Весела Тотева

ПАДЕНИЕ И СПАСЕНИЕ
Изповедта
на една хероинова наркоманка

© Весела Тотева, автор, 2016

© Митко Новков и Марта Евтимова, редактори, 2016
© Димитър Келбечев, художник, 2016
© Издателство Жанет 45, 2016

https://4eti.me

ISBN 978-619-186-274-0
 Съдържание

Детето, което порасна по-бързо от другите ....................................................6

Африка завинаги в сърцето...............................................................................9
Усмихни се и кажи „хероин“ ..........................................................................15
С алкохол, наркотици и деца на море ............................................................17
„Бялото“ ..........................................................................................................19
Опит за помощ..................................................................................................20
Кръвна връзка ...................................................................................................21
Първо „Здрасти, отдавна те чакам“ със смъртта .....................................22
Работещо момиче .............................................................................................23
Мила моя наркомамо… ...................................................................................25
Мамо, тате, аз съм наркоманка… ...................................................................31
Нощен живот ....................................................................................................31
Програмата........................................................................................................35
Пробуждането ..................................................................................................39
Мракът преди спасението ...............................................................................41
На прага на друг свят .......................................................................................46
Послеслов..........................................................................................................52
Приложение ......................................................................................................54

3
 „Никога не съм се влюбвала и никога не съм обичала много, страстно,
лудо, до смърт. Сърцето ми никога не е плакало, разкъсвано от любовна
мъка… не съм плакала за мъж… не съм мислела, че ще умра след раздяла.
Никога не съм срещала любовта, онази, спираща дъха ти, разтуптяваща
сетивата ти, замъгляваща мозъка ти, любовта, пред която си готов да
паднеш на колене и да виеш от болка, защото знаеш, че я губиш… никога не
съм обичала никой друг, освен хероина… любовта на живота ми.“
Весела Тотева

„Мислиш си, драги читателю, че държиш в ръцете си книга. Да, вярно,

книга е, но не само: това е печатното излияние на един живот, преминал
през деветте кръга на Ада, сам създал си десети и потънал в него до дъно,
до бездна, до провала. И стигнал там – оттласнал се и излязъл. Книга за
страданията, които доброволно си причиняваш, ако се отдадеш на пагуб-
ната страст към наркотиците; но и книга на упованието, защото въпреки
всичко, въпреки сякаш отчаянието – измъкваш се, спасяваш се, въздигаш се.
В това е големият смисъл на изповедта на Весела Тотева – да узнаем и раз-
берем, че винаги има надежда, винаги има изход, стига да вярваш в надеж-
дата, в изхода, в любовта… Прочетете я непременно – книги като „Паде-
ние и спасение“ наистина спасяват, спасяват безотказно.“
Д-р Митко Новков

4
 Бог доказа Своята любов към нас в това,
че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас.
Римляни 5:8

Тази книга не е роман, тази книга е животът такъв, какъвто е бил и е. Тя

няма намерение да развлича, желанието ѝ е да стори така, че хора, попаднали
в ада на наркотиците, както и техните близки, да узнаят, че надежда винаги
има, че независимо от всичко човек може да се справи, стига да иска. Посве-
щавам я на всички, които ми помогнаха, на мама, на татко, на сестра ми и
дъщеря ми, посвещавам я също и на тези, които имат нужда от помощ. И ще
се радвам, ако с нея допринеса поне малко за тяхното избавление. Защото
надеждата е винаги жива…

Търсенето на щастието е взело повече жертви, отколкото можете да си

представите. Преследването му е тих и жесток мъчител, който нанася нео-
чакван удар точно когато се опитвате най-силно да го задържите за себе си.
Бяга и убива. Именно в тази последователност… обратното е невъзможно.
Пустото щастие – също като дявола има много лица. Особено завладяващо е
лицето на хероина. За мен той е живо същество отвъд материята, мощен зъл
дух. По-силен от духа на завистта и на славата, взети заедно… Любимият ми
дух… Жълтото чудовище, моето чудовище, любовта на живота ми. Усмив-
ката му е искрена и широка. Не ти става много ясно в кой момент точно става
зловещо изкривена, но винаги помниш смразяващия писък, който предиз-
виква. Класически писък от кошмар – излиза от всяка клетка на тялото, но не
и от гърлото. Помниш и отварянето на очите. За първи път от много време
насам виждаш небето. Осъзнаваш, че всъщност там ти е мястото. Каква иро-
ния… най-силно пожелаваш да се рееш високо горе тъкмо когато си се заро-
вил дълбоко като праисторическа риба на дъното. Към края на тази любовна
история само очите ти се виждат… и очакват чудото.

5
 Детето, което порасна по-бързо от другите
Първата ми среща с опиатите я помня сравнително ясно. Бях на 14 години и на по-
редния купон. Едно момиче, което бегло познавах, ми даде няколко жълти хапченца.
Преброих си ги без страх и с малко любопитство. Точно 6 бяха, като за отличници.
Първи знак, че ще постигна много в новото си начинание. Хапчетата бяха Реланиум.
Размазаха ме така, както детска ръчичка размазва мазно пъстроцветно петно от тем-
перни боички. Изобщо не помнех как съм се прибрала, какво съм обяснила на майка ми
и баща ми, как съм си легнала… Знам само, че спах като труп и че целият следващ ден
беше прекрасен. Кристално помня усещането и отчасти действията. Лепкавото розово
желе, в което се разхождах по софийските улици… Още усещам еуфорията и радостта,
които бликаха от тялото ми. Изръсих се с около 13-14 лева и си купих розови пластма-
сови очила от „Раковска“. Така бе поставено чудесното начало на новата глава от кни-
гата на живота ми. Главата, която препрочитах най-много пъти, но все още не съм си-
гурна, че напълно съм разбрала.
Реланиума го глътнах през 1987 година. Бях доста наперено, добре изглеждащо де-
войче с преждевременно появили се огромни гърди и цикъл. Така физическото ми раз-
витие в комбинация с наивността ми, ме направиха жена едва на 12 години. Пушех ци-
гари, бях се целувала с език и даже правех секс. Имах най-добри приятелки, с които
заедно се притеснявахме как пръстите ни да не миришат на цигари, или какво да правим,
ако ни закъснее цикълът. Мразех училището и учителите, защото не бях съгласна някой
да ми казва какво трябва да правя. Лъжех всички и за всичко. Никак не се вписвах в
обстановката. Спомням си една показателна случка, за това как гонеха непокорните уче-
ници през социализма. Прическата ми беше, меко казано, неприемлива за ученичка.
Правех си „гребен“, косата ми беше почти обръсната отстрани, а назад имах дълга тънка
опашка. Обикновено се връзвах някак си с ластици и фиби, но един ден се успах и не
успях да замажа щръкналата коса и да скрия опашката. Отидох на училище и още на
входа директорът ме хвана и каза, че ще ме остриже. Успях да се отскубна от ръцете му
и побягнах, той след мен. Беше толкова комично! Плешив чичко с почервеняло от яд
лице ме гонеше, все едно съм откраднала нещо ценно. Не ме подстрига, но месец по-
късно ме изключиха. В училище не бях особено добре приета нито от децата, нито от
учителите. Но ако си мислите, че съжалявам, не сте познали. Това са просто бързи обо-
роти и рискови изпреварвания без съобразяване със знаците по пътя. Между първия
мъж и първото надрусване минаха две години. Приятно ми е, Весела. Соцтийнейджърка
с не точно соцживот.
Детството ми беше безгрижно с мама, татко и кака, които много ме обичат. Казвам
го, защото сигурно си мислите, че съм имала тежко детство и зависимостта ми към нар-
котиците е предшествана от фамилна обремененост, домашно насилие, тежък развод и
т.н. Все логични обяснения на психиатри и психолози. Искам обаче да ви кажа, че по-
вечето наркомани, които познавам, всъщност нямат никакъв логичен отговор на въп-
роса: „Ти защо започна да се друсаш?“. Явно отговорът е невидим за очите. Ето защо
смятам, че опиатът е дух, който завладява, витае около теб, влиза в теб, обича те, раз-
бира те, става ти най-верен приятел, кара те да се чувстваш специален и накрая те убива.
Всички ние живеехме в един от най-хубавите квартали в София, в абсолютно стан-
дартен соцапартамент с детска стая, хол и кухня. Цялата тази прелест се вихреше в

6
приятен военен блок. Баща ми беше военен, но не от онези стандартните с лайняно-
зелените униформи, а морски офицер, влюбен в морето и в майка ми. Той ходеше на
работа в секси униформа от тъмносин панталон, светложълта риза и бяла шапка…
Имаше и пагони със златни звезди. А през зимата носеше уникален гръндж шинел със
златни копчета. Не приличаше на средностатистически офицер. Може би така ми се е
искало да го виждам. Мама беше лаборантка. Почти класическа формула за най-здра-
вата клетка на обществото. Почти, защото оригиналът е съпруг – военен, и жена – ме-
дицинска сестра. Кака учеше в руско училище, пълна отличничка, комсомолски секре-
тар, изобщо дете мечта. В цялата тази социдилия аз бях черната овца. Заради егото си
обаче не мога да не споделя, че бях умно и талантливо дете, научих се да чета на 5,
помнех супер дълги стихотворения и винаги на семейни вечеринки ме изтъпанваха от-
пред да пея или рецитирам.
Всичко звучи и изглежда чудесно, но докато растях, не спирах да недоволствам от
реалността, в която съм насадена. Нищо не си харесвах. Нито родителите, нито учите-
лите, а най-много себе си и собствените си мисли. Пишех мрачни стихове, черни есета
за края на света и всякакви такива мрачни съчинения, с които всяко съвременно :ЕМО
дете би се гордяло. Режех си ръцете, но не за да умра, а за да кървя зловещо. По-късно
прочетох някъде, че това е диагноза на психично заболяване, което се отключва, когато
децата имат нужда от внимание и обич. Сега е лесно – пишеш „тийнейджър, вени, реже“
в Google и веднага излиза „депресия“, „липса на внимание“. През 80-те нямаше интер-
нет, мама и тате тогава не са ползвали социалната мрежа и не са знаели, че трябва да ми
обръщат повече внимание. Нямаше психолози в училищата и никой не им беше казал,
че имам психически проблем. Тогава нямаше и EMO kids, нямаше никакви kids, освен
онези новите – „on the block“, и всичко се обясняваше с тежък пубертет. Сигурно затова
никой не ми обръщаше кой знае колко внимание и всички се надяваха по-бързо да по-
расна.
За първи път ми намалиха поведението в пети клас, защото с група момчета, известни
тогава като „редутчани“, запалихме дневниците на цялото училище. Вследствие на това
бях изключена и около месец ходех да се разписвам в Първо районно в Детска педаго-
гическа стая. След като малко поотраснах, започнах да слушам популярния в онези го-
дини New wave и се събирах с хората от „Кравай“ – известно място в София, където
столичните „боклуци“ висяха нонстоп, пушеха цигари и пиеха бира, правеха се на ин-
тересни и си мислеха, че ще променят света. Впоследствие повечето промениха само
адресните си регистрации като заминаха за чужбина или измряха от дрога или алкохол.
След сменени още няколко училища успешно стигнах до десети клас. Посрещнах 10-
и ноември на бригада в град Стамболийски, където сортирахме чушки в КК „Витамина“.
„КК“, пояснявам за по-младите, означава консервен комбинат. EMO kid в консервен
комбинат.
Животът е най-добрият сценарист. Запомнете го. Сценариите, които пише, често пъти
са неправдоподобни на пръв поглед, но само на пръв – на втори и трети си хлътнал тол-
кова навътре в неговите драсканици, че се чудиш дали няма да те изхвърли ей така,
изведнъж, като някоя досадна печатна грешка. Във „Витамина“ беше страхотен купон.
С циганите работници редовно се напивахме с гадна шльокавица, заврени под поточ-
ната линия, в която чорбаджийските чушки се нижеха като обречения ни живот, пълен
с всякакви гадости. Прекрасна метафора на социалистическата действителност. На
всяка лицемерна действителност. Една вечер след работа целият ми клас се прибра в
общежитието и по телевизията видяхме как някакви чичковци „свалят“ Тодор Живков.

7
Всички много се радвахме, без да разбираме какво точно става. Това не ни пречеше да
крещим с пълно гърло „Урааааа!!!“. Убедена съм, че има хора, които тогава са викали
„Урааа!“, а сега с тъга се връщат към „времето, когато…“. Всеки телевизионен рекламен
блок е изтъкан от това. От никому ненужната носталгия, създаваща измамно усещане
за сигурност. Бира, кренвирши, кафе и прах за пране от „онова време“. Продавачите на
носталгия изместиха продавачите на надежда. Миналото стана като секса – продава
най-добре. Жалко за секса, жалко за бъдещето, жалко за надеждата…
Като се прибрахме в София, премахнаха униформите, оценките за поведение, наказа-
нията и строгата, почти казармена дисциплина… Умопомрачителен кеф. Супер кеф!
Еднаквостта си отиваше, идваше времето на различните. Иначе моят живот не се про-
мени особено. Освен че в точно този период срещнах Тони – 22-годишен младеж, с
дълга коса и китара. Тогава беше влязъл в ролята на хипар и беше прекрасен. Всичките
ми приятелки бяха влюбени в него и това ме накара да се вманиача в мисията да го
спечеля. Прекратих 4- годишната си връзка с тогавашния ми приятел, който отбиваше
задължителната си военна служба. Спомням си как го разкарах много добре. Още преди
бригадата в Стамболийски с Тони бяхме започнала свалката. Бях сигурна, че всичко ще
се нареди, когато се върна в София. Реших, че трябва да действам. Не защото бях добра,
а защото знаех, че трябва да съм искрена с предишното си гадже. Все пак беше войник,
така или иначе му е гадно. По-добре да не го лъжа и да му кажа очи в очи истината.
Избягах от лагера, на автостоп отидох до Марино поле, близо до Карлово, където се
намираше поделението. Помолих старшината да пусне моя приятел. Стана лесно, за-
щото всички ме познаваха. Все пак почти година и половина ходех на свиждане всяка
неделя. Приятелят ми излезе и аз започнах: „Влюбена съм, обичам друг… Съжаля-
вам…“.
Той го прие мъжки, просто се обърна и се върна да служи на родината. Много долно
от моя страна, но любовта и казармата в този случай не се оказаха добри приятели. С
Тони станахме гаджета, целта беше постигната. Аз си ходех криво-ляво на училище, а
той заряза кандидатстването си в университет и се хвана да бачка снабдител на някакъв
стол. Караше УАЗ-ка и беше готин пич. Много добре си живеехме с Тони. Купоняс-
вахме здраво. Няма да навлизам в детайли за тази връзка, защото това е разказ за дългата
ми и изгаряща любов към хероина, не към хората. Само ще кажа, че връзката ни беше
пропита с толкова алкохол и безкрайни купони, че изобщо не знам как точно сме се
обичали. Имахме верни приятели, с които прекарвахме голяма част от времето си. Гле-
дахме филми, готвехме си, ходехме на ъндърграунд концерти в разни апокрифни чита-
лища. Изживявахме се малко като хипарите от 60-те. Бяхме гневни, недоволни и вечно
леко пияни. Нашият Удсток беше в центъра на София. Вярвахме в безразборната любов,
четяхме Борис Виан и Чарлз Буковски и си мислехме, че животът е безкраен купон.
Летата бяха най-незабравими. Веднъж отидохме на къмпинг „Веселие“, който тогава
беше известен като най-хипи мястото на нашето море. Намерихме си цяла тумба прия-
тели, които бяха окупирали най-хубавата част на плажа. Имаше повече от 10 палатки,
разположени в кръг, а над тях един огромен парашут. Купонът беше денонощен. Чувс-
твахме се извън времето, свободни, млади и щастливи. Мислехме си, че освен бутилка
евтин алкохол, цигари, хляб, пастет и лютеница нищо друго не ни трябва. Останахме
цял месец. Как сме се оправяли с парите изобщо не си спомням. Знам само, че се чувс-
твахме прекрасно.
С Тони си имахме нашия безгрижен общ живот. Моята част от впряга обаче беше по-
бърза и нетърпелива и докато половинката ми ходеше с бавни крачки към светлото

8
бъдеще, аз препусках в луд галоп. Такава скорост бях развила, че докато пиех кафе една
сутрин, реших, че вече всичко знам, всичко съм видяла и вече ми е време да стана майка.
По това време бях навършила 16 години. И без да споделям с никого плановете си, освен
с Тони, започнах да „правя“ дете. То така и не ставаше, докато един ден, година по-
късно, най-сетне се „оказах“ бременна. Съобщаването на родителите ни беше драма-
тично. След драмата дойде сватбата. Декември месец, когато съучениците ми ходеха на
ски, аз отидох в ритуалната зала с бяла рокля. Моята първа голяма сватба. Кумове ни
станаха много близки приятели на Тони – Мира и Вихрен. Чудесни приятели, сродни
души, с които споделяхме едни и същи възгледи за вечна и безгрижна любов, щастие и
свобода. Без задръжки и морал… Смело да вървим напред въпреки всичко. Те приеха
да станат кумове и най-важни хора на сватбата, но бяха толкова над дребните ритуали
и обичаи, че още преди да дойдат да ме „вземат“, кумът и младоженецът се бяха напили
така безобразно, че едва стояха прави в ритуалната зала. Сватбата беше наистина па-
метна. Двеста човека гости, набутани с триста връзки в ресторант „България“. През 90-
а година всичко беше „кът“ – млякото, маслото, луканката, ресторантите също. Като
съвсем реална малка бременна булка влязох с костюмирания младоженец по истински
червен килим. По средата на холивудската пътека имаше леген, защото таванът капеше.
На снимките съм усмихната, но всъщност беше гадно, беше ми лошо от растящото бебе
и за капак се криех в кенефа, за да пуша.

Африка завинаги в сърцето

Месец след сватбата с Тони решихме, че не може да се живее в тази скапана държава
и трябва да се емигрира. Бяхме усетили началото на кризата. Пазаруваше се с купони и
нямаше какво да се яде. Заминахме за Чехия. По онова време това беше единствената
държава, от която не връщаха българи и все още имаше места в емиграционните лагери.
Една приятелка ни каза, че в Чехия само си оправяш документите и след това се зами-
нава за Щатите или Канада, където всъщност искахме да стигнем. Пристигнахме в
Прага със самолет и с влак до град Дечин, където беше лагерът – новият ни дом. Оти-
дохме там, хвърлихме си червените паспорти и казахме: „Искаме убежище“. От какво
обаче и ние не знаехме. Приеха ни, без да даваме много обяснения. Гледаха ни, хранеха
ни и ни обещаваха, че всичко ще бъде наред. За първи път някой в живота ми ми каз-
ваше, че всичко ще бъде наред. След време разбрах, че американците си го казват вместо
„здрасти“. За мен това остава най-хубавата лъжа. Дори вярвам в нея. В Дечин беше
ужасно мизерно. Спяхме с 20-ина други емигранти от бившия социалистически лагер в
една стая. Даваха ни храна в алуминиеви канчета, мизерията явно беше преддверието
към мястото, където „всичко ще бъде наред“. Останахме няколко месеца и след това ни
преместиха в град с безумното име Усти над Лабем, което означава устието над река
Елба. Чудно градче… малко, китно с около 6 химически комбината на територията на
града. Най-големият от които точно до болницата, в която през юни на бял свят се появи
моята прекрасна дъщеричка Валентина. Освен че се сдобихме е бебе, успяхме да се пре-
борим и за едногодишни визи за ЮАР. По онова време на българи, румънци и албанци
не даваха визи за никъде. Само като ни видеха червените паспорти – и ни гонеха като
кучета от посолствата. Общо взето, властите в Чехия бяха отворили лагери за емиг-
ранти, но основно ги лъжеха, че ще им помогнат да заминат за трета страна. Вървяха

9
едни безкрайни интервюта с въпроси „Откъде си?“ и „Къде искаш да отидеш?“, след
това пишеха нещо, казваха „Еми, добре, ще видим“ и нищо не се случваше.
Един ден чухме, че в Прага са отворили посолство на ЮАР, в което все още не знаят,
че е забранено за българи и румънци, и се помъкнахме цял катун клетници барабар с
бебето, за да молим визи. Даже си бяхме измислили и история, че сме млади артисти,
които искат да разпространяват европейско изкуство в Третия свят. Покъртително. Хо-
рата там бяха толкова мили или толкова тъпи, че ни повярваха, и така се озовахме с
визи, но без никакви пари, за да заминем в Африка. Върнахме се в България, за да изп-
росим от близките си кинти за мечтания билет. Ходенето по вратите на хората се увенча
с мангизи, достатъчни само за един билет, и така Тони замина, а ние с Валя останахме
в България. Той трябваше там да изкара достатъчни пари и да ни ги прати, за да идем
при него. Но не стана точно така.
След шест месеца чакане на мен ми писна ужасно и реших, че сама трябва да намеря
заветните 600 долара за билет до Африка. Случайността или съдбата, както искайте я
наричайте, ме срещна с човек. Той се казваше Емо, половин руснак, половин българин,
и се беше замесил в разни тъмни афери. Емо предложи да ми даде парите за билета при
едно условие – да му изпратя покана за Африка, ако му се наложи… Естествено, обещах
всичко възможно на света и така, пълна с очаквания за прекрасен живот, една ледено
студена вечер заминахме за Африка – аз и 8-месечната Валя. След пътуване, което въп-
реки радостта ми се стори безкрайно, кацнахме в Хараре – столицата на Зимбабве. Там
ни чакаше Тони. Заведе ни в китна двуетажна кооперация в един от евтините квартали
на града, в симпатично малко апартаментче – с две стаи, баня и балкон – което трябваше
да делим с още едно семейство с бебе. Готвехме и ядяхме на балкона, прескачахме се в
банята и стаите, беряхме банани и авокадо и ей така си преживявахме… Чудо… Извън
тези неносещи пари занимания, мъжът ми заедно с негови приятели „работеха“ клоуни
по детски партита. Както можете да се досетите, в Зимбабве това далеч не е най-дохо-
доносният бизнес. И така, докато не ми се обади Емо, човекът, който ми даде парите, за
да замина. Каза, че иска да дойде, защото в България го гонели, за да го „свитнат“. Ние
подготвихме документи… и го посрещнахме на летището. Той стъпи в Хараре, без да
знае английски и без да може да кара кола – двете неща, без които трудно оцеляваш в
Африка. Но с 40 000 долара в джоба. И ние от берачи на банани и клоуни се превърнахме
в баровци емигранти в най-прекрасната държава на света. Наехме голяма къща с гради-
нар, чистач и гледачка за бебета, които влизаха в цената за наема. Купихме си джип.
Начукахме го на системата, от която бяхме избягали. За първи път се почувствахме бели
хора точно на Черния континент.
Битът най-сетне беше прекрасен, но не можех да кажа същото за съзнанието на мъжа
ми обаче. Той беше тотално променен. Докато аз мизерствах с детето в България, той
бе „открил“ Господ в протестантска църква в Хараре. Не пиеше вече, не пушеше, отказ-
ваше старите ни светски забавления и честно казано, хич не ми беше интересен. Гово-
реше само за Бог, четеше Библията почти денонощно и беше обърнал разбиранията си
за света на 180 градуса. В тази част на Африка всички хора са изключително вярващи.
Църквите са основно протестантски, каква е сградата, няма никакво значение. Хората
се събират в някое читалище или обикновена зала, която вечерта може да е кино или
дискотека. Вярва се в Библията. В Стария и в Новия завет. Пасторът проповядва стихове
от Божието слово, хората хвалят Бога, молят се, убедени са, че могат да бъдат изцелени.
Основното, което се внушава, е, че трябва да приемеш жертвата на Иисус Христос на
Кръста. Да Му кажеш, че вярваш, че е Бог, да го приемеш в сърцето си. Тогава си спасен.

10
Всичко това понякога звучеше направо налудничаво и на мен изобщо не ми харесваше.
Не разбирах защо Бог е по-важен от мен и Валя, защо не трябва да се пуши и пие. Цялата
тази работа с вярата и Бог застана като клин между мен и Тони.
Междувременно вложихме парите на благодетеля Емо в незаконен бизнес, от който
си живеехме чудесно. Продавахме контрабандни дискове в Зимбабве и изобщо не си
давахме сметка за последствията. Безгрижният ни живот на бели контрабандисти про-
дължи близо три години. Много весел живот. Постоянните купони отново бяха главната
ни грижа, а моите тревоги бяха откъде точно да купя пържолите и с каква салата да ги
гарнирам.
Докато една уютна африканска вечер не се оказах сама с почти тригодишната ми дъ-
щеря в къща, пълна с огромни чернокожи полицаи и един страшен мафиот с пистолет.
Това е айсбергът на цялата ситуация, започнала с връзката на Емо с трима руснаци, ко-
ито се занимаваха с фалшиви документи – правеха визи, кредитни карти, паспорти и
покрай това, напълно в реда на нещата, въртяха и други измами. Търсеха ги в цяла
Южна Африка и в Русия. Те временно се криеха в Хараре и попаднаха на нас. Аз много
ги харесвах, бяха сладки и чаровни руски мафиоти, които пиеха много водка, черен чай
с мляко и живееха с три красиви мулатки – манекенки. Цялата тази руско-африканска
шесторка се настани в нашата къща. Живеехме си добре няколко месеца. Аз изобщо не
знаех в детайли какво се случва и кой какво прави. Имахме си пари, пиехме си водка и
не ни пукаше за нищо. Моите проблеми продължаваха да се концентрират предимно в
мъжа ми… Макар че той се беше поотдалечил от Църквата и Господ, все пак контра-
бандата и руската мафия не вървят ръка за ръка с Исус. Въпреки това продължавахме
да се караме. Даже няколко пъти си тръгвах от готината къща и заедно с Валя живеех
по няколко седмици при разни приятели… После се връщах. Всъщност причината за
екшъна у нас беше лек сблъсък между Емо, сладките руснаци и един местен португал-
ски мафиот, за когото се говореше, че е много силен в Хараре. Нашите момчета му дали
два сака с рандове (южноафриканска валута), които той трябвало да обърне в долари.
Той обаче ги врътнал и Емо стрелял по него… това разбрах по-късно от неясните раз-
кази на Тони. В онази вечер съвсем на живо гледахме епизод на „От местопрестъплени-
ето“, и то у нас, вкъщи. Полицаите и въпросният мафиот, по който Емо беше стрелял,
обърнаха къщата ни с краката нагоре. Това било обиск. Беше много страшно… Опитах
да се обадя в българското посолство, но не ми позволиха. Ровиха, викаха, събудиха мал-
ката Валя, дори ми удариха шамар и през цялото време ми казваха, че трябва да извикам
Емо и руснаците. Аз обаче постъпих като истински ятак и не им казах къде са момче-
тата.
Междувременно от стаите, в които живееха руснаците, полицаите извадиха над 100
фалшиви паспорти и визи, както и долари, а те са незаконни в Хараре. Изобщо доказа-
телства, с които можеха да ни вкарат в затвора за много години но африканските закони.
Положението беше истински сериозно… Африканците в униформи обещаха, че ще се
върнат на следващия ден и аз останах да треперя сама вкъщи. Слава богу, същата нощ
Тони се прибра, каза, че нещата са много зле и още на следващия ден приятел от посол-
ството ни закара на летището и заедно с дъщеря ми полетяхме към България. Тони ос-
тана, за да оправя нещата и както ми обеща – да уреди всичко така, че след няколко
седмици да се върна. Това, което разбрах доста по-късно за Емо и руснаците, прилича
на евтин холивудски филм за мафията. Вечерта, в която къщата ни в Хараре се напълни
с черна полиция, те се крили в гаража на приятел българин, който им помогнал да пре-
боядисат една крадена кола. С нея запрашили към съседната африканска държава

11
Малави с надеждата да не ги търсят. Имали пари и фалшиви паспорти и от Африка ус-
пели някак си да се доберат до Европа. Живели известно време в Германия, после в
Испания. Емо, след около 6 месеца обикаляне на света и правене на и аз не знам точно
какво, един ден добри хора го открили в малко градче във Франция. Бил напълно отка-
чил. Повтарял само някакви думи на руски и български и бил съвсем неадекватен. Хо-
рата му помогнали, някак си разбрали, че е българин, качили го на самолета и право в
Курило. Емо и до днес е с тежко психическо заболяване и се поддържа с лекарства. Така,
впрочем, приключват крими-сюжетите за хора с по-лабилна психика. Докато при мен
нещата тръгнаха в съвсем друга посока.
Кацнах в София със свито сърце. Повече от две години не си бях идвала, а и хич не
исках… Беше ми малко мъчно за нашите, но животът в България ме плашеше ужасно и
последното, което исках, е да оставам. На летището ни посрещна братът на мъжа ми –
Боби, който ме закара в апартаментчето ни в „Гео Милев“. Целият град ми се виждаше
толкова малък… толкова сив и депресиращ. Когато влязох вкъщи при мама и тате, се
почувствах като в къщичка за кукли… всичко беше мъничко като за джуджета… и така,
похлупена в собственото си неудовлетворение и обърканост, се завърнах в родината и
заживях… някак си.
Ситуацията тогава беше повече от гадна. Върнах се няколко крачки назад само с
факта, че отидох да живея при свекър ми и девер ми, защото апартаментът им е малко
по-голям от този на нашите. Всеки ден ставах все по-нещастна и мечтаеща за моята
Африка, живеех ден за ден и само чаках телефонът да звънне и Тони да ми каже: „Айде
идвай, всичко е уредено!“. Да, ама не… месец по-късно телефонът наистина звънна и
беше Тони, но каза „Мила, бях в затвора и си идвам завинаги… Забрави за Африка“.
Толкова го намразих тогава!… Когато си дойде, аз, освен че не му се зарадвах, му вдиг-
нах зверски скандал и разклатените ни отношения рухнаха окончателно… Той ме драз-
неше толкова много, че не можех да дишам един и същи въздух с него. Тъжното беше,
че Тони се стараеше да бъдем истинско семейство. Намери си работа в строителст-
вото… ходеше да маже и кърти, идваше си вечер скапан, мръсен и нещастен… Отново
тръгна на църква, същата като в Африка. Това истински ме вбеси и от любимото момче
се превърна в човек, когото едвам търпя около мен. Една вечер, както си лежахме, той
ми каза: „Виж, май нещата хич не вървят, ако искаш да се разделим“, аз казах „Да“ и
без много да му мисля, още на другия ден си събрах парцалките в два сака, взех си
детето и се прибрах при мама. Африканската приказка беше свършила. Щастието остана
на юг, а аз – на север от рая. Бях на двайсет с тригодишна дъщеря, основно образование,
без никакви пари, без работа, без ясна представа какво искам от живота изобщо… по-
паднах в първата тежка, дълбока депресия и май нямаше скоро да изляза оттам.
Когато се прибрах, мама ми каза, че ме подкрепя в решението да се разделим (макар
то все пак да не беше само мое) и ме предупреди: „Да няма иди ми, дойди ми!“. Окон-
чателните решения били характерни за големите момичета. На малките момичета,
преждевременно станали големи, не разбрах какъв им е отличителният белег. Колебая
се между бързо отегчаване и нездраво желание за нови неща. Цялото ми тяло и душица
скоро щяха да са в белези и от двете. Думите на мама първоначално ме разплакаха, но
после ми вдъхнаха увереност. Поревах малко, но точката беше сложена и не исках да я
трия с гумичката на компромиса. Поне тогава си мислех така.
Започнах да си търся работа, записах Валя на ясла и след дълго ходене по обяви и
интервюта най-накрая познати ме набутаха с връзки да бъда продавачка в музикален
магазин. На човек с моята експертиза дори за това му трябваха „наши хора“. Започнах

12
да продавам дискове, касетки и плакати, не вземах почти никакви пари, но все пак бях
направила първата крачка към финансовата самостоятелност. Точно тогава в пъзела на
живота ми за втори път се появи Мира, кумата от моята първа голяма хипарска сватба.
Тя също като мен имаше дете и се беше разделила с мъжа си. Приличахме си по това,
че и двете станахме майки, преди да завършим училище, и се разведохме, преди децата
да тръгнат на градина. Мира ми стана колежка в магазина и обърна нова, по-светла стра-
ница в съществуването ми. Ходехме по купони, напивахме се абсолютно безпаметно,
криво-ляво си гледахме децата и най-вече си търсехме гаджета. Бяхме неразделни, су-
пер си паснахме и за мен тя беше най-красивата и най-умната жена на света. Направо я
боготворях. Първата жена с комбинативен ум, която познавах. Няма как да не ти нап-
рави впечатление с тези, както се казва, „мозък за бизнес и тяло за грях“, такива мадами
са рядка порода.
Хубавите неща в живота също като лошите никога не идват сами. Точно тогава срещ-
нах Иън. Расов, едър и видимо силен дългокос младеж, който влезе в магазина и ми каза:
„Хай“, а аз си казах: „Той е!“, и се усмихнах като онази идиотска котка от „Алиса в
страната на чудесата“. Той беше канадец, дошъл в България да краде коли. Това го раз-
брах доста по-късно. Освен с визия, Иън ме впечатли и с щедростта си. Изкупи почти
целия магазин – от AC/DC до Аеросмит и от Майкъл Джексън до Металика – всичко.
След като остави цяло състояние в магазинчето, за да ме впечатли, аз просто си тръгнах
с него и дисковете. Впечатлена. Иън беше отседнал у един мил гологлав софиянец –
Васил. Бяха се запознали в Торонто, където Иън попаднал, защото продавал кокаин.
Наш Васко пък казал много набързо: „Аре, чао!“ на свободата заради схеми с някакви
местни измамници. Така Н.В. Грехът срещнал двамата млади. Там, в далечно Торонто,
Иън чул за пръв път в живота си за страната България, където всичко е евтино и могат
да се правят страхотни далавери. И така, веднага след като излезли от затвора, двамата
хубавци дошли тук с намерението да ходят до Сърбия, да взимат коли под наем, да ги
вкарват нелегално в България и да ги продават. По онова време много хора бръмчаха на
тази далавера и изкарваха луди пари.
Любовта ми с канадеца беше кратка, бурна и изпепеляваща. Мъжете отвъд закона
винаги са били особено привлекателни за мен.
Демонстрират някаква особена свобода, може би защото знаят, че при тях всеки ден
под слънцето е подарък. Животът по ръба на бръснача ги прави гъвкави, изобретателни,
смели и адаптивни. А и дяволът често идва като всичко, което някога сме искали да
притежаваме. В случая – рус и синеок. В края на първия месец с Иън вече планирахме
да се женим, липсата на фактически развод с Тони не ме притесняваше. Гушната в си-
гурната му северняшка прегръдка, планувах да заминем заедно с дъщеря ми в Канада.
Боже, най-сетне мечтите ми бяха на път да станат реалност. Трябваше само малко да
почакам. Така ми каза Иън, когато го изпратих на летището. Той се качи на самолета за
Канада и повече никога не го видях. Въпреки добрите му намерения. Задължително
трябваше да се прибере, защото всеки месец се отчиташе на някаква психоложка от зат-
вора, която трябвало да се грижи за социализацията му в свободна среда и да го пред-
пазва да не извършва повече престъпления. Без да съм сигурна, че съществува, тази
жена със сигурност беше най-провалената психоложка ever. Как Иън беше дошъл в Бъл-
гария да краде коли, не знам… Знаех само, че свободата му струваше полет до Канада.
С еднопосочен билет. Най-прекрасното обещание още кънти в заблудените ми уши: „За-
харче, отивам за една седмица, връщам се тук и се женим“. И аз, овчицата с малкото
агънце и големите надежди, повярвах.

13
 Междувременно с моята Мира бяхме напуснали музикалния магазин и с протекциите
на канадеца започнахме работа като сервитьорки в :Eddy's pub. Това беше първият рес-
торант с музика на живо в центъра на София. Убийствено яко място, с много готини
клиенти, предимно чужденци и огромни бакшиши. С изкараното за седмица едно петч-
ленно семейство можеше да живее месец. Собственикът Еди, канадец с аржентински
произход, беше най-голямата атракция в заведението. Редовно се напиваше като аржен-
тинско говедо и крещеше всякакви глупости на развален български. Беше страхотен ку-
пон… Работехме два на два, което означава два дни се работи и два почива, но ние дори
и в почивните дни висяхме там, за да не изпуснем сочната софийска клюка. Наистина
беше велико време! В редките минути, когато оставах насаме със себе си, бях много
нещастна, защото все чаках любимия канадец да се появи отнякъде и да ме извлече от
тази безперспективна държава, но той така и не идваше. Обаждаше ми се по телефона с
някакви измислени обещания и аз си чаках. Когато не страдах, с Мира почти денонощно
се напивахме, харчехме много пари и се веселяхме. В кръчмата се запознах и с Краси,
много мило момиче, видна пияндурница и купонджийка. Тя беше барманка в ресто-
ранта, бяхме комбина и яко гепехме от оборота. Но както казваше собственикът Еди –
имаше за всички. Цените бяха толкова надути, че никой не беше ощетен.
Постепенно виденията за светлото канадско бъдеще съвсем избледняха. Щастието
кацна, отлетя със самолет и почти го забравих. Появи се нов мъж, нова реалност без
мечти, а с действия. Иван. За пореден път животът ми коренно се промени. Иван беше
редовен клиент в Eddy's. Пиеше по 30 текили и се правеше на Хемингуей почти всяка
вечер. В една от тях забрави да си плати сметката, но пък беше ни оставил чанта. Ние,
разбира се, я отворихме и се втрещихме – беше пълна с пачки долари… Леле… как се
впечатлихме! Никога не си бяхме и помисляли, че този човек може да има пари. На
другия ден Иван дойде изтрезнял, плати си, върнахме му чантата и той ни даде умопом-
рачителни бакшиши. Сервитьорките и редовните клиенти изграждат особена връзка –
перфектната дори – всеки дава точно това, което другият иска – пиене и бакшиш. От
дума на дума се сближихме доста. Една вечер приключвахме работа, той дойде при мен
и Краси и започна да ни разказва за себе си. Живял в Канада, заминал още през 89-а
година и вече имал паспорт. Като чух Канада, и ми светнаха очичките… естествена ре-
акция заради красивия мошеник Иън. А той вече беше спрял дори да ми се обажда. Иван
ни предложи да отидем на другия ден с него в Банско, защото трябвало да купува дър-
вени маси оттам, щял да отваря кръчма. Аз се съгласих, защото на другия ден почивах
и се надявах да си прекараме готино. В деня на срещата обаче колежката Краси ми върза
тенекия и аз се озовах сама с Иван и неговия Понтиак на път за Банско. По онова време,
държа да отбележа, Банско не беше голям курорт, а малко планински село и почти
всички жители се казваха Иван или Гошо. Ние се настанихме у един от Гошовците и
така се наковахме с алкохол, че почти нищо не си спомням.
На сутринта се събудих в леглото на Иван като негово официално гадже. Първите
месеци бяха великолепно щури. Много ядене, много пиене и много смях. За първи път
в живота си се чувствах истински специална. Ходехме по скъпи кръчми, пиехме качес-
твен алкохол и се забавлявахме истински. Продължавах да работя в пъба, напивах се
там без никакви угризения, че съм на работа, а в почивните дни се напивах е Иван и така
някак си оцелявах… Леко ми е мъгливо точно как. Младостта все пак обича експери-
ментите. Междувременно си живеех у нашите с дъщеря ми, която водех сутрин на дет-
ска градина, а следобед вземах. Правех някакви опити да бъда майка, но хич не ми се
получаваше. Добре че бяха майка ми и баща ми, които страшно много ми помагаха. Сега

14
се чудя как са издържали… но всъщност това беше само началото на ада, в който ги
наврях година по-късно. По времето на всичките тези пиянски истории, които наистина
не са за разказване в подробности, се преместих за известно време на тавана на Иван,
който живееше в центъра. Там учех, защото реших, че вече е крайно време да завърша
училище. И въпреки размътения ми от алкохол мозък, успях. Някъде между два купона,
работата и детето взех 6 или 7 изпита и вече бях със средно образование. Алилуя.
В началото на лятото тотално се бях скапала от толкова много работа и алкохол, а и
нещата с Иван изглеждаха сериозни, даже май се обичахме… Като доказателство за това
дойде предложението му да напусна работа и да отида с дъщеря ми за цяло лято в Со-
зопол. Стегнах си багажчето и отпраших към морето, където престоях почти цялото
лято. Иван идваше през уикендите, оставяше ми пари и пак се връщаше да работи. Из-
карваше доста от една от най-работещите кръчми в София. Когато в началото на есента
се върнахме в София, решихме да заживеем заедно като истинско семейство. Аз наме-
рих квартира и така се настанихме в кв. „Слатина“, защото там беше детската градина
на дъщеря ми и беше близо до майка и татко, които все още ми помагаха. Валчето беше
много добро дете, ходеше си на детска градина и много ме слушаше, а аз се превърнах
в средностатистическа домакиня. По цял ден се шляех по кафенета с приятелки, в пет
часа си взимах детето и се прибирах. Иван висеше в кръчмата си, така че рядко се заси-
чахме. На мен ми беше добре, защото от нищо не се лишавах, имах си пари за парцали,
пийване-хапване, и си живеех доста прилично. Времето минаваше, щастието беше ня-
къде около мен, не съм сигурна, че го виждах добре.

Усмихни се и кажи „хероин“

Повечето години, през които минаваме, обикновено са еднакви и не оставят някакви
особени спомени в живота ни, дните са понякога плашещо еднотипни и няма никаква
причина да си спомняме за тях… Но има дни, които помним до края, те са цветни, пъл-
нокръвни, бият печата „продадено“ върху душите ни – дни, които оставят белези като
от изгорено…
През 1995-а, в един есенен четвъртък се запознах с истинската любов на малкия ми
живот – хероина. Нямаше драма, а най-забавното от цялата случка беше, че изобщо не
разбрах, че това е Той. Не го разпознах. Нищо не предполагаше, че това ще е денят,
оставил брутален белег върху тялото и душата ми. Нямах различно усещане, нямаше
знаци, нямаше нищо особено. Всичко стана супер случайно.
Въпросния четвъртък Краси, барманката от Eddy’s pub, която междувременно беше
станала сервитьорка в едно кръчме точно до Магура, ми даде малко бяло пакетче, на
външен вид абсолютно безобидно. Каза ми: „Ей тука с готвача си пушим едно много
яко нещо, хероин“, и аз ѝ викам: „Давай да пробвам“. Искам дебело да подчертая, че не
знаех какво е това. Изобщо не си давах сметка колко страшна връзка започваше в мо-
мента, нито ми минаваше през акъла, че дружбата между мен и Него ще бъде дълга. За
пръв път пуших хероин в Ялта, където отидох с приятели още същата вечер. Много е
лесно. Изпразваш малко тютюн от цигарата и сипваш жълтия прах вътре, после палиш
и пушиш. Първия път нищо не разбрах. Даже се смяхме с мой приятел, с който проб-
вахме да се надрусаме, че това е страшна шашма и глупост. Изобщо не ни хвана. Явно
тогава „жълтият дух“ се обиди много и започна упорито да ме преследва, докато

15
напълно не ме омота в мрежите си. Започнах редовно да ходя в кръчмата при Краси.
Висях там по цял ден… Не знам защо, може би някой – Той – искаше да бъде така…
Ставах сутрин, завеждах Валя на детска градина и в 10 вече висях в бялата кръчма.
Към обед тя се пълнеше с безхаберниците и измамниците, които „работеха“ на Магура.
Основното им занимание беше да продават дрога, крадени вещи и злато. Станаха ми
големи приятели. Намирах ги за изключително симпатични и забавни. Междувременно
бях изкарала книжка и Иван ми беше подарил малка бяла Форд Фиеста, с която си бръм-
чах от Слатина до Магура всеки ден. Там всеки обед, необезпокоявани от никого и нищо
си, пийвахме по 2-3 ракийки, а след това някой „добър“ приятел врътваше по една-две
цигарки с хероин. И така – почти цял месец. През това време продължавах да си живея
с Иван, разбирахме се идеално, той все по-рядко се прибираше, а аз си бях намерила
нови сродни души.
Една сутрин се събудих и се почувствах много зле. Все едно се разболявам от грип,
но по-гадно. Станах криво-ляво, заведох детето на градина, върнах се вкъщи и легнах.
Положението съвсем се влоши. Усещането е зловещо. Ставите те болят зверски. Сту-
дено ти е, а се потиш. И имаш чувството, че по цялото ти тяло пълзят малки гадни мрав-
чици. Ужас! Изобщо не знаех какво се случва. Реших, че най-добре ще е да ида до бялата
кръчма и да се оплача на „моите приятели“. Надявах се да ми помогнат. Така и стана.
Отидох там и срещнах Милен, никога няма да забравя името му. Викам му: „Леле, ко-
пеле, адски ми е зле!“, а той веднага ме успокои с милото: „Чакай, душко, ей сега ще се
оправиш“. Направи ми една цигарка и вика „Пуши“. В първия момент протестирах –
как така да пуша, като ми е толкова зле!? Но в момента, в който димът влезе в мен,
сякаш отряза с нож всяка болка в тялото ми… Чист секс… от най-хубавите. Така беше…
като някакво чудо. След като изпуших цялата цигара, вече се чувствах толкова добре,
бях толкова неизмерно щастлива, че веднага попитах: „Абе, човече, к’во беше това?“.
Той ми каза: „Това, муци, е хероин и вече си го плащаш“. И точно тогава Той – херои-
нът, жълтото чудовище – ме направи своя робиня. Точно тогава го разбрах, но вече ня-
маше как да се измъкна. Бях негова. Негова по взаимно съгласие. Разбирах, че е стра-
шен, но някак не ме беше страх… Усещах, че ще страдам, но не ми пукаше. Разбирах,
че ще ме боли, но го обичах… Официално бях зарибена.
Първите месеци, както във всяка нова любовна връзка, бяха еуфорични, щастливи
дори. Станах си много близка със други себеподобни. Изведнъж всички не-зависими ми
станаха страшно безинтересни. Общувах си основно с Краси, новото ѝ гадже, който ми
стана нещо като дилър, и с Иван, който не подозираше, че му „изневерявам“. В този
период само пушехме, но понеже аз имах пари, пушехме в огромни количества. Почти
спрях да излизам. Седяхме си у нас аз и Краси. Звъняхме на гаджето ѝ, давах му пари и
той отиваше да пазарува. След това си циклехме пред телевизора, пиехме вода и ядяхме
шоколади. Хероиновите наркомани ядат много сладко, защото този наркотик извлича
въглехидратите от организма. Животът ми беше на етап безгрижен наркоман. Все още
не осъзнавах в какво се забърквам, все още не разбирах смъртоносното влияние на хе-
роина. Все още вярвах, че винаги мога да спра… Но не можех…
Разбрах го в много кофти момент. Наложи се да влезем с дъщеря ми в болница. Тя
правеше някакви тежки възпаления и вдигаше много висока температура. Около 6 ме-
сеца лекарите не успяха да ѝ поставят диагноза. Най-накрая, след стотици изпити анти-
биотици решиха, че е пиелонефрит (възпаление на бъбречните легенчета), тя се влоши
рязко. Дори от болницата звънях всеки ден на Краси и тя, заедно с приятеля си, идваха
и ми носеха стаф. Пушех го с циганките в тоалетната на детското отделение. Като се

16
пуши, хероинът мирише отвратително. Нещо средно между изсъхнали лайна, сладко-
миризлива пура и тежък метал… ако можете да си го представите. В ония години никой
не беше светнат какво е това и аз си пушех навсякъде. Даже често си пълнех цигари,
докато чакам да светне зелен светофар в колата – докато си карах, пафках…
Малко преди да стана зависима, баща ми се беше пенсионирал от армията и беше
започнал работа в голяма строителна компания като програмист. Може би месец или
два след това той, а след него и майка ми заминаха за Русия. Фирмата беше спечелила
огромен проект за построяване на цял нов град из необятните руски полета. Така роди-
телите ми нямаше как да разберат, че малката им дъщеря е тръгнала с по-бърза крачка
от останалите по пътя към смъртта. Рядко се виждах и със сестра ми и никой от близките
ми не подозираше новата ми страст. Мира продължаваше да ми бъде добра приятелка,
но и с нея се виждахме все по-рядко. Беше разбрала, че пуша, но и тя като мен не съз-
наваше колко страшно е това. Въпреки че беше против и често ми казваше колко е
гадно… Аз, разбира се, не ѝ обръщах внимание.

С алкохол, наркотици и деца на море

Времето минаваше, а аз продължавах да си живея с Иван, Валя и хероина. Обичах ги
по различен начин и тримата. Чувствах се добре. Те също ме обичаха. Дъщеря ми озд-
равя напълно, Иван обаче не виждаше, че потъвам. Пушех всеки ден по няколко пъти.
През лятото с Мира и децата отидохме на море. Петте грама, които си носех с мен, свър-
шиха на третия ден. Не се криех от никого. В най-скъпата кръчма на Царево – након-
тени, гримирани, с две петгодишни ангелчета – пием вино, ядем риба, сервитьорите ни
палят цигарите, всичко е много изискано и културно, и след вечерята аз си извадих па-
кетчето с жълтия прах, сипах си в цигарата, изпуших си я и никой не ми обърна никакво
внимание… Такива времена бяха в България. След като ми свърши стафът, изобщо не
подозирах, че ще имам абстиненция… Не я бях чувала тази дума, от паметта ми се беше
изличил кошмарът от зимата, когато дилърът ми каза: „Ето пуши и ще се оправиш, това
е хероин и вече си го плащаш“. Хубавите ми моменти с жълтия прах бяха измили гадния
спомен, както вълната изтрива написаното по пясъка. Беше ми студено… потях се…
боляха ме костите… не можех да спя. Реших, че съм настинала и полях „болестта“ с
огромни количества алкохол. Абсолютно бях забравила, че съм оплетена завинаги и съм
се обвързала във вечна дружба с духа на жълтото чудовище, забравила бях, че съм му
се отдала и Той няма да ме пусне да си тръгна… Стискаше ръката ми все по-силно…
щяхме да минем през страшни места.
С деца и без хероин останахме на морето. Почти всяка вечер бяхме мъртво пияни.
Как сме гледали малките, изобщо не знам… Вечер те спяха в колата, докато ние се на-
ливахме и танцувахме в таверната на пристанището. След това някак си се приби-
рахме… В алкохолно опиянение и жесток купон изкарахме около месец в Царево. И
двете имахме гаджета с пари и не ни пукаше за нищо… Дори за тях. Помня една много
смешна случка, която тотално накара Иван да разбере, че няма как да остане с мен. Беше
същото онова диво лято. С Мира решихме да си направим второ море по женски, без
деца, защото те имаха по 10 дена с бащите си. Запалихме бялата стрела и с пълна газ
потеглихме на юг. Бях спряла да пуша хероин тогава, за сметка на това пиех като смок
и достигах безпаметни висоти. Отидохме на Арапя, където верни „другарки” ни очак-
ваха, готови за безброй подвизи. Същата вечер трябваше да дойде и Иван, за да изкара

17
с мен уикенд на морето, беше ми дал палатка и единственото, което ме беше помолил,
бе да намеря някой да я разпъне, защото той ще пристигне от път през нощта и няма да
може да опъва палатка в тъмницата. Да, обаче още с влизането в къмпинга седнахме на
заведението до бариерата, казваше се Маркизата, напихме се и съставихме грандиозен
план за следващия ден. Да отидем в Китен, където в някаква много известна кръчма ще
пее нашата любима за времето си певица Златка. Чалгата точно беше започнала да на-
бира скорост. Тук-там се продаваха касетки на Сашка Васева, Попа и други подобни
ретро чалга звезди. В зората на попфолка ние бяхме стари пънкарки и рокаджийки и не
слушахме такава музика, но обожавахме да ѝ се подиграваме. Смеехме се на песните,
но ги слушахме и знаехме. Даже по време на пътуването от София до Арапя спряхме на
Петолъчката, където имаше истински цигански пазар с аромат на лук, бира, пот и ке-
бапчета, на който продаваха цялото творчество на нашата любима Златка. Представяте
си каква радост настъпи, щом разбрахме, че Златка ще развее бедър в Китен, и то с ор-
кестъра си. Грандиозно! Забравихме и за Иван, и за палатката му, а аз забравих и за
тлеещата ни любов.
В шеги, закачки и много мента, мастика и водка с портокалов сок нощта дойде, а с
нея пикира и горкият уморен Иван с някакъв гъзарски джип. Още като ме видя в какво
клето състояние съм, му стана ясно, че няма къде да спи. Нацупи се и отиде на носа да
разпъва сам палатката. На всичкото отгоре се оказа, че в торбата, която ми е дал, няма
колчета и така той бесен запали джипа и отпраши към Варвара да търси колчета, легло
или каквото там беше решил да си търси. Аз изобщо не се притесних. В крайна сметка
нямах вина за тъпите колчета. Да си беше проверил. Така де, през онова лято толкова
малко ме беше грижа за чувствата на Иван, както и за моите собствени впрочем, че
просто нямаше как да се впечатля, че гаджето, което ме гледа, храни и издържа заедно
с детето ми, се е разсърдил. Толкова бях заета да пия и пея песните на Златка, че изобщо
нямах представа какво става в действителност. Алкохолното и лятно опиянение ме беше
отвело в един по-добър свят, далеч от злокобния хероин, далеч от киселия Иван, далеч
от всичко и всички. Бяха ми важни само Мира, другите момичета и да се забавлявам
денонощно. На другата сутрин Иван дойде росен-пресен от Варвара, донесе колчета,
разпъна палатката и ми купи кафе. Ние бяхме спали в колата на едно от момичетата и
много ни болеше глава. Вместо кафето изпихме по няколко бири и към обяд вече по-
ръчвахме облаци. Иван се подкара от обяд с нас и като дойде уреченият час за пътешес-
твието до Китен, успяхме и него да го завлечем на „концерта“ на Златка. Там с пиянс-
ките си тикви направихме страшен купон, веднага се качихме по масите и се изложихме
подобаващо. Иван все още ми беше сърдит и аз през цялото време спазвах благоприли-
чие, освен това бях спряла да пия по-рано и леко поизтрезнях. Да, но в кръчмата намет-
ках няколко ракии и отново се отрязах. За зла беда на ставащия ми все по-лош имидж
дочух от съседно заведение хита на лятото „Епимено“ и без много да му мисля, се мет-
нах върху масата на някакви напълно непознати летовници. Пънкът беше жив, макар и
в Китен. Не помня точно какво се случи, за малко всички начело с Иван да ядем бой, но
някак си ни се размина и успяхме да се приберем в къмпинга, където седнахме пред
палатките да направим разбор и така се увлякохме в разговори и смешки, че слънцето
изгря. Иван си беше легнал в палатката, като се надяваше да отида при него и да изпълня
задълженията си на сериозна приятелка, но аз така и не се появих до сутринта. Когато
си легнах, той спеше, а когато се събудих по обяд с жужащи винарки около главата си,
той си беше тръгнал. Така започна началото на края на нашата 4-годишна връзка. На
следващия ден гузна и с чувство на вина и аз си тръгнах от морето.

18
 Когато се прибрахме в София, Той веднага ме потърси… Не помня дори как започнах
отново… Може би съм видяла някой „приятел“, може би съм се сетила сама… Знам
само, че още на третия ден пак бях с пакетчетата по джобовете и пушех по два-три грама
на ден. Хероинът винаги те намира, винаги ти напомня за себе си… Понякога действа
чрез хора, най-верните негови слуги, понякога чрез места, които ти напомнят за Него…
Действа и чрез миризми и сънища… витае наоколо, дебне и чака. Роден е да бъде гос-
подар. Духът на хероина не е агресивен. По-скоро е ехиден, хитър и обсебващ; тих и
зловещ, мирише на смърт и влияе на всички сетива, влияе на чувствата, обсебва мис-
лите. Променя те, влиза в теб и ти никога не си същият след това. Всъщност много рядко
има „след това“…

„Бялото“
В началото на есента с Мира решихме, че е време да спрем с мързеливото, полу-бит-
ническо, полу-майчинско съществуване. Роди се идеята за собствен бизнес. С Иван ня-
как стоплихме отношенията, но вече не беше същото. Стояхме заедно по навик, не се
обичахме. Любовта ни не успя да се разпъне и да ни приюти. Също като онази палатка.
Някъде бяхме забравили колчетата ѝ. И въпреки всичките ми тъпи и безотговорни дейс-
твия до момента, той реши да ми помогне в начинанието „частен бизнес“ и да ми даде
пари, за да се издигна от мамче лентяйка до бизнес-дама. С Мира щяхме да бъдем пъл-
ноправни партньори. Нейната майка беше собственик на малка къща в „Редута“, която
ние решихме да превърнем в кафене. Беше точно на гърба на едно училище и ни изг-
леждаше като страхотна възможност да станем собственички на заведение. Парите за
проекта и ремонта дойдоха от Иван. Майката на Мира сравнително лесно се нави да си
даде къщата и след дълги преговори за цени с различни строителни фирми започнахме
грандиозен за нашите разбирания ремонт. След около месец-два вече си имахме кафе…
Учениците, които ни бяха основните клиенти, го кръстиха Бялото, защото си нямаше
име, и така рулетката се завъртя. Залогът не беше малък. Работехме на смени и се реду-
вахме да зареждаме продукти от борсите. В началото се справяхме сравнително добре,
въпреки че не успявахме да изкараме много пари. Често черпехме учениците, а и счето-
водството не ни беше силна страна. Успоредно с бизнеса вървеше и все по-дълбокото
ми потъване в блатото на хероина. Бизнесдамата Весела вече беше тотално пристрас-
тена. За пръв път в Бялото осъзнах колко страшно е „кафевото“. Никога няма да забравя
как получих прозрение. Стоях на улицата и чаках такси. Нямах хероин, беше ми свър-
шил още предния ден и вече към 10 сутринта ми беше истински зле. Беше много студено
и замръзвах… Наркоманите мразят зимата, студът ги побърква… Стоях, чаках такси и
се опитвах да не умра… А в ума ми беше само Той… любовта на живота ми… нещото,
което ще ме спаси от адските болки и ще ме накара да се усмихна… Най-силният орга-
зъм, който някога бях изпитвала, ми го носеше хероинът. Не мъж, а наркотик – и то най-
гадният от всички, ме караше да се чувствам истински щастлива. И нищо не искаше в
замяна… само да съм негова… завинаги… докато смъртта ни раздели… Как да не се
влюбиш, как да не се пристрастиш, как да не си готова да умреш за него, с него, заради
него? Там, на онзи тротоар в „Редута“, разбрах, че наистина съм зависима, и се упла-
ших… но не достатъчно, защото моментното сепване не ме накара да спра, нито да по-
търся помощ. Кой търси помощ, когато е влюбен?… Никой. Имах пари, дилърът ми все
още не беше в затвора, всеки ден ми продаваше и нищо не ме притесняваше. Бързо

19
забравих за ужаса, който изживях на онзи тротоар. Веднага след първото дръпване от
цигарата, пълна със стаф…

Опит за помощ
В средата на зимата вече бях много затънала. Постоянно заспивах тук и там, пушех
вече по 5 грама на ден и трудно ми стигаше… мислех само как да стана, да отида да си
купя и да се надрусам здраво… Точно тогава чух за д-р Герджикова, може би един от
първите нарколози в София. Тя работеше на частно и приемаше наркомани у тях. Усло-
вието ѝ беше да си с придружител, който ти е много близък, та в първите седмици от
лечението да се грижи за теб. Не исках да въвличам близките ми в моето извратено
любовно блато, но разбирах с повредения си мозък, че не мога да спра сама. Отидох със
сестра ми. Спомням си как ѝ казах – извиках я у нас и за първи път произнесох скапаната
дума на глас – „Како, аз съм наркоманка и трябва да се лекувам, моля те ела с мен при
една лекарка, че трябвало да има някой с мен!“. Нямам особен спомен как реагира тя,
но дойде… Сигурно не ѝ е било лесно. Трябва да кажа, че почти всички проблеми, които
съм имала за разрешаване в живота си, първо ставаха достояние на сестра ми и след
това на нашите. Като спах за пръв път с момче на доста крехка възраст, тя първа разбра,
като забременях, нашите бяха на почивка и пак тя първа разбра… Наркотиците… пак
тя… Като някаква прокоба все така ставаше… Не знам защо.
Малко след страшното признание за зависимостта ми вече бяхме в кабинета на доктор
Герджикова. Първото ми впечатление от нея не беше много обещаващо. Трудно ми
беше да ѝ се доверя, но нямах друг избор. По онова време малко хора се занимаваха е
наркозависими. Тя беше възрастна, доста изтерзана и сбръчкана жена, която палеше
цигара от цигара, а в стаята, в която ни прие, така миришеше на трева, че малко се усъм-
них колко е читава тая леля. Разказах ѝ как съм започнала, по колко пуша, колко често
и т.н. Тя беше изключително делова. Написа ми жълта рецепта е десетина различни ви-
дове лекарства и ни обясни по каква схема се пият. Трябваше да дойдем след три дни за
нова рецепта. Нейният начин за лечение беше на основата на морфин като заместител
на хероина. Пиеш морфин на хапчета, докато избиеш абстиненцията, заедно е още 5-6
успокоителни, на третия ден започваш да намаляваш дозата и така за десетина дена си
окей. Поне според докторката. Най-хубавото от всичко е, че ти взима около 300 лева,
ама не дава никаква гаранция, че ще се оправиш. Мантрата ѝ беше, че зависимостта към
хероина е толкова яка, че само силната воля може да те накара да спреш, а всичките
хапове са си ей така, за всеки случай… Е, разбира се, чинно купихме хапчетата и започ-
нах да се друсам, този път съвсем легално и с морфин, и то под вещото наблюдение на
кака, която внимаваше кое в колко си пия и нещо да не предозирам. Лекарката я пре-
дупреди да не ми дава хапчетата да стоят при мен, че можело да направя някоя глупост.
Не бях от най-съвестните пациенти и още на третия ден реших, че се връщам в кафето
да си работя и ще си пия морфина сама.
Наркоманите са изключително изобретателни хора, много добре умеят да убеждават
близките си, че са добре, че всичко е под контрол и т.н. Сестра ми също повярва, че съм
добре и мога да се оправя сама, и ми даде рецепти, хапчета, всичко. Точно тогава Иван,
с когото все още фиктивно се водехме гаджета, въпреки че нещата изобщо не вървяха,
се прибра от някакво пътуване и ме видя. Видя и всичките разноцветни хапченца, оста-
вени на полицата в кухнята и неадекватната ми заспала физиономия. Попита ме какво

20
става и аз измислих, че си лекувам нервите, защото съм много изнервена напоследък.
Първите секунди беше изненадан, после побесня: „Абе, пикло, ти на кой ги разправяш
тия… какво ти е на нервите… имаш всичко… кое е това 20-годишно момиче, което има
нещата, които имаш ти?“. И беше прав. Осъзнах го и си признах, че от половин година
пуша всеки ден хероин по няколко пъти, казах, че съм пристрастена, че в момента се
опитвам да се лекувам и ми трябва помощ, не крясъци. Гневът му вече беше стигнал
крайната си точка, виждах го като вулкан, който всеки момент ще избухне и всичко след
това ще изчезне под горещата лава на яростта. Крещеше, че съм го предала, че съм го
лъгала и поиска да се разделим. Ние всъщност отдавна се бяхме разделили, просто фи-
зически вещите му стояха в апартамента и от време на време деляхме едно легло. След
скандала излезе и не се прибра няколко дни, не ми се и обаждаше. Междувременно си
ходех на работа в кафето, заедно с Мира. Там нещата също много не вървяха… изобщо
нищо не вървеше. Точно тогава срещнах Жоро.

Кръвна връзка
Жоро беше на 18. Четири години по-малък от мен. Когато се запознахме, точно беше
завършил училище. Беше много сладък с огромните си зелени очи, дълга черна коса и
лице на ангел. По онова време се шляеше с приятели, въртеше разни дребни далавери и
по цял ден висеше в нашето кафе. Беше царят на сварката. В началото изобщо не ми
хрумваше, че мога да се влюбя в него. Той беше всичко, което не исках от един мъж.
Малък, глупав, нисък, с кофти тяло, но с хубав фейс. Абсолютно безперспективен… Не
знам какви точно химически процеси са протекли в изпържения ми от хероина мозък,
но си паднах много по това момче.
Започнахме да излизаме. Той знаеше, че се лекувам от нещо, знаеше, че до скоро съм
взимала хероин, заради което му бях още по-интересна и така лека-полека станахме га-
джета. Гаджета на ента степен, защото бяхме като залепени един за друг. Страхотна,
страстна любов… Спяхме на един много тесен диван, за да сме по-близо един до друг…
Беше като лудост от филм. Постоянно се целувахме и прегръщахме, бяхме си самодос-
татъчни и безмерно щастливи. Зареждахме се взаимно така, че когато се разделяхме за
малко, и двамата губехме от енергията си. Една вечер, няколко седмици след като разбра
за наркотиците, Иван ми се обади и каза, че иска да си вземе нещата от апартамента. На
другия ден дойде е един камион и изнесе всичко… дивани, легла, печка, хладилник,
пералня… абсолютно всичко, което е купувал. Аз останах в празен апартамент без пла-
тен ток, телефон и наем, с малката ми дъщеря, без никакви пари и без идея как ще се
оправя. Единственото, което ми остана като „наследство“ от Иван, беше възможността
да работя в кафето още месец, за да си стъпя на краката и през това време да си търся
друга работа. Бях много уплашена… От месец не бях пипвала хероин, бях страшно
объркана и наистина не знаех какво да правя. И тогава Той се върна… Напомни ми за
себе си, яви ми се насън… каза, че ще ми помогне да забравя…
Новата ми среща е хероина беше в апартамента на бившия ми дилър. Той вече се беше
разделил с Краси и ходеше с ново, адски красиво момиче. И двамата бяха стопроцен-
тови наркомани, биеха си хероин венозно. Отидохме с Жоро у тях, купихме си материал
и за първи път Той влезе в мен не през устата, а през вената. Преди да осъществим съ-
щинския акт, се запознах със спринцовките и иглите, с капачката, в която се „готви“
стафът. Щом влезе в мен, цялото ми тяло отиде в друга реалност. Усещането е

21
несравнимо с нищо друго на света. По-хубаво е и от най-мощния оргазъм, от най-щаст-
ливото влюбване, по-хубаво е от образа на детето ти, когато го видиш за първи път…
Няма как, Дяволът си знае работата, той е истински специалист в това да те омагьоса,
да те привлече, да те окове. Няма как да не е хубаво – не можеш да станеш роб по соб-
ствено желание. Свободната воля… Толкова добре го е измислил. Никой не те е карал
насила, моето момиче… ти просто се подчини на желанието си, на глупостта, на сла-
бостта, на страха, на несигурността и на болнавото ти любопитство, заради което мис-
лиш, че всичко на тоя скапан свят трябва да се опита. Съвсем сама си сипваш жълтия
прах в капачката, добавяш лимон, за да го разтвориш, после малко вода и вариш… Съв-
сем сама си взимаш спринцовката, издърпваш от капачката ръждивата течност и въп-
реки че знаеш какво ще се случи, и въпреки че разбираш, че се обричаш на страшни
мъки, забиваш иглата във вената и… политаш, политаш натам, откъдето няма връщане
назад. Най-сетне срещаш щастието и просто искаш да го задържиш.
Цяла нощ се друсахме. На сутринта Жоро ме завлече в празния апартамент. През ця-
лото време твърдеше, че е против това, което правя, но на мен не ми пукаше какво мисли
той. Нямаше никаква власт над мен, абсолютно безсилен беше да ме откаже, да ме на-
кара да се замисля дори. Бях влюбена в Жоро, но хероина обичах повече.
Центрофугата се завъртя, настана тежко време, в което си мислех, че ще умра от бе-
зизходица, но не стана така. А колко по-лесно можеше да бъде?… Можех да не нараня
толкова много хора по пътя, можех просто да си умра, шепа близки да поплачат няколко
месеца и да ме забравят, улисани в ежедневието… Можеше, но не стана. Най-мощната
сила на хероина е, че не умираш лесно. Всъщност нищо не се случва лесно, когато си
долен наркоман. Основната цел на чудовището, което слага на везната щастието и
смъртта, е да повлечеш в безизходицата и робството Колкото можеш повече хора. Кол-
кото повече хора страдат, толкова по-добре за него.
Продължавах да потъвам, но със смъртта още не се гледахме от една ръка разстояние.
Не умрях, никой не умря. Продължих да бачкам в кафето, изкарвах някакви пари, които
отиваха главно за хероин. Платих тока и наема и започнах да мисля къде да живея и как
да си търся друга работа. Сестра ми не знаеше, че отново съм станала наркоманка и
заедно решихме да се пренеса в апартамента на майка и татко, които все още бяха из
великата руска страна. Започнах и работа като сервитьорка в лъскав ресторант. С Иван
приключихме всякакви взаимоотношения – и бизнес, и лични. За известно време Мира
остана в кафето, но и там нещата накрая така се разсъхнаха, че аз спрях да се интересу-
вам. Единственото, което ми беше на сърцето и на мислите, беше опустошителната ми
връзка с хероина. Ако тогава бях срещнала златната рибка, и трите ми желания щяха да
бъдат: „ДА СЕ НАДРУСАМ”…

Първо „Здрасти, отдавна те чакам“ със смъртта

Спомням си една много показателна и типична наркоманска случка. Бях решила да
направя втори опит за лекуване. Този път с помощта на Тони, бившия ми мъж и баща
на детето ми. Пак отидохме при д-р Герджикова, пак си тръгнахме с шепа лекарства и
жълти рецепти за морфин. Втора серия на надеждата, че можеш да се измъкнеш. Само
че този път морфинът не беше на хапчета, а в ампули. Трябваше да си го бия мускулно.
Като изобретателен и свободолюбив наркоман си го биех венозно, за да е по-силен ефек-
тът. Горкият Тони се видя в чудо. Опитваше се да идва и да ме наглежда, но аз бях

22
неконтролируема. Един ден бях излязла някъде около НДК. Смятах, че вече съм се оп-
равила. Не бях се друсала 6-7 дни. И както си се мотая, някакъв напълно непознат ме
заговори, оказа се наркоман, който излезе със супер оферта. Предложи ми да ме заведе
при неговия дилър, който имал страшен стаф… Казах: „Копеле, опитвам се да се из-
мъкна, не искам!“ , а той: „Стига бе, ти си луда… Супер е материалът… като за пос-
ледно“.
Естествено, отидох. Нищо, че все още пиех тежки успокоителни, нищо че бях на ко-
съм да се оправя. Отидох в някакъв апартамент, в който в соцхола със секциите и крис-
талните чаши, на соцдивана, върху немахнатата кувертюра, плетена на една кука, дре-
меха непознати момчета. На масата бяха разпилени капачки, спринцовки и всякакви
„инструменти“. На дилъра му викаха Чопъра или Мечката. Най-зловещото в това про-
тивно място беше, че освен той, хероин продаваха брат му, майка му и баща му, който
на всичкото отгоре беше на инвалидна количка. Семеен бизнес в тясната панелка. Бяха
като образи от филм на Гай Ричи. Мизерници, уцелили кьоравото, явно искащи всички
да са ударени от живота като тях. Тогава дори не ги мразех, но сега, като си ги спомня,
ги презирам в червата си. Жалки продавачи на щастие и смърт… Седнах на гадното
диванче, взех си само четвъртинка, „сготвих“ си я и се уцелих. И за да е максимално
гнусно, колабирах на кувертюрата. Припаднах, загубих съзнание, най-сетне със смъртта
се погледнахме отблизо… Когато се събудих, един мръсен наркоман, чиято миризма
още ясно помня – разлагащ се боклук, плуващ в пот, ми разказа, че той ме бил спасил.
Прав е бил сигурно, защото веднага след това цялото семейство дилъри ме нападнаха.
Започнаха да ме обиждат зверски, крещяха: „Ама, курво, като не си знаеш мярката за
к’во се друсаш!… Ако беше пукнала, какво щяхме да те правим?“. Мили хора, какво да
ги правиш, предпазливи. Едва-едва си тръгнах заедно с моя спасител, качихме се в ко-
лата ми и той ми разказа какво всъщност е станало. Припаднала съм, глътнала съм си
езика, той е започнал да се бори с мен, да ми го вади, което от собствен опит, придобит
по-късно, знам, че е много трудно начинание. Всички останали дроги му се развикали
да остави тая проста наркоманка и го „успокоили“, че ако пукна, ще ме хвърлят в кофата
пред блока, така и така никой нямало да ме потърси. Някой казал, че май ме познава, че
май съм имала дете, преровили ми чантата за пари, взели всичко, свалили ми от врата
златното синджирче. Малко по-късно, след яко шамари и молби от „моя спасител“, съм
се върнала към живота. Бях ужасно замаяна, момчето ми разказваше всичко това, а на
мен изобщо не ми пукаше. Изобщо не помня как съм карала колата и как съм се приб-
рала. Беше посред нощ. Тони седеше пред вратата ми и целият трепереше от притесне-
ние. Разказах му каквото си спомнях и заспах. Така приключих и с втория си опит за
лечение.

Работещо момиче
С Жоро продължавахме да сме заедно. Работех почти денонощно, той си се шляеше,
защото можеше да прави само това, а вечер идваше да ме взима от работа с моята кола.
Освен да ме прибира от работа, ми помагаше и като ми купуваше дозата, когато аз не
бях съвсем в състояние. Научи се върху мен да „цели“ вени и така да се каже, ме обс-
лужваше… след като ръцете ми бяха станали като градинска лейка. По-късно се научих
да се целя сама, което е особено изморително и натоварващо. Закоравелият хероинов
наркоман адски трудно намира здрава вена. Колко сълзи съм изплакала заради това?…

23
Ръцете ми приличаха на оцелели след шрапнели ръце на войник от Виетнам. Адска
гледка… Добре че в ресторанта, в който работех, униформите ни бяха сака с дълги ръ-
кави. Но неприятното беше, че бях на много стриктен режим. Взимах задължително по
три пъти на ден. Сутрин, обед и вечер. Поне веднъж трябваше да се „обслужа“ в ресто-
ранта. Единственото подходящо място, разбира се, беше кенефът. След като минеше
обедното време и си оправех клиентите, се затварях в кенефа и започваше мъката…
нямаше как. Ако не си вземех дозата, не можех да продължа работа. Само който не го е
изпитвал, ще се изцепи, че това са лигавщини. Наркоманите никога не преувеличават
ада, наречен абстиненция. Цената, която плащаш за минутите щастие, е огромна. Пър-
вият симптом е вледеняващ студ, който започва да пълзи по цялото ти тяло. Обаче се
потиш като свиня. Дори лицето ти се поти. Не мърдаш, а се потиш и ти става още по-
студено… Започваш да усещаш всяка ставичка, всяко кокалче и сухожилие в тялото си,
започва да те боли така, че ти идва да пищиш, зениците ти стават огромни, виждаш
замъглено, а мозъкът ти крещи само една дума: „ХЕРОИН! Искам го, дай ми го, точно
сега, веднага“… Готов си на всичко в този момент за малко стаф – можеш да предадеш,
да убиеш, да нараниш близък човек, можеш да минеш през себе си, през близките си…
Най-вече през близките си. Хероинът е по-силен от волята ти, просмукал се е във волята
ти, завзел е чувствата ти, цялото ти същество… И понеже всичко това съм го преживя-
вала неведнъж, изобщо не исках да се докарвам до това състояние и си спазвах херои-
новата диета стриктно. Само дето вместо доктор Емилова мен ме наблюдаваше доктор
Смърт. Когато си заклет наркоман, е много трудно да не те хванат. Особено ако работиш
с хора. По онова време онзи ресторант го посещаваха основно клиенти, свързани с гру-
пировката СИК. Големият Маргин беше абониран – идваше всеки обед и почти всяка
вечер. Нормално беше да се радваме на такава височайша посещаемост, все пак собст-
веник беше Славчо Христов, по-известен тогава като бай Слави. Един ден, както си но-
сех със сравнително бодра за хероинов боклук стъпка чинии с храна към масата на Мар-
гина, той ме попита: „Абе, сладурче, какво прави твойта кола пред Севастопол?“. Въп-
росът хич не беше странен, защото бях облепила „бялата стрела“ цялата в шарени ярки
лепенки, а пък Севастопол беше заведение близо до НАТФИЗ, където се продаваха вся-
какви наркотици, основно хероин. Ако нямаше пръст в това, както гласеше „градската“
легенда, то поне със сигурност Маргина знаеше какво става там. Аз се изсмях, напълно
уверена, че просто се закача, и си казах, че няма какво да стане. Нямат доказателства.
Да, обаче той казал на бай Слави, че най-оборотната му сервитьорка е наркоманка, и на
другия ден шефът ме привика заедно с управителя Лени в стаичка в ресторанта. Веднага
започнаха на остро с: „Айде сега да видим друсаш ли се, красавице?“. Отговорих: „Глу-
пости, не!“. „Свали си сакото!“ и аз – какво да правя, свалям го, а ръцете ми като лейка.
Нямаше как, признах си. В първия момент Славчо ме защити и каза:
– Абе, тя работи страхотно, пич е, дай да ѝ помагаме.
Лени обаче не беше съгласен. Казаха ми, че мога да напусна стаята. Тръгнах си като
попарено мушкато. Умирах от срам. Тези хора не трябваше да разбират за друсането.
Помислих си, че още на следващия ден ще ме уволнят. Оказах се права.
Сега вече и двамата с Жоро бяхме безработни. И може би защото имах много сво-
бодно време, и имах кога да размишлявам върху тъпото си ежедневие, започнах да усе-
щам, че гаджето ми ме манипулира. Малкият нехранимайко ми действаше странно, не
можех да му противореча, нито да му откажа каквото и да било. Не мисля, че го правеше
нарочно, просто ми беше влязъл под кожата. Усетих, че нещо не е наред. Той продъл-
жаваше да ми купува хероина, но забелязах, че пакетчетата са все с по-малко стаф вътре.

24
Появиха се и дребните, но показателни лъжи най-вече за пари. През цялото време аз го
издържах, той нямаше и ден трудов стаж, не носеше нищо, а очакваше все повече от
мен. Скарахме се и младежът си призна, че пуши хероин от време на време. Молих му
се, плаках, карах го да спре. Но демонът се разпростираше все по-дълбоко, искаше да
отрови всичко и всички. Копнееше да ме накаже заради извратената ми любов към него.
Затягаше хватката, жълтият мръсник! Колкото повече, толкова по-добре! Докато си на-
меря нова работа, Жоро вече беше станал завършен наркоман, бодеше се, общуваше
само с отрепки и дилъри, започна да краде и лъже… Превърна се в истински боклук.
Въпреки пристрастеността ми, така и не успях да се идентифицирам с колегите по
спринцовка. Наркоманското общество в София е голямо и като във всяко стадо има и
свестни хора, и големи лекета. Но аз никога не се почувствах част от тях, никога не
потърсих компанията или съветите им. Всички заложници на абстиненцията стават не-
контролируеми, когато са в това състояние, но принципите са си принципи. Аз си ги
спазвах, въпреки всичко.
Новата ми работа беше като старата, но този път в мексикански ресторант в центъра
на София. Страхотно място, с чудна градина и изискана атмосфера. Не се издъних по
време на двуседмичния пробен период и за голямо мое щастие започнах. Униформите
там бяха е къси ръкави – сериозен проблем за хора като мен. Цяла тубичка фон дьо тен
отиваше за една седмица, за да си прикривам грозните червени белези от иглите. Мяс-
тото, което си пригодих за друсане, беше малко и мръсно мазенце до тръбите на сгра-
дата. Три пъти на ден го посещавах заради натоварения ми сервитьорски график. Из-
карвах много добри пари. Бързо станах любимка на част от клиентите и получавах до-
волно бакшиши. Не ме хванаха в новата кръчма, но подмятаха разни неща и подозирам,
че знаеха, просто нямаше с какво да го докажат. Освен с гримираните ми белези. В
крайна сметка и от мексиканския ме изгониха, а причината беше, че често „боледувах“
и отсъствах или закъснявах, защото съм била на „изследвания“. Нямали нужда от тол-
кова болнави хора. Капитализъм, какво да го правиш, прави бяха хората.

Мила моя наркомамо…

Животът ми стана толкова черен, че вече трудно разпознавах образите в него. Всички
ми бяха еднакви като сенки. Самата аз се бях превърнала в сянка. Безгрижното дете,
което обичаше живота по свой си начин, отдавна беше изчезнало, бях майка дотолкова,
че само да водя и взимам Валя от детска градина. Като всяко малко дете и моето зада-
ваше най-различни въпроси, но аз нямах нито сили, нито желание да отговарям. Задо-
волявах единствено физическите ѝ нужди – дете с майка и без майка едновременно.
Влачех я за ръка и мислех само как ще се прибера и ще се надрусам. Огромните ѝ черни
очи ме гледаха, а аз потъвах в тях с тракащи зъби, цялата трепереща, мечтаеща за дозата
си. Потъвах във всичко, до което се докосвах. Уцелването на вена вече беше мисия не-
възможна. У нас винаги беше адски горещо, за да мога да улесня процеса. Когато на
десетото убождане най-сетне успявах, облекчението беше супер мимолетно, защото
знаеш, че само след няколко часа те чака същият ужас… И така всеки ден, без почивка.
Адът слиза в апартамента ти и никога не си тръгва оттам. Бях чула един познат да казва,
че „в началото живееш, за да се друсаш, после се друсаш, за да живееш“. Абсолютната
истина. Целият този кошмар е свързан с още десетки детайли. Като например купува-
нето на игли и спринцовки. Да си ги набавиш, не беше лесно, не е като да си вземеш

25
хляб от магазина. Имаше ги само на няколко места в София и не навсякъде даваха. Аз
най-редовно си купувах по 50 игли и 50 спринцовки, защото вече ми се беше случвало
с пакетчето хероин в джоба да се влача и да търся „инструменти“, абстинентна като рок
звезда за първи ден в клиника за зависими.
Да си хероинов наркоман и майка, не е добра комбинация. Питайте Къртни Лав. Но
аз все пак се стараех, когато състоянието ми го позволяваше. За 6-я рожден ден на Валя
организирах истинско детско парти в едно кафене до нас. Поканих няколко квартални
майки с дечицата им, сестра ми с нейното момиченце, бях купила и торта. Никога не
съм искала да бъда като гадните наркоманки, които познавах, сърчицето ми мечтаеше
да бъда добра майка. Много вина събрах тогава в себе си. Вина, която само искрените
думи на детето ми в наши дни могат да прогонят… за малко… Купонът беше на обяд,
беше горещ юнски ден, всички бяха по потници и тениски, а аз с велурена рокля с дълги
ръкави. Нито веднъж не ми стана горещо, нито една капчица пот не се стече по челото
ми. Бях си супер и не разбирах защо другите майки ме гледат странно. Сестра ми после
ми каза, че аз и роклята ми сме били най-обсъжданото нещо по градинките в квартала
следващата седмица.

Моята единствена и непредвидима сестра, която много обичам, но много често

не разбирах.
Живеехме в съседни блокове, децата ни ходеха в една и съща детска градина.
Виждахме се често и за мен всичко изглеждаше нормално. Един ден Весито ми се
обади, помоли ме да ѝ помогна, преместваше се в друг апартамент. Тогава ми
каза: аз съм наркоманка – за мен това беше шок, но всъщност после си дадох
сметка, че нищо не съм разбрала, мислех си, че можем да се справим, какво пък
толкова. Каза ми, че иска да спре и е намерила лекар, който може да помогне,
разказа ми, че не може да се справи сама и трябва да ѝ помогна, каза, че вече
болките в цялото тяло са непоносими, ако не вземе хероин. Не си представях какво
ни предстои, мислех си, че ако правим нещата по предписания начин, всичко бързо
ще се оправи.
Ясно си спомням този ден, бях шокирана, но не бях уплашена, не знаех нищо за
наркотиците, а и нямаше кого да попитам. А и тогава бях много млада, чувствах
се като Попай моряка – силна и справяща се, сякаш всичко зависи от мен.
На следващия ден отидохме при психиатър – д-р Герджикова. Кабинетът беше
мрачен, тя ни прие, даде рецепта за лекарствата, без въобще да обясни какво ни
чака. Каза само, че трябва да ѝ давам дозите в определени часове и да не оставям
повече хапчета при нея, защото тя няма да може да се контролира и ако вземе
повече от изписаното, може да умре. Споменът ми от тази среща е отвратите-
лен, никаква човечност, само думи и лекарства.
Започнахме лечението. Весито ме помоли да не казвам на никого, така че не
можех да взема дъщеря ѝ при мен. Ходех три пъти на ден да ѝ давам лекарствата,
тя изглеждаше много зле, отпусната и без сили. Най-страшно беше вечер, за-
щото оставях сестра ми в едната стая, а племенницата ми в другата – хапваше
приготвеното от мен и слушаше до безкрайност приказки на едно касетофонче.
Дойде време за втора среща с докторката, трета… Нещата не вървяха добре,
трябваше да продължава да взема лекарствата, но докога?… След това друг пси-
хиатър. Спомням си ярко една случка, бяхме в болница и си тръгнахме оттам,
Весито не можеше да ходи, не беше на себе си и взех такси. Качихме се, тя

26
 започна да говори на шофьора несвързано, да се смее, да вика, и изведнъж заспа,
ама така безпаметно, не мога да я събудя, а трябваше да слизаме. Успях някак си
да я занеса, по-точно завлека до тях. Бях толкова уплашена и ядосана, а и безпо-
мощна. Не знаех какво да правя, кога ще се събуди, дали ще се събуди, по това
време нямаше никаква информация за наркотиците. Или аз не съм знаела къде да
търся. Когато тя се „ върна “, говорихме много. След много чудене какво да пра-
вим, Весела реши, че ще се справи с абстиненциите сама, решихме да кажа и на
моя мъж, за да мога да взимам Валя при нас. Дъщеря ми Бени и Валя си играеха,
аз водех и взимах двете деца от градина. Те се чувстваха добре. Но… решението
и реалният кошмар от абстиненцията са две много различни неща. Виждала съм
това няколко пъти, но сега, докато пиша, усещам, че дори не искам да си спомням.
Сестра ми беше много силна, казваше ми какво да правя, но очите ѝ издаваха
всичко, издаваха нечовешка болка… Това продължи дни наред и след няколко дни
тя ми каза, че е добре… Била съм много глупава и наивна, повярвах ѝ и бях най-
гордата сестра на света. Но… за кратко.
Всъщност беше започнала отново, не издържала, но не ми каза. Взела е сама
решението, после ми обясни, че не е искала да ме разочарова. Сега се сравнявам с
щраус, заровил главата си в пясъка. Защо никога в дългите разговори не я попитах
как да разбирам дали взема наркотици, очаквах, че щом ме търси за помощ, няма
да ме лъже. Та аз си живеех доволна, радвах се за нея и Валя, тя се пренесе да
живее в апартамента на майка и татко (по това време те не бяха тук), рабо-
теше, винаги изглеждаше добре. Не приличаше на наркоманка. А аз си мислех, че
винаги са мръсни, опърпани, пропаднали. Не всички са такива, има хора, които
могат да контролират нещата, никой обаче не може да държи юздите на зави-
симостта си цял живот…
След поредното спиране и ново започване тя вече не ме допускаше до себе си,
лъжеше ме. Започнах да я следя, карахме се, тя ми обещаваше, че ще спре. Аз я
слушах и се опитвах да ѝ вярвам, знаех, че каквото си намисли, ще го направи. С
нея заживя „един приятел “, после разбрах, че и той е на хероин. Този период ся-
каш съм го изтрила, беше толкова изтощително, толкова много очакване за добри
промени и толкова много лъжи. Странното е, че сестра ми през този дълъг пе-
риод работеше, никога не изнесе и не продаде нищо от къщата, някак си се е спра-
вяла. Единственото, по което разбирах, че продължава, бяха следите от кръв по
чаршафите. …И вените на ръцете ѝ, когато успявах да ги видя, защото тя ги
криеше под дълги ръкави.

Мисля, че всичките ми познати подозираха някои неща, но не искаха да признаят.

Беше ги страх, да познаваш наркоманка, не е първа радост за нормалните хора. Звучи
като нещо много унизително. Другият паралелен ад, който преживявах, беше обвине-
нието, което ми закачиха като воденичен камък близките на Жоро. Майка му и вуйчо
му смятаха, че аз съм виновна за друсането му и ме тормозеха постоянно. Беше тежко.
Заплашваха ме по телефона, идваха да го търсят в нас, когато той изчезваше.
Веднъж, докато с Жоро бяхме разделени след поредния скандал, отидох с Валя в гра-
динката до НДК, където се продаваше дрога, купих си и понеже все още не беше дошло
време за дозата, реших да убия времето с разходка. Денят беше хубав и се чувствах
много добре. Нещо, което вече се случваше рядко. Внезапно в гръб ми се нахвърлиха
някакви мъже и започнаха да ми крещят. Бяха вуйчото на Жоро и негов много дебел

27
приятел. Вуйчото викаше, че е дошъл от Несебър, за да ме пребие. Дърпаха ме и ме
скубеха пред детето ми в центъра на София. За щастие, Жоро беше с тях, но като дребно
момче не успяваше да усмири агресивните бабаити. Изсипаха ми чантата на земята,
взеха ми пакетчето с хероин, инструментите и парите, и започнаха да ме удрят. Валя се
разплака… Стана страшен панаир. Беше ужасно. След кулминацията на тази груба сел-
ска проява в градинката на НДК, Жоро някак си убеди дебелия и несебърския си вуйчо
да се махнат, и ме замъкна с детето в кола на някакъв негов познат. Нямам идея защо и
как ключовете ѝ се бяха озовали у него. Разказа ми, че вуйчо му е дошъл по молба на
майка му с намерението да го закара на село да се лекува. Жоро излъгал, че има среща
с мен и така се озовали на „Кравай“. През цялото време искал да се отскубне от тях и да
избяга, и точно тогава ме видели.
Останахме в колата достатъчно време, за да се успокоя от преживения шок. Толкова,
колкото да ни хване кризата. Направо не можехме да дишаме от болка. И тогава напра-
вих една от най-гадните си наркомански постъпки – уцелих се в колата пред очите на
малката ми дъщеричка. След това уцелих и Жоро със същата игла… Беше отврат! Виж-
дах се отстрани като героиня във филм на ужасите… виждах една долна отрепка, която
изглежда точно като мен, прави нещо много грозно в някаква кола и това не съм аз…
отказвах да повярвам, че това се случва. Още не вярвам, че съм била аз. Не, не, не бях
аз, това беше жестокият ми господар, чудовището, което живееше в тялото ми и ядеше
съзнанието ми, увеличаваше безпомощността ми и накрая ме беше превърнало в безво-
лев урод, който се боде пред очите на петгодишната си дъщеря.
След тази повратна точка връзката ни с Жоро стана класически наркоманска. Посто-
янно се карахме, основно за стаф. Колко да е за мен, колко да е за него, дори се биехме.
Той крадеше от мен всичко – пари, материал, игли, спринцовки. Но не се разделяхме.
Любовта си беше отишла, но двамата бяхме така тотално затънали в зависимостта си,
че в другия виждахме най-близкото си същество, единственото, което те разбира без
думи. Двама роби на хероина, изгубени души, които носеха веригите и белезите си с
последните усилия на умиращото си достойнство. Имахме физическа нужда един от
друг. Търсехме се като разгонени животни, докато задоволим страстта си и неизменната
си любов към хероина. Когато си помогнехме да влеем живителната жълта течност във
вените си, се обичахме безумно. До мига на екстаза обаче бяхме готови да се убием…
Сексът при наркоманите е жалък опит за задоволяване на някаква физическа потреб-
ност, която знаеш, че трябва да имаш, а всъщност нямаш. Защото другата потребност е
толкова силна и всепоглъщаща, че надрусва и желанието за секс. Чукахме се, свърш-
вахме и двамата, беше ни хубаво… но дори сексът беше загърнат в лепкавата пелена на
хероина. Той винаги беше там, винаги присъстваше, беше третият в леглото, който и
двамата искахме по-силно от другия. Стоеше между телата ни, гледаше ни в очите, го-
вореше с нашите гласове, дишаше с белите ни дробове… Беше там… Сигурно затова не
можехме да се разделим. Бяхме си по-близки от всяка друга двойка, защото хероинът
ни свързваше като с пъпна връв.
Много пъти се опитвах да избягам от Жоро. Той ми тежеше и правеше гадния ми
живот още по-гаден. Виждах в него враг, който ми краде от дрогата, който ми краде от
парите за дрога, който ми краде от времето, което мога да прекарам с дрогата… Но все
не ставаше, Жоро винаги ме намираше и ме убеждаваше, че не мога без него. А тряб-
ваше да се науча да бъда сама, да оцелявам сама. Наркоманите нямат приятели, всяка
близост е измамна, истинските връзки са химера. Около хероиново зависимите, с изк-
лючение на роднините, кръжат предимно лешояди.

28
 По едно време бях почнала да си купувам и от една т.нар. приятелка, също нарко-
манка. Не работех и ми беше много трудно да намирам пари за дневните дози. Просих
от близки и познати и едва събрах за деня. Кризата вече ме хващаше и ѝ звъннах, че
мога да купя. Направихме си среща. Тя дойде, подаде ми пакетчето и си тръгна. Прибрах
се в къщи и нетърпелива отворих пакетчето. Вътре имаше стрит ефизол, онова кафени-
каво хапче за смучене, когато те боли гърло. За първи път изпитах, освен постоянната
тъга, и гняв. Не стига че се гърчех в адски болки, ами се чувствах излъгана, предадена
от човек, когото съм мислела за близък, именно защото знае какво е да си на ръба на
абстиненцията. Тя отлично знаеше какво ще ми причини, но явно е искала всичко за
себе си. Влюбените в Него бяхме много, а тази любов си беше война. В наркоманския
начин на живот няма ценностна система, не можеш да вярваш на никого, дори на себе
си. Лъжат те, лъжеш, крадат от теб, крадеш и ти. Готов си да минеш през с години гра-
дени връзки, през приятелства, през роднини, готов си да дадеш всичко от себе си за
една доза. В наркоманския живот няма истинска любов, небето не е синьо, тревата не е
зелена. Всичко е мрак и очакване за поредната доза и после пак… Луташ се в мъглата
на объркания си мозък, търсиш се и не откриваш причини да се намериш, загубваш
смисъла на всичко… Всичко е само една-единствена дума – ХЕРОИН…
Наркоманите са втора категория хора. А аз понякога бях и пета, толкова жалка се
чувствах. Веднъж например отидох да си купя материал от нов, много оборотен дилър.
Звъннах на вратата и ми отвори полицай. Арестуваха дилъра точно в този момент. Ку-
ките разпитваха всички „клиенти“, затвориха ни в кухнята и ни караха да пишем откъде
познаваме въпросното момче, от колко време си купуваме от него и т.н. Държаха се
отвратително с нас, като с престъпници. Месец по-късно с призовка ме извикаха като
свидетел в Първо РПУ След разпита следователят ми показа огромен чувал, пълен с
хероин, гребна вътре с лъжица и ми го подаде:
– Искаш ли, красавице? Айде, ще ти дам колкото искаш, само ми кажи няколко имена
и телефони на дилърчета.
Казах му, че е страшен боклук и нищо не искам. За първи път, откакто бях зависима,
проявих воля. Бях наркоманка, но не и предателка.
А и дилърчетата, с които аз общувах, не заслужаваха това. Уличният дилър е особена
порода. Той не е хитрият гадняр, не е ехидният манипулатор, който се опитва на всяка
цена да те зариби, окове и вкара в лапите на хероина. Не е злият гений, който печели от
цената на твоето нещастие. Обикновено дилърът е наркоман точно като теб, който е в
същата клетка като твоята или малко по-широка заради факта, че дозите са му по-дос-
тъпни. Повечето дилъри са започнали да продават, за да си набавят дрога и да припе-
челват по някой лев. Аз мога да ви разкажа за моите дилъри. Те, както и обикновените
хора, са различни. Има страшни дъна, но има и свестни.
Първият ми дилър беше стар тарикат на около 60 години. Преди това се беше зани-
мавал с всевъзможни измами, препродажба на крадени вещи, коли, злато. Живееше в
центъра и беше много предпазлив. Звънях му на домашния телефон. Тогава нямаше мо-
билни. Беше ме предупредил да не казвам никога грам, стаф, хероин. Това бяха забра-
нени думи. Трябваше да ползвам кодови названия като например: „Идвам след 20 ми-
нути, искам голям трамвай, или малък трамвай, или половин трамвай“. „Трамвай“ беше
материалът. По това време хероинът се продаваше на различни разфасовки. Кантарен
грам, уличен грам, половин грам и четвърт грам. Когато ходех да си пазарувам, тряб-
ваше да се пази пълна тишина, защото чичкото дилър имаше много любопитни съседи
и все се намираше някой да пита: „Ти сега къде отиваш?“. Този дилър продаваше много

29
хубав стаф и беше доста оборотен. Не беше наркоман, което рязко го отличаваше от
останалите. Бях много доволна. За съжаление, доста бързо го заключиха и търговията в
тихия блок в центъра рязко секна.
„Дилър номер 2“ е онзи със супер силния стаф, майката, брата и бащата на инвалид-
ната количка. Наркоман на около 20 години. Заключиха го барабар с цялото семейство.
Надявам се да са били сплотена клетка на обществото и по затворите. Много долни хора.
Единственото им положително качество беше, че ако навън е много студено, ти даваха
да влезеш у тях и да си намериш вената на топло, което е значително по-лесно. А и
семейната атмосфера, когато всички вечерят, докато гледат новини, а ти се бодеш, е
незаменима.
„Дилър номер 3“ е онази със стрития ефизол. Живееше с майка си и огромното си
куче, порода германски дог. Градската легенда мълвеше, че прави секс с кучето, но ни-
кога не съм го вярвала. Не трябваше да ѝ вярвам и за материала, след като ми пробута
ефизол, но все пак го правех. Бяхме си станали близки. Между другото, много често се
случва, когато дилър закъса и няма пари, да продава стрита мазилка. Това е много
опасно, защото лесно можеш да умреш, ако си инжектираш мазилка. Не се случва ви-
наги, но има риск. Само веднъж съм си инжектирала някакви примеси, макар че не бяха
мазилка. Вдигнах много висока температура и треперих около два дни. След време с
малката лъжкиня с голямото куче се засякохме на лечение, дори се виждахме на кафе.
Не можех да ѝ простя обаче, можех само да я разбера.
В този бизнес става страшно, ако изчезне големият ти дилър, дето те зарежда, ако не
си успял да се отчетеш, или ако си издрусал стоката. Тогава те търсят да ти режат ушите.
Най-потърпевш винаги е уличният дилър-наркоман. Опасността го дебне от всички по-
соки.
„Дилър номер 4“ беше класическа отрепка. Тежък дългогодишен наркоман, от най-
гадните. Мръсен, смърдящ, кльощав човек. Живееше с болната си майка и с гаджето си,
долна наркоманка като него. Къщата им беше полуразрушена, понякога нямаха ток, ня-
маха и топла вода и смърдеше отвратително. Разхождаха се цял ден в дома си, облечени
в мазни, петносани пижами, никога не си миеха зъбите и постоянно бяха дрогирани. Но
продаваха уникален материал и при тях беше винаги фраш от наркомани.
„Дилър номер 5“ ми беше най-оборотният циганин от Махалата. Така викахме на ци-
ганското гето на „Константин Величков“. Той си мислеше, че сме гаджета, защото се
държах мило с него. Циганският стаф винаги е гаден и е малко, но за мен имаше по-
големи пакетчета. В гетото ми викаха Мадоната заради бенката над горната устна.
Много ме обичаха циганите. Носех им умалелите дрехи на моето момиченце за техните
деца, а те ме пускаха по копторите да се бода на удобно. Имаше една дърта циганка,
която все ми викаше: „Абе момиче, я глей каква си бела и руса и как се съсипваш… Що,
бе, кукло!? Я вземи се ожени за някое наше момче да видиш как ше ги спреш тия га-
дости, дето си ги бодеш по хубавите бели ръце“.
Имаше и дилъри, които бяха инкогнито между „официалните“. Дилърите с бели прес-
тилки, лекарите, които, когато стигнех до тях, се опитваха с техните отрови да заместят
моята отрова.

30
 Мамо, тате, аз съм наркоманка…
Животът ми постепенно губеше смисъл. Изкарах още 3 неуспешни опита да се леку-
вам. Сестра ми вече се беше отказала, не вярваше, че някога ще се оправя. Според мъжа
ѝ единственото смислено нещо, което можех да направя, беше да се самоубия. Така
трябвало да постъпват грешниците, които причиняват само мъка на хората около себе
си. Каза ми го в очите. Не послушах съвета му.
Мама се върна от Русия в мрачен и студен ден. Не можех да крия от нея състоянието
си, а и не исках. Трябваше някак да ѝ съобщя новината: „Дъщеря ти стана непоправима
наркоманка“. Сестра ми я беше подготвила по телефона, че нещо страшно се е случило
с мен. Не си бях у дома, когато тя се е прибрала. Дойдох си късно и си легнах. Дъщеря
ми беше с баща си.
Сутринта майка ме чакаше в кухнята, винаги там ѝ казвах лошите новини. Бях много
зле, имах зверска нужда от доза, но разговорът не търпеше отлагане. Пакетчето ми ме
изгаряше в джоба и мислех само къде да се скрия, за да се боцна. Не бях много словоо-
хотлива. Измънках нещо от сорта: „Мамо, съжалявам, но взимам наркотици и не мога
да се оправя“. След това избягах. Скрих се във входа, за да се оправя. После пак се
прибрах. Майка ми седеше като попарена и не знаеше какво да прави. Предложи ми
помощ, подкрепа, любов. Каза, че няма да ме остави, помоли ме да се лекувам, поне да
опитам. Обещах. Така започна поредната мъка. Татко се прибра след няколко дни, под-
готвен за ситуацията, която щеше да завари. Беше зарязал работата си, за да се впусне в
операцията по спасяването ми. Милите ми родители бяха решили, че само двамата за-
едно могат да ми помогнат. Вдъхнаха вяра и на мен. Мислех си, че ще успея да убия
Звяра, уморена бях вече от тази любов. Всички повярвахме, но това не беше достатъчно.
С много уговорки и връзки нашите уредиха среща с шефа на Националния център по
наркомании доц. Лазаров – голямо светило по онова време и много добър психиатър.
Той препоръча т.нар. домашен стационар. Това е един от методите, чрез които лекарите
лекуват зависимите. Мисля, че най-неуспешният. Не познавам нито един наркоман, вър-
нал се към нормален начин на живот чрез този метод. Цялото лечение е в къщи. Седиш
си и всеки ден лекар идва у вас и ти изсипва шепа лекарства, които те смазват, правят
те парцал и така 10 дни. След това по план започваш да ходиш на психолог. Трябва да
си с придружител, срещите са всеки ден по няколко месеца. Ако успееш да се опазиш
„чист“ през този период, значи си успял. Според лекарите. Само че с мен не стана така.
Изкарах десетте дена в къщи, беше ми адски зле. Още на втория ден знаех, че няма да
спра с хероина. Мислех само за мига, в който ще изляза от къщи и ще се надрусам.
Знаех, че с лечението няма да се получи, но заради нашите изчаквах. Много ми кост-
ваше… Първоначално започнах да излизам само с баща ми, после започнах да го лъжа,
отървавах се от него и бодях пак. Отново се върнах при любимия, когото вече поравно
мразех и обичах.

Нощен живот
Малко след проваленото лечение започнах нова работа. Прочетох обява във вестник,
че търсят сервитьорки и отидох на интервю. Харесаха ме и ме взеха. Този път в гръцки
ресторант. Скъпа, лъскава таверна с много чужденци клиенти и собственик грък. Там
31
се работеше само нощем и за посетителите, както и за персонала беше голям купон. Но
за мен беше важно единствено да изкарвам достатъчно пари, за да си възстановя режима
отпреди лечението – сутрин, обед и вечер.
Онези години бяха доста бурни – по улиците се стреляше почти ежедневно, нощем
заведенията бяха пълни с мутри. В началото, като започнах работа в гръцката кръчма
Дионисос, не идваха много представители на ъндърграунда. Клиентите бяха основно
чужденци – предимно гърци и евреи, и си беше доста културно. Певиците пееха, хората
танцуваха, хвърляха луди пари за няколко часа забава и всички бяхме доволни. Собст-
вениците най-вече. Веднъж обаче се случи нещо, което зачеркна доброто име на при-
мерната таверна. Една вечер, както кротко си работехме, дойде управителят – ужасен
варненски селянин, и нареди бързо да направим маса за 20 човека, защото идвали „Ор-
бита“. Не знаех кои са „Орбита“ и започнах чевръсто да редя салфетки и прибори по
масата. Един колега, двуметров младеж, ме помоли аз да обслужвам сама цялата маса,
щото били „големи изроди“, а аз съм била „оправно гадже“. Преди да съм казала
„добре“, в заведението нахлуха двайсетина мутанта с пистолети и въоръжени до зъби и
стана мазало… Извлякоха за косите две грозновати гръцки студентки и ги изхвърлиха
от ресторанта като улични псета. Качиха се на сцената, накараха певицата да пее „Тигре,
тигре“ и за секунди на масата почерня от пистолети и мобифони. Управителят се опита
да внесе ред, но едро и мускулесто момче му опря пистолет в главата и му каза или да
си ходи, или да си трае. На никого не му хрумна да вика полиция. Взех им поръчката и
малко преди да тръгна към кухнята, един от тях ми каза „Ама, курвооо, ти май не за-
помни к’во съм поръчал!“, надрънка още няколко други свързани с майка ми изречения
и аз, естествено, без изобщо да се замислям, също сочно го напсувах. Мутрата с лошите
обноски реагира с любимата фраза на колегите му от тия години:
– Ама, ти знаеш ли кой съм аз?
– Не – отговорих му аз.
– Фалконети съм аз и сега много ще те еба, всички ще те ебат, щото си много отво-
рена.
Успях да отида до кухнята, където ме чакаше един колега, който беше видял всичко,
и ми каза, че ще е най-добре бързо да бягам. Гръцката кръчма вече се беше превърнала
в бар тип „Дивия запад“, мутрите бяха станали каубои, стреляха по бутилките на бара,
крещяха по сцената, деряха се на микрофоните, а останалите клиенти бягаха панически.
Беше наистина напечено. Преоблякох се набързо, взех си чантичката и хукнах към един
от вътрешните асансьори, но за зла участ там стояха двама доста едри „симпатяги“ и
изсумтяха:
– Ти ли си Весела, дето казаха, че си червенокоса и малка, никъде нема да ходиш,
връщай се, че шефът те чака!
Върнах се вече цивилна на масата, сипаха ми уиски, настаниха ме между Фалконети
и Пацо Дългия, от дума на дума си станахме големи приятели и това приятелство беше
полято с няколко бутилки марково уиски. Много носех на пиене по онова време, имах
тренинг още отпреди и дрогата все още не го бе разбила напълно. Бързо стана ясно, че
няма да ме изнасилват, въпреки че много ме харесват. Досега жена, и то сервитьорка,
не беше псувала Фалконети. Издигнала им се бях в очите. Започнаха да ми разказват за
жените и любовниците си, много хубаво си изкарахме. Аз и „Орбита“, сами в полуиз-
почупената кръчма.
В нея се запознах и с добре възпитани мутри. Друга една вечер дойде голяма компа-
ния с много известен бизнесмен начело. Не го разпознах, тогава нямаше социални

32
мрежи и интернет и лицата на „героите на деня“ не бяха толкова лесно достъпни. Най-
много да ги видиш в „Труд“ и „24 часа“, или в телевизионен кадър, ако са влезли в
новинарския поток с някое съдебно дело. Оказа се, че тази нощ обслужвам Фатик. Както
си носех поръчките, самият той ме покани да седна на тяхната маса, защото много ме
бил харесал и искал да ме почерпи. Учудих се, защото по онова време не бях особено
атрактивна мадама. Имах дълга червена коса, изобщо не се гримирах, с тебеширено
бяло лице и доста нездрав вид. Заради дрогата бях грозно измършавяла, а нямах и ху-
бави дрехи. Зад тази фасада обаче явно е видял нещо и съм му станала симпатична. В
Дионисос не беше практика сервитьорки да седят по масите на клиентите, но заради
„скъпия“ гост управителят ми позволи, дори сам ме накара да седна. Уплаших се сери-
озно, бях чувала ужасни неща. Знаех, че при тоя тип хора няма „не искам“ и „недей“.
Представях си как ще стискам зъби и… ще се предам. Малка наркоманка сред големи
мутри. Да, ама Фатик се оказа страхотен пич. Пихме, ядохме и си говорихме. След това
отидохме с всичките му приятели на афтърпарти в къщата му (тази дума още не се упот-
ребяваше, още му се викаше „прибрахме се да си допием“). Луксът, който видях там,
беше неописуем. Лошите момчета често имат добър живот. Поне на битово ниво. Никой
с пръст не ме докосна, даже личният му шофьор си ме закара вкъщи.
Въпреки че жънех голям успех сред клиентите и всички много ме харесваха, изклю-
чително „приятният“ управител от Варна изобщо не се поколеба да ме унижи и изрита,
като разбра, че съм наркоманка. Беше отвратително… Аз обикновено малко преди да
започна работа се „оправях“ в тоалетната. Бях бърза и никога не оставях следи. Да,
обаче имаше двама братя, които също работеха там и също бяха наркомани. Близнаци,
работеха на бара. Не знам дали ме бяха издънили, но само те знаеха за мен, просто се
бяхме надушили. Дали бяха те, или не, една вечер, като излязох от кенефа, управителят
ме чакаше и… Бръкна ми в джоба, извади спринцовката, капачката и иглата, хвана ме
за ризата и ме завлече в кухнята пред целия персонал. Хвърли нещата ми на земята и
започна да крещи нещо от сорта, че съм гадна дрога и че за такива като мен няма място
в хубавия му ресторант. Доста други обиди ми наговори пред всички. Беше много гадно
и унизително. Аз се разплаках и си тръгнах. Бях много нещастна. Толкова бях уморена
от влачене от ресторант на ресторант, толкова оскърбена от обидите и сърдита на себе
си! Бях в лапите на жълтото чудовище и примката около врата ми се затягаше с всяка
следваща доза… Чувствах се обречена и исках да умра…
Мисля, че точно тогава и майка ми разбра, че това е краят. Разбра, че никога няма да
се оправя и мисля, че се отказа да вярва. Духът на злото беше успял, беше изтръгнал и
последната капка надежда от умовете и душите на най-близките ми хора. Някъде бях
чела, че адът е място, в което няма надежда, няма вяра, всичко е сиво, мрачно и студено
и винаги ще е така. Знаеш, че си там вечно, безкрайно и никога няма да се избавиш от
тази безнадеждност. Ако адът е това, аз съм била там. Майка ми и баща ми – също. Едно
от най-важните неща, които трябва да знаят родителите на тийнейджъри, е, че трябва да
ги наблюдават и да са приятели с тях. Знам, разбира се, че това е грамадно клише, че
всяко отделно семейство е различно. Но все пак ценно е да знаете, уважаеми родители,
че когато децата ви пушат трева, очите им стават червени, неадекватни са, ядат много,
може да се смеят безпричинно, а може да са и затворени и депресирани. Когато минат
на нещо по-силно, амфетамини или кокаин например, зениците им се разширяват и са
доста превъзбудени. Не спят, не ядат. При опиатните наркотици като хероина зениците
се смаляват, стават като главичка на карфица, децата са заспали, като пияни са, едва
говорят и все искат да си лягат. Картинката е абсолютно същата и с хапчетата като

33
ривотрил и другите невролептици, които май са доста модерни сега. А най-голямата
истина е, че не трябва да се отказвате от детето си. Каквото и да става, Колкото и да е
трудно! Дори когато вашето пораснало дете открадне и продаде всичките ви златни
пръстени или скъпа картина, помнете – това са само вещи… Помнете, че там някъде
тупти едно сърчице, което умира от страх, вие от болка и се нуждае от помощ. Помнете,
че детето ви не е престъпник, въпреки че лъже, краде, крещи, не иска да се къпе, смърди
и ви мрази. Защото това не е вашето дете, това е духът на наркотика, който го е обладал
и обезобразил. Приемете неговата болка за своя, търсете заедно помощ и някъде там, на
ръба на пълното отчаяние, ще видите светлината… Знам, че може да стане, защото при
мен стана точно така.
В един момент нашите решиха, че не могат повече да гледат как дъщеря им се само-
унищожава пред очите им и ми купиха малка симпатична гарсониерка в кв. „Мусаге-
ница“. Много приятно място. Обзаведохме го криво-ляво с подръчни материали и аз и
Валя се преместихме там. Точно тогава отново заблуждавах себе си и околните, че се
лекувам. Мисля, че никой не вярваше, но въпреки това баща ми се опитваше някак да
помага. Беше жалко и безпомощно. Мисля, че и той го осъзнаваше, но не искаше да се
отказва.
Помня една вечер. Бях направила нещо като купон с ненаркомани в новия ми апарта-
мент. Купила бях бири и мезета и имитирах веселие. Да, обаче изневиделица от нищото
изникна Жоро, донесе дрога и двамата весело се надрусахме в кухнята, докато другите
си мислеха, че правим секс. След това отнякъде се появи баща ми, видя Жоро, видя мен.
Разбра, че няма надежда… Беше тъжно и отвратително. Странното е, че всеки път, в
който близките ми разбираха, че пак се друсам, се чувствах ужасно, но вина не присъс-
тваше. Сякаш нещо голямо и силно беше изпилило с огромна шкурка чувството ми за
вина, чувството, че съсипвам всички, които ме обичат, чувството, че наранявам и уби-
вам надеждата. Да, беше ми гадно, но дотам…
Заживях безсмисления си живот ден за ден. Ставах и лягах с моя Любим ХЕРОИН,
пак се събрах с Жоро, който всеки ден копаеше гроба ми и ме измъчваше, но аз си го
търпях. После дойде поредното лято, в което бях окована и напълно, безнадеждно зави-
сима. Жоро замина за Несебър, където живееше вуйчо му, за да пробва да спре, аз малко
поработих в някакво квартално кафе и реших, че пак ще се лекувам. Всъщност това
беше четвъртото лято, в което се пържех в този ад. Тук искам само да вметна, че за
наркоманите едно от най-страшните неща са зимата и студът. Трудно се намира стаф,
дилърите се покриват по разни апартаменти, а като си купиш, няма къде да се уцелиш,
щото не ти излизат вените, когато е студено… Ей такива детайли, които могат да те
съсипят. Всяко следващо лято си казваш: „Айде, сега ще се подрусам само още малко и
спирам, защото няма да преживея още една зима“. Така си казах и аз. Бях отчаяна и
реших да отида в селото на бившия ми мъж, който още се грижеше за мен и опитваше
да ми помага. Казах на нашите, че този път вече наистина ще е краят. Че този път сама
съм решила да спра и трябва да успея. Горките хорица изровиха някакви искрици на-
деждица и отново ми повярваха. Какво да правят, нали съм им дете! По-късно разбрах,
че в този период майка ми се е вманиачила да ходи по погребения на наркомани и да
плаче за чуждите деца… Може би е репетирала за моето погребение, знам ли?… Купих
си два кантарни грама хероин, взех си инструментите и отидох на село да се „лекувам“.
Казах си: „Айде сега само за последно, ще се сбогувам с Хероина на спокойствие и на
чист въздух“. Два дни в селската идилична къща се осрах от друсане… даже увеличих
дозата като за последно и накрая, когато свърши стафът, така се уплаших, че бях готова

34
да тръгна през нощта на стоп към София. Да, ама нали някак трябваше да поддържам
лъжата, а и същата вечер Валя и баща ѝ трябваше да дойдат да ме нагледат. Не ме пи-
тайте каква нощ изкарах. Сама се връзвах за парното, за да не се издера… Болеше ме
всичко, виех от болки и от студ, зъбите ми тракаха и беше много, ама много страшно.
След тази нощ реших, че никога няма да спирам дрогата. Реших, че не мога, че не искам
и че ще се друсам, докато умра.
Прибрах се в София, трябваше да търся работа и тръгнах към морето да работя там.
Естествено, избрах Несебър, за да завлека и Жоро към пропастта, която си бях избрала
за пристан. Валя остана при нашите и при баща си да кара лятото. Аз си купих нова
зелена рокля, 5 кантарни грама „истинско щастие“ и поех по дългия път към смъртта,
т.е. Несебър. Жоро ме чакаше. Заведе ме в гаден смрадлив таван с баня и кенеф на етажа
и ми каза, че ми е намерил работа в новия град, но трябва много да се крия и да внима-
вам, щото вуйчо му, ако разбере, че съм там, ще стане страшно. Той не се беше друсал
цял месец, но като видя какво нося, му светнаха очите. Естествено, не започнах работа,
докато не издрусахме всичко. Страхотно море! Три дни седяхме заврени в гадния таван
и се друсахме, правехме опити за жалък наркомански секс, после пак се друсахме, после
спяхме, после пак се друсахме… и така два-три дни. Като видяхме, че дрогата попри-
вършва, започнах работа в най-отвратителната евтина кръчма в Несебър, която можете
да си представите. Влачех пържена цаца, шкембе и ракии на мазни бедни туристи, които
смърдяха на пот и бира, но за сметка на това изкарвах добри пари, защото крадях кол-
кото мога. След работата, която продължаваше понякога 12-13 часа, с Жоро хващахме
рейса и ходехме в Бургас, за да си купим материал. На втората седмица, слава Богу, и в
Несебър се появиха дилъри, естествено софийски, така поне малко скъсихме разстояни-
ето. Иначе беше отврат. По цял ден в смрадливата кръчма, след това чакане на дилърите,
след това в мизерния таван търсим вени, после спим и пак отново същото… Цели два
месеца. Поуморена от живота, Жоро и Хероина никога не съм била както на това смър-
дящо на цаца и пот море.
Върнах се в София смазана, отвратена от себе си и от живота си. А идваше и есента и
аз щях да посрещна поредната зима все така затънала в лайна и хероин, по-скапана и
обезверена от всякога, по-тъжна и по-самотна от когато и да било… ХЕРОИНЪТ, лю-
бовта на живота ми, ме побеждаваше. Вече не съществувах. Весела беше труп, който
огромни бели червеи ядяха всеки ден. Съвсем скоро щяха да стигнат до костите и да се
приключи. ТОЙ беше победил, беше победил вярата на родителите ми, смеха на дъщеря
ми, молитвите на бившия ми мъж. Беше победил всички и се кискаше триумфално в
мрака на залязващия ми живот. О, как се кискаше и как се радваше гадният, слузест,
жълт дух, че беше отнел още един живот!…

Програмата
Един ден, абсолютно мъртва, си вървях по Стамболийски към циганската махала, от-
където си купувах стаф. Вече дори не приличах на себе си – изобщо не ме интересуваше
какви дрехи ще облека, каква ми е косата, имам ли лак на ноктите. Всичко ми беше все
едно. Това беше дъното… Циганският стаф, освен че беше малко, беше и гаден. Вече
бях дала всичките си маркови дрехи и бижута на циганите за хероин, бях си продала
колата, бях заложила всякакви по-ценни вещи, които имах… наистина бях стигнала дъ-
ното. И точно си мислех дали няма да е най-добре да се метна под трамвая, когато

35
срещнах Краси. Тя беше започнала да пие метадон и каза, че е много добре. Изглеждаше
страхотно, нямаше нищо общо с огромните сенки под очите, с тебеширеното ѝ лице, с
измършавялото ѝ тяло. Не я бях виждала около година и наистина се беше променила.
Напълняла, облечена с чисти дрехи и с грим. Беше се превърнала в нормална млада
жена.
За незапознатите искам да поясня, че метадоновата програма е т.нар. „поддържаща
терапия“. Тоест, приемат те в програмата, ако си безнадежден случай и няма да се ле-
куваш, а ще се поддържаш жив. Всъщност метадонът е нещо като химически приготвен
хероин. Измислен е през Втората световна война като силно болкоуспокояващо. Само
че също като хероина води до пристрастяване. Сред повечето наркомани битува нещо
като градска легенда, че метадонът е по-гаден от хероина. Че адски се „изблейва“ от
него и откачаш, и че никога, ама никога няма измъкване от метадоновата програма. Поз-
навам хора, които пият метадон вече 16–17 години и нямат никакво намерение да спи-
рат. Познавам хора, които са в метадоновата програма, за да се друсат, а когато много
го закъсат, пак да си пият метадона. Всъщност метадонът носи същото усещане за го-
тино надрусване, но го няма т.нар. „кик“ в началото. Кик е когато усещаш блажена топ-
лина да се разлива по цялото ти тяло, да усетиш как Наркотикът достига до всяка твоя
клетка и когато накрая се настани в мозъка ти, да забравиш да чувстваш, да забравиш
да се страхуваш, всичко да изчезне и да остане само Той.
Краси каза, че програмата ще ми подейства супер и така тръгнах. Метадоновата прог-
рама тогава се намираше на „Стамболийски“ в малка, спретната бяла къща е няколко
кабинета. Там се помещаваше НЦН… Помнех го от периода, в който се опитвах да спи-
рам на домашен стационар. Влязох вътре и попаднах на най-готиния доктор на земята.
Докато съм жива, ще помня името му – д-р Седефов. Той ме прие и започна да ме раз-
питва. Помня и думите му, помня и как миришеше на чисто и на лавандула, помня ясния
му поглед. Този доктор беше не просто лекар, който седи и си взима заплатата от Ми-
нистерството на здравеопазването, защото НЦН си беше държавна клиника, той беше
лекар по призвание. Нямаше нищо общо с първата нарколожка, която срещнах по пътя –
пушеща трева и носеща лицето на безнадеждността. Не беше и като извратения дядо,
който накара майка ми да излезе от кабинета му и ме накара да се съблека гола до кръста,
за да ми премери кръвното. Нямаше общо и с психолога от Центъра по наркомании,
който вече се беше самоубил. Не беше издържал на гадната наркоманска енергия, бяха
го повлекли към дъното, толкова бяха силни демоните на зависимостта. Всички избро-
ени лекари казваха: „Никога няма да се оправиш!“. Заместваха надеждата с шепа хап-
чета, но никога не опитваха да надникнат отвъд проблема. Мисля, че разказах всичко
на д-р Седефов – за това, че не мога да спра, че съм опитала всичко, че съм гадно безг-
ръбначно, което няма капка воля, че съм наранила целия свят с постъпките си, че съм
дяволско изчадие, че убивам детето си, че няма надежда за родителите ми, че цялото
семейство сме обречени, че всички сме в плен на хероина…
Той, човекът, ме изслуша внимателно и ми каза само: „Значи гледай сега, Весела,
искам всеки ден да идваш тук, за да си сменяш иглите и спринцовките, за да не хванеш
нещо на финала, и до десет дни ще те вкарам в програмата”. Това си беше голям късмет,
защото по принцип, за да те приемат, се чака между шест месеца и година. Ама докторът
промърмори нещо от сорта, че е защото имам дете и съм била свястна. А аз изобщо не
бях свястна. Започнах да ходя почти всеки ден да си сменям иглите и спринцовките, но
разбира се, за да е пълна гадостта, един ден не успях. И точно тогава го закъсах абсти-
нентна, купих си материал, но нямах инструменти и срещнах Цецо. Онова, първото ми

36
дрога-другарче, който беше така добър да ми услужи с неговата „помпа“ и игла, и точно
тогава, два дни преди да почна метадона, хванах хепатит С, по-известен като наркоман-
ския хепатит. Че съм се разболяла, научих доста по-късно, но знам, че точно тогава съм
се заразила. Иначе метадонът е доста гадно нещо… Всъщност може да се каже, че преди
да вляза в програмата, бях самотна, саможива, но сравнително добре оцеляваща нарко-
манка. Когато влязох там обаче, станах истинска развалина, поне в началото. Освен това
се запознах с всички знайни и незнайни наркомани, станах част от общността на боклу-
ците, на утайката. Запознах се с хора, които се друсат от 60-те, хора, започнали да се
друсат с морфин. Когато станеш пациент на метадон, едно от „готините“ условия е, че
трябва да ходиш всеки ден и да си пиеш дозата пред сестрите. Представете си малка
гадна стая с гише. Нареждаш се на опашка с другарите по съдба. Когато ти дойде редът,
ти дават малка пластмасова чашка, в която има 5-10-15 кубика мед, адски горчив. Ти го
пиеш с малко вода. След това традиционно се отива в едно много гадно кафене, за да
чакаш да те хване.
И ето ме, на 24 години, с шестгодишна дъщеря, номер 0016 в Метадоновата програма
на Националния център по наркомании. Без пари и без приятели, носител на вируса на
хепатит С. Имах огромно желание да умра и нямах никаква вяра. Може би това е Адът,
но по онова време на живота ми му казвахме: „Започнах да взимам МЕД“. В началото
не казах на никого, дори на нашите. Те си мислеха, че съм се оправила, но сякаш бяха
загубили надежда и вяра в мен, и те като мен се бяха отказали. Аз започнах метадона –
който изобщо не харесвах и съвсем не обичах – най-вече заради дъщеря ми и може би
само малко заради себе си. Може би някъде дълбоко в болното ми и изтерзано подсъз-
нание капчицата желание за добър живот е забълбукала.
Първите дни в метадона са много гадни. Както казах, всеки ден трябва да ходиш в
определен час и пред една весела сестра да си изпиваш дневната доза отрова – т.е. ва-
риантът да започнеш нормална работа е абсолютно невъзможен. Като мине време, нап-
ример 6 месеца, и докажеш с примерно поведение, че може да ти се вярва, лекарите и
сестрите преценяват и могат да започнат да ти дават метадона за вкъщи. В началото
обаче това е невъзможно и ти си принуден, за да си жив, да ходиш всеки ден… Всеки
ден, в който цялата Вселена ти напомня какъв лузър и пропадняк си. В случай, че не
разпознаеш Вселената, винаги се намира някой добър колега от програмата, който ти го
напомня и който винаги ти казва: „Нали знаеш, че никога няма да си свободна… нищо
че сега се чувстваш малко по-добре, дрогата те преследва до гроб“. Като минеш на ме-
тадон в началото има още едно много гадно нещо – за да ти определят дозата, лекарите
се осланят на твоите думи за количеството хероин, който си взимал преди програмата.
Всеки уважаващ себе си наркоман лъже и завишава дозата си, за да му дават повече
метадон и той после евентуално да го продава, когато почне да си го взима вкъщи. За-
това в началото, докато крехкият и изтерзан от хероин организъм свикне с новата от-
рова, има дни, седмици и месеци, в които по цял ден повръщаш. Другата „екстра“ е, че
игломанията, която си развил, докато си бил венозен хероиноман, те гони до дупка. И
при всеки удобен случай, докато сестрата на гишето не те гледа, успяваш да изплюеш
малко метадон и след това да си го биеш. Вкусът на метадона е силно горчив, нещо като
течен аналгин, а когато си го вземеш на вена, в устата ти се получава ужасен метален
вкус… Гадост! Тук е важно да подчертая, че метадонът е вещество, приготвено за пиене
през устата, и е изключително опасно и медицински забранено да се приема венозно.
Човек може да си докара един милион вреди, но последното, което си мисли един нар-
коман, независимо на каква дрога е, са последствията и здравето. Така изкарах първите

37
си месеци на метадон – с повръщане, дремане, нов кръг наркомани, с които всеки ден
си общувах и се затапвах – затъвах все по-надълбоко.
Един ден реших все пак да кажа на нашите, че вече съм „добре“. Не помня точно
реакцията им, но май някаква надеждица се прокрадна в очите им. Седмица или две по-
късно баща ми се обади да ми каже, че ми е намерил работа. Приятелка на сестра му,
лекарка, която скоро се върнала от Китай, се снабдила с производствена машина за пра-
вене на марципан. Истински, не като онзи долнопробен шоколад от светлите соцгодини,
на който казвахме марципан, а уникално вкусен сладкиш, който се прави от ядки и шо-
колад. Вкусът му прилича на бонбон с пълнеж. Лекарката решила да „внесе“ истинския
марципан в България и понеже по онова време не продаваха такива работи, се надяваше,
че бизнесът много ще ѝ тръгне. Беше наела и оборудвала малка стаичка до блока, в
който живееше. Там започнах да правя марципан. Процесът е доста трудоемък: първо
ядките се смилат в специална машина във вакуум, за да не губят полезните си качества,
после се отливат в калъп и се правят форми като големи бонбони. В друга машина се
разтопява шоколад и на нещо като поточна линия двете консистенции се овалват. Мар-
ципанът става много вкусен. Накрая се опакова и се продава. Аз бачках по 8 часа в ра-
ботилницата цехче и си бях супер. Взимах минимална заплата, но беше по-добре от
нищо. Лекарката знаеше, че пия метадон и се лекувам, така че беше доста благосклонна,
когато закъснявах за работа. Ходех всеки ден до програмата, пиех си метадона пред
сестрите, дори вече бях на път да спечеля доверието им. Започнаха да ми дават дози за
по цяла седмица. Като че ли се оправях…
Точно тогава в живота ми отново се появи Жоро. С него се бяхме разделили някъде
по времето, когато почнах метадона. Той беше минал през няколко неуспешни лечения
и беше затънал здраво. Продаваше хероин, за да се снабдява с дневната доза, беше отс-
лабнал много, не се прибираше – изобщо беше го закъсал. И ме откри… Аз не исках да
се събираме, защото бях сигурна, че ако го прибера пак, рано или късно ще започна да
се друсам. Но някак си имах странна връзка с него. Страхувах се от него, той умееше
много добре да ме манипулира и ръководи. Чак по-късно разбрах, че това не беше той,
Жоро. Беше моя любим стар любовник… ХЕРОИНЪТ. Започнах да давам на Жоро от
моя метадон. Това за мен беше супер голяма драма, защото сама си свалих дозата и
редовно ми беше зле. Имаше вечери, в които Жоро оставаше да спи у нас. По-късно
разбрах, че докато съм спала, милото ми наркогадже е крадял от метадона и е досипвал
вода. Гадна работа!… Аз бях много зле, без да знам защо, месеци наред се борех с абс-
тиненция и обяснявах в програмата, че дозата ми не е достатъчна и трябва да се увеличи.
Няколко месеца беше борба с Жоро, който крадеше и лъжеше, с лекарите, които ме
убеждаваха, че съм добре, със скандалите, които не спираха у нас. Един ден, в който
моята шефка ми плати заплатата, Жоро ме взе от работа. Бях го изгонила, когато се
убедих, че краде от мен метадон, въпреки че винаги му давах, когато закъсваше. Дойде
пред цехчето, в което работя, разплака се, каза, че вече не може да издържа, че много го
е закъсал, че иска да се оправи, че и той ще пробва да влезе в програмата. Помоли ме
само да ме изпрати с рейса до нас и аз се съгласих. Не знам как точно го е направил, но
докато сме пътували, ми открадна заплатата. Бях си я сложила в една книга, която си
носех да чета, докато пътувам. Книгата беше в чантата. Как е станало, изобщо не ми
стана ясно. Той слезе няколко спирки преди мен и духна нанякъде. Аз отидох в квар-
талния магазин, за да напазарувам за вкъщи, бях обещала на дъщеря ми да ѝ купя нещо
вкусно и на касата разбрах, че съм обрана. Много гадно ми стана. Почувствах се тъпа и
прецакана от човека, на който толкова много съм помагала… Прибрах се като насрана.

38
Обясних нещо тъпо на Валя и ужасно разочарована разбрах, ама наистина разбрах, че
на наркомани не може да се вярва за нищо.
Мисля, че тогава в сърцето си завинаги скъсах с Жоро, въпреки че и след това той си
ме връщаше в робството. Просто все още не бях свободна. Бях в плен на зависимостта
си, на страховете си, на болката и на чувството за вина. Когато човек носи такава ог-
ромна торба с камъни сам-самичък, не може лесно да се отърси. Всеки камък е спомен…
Първата топла вълна, когато хероинът се разлее по вените и достигне мозъка ти, пър-
вият шамар от някой, който си мислел за близък приятел, първата лъжа, с която си на-
ранил майка си, страхът, че никога няма да се оправиш, безнадеждността от това, че
нямаш сили да се изправиш срещу демоните… Камък след камък – първият път, когато
оскърбиш собственото си дете заради егоизма и болния ти мозък, първият път, в който
осъзнаеш, че нямаш душа… Докато влачиш торбата с камъните, тя толкова се слива с
теб, че ако я няма, ти липсва. Човек не може да се справи сам с греховете си, не може
сам да зареже торбата с камъните си…

Пробуждането
Лекарката сравнително късно осъзна, че идеята ѝ за бизнес с марципан няма да я бъде
и ми каза, че повече не може да ми плаща. Но тогава нашите отново ми върнаха надеж-
дата. Те са невероятни хора. Сигурна съм, че ако не бяха те, отдавна щях да съм заровен
и забравен труп на виновна наркоманка. Татко обаче не губеше надежда, дори мислеше
за бъдещето ми в моменти, когато аз едва виждах до следващата сутрин. Предложи ми
да продължа образованието си – нещо, което на мен изобщо не ми беше хрумвало.
– Веселко, сега си по-добре, пиеш си метадона. Ние с майка ти искаме да учиш в уни-
верситет… Защо не пробваш в НБУ?
Нов български университет точно беше създаден. Говореше се, че не е трудно да те
приемат. Без много да се подготвям, отидох на теста и въпреки изфирясалия ми от дрога
мозък, изкарах приличен резултат. Даже ме приеха. Първото ми желание беше психо-
логия, но не ми достигнаха точките и влязох „Журналистика и продуцентство“. Лекци-
ите бяха четири пъти в седмицата от 18.00 до 21.00 часа, така че спокойно можех да
ходя да си взимам метадона и да си потърся нова работа. Вече бях изглеждах по-добре,
не се бодях и се чувствах сравнително свободна от зависимостите си. Започнах и работа
в магазина на хотел „Хранков“. Беше един от най-хубавите хотели за времето си, нами-
раше се в Драгалевци и всички богати и известни ходеха там. В магазина се продаваше
всичко – от паста за зъби до бижута за 1000 лева. Наемателката беше някаква артмацка.
Видях света на богатите, започнах да изкарвам пари. Много бавно в тунела без изход се
прокрадваше тънък като косъмче лъч светлина.
Бързо се запознах с персонала на целия хотел. Общителността ми, която хероинът
беше погребал на два метра под земята, сега се надигаше като зомби. Отново исках да
се чувствам красива и харесвана, отново копнеех за веселби и смях. Докато бях в лапите
на чудовището, тези мои черти на характера бяха тотално заличени. Бях станала мълча-
лива, депресирана хейтърка и мразех всичко и всички. Не забелязвах хората, напълно
обсебена от нуждата от адско задоволяване на измислената ми потребност. Там обаче,
в този скъпарски хотел, в този малък магазин за всичко, започнах лека-полека да се връ-
щам към себе си. Започнах отново да се харесвам. Самочувствието ми още беше смач-
кано джудженце, но все пак старата Весела се завръщаше.

39
 За първи път от много години усетих амбицията да се прокрадва в съзнанието ми.
Исках да сменя работата в магазинчето с работа в казиното на хотела. Като сервитьорка
щях да изкарвам повече пари. Собственикът беше евреин, аз също имам еврейска жилка,
което ми даде надежда, че може и да стане. Евреите са известни с това, че си помагат.
Обясних на един от приближените на собственика, че баба ми е еврейка и много моля
да ме пробват за сервитьорка. Еврейският произход се предава по майчина линия и въп-
реки че според правилата аз не съм еврейка, се надявах да успея. И да, успях – наеха ме.
Бях много щастлива. Заплатата беше 200 долара, но имаше доста бакшиши. Основно се
работеше в петък, събота и неделя по цял ден, през останалата част на седмицата само
вечер. Много ми харесваше. Обичам евреите, те са изключително добри хора. Момен-
тално станах близка с най-редовните клиенти. Те идваха всяка седмица и всеки път ми
носеха подаръци. Бях на почит, защото имам тяхната кръв. Оттогава нося на врата си
еврейската звезда. Не я свалям никога. Вярвам, че Бог, който ги е избрал за негов народ,
въпреки всичките им грехове, избра и мен, за да ме спаси.
Вече се бях издигнала в програмата до ВИП пациент и можех да си взимам метадона
за доста време напред, изкарвах супер пари, започнах отново да си купувам дрехи,
изобщо – за малко да се оправя съвсем… Но не! Когато си бил в царството на мрака,
бягството оттам често е обречено на провал. Най-доброто оръжие на дявола е да ни на-
кара да мислим, че не съществува. Беше изминала година и половина, откакто не бях
виждала, подушвала и докосвала хероин. Една вечер, докато с Валя си гледахме някакъв
сериал, на вратата се звънна и Жоро се върна в живота ми. Аз, разбира се, опитах да го
изгоня, но в момента, в който го видях, сякаш робството се върна, оковите стегнаха
гърлото ми и все едно чужд глас каза: „Ела…“. Той също беше спрял да се друса и вля-
зъл в метадоновата програма. Но продаваше хероин, за да се издържа. Границата в нар-
команските среди е крехка като крилце на пеперуда. Много лесно се прекрачва и се
отива от другата страна. Обикновено винаги си на ръба на закона, морала и общоприе-
тите ценности. Онази вечер Жоро пристигна с едно кило хероин и ме помоли да му го
пазя няколко дни, защото го дебнели куките. Много се дърпах, но не успях… Взех па-
кета, прибрах го и той си тръгна. Цяла нощ седях пред „любовта на живота ми“ и гледах,
гледах, гледах… Изгубеният рай беше в ръцете ми и изобщо не мислех, че „този рай
води в ада“, както по това време пееше Стефан Вълдобрев. На сутринта отидох в апте-
ката, купих си игли и спринцовка и се надрусах. Три дни пакета с дрогата стоя у нас.
Три дни се мразех и се друсах. На четвъртия Жоро дойде и си го взе. И си отиде… и ме
остави сама… в пълна, тотална, погубваща, изгаряща костите и плътта ми депресия,
вина и самосъжаление. Защо, защо, защо… защо се върнах там, откъдето бях успяла да
се откопча. Освен изтерзаване на душата ми, нищо кой знае колко страшно не се случи
чисто физически. Аз си бях на метадон, имах си колкото искам, просто си вдигнах малко
дозата и бях добре. Не спрях работа, никой не разбра, но вината и усещането ми за това,
че съм абсолютно лайно, нарасна с няколко степени. Игото си беше още там. Изход
нямаше.
След като отворих кутията на Пандора в онази сутрин, изпълзяха и други гадости. В
казиното решиха да съкращават сервитьорките и аз попаднах в групата на „прецака-
ните“. Слава Богу, тъй като бях любимата „еврейска сервитьорка“ на много от клиен-
тите, те не ме оставиха. Добрите стари евреи. Запознаха ме с мил човечец на име Моти,
който беше влязъл в критическата с триста километра в час, беше зарязал бизнеса и
семейството си в Израел и търсеше щастието в София, където има от всичко по много
и на далавера. Красивите и лесни момичета му бяха завъртели главата. Моти живееше

40
с идеята, че в София всичко е възможно, ако си богат чичко от чужбина, следователно
ще си намери за сериозна връзка млада хубавица, която да му вдига падналото самочув-
ствие. И даже ще успее да отвори някаква мечтана закусвалня за бързо хранене. След
като се запозна с мен и много ме хареса, Моти реши да ме наеме… за всичко. Предста-
вяше си, че ще му бъда любовница, сътрудничка, секретарка и изобщо ще го въведа в
софийските потайности. Аз бях без работа, пари ми трябваха, така че се съгласих да
бъда всичко без любовницата. Сигурно съм била много убедителна, защото Моти се
нави да ми дава по 500 долара на месец, за да го придружавам, да му намеря апартамент,
да му намеря гадже и изобщо да му правя компания в новия му живот в България. Тази
сага продължи около година. Намерих апартамент, редовно снабдявах моя благодетел с
момичета, които не бяха точно гаджета, а обикновени проститутки, но той си мислеше,
че го обичат. А те просто стискаха периодично очи за някой безотчетен лев. Освен това
всеки ден обикаляхме софийските улици в търсене на подходящо място за неговото
мечтано заведение. Не мога много да се оплача от този период, защото, въпреки че беше
страшно наивен, дебеличкият синеок Моти беше добър човек, грижеше се за мен и дъ-
щеря ми и като изключим неудобството, че ме будеше нощем, за да плаче по телефона,
че някоя от поредните красиви приятелки го била изоставила, общо взето си прекар-
вахме добре. Аз също забих ново гадже, което намерих чрез общи приятели в централно
кафене. Той беше алкохолик в ремисия, който много мразеше наркоманите и въпреки
че знаеше моята история, ме обичаше много. За радост на вече порастващата ми дъщеря
нищо не излезе от тази връзка. Гаджето непрекъснато пушеше трева и – освен да ме
ревнува, нямаше други занимания. Не ни се получи, но пък с тревата си станахме
близки. С течение на времето Моти се осъзна, че няма причина да плаща за моята ком-
пания, запозна се с разни евреи, които си живееха в София, и лека-полека ме отстрани.
Не, не грубо, сигурно затова пазя скъп спомен за него в сърцето си. Но въпреки това
отново останах без работа и без кой знае какви планове.

Мракът преди спасението

Няколко дни по-късно попаднах на обява във вестника, че новооткрит стриптийз бар
в центъра на София търси сервитьорки. Отидох на интервю, на което мереха гръдната
обиколка, талията и ханша, уж за да взимат мерки за униформи. Аз явно се вписах в
критериите им за секси мацка, харесаха ме и ме взеха. В стриптийз баровете сервитьор-
ките са в оскъдно облекло, но никой не може да ги накара да правят неща, различни от
сервиране. Ако проституираш, то си е по твое собствено желание. Така се влях в бизнеса
със скъпоплатени проститутки, алкохол, стриптийз, плодова салата, сервирана върху
голо женско тяло (ВИП услуга, която по онова време се предлагаше само във въпросния
бар) и всякакви други секси забавления, предназначени за богати чичковци, жадни за
забава извън брачното ложе.
Покрай любим приятел от детските години, сега виден моторджия, когото срещнах
случайно, отново започнах да ходя на Кравай. Сближихме се доста, той беше влюбен в
мен и упорито ме сваляше. Всекидневното ми висене на това култово за София място
още от самото начало тръгна с нонстоп пушене на трева, за да мога по-добре да се впиша
в средата. Или по-точно в утайката. Хора, които живеят, за да карат и да говорят за
мотори, или за да пият бира и да пушат трева. Продължавах да си пия и метадона, раз-
бира се. Освен това, някак загадъчно на целия фон, още бях и студентка. Даже си взимах

41
изпитите. Без да уча изобщо. Цялото лято го преживях на Кравай. Работното ми време
започваше в 22.00 часа и свършваше към 5-6 часа сутринта. Посрещах изгрева в някое
такси, прибирах се в къщи и спях. В 18.00 часа идваше моят любим обожател приятел,
взимаше ме с мотора и отивахме на Кравай. Веднъж седмично ходех до програмата да
ми напълнят шишетата с животоспасяващия метадон и така, в игри за големи и в плътна
димна завеса от трева, живеех като полубивш, полунастоящ полунаркоман. Валя по-
расна някак си между всичките ми пропадания и общо взето, се отглеждаше сама. Беше
станала трети клас, ходеше си сама на училище и си имаше най-добра приятелка в съ-
седния вход, с която прекарваше свободното си време. През това лято дори успях да
отида в Созопол на море заедно с двайсетина мотористи. Изкарах незабравима седмица.
Връщах се към живота, който смятах, че съм изгубила. Само че все още бях зависима,
несвободна, все още демоните на опиатите ме държаха в плен. Не можех без метадон,
не можех без трева, не можех без моторите. Отново бях вързана със собствените си ве-
риги, за които вярвах, че ми носят наслада. В бара се сблъсквах ежедневно с най-низките
страсти, тласкащи мъжете към животински извращения. Устоях на изкушението да
стана проститутка, въпреки че в повечето случаи предложенията бяха толкова примам-
ливи, че бях на косъм… Сега изобщо не знам какво точно ме е спирало.
Появи се и нова зависимост – към парите. Събирането на парите от огромните ми
бакшиши се превърна в мания. Не можех да си представя да нямам пари, да не работя в
скъпо заведение, да не се возя на такси. Бях се превърнала в абсолютен консуматор,
зависима от всичко материално, обсебена от това да изкарвам пари, независимо по ка-
къв начин. Светът на платената любов е като октопод. Увива те в пипалата си, засмуква
те и няма измъкване. Много често си говорех с момичетата, които танцуваха по пило-
ните. Абсолютно всички бяха проститутки. Някои от тях нерегламентирани. Други си
имаха тарифа. По онова време силиконът и ботоксът не бяха навлезли масово. Правени
цици имаха единици. Момичетата бяха изключително красиви, млади и естествени. Не
бяха много умни, но не им беше и много нужно. Повечето идваха от провинцията. Бяха
казали на техните, че учат в София. Веднъж попаднали в пипалата на т.нар. лесни пари,
излизане нямаше. Запознах се с една проститутка, вече на 52 години, имаше две деца от
клиенти и все още изглеждаше добре. Толкова добре, че още танцуваше на пилон. Не в
най-елитните барове, но все пак я поръчваха и успяваше да си гледа децата. Всяка
имаше история, всяка имаше обяснение защо е стигнала дотук. И почти всички казваха,
че няма се откажат въпреки рисковете. Професията им носеше някаква демонична нас-
лада. Клиентите също бяха различни. Имаше страхотни купонджии, които просто се
забавляваха, обичаха да харчат пари и рядко си взимаха момиче за секс, даже по-често
канеха нас – сервитьорките, да пием с тях, защото имахме повече какво да си кажем.
Мен често ме канеха. В тези барове основна движеща сила са парите. Девизът е: „Да
измъкнем максимално количество пари от джоба на клиента“. Сервитьорките имаха раз-
решението да сядат при клиентите и докато им правят компания, да пият нещо скъпо.
Като шампанско Дом Периньон. При цена от 300 долара бутилката, процентът за една
нощ само ти стига за нов скъп тоалет. Номерът е да се правиш, че се наливаш с шампан-
ско, за да поръчват колкото се може повече. А всъщност отпиваш, връщаш в чашата и
после изливаш под масата, без да те видят, за да не се напиеш. За цялата тази работа
трябва да си много добър психолог, за да прецениш при кого какво и колко можеш да
си позволиш. Всички бяхме много добри, направо им одирахме кожите. Когато дойдеше
сметката, имаше доста изненадани. Въпреки че ставаше рядко, тъй като повечето кли-
енти бяха редовни и знаеха кое колко струва. Изненадани оставаха само разните му там

42
аматьори, обикновено заблудени чужденци, никога не стъпвали в стриптийз бар. Да се
похваля, бях много добра манипулаторка и изнудвачка.
За две години обиколих три от най-елитните барове в София. Имах си много мои
„клиенти“. Те знаеха, че не съм проститутка, идваха при мен да пием и да си говорим.
Не знам защо толкова ме харесваха, като нищо не правех с тях, освен да ги слушам и да
им разказвам разни измишльотини. В този бизнес станах толкова изпечена лъжкиня, че
често губех представа кое точно беше вярно и кое – не. Такива ги редях, че направо им
отвинтвах главата на тъпите богати мъже. Тези, които не ми бяха редовни, а случайно
преминаваха, направо ги правех луди. Не им казвах, че не излизам почасово за секс.
Напивах ги до безпаметност, после ги обирах и – уж отивайки до тоалетната, не се връ-
щах повече. Искрено се забавлявах. Никой от шефовете и колежките ми не знаеше, че
съм наркоманка на метадон, не знаеха и че пуша трева. Най-вероятно нямаше да е проб-
лем предвид парите, които докарвах. В най-елитните барове имаше още една услуга,
най-скъпоструващата, но без секс. Да те изведе клиент на вечеря навън. Плащаше ня-
каква безумна цифра. Още им се чудя на тия загубеняци защо даваха торба пари, за да
си говорят с някого, независимо дали в бара, или някъде другаде. Аз често излизах на
вечеря. Единственото изискване на шефовете е да се върнеш преди бара да затвори.
Много ги беше страх да не правиш секс и те да не вземат процент от парите. На такива
места много трудно можеш да изкараш някой лев, без да се отчетеш на шефовете. Никой
и не смее да го прави, защото, ако разберат, ще те изгонят, а може и бой да изядеш.
Единствените безотчетни пари бяха бакшишите. Изкарвах много, но се превърнах в аб-
солютно безскрупулен урод и измамник, готов на какво ли не за кинти. Този отвратите-
лен, гнусен, циничен, неморален, безперспективен и безнадеждно мрачен свят на прос-
титутки, на мазни мъже с много пари, на наркотици и лъжи толкова ме беше изсмукал
и уморил, че все по-рядко се усмихвах. Това не беше моят живот, но аз отказвах да го
призная, така яростно се бях вкопчила в печеленето на пари, че изобщо не осъзнавах
как се губя в тъмния лабиринт на порока. Нощната работа толкова много ме изтоща-
ваше, че ходех като сянка. Алчността и недоспиването направиха с мен нещо страшно.
Спомням си преломния момент, в който се случи нещо наистина необяснимо и тогава
разбрах, че трябва да изплувам, че нещо или някой трябва да ми помогне. В бара кипеше
страхотен ентусиазъм, защото някаква световна клечка щеше да си празнува рождения
ден при нас. Извикаха ни още в ранния следобед абсолютно всички. Никой не почиваше.
Правихме хапки и всякакви гурме мезета, които обикновено не се предлагаха. Режехме
сьомги и слагахме черен хайвер в малки купички. Стриптийзьорките режеха моркови
на тънки лентички и псуваха звездата с рождения ден, защото не бяха успели да се нас-
пят, а ни чакаше тежка нощ. Купонът мина безупречно, звездата се напи като свиня и
завърши с оргия във ВИП сепаре. Всички гости падаха, повръщаха и пак ядяха и пиеха,
опипваха всички момичета – изобщо Содом и Гомор в центъра на София. Беше отвра-
тително. След целия този ад, който свърши някъде по обяд на следващия ден, всички
останахме да чистим помията, а същата вечер бяхме пак на работа. За три денонощия
ми се събираха общо 10 часа сън. Бях на ръба, не спала, не яла, на метадон, трева, шам-
панско и уиски. И полудях…
След третата безсънна нощ най-сетне бях в почивка. Вечерта си стоях вкъщи и извед-
нъж почнах да чувам гласове. Халюцинирах, че някой е вкарал таен код на мобилния
ми телефон и ме преследва. Взех да вкарвам някакви числа вместо истинския ПИН код
и блокирах телефона. Смятах, че доларите, които си бях събрала от бакшиши и криех
между книгите, са някакво огромно зло, което ме заплашва, и затова ги нарязах с ножица

43
и ги пръснах из стаята. Това е последното, което помня ясно. Душата ми не беше издър-
жала на толкова много мрак и се беше предала в желязната хватка на шизофренията.
От онзи момент в съзнанието ми са останали само фрагменти, които тънат в мъгла.
Качих се на такси, за да отида да си взема метадона, и изведнъж чух гласа на баща ми:
„Веселко, какво направи пак?“. Толкова се уплаших, че слязох в движение. На следва-
щата сутрин Тони, бащата на Валя, дойде у нас, не помня защо. Той така и не ме остави
през всичките тези години. Много искаше да се оправя, помагаше ми с каквото може. И
онази сутрин всъщност той първи от близките ми ме видя луда. Завари цялата къща
обсипана с нарязани долари, всичко разхвърляно, аз говоря някакви безумия, плача,
смея се. В същия момент от 18-ия етаж на блока, в който живеех, се хвърлил някакъв
човек. Тони ме завел при майка ми и баща ми, те ме завлачили насила по психиатри и
психолози. Според лекарите съм отключила циклофрения и не са давали особени на-
дежди за оправяне, защото циклите, през които съм минавала – от пълно отчаяние до
пълна еуфория, били много начесто.

Биполярно афективно личностно разстройство (понякога наричано с остаря-

лото си име манийно-депресивна психоза или циклофрения) е заболяване от гру-
пата на т.нар. афективни разстройства и е класифицирано като психично забо-
ляване, характерно най-вече с промяна в настроенията. Епизоди на депресия и ме-
ланхолия са последвани от периоди на еуфория. Второто състояние психиатрите
наричат мания. Тези епизоди са циклични, но между тях може да има периоди без
признаци на заболяването. Научни изследвания посочват примери за висока коре-
лация между това психично отклонение и творческото съзидание, таланта, дори
гениалността на отделни индивиди. Хората, считани за биполярни, обикновено се
занимават с изкуство и като цяло са много по-дръзки, смели, общителни и при-
казливи.

Не знам дали бях дръзка, смела или общителна или просто душата ми боледуваше, не
знаех дали някога ще бъда нормална, дали ще мога да гледам как дъщеря ми расте, не
знаех ще мога ли пак да се влюбя, да обичам… Бях абсолютно и тотално загубена дъл-
боко в лабиринта на уморения си объркан мозък и не можех да изляза. Този път наис-
тина се нуждаех от чудо, нуждаех се от свръхестествена сила, нуждаех се от Господ. А
той, Господ, всъщност винаги е бил до мен. Гледал ме е. Гледал ме е през очите на
дъщеря ми.

Моето детство беше по-различно от това на останалите деца. Мама – най-

близкият човек в живота на едно малко момиче, беше болна, или поне това ми
казваше на мен.
В главата ми има запечатани няколко мига от този етап на нашия живот.
Спомням си как си приготвяше „лекарството“ – слагаше нещо в една лъжица (не
знам защо, но много добре си спомням лъжицата – извита и черно-жълта в сре-
дата) и после гореше отдолу със запалка. След това слагаше памук, от който със
спринцовка събираше съдържанието. Не мисля, че съм била свидетел на много от
пътите, в които си е слагала „лекарството“, но и малкото, които видях, помня
добре. Спомените ми са откъслечни, но има една случка, която помня сякаш беше
вчера. Бяхме в нашата гарсониера в „Мусагеница“, някой тропаше на вратата и
незнайно защо ние с мама се затворихме в банята. Банята ни беше ужасно

44
потискаща, тревисто зелена и много стара. Криейки се в банята с мен, мама
трябваше да си бие лекарството. Много ме беше страх за нея, а и като повечето
деца се ужасявах от спринцовки. Въпреки това я гледах съсредоточено какво
прави, може би от притеснение ръката ѝ трепна и изведнъж започна да шурти
кръв. Тогава не знаех, че като си биеш нещо венозно толкова често, вените ти се
прецакват и всъщност най-вероятно затова ѝ е текло кръв. Но на мен ми остана
картинката с кръв навсякъде, ние двете скрити в зелената баня и бумтенето на
вратата. Мисля, че тогава за първи път усетих духа на страха, страх, че мога и
да изгубя мама.
Няколко пъти в детството ми съм чувала думата наркоманка, но не съм знаела
какво означава и никога не съм я свързвала с мама.
Мама работеше нощем и затова аз често оставах да спя при баба и дядо. Ни-
кога няма да забравя с какво нетърпение чаках вечерите, в които дядо ме водеше
вкъщи, защото мама се прибираше в нормално време от работа и можехме да
спим заедно, една до друга. Дядо ми казваше да си легна и че мама ще се прибере
скоро, но аз винаги и я изчаквах, за да я гушна и тогава да заспя спокойна. Живо-
тът си вървеше, мама беше все така „болна“. В един момент нещо се промени,
тя спря да си бие „лекарството“ венозно и започнахме да ходим в една къща, ко-
ято вътре малко приличаше на лекарски кабинет и от едно прозорче ѝ даваха
малка чашка с нещо вътре, което по физиономията на лицето ѝ изглеждаше гор-
чиво и което – след като го глътнеше, пиеше вода. В този период мама заспиваше
непрекъснато и навсякъде. Също пушеше нещо, което миришеше различно от ней-
ните цигари. Някъде тогава мама започна да работи през деня и аз си живеех с
нея, бях много щастлива, че я виждам повече и че всяка вечер си лягаме заедно.
Беше ми гадно единствено, че тя заспива, пушейки, беше ме страх да не ѝ се случи
нещо лошо. Сега се радвам, че съм била там като неин пазител. Един ден си сто-
яхме вкъщи с мама, аз си бях в стаята и по едно време чух, че някой влиза. Беше
тати. Мама и тати бяха разведени, но по това време с баща ми се виждахме
често. Той влезе и заварихме мама, седнала на пейката в хола, а пред нея купчина
хартия (после разбрах, че са пари, нарязани на парченца). Татко ми каза да си
отида в стаята, усещах че нещо не е наред и много се разстроих. Седнах на про-
зореца в детската стая малко да се разсея и да не чувам какво става в хола и
тогава се случи нещо ужасяващо. Възрастен мъж се хвърли пред очите ми от
последния етаж на отсрещния блок, видях го как се размазва и се превръща в кър-
ваво петно. Това е гледка, която никога няма да изтрия от главата си. Тогава не
се замислях много за смъртта и дори мисля, че не плаках, когато това се случи, но
не съм и подозирала, че духът на смъртта е бил толкова близо при нас в този
момент. Имах усещането, че адът е дошъл на земята. Следващият ми спомен е
няколко дни след тази случка, заминавах на зелено училище и мама ме изпращаше.
Никога няма да забравя как изглеждаше – облечена с пухкавото си далматинско
палто, изморените ѝ очи бяха пълни със сълзи. Аз няколко пъти ѝ казах да не се
натъжава, защото се връщам след 5 дни, но тя изглеждаше така, сякаш ме изп-
раща за много време някъде много далеч. Беше странна, никога не беше плакала,
когато ме е изпращала някъде. Интересното е, че нямам никакъв спомен от зеле-
ното училище, само ми се е запечатала картинката как махах на мама от авто-
буса, а тя плачеше. След няколко дни се върнах и ме посрещна тати, което беше
неочаквано, но аз много му се зарадвах. Той ми каза, че отиваме при баба и дядо.

45
 През целия път си говорихме, аз му разказвах за преживяванията си. Когато наб-
лижихме до блока на баба и дядо, тате стана сериозен и каза, че мама не е добре
и че засега ще трябва да живеем при баба, но ми каза да не се боя и че Бог ще я
изцели. Влязохме при баба и мама си изглеждаше същата, много ми се зарадва
като ме видя. През тези няколко дни, в които живеехме там, аз подочух баба и
дядо да си говорят, че трябва да заведат мама на 4-ти километър (знаех, че 4-ти
километър е лудницата, защото нашият апартамент се намираше близо и много
често чувах хора да казват, че живеем до лудницата). Тогава вече поставих пове-
дението на мама под съмнение, тя сменяше настроението си доста често, пла-
чеше за мен, макар че аз бях до нея. Казваше ми, че плаче за малката Валя, и бро-
дираше – нещо, което не бях виждала тя да прави никога. Много ме беше страх,
че баба и дядо ще я затворят в болница. Само се молех на Бог мама да се оправи.
Една от вечерите чух баба да казва на дядо, че според лекаря мама никога няма
да се излекува. Уплаших се много, но нямаше какво да направя, легнах до мама на
леглото и я гушнах с всичка сила. След няколко дни в неделя с татко отидохме на
църква, а единствената мисъл в главата ми беше за мама и се молех Бог да я из-
цели и да ми я върне същата, каквото беше преди. Не съм сигурна дали точно си
спомням след колко време се случи това, но в моята глава още на другия ден мама
се върна същата, каквато беше, и татко ми каза, че това е чудо и Бог я е излеку-
вал, защото аз съм се молила с чиста и истинска вяра. Това беше един от най-
щастливите дни в живота ми. Прибрахме се пак в нашия апартамент в Мусаге-
ница, татко идваше много често при нас, а животът започваше да се нарежда
както трябва.

Мисля, че лудостта ми продължи около две седмици. Един ден поредният психиатър,
при който нашите ме заведоха, ми предписа някакво ново лекарство. Междувременно
бях минала иглолечение, психотерапия, различни лекарства, вдигащи, свалящи, вся-
какви, но това беше ново. И наистина, не знам как, дали заради новото лекарство, или
заради молитвите на цялата протестантска църква, в която ходеше бившият ми съпруг
Тони, чудото се случи и на следващия ден се събудих нормална. Поне аз така помня.
Като по чудо, като отрязано с нож, като все едно някой дойде, докато спя, и нежно на-
мести всичко в ума, духа и душата ми. Пак станах нормална…

На прага на друг свят

Лятото свършваше, а с него и поредният етап в долната земя, през който бях преми-
нала. Бях нормална, но и все така „овързана“ в проблеми. Отново без работа, пиех ме-
тадон, само дето взех решение да не стъпвам на Кравай и да приключа с тревата. Даже
го направих символично. Отидох и казах на всичките си любими приятели мотористи,
че няма повече да идвам. Никой не ми повярва, но спазих думата си и никой повече не
ме видя.
Започнах да се срещам със стари познати с цел да си намеря работа. В главата ми
единствената възможност беше пак да съм сервитьорка. Не можех да си представя да не
изкарвам пари всеки ден. Толкова бях свикнала с бакшишите, че изобщо не си предста-
вях, че има и други начини за професионална реализация. Често обяснявах на баща ми,
който не искаше да се примири, че малката му умна дъщеря, въпреки че беше абсолютно

46
пропадалище и наркоманка, е сервитьорка. Казвах му, че не е важно какво работиш, а
къде. Тогава бях нещо средно между компаньонка и сервитьорка в бара в „Шератон“.
Татко нямаше никаква представа в какъв бардак си изкарвам хляба. Знаеше само, че не
иска да прислужвам цял живот и да нося манджи и питиета. Вече бях последна година
студентка. Взех си всички изпити, предстоеше ми дипломиране. Весела – наркоманката,
пропадналата сервитьорка от бардаците, скоро щеше да бъде дипломиран журналист.
В „Шератон“ ми беше последният стриптийз бар. Чрез познат англичанин започнах в
старо казино в центъра. Попаднах на поредното пропаднало място, където всички кли-
енти бяха зависими, този път от болестта хазарт. Тук, за разлика от отбраната еврейска
клиентела на „Хранков“, идваха всякакви – от таксиметрови шофьори, залагащи по 5
лева, до дебели турци и араби, вече всичко са проиграли и просто участващи в турнири
по табла, за да са в „джаза“. Хазартната зависимост също е описана в медицината като
заболяване, подобно на зависимостта към наркотиците. Клиентите на това казино си
бяха болни типове. В предишното казино единици бяха с проблем, повечето просто бяха
богати евреи, които играеха за кеф през уикенда.
Тук всички бяха истински завладени от залагането. Имаше един редовен клиент –
много шумен и цветен индивид. Млад, красив, облечен в скъпи дрехи. Миришеше ви-
наги на гъзарски парфюм и даваше големи бакшиши. Казиното беше денонощно, никога
не затваряше. Персоналът, т.е. крупиетата, мениджърите и ние работехме на смени по 8
часа. Първа, втора, нощна и един почиваш. И пак… Беше смърт, но беше работа. На
една моя нощна смяна този цветен клиент дойде с много пари. Почна да играе. Първо
рулетка, после Блек Джек, после покер. Губеше здраво. Стана 6 сутринта, смяната ми
изтече и си тръгнах. Една колежка ме беше помолила да я заместя втора смяна и в 2 пак
отидох в казиното. Цветният още беше там и още губеше. Смяната ми свърши в 8, на
другия ден бях първа от 6 сутринта. Заварих човека още там. Видът му беше напълно
окаян, мръсен, очите му червени до кръв, беше блед и се потеше. Беше загубил всичко,
беше проиграл колата си и в 6 сутринта на третия ден беше заложил апартамента си,
където живееха жена му и децата. Загуби и него. Не знам как не получи инфаркт, но
накрая просто стана и си тръгна. Дяволска работа. Скоро след тази случка собствени-
ците взеха много хубаво помещение в луксозен хотел и отвориха ново казино. Предве-
щаваше да е много по-лъскаво, да не ходят в него всякакви пропаднали комарджии. Го-
ляма част от персонала се премести на новото място, мен също ме преместиха. Имаше
лека еуфория и радост около това да започваш в току-що отворено заведение. Първо
чистихме казиното, после подреждахме масите. Всички бяхме запалени и щастливи да
работим в най-хубавото казино в София. Отворихме, работата ни по нищо не се разли-
чаваше от тази на останалите места. Комарджиите си бяха комарджии, зяпачите си бяха
зяпачи, проститутките си бяха проститутки, сутеньорите и те си бяха „добрите, яки мом-
чета“, всичко си беше същото… Само аз ставах все по-нещастна и по-нещастна. Не бях
доволна от живота си, чувствах се супер зле в този подземен, пропаднал свят, в който
любов, съчувствие, признание и благодат липсваха абсолютно. Знаех дълбоко в сърцето
си, че мястото ми не е там, но така бях затънала в страхове и липса на увереност, че
изобщо не знаех какво да правя. Една сутрин в края на нощната ми смяна един от анг-
личаните – големи началници на казиното, ме извика в кабинета си:
– Весела, ти не си за тук, отиди на касата да си вземеш заплатата и си отивай.
Дори не го попитах защо. Знаех, че е прав. Излязох, слънцето тъкмо изгряваше, сед-
нах на една пейка и заплаках. Плачех за всичко – за себе си, за детето си, за работата си,
за сърцето си… за това, че не знаех закъде съм, закъде бях. Вече седем години и

47
половина бях абсолютно и тотално зависима от хероина, после от заместителя му – ме-
тадона, после от налудничавото събиране на пари. Никого не обичах, бях завършила
журналистика, но нямах представа къде да отида, за да работя нещо, свързано с образо-
ванието ми, а и изобщо не бях сигурна, че ставам. За пореден път в живота си бях на
дъното. Изчаках да стане 7 часа и звъннах на Тони. Винаги му звънях в критични мо-
менти, той беше единственият човек, който винаги откликваше на безумията ми, на бит-
ките ми със себе си, и винаги намираше точните думи, които да заживеят в мен, да ми
вдъхнат вяра. Той веднага дойде, изслуша ме и ми каза:
– Трябва да спреш да работиш като сервитьорка и да започнеш да си търсиш работа
по специалност. Знам, че в началото ще е трудно, но всичко, което ти се случва, трябва
да ти покаже, че времето е дошло. Нищо не става случайно, това е знак. Някъде там има
живот за теб, който е по-добър от това, в което живееш през последните години, има
обещание за щастие, любов и свобода… Но ти трябва да направиш крачката и да се
жертваш, защото нали знаеш, винаги има жертва. Бог пожертва живота на Сина Си, за
да ни спаси от греховете ни и да ни даде вечен живот, ако решим да повярваме. Даде ни
и свободна воля да решим, ако искаме… Ти трябва да решиш да жертваш удобството да
изкарваш всеки ден пари, да жертваш уюта да работиш нещо познато, в което знаеш, че
си добра, трябва да жертваш спокойствието си. Страх те е, че няма да имаш пари и че
няма да можеш да се оправяш. Да, сигурно така ще е в началото, но трябва да превъз-
могнеш страха и да направиш само една крачка в тази посока…
През цялото време, докато Тони ми говореше, аз плачех и упорствах, че няма да се
оправя, че никой няма да ме вземе, че не ставам, че няма как да гледам Валя и да си
плащам тока. Но явно думите, които беше посял в душата и ума ми, лека-полека започ-
ваха да покълват, защото веднага след като се разделихме, отидох при майка ми и ѝ
разказах всичко. И за пореден път жената, която ми даде живот, за да мога да съсипя
нейния, ми помогна. Сигурно бихте казали, че всички майки биха постъпили така, но
това изобщо не е вярно. Знам стотици наркомански истории, познавам десетки майки
на наркомани. Повечето се отказват на втората, на третата година, просто казват „не
мога повече“ и се отказват. Спират да вярват, че детето им ще се оправи, спират да се
интересуват защо пак е започнало да се друса, кога е спряло, пие ли метадон или не,
защо мирише, от кога не се е къпало. Къде спи, има ли пари, от кога не е яло… Просто
затварят вратата на сърцето си, заключват я с голям катинар и спират да имат дете. То-
гава този наркоман, това дете умира, дори физически да е жив, той умира. Абсолютно
бих разбрала майка ми, ако ми беше казала да се оправям сама. Но тя не каза така. Не
знам откъде намери сили, как събра разкъсаното си от мен сърце, откъде взе останалите
ситни капчици надежда, за да ми повярва след милиардите лъжи, които беше чула през
годините. Не знам… Но за пореден път майка ми ми подаде ръка:
– Веси, ние можем да отделяме по 180 лева на месец, ще ти ги даваме, докато започ-
неш да взимаш заплата.
Още същия ден, без изобщо да лягам да спя, започнах да търся, да гледам обяви, да
пращам автобиографии къде ли не. Първо започнах в кабелни телевизии, радиа и вест-
ници. Нищо не се случи. Ходех на интервюта при разни хора – нищо. Обикалях някакви
странни места, които наричаха себе си телевизии, но никой не ми беше казал, че през
лятото няма как да си намеря работа в медия, защото това е най-мъртвият период. Осо-
бено през далечната 2000 година. Живеех някак с парите на нашите, които стигаха само
за ток, вода, телефон и малко храна, но се оправяхме. За разлика от мен – най-лошата
дъщеря, която някога се е раждала, моята Валя беше най-изключителното дете, което

48
можете да си представите. Тя беше на 10 години, абсолютно всичко разбираше, нямам
никаква представа какво си е мислела за мен, дали ме е обичала и дали не ме е мразила
всеки ден в главата си… не знам. Във всеки случай тя с нищо не показваше да е нещас-
тна, нищо не искаше, защото виждаше, че в момента нямаме пари, и се държеше стра-
хотно. Подкрепяше ме във всяко отношение. Ходеше на училище, изкарваше прилични
оценки и изобщо не ме занимаваше със себе си.
В началото на септември с някакъв вестник с обяви бях тръгнала към поредната ка-
беларка. Намираше се на кофти място и си взех такси с ясната мисъл, че няма да имам
пари за ядене, ако огладнея, преди да се прибера. Заприказвах се е шофьора и той ми
предложи да ме закара до най-голямата ефирна софийска телевизия по онова време, така
и така била близо до нас. Намираше се в „Дианабад“, а аз живеех в „Мусагеница“. Пос-
лушах го. Влязох в малка неугледна сграда по нищо не приличаща на телевизия. На
охраната ме спряха. Аз помолих да извикат някой, който отговаря за стажантите, казах
им, че искам да ходя на стаж. От втория етаж слезе много красиво момиче, което ми
каза, че ако искам, мога да отида в редакцията на най-гледаното тогава женско преда-
ване и да говоря с главния редактор. Качих се на втория етаж, сградата наистина беше
неугледна, но аз не забелязвах нищо. Бях толкова щастлива и развълнувана, че има на-
дежда да започна стаж в телевизия. Това беше единственото тогава женско предаване с
красива руса водеща, която всеки ден си говореше с най-различни известни хора –
певци, артисти, политици. Студиото ѝ беше огромно и лъскаво, изобщо за онова време
беше най-готиното и модерно място, в което можех да попадна… Влязох в малката стая,
където беше редакцията на предаването. Никога няма да забравя жените вътре, които се
обърнаха, за да видят кой влиза. За мен бяха невероятни. По-красиви жени не бях виж-
дала. Всички облечени страхотно, с перфектен грим и ухаеха на изискани парфюми.
Почувствах се ужасно зле пред тези уникални красавици… Осъзнах, че нямам хубави
дрехи, че съм грозна без прическа, без парфюм, че на лицето ми е лепнат срама, че съм
нещастна наркоманка, която си е продавала живота за малко жълт прах, който съм си
инжектирала във вените и който толкова много ме е принизил, че отдавна съм забра-
вила, че и аз искам да съм красива, да мириша хубаво, да се усмихвам, и евентуално,
ако имам малко късмет, да бъда щастлива. Тогава с вперените в мен очи на тези успели,
спокойни и красиви жени разбрах, че искам неистово и крещящо да съм като тях… И
точно тогава в онази една минута преди да кажа: „Здравейте, аз се казвам Весела и много
искам да се уча на журналистика от вас“, разбрах дълбоко в сърцето си, че искам да
успея, искам да дишам, искам да се смея, искам да се влюбвам, искам да плача, искам
да съм свободна, искам да живея! И точно там – на вратата на редакцията на предава-
нето на втория етаж на грозната, стара сграда в кв. „Дианабад“, аз се вкопчих в живота,
заинатих се и се преборих със зависимостта си към хероина.
Не спрях метадона в онази минута, нито всичко веднага тръгна по вода. Предстоеше
дълъг процес, предстоеше ми цяла нова вселена, в която трябваше да се науча да живея.
В телевизията се чувствах много добре. Красивите жени се оказаха редакторите на пре-
даването. Работеше се много. Ходех първа и си тръгвах последна. Попивах всяка стъпка
и всяка дума, учех се как се прави телевизия. На края на първия месец придобих малко
увереност и самочувствие и започнах да предлагам теми и гости за предаването. По
онова време компютрите и интернетът все още бяха екстра, в редакция имаше само един
компютър, на който сценаристката пишеше всяка дума, която на другия ден излизаше
от устата на водещата. Цялата информация, която събирахме, за да готвим темите и гос-
тите, беше от вестници, списания и лични разговори. Аз ходех по снимки с репортерите

49
и за около два месеца успях прилично да се впиша в екипа. Работех най-много от всички,
защото много исках да ме назначат. Започнах да се гримирам, започнах да изглеждам
малко по-добре, чувствах се страхотно. Все едно отново се раждах, все едно за първи
път дишах.
Още пиех метадон, ходех веднъж седмично да го взимам, но все по-често в мен се
зараждаше желанието да го спра. Първоначално много бавно си намалявах дозата сама.
Минах през страха от абстиненция, но желанието ми да започна абсолютно нов живот
беше по-силно от страха. В късната есен събрах смелост, отидох при лекуващия лекар
и му казах, че искам да посрещна 2002 година напълно свободна. Той ми каза, че ще
почваме да намаляваме дозата и на 31 декември за последен път ще пия метадон. Както
винаги става, излизайки от кабинета му, срещнах стар другар от времето, в което бях
долна наркоманка. Не го бях виждала от ужасно много време. Оказа се, че и той е в
програмата. Отидохме да пием кафе и аз се похвалих, че съм решила да спирам всичко.
И тогава демонът на зависимостта проговори: „Ти луда ли си… не можеш да спреш,
нали знаеш колко тежка абстиненция ще имаш, няма да можеш да спиш месеци, ще се
съсипеш… Какво, работа си започнала… Забрави, няма да можеш да ходиш там, всичко
ще те боли, човече, много ще е гадно… Няма да спреш и пак ще се подкараш… със
сигурност“.
Демонът в него се свърза с останалата малка частица неувереност, безверие и страх,
които все още живееха в мен. Вътрешно запищях… Върнаха се всички мании, които
бях успяла някак да изгоня: „Няма да успея, ще се проваля, ще започна пак, сърцето ме
боли от мъка по любовта на живота ми, моя Хероин, той ми липсва, искам отново да
потъна в сладката забрава, в жълтото безвремие… как ще спра всичко това, та аз от осем
години живея във тази прекрасна опиатна зависимост, не искам да не мога да спя, не
искам да ме боли всеки микрон от тялото ми, не искам и не мога… НЕ МОООГААА“…
И тогава станах от стола в кафенето и без да кажа „Чао“, просто избягах. Тичах колкото
мога по-бързо по гадната, кална улица, пропита от миризмата на наркомани, отрепки и
всякакви дребни пропаднали същества, които населяваха района на Метадоновата прог-
рама. Тичах, горчиви сълзи с вкус на хероин се стичаха по лицето ми, в гърлото ми беше
застинал отчаян писък, исках да избягам от старите демони, исках да избягам от себе
си. Мразех се, мразех хората, чийто живот преминаваше в този район на града и които
не искаха да ме пуснат, страхувах се ужасно….
Въпреки страха започнах да намалявам метадона, чувствах се страхотно, чувствах се
истински победител. Времето минаваше и двата месеца изминаха бързо. Бях много за-
ета, всеки ден ходех в телевизията, всеки ден динамиката на работата ме водеше напред.
Чувствах се нужна и харесвана, някъде ме чакаха и харесваха. Спомням си даже, че
покрай общи познати водещата на предаването беше разбрала, че съм наркоманка. Уни-
калното беше, че говорихме за това и тя каза, че ме разбира, че от сърце иска да се
излекувам, че няма да ме изгони и че ме харесва и вярва в мен. Тогава ми пораснаха
крила. Вкопчих се с такава сила в мисълта, че мога да се освободя от зависимостта си,
че скочих… скочих и не паднах, а полетях.
Някъде в същия този период открих вярата в Господ. Някой ми каза, че Той ме обича,
чух, че го е грижа за мен и иска да ми помогне. Тогава всичко това ми се струваше
абстрактно и налудничаво и не успях да отворя сърцето си. Заради страховете си, егото
си, разочарованието от самата мен, заради гнева и болката от отхвърлянето, които вла-
чех с мен като торба с камъни, не успях да пусна вярата и надеждата в сърцето си. Но
Бог не ме отхвърли, въпреки че аз не повярвах. Поведе ме към пътя на Спасението.

50
 На 31 декември пих последната си доза метадон. Около седмица имах някакви оста-
тъчни симптоми на абстиненция, не можех да спя няколко дни и нощем се измъчвах от
страхове, но бях толкова решена да успея, че нищо не можа да ме събори.
Започна 2002 година… Посрещнах я свободна, сякаш се родих отново. Сякаш възду-
хът, който дишах, беше различен, сякаш небето беше по-синьо, а тревата по-зелена. Тя-
лото ми започна да реагира по нов начин на всичко. Вкусът към храната ми се промени.
Усещах живота по съвършено нов начин, учех се да се радвам на всеки нов ден… Живот
без страх, без болка, без извратената погубваща любов, без вериги. Това беше моят жи-
вот и аз си го исках. Исках си го, взех си го и щях да си го живея. Каквото и да ми се
случваше от тук нататък, бях преборила робството, бях надвила най-страшното… за-
почвах отначало.

51
 Послеслов
Днес, 16 години по-късно, мога да кажа, че съм напълно чиста. Дотолкова чиста, че
чак съм като сменена. Нов човек, пълна съм с вяра, с лекота, със спокойствие и надежда
за прекрасен живот. Дъщеря ми Валентина е щастливо омъжена за прекрасен мъж,
който я обича и се грижи за нея. Общо взето всичко, което една майка може да поиска
за момиченцето си. Имам син на 9 години, който е прекрасен и осмисля всеки мой нов
ден. Обичам ги и двамата повече от живота си. Работя в най-престижната и гледана
телевизия. Продуцент съм на актуално предаване. Мога да кажа, че се чувствам прек-
расно. Свободна съм да вземам решения и да нося отговорност за тях. Имам самочувс-
твието на успял човек. Човек, на когото може да се разчита, който се грижи за себе си,
за приятелите си и за работата си. Чувствам се обичана и обичам… Бог, хората и живота.
Когато започнах да пиша тази книга преди пет години, не вярвах, че ще я довърша.
Просто имах нужда да разказвам, да си спомня, да подредя тези осем години от живота
си, защото вярвам, че няма случайни неща, че всичко, което ни се случва, е заради нещо
друго, което предстои. Когато започнах да пиша, духът на Хероина някак се завърна в
душата и тялото ми и докато траках клавишите на компютъра, отново преживях лека
форма на абстиненция. Спомням си, че малко се изплаших, но си казах: „Не, няма да
спра, точно защото ме е страх, няма да се поддам на страха, ще напиша историята“. Днес
съм напълно сигурна, че разказът ми ще помогне на много хора… Да разберат. Да чуят.
Да помислят. За наркозависимите. За другия свят, този невидимия, който те погребва
жив и руши любовта и вярата. Да разберат, че има надежда, че и в най-страшните мо-
менти, когато не виждаш път, когато си сам срещу болката и страха, когато всички са
срещу теб и искаш единствено да умреш, има Някой, който те обича. Само трябва да
повярваш и да приемеш. Че можеш да се справиш. Страхът е най-големият ти враг, но
той може да бъде победен. Аз успях. И ти можеш.
Благодаря на всичките си близки приятели и роднини, че никога не спряха да вярват,
че ще се оправя. Благодаря на майка ми, баща ми и сестра ми, които ми помагаха, оби-
чаха ме и бяха до мен в тази битка. Ние спечелихме срещу Жълтото чудовище…
Благодаря на дъщеря ми Валентина, без която тази книга нямаше да е факт. Един ден
тя ми каза: „Мамо, в съвременния свят няма герои… Няма хора, които да вдъхновя-
ват… Имаме нужда от пример… Моля те, довърши книгата, защото тя може да про-
мени съдбите на много хора“.
Благодаря на моята прекрасна и най-добра приятелка Марта, която се съгласи да бъде
пръв редактор на книгата и с нейните корекции разказът стана плътен и подреден. Бла-
годаря ти, Марти, че си до мен и че ме вдъхновяваш с чаровната си лудост и желание за
живот и енергия. Много ми помагаш, наистина. Благодаря на Митко Новков, който, без
да ме познава, стана първият безпристрастен читател и след това и редактор на книгата.
Той усети духа на вяра и надежда и с блестящия си професионализъм даде на думите
живот.
Сигурна съм, че за всекиго, който се бори с какъвто и да проблем, свързан с нарко-
тици, алкохол, хазарт, проституция, домашно насилие, агресия, самота, тази книга ще
бъде вдъхновение. Ще посее в сърцето му семенце на надежда и вяра. И с помощта на
любовта и хората това семенце ще расте и след време ще даде плод. Не спирайте да се
борите, защото животът е прекрасен дар и ако успеете да го живеете достойно и без
страх, ще разберете, че съм права. Толкова е просто – отваряш си очите сутрин и казваш:

52
„Благодаря!“, вдишваш глътка въздух и казваш: „Прощавам на всички и на себе си!“,
усмихваш се и казваш: „Вярвам, че ще успея!“.
Чудовищата не са непобедими, когато искаме и вярваме, можем да ги победим.

53
 Приложение

Весела на шестнадесет, началото на лудите години

54
Сватбата на Весела и Тони (1990).

Весела и Тони на сватбата си (1990)

55
Весела и Валя в автобуса на връщане от Чехия (1991).

В Хараре, Зимбабве (1991)

56
Хараре, Зимбабве – Валя е на една година (1992).

Хараре, Зимбабве – Валя е на две години (1993).

57
Отново в България (1994).

С деца на кръчма (1995)

58
Валя чупи чинии в таверната на Царево (1995)

Пиянско море (1995)

59
Майка в капана на хероина (1995)

60
В ада

61
В ада

62
В ада

63
В болницата. Валя е на 4 години

Трета Коледа на хероин.

64
Начало на метадоновата програма. Пуша марихуана.

Сервитьорка в стриптиз бар на хероин.

65
Една от малкото усмивки в този период.

Весела чиста от два месеца (2001).

66
 Весела Тотева
Падение и спасение
Изповедта на една хероинова наркоманка
Българска
Първо издание

Редактори Митко Новков и Марта Евтимова

Художник Димитър Келбечев
Коректор Мая Любенова

Формат 60/84/16
Печатни коли 9

Предпечатна подготовка:
Студио Стандарт ЕООД - Пловдив, тел. 032/60 90 50

Печат:
Полиграфически комплекс Жанет 45 - Пловдив
бул. „Ал. Стамболийски“ № 9, тел. 032/60 90 90

Издателство Жанет 45 ООД - Пловдив

бул. „Ал. Стамболийски“ № 9
тел. 032/60 90 90; факс: 032/60 90 60
www.janet45.com

https://4eti.me

ISBN 978-619-186-274-0