Annotation

Когато е малка, бащата на Брийн ѝ разказва приказки за вълшебни места. За свят с две луни и храбри воини, за
магически създания и вековни традиции.
Днес Брийн е тревожна млада жена с огромен студентски дълг и работа, която мрази. Един ден тя разбира, че
преди баща ѝ да изчезне от живота ѝ, е открил банкова сметка на нейно име. И в сметката има почти четири
милиона долара, които майка ѝ е крила от нея.
Подобно състояние може да промени живота на Брийн. Но тя не знае, че използвайки част от него за дълго
жадувано пътуване до Ирландия, ще намери отговори на въпроси, които дори не е подозирала, че иска да зададе.
Тук тя ще научи кой е мъжът със сребристи коси, който я преследва от известно време. И защо чува гласа му да
шепти в главата ѝ: „Ела си у дома, Брийн Шивон. Време е да си дойдеш у дома“.
А също и защо сънува дракони. И че съществува магичен портал, който ще я отведе в земята на феите, където я
чака истинската ѝ съдба.

Нора Робъртс — Сърцето на дракона: Пробуждане #1

Първа част
Пролог
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Шеста глава
Седма глава
Осма глава
Девета глава
Десета глава
Втора част
Единадесета глава
Дванадесета глава
Тринадесета глава
Четиринадесета глава
Петнадесета глава
Шестнадесета глава
Седемнадесета глава
Осемнадесета глава
Деветнадесета глава
Двадесета глава
Трета част
Двадесет и първа глава
Двадесет и втора глава
Двадесет и трета глава
Двадесет и четвърта глава
Двадесет и пета глава
Двадесет и шеста глава
Двадесет и седма глава
Двадесет и осма глава
Двадесет и девета глава
Тридесета глава
Обработка
Сканиране, корекция и форматиране: ehobeho, 2021
***
Информация за текста

notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
Нора Робъртс — Сърцето на дракона: Пробуждане #1
На Колт,
умното ми момче, което носи светлина и любов в живота ни.
Първа част
Промени
Лъжа, която е полуистина, е най-лошата от всички лъжи.

лорд Алфред Тенисън

Не съм аз вече тоз, когото помниш.

Уилям Шекспир,
Хенри IV, втора част, пето действие, пета сцена.
Превод Валери Петров.
Пролог
Долината на феите
Мъглата протягаше проблясващите си сребристи пръсти над бледозелените води на езерото. Извиваше ги към
смълчаното сиво небе, а иззад хълмовете на изток се подаваше бледорозовото сияние на затаения дъх на утрото.
В мразовития час на зората Кийган О’Бройн стоеше край езерото в очакване на идващия ден. Ден, за който
знаеше, че е предопределен за промени и избори, за надежда и сила.
Със затаен дъх и той очакваше да изпълни дълга си, като се надяваше да бъде обратно у дома във фермата преди
обед. Помисли си колко много работа имаше за вършене. И още колко много трябваше да се упражнява, разбира се.
Но всичко това беше у дома.
По даден сигнал той свали ботушите и туниката си. Брат му Харкен направи същото, както и останалите
шестстотин души покрай тях. Бяха дошли хора — младежи и не само, от всяко кътче на Талаф, не само от долината.
Идваха от юг, където Благочестивите отправяха тайните си молитви, от север, където най-свирепите воини
бранеха Морето на бурите, от Столицата на изток и оттук на запад.
Техният вожд, техният тийшах1, беше мъртъв. Бе дал живота си, за да спаси техния свят. И както беше
написано, както се разказваше в преданията и песните, нов водач щеше да се въздигне също като мъглите в този ден,
на това място, по този начин.
Също като на брат му Харкен и на него не му се искаше да е тийшах. Самият Харкен беше весело момче на
дванайсет години — най-младият, на когото бяха позволили да участва в ритуала — роден фермер до мозъка на
костите си. Кийган знаеше, че по-малкият му брат приема този ден, тълпите зяпачи и скачането в езерото просто
като едно огромно забавление.
В днешния ден самият Кийган обаче щеше да спази клетвата, дадена пред един умиращ човек. Мъж, който бе
възприемал като баща, след като собственият им баща отиде при боговете. Мъж, повел Талаф към победа над тези,
които искаха да ги поробят, и заплатил с живота си за това.
Нямаше желание да вдигне жезъла на тийшах и да поеме меча на водач на народа, но беше дал дума и затова
трябваше да се гмурне във водата заедно с всички останали момчета и момичета, мъже и жени.
— Хайде, Кийган! — ухили му се Харкен, а гарвановочерният му перчем се развя на пролетния бриз. —
Помисли само колко забавно ще бъде. Ако аз намеря меча, ще обявя цяла седмица на пиршества и танци.
— Ако ти намериш меча, кой ще се занимава с овцете и ще дои кравите?
— Ако стана тийшах, ще правя това, както и още много други неща. Битката вече мина и спечелихме, братко.
Аз също тъгувам за него — каза той и с присъщата си доброта прегърна Кийган през раменете. — Той беше герой и
никога няма да бъде забравен. А днес, както би искал и той и както трябва да стане, ще дойде нов водач.
Небесносините очи на Харкен огледаха тълпата по бреговете на езерото.
— Ще го почетем, както и всички, които са били преди него, както и тези, които ще дойдат след него — добави
Харкен и сръчка брат си с лакът. — Остави тази тъжна физиономия, малко вероятно е някой от нас двамата да
излезе от езерото с Косантоир2 в ръка. По-вероятно е да бъде Кара, тя е пъргава във водата като русалка, или Кълън,
за когото се разправя, че през последните две седмици се упражнявал да задържа дъх под вода.
— Значи ще успее — промълви Кийган. Колкото и добър воин да беше Кълън, от него нямаше да излезе добър
водач. Той предпочиташе да се бие, а не да мисли.
Самият Кийган, който още от четиринайсетгодишна възраст беше воин, бе виждал кръв и я бе проливал,
познаваше властта, усещаше я и разбираше, че мисленето има не по-малко значение от меча, копието и силата.
Всъщност то имаше много по-голямо значение.
Та нали баща му и този, който го бе приемал за свой син, го бяха учили точно на това?
Докато двамата с Харкен стояха сред шумната като ято свраки тълпа, майка му си проправи път към тях.
Искаше му се и тя да се гмурне днес. Не познаваше друг човек, който да умее да успокоява страстите в спор по-
добре от нея и който да може да се справя с дузина други задължения едновременно. Харкен беше наследил
добротата си от нея, сестра им Ашлинг бе взела красотата ѝ, а на него му се искаше да вярва, че е взел поне малко от
прозорливостта ѝ.
Тарин се спря при Ашлинг. Сестра му предпочиташе да чака при приятелите си, вместо при момчетата, които в
момента презираше. Кийган видя как майка му повдигна леко брадичката на дъщеря си, целуна я по двете бузи и ѝ
каза нещо, което накара момичето да се усмихне, преди тя самата да се приближи към синовете си.
— Идвам с предупреждение и усмивка — каза Тарин, разроши гъстите коси на Харкен и подръпна леко
плитката от лявата страна на главата на Кийган. — Помнете каква е целта на този ден, защото той ни обединява и
показва кои сме и какви сме. Това, което ще направите тук, е било правено от тези преди вас преди повече от хиляда
години и всички, които са извадили меча от езерото, са предопределени. Имената им се знаят още отпреди да са
били родени.
— Ако съдбата предопределя кой ще се издигне, защо ние не можем да го видим? Защо ти не го виждаш? —
настоя Кийган. — Ти, която виждаш това, което е било и което ще бъде?
— Ако аз или ти, или някой друг можехме да го видим, то нямаше да имаме избор — каза майка му и постави
ръка на раменете му, но очите ѝ, също толкова сини като на Харкен, се взряха в мъглите над езерото. — Ти сам
избра да влезеш във водата, нали? А този, който намери меча, трябва да избере да се издигне с него.
— Кой не би избрал да се издигне с него? — учуди се Харкен. — Та нали ще бъде тийшах.
— Да, водачът ще бъде почитан, но той носи бремето за всички нас, така че този човек трябва да избере да
поеме и него заедно с меча. Тихо сега — завърши тя и целуна двамата си синове, — ето я и Маргред.
Маргред О’Келиг, някогашна тийшах и майка на починалия, беше свалила траурните си одежди. Сега беше
облечена в проста бяла роба, без други украси освен медальон с голям червен като косите ѝ камък.
И двете — косите ѝ и камъкът — изглеждаха сякаш обхванати от пламъци, сякаш разтопяваха мъглите, когато
тя преминаваше през тях. Косите ѝ бяха къси като тези на феите, които се носеха след нея.
Тълпата се раздели, за да я пропусне, глъчката секна и настана тишина, знак за уважение и страхопочитание.
Кийган я знаеше като Марг — жената, която живееше в колиба в горите недалеч от фермата им, жената, която
посрещаше всяко изгладняло момче с медени питки и приказки, жена с огромна сила и смелост, която се беше била
за Талаф и беше донесла мира, плащайки огромна цена.
Спазвайки обещанието си, той лично ѝ бе занесъл вестта за смъртта на сина ѝ, въпреки че тя вече знаеше. Беше
я прегръщал, докато плачеше. Беше я прегръщал, докато останалите жени дойдоха, за да я успокоят.
И тогава, въпреки че беше воин и мъж, самият той също беше отишъл дълбоко в горите, за да пролее
собствените си сълзи.
Сега тя изглеждаше величествено и Кийган усети как и у самия него се надига страхопочитание. Носеше
жезъла, древния символ на вождовете. Тъмното му като бездна дърво проблясваше на слънчевите лъчи,
прокрадващи се сред разпокъсаните мъгли. Знаците, издълбани в дървото, сякаш пулсираха, а камъкът „Сърцето на
дракона“ на върха му трептеше от мощ.
Дори вятърът замлъкна, когато тя заговори.
— За пореден път донесохме мир в нашия свят с цената на кръв и жертви. През вековете сме защитавали света
си, а чрез него и всички останали. Сами сме избрали да живеем така — от земята, от морето, от феите, и да
почитаме всички тях. Отново ще имаме мир, отново ще пребъдем, докато отново дойде време за кръв и жертви. В
днешния ден, както е писано, речено и възпято, ще се издигне нов водач и всички тук ще се закълнат във вярност на
Талаф, на новия тийшах, който ще извади меча от Езерото на истината и ще приеме Жезъла на справедливостта.
Тя вдигна лице към небето и Кийган си помисли как силният ѝ ясен глас сигурно се чуваше чак до Морето на
бурите и отвъд.
— Тук и сега призовавам източника на нашата сила. Нека този, който бъде избран и избере в този ден, да
почита, уважава и пази народа на феите. Нека ръката, която издигне меча, да бъде силна, мъдра и вярна. За това и
само за това те моли твоят народ.
Бледозелените води на езерото, заредени със сила, започнаха да се вълнуват, а мъглите над тях се раздвижиха.
— Нека изборът започне — произнесе тя и вдигна жезъла високо.
Спуснаха се в бяг към водата. Някои от най-младите се смееха и крещяха, докато скачаха и се гмуркаха. Тези,
които останаха на брега, нададоха окуражителни викове.
Кийган чу цялата суматоха и за миг се поколеба, когато брат му цопна наблизо във водата с весел вик. Помисли
за клетвата си, за онази ръка, която беше сграбчила неговата в последните мигове от живота си на тази земя.
И се гмурна.
Би изругал при първия досег с ледената вода, но не видя смисъл да го прави. Чуваше ругатните на останалите
или смеха и виковете им, дори боричкането им да изплуват на повърхността.
Изключи онази част от съзнанието си, която можеше да чува мислите на останалите, тъй като твърде много от
тях забушуваха в главата му.
Беше се заклел да се гмурне надълбоко във водата в този ден. Да вдигне меча, ако той се озовеше в ръката му.
Затова се гмурна още по-дълбоко и по-дълбоко, спомняйки си как като момче беше правил същото заедно се брат си
и сестра си. Тогава бяха просто деца в топъл летен ден, които търсеха изгладени камъни на дъното на езерото.
Във водата виждаше и останалите, които се спускаха надолу или изплуваха нагоре. Езерото щеше да ги изтласка
към повърхността, ако въздухът в дробовете им свършеше, тъй като в този ден беше обещано, че никой от влезлите
във водите нямаше да пострада.
Усещаше движението на водата около себе си като лек водовъртеж, сякаш някой я беше разбъркал. Вече
виждаше и дъното с гладките камъни, които беше събирал като дете.
И тогава видя жената. Тя просто се носеше пред него и отначало я помисли за русалка. Историята помнеше, че
народът на русалките избягваше да се появява на ритуала — те вече владееха моретата и това им стигаше.
И тогава осъзна, че виждаше само лицето и косите ѝ — бяха червени като на Марг, но много по-дълги и се
носеха след нея по водното течение. Очите ѝ бяха сиви като сенки в дима и докоснаха нещо в сърцето му. Стори му
се позната. Но не я познаваше. Той знаеше всяко лице в долината, но нейното не беше сред тях. И въпреки това му се
струваше някак позната.
Тогава, въпреки че беше блокирал уменията си да чете чуждите мисли, той чу гласа ѝ тъй ясно, както бе чувал
гласа на Марг на брега.
Той беше и мой, но това е твое. Той го знаеше, знаеш го и ти.
Мечът сам се озова в ръката му и той усети тежестта му в дланта си, усети мощта му и видя блясъка му.
Можеше да го пусне, да продължи да плува и да се отдалечи. Изборът беше негов — или поне така твърдяха
боговете и приказките.
Понечи да отслаби хватката на пръстите си и да отхвърли тази тежест, мощта и блясъка далеч от себе си. Не
знаеше как да води. Знаеше как да се бие, как да тренира, как да язди и да лети, но не знаеше как да поведе
останалите нито към битка, нито към мир.
Мечът проблесна в ръката му, сребристото му гравирано острие пулсираше, а едрият червен камък на дръжката
му грееше като пламък. Щом хватката му се поотпусна, блясъкът помръкна, а пламъкът започна да угасва.
Тя продължаваше да го гледа.
Той вярваше в теб.
„Избор ли? — помисли си Кийган. — Ама че глупост. Честта не оставя място за избор.“
И той насочи върха на меча към повърхността, където слънчевите лъчи блещукаха като разпръснати диаманти,
и забеляза как привидението — защото тя бе точно това — му се усмихва.
Коя си ти? — поиска да узнае той.
И двамата ще трябва да разберем това.
Мечът го водеше стремглаво нагоре като стрела, изстреляна от лък.
Проряза повърхността на водата и се извиси във въздуха. Ревът наоколо се надигна в мига, в който слънцето
докосна острието и блясъкът му се разпръсна в мощни светкавици над водата.
Кийган продължи да се носи след него и през гъстата влажна трева, след което направи това, което знаеше, че
трябва да направи — коленичи пред Маргред.
— Поднасям ти това и всичко, което значи то — повтори той думите, които бе изрекъл и синът ѝ, — защото
няма нищо по-ценно от него.
— Моето време отмина — отвърна тя и положи ръка на главата му. — А твоето започва сега — добави и хвана
ръката му, помагайки му да се изправи на крака.
Той не чуваше и не виждаше нищо друго освен нея.
— Такова беше и моето желание — прошепна му Маргред толкова тихо, че само той да я чуе.
— Защо? Та аз не знам как да…
— Знаеш много повече, отколкото си мислиш — прекъсна го тя, целуна го по бузата и вдигна жезъла. — Вземи
това, което е твое, Кийган О’Бройн. — Той пое жезъла и отстъпи. — И направи това, което ще последва.
Кийган се обърна. Всички го гледаха. Толкова много лица и очи бяха насочени единствено към него. Разпозна
надигащото се в гърдите му чувство на страх и се засрами. Мечът го беше избрал, а той беше избрал да се издигне с
него. Не трябваше вече да изпитва страх.
Той вдигна жезъла високо и „Сърцето на дракона“ запулсира като жив.
— С това ще има справедливост за всички в Талаф — каза той и хвана меча в другата си ръка. — А с това
всички ще бъдат защитени. Аз съм Кийган О’Бройн и с всичко, което съм или някога ще бъда, давам тази клетва на
долините, на хълмовете и на горите, оттук до най-далечните краища на света, и за всички от народа на феите. Аз ще
застана на страната на светлината. Ще живея за Талаф и ако такава е волята на боговете — ще умра за Талаф.
Тълпата го приветства с възторжени възгласи и сред рева им Кийган успя да чуе думите на Марг:
— Браво, момко. Много добре.
Така се издигна младият тийшах. Така започна една нова история.
Първа глава
Филаделфия
Пулсиращата болка в главата на Брийн Кели се усили, докато се возеше в автобуса, който сякаш страдаше от
тежки пристъпи на хълцане. Беше прекарала един ужасен ден (който, за щастие, вече привършваше), но той беше
само част от една ужасна седмица в един ужасен месец — или по-скоро два месеца.
Непрекъснато си напомняше, че трябва да бъде по-весела. Беше петък, а това означаваше, че има още цели два
дни, преди да е наложително да се върне отново в класната стая и да се опитва да преподава литература на ученици
в основното училище.
Естествено, щеше да прекара значителна част от тези два дни в оценяване на контролни работи и подготвяне на
уроци, но поне нямаше да бъде в класната стая с всички онези очи, вперени в нея — някои отегчени, други отнесени
и само малка част от тях изпълнени с надежда. Не, нямаше да стои изправена пред тях и да се чувства неадекватна и
не на мястото си също като гимназистка, която предпочита в този момент да е навсякъде другаде във Вселената, но
не и в класната стая.
Напомни си, че преподаването все пак е най-уважаваната, удовлетворяваща, значима и жизненоважна
професия.
За жалост обаче, тя не се справяше добре с нея.
Автобусът изхълца отново на следващата си спирка, неколцина души слязоха, други се качиха. Тя ги
наблюдаваше. Беше добра в наблюдението, защото то бе значително по-лесно от това да участваш активно в нещо.
Виждаше жената със сивия спортен панталон с телефон в ръка и крайно изтощен поглед. Брийн реши, че е
самотна майка, която се прибира след работа и проверява децата си по телефона. Сигурно никога не си беше
представяла, че животът ѝ може да е толкова труден.
Или пък двамата тийнейджъри по потници, шорти „Адидас“ и със слушалки в ушите. Отиваха да се видят с
приятели, да поиграят баскетбол, да хапнат пица, да гледат някой филм. Брийн им завиждаше за възрастта — за тях
уикендът не означаваше нищо друго, освен забавления.
А мъжът в черно… Той гледаше право към нея, изучавайки я с очи, така че тя отклони поглед от него. Стори ѝ
се познат. Защо ли ѝ се струваше, че го познава? Беше с посребрени коси, приличащи на грива, и Брийн реши, че
трябва да е някой преподавател от колежа. Но не. Някакъв си професор в автобуса не би предизвикал сухота в устата
ѝ и толкова силно сърцебиене. Тя изпита ужасяващото опасение, че той ще стане и ще се премести до нея. Ако го
направеше, тя нямаше да може да слезе от автобуса. Щеше просто да продължи да се вози и да се вози, без да отива
никъде, като хваната в капан.
Знаеше, че това е лудост, но не ѝ пукаше. Изправи се рязко и забърза към предната врата, а куфарчето ѝ за
документи се заудря в бедрото ѝ. Така и не посмя да го погледне втори път, но се наложи да мине много близо до
него, за да стигне до вратата, и въпреки че той отстъпи малко встрани, тя усети как ръката ѝ леко се удари в него,
докато го подминаваше.
Дробовете ѝ се свиха, а краката ѝ се подкосиха. Някой я попита дали е добре и тя с мъка се залюля към вратата.
В главата си можеше да чуе гласа му: Ела си у дома, Брийн Шивон. Време е да си дойдеш у дома.
Сграбчи силно дръжката, за да запази равновесие, и едва не се препъна по стъпалата, след което побягна.
Усещаше, че хората я зяпат и учудено обръщат глави след нея, а това само влошаваше нещата. Мразеше да привлича
внимание и винаги се стараеше да се слива с тълпата и просто да не изпъква с нищо.
Автобусът изхълца отново покрай нея.
Въпреки че въздухът влизаше и излизаше от дробовете ѝ със свистене, напрежението в гърдите ѝ отслабна.
Нареди си да забави ход и просто да продължи да върви като нормален човек. Отне ѝ минута, за да успее, и още
една, за да се ориентира.
Не беше изпитвала толкова силен пристъп на паническа атака от нощта преди първия ѝ учебен ден в основно
училище „Грейди“. Тогава Марко, най-добрият ѝ приятел още от детската градина, ѝ беше помогнал да се справи с
нея, както и с още една не чак толкова силна, настъпила преди първата ѝ родителска среща.
„Той е просто някакъв човек в автобуса — каза си тя. — Не представлява заплаха, за бога!“
Освен това изобщо не го беше чула да говори в главата ѝ. Да вярваш, че чуваш мислите на другите, си е
истинска лудост.
Та нали майка ѝ го набиваше в съзнанието ѝ още от… откакто се помнеше?
А сега, защото беше изпитала моментна лудост, ѝ се налагаше да върви цял километър пеша. Е, това не беше
чак толкова лошо. Беше приятна пролетна вечер, а тя, разбира се, беше облечена подходящо. Лекия шлифер, който
беше взела, защото имаше 30 процента вероятност да завали, бе облякла върху тънък пуловер и носеше удобни
обувки с равни подметки.
 Обичаше да ходи пеша, а и беше добре, че ще добави още много допълнителни крачки към фитнес
приложението си.
Е, това щеше да обърка леко програмата ѝ, но какво значение имаше? Все пак тя беше двайсет и шест годишна
необвързана жена, която нямаше абсолютно никакви планове за петък вечер през май.
А ако това не беше достатъчен повод за депресия, то паническата атака влоши още повече главоболието ѝ. Тя
разкопча едно отделение на чантата си, извади отвътре малък несесер и взе две таблетки тиленол. Изпи ги с вода от
бутилката, която си носеше.
Щеше да отиде до дома на майка си, да прибере и да подреди пощата, тъй като Дженифър беше отказала да
заяви да ѝ я събират в пощенския клон, докато е извън града, да нареже рекламните брошури и ненужните известия
и да подреди сметките и кореспонденцията в съответните им отделения в кабинета.
След това щеше да отвори прозорците, за да проветри къщата, и да полее цветята — вътрешните и тези на
двора, защото скоро не беше валяло. След час щеше да затвори прозорците, да нагласи датчика на алармената
система, да заключи вратите, да хване следващия автобус и да се прибере у дома.
После Брийн щеше да спретне нещо бързо за вечеря. Беше петък вечер, което означаваше салата с добавка от
пилешко месо на скара и за радост — чаша вино. След това щеше да проверява и оценява контролни и да публикува
оценките онлайн.
Понякога мразеше съвременните технологии, защото училището изискваше да публикува оценките, а след това
да се занимава с учениците и родителите им, които възразяваха срещу тях.
Вървеше, отмятайки мислено задача след задача от списъка си, докато хората наоколо бързаха кой за парти, кой
за ранна вечеря или пък нанякъде другаде, към място далеч по-интересно от това, към което се беше запътила тя.
Брийн не им завиждаше, поне не много. Всъщност беше имала приятел и беше включвала в програмата си
излизания на вечеря, на театър или кино, дори и секс. Мислеше си, че всичко върви добре, спокойно и уравновесено.
Докато той не я заряза.
„Но това няма значение“, помисли си тя. Всичко беше наред. Те двамата така или иначе не бяха лудо влюбени
един в друг. Просто го харесваше и се чувстваше комфортно с него, а и смяташе секса за доста добър.
Разбира се, когато ѝ се наложи да каже на майка си, че Грант няма да я придружи на празненството за
четиридесет и шестия ѝ рожден ден и каква е причината за това, стилната и успешна Дженифър Уилкокс, медиен
директор на рекламна агенция „Фили Бранд“, бе извъртяла раздразнено очи и ѝ бе казала очакваното „Аз нали ти
казах“.
Трудно можеше да се спори с такъв аргумент. И все пак на Брийн ѝ се искаше да отвърне със следното:Ти си се
омъжила на деветнайсет! Родила си ме на двайсет, а след по-малко от дванайсет години направи всичко
възможно да го изтласкаш извън семейството ни. Чия е вината, че той си тръгна от мен? Не само от теб, но и
от мен?
Дали вината не беше нейна? Брийн често се чудеше дали самата тя не беше общото кратно между майка, която
не я уважаваше, и баща, когото не го беше грижа достатъчно, за да остане в живота ѝ?
Дори след като ѝ беше обещал.
„Това са минали работи. Забрави“, каза си тя.
Прекарваше твърде много време в размисли и скоро с облекчение установи, че се намира само на пресечка
разстояние от градската къща на майка си. Тя се намираше в приятен квартал с много дървета — квартал на успеха,
населяван само от преуспели хора, бизнесмени и двойки, които се наслаждаваха на живота в градска среда в
близост с хубави барове, ресторанти и магазини.
Всички тези тухлени сгради с идеално боядисани первази и блестящи прозорци. Тук хората тичаха за здраве
или посещаваха фитнес зала преди работа, разхождаха се край реката, организираха елегантни вечери, дегустираха
вино и четяха важни книги. Или поне тя си представяше, че е така.
Най-хубавите спомени на Брийн бяха от времето, когато живееха в малка къща, а нейната спалня беше със
скосен таван. Имаха стара тухлена камина във всекидневната — не газова или електрическа, а такава, която се
палеше с истинско дърво. Там дворът им беше пълен с приключения също като историите, които баща ѝ разказваше
преди лягане.
Вълшебни истории за вълшебни места.
Караниците бяха развалили всичко — както онези, които чуваше през стените, така и звучащите в главата ѝ.
И тогава той си беше тръгнал. Отначало беше само за седмица-две, след което в неделята я водеше на пикник
или в зоопарка. По онова време тя си мечтаеше да стане ветеринарен лекар.
След това той просто не се върна.
И повече от петнайсет години по-късно тя все още се надяваше, че баща ѝ ще се върне.
Извади ключа от портмонето си — ключ, даден ѝ преди три седмици с подробни инструкции от майка ѝ, която
беше заминала в командировка, следвана от възстановителна и релаксираща спа почивка в курорт.
 Следващата сряда, след като прибереше пощата, трябваше да остави ключа заедно с бутилка прясно мляко и
други хранителни продукти от списъка. Майка ѝ се прибираше в четвъртък сутринта.
Брийн извади писмата от пощенската кутия, пъхна ги под мишница и отключи вратата. Пристъпи във фоайето,
за да изключи алармената система, затвори вратата и прибра ключа обратно в портмонето си.
Отиде първо в кухнята — обзаведена по последна мода с оборудване от неръждаема стомана, бели шкафове,
бели теракотени плочки, широка мивка и стени в светлосив цвят.
Остави чантата си и писмата на кухненския остров, а шлифера си — на един от високите столове без облегалка.
Нагласи таймера на ръчния си часовник да отброява час и започна да отваря прозорците. Първо в кухнята и
трапезарията, след това във всекидневната — всички стаи бяха част от общо отворено пространство с великолепен
излъскан дървен паркет. Гардеробната също имаше прозорец, така че отвори и него.
Съвсем лекият полъх на вятъра едва ли щеше да раздвижи въздуха в къщата, но задължението беше изрично
посочено в списъка. Брийн просто следваше правилата. Да вземе пощата, да я отнесе горе в третата спалня, онази,
която майка ѝ беше превърнала в свой кабинет, да остави получените писма на Г-образния барплот, който ѝ
служеше за бюро.
Стените тук бяха с цвят на кафе с мляко, а коженият стол зад бюрото беше с цвят на шоколад. По лавиците
имаше безупречно подредени награди, каквито майка ѝ беше спечелила доста, както и книги, свързани с работата, и
няколко снимки в рамки — отново свързани с работата ѝ.
Брийн отвори трите прозореца зад бюрото и за пореден път се учуди що за човек би обърнал гръб на гледката
навън — на всички дървета, тухлени сгради, на небето и света.
„Неща, които разсейват“, ѝ беше казала майка ѝ веднъж, когато я попита. Работата си е работа.
Отвори и двата странични прозореца над заключения дървен шкаф за документи.
На широките первази на прозорците имаше красиви зелени растения в медни саксии. Трябваше да полее и тях,
след като отвореше и останалите прозорци. След това щеше да сортира пощата и да изчака звука на таймера. После
щеше да затвори всички прозорци, да заключи и да си тръгне.
Отвори прозорците и в чудесната стая за гости, в която никога не беше спала, както и в банята за гости,
декорирана в същия семпъл, но елегантен стил като спалнята.
Зачуди се дали майка ѝ някога беше вкарвала мъж в това прекрасно легло с небесносиня завивка и пухкави
възглавници и веднага ѝ се прииска да не си беше помисляла подобно нещо.
Слезе обратно на долния етаж и тръгна към вратата към вътрешния двор, но се върна, защото чу, че телефонът ѝ
звъни в чантата.
Мислено си напомни да не вдига, ако номерът е непознат, но щом видя екрана, се усмихна. Ако имаше човек,
който можеше да направи скапания ѝ ден малко по-добър, то това беше Марко Олсън.
— Здрасти.
— Здрасти и на теб. Хей, момиче, петък е.
— И аз така чух — отвърна тя и излезе заедно с телефона на двора, където имаше маса и столове от
неръждаема стомана и няколко високи елегантни саксии в ъглите.
— Тогава си довлечи красивия задник при Сали. Тази вечер има парти, скъпа, а първото питие е от заведението.
— Не мога — отвърна тя, докато включваше градинския маркуч и започна да полива първата саксия. — В
момента съм у майка ми, за да оправя нещата тук, след което имам контролни за оценяване.
— Петък е — повтори той, — отпусни му малко края. Аз ще съм зад бара до два, пък и е вечерта на
надпяването.
Единственото нещо, което Брийн не се притесняваше да прави на публично място, особено след като изпиеше
някое питие с Марко, беше да пее.
— Трябват ми още… — Тя провери таймера на китката си. — … Четиридесет и пет минути тук, а онези
контролни няма сами да си поставят оценки.
— Провери ги в неделя. Трябва да се отпуснеш, Брийн, а Грант Уебър — Задника не заслужава терзанията ти.
— О, не това е причината. Просто нали знаеш, малко ми е тъпо.
— На всеки се случва да го зарежат.
— На теб не ти се е случвало.
— Случвало ми се е. Нали помниш Пушача Хари?
— Вие с Хари заедно решихте, че връзката ви е приключила, и все още сте приятели. Това не е точно да бъдеш
зарязан — заяви Брийн и се премести на следващата саксия.
— Трябва ти малко забавление. Ако не си тук до… да кажем, три часа, за да имаш време да се прибереш у дома
и да се преоблечеш, както и да сложиш малко секси грим… ще дойда да те взема.
— Ти си на работа зад бара.
— Момиче, Сали те обича. Той лично ще дойде с мен.
 Брийн също обичаше Сали, необичайно екстравагантна драг куин3. Обичаше и клуба, в който се чувстваше
щастлива, както и гей квартала, в чийто център живееше в апартамент, споделян с Марко.
— Нека да приключа тук и да видя как ще се чувствам, когато се прибера. През последните няколко часа имам
гадно главоболие, не си го измислям, а и изпитах една много глупава паник атака в автобуса, която още повече го
влоши.
— Ще дойда да те взема и ще те прибера у дома.
— Не, недей — настоя тя и се премести на третата саксия. — Взех тиленол и скоро ще подейства.
— Какво стана в автобуса?
— Ще ти кажа после. Беше глупаво… А и може би си прав, в крайна сметка едно питие ще ми дойде добре,
както и доза Марко и Сали. Нека видя как ще се чувствам, когато се прибера.
— Изпрати ми съобщение, щом стигнеш у дома.
— Добре, а сега се връщай на работа. Тук ми остава още една саксия, растенията вътре, глупавата поща и
проклетите прозорци.
— Знаеш, че понякога трябва да отказваш.
— Не е чак толкова голям проблем. Ще приключа след по-малко от час и ще хвана автобуса към къщи. Ще ти
пиша. А сега върви да наливаш напитки. Чао.
Тя влезе обратно в къщата, затвори и заключи внимателно вратите към двора и напълни лейка с вода, за да се
заеме с цветята вътре.
В този момент отнякъде излезе вятър и тя остана до прозореца със затворени очи, остави се за миг поривът да я
обгърне.
Може би все пак щеше да се изсипе някой хубав и силен пролетен дъжд.
Течението се усили и това я изненада, защото слънцето продължаваше да грее през стъклото.
— Може би се задава буря — каза си Брийн. Но тя нямаше нищо против. Една буря можеше да прогони
проклетото ѝ главоболие, а и Марко ѝ беше дал цели три часа, при положение че и два щяха да ѝ стигнат, и щеше да
прекара последния от тях, проверявайки контролните. Така щеше да се чувства по-малко виновна.
С лейката в ръка тя се върна отново на горния етаж, а вятърът, усилил се доста повече от лек полъх, разлюля
щорите.
— Е, мамо, къщата ти със сигурност ще се проветри.
Влезе в кабинета и се озова сред истински хаос. Долното чекмедже на шкафа с документи зееше отворено, а тя
би се заклела, че допреди миг беше заключено. Из цялата стая се носеха хартии, политнали като птици. Тя остави
лейката и побърза да улови тези, които все още се носеха из въздуха, както и да събере нападалите по земята.
Замря за миг, неподвижна като статуя, с ръце, пълни с документи. Винаги подредената Дженифър щеше да бъде
много неприятно изненадана.
„Прибери ги! Прибери всичко и разчисти. Тя няма да разбере. Но така ще си замине свободният ми час —
помисли си Брийн. — Съжалявам, Марко, тази вечер няма да дойда при Сали.“
Тя взе празните папки и купищата хартия и седна зад бюрото на майка си, за да се опита да ги подреди.
Етикетът върху първата папка я обърка.
АЛАЙД ИНВЕСТМЪНТС — БРИЙН — 2006-2013
Тя нямаше никакви инвестиции и все още изплащаше студентския си заем за магистърската степен. Живееше в
един апартамент с Марко не просто заради добрата компания, а и за да си помагат с наема.
Все по-объркана, тя вдигна следващата папка.
АЛАЙД ИНВЕСТМЪНТС — БРИЙН — 2014-2020
На друга имаше надпис: КОРЕСПОНДЕНЦИЯ.
Дали майка ѝ не беше открила някаква инвестиционна сметка на нейно име, без да ѝ каже? Защо?
Беше разполагала с малък студентски влог, подарък от баба ѝ и дядо ѝ по майчина линия, и беше много
благодарна за него, защото ѝ беше помогнал да се справи през първата година в колежа. След това обаче майка ѝ ѝ
беше дала да разбере, че оттам насетне трябва да се оправя сама.
— Трябва сама да си проправиш път — беше ѝ напомняла неколкократно Дженифър. — Учи здраво и работи
здраво, ако искаш да си нещо повече от задоволителна.
За да свързва двата края, Брийн беше успявала да учи между две почасови работи. След това взе студентски
кредит, за който добре знаеше, че ще изплаща цял живот.
Беше завършила — със задоволителен резултат — имаше задоволителна работа като учителка, след което беше
увеличила още повече студентския кредит, защото ѝ трябваше магистърска степен, за да успее да се задържи на
работа.
А сега се оказваше, че на нейно име има инвестиции. В това нямаше никакъв смисъл.
Започна да разглежда документите с намерението да ги раздели на купчини, които да прибере в съответните
папки.
Не успя да стигне много далеч.
Не можеше да се каже, че разбираше кой знае колко от инвестиции, фондови пазари или дивиденти, но се
справяше повече от добре с четенето на числа.
А месечното извлечение от сметката ясно сочеше, че за май 2014 година, когато се беше борила да свърже двата
края, работейки на две места и хранейки се единствено с полуготова супа с нудли, наличността по банковата ѝ
сметка е била в размер на деветстотин хиляди — хиляди! — долара.
— Това не е възможно! — прошепна тя. — Просто не е възможно.
Името в извлечението от сметката обаче беше нейното, изписано редом с това на майка ѝ. Разгледа и
останалите документи и откри ежемесечни преводи на суми от Банката на Ирландия.
Оттласна се рязко от бюрото, отиде невиждаща до прозореца и издърпа рязко ластичето, с което беше вързала
косата си на опашка.
Баща ѝ! Баща ѝ беше изпращал пари всеки месец. Дали смяташе, че така откупва факта, че просто я беше
напуснал? Че никога не ѝ се беше обадил, не беше писал и не беше дошъл да я види?
— Не е възможно! Не е възможно! Но…
Майка ѝ е знаела и не ѝ е казала. Знаела е и я е оставила да мисли, че той просто е изчезнал, спрял е да плаща
издръжка и ги е изоставил и двете.
А той не беше.
Наложи се да изчака, докато се успокои, ръцете ѝ да спрат да треперят, а очите да я парят.
След това се върна на бюрото, подреди документите, прочете кореспонденцията и разгледа внимателно
последното месечно банково извлечение. Негодуванието и мъката ѝ постепенно се сляха в тих, но стабилен, изгарящ
гняв.
Тя извади телефона си и набра номера на банковия мениджър, отговарящ за сметката.
— Бентън Елзуърт слуша.
— Да, господин Елзуърт, обажда ви се Брийн Кели. Аз…
— Госпожице Кели! Каква изненада. Приятно ми е да разговарям лично с вас. Надявам се, че майка ви е добре.
— Сигурна съм, че е добре, господин Елзуърт. Аз току-що узнах, че имам сметка във вашето дружество със
средства и инвестиции на стойност три милиона, осемстотин петдесет и три хиляди, осемстотин и дванайсет
долара. И хм, шейсет и пет цента. Така ли е?
— Мога да ви дам баланса по сметката към днешна дата, но не съм сигурен какво имате предвид с това, че сега
сте узнали.
— Тези пари мои ли са?
— Да, разбира се. Аз…
— Защо името на майка ми също е посочено в сметката?
— Госпожице Кели — започна внимателно мъжът, — сметката е открита, когато сте били непълнолетна, и сте
изразили желание да оставите управлението ѝ в ръцете на майка си. Мога да ви уверя, че тя винаги е била много
прецизна в надзора на инвестициите ви.
— Как точно съм изразила това желание? — попита Брийн.
— Госпожа Уилкокс обясни, че нямате желание да се занимавате с инвестиции, а самата вие никога не сте се
свързвали с мен или с компанията ни, за да изискате сметката да бъде прехвърлена само на ваше име.
— Защото до днес не знаех за съществуването ѝ.
— Сигурен съм, че е станало някакво недоразумение. Може би е най-добре да се срещнем с вас и майка ви, за
да уточним всичко.
— В момента майка ми е на почивка извън града, където няма достъп до телефон и интернет — отвърна Брийн
и мислено добави, че някой бог някъде се грижеше за нея. — Но мисля, че ние двамата с вас можем да се видим, за
да изясним нещата.
— Напълно съм съгласен с вас. Асистентът ми днес отсъства, но мога да запиша уговорка за среща с вас в
понеделник.
О, не! Щеше да изгуби кураж през уикенда и всичко щеше да се провали. Винаги ставаше така.
— А какво ще кажете да се срещнем сега?
— Госпожице Кели, тъкмо се канех да си тръгна от офиса, когато отговорих на обаждането ви.
— Съжалявам, че ви причинявам неудобство, но мисля, че е спешно. Е, поне за мен. Искам да говоря с вас, за да
науча повече за тази… ситуация, преди да се свържа с адвокат.
В последвалата тишина Брийн затвори очи и силно стисна клепачи. „Моля те, моля те, не ме карай да чакам“,
каза си тя.
— Може би е най-добре да се срещнем сега, за да изясним всичко. Сигурен съм, както вече ви уверих, че трябва
да е станало недоразумение. Уведомен съм, че вие не шофирате, така че…
— Нямам кола — поправи го тя, — защото не мога да си я позволя. Но съм напълно способна сама да стигна до
офиса ви. Ще бъда при вас веднага щом мога.
— Ще ви посрещна долу в лобито. Ние сме малка фирма, госпожице Кели, и повечето ни служители ще са си
тръгнали за почивните дни, докато стигнете до нас.
— Добре, благодаря ви.
Тя затвори телефона, преди той да е променил решението си, и седна, отново разтреперена.
— Стегни се, Брийн. Стегни се, глупачке, и върви!
Прибра обратно всички документи в прилежащите им папки. Остави лейката където си беше, остави
чекмеджето отворено и слезе на долния етаж.
Сети се за автобуса и колко много време щеше да ѝ отнеме, за да стигне до офисите в центъра на града.
И тогава направи нещо, което никога преди не беше правила.
Поръча си частен превоз от „Юбър“.
Движението беше ужасно, но все пак беше най-натовареният час в петък вечер. Шофьорът на „Юбър“ се оказа
жена на нейната възраст, която се опита да я заговори, но замълча, когато Брийн просто отпусна глава назад и
затвори очи за малко.
Искаше ѝ се отново да прегледа документите в папките, но щеше да ѝ стане лошо, ако го направеше, докато
колата се движеше, а това не беше най-добрият начин да се представи за пръв път на човека, който явно беше неин
инвестиционен брокер.
Трябваше ѝ план, но в момента не можеше да разсъждава заради обзелите я шок и гняв. Програмата ѝ за
почивните дни включваше (или поне доскоро беше така) да седне да провери сметките си, да разпредели оскъдните
си средства и да намери начин да плати всичко. Беше планувала да се заеме с това тъжно занимание след
тренировката у дома, тъй като не можеше да си позволи абонаментна карта за фитнес зала.
Е, не че не можеше да си я позволи, но се чувстваше странно и неловко да тренира с други хора наоколо.
Каквото и да излезеше от тази среща, сметките ѝ все още трябваше да бъдат платени.
Отвори очи и видя, че са се измъкнали от най-неприятната част от уличното движение и вече напредваха по
пътя покрай реката. На запад слънцето се спускаше към хоризонта, но ярките му лъчи все още докосваха мостовете
и водата, карайки ги да блестят пред погледа ѝ.
„Така и не заваля“, помисли си тя и се сети, че беше оставила шлифера си в кухнята на майка си.
А дали не беше забравила да заключи и да активира алармата?
След миг на безпокойство затвори отново очи и мислено се върна назад към действията си. Да, беше направила
всичко и беше действала като на автопилот.
Щом колата спря пред представителната тухлена сграда в сенките на високите кули от стомана и стъкло, тя
плати на водача и остави бакшиш. С това замина бюджетът ѝ за пица в неделя вечер.
Прекоси тротоара и някакъв мъж отвори вратата пред нея. Беше висок и строен, облечен в тъмносин костюм на
фино райе, снежнобяла риза и с яркочервена вратовръзка. По някаква причина сивеещите косъмчета, които се
прокрадваха из кестенявата му коса, я накараха да се почувства по-спокойна. Реши, че е достатъчно възрастен и има
опит. Изглежда, знаеше какво прави.
За разлика от него, тя обаче със сигурност нямаше никаква представа.
— Госпожице Кели — заговори я той и подаде ръка.
— Да, здравейте, господин Елзуърт.
— Моля, заповядайте. Офисът ми се намира на втория етаж. Имате ли нещо против да се качим по стълбите?
— Не.
Брийн огледа тихото фоайе с под, покрит с дебел мокет, с лъскаво бюро на рецепцията, няколко огромни
кожени стола и две-три големи зелени растения в теракотени саксии.
— Бих искал да се извиня за евентуалното си неволно участие в това недоразумение — започна Елзуърт още
докато се качваха към втория етаж. — Дженифър, вашата майка, е посочила, че не се интересувате от
подробностите около сметката.
— Излъгала е.
Това не беше според плана, какъвто и да беше той, но думите така или иначе се изплъзнаха от устата ѝ.
— Излъгала е вас, ако самият вие ми казвате истината. На мен е пропуснала да ми го спомене. Аз дори не знаех
за съществуването на сметката.
— Е, да — отвърна Елзуърт и посочи с ръка към отворената врата на кабинета си. Беше по-голям от
всекидневната в апартамента ѝ и много светъл заради огромните прозорци. Вътре имаше красиво старинно
махагоново бюро, малък кожен диван и два стола за посетители.
На плот встрани се намираше скъпарска на вид кафемашина, а на висяща етажерка на стената имаше няколко
снимки, очевидно семейни.
— Мога ли да ви предложа кафе?
— Да, благодаря. С мляко, но без захар.
— Моля, седнете — покани я той и отиде до кафемашината.
— Нося всички папки — започна тя, след като седна и притисна коленете си едно към друго, за да скрие
треперенето им. — Доколкото разбирам, сметката е била открита през 2006 година, когато родителите ми се
разделиха.
— Точно така.
— Можете ли да ми кажете дали депозитите от онова време са представлявали плащания на издръжка за дете?
— Не, не са издръжка. Предлагам да разговаряте с майка си за това, тъй като само тя може да ви обясни
характера на тази специална сметка.
— Добре, значи майка ми е открила сметката?
— Сметката е открита на ваше име от Иън Кели, като майка ви е посочена като ваш законен представител. По
онова време той е уредил нещата така, че по сметката ежемесечно да постъпват парични преводи от Банката на
Ирландия, предназначени за вашето бъдеще, за обучението и финансовата ви сигурност.
Брийн стисна силно ръце една в друга, защото те също затрепериха силно.
— Сигурен ли сте? — попита тя.
— Сигурен съм — отвърна той и ѝ подаде кафето, след което взе своята чаша и седна, но не зад красивото бюро
и компютъра на него, а на стола до нея. — Аз уредих нещата по негово нареждане. Той лично дойде в офиса ни и
откри сметката, която аз управлявам от тогава насетне.
— Той поддържал ли е… поддържа ли връзка с вас?
— Не и след първоначалната ни среща. Идват само депозити. Майка ви следи движенията по сметката и е
много стриктна в това отношение, както вече ви споменах. Ако сте разгледали банковите извлечения, ще видите, че
никога не е изтеглила нито пени. Провеждаме срещи на всяко тримесечие или по-често, ако има някакъв въпрос,
който трябва да обсъдим. Досега не съм имал причини да смятам, че вие не сте наясно с това.
— Имате ли много клиенти? Всъщност аз ваш клиент ли съм?
— Да — отвърна той и ѝ се усмихна.
— Имате ли много клиенти, които изобщо не се интересуват от сметки, в които има почти четири милиона
долара? Знам, че фирмата ви е престижна и за вас това вероятно е малка сметка, но въпреки това в нея има страшно
много пари.
Той замълча за миг и Брийн разбра, че много внимателно обмисляше отговора си.
— Има определени ситуации, в които родител, законен представител или настойник може да бъде по-
подходящият човек, който да взема финансови решения.
— Аз съм пълнолетна и тя не е мой законен представител — отвърна Брийн и почувства пълния смисъл на
думите си. — Казала ви е, че съм безотговорна и неспособна да управлявам финансите си, нали?
— Госпожице Кели… Брийн… не бих искал да навлизам в лични подробности. Мога без съмнение да ви уверя,
че майка ви винаги е действала с грижа за вашите интереси. При вашите проблеми…
— Какви проблеми? — прекъсна го Брийн и усети как гневът се надига в гърдите ѝ много по-силно от
нервността, която изпитваше. — Че съм безотговорна и не много умна, нали? Може би дори ви е казала, че съм леко
поизостанала в развитието си.
— Тя със сигурност не е заявявала нещо подобно в прав текст — изчерви се леко той.
— Но го е намеквала. Е, нека да се опознаем по-добре, господин Елзуърт. Имам магистърска степен по
педагогика, която придобих след много усилия едва миналата зима и за която дължа огромен студентски заем.
Тя видя изуменото изражение на лицето му и кимна.
— Преподавам литература в основно училище „Грейди“ още откакто завърших колежа и вече имах значителен
кредит, въпреки че работех на две места по време на следването си. С удоволствие мога да ви дам името на
директора ни, както и имената на различните преподаватели.
— Това няма да е необходимо. Бях останал с впечатлението, че не работите или не успявате да се задържите на
никое работно място.
— Работя непрекъснато, откакто съм навършила шестнайсет — през лятото, през уикендите. И досега
продължавам да работя през лятната ваканция, за да изплащам заемите си, а по същата причина давам и частни
уроци две вечери седмично.
Очите ѝ започнаха да се наливат с горещи гневни сълзи.
— Пазарувам само от разпродажби или от магазини за вещи втора употреба. Имам съквартирант. Всеки месец
се боря да поддържам наличността по банковата си сметка и броя парите си до последното пени. Аз…
— Спокойно, спокойно — прекъсна я той и прихлупи дланта ѝ със своята. — Много съжалявам за това…
 — Не го наричайте „недоразумение“, не и когато се е случвало съвсем умишлено. Баща ми е искал тези пари да
бъдат за мен. Вместо това аз работех като сервитьорка и вземах заеми, за да плащам за колежа, когато парите, които
той ми е изпращал, е можело… със сигурност са щели да променят живота ми. Дори и само да знаех, че ми е
изпращал нещо, пак би променило живота ми.
Тя остави кафето си настрани, пое си дълбоко дъх и се опита да се овладее.
— Съжалявам. Вината за това е на майка ми, а не ваша. Нямали сте причина да не ѝ вярвате, нали? Но казахте,
че аз съм ваш клиент.
— Така е и сега ще оправим нещата. Кога се очаква Дженифър да бъде отново тук?
— През следващата седмица, но аз трябва да знам нещо още сега. Тези пари мои ли са?
— Да.
— Значи аз имам правото да тегля и да прехвърлям средства от сметката?
— Да, но мисля, че би било най-добре да изчакаме майка ви да се върне и тримата заедно да седнем, за да
поговорим.
— Нямам такива намерения. Искам да прехвърля средствата от сметката и да открия друга, само на мое име.
Можете ли да го направите?
— Да, мога да ви открия друга сметка. Каква сума бихте искали да прехвърлите?
— Всичко.
— Брийн…
— Всичко — повтори тя. — В противен случай, когато отново се срещнем с вас заедно с майка ми, с мен ще
има и адвокат и ще ви съдя за… все още не знам за какво, вероятно за присвояване.
— Тя не е докосвала парите.
— Сигурна съм, че един адвокат ще знае какъв е точният правен термин. Аз просто искам парите си, така че
следващия път, когато седна да преглеждам сметките си, да мога да изплатя и студентския си заем и отново да си
поема глътка въздух. Тези пари са дошли от баща ми и са поверени във ваши ръце. Той ви се е доверил да направите
каквото е правилно спрямо мен. Сега ви моля точно за това.
— Вие сте пълнолетна. Можете да подпишете документите, с които да изключите името на майка си от
сметката. Ще трябва да видя единствено личната ви карта и ще се наложи да попълните няколко бланки. Ще се
наложи да се обадя и на някои от нотариусите ни, както и на свидетел — обясни той и отново покри ръката ѝ със
своята. — Брийн, вярвам ви, но бихте ли имали нещо против да ми дадете името и телефонния номер на директора
на вашето училище? Това е само за мое спокойствие.
— Нямам нищо против.
Втора глава
Към момента, в който Брийн успя да стигне до бара на Сали, партито вече беше в разгара си. Шарени светлини
пълзяха из препълнения бар и заетите маси. Прожекторът беше насочен към сцената и Шер, или поне
превъплъщението на Сали, изпълняваше в момента песента „Ако можех да върна времето назад“.
„Колко истински думи“, помисли си Брийн.
Проправи си път през ентусиазираната тълпа и дори успя да се усмихне, когато някой я извика по име и ѝ
помаха.
Марко улови погледа ѝ и ѝ изпрати бърз поздрав, докато разбъркваше питиета.
Беше облечен в плътно прилепнала по тялото лъскава сребриста риза (все пак барът на Сали беше лъскаво
място), черен панталон с дължина до средата на прасците и носеше сребърна обица на едното си ухо. Наскоро беше
започнал да си пуска и брада и Брийн реши, че му отива, подобно на дългите плитки в косата му, които беше вързал
назад. Шоколадовокафявата му кожа сияеше.
Самият Сали беше още „по-горещ“ във всеки смисъл на думата.
— Гео, я настани нашето момиче — разпореди се той.
— Не, не, всичко е наред — възпротиви се Брийн.
Дребният, слабичък и бляскаво изглеждащ в червено Гео обаче веднага скочи от мястото си на високия стол
край бара.
— Заповядай, седни, сладкишче. Аз така или иначе трябва да пообиколя масите — каза той и я целуна по
бузата. — О, бебчето ни май изглежда изморено.
— Май е така.
Брийн зае освободения стол, докато Марко изпълняваше поръчка, след което ѝ наля чаша бяло вино.
— Закъсня, а дори не си се преоблякла. Облечена си в много жалък тоалет, момиче — отбеляза той и изумено
вдигна вежди, когато Брийн изгълта половината от съдържанието в чашата си на един дъх. — Разбирам, това
изглежда като края на един тежък ден.
— Тежък, странен, плашещ и много вълнуващ — отвърна Брийн и избухна в сълзи.
— Гео! Излизам в почивка — извика Марко и забързано се измъкна иззад бара, хвана ръката на Брийн и я
придърпа към пространството зад сцената.
Неколцина изпълнители седяха пред огледалата в импровизираната гримьорна и клюкарстваха.
— Дами, стаята ни трябва — каза Марко.
Един от тях, облечен в пищен тоалет, подобен на тези на Лейди Гага, придърпа Брийн в прегръдката си.
— Спокойно, малката ми. Всичко ще бъде наред. Повярвай на Джими, като ти казва, че няма мъж, който да
заслужава сълзите ти.
Последва нова целувка и под звуците на изпълнението на „Цигани, скитници и крадци“ на Сали Марко накара
Брийн да седне.
— Какво е станало, скъпа? Разкажи ми всичко.
— Аз… баща ми…
— Той се е свързал с теб? — оживи се веднага Марко и сграбчи ръката ѝ.
— Не, не, но той… Марко, той ми е изпращал пари още откакто съм станала на десет години. Открил е сметка,
инвестиционна сметка, в „Алайд Инвестмънтс“ и е правил парични преводи всеки месец. Тя не ми е казала. Тя така
и не ми е казала, държала е документите заключени в едно чекмедже. А през цялото това време… — Брийн
замлъкна и сведе поглед към дланите в скута си. — Забравих си виното на бара.
— Ще отида да ти го донеса.
— Чакай! Просто… Марко, едва днес разбрах, че са се натрупали дивиденти и… трябваше да науча за всичко
това. Към днешна дата имам три милиона, осемстотин седемдесет и осем хиляди, петстотин деветдесет и шест
долара и трийсет и пет цента.
Марко я изгледа ококорен.
— Скъпа, да не би да си сънувала? Нали знаеш, че понякога сънуваш разни неща?
— Не. Току-що идвам от среща с моя брокер. Имам почти четири милиона долара, Марко.
— Стой тук и не мърдай! — нареди ѝ той. — Ще ида да ти взема виното, ще взема направо цялата бутилка.
Тя седна и за миг улови изражението си в огледалото. Беше много бледа и с уморен поглед. Беше свалила
ластичето, което опъваше косата ѝ, и всички усилия, положени тази сутрин да я изправи със сешоара, бяха отишли
на вятъра. Оцветителят за коса, който използваше веднъж седмично, за да притъпи до кестеняво прекалено биещите
на очи и разсейващи червени нюанси на косата ѝ, се беше отмил и в момента ѝ придаваше сивкав вид.
За Брийн обаче това просто нямаше значение. Веднага щом споделеше грижите си с Марко, щеше да се прибере
у дома и да си легне. Оценяването на контролни щеше да почака, докато главата ѝ се проясни, а това нямаше да се
случи тази вечер, при условие че възнамеряваше да изпие поне две чаши вино, преди да се прибере.
Марко се върна с бутилката и две чаши. Наля вино и в двете и седна.
— Нека започнем от малко по-далече. Как точно разбра за всичко това?
— Точно това е най-странното, Марко — отвърна Брийн и му разказа всичко.
— Чакай малко — прекъсна я той, — искаш да кажеш, че си отишла в офиса на онзи брокер съвсем сама? Това
е много смело, Брийн.
— Не знаех какво друго да направя. Бях толкова бясна.
— Нали все ти разправям, че по-често трябва да се вбесяваш.
— Така си е — усмихна се тя.
— А сега ти казвам, че трябва да си останеш все така бясна и когато говориш с майка ти.
— О, боже! — възкликна тя и зарови лице в шепи. Искаше ѝ се да се свие на кълбо и да сложи главата си между
коленете.
— Недей да се размекваш точно сега — заяви Марко и вдигна поглед към току-що появилия се на вратата Сали
в ролята на Шер. Салвадор Травино сложи ръка на хълбока на дизайнерската си дълга блестяща рокля от колекцията
на Боб Маки и отметна настрана дългата до кръста перука.
— Всички са се скупчили на бара, Марко. Какво, по дяволите, става тук?
— Извинявай, Сали. Брийн…
Сали вдигна предупредително показалец и насочи очите си, обрамчени с тежки изкуствени мигли, право върху
лицето на Брийн.
— Да не си болна, момичето ми? — попита я той.
— Не, не. Съжалявам. Аз просто…
— Изглеждаш зле — отбеляза той и обхвана брадичката ѝ с длан. — Бледа си като девица в първата ѝ брачна
нощ. Да не би онзи задник Грант…?
— Не, не, нищо подобно — побърза да възрази Брийн.
— Хубаво, защото той не си заслужава. Кога за последно си се хранила?
— Ами аз… — опита се да си спомни Брийн.
— И аз така си помислих. Марко, отведи момичето у дома и му вземи храна. Имате ли някакво червено месо?
— Ъ, вероятно не — отвърна Марко.
Сали поклати глава и направи отривист жест с ръка, имитирайки едно към едно стила на Шер, след което му
направи знак да се приближи.
— Дай ми телефона си, че в този тоалет нямам къде да държа моя — нареди той.
Сали взе телефона на Марко и набра номер, потропвайки ритмично с върха на лъскавата си златиста обувка на
висок ток.
— Бо, красиво копеле такова, Сали се обажда. По-добре съм, отколкото изглеждам, а искам да ти кажа, че
изглеждам страхотно. Искам да поръчам да приготвиш два от онези твои специалитети с телешки пържоли и сирене
за вкъщи. Да, много работа, мой човек. Пиши ми ги на сметката. Марко сега ще дойде да ги вземе. Ще се видим
скоро и предай на тази твоя красива съпруга и бебето ви много целувки от мен. А, ето, пращам ти една и за теб!
Сали издаде продължителен мляскащ звук като целувка и подаде телефона обратно на Марко.
— Иди до „Фили Прайд“, за да вземеш телешките пържоли. След това Брийн да се отърве от тези дрехи и да си
сложи пижама. Слушай Сали и просто изхвърли това облекло през прозореца, има шанс някой съвсем лишен от вкус
да си го хареса и да го прибере.
— Няма как да те оставя в най-напечения момент в петък вечер — започна Марко, но получи в отговор
укорителния поглед на Сали.
— Мислиш, че не мога да се справя с малко навалица? Момче, справял съм се с навалици от всякакъв тип още
когато си бил в пелени. А като ме гледаш как добре изглеждам, можеш да очакваш, че ще събера чудни бакшиши. Ти
просто прибери момичето у дома.
— Благодаря ти, Сали. — Брийн се надигна и отиде да го прегърне, отпускайки глава на рамото му. През
последните десет години този мъж беше изпълнявал ролята на нейна майка много повече, отколкото родната ѝ
майка.
— Скоро пак ще поговорим. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо, но не и преди десет сутринта, освен ако не
е спешно. Имам нужда от сън, за да поддържам красотата си.
— Не, нямаш. Ти си най-прекрасният човек, когото познавам.
— Вървете сега. Тръгвайте, че имам клуб за управляване.
Излязоха от задния изход и ръката на Марко автоматично обгърна Брийн през кръста, а нейната глава
автоматично се отпусна на рамото му.
— Чувствам се толкова уморена, Марко. Не знам дали бих могла да ям.
 — Ще ядеш или ще кажа на Сали. А след това ще те сложа да си легнеш и ще те завия — отвърна Марко и я
поведе през павираните улици, под светлината на уличните лампи.
Всички околни клубове, ресторанти и кафенета бяха изпълнени с живот, както бе съвсем нормално за една
петъчна вечер през май.
— Току-що си спомних, че оставих лейката за поливане на пода в кабинета на майка ми. Сигурно ще остане
отпечатък от водата.
— Аууу… — проточи Марко.
— Паркетът е много хубав, Марко. А и вината за всичко това не е негова.
— Това е проблем на майка ти и бъди сигурна, че нямаше да остане следа, ако тя не беше крила всичко това от
теб. Исусе! Цели шестнайсет години! И спри да мислиш за това, че ще се ядосам. Я по-добре ми кажи какво ще
правиш сега.
— Ще си изплатя студентските заеми. Господин Елзуърт каза, че ще говори с някого за това, не помня с кого
точно, че ми се насъбра доста информация. Каза и че може да смъкна малко дължимата сума заради цялостното
погасяване, ако наистина го искам. А аз искам точно това. Искам да ми се махнат от главата.
— Ясно, разбирам. Но има още две неща — как ще говориш с майка ти и което е може би още по-важно, какво
ще правиш, за да се забавляваш.
— Не мога да мисля за забавления.
— Хубаво, тогава аз ще мисля.
Той влезе във „Фили Прайд“ и отвътре долетя аромат на печен лук. Брийн реши да не мисли въобще, докато той
вземаше храната и флиртуваше непринудено с Трейс, мъжа зад щанда.
— Мислиш ли, че трябва да го поканя да излезем някой път? — попита я той, когато се върна при нея.
— Трейс ли? Не, твърде млад е за теб.
— Той е на нашата възраст!
— Като години, да. Но ще се отегчиш от него най-много след седмица, защото всичко, което той ще иска, е да
правите секс и да играете на видеоигри. Ти ще предложиш да отидете до някой клуб, а той ще отвърне: „Може би, но
след като си подобря рекорда на «Орденът на Асасините».“
— Мразя, когато си права, защото той е… мммм.
— Да, но това мммм, което, признавам, е налице, няма да изтрае и седмица. А и знам, че повдигаш този въпрос
само за да ме разсееш.
— Свърши работа.
Тя отново склони глава на рамото му и за миг зърна същия слаб и строен мъж с посребрени коси на отсрещната
страна на улицата.
— Виждаш ли онзи човек, Марко? — попита тя рязко и сграбчи ръката му, сочейки натам.
— Какъв човек?
— Ами… той беше точно там. Сигурно е завил зад ъгъла. Беше в автобуса днес. Той… ме кара да се чувствам
странно.
Тъй като знаеше, че странните ѝ усещания често предизвикваха паника, Марко я хвана по-здраво за ръка и
притича с нея до ъгъла, за да надзърне надолу по улицата.
— Виждаш ли го? Как изглежда? — попита той.
— Не, няма го. Не е важно. Следобед отново имах от онова глупаво главоболие и изпитах странно чувство.
Както и сега, когато го видях толкова близо до дома ни. Ако въобще съм го видяла — реши накрая тя. — Зърнах го
само за миг. Но това няма значение.
Изминаха последната пресечка до апартамента си, разположен в триетажна сграда без асансьор. Брийн много я
харесваше — с тухлената ѝ фасада и дъгата, която собственикът беше изрисувал на входните врати. Обичаше и
музиката, която се носеше от отворените прозорци в красивата пролетна вечер. Заради тях катеренето до третия
етаж си струваше. Наемодателят поддържаше сградата и отделните апартаменти в нея добре, а наемателите пазеха
чистота и се грижеха едни за други.
Изкачиха се по стълбището под звуците на разгорещена петъчна игра на карти, носещи се от апартамент 101,
ревящо бебе от 204 и трелите на оперна музика от 302.
Щом влязоха у дома си, Марко се отправи директно към малката им кухничка.
— Ти иди да се преоблечеш и да махнеш тези дрехи. И да знаеш, нямам нищо против да послушаш Сали и да ги
изхвърлиш директно през прозореца.
— Нищо им няма на дрехите ми.
— Панталонът ти е торбест на задника, пуловерът ти е бежов и те кара да изглеждаш безлична, а, момиче, дори
не ме карай да започвам да обяснявам за обувките ти.
Леко нацупена, тя влезе в стаята си с прилежно оправено легло, малко, но много добре подредено бюро и един-
единствен прозорец, който гледаше навън към този колоритен квартал.
Събу обувките си и ги прибра в малкото килерче, което ползваше като гардероб. Съблече пуловера, който вече
мразеше, но го метна в коша за пране, а не през прозореца. След това направи същото и с панталона си. Може и да
беше торбест, но поне не привличаше внимание и не предизвикваше повдигане на вежди от страна на учениците ѝ
или персонала в училище по начина, по който го правеха прилепналите тоалети на Ана Мей.
Облече си памучно долнище и тениска и погледна към бюрото си, където в момента трябваше да седи и да
оценява контролни.
След това се върна обратно в пространството, което им служеше като всекидневна, трапезария и място за
тренировки. Не беше кой знае какво, но след като Марко се беше понамесил тук-там, мястото беше придобило
собствен стил.
Двамата заедно бяха боядисали стените в топъл цвят на пикантни подправки, който ѝ напомняше на стрити
люти чушки. Бяха поставили полица, на която се мъдреха шарени бутилки във всякакви размери и форми, и бяха
окачили постери на различни музиканти, поставени в рамки — Спрингстийн, Принс, Джагър, Гага, Джоплин.
Бяха покрили дивана, купен втора ръка, със зелена кувертюра и множество цветни възглавници. Масата им за
хранене беше изработена от изхвърлена врата, още една находка от магазина за вещи втора употреба, към която бяха
прикрепили старинни крака от ковано желязо. Като подарък за рождения ден на Брийн техен приятел художник
беше изрисувал оранжево-смарагдов дракон в полет в средата на старата врата маса. Марко донесе храната, вече
прехвърлена в чинии, и запали свещите в металните им стойки.
— Седни и яж! — нареди ѝ той. — Никакво вино повече, преди да сложиш малко храна в стомаха си.
— Така или иначе не трябва да пия повече.
— Е, ще ти се наложи.
Той включи общия им айпод и намали звука почти до шепот.
Брийн седна и въпреки че нямаше никакъв апетит, взе сандвича си с телешко в ръка.
— Нали знаеш, че не бих могла да се справя в живота без теб, Марко.
— Никога няма да ти се наложи — отвърна той. — А сега яж.
Тя яде. Може и да нямаше апетит, но усети как храната я успокои.
— Искам да напусна работа — заяви тя и в мига, в който го изрече, изпусна сандвича си и се плесна с длан през
устата. — Това пък откъде дойде? — учуди се сама на себе си.
— Може би защото никога не си искала да бъдеш учителка — отвърна Марко, продължавайки да се храни
невъзмутимо, но с лека усмивчица, играеща по устните му.
— Е, може и да ми се иска да напусна, но това е откачено и глупаво. Да, от нищото се сдобих с много пари,
които могат да ми стигнат за много време и дори да се увеличат, ако съм внимателна. Но да напусна постоянната си
работа, тази, за която съм учила и съм плащала, за което впрочем скоро ще съм се издължила напълно, не е начинът
да се справя с всичко това.
— Ти искаше да бъдеш ветеринарен лекар.
— Да, исках да бъда ветеринар. Исках да бъда и балерина. И рок звезда, и Джоан Роулинг, но не съм нито едно
от тези неща и никога няма да бъда.
— Момиче, ти си много добра писателка.
Тя само поклати глава и продължи да се храни.
— Това е много стара мечта. Сега трябва да мисля за настоящото и за бъдещето.
— Напусни работа.
— Марко…
— Ти я мразиш. Никога не си искала да бъдеш учителка. Майка ти искаше да си такава и затова те убеди, че
трябва да бъдеш такава. Втълпи ти, че решението е твое. Изплати кредитите си, напусни работа и си дай малко
време, за да решиш какво да правиш по-нататък и каква искаш да бъдеш.
— Не мога просто така…
— Разбира се, че можеш. Изплъзна се от устата ти, защото се таи в сърцето и ума ти. Сега е твоят шанс, Брийн.
— Но аз не мога да правя нищо друго.
— Защото никога не си имала шанса да опиташ. Дай си малко време и ще разбереш. Казвам ти, умееш да
пишеш, но ако това не е твоето нещо, можеш да започнеш с някакъв бизнес.
— Аз и бизнес?
— Да, точно ти. По дяволите, Брийн, та ти си умна и организирана — скара ѝ се той и ѝ наля вино, след като
вече имаше храна в стомаха си. — Можеш да се занимаваш с дизайн и недей да изричаш това „аз“ по толкова глупав
начин. Не съм създал това място съвсем сам, а то изглежда адски добре. Двамата го направихме. Освен това имаш
хубав глас и свириш на пиано. Можеш да се занимаваш и с това. Оставила си майка ти да ти поставя ограничения —
продължи оживено той, — а сега чашата преля. И да не си посмяла да се върнеш към старото положение.
 — Аз… искаш да кажеш просто така да отида на работа в понеделник и да кажа на директора, че няма да се
върна наесен?
— Да, просто така. Ще използваш лятото, за да решиш какво искаш да правиш, или ще опиташ да правиш нещо
ново.
— Това звучи доста плашещо.
— Бих казал, че е освобождаващо. Помисли за нещо, само за едно голямо нещо, което наистина много искаш и
сега вече можеш да го направиш. Имаш времето, имаш и пари. Какво би искала най-много да правиш? Не се
задълбочавай, не се опитвай да се сетиш кое би било най-разумното. Просто го кажи точно както каза, че искаш да
напуснеш. Остави го да изскочи от теб.
— Искам да отида в Ирландия. О, Исусе, боже мой! Точно това искам. Искам да видя откъде е баща ми, да видя
какво го е привлякло да се върне отново там и далече от мен. Искам, ако е възможно, да го намеря и да го попитам
защо. Защо си тръгна, защо е изпращал тези пари. Просто защо.
— Направи го. Това е страхотно желание. Прекарай лятото в Ирландия, дай си нужното време, за да решиш
какво ще правиш след това.
— Цяло лято?
— И защо не, по дяволите? Кога за последно си била на нещо подобно на ваканция?
— Когато завършихме колежа и взехме автобуса до плажа на Джърси за седмица.
— Да, прекарахме си страхотно — спомни си Марко. — Но това беше доста отдавна, Брийн, много, много
отдавна.
— Ела с мен — каза тя, взе чашата си и отпи голяма глътка.
— До Ирландия?
— Не бих могла да отида сама. Ела с мен. Прав си, да — продължи тя, оттласна се от масата, стана и се
развъртя нервно из стаята, — защо, по дяволите, да не го направим? Това е, което искам. Единственото, което искам.
Ще летим в първа класа и ще отседнем в замък. Ще прекараме поне една нощ в замък! Ще вземем кола под наем и
ще шофираме от грешната страна на пътя. Можем даже да… можем да наемем къща. Нали се сещаш, от онези
типични ирландски къщички със сламени покриви.
— Ти май прекали с виното — отбеляза Марко.
— Не съм — разсмя се тя и очите ѝ заблестяха. — Ела с мен, Марко, сподели с мен моето голямо желание.
— Не мога да си взема отпуск за цялото лято. Сали и Дерек няма да имат нищо против, но имам и дневна
работа, която трябва да задържа.
— Ти мразиш другата си работа. Мразиш да работиш в онзи музикален магазин.
— Така е, но мен никой не ме е замерил с четири милиона в пачки. Мога обаче да се откъсна за няколко
седмици, колкото ти да се установиш. Исусе, никога не съм ходил в Европа. Колко ли готино ще бъде?
— Ти го правиш готино за мен, а аз за теб! Имаме ли сделка?
Марко седна обратно на мястото си. Обичаше я повече от всички и всичко на света и не можеше да си позволи
да угаси това пламъче в погледа ѝ, но категорично можеше да се пазари.
— Имам няколко условия обаче — каза той.
— Кажи ги — отвърна тя и седна обратно на мястото си.
— Аз не мога да си позволя полет в първа класа, така че нека това да е от теб, но от останалото искам да платя
своята част.
— Недей да се тревожиш за това.
— Да бе, защото ти си откачена милионерка, нали?
— Аз съм откачена милионерка! — изкрещя тя и избухна в смях.
— Това е първото ми условие. За останалите съм също толкова категоричен и непоколебим. Още щом се
нахраниш, отиваш в банята и си измиваш косата, докато премахнеш цялото това глупаво кафяво нещо от нея. И
никога повече няма да го ползваш! Освен това ще изхвърлиш този глупав сешоар, с който се издухваш цял час всяка
сутрин, за да изправиш страхотните си къдрици.
Марко поклати глава, когато тя понечи да възрази.
— Отиваш в Ирландия. Обзалагам се, че няма да си единствената червенокоса там.
— Аз не съм единствената червенокоса никъде.
— Точно така, но си се оставила да бъдеш убедена, че естествената ти коса те прави да изглеждаш… какво
беше? Фриволно? И че тя привлича излишно вниманието? Защо да не го привлича, по дяволите? Зарежи всичко
това, Брийн.
— Ще дойдеш с мен за поне две седмици, ако си върна естествения цвят на косата — настоя тя.
— Добре.
— Хубаво, значи, имаме сделка.
 — Не съвсем, имам още едно изискване.
— Не си лесен за убеждаване, Марко Поло.
— Не съм слаб противник, а и това може да се окаже от ключова важност — отвърна той и се наведе към нея.
— Утре отиваме на пазар, защото тази вечер ще съберем в торби и ще изхвърлим почти всичко от гардероба ти. Утре
ще минем да оставим торбите в Благотворителното дружество, а след това ти, като всяка щастливка с гей за най-
добър приятел, ще ме оставиш да ти помогна да си купиш дрехи, които няма да ми късат сърцето всеки път, когато
те погледна.
— Дрехите ми не са толкова зле — възрази тя.
— Не, те са просто тъжни и будещи съжаление, а ти не си такава. Оставила си се да ти втълпят, че трябва да си
такава, да се криеш зад това проклето бежово. Няма да говоря против майка ти, защото съм възпитан, но ще ти кажа
само, че когато се срещнеш с нея следващата седмица, ще изглеждаш такава, каквато си в действителност — силна,
способна, красива и умна. И като стана въпрос за това, ще минем да ти купим и малко качествени гримове.
— Е, това вече са доста условия — отбеляза Брийн.
— Това са условията, приеми ги. Обичам те, Брийн.
— Знам, че е така, и затова… — Тя замълча за миг и му протегна ръка. — Имаме сделка!
— Точно така, моето момиче!
Трета глава
В последвалата серия от неща, които правеше за пръв път, се случи така, че Брийн си взе почивен ден в срядата,
когато се очакваше майка ѝ да се завърне у дома. Напазарува по списъка, който ѝ беше оставен, и прибра покупките
по местата им. Все пак беше обещала да го направи.
Отвори прозорците, поля цветята, подреди пощата. Вътрешният ѝ глас през цялото време остана спокоен и
категоричен. Всъщност си беше записала всичко, което възнамеряваше да каже на майка си, беше го редактирала и
няколко пъти бе репетирала как ще го изрече — пред огледалото.
След това беше репетирала без огледало, тъй като се смущаваше от неразпознаваемото отражение, което я
гледаше оттам.
Вече беше наясно колко драматична е промяната ѝ дори само от погледите, коментарите и даже
комплиментите, които получаваше на работа и в автобуса. Косата ѝ се спускаше като водопад от пламтящи къдрици
доста под раменете ѝ, а Марко категорично беше наложил вето на идеята да я подстриже. Подчертавала
индивидуалността ѝ. Самата тя все още не беше съвсем сигурна за каква точно индивидуалност става въпрос, но със
сигурност я подчертаваше.
Сега вече нямаше никакъв шанс да се слее с тълпата, да остане на заден план. Беше решила да пробва и да види
как ще се развият нещата, щеше да опита само за седмица-две, но вече беше сигурна, че харесва новия си, макар и
ограничен, гардероб. В него имаше няколко по-ярки цвята и няколко пастелни, подходящи за пролетта, но без
бежово. Панталоните ѝ бяха точно по мярка, беше си купила и две семпли, но много красиви рокли. И един
официален костюм. Беше си взела и нови обувки, ограничавайки бройката само до три чифта, за разочарование на
ентусиазирания Марко. А с мисъл за пътуването до Ирландия си беше купила и чифт здрави туристически обувки.
Покрай треската с пазаруването за един ден беше похарчила повече пари за себе си, отколкото бе харчила за
цели шест месеца назад или дори още по-отдавна.
Може би покрай цялата тази суматоха се беше отпуснала дотолкова, че да остави Марко да я убеди да си пробие
ушите. Сега си играеше разсеяно с малкото сребърно топче на обецата, докато четеше последното текстово
съобщение, пристигнало от Марко. То гласеше само едно: „Смелост“.
Щом видя таксито на майка ѝ да спира пред къщата, Брийн се опита сама себе си да убеди в своята смелост.
Движейки се инстинктивно, тя отиде до вратата и излезе да я посрещне. Погледът ѝ беше прикован само върху
майка ѝ, затова не забеляза мъжа с посребрените коси, който премина по улицата.
Дженифър Уилкокс изглеждаше перфектно, както винаги. Носеше стилен сив панталон, леко сако в яркочервен
цвят и памучна бяла риза. Косата ѝ с дълбок кестеняв цвят и добавени модни светли нюанси подхождаше идеално на
острите черти на лицето ѝ и волевата брадичка.
Брийн веднага забеляза изненадата на майка си, както и мигновеното ѝ неодобрение, докато се приближаваше
към нея, за да ѝ помогне с багажа.
— Остави на мен — каза Брийн и пое дръжката на големия куфар „Пулман“, а Дженифър взе ръчната чанта на
същата марка и чантата с компютъра си.
— Не очаквах да те заваря тук. Защо не си на работа?
— Взех си почивен ден — отвърна Брийн, борейки се с пристъпа на тревожност, надигащ се у нея, докато
придърпваше куфара по алеята към къщата.
— Това със сигурност не е било необходимо.
— Беше нужно. За мен поне.
— Да не си болна?
— Не — отвърна тя и откара куфара до подножието на стълбите, осъзнавайки, че имаше намерение да го вдигне
сама, но се спря навреме. — Съвсем добре съм си. Всъщност чувствам се дори страхотно.
— Да не би да имаш нов приятел? — попита Дженифър и остави чантата, посочвайки с красноречив жест към
косата на дъщеря си. — Да не би всичко това да е заради него?
— Не, не е заради приятел, нито нов, нито стар. Аз съм си червенокоса — изрече Брийн, без да се усети. —
Реших да приема този факт и да престана да го крия.
— Изборът си е твой, разбира се, но никой няма да обръща внимание на нещо друго у теб, освен на косата ти.
Как очакваш учениците да те приемат на сериозно, когато изглеждаш така фриволно?
— Това няма да е проблем още дълго време. Ще завърша учебната година, но подадох заявлението си за
напускане този понеделник.
Фактът, че Дженифър я изгледа недоумяващо, без да каже абсолютно нищо, донесе на Брийн доста голяма доза
мрачно задоволство.
— Ума ли си изгуби? Трябва да оттеглиш заявлението си незабавно. Няма да захвърлиш току-така
образованието си, своята сигурност и бъдещето си…
 — Никога не съм искала да бъда учителка.
— О, не се дръж абсурдно! Нямам време за подобни глупости. Трябва да си разопаковам багажа и да проверя
как вървят нещата в офиса — отвърна Дженифър и погледна часовника на китката си. — Имаш предостатъчно време
да стигнеш обратно в училище, да се извиниш на директора и да оправиш всичко това.
— Не.
— Моля? Какво каза? — изгледа я с присвити, лешникови на цвят очи Дженифър, а в погледа ѝ ясно личеше
надигащ се гняв.
— Казах „не“. А ти ще трябва да отделиш малко време от натоварената си програма, за да поговорим с господин
Елзуърт за моята сметка в „Алайд Инвестмънт“. И за баща ми.
По бузите на Дженифър изби ярка червенина.
— Как смееш! — изсъска тя. — Ровила си се в личните ми документи?
— Документите са мои, но все пак ще отбележа, че не съм се ровила. И не в това е идеята. Излъгала си ме.
Просто си ме излъгала.
— Не съм те лъгала. Свърших си работата като родител и направих това, което е най-добро за теб. Погрижих се
за бъдещето ти.
— Превръщайки миналото и настоящото ми в жалки лъжи. Той е изпращал парите за мен. За мен! А ти ме
накара да вярвам, че просто си е тръгнал, че не му е пукало за нас.
— Той си тръгна, а аз инвестирах парите. Ти беше малолетна и…
— От доста дълго време не съм малолетна.
— Но ти никога не си показвала и най-малък интерес към финанси.
— Няма да се вържа на това — отвърна рязко Брийн и гневът буквално изригна в сърцето ѝ. — Всичко това са
глупости.
— Не си позволявай да ми говориш с такъв тон.
— Ще ти говоря с какъвто тон си поискам. Работех на две места, вземах кредити и се справях почти без пари,
само и само да получа дипломи, които изобщо не исках. За да стана учителка, защото ти ми набиваше в главата, че
това е всичко, което мога да постигна. Не защото това е жизненоважна, почтена и невероятна професия, а защото,
както казват, „онези, които не могат да правят нищо, учат другите“. Колко пъти съм го чувала от теб, мамо?
— Та ти нямаш никакви други умения! И е най-добре да се успокоиш.
— О, много съм си спокойна даже. Можеше да отделя няколко семестъра, за да уча нещо друго, да изследвам с
какво друго бих могла да се занимавам, каква искам да бъда. Можеше да опитам да пиша.
— О, моля те. Спри да се държиш детински.
— Ти реши каква трябва да бъда и как трябва да го постигна. Ти решаваше как трябва да се обличам и дори как
трябва да нося собствената си коса, за бога! А освен това си държала истината за свободата ми заключена в онова
чекмедже в кабинета ти.
— Защитавах те! През целия си живот аз само те защитавах.
— От какво? От това да живея живота си? Казала си на господин Елзуърт, че нямам интерес да управлявам
парите си, накарала си го да мисли, че съм неспособна за това.
— Защото ти си неспособна, Брийн — отвърна Дженифър и отметна косата си с ръка, а тонът ѝ стана
безкрайно търпелив и дразнещ. — Виж се само — видяла си, че имаш малко пари, и първото, което ти хрумва, е да
напуснеш работа. Това струва ли ти се отговорно?
— А знаеш ли кое смятам аз за безотговорно? Да се бориш на всяка цена да останеш на работно място, което
ненавиждаш. Ден след ден. Да прикриваш личността си и шансовете, които си имал да се изявиш, за да угодиш на
представите за „задоволителен“ на собствената си майка.
— Никога не съм казвала, че си задоволителна. Не е честно от твоя страна.
— Не е, права си. „Задоволителна“ ми беше границата. Аз бях просто на границата на задоволителното. И
знаеш ли? Може би си права. Може би в крайна сметка ще си бъда такава, каквато съм. Тепърва предстои да разбера.
Брийн си пое дъх и забеляза, че майка ѝ определено не изглежда добре, но не успя да се въздържи.
— Знаеш с каква тревожност се отнасях към студентския си кредит, как трябваше да жонглирам с приходите от
заплатата и да поемам извънредни часове, за да връзвам двата края. А ти си държала в тайна парите, които можеха
да ми помогнат да си поема дъх.
— Важно е да се научиш как да управляваш бюджета си — отвърна Дженифър и се отдалечи, за да се отпусне
уморено в едно кресло. — Баща ти беше мечтател, който летеше в облаците, и ти си се метнала на него. Трябва да
разбереш как работи реалността. А аз винаги съм се старала да правя само най-доброто за теб.
— Къде е той?
— Не знам — отвърна Дженифър и притисна спуснатите си клепачи с пръсти. — Наистина не знам. Той взе
решението да не се връща. Помни го следващия път, когато ти се прииска да ми крещиш. Той сам реши да не бъде
твой баща. Никога не съм го спирала да те вижда и никога не бих го направила. Аз бях единственият човек, който ти
остана — продължи майка ѝ и отпусна ръце в скута си. — Аз се стараех да имаш стабилен дом и се грижех за теб,
когато боледуваше. Аз ти помагах с домашните, бях твоя майка, докато се опитвах да градя успешна кариера, за да
ти осигуря въпросния стабилен дом.
— Да, ти правеше всичко това, но забравяш нещо — напомни ѝ Брийн. — Ти отделяше твърде много време на
това да ме вкараш в собствения си калъп, да ме направиш такава, каквато ти смяташ, че трябва да бъда, и не ми
позволяваше да съм такава, каквато аз искам.
— Всичко, всичко, което съм направила, е било само за да си в безопасност, да ти дам стабилност и да те науча
да живееш нормален и продуктивен живот.
— Живот на нещастна и изпълнена с тревожност начална учителка, която прикрива червената си коса с кафява
боя и носи само бежови дрехи, така че никой да не я забелязва.
— Но си в безопасност — настоя Дженифър. — Здрава си. Имаш образование и професия.
— Това не е достатъчно. Не беше достатъчно за теб. Ти имаш кариера, ходиш на скъпи почивки и на спа
курорти.
— Но съм работила здраво, за да имам всичко това! — изкрещя гневно в отговор Дженифър.
— Да, така е — съгласи се Брийн и седна срещу майка си. — Но никой не те е притискал да бъдеш медиен
директор на успешна рекламна агенция. Имала си уменията и решимостта и си решила да се бориш за това.
Работила си, за да се получи, и си се трудила здраво. Възхищавам се на това, което си постигнала в живота си, и
заслужаваш всяка една от наградите си. Самата аз искам да се опитам да направя същото.
Брийн се изправи.
— Погрижих се името ти да бъде заличено от сметката. Господин Елзуърт ще се свърже с теб утре, за да обсъди
дали искаш друга компания или друг мениджър да се занимава с инвестициите ти. Покупките, които ме помоли да
ти взема, са прибрани по местата си. Поляла съм цветята, подредила съм пощата ти. Както виждаш, прозорците все
още са отворени и можеш да си ги затвориш и сама. Това е последният път, в който се съгласявам да вляза в ролята
на твоя слугиня.
Брийн се поколеба за миг, но все пак реши да каже на майка си как се чувства:
— Съжалявам, че те разстроих, но ти се държа нечестно с мен и това, което си направила, ме нарани. Наистина
много ме нарани, мамо.
— Никога не съм искала да те наранявам.
— Може и така да е, но както самата ти винаги казваш, „реалността е такава“. Сега трябва да вървя. Имам
среща с Марко.
— Какво ще правиш? Какво смяташ да правиш, Брийн?
— Ами за начало, в първия ден след края на учебната година, двамата с Марко ще заминем за Ирландия. Ще
видя откъде е баща ми. И ще се опитам да го намеря.
— Не, няма — отвърна Дженифър и отново притисна клепачите си с връхчетата на пръстите си. — Няма да го
откриеш.
— Ще се опитам. Така или иначе ще се впусна в приключение за пръв път, откакто той си отиде.
— Не го прави, Брийн. Отдели време да помислиш, не действай импулсивно.
— Трябва да затвориш прозорците. Изглежда, че се задава буря.
Брийн излезе от дома на майка си и тръгна пеша покрай автобусната спирка, а облаците над главата ѝ ставаха
все по-гъсти.
Мъжът в черно вървеше след нея. Носеше черен чадър, тъй като щеше да завали след точно шестнайсет минути,
както му беше добре известно.
Не беше очаквал нещата да се развият толкова бързо и гладко. Разбира се, трябваше да се измине още доста
дълъг път, но първите стъпки вече бяха направени. Предположи, че ще се наложи да окаже лек натиск на момичето,
но изглежда, че стореното дотук беше съвсем достатъчно. Но ако тя понечеше да се отметне, той отново щеше да я
тласне в правилната посока.
Засега обаче можеше просто да се наслаждава на посещението си във Филаделфия — град, който намираше за
безкрайно очарователен. Храната беше фантастична, особено много му харесваха меките прецели, въпреки че
намираше гръмко възхваляваните като „ирландски“ картофки за разочарование.
Харесваха му кварталите и малките общности, както и разнообразната архитектура. Беше пообиколил града
като турист и се беше забавлявал истински, когато екскурзоводът обясняваше колко стар е и каква богата история
има. Все пак те не знаеха какво всъщност значи „стар“ в дългата и предълга нишка на историята.
Но като цяло намираше града сам по себе си за очарователен. Страната беше сформирала управлението си тук и
те много се гордееха с това. Парламентът им, разбира се, бе доста хаотичен, но тези неща се изглаждаха с времето и
си идваха по местата. А тази държава бе все още толкова млада…
 И упорита, изпълнена с насилие и твърде често алчна.
И все пак имаше надежда. Имаше много какво да се направи във всяко едно отношение.
Помисли си, че момичето имаше потенциал, който щеше да му потрябва, въпреки че го бе потискало през по-
голямата част от живота си.
Тя вървеше все напред, без да спира — браво на нея. Самият той много повече предпочиташе ходенето пеша
пред автобусите, въпреки че страшно много харесваше влаковете. Но ако сега продължеше да върви, щеше да се
намокри много сериозно.
И тогава тя се спря пред витрината на някакъв магазин. Понечи да продължи нататък, но се поколеба и се
върна. И отново спря. Той тъкмо се канеше да се вмъкне в мислите ѝ, когато тя бързо и решително влезе вътре.
Мъжът продължи да върви покрай входа и спря за миг, за да види табелата му. За миг замръзна объркан, след
което избухна в смях и се смя чак докато не се наложи да отвори чадъра си. Дъждът изведнъж — точно навреме —
се изсипа в невъобразим порой с гръмотевици. Удовлетворен от начина, по който се развиваха нещата, той разсеяно
тръгна да потърси нещо за хапване. Копнееше за сандвич с багета и си помисли колко много неща щяха да му
липсват, когато се прибереше у дома.

Два часа по-късно, когато Брийн влезе в апартамента, Марко вече я чакаше. Без да каже нито дума, той просто
се приближи до нея, притисна я и я залюля в прегръдките си.
— Беше ужасно — каза тя.
— Знам. Вино или сладолед да ти предложа?
— А защо не и двете?
— Става. Само седни и остави чичо Марко да се погрижи за всичко — каза той и погали косите ѝ. — Виждам,
че дъждът те е заварил навън.
— Да, за малко — отвърна тя и седна. Сега, когато беше у дома, умората се стовари върху ѝ като чувал с тухли.
— Ти не трябваше ли да си на работа?
— Имам още около час преди смяната — отвърна той от кухнята. — Имаме достатъчно време за вино, сладолед
и малко разпускане. Предполагам, че не го е приела много добре.
— Започна с това колко е обидена, че съм се ровила в личните ѝ документи, накара ми се, задето съм зарязала
работата си, и го използва като доказателство, че съм безотговорна и не мога да управлявам финансите си.
Твърдеше, че е скрила от мен парите и факта, че баща ми ги е пращал, за да ме предпази.
Марко не изневери на стила си и донесе две купички сладолед с бисквитки и две чаши изстудено пино гри
върху бамбуков поднос с ленени салфетки.
— От кого? — попита той в движение.
— Предполагам, че от самата мен, тъй като съм глупава, безотговорна и неспособна сама да вземам решения.
Марко седна, взе лъжицата си за сладолед и заговори много внимателно.
— Обичам майка ти — започна той.
— Знам, че е така.
— Обичам я, защото винаги се е отнасяла добре с мен. Обичам я, защото, когато реших да съобщя за
сексуалната си ориентация, тя ме прие по начин, по който собственото ми семейство така и не можа и никога не би
могло. А за мен това имаше значение.
— Знам.
— Мога да я обичам и въпреки това да виждам, че греши. Наистина греши много. И съжалявам, че го казвам, но
за грешките ѝ няма извинение.
— Изглеждаше истински разстроена. Не просто защото я хванах в лъжа, а това си е лъжа, както и да се опитва
да го извърти. Сякаш е разтревожена, че подпечатвам вовеки съдбата си.
— Е, може би съвсем малко преувеличаваш, Брийн? — усмихна се Марко и продължи да загребва от сладоледа
си.
— Може би, но така го почувствах. Тя каза, че не знае къде е баща ми, за което ѝ вярвам. Мисля, че беше
прекалено притеснена, за да лъже. Спорихме, даже направо се препирахме, но накрая тя едва ли не се предаде, ако
разбираш какво имам предвид. Просто се предаде.
— Каза ли ѝ, че ще заминем за Ирландия?
— Да, но отговори само, че няма да го намеря. — Брийн вдигна чашата си. — И нито веднъж, нито за миг не
допусна, че е сгрешила. Не каза, че съжалява. Защо не можа да изрече едно просто „съжалявам“?
Брийн поклати глава, преди Марко да успее да заговори.
— Просто е. Не се извини, защото не смята, че е сгрешила. Няма да се извини за това, че е била права, нали?
Дженифър Уилкокс винаги е права.
 — Не и този път.
— Това няма значение — продължи Брийн и отново опита от сладоледа си. — Аз ѝ казах това, което имах за
казване, и ще направя това, което трябва и което искам. Няма нужда да се доказвам пред нея.
Долови начина, по който я изгледа Марко, въздъхна и добави:
— Добре де, част от мен иска да го направи, но като цяло повече ми се ще да се докажа пред себе си. Това е
най-важното. И щях да забравя — добави Брийн и размаха лъжицата си, — тя, естествено, не одобри косата. Докато
вървях после, осъзнах защо — наследила съм косата на баща ми, затова е яркочервена и къдрава. Може би така
прекалено много ѝ напомням за него, но знаеш ли какво?
— Какво?
— Проклетата коса си е моя и от майка ми се очаква да ме обича такава, каквато съм. Така че тя трябва просто
да свикне с това.
— Точно така — усмихна се Марко и посегна да хване ръката ѝ, но усмивката му в миг премина в тревога. —
Какво си направила? Да не си се наранила?
— О, ами не точно — отвърна Брийн и побърза да вземе чашата си с вино, докато Марко повдигаше ръкава ѝ, за
да види превръзката на китката.
— Какво е станало?
— Бях толкова ядосана. Подминах пеша автобусната спирка, след това продължих да вървя и подминах и
следващата. Прехвърлях целия спор в главата си отново и отново. Беше толкова обидно, Марко, остави всичко друго,
но беше обидно. И си спомних как ходех на уроци по балет и колко много ми харесваше.
— Изглеждаше много сладка в пачка и чорапогащник.
— Толкова забавно беше, а татко ме наричаше неговата „мъничка танцьорка“ и когато той си тръгна… тя каза,
че вече не можем да си позволим уроците по балет, но аз не трябвало да съжалявам, защото съм била по-скоро
посредствена. Вече съм била усвоила всичко важно от танците — стойката, походката… остави ме да ходя на уроци
по пиано още една година, но после всичко приключи.
— Никога не си ми разказвала.
— Боли ме ужасно, когато говоря за това. Не е като да съм имала някакви илюзии, че ще стана примабалерина,
не и откакто навърших седем години. Знаех, че съм само умерено добра, но обожавах да танцувам — харесваха ми
танците и упражненията с малката ни трупа, харесваше ми да съм част от нещо. Сега всичко това няма значение и
не е толкова важно. Просто си го спомних заедно с още други случки. Спомних си също, че така и не се
противопоставих, така и не се изправих, за да се защитя. И това отново страшно ме вбеси.
— И затова си си разрязала китката?
— Не съм си разрязала китката. Вървях и си мислех за всички онези пъти, в които съм се предавала и не съм се
противопоставяла. Тогава видях табелата. Пишеше „Изрази себе си“. А нямах ли нужда точно от това? Да изразя
себе си? Затова влязох и…
Тя наду бузи и издиша, замълчавайки за миг.
— Исусе Христе, Брийн! Направила си си татуировка!
— Беше импулсивно решение. Бях изнервена. Това е нещо като отмъщение. А когато се успокоих, вече беше
твърде късно да спра.
— Каква е? Дай да видя! Защо не ми писа да дойда? Можеше да си направим татуировки заедно. Нали такъв
беше планът ни?
— Никога не сме планирали да си правим татуировки — възрази тя.
— Щяхме да сме планирали, ако ми беше казала, че искаш да имаш татуировка. Дай да видя каква е? Кога
можеш да свалиш превръзката?
— Не е точно превръзка и мога да я сваля още сега. Отначало реших да бъде на бицепса, но след това
размислих, че ако е на китката ми, мога да обръщам ръка и да я гледам всеки път, когато имам нужда да го направя.
Което като цяло е доста глупаво…
Брийн свали защитната марля от ръката си и показа дясната си китка.
— Надписът е много красив, буквите приличат на онези, гравирани по старите камъни. Харесва ми и цветът —
тъмно, много тъмнозелено, почти черно, нали? Но какво, по дяволите, означава misneach?
— Произнася се „мишнах“ и означава „смелост“ на ирландски. Проверих предварително. А вината да имам
татуировка на китката си, е твоя.
Той пое ръката ѝ в своята, оглеждайки всяка буква от различни ъгли с красивите си големи очи.
— Как така вината за това е моя?
— Нали това ми написа като съобщение точно в момента, в който майка ми се прибираше вкъщи? Смелост.
Точно това ми трябваше и за това си помислих, когато видях табелата на студиото.
— Поемам отговорността, защото това е толкова готино! Хайде да се върнем там утре, за да си направя и аз
една. Или не, чакай! Ще си я направя в Ирландия — ще бъде още по-готино. А и ти можеш да си направиш още една
там.
— Не мисля, че искам да си правя още една. Ти обаче си направи където и когато искаш.
— Болеше ли?
— Бях прекалено ядосана, за да обърна внимание на болката. Когато се успокоих, ме заболя, но вече беше
твърде късно. Може би наистина съм безотговорна.
— Не си. Така си отправила свое собствено послание. Харесва ми. Защо не дойдеш с мен на работа, за да се
похвалиш?
— Ще си остана тук и ще се занимавам с плановете на уроците. Освен това ще започна да се оглеждам за
къщичка под наем в района на Голуей4.
— Наистина ще го направим! — възкликна въодушевено Марко.
— Наистина ще го направим! — потвърди тя, погледна китката си и добави: — Смелост.

Брийн вярваше в изпълнението на дълга, затова всяка сутрин чинно ходеше в училище и даваше всичко от себе
си. Оценяваше контролни работи и откри известно удовлетворение, когато забеляза подобрение в уменията на
определени ученици.
Вечер и през уикендите се подготвяше за пътуването на живота си. Откри къщурка точно каквато търсеше, в
Конемара, в района на Голуей. Беше само на няколко километра от малко селце и наоколо имаше декари земя за
обхождане, както и гледка към залива и към планината.
Също както се случи със студиото за татуировки, прие факта, че предходните ѝ резервации бяха отпаднали, като
поредния знак. Успя да запази къщата за цялото лято, след което започна вътрешната ѝ борба срещу тревожността да
се впусне в нещо толкова голямо.
И преди да се разколебае (след бърз поглед към думата „смелост“), резервира и престой с три нощувки в замъка
„Дромоланд“ в графство Клеър. Купи и самолетните билети.
Готово!
Сега трябваше двамата с Марко само да изчакат, докато международните им паспорти станат готови, и да си
купи малко драмамин5. Не знаеше дали ще ѝ стане лошо в самолета, тъй като никога не беше летяла, но по-добре да
ги имаше, отколкото да съжалява после.
Също така купи пътеводители и карти, нае кола и прекара поне една безсънна нощ в тревоги за шофирането в
Ирландия.
Проведе две срещи с Елзуърт, който ѝ уреди закупуването на валута — няколко хиляди евро! Боже, няколко
хиляди! Всичко ѝ приличаше на странен сън, дори събирането на багажа.
А щом за последен път излезе от сградата на училището, се почувства така, сякаш напускаше нечий чужд сън.
Отиде до автобусната спирка, отново за последен път, и си помисли, че с това сякаш затваря врата зад себе си.
Не я заключваше, не се преструваше, че тя не е там, просто я затваряше и продължаваше нататък към следващата
стая.
Не, усещането беше по-скоро като да се изнесе от къща, в която никога не се е чувствала съвсем комфортно, с
надеждата, че следващата ще ѝ пасне.
По това време на следващия ден вече щяха да пътуват към летището, а през нощта щяха да летят към един друг
свят. И за пръв път — от толкова много време, че Брийн не можеше да си спомни откога точно, нямаше да е нужно
да отговаря пред никого другиго, освен пред себе си. Нямаше да има график, учебни планове и аларма, която да я
буди за началото на работния ден.
Какво щеше да прави?
„Предстои да разбера — помисли си тя и погледна татуировката на китката си. — Стегни се и разбери!“
Телефонът ѝ иззвъня и тя го извади.
— Здравей, Сали.
— Брийн, съкровище, налага се да те помоля за една огромна услуга. Знам, че си много заета в момента.
— Не съвсем. Всичко е приключено.
— Е, това ме кара да се чувствам по-малко виновен. Затънал съм в работа, а нямам персонал. Можеш ли да ми
отделиш няколко часа тази вечер? Трима от сервитьорите ми се обадиха, че са в болнични заради някакво стомашно
разстройство, и не ми достигат хора.
— Разбира се, няма проблем.
— Благословена да си. Наложи се да помоля и Марко да се включи. Съжалявам, но…
— Не съжалявай. Ще бъде хубаво да се видим с всички, преди да заминем. По кое време искаш да дойда?
— Ще можеш ли към шест?
 — Разбира се. В момента чакам автобуса, за да се прибера у дома. След това за пореден път ще проверя дали
съм опаковала всичко от списъка, ще се преоблека и двамата с Марко ще бъдем при теб в шест.
— Безкрайно съм задължен и на двама ви. Обичам те, момичето ми.
— И аз те обичам.
„Добре се получи“, помисли си Брийн, когато се качи в автобуса. Това щеше да задържи ума ѝ далеч от мислите
за пътуването със самолет, преминаването през охраната на летището или катастрофа над Атлантическия океан, или
шофирането от грешната страна на пътя, както и от всяка друга тревога, която ѝ беше дошла наум през последните
седмици.
Щеше да поеме смяната от шест вечерта до два през нощта, да се прибере и да се просне в леглото, след което,
надяваше се, щеше да се наспи до късно на следващата сутрин.
А след това, без да се усети, щеше вече да е в самолета и да е излетяла.
Настани се на една от седалките и погледна навън през прозореца.
Ето го отново. Мъжът с посребрените коси беше там, стоеше отвън на тротоара и ѝ се усмихваше. Вече беше
изгубила бройката колко пъти го беше виждала случайно след първата им среща. Беше го видяла на пазара пред
офисите на Елзуърт и дори в бара на Сали в една от вечерите, в които беше отишла да помага. Всеки път, щом
решеше да се престраши и да се приближи към него, той изчезваше. Струваше ѝ се абсурдно, но той сякаш я
отбягваше.
Явно просто живееше в квартала, но пък го беше засичала и из града.
„Това няма никакво значение“, увери сама себе си тя. Така или иначе скоро щеше да го остави далеч зад себе си,
на хиляди километри разстояние.
„Още само един ден — помисли си Брийн, докато автобусът се клатушкаше по пътя. — Само още един ден,
преди да започне остатъкът от живота ми.“
Четвърта глава
Щом се прибра в апартамента, Брийн направи точно това, което беше казала — за пореден път нервно прегледа
всичко от списъка.
Куфарите (купени наскоро на половин цена от разпродажба, вероятно защото бяха тюркоазени на цвят) не бяха
изобщо претъпкани и имаше предостатъчно място за сувенири, подаръци и всичко друго, което решеше да си купи
през почти тримесечния престой там.
Беше решила да използва раницата си като ръчен багаж — същата раница, която използваше още от колежа.
Беше доста изтъркана и поизносена, но щеше да ѝ бъде удобна за преходи. В момента в нея се намираха
пътеводителите, картите, капки за очи, таблетки драмамин, ибупрофен, лепенки за рани, таблетът ѝ, лаптопът,
зарядни, химикалки, тетрадка, две книги, тоалетни принадлежности и несесер с гримове.
Имаше и малка, но много удобна чанта за през рамо, в която беше сложила паспорта си, билетите, личната
карта, кредитната си карта и пари в брой.
Щом в крайна сметка реши, че всичко е наред и няма какво повече да прави, тя нагласи алармата на часовника
си за след трийсет и пет минути и полегна, за да подремне, тъй като се очакваше да сервира до късно през нощта.
Първо трябваше да успее да изключи мозъка си, тъй като мислите ѝ продължаваха да се лутат сред възможно
най-лошите сценарии как тя или Марко можеше да се разболеят сериозно или довечера да им се случи инцидент и
да се наложи да отменят пътуването. Или пък да разберат, че по някаква причина всички полети до Ирландия са
отменени… или как пристигат там, но се оказва, че паспортите им са невалидни, и веднага ги депортират обратно.
Струваше ѝ се, че извънземните най-накрая започваха своето нашествие. Сериалът „Живите мъртви“ се
превръщаше в реалност.
Изгуби почти пет минути в размисли за всички трагични възможности и не беше изненада, че кратката ѝ
дрямка не беше нито тиха, нито спокойна.
Озова се сама, разхождаща се по гъста зелена трева, под оловносиво небе, което въпреки това сияеше така,
сякаш слънцето упорито се опитваше да пробие с лъчите и топлината си през плътните слоеве облаци. Пред погледа
ѝ, подобно на ленива змия, се виеше тесен проток, свързващ равнината и обширен залив. Сред спокойните води се
подаваха камъни, покрити със зеленикав мъх, а по хълмовете в далечината се белееха овце. Повей на влажен и
прохладен вятър се прокрадна сред дърветата и потръпна над градина, изпълнена с ярки и почти крещящи цветове.
Дочу птичи песни и напев на звънчета — стотици мънички камбанки, увиснали по клоните на едно дърво в сърцето
на гората.
Тръгна натам, където гъстата трева се прекъсваше от светлокафява пътека, тясна като сатенена панделка,
обгърната в прекрасно зеленикаво сияние. Плътен като одеяло мъх покриваше дебелите стволове на дърветата,
извитите им клони и гладките камъни, които стърчаха от земята.
Наблизо се плискаше поток, чиито пенливи струи се гонеха из каменисто корито. Стори ѝ се, че дочу
приглушен говор и смях, но реши, че звукът идва от бълбукането на водата или разлюлените от вятъра камбанки.
Стъпи на пътеката и продължи да върви, удивена от чудно красивата гледка, разкриваща се пред очите ѝ.
Наблизо прелетя птица, зелена като смарагд. Последва я друга, рубиненочервена, а след това и трета със
сапфиреносини пера на крилете. Никога преди не беше виждала нещо такова — птиците приличаха на изящни
скъпоценни камъни и искряха също като такива. Последва посоката на полета им.
И тогава през зеленикавите сенки и светлината чу, че я призоваваха. Гласът беше младежки и някак си свиреп,
съпроводен от барабанния плясък на вода, блъскаща се в още вода и камъни. Водопадът се изливаше от
главозамайваща височина и гледката накара сърцето ѝ да запърха в гърдите. Водата се спускаше с грохот и се пенеше
като мляко, вливайки се във виещ се поток от бледи зеленикави води.
Птиците кръжаха около водопада и дървото и обиколиха наоколо. Бяха с цветовете на топаз, карнеол, аметист и
кобалт и я зашеметиха, докато ги следеше с поглед как летят, спускат се стремглаво надолу и танцуват из въздуха.
Една от тях се отдели, плъзна се към нея и потрепна с криле, докато прелиташе само на сантиметри от лицето
ѝ. Видя ясно рубиненочервените криле и златистите му очи (беше сигурна, че птицата е мъжка).
Не, това изобщо не беше птица, а дракон. Беше не по-голям от дланта ѝ.
— Здравей, ти си Лонрах, защото си точно такъв — брилянтен. — Тя му протегна ръката си и потрепна, когато
драконът кацна на дланта ѝ. — И си мой.
Тръгна с него, привлечена от водопада и танца на малките дракони.
Осъзна, че можеше да види през разпенения воден воал, който с приближаването ѝ се превръщаше в подвижно
прозрачно стъкло.
През него видя нещо, което изглеждаше като град от сиви и черни крепости и кули, сгради, издигащи се към
небе с по-скоро виолетов, отколкото син цвят. Имаше нюансите на синина по кожата, но вече оздравяваща. Най-
високата кула беше гладка като стъкло, черна и тънка като копие, издигащо се сред скалист остров. Тесен и люлеещ
се мост свързваше острова с каменистия град, простирайки се над бурните води на морето.
Стори ѝ се, че дочува плач, бойни викове и нечовешки писъци, както и удари на стомана в стомана, и тропот на
копита. Сърцето ѝ биеше силно в гърдите, но въпреки това тя се приближи и видя кълбата от светлина, избухващи
навсякъде наоколо.
Трябваше ли да продължи напред и да остави това приказно място, да отиде при плача и войната? Защо да го
прави? Защо някой въобще би поискал да го направи?
Въпреки това тя усети, че се е приближила, защото призивите на драконите станаха много силни, а грохотът на
падащата вода разлюляваше земята под краката ѝ.
Драконът разпери криле и отлетя при другите. Тя се опита да го повика обратно, но как би могъл да я чуе сред
тази шумотевица?
И тогава в потока, в зеленикавите води, Брийн видя проблясъци на червено и златно. За миг се ужаси, че
драконът е паднал във водата и се е удавил, но той продължаваше да кръжи над главата ѝ, наблюдавайки я със
златистите си очи.
Разбра, че гледаше скъпоценен камък с големината на бебешко юмруче, заобиколен от десетки по-малки,
окачени по брънките на златен синджир. През водата ясно видя, че камъкът беше с формата на дракон в полет.
Някой го беше изгубил, беше го изпуснал във водата. Отдалеч личеше, че е важна вещ. Тя щеше да се спусне
надолу по камъните, да нагази в потока и да го вземе.
Понечи да се приближи до ръба на брега, но въздухът започна да вибрира с ритъма на туптящо сърце. Стори ѝ
се, че скъпоценният камък също пулсираше. Покритите с мъх дървета раздвижиха клони от усилващия се вятър.
Проблеснаха мощни светкавици, които за миг осветиха околния свят в бяло. Последвалият гръм я остави без дъх.
Помисли си, че се задава буря. Никой с достатъчно здрав разум не би се разхождал в гората по време на буря, нито
би нагазвал във вода, когато в небето искряха светкавици.
Щеше да се върне отново по-късно. Сега щеше да се прибере у дома, където беше сухо, топло и безопасно,
оставяйки огърлицата да бъде намерена от някой друг.
Но ако само се протегнеше, може би щеше да успее да грабне златната верижка и…
Пропадна. Вместо в плитките води на потока, тя се озова в бездна от дълбока бледозелена вода.
Опита се да изплува на повърхността, ритайки яростно с крака, но ръката ѝ срещна стена, твърда като стомана.
Заплува надясно и срещна друга стена, а вляво още една… изведнъж осъзна, че е уловена в нещо като стъклен куб
под водата. Виждаше небето над главата си, виждаше бушуващата буря, разразила се с вихър от притъмнели облаци,
прорязвани от ярки светкавици. Заудря с ръка в стените, докато следи от собствената ѝ кръв се понесоха във водата
наоколо.
„Не мога да дишам! — помисли си тя. — Пусни ме да изляза! Пусни ме!“
Ти си ключът. Завърти го. Пробуди се.
Щом зрението ѝ започна да се замъглява, видя пред себе си ключалка. Беше сребърна и с инкрустирани
скъпоценни камъни.
„Прекалено далеч е“, помисли си тя, докато ръцете ѝ трескаво търсеха някаква опора.
Сърцето ѝ затуптя силно в гърдите, тялото ѝ се разтърси.
Марко я разтрисаше силно и в същия миг алармата на телефона ѝ иззвъня.
— Исусе! Брийн, помислих, че получаваш епилептичен припадък.
— Аз… аз се давех. Бях в потока, но беше прекалено дълбоко и… боже мой, беше ужасно.
Тя махна кичурите коса, паднали пред лицето ѝ, и Марко я прегърна през раменете.
— Намирах се на някакво вълшебно място. Вече ми е малко мътно, но беше много красиво, а след това се
озовах във водата. Вътре имаше нещо, което отчаяно исках, а след това вече се давех.
— Момиче, цялата трепериш — отвърна не по-малко разтрепереният Марко и притисна устни към челото ѝ. —
Дишай и издишай, успокой се.
— Добре съм — въздъхна тя, но той продължи да я прегръща с една ръка. — Нали съм си царица на всички
тревожни сънища.
— Трябва да е бил наистина лош сън. Ти трепереше и се давеше, а очите ти бяха широко отворени. Изкара ми
ангелите, да знаеш.
— Аз също се уплаших — отвърна тя и отпусна глава на рамото му, както го беше правила толкова много пъти.
— Наистина много съжалявам. Грешката е моя. Оставих се да ме обхване тревогата за летището, за полета и всичко
останало. Но сега ще спра да се тревожа, защото, където и да се намираше онова чудесно място, ние двамата с теб
сме тръгнали точно натам.
— Дяволски доволен ще бъда, когато най-после стигнем. И никога повече не ми причинявай нещо подобно,
става ли? — погледна я настойчиво той, докато дланите му лежаха на раменете ѝ. — Все още си посърнала, както
казваше баба ми. Направо изглеждаш като олицетворение на посърналостта. Искаш ли да се обадя на Сали и да му
кажа, че ще си останеш вкъщи?
— В никакъв случай. Това беше просто лош сън… е, много лош сън. Заради стреса е. Работата и обстановката
при Сали ще ме разсеят от мислите за всичките десет хиляди неща, които могат да се объркат.
— Тогава върви да си пооправиш лицето.
— Какво му е, освен че изглежда посърнало?
— Сложи малко спирала на тези дълги мигли, нали ти показах как? В това време аз ще облека нещо секси,
което просто крещи, че този барман заслужава огромните бакшиши, които му се оставят. Хайде, отивай първа в
банята — подкани я той и се отправи към собствената си стая, за да се преоблече. — А как мина последният ден от
стария ти живот? — попита я пътьом той.
— Всичко беше наред. Всъщност дори повече от наред. Вече съм готова за новия.
По-късно, докато вървяха към клуба, Брийн прегърна Марко през кръста.
Той беше облякъл прилепнала червена тениска, която подчертаваше стройната му фигура и тренираните във
фитнеса релефни мускули на ръцете му. Беше с цвета на колана на панталона му с висока талия.
Цветът ѝ напомни за съня ѝ, но тя отблъсна спомена надалеч.
Имаше причини да смята, че не е единствената, обзета от известна тревожност.
— Не искаш ли да поговорим за случилото се, когато отиде да се сбогуваш с майка ти и баща ти? — попита
Брийн.
— Какво да кажа? — сви рамене Марко. — Всички се държахме много учтиво. Баща ми ми пожела приятно
пътуване, след което се върна обратно в работилницата си. Майка ми ми подаде кока-кола и ми каза, че в Ирландия
имало много църкви, така че се надявала да прекарам известно време в някои от тях. Изглежда, все още вярва, че
молитвите ще ми помогнат да престана да бъда гей.
— Съжалявам.
— Е, държахме се културно, така че и това е известен напредък. И тъй като си знаех, че с брат ми няма да се
получи точно така, реших да не се виждам с него. Говорих със сестра ми — беше много натоварена на работа, но
успяхме да си побъбрим добре.
— Винаги можеш да разчиташ на Кийша — отбеляза Брийн и стисна окуражаващо ръката му, докато вървяха. —
Приеми, че ние с теб сме черните овце в семействата си, Марко, и винаги сме били такива. Самата аз вече нямам
проблеми с това. Ти никога не си имал, а сега, когато и аз започнах да го приемам, може да се каже, че дори ми
харесва. А утре двамата с теб ще се качим на самолета, където никой няма да ни познава. Ще бъдем каквито си
поискаме.
— Ти каква избираш да бъдеш?
— Ами работя за МИ 6, така че не мога да говоря за това.
— О, това беше добро. Аз пък ще бъде млад милионер филантроп, сензация на музикалната сцена, който има
тайна любовна връзка с много секси музикална и филмова звезда.
— Кой ли би бил това? — учуди се тя.
— Не мога да кажа, защото е тайна. Но името му се римува с Мудакрис.
— Като агент на МИ 6 мога съвсем лесно да разгадая сложния ти код. Да, той наистина е секси.
Двамата свиха към клуба и Марко се спря пред лъскавата табела, поставена в рамка до вратата.
— Сали да е споменавал нещо за частно парти? — попита той.
— Ами не. Е, бакшишите така или иначе са отлични по време на частните партита.
Влязоха в клуба. Вътре беше пълно с хора, които в миг нададоха радостен вик.
Брийн реши, че обстановката прилича на тържество за Деня на свети Патрик — един от многото празници, за
които Сали организираше впечатляващи партита. Навсякъде се виждаха зелени детелинки, дъги, крилати феи,
леприкони… не липсваше нито едно клише, свързано с Ирландия.
— Леле-мале! — чу да изрича Марко до нея, последвано от жизнерадостен смях.
Дерик Лакрос, дългогодишният суперсекси любовен партньор на Сали, се запъти към тях с чаши шампанско във
всяка ръка. Беше облякъл зелен кожен елек върху впечатляващия с размерите си гръден кош, а миниатюрна и много
сладка глуповата леприконска шапчица се мъдреше върху русата му грива, небрежно разпусната като косите на
сърфист.
— Нали не сте си помислили, че ще ви пуснем да тръгнете, без да ви изпратим подобаващо, а?
Той им подаде чашите с шампанско, грабна още една от близка табла и се обърна към препълнения с хора клуб.
— Sláinte!6 — извикаха всички в един глас, когато той вдигна чашата си.
Брийн на свой ред избухна във весел кикот.
— Това е невероятно! — през смях успя да каже тя. — Просто невероятно!
— Та ние дори не сме започнали. Вдигайте чашите, деца мои — подкани ги Дерик.
От тонколоните в клуба гръмна ирландска музика и Сали с къса и разрошена като таралеж коса, боядисана в
зелено специално за случая, се понесе плавно към тях. Понесе се бе точният израз, тъй като беше облечен в дълга
блестяща бяла рокля с трепкащи зелени крила.
— Все едно бих ви извикал на работа точно преди заминаването ви — усмихна се той и целуна и двамата по
бузите. — Ти — посочи той към Марко и му подаде черен цилиндър с лъскава зелена лента — върви да хапваш,
пийваш и да се веселиш. А ти — добави той и хвана Брийн за ръка — ела с мен.
— Сали — отвърна Марко и го прегърна силно, — ти си просто страхотен! Човече, двамата с Дерик сте най-
добрите.
— Няма две мнения за това. Сестра ти имала някаква среща, но ще се появи тук до час.
— Наистина ли? Е, това е… това е направо страхотно.
— А сега върви с Дерик. Брийн все още не е съвсем готова за парти.
Стискайки здраво ръката на Брийн, Сали си запроправя път сред тълпата.
— Тя се връща след малко, дами и господа. Наслаждавайте се на вечерта си! — махна той със свободната си
ръка с жест, сякаш разделяше море на две. В този миг нечия предвидлива ръка постави чаша шампанско между
пръстите му.
— Сали, това е най-хубавата изненада, която някога са ми правили. Толкова е мило от твоя страна. Наистина е
страхотно — каза Брийн.
— О, познаваш ме, винаги си търся повод за парти — отвърна той и я отведе зад сцената в общата гримьорна.
— Вие двамата с Марко обаче сте много специални за мен и Дерик.
Той се приближи към една от стойките с окачени костюми и продължи:
— А сега време е да те приведем в подходящ вид за празненство.
Той извади рокля — къса и зелена като косата му, с дълбок V-образен срез на гърба, който се спускаше чак до
талията.
— Прекрасна е, но…
— Твоя е. Дерик, който очевидно има изтънчен вкус, лично ти я избра.
— Купили сте ми рокля? — изуми се Брийн.
— Рокля за парти, която ти въпреки падналото ти изневиделица богатство така и не си купи сама. И обувки,
които самият аз, със също толкова изтънчен вкус, лично подбрах.
Той ѝ подаде чифт високи обувки с отвор на пръстите и каишка около глезена, покрити със златист брокат.
— Тези токчета са доста високи — отбеляза Брийн.
— Ще се справиш. Ти можеш да се справиш с всичко. А сега се съблечи, момиче. Партито вече е започнало без
нас.
Стените на гримьорната вибрираха от силната музика, гласовете и смеха, така че Брийн нямаше как да не се
съгласи.
Свали обувките, съблече тениската си и смъкна панталона.
— Отърви се от този сутиен, скъпа. Натъжава ме само като го гледам.
— Как така без сутиен? — изуми се Брийн, облечена само в семпъл бял сутиен и бели памучни бикини.
— Роклята има зашити чашки, а момичетата на твоята възраст така или иначе си имате млади и щръкнали…
както и да е. Този тъжен сутиен заслужава единствено прилично погребение. Изпъчи гордо гърди, докато си млада.
— Добре. Това ще е още нещо ново за мен.
Тя свали сутиена и се пъхна в роклята, след което вдигна ръка, за да може Сали да закопчае ципа отстрани.
— Става ми — отбеляза Брийн.
— Точно по мярка е. Сега седни. Слагай обувките.
Тя седна, обу се и се забави малко, докато нагласи закопчалките на каишките.
— Поканил си и родителите на Марко.
— Би било грубо да не го направя.
— Те са отказали. Същото е направила и майка ми, когато си поканил и нея.
— Те губят — отвърна Сали и приклекна до нея, за да ѝ помогне с каишките. — Сърцето ме боли да виждам
как хора, които са късметлии да имат прекрасни деца като вас, не могат да се примирят и да приемат тези деца
такива, каквито са. Ще ти дам един съвет от позицията си на стара кралица — продължи Сали и я потупа по крака.
— Бъди такава, каквато си, всичко останало да върви по дяволите!
— Ти не си стар — възрази Брийн и предизвика смеха му.
— А ти се нуждаеш от педикюр. Внеси малко цвят на тези красиви нокътчета.
— Ще си направя в Ирландия.
— И да си купиш някакво хубаво бельо, момиче — добави Сали и преди Брийн да успее да възрази, той закачи с
върха на показалеца си презрамката на сутиена ѝ и го захвърли настрана. — Какво ще правиш, когато срещнеш
някой ирландски красавец и той види тази бъркотия?
 — Мисля първо да намеря себе си, преди да тръгна да търся каквито и да били ирландски красавци.
— Ти си умна жена. Открий това, което те прави щастлива, а след това се заемай с останалото.
— Обичам те, Сали.
— О, бебчето ми, и аз те обичам. А сега се изправи и дай да те огледам.
Брийн се изправи — жена с огненочервена коса, спускаща се във водопад от къдрици, облечена в
предизвикателна зелена рокля, която разкриваше голяма част от краката ѝ, и с обувки като на принцеса.
— Изглеждам толкова… обиграна.
— Прави линии, без волани, точно това ти подхожда — отвърна Сали и завъртя пръст във въздуха. — Завърти се
да те огледам от всички страни.
— Може да си счупя глезен.
— Умееш да пазиш равновесие по-добре, отколкото си мислиш.
Тя се завъртя и когато зърна задната част на роклята си, възкликна с „леле!“.
— Гърбът ти изглежда много секси — отвърна Сали и постави ръце на раменете ѝ, усмихвайки се дружески. —
Ето те и теб, Брийн Шивон Кели.
— Дори и да не носиш крила, ти пак си оставаш моята фея кръстница, Сали.
— О, това е любимата ми длъжност. А сега грабвай чашата с шампанско и да вървим да те покажем на
останалите в целия ти блясък.

Същата нощ Брийн заспа приятно изтощена, без тревожни сънища, а новите ѝ рокля и обувки бяха прилежно
добавени към багажа за Ирландия.
Целият стрес обаче се стовари обратно на главата ѝ на следващия ден. Тя прегледа отново всички резервации и
провери за пореден път съдържанието на чантите си. Разгледа отново паспорта, търсейки възможни пропуски.
След това подложи Марко на същински разпит, за да е сигурна, че и при него всичко е наред.
— Сигурен ли си, че спря пощенските известия?
— Спрях ги, въпреки че рядко получаваме каквато и да била поща. Освен това отнесох всички запаси от
кухнята, които имаше риск да се развалят — също малко на брой — отсреща при Грейси. И да, вече ѝ дадох ключ,
така че да може да идва да полива двете растения, които имаме, както и от време на време да включва и изключва
осветлението, в случай че някой ни наблюдава и е решил да открадне ценните ни вещи, каквито на практика
нямаме.
— Прибрал си еврото си на сигурно място, нали?
— Да, да, включително и онези петстотин, които Сали и Дерик ми дадоха снощи.
— Какво? Дали са ти петстотин евро?
— Не приеха отказа ми. От мен се очаква да използвам част от тях, за да те изведа на хубава вечеря, така че да
можеш да облечеш новата си рокля.
— Това е толкова… типично за тях — отбеляза Брийн.
— Има и още, ако вече си приключила с истерията, защото започваш да докарваш и мен до истерия.
— Какво още?
— Ще се возим в лимузина до летището.
— Марко, не можем да пилеем пари за лимузина.
— Няма да пилеем. Колегите при Сали са решили да ни изненадат. Нали знаеш, че братът на Рино кара
лимузина? И човекът ще бъде тук след час, така че отивам да си взема душ и да се приведа във вид, който да
подхожда на първокласен пътешественик. Ти с това ли ще бъдеш облечена в самолета?
Тя сведе поглед към черното си спортно долнище и семплия черен пуловер.
— Ще се опитаме да поспим в самолета, а това е удобно и практично.
— Става. С него изглеждаш така, сякаш си свикнала да пътуваш непрекъснато. Само че смени черните обувки с
онези червените, които те придумах да си купиш. Просто добави малко шик.
— Добре.
Тя си смени обувките, провери етикетите на багажа си и приготви черното си яке. Вече беше проверила
прогнозата за времето на летище Шанън — 15 градуса, облачно и с 40 процента вероятност за валежи по времето на
пристигането им.
Марко, облечен в джинси и маслиненозелена тениска, хвърли поглед през прозореца.
— Еха! Огромна черна лимузина тъкмо паркира отпред.
— О, боже! Божичко! Време е! Трябва да свалим багажа.
Това си беше цяло предизвикателство, като се вземеше предвид стълбището. Докато успеят да свалят три етажа
надолу единия от куфарите на Брийн, раницата ѝ, куфара на Марко и ръчните им чанти, униформеният шофьор
излезе от колата и дойде при тях.
Дори ако животът ѝ зависеше от това, Брийн не можеше да си спомни името на брата на Рино, един от
невероятните имитатори на Тина Търнър в бара на Сали.
— Почакайте да ви помогна. Аз съм Фрейзър — представи се той. — Превозът ви чака отвън.
— Прекрасен превоз — отбеляза Марко.
— Така си е.
— Извинявам се, но горе има още няколко чанти — каза Брийн.
— Не се притеснявай за тях — обърна се Фрейзър към нея, — дай да натоварим тези. След това ще настаним
дамата в колата, а ние двамата с теб, братко, ще се качим да вземем останалото.
Всичко беше като в сън — дългата кола, гладката кожа на седалките, бялата роза в стъклена ваза. Фрейзър ѝ
предложи бутилка вода и Брийн я използва, за да изпие таблетка драмамин, за която не беше сигурна дали изобщо ѝ
трябва.
Докато се отдалечаваха от квартала, Марко се заигра с осветлението и музикалната система в луксозния салон
на лимузината, а Брийн се загледа навън през прозореца.
Напускаше Филаделфия за три месеца. Всичко и всички, които познаваше, бяха тук. А ако всичко вървеше по
план, след две седмици Марко щеше да се върне у дома. Тя щеше да остане сама — наистина сама, за първи път в
живота си. Нямаше да има родител, който да ѝ казва какво да прави, нямаше да го има най-добрия ѝ приятел, който
да я подкрепя, нито Сали, на когото можеше да разчита. Нямаше да има шеф, работа или график.
Можеше да си намери работа, ако имаше нужда да си запълни времето с нещо. Баща ѝ е бил ирландски
гражданин, когато се е родила, така че тя отговаряше на условията да получи двойно гражданство. А това
означаваше, че може да работи в Ирландия, ако…
— Спри да се тревожиш — нареди ѝ Марко. — Само се разстройваш.
— Не, просто си мислех, че ако искам, мога да започна някаква почасова работа там. Може би в някой пъб…
или в магазин, или в градински център. Иска ми се да се науча да засаждам и отглеждам растения. Мисля, че баща
ми е израснал във ферма, поне така си спомням. Много от историите, които ми е разказвал, в момента са
разбъркани в главата ми, но мисля, че е израснал във ферма.
— Там има предоволно количество ферми.
— Както и да е, въобще не се тревожа — заяви тя и наум се закле да не го прави. — Просто съм малко нервна,
но това е различно. Ти не си ли нервен?
— Не. Въодушевен съм. Ние двамата с теб, Брийн, през целия си живот почти не сме напускали добрата стара
Филаделфия. А виж за къде сме тръгнали сега! Наистина съм ти много благодарен, че ми даде този шанс.
— Не бих могла да го направя без теб. Буквално. Изобщо не бих могла да се кача на самолета.
— Е, приготви се, защото почти стигнахме летището.
Ръката ѝ инстинктивно посегна към чантата ѝ, но Марко нежно я спря.
— Взела си всичко, скъпа, включително и паспорта. Возим се в истинска лимузина. Наслади се на този момент.
— Искаш да се наслаждавам ли? — попита тя, извади телефона си и се сгуши в него. — Значи е време за селфи
в лимузина.
— Прати снимката и на мен. Ще я кача в Инстаграм и Туитър и ще добавя хаштаг „най-добри приятели“, „на
път сме“ и…
— Това е достатъчно — засмя се Брийн.
— Ей, знаеш ли, трябва да си водиш пътнически дневник ден по ден. Ще ти направим блог.
— Не знам как се прави блог.
— Знаеш как да пишеш, а аз знам как да ти направя блог — заяви той и си сложи демонстративно слънчевите
очила „Уейфарърс“. — Трябва само да му измислим име. Ти ще го поддържаш, след като си тръгна, така че… мамка
му, пристигнахме! Аз ще помисля за това.
Ако лимузината беше символ на друг свят, то летището бе направо олицетворение на друга вселена. Тук имаше
толкова много хора, шум и табели.
Чекираха се и Брийн се опита да не позволи на паниката да я обземе, когато видя багажът ѝ да се отдалечава по
гумената лента и тя остана само с раницата и малката си чанта.
Навсякъде се редяха на опашки, а преминаването през пункта за сигурност ѝ донесе още малко паника, но в
крайна сметка не се стигна до ничий арест.
Двамата с Марко последваха табелите за салона за пътниците от първа класа.
— Толкова много хора са тръгнали нанякъде или се връщат отнякъде.
— И ние сме тръгнали нанякъде — ухили се Марко и весело я хвана за ръка. — Може би трябва да си вземем
питие или нещо за хапване. Имаме достатъчно време.
— Нека първо се регистрираме в салона за чакащи. Казаха да направим първо това — настоя Брийн. Не знаеше
дали ще може да хапне нещо, но определено ѝ се искаше да поседне на тихо място, където да се поуспокои.
Видя цели семейства, пътуващи с бебета, малки деца, баби и дядовци. Бизнесмените ги подминаваха, докато
гледаха в телефоните си. Разни хора дремеха по столовете пред изходите за качване в самолета. Други изглеждаха
отегчени.
„Как е възможно някой да е отегчен, когато му предстои да лети?“, помисли си Брийн.
Видя хора, които гледаха телевизия, четяха книги или разглеждаха нещо на таблетите си. Видя…
Човекът с посребрените коси.
Беше невъзможно и все пак бе сигурна, че го видя пред един от изходите за качване.
— Марко…
— Да, ето го, там е нашият салон.
— Марко, видях… — Но в този миг той изчезна. — Нищо — измърмори на себе си тя.
Всичко се дължеше на въображението ѝ, на стреса и на силните емоции.
Двамата преминаха през вратите и влязоха в тихо помещение, където се носеше аромат на цитрусови плодове.
Бяла орхидея цъфтеше върху лъскавия плот на бюрото, зад което стоеше усмихната жена.
— Добър вечер. Мога ли да видя бордовите ви карти?
— Не знам дали сме на правилното място — отвърна Брийн, докато ги вадеше от чантата си.
— Със сигурност сте на правилното място. Ще ви съобщим, когато дойде време да се качите на борда. А сега
заповядайте, настанете се.
Двамата влязоха в друга просторна зала, в която също беше тихо, а хората седяха в кресла или край маси и се
наслаждаваха на напитки и хапване или разглеждаха списания.
Не съвсем сигурна какво трябва да прави, Брийн седна и погледна Марко с ококорени очи. Той отвърна на
погледа ѝ по същия начин.
— Хората живеят по този начин, Брийн. Представи си само! Ей там има скариди, виждаш ли? Предлагат
коктейлни скариди! Отивам да ни взема малко.
— Бихте ли искали нещо за пиене? — спря се пред тях мъж с униформа на сервитьор.
— Аз…
— Може ли да поръчаме шампанско? — попита Марко.
— Разбира се.
Брийн пи шампанско, изяде една коктейлна скарида и дори не мигна, когато Марко прибра в чантата си за
ръчен багаж две ябълки и пакет чипс, кока-кола и бутилка вода.
Приключението ѝ започваше и тя осъзна, че беше добра идея да си води дневник. Може би щеше да е забавно, а
и определено в бъдеще би искала да се връща към тези спомени.
Двете чаши шампанско успокоиха нервността ѝ, така че когато поканиха пътниците за техния полет да се качат
на борда, Брийн беше само леко сънлива и замечтана. Научи, че летенето в първа класа означава, че човек на
практика се качва директно в самолета.
А там откри, че седалките им приличаха на футуристични кресла от научнофантастичен филм.
— Момиче! Имаме си собствени телевизори и страшно много филми, и то безплатно! Виж само — облегалките
се отпускат назад, докато се превърнат в легла. Имаме и готини торбички, пълни с разни неща — четки за зъби,
освежаващи спрейове за лице и маски за сън… даже чорапи! Ех, че готино!
— Изглежда направо нереално.
— Напълно реално си е. Време е за селфи!
Докато Марко вадеше телефона от джоба си, към тях се приближи стюардеса и попита:
— Мога ли да ви предложа някакви напитки, преди да напуснем изхода за качване?
— Шампанско — отвърна Брийн и се усмихна широко. — Ще пием шампанско през целия път.
На терминала мъжът със сребристите коси гледаше към отдалечаващия се от изхода самолет. Въздъхна.
Задачата му беше успешно завършена, което означаваше, че времето му тук беше приключило. Филаделфия щеше да
му липсва — с нейните прецели, пъстротата и големите групи от хора.
Въпреки това с радост щеше да се завърне у дома.
„Не още“, напомни си той. Имаше още едно място, където да спре, и още нещо, което да свърши.
Отдалечи се бавно и се сля с тълпите от пристигащи и заминаващи хора, а завивайки зад ъгъла, изчезна по път
към следващата си спирка.
Пета глава
Брийн разбра нещо — харесваше ѝ да лети. Не беше очаквала да ѝ хареса и вътрешно се беше подготвяла да
прекара часове в опити да успокои нервността си, но вместо това откри, че цялото преживяване беше чудесно.
Имаше храна, напитки, забавления и Марко. Още повече ѝ хареса да гледа навън през прозореца. Не се виждаше
нищо друго, освен черната нощ, но тя си представяше океана под тях, корабите, които пореха водите му, и малките
разпръснати острови, а всичко това оставаше под нея, докато самата тя се носеше високо във въздуха.
Летенето в първа класа можеше и да не се превърне в навик, все пак трябваше да мисли практично, но Брийн
реши, че вече няма да се чувства прикована към земята. Може би веднъж годишно щеше да си избира някое място на
картата, да опакова багажа си и да заминава.
Щеше да бъде невероятно.
Не беше очаквала и да заспи в самолет, но виното, филмът с Марко и тихото монотонно бръмчене на
двигателите си свършиха работата. Тя си сложи слушалките с музика от плейлиста ѝ с ирландски балади, подготвени
специално, за да ѝ създадат подходящо настроение, свали максимално облегалката си до хоризонтално положение,
сви се под предоставеното ѝ от самолетната компания одеяло в комплект с възглавница и заспа.
Сънува зелени поля и сини езера, гъсти гори и извисяващи се хълмове. Сънува как язди червен дракон, носейки
се над тези езера и гори, а сънят ѝ беше толкова истински, че сякаш усещаше вятъра, галещ лицето ѝ.
Сънува каменна колиба край поток, от чийто заден двор започваше гората, а отпред вирееше буйна зеленина.
Драконът ѝ прелетя наблизо и тя видя ферма със зелени поля, каменни зидове и мъж, който ореше зеленото поле на
дълги кафяви ивици, следвайки мускулест кафяв кон.
Сънят ѝ беше толкова дълбок, че тя даже чуваше гласа на орача, който пееше за загубената си любов.
Сънуваше и летеше през нощта, а червеният дракон се носеше в небесата сред ярките звезди, където две луни
— едната пълна и бяла, а другата само в ярък полумесец — я наблюдаваха отвисоко.
Щом слънцето се издигна над зелените хълмове, разстилайки златисточервените си лъчи, тя полетя надолу.
Приземи се край езеро, до мъж, запасал в колана си меч и стиснал в ръка жезъл с проблясващ червен камък на върха.
В другата си ръка мъжът държеше юздите на черен кон. Косите му бяха черни като гривата на жребеца,
спускаха се над яката на ризата му, а от лявата страна се забелязваше тънка плитка. Очите му бяха зелени като цвета
на околните хълмове и гледаха право в нейните.
— Сънищата не са достатъчни. Събуди се и поеми отговорността си или спи и покажи, че саможертвата му не
значи нищо за теб.
Гняв и срам изведнъж вплетоха в стегнат възел сърцето ѝ. Утринното небе над главата ѝ притъмня. Вятър,
остър като нож, забрули лицето ѝ. Сред чернотата проблесна светкавица и се приземи до краката на мъжа.
Човекът и конят му дори не трепнаха.
Мъжът се усмихна.
— Пробуди се тогава и ми докажи, че съм сгрешил. Пробуди се, Брийн Шивон О’Келиг, и бъди.
Тя се събуди изтощена и дезориентирана. Можеше да се закълне, че все още усеща мириса на озон и трева.
Остана да лежи неподвижно в затъмнения салон, опитвайки се да запомни подробностите от съня.
Реши да ги запише.
Натисна бутона за изправяне на облегалката, включи светлината за четене и извади лаптопа си. Може би
съзнанието ѝ все още беше обвито от мъгла, но щеше да запише всичко, което си спомняше. Като цяло сънят ѝ беше
чудесен, стори ѝ се забавен. Дори онзи мъж — воин или крал, помисли си тя — беше великолепен. Чудно какво ли
олицетворяваше той в подсъзнанието ѝ.
Останалото от съня можеше да разгадае без особени затруднения — драконът беше следствие от предишния ѝ
сън, а летенето беше свързано с това, че в момента наистина летеше, което я караше да се чувства свободна.
Останалото беше повлияно от изградената ѝ представа за Ирландия като за страна с гледки като от пощенска
картичка.
Двете луни? Може би те представляваха това, че е напуснала едно място (свят) и е избрала друго? Кой знае?
Колибата приличаше на тази, която беше резервирала в Голуей. Фермата се беше появила в съня ѝ, защото бе
говорила за детството на баща си. А фермерът? Дали това беше баща ѝ? Той пееше, а баща ѝ също беше пял.
Спомняше си тембъра му на тенор, но гласът никак не приличаше на този на баща ѝ. Брийн си спомняше добре
гласа на Иън Кели. Имаше негови записи и ги беше слушала много пъти, когато майка ѝ не беше наоколо.
Вероятно обаче значеше нещо.
А ядосаният мъж? Беше висок и мускулест, но не и набит като Дерик. А тези зелени очи с остър поглед и
черните му дълги коси, леко чупливи и с тънка плитка от едната страна… Облеклото му ѝ се стори подобно на тези
в Игра на тронове или във филм за крал Артур. Жезълът беше символ на власт, нали? Също както мечът означаваше,
че е воин. А камъкът? Той беше същият като онзи в другия ѝ сън.
 Бурята вероятно олицетворяваше собствения ѝ характер и негодуванието срещу онова, което ѝ бяха нареждали
да прави. Вече беше надмогнала това да ѝ нареждат.
Да, като цяло сънят ѝ се стори доста интересен и определено си струваше да го запише.
Същото се отнасяше и за пътешествието им, реши тя. Не разбираше много от воденето на блог, но в крайна
сметка отвори нов текстов документ на лаптопа си и след кратък размисъл написа:

Откривам себе си.

Писа почти час, преди останалите в салона да се раздвижат и също да започнат да включват лампичките над
главите си. Стюардесите се появиха отново и с тих глас започнаха да предлагат кафе и закуски.
Успя да прочете и редактира написаните цели пет страници, докато пиеше кафето си. След това стана и взе
предвидения от авиокомпанията комплект с тоалетни принадлежности за нея, заедно с нейните собствени, и отиде
до тоалетната. Когато се върна, завари Марко буден, с чаша кафе в ръка, четящ нейния журнал на лаптопа.
— Хей.
— Оставила си го отворен. Това е много добро, Брийн.
— Все още не съм приключила с изглаждането му.
— Добро е. Звучи доста разговорно, забавно е и улавя най-интересните подробности. Написала си точно това,
което трябва да има в един блог. Ей сега ще го създам.
— Марко…
— О, освен това поръчах омлети за закуска — за теб с бекон, а за мен с наденичка. Мислех си и за коктейли
„Блъди Мери“ или „Мимоза“, но много скоро ще трябва да шофираме. Карла, стюардесата, каза, че кацаме след
около четиридесет и пет минути.
Междувременно Марко правеше нещо на лаптопа ѝ, докато говореха.
— Какво име искаш да носи домейнът ти? — попита я той.
— Не знам…
— Да се придържаме към лесното. BreenSiobhan.com — засега ще задържим фамилното ти име настрана.
Създавам го така, че личните ти данни да останат в тайна, и ще си го поддържаш сама. Ще ти помогна с това. Ще
получаваш известия, когато имаш нов коментар, и други подобни. Ще се спрем на нещо семпло и класическо за
визуалното оформление, така ще бъде и подходящ за отваряне от мобилни устройства.
Щом толкова му харесваше да си играе с електронни джаджи, щеше да го остави да се забавлява, реши Брийн.
— Никой няма да го чете — заяви тя.
— Всички от компанията при Сали ще го четат. За тях това ще бъде чудесен начин да получават информация
какво правим и къде ходим, нали? А и аз също, когато се прибера у дома — добави той и се усмихна. — Ти само
пиши, аз ще се занимавам с техническите подробности. Ще ти покажа как да качваш снимки и да актуализираш
информацията в електронния си дневник. Ако след две седмици сметнеш, че идеята не е забавна, ще го зарежеш.
Искаш ли да си избереш шрифт?
— Избери ти — отвърна Брийн. Нямаше да се тревожи за това. Щеше да приема цялото нещо просто като
разпращане на виртуални пощенски картички до приятели.
— Страхотно. Ще изпратя общ имейл с линк до приятелите ни, щом го създам.
След като Марко приключи, тя реши, че е време да започне да се тревожи за придвижването през летището,
вземането на кола под наем и шофирането, въпреки че преди това той вече беше изгубил играта „Камък, ножица,
хартия“ и на него се беше паднало да седне пръв зад волана.
Брийн се загледа през прозореца и през облаците успя да зърне зелените поля и хълмовете от съня си. Видя
калейдоскопа от невъзможно зелени нюанси, допълнени с кафяво и тъмнозлатисто, проблясващи под навъсеното
бледосиво небе.
Сърцето ѝ запя в сладък тон, от който тя се просълзи.
— О, Марко, виж!
— Гледам — отвърна той и се приведе към прозореца с телефона си в ръка, опитвайки се да направи снимки от
различни ъгли. — Същото е като на снимките, Брийн, само че е истинско! Наистина истинско!
— Сънувах всичко това. Писах за него.
— Не беше в блога.
— Не, писах за това в отделен файл. Ще ти го покажа по-късно. Трябва да се приготвим. Трябва да…
— Готови сме — каза той и хвана ръката ѝ.
Оказа се, че не е толкова трудно. Трябваше просто да следват табелите, да покажат паспортите си (отново не ги
арестуваха), да си вземат багажа и да стигнат с него до мястото, където бяха запазили кола под наем.
Тъй като на Марко се беше паднало да шофира, той отиде да вземе колата, а Брийн излезе с количката за багаж
навън и пое първата си глътка ирландски въздух.
Беше различен, някак си по-мек, също каквато беше и светлината тук. Засега не валеше, но дъждът се усещаше
във въздуха и влажността бе осезаема. Гласовете наоколо бяха отчасти американски, а други говореха с онова
напевно наречие, което ѝ напомняше за баща ѝ.
Дали щеше да го намери? Дали той щеше да се зарадва да я види? Щеше ли да ѝ каже защо беше стоял настрана
толкова дълго време?
Искаше да му прости. Надяваше се, че един ден ще може да прости и на майка си.
Днес обаче, реши тя, днешният ден щеше да бъде само неин. Сама беше отворила тази врата и сама беше
изминала целия път дотук.
Видя малка черна кола да пълзи напред и през предното стъкло разпозна Марко зад волана. Приличаше на
човек, който с безкрайно внимание и предпазливост обезврежда ядрена бойна глава.
„По-добре той, отколкото аз“, помисли си тя.
Той спря край нея и слезе.
— Успях да стигна дотук без жертви — заяви Марко.
— Много ли е страшно?
— Да, донякъде. Хубавото е, че пътят до замъка не е дълъг. Ха, казах „замък“ — ухили се той, докато качваше
куфарите им в багажника. — Човекът с колите под наем ми помогна да програмирам джипиеса, така че имаме готов
маршрут.
— Аз нося карта и съм разпечатала насоките — отвърна Брийн.
— Значи сме подсигурени изцяло — отвърна той и тръгна да се качва, но след миг осъзна, че беше от грешната
страна на колата. — Просто съм джентълмен и ще ти отворя вратата — подкани я той.
— Да, повярвах ти — отвърна Брийн, настани се на седалката и си сложи предпазния колан. — Можем ли да се
движим наистина много бавно? — попита тя, след като си пое дълбоко дъх.
— Достатъчно е само да изкрещиш, ако се издъня. Не, недей да крещиш. Просто спокойно кажи: „Марко,
приятелю, движиш се от проклетата грешна страна на шосето. Престани веднага с това безумие“.
— Разбрано.
— Добре, да вървим — каза той, запали двигателя и ѝ се ухили. — Да вървим да щурмуваме замъка!
Той се справи повече от добре, реши Брийн. От време на време ѝ се налагаше да си припомня да не зяпа жадно
и ококорено околния пейзаж, а да следи пътя, за да може при нужда своевременно да му каже: „Престани с това
безумие“.
Той обаче се справи с шофирането много добре, дори на страшните кръгове — на така наречените „кръгови
кръстовища“, поправи се тя.
— Момиче, шофирам в Ирландия.
— Да. Не отделяй очи от пътя. Почти стигнахме.
— Знаеш ли, следващия път трябва да опиташ и ти. Нали така се бяхме разбрали?
— Имаме много неща за правене в замъка. Може би просто ще останем там за три дни.
— Няма начин. Ще ходим по пъбове, ще отидем да пазаруваме, ще разглеждаме разни неща…
— Има много неща за… о, виж, това е замъкът „Бънрати“! Много е близо до мястото, където сме отседнали. Ще
можем да го видим. Четох за него. Можем да направим туристическа обиколка, да видим разни неща, да пазаруваме.
Не знам дали има пъб. Толкова е красиво, Марко.
— Никога не съм виждал нещо толкова красиво извън филмите и книгите — призна той.
Щом зави на табелата за „Дромоланд“, от двете страни на шосето край тях се заредиха огромни и великолепни
дървета. Продължиха по пътя, който стигна до широко равно пространство с езерце, в което плуваха патици.
Брийн неволно затаи дъх, когато Марко спря колата.
— Трябваше да спра — каза той. — Боже, Брийн, това е истински замък! Съвсем истински замък!
Той се издигаше красив и величествен пред тях, с цялото си великолепие от сив камък, високи кули, крепостни
стени и бойници. По върховете им се вееха знамена.
— Видях го на снимки — отвърна Брийн. — Разглеждах го онлайн и все още не мога да повярвам, че е
възможно да изглежда така.
— Ама че ден, а, Брийн? Ама че ден само!
— Твърде рано е да се регистрираме, но ще вземат багажа ни за съхранение. Наоколо има декари площ за
разходка.
— Малко ходене ще ни дойде добре — отвърна Марко и придвижи колата още мъничко напред. — Изглежда, ще
вали, но това така или иначе не ни пречи.
— Не, няма да ни попречи.
Спряха пред главния вход и униформен служител се приближи да отвори вратата на Брийн.
 — Добре дошли в „Дромоланд“. Ще отседнете ли при нас?
— Да, ще отседнем — потвърди тя.
Нямаше как да мине по-гладко, помисли си Брийн. Всички бяха толкова приятелски настроени и готови да
помогнат. А разходката им с Марко бе повече от вълшебна.
Заваля, и то сериозно, при което двамата се върнаха мокри и щастливи в замъка, за да го разгледат.
Откриха рицарски доспехи, истински огньове, проблясващи в каменни камини, няколко симпатични
магазинчета и десетки брошури с информация за района, които Брийн ревностно събра.
Отидоха и в бара за по питие и лек обяд, а след това дойде човек, който ги придружи до стаите им.
Те бяха чудесни, с големи легла и пухкави завивки, снабдени с уиски за тези, които биха искали да се възползват
от питие, и с гледка към хълмовете.
— Аз съм кралят на замъка — възкликна Марко и подскочи щастливо върху леглото в стаята си.
— Добре, Ваше Величество, планът сега е да разопаковаме багажа и да поспим за час. Трябва да следваме
правилата за борба с дискомфорта от часовата разлика. Вече се разходихме, хапнахме, сега е ред на едночасовия сън.
Ако добавим и времето за вземане на душ, преобличане и други подобни, да кажем, че ще се видим в… пет и
петнайсет.
— Тъкмо време за коктейли. Значи, ще се видим в бара.
— Става. И ще планираме какво искаме да правим утре — добави Брийн и тръгна към вратата. — Първо е
разопаковането и си нагласи алармата.
— Разбрано — отвърна с козируване Марко. — Хей, сетих се — пробвай онова нещо от „Умирай трудно“ със
свалянето на обувките и свиването на пръстите на краката.
Тя излезе и отиде в стаята си, която просто обходи, докосвайки различните материи и мебели. Разопакова
куфара, който беше определила за тази част от пътуването си. Реши да вземе душ, преди да подремне, но в
последния момент си спомни за косата си, затова просто се излегна в голямото легло, под меката завивка и с лице,
обърнато към прозореца, се унесе в сън.
Сънищата ѝ избледняха, когато алармата я събуди. Надигна се с усилие от леглото и реши, че съветите за борба
с умората от промяната на часовата зона май в крайна сметка невинаги вършат работа.
Независимо от чудесната обстановка в стаята, тялото ѝ все още се чувстваше така, сякаш е будно посред нощ.
Опита онова нещо от „Умирай трудно“, преди да се завлече до банята и да си вземе душ. Умираше си за една кока-
кола, за нещо, което да даде летящ старт на организма ѝ, и си спомни за минибара в стаята.
Увита в луксозния халат от хотела и с кичури, приличащи на мокри въжета, тя си отвори бутилка безалкохолно и
изпи половината наведнъж.
Реши, че определено вече се чувства по-добре.
Чак в пет и половина успя да се приведе в приличен вид и да намери отново бара, където Марко вече седеше и
флиртуваше със златокосия барман.
— А това е моето момиче. Много е готина, нали, Шон?
— Така си е. Добър вечер, госпожице, и добре дошли — поздрави я барманът.
— Благодаря. Извинявай, че закъснях.
— Чакането си струваше.
— Какво мога да ви предложа? — попита я Шон.
Брийн погледна към бирата на Марко, но бе наясно, че не може да поеме какъвто и да е алкохол — щеше да я
приспи.
— „Кир Роял“7 — поръча вместо нея Марко. — Брийн изглежда като жена, която би пила „Кир Роял“.
— Искате ли? — попита я барманът.
— Никога не съм го пробвала.
— В такъв случай задължително трябва да опитате. Марко спомена, че това е първото ви идване в Ирландия,
въпреки че баща ви е роден тук.
— Да. И тук е точно толкова красиво, колкото баща ми ми е разказвал. Той е от Голуей.
— О, Голуей е чудесно място.
— Шон е местен, от Клеър, и вече ми даде някои идеи какво да посетим. А междувременно… — Марко извади
телефона от джоба си. — Имаш двайсет и два коментара и осемдесет и четири прочитания на блога.
— Не говориш сериозно! — изуми се Брийн.
— Виж сама — усмихна се доволно той и ѝ подаде телефона. — Брийн започна да води блог за пътуването ни и
за нещата от живота.
— Така ли? С удоволствие бих го прочел, ако ми изпратите линк.
— Ще се радваме — отвърна Марко.
Шон постави висока елегантна чаша за шампанско пред нея, пълна с червеникавозлатиста течност с плуващи
зрънца касис сред мехурчетата на шампанското.
— Повечето са от обичайните заподозрени — отбеляза Брийн.
— Но не всички.
Докато четеше, Брийн взе чашата и отпи малка глътка от коктейла, след което вдигна изненадан поглед.
— Това питие определено ми харесва. Къде е било през целия ми живот досега?
— Днес е първият ден от остатъка от живота ти — добави Марко и чукна чашата си в нейната.
Брийн изпи два коктейла и за вечеря хапна само риба с картофки. Двамата излязоха на още една разходка, след
което гледаха как семейство от Балтимор играе снукър.
— Заспивам права, Марко. Би било истинско чудо, ако успея да остана будна до десет и половина.
— Може да си лягаме — предложи Марко.
— За няколко дни изпих повече алкохол, отколкото през последната година. Освен това ти може да останеш да
си флиртуваш с Шон и без досадното трето колело в мое лице.
— Момиче, той е страхотен, но е хетеросексуален до мозъка на костите си. Просто опипвах почвата за теб.
— Аз не си търся флирт, нито случайна връзка.
— Защо ме натъжаваш така?
— Мисля да си лягам — отвърна Брийн и едва потисна една прозявка. — Помни, че закуската е в осем и след
това излизаме. Утре имаме доста неща за правене.
— И ти ще шофираш.
— Да, дотам. Ти ще отговаряш за пътя обратно.
— Разбрано. А сега и аз ще си лягам.
Докато се връщаха към стаите си, Брийн отново наклони глава и я отпусна на рамото му.
— Това беше един много хубав първи ден — каза тя.
— Да не забравиш да пишеш за него — напомни ѝ той. — Можеш да наблегнеш на изключителните ми
шофьорски умения.
— Естествено — отвърна тя, — а утре ще завършим деня с вечеря и жива музика в някой пъб. Кой знае? Може
би някой ще си спомня баща ми, той е пял по пъбове.
— Помня. Казвала си ми, че така са се запознали с майка ти.
— Да, срещнали са се, докато тя е пътувала с приятели от колежа. Било е тук в Клеър, така че може би той все
още пее наоколо. Или пък в Голуей…
— Надявам се да го намериш — отвърна Марко и я изпрати до вратата на стаята ѝ. — Не забравяй какво е името
на блога ти — напомни ѝ той.
— „Откривам себе си“.
— Това е на първо място. Ще се видим утре сутринта.
— Лека нощ, Марко.

Събуди се в четири и половина сутринта. Стана от леглото, залитайки, и благодари на благоразумието си да

остави осветлението в банята включено, така че да не се блъсне в нещо в тъмнината.
Грабна лаптопа си и го отнесе в леглото, за да запише вече избледняващия сън.

Намирах се в голяма сграда, мисля, че бяха по-скоро руини на сграда с каменни стени и прозорци без
стъкла, някои не по-широки от цепки в стената. По някои от стените имаше издълбани фигури, над
отворите на вратите имаше напречни летви, (май се наричат щурц?). Нямаше врати, а само отвори към
другите помещения.
В някои от стените имаше ниши, в които в даден момент явно е стояло нещо. Над главата ми се
виждаше небето — синьо и с плътни облаци, но бели.
Всеки звук отекваше и можех да чуя собствените си стъпки. Имаше обаче и още нещо — сякаш
гласове все още се чуваха в сградата.
Мисля, че имаше каменни плочи по пода с още издълбани фигури по тях. Вече не мога да ги видя, но
знам, че бяха гробове, нещо като големи каменни саркофази?
Имаше нещо като вътрешен двор с каменни колони, сред които растеше трева — зелена и висока, сред
нея се мяркаха дребните бели цветчета на диви цветя.
Каменни стъпала с форма на полуокръжност образуваха стълбище, което водеше нагоре.
Качих се, но не знам защо. Не бях уплашена, но мога да кажа, че усещах някакви вибрации във
въздуха, усещах ги с кожата си.
Пристъпих напред и видях кръгла кула с остър връх, както и хълмовете и колибите в далечината.
 Виждах дори дима, издигащ се от комините. Долу се виждаха пасящи овце с гъсто бяло руно и черни
муцуни.
Имаше и гробище с каменни плочи, а зад него и отвъд кулата се виждаше един от онези каменни
кръгове. Не приличаше на снимките на Стоунхендж, които съм виждала, беше доста по-малък. Отвъд него
течеше река, вливаща се в залив. Слънцето грееше достатъчно силно, така че светлината му да проблясва
във водата като поток от бели диви цветя.
Беше много красиво. Вятърът развяваше косите ми, но беше топъл и приятен.
Мисля, че бях щастлива.
След това видях приближаващ се конник. Беше облечен в кафява роба с качулка, яздеше бял кон с
черни петна по задните крака. Беше жена. Приближи се до гробището, слезе от коня. Носеше цветя. Не
помня дали разпознах какви са, но мисля, че бяха бели.
Тя отиде до един от гробовете, положи цветята отгоре и застана права, със сведена глава.
Почувствах се като натрапница, така че понечих да се отдалеча, но тогава тя вдигна глава и свали
качулката си. Погледна право към мен.
Изглеждаше като мен. По-скоро така, както бих изглеждала като по-възрастна. На врата ѝ висеше
колието с червения камък, което бях видяла в съня с гората и водопада.
Тя ми проговори. Ще ми се да можех да си спомня думите ѝ по-ясно, но мисля, че каза нещо подобно
на: „Трябва да търсиш, за да намериш. Трябва да питаш, за да получиш отговори. Трябва да се пробудиш, за
да се превърнеш“.

Брийн се облегна на възглавницата и обмисли отново написаното. Като дете сънуваше много живи и
необичайни сънища с танцуващи във въздуха еднорози, дракони (винаги си беше падала по тях) и пеперуди. Беше
сънувала как язди бели коне и феи, бе сънувала и всички онези чудесни неща от приказките на баща ѝ.
Всичко това обаче беше изчезнало още преди той да си тръгне. След това вълшебните ѝ съновидения бяха
заменени с тревожни сънища около училището, работата, лекциите в колежа, преподаването…
Сега завръщането им беше интересно и дори ѝ действаше успокояващо. Може би трябваше да си купи съновник.
Тъй като беше прекалено рано за закуска, тя реши да си отвори кола и да попише в блога си.
Беше забавно да си припомни преживяното през изминалия ден, пристигането в Шанън, пътуването с колата,
замъка и всичко останало. Щом остана доволна от написаното, изпълни точно инструкциите на Марко, качи
няколко снимки и публикува историята онлайн.
От любопитство отвори предходната публикация и се ококори. Под нея имаше четиридесет и шест коментара и
индикатор за двеста и две преглеждания. Над двеста души бяха прочели това, което бе написала, а четиридесет и
шестима от тях бяха отделили време да отвърнат с коментар.
„Просто блогът е нов — реши тя, — а и Сали разпространява новината за него.“ Въпреки това беше просто
чудесно.
По дяволите, за цяла седмица преподаване би извадила късмет, ако имаше толкова много ученици, които да
вдигнат ръка в час.
Заредена с положително настроение от видяното, тя се преоблече в спортен екип и подбра тренировъчен клип
онлайн. Знаеше, че в замъка има фитнес център, но все още не беше готова да го посети.
Дори когато приключи с тренировката и се преоблече в „ирландското си облекло за приключения“, състоящо се
от туристически обувки, джинси, тъмносин пуловер с V-образно деколте и бяла тениска под него, тя все още имаше
доста свободно време.
Чувстваше се толкова добре, сякаш всеки ден беше неделя. Беше дори още по-хубаво, защото нямаше нито едно
досадно задължение за вършене. Взе телефона си, ключа от стаята, малката чанта за през рамо и якето си и излезе
на ранна сутрешна разходка.
Небето в блед пастелносин цвят прихлупваше околните хълмове. По него се стелеха леки облаци, обагрени с
розово-червени ивици на местата, където слънчевите лъчи прозираха. Всичко наоколо излъчваше свеж аромат на
нещо ново.
Тръгна нагоре по зелени хълмчета, по павирана пътека и каменни стъпала, а сред дървета пееха ранобудни
птици. Вървеше, наслаждавайки се на тишината и самотата, като от време на време спираше, за да направи снимка
на замъка на фона на изсветляващото небе или на някое дърво, което ѝ изглеждаше като излязло от приказка.
Озова се пред конюшните, а един кафяв кон внимателно наблюдаваше приближаването ѝ. Беше яздила само в
детските си сънища, затова предпочете да остане на прилично разстояние от него.
— Хей, много си красив — каза тя. Приближи се още малко и когато конят изпръхтя, Брийн реши, че това е
знак, че я подканва с Ела да ме погалиш, но реши, че вече е достатъчно близо. — Може би утре — каза му тя.
Направи му снимка и погледна часовника си, след което тръгна да се връща, представяйки си какво ли би било
човек да работи на подобно място.
Тя самата би могла да кандидатства за работа тук. След като Марко си заминеше, щеше да помисли за това.
Може би тук или в някой стар хотел в Голуей.
На връщане към замъка Брийн реши да мине по обиколната пътека, през оградените с каменни зидове градини.
А там сърцето ѝ направо полетя.
Посрещна я входна арка, увита с бръшлян, а лехите край каменните пътеки преливаха от цветя. Разпозна някои
от тях, но повечето представляваха красива мистерия за нея. Искаше ѝ се да научи повече за тях и мислено си
отбеляза да намери и книга за цветя, освен съновник.
Би могла да се научи да го прави, нали? Можеше да се научи да сади цветя, да ги отглежда и да се грижи за тях,
да създава нещо красиво. Наведе се да вдъхне аромата от цветните лехи, над които прелитаха пеперуди и жужаха
пчели. Ухаеше на нещо сладко и пикантно, едновременно земно и ефирно. Брийн се изумяваше на текстурите и
цветовете, на разнообразието, на филизите, на знанията и на уменията да се създаде нещо, което изглежда така,
сякаш е израснало от само себе си.
Би могла да се научи. Със сигурност знаеше много добре как да учи, тъй като през целия си живот беше правила
единствено това. Този път обаче щеше да учи каквото тя поиска.
Седна на една пейка, за да се порадва на белите облаци, пухкави като стадо овчици, пасящи сред безкрайната
синева. Замисли се и поклати глава. „В един момент се виждам как сервирам в замък, а в следващия съм
градинарка.“ Пределно ясно бе, че не знаеше какво да прави със себе си.
Стана неохотно и тръгна обратно към замъка, за да се срещне с Марко, но спря за последен път, за да направи
снимка отблизо на леха тучни тъмнолилави цветя.
Омагьосана от красотата им, тя леко ги погали.
Те вибрираха.
Отдръпна рязко ръката си и си представи, че я дебнат ядосани пчели или змии, но веднага си припомни, че
това беше Ирландия — тук нямаше змии.
Имаше обаче нещо друго.
Нищо не помръдваше, всичко наоколо бе изключително тихо. Тя доближи предпазливо ръката си до цветята и
отново усети странните вибрации по кожата си.
„Хм, странно. Сякаш… усещам как растат. Въпреки че знам, че нещата не се случват така. Време е за кафе!
Явно ми е време за кафе“, реши тя и си тръгна, разтърквайки длани една в друга.
Така и не успя да види новите стръкчета, които подадоха главички от пръстта и се протегнаха към светлината.
Шеста глава
Брийн подходи към шофирането по същия начин, по който се бе отнасяла с устните изпити — с ужас и пълна
решимост. Ръцете ѝ стискаха волана така, както жена би стискала спасителен пояс сред бурно море, но успя да
навигира автомобила из тесните и лъкатушни пътища, без да отдели поглед от тях нито за миг.
В действителност тя никога не бе пътувала като турист, така че се гмурна с ентусиазъм в това ново начинание.
Състави си списък и отбеляза маршрутите на картата. Имаше руини за разглеждане, както и удивителните Скали на
Мохер. Трябваше да погледнат „от края на света“ на нос Примката, както и да видят няколко стари абатства, кръгли
кули и гробища. Следваше обяд край огъня на открито огнище в някой пъб и насладата от ръжен хляб, намазан с
натурално масло от близката ферма.
Така и не успя да намери съновник, но си купи наръчник за отглеждане на цветя, докато пазаруваха в Енис,
където кошници с цветя висяха навсякъде по тесните виещи се улички на градчето.
Купи и шал с цветовете на дъгата за Сали, и още един с преливащи зелени и кехлибарени цветове за себе си.
Яде ягодов сладолед в захарна фунийка, запали свещ в красива стара църква, която излъчваше аромат на мир.
Когато отново дойде нейният ред да седне зад волана, успя да закара колата до малкото селце Дулин и да
паркира безпроблемно.
— Още невероятни гледки — възхити се Марко, — но преди да излезем да се разходим, налага се отново да ти
кажа, че ти се справяш с шофирането по-добре от мен.
— Дланите ми все още са потни от усилието — отвърна тя.
— Може и така да е, но си го усвоила.
— Ти си най-добрият навигатор. И въпреки това съм облекчена, когато се придвижвам пеша.
— Е, приготви се за нова доза облекчение в такъв случай.
Щом слязоха от колата, Брийн вдигна лице и се остави да бъде погалена от морския бриз, преди да посегне към
старата си раница и да се отправят към скалите. Ако имаше нещо ново, което бе научила за себе си в този
забележителен първи ден от приключението, то това бе, че не изпитва страх от височини.
От едната им страна скалите се извисяваха драматично над бушуващите води на Атлантическия океан, а от
другата красивото селце се разпростираше, пъстроцветно и обаятелно, обградено от зелени поля и ферми.
Тръгнаха по туристическата пътека, а скалите ставаха все по-високи и все по-отчетливо се чуваше звукът на
разбиващите се в основите им вълни.
— Можеш ли да си представиш да виждаш това всеки ден? Не мисля, че човек може да свикне с такава гледка
— отбеляза тя, докато ненаситно попиваше пейзажа с очи.
Наоколо летяха чайки — бели или опушеносиви на цвят, оставяйки се на поривите на вятъра. Двамата с Марко
изминаха каменистата пътека, изкачиха се по грубите стъпала, издялани в камъните, и се спряха за миг, за да се
насладят на гледката.
— О, виж дивите цветя! Чакай, мисля, че това го познавам — каза Брийн и понечи да посегне към книгата в
раницата си, когато се сети за името му. — Армерия. Това е розова армерия.
Тя приклекна, за да направи снимка.
— Не е ли невероятно как пониква сред скалите, а е толкова красива и розова? Заклевам се, че когато се
приберем у дома, ще започна да отглеждам цветя — красиви цветя в саксии.
— Решила си, че ще останеш в апартамента?
— Марко, какво бих правила без теб? — вдигна поглед тя.
Изправи се и тръгнаха отново, а Брийн добави:
— Може да помислим дали да не си намерим друго място, но в същия квартал. Може би с малко балконче…
или апартамент в някой от онези комплекси с градина и вътрешен двор.
— Чудех се дали няма да решиш да се изнесеш и може би да си купиш къща.
— Къща — изрече с въздишка тя. Никога не бе си позволявала толкова големи мечти. — Мога да си взема къща
с двор, в който да има градина. И куче!
— Е, сега вече се замисляш.
— Така е. Ако си купя къща, ти идваш с мен. Но знаеш ли какво? Нека мислим само за днешния ден. Виж само
къде се намираме. Боже, погледни тези скали! Само преди няколко часа бяхме горе на върха им. Оттук изглеждат
така, сякаш древен великан ги е изсякъл с брадвата си — толкова са драматични и сурови. А погледни насам —
продължи тя и обърна гръб на морето, — толкова е спокойно и идилично. Прилича на пейзаж от картина,
нарисувана с наситени цветове.
Тя извъртя раздразнено очи, когато разбра, че Марко я е снимал.
— Тази ще бъде за заглавната страница на блога — отвърна доволен Марко и невъзмутимо постави слънчевите
си очила обратно на носа си.
 Вървяха през поля и хълмове, а Брийн попиваше жадно всички гледки. Слънцето грееше толкова ярко и времето
бе така ясно, че тя свали якето си и го завърза около кръста.
— Вижда се на километри във всички посоки! Виж само онези острови там.
— Аранските острови — назова ги Брийн, когато Марко ѝ ги посочи. — Четох, че хората там все още говорели
на ирландски език, а някои дори обработвали земята с коне. Мисля, че сънувах нещо такова. Разказвах ли ти?
Тя му разказа съня си за гората и полето с колибите, за ездата на летящ дракон.
— Защо аз никога не сънувам толкова готини неща? Май трябва да поработя над това. Всичко наоколо е като
сън. Искам да кажа, кой би си го помислил, Брийн? Аз и ти да катерим скали където и да било, да не говорим за тук!
— Ще започнем да пътуваме повече и да правим повече неща. Невинаги ще има замъци и разходки по Дивия
атлантически път8, но ще разчупим рутината, Марко.
— Съгласен съм — отвърна той и протегна кутрето си като за клетва. — „Брийн и Марко по широкия свят“.
Или поне по Източния бряг. Следващото лято може да наемем кола и да шофираме до Мейн или на юг чак до Кий
Уест, или пък да се отбием някъде другаде по средата. Но никога вече няма да позволяваме да сме заети само с
работа и единствено да си мечтаем за пътуване.
— Никога вече — съгласи се Брийн.
Под извисяващите се скали и над вълните, разбиващи се под краката им, двамата сключиха клетва, преплитайки
кутретата си.
Вървяха още близо осем километра, докато да решат да се върнат обратно по обходния път към селото.
— Как са туристическите ти обувки? — попита я Марко.
— Чудесни са — отвърна тя и погледна към неговите. — А твоите?
— Аз май получих пришка и да… да, трябваше да взема онази туристическа щека, която ми предлагаше —
призна си с глуповата физиономия той.
— Нося лепенки в раницата.
— Разбира се, че носиш.
Тя посочи към колата и добави:
— Седни, събуй се и ще те излекуваме.
— Положението не е чак толкова зле. Започнах да усещам пришката по-сериозно едва през последните два
километра.
Оказа се, че наистина и на двата му крака се бяха появили малки пришки.
— Това ще помогне да не се протриват повече — успокои го тя, докато залепваше лепенките. — А и вече е
време за пъб, така че за известно време ще стоиш седнал.
— Готов съм за пъб — отвърна той и размърда пръстите на краката си, преди отново да се обуе. — Определено
е приятно да влезеш в бар, без да ти се налага да работиш в него. А и музиката е хубава, нали?
— Абсолютно — съгласи се Брийн. — Освен това аз ще карам.
— Мой ред е.
— Но ключовете все още са у мен — поклати глава тя.
Беше проучила кръчмите в околността и двамата решиха, че може да ги обиколят всичките или да се спрат само
на една, като при всички случаи тя щеше да пие единствено безалкохолни напитки и вода.
Искаше да усети атмосферата и музиката, но искаше да опита и нещо повече. Дулин бе известен с
традиционната си музика, а баща ѝ си бе изкарвал прехраната, свирейки същата тази музика.
Дали в някакъв момент не беше свирил и тук?
„Може дори все още да свири тук“, помисли си тя.
Още щом влязоха в пъба, Брийн реши, че са направили идеалния избор. Вътре имаше дълъг бар от тъмно дърво,
зад който се виждаха каменна стена и полици с безброй различни бутилки и кани.
Повечето високи столове пред бара бяха вече заети, същото важеше и за местата по няколкото ниски масички,
разпръснати наоколо. От тонколоните се носеше весела мелодия на цигулка, докато хората се хранеха, пиеха и си
говореха. В камината гореше слаб огън, издигащ се сред червенеещите въглени, и правеше обстановката дори още
по-идеална. По стените бяха окачени множество стари снимки и рекламни табели на „Гинес“, „Харп“ и
„Джеймисън“. Миришеше точно така, както би трябвало в един ирландски пъб — на дим, бира и пържена храна.
Една от сервитьорките — жена с права черна коса, вързана в енергично подскачаща конска опашка, спря пред
тях по пътя си към бара с табла в ръка.
— Маса ли си търсите? — попита ги тя.
— Да, моля.
— Изберете си която и да е, без онази в ъгъла. Тя е за музикантите.
Брийн и Марко се спряха на маса за двама.
— Изглежда точно като по филмите, нали? — попита Марко.
 Брийн успя само да се ухили широко. И обикновен късен обяд в някоя кръчма щеше да свърши работа, но това?
Това бе просто идеалният завършек на един идеален ден.
— Това е всичко, което някога съм искала.
— Трябва да изпиеш една бира — настоя Марко. — Би било светотатство да не опиташ. Ще хапнем тук и ще
поостанем да послушаме музика. Вероятно няма да ни се наложи да шофираме в следващите няколко часа.
— Половин халба — съгласи се тя. — Баща ми пиеше предимно „Смитуикс“, така че ще поръчам от нея.
Същата сервитьорка дойде отново при тях.
— Как е, харесва ли ви тук? — попита тя.
— Чудесно е — отвърна Марко.
— Радвам се да го чуя. Американци сте, нали?
— От Филаделфия.
— Филаделфия — повтори тя и от нейните уста думата прозвуча екзотично, точно както на тях им се струваха
скалите отвън. — Не съм била там, но съм ходила в Америка два пъти. Веднъж бях в Ню Йорк на гости на
братовчеди и веднъж в Уайоминг.
— Уайоминг?
Сервитьорката се усмихна на Брийн и добави:
— Исках да срещна каубои и така и стана. Уайоминг е доста обширно място. И така… аз съм Кейт и ще ви
сервирам тази вечер — усмихна се тя и им подаде менюта. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
— За мен халба „Гинес“, а приятелката ми иска половинка „Смитуикс“. Самият аз съм барман у дома —
продължи Марко.
— О, справяте се зад бара? Значи можем да разчитаме на вас да налеете няколко бири, когато стане напечено
по-късно тази вечер. Трио „Обущари“ са популярни и заведението бързо ще се напълни. Извадихте късмет, че
дойдохте достатъчно рано, за да можете да заемете маса. Сега отивам за питиетата ви.
С характерния си маниер Марко непринудено взе менюто и отбеляза:
— Катеренето ми отвори сериозен апетит.
— На теб дори събуждането сутрин ти отваря сериозен апетит — отвърна Брийн, но също разтвори менюто,
добавяйки: — Аз ще пробвам овчарски пай.
— А аз ще започна с миди за предястие. Искаш ли да си разделим една порция?
— Някога да си ме виждал да ям миди?
— Значи ще има повече за мен. Имат и ирландска лазаня. Чудя се какво ли ѝ е ирландското? Трябва да разбера.
Леле, не съм проверявал блога ти от обяд насам — сети се Марко.
Докато го правеше, Брийн просто се наслаждаваше на мига.
— Брийн! Имаш шестнайсет нови коментара на вчерашната публикация и цели петдесет и осем на днешната.
— Наистина ли? Какво пишат? — попита тя и придърпа стола си по-близо, за да чете заедно с него. —
Изглежда, наистина им харесва.
— Така си е. Почакай само, докато прочетат разказа ти за днес. Какво точно ще напишеш всъщност?
— Ами… не знам. Май нещата стават сериозни.
— Зарежи това засега — каза той и леко почука с кокалчето на показалеца си по темето ѝ. — Просто си запази
мисълта. Знаеш ли, харесва ми, че най-добрата ми приятелка е блогърка.
— Две публикации не ме правят блогърка. Дай да видим какво ще бъде положението след две седмици.
Сервитьорката им донесе бирите и кимна към менютата в ръцете им.
— Решихте ли вече какво ще поръчате?
— Аз ще пробвам овчарския пай.
— С него няма как да сгрешите. А за вас, господине?
— Аз ще започна с миди, след което искам ирландска лазаня.
— О, тя е специалитетът на майка ми. Скалъпена е от рецепти от двете ми баби — тази от страната на майка
ми е от Италия, а другата е оттук, от Клеър.
— Майка ви ли готви? — попита Марко.
— Да, заедно с брат ми Лиъм. Кръчмата беше на баба ми и дядо ми, а сега я държат родителите ми. Семеен
бизнес.
— Като говорим за семейство, бащата на Брийн е свирил в пъбове като този. Може дори да е бил тук.
— Наистина ли?
Сервитьорката възнамеряваше да не продължава повече по темата, но Марко не се отказваше лесно.
— Да. Той е роден в Голуей, но знам, че е свирил в Клеър и тук се е запознал с майка ми. Било е, преди да се
родя, така че вие няма как да знаете, но е възможно да е свирил тук — уточни Брийн.
— Баща ми може и да го помни — каза момичето.
 — Не знам името на бандата му, но той се казва Иън Кели.
— Ако някой е свирил в Клеър, много вероятно е да е свирил и в Дулин, а ако е свирил в Дулин, много вероятно
е да е свирил в пъба на Суийни. Сега ще отида да подам поръчките ви.
Марко вдигна бирата си и я чукна в чашата на Брийн.
— За поредния най-хубав ден в живота ни — каза той.
— Кой не би пил при такъв тост? — отвърна тя и отпи малка глътка от бирата си, за да го докаже. — Искаш ли
да чуеш какво съм набелязала да правим утре?
— Все още сме днес — поклати отрицателно глава той. — Можеш да ме изненадаш. Така или иначе никога не
съм си представял, че ще дойда тук. Винаги когато съм си съставял „списъци“ къде искам да отида, обикновено е
било в Париж, Рим или Мауи. Тук обаче страшно много ми харесва, Брийн. Кой да предположи?
Тя беше предполагала още откакто се помнеше.
— Никога не съм си представяла, че ще отида където и да било. Винаги съм мислела как да избутам работния
ден, седмицата, годината. И за това как може би някой ден ще срещна някого, ще се омъжа, ще имам деца. Тогава ще
ходим на различни места, ще се натоварваме дружно на семейната кола и ще ходим в Дисни Уърлд или на плажа,
или където и да било другаде, така че децата да не се чувстват като закотвени на едно място. — Брийн се огледа, на
съседните маси имаше цели семейства, приятели седяха на бара, а огънят проблясваше приятно. — Ако някога имам
деца, ще ги доведа тук. Това е тяхното наследство и искам да го знаят. Радвам се, че самата аз успях да си го върна.
Тя вдигна поглед, когато един светлокос мъж с едър като бъчва гръден кош и яркосини очи се спря до масата им.
— Аз съм Том Суийни. Дъщеря ми ми каза, че ти си момичето на Иън Кели.
— Да, аз… познавате ли баща ми?
— Той и приятелите му някога свиреха точно тук — отвърна той и посочи към ъгъла. — Наричаха групата си
„Вълшебство“ и бяха истински магьосници с музиката. Но беше преди много години — каза мъжът с широка
усмивка. — А как е той, татко ти?
— Всъщност не знам. Те с майка ми…
— Ах, това е тъжна новина. Изгубили сте връзка, така ли?
— Да. Надявам се да го намеря, докато съм тук, или поне да науча повече за него от хора, които са го познавали.
— Ами аз мога да ти разкажа някоя и друга история, ако искаш.
— Наистина много бих се радвала.
— Ще ви донеса стол — веднага предложи Марко.
— Благодаря. Скъпа — провикна се той към дъщеря си, — донеси халба на стария си татко.
— Аз съм Марко, а това е Брийн — представи ги Марко, след като придърпа един от съседните столове.
— Много се радвам да се запознаем. Виждам, че много приличаш на него — каза Том, когато седна. — С тази
твоя яркочервена коса и светлосивите очи… одрала си кожата на Иън Кели. Музикална ли си?
— Не много.
— За баща ти нямаше инструмент, на който да не може да свири, беше като магьосник. Имаше и ясен, силен
глас. Мисля, че бяхме почти връстници, когато аз стоях ей там зад бара, а той и приятелите му свиреха — каза Том и
хвана ръката на дъщеря си, която тъкмо му донесе бирата. — Имам това девойче тук, както и двамата ѝ братя и
сестра ѝ, благодарение на Иън Кели.
— Това се очертава като една много добра история — ухили се Марко на Том и дъщеря му.
— О, баща ми има хубави истории в изобилие — отвърна Кейт и целуна баща си по главата, след което се върна
отново на работа.
— Е, ще ви разкажа. В онези дни бях много срамежлив. Не като цяло, а по-скоро само пред момичетата. Езикът
ми все се връзваше на фльонга, когато бях около хубава девойка. А имаше и едно специално момиче, за което
копнеех — Сара Мария Неро, с гарвановочерна коса и цигански очи. Всеки път, щом влезеше в кръчмата или когато
я видех на улицата или на пазара, едва успявах да си спомня собственото си име, да не говорим да се осмеля да я
заговоря. И тогава… — направи кратка пауза Том, колкото да отпие глътка и да въздъхне — … тя дойде тук една
вечер с приятели. Имаше много приятели. Дойдоха да слушат „Вълшебство“. Занесох им халбите, слушах
невероятния ѝ жив смях и страдах, знаейки, че тя завинаги ще остане далеч от мен.
— Трудно е, когато си срамежлив — каза Брийн — и когато вярваш, че не си достатъчно добър.
— Така си е — отвърна Том, кимна и ясният му поглед за миг се задържа върху лицето ѝ. — По време на една
от паузите Иън Кели дойде на бара и ми каза: „Том, кажи на онова момиче, че много го харесваш“. Аз, естествено,
се направих, че въобще не разбирам кого имаше предвид, но той се наведе по-близо към мен и добави: „Тя се чуди
защо не може да те накара да ѝ кажеш повече от две думи“. Аз измърморих нещо от сорта, че няма как да знае
такова нещо, пък и тя едва ме познава и може би знае единствено името ми. Той ми каза да му имам доверие за тази
работа и че няма да съжалявам — завърши Том.
— Какъв цвят беше пуловерът ѝ? — попита Марко, с което накара Том да се разсмее.
 — Син. Беше във всички разцветки на синьото — от най-светлото до най-тъмното, преливаха се. И тогава тя
дойде на бара. В онзи момент чувах единствено думите на Иън в главата си „Не се дръж като дърво — казваше той,
— говори с момичето.“. И така думите ми изскочиха една по една и тя ми се усмихна. Ех! — възкликна Том и се
удари в гърдите. — Сърцето ми щеше да изхвръкне. Тя каза нещо и аз ѝ отговорих, но и до ден-днешен не мога да ви
кажа какви точно бяха думите ми, защото сърцето ми думкаше толкова силно, че ушите ми пищяха. По-късно тя
остана да послуша още музика, а приятелите ѝ си тръгнаха. А гласът на Иън ми прошепна в ухото да ѝ предложа да я
изпратя. Предложих ѝ и тя се съгласи. Осем месеца, две седмици и четири дни по-късно стана моя жена. Двайсет и
осем години по-късно любовта на живота ми все още е до мен, благодарение на това че Иън Кели ми каза да
заговоря момичето.
— Това е чудесна история.
Чутото накара Брийн да се просълзи, а образът на баща ѝ отново изплува пред очите ѝ.
— Той, Иън, си имаше свой подход не само към музиката, но и към хората. Когато ти кажеше да му вярваш,
както направи с мен, човек просто нямаше как да не му се довери. Не мина много време след онази вечер, когато
чух, че се бил върнал в Голуей, и измина почти година, преди да се върне отново. Исках да го поканя на сватбата и да
ангажирам „Вълшебство“ да свирят в пъба, но не можахме да се свържем с него. После изведнъж се появи и групата
пак свиреше тук. Тогава се запозна с майка ти.
— Тук? — възкликна Брийн и замечтаното ѝ сълзливо настроение изведнъж премина в шок. — Запознали са се
тук?
— Точно тук, в една бурна лятна нощ.
— Да не би да смяташ да им проглушиш ушите с приказки? — попита Кейт и остави мидите на Марко на
масата заедно с кошничка хляб.
— Тя е типична дъщеря на майка си — отвърна Том по адрес на дъщеря си. — Е, сега ще ви оставя да хапнете.
— Не, моля ви — започна Брийн и положи длан върху ръката на Том в опит да го задържи. — Наистина искам
да науча повече, ако имате време да ми разкажете.
— Имам не само време, ами и нещо повече за дъщерята на Иън Кели. Тогава вие яжте, а аз ще ви разказвам —
съгласи се той и се отпусна отново на стола с халбата в ръка. — Тя, майка ти, влезе с група други момичета. Бяха
може би четири или пет. Приличаха на момичета колежанки или на туристки. Бе доста натоварена вечер и нямаше
нито една свободна маса. Всички се скупчиха на бара. Баща ти пееше… „Бандата на черното кадифе“. Да, тази беше
песента. Вятърът виеше, отвън отекваха гръмотевици и се лееше дъжд като из ведро. Случи се така, и аз не знам как
точно, че станах свидетел на мига, в който погледите им се срещнаха. „Не се бяха срещали, но се видяха“ —
изтананика Том.
— „Видяха се и се обикнаха“ — довърши стиха Брийн.
— Все едно текстът беше писан за тях. Точно в онзи миг блесна светкавица. При мен и моята любима беше
внимателен процес, с бавни стъпки, но при тях — леле, все едно излетя ракета. Иън се върна отново след три дни,
когато пак трябваше да свири тук, и тя беше с него. Същото беше и след две седмици. Чух, че се върнали в родното
му място, за да се оженят, и тогава реших, че са се установили там или че са заминали за нейния дом в Щатите,
защото никога повече не го видях.
— Живеехме във Филаделфия.
— Той продължи ли да свири?
— Да, и пътуваше много. Мисля, че му беше много трудно заради пътуването. Разведоха се, когато бях на около
десет години. Тогава той си тръгна и около година по-късно се е върнал в Ирландия. Каза ми, че ще се върне, но…
Том сложи ръка върху нейната.
— Съжалявам да го чуя и съм много изненадан. Той е добър човек, заклевам се в това. И изпитваше истинска
любов към майка ти. Когато човек е влюбен, както бях аз тогава, вижда и разбира, забелязва любовта у някой друг.
Не просто страст, а любов. По онова време ние с Иън си говорехме често, той ми каза, че ще се вземат с…
извинявай, но съм забравил името на майка ти.
— Дженифър.
— А, да. Джени. Така ѝ казваше той. Щеше да отведе Джени у дома и там да се оженят. Говорихме за това, че аз
скоро ще ставам баща и колко нетърпелив беше и той да има деца, семейство… Говореше за фермата си у дома и за
това как там щели да създадат семейство с Джени, как искал да се установят, да бъде семеен човек в собствения си
дом и на собствената си земя.
Том отново потупа нежно Брийн по ръката и добави:
— Надявам се, че всичките ми приказки не са те натъжили.
— Не, господин Суийни.
— Том.
— Том. Ти представи баща ми в светлина, каквато не съм познавала досега. Той е добър човек. Помня го като
любящ, търпелив и забавен…
— Надявам се да го намериш и ако го откриеш, кажи му, че Том Суийни иска да почерпи за негово здраве. А, ето
я и нашата Кейт с храната ви. Хапнете добре и да знаете, че заведението черпи.
— О, но…
— Дъщерята на Иън Кели никога не трябва плаща за храна или пиене под моя покрив. Ще помоля жената да
запали свещ за безопасното ви пътуване, тъй като тя повече разбира от тези работи.
— Благодарим ви толкова много.
— За мен е удоволствие — отвърна той и се надигна. — Музиката ще започне скоро. Не са като „Вълшебство“,
но са доста добри. Ти беше Марко, нали?
— Да, господине.
— Да се грижиш за дъщерята на стария ми приятел, момко.
— Обещавам.
Брийн се взираше в храната си и Марко изчака да останат сами, за я попита:
— Добре ли си?
— Да. Даже много повече от добре. Просто… — Тя вдигна поглед и въпреки че в очите ѝ имаше сълзи, той
знаеше, че не са от тъга. — Това ми дойде в повече. Идваме в това селце, в този пъб и намираме някой, който знае
всички тези чудесни неща за баща ми, истории, които никога не съм чувала. Мога да си го представя. Чувствам, че
мога наистина да го намеря. Засега обаче дори само да слушам някого, който го е познавал тогава — преди да се
родя — който го е смятал за приятел, е толкова ценно.
— Донесъл голяма промяна в нечий живот. Това е много готино — отбеляза Марко.
Брийн огледа пъба и си представи баща ѝ и членовете на групата му, които изпълват помещението с музиката
си.
— Той се е отказал от живота си заради нея и заради мен. Може би го идеализирам, но след като чух, че е искал
да има собствено семейство в родната си ферма, мисля, че си спомням, че той говореше точно така за своя дом.
Поне преди въобще да спре да говори за него. Помня историите, които ми разказваше, когато бях малка. Но те са
отишли във Филаделфия и са се опитали да си уредят живота там. Не се е получило, но знам, че са опитали.
Брийн взе вилицата си в ръка и добави:
— Да, мисля, че съм много повече от добре.
Двамата се хранеха, слушаха музика — беше много приятно. Брийн не вярваше, че може да чувства по-голяма
радост от тази. И тогава Том се върна на масата им със снимка в рамка.
— Забравих, че пазим това на стената си през всичките тези години. Това е баща ти с неговата банда, седнали
на ей онази маса.
Сърцето ѝ подскочи.
Той беше седнал, с притисната цигулка към страната си и замечтан поглед. „Толкова е млад!“, помисли си
Брийн, докато гледаше буйната му червена коса и износените ботуши. Осъзна, че на снимката баща ѝ беше по-млад,
отколкото бе тя в момента. Беше слаб и красив, облечен в черен пуловер и джинси с разръфани по краищата
крачоли. На масата имаше халби с бира, виждаха се и още трима други мъже с музикални инструменти, но Брийн не
забелязваше нищо друго, освен Иън Кели със замечтания поглед и тихата усмивка, хванал цигулката в ръце.
— Вземи я. Ти трябва да я имаш.
Брийн притисна снимката към сърцето си, преди да се изправи и да направи нещо, което обикновено би
сметнала за неловко — прегърна силно човек, когото едва познаваше.
— Това означава толкова много за мен.
— Надявам се да се срещнете съвсем скоро. Ако отново се озовете по тези места, непременно минете да ни
навестите — отвърна Том.
— Ще го направя.
Същата вечер Брийн постави снимката на нощното шкафче до леглото си. Сънува хубав сън за мъжа от
снимката, държащ червенокосо бебе на коленете си, сред зелено поле, докато пеперуди с цветовете на дъгата
танцуваха около тях.
В съня ѝ мъжът каза: „Това е нашият дом, малката ми. От нас зависи да го запазим в безопасност — него и
всички хора тук. Аз трябва да те науча как. Това са моята радост и моят дълг“.
Тя изписка щастливо, когато той я вдигна високо и се завъртя с нея, а дъгата от пеперуди се завъртя с тях.
А когато той отново я притисна към гърдите си и тя усети ритъма на сърцето му, разбра, че това беше
истинската любов.
Седма глава
Брийн се събуди преди изгрева и отново писа в блога си. Беше ѝ приятно да подбира снимки, които да прикачи
към текста, и си записа да поръча един персонализиран албум със снимки за подарък на Марко за Коледа.
Усещайки прилив на енергия, тя се облече и излезе на още една ранна разходка. Все още се удивяваше как
животът ѝ поднасяше простичкия лукс на една утринна разходка.
Вече по-уверена, реши да поеме по една от пътеките към гората, където бледата светлина вече се прокрадваше
сред дърветата, а въздухът носеше аромат на пръст и борови иглички. Чувстваше се сама в страната на чудесата и
възхитена от гледката, навлезе по-надълбоко в гората, отколкото бе възнамерявала. Сред дърветата зърна река и
издигащи се от бреговете ѝ мъгли, които я привлякоха да се приближи още.
На брега имаше малка дървена лодка с остър нос и кръстосани весла. Тя се замисли какво ли би било да се
носи над водата сред тези мъгли и в компанията само на няколко патици, плъзгащи се мързеливо наоколо. Зад завоя
на реката, поне по нейни изчисления, замъкът щеше да се издигне пред погледа — пейзаж, непроменен стотици
години.
Тя извади телефона си, направи снимка на мъглите над реката и на малката лодка. Някъде отляво дочу
шумолене. Обърна се и видя птица, която я наблюдаваше със златистите си очи от един клон. Беше ястреб, или поне
така мислеше, тъй като никога не беше виждала подобна птица отблизо. Знаеше, че към замъка има училище за лов
със соколи, така че беше логично птицата да е тук.
— Хей, здравей — проговори тя и замръзна на място, когато птицата се спусна от клона и кацна в краката ѝ.
С извита настрана глава, ястребът продължи да я наблюдава.
— Хубава голяма птица — прошепна тя. — Много си красив. Или красива? Няма значение.
Възхитата надделя над притеснението ѝ и тя приклекна до него.
— Да не би просто да са те пуснали навън? Не знам как точно става, но изглеждаш прекалено умен, за да си се
изгубил.
— О, той много добре знае къде се намира.
Гласът стресна Брийн и я накара да скочи изненадано. Ястребът остана на място и продължи просто да я
наблюдава.
Жената се засмя и излезе на пътеката иззад дърветата. Беше облечена в груб кафяв панталон и тъмнозелено яке
с цвета на гората, а кафява шапка покриваше пшениченорусата ѝ коса, сплетена в дебела плитка. На лявата си ръка
носеше специална ръкавица за обучение на грабливи птици.
— Извинявай, Амиш искаше да полети, а аз да се разходя, така че ето ни тук. Добро утро.
— Добро утро. Да не би да съм се озовала някъде, където не трябва да бъда?
— Не, нищо подобно, можеш да идваш и да си тръгваш когато пожелаеш. Изглежда, Амиш те хареса. Аз съм
Морена и съм с него.
— Аз съм Брийн. Той е великолепен.
— И го знае — отвърна Морена и даде сигнал с ръка, който накара ястреба да се издигне и отново да кацне на
клона. — В такъв случай вероятно се наслаждаваш на престоя си в замъка? — поинтересува се Морена.
— Да, много. Мястото е вълшебно.
Усмивката на Морена се появи отново, а сините ѝ очи засияха.
— Магията може да бъде намерена навсякъде, нали? — отвърна тя и извади още една ръкавица, която подаде на
Брийн. — Искаш ли да опиташ разходка с ястреб?
— Наистина ли? Мога ли просто… — Брийн погледна колебливо към птицата.
— Нали ти казах, той те хареса, така че може и двамата да се позабавлявате — отвърна жената и надяна
дебелата ръкавица върху ръката на Брийн.
Погледите им отново се срещнаха и Брийн усети как вътре в нея нещо сякаш прищрака, но не можеше да
разбере какво точно, нито да го обясни.
Морена се отдръпна и моментът отмина подобно на течението на реката.
— Ще се разходим малко край брега, за да видиш какви номера може да прави момчето ни. Днес времето се
очертава да бъде хубаво, има съвсем малка вероятност за дъжд следобед, но ще бъде много светло и приятно.
— Дъждът не ми пречи.
— Това е хубаво. А сега вземи това парченце пилешко. Дръж ръката си нагоре, ето така, леко свита в лакътя.
Точно така — обясни Морена, докато нагласяше ръката на Брийн. — Сега ще видиш как ще дойде.
И той дойде.
Брийн остана без дъх при вида на разперените му криле и красивите цветове на перата му, които само за миг
уловиха слънчевите лъчи. Той се носеше из въздуха в съвършена тишина и излъчвайки мощ, след което се спусна и
кацна на покритата ѝ с ръкавица ръка.
 Блесналите му очи се взряха в нейните.
— Браво, много добре — отбеляза Морена. — Сега просто обърни ръка и отвори длан. Той си иска наградата.
Птицата налапа парченцето месо и зачака.
— Това е невероятно.
— Направо вълшебно — отвърна Морена. — Повдигни леко ръката си нагоре и ще видиш как ще излети.
Повториха го още два пъти. Ястребът се рееше в небето, след което се спускаше стремглаво надолу сред
дърветата, кацаше на някой клон, след това идваше върху ръкавицата ѝ и отново излиташе.
— Справи се много добре. Това е достатъчна закуска за нашето момче, а предполагам, че и самата ти вече си
огладняла.
— Това беше най-невероятното преживяване — отвърна Брийн и със съжаление проследи как ястребът скочи от
нейната ръкавица върху тази на Морена. — Много ти благодаря, трябва ли да мина през училището, за да заплатя за
урока?
— О, в никакъв случай. Не дължиш нищо за това. Беше просто приятно прекарване за теб и за моето момче.
— За мен беше повече от приятно — отвърна Брийн.
— Много мило от твоя страна да го кажеш. Оттук можеш да се върнеш обратно към замъка — добави жената и
посочи пътя със свободната си ръка. — Пожелавам ти един чудесен ден и приятно пътешествие.
— Благодаря ти за чудесната сутрин, Морена. Никога няма да я забравя.
— Удоволствието беше мое — отвърна тя и тръгна в противоположната посока, а когато навлезе сред дърветата,
спря и погледна назад през рамото си.
Онова отчетливо прищракване се случи отново — светкавично бързо, и отново отмина.
— С Амиш ще те видим отново, когато стигнеш в родното си място.
— Родното ми място? — попита Брийн, но Морена и ястребът потънаха в изпъстрената със светлина и сенки
гора.
Неочакваната среща бе удължила разходката ѝ, така че се наложи да бърза по обратния път, за да се срещне с
Марко на закуска.
Влетя задъхана в салона, където той вече седеше с каничка кафе на масата пред себе си и четеше нещо на
телефона си.
— Знам, закъснях, но…
Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, и продължи да чете. Тя сви рамене и си наля малко кафе.
Сервитьорът дойде и Брийн си поръча бекон, бъркани яйца и препечена филийка пълнозърнест хляб.
— За мен пълна ирландска закуска с рохки яйца — поиска Марко, без да прекъсва четенето си. — Мога да
закусвам с това до края на живота си, без да ми омръзне — добави той и остави телефона си настрана. — Четях
блога ти.
— О, така ли? И какво мислиш? Дали не е твърде лично? Притеснявах се, че съм навлязла в прекалено много
подробности, и мислех дали да не сваля материала и…
— В никакъв случай. Да, лично е, но е и… по дяволите, момиче, това, което си написала, ме хвана за гърлото.
Искам да кажа, че бях с теб в пъба, но когато четях за това, думите ти все пак ме разчувстваха. Справила си се
отлично с описанието на вчерашния ден — от шофирането, през пейзажа, до скалите, описала си всичко. Направо
все едно отново се озовах там. Но когато стигна до онази част, в която се запознахме с Том и как се оказа, че той е
познавал баща ти… и моментът със снимката, която той ти даде, направо ме уби.
— В положителен смисъл, надявам се — отбеляза Брийн.
— Престани. Много добре знаеш, когато нещо е добро. Единственото, което липсва на публикацията, е
снимката. Ще видя дали в хотела имат възможност да я сканират, така че да я качиш в блога. Малко вероятно е баща
ти да я види, но пък кой знае? Може някой, който го познава, да я забележи и да му каже.
— Не съм се сещала за това — отвърна Брийн, а в сърцето ѝ се надигна надежда. — Марко, идеята ти е направо
гениална.
— Имам нужните сиви клетки — почука той с показалец по челото си. — Публикувала си го преди малко
повече от час. Какво прави досега?
— О, боже, прекарах си чудесно!
Той изслуша разказа ѝ, след което вдигна невярващо ръце във въздуха и възкликна:
— Държала си истинска голяма птица върху ръката си!
— Да, и беше фантастично. Марко, той ме погледна право в очите. Искам да кажа… гледаше ме в очите!
— И ти не пощуря ли? Аз пощурявам само като те слушам. Тези големи птици имат ужасно големи нокти и
ужасно големи човки, с които могат да ти изкълват очите. Големите птици наистина ме плашат. Виж например
фламингото — розово е, хората го мислят за глуповато, но бас държа, че може да те разкъса. Помниш ли онзи
папагал, който ни донесоха в трети клас? — Той раздалечи ръцете си една от друга на разстояние, което със
сигурност беше два пъти по-голямо от размерите на сивия африкански папагал, който бяха видели в училище. — А
да чуеш онази птица да говори, докато те гледа с едно око? Казваше неща като „време е за вечеря“ и „да вървим на
парти“, а това не е естествено, момиче. После сънувах кошмари.
— Помня. Тази птица не говореше и беше великолепна и грациозна, а треньорката, Морена, ми показа как да го
викам да кацне на ръкавицата и да му давам сурово пилешко месо.
— Хранила си го със сурово пиле?
— Нямах време да му го приготвя задушено — отвърна Брийн.
— Хубаво, радвам се, че си се забавлявала, и се радвам и че аз съм го пропуснал. Въпреки че и без това може да
сънувам кошмари.
— Значи си в състояние да гледаш и най-гнусния хорър, който човек може да измисли, но всяка птица, по-
голяма от врабче, ти докарва кошмари?
— Птиците са си много добре, ако си стоят високо в небето, където им е мястото. Не бих искал дори врабче да
кацне някъде по мен — сви нервно рамене той и потръпна.
Двамата с апетит се заеха със закуската си и с плановете за предстоящия ден.
— Преди да тръгнем от този замък към следващия, дай да взема снимката и да помоля да ми я сканират. Ако
тук не могат, ще се опитам да я снимам.
Брийн се върна в стаята си и извади снимката от рамката.
— Виж, на гърба са написани имената им. „Вълшебство“: Иън Кели, Каван Бърн, Флин Макгил и Брайън
Дохърти.
— Още по-хубаво. Когато я добавя към блога ти, ще напиша имената им под снимката. Така има по-голям шанс
да разпознаят някого от тях, нали?
— Така ми се струва… — отвърна тя и докосна лицето на баща си с връхчето на показалеца си. — Въпреки че е
било преди доста време.
— В момента се намираме в замък, който е на стотици години. Това ще рече, че времето е нещо относително,
нали? Момиче, мисли позитивно.
— Хубаво, съгласявам се с теб. Ще го направим, след което тръгваме за Бънрати да хапнем нещо вкусно, което
да ни държи по обратния път насам.
Първо разгледаха замъка и основната му каменна сграда, която се извисяваше край реката. Двамата с Марко
прекосиха огромната тронна зала, представяйки си пиршествата с лордове и дами, облечени в най-красивите си
дрехи, припукващия в камините огън и слугите, които са наливали ейл и медовина и са носели големи плата с
печено месо. На балкона горе сигурно са свирили музиканти, а свещите са хвърляли златиста светлина над тежките
маси и столове и по стените, покрити с гоблени.
Извито каменно стълбище водеше към спалните на горния етаж, към гардеробни и салони, където жените са
седели да шият и предат, а мъжете са се събирали, за да планират предстоящите битки.
— Сигурно задникът ти здраво замръзва тук през зимата — реши Марко.
— Но виж само каква гледка има.
— Гледките са хубави, да, само че на мен ми дай централно отопление и работеща камина.
— Стига де, романтично е — сръга го с лакът тя.
— Не мога да отрека, но още по-романтично ми е да знам, че в тоалетната има автоматично казанче за водата.
И все пак е много яко, защото е било истинско. Тук са живели и работили хора и пак тук са правили всякакъв вид
секс. След това са стреляли със стрели или са хвърляли големи камъни върху други хора, които са искали да
превземат това място.
— Кланът е твоето семейство. Човек защитава семейството си — отбеляза Брийн.
Марко я прегърна през кръста, докато излизаха, и добави:
— Сестричке, аз бих хвърлял камъни по всеки, който се опита да те нарани.
— Благодаря, оценявам го.
Замъкът много ѝ хареса, но Брийн буквално се влюби в етнографския комплекс към него. Къщичките и
магазинчетата със сламени покриви, костюмите, музиката, малките ферми и селските улички ѝ се сториха много
автентични. Те показваха как хората — обикновени хора като нея самата — бяха живели, къде са спели, как са
готвели и отглеждали децата си.
Харесаха ѝ магаренцата и гъските, цигуларят пред кръчмата и всичко останало, което обрисуваше ежедневието
в един друг свят, в други времена.
— Знам, че не е било толкова лесно и очарователно, колкото изглежда, но така го усещам. И ми е някак много
познато. Предполагам, че от филмите и книгите придобиваш обща представа за живота преди, но тук виждам
истински места и истински хора.
Разхождайки се из комплекса, тя се чувстваше така, сякаш всеки момент може съвсем непринудено да се
вмъкне в някоя къщичка и да седне край огъня или да влезе в пъб за халба бира.
— Чувствам се странно, като в дежавю — каза тя.
— Задръж си дежавюто за себе си — отвърна Марко. — Готино е да го разгледаш, но аз бих предпочел да си
остана с интернета и с безкрайните запаси от начос, с меките матраци и леденостудената бира в гореща лятна нощ.
Да не споменаваме въобще за правата на ЛГБТ обществото и за пеницилина например.
— От друга страна, тук нямат ядрени бойни глави.
— Ще ти се наложи да се научиш да доиш крава. Може би дори и коза.
— Но няма замърсяване на въздуха или климатични промени.
— Няма и климатици в горещините, нито подово отопление в студа.
— Ние също нямаме климатик, нито подово отопление — изтъкна тя.
— Но те съществуват, нали? А и богатата ми най-добра приятелка може да си позволи и двете, ако реши.
Тя се разсмя и той я щипна леко по ръката.
— Да, предполагам, че бих могла.
Двамата влязоха в магазин за сувенири, разгледаха и разсеяно тръгнаха да излизат, но Брийн се спря и посочи
нещо.
— Виж, значка с форма на ястреб. Ще я купя като подарък за благодарност на Морена.
— Дамата с птицата?
— Да, дамата с птицата. Идеална е, виж само как крилете на ястреба са разперени в кръгчето.
— Добре, вземи я и дай да намерим някаква храна. Мина доста време от закуската.
Тя купи значката и картичка, на която да напише кратка бележка за благодарност.
— В списъка имаме още две интересни места, ще отидем до селото за храна, след което ще се разходим
наоколо. Давай, аз ще водя — каза Брийн и в този миг замръзна на място.
Беше невъзможно и точно затова ѝ се стори ужасяващо, но го видя — мъжа с посребрените коси. Също както в
онзи първи момент, когато го беше срещнала в автобуса, той гледаше право към нея.
— Ето го, там е! — извика тя и се вкопчи в ръката на Марко, докато мъжът се отдалечаваше флегматично — да,
това беше правилната дума — от тях.
— Кой? Какво?
Тя бутна торбичката с подаръка в ръцете на Марко и хукна — този път не в противоположната посока, а право
след мъжа, и това вече не ѝ се струваше невъзможно. Напротив, беше много освобождаващо. Спринтираше, или поне
се опитваше. Трябваше да заобикаля хората, които се радваха на селото, правейки клипчета и снимки, и децата,
които тичаха, за да видят магаренцата.
Не го изпускаше от поглед и ги деляха няколко секунди, когато той зави зад ъгъла. Брийн го последва.
И него го нямаше. Просто беше изчезнал.
„Не е възможно — помисли си тя, докато се бореше да си поеме глътка въздух, — просто не е възможно.“
— Брийн! — настигна я Марко и сграбчи ръката ѝ. — Какво, по дяволите, ти стана?
— Видях го, Марко. Кълна се, че го видях.
— Кого? А и току-що ми напомни защо те навивах да се включиш в отбора по лека атлетика. Имаш доста бързи
крака, момиче.
— Мъжът… онзи мъж от автобуса и пред апартамента, и при Сали. Мярнах го и на летището, а сега го видях
отново.
— Брийн…
— Знам как звучи, Марко — отвърна тя и нервно зарови пръсти в косата си. — Знам и въпреки това съм
сигурна какво видях. Висок е около метър и деветдесет, може би малко повече, и е слаб и строен. Винаги е облечен в
черно и има посребрена коса — не е чисто бяла, не е и сива, просто изглежда лъскава и добре поддържана.
Марко я прегърна, защитен жест, на който тя винаги откликваше.
— Но сега не го виждаш, нали? — попита той.
— Не съм луда и нямам халюцинации. Гоних го до този ъгъл, но той зави и… — „изчезна като дим“, довърши
наум. — Не знам къде е отишъл. Тук има много хора, но го видях съвсем ясно, а в това няма никакъв смисъл.
— Добре, хайде да поговорим — опита се да я успокои Марко, без да сваля ръка от кръста ѝ. — Цялата
трепериш.
— Не е от безпокойство, бясна съм — осъзна тя. — Наистина съм бясна. Имам чувството, че той ме преследва.
Много е арогантен.
— Мога да мятам камъни по него, ако го видиш отново — отбеляза Марко.
Тя не се разсмя, но отпусна глава на рамото му. Само след миг обаче рязко я изправи отново и попита:
— Мислиш ли, че майка ми би наела някой да ме следи?
— Не съм се замислял — отвърна Марко и обмисли идеята, докато внимателно насочваше Брийн по пътя. —
Мисля, че би могла, но защо?
— Не знам. Просто за да знае къде съм и какво правя. Но в това няма смисъл, при условие че го видях още в
глупавия автобус, преди да разбера за парите. И по дяволите, тя може просто да прочете блога ми, ако я интересува
какво правя. Можеше просто да ме попита, ако искаше да знае.
Докато вървяха, Марко я галеше успокоително по гърба, както го бе правил толкова много пъти.
— Светът е пълен със съвпадения, но ти каза, че си го видяла и на летището.
— Видях го — отвърна тя. Или поне реши, че го е видяла.
— Обзалагам се, че не сме единствените хора от Филаделфия в Ирландия или дори в този комплекс в момента.
— Той ме гледаше така, сякаш ме познава — добави тя и поклати глава. — Може би и той ме е разпознал, както
и аз него. Може би. Първия път в автобуса имах чувството, че ме наблюдава, но тогава бях много изморена. Бях
наскоро зарязана, мразех работата си и бях в онзи автобус, за да отида у майка си. Но предполагам, че в този пълен
със съвпадения свят той също може да ме е видял днес и да си е помислил: „Хей, това момиче ми се струва
познато“.
Тя не вярваше на думите си, осъзна го още щом ги изрече, но те ѝ донесоха известно успокоение.
— Може да пообиколим още малко и да видим дали няма да го забележиш отново — предложи Марко.
— Не, това е глупаво. Хайде да си вземем малко риба с картофки.
— Срещу това нямам възражения — отвърна той, но не свали ръка от кръста ѝ, докато вървяха обратно към
колата, и внимателно се оглеждаше наоколо за мъж с посребрени коси.

Тя остави случката зад гърба си и с Марко, освежени след обяда, разгледаха още руини и кръгли кули, посетиха
още един замък в дъжда, който рукна точно толкова изненадващо, колкото и спря.
Тя поседя на крайбрежната дига с атлантическия вятър в косите. После се разходи по лунния пейзаж на
местността Бърън. Приключиха деня с вечеря и музика в още един пъб, преди да поемат по виещия се път обратно
към последната си нощувка в замъка.
— Навън е още светло. Хайде да изпием по едно питие на бара. Заслужи си да те черпя още един коктейл „Кир
Роял“. Това е последната ни вечер тук — изтъкна Марко, преди тя да си потърси извинение да му откаже.
— Прав си, последна вечер е и си го заслужих. Ще отида само да оставя подаръка за Морена на рецепцията и да
си сменя обувките. Ще се видим там — каза тя и тръгна към рецепцията.
— Добър вечер, госпожице Кели. Как мина денят ви?
— Чудесно. Чудя се дали мога да оставя това при вас, за да го изпратите в училището за соколи? Това е малък
подарък за благодарност към Морена, така и не разбрах фамилното ѝ име. Тя ми позволи съвсем неофициално да се
поразходя с един от ястребите тази сутрин. Така се запознах с нея и с Амиш — въпросния ястреб.
— О, колко хубаво — отвърна младата брюнетка на рецепцията и прие подаръчната торбичка. — За мен ще е
удоволствие да го предам. Пожелавам ви приятна вечер.
Със сигурност щеше да е приятна. Брин отиде в стаята си, събу обувките си и въздъхна уморено, когато си
помисли колко километра беше навъртяла пеша с тях през последните два дни.
Но всяка направена крачка си струваше.
И тъй като това беше последната вечер, реши, че може да отдели минутка-две, за да освежи грима си.
Докато оглеждаше резултата в огледалото, на вратата ѝ се почука.
— Няма ме само от пет минути, Марко — измърмори тя. — Добре де, от десет — добави тя и отиде да отвори,
но отвън беше брюнетката от рецепцията.
— Извинете за притеснението, госпожице, но проверих в училището за соколи, звъннах на братовчед си, който
по една случайност работи там. Той ми каза, че нямат служителка на име Морена, нито ястреб на име Амиш.
— Не разбирам — отвърна Брийн.
— Може да се е случило някакво объркване с имената. Братовчед ми с радост ще провери утре сутринта дали
някой от треньорите не се е срещал с вас, въпреки че никой не е споменавал за това през деня. Не бих искала да
задържам подаръка, докато не намерим правилния човек, нали разбирате.
— Да, благодаря ви — отвърна Брийн.
— Има ли нещо друго, което мога да направя за вас, госпожице Кели?
— Не, не, благодаря ви. Извинете за неудобството.
— Не сте причинили никакво неудобство. Още веднъж ви пожелавам приятна вечер.
„Само дето имената са правилни“, помисли си Брийн, когато затвори вратата. А и беше дяволски сигурна, че не
си е измислила цялата случка. Морена и Амиш. Можеше да ги види и дори да ги чуе идеално в ума си. Спомняше си
тръпката от това да наблюдава полета на ястреба и кацането му върху ръкавицата ѝ, както и начина, по който я беше
погледнал право в очите.
 Въпреки това Морена не беше споменала изрично, че работи в училището. Дали беше възможно да е разхождала
собствения си ястреб в земите на замъка?
Брийн реши, че на това едва ли би се гледало с добро око, може би дори беше незаконно. Така или иначе реши
да не се рови повече и прибра пликчето в куфара си. Можеше да докара проблеми на жената.
И тогава си спомни начина, по който я беше погледнала през рамо Морена и ѝ беше казала, че ще се видят
отново.
А след това… просто беше изчезнала сред дърветата. Изчезнала.
Също като мъжа с посребрените коси.
„Сигурно започвам да си губя ума — реши тя и щом усети познатото напрежение в гърдите, затвори очи и се
концентрира върху дишането си. — Може би просто съм си го представила.“
— Но не съм. В никакъв случай — отсече тя и отвори очи.
Засега нямаше да се тревожи за това. Щеше просто да слезе долу за питие с Марко. А и нямаше никакъв смисъл
да споменава и на него за всичко това.
Същата нощ тя сънува себе си като дете, беше на не повече от две-три годинки. Седеше и плачеше в клетка със
стъклени стени. Извън клетката течеше бледозелена вода. Тя плачеше за майка си и баща си, но те не дойдоха.
Плачеше и за някого, когото наричаше Нан, но никой не дойде.
Извън стъклените стени на клетката стоеше сянка, която тя знаеше, че е силует на човек, но не можеше да го
види ясно. Не плачеше за него. Беше я страх от него, въпреки че беше само на две или три години.
Когато той заговори, гласът му беше спокоен и сладък като музика. И фалшив… беше някак си престорен.
— Тихо, детето ми, ти си моя кръв, малката ми, сълзите ти са глупави и слаби, а и никой не може да те чуе.
Имаш да учиш още много, трябва да учиш внимателно. Аз ще ти покажа как да бъдеш всичко, което си. Ще си имаш
играчки, много хубави и лъскави играчки… и сладкиши — колкото си поискаш.
— Искам мама, искам тате, искам мама, искам тате, искам…
— Тишина! — извика сянката, но гласът ѝ вече не беше мил и сладък, а прозвуча като гръм. — Аз ще те науча
какво да искаш. Ще ти покажа какво можеш да имаш. Аз съм твоите майка и баща, сега съм всичко за теб. Слушай
ме или ще има още много да ревеш. Имаш много за учене и първият ти урок е подчинение.
Тя се разпищя, когато сянката се приближи още повече. Отначало пищеше от страх, а след това от ярост, каквато
само едно дете можеше да изпитва.
И с този писък и с ударите на стиснатите ѝ юмруци, стъклените стени се разбиха.
Изведнъж вече беше в леглото си в стаята със скосения таван в малката им къща във Филаделфия. Все още беше
дете, но вече по-голяма, и се беше сгушила в прегръдката на баща си, който я милваше и успокояваше, полюшвайки я
леко.
— Това беше само сън, mo stór9, само сън. Татко е при теб. Ти си в безопасност, всичко е наред, аз съм тук. Той
не може да те нарани. Никога повече няма да те докосне.
Но докато се опитваше да се отскубне от съня, Брийн си помисли, че той би могъл да я достигне, и знаеше, че
щеше да опита.
Осма глава
Реши да не казва на Марко за съня и със сигурност не би писала в блога за него, но го отбеляза във файла, който
вече приемаше за свой личен дневник.
Най-доброто обяснение за появата на Морена и ястреба беше непозволено навлизане в чужда собственост, така
че тя не видя причина да го споменава. В публикацията си се концентрира върху позитивните и щастливите
моменти от предния ден и откри, че това правеше и нея самата по-позитивно настроена и щастлива.
Следвайки новосъздадения си навик, тя направи бърза тренировка и излезе на последната си утринна разходка
в „Дромоланд“. Градините с високи каменни стени предлагаха спокойствие и красота и тя ги попи в себе си точно
както направи с положителните мисли и щастието.
Лошите сънища си бяха само това — сънища. И тъй като я бяха преследвали през по-голямата част от живота ѝ,
тя не би искала да се занимава с тях и докато е будна — не и когато наоколо имаше цветя и птици, а леки слънчеви
лъчи се прокрадваха иззад слоестите облаци.
Въпреки че опаковането на багажа ѝ нямаше да отнеме повече от пет минути, тя се закани да се върне обратно,
за да го направи. След това обаче реши да не се държи като страхливка и тръгна по пътеката към гората. Нервите ѝ в
миг се изопнаха и леко раздразнена от това, тя упорито продължи по пътя, по който бе поела и предния ден, но този
път се оказа сама.
Отправи се обратно, когато от същите тези слоести облаци закапа дъжд.
По не особено стриктния им план на нея се падна да шофира по първия участък от пътя им на север.
Натовариха багажа си в малката кола и с Марко до себе си, Брийн си тръгна от замъка под лек, но постоянен дъжд.
— Брийн, спахме в истински замък!
— Да, Марко, спахме в замък. А сега няма да бързаме и ще се насладим на още интересни места по пътя за
нашата удобна ирландска къщичка.
— Колко хора познаваме, които биха могли да кажат това, което ти току-що изрече?
— Нито един.
Потеглиха на север и на запад към крайбрежието, добавяйки още живописни километри към пътешествието си.
Дъждът ту започваше, ту спираше, слънцето се появяваше и караше сенките на облаците да се плъзгат по околните
поля, а те спираха навсякъде, където им харесваше.
Прекосиха пеша обширна ливада с лютичета, за да разгледат руините на крепост, докато над оградата ги
наблюдаваше само една дребна сива магарица. Марко притича до нея и тя подаде глава, подканяйки го да я погали.
Леко стреснат отначало, Марко се престраши да потупа с длан главата на магарицата.
— Виж, харесва ѝ — отбеляза той.
— Обърни се и ще те снимам. Ще наречем снимката „Градското чедо се среща с магарето“.
— Имам по-добра идея — отвърна той и за изумление на Брийн, прескочи оградата.
— Не мисля, че трябва да…
— На никого няма да навредя. Виж, тя ме харесва — отвърна той и обви с ръка шията на магарицата, която се
отърка в него като коте.
— Това е нещо, което не виждаш всеки ден — измърмори Брийн и побърза да увековечи гледката.
— Ела и ти. Много е сладка.
Брийн се поколеба, но отново си напомни да не се държи като страхливка и се приближи до оградата. За да я
прескочи обаче, ѝ се наложи да се застави да го направи, а когато магарицата обърна глава към нея, Брийн издаде
приглушен писък, който накара Марко да се разсмее.
— По-смело, Брийн. Тя няма да те изяде.
— Може да хапе. Замисли се, какво ли знаем аз и ти за магаретата? — отвърна тя, но внимателно докосна с
ръка главата на животното. — Не ме е страх, видя ли? А сега трябва да се връщаме обратно на пътя.
— Чакай, аз също трябва да те снимам с нея. Помисли за блога — добави Марко.
— „Помисли за блога“ — промърмори Брийн, но върна ръката си на главата на магарицата и тя я погледна по
същия начин, по който го беше направил и ястребът.
— Сладка е, нали? — попита тя, докато я галеше както би погалила дружелюбно куче. — Харесва ѝ да си има
компания. Скучно ѝ е тук, когато овцете не са наоколо. Нали, Бриджит?
— Брийн, няма да повярваш! — възкликна Марко.
— Какво? — попита тя и се усмихна на животното, докато галеше козината му, представяйки си фермерска
къща и момченце с рошава кестенява коса, което излиза отвътре, за да го разреше.
— На рамото ти е кацнала пеперуда. Не мърдай! Вече направих страхотна снимка, но сега обърни леко глава
наляво. Бавно!
С разтуптяно сърце тя обърна глава. Пеперудата беше с яркожълти крилца с цвета на лютичетата наоколо.
Брийн загледа смаяно как нежните крилца, изпъстрени с малки черни точици, пърхат.
И тогава пеперудата отлетя като деликатен цвят, понесъл се по вятъра.
— Това беше страшно готино. Виж снимките, които направих.
Той ѝ показа телефона си и бавно сменяше снимките, на които се виждаше Брийн, усмихната на магарицата, и
сякаш бяха стари приятелки с пеперуда, кацнала на рамото ѝ.
Показа ѝ и тази, която беше заснел, след като тя обърна глава. По лицето ѝ не се четеше шок, а пълно
удоволствие.
— Не знаех, че го правят… да кацат по хората — отбеляза Марко.
— И аз не знаех — отвърна тя и докосна рамото си.
— Мисля, че аз бих пощурял, а ти си остана спокойна.
— Е, вътрешно се притесних малко.
— Не ти личеше. Това определено е нещо, за което си струва да пишеш в блога. Трябва да го съхраниш, момиче
— добави Марко и потупа магарицата за последен път. — Бриджит, а? — ухили се той и погледна към Брийн. —
Откъде пък ти хрумна?
Тя нямаше никаква представа.
— Предполагам, че ми е заприличала на Бриджит.
— Е, приемаме, че името ѝ подхожда. Приятно ми беше да се срещнем, Бриджит.
След като прескочиха оградата обратно, Марко хвана ръката на Брийн и я залюля замечтано.
— Мой ред е да шофирам — каза той.
Изминаха пътя до Голуей и след немалко притеснение успяха да намерят паркинг в търговската част на града.
— Справи се страхотно — похвали го Брийн, докато разтриваше врата си, за да се отърве от напрежението.
— Докарах ни дотук. Сега имаме нужда от почивка и храна. А всяко място, на което има улица с име
„Търговска“, заслужава вниманието ми.
Брийн скоро откри, че мястото заслужава вниманието на доста хора. След цяла сутрин, в която бяха сами,
тълпата им се стори огромна, но Марко с готовност се смеси с нея. Тя бе заразена от ентусиазма му от обикалянето
по магазините, но отказваше да купи каквото и да било, докато не попадна на рамкиран ръкописен келтски надпис
на огам10, който гласеше: СМЕЛОСТ.
— Забелязвам повтарящ се мотив.
— Хубаво е и е достатъчно малко, че да мога да го опаковам лесно в багажа, когато дойде време да се връщам.
— И аз искам.
— Кое от всичките?
— Не, нямам предвид надписите, не и такива за окачване на стена. Татуировка. Какво трябва да си татуирам
според теб?
— Това при всички положения си зависи изцяло от теб самия.
— Ха-ха. Ще го обсъдим по време на обяд. Гладен съм като вълк.
— Може да си татуираш точно това, така просто ще посочваш татуировката си по няколко пъти на ден.
— И право в целта… Трябва да е нещо ирландско — отвърна той, докато излизаха от магазина и се заоглеждаха
за място, където да обядват.
Брийн го погледна — беше си нейният Марко със златистокафява кожа, буйна тъмна коса на плитки, спускащи
се до раменете му, и безупречно поддържана козя брадичка.
— Ти не си ирландец.
— Но ще си я направя в Ирландия, нали?
Той реши татуировката да бъде на ирландска арфа. Може и да не беше ирландец, но все пак беше музикант, а
освен това му харесваше как изглежда.
— А сега? Къде да ми я направят? Имам предвид по мен, а не къде в Голуей. Това мога да го проверя и в Гугъл.
Брийн не каза нищо, само се усмихна, защото все още не приемаше думите му на сериозно.
— Имаш страхотен задник — пошегува се тя.
— Така си е, но тогава само малцина избраници ще я виждат. На бицепса ми се струва някак си… обикновено.
Въпреки че… — поколеба се той и сви ръка така, че мускулите му да изпъкнат.
— Да, Марко, имаш и страхотни бицепси.
— Ще заложа на обикновеното. Това е доста мъжествен избор, а и виж, за това място са написали доста
положителни коментари — добави той, докато разучаваше нещо в телефона си. — Готово. Да вървим да свършим и
това.
— Ти сериозен ли си? — примигна Брийн, когато той се надигна от масата.
— Няма да ме водиш с един на нула, я. Щом ти имаш татуировка, ще имам и аз.
— Марко, трябва ти кислородна маска всеки път, когато гледаш медицински сериал и покажат как на някого му
поставят инжекция.
— Ти ще ми държиш ръката.
Тя наистина му държа ръката и видя как очите му се изцъклиха още при първото пробождане на иглата.
— Мамка му! Разсейвай ме с нещо.
— Какво ще кажеш за таблицата за умножение?
— Божичко, само не математика. Попей ми.
Тя понечи да се разсмее, но той седеше в тапицирания стол с широко ококорени очи, вкопчил пръсти в ръката ѝ,
докато някакъв тип на име Джо, със сложно изрисувани цветни татуировки по целите ръце, внимателно работеше по
очертанията на арфа върху кожата му.
Брийн запя „Моли Малоун“, защото смяташе мелодията за успокоителна. Джо, татуистът, ѝ се ухили и се
присъедини с приятния си баритон към припева.
— Готово ли е?
— Не, скъпи.
— Справяш се прекрасно, Марко — увери го Джо.
— Продължавай да пееш — отвърна Марко и затвори очи.
Тя продължи с „Блудният пияница“ — весела песничка, към която от съседния стол се присъедини и жена на
петдесетина години — на нея ѝ правеха татуировка на келтска спирала от вътрешната страна на ръката.
Марко също беше чувал песента няколко пъти и знаеше думите, така че с все още плътно затворени очи и той
добави известна хармония към нея.
— Това беше страхотно! — обади се вторият татуист — жена на около трийсет, която спря работа, за да им
изръкопляска. — Професионално ли пеете?
Брийн поклати глава и се зачуди дали някога щеше отново да използва напълно ръката си след хватката на
Марко.
— Трябва да се занимавате с пеене, имате чудесни гласове. Хайде да изпеем още една. Знаете ли някоя песен на
Лейди Гага?
— Дали знаем нещо на Гага? — Марко успя да докара усмивка, без да отваря очи. — „Родена така“, Брийн —
поръча ѝ той.
Тя запя, докато арфата придобиваше все по-ясни очертания, и тъй като от гледането на процеса на татуиране
леко ѝ призляваше, тя не откъсна очи от лицето на Марко. По някое време хватката му се отпусна дотолкова, че тя
успя да поразмърда схванатите си пръсти, но не го пусна, защото той имаше нужда от нея.
— Ето, приятел, готов си — каза Джо и леко потупа Марко по рамото. — Вече можеш да погледнеш, ако искаш.
— Добре, само първо да си поема дъх — отвърна той и отвори очи. Погледна бицепса и арфата, изрисувана
върху кожата му, в тъмнозелени нюанси. — Страхотна е! Виж я, Брийн. Имам си татуировка и е страхотна.
— А ти можеш да дойдеш пак по всяко време за нова порция хорово пеене. Татуировка ти много ми харесва —
обърна се Джо към Брийн.
— Благодаря.
— Ако някога поискаш още една, ела при мен.
— Мисля, че една ми е достатъчна.
— Всички така разправят — погледна я той и се ухили.
— Имам си татуировка — заяви гордо Марко, щом излязоха. — Получих първата си доза мастило в Ирландия.
— Да. И ми се струваш леко замаян.
— Краката може и да не ме държат все още, но го направих. Сега е твой ред да шофираш, нали?
— Разчитай на мен.
— Другия път ще го направим заедно — отвърна той.
— Да, да — каза, но скришом завъртя очи. — Другия път.
Щом стигнаха до колата, Марко я сграбчи в прегръдката си и я залюля.
— Обичам те, Брийн. Никога няма да те изоставя.
— Никога не ме изоставяй.
— И гледай да не ме обрисуваш като някой пъзльо, когато пишеш за това в блога.
— Не бих посмяла — отвърна тя, качи се на шофьорското място и изчака и той да се качи на пътническата
седалка. — Може да ти се наложи да ми попееш, докато успея да се измъкна от този трафик.
— Дадено — отвърна той, но се оказа, че излизането не беше толкова сложно, колкото влизането в града.
Щом потеглиха през живописните селца по пътя към Конемара, Брийн вече можеше да преброи повече овце,
отколкото леки коли.
Марко задряма, видимо изтощен след емоциите около татуировката.
Брийн се потопи напълно в околното спокойствие, в липсата на нещо неотложно за правене, в простото знание,
че можеше да спре навсякъде, където си поиска, и никой нямаше да ѝ каже, че трябва да прави нещо друго или да
бъде някъде другаде.
Видя табели, насочващи към места, които искаше да посети, но Марко спеше и тя реши, че можеше да се върнат
друг ден за разходка.
Погледът ѝ се плъзна над Лох Кориб и тя се замисли дали би ѝ харесало да се повози с лодка в езерото. Можеше
да го прекоси до отсрещния край, откъдето започваше графство Мейо, и да разгледа забележителностите и там.
Разполагаше с цели седмици, за да прави каквото и когато си поиска.
Сладка и опияняваща свобода.
Ако някога си направеше друга татуировка (нещо, което не беше много вероятно), би избрала думата „свобода“.
Колата минаваше край крави, овце, хълмове, поля и издигащи се високо скали, които оставяха перманентни
отпечатъци в сърцето на Брийн с красотата си.
— Леле, унесъл съм се — размърда се Марко и разтърка сънено очи. — Къде сме…? Леле-мале!
— Наричат се Дванайсетте върха — отвърна Брийн с глас, сподавен от обзелите я емоции. — Намираме се в
Конемара. Приличат на нещо, което е замръзнало завинаги във времето в точния момент. Изпусна езерото… Боже,
беше много красиво, Марко. Ще се върнем да го видим.
— Колко време съм спал?
— Не знам. Тук сякаш цари безвремие. О, видя ли това?
Той се поизправи и погледна в посоката, в която сочеше тя.
— Онази голяма дупка в земята? Какви са тези неща, натрупани около нея?
— Това е торф. Изсушават го. Първо го копаят, режат го и след това го сушат на вятъра.
— Това нещо го горят, така ли?
— Да, баща ми разказваше за него. Бях забравила, но сега се сещам за много от разказите му. Виждам нещо и
споменът изплува. Имали са торфена яма във фермата, в която е израснал. Може дори да е все още някъде тук.
Сигурно ми е казвал къде точно, но не мога да си спомня.
— Сигурен съм, че ще си спомниш.
— Надявам се, но знам, че всичко това ме кара да се чувствам някак си… почти като у дома.
— Нарича се сетивна памет. Чел съм за това — отвърна Марко и извади телефона си, за да направи снимка през
прозореца. — Имаш чувството, че ти е в кръвта, нали? Баща ти, предците ти и всичко останало — усещаш го,
чувстваш го.
— Точно така. Само помириши въздуха, Марко — отбеляза тя и пое дълбоко дъх. — Можеш да усетиш аромата
на торфа, на боровете и кълна се, дори можеш да помиришеш зеленото.
— Мога аз да карам, ако искаш просто да се наслаждаваш на аромата.
— Не, всичко е наред. Почти стигнахме.
— Хубаво, защото аз…
— Умираш от глад.
— Е, бих могъл да хапна нещо. Я чакай… — сети се той и се разрови в чантата в краката си. — Имаме чипс и
кола, храна за из път.
— Тук му казват пържени картофки — напомни му тя и си взе едно. — Имаш контактите на брокерката по
недвижими имоти, нали?
— Да.
— Напиши ѝ съобщение. Тя каза да ѝ пишем, когато сме на около половин час от мястото. Мисля, че почти
пристигнахме.
— Не трябва ли да спрем, за да си вземем някакви запаси?
— Нека първо да стигнем дотам, да огледаме и ще направим списък какво ни трябва. Недалеч от къщата има
село, даже две.
— Бързо отговори — отвърна Марко и прочете пристигналото съобщение. — Пише, че ще бъде там, за да ни
посрещне.
— Идеално — отвърна Брийн и го погледна с широка усмивка. — Не е ли направо идеално?
Тя зави по тесен виещ се път, подобен на улей между плътни огради от жив плет, и Марко се размърда тревожно
на седалката си.
— Сигурна ли си, че това е мястото?
— Да.
— Мислех, че е близо до вода, с гледка към планината.
— Трябва първо да стигнем дотам.
— Добре, само казвам, че може би си има причина да е свободно за цялото лято.
— Имай малко вяра.
 Може би и самата тя беше леко притеснена и не съвсем сигурна как точно трябваше да се разминат две коли,
движещи се в противоположни посоки по този тесен път, но така или иначе нямаше накъде другаде да отидат, освен
напред.
— Доста е отдалечено — отбеляза тя за успокоение и на двамата — и уединено. Исках нещо уединено.
— Има разлика между уединено и забутано. Това определено носи усещане за забутано. Нали спомена, че
имало село наблизо?
— Да, само на няколко километра пеша.
— Всеки, който би тръгнал пеша по този път, трябва преди това да си е съставил завещанието. Какво ще кажеш
да пиша съобщение на… как ѝ беше името? Финола Макгил? Хм, звучи като измислено име — отбеляза между
другото той. — Просто за да сме сигурни, че не сме направили погрешен завой по някоя незнайна кравешка пътека?
— Ако мислиш… — започна Брийн — а, чакай! Ето го завоя. Казаха, че трябва да завием и след това има
табела. Виждаш ли? Пише „Къщата на феите“. Натам сме.
Тя зави и светът постепенно започна да се разкрива пред тях. Пътят си остана все така тесен, но от дясната му
страна се простираше поле, а в далечината се издигаха планини. Брийн зърна и залива.
— Толкова е странно — отбеляза той. — Преди да завием, имах чувството, че сме обградени само от
храсталаци.
— Да, но вече не сме.
След полето започваше гората — приказно зелена и изпълнена със загадъчни сенки. А там, между гората и
залива, на фона на величествено издигащите се планини, се намираше „Къщата на феите“. Отпред растяха всякакви
цветя, а сред тях се виеха бели пътеки. Солидните ѝ каменни стени се издигаха на два етажа височина и бяха
захлупени от сламен покрив. Прозорците ѝ блестяха като скъпоценни камъни, уловили лъчите на слънцето.
— Добре, вземам си думите обратно. Не е замък, но прилича на къща, излязла от филм, а тази гледка… —
започна Марко.
Брийн не каза нищо и той погледна към нея, забелязвайки сълзите, насъбрали се в очите ѝ.
— Ей, момиче.
— Тя е точно това, което исках. Замъкът… исках онова преживяване… но това е къщата, която желаех — вила
край гората и океана с много цветя навсякъде.
— И получаваш точно това — отвърна той, хвана ръката ѝ и я притисна към бузата си. — Заслужаваш да
получиш точно това, което искаш.
— Имам го благодарение на баща си. Никога няма да го забравя, независимо от всичко.
— Имаше шанса да го получиш благодарение на баща си и това е нещо голямо, но ти самата сграбчи този шанс.
Не забравяй и това.
— Така е — отвърна тя и избърса очите си с длани.
Щом слязоха от колата, входната врата на къщата, боядисана в бяло като пътеките в градината, се отвори.
Жената, която излезе отвътре, беше облечена в яркооранжев пуловер и удобен кафяв панталон, който
подчертаваше извивките ѝ. Косата ѝ беше с цвят на печени кестени и беше сресана назад от симпатичното ѝ лице с
розови бузи и лунички. Тя ги посрещна с дружелюбна усмивка.
— Ето ви и вас! Добре дошли в „Къщата на феите“. Ти трябва да си Брийн Кели — протегна ръцете си тя и
разтърси тази на Брийн в силно и уверено ръкостискане, преди да се обърне към Марко. — А ти си Марко Олсън.
Какъв красавец само! Аз съм Финола и страшно се радвам да се запозная с вас. Пътуването ви е било дълго, така че
влизайте направо вътре. Ще ви настаним за нула време.
— Благодаря ти. Толкова е красиво тук. Всичко е прекрасно.
— За мен е огромно удоволствие, че го казваш. Влизайте, влизайте и ще ви разведа наоколо, преди да се
заемете с разтоварването на багажа си. Имате късмет да видите дома си в толкова прекрасен ден като днешния.
Тя ги въведе директно във всекидневната, разположена около каменна камина, в която бяха заредени дърва за
палене на огън. На широката дървена полица над камината имаше единствено три дебели бели свещи.
На пода от същото лъскаво дърво като полицата имаше килим с шарка на троен келтски възел. Горскозеленият
му мотив съответстваше на цвета на дивана, на който бяха поставени няколко големи пухкави възглавници. На
страничната облегалка на дивана небрежно беше преметнато сгънато одеяло с цвят на каймак, което изглеждаше
меко като облак.
По полиците наоколо имаше много и различни книги, по масите бяха сложени глинени вази, пълни с цветя. Над
прозорците висяха кристални орнаменти, които пречупваха светлината, хвърляйки лъчи с цветовете на дъгата из
стаята, а иззад стъклата се разкриваше гледка към още повече цветя, танцуващи по леко наклонена зелена ливада,
която стигаше до водата.
Самата вода беше синя като лято и толкова чиста, че околните зелени хълмове се отразяваха от повърхността ѝ
като в огледало.
 Всичко наоколо говореше за гостоприемство и комфорт.
— Чудесно е — изрече Брийн, — просто чудесно.
— Реших, че денят е прекалено хубав и топъл, за да запаля огъня, но камината е подготвена, така че можете да ѝ
се насладите довечера. Както виждате, разполагате с така нареченото „отворено кухненско пространство“, така че,
ако решите да готвите, няма да ви се налага да се отделяте от компанията.
Въпреки че готвенето не беше сред силните ѝ страни, Брийн влезе в кухнята, отделена от всекидневната
единствено с барплот в тъмносив цвят. В средата ѝ имаше малка маса, вече чаровно аранжирана за двама души. На
плота имаше само малка кафемашина, керамична купа с пресни плодове, още цветя и тостер.
На рафта беше поставен яркочервен чайник, при вида на който Марко направо засия.
— Страхотен е — заяви той.
— Готвиш ли? — попита го Финола.
— О, да.
— Значи, освен красив е и сръчен. Истинска късметлийка си с такъв приятел. Разполагате и с удобен шкаф,
зареден с хранителни запаси, и хладилник с храни, които сметнахме, че ще ви харесат.
— О, не сме очаквали…
— Не можем да ви оставим да се тревожите за такива неща още с пристигането си. — Финола махна
пренебрежително с ръка при вида на изненадата на Брийн. — Донесох ви черен хляб, пресен е и го изпекох
специално за вас. Ето там е, в чекмеджето за хляб. Има и бисквити в големия буркан, също са домашни — добави тя
и посочи с пръст.
— Толкова е мило от твоя страна. Благодарим ти страшно много — отвърна Брийн, поразена от топлото
посрещане.
— Нищо особено. А ето там в ъгъла е малката стаичка, където са пералнята и сушилнята. В задния двор има и
простор, който можете да ползвате в слънчевите дни. Тук на долния етаж се намира едната от спалните, а това,
което най-много харесвам в нея, е, че си има собствена врата за навън и ако се събудите рано и ви се прииска да се
поразходите, можете свободно да го направите, без да минавате през цялата къща.
Брийн пристъпи в стаята зашеметена и същевременно радостна. Ако трябваше сама да обзаведе къщичка мечта,
в която да отседне, то щеше да изглежда точно като тази.
Щеше да установи кабинета си и едновременно с това стая за тренировки в спалнята на долния етаж. Когато ѝ
се приискаше да си почине, просто щеше да излезе навън в прекрасните градини, да слезе до брега или да се разходи
до гората.
Щеше да се научи да готви. Марко можеше да ѝ помогне. А вечер щеше да се сгушва пред огъня с книга в ръка.
Финола ги поведе към горния етаж. Вратите към стаите и от двете страни на късия коридор бяха отворени. В
средата на коридора имаше тясна масичка с извити крака, върху която бяха сложени още цветя и свещи. Брийн
прокара пръсти през красиво резбованата ѝ повърхност с изображение на дракон в полет.
— Невероятно красива е. Прекрасна изработка — отбеляза тя.
— Така си е, нали? Гордея се да кажа, че познавам и майстора ѝ — е, поне се предполага, че го познавам, след
като съм омъжена за него през последните четиридесет и пет години. Собственичката на тази къщичка го помоли да
направи нещо специално за нея и той измайстори това.
— Това е… — започна Брийн, все още галейки гравираната повърхност. — Чакай малко…
— Това и аз не го разбрах — обади се и Марко. — Да не искаш да кажеш, че си се омъжила още преди да си
родена?
Бузите на Финола поруменяха от смях.
— Ех, само като ви слуша човек! — каза тя. — Имам внучка на вашата възраст и още три по-малки.
При тези думи Марко, какъвто си беше непринуден, я хвана дружески за двете ръце и попита:
— Сподели ми каква е тайната ти. Готов съм на всичко, ако не включва жертвоприношения на пилета…
— О, не! Бих казала да живееш възможно най-щастливо и да обичаш с всички сили. Да се грижиш и да приемаш
чуждата грижа, когато имаш нужда. А, и по една чаша хубаво вино вечер.
— Мога да се справя с всичко това. Вече го включвам в дневния си режим.
— Това също е добро напомняне — продължи Финола и взе ръката на Брийн в своята, обръщайки я с китката
нагоре, за да погали татуировката с палеца си. — Да имаш смелостта да го направиш, защото за всичко, освен за
виното, ти трябва и смелост.
— Значи, четеш на ирландски.
— Учила съм го.
Леко притеснена от директния ясносин и доста настойчив поглед на Финола, Брийн отпусна ръката си.
— Марко също си направи татуировка днес следобед — каза тя.
Настойчивият поглед стана игрив, когато Финола се обърна към Марко.
 — Е, дай да я видим, каквото и да е нарисувано.
— Още е леко зачервена — отвърна той и нави ръкава на пуловера си.
— Ирландска арфа! И са ти я направили много добре — добави тя и сложи внимателно палеца и показалеца си
от двете страни на картинката, за да стисне леко бицепса на Марко. — Бау! — каза тя и закачливо му намигна.
Обикновено невъзмутимият Марко се изчерви.
— Сега ще трябва да се научиш да свириш на арфа.
— Марко е музикант — каза Брийн.
— Е, поне когато не съм барман.
— Красив, умен, че и музикант? Ще бъдеш страхотна партия за някое момче. А сега нека ви покажа спалните и
да видим дали съм познала правилно. Тази съм я определила за теб, Марко, но ми кажи, ако не съм уцелила —
добави тя и отстъпи крачка назад в коридора, към стаята по-близо до стълбището.
Леглото с пухкави възглавници, очертаващи се под още по-пухкава завивка, гледаше към прозореца. По богато
резбованите му табли личаха флейти и цигулки, арфи, клавесини, барабани и цимбали.
— Леле! — едва успя да изрече в удивлението си Марко.
— И това ли е изработка на съпруга ти? — попита Брийн и отново прокара пръсти по дърворезбите. —
Невероятно е.
— Да, негови са, благодаря. Имаш красива гледка към залива и към планините. Разполагаш със солиден стол,
скрин и гардероб. Спалнята си има и собствена баня, разбира се. Одеялото, или по-точно завивката, е работа на моя
много скъпа приятелка. Мисля, че с всички тези нюанси на сивото е постигнала по-скоро топъл ефект, избягвайки
мрачното настроение.
— Марко, виж само каква гледка! Ще виждаш това всяка сутрин.
Той отиде до прозореца и застана рамо до рамо с Брийн.
— Красиво е като картинка. Може ти да се настаниш в тази стая, ако ти харесва повече.
— Не — настоя тя, — струва ми се, че е по-подходяща за теб.
— Колко мило е да видя такова истинско приятелство като вашето. Самата аз също съм го познала и знам какво
значи то за човек. Нека ви покажа и другата стая. Мисля, че тя ще ти хареса, Брийн.
— Ако дори малко прилича на тази, значи ще бъда във възторг. Съпругът ти наблизо ли работи? — попита
Брийн, докато вървяха отново по коридора. — Ако е склонен да изпраща до Щатите, с удоволствие бих си поръчала
да ми изработи нещо. Мисля да си купя едно-друго от тук.
— О, не е далеч. Можем да поговорим за това, когато се настаните — отвърна Финола и посочи спалнята на
Брийн.
На горната табла на леглото бяха гравирани танцуващи феи, летящи дракони и разцъфнали цветя. Завивката,
сгъната в долната част на леглото, беше във всички нюанси на зеленото — от тайнствено горскозелено до меко
морскотюркоазено. На бюрото в ъгъла имаше още свежи цветя, старинна мастилница и тъмнозелена купа с цветни
полирани камъчета. Картините по стените бяха с мотивите от леглото — цветя и феи, а най-впечатляващата бе тази,
окачена над главата, на която се виждаше жена, застанала с гръб към стаята, загледана към обвито в мъгли езеро.
Роклята ѝ се вееше ефирно на вятъра, а червената ѝ коса се спускаше на буйни къдрици по гърба ѝ.
Брийн обаче виждаше само гледката, която се разкриваше през прозорците.
Гората пристъпваше към къщата, загатваща величествени тайни. Реката се виеше надолу към залива, а два
лебеда се носеха грациозно по повърхността ѝ близо до брега. Под яркосиньото лятно небе се издигаха планините.
— Мисля, че ѝ харесва — обърна се Финола към Марко.
— О, определено. Брийн, имаш и камина. Точно както си представяхме къщите на мечтите си като деца, а
Брийн винаги казваше, че ще има камина в спалнята.
Камината беше малка и каменна, подготвена за запалване, и предвещаваше приятни нощи.
— А картините… тях ги нямаше на снимките в сайта.
— Ами, предекорирахме леко, след като снимахме къщата. Трябва да… как се казваше? Да актуализираме
информацията на сайта — усмихна се леко Финола, когато Брийн се обърна към нея. — Е, харесва ли ти стаята?
— Госпожо Макгил… — започна Брийн.
— За теб и приятелите ти съм просто Финола.
— Разплаках се в колата — чу се да казва Брийн, — защото къщата изглеждаше точно както си я представях. А
това? Това е всичко, че дори и повече, отколкото съм си мечтала. Обещавам да се грижа с голямо внимание за
всичко.
Настойчивият и директен поглед на Финола отново омекна.
— Не се и съмнявам, че ще е така. А сега искате ли набързо да ви разведа и навън? И да ви оставя и ключовете,
разбира се — добави тя и тръгна към стълбището. — Мога да ви уверя, че тук няма да имате проблеми, но можете да
се заключвате, ако така ще се чувствате по-добре. Има и малка зеленчукова градина, от която можете да си берете
каквото ви хареса, от цветята и билките също. Шеймъс ще идва рано веднъж-дваж седмично, за да се грижи за тях
— продължи Финола, докато ги водеше през кухнята към задната част на къщата.
— Цветята са просто невероятни.
— Ами на Шеймъс определено му се удава.
— Много бих искала да се науча на градинарство. Той дали ще има нещо против, ако му задавам въпроси?
— Той направо може да ти проглуши ушите, така че го питай колкото ти душа иска. Както виждате, има пътеки,
които водят към гората и надолу към залива. Можете да се разхождате в каквато посока поискате. През гората има
път към близкото село. А под навеса има и достатъчно дърва за огрев. Ако ви трябват още, просто кажете на
Шеймъс и той ще се погрижи.
Брийн си помисли, че ако някога би поискала да има най-красивата къща на света, с най-прекрасната гледка, то
това би била точно тази.
— Не всеки ден ще бъде толкова приятен и топъл като днешния — продължи Финола, — все пак това е
Ирландия, но когато е топло, можете да сядате на малката масичка тук и да се наслаждавате на чаша чай или вино.
О, и да не забравя! Имате и интернет. Паролата е „магияедно“ заедно, имам предвид изписано заедно, като цифрата
е с думи.
Марко извади телефона си.
— Свързах се — обяви той. — Интернетът ще ни трябва. Брийн пише собствен блог.
— Така ли?
— Все още се уча.
— Ще ти изпратя линк — каза Марко на Финола. — Можем да се обзаложим, че ще пише за къщата в блога.
— Това би било чудесно. Е, има ли друго, което трябва да ви кажа? Вие искате ли да попитате нещо?
— Нищо не ми идва наум наистина — отвърна Брийн и се огледа наоколо, опитвайки се да попие всички
гледки едновременно. — Направо съм зашеметена!
— В такъв случай аз ще си тръгвам, така че вие да можете да си отпочинете след пътуването. Предполагам, че
племенникът ми вече е качил багажа ви в стаите. Той се казва Деклан и е много добър момък.
— О, нямаше нужда.
Финола отново махна разсеяно с ръка и влезе в къщата. На кухненския плот се беше появила бутилка вино.
— Насладете се на първата от много приятни вечери тук — пожела им тя и остави ключовете до бутилката.
— Със сигурност — отвърна Марко. — Защо да не я отворим още сега и ти да се присъединиш към нас?
— Какъв си ми сладък само! Благодаря ти, но трябва да вървя. Вие си отворете виното, аз знам къде е вратата,
няма нужда да ме изпращате — помаха им за довиждане тя и тръгна да излиза, но се спря и се обърна. — Fáilte.
Déithe libh.11 Бъдете добре дошли и благословени да сте и двамата.
— Ами това е страхотно. Трябва да ти кажа, че се съгласих на цялото нещо с къщурката под наем заради теб,
момиче. Но вече и аз съм развълнуван. И отварям тази бутилка вино още сега — заяви Марко.
— Давай. Къщата е страхотна и Финола също. Видя ли кожата ѝ? Сигурно е поне на шейсет, а дори да се е
омъжила като тийнейджърка, изглежда като на… предположих, че е на около четиридесет.
— Ако си е правила пластична операция, то е било първокласна работа. Точно каквато е и ей тази кухненска
печка тук, на която по-късно ще приготвя нещо фантастично за ядене. Трябва да опишеш всичко с големи
подробности за блога.
— Ще го направя утре сутринта, след като преспя в онова невероятно легло. А сега налей две много големи
чаши с вино, Марко, и да слезем с тях до брега. Искам да си събуя обувките и да топна крака във водата.
— Ще ги топнем и още как! Ще се събуем и двамата, ще пием вино от големи чаши и ще танцуваме от радост
по брега!
— Съгласна — отвърна Брийн.
Девета глава
Брийн се събуди, когато първите бледи утринни лъчи се промъкнаха в стаята ѝ. Беше спала дълбоко и доколкото
можеше да си спомни, без сънища. Замисли се дали бледорозовият кристал, който висеше над леглото и който не
беше забелязала, когато си легна, нямаше нещо общо с това.
В колежа познаваше едно момиче, което се кълнеше в силата на кристалите, но самата тя не вярваше в подобни
неща. Знаеше със сигурност само, че се чувства отпочинала и изпитва прилив на енергия и глуповато щастие.
Надигна се и се подпря с гръб на пухените възглавници, огледа стаята, а погледът ѝ се спря на гледката, която се
разкриваше през прозорците, и тя се замисли, че това щеше да бъде нейният дом през останалата част от лятото.
Усети се, че мислено вече беше започнала да пише публикацията за блога, и се надигна от леглото. Навлече
пуловер върху тениската, с която беше спала, обу дебели чорапи на босите си крака и слезе долу да направи кафе.
Напълни една голяма бяла чаша и я взе със себе си на бюрото в спалнята на първия етаж, където вече беше
разположила лаптопа си. Седна и просто отпиваше от време на време от кафето си, докато съзерцаваше буйната
цветна растителност зад стъклената врата към двора.
С Марко се бяха разбрали, че през деня ще помързелуват в къщата. Той несъмнено щеше да се излежава до
късно. Щяха да разгледат наоколо заедно или поотделно и може би тя щеше да отдели няколко часа, за да поработи
над нещо като разказ или кратка повест. Или пък не.
Искаше ѝ се обаче да опита. Блогът бе отворил вратата към писането и тя подозираше, че целта на Марко от
самото начало е била точно такава.
Включи лаптопа и пое дълбоко дъх.
„Летен дъждец заваля, когато си тръгнахме от чудесата и магията на «Дромоланд» — започна тя и след час и
половина почти без прекъсване завърши с: — Тук, седнала пред това красиво малко бюро и загледана към
градината, която човек на име Шеймъс поддържа, се чувствам много повече у дома, отколкото където и да било
другаде през целия си живот. Ако целта на всичко това наистина е да открия себе си, то мисля, че вече съм на
правилния път.“
Направи си втора чаша кафе, преди да прочете всичко отново и да подбере снимки. За миг се поизмъчва с
мисълта, че можеше и трябваше да се справи по-добре, но в крайна сметка го качи така.
Върна се отново горе, преоблече се в спортен екип и се възползва от стаята с двойно предназначение през
следващите четиридесет и пет минути.
Щом чу трополенето в кухнята, отиде там и завари Марко да се суети пред кафемашината.
— Добро утро — го поздрави тя, но в отговор получи само сънено изръмжаване. — Вече писах в блога,
направих си тренировката и ще приготвя закуска, нещо лесно, с което всъщност мога да се справя, после ще взема
душ, ще се преоблека и излизам на разходка. Ти какво ще правиш?
— Ще пия кафе. И ще се опитам да не обръщам внимание на прекалено жизнерадостната си съквартирантка.
— Имам толкова енергия! — отвърна Брийн и за да го докаже, направи два пируета, на което той отвърна
единствено с кисел сънен поглед. — Първо ще вляза под душа и ще се преоблека. Това ще ти даде малко време да се
събудиш преди бекона с яйца.
— Имаме сделка. А сега разкарай жизнерадостната си личност горе. Аз ще си отнеса кафето… — заяви той и
посочи с ръка към вратата към градината.
— Навън — довърши вместо него Брийн.
— Да, там съм — отвърна той и разтърка очи, едва успявайки да се усмихне. — Да ти кажа, много е дразнещо,
но пък жизнерадостта ти отива.
— Добре се чувствам така. Закуската ще бъде сервирана след половин час — извика тя, докато тичаше нагоре
по стълбите.
Сервира я в задния двор. Беше малко хладно, но не прекалено и не валеше. Поне засега.
— Публикацията е много добра, Брийн — започна Марко, докато пъхаше голяма хапка яйца в устата си като
невидял. — Ставаш все по-добра.
— Защото всичко наоколо става все по-добро — отвърна тя и погледна към водата в залива, нежносиня на цвят,
осветена от прокрадващото се иззад облаците слънце, и яркочервената лодка, която я пореше, към птиците, които се
рееха в небето. — Обожавам това място. Знам, че сме тук от по-малко от ден, но вече го обичам.
— Подхожда ти — отвърна той, докато я изучаваше с поглед, захапал препечената филийка, която тя беше
приготвила. — А това, което си написала в края на поста? Мисля, че е вярно.
— Надявам се да е така. Искам да изляза на разходка и мисля, че ще ми трябва и книга за птиците в допълнение
към тази за цветята. Тук има толкова много видове, искам да ги разпознавам. И може да прозвучи малко плашещо,
но днес искам да седна и да се опитам да пиша. Не за блога, а да напиша някаква история или поне да започна.
Той вдигна за наздравица чашата си с кафе и я чукна в нейната.
 — Точно това и ще направиш!
— Ти ме насочи по пътя на писането, или поне се опита — отвърна тя.
— Може би — усмихна ѝ се той. — Човек може да подтикне едно момиче, но то само трябва да направи
първата крачка, нали? Както и да е, аз няма да ти се пречкам, така че да можеш да се концентрираш. Мисля да се
поразходя до селото. Ще поразгледам и ще набележа някое приятно място с музика, където можем да хапнем.
— Би било чудесно. Има много места за разглеждане и ще можем да си начертаем маршрути.
— Да, но няма да е днес — отвърна той и в знак на потвърждение изпружи краката си напред и ги кръстоса в
глезените. — Днес ще стоим близо до дома.
— Точно така. Помниш ли какво си обещахме в първата вечер, когато се нанесохме в апартамента заедно?
— О, да — ако никой от двама ни не срещне любовта на живота си, ще живеем завинаги заедно.
— Все още ли го мислиш?
— Абсолютно да, момичето ми.
Това би я направило щастлива, помисли си Брийн, докато излизаше на разходката. По много начини Марко беше
любовта на живота ѝ, ако не брояха секса. А самият секс не беше кой знае какво — особено когато така или иначе не
го правиш.
Разходи се първо по тясната пясъчна плажна ивица и остави вятъра да си играе с косата ѝ, шала и яката на якето
ѝ. Остави и ума си да се рее свободно към историята, която ѝ се искаше да разкаже.
Може и да не знаеше как точно да започне, но беше крайно време да седне и да се опита да напише нещо.
Всъщност отдавна трябваше да го направи. Хвърли един изпълнен с копнеж поглед към гората и се върна във вилата.
„Нямам повече извинения да отлагам“, каза си тя. Разполагаше с удобна празна къща, без нищо, което да я
разсейва, и много свободно време. Звучеше добре, но нещо в цялата идея на това да се опита да пише, да опита да
бъде писателка, я тревожеше.
Може би щеше да пише по-добре, когато е притеснена?
Взе кана с вода на бюрото си и отвори лаптопа.
Прекара ужасно много време, часове, както ѝ се струваше, пред отворения празен екран, с пръсти в готовност
върху клавиатурата.
Изведнъж те се раздвижиха сами.
Синя луна се издигна в нощта, когато се появи посетителят и животът на Клара се промени завинаги.
Това първо изречение отприщи бента в главата ѝ и Брийн продължи да пише неспирно в следващите два часа.
Когато най-накрая се опомни, с изумление установи, че е напълнила осем страници с текст. Част от него (или
повечето според нея) вероятно беше ужасен или дори още по-зле — просто глупав, но тя така или иначе го беше
написала.
Наля си чаша вода и я изпи. Изправи се, обиколи стаята, излезе навън и направи още няколко крачки из двора. В
този момент осъзна, че не беше приключила с писането.
Взе си кока-кола, за да ѝ влее нови сили, и продължи да пише още около два часа. Накрая се върна към началото
и започна да чете, въпреки че беше ужасена от това. Усети се, че започва да обмисля отново думите си, да си играе с
тях и да не намира подходящата, като дори ѝ мина мисълта да зареже всичко написано до момента и да започне
отново.
В този миг осъзна, че просто трябваше да спре, да остави написаното настрана за малко и идеите ѝ да улегнат.
Щеше да продължи утре оттам, откъдето беше спряла, защото чувството да се носи по крилете на историята беше
невероятно и не ѝ се искаше да се отказва.
Зашеметена от преживяването, тя излезе от стаята и се озова в кухнята при Марко, който тъкмо приготвяше
нещо в тенджера, от която се носеше вкусен аромат.
— Не те чух да се връщаш.
— Беше потънала в работа, момиче. Приготвих малко супа с картофи и шунка, запалих огъня, защото навън
заваля и доста захладня, и в момента се пробвам да изпека хляб със сода. Недей да ме съдиш твърде жестоко, ако не
се получи, защото все още съм новак в печивата.
— А аз така и не се включих да помогна. Колко е часът?
— За теб е време за чаша вино.
— По дяволите! — възкликна тя, когато погледна часовника си. — Не съм осъзнала колко време е минало. Не
трябваше да правиш всичко това сам, Марко. Мислех, че ще отидем до селото за вечеря.
— Аз вече се позабавлявах там и набелязах няколко места, които можем да пробваме утре вечер — отвърна той
и ѝ наля чаша вино от бутилката, която беше оставил на плота. — Знаеш, че обичам да готвя, когато ми остане
време, а това филаделфийче никога преди не е приготвяло картофена супа и хляб със сода.
Марко действително изглеждаше много щастлив, а стана още по-доволен, когато напълни почти догоре с вино и
собствената си чаша.
 — Изядох сандвич с размерите на Юта в една кръчма — продължи той — и си побъбрих с доста хора.
Напазарувах, намерих книга за птиците за теб и готварска книга за мен и даже използвах моята за това, което ще
ядем на вечеря.
Той вдигна кърпата, под която се криеше хрупкав кръгъл хляб с голям хикс, прорязан отгоре.
— Направил си истински хляб с… брашно?
— И мътеница. Купих истинска мътеница, можеш ли да си представиш? Изглежда много добре, нали?
— Изглежда страхотно, мирише страхотно. Защо не го ядем вече?
— Защото на супата ѝ трябва още малко време на котлона, а ние ще използваме това време, за да седнем пред
огъня, да пийнем малко вино, а ти да ми разкажеш за писателския си ден.
— Всъщност мисля, че бях изпаднала в дисоциативна фуга — отвърна Брийн.
Той покри отново хляба, разбърка още веднъж супата, след което я хвана за ръка, взе бутилката с вино и я
поведе към всекидневната.
— Както споменах, ти се беше отнесла някъде, когато надникнах в стаята.
— Написах петнайсет страници, Марко.
— Това е доста, или поне звучи като доста. Може ли да ги прочета?
— Ами… все още не. И аз не съм ги чела. Само започнах — добави тя и също като него качи крака върху
малката масичка за кафе. — След това не знам какво стана, имах чувството, че трябва да оставя написаното за
малко, предполагам, че просто трябва да оставя всичко да… покъкри подобно на твоята супа.
— Звучи разумно. Ще видиш, че ще ти дойде отвътре.
— Не знам за това, но със сигурност се чувствах добре, а това засега е достатъчно. Имам много добро усещане.
Такова се оказа и похапването на супа и домашен хляб в кухнята, сгушването с книга пред камината, както и
събуждането на следващата сутрин за поредния прекрасен ден.
Тя писа в блога си, като прие това за загрявка, после прекара час в писане на романа си. Точно един час, дори
си нагласи таймер. Скоро щеше да остане сама за цели седмици и не ѝ се искаше да пропилее времето си с Марко.
Излязоха навън, посетиха различни забележителности из околните селища, след което вечеряха в пъб с
музикална програма в Клифден, където успяха и да си поговорят с много хора.
Брийн се запозна с двама, които си спомняха баща ѝ и музиката му, но не и с яснотата, с която го помнеше Том
от Дулин.
Постепенно навлязоха в рутина. Брийн ставаше рано, за да пише, след което излизаха навън за хапване в някой
пъб с музика. Или си стояха близо до къщата, а Марко приготвяше вечеря, показвайки на Брийн как да готви по
някои по-елементарни рецепти.
Независимо колко силно ѝ се искаше времето да спре, десетте дни отлетяха неусетно.
В един дъждовен ден, който напълно съответстваше на настроението ѝ, тя откара най-добрия си приятел
обратно до летище Шанън.
— Не знам какво ще правя без теб, Марко. Може би трябва и аз…
— Дори не си помисляй да се върнеш във Филаделфия. Ти току-що ми подари най-хубавите две седмици в
живота ми. Недей да разваляш преживяването.
— Едно е да говоря как ще прекарам цяло лято тук сама, но съвсем друго е да го направя.
— Ще видиш, че всичко ще бъде наред. Мислиш ли, че бих могъл да си тръгна, ако вътрешно не бях убеден? И
ще ти кажа какво ще правиш занапред — ще пишеш до пълна изнемога, ще се научиш да си готвиш още по-добре,
тъй като вече се справяш в кухнята.
— Защото ти винаги ме спираш, преди да прецакам всичко.
— Ако го прецакаш, ще ядеш сандвичи — сви рамене той. — Ще излизаш на любимите ти ужасно дълги
разходки и ще ми пишеш всеки божи ден. И ще намериш себе си. Това последното ще го направиш и заради мен,
Брийн — добави той и стисна окуражително ръката ѝ. — Ще намериш себе си, а след това ще довлечеш цялата си
прекрасна същност обратно у дома, защото иначе страшно много ще ми липсваш.
— Ти вече ми липсваш — отвърна тя. — Не бих могла да направя нищо от това без теб.
— Това важи и за двама ни.
Сърцето ѝ бе обгърнато от тъга в момента, в който взе последния завой към летището.
— Ще ме оставиш на паркинга отвън както се разбрахме.
— Мога да паркирам и да вляза вътре, за да…
— Няма начин! И двамата ще се разревем като бебета. Аз вече съм си направил мъжествена татуировка и не
мога да рева като бебе.
— Аз така или иначе ще се разплача.
— Дръж се, Брийн.
— Знаеш, че ще заплача — повтори тя вече хлипаща, и зави към сектора за заминаващи.
 — Забавлявай се. Просто му отпусни края и се забавлявай. Искам да си те представям как седиш на онова
бюро, пишеш и изпитваш удоволствие от това; как седиш навън с чаша вино, гледаш към водата и пак изпитваш
удоволствие. Може би дори как излизаш навън някоя вечер за питие в пъба, флиртуваш с някой секси ирландец и се
забавляваш.
— Ще опитам.
— А аз ще ти отвърна като Йода: „Няма опитване. Ще го направиш“. Имаш телефонния номер на Финола, ако
изникне нещо по къщата, и вече знаеш как да се оправяш с готварската печка и камината. И не забравяй да
заключваш вратата вечер въпреки всичко.
— Няма. Не се тревожи за мен, Марко.
— По дяволите, естествено, че ще се тревожа за теб, та това е част от работата ми.
Тя спря на отбивката за входа и си спомни колко развълнувани бяха и двамата, когато пристигнаха.
— Носиш си паспорта, билетите и… — започна тя.
— Нося си всичко — отвърна той и слезе, за да вземе багажа си, а тя се опита да не започне да кърши
безпомощно ръце пред него.
— Да ми пишеш веднага щом кацнеш, чу ли?
— Ще ти пиша. А ти ми пиши, когато се прибереш в къщата. Аз ще съм отново в първа класа благодарение на
най-добрата си приятелка — отвърна той и остави чантите си на земята, за да я сграбчи в силната си прегръдка. —
Ако не можеш да спиш или се притесниш от нещо, ми се обади веднага, става ли?
— Ще ти звънкам. Обичам те. Ще ми липсваш — отвърна тя.
— И аз те обичам и ще ми липсваш още повече. Сега вече ще вървя, преди да съм се разциврил — каза той,
целуна я и отново я притисна окуражаващо в прегръдката си, след което грабна багажа си и тръгна.
Забърза към входа на летището и се обърна само веднъж:
— Забавлявай се, момиче, или наистина много ще се ядосам.
След това изчезна.
Тя шофира по обратния път през дъжд и сълзи, към самотата, за която не беше сигурна дали е готова.
Слънцето си проби път през облаците само миг преди да стигне до къщата, а появилата се дъга я накара да се
разплаче отново. Искаше ѝ се Марко да я види, затова слезе от колата и я снима с телефона си. Изпрати му снимката
със съобщение:

Добра поличба за безопасно пътуване и следващата фаза от живота ми. Обичам те колкото дъгата.

Той отговори:

Прекрасна е, определено снимката става за блога. Аз си седя като някое богаташко копеле, пия бира и
ям минихапки с яйца и бекон. Иди на разходка под дъгата. Обичам те.

„Добре, може и да го направя“, реши тя.

Взе дамската си чанта, за да я остави вътре, и обу класическите гумени ботуши „Уелингтън“, които Марко я
беше убедил да си купи.
Направи две крачки извън кухненската врата и издаде приглушен писък.
Отвън стоеше мъж със същите гумени ботуши като нейните, кафяв панталон от груб плат и работна куртка.
Кичури сивкаворуса коса стърчаха изпод синьото му кепе.
Беше по-едър от леприкон, но не с много, и Брийн веднага го оприличи на такъв и заради кръглата му
ирландска физиономия, веселите сини очи и чипия нос. Той хвърли наръч трева, вероятно бурени, както
предположи тя, в черна кофа и я поздрави, повдигайки леко шапката си.
— Добър ден, госпожице! Аз съм Шеймъс, тук съм да се погрижа за градината ви, ако позволите.
— Да, разбира се. Финола спомена, че ще дойдеш. Сигурно досега сме се разминавали.
Усмивката му беше чаровна, леко крива и излъчваше топлина.
— Изглежда, е така. Радваш ли се на престоя си тук?
— Много. Аз… тъкмо оставих моя приятел на летището, прибира се у дома днес.
— А, това те е натъжило, разбира се. Приятелството е хлябът на живота, нали? Е, желая му лек път.
— Благодаря. А градината е просто чудесна.
— Цветята са един от даровете, които боговете са ни дали, а грижата за тях е удоволствие и дълг.
— Опитвам се да науча повече за тях — за цветята и растенията като цяло — отвърна Брийн.
— Така ли? — усмихна се той и отново засия.
— Да, имам книга.
— Книгите са хубаво нещо със сигурност, но практиката е най-добрият учител.
 — Ако няма да ти преча, може ли да ти задам някои въпроси?
— Разбира се, можеш да ме питаш каквото ти хрумне. Розите ей там имат нужда от почистване на
прецъфтелите цветове. Мога да ти покажа как се прави и след това да опиташ сама, ако искаш.
— С удоволствие — отвърна тя и усети как настроението ѝ мигновено се подобри в компанията на Шеймъс и
дъгата.
Той търпеливо прекара цял час с нея, назовавайки цветя и растения, обяснявайки цикъла им на растеж и
показвайки ѝ как да отскубва бурените или да почиства преминалите цветове. Показа ѝ кои цветя да бере от
наречената от него „градина за букети“, така че да прави красиви аранжировки за къщата.
Тя му предложи чай, но той ѝ благодари и се извини, че имал работа другаде, отново повдигна почтително
кепето си и си тръгна, оставяйки я с букет красиви цветя в ръката и чувство на свеж оптимизъм в душата.
Брийн влезе в къщата, за да подреди цветята, и резултатът ѝ хареса. Даже реши, че аранжирането ѝ се удава.
Огледа се из празната къща и тъгата отново понечи да се прокрадне в ума ѝ, но тя решително поклати глава. Марко ѝ
беше казал да се забавлява и тя вече беше започнала. Можеше да пише. Може би вече бе твърде късно през деня, за да
започва тепърва, но това все пак си беше нейният ден и нейното собствено време.
Отвори си поредната „писателска кола“, както вече я наричаше, и се настани на бюрото.
Писа гладко и почти без прекъсване, докато гладът не ѝ напомни за себе си. За щастие, Марко ѝ беше оставил
достатъчно храна, така че да не ѝ се налага да готви веднага, и тя си претопли ядене от хладилника, докато си
мислеше за него и как в момента прелиташе над океана. Надяваше се, че пие шампанско, гледа филми и се
наслаждава на възможно най-безпроблемния полет.
Изми чиниите и тръгна на отложената си разходка към залива в дългата лятна вечер. Погледна назад към
къщата, в която беше оставила осветлението включено, и изпита едновременно възхита и спокойствие.
„Прав си, Марко. Всичко ще бъде наред. Искам точно това, имам нужда точно от това. Липсваш ми, но съм
щастлива. Ще направя всичко възможно да продължавам да бъда.“
Върна се обратно, без да бърза особено, докато луната се издигаше над хълмовете. Водите на залива превръщаха
лунната светлина в ярка ивица, а нощният бриз нашепваше тихи обещания. Дочу зова на сова, вероятно току-що
събудила се.
— Коя? — изрече тя в отговор. — Коя точно съм аз? Ще разбера.
Върна се вътре и с известно закъснение се сети да заключи, след което се приготви да прекара първата нощ от
новия си живот напълно сама.
Или поне така си мислеше.
Спейки, тя не видя танцуващите пред прозорците ѝ светлинки, които я наблюдаваха, нито ястреба, кацнал на
един клон наблизо, който пазеше дъщерята на Иън Кели.
Събуди се само веднъж, когато телефонът в ръката ѝ подаде сигнал за получено съобщение от Марко:

Полетът мина безупречно и твоето момче си е във Филаделфия. Благодаря на най-доброто момиче на
света за страхотното пътуване. Сега заспивай отново и ми пиши утре.

Радвам се, че си у дома — отговори на съобщението му тя. — Предай целувки на всички от мое име. Заспивам,
както нареди.
Вече унасяйки се в сън, тя остави телефона на нощното шкафче и се отдаде на сънища за дъги и танцуващи
светлинки.
Десета глава
Брийн откри своя ритъм.
Винаги е била ранобудна, така че и сега ставаше в ранни зори, а наградата ѝ за това бяха обвитият в мъгли залив
и проблясващото небе на изток. Заредена с кафе и все още по пижама, пишеше дневните публикации в блога, като
приемаше това като загрявка към писането на книгата.
След това се преобличаше в спортен екип, раздвижваше се добре преди втората чаша кафе, бързата закуска и
разходката до залива.
Научи се да разпознава птиците — пойни лебеди, керкенези, тръстикови овесарки, и не пропускаше да се
наслади на полета им, докато мъглите се разнасяха над водата.
Пишеше, обгърната в спокойствие — наблизо бяха само тя, лекият бриз и птиците — и винаги оставаше
изумена колко бързо минаваха дните ѝ.
В късния следобед или вечер се разхождаше в гората сред диви цветя и крясъци на свраки. Телефонът ѝ винаги
беше подръка, за да прави снимки, а веднъж успя дори да заснеме невероятен кадър с кошута и малкото ѝ, които я
гледаха по-скоро с любопитство, отколкото с тревога.
Само след няколко дни осъзна, че това да бъде сама, не я кара да се чувства самотна. Марко ѝ липсваше, но
намираше предизвикателството, а и свободата да бъде наистина сама за удовлетворителни.
Справяше се и с приготвянето на храна, особено щом се отнасяше до замразена пица. Разполагаше с много
книги за четене и много свободни часове за писане, разходка и умуване какво иска да прави през остатъка от живота
си. За последното дори си състави списък.

Ще продължа да пиша, независимо дали в блога, или книга, или просто ще записвам истории за себе
си. Няма да се откажа.
Ще си намеря работа, която наистина харесвам и в която съм добра.
Ще си купя къща. Малка, но с достатъчно място за мен и Марко и с малък кабинет за писане. Трябва
да има двор.
Ще засадя градина.
Ще си взема куче.
Ще продължа с опитите да намеря баща си и когато успея, ще намеря сили да му простя, че си тръгна.
Ще открия начин да разговарям с майка си и сили да ѝ простя… за всичко.

Представяше си как един ден ще започне да зачертава едно по едно нещата от списъка като изпълнени. А може
би дори щеше да продължи да добавя малки и големи цели за постигане. Засега обаче списъкът обхващаше най-
силните ѝ желания и това беше достатъчно.
В края на първата седмица отиде с колата до селото за покупки и си напомни, че трябва да напуска района на
къщата поне от време на време. След седмица, прекарана в почти пълна тишина, ѝ се стори натоварващо да види
толкова коли и хора и реши, че неусетно е започнала да се превръща в отшелник. За да прекрати тази наклонност,
Брийн се разходи из селото, разгледа магазините и в усилието си да се социализира попадна на един музикален
магазин с изложена на витрината ирландска арфа.
Тя сякаш я примамваше да влезе, а вътре завари жена на нейната възраст с късо подстригана черна коса, която
седеше зад щанда и свиреше на цитра.
— Добър ден — поздрави я жената и спря да свири.
— Беше много приятно, моля, не спирайте — отвърна Брийн.
— О, аз си свирех само колкото да минава времето. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Онази арфа на витрината, много е красива — започна Брийн.
— А, да, мъничката ирландска арфа. Много красив инструмент. Искате ли да я видите?
— Да, благодаря.
— А вие свирите ли? — попита жената, докато заобикаляше щанда, за да отиде до витрината.
— Не, за приятел е. Той е музикант.
— Е, мога да ви кажа, че няма да намерите по-хубав подарък от нея — каза тя и постави арфата на тезгяха в
средата на магазина, пълен с мандолини, банджо, акордеони, флейти и барабани.
Брийн се учуди как двамата с Марко бяха пропуснали да забележат магазина при предишните им идвания до
селото — той беше истински рай за човек като Марко.
— Красива е — повтори Брийн. — И дървото, и формата…
— От палисандрово дърво е — отвърна жената и прокара пръст по струните, изтръгвайки от тях ангелски чист
звук.
 — В Ирландия ли е направена?
— Не просто в Ирландия, а дори точно тук, в задната стаичка. Баща ми я е правил.
— Баща ви ли?
— Да, той прави и ремонтира музикални инструменти. О, не, не е правил всичко тук — усмихна се тя и посочи
с ръка из магазина, — но е изработил доста от нещата, които имаме. Казахте, че не свирите, но бихте ли искали да
поседнете, за да усетите какво е да я държите в ръцете си?
— Ами… всъщност да, мисля, че искам.
— Заповядайте, можете да седнете тук. Аз, между другото, съм Бес.
— Аз съм Брийн. Благодаря ви.
Тя седна, а Бес ѝ донесе арфата и ѝ показа как да я подпре на едното си коляно.
За миг в ума на Брийн се появи кристално ясно видение — ръцете ѝ бяха разположени върху струните на арфа,
а тези на баща ѝ ги покриваха и я насочваха.
— Баща ми имаше такава арфа — каза тихичко тя.
— Все още ли е у него?
— Спомних си как беше започнал да ме учи… — Тя сложи пръсти върху струните и затвори очи, за да върне
спомена. Изсвири мелодия.
— „Мъгливата роса“ — изръкопляска Бес. — Спомняте си я наистина много добре.
Брийн не знаеше защо или как бе успяла да я забрави.
— Аз… искам да я купя.
— За вас ли? — попита с усмивка Бес. — Или за приятеля ви?
— За приятеля ми. А и се чудя дали баща ви не би ми отделил минутка.
— Разбира се, сега ще го доведа. Можете да посвирите още, ако искате. Аз ей сега се връщам.
Щеше да посвири още, реши Брийн, но не тук. В къщата, насаме, където можеше да освободи емоциите си,
цялата си радост и болката, без да ги види никой.
Прокара пръсти по дървената повърхност и си спомни много добре как баща ѝ разказваше, че не е важно само
свиренето, а и грижата за инструмента. Казваше ѝ, че музикалният инструмент е като градина — има нужда от
любов, но и от поддръжка.
Появилият се мъж имаше сребристи кичури из иначе черната коса. Носеше кафява работна престилка и
изглеждаше доста едър и грубоват.
— Е, ами много се радвам да видя, че мъничката ми арфичка ще отиде при някого, който знае какво търси.
Виждам, че я държите с любов.
„Както ме е учил баща ми“, помисли си Брийн.
— Много е красива, а звукът ѝ е изключително чист. Ще бъде много ценен подарък — отвърна тя.
— Благодаря ви за това.
— Чудех се обаче… баща ми е музикант. Имаше арфа много подобна на тази, когато бях малка. Той е от Голуей,
казва се Иън Кели.
Човекът се плесна с длани по бедрата.
— Ти си момичето на Иън Кели, така ли? Чудно, че не го забелязах веднага. Приличаш много на него.
— Познавате ли го? — попита тя и се изправи, прегръщайки внимателно арфата.
— Познавах го. Някога, много отдавна, му направих много хубава кутия.
— Кутия?
— Ирландски акордеон — ухили се човекът, — „кутия за стискане“ им викаме. Ръчна изработка по поръчка
беше, защото той имаше много специфични изисквания. Този човек можеше да свири като цяла армия от ангели или
демони. Свири ли все още?
— Не знам, но си представям, че свири. Той и майка ми…
— Ах, ами… съжалявам да го чуя. Разбрах, че е заминал за Америка.
— Да, но след това се върна. Мисля, че е някъде тук в Голуей.
— Не съм го виждал от… дори не мога да си спомня от колко години.
— Отраснал е във ферма в графството. Случайно знаете ли къде точно?
— Съжалявам, не знам — отвърна човекът, а гласът му преливаше от съчувствие. — Но мога да поразпитам
наоколо, ако това ще помогне.
— Би помогнало, и то много. За всеки случай ще ви оставя телефонния си номер. Отседнала съм наблизо за
лятото — каза Брийн.
Докато излизаше от магазина, носейки кутията с арфата, Брийн си помисли, че може би мъжът щеше да открие
някого, който познава другиго, който познава баща ѝ.
Искаше да се върне обратно в къщата, но се насили да отиде до пазара за покупки. След това си наложи да
остави настрана всичко останало и да обуе туристическите ботуши.
„Няма да пиша“, реши си. Не и когато мозъкът ѝ беше преизпълнен с мисли. Една дълга разходка в спокойната
гора можеше да ѝ помогне да ги подреди.
Но още когато пристъпи през прага на къщата, забеляза Шеймъс на малката веранда с голяма цветна саксия в
краката си и цял водопад от цветя, очакващи да бъдат засадени.
— Как си днес, госпожице?
— Радвам се да те видя. Каква красива саксия, цветя ли ще садиш в нея?
— Е, ами аз мислех, че ти ще искаш да ги засадиш.
— О, с удоволствие, но не знам как се прави.
Той ѝ предложи чифт ръкавици и малка лопатка.
— Започва се с малко почва и добри намерения — каза той и ѝ показа как да постави парчета от натрошена
глинена саксия на дъното за по-добър дренаж и как да смеси почвата в ръчната количка с торф и компост.
Остави я сама да подбере цветята.
— Ами ако сгреша? — попита тя.
— Няма грешен избор тук. Всички тези цветя виреят добре на този климат. А това, което остане, можем да
засадим другаде. Винаги има по някое местенце, на което може да се бодне цвете.
Каза ѝ имената на цветята, които беше избрала — бегония „Драконово крило“, лантана и лобелия, молуцела,
хелиотроп, импатиенс и сладък алисум.
— Имаш набито око за цветя, подбираш ги по цветове, височина и плътност — похвали я Шеймъс и също както
някога ръцете на баща ѝ бяха покривали нейните върху струните на арфата, сега облечените в ръкавици ръце на
Шеймъс покриха нейните и ѝ помогнаха да нагласи растението. — Точно така, готово. Сега можем само да му
пожелаем късмет и дълъг и щастлив живот в новия му дом.
— Може ли да добавя и това? Цветът много ми харесва, толкова красиво зелено е — попита Брийн.
— Нарича се кръглолистно ленивче, но му казват и Пълзящата Джени и е хубаво да е по края, така че да може
да расте извън саксията и да спуска полите си.
— Прилича на дъга, много е ярко.
— Така си е. Справи се много добре. Сега е време да полеем, въпреки че довечера май ще вали. Хубаво е
почвата да е влажна, но не подгизнала. Какво да направиш, за да прецениш? Просто боцваш пръста си в почвата, за
да я провериш.
Когато приключиха със засаждането на саксията, той ѝ помогна да избере места за останалите цветя и тя
изкопа малки дупки в пръстта с радостта на малко дете.
— Един ден ще си намеря къща и ще засадя градина също като тази, в която няма чертежи и планове и всичко е
красиво.
— Ще се справиш чудесно. — Гласът, успокояващ като шепот, отекна в сърцето ѝ. — Виж, млада Брийн, всичко
е свързано — земята, въздухът, водата, която пада от небето, слънцето, което носи светлина и топлина. И всичко,
което расте — растения, животни и хора, пчелите, които бръмчат, и птиците, които летят — всичко е свързано в
едно цяло. Говори им — на цветята. Пей им от време на време и те ще те възнаградят за любовта ти.
Тя се отпусна на колене и се усмихна на грубите си зелени ръкавици.
— Бях малко тъжна, когато се прибрах у дома, но сега не съм — каза тя.
— Градините носят радост.
— Тази със сигурност — отвърна тя и се учуди как, при условие че винаги се чувстваше неудобно в
присъствието на непознати, сега имаше усещането, че е познавала този човек през целия си живот.
„Връзки — помисли си тя, — всичко е свързано.“
— Шеймъс, винаги ли си живял в този район?
— Не, не съм. Сега съм тук, разбира се, но Голуей не е моят дом.
Значи, не би могъл да познава баща ѝ и Брийн реши, че няма смисъл да го пита.
— Сега ще поразчистя тук, преди да си тръгна — каза той.
— Двамата ще почистим — изправи се тя. — Това също е част от работата, нали?
— Така си е — отвърна той и я погледна с една от кривите си усмивки.
Изметоха верандата и тя му подаде обратно ръкавиците.
— О, не, тези сега са твои, както и малката лопатка. Такива неща са полезни за градинарството.
— Благодаря. Мога ли да ти предложа чай?
— Благодаря за поканата, но скоро жена ми ще ме чака за вечеря и е по-добре да вървя. Ще се върна пак по
някое време през седмицата, а може и по-скоро, ако има нужда. Радвай се на цветята, млада госпожице Брийн, така
както те се радват на теб.
— Обещавам.
 Насладата ѝ от градинарството щеше да започне с една хубава снимка на първата ѝ саморъчно засадена саксия.
Щракна няколко кадъра, след което реши, че ѝ се иска да добави и снимка на Шеймъс в блога, но когато се
обърна, той вече си беше отишъл.
— Доста бързо изчезва — измърмори тя. Взе ръкавиците си и лопатката и ги занесе в бараката, и вместо да
излезе на обичайната разходка, по време на която щеше да се отдаде на размишления върху всичко случило се, тя си
наля чаша вино и седна на малката масичка на верандата, за да се полюбува на работата си.
Същата вечер изпълни дословно една от лесните рецепти на Марко за пилешко с картофи и броколи и ѝ се
получи почти добре. Снима храната за блога, след което си облече дебел пуловер, наля си още една чаша вино и
изнесе всичко на верандата.
Днес си спомни нещо за баща си, което я правеше щастлива, след като вече се бе успокоила. Откри идеалния
коледен подарък за най-добрия си приятел. Засади цветя със собствените си ръце както в саксия, така и направо в
земята. Сготви прилично — или почти прилично — ястие. Да не говорим, че бе писала почти два часа тази сутрин,
преди да се насили да излезе от къщата.
— Беше хубав ден — усмихна се на цветята тя. — Наистина страхотен ден — повтори и вдигна чашата си за
тост към градината, гората и залива. — Наздраве за още много хубави дни! — каза тя и си помисли: „Справих се.
Май наистина се справих“.
Същата нощ обаче сънува буря. Бушуваше над хълмовете и се разразяваше с всичка сила над полята,
превръщайки ги в тъмни блата. Дърветата се превиваха под мощния ѝ вятър.
С разтуптяно сърце тя тичаше, докато край нея проблясваха светкавици — син огън сред гръмовния рев на
бушуващата битка на стихиите.
Но тя не бягаше от бурята, а от нещо далеч по-мрачно и зло. Усещаше как черните му нокти се прокрадват към
нея и се опитват да я сграбчат. Тичаше, за да спаси душата си, тъй като мракът би отнел самата ѝ същност и би я
изпил, сякаш е вино.
Родена си за това — казваше ѝ злото. — Аз съм съдбата.
Мечът, препасан на кръста ѝ, се удряше в бедрото ѝ, докато тичаше. Можеше да го използва. Щеше да го
използва, за да се бори или да свърши със себе си. Бе готова да сложи край на живота си, преди отново да изгуби
себе си.
В мига, в който ръката ѝ стисна дръжката, тя видя светлината отпред. Отначало беше слаба, но постепенно се
усилваше. Приличаше на врата, която се отваря пред нея.
Като спасение.
Друг глас я призова от светлината:
Ела си у дома, Брийн Шивон, дъщеря на О’Келиг, дете на феите. Време е да се върнеш у дома. Време е да се
пробудиш.
В мига, в който ноктите на тъмнината вече дращеха по гърба ѝ, тя скочи в светлината.
И се събуди, обляна в пот и оплетена в чаршафите.
Посегна към телефона си, защото инстинктът ѝ подсказваше да се обади на Марко, но след това много
внимателно и с ясно съзнание го върна обратно на нощното шкафче. Нямаше да се обади на приятеля си, който се
намираше на хиляди мили от нея, само за да я успокоява заради някакъв си глупав кошмар.
Всичко беше наред. Беше будна. Навън не вилнееше буря и никой не я преследваше.
Въпреки това тя взе таблета си и записа всичко, което успя да си спомни от съня. Може би щеше да го
преработи и да го включи в книгата. Толкова ужасен сън вероятно щеше да си струва да види бял ден.
И понеже белият ден щеше да настъпи чак след няколко часа, тя все пак остави нощната си лампа да свети,
вместо да рискува отново да остане на тъмно.
За щастие, на следващия ден отново се върна към обичайните неща — писа в блога за музикалния магазин, но
пропусна да спомене, че е видяла и купила арфата, за да запази изненадата за Марко. Писането за саденето на цветя
и за готвенето накара деня да започне за нея.
Щом излезе навън, за да се усмихне доволно на своята саксия с цветя, забеляза, че е валяло — точно както
Шеймъс беше предположил. Може и да се беше разразила буря, която тя подсъзнателно бе преплела в своя странен и
плашещ сън.
Дори и така да беше, след утринната си разходка Брийн прекара остатъка от мократа и хладна сутрин в писане.
По навик тръгна да се разхожда към залива, който все още беше обгърнат в мъгли и изглеждаше сивкав под едва
прокрадващите се слънчеви лъчи.
Серия от джафкащи звуци я накара да погледне към гората. Ако не беше лаят, би сметнала, че вижда някой
много малък и странно изглеждащ елен или доста голям заек.
Но след миг до нея дотича кученце. Стори ѝ се странно с лилавеещия оттенък на къдравата си козина и
тънката, лишена от всякакви косми опашка, подобна на камшик.
 — Виж се само! — възкликна тя, приклекна, за да го погали, и беше възнаградена от очарователни близвания с
език и трескаво дращене с лапички. Кутрето беше големичко и имаше гладка козина по муцунката, с нещо като
сладка пухкава брада и рошав перчем. Очите му бяха тъмнокафяви и грееха от възхита.
— О, колко си сладък само! Какъв си къдравичък. Откъде дойде, сладурче? Да не си се изгубил?
Животното ѝ отговори, като започна да тича в кръг около нея, подскачайки, за да я близне по ръцете и лицето.
— Да, и аз се радвам да те видя, но ти имаш стопанин, който се грижи за теб и ще се чуди къде си се дянал.
Тя извади телефона си, за да го снима, и след няколко размазани опита успя да докара една снимка що-годе
добре.
— Ще я изпратя на Финола. Може би тя познава стопанина ти.
Докато пишеше съобщението на Финола, кучето хукна обратно към гората.
— Не, не, почакай! Ще се изгубиш — извика след него тя. Опита да му подсвирне, за да го върне, но то само се
спря за миг и размаха камшичестата си опашка, след което отново заподскача в кръг, спря се и я погледна. — Добре,
ще дойда с теб — досети се тя.
Вероятно трябваше да го прибере вътре в къщата и едва тогава да пише на Финола, но когато се приближи,
кучето побягна с всички сили отново към гората. След миг се спря, погледна отново съм нея, сякаш да ѝ каже: Ела!
Да вървим!
Решена да го хване, тя прибра телефона в задния си джоб и го последва. Животното сигурно живееше някъде
наблизо, тъй като по нищо не личеше да е бездомно, а и определено знаеше къде иска да отиде.
— Е, и без това исках да се поразходя, така че днес май ще е в тази посока — реши тя.
Кучето побягна напред, но от време на време се връщаше назад или я изчакваше, стараейки се да не я изпуска
от поглед. Тя забеляза, че не тръгнаха в посока към селото, така че животното вероятно не бе дошло оттам. Може би
беше от някоя съседна ферма или от друга отдалечена вила, която тепърва щеше да изникне пред погледа ѝ.
От листата на дърветата и игличките на боровете падаха капки по размекнатата след нощния дъжд пътека.
Въздухът натежа с аромата на влажна земя и зеленина. Корите на дърветата бяха покрити с дебели одеяла от мъх, а
клоните им се гушеха в сенките, пропускайки едва-едва бледи слънчеви лъчи, които тук-там докосваха земята.
Кучето подгони голяма черна катерица, която се покатери бързо по едно близко дърво и му закрещя отвисоко с
писъци на оскърбление.
Брийн никога досега не беше навлизала толкова дълбоко в тази част на гората и се стараеше да запомня
различни знаци от околния пейзаж — паднали клони, малка полянка, обсипана със ситни бели цветчета, купчина
сиви камъни, стигаща до кръста ѝ.
Докато навлизаше все по-навътре, забеляза, че дърветата ставаха все по-дебели и високи. Пътеката се
стесняваше и почти се губеше, сякаш оттук не минаваха много хора.
Кучето обаче издаде още едно щастливо джафкане и тя чу първото в живота си кукане на кукувица.
„Мога да намеря обратния път“, успокои се Брийн. Да, на няколко пъти беше сменяла посоката, но помнеше
знаците за ориентиране, а и GPS координатите на къщата ѝ бяха запаметени в телефона ѝ. Така че тя и новото ѝ
приятелче можеха да се впуснат в приключение.
Искаше да пише за куче в книгата си, нали? И ето, то се беше появило.
Брийн ловко прескачаше трънаците, покорили пътеката на места, като същото правеше и кучето пред нея. То се
спря само веднъж, за да подуши нещо, което му се стори интересно, и приклекна, за да се изпишка.
Брийн си помисли дали да не се опита да го издебне и да го хване, но не беше сигурна дали би могла да носи по
обратния път към къщата доста едро, борещо се куче.
— Така и така дойдохме дотук — каза му тя, — ще повървя още малко, за да видя какво ще излезе от всичко
това.
Стигнаха до малък пенещ се поток и кучето скочи в него с плясък.
Беше забелязала ципите между пръстите на лапите му и реши, че вероятно това означава, че е от порода,
обичаща водата. Въпреки че потокът бе твърде плитък за плуване, то подскачаше по камъните, хвърляше се отново
във водата, подаваше носа си над повърхността и не спираше да се забавлява, така че Брийн реши да му направи още
няколко снимки. Щеше да ги покаже на собственика му. Беше убедена, че съвсем скоро гората ще отстъпи място на
някоя ферма или вила.
Кучето излезе от водата, разтърси се и от гъстата му къдрава козина покапаха пръски вода, след което отново
размаха тънката си опашка и продължи напред.
Тогава Брийн го видя. Закова се на място, онемяла от възхита.
Пред нея нямаше нито ферма, нито къща, нито празно пространство, до което слабите слънчеви лъчи можеха
да достигат свободно. Пред погледа ѝ се извисяваше огромно дърво с дебели извити клони, които приличаха на
разперените ръце на великан. Някои от клоните бяха толкова големи и увиснали, че достигаха до земята, след което
отново се издигаха нагоре. Дънерът му бе по-широк от двете ѝ разперени ръце и израстваше от купчина големи сиви
камъни. Или пък камъните извираха от дънера му — трудно можеше да се определи кое от двете бе вярно. Листата
му бяха по-големи от дланта ѝ и блещукаха в предизвикателен яркозелен цвят.
Кучето се приближи и седна пред дървото, поглеждайки нагоре към него с поглед, който ѝ се стори изпълнен с
гордост.
— Да, виждам къде ме доведе и това място е невероятно. Просто невероятно! Стой мирен там, за да мога да те
снимам. Никога не съм виждала нещо подобно.
Тя направи една снимка, след което опита още една от друг ъгъл и още една, докато кучето чакаше търпеливо.
— Това по дънера издълбани знаци ли са? — попита тя и се приближи, а кучето се надигна, за да опре
предните си лапи на бедрата ѝ.
— Знаци са! Мисля, че е надпис на огам, или поне така изглежда. А какво е това? Още символи.
Наложи се да се изкачи по камъните и да пази равновесие с една ръка, опряна на изкривените клони, за да
може да погледне по-отблизо.
Би могла да се закълне, че цялото дърво вибрираше заедно с камъните под краката ѝ.
Би могла дори да се закълне, че го чу да жужи.
— Просто сме малко превъзбудени, нали? — обърна се тя към кучето. — Намерихме вълшебно дърво в гората.
Ще направя няколко снимки на издълбаните знаци и по-късно ще ги проверя в Гугъл.
Тя се разкрачи върху камъните за по-голяма опора и опита да застане неподвижно. Направи снимка със
светкавица, тъй като облаците отново бяха скрили слънцето. Снима и листата с идеята да ги покаже на Шеймъс.
Може би той щеше да ѝ каже какъв точно вид е това прекрасно дърво.
След това приклекна, за да разгледа основата на дънера и камъните.
— Изглежда така, сякаш всичко е едно цяло. Наистина не си личи къде започват камъните и къде свършва
дървото или обратното.
Хвърли поглед към кучето, което се беше покатерило на камъните зад нея.
— Наистина не знам как ще го заобиколим от другата страна, дънерът му е по-широк от пътеката. Трябва да се
покатерим по-нагоре и да си проправим път, а не мисля, че това е най-добрата идея.
Кутрето се приближи до нея.
— Хайде да се връщаме обратно в къщата. Ще пиша на Финола. Ще ти сипя нещо за пиене. Обзалагам се, че си
жаден, както и аз.
Тя разроши къдравата козина на главата му и преди да успее да измисли как да го хване с една ръка, за да го
задържи, докато слиза от камъните, кучето отново залая и заподскача напред.
— О, не, недей! По дяволите! — извика тя след него. Мърморейки проклятия и наричайки се идиотка, тя се
покатери още по-високо след него. Преметна крак през един от клоните, за да се закрепи по-стабилно.
И в този миг усети как пропада.
Втора част
Откритието
Опознай себе си.

надпис от храма на Аполон в Делфи

Това, което трябва да се научим да правим, го научаваме, като го правим.

Аристотел
Единадесета глава
Брийн лежеше по гръб върху покривка от гъста трева под блестящо синьо небе. По него само тук-там бяха
разпръснати облачета, бели и пухкави като овцете, които пасяха на няколко крачки от нея.
Кученцето сложи предните си лапички на гърдите ѝ и я заблиза упорито по бузите.
Да не би да беше паднала? И да си бе ударила главата?
Беше в гората, нали? Дървото, а след това…
Не знаеше какво точно се е случило.
— Добре, добре — каза тя, отблъсна кучето настрана и опита да се изправи.
Главата ѝ се въртеше, а стомахът ѝ се преобърна. Тя отново се отпусна по гръб и затвори очи.
„Сигурно съм си ударила главата. Може би имам сътресение. Знам, че преди да падна, наоколо беше сиво и се
канеше да вали. Господи, колко ли време съм лежала тук?“, помисли си тя.
Бавно, надигайки се сантиметър по сантиметър, тя успя да се поизправи на лакти. Изчака да види какво ще
стане, като просто дишаше дълбоко. Видя фермата, която си беше представяла, от другата страна на тесен черен път.
Едри петнисти крави пасяха зад каменния зид, а житни култури растяха зад друг.
Къщата се виждаше — беше каменна, подобно на останалите постройки, леко отдалечена от пътя и с дим,
издигащ се от комините ѝ.
„Това трябва да е нечий дом, нали? Значи съм наред. Знам как се казвам, знам коя дата сме и къде съм. Може би
имам само леко сътресение“ — реши тя.
Посегна внимателно и опипа с пръсти тила си, търсейки подутина.
„Не ме боли и няма оток. Просто падането ми е изкарало въздуха. Дотук добре.“
Изправи се и седна, но отново затвори очи, преди да успее да се вдигне разтреперено на крака.
В ушите ѝ зазвъняха камбани.
Леко замаяна и с несигурни стъпки, тя все пак тръгна напред, защото нямаше как да лежи в полето при овцете.
Трябваше просто да прекоси пътя и да стигне до фермерската къща, да пийне малко вода… Божичко, колко жадна
беше само — и да намери превоз обратно до вилата.
Погледна назад, за да определи от колко високо беше паднала, и видя дървото да се издига в края на ливадата.
Не беше повече от метър, доколкото можеше да прецени по кривите клони. Как, по дяволите, беше успяла да се
изтърси толкова глупаво и да се удари от един метър височина, и то падайки върху дебел килим от трева?
Но така или иначе беше паднала, затова внимателно пристъпи напред, все още леко трепереща, и тръгна към
зида. Кучето го прескочи с един скок.
— Да, лесно ти е на теб — каза му тя.
При така стеклите се обстоятелства успя да преодолее оградата с известна трудност, а щом слезе на пътя, се
отправи по диагонал право към къщата.
В каменната ограда на двора се виждаше малка пролука и тя насочи всичките си усилия да стигне дотам. Чу
песен и обърна глава по посока на звука. Мъжът пееше, докато следваше с плуга мускулест кафяв кон и разораваше
плодородната кафява земя. Носеше панталон и ботуши, а косата му стърчеше във всички посоки изпод шапката му.
Веднъж беше сънувала това, спомни си тя. Може би сега също сънуваше.
Той също обърна глава и щом я видя, спря впрегнатия кон.
Светът пред Брийн в миг стана сив и тя се свлече насред пътя.
— Боже, изправи се, момиче! Изправи се — извика мъжът и дотича до нея с викове. — Ашлинг! Ашлинг, ела!
Тук има ранена жена.
Не си направи труда да заобикаля до входа, а просто прескочи каменния зид и се озова от другата страна до
Брийн точно в мига, когато сестра му се появи разтревожена на входната врата.
— Каква жена? Къде? О, богове, диша ли?
— Просто припадна. Сега ще я вдигна.
— Донеси я вътре. Ще отворя портата. Донеси я вътре, бедничката.
Щом отвори портата, Ашлинг протегна ръка и докосна бузата на Брийн, след което я отдръпна.
— Харкен, тя прилича на…
— Виждам. Е, Марг каза, че ще дойде, и тя наистина дойде, но на това се вика страшно посрещане у дома.
— Сложи я да легне ей там на дивана — посочи Ашлинг, когато той я внесе вътре. — Аз ще ида да донеса
охладен компрес и малко вода.
— Аз ще ги донеса — отвърна брат ѝ, свали шапката си и приглади назад гъстата си коса, без да отделя очи от
Брийн. — Мисля си, че ако се съвземе, вероятно ще е по-малко уплашена да види друга жена. Ще я прегледаш, нали?
Да видиш дали не е ранена, или просто е преминала прекалено бързо и без подготовка?
— Да, да, ти върви.
 Младата жена отново положи длан на бузата на Брийн, плъзна я внимателно до веждата, след това по шията ѝ и
я положи над сърцето ѝ, за да усети пулса. Доволна от прегледа, тя придърпа леко одеяло и зави краката ѝ с него, а в
този миг Харкен се върна с купа вода и чаша.
— Тя е добре, силна е. Просто е малко нестабилна, това е всичко. Заради преминаването е.
Ашлинг взе парчето плат, натопено в купата, изцеди го и го положи на челото на Брийн, след което взе едната ѝ
ръка и я разтърка между дланите си.
— Хайде, събуди се, Брийн Шивон О’Келиг. Ела на себе си бавно и спокойно. Знаеш ли какъв чай да свариш,
Харкен?
— Естествено, че знам какъв проклет чай да сваря.
— Хубаво, не бъди такава драка и иди направи чаша чай. Аз ще ѝ помогна да се съвземе. Трябва да стане бавно
и полека и всичко ще е наред.
Брийн отвори очи и се взря в най-перфектното лице, което някога беше виждала. С порцеланова кожа, изящно
извити устни и приятна усмивка, очи, сини като небето, и мигли, гъсти и тъмни като абаносовочерната коса, която
се измъкваше непокорно от рошавия кок на върха на главата.
— Ето те и теб. Пийни малко вода — каза тя и пъхна ръка под раменете на Брийн, за да я повдигне, след което
поднесе глинената чашка към устните ѝ.
— Благодаря. Съжалявам, прилоша ми. Мисля, че паднах. Имаше едно куче, кутре всъщност…
— Това тук ли? Което те гледа с толкова много любов?
— Да, същото. Твое ли е?
— Всъщност не. Не е ли твое?
— Не, той е… съжалявам. Аз съм Брийн Кели.
— Чудесно е, че се срещаме. Аз съм Ашлинг… Ханиган — каза жената след кратко колебание. — А това е брат
ми Харкен Бърн, който те прибра от пътя.
— Благодаря. Благодаря и на двама ви.
Той приличаше много на сестра си, но кожата му имаше малко по-обветрен вид, а по бузите му беше набола
брада.
— Няма за какво — отвърна Харкен. — Сложих да се свари чай. Той ще те успокои.
— Съжалявам, че ви причинявам такова неудобство — отвърна засрамено Брийн и се опита да се изправи, но
стаята около нея започна да се върти бавно и тя се подпря с ръка върху една от възглавниците на дивана.
— Още ли си замаяна? — попита я Ашлинг.
— Само малко, почти ми мина. Опитвах се да върна кучето обратно на собствениците му. То ме преведе през
гората чак до онова невероятно дърво.
Тя се облегна назад и затвори очи, така че не забеляза погледите, които си размениха братът и сестрата.
— Сигурно съм изгубила равновесие — продължи Брийн.
— Случва се понякога, нали? Аз ще отида да донеса чая.
— Трябва да се връщам — каза Брийн, когато Харкен излезе от стаята, която, доколкото Брийн успя да
определи, беше удобна всекидневна с камина, дървен под, маси и столове. — Не знам какво да правя с кучето.
— Аз може би имам идея за това, но засега първо изпий чая си. Той ще ти помогне. Стомахът ти все още се
бунтува.
— Права си. Фермата ви е много красива — отбеляза Брийн, когато Харкен се върна с още една чаша.
— Ние я поддържаме — отвърна той. — И тя поддържа нас.
— Благодаря — каза Брийн и пое чашата. — Видях, че ореше. С кон.
— Така беше. Започваме вече с лятната сеитба за зимната реколта.
— Стори ми се като сцена от някой филм или книга… — „Или сън“, добави наум Брийн. — Беше толкова
очарователно. А чаят е чудесен. От какво е?
— Джинджифил с малко мента и някои други билки — усмихна ѝ се Ашлинг.
— Върши работа — отвърна Брийн и облекчена остави чашата. Вече не само се чувстваше съвсем добре, но
дори усети прилив на енергия. — Благодаря ви много за всичко — добави тя.
— Чудя се дали не би искала да излезеш да се поразходиш за малко с мен — каза Ашлинг и сведе поглед към
рошавото кученце в краката си. — Мисля, че знам откъде е дошло.
— Наистина ли? Е, това би ме успокоило. Той е толкова сладък, не бих искала да се изгуби или да се нарани —
отбеляза Брийн.
— Ще се погрижим за него. Няма да се бавя, Харкен. Децата би трябвало да спят, докато ме няма.
— Не се тревожи, всички тук ще бъдем добре. Радвам се, че се запознахме, Брийн — обърна се Харкен към нея.
— Аз имам късмета да се запозная с вас — отвърна тя, а добротата, която просто се излъчваше от лицето му,
успокои неудобството ѝ. — Благодаря ви още веднъж — добави Брийн и излезе навън заедно с Ашлинг и кучето,
мотаещо се в краката ѝ. — Имаш деца ли?
— Точно така. Финиан е почти на три, а Каван вече е на шестнайсет месеца. А тук има и още едно — добави тя
и положи ръка на корема си.
— О, поздравления — отвърна Брийн.
— Дано този път да е момиче. Надявам се на момиченце. Мъжът ми е на път с другия ми брат… по работа.
Това е нашата къща, ей там е, точно където заливът се врязва в сушата.
Брийн заслони очите си с длан и погледна в указаната посока.
— Прекрасно е — каза тя.
Сигурно бе загубила чувство за ориентация в гората, осъзна след миг, защото можеше да се закълне, че преди
заливът се падаше от лявата ѝ страна.
— Аз съм отседнала в една малка къща недалеч оттук — обясни тя.
— Така ли?
— Да. За цялото лято. Тук много ми харесва.
— Тук ще завием и ще видя дали кучето познава пътя. Мисля, че скоро ще разрешим мистерията около него.
Двете продължиха да вървят по пътя обратно към гората, по тясна пътека, обградена от двете страни от гъсти
храсти, отрупани със снежнобели цветчета.
Брийн спря на място, когато пътеката зави.
На поляната пред нея се гушеше каменна къща със сламен покрив. Навсякъде около нея цъфтяха цветя,
изливаха се като водопади от блестящите на слънцето бакърени саксии по прозорците ѝ. Вратата беше боядисана в
яркосиньо и стоеше отворена, сякаш очакваше посетители.
Нещо я стисна за сърцето и го стегна толкова жестоко, че Брийн притисна ръка към гърдите си. Гърлото ѝ се
сви и я остави без дъх.
— Вече всичко е наред — каза тихо Ашлинг и нежно я прегърна през кръста, за да я подкрепи. — Само дишай и
ще се оправиш — добави тя и положи длан върху ръката на Брийн, притискаща сърцето ѝ.
Напрежението отслабна.
— Съжалявам, просто изпитах много силно чувство на дежавю. Тук е прекрасно, наистина е чудесно. Изглежда
направо като излязло от приказка. Реагирах глупаво — отвърна Брийн.
— Изобщо не е глупаво. Сега ще влезем вътре, нали? Ще проверя дали Марг вече е сложила чайника на огъня.
Тя изникна от сенките на коридора. Косите ѝ оформяха огненочервена корона около главата ѝ. Беше облечена в
пуловер с цвят на синя слива, тъмносив панталон и очукани ботуши, но изглеждаше царствено дори когато кучето се
спусна и се подпря с предните си лапи на бедрата ѝ. Тя остана изправена като струна, но посегна и грациозно
погали кучето по главата.
Брийн познаваше това лице. И как би могла да не го познава, след като то изглеждаше като собственото ѝ
отражение в огледалото. Само че не обикновено, а такова, което състаряваше образа с едно-две поколения и все пак
го запазваше кристално ясен.
— Добре дошла си тук — каза жената. — И двете сте добре дошли.
Брийн успя да намери гласа си и въпреки че той не трепна, думите ѝ излязоха от устата ѝ леко груби:
— Коя си ти? — попита.
— Аз съм Маргред О’Келиг. Ти би казала „Кели“. Аз съм твоята баба. Ще влезеш ли? Мина много дълго време.
— Аз ще ви оставя — обади се Ашлинг.
— Но… — потресена, Брийн се обърна към Ашлинг.
— Тя те е чакала, а мисля, че и ти си чакала нея. Ще се видим отново — каза младата жена.
— Благодаря ти, че я доведе, Ашлинг.
— За мен беше истинско удоволствие. Беше ѝ малко трудно заради преминаването, но тя все пак си е истинска
О’Келиг. Вече се окопити. Върви, Брийн, говори с баба си — насърчи я Ашлинг и я погали леко по гърба, след което
се обърна и тръгна обратно по пътеката.
— Имаш много въпроси. Ще отговоря на тези, на които мога.
Нали точно това беше искала и тя? Да намери отговори. Подготвяйки се да ги чуе, Брийн пристъпи напред.
— Ще пийнем чай, нали? А ти — добави Марг на кучето — ще получиш лакомство, след това ще се държиш
прилично като добро момче.
Марг отстъпи назад и Брийн влезе в къщата.
Светлината се вливаше през отворените прозорци с ефирни дантелени пердета, които се ветрееха от лекия
бриз. Имаше два стола с тапицерия в наситенозелен цвят, разположени пред камината, която в този топъл ден не
беше запалена. Каменната полица над нея беше декорирана със свещи, кристали и цветя. На малък син диван с
цвета на входната врата бяха положени няколко пухкави възглавници със сложни бродерии и тънко одеяло в
преливащи се синьо-зелени нюанси.
 — Кухнята е място за семейството — каза Марг и я поведе към задната част на къщата, през каменна арка, към
стая, двойно по-голяма от предишната.
Тук гореше огън и миришеше на торф, а на странно изглеждащата малка печка се загряваше меден чайник. По
полиците и долапите се виждаха сини чинии, бели чаши и проблясващи стъклени съдове, както и малки бурканчета
с цветно съдържание. Върху излъсканите до блясък плотове имаше още цветя, билки в саксии и още буркани. На
закачалки по стените висяха кухненски принадлежности, тенджери и готварска престилка.
Брийн си помисли, че това място ѝ беше познато. Но как бе възможно, след като никога не беше идвала тук?
Защото баща ѝ беше ѝ разказвал за него. Това беше единственият разумен отговор.
— Помислих да направя чай — започна Марг, — но ми изглеждаш леко бледа, а и денят е особен и за двете ни,
нали? Така че какво ще кажеш за вино? Ще поседнеш ли при мен, mo stór?
Брийн обаче остана права.
— Тук ли е баща ми? — попита тя.
— С мен, с теб, той е винаги с нас. Но не, не е тук по начина, който си мислиш. Моля те, седни. Имам нужда да
посъбера мислите си.
Брийн приседна край малката квадратна масичка и стисна длани между коленете си. Марг извади нещо от един
буркан, след което размаха пръст във въздуха, правейки знак на кучето, което с надежда се доближи до тях.
То седна на задните си лапи и размаха опашка в очакване. Каквото и да му даде Марг, то го накара да скочи от
радост във въздуха и да отнесе плячката си в ъгъла, където продължи да я дъвче настървено.
Марг наля прозрачна кехлибарена течност от една каничка в две ниски стъклени чаши и ги постави върху
рисуван поднос заедно с чиния сладки.
— Масленки — каза тя. — Бяха ти любими като малка.
И все още ѝ бяха любими, помисли си Брийн.
— Откъде знаеш? — попита тя на глас, докато Марг оставяше чашите и чинията на масата. — Никога преди не
сме се срещали.
Марг върна подноса на плота и седна.
— Момичето ми — започна тя, — аз помогнах да дойдеш на този свят. Моите ръце те извадиха от утробата на
майка ти. Ти пищеше и размахваше малките си юмручета готова за бой, а по главичката ти вече имаше червена
косичка, започнала да се накъдря.
— Идвала си във Филаделфия?
— Не, ти си родена тук. Малко по-надолу, във фермата по пътя.
— Не, не е вярно. Родена съм във Филаделфия. Майка ми казва, че… — Дали наистина ѝ го беше споменавала,
замисли се Брийн, или самата тя просто беше решила така? — Мислех, че… не, в акта ми за раждане пише, че съм
родена във Филаделфия.
— Подобни неща лесно могат да се напишат в наши дни, нали? За какво ми е да те лъжа?
— Не знам. Къде е баща ми? Той наблизо ли живее?
Марг взе виното си и бавно отпи малка глътка. Остави чашата си настрана и погледна Брийн право в очите.
Брийн разбра отговора още преди баба ѝ да изрече думите, защото видя мъката в очите ѝ.
— Не. Не, той не е…
— Мислиш ли, че не би се върнал при теб, ако можеше? Че би те изоставил? Теб? Светлината и сърцето в
неговия живот? Той те обичаше безмерно, знаеш го със сигурност. Сърцето ти го знае.
— Кога? — задави се в опита си да потисне сълзите си Брийн и покри лицето си с длан — Кога?
— Сега не би пожелала утехата на прегръдката ми, защото помниш само малка част от всичко. Един ден,
надявам се, ще можем да си бъдем утеха една на друга. Той беше моето момче, моят живот, единственото ми дете.
През воала от сълзи Брийн видя дълбоката ѝ мъка.
— Той се върна, тъй като това беше неговият дълг. Трябваше да се върне. Знай, че загина като герой. През
миналата зима станаха четиринайсет години. Всички същества във всички светове трябва да му отдадат почит и да
са му задължени.
— Не разбирам. Той не беше войник.
— О, разбира се, беше много повече от това — отвърна Марг, а към мъката в гласа ѝ се добави и гордост. — Ако
той бе имал право на последно желание, би искал да бъде просто баща, съпруг, син, фермер, но беше призован и
откликна на призива.
— Майка ми знае ли?
— Не мога да ти кажа — отвърна Марг и отново взе чашата си. — Бих казала, че някъде дълбоко в себе си го
знае, но ѝ е по-лесно да вярва, че той просто си е тръгнал. Тя го обичаше — побърза да добави Марг. — Трябва да
знаеш и това. Когато се срещнаха и си дадоха обетите, когато създадоха теб, между тях имаше дълбока, истинска
любов.
 Марко беше нарекъл това „сетивна памет“, а Брийн беше сигурна, че познава това място, фермата, въздуха.
Знаеше го в сърцето си.
— Ако съм била родена тук, защо са си тръгнали? Защо са напуснали това място?
— Това е история за друго време, но мога да ти кажа, че тя, майка ти, беше нещастна тук и… ѝ липсваше
нейният свят. Искаше ти да живееш там. И моят Иън избра, както всеки мъж би трябвало да направи избор. Той
избра съпругата и детето си.
— Но се е връщал отново тук?
— Да, често. Идваше толкова често, колкото можеше — отвърна Марг и замълча за миг, загледана във виното
си, след което вдигна поглед, а сините ѝ очи изглеждаха някак си помръкнали. — Аз се топях от мъка по теб,
колкото и да не ми се иска да го призная, но той никога не те доведе обратно. Майка ти искаше да си останеш там,
където беше. Той се надяваше, че когато пораснеш и той може да ти обясни повече, сама ще пожелаеш да дойдеш с
него. Но не е било писано да стане.
— А защо тя е била и все още е толкова крайно против идването ми в Ирландия?
Марг погледна към недокоснатата чаша с вино на Брийн.
— Чай ли би предпочела да пиеш все пак? — попита тя.
— Не — отвърна Брийн, взе чашата си и отпи малко, — много е хубаво, толкова е… свежо.
— Сама го приготвям — усмихна се Марг, а Брийн усети, че усмивката ѝ сякаш направи деня по-ярък. — Това е
вино от глухарчета. Мисля, че е като лято в стъклена чаша.
— Да. Ти никога не ми писа, нито ми се обади… Татко ми разказваше за теб, за това място. Просто не мога да
си го спомня много ясно.
— С времето ще си спомниш.
Чаша вино, изпита на кухненската маса, обаче не можа да запълни пропастта между тях.
— Защо не поддържаше връзка с мен? Защо не ми каза, когато татко почина?
— Разбрахме се, че е най-добре за теб да забравиш за времето, прекарано тук, за първите три години от живота
си.
— Три години? Живяла съм тук до тригодишна възраст?
— Беше толкова щастливо и умно дете. Майка ти… не трябва да я обвиняваш толкова сурово. Самата аз исках
да хвърля вината върху нея, признавам, но тя не беше на мястото си тук и се страхуваше за теб. А ти беше толкова
талантлива. И тогава беше взета.
— Взета? Как така? Имаш предвид, че съм била… отвлечена?
— Да, беше взета и тя беше ужасена. Всички бяхме ужасени. Върнахме те обратно в безопасност и без дори
косъм да бе паднал от главата ти, но на майка ти това ѝ дойде твърде много.
Родена във ферма в Ирландия, отвлечена на тригодишна възраст? Как бе възможно всичко това да е част от
собствения ѝ живот?
— Те никога не са ми казвали за това. Не е правилно, че не са ми казвали.
— Тя имаше нужда да сложи край и го направи.
— Ти си ми изпращала пари — прошепна тихо Брийн. — Първо баща ми, а след това ти, когато… той е
починал.
— Той ти изпращаше, а когато него вече го нямаше, пращах ти аз. Това беше всичко, което можех да направя за
теб досега, когато ти избра да дойдеш. Ако избереш да останеш такава, каквато си беше, то парите биха могли да
облекчат живота ти. Баща ти заделяше пари за теб, а аз продължих да го правя и след като той почина.
— Тя не ми е казала. И това е запазила в тайна от мен.
— Знам.
— Откъде знаеш? — настоя Брийн. — Говорила ли си с нея?
— Не, не съм, тя не би пожелала да говори с мен. Но има и други начини да знаеш и да виждаш.
— Ти си моя баба… единствената, която имам. Тя беше отчуждена с родителите си, а и те починаха преди
много години. Освен ако… имам ли и дядо?
— За това ще си поговорим друг път.
Брийн се изправи с чашата вино в ръка.
— Нищо от това няма смисъл. Според теб съм живяла тук през първите три години от живота си, но аз не си го
спомням.
— Наистина ли? — попита спокойно Марг.
През дантелените пердета струяха слънчеви лъчи и долиташе аромат на печени сладкиши. Чуваха се музика и
смях от близката ферма.
Ръцете на баща ѝ, които насочваха нейните по струните на арфата…
— Понякога имам неясни видения, но те са примесени с приказките, които татко ми разказваше. А той е бил
мъртъв и през цялото това време никой не ми е казал. Аз го чаках. Дойдох тук, за да го търся. Бях му толкова
ядосана.
От очите ѝ потекоха сълзи, предизвикани както от гняв, така и от мъка, и Брийн направи няколко ядосани
крачки из кухнята.
— Имам баба, която ми е изпращала пари, адски много пари, но никога не ми се е обаждала, не ми е писала…
А сега вече съм пораснала жена, така че това е много тъпо извинение — че майка ми била искала така. Ти никога не
си казала „тук съм, ела да ме видиш или аз ще дойда при теб“.
— Не беше дошло времето.
— Времето? — попита Брийн и се завъртя рязко към нея. — Цели двайсет скапани години не е било време и
сега изведнъж е?
— Да, сега вече е. Ти беше нещастна, изолирана от толкова много неща, които си всъщност. Спазих обещанието
си пред майка ти, а сега спазвам обещанието си и пред моето момче, защото последните му думи бяха за теб.
Докато умираше, момчето ми…
Мъката натежа във въздуха и Брийн седна обратно на мястото си, потискайки гнева си.
— Съжалявам. Това е трудно и за теб — каза тя.
— Исках цяла сюрия деца, а имах едно-едничко. О, но какво дете имах само! Беше като комета. А когато
пламъкът му угасваше, сърцето му поиска от мен да дам на теб и майка ти още малко време. Той я обичаше, Брийн,
и никога не е спирал да я обича. Но любовта му към теб беше дори още по-силна. Той ме помоли да те наблюдавам и
да чакам. И ако видя, че имаш нужда да дойдеш, още повече ако си нужна тук, а ти си, то да се погрижа да дойдеш.
Така и направих.
— Как точно си се погрижила? Аз не знаех за парите и си беше чист късмет, че разбрах за тях. След това се
вбесих достатъчно много, че да постъпя според собствените си желания. Дойдох в Ирландия, защото исках да видя
и да почувствам тази част от моето наследство. Исках да видя къде е отраснал баща ми и се надявах да го намеря.
Дори не знаех, че ти съществуваш, когато дойдох в Ирландия.
— Е, точно в това е въпросът. В момента не си в Ирландия.
— Май пи твърде много вино — отбеляза внимателно Брийн, — защото ето ме тук, седя точно срещу теб, а съм
отседнала в една вила на не повече от миля оттук, в Голуей. От две седмици съм там.
— Да, вилата е в Ирландия, няма съмнение. Но ти премина.
— През какво? През огледалото ли?
— О, това е много хубава приказка — отвърна непринудено баба ѝ. — Тук много обичаме приказките. Ти
искаше куче — добави Марг и погледна към кутрето, което се беше свило на кравай и дремеше. — Изпратих ти куче.
Баща ти остави и двете си кучета при мен, когато замина, и ти толкова много плака за тях. Плака и за мен, но за
кучетата повече. Сега и двете са мъртви, заминаха в небитието, но преди това живяха дълъг и хубав живот.
— Уил… Уил и Лютнята.
— Значи си спомняш — усмихна се Марг. — Иън нарече Уил на барда, а Лютнята се казваше така, защото
много обичаше да вие и го правеше много музикално.
— Аз… — Наистина си спомняше. И двете бяха едри, сиви и с дълга козина. Вълкодав, ирландски вълкодав. —
Понякога се качвах на гърба на Уил като на пони. Не би трябвало да мога да си спомням това. Сигурно съм била на
не повече от годинка.
— Сърцето помни.
Нещо в нея се надигна неспокойно и Брийн погледна към спящото кученце — то беше по-безопасна територия.
— Значи той е твоето куче? Как се казва?
— Не, твой е. Подарък — отвърна Марг.
— Не мога да го взема. Ще се върна обратно във Филаделфия в края на лятото, а там живея в апартамент. Ще
потърся къща, но…
— Ако наистина го искаш, това не бива да те притеснява. Винаги си искала куче. Винаги си обичала животните
и… изобщо всички живи неща. Исках да ти дам нещо, което сърцето ти желае, така че нека това кученце е за теб.
Не, това изобщо не беше безопасна територия.
— Безопасност ли търсиш? — попита Марг. — Наистина ли искаш това, след като носиш думата за смелост над
пулса на собственото си сърце? — добави тя и потупа с пръст татуировката на Брийн. — Момиче, бъди смела и
слушай. Ти си кръв от моята кръв и аз се отказах от радостта да бъда край теб поради причини, които с времето ще
разбереш. Всичко това обаче свърши и сега изборите са в твоите ръце.
— Какви избори?
— Те са толкова много. Някои от тях вече са направени, защото те доведоха дотук. Ти дойде до Посрещащото
дърво и направи крачка напред, а не назад, и така премина през портала, оставяйки и Ирландия, и Америка, и целия
останал свят от едната страна, в този свят — твоя роден дом Талаф.
 Брийн отмести чашата си с вино настрана.
— Този район се казва Тала? Не съм го чувала.
Марг ѝ го каза отново буква по буква с известно нетърпение.
— Въпреки че и ти го произнесе доста добре — добави тя. — Това е свят също толкова реален и истински,
колкото всеки друг. Но ние не сме като другите, нито те са като нас. Някои светове са много стари, други много
млади. Някои приемат насилието, други милеят за мира. Някои, като света, в който си израснала през по-голямата
част от живота си, копнеят за машини и технологии, създавани както за да съграждат, така и за да рушат. Но тук сме
избрали да стоим настрана от подобни неща и да се придържаме към вълшебствата, към техните сила и красота.
Брийн нямаше съмнения, че тази жена е нейна баба. Приликата между двете беше толкова силна, а мъката, с
която Марг говореше за сина си, несъмнено беше истинска.
Това обаче не означаваше, че баба ѝ не бе леко откачена.
— Да не би случайно да говориш за нещо като… мултивселена? Това е нещо от комиксите, нали?
Марг удари с ръка по масата и накара Брийн да подскочи.
— Защо мнозина са толкова арогантни, че не могат просто да повярват, че всичко това съществува, а настояват
за обратното?
— Заради науката? — предпазливо предложи Брийн.
— Ах… науката се променя поколение след поколение. Някога в селенията на Земята науката е казвала, че
светът е плосък, докато в един момент не започнали да твърдят, че не е. Науката се променя, mo stór. Магията е
постоянна.
— Всъщност науката не се променя особено, а просто открива нови данни и информация, която да напасне към
теориите си. Искам да кажа, че гравитацията си е била силата на земното привличане дълго преди метафоричната
ябълка да падне върху главата на Нютон. Но… разбирам, че тук нещата са различни, и донякъде се досещам защо не
си имала възможност да поддържаш контакт с мен. Благодарна съм, ужасно много съм благодарна за парите, които
си ми изпращала и които ми помогнаха да дойда тук. Ще остана през лятото и ще се връщам да те виждам. Искам
и… бих искала да ме заведеш или да ми покажеш къде е погребан баща ми.
— Ходила си там в сънищата си. Виждала си ме, както и аз виждах теб на мястото, което Благочестивите някога
са обитавали. Ти чу песента на камъните и шепота на изричаните молитви.
Внезапно я обзе паника.
— Няма как да знаеш какво сънувам. Трябва да си вървя — каза Брийн.
Марг се изправи на крака и прикова внучка си с поглед.
— Аз съм Маргред О’Келиг, някогашна тийшах на Талаф. Аз съм от народа на феите, служа на боговете. Аз съм
Девицата, Майката, Старицата. Ти произлизаш от мен, дете на моето дете, и в твоята кръв живеят всички дарби, с
които си дарена.
Въздухът се промени. Завъртя се във вихрушка. Раздвижи косите на Марг и също ги завихри. Очите ѝ потъмняха
и погледът ѝ стана по-дълбок, когато вдигна ръце с дланите нагоре.
Чиниите затракаха по полиците. Спящото куче се събуди и се изправи, след което нададе вой, подобен на вик от
радост.
— Счупи оковите и ограниченията, с които си заключена в другия свят! Слушай, почувствай, виж истината!
Тя махна с ръка и огънят в странната малка печка забумтя, а свещите изведнъж издигнаха пламъци.
— Бушувай, ветре! Гори, огън! Трепери, земя! Лей се, вода!
В този миг от ръката ѝ избликна воден фонтан и заблещука на светлината.
— Всички тези стихии, всички те са свързани с вълшебствата, които съставят света. Нашия свят — и твоя. Сега
си у дома, дъще на Талаф, дъще на феите. Ще узнаеш рожденото си право. И ще избереш.
С щракване на пръстите ѝ водният фонтан изчезна. Свещите угаснаха и въздухът застина неподвижен.
— Ти… трябва да си сложила нещо във виното.
Марг извъртя раздразнено очи, взе чашата си и започна да пие на големи глътки.
— Не ставай глупава. Живяла си с лъжи и заблуди твърде дълго. Аз няма да ти предложа нищо такова. Тук си
обичана, Брийн. Каквито и да бъдат твоите избори, винаги ще бъдеш обичана. Но няма как да ги направиш, преди да
се пробудиш.
Марг отиде при нея и постави длан на бузата ѝ.
— Трябва ти още време. Ще вървя до теб през част от пътя, а кучето ще те отведе обратно до вилата. Когато си
готова, ще направя това, което ме помоли, и ще те заведа до мястото, където е положен обичният ни.
— Мога и сама да намеря обратния път. Няма как да взема кучето. Дори нямам нужното, за да го храня и…
— Всичко, което ще ти трябва за него, вече е там. Той ще ти бъде компания, да кажем, поне засега. Направи ми
тази малка услуга и му позволи да остане с теб за ден-два.
— Добре, хубаво. Но наистина трябва да вървя. Обратният път е дълъг.
 — Той е цяло пътешествие, което се надявам отново да предприемеш.
— Ще дойда да те видя — отвърна Брийн, защото сметна, че дължеше на жената поне това. Но преди да го
направеше, щеше да почете по темата за самозаблудите и хипнозата.
Марг я поведе към вратата, излезе през прага и ѝ се усмихна.
— Виждам, че имаш и други водачи, които те чакат.
Треньорката на ястреби, както забеляза Брийн, стоеше отвън с великолепната птица, кацнала върху покритата ѝ
с ръкавица ръка. Кучето се спусна към тях с щастлив лай.
— Аз я срещнах. Срещнах я в Клеър.
— О, запознахте се много преди това. Двете с Морена бяхте приятелки още като бебета, бяхте толкова близки,
колкото съм била и аз с баба ѝ през целия ни живот.
— Значи тя е била в Клеър, за да ме наблюдава?
— Ех, дете, толкова си мнителна. Тя беше там, защото е умна и е видяла възможност да те види отново. Ще
оставя Брийн на теб и Амиш — обърна се Марг към Морена. — Ти ще я върнеш обратно в безопасност и няма да я
тормозиш с въпросите си, нали?
— Ще се погрижа да се върне безопасно, но за другото не обещавам.
— Е, предполагам, че и това ще свърши работа — отвърна Марг, обърна се и постави ръце на раменете на
Брийн, след което я целуна леко по двете бузи. — Отвори съзнанието си, mo stór, и виж какво има около теб и вътре
в теб.
След това Марг отстъпи назад, влезе в къщата си и в притихналата самота заплака за това, което можеше да
бъде в миналото, и за това, което би могло да бъде занапред.
Дванадесета глава
Понеже тормозът с въпроси беше единственото, за което Брийн можеше да мисли в момента, тя тръгна към
Морена.
— Защо ми каза, че работиш в училището за лов със соколи?
— Май не съм ти казвала подобно нещо, а? — отвърна Морена и кривна ханша си на една страна, поставяйки
свободната си ръка на кръста. Жестът ѝ сам по себе си излъчваше сарказъм. — Ти предположи така. Ти не ме
помнеше и от това малко ме заболя, въпреки че и Марг, и баба ми казваха, че няма да си ме спомниш. Не и веднага.
Тя вдигна ръка и ястребът разпери криле. Момичето тръгна и се обърна към Брийн.
— Ще тръгваме ли, или ще останеш?
— Тръгваме.
— Когато заминаваше, ти обеща, че ще се върнеш, но в един момент спрях да го вярвам, защото ти така и не
опита.
— Нямам намерение да поема отговорност за това. Как така изведнъж се оказва, че аз съм сгрешила, след като
съм единствената наоколо, която никога никого не е излъгала? Освен това според баба ми съм била на три, когато
съм напуснала Ирландия, за да живеем във Филаделфия.
— Ти напусна Талаф.
— О, божичко, не и ти! — възкликна Брийн и нетърпеливо размаха ръце във въздуха и се завъртя. — Да няма
нещо в местния водопровод?
— Аз мога да те питам същото за мястото, където ти си била, тъй като не разбирам как би могла да забравиш
коя си и откъде идваш. Да знаеш, че все още ти се сърдя за това — отвърна Морена, а тонът ѝ отговаряше на
раздразненото завъртане, което направи Брийн. — Двете си играехме в горите около къщата на Марг и пред къщата
във фермата, където живеехте и която баща ти предаде на семейство О’Бройн след заминаването ви. Правехме си
детски чаени партита и пикници, споделяхме си тайни шепнешком нощем, когато нашите мислеха, че спим.
— Била съм на три години! Съжалявам, но не помня нищо от това. Ти обаче никак не ми помагаш, като
подхранваш заблудите на баба ми, че това място е някакъв измислен Бригадун.
Сякаш очаквайки някаква обида, Морена присви очи и попита:
— А какво е Бригадун?
— Фантастична приказка за място, което съществува само за един ден на всеки сто години.
— О, звучи като да е хубава приказка — отвърна невъзмутимо Морена и се наведе да потупа по гърба кучето,
което ситнеше между тях, — но това място не е такова, защото ние сме си тук през цялото време.
— Тя е сипала нещо във виното ми.
— О, не бъди такъв пън. За какво ѝ е да прави нещо подобно със собствената си внучка?
— Видях я как прави невъзможни неща.
— Е, само ще ти кажа, че няма много невъзможни неща за тези като Марг. Тя е най-могъщата магьосница, която
познавам.
Цялата ситуация вече ставаше абсурдна. Брийн раздразнено приглади косите си назад и попита:
— Значи сега всички тук сте вещици? Виж, разбирам, че Ирландия си има фолклор и легенди, но…
— Ирландия е от другата страна и аз не съм вещица. Аз съм от народа на ший12.
— Виждам много добре, че си жена.
— Ший — повтори Морена. — От клана на феите.
— Кланът на феите, разбира се. Трябваше веднага да го забележа — иронизира я Брийн.
Морена невъзмутимо вдигна ръка и помаха на Харкен, който тъкмо водеше една петниста крава към постройка,
за която Брийн предположи, че беше хамбарът.
— Ще ти бъде по-лесно да преминеш обратно с мен. Харкен и Ашлинг казаха, че ти е било трудно първия път.
Сигурно защото си се съпротивлявала.
Морена прескочи каменната ограда, докато ястребът продължаваше да се вие в небето над тях.
Едва сега Брийн видя стълбите, издълбани във височинката, която водеше към дървото.
— Паднах. Просто изгубих равновесие и паднах, това беше всичко.
— Добре, щом настояваш.
Брийн изброи седем стъпала, по които се изкачиха. Бяха направени от груб камък с частици слюда, които
проблясваха на слънцето.
— Вървях след кучето — каза тя в своя защита — и бях разсеяна, защото дървото е великолепно.
Тя се хвана здраво за един от извитите му клони и се опита да се покачи също толкова грациозно и без усилие,
както го направи и Морена.
Усети как започна да пропада, сякаш земята изчезваше под краката ѝ, и в този миг Морена сграбчи ръката ѝ.
 Следващото нещо, което помнеше, беше, че стои на пътеката под проливен дъжд.
— Не разбирам как…
— Защото според мен не искаш да разбереш — тросна се Морена и раздразнението ѝ стана съвсем видимо. —
Не искаш да приемеш отново това, което е твое по право и кръв, а предпочиташ да затваряш очи и да се преструваш,
че не виждаш.
— Мисля, че съм здраво стъпила на земята, за разлика от хората, които твърдят, че живеят в алтернативна
реалност, населена с феи.
— Здраво стъпила на земята, а? Я по-добре се дръж, че предстои да разбереш за какво става въпрос.
Преди Брийн да успее да отговори нещо, Морена я сграбчи с ръка през кръста и двете се повдигнаха от земята.
— О, боже! Божичко!
— Казах ти да се държиш здраво. Не си лека като перце — настоя Морена и полетя през дъжда на няколко
метра височина над пътеката. Изплезило език, кучето побягна след тях, а ястребът изкрещя отвисоко, докато се
рееше над главите им.
Брийн инстинктивно се вкопчи в кръста на Морена. Ръката ѝ докосна криле — красиви, големи, сияйни криле с
прозрачновиолетов цвят и леко сребристи по краищата.
— Сънувам. Всичко това е само сън.
— Сън друг път — отвърна Морена и се наведе да прелетят по-ниско, за да избегнат няколко надвиснали клона.
— А едно време дори ме насърчаваше да летя по-бързо — добави Морена и погледна в шокираните очи на Брийн.
— Това няма как да се случва наистина.
— Май трябва да те пусна да си паднеш на главата, та дано здравият ти разум се върне.
Вместо това Морена изскочи рязко от гората и прелетя над мократа трева и градината. Стигна до задната
веранда и се сниши, за да остави Брийн.
— Мисля малко да се поизсуша — каза тя.
Кучето последва Морена в къщата и двамата влязоха така, сякаш живееха тук. Амиш кацна на един клон
наблизо, прибра криле и зачака.
Разтреперена, Брийн установи, че дъждът я е измокрил до кости. Всичко ѝ се струваше толкова реално. Но как
би могло да бъде, след като очевидно все още беше в леглото и преживяваше един много дълъг, много странен
осъзнат сън?
Тя влезе вътре. Морена вече беше оставила якето си да съхне на закачалката и даваше на кучето нещо от един
буркан на кухненския плот.
— Заслужава лакомство — каза тя. — Виждам, че баба ми ги е донесла за него, а там има купички за храна и
вода. Чувалът ей там сигурно е храната му.
— Баба ти?
— Да, Марг сигурно я е помолила да се погрижи за това. Ти вече познаваш баба ми и дядо ми. Финола и
Шеймъс Мак ан Гайл. Или Макгил. Баба ми ви настани с приятеля ти в къщата, която Марг създаде за теб, а дядо ти
показваше отново как да се грижиш за градината.
— Отново?
— Дори когато бяхме съвсем малки, ти имаше специално отношение към живите същества — растения,
животни, хора — обясни Морена, докато разсеяно крачеше из кухнята. — Сега виждам, че отношението ти към
хората вече не е толкова изтънчено, след като още не си запалила огън, за да ме стоплиш, и не си ми предложила
питие, преди да си тръгна.
Ушите ѝ пропищяха. Сигурно кръвното ѝ налягане се беше повишило, реши Брийн със завидно спокойствие.
— Ти имаше крила — изрече тя.
— Имах и още ги имам.
— Като на… Камбанка.
— О, тази приказка я знам, много е хубава. Тя обаче трябва да е била пикси. Със сигурност е от народа на ший,
но е пикси. Те са много дребни.
— Явно не съм заспала — отбеляза съвсем бавно Брийн. — Седя тук, от мен капе вода по пода в кухнята и ми е
студено.
— Тогава запали проклетия огън.
— Ще запаля проклетия огън — повтори тя и като насън отиде във всекидневната, където същата сутрин беше
подготвила дърва за огъня в камината.
Струваше ѝ се, сякаш е било преди цял един живот и в някой съвсем друг свят.
Сложи подпалки под дебелото дърво и посегна към кибрита.
— Наистина ли вече го правиш така? — попита Морена, която приклекна до нея и донесе мириса на дъжд и
гора. — Запалването на огън е първата сила на Мъдрите, на която трябва да бъде научено всяко дете, за да се отнася
с внимание към своята сила, към опасностите, както и към ползите от нея.
— Не знам никакъв друг начин да се пали огън.
— Това е много тъжно — отвърна Морена, докато Брийн драсваше клечката.
— Не мога да мисля. Знам, че това не може да е реално, но… — отбеляза тя, докато просто седеше на пода и
чакаше подпалките да се разгорят.
— Знаеш, че е реално. Видях вино в кухнята, така че ще донеса малко и за двете.
— Кажи ми как е умрял баща ми.
— Това е нещо, което Марг трябва да ти разкаже — отвърна Морена и се изправи. — Не мога да ѝ отнемам това
право. Ще кажа само, че не познавам човек от който и да е свят, който да е по-добър от твоя татко. Сега ще ида да
донеса виното.
Кучето се излегна удобно в скута на Брийн и тя някак си откри спокойствие в това да гали влажните му
къдрици.
— Каква порода точно е това куче?
— Ирландски воден шпаньол и можеш да си сигурна, че е силно и сърцато куче, иначе Марг не би го избрала за
теб.
— А как се казва?
— Е, това е нещо, което ти трябва да решиш, нали? Досега обаче всички го наричахме Белята, защото е склонен
да си намира белята дори и без да я търси.
— Белята? — едва не се задави от смях Брийн.
— Той сам си спечели името, въпреки че Марг го обучаваше добре, откакто го отбихме от майка му. Ще сяда,
когато му кажеш, ще си върши работата само навън и няма да ти дъвче ботушите, въпреки че веднъж беше развил
особен вкус към моите.
Морена седна, подаде чаша на Брийн и почеса кучето зад ушите.
— Нали така, разбойник? — усмихна му се тя и се обърна към Брийн — Тя, Марг, тъгуваше за теб през
всичките тези години. Това мога да ги го кажа. Ще ти призная и че в онзи ден отидох, въпреки волята ѝ, да се
срещна с теб в горите край замъка.
— Как стигна дотам? — попита Брийн, но сама си отговори: — Летяла си. Ти си имаш крила.
— Имам много приятели, при това добри приятели, но никога не съм имала друг, който да е толкова близък на
сърцето ми като теб. Може би сега, след като са изминали толкова години, вече няма да сме си толкова близки —
сви рамене тя и отпи от чашата си, — но исках да те видя и да разбера каква си станала.
— Взех ти подарък.
— Подарък ли? — примигна изненадана Морена.
— За благодарност. Мислех, че работиш в училището, а след това реших, че си навлязла в чужда собственост,
защото никой там не те познаваше. Както и да е…
— Какъв беше подаръкът?
— Сега ще го донеса — отвърна Брийн и понечи да се изправи, но трябваше първо да изгони кучето от скута си.
— Кажи му да стои тук, ако не искаш да те следва навсякъде — подсказа ѝ Морена.
— Стой — каза Брийн. — Аз ей сега се връщам.
Всичко в къщата си беше все така нормално, както преди. Но докато Брийн се качваше на горния етаж, се
замисли дали някога нещо би могло отново да бъде същото.
Взе малката подаръчна торбичка и се спря за миг пред огледалото в спалнята си. Изглеждаше същата. Не
същата, каквато бе, преди животът ѝ във Филаделфия да се промени, но същата жена, която беше дошла в Ирландия.
Сега обаче съвсем не беше сигурна, че е същата.
Върна се отново долу и подаде на Морена торбичката с подаръка, преди отново да седне на мястото си.
— Вътре има и картичка. Не знам дали можеш да четеш — каза тя.
— Естествено, че мога да чета, не ставай глупава. В Талаф сме имали поети и учени дълго преди в този свят
хората да излязат от пещерите.
Ясно различимата обида по лицето на Морена се разсея, когато тя извади картичката и я прочете.
— Е, това е прекрасно. Казаха ми, че си писателка, и определено се справяш добре — заяви тя и отвори
кутийката, а от видяното дъхът ѝ секна. — О, това е ястреб! Много хубав подарък наистина! Благодаря ти за него, но
мисля, че може и да не го заслужавам.
— Защо?
— Не те излъгах, но не ти казах и истината.
— Нали ми позволи да се разходя с ястреба и аз никога няма да го забравя. Аз, ами не знаех, че феите имат
ястреби.
— Двамата си принадлежим взаимно — обясни Морена, докато прикрепяше значката на блузата си. — Освен
това е време да го отведа у дома. Сега разбирам защо Марг искаше да ти даде повече време. Аз съм израснала със
знанието за всичко това, а теб са те накарали да забравиш. Мразя да изпитвам съжаление към теб — каза тя,
изправи се и добави: — Още повече съжалявам, че те изплаших така с начина, по който те върнах.
— Не разбирам нищо от това — призна Брийн.
— Знам. Не искам да го знам, но е така. Затова ще те оставя на мира. Дали ще съм добре дошла, ако отново се
върна тук?
— Разбира се — отвърна Брийн и също се изправи.
— В такъв случай това е достатъчно.
Тя отиде в кухнята, за да облече якето си.
— Как точно… крилата ти се появяват през якето?
Морена поклати глава.
— Защото искам да се появят и те са си мои, нали така? Не забравяй да храниш кучето — каза тя.
През прозореца Брийн видя как ястребът долетя и кацна на ръката ѝ, след което двамата отлетяха през дъжда
към гората.
— Не съм луда — каза на глас Брийн и погали кучето по къдравата козина между ушите, когато то дойде и се
отърка в крака ѝ. — Не халюцинирам. Знам какво е истинско и какво не — каза тя, сведе поглед и видя, че
животното я гледа в очите. — Твърде рано е за вечеря и имам нужда да запиша всичко това. Вероятно не трябва да
ти давам повече от онези бисквитени неща от буркана, но какво толкова, нали? И какъв ден беше само, а?
Дори когато Брийн извади лакомство от буркана, кучето продължи да стои неподвижно и да я гледа с блеснали
очи.
— Добре, можеш ли да подаваш лапа? Глупаво ли го казах?
За да опита, тя му подаде ръка. Кучето вдигна лапата си, с което я разсмя. Тя я разтърси и му подаде бисквитата.
— Беля, ти си добро куче.
Сипа вода в една от купичките и извади кока-кола за себе си, която отнесе в импровизирания си кабинет.
Опита се да си припомни всичко от момента, в който беше видяла кутрето, и го записа в документа, който
смяташе за свой таен дневник. Пишейки, съпреживя всичко отново: влажния въздух, светлината и сенките, през
които Белята я отведе — защото нямаше съмнение, че беше направил точно това — до дървото.
Посрещащото дърво.
За да допълни разказа си, тя качи снимки на кучето и на дървото. Прииска ѝ се да се беше сетила да направи и
няколко снимки от другата страна, от… Талаф.
Въздухът и светлината около дървото бяха различни. Сега вече го виждаше ясно, когато бе успяла да го
документира. Писа и за четиримата души, които беше срещнала — Харкен, Ашлинг, баба ѝ и Морена.
Изведнъж я порази мисълта, че бе влязла в къщата, в която е живял баща ѝ и където самата тя, поне според баба
ѝ, беше родена. Облегна се на стола си, отпи от колата и се загледа към дъжда навън. Забеляза, че Белята също се е
присъединил към нея и удобно се е сгушил на леглото.
— Вероятно не трябва да ти позволявам да правиш това — каза тя, но изглежда, му беше толкова комфортно и я
гледаше толкова мило, че тя го остави.
Баща ѝ вече го нямаше. Не знаеше как или защо е станало, но трябваше да приеме и това. Той не я беше
изоставил, не беше забравил за нея. Беше умрял.
Беше се случило преди години, но в момента загубата ѝ бе все още прекалено прясна и не знаеше как да се
справи с нея. Снимката му беше в спалнята ѝ, а спомените за него ту се появяваха, ту изчезваха, но имаше нужда от
нещо повече.
Имаше нужда да види гроба му и щеше да помоли баба си да ѝ даде нещо негово — нещо, което можеше да
запази като талисман.
— Значи ще отида отново — реши тя. — Мисля, че вече бях наясно, че ще се върна, но просто трябваше да
оставя тази мисъл да узрее.
Описа как Марг беше накарала въздуха да се завърти във вихър и огъня да бучи, въпреки че се питаше как
въобще бяха възможни подобни неща. Как бе възможно Морена просто да разпери криле и да полети? Как би
могла…
Тя се облегна назад и осъзна, че това, което пишеше в момента, бе допълнение към същата тема и насока, в
която се развиваше и историята, по която работеше всяка сутрин. Не беше съвсем същото, но доста се доближаваше.
Защото винаги е знаела. Независимо колко фантастично беше и колко противоречеше на практичната
насоченост в живота ѝ, част от нея винаги е знаела. Спомените ѝ може и да бяха заключени дълбоко в нея, но
постепенно си проправяха път навън и малко по малко тя отваряше съзнанието си, за да разкаже тази история.
И да направи това, което винаги беше искала да направи.
Затова написа:
 Въпросът не е само да открия коя съм — в това вече доста напреднах. Важното е и да открия какво
съм. Какво съм аз? Дъщеря на Талаф, дъщеря на народа на феите, една от Мъдрите. Мъдрите жени
всъщност са магьосници. Аз не се чувствам като магьосница.

След като приключи с дневника си, потърси информация за ирландските водни шпаньоли. Описанието им
напълно пасваше на Белята, а тя със задоволство откри, че плюс на породата е и фактът, че не подменяха козината
си.
Породата се славеше с умни, енергични и любвеобилни кучета, любопитни и доста закачливи. Освен това
обичаха водата, естествено.
— В ирландския фолклор се предполага, че си потомък на Доар-ху. Какво, по дяволите, е това?
Зададе ново търсене.
— Полукуче, полувидра или риба? Наистина ли? О, освен това си свиреп хищник на океаните и реките. Не ми
изглеждаш чак толкова свиреп — отбеляза тя.
Кучето слезе от леглото, протегна се и я дари с продължителен поглед, изпълнен с обич.
— Огладня ли? И аз. Май това отне повече време, отколкото си мислех.
Той я последва в кухнята.
Ръкописната бележка на платненото чувалче съдържаше указания по колко да му дава и колко често. Освен това
пишеше, че той нямало да има нищо против, ако към сухите хапки му се добави по едно сурово яйце или малко
кисело мляко.
Тя избра яйце и докато кутрето се хранеше, разбърка няколко яйца и за самата себе си, заедно с парченца
ирландски бекон, сирене, домати и броколи.
Храни се с кучето, изпънато върху краката ѝ, докато обмисляше следващата си публикация в блога. Нямаше как
да не спомене за Белята, а и искаше да го направи. Можеше да каже просто, че го е получила от съсед. Все пак беше
достатъчно близко до истината.
Не можеше да пише за смъртта на баща си — все още не, а и не беше готова за това. Нямаше как да пише и че
беше седяла в кухнята на баба си, а още по-малко за пребиваването в алтернативни светове.
Трябваше да реши какво да прави, точно както трябваше да измисли какво да каже на Марко.
Стана, за да измие чиниите, и кучето се изправи с нея и я погледна.
— Искаш да излезеш. Добре, предполагам, че искаш точно това, защото е логично, или го знам, защото… мога
да прочета мислите ти? Имам такова усещане. Но това няма значение, нали? Хайде да вървим навън.
Тя грабна якето си, а кучето заподскача радостно и се втурна стремглаво навън, щом Брийн му отвори вратата.
Пресече като куршум двора, сякаш бягаше от затвор, след което отново заподскача радостно на едно място, докато тя
го настигне. След това се впусна в бяг към залива, подобно на къдрава светкавица. С луд лай скочи във водата и
заплува с глава над повърхността, а от очите му струеше щастие.
— Свиреп хищник на моретата — повтори Брийн през смях.
Морските птици наоколо излетяха, а водата в плитчините се разплиска, когато кучето изскочи обратно на брега
и миг по-късно отново се гмурна. Брийн го наблюдаваше от брега, докато силното лятно слънце си проправяше път
сред облаците на запад и добавяше златисти отблясъци в небето. Тогава тя осъзна, че е обзета от абсолютно
доволство.
Бе достатъчно щастлива и в самотата си, но кучето, каквото тя винаги бе искала, добавяше към ежедневието ѝ
бляскава радост.
Също като слънцето в облачно небе.
Малко промяна в рутината нямаше да ѝ навреди особено. Затова Брийн си каза, че просто трябва да нагласи
програмата си така, че да храни кучето и да го извежда на разходка, преди да седне да пише в блога.
През нощта кутрето спа, свито в края на леглото ѝ — нещо, което вероятно също трябваше да промени.
Изпрати съобщение на Марко, за да му разкаже как върви. Все пак той беше неин съквартирант и смяташе да
дели къща с него. Заслужаваше да знае, че имат куче. Успя да добави към съобщението и най-сладурската снимка,
която можа да направи.
Той отговори:

Какво си направила?! Що за странно и откачено куче е това? И защо е толкова невъзможно сладко?
Виж само какви ги вършиш, когато те оставя за няколко седмици. Прати още снимки.

В следващите няколко весели минути двамата си разменяха съобщения, след което тя се настани, за да пише в
блога.
— Кученцата винаги излизат добре на снимки — отбеляза Брийн и му хвърли един поглед, а Белята, разбира се,
лежеше свит на кравай на леглото. — Сега ще поработя няколко часа върху книгата си, след което ще излезем. Ще ти
купим нашийник и повод, някакви играчки и кучешко легло.
Белята нямаше нищо против нашийника, но никак не му хареса поводът. Не се бори, когато му го закопча, но я
изгледа с много тъжни очи.
— Не че не ти вярвам — каза му тя и би могла да се закълне, че кучето си мислеше точно това. — Пък и няма
да имаме нужда от него в къщата. Но когато ходим в селото, ще ни трябва, защото има още неща, които не съм
разгледала там.
Той вече не изглеждаше толкова унизен, щом тръгнаха да вървят, и дори се пооживи, когато хората се спираха, за
да му се порадват. Успя да подуши няколко чифта обувки, да побутне с нос няколко дечица и да срещне още няколко
кучета.
Брийн си повтаряше, че му помага да свикне с хората, както се препоръчваше, но вътрешно знаеше, че просто се
хвали с него.
Купи му играчки за дъвчене, яркочервена топка и малък плюшен заек. По обратния път към къщи той седя отзад
в колата, захапал новия си кокал и показал глава през прозореца, така че къдриците му се развяваха от вятъра.
Щом се прибраха у дома, Брийн го пусна да потича и да поплува, а тя седна на верандата с таблета си. Не беше
успяла да му купи легло, така че поръча онлайн, както и още няколко играчки, и пръчки за дъвчене, и табелка за
каишката с името му и с номера на нейния мобилен телефон.
— Боже, ако някога имам деца, ще бъда истински маниак — каза си тя.
Освежен от играта в залива, Белята изтича при нея и тя му подхвърли червената топка. Той просто вдигна глава
и я погледна.
— Ти трябва да изтичаш да я вземеш и да ми я върнеш, за да ти я хвърля отново — обясни му тя.
Почти можеше да го чуе как я пита „Какъв е смисълът?“, но той изтича до топката, хвана я между зъбите си и
дотича обратно при нея. Тя му я подхвърли отново. След няколко опита играта, изглежда, му хареса и той започна да
я гони с истински хъс.
— Хубаво, схвана идеята, а моята ръка се измори — каза Брийн и остави топката на масата, с което му даде
знак, че играта е приключила. Той тръгна към гората, излая и се обърна да я погледне.
— Не, няма да ходим там. Не съм готова. Имам да пускам пране и ще пиша. И… просто не съм готова. Хайде да
влизаме вътре. Може би утре — добави тя и го потупа по главата, когато се върна до нея.
На следващия ден обаче успя да си намери други извинения и с изненада откри, че има много неща, с които да
си запълни времето, особено когато си взе почивка от романа, за да напише разказ за приключенията на вълшебно
куче на име Белята.
Следващия ден прекара в развиване на историята и осъзна, че от нея може да излезе книжка за деца в
основното училище. Все пак беше преподавала на малчугани от тази възрастова група и знаеше какво обичат да
четат.
С радост започна да разпределя времето си между романа, детската книга и новия ѝ режим, включващ и
въпросното куче.
И така в един хубав летен ден, в който беше изнесла компютъра, за да поработи на верандата, Белята се втурна
към гората, а радостният му лай беше повече от ясен сигнал.
Брийн не се изненада да види баба си да излиза от гората, придружена от Финола.
Тринадесета глава
Докато се надигаше от масата, Брийн си помисли, че двете приличаха на съвсем обикновени жени. Може би не
точно обикновени, тъй като и двете изглеждаха с години по-млади от реалната си възраст, но със сигурност не
изглеждаха, поне според нея, като магьосница и фея.
Марг носеше торбичка, а Финола — кошница.
Кучето ги посрещна с дива радост и много умилкване, а Брийн се бореше с обзелата я тревога.
— Какъв хубав ден човек да бъде навън — каза весело Финола. — Работиш ли, скъпа? А ние те прекъсваме.
— Не, всичко е наред — отвърна Брийн и затвори лаптопа си. — Мислех да дойда по-рано, но…
— Доста си заета с това писане. А и Шеймъс ми каза, че вече се занимаваш и с градинарство и се справяш
доста добре. За капак вече имаш и този дивак край себе си.
Финола стисна дружески ръката на Брийн в преднамерено успокоителен жест.
— Ако нямаш нищо против, аз ще отскоча до кухнята, за да направя малко чай за тези сладки кексчета, които
съм изпекла.
— Аз…
— За мен не е проблем — добави Финола и влезе в къщата заедно с кошницата си, последвана от кучето.
Марг погледна с усмивка след приятелката си.
— Знае, че съм малко нервна, и говори празни приказки, за да ми даде време да се окопитя — каза тя.
— Това за нервността важи и за двете ни — отвърна Брийн. — И наистина смятах да се върна. Просто имах
нужда от време, за да го направя.
— Не мога да те виня за това. Доста неща се струпаха на главата ти за кратко. Това място е много приятно.
Виждам, че те прави щастлива.
За това беше доста по-лесно да си говорят.
— Така е. За пръв път в живота си живея съвсем сама и правя това, което искам. За пръв път, откакто се помня,
имам куче и то също ме прави щастлива. Искам да ти благодаря, че ми го подари.
— По-скоро ти го натрапих.
— Въпреки това той ме прави щастлива — отвърна Брийн с желание да покаже благодарност и добро
възпитание. — Моля те, седни.
— Ти беше заета. Пишеше.
— Да. Мисля, че не се справям чак толкова зле, и се надявам да ставам все по-добра.
Марг седна и кръстоса крака. Беше облечена в тънък син пуловер и прилепнал панталон, който подчертаваше
стройните ѝ крака.
— Показваш вече таланта си в блогването.
— И ти ли четеш блога ми?
— Да, по мой си начин. Баща ти също имаше особена дарба с думите.
— Той ми разказваше истории и все не можех да им се наситя. Щях да се върна — повтори Брийн. — Исках да
те питам дали нямаш нещо негово, просто нещо дребно, което да си имам за спомен. Имам негова снимка. Един
кръчмар в Клеър ми я подари. Тя е от времената, когато баща ми и приятелите му са свирили в пъба му. Той и
групата му са били много популярни.
— Музиката беше първата му любов, която се запази до последните му дни. Много бих искала да видя
снимката, преди да си тръгнем. Оказва се и че съм ти донесла нещо, което наистина значеше много за него.
Марг бръкна в торбичката, която носеше, и извади от нея по-малка торбичка, завързана с бяла панделка.
— Пазя още негови вещи, разбира се, и винаги можеш да си избереш каквото ти хареса, но знам, че той би
искал да имаш това.
Брийн отвори торбичката и извади отвътре златен пръстен. Беше халка — брачната му халка, спомни си тя.
— Винаги я носеше — каза ѝ Марг, — дори когато вече нямаше брак между тях.
Брийн потърка пръстена.
— Той я обичаше. Знаеше, че не им е писано да останат заедно, но я обичаше. Те са ме създали.
— А може би съдбата ги е събрала, за да направят точно това.
— За мен означава много да имам това — каза Брийн и отново се почувства засрамена, защото беше имала
намерение да се върне, но не го беше сторила. — Много по-мила си с мен, отколкото заслужавам.
— О, глупости! Аз съм ти баба и имам да наваксвам повече от двайсет години, за да те глезя. Само трябва да ми
дадеш възможност, става ли, Брийн?
Гласът на Марг остана спокоен и ведър, но копнежът в молбата ѝ си пролича ясно.
— Ти имаш добро сърце. Дай ми този шанс — продължи баба ѝ.
— Имам много въпроси — отвърна Брийн и протегна ръка, за да хване тази на Марг.
 — Ще е нужно време, за да отговоря на всичките.
— Тогава ще отделим това време. Сега ще ида да донеса снимката. А следващия път, когато отида някъде,
където имат скенер, ще направя едно копие и за теб.
Брийн влезе вътре, където Финола все още се суетеше около чайника и чашките.
— Ти нали си ме познавала, когато съм била малка? — попита тя.
— Така си беше. Ти и нашата скъпа Морена бяхте неразделни, вечно преплетени като бръшлянови клонки. Сега
тя живее с нас, тъй като синът ни и жена му, родителите на Морена, са в Столицата.
— Столицата?
— Да, Талаф не е толкова голям като този свят, но е по-голям от това, което вече си виждала от него — отвърна
Финола и отправи към Брийн прям поглед. — Ще го видиш ли отново, Брийн?
— Да.
— Това много ще зарадва баба ти.
— Само ще се кача за малко горе, за да взема една снимка на баща ми, която искам да ѝ покажа.
— Тогава аз ще изнеса чая и кексчетата. Тя е много способна и могъща жена — добави Финола. — Преживяла е
големи загуби и все още се държи. Тя е моя приятелка и ми е скъпа като сестра. Може би още по-скъпа дори. Най-
голямата ми надежда е и ти да си се метнала на нея.
Брийн не знаеше дали се е метнала на някого, но при условие че имаше само една баба, трябваше да спре да я
пренебрегва.
Изнесе снимката навън, където Марг и Финола вече бяха сипали чай, а Белята се беше разположил под масата,
дъвчейки една от любимите си бисквити.
Брийн се спря и се вгледа в подноса с малките квадратни парчета кекс с глазура.
— Розовите имат вкус на рози.
— Винаги са били любимите ти — усмихна се Финола и постави две в малка чиния. — Нали ти казах, че
момичето винаги е харесвало сладкишите ми — обърна се тя към баба ѝ, — Морена обичаше сините, които са с вкус
на лятно небе.
Брийн седна и подаде рамкираната снимка на Марг.
— О, виж го само момчето ми, толкова е хубав! А това тук е и твоят Флин, Фи!
— Така си е! Този тук с гайдата е бащата на Морена. А този другият е Каван, той беше най-добрият приятел на
баща ти, Брийн, както и баща на Харкен и Ашлинг, с които се запозна, и на брат им Кийган. А този с барабана е
Брайън. Ех, от всичките само моят Флин е все още сред нас.
— Всички ли са… починали? — попита Брийн.
— Брайън много отдавна, както и Каван. Много е хубаво да ги видим отново млади и живи, а и правят това,
което най-много обичаха.
— Ще ви направя копия на снимката и ще ви ги донеса. Ще ми кажете ли как е починал баща ми?
— Ще говорим за това, когато дойдеш и те отведа до мястото, където го положихме. Може ли днес да не
говорим за тъга? — попита я Марг. — В ума ти се блъскат много други въпроси. Хвани един, на който мога да ти
отговоря, без да вгорчаваме чая и сладкишите.
— Добре. Ти си от Мъдрите, а те са вещици, нали?
— Такава съм. Някога тези като мен, а и като теб, бяха уважавани в световете, докато страхът, алчността и
завистта не израснаха като плевели в сърцата на тези без сили. В Талаф не е така. Там дарбите, уменията и
познанията ни се дават, за да помагаме, да лекуваме и да защитаваме.
— Добре, ами ти? — обърна се Брийн към Финола. — Ти си от народа на ший, нали?
— Ние се грижим за земята, за въздуха, за растящите неща.
— И това ли е всичко? Искам да кажа, с това ли се изчерпва вашият свят? С вещици и феи?
— О, тя май има предвид другите племена, Марг. Ние всички живеем, работим, женим се и се защитаваме като
народ на феите, като хора на Талаф, но имаме и други, които вие наричате племена. Имаме елфи, които също се
грижат и предпочитат горите и планините пред полята и низините.
— Елфи. Като… — Брийн възхитена размаха ръка във въздуха, на няколко стъпки от земята. — Елфи?
— Всъщност не приличат на дребните създания със заострени уши, каквито приказките в твоя свят ги описват
— отвърна Марг, — нито пък превръщенците са съществата от кошмарите, които се превръщат по пълнолуние, за да
нападат и убиват.
— Превръщенци ли? Като върколаци?
— Превръщенците имат спиритично животно и по собствена воля могат да се превръщат във вълци, ястреби,
мечки, кучета, котки и други живи същества.
— Или русалките — добави Финола, която явно се забавляваше, докато дъвчеше парченцето си кекс, — които
живеят във водите, грижат се за тях и ги защитават. Троловете пък работят в мините.
 — Всички те си имат свои способности — продължи Марг. — Тролът е възможно да говори с животните,
въпреки че това е много по-вероятно да е дарба на вещица, елф или фея. Превръщенците могат да имат съновидения.
Носим това, с което са ни надарили боговете.
Това е възхитително, реши Брийн. Вече не го намираше за плашещо, нито за невъзможно. Беше просто
възхитително.
— Какви богове? — попита тя.
— Има много. Дори във вашия свят им давате различни имена, предназначения и истории.
— Те ли са създали дървото? Посрещащото дърво?
— То е споразумение между царствата на хората, боговете и феите вследствие на избори, направени преди
повече от хиляда години. Порталите са били начин да се пътува от един свят в друг, но световете се променят и се
налага да се правят още избори.
— Какви избори?
— В този свят решенията бяха взети, когато започнахме да бъдем преследвани, залавяни като животни и
убивани.
— Процесите за лов на вещици. — Брийн си помисли, че това са исторически факти — сериозни и
неоспорими. — Изгаряне на клада, обесване, удавяне.
Марг кимна.
— А повечето, които ги е достигнала тази съдба, не са имали каквито и да били сили. Мисля, че някаква лудост
е завзела царството на хората. Започнаха да се страхуват от нас и да ни обвиняват за всякакви беди, след което се
превърнахме просто в част от приказките и суеверията. И този свят, подобно на други, тръгна по различен път. Тук
машините се превърнаха в нещо като богове, а технологиите в нещо като магия, а истинската магия избледня до
слаба сянка. Народът на феите от Талаф избра да запази това, което е, и избра магията пред този прогрес.
— Но аз преминах, а вие също сте преминали по този път. Казваш, че и майка ми е живяла в Талаф. Тя също ли
е от народа на феите?
— Тя е от този свят. — Вече по-спокойна, Марг наля още чай. — Дойде по свое желание заради любовта си към
баща ти. Никой не може да бъде доведен насила без пълното му съгласие — това е закон. А всички в Талаф са
насърчавани да излизат, да изследват и да прекарват повече време в другите светове. Те могат да избират дали да
останат в друг свят, това е тяхно право, но тогава трябва да положат свещена клетва, че никога няма да използват
способностите си, за да нараняват, освен ако не трябва с тях да защитят някой друг. Дори тогава обаче трябва да има
съд. Някои, също като майка ти, решават да дойдат при нас и да останат. Други разбират, че мястото не е за тях, и си
тръгват.
— А няма ли да разкажат на хората за всичко това?
— Кой би им повярвал? — усмихна се Марг. — Самата ти, която си спомняш смътно разни неща и си видяла
със собствените си очи други, все още полагаш усилия, за да повярваш.
За Брийн обаче да повярва вече не беше чак толкова трудно, колкото би трябвало да бъде.
— През целия си живот съм живяла в този свят, поне след като съм навършила три години. Прекарала съм го на
място далеч по-различно от това. И прекалено дълго време са ме учили, че не съм просто обикновена, а всъщност
едва достигам до средното ниво.
Нещо проблесна в очите на Марг, преди тя да сведе поглед.
— За това е виновен страхът на майка ти. Мисля, че тя много грешеше, но не мога да я виня. Ти си далеч от
обикновена във всеки свят, mo stór. Ти си много по-умна и по-силна, отколкото си мислиш. В теб спи нещо голямо.
Нека ти помогна да го събудиш.
Тя се изправи и ѝ подаде ръка, а когато Брийн постави своята в нея, баба ѝ я поведе към градината.
— Този розмарин там е много полезно растение. Можеш да го докоснеш, да си помислиш за него — как расте,
как се грее на слънчевите лъчи и как изпълва въздуха с аромата си.
Брийн не видя нищо опасно в това и прокара нежно пръстите си над меките иглички на розмарина.
— Корените му се разпростират под земята и когато завали, той пие. Мисли за него. От какво има нужда?
Какво ни дава? Мисли за това, което ти му даваш.
Тя се замисли за розмарина — как миришеше, как миришеха пръстите ѝ, след като разтъркаше някое от
листенцата му, как се издигаше на малки туфички към слънцето. Как…
— Той порасна! — С изумление Брийн видя как клонките се протегнаха нагоре и израснаха с два-три
сантиметра. — Ти го направи.
— Не, не бях аз — отвърна Марг и обеците ѝ проблеснаха, когато поклати глава. — Това е в теб. Може и да не
ти казвам всичко, не и наведнъж, но не бих те излъгала. Това идва от теб, имаш и още много. Виждаш ли, всичко е
едно цяло, свързано е. Вода, огън, земя, въздух и магия. И всичко това е в теб.
— „Всичко е свързано. Неделимо едно от друго“ — прошепна Брийн думите на Шеймъс.
 Тя се обърна към Марг, която я хвана за ръце.
— Какво точно искаш? — попита я тя.
— Ако може да дойдеш и да останеш с мен за ден-два.
— Ако ме заведеш до гроба на баща ми.
— Ще те заведа.
— Имам нужда и да пиша.
— Това там няма да работи — каза Марг и погледна към лаптопа, — но има и други начини. Аз ще ти помогна,
за да можеш да правиш това, което обичаш и от което имаш нужда. Искам само ден или два, скъпо мое момиче.
— Добре. Нека е утре.
— Ще ти бъда повече от благодарна — каза ѝ баба ѝ и се обърна към приятелката си. — Сега май е време да я
оставим на мира, а, Фи?
— Да, а визитата със сигурност беше приятна — отвърна Финола, взе кошницата си и стана. — А ти, дете, бъди
благословено.
— Благодаря… и на двете ви.
— До утре тогава. Ще те чакам.
Брийн се изправи и проследи с поглед двете жени, докато прекосяваха моравата на път към гората. Белята ги
последва на известно разстояние, но след това изтича обратно при нея.
— Май ще трябва да си събера някакъв багаж. Какво взема със себе си човек, който трябва да прекара няколко
дни в друг свят?

Брийн предпочете да запази обичайния си сутрешен режим, макар и в съкратен вариант. Блогът, романът и
детската книжка получиха равна доза от вниманието ѝ, въпреки че им отдели по-малко време от обикновено.
Към средата на утрото Брийн вече беше нарамила раницата си на гръб и крачеше нервно към гората в
компанията на Белята. Усещаше въодушевлението му във всяка крачка и се чудеше дали пък той не долавяше по
някакъв начин нейната тревожност.
И така да беше, както и предишния път, той я поведе през сенките и прокрадващата се между клоните светлина,
а пулсът ѝ под татуировката биеше учестено.
Брийн си помисли какво ли би казала майка ѝ.
Не ставай глупава, Брийн. Не си подготвена да се справиш с нещо подобно. Върни се, резервирай си полет и си
ела тук, където ти е мястото. Следвай правилата. Живей спокоен живот. Ако се стремиш към твърде високото,
можеш единствено да паднеш.
Чувайки думите ѝ в главата си, Брийн се мотивира още повече да върви напред, стъпките ѝ станаха по-леки и тя
неусетно стигна до дървото.
„Ето го“, помисли си тя. Толкова странно, величествено и плашещо. Всяка капчица логика в тялото ѝ
настояваше, че едно дърво, пък било то и толкова фантастично, нямаше как да бъде портал към друг свят.
Но тя беше ходила там, а сега имаше и кучето, за да го докаже.
— „Има по земята и небето неща, които наш’та нещастна философия не е дори сънувала.“13 Нали, Беля? Тъй
че… да вървим.
Той прие думите ѝ като команда и се покачи по камъните и клоните. Спомняйки си падането от предишния
път, Брийн го последва много внимателно.
Отново усети, че пропада, и сграбчи най-близкия клон. Понесе се в поток от светлина, а буен вятър разроши
косата ѝ и повдигна якето ѝ. Наложи ѝ се съзнателно да потисне онази част от себе си — гласа на майка ѝ в главата
си — която отчаяно искаше от нея да се върне обратно.
Вместо това пристъпи напред.
Главата ѝ се завъртя и двата свята изведнъж сякаш се смесиха — гъстата гора зад гърба ѝ се сля със зелените
поля пред нея, но тя успя да се задържи изправена на билото, едва успяваща да си поеме дъх, докато Белята вече
тичаше весело надолу и гонеше овцете.
— Истинско е. Нека започнем с това — всичко е истинско. Значи трябва да видим какво следва сега — каза си
тя.
Краката ѝ трепереха леко, но Брийн успя да слезе по стълбите, а после и да прекоси полето. Съпровождана от
кучето, тя се прехвърли през каменната ограда и излезе на черния път.
Видя мъжа на име Харкен, който вървеше към една от каменните сгради. Видя и Ашлинг, наведена в нещо,
което изглеждаше като зеленчукова градина, а две момченца с гарвановочерни коси седяха в тревата близо до нея.
По-малкото от двете пискаше щастливо, удряйки една в друга две тенекиени кофички, а по-голямото внимателно
градеше кула от дървени кубчета.
 Край тях седеше огромно сиво куче, вълкодав, което ги наблюдаваше с вниманието на детегледачка.
Ашлинг я забеляза, облегна се на оградата и ѝ помаха, след което тръгна към нея, като пътьом взе по-малкото
дете у себе си, а другото хвана за ръка. Придружени от кучето с размери на пони, те тръгнаха по пътя към нея.
— Значи се върна. Добре дошла.
— Да. Дойдох да видя баба ми.
Брийн се приближи до каменната ограда, така че тя остана от едната ѝ страна, а Ашлинг и децата ѝ от другата.
— Мога да ти кажа, че я направи много щастлива. А това тук са моите момчета. Финиан, кажи добре дошла на
госпожица Кели.
— Добре дошла — повтори детето.
— Благодаря ти. Казвай ми Брийн — отвърна тя и му подаде ръка, въпреки че неговите бяха изцапани с трева и
пръст.
— А този палавник тук е нашият Каван.
За изненада на Брийн, Каван се засмя и размаха ръчички, посягайки да я прегърне.
— Той е много дружелюбен, но в момента не е особено чист — каза Ашлинг.
— Аз нямам нищо против.
Щом Ашлинг ѝ го подаде над оградата, той незабавно вплете не особено чистите си пръстчета в косата ѝ и
загука щастливо.
— Виж, хареса косата ти. Червеното е любимият му цвят, нали, дивачето ми? Това пък е Маб, кротка е като
ангелче, така че от нея не трябва да се притесняваш — каза Ашлинг за кучето.
Белята се надигна на задните си лапи, за да близне Маб по муцуната, а по-едрото куче понесе това с тихо
достойнство.
— Няма да те задържаме повече, защото знам, че Марг те чака, но се надявам да ни посетиш, докато си тук.
Очакваме съпругът ми и брат ми да се завърнат всеки момент. Те ще се радват да се запознаят с теб.
— Ще дойда — отвърна Брийн.
— Ела сега при мама, момчето ми, защото новата ти приятелка трябва да върви — каза Ашлинг, взе сина си и го
подхвана с една ръка, подпирайки го на хълбока си.
— Имам нещичко за теб и за брат ти — каза Брийн.
— Така ли?
— Да. Баба ми каза, че… — Тя свали раницата от гърба си, отвори ципа и извади рамкирана снимка. — Това е
вашият баща заедно с моя и техни приятели.
— О! О, колко прекрасно! — възхити се Ашлинг и премести бебето от другата си страна, за да вземе снимката.
— Вижте, дечица, това е дядо ви.
— Как е влязъл там? — поиска да узнае Финиан.
— Виж колко много си прилича само! Изглежда точно като на онази рисунка, правена, когато е бил млад. О,
това е толкова ценен подарък, Брийн. Не знам какво да кажа.
— За мен е удоволствие. Ще дойда да ви видя, преди да… си тръгна.
— Гледай да го направиш и предай поздрави от нас на Марг, става ли?
— Ще ѝ предам. Имаш много красиви синове — каза Брийн.
Усмивката на Ашлинг засия от удоволствие и гордост.
— Благословена съм с тях двамата. Сега ми се ще да имам и момиченце, поне едничко. Хайде, момчета, да
занесем този чудесен подарък в къщата.
Докато Ашлинг се връщаше обратно към дома си, Каван се усмихна на Брийн през рамото на майка си. Докато
го гледаше, Брийн видя мъничките червени криле, които потрепнаха зад него, сякаш за да ѝ помахат за довиждане.
„Това е нещо, което не виждаш всеки ден. Е, освен може би тук“, помисли си тя. Продължи по пътя и навлезе
сред дърветата към къщата на баба си.
Отново вратите и прозорците бяха отворени за през деня, а от комина се издигаше пушек.
Марг береше цветя в тучната си градина и ги слагаше в кошницата, окачена на лакътя ѝ.
— Значи дойде. И ти също — добави тя, когато Белята изтича при нея. — Влизайте и добре дошли. Веднага ще
ти покажа твоята стая, надявам се да ти хареса.
Брийн осъзна, че баба ѝ също звучи притеснена, и това донякъде успокои собствените ѝ тревоги.
— Как се справи с преминаването този път?
— Не се озовах по гръб и не припаднах.
— По-добре е било значи. Насам — каза Марг и я покани с ръка. — Моята стая е в другия край, така че ще
имаш лично пространство. Тук е къпалнята, но не е точно това, с което си свикнала. Ако имаш въпроси, ще ти
покажа как точно работи.
— Добре.
 Брийн пристъпи в много светла стая с дантелени перденца, които бяха дръпнати настрани и разкриваха гледка
към градината и дърветата навън. Голямото легло с четири колони изглеждаше солидно и беше застлано с бяла
завивка, а в долния му край се виждаше ракла с изрисувани на капака дракони. Полицата над камината беше
украсена със свещи, цветя и необработени кристали.
Симпатично малко бюро и стол бяха разположени пред един от прозорците, гледащи към двора.
— Много е хубаво — каза Брийн и остави багажа си на раклата, разглеждайки удивено стаята. — Прекрасно е
наистина. Отвън къщата не изглеждаше толкова голяма, че вътре да има такава стая.
Изведнъж причината я осени и тя добави:
— Защото я е нямало преди.
— Сега е тук и винаги ще бъде за теб.
— По навик се опитвам сама себе си да убедя, че това е някакъв много жив сън или пък… нервен срив — каза
Брийн. — Но в същото време знам, че не е. А сега, когато съм тук, не искам да бъде.
— Това е твоят дом, независимо какво ще избереш накрая. Това винаги ще бъде твоят дом. Аз ще отида да сложа
чай, докато ти си подредиш нещата.
— Не нося кой знае какво и може да почака, ако можем да… ако можеш да ме отведеш до гроба на баща ми.
Нося ти и това — каза Брийн и отвори раницата си, за да извади още една снимка в рамка. — За теб е. Имам една и
за Финола. Видях Ашлинг по пътя насам и също ѝ дадох една. Нося и още една. Не знаех дали и четвъртият приятел,
за когото също казахте, че бил починал, няма семейство, което би я искало.
— Има и те много биха се зарадвали на такъв подарък. Много мило от твоя страна, Брийн.
Марг взе своята снимка и я притисна към сърцето си.
— Ще те отведа до неговия надгробен камък. Далеч е оттук, за да идем пеша, така че ще вземем конете. Аз си
имам собствена кобила — Игрейн, ще вземем назаем и един кон от Харкен за теб.
— Не мога да яздя. Всъщност никога не съм се качвала на кон.
В погледа на Марг проблесна изненада.
— Качвала си се, разбира се. Имаше свое собствено пони, казваше се Птиче. Освен това си се качвала и на коня
на баща си заедно с него. Ще си спомниш всичко, няма съмнение, но за днес ще вземем Игрейн и каруцата.
— Тук наистина ли няма никакви коли?
— Не, коли нямаме — отвърна Марг и отново взе оставената настрана кошница с цветя, преди да поведе Брийн
навън към близката барака, където стоеше кобила, безгрижно дъвчеща слама от една кошница.
— Това е нашата Игрейн, тя е фино и нежно животно, но умее и да бяга доста бързо, когато се налага. Просто
ще я впрегнем в каруцата.
Това беше конят от сънищата ѝ, осъзна Брийн — мускулестата бяла кобила с няколко черни петна по хълбоците,
която беше видяла насън.
— Мога ли да ти помогна? — обърна се тя към баба си.
— Най-добре този път стой настрана. Гледай и се учи.
Марг отведе кобилата до двуколка, където животното застана неподвижно, докато стопанката му поставяше
кожените впрягове през шията и гърдите му. Ремъците минаваха под корема и покрай хълбоците, а от начина, по
който Марг се справи с поставянето им, Брийн разбра, че го беше правила вече безброй пъти.
През цялото време кобилата стоеше неподвижно и търпеливо чакаше.
— Всичко е подплатено, както виждаш, за да не ѝ убива на гърдите. С този ремък насочваш главата ѝ, но гледаш
да не го държиш твърде високо, защото пречи на дишането ѝ. След това трябва да затегнеш ремъците на стръките.
Слагаме и седлото, което не е като онова за яздене, както и поводите. Те са за спиране, нещо като спирачки.
Марг потърка тялото на кобилата.
— Следва притягането на ремъка през корема, който трябва да е изпънат добре, а накрая ѝ слагаме и хамута.
Ето го моето момиче, готово е.
Брийн гледаше с възхита как Марг поставяше ремъци, пристягаше тук и там и проверяваше дали всичко е както
трябва. След това баба ѝ отстъпи, за да вдигне каручката.
— Нека ти помогна.
— Добре, стръките от двете страни трябва да влязат в тези примки. Онези кожени неща ето там — поясни баба
ѝ.
Обясняваше ѝ стъпка по стъпка, а те не бяха малко, преди кобилата и двуколката да станат готови за път.
— И правиш всичко това всеки път, когато искаш да отидеш някъде с каруца? — удиви се Брийн.
— Отнема известно време, но има ли смисъл да пришпорваме деня си, само и само да премине в следващия?
Пъргава като тийнейджърка, Марг се качи на седалката и зачака Брийн да направи същото.
— Ти скачай отзад — нареди Марг на Белята и той скочи в каручката и положи глава на седалката между двете.
С ъгълчето на окото си Брийн долови някакво движение и се обърна към къщата. Иззад ъгъла се показа
сребристосива котка с лъскава козина.
— Имаш и котка — отбеляза тя.
— Може и така да се каже — отвърна баба ѝ.

Обработка: ehobeho
Четиринадесета глава
Колкото до преживяването, Брийн реши, че първото ѝ возене в двуколка може и да беше раздрънкало част от
костите и зъбите ѝ, но изпитаното въодушевление компенсираше това.
Тишината, нарушавана само от скърцането на колелата и веселия тропот на кобилата по размекнатия черен път,
ѝ позволяваше да слуша птичите песни и мученето на кравите наоколо.
Брийн се возеше под слънцето; лек полъх, наситен с аромата на трева, се носеше около нея. Видя още ферми и
къщи, както и един мъж с дебела тояга вместо бастун, който почтително повдигна шапката си за поздрав, докато го
задминаваха по пътя. Видя играещи си деца, дрехи, прострени да съхнат на дълги простори навън, и коне, които се
разхождаха, пуснати свободно из полята.
— Това лисица ли беше? — попита Брийн, когато забеляза нещо червеникаво и дълго да прекосява набързо
пътя.
— Да. Никога ли не си виждала лисица преди?
— Не и наистина. Там се вижда една кръгла кула. За какво служи?
— За напомняне. Някога много отдавна Благочестивите са се криели там, когато са били преследвани, а след
това и когато самите те са се превърнали в преследвачи.
— Същото име използва и когато говореше за мястото, където каза, че бил погребан баща ми — отбеляза
Брийн.
— Беше, или по-скоро беше предназначено да е, място за молитва, усилна работа и размисъл. Но винаги се
намират хора, които смятат, че това, в което вярват те, е единственото правилно, нали така? И те правят всичко
възможно да принудят и останалите да вярват в същото. За мен тези, които убиват, изгарят или поробват в името на
някой бог, просто не чуват това, което този бог им проповядва да следват. Или просто той е фалшив и жесток.
Марг зави с двуколката по страничен и значително по-стръмен път и когато стигнаха до най-високата му точка,
Брийн го видя.
Широко пространство, запълнено от сив камък, кули и бойници, обрасло във високи треви, сред които се
мяркаха надгробни камъни и пасяха овце, а на друго близко възвишение се виждаше каменен кръг.
— Сънувала си го.
— Да. Сънувах и това място, и теб, и коня… без двуколката. Ти яздеше, облечена в кафяво наметало с качулка.
Не мога да свикна с всичко това — каза тихичко Брийн — и не знам дали някога ще мога.
— Това място е свято и такова трябва да си остане. Всяка кръв, пролята тук, всички извършени грехове, отдавна
вече са простени.
— А защо той е положен тук, а не някъде по-близо до мястото, където е живял?
— Той беше тийшах и тази чест му се полага. Когато настъпи и моят сетен час, аз също ще бъда положена тук.
— Какво означава тази дума? „Тиша“?
Марг я изрече бавно, буква по буква.
— Означава „вожд“. Нашият Иън беше единствен водач на племената. Той избра и бе избран също както бях и аз
някога.
— Искаш да кажеш избран на избори?
— Той избра и бе избран — повтори Марг. — Също както аз избрах да предам меча и жезъла на тийшаха на
друг, когато се провалих и позволих да бъда използвана и заблудена. Ще ти обясня — добави тя и положи ръка върху
тази на Брийн, — обещавам. Баща ти беше почти бебе, когато аз абдикирах, а бе почти на шестнайсет, когато самият
той пое меча и жезъла.
Марг спря коня.
— Ще вземеш ли цветята вместо мен? — помоли тя, а кучето скочи от двуколката, нетърпеливо да изследва
овцете и камъните.
Брийн слезе и взе кошницата. Марг извади цветята от нея и очерта кръг във въздуха с показалеца си. Стъблата
на цветята мигом се преплетоха в здрава дръжка на букет.
— Мисля, че щом и ти си тук, можем да ги сложим направо в земята, така че да се вкоренят и да пораснат —
отбеляза баба ѝ.
— Но това са отрязани цветове, нямат корени — озадачи се Брийн.
— Да, но са свежи. Достатъчно свежи са, за да се получи.
Марг хвана Брийн за ръка и я поведе през тревата, към камъка, на който беше изсечено името на баща ѝ заедно
със символ, изобразяващ кръстосани меч и жезъл.
— Значи него наистина го няма. Част от мен така и не искаше да повярва…
— Той е в теб, в мен… — отвърна Марг и внимателно прегърна Брийн през кръста. — Никога не забравяй това.
Сега той е при боговете и само прахът му и нашите спомени за него лежат тук.
 — Значи… е бил кремиран?
— Такава е традицията ни. Полагаме мъртъвците си на лодка сред легло от цветя и запалени свещи. Пеят се
песни, а лодката се пуска да отплава по вода. Тогава я обзема огънят. Пепелта на покойника се връща по въздуха и се
събира в каменна урна, а урната се поставя в земята. Тогава починалият става едно с петте елемента.
— Четирите земни елемента и магията — спомни си Брийн.
— Да. Искаш ли да те оставя насаме за малко?
— Не. Няма нужда. Той е бил и твой син.
— Значи двете заедно ще му поднесем цветята.
— Не знам как да направя това, което искаш от мен.
— Коленичи с мен. Ще държим цветята заедно, поставени внимателно точно пред камъка. Сега мисли за това с
цялото си сърце. Отвори го — каза Марг. — На това свято място на мир и покой за човека най-скъп носим дара
свой. Прекрасни цветя, ден и нощ растете, за бащата, за сина от нас сила вземете. Думи изречени, вовеки бъдете!
Брийн почувства нещо, някаква промяна във въздуха и в земята под краката си. Стъблата в букета просто се
удължиха и потънаха в почвата, а цветята се разпростряха настрани, оформяйки покривка от цветове над гроба.
— Много е… красиво.
— И ти беше част от него — отвърна Марг, а в очите ѝ проблеснаха сълзи, които не потекоха по бузите ѝ, а
просто останаха да блещукат като светлинки над обвито в мъгли синьо море. — Това е в теб, mo stór. Ако избереш
този път, ще те обуча на всичко, което трябва да знаеш. Сега можеш да останеш за малко сама с него. Знам, че имаш
нужда от това, независимо дали го признаваш, или не. Аз имам и други любими хора, които почиват тук, и ще отида
да засвидетелствам почитта си.
— Добре.
Брийн приседна и прекара ръка през красивата цветна покривка. Не вярваше, че е участвала в създаването ѝ, но
не можеше да отрече, че беше усетила нещо да я дърпа отвътре и да се отваря в нея.
Засега обаче искаше просто да усети този миг.
— Толкова много ми липсваш — каза тя и осъзна, че думите ѝ сега бяха изпълнени с много повече искреност,
отколкото дори когато беше малко момиче. — Трябваше да се опитам да те намеря по-рано. Трябваше по някакъв
начин да се измъкна и да опитам. Ти отново щеше да си изчезнал от този свят, но поне щях да знам. Щях да съм
идвала тук. Много е красиво — продължи Брийн, — старите руини, хълмовете, полята, всичко е прекрасно. И е
толкова тихо. Баба ми каза, че е място за мир и покой, и наистина е така. Не съм сигурна в какво точно вярвам по
отношение на отвъдния живот, но се надявам, че сега имаш точно това — мир и покой. Има толкова много неща,
които трябва да си припомня, но едно никога не съм забравяла — това, че те обичам.
Тя се изправи на крака, примигна и избърса с длан сълзите си.
Зад нея кобилата изцвили гръмко и се изправи на задните си крака, ритайки с предните във въздуха толкова
яростно, че едва не преобърна двуколката. Без да се замисли нито за миг, Брийн се втурна към нея, за да грабне
юздите и да я успокои.
Чу някакво свистене, подобно на силен вятър, идващ откъм дърветата.
Все още борейки се с коня, тя вдигна поглед нагоре.
От небето се спускаше някакъв мъж. Златистата му коса се стелеше назад, черните му криле бяха разперени.
Брийн имаше само миг, за да осмисли тази необичайна красота, преди да осъзнае, че мъжът се носеше право към
нея, а погледът в очите му беше по-тъмен дори и от крилете му.
Тя побягна, препъвайки се по неравната земя, тичайки на зигзаг, за да избягва камъните. Нещо я сграбчи за
косата и я дръпна рязко назад. Тя зарита яростно, забори се и пое дъх да изкрещи, когато нечия ръка я прихвана през
кръста.
— Бабо! Бягай! Бягай, крий се!
— Край на криеницата. Одран отдавна те чака — изрече със зловещ кикот мъжът много близо до ухото ѝ.
Тя зарита във въздуха, когато той я вдигна и земята се завъртя под краката ѝ.
Брийн чу яростен рев, помисли, че идва от паникьосаното ѝ сърце, което биеше до пръсване. И тогава нещо се
спусна от небето, проблясвайки в смарагдовозелено и златно. Изглеждаше направо невъзможно. Издълженото му
гъвкаво тяло се стрелна във въздуха заедно с мъжа с развети гарвановочерни коси, който беше на гърба му.
Слънчевите лъчи се отразиха в острието на вдигнатия в ръката му меч.
Съществото, което я държеше, изведнъж я пусна и тя падна прекалено зашеметена, за да изкрещи. Видя как то
също извади меча си. Остана да лежи на земята замаяна и объркана, а над нея се разнесе яростен удар на едно
острие в друго.
— Брийн! — извика Марг и се спусна на колене до нея. — Държа те. Нека да видя къде се удари.
— Това е дракон — едва успя да промълви Брийн, останала без дъх. — Това е дракон.
— И да благодарим на боговете, че дойде — отвърна баба ѝ.
 Драконът се обърна, извивайки се и замахвайки с опашката си като с камшик, а ездачът му разсече въздуха с
меча си. Крилатото тяло се стовари на земята като камък. Главата му се удари в черния път с глухо тупване, след
което се търкулна в тревата.
— О, боже! О, боже!
— Това беше. Всичко свърши. Вече си в безопасност. Натъртена си, но нямаш нищо счупено. Седни внимателно
и си поеми дъх. Спокойно, всичко свърши.
Драконът се понесе плавно надолу и острите му нокти след миг докоснаха земята. Очите му с нюанс, по-тъмен
от този на златистите му люспи, заразглеждаха внимателно Брийн, докато свеждаше едрото си тяло.
Ездачът преметна крак през широкия му гръб и скочи на земята с лекота, с каквато друг би се хвърлил в
прохладна река в някой горещ ден. Мъжът прибра окървавения си меч в ножницата и тръгна с твърда крачка към
Марг.
Не изглеждаше особено доволен, реши Брийн, но и самата тя едва ли би изглеждала по-различно, ако току-що
беше обезглавила някого.
Косата му беше черна като нощта, спускаше се назад и падаше под яката на коженото му палто, което се
издуваше зад него, докато вървеше. Тъмните му наситенозелени очи едва хвърлиха поглед на отрязаната глава.
Тя познаваше това сурово и красиво лице от сънищата си.
— Одран не е изпратил най-добрия си боец — каза той и погледна към Брийн със същия поглед, изпълнен с
леко неодобрение. — Това тя ли е?
— Благодарна съм ти, Кийган, така че не бъди простак и не разваляй момента. Моето момиче преживя шок и
съм наясно, че нещата щяха да са много по-зле, ако не беше дошъл ти и не беше направил това, което направи.
Брийн, това е Кийган О’Бройн — представи го Марг.
— Ти имаш дракон — успя да каже Брийн.
— Принадлежим си един на друг. Можеш ли да се изправиш?
Тя не беше съвсем сигурна, но когато той ѝ подаде ръка, Брийн реши, че ще се чувства по-малко идиотски, ако
стои изправена на крака, вместо просната на земята с разтревожено куче, което скимти и я ближи по лицето.
Той я издърпа, за да стане, и погледна към Белята с по-дружелюбно изражение от това, с което беше гледал нея.
— А кой е това? Някое от кутретата на Кланси ли?
— Да, и сега е на Брийн.
— Е, не те бива за пазач — отбеляза Кийган, но все пак погали набързо кучето. — Следващия път ще трябва да
се справиш по-добре — добави той и погледна отново към Марг. — Същото важи и за нея.
— Момичето нямаше достатъчно време — започна Марг.
— Аз съм застанала точно тук, но мога да отида и малко по-нататък, ако вие двамата предпочитате да си
поговорите зад гърба ми — заяви Брийн.
— Е, поне има характер — пренебрегна я за пореден път Кийган и вдигна поглед нагоре. — Махон сигурно не е
далеч. Той ще се погрижи да се приберете безопасно у дома. Този май беше по-скоро опортюнист. Не мисля, че
Одран би изпратил някого, който борави толкова зле с меча. Аз ще се погрижа за останките му.
— Нямаше ви повече от две седмици. Ще останете ли за известно време? — попита Марг.
— Ще остана колкото мога. Липсва ми домът. А, ето го и Махон.
— О, Ашлинг и децата ще се радват да го видят отново у дома.
Крилете му бяха с цвета на стар махагон, а косите му бяха със същия нюанс на кафявото и сплетени на десетки
тънки плитки. Махон, като представител на народа на феите, се носеше плавно в небето над тях.
— Ще ти трябва ли помощ, за да я качиш в каруцата? — обърна се Кийган към Марг.
— Ох, да му се не… — Обидата напълно изличи и последните остатъци от страх и почуда у Брийн. — Беля! —
изкрещя тя и демонстративно тръгна към двуколката. Болка проряза глезена ѝ, но тя си наложи да не куца.
— Беля? — повтори с насмешка в гласа Кийган.
— Това е името на кучето, а ти престани да подкачаш момичето, Кийган. Случилото се е изцяло моя грешка —
отвърна Марг и тръгна след Брийн, преди Махон внимателно да се приземи на крака наблизо.
— Излетя като хала и за малко да ме отнесеш с дракона — оплака се Махон. — А и изглежда, съм изпуснал
цялата забава. Този трябва да е от тъмните феи, нали?
— Един от хората на Одран. Беше вдигнал внучката на Марг на няколко метра над земята, когато го посякох. А
тя крещеше и риташе като малко дете.
— В съобщението, което Ашлинг ми изпрати, се казваше, че тя ще премине.
— И за малко не беше отвлечена отново. Махон, ще се погрижиш ли да са в безопасност, преди да се прибереш?
— Да, разбира се.
Кийган отиде настрани, вдигна отрязаната глава за косата и я захвърли до тялото.
— Крога! Ласер!14 — обърна се той към дракона.
 С оглушителен рев Крога избълва огън, а мощните пламъци превърнаха останките в черна пепел. Ужасена от
звука, Брийн се обърна и от начина, по който лицето ѝ изведнъж пребледня, Кийган осъзна, че трябваше да изчака с
тази си команда, докато те се отдалечат.
Е, така или иначе вече нямаше значение.
— Можеше да си малко по-деликатен — отбеляза Махон, след което тръгна с уверена крачка към двуколката.
— Милейди — каза той и въпреки формалното обръщение се наведе, за да целуне Марг по бузата. —
Съжалявам, че сте имали проблеми, и то тук, на това свято място. Освен това не знаех, че имате сестра.
— Ама че си и ти, Махон — сгълча го Марг. — Брийн ми е внучка, както много добре знаеш. Брийн, това е
Махон Ханиган.
— Запознах се със семейството ти — каза внимателно Брийн, като се стараеше гласът ѝ да не трепери, все още
усещайки дима. — Децата ти са прекрасни.
— Да, така си е. А вие достатъчно добре ли се чувствате, за да пътувате, милейди?
— Добре съм, благодаря. Всичко е наред.
— Аз ще се погрижа да се приберете у дома в безопасност, така че не се тревожете.
Той разпери криле и се издигна. Брийн просто забрави да се удиви.
Марг направи знак на коня и след като се отдалечиха достатъчно от вонята на изгорено и дим, Брийн се обърна
към нея:
— Имам нужда от отговори.
— Да, така е. Случилото се е изцяло по моя вина.
— Преди да стигнем до това, искам да го кажа, за да спра да мисля за това: Този човек яздеше дракон!
— В твоя свят тези създания съществуват само в митовете и легендите, но тук те са истински. За известно
време помолих никой от тях да не се приближава, защото реших, че ти… вече ти се беше насъбрало достатъчно на
главата и… както и да е, сгреших. Оказа се, че съм грешала и ти можеше да платиш скъпо заради това.
— Той е брат на Ашлинг и Харкен, нали? Мъжът, който яздеше дракона.
— Да. Освен това е и тийшах на Талаф.
— Той? Е, защо пък не? А сега ми кажи защо някаква тъмна фея би се опитала да ме отвлече и кой, по
дяволите, е Одран?
— Вярвах, че все още си скрита от Одран и че имаме време, за да те подготвя, да ти обясня, да те науча… Не
съм сигурна дали този, когото Кийган уби, е бил изпратен, или е просто шпионин, който е извадил късмет да
попадне на теб. Е, преди късметът му да бъде пресечен, образно казано.
— Това не отговаря на въпроса ми.
— Той би искал да те отвлече. Със сигурност би получил голяма награда за теб. Сигурно е бил някой от хората
на Одран — твоя дядо.
— Моят… и защо моят дядо, за чието съществуване си пропуснала да ми споменеш досега, би искал да се
изплаша до смърт, докато ме отвлича някакъв… Той ме е отвлякъл като дете, нали?
Изражението на Марг се изопна и тя пришпори коня.
— Грешката е моя и за това. Ние сме мирен свят. Трябва да полагаме усилия, за да имаме мир, но понякога
трябва и да се борим за него. Има и такива, които живеят заради разрушението, които се хранят от него и завземат
властта над другите против волята им. Одран е такъв.
Брийн реши, че всички светове са еднакви, независимо дали в тях има, или няма магия.
— Той защо ме иска?
— Ти си негова кръв също както си и моя. А ти си толкова много повече, отколкото знаеш, mo stór.
Преди баба ѝ да заговори отново, Брийн видя дракона да се рее високо над главите им, а ездачът му го насочи на
запад.
— Къде отива той? — попита Брийн.
— Ще отнесе пепелта му до тъмнината на Горчивите пещери, ще я зарови дълбоко и ще посипе сол по земята
над гроба му — отвърна Марг и замълча за миг. — Скоро ще бъдем у дома. Можеш ли да изчакаш дотогава за
останалата част от историята?
Искаше ѝ се да възрази, но забеляза, че Марг беше също толкова бледа като нея самата.
— Чакала съм вече толкова дълго — каза Брийн и вдигна поглед нагоре, където летеше Махон. След това
попита: — Ако Кийган е тийшах, то кой е Махон?
— Той е най-старият му приятел, по-близък от брат дори, преди да се задомят с Ашлинг. Махон е добър човек и
на него можеш да се довериш винаги. Той е дясна ръка за Кийган.
— Той е… от народа на ший, нали? А ти каза, че Ашлинг е от Мъдрите. Значи, различните… племена могат да
се женят помежду си?
— Разбира се. Сърцето само избира кого да обича. Харкен копнее по Морена и винаги я е харесвал, но е малко
срамежлив в тези неща, а тя е по-скоро упорита, така че все още се обикалят един друг.
Марг сви по пътя към къщата.
— Щом прибера Игрейн, искам отново да те прегледам по-добре или мога да извикам Ашлинг, тъй като
лекуването е най-голямата ѝ сила.
— Не съм ранена. Малко съм поожулена и левият ми глезен е подут, но това е всичко.
— Ще погледнем, след което ще пийнем малко вино и ще ти разкажа това, което трябва да знаеш.
— Всичко — настоя Брийн, — а не само това, което смяташ, че трябва да знам.
— Всичко.
Щом спря пред къщата, Махон се спусна да помогне на Марг да слезе от двуколката.
— Аз ще се погрижа за коня и колата — каза той.
— Ах, Махон, знам, че копнееш за дома си.
— И много скоро ще съм там — отвърна той, дари я с още една целувка и погали кучето. — Добре дошли сте в
Талаф, лейди Брийн — добави той накрая.
— Благодаря.
Глезенът ѝ се беше схванал още повече и се наложи да събере всички сили, за да не куцука по пътя до вратата.
— Седни там, до огъня — нареди Марг и щракна с пръсти, за да предизвика пламък в тлеещите въглени. —
Нека сложим крака ти на по-високо и да свалим ботуша.
— Просто го усуках, когато паднах. Всъщност задните ми части понесоха по-голямата част от удара —
запротестира Брийн.
— Малко ожулен и малко подут — намръщи се Марг. — Е, лекуването може и да не е най-голямата ми сила, но
с това мога да се справя.
Тя приседна на ниската масичка и взе крака на Брийн в скута си.
— Трябва му само малко лед и да постои вдигнат нависоко — отбеляза Брийн.
— Хм — отвърна Марг и нежно прокара пръсти по глезена ѝ с леки кръгови движения, като едва докосваше
кожата ѝ. — Като малка едва се бе научила да ходиш, а все искаше да тичаш. Беше вечно ожулена и насинена, но
винаги просто се изправяше и продължаваше напред.
— Обичам да тичам. В училище тренирах бягане. За известно време.
Докосването на пръстите беше толкова успокояващо, охлаждащо и нежно, че Брийн отпусна клепачи.
— Сега просто стой тук, а аз ще донеса вино и малко балсам, за да довършим лечението.
Марг се изправи и Брийн отново отвори очи. Сковаността и болката в глезена ѝ бяха изчезнали, а с тях и
ожуленото, и отокът.
— Това някакво заклинание ли беше?
— О, всъщност не. Бих казала, че е по-скоро умение. Ако беше нещо по-сериозно, щях да извикам Ашлинг или
някого от другите лечители. Ти имаш това умение. Спомням си как веднъж Морена си изгори пръстите на печката, а
ти ги излекува с целувки.
— Как… откъде съм знаела какво да правя?
— Сърцето ти знаеше — отвърна баба ѝ, — а сега заповядай, вземи си — добави тя и донесе вино, чиния със
сладки и бисквита за кучето. На табличката имаше и малко синьо бурканче. — Това е просто малко балсам.
Лосиони, отвари, балсами, мехлеми, заклинания и други подобни са моята сила.
— Вече се чувствам съвсем добре.
— Нека така да си остане. Ти ме нарече „бабо“ — продължи Марг и със същите нежни докосвания намаза
глезена ѝ с балсам. — Нарече ме „бабо“ и ми извика да бягам и да се крия.
— Ти не се скри.
— Ти смяташе да ме защитиш. Мислиш ли, че не бих направила същото за теб?
Тя подаде бисквитата на кучето, което се излегна пред огъня, за да я схруска.
— Винаги ли оставяш входната врата отворена?
— Невинаги, но ми харесва да влиза въздух. Искаш ли да я затворя?
— Не, приятно е с лекия повей отвън и огъня тук.
„Освен това е гостоприемно“, помисли си Брийн, защото отворената врата винаги беше знак, че си добре
дошъл.
Марг седна и взе чашата си с вино. Повъртя я леко между пръстите си, преди да отпие.
— Ще ти разкажа историята си по моя начин, но знай, че това ще бъде истината. Цялата истина. Ако имаш
някакви въпроси, ще ти отговоря — каза тя и отново отпи. — Когато тийшахът преди мен умря, а той живя дълги
години в мир, аз отидох на езерото като останалите. Така избираме и биваме избирани. Мечът се връща обратно на
езерото, а самото влизане във водата е първият избор, който правим. И така аз влязох. Бях осемнайсетгодишна и
нямах амбиции да ръководя. Исках единствено да бъда добра магьосница и когато откриех сродната си душа, да бъда
добра майка на многото ни деца. Такива бяха желанията ми, когато влязох във водата. Там обаче, в дълбините ѝ,
където останалите също търсеха, единствена аз успях да видя меча. И тогава отново направих избор — да го вдигна
и да приема съдбата си.
— Като в легендата за Дамата от езерото, легендата за крал Артур?
— Легендите винаги произлизат отнякъде, нали? И така поех задълженията си, но продължих да практикувам и
магия наред с политиките на водачеството. Имаше мъже, които биха искали да споделят този ми статут, но аз не
изпитвах симпатии към нито един от тях. Докато не видях Одран.
Тя се облегна назад и се вгледа в огъня и миналото си.
— О, богове, той беше толкова красив. Косата му беше като слънчеви лъчи, а очите — сиви като буреносен
облак. Беше висок, добре сложен и толкова чаровен. Той ме омая с дългите си погледи, сладките думи и
вълнуващите докосвания. Мислех, че е един от Мъдрите, мислех, че е от Талаф.
— Но не е бил, така ли?
Марг поклати глава.
— Бях сляпа, за да забележа какъв беше всъщност. Бях млада, преизпълнена с любов и плътско желание за него.
Никога няма да разбера дали това идваше от мен самата, или от силата му да извайва чувствата ми. Така му се
отдадох. Той не беше първият ми мъж, но беше всичко, което исках, или поне така вярвах тогава.
Котката влезе при тях, изгледа продължително Марг и се върна обратно в кухнята.
— Разменихме си брачни клетви — първо в Столицата, след това отново тук, във фермата, в която семейството
ми обработваше земята от поколения насам. И тогава се сбъдна и най-съкровеното ми желание — създадохме дете.
Одран беше толкова внимателен към мен, докато носех сина ни. Той обработваше земята заедно с баща ми и носеше
цветя на майка ми. Тогава се роди Иън. Радостта трая още няколко седмици след това, защото той искаше детето да
заякне от майчиното мляко — млякото на вещица — и силите му да нараснат.
— Защо? За какво?
— За да го вземе за себе си. Да го изцеди капка по капка — това дете, което носеше неговата и моята кръв на
тийшах. Една нощ се събудих — сънувах бури и кръв. Почувствах се зле, бях замаяна и слаба, защото той беше
добавил някакъв опиат в чая, който така мило ми бе донесъл, докато кърмех бебето ни. Тогава го видях какъв беше в
действителност, видях тъмнината и преднамереността му, видях го, че държи бебето, което също спеше, и то
прекалено дълбоко. Той изцеждаше силата на това невинно същество, изсмукваше силите на детето, което заедно
бяхме създали.
— Значи, той… се е опитвал да убие детето? Собствения си син?
Марг поклати глава.
— Не, не да го убие. Опитваше се по-скоро да го отнеме, да го изцеди бавно, да вземе силата и душата му. Да го
„изпие“, може да се каже. И да, смъртта би настъпила постепенно, след като малкото ми детенце вече нямаше какво
повече да му даде. Тогава внезапно яростта ми се събуди, а с нея и силата ми. Спрях го с проклятие, изречено от
разбитото ми майчино сърце. Изгоних го от къщата и от този свят, както вярвах, завинаги. Но той беше много повече
от това, което знаех за него дори тогава, а тревогите за бебето замъгляваха яснотата на виденията ми, защото той се
върна. Върна се с цялата си тъмнина и демоните си и тогава дългият мир в страната ни приключи.
За миг Марг остана с глава, облегната назад, и затворени очи.
— Водихме война повече от година. Умираха хора, умряха много добри мъже и жени, които се биха за нас. В
онази година си отиде собственият ми баща, както и братята ми. В следващата се спомина и майка ми от мъка в
разбитото си сърце. Тя така и не ми прости.
— Как е възможно всичко това да било по твоя вина?
— Аз бях тийшах. Успях ли да защитя света, както се бях заклела? Не. Предадох го заради собствените си
копнежи и желания. И така, когато го изпратихме обратно в тъмнината, когато почетохме мъртвите си и започнахме
да изграждаме новия мир, аз върнах меча обратно на езерото, за да бъде избран друг водач.
— Не е бил баща ми. Той е бил твърде малък.
— Не, имаше и друг преди него и тя се справи много добре за времето си. Едва след това настъпи мигът за Иън.
Само една майка познава най-добре чувството на огромна гордост, примесена и с огромен страх. Аз го изпитах в
онази сутрин, когато Иън излезе от езерото, стиснал меча в ръка. Но той, моето момче, успя да удържи мира. И
тогава срещна майка ти по време на едно от пътешествията си. Всички тук са насърчавани да пътуват и да видят и
другите светове, да се учат, да разберат, че ние не сме единствените живи същества. И така, както вече ти разказах,
той я доведе тук. Тя дойде по свое желание, двамата си размениха клетви и създадоха теб.
В този миг при тях дойде мъж — мъжът със сребристите коси. Приближи се към Марг и наля още вино в
чашата ѝ.
— Имаш нужда от още вино, а и храната ще е готова скоро — каза той.
— Ще ядем, когато ѝ разкажа и останалото. Тя не е в безопасност, както смятах.
 — Аз те видях! — изправи се изведнъж Брийн. — Видях те!
— Само защото исках да ме видиш — отвърна мъжът и допълни и нейната чаша с вино. — Надявах се, че така
ще предизвикам това, което имаше нужда да бъде предизвикано.
— Значи си ме шпионирал?
— Седрик е мой много скъп приятел и мой спътник. Аз го изпратих при теб, за да те наблюдава. Имаше знаци,
Брийн, които не можех да пренебрегна. Отвъд дълбокото нещастие, което усещах у теб, имаше знаци, че времето е
настъпило. Седрик никога не би те наранил.
— Аз мислех, че се побърквам.
— Но нещата се раздвижиха, нали — каза мъжът и с лека усмивка излезе от стаята.
Нещо в начина, по който се усмихваше и по който се движеше…
— Той е… той е котарак!
— Да, той е превръщенец и наполовина Мъдър, каквато е била майка му. Аз съм му силно отдадена, както и той
ми е предан, както винаги е бил и ще бъде предан и на теб. Без съмнение притежава и цялата арогантност на
спиритичното си животно, но би дал живота си за мен, както и за теб.
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Всяко магическо късче се напасна с предходното.
— Не беше чист късмет да разбера за парите.
— Ти имаше нужда от своята независимост. Трябваше да избереш и го направи. Съжаляваш ли?
— Не, но не съм сигурна какво да правя сега.
Марг се наведе напред и хвана ръката на Брийн.
— Ще разбереш, когато се пробудиш напълно. Моля те единствено да ми позволиш да ти покажа как, да те
обуча, така че да бъдеш силна.
Брийн си спомни. Вече можеше да види.
— Той дойде през нощта. Аз бях само… бях още бебе. Той каза… че ще ме научи да летя като феите и като
драконите. Изглеждаше като малко момче, но не беше.
— Бяхме създали защита около теб и въпреки това той успя да се промъкне подобно на змия в мрака.
— Беше ме затворил в стъклена клетка, приличаше на кутия, а аз не можех да изляза. Плачех за татко, за мама,
за теб.
— И ние те чухме. Той не мислеше, че можем да те чуем, смяташе, че силите му са толкова могъщи, но те се
огънаха пред онова, което е в теб, както и пред любовта на баща ти, моята и сълзите на майка ти.
— Той каза, че не можете да ме чуете, че никога няма да ме чуете. Отначало се опитваше да ме успокои, но аз
не спирах да викам и да плача и той се ядоса. Спомням си, сега мога да го чуя и видя отново.
— Ако това е, което искаш, хвани ме за ръка и погледни в пламъците на огъня с мен. Спомените ни ще се
съединят. Аз ще видя това, което си видяла ти, а ти ще видиш видяното от мен. Отговорите са там, ако искаш да ги
получиш. Но трябва да знаеш, че ще изпиташ всичко отново така, сякаш се случва сега, в този момент.
Брийн се изплаши. Самата мисъл да го види отново, я ужаси, но въпреки това хвана ръката на Марг.
— Погледни към огъня, вгледай се в пламъците, в самото сърце на огъня. През дима и искрите виж онова, което
е било. Аз съм с теб и ти си с мен.
Тя позна страха. Страх, който с писъци забушува в сърцето ѝ. Беше само едно малко момиченце, което удряше с
юмруци по невидима стена. Отвъд нея светът се въртеше бавно, обгърнат в бледозелена мъгла, подобна на водите на
езерото. Беше дълбоко, много дълбоко и слънцето едва успяваше да пробие дотук с бледите си лъчи.
— Пусни ме да изляза. Татко!
— Сега аз съм твоят баща, твоята майка и всичко — отвърна гласът, идващ отникъде и отвсякъде едновременно,
изпълващ стъклената клетка. — Стой мирно, пази тишина и ще ти дам сладкиши. Ще живееш като принцеса сред
златни играчки и захаросани сладки.
Сълзите ѝ продължиха да текат. Ръцете я заболяха от ударите.
— Искам тате! Искам мама! Искам баба! Теб не те харесвам!
— Престани с тези глупости или ще разбереш какво е болка — отвърна гласът и нещо я прободе силно в ръката.
Тя изпищя от шока, падна и се сви на кравай, след което зарида още по-силно.
— Добрите момиченца получават награди. Лошите получават само болка и шамари. Бъди добра и порасни
голяма. Докато растеш, това, което е в теб, също ще расте. А това, което е в теб, е мое! И когато то узрее, ще го взема.
Когато те взема, ще живееш в дворец на небето.
Дори през сковалия я страх тя чу и усети лъжата. Продължи да вика баща си, майка си и баба си. И докато
викаше, нещо в нея избуя.
Дотогава беше познавала силата единствено когато тя ѝ беше показвала по мъничко от красивата и забавната си
страна — пеперудите, които летяха около нея и кацаха в дланта ѝ, птичките, които кацваха на рамото ѝ и пееха.
Този път обаче надигащата се в нея сила беше могъща и остра също като ножовете, които не ѝ позволяваха да
пипа.
И тя, която още не беше познала грозотата, изкрещя силно и на глас това, което беше самата истина:
— Мразя те! Татко ще дойде и ще се бие с теб! Той ще те нарани, както ти нарани мен!
Този път не последва убождане, а силен шамар, режещ като нож. Досега никой не я беше удрял, а шокът и
обидата от това се надигнаха в тялото ѝ през страха и дадоха воля на яростта. Бузата ѝ пареше, а червената следа по
нея щипеше като рана от изгорено, но Брийн се изправи на крака. Беше стиснала юмручета от двете си страни.
Очите ѝ потъмняха и станаха черни като нощта в мига, в който това, което беше в нея, избухна.
— Ти не трябва да удряш! — изкрещя тя и замахна с ръце по волята на всичко, насъбрало се в нея.
В този миг съществото зави, сякаш изпитваше болка, и стъклото се пръсна.
Заля я вода и изведнъж бе обхваната от водовъртеж. Тя риташе и размахваше ръце, но не можеше да се измъкне.
Знаеше, че трябва да задържи дъха си, докато е под водата — баща ѝ я беше научил да плува, но не можеше, просто
не можеше.
Нечии ръце я сграбчиха и тя паникьосана зарита, заблъска с юмруци и се опита да изкрещи. Погълна вода,
задави се и в този миг главата ѝ проби над повърхността.
— Хванах те, mo stór. Баба те хвана. Дръж се за мен, дръж се за баба.
Тя се закашля, изплю вода и се вкопчи в Марг, която я извлече на брега на виеща се река.
— Фи! Помогни ми.
От небето се спусна Финола с разперени бледорозови крила и подаде ръка на Марг. Тя ги издърпа и двете на
брега и с едно движение с ръка измагьоса мантия, с която завиха треперещата Брийн.
— Спокойно, мъничката ми. Вече си в безопасност.
— Не, не е — отвърна Марг, която с магичните движения на ръцете си се опитваше да изсуши и стопли
внучката си. — Отведи я обратно, Финола, заведи я там, където трябва да бъде. Отведи я при майка ѝ. Те ще имат
нужда от мен тук. Иън и останалите ще имат нужда от мен и трябва да съм с тях.
— Аз ще се върна — каза Финола.
— Не, моля те, недей. Остани с Брийн и Дженифър. Остани с тях.
Все още подгизнала от речната вода, Марг коленичи, прегърна Брийн и я притисна към гърдите си.
— Иди с Финола, мъничката ми. Майка ти те чака.
— Ела и ти! И татко!
— Скоро. Вземи я, Фи. Тук имат нужда от мен.
— Ще я пазя — отвърна Финола и пое детето, след което се издигна във въздуха.
Увита в мантията и притисната на сигурно място в прегръдките на феята, Брийн погледна назад. И за пръв път
в живота си зърна войната — видя ужасяващата яркост и тъмата ѝ. Наоколо се извисяваха писъци и тя притисна
ушите си с ръце, а Финола побърза да отлети надалеч.
Петнадесета глава
Взирайки се в огъня, Брийн видя това, което баба ѝ беше видяла — клането, бруталността. Земята беше напоена
с кръв. Кръв се изливаше и в реката, която течеше червена.
Видя как Финола полетя към висок водопад, понесла детето, което Брийн беше някога. А когато феята прелетя
през водопада и Марг се увери, че момичето е отведено, тя събра всичките си сили.
Драконът пристигна в отговор на призива ѝ. Смарагдовозелено и сапфиреносиньо проблеснаха в мъглата. Тя се
качи на него, извади меча си и стисна магическата си пръчка в другата ръка. Сля съзнанието си с това на дракона и
се впусна в битката.
Дузина гаргойли с тракащи черни зъби настъпваха през мъглива и гъста гора към отбранителна линия от феи. С
вълшебната си пръчка Марг извика пламъци и ги изпепели, докато летеше и разсичаше с меча си крилатите демони,
които я нападаха.
Отвсякъде отекваха викове и писъци, чуваха се бойни барабани.
Знаеше, че мнозина от биещите се във въздуха или на земята бяха поробени или омагьосани, отнети от този или
от други светове, за да изградят армията на Одран. С уловени в плен умове, те убиваха и умираха заради него. Тя
разрушаваше заклинания и окови, когато можеше, и отнемаше животи, когато нямаше друг начин.
Във въздуха отекваха гръмотевици, земята се тресеше и се пропукваше. Оттам извираше още тъмнина, която се
срещаше с мечове, нокти, магическа сила или пламък.
Тътенът на войната се разпространяваше по цялата земя.
Марг поведе трио от ездачи на дракони към водопада.
— Пазете строя! Никой да не преминава освен нашите хора.
Яздеше дракона си сред гъст и задушаващ дим, издигаше се все по-високо и по-високо, докато не стигна до
свеж въздух. Там извика мисълта за Иън в ума, сърцето и кръвта си и го видя, заобиколен от верните си войници как
отвръщаше с бой на яростта на пазителите на Одран.
Понесе се бърза като вятъра, оставяйки спътниците си назад да удържат тъмнината, а самата тя полетя към
източника ѝ.
В средата на каменния остров, отвъд Тъмното море, високо на острите скали се издигаше крепостта, построена
от Одран с алчност и сила. Черните ѝ стени бяха гладки като стъкло, а върховете на кулите бяха покрити от
проблясващи остри кристали.
Иън и неговите ездачи на дракони се биеха с демони с криле на прилепи, защитници на Одран, а под тях други
воини на Талаф посичаха с размах армия от гаргойли, демонични кучета, омагьосани и обвързани с проклятия.
Въздухът вибрираше от мощ, мястото на сблъсъка между черно и бяло гореше, трепереше и вдигаше нагорещен
дим.
Обзета от бясна ярост, тя полетя точно натам, а драконът ѝ се завъртя като свредел, докато опашката му
разсичаше крила и тела на летящи твари, които се сипеха в яростното море долу.
Биеше се рамо до рамо със сина си, отметнала назад коси и цялата пламнала като в треска от силите си.
Помагаше му да отблъсне проклетите пазачи настрана, да ги подлъже поне за малко, колкото феите да щурмуват
крепостта.
С криле, нокти, магия и въжета войските се изкачваха все по-нагоре.
Погледът ѝ срещна този на Иън. Двамата заедно изригнаха мощна сила, която се завъртя в бляскава бяла
спирала и избухна в ослепително бял огън, който помете затворените врати на черния замък.
Феите се втурнаха към вътрешността на крепостта.
— Той ще избяга — извика Марг.
— Да. Ще се опита — отвърна Иън и полетя с кървавочервения си дракон към мястото на пробива, а Марг го
последва.
Вътре се сблъскаха с хаоса на войната сред останки от скъпоценности и откраднати съкровища, завладени след
кръвопролития, целящи единствено да доставят удоволствие на Одран.
Робите, държани затворени като добитък, крещяха и тичаха наоколо, обзети от ужас.
Със сила успяха да си проправят път до цитаделата въпреки вонята на дим и кръв, и посечени демони.
„Знае къде да го намери — помисли си Марг. — Той може да усети Одран, но не и аз. Кръвта му го зове.“
— Той иска да го намериш — изкрещя тя, ужасена за съдбата на сина си. — Това е капан!
Със сиви като бурята очи и коси от пламък, Иън вдигна високо меча си.
— Може да е капан само ако ти си жертвата — изрече той и с развети коси се понесе на гърба на дракона си
над димящите тела на демоните, право към цитаделата. Във въздуха се носеше зловонието на смърт, горяща плът и
вряща кръв.
Въпреки че очите ѝ смъдяха от дима, Марг продължи да пази фланга на Иън, посичайки наред и хвърляйки
светкавици от бял огън. Във вътрешността на цитаделата, далеч от ужаса на войната, се издигаха златни колони и
проблясваха сребърни плочки. Ранените и изправени пред сигурна загуба военни сили на Одран се разпръсваха
постепенно. Войските на Иън ги преследваха, отпращайки демоните дълбоко в земята или изтласквайки ги с
пламъци далеч от високите скали.
Марг знаеше, че нямаше и не можеше да има отстъпление. Злото, разразило се тук, трябваше да бъде смазано. А
всеки, който успееше да избяга или да се измъкне по някакъв начин в друг свят, щеше да носи мълвата за Иън
О’Келиг и неговите воини от Талаф.
И щеше да трепери, докато изрича името му.
Така трябваше да бъде.
Цитаделата, изградена от лабиринт от виещи се коридори, запълнени с ограбени богатства, отекваше от
сблъсъка на мечове, от писъците и рева на безмилостните огнени струи. Опитвайки се с всички сили да не изпуска
сина си от поглед, Марг си проправи път напред и нечие черно крило одраска ръката ѝ, преди тя да го превърне в
пепел.
А там, в тронната зала, върху извисяващия се трон, седеше той, излъчващ все така суровата си красота и
спокойствие, заобиколен от черепите и костите на тези, които беше погубил в безмилостната си жажда за власт.
Златистите му коси се спускаха гладки и блестящи по раменете му, под корона от ярки кристали и скъпоценни
камъни. Беше обкичен в злато, носеше боен панталон и туника, пристегнати в кръста с колан, инкрустиран с още
скъпоценности.
Седеше и се усмихваше със същата онази усмивка, която беше изкусила младата жена, копнееща за любов, по-
силна и от собствената ѝ магия.
Дори сега, помисли си тя, дори сега той излъчваше почти неустоими съблазън и чар, въпреки миризмата на
кръв и смърт.
— Ах, моята любима и моят син — каза той с дълбок, завладяващ и опасно привлекателен глас, галещ като
докосване на любовник. — Елате, елате. Седнете от дясната и от лявата ми страна, където винаги е трябвало да
седите.
— Стани! — заповяда Иън и скочи от гърба на дракона си с меч в ръка. — Стани или посрещни смъртта си,
седящ на задника си.
— Толкова груби думи и толкова висока цена, вече заплатена с кръвта на твоите хора. И всичко това заради
отчаяната спогодба, която си избрал да сключиш с една безсилна жена, която е далеч под собствения ти ранг. И
всичко това само защото поисках да прекарам малко време насаме със собствената си внучка. Защото тя е точно
това.
— Тя е много повече от теб — отвърна Марг, без да слиза от дракона си, наострила всичките си сетива в
очакване на някакъв капан. — Много по-силна и по-умна е от теб.
— Така ли смяташ, любима? — отвърна спокойно Одран. — Тя е моя кръв. Тя е моя по право заедно с всичките
жалки силици, които може би притежава.
— Тя никога няма да бъде твоя.
Одран хвърли един поглед на Иън и изрече:
— Ще дойде ден, в който ще изпия и последната капчица от същността ѝ.
— Стани! — заповяда отново Иън и изгледа Одран с настойчивия си буреносносив поглед и с каменно лице,
изцапано с кръв и пепел. — Твоите създания също кървят и горят, преди да изпълзят обратно в собствения си ад.
Твоят палат от лъжи вече се руши около теб. Настъпи денят, в който ще платиш за всичко, което си причинил на
майка ми, на мен и на детето ми. Извади меча си, Одран Прокълнати, и ме посрещни като мъж.
— Но аз не съм просто мъж. — Одран се изправи преднамерено бавно. — Аз съм бог.
Протегна ръце напред и вихърът, който предизвика, събори Иън и почти свали Марг от гърба на дракона ѝ. За
миг, само за миг тя се завъртя в неконтролируема вихрушка.
— Аз не съм жертвата — напомни ѝ Иън. — Бъди готова.
Видя мигновения шок на лицето на Одран, когато Иън се хвърли към него. Само за миг десетки демони
заприиждаха през златните стени и сребърните подове. Тя извика на сина си отново да се качи на гърба на дракона
си точно когато още десетки войници от бойните сили на Талаф щурмуваха тронната зала.
И тогава в ръката на Одран се появи черен обсидианов меч, който се сблъска със сребърния на Иън. Ударът им
разтърси колоните на замъка и предизвика паяжина от пукнатини по пода.
— Изведи ги навън! — изкрещя Иън. — Изведи всички навън!
Вдигна ръка във въздуха и с гръмотевичен рев запрати покрива на цитаделата високо в облаците. Отвън
навлязоха воините на феите и започнаха да посичат демоните и да прибират воините на Талаф, които не можеха да
се издигнат във въздуха сами. Усещаше сърцето ѝ да бие в гърлото, но Марг направи това, което синът ѝ нареди.
Поведе останалите навън през лабиринта, хвърляйки светкавици пред себе си, за да проправи път.
 Видя само отделни мигове от битката, докато се опитваше да слее мислите си с тези на Иън. Видя очите на
Одран — по-тъмни от дима и изпълнени с дива омраза.
Върна дракона си обратно едва след като войските се бяха отдалечили на безопасно разстояние, а ранените бяха
отнесени у дома. Но преди да стигне до крепостта, тя избухна, а ударната вълна я блъсна.
Въпреки това Марг не отклони дракона си и продължи напред.
И тогава го видя. Нейният син, нейното малко момче се изправяше сред димящите отломки. Беше окървавен и
покрит с пепел, но беше жив.
Той се спусна към нея.
— Водопадът! — извика той. — Мини през него, преведи всички оттам. В мига, в който те са в безопасност, ще
блокираме портала. Имам нужда от твоята помощ, за да го затворим.
— Съгласна съм. Ти си ранен, кървиш.
— Ти също — отвърна той и докосна ръката ѝ. — Не можех да рискувам да допусна да видиш това, което си бях
наумил. Той също можеше да го види или поне достатъчно, че да се защити.
— Ти си тийшахът. Какво стана с Одран?
— Не знам със сигурност. Той беше готов да погребе и двама ни на това прокълнато място, вместо да ме остави
жив. Сега той е погребан там. Дано по волята на боговете си остане погребан.
— Но той не остана — проговори Марг на Брийн. — Изминаха години и ние повярвахме, че е изчезнал.
Блокирахме портала към онзи свят, но въпреки това той успя да се промъкне. Ти обаче си в безопасност. Баща ти
направи всичко възможно да е така за колкото може по-дълго време.
— Като ме е извел от света, който е обичал — отвърна Брийн.
— Направихме заклинания за твоя защита и някои за притъпяване на спомените, така че болката в сърцето ти
да не е толкова силна. Най-скъпият му приятел изгуби живота си в онази битка. Каван, бащата на Кийган, Ашлинг и
Харкен. Затова той подари на вдовицата на Каван и на децата му фермата си. Така щеше да остане в най-добрите
възможни ръце, а и те щяха да имат сигурен дом. Беше готов да се откаже и да върне меча и жезъла, но след битката
за Черния замък хората го умоляваха да остане начело. Затова той ви взе двете с майка ти и ви преведе през портала
към света, който познаваше тя и който се превърна в твой свят, но той остана тийшах. Връщаше се често, винаги
когато можеше, и успя да запази мира толкова дълго, колкото му стигнаха силите.
— Как се е връщал? Той живееше… Всъщност никога не е имал участия извън града. Никога не е пътувал
заради музиката… заради тази своя първа и истинска любов.
— Трябва да знаеш нещо — отвърна Марг и отново хвана ръката ѝ. — Той те обичаше безкрайно много.
Обичаше и Талаф. Затова се отказа от нещо, което обичаше, за да бъде твой баща и да служи на хората си.
— Той е бил воин. Благодарение на теб го видях съвсем ясно, все едно бях там. Видях го. Никога не бях
подозирала за тази част от живота му.
„Воин — помисли си Брийн, — лидер и герой.“
— Досега нямаше нужда да го знаеш. Но вече трябва — отвърна баба ѝ.
— Аз ли разбих стъклото на онази клетка? Сама ли го направих?
— Да, съвсем сама. А тогава беше само едно тригодишно дете.
— Как?
— То беше в теб, но дотогава беше неоформено, сладко и невинно. В онзи миг, когато имаше нужда от него, ти
се пробуди с пълната си сила.
— Нямам представа какво означава това. Не знам какво има в мен. Видях, но въпреки това… имаше демони
като тези във филмите и книгите. Живи и зли гаргойли. Значи съществуват.
— Има светове, в които съществуват — потвърди Марг. — Той ги заведе там, в онзи свят, който беше присвоил.
— Ти беше… едновременно плашеща и величествена. Яздеше дракон, имаше меч и вълшебна пръчка. Истинска
вълшебна пръчка, нали?
— Може и така да се каже. Тя е просто продължение на силата. Аз съм от Мъдрите, също както и ти.
— Такъв е бил и баща ми, но майка ми не е била. Не е — поправи се тя.
— Не. Тя е това, което искаше да бъде, където имаше нужда да бъдеш и ти. Тя е човек. Само човек.
— Имам нужда да… — започна Брийн, изправи се и закрачи из приятната уютна стая с припукващия огън и
проблясващите кристали. — Какво съм аз в такъв случай? Получовек, полу нещо друго? Ами Одран, моят дядо? Той
сам се нарече бог. Значи освен зъл е и напълно луд?
— Той е много неща. Може и да е побъркан за власт, но иначе никак не е луд. Той наистина е бог.
— Чакай малко, чакай малко — прекъсна я нетърпеливо Брийн и отново седна на мястото си, — как така бог?
Имаш предвид някой като Тор ли?
Марг ѝ се усмихна, но зад усмивката ѝ прозираше лека тъга.
— Както вече ти казах, всички приказки и легенди са тръгнали отнякъде.
 — Това е… бих казала „невъзможно“, но всичко това така или иначе е невъзможно. Само дето не е. В такъв
случай, ако Одран е бог, то моят баща е…
— Полубог. Роден е от Мъдрите и боговете. А ти, mo stór, си потомка на Мъдрите, феите, боговете и хората.
Няма никой друг като теб на този свят или в света, в който ти си израснала.
— Какво ще рече това? Че съм нещо като изрод?
— Че си съкровище.
— Маргред — намеси се появилият се Седрик, — мисля, че това е достатъчно засега. За момента това ѝ стига.
Имате нужда от храна и почивка.
Брийн откри, че в думите му имаше истина. Баба ѝ изглеждаше бледа и изтощена. На самата нея ѝ се наложи
засега да премълчи въпросите, които напираха на устните ѝ и отчаяно искаха да получат отговор.
— Това беше доста. Имам нужда да помисля. Знам, че не ме лъжеш, защото и аз го видях. Просто не мога да го
възприема.
— Предлагам ви сирене и хляб, докато яхнията стане готова. Заповядайте да хапнете малко — обяви Седрик и с
горда осанка се обърна и се отдалечи.
— Той твой фамилиар15 ли е? Такъв е терминът за слуга на магьосница, нали?
— Той е мой партньор. Никога няма да се свържа с клетва за вярност отново, но ако някога го направя, то ще е
със Седрик.
— О! Значи, вие сте… оу.
Лицето на Марг отново се отпусна и по чертите ѝ пробяга веселие.
— Тези неща не свършват в младостта, скъпо мое момиче. В онзи ден той също воюва. Той проля от кръвта си
за теб. Би дал и живота си за теб, ако се налага, защото той е мой и аз съм негова. А сега и ти си негова.
Хапнаха хляб и сирене в топлата кухня с отворена към настъпващата вечер врата. И въпреки че ужасно много
въпроси напираха у Брийн, сериозният поглед на Седрик я възпираше да ги зададе.
— Не съм разопаковала багажа си. Не съм донесла много, но така или иначе трябва да се погрижа. Освен това
спомена, че имало начин да пиша. Обикновено започвам с това рано сутрин.
— Ще ти покажа — надигна се Седрик от масата и поднесе ръката на Марг към устните си. — Почакайте ме
тук за малко. И двете имахте изморителен ден, а утре ще настъпи много скоро за следващата доза умора.
— Недей да се суетиш — сгълча го Марг.
— Ако се суетях, и двете вече щяхте да сте в леглото с отвара за добър сън през цялата нощ. Ела, момиче, ще ти
покажа това, от което имаш нужда.
— Утре ще дойде бързо — обърна се Брийн към Марг. — Всички сме изморени.
— Добре се справи — каза ѝ Седрик, докато я водеше към стаята ѝ. — Няма нещо, което тя не би направила за
теб, а някои от нещата, които трябва да стори, терзаят сърцето ѝ.
— Ти си познавал баща ми.
— Познавах го, възхищавах му се, уважавах го и го обичах. Той ми беше като син.
„Чувствал го е като собствен син“, повтори си Брийн.
— Значи двамата с баба ми сте заедно от дълго време.
— От толкова отдавна, отколкото тя ме поиска. Помня те като умно и очарователно дете със силна воля.
Изглежда, времето, прекарано в света на Земята, е помрачило тази ти воля. Но това няма значение — добави
нехайно той, — трябва просто да я използваш отново и тя ще се разкрие с пълния си блясък. Засега всичко
необходимо за работата ти ще намериш тук.
Той посочи към бюрото, на което бяха поставени дебела купчина хартия и писалка. Брийн се приближи и взе
писалката — беше сребърна, с малък червен кристал в горната част на капачката.
— Писалка? — учуди се тя.
— Много повече е. Помни къде се намираш. Твоите устройства, както ги наричате, няма да работят тук, но тази
писалка, създадена специално за теб, никога няма да остане без мастило. Тя ще прехвърля мислите ти върху
хартията и може да се използва както за този блог, който водиш, така и за другите истории, които пишеш, или за
комуникация. Ти притежаваш специалната дарба да разказваш истории, а писалката и хартията ще ти помагат.
— Не съм сигурна, че мога да пиша по този начин. А колкото до блога, в него включвам и снимки.
— Можеш просто да опишеш изображението, което искаш да използваш, и то ще се появи. Имаме хора, които
живеят от другата страна на портала, те ще видят това, което си написала, и ще го прехвърлят в твоето устройство.
— Значи хора от Талаф живеят в Ирландия?
— И не само там. Всички те полагат свещена клетва и я спазват, ако решат да излизат извън Талаф. Засега
трябва да знаеш само, че тук много уважаваме разказвачите на истории и че можеш свободно да продължаваш да
пишеш по този начин, докато си при нас.
Той отстъпи назад и добави:
 — Ще вечеряме, когато си готова, но ще те помоля да не се бавиш много. Марг ще се почувства по-добре след
една хубава порция яхния.
— Дай ми десет минути.
Той кимна, отстъпи навън и затвори вратата след себе си.
Останала сама, Брийн поклати невярващо глава към купчината хартия и писалката, която все още държеше в
ръка.
— Със същия успех това можеше да е и гъше перо — каза си тя и реши, че може да отложи писането на блога с
ден-два, но от любопитство все пак отвори капачката на писалката. Без да сяда на бюрото доближи връхчето ѝ до
най-горния лист в купчината.
Ако е било…
Видя останалата част от мисълта си да се появява на хартията, сякаш бе напечатана с избран от нея шрифт.
Ако е било достатъчно за Джейн Остин. О, боже!
Как е възможно… Престани!
Тя вдигна рязко писалката с отривисто движение на китката.
„Твърде много“, реши тя. Всичко това ѝ идваше твърде много за един ден.
Постави обратно капачката и изключително внимателно върна писалката на бюрото.
Не беше донесла много вещи, така че прибра набързо всичко в гардероба, който миришеше на кедър и
лавандула, след което отвори вратата към банята — или по-скоро килера за къпане, както би я нарекла тя.
Стаята приличаше точно на това — голяма медна вана заемаше по-голямата част от свободното пространство.
С известна доза тревога Брийн огледа малката тоалетна с водно казанче с висяща верига. На маса встрани имаше
стомна и купа. Водата в каната беше топла. Всъщност беше доста топла, за което Брийн провери, като потопи пръст
в нея. Нищо невъзможно вече не можеше да я изуми.
По околните полици стояха сгънати пухкави бели кърпи, кристални шишенца, пълни с различни течности и
масла, както и с мънички зрънца, които миришеха на билки и цветя. В чинийка беше поставен калъп сапун. На
железни свещници стояха свещи — също толкова ароматни като сапуна.
Може и да нямаше душ и тя да изпитваше известни колебания по отношение на тоалетната, но не можеше да се
отрече, че банята имаше собствен чар.
Тя мислено сключи пръсти за късмет и се престраши да използва тоалетната, след което дръпна верижката. Не
чу очакваното пускане на водата или гъргоренето на тръби, но когато се изправи, тоалетната чиния беше празна и
кристалночиста.
— Добре, ще приемем, че това си е чиста практична магия — каза си тя.
Използва каната и купата, за да се измие, след което огледа лицето си в голямото огледало в желязна рамка на
стената.
— Е, ако мога така да го кажа: „Вече не сме в Канзас“.
Излезе от стаята си и последва приятната миризма, която се носеше откъм кухнята.
Масата беше подредена за трима с глинени купи, чинийки за хляб и бели платнени салфетки, навити на руло и
прихванати с медни пръстени. Седрик стоеше край малката печка, а Марг тъкмо нарязваше на филии хрупкав черен
хляб.
Непринуденият начин, по който двамата вършеха домакинските задачи, подсказа на Брийн, че бяха заедно не
като вещица и нейния фамилиар, а като двойка, и то от дълго време.
— Мирише чудесно — каза тя.
— Седрик е отличен готвач — отвърна Марг и сложи хляба заедно с чинийка с масло на масата. — Мога да ти
обещая, че няма да излезеш оттук гладна. А това е хлябът, който опекох тази сутрин, преди да дойдеш. Самата аз
също умея да готвя добре. Маслото е от фермата. Виното тази вечер е производство на Финола и Шеймъс, като мога
да те уверя, че няма да намериш по-добро дори в Столицата.
— Аз не съм много добра в готвенето — каза Брийн и последва Марг на масата. — Опитвам се да се науча,
защото наблизо не се предлага готова храна за вкъщи, а и Марко не е наоколо, за да приготви нещо вкусно. Той е
много добър готвач.
— Той е и много добър приятел. Финола беше искрено впечатлена от него.
— О, тя има око за хубави момци — обади се Седрик и донесе тенджерата с яхния на масата, след което
започна да сипва с черпака в купичките.
— Така си е. Тя ми каза, че бил музикален също като теб.
— О, аз не съм като Марко. На него му се удава всякаква музика. Баща ми казваше, че е много музикален, той
ни учеше да свирим на пиано, цигулка, флейта, но когато той… когато се наложи да си тръгне, Марко продължи да
взема уроци. А аз… не.
И тъй като това не беше разговор, който би искала да води, Брийн реши да опита яхнията.
 — О, това е просто великолепно. Значи отглеждате собствени зеленчуци?
— За това е предназначена почвата. Ти имаш талант и в това.
— Мисля, че е така, и искам да науча повече. Живеем в апартамент, така че на практика няма никакво място,
където да се засаждат растения, а и преди… с моята работа и с всичко останало нямах време за истинско хоби.
— Сега времето ти е изцяло твое — отбеляза Седрик.
— Започвам да свиквам с това. Искам да попитам нещо, но ако не искате да ми отговаряте или да говорим за
това сега, мога да почакам, но… вие сте ми изпратили много пари. За мен това е истинско богатство. Откъде идват
те?
— Е, парите са нещо, което не е трудно да имаш. Тук нямаме собствена валута, но…
— Нямате валута? Никаква?
— Не, и нямаме нужда от това. Търгуваме на разменни начала, а племената и общностите ни се грижат за тези,
които изпаднат в беда или преживяват трудни времена. Други могат да се обърнат и към тийшаха и неговия съвет за
помощ в случай на смърт, на болест или някакво друго нещастие, което ги тревожи.
— Но нямате никакви пари? — наложи се да повтори Брийн.
— Те са само метал или хартия, или някаква друга форма, която няма стойност отвъд това, което хората
определят за тях — сви рамене Седрик и си намаза още масло на хляба.
— Но вие ми дадохте пари.
— В света, в който ти живееш, се нуждаете от пари, за да имате сигурност, безопасност, храна, покрив над
главата си и легло. А аз съм твоя баба. Двамата с баща ти се съгласихме, че ще се погрижим за всичките ти нужди.
Тук имаме ценни неща, които могат да бъдат продадени навън, така че го направихме.
— Благодаря ви. Тези пари промениха живота ми и ми дадоха свобода, каквато никога преди не съм имала.
Може и да звучи изтъркано, след като стоя тук и ви го казвам, но е самата истина.
— Всеки свят има свои собствени правила, закони и култура.
— Седрик ми разказа, че имате хора, които живеят навън.
— Разбира се. Някои смятат живота извън това място за по-подходящ или за по-щастлив. Всички са свободни да
избират. Има и хора отвън, които избират да живеят в Талаф, а други от Талаф избират да живеят извън него.
— А когато изберат да си тръгнат, полагат клетва? Спомена ми нещо такова преди.
— Най-свята клетва — потвърди Марг. — Да не причиняваме вреда, да не отнемаме живот, освен за да
защитим живот, независимо дали с магия, или без. Дори и тогава, ако е направено, за да се защити собствения или
чужд живот, то подлежи на съд. Отнемането на живот, причиняването на вреда във всички други обстоятелства се
наказва с отнемане на силите и отлъчване.
— Отлъчване?
Седрик внимателно постави ръката си върху тази на Марг и отговори вместо нея:
— Има свят, към който се отваря само един-единствен портал, и то само от външната страна. Тези, които
нарушат клетвата и са осъдени за това, биват отвеждани там, където трябва да живеят без магия.
Нещо като затвор, реши Брийн.
— А как разбирате дали са нарушили клетвата?
— Имаме Наблюдатели, чиято дарба е емпатията. Те знаят и трябва да кажат за това на съвета. Ние сме хора на
земеделието, на изкуството и занаятите, разказвачи на истории, но освен това в нашия свят има и закони, а повечето
от тях не са много по-различни от законите, които ти познаваш. Да отнемеш живот, да вземеш нещо, което не е твое
или не ти е дадено доброволно, да принудиш някого да легне с теб, да изоставиш дете или животно… всички тези
действия предизвикват вреда, а първият ни закон гласи, че не трябва да причиняваме вреда.
Отговорите предизвикаха още въпроси в главата ѝ, но един поглед на Седрик беше достатъчен да я накара да ги
задържи засега.
„Стига толкова за един ден“, помисли си Брийн.
— Искам да ти благодаря за хартията и писалката. Нямам търпение да ги изпробвам.
— Надявам се, че ще ти харесат и работата ти ще върви добре. Но отдели време, за да видиш повече от Талаф, да
ми позволиш да те уча и да ти помогна да се пробудиш.
— Да пробудя онова, което строши стъклото, когато бях малка? — попита Брийн.
— Това и още много повече.
— С радост бих искала да видя повече и да науча повече. И можем да започнем с това да ми покажете как да се
справя с чиниите след вечеря. Вече разбрах, че тук няма течаща вода.
— Имаме си много хубав кладенец, но тази вечер няма да миеш чинии. Тази вечер тук си гост и член на
семейството. Иди се наслади на разходката си, вечерта е много подходяща.
— Добре. А ако реша да използвам ваната по-късно, как точно да я напълня?
— Стомната ще я напълни — усмихна се Марг, — а водата ще остане топла, докато приключиш.
 — Това спестява доста от сметките за вода — заключи Брийн и осъзна, че изпитваше огромна нужда да излезе
и да се поразходи. Имаше нужда от въздуха, от вечерта и от малко тишина, за да подреди мислите си и да ги свърже с
всичко, което беше научила. — Благодаря за вечерята. Всичко беше просто перфектно — каза Брийн, поколеба се за
миг, но реши да се довери на инстинкта си и се наведе, за да целуне Марг по бузата. — Благодаря, бабо.
Щом Брийн излезе, Марг притисна ръка към сърцето си.
— Има още толкова много, Седрик, толкова много да ѝ дам и още толкова много да поискам от нея.
— В нея все още се води борба между двата свята.
— И тази борба може да продължи вечно. Иди след нея, наблюдавай я. Одран може да има шпиони много по-
близо, отколкото си мислим. Аз ще се погрижа за чиниите.
Той се надигна, наведе се и нежно я целуна по устните.
Обърна се и тръгна да излиза като мъж, а само миг по-късно се измъкна през входната врата като котарак.
Шестнадесета глава
Брийн забеляза котарака да се промъква в тревата край пътя като сребристосиво петно сред зеленината и почти
веднага осъзна, че нямаше как да го види, ако той не беше пожелал това.
Все още не бе съвсем сигурна какво е мнението ѝ за Седрик, но баба ѝ явно му се доверяваше. Още по-явно
беше, че двамата се обичат. Брийн щеше да го приеме. Ако изключим роднинската връзка, все пак тя бе гост тук.
Просто посетител.
„Като странник в странна страна“, помисли си тя.
Залязващото слънце възпламеняваше небето на запад. По навик тя посегна към телефона в джоба си и опита да
включи камерата. Отне ѝ минута взиране в празния черен екран, преди да си спомни.
— Устройствата не работят тук. Няма технологии — измърмори на себе си тя.
Пъхна телефона обратно в джоба си и реши да не обръща внимание на котарака. Представи си го как се
подсмихва.
Вместо това се наслади на бавното снишаване на слънцето, на блясъка на последните огнени лъчи над водите
на залива и на отблясъците над далечните хълмове.
А какво ли имаше отвъд хълмовете? Още поля, ферми, води и гори? Други хора с магически способности, които
обработваха земята и я засаждаха, готвеха яхния и свиреха?
Тя чуваше музика, нежна и весела мелодия се носеше из вечерния въздух, преплитайки в жив и забързан ритъм
звуци на цигулка, вероятно арфа и флейта.
Тя реши, че всичко това е като сън. Идеалната музика за късна лятна вечер с овце и говеда, сгушени на стада из
полята, и въздух, изпълнен с мириса на трева и торфен дим.
И превръщенец котарак, който вървеше на известно разстояние след нея като своеобразен котешки охранител.
Една котка би могла да ѝ свърши много работа, ако някое вманиачено същество от света на феите се спуснеше
изневиделица и отново се опиташе да я отвлече. Спомняйки си за това, тя вдигна поглед и замръзна на място.
Дракон без ездач се рееше високо в притъмняващото небе като златен кораб в необятното море. Нищо друго,
което бе видяла в този великолепен свят, не можеше да се сравни с величието на този тих и плавен полет. Възхитена,
тя го проследи с поглед и видя две луни, изгрели на същото това притъмняващо небе. И двете бяха все още бледи —
едната растяща, а другата намаляваща.
— Но… тук има две луни — изрече тя на глас.
— Както винаги досега.
Тя се обърна рязко, готова да побегне. Не го беше видяла в здрача, а той стоеше облегнат на едната от каменните
колони на портата. Бе облечен изцяло в черно и се сливаше с настъпващата нощ. Вероятно точно това и целеше.
Тийшахът, водачът, ездачът на златистосмарагдовия дракон.
— Как се случват приливите и отливите при две луни?
— Идват и си отиват, после пак идват и си отиват. Аз ще се погрижа за нея, Седрик — извика той на котарака,
— освен ако тя не възнамерява да се шляе наоколо през половината нощ.
— Просто исках да се поразходя преди… — Ето, пак беше започнала да се обяснява. Трябваше да спре да се
чувства задължена винаги да се обяснява. — Не искам никой да се грижи за мен — заяви тя.
— Да искаш и да имаш нужда са две различни неща, нали? А и Марг няма да се тревожи, ако знае, че не си
сама.
Последните му думи я възпряха да се възпротиви.
— Не успях истински да ти благодаря за това, което направи днес.
— Благодарности не са необходими, но при всички случаи са добре дошли — отвърна той.
Тя затърси нещо учтиво, което да каже, и погледна към фермерската къща, където всички прозорци светеха.
— Оттук звучи така, сякаш има празненство.
Той погледна назад към музиката и глъчката.
— Такова е. Нещо като празник за завръщането ни у дома. Ти, Марг и Седрик също бяхте поканени, както и
повечето хора от цялата проклета долина, но Марг реши, че може би ще искаш нещо по-малко… оживено за първата
си нощ тук. И все пак, ако искаш да влезеш, добре дошла си.
— Не, все още се чувствам леко неловко тук. Не познавам никого и все още не съм наясно с… нищо.
— Е, ще трябва да се научиш, нали?
Гласът му звучеше като друг вид музика с напевния си ирландски акцент, но смисълът на думите му събуди
вътрешната ѝ съпротива.
— Научих достатъчно, за да знам, че дядо ми е откачен бог, който би искал да изцеди от мен и последната
капка на нещо, което дори не знаех, че имам. А допреди пет проклети минути дори не вярвах в богове — отвърна
хапливо тя.
 — И защо не? — попита с искрен интерес той.
— Защото се очаква, че те са само мит. Също като светове с две луни, в които дракони прелитат над главата ти,
а любовникът на баба ти се превръща в котка. А сега имам писалка, която сама записва мислите ми, и кана, в която
водата никога не свършва. Не мога да използвам глупавия си телефон, но гледах в пламъците на огъня заедно с баба
и видях баща ми на бойно поле, и то така, сякаш самата аз бях там.
Докато говореше, той продължи да я гледа, мълчаливо облегнат на стълба и с ръце, пъхнати небрежно в
джобовете.
И с меча, препасан на кръста му.
— Ти си била там поне в началото. Аз бях прекалено малък, за да отида, въпреки че умолявах баща ми да ме
вземе с него, когато тръгнаха след теб.
И той беше загинал, спомни си Брийн. Беше умрял на онова ужасно място, докато я беше защитавал.
— Съжалявам. Съжалявам, че си изгубил баща си и за това, че е загинал, докато е помагал да ме спасят.
— Вината не е била твоя, защото ти си била почти бебе. А и си се борила, нали? Едва тригодишна си се
противопоставила на силите на един бог. Сега има песни и приказки за детето, което разрушило стените, изградени
от бог, само със силата на волята си.
При мисълта за това сякаш буца застана на гърлото ѝ.
— Не знам как съм го направила.
— Ще трябва да си спомниш — отвърна той, сякаш това беше най-простото нещо, и продължи да я наблюдава.
— Престанала си да се упражняваш и да тренираш прекалено рано, но това може да бъде поправено сега, когато
вече си тук.
— Не съм тук за постоянно. Дойдох само на гости — отвърна тя и инстинктивно отстъпи крачка назад.
Той се отблъсна от стълба.
— Този свят е толкова твой, колкото е и мой. Нищо ли няма да му дадеш?
— Какво се очаква от мен да му дам? — отвърна тя. — Опитвам се да се приспособя, това все още е огромна
новост за мен. Тъкмо започнах да разбирам какво искам от живота си и изведнъж — бам! — разбирам, че по-
голямата част от същия този живот е била, ако не лъжа, то поне пълна с полуистини.
— Отново ще кажа, че да искаш и да имаш нужда са две различни неща. Трябва да развиеш дарбите си. Марг ще
ти покаже как. Трябва и да тренираш, а там, за лош късмет и на двама ни, ще имаш мен за инструктор.
— Да тренирам какво?
— Да се биеш, разбира се, да защитаваш себе си и другите. Да се изправиш за Талаф.
— Да се бия? Имаш предвид с нещо такова? — посочи тя към меча на бедрото му. — Аз не съм войник.
— Ще трябва да се научиш, освен ако не очакваш винаги да те спасяват — отвърна той и мелодичният му глас
доби леко подигравателен тон. — Така ли стават нещата в твоя свят? Жена като теб просто се крие и пищи?
— Ходила съм на уроци по самозащита — започна тя и усети как се ядосва. — И знаеш ли какво? Не трябва да
се обяснявам нито пред теб, нито пред когото и да било. През целия си живот около мен е било пълно с хора като
теб, които са ме критикували, тормозили и са ме карали да се чувствам малоценна. Вече приключих с това.
Приключих с това да отстъпвам и да се извинявам.
— Много хубаво. Значи трябва да пристъпиш напред. Той ще се опита да те залови, бъди сигурна в това, Брийн
Шивон, а аз ще дам живота си, за да го спра. Така ще направи и всеки друг мъж или жена в този свят. Ти си
дъщерята на Иън О’Келиг, тийшаха преди мен; онзи, който застана до мен като мой баща, когато моят собствен
падна в боя. Заклел съм се в неговото име да те защитавам, но в името на всички богове ти ще се научиш да се биеш.
Тя отново отстъпи назад, но този път не от страх.
— Ти си го обичал. Него, баща ми — каза тя.
— Да, той беше велик и много добър човек. До голяма степен съм такъв, какъвто съм, защото ме е учил той.
Затова на свой ред аз ще уча теб. Той би очаквал това от мен. И от теб — добави той.
— Аз нямам представа какво е очаквал баща ми от мен.
— Имаш, разбира се. И престани да се преструваш, че не знаеш. Засега обаче ще те изпратя до дома ти. Искам
вече да си лягам.
— Мога и сама да стигна до дома си.
— Няма нужда да говориш с мен. Обичам тишината, когато мога да я имам, но така или иначе ще те изпратя до
къщата на Марг, както би искала тя.
— Добре, един последен въпрос, след което можем да се отдадем на тишината. Познавала ли съм те? Имам
предвид преди, когато съм живяла тук?
— Разбира се, че ме познаваше, и аз те познавах, въпреки че беше далеч от интересите ми, защото все пак беше
малко дете, и то момиченце.
Той се усмихна с искрена усмивка и всичко у него заизлъчва чар.
 — Ти обичаше да призоваваш птици, пеперуди и други такива и да си шепнеш тайни с Морена. Аз се
интересувах повече от дървени мечове и бъдещи битки, както и от търсенето на дракон, който да стане мой. А някой
ден, който няма да е днес — добави той, — ще ти кажа за един друг път, в който се срещнахме, и за това как този
миг подпечата кръвната ми съдба. А сега нека замълчим.
Тя не проговори, докато той вървеше до нея под небето с две луни и хиляди разпръснати звезди. Имаше
достатъчно много неща, които да обмисли, и трябваше да го направи, но за целта се нуждаеше не само от тишина, а
и от самота. Затова и не каза нищо, когато той я изчака на средата на пътеката, докато тя влезе в къщата. Огънят
вътре тлееше слабо и навсякъде беше тихо и спокойно.
Тя погледна през прозореца и го видя да се отдалечава обратно по пътеката.
Реши, че ще изпробва ваната, а след нея писалката и леглото. А заедно с тях щеше да размишлява за първия си
ден в Талаф и за това, което следващият можеше да ѝ донесе.
Спа дълбоко и непробудно като в пашкул, без да сънува нищо. Част от това според нея се дължеше на дългата,
гореща и ароматна вана, последвана от цял час писане с вълшебната писалка.
Реши, че нямаше достатъчно думи, които да опишат забавлението от напълването на огромна медна вана с
бездънна кана с вода. А тъй като нямаше и как да включи това в блога си, беше доволна, че бе написала материала за
публикуване преди ваната и го беше изпълнила с размисли за намирането на себе си и научаването как да живее с
вече откритото, с описания на красивите мъгливи утрини, на които се беше наслаждавала в компанията на Белята,
вместо на истинските си преживявания.
Те бяха описани в личния ѝ дневник.
Доволна, че благодарение на работата ѝ вечерта сега имаше достатъчно време да поработи върху книгата, тя си
помисли за кафе. Тук очевидно нямаше кафемашина, но Брийн реши, че може да се справи сама със запарката на
някакъв силен чай, който да накара мозъчните ѝ клетки да се раздвижат.
Зачуди се дали ще успее да запали огън в печката, но след това се озова в кухня, която беше вече топла, а
печката — нагорещена. Или някой беше станал по-рано от нея, или огънят работеше по същия начин като писалката
и просто никога не изгасваше.
В приглушената светлина на утрото тя разгледа различните буркани. Нямаше торбички с чай, разбира се, а
просто билки и след като бурканите нямаха етикети, тя реши, че процесът по подбор щеше да ѝ отнеме известно
време, затова побърза да отвори вратата на Белята.
— И аз ще дойда веднага щом разбера как да направя чай — каза му тя.
Щом той излезе, Брийн се върна до плота, взе един от бурканите и помириса съдържанието му. Ухаеше на цветя
леко и сладко, но нямаше да ѝ подейства ободряващо. Продължи със следващия в редичката — билков и леко
дървесен аромат, съчетан с нещо лимоново и пикантно. Опита трети и реши, че съдържанието му мирише много
подобно на пакетчетата чай „Ирландска закуска“, които беше купувала. Не можеше да бъде напълно сигурна,
разбира се, а и в крайна сметка като нищо можеше да я превърне в жаба.
На този етап нищо вече не би могло да я изненада. И все пак ѝ се стори безразсъдно нещо, което би могло да
превърне някого в жаба, да бъде съхранявано на полицата в кухнята редом с билките и подправките.
Реши да рискува и взе предмет, който ѝ заприлича на цедка за чай, постави го в чаша и наля гореща вода от
чайника на печката.
Разгледа внимателно образувалата се тъмнокафява, почти черна течност. Помириса я и рискува да отпие малка
глътка. Имаше вкус на чай. Беше брутално силен, но след като не я превърна в нищо, реши, че целият процес се е
увенчал с успех.
Все още по долнище на пижама, тениска и боса, тя излезе навън.
Реши, че утрото не беше много по-различно от това в нейната къщурка. Гледката разкриваше гора и градина
вместо залив и градина, но мекият въздух, леката мъгла и буйната зеленина си бяха същите.
По-късно щеше да разходи кучето до тукашния залив, но в този момент чу плискане на вода. Заобиколи зад
цветята, билките и малката зеленчукова градина и тръгна към дърветата, където видя малък, но буен ручей, на който
Белята тъкмо се наслаждаваше.
— Ще свърши работа — промърмори тя и се обърна, за да огледа къщата на баба си от тази нова гледна точка.
Забеляза каменен кладенец, който изглеждаше поставен там като за снимка, дърво с оранжево-червени плодове
и още едно с плодчета, които ѝ заприличаха на дребни зелени ябълки. Морско стъкло, кристали и стъклени бутилки
с отрязани дъна висяха от клоните и когато ги докосна, въздухът се изпълни с музиката на нежен звън. Растение със
златистобели цветчета и опияняващ аромат бе обвито плътно около декоративна решетка. Брийн разпозна, че това
бе орлов нокът, а редом с него пълзеше друго растение с розови и лилави цветове.
Колкото до къщата, тя пасваше на градината толкова добре, сякаш беше израснала в средата като гъба. И може
би беше точно така.
Брийн реши, че всичко изглеждаше безкрайно красиво и въпреки липсата на кафе — някак си идилично.
 Откри купичките на кучето и храната му, като добави към нея и едно яйце. Белята се беше върнал мокър от
потока, затова тя изнесе купичките му навън.
— Дай ми знак, когато искаш да влезеш, и не ходи прекалено далеч. — Тя го погали по рошавата глава, след
което се прибра вътре.
В тихата и заспала къща седна на бюрото си и взе писалката в ръка.
След време кучето наруши магията на писането, като влетя в стаята и стовари главата си в скута ѝ, след което я
изгледа със своя продължителен поглед, изпълнен с обожание.
— Здрасти — каза му тя. — Или си намерил начин да влезеш сам, или още някой се е събудил.
— Всички сме будни отдавна — отвърна Марг и се показа на вратата на стаята ѝ.
Отново беше облечена в панталон с мъжка кройка в горскозелен цвят и пуловер с цвета на бита сметана.
— Ти беше толкова съсредоточена в работа, че не исках да те притеснявам. Белята обаче имаше друга идея.
— Всичко е наред. Така или иначе вече се канех да спирам — отвърна Брийн и осъзна, че умираше от глад. —
Не бях сигурна дали ще мога да пиша по този начин, но се оказа доста приятно.
— Радвам се да го чуя. А какво ще кажеш за малко чай и нещо за хапване?
— Би било чудесно. Аз вече си направих чай по-рано сутринта — каза Брийн и стана, — или поне мисля, че
успях. Беше в един от бурканите.
Марг кимна.
— Това е силен чай, който дава енергия и е много подходящ за сутринта.
— Опитах се да разпозная какво има в бурканите основно по аромата. Мисля, че уцелих лайка и нещо с
лавандула, както и мента.
— Ако искаш, ще те науча да ги разпознаваш, въпреки че носът ти се е справил много добре. Седни, а аз ще
приготвя малко хубав чай от жасмин — той е достатъчно лек и е добър избор за през деня.
— Жасмин! Точно така. Не можах да го разпозная отначало, но мисля, че се сещам какъв е ароматът. Не искам
да се чувстваш задължена да готвиш за мен. След като ще се уча как стоят нещата тук, мога да си направя сандвич и
сама.
— Можеш да правиш каквото искаш, но за мен е удоволствие да готвя за теб. Освен това подозирам, че за
закуска не си хапнала нищо друго, освен чай.
Марг извади тумбест кобалтовосин чайник и попита:
— Разкажи ми повече за книгата си, става ли?
— За коя? Всъщност пиша две книги. По-точно едната е роман, а другата е за деца в училищна възраст, от
десет- докъм тринайсетгодишни.
— Детска книжка? О, ти много обичаше да ти четем като дете. Попиваше всичко от историите като сюнгерче, а
след това започваше да ги преразказваш сама, като често променяше някои части, както на теб ти харесваха.
— Така ли?
— О, да. Каква е историята за деца?
— Приключенията на Белята. Всъщност вече я приключих, или поне така си мисля. Не знам дали е хубава, но
много се забавлявах с нея. Приемам я просто като упражнение. Така или иначе не очаквам тя или каквото и да било
друго, което пиша, да бъде публикувано. Аз съм само писател аматьор.
Марг остави работата си и се обърна към нея. На ушите си носеше обици във формата на малки сребърни
триъгълничета, като във всяко от тях имаше по три тъмнозелени камъчета.
— Това са думите на майка ти, които излизат от твоята уста, и ме натъжава да ги чуя.
— Може би. Сигурно е така, но е по-лесно да напишеш една история, отколкото да я изпратиш за одобрение и
да получиш отказ.
— А ако изобщо не я изпратиш, в крайна сметка все едно е била отказана, нали? — попита Марг и хвърли
поглед към Брийн, откъсвайки го от това, което приготвяше в тиган на печката. — Ти сама си избрала да носиш
думата „смелост“ на китката си. Използвай я.
— Марко ми каза същото. Е, в общи линии.
— Значи бих казала, че той е умен младеж.
— Не съм му позволявала да прочете книгата. Не съм я показвала на никого всъщност. Тя е като котката на
Шрьодингер — докато е в кутията, е жива. Ако отворя кутията, ти би ли я прочела и след това ще бъдеш ли честна с
мен? Няма особена полза, ако някой каже, че е хубава, само за да не нарани чувствата ми.
— Вече обещах никога да не те лъжа и това важи и в този случай — отвърна баба ѝ и плъзна съдържанието на
тигана в чиния, която постави пред Брийн.
Беше препечен черен хляб с ирландски, или по-точно талафски, поправи се Брийн, бекон и пържено яйце на
очи, всичко, поръсено с билки.
— Това си го спомням. Правеше ми такава закуска. Наричах я „окото на дракона“.
 — Тогава беше с половин филийка хляб и ти беше любимото. След малко идват и още — добави Марг и седна с
чая си в ръка. — Ще ми позволиш ли да ти покажа, да те науча? Можем да започнем с нещо простичко като
чайовете и това как да ги използваме, как да ги смесваме за други цели.
— Да, много бих искала. Можем да започнем с това, но…
— Кажи ми какво искаш, дете. Ако е в моя власт, искам да ти го дам.
— Морена ми каза нещо. Каза, че огънят, като например това да запалиш камината или свещ, бил първото нещо,
на което се учите.
— Често е точно така. На това ли искаш да се научиш отново?
— Мисля, че е толкова осезаемо и неоспоримо умение. — „И забавно“, добави за себе си Брийн. — Това, което
видях и почувствах, все още ми е като в сън. Но ако усетя нещо такова, идващо от мен самата, няма как да го потисна
отново. А и ти не би ме излъгала, че е дошло от мен, когато всъщност си го направила ти, нали?
— Не, никога не бих го направила. Не бих те излъгала и за историята ти, ако ми позволиш да я прочета.
— Тя е на лаптопа ми. Ще я разпечатам и следващия път ще ти я донеса.
— О, няма нужда да чакаме, ако имам позволението ти, разбира се. Мога и сама да се погрижа за това.
— Добре. О, боже, много се притеснявам.
— Изяж си храната, изпий си чая и след това ще започнем. Притеснението не е нещо срамно, но това да не
действаш заради него, вече е.
Брийн усети нервите ѝ да се опъват, сякаш мравки пробягваха под кожата ѝ, докато седеше в тихата кухня, а
кучето спеше в краката ѝ.
Свещта, поставена между нея и Марг, беше тънка и кремава на цвят.
— Често сама си правя свещите. Поне тези, които използвам за церемонии, заклинания и лечение, за
вещерското изкуство, а не тези, с които си светим в тъмното. Тази съм я правила аз и това също е умение, на което
мога да те науча, ако искаш.
— Искаш да кажеш, че няма да е просто изливане на восък, така ли?
— Много повече от това е. Свещолеенето има цел, а целта е основата при самата изработка. Тази свещ съм я
правила за празненства и сегашният момент отговаря точно на целта ѝ.
— А ако не мога да го направя…
— О, махни думите на майка ти от главата си — каза Марг, вдигна ръка и си пое дъх. — Не бих изрекла лоша
дума за жената, която те е донесла на този свят, но ти трябва да оставиш настрана съмненията и колебанията в
собствените ти способности, които тя ти е насадила. Бъди открита, mo stór, открита за това, което си, за това, което
имаш. Това е първият урок. Веднъж щом си открита, щом достигнеш до нещо, ще го задържиш.
— Добре — отвърна Брийн и несъзнателно докосна с пръсти татуировката на китката си. — Бъди открита.
— Как ще изгасиш пламъка на свещ? — попита баба ѝ.
— Ще я духна.
Усмивката на Марг засия, сякаш Брийн беше решила сложно уравнение наум.
— Значи, най-лесният начин да се научиш да върнеш пламъка е, като си поемеш дъх. Но с цел. Отвори
съзнанието си, позволи на силата да се надигне. Съсредоточи се, защото това, което ще се превърне в естествено
умение, има нужда от съсредоточаване, за да бъде усвоено. Пожелай си да пламне.
Тя опита няколко пъти, но фитилът си остана студен и чист.
— Съжалявам.
— Разочароваш единствено себе си. Огънят е в самата теб. Призови го, издигни го от себе си, усети как те
гъделичка отвътре. В момента го усещаш само като леко вълнение, като докосване. Използвай го, виж целта му —
фитила. Виж го как пламва. Поеми си дъх и запали огъня.
Брийн почувства надигаща се топлина и преди да успее да помисли, че това е само плод на самовнушението,
фитилът хвърли искрица и пламна с леко припукване.
— Аз… ти…
— Не, нали ти обещах, че няма да го правя — отвърна Марг и духна свещта. — Сега отново. Върни пламъка на
фитила.
Тя потрепна едновременно от страх и въодушевление, както и от нарастващия глад да научи повече, както
осъзна. Успя да запали пламъка три пъти поред.
— Все още се учиш много бързо. Носиш толкова много у себе си — похвали я Марг.
— Какво съм аз, бабо?
— Моята внучка, моята кръв, моето съкровище. Ти си дете на феите, дъщеря на Мъдрите от страна на баща си и
от моя страна. От моя страна от много отдавна си още и потомка на ший. Имаш човешка кръв от своята майка. И
освен това носиш кръвта и силата на боговете. — Марг сключи пръсти, стисна ги и постави ръце на масата. —
Точно затова те иска той дори повече, отколкото искаше баща ти. Татко ти имаше всичко това у себе си, с
изключение на човешкото, а Одран иска силата, която ти имаш, и човешкото, което притежаваш. Ти си мост, Брийн,
мост между световете. Тези светове са затворени за него. Поне засега.
— Имаш предвид моя свят? Светът на моята майка?
— Той би те използвал, за да го завладее парче по парче, сърце по сърце. Да унищожава, да поробва, да
разрушава — както го е правил с много по-нисши светове. Ти си мостът, който той търси, за да отиде до този свят.
Но също така си мостът, от който ние имаме нужда, за да го спрем.
— Защото съм човек, или поне част от мен е човешка?
— Ти си уникална. Няма никой друг, който да носи твоята наследственост. Не мога да видя друг такъв, търсила
съм, както са търсили и други. Знам само, че Одран те търси, за да те използва, за да използва това, което е в теб, и
да унищожи Талаф и света, в който ти си израснала. Знам само, че трябва да използваме всички средства, за да го
спрем.
— Но аз не мога… след цял час опити едва успях да запаля една-единствена свещ.
— Всичко започва с първото пламъче — вдигна пръст Марг и после разтвори и двете си ръце. — Ти имаш
избор. Ако се върнеш в другия свят и останеш там, той няма как да те достигне.
— Това абсолютно сигурно ли е?
След кратко колебание Марг поклати глава.
— Сигурно е дотолкова, доколкото може да бъде сигурно и всяко друго нещо. Той все още трябва да преодолее
бариерата.
— Но може да дойде тук?
— Може и със сигурност ще го направи, когато се почувства готов. Ние ще му се опълчим. Отблъсквали сме го и
преди и ще го сторим отново. Докато можем да го правим, другият свят също ще бъде в безопасност, както и ти в
него.
— Но той ще продължи да идва. Как можеш да убиеш бог? — Брийн въздъхна. — С друг бог. Това ли си
мислиш? Че аз мога да го убия?
— Не мога да провидя. Не мога и да кажа.
— Баща ми се е опитал да го спре и той го е убил. Аз… също искам да имам деца един ден. Винаги съм искала
да имам деца. Но ако това стане, детето ми ще бъде като мен и… всичко това никога няма да спре.
— Мога да те науча на всичко, което аз знам. Други могат да те научат на това, което знаят те. И ако накрая
решиш да се върнеш и да останеш там, ще направим всичко, което е в наша власт, за да поддържаме бариерата здрава
и силна.
— Значи си седя тук в тази красива къщурка, сякаш излязла от пощенска картичка, сред този живописен
пейзаж и ти ми казваш, че два свята или дори повече от два зависят от това какво ще направя?
Безкрайна мъка отново се изписа на лицето на Марг.
— Това е ужасен товар, който трябва да понесеш. Обещах да не те лъжа. Но и усетих, че не мога повече да
отбягвам въпроса, защото това е ужасно близо до лъжа, особено сега, когато искрата у теб е запалена. Пробуждането
ти ще се случи и според мен ще е скоро. Ти си това, което си, Брийн Шивон. Това, което правиш, зависи само от теб.
— Имам нужда от малко чист въздух. Ще изведа кучето, за да се разходя. Имам чувството, че живея в книгата
си, а може и да е точно така.
— Ако искаш, може да носиш това. — Марг се надигна и ѝ подаде кръгъл червен камък на верижка. — Дадох
ти го, след като беше отвлечена, служи за защита. Докато не си тръгна, така и не бях разбрала, че майка ти го е
оставила тук.
— Много е красив. Какво е това?
— Наричаме този кристал „Сърцето на дракона“.
Брийн преметна тънката верижка през главата си.
— Вече не съм чак толкова ядосана на майка ми, така че това все пак е голям напредък. Още повече че след
всичко това още не съм преживяла силна паническа атака. Може би защото нищо от това не ми се струва истинско.
Тя тръгна към вратата, отвори я, за да пусне кучето пред себе си, а то скочи навън и побягна весело напред.
— Но е истинско. Изглежда ми истинско и трябва да го проумея като такова — добави тя.
— Може ли аз да започна да чета детската ти книжка, докато ти си навън на разходка? Мога да направя така, че
да дойде тук, ако ми позволиш.
— Хубаво. — Да научи, че беше скапана писателка, в момента беше най-малката от грижите ѝ, но въпреки това
Брийн се поколеба. — Разбирам, че не беше лесно и за теб да споделиш това с мен. Мисля, че ме обичаш.
Изражението на лицето на Марг омекна.
— Повече от всичко във всички светове — отвърна тя.
И защото ѝ повярва, Брийн кимна в знак на съгласие.
— Ще се върна. Искам просто да се поразходя и да позволя на Белята да поплува в залива. Можеш ли да се
сетиш за нещо друго достатъчно простичко, на което да ме научиш? Защото не мисля, че съм способна на нещо по-
сложно. Ще се върна след около час.
— Ще те чакам.
„Както съм те чакала повече от двайсет години“, помисли си Марг.
Седемнадесета глава
Откъм морето духаше силен вятър, който навяваше сиви облаци на изток и ги скупчваше над обширните поля и
скалистите планини зад тях.
Поне Брийн предположи, че това е изток — кой знае, слънцето тук може би изгряваше от север. В полята
растяха житни култури, които се полюшваха на златистозелени талази. Забеляза някакво движение сред купчина
камъни и реши, че са планински кози, докато не видя ясно двукраки създания с шапки на главите и дълги до земята
одежди.
Докато се удивяваше на видяното, група деца на възрастта на бившите ѝ ученици се появи иззад завоя на пътя.
Те закачливо се блъскаха и ръчкаха с лакти. Преброи пет — две момичета и три момчета. Едно от момичетата —
тъмнокожо и с буйна черна коса, сплетена на тънки плитки, завършващи със сини крайчета, вдигна ръка. След това я
спусна рязко и то заедно с две от момчетата тръгнаха да се надбягват със зашеметяваща, невъзможна за човешко
същество скорост, докато другото момиче просто разпери криле с цветовете на дъгата и се понесе във въздуха като
изстрелян куршум, а третото момче падна на четири крака на земята и пред очите ѝ се превърна в младо жребче,
което побягна в галоп след тях.
— Е, не можеш да видиш подобно нещо всеки ден, освен ако не си тук — отбеляза тя и погледна надолу към
Белята, за да провери какво мислеше той по въпроса, но кучето вече беше избягало и се плискаше във водата.
Брийн го последва надолу към брега, седна на пясъка и затвори очи, защото главоболието ѝ се беше усилило.
Силният вятър, плискането на вълните и плацикането на кучето я успокояваха. Беше приела невъзможното като
истина, а сега трябваше да реши какво да прави с тази истина.
Дочу крясък и вдигна поглед, за да види реещия се над главата ѝ ястреб.
Миг по-късно забеляза и Морена да сяда до нея.
— Той се хвали какво може пред теб — каза ѝ Морена.
— С право се хвали. Толкова е красив.
— Видяхме те, че се разхождаш насам, но ми се стори, че си много замислена.
— Така е. Видях пет деца. Ако не греша, едното беше фея, а друго — превръщенец кон. Останалите три бяха
много бързи, направо невъзможно бързи.
— Елфи. И аз ги видях. Тази групичка приятели са доста бързички. С тях обикновено можеш да видиш и още
едно момиче, но то днес е наказано, защото е използвало заклинание при вършенето на домашните задължения.
— Значи тя е от Мъдрите?
— Не ще да е толкова мъдра, щом си е мислела, че ще ѝ се размине, ако не си свърши задълженията както ѝ е
заръчано.
„Правила и дисциплина за всички деца“, помисли си Брийн.
— Значи използването на магия, за да измиеш чиниите например, не е позволено?
— Ами бих казала, че зависи от ситуацията. Не се насърчава, особено при по-малките деца, защото свикват да
бъдат мързеливи. Трябва да се научиш как да издоиш коза, да засадиш моркови, да си изпереш чаршафите и други
подобни. В противен случай ще се окаже, че си не само мързелив, а и дебел, нали така? Магиите са сериозна работа,
но това не значи, че не могат или не трябва да бъдат и забавни. Те обаче не са създадени за удобство. Ако ги ползваш
само за това, значи си спрял да почиташ дарбата си.
„Достатъчно простичко, същевременно чисто и невинно по свой си начин“, реши Брийн.
— Аз не знам какво да правя с моята. Днес успях да запаля свещ. Трябваше ми цял час под наставленията на
баба, но накрая я запалих с поемане на дъх.
— Това е добре, а следващия път няма да ти отнеме толкова много време.
— Не знам какво да правя с всичко това. Преди малко видях някакви мъже да се катерят по скалите ей там,
сякаш бяха кози.
— Тролове — непринудено уточни Морена. — Най-вероятно са идвали от пещерите, в които копаят, за да
обядват тук на слънце.
— Тролове, разбира се. Трябваше да се сетя. Както и за децата с крила, голяма скорост и копита.
— Децата не тичат ли навън през лятото? Тогава нямат училище, или поне не във формалния смисъл, така че
защо да не тичат навън?
— Значи имате училища?
— Разбира се, че имаме училища! Да не мислиш, че сме някакви невежи?
— Не. Училища, тичащи наоколо деца, хора, които сядат на слънце, за да хапват по време на обедната си
почивка — всичко звучи толкова нормално. Тук слънцето от изток ли изгрява?
— А откъде другаде би могло да изгрява?
— Естествено. Но пък имате две луни.
 — Някои светове имат по една луна, други по две, а трети цели седем. Астрономите непрекъснато откриват по
нещо ново на небето, нали?
— Значи имате и астрономи? О, не ме гледай така. Опитвам се да намеря баланса между нормалното и
фантастичното. Баба ми каза какво съм, каза ми всичко и защо Одран ме иска.
С приятелски жест Морена потърка бедрото на Брийн с ръка.
— Тя трябваше да ти каже и го е направила. Вярва, че имаш нужда да знаеш и имаш силите да го понесеш. Но
ти е дошло в повече, което също разбирам.
— Спомням си, че бях отвлечена, а заедно с баба го видях отново в огъня. Видях и преживяното от нея.
— Бях толкова изплашена по онова време, преди толкова много години — отвърна Морена и присви колене към
брадичката си, загледана във водата. — Сигналът за тревога прозвуча през нощта. Никога преди това не го бях
чувала, но знаех достатъчно, че да се страхувам. Събраха мен и братята ми заедно с другите деца и от тези, които
останаха, за да ни пазят, разбрах, че си била отвлечена. Стори ми се, че са минали дни, цели дни, но всъщност баба
ми те донесе обратно само след няколко часа.
— Тя ми пееше. Преведе ме през портала зад водопада и през цялото време ми пееше.
— По теб имаше кръв — собствената ти кръв от собствените ти ръце. Ашлинг първа се погрижи за теб и успя
да я спре, преди който и да било друг да се приближи. И не знам дали това ще те притесни повече, или ще ти
помогне, но трябва да знаеш, че в очите и по лицето ти тогава видях огромни сила, ярост и мощ. Те изчезнаха
постепенно, когато жените се засуетиха около теб и започнаха да те успокояват, а след това ти дадоха да пиеш и
омиротворяваща отвара. Тогава отново стана просто моята приятелка, моята сърдечна сестричка, която отново се
беше върнала в безопасност у дома.
— Отварата трябва да е била доста силна, защото през по-голямата част от живота си след това все съм се
опитвала да съм мирна.
— А сега?
— Не знам. — Брийн разсеяно взе парче от мидена черупка и го хвърли напред. — Знам само, че харесах
усещането, когато запалих свещта. Хареса ми, че се чувствах силна, чувствах се себе си. Трябва ми време, за да
помисля върху това, но също така искам да се уча.
— Няма по-добър учител за дарбите на Мъдрите от Марг.
— Така ми каза и Кийган.
— Значи вече си говорила с Кийган, така ли?
— За кратко. Беше излязъл пред фермата миналата вечер, когато аз бях навън на разходка.
— О, трябваше да влезеш при нас — отвърна Морена и сръчка Брийн леко в ребрата. — Беше много хубаво
празненство. Толкова много хора искат отново да се срещнат с теб. Ние сме много дружелюбни.
— Той не ми се стори особено дружелюбен.
— Е, ами Кийган си е такъв. Все върви замислен, но в крайна сметка целият свят лежи на раменете му. Но
когато не е в мрачно настроение, е чудесна компания и е много добър тийшах, също като тези преди него.
Брийн хвърли предпазлив поглед към лицето на Морена и попита:
— Вие двамата да не би…
— Какво?
— Да се срещате?
— Разбира се, срещаме се, доколкото… О! — На лицето ѝ в миг изгря усмивка. — Имаш предвид дали се
чифтосваме? Богове, не. Той ми е почти като брат. Не че не е превъзходен мъж, а и съм чувала, че е повече от добър в
леглото. Освен това споделям една постеля с Харкен от време на време и въпреки че не е забранено, намирам го за
странно да спя с двама братя.
Докато Брийн се опитваше да измисли какво да отвърне, Белята домъкна парче мокро дърво и го хвърли в
краката ѝ с надежда.
Морена го грабна и го метна във водата, а кучето се втурна радостно след него.
— Ще ти кажа нещо — продължи Морена, — ще е най-добре Кийган да те обучи в ръкопашния бой и в боя с
меч, защото не познавам по-добър от него. И не е за учудване, при положение че татко ти беше този, който го обучи
— него и Харкен, както и Ашлинг, след като техният баща падна в боя.
Белята отново домъкна дървото и Морена отново му го подхвърли.
— Самата аз също мога да ти покажа това-онова, само основните неща, но не ставам много за учителка. Липсва
ми търпение.
— И ти ли знаеш как да се биеш с меч?
— Разбира се, че знам как. Това, че сме мирен народ, не означава, че сме беззащитни.
В небето над тях летяха три дракона. Стадо ли се наричаха? Или ято? Трябваше да провери, реши Брийн. Тези
определено приличаха на семейство — двата бяха по-едри, единият по-малък, като родители и дете.
 — Яздила ли си някога дракон? — попита Брийн.
— Да, и е чудесно. Не съм се свързвала с дракон, но съм се качвала на този на Харкен.
— Харкен има дракон?
— Принадлежат си един на друг, точно в това е свързването. Той би те взел за полет, ако искаш да опиташ.
— Мисля, че засега ще се придържам към това краката ми да са здраво стъпили на земята. Вече трябва да се
връщам. Баба… о, има някой във водата.
Притеснена, че някой може би се дави, Брийн понечи да се изправи и да изтича напред, но Морена я спря с
ръка на рамото.
— Това е просто Ала. Тя е малко срамежлива и ще я подплашиш.
Морена помаха и след миг нечия ръка ѝ помаха в отговор. Подалата се над водата глава с гладка руса коса
изчезна под повърхността. Миг по-късно проблясваща рибешка опашка в златистозелен цвят с леки червеникави
отблясъци се показа над повърхността и също изчезна.
— Русалка — успя да изрече Брийн. — Срамежлива русалка.
— Тя е само на десет години, доколкото знам, и е много любопитна, но все още се срамува да се покаже.
Сигурно отново ще се появи, ако пак доведеш кучето.
Докато обясняваше, Морена вдигна ръка и ястребът се понесе надолу, за да кацне на нея.
— Днес не носиш ръкавица — отбеляза Брийн.
— Носех такава, когато се срещнахме, както би очаквала да видиш ти, но всъщност Амиш никога не би ме
наранил. Ще се разходим с теб до пътя, след което и аз ще трябва да се прибирам у дома. Имам си свои домашни
задължения.
— Утре се връщам обратно в моята къщурка — каза ѝ Брийн. — Мисля, че имам нужда да прекарам няколко
дни там и да обмисля всичко. Но ще се върна.
— Знам, че ще се върнеш. Поздрави Марг и Седрик от мен.
— Добре, а ти предай моите поздрави на твоите баба и дядо.
— Ще го направя. Запали огъня, Брийн — добави Морена, докато се отдалечаваше.

Брийн прекара остатъка от деня в учене за различните видове чай, за растенията, корените и билките, както и
за това как да различава, събира и изсушава растенията и как да ги приготвя и смесва.
Откри, че това е не само забавно, но и практично.
— Бързо се учиш.
— Знам как да уча. Скъсах се от учене за диплома, която не исках. А това е забавно и интересно, освен това
имам усещането, че е полезно. Пък и е толкова… естествено.
Тя нахрани кучето, помогна да нахранят коня и се опита да не допуска много сериозни грешки в приготвянето
на вечерята в ранната дъждовна вечер.
— По-скоро ти липсва увереност, отколкото умения — отбеляза Марг.
— Мисля, че ми липсват и двете — отвърна тя, но усети аромата на картофите, които беше помогнала да
нарежат, а след това беше поръсила с разтопено масло и билки, за да ги запекат във фурната, така че реши, че се е
справила добре.
Освен това бяха чудесни на вкус също както и рибата, която Седрик беше уловил същия следобед, и грахът,
който двете с баба ѝ бяха изчистили заедно.
Брийн изчака да приключат с вечерята, преди да повдигне трудната според нея тема.
— Трябва да се върна утре — започна тя. — Трябва ми време и малко лично пространство. Всъщност не се
изразих добре. Искам да кажа, че преди да се нанеса във вилата, никога не съм живяла сама и имам нужда от това.
— Независимостта е нещо много важно.
— Не го разбирах, докато не я получих — отвърна Брийн на Марг. — Честно казано, не знаех колко много се
наслаждавам на самотата, докато не я изпитах. Знам, че съм склонна да се затварям в себе си твърде много, така че
трябва да внимавам. Марко никога не би ми позволил да се затворя чак толкова, но сега той не е тук. Затова си
мислех, че след няколко дни мога… можем заедно да решим… не че трябва да правим график или да го фиксираме
твърде строго. Не искам да фиксирам нищо.
Несигурна как да се изрази, тя взе чашата си с вино, вгледа се в нея, след което отново я остави.
— Брийн, кажи ни какво точно искаш.
— Щях да ви кажа, ако знаех. Засега мисля, че бих искала да продължа да живея в къщата от другата страна, но
да идвам тук. Ако мога да идвам, след като пиша сутрин, ще можеш да ме учиш на много неща. Вечер мога да се
връщам обратно, а през уикендите да оставам тук. Дори не знам дали имате уикенди.
— Разбирам какво имаш предвид.
 — Знам, че така ще отнеме повече време да се науча, да се упражнявам и тренирам, но…
— Това, което търсиш, е равновесие и изборът ти е мъдър.
— Не знам дали мога да правя това, което искаш от мен, или да бъда такава, каквато се надяваш, но ако имам
известно време за себе си, преди да ми се наложи да се върна във Филаделфия, мисля, че бих могла да взема… по-
информирано решение.
Марг кимна и се изправи, потупвайки Брийн по рамото.
— Почакай — каза ѝ тя.
— Май я разстроих — промърмори Брийн. — Знаех си, че така ще стане. Не съм…
— Грешиш — отвърна Седрик и отпи малка глътка от виното си. — Тя не иска да решаваш, водена от импулс
или по задължение. Подобни неща отслабват с времето. Самият аз не бих погледнал с добро око на теб, ако
позволяваше на тези неща да те ръководят.
Марг се върна и остави дебела книга на масата. Върху тъмната ѝ кожена подвързия имаше изображение на
дракон.
— Драконът винаги е бил твоят любимец и той пази магиите, описани вътре. Направих го за теб. Започнах го в
нощта, в която ти се роди.
— Много е красиво — отбеляза Брийн и отвори корицата, видя собственото си име и датата на раждането си,
изписани с красив почерк върху дебелия пергамент.
Обърна страницата.
— В първата част са описани неща, които ти би нарекла „рецепти“, подобни на тези, които упражнявахме днес.
— Рисунките са чудесни. Твои ли са?
— Някои да, други са на Седрик, той има дарба да рисува.
— Превръщенец художник? — изненада се Брийн и погледна към него.
— Може да се каже — отвърна той и бавно се усмихна.
— Илюстрациите ще ти помагат да разпознаваш съставките, растенията, корените и така нататък — продължи
Марг. — Описано е всичко: от чайове, отвари, лосиони и балсами до кристали и камъни с техните значения и
употреби. След това са и заклинанията — от изграждането на магически кръг и всичко останало. Книгата е твоя,
вземи я и я пази. Надявам се да се учиш от нея, тя си е за теб. Бих те помолила да не опитваш нито едно от
заклинанията или церемониите без мое ръководство.
— Можеш да си спокойна за това. Благодаря ти. Ще я разуча и… — Това, което изпита, не беше толкова импулс,
колкото копнеж, назрял у нея, докато гледаше към свещта на кухненския плот. Тя си пое дъх и я запали. — Ще се
уча.

На сутринта Брийн потегли по обратния път с книгата в раницата и в компанията на кучето, подтичващо край
нея. Докато вървеше, чу тропот от галопиращи копита и се дръпна встрани. „Добра идея“, реши тя, тъй като конят
препускаше право към нея.
Щом Кийган спря до нея, първата ѝ мисъл беше, че естествено, той трябваше да има огромен черен кон с
лъскав косъм, вероятно жребец. А и беше виждала коня преди точно както бе познала и ездача — в сънищата си.
Той погледна към нея с повдигната вежда.
— Тръгваш ли си? — попита.
— Връщам се след няколко дни.
— Така ли?
— Нали казах, че ще се върна? Виж, разбирам, че си нещо като крал тук, но ти не отговаряш за мен.
— Не съм крал. Ние нямаме крале.
Идеята видимо го подразни, поради което тя сви рамене и продължи:
— Няма значение как го наричате. Двайсет и шест години съм зависела от други хора да управляват живота ми.
Сега е мой ред.
— И чия е вината, че си позволявала на други да управляват живота ти? — отвърна той и наклони глава на една
страна.
— Хората като теб не могат да разберат хората като мен.
Той слезе с поривисто движение от коня и я изгледа с любопитство.
— Какви точно са хората като теб и като мен?
Как ли се възприемаше той, замисли се Брийн. Беше наясно как го възприемаше тя — висок, силен, изумително
красив и абсолютно самоуверен.
— Хората като теб имат вродена увереност. Те застават начело, вдъхват уважение и донякъде здравословен
страх. Хората като мен ги учат да следват правила и очакват от тях да го правят постоянно, да нямат много високи
очаквания, да не клатят лодката и да не предизвикват вълнение.
— Е, правилата имат значение в един цивилизован свят, нали? Но ниските очаквания не водят нито до провал,
нито до успех, така че къде е смисълът от всичко това? А ако не клатиш лодката, никога няма да се озовеш във водата
и да видиш къде могат да те отведат вълните.
— Всичко това е много вярно, но прие думите ми твърде буквално.
Конят обърна глава и подуши рамото ѝ, а без да се замисля, Брийн го погали по муцуната.
— Трябва да вървиш. Той е жаден и си иска моркова за награда.
В мига, в който го изрече и се осъзна, Брийн шокирано отстъпи крачка назад.
Кийган кимна леко, без да отделя поглед от лицето ѝ.
— Да, така е, а и ездата дотук беше доста усилна — отвърна той, наведе се да погали Белята, след което с едно
движение отново се метна на коня си.
— Безопасни пътувания ти желая, Брийн Шивон.
Щом той се отдалечи с коня, Брийн въздъхна леко.
— Конят се казва Мерлин, кръстен е на магьосника от легендата за крал Артур. Знам го, така както знам и
собственото си име. Да вървим, Беля, имам още страшно много за учене.

Тишината сама по себе си я отпусна и успокои като топла вана, така че тя прекара следващите два дни,
наслаждавайки се на усещането. Писа, учи, занимава се с градината и единствената ѝ компания беше кучето.
Палеше свещи по новия начин, а след значителни усилия успя да предизвика и искри, с които запали камината.
— Аз съм вещица — заяви тя на Белята, докато седеше с него пред огъня, а отзвукът на магията все още
вибрираше в тялото ѝ. — И това вече не е озадачаващо.
Тя го погали по главата, опряна на коляното ѝ, и леко го подръпна по косматата брадичка.
— Също както вече свикнах да имам куче. Въпреки че не знам какво ще правя с теб, ако се върна във
Филаделфия.
Беше изрекла „ако“, осъзна тя, и това вече я озадачи. Беше си помислила „ако“, а не „когато“.
— Разбира се, че ще се върна. Трябва да се върна. Марко, Сали и Дерик са там, както и майка ми, и всичко
останало, което познавам. Това е просто…
„Мост?“, помисли си тя.
Също като самата нея.
— Няма смисъл да му умувам сега. Ще се наградим за хубавия работен ден с разходка, преди да се е стъмнило
съвсем.
„Само една луна“, отбеляза наум тя, докато кучето тичаше право към залива. Беше почти три четвърти пълна и
забулена в облаци.
На следващия ден, след сутрешното писане, щеше да остави самотата зад гърба си и отново да се върне в света с
две луни.
А дори това вече не ѝ се струваше шокиращо.

Тръгна по обяд, следвайки кучето. Носеше верижката с червения камък на врата си, а беше добавила и пръстена
на баща си на нея. Бе облякла леко горнище с качулка в цветовете на гората, тениска и джинси.
Щом стигнаха дървото, Белята не се поколеба нито за миг. С радостен лай той се изкачи нагоре и премина през
портала. Брийн го последва и пристъпи в ръмеж, който слънцето превръщаше в двойна дъга. Тя се извиваше над
фермата във великолепна арка от блещукащи цветове. Докато слизаше по стълбите, под дъгата прелетя червен
дракон с цвета на камъка от медальона ѝ.
Да, ценеше самотата и я харесваше, но това тук? Имаше чувството, че ѝ е подарено безценно съкровище.
Белята прескочи оградата, пресече на бегом пътя, после прескочи и зида на фермата, след което затича в
лудешки кръгове около кучето в двора.
В оградено място по-нататък Брийн забеляза Харкен и Махон, застанали до главата на кафяв кон. Всъщност
беше кобила, заключи тя, тъй като Кийган държеше юздите на собствения си черен жребец, който я възкачи.
И двата коня, както и тримата мъже, бяха плувнали в пот.
Никога преди не беше виждала нещо подобно и гледката ѝ се стори едновременно въздействаща, чувствена и
малко плашеща, докато я наблюдаваше от тревистия банкет край черния път.
Лаят на кучето привлече вниманието на Харкен. Той погледна в нейната посока и извика:
— Добро утро, Брийн! Тук помагаме за началото на нов живот. Добре дошла си да се включиш, ако искаш.
„Не“, помисли си тя, но въпреки това се покачи през зида, за да се приближи. Усети желанието, удоволствието
и яростта, изпитвани и от двете животни в този момент.
Усещането се зароди ниско в корема ѝ, накара кръвта ѝ да закипи и я привлече до ограденото място.
— Красивата ни Ерин е разгонена — обясни ѝ Махон, докато завързваше назад тънките си плитки по същия
начин, по който често го правеше и Марко. — А Мерлин е повече от щастлив да се пробва.
— Виждам. А вие налага ли се да… помагате? Предполагах, че това е нещо, с което конете могат да се справят
и сами.
— Могат — намеси се и Харкен и отпусна с една ръка юздите на кобилата, за да я погали успокояващо по
шията. — Просто искахме да разплодим точно тези двамата, като контролът ги предпазва от риска да се наранят по
време на акта.
Контролът беше належащ, доколкото можеше да се съди по напрегнатите мускули под ризата на Кийган, влажна
от потта и ръмежа.
Тогава и тя го усети, чувството беше истинско — изпита шока и удоволствието от кулминацията и усещането
беше толкова силно, че ѝ се наложи да стисне оградата с ръка, докато конете надаваха пронизителен рев.
— Задръж, задръж — прошепна Кийган на коня. — Дай на дамата още миг. Тя ще те дари с чудесно конче до
следващото лятно слънцестоене.
— Как… — започна Брийн, но гърлото ѝ беше пресъхнало и тя се покашля, преди да продължи. — Как може да
сте сигурни, че е станало?
Кийган я погледна едва тогава и заяви:
— Знаците сочеха, че в този ден и час ще се случи, а и всеки от тях получи по половин ябълка, омагьосана за
плодородие, преди чифтосването. Полека, момче.
Той съсредоточи вниманието си обратно към конете и жребецът спусна предните си крака на земята. Щом
Кийган освободи поводите, които беше използвал, за да го контролира, конят отметна глава и се изправи на задни
крака във въздуха, размахвайки предните, преди да се впусне в бяг покрай оградата, който Брийн определи като
триумфален галоп.
— Горд е със себе си.
Кийган избърса длани в панталона си и размаза по него малко кръв.
— Ръцете ти — забеляза Брийн.
Той сви рамене.
— Мерлин става твърде неспокоен в такива моменти. Ако си дошла, за да тренираме, ще ми трябва час, преди
да започнем.
— Не — отвърна тя категорично. — Дошла съм да видя баба ми.
— Ашлинг също ще се радва да те види, ако имаш време — добави Махон, докато продължаваше да успокоява
кобилата.
— Ще се опитам да намина — отвърна Брийн и отстъпи назад. — А това беше… интересно преживяване.
— Обзалагам се, че не е очаквала да види такова изпълнение — ухили се Харкен след нея.
— Тя трябва да започне да тренира.
— О, дай ѝ малко време — отвърна Харкен и сръчка брат си в рамото. — Тя се върна обратно, нали? Не всички
биха го направили.
— Засега връщането ѝ не е достатъчно, а и някакви си кухненски магии, които е усвоила досега, няма да
сломят Одран веднъж и завинаги.
— Търпение, mo dheartháir16.
— Да върви по дяволите търпението — отвърна Кийган, но с нотка на забавление. — Използвам търпение като
за цял живот всеки път, щом заседна в Столицата. Засега обаче ще я оставя на Марг.

Вратата на къщата беше отворена, а Белята го прие за достатъчна покана и побърза да влезе право вътре. Брийн
чу гласа на баба си, която го посрещна.
Обзета от известна несигурност, самата тя почука леко на отворената врата, преди да пристъпи вътре.
— Влизай, влизай! О, добре, имам бисквитка за теб, момчето ми.
Брийн влезе и видя Марг да вади бисквита от буркана. Чайникът вече вреше на печката.
— Радвам се да ви видя — каза баба ѝ и направи знак с пръст във въздуха, за да накара кучето да седне мирно.
— Тъкмо слязох да си направя чаша чай и се появявате вие, за да го изпия в компания.
— Надявам се, че е подходящо да дойда днес.
— Винаги и по всяко време си добре дошла. Няма ли да седнеш? Имам бисквити и за нас.
— Четох книгата, която си направила за мен. Мислех си, че ако имаш време, може да ми покажеш как да правя
нещо от нея. Нещо простичко — добави тя. — Упражнявах се с огъня и миналата вечер успях да запаля един… в
камината имам предвид.
— Това е великолепно.
— Отне ми известно време — призна си тя, — но след това ми се струваше толкова естествено. Това нормално
ли е?
— Напълно — отвърна Марг и я стисна окуражаващо по рамото, след което постави чиния с бисквити на
масата.
— Трябва да те питам нещо. Видях Кийган онзи ден, когато си тръгвах, и той каза, че трябвало да тренирам. Да
се науча да се бия и да използвам меч.
Марг въздъхна.
— Търпението на това момче е повече отпреди и все пак се събира на върха на пръста.
— Значи отговорът не е отрицателен. Не мога да използвам меч — имам предвид, че дори и да се науча да се
бия с такъв, в което се съмнявам, не бих могла да го използвам, за да посека някого.
— Има достатъчно време да се притесняваме за подобни неща, но бих те помолила да си помислиш какво би
направила, ако тук на вратата се появи някой с намерение да отнеме моя или твоя живот.
— Ами… първата ми мисъл е да избягам.
— Съвсем нелоша мисъл — усмихна се Марг и наля чая в чашите, — но ако бягството не е достатъчно, ще
стоиш ли просто така, без да направиш нищо?
Брийн въздъхна.
— В училище трябваше да обучаваме децата, а те са само деца, какво да правят, ако някой иска да ги нарани.
Отговорът беше да се скрият. Да заключат вратата и да се скрият. Или да избягат, ако другото не им върши работа. За
мен оставаше отговорността, ако няма кой друг да се погрижи за тях и няма друг начин за справяне с проблема, да
се бия. Никога не ми се е налагало да прибягвам до това, но вярвам, че бих направила всичко необходимо, за да ги
защитя.
— Обучават ви на това?
— Да, учителите са длъжни да минат обучение.
— Тук не е много по-различно. Мечът няма да бъде единственото ти оръжие. Разполагаш с много силно оръжие
в самата теб, което можеш да използваш само с цел защита.
— Искам да науча повече за това.
— И ще научиш. Но първо, самата аз също почетох малко от книгата ти.
— О.
— Ти ми позволи да я прочета и го направих — добави Марг, погледна надолу към кучето и се усмихна. — О, тя
те е описала толкова точно, момчето ми, до самата ти същност. Имаш усет към думите, mo stór, а това също е вид
магия. Прочетох книгата ти два пъти и се смях с глас на приключенията на нашето момче. В историята ти той е
също толкова смел и предан, какъвто е в действителност. И добросърдечен дори и когато е леко глуповат.
Марг посегна и потупа Брийн по ръката.
— Това е истината, а не сантименталностите на една баба. Нали ти обещах да ти казвам само истината? Е,
изпрати ли го вече на хората, които създават книги?
— Не, аз… — Марг повдигна вежди и Брийн кимна. — Права си, могат да я одобрят само ако я прочетат.
Проучила съм как стои въпросът с изпращането, така че ще го направя довечера. Просто ще го изпратя.
— Ето така ще направиш първата крачка. А сега е време двете с теб да направим следващата. Вземи и чая си.
— Къде отиваме?
— Навън, до едно място, където се занимавам и с други неща, различни от чай и кухненски магийки — отвърна
Марг и се надигна. — Може да се каже, че отиваме на училище.
— Като „Хогуортс“?
— О, хубави истории са тези. Но не, за това трябва да сме само двете, аз и ти.
Осемнадесета глава
Излязоха и тръгнаха по пътека през гората, минаваща покрай дъсчения навес, под който дремеше конят и
където поточето правеше завой под малък каменен мост. Отсреща се виждаше друга каменна постройка,
наполовина по-малка от къщата. За разлика от дома на Марг, масивната врата с издълбани в дървото знаци беше
затворена. Но и тук по прозорците от двете ѝ страни се виждаха кашпи с буйни цъфнали цветя.
Прекосиха мостчето, а Белята с огромно удоволствие цамбурна в потока. Марг го изгледа строго и заключи:
— Той ще си е добре, ако остане тук.
— Това нещо като работилница ли е?
— Да, и вътре двете с тебе имаме работа. Дай ми ръката си, дете — каза Марг и притисна дланта на Брийн към
вратата, под своята собствена длан. — Сега вратата ще се отваря и за теб.
И просто така вратата се отвори, без да издаде и звук.
Във вътрешността се прокрадваха достатъчно слънчеви лъчи, че Брийн да различи работни маси, полици с
наредени по тях буркани, връзки сушени билки и растения, окачени на опънати високо въженца. Имаше и няколко
дървени столове и табуретки.
— Запали огъня оттук — заръча Марг и я потупа по гърдите.
„Това е нещо като тест“, реши Брийн и си наложи да преодолее притеснението си, когато пристъпи към
огнището. Напомни си, че се беше упражнявала миналата вечер и още веднъж тази сутрин.
Затвори очи, представи си огъня и успокои съзнанието си, докато усети горещината. След това извлече тази
горещина от корема си нагоре до сърцето и от сърцето до съзнанието.
Проблесна мъничка искра, която разпали слабо пламъче, но Брийн извлече още топлина и отвори очи. Торфът в
огнището замъждука, заблещука и накрая загоря с устойчив пламък.
— Браво. Много добре. А сега и свещите над теб.
Брийн погледна нагоре и видя повече от дузина свещи, поставени в кръгъл железен полилей.
— Те са много по-далече от тези, с които съм се справяла преди — каза тя.
— Разстоянието няма значение. Запали свещите.
Тя си пое дъх, събра горещината, която усещаше, и свещите пламнаха.
— Ето, видя ли? С практика си научила това, което вече си знаела.
— Това е доста изкушаващо занимание.
— Да, и не вреди на никого, стига да се придържаш към целта си и дадените обещания.
На смесената светлина от свещите, припукващия огън в огнището и слънчевите лъчи, надникващи от
прозорците, Брийн разгледа помещението с гредореден таван и груб дъсчен под, разделено на отделни секции. В
едната част бяха увесени билки и цветя, имаше купички и бурканчета с корени, прахове, светли или тъмни течности.
Друга секция беше заета от големи парчета кристали и камъни, а по-малки запълваха гърнета и купи. По полиците
бяха разположени десетки свещи — бели, черни и във всички цветове, които могат да му хрумнат на човек.
Третата част приютяваше инструментите — хаванчета, още празни купи и буркани, бъркалки, лъжици, пръчки,
ножове с прави или извити остриета. Малък шкаф без врати съдържаше различни платове, прежди и ленти. Върху
него стоеше книга, много подобна на тази, която Марг ѝ беше подарила.
Въздухът ухаеше на билки, засадени в саксиите, поставени на широкия перваз на прозореца, който гледаше към
потока.
— Това котли ли са? — попита тя.
— Да. Разучи ли какви са инструментите, описани в твоята книга?
— Да, котли, купи, звънчета, свещи, пръчки и ритуални ножове, наречени „атами“, както и метли, бокали,
мечове.
— Време е да се научиш да ги използваш. Днес ще правим амулети за успокоение на ума и сърцето, за
плодородие, за безопасно пътуване, за късмет и защита.
Трябваха ѝ билки и кристали, ленти и платове, спомни си наученото Брийн, но преди всичко — намерение.
Изглеждаше доста лесно, но тя бързо разбра, че дори само един неправилен кристал или погрешна билка в амулета
можеше да привлече злото, вместо да го отблъсне, или да предизвика безсънна нощ, вместо да донесе спокоен сън.
— Задръж амулета, който сама си направи — каза Марг и Брийн взе малката лилава торбичка, която беше
ушила и напълнила.
— Този е за защита — спомни си Брийн. — Аз вече имам това — каза тя и докосна скъпоценния камък, който
носеше.
— Сега имаш и торбичка амулет. Помниш ли с какво я напълни?
— Мисля, че да. Ранилист и градински чай, парче кехлибар, още едно парче малахит и трето от турмалин —
черен турмалин — поправи се тя. — Също малка мида и клечка от метлата. Заклинанието беше: Премахни по моя
воля всяка неволя. С амулета тоз пази от злост.
Марг кимна одобряващо, с което ѝ даде знак, че се е справила.
— Браво. Много добре — каза тя.
— Какво ще правиш с останалите амулети? — попита Брийн.
— Ще ги подаря или разменя, според случая. Познавам една млада превръщенка, която копнее за дете. На нея
ще подаря амулета за плодородие. Но сега трябва да пречистим инструментите си и да приберем всичко.
— Мислех, че първо ще ме научиш на някое заклинание.
Марг се засмя.
— Mo stór, вече го направих. Та амулетът си е заклинание в торбичка.
— Заклинание в торбичка — повтори Брийн и тъй като това ѝ хареса, тя пъхна амулета в джоба си. — Не сме
разучавали никакви любовни заклинания. Мисля, че би трябвало да са доста популярни.
— Амулетите или заклинанията за привличане на чуждото внимание, за подканване на някой да погледне и да
види са често срещани. Но заклинание за истинска любов? Те са забранени, тъй като пречупването на волята на
сърцето с магия отнема избора.
— Разбирам. А тези заклинания действат ли изобщо?
— Понякога действат дори прекалено добре, но винаги, абсолютно винаги трябва да се плати висока цена.
Жена може да изостави семейството си, мъж може да порази свой противник. Омагьосаният може да се обърне
срещу омагьосващия в пристъп на ревност, изкривена от магията. И в крайна сметка сърцето може да полудее от
любов.
Брийн го вярваше, въпреки че сама не го бе изпитвала.
— Всичко това, на което ме учиш, е свързано предимно с лекуване, защита, връщане на спокойствието. Когато
бях малка, исках да стана ветеринарен лекар. Не че обичах животните чак толкова, а защото те имаха нужда от
някого, който да се грижи за тях.
— Ти носиш лечението в себе си. Мога донякъде да ти помогна да го развиеш, но Ашлинг има много по-голяма
сила в тази област.
Прибраха плата, кристалите и свещите. Брийн наблюдаваше как Марг изплакна използваните ножици и игли
във вода, наточена по пълнолуние, след което ги избърса с бяла кърпа.
— А сега излез и вземи малко свеж въздух, прочисти ума си. Може да се разходиш и да се видиш с Морена или
Ашлинг. След това ще ти покажа как да си направиш вълшебна пръчка.
— Ние сами ли ги правим?
— Мога да ти дам и готова и ще го направя, но точно създаването им от нашите собствени ръце ги зарежда с
нашите същност, воля и сила. Ти ще си избереш дървото, камъните и знаците, които да издълбаеш върху нея. Твоята
пръчка е продължение на магическите сили вътре в теб.
— Не съм особено сръчна — тръгна да обяснява Брийн, докато излизаха от работилницата. — Имам предвид,
че не си падам много по изкуствата и занаятите. Дори ушиването на тези торбички май беше върхът на
възможностите ми.
— И се справи добре с тях, нали? О, изглежда, си имаме компания — смени темата Марг.
Брийн разпозна веднага черния жребец, освен ако нямаше близнак. До него пред къщата стоеше и друг, по-
дребен кон и понеже като тийнейджърка се захласваше по конете, веднага го разпозна като бъкскин17.
— Черният красавец ей там трябва да е Мерлин на Кийган — отбеляза Марг.
— Да. Видях го да опложда една кобила по-рано тази сутрин. И тя изглеждаше благосклонна.
— Ах, значи сигурно го е чифтосал с Ерин на Махон. Това е чудесно. А този дребен красавец тук е един от
конете на Харкен. Казва се Момче — накратко от Добро момче, и си е точно такъв. Ако те двамата са вътре със
Седрик, считай, че няма да е останала и трошичка от онези бисквити.
Вътре Кийган седеше край огъня заедно със Седрик и Белята. Всеки от двамата мъже държеше по една висока
глинена чаша — половница, както предположи Брийн.
— А, ето ги и тях — оповести Седрик. — Едва удържах тук Кийган с халба ейл, за да не идва да прекъсва
работата ви.
— И работата ни беше свършена отлично. Освен това подочух, че твоят Мерлин също си е свършил отлично
работата тази сутрин — отвърна Марг.
— О, да, много успешно.
— Значи се е получило. Чудесна новина.
— Не е ли все още прекалено рано, за да се знае? — попита Брийн.
Кийган ѝ хвърли продължителен поглед.
— Харкен казва, че кобилата е прихванала, а той знае най-добре — заяви той, след което се надигна и допи на
един дъх останалия ейл в халбата си. — Доведох Момче, защото тя трябва да се научи да язди, а Харкен каза, че той
ще ѝ подхожда най-добре.
— Един урок по езда — започна Марг, преди Брийн да успее да възрази, — но търпелив и внимателен, ще бъде
чудесен начин за Брийн да вземе малко свеж въздух, след като е стояла затворена в работилницата.
— Предпочитам да ходя пеша.
— Ходенето няма да те заведе толкова далеч, колкото един добър кон — заяви наперено Кийган. — Нали не те е
страх да се качиш на кон?
— Тъй като досега не съм се качвала на кон, няма как да знам.
— Значи е най-добре да разберем. Ейлът беше много добър, благодаря за него — заяви Кийган и тръгна да
излиза, като се спря само за миг, колкото да целуне Марг по бузата за довиждане.
— Като малка ти много обичаше да яздиш. В кръвта ти е — обърна се Марг към Брийн.
— Може би — отвърна тя и когато излезе навън, си повтори няколко пъти, че харесва конете. Не ѝ харесваше
само идеята да бъде хвърлена на земята или да изгуби контрол и конят да продължи да тича, подмятайки я на
седлото.
— Той знае какво прави — каза ѝ Кийган, — но ще го накараш да се чувства неспокоен, ако се качиш на него и
цялата трепериш.
— Не треперя — отвърна тя. „Е, може би съвсем малко“, призна си наум тя, но въпреки това приближи.
— Хубаво е да се качиш от другата му страна, освен ако не искаш да го яздиш с лице към задницата му —
отбеляза Кийган.
„Страхотно начало“, помисли си тя и заобиколи от другата страна на коня.
— На седлото няма „рога“, за които да се хвана — забеляза тя.
— Не се намираш във вашия Див запад с ласото. Ходил съм там — добави той, — много обширно място и
разбирам каква е целта на онези огромни тежки седла, но тук сме в различен свят. Ще държиш по една юзда във
всяка ръка. Дърпаш лявата, ако искаш да тръгнеш наляво, и дясната, ако искаш надясно. Двете заедно се дърпат, за
да спреш. Сега сложи крак в стремето и прехвърли другия през коня.
— Подложи ѝ крак, за да се качи, дръж се като джентълмен — извика Марг от прага. Но Брийн не го изчака, а
сама прехвърли крак от другата страна на седлото и се настани.
— Сложи и другия крак в стремето. Добре, дължината им е подходяща. Сега хвани по една юзда във всяка ръка.
Дръж ги ето така.
Той ѝ показа и беше спокоен и достатъчно търпелив, така че и тя се фокусира върху това да се успокои.
Кийган отметна коженото си палто и се покачи на Мерлин, след което го обърна.
— Дръпни лявата юзда леко, за да го накараш да се обърне.
— Засега гледай да е само бавен ход, Кийган, нека момичето свикне. И гледай да я върнеш обратно за вечеря.
— Всичко ще е наред, не се притеснявайте за нея — отвърна той и продължи към Брийн: — Петите ниско,
коленете прибрани.
Тя яздеше кон. Това беше първата мисъл на Брийн и ездата ѝ се стори… съвсем в реда на нещата.
Щом стигнаха до пътя, тя отново даде сигнал на коня да завие — този път надясно. Не изглеждаше толкова
трудно, поне не и с този ритъм — успокоително чаткащи стъпки на коня, отекващи под ясното синьо небе и сред
свежия въздух, който се беше затоплил след спирането на дъжда.
Погледна надолу и забеляза Белята да подтичва край коня ѝ.
— Кучето е тръгнало с нас. Има ли проблем? — попита тя.
— Конете нямат нищо против кучетата, а кучето няма нищо против конете.
Той я накара да спре и пак да тръгне. После да спре и да накара коня да направи крачка назад, след което
отново да върви напред. Отклониха се от пътя по тясна пътека, която се виеше сред гората, където светлината бе
приглушена, а въздухът — прохладен.
Брийн забеляза нещо да се отделя от едно огромно дърво, преди да побегне с невероятна скорост, оставяйки
само неясна следа.
— Това са елфи… по-точно деца на елфи. Играят си.
— Но… то в дървото ли беше?
— Може и така да се каже.
През пътеката пробяга мечка, която се спря за миг да ги огледа. Гърлото на Брийн се стегна от напрежение и
писъкът ѝ излезе като леко гъргорене. Мечката също избяга сред дърветата.
— Това…
— Беше превръщенец. Младеж. Просто се забавляват в гората. Трябва да свикнеш да виждаш такива неща.
— Откъде знаеш дали е превръщенец, или истинска мечка, която иска да те изяде?
— Мечките, които са си просто животни, се интересуват повече от дивите плодове, отколкото от теб. Ако обаче
се натъкнеш на такава, която не те хареса, така или иначе доста бързо ще разбереш.
 Той се обърна към нея, яздейки жребеца си с такава лекота, с каквато някои биха седели отпуснати върху
кожения фотьойл вкъщи.
— Точно затова трябва да се научиш да използваш меча, стрелите, както и да яздиш в галоп и да използваш
магическите си способности. Това е не само оцеляване, а и твой дълг.
— Днес правих амулети.
— Амулети, значи? Е, предполагам, че тази новина ще накара Одран набързо да си събере багажа.
— Не се дръж пренебрежително. Цял живот са се държали пренебрежително с мен и ми е писнало от това.
Идеята ми е, че сега съм тук и се уча. А точно в този момент даже яздя истински кон.
Момче усети възможността да се отмори и наклони глава напред, за да откъсне няколко вкусно изглеждащи
листа. Стомахът на Брийн се преобърна панически, когато тялото ѝ се плъзна напред на седлото. Едва успя да
изпищи.
Кийган я сграбчи за ръката, за да я задържи.
— Контролирай го, защото той ще се опитва да се възползва от всяка възможност да яде. Мисли, че на гърба му
се е качил някой с блага воля. Покажи му, че греши. Ти държиш юздите. Използвай ги.
— Можеше и по-рано да ме предупредиш — измърмори Брийн, докато се бореше с коня, за да изправи главата
му.
Докато яздеха бавно през гората, тя се опита с всички сили да разчете това, което чувстваше и очакваше конят
ѝ, и въпреки че сърцето ѝ препускаше, когато пътеката започна да се изкачва и слиза рязко по хълмовете, така и не ѝ
се наложи повече да пищи.
Скоро дърветата се разредиха и двамата прекосиха поляна с разпръснато стадо пасящи овце. Белята видя в тях
възможност за игра и ги подгони. Брийн забеляза друга ферма и друг черен път, както и още къщи, а край повечето
имаше простори за пране с дрехи, ветреещи се на вятъра.
Хората работеха в полето, в градините си или бяха край животните, като спираха заниманията си, за да вдигнат
ръка за поздрав.
От време на време Кийган се спираше да размени по някоя дума с някого и любезно да я представи.
Брийн се запозна с десетина души, сред които и едно малко момиченце. То срамежливо ѝ поднесе стръкче
маргаритка и се усмихна, когато тя го пъхна в косата си.
Този жест ѝ спечели първия одобрителен поглед от страна на Кийган.
— Поздравяваш всички тук по име — отбеляза тя, когато продължиха. — С всички в тази страна ли се
познаваш?
— Роден съм в долината — отвърна простичко той. — А и тези, които не са те виждали, имат нужда да те
разгледат. Ти си дъщерята на Иън О’Келиг. Трябва и ти да ги видиш. Талаф е много повече от района около къщата на
Марг.
Момче прояви хранителен интерес към един храст наблизо, но Брийн го дръпна назад и му прошепна тихо:
— Недей да ме излагаш сега. Това там езеро ли е? — попита по-високо тя.
Виждаше се в далечината, а слънчевите лъчи се отразяваха по особен начин от призрачните му зеленикави
води. Беше със същия цвят като реката, в която Одран някога я беше затворил в клетка, помисли си Брийн.
— Лох на Фирине. Означава „Езеро на истината“. Там се гмуркат всички, които избират, когато дойде време за
нов тийшах.
— За меча — досети се тя.
— Да, за Косантоир.
Тя хвърли поглед към меча, запасан от едната му страна.
— Баба ми разказа за това. Ти си бил още момче.
— Аз направих своя избор. А ти се справяш достатъчно добре с коня. Сега ще тръгнем малко по-бързо, преди
Мерлин да е заспал от скука.
— Не съм готова да…
— Достатъчно готова си. Петите долу, коленете прибрани, напасни се към хода коня. Походката на Момче е
плавна.
Кийган сръчка Мерлин в лек тръс и Момче последва водача си, с което не остави особен избор на Брийн.
Задните ѝ части заподскачаха на седлото, а зъбите ѝ затракаха.
— Движи се с неговия ход — повтори Кийган. — Стой изправена, повдигай се и се спускай заедно с него или
задникът ти до довечера ще е посинял.
Тя предположи, че задните ѝ части така или иначе вече бяха натъртени.
— Не знам как да…
Но всъщност знаеше. Дали по силата на мускулната памет, дали от някакъв рефлекс за самозащита, или просто
от чист късмет, тялото ѝ се раздвижи с ритъма на забързания конски тръс.
 — По-добре — отсъди Кийган. — Сега го обърни към пътя, който ще ти дойде от дясната страна.
Едновременно да обърне и да се движи в тръс? А и проклетият път отново започваше да става стръмен. Тя
обаче успя да се задържи и беше почти спокойна, докато преминаваха покрай овце с черни муцуни и бяло руно и
петнисти крави, край широки поля с полюшващи се на вълни житни класове.
Язденето продължи без проблеми и ѝ отне известно време, преди да осъзнае, че конят беше тръгнал по-бързо.
— Не е толкова сложно, а? За бога, жено, стой изправена! Имаш гръбнак, използвай го.
Увеличената скорост я притесняваше доста, но в същото време не ѝ се искаше задните ѝ части непрекъснато да
се шляпат в кожата на седлото.
Докато той не ѝ каза да намали отново до тръс, след това до бавен ход, тя не бе осъзнала, че бяха направили
пълен кръг. Видя отново фермата, залива и къщата на Ашлинг.
Беше оцеляла.
— Стойката ти има нужда от подобрение и ръцете ти все още са несръчни с юздите, но се справи добре. Утре
ще си по-добра.
— Утре ли?
— Утре ще се научиш и как сама да си оседлаваш коня — добави той, докато вървяха по пътеката към къщата на
Марг. — Слизането е като качването, само че на обратно.
Земята ѝ се стори твърде далеч, но не ѝ се искаше отново да вижда ехидната му усмивчица. В мига, в който
понечи да прехвърли крака си от другата страна, във всеки мускул на тялото ѝ сякаш се забиха хиляди малки
иглички. Тя прехапа устни, за да не изстене от болка, и си наложи да се задържи на крака, тъй като коленете ѝ
трепереха. Подаде му юздите.
— Благодаря за урока — каза тя с глас, схванат като гръбнака ѝ.
— Справи се добре — повтори той и обърна Мерлин с една ръка, държейки юздите на Момче с другата, след
което пришпори и двата коня в бърз тръс по пътеката.
Тя изчака, докато конете и ездачът им се изгубиха от поглед, и закуцука до вратата на къщата.
Същата вечер по инструкция на Марг Брийн се потопи в гореща вана с лечебна отвара, след което намаза всяко
сантиметърче от тялото си с балсам. След това се пъхна в леглото и на фона на уютно припукващите пламъци и със
спящото куче наблизо писа в блога си.
Сподели как беше взела първия си урок по езда и че възнамеряваше да вземе още няколко въпреки суровия
инструктор и мускулите в тялото ѝ, които виеха от болка.
Помисли си, че трябва да намери някакъв начин да добави снимки. Все пак читателите на блога ѝ ги очакваха,
но този проблем щеше да бъде разрешен друг път.

През следващите няколко дни тя се научи да прави заклинание за магически кръг, да лее ритуални свещи и да
накара перце да се носи из въздуха. Научи се да оседлава кон и да го четка. Преживя и първото си яздене в галоп.
Разреши дилемата със снимките за блога, като помоли Морена да преведе Момче през портала.
Направи си и своя вълшебна пръчка. Под ръководството на Марг избра дърво от орех и прозрачен полиран
кристал, който привличаше и излъчваше светлина. Сама го пречисти и зареди под светлината на двете луни. Избра
гравюра на дракон, издълбан по цялата дължина на пръчката, с глава, насочена към светлината на кристала, и се
възхити, когато изображението, което ясно си представяше, се появи с огненочервени отблясъци върху ореховото
дърво само по силата на мисълта ѝ.
Щом първата ѝ седмица „учене“ (дума, която тя предпочиташе пред „трениране“) завърши, Брийн се справи и с
първото си самостоятелно яздене.
По препоръка на Марг разходи Момче покрай фермата, където Харкен, по-голямото момче на Ашлинг —
Финиан, и още един мъж, когото Брийн не познаваше, се опитваха да приберат стадо овце в кошара с помощта на
кучето ирландски вълкодав и още едно непознато коли.
Продължи нататък, без да се спре при тях, защото изпита особеното чувство, че тези животни можеше скоро да
се озоват в казан с яхния. По хълмовете се забелязваха още овце, а над нея кръжаха двойка ястреби. Тя вдигна глава и
проследи с поглед полета на единия, който се спусна надолу толкова бързо, че движението му остави след себе си
златистокафява следа.
Някъде във високата трева отпред нещо нададе кратък пронизителен писък. Представяйки си заек и мислейки
си за трудния свят на хищници и жертви, тя продължи нататък.
И появилата се пред очите ѝ красота я порази.
Ако домът на Марг можеше да се оприличи на песен, то този на Финола беше цяло оперно представление.
Потоци от цветя си проправяха път навсякъде около къщата, покрай виещите се каменни пътеки около нея и
оформените от тях мостчета. Прекрасни диви цветя покриваха всеки сантиметър от земята, от храстите надничаха
разтворени цветове, а дърветата бяха натежали от още повече пъпки.
Тук-там за птиците висяха симпатични малки хранилки и медни съдове, оформени като чашки на цветя, в
които можеха да пият вода и да се къпят. Едно колибри, ярко като скъпоценен камък, пиеше нектар от
тъмнооранжевия тромпетовиден цвят на лилиум, а всичко бе обгърнато в цели рояци от пеперуди.
Ароматите — силни, нежни, сладникави или пикантни, се сливаха в опияняваща симфония.
Камъните, от които беше изградена къщата, грееха в светлорозов цвят, а на всеки прозорец висяха кашпи,
преливащи от още цветя и свежа зеленина. Сводестата входната врата беше нежносиня на цвят.
Зашеметена от гледката, Брийн завърза коня си така, както я бяха научили, след което тръгна по алеите в двора.
Дочу гласове и ги последва до задната страна на къщата през арка, отрупана с цъфнали бели рози.
Морето от цветя продължаваше и отвъд арката, преминавайки постепенно в красива билкова градина, в която
растенията оформяха кръгове. До нея имаше зеленчукова градина, в която Финола, с широкопола сламена шапка,
вадеше моркови и ги слагаше в кошница, окачена на лакътя ѝ.
По-нататък се простираше овощна градина. Морена летеше над дърветата и също събираше в кошница нещо,
което Брийн оприличи на лимони. Приятелката ѝ се снижи и прелетя до друго дърво, този път портокалово, от
което Шеймъс береше плодовете на по-ниските клони.
Как ли успяваха да отглеждат лимони и портокали на този климат? Брийн просто поклати глава и реши, че сега
не беше времето да пита подобни неща.
Финола се изправи, притисна кръста си с ръка и забеляза Брийн.
— О, добър ден, Брийн — поздрави я тя.
— Това е най-красивият дом, който някога съм виждала.
— Ах, чуй се само! — отвърна Финола, но удоволствието от думите се изписа на лицето ѝ, докато излизаше от
градината и вървеше по пътеката към нея. — А как вървят нещата при теб, скъпа?
— Уча се. Щеше ми се да дойда по-скоро, но имах много за учене. Исках по-специално да се видя с теб и да ти
благодаря за това, че си се погрижила за мен тогава, преди толкова много години, за това, че си ме измъкнала и си
ме върнала обратно във фермата.
— Разбира се. Всеки на мое място би го направил.
— Но там не е бил просто всеки. Била си точно ти. Както и да е, исках просто да благодаря, без да прекъсвам
работата ти. Видях, че… отглеждате лимони и портокали.
— Да, имаме от тях, както и праскови, сливи, ябълки и круши, а отскоро си имаме и банани, които растат по
онези смешни дървета ей там.
— Банани — повтори Брийн.
— Моят Шеймъс ги отгледа от малък резник, който Морена му беше донесла при едно пътуване от другата
страна. И Морена, и момчетата ни, както и самата аз сме доста умели градинари, но Шеймъс, той е просто…
— Има вълшебен подход? — предположи Брийн.
— О, това със сигурност го има — засмя се Финола.
Морена долетя и кацна до тях заедно с кошницата си с лимони.
— Видях, че Момче е вързан отпред. Вече сама ли го яздиш? — попита тя.
— Наложи се Кийган и Махон да отпътуват за някъде, така че се измъкнах от наставленията за днес.
— Морена, защо не изведеш твоя Блу и не пояздиш с приятелката си? Ако минете насам на връщане, ще има
лимонада.
— Лимонада? — повтори Брийн.
— Ще ти сложа малко в буркан за Марг, защото и тя много я обича.
— Нямам нищо против да пояздя в компания.
— Сега ще доведа Блу отпред — отвърна Морена, но вместо да тръгне по пътеките, тя просто разпери крила и
се издигна над цветята.
— Тя искаше да ти даде малко пространство — обади се Финола. — Имаше нужда да прекараш известно време
с Марг и да се учиш с Кийган. Не познавам по-добър конник, а единствено Харкен може да се сравнява с него.
— Струва ми се, че му е доста трудно да бъде учител, но не мога да кажа, че не му се получава — отвърна
Брийн.
— Защо не отидете да се позабавлявате малко с Морена, а? След това ще се върнете да пийнете лимонада.
— Става.
Брийн се върна в предния двор и се качи на коня си. Остави Момче да пасе трева край пътя, докато разглеждаше
внимателно цветята и се опитваше да назове повечето от тях по имена.
Морена се появи откъм другия край на къщата. Беше яхнала светлосив кон с три бели крака, сякаш беше обул
чорапи. Очите му бяха яркосини.
— Виждам защо е наречен Блу18.
 — Моят Блу е красавец, но може да бъде свиреп, ако се налага. Досега е станал баща на пет кончета.
— Значи е жребец?
— Как бихме могли да скопим кон като него? — отвърна Морена с ласкав глас, докато галеше шията на коня. —
Накъде искаш да яздим?
— Искам да видя езерото. Не мога да произнеса името му.
— Лох на Фирине ли имаш предвид? Добре. Но Блу ще иска да галопира, защото не съм го извеждала от ден-
два.
— Учителят ми по езда повтаря, че имам лоша стойка и стискам юздите прекалено силно, но и аз мога да
галопирам. Кажи-речи.
— Това са думи, типични за Кийган — отвърна Морена и на шега подбели очи. — Той е много взискателен
учител, но язди като истински бог. Въпреки това не му позволявай да те тормози.
Морена остави Блу да побегне в галоп от място. Едва свикнала да се справя с различните походки на коня си,
Брийн трябваше да се държи здраво, когато Момче го последва.
Докато се носеха стремглаво по пътя, Брийн реши, че галопът все още си е леко плашещ, но и ободряващ.
Допреди малко повече от седмица никога не се беше качвала на кон или поне не си спомняше някога да го е
правила, а сега вече галопираше така, сякаш знаеше какво прави.
Усети удоволствието, което Момче изпитваше от тичането, от компанията на другия кон, и нямаше как да не се
съгласи с него.
Морена забави ход до лек тръс и се обърна с усмивка към Брийн.
— Виждам, че си научила добре това, което е имал да ти показва Кийган.
— Първите три нощи след уроците ни прекарах, киснейки се във ваната и стенейки. Сега го възприемам почти
като упражнение по йога.
— А другите уроци?
Брийн си помисли, че те просто я наелектризираха.
— Направих си собствена вълшебна пръчка. Знам, че баба е много доволна от напредъка ми, но самата аз не се
чувствам съвсем подготвена. Разбирам, че тя очаква нещо от мен, но не знам какво точно.
— Когато му дойде времето, ще разбереш. А къде е кучето ти? — попита Морена.
— Той реши да остане при Марг. Мисля, че видях твоя ястреб. Рееше се в небето с негов приятел и го видях да
се спуска рязко надолу. Почти съм сигурна, че уби заек.
— Той е ловец и това си е в кръвта му. А приятелят, с който си го видяла, най-вероятно е женската, с която
флиртува, така че сигурно е споделил плячката си с нея.
Морена посочи с ръка към езерото и Брийн видя семейство лебеди да се носят грациозно по повърхността.
— Лебедите са пазители на езерото.
— От какво го пазят?
— От всичко с нечисти намерения. Легендата разказва, че много отдавна езерото се е образувало от сълзите на
богинята Фингуала — баба ми е наречена на нея. Тя била дъщеря на Лир от Туата де Данан19, прокълната от
мащехата си Ифа да живее деветстотин години в тялото на лебед.
— Доста жестоко.
— Така си е — съгласи се Морена, докато разхождаха конете си край брега.
Вървяха сред тръстики и папур, а над водата кръжаха водни кончета с прозрачни криле, подобни на тези на
феите.
— Какво се случило с нея? С богинята?
— Скитала се в терзания година след година и казват, че от сълзите на отчаянието ѝ се образувало Лох на
Фирине.
Морена вдигна ръка и едно водно конче, синьо като очите на коня ѝ, кацна на дланта ѝ.
— А когато се омъжила за Ларгрен и проклятието най-накрая било свалено, тя отново идвала да плува тук, за
да си спомня за огромната несправедливост. Изработила меч, за да защитава истината, и жезъл — за справедливост
и съд, така че никой повече да не бъде прокълнат със същата съдба като нейната.
Водното конче излетя.
— Хвърлила ги в езерото, така че само достоен водач да може да ги открие и да ги притежава — да ги вземе в
ръце и да ги вдигне високо със свободната воля да води, но и да служи, да пази света, така както лебедите пазят
езерото.
— Вярваш ли в тази история?
— Защо да не вярвам? То си е било точно така, а и поколения тийшах след това са вдигали меча.
— Красиво е — отбеляза Брийн, — както легендата, така и езерото. Водата ми се струва непрогледна. Как
виждаш в нея, за да намериш меча?
 — Точно в това е специалното. Когато си във водата, виждаш през нея като през стъкло. Можеш да се увериш и
сама, ако искаш да поплуваш.
— Позволено ли е?
— Разбира се, защо да не е позволено? Ако имаш някакви нечисти намерения, лебедите ще те изгонят от
езерото. Те, лебедите, са свирепи създания, независимо колко красиви и грациозни изглеждат.
— Може би друг път. Баба ми, а после и баща ми са влезли в това езеро почти деца и са излезли като водачи.
Исках само да го видя. Ти влизала ли си?
— Разбира се. Заедно с другите. Мислех си как ще намеря онзи меч и Марг ще ми даде жезъла на брега, когато
се изправя пред нея. И как ще бъда най-силният, най-мъдрият и най-смелият тийшах, който Талаф някога е
познавал. — Морена отметна косата си назад и се разсмя. — Е, поне самоувереност никога не ми е липсвала.
— Възхищавам ти се за това. За увереността да вярваш, че можеш да се справиш, и да бъдеш силна и умна, и…
не знам как да го кажа, може би ценна.
— Самата ти също си всичко това и винаги си била — отвърна Морена и се обърна на седлото, за да я погледне.
— Не трябва да позволяваш на останалите да отнемат това от теб.
— Двамата с Марко ще си допаднете. И той все разправя същото — с различни думи, но смисълът е един и същ.
— Значи избираш мъдро приятелите си.
— Да, така е. А как се почувства, когато не намери меча, а Кийган успя? Беше ли разочарована?
— О, богове, не. Още във водата видях Кийган с меча в ръка и как го гледа така, сякаш тежи стотици килограми.
Тогава си помислих: „Не, в никакъв случай. Това не е тежест, която бих искала да нося“. Но той го направи, носи я и
сега и ще я носи, докато дойде време за следващия тийшах. И да се молим на боговете това да не се случи, преди
самата аз да имам внуци, които да скочат във водата.
Деветнадесета глава
По молба на Марг Брийн посети Ашлинг за уроци по лекуване. Ако се изключат тъкачният стан и кръстосаните
мечове над камината, къщата на семейство Ханиган не се различаваше много от което и да било друго домакинство
с две малки палави деца и огромно куче.
Беше разхвърляна, шумна и с пръснати навсякъде играчки къща.
— Обноските ви не са много по-добри от тези на прасетата в кочината. Приберете каквото сте разхвърляли, и
изчезвайте навън. С ръце! — предупреди Ашлинг по-големия си син. — По същия начин, по който си извадил
всичко това.
— Виждам, че си много заета — отбеляза Брийн и усети аромата на печащ се хляб, видя и вълнената нишка на
истински чекрък. — Ще те разбера, ако нямаш време за всичко това сега.
— Честно казано, това ще бъде малка отмора за мен — отвърна Ашлинг и пристегна рошавия кок тъмна коса,
завързан на върха на главата ѝ. — Копнея за малко тишина и за някой на възраст над три години, с когото да си
поговоря по време на въпросната тишина.
Тя приготви чая — някой винаги приготвяше чай — докато момчетата се туткаха и разтребваха с нежелание.
По-малкото допълзя до Брийн, за да ѝ покаже малък дървен пумпал.
Поласкана от вниманието му, тя се наведе, за да го завърти.
— Мъжете се върнаха миналата вечер и както можеш да предположиш, Махон и децата се боричкаха, той ги
подмяташе във въздуха и те крещяха от радост, при което си легнаха късно, но това никак не им попречи да се
събудят с изгрева — усмихна ѝ се Ашлинг. — Така че малко тишина и още една жена за компания са добре дошли за
мен. Прибери пумпала сега, момчето ми. И си сложете шапки. Каван, помогни на брат ти да разрешете понито и
гледайте и двамата да сте се измили хубаво, преди да се приберете обратно.
Ашлинг отвори вратата и Белята също се втурна навън. По-едрото куче стоеше мирно до вратата, когато
момчетата изтичаха на двора, след което ги последва с бавна и величествена походка.
— Няма по-добра детегледачка от Маб и това си е самата истина — отбеляза Ашлинг. — Е, Брийн, сега можеш
да поседнеш. Аз отивам само да извадя хляба да изстине, след което ще пием чай.
— Как се чувстваш? — попита я Брийн.
Ашлинг я изгледа объркана, след което разбра какво имаше предвид и се усмихна.
— О, искаш да кажеш как е бебето? Повече от добре е. Да не изкушаваме боговете, но изкарах лесно
бременностите и с двете момчета, а тази, изглежда, е подобна. Изгубих апетита си към ейл, но това не ми пречи.
Освен това съм станала необичайно похотлива, но това пък не пречи на Махон.
Тя постави хляба на една скара, свали кухненската престилка, с която се беше препасала, и седна с чашата си
чай.
— А как върви при теб?
— Видях и правих неща, които допреди месец смятах за невъзможни. Освен това имам чувството, че нещо,
знам ли, нещо се надига в мен. Сякаш има и още.
— Марг е много доволна от теб.
— Надявам се.
— Това, че дойде, означава толкова много за нея. Идваш всеки ден и не просто се учиш на нейния занаят, а и
искаш да прекарваш повече време с нея. Не всеки на твое място би го направил.
— Аз все още не съм разбрала къде точно е моето място. Ти винаги ли си знаела къде е твоето?
Ашлинг вдигна чашата си с чай и се огледа наоколо към изстиващия на скарата хляб, врящия чайник на печката,
дървения сандък с нахвърляни небрежно в него играчки, чекръка край прозореца и кошницата с дрехи за кърпене,
която я чакаше край стола ѝ.
— Някога си мислех, че искам да се преместя в Столицата. Никога не си бях представяла, че мога да бъда
съпруга на фермер, в никакъв случай. Мислех си как ще седя в съвета, ще пръскам мъдрост и ще обядвам и вечерям с
учени, артисти и всички останали. И тогава… ами Махон ме убеди в противното и аз не бих искала каквото и да
било друго да се беше случило. Невинаги ставаме такива, каквито сме си мислели отначало.
— Твоят дом е щастлив.
— Така е и ти благодаря, че го отбелязваш, защото това е нещото, което винаги съм искала. Майка ми е тази,
която оглавява съвета, а Кийган е нашият тийшах, докато ние двамата с Харкен се грижим за дома. Имам усещането,
че всички сме на точните си места. Ти също си на мястото си. Независимо дали ще избереш да останеш, или ще си
тръгнеш, това е мястото, на което е трябвало да бъдеш в този момент. А сега е време да поговорим за лечение. Това
умение е по-скоро вродено, отколкото научено, въпреки че заложбите у човек винаги могат да бъдат развити.
— Баба казва, че ти си най-силната лечителка, която тя познава.
— Много мило от нейна страна да го каже. Всеки потомък на народа на феите има тази дарба. Но да отвориш
сърцето си към чуждата болка, болест или тревога може да се окаже труден избор. Самият ти също чувстваш част от
тази болка и тревога, когато работиш, за да ги излекуваш, а човекът срещу теб може да е непознат или дори враг.
Веднъж приемеш ли дарбата си обаче, не можеш да се отречеш от нея.
— Значи е нещо като клетва? Подобно на тази, която докторите в моя свят дават?
— Да, много подобно е. Разбрах от Харкен, че ти имаш особена връзка с животните.
— Винаги съм си мислела, че е… и аз не знам какво. Но да, имам я и е станала по-силна, откакто дойдох тук.
— Е, какво сме всички ние, ако не животни все пак? Плът и кръв, кости, сърца, мускули… Как разбираш какво
усеща кучето ти или от какво има нужда? Какво иска?
Брийн погледна към прозореца. Чу лаят на Белята и разбра, просто разбра, че изпитва чиста радост.
— Не знам точно.
— Мисли за него, погледни го. Повярвай ми, по-трудно е да не гледаш и да не видиш, отколкото да погледнеш и
да забележиш. Освен това отваряш сърцето си, без да мислиш — ето това е сладко малко кученце, много хубав кон
или бедно птиче със счупено крило. Помисляш си за това и се грижиш за него. И просто изпитваш чудото. Отваряш
сърцето си.
Ашлинг внимателно хвана ръката ѝ.
— Ще ми позволиш ли да погледна?
— Мен? Или… в мен — напрегна се Брийн. — Аз… това част от обучението ли е?
— Може да бъде.
— Добре. Съгласна съм. Аз трябва ли да правя нещо?
— Не.
Нищо не се промени, докато Ашлинг държеше ръката на Брийн в своята. Чайникът продължаваше да пее на
печката, а кучето все още лаеше отвън.
— Ти си здрава и това е много хубаво. Освен това си в добра форма. Силна си, много по-силна, отколкото биха
предположили някои, а това е чудесно, нали? Разбира се, имаш своите тревоги, но голяма част от тях идват от това,
че смяташ, че не си достатъчно добра или умела. Аз бих казала, че всичко това са глупости, но самата ти трябва да
го разбереш по свой си начин. Сега двете с теб сме свързани не само от това, че се държим за ръце. Какво виждаш ти
в мен?
— Че си красива.
Ашлинг се разсмя.
— Е, поразкрасих се малко тази сутрин, когато Марг ми каза, че ще идваш. Суетата не е чак толкова лошо нещо,
нали?
— Бих искала и аз да се науча на това. Знам, че обичаш семейството си. Виждам го и без магическите си
способности. Освен това сигурно си много умела, защото ей там има чекрък за предене на вълна, а в другия край
виждам тъкачен стан. Сигурно си и добра майка, защото децата ти са щастливи, здрави и много чаровни. Освен
това…
Брийн потрепна и зяпна изненадана.
— Бебето помръдна! Усетих как бебето помръдна. Как…
— Ние сме свързани и аз отворих сърцето си за теб, за да ти помогна да видиш и да почувстваш.
— Усещането е невероятно. Това те прави толкова щастлива и…
— Какво?
— Малко самодоволна.
Ашлинг отново се разсмя.
— Да, така си е. И ти си много добра, притежаваш емпатия, което винаги помага. Не всички лечители са
емпати и не всички емпати са лечители, а да имаш и двете дарби подсилва всяка от тях. Дай да видим какво друго
имаме тук.
Ашлинг се надигна, отиде до кошницата с шевните принадлежности и се върна с игла. Прободе пръста си и
подаде ръка напред, хващайки отново дланта на Брийн с другата си ръка.
— Виж кръвта, само капка е. Кожата е леко наранена. Усети лекото пробождане. Усещаш ли го? Съвсем лекичко
е. Остави се да го почувстваш точно както усети живота, движещ се в тялото ми. Почувствай го и си представи как
затваряш тази мъничка рана. Отвори сърцето си и приеми светлината и топлината на това усещане — точно това
лекува болката и нараняването.
Брийн не разбра дали действително усети, или просто си представи лекото убождане върху собствения си
пръст, но притисна с палец мястото и Ашлинг се усмихна.
— Браво, точно така.
— Но аз не направих нищо…
— Направи го с малко помощ и насочване — отвърна Ашлинг и избърса капчицата кръв, след което ѝ показа
пръста си. Кожата вече беше непокътната. — Ето, нещо дребничко е, но е първата ти крачка.
Въпреки сериозните възражения на Брийн Ашлинг изгори пръста си на печката и поряза ръката си с кухненски
нож, като я насочваше как да излекува малките наранявания.
— Имаш талант — похвали я Ашлинг. — Точно както каза и Марг. По-сериозните наранявания изискват повече,
но постепенно ще се научиш да се справяш и с тях, както и да съчетаваш дарбата си с правилните отвари, балсами и
други лечебни средства. А сега си мисля, че още една чаша чай ще ти дойде добре.
Ашлинг стана да го приготви и в този момент Кийган се появи на вратата, замятайки палтото си.
— Морена каза, че била тук. Много хубаво, дойде време и аз да започна с обучението ѝ.
— Тя си има име, както ще ти напомня — сгълча го Ашлинг, докато приготвяше чая. — Двете с Брийн
поработихме върху уменията ѝ да лекува. Тя се справи много добре.
— Много хубаво, значи ще ѝ бъдат от полза, когато ѝ се наложи да се заеме с нараняванията, които ще има след
моята тренировка — заключи той и се обърна към Брийн. — За днес ще е просто ръкопашен бой, така че ще видим
бива ли те.
Ако имаше начин Брийн да се залепи за стола, би го направила с радост.
— Нямам намерение да се бия с когото и да било — отвърна тя.
— Тук не става въпрос за някакво си проклето намерение. Да не смяташ само да риташ и да пищиш, ако Одран
изпрати някоя от тварите си след теб? Или просто ще си седиш и ще трепериш следващия път, когато те затвори в
клетка? Защо някой друг трябва да рискува да те защити, ако ти самата не защитаваш себе си?
— Изчезни веднага! Ама че си грубиян! Тя ще дойде навън след малко — извика Ашлинг и сви юмруци на
хълбоците си. — А сега изчезни от кухнята ми, преди самият ти да се сдобиеш с наранявания.
Кийган само сви рамене, но излезе.
— Извинявам се заради невъзпитания брат, с който ме е дарила съдбата. Кийган понякога има навика да се
държи прекалено рязко.
— Да, може и така да се каже.
Ашлинг се усмихна и предложи на Брийн нова чаша чай.
— О, със сигурност съм използвала и други думи, когато съм се разправяла с него през годините, и всяка от тях
си я е заслужил, независимо дали като тийшах, или не, но той все пак си е моят идиотски брат. И въпреки това… —
Тя седна отново на мястото си. — Той е прав. Ти трябва да се научиш точно както каза той, и то заради самата теб,
както и в името на всички останали. Няма човек в този свят, който не би жертвал живота си, за да те защити.
— Аз не искам да…
— Нещата не опират до това какво искаш или не — добави Ашлинг и посегна да вземе ръката на Брийн в
своята, а ясните ѝ сини очи срещнаха нейните. — Спомням си, когато беше отвлечена като дете. Помня бойните
барабани. Помня колко много от хората ни бяха изпратени при боговете, изгубиха живота си, за да те върнат у дома
жива и здрава. Моят баща беше един от тях.
— Съжалявам — отвърна Брийн, преизпълнена с чувство на вина. — Ужасно много съжалявам.
— Не ти го казвам, за да предизвикам съжалението ти — каза Ашлинг и стисна ръката ѝ в жест, целящ да я
успокои и да ѝ вдъхне сила. — Ти беше дете. Бори се и се противопостави с всичко, което имаш в себе си. Щитът,
издигнат около теб, няма да трае вечно, а истината е, че веднъж той вече е бил пробит. Кийган също е бил там, така
че това е и причината сега да седиш тук. Той е мъж, който не се отличава с особено търпение и това е свързано с
работата му в съвета, с решенията, с политиката и с тежестта на ръководния му ранг. Вече ти казах, че подходът му
към всичко това е плиткоумен, но това не означава, че той греши.
Седнала в кухнята, сред аромата на прясно изпечен хляб и чай, Брийн си спомни за битката, която бе видяла
през очите на Марг, и за всички онези хора, които бяха рискували живота си, за да я спасят.
— Добре, но той ще бъде много недоволен, когато разбере, че аз не ставам за това.
— Това все още предстои да се разбере, а няма никой по-добър от Кийган, който би могъл да те обучи. Той беше
обучен първо от баща ни, а след това и от твоя и на свой ред ще ти даде това, което те са му дали.
От гледната точка на Брийн тя разполагаше с две възможности — да откаже и да се справи с вината и с
чувството, че е страхливка, или да излезе навън и да си понесе боя.
Предпочете да ѝ се наложи да се справя с наранявания по цялото тяло, отколкото с невидимите рани по все още
несигурното ѝ его.
Излезе навън и видя Кийган да язди в галоп без седло в заграденото пространство, яхнал тъмнокафяв кон и
заедно с двете момчета — по-малкото държеше пред себе си, а по-голямото бе седнало зад гърба му.
Първоначалната ѝ реакция беше, че язди прекалено бързо, но почти веднага видя и абсолютната радост, изписана на
лицата на двете момчета.
Той забеляза Брийн и забави коня, а след като спря, двете деца едновременно го замолиха за още.
— По-късно — обеща им той. — Слизай пръв, Фин.
 С видимо нежелание Финиан слезе от коня, като стъпи върху оградата. Кийган скочи на земята и свали и по-
малкото момче, след което двамата се поздравиха с „дай пет“.
— Сега вървете да досаждате на майка си. — Той разроши весело и двамата, преди да прехвърли Каван през
оградата и самият той също да я прескочи.
„Изглежда доста силен“, помисли си Брийн и умът ѝ отново се върна към нараняванията.
— Свий длан в юмрук — каза ѝ той.
Това го знаеше, защото Марко също ѝ го беше показвал веднъж. Палецът трябваше да е отвън, а не прибран в
юмрука.
Кийган хвана едната ѝ ръка, свита на топка, след което я изнерви до краен предел, като я сграбчи за бицепса с
другата си ръка.
— Не си съвсем слаба, но ще има моменти, в които ще трябва да се изправяш пред по-едри и по-силни
противници. Трябва да се научиш как да използваш това, което имаш, за да се защитаваш, както и да използваш това,
което имат те — силата и размерите, срещу самите тях.
— Ходила съм на курс, знам СССНС.
Той я изгледа неразбиращо.
— Някакво си съскане няма да спре юмрук, насочен към лицето ти.
— Не, не. Става въпрос за „слънчев сплит — стъпало — нос — слабини“.
С известно любопитство той ѝ кимна леко и добави:
— Хубаво, покажи ми.
— Ами, ако се намирам например в някой подземен паркинг, а ти си крадец или изнасилвач, който се е появил
зад гърба ми…
Тя се обърна с гръб към него и Кийган я препъна с едно движение. Първо я обзе безкрайно учудване — никой
досега не я беше повалял на земята, но то бързо беше последвано от гняв.
— Нали каза, че искаш да ти покажа?
— Все още чакам да ми покажеш и се чудя защо би се обърнала с гръб към противника.
— За да ти покажа — отвърна тя и се изправи отново на крака.
— А какво става, ако се появя пред теб лице в лице? — попита той и се втурна напред, а тя объркано се
препъна назад и той отново я повали на земята. — Изглежда, това със свистенето може да ти е по-полезно —
изкоментира той и ѝ помогна да се изправи.
Тя го удари в слънчевия сплит, но юмрукът ѝ сякаш срещна солидна стена и тялото ѝ отново се озова по задник
на земята.
— Хайде де, имаш повече сила от това.
— Не виждах смисъл да се опитвам да те нараня — отвърна тя и без да се замисли, скочи отново на крака и го
удари повторно, влагайки повече чувство, но когато се опита да вдигне пета, за да го удари в стъпалото, той
пристъпи встрани и отново я просна долу.
Брийн трябваше да признае, че процесът беше вършил повече работа в часовете по самозащита.
— Изглежда, от съскането ти може и да има известна полза, но не и ако ти липсват скорост и сила. Пробвай
пак.
Тя замахна и го удари с такава сила, че в ръката ѝ сякаш се забиха иглички, след което пропусна втория етап и
вдигна рязко коляното си. Въпреки че част от нея искаше да го удари, тя се спря.
Той я погледна и ѝ се ухили.
— Е, в това вече има потенциал. А какво става, ако…
Той я завъртя и притисна шията ѝ в сгъвката на лакътя си. Тя замахна с лакът, както я бяха учили, но пропусна
удара в стъпалото, тъй като краката му бяха широко разтворени.
— Спри да се бориш. Отпусни се. Използвай ума си. Ти си жена и си по-слаба. Накарай този, който те е
приклещил, да си мисли, че си по-слаба. Отпусни се.
Тя наистина беше по-слаба, а осъзнаването, че той притежава далеч по-голяма сила от нейната, я плашеше
доста. Той можеше да я нарани и тя нямаше никакъв начин да го спре.
Отпусна се неподвижно в ръцете му.
— Намисли си какви ще са следващите ти действия. Този, който те е нападнал, вече си мисли, че е спечелил.
Давай сега с лакътя. Аха, точно така, не беше зле, но следващия път гледай да е по-силно и той ще отпусне хватката
си. Използвай го.
Тя се изплъзна, приклякайки, успя да се обърне и отново да вдигне коляно.
— Не бъди толкова жалка. Какво ще стане, ако аз просто…
Той насочи рязко юмрука си към лицето ѝ и спря на милиметри от носа ѝ. Поклати глава и я погледна право в
очите, в които се четеше шок.
 — С теб ще е свършено и много вероятно е да припаднеш. А трябва да блокираш — продължи той и дръпна
ръката ѝ, за да ѝ покаже как да изблъска юмрука му встрани. — Силно! И отвърни на удара. Бързо!
Голяма част от следващия един час Брийн прекара на земята, преди Кийган да я освободи от упражненията с
вяла похвала.
— Утре ще се справиш по-добре.
Трябваше да повика кучето и да не позволи на стоновете да се прокраднат в гласа ѝ. Досега си беше мислила,
че уроците по езда са болезнено начинание, но те бяха нищо в сравнение с пулсиращите, усукващи, бодящи и парещи
болки, които изпитваше в момента. Изчака, докато да завие по пътеката към къщата на Марг и да бъде сигурна, че
никой не я вижда, преди да седне на земята, да притисне колене към брадичката си и да скрие лицето си между тях.
Белята я близна съчувствено, издавайки кучешката версия на хленча, който се таеше в тялото ѝ.
Никога досега не беше преживявала физическо насилие, нито пък някой умишлено ѝ беше причинявал
физическа болка. Не беше изпитвала и ужасяващото желание самата тя да я причини на някого другиго.
Това ли беше цената на силата? На това да бъдеш себе си?
Замисли се за живота си преди и за това колко обикновен и лишен от всякакви събития беше той. Да, това до
голяма степен беше ограничаващо, но все пак…
Вдигна глава и избърса сълзите си.
— Свободата си има цена — обърна се тя към кучето, — а аз не знам колко съм готова да платя.
Опита се да използва наученото от Ашлинг, за да облекчи нараняванията си.

Самият Кийган влезе в къщата на сестра си и си наля уиски.

Ашлинг го изгледа, докато кълцаше зеле за вечеря.
— Оттук ми се вижда, че май е малко раничко за това, не мислиш ли? — попита тя.
— Не и от моя гледна точка.
— Е, как се справи тя? Осъзнах, че не мога да те гледам как я поваляш отново и отново, без да ми се прииска да
дойда и да те удрям по главата, докато не ти се причуят камбани.
— Тя е силна и е бърза, когато не мисли чак толкова много. Жената обръща повече внимание на това, което е в
проклетата ѝ глава, отколкото на всичко останало извън нея — отвърна той и отпи още една глътка от уискито. —
Обаче се учи, това не мога да го отрека.
Повдигна ризата си, за да огледа буреносния облак от синини по ребрата си.
— Изглежда, те е фраснала повече от веднъж. Дай да видя — настоя Ашлинг.
— Не, сам ще се погрижа за това — отвърна той и пусна ризата си обратно. — Тя изпитва съжаление и сдържа
това, което притежава. Можеше да ме фрасне в топките повече от веднъж, но се въздържа и съжалява за злото, което
причинява, още преди да го е причинила.
— Не сме ли всички така в крайна сметка?
Въпреки че му се искаше да възрази, Кийган не можа. Не и при условие че живееше със същите съжаления през
всеки проклет ден от живота си.
И все пак…
— Съжалението трябва да бъде оставено настрана, за да запазим световете си цели и в безопасност. Това в нея
обаче е зад заключена врата, която не знам дали тя ще отвори. А освен съжалението си, вътре тя държи и съмнения
и ги пази както жена пази любимите си бижута.
— Трябва ѝ повече време.
— На всички ни трябва време, но това не означава, че ще го получим.
Той пристъпи към прозореца и замислено се загледа навън, а Ашлинг остави домакинските си задачи и се
приближи до него, за да го прегърне.
— Не всичко е стоварено само на нейните плещи, Кийган. Това е товар за всички нас, за всички от народа на
феите и за тези, които са на наша страна.
— Знам, но съм дал клетва на Иън, че ще я защитя, че ще ѝ помогна да стане каквато е писано да бъде. Не знам
по какъв друг начин да спазя обещанието си, освен по този.
Той почувства топлината на прегръдката ѝ по ребрата си и въздъхна.
— Нали ти казах, че сам ще се погрижа за това.
— Вече е готово — отвърна Ашлинг и понеже обичаше брат си, освен че го излекува, го целуна по бузата. — Ще
останеш ли да вечеряш тук?
Той поклати глава.
— Благодаря ти, но не. Ще свърша още нещо с Харкен и ще изпратя сокол на мама. Ако мога да осведомявам
нея и останалите за случващото се, няма нужда засега да ходя в Столицата. Имам усещането, че тук съм по-нужен,
отколкото там.
— Изпрати ѝ любов и от нас по птицата — каза му Ашлинг, преди да се върне обратно към приготвяне на
вечерята.

След като успя да успокои болките в тялото си, Брийн утеши ума и сърцето си с обаждане на Марко по Фейс
Тайм.
— Виж се само! Момиче, виж само това личице! Толкова много ми липсваше.
— Нали си говорихме по Фейс Тайм миналата седмица?
— Да, но лицето ти все пак ми липсва.
— И ти ми липсваш. Изглежда, си имал тежка нощ при Сали, а?
— Беше претъпкано до пръсване. Дес Демона има ново представление, което е просто размазващо. Мисля
направо да си лягам, след като си поговорим. Липсваш на всички тук и всички четем блога ти. А сега ми разкажи за
онова, което не описваш там.
Само да можеше да го направи.
— Включила съм почти всичко. Писане, разходка, излизане с Белята, уроците по езда…
— Не мога да повярвам, че си се престрашила да се качиш на кон.
— Много ми харесва.
— Кучета и коне. Ще трябва да започнем да търсим ферми, ако продължаваш в същия дух. Май става и нещо
друго — вметна той и присви преценяващо уморените си очи, — тази физиономия ми е позната. Давай, кажи ми
какво става?
— И аз все още се опитвам да разбера, Марко. Има ужасно много неща, които трябва да разбера.
— Не излизаш достатъчно. Как така не чувам нищо за това как ходиш по кръчми, пееш в компания или
флиртуваш с някой готин ирландски тип?
— Флиртуването засега не е в графика, особено когато най-добрият ми приятел и моя подкрепа е на хиляди
мили разстояние от мен. А какво става при теб? Няма ли някой нов мъж на хоризонта?
— Запознах се с един-двама, но я няма искрата. Скапана работа е при мен, момиче. Стига, Брийн, кой друг те
познава по-добре от мен? Виждам, че с теб става нещо. Да не би да страдаш за дома, скъпа?
— Липсвате ми и ти, и Сали, и Дерик. Може би част от мен дори се надяваше, че ще се чуя с майка ми, но
досега не се е случило. Това обаче не ми пречи, а не ми харесва, че е така.
— Има и нещо друго — настоя Марко.
Трябваше да му каже нещичко, защото той наистина я познаваше добре, и тъй като не можеше да спомене
Талаф, реши да говори за нещо друго.
— Мисля, че се чувствам притеснена, и не искам да пиша за това в блога и хората да четат и да го обсъждат.
— За какво става въпрос?
— Нали знаеш за детската книжка, която написах?
— Тази за кучето ли? Разбира се. Ще продължавам да ти меля на главата да ми я изпратиш.
— Ами всъщност аз… я изпратих на литературен агент.
— Какво си направила? — скочи изненадан на крака Марко и за кратко единственото, което Брийн виждаше, бе
слабата му фигура, облечена в бял потник. — Е, за бога, защо не си ми казала досега, че да мога да ти изпращам
положителна енергия?
— Реших, че ако въобще получа отговор, то той ще бъде нещо от сорта на „никога повече не си позволявайте да
ни занимавате с подобни неща“.
— Я престани! — сгълча я той и размаха пръст към екрана. — Да ми изпратиш да я прочета още сега!
— Утре сутринта — каза тя. — Ако ти я пусна на имейла сега, ще стоиш буден цяла нощ и ще я четеш, защото
ме обичаш. Ще ти я изпратя утре, обещавам.
— Момиче, гордея се с теб. Написа книга и това е нещо специално. Освен това си говорила и с агент!
— Всъщност все още не съм говорила истински с нея.
— Все същото е.
— Е, почти. Но сега стига сме говорили за това, защото все още съм на тръни. Кажи ми какво правите всички
вие, разкажи ми подробно как я карате.
Той винаги имаше много за разправяне, така че двамата разговаряха още половин час, преди тя да прибере
таблета си.
След това наистина се почувства успокоена.
Брийн обожаваше времето, което прекарваше с баба си. Колкото повече я опознаваше, толкова повече намираше
в нейно лице човек, на когото да се възхищава. От нея научи не само за внимателното изричане на заклинания,
радостта и отговорността на силата. Научи за наследството си и за онази част от себе си, която бе заключила
дълбоко, сякаш беше нещо срамно.

На следващия ден отиде с Марг отвъд работилницата, в близката гора, за да направи първото си заклинание на
открито.
— Как успяваш да го направиш? — попита Брийн. — Как сдържаш гнева и възмущението, които изпитваш към
майка ми?
— Като си спомням, че някога тя обичаше моя син. Познавам всичко, което преминава през сърцето на една
майка. И разбирам, че моят свят никога не е бил истински неин — отговори Марг и остави донесените инструменти
върху каменния долмен, който използваше като олтар. — И все пак, ако трябва да съм честна, често ми се налага да
си го повтарям и припомням.
— И аз съм се опитвала, може би не достатъчно силно, но все пак съм опитвала. Не мога обаче да надмогна
лъжите. Не само за парите, бабо, въпреки че без тях не виждам как бих могла да дойда в Ирландия и след това да се
озова тук. Заради всичкото изгубено време…
— Не, времето не е изгубено. То никога не се губи. Всеки ден е дар, във всеки ден научаваш по нещо. Как
можехме да знаем, че ще откриеш това, което откри тук, ако животът ти от другата страна не беше точно такъв?
— Тя ме караше да се чувствам нищожна. Това е основното. Тя винаги ме караше да се чувствам по-
незначителна от това, което съм.
За да я успокои и покаже любовта си, Марг нежно постави ръка върху бузата на Брийн и ѝ каза:
— Затова сега, когато откри нещо повече, ще го цениш много повече, отколкото в друг случай би могла.
— Чудя се обаче дали всичките ми съмнения в себе си, в това на какво съм способна и какво трябва да направя,
са, защото тя ми е показвала, че съм незначителна, и то не само с думи, а и с поглед или действие. И аз ѝ вярвах,
стремях се да бъда незначителна.
— Сега имаш възможност и избор да бъдеш такава, каквато искаш — отвърна с категоричен тон Марг и постави
и другата си длан на бузата ѝ, обхващайки лицето ѝ в ръце. — Приеми го, надграждай върху всичко, което вече е
минало, и се стреми към това, което предстои. Ако се провалиш, знай, че величието се издига от първите провали. А
сега, mo stór, прочисти съзнанието си и направи заклинанието — добави Марг и отстъпи настрана.
Както беше научена, Брийн използва метлата, за да измете отрицателното, решена с това да отстрани и
собствените си негативни мисли.
В източния край на кръга постави жълта свещ и тамян, в южния — червена свещ и камък „Сърцето на
дракона“. В западния край сложи синя свещ и мидена черупка, а в северния — зелена свещ и малко букетче билки.
Под зоркия поглед на Марг Брийн обходи магическия кръг три пъти.
— От лоши минали и бъдещи неща орисвам като щит да ме закриля тоз кръг. С любов и светлина аз правя
пръстен тук и се заклевам в живота никога да не вредя.
При последната си обиколка тя призова пламъка в себе си, представи си го как се заражда ниско в корема ѝ,
пълзи нагоре към сърцето ѝ и след това към върха на главата ѝ, и свещите пламнаха в символ на въздуха, огъня,
водата и земята.
Тревожността не я обзе, не и този път, а устойчивата светлина я изпълни цялата. Тя взе церемониалната кама от
олтара и се обърна на изток.
— Боговете на изгряващото слънце призовавам аз, които сила дават ми тук в този час, да чуят днес, че ги
зова. Аз ваше съм дете и ваш съм аз слуга.
Тя повтори заклинанието, обръщайки се последователно на юг, запад и север. Докато изричаше думите,
въздухът се раздвижи и пламъците на свещите се издигнаха по-високо.
Брийн усети това раздвижване и надигащите се пламъци. Усети го в себе си.
Отиде до олтара, за да направи простичкото заклинание, което Марг ѝ беше показала, това за призоваване на
яснота. Постави билките и кристалите в котлето на олтара и ги заля с вода от глинена купа. Почука три пъти с
магическата си пръчка по котлето и запали огъня под него, преди да намаже мястото на третото си око на челото с
масло.
— Извий се, дим, високо ти се извиси и зрението на очите ми върни. Да съзира нека пак сърцето, на ума ми да
е светло, леко. Позволи ми да прогледна през мъгла. Тъй както е речено, да се сбъдне това!
Димът се издигна в тънка и бяла вихрушка.
През нея тя чу ехо, отначало тихо, сякаш заглушено от мъглата. Щом звукът се прочисти, различи разбиването
на морски вълни в камъните на брега. Зрението ѝ се проясни и тя видя скали, каменист остров и купчина черни
камъни, издигаща се високо над бурно море.
Видя ритуалната магия, призована на тези скали, заклинанието — толкова болезнено различно от нейното.
Видя кръг от черни свещи с кървавочервени пламъци и друг кръг от демони в него. В центъра стоеше тежък олтар от
лъскав черен камък.
За него беше завързано момче, което се бореше. Писъците му пронизаха мъглата и преминаха с болка през
Брийн, когато висока фигура в черна роба с качулка пристъпи към олтара.
Започна напев, неравномерен и груб, на език, който ѝ беше непознат и отекваше в ушите ѝ като тътен на
барабани. Тъмната фигура вдигна ръка към небето и то започна да ври. Другата ръка също се вдигна и в нея се появи
дълъг извит нож. В мига, в който ножът преряза гърлото на момчето, наоколо избухнаха светкавици, подобни на
експлозии от болезнено ярка светлина. Надигна се гръм, докато струята кръв се стичаше в златна чаша.
Брийн видя лицето на дядо си, когато той вдигна чашата високо и в този миг една светкавица я порази. Окъпан
в светлината ѝ, той започна да пие на големи глътки.
Видението, за щастие, започна да избледнява и Брийн се свлече на колене. Едва тогава Марг се приближи до
нея.
— Трябва да завършиш. Трябва да благодариш и да затвориш кръга. Ще ти помогна, но ти трябва да завършиш.
След това ще ти дам отвара, толкова си бледа… и ще ми разкажеш.
— Беше той. Видях Одран.
— Да, и аз реших, че може да е той.
Двадесета глава
Работилницата беше по-близо, така че Марг настани Брийн пред огъня там. Добави отвара към чаша вино и се
зарадва, че беше наляла и за себе си, когато Брийн завърши разказа си.
— Светкавицата удари чашата и отблясъкът ѝ… всичко беше тъмно, но все пак отнякъде струеше светлина. И
тогава Одран започна да пие… о, горкото момче, бабо. Не беше на повече от дванайсет години. А след като той пи,
демоните… те го погълнаха. Просто се спуснаха върху тялото му и… — Брийн потръпна и отпи още от виното си.
— Беше повече от ужасно. Сигурно видението беше отпреди много години, защото Одран изглеждаше млад.
— Той може да изглежда на каквато възраст си поиска. Не мога да кажа кога е било, а само, че той е извършил
кръвната жертва с някаква цел. Няма по-жестоко престъпление и по-голям грях. — Докато говореше, Марг крачеше
нервно, неспособна да се успокои. — Казано е, че заради това боговете са го изгонили от своите селения. Ти каза, че
черният замък бил в руини.
— Да, да, точно така. Трябва да е бил разрушен, след като ме е отвлякъл.
— Да, след това беше — отвърна Марг, седна до нея и я хвана за ръка, докато изучаваше лицето ѝ. — Вече
изглеждаш по-добре. Гордея се с теб, Брийн, успя да завършиш заклинанието въпреки ужасното видение. Това обаче
не беше заклинанието, което написахме.
— Знам. Не знам откъде дойде това.
— От самата теб. Ти помоли за видение, искаше да видиш. В това също има цел, може да е неясна, но има
някаква цел. Ще помоля Седрик да предаде на Кийган, че днес няма да тренираш.
— Не. Повярвай ми, бих предпочела да ми чистят коренови канали на зъб пред това да тренирам, но ако днес
пропусна, той ще го направи два пъти по-трудно утре.
Марг ѝ се усмихна и стисна ръката ѝ.
— Е, значи си го опознала, така че си наясно и с това. Но той ще повярва на моите думи, че не си добре, и…
— Все още го виждам… — въздъхна Брийн. — Постоянното събаряне на земята поне ще ми даде нещо друго, за
което да мисля. Предпочитам да приключа с това днес, вместо да се тревожа какво ли ще ми се стовари на главата
утре. Вчера той донесе мечове. Не могат да раняват до кръв, но със сигурност ударите с тях болят и правят синини.
Ще отида — отвърна тя и се надигна. — Предполагам, че няма някое заклинание, с което да придобия уменията да
го просна по задник поне веднъж, а?
— По-добре да не се изкушаваш да използваш заклинания за това. Искаш ли да дойда с теб на тренировката?
— Не, благодаря, достатъчно унизително е и без публика — отвърна Брийн и се наведе да целуне баба си по
бузата. — Ще се видим утре следобед.
— И да пиеш чай за спокоен сън.
— Добре.
— Пийни малко преди лягане. И какво трябваше да сложиш под възглавницата си?
— Розмарин и аметисти или черен турмалин.
— Правилно, учиш се бързо.
Докато вървеше към фермата, на Брийн ѝ се щеше да се научи да се бие също толкова бързо. Всъщност изобщо
не напредваше и това вероятно беше поне част от проблема.
Спокойно би могла да живее до края на живота си, без да ѝ се прииска някога да удари някого, още по-малко да
го посече с меч.
Освен…
Сети се за момчето, което се бореше и пищеше.
Дали тя би се опитала да го спаси с всички средства?
Обърна поглед към полята, докато Белята тичаше нагоре по пътя, и отново сведе глава. Всичко беше толкова
зелено, толкова тучно и спокойно, простиращо се чак до хоризонта, където водите на залива синееха.
Болеше я. Изпитваше истинска физическа болка от факта, че съществува такова зло в свят, който предлага и
такава красота.
Горкото момче. Дали беше дошло от този свят, от нейния, или от друг? Нямаше как да разбере. Знаеше само, че
то беше ужасено и въпреки това се опитваше да се бори до самия си край.
Нямаше как тя да не направи същото.
Видя ястреба, преди да забележи Морена. Амиш се спусна грациозно от небето и кацна на един от каменните
стълбове на портата към фермата. Белята (струваше ѝ се, че расте страшно бързо) изтича към стълба, опря предните
си лапи на него и започна да лае.
— Той е прекалено горд, за да си играе с теб — извика му Морена. Косата ѝ беше разпусната, а не сплетена в
обичайната плитка, и се развяваше свободно до кръста ѝ.
Тя посрещна Брийн до портата и клекна, за да погали кучето, което радостно легна на земята и ѝ показа
коремчето си.
— Аз обаче не съм — добави тя и за всеобщо забавление се заборичка с Белята, преди да вдигне поглед към
Брийн. — Готова ли си да се заемеш с Кийган?
— Никога не съм готова за това.
— Е, Харкен казва, че ставаш по-добра.
— И откъде знае?
— Със сигурност ви е гледал един-два пъти от дискретно разстояние.
— Божичко! Направо ще умра от срам — отбеляза Брийн и отвори портата.
— Аз ще дойда да видя сама.
— Не, достатъчно зле се справям. Той редовно ме поваля на земята, а и добавя обиди към нараняванията, които
ми нанася. Краката ми все едно били затънали в блато, имала съм равновесието на еднокрак пияница и ръцете на
трипръст калайджия.
— Значи това е само още една причина наоколо да има някой, който да те подкрепя — отвърна Морена и
безгрижно прегърна Брийн през раменете. От нея се излъчваше аромат на градина — едновременно сладък,
пикантен и землист. — Обзалагам се, че си по-добра, отколкото си мислиш.
— Ще си изгубиш залога. О, Исусе, вече е извадил проклетите мечове. Ръката ми все още е като гумена след
вчерашния бой.
— Гумата беше нещо, което отскача, нали? Значи, и ти ще отскачаш. А ето го и него, виж колко свиреп и
сериозен изглежда.
Кийган обърна глава и ѝ се ухили.
— А ето я и нея. Дошла отново да измъчва брат ми.
— Той, изглежда, няма нищо против — отвърна Морена и размаха един от мечовете със стил, на който Брийн
завидя. — Омагьосал си ги.
— Разбира се, че съм ги омагьосал. Не искам да ѝ отсека нещо, нали?
Морена прокара острието по дланта си и кимна.
— Но нямаш нищо против тя да усеща бодежите и паренето.
— Ако не усещаш нищо, не научаваш нищо. Харкен е в конюшнята. Една от кобилите не иска да се храни.
— Ще ида при него по-късно — отвърна Морена и му върна меча. — Ще ми се да погледам малко.
— Стига да стоиш настрана.
Кийган се обърна към Брийн и ѝ подхвърли меч. Оръжието се удари в земята, когато тя отскочи назад.
Кийган раздразнено вдигна очи към небето в безмълвна молитва.
— Виж само с какво ме наказват да работя боговете. Вдигни меча. Мисля, че помниш за кой край се държи.
— Пробождаш ги с острия край.
Той се усмихна искрено.
— Чел съм тази история. Аря беше почти дете и се учеше много бързо и добре. А ти си пораснала жена. Хайде,
прободи ме с острия край.
Тя опита и той блокира удара ѝ, без да помръдне тялото си дори със сантиметър, но за сметка на това Брийн
усети ужилване в стомаха, когато той я прободе.
— Пробвай пак.
Този път паренето в рамото ѝ подсказа, че е загубила ръката си.
— Балансирай тежестта си — извика ѝ Морена, покачена високо върху оградата.
Палтото на Кийган беше преметнато на дървената преграда до нея.
— Ти там мълчи! — отвърна Кийган и я посочи с върха на меча си, след което отново се обърна към Брийн. —
Отново.
— По дяволите, Кийган, тя тъкмо започва. Давай го малко по-кротко.
— Тъкмо започва и вече два пъти умря. Отново.
Тренировката продължи в този дух. Брийн понасяше смъртоносните рани една след друга и скоро започна да
усеща пробожданията с цялото си тяло.
— Проклет тиранин! Отблъсни го с рамо, Брийн. Блокирай копелето!
Тя опита. В очите ѝ капеше пот. Пот се стичаше и по гърба ѝ, където нямаше нито едно неболезнено място, но
тя все пак опита. Успя да блокира удар, който можеше да я обезглави, и сблъсъкът на двата меча изпрати болезнени
вибрации нагоре по ръката ѝ.
— Трябва да…
— Блокирай! — изкрещя ѝ той. Ако не можеш да направиш нищо друго, блокирай.
Мечът ѝ обаче се плъзна безсилно по неговия и той отново я уби.
Той я притисна, сграбчи китката ѝ и дори не беше задъхан, а нейните гърди свиреха от усилието да си поеме
дъх.
— Дръж здраво проклетия меч, имаш достатъчно силни мускули. И използвай краката си, по дяволите, както и
главата си, преди да си я изгубила. Искам да те убия и това е всичко, което ти трябва да знаеш. Искам те мъртва —
каза той и удари меча си в нейния няколко пъти. — Бори се, за да ми вземеш меча.
Той я изблъскваше все по-назад, докато не ѝ се наложи да стисне меча си и с двете ръце, за да го удържи.
— Удари! — извика той.
Тя замахна и блокажът му накара меча ѝ да отхвръкне далеч от изпотените ѝ длани. Краката ѝ трепереха и той я
довърши с едно мушване.
— Ти не я тренираш, а само я тормозиш и обиждаш — извика раздразнена Морена и изтича да вдигне меча на
Брийн. — Борбата ти не е честна и ти го знаеш.
Той се обърна към Морена и двамата застанаха един срещу друг, въоръжени и преливащи от ярост.
— Няма честен двубой в битка и ти го знаеш. Как предпочиташ да я видиш? Жива или мъртва? Защото със
сигурност ще е мъртва, ако това е най-доброто, на което е способна. Напълно безполезна е с меча и е почти толкова
зле и с юмруците.
Той измъкна меча от ръцете на Морена и го хвърли към Брийн.
— Вземи го, изправи се и опитай отново.
— Не съм безполезна.
— Тогава го докажи, ако ти стиска. Вдигни меча, бий се или умри.
Всичко я болеше, но това беше нищо в сравнение с яростта, която я заля като вълна.
Тя не беше безполезна.
— Умри тогава — каза той и тръгна с решителни крачки към нея, с меч, вдигнат като за един последен удар.
Тя протегна рязко ръка и изхвърли яростта си през нея. А яростта ѝ беше гореща и вреше като нагорещена лава,
извирайки от самата ѝ същност.
Вдигна го във въздуха и го отхвърли на три метра, където тялото му се блъсна в оградата, прекършвайки една от
гредите и премятайки се назад.
За миг Морена замръзна на място с широко отворени очи.
— Спри. Спри веднага, Брийн — изрече тя и се впусна към Кийган.
Той седна и ѝ махна с ръка да стои настрана, след което обърна поглед, изпълнен с мрачно задоволство, към
Брийн.
— Е, значи някой все пак се пробужда.
Брийн притисна треперещата си ръка към земята. Шокът от внезапния прилив на сила все още вибрираше в
тялото ѝ.
— Аз не исках да…
— Трябва да го искаш — отвърна Кийган и се изправи на крака. — Трябва да искаш всичко, което може да е
нужно, за да бъде покосен врагът ти, а не самата ти.
— Носът ти кърви.
Той безгрижно го избърса с опакото на ръката си.
— Кървял е и преди, ще кърви пак. Вземи меча и се изправи.
— Кийган, тя все още е зашеметена. Богове, аз също съм зашеметена. Остави я на мира.
— То все още е в нея. Виждам го — отвърна Кийган и коленичи до Брийн, повдигайки брадичката ѝ. — Усещам
го, както и ти. Ще го използваш. Ще работим върху това да го фокусираш, да го насочваш и да го контролираш, така
че да се появява и да изчезва по твоя воля.
Очите му я гледаха настойчиво и погледът му сякаш грееше в очите на Брийн. В този миг тя видя у него
удоволствие и одобрение.
— Значи точно това си искал — осъзна тя.
— Да, това ни трябва. Морена, иди и обуздай Харкен, защото се е затичал насам, сякаш има пожар. Кажи му да
направи същото с Ашлинг и Махон. Кажи им, че ние тук сме добре. А ти на крака! — нареди на Брийн отново и я
сграбчи за ръката, за да я вдигне. — Сега вече започва истинската ни тренировка.
Бясна на него, на себе си и на всичко останало, Брийн се опита да го отблъсне.
— Ти го направи нарочно, предизвикваше ме, удряше ме.
— И ти отне твърде много време, за да видя резултат. Ти си тих пламък, Брийн Шивон, но се превръщаш в адски
огън, когато най-накрая се разгориш. А сега, хайде да го използваме.
— Не искам… — започна тя, но не беше вярно, както осъзна, докато той просто стоеше до нея, вкопчил
стоманената си хватка в рамото ѝ, и чакаше. Колкото и ужасяващо да звучеше, тя наистина искаше това, което бе
избухнало в нея и от нея. И чувството беше невероятно. — Не го направих нарочно. Не го контролирам и можеше да
ти докарам нещо много по-лошо от кървящ нос.
 — Да, така си е и затова ще ти помогна. Аз ще ти помогна — повтори той и за пръв път думите му нямаха за
цел да се заядат с нея или да я подкачат. — Аз също нося част от това в себе си, защото съм потомък на Мъдрите, но
нямам божествена кръв, така че ти имаш повече. Татко ти имаше същата сила и когато моят собствен баща умря, той
се зае да ме обучава и се превърна в мой втори баща.
Той спря за миг и обгърна с поглед полята, кошарите и масивната каменна къща.
— Тази ферма е твоя по право — каза той.
— Не. Никога не бих…
Той я изгледа заплашително и добави:
— Никога не съм казвал, че бих ти я върнал, и не бих го направил. Иън я дари на моето семейство, защото
знаеше, че ние ще се грижим за нея, както би го правил той, и ние се грижим. Но това, което правя с теб, го правя
заради него. Правя го за Талаф и за светлината и доброто. Би ли направила нещо по-малко? Би ли искала да бъдеш
нещо по-малко?
— Не знам какво ще правя. Не знам каква ще бъда, но никога няма да бъда нещо по-малко. Никога повече няма
да се върна отново към нещо по-малко.
— Тогава вдигни меча си. Денят си минава.
— Не ме ядосвай отново така — добави тя и взе меча.
Той се ухили.
— Аз си имам собствена защита. Все още не съм ти дал да я изпиташ.
Даде ѝ малко и въпреки че не ѝ се понрави, тя поне научи нещо ново. Щом врагът ти има силата да образува
вихрушка, ти се носиш с нея, използваш завихрянето ѝ, за да набереш скорост, и отвръщаш на удара. Когато паднеш,
гледаш да се изправиш възможно най-бързо, преди да те е поразил.
Не беше нужно да харесва уроците, за да ги научи.
— Трябва да спра. Трябва да си вървя, почти се мръкна.
— Битките не спират, когато слънцето залезе.
„Той никога ли не се изморява?“, помисли си Брийн.
— Трябва да премина отвъд. Не искам да вървя километър и половина през гората в тъмното.
— Ако поискаш, пикситата ще осветяват пътя ти, въпреки че и ти самата имаш способностите за това.
— Не съм се сетила да си взема фенерче за придвижване в тъмното от другата страна. — Което не беше лоша
идея, реши тя. — А и нямам намерение да се препъвам из гората със свещ или фенер.
— Носи си собствена светлина.
— Каква светлина?
Той прибра меча в ножницата си и звукът от острието издаваше известно нетърпение.
— Подай ми ръката си — каза той.
— Защо?
— Ох, жени — отвърна той, сграбчи дланта ѝ и я обърна нагоре. — Знаеш как да запалиш огън, нали?
— Да, но…
— Огънят не е само пламък и може да бъде и студен, освен горещ, както ще разбереш. Огънят е светлина. Също
както можеш да предизвикаш огън, така можеш да предизвикаш и светлина. Просто я привлечи. Тя се корени в теб,
извлечи я от корените ѝ, призови светлината, хладна и ярка. Извлечи я, виж я, оформи я като сфера, топка или кълбо
в дланта си.
В очите му имаше кехлибарени искрици, осъзна Брийн. Светеха, приличаха на малки светлинки сред
безбрежно зелено море.
— Аз никога не съм…
— Съсредоточи се върху светлината, тя е вътре в теб. Виж я, почувствай я, опознай я. Призови я в дланта си,
хладна, бяла и чиста, оформена в кълбо от твоята собствена светлина и ръководена от собствената ти воля.
Нещо проблесна. Тя почти изгуби съсредоточеността си от изненада, но неговите пръсти се стегнаха по-силно
около китката ѝ.
— Задръж я, усили я. Призови я.
И тя го направи. Държеше топка от бяла светлина в дланта си, поддържана от неговата ръка около китката ѝ.
Брийн вдигна поглед към лицето му, а светлината засия в ръката ѝ, в сърцето и очите ѝ.
— Красиво е — каза тя.
— Достатъчно е да ти свети по пътя.
Той пусна ръката ѝ и отстъпи назад.
— Съсредоточаваш се бавно и имаш склонност да се разсейваш. Ще поработиш над това. Ела пак утре.
Той взе меча ѝ, взе със замах палтото си от оградата и тръгна към къщата.
— Благодаря ти.
 Той се обърна и просто я изгледа за миг — мъж с меч в ръка, втори, препасан на кръста му, на фона на
угасващото слънце, окъпало го в последните си лъчи.
— Моля.
Тя повика кучето си и тръгна към портата, все още възхищавайки се на светещата топка в дланта си.
Морена я настигна.
— Аз щях да ти светя по пътя, защото в гората става доста тъмно, когато слънцето се скрие.
— Точно. А виж какво направих!
— Много е хубаво. Ще трябва да те изпратя, защото иначе Харкен ще ме накара да се включа във вечерното
доене на кравите.
— Разходи се с мен до къщата ми и ще пийнем по чаша вино, за да отпразнуваме факта, че оцелях още един ден.
— Ще приема виното с удоволствие. Но днес ти направи нещо много повече от това просто да оцелееш.
— Да, изкарах си ангелите.
Белята затича нагоре по стълбите и премина през дървото преди тях. В гората от другата страна светлината
продължи да грее в дланта ѝ.
— Изплаши и мен. Изглеждаше толкова свирепа и бясна, а от избухването на силата ти ушите ми запищяха. Ама
как само излетя той, а? — разсмя се Морена и разтърси ръката ѝ, разпилявайки няколко красиви искрици от
кълбото светлина. — Беше като птица, попаднала във вихрушка. Обичам го като роден брат и за миг истински се
уплаших за него. Но след като му се размина само с един разкървавен нос, бих казала, че си го заслужаваше.
— Изплаших се — повтори Брийн. — Просто изскочи от мен.
— Той това целеше. Е, може би силата ти го изненада, защото иначе би се опитал да я блокира поне малко. Той
се държа твърде строго с теб, знам, и не ми хареса. Но сега разбирам какви са неговите методи на обучение и какво
цели. Хващам се на бас, че и ти си здраво натъртена.
— Тук вече облогът ти е печеливш, но вече започнах да ставам доста добра в лекуването.
— Да, и Ашлинг така каза — отвърна Морена и размаха и двете си ръце, разпръсквайки още искрици от
светлината.
— Фукла! Предполагам, че не трябва да се чудя как ли ще осветиш пътя си обратно до дома.
— Няма нужда да се чудиш, а и след виното ти ще се върна до фермата — отвърна Морена и отметна
прекрасната си коса. — Възнамерявам да се озова в леглото на Харкен.
— Фукла — повтори Брийн и накара Морена да избухне в смях.
— Няма ли някой, който да те желае в леглото си там във Филаделфия?
— Не. И не е имало от доста време.
— Изглеждаш добре, умна си и имаш добро сърце. Мисля, че мъжете във Филаделфия трябва да са откачени.
— Там бях различна. Тук съм различна.
— Има мнозина, които биха се потъркаляли с теб, ако го искаш. Трябва да организираме скоро някое
тържество, за да можеш да разгледаш и да си избереш.
— Мисля, че покрай писането, уроците с баба, Ашлинг и Кийган, плюс възстановяването след уроците на
Кийган, не ми остава много време за търкаляне.
— О, винаги има време за това, разбира се — отвърна Морена и поклати глава, разпръсквайки още малко
искрици, когато стигнаха до края на гората. — Ако мислиш обратното, то бих казала, че мъжете или жените, ако
предпочиташ, в твоята Филаделфия не са особено умели в тези неща.
— Може би си права, поне за мъжете, с които аз съм била — отвърна Брийн и щом доближиха до къщата,
погледна топката светлина в ръката си и добави: — Той не ми каза как да я угася.
— Пожелай си да угасне — отвърна непринудено Морена.
— Да си пожелая да угасне.
Измина известно време, но Брийн забеляза как топката постепенно потъмня и се сви, след което изчезна.
— Ха! А сега виното! Ти го налей, а аз ще нахраня кучето.
— Добра сделка — отвърна Морена.
Брийн хвърли поглед назад, щом влязоха в къщата.
— Не ме привличат жени в сексуалния смисъл — уточни тя.
— Мен също. Нямах намерение да те съблазнявам.
Брийн се разсмя и поклати глава.
— Струва ми се обаче, че никога не съм имала достатъчно близка приятелка във Филаделфия.
— И на тях ли им има нещо?
— Не, заради мен е — отвърна Брийн и осъзна, че това беше странно и подценяващо изказване. — Винаги съм
имала Марко. Както и Сали, и Дерик, и другите хора, които работят при Сали.
— Сали е женско име.
 — В случая е съкратено за Салвадор. А и ми се струва, че тримата души, с които съм най-близка във
Филаделфия, са гейове.
— Щастливите приятели правят живота ни по-щастлив.
— Те са доста щастливи, но имах предвид, че… всички те са привлечени от други мъже. Сали и Дерик са
обвързани в брак.
— А, да, това беше едно от значенията на тази дума от тази страна на света. В Талаф използваме „гей“, което
означава просто „щастлив“. Нямаме по-специална дума за това, което вие наричате любов и секс, казваме им просто
така — любов и секс.
— Това е толкова… разумно.
Брийн напълни купичките на кучето, докато Морена наливаше виното.
— Приятно е отново да се сближа с теб. Приятно е да изпиеш чаша вино в компанията на друга жена в края на
деня.
— Така е — съгласи се Морена. — Значи ще изпием по две чаши.
Изпиха по две и след виното, когато Морена си тръгна, Брийн се упражнява известно време да призовава
светлината и да я гаси.
Изведе Белята на вечерната му разходка и постоя малко на скалите край брега, докато той се плацикаше сред
вълните. От любопитство хвърли светещата топка над водата, гледа я известно време как лети, след което я призова
обратно. Чувстваше се несигурна първите няколко пъти, но постепенно стана по-добра. С топката светлина в дланта
си, вдигна поглед към луната.
В момента се намираше в Ирландия, напомни си тя, и въпреки това държеше светлината и силата в дланта си.
Не, никога повече нямаше да позволи да бъде нещо по-малко от това.

В Талаф, в небето с две луни Кийган яздеше дракона си. Беше възнамерявал да си легне и да чете в леглото,
докато умората от изминалия ден го надвие. Но независимо колко съсредоточено се опитваше да блокира сетивата
си, доста отчетливо долавяше удоволствието, което Харкен и Морена си доставяха един на друг. А те двамата
можеха да продължават така до зори, ако бяха в подходящото настроение, както той вече бе имал възможност да
забележи.
Затова ги остави сами със заниманията им и полетя към Столицата. Не тръгна заради политика или присъди,
засега майка му държеше всичко това под контрол.
Имаше нужда от жена и знаеше къде да я намери.
За да избегне въпросите и евентуалните срещи и разговори, накара Крога да прелети направо над балкона на
една от кулите в замъка. Скочи от гърба му и се приземи с лекота. Крога щеше да полети сам и да се върне, когато го
призовеше отново за полет към дома.
Видя я през тънките ефирни завеси да седи на тоалетката си. Държеше четка и бавно разресваше дългите си
сламеноруси коси. Беше облечена в бяло, каквото носеше често, а дрехата ѝ беше също толкова тънка и ефирна като
завесите.
Шана, чийто баща служеше в съвета и чийто брат се беше бил рамо до рамо с него, вдигна глава и срещна
погледа му в огледалото в мига, в който той разтвори завесите.
— Добър вечер, тийшах. Не те очаквахме отново толкова скоро — каза родената и израснала в Столицата Шана
с типичния си източен акцент с отчетливи градски нотки и изтънчени маниери. — Майка ти ще се радва да те види.
Тя се изправи и светлината от слабия огън в камината проблесна през тънката бяла роба точно както и двамата
знаеха, че тя бе целяла.
— Не съм дошъл да се видя с майка си.
— Значи с мен. — Усмивката ѝ бавно изгря на лицето ѝ и го погледна с жълтеникавокафявите си очи като на
котка. — Поласкана съм. Искаш ли вино?
— Да, благодаря ти.
Тя се движеше с грацията на танцьорка. Елфическата ѝ кръв предполагаше, че може да се движи много бързо,
но сега тя не бързаше, за да му даде възможност да се наслади изцяло на гледката.
— Как вървят нещата на запад? — попита тя и наля рубиненочервено вино в две изящни стъклени чаши.
— Доста добре. Мирът е устойчив засега.
— Благодарни сме за това. Имах предвид обаче как вървят нещата с внучката на Маргред. Казаха ми, че лично
ти я обучаваш.
— Така е, а Марг я учи на нейните изкуства. Момичето има нужда от това.
— Казаха ми, че тя била голяма красавица — каза Шана и му подаде чашата. — Имала огнените коси на баба
си и сивите като буреносни облаци очи на дядо си.
 — Хубава е — отвърна той и посегна да хване между пръстите си кичур коса, който се виеше по гърба на Шана
чак до кръста ѝ. Косата ѝ, също като кожата ѝ, ухаеше на жасминов цвят, цъфтящ само нощем. — Но не е тип, който
би привлякъл окото ми.
Последното си беше чиста лъжа, както той с нежелание трябваше да признае пред себе си. Все още я виждаше
как вдига глава, за да го погледне, и как сияе кълбото светлина в дланта ѝ, озарявайки лицето ѝ с радостта от
оживялата сила.
— Но мислиш за нея — отвърна нацупено Шана и прокара пръсти по връзките на дрехата си.
— Трябва да мисля за нея — отвърна той и повдигна брадичката ѝ с пръст, — но сега съм дошъл при теб.
— И очакваш от мен да те приема в прегръдките и в леглото си. Ами ако тази вечер бях споделила и двете с
другиго?
— За щастие, не ги споделяш.
Тя се засмя и отпи още малко от виното си, преди да го остави настрана.
— За щастие. Винаги ще те приемам, Кийган, но всяка жена иска да бъде малко ухажвана преди това.
— Летях през нощта заради теб, Шана. Ако това не е достатъчно ухажване… — И тъй като я познаваше добре и
я харесваше, той направи едно бързо движение с китката си и ѝ поднесе нежна бяла роза.
— Ех, има ли жена, която би могла да ти устои? — попита го тя, докато галеше бузата си с цветето и го гледаше
изпод дългите си ресници. — Все още не съм намерила начин за това, нали?
Тя постави длан на бузата му.
— А сега свали меча, ботушите и всичко останало и ела в прегръдките ми, ела в леглото ми. Ще оставим всичко
на запад зад гърба си.
Можеше да свали меча си и го направи. Можеше да свали и ботушите си, както и всичко останало. Но никога не
би могъл да остави Запада зад гърба си.
И защото я познаваше, той прие, че тя никога не би разбрала причините му за това.
Пристъпи в прегръдките ѝ, в леглото ѝ и се предаде на копринената кожа с аромат на парфюм, топлите ѝ устни
и умелите пръсти на жена, която познаваше нуждите и тялото му също толкова добре, колкото и той нейните.
Кийган изключи ума си само за момента, изолира се от всичко друго. Пред него имаше прекрасни гърди, които
да изпълват шепите и устните му. Имаше женски стенания и затаен дъх, от които да кипва кръвта му. Пулсът ѝ се
учести от ласките му, а косите ѝ се спуснаха над него като ароматни завеси, когато тя го възседна.
— Липсваше ми, тийшах — прошепна тя и отметна глава, стенейки, докато го поемаше в себе си. — Липсваше
ми това.
Бедрата ѝ се раздвижиха бавно с томително удоволствие. Той ги стисна, докато се нагаждаше към ритъма ѝ, но
леко, за да не остави следи по меката ѝ бяла кожа.
Наблюдаваше лицето ѝ, надарено с невероятна красота, и видя в очите ѝ мига, в който тя се отдаде на
удоволствието. Той я остави да се движи върху него, затвори очи, за да се съсредоточи само върху този миг, само
върху нея, да блокира всички останали образи, които се бореха да нахлуят в съзнанието му.
Щом кулминацията ѝ настъпи, той се надигна и я прегърна, предизвиквайки и собствения си оргазъм.
А когато тя прошепна името му, той мислено се прокле за това, че желаеше друга.
Остана с нея още час. Донесе ѝ вино, слушаше сънливия ѝ глас, докато му съобщаваше последните клюки, и
галеше косите ѝ, докато усети как тя се унесе в сън. Тогава се надигна тихо, облече се и изпита известно съжаление,
че напуска топла и гола жена в меко пухено легло. Изпита и вина, за пореден път, за това, че си мислеше за друга.
— Няма ли да останеш? — измърмори тихо тя и се надигна на лакът. Косите ѝ се разпиляха по гърдите ѝ,
когато протегна ръка към него. — Остани да спиш при мен. Събуди се до мен.
— Имам задължения.
— Имаш задължения и тук.
— Никога не ги забравям. — Дали от чувство на вина, или от съжаление, не можеше да каже точно, но
измагьоса още една роза и я положи до нея. — Ще се върна, когато мога.
Тя го изгледа с онзи неин похотлив поглед, който винаги му беше харесвал.
— Може да се окаже, че съм ангажирана.
Той взе ръката ѝ и я целуна.
— В такъв случай е много хубаво, че покоите ти са на третия етаж, така че да мога да изхвърля този, който те
ангажира, направо през балкона. Спи сега.
Той пристъпи обратно през завесите. Вече беше призовал дракона и Крога кръжеше над вътрешния двор на
двореца. Звярът се спусна надолу, а Кийган стъпи на перилата на балкона и с един скок се метна на гърба му.
Шана отиде до вратите към балкона, раздели завесите и го гледа как се отдалечава.
„Един ден той няма да отлети от мен — помисли си тя. — Един ден няма да се върне отново на запад с
безкрайните поля и овце.“
Един ден той щеше да остане.
Трета част
Избор
Най-трудното в живота е изборът.

Джордж Мур

Да вярваш само на възможностите не е вяра, а чиста философия.

сър Томас Браун

Двадесет и първа глава
В компанията на Белята, зает с поредната от своите изпълнени с душене, обикаляне и тичане напред-назад
разходки, Брийн отново тръгна през гората към портала.
Ясната красива сутрин я беше подмамила да седне и да пише в градината, обгърната от топлия бриз и ясното
слънце, чиито лъчи правеха всички цветове по-ярки и живи. Едва не пропусна ежедневната си визита до Талаф и
баба ѝ заради простичкото удоволствие да се наслади максимално на следобеда, който обещаваше да бъде
прекрасен.
Но беше казала, че ще отиде, и нямаше как да се отметне.
Харесваше ѝ да научава нови неща и се надяваше да направят някои нови заклинания. Дори беше написала
първото си собствено заклинание — лека заигравка с озаряващата магия, която призоваваше седем светлинни кълба
и ги караше да се реят във въздуха. Можеше да го изпробва след одобрението на Марг.
Не ѝ се искаше да прекара последните два часа от деня в Талаф, размятайки проклетия меч или нанасяйки
удари с ръце и крака. Щеше да потренира с Кийган, но искаше да отдели оставащото време за магия, за това
съсредоточаване, за което той непрекъснато ѝ натякваше.
Съсредоточаване и контрол, помисли си тя. Трябваше просто да го убеди, че от обучението ѝ в тази област
щеше да има повече смисъл, отколкото от това да размахват и удрят два омагьосани меча един в друг.
Както винаги, Белята се впусна през портала преди нея и ако децата или кучетата бяха навън в двора на
фермата, тя знаеше, че той ще побегне право натам. Или пък можеше да зърне Шесторката, както тя наричаше
децата от различните племена, които се гонеха по пътя и в гората, и да потича с тях.
Тъмнокожата елфка на име Мина, която определено беше главатар на бандата, често идваше при Брийн, за да я
разпитва за различни неща от другата страна. Дете не можеше да преминава през портала, без да е съпровождано от
възрастен, чак докато навършеше шестнайсет години, но Мина вече имаше планове да види всичко, което можеше да
се види.
Те бяха умни и любопитни деца и все пак просто деца, реши Брийн, независимо дали имаха способността да
летят, или да се крият в дърветата, или пък да се превръщат в коне.
Ако те или момчетата на Ашлинг бяха наоколо, Белята щеше да намери своя път към къщата на баба ѝ след
играта.
Тя се покачи през дебелите извити клони, надвесени над масивните скали. Напусна прекрасния слънчев ден и
се озова сред студена мъгла, под дъждовно небе.
Искрено съжалявайки за хубавото време от другата страна, тя вдигна качулката на якето си и го закопча догоре.
Заслиза внимателно по хълма и тръгна напряко през подгизналата трева. Гъста мъгла скриваше фермата и тя едва
различаваше очертанията на каменната ограда и пътя край нея. Денят определено подканяше да си стоиш вътре,
реши Брийн, след като прескочи зида.
И да си край огъня, добави тя, когато усети смразяващата влага във въздуха.
Извика кучето и тръгна напред, придържайки се плътно към единия край на пътя. Тук, разбира се, нямаше
автомобили, но можеше да се появи някой галопиращ пътник, а сред тази гъста мъгла човек едва виждаше на два
метра пред себе си.
Призова кълбо светлина и се удиви от факта колко бързо то се образува в дланта ѝ. С него предимно
отблъскваше виещите се езици на мъглата, но и това беше от помощ.
Влажната завеса сякаш блокираше и околните звуци освен видимостта, добавяйки особено призрачно усещане
към вече обичайната разходка. Чувстваше се така, сякаш бе попаднала в облак — наоколо беше тихо и самотно. А
накрая я очакваха огън и топла напитка.
Подхвърли светещата топка, улови я и за да се разведри, запя песен, която ѝ се стори подходяща за случая —
„Дългият виещ се път“.
— Имаш прекрасен глас — каза някой.
Жената се появи от мъглата така, сякаш до този миг е била част от нея. Беше облечена в дълга сива пелерина с
качулка, която покриваше посивелите ѝ коси. Брийн подскочи от изненада и едва не изпусна топката светлина, а
жената се усмихна.
— О, изплаших те. Съжалявам, днес е паднала ужасна мъгла. Ти сигурно си дъщерята на онзи, който бе някога
тийшах, внучката на Маргред. Казваш се Брийн, нали? Аз съм Изулт и се радвам да се запознаем дори и в ден като
днешния.
— Да, аз съм Брийн.
Жената носеше голяма кошница, от която се подаваха зелените листа на връзка моркови. В очите ѝ, сиви също
като косата ѝ, играеше непринудена усмивка.
— Наблизо ли живеете? — попита Брийн.
 — О, имам още доста път. Размених някои от моите неща за малко моркови от фермата на О’Бройн, онази
същата, която някога беше твоя. Така и не ми се удава да ги отглеждам сама.
— Аз съм на път да се срещна с баба ми.
— Сигурна съм, че тя много се радва да си край нея след толкова много време — каза Изулт и придърпа
краищата на пелерината си по-плътно, за да се скрие от студа. — Може ли да повървя с теб и да се възползвам от
тази красива светлинка, която имаш? Искам да се отбия и да поздравя старата ми приятелка.
— Разбира се. Познавате ли баба ми? — попита Брийн, когато тръгнаха.
— О, разбира се, всички познават Маргред, може да се каже даже, че израснахме заедно. Познавах и баща ти
още от времето, когато беше пеленаче. И ти приличаш на тях, на семейство О’Келиг, с изключение на очите. Тях си
наследила от баща си и от неговия баща.
— Да, така са ми казвали.
— Прекарала си много години навън — отбеляза старицата и размаха пръст към топката в дланта ѝ. — Сигурно
си научила вещерския занаят от баща си.
— Не. Започнах да се уча едва когато дойдох тук.
— Е, това е много жалко, нали? Баща ти имаше голяма сила, както от О’Келиг, така и от бога. Той можеше да те
научи на много неща. И у теб има много сила, а и от кръвта на бог.
— Баба ми ме обучава.
— Да призоваваш малки топки светлина.
Брийн я погледна, изненадана от пренебрежителния тон. Усмивката все така непринудено продължаваше да
грее на лицето на жената в пълен контраст с думите ѝ. Но сега очите, които видя, не бяха сиви, а почти черни.
Много, много тъмни и дълбоки.
— Светлината е същността, сърцевината, основата.
— Така ли мислиш? При условие че светлината може да бъде угасена толкова лесно? — Старицата изскубна
светещото кълбо от ръката на Брийн и го стисна в своята, а когато отново разтвори пръсти, светлината беше
изчезнала.
— Толкова слабо пламъче се гаси толкова лесно. Черното винаги ще поглъща бялото, момичето ми. Тъмнината
винаги ще побеждава светлината. Научи този урок добре, защото винаги ще бъде така.
Не беше посивяла, осъзна Брийн, когато главата на спътницата ѝ се обърна още малко към нея и тя видя как под
качулката косите ѝ постепенно се изпълваха с цвят. Червен цвят. Не беше ярък огненочервен цвят, а тъмен и дълбок
като кръв. Пелерината също стана черна.
Каквото и да имаше в кошницата, то започна да се гъне и да съска.
— Коя си ти?
— Аз съм Изулт, както ти казах. Тази, която познава много добре баба ти. Аз съм тъмнината на нейната
светлина. Аз съм тази, която помогна на Одран да изпрати баща ти, това жалко подобие на син, към сигурната му
смърт. Ела, ела и гледай, дете, как ще направя същото с жената, която го е родила. След това ще те заведа при дядо
ти. Той няма търпение да те облече в одежди от злато и да ти покаже истинската сила, която е в кръвта ти.
Зашеметена и отвратена, Брийн се дръпна назад. Красивите черти по лицето на Изулт — лице приятно и
донякъде обикновено, изведнъж започнаха да се превръщат в ужасяващи. Тя излъчваше някакво тъмно сияние,
докато двуглави змии започнаха да изпълзяват от кошницата ѝ — златна, а не от слама.
— Не! Няма да тръгна никъде с теб. И няма да се доближиш до баба ми.
В усмивката на лицето на жената проблесна самоувереност.
— Толкова млада, толкова глупава и толкова слаба. Сигурно ще направиш още някоя красива топчица, за да ме
спреш?
Когато вещицата сграбчи ръката ѝ, през кожата на Брийн премина нажежена вълна, която едва не я покоси.
Коленете ѝ се огънаха и когато тя се опита да се изправи, едната от змиите я ухапа. Болката я повали.
Въпреки това тя не спря да се опитва да призове светлина, да събере сили и да намери защита и оръжие. Силата
ѝ отскочи от върховете на пръстите ѝ и се удари в пелерината на Изулт. Вдигна се пушек.
Изулт вдигна учудено вежди и отстъпи крачка назад. Усмивката се върна на лицето ѝ.
— Значи си имала нещо повече, отколкото си мислех. Но това не е достатъчно, малко цветенце. Не е
достатъчно.
Брийн кръстоса ръцете си във въздуха. Този път малките светкавици, които изскочиха от пръстите ѝ, се
стовариха по земята, без да нанесат вреди.
— Искаш още. Усещам нуждата, която изпитваш. Аз мога да ти дам още. Дядо ти може да ти даде още, много
повече, отколкото ограниченият ти ум би могъл да си представи.
— Не искам нищо от теб или от него.
— Но ще го имаш. И ние ще ти го вземем.
 В мига, в който Изулт пристъпи напред, Брийн се приготви да се бори с всички останали ѝ сили.
И тогава драконът се появи с рев сред мъглата.
Той замахна с опашка и прикри Брийн, увивайки се в кръг около нея, а в същия миг Кийган скочи от гърба му. С
меч в ръка той нападна Изулт. Тя замахна с кошницата, хвърляйки съскащите змии право към него, и изчезна в
мъглата.
— Тя ще донесе смъртта ти, тийшах — извика Изулт. — И ще заеме мястото си в черната кула, когато Одран се
възцари завинаги.
— А аз ще донеса твоята.
Змиите изсъскаха неистово, когато той ги порази със светлина. В мига, в който те се превърнаха в пепел,
мъглата се разнесе. Изулт беше изчезнала.
Кийган прибра меча в ножницата му.
— Аз ще донеса твоята — повтори той и се обърна към Брийн. Направи знак на дракона да развие опашката си
и поклати глава. — Как точно очакваш да се биеш, седнала по задник?
Той пристъпи към нея и изражението му мигом се промени от ярост в шок. Притича и коленичи до нея.
— Ранена ли си? Ухапаха ли те?
— Ръката ми.
Той вдигна трескаво ръкава ѝ и изруга. Напълно безпомощна и измъчвана от прерязваща болка, Брийн изпищя.
— Много съжалявам, наистина. Не! Не! Стой будна! — извика той, когато главата ѝ се люшна, и стисна
брадичката ѝ толкова силно, че остави следи по кожата ѝ. — Трябва да останеш будна. Трябва да изгорим отровата в
теб, преди да те е отвела в Съня. Нямаме време да те пренеса до Ашлинг. Ще го направим заедно.
— Не знам как. Толкова съм изтощена.
— Погледни ме. Присъедини се към мен. Предизвикай светлината и огъня с мен, призови силата си заедно с
мен, двамата като едно цяло. Виж как тъмнината се движи в кръвта ти, прочисти я с бял огън, докато изчезне.
Изречи това заедно с мен.
— Какво? — каза тя, но всичко се размазваше пред очите ѝ, ушите ѝ заглъхваха, съзнанието ѝ се замъгли.
— Остани будна, по дяволите. Погледни ме. Нека моите очи са твои, а моето съзнание — твое, моята воля е
твоя воля. Изречи думите заедно с мен и призови огъня. Повтаряй след мен — настоя отново той и тя зашепна с
усилие.
Щом завършиха заклинанието, болката се върна и я накара задъхано да простене.
— Знам, че те боли. Използвай болката. Ти вече си по-силна. Хайде да го повторим отново. Ще го направим пак
заедно. От три пъти трябва да стане, значи, още два.
„Не е болка“, помисли си тя. Това беше усещане отвъд болката. Чувстваше се така, сякаш тялото ѝ гореше
отвътре. Той изчака, докато тя пищеше и хлипаше.
— Още веднъж, само още веднъж и сме готови. Обещавам! — каза той и хватката на пръстите му около ръката ѝ
се затегна. — Аз съм тук с теб. Хайде, още веднъж.
Наложи ѝ се да затаи дъх и да преглътне предстоящото усещане на неописуема болка, която щеше да разкъса
тялото ѝ за трети път.
Погледът ѝ не се отделяше от неговия и отново видя златистите светлинки, плуващи в зеленото на очите му.
— Присъедини се към мен — каза тя и заплака без свян до края на ритуала.
— Ето, браво! Смела си. Дай да погледна. Не затваряй очи, не заспивай! Все още не.
С изключителна нежност той приглади косите ѝ назад от влажното ѝ лице.
— Ох, изгорила те е здравата тази проклета кучка. Това и аз мога да го излекувам и няма да те боли толкова.
Погледни, виждаш ли къде са следите от ухапването? Тук, където беше червено и подуто? Вече го няма. Отровата е
изгорена. Остана единствено белегът, но с него ще се заема аз. Остави на мен.
Тя отново отпусна глава назад, безсилна дори да мисли, че тялото ѝ лежеше опряно върху крака на дракон.
— Къде сме? Това не е пътят покрай фермата към къщата на баба ми.
— Тя те е подмамила да се отклониш надалеч.
— Чувам… водопад.
— Да. Одран не може да премине през него, но изглежда, тя идва и си отива когато си поиска. Възнамерявала е
да те отведе през портала с помощта на тъмните си магии.
— Аз… — Брийн въздъхна облекчена, че ръката ѝ се разхлади и всяка болка, дори само намекът за болка,
изчезна.
— Ето, готова си — каза той и леко погали бузата ѝ с длан. — Справи се добре. Свърши по-трудната работа и я
свърши добре — добави той и седна на петите си. — А сега ми кажи какво, по дяволите, си си мислела, когато си
тръгнала с вещица като Изулт?
— Не знаех коя е и аз просто отивах към баба. Тя ме попита дали можела да повърви с мен и да я посети. Каза,
че били приятелки, или поне го намекна, но след това всичко се промени. Тя взе светлината ми. Имах топка
светлина, а тя ми я взе и я смачка.
Той все още държеше ръката ѝ и тя никога нямаше да забрави това. Държеше я, защото Брийн все още
трепереше.
— За какво ти е било да носиш топка светлина в такъв ясен следобед?
— Имаше мъгла, валеше и нищо не се виждаше, а аз…
— Така както беше тук, когато дойдох?
— Да, точно така.
— Това е заради вещерските ѝ номера.
— Значи е нямало мъгла?
— Било е илюзия за теб.
— Но… тя как ме е докарала тук? Вървяхме само няколко минути. А ти как ме откри? Откъде знаеше къде съм?
— Тя те е омагьосала. Ти пееше. Чувах те да пееш, а не се виждаше никъде. Изулт е могъща и го е планирала
добре. — Той вдигна поглед и огледа разстоянието до водопада и намиращия се под него портал. — Но не
достатъчно добре. Аз видях светлината ти и чух гласа ти, а след като и двете изчезнаха, последвах светлината ти тук
— каза той и докосна с пръст мястото над сърцето ѝ.
Изправи се и взе кожен мех от седлото.
— Това е просто вода. Имаш нужда от нея след пречистването. Марг ще ти даде нещо, за да се оправиш
напълно, така че не заспивай, докато не си възстановена.
— Чувствам се някак си… като пияна.
— Това не е изненадващо, нали? И двамата правим това заклинание за пръв път.
Водата се плъзна като вълшебство надолу по гърлото ѝ, но тя едва не се задави.
— Как така никога преди не си го правил? Значи не си знаел дали ще подейства?
— Но подейства, нали? А сега ставай на крака — каза той, взе меха и просто я обгърна с ръка, за да ѝ помогне
да се изправи. Стегна хватката си, когато тя се олюля.
— Вие ми се свят — успя да каже Брийн и отпусна глава на рамото му. — Трябва ми секунда време. Не мисля,
че в момента мога да ходя.
— Няма да ходиш.
Въпреки че беше все още замаяна, когато той я вдигна, всичките ѝ сетива се обостриха в мига, в който се озова
на седлото.
— О, не! Не мисля, че…
Той скочи с лекота и се озова зад нея.
— Няма да те оставя да паднеш.
В този миг драконът просто се издигна във въздуха и се понесе над дърветата като сокол.
Вятърът свистеше в косите ѝ и брулеше лицето ѝ.
— Как го… няма никакви юзди или поводи — отбеляза тя.
— Знаем къде отиваме. Седлото е за удобство на ездача и за носене на провизии.
Искаше ѝ се просто да затвори очи, докато отново усети здрава почва под краката си, но нещо вътре в нея
копнееше за повече. Тя впери поглед в небето, обагрено в синьо, златисто и бяло. Погледна надолу към хълмовете и
полята, към потоците и къщурките. Навсякъде се виждаше зелено и още зелено, примесено с кафяво и златисто, а
напред синееше заливът с бели пенещи се вълни. Изведнъж сред тях се появи опашка в преливащи цветове.
Мислеше, че е започнала да разбира магията и дори да я усеща. Но не беше така. До този момент.
Тя посегна назад и сграбчи ръката на Кийган.
— Нали казах, че няма да те оставя да паднеш, а и почти стигнахме.
— Не, не, не е заради това. Всичко е… толкова невероятно. Прекрасно е. Толкова е красиво.
Удивена от гледката, тя отдръпна ръката си и леко погали гърба на дракона.
— На пипане е почти като полиран, прилича на скъпоценен камък. Той ме защити.
— Това е в природата му. Заложено е в сърцето му.
Брийн видя фермата под тях и осъзна, че съжалява, че първият ѝ и вероятно единствен полет бе толкова кратък.
— Благодаря и на двама ви. Ако не бяхте дошли, щях да съм мъртва.
— Те не те искат мъртва. Все още не — каза Кийган и се приземиха, а Марг се спусна разтревожена към тях,
следвана от Белята, който скимтеше тревожно.
— Тя къде беше? Какво се е случило?
— Изулт ѝ се случи — отвърна Кийган и скочи от гърба на дракона, след което се пресегна и свали Брийн от
седлото. — Тя ще се оправи — обърна се той към кучето, което драскаше по краката му в опит да се добере до
Брийн.
 Вместо да я остави на земята обаче, той я вдигна на ръце и я понесе към къщата.
— Вече мога да ходя — настоя тя.
— Но не съвсем добре, обзалагам се. Онази имаше сънотворни змии и Брийн беше ухапана.
— Преди колко време?
— Внеси я вътре — дотича забързана и Ашлинг. — Ще я пречистим.
— Вече е направено.
— Ти ли…?
— Двамата. — Той замълча и след миг гласът му се изпълни с раздразнение. — Не мога да я внеса вътре, ако
ми се пречкате в краката, нали?
— Дай да видя — настоя Ашлинг и посегна да постави едната си ръка върху сърцето на Брийн, а другата на
главата ѝ. — Чиста е. Изчистена е, Марг, не се тревожи. Браво на теб, Кийган.
— Тя ще има нужда от лековита отвара. Горкото ми момиче.
— Махон, любов моя, изведи децата навън. Брийн има нужда от малко тишина. Харкен, приготви отварата,
моля те.
— Изулт — обърна се Кийган към двамата мъже.
Махон изруга, спечелвайки си ококорени погледи от страна на двамата си синове и още един, навъсен, от
страна на жена си. Кийган внесе Брийн вътре и я остави на дивана, а Белята побърза да постави лапички върху
гърдите ѝ и щуро да заближе лицето ѝ.
— Имам нужда Махон да излезе на разузнаване с мен, както се канехме да направим и преди това да се случи.
— Тогава гледай Маб да е при децата. Махни се сега, Беля — каза Ашлинг и погали кучето, побутвайки го
настрана. — Остави я за малко на нас. Излез навън с момчетата.
— Излез отвън — каза му Брийн и за да го успокои, го целуна по носа. — Аз съм добре.
Кийган кимна и отново погледна към Брийн.
— Ще тренираме утре двойно по-усилено. Това не беше някой случаен съгледвач, който е извадил късмет, а
нещо планирано предварително. Одран знае, че си тук. Знае, че си се пробудила. Ще тренираме по-усилено.
Харкен влезе при тях с чаша в ръка, а Кийган излезе.
— Изпий сега това — настоя Ашлинг — до последната капка. След това ще ти сложим нещо за хапване, мисля,
че има яхния. Това пречистване изпразва цялото тяло.
— Да, чувствам се някак си куха.
— Трябваше да разбера — каза Марг, когато седна до нея, взе ръката ѝ в своята и я притисна към бузата си. —
Трябваше да го очаквам, да съм подготвена.
— Вината не е твоя. Ти подготвяше мен. Кийган също ме подготвяше. Мразя факта, че той се оказа прав, но
наистина трябва да се трудя по-усилено. Бях слаба и глупава. Такава си бях — настоя Брийн, когато Марг се опита да
възрази. — Но следващия път няма да бъда.
— Сега трябва да хапнеш нещо — заяви Ашлинг, — а след това ще ни разкажеш всичко от начало до край. Ще
видим какво трябва да се направи. Тя е твоя кръв, Марг, и не е нито слаба, нито глупава. Изулт обаче е коварна и
много силна с нейните отвратителни змии. Затова първо ще чуем какво е станало, а след това ще видим какво трябва
да се направи.
Щом Брийн се съвзе и завърши разказа си, Харкен отстъпи от прозореца, където беше стоял до този момент,
загледан в децата навън. Той нежно взе лицето на Брийн в дланите си и я целуна леко по устните.
— Въпреки че си била уловена в омагьосана мъгла от могъща черна магьосница, била си жигосана от нея и
ухапана от сънотворна змия, все още у теб е имало достатъчно светлина и борбеност, за да насочиш Кийган къде си.
Ти наистина си дъщеря на баща си — каза ѝ той.
Тя не беше разгледала случилото се от тази гледна точка. Възприемаше го единствено като провал.
— Надявам се да е така. Не разбирам обаче това със Съня. Кийган каза, че те не ме искали мъртва.
— Това не е смърт — отвърна Ашлинг, — но много прилича на нея.
— Знаеш ли приказката за Спящата красавица? — попита Харкен. — Е, само дето целувка нямаше да те събуди.
Човек, ухапан от такова същество, изпада в мрачен и дълбок сън и може да се събуди единствено по волята на онзи,
който заповядва на змията.
— Щяхме да развалим проклятието — намеси се и Марг и хвана ръката на Брийн, — но това е трудно и опасно
за всички. Хубаво е, че вие с Кийган сте успели да изгорите отровата, преди да е стигнала до сърцето и главата ти.
— Тя смяташе да ме отнесе през портала зад водопада. Как щеше да ме накара да премина?
— Не съм чувала да са я виждали отново в Талаф, откакто го затворихме. Сигурно са ѝ трябвали години, за да
изработи отключващо заклинание. Тя е от тук — добави Марг, — вероятно това ѝ е помогнало. Има и други
портали, разбира се, но те са добре охранявани. Въпреки това някои съгледвачи успяват да се промъкнат през тях,
както стана с онзи, когото Кийган уби на гроба на Иън.
 — Тя е дошла сама — посочи Харкен. — Това означава, че ако е преминала през водопада, няма как да е водила
войници със себе си. Ще отида да проверя дали не мога да затворя пролуката, през която се е промъкнала.
— Не отивай сам, недей — настоя Ашлинг.
— Виждам колко малко доверие ми имаш.
— Бих казала същото на всеки, глупако. Иди с още двама, за да сте поне трима.
— Магьосник се движи с фея и превръщенец — обади се Брийн. — А един елф и един трол излизат от зелената
гора. С дърво, камък, светлина и магия петимата отново затварят портала.
Брийн се отпусна назад и изгледа учудено лицата около себе си.
— Какво беше това! Можех да го видя. Бяхте ти и Морена, заедно с мъж, който се превръща в мечка, жена, която
излиза от дърво, и трол с каменна брадва.
— Видение — усмихна ѝ се Марг.
— Аз нямам видения. Искам да кажа, имам сънища и те могат да бъдат доста реалистични, а понякога
преживявам някои странни моменти, както се случва с всички, но…
— Не, далеч не с всички.
— Вероятно съединяването на силите ти с тези на Кийган ти е дало известен стимул. Искаш ли още малко чай?
— попита Ашлинг.
— Не, не, достатъчно ми беше. Чувствах се така, сякаш бях тук, но виждах като през завеса, много тънка завеса.
— С времето завесата ще се вдигне — каза ѝ Марг. — А сега мисля, че имаш нужда от мъничко почивка.
Преживя доста труден момент.
— Не почивка. Имам нужда от тренировка. Имам нужда да науча повече и да стана по-добра в това, което
научавам.
— Добре тогава — кимна Марг и се изправи. — Ще се упражняваме.
Когато двете си тръгнаха, Ашлинг сложи ръка на рамото на Харкен и попита:
— Какво почувства тя? Видял си го, сигурна съм, че си го видял от загриженост. Както аз се тревожа за тялото
ѝ, така и ти си следял дали умът ѝ е чист и ясен. Но и ти видя нещо.
— Така е — отвърна брат ѝ и запаса на кръста си меча, който рядко носеше. — И въпреки че умът ѝ е чист и
ясен, тя е заклещена между страха и очарованието по същия начин, както е заклещена между Талаф и света, който е
познавала досега. Нейните обич, лоялност, нужди, съмнения… те са оплетени в нея като лозови клонки.
Той нахлупи шапката си и облече палтото си.
— Ние няма какво да направим за това, Ашлинг. Тя сама ще направи своя избор, когато ѝ дойде времето.
— Иде ми да те тресна с нещо по главата заради волското ти търпение.
— Дори и тогава нещата пак ще си бъдат такива, каквито са — отвърна той и я целуна по бузата. — А сега
трябва да оседлая кон и да отида да взема Морена. Мисля, че Шон е бил онзи от видението ѝ. Остани за вечеря, ако
Махон и Кийган не са се върнали дотогава.
— Имаш предвид да я сготвя?
— Да, разбира се — съгласи се той с усмивка, — но освен на храната, ще се зарадвам и на приятната компания,
както и на децата.
Тя го перна по врата, докато той излизаше през вратата.
— А кога най-накрая ще попиташ Морена дали ще се омъжи за теб, за да може тя да ти готви вечеря?
— Тя е ужасна готвачка, както и ти добре знаеш. Освен това ще я попитам едва когато е готова да каже „да“, не
и преди това.
— А защо не я подтикнеш малко? — зачуди се Ашлинг, когато брат ѝ затръшна вратата след себе си. Въздъхна и
добави: — Благословен да си, братко — след което отиде до прозореца, за да нагледа децата.
Бе готова да убие за тях. Бе готова и да умре за тях, помисли си тя и скръсти ръце над нарастващия в утробата ѝ
живот. А сега можеше единствено да се надява, че Брийн щеше да се бие за тях и за всички останали деца във всички
светове.
Двадесет и втора глава
Учи и се упражнява до изгрева на луните. След това хапна с благодарност от печеното говеждо със зеленчуци,
което Седрик беше приготвил, и въпреки че Марг искаше да остане да преспи при нея, Брийн настоя да се върне
обратно в своята къща.
Имаше нужда от малко пространство и тишина. Искаше да седне и да опише с подробности всичко случило се.
Това щеше да ѝ помогне да го запомни, с надежда че повече няма да допусне същите грешки.
Щом се настани в леглото си, а Белята се сви на кравай пред огъня, който вече можеше да запалва само с мисъл
(страхотен напредък!), тя посегна да пъхне стръкче розмарин под възглавницата си. Обаче се сети за видението си
от кухнята на фермата и го остави настрана. Може би беше време да посрещне сънищата такива, каквито се
появяваха, независимо какво можеха да съдържат.
Сънува отново черния замък със стени, гладки като стъкло, който се издигаше на скалист остров сред бурни
вълни, разбиващи се в острите скали.
Богът стоеше на широк балкон на най-високата кула. Черната му мантия се развяваше, а от ръцете му към
небето излитаха тъмни светкавици, каращи го да се завихря. Очите му светеха от ярост, а лицето му представляваше
гневна маска.
От буреносното небе зашибаха капки дъжд, остри като стрели. Те започнаха да падат по земята, по скалите и по
тези, които служеха на бога, а те пищяха ли пищяха, търсейки отчаяно прикритие от смъртоносната буря. Някои от
тях бяха пронизани и прогорени като от киселина. Други биваха понесени от бушуващия вятър, издигаха се високо и
биваха запратени в разбеснялото се море. Постройките, които отново бяха започнали да се изграждат от руините, се
срутваха с трясък.
А гневът на Одран не се уталожваше.
Изулт излезе напред. Дъждът заплющя като бич по кървавочервената ѝ коса и по дългата ѝ рокля в същия цвят.
В съня си Брийн можеше да почувства страха, който се четеше в очите ѝ, независимо колко старателно тя се
опитваше да го прикрие.
— Кралю мой, господарю мой, ти си всичко за мен.
Той се обърна и я сграбчи за гърлото с една ръка, повдигайки я във въздуха. Тя не се опита да се противи. Обзе я
невъобразим страх, но не се възпротиви.
— Ти се провали! Трябваше да ми я доведеш. Кажи ми защо да не те хвърля в морето? Защо да не гледам как
тялото ти се разбива в скалите?
Вместо това той я захвърли на пода на балкона, далеч от себе си. Брийн видя как към страха ѝ се прибави и
болка, но Изулт успя да събере сили и да коленичи в краката на Одран.
— Цялата ми сила е подчинена на теб. Аз сама бих се хвърлила върху скалите, ако ми заповядаш. Тя има повече,
отколкото смятахме, у нея се надига нещо по-голямо от това, което познаваме. Но, кралю мой, господарю мой, това
знание е само в твоя полза.
— Щях да имам полза от него, ако ти беше изпълнила дълга си.
— Нещо много повече се е пробудило у нея. Когато я получиш, няма да се налага да чакаш толкова дълго, за да
изпиеш силите ѝ. Тя ще се превърне много по-скоро, отколкото очаквахме. А във великия ден, в който я изсмучеш до
капка, няма да остане заключена за теб врата, нито пък забранен за теб свят.
Тя наведе глава.
— Кралю мой, господарю мой, ти си всичко за мен. Аз съм вярна единствено и само на теб. Забравила съм
всичките си клетви, освен тази, дадена пред теб. С черната магия, единението с теб и с кръвта на седем девици ти
помогнах да възстановиш замъка си. Ще изпълня клетвата си да ти помогна да изградиш великолепния си град
отново, да завладееш отново трона си, да властваш над всички богове, над всички светове и да превърнеш в прах
всички свои противници.
Тя вдигна глава.
— Умолявам те, Одран Несравними, не отнемай живота ми в гнева си. Ако ти е нужна смъртта ми, нека е взета
хладнокръвно и със спокоен ум върху жертвения олтар, така че и в смъртта си да ти служа, дори отвъд собствения си
живот.
Той изгледа изучаващо Изулт със сивите си очи, толкова приличащи на тези на бащата на Брийн и на самата
нея, и прецени:
— Ще отидеш ли на олтара по желание, вещице?
— Животът ми е твой, използвай го, вземи го, прави каквото искаш. Така е от мига, в който ти дадох обет сред
кръв и дим.
— Стани — махна ѝ той с ръка и се обърна. Убийственият дъжд престана и вятърът утихна. Той остана
неподвижен за миг, а златистите му коси блестяха, спускайки се до раменете му.
 — Съмнявам се не в твоята лоялност, а в уменията ти. Ти ме разочарова, Изулт.
— Никога не съм изпитвала по-голямо съжаление.
— Прати ми роб с вино — да е хубаво. И виж онази бъркотия долу да бъде оправена веднага.
— Както желаеш, господарю — отвърна тя и се прибра отново вътре.
Одран пристъпи към парапета и се загледа към морето.
За миг, за един ужасен миг погледът му сякаш срещна този на Брийн. Тя видя нещо в очите му, може би кратка
изненада и тъмно задоволство.
И се събуди, трепереща и премръзнала, сякаш бе потопена в лед.
Грабна таблета си и записа всичко видяно в съня, след което пъхна стръкчето розмарин под възглавницата си.
На сутринта написа публикация за блога, като се съсредоточи върху градината и всичко цветно и весело,
добавяйки и няколко красиви снимки.
Върна се отново към работата по книгата си и напредна доста, тъй като добави към героите и зла вещица, която
носеше магически медальон с двуглави змии.
По-късно щеше да пише и за живите, но все още не беше готова за това. Във всеки случай искаше да се
съсредоточи върху историята, но не можеше да не мисли за съня, за мъглата или за настойчивия поглед на Кийган,
докато ѝ беше помагал да се излекува. Осъзна, че той също беше почувствал болката ѝ — онази изгаряща, нечовешка
болка. И въпреки това не се беше отдръпнал.
— Misneach — каза си тя и докосна татуировката на китката си. Той имаше смелост.
Реши, че има нужда известно време да остане сама. Имаше нужда да помисли дали наистина притежаваше
смелост, или това бе просто дума, изписана върху кожата ѝ.
За да прочисти ума си, реши да приключи с писането рано и да се заеме с някои домашни задължения, които
беше позанемарила. Включи пералнята и отиде с колата до пазара в селото, а това ѝ напомни колко много беше
свикнала с живота в Талаф и как ирландското селце ѝ се струваше като цял друг свят.
Щом приключи с прането, прибра покупките и почисти градината от плевели, реши да провери електронната
си поща още веднъж, преди да тръгне, за да прекара следобеда си в света на феите.
— О, боже мой!
Прочете пристигналия имейл и рязко се изправи. Обиколи трескаво стаята няколко пъти също като Белята,
който често тичаше екзалтирано ту вътре, ту вън.
Седна, прочете го отново и пак се изправи.
— О, боже мой! Спри се, спри се! Не се вълнувай толкова. Това е просто следващата стъпка. О, по дяволите!
Толкова съм развълнувана!
Щом Белята скочи пред нея и сложи предните си лапи на коленете ѝ, тя го хвана и затанцува от радост.
— Агентката иска да види целия ръкопис. Тя не е написала „никога повече не ми пиши ти, жалко подобие на
писател“. Не! Казва, че първата глава и краткото описание, които ѝ изпратих, много са ѝ харесали и иска да прочете
и останалото!
Трябваше да излезе навън, да си поеме дълбоко въздух, отново да потанцува с кучето.
След това си наложи да седне спокойно, да напише отговор, който прочете три пъти, за да се увери, че звучи
достатъчно професионално.
— Добре, ето ме и мен! — каза тя на глас, прикачи ръкописа към имейла и се загледа в екрана. — Просто
натисни „изпращане“, за бога! Натисни бутона.
Погледна към кучето, което беше положило глава на бедрото ѝ и я гледаше с обич.
— Ще ми се ти да можеше да го направиш. Но ти не можеш, така че…
Тя натисна бутона за изпращане и отново си пое дъх.
— Е, а сега да се махаме оттук, или ще стоя и ще мисля за това цял ден.
Така или иначе мисли за това през целия път през гората, след което заключи мислите дълбоко в ума си. Ако
продължаваше в същия дух, в крайна сметка щеше да реши да каже на някого, а все още не искаше никой да знае.
Дори и Марко.
Отиде право в къщата на баба си. Не повдигна въпрос за съня, все още нямаше намерение да говори за това,
защото щеше да я разсее от работата, която искаше да свършат. Трябваше да стане по-добра възможно най-бързо.
През следващите два часа се занимава с правене на заклинания и опита дори онова, написано от нея самата.
След като почисти котлето и инструментите, изнесе кристалите навън, за да възстановят енергията си, и двете с
Марг седнаха с чаши чай и бисквити, които Седрик им сервира още топли, току-що излезли от фурната.
— Ухаят невероятно.
— Лимонови бисквити — каза ѝ Седрик. — Финола ни изпрати пресни лимони.
— И на вкус са невероятни — добави Брийн и разгледа бисквитата в ръката си. — Никога досега не съм пекла
сладки.
 — Как е възможно? — изуми се Марг. — Тези се приготвят за Юле — за нашата Коледа, традиционни са. Печем
ги и за да имаме в буркан за децата.
— Майка ми не пече и никога не е одобрявала да ям захар. Понякога се измъквахме тайно и ходехме в
пекарната — спомни си Брийн. — Татко ме водеше там. Чудех се защо толкова често се примиряваше да става така,
както желаеше майка ми. Сега вече го разбирам по-добре.
Сети се за въодушевлението и радостта, които бе изпитала заради имейла от литературния агент и докато бе
упражнявала магическите си заклинания по-рано този следобед.
Сети се и за съня с бурята и мрачните богове.
— Той е живял в два свята и е изпитвал вина заради това. Не е можел да даде на нея или на мен всичко от себе
си, защото е имал дълг към Талаф. И защото е трябвало да ме защити.
Брийн се изправи, за да извади хартиите, които беше сгънала и прибрала в джоба на якето си.
— Миналата нощ сънувах нещо. По-скоро имах видение — започна тя. — Записала съм го подробно. Мисля, че
ще е по-ясно, ако го прочетеш, вместо да се опитвам да ти го разкажа.
Брийн седна отново.
— Моля те — обърна се тя към Седрик, — прочети го и ти заедно с баба. Разбирам добре какво означавате един
за друг. Не си спомням съвсем ясно, но мисля, че това не са първите лимонови бисквити, които ти приготвяш за
мен.
— Винаги са ти били любимите — отвърна той и седна до Марг, поставяйки ръка на рамото ѝ, докато четяха
написаното от Брийн.
Щом приключиха, Марг остави листовете на масата и сключи длани над тях.
— Колко хитро от страна на Изулт да се предложи в саможертва. Добре е знаела, че когато съзнанието му се
успокои, той ще разбере, че има нужда от нейните умения и сили. Но накрая те ще се предадат един друг в търсене
на нещо повече. Такава е природата им. Тя вече предаде своите хора, предаде клетвите си. У никого от тях няма
лоялност.
— Тя се страхуваше от него, усетих го.
— И трябва да се страхува. Освен това се надценява. Това и вечната ѝ жажда за повече ще доведат до края ѝ.
Както и до неговия — добави Марг. — Може да се каже, че двамата до голяма степен са едно и също създание.
— Той ме видя в онзи миг преди да се събудя. Как е възможно?
— Свързани сте по кръвна линия. Ти си отворила път към себе си, искала си да видиш и така си му дала
възможност и той да те види в отговор. Но силата е била у теб, както и контролът. Трябва да се погрижиш да ги
запазиш.
— Той те иска — заговори Седрик, подбирайки внимателно думите си. — Иска те заради това, което си, заради
смесицата у теб, която му предлага уникална сила, много по-голяма от тази, която имаше баща ти.
— Заради това, че майка ми е човек и е от друг свят. Спомням си, че ми каза, че аз съм единствена, но сигурно
има и други, които…
— Няма никой друг с кръв отвън, кръв на народа на феите — от тази на Мъдрите и от тази на ший, и кръв на
боговете. Ти си единствената във всички познати светове — каза Седрик. — И ти си единствената, носеща неговата
кръв. Ти ще му дадеш възможност да управлява или да унищожи Талаф, както и света на майка ти, а след това и
другите светове.
— Като ме изцеди — добави Брийн. — Като при кръвопреливане.
— Като погълне твоите сила и светлина, живота ти.
— Той никога няма да те притежава, mo stór. Защитавали сме те от мига, в който се роди, и никога няма да
спрем да го правим.
— Баща ми, бащата на Кийган, колко още други са загинали, за да ме защитите? Ти ме доведе тук, даде ми
средствата, за да те намеря, така че аз трябва да се науча как да се защитавам сама.
— Справяш се добре — започна Марг.
— Доста добре с магиите, защото ми харесват, но с останалото? Не чак толкова, защото не ми допада. А това
трябва да се промени.
И щеше да се промени, обеща си тя. Поставяше началото сега.

Кийган донесе мечовете на близката поляна, която беше избрал за тренировъчно поле. Видя я да се приближава
по пътя откъм къщата на Марг. Имаше едно нещо по отношение на Брийн, което не можеше да ѝ се отрече, помисли
си той — тя винаги идваше точно навреме.
Беше доста непохватна с меча и той се опасяваше, че завинаги щеше да си остане такава. Освен това беше
безславно лесно да я повалиш във физически бой. Тя обаче беше стриктна и точна.
 Беше завързала косата си назад в конска опашка, но тя беше прекалено гъста, за да стои прилежно прибрана.
Носеше панталон, който очертаваше краката и бедрата ѝ, като в същото време ѝ позволяваше да се движи свободно,
и разкопчано яке, въпреки че денят беше топъл и слънчев.
Той се зачуди как беше възможно краката на жена, която се движеше с такава атлетична грациозност, изведнъж
да се превръщат в оловни блокове всеки път, когато двамата се изправяха в двубой?
Това си беше истинска мистерия, реши той. А тя беше богата на такива мистерии.
Кучето първо стигна при него и както винаги, се зарадва да бъде погалено, преди да се спусне да гони овцете и
конете като истински дявол.
Кийган понечи да я заговори, но Брийн извади листове хартия от джоба на якето си и му ги подаде.
— Първо прочети това — настоя тя и се отдалечи към оградата, за да погледа конете в заграденото място.
Беше описала съня си така, че той се усети увлечен от него. Сякаш можеше да долови миризмата на горящата
плът и писъците на робите и подчинените на Одран. Усещаше миризмата на сяра, носеща се във въздуха, и бесния
грохот на морските вълни.
Фактът, че почти можеше да почувства страха, обзел Изулт, му донесе дълбоко задоволство.
Той сгъна отново листовете и се приближи до нея.
— Позволила си му да те види.
— Не беше нарочно.
— Контролът е бил у теб — отвърна той.
За разлика от баба ѝ, помисли си Брийн, Кийган не би смекчил истината. Беше му позволила да прочете съня ѝ,
защото имаше нужда да чуе мнението му с цялата му суровост.
— Сега го разбирам, но не го контролирах. И си мислех, всъщност вярвах, че разбирам какво иска от мен и
защо, но в действителност не е така. Не го разбирах достатъчно, но сега ми е ясно. Разбирам, че след като съм била
родена, баща ми е бил по-скоро пречка, отколкото желана цел за него. Затова той го е убил. Баща ми е умрял, за да
ме защити. Твоят също, както и толкова много други. Знаех го, но не го бях почувствала истински досега. Това са
много нови неща, които да бъдат научени само за едно лято, но мисля, че трябва да го направя.
Тя взе обратно листовете и ги прибра в джоба си.
— Седрик каза, че съм единствена по рода си. Боже, някога си мечтаех да бъда специална по някакъв начин. По
какъвто и да било начин. А сега, ако наистина съм такава, оказва се, че това не е само светло и прекрасно. Това е
тежест и отговорност. — Брийн се обърна към него и го погледна. — Доста добре се справям с отговорности и с
правенето на неща, които всъщност не искам да правя, при положение че го очакват от мен. Мисля, че това е
стабилна отправна точка.
Тя свали якето си и го окачи на оградата, оставайки само по черната си тениска, която подчертаваше силните ѝ
ръце.
— Затова трябва да ме тренираш по-усилено — както в защита, така и в нападение. Както и да ме научиш да
канализирам силата си. Няма как тя да се появява само когато съм ядосана. Това не ми беше от помощ с Изулт вчера.
— Ти беше ухапана.
— Преди това.
Кийган не обичаше да оправдава никого, но в този случай усещаше, че тя можеше да бъде извинена.
— Тя беше омагьосала мъглата. Действала ти е като опиат.
— В такъв случай би трябвало да разпозная това и да имам някакъв начин да отвърна на удара.
— Да, би трябвало — поклати глава той. — Трябва да се научиш. Не го владееш достатъчно.
— Твоя работа е да ме научиш да го овладея достатъчно — отвърна тя и с решителна стъпка отиде и вдигна
меча си. — Свърши проклетата си работа!
Той се опита да превърне искрената си усмивка в презрителна, докато отиваше за собствения си меч, но не
успя.
— Значи сега се оказва, че аз съм виновен.
— Била съм в ролята на скапан учител, така че лесно разпознавам друг такъв.
Той вдигна гордо глава. Беше смятан за един от най-добрите преподаватели в Талаф, но очевидно тук случаят не
бе такъв. Затова трябваше да опита по друг начин.
— Когато ходиш, се движиш с увереност и грациозност. Имаш силно тяло и здрави крайници. А в мига, в който
хванеш меча, ставаш непохватна и се държиш неловко.
— Не ми идва отвътре. Не съм боен тип.
— Мечът не е част от теб, но трябва да се превърне в твое продължение, в противен случай с него ще се бориш
със себе си, а не срещу врага. Нали си тренирала танци?
— Да, ходех на уроци по балет, но само докъм единайсетгодишна възраст.
— Защо спря?
 — Бях… майка ми каза, че никога няма да стигна по-далеч от средно ниво, и то в най-добрия случай, така че не
можела да си позволи времето или парите да продължа, тъй като била самотен родител.
Кийган си помисли за собствената си майка, която никога не бе унижавала което и да било от децата си по
такъв начин. Не се сещаше и за някой друг, който би казал подобно нещо на друг човек.
У него се надигна вълна на съжаление, но той я пропъди.
— Значи това, което си научила до единайсетгодишна възраст, вече се е превърнало в мускулна памет.
Използвай го. Можеш ли…? — попита той и описа кръг във въздуха с пръст.
— Какво? Да направя пирует? И какъв е смисълът?
— Аз съм ти учител. Ако спориш с мен, това само ни губи времето. Покажи ми — настоя той и отново завъртя
пръст.
Брийн вече се чувстваше достатъчно глупаво, но реши да остави меча и да се подчини.
— Не, не, направи го с меча.
Вероятно щеше да се спъне и да се нарани, но реши да опита. Надигна се на пръсти и се завъртя.
— Тялото ти помни. Направи го отново. Браво. Знаеш ли и други стъпки? Покажи ми ги.
Брийн заровичка из паметта си, за да си ги спомни — малко жетѐ, арабеск, дори няколко движения фуетѐ.
Обувките ѝ не бяха балетни пантофки все пак.
— Значи днес боят ще е под формата на танц — заключи той. — Ще танцуваме.
Тренировката беше трудна, но този път тя прие нараняванията и болките в мускулите като награда. А веднъж
дори успя да го изненада, както и себе си, с това, че съчета пирует и удар с меча, последван от ритник, който го
уцели (без особен ефект) право в корема.
— Оставяш тялото си да мисли само — каза ѝ той, — това е хубаво. Но сега… — Той насочи магията си към
нея, което я накара да залитне назад. — Какво ще направиш сега?
— Не зна…
— Блокирай! — извика той и запрати нова порция сила.
— Спри. Не знам колко сила би била твърде малко или твърде много.
— Блокирай — настоя той и изпрати вълна от вибрации през цялото ѝ тяло — от пръстите на краката до върха
на темето ѝ.
Този път Брийн не толкова отговори съзнателно, колкото просто реагира на нападението му. Тя вдигна ръката
си напред и силите на двамата се срещнаха в мощен сблъсък. Проблесна светлина, чу се пропукване и хвръкнаха
искри. Сблъсъкът отекна във въздуха.
— Отблъсни сега. Задръж го. Идва от теб, отвътре. Това е от теб. Притисни ме.
Прилив на магия, все по-горещ и силен, потече през нея и навън. Кийган отвърна на удара и не отстъпи, а
тялото ѝ започна да трепери от усилието да задържи натиска на сила срещу сила.
— В ръката ми има меч — извика той през бушуващите противоположни сили. — Имам намерение да те убия с
него. Отнеми ми го.
— Как? В момента съм доста заета, по дяволите.
— Вземи го или умри — отвърна той и размаха меча със свободната си ръка.
Тя го възпламени от върха на острието до дръжката включително. Двете противопоставящи се магически сили
утихнаха в мига, в който мечът издрънча при падането си на земята. Харкен, който беше дошъл от полето, за да ги
погледа, разтревожен се затича към тях, но спря, когато Брийн скочи и сграбчи китката на Кийган.
— Исусе! О, господи! — очертанията на дръжката се бяха жигосали върху дланта му и въпреки че стомахът ѝ се
преобърна от гледката, Брийн постави дланта си върху неговата. — Съжалявам, толкова много съжалявам.
Преди той да успее да измъкне ръката си, тя си пое дъх на пресекулки и стана бяла като лист хартия. Усети
изгарянето по кожата на собствената си длан.
— Спри. Не толкова бързо и дълбоко. Погледни ме. Ето, гледай. — Той повдигна брадичката ѝ нежно и я накара
да го погледне в очите. — Прави го бавно. Много бавно. Светлината лекува, но не и мигновено. Трябва да се прави
бавно, иначе рискуваш прекалено много, коства прекалено много.
Тя се вгледа в очите му и кимна. Отначало едва долавяше разликата, но после я усети ясно с появата на приятна
хладина, успокоение и освобождаване.
— Дай да видя — измърмори тихо тя и обърна дланта му нагоре. — Вече си добре. Запалих меча!
— И това си беше чудесен начин да обезоръжиш опонент. Но това е хубав меч, така че сега го угаси.
Не беше много по-различно от това да запали огън в огнището, реши тя и го угаси по същия начин.
— Имам нужда от почивка.
— Нали каза да те тренирам по-усилено — напомни ѝ той. — Имаме още време, преди да си тръгнеш.
— Имам нужда от почивка — повтори тя. — Дай ми пет проклети минути. Нараних те, и то за втори път. Може
за теб да няма значение, ти нали си мачо и голям тийшах, но за мен има. Какво щеше да стане, ако те бях подпалила?
Не мога да правя това, докато не се науча как да го контролирам.
И понеже си искаше проклетите пет минути почивка, тя седна на земята. Кийган приклекна пред нея. Тя се
беше справила добре, реши той, много по-добре, отколкото се беше надявал. И се оказа, че я беше преценил
неправилно.
— Не мислех, че можеш да го направиш, така че грешката за това беше колкото твоя, толкова и моя.
— Ти се въздържаш, защото знаеш как, така че аз се оказвам само с леки ожулвания и това е всичко.
— Не ми доставя удоволствие да ти оставям белези.
— Успя да ме заблудиш в противното за известно време, но не в това е смисълът — добави тя. — Аз не мога да
продължавам така, ако се страхувам от силата си, ако изпитвам страх, че ще направя нещо, което не може да бъде
поправено или излекувано.
— Не съм толкова лесен за убиване, но със сигурност можем да поработим повече върху това — сви рамене той
и седна с кръстосани крака срещу нея. — Мога да те обуча да бъдеш повече от добра с меча и с тялото си.
— Под „добра“ имаш предвид твоя собствена версия на „средна работа“, нали? — погледна го строго тя.
— Беше в най-добрия случай „средна работа“ до днес. Сега вече си по-добра и ще продължиш да напредваш,
тъй като и самият аз не съм такъв, какъвто ме изкарваш. Не съм скапан учител. Трябва да развиеш тези умения, но
те не са истинското ти оръжие. То е у теб и ти го знаеш, затова се страхуваш от него. И така и трябва, защото това,
което притежаваш, което имам и аз, е велика сила. Ако световете бяха такива, каквито на нас ни се иска, светлината
щеше да бъде единствено за радост и красота, за лекуване и за помощ. Но те не са, затова използваме светлината, за
да защитаваме, да се борим срещу мрака и дори да убиваме. Биха могли да ни угасят като пламъка на свещ. Трябва
ли да им го позволяваме?
— Не. Видях… в друго видение видях какво са направили. Бяха завързали едно момче за олтар. Бе просто
момче. Видях какво му направи той. Не можем да им го позволим. Но няма как да дадеш на едно дете оръжие и да
му позволиш да го използва. А аз се чувствам точно като дете с всичко това. Аз съм едно дете с оръжие.
— Зарежи тези приказки — отвърна ядосано той. — Оставяла си твърде много хора да ти казват, че не си
способна или не си подготвена. Това ти е проблемът. — Той се надигна и сграбчи ръката ѝ, за да я изправи на крака.
— Но сега можем заедно да поработим върху тези ти тревоги и страхове.
— Как?
— С друг враг. С опонент, когото няма да се страхуваш, че можеш да нараниш.
— Не искам да наранявам никого.
— Почакай.
Той протегна ръцете си напред, вдигна ги нагоре, след което ги спусна. Повтори го няколко пъти и предизвика
вихрушка, която развя косите му. Брийн усети как земята под краката ѝ затрепери.
— Замесвам въздух със земя. Пет капки нека споделят вода. И ето образа на онзи, който искаше да навреди.
Ела тук, огън. С твоя блясък ти мойте думи събери, та злият дух, прогонен с трясък, обратно в ада да върви.
Той изпъна пръстите си напред и от тях действително изскочи огън. Появи се дим и когато се разнесе, пред тях
стоеше мъж с меч в ръка.
— Откъде се появи той? Няма как просто да създадеш човек от нищото.
— Това е призрак. Достатъчно реален е, но не е жив. Дадох му лицето на враг, за да… те вдъхновя.
— Враг? Не разбирам… това е онзи същият, който ме нападна при гроба на баща ми. Ти го уби.
— Ти въобще имаш ли уши? Той е само изображение, призрак, не е нещо живо. Но може да се движи, както го
правеше, когато те нападна. Може да се бие. Ще избледнее при залез-слънце, ако не си го унищожила преди това, но
ще бъде полезно пособие за обучението ти. Така си мисля. Страхуваш ли се да не го нараниш?
— Не, но аз…
— Тогава се бий.
Кийган щракна с пръсти и призракът скочи.
Уби я три пъти, преди тя да успее да измисли какъвто и да е начин да се защити.
След това създанието я хвана през кръста, разпери криле и я издигна над земята. Брийн забрави, че то не е
истинско, и я обзе неподправен страх. Магията ѝ удари призрака като с брадва. Той се превърна в дим, а тя падна на
тревата, останала без дъх.
— Ето, точно така — отиде до нея Кийган и я вдигна на крака. — Сега отново.
С щракване на пръсти Кийган призова призрака отново.
— Как го направи? Не използва заклинание.
— Той вече е призован. Давай отново.
— Искам да ме научиш как да го правя.
— По-късно.
Тя разцепи въздуха с ръка и превърна призрака в облак дим.
 — Сега — настоя отново тя.
Кийган учудено вдигна вежди.
— Охо, забелязвам проява на характер. Убий го още два пъти в бой и имаме сделка. Ще ти покажа как да
завършиш заклинанието.
— А утре ще ми покажеш как да призовавам призрак.
— Добре, става.
Той я наблюдаваше как се бие. Никога нямаше да стане перфектна с меча, но щеше да се справя достатъчно
добре. Да, щеше да е достатъчно. А сега, когато вече не се сдържаше, тя показваше увереност, която до момента ѝ
беше липсвала, и грациозност, която много ѝ подхождаше. Боят ѝ беше почти приемлив по неин си странен и
интересен начин.
Колкото до фокуса и контрола, е, можеха да поработят още върху това, нали? А в името на Талаф, на народа на
феите и в чест на баща ѝ той щеше да я издигне от приемливо ниво до нещо много повече.
Двадесет и трета глава
През следващите три дни Брийн работеше от изгрев до залез, започвайки деня си с писане все по-рано и по-
рано, за да си даде повече време в Талаф.
Да нощува при баба си може би беше по-лесният избор, но тя предпочете по-трудния, както и да има време за
себе си, и то далеч от там. Време, което да прекарва и в двата свята.
Баща ѝ също беше направил този избор и сега тя вече знаеше от опит колко мъчително е било това за него. Той
се беше отказал от толкова много неща заради нея и въпреки това не се беше оттеглил от задълженията си към
народа на феите.
И тя нямаше да направи нещо по-малко от това. Нямаше да бъде нещо по-малко.
Дори когато реши да задържи розмарина и допълнителния амулет под възглавницата си, за да избегне сънищата
и виденията, тя реши, че го прави просто от практичност. Без приличен сън нямаше как да се справи с работата,
която беше избрала.
Затова и беше дълбоко заспала в единайсет и четиридесет и пет, когато телефонът ѝ иззвъня. Тя го затърси
трескаво с една-едничка мисъл: „Марко“.
— Ъъ, здрасти.
— Брийн Кели?
Не беше Марко. С разтуптяно сърце тя трескаво затърси копчето на нощната лампа. Вероятно някой беше
ранен, нещо се бе случило.
— Да — отвърна тя.
— Обажда се Карли Мейбрук от литературна агенция „Силван“. Надявам се, че не ви притеснявам.
— Не, не. Здравейте — отвърна Брийн без ни най-малка идея какво друго да каже. — Радвам се да ви чуя —
добави тя.
— Току-що излизам от среща и исках да се свържа с вас веднага. Аз и агенция „Силван“ много бихме искали да
ви представляваме.
— Извинете, какво казахте? — стомахът ѝ се преобърна и я побиха тръпки. — Наистина ли?
— Влюбих се във „Вълшебните приключения на Белята“ и съм убедена, че мога да ги предложа на правилния
издател. Надявам се да ми кажете, че ще има и още книжки за него. Можете да направите поредица, Брийн.
Целевата група читатели от тази възраст си пада по поредиците.
Брийн чу едва половината думи заради бръмченето, появило се в ушите ѝ, когато Белята, събуден от гласа ѝ, се
изправи, протегна се и дойде при нея, за да опре предните си лапички в леглото ѝ и да я погледне с поглед,
изпълнен с обич.
— Аз… вие искате да бъдете мой агент?
— Поне такъв е планът ми. С удоволствие ще ви изпратя списък с клиентите ни и ще отговоря на всички
въпроси, които може би ще имате.
Въпроси? Вероятно трябваше да има цял списък с въпроси, но в момента едва успяваше да си спомни
собственото си име.
— Мога ли просто да кажа „да“ и „благодаря ви“?
Думите ѝ предизвикаха искрен смях.
— За мен е окей. Ще ви изпратя договор по имейла. Прочетете го внимателно и ми се обадете или ми пишете,
ако имате някакви въпроси или нещо ви тревожи. Ако ви задоволява, подпишете го и ми го изпратете обратно, след
което започваме. Ще се радвам да видя и всичко друго, което евентуално пишете в момента.
— Започнах друга книга за Белята, но разполагам само с началото на първата чернова, защото… пиша
паралелно и книга за възрастни, фентъзи роман. Не е нещо…
— Можете ли да ми изпратите първите няколко глави на романа си?
Беше ли възможно сърцето ѝ да експлодира? Беше ли наистина физически възможно подобно нещо?
— Искате да го видите? Наистина ли?
— Да, искам. Вие сте много талантлива, Брийн. Стилът ви на писане е свеж и забавен, а Белята е истински
сладур.
— Да — отвърна тихо Брийн и го погали по главата, — наистина е такъв.
— Бих искала да ви помогна да изградите кариера като писател. Сега ще ви кажа нещо, което обикновено не
правя веднага. Уверена съм, че мога да промотирам и продам романа ви за млади читатели като поредица с
първоначални три книги. Ако романът ви за възрастни съдържа същите свежи нотки и чувство за потапяне в
историята, ако има добро светоизграждане, ще направя всичко възможно да го предам в ръцете на правилния
издател.
— Благодаря ви. Всъщност никога не съм очаквала да стигна дотук.
 — О, мога да ви обещая, че това е само началото. Ще ви опиша всичко подробно по имейла, така че да го имате
и писмено, и ще ви изпратя договора. Можете да се свържете с мен по всяко време и с всякакви въпроси. И не
забравяйте да ми изпратите първите няколко глави.
— Ще ви ги изпратя.
— Пожелавам ви приятна вечер и ще говорим отново скоро.
— Да, благодаря ви. И дочуване.
Брийн се взря в телефона.
— Не сънувам. Това наистина се случи. — Тя се измъкна от леглото и прегърна радостното куче. — Виж само с
какво ме дари! — Преливаща от радост, тя зарови лице в къдриците му. — Ти си съкровище. Моето вълшебно
съкровище, моето късметче. Кой би могъл да спи в такъв момент? Дай да слезем долу, ще ти дам лакомство и ще
изпратя първите глави. Трябва да се обадя и на Марко!
Тя изведнъж подскочи.
— Не, може да си урочасам късмета. Няма да казвам на никого. Ще знаем само аз и ти, моя малка четирикрака
музо.
Прочете получения договор и в състоянието на въодушевление, в което се намираше, всяка дума в него ѝ
звучеше вълнуваща. Докато пишеше придружителното писмо, изпи чаша вино както за да отпразнува събитието,
така и за да ѝ се доспи. Изпрати подписания договор и с трепет и надежда прикачи и първите две глави от романа
си.
Трябваше да отиде до селото, за да изпрати хартиените екземпляри на подписания договор, но засега взе само
останалото вино и излезе с кучето навън. Хладният нощен въздух погали лицето ѝ и цялото ѝ бъдеще се разгърна
пред нея подобно на безбрежното море.
Отначало взе искриците светлина, танцуващи в тъмното, за светулки, но миг по-късно осъзна, че бяха пиксита.
Дали идваха всяка нощ, след като заспеше? И те ли бяха част от охраната и защитата ѝ?
Тя беше тук сама, а на миля разстояние други хора танцуваха в тъмното или спяха в леглата си, или люлееха
плачещи бебета.
Два свята — и двата по някакъв начин можеше да нарече свои. Как би могла изобщо да намери равновесието
между тях?
— Трябва да намеря начин, но това няма да стане тази вечер. Ела, Беля, хайде да се опитаме да поспим.

На сутринта, след като бе успяла да спи само четири часа и това ѝ личеше, реши да използва първото си
заклинание за разкрасяване. Не от суета, а за да избегне въпроси и разтревожени погледи.
Сутрин живееше в света с една луна, в света, в който магията се криеше под повърхността, а след това
отпътуваше за земята на феите.
— Струваш ми се разсеяна.
Брийн стоеше в магическия кръг, който беше призовала заедно с Марг. Бе запалила сама огъня под котлето и бе
подбрала съставките. С помощта на Седрик, защото самата тя едва умееше да рисува човечета с ръце и крака като
клечки, бе нарисувала изображение на нож атаме, който щеше да създаде за себе си.
Марг ѝ беше казала, че някои инструменти могат и трябва да бъдат предавани или подарявани, но други
трябваше да произлизат от човека, който щеше да ги използва.
— Сгреших ли някъде?
— Не, никак даже, но виждам, че умът ти се рее някъде другаде. Каза ми, че не си сънувала.
— Не съм, но не спах дълго. Увлякох се в писане.
Това не беше лъжа, реши Брийн, тъй като наистина беше писала придружителното писмо и кратко резюме в
допълнение на двете глави от романа.
— Изискваш прекалено много от себе си.
— Така ли?
— Скъпото ми момиче — започна Марг и нежно я погали по ръката, — ти пишеш историите си, а това си е
работа. Помоли ме да ти давам по-трудни задачи и аз го правя. Помоли Кийган да те тренира по-усилено и той го
прави. Знам го, защото Морена ви гледа как тренирате.
— Тя е моята мажоретка.
— Освен това ми казва, че си напреднала значително, но това си има цена. Трябва да си вземеш почивен ден и
да се забавляваш.
— Забавлявам се с това, което ме учиш. То ми носи радост. Не мога да кажа, че уроците с Кийган ме радват, но
получавам известно удовлетворение и от тях. Вчера унищожих два призрака на демони. Един по един, разбира се, но
ги унищожих.
 Поколеба се за миг, но след това добави чистосърдечно:
— Онази част от обучението ми все още ми се струва нереална. Прилича на трудна физическа игра, която не
харесвам особено. Но това, което правя с теб? За мен то е толкова естествено, колкото и дишането.
— Тогава дишай, mo stór, и направи заклинанието.
Марг я беше предупредила, че това е сложна магия, която изисква прецизност и концентрация.
Брийн отстрани всяка друга мисъл от съзнанието си, успокои ума си и отвори сърцето си. Това вече ѝ се
удаваше съвсем естествено, като появата на дъжда или слънцето, и тя го ценеше.
— Първо е среброто, добито издълбоко от троловете, що вървят там, дето драконите спят. — Тя постави
седем топчици в котлето. — От седемте положени неща едно да се роди веднага след това. Кристали, от двете
луни заредени, за блясък и сила поставям; за мъдрост, добре подредени, три каменни руни добавям; от гълъба,
символа мирен — перце; за красота — стрък пирен най-добре — разбърквам ги всички във мойто котле. Да ври, да
кипи, да бълбука това, що започнах аз тука.
Тя отстъпи назад, за да вземе ритуалния нож на баба си.
Чувстваше се така, сякаш се намираше извън тялото си, някъде много далеч и все пак по-концентрирана,
отколкото някога е била.
— Вдигни се, дим, и бял стани, до светлината думите ми отнеси. Едничка капка от кръвта ми ще свърже таз
магия и три пъти звънчето аз ще бия, а образа, който желая, в благословения огън ще хвърля накрая. Ярко да гори
във светлина! Заклинанието мое е това и към полученото с почит ще се отнеса. Както е речено, тъй да бъде!
Тя обиколи котлето три пъти и изгаси огъня.
— Ти сияеш — каза Марг с глас, изпълнен с обич и гордост, и сълзи, напиращи в очите ѝ. — От силата, разбира
се, но и от радост. Вземи това, което вече е твое, дете на моето дете, дете на народа на феите, кръв от моята кръв. И
знай, че ти доказа себе си в днешния ден.
Брийн бръкна в котлето и извади ножа.
Надписът на огам гласеше СМЕЛОСТ и бе изписан по цялата дължина на острието, а на дръжката, в центъра на
символа от пет преплетени халки, имаше драконов камък, който проблясваше в червено.
— Красив е. Никога досега не бих си и помислила да нарека нож „красив“, но той е точно такъв. И е мой.
— Така е.
Все още под влияние на заклинанието, Брийн обърна острието в дланта си.
— Бабо, от другата му страна е гравиран дракон. Това изображение не сме го рисували. Ти ли го добави?
— Нищо не съм добавяла — отвърна Марг и постави ръка на китката на Брийн, за да разгледа по-добре
изображението на дракона в полет. — Това е дар от боговете. Справи се отлично. Ела сега, завърши магическия кръг.
И ще хапнеш нещо, преди да отидеш при Кийган.
Марг я прегърна и я задържа до гърдите си. Брийн се почувства обичана.
„От възвишеното към болезненото“, помисли си тя, докато вървеше към фермата. Спря за миг с ръка на главата
на Белята и вдигна поглед нагоре, за да погледа реещия се в небето сокол.
Усещаше как кучето сякаш трепти леко под дланта ѝ и в ума си го чуваше как си мисли: „Не спирай. Да вървим.
Кучета, деца, забавление“.
— Давай напред — потупа го весело тя. — Аз ще те настигна след малко.
Двойка дракони се рееха плавно над главата ѝ, единият с цвят на потъмняло сребро, а другият — зелен като
пролетно листо. На гърба и на двата имаше по един ездач. Осъзна, че им завижда за полета, въпреки че беше
благодарна, че собствените ѝ крака са здраво стъпили на земята.
Докато гледаше нагоре, Морена се приближи към нея, за да я посрещне.
— Невероятно красиви са, нали?
— И смели. В момента са на разузнаване. Приличат на Деклан и Брия Макей, ти би го произнесла като Магий.
Те са близнаци. Сигурно не си ги срещала преди, защото живеят близо до Столицата. Как беше при баба ти днес? —
попита я тя, когато двете тръгнаха.
— Беше страхотно, особено последната част. Направих си собствен нож атаме — каза Брийн и го извади от
ножницата на колана си. — Щях да го оставя в работилницата, но баба каза, че трябва да го нося с мен непрекъснато
поне един ден, за да се получело нещо като свързване.
— Разбира се. Ти ли го създаде?
— Да, преди около час. Все още съм леко развълнувана.
Морена поклати глава, когато Брийн ѝ предложи да подържи ножа.
— През първия му ден трябва да познава само твоята ръка. Великолепен е, това си е самата истина. А още по-
невероятното е, че повечето от нас не се справят с това ниво на алхимията, докато не са преминали през
дългогодишни обучения и упражнения. Трябва да си много горда с постижението си, както несъмнено се гордее и
Марг — добави Морена и погледът ѝ бе изпълнен с уважение.
 — Чувствам се по-скоро щастлива. Денят ми беше невероятен. А сега можеш да дойдеш и да гледаш как ще ми
смачкат фасона.
— Не съм убедена в това, тъй като вече се справяш доста добре, но не мога да дойда. Преди малко видях Кийган
да оседлава коне, така че, предполагам, ще ходите някъде, а и обещах на Харкен да му помогна да остриже
следващата партида овце. Боговете да са ми на помощ! Един съвет от мен, никога не обещавай нещо на мъж, докато
си още разгорещена и трепереща в ръцете му.
— Ще го имам предвид, ако някога отново ми се отвори подобна възможност — отвърна Брийн, а Морена я
сръчка с лакът.
— Нали ти казах, че спокойно можеш да си избереш някого.
— По времето, когато Кийган приключва с мен всяка вечер, вече нямам сили и енергия за такива неща. Желая
ти късмет с овцете.
— Ха! — отвърна Морена и двете се разделиха.
Приятелката ѝ тръгна към полето, а Брийн към конюшните. Не беше изминала голямо разстояние, когато
Кийган се появи с два коня и се насочи към нея.
— Имаш нужда от малко упражнения по езда.
— Здрасти и на теб. С удоволствие бих пояздила — отвърна тя и погали обичайния кафяв кон, който яздеше.
Белята също се появи в краката им. — Ездата ми липсваше.
— Ще видим дали ще разправяш същото след днес — отвърна той и ѝ подаде колан за меч. — Трябва да се
научиш да се биеш и да се защитаваш и докато яздиш.
— О! — възкликна тя и очакваното удоволствие бе леко помрачено, но въпреки това си сложи кожения колан с
меча.
— Какво е това? — попита той и докосна ножницата на кръста ѝ.
— Причината, поради която нямаш шанс да развалиш деня ми. Този следобед създадох собствено атаме.
Кийган ѝ направи знак да го извади. Също като Морена той не го докосна, а хвана китката ѝ и я обърна, за да го
разгледа от всички страни.
— Ти сама ли направи заклинанието за него?
— Всичко без рисунката. Въобще не мога да рисувам, така че Седрик скицира повечето неща, но всичко
останало си е мое, да. С изключение на дракона — той не беше на скицата, но се появи на острието.
— Значи е било предопределено да бъде там. — Той вдигна поглед от ножа към лицето ѝ. — Това е чудесна
работа, повече от отлична. Подбрала си символите си правилно.
Той се качи на коня си и изчака тя да прибере ножа и да стори същото.
— Ако не си предвидил да ходим на някое конкретно място, може ли да яздим до руините, до мястото на
Благочестивите, където е гробът на баща ми? Не съм ходила отново там след първия път.
— Мястото е не по-малко подходящо от всяко друго — съгласи се той.
— И ако ще работим с призрак, искам сама да го призова. Усещам, че днес ми е ден за успехи.
— Ще видим тази работа.
— Видях два дракона с ездачи — продължи тя, докато извеждаха конете на пътя. — Морена каза, че били
съгледвачи.
— Такива са — отвърна той. Беше разговарял с тях, преди да се отправят на изток. Не след дълго самият той и
Махон трябваше да направят същото.
А това не само отнемаше съпруга на Ашлинг и баща на децата ѝ в момент, в който тя носеше още едно, но и
оставяше цялата работа във фермата единствено на плещите на нея и Харкен.
Тази мисъл, както винаги, го тревожеше и винаги щеше да го тревожи.
— Морена помага на Харкен да стрижат овцете. Ти…
— Гледай повече да яздиш и по-малко да говориш — отвърна Кийган и Мерлин се спусна в галоп.
Тя извъртя раздразнено очи, но го последва.
Пътят този път беше много по-различен от предишното возене зад бавно пристъпващ кон, помисли си тя.
Скоростта ѝ носеше тръпка, но не ѝ оставяше възможност да се наслади на околния пейзаж, а и се тревожеше, че
Белята ще изостане твърде много след тях.
— Трябва да забавим. Кучето ни следва, а се движим твърде бързо за него.
— Кажи му къде отиваме.
— Не помня как се стигаше дотам.
— Триста демони адови, жено! — Той забави ход, но съвсем малко. — Представи си как изглежда мястото. Той
е бил там с теб и Марг, ще намери пътя си сам.
— Не разбирам как очакваш да направя толкова много неща едновременно — отвърна тя и тъй като поставяше
на първо място безопасността на кучето, забави ход и го изчака. Щом Белята я настигна, тя си припомни как
изглеждаше гробището, големите каменни руини и полето с овце, както и всичко друго, което ѝ идваше наум за
мястото, и насочи мисълта си към кучето.
То размаха тъничката си опашка и побягна, подтичвайки весело пред нея.
— Може би е твърде далече за него, за да ходи. Трябваше да спрем при баба и да го оставим.
— Богове! Жено, той е наследник на демонски кучета. Няма нужда да го дундуркаш. Освен това, както виждаш,
той ще намали времето и дистанцията, като мине напряко. Не е глупав. А сега направлявай коня с колене, вземи
юздите в една ръка и извади меча си.
Щом Кийган извади своя, за миг тя усети опасното приближаване на една от предишните ѝ панически атаки.
— Не, чакай! — спря го тя.
— Врагът не чака, а търси слабост. В момента показваш точно това. Защитавай се!
Той я уби, преди тя да беше успяла да извади меча си от ножницата му.
— Юздите в лявата ръка, мечът в дясната. Отново!
Тя освободи меча, но изпусна юздите. Кийган ги върна обратно в ръката ѝ с едно махване с ръка.
— Искам да се науча как се прави това. Как успя да ми ги подхвърлиш обратно?
— Поисках го. Спри да приказваш и се защитавай. Използвай коленете си, за да насочваш коня.
Брийн опита и дори успя с едно слабо блокиране, но ударът наруши равновесието ѝ и едва не я събори от коня.
Тя обаче усети движението на въздуха, което я поде като приятелска ръка и я върна на мястото ѝ. Искаше да го
попита как го е направил, но не можеше да си поеме дъх и той отново я уби.
Остана на коня под красивото лятно небе, опитвайки се да отблъсне непокорните кичури на косата си, които ѝ
влизаха в очите, докато Кийган ѝ се караше:
— Жалко! Стойката ти, ръката, с която държиш меча, фокусът ти… Конят ти също е оръжие, но ти не го
използваш. А, да! Дадохме на кучето достатъчно преднина, така че сега е време да го настигнем.
Той прибра меча си в ножницата му, обърна коня си и я остави в облаците прах, вдигнати от копитата на
Мерлин.
Тя се опита да протестира — едва се беше научила да язди, и то само преди няколко седмици. Освен това за
пръв път държеше меч на гърба на коня. Но си напомни, че времето ѝ изтича. Лятото нямаше да трае безкрайно
дълго.
Раздразнена, тя се спусна в галоп след него. Никога преди не беше настигала жребеца, но Кийган в момента
нарочно яздеше малко по-бавно.
„Да видим дали това ще ти хареса“, помисли си тя.
Събра юздите в едната си ръка и извади меча.
— Защитавай се! — извика му Брийн.
Трябваше да признае, че го хвана напълно неподготвен и въпреки това мечът му мигновено се озова в ръката му.
Тя удари с магия, насочвайки я с ръката, в която държеше юздите. Силата ѝ отмести меча му точно толкова, колкото
тя да може да го нападне с нейния.
Кийган имаше невероятна усмивка като за мъртвец, реши по-късно тя и ѝ се прииска да го наругае заради това,
че я беше накарал да иска и тя да му се усмихне в отговор.
Харесваше ѝ силата, която извираше от нея, когато е ядосана.
— Доста по-малко „жалко“ — отбеляза той.
Далеч не успокоена от думите му, тя прибра меча си на мястото му и продължи напред.
— Пропусна завоя! — извика той след нея и тя долови нотките смях в гласа му.
— Мамка му! По дяволите! Триста демона! — измърмори тя. След като победоносният ѝ галоп бе загубил
блясъка си, свърна коня, за да последва Кийган.
Умря трикратно по пътя, веднъж под веселите аплодисменти на едно малко детенце, което я гледаше от скута
на майка си.

Гледката на кучето, легнало до малката градинка, която тя беше помогнала да засадят на гроба на баща ѝ, я
разчувства. То се изправи, когато ги чу да се приближават, но не се помръдна от мястото си.
— Аз ще заведа конете до потока. Ще искат вода, а ти ще имаш нужда да прекараш малко време сама с баща си.
Първо усмивката му, а сега този простичък и мил жест. Всяка надежда да възвърне яда си избледня.
— Благодаря — каза тя, слезе от коня си и му подаде юздите.
— Районът сега е добре охраняван, така че няма от какво да се притесняваш.
— Добре.
— Не ме гледай така жално, ела и ти с мен — каза той и щракна с пръсти към кучето. — Ще имаш възможност
да поплуваш.
 Той я остави край гроба и цъфналите цветя, образуващи красив килим пред надгробния камък. За миг тя остана
неподвижна на лекия бриз, опитвайки се да събере мислите си.
— Сега вече знам повече за това какво си направил и защо. Много повече. Уча се от баба и никога вече няма да
се откажа от тази част от себе си — частта, която ти си ми дал. Ще ми се да можех да поговоря с теб, да поговорим
истински, както някога. Разбирам защо не си ми казал, но сега, когато вече знам…
Тя коленичи и прокара пръсти по релефа на буквите, изписващи името му.
— Сърцето ти е било разделено между два свята. Мисля, че… всъщност знам, че вече и за мен е така.
Отговорности има и от двете страни.
Тя се изправи и вдигна поглед към околните камъни в тревата и издигащите се хълмове. Чуваше шепота на
вятъра в тревата и свистенето му сред руините, които някога Благочестивите бяха обитавали.
Чу блеенето на овце и веселия лай на Белята.
— Ти никога не би напуснал това място, ако не бях аз. Сърцето ти никога не е било посветено на света от
другата страна, но аз съм била там. Боже, не искам да те разочаровам. Ще се опитам с всички сили, с цялото си
същество да не те разочаровам. Обичам те. Липсваш ми и не съм единствената — прошепна тя и погледна към
потока, където стоеше Кийган с гръб към нея, докато конете им пиеха вода.
Брийн тръгна през тревата, край гробовете и покрай руините, от които я побиваха тръпки. Хвърли поглед към
старата сграда и зеещия ѝ вход. Беше доста голям, забеляза тя и си представи как някога там бе имало две масивни
врати, които са го затваряли.
Затваряли са това, което е бродело вътре. И сега нещо бродеше там, тя го усещаше дълбоко в костите си.
Опита се да стои настрана, докато си проправяше път към Кийган.
— Аз ще поема конете. И ти би искал да прекараш няколко мига с него.
Отначало той не каза нищо, просто се обърна и я погледна със своя прям и търсещ поглед.
— Да, така е. Благодаря ти — каза и ѝ подаде юздите. — Ей там сред дърветата, в южна посока, има елен, едър
е и с разклонени рога. Може би ще се помръдне достатъчно, че да го забележиш. Красавец е.
Той също познаваше онова особено трептене, което се появяваше в костите, когато си близо до руините, тъй
като го беше усещал много пъти преди. Познаваше и шепота, който се носеше под аркадите и дългите извити
стълбища. Познаваше пулсирането, което бумтеше като ускорено сърцебиене и трептеше във въздуха. А понякога,
много рядко, сред този пулс се долавяха писъците на измъчваните и молбите за милост, които бяха останали без
отговор.
В друг ден той би влязъл сред руините и би взел и Брийн със себе си, за да види какво усещаше тя, какво
чуваше.
Но нямаше да е днес.
Въпреки че небето беше чисто, видя, че от север се задаваха облаци. Тази нощ щеше да се разрази буря. Той
нямаше нищо против.
Въздъхна и сведе поглед към гроба на Иън.
— Тя се справя по-добре, отколкото вярвах. Има още път да извърви със сигурност, но вече се справя по-добре.
Още по-добре е, когато си спомни, че има здрав гръбнак и силен дух. Помня майка ѝ, но мисля, че онази, която я е
отгледала от другата страна, се е превърнала в друга жена. Съжалявам за това — за теб, за Брийн, но такъв е
животът, нали? Богове, Иън! Готов съм да платя с някой крайник, само и само да можех да получа съвета ти. Тази
проклета политика може да накара всеки разумен човек да откачи. Благодаря на боговете за майка ми, за
хладнокръвието и бистрия ѝ ум. Ще трябва да отведа дъщеря ти в Столицата, когато е готова. А какво ще помислят
там за нея, не мога да кажа.
Той погледна към Брийн и я видя да стои с гръб към гробището, както беше стоял и той преди малко.
— Тази твоя дъщеря е пълна с изненади. В един миг ми се струва, че силата в нея е узряла, а в следващия не е
готова. Мога обаче да ти кажа, че тя не се спира. Веднъж щом се е заела с нещо, продължава напред и това е.
Също като Брийн той коленичи и прокара пръст по буквите от името на Иън.
— Не мога да се проваля пред теб. Най-големият ми страх на този свят е, че мога да се проваля пред теб. Дадох
ти клетвата си като тийшах на тийшах, като мъж на мъж, като един от народа на феите към друг, че ще дам живота
си, за да я защитавам. И съм готов да го направя не само защото тя е ключът в ключалката, а защото е твоя дъщеря.
Кийган се изправи и пъхна ръце в джобовете си, преди да изкаже и останалото:
— Тя е красива. Опитвах се да не го забелязвам, но все пак имам очи. В онези кратки моменти, в които духът ѝ
се проявява, тя е по-красива от всяка друга, която познавам. Така че ето — казах го. Почивай в мир.
Той се върна обратно при Брийн.
— Видях елена — каза му тя, без да се обръща. — Изглеждаше величествено. Замислих се как разбирате дали е
истински елен, или превръщенец във формата на елен.
— Един от народа на феите разпознава друг, а и никой не би пуснал стрела, преди първо да е видял добре. Тези
отвън, които живеят сред нас, ловуват само заедно с човек от нашия народ. Такъв е законът.
— Ти ли създаваш законите?
— Съветът ги създава, а тийшахът е част от съвета. Закони като този са създадени преди хилядолетия и ще
продължат да действат още хиляди години напред. Но не сме дошли тук, за да говорим за политика и закони. Тук
сме, за да тренираме. Полето от другата стана на пътя ще ни свърши работа.
Той взе юздите от ръцете ѝ и поведе конете, а тя тръгна в ритъм с неговите крачки.
— Ако не познавам законите, може да наруша някой от тях, нали? — запита го тя.
Той се обърна към нея и Брийн забеляза в погледа му по-скоро изумление, отколкото нетърпение. Поне така ѝ
се стори.
— Да не би да възнамеряваш да убиеш някого, който не е враг на светлината? Или да вземеш нещо, което не е
твое? Да причиниш умишлена вреда на някого или на негова собственост? Да насилиш някого? Би ли малтретирала
животно?
— Нищо такова не попада в бъдещите ми планове. Само това ли е? — попита тя.
Той взе няколко едри камъка, за да затисне с тях юздите и да остави конете да пасат спокойно от тревата край
пътя.
— Различните племена имат закони, признати от всички нас. Те касаят правенето на заклинания, използването
на магия, за да се причини вреда, кражбата и така нататък.
— А какви са наказанията?
— Те трябва да отговарят на тежестта на стореното.
— Да, но как решаваш?
Той не въздъхна отегчено и не изрече проклятие, както вероятно му се искаше, защото тя беше права — имаше
нужда да знае.
— За по-дребните нарушения — кавги между съседи, занаятчии, любовници, обикновено съдия съм аз или
майка ми, която ме замества. Тя изслушва страните и отсъжда.
— А за по-сериозните случаи? Като например изнасилване или убийство?
— Ние сме мирен народ — каза той и погледна към полето, където малко момче и кучето му пазеха стадо овце.
— Такива престъпления са рядкост. Толкова редки са, че никога не съм изслушвал такъв случай и не ми се е
налагало да постановявам решение. Благодаря на боговете, че е така, защото наказанието за тях е отлъчване. Ако
отсъдя, че човекът е виновен, ще бъде изпратен в света на мрака. Някои казват, че смъртта би била по-милостива, и
може би са прави.
— Баща ми някога отлъчвал ли е някого?
— Как така не знаеш за това? — отвърна той и в гласа му се прокрадна нетърпение.
— Защото никой не говори за това с мен — отвърна тя и не отклони поглед от лицето му. — Ти ще го направиш
ли?
Кийган посочи към ниската ограда и седна. Загледа се в момчето с кучето и овцете. Бризът донасяше до тях
песента на детето, нежна и ясна.
— Ние сме такива — каза той и кимна към малкия. — Обработваме земята, отглеждаме животни, грижим се
едни за други. Почитаме дарбите си и приемаме светлината. Има обаче и други, които таят тъмнина в сърцата си.
След като ти беше отвлечена, а после върната обратно у дома, научихме, че Одран е имал помощници. Изулт и трима
други. Двама се опитали да се скрият пред очите на всички, на видно място, знаеш ли какво означава това?
— Да.
— Когато предателството им било разкрито, те били задържани, докато баща ти и неговите избраници
преследвали останалите. Изулт и третият избягали. Тя успяла да се измъкне, но Иън успял да залови третия
предател.
— И той… го е убил?
Кийган я погледна с наклонена настрани глава и долови съвсем ясно ужаса в гласа ѝ.
— Не се съмнявам, че силно се е изкушавал да го направи, но той беше тийшах и трябваше да спази закона.
Разправят, че мъжът, името му било Ултан и след това никой повече не е бил наричан така, сам се предал. Може и
така да е било, а и със сигурност никой не би обвинил тийшаха, ако той беше сложил край на живота на Ултан, но
Иън О’Келиг спазваше закона.
Колко странно и чудесно, помисли си Брийн, седеше тук върху този каменен зид, огряна от слънцето и галена
от летния бриз, с мъж, който носеше меча си така, както някои биха носили дипломатическо куфарче. Чудесно беше
да чува гласа му, често толкова рязък, да ѝ разказва интересна история.
И това беше нейната история. Нейната и на баща ѝ.
— Какво е направил той? Баща ми?
— Върнал Ултан обратно в Столицата, където провели съдебен процес против тримата заловени. Баща ми бил
убит, а тези трима били съучастници, така че майка ми ни отведе да гледаме процеса, за да ни покаже как действат
правосъдието и законите.
Вдовица с три малки деца, помисли си Брийн. Скърбяла е. Със сигурност е скърбяла.
— Трябва да ѝ е било трудно. Ужасно трудно и тъжно за нея.
— Майка ми е силна жена. Освен това е и мъдра. Беше полезно да видим тийшаха седнал на Трона на
справедливостта, да чуем думите му и да видим как действат законите. Двамата умоляваха — продължи той, —
плачеха и твърдяха, че са били омагьосани. Има обаче начини да се разбере дали това наистина е така, а те лъжеха.
Ултан беше вярващ от радикалното крило на Благочестивите, той упорито мълчеше. Според него, защото Одран е
бог, той бе истинският управник и истинският закон. А детето, тоест ти, би трябвало да му принадлежи, за да прави
с него каквото той реши. Ти беше отклонение от нормалното — съчетание от много, нито чисто, нито естествено.
— Така ли разсъждават те? Благочестивите?
— Мнозина от тях, както се оказа — отвърна той и погледна назад към руините. — А останалите, които не
вярвали в това, били убивани, измъчвани, поробвани… и всичко в името на боговете — на който и да било бог, само
да отговарял на целите им. Това е кървава и срамна следа в историята ни и сега повечето от тях са изчезнали. Няма
ги от стотици години. Но това е история, която ще ти разкажа друг път.
— Добре. Майка ми била ли е на този процес?
— Иън я заведе, както и теб, в Столицата, за да сте в безопасност, но тя стоеше непрекъснато затворена в
покоите си с теб.
— За разлика от твоята майка — отбеляза тихо Брийн.
— Не познавам друга жена като моята майка — отвърна той и се усмихна, а в погледа му Брийн разпозна обич.
— Процесът продължи цяла седмица, тъй като престъпленията и наказанията за тях бяха изключително тежки. Ние
също имахме стаи в замъка. Един ден баща ти те доведе при нас. Мисля, че искаше просто да те изведе за малко, но
и да покаже на нас за какво беше загинал баща ни.
— Колко големи бяхте тогава?
— Достатъчно големи, за да забележим как се беше вкопчила в Иън, но ти се пусна и отиде при майка ми,
когато тя ти подаде ръце. Ти отиде при нея и погали косите ѝ, за да я успокоиш. Спомням си това много добре,
защото ти наистина я успокои.
— Аз не си го спомням. Някои неща се завръщат в ума ми като проблясъци, но не си спомням нищо от това.
— Ние помним — отвърна простичко той. — В деня на произнасяне на присъдата баща ти каза, тъй че всички
да го чуят, че онези тримата са донесли мрака в Талаф. Че са заговорничили с паднал и прокълнат бог да откраднат
най-ценното нещо — дете. Заговорничили са да нанесат вреда и дори да причинят смърт на едно дете, когато
всички ние сме длъжни винаги и по всякакъв начин да правим всичко по силите си, за да пазим децата си в
безопасност, да ги възпитаваме и да ги учим да различават добро от зло, да им даваме любов и радост. Чрез този
най-ужасен от всички грехове те бяха причинили смъртта на добри мъже и жени и бяха оставили много скърбящи
семейства. Той погледна към мен в мига, когато изрече тези думи, и го каза с мъка, а не с гняв.
Кийган замълча за момент.
— Спомням си погледа му тогава. В него видях, че нашата печал беше и негова, а той изпитваше мъка и за
присъдата, която беше длъжен да произнесе. Така онези тримата бяха отлъчени, а когато тийшахът сведе жезъла си,
за да запечата произнесената присъда и да сложи край на процеса, никой не издаде нито звук, не бе изречена нито
една дума.
Пастирчето превали хълма и изчезна от поглед.
— Тогава си мислех, че ще почувствам триумф, че баща ми е бил отмъстен. Вместо това почувствах само
някакво облекчение и докато гледах Иън, си мислех колко трудно е да водиш и да бъдеш този, който произнася
присъдите. В онзи ден разбрах, че макар и присъдата да е правилна и справедлива, често правилното и
справедливото не носят желаната радост. И че никога не бих искал да седна на онзи стол или да държа онзи жезъл.
— А сега го правиш.
— Оценявам иронията — отвърна той и стана. — Сега вече знаеш всичко. Не бих могъл да ти го разкажа по-
добре.
— Благодарна съм ти за това — отвърна Брийн и скочи от зида. — Ти ми помогна да го видя за миг тук —
добави тя и погледна назад към гроба. — Понякога имам проблясъци от спомени с него от живота ни в Талаф — как
ме носи през полето и отиваме към фермата, как свири край огъня… Но го помня предимно такъв, какъвто беше от
другата страна.
— Няма за какво да ми благодариш. А сега… — Той започна да призовава призрак.
— Чакай — извика му тя, разсърдена, че не ѝ беше дал дори една проклета минутка, за да се уталожат
емоциите ѝ. — Искам аз да го призова.
Той продължи с образуването на гаргойл със зъби и нокти, остри като бръсначи.
— Първо убий този — настоя той.
Двадесет и четвърта глава
Усещайки, че времето напредва, Брийн вложи цялата си енергия в това да подобрява уменията си, да научава
магии и да съсредоточава силата си. Правеше го ден след ден, до изнемога.
В един дъждовен ден прекара няколко приятни часа в работилницата на Марг в приготвяне на талисмани,
варене на отвари и бъркане на балсами. Огънят проблясваше в златисточервеникави нюанси, въздухът бе напоен с
аромати, а силата ѝ пулсираше като ритъма на сърцето — естествена и постоянна.
Заради проливния дъжд предположи, че Кийган или щеше да отмени урока им, или да го премести някъде на
закрито.
Вместо това го откри да я чака на обичайното им място, подгизнал до кости и без шапка.
— Закъсня — отбеляза той.
— Вали.
— Така ли? Прати кучето си при Ашлинг. Децата ще се радват да го видят.
Тя погледна към Белята, който само я близна по ръката и затича към къщата.
— Как му го каза?
— Помислих си го.
— Добре — отвърна той, обърна се и внимателно призова три призрака.
— Трима наведнъж? Не мога да…
Той вдигна пръст в знак да замълчи.
— Спри да говориш. Те ще останат на място, докато се учиш. Трябва да победиш единия със сила, другия с меч,
третия с крака и юмруци. Ти избираш. Избирай мъдро.
Тя вдигна меча леко разочарована, тъй като се беше надявала да ѝ даде почивен ден, който да прекара при
Морена и нейните баба и дядо.
Пред нея стояха леко пълничка жена с приятно изглеждащо лице, демонично куче и нещо, което ѝ заприлича на
елф. Тъй като кучето я притесняваше най-много, тя го покоси със силата си и докато се спускаше с меча си към
елфа, но когато се обърна, за да удари жената, тя се превърна в мечка с дълги и здрави нокти и зъби.
— Ох, по дяволите! — Тя замахна, целейки се в средата на тялото ѝ, за да избегне зъбите и ноктите.
Последвалият удар имаше същия ефект като да забиеш юмрук в стена, при който тухлите си остават невъзмутимо
същите, но ръката те заболява, все едно гори.
— Не беше мъдро.
Косата ѝ, представляваща непокорна мокра плетеница, падаше върху лицето ѝ. Отвратена и опитваща се да се
защити, тя я отмести назад.
— Насочих се първо към най-голямата заплаха и към елфа почти веднага след това, тъй като той е бърз. Това е
разумно. А тя приличаше на застаряваща краварка.
— Наистина ли вярваш, че нещата винаги са такива, каквито изглеждат? — попита той и леко почука с
кокалчетата на пръстите си по главата ѝ. — Ти си от народа на феите, но не гледаш.
— Не знам как да гледам.
— Глупости! Нали разпозна елфа?
— Предположих… или по-скоро го усетих.
— Знаела си. Сега отново.
Той накара трите призрака да изчезнат и призова нови три. Изглеждаха съвсем обикновени. Този път бяха две
жени, едната със сива коса и кошница с ябълки, а другата млада и с престилка върху розова рокля. Третият беше мъж
с чаровна усмивка и гъста златисторуса коса.
— Погледни, виж, действай.
— Аз…
— Бързо!
Резкият тон на гласа му я подразни и може би точно това отприщи нещо, но тя наистина погледна, видя и
действа.
— Вещица — заяви тя и удари възрастната жена със сила. — Превръщенец — добави тя и с един замах на меча
повали елена, в който се беше превърнал мъжът, преди да се завърти на пета и да изрита с всичка сила младата жена
в гърдите. — Фея.
— Добре.
Той накара и тези трима да изчезнат, след което призова трима нови, отново и отново. Запасът му от призраци
изглеждаше неизчерпаем.
— Добре — каза той, когато накара и последното трио да изчезне. — Утре един от тях ще се движи.
Обрулена от вятъра и мокра до кости, тя се наведе и опря длани на коленете си.
 — Само един ли?
— Засега.
Щеше да се тревожи за това утре. Освен това споровете с Кийган единствено хабяха въздух от дробовете ѝ,
който в момента така или иначе не ѝ достигаше.
— Хубаво — съгласи се тя и понечи да прибере меча си, но той вдигна неговия.
— Сега аз ще се пораздвижа.
Подгизнала, Брийн го изгледа невярващо.
— Не искаш ли да пийнеш малко ейл край огъня?
— Искам и по-късно ще пийна. Щом приключим. Защитавай се.
Тя успя да блокира удара му главно защото знаеше, че не е замахнал с всичката си сила. Също както знаеше, че
тази отстъпка от негова страна няма да продължи дълго.
Тя се опита да го издебне и да го удари с магия отстрани, но той я блокира и ѝ изпрати обратно шокиращ удар,
който би могъл да бъде смъртоносен, затова тя отстъпи назад, признавайки поражението си.
— Бия се в този глупав дъжд вече близо час — оплака се тя. — А ти си отпочинал.
— Такъв може да бъде и врагът ти.
Тя се би. Всъщност никога не го беше побеждавала истински. Да, беше успявала понякога да му нанесе някой и
друг удар, когато той не влагаше много усилия да се пази или като онзи път, когато бяха на конете и го беше
изненадала.
Но през по-голямата част от времето целта ѝ беше просто да остане жива и на крака възможно най-дълго. А
щеше да бъде сладко, наистина сладко да го повали. С умения, с хитрост, с магия.
Опита да приложи първо хитрост — започна да се преструва на по-уморена, отколкото беше всъщност. Той
постепенно се оттегли. Блокирайки по-слабо и дишайки по-учестено, отколкото имаше нужда, Брийн започна да
търси пробойна в защитата му.
Удари го със сила и меч едновременно и веднага разбра, че беше успяла да наруши равновесието му. Щом се
приближи, за да нанесе убийствения си удар, той ѝ отвърна със силата си, но тя го блокира. Беше толкова
развълнувана, че се завъртя твърде бързо, подхлъзна се на разкаляната земя и ругаейки, се стовари с цялото си тяло
върху него.
И двамата се строполиха на земята, като в последния миг той я сграбчи с две ръце, така че неговото тяло да
срещне земята първо. Миг преди тя да успее да му благодари, че бе поел по-голямата част от удара, Кийган я извъртя
рязко, тя се озова под тялото му, а острието на меча му опря в гърлото ѝ.
— И отново си мъртва.
— И мокра, и кална. Подхлъзнах се — каза тя.
— Да не мислиш, че битките се състоят само в слънчеви дни и на суха земя?
— Никога не съм влизала в битка. Не съм имала врагове.
— Нещата се променят — отвърна той и отстрани меча си, но продължи да я притиска с тяло и за един дълъг
миг я изгледа преценяващо. — Преструваше се, че изнемогваш, за да отслабя малко нападението.
— И това действаше, докато не се подхлъзнах.
— Подхлъзна се, защото забрави да контролираш краката си, но иначе това си беше добра тактика.
— И въпреки това съм мъртва. И мокра, и кална — добави тя.
— Но вече си по-добра отпреди. Не че имаше как да станеш по-зле. Но все пак напредваш.
— И си мислиш, че по някакъв начин това може да мине за комплимент?
— Комплиментите са за балните зали и срещите на лунна светлина. Но знаеш ли какво ще ти кажа? Може и да
нямаш уменията или мисленето на воин, но имаш тялото на такъв. Имаш сила и издръжливост. Имаше и двете,
когато започнахме, а сега са се увеличили.
Имаше и коса, която дъждът превръщаше в дълги мокри червени въжета, както и очи, сиви като мрачното небе
над тях, и устни, плътни и пухкави като сърце, преизпълнено от радост.
Беше красива. Не притежаваше спиращата дъха красота на Шана, но предизвикваше повече интерес в ума му.
Имаше лице, създадено да бъде изучавано и запомнено, помисли си той.
И в този момент погледът му я изучаваше, докато нейният му отвръщаше, без да трепне. Независимо от
настойчивостта ѝ обаче, бузите ѝ поруменяха — проклятието на червенокосите, които се изчервяваха всеки път като
градински трендафили.
Тя също го усещаше, помисли си той. Усещаше и проблясващата горещина, настанила се между двамата. И също
като него се чудеше какво става.
— Жива ли съм вече? — промърмори тихо тя.
— Така ми се струва.
Кийган започна да накланя леко глава и му оставаше само един дъх разстояние от вкуса на пълните ѝ устни,
когато шокова вълна разтърси ребрата му.
А същите тези пълни устни се разтегнаха в усмивка.
— Сега ти си мъртъв, мокър и кален.
— Умно — промърмори той, докато в него се бореха едновременно раздразнение и възхищение. — Една жена
винаги трябва да използва чара на женските си прелести, тъй като те са по-силно оръжие от почти всяко острие.
— Ти си първият, който твърди, че притежавам нещо подобно.
— О, имаш ги в достатъчно количество — отвърна той и се претърколи, освобождавайки тялото ѝ, след което
се изправи и ѝ подаде ръка, за да я вдигне на крака. — Дъждът донася ранен мрак. Разбрах, че врагът ни е изпратил
съгледвачи, които са се опитали да проникнат през защитата ни на юг.
— О…
Отново всичко стана реално. Дори прекалено реално.
— Няма за какво да се тревожиш. Удържали сме ги и сме ги отблъснали, всичко е под контрол. Но въпреки това
ще те изпратя до дома ти. Марг би го очаквала от мен — добави той, преди тя да се възпротиви. — Както и майка
ми. Така че ще ми поднесеш халба ейл пред твоя огън и това ще е възнаграждението ми.
— Нямам никакъв ейл.
Той я изгледа искрено удивен.
— Това е много тъжно и жалко.
— Но имам вино.
— Е, това трябва да свърши работа. Повикай кучето си.
Брийн се огледа и сред падащия здрач и дъжда успя да види в далечината светлините на къщата на Ашлинг.
— Никога не съм го викала от толкова голямо разстояние.
— Разстоянието не означава нищо. Всичко зависи от концентрацията.
Тя призова мислено кучето и се свърза с него с ума и сърцето си.
Време е да си вървим у дома, Беля. Ела тук, момче.
Усети връзката като прищракване. А след по-малко от минута чу и познатия весел лай.
— Той те обича — отбеляза Кийган, докато гледаше кучето, препускащо към тях в дъжда, и отметна назад
мокрите си коси, от които капеше вода. — Винаги ще те чува и винаги ще идва при теб.
Кучето заподскача радостно, за да я посрещне с развълнувани близвания и махане с опашка, след което щедро
направи същото и с Кийган, преди тримата да се отправят към пътя.
— Едно време дъждът никога не можеше да ме изненада без чадър, винаги бях подготвена — отбеляза Брийн и
поклати глава. — Беше облачно, когато тръгвах тази сутрин, и вероятно е заваляло и от другата страна, но дори не
помислих да си взема чадър.
— Мокрото няма да те разтопи.
Белята прескочи с лекота каменната ограда, а Кийган хвана Брийн през кръста и я повдигна, за да я прехвърли
от другата страна.
— Историята за злата вещица със зеленото лице — започна той.
— Магьосникът от Оз?
— Да, същата. Ведрото с вода не би могло да я разтопи, но въпреки това историята беше хубава. Внимавай къде
стъпваш по стълбите.
— Имаш ли си любима книга? — попита го тя.
— Защо да имам само една любима, когато има толкова много книги и не съм прочел всичките? — отвърна той
и измагьоса две светещи кълба, които да осветяват пътя им сред дърветата.
Несигурна какво да каже, Брийн отчаяно търсеше тема за неангажиращ разговор.
— Да опитаме това — реши тя. — Пътувал си в моя свят, нали?
— Да, пътувал съм.
— Какво ти харесва в него?
— Харесаха ми планините и обширната равнина в твоята Монтана, както и горите и високите бели планини
далече на изток. Тук в Ирландия харесвам познатата зеленина и тишината на хълмовете.
— А какви са любимите ти неща?
— Неща? — повтори той и по своя непринуден начин се наведе да вдигне пръчка от земята и я хвърли напред,
за да я гони кучето. — Ами всички тези книги. Както и музиката, има толкова много за слушане. Харесвам и някои
неща от телевизията. Както и пица. Това нещо е върховно. Опитах най-хубавата пица в земята, която, мисля,
наричате Италия. А там имат още изкуство, което е способно да накара сърцето ти да се разтвори или да се свие.
Тук сред дърветата дъждът потропваше по листата. Харесваше ѝ да слуша как гласът на Кийган се преплита с
шума на гората.
— Аз самата също обичам пица, но от всички храни на света това ли те впечатли най-много?
 — Също и сладолед във фунийка. И буритос — добави той и сви рамене. — В този свят има много хубави храни
и много ценни неща. Изградили сте величествени градове, които притежават своя собствена красота, но са и ужасно
шумни. В тях цари непрекъсната дандания. Имате великолепно изкуство, но и мнозина, които го заграбват и крият
само за себе си. Имате и хора, които притежават доброта и щедрост, които обичат децата си и помагат на съседите
си. Други обаче са изпълнени с гняв, алчност и злоба. Има и такива, в чиято кръв омразата ври като отрова. Които
причиняват насилие безпричинно, предизвикват войни и още много други беди. Управници, които са се вкопчили
във властта, но не заради общото добро. Нищо от това не съществува при нас.
— Прав си. Но някои хора от Талаф все пак избират да живеят тук.
— Да, така е. Имам братовчед, който живее в Париж, във Франция. Има пекарна там и е щастлив. Създал е
семейство и е уредил живота си там. Така че…
Двамата излязоха от гората.
— Изборът му е бил правилен за него — довърши той.
Тя го отведе до къщата.
— Трябва само да нахраня кучето.
— Първо провери — отвърна той, докато сваляше палтото си и го окачваше на закачалката, след което с
неочакван джентълменски жест протегна ръка, за да вземе и нейното яке. — Досега е бил със сестра ми и децата.
— Правилно — отвърна Брийн и погледна Белята, който си личеше, че е добре нахранен. — Тогава ще му дам
лакомство за това, че е толкова добро куче. Отивам да го взема и ще извадя виното, ако ти запалиш огъня.
Той го запали от мястото си и я последва в кухнята.
— Марг се е справила добре тук — отбеляза той и се огледа наоколо с внимание и интерес. — Къщата ти е
много хубава, с красива гледка и добра защита.
— Пикситата се появяват нощем.
— Да. Тук си защитена, но те те наблюдават. Ще съобщят на мен или на Марг, ако имаш нужда от нас.
Той почука с пръст върху готварската печка:
— Готвиш ли на това?
— Всъщност не — въздъхна тя и подаде бисквитка на Белята. — А когато го правя, готвя доста зле. Смятах през
това лято да се науча да готвя, но…
— Нещата се променят.
Тя извади чаши и наля вино в тях.
— Да, наистина се променят — отвърна и се намръщи, когато го погледна. — Ти защо си сух? Даже косата ти е
суха.
Той пристъпи към нея и сложи ръце на раменете ѝ, след което, без да отделя поглед от лицето ѝ, съвсем
преднамерено ги прокара надолу по страните ѝ, до бедрата.
Тя почувства топлината на дланите му на няколко различни нива.
— Така по-добре ли е?
— Ъхъ.
Телефонът, който беше оставила да се зарежда върху кухненския плот, иззвъня. С лека въздишка тя се обърна
настрани.
— Извинявай. — Видя името на нейната агентка, изписано на дисплея. — Наистина трябва да вдигна.
Той сви рамене и се върна във всекидневната край огъня, за да пие от виното си.
Никога не би окачествил телефоните, особено тези, които хората носеха непрекъснато в ръцете си, като нещо,
което харесва. Същото важеше и за миризмата и звуците от автомобилите. Не можеше да разбере защо хората биха
предпочели да летят затворени в желязна машина или да живеят в малки кутийки, натрупани една върху друга.
Как въобще някой от тях успяваше да намери малко спокойствие за ума си?
Къщичка като тази обаче беше напълно приемлива в представите му. Тя предлагаше свободно пространство,
тишина и удобство. Замисли се дали тя знаеше каква голяма част от нея беше изработена ръчно в Талаф и изпратена
тук?
Отпи още от виното си и когато реши, че тя го е накарала да чака достатъчно, се върна обратно в кухнята.
Брийн седеше на масата с лице, захлупено върху нея, и плачеше, а главата на кучето лежеше в скута ѝ.
Да я види така… Усещането бе, сякаш го е пробола с нож в сърцето.
— Не, не, успокой се. — Той изтика кучето настрана, приклекна до нея и я погали по косата. — Какво има?
Лоши новини ли?
Тя го погледна, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Поклати глава.
Объркан от случващото се, той я вдигна на ръце и я пренесе до огъня.
— Кажи ми сега какво те нарани? Ще намерим начин да го поправим.
Все още хлипаща, тя притисна лице към рамото му.
 — Книгата ми… продадох книгата си.
— Е, не се тревожи, ще ти я върнем.
— Не, имам предвид, че написах една история и някой, който ще я издаде в книга, я купи. И хората ще я
прочетат.
Той вдигна брадичката ѝ и попита:
— Ти това ли искаше?
— Повече от всичко друго.
— Ясно тогава — отвърна той и избърса с палец една сълза от бузата ѝ. — Това са сълзи от радост. Постой
тогава и си поплачи, ако трябва. Аз ще отида да донеса виното ти.
Когато се върна, тя все още седеше с ръце, сключени в скута ѝ.
— Не трябваше да ти казвам.
— Защо?
— Бях си обещала, че ако това наистина се случи, първо ще кажа на Марко. Той е най-добрият ми приятел, бил
е моят най-добър приятел през целия ми живот. И искам да му го кажа лично.
— Този същият, който те беше придружил тук и живее с теб във Филаделфия?
— Да, трябваше да кажа първо на него.
— Е, ами той ще е първият от този свят, на когото ще кажеш. Би било жалко да не разкажеш на Марг, за да може
и тя да се зарадва и да се гордее с теб. Дори и тогава той пак ще е първият от тук, с когото ще споделиш.
— Да — отвърна тя и избърса сълзите си, — така е. Той беше този, който ме подтикваше да пиша, когато го
исках, но не вярвах, че ще се справя. И сега…
Тя притисна устата си с длан.
— Продадох книга! Всъщност продадох три, но още не съм написала другите две.
Любопитен и успокоен от факта, че плачът ѝ беше престанал, той приседна на страничната облегалка на
дивана и попита:
— Как точно можеш да продадеш нещо, което нямаш?
— Даваш обещание — нещо като обет. И аз… — Тя отпи голяма глътка от чашата си. — По дяволите, както съм
го подкарала, ще издрънкам всичко. Пиша и друга книга, тя е за възрастни. Тази, която продадох, е за деца. Моята
агентка, всъщност тя продаде книгата, тя ме представлява и ме помоли да ѝ изпратя да види част от другите неща,
които съм написала, и ги хареса. Историята не е завършена, готова е може би само до половината, но на нея ѝ
хареса.
Брийн скочи на крака и се завъртя щастливо из стаята.
— Всичко в живота ми се промени. Всичко. По това време миналата година бях зациклила на едно място, или
поне така си мислех. Бях толкова нещастна, толкова невзрачна.
— Невзрачна?
— Невзрачна — потвърди тя. — Повярвай ми, такава бях. А сега съм… — Тя махна с ръка и запали всички
свещи в стаята. — Магьосница! Аз съм вещица и съм писателка. А по това време следващата година ще бъда вече
публикувана писателка и никой няма да може да ми отнеме това. Никой вече няма да може да каже, че това няма
значение.
Объркан, той се намръщи и я попита:
— Защо някой би казал подобно нещо?
— Не познаваш майка ми. Но вече всичко се промени. Аз се промених.
Тя грееше също като свещите, когато се завъртя отново.
— Хайде да си направим пица!
Той не беше съвсем сигурен как успя да намери гласа си сред чувствата, които тя предизвикваше у него, за да
попита:
— Имаш пица тук?
— Няма да бъде като онази, която си ял в Италия, но все пак е пица. Хайде да си направим пица и да си налеем
още вино!
Тя забързано се отправи към кухнята и посегна да отвори фризера.
И изведнъж се оказа завъртяна с лице към Кийган и с гръб, опрян в хладилника, а ръцете му притискаха ханша
ѝ.
— О! — успя да промълви тя в мига, когато осъзна какво означава всичко това.
— Бързо! Да или не — попита той и тялото му се притисна далеч не толкова леко към нейното.
— Да или…
Устните му покриха нейните в твърда и жадна целувка. Всяка клетка на тялото ѝ избухна, предизвиквайки
верижна реакция на удоволствие, паника и толкова дълго потискана страст.
 Той се отдръпна, но не отмести ръцете си от нея.
— Чух „да“.
— Аз всъщност не… Да! — отвърна тя и привлече устните му отново към своите. — Чу „да“.
Той я вдигна и в буквален, и в преносен смисъл я понесе.
— Покажи ми къде е стаята ти. Представи си образа в главата си.
— О, тя е… — Брийн направи неопределен жест с ръка, докато мислено се качваше по стълбите, след това
завиваше в коридора.
Никой досега не я беше носил до леглото. Никой не я беше зашеметявал с целувки в кухнята. Никой не я беше
гледал така, сякаш желанието, което изпитва към нея, би могло да възпламени въздуха.
Тя понечи да му каже, че не я бива особено в това, а и отдавна не го беше правила, но се спря и се остави на
течението.
О, да, да, да. Беше се променила.
Той щеше да го разбере и сам, но тя щеше да се наслади на момента. Надявайки се на най-доброто, тя притисна
устни към шията му, за да вкуси кожата му, да усети неговия аромат.
Кийган миришеше на дъжд и кожа, на зелена трева и плодородна почва.
Миришеше на Талаф, осъзна тя. На магия.
Влизайки в спалнята ѝ, той погледна към камината и огънят в нея избухна в пламъци, щом пусна Брийн да
стъпи на крака до леглото.
— Виждам, че си подредена натура — отбеляза той. — Всичко е на мястото си.
Свещите над камината, на нощните шкафчета и по масите изведнъж оживяха с трепкащи пламъчета.
— Май съм си такава.
— Аз ценя реда — отвърна той и прозорецът се открехна с няколко сантиметра, пропускайки хладния нощен
бриз в стаята. — Няма да ти е студено — каза ѝ и прокара ръце надолу по тялото ѝ, след което ги премести отново
нагоре към гърдите ѝ, прокара ги през косата ѝ и отново надолу по гърба ѝ.
Заляха я вълни на удоволствие и ѝ отне известно време, преди да осъзнае, че е гола.
— Не си боец — каза той и отмести ръката ѝ, която тя инстинктивно бе вдигнала, за да се прикрие, — но имаш
тяло на боец. Искам го, дай ми го.
Ръката му се плъзна по гърдата ѝ, носейки усещане на груба длан, докосваща нежна кожа.
— Бързо или бавно го предпочиташ, mo bandia20?
— Няма значение. — И наистина беше така, стига той да не спираше да я докосва. — Няма значение —
повтори тя и сключи ръце около врата му, сливайки устните си с неговите.
Със силата на магическото желание свали дрехите му и го чу да се смее, когато мечът му издрънча на пода.
— Забрави ботушите — каза ѝ той и се погрижи да ги събуе, след което я положи в леглото.
— Първото ми магическо събличане — отбеляза тя и прокара ръце по силния му гръб с мускули като от желязо.
Тяло на воин, помисли си тя. Истински воин. И мъж, който я желаеше.
След това всички мисли я напуснаха, тъй като ръцете му се раздвижиха по тялото ѝ.
Кийган откри мека кожа, стегнати мускули, приятни извивки и невероятни кътчета. Усети пулсът ѝ да бие
учестено, докато изучаваше тялото ѝ. Беше толкова лесно, осъзна той, да открие какво ѝ носи удоволствие, какво я
възпламенява.
Много пъти се беше чудил какво ли би било усещането да държи тялото ѝ в ръцете си, как щеше да се движи
под неговото, а сега вече знаеше и искаше да прекара с нея цели часове, цели дни и нощи.
Откри колко жадни бяха устните ѝ, търсещи неговите, и колко нетърпеливо ръцете ѝ обхождаха тялото му.
Разбираше кога ще затаи дъх, миг преди тя да го направи. Тихият ѝ стон отекваше в съзнанието му, преди тя да
го издаде. А когато пръстите и устните му я караха да потрепва, той ги задържаше още миг, докато треперенето се
превърнеше в конвулсии.
Тя му се отдаде с такова желание, без никакви претенции или хитрини. Показа му толкова открито, че го желае,
с ръцете си, които ставаха все по-настоятелни, с бедра, които се притискаха все по-настойчиво в неговите, докато у
него не остана никакво друго желание, освен да ѝ даде всичко от себе си и дори още повече.
Беше изминало толкова дълго време, откакто Брийн бе докосвана за последно, и никога, никога преди не бе
така. Грубите му ръце я измъчваха и все пак по някакъв начин я караха да се чувства безценна. Наболата брада по
лицето му оставяше пламтящи следи по кожата ѝ и възпламеняваше невъзможни малки огньове в тялото ѝ. Беше
забравила всякакъв свян и всички вътрешни съмнения, изпитвайки единствено тази великолепна и ненаситна жажда
за повече.
Нищо у него не можеше да се нарече гладко, нежно или безупречно. И всичко у него беше толкова вълнуващо.
Когато ръката му се спусна над най-интимното ѝ място, шокът от прекрасното усещане се разля като вълна и тялото
ѝ се разтърси.
 Извика, неспособна да задържи повече освобождаването си, но въпреки това той не спря. Тя обви безпомощно
ръцете си около него и го притисна в прегръдките си.
Остави се на удоволствието.
— Господи! За бога, Кийган, чакай.
— Силна си — прошепна той с дрезгав, бездиханен глас, който я накара да отвори замаяните си очи, — вземи
още. Вземи ме.
Той се плъзна в нея бавно, почти нежно отначало.
Тя видя светлинки да танцуват из стаята, видя ги да се отразяват в очите му.
— Силна — повтори той — и толкова мека. О, богове, и толкова пламенна.
Той се раздвижи и отново я заля вълна на удоволствие, мигновен оргазъм, който изви тялото ѝ в дъга под
неговото и я накара отчаяно да сграбчи рамото му.
— Не спирай. Не спирай.
— Всички богове не биха могли да ме спрат сега. Движи се с мен, движи се.
Тя се раздвижи в ритъма на бесен галоп, безмилостен, отчаян и безкрайно вълнуващ. Светлината запулсира все
по-бързо и по-бързо, а леглото се разтресе под бързо движещите се тела.
Всичко останало, освен него, се замъгли и за един великолепен миг лицето му, толкова близо до нейното, дойде
на фокус.
Всички светлини се завъртяха във водовъртеж и се сляха в една, обхващайки стаята, нея самата и него.
Тялото му се отпусна върху нейното и той зарови лице в косите ѝ. Брийн беше станала толкова мека, като
оставен на слънцето восък, и все пак ритъмът на сърцето ѝ отразяваше като ехо гръмовните удари на неговото.
В притихналата стая се чуваше единствено припукването на огъня, тихото свирене на вятъра и една дълга
въздишка на Брийн.
— Тежък съм, знам — изрече той, но без никакво намерение да се помръдва все още. — Но ти си силна.
Усети как пръстите ѝ се заровиха в косата му и преминаха по дължината на ритуалната му племенна плитка.
— Това не го очаквах — каза тя.
— Значи не си обръщала достатъчно внимание, нали? Това е пропуск, който трябва да поправиш.
Тя въздъхна отново.
— Не мислех, че ме харесваш, особено като се има предвид колко често ме убиваш, обиждаш или проклинаш.
— Не те харесвам на полето за тренировки, защото трябва да те тренирам, и те убивам, обиждам и проклинам,
защото имаш нужда от това — отвърна той и вдигна глава, за да я погледне — нея и непокорните къдрици, които се
разливаха по възглавницата ѝ. — Иначе те харесвам.
— Мисля, че е справедливо, защото аз също не те харесвам на тренировъчното поле, където си истински
насилник, но иначе те харесвам.
Тя погледна към огъня, където Белята се беше свил в леглото си и спеше.
— Белята е спал през цялото време — отбеляза тя.
— Умно куче, тъй като това изобщо не му влизаше в работата.
Тя се усмихна и отново погледна Кийган.
— Не съм свикнала с това.
— С какво?
— Ами с това да лежа под световен лидер например.
— Лежиш под мъж, който те желае. Защо останалото трябва да има някакво значение?
— Бих казала и че не съм свикнала да бъда гола до някой толкова… добре сложен. Мускулест — определи го тя
— и със стегнато тяло.
Брийн истински го забавляваше. И го привличаше. Комбинацията беше точно толкова поразителна, колкото и
самата тя.
— Да не би досега да си избирала за свои любовници все мекушави и слаби мъже?
— В сравнение с теб — да — отвърна тя и за да му се наслади още, притисна длан към гърдите му. Да,
наистина беше твърд като скала. — Това беше един странен и чудесен ден. Ден, който мога да си отбележа с
червени букви — заключи тя.
— Изглежда, много харесвам червеното — отвърна той и нави кичур от косата ѝ около пръста си, след което го
разви. — Онова за пицата важи ли все още?
Тя се разсмя и го прегърна по толкова свободен и дружелюбен начин, че сърцето му потръпна.
— Абсолютно, защото умирам от глад.
Двадесет и пета глава
Въпреки че първоначално нямаше такова намерение, Кийган остана през нощта. Когато останеш да спиш след
любенето, то придобива особено значение и рискът е по-голям, но въпреки това той остана.
На сутринта, преди слънцето да прогони нощта, те се любиха отново. След това имаше и кафе, каквото той
пиеше само при редките си визити от другата страна.
Брийн направи бъркани яйца върху препечени филийки и той ги намери за повече от чудесни. Двамата
закусваха навън на верандата, на фона на слабите слънчеви лъчи и под звуците от щастливото плацикане на кучето в
залива.
Нямаше от какво да се оплаква, когато се върна обратно в своя свят, към своите отговорности, а тя остана, за да
прекара сутринта в нейния.
Продължи да тренира с нея все така усилено — все пак животът ѝ можеше да зависи от това. И се въздържа да
отиде в леглото ѝ през следващите две нощи, казвайки си, че трябва да стои на известно разстояние. Използва за
извинение нуждата да се присъедини към нощните патрули.
През третата нощ направи магически кръг. Изрече заклинание, създадено от него самия, за да види през
портала, през ключалките, които беше помогнал да поставят. Шпионите и разузнавачите на Одран продължаваха да
се опитват да се промъкнат през пукнатините, а той знаеше, че някои от тях бяха успели.
Само ако можеше да погледне черния замък, ако можеше да потъне във видението достатъчно, че да разчете
подлите планове в ума на черния бог, щеше да може да защити Талаф и всичко в него по-добре.
Но въпреки че заклинанието му имаше голяма сила, толкова голяма, че почти гореше в кръвта му, Кийган
успяваше да види само неясни сенки в тъмнината, чуваше единствено приглушен шепот, а веднъж и ужасяващите
писъци на измъчваните и обречените.
Това донесе тежест в душата му, когато завърши заклинанието и затвори магическия кръг. Ако не можеше да
проникне през злото, ако то оставаше извън обсега му, трябваше да рискува живота на повече от своите шпиони.
А не всички от тях се завръщаха.
Извика дракона си с намерение да отлети до водопада и да прочисти остатъците от заклинанието, които все
още витаеха в ума му, но вместо това прелетя през портала, след което се издигна високо над дърветата и стигна до
къщата на Брийн.
Толкова дистанция беше достатъчна, реши той. Щеше да изгори остатъците от заклинанието и провала си,
сливайки се с нея, след което да заспи.
Една-единствена светлинка гореше на прозореца на къщата ѝ, когато се приземи. Беше в стаята под нейната
спалня. Каза си, че трябва да я остави на мира и да се махне, да я остави да спи, но все пак премина през пърхащите
пиксита и отключи входната ѝ врата само с едно махване с ръка.
Пристъпи в къщата ѝ и хвърли поглед назад към Крога.
— Иди да почиваш където искаш, mo dheartháir. Аз сам ще се върна у дома.
В мига, в който затвори вратата, я почувства.
Да, тя спеше, но имаше видения, които ѝ носеха страх и болка.
Той хвърли светлина пред себе си и се затича нагоре по стълбите. Откри я трепереща в леглото, с широко
отворени, невиждащи очи. Кучето се беше изправило до леглото ѝ и скимтеше разтревожено, като близваше от време
на време лицето ѝ.
— Вече съм тук, приятелче, аз ще се погрижа. По дяволите, тя трябва да премине през това. Виденията се
случват с някаква цел.
Кийган коленичи на леглото до нея и приглади косите ѝ назад.
— Вече не си сама, mo bandia — каза той и хвана ръката ѝ, така че да намери утеха, когато дойде на себе си.
И изведнъж се усети въвлечен в нейното видение.
Светът, неговият свят с умопомрачително зелените хълмове и поля, беше изгорял до черно, от него се вдигаха
гъсти облаци дим, които скриваха слънцето и небето.
Сивота. Всичко беше сиво и вонеше на смърт.
Една черна светкавица проряза дима и превърна къщата и фермата, която беше поверена на него и семейството
му, в купчина димящи отломки.
Сред взривовете и рева на огъня той чу писъците на умиращите и сърцераздирателните вопли на скърбящите.
Тела — навсякъде лежаха тела на мъже, жени, деца и животни сред локви от собствената им кръв, която попиваше в
изпепелената земя.
Гледката разкъса сърцето му, разби го на парченца, които никога нямаше да бъдат събрани отново.
Извади меча си, призова силите си, подхранвани от ярост и мъка, и стоманеното острие в ръката му запулсира
нажежено до червено. Замахна и разсече надве демонично куче, което се беше спряло, за да пирува с останките на
млада фея.
Проправяйки си път през дима и пламтящ от гняв, той посече още дузина с меча. А те продължаваха да
прииждат. Той отиде до къщата на сестра му, където и последните искрици от надежда угаснаха. Там не беше
останало нищо друго, освен камара почернели камъни.
Изправи се сред тях, той — мъжът със сила, власт и отговорност, и изкрещя от ярост, която не можеше да бъде
потушена, от мъка, която никога нямаше да намери покой.
Все още усещаше слаби проблясъци от светлина, докато другите се биеха със сетни сили. Повика дракона си, но
вече знаеше, че Крога никога повече нямаше да дойде при него.
Прекъснатата връзка му донесе още мъка и още ярост.
Крога беше мъртъв също както фермата беше унищожена.
Без кон или дракон той нямаше да успее да стигне до Столицата, до майка си, навреме, за да организира
защитата. Ако Столицата изобщо съществуваше все още.
Кийган си проправи път назад. Ако Марг беше все още жива, ако можеше да намери Брийн, те можеха да
обединят силите си и да намерят начин. Трябваше да има някакъв начин да спасят това, което беше останало.
Едва не се препъна във възрастна двойка елфи — и двамата смъртно ранени и сгушени в прегръдките си. Опита
се да изцери първо жената, но въпреки че разля светлината си по цялото ѝ тяло, очите ѝ помръкнаха и тя умря.
Когато се обърна към мъжа, старият елф само поклати глава.
— Не, моята другарка се пресели при боговете. Избирам да отида с нея. Те прииждат толкова бързо и носят
мрака със себе си. Върви! Върви и се бий, тийшах. Спаси ни.
Той се затича, разсичайки тела с меча си и помитайки всичко пред себе си с магия.
Надеждата отново проблесна в сърцето му, защото, въпреки че градините бяха изпепелени до черно, къщата на
Маргред все още беше цяла.
— Брийн! — изкрещя той и се затича към къщата, а тя се показа, препъвайки се, сред дима.
Ръцете ѝ бяха покрити с кръв. Кръв се стичаше и по лицето ѝ.
— Не! — Тя насочи силата си към него, но слабо. Твърде слабо. — Видях те да падаш, видях те как умираш.
Това е още един номер. Ти, баба, Морена, всички са мъртви. Убиха Белята. Убиха всички.
— Не е номер. Аз съм тук.
Но в мига, в който тръгна към нея, Одран се показа зад гърба ѝ, обгърна тялото ѝ с две ръце и му се усмихна.
— Ти изгуби, момче. Този свят сега е мой. Сега тя е моя.
— Никога няма да бъде твоя. Талаф никога няма да бъде твой. Махни се от него, Брийн — извика той. Не
можеше да му нанесе удар нито с магия, нито с меч, тъй като щеше да нарани и нея.
— Не можах да ги спра.
Одран приближи устни до ухото ѝ и прошепна:
— Ти не си достатъчна. Никога няма да бъдеш достатъчна.
— Не бях достатъчна — повтори глухо тя. — Никога няма да бъда достатъчна.
— Лъжи. — Всичко това беше лъжа, осъзна Кийган, под формата на видения, изпратени от черния бог. —
Върни се в ада си! Илюзията ти вече свърши.
— Скоро тя ще се превърне в единствената истина.
— Събуди се! — нареди ѝ Кийган и въпреки че Одран се беше просмукал достатъчно много във видението ѝ, че
да пари по кожата му, той сграбчи силно ръката ѝ и я стисна. — Ела с мен и се събуди.
Той я издърпа от видението, издърпа и двамата.
— Мъртви. Всички са мъртви.
Щом главата на Брийн се отпусна напред, Кийган я разтърси.
— Не, това беше заблуда, илюзия. Отхвърли я от съзнанието си.
— Той те повали пред очите ми. Кръвта ти беше по ръцете ми. Не бях достатъчно силна, за да го спра.
— Лъжи. Сега съм тук при теб, нали? — каза той и отново я разтърси. — Погледни!
И когато го погледна, тялото ѝ започна да трепери неконтролируемо.
— Истина ли е това? Ти истински ли си?
— Да, това е истината също както съм истински и аз. Останалото бяха лъжи.
— Те идваха толкова бързо и бяха толкова много. Писъците, огньовете, димът… не можех да ги спра. Не бях
достатъчна.
— Още лъжи. Ти си му позволила да види слабостите ти и той ги е използвал, за да ти прати видение. Както и
на мен — призна Кийган, — защото, когато дойдох при теб, аз наистина повярвах. Успокой се сега, защото изплаши
кучето.
— Беля. — Тя се размърда, прегърна кучето си и заплака. — Той го уби. Просто щракна с пръсти и го подпали.
Не можах да го спася. Не можах да спася никого.
 — Спри — каза Кийган и я придърпа към себе си. — Той иска да те вижда слаба, уплашена и изпълнена със
съмнения. Наистина ли ще му дадеш с такава лекота всичко, което иска?
— Всичко изглеждаше толкова истинско. Ами ако видението показва това, което предстои?
Той не знаеше дали беше така, нямаше как да знае, но въпреки това изрече думите, които тя имаше нужда да
чуе:
— Не е истинско и в мига, в който прозрях през лъжите му, силата му се срина. Сега ти го носиш в сърцето си, а
не бива. Имаш нужда от отвара. Къде ги държиш?
— Не. Имам нужда да видя — отблъсна го тя, изтича до прозореца и го отвори рязко.
— Виждаш ли? Луната, пикситата, сянката на хълмовете, дърветата, които полюшват клони и си шепнат в
нощта?
Брийн кимна и когато той пристъпи към нея и я обърна с лице към себе си, тя се облегна на тялото му.
— Той каза, че всички щели да умрат, ако не отида с него. Каза, че ще ме направи кралица и че мога сама да
избера света, който искам да управлявам.
— Още лъжи — отвърна той и погали косите ѝ, но си мислеше за пикситата, които не му бяха изпратили
предупреждение. — Намерил е начин да се приближи до теб. Самият аз не усещах нищо, докато не влязох вътре.
Намерил е начин да достигне до теб, така че ние ще намерим начин да му се противопоставим.
— Не използвах амулет, нито розмарин. Мислех си, че ако получа видение или сън, може да науча нещо.
„Колко смело от нейна страна“, помисли си той. Може би глупаво, но безспорно беше смело.
— И със сигурност научи, както и аз. Той се страхува от теб.
Брийн би се засмяла на думите му, ако ѝ бяха останали сили да се смее.
— Не това научих — отвърна тя.
— В такъв случай отново не си обръщала нужното внимание. Той използва силите си, за да се опита да те
накара да се чувстваш слаба, а след това да се самообвиняваш за това. Прави го, защото знае, че си силна, но
изпитваш съмнения. Майка ти е правила същото с теб почти през целия ти живот, защото тя също се страхува от теб.
— Тя… какво?
— Помисли. — Тя го погледна и видя истината такава, каквато я виждаше той. Кийган отново я върна в
реалността, добавяйки: — Майка ти се страхува от това, което си, от това, което притежаваш. Страхът ѝ от теб може
да е произлязъл от страха ѝ за теб, не знам какво се крие в сърцето ѝ. Но тя прави същото — кара те да се чувстваш
слаба, по-незначителна, отколкото си, и вероятно така се надява да забравиш силите си, от които тя се страхува,
надява се те да останат погребани дълбоко в теб и ти да не можеш да ги откриеш и да ги използваш. Одран прави
същото, за да те отслаби, да сломи духа ти.
След като я пусна, той закрачи из стаята, за да събере мислите си.
— Ако не искаш отвара, би ли пийнала вино?
Тя поклати глава.
— Е, аз бих — отвърна той и извика в съзнанието си образа на мястото, откъдето тя беше извадила бутилка и
чаши предишния път. И тъй като не искаше да я оставя сама, призова чаша вино в ръката си.
— Бих пийнала малко вода.
Той я погледна с многозначително вдигната вежда. Глезенето нямаше да ѝ се отрази добре.
— Виж я в ума си, пожелай я и я призови.
Брийн въздъхна и затвори очи. Нямаше смисъл да му казва, че главата ѝ пулсира като развален зъб. Той просто
щеше да ѝ каже да се справи с главоболието си.
Щом отново отвори очи, държеше чаша в ръката си. Беше празна.
— Докарах го наполовина — отбеляза тя.
Предположи, че сигурно изглежда също толкова зле, колкото се и чувства, защото той вдигна ръка, спусна я
надолу и напълни чашата ѝ с вода.
— Само вода ли? — попита я той.
— Само вода.
Той закрачи бавно из стаята, пиейки от виното, докато тя седеше на леглото и отпиваше на малки глътки от
водата си.
— Не през защитата — измърмори замислено той, — не през пикситата и амулетите. През теб.
Кийган се спря и я погледна изучаващо.
— Значи се е случило само тук вътре, където си била ти. Да, ето как го е направил. Ти каза, че той те е
почувствал, вероятно те е видял, когато си имала видението за черния замък. И тогава със сигурност е направил
заклинанието си — ето каква е била ролята на Изулт — след това просто е чакал да се откриеш достатъчно, че да му
позволиш да се промъкне чрез него.
— Как да го спра? Дали не трябва просто да използвам амулети, за да спра сънищата и виденията?
 — Би могла да го направиш, но не. — Тук имаше нужда от повече хитрост, от пресметливост, реши той. — Ще
оставяш прозореца отворен, когато спиш и когато си сама тук. Това няма да спре виденията ти, но до нас ще достига
предупреждение. Колкото до останалото и ограничаването на контрола му, аз имам някои идеи. Ще поработя върху
това.
— Нека поработим заедно върху това, моля те.
— Добре — кимна той. — Ти имаш право на това, но сега си изтощена, така че се връщаш обратно в леглото и
аз идвам при теб.
Тя не се опита да спори, не и при условие че главата ѝ пулсираше от болка и усещаше тялото си като
изпразнено отвътре.
Щом Кийган свали меча от кръста си, тя отново понечи да заплаче — този път от облекчение.
— Ти ще останеш.
— Не за да се любим. За да спим — напомни ѝ той, след което се спря и я погледна. — Да не би да мислиш, че
бих те оставил сама след преживяното току-що?
Избягвайки простичкото „да“, което изникна в главата ѝ, Брийн се качи отново на леглото.
— Прекалено изтощена съм, за да мисля изобщо — отвърна тя.
— Тогава заспивай — каза Кийган и в мига, в който главата ѝ се отпусна на възглавницата, той сля съзнанието
си с нейното. — За спокойна почивка — започна той и се опита да успокои ума ѝ, — ох, по дяволите, защо не ми
каза, че изпитваш болка?
Облекчи главоболието ѝ, след което приседна на леглото до нея, за да свали ботушите си.
— Тя е истинска загадка за мен, приятел — обърна се той към кучето, което го наблюдаваше отстрани и
чакаше. — Жените често са загадка за мъжете, но тя е по-объркваща от повечето жени, за които се сещам.
Не се съблече, а просто легна до нея по гръб и се загледа в тавана, размишлявайки по какъв начин най-добре би
могъл да ѝ помогне да контролира виденията си.
Край огъня кучето се завъртя три пъти в легълцето си, след което се настани в него и заспа.
Измина дълго време, преди самият Кийган да успее да потъне в сън.

Поработиха върху нощно заклинание, което трябваше да помогне на Брийн да разпознава и прогонва
илюзорните сънища. Независимо дали навън валеше, или беше ясно, дали беше ден, или нощ, тя оставяше прозореца
си отворен.
Не мислеше, че бичът на съмнението в собствените ѝ сили беше причината да смята, че е достигнала върха на
уменията си по бой с меч. При обикновени обстоятелства дори би сметнала, че със сигурност е доста над средното
ниво в тази област. Но ако някога ѝ се наложеше да влезе в реален бой, знаеше, че трябва да положи много усилия, за
да се каже, че се справя средно добре.
Не беше самозаблуда и това, че се е подобрила значително в заклинанията, магиите, в концентрацията и
контрола над силите си.
Осъзна също, че имаше много повече умения в леглото, отколкото който и да е от двамата ѝ предишни приятели
бе признавал. Но пък и никой от тях двамата не беше като Кийган. Несъмнено това да имаш изключителен
партньор, беше от значение.
Самоувереността в писането ѝ ту растеше, ту намаляваше, но радостта от него никога не я напусна.
След като изключи компютъра си след продуктивна сутрешна сесия, Брийн въздъхна доволна. Краят на
историята беше близо, оставаха ѝ още няколко седмици, но вече се виждаше ясно. А следващото приключение на
Белята вече беше започнало да се оформя в главата ѝ.
Не беше ли истинска щастливка, помисли си тя — имаше възможност да прескача от една история в друга, от
един свят в друг, дори от един живот в друг.
Изправи се и тъкмо се канеше да се приготви да премине във въпросния друг свят, когато таблетът ѝ
сигнализира входяща покана за разговор във Фейс Тайм. Въпреки че не беше обичайният им час за разговор, Брийн
прие повикването от Марко.
— Хей! Хващаш ме точно преди да… изляза на разходка.
— Точно на това се надявах — ухили ѝ се той. — Момиче! Изглеждаш страхотно!
— И страхотно се чувствам. В доста ранен за теб час звъниш — отбеляза тя. Беше толкова рано, че той все още
беше облечен в тениската си със Спайдърмен, с която често спеше. — Защо си буден по това време?
— Не можех да чакам. Брийн, мисля, че намерих къщата.
— Къщата?
— Нали искаше имот със собствена земя за градина, а сега вече имаш и куче. Разглеждах насам-натам не много
задълбочено, но тази къща се появи сякаш изневиделица. Има четири спални, така че ще можеш да си имаш и място
за писане, а може и да си направим нещо като музикална стая. Има и много хубава кухня с отворено пространство.
Не е съвсем в града като мястото, където живеем сега, но хей — съвсем наблизо е и е няколко проклети декара! Все
още искаш да си имаш градина и всичко останало, нали?
Наложи ѝ се да проговори, въпреки че гърлото ѝ се беше свило.
— Да.
— Аз мога да пътувам до работа, за мен няма да е проблем. Кварталът също е много хубав. Няма нищо общо с
гей квартала, но така или иначе това място е единствено по рода си. Не е и някой от онези нови степфордски
квартали или нещо подобно. Най-добрата приятелка на братовчед на Дерик е агентка за недвижими имоти и тя ми
даде информацията. Имотът все още не е официално на пазара. Имали са предварителен договор, но сделката
пропаднала, така че в момента се мотаят и до няколко дни ще се предлага отново. Ще ти изпратя линк към обявата и
снимки, за да можеш да го видиш, да си помислиш и евентуално да поговориш с човека с парите за него. Ще си
бъдеш отново у дома след седмица, така че си мислех, колкото и невероятно да звучи, че тази оферта ни идва точно
навреме, като по поръчка.
— Седмица. — Брийн го знаеше, но досега не го беше изричала на глас. Не беше позволявала на тази мисъл да
се превърне в реалност.
— Само го погледни. Може да не съм уцелил това, което търсиш, но аз мисля, че е попадение право в десетката
— добави той и се намръщи. — Все още искаш да си купиш къща, нали?
— Да. Да, искам къща.
Но къде?
— Май те хванах от засада с всичко това, а? Просто много се развълнувах, когато разбрах за нея. Знам, че си
прекарваш повече от добре там, но, момиче, липсваш ми така, както би ми липсвал някой крайник.
— И ти ми липсваш — отвърна тя и това си беше абсолютната истина. — Наистина ми липсваш, Марко. Както
и Сали, и Дерик, и всички останали.
— Недей да се влюбваш в онова място.
„Твърде късно е за това“, помисли си Брийн. Вече се беше влюбила в цял един нов свят.
— Но пък трябва да си доставиш удоволствието от малко горещ келтски секс.
— Всъщност…
— Какво? — вдигна ръце той в знак на изненада и ги размаха триумфално във въздуха. — Кажи ми! Кажи
всичко на твоя Марко.
— Когато се върна. — Някои неща, сред които горещият секс и продаването на книгата, трябваше да бъдат
споделени лице в лице.
— Издай поне някоя мъничка подробност. Познавам те добре, така че знам, че става въпрос само за един човек.
Той великолепен ли е, а?
— Да, дори абсурдно.
— О, сърцето ми ще изхвърчи! Прати ми негова снимка.
— Нямам.
— Божичко, момиче, направи!
— Ще видим — отвърна тя и си напомни да спре да говори за това, защото рискуваше да каже прекалено
много. — Сега трябва да изведа кучето.
— Върви тогава. Ще ти изпратя линка. До след седем дни, моя най-добра приятелко!
— До след седем дни. Обичам те, Марко.
— Аз те обичам още повече. Пиши ми скоро.
Тя прекъсна разговора и се облегна назад.
Седем дни.

Работи по-усилено, учи по-дълго и тренира със стриктна педантичност. С помощта на Кийган и баба ѝ
създадоха заклинание, което да ѝ помага да контролира виденията и сънищата си. Тъй като за него се изискваше
отвара, амулет и наричане, Брийн се тревожеше дали ще се справи със сложността му.
— Бориш се с бог, за да държиш контрола, mo stór — каза ѝ Марг. — Имаш нужда от нещо повече от сила и
умения. Имаш нужда от вяра в светлината и в самата себе си.
Двете бяха сами в работилницата на Марг и Брийн си мислеше колко много щеше да ѝ липсва всичко това,
когато се върнеше във Филаделфия — просто да седи заедно с баба си в тихия следобед и да се занимава с нещо,
което тя би определила като основна магия.
Внимателно забърка отвара за успокояване на нервите, докато Марг довършваше един балсам за болки в
ставите. Въздухът в работилницата ухаеше на билки и пчелен восък.
 „И на мир“, помисли си Брийн. Ако мирът имаше мирис, то той можеше да бъде усетен тук.
— Вярвам в светлината — каза тя. — През това лято видях и направих прекалено много неща, за да кажа, че не
вярвам.
— А в себе си?
— Много повече, отколкото някога съм вярвала или съм си мислела, че мога да вярвам. Знам какви са
причините и дори ги разбирам, но въпреки това съжалявам, че двете с теб не сме се познавали преди това лято. Не
съм познавала себе си или Морена, Талаф, всичко и всички останали. Не съм знаела какъв е бил баща ми, какво е
направил. Какво е направил за мен.
Марг запечата капака на балсама и му постави етикет.
— А сега, когато вече знаеш всичко това?
— Чувствам се теглена в две посоки от два различни свята.
Марг кимна и се изправи. Остави балсама на полицата и отиде до печката, за да свари чай. Брийн знаеше, че
това е знак да направят почивка от работата и да си поговорят.
— Ти си и от двата свята, имаш отговорности и в двата. А дори това само по себе си те прави уникална… и ти
носи тревоги.
Днес баба ѝ беше облякла рокля — дълга до земята и в светъл, бледосин цвят. Над нея беше препасала бяла
престилка. Късата ѝ коса оформяше корона от къдрици, сякаш беше излязла от картинка в някоя историческа книга.
Изглеждаше като жена извън времето.
Но тя не беше извън времето, помисли си Брийн. Самата Брийн беше такава.
— И така — продължи Марг, — сега ще дойдеш ли да си поговориш с мен? През последните дни си заровила
дълбоко в себе си този проблем и се опитваш да го затрупаш с работа и тренировки, но аз го усещам. Ти си моя кръв
— продължи Марг, след като донесе чая на работната маса — и аз усещам тревожните ти сърце и ум.
— Бабо… — промълви Брийн и се загледа в чая си.
— Лятото е към своя край. Скоро светлината се променя, събуждат се ароматите на есента и започва
прибирането на реколтата. Колелото на времето се върти така, както трябва.
— Каквото и да направя, това ще нарани хора, които са ми скъпи.
— Тези, на които ти си скъпа, ще уважат изборите ти.
Тревогата избликна в гласа ѝ и предизвика сълзи в очите ѝ.
— Трябва да се върна обратно. Не мога да оставя толкова много неща недовършени. Ако съм от два свята,
трябва да намеря начин да направя това, което е правилно и за двата.
— Но какво е правилно за самата Брийн?
Очакваше се баба ѝ да попита това, осъзна Брийн. Щеше да си го мисли и да иска да разбере отговора.
Това означаваше, че я обича.
— Все още не знам. Трябва да разбера, а има толкова много неща… продадох книгата си. Тази за Белята.
— О! — Лицето на Марг светна от щастие, а в очите ѝ заблестяха сълзи от гордост. — Mo chroi!21 — възкликна
тя и посегна да хване и двете ръце на Брийн. — Това е най-щастливата новина. Толкова се гордея с теб.
— Ти също си част от нея. Ти ми натресе това куче.
Баба ѝ се засмя, преизпълнена от доволство.
— Да, така си беше, но историята си е твоя. Тя идва от сърцето и ума ти, плод е на твоите умения и на твоята
смелост. А когато дойде време, ще имаме книгата ти в голямата библиотека в Столицата, а аз ще имам една тук при
мен. Образът на младия Беля ще стане познат надлъж и шир — в два свята.
— Искам точно това. Искам да пиша, да бъда четена и моята книга, по-точно „моите книги“ — поправи се тя
— да бъдат в много домашни и училищни библиотеки. Искам го много повече сега, отколкото когато започнах. И
затова ми трябва другият свят. В него има хора, които обичам, бабо, и не мога да ги изключа от живота си. Трябва да
отида, за да приключа с това, което оставих незавършено там. И трябва да отида, за да бъда сигурна.
Брийн стисна по-силно ръцете на баба си.
— Но ти обещавам, кълна ти се, че ще се върна тук — при теб и при приятелите ми в Талаф. Ще се върна
заради любовта и дълга си.
— Баща ти ми се закле по същия начин и спази клетвата си. Не се съмнявам, че и ти ще направиш същото.
— Ще го направя. Но има две неща, за които бих искала да те помоля.
— Какво бих могла да откажа на детето на моето дете?
— Можеш ли да задържиш Белята при теб, докато се върна? Не искам да го отвеждам надалеч. Той е щастлив и
свободен тук. А и има доста практически въпроси, поради които да го взема с мен не е добра идея.
— Разбира се, че ще го задържа. Ти много ще му липсваш, както и на мен. Както и на всички тук.
Огромен товар падна от раменете ѝ.
— Благодаря ти. Просто нямаше как да го задържа и да го гледам в апартамент в града. Марко разглежда къщи,
но… това е едно от нещата, които съм оставила недовършени. Можеш ли да запазиш и къщата от другата страна за
мен за момента, когато се върна? Не знам кога точно ще бъде, но…
— Скъпо мое дете, къщата си е твоя. Аз я създадох за теб. Тя винаги ще бъде твоя. Кучето си е твое, къщата си е
твоя и цял Талаф ще те чака, докато направиш своя избор. А аз ти обещавам, че никога няма да застана на пътя ти,
независимо какъв ще бъде изборът ти.
Марг отново се изправи и добави:
— Имам един подарък за теб.
— Ти вече ми даде толкова много. Направи живота ми толкова по-различен.
— Това е подарък и за мен самата — отвърна Марг и подаде на Брийн огледало със сребърен обков и камък
„Сърцето на дракона“ в центъра на гърба му. — Това е гадателско огледало, което е принадлежало още на
прапрабаба ти. Винаги когато имаш нужда от мен, когато искаш да поговориш с мен или да ме видиш, трябва само
да погледнеш в огледалото и да ме повикаш.
„Като магически Фейс Тайм“, помисли си Брийн.
— Прекрасно е. Аз наистина имам нужда от теб, бабо — отвърна Брийн, изправи се и я прегърна. — Няма да те
разочаровам, ще намеря начин.
— Сега трябва да намериш начин да кажеш и на останалите това, което каза и на мен. Те също са загрижени за
теб.
Брийн въздъхна. Не очакваше останалите да са толкова разбрани като баба ѝ.
Очакваше обаче Ашлинг да реагира по подобен начин, но се оказа, че грешеше.
— Ще сториш това, което ще сториш, и толкоз — отбеляза накратко Ашлинг, докато пренасяше кофа вода от
кладенеца до кухнята. — Моят баща умря, така че ти да имаш свободата да правиш това, което правиш.
— Ашлинг…
— Бащата на моите деца се бие и патрулира, за да опази Талаф в безопасност — продължи тя, докато наливаше
вода в едно гърне, — а един ден, докато ти си живееш от другата страна, където имате вода с едно завъртане на
кранчето и се возите в коли, които замърсяват въздуха, от моите деца може да бъде изискано да направят същото.
— Не се връщам обратно заради колите или водата от кранче. Имам задължения и там.
— Задълженията ти там на живот и смърт ли са? — настоя Ашлинг. — Касаят ли се до светлина или тъмнина,
робство или свобода?
— Не. Там не съм важна. Ще се върна. Обещах на баба ми, обещавам и на теб, но има още неприключени неща,
които…
Тя замлъкна, когато Харкен влезе при тях.
— Тя си тръгва — изстреля ядосана Ашлинг и започна яростно да бели един морков.
— А, така ли? — отвърна Харкен, свали шапката си и просто изгледа Брийн.
— Ще се върна отново, кълна се. Но трябва да… — „По дяволите“, помисли си тя и го сграбчи за ръката. —
Прочети мислите и сърцето ми. Не отивам, защото искам да напусна това място, а защото имам нужда да опитам да
направя това, което е правилно. И след това ще се върна, за да се опитам да направя това, което е правилно и тук.
— Това те наранява — отбеляза Харкен. — Любовта и отговорностите те дърпат толкова силно и от двете
страни и от това те боли. — Той хвърли поглед към сестра си. — Махон също често изпитва тази болка, когато
трябва да остави семейството си заради дълга. Пожелавам ти безопасно пътуване, Брийн Шивон, и безопасно
завръщане при нас.
Той докосна с устни челото ѝ.
— Морена е отвън и си говори с децата. Кийган дори в момента се подготвя за днешната ви тренировка. Трябва
да кажеш и на двамата.
— Знам. Ще им кажа — отвърна Брийн и погледна към Ашлинг. — Съжалявам.
— Тя оставя по-голямата част от сърцето си тук — каза Харкен, когато Брийн излезе.
— По-голямата част от сърцето ѝ няма да бъде достатъчно да се изправи срещу Одран.
Харкен се приближи до сестра си и я прегърна. Отначало Ашлинг се стегна и се опита да го отблъсне, но след
това се отпусна и също го прегърна.
— Няма как да отвориш или затвориш една ключалка без ключа, Харкен.
— Тя ще бъде по-силна и по-подготвена за това, когато се върне.
— Ако — добави Ашлинг и се загледа през прозореца към Брийн, която се приближаваше към Морена. — Ако
се върне.
Двадесет и шеста глава
Брийн реши, че трябва да го приеме като преглъщането на лекарство — просто го правиш и приключваш с това.
Но изчака, докато Морена нагласи правилно ръката на Каван, така че детето да може да извика ястреба и той да
кацне върху ръкавицата му. „Какъв величествен полет, какъв мощен размах на крилете“, помисли си Брийн, докато
птицата се спускаше от един висок клон до ръката на малкото момче. След това стоически понесе и щастливите
викове от радост на детето.
— От вас ще излязат прекрасни соколари някой ден. Ще имаме и друг урок следващия път, когато дойда, но сега
Амиш трябва да ловува — обясни му Морена.
— Татко казва, че ако се уча добре, може да получа ястреб за следващия ми рожден ден.
Морена се усмихна на Финиан.
— Ако това се случи, с радост ще ти помогна да го обучиш. Пусни го сега, Каван, нека полети.
— Чао! Чао! — извика детето и вдигна ръка така, както го беше научила Морена.
— Браво! Браво и на двама ви, много добре — похвали ги тя и им помогна да свалят детските соколарски
ръкавици, които им беше направила. — А сега приберете ръкавиците си вътре.
Децата се затичаха към къщата, а лицето на Финиан все още грееше, когато стигнаха до Брийн. Каван, както
винаги, вдигна ръчички към нея, за да го прегърне. Брийн го вдигна и осъзна, че децата щяха да ѝ липсват безкрайно
много.
— Морена ни подари ръкавици — показа ѝ Финиан. — И накарахме ястреба да лети. Редувахме се. На мен ще
ми подарят ястреб за рождения ден.
— Кога е рожденият ти ден?
— На Самхейн22. Мама казва, че съм избрал този ден, така че моята душа и тази на дядо да могат да се срещнат,
когато завесата между световете изтънява. Ела, Каван, трябва да приберем ръкавиците на мястото им.
— Чао! — извика детето, когато Брийн го остави да стъпи на земята. — Чао, чао.
— Те са чудесни момчета — отбеляза Морена. — Знам, че Ашлинг си мечтае за момиченце, но те двамата с
Махон създават прекрасни синове.
— Така е. А ти си толкова мила с тях.
— О, това е лесно. Освен това е добро упражнение за момента, в който ще позволя на Харкен да посади едно
такова и в мен.
— О!
— Бих го направила по-скоро заради бебетата, отколкото заради цялата работа с годежите и венчавките. А той,
разбира се, ще иска и двете. Така че все още имаме време да видим накъде ще ме отвее вятърът. А ти готова ли си за
днешната тренировка?
— Имам ли избор?
— Не, не и според Кийган. И въпреки това през последните няколко дни тренираш като луда, така че или
трябва да ти харесва, или просто ти се иска да оставиш малко синини по страхотния му задник.
— Е, не е започнало да ми харесва… във всеки случай не и боят с меч или с юмруци. Аз просто… можеш ли да
повървиш малко с мен? Искам да поговорим.
— Разбира се. Така и така възнамерявах да ви погледам малко и да отправям обиди към онзи мъж. За какво
имаш нужда да поговорим?
— Ние сме приятелки. Ти си първата ми приятелка и въпреки че много неща от онова време все още ми се
губят, това мога да го почувствам.
— Нещо те тревожи и това го чувствам и без да имам дарбата на Харкен — отбеляза Морена.
— Имам приятели от другата страна. Имам един, който ми е като майка, който ме е дарявал с доброта,
разбиране и подкрепа в моментите, в които собствената ми майка не го е правила или не е било по силите ѝ. Имам
и Марко.
— Онзи, с когото баба ми се е срещнала? Тя каза, че бил красавец и с много добро сърце. Чаровник.
— Такъв си е. Той е бил до мен през целия ми живот. Чувствам го като приятел, като брат, като рамо, на което
да поплача, и като моя подкрепа, откакто се помня. Трудно ми беше да не споделя нищо от това с него и да не му
казвам истината. Още повече да знам, че не мога да му кажа истината.
— Разбирам — отвърна Морена и съчувствено прегърна Брийн през раменете, докато вървяха. — През годините
ми беше трудно да минавам от другата страна и да не идвам да те посетя. Истинското приятелство невинаги избира
лесния път, нали?
— Не, и сега също няма да избера лесния път. Морена, аз трябва да се върна.
— Да се върнеш? Да се върнеш до… но ние имаме нужда от теб тук. Ти си щастлива тук. Ти се пробуди.
— Да, да, да. Но трябва да отида. Има толкова много причини, заради които трябва да се върна. Има неща,
които трябва да направя, да кажа и да разреша. Не мога просто да обърна гръб на хората, за които ме е грижа и
които ги е грижа за мен.
С неразбираща физиономия Морена вдигна ръката си от рамото ѝ.
— Но можеш да обърнеш гръб на същите хора тук?
— Не. Точно затова ще се върна. Но първо ми трябва малко време. Трябва да доведа до край някои въпроси.
Трябва да огледам цялата картина, вече знаейки, че Талаф съществува, и знаейки всичко, което научих тук.
— Прекарала си по-голямата част от живота си там, преди да дойдеш тук. Трябва да знаеш на кое място
принадлежиш.
— Имам нужда от малко време — повтори Брийн. — Ще се върна заради приятелството, заради всичко, което
ме зове тук, заради баба ми и заради дълга.
— Кога? Кога заминаваш?
— Имам още три дни. Още два — поправи се тя — след днешния.
— А кога ще се върнеш?
— Не знам точно. Но ще се върна.
— Последния път, когато каза така, изминаха повече от двайсет години.
— Този път е различно. Този път аз правя избора и вече не съм дете.
Морена погледна към фермата и отново обърна лице към Брийн.
— Може би все още не го знаеш, но аз — да. Това е истинският ти дом. Затова ще се върнеш. Грижи се за себе
си, Брийн, и не се бави твърде дълго. Каза ли вече на Марг?
— Да, както и на Ашлинг, и на Харкен, тъй като той влезе, докато ѝ обяснявах.
Морена кимна.
— Значи си запазила Кийган за последно. И тъй като си ми приятелка, пожелавам ти късмет, когато му кажеш.
Наистина. И май е най-добре да ви оставя насаме да го направиш.
— Добре.
— Ще се видим, преди да тръгнеш.
Брийн понечи да каже нещо, но Морена се обърна и тръгна към къщата на Ашлинг.
Белята се затича към Брийн и двамата се запътиха към тренировъчното поле, където Кийган методично
полираше един от мечовете.
— Пак закъсняваш и видимо не си се разбързала особено. Познавам жени от повече от един свят, които мислят,
че един мъж няма нищо по-полезно за правене от това да ги чака. Обаче всички те много грешат.
— Не мисля нищо подобно и никога не съм го мислила, но имаше някои неща, с които трябваше да се справя
днес. Все още има такива.
Тя седна на едно от дървените магарета, които той беше оставил наблизо, за да ги използват за сядане през
кратките им почивки или като пречки в част от бруталния тренировъчен маршрут, който ѝ беше разработил и през
който я караше да минава повече от веднъж.
— Трябваше да говоря с баба и… с останалите. Май все още има някой, с когото трябва да говоря. С теб.
Той вдигна глава и я погледна в очите. Брийн видя как пред погледа му сякаш се затръшнаха кепенци.
— Значи си решила да се върнеш.
— Да, но…
— След няколко дни. По-точно два след този, така че ни остават само някакви часове.
— Да — отвърна отново тя, изненадана, че той знаеше.
— Мислиш ли, че нямаше да разбера кога времето ти, определено за тук, свършва? Ти обаче не каза нищо.
Мисля си, че така е по-лесно за теб, да ме оставиш… да оставиш всички ни да смятаме, че имаш намерение да
останеш и да приключиш нещата тук.
— Не, не беше по-лесно. Може би беше по-лесно изобщо да не мисля за това, затова и не го правех. Просто не
мислех. А сега, когато го осъзнах, не ви казах нищо, защото не бях сигурна как да го направя.
— Но сега вече го каза — отвърна той и се изправи. — Значи няма никакъв смисъл да си губя времето да те
обучавам, след като си избрала да се върнеш отново отвъд.
— Не е честно! — извика тя и скочи на крака. — Не е честно. Защо ли си мислех, че ще си справедлив към мен
поне веднъж и ще изслушаш това, което имам да кажа?
— Тръгваш си, значи всичко е казано. Сега вече всички в моя свят ще разчитат само на мен да удържа линиите
срещу ордите на Одран, да предотвратя онова видение на смърт и унищожение, което и двамата видяхме, да се
сбъдне. Аз вдигнах меча от езерото, както ти ми каза, че трябва да направя.
— Аз… какво? Никога… изобщо дори не съм била там!
— Ти дойде, след като го видях през водата и когато си помислих: „Не, не е за мен, не го искам, не искам да
водя“. Но ти дойде и ми заговори през водата. Затова го вдигнах, а с него поех и всички отговорности, които той
носи. А ти, която си родена със силата да защитаваш светове, отхвърли този товар от себе си.
— Не го правя. И няма да го направя. Ще се върна. Ти не знаеш каква бях, преди да дойда тук — извика тя и
зарови пръсти в косите си, обръщайки се настрани от него. — Не би харесал онази, която бях. Самата аз не харесвам
онази, която бях. Трябва да се върна такава, каквато съм сега.
— С каква цел?
— Да докажа, че мога да бъда такава, каквато съм сега. Да докажа, че съм такава, каквато исках да бъда. Да
направя избора си, знаейки това, което вече знам. По дяволите, Кийган, ти и всички останали от Талаф пътувате до
външния свят и дори сте насърчавани да го правите, да прекарвате известно време там, да видите и да почувствате.
След това можете да направите своя избор. Защо на мен не ми е позволено същото?
— Ти си живяла там.
— Не аз — извърна се рязко тя и притисна длан към сърцето си. — Онази беше жена, която правеше всичко, за
да не бъде забелязвана, която следваше правила, предначертани ѝ от някой друг. Жена, която вярваше, че
собственият ѝ баща не я е обичал достатъчно, за да остане при нея. Но не тази жена ще се върне обратно. Не съм
говорила с майка си от месеци, а за това време тя нито веднъж не се опита да се свърже с мен. Жената, която отива
обратно обаче, ще трябва да проведе един много разгорещен разговор с нея.
— Значи се връщаш само за да покажеш на майка си, че си силна?
— Това също е част от причините, да. А и какво лошо има? Ти не ме ли тренираше, за да стана силна? През
всички тези седмици не правеше ли точно това?
Тя се завъртя рязко и грабна един от мечовете.
— Тя ме учеше да бъда слаба — каза Брийн и замахна във въздуха. Нажежена светкавица изскочи от острието.
— Сега много добре ще ѝ покажа, че не съм такава. Там има хора, които ме обичат, и имам нужда да ги видя. Трябва
някак си да им съобщя, че няма да остана при тях и ще се върна обратно в Ирландия, тъй като няма как да им кажа,
че ще дойда тук. Мога да обявя, че се връщам в Ирландия, за да довърша книгата си, и това ще свърши работа, защото
не е пълна лъжа.
Брийн въздъхна и остави меча.
— Но все пак не е истина и това ме тревожи. Ще ги нараня. С моя приятел Марко възнамерявахме да си купим
къща. Той е намерил една свободна и тя е точно такава, каквато исках, преди… преди всичко да се промени. Трябва
да го разочаровам, тъй като вече не мога да го направя, докато… всъщност не знам докога.
— Значи мислиш за къщи и за гордостта си. А забрави ли за видението, за писъците и за дима?
С твърд и настойчив поглед тя вдигна лице към неговото, погледна го право в очите и отвърна:
— Никога няма да ги забравя.
— Разбираш ли, че Одран знае, че си се пробудила? Той ще продължи да се опитва да пробие порталите и да
изпраща свои съгледвачи и демони. Ще направи всичко възможно, за да се вмъкне в сънищата ти.
— Имам заклинанието…
— Но няма да имаш никого, който да ти помогне, ако то се провали.
— Тогава ще трябва да бъда достатъчно добра.
— А ако не си и той успее да използва това, което имаш, Талаф ще бъде погубен. А когато той изчезне, същото
ще се случи и с твоя свят, защото ти си мостът.
— Ще трябва да бъда достатъчно добра — повтори тя. — Преди да дойда тук, хората, вярващи, че съм
достатъчно добра, се брояха на пръстите ми, а аз самата дори не бях сред тях.
Преряза я болка, когато осъзна, че той също не беше сред тях.
— По-трудно е да тръгна, отколкото да остана. Ти не можеш да го разбереш, но това е моят избор — да отида,
да направя това, което трябва да направя, след което да се върна и да направя това, което съм длъжна да направя за
народа на феите.
— Тогава няма да си губя времето или дъха да приказвам с теб. И след като няма смисъл вече да те тренирам,
ще вложа и двете в нещо по-полезно.
— Все още разполагам с днешния ден и с утрешния, и…
— Не е много вероятно да ти потрябва меч във Филаделфия, нали? — отвърна той и прибра своя в ножницата
му със съскащ звук, след което вдигна и нейния. — Върви, Брийн Шивон, върви и направи това, което чувстваш, че
трябва, защото, изглежда, човешкото у теб гори по-силно от това, което имаш наследено от феите.
Той се отдалечи от нея и малко по-късно Брийн видя дракона му да се приближава, летейки високо в небето.
Кийган се качи и без дори и един поглед назад, драконът и ездачът му се издигнаха и изчезнаха в облаците.
Тя не се върна отново във фермата. Съмняваше се, че ще е добре дошла там, и прекара по-голямата част от
оставащото ѝ време заедно с баба си и Седрик. Посети Морена и нейните баба и дядо и видя младите феи, които
тичаха и се гонеха по пътищата и в горите.
 Вечерта преди заминаването си Брийн остави Белята при Марг. Той скимтеше и я търсеше, а тъжното му виене
се загнезди в съзнанието ѝ, докато се отдалечаваше от къщата и градините към пътя.
Остана до здрачаване, когато светлината се смекчаваше до перленосиво и далечните хълмове се обвиваха в
сенки. Тя знаеше, че по това време Талаф се смълчава с края на работния ден и с приключването на вечерята. Това
беше време за четене край огъня и за разговори, докато децата спяха. И за музика, помисли си тя, когато дочу
прекрасните тъжни звуци на цигулка, носещи се откъм къщата във фермата.
Звучаха като плач и нямаше нищо друго, което да подхождаше повече на настроението ѝ.
Прозорците на къщата, в която тя беше родена, където баща ѝ също беше роден, светеха. Сърцето ѝ се сви,
когато премина покрай нея, а тъжната мелодия я последва като призрак.
Морена седеше на каменната ограда край Посрещащото дърво и се изправи, когато Брийн се приближи.
— Мислех да ти кажа последно довиждане.
Без да каже нищо, Брийн отиде до нея и я прегърна.
— Боли те от това, че тръгваш. Всеки може да го види, така че нуждата да заминеш сигурно е свирепа.
— Така е. Не мога да го обясня, но е такава.
— Обясни ми го достатъчно добре — отвърна Морена и след едно последно кратко притискане се отдръпна и
погледна към фермата. — Обясни го на всички.
— Харкен свири като ангел. Като скърбящ ангел.
— Харкен може да свири, и то много добре, но това трябва да е Кийган.
— Кийган ли? Не знаех, че той изобщо свири.
— Баща ти го научи, него, както и Харкен, и Ашлинг. Предполагам, че не ти е споменавал за това, докато
двамата сте се гушкали в леглото.
Тя знаеше, помисли си Брийн. Разбира се, че знаеше. Вероятно всички знаеха.
— Не, не го е споменавал. А и в момента ми е твърде ядосан, за да каже каквото и да било.
— На плещите му тежат цели светове, а на ръцете и сърцето му са легнали толкова много отговорности.
— Разбирам го, наистина. Точно затова не мога да му се сърдя. Иначе би било далеч по-лесно.
— Ще оправиш всичко, когато се върнеш.
— Ще се върна, но оправянето на всичко това е друг въпрос — отвърна Брийн и се опита да се усмихне. —
Мисля, че съм единствената жена в историята, която е била зарязвана в два различни свята.
— Ех, мъжете са крехки създания навсякъде.
— Така ли? — попита палаво Брийн.
— Вярвай ми, така е. А сега… ти ми даде подарък, когато дойде, така че аз съм ти приготвила един на тръгване.
Морена подаде на Брийн малка дървена кутийка с гравирани магически символи.
— Красива е.
— О, кутийката е хубава, но вътре в нея е истинският ти подарък.
Брийн я отвори и Морена щракна с пръсти, призовавайки малко вълшебни светлинки, така че тя да може да
види ясно какво държи в дланта си.
— Това е къщичката на баба! Перфектно миниатюрно копие на къщата на баба, заедно с градината отпред, и
даже вратата е отворена така, както тя винаги я оставя.
— Първо мислех да ти направя такова за къщата от другата страна, където живееше.
— Ти ли си я правила? Невероятна е.
— Радвам се, че ти харесва. Мислех си дали да не е фермата, защото връзките ти и с нея са дълбоки, но в
крайна сметка реших да бъде сантиментално и това да е къщата на Марг, която да вземеш със себе си през своето
пътуване.
— Обожавам този подарък и теб за това, че знаеш какво означава тя за мен. О, Морена, толкова ще ми липсваш!
— Тогава гледай да не ти липсвам прекалено дълго. Ще те чакам тук, когато се върнеш.
Брийн внимателно прибра миниатюрата обратно във велуреното ѝ гнездо в кутийката.
— Да наглеждаш баба и Белята, докато ме няма.
— Ще ги наглеждам, разбира се.
— А сега трябва да вървя.
— Знам. Желая ти лек път.
Брийн прекоси полето и се изкачи по стъпалата, след което се обърна за последен път, за да погледне към
Морена, която все още беше там.
— Мисля, че съм единствената жена, която има най-добри приятели в два свята — каза тя и притиснала
кутийката към сърцето си, премина от единия свят в другия.
 Целият ден на пътуването ѝ премина като в сън. Натоварването на багажа в колата, последната проверка на
къщата, след това шофирането през ръмежа, който караше зеленината наоколо да грее като смарагди.
Когато най-накрая пристигна на летището, шумотевицата, тълпите и движението ѝ подействаха като културен
шок, който сякаш я пробуди от сън. Брийн се концентрира върху преминаването през това, през всички отделни
стъпки и етапи от пътуването. Когато най-накрая се настани в относително тихия салон, където трябваше да чака
обявяването на полета, си поръча само вода. Вече се чувстваше не на себе си и ръцете ѝ трепереха леко, докато
вдигаше чашата.
Щом се качи на борда, се присети как беше летяла на гърба на дракон и че се беше случило наистина. После
отговори на веселото съобщение на Марко и се опита да се придържа само към това, което беше реалност в този
свят.
Не погледна през прозореца, когато самолетът се издигна. Не можеше да понесе гледката на мястото, което
оставяше. Не искаше да гледа филм или да чете книга, а се опита за известно време да се разсее с писане. Това ѝ
помогна до някаква степен, а когато нишката на историята започна да ѝ се изплъзва, тя отиде до тоалетната, взе
отвара, направи заклинание и с помощта на амулета в джоба си спа през останалата част от полета.
Крачка по крачка, напомни си тя, когато кацнаха и трябваше да се насили да вземе багажа си и да се озове в
свят на звуци и забързаност, от които ушите ѝ пищяха, а стомахът ѝ се преобръщаше.
Можеше още тук и сега да се обърне и да побегне, но пред нея стоеше Марко, размахвайки и двете си ръце във
въздуха. Марко — ухилен до ушите. Марко, който я сграбчи в прегръдка и я вдигна във въздуха.
— Ето я и нея!
— Ето те и теб — измърмори тя и едновременно през смях и сълзи зарови лице в рамото му.
— Дай да погледна най-добрата си приятелка! — каза той и я отдръпна от себе си. Тя примигна. — Момиче!
Беше в добра форма, когато си тръгвах, но жив да не съм, сега си направо нацепена! Какво си правила?
— Така ли? Ами тренирах доста.
„Бой с мечове, бойна подготовка, яздене, ходене“, напомни си тя.
— Адски много ти отива. А къде е кучето ти? Къде трябва да отидем, за да го вземем?
— Нямаше как да го доведа сега — отвърна Брийн и искрено се разплака. — Оставих го с… ще ти обясня.
— Всичко е наред, мила, всичко е наред. Да, глупавият ни апартамент.
— Наистина искам да се махна оттук, Марко.
— Обзалагам се, че е така. Хайде, дай на мен да бутам тази малка планина тук — заяви той и застана зад
количката за багаж. — Взех назаем минивана на братовчед ми. Това е доста срамно возило за човек от моя ранг, но
върши работа. Ти само ме изчакай отпред, ще отида да го докарам.
— Благодаря ти.
— Сигурно си изтощена.
— Май да. Всичко ми се струва толкова странно. Освен ти — хвана се тя за ръката му, докато той откарваше
количката с багажа навън.
— Биологичният ми часовник беше разстроен за няколко дни, когато дойдох. Ти добре ли си?
— Да, всичко е наред.
„Не, не е наред“ — помисли си тя, когато той изтича за вана. Въздухът миришеше странно, небето изглеждаше
странно. И твърде много хора говореха едновременно. Навсякъде имаше прекалено много хора и коли. И този тътен
от излитащите и кацащите самолети…
Той спря пред нея с черешовочервен миниван и слезе енергично от шофьорското място, за да отвори задните му
врати.
— Ти влез и се настани, за да си поемеш дъх. Аз ще натоваря багажа.
— Не, добре съм, а и имам нужда да се пораздвижа след дългия полет.
Когато се качи на мястото до шофьора, главата ѝ пулсираше от болка.
— Май ще ти бъде странно отново да шофираш от дясната страна на пътя — отбеляза той и потегли. — Взел
съм си почивна вечер, така че ще ти приготвя хубава вечеря. Знам колко обичаш всички неща да бъдат прибрани по
местата си, но можеш да изчакаш до утре, за да разопаковаш багажа си. Сега просто се отпусни.
— Може би. Имам толкова много неща да ти казвам.
— А аз искам да чуя абсолютно всичко. Особено за ирландския красавец, с когото си се запознала.
— Това вече приключи.
— Хей, той може да дойде да те види.
— Аз трябваше да си тръгна — поклати глава тя, — а той трябваше да остане.
— Не забравяй за Санди и Дани — лятната любов може да трае дълго.
Празният ѝ неразбиращ поглед го накара да извърти раздразнено очи.
 — Говоря за „Брилянтин“, Брийн. За филма.
Това я накара да се разсмее.
Направи всичко възможно, за да се съсредоточи единствено върху Марко, докато шофираха през града. Преди
всичко ѝ бе познато, близко, помисли си Брийн, а сега ѝ се струваше също толкова далечно, колкото и двете луни.
Струпаха всичките ѝ куфари и чанти в апартамента.
— Трябва да върна вана. Ти седни и си почини, аз ще се съм тук след половин час. Отпусни се, чуваш ли?
— Да.
Той я прегърна още веднъж и заяви:
— Добре дошла у дома, Брийн.
Щом Марко излезе, тя се огледа. Всичко тук също ѝ беше познато. Но вече не го чувстваше като свой дом.
Независимо каква голяма част от човека, който бе някога, беше останала тук, независимо колко много това място ѝ
напомняше за Марко, този свят никога вече нямаше да бъде неин дом.
Тя разопакова багажа си и прибира подаръците, които беше донесла, в малкия си гардероб. Върху тоалетната си
масичка остави дървената кутийка с миниатюрата и гадателското огледало. С чувство на вина прибра в
чекмеджетата вълшебната си пръчка, кристалите и отварите, които беше донесла със себе си, както и книгата със
заклинания.
Не беше рискувала да донесе ритуалния нож — не можеше да го качи в самолета, затова го бе оставила при баба
си.
Излезе от стаята си, когато чу, че Марко се върна.
Той я изгледа с ръце, поставени на кръста.
— Разопаковала си, нали?
— Не можех да се сдържа.
— Момиче… — въздъхна той с преувеличено възмущение. — Седни сега. Ще налея по едно питие и ще си
поговорим малко, преди да приготвя моето всеизвестно пиле с ориз.
— Липсваше ми готвенето ти.
— По блога ти личеше, че самата ти не си се занимавала много с това.
— Знаеш, че не ме бива.
Той наля вино и седна на дивана до нея.
— Хубаво е отново да си тук. А сега ми разкажи всичко.
— Има толкова много за разказване, че не знам откъде да започна.
— Избери си някое място и давай.
— Не съм писала за много неща в блога, защото са прекалено лични. И не ти споделих, когато говорихме или си
писахме, защото така пък разговорът ни нямаше да бъде достатъчно личен. Ще започна от баща ми.
— Боже! Успя ли да го намериш?
— Той е починал, Марко. Преди години. Би се върнал иначе, но…
— О, миличката ми. — Той се надигна, за да я прегърне силно. — Толкова съжалявам, Брийн. Наистина
съжалявам. Ще ми се да бях до теб. Не трябваше да преминаваш през това сама.
— Не бях сама. Открих баба си. Неговата майка.
— Къде? Как? — отдръпна се той и я изгледа изумен.
— Аз… един ден се изгубих и се озовах в една ферма, много красива ферма, оказа се, че съм родена там,
Марко.
— Ти… какво?
— Никога не съм го знаела, но съм родена там, а не във Филаделфия. И те са познавали баща ми. Къщата на
баба ми е недалеч от там. Прекарах доста време с нея. Тя ще ти допадне, мисля, че много ще я харесаш.
— Брийн, това е като знак от съдбата, нали?
— Да — отвърна тя и си помисли колко простичко звучеше това. — Това е знак от съдбата.
Разказа му каквото можеше, преливайки Талаф в Ирландия.
— И тогава тя ми подари кучето. Оставих го при нея, докато…
— А баща ти никога ли не ти е казвал за нея?
— Мисля, че по свой начин го е направил чрез историите, които ми разказваше, но аз мислех, че това са само
приказки. Колкото до майка ми… е, тя е искала да потули всичко.
— Всичко това е просто толкова… — Той притисна главата си с длани и изимитира експлозия. — Направо
можеш да напишеш книга.
— Колкото до това — затаи дъх тя, — нали знаеш за книгата, която написах за Белята?
— Знам, прочетох я, влюбих се в нея.
— В момента работя по втора, а пиша и книга за възрастни. Освен това се сдобих с литературен агент.
 — Шегуваш ли се? Искам да кажа, леле, виж се само! Та това е фан-тас-тич-но, момиче!
— Мога и по-добре. Тя продаде книгата за Белята на издателство заедно с още две, които трябва да бъдат
написани, защото сделката е за поредица.
Марко примигна изненадан.
— Какво каза току-що?
— Имам редактор. Имам издател. Белята ще бъде публикуван следващото лято.
Той остави чашата си с вино, изправи се и закрачи из стаята.
— Не исках да ти казвам, докато не се видим на живо. Исках само… — промърмори объркана и със свито
сърце Брийн.
— Тихо. Тихо — отвърна той, издърпа я да се изправи и я завъртя в кръг, след което притисна лицето си в
къдриците ѝ. — Толкова се гордея с теб! И толкова много се радвам. Горд съм.
Той се отдръпна, за да я целуне, и в очите ѝ избликнаха сълзи. Сърцето ѝ изведнъж се преизпълни от щастие.
— Ти си причината за всичко това — прошепна тя.
— Брийн, самата ти си причината.
Тя хвана ръката му и я притисна леко върху татуировката на китката си.
— Ти ми помогна да открия смелостта у себе си. А утре ще използвам тази смелост, за да говоря с майка ми.
— Преди само опипваше с връхчето на пръста си как е водата, а сега вече се гмуркаш цялата, а? Искаш ли да
дойда с теб?
— Не — отвърна тя и положи глава на рамото му. Откри, че дори в свят, който вече ѝ се струваше чужд, Марко
все още ѝ носеше усещането за дом. — Ще се справя сама.
Двадесет и седма глава
В ранните часове на утрото използва гадателското огледало.
Имайки предвид колко тънки бяха стените на апартамента и присъствието на Марко, разговорът ѝ с Марг беше
кратък и тих. Въпреки това Белята чу гласа ѝ и с три радостни излайвания също се появи в огледалото.
След това, напълно събудена и неспокойна, тя се зае да пише и тъй като светът от книгата ѝ я връщаше обратно
в Талаф, това ѝ достави особено удоволствие. Дълго след като слънцето се показа през прозореца на малката ѝ
спалня, тя чу, че Марко се раздвижи.
Остави работата си настрана и стана да направи кафе.
— Човече, липсваше ми ранното ти сутрешно кафе — прегърна я той с една ръка през рамото, докато надигаше
чашата си. — Видях, че вече си писала в блога. В три и трийсет през нощта!
— Биологичният ми часовник е виновен.
— Легни да поспиш, момиче.
— Може би — отвърна тя, но сънят не влизаше в плановете ѝ.
— След музикалния магазин ще отида направо при Сали. Какво ще кажеш да се видим директно там? Имаш
големи новини за съобщаване и ако не го направиш лично, и то скоро, имай предвид, че аз може и да се изпусна.
— Ще им кажа. Искам да се видя със Сали и Дерик и с всички останали.
Щеше да има нужда от тях след срещата с майка ѝ.
— Ще ходиш при майка си — досети се Марко.
— Четеш ми мислите.
— Знам много добре какво се случва тук — усмихна се той и почука леко челото ѝ с пръст.
— Тя трябва да се е прибрала към шест, ако не е в командировка. Ще дойда при Сали, след като поговоря с нея.
— Ще съм ти приготвил питие и ще те чакам. А ако имаш нужда от мен, само ми пиши. Сега трябва да вървя,
имам урок след около петнайсет минути. И наистина легни да поспиш малко!
Той излезе забързано, както винаги сутрин, тъй като вечно му оставаше малко да закъснее.
Брийн се приближи към прозореца.
Винаги беше обичала този квартал и поглеждайки навън, разбра какво точно ѝ беше харесвало — симпатичните
магазинчета и ресторанти, прекрасната малка пекарна. Те двамата с Марко си угаждаха с оргазмично вкусни
лепкави кифлички всяка неделя.
Обичаше павираните улици и мъничката част от реката, която можеше да види, ако извиеше глава под
правилния ъгъл. Обичаше това, че може да влезе във всеки магазин или ресторант в квартала и някой там да я
поздрави по име.
Тук всички я познаваха — дори когато се опитваше да бъде невидима. Може би точно заради това, реши тя,
защото това наистина си беше техният квартал.
Обмисли за момент да излезе на разходка, но осъзна, че идеята не е толкова привлекателна, колкото беше
доскоро. Наоколо нямаше зелени поля, преливащи плавно в още зелени хълмове. Нямаше залив, в който да се
отразява небе с цвят на живак.
Нямаше го и Белята да тича пред нея и да гони овце или катерици.
Каза си, че просто все още не се беше приспособила. Явно не можеше да се приспособи.
Имаше неща за разрешаване, напомни си тя. Докато не приключеше с тях, щеше да остане увиснала между
световете, между любовта и задълженията.
Трябваше отново да се заеме с работа, но преди това щеше да проведе няколко разговора.
След работния ден се качи в автобуса по навик. И тъй като паниката запулсира в тялото ѝ и я стегна за гърлото,
тя пъхна ръка в джоба си и стисна в юмрук амулета за сила, който си беше направила.
Представи си как шофира по виещите се пътища на Ирландия, представи си ездата на гърба на красивия кон
през полята и горите на Талаф. Това ѝ помогна да преодолее возенето в претъпкания автобус в час пик. Почти
успяваше да не обръща внимание на клаксоните и процеждащия се от слушалките на пътника пред нея бас на хип-
хоп парчета.
Въздушните спирачки изсвистяваха и вратите на автобуса се отваряха със скърцане, след което се затваряха
отново. Хората слизаха и се качваха с бутане.
Докато стигнат до нейната спирка, на Брийн вече ѝ се искаше да беше послушала Марко и наистина да беше
полегнала за кратка дрямка.
Ходенето пеша ѝ помогна да прочисти ума си. Дори в този час кварталът на майка ѝ си оставаше тих. Тесните
морави пред къщите грееха в летните си зелени цветове, а дърветата предлагаха уютна сянка. Околният пейзаж
може и да беше прекалено регулиран и изкуствен, за разлика от мястото, с което вече бе свикнала, но все пак беше
изпълнен с цвят.
 Тя, разбира се, не би искала нещо подобно. Ако и когато дойдеше време за това, щеше да иска — по-скоро да
има нужда — от повече пространство. От повече усамотение. И да, от повече непринуденост.
Зави по алеята пред къщата на майка ѝ. Пред вратата си пое глътка въздух, за да се успокои, и натисна звънеца.
Щом вратата се отвори, лицето на Дженифър не показа нищо, нито дори минимален знак за изненада, което
подсказа на Брийн, че майка ѝ вече я беше видяла на екрана на охранителните камери, преди да отвори.
— Брийн. Значи си се върнала.
— Да. Искам да вляза.
— Разбира се.
Майка ѝ беше променила цвета на косата си. Беше добавила по-светли нюанси за лятото и я беше оставила да
порасне, оформяйки я в елегантно каре. Беше облечена в три четвърт панталон и риза без ръкави, така че явно се
беше преоблякла след работа.
Освен това държеше коктейл в ръка — джин с тоник, а не обичайната чаша с вино, което подсказа на Брийн, че
майка ѝ е имала тежък ден на работа.
Сега я очакваше такъв и у дома.
— Седни — покани я с жест Дженифър и тръгна към всекидневната. — Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря.
Нищо тук не се беше променило, отбеляза Брийн. Оставаше си все така перфектно.
— Приемам, че си се насладила на дългата си ваканция, и допускам, че вече си се върнала в реалността. При
тези обстоятелства ще ти се наложи да се справяш с някакви предложения за работа като заместващ учител,
докато…
— Няма да се върна отново към преподаването.
Отпивайки бавно от питието си, Дженифър изгледа Брийн с неодобрителен поглед, който би могъл да счупи
чашата на парчета.
— Няколко милиона долара може и да ти се струват страшно много пари, но няма да изкарат дълго по начина,
по който ги харчиш — пътешествия до Европа, нов гардероб… и то при условие че нямаш други доходи.
— Имам други доходи. От писане.
Презрителното изсумтяване на майка ѝ беше дребнаво, но донесе огромно задоволство на Брийн, защото
знаеше, че тя трудно щеше да преглътне следващата новина.
— Продадох първата си книга. Всъщност сключих договор с издател за три книги.
Дженифър въздъхна по начина, по който възрастен би се отнесъл към фантазиите на дете.
— Брийн, в интернет има всякакви измамници, които се представят за издатели и дебнат точно за хора като
теб.
— Агентката ми работи в агенция „Силван“, основана преди трийсет и две години. Издателят ми е „Макнийл
Дей Пъблишинг“. Може и да си ги чувала — натърти грубичко Брийн, когато най-накрая видя лек проблясък на
изненада в погледа на майка си. — Ако не си, можеш да ги провериш. Следващата седмица имам уговорени срещи в
Ню Йорк с агента ми, издателя и редактора, и така нататък. Те наистина вярват, че имам талант. Вярват, че мога да
направя кариера с писане, така че не, няма да се върна към професията, която никога не съм искала и за която
нямам никакъв талант.
— Писателите рядко успяват да си докарват прилични доходи за живеене.
— Не съм ли истинска щастливка, че имам заделени нужните средства, за да мога да се опитам да постигна
точно това? А и си мисля, че ако с теб имахме нормални отношения, ти щеше да се радваш за мен. Може би дори
щеше да си малко горда. Но ние никога не сме били такива, нали? Майка и дъщеря с нормални отношения.
— Това са пълни глупости и е обидно. Аз съм те отгледала, насочвала съм те, помагала съм ти да не попадаш в
клопки през целия ти живот. Ако под нормални отношения имаш предвид глезене, значи проблемът си е у теб.
У майка ѝ имаше толкова много неща, които Брийн никога не беше забелязвала. А липсата на толкова други тя
бе преглъщала. Сега го осъзнаваше.
Но стига вече.
— Ти си ме наблюдавала дотолкова, че да следиш да не оцветявам картинката извън очертанията, отдръпвала си
ме от неща, които ти си смятала за клопки и които аз бих могла да сметна за забавни възможности. Е, вече започнах
да оцветявам и извън очертанията и това ми харесва. Никога повече няма да се върна към това, което трябваше да
бъда и което ти ме караше да вярвам, че съм. Трябва да го приемеш. Или пък не — добави тя. — Каквото и да
решиш, аз няма да се върна към предишната Брийн.
— А когато парите свършат…
— Знаеш ли, разбрах, че животът, качественият живот, не е свързан само с пари. Надявам се да си изкарвам
прехраната с това, което обичам, а не да завися от щедростта на други. Но ако не успея, просто ще намеря друг
начин. Научих се, че животът, хубавият живот, означава да имаш любов, да заставаш зад принципите си и зад
принципите на другите и също така, че щедростта ти се връща. Получих добра школовка за това, но не от теб, а от
Сали, Марко и Дерик.
— Те ли слагаха храна на масата ти и ти осигуряваха покрив над главата?
Нима в тона ѝ се прокрадваше наранена гордост, учуди се Брийн. Или просто намек за ранимост, прозиращ под
гнева на майка ѝ.
— Не, това го дължа на теб. И точно затова съм тук. Вече разбирам малко по-добре защо винаги си ме карала да
се чувствам като нищожество — защото си знаела, че съм нещо много повече, и си се страхувала от това.
— Сега вече започваш да се държиш абсурдно. Много си си навирила носа, след като си продала една-едничка
книга.
— Не става въпрос за книгата, въпреки че тя е приятно допълнение към всичко останало. Може би без парите
никога нямаше да открия куража да пиша. Може би никога нямаше да намеря смелост да отида в Ирландия. А ако не
бях отишла в Ирландия, никога нямаше да открия Талаф.
— Нямам никаква представа за какво говориш.
По лицето на майка ѝ отново нямаше нито следа от изненада, но цветът му изведнъж се промени до бяло.
Тялото ѝ се вцепени, а чашата в ръката ѝ видимо потрепна. Дженифър рязко се изправи на крака.
— Върви си сега, имам работа за вършене.
— Знаеш точно за какво говоря и кое е това място. Срещнах се с баба ми. Прекарах по-голямата част от лятото,
опознавайки нея, както и моето родно място, и това, което е мое по силата на кръвта.
— Майката на Иън беше и несъмнено все още е нестабилна, което точно е и причината да съм я държала далеч
от теб досега. Разбирам, че е била достатъчно обсебваща, за да те привлече в нейния свят на фантазии, но ти имаш
нужда да…
— Недей да ми казваш от какво имам нужда — отвърна раздразнена Брийн и също се изправи. — Тя никога не
изрече и една лоша дума за теб. Нито веднъж! А първото нещо, което ти казваш за нея… за някого, за когото дори не
си ми споменавала, че съществува, е, че била нестабилна и измамница. Свят на фантазии ли? Та ти си прекарала
четири години с народа на феите.
— Заблуждаваш се. Трябва да си вървиш.
— Заблуждавам се? — Брийн завъртя ръка и в дланта ѝ се появи топка от хладна бяла светлина. — Това не е
заблуда. Не е и фантазия. Това е сила. Силата, която ти през целия ми живот си опитвала да избиеш от мен.
— Престани! Няма да внасяш тези отклонения в дома ми.
— Отклонение? — Същата дума бе използвал и Ултан по време на съдебния процес, спомни си Брийн. — Това
ли означава за теб силата? Такава ли съм аз за теб?
— Няма да го приема! Не и в моя дом. Това е светът, в който живеем ние, не разбираш ли? Казах на баща ти…
— Той е мъртъв.
Гневът, примесен може би и със страх, бе върнал яркочервения цвят по бузите на Дженифър и бе добавил и
искрица лудост в погледа ѝ. Сега обаче очите ѝ изведнъж помръкнаха, а лицето ѝ посивя.
Чашата се изплъзна от пръстите ѝ и се разби с трясък на пода.
— Ти не си знаела. Наистина не си знаела. И може би баба е права и наистина си го обичала. Вие двамата сте
се обичали истински.
— Той си тръгна. Напусна ни преди много време. Трябва да почистя това, преди да е повредило пода.
— Спри се — отвърна Брийн и с едно движение с ръка накара парчетата от счупената чаша да изчезнат и
премахна разлятата течност.
— Няма да внасяш това нещо в дома ми или никога вече няма да бъдеш добре дошла тук.
— Така ли каза и на него? Това ли беше ултиматумът, който постави и пред баща ми? Той е напуснал дома си
заради теб.
— И непрекъснато се връщаше там.
— Имал е задължения. Бил е тийшах.
— Племенни глупости! — извика Дженифър и се извърна настрани. — Ние бяхме неговото семейство.
— Той е имал семейство и там. Имал е и цял свят, който е трябвало да защитава.
— Но той не защити теб, нали? Ти беше открадната от леглото си посред нощ.
— Защитил ме е. Бил се е за мен и съм се върнала в безопасност у дома.
— Той отново и отново избираше тях пред мен. Мечът и жезълът — колко идиотско само! А можеше просто да
ги хвърли обратно в онова проклето езеро, но той не го направи. Можеше да живее тук с мен, с теб като нормален
човек, нормален съпруг и баща.
— Но той не е бил нормален по начина, по който го разбираш ти. По дяволите, ти си се опитала да угасиш
светлината в него по същия начин, по който се опитваше да я изкорениш от мен.
— И сега щеше да е жив, ако бях успяла.
 Скръб. Да, по лицето ѝ вече се четеше известна скръб, но Брийн не можеше да позволи това да я размекне сега.
— И много вероятно щеше да се чувства също толкова нещастен, колкото съм се чувствала и аз през по-голямата
част от живота си. Одран ме е затворил в клетка, но същото направи и ти.
— Как смееш да ми говориш така? Аз те държах в безопасност.
— Безопасността според твоите разбирания. Винаги според твоите виждания. Ти ме държа затворена в кутия. А
когато той си замина в онази последна нощ и след това никога повече не се върна, защото седмици след това е
загинал, докато ме е защитавал, ти — която за него си била всичко в онзи свят и в този — ти ме накара да мисля, че
той ме е изоставил, защото не съм имала значение за него.
— Никога не съм казвала подобно нещо.
— Показваше ми го по хиляди различни начини и го знаеш! Ти се разведе с него и въпреки това той продължи
да идва в този свят от време на време, защото ни обичаше. А сега, когато вече го няма, ние дори не знаем как да се
утешим една друга.
— Ако ни беше обичал, щеше да се откаже от всичко друго.
Тя разсъждаваше само в черно и бяло, осъзна Брийн. Колко ли тъжно беше да живееш в черно-бял свят?
— Тъжно е, че смяташ така. Съжалявам те. Съжалявам, че отказваш да видиш или просто си неспособна да
признаеш радостта и красотата, за които се е борил той. Но аз ги виждам и ги познавам. Пробудих се. Аз съм от
народа на феите. А ти ще трябва да се научиш как да живееш с това.
— Няма да внасяш неестественото в тази къща.
— Разбрано. Ти знаеш как да се свържеш с мен, ако и когато пожелаеш.
— Никъде няма да ходиш. Няма да се връщаш отново там.
— Разбира се, че ще се върна. Аз съм дъщеря на баща си — добави тя и излезе.
Вървя пеша повече от километър, докато успее да отблъсне по-голямата част от гнева и мъката.
Помисли дали да не си поръча превоз през „Юбър“, но след това просто реши да продължи нататък до
следващата автобусна спирка. Миг след като седна на пейката да почака, Седрик се озова до нея.
— Как…? Какво правиш ти тук?
— Марг каза, че си щяла да говориш с майка си тази вечер. Знаехме, че това ще е трудно, и решихме, че може да
имаш нужда от някого, който да се погрижи за теб. Марг направи временен портал — само колкото да може да те
наглежда за тази вечер. Изглеждаш ми така, сякаш няма да ти бъде излишна малко компания. Ти вървя дълго. Самият
аз също обичам дългите разходки, когато нещо ме тревожи.
— Тя… вярва, че това, което съм, което е бил баща ми, това, което и двамата имаме, е неестествено. Нарече го
отклонение. Е, все пак, когато ѝ казах, че баща ми е мъртъв, видях изражението ѝ. Тя го е обичала. Баба беше права.
Но също така го обвинява, че не е напуснал Талаф и не се е преструвал на нещо, което не е. Аз не се държах мило с
нея.
Брийн се изненада, когато Седрик я прегърна. Още повече се изненада, когато самата тя отпусна глава на
рамото му.
— Казах ѝ неприятни неща. Наистина ги чувствах и имах нужда да ги изкарам от себе си. Трябваше да се върна
точно заради това. Е, не само, но то беше нещо, което трябваше да направя.
— И сега, когато вече е направено, ще се почувстваш по-добре.
— Дали? — поклати глава Брийн, все още изпитвайки отвращение и тъга.
— Разбира се, че ще се почувстваш по-добре. Когато не можеш да приемеш нещо, няма как да се чувстваш силна
и спокойна.
— Все още не съм го постигнала. Казах ѝ, че съм продала първата си книга, а тя се опита да го омаловажи или
дори да го изкара нещо нередно.
Той обърна глава и я целуна леко по косата.
— Няма значение — промълви тя.
— Никак даже. А сега ми разкажи какво каза Марко, когато му сподели за това.
— Разчувства се и почти се разплака. Беше толкова щастлив за мен.
— И точно това има значение, нали? А, ето го и автобуса. Искаш ли да се повозя с теб до дома ти?
— Отивам при Сали.
— О, това е чудесно място. Там пада голямо забавление.
— Искаш ли да дойдеш?
Очевидно трогнат от предложението ѝ, Седрик се усмихна.
— Може би следващия път, когато съм наоколо, но сега ще се прибирам, за да кажа на баба ти, че си с приятели.
— Благодаря ти, Седрик. — Брийн се изправи и се приближи към вратата на автобуса. — Липсват ми твоите
лимонови бисквити.
— Те ще те чакат, когато се прибереш у дома.
 Тя се качи в автобуса и седна. Понечи да вдигне ръка, за да му помаха, и не би трябвало да се изненадва, когато
видя, че той беше изчезнал.
Щом влезе в бара на Сали, очакваше да се почувства като нападната от шумотевицата и тълпата, но се оказа
точно обратното. Тук изпитваше познатото усещане на онзи особен комфорт, който човек изпитва у дома.
Беше все още прекалено рано за вечерната шоупрограма, но Брийн разпозна Лару на сцената, преоблечен като
Джуди Гарланд и пеещ със сладък глас „Отвъд дъгата“.
Тя беше там — беше отишла отвъд дъгата, помисли си Брийн.
Огледа се наоколо за Сали или Дерик и когато не ги видя, тръгна право към бара и Марко.
Той веднага постави висока чаша с шампанско пред нея.
— Шампанско?
— Сали каза да отворя бутилка от хубавото, за да отпразнуваме книгата ти.
— Книгата ми? — повтори тя и го изгледа така, сякаш искаше да го убие.
Марко се опита да изглежда засрамен, но не успя.
— Е, добре де, слаб съм и не можах да се сдържа. Освен това правя поръчка за порция начос, защото съм
сигурен, че не си яла нищо. Съвсем скоро ще ти бъде сервирано достатъчно количество протеини под вкусна форма.
— В такъв случай ти прощавам, защото в момента наистина бих хапнала нещо.
Тя посегна към чашата си, но изведнъж някой я завъртя рязко на високия стол пред бара и тя се озова вдигната
във въздуха и притисната в нечии прегръдки.
Беше Сали, преоблечен като Шер в приятен за окото бял костюм и с дългокоса перука.
— Ето я и нея, дами и господа, нашата пътешественичка, бестселърова авторка и красавицата на всеки бал —
Брийн Шивон Кели!
Тя избухна в смях и отвърна на прегръдката му.
— Книгата дори още не е публикувана.
— Аз винаги предсказвам бъдещето безгрешно и дори ще изпълня „Цигани, скитници и крадци“ специално за
теб.
— Липсваше ми, както и всичко тук.
— И ти страшно много ни липсваше.
— Хей, сега е мой ред — обади се и Дерик, прегърна я с една ръка и ѝ залепи шумна целувка, докато с другата
ѝ подаде букет от дузина бели рози.
— О! Великолепни са. Благодаря ви. Чувствам се като принцеса.
— Защото си нашата принцеса.
Сали седна на съседния въртящ се стол и отметна дългите коси с характерен за Шер жест, след което намигна
на Дерик.
— Скъпи, какво ще кажеш да сложиш тези красавици в малко вода, така че да си останат свежи за принцесата
ни?
— Разбира се.
— И, Марко, вземи ми поръчката — налей ми чаша от това хубаво пенливо нещо и се разкарай. Двамата с
Брийн трябва да си поговорим по женски.
Сали взе чашата си, след като Марко се отдалечи.
— А сега направо — започна той, — как минаха нещата с майка ти?
— Точно както се очакваше.
— Чак толкова зле?
— Може би дори по-зле. Но това вече е зад гърба ми — добави Брийн и вдигна чашата си за тост. — А и освен
това в момента истинската ми майка е до мен.
— Бебче, ще ме разплачеш, а този грим в момента е страхотен. Ще кажа само, че ужасно много съжалявам за
баща ти. Ти беше до мен, когато аз изгубих моя преди няколко години, ще ми се и аз да бях до теб, когато си научила
за своя.
— По някакъв начин ти беше до мен. А и колкото и да ми е мъчно, сега поне знам, че той ме е обичал. Би се
върнал, ако можеше. Винаги ме е обичал.
— И си се запознала с баба си?
— Тя е чудесна, Сали. Ти много ще я харесаш.
— Надявам се някой ден да се запозная с нея.
Брийн отпи малка глътка, за да прикрие въздишката си.
— Това би било страхотно — каза тя.
— Освен това си се сдобила с очарователно куче, нямам търпение да се запозная и с него. Научила си се да
яздиш кон, написала си цяла книга и си я продала. Цял късмет е, че не носех грим, когато Марко ни каза. Пуснах
няколко сълзи от щастие и гордост. Момиченцето ми, ти наистина си се занимавала сериозно с това да намериш
себе си.
— Точно това правех.
— Двамата с Дерик четяхме блога ти всяка сутрин. Седяхме си в леглото с кафе и таблетите и четяхме ли
четяхме, като през цялото време имахме чувството, че сме там с теб и виждаме всичко със собствените си очи.
Сали вдигна показалец с дълъг червен маникюр и добави:
— Има обаче едно нещо, което си пропуснала да споменеш.
— Само едно ли? — попита Брийн и си помисли колко много беше пропуснала.
— Да, нещо за един определен келтски бог?
— За… какво? — Паниката отново се надигна към гърлото ѝ, докато Сали не размърда палаво веждите си. —
О, имаш предвид… но това беше просто… той беше просто… — Този път тя наистина въздъхна и добави: —
Великолепен.
Сали се присламчи до нея и прошепна:
— Опиши ми го.
И тя го направи.

През следващите няколко дни Брийн се вкопчи в рутината. Ставаше рано, за да пише, и прекъсваше по някое
време за тренировка. След това на заключена врата и спуснати щори призоваваше призрак, за да продължава с
бойното си обучение.
След седмица взе влака до Ню Йорк.
По време на пътуването разглеждаше преминаващия покрай нея свят и мислите ѝ се въртяха около него —
домовете, работата, фермите и фабриките. За всички хора, които живееха и работеха тук. Беше мислила за това и
преди, разбира се, но бе считала самата себе си за малка и незначителна брънка в колелото. Ежедневните ѝ решения
не бяха имали никакво значение — дали щеше да предпочете да върви пеша или да се качи на автобуса, да хапне
бъркани яйца за вечеря или да си поръчка китайска храна, дали да си купи нови обувки, или да кара със старите.
Нищо от това, което правеше, нито променяше, нито оказваше някакво влияние върху света.
Но сега вече беше различно. Всяко решение, което вземеше или не вземеше, имаше значение. Затова трябваше
да бъде сигурна, че е направила правилния избор.
Да пътува до Ню Йорк, и то сама, беше важен личен избор, който не би могла да направи преди шест месеца.
Ако нямаше смелостта за това — да направи нещо толкова важно за самата нея, нещо, за което се беше трудила
и мечтала толкова дълго, то как можеше да намери смелост да се бори за цял свят, да използва дарбите и силите си,
за да се изправи в защита на светлината в битката срещу мрака?
Въоръжена с подробните упътвания на агентката, на гара „Пен“ Брийн се прехвърли на метрото в посока към
центъра. Всичко ѝ се стори поразително огромно, колосално и в същото време някак си прекалено малко за всички
хора наоколо.
Въпреки че Марко ѝ беше подбрал дрехите за двудневните бизнес срещи, Брийн се тревожеше, че може да
изглежда прекалено натруфена или не достатъчно официална, или пък просто да ѝ личи, че се чувства като в
небрано лозе.
Качи се в претъпкан вагон на метрото и се вкопчи в малката чанта с багажа си и красивата оловносива чанта за
лаптоп, която Сали и Дерик ѝ бяха подарили.
Видя жена с красива забрадка, която дундуркаше бебе в слинг. А мъж в делови костюм се беше намръщил,
докато четеше нещо от екрана на телефона си. Жена в червен костюм и с кецове седеше, прегърнала огромната си
дамска чанта в скута си, и изглеждаше отегчена.
На всяка спирка след скърцащото отваряне на вратите прииждаха още хора, а малцина се измъкваха навън.
Гъмжеше от пазарски торби, куфарчета за документи, мобилни телефони, слушалки, носеше се ароматът на нечие
току-що изпито кафе или нечий твърде тежък одеколон.
За да сдържа нервността си, Брийн се концентрира върху следващата стъпка.
Слезе на своята спирка и си проправи път през станцията, редом с потока от останалите пътници. Облекчена,
че беше взела разумно малко багаж, тя се заизкачва по стълбите към повърхността и към атаката на всички сетива,
която представляваше Ню Йорк.
Беше очаквала изобщо да не ѝ хареса, но откри, че е приятно зашеметена от града. В него кипеше такава
енергия! Усещаше я като леки бодежи по кожата си и я забелязваше в проблясващите светлини на превозните
средства по улиците и в щуращите се и притиснати едни в други хора по тротоарите.
Потопи се в какофонията от звуци — нетърпеливи изнервени автомобилни клаксони и цяло море от гласове,
говорещи на различни езици и с различни акценти. Под ярките лъчи на слънцето тръгна пеша.
 Не ѝ пукаше дали изглежда като туристка, зяпайки наоколо и кривейки врат, за да погледне нагоре към
извисяващите се сгради. Така или иначе никой не ѝ обръщаше внимание.
И това, осъзна тя, също беше част от красотата на града. Никой не обръщаше внимание на никого. Никой не я
познаваше, не я забелязваше, дори не поглеждаше към нея. Би могла да се слее с потока от хора — не просто да се
смеси с тях и да изчезне, както беше правила някога, а просто да бъде себе си.
Импулсивно се спря, за да купи букет лилиуми от цветарска будка на тротоара, и отнесе аромата им със себе си
по краткия път до хотела, който Карли ѝ беше препоръчала.
Бе искала нещо малко и тихо и когато пристъпи във фоайето, разбра, че Карли беше подбрала точното място. Не
беше голям и шумен, но беше очарователен с големите си кресла и излъсканите до блясък мраморни подове.
Беше твърде рано, за да се настани, но Брийн остави багажа си на съхранение и излезе отново навън, за да се
потопи в градската суматоха и да измине трите пресечки и половина до литературната агенция.
Нейната агенция.
Беше я виждала на снимките на уебсайта им, но никак не се засрами да застане пред красивата сграда с
кремави тухлени стени и тъмни дървени врати и да ѝ направи своя собствена снимка.
Притиснала букета лилиуми в сгъвката на лакътя си, тя отиде до вратата вляво, както я бяха инструктирали, и
натисна звънеца. Миг по-късно автоматичната ключалка избръмча и вратата се отвори.
Брийн пристъпи в мястото на мечтите си.
Докато чакаше пред съвременно обзаведената рецепция, тя се опита да се убеди, че не сънува. След това Карли
се приближи към нея с широка усмивка и ѝ протегна ръка за поздрав.
— Толкова се радвам най-накрая да се запознаем на живо. Как беше пътуването ти?
— Кратко. И хотелът е точно това, което исках, благодаря ти, че ми го препоръча. Благодаря… за всичко.
Брийн ѝ поднесе цветята.
— О, толкова са красиви. Много мило от твоя страна. Ела, нека те заведа в моя офис. Радвам се, че пристигна
малко по-рано, за да имаме време да си поговорим, преди да се срещнем с Адриана за обяд.
Карли говореше и се движеше бързо, докато водеше Брийн нагоре по стълбите. Беше с удобни черни обувки на
нисък ток, елегантен черен панталон и снежнобяла риза. Късата ѝ руса коса беше оформена в прическа като на
пикси. От предишните им разговори Брийн знаеше, че агентката ѝ има две деца, едното учеше в колеж, а другото в
гимназия, но самата Карли се движеше с енергията на тийнейджърка. По пътя се спираше за кратко из коридорите,
по чиито стени бяха плътно наредени библиотеки с книги, отби се през конферентна зала, за да представи Брийн на
група други литературни агенти, на асистентите и на разнообразна група от мъже и жени от всякакви раси и
възрасти.
Щом стигнаха до офиса ѝ на третия етаж, многото нови имена и лица вече се сливаха в главата на Брийн.
— Това е Лий, моят страж, асистентка и дясна ръка.
— Толкова се радвам да се запознаем. Аз съм голям почитател на блога ти.
— Благодаря.
Лий беше дребна азиатка, на вид не повече от шестнайсетгодишна.
— Лий преглежда всички постъпили запитвания и заявления. Тя постави твоя имейл най-отгоре в купчината, за
да го прочета незабавно.
— Дължа ти наистина огромно благодаря — каза Брийн.
— Влюбих се в Белята. Какво ще искаш за пиене? Само кажи, най-вероятно ще го имаме.
— О, ами… с удоволствие бих изпила една кола.
— Имаш я. За теб газирана вода, Карли?
— Познаваш ме добре. Би ли сложила тези красавци във ваза с вода?
— Разбира се. Прекрасни са — добави Лий, преди да изчезне забързана нанякъде.
— Седни, Брийн — покани я Карли, мина зад бюрото си и отвори едно от чекмеджетата му. Извади хартиен
плик и ѝ го подаде, преди да седне и да скръсти крака. — Това е авансът ти при подписване на договора. Тази
сутрин пристигна от счетоводството. Много съм щастлива да ти го предам лично.
— Значи всичко това е истина — прошепна Брийн.
— Истина е и още как! Ще си поговорим на обяд, за да опознаеш Адриана. Както ти казах, познавам я от
години. Тя е умна, отдадена на работата си и много прозорлива. Мисля, че ще е много подходяща за теб. Утре ще
имаш възможност да се запознаеш и с хората от „Макнийл Дей Пъблишинг“, които ще работят по книгата ти.
Лий се върна с напитките им.
— Ще ви сигнализирам, когато трябва да тръгнете за обяда, в случай че изгубите представа за времето —
напомни им тя.
— Знае, че ще се отнеса в приказки — отвърна Карли, щом Лий излезе. — А сега прибери първия си хонорар —
първия от многото — в чантата си и нека си поговорим за бъдещето.
Двадесет и осма глава
Вечерта, след изпълнен с вълнения ден, Брийн се пъхна в леглото.
В това непознато легло в непознатия град за пръв път получи съновидение след онова, което двамата с Кийган
бяха споделили.
Връщаше се отново към зелената гора и зелената река с огромния буен водопад, сипещ се с грохот. Чуваше
тътена му и птичите песни, които звънтяха във въздуха наоколо. Видя елен да се спира за миг сред сенките на
дърветата и да я наблюдава, а катерица се покатери с писукане по покрит с мъх дънер.
Всичко наоколо вещаеше мир, безопасност, тишина и красота.
Но Брийн знаеше — макар всичко наоколо да се опитваше да я заблуди, тя беше от грешната страна на портала.
Намираше се от страната на Одран.
Осъзнавайки това, тя изведнъж забеляза как на елена му пораснаха огромни остри зъби, а спокойните му очи
придобиха мастиленочерен цвят. През мъха започна да се процежда кръв, а катерицата се хвърли към нея с
разперени остри нокти.
Отхвърли я настрана с едно леко перване със силата си.
— Не се боя от илюзии — каза тя.
— А какво е нужно, за да се изплашиш?
Одран се приближи до нея, облечен в черна роба, развяваща се сред мъглата, която запълзя по земята около
него.
— Аз съм твоят дядо. Ние сме от една кръв.
— Ти си чудовище — каза тя и вдигна ръка, отблъсквайки го с магия.
Той я отхвърли настрана с такава лекота, с каквато тя беше отблъснала катерицата. Одран се усмихна и
продължи да се приближава към нея.
— Ти си убил баща ми. Собствения си син.
— Той не ми остави друг избор. Аз щях да му дам всички светове, но той ме предаде. Нападна ме. А аз го
създадох за сила също както той създаде теб.
— Той ме е създал от любов.
Сега Одран избухна в смях, който отекна по зловещо чаровен начин.
— Така ли мислиш? Колко мило! Той те изостави, защото ти не беше това, което той се надяваше да бъдеш,
когато се чифтоса с човешката жена.
Брийн запази пълен контрол.
— Лъжи — изрече тя.
— Защо ми е да те лъжа, дете мое? — Той положи ръка на гърдите си, след което я протегна към нея. — Защо
си избрала да вярваш на онези от другата страна, след като те непрекъснато те оплитат в лъжите си? Пред теб
показват усмивки и отворени обятия, но искат единствено да те използват.
— Те ми показаха истината — възрази тя. — Те ми върнаха това, което винаги е било мое.
— Така ли? — отвърна той и поклати глава, сякаш изпитваше съжаление. — Те те пробудиха, разказаха ти
малки сладки лъжи, за да те привлекат, да използват това, което си, за да ме унищожат. И след това ще унищожат и
теб. Теб, кръв от кръвта ми, те ще те изгорят на ритуалната клада, независимо дали ще се провалиш, или ще успееш.
Как могат да рискуват с такава като теб? Как могат да рискуват със силата ти?
— Те никога не биха ме наранили. И никога не биха се обърнали срещу мен.
— Те не се ли обърнаха вече? Ти даде тялото си на техния тийшах, но той те отхвърли, тръгна си — също както
си тръгна и баща ти — когато ти се оказа различна от това, което той искаше. Те желаят единствено да притежават
това, което можеш да им дадеш, и когато вече не си им полезна, ще предизвикат края ти. Но аз?
Той се беше приближил още, беше направил само крачка, но тя усещаше тъмната му, смъртоносна, пагубна и
опияняваща енергия.
— Аз ще ти помогна да се превърнеш в богинята, която си, и ще ти дам сама да си избереш световете, над които
да властваш. Ще те облека в сила като черна коприна. От теб искам единствено да обединиш силата си с мен. Да ми
дадеш няколко глътки от теб.
Той се приближи още и вече беше достатъчно близо, за да я докосне, ако протегнеше ръка. Тя вдигна ръце и
отново го отблъсна със силата си.
— Не!
Лицето му в миг се промени и всякакво обаяние по него изчезна.
— Тогава ще те изцедя и ще те оставя празна и лишена от разсъдък. Ще бъдеш слаба, изгубена и съвсем сама,
както винаги си била. Дай ми го сама или ще си го взема насила. Това е твоят избор.
Тя стисна юмруци и призова цялата си сила, след което се отскубна от съня. В мига, в който го направи, усети
пръстите му да оставят изгарящи следи по бузата ѝ.
Останала без дъх, Брийн се надигна в леглото и докосна с ръка лицето си, докато призоваваше топка светлина в
другата си ръка. Установи, че нямаше кръв, но въпреки това изтича в банята, за да се погледне в огледалото. Нямаше
никаква следа, нито кръв, нито драскотини, но кожата ѝ все още носеше усещането за изгарящ студ и ехото на болка.
— Илюзия — каза си тя.
Върна се обратно до леглото и надигна бутилката с вода, която беше оставила на нощното шкафче. Изпи
половината наведнъж.
— Но аз я контролирах. Аз държах юздите.
Прииска ѝ се да беше взела със себе си гадателското огледало, за да може да поговори с баба си, защото,
независимо от контрола, думите на Одран все още отекваха тежко в съзнанието ѝ.

За пръв път от детската градина насам Брийн не прекара месец септември в класна стая. На два пъти ѝ се случи
да се събуди рано и сънено да се отправи към банята за сутрешен душ, и да се подготви за тръгване към въпросната
класна стая.
Отражението на лицето ѝ в огледалото над мивката и яркочервените ѝ коси, които вече не носеха семплия
кестеняв цвят от дните ѝ в училище, я връщаха в действителността.
И поради тази причина и двата пъти изтанцува радостен танц рано сутрин в банята.
Свободата я наелектризираше по същия начин като първата глътка от сутрешното кафе, като вкуса на хубаво
вино, като удоволствието след наистина хубав секс. Да, тя носеше тежки отговорности, предстоеше ѝ да вземе
трудни решения, но не ѝ се налагаше да ходи на работа, която не ѝ подхождаше и каквато самата тя не желаеше.
Смяташе, че едно цяло поколение прогимназисти щяха да са много по-добре без нея.
Свободата ѝ даваше време да пише, повече време с хората, които обичаше, време да размишлява и време да
прави планове.
Зачака, надявайки се да успее да си поговори с Марко за това, което имаше да му казва, в промеждутъка между
прибирането му у дома след дневната му работа и срещата му с фитнес инструктора, с който се виждаше от няколко
седмици.
Но когато се прибра, той се тръшна на дивана и изрита протритите си маратонки „Найк“.
— Хайде да поръчаме пица — предложи той.
— Мислех, че ще излизаш с Мистър Горещо тяло. Нали щяхте да ходите на вечеря и на откриването на някаква
изложба.
Марко протегна напред юмрука си с вдигнат палец, след което бавно го обърна надолу.
— О, защо?
— Не съм достатъчно забавен за него.
— Пълни глупости! — извика обидена Брийн, удряйки по бедрата си със свити юмруци. — Ти си суперзабавен.
Дори бих казала, че си прекалено забавен.
— Работя на две места, успявам да вмъкна (по негови думи) време да правя собствена музика и имам
възможност да излизам и да ходя на партита само веднъж, най-много два пъти в седмица. Както и да е — сви рамене
Марко. — Изложбата беше моя идея. Той искаше предимно да ходим по клубове, а на мен ми е писнало от тях, след
като работя по пет-шест вечери седмично при Сали.
— Е, значи той е повърхностен и глупав.
— Ъхъ — ухили се Марко, — знаех, че е такъв. Така или иначе си падах по него предимно заради тялото му.
Искам да кажа, по дяволите, заглеждала ли си се в тялото му?
— Нямаше как да не го забележа — отвърна тя. — Е, ти не искаш моето тяло, но аз ще те изведа на вечеря и ще
отидем заедно на онази изложба.
Той я погледна и потупа коляното си. Подчинявайки се, Брийн се приближи към него и седна в скута му, за да
се гушнат.
— Ти си най-прекрасното нещо на света — прошепна той. — Моето най-любимо нещо. Нека си останем у
дома, да хапнем пица и да си направим маратон с някой сериал.
— Но без зомбита и вампири.
— Пъзла!
— Такава съм си. Искаш ли бира?
— Нали знаеш, че двамата можем да се оженим и просто да правим секс с други хора?
— Добре. След двайсет години, ако все още не сме женени или обвързани с някого, считай, че имаме сделка.
Той сключи кутрето си с нейното.
— Дадено! А сега иди и ми донеси бира, жено.
 Тя донесе и за двамата, след което седна до него на изтърбушения диван.
— Има разни неща, за които искам да поговорим, след като така или иначе имаме време.
— Така ли? Надявам се да ми харесат.
— И аз се надявам. Нали ти разказах всичко за приключението на Брийн в Ню Йорк — започна тя.
— Следващия път ще дойда с теб и ще отидем на някое представление на „Бродуей“.
— Със сигурност. Много от нещата, за които ми говориха и аз не съм ти разказала все още, не засягат писането.
Обожавам да пиша, Марко.
— Момиче, това ти личи отдалече!
— И наистина държа вниманието ми да е съсредоточено само върху това. Искам да огранича разсейванията,
особено сега, когато все още съм в началото. Но също така съм все още новак и от мен ще зависи да се занимавам
със сериозна част от рекламата и всичко подобно — особено със социалните медии. Освен блога, който също
обичам да поддържам, имам нужда и от съвременна и лесна за управление уебстраница. Имам нужда от присъствие
в социалните мрежи като например в Туитър, за бога! А нали знаеш, че предпочитам да ме изяде акула пред това да
вися в Туитър. Говориха и за Инстаграм, евентуално и за Фейсбук.
— Аз какво ти разправях? — усмихна се той и чукна бирата си в нейната.
— Да, да, каза ми за всичко това. Но аз не искам да се занимавам с това, Марко. В същото време, ако не го
правя, това ограничава шансовете ми да достигна до повече читатели и да си създам кариера на писател.
— Аз ще ти помогна.
„Сега идва важният момент“, помисли си тя и затаи дъх.
— Не искам да ми помагаш. Искам да го правиш изцяло. Искам да те наема като мой мениджър за социалните
мрежи или като личен публицист и специалист по връзки в интернет — по дяволите, наречи го както искаш.
— Ще ти подготвя нещата, Брийн, и няма да ти искам пари за това.
— Изчакай малко и ме изслушай.
— Няма да взема парите ти — повтори той.
— Слушай. Първо, това е истинска работа. Не е като да мога да ти предложа някакви социални придобивки, но
си е истинска работа. Ще трябва да се координираш с издателя ми, така че да не се налага да го правя аз. Може би от
време на време ще трябва да ходиш до Ню Йорк и да се срещаш с хора от издателството. Трябва да създадеш дизайн
на уебсайта и да го поддържаш, така че да не го правя аз. След това идва и цялото нещо със социалните медии. Ще
го правим, но ще поддържаш профилите изцяло от твое име, не искаме да бъдем нечестни с хората, но ще говориш и
пишеш в мой интерес и ще промотираш книгата ми. Има и още. Водех си бележки, защото информацията е
наистина много. Има страшно много неща, които аз самата не искам да правя по ред причини. На първо място, няма
да съм особено добра в това и ще ми отнема доста време, което не искам да отделям. Ако ти не можеш да го правиш,
ще се наложи да наема някой друг — някой, когото не познавам и който също не ме познава.
— Не съм казал, че няма да го направя, Брийн. Казах само, че няма да взема парите ти, за да го правя.
— Не съм свършила — отвърна тя и го изгледа продължително. Той също я изгледа в отговор. — Наех
счетоводител — каза тя.
— Леле! Кога стана толкова модерна? Кога стана това?
— Преди няколко дни. Отидох да се срещна с господин Елзуърт, брокера, и той ми препоръча няколко
счетоводни фирми, така че се срещнах с представители и на двете. Не обичам такива проклети срещи, Марко, но
трябва да направя всичко както трябва.
— Да пием за това! — отвърна той и чукна бутилката си в нейната.
— Авансът ми при подписване на договора не е огромен, но си е значителна сума. Много повече, отколкото
очаквах да получавам, правейки това, което искам да правя. Използвах го, по техен съвет, за да открия бизнес
сметка, и както брокерът, така и счетоводителят казаха, че от бизнес и данъчна гледна точка би било най-добре да
наема някого, който да се занимава с всички неща, които аз не искам да правя. И двамата предложиха да ми
помогнат да намеря някого, но аз им казах, че познавам точния човек. Това е бизнес разход, който ми носи ползи.
Всичко, което ти казах до момента, е единствено в моя полза.
Тя отпи от бирата си и когато той не каза нищо, разбра, че поне обмисляше предложението ѝ.
— Ще донесе полза и за теб — продължи тя. — И няма да е само заплатата, за която ще се разберем. Ти обичаш
смените си при Сали и уговорката между нас няма да ти пречи. Но мразиш работата си в музикалния магазин. Не
искам от теб да работиш на три места, а просто да започнеш да работиш за мен, вместо в магазина. Това ще е нещо
като междинна спирка за теб, доход, от който да можеш да плащаш сметките. Ти обичаш да преподаваш, но
останалата част от работата ти там е само заради доходите ти. Можеш да даваш частни уроци тук, ако искаш да
преподаваш, или пък ти да ходиш при учениците. Ще ги учиш на китара и пиано, и на цигулка, но тук или при тях.
Брийн взе ръката му в своята и я стисна.
— Не искам да наемам някого, когото не познавам, който не ме разбира и на когото трябва да обяснявам
всичко. Ти не искаш да продължаваш да продаваш тромпети и музикални партитури, едва намирайки време да
пишеш собствената си музика. Ще си помогнем взаимно, това е идеята ми. Така и двамата печелим.
— Не ми се струва редно.
— Защото мислиш за мен само като приятел, а не като професионалист. Сега съм и двете.
— Това беше добро! — отвърна той и вдигна палец. — Някога не беше толкова добра при печеленето на
спорове.
Брийн остана на мястото си, когато той се изправи и закрачи замислено из стаята.
— Спечелих ли този? — попита го тя.
— Какво ще кажеш за следното? Ще ти направя модел на уебсайт. Ако го харесаш и ако издателят ти го хареса,
ще продължим с останалите неща.
Тя кимна и остави бирата си настрана, за да отиде при него.
— Имам само едно нещо, което да ти кажа.
— Какво е то?
— Йей! — извика тя и го прегърна. — Господи! Камък ми падна от сърцето! Не мога да ти опиша колко
облекчена се чувствам.
— Нека първо да видим дали ще се получи.
— О, ще се получи. Само помисли, Марко, и двамата ще можем да напуснем работата, които не искаме, и то в
една и съща година. — Тя затвори очи. — Имам чувството, че това е дар от съдбата.
А съдбата, помисли си тя, беше следващото нещо от списъка ѝ, с което трябваше да се заеме.

Кийган се бореше със собствената си съдба, докато яздеше към Столицата с Махон. Пътуваха вече повече от две
седмици, тъй като пресичаха Талаф надлъж и нашир на коне и на драконови криле, за да проверяват мерките за
сигурност. Оставяха малки групи войници по пътя си, за да подсигуряват защитата и при необходимост да помагат с
предстоящото прибиране на реколтата, с ремонти и с каквото друго беше нужно.
Сред хълмовете, в долините, по крайбрежието, в селата и фермите бяха заварили само мир и благоденствие. Но
това, което изпитваше дълбоко в себе си, бе едва доловимото жужене на нарастващо безпокойство.
Задаваха се проблеми и из въздуха в Талаф се носеше усещане за тревога.
Щом конете им преминаха през портите на града, Кийган видя оживените магазинчета, в които се разменяха
различни стоки и вещи; билкари, алхимици, лечители, тъкачи и всички останали, които предлагаха плодовете от
своя занаят и живееха под сянката на извисяващия се замък.
От кръчмите се лееше музика. Във въздуха се стелеше аромат на къкрещи гозби, месни пайове с подправки и
мирис на ейл, носещ се от всеки отворен прозорец и всяка врата на сградите със сламени покриви — постройки,
сгушени твърде близо една до друга, за да предоставят удобство, както той го разбираше. Въпреки това знаеше, че
някои намираха комфорт точно в този начин на живот.
Улицата се простираше право напред и беше суха, валеше само на запад. По нея не се забелязваха фъшкии от
коне, кучета и домашни животни, което означаваше, че комитетът беше бдителен.
Майстор на сламени покриви и неговият чирак спряха за миг работа, колкото да надигнат шапките си и да го
поздравят. Неколцина излязоха пред магазините си, за да сторят същото. Около един от петте кладенеца, от които
Столицата черпеше вода, Кийган видя група хора, чакащи с ведра и стомни. Едно момченце на десетина години
остави ведрото си и изтича към него.
— Довел ли си дракона си, тийшах?
Името му беше Бран, спомни си Кийган, и беше един от племенниците на Морена. Кийган просто посочи с
пръст към небето.
Лицето на Бран се озари от щастие, щом забеляза Крога да се рее над главите им. След това момченцето
разпери криле и полетя нагоре, за да го разгледа по-отблизо.
Тук пътят се разклоняваше наляво и надясно към работилници, ковачници и конюшни, към домове,
гълъбарници, кокошарници, още един кладенец, училища — по едно във всяка посока, преди да започне да се
изкачва.
Зеленината също следваше пътя нагоре, отначало постепенно, само където хората обработваха градините си.
Наоколо пасяха овце и говеда, а по-далеч житата се вълнуваха в златисто, очакващи жътвата.
Над всичко това се издигаше замъкът — от камъни в хиляди нюанси на сивото, обрулени от времето, дъжда и
слънцето. Стените му завършваха със стройни редици с бойници, а островърхите му кули пробождаха невероятно
синьото небе, в което летеше драконът му. На върха на най-високата кула се вееше флаг с друг дракон — червен на
бял фон, стиснал меч и жезъл с ноктите си.
Драконът и замъкът не се бяха надвесили над града със заплашителните си размери, помисли си Кийган, а
просто бдяха над всички, които живееха и работеха долу, бдяха над цял Талаф.
И така трябваше да бъде.
Преминаха с конете през следващата порта — защита, която той се надяваше никога да не им се наложи да
използват, и прекосиха каменния мост, под който се извиваше реката.
Тук от всяко кътче също извираше красота, цветята бяха навсякъде. На север се ширеха гъсти гори, пълни с
дивеч, идеални за ритуали, за срещи на влюбени и за детски игри.
Заобиколиха по път към конюшните, соколарника и стената, която се издигаше на скалите над необятното
море.
Мъж, когото Кийган познаваше, ги посрещна пред конюшните, свалил шапката си в израз на уважение.
— Разнесе се мълвата за пристигането ви. Аз ще се погрижа за конете.
— Благодарим ти за това, Девлин, тъй като яздим от зазоряване — добави Махон. — И задните ми части
определено го усещат.
— А сега ще получиш ейл — напомни му Кийган, подаде юздите на коня си на Девлин и го попита: — Как е
жена ти? Сигурно вече времето ѝ наближава.
— Денят настъпи точно преди седмица и вече си имаме дъщеря. И двете са добре, благодаря на боговете.
— Поздравления на теб и на жена ти, Девлин. Какво име ѝ дадохте?
— Нарекохме я Кара, тийшах, защото ни е скъпа.
— Хубаво име. Почакай — каза Кийган и бръкна в дисагите на седлото си, за да извади парче аквамарин, което
беше намерил при посещението в тролските мини предишния ден. — Нека това е подарък за новия живот, който сте
донесли в Талаф.
— Благодаря ти. За нея ще бъде истинско съкровище.
Кийган вдигна дисагите си и ги окачи на рамо.
— Кой би си помислил някога, когато все още тичахме по полята и из горите, че един ден ти ще имаш дъщеря, а
този тук — двама сина и трето дете на път?
— Кой би си помислил, наистина — повтори Махон с приятелски тон, — че когато ние тримата, сред още
толкова много други, влязохме в езерото, точно този ще излезе като тийшах?
— Аз бих си предпочел дамата на сърцето ми и детето — ухили се Девлин.
— Както и аз — съгласи се Махон. Той също взе дисагите си и потупа Кийган по рамото, докато вървяха към
замъка. — Нямам търпение за ейл и баня. Предполагам, че и ти искаш същото. И докато моята жена е далеч на
запад, скоро ти ще се озовеш в топлите прегръдки на Шана.
— Не, не мисля така. Имам много за вършене.
Махон го изгледа с любопитство.
— Защото си мислиш за червенокосата вещица?
— Защото не мога да си губя времето, като се разсейвам.
— Прекалено близки приятели сме, за да ми отговориш така.
Кийган се спря, докато все още бяха достатъчно далеч от любопитни уши, и добави:
— Ясно ми е, че досега не съм обръщал внимание, даже по-скоро съм се преструвал, че не забелязвам, че Шана
иска от мен повече, отколкото аз бих ѝ дал. Баща ѝ е добър човек и член на съвета. Вероятно той иска същото. Време
е тя да си потърси друг, от когото да получи това, което желае.
— Тя споделя леглото си и с други, както и ти — напомни му Махон. — Винаги съм ви смятал само за
любовници и нищо повече.
— И затова беше лесно преструването, че не знам. И не е лъжа, Махон, че има прекалено много неща, които
трябва да се свършат, за да имам време за разсейване. Както и ти каза, тя споделя леглото си с други. Нощите ѝ няма
да бъдат самотни.
Кийган избра да влязат през една странична врата, за да избегне пороя от поздрави. Знаеше по кои стълбища и
коридори да мине, за да избегне главната зала и местата, на които се събираха много хора.
Но едва бяха пристъпили в приятната хладина на замъка, когато майка му се появи, за да ги посрещне. Беше
облечена в нежно лятно синьо, което много ѝ подхождаше, а косите ѝ с цвят на мед бяха сплетени в сложна
прическа и вдигнати нагоре, така че да разкриват дълги висящи обици. На врата си носеше колие с висулка от
прозрачен кристал — Кийган знаеше, че баща му ѝ го беше подарил в деня на неговото раждане.
— Добре дошли, пътници — каза тя и протегна ръце.
— Няма да те целувам. Идваме от дълъг път и носим много прахоляк по себе си.
— Глупости — приближи се тя към тях и прегърна първо Махон, а след това и сина си. — Как е дъщеря ми, как
са внуците?
— Повече от добре — отговори Махон. — Чудят се кога ли ще ги посетиш.
— Надявам се, че ще е скоро, защото много ми липсват. А брат ти? — обърна се Тарин към Кийган и го изгледа
с повдигнати вежди.
— Също е добре.
— Значи всичко е наред. Махон, изпратих да качат халба ейл в стаята ти, а в банята ти се подготвя вана.
— Имам най-прекрасната тъща на света — отвърна Махон и взе ръката ѝ в своята, за да я целуне. — И с ваше
позволение, ще отида да се възползвам и от двете. Този кон направо ми смъкна кожата от задника.
— Ще се видим на вечеря. Организиран е банкет с танци и очаквам да чуя новини от моите момчета.
— Не липсват такива.
Махон пое по извитото стълбище, към което се беше насочил и Кийган, а Тарин хвана сина си под ръка.
— Аз ще повървя с теб. Искам да поговорим лично, а не чрез вести, носени от ястреб, или през огледалото.
— Някакъв проблем ли има?
— Все още не. Има знаци, предвещаващи бъдещи проблеми, но самите тях все още ги няма.
Майка му го поведе през помещение, което наричаха „малката зала“, и той осъзна, че тя се беше разпоредила
предварително, така че да му даде малко време да се установи. Хората го поздравяваха, но никой не го спря, докато
се качваха по стълбите, преминаваха покрай гоблените, окачени по каменните стени, и покрай витражните
прозорците с оловни шпросни.
Изкачваха се нагоре етаж след етаж, докато не стигнаха до покоите в кулата, предназначени за тийшаха.
— Ще ми се ти да се беше настанила тук.
— Аз не съм тийшах — отвърна майка му, отвори вратата и отстъпи крачка встрани, така че той да влезе пръв.
Във всекидневната гореше слаб огън, а поднос с плодове, сирена, студени меса и хляб беше оставен на масата
редом до халба с капак и стъклен декантер с вино.
Познавайки предпочитанията ѝ, Кийган наля вино за майка си.
— Ще хапнеш ли нещо?
Тя кимна с глава и седна, а той надигна халбата и отпи от нея, крачейки замислено из стаята.
„Толкова е неспокоен“, помисли си майка му. Същата сутрин тя лично беше почистила стаята му, беше донесла
свежи цветя и билки и бе подменила чаршафите. Бе приготвила нови свещи за поставките над камината, както тук,
така и в спалнята, мислейки за него.
Независимо дали Кийган беше тийшах, или не, тя винаги щеше да бъде негова майка и щеше да се опитва да
намери начин да успокои тревожния му ум. Все още не го бе открила, но винаги щеше да опитва.
— Утре сутринта имаме заседание на пълния състав на съвета. Трябва да присъстваш.
— Знам. Точно затова съм тук. Или поне това е една от причините.
— Ще седнеш ли на Трона на справедливостта след това? Хората знаят, че си тук, Кийган, и ще очакват да го
направиш.
— Добре.
— А довечера ще танцуваш ли на музиката, предвидена за посрещането ти?
— С теб, майко, винаги — погледна я той и се усмихна.
— Само с мен?
— Не съм дошъл заради танците. Както и ти каза, има признаци, които се проявяват из цял Талаф. — Той седна
и се наведе към нея, притиснал халбата между коленете си. — Светът живее в благоденствие, майко. Виждам го ясно
и въпреки това предусещам идващата буря. Той ще ни превърне в пепел.
— Ти ще го спреш. Ние заедно ще го спрем. Не вярвам в теб само защото те обичам и само защото си тийшах.
Вярвам, защото познавам мъжа, който съм отгледала. А какво става с дъщерята на Иън?
Той се облегна назад и сви рамене. Ах. Тарин добре познаваше този замислен поглед.
— Тя се върна в своя свят.
— Това тук също е неин свят.
— Тя направи своя избор. Ние уважаваме изборите.
— Разбира се, че уважаваме избора, тъй като никой няма право да налага волята си на друг човек. Разбрах
обаче, не само от теб, но и от другите ми деца, както и от Марг, че тя се е заклела да се върне.
Той погледна към яркочервената и гореща сърцевина на огъня, но се въздържа да провиди в него, както правеше,
откакто Брийн си бе тръгнала.
— Клетвите невинаги се спазват.
— Значи не ѝ вярваш? Нямаш ли ѝ доверие? — попита Тарин и отпи от виното си, докато го изучаваше. —
Казаха ми, че си споделял леглото ѝ повече от веднъж.
— Това е отделен въпрос.
— Така ли? — отвърна тя и прикри усмивката си с чашата, след което посърна. — През миналата нощ имахме
кървави луни.
— И аз ги видях.
 — Имаме нужда от нея тук, Кийган.
— Това ѝ беше изяснено. Какво повече да направя?
— Би било ясно и за теб, ако престанеш да се цупиш. Разпознавам цупенето, момчето ми — заяви майка му,
преди той да успее да възрази. — И освен това е ясно, че ти, нашият тийшах, трябва да преодолееш това и да ѝ
напомниш за обещанието ѝ. И не насила и пряко волята ѝ, а с убеждения и дипломация да я накараш да се върне.
— А колко пъти самата ти си ми казвала, че не ме бива особено в дипломацията?
— Безброй. Сега ще трябва да се справиш по-добре. Може да добавиш съвсем малко смирение. О! — сепна се
тя. — Каква е тази моя странна мисъл! Сигурно от възрастта вече умът ми е започнал да изветрява.
— Ха! — отвърна той и отпи още от ейла си. — Имам задължения тук, за които трябва да се погрижа.
— Да, направи го. А когато приключиш, иди да поговориш с нея от другата страна и изпълни дълга си. Никога
не си се провалял в изпълнението на своя дълг.
Тя остави празната си чаша на масата и се изправи. Наведе се към него и го целуна по двете бузи.
— Никога няма да се провалиш. А сега ще те оставя да си вземеш баня.
Двадесет и девета глава
Шана имаше много причини за приятелството си с Киара. Действително, веселото ѝ бърборене често
действаше изморително, но никой друг в Столицата не събираше толкова сочни клюки. Освен това Киара беше
дружелюбна и състрадателна, както и гений на прическите.
В момента тя бърбореше неспирно, докато търпеливо сплиташе дългите сребристи коси на Шана в безброй
тънки плитки.
Двете се бяха сближили още като ученички, тъй като не харесваха особено училището. Киара допринасяше за
живота в Талаф с уменията си да оформя коса — търсена способност, на която мнозина се възхищаваха, както и с
любовта и безкрайното си търпение към децата.
Шана отдаваше времето си на градинарство — отглеждаше цветя и билки, но следеше отблизо и случващото се
в съвета, тъй като се надяваше един ден да седне на мястото на баща си.
Киара обаче, въпреки цялото си дърдорене, често ѝ доверяваше по-подробна информация от тази, която бащата
на Шана споделяше. Благодарение на факта, че майка ѝ беше най-добра приятелка и довереница на Тарин, понякога
до Шана достигаше и откъслечна информация от съветничката и майка на техния тийшах.
Родителите на Киара се бяха срещнали, когато баща ѝ на младини посетил света на Ларгус и там се запознал с
Минга. Шана предполагаше, че Киара дължи романтичното си сърце на историята за това как красавицата без
никакви магически сили от пустинната провинция на Ларгус и един елф се влюбили. Минга изоставила златистите
пясъци, за да дойде с Ог сред зелените хълмове на Талаф.
Ог беше предал елфическата си кръв и талантите си и на своите деца — пет на брой. И въпреки че Киара не
можеше да се похвали с красотата на майка си (малко жени биха могли), тя имаше нейната кожа с наситенозлатист
цвят и гарвановочерните ѝ коси, както и кафявите ѝ очи.
И двете приятелки обичаха контраста и как напълно различният цвят на кожата им придаваше допълнителен
блясък. Още като момичета се бяха договорили никога да не се състезават или да не се влюбват в един и същ мъж и
все още го спазваха. Затова и приятелството им беше силно и здраво.
— Възнамерявам да танцувам всеки танц тази вечер — отбеляза Киара и с тънките си пръсти прикачи мъничко
звънче към края на една от плитките. — Ейдън О’Брайън се е върнал с тийшаха и мисля, че е крайно време да спре
да се преструва, че не ме забелязва.
— Не го бива много в преструването.
— Имам нова рокля. Подстригах косата на Дарин и оформих косите на сестра му, а след това гледах двете деца
на Мейв, докато тя се занимаваше с тъкането. И така Дарин ми уши нова рокля. Чакай само да я видиш!
— Аз ще се облека в синьо. Леденосиньо. Кажи ми, че не си избрала и ти да си в син цвят.
— Моята е бронзова. Дарин казва, че с нея кожата ми ще заблести. На теб синьото толкова ти отива, но това
може да се каже за всеки цвят. Горкият Лорен Макнийд ще има да се цупи и да се дразни сега, когато тийшахът се
завърна и ще иска да танцува само с теб.
— Той може да ме попита тази нощ — каза Шана. Не можеше да прецени дали плитките и звънчетата ѝ
харесваха, умът ѝ със сигурност беше зает с друго. — Изминаха часове, откакто се е върнал, а още не е отделил и
миг от ценното си време за мен.
— Е, спокойно, той току-що пристигна и има много срещи и ангажименти. Освен това чух, че двамата с майка
му са си говорили на четири очи известно време.
— Но той намира време да дойде в леглото ми, нали?
— И не е спал при никоя друга в Столицата през последните две години, че и повече. Щях да съм чула, ако
беше, и щях да ти кажа.
Шана посегна назад и стисна ръката на Киара.
— Знам, че би ми казала дори и ако те замерех с нещо заради това.
Със смях Киара завърши поредната плитка.
— Мислех, че ще го направиш, когато ти казах за слуховете, че е бил в леглото на внучката на Марг.
— Хората разпространяват какви ли не слухове — отвърна Шана и рязко остави на тоалетката си шишенцето с
парфюм, с което си играеше. — Ти каза още, че той я бил обучавал да се бие като някой от воините му и доста често
я повалял в калта.
— Иуейн — мисля, че го познаваш, той е брат на Биргит, която живее на запад — той каза, че го е виждал със
собствените си очи. Освен това всички на запад знаели, че двамата са споделяли едно легло, освен че били заедно
по цял ден на полето за тренировки. Но какво значение има с коя се занася той на запад, север или юг, както и ти
самата каза? Важното е, че се връща при теб тук на изток — каза Киара и започна последната плитка, но
познавайки приятелката си добре, усети промяната у нея и веднага започна да я успокоява: — Във всеки случай нея
вече я няма, не ти ли казах? Върнала се е обратно в нейния свят. Мисля, че той е спал с нея само за да я убеди да
остане, защото е нужна тук. Или поне всички така разправят.
Тя прибра всички плитки назад и започна да ги усуква.
— Ти ми каза, че тя била червенокоса.
— Да, била с червена като огън коса, но не била особено красива. Може би той не мисли за нея, Шана, а за
това, от което се нуждае Талаф. От какво има нужда самият той? Та кой мъж би могъл дори да те погледне и след
това да си мисли за друга?
Беше сгрешила за плитките и звънчетата, помисли си Шана. Те оформяха нещо като корона, след което се
спускаха по гърба ѝ в красив водопад.
— Време е той да ми се врече, Киара.
Приятелката ѝ наведе глава и притисна бузата си към нейната — златиста кожа до кремавобяла, черна коса до
сребриста.
— Може би ще го направи тази вечер.

От изпълнените с възхищение и завист погледи на околните Шана знаеше, че изглежда красива с леденосинята
си рокля, плитките и звънчетата. Беше се научила, че красотата и сексът могат да бъдат освен дарби, и добри
оръжия, които щяха да проработят в нейна полза, смяташе тя, когато тийшахът избереше своя партньорка в живота.
Тя беше достатъчно умна, за да се занимава с политика, и от раждането си бе израснала сред изкуството на
дипломацията. Освен това с цялото си сърце вярваше, че най-добрият избор за Кийган и за Талаф би бил тя да
застане до него.
Неговата майка беше заемала тази позиция, бе имала тази чест и право вече достатъчно дълго време.
Въпреки тези си размишления тя поздрави Тарин с целувка, както и майката на Киара.
— Направо грееш тази вечер — каза ѝ Минга.
— Дъщеря ти е отговорна за това — отвърна Шана и поклати леко глава, така че звънчетата да иззвънят. —
Мислех си, че ужасно много ще закъснея за празненството — добави целенасочено тя и се обърна към Тарин, — но
виждам, че Кийган закъснява дори повече и от мен.
— Няма да го чакаме, както забелязваш — отвърна Тарин, неотразима в червената си рокля и с медноруси коси,
вплетени в корона от къдрици, и направи жест с ръка към хората, които вече пируваха в препълнената бална зала. —
Той закъснява, но ще се присъедини към нас, когато може.
Лорен се приближи към тях. Беше облякъл сребрист панталон и жакет в синьо, точно същият нюанс като
роклята на Шана. Беше се разбрал с Дарин да му го изработи. Магьосникът, воин и понякога неин любовник знаеше,
че двамата с Шана си подхождат идеално тази вечер, когато взе ръката ѝ, за да я целуне, и ѝ предложи вино.
— Блестиш по-ярко от всяка светлина в залата. Ела, запазили сме ти място.
— Върви, седни с приятелите си там при младежите — каза ѝ Тарин и се загледа след тях. Замисли се колко
добре си подхождаха елфът, облечен в студеносин цвят, и магьосницата в сребристо.
— Те двамата са забележителна двойка — отбеляза тя. — Подхождат си напълно. Мисля, че тя в крайна сметка
ще се обърне към него, когато осъзнае напълно, че Кийган никога няма да я избере. А и той никога не би могъл да я
направи истински щастлива, дори и да го направи.
— Но въпреки това в ума ѝ е само той.
— Умовете могат да се променят. Събират се облаци, Минга, а Талаф има нужда повече от меч и смелост, която
да го вдигне, отколкото от подрънкването на звънчета.
— Ех, Тарин, това все пак е тържество.
— Права си, а и аз съм малко рязка с нея. Знам, че много я харесваш, както я харесвам и аз. Ела, нека седнем до
семейството ти и да се насладим на пиршеството.

Шана бе покорила напълно Лорен. Беше нужно само да му помаха с ръка и той би се явил незабавно. Също би
споделял леглото ѝ винаги когато тя го поискаше. Тя го очароваше и сега, докато седяха на дългата маса редом с
Киара и приятелите им и се взираше в един от запалените наблизо огньове.
Шана яде малко, но прекара по-голямата част от вечерта, заета да флиртува и да се усмихва, виждайки
обожанието в очите на Лорен.
И те бяха зелени, но по-бледи от тези на Кийган. В тъмнокестенявата му коса нямаше воинска плитка, но той,
разбира се, можеше да се бие както с магия, така и с меч и лък.
Беше отличен стрелец, каквато бе и самата тя. Стойката му беше добра, но тялото му беше по-слабо от това на
Кийган — познаваше и двамата много добре.
Ръцете на Лорен бяха нежни, защото предпочиташе да се занимава със смесване на отвари и алхимия, но те не
ѝ носеха същите тръпки като ръцете на Кийган.
А когато Кийган влезе в залата, облечен в семпли черни дрехи, сърцето ѝ подскочи и се качи в гърлото. Така и
не видя, а и да беше видяла, не би имало значение за нея, че светлината в очите на Лорен изведнъж помръкна.
Тя вдигна чашата си с вино и се обърна към Лорен с весел смях, сигурна, че Кийган ще дойде при нея. Вместо
това той си проправяше път из залата, спирайки се тук и там, за да поговори с някого, да докосне нечие рамо или да
целуне нечия буза. Да се види с хората, докато отиваше при майка си.
Поздрави Минга и Ог с непринудена топлота, както и три от децата им, които седяха там, след което поздрави
и останалите на масата, преди да седне при тях.
Шана долови многозначителните погледи из залата (как би могла да не ги види), както и шепот, прикрит зад
дланите. Тийшахът не беше дошъл при нея, не беше я поздравил.
А това не можеше и нямаше да бъде понесено просто така.
Затова, когато танците започнаха, тя сложи ръката си в тази на Лорен и се присъедини към танцуващите като
негова партньорка. Правеше стъпките, завърташе се на точните места и бе напълно наясно, че изпъкваше сред
всички танцуващи. След това танцува с баща си, с един превръщенец, за когото знаеше, че копнее за нея, както и с
половин дузина други, преди Кийган да се приближи към нея.
— Изглеждаш красива, както винаги.
— Така ли? — попита го тя и го погледна съблазнително изпод ресниците си, внимателно поръсени с фейски
прашец. — Изглеждаше прекалено зает, за да го забележиш.
— Зает бях, но никога не съм бил толкова зает, че да не забележа красотата.
— Не си прекалено зает, надявам се, за да излезеш с мен за малко чист въздух. Мисля, че тук е прекалено топло.
— Разбира се, можем да излезем за малко.
Той я поведе навън към градините, към хладния въздух, който миришеше на есен, и към лунната светлина,
къпеща цветята в сребристо сияние.
Тя се обърна и пристъпи по-близо до него.
— О, толкова ми липсваше — каза тя и хвана лицето му в ръце, притискайки устните си към неговите. — Ела,
ела сега с мен. Отведи ме в леглото си.
Той никога не беше споделял своето легло, леглото на тийшах, с нея и двамата добре знаеха, че тя не иска само
секс.
— Имам задължения тук, Шана — отвърна ѝ и внимателно я отстрани от себе си.
— Видях те да танцуваш, но не и с мен. Размени си по няколко думи с почти всички в залата, но не и с мен,
поне досега. Измина повече от час от началото на бала, преди да хванеш ръката ми. Останалите вече ми се
присмиват.
— Това е абсурдно и смешно — каза той.
— Не е така — отвърна рязко тя и се извърна поривисто, така че множеството ефирни слоеве на роклята ѝ се
завихриха около нея. — Искам да покажеш на тези, които говорят зад гърба ми, какво означавам за теб. Чаках те
почти цяло лято, Кийган, и повече няма да чакам.
Надявайки се да я успокои, той отново хвана ръката ѝ.
— Не мислех, че за теб има значение какво мислят другите, и съжалявам да разбера, че си обръщала внимание
на това. Съжалявам и че съм ти причинил неудобство.
— Тогава ми се реванширай.
Ядът ѝ бързо премина в изкусителност. „Твърде бързо“, помисли си той, забелязвайки пресметливостта ѝ.
— Виното се лее — каза тихичко тя, докато ръката ѝ галеше бузата му, — музиката свири. Няма да липсваш на
никого, ако вземем сега това, което искаме, от което имаме нужда. А дори и да забележат, какво от това? Ти си
тийшах.
— Такъв съм — отвърна той, знаейки, че тя възприема това повече като статус и титла, отколкото като
отговорност. — Да, такъв съм и затова съм задължен пред онези, които отделят от времето си, за да поднасят вино и
да свирят музика, както и към онези, които са дошли тази вечер, за да споделят няколко мига и да разменят по някоя
дума с мен.
— А аз не принадлежа ли на Талаф? И аз искам няколко мига. Искам и думите, които все още не си ми казал.
Искам това, което си длъжен да ми дадеш.
Той взе и двете ѝ ръце и я задържа на разстояние от себе си.
— Задължен съм да ти дам своята защита и справедливост, които са мои по силата на жезъла и меча. Давам ти
свободно приятелството и симпатията си, но без друго задължение.
— Симпатия? Приятелство? Ти идваш в леглото ми, когато си поискаш.
— И съм бил добре дошъл там, но по твоите собствени думи и действия, също без никакви задължения от моя
или твоя страна. Сега виждам, че съм грешал за значението на тези думи и действия, и съм на път да те нараня,
заради което дълбоко съжалявам.
— Не искам съжалението ти — отвърна тя и отново обви ръце около него. — Ела в леглото ми, нека тогава да е
моето легло. Изпълни дълга си тук, щом трябва, след което ела при мен.
Той я хвана за китките и я отдалечи от себе си.
— Съжалявам много повече, отколкото мога да опиша с думи. Беше ме грижа за теб и все още е така. Но между
нас никога няма да има нещо повече или по-малко от това.
Тя му зашлеви плесница, но той не каза нищо. Заслужаваше си я, заслужаваше дори и повече заради това, че не
беше видял какво се случваше в ума и сърцето ѝ.
— Значи ще ме захвърлиш, сякаш не означавам нищо за теб. И заради какво? Заради някаква полуталафска
вещица, която си е тръгнала? Тя те изостави, обърна ти гръб — също както и баща ѝ. Ще продължиш ли със сляпата
си отдаденост към нея по същия начин, по който се беше посветил и на него?
— Той никога не е обръщал гръб — нито на мен, нито на семейството ми, нито на Талаф.
Въпреки че бяха изречени тихо, думите му режеха като с нож. Точно такава беше и целта му.
— Иън О’Келиг даде живота си за теб, за мен, за моето семейство и за всяко живо същество в Талаф. Даде го и
за детето си, скрито от другата страна. Никога, никога недей да петниш името му или саможертвата му пред мен.
— Него вече го няма! Нея я няма! А аз съм тук и съм готова да застана редом с теб, да легна с теб и да ти дам
спокойствие, да ти дам синове. Обичам те.
— Не мога да ти отвърна със същото. Съжалявам, но не мога да ти дам това, което искаш.
— Значи ме нараняваш, унижаваш ме и казваш, че съжаляваш за това? Е, тогава, тийшах, повярвай на това,
което ще ти кажа. Наистина ще съжаляваш. Ще съжаляваш за това, че ме отблъсна така. Други не биха го направили.
— Знам.
— Ще си мислиш за мен, когато съм с онзи, когото аз избера. И ще съжаляваш.
Тя понечи да побегне обратно към залата, но се спря. Преглътна сълзите си и потисна всички издайнически
знаци на гнева си. Изправи гръб и с грациозно носеща се походка се върна отново при Лорен.
Долепи устни до ухото му и прошепна:
— Тийшахът пожела да дойде в леглото ми, но му казах, че имам някой друг предвид.
Захапа го палаво по ухото, преди да хване ръката му, и въпреки че той не ѝ повярва, тръгна с нея, изпълнен с
желание.
Музиката и танците продължиха и след като Кийган изпълни официалните си задължения. Изморен, той
седеше в покоите си с халба ейл в ръка и разказваше на Махон за сблъсъка си с Шана.
— И ти не си ни най-малко изненадан от всичко това? — попита той приятеля си.
— Самият аз съм изненадан, но Ашлинг, след само една среща с Шана, беше сигурна, че тя се е насочила точно
към това, а аз никога не се съмнявам в инстинктите на жена си. Те двете се запознаха миналата пролет — добави
Махон, — когато Шана беше яздила на запад заедно с родителите си.
— Можеше да сподели за проклетите си инстинкти и с мен.
— Ти би ли я послушал?
Кийган се загледа замислено в огъня и сви рамене.
— Вероятно не, защото мога да ти се закълна, че Шана беше много убедителна. Всъщност не беше точно така
— поправи се той, — защото и аз бях започнал да забелязвам или поне да усещам, че търси нещо повече от мен, и
възнамерявах да се отдръпна. Но сега си мисля, че бих могъл да се справя и по-добре с тази ситуация.
— А би ли ти помогнало това, че Ашлинг каза също, че Шана може и да има силни чувства към теб, но
чувствата ѝ са още по-силни към титлата ти на тийшах?
— Това също го забелязвах или поне усещах. Как е възможно тя да е израснала в Столицата, баща ѝ да служи в
съвета с такава отдаденост и да не разбира истински какво точно означава да бъдеш начело? Е, поне няма да ѝ
липсва избор, за да запълни освободилото се място, както би казал ти.
— Но никой друг няма това, което тя виждаше в твоя статут.
Кийган изгледа Махон продължително.
— Някога ти изобщо не я харесваше. Все още ли е така? — попита го той.
— Не е вярно. Е — размисли приятелят му, — поне не изцяло. Тя е много чаровна и от всичко, което съм
виждал или чувал от нея, изглежда, е добра дъщеря. Но подобно на някои други, тя също мисли предимно за това
как изглежда или какви дрънкулки може да размени на пазара, отколкото за неща като дълг и какво изисква той.
Затова тя никога не би била подходяща за някого като теб. Сега мисля да си лягам — заяви Махон, стана и се
протегна. — Ти недей да стоиш и да размишляваш твърде много.
— Така или иначе не мога. Трябва да стана рано, за да закуся долу в града, да посетя някои от магазините и
работилниците и да свърша още куп неща, преди да се върна отново тук, за да седна на Трона на справедливостта.
— Искаш ли компания за първата част от всичко това?
 — Богове, разбира се.
— Тогава ще пояздя с теб. В „Усмихнатата котка“ приготвят чудесна закуска.
— Тогава точно там ще отидем.

Прекара следващата сутрин в града, а през остатъка от деня се занимава с изслушване на оплаквания,
разрешаване на дребни спорове и молби за помощ. Само дреболии, за което беше благодарен, но те не бяха
маловажни за хората.
Изслуша жалбата на мъж, който твърдеше, че кучето на съседа му е вило цяла нощ, а съседът му възрази, че
въпросното куче, вече много възрастно и въпреки грижите към него, било погребано две вечери преди това.
Едва двойка пък намерила една от овцете си изкормена и изгорена на въглен.
Това не бяха дреболии. Той имаше властта да замени кучето с ново кутре и действително го направи, а на
другото семейство даде овца от притежаваните от замъка. Но разпозна какво вещаеха тези знаци.
Тъмнината се прокрадваше по-близо.
Времето, прекарано с гадателите, само потвърди това, което той вече знаеше. Затова и беше наясно, че не може
да чака повече.
В края на гъстите гори, под светлината на звездите, отблъскваща тъмнината, той целуна майка си за довиждане.
— Ще я убедя да се върне, тъй както се закле, че ще направи.
— Кажи на дракона си да лети на запад.
— Защо?
— Би било добре да я върнеш отново там, където ѝ е познато — мястото, хората, Марг. Все още не е време да я
водиш тук, Кийган. За нея така или иначе ще бъде достатъчно голям шок, нали?
— Добре тогава. В казаното от теб има смисъл.
— Махон ще доведе коня ти. Самата аз ще дойда за Самхейн, ако не и преди това. Крайно време е да се видя и с
останалите от семейството. Ти се справи много добре тук, любов моя.
— Докато се върна — каза той и ѝ подаде жезъла си.
— Докато се върнеш. Бъди благословен, Кийган.
— Бъди благословена, майко.

Брийн изключи компютъра си, когато чу Марко да се прибира. Огледа набързо спалнята си и излезе, затваряйки
вратата зад себе си.
— Е, как мина? — попита го тя.
— Последният ми ден в търговията. Мога само да се надявам, че ще е завинаги.
— И не съжаляваш?
— Официално вече работя за двама души, които истински обичам — теб и Сали. Чувството е странно, но в
хубавия смисъл. Сега ще отнеса изтънчената си особа до кафенето отсреща в изпълнение на задачите от дневната си
работа — тази за теб, така че ти да останеш сама в апартамента и да пишеш.
— Няма нужда да го правиш. Можем да…
— Ще бъде по-добре и за двама ни — каза той и разсеяно се приближи до прозореца. — А и пътят ми до
работното място е дяволски кратък.
— Мисля, че усещам съжаление в гласа ти. Марко, всички останаха очаровани от дизайна на уебстраницата ти.
Знам, че имаха някои предложения, но…
— Те бяха добри. Напълно съм съгласен с тях, Брийн. Просто за мен това е твърде голяма стъпка. А и ще ми
липсва лесният достъп до инструментите. Имам предвид… да, тук имам синтезатор и китара, но няма да имам
възможност да взема саксофон или банджо и да видя какво мога да направя с тях, нали?
— Почакай.
Тя се втурна в стаята си и извади кутията с арфата от гардероба си.
— Щях да ти подаря това за Коледа, но… — Не знаеше къде щеше да бъде за Коледа. И дали въобще щеше да
бъде жива тогава. — Не мога да чакам — продължи тя. — А и изглежда, сега е идеалният момент.
— Какво има тук?
— Седни, отвори кутията и разбери сам.
Когато го направи, той просто остана загледан в арфата със зяпнала уста.
— Още щом я видях, тя сякаш ми прошепна: „Аз съм на Марко“. Имаше музикален магазин в селото, до къщата
ни в Ирландия. Държи го едно семейство, а бащата прави музикални инструменти — поне някои от тях. Направил е
тази арфа. Направил е и акордеон за баща ми преди години.
 Марко вдигна глава и я погледна с очи, в които блеснаха сълзи.
— Нямам думи — каза той.
— Нямаш нужда от думи. Знаех, че не обичаш работата си в музикалния магазин, но това все пак е промяна, и
то голяма. Правиш го заради мен.
Той дръпна струните и от тях се разнесе чист звук.
— Чуй я само — има толкова красив глас. Имам много да уча. Ти ми даде начален тласък, Брийн, и разбирам,
че съм имал нужда от такъв. Аз никога няма да стана рок звезда или хип-хоп звезда, или каквато и да била друга
звезда.
— Ти имаш чудесна дарба.
— Много хора я имат — отвърна той и сви рамене, но дори в този миг пръстите му откриваха музиката по
струните. — Трябва по някакъв начин да си изкарвам хляба. Това не означава, че трябва да се откажа да свиря и да
пиша песни, но както се развиваха нещата, аз просто щях да си продължавам с работата в музикалния магазин, за да
има с какво да си плащам наема. Сега мога да правя нещо, в което съм добър, да имам време да свиря за себе си и
да, може би дори да преподавам по малко. Може да го правя тук, както предложи ти. Мога да го правя — продължи
той, без да отделя насълзените си очи от нея, — защото ти се връщаш обратно в Ирландия.
— Марко, аз…
— Момиче, кой те познава по-добре от мен?
— Никой — измърмори тя. — Просто никой.
— Ти мислиш за връщане от мига, в който дойде тук. Вече не говориш за купуване на къща. Точно това беше
най-издайническият знак. Освен това, откакто се върна, си различна. Не в лош смисъл — просто има… нещо повече
в теб. И част от това повече е решено да се върне там.
Тя не каза нищо и той избърса очите си с опакото на ръката.
— Греша ли? — попита я той.
— Не, не грешиш. Съжалявам.
— Недей да съжаляваш. Ти имаш баба там. По дяволите, имаш и куче. Нещата си дойдоха по местата за теб,
момиче, усетих как нещата се наместват още щом двамата се озовахме там. Недей да съжаляваш, не и пред мен.
— Трябва да завърша това, което започнах — каза тя. Какво ли друго можеше да му каже? — Това, което
започнах там.
— Аха — отвърна той и раздвижи пръста си нагоре-надолу по струните. — Кога смяташ да заминеш?
— Аз… търсех полети, преди да се прибереш. Мислех за следващата седмица.
— Следващата седмица? — Пръстите му застинаха на място. — Но ти си тук едва от няколко седмици.
— Скоро ще стане месец, Марко. Трябваше да ти кажа по-скоро, обаче не знаех как и имаше толкова много
неща, които исках да свърша и да уредя, преди да замина. Все още не знам и колко дълго ще остана там. Може да е
няколко седмици или няколко месеца, или…
— Завинаги?
— Тази дума не я мисля за нищо. В момента мисля само да завърша това, което съм започнала. А когато
моментът настъпи, ще реша и за останалото.
— Няма да ти кажа да не ходиш, но само ще те попитам до каква степен човекът, с когото си излизала там, има
участие във всичко това.
— Не, нещата не стоят така — побърза да отговори тя. — Абсолютно нищо общо няма. Не се връщам заради
отношения от този тип, изобщо.
— Хубаво, защото сексът, трябва да ти кажа, може да замъглява преценката. А ако мислиш, че нещата между вас
са повече от секс? Това завърта главата още повече. Хората се превръщат в глупаци заради любовта.
— Не съм със завъртяна глава, уверявам те. Знаех, че ще се върна, още като тръгвах оттам, но не ти казах.
Трябваше да го направя, но не можах.
— Казвала ли си на някой друг?
— Обещах на баба ми, че ще се върна и… но тук? Не, не съм казвала нищо на никого все още.
— Трябва да им го съобщиш лично. Ще се преоблека и тръгвам към бара на Сали. Трябва и ти да дойдеш и да
му кажеш, както и на останалите там.
— Добре.
Той се изправи и я придърпа към себе си за прегръдка.
— Арфата е най-хубавият подарък, който някога съм получавал. А ако завръщането ти там те прави щастлива,
то и аз ще съм щастлив. Може и да ми отнеме известно време, но ще бъда щастлив.

Кийган изчака до полунощ, за да призове кръг в дълбоката тъмнина на гората. Търсеше мощта на отиващия си
ден и новото начало на следващия, за да изпълни дълъг и сложен ритуал.
Отварянето на портала от другата страна щеше да изисква по-малко усилия, ако свършеше повечето оттук, но
майка му го беше помолила да отвори портала отново не тук, а на запад.
Освен това трябваше да бъде прецизен и да се подготви добре. Трябваше да уцели не само страната, не само
града, а точно нейния апартамент. Беше като да улучи в центъра на мишена, която виждаше само в ума си. А след
това трябваше да промени всичко и да отвори друг портал на запад, на мили разстояние от мястото, където се
намираше сега.
Беше обмислил дали да не отиде при Марг и да я помоли да му помогне с ритуала, тъй като общата ѝ кръв с
Брийн щеше да опрости свързването. В крайна сметка обаче реши, че отговорността е негова. И ако тежките му
думи при заминаването ѝ я бяха накарали да си остане там, той трябваше да намери други, по-внимателни, и да я
убеди да се върне обратно.
Затова направи заклинанието и разпростря светлината си в мрака. Призова боговете да благословят усилията му
в името на светлината. Отпи от виното, изля останалото в чашата на земята и докато тя също пиеше, той запали
огъня. С думи, отекващи в нощта, той накара пламъците да се издигнат високо и да се разпрострат надалеч.
Болезнено бавно пое дълбоко въздух и го задържа, докато усилието едновременно с това да се съсредоточи
предизвика капки пот по гърба му.
Огънят гореше нажежен до червено, след това стана син, а накрая бял и блестящ, докато го нагнетяваше. И така
се оформи врата между световете.
— Чрез думите, изречени на глас, ключалки да се счупят, врати да се отворят искам аз. Път дайте ми и през
нощта от свят във свят ще нося светлина — чрез клетвата си свободата ще спася. Да стане туй, което аз мълвя!
С вяра той пристъпи във водовъртежа от светлина, сред езиците на пламъците и порталът го пренесе от един
свят в друг.
Проблясък на светлина, нагорещено докосване и порталът се затвори с пукот зад гърба му.
Той се озова в слабо осветена стая, а от външната страна на прозореца ѝ жужеше шумотевица. В стаята обаче
беше тихо, не се чуваше и звук. Той щракна с пръсти, за да призове светлина, и се огледа. Беше цветно, помисли си
той, и подредено. И празно. Подът изскърца под ботушите му, когато се приближи до малка маса и вдясно видя
кухня.
Беше виждал и други такива при пътешествията си и в книгите, но тази беше много малка и миришеше — не
неприятно — на нещо, което се представяше за лимон.
Чу затръшване на врата и гласове, но те бяха отвън.
Значи това беше апартамент, но той нямаше как да бъде сигурен дали все пак беше правилният апартамент.
Премина по тесен коридор и надзърна в стаята вляво. Видя спретнато оправено легло, още цветове и китара,
поставена на стойка, както и картини на хора, свирещи на музикални инструменти, на стената. Нищо тук не
изглеждаше или не миришеше като Брийн, така че той се обърна и влезе в стаята вдясно.
И ето я и нея — тук се чувстваше нейният аромат, носеше се усещането за нея.
Машината, която тя използваше, за да пише историите си, стоеше на бюрото заедно със снимка на баща ѝ,
неговия баща и други — същата, каквато тя беше дала и на Марг, както и на неговото семейство. В куфар на пода
лежаха няколко неща, сякаш тя ги беше сложила току-що там или просто все още не ги беше извадила.
Но къде беше тя?
— По дяволите.
Разпозна гадателското огледало и го взе в ръка. При нормални обстоятелства никога не би използвал чуждо
магическо пособие без позволение, но в случая нямаше време за любезности.
— Покажи ми.
Стъклото потъмня, след което се проясни.
Видя я да седи в бар. Държеше чаша вино и устните ѝ се движеха, явно говореше с някого, когото той не
можеше да види. Стори му се, че е разплакана, и това му причини известна тревога.
След това тя прегърна някого, друга жена с руса, почти бяла коса, която се спускаше по голите ѝ рамене. Не, не
беше друга жена, осъзна той, щом се вгледа по-внимателно и двете се отдръпнаха, за да говорят отново. Беше мъж,
облечен като жена. И му отиваше.
Това е Сали, осъзна той. Тя често беше говорила за това място и за този човек.
Остави огледалото и извади търсещ камък от джоба си.
— Покажи ми пътя.
Тръгна да излиза, но изведнъж се сети за меча си. Знаеше, че в този свят не се гледа с добро око на мъже, които
носят мечове, така че разкопча кожения си колан и го остави настрана.
Стисна камъка в ръка и излезе от апартамента, продължавайки надолу по вито стълбище. Отваряха се и се
затваряха врати, пропускайки звуци и гласове, и миризма на храна. Някой свиреше на нещо като валдхорна и
определено не се справяше добре.
Навън въздухът беше по-хладен и преизпълнен с миризма на коли и горивото, което те използваха. Отново го
поразиха цветовете наоколо — не само по дрехите и множеството различни нюанси човешка кожа, а цветовете на
самия град.
Приличаше на дъга, забеляза той. Нея нямаше как да я сбърка.
Някой отново наду валдхорната, но този път много по-добре. От лампите струеше светлина, по улиците и
тротоарите мнозина се разхождаха, сякаш не бързаха за никъде. Двама мъже се приближиха един до друг усмихнати,
след което се целунаха в момента, в който той премина покрай тях.
Зави, насочван от камъка, и се озова пред някаква сграда. Тук имаше още дъги и светлини в същите цветове
изписваха думите ПРИ САЛИ.
Той пристъпи вътре сред горещина, музика и цветове, надминаващи всичко, което дори той беше виждал. Това,
което не виждаше обаче, беше Брийн на бара, където беше стояла, докато я гледаше в огледалото.
Самата идея да я преследва из града, му се стори безкрайно дразнеща, но това място все пак събуждаше нещо у
него.
Три жени… не, отново бяха мъже, стояха на сцена с костюми, проблясващи като звезди. Пееха в изключителна
хармония.
Въздухът също миришеше хубаво, както хубави бяха и гласовете им.
Той се спря за миг, за да възприеме това, което я беше претеглило обратно към мястото, и да обмисли какво
трябваше да направи, за да намери начин да я отдалечи отново оттук.
Тридесета глава
Зад бара, зает да приготвя перфектно мартини, Марко забеляза Кийган в мига, в който той влезе.
Някои хора, поне според опита на Марко, имаха силата да привличат вниманието просто ей така. Беше
необходимо много повече от красив външен вид, въпреки че, леле, този мъж определено го имаше — беше нужно да
имаш ЧАР. Няма как да изфабрикуваш ЧАР — него или го имаш, или го нямаш.
Той наля мартинито в изстудена чаша и добави три маслини, без да отделя очи от този ЧАР, който оглеждаше
клуба. Музиката видимо му хареса, но пък и „Сюприймс“ никога не се дънеха. Освен това си личеше, че ЧАР търси
някого.
Този някой определено беше щастливец.
Висок и добре сложен, помисли си той, когато ЧАР се раздвижи и тръгна към бара. Беше облечен ежедневно —
тъмносин пуловер, тъмнокафяв панталон, секси очукани ботуши. По лицето му с остри изсечени черти беше набола
брада, която изглеждаше по-скоро небрежна, отколкото оформена нарочно. Имаше и от онзи тип гъста черна коса, в
която всеки би искал да зарови пръсти. А от лявата страна се спускаше тънка плитчица.
Нещо изведнъж прищрака в главата на Марко, когато ЧАР се изправи пред бара и го погледна право в очите.
Марко не се посвени да признае пред себе си, че за миг мозъкът му избръмча от сладострастие.
— Добре дошъл в „При Сали“, господин Висок, тъмнокос и великолепен. Какво мога да ти предложа?
— Търся Брийн Кели. Познаваш ли я?
Ирландският му акцент беше размазващ и изясни онова прищракване в главата на Марко.
— Ирландският бог.
Веждите на Кийган се повдигнаха въпросително.
— Не, изобщо не. Тя е червенокоса — започна той.
— Имах предвид теб. Аз съм Марко. Марко Олсън — каза той и бързо му подаде ръка за здрависване.
— Марко ли? Тя разправяше хубави неща за теб, така че се радвам да се запознаем. А Брийн някъде наоколо ли
е?
— Отиде зад сцената за малко. Ще се върне. — А междувременно мога да те поизцедя за малко информация,
помисли си Марко. — Какво мога да ти предложа за пиене, докато чакаш? Заведението черпи — добави той, — от
един приятел на Брийн за друг.
— Това е много мило от твоя страна. — И доста улесняваше нещата, помисли си Кийган, тъй като не се беше
сетил да вземе някакви местни пари. Погледна към кранчетата с бира и кимна. — Ще пия халба „Гинес“, благодаря.
— Дадено. Значи… — Марко постави стъклената халба под кранчето и започна да налива бирата — живееш
близо до бабата на Брийн.
— Да, така е.
— Брийн е много щастлива, че е открила баба си. Това означава много за нея, особено след като е разбрала, че
баща ѝ е починал. Ти познаваше ли го?
— Да, и никога не съм познавал по-добър човек от него, ако изключим собствения ми баща.
Докато слоевете на бирата се уталожваха, Марко взе поръчка за „Московско муле“, „Космополитън“ и две чаши
червено вино.
— Брийн не е споменавала, че ще идваш.
— Не е, защото и аз не съм ѝ споменавал за това.
— Изненада! От колко време си в града?
— Отскоро, мисля. Изглежда, си разбираш от работата — отбеляза той, докато Марко изпълняваше поръчката.
— Един умел барман е чудесно нещо.
— Научил съм се от практиката — отвърна Марко и след като предаде другата поръчка, довърши наливането на
бирата и постави халбата пред Кийган. — Брийн ми е много повече от приятелка, дори повече от сестра.
— И ти означаваш много за нея, доколкото разбрах от начина, по който говореше за теб.
— Осъзнавам, че можеш да ме проснеш в несвяст, без изобщо да се затрудниш, но въпреки това да знаеш, че ще
те намеря, ако я нараниш.
Кийган гледаше Марко право в очите, докато опитваше от гинеса.
— Един истински приятел, който би застанал зад теб въпреки всичко, е цяло съкровище. Не целя да ѝ причиня
злина.
— Лесноранима е. Ето тук — каза Марко и потупа с ръка над сърцето си.
— Аз се запознах с жена със сила, воля и яростна решителност. Въпреки това те уверявам, че нямам за цел да
нараня сърцето ѝ или да карам безценния ѝ приятел да ме търси.
— А кой е това тук? — Сали, в къса прилепнала рокля, черен лъскав клин, високи над коляното ботуши на ток
и платиненоруса перука, се промъкна до Кийган.
 — Приятел на Брийн… от Ирландия — каза му Марко. — Извинявай, ти така и не спомена името си.
— Кийган Бърн.
— Ооо, тези акценти винаги ми въздействат — отвърна Сали и флиртувайки, прокара пръст по ръката на
Кийган, но очите му го гледаха настойчиво и преценяващо. — И това, ако не е изненада, а? Аз съм Сали.
— Сали? Значи майката в сърцето на Брийн.
Преценяващият поглед се смекчи.
— Това е много мил начин да се каже.
— Начинът, по който тя говореше за теб, беше достатъчно ясен. Твоето място много ми харесва. Забавлението е
добро, а изпълнителите имат чудни гласове.
— Почакай само да видиш превъплъщението на Сали като Гага — отбеляза Марко, докато изпълняваше друга
поръчка.
— Ти също ли пееш?
— Миличък, роден съм за сцена, но има още малко време, преди моето изпълнение да вдигне покрива във
въздуха. Марко, налей ми вода. Кийган, нека двамата с теб да си вземем маса и да си поговорим за малко. Хети да ни
донесе напитките — добави Сали и пъхна ръка под лакътя на Кийган, за да го заведе към една от масите в дъното.
— И ти ли възнамеряваш да тръгнеш след мен? — Независимо дали беше мъж, или не, Сали беше облечен в
женски дрехи, така че Кийган издърпа стола му, за да се настани пръв.
Присвивайки устни, Сали седна.
— Трябва ли да го правя? — попита той.
— Вече получих предупреждение от Марко и очаквам да чуя същото и от теб. Все пак ти си част от нейното
семейство. Благодаря — добави той, когато сервитьорката остави напитките им на масата. — Мой приятел, който
ми е като брат, беше хвърлил око на сестра ми, както и тя на него. И въпреки че сестра ми е с повече от година по-
голяма от мен, а Махон е най-истинският приятел, когото познавам, на него казах почти същото.
— И това свърши ли работа?
Кийган надигна бирата си.
— Е, не се стигна до бой, което е късмет и за двама ни, тъй като Ашлинг би ни сритала задниците заради това.
Пък и те вече очакват третото си дете.
— За щастливия завършек — отвърна Сали и надигна чашата си с вода. — А ти това ли търсиш с Брийн?
Щастлив завършек, деца?
— Какво?
Искреният шок в очите му накара Сали отново да присвие устни.
— Това беше само пример за моето разбиране за семейство. Имам намерение да разговарям с Брийн, нищо
повече. Надявам се само да се върне обратно с мен. Тя има семейство и там. И… е нужна. Там има място за нея.
— Говориш за баба ѝ? За жена, която тя не е знаела, че съществува, допреди това лято?
„Бъди дипломатичен“, напомни си Кийган.
— Марг не ѝ се беше обаждала и това беше много трудно за нея, но го правеше от уважение към майката на
Брийн, а и за да даде на Брийн възможност сама да направи своя избор, когато настъпи точният момент. Не съм аз
човекът, който трябва да ти разкаже тази история, затова ще кажа само, че когато Иън е довел Брийн тук по
настояване на майка ѝ, той е направил всичко възможно да запази семейството си цяло и в безопасност, като
същевременно се погрижи и за членовете от семейството, които е оставил там. Никой не бива да говори лошо за
Маргред или Иън Кели в мое присъствие.
— Става. Въпреки че бих добавил, че баба ѝ би трябвало да ѝ се беше обадила по-рано и да беше оставила на
Дженифър по-малко възможности да върти номерата си на Брийн.
— Наясно съм с това, което казваш, и знам, че в него има истина, но моментът за избор настъпва, когато
трябва. А и тя е имала теб, нали? Както и Марко, и това място.
Кийган отново огледа клуба, когато триото на сцената се оттегли сред бурни аплодисменти.
— Това място е хубаво, както вече казах. Тук се усещат любов и закрила, освен че е много забавно.
Сали изсумтя и се облегна назад на стола си.
— И как се очаква да те въртя на шиш, при условие че ми казваш нещо такова?
Кийган се усмихна.
— Това е, което чувствам и самият аз сега, когато съм тук. Но лесно можеше да се разбере и от начина, по който
Брийн говореше за теб, за Марко и за… Дерик, нали така беше името му?
— Да. Той е любовта на живота ми.
— Значи трябва да е чудесен човек, защото ти не би се задоволил с нещо по-малко от това.
— По дяволите! Чаровен, добре изглеждащ, че и с акцент! — Сали отметна платиненорусите си коси назад. —
Какво точно би трябвало да направи една майка?
 — Да я пусне да дойде с мен, ако тя избере да го направи.
— Аз не мога да я спра и не бих застанал на пътя на нещо, което тя иска. Сърцето ѝ не е било разбивано досега.
Не и в романтичен план — допълни Сали. — Самоувереността ѝ все още се клати понякога, наранявали са егото ѝ,
но не и сърцето ѝ. — Той се наведе напред и добави: — Не бъди първият.
— Няма да бъда… И всичко това не е по романтични причини.
Сали потупа Кийган със своята мека ръка с искрящо розови нокти.
— Както кажеш, красавецо. А сега идва моето представление. Наслади се на шоуто.
Щом мястото изведнъж изригна в аплодисменти и весели викове, на Кийган му беше трудно да не се наслади
на обстановката въпреки нарастващото нетърпение (кога, по дяволите, щеше да се появи Брийн?).
И Сали превзе сцената.
Кийган се възхищаваше на артистите и бързо разбра, че Сали беше прав. Той наистина беше роден за сцена.
Имаше присъствие, движение, увереност, докато пееше за лош романс, а на припева към него се присъединиха и
много други гласове, както би се случило и при изпълнение в някой пъб.
И въпреки че се наслаждаваше на представлението, веднага усети кога Брийн се появи в залата. Беше просто
като прилив на сила във въздуха. Винаги го бе удивявало как хората от този свят не можеха да я усетят.
Той обърна глава и я видя в мига, в който и тя го зърна.
Когато тръгна към него, той се изправи.
— Ти какво правиш тук?
— Трябва да поговорим. Би ли дошла с мен в твоя дом — каза той, но вместо това тя седна.
— Можем да говорим и тук.
— Това е разговор, който предпочитам да проведем на по-закътано място.
— Тук е достатъчно закътано.
Самоувереността ѝ не му се стори „разклатена“, както бе я определила майката в сърцето ѝ.
Той понечи да се наведе напред през масата, но в този момент се появи сервитьорката и остави на нея чаша
вино.
— Марко сметна, че може да искаш една. Да ви донеса ли нещо друго?
— Благодаря, още едно от същото, много е хубаво.
— Просто дай сигнал, ако имаш нужда от нещо — каза Хети и изгледа преднамерено Брийн. — Каквото и да е.
— Човек би си помислил, че съм дошъл тук, за да те замъкна за косата — измърмори Кийган.
— Тук всички се грижим едни за други.
— Както и ние — напомни ѝ той. — Ти каза, че ще се върнеш, но измина повече от месец.
— Все още няма и месец — поправи го тя. — Говоря с баба почти всеки ден.
— И тя не би ти казала нищо, което би могло да ти повлияе. Във всеки случай самият аз бях в Столицата през
последните дни. Имаме нужда да се върнеш. Знаците стават все повече.
— Какви знаци?
— На прииждащата тъмнина. Ти даде дума, че ще дойдеш, когато си нужна. Сега си нужна.
— Не мислех, че си взел думите ми на сериозно.
— По дяволите, жено, тогава бях много ядосан, не помниш ли? Тук не става въпрос за твоите или за моите
чувства, а за дълг.
Музиката около тях пулсираше. Сали премина към „Родена така“ и хората се втурнаха към дансинга. Светлините
започнаха да проблясват.
Всичко, всичко в този момент беше толкова познато, толкова безопасно, толкова нормално, че тя го приемаше
естествено като дишането.
— Кажи ми истината. Ако отида в Талаф, мога да умра там, нали?
— С всичко, което имам, и с всичко, което съм, ще се боря, за да те защитя.
Тя го погледна и отпи от виното си.
— Вярвам ти. Но въпреки това мога да умра.
Той сви ръката си в юмрук, но не удари по масата.
— Както мога да умра и аз, както всички можем да умрем. Както могат да умрат и всички тук след време, ако се
провалим. Одран няма да се спре само с Талаф.
— Виждам горящата земя, усещам мириса на дим и кръв, чувам писъците. — Тя остави виното си.
Той постави ръката си върху нейната.
— И ще останеш ли безучастна, позволявайки това да се случи?
— Не. — Тя стана, погледна към сцената и Сали, след което обърна глава към Марко на бара. Притисна сърцето
си с ръка, обърна се и тръгна към вратата.
— Запазила съм си билет за полет през следващата седмица — каза тя, след като Кийган я последва. — Казах
на всички, които ценя, че ще се върна… в Ирландия.
Щом излязоха навън, тя забърза крачка.
— Трябваше да им кажа, трябваше да си взема сбогом. Сега вече го направих, така че ще видя дали мога да си
запазя по-ранен полет.
— Значи се връщаш?
— Нали ти казах, че ще се върна — отвърна му троснато тя.
— Извинявам се — каза той и я сграбчи за ръката, когато тя се извърна и забърза напред. — Съжалявам.
Наистина.
— Това няма значение.
— Разбира се, че има. Аз се усъмних в думата ти, обидих те и това те нарани. Съжалявам за това. И ти го казах
три пъти, така че би трябвало да е достатъчно.
— Страх ме е — каза тя, гледайки право напред, докато говореше. — Всичко тук ми е познато и тук имам нещо,
което винаги съм искала — писането си. Имам чувството, че най-после имам шанс да бъда щастлива, най-накрая
мога да намеря своето място. Но това не е моето място, поне не и единственото — продължи тя. — Когато си
помисля за къщата в Ирландия или за това как въздухът в Талаф гали лицето ми; какво е да видя Морена да разтваря
криле или когато си спомня за ароматите в работилницата на баба и за нейната кухня, за това как вратата ѝ винаги
стои отворена.
Брийн въздъхна и затвори очи.
— Всичко това ужасно много ми липсва. Липсва ми да си имам собствено местенце там и да бъда част от нещо,
а това никога преди не съм го изпитвала тук. Искам магията, искам да усещам тази радост в себе си. И в същото
време се страхувам.
— Би била глупачка, ако не се страхуваше.
Тя се спря пред входа на сградата, в която се намираше апартаментът ѝ.
— В такъв случай предполагам, че не съм глупачка.
Тя влезе вътре и тръгна нагоре по стълбите.
— Имам Марко, Сали, Дерик, приятели от клуба и те са много важни за мен, но самата аз вече не се вписвам
тук. И се страхувам, че ако поискам или имам нужда да се върна отново, никога няма да успея да се впиша. Това,
разбира се, е, при условие че въобще оживея.
Тя извади ключовете си и отключи вратата.
— Трябва ли да се откажа от това, което обичам тук?
Искаше му се да я докосне, да я успокои. Но в името на истината не направи нито едно от двете.
— Не знам отговора — каза той.
— И аз не го знам. Влизай и седни. Ще се опитам да си запазя билет за твоя полет. Кога е той? С коя
авиокомпания летиш?
— Мислиш, че съм дошъл със самолет? Защо ми е да го правя? Те са ужасни неща. Отворих портал — временен.
Мога да го отворя отново оттук, а сега, когато и ти можеш да присъединиш силите си към моите, ще бъде далеч по-
лесно.
Докато говореше, той вдигна меча си и отново закопча колана на кръста си.
— Как точно мечът ти се озова… тук? — осъзна тя. — Искаш да кажеш, че си отворил портал от Талаф до моя
апартамент?
— Струваше ми се най-подходящото място.
— Ами ако Марко беше тук?
— Но не беше.
— Ами ако имах компания или дори ме свареше по средата на някоя проклета оргия?
— Ти нямаше компания — отвърна простичко той. — И не беше в оргия. А и след като си ми разправяла, че тук
водиш тих и спокоен живот, така и не помислих за вероятността да те заваря по средата на оргия. Често ли участваш
в такива?
— Хората първо чукат, преди да влязат в нечий дом.
Той се опита да намери търпение, преди да отвърне, и усети, че тази битка е изгубена още преди да е започнала.
— Като се имат предвид обстоятелствата, реших да оставя добрите маниери настрана. Можеш да ме бичуваш за
това веднага щом се върнем. Вече си си взела довиждане, така че нека да приключваме с това и да вървим.
— Трябва да си събера багаж.
— По дяволите, има дрехи и в Талаф.
— Ще си събера багаж. Няма да тръгна, без да взема това, от което ще имам нужда. Ти върви, щом бързаш
толкова, а аз ще се кача на прекалено ужасния самолет, когато съм готова.
С решителна крачка тя влезе в спалнята си и започвайки от най-важното, прибра първо лаптопа, тетрадките и
материалите от проучванията си.
— Трябва ми работата ми — изстреля рязко тя, защото той я беше последвал. — На теб може и да не ти се
струва важна, но за мен е.
— Никога не съм казвал, че не е важна.
— Е, все едно го каза. „Побързай, Брийн, недей да причиняваш неудобство на някой друг, като отделяш време за
собствените си нужди.“
Видя я как обви снимката на бащите им в една блуза, а гадателското огледало — в друга. Опакова ги заедно с
книгата със заклинания, която той разпозна като писана от Марг.
С резки движения тя вадеше вещи от гардероба и от различни чекмеджета. Не, не от гняв, в момента не
долавяше гняв у нея, а нещо много по-крехко.
Усети мъката ѝ в мига, в който отвори сърцето си за нея.
Как беше възможно, замисли се той, мъж като него, който смяташе, че разбира жените не по-зле от всеки друг,
да беше наранил две от тях толкова много само за една седмица?
— Привързана съм към собствените си проклети дрехи и не искам просто неща, които на някой друг са му били
излишни. Освен това, ако искам чашата с жаба, която Марко ми направи в гимназията, ще я взема.
Тя изсипа купчина химикалки и моливи в куфара, след което опакова нещо, което приличаше на ухилена розова
жаба, преди да го добави към останалото в куфара.
— Ще си взема и собствената четка за зъби, въпреки че за теб може и да е все едно.
Той чу сълзите в гласа ѝ, докато тя прекосяваше коридора и тъпчеше различни неща в малка чантичка.
— Всичко това си е мое, колкото и фриволно да ти се струва. Защото държа да си имам свои вещи, независимо
колко дълго мога да ги притежавам. Не знам кога ще се върна отново и дали изобщо ще се върна. Не знам дали
някога пак ще видя Марко или Сали, или някой друг, който е важен за мен. И по дяволите, ще изпълня дълга си
веднага щом си събера багажа.
Тя отново понечи да прекоси коридора, но той се изправи пред нея.
— Спри сега.
— Не съм свършила.
— Ще намеря друг начин — каза той и сложи ръце на раменете ѝ, усети я как трепери. — Това не е правилно.
Грешал съм и ще намеря друг начин, тъй като от мен зависи да го намеря. Дългът е мой и е бил мой още от преди да
вдигна меча и жезъла. Аз съм имал цял живот, за да го науча, а ти имаше само няколко седмици. Аз съм натоварен да
преценявам правилно или грешно е нещо, да намирам правилния начин, справедливия начин. А това не е нито
правилно, нито справедливо.
За миг той наведе чело към нейното. Тази тежест беше негова, помисли си той, и винаги беше принадлежала на
него.
— Ти ще останеш тук, в света, който познаваш, в света, който е в сърцето ти. Аз ще намеря друг начин да
удържа Талаф.
Краката ѝ се подкосиха и тя се свлече, разпилявайки това, което беше събрала в малката си чантичка.
Той се наведе заедно с нея и приклекна на коляно, когато тя опря гръб в стената.
— Сега казваш, че не трябва да тръгвам. И не ми казвай, че това е избор.
— Е, избор е, но ние така и не ти дадохме достатъчно пространство, за да го направиш самостоятелно, нали? А
и няма съмнение, че ако се беше върнала, аз щях да те тормозя също толкова много, може би дори повече отпреди.
Така стоят нещата. Такъв съм си. Но това не е нито твоят начин, нито твоят свят.
— Баща ми…
— Умря за него. И аз го обичах като мой собствен баща. Не мисля, че той би ми благодарил, ако замъкна дъщеря
му обратно, за да рискува всичко. Това е моя отговорност.
Той се изправи и посегна, за да ѝ помогне да стане.
В този момент входната врата се отвори рязко.
Марко видя Брийн на пода със сълзи, стичащи се по бузите ѝ, и по негова преценка Кийган — надвесен над нея.
— Ти, задник такъв! Махни се веднага от нея!
С юмрук напред той се спусна към Кийган. Брийн чу изхрущяването на кокалчета в кост, преди шокът ѝ да я
напусне и веднага да скочи на крака.
— Спри! Спри! Не го наранявай — нареди тя на Кийган и просто се хвърли върху Марко, за да предотврати по-
нататъшното нарастване на напрежението.
— Махни се от пътя ми, Брийн. Никой няма право да се отнася така с теб. Значи мислиш, че можеш да
обикаляш наоколо и да удряш жени, а задник?
— Той не ме е удрял — стисна го по-силно Брийн. — Не ме е блъскал. Не ме е наранявал. Беше точно
обратното. Бях емоционална, той просто проявяваше разбиране.
 — На мен не ми се стори така. Освен това те видях как изглеждаше, когато си тръгна от клуба. Беше
разстроена. Все още си разстроена. Точно затова тръгнах след теб.
— Бях разстроена и все още съм, но не заради Кийган. Заклевам се. Иди да затвориш вратата, става ли? Преди
съседите да са повикали полиция.
След като дари Кийган с още един мрачен поглед, Марко пристъпи встрани и затръшна вратата.
— Искам да знам какво, по дяволите, става.
— Събирах си багажа — отвърна тя и се наведе да прибере разпилените вещи, за да избегне контакт с очите му
— и се разчувствах. Кийган ми каза разни неща, хубави неща, и тогава станах още по-емоционална. Той не ме е
наранил, нито ме е заплашвал или… нещо подобно.
— Добре — отвърна Марко, но подозрението не напусна погледа му. — Ако нещата не са такива, каквито
изглеждаха, значи се извинявам, че те ударих.
— Няма значение. Приятелите се застъпват за приятелите си. А и това си беше добър удар, много на място.
— Да бе, почти съм сигурен, че лицето ти ми счупи юмрука — каза Марко и сведе поглед към Брийн. — Това
не е цялата история. Какво, по дяволите, става тук, Брийн? И не се опитвай да ме занасяш с глупости. Познавам те,
момиче.
— Познаваш ме — измърмори тя и се изправи. — Връщам се там.
— Знам. Нали говорихме за това.
— Може да се каже, че се връщам обратно почти веднага.
— Сега? Нали каза следващата седмица?
— Знам. — Тя погледна към чантичката в ръката си, пълна с предмети, които ѝ се бяха стрували важни само
допреди миг.
Сега важни бяха само двамата мъже и двата свята, към които те принадлежаха. Тя пристъпи в стаята си и
остави чантичката.
— Хайде да се махнем от коридора — предложи тя.
Влезе във всекидневната и се обърна първо към Кийган:
— Няма да тръгна, преди да съм си събрала багажа. Нито преди да съм казала истината на Марко.
Кийган само поклати глава и отиде до прозореца.
— Почакай! Това меч ли е? Той защо има меч?
— Нека просто да поседнем за момент — каза Брийн и избута Марко в един стол, след което приседна на
страничната облегалка на друг. — Това лято не бях просто в Ирландия. Всичко започна от там. Или не — започна от
тук. Започна по-скоро тук, след като видях Седрик в автобуса. Това беше човекът със сребристите коси, нали го
помниш?
— Брийн…
— След това започнах да го усещам по-силно в Ирландия. Морена… с ястреба? Толкова бързо се почувствах
обвързана с нея. След това дойде къщата, а след нея още и още. После последвах Белята през гората и той ме отведе
до едно дърво. Преминах през него, следвайки кучето, и се озовах в Талаф. Баща ми е бил от там. Там са се оженили
двамата с майка ми. Там съм родена и аз. И там се срещнах с баба ми.
— Мислех, че тя ти е подарила кучето, баба ти.
— Тя беше, но аз не знаех, че е тя, докато не ми го каза. Прекарах известно време с нея и научих толкова много.
Научих и можех да почувствам как всичко е свързано. Как има сила, която има две страни — тъмна и светла, която
свързва всичко и всички.
— Какво? Имаш предвид като Силата?
— Не, Марко, не… всъщност подобно е — реши тя. — И има различни светове… Помниш ли, когато искаше да
станеш астроном? Как разправяше, че не можело да сме сами във Вселената, защото сме били прекалено малки, за
да сме единствените? Е, бил си прав.
— И какво? Да не искаш да ми кажеш, че той е от планетата Лале и ти ще минеш през времепространствения
континуум?
— За писателка… — обади се Кийган, без да се обръща — бих казал, че го обясняваш много заплетено.
— Знам. Представи си го като мултивселена. Има повече от един свят. Ние сме един от световете, Талаф е друг.
Има портали, които свързват някои от тях така, както дървото свързва този свят с Талаф. Почакай. Всичко това съм
го записала.
Марко бавно се изправи на крака, когато тя се втурна към спалнята си.
— Виждам, че си бърникал в главата ѝ. Какво ѝ даде? — попита той Кийган.
— Тя откри рожденото си право, родното си място. Откри своята история и своята съдба. — Кийган хвърли
поглед към Брийн, която се върна с чантата с компютъра си и флашка в ръка. — Ти каза, че не би тръгнала, без да му
кажеш истината, значи имаш намерение да тръгнеш, но така ще го оставиш по-объркан и ядосан.
 — Прочети това — заяви Брийн и притисна флашката в дланта на Марко. — Записала съм всичко точно както
се случи. Записала съм всичките си мисли и чувства. Всичко е тук — всичко за Талаф и за народа на феите, и как те
са избрали магията пред технологиите.
— Окей, значи, той е… какво? Магьосник? Да не искаш да кажеш, че е проклетият Хари Потър с меч?
— Достатъчно. Аз съм от народа на феите, както е и тя. Аз съм от Мъдрите, както е и тя. Брийн Шивон
О’Келиг, аз, тийшахът на Талаф, те освобождавам от клетвата ти да се върнеш. Тук и сега изборът е твой. Направи го.
— Ще се върна.
— Брийн, този тип е побъркан или измамник, който се опитва да се добере до парите ти. Ще се обадя на
ченгетата.
— Спри! — Брийн вдигна ръцете си встрани и всяка една свещ в стаята засия с пламъче. — Ето каква съм —
каза тя, когато Марко се свлече обратно на стола. — Дъщеря на феите, вещица, която носи кръвта на елфите и
проклятието на тъмен бог.
Тя щракна с пръсти и в дланта ѝ се появи топка от синя светлина. Размаха другата си ръка и накара въздуха да
се завихри.
— От това съм била държана настрана през целия си живот. От тази сила, тази дарба, този дълг.
— Окей, добре, да не би току-що всички да сме минали на някакви тежки наркотици?
— Знаеш, че не сме. Такава съм, Марко. Такава съм в действителност. И ако сега се страхуваш от мен, мисля, че
това ще разбие сърцето ми.
Той се задъха, сякаш беше тичал няколко пресечки, и краката му се разтрепериха, но въпреки това се изправи,
след което пристъпи към нея и я прегърна.
— Наистина си малко страшна — призна той, — а и аз съм разтърсен, ясно? Бих казал, че съм доста наплашен
всъщност. Но ти все още си Брийн, все още си най-добрата ми приятелка.
Тя накара кълбото от светлина да изчезне и го прегърна силно.
— Обичам те толкова много. Това, всичко това, идва от баща ми — каза тя и се отдръпна от него. — Има твърде
много неща, които трябва да ти обясня. Прочети това, което съм написала. Сега трябва да вървя. Ще отида да си
взема нещата — обърна се тя към Кийган.
Щом тя влетя забързано в стаята си, Марко се обърна към Кийган:
— Знам какво видях току-що. Не го разбирам, но знам какво видях. И все още не ти вярвам.
— Доколкото разбирам, нямаш никаква причина да ми вярваш. Ще ти кажа само, че нямам намерение да ѝ
сторя злина. Бих дал живота си, за да я защитя. Както би направил и ти.
— Обичаш ли я?
— Тя е ключът към ключалката — отвърна Кийган. — Ключалка, която задържа тъмнината настрана. Тази
тъмнина, която би погълнала моя свят. И твоя.
— Може би не искаш да я нараниш. Може би — добави Марко, — но някой друг го иска. Познавам момичето си
добре. Тя е уплашена. Искам да знам защо.
— Прочети файла — каза Брийн, докато влачеше набързо опакования разбъркан куфар след себе си. — Всичко е
там. Забравила съм нещо, сигурна съм, но в момента не мога да мисля трезво.
— Седрик може да дойде и да вземе още каквото поискаш, но сега трябва да вървим. Дай ми това — каза
нетърпеливо Кийган, грабна куфара ѝ в една ръка и пъхна чантата с компютъра под мишница. — Ако съберем
силите си, порталът ще се отвори по-бързо и по-лесно.
— Глупости! Портали. Брийн…
— Ще ти се обадя от къщата веднага щом мога. Къщата е от тази страна. Ще говорим — каза тя и отново го
прегърна. — Ще отговоря на всичките ти въпроси, но трябва да го направя. Не знам как да отворя портал — обърна
се тя към Кийган.
— Аз знам — каза той и хвана ръката ѝ. — Заедно с мен.
Той се концентрира и черпейки сили от нейните, започна да отваря магическия портал, който вече беше
призовал.
Зад тях Марко видя как миниатюрна точица светлина, не по-голяма от главичка на карфица, постепенно се
разшири до размерите на топка. И продължи да нараства все повече и повече. Видя тъмнина отвъд нея, но в тази
тъмнина проблясваха звезди, виждаха се две луни и светлината им се отразяваше с мек блясък над околните
хълмове.
— Какво всъщност става, по дяволите!
— Обичам те, Марко — отвърна Брийн и погледна към него, след което пристъпи напред.
Марко не се замисли нито за миг, отдаде се единствено на усещанията си.
Той скочи напред и сграбчи свободната ръка на Брийн, спускайки се през светлината и тъмнината заедно с нея.
— О, за бога! Марко! Кийган, спри! Върни се!
 Уловен от светкавицата и носен от вихрушката между световете, Марко успя единствено да стисне по-силно
ръката на Брийн.
— Ако ти тръгнеш, идвам и аз.
— Твърде късно е да спра. — Рискувайки разместване на портала, Кийган изстреля още сила, надявайки се, че
тя щеше да смекчи удара им при падането, и погледна към Марко. — Дръж се, братко.
Останала без повече време и без избор, Брийн се вкопчи с всички сили в ръката на приятеля, който я теглеше
към един свят, и в ръката на мъжа, който я дърпаше към другия.
Обработка
Сканиране, корекция и форматиране: ehobeho, 2021
***

Информация за текста
Информация за текста
Издание:

Nora Roberts
The Awakening, 2020
Dragon Heart Legacy #1

Нора Робъртс
Пробуждане
Авторска серия Сърцето на дракона #1
Преводач Стоянка Карачанова
ИК "Хермес", 2021
ISBN 978-954-26-2086-0

notes
Бележки под линия
1
Водач, лидер (от ирл.). — Б.р.
2
Защитник (от ирл.). — Б.р.
3
Мъж, който се облича и гримира като жена и се подвизава в шоубизнеса. — Б.пр.
4
Графство в западната част на Ирландия. Градът със същото име е трети по големина в страната и
административен център на графството. — Б.р.
5
Таблетки против гадене. — Б.пр.
6
Наздраве! (от ирл.). — Б.р.
7
Коктейл от ликьор от касис и шампанско. — Б.р.
8
Най-дългият шосеен маршрут в света, простиращ се по 2500-километровото западно крайбрежие на Ирландия.
— Б.р.
9
„Скъпа моя“, „любов моя“ (от ирл.). — Б.пр.
10
О̀гам се нарича руническата азбука, използвана от келтските племена в Уелс, Ирландия и Шотландия през IV-X
век. — Б.пр.
11
Добре дошли. Бог да ви благослови (от ирл.). — Б.пр.
12
Буквално означава „народът на вълшебните хълмове“. Това е галското название на феите в Ирландия (ирл.
митология). — Б.р.
13
Шекспир, Уилям. Хамлет, първо действие, пета сцена, превод Валери Петров. — Б.р.
14
Пламък (ирл.). — Б.р.
15
Домашен дух или демон, който се предоставя като личен слуга на магьосник. — Б.р.
16
Братко (от ирл.). — Б.пр.
17
Коне със златистокафяв или бежов цвят на кожата, наподобяващ цвета на еленската. — Б.пр.
18
Син цвят (от англ.). — Б.пр.
19
Туата де Данан (Tuatha Dé Danann) — „народът на богинята Дану“. Полубожествена раса, една от първите,
заселили се в Ирландия (ирл. митология). — Б.р.
20
Богиньо моя (от ирл.). — Б.пр.
21
Любов на сърцето ми! (от ирл.). — Б.пр.
22
Келтски празник, отбелязващ жътвата и края на лятото. — Б.р.