусна, тя се е превърнала в самозванка, все едно дете или придворен
шут, облечен в дрехите на кралица, комуто са предоставени кралските покои. Тя знае, че прелюбодеянието е грях и
държавната измяна – престъпление; но да изгуби – за нея е по-голямо провинение.
Ричард надниква отново в стаята и пита:
– Това писмо – да го напиша ли вместо вас? За да не си напрягате очите?
Той отвръща:
– Ан е мъртва в собствените си очи. Сега вече тя няма да ни създава проблеми.
 Помолил е кралят да не излиза от личните си покои и да приема колкото е възможно по-малко хора. Наредил е
изрично на стражите да отпращат всички молители, били те мъже или жени. Не иска преценката на краля да бъде
повлияна, както често се случва, от последния човек, с когото е разговарял; не иска Хенри да бъде уговарян,
придумван или отклоняван от посоката, в която е тръгнал.
Хенри изглежда склонен да го послуша. През последните години кралят е започнал да предпочита да бъде далеч
от очите на хората: в началото защото искаше да бъде с конкубинката си, а после, защото искаше да не бъде с нея.
Зад личните си покои той има тайно жилище; и понякога, след като си е легнал публично в голямото легло и леглото
е било благословено, а свещите изгасени, той отмята тежката завивка от дамаска,[8] смъква се от постелята и тръгва
бос към тайната стая, където се мушва в друго, неофициално легло, за да спи като нормален човек, гол и сам.
И тъкмо сред глъхнещата тишина на тези тайни помещения, в които по стените висят гоблени със сцени от
Грехопадението, кралят му казва:
– Кранмър е изпратил писмо от Ламбет. Прочетете ми го, Кромуел. Аз вече го прочетох веднъж, но все пак го
прочетете отново.
Той взема листа. Долавя как Кранмър се е присвивал, докато е писал, как се е надявал мастилото да се разтече и
думите да станат нечетливи. Ан, кралицата, се е отнасяла благосклонно с него, Ан се е вслушвала в него и е
подпомагала делото на онези, които поставят Евангелието на първо място; освен това Ан се е възползвала от него,
но Кранмър никога няма да осъзнае това.
„Толкова съм озадачен”, пише той, „че разумът ми е объркан; защото няма жена, за която да съм имал по-добро
мнение, отколкото за нея.”
Хенри го прекъсва:
– Вижте доколко сме били заблудени всички.
– „...което ме кара да мисля” – чете той, – „че тя не може да е виновна. Но веднага след това си казвам, че Ваше
величество не би стигнал толкова далеч, освен ако не е сигурен, че е виновна.”
– Чакайте само да научи всичко – казва Хенри. – Сигурно не е чувал нищо подобно. Надявам се поне да не е. Не
вярвам някога на този свят да е имало подобен случай.
– „Сега си казвам, че Ваше величество знае най-добре, че след Ваше величество бях най-привързан към нея сред
всички живи същества...”
Хенри отново се намесва.
– Но ще видите как по-нататък той казва, че ако е виновна, тя трябва да бъде наказана безмилостно за назидание.
Като се има предвид, че съм я издигнал от нищото. И по-нататък казва, че никой верен последовател на Евангелието
няма да се отнесе с благосклонност към нея, а по-скоро всички те ще я ненавиждат.
Кранмър допълва: „Затова се надявам Ваше величество да не оттегля своята благосклонност към единствената
истинност на Евангелието, каквато тя беше преди, защото Вашата благосклонност към единствената истинност на
Евангелието не се дължеше на привързаността Ви към тази жена, а на стремежа Ви към истината.”
Той, Кромуел, оставя писмото. Това като че ли изчерпва всички въпроси. Не е възможно тя да е виновна. И все
пак, трябва да е виновна. Ние, нейните братя, се отричаме от нея.
Той казва:
– Сър, ако искате да се видите с Кранмър, пратете да го повикат. Бихте могли да се утешавате един друг, и да се
опитате двамата да си изясните всичко това. Ще кажа на хората да го пуснат да влезе. Струва ми се, че имате нужда
от чист въздух. Слезте по стълбата в личната ви градина. Никой няма да ви смущава.
– Но не съм виждал Джейн – казва Хенри. – Искам да я видя. Може ли да я доведем тук?
– Все още не, сър. Изчакайте още малко развоя на събитията. По улиците се носят слухове, тълпите искат да я
видят, съчиняват се балади, в които ѝ се присмиват.
– Балади ли? – Хенри е потресен. – Намерете авторите. Те трябва да бъдат строго наказани. Не, вие сте прав, не
бива да водим Джейн тук, преди въздухът да се пречисти. Затова отидете вие при нея, Кромуел. Искам да ѝ занесете
нещо дребно за спомен – той измъква изпод документите мъничка, обсипана със скъпоценности книга: такива
книжки жените обикновено носят на колана си, окачени на златна верижка. – Беше на жена ми – казва той. После
се сепва и отклонява смутено поглед. – Искам да кажа, беше на Катерина.
Той не иска да губи време, за да посещава Кару в дома му в Съри, но изглежда, че се налага да го стори. Сградата
е издигната преди трийсетина години, с правилни пропорции, особено разкошна е голямата ѝ зала, и много
благородници я копират, когато строят собствените си домове. Той е идвал тук и преди, по времето на кардинала.
Изглежда, че междувременно Кару е извикал тук италианци, за да проектират наново градините. Градинарите
свалят шапки, когато го видят. Алеите в парка тъкмо са започнали да разцъфтяват в лятното си великолепие. Откъм
волиерите долита цвърчене на птици. Тревата е подрязана ниско и прилича на кадифен килим. Нимфи го следят с
каменните си погледи.
Сега, когато събитията могат да се развият само в една-единствена посока, в семейство Сиймор са започнали да
обучават Джейн как да се държи като кралица.
– Начинът, по който се държиш с вратите – казва Едуард Сиймор.
Джейн го поглежда и примигва. – Задържаш неподвижно вратата и се плъзваш покрай нея.
– Нали ми казахте да бъда дискретна – и Джейн свежда поглед, за да му покаже какво означава дискретност.
– Хайде сега, излез от стаята – казва Едуард. – И после влез обратно. Като кралица, Джейн.
Джейн се измъква навън. Вратата зад нея изскърцва. Преди тя да влезе обратно, двамата се споглеждат. Вратата се
отваря със замах.
Следва дълга пауза – може би каквато подобава преди влизането на кралица. На прага няма никой. След това се
появява Джейн, излизайки бавно иззад ъгъла.
– Така по-добре ли е?
– Знаете ли какво си мисля? – казва Кромуел. – Предполагам, че отсега нататък Джейн няма да си отваря сама
вратите, така че това няма значение.
– Мисля си – казва Едуард, – че тази скромност може да стане досадна. Вдигни глава, Джейн, и ме погледни.
Искам да видя изражението ти.
– А какво те кара да мислиш – отвръща тихо Джейн, – че аз искам да видя твоето?
Цялото семейство се е събрало в галерията. Двамата братя, благоразумният Едуард и припреният Том.
Достолепният сър Джон, старият пръч. Лейди Марджъри, някогашната прочута красавица, за която навремето Джон
Скелтън[9] написал един стих: нарекъл я „мила, учтива и смирена”. Сега у нея не се забелязва никакво смирение: по
лицето ѝ е изписано мрачното тържество на жена, която е успяла да изтръгне успех от живота, макар че за да
постигне тази цел са ѝ били необходими почти шейсет години.
Бес Сиймор, овдовялата сестра, влиза с плавна походка. Държи в ръце пакет, увит в платно.
– Мастър секретарю – казва тя и прави реверанс. После се обръща към брат си: – Ето, Том, поеми това. Седни,
сестро.
Джейн сяда на едно столче. Като че ли всеки момент някой ще ѝ подаде плоча за писане и ще започне да я учи на
азбуката.
– А сега – казва Бес, – смъквай това.
Изглежда така, сякаш тя посяга на сестра си: с енергично движение на двете си ръце тя смъква диадемата ѝ с
форма на полумесец, увива я във воала ѝ, и натиква всичко в ръцете на майка им, издигнати в очакване.
Джейн, останала с бялата шапчица, която носи отдолу, изглежда разголена и смутена, огорчена, лицето ѝ е дребно
и бледо като на болен човек.
– Сваляй и шапчицата, и започвай отново – тя дръпва шнура, завързан на възел под брадичката на сестра ѝ. –
Какво си правила с този шнур, Джейн? Изглежда така, сякаш си го смукала.
Лейди Марджъри вади малка ножичка за бродерия. Джейн е освободена с едно клъцване. Сестра ѝ смъква рязко
шапчицата и бледорусата коса на Джейн потича по раменете ѝ като тесни ленти светлина. Сър Джон се покашля и
отклонява поглед, старият лицемер – сякаш е видял нещо, което не е редно да бъде виждано от мъже.
Косата е свободна само за миг, преди лейди Марджъри да я вземе и да я увие около ръката си, безразлично, сякаш
става дума за чиле вълна; Джейн се мръщи, докато вдигат косата ѝ нагоре, навиват я на кравай и я натъпкват под
нова, по-силно колосана шапчица.
– Ще я прикрепим с игли – казва Бес. Работи съсредоточено. – Така е по-елегантно, стига да можеш да издържиш.
– Аз самата никога не съм обичала връзките – казва лейди Марджъри.
– Благодаря, Том – казва Бес и взема пакета. Хвърля настрана опаковката. – Стегни повече шапчицата – нарежда
тя на майка си.
Майка ѝ притяга шапчицата съгласно нарежданията, поставя наново иглите. В следващия миг нахлузват на
главата на Джейн нещо, подобно на кутия от плат. Очите ѝ се извръщат към небето, сякаш търси помощ, и тя издава
кратък, подобен на блеене звук, когато телената рамка се забива в скалпа ѝ.
– Виж ти, това ме учудва – казва лейди Марджъри. – Главата ти е по-голяма, отколкото мислех, Джейн.
Бес се заема да извива телта, докато Джейн седи безмълвна.
– Това трябва да е достатъчно – казва лейди Маргарет. – Може да поддаде още малко. Натисни надолу. Прибери
свободните краища. Някъде до нивото на брадичката, Бес. Така предпочиташе старата кралица.
Тя отстъпва назад, за да огледа критично дъщеря си, сега вече окована в старомодната шапчица, заострена като
стреха отпред, от онези, които никой не е виждал след издигането на Ан.
 – Поразително – отбелязва тя.
– Така трябва да изглежда Джейн, струва ми се – казва Том Сиймор. – Изправи гърба си, сестро.
Джейн вдига ръце към шапчицата си, предпазливо, сякаш конструкцията може да се окаже нагорещена.
– Не пипай – сопва се майка ѝ. – Носила си такава преди. Ще свикнеш.
Бес измъква отнякъде дълъг, фин черен воал.
– Не мърдай.
После започва да го забожда с игли към задната част на кутията със съсредоточено изражение. Ау, това беше
вратът ми, казва Джейн, а Том Сиймор се изхилва безсърдечно; явно си мисли нещо, което няма как да каже
публично, но може да се предположи за какво става дума.
– Съжалявам, че ви бавим, мастър секретарю – казва Бес, – но тя трябва да привикне към тези неща. Не можем да
допуснем тя да напомня на краля за... е, знаете за кого.
Само по-внимателно, казва си той притеснено: изминали са едва четири месеца от смъртта на Катерина, може би
кралят не би искал да му се напомня и за нея.
– Разполагаме с още няколко вида телени рамки – казва Бес на сестра си, – така че ако наистина не успяваш да я
крепиш на главата си, можем да я свалим и да опитаме отново.
Джейн притваря очи.
– Сигурна съм, че тази ще свърши работа.
– Откъде успяхте да ги намерите толкова бързо? – пита той.
– Бяха прибрани – отвръща лейди Марджъри. – В сандъци. От жени като мен, които знаеха, че ще потрябват
отново. Ако е рекъл Господ, още дълги години няма да виждаме тук френска мода.
Старият сър Джон казва:
– Кралят ѝ е пратил накити.
– Неща, които „Ла Ана” не е ползвала – казва Том Сиймор. – Но така или иначе, тя скоро ще получи всичко.
Бес казва:
– Вероятно на Ан няма да са ѝ необходими в манастира.
Джейн вдига очи; и сега вече го прави, среща погледите на братята си, после отново отклонява очи. Винаги е
учудващо да чуеш гласа и, толкова тих, оставящ впечатлението, че рядко влиза в употреба, тонът му винаги е в
странна дисхармония с онова, което тя казва.
– Не виждам как би могло да се осъществи това с манастира.
Първо Ан би заявила, че носи детето на краля. В такъв случай той ще бъде принуден да изчака, а резултат няма да
има, защото резултат никога няма. После тя ще измисли други начини да отлага. И през цялото време всички ние
няма да бъдем в безопасност.
Том казва:
– Предполагам, че тя познава тайните на Хенри. И би ги продала на своите приятели, французите.
– Не че те всъщност са ѝ приятели – отбелязва Едуард. – Вече не са.
– Но би се опитала – казва Джейн.
Той ги наблюдава как се сплотяват – едно здраво английско семейство. Пита Джейн:
– Бихте ли сторили всичко, което е по силите ви, за да погубите Ан Болейн?
В тона му не се долавя укор; просто му е интересно да узнае.
Джейн се замисля; но само за миг.
– Не е необходимо някой да я погубва. Тя сама е виновна за гибелта си. Погуби се сама. Не е възможно да
направиш това, което е извършила Ан Болейн, и да доживееш до стари години.
Сега изпитва желание да огледа внимателно Джейн, да види изражението на сведеното ѝ надолу лице. Когато
Хенри ухажваше Ан, тя гледаше света открито, с вирната брадичка, изпъкналите ѝ очи приличаха на тъмни езера,
откроили се в светлото сияние на кожата ѝ.
Но само един изпитателен поглед е достатъчен да накара Джейн да сведе очи. Изражението ѝ е затворено,
замислено. Виждал е такова изражение и преди. През изминалите четиридесет години е гледал доста картини.
Когато беше момче, преди да избяга от Англия, за него картина беше надрасканата на стената разтворена женска
вагина, или някой светец с безизразен поглед, когото разглеждаше, докато се прозяваше на неделната литургия. Но
майсторите във Флоренция рисуваха сребролики девици, скромни и неотстъпчиви, чиято съдба трептеше в утробите
им, чиято кръв пулсираше в предвидливо очакване; очите им се взираха навътре, към картините на страдание и
слава, които виждаха в мислите си. Дали Джейн бе виждала подобни картини? Възможно ли е майсторите да са
рисували от натура, да са изучавали лицето на някоя годеница, на някоя жена, която близките ѝ са отвеждали към
църквата? Френска шапчица, островърха шапчица – това не е достатъчно. Ако Джейн можеше да забули изцяло
лицето си, тя би го сторила, за да прикрие очакванията си от света.
– И така – подема той. Притеснява се, че привлича отново вниманието на всички към себе си. – Причината да
бъда тук, е че кралят изпрати по мен един подарък.
Подаръкът е увит в коприна. Джейн вдига очи, докато го върти в ръце.
– Навремето вие ми направихте подарък, мастър Кромуел. А тогава никой нищо не ми подаряваше. Можете да
бъдете сигурен, че ще си припомня това, когато бъде в моя власт да сторя нещо добро за вас.
Сър Николас Кару се появява точно навреме, за да се намръщи на думите ѝ. Той не влиза никъде като по-
нископоставените хора, а нахлува тежко като някаква внушителна обсадна машина или някой вдъхващ страх
катапулт, а сега, спирайки пред Кромуел, той създава впечатлението, че би искал да го подложи на обстрел.
– Научих за баладите – казва той. – Не можете ли да попречите да се разпространяват?
– В тях няма нищо лично – отвръща Кромуел. – Претоплят отново старите клевети, от времето, когато Катерина
беше кралица, а Ан претендираше за мястото ѝ.
– Двата случая не си приличат по никакъв начин. Тази добродетелна дама и онази... – Кару не може да намери
думи; и наистина е трудно да се реши как да се говори за Ан, докато положението ѝ пред закона все още е неясно,
докато обвиненията все още не са уточнени. Ако тя се е провинила в държавна измяна, тогава, чисто технически
погледнато, тя е мъртва още преди съдът да е произнесъл присъдата; макар че, съгласно докладите на Кингстън, в
Тауър тя си хапва добре, и се киска, също като Том Сиймор, развеселена от някакви свои тайни мисли.
– Кралят променя старите песни – казва Кромуел. – Преработва алюзиите. Задрасква тъмнокосата дама и пише за
руса. Джейн знае как стават тези неща. Тя беше в свитата на старата кралица. И ако едно малко момиче като Джейн
няма илюзии, то и вие би трябвало да се отървете от своите, сър Николас. Прекалено стар сте за илюзии.
Джейн седи неподвижна, стиснала все още неразопакования подарък в ръце.
– Твое право е да го отвориш, Джейн – казва кротко сестра ѝ. – Каквото и да е, то е твое.
– Слушах какво говори мастър кралският секретар – отвръща Джейн. – От него може да се научат много неща.
– Такива уроци надали са подходящи за теб – казва Едуард Сиймор.
– Не знам. Ако следвам в продължение на десет години мастър кралския секретар, бих могла да се науча да
отстоявам позициите си.
– Твоята щастлива съдба – казва Едуард Сиймор, – е да бъдеш кралица, а не правник.
– В такъв случай – пита Джейн, – благодарни ли сте на Бога, че съм се родила жена?
– Благодарим Му на колене всеки Божи ден – казва Том с тромава галантност. За него това е нещо ново – кротката
му сестра да изисква комплименти, а той не е в състояние да реагира незабавно.
Хвърля поглед към брат си Едуард и свива рамене: съжалявам, това е най-доброто, което мога да направя.
Джейн разопакова наградата си. Тя прокарва верижката през пръстите си; тънка е като косъм от собствената ѝ
коса. Поставя на дланта си миниатюрната книга и я обръща. Сред златото и черния емайл на корицата с
инкрустирани рубини са изписани инициали: X и А.
– Не се безпокойте, камъните могат да бъдат подменени – казва бързо Кромуел. Джейн му подава предмета.
Изражението ѝ е смутено – тя все още не знае колко пестелив може да бъде кралят, този най-великолепен сред
владетелите. Хенри трябваше да ме предупреди, казва си той. Под инициала на Ан може да се различи предишното
К.
Той подава книжката на Николас Кару. – Видяхте ли?
Рицарят я отваря, затруднявайки се с малката закопчалка.
– О – казва той, – молитва на латински. Или стихове от Библията?
– Ако позволите – казва той и взема обратно книжката. – Това е от Притчи Соломонови: „Кой ще намери жена
добродетелна? Нейната цена е по-висока от бисер.”[10] Явно не е съвсем така, мисли си той: три подаръка за три
съпруги, а сметката от златаря е само една. Казва усмихнато на Джейн:
– Спомняте ли си жената, за която се говори тук? Облечена е във визон и пурпур.[11] Бих могъл да ви кажа за нея
много неща, от стихове, които не могат да се поместят на тази страница.
Едуард Сиймор казва:
– Трябваше да станете епископ, Кромуел.
– Едуард – отвръща той, – а вие трябваше да станете папа.
Започва да се сбогува с всички, но тогава Кару вдига запо-веднически пръст. О, Боже Господи, измърморва той
под нос, сега се провиних в недостатъчно смирение.
Кару му прави знак да отидат настрана. Но целта му не е да го упреква.
 – Принцеса Мери – казва Кару тихо, – много се надява баща ѝ да я повика при себе си. Та какъв по-добър лек и
утеха би могло да има за краля в такова време, от това дъщерята от законния му брак да бъде в дома му?
– По-добре за Мери е да остане там, където е. Нещата, за които се говори тук, и в съвета, и по улиците, не са
подходящи за ушите на едно младо момиче.
Кару се смръщва.
– Може би има нещо вярно в това. Но тя очаква известия от краля. Дарове в израз на неговото благоволение.
Дарове, мисли си той. Това може да се уреди.
– Някои дами и благородници от двора – продължава Кару, – имат желание да заминат за провинцията, за да ѝ
поднесат почитанията си, и ако принцесата не може да бъде доведена тук, нима условията на нейното
затворничество не могат да бъдат облекчени? Сега надали е подходящо тя да бъде заобиколена от жени от семейство
Болейн. Може би някогашната ѝ възпитателна, графиня Солсбъри... Маргарет Поул? Онази мършава папистка драка?
Но сега не е моментът да разяснява суровата действителност на сър Николас; това може да почака.
– Кралят ще реши – казва той спокойно. – Това е изцяло семеен въпрос. Той ще може да прецени какво е най-
подходящо за дъщеря му.
Вечер, на светлината на свещите, Хенри лесно се просълзява, когато стане дума за Мери. Но на дневна светлина
той я вижда такава, каквато е: непокорна, своенравна, все още несломена. Когато приключим с всичко това, казва
Хенри, тогава ще се заема с бащинските си задължения. Отчуждението между мен и лейди Мери ме натъжава. След
Ан ще бъде възможно сдобряване. Но, добавя той, ще поставя някои условия. Които, помнете ми думите, дъщеря ми
Мери ще трябва да изпълни.
– И още нещо – казва Кару. – Трябва да разпитате и Уайът.
Вместо това той нарежда да повикат Франсис Брайън. Франсис се появява ухилен; има се за недосегаем.
Превръзката на окото му е украсена с малък, проблясващ изумруд, който създава зловещ ефект: едното око – зелено,
а другото...
Той се вглежда в окото му и пита:
– Сър Франсис, какъв цвят имат очите ви? Искам да кажа – окото ви?
– Най-често червен – казва Брайън. – Но не пия по време на Велики пости. А също и по време на Коледни пости.
И в петък – тонът му е мрачен. – Защо съм тук? Знаете, че съм на ваша страна, нали?
– Просто ви поканих на вечеря.
– Поканихте на вечеря и Марк Смийтън. А ето къде се озова.
– Не аз се съмнявам във вас – казва той с тежка, театрална въздишка. (Колко се забавлява със сър Франсис!) – Не
аз, а светът изобщо, който пита кому сте отдали верността си. Вие, разбира се, сте роднина на кралицата.
– Аз съм роднина и на Джейн – Брайън все още е спокоен, и го показва, като се обляга назад на стола, изпружил
крака под масата. – Не съм предполагал, че ще бъда разпитван.
– Разговарям с всички близки на семейството на кралицата. А вие със сигурност сте близък с тях, с тях сте още от
началото; нима не заминахте за Рим, за да изискате развод за краля, нима не защитавахте каузата им редом с най-
видните ѝ защитници? Но от какво бихте могли да се притеснявате? Вие сте отдавнашен придворен, знаете всичко.
Мъдро използваното, уместно споделяното знание може да ви защити.
Той чака. Брайън се изправя на стола.
– А искате и да се понравите на краля – казва Кромуел. – Единственото, което искам от вас, е да бъда сигурен, че
ако се наложи, ще дадете показания по всички въпроси, от които може да се поинтересувам.
Би могъл да се закълне, че през порите на Франсис избива гасконско вино, онова миришещо на плесен,
нискокачествено вино, което купува евтино и продава скъпо на кралските изби.
– Вижте, Кръм – казва Брайън. – Онова, което знам, е че Норис винаги си представяше какво ще е да спи с нея.
– А брат ѝ какво си представяше?
Брайън свива рамене.
– Била е изпратена във Франция, двамата са се видели вече като пораснали хора. Чувал съм, че подобни неща се
случват, а вие?
– Не, не мога да твърдя, че съм чувал. Там, където израснах, не сме стигали до кръвосмешение, Бог знае, че
вършехме доста грехове и престъпления, но имаше места, до които въображението ни не стигаше.
– Но мога да се обзаложа, че сте виждали такива неща в Италия.
Само че понякога хората го виждат, ала не се осмеляват да го назоват.
– Аз се осмелявам да назова всичко – казва той спокойно. – В което ще се убедите. Може би въображението ми не
е в състояние да насмогне на всичко, което ни се разкрива с всеки изминал ден, но полагам усилия да наваксам.
 – Сега, когато не е кралица – казва Брайън, – защото тя не е, нали... мога да я нарека разгонена кокетка, каквато
си е; а нима семейството не ѝ е предоставяло най-добрата възможност?
Кромуел отвръща:
– Нима по тази логика бихте предположили, че тя спи и с чичо Норфолк? А може би и с вас, сър Франсис. Ако е
решила да се насочи към роднини. Вие сте известен с любовните си подвизи.
– О, Боже – казва Брайън. – Кромуел, не бихте го сторили.
– Просто го споменавам. Но тъй като ние сме единодушни по този въпрос, или поне така изглежда, бихте ли ми
направили една услуга? Бихте могли да отидете до Грейт Халингбъри, за да подготвите приятеля ми лорд Морли за
онова, което предстои. Това не е новина, която може да бъде предадена в писмо, не и когато става дума за възрастен
приятел.
– Мислите, че ще е по-добре да му се каже лице в лице? – Брайън се изсмива недоверчиво. – Милорд, ще кажа,
дойдох, за да ви спестя шока – дъщеря ви Джейн скоро ще овдовее, тъй като съпругът ѝ ще бъде обезглавен за
кръвосмешение.
– Не, въпроса с кръвосмешението ще оставим на свещениците. Той ще умре, защото е уличен в държавна измяна.
Освен това не знаем дали кралят ще избере обезглавяване.
– Не мисля, че ще съумея да го сторя.
– Но аз съм убеден, че ще успеете. Имам голяма вяра във вас. Приемете, че ви е възложена дипломатическа мисия.
Изпълнявали сте такива мисии. Макар че се питам как.
– Изпълнявал съм ги трезвен – отвръща Франсис Брайън. – За тази мисия ще имам нужда да пийна. Освен това,
знаете ли, изпитвам ужас от лорд Морли. Той все измъква отнякъде по някой старинен ръкопис, казва: „Вижте,
Франсис!” и започва да се смее от сърце на шегите в текста. А вие познавате латинския ми, един ученик би се
срамувал от него.
– Не се опитвайте да ме разубедите – казва Кромуел. – Оседлавайте коня си. Но преди да потеглите към Есекс, ми
направете още една услуга. Идете да се видите с приятеля си Николас Кару. Кажете му, че приемам исканията му и
че ще разговарям с Уайът. Но го предупредете – кажете му да не се опитва да ме принуждава, защото няма да го
допусна. Напомнете на Кару, че може би предстоят още арести, и че аз все още не съм в състояние да кажа кои ще са
арестуваните. Или по-скоро, че и дори да съм в състояние, не съм склонен да го правя. Разберете и накарайте и
приятелите си да разберат, че трябва да имам свобода на действие. Не съм им прислужник.
– Свободен ли съм да си вървя?
– Свободен като вятъра – отговаря любезно Кромуел. – А вечерята?
– Изяжте и моята – казва Франсис.
Макар че в стаята на краля е тъмно, кралят казва:
– Трябва да погледнем в огледалото на истината. Струва ми се, че аз нося вина, тъй като не исках да призная
онова, което подозирах.
Хенри поглежда Кранмър, сякаш за да каже: ваш ред е; признавам вината си, дайте ми опрощение. Изражението
на архиепископа е измъчено; той не знае какво ще каже Хенри след това, не се осмелява да отговори. В Кеймбридж
не са го подготвяли за нощ като тази.
– Вие не сте се провинили в нехайство – казва той на краля.
Хвърля продължителен и остър като игла, питащ поглед на Кромуел. – В това отношение несъмнено обвинението
не би трябвало да избързва преди доказателствата.
– Не бива да забравяте – казва Кромуел на Кранмър; а Кромуел, който е учтив, спокоен, винаги има на
разположение готова фраза, – не бива да забравяте, че не аз, а целият кралски съвет разпита господата, които сега са
обвинени. Съветът ви призова, изложи случая пред вас и вие не възразихте. Както сам казахте, милорд архиепископ,
не бихме стигнали толкова далеч в това отношение, ако нямахме сериозни основания.
– Когато погледна назад – казва Хенри, – толкова много неща си идват по местата. Бях подведен и измамен.
Загубих толкова много приятели, приятели и верни служители – загубих ги, пропъдих ги, отдалечих ги от двора. И
по-лошо дори... имам предвид Улзи. Жената, която наричах своя съпруга, работеше против него с цялата си
изобретателност, с всички оръжия на ненавистта и лукавството.
Коя жена има предвид? И Катерина, и Ан работеха против кардинала.
– Не знам защо съм бил така заблуден – казва Хенри. – Но нима свети Августин не нарича брака „тази смъртна и
робска дреха”?[12]
– Свети Йоан Златоуст – измърморва под нос Кранмър.
– Да оставим това – казва припряно Кромуел. – Ваше величество, ако този брак бъде разтрогнат, парламентът ще
настоява да се ожените отново.
– Предполагам, че ще стане така. Как може един мъж да изпълни дълга си – едновременно и към кралството, и
към Бога? Прегрешаваме със самия акт на създаване на поколение. Длъжни сме да имаме потомство, това
задължение е особено важно за един крал, и все пак ни предупреждават, че не бива да се отдаваме на похот дори в
брака, а някои авторитети дори твърдят, че да обичаш прекалено силно жена си се равнява на прелюбодеяние, така
ли е?
– Свети Йероним – прошепва Кранмър: сякаш е готов дори да отрече казаното от светеца. – Но има много други
поучения, които не са толкова строги и възхваляват брака.
– Рози, изтръгнати от тръните – казва той. – Църквата не предлага особена утеха на женения мъж, макар свети
Павел да казва, че трябва да обичаме жените си. Трудно е, Ваше величество, да не се предположи, че бракът е
изначално обвързан с грях, след като в продължение на толкова векове безбрачниците твърдят, че са подобри от нас.
Но те не са по-добри. Повторението на погрешни поучения не ги превръща във верни. Съгласен ли сте, Кранмър?
Сега вече можете направо да ме убиете, говори сякаш изражението на архиепископа. Той е женен мъж, в разрез със
законите на краля и в разрез с църковните закони; ожени се в Германия, докато беше сред реформаторите, укрива
фрау Грете, държи я в именията си в провинцията. Дали Хенри знае? Би трябвало да знае. Дали Хенри ще го каже?
Не, защото се е съсредоточил върху собственото си положение.
– Сега вече не мога да разбера защо съм я искал навремето – казва кралят. – Затова и мисля, че тя ми е
въздействала със заклинания и магии. Твърди, че ме обича. Катерина твърдеше, че ме обича. Говорят за любов, а
имат предвид точно обратното. Мисля, че Ан се е опитвала непрекъснато да ми пречи. Спомнете си как дразнеше
чичо си, милорд Норфолк. Спомнете си как презрително се отнасяше с баща си. Осмеляваше се дори да съди моето
поведение, и да ми натрапва съветите си за нещо, които не би могла да разбира, да ми отправя думи, които дори
един бедняк не би търпял да слуша от съпругата си.
Кранмър казва:
– Беше самонадеяна, така е. Съзнаваше, че това е грях, и се опитваше да се обуздае.
– Сега ще бъде обуздана, Бог ми е свидетел – казва яростно Хенри, но в следващия миг овладява тона си и
заговаря жалостиво, както подобава на жертва. Отваря кутията от орехово дърво, където държи принадлежностите
си за писане. – Виждате ли тази малка книжка? – Това всъщност не е книга, все още не, а само завързани накуп
отделни страници; няма заглавна страница, само лист хартия, почернял от мастило, изписан с усукания почерк на
Хенри. – От това ще стане книга. Написах я аз. Това е пиеса. Трагедия. Моята собствена история.
Той им я поднася.
Кромуел казва:
– Задръжте я, сър, докато имаме повече свободно време, за да ѝ отдадем дължимото внимание.
– Но вие трябва да сте наясно – настоява кралят. – С нрава ѝ. Да знаете колко зле се държеше с мен, след като аз ѝ
дадох всичко. Това е нещо, което трябва да знаят ВСИЧКИ мъже, да бъдат предупредени какво представляват
жените. Че апетитите им са неутолими. Мисля си, че е прелюбодействала със стотина мъже.
За миг Хенри успява да създаде впечатление на преследван: преследван от женска похот, повален и разкъсан.
– Но брат ѝ? – пита Кранмър. Кромуел се извръща. Не иска да погледне към краля. – Нима е възможно?
– Съмнявам се, че тя е могла да му устои – казва Хенри. – Защо да се ограничава? Защо да не изпие чашата
докрай, заедно с мръсната утайка? И докато се отдаваше на собствените си страсти, тя е убивала моето желание.
Когато отивах при нея, само за да изпълня дълга си, тя ми хвърляше такъв поглед, който би отблъснал всеки мъж.
Сега знам защо го е правела. Искала е да бъде отпочинала за любовниците си.
Кралят сяда. Започва да говори, лута се от мисъл на мисъл.
Преди десет и повече години Ан го хвана за ръка. Въведе го в гората, в самия ѝ край, където лъчите на ярката
дневна светлина се разчупват и ронят на късчета през зеленината, и той изостави трезвата си преценка, своята
невинност. Тя го накара да я следва през целия ден, докато накрая той вече трепереше от изтощение, но не можеше
да спре дори за да си поеме дъх, не можеше да се върне, загубил беше пътя. И цял ден той вървя по стъпките ѝ,
докато светлината започна да гасне, тогава продължи да я следва на светлината на факлите: накрая тя се обърна
срещу него, угаси факлите и той остана сам в тъмнината.
Вратата се отваря тихо: той вдига поглед и вижда Рейф – може би на мястото на Уестън.
– Ваше величество, милорд Ричмънд е тук, дошъл е да ви пожелае лека нощ. Може ли да влезе?
Хенри се прекъсва.
– Фицрой. Разбира се.
Незаконният син на Хенри сега е шестнайсетгодишен, но с нежната си кожа и открития си поглед изглежда по-
млад от годините си. Има червеникавозлатистата коса, която се предава по кръвната линия на крал Едуард IV;
напомня донякъде и на принц Артур, покойния по-голям брат на Хенри. Той се изправя неуверено пред
бикоподобния си баща, готов да си тръгне незабавно, ако разбере, че е нежелан. Но Хенри става и прегръща
момчето, лицето му е мокро от сълзи.
– Малкият ми син – казва той на момчето, чийто ръст скоро ще достигне шест фута. – Едничкият ми син – сега
кралят плаче толкова силно, че е принуден да се бърше с ръкава си. – Тя щеше да те отрови – ридае той. – Слава Богу,
че мастър секретарят успя със своята прозорливост да разкрие навреме кроежите ѝ.
– Благодаря ви, мастър секретарю – казва тържествено момчето.
– Задето сте разкрили заговора.
– Тя щеше да отрови и теб, и сестра ти Мери, и двама ви, за да може онова малко мелезче, което тя успя да
излюпи, да наследи короната на Англия. Или пък на трона ми щеше да седне следващото, което тя щеше да изтърси,
ако, да пази Бог, то бе оживяло. Съмнявам се, че нейно дете би могло да оживее. Тя беше прекалено порочна. Бог я
изостави. Моли се за баща си, моли се Бог да не изостави и мен. Извършил съм грях, не може да не съм. Този брак е
бил незаконен.
– Какво, и този ли? – пита момчето. – И този ли е незаконен?
– Незаконен и прокълнат – Хенри люшка момчето напред-назад, притиска го ожесточено, сключил юмруци зад
гърба му; може би така мечките притискат към себе си своите малки. – Бракът не е бил сключен по Божия закон.
Нищо не би могло да го превърне в законен. Нито една от тях не е била моя съпруга, нито едната, нито другата,
която вече, слава Богу, е в гроба, и не ми се налага да слушам нейното хленчене, постоянните ѝ молитви,
настояванията ѝ и да търпя намесата ѝ в моите дела. Не ми говорѝ за специални разрешения, не искам да чувам
нищо за това, никой папа не може да разреши нарушения на закона, даден свише. Как успя тя – Ан Болейн – да се
добере до мен? Защо изобщо я погледнах? Как успя да ме заслепи? На този свят има толкова много жени, толкова
недокоснати, млади и добродетелни жени, толкова много почтени и кротки жени. Защо аз бях прокълнат с жени,
които унищожаваха плода в собствените си утроби?
Той пуска момчето така рязко, че то залита.
Хенри подсмърча.
– Върви сега, дете. Върви в собственото си невинно легло. А вие... мастър секретарю, във вашето... при вашите
близки – кралят бърше лице с кърпата си. – Прекалено съм уморен, за да се изповядвам тази вечер, милорд
архиепископ. И вие можете да си вървите. Но ще дойдете отново, за да ми дадете опрощение.
Идеята изглежда удобна. Кранмър се колебае: но той не е човек, който би настоявал да узнае нечии тайни. Когато
тръгват да излизат от стаята, Хенри взема в ръце малката си книжка; започва да прелиства заинтригувано
страниците и се разполага, за да прочете собствената си история.
Пред кралските покои Кромуел дава знак на навъртащите се там благородници.
– Идете да видите дали той няма нужда от нещо.
Бавно, с нежелание, личната прислуга на Хенри пристъпва към леговището му: не знаят как ще бъдат
посрещнати, не могат да бъдат сигурни в нищо. „Обичам да пирувам с приятели добри”: но къде са сега тези
приятели добри? Треперят, притиснати към стената.
Той се сбогува с Кранмър, прегръща го и прошепва:
– Всичко ще бъде за добро.
Младият Ричмънд докосва ръката му:
– Мастър секретарю, има нещо, което трябва да ви кажа.
Кромуел е уморен. Станал е в зори, за да пише писма за Европа.
– Спешно ли е, милорд?
– Не. Но е важно.
Какво ли е да имаш господар, който може да направи тази разлика?
– Кажете, милорд, цял съм слух.
– Искам да ви кажа, че вече съм бил с жена.
– Надявам се тя да е отговаряла на желанията ви.
Момчето се разсмива неуверено.
– Всъщност не. Беше уличница. Брат ми, Съри, го уреди. – Има предвид сина на Норфорк. Лицето на момчето
потрепва в светлината на един стенен свещник – златистото се сменя с черно, после става отново златисто,
пресечено с тъмни ленти, сякаш е било потапяно в сенки. – Но тъй като стана така, аз вече съм мъж и мисля, че
Норфолк трябва да ми позволи да живея с жена си. Ричмънд вече е женен за дъщерята на Норфолк, малката Мери
Хауард. По свои съображения Норфолк държеше децата да живеят отделно; ако Ан беше родила законен син на
Хенри, незаконороденото момче нямаше да има никаква стойност за краля, и Норфолк е съобразил, че в такъв
случай, ако дъщеря му е още девствена, би могъл да подбере друг, по-изгоден брак за нея.
Но сега тези сметки са ненужни.
– Ще поговоря с херцога от ваше име – казва той. – Предполагам, че сега той с радост ще изпълни желанието ви.
Ричмънд се изчервява – дали от радост или от смущение?
Момчето не е глупаво и познава добре положението си, което само в рамките на няколко дни се подобри
неизмеримо. Той, Кромуел, сякаш чува гласа на Норфолк, така ясно, сякаш той изказва съображенията си на
кралския съвет: дъщерята на Катерина вече е била обявена за незаконна, същото ще се случи и с дъщерята на Ан,
следователно и трите деца на Хенри са незаконородени. И ако това е така, защо да не предпочетем момчето пред
момичетата?
– Мастър секретарю – казва момчето, – прислужниците в моето домакинство казват, че Елизабет не е дори
дъщеря на кралицата. Била внесена тайно в кошница в спалнята, а мъртвото дете на кралицата било изнесено.
– А защо тя би направила такова нещо?
Винаги му е любопитно да научава обясненията, давани от прислугата.
– Защото, за да стане кралица, е сключила договор с дявола. Но дяволът винаги успява да измами тези, които
сключват договор с него. Оставил я да стане кралица, но сторил така, че да не може да роди живо дете.
– Все пак, човек би си помислил, че съюзът с дявола би я направил по-съобразителна. Ако е решила да внася бебе
в кошница, нима не е можела да внесе момче?
Ричмънд успява да се усмихне измъчено.
– Може да не е успяла да намери друго бебе. В края на краищата хората не си оставят бебетата на улицата.
Оставят ги, и още как. Той подготвя нов закон, който да представи в парламента – в него се предвижда
осигуряването на грижи за момчетата-сираци в Лондон. Разсъждава така: осигурете необходимото за момчетата, а
те на свой ред ще се грижат за осиротелите момичета.
– Понякога – казва момчето, – си мисля за кардинала. Случва ли ви се да си спомните за него? – То се отпуска на
една ракла и Кромуел сяда до него. – Когато бях много малък и глупав, каквито са децата, си мислех, че кардиналът
ми е баща.
– Кардиналът беше ваш кръстник.
– Да, но аз си мислех... Защото се държеше толкова мило с мен. Посещаваше ме, носеше ме на ръце, и макар че
ми подаряваше прекрасни златни съдове, ми донесе и копринена топка, и кукла – а нали знаете, момчетата ги
обичат... – той свежда глава, – когато са съвсем малки, говоря ви за времето, когато още ме обличаха в рокличка.
Знаех, че около мен има някаква тайна, и бях решил, че става дума за това – че съм син на свещеник. Когато кралят
идваше, го приемах като чужд човек. Подари ми меч.
– А тогава досетихте ли се, че той е ваш баща?
– Не – отвръща момчето. Разперва ръце, подчертавайки своята безпомощност, колко безпомощен е бил като малко
дете. – Не. Наложи се да ми го обяснят. Не му го казвайте, моля ви. Не би проявил разбиране.
От всички удари, които кралят получи, този би бил най-тежкият – да узнае, че синът му не го е разпознал.
– Той има ли много други деца? – пита Ричмънд. Говори вече с авторитетния тон на светски мъж. – Сигурно има.
– Доколкото ми е известно, няма друго дете, което би могло да засегне по някакъв начин вашите претенции.
Казват, че синът на Мери Болейн бил негов, но по онова време тя беше омъжена и момчето носи името на
тогавашния ѝ съпруг.
– Но аз предполагам, че сега той ще вземе за жена мистрес Сиймор, когато този брак... – момчето се запъва, –
когато стане това, което има да става. А тя може да роди син, защото жените от рода Сиймор са плодовити.
– Ако се случи такова нещо – казва той меко, – вие трябва да сте готов първи да поздравите краля. И трябва да
бъдете готов цял живот да служите на малкия принц. А засега мога да ви посъветвам, ако съжителството ви с вашата
съпруга бъде отложено наново... да намерите някоя чиста и симпатична млада жена и да се споразумеете с нея. А
после, когато се наложи да се разделите, да ѝ платите някаква малка сума, за да си мълчи.
– Така ли постъпвате вие, мастър секретарю?
Въпросът е поставен съвсем невинно, но за миг той се запитва дали момчето не шпионира за някого.
– Хората от добро потекло не обсъждат такива неща – казва той.
– Подражавайте на баща си, краля, който никога не употребява груби изрази, когато говори за жени. – Силни
изрази, да, мисли си той – но груби – никога. – Бъдете благоразумен и не се забърквайте с уличници. Не бива да се
допуска да пипнете някоя болест като френския крал. Освен това, ако тази млада жена ви роди дете, вие ще го
издържате и ще плащате за отглеждането му, и ще знаете, че е ваше, а не на друг мъж...
 – Но нали не можем да бъдем сигурни... – Ричмънд замълчава.
Действителността бързо залива отвсякъде този млад човек. – Нали, ако кралят може да бъде заблуден, същото се
отнася и до всеки друг?
Ако омъжените жени изневеряват, всеки благородник би могъл да отглежда детето на друг мъж.
Той се усмихва.
– Но пък друг благородник би отглеждал неговото.
Има намерение да въведе, когато успее да отдели време за това, някаква форма на регистрация, документи, в
които да се записват кръщенията, за да могат да бъдат преброени поданиците на краля и да се знае какви са или
поне какви са според твърденията на майките си: бащинството невинаги съвпада с фамилното име, но човек все пак
трябва да започне отнякъде. Той оглежда лицата на лондончани, докато язди през града, и мисли за улиците на
други градове, в които е живял или през които е минавал, и си задава въпроси. Казва си, че би било добре да има
повече деца. Спазвал е въздържаност в живота си, дотолкова, доколкото това е разумно за един мъж, но навремето
кардиналът си измисляше скандални истории за него и многото му любовници. Всеки път, когато видеше да влачат
някой як млад разбойник към бесилката, кардиналът казваше: „Ето, Томас, този ще е някой от твоите.”
Момчето се прозява.
– Толкова съм уморен – казва то. – А при това днес не съм бил на лов. Затова не мога да разбера причината.
Наоколо се навъртат прислужниците на Ричмънд; на герба на ливреите им е изобразена горната половина на
изправен лъв; цветовете на ливреите – синьо и жълто – изглеждат избледнели на гаснещата светлина. Също като
бавачки, измъкващи повереното им дете от кална локва, те искат да откъснат младия херцог от поредния кроеж на
Кромуел, какъвто и да е той. Атмосферата е пропита от страх – и тя е негово дело. Никой не знае докога ще
продължат арестите, нито пък още кой ще бъде арестуван. Кромуел има чувството, че самият той не знае, а при това
на него е възложено да върши тази работа. Джордж Болейн е настанен в Тауър. На Уестън и Бриъртън е отпусната
една последна нощ, през която могат да спят отвън, милостиво са им разрешени няколко последни часа, през които
да уредят делата си; утре по това време ключът ще се превърти зад гърбовете им: биха могли да избягат, но накъде?
Нито един от арестуваните мъже с изключение на Марк не е бил разпитван, както е редно: тоест не е бил разпитван
от Кромуел. Независимо от това боричкането за плячката вече е започнало. Не беше изминал и ден, откакто
арестуваха Норис, когато пристигна първото писмо с искане на част от неговите служби и привилегии, подписано
от човек, който твърдеше, че имал четиринайсет деца. Четиринайсет гладни гърла: да не говорим за личните нужди
на този човек и за алчно тракащите зъби на милейди, неговата съпруга.
Рано на другия ден той казва на Уилям Фицуилям:
– Елате с мен в Тауър, да поговорим с Норис.
Фиц отвръща:
– Не, вървете вие. Не мога да направя такова нещо още веднъж. Познавам го, откакто се помня. Първият път едва
не ме довърши.
Милият Норис: главният бърсач на кралския задник, който умее да тъче фини като коприна нишки, паякът на
паяците, тъмният център на огромната, влажна паяжина на дворцовото покровителство: какъв жизнен, приятен
човек е той, надхвърлил е четиридесетте, но не му личи. Норис е винаги уравновесен, жива илюстрация на
понятието sprezzatura.[13] Никой не го е виждал разтревожен. Държи се не толкова като човек, който е извоювал
успех, а като някой, който се е примирил с успеха си. С някоя млекарка се държи също така любезно, както и с
херцозите – най-малкото, ако има публика. Майстор на турнирната арена, той чупи копията с такова изражение,
сякаш се извинява за уменията си, а след като е броил парите на краля, си мие ръцете – в изворна вода,
ароматизирана с листенца от роза.
Независимо от всичко, Хари е забогатял, защото хората от кралското обкръжение не могат да не забогатеят,
колкото и да се стремят към скромност; когато Хари грабва парите, предлагани му за някоя услуга, изглежда така,
сякаш той, вашият покорен слуга, отстранява от очите ви нещо неприятно за гледане. А когато предлага себе си за
някоя изгодна служба, създава впечатлението, че го прави от чувство за дълг, както и за да спести затрудненията на
по-неопитни от него хора.
А вижте „Милия Норис” сега! Тъжно е да се гледа как един силен мъж плаче. Така казва Кромуел, а после сяда,
осведомява се как се държат с него, дали е получил храната, която предпочита и как е спал. Държи се благо и
непринудено.
– По време на последните коледни празненства вие изпълнихте ролята на мавър, мастър Норис, а Уилям
Бриъртън се появи полугол, дегизиран като ловец или някакъв дивак от горите, и се упъти към покоите на
кралицата.
– За Бога, Кромуел – подсмръква Норис. – Сериозно ли говорите? Нима ще ни разпитвате най-сериозно за това,
което сме правили, когато сме били облечени в театралните си костюми?
– Посъветвах Уилям Бриъртън да не разголва тялото си. Тогава вие отбелязахте, че кралицата го е виждала много
пъти.
Норис се изчервява: също както се изчерви и през онзи ден, за който става дума.
– Умишлено тълкувате погрешно думите ми. Знаете какво имах предвид – че като омъжена жена тя познава
някои... някои части от мъжкото тяло.
– Вие знаете какво сте имали предвид. Аз знам само какво сте казали. Трябва да признаете, че такава забележка
няма да прозвучи безобидно в ушите на краля. По същото това време, докато разговаряхме, ние видяхме и
маскирания Франсис Уестън, и вие отбелязахте, че той отива при кралицата.
– Той поне не беше гол – казва Норис. – Облечен беше като дракон, нали?
– Не беше гол, когато го видяхме, съгласен съм с това. Но какво казахте вие тогава? Казахте, че кралицата го
харесва. Проявихте ревността си, Хари. И не я отрекохте. Кажете ми всички познати ви улики против Уестън. Така
после ще бъде по-лесно за вас.
Норис се е посъвзел, издухал си е носа.
– Единственото, което цитирате, са някакви откъслечни фрази, които могат да се тълкуват по много различни
начини. Ако търсите доказателства за прелюбодеяние, Кромуел, ще трябва да се постараете доста повече.
– О, не съм сигурен, че е така. Поради естеството на престъплението, рядко може да има свидетели на самия акт.
Но ние можем да обмислим обстоятелства, съществуващи възможности и изразени желания, да преценим сериозни
вероятности и да вземем предвид признанията.
– Няма да получите признание от мен, нито пък от Бриъртън.
– Не съм много убеден в това.
– Не бихте подложили на мъчение благородници, кралят няма да позволи.
– Не е необходимо да има официално искане – той става на крака и удря с отворена длан по масата. – Мога да
притисна очите ви с палци, и тогава бихте изпели и „Зелена зеленика”, стига да го поискам от вас – после сяда и
продължава с предишния непринуден тон. – Поставете се на мое място. Хората така или иначе ще кажат, че съм ви
инквизирал. Ще казват, че съм измъчвал Марк, такива неща вече се говорят. Макар че, кълна се, и най-тънкото
косъмче не е падало от главата му. Получих доброволни признания от Марк. Той ми даде някои имена. Някои от тях
ме удивиха. Но се овладях.
– Лъжете – Норис отклонява поглед. – Опитвате се да ни подведете да се предаваме един друг.
– Кралят не се чуди на какво да вярва. Не му трябват очевидци.
Той знае за вашата измяна и за измяната на кралицата.
– Запитайте се – казва Норис – дали ви се струва възможно да забравя до такава степен честта си, да изменя така
на краля, който е бил толкова добър с мен и да поставя в такава страшна опасност една дама, която дълбоко
почитам? Родът ми служи на английските крале от незапомнени времена. Прадядо ми е служил на крал Хенри VI,
този свят човек, да даде Бог мир на душата му. Дядо ми е служил на крал Едуард и би служил и на неговия син, ако
той бе доживял да вземе короната, а когато онзи скорпион, Ричард Плантагенет, го пропъдил от кралството, той
служил на Хенри Тюдор, докато той бил в изгнание, и продължил да му служи, след като бил коронясан за крал. Аз
съм до Хенри още откакто беше момче. Обичам го като брат. Вие имате ли братя, Кромуел?
– Нямам живи – поглежда го с раздразнение Кромуел. Норис като че ли вярва, че с красноречие, с искреност, с
откритост би могъл да промени това, което се случва. Целият двор го е гледал как точи лиги по кралицата. Как би
могъл да очаква, че може да оглежда стоката, а вероятно и да я опипва, а после няма да му връчат сметката?
Той става, прави няколко крачки встрани, обръща се и поклаща глава; въздъхва.
– О, за Бога, Хари Норис. Трябва ли да го напиша с големи букви на стената, за да разберете? Кралят трябва да се
отърве от нея. Тя не може да му роди син, а той вече не я обича. Обича друга дама, а не може да се добере до нея,
преди Ан да бъде отстранена. Е, това достатъчно простичко ли е за вашия скромен вкус? Ан няма да си тръгне
покорно, тя самата ме предупреди навремето за това; каза:
„Ако някога Хенри реши да ме напусне, това ще означава война.” И така, тя няма да се махне, трябва да бъде
принудена, и трябва да я принудя аз – кой друг? Познато ли ви е това положение? Бихте ли се опитали да си
припомните миналото? В един подобен случай някогашният ми господар Улзи не успя да удовлетвори желанието на
краля, и какво стана тогава? Беше опозорен и тласнат към смъртта. Е, аз имам намерение да си взема поука от
съдбата му, и искам да се постарая кралят да бъде удовлетворен във всяко отношение. Сега той е жалък рогоносец,
но ще забрави това, когато отново стане младоженец – а за това няма да се наложи да чакаме дълго.
– Предполагам, че семейство Сиймор вече подготвя сватбеното тържество.
Той се ухилва.
 – А Том Сиймор се е погрижил да накъдрят косата му. И в деня на сватбата кралят ще бъде щастлив, аз ще бъда
щастлив, цяла Англия ще бъде щастлива с изключение на Норис, защото той, опасявам се, ще бъде мъртъв. Не
виждам друг изход, освен да си признаете и да разчитате кралят да прояви милосърдие. Той обеща да бъде
милостив. И спазва обещанията си. Обикновено.
– Яздих заедно с него, когато си тръгна от Гринич – казва Норис – когато напусна турнира, по целия дълъг път. И
през цялото това време той ме тормозеше с въпроси – какво си направил, признай си. На вас ще кажа това, което
казах и на него – че съм невинен. И което е по-лошо – сега вече той губи хладнокръвието си, започва да се гневи – и
което е по-лошо, и вие, и той го знаете. Кажете ми – защо трябваше да съм точно аз? Защо не Уайът? Всички
подозират него във връзка с Ан, а нима той някога го е отричал недвусмислено? Уайът я познава от по-рано.
Познавал я е, когато е живяла в Кент. Познава я още от моминските ѝ години.
– И какво от това? Познавал я е, когато тя е била обикновено момиче? Какво от това, че може да си е поиграл с
нея. Срамно е, но не е държавна измяна. Не е като да си имаш работа със съпругата на краля, с кралицата на Англия.
– Не се срамувам от нищо, което се е случвало между мен и Ан.
– Но може би се срамувате от мислите си за нея? Нали сте споменали нещо такова на Фицуилям?
– Нима? – пита мрачно Норис. – Това ли е подразбрал от думите ми? Че се срамувам? И дори да е така, Кромуел,
дори да се срамувам... не можете да превърнете мисълта в престъпление.
Той вдига ръце с обърнати напред длани.
– Ако мислите са намерения, а намеренията са злостни... ако не сте имали незаконна връзка с нея – а вие казвате,
че сте нямали, – имали ли сте намерение за незаконна връзка с нея, след смъртта на краля? Изминаха почти шест
години, откакто почина жена ви, защо не се оженихте отново?
– А вие?
Кромуел кимва.
– Добър въпрос. И аз си го задавам. Но аз не съм давал обещание на едно младо момиче, и не съм нарушавал
обещанието си. А вие сте отнели невинността на Мери Шелтън...
Норис се разсмива.
– Аз ли? По-скоро кралят.
– Но кралят не би могъл да я вземе за жена, а вие сте можели, и тя е приела вашето обещание, а вие сте почнали
да отлагате. Дали не сте се надявали, че кралят ще умре, и вие ще можете да се ожените за Ан? А може би сте
очаквали, че тя ще наруши брачния обет още докато кралят е жив, и ще стане ваша любовница? Трябва да е или
едното, или другото.
– Ако заявя едното или другото, вие ще ме осъдите. Ще ме осъдите и ако мълча, приемайки мълчанието ми за
съгласие.
– Франсис Уестън мисли, че сте виновен.
– Това, че Франсис мисли каквото и да било, е новина за мен. Но защо би... – Норис се прекъсва. – Какво, нима
той е тук? В Тауър?
– Арестуван е.
Норис поклаща глава.
– Той е още момче. Как можете да причинявате това на близките му? Признавам, той е несъобразително,
своеволно момче, известно е, че нямам слабост към него, известно е, че сме се сдърпвали...
– Аха, съперници в любовта – Кромуел поставя ръка на сърцето си.
– Съвсем не.
Охо, ето че сега вече Хари е изгубил невъзмутимостта си; из-червил се е така, че лицето му е потъмняло, трепери
от страх и гняв.
– А какво ще кажете за брат ѝ Джордж? – пита го той. – Сигурно сте били учудени да откриете съперник в негово
лице? Надявам се поне да сте били учудени. Макар че моралът, с който се отличавате вие, благородните господа,
понякога ме изненадва.
– Няма да успеете да ме вкарате в капан по този начин. Когото и да споменете, аз няма да кажа нищо против него,
няма да кажа и нищо в негова защита. Нямам мнение за Джордж Болейн.
– Какво, нямате мнение по въпроса за кръвосмешението? Ако го приемате така спокойно и без възражения, ще
бъда принуден да предположа, че в това твърдение има нещо вярно.
– А пък ако кажа, че според мен в случая има вина, вие ще кажете: „Как, Норис! Кръвосмешение! Нима сте в
състояние да повярвате в нещо толкова отвратително? Или това е хитрост, за да ме отклоните от мисълта за
собствената ви вина?”
 Той поглежда Норис с възхищение.
– Ненапразно ме познавате от двайсет години, Хари.
– О, аз съм ви наблюдавал отблизо – отвръща Норис. – Както наблюдавах и господаря ви Улзи преди вас.
– Много държавнически подход. Такъв чудесен служител на държавата.
– И такъв голям изменник в крайна сметка.
– Бих искал от вас да си припомните миналото. Няма да ви карам да си спомняте многото разнообразни услуги,
които ви е правил кардиналът. Моля ви само да си припомните едно представление, един фарс, който беше
изпълнен в кралския двор. В него беше показано как покойният кардинал е нападнат от демони и отнесен в ада.
Вижда как се движат очите на Норис, докато сцената отново изниква пред него: светлината на факлите,
горещината, ревящите с пълно гърло зрители. Самият той и Болейн държат ръцете на жертвата, Бриъртън и Уестън
са го хванали за краката. Четиримата подмятат облечената в алено фигура, търкалят я и я подритват.
Четирима души, които в името на забавлението превръщат кардинала в животно; отнемат му разума,
добросърдечието и милосърдието, и го представят като виещо животно, пълзящо и драскащо с лапи по пода.
Това, разбира се, всъщност не беше кардиналът. Беше шутът, Секстън, облечен в алена роба. Но публиката
дюдюкаше, сякаш наистина виждаше кардинала, хората крещяха и размахваха юмруци, ругаеха и се присмиваха.
Виждаха Томас Кромуел, облегнал се на ламперията, мълчалив, увит в траурно-черните си одежди.
А сега Норис го зяпва:
– Нима заради това? Но то беше пиеса, представление, сам казахте. Кардиналът беше мъртъв, не би могъл да
узнае. А докато беше жив, нима не се държах добре с него, когато изпадна в тежко положение? Нима, когато бе
прокуден от двора, не потеглих на кон след него, нима не го настигнах в полето край Пътни, за да му предам
подарък от името на самия крал?
Кромуел кимва.
– Съгласен съм, има други, които се държаха по-зле. Но разбирате ли, нито един от вас не се държа като
християнин. Държахте се като диваци, веднага връхлетяхте върху имотите и състоянието му. Разбира, че няма нужда
да продължава. Възмущението, изписало се по лицето на Норис, е изместено от неподправен ужас. Поне, казва си
той, този приятел е достатъчно умен, за да разбере за какво става дума: че не е недоброжелателство, което съм таил
година или две, че става дума за една солидна част от счетоводната книга на оскърбленията, която водя още от
времето, когато кардиналът изпадна в немилост.
Той казва:
– Всичко се връща в този живот, Норис. Не намирате ли, че е така? Освен това – добавя той меко, – не всичко е
заради кардинала. Но не бих искал да си мислите, че нямам и лични мотиви.
Норис вдига глава.
– Какво ви е направил Марк Смийтън?
– Марк ли? – той се засмива. – Не ми харесваше начинът, по който ме гледаше.
Дали Норис би разбрал, ако му го обяснеше буква по буква?
Обаче той има нужда от виновници. Затова и намери хора, които имат вина. Макар че може би не са толкова
виновни, колкото се твърди в обвинението.
Настава мълчание. Той седи и чака, вперил очи в умиращия.
Вече обмисля какво ще направи с длъжностите на Норис, с имотите, дарени му от короната. Ще се опита да
отговори на молбите на смирените просители, като например на онзи човек с четиринайсетте деца, който иска да
му се възложи грижата за един парк в Уиндзор и да го назначат в администрацията на замъка. Длъжностите на
Норис в Уелс ще бъдат прехвърлени на младия Ричмънд, а това означава, че ще бъдат на практика върнати на краля,
и ще бъдат под контрола на Кромуел. А Рейф може да получи имението на Норис в Гринич, където могат да отсядат
Хелън и децата, когато на него му се налага да бъде в двора. А пък Едуард Сиймор беше споменал, че би искал да
има къщата на Норис в Кю.
Хари Норис казва:
– Предполагам, че няма просто да ни изведете навън и да ни екзекутирате? Ще има процес, съд? Нали? Надявам
се да приключи бързо. Предполагам, че ще стане така. Кардиналът често казваше:
„Кромуел може да направи за една седмица това, което на друг човек би отнело година, не си струва да му
заставате на пътя или да му се противопоставяте. Ако понечите да го хванете, той вече ще се е измъкнал, ще е
изминал вече двайсет мили път на гърба на коня, докато вие още си обувате ботушите” – той вдига очи. – Ако имате
намерение да ме убиете публично, и да направите от това спектакъл, побързайте. В противен случай може да умра
от скръб, сам в тази стая.
 Кромуел поклаща глава.
– Няма да умрете.
Навремето самият той имаше чувството, че може да умре от скръб: за жена си, за дъщерите си, за сестрите си, за
баща си и за кардинала. Но пулсът поддържа упорито своя ритъм. Мислиш си, че не можеш да продължиш да дишаш,
но гръдният ти кош е на друго мнение, повдига се и се отпуска, издава въздишки. Трябва да продължаваш да живееш
въпреки себе си; и за да успееш да го сториш, Господ ти взема сърцето от плът и поставя на негово място каменно.
Норис докосва ребрата си.
– Болката е тук. Почувствах я снощи. Седнах в леглото, не можех да дишам. Не смея да си легна отново.
– Когато изпадна в немилост, кардиналът казваше същото. Казваше, че болката била като точиларски камък, като
брус, по който прокарват нож. И този камък не спря да се върти до смъртта му.
Той става, прибира документите: кимва на сбогуване. Хари Норис: предна лява лапа.
Уилям Бриъртън. Благородник от Чешър. Служител на младия херцог Ричмънд в Уелс, при това лош служител.
Буен, арогантен, непреклонен човек, от размирен род.
– Да се върнем – казва Кромуел – назад, към времето на кардинала, защото си спомням, че тогава някой от
вашето домакинство беше убил човек по време на игра на кегли.
– Играта може да стане много разгорещена – казва Бриъртън. – Вие самият го знаете. Доколкото знам, и вие
играете на кегли.
– Тогава кардиналът реши, че е време да си платите; семейството ви беше глобено за възпрепятстване на
разследването. Питам се – какво се е променило оттогава? Смятате, че можете да си позволявате всичко, защото
служите на херцог Ричмънд, и защото Норфолк е благосклонен към вас...
– Самият крал е благосклонен към мен.
Кромуел повдига вежди.
– Нима? В такъв случай би трябвало да му се оплачете. Защото не сте удобно настанен, нали? За ваше съжаление
обаче кралят не е тук, затова ще трябва да се задоволите с мен и моята дълга памет. Но нека не се връщаме много
назад за примери. Нека си спомним, да кажем, случая с онзи благородник от Флинтшър, Джон ап Ейтън. Той е
толкова скорошен, че не е възможно да сте го забравили.
– Значи затова съм тук – казва Бриъртън.
– Не само затова, но да оставим настрана вашето прелюбодеяние с кралицата и да се съсредоточим върху Ейтън.
Фактите по случая са ви познати. Избухва разправия, разменят се удари, човек от вашето домакинство загива, но
Ейтън е съден по всички правила от лондонски съд и е оправдан. Но, без да проявите уважение нито към закона,
нито към правосъдието, вие се заклевате, че ще отмъстите. Нареждате да отвлекат уелсеца. Слугите ви го обесват
незабавно, и всичко това – не ме прекъсвайте, човече – с ваше знание и с ваша помощ. Давам това като отделен
пример. Мислите си, че това е само някакъв човек без значение, но както виждате, не е така. Мислите си, че
оттогава е минала повече от година и никой вече не си спомня за станалото, но както виждате, аз помня. Мислите,
че законът би трябвало да бъде такъв, какъвто вие искате, и се държите в съответствие с този принцип във вашите
земи край границата с Уелс, където кралското правосъдие и името на краля биват пренебрегвани всеки ден. Тези
земи са убежище на крадци.
– Казвате, че аз съм крадец?
– Казвам, че имате вземане-даване с крадци. Но вашите интриги приключват тук.
– Във ваше лице виждам и съдията, и съдебните заседатели, и палача, така ли?
– Все е по-добро правосъдие от онова, което е получил Ейтън.
А Бриъртън казва:
– Съгласен съм.
Какво падение! Само преди дни той се беше обърнал към кралския секретар с искане за дял в плячката при
раздаването на земите, принадлежали на Чешърското абатство. Сега несъмнено онези думи се въртят в главата му,
думите, с които се беше обърнал към мастър секретаря, когато той бе възразил срещу неговите своеволия: налага се
да ви обясня как стоят нещата в истинския живот, беше казал той хладно. Ние не сме творения на някакъв съвет от
правници в Грей'с Ин. В моите земи хората от моето семейство са законът, и законът е това, което ние решим да
подкрепим.
Сега той, мастър кралският секретар, пита:
– Мислите ли, че Уестън е имал връзка с кралицата?
– Може и да е имал – по всичко личи, че на Бриъртън му е все едно. – Аз почти не го познавам. Той е млад, глупав
и изглежда добре, нали, а жените държат на тези неща. А тя може и да е кралица, но в крайна сметка е просто жена,
и кой знае към какво би могла да бъде склонена?
– Мислите, че жените са по-глупави от мъжете?
– Общо взето, да. И по-слаби. Когато става дума за любов.
– Ще взема предвид мнението ви.
– Ами Уайът, Кромуел? Къде е той в тази история?
– Човек във вашето положение – отвръща той, – не може да задава въпроси.
Уилям Бриъртън; задна лява лапа.
Джордж Болейн е подминал трийсетте, но все още излъчва онова сияние, на което се възхищаваме у младите хора,
очите му искрят, погледът му е ясен. Трудно е да се свърже този приятен наглед човек с животинските апетити, в
които го обвинява жена му, и за момент, загледан в Джордж, Кромуел се пита възможно ли е да се е провинил в нещо
друго освен донякъде във възгордяване и главозамайване. С личния си чар и умствените си способности той би
могъл да се издигне над двора и долнопробните дворцови интриги, да се рее над всичко това, да остане изискан
човек, движещ се в свой собствен свят – да възлага преводи на антични поети и да урежда издаването им в изискан
вид. Би могъл да язди красиви бели коне и да ги кара да танцуват и прегъват крака пред дамите. За съжаление той
обичаше и да спори и да се перчи, да интригантства и да демонстрира презрението си. И сега, когато го откриваме в
светлата му кръгла стая в кулата Мартин, го виждаме как крачи напред-назад, жаден за сблъсък, и се питаме дали
знае защо е тук? Или тепърва го очаква изненада?
– Може би вие не носите голяма вина – казва той, докато сяда – той, Томас Кромуел – и нарежда: – Седнете при
мен край масата. Чувал съм за затворници, които успявали да издълбаят пътечка със стъпките си в камъка, но не ми
се вярва това да става бързо. Вероятно би отнело към триста години.
Болейн казва:
– Вие ме обвинявате в някакво тайно споразумение, в укривателство, в това, че съм прикривал изневерите на
сестра си, но това обвинение не може да има стойност, тъй като изневери не е имало.
– Не, милорд, не това е обвинението.
– Какво тогава?
– Не сте обвинен в това. Сър Франсис Брайън, който е човек с богато въображение...
– Брайън! – Болейн изглежда ужасен. – Но нима не знаете, че той е мой враг? – Той започва да разпитва трескаво:
– Какво е казал, как можете да вярвате на нещо, което е казал за мен?
– Сър Франсис ми обясни всичко. И аз започвам да разбирам. Как е възможно един човек почти да не познава
сестра си и да я види отново като пораснала жена. Тя прилича на него, и все пак не съвсем. У нея има нещо познато,
което буди интереса му. Един ден братската му прегръдка продължава малко по-дълго от обикновено. И работата
започва да се развива. Може би нито един от двамата не мисли, че върши нещо нередно до момента, когато бива
премината определена граница. Но аз самият не разполагам с достатъчно богато въображение, за да си представя
каква би могла да бъде тази граница – той замълчава. – Преди брака ѝ ли започна всичко, или след това?
Болейн започва да трепери. Това очевидно е шок; той едва съумява да говори.
– Отказвам да отговарям на такива въпроси.
– Милорд, привикнал съм да се справям с хора, които отказват да отговарят.
– Да не би да ме заплашвате с дибата?
– Е, в крайна сметка не съм инквизирал Томас Мор на дибата, нали? Седях в една стая с него. Стая тук, в Тауър,
подобна на тази, която заемате вие. Слушах шепота, който се криеше в мълчанието му.
Мълчанието също може да получи тълкувание. И ще го получи.
Джордж казва:
– Хенри уби съветниците на баща си. Той уби херцог Бъкингам.
Съсипа кардинала и го тласна към смъртта, отсече главата на един от най-големите учени в Европа. Сега той се
кани да убие жена си и близките ѝ, и Норис, който беше негов най-близък приятел. Какво ви кара да мислите, че вас
няма да ви сполети същото, че се различавате по нещо от всички тези хора?
Кромуел отговаря:
– Не подобава на човек от вашето семейство да споменава името на кардинала. Или на Томас Мор, така
погледнато. Милейди, вашата сестра, изгаряше от желание за мъст. Питаше ме: „Какво става с Томас Мор, още ли не
е мъртъв?”
– От кого тръгна тази клевета срещу мен? Не ми се вярва да е от Франсис Брайън. От жена ми ли? Да. Трябваше
да предположа.
– Вие правите предположението. Аз не го потвърждавам. Сигурно се чувствате виновен пред нея, ако смятате, че
тя има причина да ви ненавижда толкова много.
– Нима ще повярвате в такова чудовищно обвинение? – пита Джордж с умолителен тон. – Което се основава само
на думата на една жена?
– Има и други жени, които са били обект на вашите задиряния. Няма да ги призовавам пред съда, ако не се
наложи, ще се постарая да ги защитя по този начин. Вие винаги сте се отнасяли към жените като към вещ, която
може лесно да бъде подменена, милорд, и не можете да се оплаквате, ако в крайна сметка се окаже, че и те мислят
за вас по този начин.
– Значи ще бъда съден заради любовните си истории? Да, те ме ревнуват, всички вие завиждате, защото имам
известен успех сред жените.
– И вие продължавате да наричате това успех? Трябва да премислите отново думите си.
– Никога не съм чувал, че това е престъпление. Да се забавляваш с любовница, която не възразява срещу това?
– По-добре не изтъквайте подобни аргументи в своя защита. Ако една от любовниците ви е ваша сестра... съдът
ще приеме твърдението ви като... как да кажа, предизвикателно и нагло. И несериозно. Онова, което би могло да ви
спаси сега – искам да кажа, което би могло да ви помогне да спасите живота си – би било да признаете докрай
всичко, което знаете за отношенията на сестра ви с други мъже. Има хора, които твърдят, че някои от връзките ѝ
биха изтласкали на заден план вашите отношения, колкото и да са противоестествени.
– Вие сте християнин и искате от мен това? Да дам показания, благодарение на които сестра ми ще бъде осъдена
на смърт?
Кромуел разперва ръце.
– Не искам нищо. Само ви показвам това, което би могло да се приеме като някакъв изход. Не знам дали кралят
ще е склонен да прояви милосърдие. Той би могъл да ви позволи да живеете в чужбина, а може да прояви милостта
си и при избора на начина, по който ще умрете. А може и да не го стори. Наказанието за провинилите се в държавна
измяна, както знаете, е ужасно и публично; такива престъпници умират, понасяйки страшни мъки и унижения.
Виждам, че това ви е известно, защото сте ставали свидетел на такива наказания.
Болейн се сгърчва: присвива се, притискайки ръце към тялото си, сякаш за да предпази корема си от ножа на
палача, и се отпуска на едно столче; Кромуел си мисли: трябваше да го направите преди, казах ви да седнете,
видяхте ли как ви накарах да седнете, без да ви докосна? После казва тихо:
– Вие изповядвате своята вяра в светото Евангелие, милорд, и увереността си, че сте спасени. Но ако се съди по
деянията ви, надали можете да разчитате на спасение.
– Махнете мръсните си пръсти от душата ми – казва Джордж. – За тези неща разговарям само със своите
капелани.
– Да, така научавам от тях. Струва ми се, че сте били прекалено убеден в сигурността на това спасение, вярвайки,
че ви чакат дълги години, през които ще можете да грешите, и че макар Бог да вижда всичко, Той ще трябва да
прояви търпение и да чака като хората; че накрая вие ще Му обърнете внимание и ще направите онова, което Той
иска от вас, само че ще Му се наложи да почака, докато остареете. В това ли вярвате?
– Ще говоря за това е изповедника си.
– Сега аз съм ваш изповедник. Казвали ли сте, и то така, че да ви чуят и други хора, че кралят е импотентен?
Джордж му хвърля присмехулен поглед.
– Може да се справи в добри дни.
– С тези свои твърдения вие сте поставили под въпрос произхода на принцеса Елизабет. Сам разбирате, че това е
държавна измяна, тъй като тя е наследница на английската корона.
– Faute de mieux,[14] ако питат вас.
– Сега кралят е убеден, че не е могъл да има син от този брак, тъй като той е бил незаконен. Вярва, че е имало
скрити пречки за сключването му, и че сестра ви не е говорила открито за миналото си. Той възнамерява да сключи
нов брак, който ще е необременен с такива неща.
– Учуден съм, че давате обяснения – казва Джордж. – Никога не сте го правили преди.
– Правя го по една причина – за да разберете в какво положение се намирате и да не храните измамни надежди.
Онези капелани, които споменахте – сега ще наредя да ви ги изпратят. Сега общуването с тях е препоръчително за
вас.
– Бог може да дари син и на последния просяк – казва Джордж.
– Дарява синове на незаконни съюзи, и на такива, които са сключени с благословията Му, дарява ги не само на
кралиците, но и на уличниците. Питам се как кралят може да бъде толкова наивен.
– Това е свещена простота – казва Кромуел. – Той е миропомазан Божи избраник, и следователно много близо до
Бога.
Болейн оглежда внимателно изражението му, търсейки в него ирония или присмех: но Кромуел знае, че лицето
му не говори нищо, може да разчита на изражението си. Човек би могъл да погледне назад, прехвърляйки кариерата
на Болейн, и да каже: „Ето къде сгреши той, тук и тук.” Беше прекалено горд, прекалено ексцентричен, не
проявяваше желание да овладее капризите си или да бъде от полза някому. Трябваше да се научи да се огъва под
напора на вятъра, така, както прави баща му; но вече не му остава много време за учене. Има моменти, когато трябва
да защитаваш достойнството си, но има и други, когато трябва да го забравиш в интерес на собствената си
безопасност. Има време, когато можеш да прикриваш доволната си усмивка зад картите, които си изтеглил, а има и
време, когато трябва да хвърлиш кесията си на масата и да кажеш:
– Томас Кромуел, вие победихте.
Джордж Болейн, предна дясна лапа.
Когато стига до Франсис Уестън (задна дясна лапа), близките на младия човек вече са успели да се обърнат към
него и да му предложат много пари. Той е отказал учтиво; при същите обстоятелства и той би постъпил като тях,
само че му е трудно да си представи как Грегъри или друг член на домакинството му би направил нещо толкова
глупаво.
Семейство Уестън не оставят нещата така; стигат с молбите си и до краля. Предлагат подаръци, предлагат
доброволни плащания, предлагат да дарят безусловно голяма сума на кралската хазна.
Кромуел обсъжда това с Фицуилям:
– Не мога да дам съвет на Негово величество в това отношение. Възможно е някои обвинения да бъдат
ограничени. Всичко зависи от това доколко е засегната честта на Негово величество в собствените му очи.
Но кралят не е склонен да прояви снизхождение. Фицуилям казва мрачно:
– Ако бях на мястото на близките на Уестън, бих дал парите така или иначе. За да осигуря милосърдие. След
произнасяне на присъдата.
Самият Кромуел е възприел същия подход по отношение на семейство Болейн (онези от тях, които ще оцелеят) и
рода Хауард. Ще поразтърси прастарите родословни дървета и от клоните им ще се заронят златни монети,
независимо от годишното време.
Още преди той да се е появил в стаята, където е задържан Уестън, младият човек знае какво да очаква; той знае
кой го е хвърлил в затвора; знае какви са обвиненията или поне има сравнително ясна представа за тях; явно
надзирателите трябва да са се раздрънкали, защото той, Кромуел, е забранил всякакви контакти между четиримата
арестанти. А бъбривият надзирател може да бъде от полза; той може да събуди у затворника желание да сътрудничи,
да го тласне към примирение или към отчаяние. Уестън сигурно вече знае, че начинанието на близките му се е
провалило. Поглеждаш Кромуел и си казваш, ако подкупът не помага, значи нищо няма да помогне.
Безсмислено е да възразяваш, да отричаш и да противоречиш.
Себеунижението може и да помогне, поне си струва да се опита.
– Аз ви се присмивах, сър – казва Франсис, – отнасях се към вас с пренебрежение. Съжалявам, че постъпвах така.
Вие сте служител на краля и беше редно аз да зачитам това.
– Ето едно благовъзпитано извинение – казва той. – Макар че всъщност трябва да молите краля и Иисус Христос
за прошка.
Франсис казва:
– Знаете, че съм женен отскоро.
– И съпругата ви си стои у дома в провинцията. По разбираеми причини.
– Може ли да ѝ пиша? Имам син. Той още не е навършил година.
– Мълчание. – Искам да се четат молитви за душата ми след моята смърт.
Кромуел е на мнение, че Господ може сам да взема решения, но Уестън е от хората, които вярват, че Създателят
трябва да бъде убеждаван, умоляван и може би дори мъничко подкупван. Сякаш следвайки мислите му, Уестън
казва:
– Имам дългове, мастър секретарю. Възлизат на около хиляда паунда. Сега се разкайвам, че допуснах това.
– Никой не би очаквал един блестящ млад благородник като вас да бъде пестелив – тонът на Кромуел е
снизходителен, и Уестън вдига очи. – Разбира се, тези дългове са толкова големи, че не би могло да се очаква да
успеете да ги платите, те биха обременили тежко дори състоянието, което бихте получили след смъртта на баща си.
Затова и вашето разточителство кара хората да се питат: „Какви други очаквания е имал младият Уестън?”
За миг по лицето на момчето се изписва мълчалив протест, сякаш не разбира защо сега трябва да го упрекват за
тези неща: какво значение имат в случая дълговете му? Не разбира накъде духа вятърът. После изведнъж разбира. На
Кромуел му се налага да протегне ръка и да го сграбчи за дрехата, за да му попречи да се свлече напред от
преживения потрес.
– Съдебните заседатели лесно ще съобразят за какво става дума. Знаем, че кралицата ви е давала пари. Как бихте
могли да си позволите такъв начин на живот? Лесно е да се предположи. Хиляда паунда би трябвало да не означават
нищо за вас, ако сте хранели надеждата да се ожените за нея, след като успеете по някакъв начин да предизвикате
смъртта на краля.
Той разтваря пръсти едва след като вече е сигурен, че Уестън е в състояние да седи изправен, и разхлабва хватката
си. Момчето механично вдига ръце и започва да оправя дрехите си, наглася диплите на яката на ризата си.
– За вашата съпруга ще се погрижат – казва му той. – Не бива да се безпокоите за това. Кралят никога не
прехвърля враждебното си отношение върху вдовиците. Бих казал, че за нея ще се грижат по-добре, отколкото сте се
грижили вие.
Уестън вдига очи.
– Не мога да възразя срещу начина, по който разсъждавате. Разбирам какво въздействие ще има всичко това,
когато бъде представено в съда. Държах се като глупак, а вие стояхте и наблюдавахте всичко. Разбирам как съм
станал причина за собствената си гибел. Не мога да ви упрекна и за поведението ви, защото ако можех, аз бих ви
причинил зло. Знам също, че не водех добър... не живеех, както... разбирате ли, мислех, че ще мога да си поживея по
този начин още двайсет и повече години, а после, когато остарея, когато стана на четиридесет и пет или петдесет,
щях да започна да обикалям болниците, да дам пари за параклис, в който да се отслужват литургии за душата ми, и
Бог щеше да разбере, че се покайвам.
Кромуел кимва.
– Е, Франсис – казва той, – никой от нас не знае кога ще му дойде часът, нали?
– Но, мастър секретарю, вие знаете, че каквито и да са злините, които съм извършил, що се отнася до тази
история с кралицата, аз нямам вина. Виждам по лицето ви, че го знаете, и всички хора ще го научат, когато ме
поведат на смърт, кралят също ще го знае и ще си спомня за това, когато остане насаме със себе си. Хората ще ме
помнят. Както се помнят невинните.
Би било жестоко да смути тази негова вяра; той очаква смъртта да го надари с по-голяма слава, отколкото бе
успял да спечели приживе. Виждал е пред себе си толкова много години, но няма основание да се предполага, че е
имал намерение да ги изживее по-смислено от първите двайсет и пет; самият той заявява, че е така.
Отгледан под крилото на монарха, придворен от детските си години, от семейство на придворни: нито за миг не е
изпитал безпокойство за мястото си в света; нито за миг не го е мъчила тревога, нито за миг не се е почувствал
благодарен, че се е родил като Франсис Уестън, под благосклонния поглед на съдбата, родил се е да служи на един
велик крал и на един велик народ: след него няма да остане нищо освен дългове, едно опетнено име и един син: а
син може да има всеки, казва си Кромуел; докато най-сетне си спомня защо сме тук и за какво се случва всичко
това.
Казва:
– Жена ви е писала на краля за вас. Молила го е за милост. Имате много приятели.
– Каква ли полза ще имам от тях.
– Вие, струва ми се, не съзнавате, че в такъв момент мнозина биха останали сами. Това би трябвало да ви радва.
Не бива да говорите с такава горчивина, Франсис. Съдбата е изменчива, всеки млад авантюрист знае това.
Примирете се. Вижте Норис. У него не се забелязва никаква горчивина.
– Може би – изтърсва младият мъж, – може би Норис мисли, че няма основания за горчивина. Може би се
разкайва искрено и с основание. Може би си е заслужил да умре, но аз не съм.
– Така му се полага, задето си е поиграл с кралицата, това ли искате да кажете?
– Постоянно бяха заедно. Надали са обсъждали Евангелието. Може би е почти готов да започне с изобличенията.
Норис бе понечил да направи някакво признание пред Уилям Фицуилям, но се бе възпрял. Може би сега фактите
ще излязат на бял свят?
Кромуел чака: вижда как момчето отпуска глава в ръцете си; после, тласнат от нещо, което сам не разбира, той се
изправя, казва:
– Извинете ме, Франсис – и напуска стаята.
Отвън чака Ризли с хора на Кромуел. Те са се облегнали на стената и си разменят шеги. Изправят се, когато го
виждат, и го поглеждат с очакване.
– Готово ли е? – пита Ризли. – Призна ли?
Кромуел клати глава.
 – Всеки от тях защитава себе си, но не оневинява останалите. Освен това всеки от тях казва: „Аз съм невинен”,
но никой не казва: „Тя е невинна”. Не са в състояние да го кажат. Може тя наистина да е невинна, но никой от тях не
би дал думата си, че е така.
Това отговаря точно на описанието, което му бе дал навремето Уайът: „Най-лошото, бе казал той, беше това, че тя
намекваше, не, по-скоро почти се хвалеше, че отказва на мен, но на други...”
– Е, значи не разполагате с признания – казва Ризли. – Искате ли да ви ги осигурим?
Той хвърля на „Наричайте ме” поглед, който го принуждава да направи крачка назад, настъпвайки Ричард Рич.
– Какво, Ризли, мислите, че съм прекалено мек с младите, така ли?
Рич потрива крака си.
– Да съставим ли пробни обвинения?
– Колкото повече, толкова по-добре. Извинете ме само за момент...
Рич предполага, че той отива да пикае. Кромуел не може да разбере какво го накара да прекрати разговора с
Уестън и да излезе. Може би онези думи на момчето, „когато стана на четиридесет и пет или петдесет.” Като че ли
сред като превалиш средата на живота, те чака ново детство, нови невинни години. Може би наивността на думите
му го трогна. А може би просто имаше нужда от чист въздух.
Представете си, че се намирате в стая с плътно затворени прозорци, съзнавате близостта на други човешки тела,
съзнавате, че постепенно пада мрак. На това място изнасяте аргументите си по различни случаи, играете вашите
игри, размествате фигурите, с които разполагате, променяте позициите им една спрямо друга; тела с условни
наименования, твърди като слонова кост, черни като абанос, които вие насочвате по пътя им през квадратчетата.
После идва момент, когато казвате, не мога да понасям повече това, имам нужда от въздух: излизате тичешком от
стаята и се озовавате в една буренясала градина, където виновните висят по дърветата, те вече не са от слонова кост,
не са от абанос, а от плът и кръв; в отчаянието на агонията езиците им признават тяхната вина. Този път
следствието е изпреварило причината. Онова, което сте виждали в сънищата си, вече се е състояло. Посягате към
ножа, но кръвта вече е пролята.
Агнетата са се изклали и изяли взаимно. Дошли са на трапезата с ножове, нарязали са се взаимно на късове и са
се оглозгали до кокал.
Майският цъфтеж се долавя дори по улиците на града. Той отнася цветя на дамите в Тауър. Кристоф трябва да
носи букетите.
Момчето е наедряло и прилича на бик, окичен, за да бъде принесен в жертва. Кромуел се пита какво ли са
правели с жертвоприношенията езичниците и старозаветните евреи; надали биха похабявали прясно месо, сигурно
са го раздавали на бедните?
Ан е настанена в апартаментите, които навремето бяха обзаведени наново за коронацията ѝ. Самият той
ръководеше работата и наблюдаваше как лицата на богините с блестящи, нежни погледи разцъфтяват по стените. Те
се наслаждават на слънчевите лъчи в озарени от слънцето горички; през зеленината наднича бяла кошута, докато
ловците се отправят в друга посока, кучета подскачат около тях, изпълнявайки своите кучешки песни.
Лейди Кингстън става, за да го поздрави, а той казва:
– Седнете, скъпа мадам...
Къде ли е Ан? Не е тук, в приемната.
– Тя се моли – казва една от лелите ѝ от семейство Болейн. – Затова решихме да я оставим сама.
– От доста време е сама – казва другата ѝ леля. – Можем ли да бъдем сигурни, че вътре няма мъж?
Лелите започват да се кискат; той не се присъединява към смеха им; лейди Кингстън ги изглежда строго.
Кралицата излиза от малката молитвена стая; чула е гласа му. Слънчева светлина плисва по лицето ѝ. Истина е
това, което казва лейди Рочфорд; тя има вече бръчки. Ако не знаете, че навремето беше пленила сърцето на крал,
бихте я приели за съвсем обикновена жена.
Кромуел си казва, че у нея винаги ще има някаква насилена веселост, някаква заучена сдържаност. Тя би била от
онези жени, които и на петдесет си мислят, че все още са в играта: една от онези отегчени познавачки на намеците,
жени, които се превземат като млади момичета, поставят ръка върху ръката ви и се споглеждат с другите жени,
когато някой обещаващ мъж като Том Сиймор влезе в стаята.
Но разбира се, тя никога няма да стане на петдесет. Той се пита дали сега не я вижда за последен път преди
появата ѝ в съдебната зала. Тя сяда в сенките, сред дамите си. Близостта на реката е причина за постоянната влага в
Тауър и дори тези нови, светли стаи са някак хладни и влажни. Той пита дали иска да ѝ донесат кожи, и тя отвръща:
– Да. Хермелините. Освен това не искам тези жени. Искам не вие да избирате жените около мен, искам да ги
избера сама.
 – Лейди Кингстън ви обслужва, защото...
– Защото шпионира за вас.
– ...защото е ваша домакиня.
– Нима съм тяхна гостенка? Един гост е свободен да си тръгне, когато пожелае.
– Предположих, че ще пожелаете да имате край себе си мистрес Орчард – казва той, – тъй като навремето тя е
била ваша бавачка. Не мислех, че ще имате нещо против лелите си.
– Те имат нещо против мен – и двете. Единственото, което ги виждам да правят, е да се кискат и да цъкат
укорително.
– Господи! Нима сте очаквали аплодисменти?
Това е проблемът с всички Болейн: те ненавиждат собствените си роднини.
– Няма да говорите с мен по този начин – казва Ан, – когато изляза на свобода.
– Извинявам се. Казах го, без да се замисля.
– Не разбирам какво цели кралят с това, че ме държи тук. Предполагам, че е решил да ме подложи на изпитание.
Това е някаква нова стратегия, която е измислил, нали?
Тя всъщност не мисли така, затова и той не отговаря.
– Бих искала да се видя с брат си – казва Ан.
Една от лелите ѝ, лейди Шелтън, вдига очи от бродерията си.
– Глупаво е да искате това, предвид обстоятелствата.
– Къде е баща ми? – пита Ан. – Не разбирам защо не идва да ми помогне.
– Той има късмет, че е на свобода – казва лейди Шелтън. – Не очаквайте помощ от него. Томас Болейн винаги се е
грижил първо за себе си – знам го, защото съм негова сестра.
Ан не ѝ обръща внимание.
– А къде са моите епископи? Поддържах ги, закрилях ги, подпомагах каузата на тяхната вяра, защо сега не се
обърнат към краля в моя защита?
Другата леля Болейн се разсмива:
– Нима очаквате епископи да се намесят, за търсят оправдания за изневярата ви?
Очевидно е, че роднинският съд вече е произнесъл присъдата си над Ан. Той ѝ казва:
– Помогнете на краля. Ако той не реши да прояви милост, вие сте загубена, не можете да направите нищо за себе
си. Но можете да направите нещо за дъщеря си, Елизабет. Колкото по-смирено е поведението ви, колкото по-голямо
разкаяние проявите, колкото по-голямо търпение покажете по време на процеса, толкова по-малко горчивина ще
изпитва Негово величество по-късно при споменаването на името ви.
– А, да, процесът – казва Ан с проблясък на предишната си способност да се насочва към най-важното. – И що за
процес ще бъде това?
– В момента се вземат показания от господата.
– Какво се взема? – пита Ан.
– Чу много добре – казва лейди Шелтън. – Нямат желание да лъжат, за да те спасят.
– Може да има и още арести, други обвинения, макар че, ако решите да говорите открито сега, да не криете нищо
от нас, ще съкратите страданията на всички замесени. Господата ще бъдат изправени заедно пред съда. Що се
отнася до вас и брат ви, поради високия ви сан, вие ще бъдете съдени от хора, които са ви равнопоставени.
– Не разполагат със свидетели. Каквото и обвинение да представят, ще мога да го отрека.
– Така е – съгласява се той. – Но това за свидетелите не е истина. Докато вие бяхте на свобода, мадам, вашите
дами се бояха от вас, били са принудени от вас да лъжат, но сега вече събраха кураж.
– Не се и съмнявам – тя го поглежда право в очите; говори с презрителен тон. – Също както е събрала кураж и
онази Сиймор. Предайте ѝ от мен, че Бог вижда лукавството ѝ.
Той се изправя, за да се сбогува. Тя го смущава, смущава го дивото ѝ отчаяние, което тя с последни сили успява да
овладее. Като че ли няма смисъл да протака, но все пак той казва:
– Ако кралят предприеме действия за анулирането на брака ви, може да дойда отново, за да взема вашите
показания.
– Какво? – казва тя. – И това ли? Нима е нужно? Нима убий-ството няма да бъде достатъчно?
Той се покланя и се обръща, за да си тръгне.
– Не! – тя го връща. Изправила се е, задържа го, докосва плахо ръкава му; сякаш иска не толкова освобождаването
си, колкото да запази доброто му мнение за себе си. – Нали не вярвате в тези истории, които се разказват за мен?
Знам, че в сърцето си не им вярвате, нали, Кромуел?
Мигът след тези думи е много дълъг. Той има чувството, че е на прага на нещо нежелано: излишно познание,
ненужни сведения.
Обръща се колебливо и протяга неуверено ръка...
Но тогава тя вдига ръце и ги притиска към гърдите си, в същия жест, който лейди Рочфорд беше повторила пред
него. О, да, царица Естир, казва си той. Тя не е невинна; може само да играе ролята на невинна. Ръката му се
отпуска. Той отново се обръща. Знае, че тя не е способна на разкаяние. Убеден е, че е способна на всякакъв грях, на
всякакво престъпление. Знае, че тя е дъщеря на баща си, че от детските си години насам тя не е извършила дори
една постъпка, независимо от убежденията или принудата, която да е в ущърб на собствените ѝ интереси. Сега,
само с един жест, тя успява да ги накърни.
Тя е забелязала промяната в изражението му. Отстъпва назад и обгръща с пръсти шията си: сключва ги като
удушвач около собствената си плът.
– Шията ми е тънка – казва тя. – Ще стане само за миг.
Кингстън се появява забързано и се изпречва на пътя му; иска да разговарят.
– Тя го прави постоянно. Слага ръце на шията си. И се смее – по лицето му на честен тъмничар се е изписало
смущение. – Не мисля, че това може да бъде повод за смях. Говори и някакви други глупости, които жена ми ми
предава. Казва: „Няма да престане да вали, докато не ме освободят.” Или няма да започне да вали. Нещо такова.
Той хвърля поглед през прозореца и вижда просто един лек летен дъждец. След миг слънцето ще изсуши влагата
от камъните.
– Жена ми ѝ казва – продължава Кингстън – да се откаже от тези глупави приказки. Тя ме пита: „Мастър
Кингстън, ще получа ли справедлива присъда?” А аз ѝ отговарям, че и най-бедният поданик на Негово величество
може да разчита на справедлива присъда. Но в отговор тя само се изсмива – продължава Кингстън. – И си поръчва
вечеря. Изяжда я с добър апетит. Рецитира стихове. Жена ми казва, че не ги разбира. Кралицата казвала, че били
стихове на Уайът. И казвала също: „О, Уайът, Томас Уайът, кога ще ви видя тук, при мен?”
В Уайтхол той чува гласа на Уайът и тръгва към него, помощниците му веднага завиват и тръгват по петите му;
никога досега не е бил съпътстван от толкова много хора, някои от тях дори не е виждал до този момент. Чарлс
Брандън, херцог Съфолк; Чарлс Брандън, който се извисява като къща, е застанал на пътя на Уайът и двамата си
крещят.
– Какво правите? – изкрещява и Кромуел, а Уайът се прекъсва, поглежда през рамо и казва:
– Сдобряваме се.
Кромуел се разсмива. Брандън си тръгва с тежка стъпка, крие усмивка в огромната си брада. Уайът казва:
– Помолих го, казах: „Забравете старата си враждебност към мен, в противен случай тя ще стане причина за
смъртта ми, това ли искате?” – той изпраща херцога с неприязнен поглед. – Вероятно иска точно това. Това е
неговият шанс. Още навремето беше отишъл при Хенри, беше се развилнял и настояваше, че има съмнения за мен и
Ан.
– Да, но доколкото си спомням, Хенри го изрита и го прати да си върви на изток.
– Сега Хенри ще се вслуша в думите му. Няма да му е трудно да повярва.
Той взема ръката на Уайът. Ако е бил в състояние да премести Чарлс Брандън, значи може да премести когото и
да било.
– Няма да обсъждам тези неща на публично място. Изпратих ви вест да дойдете в дома ми, глупак такъв, не да
крещите пред очите на всички и да карате хората да се питат: „Виж ти, това е Уайът, нима е още на свобода?”
Уайът поставя ръка върху неговата. Поема си дълбоко дъх в опит да се успокои.
– Баща ми ми каза: „Вървете при краля и стойте при него и денем, и нощем.”
– Това е невъзможно. Кралят не се вижда с никого. Трябва да дойдете с мен в Дома на архивите, и после...
– Ако отида в дома ви, хората ще решат, че съм арестуван.
Кромуел снишава глас.
– Нито един мой приятел няма да пострада.
– Този месец се сдобихте неочаквано с доста странни нови приятели. Приятели-паписти – хората на лейди Мери
и Шапюи. Сега каузата ви е обща, но какво ще стане после? Какво ще се случи, ако те ви изоставят, преди вие да
изоставите тях?
– Аха – казва той спокойно, – значи вие мислите, че целият дом на Кромуел ще рухне? Защо не ми се доверите?
Всъщност нямате друг избор, нали?
От дома на Кромуел към Тауър: Ричард Кромуел съпровожда Уайът, и всичко се върши така спокойно, в такъв дух
на приятелство, та човек би предположил, че са тръгнали на лов.
– Помолете коменданта да се отнесе с необходимото уважение към мастър Уайът – казва той на Ричард. После се
обръща към Уайът:
– Това е единственото място, където ще бъдете в безопасност. Влезете ли в Тауър, никой няма да има право да ви
разпитва без мое позволение.
Уайът отвръща:
– Вляза ли, няма да изляза. Те искат да бъда пожертван, тези ваши нови приятели.
– Няма да се съгласят да платят цената – казва Кромуел спокойно. – Познавате ме, Уайът. Знам кой с колко
разполага, знам какво могат да си позволят те. И нямам предвид само пари. Враговете ви са претеглени и
преброени. Знам какво са готови да платят и пред какво биха се стреснали, и вярвайте ми, страданията, които ще
претърпят, ако се опитат да ми се противопоставят по този въпрос, ще ги накарат да изплачат и последната си сълза.
Когато Уайът и Ричард са тръгнали по пътя си, той казва намръщено на „Наричайте ме Ризли”:
– Навремето Уайът каза веднъж, че съм бил най-умният човек в цяла Англия.
– Не е било ласкателство – отвръща „Наричайте ме”. – Всеки ден, който прекарвам близо до вас, ме научава на
много неща.
– Не, най-умен е той. Уайът. Той създава себе си в стиховете си и после, пак в тях, се отрича от създадения образ.
Надрасква някоя строфа на къс хартия и ви го подава, докато вечеряте, или когато се молите в параклиса. После дава
другиму друг къс хартия, строфата е същата, променена е само една дума. И този човек ви пита – видяхте ли какво е
написал Уайът? Вие казвате „да”, но двамата говорите за различни неща. Друг път се случва да го притиснете и да
попитате, Уайът, наистина ли сте направили това, което описвате в тези стихове? Тогава той се усмихва и ви казва,
че това е историята на някакъв въображаем благородник, не на човек, когото познаваме; или пък казва: „Аз не
описвам своята история, а вашата, въпреки че вие не го осъзнавате”. Може да каже: „Жената, която описвам тук,
брюнетката, е всъщност русокоса, това е за прикритие.” Понякога казва, че трябва едновременно да вярвате във
всичко и да не вярвате на нищо от това, което четете. Посочвате страницата и настоявате: ами този стих, истина ли с
това, което пише в него? Той отвръща, че било поетична истина. Освен това твърди, че нямал свободата да пише
така, както би искал. „Не кралят ме ограничава, а метриката, така казва. Бих се изразявал по-ясно, ако можех, така
твърди, но ми се налага да спазвам римата.”
– Някой би трябвало да отпечата стиховете му – казва Ризли. – Така ще се съхранят в един определен вид.
– Не е съгласен. Били средство за лично общуване.
– Ако бях на мястото на Уайът – казва „Наричайте ме”, – бих се постарал да не бъда разбиран погрешно. И щях да
стоя по-надалеч от жената на Цезар.
– Това е разумният подход – Кромуел се усмихва. – Но не е за него. Това е работа за хора като вас и мен.
Когато Уайът пише, стиховете му, подобно на току-що оперили се птички, размахват криле и се стрелват в
дълбините под значението си, или се плъзват над него, докосвайки го едва-едва. Те ни казват, че правилата на
властта и правилата на войната са едно, че почиват на умението да мамиш изкусно, и че вие ще мамите и ще бъдете
мамен на свой ред, без значение дали сте посланик или поклонник на някоя дама. И тъй, ако някой пише за
измамата, вие се мамите, ако смятате, че сте схванали смисъла на написаното. Стисвате пръсти, но смисълът се
изплъзва и отлита. Законът се пише, за да задържи смисъла като в капан, а стихотворението му дава възможност да
се изплъзне. Добре наточеното перо може да трепти и шумоли като ангелски криле. А ангелите са вестители. Те са
създания с ум и воля. Не можем да бъдем сигурни, че перата на крилете им приличат на перата на соколите, враните
и пауните. В наши дни ангелите много рядко се вестяват пред хората. Макар че в Рим той се беше запознал с един
човек, който въртеше шишовете в кухните на папския дворец – този човек беше срещнал ангел в един леденостуден
коридор, в един от подземните складове на Ватикана, където кардиналите не припарват; хората му купуваха пиене,
за да го накарат да разказва за тази среща. Той казваше, че плътта на ангела била тежка и гладка като мрамор,
изражението му било безразлично и безмилостно; крилете му били изваяни от стъкло.
Когато обвинителните актове стигат до него, незабавно му става ясно, че макар почеркът да е на някой от
писарите, тук има пръст кралят. Долавя гласа на краля във всеки ред: възмущението му, ревността му, неговия страх.
Не му е достатъчно да каже, че тя е подтикнала Норис към прелюбодеяние с нея през октомври 1533-та, и Бриъртън
през ноември същата година; Хенри трябва да си представи „недостойните разговори и целувки, докосванията,
подаръците.” Не му стига да спомене поведението ѝ с Франсис Уестън през май 1534-та, или да я обвини, че е
легнала с Марк Смийтън, човек от долно потекло, през април миналата година; трябва да говори за ненавистта,
разгоряла се между любовниците ѝ, за бясната ревност, която кралицата е проявявала към всяка жена, която някой
от тях е погледнел. Не му стига да каже, че е прелюбодействала със собствения си брат: трябва да си представим
целувките, разменените подаръци и скъпоценности, и как са изглеждали, когато „тя го е изкушавала с езика си в
устата на споменатия Джордж, а езикът на споменатия Джордж бил в нейната.” Този текст прилича по-скоро на
разговор с лейди Рочфорд или някоя друга любителка на клюките, отколкото на документ, който може да бъде
представен пред съда; но и той има своите предимства, тази история ще породи в мислите на онези, които ще я чуят,
такива картини, които те няма да забравят лесно. Той казва:
– Добавете към всяка точка, към всяко обвинение, фразата „И няколко дни преди и след това.”
Или някаква подобна фраза, от която става ясно, че престъпленията са многобройни, може би дори по-
многобройни, отколкото си припомнят самите виновници.
– Защото по този начин – казва той, – ако успеят да отрекат определена дата или място, това няма да бъде
достатъчно, за да отхвърлят цялото обвинение.
Я виж ти – какво била казала Ан! Според този документ тя е признала, че „никога не би могла да обича краля в
сърцето си.”
Не го е обичала. Не го обича сега. И никога не е могла да го обича.
Той оглежда смръщено документите и ги раздава, за да започнат всички да ги преглеждат. Възникват възражения.
Да бъде ли включен и Уайът? Не, в никакъв случай. Ако се наложи да бъде съден, мисли си той, ако кралят стигне
дотам, то тогава той трябва да бъде отделен от групата на белязаните, с него ще започнем на чиста страница; от този
процес, за тези обвиняеми изходът е един – за тях няма друга посока освен към ешафода.
Ами ако има разминавания, видими за хората, които държат сметка за това къде е пребивавал кралският двор в
този или онзи ден?
Кромуел заявява: „Бриъртън веднъж ми каза, че можел да бъде на две места едновременно.” А като си помисля,
същото каза и Уестън.
Любовниците на Ан са привидения, прелитащи нощем насам-натам, тласкани от похот. Идват и си отиват нощем,
без никой да ги забележи. Плъзгат се над реките като нощни пеперуди, проблясват в мрака с обсипаните си с
диаманти жакети. Вижда ги луната, която се е вторачила изпод костната си качулка, те се отразяват във водите на
Темза, проблясвайки като риби, като перли.
Новите му съюзници, семействата Кортни и Поул, се държат така, сякаш обвиненията срещу Ан не са ги учудили.
Тази жена е еретичка, такъв е и брат ѝ. Всеизвестно е, че еретиците нямат естествени задръжки, не признават
ограничения, не зачитат нито законите в страната, нито Божия закон. Видят ли това, което искат, го вземат. А онези,
които (какво неблагоразумие) са се отнасяли с търпимост към еретиците – от леност или снизхождение, – сега най-
сетне виждат каква е истинската им природа.
Това ще бъде суров урок за Хенри Тюдор, така казват хората от старата аристокрация. Може би Рим ще му
протегне ръка в това затруднение? Може би, ако запълзи на колене, след смъртта на Ан папата ще му прости и ще го
приеме отново в лоното на църквата?
„Ами аз?”, пита той. О, ами вие, Кромуел... новите му господари го гледат с най-различни озадачени или
отвратени изражения. „Аз ще бъда за вас блудният син”, казва той с усмивка. „Ще бъда заблудената овца.”
В Уайтхол мъжете се скупчват на малки групи, разговарят тихо, подредили се в тесни кръгове, лактите им
щръкват навън, докато плъзгат пръсти по камите, които носят в коланите си. Оживлението сред правниците е по-
безцветно, те се съветват по ъглите.
Рейф го пита: „Нима свободата на краля не би могла да бъде постигната с по-умерени средства, сър? Без такива
кръвопролития?”
Виж, казва той: изчерпаш ли възможностите, които дават преговорите и предложенията за компромис, насочиш
ли се към унищожението на някой враг, тогава това унищожение трябва да бъде бързо и изпипано до съвършенство.
Още преди да си насочил погледа си към него, името му вече трябва да фигурира в заповед за арест, пристанищата
трябва да са блокирани, жена му и приятелите му – купени, наследникът му да е под твоя опека, парите му – в
твоята съкровищница, кучето му да се подчинява на твоето подсвирване. Още преди да се събуди на другата сутрин,
ти вече трябва да си стиснал в ръка секирата.
Когато той, Кромуел, отива да посети Томас Уайът в затвора, комендантът Кингстън настоява да го увери, че
нарежданията му са изпълнени, че към Уайът се отнасят с необходимото уважение.
– А как е кралицата?
– Неспокойна е – казва Кингстън. Изглежда смутен. – Привикнал съм на какви ли не затворници, но такъв никога
не съм имал. Веднъж казва: „Знам, че трябва да умра.” И в следващия миг започва да говори обратното. Вярва, че
кралят ще дойде с баржата си и ще я вземе със себе си. Мисли, че е допусната грешка, че има недоразумение. Казва,
че кралят на Франция щял да се намеси в нейна защита.
Тъмничарят клати глава.
Когато отива при Томас Уайът, той го намира да играе на зарове със себе си; едно от онези занимания, които
старият сър Хенри Уайът порицава като губене на време.
– Кой печели? – пита Кромуел.
Уайът вдига поглед.
– Онзи заядлив идиот, моето по-лошо аз, играе срещу лице-мерния глупак – по-доброто ми аз. Можете да
предположите кой печели. Все пак, винаги съществува възможността крайният резултат да бъде различен.
– Добре ли се чувствате?
– Телом или духом?
– Аз отговарям само за телата.
– Нищо не може да ви накара да трепнете – казва Уайът. Казва го с неволно възхищение, което много прилича на
ужас. Но той, Кромуел, си казва: „Трепвал съм, но никой не го знае, не се е разчуло.
Уайът не ме е видял как прекъснах разпита на Уестън. Не ме е видял, когато Ан постави ръка върху моята и ме
попита на какво вярвам в сърцето си.”
Той спира поглед върху затворника и сяда. После казва тихо:
– Струва ми се, че съм се готвил през целия си живот за това. Че съм чиракувал при самия себе си.
Цялата му кариера представляваше едно изучаване на лицемерието. Очите, които навремето го пронизваха като
шишове, сега пламтят от фалшиво преклонение пред него. Ръцете, които биха посегнали да бутнат шапката от
главата му, стисват неговата, понякога болезнено силно. Успял е да завърти враговете си така, че да го погледнат в
лицето, да се присъединят към него: като в танц.
Има намерение да ги завърти отново и да ги остави да се вглеждат в дългия, студен път през годините, който им
предстои: за да почувстват как брули вятърът, онзи вятър, който вее там, където няма заслон, вятърът, който те
пронизва до костите: за да си лягат сред руини, и да се събуждат, премръзнали от студ. Той казва на Уайът:
– Ще запиша всяко сведение, което бихте ми дали, но се кълна, че ще унищожа записките си веднага след като
всичко това приключи успешно.
– Успешно? – Уайът счита, че той не е подбрал добре думата.
– Кралят е уведомен, че съпругата му е прелюбодействала с различни мъже, един от които собственият ѝ брат, с
най-близкия приятел на краля, а също и с някакъв прислужник, когото тя почти не познава. Огледалото на истината
се разби – така казва той. Така че, ако успеем да слепим отново частите, това действително би било успех.
– Но вие казвате, че е уведомен. Как така е уведомен? Нали никой не признава нищо с изключение на Марк? А
ако Марк лъже?
– Когато човек си признава, че е виновен, се налага да му повярваме. Не можем да си поставим за цел да
докажем, че греши. В противен случай съдилищата не биха могли да функционират.
– Но какви доказателства има? – упорства Уайът.
Кромуел се усмихва.
– Истината похлопва на вратата на Хенри, скрита под пелерина с качулка. Той я пуска да влезе, защото има доста
ясна представа кой се крие под дрехата, на прага му не е застанал непознат. Томас, струва ми се, че той винаги е
знаел. Знае, че ако не му е изневерила с тялото си, му е изневерила с думи, ако не го е сторила наяве, сторила го е
насън. Той мисли, че тя никога не го е ценила, не го е обичала, въпреки че той положи света в нозете ѝ. Мисли, че
никога не е успял да ѝ достави удоволствие или да я удовлетвори, и че когато е лежал до нея, тя е мислела за някой
друг.
– Това се случва често – казва Уайът. – Нима не е нещо обичайно? Така става в брака. Никога не съм подозирал,
че това е престъпление срещу закона. Бог да ни е на помощ, ако е така, половин Англия би трябвало да бъде в
затвора.
– Съзнавате, че съществуват обвиненията, записани в обвинителния акт. А има и други обвинения, които не се
поверяват на хартията.
– Ако чувствата са престъпление, признавам...
– Не признавайте нищо. Норис призна. Призна, че я е обичал. Ако някой иска от вас признание, не може да бъде
във ваш интерес да го направите.
– Какво иска Хенри? Искрено съм озадачен. Не мога да се ориентирам във всичко това.
– Той променя мнението си всеки ден. Би искал да промени миналото. Иска му се никога да не е срещал Ан. Или
иска да я е видял, но веднага да е разбрал какво представлява тя. А най-често иска тя да е мъртва.
– Желанието и изпълнението му не са едно и също.
– За Хенри са едно и също.
– Доколкото познавам закона, изневярата на една кралица не е държавна измяна.
 – Не, но мъжът, който посяга на нея, извършва държавна измяна.
– Мислите, че са ѝ посягали? – пита сухо Уайът.
– Не, такъв е правният термин. Това е преструвка, която дава възможност да не се мисли лошо за някоя опозорена
кралица. Но що се отнася до нея, тя се е провинила и в измяна, провинила се е със собствените си думи. Да
предсказваш смъртта на краля – това е държавна измяна.
– И все пак – казва Уайът, – простете ми, ако не разбирам добре, но доколкото знам, Ан е казала „Ако умре” или
нещо подобно.
Позволете ми да представя случая по друг начин. Ако кажа „Всички хора ще умрат”, означава ли това, че
предсказвам смъртта на краля?
– Препоръчвам ви да не се занимавате с различно представяне на случаи – казва любезно Кромуел. – Това
различно представяне на случаи накара Томас Мор да се подхлъзне към държавната измяна. Позволете ми сега да
стигна до това, което е най-важно за вас. Ще приема показанията в писмена форма, няма да се наложи да ги
огласявам открито на заседанията на съда. Веднъж, когато ме посетихте у дома, ми описахте как Ан се държи с
мъжете: че казва „Да, да, да, да, не” – Уайът кимва; разпознава думите си; сякаш съжалява, че ги е казал. – Сега ще
се наложи в показанията си да смените местата на две думи. „Да, да, да, не, да”.
Уайът не отговаря. Настава продължително мълчание, което изпълва пространството около тях: сънно мълчание,
докато другаде клоните се раззеленяват, дърветата се отрупват в майски цвят, водата ромони звънко във фонтаните,
млади хора се смеят в градините. Най-сетне Уайът проговаря с усилие:
– Това не бяха показания.
– А какво беше тогава? – Кромуел се привежда напред. – Знаете, че не съм човек, с когото могат да се водят
безпредметни разговори. Не мога да се разкъсам на две половини – едната да е вашият приятел, а другата –
служителят на краля. Затова трябва да ми отговорите: ще запишете ли тези свои мисли, и ще кажете ли една дума,
ако го поискат от вас? – Той се обляга на стола си. – И ако ми вдъхнете увереност по този въпрос, аз на свой ред ще
пиша на баща ви, за да вдъхна увереност на него. За да му кажа, че ще се измъкнете жив от тази история – той
замълчава. – Мога ли да го сторя?
Уайът кимва. Възможно най-незабележим жест – едно кимване към бъдещето.
– Добре. По-късно, заради преживените от вас неприятности, ще ви обезщетим за ареста, ще уредя да ви се
изплати една сума.
– Не искам – Уайът извръща нарочно лице, нацупен като дете.
– Имате нужда от тях, вярвайте ми. Влачите дългове още от времето, което прекарахте в Италия. Кредиторите ви
се обръщат към мен.
– Аз не съм ваш брат. И вие не сте мой пазач.
Кромуел се озърта.
– Като си помислите, аз съм именно ваш пазач.
Уайът казва:
– Чувам, че Хенри иска и анулиране на брака. Иска едновременно да я убие и да се разведе с нея, всичко
наведнъж. Такава е тя, нали разбирате. При нея всичко е във властта на крайностите. Тя не пожела да му стане
любовница, трябваше на всяка цена да стане кралица на Англия; затова трябваше да се промени вярата, да се
създадат нови закони, цялата страна да се обърне с главата надолу.
След като му се наложи да я спечели с цената на такива неприятности, какво ли ще му струва да се отърве от нея?
Дори след като тя умре, няма да е зле той да внимава капакът на ковчега ѝ да бъде здраво закован.
Кромуел пита любопитно:
– Нима вече не изпитвате никаква нежност към нея?
– Тя я изразходва докрай – казва рязко Уайът. – А може и никога да не съм изпитвал такава нежност, понякога и
сам не знам какво чувствам, вие го знаете. Предполагам, че мъжете са изпитвали най-различни чувства към Ан, но
никой с изключение на Хенри не е изпитвал нежност към нея. А сега той мисли, че са го направили на глупак.
Кромуел става.
– Ще пиша на баща ви, за да го успокоя. Ще му обясня, че ще се наложи да прекарате тук известно време, тук е
най-безопасно. Но първо ще трябва... мислехме, че Хенри се е отказал от анулирането, но сега, както сам казахте,
той се връща към него, затова ще трябва...
Уайът казва, сякаш доволен от неудобното положение, в което той е изпаднал:
– Ще трябва да идете да се видите с Хари Пърси, нали?
Изминали са почти четири години, откакто той, сподирен по петите от „Наричайте ме Ризли”, се изправи срещу
Хари Пърси в един долнопробен хан, наречен „При евангелист Марк и лъва”, и го принуди да разбере някои
житейски истини: основната сред които беше, че независимо от това, което би могъл да си мисли, той не е женен за
Ан Болейн. Тогава той бе ударил с юмрук по масата и бе казал на младия мъж, че ако не се отстрани от пътя на
краля, ще бъде унищожен: че той, Томас Кромуел, ще насъска кредиторите му да го съсипят, да му отнемат земите и
графската титла. Беше ударил с юмрук по масата и му беше казал освен това, че ако не забрави Ан Болейн и
всякакви претенции, които би могъл да има към нея, чичо ѝ, херцогът на Норфолк, ще го открие, където и да е, и ще
му отхапе топките.
Оттогава той нерядко си с имал работа с графа, който сега е болнав и съсипан млад мъж, затънал в дългове,
управлението на делата му се изплъзва все повече с всеки изминал ден. Всъщност присъдата, която той бе описал, е
почти изпълнена: с изключение на това, че доколкото се знае, графът все още не е изгубил топките си.
След техния разговор в „Марк и лъва” графът, който пиеше непрекъснато от няколко дни, беше наредил на
прислужниците си да избършат от дрехите му следите от повръщане: вмирисан на кисело, несръчно избръснат,
треперещ и позеленял от гадене, той се представи пред кралския съвет, и изпълни желанието на Томас Кромуел,
пренаписвайки любовната си история: кълнейки се, че няма никакви права върху Ан Болейн; потвърждавайки, че
между тях не е бил сключван никакъв брачен договор; заклевайки се в честта си на благородник, че никога не е спал
с нея и че тя е напълно свободна, за да бъде приета в ръцете и сърцето на краля, и в неговото брачно легло. Във
всичко това той се закле с ръка върху Библията, която държеше старият Уорам, който беше архиепископ преди Томас
Кранмър: и след клетвата прие Свето причастие, пред впилия се в гърба му поглед на Хенри.
Сега той, Кромуел, потегля на кон, за да се срещне с графа в извънградската му къща в Стоук Нюингтън, на
североизток от града, по пътя за Кеймбридж. Прислужниците на Пърси поемат конете, но вместо да влезе веднага,
Кромуел отстъпва малко назад, за да огледа покрива и комините на къщата.
– Петдесет паунда, похарчени тук преди следващата зима, биха били добра инвестиция – казва той на Томас
Ризли. – За труда ще трябва да се заплати допълнително.
Ако имаше стълба, би могъл да се качи горе, за да провери състоянието на оловните плочи. Но това може би не би
съответствало на положението му в обществото. Мастър секретарят може да прави каквото си поиска, но Пазителят
на съдебния архив трябва да се съобразява с достолепието на древния си сан и с онова, което подобава на човека,
удостоен с него. А дали в качеството си на първи наместник на краля по въпросите на религията е допустимо да се
катери по покривите... кой знае? Тази длъжност е прекалено нова, никой няма опит с нея. Кромуел се ухилва. Едно е
сигурно – достойнството на мастър Ризли би било накърнено, ако го помолят да държи стълбата.
– Обмислям инвестициите си – пояснява той на Ризли. – Моите и тези на краля.
Графът му дължи внушителни суми, но на краля дължи десет хиляди паунда. След смъртта на Хари Пърси
графските му владения ще бъдат погълнати от короната: затова той оглежда и самия граф, за да прецени колко ще
издържи. Кожата на графа е жълтеникава, страните му са хлътнали, изглежда по-възрастен от годините си, които са
трийсет и четири, или трийсет и пет; миризмата на кисело, която тегне във въздуха, го кара да си спомни
Кимболтън и старата кралица, затворена в апартаментите си: застоялия въздух в непроветрената стая и съда с
повръщано, който една от прислужниците пренесе покрай него. Той казва не особено убедително:
– Да не би да сте се поболели заради посещението ми?
Графът извръща към него хлътналите си очи.
– Не. Казват, че било от черния ми дроб. Не, трябва да кажа, Кромуел, че общо взето, вие се отнесохте съвсем
прилично с мен. Като се вземе предвид...
– Като се вземе предвид с какво ви заплашвах – той поклаща унило глава. – О, милорд. А днес се изправям пред
вас като обикновен молител. Никога не бихте познали каква е задачата ми.
– Струва ми се, че може и да позная.
– Заявявам пред вас, милорд, че вие сте женен за Ан Болейн.
– Не.
– Заявявам, че около 1523-та година вие сте сключили с нея таен брачен договор, и че следователно така
нареченият ѝ брак с краля е невалиден.
– Не – у графа проблясва искра от фамилния дух, от пламъка на пограничните земи, който гори силно в северната
част на кралството и изпепелява всеки шотландец, изпречил се на пътя му. – Вие ме накарахте да се закълна,
Кромуел. Дойдохте при мен, докато пиех в „Марко и лъва”, и ме заплашихте. Завлякохте ме пред съда и ме
принудихте да се закълна с ръка върху Библията, че не съм сключвал договор с Ан. Накараха ме да отида да се
причестя с краля. Видяхте ме, чухте ме. Как бих могъл да взема обратно думите си сега? Да не искате да кажете, че
съм се провинил в лъжесвидетелство?
Графът се изправя на крака. Кромуел остава седнал. Не че иска да прояви неучтивост; по-скоро се опасява, че ако
стане, може да удари плесница на графа, а доколкото си спомня, никога не е посягал на болен човек.
– Не става дума за лъжесвидетелство – казва той дружелюбно. – Предполагам, че в този случай паметта ви е
изневерила.
– Бил съм женен за Ан, но съм забравил?
Кромуел се обляга и оглежда противника си.
– Открай време пиете много, милорд, и това, предполагам, е причината сега да сте в това състояние. През
въпросния ден ви открих, както сам казвате, в една кръчма. Възможно ли е, когато се изправихте пред съвета, все
още да сте били пиян? И затова да не сте били наясно в какво точно се кълнете?
– Бях трезвен.
– Боляла ви е глава. Повдигало ви се е. Бояли сте се, че може да повърнете върху преподобните обувки на
архиепископ Уорам. Тази опасност толкова ви е смутила, че не сте можели да мислите за нищо друго. Не сте
обърнали достатъчно внимание на въпросите, които ви бяха зададени. Надали някой може да ви вини за това.
– Но аз внимавах – възразява графът.
– Всеки съветник би проявил разбиране към положението ви. На всички ни се е случвало да се напием.
– Кълна се в душата си, слушах внимателно.
– Обмислете тогава друга възможност. Може да има някакъв пропуск в процедурата при даването на клетва.
Някаква нередност. През онзи ден и старият архиепископ не се чувстваше добре. Спомням си как ръцете му
трепереха, докато държеше Библията.
– Страдаше от паралитично треперене. Обичайно е за възрастта му. Но си разбираше от работата.
– Ако е имало някакъв недостатък в процедурата, нямате основание да се измъчвате от угризения, ако сега се
отречете от клетвата си. Знаете ли, може би това изобщо не е била Библията?
– Беше подвързана като Библия – казва графът.
– Имам един наръчник по счетоводство, който хората често приемат по погрешка за Библия.
– Особено вие самият.
Кромуел се усмихва. Графът не е изгубил напълно разума си, засега поне.
– Ами Светото причастие? – пита Пърси. – Приех причастие, за да утвърдя клетвата си, а нима това не е самото
тяло Христово?
Кромуел мълчи. Бих могъл да отговоря на въпроса ви, мисли той, но това ще ви даде повод да ме наречете еретик.
– Няма да го направя – казва Пърси. – И не виждам защо ми е да го правя. От всичко, което научавам, става ясно,
че Хенри е решил да я убие. Нима смъртта ѝ няма да му бъде достатъчна? След като умре, нима ще има значение
имала ли е предварителни уговорки с някого?
– В известен смисъл ще има. Хенри храни подозрения относно детето, родено от Ан. Но не иска да започва
разпити, за да разбере кой е бащата.
– Онова нещо, Елизабет ли? Виждал съм го – казва Пърси. – Негова е. Мога да ви го кажа със сигурност.
– Но ако тя е... ако, дори да е така, той пожелае да я извади от списъка на наследниците на престола, при
положение, че не е бил женен за майка ѝ – е, така въпросът се решава с един удар. Пътят ще бъде открит пред децата
от следващата му жена.
Графът кимва.
– Разбирам.
– Така че, ако искате да помогнете на Ан, това е последната ви възможност.
– По какъв начин би ѝ помогнало обявяването на брака ѝ за невалиден и на детето ѝ за незаконородено?
– Това може да ѝ спаси живота. Ако гневът на Хенри се уталожи.
– Вие ще се постараете да не се уталожва. Ще хвърляте масло в огъня и ще го подклаждате с духалото, нали?
Той свива рамене.
– За мен това не би имало значение. Аз не мразя кралицата, оставям ненавистта на други. Така че, ако някога сте
държали на нея...
– Аз вече не мога да ѝ помогна. Мога да помогна единствено на себе си. Бог знае каква е истината. Превърнахте
ме в лъжец пред лицето на Бога. А сега искате да ме превърнете в глупак в очите на хората. Трябва да намерите друг
изход, мастър секретарю.
– И ще го намеря – казва той. Изправя се. – Съжалявам, че пропускате възможност да зарадвате краля – на прага
се обръща и добавя. – Упорствате, защото сте слаб.
Хари Пърси вдига поглед към него.
 – Не слаб, а нещо по-лошо, Кромуел. Умирам.
– Ще издържите до процеса, нали? Ще ви включа в списъка на перовете, които ще заседават в съда. Ако не сте
съпруг на Ан, имате правото да бъдете неин съдник. Съдът има нужда от разумни и опитни хора като вас.
Хенри Пърси извиква нещо подир него, но той излиза с широки крачки от залата и поклаща глава, поглеждайки
към хората, които чакат отвън.
– А пък аз бях сигурен – казва мастър Ризли, – че ще му набиете здрав разум в главата.
– Здравият разум го е напуснал.
– Изглеждате потиснат, сър.
– Аз ли, „Наричайте ме”? Не виждам защо.
– Все още можем да освободим краля. Милорд архиепископът ще намери някакъв начин. Дори ако се наложи да
намесим Мери Болейн и да кажем, че бракът е незаконен поради роднинската връзка между двете.
– В случая с Мери Болейн проблемът е там, че кралят е бил наясно с фактите. Може да не е знаел, че Ан е била
омъжена тайно. Но винаги е знаел, че тя е сестра на Мери.
– Правили ли сте някога нещо подобно? – пита замислено мастър Ризли. – С две сестри?
– Това ли е въпросът, който ви вълнува в този момент?
– Просто се питам. Как би било. Казват, че Мери Болейн била прочута блудница във френския двор. Как мислите,
дали крал Франсоа е спал и с двете?
Кромуел поглежда Ризли с внезапно събудено уважение.
– Това е един аспект, с който може да се занимая. А сега... тъй като се държахте като добро момче, не сте удряли
Хари Пърси и не сте го обиждали, а чакахте пред вратата, както ви беше наредено, ще ви кажа нещо, което сигурно
ще се радвате да узнаете. Навремето, в един промеждутък, когато се беше разделила с поредния си покровител, а
още нямаше нов, Мери Болейн ми предложи да се оженим.
Мастър Ризли го зяпва. После продължава да върви след него, сипейки откъслечни, кратки въпроси. Какво? Кога?
Защо? Едва когато възсядат конете, той успява да каже:
– Бог да ме убие! Щели сте да бъдете зет на краля!
– Скоро вече нямаше да бъда – отвръща той.
Денят е хубав, повява свеж ветрец. Яздят доста бързо обратно по пътя към Лондон. В друг ден, с друга компания,
Кромуел би се наслаждавал на пътуването.
Но кого ли би избрал за спътник, пита се той, докато слиза от коня в Уайтхол. Бес Сиймор?
– Мастър Ризли – пита той, – успявате ли да четете мислите ми?
– Не – казва „Наричайте ме”. Изглежда озадачен, и някак засегнат.
– А мислите ли, че един епископ би могъл да прочете мислите ми?
– Не, сър.
Той кимва.
– Толкова по-добре.
Посланикът на императора идва да го посети, сложил си е коледната шапка.
– Специално за вас, Томас – пояснява той, – защото знам, че това ви радва. – Кромуел сяда и дава знак на
прислужника да донесе вино. Прислужникът е Кристоф. – За всякакви цели ли използвате този обесник? – пита
Шапюи. – Не е ли същият, който е измъчвал онова момче, Марк?
– Като начало, Марк не е момче, а е просто незрял. Второ, никой не го е измъчвал. Или поне – допълва той, – аз
не съм виждал или чувал нищо подобно, не съм нареждал, дори не съм намеквал, не съм давал разрешението си,
изрично, или завоалирано, за такива действия.
– Забелязвам, че се подготвяте за представянето си пред съда – казва Шапюи. – Въже с възли, това ли ползвахте?
От онези, които се затягат около главата? И сте го заплашвали, че така очите му ще изскочат?
Кромуел е гневен.
– Може би там, където сте били възпитаван, постъпват така. Аз самият никога не съм чувал за такова нещо.
– Значи е била дибата?
– Ще можете да го видите по време на процеса. Сам ще можете да прецените дали му е било причинено нещо. А
аз съм виждал много хора, инквизирани на дибата. Не тук. Виждал съм ги в чужбина. После се налага да ги пренасят
на стол. Марк е също толкова подвижен, колкото беше навремето, когато танцуваше в двора.
– Щом казвате – Шапюи като че ли е доволен, че го е предизвикал да избухне. – А как се чувства сега вашата
кралица-еретичка?
 – Смела е като лъвица. Вероятно ще ви е неприятно да го узнаете.
– И горда – но ще бъде унизена. Тя не е лъвица, не повече от вашите лондонски котки, които дерат гърло по
покривите.
Кромуел си спомня за черния си котарак. Марлинспайк. След няколко години, през които се занимаваше с
побоища и кражби, той избяга, по обичая на котките, за да продължи кариерата си другаде.
Шапюи казва:
– Както знаете, някои благородни дами и господа от двора посетиха принцеса Мери, за да я уверят, че са на
нейните услуги за в бъдеще. Казах си, че може би и вие ще отидете.
Да му се не види, казва си той, и без това си имам достатъчно занимания, дори предостатъчно; не е лека работа
да свалиш от престола една кралица на Англия. После казва:
– Надявам се принцесата да ми прости, че засега нямам тази възможност. То е, защото съм зает с работа, която ще
ѝ бъде от полза.
– Явно сега не се затруднявате да я наричате „принцеса” – отбелязва Шапюи. – Тя, разбира се, ще бъде върната на
мястото си сред наследниците на Хенри – той замълчава. – Тя очаква, всички нейни верни поддръжници очакват,
самият император очаква...
– Надеждата е голяма добродетел. Все пак – допълва той, – аз се надявам, че ще я предупредите да не приема
посетители, които нямат разрешение от краля. Или от мен.
– Тя не може да ги спре да идват при нея. Всички хора от някогашното ѝ домакинство. Те се стичат при нея. Това
ще бъде един нов свят, Томас.
– Кралят ще очаква с нетърпение, вече очаква с нетърпение сдобряването им. Той е добър баща.
– Жалко, че нямаше повече възможности да го покаже.
– Йосташ... – той замълчава, дава знак на Кристоф да излезе. – Знам, че никога не сте се женили, но нямате ли
деца? Не ме гледайте така стъписано. Интересно ми е да науча нещо за живота ви. Трябва да се опознаем взаимно
по-добре.
Посланикът се наежва, подразнен от смяната на темата.
– Нямам любовници. За разлика от вас.
– Аз никога не бих отхвърлил едно дете. Но никой не предявява претенции към мен. Ако имаше нещо подобно,
бих приел, че детето е мое.
– Може би дамите нямат желание да продължат познанството си с вас – предполага Шапюи.
Това го кара да се разсмее.
– Може и да сте прав. Хайде, приятелю, да отидем да вечеряме.
– Очаквам още много такива вечери в дружеска атмосфера – казва сияещ посланикът. – След като конкубинката
умре и Англия си отдъхне.
Мъжете в Тауър, макар и да оплакват вероятната си съдба, далеч не се окайват така горчиво като краля. Денем той
ходи насам-натам с такова изражение, че прилича на илюстрация към книгата на Иов.
Нощем се плъзва с баржа по реката, съпровождан от музиканти, и отива да навести Джейн.
Домът на Николас Кару действително е прекрасен, но се намира на осем мили от Темза и съответно не е
подходящ за вечерни визити, дори в тези светли вечери през ранното лято; кралят иска да може да остава при
Джейн, докато напълно се смрачи. Затова бъдещата кралица се е преместила в Лондон, настанена у свои
поддръжници и приятели. Тълпите прииждат ту към един, ту към друг от домовете, споменавани в слуховете,
нетърпеливи да я зърнат, хората извиват шии, облещили очи, любопитните се тъпчат пред портите и си помагат един
другиму да се катерят по зидовете.
Братята ѝ проявяват щедростта си пред лондончани, надявайки се по този начин да ги спечелят на нейна страна.
Говори се, че тя е английска благородна дама, една от нашите; докато мнозина са убедени, че Ан Болейн е
французойка. И все пак тълпите са озадачени, дори гневни: не е ли редно кралят да се омъжи за велика принцеса от
чужда страна, каквато беше Катерина?
Бес Сиймор му казва:
– Джейн трупа като катерица пари в една заключена ракла, за в случай, че кралят реши да промени мнението си.
– Така би трябвало да постъпваме всички. Добре е да разполагаш с някоя заключена ракла.
– Крие ключа в деколтето си – казва Бес.
– Няма опасност някой да се добере до него, докато е там.
Бес го поглежда развеселено с крайчеца на окото си.
Междувременно новината за ареста на Ан се разпространява като вълна из Европа, и макар че Бес не го знае,
ежечасно се отправят нови и нови предложения към Хенри. Императорът предполага, че племенницата му,
инфантата на Португалия, може да се понрави на Хенри, а тя би дошла със зестра от 400 000 дуката; а пък принцът
на Португалия дом Луиш би могъл да се ожени за принцеса Мери. Или пък, ако кралят не иска да вземе за жена
инфантата, какво би казал за вдовстващата херцогиня на Милано, много красива млада вдовица, която също би му
донесла добри пари?
Това са дни, изпълнени с поличби и знамения за онези, които обръщат внимание на такива неща и умеят да ги
тълкуват. Злостните истории са наизлезли от книгите и превръщат сами себе си в действителност. Една кралица е
затворница в Тауър, обвинена в кръвосмешение. Държавата е в смут, в смут е дори самата природа.
Забелязват привидения, застанали пред вратите, надничащи през прозорците, шмугващи се край стените с
надеждата да дочуят тайните на живите. Една камбана започва да бие сама, недокосната от човешка ръка. На места,
където няма никой, внезапно се чува човешки говор, във въздуха се разнася съскане, подобно на това, което се чува,
когато потапят нагорещено желязо във вода. Трезви и почтени граждани внезапно започват да крещят в църква. Пред
портите на дома му някаква жена успява да си пробие път през тълпата, стиснала здраво юздата на коня си. Преди
стражите да успеят да я пропъдят, тя се провиква:
– Бог да ни е на помощ, Кромуел, що за човек е кралят? Колко жени иска да има?
Като никога досега, по страните на Джейн Сиймор се забелязва лека розовина; но това може да е просто
отражение от новата ѝ рокля, която е светлорозова, с нежния цвят на желе от дюли.
Показания, обвинителни актове, постановления биват разменяни, из тях се ровят съдии, обвинители, главният
прокурор, служителите в канцеларията на лорд-канцлера; всеки етап от този процес е ясен, логичен и насочен към
създаването на трупове по надлежен и законен път. Джордж Рочфорд ще бъде съден отделно; първо ще бъдат съдени
обвиняемите без благороднически титли.
Изпращат в Тауър нареждане: „Доведете труповете!”[15] Което ще рече доведете обвиняемите, а именно Уестън,
Бриъртън, Смийтън и Норис, в Уестминстър Хол, за да се изправят пред съда. Кингстън ги докарва с баржа; денят е
12 май, петък. Въоръжена стража ги превежда през настръхналата тълпа, хората се обзалагат за присъдите.
Залагащите смятат, че Уестън ще се отърве; семейството му се е заело да издейства оправдаването му. Но що се
отнася до останалите, шансовете дали ще живеят или ще умрат са равни. Марк Смийтън, който си е признал всичко,
не е включен в тези залагания; залага се само за това дали ще бъде обесен, обезглавен, сварен жив или изгорен, или
пък ще бъде подложен на някакво ново наказание, изобретено от краля.
Те нямат представа от закона, казва Кромуел на Рич, докато наблюдава от един прозорец сцената долу. За
държавна измяна има само едно възможно наказание: ако престъпникът е мъж, той трябва да бъде обесен, свален от
бесилката, докато е още жив и изкормен; ако е жена, трябва да бъде изгорена. Кралят може да промени тази
присъда, и вместо това тя да бъде обезглавена; живи биват сварявани само отровителите. В този случай присъдата,
която съдът може да издаде, е само една, и тя ще бъде предадена от съдебната зала на тълпата, сигурно ще бъде
разбрана погрешно, така че онези, които са спечелили, ще скърцат със зъби, а онези, които са изгубили, ще си искат
парите, ще има сбивания, скъсани дрехи, разбити глави и кръв ще се лее по земята, докато обвинените ще са на
сигурно място в залата на съда, и от смъртта ще ги делят все още дни.
Няма да бъдат запознати с обвиненията, преди те да им бъдат прочетени в съда, и както е обичайно при процеси
за държавна измяна, няма да имат право на защитник. Но ще имат правото да говорят, представлявайки сами себе
си, и да призовават свидетели: ако се намери някой, който би пожелал да свидетелства в тяхна полза.
През изминалите няколко години се е случвало хора да бъдат съдени за държавна измяна и да бъдат оправдани, но
точно тези мъже знаят, че за тях няма спасение. Те ще трябва да мислят за семействата, които оставят; ще искат
кралят да се отнесе добре с тях и дори това ще бъде достатъчно, за да потисне всякакви възражения, да предотврати
всякакви гръмогласни уверения в невинност. На съда трябва да бъде предоставена възможност да работи
безпрепятствено. В замяна на тяхната склонност да не създават проблеми, се подразбира – малко или повече се
подразбира, – че кралят ще прояви милост и те ще бъдат осъдени на обезглавяване, което няма да ги опозори
допълнително; макар че сред съдебните заседатели се шушука, че Смийтън все пак щял да бъде обесен, тъй като,
бидейки човек от долно потекло, той няма чест, която да защитава.
Председател на съда е Норфолк. Когато въвеждат затворниците, тримата благородници се отдръпват от Марк;
искат да му покажат презрението си, съзнанието, че стоят по-високо от него. Това обаче ги принуждава да застанат
по-близо един до друг, и Кромуел забелязва как се въртят, за да си осигурят колкото е възможно по-голямо
пространство, как се присвиват, придърпвайки ръкави и жакети, за да не се докосват. Единствено Марк ще признае
вината си. Държали са го в окови, за да не посегне на себе си: това несъмнено е добро дело, защото дори да бе
опитал, той не би се справил. Затова и се появява пред съда невредим, както бе обещано, по него няма никакви
следи от рани, но не може да престане да плаче. Моли за милост. Останалите обвиняеми отговарят кратко, но
почтително на въпросите на съдиите: трима герои от турнирната арена, които виждат как срещу тях връхлита
непобедимият противник, самият крал на Англия. Има някои предизвикателства, които биха могли да отправят, но
обвиненията, датите и подробностите са изчетени прекалено бързо. Биха могли да спечелят някоя точка, ако държат
на това; но така само биха забавили неизбежния изход, и те го съзнават. Когато влизат в залата, стражите държат
алебардите си с шиповете надолу; когато излизат, вече осъдени, остриетата сочат към тях.[16] Те си проправят път
през шумната тълпа, вече като мъртъвци: превеждат ги бързо между двете редици стражи с алебарди към реката,
обратно към временния им дом, към преддверието, където ще трябва да чакат, да пишат последните си писма и да се
подготвят духом. Всички са заявили, че се разкайват, но единствено Марк е казал за какво.
Следобедът е прохладен: и след като тълпите са се разотишли и съдът вече е разпуснат, Кромуел, разположил се
край един отворен прозорец, наблюдава писарите, които събират на купчини документите и ги връзват, докато
приключат; после казва, сега ще си отида у дома.
Отивам в градската си къща, в Остин Фрайърс, изпратете документите на Чансъри Лейн. В негова власт са
паузите и премълчаното, пропуските и заличаванията, незабелязаното, погрешно изтълкуваното или просто
погрешно преведеното, сега, докато новината се прехвърля от английски на френски, и може би през латинския на
кастилски и италиански, а през Фландрия плъзва и към източните владения на императора, през границите им към
немските княжества и оттам към Бохемия и Унгария, и потъналите в сняг земи отвъд, търговци я пренасят с кораби
към Гърция и Леванта; към Индия, където дори не са чували за Ан Болейн, камо ли пък за любовниците ѝ и за брат
ѝ; по пътя на коприната към Китай, където никога не са чували за Хенри, осмият с това име, нито пък за някой друг
Хенри, и където дори самото съществуване на Англия е смътна легенда за хората – място, където устите на хората са
разположени на корема и жените могат да летят, или пък котките управляват държавата, а хората пълзят на четири
крака пред мишите дупки, за да си осигурят прехраната. В Остин Фрайърс, когато влиза в приемната, той спира за
миг пред голямото изображение на цар Соломон и Савската царица; гобленът някога принадлежеше на кардинала,
но кралят го взе, а после, след смъртта на Улзи, когато той, Кромуел, се издигна, кралят му го подари, някак смутен,
сякаш връщаше дискретно на действителния собственик нещо, което никога не е трябвало да излиза от ръцете му.
Кралят го беше виждал да поглежда неведнъж с копнеж към лицето на Савската царица – не защото копнееше да
притежава жена с корона, а защото тя му напомня за миналото, за една жена, на която по някаква случайност
прилича: на Анселма, вдовица от Антверпен, за която той можеше да се ожени, така си казва често, ако внезапно не
беше решил да се върне в Англия и да се прибере при близките си. В онези дни той вземаше внезапни решения; не
без предварително обмисляне, не безотговорно, но реше-ше ли веднъж, действаше незабавно. И все още е такъв
човек. В което противниците му ще се убедят.
– Грегъри? – синът му още не е свалил дрехите си за езда, прашни от пътя. Кромуел го прегръща. – Остави ме да
те погледна.
Защо си тук?
– Вие не сте казали, че не бива да идвам – пояснява Грегъри. – Не сте го забранили изрично. Освен това вече съм
изучил изкуството на говоренето пред публика. Искате ли да ме чуете как държа реч?
– Да. Но не сега. Не би трябвало да препускаш из страната само с един-двама спътника. Има хора, които биха
искали да ти навредят, само защото си мой син.
– А как биха ме познали? – пита Грегъри. – Откъде ще разберат, че съм ваш син?
Отварят се врати, по стълбите се чуват стъпки, приемната се изпълва с любопитни лица; новините от залата на
съда са го изпреварили. Да, потвърждава той, те всички са виновни, всички бяха осъдени, не знам дали ще ги
изпратят в Тайбърн,[17] но ще помоля краля да благоволи да им отсъди бърза смърт; да, и на Марк, защото, докато
беше под моя покрив, аз му обещах пощада, а това е единствената пощада, която мога да осигуря.
– Чухме, че те всички имали дългове, сър – казва писарят му Томас Ейвъри, който се занимава със сметките.
– Чухме, че тълпата била опасна, сър – казва един от стражите.
Влиза Търстън, готвачът, целият набрашнен.
– Търстън чул, че там се продавали пайове – казва шутът Антъни. – А пък аз, сър, знаете ли какво чух? Чух, че
новата ви комедия била посрещната много добре. И че всички се смели, с изключение на умиращите.
Грегъри пита:
– Но нали все още е възможно присъдите да бъдат отменени?
– Несъмнено.
Кромуел няма желание да казва нищо повече. Някой му е подал чаша с ейл; той избърсва устата си.
– Спомням си, когато бяхме в Улф Хол – казва Грегъри, – и Уестън си позволи да разговаря така дръзко с вас, ние
с Рейф го пленихме във вълшебната си мрежа и го пуснахме отвисоко. Но не бихме могли да го убием в
действителност.
– Кралят постъпва, както му е угодно, и така тези изискани господа ще пострадат – той говори така, че да го чуят
всички в къщата. – Когато вашите познати ви кажат, както сигурно ще стане, че аз съм осъдил тези хора, кажете им,
че ги е осъдил кралят, че ги е осъдил съдът, че са спазени всички изисквания, че никой не е пострадал физически в
процеса на търсене на истината, независимо от това, което се говори в града. Моля ви също да не вярвате, ако някой
неосведомен човек ви каже, че тези хора умират, защото аз им имам зъб. Тези неща надхвърлят
недоброжелателството. И аз не бих могъл да ги спася, дори да се бях опитал.
– Но мастър Уайът няма да умре, нали? – пита Томас Ейвъри.
Чува се шепот; Уайът е любимец на всички в къщата заради щедростта и учтивостта си.
– Сега трябва да отида в стаята си. Трябва да прегледам писмата, пристигнали от чужбина. Томас Уайът... е, да
кажем, че съм му дал някои съвети. Мисля, че скоро ще го видим тук, сред нас, но не забравяйте, че няма нищо
сигурно, волята на краля... Не. Стига толкова.
Той млъква, а Грегъри тръгва след него.
– Наистина ли са виновни? – пита той в мига, когато остават сами. – Защо толкова много хора? Нямаше ли да е
по-добре за честта на краля, ако бе споменат само един?
Кромуел отвръща сухо:
– Това би придало на въпросния джентълмен прекалено голямо значение.
– О, искате да кажете, че хората ще започнат да говорят:
„Членът на Хари Норис е по-голям, отколкото на краля, пък и знае какво да прави с него”?
– Колко те бива да си служиш с думите! Кралят е склонен да понесе всичко търпеливо, и докато друг мъж на
негово място би пазил всичко в тайна, той съзнава, че това не може да се случи с него, тъй като той не е обикновен
човек. Той мисли, или най-малкото държи да покаже, че кралицата не е подбирала, че е действала импулсивно, че е
порочна по природа и че не може да овладее своята порочност. И сега, след като бе доказано, че толкова много хора
са прелюбодействали с нея, отпада възможността за каквато и да било защита, разбираш ли? Затова съдиха първо
тях. След като те са виновни, няма как тя да не е.
Грегъри кимва. Дава вид, че разбира, но може би само дава вид.
Само че когато Грегъри пита: „Виновни ли са?”, той иска да каже:
„Направили ли са го?” Докато, когато Кромуел пита: „Виновни ли са?”, той иска да каже: „Съдът намери ли ги за
виновни?” Светът на правника е самодостатъчен в своята цялост, човешкият елемент е прочистен от него. Беше
истинско малко тържество да съумееш да разплетеш възела от бедра и езици, да вземеш цялата тази маса от
полюшващи се нагоре-надолу тела и да изгладиш всичко това върху бялата хартия; също както тялото след върховния
миг се отпуска върху бялата постеля. Виждал е прекрасни обвинителни актове, в които е нямало нито една излишна
дума: това обвинение не беше такова; фразите се блъскаха и търкаха една в друга, сбутваха се и се разливаха, грозни
по съдържание и грозни по форма. Замисълът срещу Ан е греховен в зародиша си, роден без време, изхвърлен куп
безформена тъкан; той чакаше да бъде изблизан, за да придобие форма, както новородено мече бива облизано от
майка си. Ти го подхранваше, но нима си можел да знаеш какво храниш: кой би могъл да предположи, че Марк ще
признае, или че Ан ще се държи във всяко отношение като тревожна, гузна жена, потисната от мисълта за греха си?
Стана така, както казаха онези мъже днес в съда: имаме многопровинения, много грехове, затънали сме в
престъпления, изгнили сме от тях, и дори в светлината, дарявана ни от църквата и Евангелието, не сме в състояние
да ги разберем. Пристигнала е вест от Ватикана, където са специалистите по прегрешенията, че всяка приятелска
проява, всеки помирителен жест от страна на крал Хенри ще бъде приет благосклонно в тези тежки времена;
защото, ако някъде другаде и да са учудени, в Рим никой не се чуди на новия развой на събитията. В Рим, разбира се,
това не би направило впечатление – прелюбодеяние, кръвосмешение, всичко се приема просто със свиване на
рамене. Когато той беше във Ватикана, по времето на кардинал Бейнбридж,[18] той бързо осъзна, че никой в папския
двор, никой никога нищо не знае; особено пък папата. Интригите подхранват сами себе си; заговорите нямат нито
баща, нито майка, но растат и се развиват: единственото, което трябва да се знае, е че никой нищо не знае.
Въпреки че в Рим, мисли си той, в правораздаването няма много преструвки. В затворите, ако някой престъпник
бива забравен и умре от глад, или бъде пребит до смърт от тъмничарите, просто го натъпкват в чувал, търкулват го и
го изригват в реката, където той се присъединява към всичко останало, което влачи Тибър.
Той вдига поглед. Грегъри е седял безмълвно, за да не смути размислите му. Но сега той пита:
– Кога ще умрат?
– Няма да е утре, имат нужда от време, за да уредят делата си. А и кралицата ще бъде съдена в Тауър в
понеделник, ще трябва да стане след това, Кингстън не може... разбираш ли, съдебното заседание ще бъде публично,
в Тауър ще е пълно с хора...
Представя си непристойната блъсканица и как осъдените мъже ще трябва да си проправят с усилие път към
ешафода през нахлуващите орди, дошли да видят как ще бъде съдена една кралица.
 – Но вие ще отидете ли да гледате? – настоява Грегъри. – Когато дойде времето? Бих стоял с тях докрай, за да им
помогна с молитвите си, но няма как, ако вие не сте там. Може да припадна.
Той кимва. Добре е човек да не се заблуждава в това отношение.
На млади години е чувал улични побойници да се хвалят, че издържат на всякакви гледки, а после ги е виждал да
пребледняват, когато видят порязан пръст, пък и тъй или иначе да присъстваш на екзекуция не е същото като да
участваш в сбиване: екзекуцията е съпътствана от страх, а страхът е заразен, докато при сбиване няма време за
страх, краката ти започват да треперят чак когато всичко приключи.
– Ако аз не съм там, Ричард ще бъде. Тази идея показва, че имаш добро сърце и макар че ще ти причини
страдание, струва ми се, че това ще бъде подходяща проява на уважение – той не може да предположи как ще се
развие следващата седмица. – Зависи... анулирането трябва да бъде постигнато, затова всичко зависи от кралицата,
дали ще ни помогне, дали ще даде съгласието си – продължава да мисли на глас: – Може би ще бъда в Ламбет с
Кранмър.
И моля те, скъпи синко, не ме питай защо се налага бракът да бъде анулиран. Достатъчно ти е да знаеш, че такова
е желанието на краля.
Той установява, че изобщо не може да мисли за осъдените на смърт. Вместо това постоянно вижда в мислите си
Мор на ешафода, вижда го през пелена от дъжд: как вече мъртвото му тяло се прегъва спретнато, отхвърлено от
удара на секирата. Когато кардиналът изпадна в немилост, никой не го преследваше по-безжалостно от Томас Мор.
И все пак, мисли си Кромуел, аз не го мразех. Вложих цялото си умение да го убедя да се сдобри с краля. И се
надявах, че ще успея да го убедя, наистина вярвах в това, защото той държеше на света, държеше на собствената си
особа, и имаше много, за което да живее. В крайна сметка той се превърна в собствения си убиец. Писа, писа, после
говори, говори, и накрая внезапно, с един удар зачеркна сам себе си. Ако може да се каже, че някой някога почти е
обезглавил сам себе си, това е Томас Мор.
Кралицата е облечена в алено и черно, вместо обичайната полукръгла шапка на главата ѝ е кацнала кокетна
шапчица с черно-бели пера, преливащи през ръба ѝ. Да не забравя перата, казва си той; това е последният път, или
почти последният. Жените ще разпитват как е изглеждала. Той ще може да им отговори, че е била бледа, но не и
уплашена. Какво ли означава за нея да влезе в тази огромна зала и да се изправи пред перовете на Англия – всички
до един мъже, и никой от тях да не я желае? Тя вече е белязана, вече е труп, и вместо да поглеждат с желание към
гърдите, косите, очите ѝ, те отклоняват погледи. Само чичо Норфолк я гледа открито и яростно – сякаш главата ѝ е
главата на Медуза.
В средата на голямата зала на Тауър са издигнали подиум с пейки за съдиите и перовете, има пейки и в
страничните галерии. Но най-голямата част от зрителите ще бъдат правостоящи, те се блъскат и притискат напред,
докато накрая стражите на вратите казват: „Повече не може” и препречват входа с кръстосаните си копия. Докато
при вратата още се блъскат, шумът нараства, защото пуснатите да влязат си пробиват път в дълбоката като кладенец
зала на съда, докато Норфолк, с белия жезъл, символ на длъжността му, в ръка, не призовава за мълчание, а
свирепото му изражение подсказва и на най-несведущия в тълпата, че говори сериозно.
Ето го и лорд-канцлерът, седнал до херцога, за да му осигури подкрепата си на първи правник в кралството. Тук е
и граф Устър, за чиято съпруга може да се каже, че от нея тръгна всичко; графът гледа мрачно Кромуел, кой знае
защо. Тук е Чарлс Брандън, херцогът на Съфолк, който ненавижда Ан от първия миг, когато я видя, и винаги го е
казвал открито пред краля. Ето го и граф Аръндел, графовете на Оксфорд, Рътланд, Уестморланд; той пристъпва
безшумно сред тях, простосмъртният Томас Кромуел, поздравява един, подхвърля нещо на друг, излъчва спокойна
увереност: с обвинението всичко е наред, не се очакват спънки, а и никой не би проявил търпимост към нещо
такова, за вечеря ще си бъдем по домовете, ще спим спокойно в леглата си тази нощ. Лорд Одли, лорд Сандис, лорд
Клинтън и мнозина други – имената им биват отмятани на един списък, докато те заемат местата си: лорд Морли,
тъстът на Джордж Болейн, който посяга да вземе ръката му и казва, моля ви, Томас Кромуел, ако държите на мен, не
допускайте тази мръсна история да се отрази на горката ми дъщеричка Джейн.
Не е била горката ви дъщеричка, мисли си той, когато сте я омъжили, без изобщо да я питате за мнението ѝ; но
това е нещо обичайно, бащата не може да бъде обвиняван, защото, както му бе казал веднъж кралят със съжаление,
единствено много бедните мъже и жени имат свободата да избират кого да обичат. Той стисва в отговор ръката на
лорд Морли и му пожелава смелост, подканва го да заеме мястото си, тъй като затворницата е доведена и съдът –
готов да започне работа.
Той се покланя на чуждестранните посланици; но къде е Шапюи?
Пристига известие, че той е получил пристъп на треска от онези, които се повтарят на четири дни; Кромуел
отговаря, че съжалява и че моли посланика, ако има нужда от нещо, което би му помогнало да се почувства по-
добре, да поръча да му го изпратят от неговия дом. Да кажем, че го е втресло днес, това е ден първи; утре приливът
на треската ще започне да се оттегля, до сряда ще се е изправил на крака, макар и неуверено, но в четвъртък вечер
ще легне отново, разтърсен от нов пристъп.
Главният прокурор прочита обвинителния акт, което му отнема доста време: престъпления срещу закона,
престъпления срещу Бог.
Когато се изправя на крака, за да подхване обвинителната си реч, Кромуел мисли, че кралят очаква присъдата да
бъде произнесена в ранния следобед; хвърляйки поглед към залата, той вижда Франсис Брайън, все още с връхна
дреха, готов да потегли по реката, за да отнесе вестта на семейство Сиймор. Полека, Франсис, мисли си той, тази
работа може да отнеме време, може да стане напечено.
По същество работата по случая е въпрос на час-два, но тъй като се налага проверката на деветдесет и пет имена
– тези на съдиите и на перовете, като броим и времето, което отнема тътренето на крака, покашлянията, бърсането
на носове, нагласянето на робите и оправянето на коланите – всички тези отклоняващи вниманието ритуали, от
които някои хора се нуждаят, преди да започнат да говорят пред публика; като се вземе предвид всичко това, става
ясно, че денят ще напредне; самата кралица седи неподвижно на мястото си и слуша внимателно, докато изчитат
списъка на престъпленията ѝ, зашеметяващия опис на часове, дати, места, на мъже, на членовете и езиците им; в
устата, извън устата, в различни пролуки на тялото ѝ, в Хамптън Корт и Ричмънд, в Гринич и Уестминстър, в
Мидълсекс и в Кент; а после следват случайно изтървани думи, закачки, сдърпвания от ревност и криво-разбрани
намерения, думите на кралицата, че когато съпругът ѝ умре, щяла да избере някой от тях да го замести, но още не
била решила кой.
– Произнасяли ли сте тези думи?
Тя поклаща глава.
– Трябва да отговаряте гласно.
Гласът ѝ е тих, леден:
– Не.
Това е единственото, което е склонна да каже – не, не, не и не: а веднъж отговаря с „да”, когато я питат дали е
давала пари на Уестън, тогава се поколебава и признава; в тълпата започват да подвикват присмехулно, а Норфолк
спира работата на съда и заплашва, че ще нареди да арестуват всички, които не пазят мълчание. Вчера Съфолк каза,
че във всяка уредена държава процесът срещу жена с благороден произход би се провел в подобаваща изолация;
Кромуел бе обърнал очи към тавана и бе отвърнал, милорд, ние сме в Англия.
Норфолк е успял да постигне желаната тишина, тишина, изпълнена с шумолене на дрехи, накъсвана от
покашляния и шепот; обвинението може да продължи, и той казва:
– Много добре, продължете... ъъъ... вие.
Не за първи път той се чуди как да се обърне към човек от простолюдието, който не е нито каруцар, нито коняр, а
министър на краля. Лорд-канцлерът се привежда напред и му про-шепва нещо, вероятно му напомня, че
обвинителят е Пазител на съдебния архив.
– Продължавайте, Ваше Архиварство – казва той малко по-учтиво. – Моля, продължете.
Действително, тя отрича да се е провинила в държавна измяна; не повишава глас, но се отказва с презрение да
обяснява, да се оправдава, да омаловажава: да изтъква смекчаващи вината обстоятелства. И няма кой да го направи
от нейно име. Той си спомня какво му беше казал старият баща на Уайът: че една умираща лъвица може да те
осакати, да нанесе светкавичен удар с лапа и да ти остави белег завинаги. Но той не изпитва страх, не чувства
напрежение, не чувства нищо. Умее да говори, известен е със стила и красноречието си, думите му се чуват ясно, но
днес той не се интересува дали някой освен съдиите и обвиняемата ще го чуе, защото, каквото и да чуят гражданите,
те ще го разберат погрешно: затова гласът му сякаш потъва в сънливото жужене в залата, като гласът на селски
свещеник, нареждащ с приспивен тон молитви, не по-висок от бръмченето на муха, която се блъска в стъклото в
някой ъгъл на залата: с ъгълчето на окото си вижда как главният прокурор прикрива прозявката си, и си казва:
„Направих онова, което си мислех, че никога не бих постигнал; заех се с неща като прелюбодеяние, кръвосмешение,
заговори и държавна измяна, и ги превърнах в досадна рутина. Не ни трябват излишни вълнения. В крайна сметка
това е съд, не римски цирк.”
Съдебните заседатели започват да се произнасят: това е протяжна работа; съдът ги призовава да говорят кратко,
моля ви, никакви речи, една дума е достатъчна; деветдесет и пет души заявяват, че обвиняемата е виновна, нито
един не отрича вината ѝ.
Когато Норфолк започва да чете присъдата, в тълпата отново се надига рев, вижда се как хората отвън се
притискат напред, за да влязат, така че се създава впечатлението, че цялата зала се полюлява леко, като лодка,
привързана на кея.
– Родният ѝ чичо! – изплаква някой, а херцогът удря с юмрук по масата и казва, че ще бъде принуден да коли. Това
осигурява малко спокойствие, и в тишината той успя да довърши:
 – ...осъждаме те така: да бъдеш изгорена тук, в Тауър, или главата ти да бъде свалена, според желанието на краля,
което ще узнаем по-късно...
Един от съдиите изохква. После се привежда напред и започва да шепне яростно; Норфолк изглежда разгневен;
правниците се скупчват, перовете извиват шии, за да разберат на какво се дължи забавянето. Кромуел отива натам.
Норфолк казва:
– Тези хора ми казват, че не съм произнесъл присъдата правилно, че не мога да говоря за изгаряне или
обезглавяване, че трябва да кажа само едното, и че то трябва да е изгаряне, така трябва да умре жена, провинила се в
държавна измяна.
– Милорд Норфолк е получил нареждания от краля – Кромуел има намерение да смаже съпротивата и успява. –
Начинът, по който е произнесена присъдата, съответства на исканията на краля, а освен това не се опитвайте да ми
обясните какво можем да правим и какво – не, никога досега не сме съдили кралица.
– Ориентираме се в процеса на работата – допълва любезно лорд-канцлерът.
– Довършете онова, което казвахте – казва Кромуел на Норфолк.
И прави крачка назад.
– Мисля, че това е всичко – отвръща Норфолк, почесвайки се по носа. – ... главата ти ще бъде свалена, според
желанието на краля за това, което ще научим по-късно.
Херцогът е започнал да говори по-тихо и приключва с такъв тон, сякаш води обикновен разговор; така че
кралицата не може да чуе края на присъдата. Но смисълът ѝ е ясен. Кромуел я наблюдава как става от стола си и си
казва: „Тя не вярва, че това е истина; но защо не вярва?” Хвърля поглед към мястото, където стоеше Франсис
Брайън, готов да хукне; но вестоносецът вече е изчезнал.
Сега наред е процесът срещу Рочфорд; трябва да изведат Ан, преди да въведат брат ѝ. Усещането за тежестта на
събитието се е изпарило; някои от по-възрастните заседатели са излезли да пикаят, по-младите са станали да се
поразтъпчат, да поклюкарстват и да залагат за или против вероятността Джордж да бъде освободен.
Залаганията са в негова полза, но когато го въвеждат в залата, изражението му подсказва, че той не се заблуждава.
На онези, които настояват, че той ще бъде оправдан, Кромуел е казал:
– Ако лорд Рочфорд успее да даде задоволителни обяснения пред съда, ще бъде освободен. Нека видим как ще се
защити.
Той се страхува в действителност само от едно: че Рочфорд не е податлив на натиск за разлика от останалите
мъже, защото не оставя след себе си нито един човек, на когото да държи. Жена му го е предала, баща му го е
изоставил, а чичо му е председател на съда, пред който се е изправил. Кромуел очаква Джордж да говори
красноречиво и остроумно, и очакванията му се оправдават. Когато прочитат обвиненията срещу него, той моли да
бъдат разглеждани поотделно, едно по едно. „Защото какво значение има вашето време в мира сега, господа, срещу
сигурността за вечност, която Бог ни дава?”
В отговор някои от присъстващите се усмихват; възхищават се на изисканите му маниери. Болейн се обръща
направо към него, към Кромуел:
– Цитирайте ги едно по едно. Датите и местата. И аз ще разбия вашата увереност. Но това е неравна схватка.
Кромуел разполага с документите си, но ако се наложи, може да ги остави на масата и да изложи аргументите си без
тяхна помощ; разполага с добре школуваната си памет, привичното си хладнокръвие, има опит да говори в съдебна
зала, без да напряга излишно гласа си, има и учтивите си маниери, които му помагат да се владее: и ако Джордж си
въобразява, че той ще се смути, докато чете описанията на разменяните милувки, то Джордж няма никаква
представа от пътя, който е изминал, за да стигне дотук; от времето и нравите, които са изградили личността на
кралския секретар. Много скоро лорд Рочфорд ще заговори с плачливия тон на недорасло момче; той се бори за
живота си, и съответно е в неравностойно положение спрямо човека, който сякаш е безразличен към изхода на
процеса; нека съдиите го оправдаят, ако държат; ще има друг съд, друг процес, не толкова официален, и крайният
резултат пак ще бъде обезобразеният труп на Джордж.
Кромуел предполага също, че скоро младият Болейн ще престане да се владее, че няма да успее да прикрие
презрението си към Хенри, и тогава с него ще бъде свършено. Той подава на Рочфорд един лист:
– Твърди се, че това са думи на кралицата, които тя е казала на вас, а вие после сте ги разпространили. Не е
необходимо да ги четете на глас. Само кажете пред съда дали разпознавате тези думи.
Джордж се усмихва презрително. Усмихва се иронично, на-слаждавайки се на момента: поема си дъх; и прочита
думите на висок глас.
– Кралят не може да се сношава с жена, липсват му и умения, и сила. Прочел го е, защото предполага, че това ще
се понрави на тълпата. Така и става, но смехът на хората крие стъписване и неверие.
Откъм съдиите обаче – а те са тези, които имат значение – се разнася високо, укорително шъткане. Джордж вдига
поглед към тях. Разперва ръце.
– Това не са мои думи. Не ми принадлежат. Но сега вече му принадлежат. В този едничък момент на безразсъдна
смелост, чиято цел е да спечели приветствията на тълпата, той успява да постави под съмнение правата на
наследниците на короната, да урони достойнството им, макар че беше предупреден да не го прави. Кромуел кимва.
– Научихме, че разпространявате слухове, според които принцеса Елизабет не е дъщеря на краля. По всичко личи,
че е така. Не преставате да ги разпространявате дори в залата на съда.
Джордж мълчи.
Кромуел свива рамене и се извръща. Не му е лесно на Джордж – дори не е в състояние да спомене обвиненията,
повдигнати срещу него, без сам да се обвини в казаното. Кромуел, като обвинител, би предпочел затрудненията на
краля да не бяха споменавани; но пък за Хенри не е по-позорно това да се говори в съда, след като вече се говори по
улиците и в кръчмите, където пеят песничката за крал Малка пишка и жена му, вещицата. В такива случаи мъжете
най-често обвиняват жените. Причината е в нещо, което тя е направила, в нещо, което е казала, в лошия поглед,
който му е хвърлила, когато той не се е справил, в присмехулното ѝ изражение. Хенри се бои от Ан, казва си той. Но
ще се представи добре в леглото с новата си съпруга.
Той събира мислите си, събира и документите си; съдиите искат да се съвещават. Истина е, че доказателствата
срещу Джордж са неубедителни, но ако отхвърлят обвиненията срещу него, Хенри ще го призове отново на съд по
друго обвинение, и тогава нищо добро няма да очаква семейството му – и то не само семейство Болейн, но и рода
Хауард; поради това, мисли си Кромуел, чичо Норфолк няма да допусне той да се измъкне. А и никой не е
отхвърлил тези обвинения като немислими, нито на този процес, нито по време на предходния.
Станало е нещо съвсем приемливо – твърдението, че тези мъже биха заговорничили срещу краля и биха се
сношавали с кралицата: Уестън, защото е безразсъден; Бриъртън, защото отдавна е затънал в грехове, Марк – защото
е амбициозен, Хари Норис, защото е толкова тясно свързан, толкова близък с краля, че е започнал да бърка
собствената си личност с неговата; а Джордж Болейн... не въпреки че е неин брат, а именно защото е неин брат.
Всеизвестно е, че хората от семейство Болейн са готови на всичко, само и само за да се доберат до властта; ако Ан
Болейн успя сама да се постави на трона, ходейки по труповете на повалените от нея хора, нима не би могла да
постави на престола едно копеле с кръвта на Болейн?
Той вдига поглед към Норфолк, който му кимва. Очевидно няма съмнение относно решението на съда, нито пък
относно присъдата.
Единствената изненада поднася Хари Пърси. Графът се изправя с полуотворена уста, и се възцарява мълчание; но
не онова подобие на мълчание, изпълнено с шумолене на листа и шушукане, което съдиите трябваше да търпят
досега, залата е притихнала напълно, в очакване.
Кромуел си спомня думите на Грегъри: искате ли да ме чуете как държа реч? После графът залитва напред, от
него се изтръгва стенание, след това рухва и с трясък и глухо тупване се стоварва на пода. Стражите незабавно се
струпват около проснатото му тяло, а из тълпата се понася рев:
– Хари Пърси е мъртъв.
Надали, мисли си той. Ще го свестят. Следобедът напредва, в залата е горещо и задушно, а пък доказателствата,
които трябва да прегледат съдиите, дори само писмените показания, биха повалили и здрав човек. Новите дъски на
подиума, на който седят съдиите, са покрити със синьо сукно, и Кромуел вижда как стражите го издърпват от пода и
правят от него импровизирана носилка за графа; тогава го пробожда един спомен – Италия, кръв, горещина,
повдигат, търкалят и тръсват един умиращ върху навързаните попони от седлата, които самите те са крали от
мъртвите, издърпват го в сянката на една стена – каква беше тази сграда, църква, селска къща? – само за да умре,
проклинайки, няколко минути по-късно, опитвайки се да натъпче обратно червата си, проточили се от раната в
корема, сякаш искаше да напусне този свят в спретнат вид.
Чувства, че започва да му се гади, и сяда до главния прокурор.
Стражите изнасят графа, главата му е отпусната, очите – затворени, краката се полюшват, провиснали от
носилката. Човекът, който седи до него, казва:
– Ето още един човек, съсипан от кралицата. Предполагам, че ще трябва да минат години, докато разберем кои са
останалите.
Така е. Процесът е импровизирано решение, сложна маневра, чиято цел е да се премахне Ан и да се въведе
Джейн. Последиците от тази маневра все още не са проучени, все още никой не е почувствал отзвука; но Кромуел
предполага, че сърцето на държавата ще се присвие, политическото тяло ще страда от гадене. Изправя се и отива
при Норфолк, за да го подтикне да не спира хода на процеса. Джордж Болейн – в промеждутъка между края на
процеса и произнасянето на присъдата – изглежда така, сякаш и той може да припадне, започнал е да плаче.
– Дайте стол на лорд Рочфорд – казва Кромуел. – Донесете му нещо за пиене. Той е предател, но все пак си остава
граф; може да изслуша седнал смъртната си присъда.
На следващия ден, 16 май, Кромуел е в Тауър, с Кингстън, в жилището на коменданта. Кингстън нервничи,
защото не знае какъв ешафод да подготви за кралицата: присъдата ѝ още не е съвсем ясна, очакват кралят да се
изкаже. Сега Кранмър е при нея, дошъл е в апартамента ѝ, за да изслуша нейната изповед; той ще успее да намекне
деликатно пред нея, че ако реши да прояви добра воля, това ще ѝ спести страданията. Кралят все още е способен да
прояви милосърдие.
На прага застана един страж и се обръща към коменданта:
– Пристигна посетител. Не за вас, сър. За мастър Кромуел. Чужденец е.
Появява се Жан дьо Дентвил, който беше изпратен тук като посланик горе-долу по времето, когато коронясаха
Ан. Жан застава на прага:
– Казаха, че мога да ви намеря тук, и тъй като не разполагам с много време...
– Скъпи приятелю – двамата се прегръщат. – Дори не знаех, че сте в Лондон.
– Току-що слязох от кораба.
– Да, личи ви.
– Не понасям морските пътешествия – посланикът свива рамене; или по-скоро огромната му подплатена дреха се
раздвижва и отново застива неподвижно; в тази топла утрин той се е увил в удивително много пластове дрехи, така,
както човек се облича, за да се пребори с ноемврийския студ. – Така или иначе, реших, че ще е най-добре да дойда и
да ви хвана тук, преди да се приберете и да се отдадете на играта на кегли, както, доколкото ми е известно,
постъпвате всеки път, когато трябва да приемете наши представители. Изпратиха ме да говоря с вас за младия
Уестън.
Боже мили, мисли си той, нима сър Ричард Уестън е успял да подкупи краля на Франция?
– Идвате в последния момент. Той трябва да умре утре. Какво искате да ми кажете за него?
– Предизвиква безпокойство това – казва посланикът, – че ще бъде наказана галантността. Нали единствената
вина на младия човек е написването на едно-две стихотворения? Това, че е правил комплименти и се е шегувал?
Може би кралят ще реши да му подари живота. Разбираемо е да му бъде наредено да отсъства година-две от двора –
може би да замине нанякъде?
– Той има съпруга и малък син, мосю. Но не личи мисълта за тях някога да е налагала ограничения в поведението
му.
– Толкова по-зле тогава, ако кралят го изпрати на смърт. Нима Хенри не държи на репутацията си на милосърден
владетел?
– О, да. Той често говори за това. Мосю, съветът ми е да забравите Уестън. Колкото и моят господар да почита и
уважава вашия, той няма да приеме добре намесата на крал Франсоа в нещо, което в крайна сметка е семеен въпрос,
което той приема много лично.
Дентвил отвръща развеселено:
– Да, може спокойно да се нарече и семеен въпрос.
– Отбелязвам, че не искате милост за лорд Рочфорд. Тъй като той беше посланик, бих предположил, че кралят на
Франция ще прояви по-голям интерес към него.
– Е, да – казва посланикът, – Джордж Болейн. Естествено е една смяна на режима да има такива последици.
Разбира се, целият френски кралски двор се надява монсеньор да не пострада.
– Уилтшър ли? Той служи добре на французите, разбирам, че би ви липсвал. В момента нищо не го заплашва.
Разбира се, не можете да очаквате влиянието му да продължи да бъде същото. Смяна на режима, както сам казахте.
– Мога ли да си позволя да отбележа... – посланикът замълчава, за да отпие глътка вино и да отхапе малко от
сладкиша, поднесен от прислужниците на Кингстън, – че ние във Франция намираме цялата тази история за
неразбираема? Нима, ако Хенри изпита желание да се отърве от конкубинката си, не може да го направи без много
шум? Французите не се отнасят с разбиране към действията на съдилищата и парламента. Те предпочитат, ако
действат, да действат прикрито.
– Освен това, ако държи да представи позора си пред света, нима една-две изневери не са достатъчни? Както и да
е, Кремюел – посланикът го оглежда изпитателно, – можем да си поговорим по мъжки, нали? Големият въпрос е
успява ли да се справи Хенри със задълженията си или не? Защото, от това, което чуваме, излиза, че той се подготвя,
дамата го поглежда по някакъв начин, и надеждите му се изпаряват. Това ни прилича на магия, тъй като вещиците
често успяват да предизвикат немощ у мъжете. Но – допълни той с изражение на презрителен скептицизъм, – не
мога да си представя как един французин би допуснал да пострада така.
– Трябва да разберете – отвръща Кромуел, – че макар Хенри да е мъж във всяко отношение, той е и благородник, а
не пес, сумтящ в канавката върху някоя... е, няма да коментирам предпочитанията на вашия крал по отношение на
жените. Последните месеци – той си поема дъх, – и особено последните седмици подложиха господаря ми на тежко
изпитание и му причиниха голяма скръб. Сега той търси щастие. Не бива да се съмнявате, че новият му брак ще даде
сигурност на кралството и ще бъде от полза за благото на Англия.
Говори така, сякаш съставя писмо, и действително наум вече нахвърля своята версия на събитията, която
предстои да разпрати.
– О, да – казва посланикът, – онази мъничка личност. Не забелязвам някой да хвали красотата или ума ѝ. Нима
той ще се ожени наистина за нея, ще вземе отново съвсем незначителна жена? При положение, че императорът му
предлага такива изгодни партии... поне така се говори. Разбираме всичко, Кромуел. Между мъж и жена, между
краля и неговата конкубинка може да възникнат спорове, но на този свят не съществуват само те двамата, това не е
райската градина.
В крайна сметка работата е такава, че тя е неподходяща за новата ви политика. В известен смисъл старата
кралица осигуряваше безопасността на конкубинката, и от мига, когато тя умря, Хенри започна да търси начини да
си възвърне отново всеобщото уважение. Затова трябва да се ожени за първата почтена жена, която се изпречи на
пътя му, а всъщност няма особено значение дали тя ще е родстве-ница на императора или не, защото сега, когато
семейство Болейн вече ги няма, Кремюел е на гребена на вълната, а той ще натъпче съвета догоре с верни
защитници на империята – устните му се извиват в нещо, което може да е и усмивка. – Кремюел, иска ми се да
можехте да ми кажете колко ви плаща император Карл. Не се съмнявам, че можем да ви предложим не по-малко.
Той избухва в смях.
– Господарят ви седи на тръни. Знае, че в хазната на моя господар се вливат пари. И се бои, че той може да посети
Франция, добре въоръжен.
– Знаете какво дължите на крал Франсоа – отговаря раздразнено посланикът. – Само водените от нас преговори,
водени дискретно и умело, възпират папата да заличи страната ви от списъка на християнските народи. Били сме,
така ми се струва, ваши верни приятели, защитавали сме вашата кауза по-добре, отколкото самите вие съумявате да
я защитите.
Кромуел кимва.
– Винаги ми е забавно да слушам французите, когато се възхваляват сами. Ще вечеряте ли с мен по-късно тази
седмица? Когато всичко приключи? И стомахът ви се поуспокои?
Посланикът кимва. Брошката на шапката му проблясва и примигва; представлява череп от сребро.
– Ще съобщя на господаря си, че съм се опитал да направя нещо за Уестън, но за съжаление не съм успял.
– Кажете, че сте закъснели. Че е трябвало да се борите с отлива.
– Не, ще кажа, че е трябвало да се боря с Кремюел. Между другото, предполагам, че знаете какво е направил
Хенри? – Посланикът изглежда намира за забавно това, което ще каже. – Миналата седмица е поръчал да доведат
палач от Франция. И то не от някой от нашите градове, а онзи, който реже главите в Кале. Излиза, че не може да
намери нито един англичанин, на който да разчита да обезглави жена му. Питам се как не се е заел сам с това – би
могъл да я удуши публично.
Кромуел се обръща към Кингстън. Комендантът на крепостта вече е доста възрастен, и макар че е бил във
Франция по поръчение на краля преди петнайсет години, оттогава не му се е случвало да говори често на този език;
кардиналът съветваше Кингстън така:
„Говорете на английски и викайте високо”.
– Разбрахте ли? – казва той. – Хенри е поръчал да изпратят палач от Кале.
– В името на светата литургия – казва Кингстън. – Преди процеса ли го е направил?
– Така казва мосю посланикът.
– Радвам се да го науча – казва Кингстън гръмогласно и бавно. – Това много ме успокои. Духом – той се потупва
по главата. – Доколкото знам, той си служи с... – и прави жест с ръце, сякаш размахва нещо.
– Да, с меч – отговаря на английски Дентвил. – Можете да очаквате едно изискано представление – той докосва
шапката си. – Au revoir,[19] мастър секретарю.
Те го изпращат с поглед. Прислужниците му трябва да го опаковат в още дрехи. Това само по себе си е
представление. Когато беше тук на последната си мисия, през цялото време се потеше под дебели завивки,
опитвайки се да се излекува от треската, причинена му от английския въздух, влагата и ухапванията на студа.
– Малкият Жано – казва Кромуел, загледан подир посланика. – Все още се бои от английското лято. И от краля –
на първата му аудиенция при Хенри не можа да спре да трепери от ужас. Наложи се двамата с Норфолк да го
подкрепяме.
– Погрешно ли разбрах – пита комендантът, – или той каза, че престъплението на Уестън било писане на стихове?
 – Нещо подобно.
Ан явно е оставяла на писалището си отворена книга и всеки е можел да пише по страниците ѝ, докато по право в
нея е трябвало да пише само съпругът ѝ.
– Така или иначе, една грижа по-малко – казва комендантът. – Виждали ли сте някога как изгарят жена? Това е
нещо, което не бих искал да видя никога, Бог ми е свидетел.
Кранмър се отбива да го види вечерта на 16 май. Архиепископът изглежда зле, бръчките очертават дълбоки сенки
от носа до брадичката му. Къде бяха тези бръчки преди месец?
– Искам всичко това да свърши – казва той – и да се върна в Кент.
– Там ли оставихте Грете? – пита меко Кромуел.
Кранмър кимва. Той почти не смее да произнесе името на жена си. Изтръпва от ужас всеки път, когато кралят
заговори за брак, а разбира се, напоследък кралят кажи-речи не говори за нищо друго.
– Тя се страхува, че с идването на следващата кралица кралят ни ще се обърне отново към Рим, и че ще бъдем
принудени да се разделим. Казвам ѝ не, познавам решителността на краля. Но дали ще промени мисленето си така,
че да разреши един свещеник да може да живее открито със съпругата си... ако преценя, че няма надежда това да се
случи, тогава би трябвало да я изпратя да си върви у дома, докато все още може да намери там място за себе си.
Знаете какво става, след няколко години хората измират, забравят те, започваш да забравяш собствения си език –
поне така предполагам.
– Надежда със сигурност има – казва той твърдо. – Кажете ѝ още, че само след няколко месеца, когато започне да
заседава новият парламент, аз ще съм заличил всякакви следи от Рим в законниците. Освен това, знаете ли – той се
усмихва, – след като средствата бъдат преразпределени... е, след като веднъж бъдат насочени към джобовете на
англичаните, те никога няма да се върнат обратно в хазната на папата – после казва: – В какво състояние заварихте
кралицата, изповяда ли се пред вас?
– Не. Още не е дошъл моментът. Но ще се изповяда. В последния момент. Ако се стигне дотам.
Той е доволен заради Кранмър. Какво би било по-тежко за него в този момент? Да изслуша една виновна жена,
която си признава всичко, или да слуша молбите на една невинна? И в двата случая да е обвързан с клетвата за
съхраняване тайната на изповедта? Може би Ан ще изчака, докато се убеди, че няма надежда за помилване, ще пази
тайните си дотогава. Кромуел може да разбере това. Самият той би постъпил по същия начин.
– Казах какво се предвижда за изслушването във връзка с анулирането на брака – казва Кранмър. – Казах ѝ, че ще
се проведе утре, в Ламбет. Тя попита дали кралят ще бъде там. Казах не, мадам, той ще изпрати свои адвокати. Тя
каза, зает е с онази Сиймор, а после се упрекна, каза, не бива да говоря против Хенри, нали? Аз отвърнах, че би
било неразумно. Тя попита, мога ли да дойда в Ламбет, за да защитавам себе си. Казах не, това няма да е
необходимо, адвокати са назначени и за вас. Това като че ли я съкруши. Но после каза: кажете ми какво иска от мен
кралят, какво трябва да подпиша. Ще се съглася с всичко, което иска от мен. Може да ми позволи да отида в
манастир във Франция. Може би иска да заявя, че съм била омъжена за Хари Пърси? Аз казах, мадам, графът
отрича. А тя се разсмя.
По лицето на Кромуел е изписано съмнение. Дори най-пълните разкрития, дори едно категорично и подробно
самопризнание не би ѝ помогнало, вече не, макар че може би щеше да ѝ бъде от полза преди процеса. Кралят не
иска да мисли за любовниците ѝ, минали или настоящи. Заличил ги е от мислите си. Както е заличил и нея. Тя
надали би разбрала до каква степен е престанала да съществува за Хенри. Вчера той каза: „Надявам се скоро да мога
да взема в прегръдките си Джейн.”
Кранмър казва:
– Тя не може да повярва, че кралят се е отказал от нея. Не е минал и месец, откакто той принуди посланика на
императора да се поклони пред нея.
– Струва ми се, че той направи това заради себе си. Не заради нея.
– Не знам – казва Кранмър. – Мислех, че той я обича. До самия край вярвах, че между тях не е настъпило
отчуждение. Принуден съм да си казвам, че не знам нищо. Нито за мъжете, нито за жените. Не знам нищо за
собствената си вяра, нито пък за вярата на другите. Тя ме попита: „В рая ли ще отида? Защото съм извършила доста
добри дела навремето.”
За същото е питала и Кингстън. Може би задава този въпрос на всички.
– Говори за дела – Кранмър поклаща глава. – Не за вяра. А мислех, че е разбрала, както съзнавам аз сега, че
дължим спасението си не на своите дела, а само на Христовата саможертва, спасени сме чрез Неговите заслуги, не
чрез нашите.
– Е, не би трябвало да решавате, че през цялото това време е била папистка. Каква полза би имала от това?
– Съчувствам ви – казва Кранмър. – Задето върху вас падна отговорността да разкриете всичко.
 – Когато започнах, не знаех какво ми предстои да разкрия. Това е единствената причина, поради която успях да се
справя, защото при всеки обрат ме очакваше изненада – припомня си хвалбите на Марк, вижда отново как
застаналите пред съда благородници се отдръпват един от друг и избягват да срещат погледите си; научил е за
човешката природа неща, които дори той досега не е знаел. – Гардинър настоява от Франция за подробности, но аз
установявам, че нямам желание да описвам подробностите, толкова са отблъскващи.
– Да покрием всичко това с мълчание – съгласява се Кранмър.
Макар по всичко да личи, че кралят не се стъписва пред подробностите. Кранмър казва:
– Той разнася навсякъде със себе си онази книга, която е написал. Показа ми я онзи ден в дома на епископа на
Карлайл, нали знаете, че Франсис Брайън е наел къщата? Насред приема, устроен от Брайън, кралят извади този
текст и започна да чете на глас, и да го предлага на всички присъстващи. Като че ли е обезумял от скръб.
– Несъмнено – отговаря Кромуел. – Така или иначе, Гардинър ще бъде доволен. Уведомих го, че ще има печалба за
него при раздаването на трофеите. Имам предвид службите, рентите и плащанията, които сега се връщат към
короната.
Но Кранмър не го слуша.
– Тя ме попита, когато умра, няма ли да бъда жена на краля? Казах не, мадам, тук съм, за да получа съгласието ви
за това. Тя каза, съгласна съм. После попита, но нали все пак ще си остана кралица? А аз си мисля, че по закон
действително е така. Не знаех как точно да ѝ отговоря. Но тя като че ли не изпитваше нужда да продължи да
разпитва. Само че ми се стори толкова дълго, времето, което прекарах с нея. Тя ту се смееше, ту се молеше, после
започваше да се суети...
Попита ме за лейди Устър, за детето, което тя носи. Каза, че според нея детето не се движело, както би било
редно, тъй като дамата го носи вече пети месец или нещо подобно, и че това се дължало на страха, преживян от
лейди Устър, или защото дамата скърби за нея. Не исках да ѝ кажа, че въпросната дама е дала показания срещу нея.
– Ще се осведомя – казва Кромуел – как се чувства милейди. Но няма да се интересувам от здравето на графа.
Гледаше ме злостно. Не мога да разбера по каква причина.
Различни неразгадаеми изражения се сменят бързо по лицето на архиепископа.
– Не знаете защо? Следователно слуховете не отговарят на истината. Това ме радва – той се колебае. – Наистина
ли не знаете? В кралския двор се говори, че детето на лейди Устър е от вас.
Той е смаян.
– От мен?
– Казват, че сте прекарвали цели часове насаме с нея, зад затворени врати.
– Нима това е доказателство за прелюбодеяние? Е, да, разбирам, очевидно е. Връща ми се. Лорд Устър ще ме
прободе със сабята си.
– Като че ли не ви е страх.
– Страх ме е, но не от лорд Устър.
По-скоро от идните времена. Ан се изкачва по мраморните стъпала към небесата, добрите ѝ дела са окичили като
скъпоценности китките и шията ѝ.
Кранмър казва:
– Не мога да разбера защо, но тя си мисли, че все още има надежда.
През всички тези дни той не остава сам. Съюзниците му го следят. Фицуилям е постоянно до него, смущава го
това, което Норис му каза наполовина, а после се отказа от него: непрекъснато говори за тези думи, напряга мозъка
си, опитва се да състави цели изречения от няколко накъсани фрази. Николас Кару е най-често край Джейн, но
Едуард Сиймор снове между сестра си и личните покои на краля, където всички са потиснати и нащрек, а
диханието на невидимия крал, подобен на минотавъра, се долавя в лабиринта на стаите. Кромуел съзнава, че новите
му приятели пазят вложенията си. Дебнат, за да не пропуснат, ако у него се забележат признаци на колебание.
Правят всичко възможно той да бъде най-силно обвързан с делото, а тяхното участие да остане тайно, така че, ако
по-късно кралят изрази някакво съжаление, или възрази срещу бързината, с която е извършено всичко, да пострада
Томас Кромуел, а не те.
Рич и мастър Ризли също идват често. Те казват: „Искаме да ви помагаме, искаме да се учим, искате да гледаме
това, което вършите.”
Гледат, но не могат да виждат. Когато, още като момче, той реши да избяга от баща си чак отвъд Тясното море, се
беше озовал без пукната пара в Дувър, той започна да припечелва по улиците с трика с трите карти.
– Ето дамата. Огледайте я внимателно. А сега... къде е тя?
Картата се озоваваше в ръкава му. А парите – в джоба му.
 Онези, които залагаха, крещяха:
– Трябва да те нашибат с камшик!
Той отнася на Хенри присъдите за подпис. Кингстън все още не е получил нареждания как трябва да умрат
осъдените. Той му обещава:
„Ще направя необходимото, за да може кралят да се съсредоточи върху този въпрос.” Казва:
– Ваше величество, в Тауър няма бесилка, а ми се струва, че няма да е подходящо да ги откараме до Тайбърн,
тълпите може да са неспокойни.
– А защо? – пита Хенри. – Лондончани не обичат тези хора.
Всъщност те дори не ги познават.
– Не, но биха се възползвали от всеки повод за безредици, а и ако времето е все така хубаво...
Кралят изсумтява. Много добре. Тогава – секирата.
И за Марк?
– В известен смисъл му обещах милосърдие, ако признае, а както знаете, той си призна всичко най-откровено.
Кралят пита:
– Пристигна ли французинът?
– Да. Жан дьо Дентвил. Представи се.
– Не – казва Хенри.
Не става дума за този французин. Има предвид палача от Кале.
Кромуел казва на краля:
– Как мислите, дали не е било още във Франция..., дали когато кралицата е била на млади години в тамошния
двор, не се е компрометирала още тогава?
Хенри мълчи. Замисля се, после казва:
– Тя постоянно изтъкваше пред мен, обърнете внимание на това, което ви казвам... постоянно изтъкваше пред
мен предимствата на Франция. Струва ми се, че сте прав. Мислих по този въпрос и не ми се вярва Хари Пърси да ѝ
е отнел моминството. Той не би лъгал, нали? Не би се заклел в честта си на английски пер. Не, мисля, че
развращаването ѝ е започнало във френския кралски двор.
Затова и Кромуел не може да прецени дали повикването на палача от Кале, така опитен в занаята, е изобщо
някаква проява на милост; или като отсъжда за кралицата такава смърт, Хенри просто прави това, което е редно
според собствените си строги представи.
Но той си казва: „Ако Хенри обвинява за развращаването ѝ някой французин, някакъв непознат и може би вече
мъртъв чужденец, толкова по-добре.”
– Значи не е бил Уайът? – пита той.
– Не – отвръща сериозно Хенри. – Не е бил Уайът.
По-добре ще е той засега да остане там, където е, мисли си Кромуел. Така е по-сигурно. Но може да му изпрати
вест, да го уведоми, че няма да бъде съден.
Той казва:
– Ваше величество, кралицата се оплаква от дамите, които я обслужват. Би искала да я обслужват дамите, които
се грижеха за личните ѝ покои.
– Домакинството ѝ е разтурено. Фицуилям се погрижи за това.
– Предполагам, че дамите все още не са се разотишли по домовете си. Знае, че те се навъртат наблизо, по
домовете на свои приятели, в очакване на нова господарка.
Хенри казва:
– Лейди Кингстън трябва да остане, но можете да подмените останалите. Ако тя успее да намери някои, които
биха склонили да ѝ служат.
Възможно е Ан все още да не знае, че е изоставена. Ако Кранмър е прав, тя сигурно си въобразява, че
някогашните ѝ приятели скърбят за нея, а всъщност те няма да си намерят място от страх, докато главата ѝ не падне
от раменете.
– Все някой ще склони да прояви великодушие – казва той.
Сега Хенри започва да се взира в документите пред себе си, сякаш не разбира какво представляват.
– Смъртните присъди. Трябва да ги подпишете – напомня му Кромуел. Изправя се до краля, докато той натапя
перото в мастилницата и поставя подписа си под всяка присъда: едрите, усукани букви лягат тежко върху хартията; в
крайна сметка, мъжествен почерк.
 Кромуел е в Ламбет, участва в заседанието на съда, свикан във връзка с развода, когато умират любовниците на
Ан; това е последният ден от делото за развода, така би трябвало да бъде.
Племенникът му Ричард го представлява на Тауър Хил и впоследствие му разказва как е протекла екзекуцията.
Рочфорд говорил красноречиво, изглеждало, че се владее напълно. Бил убит първи, необходими били три удара на
секирата; след това останалите не говорили много. Всички заявили, че са грешници и че заслужават смъртта си, но
отново не казали защо; Марк, оставен последен, подхлъзвайки се в кръвта, призовал хората да се молят за него,
призовавал и Божията милост. Палачът явно бил успял да си възвърне присъствието на духа, защото след първата
проява на несръчност останалите обезглавявания били чисти.
На хартия всичко е свършено, протоколите от процесите са в ръцете му, за да ги отнесе в архивите, би могъл да ги
унищожи или да забрави къде ги е сложил, но телата на екзекутираните са мръсен и спешен проблем. Труповете
трябва да се натоварят на каруца и да се докарат зад стените на крепостта Тауър: той ги вижда – купчина
преплетени тела без глави, скупчени хаотично, сякаш в легло, или като трупове на загинали по време на война,
които вече са били погребани и сега са изровени отново. Когато ги докарват в крепостта, свалят дрехите им, които
по право се полагат на палача и неговите помощници; оставят ги само по ризи. Край стените на параклиса „Сейнт
Питър ад Винкула” е сгушено малко гробище, където ще бъдат погребани онези от екзекутираните, които нямат
благороднически титли; единствено Рочфорд ще бъде положен под каменните плочи на параклиса. Но сега, когато
мъртъвците не носят никакви отлики на ранга си, настъпва известно объркване. Един от хората, които трябвало да
изкопаят гробовете, казал: „Доведете кралицата, тя познава телата им”, но според разказа на Ричард другите го
упрекнали и му казали да се засрами. Тъмничарите виждат прекалено много такива неща, казва Ричард, и скоро
губят представа за това кое е редно и кое – не.
– Видях Уайът да гледа през решетките на един от прозорците на кулата с камбаната – казва Ричард. – Направи
ми знак и на мен ми се искаше да му вдъхна надежда, но не можах да се сетя как да изразя това със знаци.
Той ще бъде освободен, каза Кромуел. Но може би чак след смъртта на Ан.
Часовете, които остават до това събитие, му се струват много дълги. Ричард го прегръща и казва:
– Ако тя бе останала по-дълго на престола, щеше да ни хвърли за храна на кучетата.
– Ако ѝ бяхме позволили да остане по-дълго на престола, щяхме да си го заслужим.
На делото в Ламбет присъстват двамата адвокати на кралицата; както и представителите на краля, доктор Бедъл и
доктор Трегънуел, и Ричард Сампсън в качеството си на негов адвокат. Както и той самият, Томас Кромуел; и лорд-
канцлерът, и други членове на кралския съвет, включително и херцог Съфолк, чиито собствени брачни връзки са
толкова заплетени, че той е понаучил доста от каноничното право, гълтайки го така, както дете взема лекарство;
днес Брандън седя, правейки гримаси и въртейки се на мястото си, докато свещеници и правници прехвърляха
обстоятелствата по случая. Бяха обсъдили Хари Пърси и бяха стигнали до извода, че няма да имат полза от него. „Не
разбирам защо не успяхте да го убедите да ни помогне, Кромуел”, казва херцогът. Говорят за Мери Болейн, макар и с
нежелание, и се споразумяват, че тя ще трябва да осигури пречката за брака; макар че при това положение кралят би
трябвало да е виновен, защото несъмнено е знаел, че не може да се ожени за Ан, след като е спал със сестра ѝ?
Струва ми се, че това не е толкова очевидно, казва кротко Кранмър. Очевидно съществува проблемът с кръвното
родство между двете, но той разполагаше с разрешение от папата, което по онова време се приемаше за валидно.
Тогава не е знаел, че папата няма право да дава разрешения за такива сериозни неща; това беше уточнено по-късно.
Всичко това е крайно неудовлетворително. Внезапно херцогът казва:
– Е, нали всички знаете, че тя е вещица. И че го е омагьосала, за да се съгласи на този брак...
– Струва ми се, че кралят не мисли така – казва Кромуел.
– Мисли и още как – отвръща херцогът. – Предполагах, че сме се събрали да обсъждаме именно това. Ако тя го е
подтикнала към този брак с помощта на магия, той е недействителен – така разбирам аз нещата.
И херцогът се обляга назад със скръстени ръце.
Адвокатите се споглеждат. Сампсън поглежда Кранмър. Никой не гледа към херцога. Накрая Кранмър казва:
– Не е необходимо да огласяваме това публично. Може да огласим решението на съда, но да запазим основанията
в тайна.
Всички си отдъхват. Кромуел казва:
– Вероятно това е все пак някаква утеха – че няма да станем за смях в очите на всички.
Лорд-канцлерът отбелязва:
– Истината е нещо толкова рядко и скъпоценно, че понякога се налага да бъде държана под ключ.
Херцог Съфолк се упътва забързано към баржата си, възкликвайки, че най-сетне се е отървал от семейство
Болейн.
Краят на първия брак на краля беше продължителен, публичен, обсъждан из цяла Европа, не само в съветите на
владетелите, но и по пазарните площади. Краят на втория, ако успее да се наложи чувството за приличие, трябва да
бъде бърз, дискретен, без коментари и обяснение. И все пак е необходимо да има свидетели – граждани и
благородници. Тауър е цял град. Крепостта е едновременно оръжейна, дворец и монетен двор. Тук влизат и излизат
всякакви работници и чиновници. Но е възможно крепостта да бъде строго охранявана и на всички външни лица да
бъде наредено да я напуснат. Кромуел нарежда на Кингстън да се заеме с това. Научава със съжаление, че Ан е
сбъркала деня на смъртта си, станала е в два часа сутринта на 18 май, за да се моли, и наредила да доведат на
зазоряване личния ѝ свещеник и Кранмър, за да се пречисти от греховете си. Като че ли никой не я е уведомил, че
Кингстън задължително се появява на зазоряване в сутринта на екзекуцията, за да предупреди осъдения да се
подготви.
Тя не е запозната с протокола, и откъде би могла да се запознае? Кингстън казва: „Поставете се в положението
ми, пет екзекуции за един ден, а на другия ден трябва да съм готов за екзекуцията на една английска кралица? Как
да умре, след като длъжностните лица не са пристигнали още от града? Дърводелците все още подготвят ешафода за
нея на моравата в средата на крепостта, но тя, слава Богу, не може да чуе шума от чуковете им в кралските
апартаменти.” Все пак комендантът съжалява за недоразумението, особено след като последиците от него
продължават до късно сутринта. Положението е много тежко и за него, и за съпругата му.
Вместо да е доволна, че ще види още едно зазоряване, Ан е плакала, и казала, че съжалява, че не е умряла на този
ден; искало ѝ се страданията ѝ да са приключили. Знаела за френския палач и „Уверих я, казва Кингстън, че няма да
изпита никаква болка, толкова леко ще стане всичко.” Но тя отново обвила с пръсти шията си, така казва Кингстън.
Приела свето причастие, и се заклела в тялото Христово, че е невинна.
„Нали не би го направила, ако беше виновна?”, пита Кингстън.
Тя оплаква екзекутираните.
После се шегува, казва, че оттук нататък ще бъде известна като Безглавата Ан, Anne sans Tête.
Кромуел казва на сина си:
– Ако дойдеш с мен да присъстваш на екзекуцията, това ще бъде вероятно най-тежкото нещо, което ще ти се
наложи да преживееш. Но ако успееш да издържиш и запазиш привидно хладнокръвие, това ще бъде отбелязано и ще
бъде до голяма степен от полза за теб.
Грегъри само го поглежда. И казва:
– Жена е. Не мога.
– Ще бъда до теб, за да те убедя, че можеш. Не е необходимо да гледаш. Когато душата излиза от тялото,
коленичим, свеждаме очи и се молим.
Ешафодът е издигнат на просторна морава, където навремето са се провеждали турнири. Гвардията, наброяваща
двеста кралски телохранители, се строява, за да поведе процесията. Вчерашното объркване, неуточнената дата,
закъсненията, неточните сведения: това в никакъв случай не бива да се повтори. Кромуел пристига рано, когато
почистват ешафода от стърготините; оставя сина си в жилището на Кингстън – там постепенно се събират всички,
които ще присъстват: шерифи, членове на градския съвет, други сановници и длъжностни лица. Самият той стъпва
на стълбата към ешафода, за да провери дали ще издържи теглото му; един от работниците, които събират
стърготините казва, здрава е, сър, всички тичаме нагоре-надолу по нея, но вие сигурно все пак държите да
проверите. Когато вдига очи нагоре, вижда, че палачът е вече на ешафода и разговаря с Кристоф. Младият човек е
добре облечен, отпуснати са му средства да си купи дрехи, подходящи за джентълмен, така че да не се отличава от
останалите служители; това се прави, за да не се плаши кралицата, а освен това, ако дрехите се изцапат, той поне
няма да бъде ощетен.
Кромуел отива при палача.
– Как ще го направите?
– Ще я изненадам, сър – преминавайки на английски, младият човек сочи краката си. Носи меки обувки, от
онези, които се ползват вътре в къщите. – Тя изобщо няма да види меча. Скрил съм го тук, в сламата. Ще пристъпя
към нея така, че няма да го види.
– Но на мен ще го покажете.
Човекът свива рамене.
– Щом искате. Вие ли сте Кромуел? Казаха ми, че вие ръководите всичко. Всъщност дори се шегуваха, казаха, ако
припаднеш, като я видиш колко е грозна, има кой да вдигне меча – името му е Кромуел, той е такъв мъж, че би
могъл да отсече главата на Хидрата, не разбрах какво е това. Но ми казаха, че било нещо като гущер или змия, и че
като му отсечеш главата, на нейно място пониквали две нови.
– Сега няма да бъде така – казва Кромуел. Когато със семейство Болейн бъде свършено, така ще остане и
занапред.
 Мечът е тежък, трябва да се вдига с две ръце. Дълъг е почти четири фута; широк е два инча,[20] със закръглен връх
и наточен от двете страни.
– Упражнявам се, така – казва палачът. Завърта се на място като танцьор, с високо вдигнати ръце и стиснати
юмруци, сякаш държи дръжката на меча. – Трябва всеки ден да държа в ръце оръжието, дори ако е само за да
упражнявам движенията. Може да ме повикат по всяко време. Не убиваме чак толкова много хора в Кале, но ме
викат и в други градове.
– Добър занаят – казва Кристоф. Иска да вземе меча в ръце, но Кромуел все още не иска да го остави.
Палачът казва:
– Казаха ми да говоря с нея на френски, щяла да ме разбере.
– Да, направете така.
– Но тя трябва да коленичи, това трябва да ѝ бъде обяснено.
Няма да има дръвник, нали разбирате. Трябва да коленичи, да държи главата си изправена и да не мърда. Ако
стои неподвижно, всичко ще свърши за миг. Ако не, ще я накълцам.
Кромуел му връща оръжието.
– Отговарям за нея.
Човекът казва:
– Ще се свърши за миг, между два удара на сърцето. Няма да усети нищо – и ще се озове във вечността.
Двамата с Кристоф си тръгват. Кристоф казва:
– Господарю, той ми каза да предам на жените да увият полите ѝ около краката, когато коленичи, за да не би да
падне не както трябва и да покаже пред света онова, което много изискани господа вече познават.
Той не упреква момчето за грубите думи. Думите му са сурови, но това действително трябва да се направи. И
наистина, когато настава мигът, жените така или иначе го правят – сигурно са говорили помежду си за това.
Край него се появява Франсис Брайън, сгорещен в кожения си жакет.
– Е, Франсис?
– Възложено ми е веднага след като главата ѝ падне, да препусна, за да занеса новината на краля и мистрес
Джейн.
– Защо? – пита той хладно. – Нима се опасяват, че палачът няма да успее да си свърши работата?
Часът е почти девет.
– Закусихте ли? – пита Франсис.
– Аз винаги закусвам. – Но той си задава въпроса дали кралят е закусил.
– Хенри почти не говори за нея – казва Франсис Брайън. – Споменава я само когато казва, че не разбира как е
могло да се случи всичко това. Когато поглежда назад, към изминалите десет години, не може да разбере сам себе
си.
Двамата мълчат. Франсис казва:
– Вижте, пристигат.
Тържествената процесия минава през портата Колдхарбър: първи вървят градските сановници, членове на съвета
и други служители, а след тях – стражата. По средата върви кралицата, съпроводена от дамите. Облечена е в рокля от
тъмна бродирана коприна, носи къса хермелинова наметка и старомодна шапчица от онези, които са заострени
отпред като стреха; Кромуел предполага, че я е избрала за този случай, защото тази шапчица крие възможно най-
добре лицето, не позволява да се види изражението ѝ. А тази хермелинова наметка – дали не му е позната отнякъде?
Струва му се, че я видя за последен път, когато беше увита около раменете на Катерина. Значи тези кожи са
последният трофей на Ан. Преди три години, когато потегли за коронацията си, тя вървеше по синьо сукно,
простряно по целия ѝ път към абатството – бременността ѝ беше толкова напреднала, че хората я следяха, затаили
дъх; сега обаче трябва да се примири с грубата настилка, пристъпва предпазливо с мъничките си елегантни обувки,
тялото ѝ е празно и леко, но около нея са готови да се протегнат също толкова ръце, колкото и преди, да ѝ помогнат,
ако се препъне, и да я отведат безпрепятствено до смъртта. Един-два пъти кралицата спира и цялата процесия
забавя крачка; но не защото се е препънала – тя се обръща и поглежда назад. Кранмър беше казал: „Не мога да
разбера защо, но тя си мисли, че все още има надежда.” Дамите са забулени, дори лейди Кингстън; не искат
занапред да бъдат свързвани с тазсутрешните си задължения, не искат, когато съпрузите и обожателите им ги
поглеждат, да мислят за смъртта.
Грегъри се е промъкнал до него. Кромуел долавя, че синът му трепери. Протяга облечената си в ръкавица ръка и я
поставя над лакътя му. Херцогът на Ричмънд поздравява Кромуел; той е застанал на видно място, редом с тъста си,
херцог Норфолк. Съри, синът на херцог Норфолк, шепне нещо на баща си, но Норфолк гледа неотклонно напред.
Как можа родът Хауард да стигне дотук?
Когато дамите свалят наметката на кралицата, тя изглежда миниатюрна, същинско вързопче кокали. Не прилича
на могъщ враг на Англия, но външността понякога лъже. Ако бе намерила начин да доведе Катерина на същото това
място, щеше да го стори. Ако бе запазила влиянието си, малката Мери можеше да стои сега на нейно място; а и
самият Кромуел, разбира се, да сваля дрехата си и да чака удара на грубата английска секира. Той казва на сина си:
– Още съвсем малко.
Ан е раздавала милостиня по пътя към ешафода, кадифената кесийка вече е празна; тя пъхва ръка в нея и я
обръща наопаки, като разумна домакиня, за да се убеди, че вътре не е останало нищо.
Една от дамите протяга ръка, за да вземе кесията. Ан ѝ я подава, без да я погледне, после пристъпва към ръба на
ешафода. Поколебава се за миг, отправя поглед над главите на множеството, и започва да говори. Хората се люшват
напред като един, но не могат да пристъпят много по-близо до нея – всички са вдигнали глави, вторачили са се
нагоре. Гласът на кралицата е много тих, думите едва се чуват, тя изразява чувства, подобаващи за случая:
– ... се молите за краля, тъй като той е добър, благороден, добросърдечен и добродетелен владетел...
Трябва да каже тези неща, защото – кой знае, – дори сега може да пристигне кралски пратеник.
Тя замълчава. Не, при вършила е. Няма какво повече да каже, остават ѝ само още няколко мига на този свят.
Поема си дъх. По лицето ѝ се изписва недоумение. Амин казва тя, амин. Свежда глава.
После сякаш събира смелост да овладее тръпките, които разтърсват цялото ѝ тяло, от глава до пети.
Една от забулените жени пристъпва към нея и ѝ казва нещо.
Ръката на Ан трепери, когато я вдига, за да смъкне шапчицата си.
Смъква я лесно, не ѝ се налага да дърпа; Кромуел си казва, сигурно не е била забодена с игли. Косата ѝ е
прибрана в копринена мрежичка на тила и тя я измъква, тръсва я, събира кичурите и ги увива на главата си;
придържа ги с една ръка, а една от дамите ѝ подава ленена шапчица. Тя я нахлузва на главата си. Човек не би
предположил, че ще удържи косата ѝ, но точно така става; Ан трябва да се е упражнявала да го прави. А сега се
озърта, сякаш чака напътствия. Повдига леко шапчицата от главата си, нахлузва я обратно. Не знае какво да прави,
той разбира, че тя не знае дали да завърже връзките на шапчицата под брадичката си – не знае дали шапчицата ще се
задържи, ако остане развързана, дали има време да завърже възел, не знае за колко удара на сърцето ще стигне
времето, което ѝ остава на този свят. Палачът пристъпва напред и Кромуел вижда – защото стои много наблизо –
как очите на Ан спират върху него. Французинът пада на колене, за да ѝ поиска прошка, както изисква обичаят. Това
е формалност, коленете му докосват сламата само за миг. Прави знак на Ан да коленичи, и когато тя се подчинява,
той се отдръпва назад, сякаш не иска да докосне дори дрехата ѝ.
Протяга ръката си, в която държи парче плат, към една от жените, и вдига другата си ръка към очите, за да покаже
какво има предвид.
Кромуел се надява лейди Кингстън да поеме кърпата; която и да е жената, тя се справя умело, но Ан издава
кратък стон, когато светът помръква за нея. Устните ѝ се раздвижват в молитва. Французинът прави знак на жените
да отстъпят. Те се отдръпват, коленичат, една от тях едва не се отпуска на земята, останалите я придържат; макар че
са забулени, ръцете им се виждат, голите им, безпомощни ръце, с които придърпват собствените си поли към себе
си, сякаш се прикриват, оттеглят се в безопасност. Сега кралицата е сама; никога през живота си не е била толкова
сама. Тя казва: „Христе, помилуй, Иисусе, помилуй, Господи, приеми душата ми.” Вдига ръка, пръстите ѝ отново
започват да опипват шапчицата, а Кромуел мисли: „Свали си ръката, за Бога, свали си ръката!”, не би могъл да
желае това повече, ако... ето че палачът се провиква рязко:
– Дайте ми меча!
Невиждащата глава се завърта рязко. Мъжът стои зад Ан, тя е объркана, не може да почувства близостта му. Един
общ стон се изтръгва от гърлата на множеството. После настава мълчание, и в това мълчание се чува нещо като
рязка въздишка, сякаш вятър профучава през ключалка; кръв бликва от тялото, дребната, почти плоска фигурка се
свлича в кървавата локва.
Херцог Съфолк все още стои прав. Ричмънд също. Всички останали, които са коленичили, се изправят. Палачът
се е извърнал скромно настрана, и вече е предал на някого меча си. Помощникът му пристъпва към трупа, но жените
стигат първи до него и му препречват пътя. Една от тях казва яростно:
– Не искаме да я докосват мъже.
Кромуел чува как младият Съри казва:
– Е, докосвали са я достатъчно.
Той се обръща към Норфолк и казва: милорд, обуздайте сина си и го отведете оттук. Вижда, че на Ричмънд му е
призляло и забелязва с одобрение как Грегъри отива при него, покланя му се и казва дружелюбно, както едно момче
може да го каже на друго, милорд, да вървим, елате с мен. Кромуел не знае защо Ричмънд не коленичи.
 Може би е повярвал на слуховете, че кралицата се е опитала да го отрови, и затова не е пожелал да ѝ окаже дори
тази последна почит.
Отношението на херцог Съфолк е по-разбираемо. Брандън е суров човек и не се чувства длъжен да прости на Ан.
Кромуел е участвал в сражения. Но никога не е виждал да се пролива кръв така.
По всичко личи, че Кингстън е мислил само за събитията до смъртта, не се е досетил, че трябва да уреди
погребението.
– Моля се на Бога – казва Кромуел, без да се обръща конкретно към никого, – комендантът да се е досетил, че
трябва да се вдигнат плочите от пода на параклиса.
Някой му отговаря, мисля, че са вдигнати, сър, нали ги махнаха преди два дни, за да погребат брат ѝ.
Комендантът не се е представил особено добре през последните няколко дни, макар че, действително, кралят го
държеше в неизвестност, и по-късно самият Кингстън ще признае, че цяла сутрин е очаквал вестоносец да
пристигне внезапно от Уайтхол и да отмени екзекуцията; очаквал го е дори когато помагаха на кралицата да се
изкачи по стълбите на ешафода, дори до мига, когато тя свали шапчицата си. Не е предвидил ковчег, но успяват да
намерят един брястов сандък за стрели, опразват го набързо и го отнасят на сцената на клането. Вчера този сандък е
бил приготвен да бъде изпратен в Ирландия с товара си, всяко острие в него – готово да нанася отделни, самотни
удари. Сега всички са вперили погледи в него, в сандъка, който ще приюти смъртта, достатъчно широк за дребното
тяло на кралицата. Палачът прекосява ешафода и вдига отсечената глава; увива я в парче плат като новородено бебе.
После чака някой да поеме от него това бреме. Жените, без чужда помощ, вдигат подгизналото от кръв тяло на
кралицата и го поставят в ковчега. Една от тях пристъпва напред, поема главата и я поставя – няма къде другаде – в
краката на кралицата. Изправят се, плувнали в кръвта на кралицата, и се оттеглят с вдървена походка, строени в
плътна редица като войници.
Същата вечер той е в дома си в Остин Фрайърс. Писал е писма за Франция, за Гардинър. Гардинър в чужбина
прилича на дебнещ звяр, който гризе ноктите си и чака подходящия момент да нанесе удар.
Това, че успя да го държи настрана, е истински триумф. Пита се още колко време ще успява да го удържи.
Иска му се Рейф да беше тук, но той сигурно е при краля или се е върнал при Хелън в Степни. Привикнал е да
вижда често Рейф и не може да се нагоди към новия ред на нещата. Все очаква да чуе гласа му, да чуе как той,
Ричард и Грегъри, когато синът му си е у дома, се боричкат по ъглите, опитват се да се бутнат един друг по стълбите,
изскачат иззад вратите, за да се стряскат взаимно, погаждат си всякакви номера, както постъпват дори мъже на
двайсет и пет-трийсет години, стига да мислят, че наоколо няма по-зрели и възрастни хора.
Вместо Рейф обаче сега мастър Ризли е с него, крачи напред-назад.
„Наричайте ме” явно е на мнение, че е редно някой да му опише деня, като на хроникьор, или че, ако това не
стане, той самият е длъжен да направи описание на собствените си чувства.
– Сър, имам чувството, че съм застанал на висок нос, с гръб към морето, а под себе си виждам равнина, обгърната
от пламъци.
– Нима, „Наричайте ме”? Тогава елате на завет – казва Кромуел – и изпийте чаша от това вино, което лорд Лайл
ми праща от Франция. Обикновено го пазя само за себе си.
„Наричайте ме” поема чашата.
– Долавям мирис на изгорели сгради – продължава той. – Рухват кули. Не е останало нищо освен пепел.
Крушение.
– Но от това крушение може да се извлече полза, нали?
Отломките от корабокрушение могат да послужат за най-различни неща; питайте който и да било обитател на
крайбрежието.
– Не отговорихте ясно на един въпрос – казва Ризли. – Каква е причината да не изправите Уайът пред съда? Като
изключим това, че е ваш приятел.
– Забелязвам, че не придавате особено висока стойност на приятелството – той наблюдава Ризли, за да види как
ще приеме думите му.
– И така да е – отвръща „Наричайте ме”. – Мисля, че Уайът не представлява заплаха за вас, нито пък ви е
обиждал, не ви е сторил никакво зло. Уилям Бриъртън беше надменен, оскърби мнозина, стоеше на пътя ви. Хари
Норис и младият Уестън – е, ами те освободиха местата си, и сега вие ще можете да назначите за служители в
кралските покои други свои приятели освен Рейф. Що се отнася до Марк, тази напаст с лютнята... признавам,
наоколо е по-чисто без него. А когато Джордж Болейн бе повален, останалите Болейн се разбягаха, монсеньор ще
трябва да офейка в провинцията и да не надига много глас.
Императорът ще бъде доволен от всичко, което се случи. Жалко, че треската не позволи на посланика да
присъства. Сигурно би искал да бъде там.
 Не, не би искал, мисли си Кромуел. Шапюи е гнуслив. А е редно да станеш от леглото, дори да си болен, ако се
налага, и да видиш резултатите от това, което си пожелал.
– Сега вече в Англия ще настане спокойствие – казва Ризли.
Някаква фраза се появява в главата му – Томас Мор ли го беше казал? – „спокойствието, което настава в
кокошарника, когато си тръгне лисицата.” Вижда пред себе си разпилените трупове, някои убити само с едно
тракване на челюстта, други – нагризани и разкъсани, лисицата се е въртяла и хапала панически във всички посоки,
докато кокошките са пърхали около нея, убивала е наляво и надясно; останките трябва да се отмият с вода, да се
почистят сплъстените, алени от кръв пера, полепнали по пода и стените.
– Не остана нито един от актьорите – казва Ризли. – Няма ги вече и четиримата, които отнасяха кардинала към
ада; както и горкия глупак Марк, който възпя в балада делата им.
– Да, и четиримата – казва Кромуел. – Петимата.
– Един благородник ме попита: „Ако Кромуел постъпва така с по-маловажните врагове на кардинала, какво ли ще
стори някой ден с краля?”
Той стои прав и се взира в тъмнеещата градина: стои като закован, сякаш въпросът е нож, забит между плешките
му. Сред поданиците на краля има само един човек, комуто би хрумнало да зададе този въпрос, само един, който би
се осмелил да го зададе.
Съществува само един човек, който би се осмелил да постави под въпрос верността, която той проявява към своя
крал, верността, която доказва с всеки изминал ден.
– И тъй... – казва той накрая, – значи Стивън Гардинър се представя за благородник.
Възможно е в малките стъкълца на прозореца, които разкривяват и размиват отражението, Ризли да вижда
някакъв недостоверен образ: смущение, страх, вълнение – това са неща, които рядко се изписват по лицето на
мастър кралския секретар. Защото, ако Гардинър разсъждава така, кой още би могъл да го мисли? Кому би хрумнало
нещо подобно през месеците и годините, които ни предстоят? Той казва:
– Ризли, нали не очаквате да оправдавам постъпките си пред вас? Вземеш ли веднъж решение, няма защо да се
извиняваш за него. Бог ми е свидетел, че желая само доброто на нашия господар, краля. Обрекъл съм се да му се
покорявам и да му служа. И ако ме наблюдавате внимателно, ще забележите как го правя.
Обръща се, когато преценява, че може да покаже лицето си на Ризли. Усмихва се сурово и казва:
– Пийте за мое здраве.

[1] Петте пристанища – исторически съюз с военно и икономическо значение, сформи-ран между няколко пристанищни града в Югоизточна Англия. В състава
на съюза са влизали пет града – Хейстингс, Ню Роумни, Хайд, Дувър и Сандуич, откъдето идва и името му. – Б. пр.
[2] „Парис Гардън” – градина, в която се намирала една от многото арени („театри”), на които се провеждали боеве на мечки с кучета, популярно забавление
за епохата. Градината имала лошо име. била известна като сборище на съмнителни личности. – Б. пр.
[3] Любовното изкуство (лат.). – Б. пр.
[4] Между нас (да си остане) (фр.). – Б. пр.
[5] Музикален инструмент, подобен на гъдулка, средновековна цигулка с три струни. – Б. пр.
[6] Тученица или тлъстига е едногодишно растение с доста месести листа, което често се приема за плевел, но много европейски страни го използват като
продукт за салати. – Б. ред.
[7] Вид бързоферментираща бира, която в стари времена е била с по-високо алкохолно съдържание – 12+%. – Б. ред.
[8] Плътен, здрав плат, използван основно за тапицерия на мебели. – Б. ред.
[9] Джон Скелтън (1460-1529), английски поет, учител на принц Хенри Тюдор, бъдещия Хенри VIII, за когото написва книгата „Огледало на владетеля”. – Б. пр.
[10] Книга Притчи Соломонови, 31:10 – Б. пр.
[11] „Тя си тъче килими; висон и пурпур е нейно облекло.” – Книга Притчи Соломонови, З1:22 – Б. пр.
[12] Свети Йоан Златоуст, „Книга за девството” , 14 – Б. пр.
[13] Думата се появява в „Придворният” на Балдасаре Кастильоне, където авторът я използва в смисъл „умение да създаваш впечатлението, че вършиш
всичко с лекота и естествено, да прикриваш полаганото усилие” понякога се тълкува и като „своеобразна защитна ирония: способността да прикриеш
онова, което желаеш, чувстваш и мислиш в действителност, зад маска на привидна сдържаност и равнодушие.”– Б.пр.
[14] По липса на нещо по-добро (фр.). – Б. пр.
[15] Изразът е бил използван, когато нареждали на служителите в съда да доведат хора, обвинени в държавна измяна. Обвинените в това престъпление били
считани за мъртви още приживе. – Б. пр.
[16] Алебардата се държи така в знак на траур. – Б. пр.
[17] Място в някогашен западен Лондон, където са се провеждали публичните екзекуции чрез обесване. Мястото носи името на близкия поток, който вече е
превърнат в една от подземните реки на града. – Б .пр.
[18] Кардинал Бейнбридж (1462/64–1514), английски кардинал на римокатолическата църква, архиепископ на Йорк до смъртта си. През 1509 година Хенри VIII
го изпраща в Рим като свой посланик. – Б. пр.
[19] Довиждане (фр.) – Б. ред.
[20] 1.20 м на 5 см. – Б. ред.
 III.
ТРОФЕИ
Лондон, лятото на 1536

Кралят пита:
– Какво стана с дрехите ѝ? С шапчицата?
Кромуел отговаря:
– Прибраха ги хората в Тауър. Имат това право.
– Откупете ги – казва кралят. – Искам да знам, че са унищожени.
Кралят казва още:
– Съберете всички ключове от вратите, които водят към личните ми покои. Тук и навсякъде другаде. Всички
ключове от всички стаи. Искам да се сменят ключалките.
Навсякъде има нови служители, или пък стари служители на нови постове. На мястото на Хари Норис сър
Франсис Брайън е провъзгласен за Главен пазител на кралската спалня, и ще получава възнаграждение от сто
паунда. Младият херцог Ричмънд е провъзгласен за шамбелан[1] на Честър и Северен Уелс, както и за Пазител на
Петте Пристанища (на мястото на Джордж Болейн) и комендант на крепостта в Дувър. Томас Уайът е освободен от
Тауър и също получава сто паунда. Едуард Сиймор е провъзгласен за виконт Бийчъм. Ричард Сампсън е назначен за
епископ на Чичестър.
Вдовицата на Франсис Уестън обявява, че ще се омъжи повторно.
Обсъдили са с братята Сиймор девиза, който трябва да приеме Джейн, когато стане кралица. Избрали са:
„Обречена да служи и да се покорява”. Споменават го пред Хенри, за да видят как ще реагира. Той се усмихва и
кимва: напълно удовлетворен. Сините очи на краля гледат ведро. През есента на тази година, 1536-та, по стъклените
прозорци, в дърворезбите и каменните изваяния гербът, на който е изобразен феникс с императорска корона, ще
измести белия сокол; хералдическите лъвове на мъртвата са изместени от леопардите на Джейн Сиймор, спестени
са излишни разходи, трябва само да се променят главите и опашките на зверовете.
Сватбата не е публична, венчават ги набързо в покоите на кралицата в Уайтхол. Установява се, че Джейн е далечна
братовчедка на краля, но всички необходими разрешения са съставени според изискванията.
Кромуел е с краля преди церемонията. Хенри се е умълчал, доста по-меланхоличен е на този ден, отколкото може
да се очаква от младоженец. Той не мисли за предишната кралица; десет дни са изминали от смъртта ѝ, но той
изобщо не говори за нея. Затова пък казва:
– Кръм, не знам дали сега ще ми се родят деца. Платон твърди, че мъжът създава най-добро потомство между
трийсетата и трийсет и деветата си година. А аз съм на повече. Пропилях най-хубавите си години. Не знам къде
потънаха.
Кралят има чувството, че е бил измамен от съдбата.
– Когато почина брат ми Артур, астрологът на баща ми предсказа, че ме очаква успешно властване и че ще имам
много синове.
Властването поне е успешно, мисли си Кромуел; и ако не се откажете от мен, ще бъдете по-богат, отколкото бихте
могли да си представите. Томас Кромуел е присъствал на някое място в хороскопа ви.
Сега трябва да бъдат изплатени дълговете на мъртвата. Тя дължи към хиляда паунда, които ще бъдат покрити от
конфискуваното ѝ състояние: дължи на доставчика на кожи и на доставчика на дрехи; на плетачките на коприна, на
аптекаря си, на доставчика на бельо, на майстора на седла, на човека, който боядисва платове, на ковача и на
майстора на игли. Положението на дъщеря ѝ не е изяснено, но засега на детето не му липсва нищо, леглото му е
украсено със златни ресни, носи шапчици от бяла и виолетова коприна, поръбени със злато.
Кралицата дължи на бродирачката петдесет и пет паунда, ясно е за какво.
На френския палач трябва да бъдат изплатени двайсет и три паунда, но поне няма вероятност да се наложи да му
се плаща отново.
В Остин Фрайърс той взема връзката с ключове и влиза в малката стаичка, където прибират Коледата: там, където
беше затворен Марк, където плака от страх през нощта. Крилете, направени от паунови пера, трябва да бъдат
унищожени. Малката дъщеря на Рейф вероятно няма да попита отново за тях; децата обикновено забравят онова,
което се е случило предната Коледа.
Когато изтръсква крилете от ленения калъф, той обтяга плата, вдига го към светлината и вижда, че е срязан. Сега
вече му е ясно как крилете са се измъкнали и са погалили лицето на покойния. Сега вижда и че крилете са
опърпани, като че ли някой ги е гризал, ярките цветове на очите по пауновите пера са помътнели. В крайна сметка
това е евтина, незначителна вещ, не си струва да ѝ се отдава такова значение.
Мисли за дъщеря си Грейс. Пита се: „Дали жена ми някога ме е мамила? Когато пътувах по работа на кардинала,
а това се случваше толкова често, дали не е имала връзка с някой търговец на коприна, с когото може да се е
запознала покрай работата си, или пък, както се случва с много жени, е спала с някой свещеник?” Не му се вярва, че
може да го е сторила. От друга страна, тя беше невзрачна жена, а Грейс беше толкова красива, с толкова фини черти.
Напоследък вижда само смътните очертания на лицето и в мислите си; ето какво причинява смъртта, отнема ти все
повече и повече, докато всичко, което остава от спомените, е едва забележима следа от разпиляна пепел.
Той казва на Джоана, сестрата на жена му:
– Как мислиш, дали Лиз някога е спала с друг мъж? Искам да кажа, докато беше моя жена?
Джоана е стъписана.
– Как можа през ума ти да мине такава мисъл? Пропъди я веднага.
Той се опитва да я пропъди. Но не може да се отърве от усещането, че Грейс се е отдалечила още повече от него.
Тя почина, преди някой да я нарисува. Живя, а не остави следа. Дрехите и, платнената ѝ топка и престилчицата ѝ
отдавна са дадени на други деца. Но по-голямата му дъщеря, Ан, имаше една тетрадка. Той понякога я вади и я
разглежда, чете името ѝ, написано с уверения ѝ почерк: Ан Кромуел, Ан Кромуел, тетрадката на Ан Кромуел;
разглежда рибите и птиците, които е рисувала в полетата, русалките и грифоните. Държи я в една дървена кутия,
облицована отвън и отвътре с червена кожа. На капака цветът е избледнял до светлорозово. Само ако я отвори,
вижда вътре истинския, шокиращо ален цвят.
Сега, когато се свечерява късно, той остава дълго на писалището си. Хартията е ценна. Останките и изрезките не
се изхвърлят, а се изписват и откъм обратната страна, ползват се за нещо. Той често взема една стара книга, в която
са събирани копия на изпратени писма, и открива бележки на канцлери, превърнали се отдавна в прах, на епископи-
министри, които сега лежат студени под надписите, в които се изреждат техните заслуги. Когато в един подобен
случай за първи път се натъкна на почерка на Улзи след неговата смърт – набързо надраскани сметки, отхвърлена
чернова – сърцето му се сви и му се наложи да остави перото, докато спазъмът на скръбта отмина.
Вече е привикнал на подобни срещи, но тази вечер, когато, прелиствайки страниците, попада на почерка на
кардинала, забелязва нещо странно – може би поради някаква игра на светлината формата на буквите изглежда
променена. Това би могло да бъде почеркът на някой непознат, на кредитор или длъжник, с когото си имал работа
само веднъж и не ти е добре познат; може да принадлежи на някой скромен писар, на когото е диктувал господарят.
Изминава един миг: пламъкът на свещта от пчелен восък трепва леко, той побутва книгата към светлината и
думите придобиват познатите си очертания, така че той може да види ръката на покойника, който ги е писал. През
деня мисли само за бъдещето, но понякога, късно през нощта, спомените се връщат да го тормозят.
Както и да е. Следващата му задача е да намери някакъв път към помирение между краля и лейди Мери, да спаси
краля, за да не стане той убиец на собствената си дъщеря; но преди това ще трябва да попречи на приятелите на
Мери да убият самия него. Помогнал им е да получат своя нов свят, света без Ан Болейн, и сега те могат да решат, че
ще успеят да се справят и без Кромуел. Изядоха онова, което той им поднесе, и сега ще искат да изхвърлят и него
заедно със старите тръстики и кокалите по пода. Но трапезата беше негова; той стои начело и управлява, сред
блюдата с разкъсано месо. Нека се опитат да го свалят. Ще установят, че той е сложил броня, че се е окопал, че се е
вкопчил в бъдещето като пиявица.
Предстои му да пише закони, да взема различни мерки, да се грижи за благото на държавата и за своя крал; има
още титли и почести за постигане, къщи за строене, книги за четене, а кой знае, може би и деца, които предстои да
бъдат заченати, трябва да ожени и Грегъри. Ако му се роди внук, това би било някакво обезщетение за децата, които
загуби. Вижда себе си, обгърнат от ярка светлина, вдигнал в ръце малко дете, за да могат и мъртвите да го видят.
Казва си: „Каквото и да правя, един ден ще си отида, и както върви светът, този ден може би не е далече: какво
като съм здрав и жизнен мъж, съдбата е изменчива, може да ме довършат враговете ми, а може да го сторят и
приятелите ми. Настане ли мигът, може да изчезна от този свят по-бързо, отколкото изсъхва мастилото. Ще оставя
след себе си огромна планина от хартия, а онези, които ще дойдат след мен – да кажем, Рейф, или Ризли, или Рич –
ще прехвърлят онова, което е останало, и ще казват: „Я виж ти, ето един стар нотариален акт, стара чернова, старо
писмо, от времето на Томас Кромуел”; после ще обърнат страницата и ще пишат на гърба ми.
Лятото на 1536 – той получава титлата барон Кромуел. Не би могъл да нарича себе си лорд Кромуел от Пътни –
току-виж избухнал в смях. Както и да е. Може пък да бъде барон Кромуел от Уимбълдън.
Нали е тичал из тези поля като момче.
Фразата „както и да е” напомня на сгушил се под стола таласъм.
Тя кара мастилото да оформя думите, преди още да си ги видял, тласка редовете да вървят напред по страницата и
да прекрачват в полето. Край няма. Ако ти се струва, че виждаш края, просто не разбираш какво виждаш. Всеки
край е начало. Начало е и този край.

[1] Доверен придворен (или офицер), грижещ се за безопасността и реда в жилището на монархическа особа или в някое негово владение. – Б. ред.
 БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Обстоятелствата около края на Ан Болейн са предмет на спорове от векове насам. Сведенията са заплетени и
понякога противоречиви; източниците често са съмнителни, опорочени, или от по-късен период.
Не съществува официален протокол от процеса срещу нея, а от последните ѝ дни можем да възстановим само
фрагменти, с помощта на данни от нейни съвременници, които може да говорят неточно, да са предубедени, да са
пропуснали нещо, да са били на друго място по същото време, или да се крият под измислено име. Красноречивите
и многословни речи, които се твърди, че Ан е произнасяла по време на процеса или на ешафода, би трябвало да
бъдат приемани със скептицизъм, както и документът, често определян като нейно „последно писмо”, който почти
сигурно е фалшификат, или, за да се изразим по-меко, измислица.
В тази книга съм се опитала да представя няколко решаващи седмици – така, както би трябвало да са изглеждали
от гледна точка на Томас Кромуел. Не претендирам, че моята версия е по-авторитетна; просто я представям на
читателя, правя му едно предложение. Някои добре познати аспекти на историята не присъстват в този роман. За да
се ограничи множенето на действащите лица, тук не е спомената една дама на име Бриджет Уингфийлд, покойница
по време на процеса, която може (от отвъдното) да е дала повод за слуховете около Ан Болейн, започнали да се
носят преди нейното падение. Може би пропускането на този възможен източник на слухове хвърля повече вина
върху Джейн, лейди Рочфорд, отколкото тя всъщност заслужава; проявяваме склонност да прочитаме образа на
лейди Рочфорд отзад напред, изхождайки от пагубната роля, която е изиграла в случая с Катрин Хауард, петата жена
на Хенри. Джулия Фокс предлага един по-положителен прочит на образа на Джейн в книгата си „Джейн Болейн”
(2007).
Познавачите на последните дни на Ан ще отбележат и други пропуски, включително и отсъствието на Ричард
Пейдж, придворен, арестуван по същото време, когато арестуват и Томас Уайът, срещу когото така и не е било
повдигано обвинение и никога не е бил съден.
Тъй като той няма никакво друго участие в тази история и никой няма представа защо е бил арестуван, ми се
стори основателно да не обременявам читателите с още едно име.
Дължа много на трудовете на Ерик Айвс, Дейвид Лоудс, Алисън Уиър, Дж. У. Бърнард, Рета М. Уорник и на много
други историци, занимавали се със семейство Болейн и тяхното падение.
Разбира се, тази книга не се занимава с Ан Болейн или Хенри VIII, а с кариерата на Томас Кромуел, който все още
не е получил достатъчно внимание от страна на биографите. Междувременно мастър кралският секретар си остава
все така хлъзгав, загладен и трудно достъпен като най-хубавия захаросан плод в коледен пудинг; но аз се надявам да
продължа с усилията си да го изчопля оттам.
 БЛАГОДАРНОСТИ
Искрено съм благодарна на онези непредубедени историци, които отделиха време, за да прочетат „Вълци”, да
коментират книгата и да се изкажат окуражително за този проект, и на многото читатели, които се свързаха с мен, за
да ми представят родословни дървета и късчета от семейни предания, както и любопитни подробности, свързани с
несъществуващи вече сгради и почти забравени имена.
Благодаря на сър Боб Устър, задето ми показа замъка Алингтън, който някога е бил притежание на семейство
Уайът, и на Рупърт Тисълтуейт, потомък на Уилям Полет, задето ме покани в Кади, красивия си дом в Девън.
Благодаря и на всички, отправили ми любезни покани, които се надявам да успея да приема по време на работата по
следващия си роман.
Дължа особена благодарност на моя съпруг, Джералд Макюън, комуто се налага да споделя дома си с толкова
много невидими хора, и който неотклонно ми дарява подкрепата си и своята практичност и добросърдечие.
Hilary Mantel, Bring Up the Bodies, 2012
 Хилари Мантел
Доведете труповете
първо издание

превод: Боряна Джанабетска

редактор: Десислава Райкова
художник: Христо Хаджитанев
редакция: Издателство „Еднорог“
тел./факс 02 980 13 78
e-mail: office@ednorog.com
София 1000, бул. „Княз Дондуков“ 45

Книжна борса „Болид“,

бул. „Искърско шосе“ № 19, офис № 33
Онлайн книжарница: www.ednorog.com