1942

1943
Английска. Първо издание

Преводът е направен по:

Antony Beevor
Stalingrad: The Fateful Siege, 1942–1943
Copyright © Ocito Ltd, 1998, 2011

Всички права запазени. Нито една част от книгата не може да бъде размно-
жавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на
издателство „Изток-Запад“.

© Мария Кондакова, превод, 2018

© Издателство „Изток-Запад“, 2018
София, 2018

https://4eti.me

ISBN 978-619-01-0328-8
 Съдържание
Анотация ....................................................................................................................................... 4
Предговор към настоящото издание ......................................................................................... 5
Предговор .................................................................................................................................... 10

ПЪРВА ЧАСТ. „СВЕТЪТ ЩЕ ЗАТАИ ДЪХ!“

1. Двуострият меч на Барбароса ....................................................................................................... 13
2. „Няма нищо невъзможно за германския войник!“17 .................................................................... 19
3. „Разбийте вратата и цялата прогнила постройка ще рухне!“ ................................................. 25
4. Гибелната дързост на Хитлер: отложената битка за Москва ...................................................... 32

ВТОРА ЧАСТ. „БАРБАРОСА“ – ВТОРИ ОПИТ

5. Първата битка на генерал Паулус ................................................................................................. 44
6. „От колко земя се нуждае човек?“ .............................................................................................. 55
7. „Нито крачка назад“ .................................................................................................................... 65
8. „Стигнахме Волга!“...................................................................................................................... 76

ТРЕТА ЧАСТ. „СЪДБОВНИЯТ ГРАД“

9. „Времето е кръв“: септемврийските битки ................................................................................ 88
10. Rattenkrieg ................................................................................................................................. 102
11. Предатели и съюзници ............................................................................................................. 115
12. Крепости от руини и желязо .................................................................................................... 129
13. Последният щурм на Паулус .................................................................................................... 143
14. „Всичко за фронта!“ ............................................................................................................... 150

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ. КАПАНЪТ НА ЖУКОВ

15. Операция „Уран“ ..................................................................................................................... 161
16. Маниакалното упорство на Хитлер ......................................................................................... 177
17. „Крепостта без покрив“ ......................................................................................................... 185
18. „Der Manstein Kommt!“ ............................................................................................................ 194
19. „Коледа по немски“ .................................................................................................................. 206

ПЕТА ЧАСТ. ПОКОРЯВАНЕТО НА ШЕСТА АРМИЯ

20. Въздушният мост ...................................................................................................................... 219
21. „Капитулацията изключена“ .................................................................................................. 231
22. „Германският маршал не се самоубива с ножичка за нокти!“ ............................................ 245
23. „Спрете да танцувате! Сталинград е паднал“ .................................................................... 259
24. Градът на мъртвите................................................................................................................... 266
25. Мечът на Сталинград ............................................................................................................... 274

Приложение А. Германски и съветски боен състав, 19 ноември 1942 г. ............................... 283

Приложение Б. Дебатът за статистиката: числеността на Шеста армия в „котела“ ............. 287
Препратки ................................................................................................................................. 288
Бележки за източниците.......................................................................................................... 289
Избрана библиография ............................................................................................................ 309
Списък на илюстрациите ........................................................................................................ 313
Снимки ...................................................................................................................................... 314
Карти .......................................................................................................................................... 334

3
 Анотация
„Сталинград” на Антъни Бийвър е една от онези книги, които не се четат, а се прежи-
вяват. Тя убожда сърцето и вика духа на ужаса, за да ни разкаже за събитие, което не
можем просто да наречем битка. То е колосална човешка касапница, превърнала се в
повратна точка на Втората световна война. То е рана, която дори времето не може да
излекува напълно и спомен, който светът трябва да запише в графа „никога да не се
повтаря”.

Антъни Бийвър, бивш офицер от британската армия и автор на няколко книги за вой-
ната, се наема да облече в думи един страховит военен сблъсък, да оцени сложността
му и да ни срещне с участниците в него. От нахлуването на немската армия в съветските
земи през 1941 г. до капитулацията ѝ през 1943 г. От руския култ към снайпериста Ва-
силий Зайцев до очарованите от саможертвата германски войници. От жадните за вели-
чие тирани до пълното незачитане на загубените човешки животи, които наброяват по-
вече от един милион. Един милион деформирани от болка лица и бомбардирани мечти.

Хитлер се вижда как полага свастика на съветската карта, но не взема предвид глада и
изтощението, върлуващи из армията му по време на продължилото 200 дни сражение.
Германия е победена от комбинация от фактори: необятността на руските територии,
дължината на захранващите линии, калта, студът и най-вече – готовността на руснаците
да се бият до смърт. И тук Антъни Бийвър не митологизира. Фанатичният героизъм и
желязната дисциплина, продукт на съветската система, се оказват непобедими. Немалък
фактор е и непоколебимостта на Сталин да екзекутира всеки свой войник, който нап-
рави опит да се предаде, да отстъпи назад или да откаже да застреля другарите си.

Германия се хваща в капана на илюзията за превъзходство, но това виждаме само ако

погледнем картината отдалече. Тази книга отдава значение на детайлите – покритата с
трупове земя около Сталинград, замръзналите посинели тела, жаргона на войниците,
повсеместните зарази и тоталната дехуманизация. По време на подобна трагедия може
само да се умира физически и духовно. В името на държавата.

„Сталинград” е книга с барутни страници и кървави букви. Книга за годините, в които

Отвъдното се простира по течението на река Волга. Книга за жертвоприношение, което
не може да бъде прежалено със свещи, молитви и покаяние. Книга за смърт, която
трябва да живее в паметта ни. В името на историята.

4
 Предговор към настоящото издание
„В нашия архив имаме едно просто правило – каза ми полковникът в руското Минис-
терство на отбраната, когато започнах да събирам материал за тази книга през 1994 г. –
Казвате ни темата и ние избираме папките.“ Веднага разбрах, че няма смисъл да въз-
разявам. Макар че Руският държавен архив беше отворен за чужди изследователи през
1991 г., военните създаваха спънки. Накрая, след натиск от правителството на Елцин,
ЦАМО – архивът на военното министерство в Подолск – трябваше да отстъпи. Имах
късмета да бъда един от първите чужденци, които получиха достъп по новите разпо-
редби. „Е, както знаете, пиша за Битката при Сталинград – отговорих аз. – За да ви
дам представа от какъв вид материали се интересувам – открих, че най-интересните
свидетелства в германските военни архиви във Фрайбург са тези на външни наблюда-
тели, лекари и свещеници.“
„В Червената армия няма свещеници“ – засмя се от сърце полковникът, размахвайки
пръст срещу мен.
„Разбира се, но какво ще кажете за политическите офицери? Търся такъв тип ма-
териали, които да предават реалната картина на войнишкия живот по време на бит-
ката.“
„Значи докладите на политическия отдел – каза той замислено. – Ще видим.“
Пет месеца по-късно, когато с моята преводачка д-р Люба Виноградова най-сетне
бяхме допуснати в архива в Подолск, тези обемисти доклади далеч надхвърлиха всич-
ките ми очаквания. Почти всяка нощ по време на битката, от последните дни на август
1942 г. до края на годината, политическият отдел на Сталинградския фронт е изпращал
по въздуха до Москва подробни отчети, каквито обикновено не се откриват никога във
военните дневници. Те бяха адресирани до Александър Шчербаков, главния комисар на
Червената армия в Москва. Един дневен отчет обхващаше между дванайсет и двайсет и
четири страници. Нямаше никакво пропагандно лустро – удивителна рядкост в архипе-
лага на съветските архиви. Сталин е бил толкова загрижен за изхода от битката, че е
искал пълната истина. Тези документи бяха точно това, което търсех.
Имах невероятен късмет с момента, който бях избрал. За съжаление полуотвореният
прозорец вече е почти съвсем затворен. През 2001 г., скоро след като приключих с про-
учванията за следващата си книга, „Берлин: разгромът“, шведският историк Ленарт
Самуелсон ми се обади, за да ми каже, че ФСБ (новото име на КГБ) е започнала да
проверява регистрите на архивите, за да разбере кои точно папки се проучват от западни
историци. Няколко месеца по-късно Катрин Меридейл, специалистка по нова руска ис-
тория, която по онова време работеше в Москва върху следващата си книга, ми каза, че
дори не са я пуснали в Подолск и че определено събират централизирана информация
за чуждите изследователи. Фактът, че вече имаше компютри за следене на чуждите из-
следователи, а нямаше пари за създаване на единен компютърен каталог на архива, каз-
ваше много за ситуацията.
Сталинград, като синоним на съветския героизъм, е особено чувствителна тема. Това
важи с особена сила днес, когато Кремъл и всъщност почти всички политически лагери
искат да използват Жуков и Червената армия (неосквернена от сталинизма, защото е
пострадала от чистките) като символи на руското единство и величие. Скоро се научих,
когато разговарям с ветерани, да избягвам да затъвам в политически спорове. Един на-
мек за критика срещу Сталин, и дори и най-големите антисталинисти сред тях заемаха
5
отбранителна позиция. Критиката срещу Сталин, великия вожд от войната, сякаш пос-
тавяше под съмнение тяхната саможертва.
Проучването в Германия беше много по-просто, но ми поднесе неочаквани изненади.
В Държавния военен архив във Фрайбург им Брайсгау не се надявах да намеря нещо
кой знае колко повече от статистика и сухо описание на събитията от оцелелите военни
дневници и документи. Те са били откарани със самолети, преди руснаците да превзе-
мат летищата на обкръжената Шеста армия на Паулус. Само че дори данните от квар-
тирмайстера – заявките за провизии – разкриха един слабо познат аспект на битката:
факта, че във Вермахта са служили голям брой съветски граждани.
Пак в архивите във Фрайбург открих неочаквано богатство от материали за морала на
войските и условията, в които са живели – било то описания от лекари, обичайно про-
ницателни наблюдатели на човешкото страдание, или от германски военни свещеници.
Имаше също и дебела папка с преписи от повече от сто писма, написани до съпруги или
родители в средата на януари 1943 г. от войници, които са знаели, че за последен път
изпращат вест на близките си, защото в този момент Червената армия наближава лети-
щето при Питомник. Тези писма са прехванати и задържани по заповед на Гьобелс,
който иска да ги използва като основа на героичния разказ за германската саможертва –
план, от който скоро се отказва. Този материал, който е интересен показател за различ-
ните емоционални състояния – поразителен е контрастът между сдържаност и припов-
дигнатост, – е нещо, от което германските историци са се възползвали учудващо малко,
освен може би за да докажат, че писмата, цитирани в големия бестселър от 50-те години
„Последни писма от Сталинград“, почти със сигурност са фалшификати.
В друг раздел на архива открих доклади, които офицерите и войниците, евакуирани по
въздуха от „котела“ (т.е. обкръжението), е трябвало да напишат. Тези мъже, обикновено
по двама от дивизия, са най-вече хората, избрани за „Ноевия ковчег“ на Хитлер. Него-
вата идея е била да заличи катастрофата при Сталинград, като създаде нова Шеста ар-
мия със символично „семе“ от старата. Техните лични рапорти, написани почти веднага
след пристигането, ми се сториха особено ценни, като се има предвид в какви обстоя-
телства са написани. Авторите им не са се страхували от старшите офицери. Знаели са,
че офицерите, които искат от тях тези доклади, отчаяно се нуждаят от надеждна инфор-
мация за случилото се, а и те самите явно са изпитвали нужда да свидетелстват правдиво
от чувство за дълг към всичките си другари, които са останали там.
Обърканата смесица от облекчение и вина у всички, които са били евакуирани, е много
впечатляваща. Най-интересно ми беше всъщност да открия, че офицерите, изведени на
свобода от адското обкръжение, не обвиняват пленените генерали, като например гене-
рал Зайдлиц-Курцбах, които са минали на руска страна в напразен опит да започнат
революция срещу Хитлер. Те разбират гнева на онези пленени старши офицери, които
са се чувствали предадени от Хитлер и виновни, че на свой ред са убедили войниците
си да продължават безсмислено борбата. Когато разговарях обаче с по-младши офи-
цери, взети в плен след капитулацията, които някак си бяха преживели годините в съ-
ветски трудови лагери, открих, че те още не могат да простят на генералите, влезли в
сътрудничество с онези, които са ги пленили.
Интервютата с ветерани и очевидци, особено взети повече от 50 години след събити-
ята, понякога заслужават забележително малко доверие, но когато се използват заедно
с достоверни източници, тези сведения могат да разкрият изключително много. Имах
особено голям късмет да се свържа с няколко офицери от щаба на Шеста армия, които
са били евакуирани по заповед на Паулус непосредствено преди края. Генерал Фрайтаг

6
фон Лорингхофен, когото интервюирах в Мюнхен, е също така и танковият командир,
който пръв е стигнал до Волга в североизточния край на Сталинград през август 1942 г.
Още по-важен беше Винрих Бер, който искаше да даде възможно най-ясна картина. Той
ми разказа истината за своята мисия през януари 1943 г., когато е бил изпратен от Па-
улус и фелдмаршал фон Манщайн при Хитлер, за да се опита да го убеди да даде разре-
шение на Шеста армия да се предаде. Сутринта, когато Бер ми разказа за неговата среща
с Хитлер в присъствието на офицерите от щаба в бункера край Растенбург, беше най-
интересната в живота ми.
Без съмнение най-нелеката задача, докато пишех за Сталинград, беше да дам някакъв
отговор на онзи фундаментално труден въпрос: дали Червената армия е успяла да устои
въпреки всички очаквания благодарение на искрената си храброст и саможертва или
заради заградителните отряди на НКВД и Комсомола и постоянната заплаха от екзеку-
ция от специалните подразделения? Не може да се каже със сигурност дали войниците,
които са се поддали на паниката на ранния етап от битката в края на август и през сеп-
тември, са били малцинство или мнозинство. През този ранен период, преди Полити-
ческият отдел на Сталинградския фронт да реши, че може да направи онова зловещо
заявление от 8 октомври: „пораженските настроения са почти елиминирани и случа-
ите на предателство намаляват“, е възможно те да не са били малцинство. И в двата
случая обаче не можем да се съмняваме в удивителната твърдост на много, ако не и
повечето, червеноармейци да отстояват своите смаляващи се позиции на западния бряг
на Волга. Подобен подвиг не е извършвала нито една западна армия през Втората све-
товна война; всъщност единственото, което може да се сравни с него, е ужасяващата
саможертва на французите при Вердюн.
Този дебат е във всеки случай по-важен, отколкото изглежда на повърхността. Мла-
дите руснаци днес не могат да проумеят страданията от Втората световна война, както
разпалено твърдеше онзи полковник във влака за Волгоград. А ако те не могат да го
разберат, как тогава младите европейски и американски историци ще могат да схванат
подобни неща в бъдеще? Ще се опитат ли да анализират броя на партийните членове
или комсомолците, социалния състав на войската – интелектуалци, фабрични работ-
ници или селяни, – да ги класифицират по възраст и семейно положение и да оформят
заключенията си почти изключително въз основа на архивната статистика? Е, отговорът
е, че няма да могат. Съветската система, за разлика от бюрократичния Вермахт, просто
не е обръщала внимание на личните детайли на своите войници. Подобна информация
е била регистрирана само когато НКВД започне да подозира някого в „измяна към Ро-
дината“.
Скоро след като тази книга беше публикувана през 1998 г., се разгоря оживен дебат,
предизвикан от книгата на Дейвид Гланц „Най-голямото поражение на Жуков“ 1. Гланц
беше разкрил факта, че Червената армия е предприела Операция „Марс“ – мащабна, но
катастрофална атака срещу германския клин около Ржев през ноември 1942 г., съвпад-
нала с голямата контраатака, Операция „Уран“, за обкръжаване на германската Шеста
армия при Сталинград. Авторът явно беше направил значителен принос към историог-
рафията на войната на Източния фронт, насочвайки вниманието към това ужасно кръ-
вопролитие, срамно законспирирано от ръководството на Червената армия. Неговата
теза повдигна някои съществени въпроси във връзка със Сталинградската битка. Дали
Операция „Марс“ на север е била просто тактически ход за отвличане на вниманието,

1
David Glantz, Zhukov’s Greatest Defeat. – Б.пр.
(Основните бележки са под линия, бележки за източниците са приложени отделно в края на книгата)

7
който да подпомогне Сталинградската офанзива? Или е била замислена като алтерна-
тивна операция, също толкова важна като „Уран“ на юг в района на Сталинград? Ако е
вярно, това би означавало, че цялата Сталинградска кампания се нуждае от сериозно
преосмисляне.
Гланц, вероятно увлечен от значимостта на своето откритие, стига до убеждението, че
генерал Жуков е поел пълната отговорност за Операция „Марс“, като е оставил генерал
Василевски да планира голямото обкръжение около Сталинград. Започнах да изпитвам
сериозни съмнения в неговата теза, след като се консултирах с двамата най-авторитетни
изследователи на темата, покойния професор Джон Ериксън и професор Олег Ржешев-
ски от Руската академия на науките (който, преди да се почувства обиден от моята книга
за Берлин, по онова време ми оказваше голяма подкрепа в работата ми по темата за
Сталинград). Ржешевски явно не беше съгласен дори с основната оценка за Операция
„Марс“ като катастрофална във всяко отношение. В речта си на семинара за Сталинград
на 9 май 2000 г. в Лондон той заяви: „Главната задача на операцията [„Марс“] е пос-
тигната, защото нито една [германска] дивизия не се придвижва от централната
част на фронта към южната.“
В разговори по-късно професор Ржешевски подчерта особено силно, че Василевски
изобщо не може да се смята за оперативен командващ на „Уран“, тъй като всяко реше-
ние е трябвало да бъде съгласувано със съветския генерален щаб, Ставката, което на
практика означава самия Сталин. Това гледище се подкрепяше и от Джон Ериксън,
който казва, че „нито Василевски, нито Жуков са имали прерогативите на командващ“
и като представители на Ставката функцията им е била просто „да информират Ста-
лин“. Фактът, че Василевски не разполага с щаб, определено потвърждава, че ролята му
е била такава.
Прегледах отново и оригиналната статия, която описва подробно движенията на Жу-
ков през периода, предхождащ двете операции. Дневникът на Жуков показва убеди-
телно, че той е посветил много повече време на планирането на Операция „Уран“ около
Сталинград, отколкото на „Марс“ на Калининския фронт. От 1 септември до 19 ноември
1942 г. включително Жуков е прекарал 19 дни в Москва, само осем и половина дни на
Калининския фронт и най-малко петдесет и два и половина дни на Сталинградската ос. 2
Този подчертан дисбаланс категорично опровергава теорията, че Жуков е бил „завла-
дян“ от Операция „Марс“ и че Василевски е бил нещо като независим върховен коман-
дващ на Операция „Уран“ на юг. Той е също така показателен за приоритета на „Уран“
пред „Марс“ по отношение на планирането.
Професор Ржешевски по-късно ми изпрати копие от материалите на Руската асоциа-
ция на историците на Втората световна война по целия този въпрос. Макар и да хвалят
Гланц за целия му труд да разкрие толкова много подробности за Операция „Марс“,
тяхното общо заключение си остава, че „Уран“ отначало докрай е бил замислян като
основна операция, а „Марс“ е отвличащ удар. Според тяхното виждане основният пока-
зател са артилерийските боеприпаси, отпуснати съответно за двете операции. За Опера-
ция „Уран“ са получени с 80% повече муниции на оръдие в сравнение с „Марс“. Те
смятат, че сам по себе си този факт е достатъчно убедителен. Ясно е, че въпросът изис-
ква много повече работа, но се боя, че това ще е изключително трудно при липсата на
достъп до съответните документи в Подолск.

2
За движенията на маршал Жуков вж. Исаев, С. И., „Вехи фронтового пути“, ВИЖ, 10 октомври 1991 г., с. 22–25.

8
 Сталинград е важен не само като големия символ на съветския героизъм през Втората
световна война. Той е и психологическата преломна точка на войната. (Геополитичес-
кият прелом се е случил по-рано, през декември 1941 г., с отблъскването на хитлерист-
ките сили от Москва и влизането на Америка във войната.) Затова новината за капиту-
лацията на Паулус обикаля мълниеносно света, убеждавайки най-после хората нався-
къде, че нацистите няма никога да победят. Германците също са внезапно принудени да
се изправят пред истината за своето бъдеще. И до днес на сградата на Райхстага могат
да се разчетат надписите на кирилица, надраскани от войници: „Сталинград–Берлин“.

Антъни Бийвър,
септември 2010 г.

9
 Предговор
„Русия не може да бъде разбрана с ума“ – казва поетът Тютчев. Битката при Сталин-
град не може да бъде разбрана достатъчно добре чрез обичайните методи на изучаване.
Чисто военното изследване на подобна титанична борба не успява да предаде нейните
реални измерения – както и картите на Хитлер в щаба „Волфшанце“ край Растенбург го
поставят в изолацията на един фантастичен свят, далеч от страданията на неговите вой-
ници.

Идеята на тази книга е да покаже в рамката на конвенционалния исторически разказ,

преживяванията на войниците от двете страни, като използва широк набор от нови ма-
териали, особено от архивите в Русия. Разнообразието от източници е важно, за да пре-
даде безпрецедентния характер на борбата и нейното въздействие върху хората, въвле-
чени в нея без особена надежда за избавление.
Източниците включват военни дневници, свидетелства на свещеници, лични разкази
писма, разпити на германски и други пленници от НКВД (полицията за сигурност),
лични дневници и интервюта с участници в събитията. Един от най-богатите източници
в централния архив на руското Министерство на отбраната в Подолск се състои от
много подробни доклади, изпращани всеки ден от Сталинградския фронт до Алексан-
дър Шчербаков, началника на политическия отдел на Червената армия в Москва. Те
описват не само героични дела, но също и „извънредни събития“ (използвания от коми-
сарите евфемизъм за случаи на измяна) като дезертьорство, преминаване към врага,
страхливост, некомпетентност, самонараняване, „антисъветска агитация“ и дори пиян-
ство. Съветските власти екзекутират около 13 500 от собствените си войници при Ста-
линград, което се равнява на повече от цяла дивизия. Основната трудност, както скоро
разбрах, беше да се опитам да определя съотношението между искрената саможертва
на толкова много войници от Червената армия и крайно жестоките принудителни
мерки, използвани срещу колебливите от специалните подразделения на НКВД (които
много скоро след това стават част от СМЕРШ – контраразузнаването).
Почти невероятната безмилостност на съветската система до голяма степен, но не на-
пълно, обяснява защо толкова много бивши червеноармейци са се сражавали на стра-
ната на германците. При Сталинград в състава на Шеста армия, в дивизиите на фронта,
има над 50 000 съветски граждани в германска униформа. Някои са били вербувани с
брутални насилствени методи, след като са гладували във военнопленническите лагери;
други са се присъединили доброволно. По време на последните боеве много германци
свидетелстват за храбростта и лоялността на тези местни помощници, които се сражават
срещу собствените си сънародници. Излишно е да казваме, че подозрителността на
НКВД под ръководството на Берия стига до истерия, когато става ясен мащабът на пре-
дателството.
В Русия темата днес продължава да бъде табу. Един полковник от пехотата, с когото
се случи да пътувам в спално купе във влака за Волгоград (бившия Сталинград), първо-
начално отказа да повярва, че който и да е руснак би облякъл германска униформа. Нак-
рая се убеди, когато му казах за заявката за провизии за Шеста армия в германските
архиви. Неговата реакция – за човек, който явно мразеше Сталин заради чистките в Чер-
вената армия – беше интересна. „Те вече не са били руснаци“ – каза той спокойно. За-

10
бележката му почти буквално повтаряше формулата, използвана преди повече от пет-
десет години, когато от Сталинградския фронт са изпращали доклади за „бившите рус-
наци“ до Шчербаков в Москва. Емоциите, свързани с Великата отечествена война, ос-
тават безкомпромисни, както навремето.
Цялата тази история на безумие, жестокост и трагизъм се разкрива и под неочаквани
форми. От германска страна най-поразителният аспект е не толкова явният проблем за
участието на Вермахта във военни престъпления, който все още поражда разгорещени
дебати в Германия. Той се съдържа в смесването на причина и следствие, особено смес-
ване на политическите убеждения и техните последствия. Германските войници в Русия
(както разкриват толкова много писма, написани при Сталинград) са напълно объркани
в морално отношение. Най-малкото, което може да се каже, е, че целта да се подчинят
славяните и да се защити Европа от болшевизма чрез изпреварващ удар има обратен
ефект. До днес много от оцелелите германци още виждат в битката при Сталинград хи-
тър съветски капан, в който са били вкарани чрез поредица от умишлени отстъпления.
Съответно те възприемат себе си като жертви, а не като причинители на тази катаст-
рофа.
Едно нещо обаче е неоспоримо. Битката при Сталинград си остава тема с толкова го-
лям идеологически заряд и символично значение, че последната дума за нея няма да
бъде произнесена още много години.
Голяма част от времето, прекарано в проучвания за тази книга, вероятно щеше да бъде
пропиляно и много ценни възможности щяха да бъдат пропуснати без помощта и пред-
ложенията на архивисти и библиотекари. Особено признателен съм на: фрау Ирина
Ренц в Библиотеката по съвременна история в Щутгарт; хер Майер и фрау Ерхарт във
Федералния военен архив във Фрайбург; фрау Щанг и други от персонала на библиоте-
ката към Изследователския институт по военна история в Потсдам; Валерий Михайло-
вич Румянцев от Историческия архив и Военния мемориален център на руското Минис-
терство на отбраната и персонала на Централния архив на Министерството на отбраната
в Подолск; доктор Кирил Михайлович Андерсен, директор на Руския център за опаз-
ване и изследване на документите по съвременна история в Москва; доктор Наталия
Борисовна Волкова, директор на Руския държавен архив по литература и изкуство; и
доктор Нина Николаевна Нехотович от Държавния архив на Руската федерация.
Дължа неизразимо много на д-р Детлеф Фогел във Фрайбург, който ми оказа многос-
транна решаваща помощ в началото на моето изследване и освен това ми зае своята
колекция от публикации на германски и австрийски ветерани от „Сталинградската об-
щност“. Д-р Александър Фридрих Паулус любезно ми предостави за справка книжата
на неговия дядо, генерал-фелдмаршал Фридрих Паулус, както и копия от по-късни фа-
милни документи с принос към темата. Професор доктор Ханс Гиргензон, патологът на
Шеста армия в сталинградското обкръжение или т.нар. Kessel, изключително търпеливо
ми обясни детайлите на своята работа и открития там и условията, в която обсадените
германски войници са умирали от глад, студ и стрес. Бен Шепърд любезно ме запозна с
най-новите изследвания върху бойния стрес по време на Втората световна война. Изк-
лючително благодарен съм и на Курт граф фон Швайниц за неговите наблюдения върху
стратегията при Сталинград, както и за коментарите му за значението на военната тер-
минология, използвана в съобщенията през ноември 1942 г.
За съвети относно руските източници и други предложения съм задължен на доктор
Катрин Андреев, професор Анатолий Александрович Чернобаев, професор Джон Ерик-
сън, доктор Виктор Горбарев, Джон Холидей, полковник Лемар Иванович Максимов от

11
историческия отдел на руското Министерство на отбраната, и Юрий Овзянко. Дължа
много и на онези, които ме свързаха с оцелели участници в събитията край Сталинград
както в Русия, така и в Германия, или които ми помагаха и се грижеха толкова велико-
душно за мен в двете страни: Крис Александер, Леополд граф фон Бисмарк, Андрю
Гимсън, майор Йоахим Фрайхер фон Малцан, Глеб и Хариет Шестаков, доктор Мари-
Кристин графиня фон Щауфенберг и Кристиане ван де Велде.
Във Волгоград съм много задължен за любезното съдействие на доктор Раиса Мара-
товна Петруньова, заместник-ректор на Волгоградския университет, и нейните колеги –
професор Надежда Василевна Дулина, директор по историческите и културни изслед-
вания, Галина Борисовна от факултета по история и Борис Николаевич Улко, директор
на университетския музей, както и Николай Степанович Фьодоров, председател на Вол-
гоградския окръжен комитет на ветераните от войната, и лейтенант-полковник Генадий
Василиевич Павлов.
Преводите от руски са направени от доктор Галя Виноградова и Любов Виноградова,
чиято помощ в преговорите за достъп до архивите беше пример за умела дипломация,
постоянство и добро настроение. Техният принос, да не говорим за тяхното приятелс-
тво, спомогна за трансформирането на целия проект.
Извънредно признателен съм на онези участници и свидетели, които с готовност ми
отделиха толкова много време и усилия да си припомнят миналото. Някои от тях много
великодушно ми предоставиха непубликувани ръкописи, писма и дневници. Техните
имена – с изключение на трима, които предпочетоха да останат неназовани – са избро-
ени в списъка с източници след приложенията.
Тази книга никога нямаше да се появи без Елио Гордън от „Пенгуин“, който даде иде-
ята за нея, и без Питър Майър в САЩ и Ханс Евалд Деде в Германия, чийто ентусиазъм
и подкрепа за проекта от самото начало направиха възможно изследването. Особена
благословия беше присъствието на Андрю Нюрнбърг като литературен агент, съветник
и приятел.
Най-големи благодарности, както винаги, дължа на моята съпруга и пръв редактор Ар-
темис Купър, от която получавах такава подкрепа по време на месеците ми в чужбина,
въпреки че тя самата имаше достатъчно собствена работа.

12
 ПЪРВА ЧАСТ.
„СВЕТЪТ ЩЕ ЗАТАИ ДЪХ!“

1.
Двуострият меч на Барбароса
Съботата на 21 юни 1941 г. започва с прекрасно лятно утро. Мнозина берлинчани взи-
мат влака за Потсдам, за да прекарат деня в парка „Сан Суси“. Други отиват на плажо-
вете на Ванзее или Николасзее, за да поплуват. В кафенетата богатият репертоар от ви-
цове за полета на Рудолф Хес до Британия е отстъпил място на приказки за предстоя-
щото нахлуване в Съветския съюз. Разтревожени от представата за много по-мащабна
война, някои се уповават на надеждата, че Сталин ще отстъпи Украйна на Германия в
последния момент.
В съветското посолство на „Унтер ден Линден“ служителите са на местата си. От Мос-
ква е получено спешно съобщение с искането за „важно изясняване“ на мащабните во-
1

енни приготовления по границите от Балтийско до Черно море. Валентин Бережков,

първи секретар и главен преводач, позвънява в германското външно министерство на
„Вилхелмщрасе“, за да уговори среща. Казват му, че райхсминистър Йоахим фон Ри-
бентроп отсъства и че не може да се установи телефонна връзка с държавния секретар
Фрайхер фон Вайцзекер. През цялата сутрин от Москва продължават да пристигат едно
след друго спешни съобщения с искане за новини. В Кремъл цари атмосфера на сдър-
жана истерия с изникването на нови доказателства за германските намерения след пре-
дупрежденията – повече от осемдесет на брой, – получени през изминалите осем ме-
сеца. Заместник-началникът на НКВД току-що е докладвал за предприети не по-малко
от „трийсет и девет самолетни набези през държавната граница на СССР“ на предния
2

ден. Вермахтът извършва приготовленията си твърде безсрамно, но липсата на секрет-

ност като че ли убеждава Сталин и витиеватия му ум, че всичко това трябва да е част от
плана на Адолф Хитлер да изтръгне по-големи отстъпки.
Съветският посланик в Берлин, Владимир Деканозов, споделя убеждението на Сталин,
че всичко това е кампания за дезинформация, подета първоначално от британците. Той
дори пренебрегва доклада на собствения си военен аташе, че покрай границата са били
разгърнати 180 дивизии. Деканозов, който е протеже на Лаврентий Берия, също е гру-
зинец и заема висок пост в НКВД. Неговият опит във външната политика не стига много
по-далеч от разпитите и чистките сред много по-опитни от него дипломати. Други чле-
нове на мисията, макар и да не смеят да изказват мнението си твърде категорично, нямат
почти никакви съмнения, че Хитлер се готви за нахлуване. Те дори са изпратили корек-
турите на разговорник, подготвен за нападателните войски, който е бил донесен тайно
в съветското консулство от германски печатар с комунистически убеждения. В него са
включени полезни изрази на руски като „Предай се!“, „Горе ръцете!“, „Къде е предсе-
дателят на колхоза?“, „Комунист ли си?“ и „Ще стрелям!“.
След като подновява телефонните обаждания до „Вилхелмщрасе“, Бережков чува в
отговор, че „Рибентроп го няма и никой не знае кога ще се върне“. По обяд той се опитва
3

да получи информация от друг чиновник, началника на политическия отдел. „Мисля, че

в квартирата на Фюрера става нещо. Най-вероятно всички са там.“ Само че германският
13
външен министър не е извън Берлин. Рибентроп е зает с подготвянето на инструкции до
германското посолство в Москва, които носят гриф „Спешно! Държавна тайна!“ Рано
на следващата сутрин, около два часа след започването на нахлуването, посланикът
граф Фридрих Вернер фон дер Шуленбург има задачата да връчи на съветското прави-
телство списък с оплаквания, които да послужат като претекст.
С отминаването на съботния следобед и идването на вечерта в Берлин съобщенията от
Москва стават все по-отчаяни. Бережков звъни на „Вилхелмщрасе“ през трийсет ми-
нути. На обажданията му все още не се отзовава нито един важен функционер. От отво-
рения прозорец на кабинета си той вижда старомодните шлемове на полицаите, охраня-
ващи посолството. По-далече се виждат берлинчани, излезли на вечерна съботна раз-
ходка по „Унтер ден Линден“. Контрастът между война и мир създава поразително не-
реална атмосфера. Скоро експресът Берлин–Москва ще мине през стоящите в очакване
германски армии и ще пресече границата, като че ли няма нищо необичайно.
В Москва граф фон дер Шуленбург е повикан в Кремъл от съветския външен министър
Молотов. Германският посланик, след като под негово ръководство са изгорени секрет-
ните документи на посолството, тръгва за срещата, насрочена за девет и половина часа.
Когато му представят доказателствата за германските приготовления, той не потвърж-
дава, че предстои нахлуване. Просто изразява учудването си, че Съветският съюз не
разбира положението, и отказва да отговаря на каквито и да било въпроси, преди да се
е консултирал с Берлин.
Шуленбург, дипломат от старата школа, който вярва в сентенцията на Бисмарк, че
Германия не бива никога да започва война с Русия, има голямо основание да се учудва
на неосведомеността на Кремъл. Преди повече от две седмици той е поканил на частен
обяд Деканозов, по онова време в Москва, и го е предупредил за плановете на Хитлер.
Старият граф явно се е чувствал освободен от всяка лоялност към нацисткия режим,
след като фюрерът безочливо го е излъгал, че не крои нищо против Русия. Деканозов
обаче, удивен от подобно разкритие, веднага се изпълва с подозрение, че това е някакъв
номер. Сталин реагира по същия начин, като избухва пред Политбюро: „Дезинформа-
цията вече е стигнала на ниво посланик! “ Той е убеден, че повечето от предупреждени-
4

ята са „английска провокация“ – част от заговор на Уинстън Чърчил, заклетият враг на

Съветския съюз, целящ да запали война между Русия и Германия. След полета на Хес
до Шотландия в неговото въображение заговорът е придобил още по-голяма сложност.
Сталин, който е отказвал да приеме възможността за инвазия до следобеда на тази
събота, още изпитва ужас да не провокира Хитлер. Гьобелс има известно основание,
когато го оприличава на заек, хипнотизиран от змия. Получени са поредица доклади от
граничари, в които се казва, че в горите по границата се подгряват танкови двигатели,
че германските инженерни войски прекарват мостове над реките и премахват загражде-
нията от бодлива тел пред своите позиции. Командирът на Киевски специален военен
окръг предупреждава, че войната ще избухне до часове. Пристигат доклади, че в бал-
тийските пристанища германските кораби внезапно са спрели да товарят стока и са от-
плавали към дома. И въпреки това Сталин, тоталитарният диктатор, още не може да се
примири с идеята, че събитията може би са извън неговия контрол.
Същата нощ, след продължителни обсъждания в неговия кабинет със старшите коман-
дири на Червената армия, Сталин се съгласява да бъде изпратен кодиран сигнал до
всички щабове на военни окръзи на запад. „На 22 и 23 юни 1941 г. са възможни внезапни
нападения на германците по фронтовете на Ленинградски, Балтийски специален, Запа-
ден специален, Киевски специален и Одески военен окръг. Задачата на нашите сили е

14
да не се поддават на провокации, които могат да доведат до сериозни усложнения. В
същото време войските... трябва да са в пълна бойна готовност да посрещнат възможен
изненадващ удар от страна на германците и техните съюзници.“ Флотът и някои старши
5

офицери от Червената армия вече тихомълком са игнорирали заповедите на Сталин да

не се предприема мобилизация. За много части обаче това предупреждение, което е из-
пратено едва след полунощ, пристига твърде късно.
В Берлин с напредването на нощта Бережков е изоставил всякаква надежда да се
свърже с кабинета на Рибентроп. Внезапно около три часа сутринта телефонът до него
иззвънява. „Хер райхсминистър Рибентроп желае да се срещне с представители на съ-
ветското правителство в Министерството на външните работи на „Вилхелмщрасе“ – 6

съобщава непознат глас. Бережков обяснява, че ще отнеме време да събудят посланика

и да поръчат кола.
„Автомобилът на райхсминистъра вече чака край вашето посолство. Министърът же-
лае да се срещне със съветските представители веднага.“
Деканозов и Бережков заварват черната лимузина до тротоара пред посолството. До
вратата стои чиновник на външното министерство в пълна униформа, докато седящият
зад шофьора офицер от СС остава в колата. Когато потеглят, Бережков забелязва, че в
небето оттатък Бранденбургската врата зората вече разпръсква сиянието си над дърве-
тата в Тиргартен. Започва денят на лятното слънцестоене.
Когато стигат до „Вилхелмщрасе“, виждат тълпа отвън. Входът с навеса от ковано же-
лязо е осветен от прожектори за екипите, които снимат материал за кинопрегледи. Пред-
ставителите на пресата наобикалят двамата съветски дипломати, като веднага ги засле-
пяват със светкавиците на фотоапаратите си. Това неочаквано посрещане изпълва Бе-
режков с най-лоши опасения, но Деканозов изглежда непоклатимо уверен, че между
Германия и Русия все още има мир.
Съветският посланик, „висок едва пет фута, с малък клюнест нос и няколко кичура
черна коса, пригладени върху плешивото му теме“ , не е внушителна фигура. Когато го
7

представят за пръв път пред Хитлер, той поставя от двете му страни двама от най-висо-
ките офицери от СС, за да подчертае контраста. Миниатюрният грузинец обаче е опасен
за онези, които са в негова власт. Известен е като „палачът от Баку“ заради репресиите
си в Кавказ след гражданската война в Русия. Дори в посолството в Берлин се е погри-
жил да има камера за изтезания и екзекуции в мазето – място за съветски граждани,
заподозрени в предателство.
Докато ги чака да пристигнат, Рибентроп крачи напред-назад из стаята „като звяр в
клетка“. В изражението му почти нищо не напомня на „държавническия израз, който
пази за тържествени случаи“.
„Фюрерът е абсолютно прав да нападне Русия сега – повтаря той, като че ли се опитва
да убеди сам себе си. – Руснаците със сигурност щяха сами да ни нападнат, ако ние не
го бяхме направили.“ Подчинените му са убедени, че не може да се примири с перспек-
8

тивата да унищожи това, което смята за своето най-голямо постижение – пакта Моло-
тов–Рибентроп. А може би е започнал и да подозира, че безразсъдната авантюра на Хит-
лер ще се превърне в най-голямата катастрофа в историята.
Двамата съветски представители са поканени в огромния кабинет на райхсминистъра.
Тръгват по десенирания паркет към бюрото в далечния край на стаята. Покрай стените
са подредени бронзови статуетки, сложени върху поставки. Когато се приближават, Бе-
режков остава поразен от външния вид на Рибентроп. „Лицето му беше червено и под-
пухнало, очите му – изцъклени и възпалени.“ Запитва се дали министърът не пие.
9

15
 След възможно най-формалното ръкуване Рибентроп ги повежда към една маса
встрани, където сядат. Деканозов започва да чете изявление с искане за уверения от
германското правителство, но Рибентроп го прекъсва, за да каже, че са поканени на сре-
щата по съвсем различни причини. Със запъване прочита нещо, което е де факто обявя-
ване на война, макар че тази дума не се споменава: „Враждебното отношение на съвет-
ското правителство към Германия и сериозната заплаха, каквато представляват концен-
трациите на руски войски по източната граница на Германия, принуждават Райха да
вземе ответни мерки. “ Рибентроп повтаря същото в няколко варианта и обвинява Съ-
10

ветския съюз в различни действия, включително военно нарушаване на германската те-

ритория. Бережков изведнъж прозира, че Вермахтът трябва вече да е предприел инва-
зията. Райхсминистърът рязко се изправя. Връчва пълния текст на меморандума на Хит-
лер на съветския посланик, който остава безмълвен. „Фюрерът ми възложи да ви уве-
домя официално за тези защитни мерки.“
Деканозов също се изправя. Той едва стига до рамото на Рибентроп. Пълният смисъл
на станалото най-после стига и до него. „Ще съжалявате за това оскърбително, прово-
кативно и напълно грабителско нападение срещу Съветския съюз. Скъпо ще платите за
това!“ Той се обръща, последван от Бережков, и се отправя към вратата. Рибентроп
11

забързано ги настига. „Кажете в Москва, че съм бил против това нападение“ – прошепва
той припряно.
Вече се е зазорило, когато Деканозов и Бережков се качват в лимузината за краткия
път обратно до съветското посолство. На „Унтер ден Линден“ те откриват, че секторът
вече е отцепен от подразделение на СС. Членовете на мисията, които ги чакат да се
върнат вътре, им казват, че всички телефонни линии са били прекъснати. Настроили са
безжичното радио на вълните на руска станция. Москва е един час по-напред от герман-
ското лятно време, така че там сега е шест сутринта на 22 юни, неделя. За тяхно смай-
ване и изумление, основна тема в новините са данните за увеличаване на производст-
вото в съветската индустрия и земеделие. Следва предаване за физзарядка. Не се спо-
менава нищо за германското нашествие. Старшите офицери от НКВД и ГРУ (военното
разузнаване) в посолството веднага се качват на последния етаж – място с ограничен
достъп, с подсилени стоманени врати и прозорци със стоманени кепенци. Те хвърлят
секретни документи в специални бързо горящи пещи, инсталирани за спешен случай.

***

В руската столица противовъздушната отбрана е вдигната под тревога, но по-голямата

част от населението още няма представа какво се случва. Членовете на номенклатурата,
на които е наредено да чакат в кабинетите си, се чувстват парализирани от липсата на
указания. Сталин все още мълчи. Не е била прокарана разделителна линия между „про-
вокация“ и пълномащабна война и никой не знае какво става на фронта. Комуникациите
са били разстроени от нападението.
Рухват надеждите дори на най-фанатичните оптимисти в Кремъл. В 3,15 ч. е получено
потвърждение от командващия на Черноморския флот за германско бомбено нападение
срещу военноморската база в Севастопол. Съветските военноморски офицери неиз-
бежно се сещат за изненадващата японска атака срещу Порт Артур през 1904 г. Георгий
Маленков, един от най-близките сътрудници на Сталин, отказва да повярва на думата
на адмирал Николай Кузнецов и му се обажда отново за частен разговор, за да се увери,
че това не е хитрост, с която старшите офицери се опитват да подтикнат Вожда към

16
действие. В пет и половина, два часа след началото на нападението на западната гра-
ница, Шуленбург е предал официално на Молотов обявяването на война от страна на
нацистка Германия. Според един от свидетелите старият посланик говорил със сълзи на
гняв в очите, добавяйки, че според него лично решението на Хитлер е лудост. След това
Молотов тръгва бързо към кабинета на Сталин, където се е събрало Политбюро. Когато
чува новината, Сталин се отпуска назад в креслото си и не казва нищо. Поредицата от
грешни преценки, резултат от маниакалния ход на мислите му, предлагат много мате-
риал за горчив размисъл. Лидерът, прочут с безскрупулната си хитрост, се е хванал в
капан, заложен най-вече от него самия.
Новините от фронта през следващите няколко дни са толкова катастрофални, че Ста-
лин, чийто тираничен характер има и силно изразена малодушна страна, привиква Берия
и Молотов, за да обсъдят спешно положението. Дали да не сключат мир с Хитлер, на
каквато и да е цена и колкото и унизителен да е той, както договора от Брест-Литовск
през 1918 г.? Биха могли да отстъпят Украйна, Белорусия и Балтийските държави. По-
късно в Кремъл е поканен българският посланик Иван Стаменов. Молотов го пита дали
би влязъл в ролята на посредник, но за тяхно учудване той отказва. „Дори да отстъпите
до Урал, накрая все пак ще победите“ – казва Стаменов.
12

***

Преобладаващото мнозинство от населението във вътрешните части на СССР не знае

нищо за бедата, която е връхлетяла страната му. Както обикновено през почивните дни,
центърът на Москва е пуст. Адмирал Кузнецов, началникът на военноморския щаб, раз-
мишлява за мирната сцена в колата си по пътя към Кремъл. Населението на столицата
„още не знаеше, че по границата ни пламти огън и че предните ни отряди водят тежки
сражения“.
Най-накрая, на 22 юни по обяд, от радиото се разнася гласът не на Сталин, а на Моло-
тов. „Днес, в четири часа сутринта, германски войски нападнаха нашата страна, без да
поставят никакви искания на Съветския съюз и без да има обявена война.“ Изявлението
му не съдържа много подробности. „Нашата кауза е справедлива – заключава той ско-
вано. – Врагът ще бъде сразен. Ние ще победим.“
Молотов използва изтъркани думи, които произнася неумело, но неговото съобщение
предизвиква мощна реакция в целия Съветски съюз. Град Сталинград на Волга може да
е далече от битките, но това не отслабва въздействието. „Все едно бомба беше паднала
от небето, беше такъв удар“ – спомня си една млада жена, тогава студентка. Тя веднага
13

се записва доброволка като медицинска сестра. Нейните приятели, особено членовете

на Комсомола (комунистическата младеж), започват да събират пожертвувания за нуж-
дите на войната.
Запасняците не чакат да получат заповеди за мобилизация. Веднага се явяват в сбор-
ните пунктове. Преди да е изминал и половин час от речта на Молотов, запасният вой-
ник Виктор Гончаров излиза от дома си и тръгва към центъра, придружаван от възрас-
тния си баща, който според него идва да го изпрати. Съпругата му, която работи в трам-
вайното депо в Сталинград, не успява да се прибере, за да се сбогуват. Гончаров няма
представа, че неговият баща, 81-годишен казак, който се е „сражавал в четири войни“ ,
14

има намерение да стане доброволец. Старият Гончаров обаче изпада в ярост, когато от
щаба в центъра го отхвърлят.

17
 В Сталинградския технически университет, близо до огромната фабрика за трактори
в града, студентите опъват на стената голяма карта, готови да отбелязват с флагчета
настъплението на Червената армия към Германия. „Мислехме, че с един гигантски, ре-
шителен удар ще съкрушим врага“ – разказва един от тях. Безбройните кинопрегледи
15

за производството на танкове и постиженията на авиацията са ги убедили в огромната

индустриална и военна мощ на Съветския съюз. Кадрите са били двойно по-впечатля-
ващи в страна, която доскоро е била изостанала в технологично отношение. Освен това
Сталиновата система е толкова всемогъща на нейна територия, че изглежда непокла-
тима на онези, които живеят там. „Пропагандата падна върху добре подготвена почва –
признава друг от сталинградските студенти. – Всички живеехме с този образ на могъ-
щата съветска държава, а следователно и с идеята за непобедимостта на страната.“ Ни-
16

кой от тях не си представя каква съдба очаква Съветския съюз и още по-малко – образ-
цовия град Сталинград с неговите инженерни заводи, обществени паркове и високи,
бели жилищни блокове с изглед към земите оттатък Волга.

18
 2.
„Няма нищо невъзможно за германския войник!“ 17

През онази нощ на 21 юни дипломатите в Берлин и Москва могат само да гадаят какво
се случва по границата, която ги разделя. Външните министри никога не са били тол-
кова излишни. Около 3 050 000 германски войници заедно с други армии на съюзници
на Оста, с които общият брой става 4 милиона, чакат да нахлуят в Съветския съюз по
фронт от Финландия до Черно море. „Светът ще затаи дъх!“ – е заявил Хитлер на едно
съвещание по планиране няколко месеца по-рано. Крайната цел е „да се установи отб-
ранителна линия срещу азиатска Русия от река Волга до Архангелск“. Последният про-
18

мишлен район, който ще остане на Русия, в Урал, ще може тогава да бъде унищожен от
Луфтвафе.
Това е най-кратката нощ от годината. За стотиците хиляди войници, скрити в брезо-
вите и смърчови гори на Източна Прусия и окупирана Полша, се поддържа радиомъл-
чание. Артилерийските полкове, които са пристигнали преди седмици в районите край
източната граница, привидно като подготовка за маневри, са се подготвили добре. В
Източна Прусия оръдейните разчети в стари дрехи, заети от местни граждани, са дока-
рали запаси от снаряди със селски каруци и са ги разположили замаскирано в близост
до предварително избрани огневи позиции. Повечето войници вярват в легендата, че
всички тези упражнения са част от мащабна диверсия, която служи за прикритие на
подготвяното нахлуване в Британия.
На свечеряване, когато са издадени заповедите, германската армия вече е съвсем на-
ясно. Свален е камуфлажът от оръдията, а онези, които са стояли скрити в хамбарите,
са измъкнати оттам. След това ги закачат за конски впрягове, полугъсенични машини
или артилерийски влекачи с покрити фарове и ги издърпват до техните огневи позиции.
Артилерийски наблюдатели се придвижват напред с пехотата, докато стигат на някол-
костотин метра от граничните постове, заети от съветски граничари.
Някои офицери в дивизиите от втората вълна вдигат тостове за предстоящата операция
с марково шампанско и коняк, донесени от окупирана Франция. Неколцина прехвърлят
отново мемоарите на генерал Дьо Голенкур, на когото в навечерието на нахлуването си
през 1812 г. Наполеон е казал: „Avant deux mois, la Russie me demandera la paix“3. Други,
опитвайки се да си представят какво предстои, прелистват екземпляри от онзи разго-
ворник, който посолството на Деканозов е изпратило в Москва толкова безрезултатно.
Има и такива, които четат Библията.
Войниците са запалили огньове в прикритите си с камуфлаж лагери, за да пропъдят
комарите. Акордеонисти свирят сантиментални песни. Някои запяват, докато други са
потънали в мислите си. Мнозина със страх очакват да пресекат границата и да навлязат
в непознатата земя, за която са чували само ужасни неща. Офицерите са ги предупре-
дили, че ако спят в руски къщи, ще бъдат изпохапани от насекоми и ще се заразят с
болести. Все пак много войници се смеят на другарите си, които искат да се острижат
до голо, за да се предпазят от въшки. Във всеки случай повечето вярват на офицерите
си, когато им казват, че няма да се наложи да се безпокоят за зимни квартири. В 24-а
танкова дивизия например според някои свидетелства капитан фон Розенбах-Лепински

3
„Преди да са изминали и два месеца, Русия ще поиска мир.“ – Б.пр.

19
е казал на своя мотоциклетен разузнавателен батальон: „Войната с Русия ще продължи
само четири седмици.“ 19

Подобна увереност е разбираема в много отношения. Дори чуждите разузнавателни

служби очакват Червената армия да рухне. Вермахтът е събрал най-голямата армия за
нахлуване, виждана някога, с 3350 танка, около 7000 полеви оръдия и над 2000 само-
лета. Германската армия е подобрила нивото на моторния си транспорт с превозни сред-
ства от френската армия; например 70% от камионите в 305-а пехотна дивизия (още
една от тези, които ще загинат при Сталинград на следващата година) са от Франция. 20

При все това Вермахтът, колкото и да е прославен със своя блицкриг, разчита също и на
600 000 коне, които да теглят оръдия, санитарни коли и фургони с продоволствия. Като
се има предвид, че по-голямата част от пехотните дивизии се придвижват пеша, войс-
ките като цяло едва ли ще напредват много по-бързо от Великата армия през 1812 г.
Много офицери изпитват смесени чувства. „Оптимизмът ни беше огромен след твърде
лесните победи в Полша, във Франция и на Балканите“ – спомня си командирът на
21

първата танкова дивизия, която стига до Волга при Сталинград четиринайсет месеца по-
късно. Само че като един от тези, които току-що са чели Голенкур, той изпитва „лоши
предчувствия заради огромното пространство на Русия“. Освен това като че ли годината
е твърде напреднала „за започването на подобна амбициозна кампания“. Операция
„Барбароса“ е била планирана да започне на 15 май. Отлагането ѝ с повече от пет сед-
мици, което често се обяснява изцяло с кампанията на Хитлер на Балканите, е всъщност
повлияно от много други фактори, включително извънредно проливните пролетни дъж-
дове, неспособността на Луфтвафе да подготви навреме полеви летища и разпределени-
ето на моторните транспортни средства по дивизии.
Вечерта преди атаката на полковите офицери е съобщено за някакви „специални запо-
веди“ във връзка с предстоящия конфликт. Те включват „колективни мерки с прилагане
на сила срещу селата“ в районите на партизанска активност и „Комисарската заповед“.
Съветските политически офицери, евреите и партизаните трябва да бъдат предавани на
СС или тайната полева полиция. Повечето щабни офицери и със сигурност всички офи-
цери от разузнаването научават за заповедта на фелдмаршал фон Браухич от 28 април,
която определя основните правила за отношенията между командирите от армията и
специалните отряди на СС и полицията за сигурност, действащи в тила им. Техните
„специални задачи“ ще бъдат част от „окончателния сблъсък между две противопо-
ложни политически системи“. Най-сетне, „Заповедта за юрисдикцията“ лишава рус-
22

ките граждани от всяко право на апел и на практика освобождава войниците от отговор-

ност за престъпленията, извършени срещу тези граждани – независимо дали става дума
за убийство, изнасилване или грабеж. Заповедта, подписана от фелдмаршал фон Кайтел
на 13 май, е обоснована с това, че „крахът от 1918 г., последвалият период на страдания
за германския народ и борбата срещу националсоциализма – с множеството кръвни
жертви, които движението е платило – могат да бъдат свързани с болшевишкото влия-
ние. Нито един германец не бива да забравя това“. 23

Когато лейтенант Александър Щалберг е предупреден за „Комисарската заповед“ в

частен разговор от братовчед си Хенинг фон Тресков, по-късно един от главните учас-
тници в Юлския заговор, той избухва: „Това е равносилно на убийство!“ 24

„Заповедта означава точно това“ – съгласява се Тресков. Щалберг пита кой я е издал.
„Човекът, на когото си се заклел във вярност – отговаря братовчед му. И пронизвайки
го с поглед, добавя: – Както и аз.“

20
 Няколко командири отказват да приемат или да сведат надолу подобни инструкции.
Това са, общо взето, онези, които уважават традиционния морал на армията и не харес-
ват нацистите. Мнозина, но не всички, са от военни фамилии – хора, чийто дял в офи-
церския корпус бързо намалява. Най-малко оправдание има за генералите. Над 200
старши офицери са присъствали на обръщението на Хитлер, в което той не оставя съм-
нение за предстоящата война. Това ще е „битка между два противоположни мирогледа“,
„битка на унищожение“ срещу „болшевишките комисари и комунистическата интели-
генция“.25

Идеята за Rassenkampf, или „расова война“, придава на руската кампания безпрецеден-

тен характер. Според привежданите от много историци доказателства нацистката про-
паганда толкова ефективно е дехуманизирала съветския враг в очите на Вермахта, че
той се е намирал под морална анестезия от самото начало на инвазията. Вероятно най-
убедителният критерий за успешната индоктринация е почти пренебрежимото проти-
вопоставяне в средите на Вермахта срещу масовите екзекуции на евреи, които предна-
мерено се смесват с понятието за тилови мерки за сигурност срещу партизаните. За
много офицери отказът на Вермахта да спазва международните закони на Източния
фронт е оскърбителен, но само едно крайно незначително малцинство протестира
гласно срещу кланетата, дори когато става ясно, че участват в програма за расово уни-
щожение.
Степента на неосведоменост, която си приписват след войната много офицери, осо-
бено от щаба, е такава, че е трудно да се повярва в нея в светлината на всички доказа-
телства, които сега изникват от собствените им архиви. Щабът на Шеста армия напри-
мер е сътрудничил със Специален отряд „4а“ от СС, който я следва почти по целия ѝ
път от западната граница на Украйна до Сталинград. Щабните офицери не само са били
добре запознати с неговата дейност: те дори са му осигурявали войници, които да по-
магат за арестуването на евреи в Киев и превозването им до падината Бабий Яр.
Това, което е особено трудно да се оцени в ретроспектива, е степента на първоначал-
ната неинформираност на ниво полк по отношение на истинската програма, в която
може би най-жестокото оръжие от всички е гладът. Малко офицери са виждали дирек-
тивата от 23 май, която нарежда на германските офицери на изток да изземват всичко,
от което имат нужда, както и да изпращат поне 7 милиона тона зърно годишно в Герма-
ния; въпреки това едва ли е било трудно да се досетят за основния ѝ смисъл при тези
заповеди да се изхранват за сметка на местната продукция. Нацистките лидери не си
правят илюзии относно последствията за цивилните, след като бъдат лишени от ресур-
сите на Украйна. „Много десетки милиони ще умрат от глад“ – предвижда Мартин Бор-
26

ман. Гьоринг наперено заявява, че местното население ще трябва да яде казашки седла.
По времето, когато са подготвени нелегалните заповеди за „Барбароса“, през март
1941 г., основната отговорност за това, че армията приема колективните репресии срещу
цивилни, пада върху началника на Генералния щаб генерал Франц Халдер. Още през
първата седмица на април 1941 г. двама противници на режима, бившият посланик
Улрих фон Хасел и генерал Лудвиг Бек, виждат екземпляри от тези секретни заповеди.
Показва им ги лейтенант-полковник Хелмут Гроскурт, който ще загине скоро след ка-
питулацията при Сталинград. „На човек му се изправят косите – пише Хасел в своя
дневник, – когато научи за мерките, които ще се предприемат в Русия, и за системната
трансформация на военните закони по отношение на завоюваното население в необуз-
дан деспотизъм – всъщност карикатура на всяка законност. Неща от този вид превръщат

21
германеца в такова създание, каквото по-рано съществуваше само във вражеската про-
паганда.“ И по-късно отбелязва: „Армията трябва да поеме бремето на убийствата и
27

изгарянията, за които досега отговаряше само СС.“

Песимизмът на Хасел е основателен. Макар че някои от командирите на армията нямат
желание да разпространяват инструкциите, други издават до войските си заповеди, ко-
ито изглеждат излезли направо от кабинета на Гьобелс. Най-прочутата от всички запо-
веди идва от командира на Шеста армия, фелдмаршал фон Райхенау. Генерал Херман
Хот, който ще командва Четвърта танкова армия в сталинградската кампания, заявява:
„Унищожението на същите онези евреи, които поддържат болшевизма и неговата орга-
низация за убийства, партизаните, е мярка за самосъхранение.“ Генерал Ерих фон Ман-
28

щайн, пруски гвардейски офицер, който има славата на най-блестящия стратег през ця-
лата Втора световна война (и който неофициално признава, че е отчасти евреин), малко
след като поема командването на Единайсета армия, издава заповед, в която заявява:
„Еврейско-болшевишката система трябва да бъде изкоренена веднъж завинаги.“ По-29

нататък той дори оправдава „необходимостта от сурови мерки срещу еврейството“. За

това почти не се говори в неговите следвоенни мемоари, „Проиграни победи“.
Приемането на нацистки символи на униформата и личната клетва за вярност към Хит-
лер слагат край на всякакви претенции, че армията е останала независима от полити-
ката. „Генералите последваха Хитлер при тези обстоятелства – признава фелдмаршал
Паулус много години по-късно в съветски плен – и в резултат се оказаха напълно заме-
сени в последиците от неговите политически решения и начин на действие във вой-
ната.“ 30

Въпреки всички опити на нацистите да преобразят германската армия, през юни 1941
г. тя не е толкова монолитна на ниво полк, колкото я представят някои автори. Скоро
ще изпъкнат разликите в характера на баварската, източнопруската, саксонската и
преди всичко австрийската дивизия. Дори в рамките на една дивизия от определен ре-
гион не са изключени резките контрасти. Например в 60-а моторизирана пехотна диви-
зия, която по-късно е хваната в капан при Сталинград, мнозина млади офицери в доб-
роволческите батальони са от Висшето техническо училище в Данциг 4, където са били
потопени в опияняващата атмосфера при връщането на града в границите на Отечест-
вото: „За нас – пише един от тях, – националсоциализмът не беше партийна програма,
а самата същина на това да си германец.“ От друга страна, офицерите в разузнавател-
31

ния батальон на дивизията, 160-и разузнавателен отряд, командват нещо като механи-
зирана кавалерия, организирана на териториален принцип, и произхождат предимно от
семейства на източнопруски земевладелци. Сред тях е принц Дона-Шлобитен, който е
служил в охраната на кайзера през 1918 г. в Украйна.
Шестнайсета танкова дивизия твърдо следва традициите на старата пруска армия.
Нейният 2-ри танков полк, който води щурма към Сталинград на следващото лято, про-
излиза от най-стария пруски конен полк, лейбгвардейците на Великия електор. Полкът
включва толкова много представители на аристокрацията, че към повечето от тях не се
обръщат по военен ранг. „Вместо г-н капитан или г-н лейтенант казвахме г-н фюрст или
г-н граф“ – спомня си един от членовете на танковите екипажи. Полкът понася толкова
32

незначителни загуби в полската и френската кампания, че мирновременният му състав

остава на практика непроменен.
Традициите от по-ранна епоха са преимущество. „В полка не беше опасно да се го-
вори – отбелязва един офицер от друга танкова дивизия. – Никой в Берлин не можеше
4
Гданск в Полша. – Б.пр.

22
да пуска такива шеги за Хитлер.“ Офицерите от генералния щаб, които участват в за-
33

говори, могат да говорят за отстраняване на Хитлер дори с генералите, които не са съп-

ричастни, без да рискуват да бъдат издадени на Гестапо. Д-р Алоис Бек, католическият
капелан на 297-а пехотна дивизия, е убеден, че „от трите вида войски на Вермахта ар-
мията беше най-слабо повлияна от националсоциалистическата идеология“ . В 34

Луфтвафе онези, които не харесват режима, запазват мълчание. „В онези дни не можеше
да се довериш напълно на нито един германец“ – казва лейтенант от 9-а зенитно-арти-
35

лерийска дивизия, пленен при Сталинград. Той се осмелявал да разговаря свободно

само с един свой колега офицер, който веднъж му бил признал насаме, че нацистите са
умъртвили душевноболния му братовчед.
Един историк изтъква, че макар и Вермахтът да „не бива да бъде смятан за хомогенно
цяло“, степента, в която различните му елементи са имали „готовност да участват във
война на унищожение срещу Съветския съюз, независимо дали под формата на кръсто-
носен поход срещу руснаците, срещу болшевиките или срещу евреите, е област, която
трябва да бъде изследвана“. Принц Дона от 60-а механизирана пехотна дивизия остава
36

„потресен от собствената си коравосърдечност“ , когато препрочита дневника си много

37

години по-късно. „Днес изглежда непонятно как съм могъл да допусна да се поддам без
възражения на тази мегаломания, но бяхме обзети от чувството, че сме част от страхо-
вита военна машина, която напредва неудържимо на изток срещу болшевизма.“
В 3,15 ч. германско време на 22 юни се разнасят първите артилерийски залпове. Мос-
товете над реките са превзети, преди граничарите на НКВД да успеят да реагират. За-
едно с тях загиват и семействата им, които живеят на граничните постове. В някои слу-
чаи взривните заряди са били премахнати по-рано от тайни диверсионни групи. Герман-
ски специални отряди от „Зондерфербанд Бранденбург“ (наречени така заради казар-
мите си в покрайнините на Берлин) вече са в тила на руските гранични части и прекъс-
ват телефонните линии. Освен това от края на април са инфилтрирани малки групи
руски и украински доброволци антикомунисти, снабдени с радиостанции. Още на 29
април Берия е бил информиран за три шпионски групи, които са преминали границата
с радиостанции. Заловените живи са „предадени на НКГБ 5 за допълнителен разпит“. 38

Зората на 22 юни просветва на източния хоризонт пред пехотата, докато предните

части се качват на десантни лодки, за да преодолеят водните препятствия по пътя си.
Докато изминават последните няколкостотин метра до изходните позиции, много от пе-
хотните полкове чуват вълните от наближаващи отзад бомбардировачи и изтребители.
На по-малка височина летят „Щуките“ със силуети на чайки, които търсят разположени
в тила танкови бази, щабове и съобщителни центрове.
Един червеноармейски офицер, инженер, се събужда в щаба на 4-а армия от звука на
множество авиационни двигатели. Той му е познат от Гражданската война в Испания,
където е служил като съветник. „Бомбите падаха с пронизителен писък – спомня си
той. – Армейският щаб, който току-що бяхме напуснали, беше обвит в пушилка. Мощни
взривове раздираха въздуха и проглушаваха ушите ни. Появи се нова ескадрила. Гер-
манските бомбардировачи се спускаха самоуверено над беззащитното военно селище.
Когато нападението свърши, на много места се издигаха стълбове дим. Част от щабната
постройка беше в развалини. Някъде се разнасяше пронизителен, истеричен женски пи-
сък.“ 39

Основните сили на Луфтвафе са насочени срещу авиационните полкове на Червената

армия. С изпреварващи въздушни атаки през следващите девет часа са унищожени 1200
5
Народен комисариат за държавна сигурност. – Б.пр.

23
съветски самолета, преобладаващата част от които са на земята. Пилотите на „Месер-
шмит“ не могат да повярват на очите си, когато, правейки виражи над летищата, лесно
разпознаваеми по снимките от фоторазузнаването, виждат стотици вражески самолети,
наредени спретнато край пистите. Онези, които успяват да излетят или идват от летища,
разположени пò на изток, се оказват лесни мишени. Някои съветски пилоти, които или
никога не са изучавали методи за въздушен бой, или знаят, че остарелите им модели
нямат шанс, дори се опитват да блъснат германските самолети като последно средство.
Един генерал от Луфтвафе описва тези въздушни битки срещу неопитни пилоти като
детеубийство.
Танковите дивизии, заради шума от двигателите на техните танкове и полугъсенични
машини, не чуват кой знае какво освен това, което научават през слушалките си. Те
получават заповед да започнат настъпление веднага щом пехотата осигури мостовете и
пресечките. Задачата на танковите формации е да разсекат и после да обкръжат по-го-
лямата част от армията на противника, като я вкарат в Kessel – „котел“. По този начин
Вермахтът планира да унищожи бойната сила на Червената армия, след което да про-
дължи на практика без съпротива към трите си основни цели: Ленинград, Москва и Ук-
райна.
Група армии „Север“ под командването на фелдмаршал Ритер фон Лееб носи основ-
ната отговорност за настъплението от Източна Прусия към Балтийските държави с цел
да се осигурят пристанищата, и след това към Ленинград. Група армии „Център“ под
командването на фелдмаршал Федор фон Бок има задача да се насочи по Наполеоновия
маршрут към Москва, след като обкръжи основните концентрации на Червената армия
по пътя си. Браухич и Халдер обаче са дълбоко смутени, когато Хитлер решава да отс-
лаби този централен удар, за да подсили друга операция, която от тяхна гледна точка е
спомагателна. Фюрерът смята, че веднъж щом превземе аграрното изобилие на Украйна
и кавказките петролни находища, Райхът ще стане гарантирано непобедим. Тази задача
е поверена на Група армии „Юг“ под командването на фелдмаршал Герд фон Рундщет,
скоро подкрепена отдясно от малка унгарска сила и две румънски армии. Румънският
диктатор маршал Йон Антонеску е реагирал със задоволство, когато е научил за Опера-
ция „Барбароса“ десет дни преди започването ѝ. „Разбира се, че ще участвам от самото
начало – казал е той. – Когато се предприема нещо срещу славяните, винаги можете да
разчитате на Румъния.“40

На годишнината от прокламацията, издадена от Наполеон в императорския му щаб

във Вилковски, Хитлер прави многословно изявление, за да оправдае прекъсването на
отношенията със Съветския съюз. Той обръща истината наопаки, като твърди, че Гер-
мания е заплашена от „приблизително 160 руски дивизии, струпани на нашата гра-
ница“ . По този начин започва „европейският кръстоносен поход срещу болшевизма“
41 42

с безсрамна лъжа, адресирана към собствения му народ и собствените му войници.

24
 3.
„Разбийте вратата
и цялата прогнила постройка ще рухне!“
Рядко се е случвало нападател да се радва на такива преимущества, с които се ползва
Вермахтът през юни 1941 г. Повечето червеноармейски части и гранични поделения,
които са получили заповеди да не отговарят на „провокации“, не знаят как да реагират.
Дори след като всичко става ясно, Сталин продължава отчаяно да се надява на някакъв
последен шанс за помирение и не желае да разреши на войските си да нанесат ответен
удар. Един офицер на влизане в кабинета на полковник-генерал Д. Г. Павлов, командир
на централния фронт, го чува да крещи раздразнено по телефона, докато друг фронтови
командир му докладва за германските действия по границата: „Знам! Вече ми доклад-
ваха! Тези горе знаят по-добре от нас!“
43

Трите съветски армии, разтеглени по границата по заповед на Сталин, нямат никакъв

шанс, а танковите им бригади зад тях са унищожени от въздушна атака, преди да успеят
да се разгърнат. Великата крепост от XVIII в. Брест-Литовск, градът, където генерал-
ният щаб на кайзера е наложил толкова унизителен диктат на Ленин и Троцки през 1918
г., е обсадена още през първите няколко часа. Двете танкови групи на Група армии
„Център“, командвани от генералите Хот и Гудериан, обкръжават бързо в два обръча
многобройни съветски сили. Преди да изминат и пет дена, войските им се съединяват
при Минск, на 320 километра от границата. Над 300 000 войници от Червената армия
попадат в плен, а 2500 танка са унищожени или заловени.
На север Четвърта танкова група, която атакува от Източна Прусия през река Неман,
пробива с лекота руската линия. Пет дни по-късно LVI танков корпус на генерал фон
Манщайн, който напредва с близо 80 километра на ден, е изминал почти половината
път до Ленинград и е осигурил преминаването на р. Двина. Този „неудържим устрем,
пише Манщайн по-късно, беше осъществената мечта на всеки танков командир“. 44

Междувременно Луфтвафе продължава да унищожава авиацията на Червената армия.

Към края на втория ден от сраженията унищожените самолети са вече две хиляди. Съ-
ветският съюз може да построи нови самолети и да обучи други пилоти, но това свет-
кавично „детеубийство“ на военновъздушни екипажи довежда до продължителна демо-
рализация. „Нашите пилоти имат чувството, че са трупове още когато излитат – приз-
нава един командир на ескадрила пред съветски комисар петнайсет месеца по-късно, в
разгара на Сталинградската битка. – На това се дължат загубите.“
45

На юг, където съветските войски са най-силни, германското настъпление далеч не е

толкова бързо. Генерал Кирпонос е успял да разгърне защитата в дълбочина, вместо да
подреди армиите си по границата. Въпреки това, макар и дивизиите му да нанасят доста
тежки поражения на германците, собствените им загуби са безкрайно по-големи. Кир-
понос вкарва в бой танковите си формации, преди да успеят да се разгърнат ефективно.
На втория ден, 23 юни, Първа танкова група на генерал Евалд фон Клайст излиза срещу
съветските дивизии, екипирани с чудовищния танк КВ, и за пръв път германските еки-
пажи виждат Т-34 – най-добрия танк с универсално предназначение, разработен през
Втората световна война.
Скъсяването на южния фронт между Припятските блата и Карпатите отнема много по-
дълго време, отколкото се очаква. Шеста армия на фелдмаршал фон Райхенау търпи

25
постоянните набези на руските сили, които са били откъснати в гористите блатисти ра-
йони от лявата му страна. Райхенау изисква пленниците да се екзекутират като парти-
зани независимо от това дали още носят униформа. Частите на Червената армия също
разстрелват своите германски пленници, особено пилотите на Луфтвафе, които са се
приземили с парашут. Рядко имат възможност да ги изпратят в тила, а не искат те да
бъдат спасени от вражеското настъпление.
В Лвов, столицата на Галиция, НКВД избива политически затворници, за да не бъдат
освободени от германците. За зверствата без съмнение допринася и атмосферата на по-
дозрение и хаос в града, където се ширят пиянството и грабежите. Лвов е подложен не
само на бомбардировки от въздуха, но и на саботажи, които са дело на украински наци-
оналисти, организирани от германците. Настроенията на страх и озлобление са били
засилени непосредствено преди нахлуването от злорадството на неруското население:
„Германците ще ви дадат да разберете.“46

Убеждението на Хитлер, че Съветският съюз е „прогнила постройка“, която „ще се

срути“, се споделя от много чуждестранни наблюдатели и разузнавателни служби. Чис-
тката, която Сталин провежда в Червената армия от 1937 г., е вдъхновена от неподра-
жаема смесица от параноя, садистична мегаломания и жажда за отмъщение заради стари
обиди, още от времето на Гражданската война в Русия и Руско-полската война.
Общо 36 671 офицери са екзекутирани, затворени или уволнени, а от седемстотин и
шест офицери с ранг от бригаден командир нагоре само триста и трима не са засегнати
от кампанията. Съдебните процеси срещу арестуваните офицери обикновено са толкова
скалъпени, че изглеждат гротескно. Срещу полковник К. К. Рокосовски, който по-късно
ще нанесе последния удар в Сталинград, „свидетелства“ човек, който е починал преди
близо 20 години.
Най-видната фигура между жертвите е маршал Михаил Тухачевски, основният под-
дръжник на „маневрената война“. Неговият арест и екзекуция са пример за умишленото
унищожаване на оперативното мислене в Червената армия, което заплашва прерогати-
вите на Сталин върху стратегическите въпроси. Офицери от бившата императорска ар-
мия под ръководството на Тухачевски са разработвали подробна теория на „оператив-
ното изкуство“, която се основава на „изследване на отношенията между масирания
огън и подвижността“. Към този момент, през 1941 г., това е изменническа ерес, което
47

обяснява защо толкова малко генерали от Червената армия са посмели да съсредоточат

ефективно танковете си срещу германската заплаха. Макар че повечето от офицерите,
пострадали при чистката, са реабилитирани, психологическото ѝ въздействие е опусто-
шително.
Две години и половина след началото на чистката Червената армия представлява ка-
тастрофално зрелище в Зимната война срещу Финландия. Маршал Ворошилов, стар
другар на Сталин от Първа кавалерийска армия, показва удивителна липса на въобра-
жение. Фините надхитрят противника отново и отново. Техните картечари покосяват
съсредоточената съветска пехота, която с мъка си проправя път през заснежените по-
лета. Едва след като разгръща пет пъти по-многобройни сили и концентрира огромно
количество артилерия, Червената армия придобива надмощие. Хитлер развълнувано е
наблюдавал това плачевно представяне.
Японското военно разузнаване е на твърде различно мнение. Това е едва ли не единс-
твената чужда служба, която не подценява Червената армия в онзи момент. Поредицата
от гранични стълкновения по манджурската граница и тяхната кулминация – битката

26
при Халхин Гол през август 1939 г. – са показали какво би могъл да постигне един аг-
ресивен млад командир, в случая 43-годишният генерал Георгий Жуков. Сталин се е
оставил да го убедят да издигне Жуков на поста началник на Генералния щаб. Затова
той се оказва в самия център на събитията, когато в деня след инвазията Сталин създава
върховно командване на Генералния щаб със старото име от царско време – „Ставка“.
След това Великият вожд назначава себе си за Комисар по отбраната и Върховен глав-
нокомандващ на съветските въоръжени сили.
През първите дни на „Барбароса“ германските генерали не виждат много неща, които
да променят ниското им мнение за съветските командири, особено в централната част
на фронта. Генерал Хайнц Гудериан, подобно на повечето си колеги, е поразен от го-
товността, с която командирите от Червената армия жертват живота на огромен брой от
своите хора. В една докладна записка той отбелязва също, че те са жестоко обременени
от „политическите изисквания на държавното ръководство“ и страдат от „принципен
страх от отговорност“. В съчетание с лошата координация това означава, че „запове-
48

дите за изпълнение на необходими мерки, особено контрамерки, се издават със закъс-

нение“. Съветските танкови сили са „недостатъчно обучени и страдат от липса на ра-
зузнавателна информация и инициатива по време на офанзивата“. Всичко това е вярно,
но Гудериан и неговите колеги подценяват желанието на червеноармейците да се учат
от грешките си.
Процесът на реформиране не е, разбира се, лесен или бърз. Сталин и заобикалящите
го кариеристи, особено старшите комисари, отказват да признаят, че тяхната полити-
ческа намеса и маниакална слепота са предизвикали подобни катастрофи. Нелогичните
от военно гледище инструкции на Кремъл спъват фронтовите и армейските командири.
Положението допълнително се влошава от факта, че на 16 юли е възстановена системата
на „двойно командване“, която изисква заповедите да бъдат одобрявани от комисарите.
Политическите контрольори на Червената армия се опитват да избягат от отговорност,
като обвиняват фронтовите командири и техните щабни офицери в измяна, саботаж или
страхливост.
Генерал Павлов, командващият на централната част от фронта – същият, който е кре-
щял по телефона, че онези горе по-добре знаят какво се случва, – е следвал заповедите,
но това не го спасява. Обвинен е в измяна и става най-изтъкнатата жертва от екзекути-
раните през втория кръг на чистката в Червената армия. Можем да си представим пара-
лизиращата атмосфера в главната квартира. Съветски сапьор, специалист по мините,
който пристига в командния център в компанията на граничари от НКВД, защото те
познават местността, е посрещнат с ужас. Един генерал започва жалко да пелтечи: „Бях
с войските, направих всичко, не съм виновен.“ Едва тогава сапьорът разбира, че когато
49

са видели зелените петлици на неговите придружители, щабните офицери са помис-

лили, че е дошъл да ги арестува.
Докато истеричните опити за прехвърляне на вината продължават, започва подготви-
телната работа по реорганизацията. Директивата на Жуков, издадена от Ставката на 15
юли 1941 г., набелязва „редица заключения“ вследствие на „опита от трите седмици
война срещу германския фашизъм“. Неговият главен аргумент е, че Червената армия
50

търпи щети заради лошите комуникации и неоправдано големите, бавноподвижни фор-

мации, които просто са „уязвима цел за въздушна атака“. Големите армии с няколко
корпуса „затрудняват организацията на командването и контрола по време на битка най-
вече защото толкова много от нашите офицери са млади и неопитни“. (Макар че за чис-
тките не се споменава, тяхната сянка не може да бъде забравена.) „Затова Ставката е на

27
мнение – пише Жуков, – че е необходимо да се подготви преминаване към система от
малки армии, състоящи се от най-много пет или шест дивизии.“ Тази стъпка, когато
най-сетне е извършена, подобрява значително бързината на реакция най-вече като пре-
махва корпуса като отделно ниво на командване между дивизия и армия.
Най-голямата грешка, която допускат германските командири, е, че подценяват
„Иван“ – редовия войник от Червената армия. Те скоро откриват, че когато са в обкръ-
жение или отстъпват по численост на противника, съветските войници продължават да
се бият, докато тези от западните армии биха се предали в аналогична ситуация. Още
от първата сутрин на „Барбароса“ те дават безброй примери за изключителна храброст
и жертвоготовност, макар и вероятно да преобладават проявите на масова паника, която
обаче се дължи преди всичко на объркването. Най-поразителният случай е отбраната на
крепостта Брест-Литовск. Германската пехота превзема комплекса след една седмица
на тежки сражения, но някои войници от Червената армия удържат позициите си близо
месец след първоначалната атака, макар че не получават храна и муниции. Един от за-
щитниците е надраскал на стената: „Ще умра, но няма да се предам. Сбогом, Отечество.
20/VII-41.“ Парчето стена все още се пази като реликва в Централния музей на въоръ-
51

жените сили в Москва. Това, което не се споменава, е, че няколко от ранените съветски

войници, пленени в крепостта, успяват да оцелеят в нацистките военнопленнически ла-
гери до 1945 г., когато са освободени. Вместо да бъдат посрещнати като герои, СМЕРШ
ги изпраща направо в ГУЛАГ в съгласие с издадената от Сталин заповед, че всеки по-
паднал във вражески ръце е предател. Сталин се отрича дори от собствения си син Яков,
пленен край Витебск на 16 юли.
С овладяването на хаоса от руска страна през лятото съпротивата става по-упорита.
Генерал Халдер, който в началото на юли е имал чувството, че е на крачка от победата,
скоро се разколебава. „Навсякъде руснаците се бият до последния човек – пише той в
дневника си. – Капитулират само понякога.“ Гудериан също признава, че руските пехо-
тинци „почти винаги се отбраняват упорито“ , и добавя, че показват умение да се сра-
52

жават нощем и в горите. Тези две предимства и особено воденето на нощен бой ще се
окажат по-важни, отколкото осъзнават германците.
Германските военачалници са смятали, че нито едно общество, управлявано с полити-
чески терор, не може да се защити срещу решителна атака отвън. Топлият прием от
страна на цивилното население внушава на германците убеждението, че ще спечелят.
Вярващи украинци, които са преживели един от най-ужасяващите гладни периоди, пре-
дизвикани от човешки действия, приветстват военните машини с черни кръстове като
символ на нов кръстоносен поход срещу антихриста. Само че плановете на Хитлер за
покоряване и експлоатация могат само да заздравят „прогнилата постройка“, принуж-
давайки даже онези, които ненавиждат сталинисткия режим, да го подкрепят.
Сталин и комунистическият партиен апарат бързо осъзнават необходимостта да отда-
лечат риториката си от марксистко-ленинските клишета. Изразът „Велика отечествена
война“ се появява в заглавието на първия брой на „Правда“, излязъл след нахлуването,
и самият Сталин скоро целенасочено подхваща тази фраза, която пробужда спомена за
„Патриотичната война“ срещу Наполеон. По-късно през същата година, на годишни-
ната от Октомврийската революция, той продължава да зове имената на герои от рус-
ката история, в които определено няма нищо пролетарско: Александър Невски, Дмит-
рий Донски, Суворов и Кутузов.
За запазването на личната репутация на Сталин много помага политическото невежес-
тво на мнозинството от населението. Като се изключат членовете на номенклатурата и

28
онези представители на интелигенцията, които имат връзки по-нависоко, малцина го
свързват пряко със сляпото отхвърляне на заплахата от страна на Германия и бедстве-
ната ситуация в края на юни. В призива си по радиото на 3 юли Сталин, разбира се, не
поема никаква част от вината. Той се обръща към хората с „братя и сестри“ и им казва,
че Родината е в голяма опасност, че германците навлизат във вътрешността на Съветс-
кия съюз. В крайна сметка това признание повдига духа на народа с безпрецедентната
си откровеност, защото дотогава в официалните комюникета се казва единствено, че на
врага са нанесени тежки загуби. Въпреки това то шокира мнозина, като например сту-
дентите от Техническия университет в Сталинград, които чакат да отбележат със зна-
менца настъплението на Червената армия на германска територия върху тяхната стенна
карта. Когато научават за „потресаващото и необяснимо настъпление“ на Вермахта, те
53

бързат да я свалят.
Каквото и да мислим за сталинизма, няма особено съмнение, че неговата идеологи-
ческа обработка чрез целенасочено манипулиране на алтернативите привежда доводи
за тотална война, които се отличават с безмилостна ефективност. Всички почтени хора
естествено ще се съгласят, че фашизмът е зло и трябва да бъде унищожен с всички сред-
ства. Комунистическата партия трябва да поведе борбата, защото фашизмът е посветен
изцяло на нейното унищожаване. Този тип логика е предаден в романа на Василий Грос-
ман „Живот и съдба“. „Ненавистта, която фашизмът изпитва към нас, е поредното и
крайно убедително доказателство, че каузата на Ленин е справедлива“ – заявява ста-
54

рият болшевик Мостовской, станал противник на сталинизма.

Политическите аргументи обаче са второстепенни за по-голямата част от населението.
Това, което реално го стимулира, е интуитивният патриотизъм. Пропагандният плакат
„Родината майка зове!“ изобразява обикновена руска жена, която държи текста на во-
енната клетва на фона на изправени щикове. Външно недодялан, той упражнява дъл-
55

боко въздействие в онзи момент. Очакват се огромни жертви. „Нашата цел е да защитим
нещо по-голямо от живота на милиони хора – пише в дневника си млад танков командир
точно един месец след нападението. – Не говоря за собствения си живот. Единственото,
което трябва да направя, е да го загубя по такъв начин, че да бъде от полза за Родината.“
56

Четири милиона души се записват (по желание или защото се чувстват длъжни) като
доброволци в народното опълчение. Подобно ужасно, масово прахосване на човешки
живот е трудно да се проумее: безсмислието на това клане вероятно отстъпва само пред
заповедта на зулуския крал към войниците от едно импи6 да маршируват през надвис-
нала над пропаст скала, за да докажат своята дисциплинираност. Тези необучени вой-
ници, често невъоръжени и много от тях още в цивилни дрехи, са изпращани срещу
танковите формации на Вермахта. Четири опълченски дивизии са почти напълно уни-
щожени още преди да започне обсадата на Ленинград. Семействата, които не знаят
нищо за некомпетентността и хаоса на фронта, за пиянството и грабежите или за екзе-
куциите на НКВД, скърбят, без да отправят критики към режима. Гневът е запазен за
врага.
Повечето актове на храброст от това лято никога не излизат на бял свят: паметта за тях
умира заедно със свидетелите. Някои истории обаче изплуват по-късно отчасти защото
сред войниците се надига силно чувство за несправедливост, че делата на много смели
мъже не са получили признание. Например при трупа на хирурга Малцев в Сталинград
е намерено писмо, в което той изразява нуждата си да свидетелства за куража на свой
другар по време на ужасното отстъпление. „Утре или вдругиден ще се състои голямо
6
Бойна единица при зулусите. – Б.пр.

29
сражение и сигурно ще бъда убит – пише той – и мечтая този разказ да бъде публикуван,
за да научат хората за подвизите, извършени от Личкин.“57

Свидетелствата за проявена храброст не се възнаграждават особено в онзи момент.

Към средата на юли Червената армия е в отчаяно положение. В сраженията през първите
три седмици тя е загубила 3500 танка, над 6000 самолета и около 2 милиона души, вклю-
чително значителна част от офицерския корпус.
Следващата катастрофа е битката при Смоленск през втората половина на юли, където
няколко съветски армии са впримчени в капан. Макар че най-малко пет дивизии успяват
да се измъкнат, до началото на август около 300 000 червеноармейци са взети в плен.
Загубени са и над 3000 танка и 3000 оръдия. След това са пожертвани една след друга
още много съветски дивизии, за да попречат на танковите дивизии на фелдмаршал фон
Бок да превземат железопътните възли при Елня и Рославъл и да оформят ново обкръ-
жение. Някои историци обаче привеждат убедителни доказателства, че това е забавило
германците в един решаващ момент, което е имало важни последствия по-късно.
На юг групата армии на фелдмаршал фон Рундщет, вече с поддръжката на румънците
и унгарците, пленява 100 000 души от дивизиите, приклещени в „Уманския котел“ в
началото на август. Настъплението в Украйна през откритите, обширни степи със слън-
чоглед, соя и неприбрана царевица, изглежда неудържимо. Най-голямата концентрация
на съветски войски обаче е около украинската столица Киев. Техният главнокомандващ
е друг стар приятел на Сталин, маршал Будьони, а главен комисар е Никита Хрушчов,
чиято основна задача е евакуацията на промишленото оборудване на изток. Генерал
Жуков предупреждава Сталин, че Червената армия трябва да изостави Киев, за да из-
бегне обкръжението, но съветският диктатор, който току-що е казал на Чърчил, че Съ-
ветският съюз никога няма да изостави Москва, Ленинград и Киев, побеснява и отстра-
нява генерала от поста му като началник на Генералния щаб.
След като побеждават в Уман, мобилните сили на Рундщет продължават, отклоня-
вайки се в посока южно от Киев. След това Първа танкова група се обръща на север,
съединявайки се с дивизиите на Гудериан, чийто внезапен удар от централния фронт е
изненада за съветското командване. Става ясно, че ги заплашва ужасен капан, но Сталин
отказва да изостави Киев. Той променя решението си едва когато вече е непоправимо
късно. На 21 септември битката за обкръжаването на Киев приключва. По данни на гер-
манците, те са пленили още 665 000 души. Хитлер нарича това „най-великата битка в
световната история“. Началникът на Генералния щаб, Халдер, от друга страна, го на-
58

рича най-голямата стратегическа грешка в кампанията на изток. Подобно на Гудериан,

той смята, че трябва да концентрират цялата си енергия срещу Москва.
Настъпващите агресори, които преодоляват позиция след позиция, преживяват емоци-
онално и идейно объркване, когато със смес от неверие, презрение, но също и страх
оглеждат своите комунистически врагове, които са се сражавали до последно. Камарите
трупове още по-малко напомнят човешки останки, когато са обгорени и полусъблечени
от силния взрив на някоя граната. „Погледнете отблизо тези мъртъвци, тези мъртви та-
тари, тези мъртви руснаци – пише един журналист, зачислен към германската армия в
Украйна. – Това са нови трупове, чисто нови. Току-що излезли от голямата фабрика на
Петилетката [петгодишния план]. Те всички са еднакви. Масово производство. Те сим-
волизират една нова раса, издръжлива раса – тези трупове на работници, убити при про-
мишлена злополука.“ Колкото и впечатляващ да е този образ обаче, германците грешат,
59

приемайки, че телата пред тях принадлежат просто на модерни комунистически роботи.

Това са останките на мъже и жени, които в повечето случаи са действали под импулса

30
на патриотично чувство, което е по някакъв начин едновременно духовно и инстинк-
тивно.

31
 4. Гибелната дързост на Хитлер:
отложената битка за Москва
Необятната шир на Русия ни поглъща“ – пише фелдмаршал фон Рундщет на съпру-
60

гата си веднага след като неговите армии успешно са затворили „Уманския котел“. Нас-
троенията на германските командири са започнали да се колебаят между самодоволство
и безпокойство. Те постоянно завоюват огромни територии, но хоризонтът изглежда все
така безкраен. Червената армия е загубила над 2 милиона души, но се появяват нови
съветски сили. „При започването на войната нашите разчети бяха за около 200 вражески
дивизии – пише в дневника си генерал Халдер на 11 август. – Сега вече преброихме
360.“ Вратата е разбита, но постройката не рухва.
Към средата на юли Вермахтът е изгубил първоначалния си устрем. Германската ар-
мия просто не е достатъчно силна, за да предприеме офанзива в три различни направ-
ления едновременно. Дали са повече жертви, отколкото са очаквали – над 400 000 до
края на август, – а транспортните средства се амортизират много по-бързо, отколкото
са предвиждали. Двигателите се задръстват с пясък от облаците прах и постоянно се
повреждат, а има голям недостиг на резервни части. Лошите комуникации също оказват
влияние. Железопътните линии, които са с малко по-широко междурелсие, трябва да се
полагат наново, а вместо магистралите, нанесени на картите, армиите откриват черни
пътища, които след кратък летен порой се превръщат в лепкава кал. В много блатисти
местности германските войски са принудени да строят собствени пътища от напречно
поставени брезови стволове. Колкото повече навлизат във вътрешността на Русия, тол-
кова по-трудно става снабдяването им. Напредващите колони танкове често се налага
да спират заради липса на гориво.
Пехотните дивизии, които съставляват по-голямата част от армията, изминават „до 65
километра на ден“ (но по-често около 30) и се пекат в тежките си ботуши под лятната
61

жега. Пехотинецът, т.нар. Landser, носи около 25 килограма екипировка, включително

стоманена каска, пушка, муниции и сапьорна лопатка. Неговата раница от плат и кожа
съдържа войнишко канче, манерка, походна печка „Есбит“, комбиниран алуминиев при-
бор с лъжица и вилица, комплект за почистване на оръжие, резервни дрехи, рейки и
клинове за палатка, превързочни материали, комплект за шиене, бръснач, сапун и пре-
зервативи „Вулкан Санекс“, макар че плътските отношения с цивилното население са
официално забранени.
Пехотинците са толкова уморени да се мъкнат напред в пълно снаряжение, че много
войници заспиват, както вървят. Дори танковите войски са изтощени. След като се пог-
рижат за машините (най-тежката работа е поддържането на веригите) и почистят оръ-
дията си, те се измиват набързо в брезентови кофи в напразен опит да отстранят мръсо-
тията и мазнината, които са се набили в ръцете им. С подпухнали от умора очи се из-
бърсват, примижавайки пред огледалото, временно прикрепено към стойката на някоя
картечница. Пехотинците ги наричат „die Schwarze“ 7 заради черните им гащеризони.
Военните кореспонденти ги описват като „рицари на съвременната война“ , но задръс-
62

тените им с кал танкове се повреждат с досадно постоянство.

Неудовлетворението предизвиква кавги между командирите. Повечето (най-откровен
измежду които е генерал Хайнц Гудериан) са отчаяни от замислите на Хитлер, които ги

7
„Черните“. – Б.пр.

32
отклоняват от целта. Москва е не само столицата на Съветския съюз, настояват те, но и
важен комуникационен възел и център на оръжейната индустрия. С атака срещу града
биха привлекли към него оцелелите съветски армии, за да бъдат окончателно разбити.
Фюрерът обаче държи в подчинение генералите, като използва съществуващите между
тях съперничества и разногласия. Казва им, че не знаят нищо по икономическите въп-
роси. Трябва да си осигурят Ленинград и Прибалтика, за да охраняват крайно необхо-
димата търговия с Швеция, а украинското земеделие е от жизненоважно значение за
Германия. Само че инстинктът, който го кара да избягва пътя към Москва, е отчасти
суеверен стремеж да не тръгва по стъпките на Наполеон.
Група армии „Център“, която е превзела Смоленск и е обкръжила съветските армии
оттатък града в края на юли, получава заповед да спре. Хитлер изпраща по-голямата
част от танковата група на Хот на север, за да подпомогне щурма на Ленинград, докато
„Панцерармее Гудериан“ (новото название е типичен ход, с който Хитлер умилостивява
недоволния, но необходим генерал) е отклонена на юг, за да стане горната част на голе-
мите клещи, в които е хванат Киев.
Хитлер отново променя мнението си в началото на септември, когато най-после дава
съгласието си за Операция „Тайфун“ – настъплението срещу Москва. Загубено е обаче
допълнително време, защото танковите дивизии на Хот са още ангажирани в покрайни-
ните на Ленинград. Силите за Операция „Тайфун“ са най-сетне готови едва през пос-
ледните дни на септември. Москва се намира точно на 320 километра от мястото, на
което е била спряна Група армии „Център“, и вече остава малко време до периода на
есенната кал и зимата, която идва след него. Генерал Фридрих Паулус, който ръководи
планирането на „Барбароса“ при Халдер, по-рано е повдигнал въпроса как ще воюват
през зимата, а Хитлер е забранил всяко споменаване на този въпрос.
Хитлер във „Волфшанце“ има навика да съзерцава оперативната карта, която показва
огромни области, контролирани формално от неговите войски. За мечтателя, който се е
сдобил с пълната власт в страната с най-добре обучена армия в света, гледката внушава
чувство на непобедимост. Този кабинетен стратег никога не е притежавал качествата на
истински генерал, защото пренебрегва практическите проблеми. По време на кратките
кампании в Полша, Скандинавските страни, Франция и Балканите попълването на за-
пасите понякога е било труден, но не и непреодолим проблем. В Русия обаче логисти-
ката е не по-малко решаващ фактор от огневата мощ, човешката сила, подвижността и
бойния дух. Хитлер е проявил фундаменталната безотговорност (предизвикателство
към съдбата, което е интересно от гледна точка на психологията) да предприеме най-
амбициозната инвазия в историята, отказвайки при това да настрои германската иконо-
мика и индустрия за глобална война. От сегашни позиции това прилича по-скоро на акт
на пристрастен комарджия, който подсъзнателно се стреми да вдига залозите. Ужасява-
щите последствия, които ще има това за милиони хора, като че ли само усилват мегало-
манията му.
Фелдмаршал фон Бок има под командването си милион и половина души, но липсата
на резервни танкове и части отслабва неговите танкови дивизии. Когато събира своите
командири в навечерието на офанзивата, той определя 7 ноември (годишнината на бол-
шевишката революция) като краен срок за обкръжаване на съветската столица. Амби-
циозният Бок копнее да се прочуе като завоевателят на Москва.
Ставката в същото време очаква германска офанзива към Москва още откакто Група
армии „Център“ е получила заповед да спре в средата на август. Сталин е изпратил ге-
нерал Ерьоменко да организира армии в нов Брянски фронт, като за защитата на града

33
са подготвени други два фронта – Западен и Резервен. Въпреки тези предпазни мерки
обаче войските на Ерьоменко са изненадани, когато рано сутринта на 30 септември ос-
новните танкови сили (Schwerpunkte) на Гудериан изникват от есенната мъгла и нанасят
удар по южния им фланг. Скоро слънцето се показва и слага началото на топъл, ясен
ден, идеален за офанзива. Германците нямат причини да се страхуват от нападения по
въздуха. Към този момент са оцелели по-малко от 5% от съветските военни самолети в
европейската част на Русия.
През първите дни на октомври офанзивата върви идеално за германците с близко сът-
рудничество между танковите групи и Втори въздушен флот на фелдмаршал Кеселринг.
Ерьоменко иска от Ставката разрешение да се изтегли, но такова не му е дадено. На 3
октомври предните отряди на Гудериан, настъпващи отдясно, стигат до град Орел, на
200 км зад позициите на Ерьоменко. Изненадата е пълна. Когато първите танкове тръг-
ват покрай трамваите на главната улица, минувачите започват да им махат, мислейки,
че това са руснаци. Червената армия не е сварила дори да приготви експлозиви, за да
взриви важните оръжейни фабрики. На 6 октомври Ерьоменко и неговият щаб за малко
да бъдат пленени от германски танкове в ранния следобед. Всички комуникации са пре-
къснати. Следват няколко дни на пълно объркване, през които маршал Будьони, който
официално командва Резервния фронт, губи дори щабквартирата си, а Ерьоменко е
тежко ранен в крака и се налага да бъде евакуиран по въздуха.
Съветските лидери в Кремъл първоначално отказват да признаят величината на зап-
лахата. На 5 октомври един пилот на изтребител съобщава, че 20-километрова колона
германски танкове напредва бързо по пътя към Юхнов, откъдето до Москва има не по-
вече от 200 километра. Дори след като друг пилот, изпратен на разузнаване, потвърж-
дава новината, Ставката отказва да повярва. Изпратен е и трети пилот, който свидетел-
ства за същото. Това не охлажда желанието на Берия да арестува и подложи на разпит
командира им като „паникьор“, но съобщението най-после успява да раздвижи ръко-
водството в Кремъл.
Сталин свиква извънредно заседание на Държавния комитет по отбрана. Освен това
заповядва на Жуков, който е стегнал отбраната на Ленинград с драстични мерки, да
долети веднага обратно. След като Жуков сам е станал свидетел на хаоса, Сталин го
инструктира да организира останките след катастрофата в нов западен фронт. Всички
налични части са хвърлени за построяването на някаква линия, докато стане възможно
Ставката да разгърне резервите. В този момент, когато в опасност е самата Москва, е
мобилизирано опълчение от над 100 000 души, а 250 000 цивилни, предимно жени, са
изпратени да копаят противотанкови ровове.
Първият сняг пада през нощта на 6 октомври, а после бързо се стопява и за 24 часа
превръща пътищата в гъста кал. Танковите групи на Бок все пак успяват да осъществят
две големи двойни блокади, едната при самия Брянск, а другата около Вязма по цент-
ралния маршрут към Москва. По данни на германците те са блокирали 665 000 черве-
ноармейци и са унищожили или пленили 1242 танка – повече, отколкото имат всичките
три танкови групи на Бок.
„Какво голямо удовлетворение трябва да е за вас да видите как плановете ви напредват
толкова добре!“ – пише фелдмаршал фон Райхенау на своя бивш началник-щаб генерал
63

Паулус, който скоро ще го наследи като главнокомандващ на Шеста армия. Въпреки

това отделни групи руски войници, макар и обкръжени и откъснати от снабдяването,
продължават да се бият почти до края на месеца. „Налага се да превземаме опорните
пунктове един по един – казва един дивизионен командир на Паулус. – В половината

34
случаи не успяваме да ги изкараме навън даже с огнехвъргачки и се налага да взривим
всичко на парчета.“64

В тези боеве войниците от няколко германски танкови дивизии се сблъскват с нова

форма на неконвенционално оръжие. Виждат как срещу тях тичат местни кучета с ня-
какво странно подобие на седло с къса изправена пръчка, на която се крепи някакъв
товар. Първоначално танкистите решават, че това сигурно са кучета санитари, но после
разбират, че за животните има завързани експлозиви или противотанкови мини. Тези
„кучета мини“ са били обучени по методите на Павлов да се промъкват под големи пре-
возни средства, за да намират храна. Когато се закачи за долната част на машината,
пръчката детонира взрива. Повечето от кучетата са застреляни, преди да достигнат
целта, но тази зловеща тактика действа зле върху нервите.
Метеорологичните условия обаче са това, което скоро се превръща в най-голямото
препятствие за Вермахта. Сезонът на дъждовете и калта, т.нар. распутица, настъпва
преди средата на октомври. Пътищата често са непроходими за германските камиони с
продоволствия, затова от земеделските селища в радиус стотици километри са реквизи-
рани селски каруци с един впряг или Panjewagen (във Вермахта Panje e жаргонна дума
за полски или руски селянин). На някои места, където нямат на разположение брезови
трупи, за да направят импровизиран път, използват като „талпи“ труповете на мъртви
руснаци. Често се случва пехотинец да изгуби ботуша си, засмукан от калта, която стига
до коленете. На места мотоциклетистите могат да се придвижват единствено като сли-
зат и влачат превозното средство. Командирите, за които винаги се намират хора да
избутат щабните им коли през някой блатист участък, се чудят как някой би могъл да
воюва в такива условия. Всички те обаче се страхуват от свирепия студ, който скоро ще
последва. Никой не забравя, че всеки ден има значение.
Германските предни отряди се борят да продължат с всички сили. В центъра на 14
октомври 10-а танкова дивизия и есесовската дивизия Das Reich стигат до полесраже-
нието при Бородино от войната с Наполеон, разположено в просторна селска област с
гори и плодородна земеделска земя. Намират се само на 110 километра от западните
покрайнини на Москва. На същия ден на 160 км северозападно от столицата Първа тан-
кова дивизия превзема град Калинин, където има мост над Волга, и прекъсва железо-
пътната линия Москва–Ленинград. Междувременно по южния фланг танковете на Гу-
дериан се насочват на север покрай Тула, за да застрашат съветската столица от юг.
Напредването на атаката по трите направления към Москва хвърля в паника съветс-
кото ръководство. През нощта на 15 октомври на чуждите посолства е предадено да се
подготвят да заминат за Куйбишев на Волга. Берия също започва евакуация на кабинета
си. Следователите от НКВД взимат със себе си най-важните затворници. Сред тях има
висши офицери, от които има отчаяна нужда на фронта, но вместо това ги смазват от
бой, за да изтръгнат от тях признания. Триста други затворници са екзекутирани на
групи в Лубянка. В края на месеца обаче Сталин нарежда на началника на НКВД да спре
това, което самият Берия нарича своя „месомелачка“. Съветският диктатор ни най-
малко не възразява срещу разстрелите на „пораженци и страхливци“, но за момента му
е омръзнало от фантазиите на Берия за заговори, които Сталин квалифицира като „глу-
пости“ .
65

Той изисква точни доклади за положението на фронта, но всеки, който се осмели да

му каже истината, е обвиняван, че насажда паника. За Сталин е трудно да скрие собст-
веното си безпокойство. Той подозира, че Ленинград ще падне, затова първата му мисъл
е как да измъкне войските, за да помогнат за спасяването на Москва. Неговата липса на

35
загриженост за гладуващото население е равностойна на грубата безчувственост на
Хитлер.
Случва се само едно-единствено окуражаващо събитие. В района на Москва вече за-
почват да се разгръщат червеноармейски дивизии от границата с Манджурия. Два от
първите стрелкови полкове, които пристигат, всъщност са се изправили срещу есесовс-
ката дивизия „Дас Райх“ при Бородино няколко дни по-рано, но транспортирането на
по-голямата част от подкрепленията по Транссибирската железопътна линия ще отнеме
няколко седмици. Главният съветски агент в Япония, Рихард Зорге, е открил, че япон-
ците се готвят да нанесат удар на юг срещу американците, а не срещу съветския Далечен
изток. Сталин не се доверява напълно на Зорге, но този път информацията е потвърдена
от прихванати съобщения.
Сутринта на 16 октомври Алексей Косигин, заместник-председателят на Совнарком,
Съвета на народните комисари, влиза в сградата, където е кабинетът му, и открива, че
мястото е изоставено. Въздушните течения са разпилели документите, вратите са оста-
вени отворени и се чува как звънят телефоните в празните кабинети. Косигин се досеща,
че някои се обаждат да питат дали ръководството е напуснало столицата, и тичешком
обикаля бюрата, опитвайки се да отговори. Дори когато успява да вдигне слушалката
навреме, от другата страна цари мълчание. Само един от високопоставените чиновници
има смелостта да се идентифицира. Той пита без заобикалки дали Москва ще бъде пре-
дадена.
На кризисното заседание, свикано от Сталин на 17 октомври в Кремъл с участието на
Молотов, Маленков, Берия и Александър Шчербаков – новия началник на политичес-
кия отдел на Червената армия, – се разискват планове за миниране на фабрики, мостове,
железопътни линии, пътища и дори гордостта на сталинската власт – московското
метро. Евакуацията на останалите министри за Куйбишев не е обявена публично, но
новината се разпространява с удивителна бързина, като се имат предвид наказанията за
пораженски изказвания. Носят се слухове, че в Кремъл е извършен преврат и Сталин е
арестуван, че на Червения площад са се приземили германски парашутисти, а други
вражески войски са проникнали в града в съветски униформи. Подгонени от страха, че
столицата ще бъде изоставена на врага, хиляди хора се опитват да го напуснат, щурму-
вайки влаковете по гарите. Гладните бунтове, грабежите и пиянството подсещат мно-
зина за хаоса през 1812 г., довел до подпалването на Москва.
Сталин е обмислял възможността да замине, но променя решението си. Не той, а Алек-
сандър Шчербаков, „с безстрастното си лице на Буда и дебели очила с рогови рамки,
кацнали на малкото като копче чипо носле“ и облечен с „проста жълтокафява куртка с
едно-единствено отличие – Ордена на Ленин“ , обявява по Московското радио, че
66

Вождът е решил да остане.

На 19 октомври е обявено обсадно положение. Берия докарва в града няколко полка
войски от НКВД, за да възстановят реда. „Паникьорите“ и дори пияниците се разстрел-
ват наред с грабителите. В съзнанието на народа едно-единствено нещо ще покаже дали
градът ще бъде отбраняван или изоставен: „Ще се състои ли военният парад [за годиш-
нината от революцията] на Червения площад?“ Жителите на Москва явно сами дават
67

отговора, вместо да чакат какво ще каже техният вожд. Подобно на отбраната на Мад-
рид точно пет години по-рано, настроението изведнъж преминава от масова паника към
всеобщо предизвикателство.
Сталин, с необикновения си инстинкт, скоро осъзнава символичното значение на па-
рада на Червения площад, макар че мумифицираният труп на Ленин вече е пренесен на

36
по-безопасно място. Молотов и Берия първоначално решават, че това е безумна идея,
при положение че германската Луфтвафе е достатъчно близко, за да може лесно да на-
несе удар, но Сталин им казва да съсредоточат около столицата всички зенитни батареи,
с които разполагат. Хитрият стар манипулатор има намерение да заимства най-драма-
тичния щрих от обсадата на Мадрид, когато на 9 ноември 1936 г. първата международна
бригада от чуждестранни доброволци е марширувала по Гран Виа под френетичните,
макар и погрешно адресирани възгласи на населението: „Vivan los rusos!“8 Парадът то-
гава продължава право през града, срещу западния клин на Африканската армия на
Франко. В Москва, по решение на Сталин, подкрепленията за армиите на Жуков ще
преминат през Червения площад, покрай тържествената трибуна на мавзолея, и ще про-
дължат право напред, за да се изправят срещу нашествениците. Той знае какъв ефект
ще има кинопрегледът със запис на това събитие, когато бъде разпространен по света.
Знае и правилния отговор на Хитлеровите речи. „Ако искат война на унищожение – из-
ръмжава той в навечерието на юбилейния парад, – тогава ще я получат!“ 68

Вермахтът по това време вече е сериозно възпрепятстван от времето. Лошата видимост

затруднява „летящата артилерия“ на Луфтвафе. Армиите на фелдмаршал фон Бок, при-
нудени да спрат в края на октомври, за да попълнят запасите си и да получат подкреп-
ления, сега бързат отчаяно, за да довършат врага, преди да е настъпила същинската
зима.
Сраженията през втората половина на ноември са безмилостни. Полковете и от двете
страни се смаляват до нищожна част от предишните си размери. Гудериан, който се е
оказал блокиран от силната съпротива при Тула, южно от Москва, обръща войските си
още по-надясно. По левия фланг настъпват танковете на Хот, готвейки се да пресекат
канала Москва–Волга. От една точка северно от Москва германските войници могат да
видят през биноклите си как проблясват дулата на зенитните батареи около Кремъл.
Жуков заповядва на Рокосовски да удържи позициите при Крюково с остатъците от сво-
ята 16-а армия. „Не може да се отстъпва по-назад“ – нарежда той на 25 ноември. Роко-
69

совски знае, че това е твърда заповед.

Руската съпротива е толкова решителна, че отслабналите германски войски забавят
ход и накрая спират. В края на ноември фелдмаршал фон Клуге прави последен отчаян
опит, изпращайки голяма сила направо по главния път към Москва, Минското шосе,
откъдето са минали и войските на Наполеон. Те успяват да пробият, но вцепеняващият
студ и самоубийствената съпротива на съветските полкове притъпяват атаката им.
Гудериан и Клуге по собствена инициатива започват да изтеглят онези от полковете
си, чиито позиции са най-застрашени. Гудериан взема това решение, седнал в дома на
Толстой в Ясна поляна, до който се намира и затрупаният със сняг гроб на великия пи-
сател. Военачалниците се питат какво ще се случи оттук нататък по целия централен
фронт. Дълбоките германски клинове от двете страни на Москва са уязвими, но отчая-
ната съпротива и малобройността на частите, с които се сблъскват, ги убеждават, че и
врагът е изчерпал силите си. И през ум не им минава, че съветското ръководство тайно
събира свежи армии от другата страна на Москва.
Зимата е дошла с пълната си сила, със сняг, свирепи ветрове и температури под минус
20 °C. Двигателите на германските танкове се вледеняват. По фронтовата линия изто-
щените пехотинци изкопават бункери, за да се скрият колкото от вражеския обстрел,
толкова и от студа. Земята е започнала да замръзва дотолкова, че се налага най-напред

8
Става дума за пристигането на първите интербригадисти в Мадрид, които всъщност са доброволци от Германия,
Франция, Великобритания и други страни. – Б.пр.

37
да запалят огън върху нея, преди да се опитат да разкопаят пръстта. Щабовете и задните
ешелони окупират селските къщи, като прогонват руснаците на студа.
Отказът на Хитлер да предвиди възможността за зимна кампания означава ужасни
страдания за неговите войници. „Много от хората увиват краката си в хартия, има и
голям недостиг на ръкавици“ – пише командирът на един танков корпус до генерал
70

Паулус. Като се изключат стоманените им каски с характерната форма на кофа за въг-

лища, принадлежността на германските войници към Вермахта вече е трудно да се оп-
редели. Собствените им плътно прилепнали ботуши, подковани с желязо, само ускоря-
ват процеса на измръзване, затова те започват да крадат дрехите и обувките на военноп-
ленници и цивилни.
Операция „Тайфун“ може да е нанесла огромни щети на Червената армия, но тя струва
на по-малобройния Вермахт невъзстановими загуби в редови войници и офицери. „Това
вече не е предишната дивизия – пише в дневника си капеланът на 18-а танкова диви-
зия. – Наоколо са все нови лица. Когато попитам за някого, отговорът е винаги един и
същ: убит или ранен.“71

Фелдмаршал фон Бок в началото на декември е принуден да признае, че вече не е ос-

танала надежда за „стратегически успех“. Неговите армии са изтощени, а случаите на
измръзване – които надхвърлят 100 000 до Коледа – бързо изпреварват по брой ране-
ните. Рухва и всяка надежда, че Червената армия също е неспособна на нова атака, точно
в момент, когато температурата пада до минус 25 градуса.
Сибирските дивизии, включително множество скиорски батальони, съставляват само
част от резервите за контраатака, подготвяни тайно по заповеди на Ставката. На лети-
щата източно от Москва са събрани нови самолети, както и ескадрили от Далечния из-
ток. Готови за разгръщане са и около 1700 танка – предимно модел Т-34, който благо-
дарение на голямата си маневреност и необикновено широки вериги се справя със снега
и леда много по-добре от германските танкове. Повечето войници от Червената армия,
макар и далеч не всички, са екипирани за зимна война, с подплатени куртки и бели ка-
муфлажни костюми. Кожените ушанки държат топло на главите им, а валенките (плъс-
тени ботуши) топлят добре краката им. Имат и калъфи за работните части на оръжията,
както и специално масло, което предпазва механизма от замръзване.
На 5 декември Калинински фронт на генерал Конев атакува външния край на северния
клин на германците. Прозвучават залповете на Катюшите, изстрелвани от много ма-
шини, на които германските войници вече са дали прозвището „органите на Сталин“ –
страховити глашатаи на нападението. На следващата сутрин Жуков хвърля срещу вът-
решността на клина Първа ударна армия, 16-а армия на Рокосовски и още две други. На
юг от Москва фланговете на Гудериан също са атакувани от различни посоки. Още през
първите три дни комуникационните му линии са сериозно застрашени. В центъра пос-
тоянните атаки не позволяват на фелдмаршал фон Клуге да отклони войски от своята
Четвърта армия, за да подпомогне застрашените флангове.
За пръв път Червената армия се радва на превъзходство във въздуха. Авиационните
полкове, докарани на аеродрумите зад Москва, са защитили самолетите си от студа, до-
като отслабената Луфтвафе, действаща от импровизирани писти, трябва да размразява
всяка машина, като пали огън под двигателите ѝ. Руснаците изпитват немилостива ра-
дост от резкия поврат на съдбата. Те знаят, че за зле облечените германски войници ще
е мъчително да отстъпват, преодолявайки снежните виелици и покритите с лед прост-
ранства.

38
 Ефикасно допълнение към конвенционалните контраатаки са набезите, които предиз-
викват хаос и паника в тила на германците. Офицери от граничните войски на НКВД,
изпратени зад вражеските линии, организират партизански отряди, които предприемат
атаки от замръзналите блата и брезовите и боровите гори. От мъглата внезапно се поя-
вяват сибирски батальони за зимен бой от Първа ударна армия: единственият предуп-
редителен знак е свистенето от плъзгането на ските им по снежната кора. Кавалерийски
дивизии от Червената армия, яздещи дребни, но издръжливи казашки кончета, също
проникват дълбоко в тила. Ескадрони и цели полкове внезапно изникват на двайсетина
километра зад фронта и връхлитат върху артилерийските батареи или снабдителните
бази с извадени саби и ужасяващи бойни викове.
Съветският план за обкръжаване скоро става ясен. За десет дни армиите на Бок са при-
нудени да изтеглят всички части на разстояние до 150 километра. Москва е спасена.
Сега германските армии, зле екипирани за война в зимни условия, са обречени да стра-
дат на открито.
На други места също се случват епохални събития. На 7 декември, деня след започва-
нето на главната контраатака, японците са извършили нападение срещу Пърл Харбър.
Четири дни по-късно Хитлер, аплодиран от Великия германски Райхстаг в берлинската
опера „Крол“, съобщава, че е обявил война на Съединените американски щати.
През тази втора седмица от декември Сталин в свирепото си ликуване е убеден, че
германският фронт скоро ще се разпадне. Докладите за линията на тяхното отстъпление,
с гледки на изоставени оръдия, конски трупове и тела на замръзнали пехотинци, полу-
закрити от снежните навеи, събуждат очаквания за поредна 1812 година. В германския
тил се наблюдават изблици на паника. Групите за огнева поддръжка, чийто транспорт
често става неизползваем в ужасните условия, са разтърсвани от неочаквани нападения
много далеч зад фронтовата линия. Надигат се ирационални страхове от варварската
Русия. Войниците чувстват, че са твърде далече от дома.
Сталин, напълно вживян в благоприятния момент, допуска грешката на Хитлер да се
осланя на силата на волята, пренебрегвайки реални факти като недостатъчното снабдя-
ване, лошия транспорт и изтощението на войските. Докато се взира в картата, амбици-
ите му не знаят граници. Той иска нещо много повече от разширяване на контраатаките
срещу Група армии „Център“. На 5 януари 1942 г. плановете на Сталин за генерална
офанзива са изложени цялостно на общо заседание на Ставката и Държавния комитет
по отбраната. Той иска големи офанзиви на север, за да отрежат пътя на войските, об-
садили Ленинград, а също и на юг, към изгубените територии на Украйна и Крим – идея,
която маршал Тимошенко енергично подкрепя. Жуков и другите военачалници, които
се опитват да обърнат внимание върху опасностите, претърпяват пълен провал.

***

Фюрерът, също погълнат от мисли за 1812 година, е издал поредица заповеди срещу
всякакво отстъпление. Той е убеден, че ако успеят да удържат фронта през зимата, ще
сложат край на историческото проклятие върху нашествениците в Русия.
Неговата намеса отдавна е тема на дебати. Някои твърдят, че твърдата му решителност
е спасила германската армия от унищожение. Други смятат, че изискването му да устоят
на всяка цена е довело до ужасни и излишни загуби на обучени войници – нещо, което
Германия не е могла да си позволи. Всъщност никога не е имало риск отстъплението да

39
се превърне в бягство – най-малкото защото Червената армия не разполага с необходи-
мите комуникации, резерви и транспорт, за да продължи да ги преследва. Хитлер обаче
е убеден, че силната воля, която е проявил пред пораженски настроените генерали, е
спасила целия Oстфронт. Тази мисъл, която усилва упорството му до опърничавост,
ще има катастрофални последици на следващата година при Сталинград.
Сраженията стават все по-хаотични и фронтовите линии се разпиляват в различни по-
соки на картата, когато общата офанзива на Сталин деградира в поредица от жестоки
побоища. Няколко съветски формации се оказват откъснати, след като пробиват гер-
манския фронт с недостатъчна поддръжка. Сталин е подценил способността на герман-
ските войски да се възстановяват от пораженията. В повечето случаи те се отбраняват
яростно, осъзнавайки добре последствията, в случай че попаднат в плен на открито. Ко-
мандирите на място събират импровизирани отряди, често включващи помощен персо-
нал, и подсилват защитата си с каквото въоръжение имат, особено зенитни оръдия.
Северозападно от Москва, при Холм, 5000 души под командването на генерал Шерер
удържат позициите си, снабдявани от въздуха с парашути. Много по-големият Kessel
при Демянск, където са се установили 100 000 души, се снабдява от транспортни само-
лети „Юнкерс 52“, боядисани в бяло за камуфлаж. С над 100 полета дневно, с които
доставят общо 60 000 тона припаси и евакуират 35 000 ранени, те позволяват на защит-
ниците да устояват срещу няколко съветски армии в продължение на 72 дни. Германс-
ките войски са полуживи от глад, когато най-сетне изпитват някакво облекчение в края
на април, но условията за руското гражданско население, хванато в този капан, са нес-
равнимо по-лоши. Никой не знае броя на загиналите. Нямат нищо за ядене освен вът-
решностите на конете, заклани за храна на германските войници. Тази операция обаче
затвърждава убеждението на Хитлер, че обкръжените войски ще удържат позициите си
по подразбиране. Това е част от фиксацията, която сериозно допринася за катастрофата
при Сталинград няма и година по-късно.
Жестокото равнодушие, с което Сталин изоставя Втора ударна армия на генерал Анд-
рей Власов изолирана в блатата и горите на 160 километра северозападно от Демянск,
въпреки всичко не се приема като предупреждение от Хитлер дори след като озлобеният
Власов се предава, решава да се присъедини към германците и се съгласява да събере
антисталинистка руска армия. Като любопитен пример за драматичен баланс, команди-
рът на поддържащата сила при Демянск, генерал Валтер фон Зайдлиц-Курцбах, се об-
ръща срещу Хитлер, след като попада в плен при Сталинград. По-късно, през септември
1943 г., както ще видим, той доброволно предлага да набере малка армия от военноп-
ленници, която да извърши десант в Райха и да вдигне въстание. Подозрителният Берия
72

не се възползва от това предложение.

В момент, когато войските са без подслон при температури, които понякога падат до
минус 40 градуса, почти суеверният отказ на Хитлер да поръча зимно облекло трябва
да бъде смекчен някак. Гьобелс скоро намира начин да прикрие истината. Призивът към
населението в родината дава материал за кинопрегледи със сцени на национална соли-
дарност, в които жени подаряват кожените си палта и дори шампиони по зимни спор-
тове предават ските си за Източния фронт. Тази реакция дава повод на Хитлер да заяви
патетично на обяд във „Волфшанце“: „Германският народ чу моя зов.“ Само че когато
73

дрехите започват да пристигат към края на декември, войниците ги пробват с циничен

смях или учудване. Чистото облекло, понякога с дъх на нафталин, прави странно впе-
чатление на въшлясалите получатели. „Все едно виждам всекидневната с дивана – пише

40
един лейтенант – или детското креватче, или моминската стая, от която са дошли. Ся-
каш са от друга планета.“ 74

Сантименталните мисли за дома са форма на бягство от действителността – не само от

света на паразити и мръсотия, но и от средата на ескалираща жестокост, в която общоп-
риетите морални норми са напълно изопачени. Германските войници, повечето от които
са без съмнение любещи бащи и синове у дома, в Русия намират разтуха в един вид
нездрав военен туризъм. Налага се да бъде спусната заповед, която забранява „снима-
нето на екзекуции на [германски] дезертьори“ – събития, които сериозно са зачестили
75

с рязкото спадане на морала. А екзекуциите на партизани и евреи в Украйна (ако се съди

по публиката, която се вижда на снимките) привличат още по-големи навалици от фо-
тографи любители, носещи униформите на Вермахта.
Един германски офицер описва какъв потрес преживели той и войниците му, когато
видели цивилни руснаци със задоволство да свалят дрехите от труповете на свои съна-
родници. Германските войници обаче си присвояват дрехите и обувките на живи граж-
дани, след което ги прогонват навън в замръзналата пустош, където те в повечето слу-
чаи умират от студ и глад. Старшите офицери се оплакват, че войниците им приличат
на руски селяни, но не показват никакво съчувствие към жертвите, ограбени от единст-
вената им надежда за оцеляване в подобни условия. Един куршум сигурно би бил по-
малко жесток.
По време на отстъплението от Москва германските войници прибират всички до-
машни животни и хранителни припаси, на които успеят да сложат ръка. Разбиват дъс-
чените подове в стаите, за да проверят дали отдолу няма складирани картофи. Мебели
и части от къщите се използват като дърва за горене. Никога не се е случвало местното
население да страда толкова и от двете страни по време на война. На 17 ноември Сталин
е подписал заповед, с която нарежда на частите на Червената армия – авиация, артиле-
рия, скиорски войски и партизански отряди – да „унищожат и изгорят до основи“ 76

всички къщи и стопанства на разстояние до 65 километра зад германските линии, за да

лишат врага от подслон. И за момент не се замисля за съдбата на руските жени и деца.
Напрежението от битките в съчетание с ужасите на войната повишава процента на
самоубийствата сред германските войници. „Самоубийството в полеви условия е рав-
ностойно на дезертьорство – предупредени са войските в една заповед. – Животът на
войника принадлежи на Отечеството.“ Повечето самоубийци се застрелват, докато са
77

сами на пост.
Мъжете прекарват дългите тъмни нощи в мисли за дома и мечти за отпуск. Творчест-
вото в стил „Самиздат“, открито от руски войници при труповете на германци, показва,
че сред тях има както сантиментални души, така и циници. „Коледа няма да се състои
тази година – казва се в една пародия на военна заповед – по следните причини: Йосиф
е мобилизиран в армията; Мария постъпи в Червения кръст; малкият Исус е изпратен с
другите деца на село [далеч от бомбардировките]; на тримата влъхви им отказаха визи,
защото не можаха да докажат арийския си произход; няма да има звезда заради спира-
нето на тока; пастирите дават караул, а ангелите станаха Blitzmädeln [телефонистки].
Остана само магарето, а само с едно магаре не става Коледа.“9 78

Военните власти са загрижени, че войниците, които се връщат у дома в отпуск, ще

деморализират населението със страховити истории за Източния фронт. „Вие сте под-
чинени на военния закон – гласи енергичното напомняне – и все така подлежите на на-
казание. Не говорете за оръжия, по тактически въпроси или за загуби. Не говорете за
9
„Не разбирам. Това откъде е?“ – написал е офицер от съветското военно разузнаване под превода на текста.

41
лоша храна или несправедливост. Разузнаването на врага с готовност ще се възползва
от това.“
79

Един войник или по-вероятно група войници създават собствена версия на инструк-
циите, озаглавена „Бележки за отпускарите“ . Техният опит за хумор говори много за
80

оскотяващото въздействие на Остфронт. „Не забравяйте, че влизате в националсоциа-

листическа страна, където условията на живот са много различни от тези, с които сте
свикнали. Проявявайте такт към местните жители, като се съобразявате с обичаите им
и се въздържате от навиците, към които сте се привързали толкова много. Храна: Не
разбивайте паркета или друга подова настилка, защото картофите се съхраняват дру-
гаде. Вечерен час: Ако сте си забравили ключа, опитайте се да отворите вратата с под-
ходящ предмет. Само в краен случай използвайте граната. Защита срещу партизани:
Не е необходимо да питате цивилните за паролата и да откривате огън, когато получите
незадоволителен отговор. Защита срещу животни: Кучетата с прикрепени към тях
мини са особеност на Съветския съюз. Германските кучета хапят в най-лошия случай,
но не се взривяват. Ако застрелвате всяко срещнато куче, макар и това да се препоръчва
в Съветския съюз, може да направите лошо впечатление. Отношения с гражданското
население: В Германия това, че някой е облечен в женски дрехи, не означава, че е пар-
тизанка. Въпреки това обаче жените са опасни за всеки, който идва от фронта. Обща
препоръка: Когато се върнете в отпуск в Отечеството, внимавайте да не разказвате за
райския живот в Съветския съюз, за да не би всички да поискат да дойдат тук и да на-
рушат идиличния ни комфорт.“
Донякъде цинично отношение се проявява дори по отношение на военните отличия.
Когато на следващата година е издаден медал за зимната кампания, той скоро става из-
вестен с името „Орден на замразеното месо“. Има и по-сериозни случаи на недоволство.
Непосредствено преди Коледа главнокомандващият на Шеста армия фелдмаршал фон
Райхенау побеснява, когато открива върху сградите, предназначени за неговия щаб,
следните графити: „Искаме да се върнем в Германия“, „Омръзна ни“, „Ние сме мръсни,
въшлясали и искаме да се приберем у дома“ и „Не сме искали тази война!“ . Райхенау,
81

макар и да признава, че „подобни мисли и настроения“ очевидно са „резултат от огром-

ното напрежение и лишения“, стоварва върху всички офицери пълната отговорност за
„политическото и морално състояние на техните части“.
И докато малка група офицери от видни семейства под ръководството на Хенинг фон
Тресков кроят заговори за убийството на Хитлер, сред войниците действа най-малко
една комунистическа ядка. Един руски войник е намерил в подплатата на шинела на
германски войник следния апел за основаване на „войнишки комитети във всяка част,
във всеки полк, във всяка дивизия“ под заглавието „Фронтово писмо № 3“ . „Другари,
82

кой не е затънал до гуша в лайна тук, на Източния фронт?... Това е престъпна война,
подпалена от Хитлер, и тя води Германия към ада... Трябва да се отървем от Хитлер и
ние, войниците, можем да го направим. Съдбата на Германия е в ръцете на хората на
фронта. Нашата парола трябва да е „Долу Хитлер!“. Срещу нацистката лъжа! Войната
означава смърт за Германия.“
Динамиката на властта в условията на тотална война неизбежно затяга още повече
контрола на държавата. Всяка критика към режима може да бъде атакувана като подк-
лаждана от врага пропаганда, а всеки опонент може да бъде представен като предател.
Властта на Хитлер над генералите е неоспорима и те стават изкупителни жертви за ма-
ниите на бившия ефрейтор. Онези командири, които се противопоставят на неговата
политика за удържане на позициите на всяка цена през декември 1941 г., са отстранени.

42
Той принуждава Браухич да се оттегли и назначава себе си за главнокомандващ на не-
гово място с аргумента, че нито един генерал не притежава необходимата воля на наци-
оналсоциалист.
Германската армия успява да установи стабилна отбранителна линия източно от Смо-
ленск, но предстоящото ѝ унищожение е вече на практика сигурно. Възползвайки се от
възможността да погледнем назад, днес виждаме как балансът на силите – геополити-
чески, индустриален, икономически и демографски – се измества решително в ущърб
на Оста през декември 1941 г., след като Вермахтът не успява да превземе Москва и
Америка влиза във войната. Психологическата повратна точка във войната обаче ще
настъпи едва през следващата зима, с битката за Сталинград, която донякъде заради
името се превръща в личен дуел, осъществен с чужди ръце и в масов мащаб.

43
 ВТОРА ЧАСТ.
„БАРБАРОСА“ – ВТОРИ ОПИТ

5.
Първата битка на генерал Паулус
Любопитната верига от събития, издигнали генерал Фридрих Паулус до командването
на Шеста армия, започва с гневното разочарование на Хитлер в края на 1941 г. Година
по-късно пак подобно неудовлетворение ще причини катастрофата, сполетяла Паулус и
неговите дивизии.
През ноември 1941 г., докато вниманието на света е приковано върху подстъпите към
Москва, ситуацията в Източна Украйна претърпява резки колебания. В кулминацията
на настъплението на Група армии „Юг“ водещите дивизии на Първа танкова група на
Клайст стигат до Ростов на Дон на 19 ноември под обилен снеговалеж. На следващия
ден превземат моста над голямата река – последната бариера преди Кавказ. Реакцията
на съветския командир Тимошенко обаче е бърза. Левият фланг на германския авангард
е слабо охраняван от унгарски войски и ударът срещу него в комбинация с контраатаки
по замръзналия Дон скоро принуждава Клайст да отстъпи.
Хитлер е вбесен, след като доскоро се е опивал от илюзията, че е на крачка не само от
Москва, но и от кавказките петролни находища. На всичко отгоре това е и първото отс-
тъпление на германската армия през Втората световна война. Той отказва да повярва,
че фелдмаршал фон Рундщет не е разполагал с достатъчно сила и припаси, и отказва да
приеме, че трябва да позволи на Клайст да изтегли хората си, много от които страдат от
тежки измръзвания, до река Миус.
На 30 ноември Рундщет дава да се разбере, че ако вече нямат доверие в неговото ръ-
ководство, би желал да бъде освободен от командването. Рано на другата сутрин Хитлер
го уволнява. Той нарежда на Райхенау, командира на Шеста армия, да поеме командва-
нето и веднага да спре отстъплението. Райхенау се опитва – или си дава вид, че го прави.
Няколко часа по-късно, което е безсрамно кратко време, той изпраща съобщение до
щаба на Фюрера, че изтеглянето зад Миус е станало неизбежно. Свръхактивният, на-
помнящ булдог Райхенау, чийто монокъл подчертава апоплектичното му изражение, не
се ползва със симпатията на Рундщет, който по-късно го описва като „простак, който
има навика да тича наоколо полугол, когато прави гимнастика“ . 83

На 3 декември фюрерът отлита за Украйна в своя „Фоке-Вулф Кондор“, за да разбере

какво се е случило. Най-напред разговаря със Зеп Дитрих, командира на СС дивизия
„Лайбщандарте“. За изненада на Хитлер, Дитрих подкрепя решението на Рундщет да се
изтегли.
Щабовете на Рундщет и Райхенау са на Полтава, където през 1709 г. шведският крал
Карл XII, първият нашественик в Русия от модерната епоха, е бил победен от Петър
Велики. Хитлер се помирява с Рундщет, който още не е заминал. Споразумяват се ста-
рият фелдмаршал все пак да се върне у дома, макар и вече под формата на отпуск по
болест. Девет дена по-късно той получава от фюрера чек за 250 000 марки като подарък
за рождения си ден.

44
 Хитлер, който още се отнася към Райхенау с леко подозрение, първоначално настоява
последният да остане главнокомандващ както на Група армии „Юг“, така и на Шеста
армия. По време на вечеря обаче, докато фюрерът дъвче внимателно своите пирожки от
просо, тиква и картофи, Райхенау го убеждава, че не може да ръководи два щаба еднов-
ременно. Той препоръчва Шеста армия да бъде поета от генерал Паулус, бивш началник
на неговия щаб. Хитлер се съгласява, макар и без особен ентусиазъм. И така, на първия
ден от новата 1942 година Паулус, който никога не е командвал дори дивизия или кор-
пус, изведнъж е изстрелян нагоре в списъка на офицерите до ранга на генерал от танко-
вите войски. Пет дни по-късно той става главнокомандващ на Шеста армия. Това се
случва непосредствено след като Тимошенко предприема голяма, но зле координирана
офанзива в посока към Курск.
Фридрих Вилхелм Паулус произхожда от хесенски род на дребни земевладелци. Баща
му се е издигнал от счетоводител в изправителен дом до главен ковчежник на Хесен-
Насау. Младият Паулус през 1909 г. е кандидатствал за императорския флот, но е полу-
чил отказ. Година по-късно мерките за разширяване на армейския състав му предлагат
друг шанс. Паулус, който почти със сигурност е чувствал социалното си положение като
минус в армията на кайзера, полага маниакални грижи за външния си вид. Съвременни-
ците му го наричат „der Lord“. През 1912 г. той сключва брак с Елена Росети-Сколеску,
сестра на двама офицери от румънско семейство, свързано с кралската фамилия. Тя не
харесва нацистите, но Паулус, който се е присъединил към Доброволческия корпус за
борба с болшевизма след Първата световна война, най-вероятно споделя възхищението
на Райхенау от Хитлер.
Като ротен командир от 13-и пехотен полк високият педант Паулус прави впечатление
на компетентен, но скучен в сравнение с Ервин Ромел, командира на картечната рота.
За разлика от Ромел – силен водач, способен да игнорира началството, – Паулус изпитва
прекомерен респект към йерархията на командването. Работата му като щабен офицер
е добросъвестна и педантична. Обича да работи до късно през нощта, приведен над кар-
тите, с кафе и цигари подръка. Хобито му е да чертае карти на Наполеоновата кампания
в Русия. По-късно за офицерите, служещи със сина му в Трета танкова дивизия, той
изглежда „по-скоро учен, отколкото генерал, в сравнение с Ромел или Модел“ .84

С добрите си маниери Паулус си извоюва популярност сред старшите офицери. Той

се разбира добре дори с грубиянина Райхенау, когато става началник на щаба му през
август 1939 г. Съвместната им работа прави впечатление на други старши офицери през
първата година на войната и се запомня най-вече с момента, когато приемат капитула-
цията на белгийския крал Леополд. Скоро след окупирането на Франция генерал Халдер
привиква Паулус в Берлин, за да работи като главен планьор в Генералния щаб. Там
неговата най-важна задача е да даде оценка на възможностите за Операция „Барбароса“.
След като нахлуването навлиза в разгърнатата си фаза, Райхенау се обръща към Халдер
с молба да му върне неговия началник-щаб.
„Фантастичният скок“ на Паулус до ранга на командващ армия, както го описват не-
гови приятели в поздравителните си писма, е помрачен точно една седмица по-късно.
На 12 януари 1942 г. неговият покровител фелдмаршал фон Райхенау излиза за сутреш-
ния си крос край Полтава. Температурата е двайсет градуса под нулата. По обяд на Рай-
хенау му прилошава и той внезапно припада, покосен от сърдечен удар. Когато научава
новината, Хитлер заповядва на д-р Фладе, старши офицер от медицинската служба на
Шеста армия, да го върне веднага в Германия. Изпадналият в безсъзнание Райхенау е
привързан към кресло, закрепено във фюзелажа на самолет „Дорние“.

45
 По настояване на пилота се готвят за приземяване в Лемберг (Лвов), където да заредят
с гориво, но катастрофират на известно разстояние от летището. Въпреки счупения си
крак д-р Фладе изстрелва сигнални ракети, за да повика помощ. Докато групата успее
най-сетне да стигне до болницата в Лайпциг, Райхенау умира. По-късно Фладе разказва
на Паулус, че злополучната катастрофа е била почти като на кино. „Дори фелдмаршал-
ският му жезъл беше счупен на две.“ Хитлер заповядва да бъде погребан с държавна
85

церемония, но не присъства на нея. Той възлага на Рундщет честта да го представлява.

Макар и Паулус да изглежда студен заради твърде сдържаното си поведение, той оп-
ределено е по-чувствителен в сравнение с много генерали по отношение на благополу-
чието на своите войници. Казват, че отменил и заповедта на Райхенау от 10 октомври
1941 г., която насърчава „суровото“ отношение към евреи и партизани, но когато Шеста
армия стига до Сталинград, неговата полева жандармерия явно има задачата да арестува
комунистически активисти и евреи и да ги предава на специалния отряд от Службата за
сигурност (СД) за „наказателни мерки“. 86

Паулус определено получава тежко наследство. От самото начало на „Барбароса“ из-

биването на евреи и цигани при всяка възможност се смесва умишлено с екзекутирането
на партизани, главно защото изразът „jüdische Saboteure“ помага да се прикрие незакон-
ността на действията и да се утвърди представата за „юдейско-болшевишка“ конспира-
ция. Дефиницията за „партизанин“ и „саботьор“ скоро се разширява и излиза далеч из-
вън рамките на международното право, което позволява смъртна присъда само след над-
лежен съдебен процес. В заповед от 10 юли 1941 г. щабът на Шеста армия предупреж-
дава войниците, че всеки в цивилни дрехи и с ниско остригана коса е почти със сигур-
ност войник от Червената армия и следователно трябва да бъде разстрелван. Цивилните,
които се държат враждебно, включително тези, които дават храна на криещите се в го-
рите червеноармейци, също трябва да бъдат разстрелвани. „Опасни елементи“ като съ-
ветските чиновници – категория, която се простира от местния партиен секретар и пред-
седател на колхоз до почти всеки държавен служител – трябва, подобно на комисарите
и евреите, да бъдат предавани на полевата жандармерия или специалните отряди. По-
късна заповед изисква „колективни мерки“ – екзекуции или изгаряне на села – като на-
казание за саботаж. Според свидетелството на оберщурмфюрера от СС Аугуст Хефнер
самият фелдмаршал фон Райхенау в началото на юли 1941 г. е издал заповед за разст-
рела на 3000 евреи като наказателна мярка. 87

Поведението на множество войници от Група армии „Юг“ е особено отблъскващо. На

10 август 1941 г. щабът на командваната от Райхенау Шеста армия издава заповед, в
която се казва следното: „На различни места в района, за който армията отговаря, ор-
гани на СД10, на СС на Райхсфюрера и началници на германската полиция извършват
необходими екзекуции на престъпници, болшевики и предимно еврейски елементи.
Има случаи, когато войници в свободното си време помагат на СД в тези екзекуции или
присъстват като зрители и правят снимки.“ Заповедта забранява на всички войници,
88

„които не са получили заповед от висш офицер“, да взимат участие, да гледат или да

фотографират която и да е от тези екзекуции. По-късно началникът на щаба на генерал
фон Манщайн предава на офицерския корпус на Единайсета армия в Крим съобщени-
ето, че „за офицерите е безчестие да присъстват на екзекуциите на евреи“ . Този пореден
89

пример за смесването на причина и следствие в логиката на германските военни явно

не отчита възможността офицерите вече да са се опозорили, спомагайки да се осъщест-
вят целите на режим, способен на подобни престъпления.
10
Sicherheitsdienst, Службата за сигурност. – Б.пр.

46
 Понякога жестокостите са възпирани, но не за дълго. На 20 август свещеници от 295-
а пехотна дивизия информират началника на щаба лейтенант-полковник Хелмут Грос-
курт, че деветдесет еврейски сираци в град Белая Церков живеят в отвратителни усло-
вия. На възраст са от бебета до седемгодишни деца. И те ще бъдат застреляни като ро-
дителите си. Гроскурт, син на пастор и убеден антинацист, е същият онзи офицер от
Абвера, който през пролетта е предал тайно подробностите за незаконните заповеди за
„Барбароса“ на Улрих фон Хасел. Гроскурт веднага намира областния командир и нас-
тоява екзекуцията да бъде спряна. После се свързва с щаба на Шеста армия въпреки
предупреждението на щандартенфюрер Паул Блобел, началник на специалния отряд, че
ще докладва за неговата намеса на райхсфюрера на СС Химлер. Фелдмаршал фон Рай-
хенау подкрепя Блобел. Деветдесетте еврейски деца са застреляни на следващата вечер
от украинска милиция, за да бъдат пощадени чувствата на германския специален отряд.
Гроскурт пише пълен доклад, който изпраща в щаба на Група армии „Юг“. С ужас и
гняв пише на съпругата си: „Не може и не трябва да ни се позволи да спечелим тази
война.“ При първа възможност полковникът взема отпуск и заминава за Париж да се
90

срещне с фелдмаршал фон Вицлебен, един от главните участници в антихитлеристкото

движение.
Клането на невинни в Белая Церков скоро е засенчено от много по-голяма жестокост.
След превземането на Киев, през последните дни на септември, 33 771 евреи са събрани,
за да бъдат избити от Специален отряд „4а“ и два полицейски батальона в падината
Бабий Яр край града. Тази „Gross-Aktion“ пак е изцяло в зоната на отговорност на Шеста
армия. Райхенау заедно с няколко високопоставени офицери от неговия щаб, които са
присъствали на заседанието за планиране при коменданта на града на 27 септември 1941
г., сигурно са знаели предварително каква ще е съдбата на задържаните, макар че вой-
ниците, определени да помогнат за събирането им, може и да са се хванали на легендата
за „евакуация“. Съветските евреи нямат представа какво ги очаква. Те почти нямат по-
нятие за нацизма и антисемитизма, тъй като след сключването на пакта Молотов–Ри-
бентроп не са излизали критични публикации за политиката на националсоциалистите.
Градският комендант също е приспал подозренията с указанието, дадено в неговата
прокламация: „Носете със себе си лични документи, пари и ценности, както и топли
дрехи.“ Членовете на специалния отряд, които са очаквали 5000–6000 евреи, с удивле-
91

ние установяват, че са се явили над 30 000 души.92

Прословутата заповед на фелдмаршал фон Райхенау до Шеста армия от 10 октомври

1941 г. , която е подкрепена от фелдмаршал фон Рундщет, много ясно показва общата
93

отговорност на всички по реда на подчинение във Вермахта за жестокостите срещу ев-

реи и цивилни в Украйна. „На този източен военен театър войникът е не само мъж,
който се сражава според законите на войната, но и безмилостен знаменосец на нацио-
нален идеал и отмъстител за всички зверства, извършени срещу германските народи. По
тази причина войникът трябва напълно правилно да разбере необходимостта от сурово,
но справедливо възмездие, което трябва да се въздаде на евреите като вид подчовеци.“
Дълг на войниците е „да освободят завинаги германския народ от еврейско-азиатската
заплаха“.
Наказателните изгаряния и екзекуции не приключват със смъртта на Райхенау и прис-
тигането на Паулус. На 29 януари 1942 г. например, около три седмици след като новият
главнокомандващ на Шеста армия встъпва в длъжност, селото Комсомолск в района на
Харков е изгорено до основи. По време на тази операция са застреляни осем души, а
94

две деца – вероятно толкова уплашени, че са останали да се крият – загиват в огъня.

47
 Лошото отношение на германските войници към цивилното население е нормално
следствие от близо деветте години антиславянска и антисемитска пропаганда, внуша-
вана от режима, въпреки че в онзи момент малко от тях се ръководят съзнателно в дейс-
твията си от нацистките ценности. Войната изначално поражда емоции, които са еднов-
ременно примитивни и сложни. Макар че в някои случаи войниците неохотно се под-
чиняват на заповедите за извършване на екзекуции, естественото съчувствие към ци-
вилните се трансформира предимно в безсмислен гняв, произтичащ от чувството, че
жените и децата нямат работа в зона на сражения.
Офицерите предпочитат да избягват разсъжденията по морални въпроси. Вместо това
те се концентрират върху необходимостта от добър военен ред. Онези, които все още
вярват, че войната трябва да се води по правила, често се ужасяват от поведението на
своите войници, но инструкциите за спазване на установените процедури нямат особен
ефект. „Разпитите трябва да завършват с освобождаване на пленника или изпращането
му в лагер – подчертава се в една заповед от 371-ва пехотна дивизия. – Никой не бива
да бъде екзекутиран без заповед на отговорния офицер.“ 95

Отчайващ е и мащабът на грабежите. Малко войници предлагат на местните хора да

платят за добитъка и земеделските продукти, главно защото германското правителство
отказва да им осигури достатъчен порцион. „Ландзерите обикалят зеленчуковите гра-
дини и обират всичко – пише в дневника си един ротен командир от 384-а пехотна ди-
визия по-късно през същото лято, по време на настъплението към Сталинград. – Взимат
дори вещи от домакинството, столове и кухненски съдове. Това е скандално. Издават се
строги забрани, но редовият войник рядко се сдържа. Гладът го тласка към подобно
поведение.“ Ефектът от тези действия е особено сериозен в страна с такъв крайно суров
96

климат като Русия. Ограбването на хранителните запаси обрича гражданското населе-

ние на гладна смърт при настъпването на зимата. Дори пчеларството става невъзможно,
защото захарта, необходима за подхранване на пчелите през зимата, е конфискувана.
Ужасната истина, чието осъзнаване твърде малко офицери могат да понесат, е, че тър-
пимостта или поддръжката за нацистката доктрина за „расова война“ на Източния
фронт, свободна от ограниченията на приетите военни и международни закони, неиз-
бежно превръща армията в полупрестъпна организация. Липсата на протест от страна
на генералите демонстрира пълно отсъствие на морална чувствителност или на нравст-
вена смелост. Физическа смелост не е необходима. В началната фаза на кампанията в
Русия най-лошото, което нацистите биха посмели да направят на протестиращ старши
офицер, е да го отстранят от командването.
Способността на Хитлер да манипулира генералите е свръхестествена. Макар и пове-
чето от генералите в Шеста армия да не са с нацистки убеждения, те въпреки това са
лоялни на Хитлер – или определено си дават вид на такива. Например датата на пис-
мата, написани на 20 април, редовно се отбелязва като „Рождения ден на Фюрера“ , а97

прокламациите завършват с възгласа: „Да живее Фюрерът!“ Въпреки това е напълно

възможно един генерал да запази независимостта си, без да навреди на своята кариера,
като използва не политически, а военни призиви. Генерал Карл Щрекер, командир на
XI корпус и ветеран с честно име, държи да не изразява привързаност към режима. Ето
как той подписва възванията до войниците: „С Бога напред. Вярваме в победата. При-
вет, мои храбри бойци!“ И което е още по-важно, той лично отменя незаконните запо-
веди отгоре, като в един от случаите обикаля частите една по една, за да е сигурен, че
офицерите са го разбрали. Щрекер избира Гроскурт за началник на щаба си и двамата

48
заедно ръководят последното гнездо на съпротива при Сталинград, предани на собстве-
ното си чувство за дълг, но не и на фюрера.
Противно на всички правила на войната, животът на войниците от Червената армия не
е гарантиран, когато се предадат. На третия ден от нахлуването в Украйна Аугуст фон
Кагенек, командир на разузнавателна рота от 9-а танкова дивизия, вижда от кулата на
своята разузнавателна машина „мъртъвци, лежащи в спретната редица под дърветата
край един селски път, всички в едно и също положение – с лицето надолу“ . Ясно е, че
98

не са загинали в бой. Нацистката пропаганда, която провокира едновременно атавис-

тични страхове и омраза, подбужда войниците да убиват и с двата мотива в еднаква
степен, но им напомня в същото време, че са смели германски воини. Това създава ком-
бинация с мощен унищожителен потенциал, защото именно опитът да се контролират
външните признаци на малодушие поражда възможно най-яростната реакция. Най-го-
лемият страх, който нацистката пропаганда подклажда сред войниците, е страхът от
плен. „Ние се страхувахме – признава Кагенек, – страхувахме се да не попаднем в ръ-
цете на руснаците, без съмнение жадни за отмъщение след нашето изненадващо напа-
дение.“ 99

Офицерите, привързани към традиционните ценности, са още по-ужасени, когато чу-

ват, че войниците се забавляват да стрелят напосоки по колоните съветски военноплен-
ници, които се тътрят към тила. Тези безкрайни колони от победени мъже, гладни и
преди всичко жадни в лятната жега, в прашни кафяви униформи и с кепета „пилотки“,
са възприемани почти като стадо животни. Един италиански журналист, който е виждал
много такива колони, пише: „Повечето от тях са ранени. Нямат превръзки, лицата им са
покрити със спечена кръв и прах, униформите им висят на парцали, ръцете им са черни.
Вървят бавно, като се подкрепят един друг.“ Ранените по принцип не получават меди-
100

цинска помощ, а онези, които не могат да ходят или припадат от изтощение, са застрел-
вани. Не е разрешено да се превозват съветски войници с германски военен транспорт,
за да не го заразят с въшки и бълхи. Да не забравяме, че на 3 септември 1941 г. в Аушвиц
са отровени с газ 80 съветски войници и 600 поляци. Това е първият експеримент с
101

Циклон Б в този лагер.

За онези, които стигат живи до военнопленническите лагери, шансът да оцелеят се
оказва не много по-голям от едно към три. Общо над три милиона от 5,7 милиона чер-
веноармейци умират в германските лагери от болести, липса на подслон, глад и лошо
отношение. За военнопленниците е отговорна самата германска армия, а не СС или ко-
ято и да е друга нацистка организация. Нейната позиция напомня за забележката на кай-
зер Вилхелм II през 1914 г., че деветдесетте хиляди руснаци, пленени в Таненберг,
„трябва да бъдат оставени да умрат от глад“ .
102

На южния фронт един германски лагер в Лозовая, до който стига януарското настъп-
ление на Тимошенко, разкрива ужасяващи условия, в които пленените червеноармейци
умират „от студ, от глад, от жестоко малтретиране“ . Юрий Михайлович Максимов от
103

127-а стрелкова дивизия, пленен през есента на 1941 г., е от онези, които са закарани в
Новоалександровск. В така наречения лагер там няма бараки – само гола земя с ограда
от бодлива тел. Осемнайсет хиляди души се хранят от 12 казана, в които се варят пар-
чета старо конско месо. Когато дежурните пазачи дават заповед на мъжете да се приб-
лижат, за да получат храна, всеки, който се затича, е застрелван с картечен пистолет.
Труповете се оставят да лежат на мястото три дни като предупреждение към остана-
лите.104

49
 Германските офицери на фронта искат по-добро отношение към пленниците по прак-
тически съображения. „Информацията, която те имат за числеността, организацията и
намеренията на врага, може да ни е по-полезна от това, което нашето разузнаване е в
състояние да ни каже“ – гласи инструкция от главния офицер от разузнаването в 96-а
пехотна дивизия. „Руските войници – добавя той – реагират наивно при разпит.“ Про-
105

пагандният отдел на Върховното командване на Вермахта (OKW) в същото време из-

дава заповеди, че дезертьорството сред руснаците трябва да се насърчава, за да се спаси
животът на германски мъже. Разузнавателните щабове на фронта обаче знаят добре, че
това ще „има ефект само ако дадените на дезертьорите обещания се спазват“. Пробле-
106

мът е, че обикновено те се третират не по-добре от които и да е други пленници.

Неприязненото отношение на Сталин към международното право устройва Хитлер с
неговия план за война на унищожение, затова, когато по-малко от месец преди нахлу-
ването Съветският съюз предлага да се придържат реципрочно към Хагската конвенция,
нотата остава без отговор. Сталин обикновено не вярва в спазването на подобни тън-
кости, но е стреснат от свирепия напор на германците.
В Червената армия няма формален еквивалент на незаконните заповеди, издадени до
Вермахта, но когато пленяват членове на СС, а по-късно и други категории като пазачи
в лагери и членове на Тайната полева полиция, почти винаги ги застрелват на място.
Пилотите на Луфтвафе и танковите екипажи също рискуват да бъдат линчувани, но като
цяло разстрелването на военнопленници е по-скоро случайно, отколкото планирано, до-
като актовете на неоправдана жестокост са изолирани и несистемни. Съветските власти
отчаяно се нуждаят от пленници, особено офицери, за разпит.
За партизаните, включително отряди от Червената армия, санитарните влакове са ле-
гитимни цели и рядко се случва пилоти или артилеристи да пощадят санитарни коли
или полеви болници. Един лекар от 22-ра танкова дивизия отбелязва: „Моята санитарна
кола имаше монтирана на покрива картечница и червен кръст отстрани. Символът на
червения кръст беше фарс в Русия и служеше само като знак за нашите хора.“ Най- 107

тежкият инцидент се случва на 29 декември 1941 г., когато е прегазена една германска
полева болница във Феодосия на кримския бряг. Съветски морски пехотинци, много
108

от които очевидно пияни, избиват около 160 ранени германци. Някои от тях са изхвър-
лени през прозорците, други са изкарани навън, залети с вода и оставени да измръзнат
до смърт.
Примитивната жестокост, проявявана в отделни случаи от червеноармейски войници
през първите осемнайсет месеца – сигурно щяха да бъдат повече, ако отстъплението не
беше толкова бързо, – за много германци е повод за сравнения с Трийсетгодишната
война. По-основателно би било обаче да я свържат с руската Гражданска война – един
от най-жестоките конфликти през ХХ в., възпламенен наново от кръстоносния поход на
Хитлер срещу болшевизма. С напредването на войната обаче желанието за разправа и
страшната жажда за мъст у руснаците са подклаждани много повече от новините за
действията на германците в „окупираните територии“: изгаряне до основи на цели села
при наказателни акции и практиката цивилните да бъдат уморявани от глад, избивани
или депортирани, за да работят в трудови лагери. Това впечатление за геноцид срещу
славяните поражда, наред с желанието за мъст, безжалостна решимост да не допуснат
да бъдат победени.
Генерал Паулус поема командването на Шеста армия в нелек момент и вероятно е по-
силно разтърсен от смъртта на Райхенау, отколкото показва. Началото на неговия опит
като старши командир през януари 1942 г. съвпада със зле пресметнатата генерална

50
офанзива на Сталин след успеха на Червената армия около Москва. Това всъщност е
труден период за всички германски войски на южния фронт. Единайсета армия на гене-
рал фон Манщайн в Крим още не е успяла да превземе Севастопол, а с изненадваща
атака откъм Кавказ в края на декември Червената армия е превзела полуостров Керч.
Хитлер, почервенял от гняв, дава на военен съд командира на корпуса генерал граф фон
Шпонек.
Паулус премества щаба на шеста армия в Харков, който е целта на маршал Тимо-
шенко. Температурата се е понижила до трийсет градуса под нулата, а понякога спада
и повече. Германските транспортни средства, железопътни и шосейни, са замръзнали
напълно, а с конски каруци могат да се доставят само много оскъдни дажби.
Планът на Тимошенко е бил да отреже достъпа до индустриалната област Донбас и да
обхване Харков в широко обкръжение, но само южната част на клещите успява да про-
бие германските линии. Това е успешен удар, с който е образуван клин с дълбочина
близо 100 километра. Червената армия обаче не разполага с достатъчно ресурси и свежи
войски и след два месеца на ожесточени сражения атаката постепенно затихва.
Шеста армия удържа позициите си, но Паулус е неспокоен. Фелдмаршал фон Бок, на
когото Хитлер неохотно е поверил командването на Група армии „Юг“, не крие мнени-
ето си, че той проявява прекомерна предпазливост в контраатаката. Паулус запазва ко-
мандването си с подкрепата на своя покровител генерал Халдер. Вместо него е отстра-
нен началникът на щаба му полковник Фердинанд Хайм. На негово място идва полков-
ник Артур Шмит, строен щабен офицер с остри черти и остър език, който произхожда
от хамбургска търговска фамилия. Увереният в способностите си Шмит настройва
срещу себе си много хора в щаба на Шеста армия, макар че има и поддръжници. Паулус
разчита много на неговата преценка и като следствие той изиграва голяма, според някои
изключителна, роля при определянето на хода на събитията по-късно през тази година.
В ранната пролет на 1942 г. дивизиите, които ще намерят гибелта си при Сталинград,
не се интересуват особено от щабните клюки. Тяхната непосредствена грижа е попъл-
ването на запасите и снабдяването с необходимите оръжия. За професионалната изд-
ръжливост на германската армия (но не и за чувството ѝ за самосъхранение) говори
много фактът, че спомените за ужасната зима са на практика заличени още с настъпва-
нето на пролетта и пристигането на новата екипировка. „Духът отново се повиши –
спомня си един командир, чиято рота най-после получава пълен комплект от осемнай-
сет танка. – Бяхме в добра форма.“ Не ги смущава кой знае колко дори фактът, че даже
109

и дългостволният вариант на танка „Панцер III“ има само 50-милиметрово оръдие, чи-
ито снаряди често не успяват да пробият съветските танкове.
Макар и това да не е обявено в дивизиите, всеки знае, че следващата голяма офанзива
няма да се забави. През март генерал Пфефер, командирът на 297-а пехотна дивизия,
казва полушеговито на един капитан, който не желае да го изпратят обратно във Фран-
ция на курс за батальонен командир: „Бъдете доволен, че ще си починете. Войната ще
продължи достатъчно дълго и ще бъде достатъчно ужасна, за да усетите добре
вкуса ѝ.“
110

На 28 март генерал Халдер заминава за Растенбург, за да представи исканите от фю-

рера планове за завладяването на Кавказ и Южна Русия до Волга на север. Той не подо-
зира, че в Москва Ставката разглежда проекта на Тимошенко за подновяване на офан-
зивата в района на Харков.

51
 На 5 април от щаба на фюрера са издадени заповеди за кампанията, която трябва да
донесе „окончателна победа на изток“. Планът предвижда северната група армии с Опе-
рация „Северна светлина“ да доведе обсадата на Ленинград до успешен край и да се
съедини с фините, докато в същото време в Южна Русия протича главната офанзива –
Операция „Зигфрид“, преименувана на Операция „Синьо“.
Хитлер все още е убеден в „качественото превъзходство“ на Вермахта над съветската
111

армия и не вижда необходимост от резерви. Изглежда едва ли не сякаш отстраняването

на командирите на групите армии е заличило и всички спомени за неотдавнашните про-
вали. Фелдмаршал фон Бок, който е възстановен пръв, се съмнява, че имат силата да
превземат, а още по-малко да задържат кавказките нефтени находища. Той се опасява,
че Съветският съюз не е на път да изчерпи резервите си, както са толкова твърдо убе-
дени в щаба на фюрера. „Голямото ми безпокойство, че руснаците могат да ни изпрева-
рят, като сами атакуват, не намалява“ – пише той в дневника си на 8 май.
112

На същия ден Бок посреща генерал Валтер фон Зайдлиц-Курцбах, който е пробил об-
кръжението при Демянск. Артилеристът Зайдлиц е потомък на блестящ кавалерийски
генерал при Фридрих Велики, прочул се на младини с това, че препуснал с коня си
между крилете на вятърна мелница, въртящи се с пълна скорост, но влязъл в историята
най-вече с голямата победа при Росбах по време на Седемгодишната война, където ата-
ката на неговата конница осигурила победата. Валтер фон Зайдлиц се отличава със съ-
щата импулсивност и пак подобно на своя предшественик, е обречен на зла съдба и
горчива старост. Той е пристигнал същия следобед от Кьонигсберг, където си е открад-
нал няколко дни отпуска със своята съпруга, преди да поеме командването на LI корпус
при Паулус. Когато с жена му са си казали довиждане на летището, те изобщо не са си
представяли, „че се сбогуват за близо четиринайсет години“ . 113

Зайдлиц продължава за Харков на следващия ден. Градът, както открива той, не е пос-
традал сериозно при превземането му. „Сградите са предимно от царско време, като се
изключи новият университет в натруфен сталински стил и един голям тракторен завод,
построен от американци. В центъра почти всичко е изградено от тухли, докато в пери-
ферията къщите са дървени.“ В своя нов корпус той открива, че разполага с две авст-
114

рийски дивизии – 44-а пехотна дивизия, наследник на стария хабсбургски полк „Хох
унд Дойчмайстер“, и 297-а пехотна дивизия на генерал Пфефер.
На 10 май Паулус предава на фелдмаршал фон Бок първата редакция на своите пла-
нове за Операция „Фридерикус“ – елиминирането на клина Барвенково, който Тимо-
шенко е постигнал по време на януарската офанзива. Опасенията на Бок от руска атака
се оправдават даже по-скоро, отколкото той се е боял. Тимошенко е събрал 640 000
души, 1200 танка и близо 1000 самолета. На 12 май, шест дена преди планираното на-
чало на Операция „Фридерикус“, Червената армия предприема двойна атака от окол-
ностите на Волчанск и от Барвенковския плацдарм, за да изолира Харков. Бок предуп-
реждава Паулус да не контраатакува прибързано или без поддръжка от въздуха, но съ-
ветските танкови бригади пробиват фронта на VIII корпус на генерал Валтер Хайц и до
вечерта руските танкове стигат на двайсетина километра от Харков.
На следващата сутрин Бок разбира, че вражеският пробив около Волчанск е по-сери-
озен, отколкото той си е мислил. Шеста армия на Паулус попада под интензивен обстрел
от различни посоки. В сражението, продължило 72 часа, по-голямата част от които при
проливен дъжд, са унищожени шестнайсет батальона. Паулус е убеден, че единственото
решение са сдържащите действия, с отстъпление там, където се налага. Бок обаче има
други идеи. Той склонява Халдер да убеди Хитлер, че една смела контраатака с Първа

52
танкова армия на Клайст може да превърне поражението в победа. Фюрерът, който жи-
вее заради подобни моменти, веднага вижда възможността. Представяйки идеята като
своя, той мобилизира Клайст да придвижи своята Първа танкова армия на позиция, от
която да атакува южния фланг на противника. Заповядва на Луфтвафе да концентрира
всички възможни ударни групи да задържат формациите на Тимошенко, докато Клайст
бъде готов.
Клайст нанася удар по южната страна на барвенковския клин на 17 май преди изгрев
слънце. До обяд челните му отряди напредват с 15 километра, макар че се налага него-
вите танкови дивизии да влязат в близък бой с Т-34, защото иначе техните снаряди „от-
скачат като фойерверки“ .115

Същата вечер Тимошенко изпраща сигнал до Москва, като моли за подкрепления, за

да спре Клайст. Според Жуков Тимошенко не предупреждава Москва, че има вероят-
ност армиите му да бъдат обкръжени, но главният комисар на фронта, Никита Хрушчов,
твърди, че Сталин упорито отказвал да им разреши да се оттеглят, за да избегнат опас-
ността. (По-късно това става едно от неговите обвинения към Сталин по време на про-
чутата му изобличителна реч на ХХ партиен конгрес през 1956 г.) Най-сетне на 19 май
Тимошенко отменя офанзивата със съгласието на Сталин, но вече е твърде късно.
Бок решава, че е дошъл моментът за Паулус да атакува от север, за да затвори капана.
Последвалата битка, която постепенно усилва натиска върху над четвърт милион съвет-
ски войници, довежда до необичайни ситуации. Според един старши подофицер от 389-
а пехотна дивизия неговият гренадирски полк се оказва вкопчен в безмилостно сраже-
ние с женски „разбойнически батальон“ (по неговите думи) под командването на чер-
венокоса предводителка. „Бойните методи на тези зверове в женски образ се проявяваха
по коварни и опасни начини. Те лежаха скрити в купи сено и стреляха в гърбовете ни,
когато минавахме.“ 116

Докато обръчът се затваря, част от 2-ри танков полк и от механизираната артилерия

привечер се оказват откъснати в масираното обкръжение на руснаците. Техен командир
е легендарният Хиацинт граф фон Щрахвиц, известен като „танкистът-кавалерист“. Че-
тирийсет и девет годишният Щрахвиц, прочут кавалерист от Първата световна война –
неговата част е била толкова напред на фронта на настъплението през 1914 г., че са
видели Париж в далечината, – още пази черните си мустаци и ослепителния вид на фил-
мова звезда от 20-те години. По-важното е, че не е загубил необикновения си нюх за
опасностите, който му е спечелил репутацията на командир с късмет.
Тъй като тази малка част от 16-а танкова дивизия няма представа в каква ситуация се
намира, когато се стъмва, Щрахвиц заповядва да формират кръгова отбрана до изгрев
слънце. Непосредствено преди първата зора той, заедно с капитан барон Бернд фон
Фрайтаг-Лорингхофен, който е един от неговите ескадронни командири, и двама арти-
лерийски офицери, се изкачва на малък хълм, за да огледа наоколо. Докато четиримата
офицери фокусират биноклите си, Щрахвиц внезапно сграбчва Фрайтаг-Лорингхофен
за ръката и го издърпва надолу по склона. Провиква се предупредително към двамата
артилеристи, но те не са достатъчно бързи. И двамата са убити от снаряд, изстрелян от
руска батарея, разположена на друго хълмче. Без да губи време, Щрахвиц нарежда на
механик-водачите да запалят двигателите и танковете и транспортните машини вкупом
се измъкват от огромната арена, за да се присъединят към останалата част от дивизията.
Войниците от Червената армия се сражават ожесточено в продължение на повече от
седмица във влажното пролетно време. Нощем се хвърлят в отчаяни атаки, понякога
хванати за ръце, срещу германските линии, но капанът е здраво заключен и те падат с

53
хиляди под странно мъртвешките отблясъци на осветителните ракети. Камарите тру-
пове пред германските позиции свидетелстват за самоубийствената им храброст. Оце-
лелите се питат дали изобщо ще се измъкнат. Неизвестен руски войник, хванат в капана
на обкръжението, е написал върху парче хартия как, гледайки „играта на германските
прожектори върху облаците“, се чуди дали някога ще види отново своята любима. 117

Тези, които успяват да избягат, са по-малко от един на десет. Съветските 6-а и 57-а
армия, хванати в „барвенковската мишеловка“, са на практика унищожени. Армиите на
Паулус и Клайст са пленили близо 240 000 души, 2000 оръдия и по-голямата част от
танковата сила на Тимошенко. Собствените им загуби са не много повече от 20 000
души. От всички страни пристигат поздравления. Паулус е приветстван от нацистката
преса, която в нежеланието си да слави реакционно мислещите аристократи постоянно
изтъква скромния му семеен произход. Фюрерът го награждава с Рицарски кръст и из-
праща съобщение, че напълно оценява „успеха на Шеста армия срещу враг, който сък-
рушително я превъзхожда по численост“ . Шмит, началникът на щаба на Паулус,
118

твърди по-късно, че най-сериозната последица от тази битка е нейният ефект върху от-
ношението на Паулус към Хитлер. Решението на фюрера да подкрепи амбициозната
контраатака убеждава генерала в неговите блестящи дарби и във висшата способност
на ОКВ да преценява стратегическата ситуация.
Ироничен детайл предвид обстоятелствата е, че Паулус получава необикновено емо-
ционално писмо от майор граф Клаус фон Щауфенберг от Генералния щаб, който е бил
негов спътник през част от битката. „Колко ободрително е – пише Щауфенберг – да се
измъкна от тази атмосфера, за да бъда на място, където хората дават най-доброто от
себе си, без да се замислят, и жертват дори живота си, без да роптаят и да се оплакват,
докато водачите и онези, които би трябвало да дават пример, влизат в разправии и
дрязги заради собствения си престиж или нямат смелостта да кажат какво мислят по
въпрос, който засяга живота на хиляди техни сънародници.“ Паулус или не забелязва,
119

или по-вероятно съзнателно игнорира скритото послание.

Паулус явно не желае да се вглежда в недостатъците на Хитлер, но след начина, по
който плановете за „Барбароса“ са били променени по каприз на фюрера предната го-
дина, той сигурно е бил в състояние да оцени реалната опасност за полевите командири.
Хитлер, опиянен от представата за собствената си непогрешимост и възползвайки се от
моменталните комуникации с щабовете, се опитва да контролира всеки маньовър от
разстояние подобно на бог.

54
 6.
„От колко земя се нуждае човек?“
Рано сутринта на 1 юни Хитлер излита от летището край Растенбург с личния си са-
молет „Фоке-Вулф Кондор“ за щаба на Група армии „Юг“ при Полтава. Тема на съве-
щанието е голямата лятна офанзива. Фюрерът е в приповдигнато настроение, когато
поздравява фелдмаршал фон Бок и неговите старши командири, включително Клайст
на Първа танкова армия, Хот на Четвърта танкова армия и Паулус на Шеста армия.
Старшият офицер, представляващ Луфтвафе, е генерал-полковник барон Волфрам фон
Рихтхофен.
Рихтхофен, братовчед на „Червения барон“, в чиято ескадрила е постъпил през 1917
г., е суров човек, интелигентен и арогантен едновременно. Биографията му разкрива
безпощадност, която говори сама за себе си. Командвал е легиона „Кондор“ в Испания,
когато е изобретен методът на бомбения килим, и е пряко отговорен за унищожаването
на Гуерника през 1937 г. – събитие, което се превръща в символ на ужаса на модерната
война. Именно VIII военновъздушен корпус на Рихтхофен разрушава Белград през ап-
рил 1941 г., като убива 17 000 мирни жители: акт, заради който неговият главнокоман-
дващ, генерал Александър Льор, е екзекутиран от югославяните след войната. На след-
ващия месец, при нахлуването в Крит, самолетът на Рихтхофен превръща в руини вене-
цианската архитектура в Ханя и Ираклион.
По време на съвещанието Хитлер почти не споменава Сталинград. Що се отнася до
неговите генерали, за тях градът не е нещо много повече от име на картата. Фюрерът е
завладян от мисълта за петролните находища на Кавказ. „Ако не превземем Майкоп и
Грозни – казва той на генералите си, – ще трябва да сложа край на войната.“ На този
120

етап се интересуват от Сталинград само дотолкова, колкото да унищожат оръжейните

фабрики там и да си осигурят позиция на Волга. Не смятат, че е необходимо да превзе-
мат самия град.
Първата фаза от Операция „Синьо“ е превземането на Воронеж. Втората е да обхванат
съветските войски в големи клещи западно от Дон. След това Шеста армия ще тръгне
към Сталинград, за да осигури североизточния фланг, докато Първа танкова армия на
Клайст и Седемнайсета армия окупират Кавказ. След като Бок завършва изложението
си, Хитлер взема думата. В неговото изказване всичко звучи толкова просто. С Черве-
ната армия е свършено след зимните боеве, а победата при Харков отново е потвърдила
германското превъзходство. Хитлер е толкова сигурен в успеха на юг, че веднага след
падането на Севастопол планира да изпрати Единайсета армия на Манщайн на север.
Дори казва на Манщайн за мечтата си да изпрати бронирани колони през Кавказ в Близ-
кия изток и Индия.
Преди Операция „Синьо“ да започне сериозно, трябва да бъдат осъществени две по-
малки офанзиви, които да изправят фронта и да подготвят изходните позиции с плац-
дарми на река Донец. Следобед на 5 юни много офицери и войници от Шеста армия, за
да се развлекат за последно, посещават балета в Харков. Танцьорите, които не получа-
ват заплати, са преживели зимата с дажби от Вермахта. В онзи ден те играят „Лебедово
езеро“ и многолюдната публика, която се поти в сивите си униформи, е във възторг от
начина, по който е представена трагедията на принц Зигфрид, пленен от злия Ротбарт.
(Това любопитно свързване на две кодови имена – „Зигфрид“, оригиналното название
на Операция „Синьо“, и „Ротбарт“, еквивалентът на „Барбароса“ на немски – е напълно
55
случайно съвпадение.) След представлението зрителите бързо се прибират всеки в сво-
ята част. В тази гореща безлунна нощ авангардни части от Шеста армия започват да се
придвижват на североизток към сектора Волчанск.
В 2 ч. сутринта на 10 юни роти от 297-а пехотна дивизия форсират Донец с десантен
катер. След като осигуряват плацдарм на отсрещния бряг, първите роти се заемат с из-
граждането на 55-метров понтонен мост. До вечерта по него с грохот започват да пре-
минават танкове от 14-а танкова дивизия. На следващата сутрин е превзет мост по-на-
горе по течението на реката, преди охраняващите го съветски войски да успеят да го
взривят. Мястото на преминаване обаче е толкова тясно, че на следващия ден се обра-
зуват задръствания между минните полета от двете страни на маршрута, маркирани с
бяла лента. Внезапен пороен дъжд превръща черния път в тресавище. После избухват
два снаряда, които изпращат във въздуха фонтани от кал и черен дим. Това предизвиква
паника у конете, теглещи един фургон с багаж. Те се изправят на задните си крака, след
което хукват встрани от пътя, през бялата лента. Избухва мина. Единият кон е разкъсан
на парчета, другият пада окървавен на земята. Фургонът се запалва. После пламъците
обхващат и друг наблизо, който е натоварен с боеприпаси. Муниции за стрелково оръ-
жие и гранати започват да избухват едни след други.
Незначителни престрелки, успехи и дребни злополуки продължават да се редуват и на
следващия ден. Един майор от щаба на швабска дивизия седи близо до генерала си на
железопътната линия, докато двамата са на посещение в една предна част. Убит е вне-
запно от руски снайперист, скрит в храсталака. Шофьорът им е ранен в лявото рамо.
Генералът, след като заповядва на пехотинците с две самоходни оръдия да въздадат от-
мъщение, качва в колата трупа на щабния офицер и напуска „лобното място“ . По време
121

на вечеря в походната столова на същия ден младшите офицери обсъждат предимствата

на внезапната смърт. Някои смятат неочаквания край на майора за нещо желано, почти
за военен идеал, други са потиснати, защото го възприемат като кражба на живот, която
свежда тялото на офицера до ловна плячка. Генералът запазва гневно мълчание през
цялото време, явно разстроен от смъртта на своя подчинен, загинал от предназначения
за самия него куршум.
Докато Шеста армия и Първа танкова армия осигуряват изходните позиции за Опера-
ция „Синьо“, която трябва да започне на 28 юни, във всички ангажирани с нея щабове
настава объркване. На 19 юни майор Райхел, оперативен офицер от 23-та танкова диви-
зия, заминава с лек самолет „Физелер Щорх“ на посещение при фронтова част. В разрез
с всички мерки за сигурност той е взел със себе си комплект подробни заповеди за ця-
лата операция. Самолетът е свален непосредствено зад германските линии. Патрулът,
изпратен да прибере телата и документите, открива, че руснаците са стигнали първи на
мястото. Когато научава новината, Хитлер в яростта си започва да говори почти несвър-
зано. Той настоява дивизионният командир на Райхел и командирът на корпуса да бъдат
изправени пред военен съд.
Голямата ирония е, че Сталин, когато му съобщават за заловените документи, веднага
решава да ги игнорира с подозрението, че са подхвърлени за заблуда. Връщайки се към
маниакалното си упорство от предходната година, той отказва да повярва на всичко,
което противоречи на собственото му виждане, че Хитлер отново ще нанесе удар срещу
Москва. От щаба на Югозападния фронт изпращат документите на Райхел до Кремъл
със самолет, но на срещата си с генерал Голиков, командващ на застрашения Брянски
фронт, на 26 юни Сталин ядосано ги избутва настрани, когато разбира, че според Голи-
ков те са автентични. Самият генерал е изпратен обратно в щаба си, за да подготви бърза

56
изпреварваща атака, с която да превземе обратно Орел. Заедно с щаба си той работи по
предварителен план през целия следващ ден и през по-голямата част от нощта, но тру-
дът им е напразен. Германската офанзива започва няколко часа по-късно.
На 28 юни Втора армия и Четвърта танкова армия, които са разгърнати близо до Курск,
атакуват на изток към Воронеж, а не на север към Орел и Москва, както очаква Сталин.
Към щабовете на водещите танкови дивизии е прикрепен преден авионасочвач от
Луфтвафе, обикновено лейтенант, подпомаган от двама младши офицери с някоя от
последните модели радиостанции, готов да призове за въздушни удари. След като е нап-
равен първоначалният пробив, танковите дивизии на Хот напредват бързо с „Щуките“
на Рихтхофен, които унищожават огневите точки или концентрациите на танкове пред
тях.
Пробивът на Четвърта танкова армия на Хот предизвиква голяма тревога в Москва.
Сталин се съгласява с искането на Голиков за повече танкове и прехвърля няколко бри-
гади от резерва на Ставката и от Югозападния фронт на Тимошенко. Заради лошите
комуникации обаче разгръщането им за контраудар става бавно. Един „Фоке-Вулф 189“
от ескадрила за близко разузнаване определя районите им на концентрация и на 4 юли
VIII военновъздушен корпус на Рихтхофен атакува отново.
На 30 юни Шеста армия на Паулус тръгва от изходните позиции, подготвени на източ-
ния бряг на река Донец. От лявата ѝ страна е Втора унгарска армия, а от дясната – Първа
танкова армия. Натъкват се на по-силна съпротива, отколкото са очаквали, с танкове Т-
34 и противотанкови оръдия, заровени в земята и прикрити с маскировка от „Щуките“,
както и от немските танкове. Тази форма на бой обаче поставя руските танкови войски
в неизгодно положение, защото далеч по-опитните германски танкови войски ги прео-
доляват лесно с ловки маневри. Съветските екипажи или се бият докрай, без да помръд-
нат, или побягват в последния момент. „Руските танкове излизат от гнездата си като
костенурки – пише един наблюдател – и се опитват да се измъкнат със зигзагообразен
ход. Някои от тях още са покрити с камуфлажни мрежи, подобни на зелени перуки.“ 122

Германските дивизии напредват през огромни полета със слънчоглед или царевица.
Една от основните опасности, с които се сблъскват, са червеноармейците, които заради
бързото настъпление са се оказали откъснати от своите и атакуват в тил или откъм флан-
говете. В много случаи, когато германците отвръщат на огъня, червеноармейците падат,
преструвайки се на мъртви, и остават да лежат неподвижни. Когато германците се приб-
лижават за оглед, съветските войници изчакват почти до последния момент и после „ги
застрелват отблизо“ .
123

Въпреки неумолимото си настъпление германците още са неспокойни след залавянето

на плановете, които майор Райхел е носил със себе си. В частни разговори те вече спорят
дали успехът при Харков е бил решителна победа; опасяват се от някаква хитрост. Не
знаят дали врагът подготвя запасни армии за изненадваща контраатака, или планира да
се изтегли във вътрешността, разтегляйки още повече техните снабдителни линии през
огромни области с лоши комуникации. На този етап обаче страховете им са силно пре-
увеличени. Хаосът от съветска страна е толкова голям заради прекъсването на комуни-
кациите, че щабните офицери и командири са принудени да летят насам-натам с бип-
лани, избягвайки „Месершмитите“, за да се опитат да определят местонахождението на
войските си.
Аферата „Райхел“ хвърля дълга сянка. След битката при Сталинград тази идея за ко-
варния руски капан е подхваната и утвърдена с нова сила от мнозина оцелели от кампа-
нията и от германски историци от периода на Студената война, които пренебрегват

57
твърде очевидния факт, че най-голямата грешка на Сталин след нахлуването е отказът
да позволи на силите си да отстъпват. Това, че Червената армия започва да се отдръпва
пред германците през юли 1942 г., не е част от някакъв пъклен план. Просто Сталин
най-после е приел, че е разумно да позволи на командирите да се измъкнат от обкръже-
ние. Затова и германската атака за заграждане на противника западно от Дон завършва
безрезултатно.
Ставката обаче е взела единодушно решение, че Воронеж, който е важен комуникаци-
онен център, трябва да бъде отбраняван до последно. Те знаят, че ако не удържат пози-
циите там и не попречат на германците да продължат настъплението през горното тече-
ние на Дон, тогава целият Югозападен фронт на Тимошенко ще бъде обходен по флан-
говете.
Битката за Воронеж ще е първото голямо сражение за наскоро механизираната 24-а
танкова дивизия, която до предходната година е била единствената кавалерийска диви-
зия във Вермахта. С „Гросдойчланд“ и 16-а моторизирана дивизия по фланговете, 24-та
танкова дивизия се носи стремително към Воронеж. Нейните танкови гренадири стигат
до Дон на 3 юли и осигуряват плацдарм на отсрещния бряг. На следващата вечер тан-
ковите гренадири от „Гросдойчланд“ превземат моста на главния път за Воронеж със
смела атака, преди руснаците да разберат какво се е случило.
Хитлер отлита още веднъж за Полтава със свитата си на 3 юли за съвещание с фелд-
маршал фон Бок. Той отново е в триумфално настроение заради превземането на Севас-
топол и току-що е повишил Манщайн във фелдмаршал. „По време на разговора – пише
Бок в дневника си – Фюрерът показа голямото си задоволство от идеята, че англичаните
се отървават от всеки генерал, когато нещата се объркат, и така погребват всяка иници-
атива в тяхната армия!“ Присъстващите германски генерали волю-неволю се присъе-
124

диняват към лицемерния смях. Въпреки явната си жизнерадост фюрерът е загрижен да

не допусне съветските армии да се измъкнат, особено онези на югоизток от Воронеж, в
завоите на реката. Както изглежда, градът ще падне бързо.
И в този момент Хитлер взема компромисно решение с пагубни последици. Той поз-
волява на Бок да продължи битката за Воронеж, в която вече участва един танков кор-
пус, като в същото време изпраща на юг останалата част от армията на Хот. Само че
германските части, които остават, не са достатъчно силни, за да постигнат бърз резул-
тат. Съветските защитници устояват в свирепи улични боеве, където германците са ли-
шени от основните си предимства.
По-скоро по щастлива случайност, отколкото в резултат от стратегия, битката при Во-
ронеж съвпада с етап, през който Червената армия съсредоточава отбраната върху гра-
довете, а не върху произволни линии на картата. По-голямата гъвкавост е позволила на
армиите на Тимошенко да се изтеглят, като избегнат обкръжение, но те вече са толкова
тежко пострадали, че на 12 юли с директива на Ставката е сформирано ново командване
на група армии – Сталинградския фронт. Макар и никой да не смее да изрече на глас
пораженската идея, че Червената армия може да бъде изтеглена назад чак до Волга, на-
раства подозрението, че точно там ще трябва да се проведе главното сражение. Най-
значимото доказателство е бързото изпращане от Саратов на 10-а стрелкова дивизия на
НКВД, чиито пет полка са от района на Урал и Сибир. Нейният дивизионен щаб поема
командването на всички местни части на НКВД и опълченски батальони, създава под-
разделение за обслужване на брониран влак и установява контрол върху плавателния
трафик по река Волга.

58
 Това изглеждат славни дни за германските полкове на фронта. „Докъдето стига погле-
дът, през степта се носят бронирани транспортни коли и полугъсенични машини – пише
един наблюдател. – Флагчета се реят в знойния следобеден въздух.“ Командирите
125

стоят безстрашно изправени в оръдейните куполи на своите танкове, с високо вдигната

ръка, и махат на ротите отпред. Веригите им вдигат прах, която се разпръсква навън и
остава като облак след тях.
Тези дни са особено опияняващи за младите офицери, които бързат да завземат отново
Ростов на Дон. Възвърнали си духа с пролетното време, новата екипировка и големия
успех при Харков, те обръщат гръб на кошмара от миналата зима. „Сякаш главите ни
бяха разделени на две – обяснява граф Клеменс фон Кагенек, лейтенант от 3-та танкова
дивизия, който скоро ще се сдобие с Рицарски кръст с дъбови листа. – Носехме се нап-
ред с ликуване и все пак знаехме, че врагът ще атакува отново през зимата.“ Забравили
126

са също и че Русия, с нейните огромни разстояния, климатични крайности и лоши пъ-

тища, е способна да изхаби модерните им машини и да ги принуди да се върнат към
тактиката и условията от Първата световна война.
През ранните месеци на кампанията пехотата е пресмятала грижливо колко път са из-
минали, откакто са пресекли границата на първата сутрин от „Барбароса“. Сега вече не
си правят труда. Вървят напред с тежки стъпки, с прашасали потни лица, като спазват
темпо от 10 км в час, опитвайки се да не изостават от моторизираните части. Танковите
командири като че ли са забравили също и че артилерията на повечето германски диви-
зии още не е механизирана и запасните ѝ коне се мъкнат тежко и с постоянна кашлица
в прашните облаци, докато войниците от оръдейните разчети се люшкат изтощени на
гърбовете им. Все пак техническото оборудване и плоският релеф на степта дават едно
голямо предимство. Всички ранени от сблъсъците при сближаване с противника се ева-
куират бързо със „Санитетс-Ю“ – „Юнкерс 52“, превърнат във въздушна линейка.
Поразени от безкрайния хоризонт и небесния простор, а вероятно и повлияни от глед-
ката на машините, които с рязко поклащане преминават през дупките на пътя като
масивна вълна, мъжете с по-развито въображение виждат степта като неизследвано
море. Генерал Щрекер я описва в писмо като „океан, който може да удави нашестве-
ника“ . Селата се превръщат в подобия на острови. В обгорялата от слънцето степ те са
127

и единственият предполагаем източник на вода. Случва се обаче танковият командир

да забележи в далечината църковен купол с форма на луковица, а когато пристигнат на
мястото, откриват, че останалата част от селото е изгоряла; понякога дървото от къщите
продължава да пуши. Само тухлените комини още стоят. Наоколо лежат трупове на
коне и добитък с кореми, подути от жегата, така че краката им стърчат гротескно нагоре.
Често единственият признак на живот е някоя котка, която мяука самотно сред развали-
ните.
В село, останало невредимо от битките, понякога се появява плахо стар селянин, сваля
шапка като пред някой „барин“ преди революцията и бърза да извади от кладенеца вода
за посетителите. В същото време няколко селянки са подгонили гъските си към близ-
кото дере или горичка, за да ги скрият, но скоро разбират, че германските войници имат
не по-слаб нюх от която и да е група реквизитори на комунистическата партия.
Войниците не просто обират репите и лука от полето; те извършват набези в почти
всяко парче земеделска земя или градина, покрай които минават. Кокошките, патиците
и гъските са любимата им военна плячка, защото са лесни за носене и за готвене в котле.
Клеменс Подевилс, военен кореспондент, придаден към Шеста армия, описва в днев-
ника си пристигането на бойна група в едно село на 30 юни след ожесточен сблъсък.

59
„От танковете и полугъсеничните машини скачат черни фигури. Изведнъж настава ма-
сова екзекуция. Домашните птици с кървави гердани и пляскащи конвулсивно криле са
отнесени по колите. Мъжете скочиха обратно, веригите на танковете се врязаха в поч-
вата и машините потеглиха пак.“ Единственото, което не си правят труда да вземат от
128

местните хора през онова лято, са слънчогледовите семена, които германските войници
наричат на шега „руски шоколади“.
Смущаващ е дисонансът в разказите на много хора, които не правят връзка между
ужасяващите сцени и собствената си съпричастност към случващото се. „На пътя ни
застана съвсем малко момченце – пише в писмо един двайсетгодишен студент по тео-
логия. – Вече не молеше, просто мънкаше: „Пане, хляб.“ Невъобразимо е колко мъка,
страдание и апатия може да има в едно детско лице.“ Малко по-късно същият студент
129

по богословие, вече войник, непосредствено преди смъртта си изпада в лиризма на ро-

мантик от началото на XIX в.: „Германия, още не съм назовал тази дума, ти, страна на
велики, силни сърца. Ти си мой дом. Струва си да дам живота си, за да стана семе за
теб.“
130

Съюзниците на германците грабят със своя собствена парадоксална морална предс-

тава – че да се краде от комунисти сигурно е праведно дело. „Нашите момчета открад-
наха три кани мляко – пише в дневника си един унгарски ефрейтор. – Жените бяха за-
несли млякото долу в мазето, когато се появиха нашите с гранати и заплашиха да ги
хвърлят. Жените се уплашиха и избягаха и момчетата взеха млякото. Молим се Бог да
ни помага и по-нататък.“131

През този юли Хитлер реагира с нарастващо нетърпение на забавянията, които са пре-
димно по негова вина. Танковите дивизии летят напред, извършвайки внезапни про-
биви, но после се налага да спрат в някой ключов момент, когато горивото свършва.
Това забавяне е двойно по-дразнещо за фюрера, чийто поглед постоянно пробягва по
картата към петролните находища на Кавказ.
Нервната му възбуда го подтиква към гибелна промяна на плана, която всъщност води
до загуба на повече време и по-голямо количество безценно гориво за пренасочването
на формации. Основната фаза от Операция „Синьо“ до този момент е бързо настъпление
на Шеста армия и Четвърта танкова армия към Сталинград с цел да отрежат пътя на
отстъпващите войски на Тимошенко, преди да бъде предприета атаката срещу Ростов и
през долното течение на Дон към Кавказ. Хитлер обаче толкова отчаяно се стреми да
ускори нападението в Кавказ, че решава да проведе едновременно двете фази. Това, раз-
бира се, значително отслабва концентрацията на силите. В пълно противоречие с пре-
поръката на Халдер той отклонява Четвърта танкова армия на Хот в южна посока и ос-
вен това изважда от Шеста армия XL танков корпус, като по този начин забавя настъп-
лението ѝ до бавна фронтална атака срещу Сталинград.
Фелдмаршал фон Бок не успява да скрие раздразнението си от своеволното решение
на фюрера да раздели Операция „Синьо“ от единен план, включващ два последователни
етапа, на две напълно различни части. Хитлер освен това решава да раздели на две и
Група армии „Юг“. Баварецът фелдмаршал Лист има за задача да тръгне с Група армии
„А“ към Кавказ, докато фелдмаршал барон фон Вайхс ще поеме командването на Група
армии „Б“, най-голямата формация, в която е Шеста армия. Фюрерът, който много добре
си дава сметка за неодобрението на Бок, го уволнява, хвърляйки върху него вината за
забавянето при Воронеж. По този начин Хитлер променя не само организацията, но и

60
времето и последователността, които съставят логиката на Операция „Синьо“. Следва-
щата му стъпка, две седмици по-късно, е да увеличи в значителна степен обхвата ѝ, с
което още повече намалява разполагаемите сили.
С внимание, неизменно приковано върху подстъпите към Кавказ, фюрерът очаква с
нетърпение вестта за голяма битка, в резултат от която силите на Тимошенко са били
обкръжени и хванати в капан в степта северно от Ростов. Обаче единственото обкръже-
ние, което германците успяват да постигнат, е сравнително малко, осъществено от XL
танков корпус при Милерово на 17 юли. Танковите дивизии не губят време и оставят
другите войски да се събират. Те потеглят на югоизток и на следващия ден челните им
отряди стигат до град Морозовск и неговата железопътна гара. На другия ден достигат
долното течение на Дон, придвижвайки се с 200 километра напред само за три дни.
За пореден път съветските военнопленници ги чака ужасна съдба. Степан Игнатиевич
Одиникцев, секретар в 60-а кавалерийска дивизия, е един от пленените при Милерово
на 17 юли. Заедно с хиляди други руски пленници той е закаран в импровизиран лагер
в Морозовск, близо до главната железопътна линия, която води на изток към Сталинг-
рад и на запад през Украйна. През следващите седмици част от затворниците са пръс-
нати из други набързо построени лагери и Одиникцев попада в поредния лагер на отк-
рито, заграден с бодлива тел, близо до село Голубая. „Моряха ни с глад – разказва той,
след като над три месеца по-късно е открит от части на Червената армия. – В най-доб-
рите дни получавахме малко ръж в преварена вода. Месото от умрял кон беше делика-
тес. Постоянно ни биеха с приклади, понякога без каквато и да било причина. Всеки ден
десетки хора умираха от глад или бой.“ Макар и НКВД да се отнася с голямо подозре-
132

ние към пленените от германците червеноармейски войници, този, който разпитва Оди-
никцев, не се усъмнява в неговия разказ. „Този човек прилича на скелет, покрит с
кожа“ – надраскал е той с молив в края на напечатания доклад.
Толкова бързо е германското настъпление в онзи момент, че на 19 юли Сталин лично
заповядва на Сталинградския комитет по отбрана незабавно да започне военна подго-
товка в града. Ставката се опасява, че Ростов няма да устои дълго. Седемнайсета армия
е готова да премине Дон от страната на Черно море, Първа танкова армия настъпва към
града от север, а част от Четвърта танкова армия всеки момент ще удари през Дон на
изток от реката. На 23 юли 13-а и 22-ра танкова дивизия с поддръжката на танкови гре-
надири от дивизията на СС „Викинг“ удрят право в сърцето на Ростов, чак до главния
мост на Дон. Боевете в града са ожесточени, особено отбраната на щабовете на НКВД
от техните войски, но до края на следващия ден последните важни огнища на съпротива
са потушени с операция за системно прочистване, сграда по сграда. Фюрерът ликува.
Повторното превземане на Ростов заличава лошите му спомени от предходната зима.
Хитлер е пристигнал в новия си щаб близо до предната линия в украинския град Ви-
ница на 16 юли. Като алтернатива на „Волфшанце“ в Растенбург, щабът носи кодовото
име „Верволф“. (Думата „волф“, старогермански вариант на Адолф, явно носи атавис-
тична тръпка за фюрера.) За него е несъмнено успокоение да узнае, че Виница е
Judenrein, „прочистена от евреи“, след масовите екзекуции, извършени от полицейски
батальон предишната есен. Градът, както се разбира по-късно, е бил и място на сталин-
ските зверства през 1938 г., когато войски на НКВД са избили там над 10 000 украинци,
но германците откриват гробовете чак през 1943 г.
„Верволф“, комплекс от големи и удобни хижи от дървени трупи, е построен в борова
гора северно от града. Измамно малката „къща на Фюрера“ е изградена около частен
двор. Хитлер, който страда от параноя на вражеска територия, има и бетонен бункер.

61
Неговият телохранител Ратенхубер описва предпазните мерки за сигурност във Виница,
когато е разпитан от офицери на СМЕРШ скоро след края на войната. Сталин, който
133

проявява маниакален интерес към всяка свързана с Хитлер подробност, получава спе-
циален доклад от началника на СМЕРШ Абакумов.
Старанието и вниманието към детайла, с които се обслужват потребностите и безопас-
ността на фюрера, напомнят за практиката на византийския двор. Преди да пристигне,
отряди от Гестапо претърсват стените за микрофони и експлозиви. Германската гради-
нарска фирма „Цайденшпинер“ оформя голяма зеленчукова градина , която се обра-
ботва от организацията „Тот“. Личният готвач на Хитлер, хауптщурмфюрер Фатер, има
за задача лично да подбира зеленчуци от нея. Всеки друг зеленчук, предназначен за тра-
пезата на фюрера, трябва да се откъсва под надзора на специално назначен куриер,
който след това го занася направо в кухнята. Всички храни се подлагат на химически
анализ, преди да се сготвят, и се опитват от специално определен човек, преди да стиг-
нат до чинията на Хитлер. От водата също се взимат проби, които се проверяват по
няколко пъти на ден. Минералната вода се бутилира в присъствието на куриери, които
я донасят след това. Дори пералнята се изследва с рентген, за да е сигурно, че няма скрит
експлозив. До бункера има складирани резервоари с кислород в готовност за нагнетява-
нето му вътре, защото Хитлер се страхува от вредни изпарения от железобетона. Гес-
тапо надзирава пълненето на тези резервоари и редовно ги тества.
Престоят на фюрера през втората част на юли съвпада с период на големи горещини.
Температурата е близо 40 градуса. Хитлер, който се поти обилно, се чувства крайно
некомфортно, особено в неговото състояние на трескаво нетърпение по време на нас-
тъплението срещу Ростов. Неспособен да понесе чакането, той постоянно пришпорва
Халдер да ускори операцията. До такава степен си е внушил, че Червената армия изжи-
вява последната си агония, че на 23 юли издава Директива № 45, в която пренаписва
Операция „Синьо“. „В рамките на кампания, продължила малко повече от три седмици,
главните цели, които очертах за южния фланг на Източния фронт, бяха изпълнени. Само
слаби вражески сили успяха да се измъкнат от обкръжение и да стигнат до отсрещния
бряг на Дон.“
Хитлер, който вече е игнорирал стратегическите съображения, на които се основава
целият план, сега с един замах разширява целите му. Шеста армия ще превземе и оку-
пира Сталинград. Вече не го удовлетворява първоначалната идея само за настъпление
до Волга и унищожаване на оръжейните фабрики. След това Паулус трябва да изпрати
моторизирани групи надолу по Волга до Астрахан на Каспийско море. Група армии „А“
под командването на фелдмаршал Лист сега получава заповед да превземе цялото из-
точно крайбрежие на Черно море и по-голямата останала част от Кавказ.
Лист, който получава заповедта два дни по-късно, се вглежда в нея невярващо. Един-
ственото заключение, което му идва наум, е, че Хитлер разполага с разузнавателна ин-
формация за разпада на Червената армия, която не е била предадена по-надолу. Коман-
дирите от армията са чули също, че Единайсета армия на Манщайн, която вече е завър-
шила завоюването на Крим, тръгва за Ленинградския фронт и че танковите гренадирски
дивизии „Гросдойчланд“ и „Лайбщандарте“ на СС ще бъдат изпратени обратно във
Франция. „Постоянното подценяване на вражеския потенциал постепенно приема гро-
тескна форма и става опасно“ – пише Халдер в дневника си. 134

Хитлер се опитва да оправдае тази крайно рискована игра с подкрепленията, които

идват от неговите съюзници. Макар че фюрерът може да бъде изключително убедите-

62
лен, когато даде воля на ободрителното си пропагандно красноречие (което Ромел на-
рича цинично „крем против изгаряне“ ), той не успява да убеди повечето генерали по
135

този конкретен въпрос. Когато превъзнася надуто Трета и Четвърта румънска армия,
Втора унгарска армия и Осма италианска армия, те са съвсем наясно, че тези армии
изобщо не могат да се сравнят с един пълен германски корпус, да не говорим за армия –
най-вече защото нямат защита срещу танкови атаки. Германските генерали освен това
споделят мнението на фелдмаршал фон Рундщет за тази „абсолютна армия на Общест-
вото на народите“ , включваща румънци (чиито офицери и сержанти по негово мнение
136

„не се поддават на описание“), италианци („ужасен народ“) и унгарци („искат само по-
скоро да се приберат у дома“). С две изключения, словаците („първокласни, много
скромни“) и румънските планински войски, той и другите германски командири смятат
съюзническите армии за зле екипирани, зле въоръжени, зле обучени и абсолютно не-
подготвени за война на „Остфронт“.
Макар и облечени в арогантни изрази, много от наблюденията на Рундщет се потвър-
ждават от други източници. От дневници, писма и доклади от съветски разпити, участта
на съюзническите войници и сержанти става толкова болезнено ясна, че понякога из-
виква дори съжаление. Ефрейтор Ищван Балог е в състава на 1-ва унгарска моторизи-
рана бригада, която потегля от будапещенската железопътна гара на 18 юни, „сред мъл-
чаливи хора и печални тръбни звуци“, за да заминат за „окървавената земя на Русия“. 137

„Дано Света Богородица да пази Унгария, да се моли за нас и да ни защитава от всички

грехове и беди! Амин“ – пише той в миниатюрен дневник, който е взет от трупа му на
брега на р. Дон три месеца по-късно и е изпратен в Москва. Настроенията при замина-
ването им са много смесени – тъга, отколешен страх от руската степ и моменти на трес-
кав оптимизъм. В някои от ешелоните „се чуват песни“, спомня си друг унгарец по-
късно, когато го разпитват. „Войниците и офицерите пиеха вино и се веселяха. Никой
не знаеше какво е войната в действителност.“
Пет дена по-късно влакът на Балог минава през някои от полесраженията от предход-
ната година. „Навсякъде могат още да се видят смачкани руски танкове. Гледаме ги и
се изпълваме със страх от мисълта този Червен ад да тръгне срещу Унгария. Благодаря
на Бог, че това беше спряно. Ние сме твърдо уверени, че ще разбием Червената заплаха
за Европа.“ На 1 юли при Ивановка за пръв път чуват артилерийски огън. „Навсякъде
могат да се видят останки от изгорели германски транспортни машини. Да не би късме-
тът на германците във войната да им изневерява? Вярвайте в Бог, за да остане сполуката
на наша страна въпреки някои поражения.“
Огромната част от всички съюзнически войски са наборни и поне половината от тези
войници са неграмотни. Незапознати с постиженията на техническия прогрес, те лесно
се поддават на паника, ако са атакувани от танкове или самолети. Дневното им запла-
щане, както признава един пленен румънски лейтенант от кавалерията, „стига само за
един литър мляко“. Медицинското обслужване изглежда не е много напреднало в срав-
138

нение с предишния век.

Отношението на офицерите към войниците в унгарските части не способства за пов-
дигане на духа им. Наказанията в съюзническите армии понякога са произволни, ако не
и хаотични. „Един човек отишъл при другаря си без позволение от командира на своето
подразделение – записал е ефрейтор Балог на 3 юли. – Искаха да го обесят, но проме-
ниха наказанието на осем часа нощен караул, само че това също беше отложено. Трима
други войници обаче бяха обесени. За мое съжаление порядките са такива, сякаш жи-
веем още в четиринайсети век.“ Румънските войници още могат да бъдат осъждани на
139

63
бой с пръчки от командирите си. Дисциплинарните мерки са станали още по-необхо-
дими, след като румънските сили са дали 98 000 жертви при обсадата на Одеса в края
на лятото на 1941 г. Малко от тях разбират по каква причина продължават настъпле-
140

нието на изток от Дунав, след като вече са окупирали пак Бесарабия.

Балканското отношение към войната остава примитивно и в други отношения. Някои
от войниците изразяват разочарованието си от оскъдната плячка след всичко, което са
им обещавали офицерите. „Грабежът е в кръвта и на германците, и на унгарците“ –
признава наивно един от тях при разпита си от НКВД, след като е попаднал в плен. 141

Истинската слабост на тези съюзнически армии не е била поставяна на изпитание до

тази есен. В момента, когато Хитлер осъзнава (но не признава) грешката си, е твърде
късно да се предотврати катастрофата. Когато разсъждаваме за свръхоптимистичните,
почти маниакални амбиции на Хитлер на този етап, става ясно, че никога не е чел или
не е разбрал смисъла на приказката на Лев Толстой „От колко земя се нуждае човек?“,
написана през 1886 г. В нея богат селянин на име Пахом научава за плодородната земя
в страната на башкирците отвъд Волга. Те са прост народ и той решава, че ще може да
вземе от тях колкото земя иска без особен проблем. Когато Пахом отива в страната на
башкирците, те му казват, че за хиляда рубли може да получи толкова земя, колкото
може да обиколи за един ден. Пахом, изпълнен с презрение към тях заради простоду-
шието им, тържествува. Сигурен е, че ще може да извърви много. След като тръгва
обаче, почти веднага започва да открива едно след друго привлекателни места, които
решава да получи – ту някое езерце, ту участък земя, подходящ за отглеждане на лен.
После забелязва, че слънцето започва да залязва. Разбирайки, че рискува да загуби
всичко, затичва все по-бързо и по-бързо, за да успее да се върне навреме. „Поисках да
взема твърде много – казва си той – и провалих всичко.“ Усилието го убива. Той умира
на самия финал и това е мястото, където го погребват. „Всичко, от което имал нужда,
били шест стъпки, от главата до петите“ – е заключението на Толстой. Разликата в това,
което се случва няма и 60 години по-късно, е, че в степта е погребан не един-единствен
човек, а стотици хиляди, които са били инструмент в чужди ръце.

64
 7.
„Нито крачка назад“
На 28 юли 1942 г., докато Хитлер още празнува превземането на Ростов, Сталин чув-
ства, че кризисният момент е близо. Съветските войски, които отстъпват пред Шеста
армия на Паулус, са изправени пред унищожение на запад от Дон. Ако германците про-
дължат настъплението и преминат Волга, която е 65 километра по-нататък, страната ще
бъде прерязана на две. В Баренцово море току-що е бил унищожен „Конвой Пи Кю-17“,
а англо-американската снабдителна линия през Персия скоро ще бъде застрашена. Съ-
ветският съюз рискува да бъде удушен.
На този ден Сталин внезапно спира да се разхожда напред-назад из кабинета си в Кре-
мъл, докато слуша доклад от генерал Василевски. „Забравили са моята заповед от Став-
ката!“ – избухва той. Тази заповед, издадена през август предната година, гласи, че
142

„всеки, който свали отличителните си знаци по време на битка и се предаде, трябва да

бъде смятан за злонамерен дезертьор, а семейството му да бъде арестувано като семейс-
тво на човек, нарушил клетвата си и предал Родината. Такива дезертьори да бъдат раз-
стрелвани на място. Онези, които попаднат в обкръжение... и предпочетат да се преда-
дат, трябва да бъдат унищожавани с всички средства, а семействата им да бъдат лишени
от всякаква държавна издръжка и помощ“ .143

„Забравили са я! – казва Сталин. – Напишете нова в същия смисъл.“

„Кога да се явя с новата заповед?“ – пита Василевски.
„Днес. Върнете се веднага щом бъде готова.“
Василевски се връща същата вечер с първоначалния вариант на Заповед № 227, извес-
тна на повечето хора с името „Нито крачка назад“. Сталин прави множество промени,
след което я подписва. Заповедта трябва да бъде прочетена на всички войски в Черве-
ната армия. „Паникьорите и страхливците трябва да се унищожават на място. Всяка ми-
съл за отстъпление трябва да бъде решително елиминирана. Армейските командири,
които са допуснали своеволно изоставяне на позиции, да бъдат отстранявани и преда-
вани веднага на съд пред военен трибунал.“ Всеки, който се предаде, е „предател на
144

Родината“ . Всяка армия трябва да организира „от три до пет добре въоръжени подраз-
145

деления (до 200 души всяко)“ на втора линия, за да застрелват всеки войник, който се
опита да избяга. Жуков прилага тази заповед на Западния фронт още през първите десет
дена, като използва танкове, обслужвани от специално подбрани офицери. Те следват
първата вълна на атаката, готови да „се борят със страхливостта“ , като открият огън
146

срещу всеки войник, който загуби кураж.

Създадени са три лагера за разпит на всеки, който е избягал от германски плен или
обкръжение. Командирите, разрешили отстъпление, трябва да бъдат разжалвани и изп-
ращани в наказателни роти или батальони. Първата такава част на Сталинградския
фронт е създадена три седмици по-късно, на 22 август, един ден преди германците да
стигнат до Волга.
Ролята на наказателните роти (штрафроты) е да изпълняват задачи, граничещи със
самоубийство, като например обезвреждане на мини по време на атака. Общо около 422
700 червеноармейци ще „изкупят с кръвта си престъпленията, които са извършили
147

пред Родината“ . Идеята толкова се харесва на съветските власти, че в наказателните

148

подразделения са прехвърлени и цивилни затворници от Гулаг, според някои близо ми-

лион на брой, макар че това най-вероятно е преувеличение. Обещанията за изкупление
65
чрез храброст обикновено се оказват лъжливи, главно заради незаинтересованото отно-
шение на бюрокрацията. Мъжете загиват, без да бъдат реабилитирани. На Сталинград-
ския фронт 51-ва армия получава заповед да събира офицерите, които са се измъкнали
от обкръжение. Офицерите от първата група, 58 души, чуват, че ще ги изпратят на ко-
мисия, която да ги разпредели по нови части, но никой не си дава труда да ги разпита.
Вместо това, без съдебен процес или предупреждение, са изпратени в наказателни роти.
В момента, когато грешката излиза наяве, два месеца по-късно, те вече са „ранени или
убити“.
Системата от специални отдели на НКВД, създадена предната година, за да се зани-
мава с „предатели, дезертьори и страхливци“, е разширена. Специален отдел (ОО,
Особый отдел) е учреден още през 1919 г., когато Ленин и началникът на ЧК, Феликс
Дзержински, се стремят да овладеят напълно въоръжените сили. През април 1943 г., по-
малко от два месеца след края на битката при Сталинград, специалните отдели, ръково-
дени от Виктор Абакумов, стават СМЕРШ – съкратено от Смерть шпионам, „Смърт на
шпионите“.
Стрелковите дивизии имат Специален отдел към НКВД със състав до 20 офицери, с
по един „оперативен представител“ на всеки батальон и щабна гвардейска част от 20 до
30 души, които охраняват затворниците и екзекутират „страхливците и предателите“.
Офицерът от Специалния отдел вербува свои собствени агенти и информатори. Според
бивш информатор на СМЕРШ той бил „блед, защото обикновено работеше през нощта“,
а на прегледа на войските „се вглеждаше отблизо в лицата ни, като че ли знаеше нещо
лошо за всеки един от нас“.
150

Специалните отдели на НКВД гледат много сериозно на задачата си да изкореняват

шпионите и предателите. Един офицер, който използва името Бруни, пише до писателя
и журналист Иля Еренбург с оплакването, че вестниците не пишат достатъчно похвални
материали за специалните отдели. „Много е трудно да се открие опитен фашистки шпи-
онин. Това изисква голяма интелигентност и набито око. Един войник от НКВД трябва
да влага много страст в работата си и да познава специалните правила на тази игра.
Пресата пише много за ужасните дела на германците, което е необходимо. Важно е
обаче и да внушим на нашите войници омраза към предателите.“ 151

Вермахтът се опитва да се възползва от сталинския подход към лоялността. В една

германска инструкция силно се препоръчва съветските пленници да бъдат предупреж-
давани „какво ги чака в ръцете на НКВД“, ако успеят да избягат „от германски плен и
да се върнат в Червената армия“.152

Друг отдел на НКВД, създаден от Берия през есента на 1939 г., се занимава с вражес-
ките военнопленници. Неговата първа голяма задача е била ликвидирането на повече от
4000 полски офицери в гората при Катин. През лятото на 1942 г. обаче служителите му
нямат достатъчно работа, защото докато трае настъплението на Оста, малко германци
попадат в плен. Всеки от състава на едно малко подразделение от 29-а моторизирана
дивизия на Четвърта танкова армия е разпитан от лейтенант Лепинская от политическия
отдел на щаба на Югозападния фронт. Въпросите ѝ, зададени с цел да оценят техния
морал, не дават особено насърчителен резултат. „Повечето войници искат да се бият
докрай – е принудена да напише тя в доклада си. – Няма случаи на дезертьорство или
самонараняване. Офицерите са строги, но справедливи.“ 153

Лепинская има повече късмет с румънските пленници. Един офицер признава, че не-
говите хора мразели маршал Антонеску, задето „предал родината им на Германия“. Ру-

66
мънските войници са още по-отзивчиви. Те ѝ разказват за „юмручни боеве с герман-
ците“ и дори че един германски офицер бил убит, след като застрелял двама от техните
другари. Собствените им офицери били „много груби“ към тях и често ги удряли. Имало
много случаи на самонараняване въпреки нотациите на офицерите, че това е „грях
срещу Родината и Бога“ . Лепинская заключава, че румънците явно са с „нисък поли-
154

тически морален дух“. Нейният доклад бързо е изпратен в Москва.

Настъплението през донската степ е източник на много различни преживявания за мъ-
жете от Шеста армия след зимните снегове. За генерал Щрекер, командира на XI корпус,
тя е „гореща като Африка, с огромни облаци прах“ . На 22 юли началникът на неговия
155

щаб Хелмут Гроскурт отбелязва, че температурата е „53 градуса на слънце“.

Внезапните дъждове, макар и временно да превръщат пътищата в блата, не облекчават
особено недостига на вода, който е основна грижа на германския ландзер през този пе-
риод. Червената армия замърсява кладенците при отстъплението си; сградите на колхо-
зите се разрушават, а тракторите и добитъкът се откарват в тила. Припасите, които не
могат да се извозят своевременно, се повреждат, така че да станат неизползваеми. „Рус-
наците заливат с петрол запасите от зърно“ – пише един ефрейтор до дома на 10 август.
156

„Съветските бомбардировачи пускат фосфорни бомби през нощта, за да опожарят

степта“ – докладва една танкова дивизия. Много от стълбовете черен дим на хоризонта
157

обаче са от местата, подпалени от кордит край артилерийските позиции.

Германските артилеристи по къси панталони, с бронзови торсове със заякнали мус-
кули от вдигането на снарядите, приличат на спортисти от нацистки пропаганден филм,
но условията не са толкова здравословни, колкото вероятно изглеждат. Случаите на ди-
зентерия, тиф и паратиф започват да се увеличават. Около санитарните коли, походните
кухни и особено там, където се обработва месото, „мухите са ужасна напаст“ , съоб-
158

щава един лекар. Те са най-опасни за хората с открити рани, каквито са изгарянията на

танковите екипажи. Постоянното движение напред затруднява грижите за болните и ра-
нените. Най-голямата надежда е евакуацията им с въздушна линейка „Санитетс-Ю“, но
поради настояването на Хитлер да бързат почти всички транспортни самолети са отк-
лонени, за да доставят гориво на спрелите танкови дивизии.
За войниците от Шеста армия лятото на 1942 г. е последният идиличен момент от вой-
ната. В страната на донските казаци селата от варосани къщи с тръстикови покриви сред
малки черешови градини, върби и ливади с пасящи коне контрастират приятно с оби-
чайната разруха в селата, обхванати от колхозите. Повечето цивилни, които са останали
в домовете си въпреки заповедите на комунистите за евакуация, са приятелски настро-
ени. Много от по-възрастните мъже са се сражавали срещу болшевиките през Руската
гражданска война. Само предишната пролет, броени седмици преди началото на гер-
манската инвазия, казаците са вдигнали бунт при Шахти северно от Ростов и са обявили
независима република. Войските на НКВД са потушили въстанието бързо и с предви-
дима жестокост.
За изненада на командира на една рота от 384-а пехотна дивизия, казаците продължа-
ват да се държат приятелски дори след като войниците са ги обрали. Подаряват им яйца,
мляко, мариновани краставички и дори цяло парче шунка. Впоследствие командирът
урежда да купуват от тях гъски по две райхсмарки едната. „Честно казано, хората дават
всичко, което имат, ако се отнасяш с тях както трябва – пише той в дневника си. – Ни-
кога не съм ял толкова много като тук. Ядем мед с лъжици, докато ни прилошее, а вечер
ядем варена шунка.“ 159

67
 По време на бързото германско настъпление Сталин се стреми да хвърли вината върху
своите генерали. Той не спира да прави промени в командването с напразната надежда,
че един безмилостен нов водач може да мобилизира съпротивата и да обърне ситуаци-
ята. Случва се дори да се обади на командващия, за да го уволни, след което му казва да
повика на телефона един от собствените си командири на корпуси, който да стане негов
заместник. Шири се чувство за провал и катастрофа, което подкопава увереността, час-
тично възвърната след битката пред Москва. Червената армия, която все още страда от
преждевременните офанзиви на Сталин по-рано през годината, няма достатъчно обу-
чени войски и опитни сержанти и офицери. Повечето от наборниците, изпращани в бой,
често са преминали не повече от дванайсетдневно обучение, а някои дори и по-кратко.
Младите селяни, свикани от колхозите, знаят плачевно малко за съвременното военно
дело и въоръжение. Един кавалерист, който намира на земята алуминиева тръба, ре-
шава, че може да я използва като дръжка за четката на коня си. Тя се оказва запали-
160

телна бомба, която избухва в ръцете му.

Германците не спират да се удивяват от лекотата, с която руските командири жертват
живота на хората си. По време на отбранителните сражения западно от Дон те стават
свидетели на един от най-лошите примери. Срещу 16-а танкова дивизия са изпратени
три батальона курсанти без оръжие и храна. Техният командир, който се предава след
последвалото клане, казва на германците, че когато протестирал срещу „тази безсмис-
лена задача“, армейският началник, очевидно пиян, му изревал да действа без при-
казки.161

Слабост на Червената армия е старият страх от инициатива, наследен от чистките.

Само че в резултат от последните катастрофи на юг, които накрая съсипват репутацията
на сталинските ловци на вещици, започва да се заражда нова порода командири, енер-
гични и безмилостни, които са далеч по-неподатливи на страха от комисарите и НКВД.
Постиженията на Жуков дават светлина и надежда на много други издигащи се офи-
цери, разярени от униженията, на които е подложена Червената армия.
Генерал Василий Чуйков, който скоро ще поеме командването на армията при Ста-
линград, е сред най-безмилостните представители на това ново поколение. Гневните му
избухвания са сравними с тези на Жуков. С енергично селско лице и буйна коса, той
има типично руска външност. Отличава се със здраво чувство за хумор и разбойнически
смях, който разкрива зъби със златни коронки. Съветската пропаганда по-късно го пред-
ставя като образцов продукт на Октомврийската революция.
Чуйков е пропуснал първите шест катастрофални месеца от войната, които е прекарал
в Китай като военен аташе при Чан Кайшъ. След като е повикан обратно в Съветския
съюз, става действащ командир на резервна армия край Тула. В началото на юли, все
още неизлекуван напълно от травма на гръбначния стълб, той получава заповед да мо-
билизира своите дивизии с непълен състав, вече под името 64-а армия, за да задържи
германците на запад от Дон.
Чуйков, придружаван от главния си комисар Константин Киркович Абрамов, пристига
в щабквартирата на Сталинградския фронт на 16 юли. Там чуват, че врагът настъпва
бързо към Дон, но никой не знае подробности. 62-ра армия вече е разгърната по горната
част на източния завой на Дон, а Чуйков с дивизиите си трябва да покрие долната част,
южно от река Чир. Той основателно се безпокои за моралното състояние на армията от
лявата му страна, след като е засякъл камион, пълен с офицери с резервни бидони за
гориво, които пътуват към тила без разрешение.

68
 Точно отдясно, над река Чир, австрийската 44-а пехотна дивизия води тежко сражение
с три дивизии от 62-ра армия. Битката е изключително жестока. Един пленен ефрейтор
казва на водещия разпита, че някакъв офицер му заповядал да застреля двама ранени
войници от Червената армия, които намерили „скрити в един окоп“ . По на север обаче
162

германците са направили силен пробив, отрязвайки пътя на много полкове, когато сти-
гат до Дон при Каменски.
Германските разузнавателни самолети скоро определят слабите точки покрай Дон и
района, където са разгърнати предните дивизии на Чуйков. На 25 юли германците ата-
куват със значителна сила. Бойното кръщение на 64-а армия съвсем не става по-леко от
прашните бури, нито от факта, че значителни подразделения са се задържали в Тула. На
следващата сутрин ги атакуват германски бронирани части и макар че германските тан-
кове изпълват с ужас екипажите на леките танкове Т-60, които се опитват да се скрият
в деретата, снарядите им почти не могат да навредят на тежките танкове КВ.
„Те ни превъзхождаха по далекобойност – обяснява един германски танков коман-
дир. – Не можехме да ги атакуваме на открито. Затова, подобно на кораби в морето, аз
изтеглих моите танкове назад, извън полезрението, направих широк обход и ги напад-
нах в тил.“ Руските тежки танкове се разпръсват с изключение на един, който е загубил
163

верига; механизмът му за въртене на купола е блокирал. „Наредихме се зад него и за-

почнахме да стреляме. Брояхме колко пъти сме го улучили, но нито един от ударите не
проби бронята. Тогава видях, че люкът на танка се движи. Досетих се, че искат да се
предадат, затова по радиостанцията наредих на ротата да прекрати огъня. След това
руснаците отвориха докрай люка и се покатериха навън.“ Екипажът бил напълно обър-
кан, разтърсен и оглушен, но нито един от хората не бил даже ранен. „Потискащо беше
да разберем колко по-слаби са нашите танкови оръдия.“
Германският удар, който пробива десния фланг на 62-ра армия по посока към Дон,
скоро предизвиква хаос. Сред задните ешелони на 64-а армия на Чуйков на 26 юли
плъзва слух, че германските танкове всеки момент ще отрежат пътя им. Започва пани-
чески бяг към понтонния мост над Дон. След това паниката обхваща и войските на пред-
ната линия. Чуйков изпраща офицери от щаба на речния бряг, за да възстановят реда,
но германската авиация вече е забелязала добрата възможност. „Щуките“ на Рихтхофен
прииждат на вълни; сред убитите са и няколко от старшите офицери на Чуйков.
62-ра армия е в още по-лоша позиция. 33-та гвардейска стрелкова дивизия, командвана
от полковник Александър Утвенко, се оказва приклещена на западния бряг на Дон под
ударите на две германски дивизии. „Щяха бързо да ни довършат, ако не се бяхме око-
пали дълбоко“ – разказва Утвенко на писателя Константин Симонов скоро след тези
събития. От неговата дивизия са останали 3000 души; налага се да изпратят ранените
164

в тила през нощта с каруци и камили. Германците също понасят тежки загуби. Само в
сектора на един батальон в един овраг (балка) са завлечени труповете на 513 германци.
Недостигът на муниции при руснаците е толкова голям, че се налага да атакуват, за да
се сдобият с вражески оръдия и боеприпаси. Имат толкова малко храна, че варят пше-
ница, събрана от полетата наоколо. На 11 август остатъците от дивизията се разделят на
малки групи, за да си пробият с бой път към Дон. „Аз лично презареждах пистолета си
пет пъти – разказва Утвенко. – Няколко командири се застреляха. Убитите може да бяха
и хиляда, но продадоха скъпо живота си. Един мъж извади от джоба си лист хартия и
тръгна към германците. Галя, преводачка в нашия щаб, изкрещя: „Погледнете го! Тази
гад ще се предаде!“, и го застреля с пистолета си.“

69
 Последното огнище на съпротива е прегазено от германските танкове, след като е ос-
танало без противотанкови боеприпаси. Утвенко и оцелелите му спътници скачат от
малка скала в едно блато, където шрапнел от избухнал снаряд го ранява в крака. Пол-
ковникът, който е в състояние единствено да пълзи, прекарва следващия ден, като се
крие в слънчогледова нива с още двайсетина войници. Същата нощ те събират още оце-
лели и се хвърлят да преплуват Дон. Осмина се удавят. Утвенко е издърпан през реката
от адютанта си, бивш гинеколог на име Худобкин, който получава епилептичен припа-
дък веднага след като излизат на брега. После Утвенко отбелязва какъв късмет имат, че
не е станало в реката. „Ако не умрем тук – отговаря Худобкин, – значи ще преживеем
войната.“ Худобкин има особена причина да смята, че ще оцелее. Майка му е получила
съобщение, че е умрял в Крим, където е бил тежко ранен, и е организирала заупокойна
служба в църква. В Русия има поверие, че ако човек бъде опят приживе, няма да легне
рано в гроба. Симонов през ужасното лято на 1942 г. изпитва ясното чувство, че тази
идея има символично значение за цялата страна.
Въпреки злополучията и хаоса, причинен от лошите комуникации, частите на Черве-
ната армия продължават да оказват съпротива. Те се възползват максимално от нощните
набези, тъй като дневните атаки предизвикват незабавната реакция на Луфтвафе. Гер-
манският командир на рота в 384-та пехотна дивизия, който си води дневник, е записал
на 2 август: „Руснаците се съпротивляват упорито. Това са свежи и млади войски.“ И
пак, на следващия ден: „Руснаците се съпротивляват упорито. Получават подкрепления
през цялото време. Една от нашите сапьорни роти се отклони от сражение. Голям по-
зор.“ След това собствените му войници започват да страдат от мъчителни стомашни
165

болки, вероятно заради замърсената вода. „Тук е страшно – пише той няколко дни по-
късно. – Такива ужасни нощи. Всички сме напрегнати. Нервите ни не издържат.“
В опит да се противопоставят на превъзходството на Луфтвафе във въздуха руснаците
припряно прехвърлят авиационни полкове от централния и източния фронт. Един полк
нощни изтребители , който се приземява за пръв път в нова база за подкрепа на Ста-
166

линградския фронт, открива, че летището е просто обширно поле, засадено с дини и с

домати наоколо, които селяните продължават да берат, докато изтребителите се призе-
мяват и излитат. Присъствието на полка скоро е забелязано от разузнавателен самолет
„Фоке-Вулф“ и когато „Месершмитите“ се снижават съвсем близко до земята, намира-
щият се в съседство пазар за земеделски продукти пламва под техния масиран обстрел.
В един миг мирната селска сцена прераства в пълен хаос, с изпаднали в паника коне,
изправени на задните си крака между стръките на каруците, пищящи деца, чергила, раз-
дирани от картечни куршуми, и стопани, които падат убити сред плодовете и зеленчу-
ците по сергиите си. По-слабо е засегнат полкът нощни изтребители, които са прину-
дени да летят по изтощителен график. Пилотите често нямат време да хапнат в полевата
кухня край пистата, затова ядат в кабините, където наземните екипажи им носят чинии
с храна. Правилата за сигурност, които комисарите са втълпили на наземния персонал,
са толкова безкомпромисни, че те никога не броят самолетите на летището, нито дори
тези, които не са успели да се върнат от мисия.
В обърканите въздушни схватки по това време командирът на полка, майор Кондра-
шов, е свален зад германските линии. Левият му крак, който летецът загубва по-късно,
е премазан при катастрофата, но една живееща наблизо селянка успява да го измъкне
от разбития самолет, прибира го в дома си и се грижи за него. Негови другари от полка
са запомнили мястото и малко след разсъмване двама от тях се приземяват до къщата

70
на жената. Те изнасят Кондрашов и го превързват на задната седалка на единия самолет.
После пилотът го закарва във военна болница.
Въздушните двубои над Дон през онези последни дни на юли и началото на август
привличат вниманието на всички, които се сражават на земята. Германските пехотинци
и танкови екипажи закриват с ръка очите си от слънцето, взирайки се нагоре към си-
ньото небе и следите от самолети. Руските самолети по принцип атакуват наземните
цели по обяд. Правят го толкова редовно, че германските „Месершмит 109“ често ги
очакват, готови да атакуват. Бодри възгласи се разнасят всеки път, когато някоя вра-
жеска машина бъде ударена и поразеният самолет, оставяйки димна следа, се устремява
надолу като тирбушон и експлодира на земята. Репутацията на най-знаменитите пилоти
на изтребители започва да нараства не само в Луфтвафе, но и в сухопътните войски.
В тази толкова подвижна война щабовете на танковите и моторизираните дивизии
рядко си дават труда да се погрижат за камуфлаж. Докато работят нощем в набързо
разпънати палатки върху нови поредици от заповеди или правят преглед на боеприпа-
сите и отчитат загубите, те откриват, че спиртните им лампи привличат не вражески
куршуми, а пълчища от насекоми. Наваксват си съня денем, с клюмнали и олюляващи
се глави, докато щабните коли се придвижват към следващото място.
Командирът на 16-а танкова дивизия, генерал Ханс Хубе, понякога си дремва в разгара
на битката пред офицерите от щаба, като по този начин им вдъхва увереност, че нищо
не е в състояние да го разтревожи. „Папа Хубе“ , както го знаят войниците му, веднага
167

прави впечатление със своето твърдо, мъжествено лице и черна изкуствена ръка на мяс-
тото на истинската, която е изгубил по време на Първата световна война. Хубе е орга-
низиран човек с твърдо установени навици. Каквито и битки да се вихрят наоколо, той
задължително се храни три пъти на ден, „поглъщайки много калории и витамини“ . 168

Макар и да не е интелектуален тип, той е „даровит мъж с ясна мисъл“ според много от
офицерите, които го познават добре. Хитлер силно му се възхищава като войник, но тъй
като този „стар боен кон“ е реалист и казва каквото мисли, фюрерът смята, че той е
169

„твърде голям песимист“ за изхода от битката при Сталинград.

170

Някои от танковите командири на Хубе правят пренебрежителни забележки за глу-

постта на врага да оставя танковете на открито, където те представляват идеални цели
за „Щуките“ или 88-милиметровите зенитни оръдия, които имат смъртоносен ефект на
земята. Те знаят, че Т-34 като цяло е много по-добра бронирана бойна машина от
всичко, което Германия е произвеждала до този момент. От друга страна, прицелът му
не е много добър, малко от руските командири имат добри бинокли, а още по-малко –
радиостанции. Най-голямата слабост на Червената армия обаче е недостигът на такти-
чески умения. Нейните танкови войски не успяват да използват умело особеностите на
терена и явно не познават добре принципите на стрелба и движение. Освен това, както
Чуйков признава без колебание, те не са в състояние да координират атаките си с авиа-
цията на Червената армия.
Самодоволството понякога подвежда германците да отслабят своята бдителност. При-
зори на 30 юли група танкове Т-34, след като са се приближили под прикритието на
тъмнината, изненадват щаба на Хубе в едно село. Офицерите припряно навличат дре-
хите си, докато между командния пункт и транспортните средства от задния ешелон
избухват снаряди. Военният кореспондент Подевилс, който е прикрепен към дивизията
по това време, подава глава навън. „Гледката не е окуражителна – отбелязва той в днев-
ника си. – Транспортни машини от всякакъв вид се надпреварват в пълен безпорядък да

71
се измъкнат колкото може по-бързо!“ Германците са били изненадани и предишния
171

ден от друг неочакван набег, който Хубе нарича сухо „хусарска работа“.
Първоначалният шок скоро преминава. Появява се една рота от 2-ри танков полк и
много скоро шест Т-34 пламват в открития участък, разположен на ниско блатисто
място. Един от съветските танкове се устремява в самоубийствена атака срещу транс-
портните средства на дивизията в селото, но изведнъж се натъква на германски танк,
който „с пряко попадение от упор буквално вдигна купола му във въздуха“. Хубе, след
като наблюдава ранната сутрешна битка, отбелязва пред Подевилс: „По-добре отидете
на фронтовата линия. Там е по-безопасно.“ По-късно същата сутрин Подевилс и друга-
рят му отпътуват. Минават с колата си по импровизирания път от греди през блатото.
Един от почернелите танкове Т-34 още пуши. От него се носи „мирис на изгоряла плът“.
В щаба на корпуса той чува, че през последните осем дни Червената армия е прехвър-
лила през Дон близо хиляда танка; малко повече от половината са били унищожени.
Тези числа са силно преувеличени. Червеноармейският командир разполага само с 550
танка, много от които така и не са успели да преминат Дон. Причината е най-вече в
крайно пресиления оптимизъм на докладите, които се изпращат от фронта. Един член
на танков екипаж отбелязва, че „всеки път, когато някой руски танк бъде улучен, почти
всеки от германските танкове в битката си приписва заслугата“ . Все пак гледката на
172

толкова много унищожени руски танкове впечатлява всеки, който ги види. Генерал фон
Зайдлиц казва, че отдалече поразените КВ приличат на „огромно стадо слонове“ . Ка-
173

къвто и да е реалният брой на унищожените танкове, мнозина германци смятат, че са

близо до пълна победа. Руската хидра не може до безкрайност да се сдобива с нови
глави за отрязване.
Фюрерът, отново неудовлетворен от бавния напредък, се връща към първоначалния
план, който предвижда Четвърта танкова армия да съдейства на Шеста армия за превзе-
мането на Сталинград. Загубата на време и цената на допълнителното гориво са тема,
която не се засяга. Бронираните дивизии на Хот реагират бързо. Настъпвайки на север
при съвсем слаба съпротива, те скоро застрашават Котелниково, на около 150 км юго-
западно от Сталинград. Главният въпрос обаче е дали могат да компенсират липсите,
произтичащи от промяната на плана по волята на Хитлер. Генерал фон Рихтхофен, въз
основа на докладите на въздушното разузнаване, отбелязва в дневника си на 2 август:
„Руснаците хвърлят сили срещу Сталинград от всички посоки.“ 174

Паулус, изпълнен с увереност според Рихтхофен, предприема атака за обкръжение,

водена от 16-а и 24-а танкова дивизия с поддръжката на „Щуките“ на Рихтхофен. След
двудневни сражения те обграждат осем стрелкови дивизии и цялата артилерия, останала
западно от Дон. Обкръжението е завършено при Калач. От най-високото място на малка
урва с изглед към „тихия Дон“ екипажите на първите танкове се вглеждат в градчето
Калач на виолетовата вечерна светлина. Залязващото слънце зад танковете им хвърля
дълги сенки на изток пред тях. Отвъд Калач се простира степта, която стига до Сталин-
град. Самият Калач се състои предимно от малки цехове, разнебитена железопътна гара
и „höchst primitiv“11 дървени бараки.
175

След постигнатия успех танковите екипажи си разменят шеги с радостно облекчение,

за да разсеят напрежението от битката. От някои танкове се разнасят песни. Скоро обаче
командирите им ги изтеглят в кръгова отбранителна позиция. След здрачаване хилядите
изостанали назад руски войници, приклещени на западния бряг, започват да атакуват и

11
Крайно примитивни. – Б.пр.

72
нощта е постоянно раздирана от залпове картечен огън, внезапни проблясъци и пукот
на оръжие от престрелките.
На следващия ден германците започват системно да претърсват гората – дейност, ко-
ято някои офицери оприличават на много голям лов на елени. Сред пленените е един
старши свързочен офицер и неговият персонал, предимно жени. През нощта избухва
ново сражение, този път на лунна светлина, около германските позиции. На следващата
сутрин германците подпалват сухите храсти, за да принудят останалите руснаци да из-
лязат от гората. Най-сетне се приема, че районът е „прочистен от врага“. Малцина ус-
пяват да избягат. От 181-ва стрелкова дивизия от 62-ра армия, която е наброявала 13 000
души в началото на боевете, само 105 мъже се промъкват обратно през Дон. 176

Сраженията са били наистина тежки. Много германски войници не споделят увере-

ността на Паулус, нито мнението на Хитлер, че с врага е свършено. На първия ден про-
тивотанковият батальон на 371-ва пехотна дивизия губи двайсет и трима души. Все по-
често и по-често войниците от Шеста армия, подобно на тези от 389-а пехотна дивизия,
чуват виковете „Ура!“ на атакуващата съветска пехота. Един от войниците, който пише
писмо до дома, е крайно потиснат от гледката на „много, много кръстове и пресни гро-
бове от вчера“ и изводите за бъдещето. Тежките загуби в други дивизии като че ли
177

също са подкопали духа на войските. В 76-а пехотна дивизия се налага да отделят до-
пълнително войници за погребални отряди. Един от избраните за тази работа, след като
попада в плен месец по-късно, казва на руснака, който го разпитва, че той и двамата му
другари е трябвало да се погрижат за 72 трупа в един-единствен ден. Друг германски
178

войник пък, ефрейтор от артилерията, който е работил 29 часа без нормална почивка,
не се съмнява в победния край за Вермахта. „Руснаците могат да стрелят колкото искат,
но ние ще стреляме повече. Голямо удоволствие е, когато двеста руснаци се хвърлят в
атака. Достатъчна е една самоходна артилерийска установка, и всички се разбягват.“ 179

Някои части получават като възнаграждение за усилията си допълнителни дажби от

шоколад и цигари, на които се наслаждават вечер, когато е относително хладно. Водили
са тежки битки. „Единствената утеха – пише един сапьор – е, че ще можем да имаме
мир и спокойствие в Сталинград, където ще се настаним в зимни квартири, и тогава,
помислете си само, ще имаме шанс за отпуск.“ 180

Никъде другаде заповедта на Сталин „Нито крачка назад“ не е толкова уместна, както
в застрашения град, който носи неговото име. Извикан е споменът за битката от Граж-
данската война, по времето, когато градът още се е наричал Царицин (на татарски това
може да означава „градът на царицата“ или „жълта река“), наред с мита, че там Сталин
като ръководител е предизвикал поврат в битката с белите армии и е спасил Революци-
ята. Регионалният военен комитет не се колебае да приложи всякакви мерки, с които да
превърне града в крепост. Задачата съвсем не е лесна. Сталинград е разположен покрай
високия западен бряг на Волга, като следва извивката на реката в продължение на трий-
сетина километра. Защитниците ще имат зад себе си обширен достъпен воден участък,
през който ще трябва да се доставят всички припаси и подкрепления.
Населението на целия регион е мобилизирано. Всички мъже и жени между 16- и 55-
годишна възраст – близо 200 000 души – са организирани в „работнически колони“ , 181

сформирани от областните партийни комитети. Както в Москва предишната година, от

тях са отделени жени със забрадки и поотраснали деца, които получават лопати с дълги
дръжки и кошници, за да копаят противотанкови траншеи с 2 м дълбочина в песъчли-
вата почва. Докато жените копаят, сапьори от сухопътните войски залагат мощни про-
тивотанкови мини от западната страна.

73
 Междувременно на по-малките ученици е възложено да строят земни насипи около
петролните цистерни на бреговете на Волга. Под надзора на учителите те пренасят
182

пръстта с дървени носилки. Изведнъж се появява германски самолет. Момичетата не

знаят къде да се скрият и експлозията от една бомба затрупва две четиринайсетгодишни
девойчета. Когато съучениците им ги изравят, откриват, че едната, Нина Гребенникова,
е парализирана със счупен гръбнак. Нейните потресени и разплакани приятелки почис-
тват дървената носилка и пренасят момичето до една болница в Сталинград, близо до
мястото, където проломът Царица се разширява и стига до Волга.
Противовъздушната отбрана е от първостепенно значение, но за много от оръдията
още няма снаряди. Повечето батареи са окомплектовани с млади жени, главно комсо-
молки, които са били вербувани през април с безотказно действащия въпрос: „Искате
ли да защитите Родината си?“ На двата бряга на Волга са разположени батареи, които
183

да защитават основните съоръжения като електроцентралата при Бекетовка малко пò на

юг и големите фабрики в северната част на града. Там работниците, обслужващи про-
изводствените линии, като сталинградския тракторен завод, преориентиран към произ-
водство на танкове Т-34, преминават елементарно военно обучение.
Сталинградският комитет по отбраната издава указ след указ. На колхозите е наредено
да предадат запасите си от зърно на Червената армия. Създадени са трибунали за съд
над онези, които не изпълняват патриотичния си дълг. Десетгодишна присъда заплашва
всеки, който не издаде член на семейството си, който е дезертирал или не е постъпил в
армията. Директорът на една гимназия, получил заповед да заведе 66 от 17-годишните
си ученици в областната военна комисия, за да бъдат записани в армията, е изправен
пред съда, защото 31 от тях са дезертирали по пътя. 184

Трибуналите разглеждат in absentia12 и случаите на цивилни „дезертьори“, повечето

издадени от бежанци, отстъпващи пред войските. Признатите за виновни се осъждат
като „предатели на Партията и на Съветската държава“. Твърде често вината зависи от
185

момента на простъпката. Ю. С., която е избягала, когато са бомбардирали селото ѝ, е

осъдена на шест месеца трудов лагер „за дезертиране от работното място“, докато А. С.,
която отказала да напусне дома си при приближаването на германците, е осъдена in
absentia като „предател на Родината“. Очакват я най-малко десет години в трудов лагер
от системата Гулаг.
До един момент политическият отдел на Сталинградския фронт обръща „специално
внимание на разследването на наборните войници от райони в Украйна, освободени от
Червената армия през зимата на 1941/2 г.“ . Онези, които са отказали да се евакуират
186

от своите градове и села, са по определение заподозрени в „последователен антисъве-

тизъм“ и сътрудничество с германците.
Декларациите за свобода на религията, огласени в Москва, нямат особена тежест в
Сталинградска област. Управителят на земеделската банка в един окръг, който е изпра-
тил на брат си, офицер в Червената армия, няколко молитви „със съвет да ги казва преди
сражение“, е порицан за „антипартийни действия“. Гражданите трябва да внимават
187

много и с коментарите си за скоростта на германското настъпление или некомпетент-

ността на руската отбрана. А. М., работник в една от рибните фабрики край Волга, е
обвинен в „политическа и морална упадъчност“ и „контрареволюционна пропаганда“
заради информация, че „хвали германците и клевети ръководителите на Партията, пра-
вителството и Червената армия“. 188

12
В отсъствие на съдените. – Б.пр.

74
 Сталин, предупреден за атмосферата на паника в тила, за пореден път прибягва до
промени в командването. След като е уволнил Тимошенко на 21 юли, за да го замени с
генерал В. Н. Гордов под ръководството на Василевски, в началото на август той решава
да раздели фронта на две командвания, като южната част се простира от Царица (вж.
Карта 6) в центъра на Сталинград до Калмикската степ на юг. Генерал-полковник Анд-
рей Ерьоменко, който още не се е възстановил напълно от раната в крака, когато чува,
че е назначен за командващ на южната половина, възразява срещу разцепването на
фронта по средата на Сталинград, но това предизвиква единствено раздразнението на
върховния главнокомандващ.
Ерьоменко отлита на юг на 4 август с транспортен самолет „Дъглас“ и се приземява на
малкото летище в северозападния край на града. Хрушчов го посреща с автомобил и
двамата потеглят към щаба. За Ерьоменко липсата на информация за врага е потискаща.
Пет дни по-късно Сталин реорганизира за пореден път командването на фронта и издига
Ерьоменко за командир и на двете му половини. Все още неспокоен обаче, изпраща
Жуков на юг да се запознае със ситуацията и да докладва.
Главната опасност, както скоро забелязва Ерьоменко, е от едновременна атака на
Шеста армия на Паулус от запад през Дон и Четвърта танкова армия на Хот от югозапад.
Цялото долно течение на Волга е застрашено, а в Астрахан цари паника след германска
бомбардировка. Петролните рафинерии при устието на реката към Каспийско море из-
гарят за една седмица, изпускайки мръсни облаци от черен дим. Други набези предиз-
викват хаос, защото пристанищата са препълнени с бежанци, а кейовете са отрупани с
фабрични машини, предназначени за евакуация на изток. В този момент, като се изк-
лючи пустинята, единственият път за бягство е през Каспийско море.
Не достигат войски, които да бъдат противопоставени на силите на Хот в полупустин-
ната Калмикска степ, която за руснаците на север е „краят на света“ . Лев Лазарев,
189

който командва там подразделение от морската пехота, казва за тази област: „Това не е
Русия, това е Азия. Трудно беше да разберем защо се бием за тази територия и въпреки
това всички знаехме, че трябва или да устоим, или да загинем там.“ Поради недостиг на
войници съветските военни власти са се обърнали към военноморските сили. Бригади
от матроси от далекоизточния флот са прехвърлени с железницата през Сибир. Офице-
рите им са осемнайсетгодишни кадети от Военноморската академия в Ленинград, къ-
дето са се сражавали през първия етап от обсадата. През август, докато матросите са на
път от Далечния изток, кадетите преминават триседмична полева подготовка в Калмик-
ската степ. Тези осемнайсетгодишни младежи очакват с трепет коравите моряци, които
ще трябва да командват. Те обаче няма да се опозорят в боя. Смъртността сред младите
лейтенанти ще бъде ужасна. От всичките 21 кадети от курса на Лазарев на следващата
година ще са останали живи само двама.
Сред германците в същото време се заражда все по-силно чувство на безпокойство
въпреки техните победи. „След Дон ще тръгнем в настъпление към Волга“ – пише рот-
190

ният командир от 384-а пехотна дивизия, който си води дневник. При това разбира опас-
ността. Германия просто няма „достатъчно войски, за да напредва по целия фронт“. Той
започва да подозира, че войната се е сдобила със собствена инерция. Тя няма да свърши,
докато не стигнат до голямата река, която, както се предполага, бележи окончателната
им цел.

75
 8.
„Стигнахме Волга!“
На 21 август 1942 г. пехотни роти от LI корпус на генерал фон Зайдлиц прекосяват
Дон призори в надуваеми десантни лодки. Те бързо установяват плацдарм близо до село
Лучински. Нови и нови роти гребат с бясна скорост през водната шир. Няколко кило-
метра по-надолу по течението, при Вертячи, цял батальон преминава Дон на части за
по-малко от 70 минути.
Щом плацдармите са осигурени, строителни батальони се заемат с изграждането на
понтонни мостове за танковете и останалите машини от XIV танков корпус на генерал
фон Витершайм. Германците от строителните части, заинтригувани от тайнствените
контрасти на „тихия Дон“, наричат реката със свойското име „потока“. Няколко вой-
ници и офицери от Шеста армия явно много са харесали тази част от страната на донс-
ките казаци. Някои си мечтаят за собствена ферма на това място, след като спечелят
войната.
Скоро след пладне на 22 август мостът е готов и 16-а танкова дивизия на генерал Хубе,
„таранът на корпуса“, започва да преминава реката. Танковете, полугъсеничните ма-
шини, самоходните артилерийски установки, осемколесните разузнавателни машини и
камионите минават с оглушителен трясък по понтонния мост.
Същата нощ, веднага след като луната се показва, руската авиация започва заход за
бомбена атака. И на двата бряга са улучени машини, които изгарят в ярки пламъци и
осветяват атакувания район, но бомбите продължават да пропускат самия мост. В диви-
зионния щаб на Хубе са получени доклади за схватки в крайните части на плацдарма.
От време на време се чува свистенето на ракети „Катюша“ от „органите на Сталин“.
Звукът буди тревога, но вражеските батареи стрелят на сляпо. Зад прикритието на пе-
хотата лагеруващите танкови войски правят последен преглед на машините или си отк-
радват по малко сън. В 4,30 ч., докато зората просветва на изток пред тях, подразделе-
нието на граф фон Щрахвиц от 2-ри танков полк, подсилено с танкови гренадирски
роти, тръгва напред към Волга. За танковите екипажи, осъзнаващи историческото съби-
тие, това е „момент на голямо въодушевление“ . 191

Степта между Дон и Волга, твърда като камък заради лятната жега, е терен, по който
се върви бързо. Танковите командири, изправени в куполите, с очила, които ги предпаз-
ват от праха, трябва да оглеждат внимателно пейзажа пред себе си за някой скрит овраг,
балка, който може да е невидим за механик-водачите. Първите двайсетина километра
не срещат често противник. Леко хълмистата местност, обрасла със суха, жилава трева,
изглежда злокобно пуста.
Слънцето още не се е издигнала високо в небето, когато генерал Хубе след серия прип-
рени съобщения по радиостанцията внезапно нарежда на щаба да спре. Двигателите са
изключени, за да пестят гориво. Германците стоят в очакване под изгарящата жега.
Скоро се чува бръмченето на малък аероплан. Появява се самолет за свръзка, „Физелер
Щорх“. Започва да кръжи, после се спуска на земята до бронираните машини. Пилотът
излиза и се приближава. Това е генерал фон Рихтхофен, по това време вече главноко-
мандващ на Втори въздушен флот. Той почти не крие своята досада от сухопътните
сили. „Генерал Паулус се безпокои за левия си фланг“ – отбелязал е в дневника си само
три дена по-рано. Освен това се дразни, когато му казват, че главният приоритет на
192

Луфтвафе е „да стреля по танкове!“. За пилотите на изтребители наземните атаки са

76
неприятна и излишно опасна работа. Те не изискват нищо от уменията, прилагани във
въздушен бой, и крият риск от някой сполучлив изстрел от земята, където руските пе-
хотинци лежат по гръб и стрелят, насочили оръжията си нагоре.
Рихтхофен, без горна дреха и с килнато назад униформено кепе, което разкрива част
от обръснатата му глава, поздравява рязко Хубе. По заповед от щаба на фюрера всички
ресурси на Четвърти въздушен флот трябва да бъдат отклонени към Сталинградския
фронт, „за да парализират напълно руснаците“. „Възползвайте се от днешния ден! –
193

казва той на Хубе. – Ще имате подкрепата на 1200 самолета. За утре не мога да ви обе-
щая нищо повече.“ 194

Следобед екипажите на танковете поглеждат нагоре, присвивайки очи срещу слън-

цето, и виждат вълните от бомбардировачи „Юнкерс 88“ и „Хайнкел 111“, както и ес-
кадрилите от „Щуки“, летящи в „плътно стегнати групи“ , които се носят към Сталин-
195

град. Огромно множество сенки преминава през степта. На връщане пилотите на „Щу-
ките“ пускат сирените си за поздрав към настъпващите войски. Екипажите на танковете
им отвръщат, като махат ликуващо с ръце. В далечината вече се виждат стълбовете от
дим, издигащи се над града, който в щаба на Шеста армия с прекомерен пропаганден
ентусиазъм наричат „Сталинград, града на Сталин, началната точка на Червената рево-
люция“ .
196

За гражданите на Сталинград неделя, 23 август, е „ден, който никога няма да бъде

забравен“. Образцовият град, с който се гордеят толкова много, с градините по високия
197

западен бряг на Волга и високите бели жилищни сгради, които му придават модерен,
кубистичен вид, се превръща в ад.
Високоговорителите по улиците, закачени за стълбовете на лампите, започват да пов-
тарят: „Другари, в града е обявена въздушна тревога. Внимание, другари, въздушна тре-
вога...“ Населението е чувало толкова много лъжливи предупреждения, изречени със
същия монотонен глас, че в началото повечето не го приемат сериозно. Едва след като
зенитните батареи откриват огън, хората побягват, за да търсят укритие. В най-уязвимо
положение са онези, които са излезли на пикник на Мамаев курган – огромната татарска
погребална могила, която се издига в центъра на града. Долу, на дългите и широки
улици, успоредни на Волга, пълчищата бежанци от съседните области нямат кой знае
каква защита освен траншеите в дворовете и градините, изкопани от кварталните коми-
тети за онези, които не успеят навреме да стигнат до някое мазе.
Самолетите на Рихтхофен започват на смени „килимна“ бомбардировка, „не само на
промишлени цели, а на всичко“, както казва един студент, присъствал на този ден. Фу-
гасните бомби нежно проблясват, докато падат на снопове от „Хайнкелите“. Описани-
ята на сцените, които се разиграват в града, трудно позволяват да си представим как
някой е оцелял извън мазетата. Запалителни бомби се сипят върху дървените къщи в
югозападния край на града. Те изгарят до основи, но сред димящата пепел остават да
стърчат редиците тухлени комини, напомнящи сюрреалистично гробище. По-близо до
бреговете на великата река външните части на високите бели жилищни блокове остават
на мястото си, но вътре между етажите повечето подове се срутват. Много други сгради
се разцепват или пламват. Майки прегръщат мъртви деца, деца се опитват да вдигнат
майките си, които лежат убити край тях. Стотици други семейства са погребани живи в
развалините.

77
 Някакъв германски пилот, след като една от женските зенитни батареи е улучила са-
молета му, успява да скочи, но когато парашутът му се отваря, е отвян право в пламъ-
ците. Гражданите, които стават свидетели на края му, са в такъв шок от нападението, че
не успяват дори да изпитат удовлетворение от това заслужено възмездие.
Огромните резервоари с петрол на брега на Волга също са ударени. Огнено кълбо се
издига на 450 метра над земята и през следващите дни стълбът от черен дим се вижда
от разстояние над 300 километра. Горящ петрол плъзва по Волга. Бомбите унищожават
телефонната мрежа и водоснабдителната система, редица бомби избухват около глав-
ната болница на Сталинград. Взривната вълна строшава прозорците и изхвърля децата
от леглата им. Сред тях е Нина Гребенникова, четиринайсетгодишното момиче, чийто
гръбнак е бил счупен една седмица преди това от бомбата, паднала до резервоарите с
нефт. Ударът срещу болницата всява такъв ужас сред хората от персонала, че те се раз-
бягват, изоставяйки пациентите, част от които остават без храна и грижи в продължение
на пет дни.
Една майка, заварена на открито с дъщеря си, е принудена „буквално да я завлече у
дома“, защото момичето е парализирано от шока. Нито един шофьор не смее да ги
198

закара. В този момент, когато практически всички бащи са на фронта, жените трябва
сами да се справят с ужасяващите последици. Съпругата на Виктор Гончаров с помощта
на единайсетгодишния си син Николай погребва трупа на баща си в двора на техния
жилищен блок, който е бил пряко поразен. „Преди да зарием гроба, търсихме главата
му, но не можахме да я намерим“ – спомня си синът. Свекърва ѝ Гончарова, съпруга
199

на казак ветеран, е изгубена в хаоса. Възрастната жена някак си успява да преживее

последвалата битка, като се крие малко повече от пет месеца в една землянка. Успява
да се събере с близките си чак след края на войната, три години по-късно.
Бомбардировката на Сталинград, най-масираната на Източния фронт, е естествена
кулминация на кариерата на Рихтхофен след Гуерника. 13 Четвърти въздушен флот на
този ден прави общо 1600 излитания и хвърля 1000 тона бомби, като губи само три са-
молета. Според някои оценки в Сталинград е имало близо 600 000 души, а убитите
200

през първата седмица от бомбардировките са 40 000.

Причината, поради която на западния бряг на Волга все още има толкова хора, разк-
рива типичното за режима мислене. НКВД е реквизирал почти всички речни плавателни
съдове, като отдава много нисък приоритет на евакуирането на гражданското населе-
ние. Тогава Сталин, който решава, че не бива да се допуска никаква паника, отказва да
даде разрешение жителите на Сталинград да бъдат евакуирани през Волга. Това, смята
той, ще принуди войските и особено местното опълчение да отбраняват града още по-
отчаяно. „Никой не го беше грижа за хората – отбелязва едно от момчетата, които оста-
ват там с майките си. – Ние също бяхме само пушечно месо.“ 201

Докато бомбардировачите на Рихтхофен бият по Сталинград, бронираният авангард

на 16-а танкова дивизия е изминал близо 40 километра през степта, на практика без да
срещне съпротива. „Около Гумрак вражеската съпротива стана по-силна – е докумен-
тирано от дивизията – и зенитните им оръдия започнаха да обстрелват интензивно на-
шите бронирани машини от северозападния край на Сталинград.“ 202

13
Това не е единственият отглас от Испанската гражданска война. Рубен Руис Ибарури, син на Ла Пасионария, е убит,
докато командва картечна рота от 35-а гвардейска стрелкова дивизия южно от Котлубан. Четирима бъдещи маршали на
Съветския съюз, тясно свързани с битката при Сталинград – Воронов, Малиновски, Рокосовски и Родимцев – са били
съветници в Испания, както и генерал Шумилов, командирът на 64-а армия. Воронов е ръководил републиканската арти-
лерия по време на обсадата на Мадрид срещу Африканската армия на Франко.

78
 Тази съпротива идва от батареите, окомплектовани с млади жени доброволки, които
едва са завършили гимназия. Малко от тях са стреляли с оръдие по-рано поради недос-
тига на боеприпаси, а нито една не е обучена да действа срещу наземни цели. Те са
сменили предишната си цел, бомбардировачите над града, след като са видели танко-
вете, чиито екипажи „изглежда си мислеха, че са излезли на неделна разходка“ . Мла-
203

дите оръдейни разчети бясно въртят ръкохватките, за да наведат стволовете до хоризон-

тално положение (съветските 37-милиметрови противовъздушни оръдия са много груби
копия на „Бофор“) и да ги насочат към челните бронирани машини.
Германските танкови екипажи бързо преодоляват първоначалната изненада и се разг-
ръщат, за да атакуват някои от батареите. Скоро се появяват и „Щуките“, за да се разп-
равят с останалите. Неравната битка е наблюдавана с мъка от капитан Саркисян, коман-
дира на един съветски тежкоартилерийски дивизион, който по-късно разказва какво е
видял на писателя Василий Гросман. Всеки път, когато зенитните оръдия млъквали,
Саркисян си казвал: „О, свършено е с тях! Избили са ги!“ И всеки път след кратка пауза
204

оръдията започвали да стрелят отново. „Това беше първата страница от отбраната на

Сталинград“ – заявява Гросман.
Немският авангард продължава нататък, за да измине последните няколко километра.
Около четири следобед, тъкмо когато августовското слънце започва да грее по-меко, те
стигат до Ринок, на север от Сталинград, и там „войниците от 16-а танкова дивизия
приковаха погледите си върху Волга, която течеше точно пред очите им“ . Трудно им
205

е да повярват. „Бяхме тръгнали рано сутринта от Дон – спомня си един от ротните ко-
мандири на Щрахвиц, – а ето ни вече на Волга.“ Някой от батальона изважда фотоапа-
206

рат и мъжете започват да се снимат един друг, както стоят изправени отзад на машините
и гледат през бинокли към отсрещния бряг. Снимките са включени в щабния архив на
Шеста армия с надпис: „Стигнахме Волга!“ Фотоапаратът, насочен на юг, прави още
снимки за спомен. Една от тях, на която се виждат стълбове дим от атаката на Луфтвафе,
е описана като „изглед от околностите към горящия Сталинград“.
Скоро след пристигането им асът на изтребителната авиация Курт Ебенер и негов
спътник от изтребителната ескадрила „Удет“ преминават Волга малко пò на север от
Сталинград. Пилотите забелязват танковете и танковите гренадири по-надолу и подтик-
нати от „чувство на непреодолима радост и облекчение заради своите другари долу на
земята“, отбелязват тържествения момент с тоно и други фигури от висшия пилотаж.
Подобно на другите танкови командири, капитан Фрайтаг-Лорингхофен стои върху
танка си и се взира през бинокъла през широката река. „Гледахме към огромната, нео-
бятна степ, простираща се към Азия, и аз бях поразен – спомня си той. – Само че нямах
възможност да мисля дълго за това, защото трябваше да атакуваме още една зенитна
батарея, която беше започнала да стреля по нас.“
Екипите на противовъздушните батареи са удивително жилави. Според думите на ка-
питан Саркисян „момичетата отказваха да слязат в бункерите“ . Казват, че една от тях
207

на име Маша останала „на поста си четири дни, без да я смени някой“ , и че улучила
208

целта девет пъти. Дори това число да е преувеличено, както често се случва по онова
време, докладът на 16-а танкова дивизия не оставя съмнение в тяхната смелост. „Чак до
късно следобед трябваше да се бием, изстрел след изстрел, срещу 37 вражески проти-
вовъздушни позиции, обслужвани от упорити жени бойци, докато всички бяха унищо-
жени“ – се казва в едно описание.
209

79
 Танкистите са ужасени, когато разбират, че са стреляли срещу жени. 14 Руснаците и
досега смятат тази чувствителност за учудващо нелогична, като се има предвид, че бом-
бардировачите на Рихтхофен са убили много хиляди жени и деца в Сталинград същия
този следобед. Германските офицери в Сталинград не страдат дълго от рицарските си
илюзии. „Напълно погрешно е да се описват руските жени като „войници с поли“ –
пише един от тях по-късно. – Рускините отдавна получават пълна подготовка да изпъл-
няват бойни задачи и да заемат всеки пост, с който жена е способна да се справи. Рус-
ките войници се отнасят към такива жени с голяма предпазливост.“ 210

Съветските защитници на Сталинград са в опасно положение преди всичко защото

генерал Ерьоменко е съсредоточил по-голямата част от силите, с които разполага, за да
забави настъплението на Четвърта танкова армия на Хот от югозапад към Сталинград.
Той изобщо не си е представял, че силите на Паулус ще извършат толкова внезапен и
дързък пробив от дясната му страна.
Никита Хрушчов се присъединява към него в подземния щаб, прокопан дълбоко в де-
филето Царица. Заплахата, пред която са изправени, изисква толкова спешни действия,
че когато се появяват двама офицери от инженерните войски със съобщението, че тех-
ните хора току-що са построили понтонен мост над Волга, от щаба им заповядват да го
разрушат незабавно. Двамата сапьори зяпват главнокомандващия в ужас и неверие.
Протестът им е пресечен. Не е трудно да си представим каква паника би настанала в
Сталинград, да не говорим за Москва, ако германците бяха продължили право напред и
бяха завзели плацдарм на източния бряг на Волга – както всъщност е искал да направи
Щрахвиц.
Сталин изпада в ярост, когато чува, че германците са стигнали до Волга. Той забранява
минирането на фабриките, евакуацията на оборудването или каквито и да е други дейс-
твия, които „могат да се тълкуват като решение да предадем Сталинград“. Градът трябва
да бъде защитаван до самия край. Военният съвет е опънал из целия град плакати, които
обявяват обсадно положение: „Никога няма да предадем нашия роден град. Нека изгра-
дим барикади на всички улици. Да превърнем всеки район, всеки квартал, всяка сграда
в непробиваема крепост.“ Много хора изпадат в паника, включително дори секретарят
211

на Сталинградския комитет на комсомола, който „изоставя поста си“ и избягва на из- 212

точния бряг без разрешение.

Онези работници, които не са пряко ангажирани в производството на оръжия за неза-
бавно използване, са мобилизирани в опълченски „специални бригади“, подчинени на
командира на 10-а дивизия на НКВД, полковник Сараев. Раздадени са винтовки и боеп-
рипаси, но много мъже получават оръжие едва след като някой от другарите им падне
убит. В северното промишлено предградие Спартаковка зле въоръжени батальони от
работници са изпратени в бой срещу 16-а танкова дивизия. Резултатът е предвидим.
Студенти от техническия университет, които копаят траншеи в северната част на града,
продължават дори след като са подложени на директен обстрел от 16-а танкова дивизия.
Сградите на техния институт близо до Сталинградския тракторен завод са били разру-
шени от бомбите, хвърлени от първите вълни. Преподавателският състав помага да се
сформира ядрото на местния отбранителен „батальон за унищожение“. Един от профе-
сорите е ротен командир. Комисар на батальона е млада жена, механик от тракторния

14
Изглежда, че малко хора от състава на Шеста армия са чували за сарматите, които населявали долното течение на
Волга – племе, получено от кръстосване на скити и амазонки според Херодот, което позволявало на жените да участват
във война.

80
завод, който е бил преустроен за производство на танкове Т-34. Там доброволците ска-
чат в танковете още преди машините да бъдат боядисани. Веднага след зареждането с
боеприпаси, които са струпани в завода, ги извеждат от производствената линия, за да
се впуснат направо в бой. Тези танкове нямат прицели и могат да се използват за стрелба
само с право мерене, като пълначът се взира през ствола, докато мерачът върти купола.
Хубе изпраща своя мотоциклетен батальон, за да сондира северния фланг. „Вчера
стигнахме до железопътната линия – пише един ефрейтор в писмо до дома на следва-
щия ден – и пленихме влак с оръжия и снабдителни автомобили, който дори не беше
разтоварен. Взехме много пленници. Сред тях имаше множество „войници с поли“, чи-
ито лица са толкова отблъскващи, че едва можем да ги гледаме. Да се надяваме, че тази
операция няма да продължи дълго.“ Плячката от американски стоки по договора за
213

„ленд-лийз“ се оказва много популярна. Офицерите от 16-а танкова дивизия особено

ценят американските джипове с току-що нанесени руски отличителни знаци и ги смятат
за много по-добри возила от техния германски еквивалент – „кюбелваген“.
В битката на 24 август са хвърлени и авиационни полкове от Червената армия, но „Як“
няма особен шанс срещу „Месершмит 109“, а изтребителят-бомбардировач „Ил-2“
(„Щурмовик“), макар и брониран от долната страна, е изключително уязвим, когато го
преследва опитен пилот. Германските войници долу надават одобрителни викове, ко-
гато пилотите на Луфтвафе елиминират врага „mit Eleganz“ , сякаш въздушната война
214

е нещо като корида, организирана за забавление на наблюдателите на земята.

Германските бомбени набези срещу града продължават, като на 25 август следобед е
проведена нова „голяма въздушна атака“. Електростанцията в Бекетовка е сериозно пов-
редена, но скоро я поправят. Иначе ескадрилите на Луфтвафе продължават да сеят раз-
руха из целия град. Много хора губят собствеността си, но семействата спонтанно спо-
делят всичко, каквото им е останало. Те знаят добре, че на следващия ден могат да се
окажат в същото положение; а нищо не обезсмисля идеята за частна собственост по-
бързо от подобна разруха, идваща от небето.
Най-после е дадено разрешение жените и децата в Сталинград да се евакуират на из-
точния бряг с плавателните съдове, реквизирани от НКВД. Останали са обаче само ня-
колко парахода, защото повечето са нужни за евакуиране на ранените и доставяне на
боеприпаси и подкрепления. Самото пътуване е със сигурност също толкова рисковано,
колкото и оставането на западния бряг, защото Луфтвафе продължава да атакува лод-
ките и корабите, прекосяващи Волга. Фериботният кей над дефилето Царица е улучен
отново, а малко по-нагоре ресторант „Шанхай“ – в мирно време любимо място за срещи
в малък парк на речния бряг – изгаря и от него остават само стените. Семействата, които
преминават реката, виждат почернели трупове, плаващи подобно на обгорели дънери;
тук-там в реката още горят нефтени петна от резервоарите. Децата от болницата, вклю-
чително Нина Гребенникова, привързана към една носилка, са превозени през Волга на
28 август и са закарани в полева болница на източния бряг.
Оръдията на 16-а танкова дивизия също не спират да работят от онази първа неделна
вечер и оповестяват присъствието си на Волга, като потопяват един товарен параход и
обстрелват една канонерка. Обстрелват и железопътния ферибот, като оставят хаос от
изгорели и разрушени вагони, а през следващите няколко дни потопяват седем речни
плавателни съда. Танковите екипажи ги описват като „канонерки“ , сякаш не са наясно,
215

че те може да превозват цивилни.

81
 На третата вечер германските танкове потопяват колесен параход, който кара жени и
деца от града към източния бряг. Когато чуват писъците и виковете за помощ, войни-
ците питат командира си дали могат да използват няколко от надуваемите сапьорски
лодки, за да спасят давещите се. Лейтенантът обаче отказва. „Знаем как се бие врагът в
тази война“ – отвръща той. След като се стъмва, екипажите на танковете придърпват
216

одеялата си над главите, за да не чуват повече виковете. Няколко жени успяват да доп-
луват на отсрещния бряг, но повечето стигат до пясъчна плитчина, където прекарват
целия следващ ден. Когато се евакуират на следващата нощ, германците не стрелят по
тях, за да покажат, че не са като руснаците. „Ние не бихме попречили на подобно нещо!“
Зад предните германски позиции на брега на Волга има нещо като полудив парк с дъ-
бове, орехи, кестени и олеандри, който граничи с парцели с пъпеши, домати, лозя и
плодни дръвчета. Там се окопават предните отряди на 16-а танкова дивизия, използ-
вайки растителността за прикритие. Щабът на сапьорния батальон е скрит под голяма
круша. По време на затишията танковите екипажи и войниците от инженерните части
берат зрели плодове, използвайки шлемовете и каските си като кошници. След седми-
ците преход през изсъхналата степ да гледат широката река, „подобна на спокойно
езеро“ , изпод сянката на листата е нещо, което усилва чувството, че са стигнали края
217

на своето пътуване до пределите на Европа. Струва им се толкова жалко, че руснаците

продължават да се съпротивляват. При първа възможност войниците пишат до близките
си от Волга, горди, че са сред първите застанали на новата източна граница на герман-
ския Райх. Някои от тях, които са участвали в кампанията на Балканите предната го-
дина, откриват, че белите жилищни сгради на високия западен бряг им напомнят на
пръв поглед Атина. Заради тази любопитно неуместна връзка някои от тях наричат Ста-
линград „Акропола“.
Отрядите от Шеста армия, които още чакат да преминат Дон, завиждат за славата, с
която се е сдобил авангардът. Един войник от противовъздушната артилерия пише у
дома: „Скоро и ние ще получим правото да пеем: „Войник самотен на брега на Волга“.“
Друг артилерист пише в писмото си за Wolgalied15, за която Франц Лехар е написал
218

музиката: „Песента ще бъде самата истина в нашия случай.“ 219

Мнозина са убедени, че победата не може да е далече. „Не можете да си представите

скоростта на нашите скъпи другари от моторизираните части – пише до дома един вой-
ник от 389-а пехотна дивизия. – Както и мощните атаки на нашата Луфтвафе. Какво
чувство за сигурност изпитваме, когато нашите пилоти са над нас, защото не се вижда
нито един руски самолет. Бих искал да споделя с вас искрица надежда. Щом падне Ста-
линград, нашата дивизия ще е изпълнила дълга си. Тогава, ако такава е волята Божия,
ще се видим пак тази година. Ако Сталинград падне, с руската армия на юг е свър-
шено.“ 220

Позициите, които заема дивизията на Хубе, обаче далеч не са сигурни. Заплахата за

трафика по река Волга, да не говорим за гневните телефонни обаждания от Кремъл,
създават все по-неотложна необходимост за Ерьоменко да заповяда контраатаки от се-
верния фланг, които да разбият тесния германски коридор. Руската артилерия може да
обстрелва тази ивица, малко по-широка от 6 километра, от двете страни, а германците
не са в позиция да отвърнат на огъня. Не само в 16-а танкова дивизия на Хубе, но и в
останалата част от корпуса на Витершайм горивото е почти изчерпано.
На 25 август Рихтхофен отлита при Паулус и генерал фон Зайдлиц в щаба на 76-а пе-
хотна дивизия. Нервният тик от лявата страна на лицето на Паулус се засилва, когато
15
Песен за Волга. – Б.пр.

82
той е под напрежение, и това наред с рецидивиращата дизентерия (която германците
наричат „руската болест“) не му позволява да се отпусне. С присъщата си нетърпимост
към човешките слабости Рихтхофен отбелязва, че главнокомандващият на Шеста армия
е „много неспокоен“ за ситуацията. През същата нощ Луфтвафе спуска с парашути
221

припаси за XIV танков корпус на Витершайм, но повечето попадат на ничия земя или в
ръцете на противника. На следващата сутрин германското въздушно разузнаване съоб-
щава, че на север се събират съветски бронирани войски.
Рихтхофен, подобно на Хитлер, се придържа към виждането, че бърза победа при Ста-
линград ще разреши с един замах всички проблеми, свързани с разтягането на левия
фланг, като предизвика окончателния крах на Червената армия. Най-голямата опасност
в този момент е да се поколебаят, подобно на акробат, който залита върху опънатото
въже. Паулус е напълно наясно с тази логика. Той проявява постоянство, запазвайки
вярата си в преценката на Хитлер, че руските сили сигурно са почти съкрушени. Когато
генерал фон Витершайм впоследствие препоръчва частично изтегляне на XIV танков
корпус, Паулус го уволнява и издига на негово място генерал Хубе.
Много неща зависят от бързото напредване на Четвърта танкова армия от юг, но Хит-
лер е накарал Хот да остави един танков корпус назад в Кавказ. Така с него остават само
XLVIII танков корпус и IV корпус. Освен това, както отбелязва генерал Щрекер по
онова време, „колкото повече германската атака се приближава към града, толкова по-
малко успява да напредне за един ден“. Зад бойните линии се подготвя още по-яростна
222

защита. Сталинградският комитет по отбрана издава заповедите си: „Няма да изоставим

нашия град на германците! Всички вие организирайте бригади, отивайте да строите ба-
рикади. Барикадирайте всяка улица... бързо, по такъв начин, че войниците, отбраняващи
Сталинград, да унищожават врага без пощада!“ 223

На 27 август пада първият дъжд от пет седмици, но истинската причина за забавянето

на десния фланг на Хот е съпротивата, която му оказват съветски войски около езерото
Сарпа и край Тундутово по хълмовете на юг от завоя на Волга под Сталинград. На този
ден например наказателната рота, придадена към 91-ва стрелкова дивизия, отблъсква
множество атаки от превъзхождащи вражески сили. Политическият отдел на Сталинг-
радския фронт по-късно докладва на Шчербаков: „Много мъже компенсираха грешките
си с храброст и трябва да бъдат реабилитирани и върнати в техните полкове.“ И в този
224

случай обаче повечето загиват много преди да бъде направено нещо.

Настъплението потръгва по-добре два дни по-късно, когато Хот внезапно пренасочва
XLVIII танков корпус по левия фланг към Калмикската степ. Основното предимство на
германската армия се крие в близкото сътрудничество между танковите дивизии и
Луфтвафе. В постоянно менящата се конфигурация на сражението германските пехо-
тинци използват червения флаг със свастика като идентификационна табела на земята,
за да не бъдат бомбардирани от собствените си самолети. Все пак подобна опасност –
„Щуките“ да атакуват по погрешка своите собствени наземни сили – възниква сериозно
при операциите с бързо движещи се бронирани сили.
Лейтенант Макс Плаколб, командир на малък преден пост за авиационно насочване, е
придаден към щаба на 24-а танкова дивизия. По времето, когато 14-а и 24-а танкова
дивизия и 29-а моторизирана пехотна дивизия започват да обръщат посоката си на юго-
запад от Сталинград, Плаколб заема мястото си пред радиостанцията. Предните отряди
на 24-а танкова дивизия са се придвижвали много по-бързо в сравнение със съседната
дивизия и Плаколб изведнъж случайно чува по апарата си съобщение за местонахожде-
нието на противника: „Концентрация на вражески транспортни машини...“ След това
225

83
пилотът предава координатите на 24-а танкова дивизия. „С огромна тревога“, тъй като
„Щуките“ приближават, Плаколб се свързва сам с ескадрилата, използвайки кодовата
дума „Бонзо“, и ги уговаря да отменят атаката тъкмо навреме.
Толкова бързо е настъплението на XLVIII танков корпус от юг, че до вечерта на 31
август неговите предни отряди са стигнали до железопътната линия Сталинград–Моро-
зовск. Изведнъж като че ли възниква възможност да бъде отрязан пътят на остатъците
от съветските 62-ра и 64-а армия. Пехотните дивизии на Паулус, които бавно напредват
на изток от Дон, нямат никакъв шанс да заобиколят руснаците в тил. Единствената въз-
можност е да изпратят XIV танков корпус от коридора при Ринок да затвори капана и
от щаба на групата армии енергично настояват за това. Рискът е значителен и Паулус
не се решава да приеме плана. Той би изисквал Хубе да обърне кръгом своите зле снаб-
дявани танкове, да прекъсне текущите сражения и да игнорира вражеските армии, които
се събират по това време съвсем малко пò на север. Ерьоменко, получил сигнал за опас-
ността, изтегля обратно оставащите си войски, за да не попаднат в капан.
В някои случаи отстъплението е продиктувано по-скоро от паника, отколкото от няка-
къв план. В 64-а армия екипажите на Зенитна батарея 748 побягват, изоставяйки своите
оръдия. Този инцидент скоро приема формата на заговор под вечно подозрителния пог-
лед на комисарите, с твърдението, че след това член на батареята е „повел един батальон
германци с картечни пистолети“ в атака срещу съседната 204-а стрелкова дивизия.
226

На северния фланг на Паулус XIV танков корпус почти не знае почивка. Руснаците
постоянно предприемат отвличащи атаки от двете страни на коридора. Генерал Хубе
отвръща на тези зле координирани удари твърдо и успешно. На 28 август той премества
щаба си в един клиновиден овраг, който предлага по-добра защита срещу нощните въз-
душни атаки. Самият Хубе си осигурява необезпокояван нощен отдих, като спи в заст-
лан със слама изкоп под танка си.
Руските бомбардировачи започват да атакуват както нощем, така и денем, прелитайки
ниско над Волга. Черните облачета от огъня на немската зенитна артилерия сигнализи-
рат за приближаването им в утринното небе. Веднъж един германски изтребител про-
фучава на бръснещ полет над оврага на Хубе, преди да се издигне, за да атакува бом-
бардировачите в ясното небе. За онези, които го наблюдават от щаба, този изтребител е
като вълшебен образ на въздушен тевтонски рицар в блестяща броня. „Тази сребриста
ивица зави на изток над реката във вражеската територия – кристал, предвестник на зо-
рата“ – пише в дневника си откровено емоционално един от присъстващите.
227

На 28 август руски изтребители се опитват да атакуват и новата база на Луфтвафе при

Калач, но група изтребители „Месершмит 109“ ги прогонват оттам. Горди с победата
си, загорелите от слънцето млади пилоти се събират за разбор, но строгият им командир
(известен като „Принца“ заради приликата си със средновековна статуя в катедрала) не
ги поздравява. Вместо това предава заповедта, която толкова е разгневила Рихтхофен.
„Господа, летенето за забавление и надпревара кой ще свали най-много вражески ма-
шини трябва да се прекрати. Всяка машина, всяка капка гориво, всеки летателен час е
незаменим. Лесният живот, който водим на земята, е напълно безотговорен; това важи
в още по-голяма степен във въздуха. Всеки изстрел трябва да е в помощ на пехотата,
ако няма цел във въздуха.“ Думите му са посрещнати със сърдито мърморене.
228

Както често се случва в края на август, времето внезапно се променя. В събота, 29

август, вали дъжд почти през целия ден и цялата нощ. Войниците стават вир-вода, а
траншеите са наводнени. „Тази скапана Русия“ е обичайният коментар в писмата до
229

84
дома по това време. Сякаш са съвсем близо до това, което са смятали за своя крайна цел,
след като са напредвали почти четири месеца без почивка.
Шестнайсета танкова дивизия при Ринок на брега на Волга вече не се радва на същия
необмислен оптимизъм като преди. Нивите и градините, където са скрили своите ма-
шини, са преорани от съветски артилерийски огън, с изровени от снарядите кратери и
прекършени от шрапнели дръвчета. Всички се безпокоят от нарастващата концентрация
на войски на север. Хубе е щял да попадне под силен натиск по-рано, ако руската то-
варна гара при Фролово се намираше по-близо до фронта и съветската пехота би могла
да се разгърне по-бързо. В подготовка за контраатака 24-а армия се присъединява към
66-а армия и 1-ва гвардейска армия. След като формациите слизат от влака, те тръгват
в различни посоки, но в бъркотията като че ли никой не знае къде се намира. Една от
частите, 221-ва стрелкова дивизия, даже не е сигурна към коя армия се числи, а коман-
дирът ѝ няма информация за позициите или силата на противника.
На 1 септември той заповядва на разузнавателната рота да се раздели на групи по 10
души, за да разберат къде са германците. Яхнали местни коне, войниците се отправят
на юг, пресичайки железопътната линия Сталинград–Саратов. Дивизията тръгва в съ-
щата посока. Изведнъж група германски самолети на връщане от града забелязват нап-
редващата военна част. Няколко двумоторни изтребителя „Месершмит 110“ се отделят
от другите, за да я обстрелят, докато другите се връщат към базата, за да продължат
бомбардировката. Появяват се пак около обяд, но дотогава дивизията се е разгърнала и
изкусителната цел се е разпръснала.
Разузнавателните групи се връщат, след като са забелязали няколко германски части,
но не са в състояние да начертаят фронтова линия за командира си. Тя просто не същес-
твува в разпознаваема форма. Руските командири са „разтревожени и ядосани“. Въп- 230

реки че пехотата им е далеч много по-многобройна от германците, срещу които е изп-

равена, не са пристигнали нито танковете им, нито артилерията, и малко от противотан-
ковите оръдия.
Ситуацията се оказва още по-бедствена за 64-а стрелкова дивизия, която се събира в
тила. Бойният дух се срива под германските въздушни атаки, които унищожават и по-
левата болница, при което загиват много лекари и сестри. Ранените, които са закарани
в тила, разказват ужасяващи истории, изостряйки безпокойството на неопитните вой-
ници от резерва, които чакат да бъдат изпратени в настъпление. Започва дезертьорство –
отначало индивидуално, а по-късно и на цели групи. Дивизионният командир заповядва
на най-разколебаните части да се строят. Изнася им назидателна реч и ги наругава, че
толкова малодушно отказват да служат на Родината. После прилага наказание, подобно
на римската децимация16. С изваден пистолет тръгва покрай предната редица, като брои
на висок глас. Застрелва в упор всеки десети, докато изпразва целия пълнител.
Жуков, който е бил назначен за заместник на върховния главнокомандващ, втори в
йерархията след Сталин, е пристигнал в Сталинград на 29 август, за да контролира хода
на работите. Скоро открива, че трите армии, определени за операциите, са зле въоръ-
жени, попълнени са с възрастни запасняци и не им достигат както артилерийски оръдия,
така и боеприпаси. По шифрованата линия за връзка с Москва той убеждава Сталин, че
атаката трябва да бъде отложена с една седмица. Сталин се съгласява, но германското
настъпление към западния край на града, след като корпусът на Зайдлиц се е съединил
с Четвърта танкова армия, отново го вдига по тревога на 3 септември. Той се обажда на
началника на щаба генерал Василевски с искане да научи какви са точните позиции.
16
Убиване на един от всеки десет войници с цел затягане на дисциплината. – Б.пр.

85
Веднага щом Василевски признава, че германските танкове са стигнали до предгради-
ята, той дава воля на гнева си срещу Жуков и другите генерали. „Какво им става, не
разбират ли, че ако предадем Сталинград, южната част от страната ще бъде откъсната
от центъра и вероятно няма да може да се защити? Не разбират ли, че това е катастрофа
не само за Сталинград? Ще загубим и главния си воден път, а скоро и нефта си!“ 231

„Концентрираме всичко, което може да помогне в боя, на застрашените места – отго-

варя Василевски колкото може по-спокойно. – Мисля, че все още има шанс да не изгу-
бим града.“
Малко по-късно Сталин се обажда отново и диктува съобщение, което да изпратят до
Жуков. Заповядва атаката да започне незабавно, независимо дали всички дивизии са
разгърнати и дали са получили артилерийското си оборудване. „Отлагането в този мо-
мент е равносилно на престъпление“ – настоява той. Сталинград може да падне още
232

на следващия ден. След продължителен и разгорещен разговор Жуков най-после го

убеждава да изчака още два дни.
Дали Сталин е бил прав, а Жуков е грешал, е трудно да се каже. Паулус получава дос-
татъчно време да подсили XIV танков корпус, а Луфтвафе се възползва докрай от въз-
можностите си срещу целите в откритата степ. Първа гвардейска армия успява да из-
мине няколко километра, докато 24-а армия е принудена да се върне на изходната си
линия. Тази неуспешна офанзива все пак поне отклонява резерви от Паулус в най-кри-
тичния момент, когато разнебитените останки от 62-ра и 64-а армия се изтеглят към
периферията на града.
Германците също понасят едни от най-големите загуби през това лято. В един-един-
233

ствен ден са убити най-малко шестима батальонни командири, а няколко роти са све-
дени до 40–50 души всяка. (Жертвите, дадени на Източния фронт, в този момент надх-
върлят с малко милион и половина.) Разпитите на съветски пленници показват какъв
решителен отпор ги очаква. „От една рота са останали живи само петима – съобщава
един доклад. – Получили са заповеди Сталинград да не се предава в никакъв случай.“
Войниците от Червената армия чувстват, че са се сражавали упорито и достойно през
първите десет дена от битката. „Здравейте, скъпи мои! – пише един от тях до семейст-
вото си. – От 23 август постоянно участваме в трудни сражения с жесток и коварен враг.
Командирът и комисарят на взвода бяха тежко ранени. Наложи се аз да поема команд-
ването. Срещу нас идваха около седемдесет танка. С другарите обсъдихме ситуацията
и решихме да се бием до последна капка кръв. Когато танковете тръгнаха през окопите,
започнахме да хвърляме гранати и бутилки със запалителна течност.“ За много кратко
234

време руснаците се изпълват с пламенна гордост от боевете при Сталинград. Те знаят,

че цялата страна е с тях в мислите си. Въпреки това не си правят особени илюзии за
отчаяните сражения, които тепърва ги очакват. Сталинград в този момент има по-малко
от 40 000 защитници, които да задържат Шеста армия и Четвърта танкова армия. Нито
един командир не е забравил, че „Волга е последната отбранителна линия преди Урал“. 235

Германците са изпълнени с увереност през тази първа седмица от септември. Боевете

са били тежки, пише един войник до дома, „но Сталинград ще падне през следващите
няколко дни“. „Според това, което ни казват офицерите, Сталинград със сигурност ще
236

падне“ – пише друг, артилерист от 305-а пехотна дивизия. А чувството за триумф в

237

щаба на Шеста армия ясно личи в записа на един щабен офицер за съединението между
южния фланг на LI армейски корпус и левия фланг на Четвърта танкова армия: „Обръ-
чът около Сталинград на западния бряг на Волга е затворен!“ От преминаването на
238

86
Дон на 23 август до 8 септември Шеста армия, ако се съди по архивите, e взела „26 500
пленници и е унищожила 350 оръдия и 830 танка“.
Паулус получава писмо от полковник Вилхелм Адам, един от неговите щабни офи-
цери, който е в отпуск по болест в Германия и горчиво съжалява, че не присъства на
този исторически момент. „Тук всички очакват падането на Сталинград – пише той на
своя главнокомандващ. – Надяваме се, че това ще е повратна точка във войната.“ Само
239

че край Сталинград нощите изведнъж стават по-студени, и то толкова, че сутрин по зе-

мята има слана, а кофите с вода за конете хващат ледена корица. Руската зима скоро пак
ще ги връхлети.
Съвсем малко обаче са тези, които предвиждат най-голямата трудност, с която Шеста
армия ще се сблъска. Интензивните бомбардировки на Рихтхофен не само не са успели
да съкрушат волята на противника; самата им разрушителна сила е превърнала града в
съвършена бойна арена, която руснаците да използват против тях.

87
 ТРЕТА ЧАСТ.
„СЪДБОВНИЯТ ГРАД“

9.
„Времето е кръв“: септемврийските битки
Германският народ чува за пръв път името на Сталинград като военна цел в едно ко-
мюнике от 20 август. Само две седмици по-късно Хитлер, който никога не е искал войс-
ките му да бъдат въвлечени в улични боеве в Москва или Ленинград, се изпълва с ре-
шимост да превземе този град на всяка цена.
Събитията на Кавказкия фронт, който официално е негов основен приоритет, играят
голяма роля в обзелата го мания по отношение на Сталинград. На 7 септември, дата, на
която Халдер отбелязва „задоволителен прогрес при Сталинград“ , раздразнението на
241

Хитлер от неуспеха на настъплението в Кавказ достига връхна точка. Той отказва да

приеме, че фелдмаршал Лист няма достатъчно войски за тази задача. Генерал Алфред
Йодл, който току-що се е върнал от посещение в щаба на Лист, отбелязва по време на
вечеря, че Лист е следвал единствено заповедите на фюрера. „Това е лъжа!“ – изкрещява
Хитлер и напуска масата разгневен. Сякаш за да докаже, че думите му се изопачават,
242

по телеграфа в Германия са изпратени инструкции с нареждане във Виница да се ко-

мандироват стенографи от Райхстага, които да записват всяка дума от ежедневните съ-
вещания за обстановката.
След триумфалните победи в Полша, скандинавските страни и Франция Хитлер често
се отнася с пренебрежение към рутинни проблеми като доставките на гориво и недос-
тига на хора, сякаш стои над нормалните материални ограничения на войната. Избух-
ването му в този случай, изглежда, го е довело до някаква психологическа граница. Ге-
нерал Варлимонт, който се връща след едноседмично отсъствие, е толкова ужасен от
„продължителния, изгарящ от омраза поглед“ на Хитлер, че си казва: „Този човек е
243

изгубил достойнството си; разбрал е, че с неговата фатална авантюра е свършено, че

Съветска Русия няма да бъде победена с този втори опит.“ Николаус фон Белов, адю-
тантът на фюрера от Луфтвафе, също заварва „напълно различна ситуация“ при връ-
244

щането си. „Целият антураж на Хитлер правеше еднакво потискащо впечатление. Хит-
лер внезапно се беше затворил напълно в себе си.“
Фюрерът вероятно чувства каква е истината – все пак е казал на генералите си, че ако
не успеят да превземат Кавказ, ще се наложи да сложат край на войната, – само че още
не може да я приеме. Пътят през Волга е отрязан, а военната промишленост на Сталин-
град е фактически унищожена – двете цели, поставени в Операция „Синьо“; сега обаче
той държи да превземе града, който носи името на Сталин, като че ли това само по себе
си ще доведе до покоряване на врага с други средства. Опасният фантазьор търси ком-
пенсация в символичната победа.
Остават още един или два зрелищни успеха в подкрепа на илюзията, че Сталинград
ще бъде изпитанието, което ще докаже превъзходството на германската мощ. В продъл-
жаващите боеве на северния фронт граф фон Щрахвиц, знаменитият командир на 16-а
танкова дивизия, е показал, че в продължително танково сражение успехът зависи от
хладнокръвието, точния прицел и бързината на огъня. Руснаците изпращат вълна след
88
вълна Т-34 и американски танкове, получени по програмата „Ленд-лийз“. Американс-
ките машини, които са по-високи и по-слабо защитени, се оказват лесни за поразяване.
Съветските екипажи не ги харесват. „Танковете не са добри – казва един пленен меха-
ник-водач на германците. – Клапаните се трошат, двигателят прегрява, а трансмисията
не става за нищо.“ 245

„Руснаците атакуваха по един хълм – спомня си Фрайтаг-Лорингхофен, – а ние бяхме

на другия склон. Два дни продължаваха да се появяват все по един и същи начин, в цял
ръст на фона на небето.“ Един ефрейтор от сапьорните войски пише до дома: „Докъ-
246

дето стигаше погледът, се виждаха безброй поразени и изгорели танкове.“ Четирийсет 247

и девет годишният Щрахвиц получава Дъбови листа към Рицарския кръст и скоро след
това е изпратен в Германия заради възрастта си. Той предава командването си на Фрай-
таг-Лорингхофен.
Руските атаки на този етап може да са били некомпетентни и с ужасяващо много из-
лишни жертви, но не може да има никакво съмнение в твърдото намерение да се защити
Сталинград на всяка цена. Тази решителност не просто е равна, а надхвърля тази на
нашествениците. „Часът на мъжествена рат приближи... 17“ – кънтят стиховете на Анна
Ахматова в този момент, когато самото съществуване на Русия, изглежда, е в смъртна
опасност.
След падането на Ростов са позволени всички средства, които подбуждат към съпро-
тива. В „Сталинское знамя“, вестника на Сталинградския фронт, на 8 септември е пуб-
ликувана рисунка на уплашено момиче с вързани ръце и крака. „А ако любимата ти
девойка бъде вързана така от фашистите?“ – гласи надписът към нея. „Най-напред ще
248

я изнасилят безсъвестно, а после ще я хвърлят под някой танк. Напред, войнико. Стре-
ляй срещу врага. Твой дълг е да не позволиш на насилника да оскверни твоето момиче.“
Подобна пропаганда, която почти повтаря основната тема на стихотворението на Конс-
тантин Симонов „Убий го“, е без съмнение примитивна, но нейният символизъм отра-
зява сравнително точно духа на времето. Не по-малко свирепо звучи стихотворението
на Алексей Сурков „Ненавиждам“ 18. Насилието на германците срещу Родината може да
бъде заличено единствено с кърваво възмездие.19 На 9 септември един челен отряд от
Четвърта танкова армия попада на копия от „Красная звезда“ с апел на Иля Еренбург
към съветските войници, който завършва така: „Не брой дните; не брой километрите.
Брой само колко немци си убил. Убивай немеца – това е молитвата на твоята майка.
Убивай немеца – това е зовът на твоята руска земя. Не се колебай. Не се отпускай. Уби-
вай.“ 249

За Ерьоменко и Хрушчов най-важното решение в този момент на криза е да изберат

наследник на командира на 62-ра армия, който явно не вярва, че могат да задържат Ста-
линград. На 10 септември 62-ра армия се оттегля с бой обратно в града. Тя е отрязана
от 64-а армия на юг, когато 29-а моторизирана пехотна дивизия извършва пробив към
Волга при Купоросни в южния край на Сталинград. На 11 септември щабът на Ерьо-
менко в дефилето Царица попада под интензивен обстрел. В този момент там пристига
Константин Симонов. Докато преминава Волга на път към града, от който още се издига
дим, той усеща „печалния мирис на обгоряло желязо“ . В задушния бункер Хрушчов,
250

17
Превод Иван Николов. – Б.пр.
18
Оригиналните заглавия на споменатите стихотворения са други. – Б.пр.
19
Няма почти никакво съмнение, че използването на „насилието“ като инструмент в пропагандата в края на лятото през
1942 г. е допринесло значително за масовите изнасилвания, извършени от Червената армия при настъплението ѝ на гер-
манска територия в края на 1944 и през 1945 г.

89
„който беше мрачен и отговаряше едносрично... извади пакет цигари и се опита да за-
пали, драскайки кибритени клечки една след друга, но пламъчето угасваше веднага, за-
щото проветряването в тунела беше много лошо“.
Симонов и неговият спътник лягат да спят върху балтоните си в един ъгъл на систе-
мата от тунели близо до входа на Царица. Когато се събуждат на следващата сутрин,
виждат, че мястото е изоставено. „Нямаше ги щабните офицери, машинописките, ня-
маше никого.“ Накрая откриват един свързочник, който навива последните кабели.
Става ясно, че щабът на фронта е бил евакуиран на другия бряг на Волга. Постоянното
прекъсване на наземните линии по време на бомбардировките е накарало Ерьоменко и
Хрушчов да поискат разрешение от Сталин да изтеглят командния си пост от другата
страна на реката. Единственият голям щаб, останал на западния бряг, е този на 62-ра
армия.
На следващата сутрин генерал Чуйков получава призовка да се яви в новия щаб при
Ями за общо военно съвещание за Сталинградския и Югозападния фронт. Отнема му
цял един ден и по-голямата част от нощта да премине Волга и да намери мястото. Заре-
вото от пламтящите сгради в Сталинград е толкова силно, че дори на източния бряг на
широката Волга не се налага да включва фаровете на джипа си, получен по програмата
„Ленд-лийз“.
Когато Чуйков най-после се среща с Хрушчов и Ерьоменко на следващата сутрин, те
излагат ситуацията. Германците са готови да превземат града на всяка цена. Капитула-
цията е невъзможна. Няма накъде да отстъпват. Чуйков е бил предложен за нов коман-
дващ на сухопътните сили при Сталинград.
„Другарю Чуйков, как разбирате тази задача?“ – пита Хрушчов. 251

„Ще защитим града, или ще загинем, докато се опитваме“ – отговаря той. Ерьоменко
и Хрушчов го поглеждат и казват, че е разбрал правилно задачата си.
Същата вечер Чуйков, заедно с два танка Т-34, преплава реката с ферибот от Красная
Слобода, който го закарва до централния пристан точно над дефилето Царица. Когато
приближават брега, от издълбаните от снаряди кратери мълчаливо излизат множество
цивилни, стотици хора, които се надяват да се измъкнат. Други се готвят да качат на
борда ранените. Чуйков и спътниците му тръгват да търсят неговия щаб.
След дълго лутане комисарят на една сапьорна част ги завежда до Мамаев курган, го-
лямата татарска погребална могила, известна също и като Хълм 102, колкото е височи-
ната ѝ в метри. Там Чуйков открива щаба на 62-ра армия и се среща със своя началник-
щаб, генерал Николай Иванович Крилов. Резкият и безцеремонен Чуйков е много раз-
личен от Крилов, акуратен мъж с аналитичен ум, но двамата се разбират и са наясно със
ситуацията. Има само един начин да устоят. Цената е животът на много хора. „Времето
е кръв“ – както се изразява Чуйков по-късно с брутална простота. 252

С подкрепата на Крилов и армейския комисар Кузма Акимович Гуров, който изглежда

зловещо с дебелите си вежди и обръсната глава, Чуйков се заема да внуши страх на
всеки командир, на когото е минавала дори мисъл за отстъпление. Някои старши офи-
цери са започнали да се измъкват по реката, изоставяйки хората си, които, както разбира
Чуйков, също искат „да преминат Волга колкото може по-бързо, далече от този ад“. 253

Генералът взима мерки всеки пристан и кей да бъде контролиран от войски на НКВД.
За дезертьорите, независимо от чина им, се предвижда незабавна екзекуция.
Получават се и много други тревожни съобщения относно надеждността на войските.
По-рано на същия ден в 6-а гвардейска танкова бригада един старши сержант е убил
командира на своята рота, след което накарал механик-водача и радиста да слязат от

90
танка, заплашвайки ги с пистолета си. Веднага след това подкарал машината към лини-
ите на германската 76-а пехотна дивизия. Тъй като сержантът имал приготвено бяло
знаме, което да издигне над купола, разследващите стигнали до заключението, че този
„опитен предател“ е „планирал всички подробности на отвратителния си заговор“
254

предварително. За двамата войници, принудени да излязат от танка под прицела на оръ-

жието, отсъждат, че „са проявили малодушие“. По-късно и двамата са изправени пред
военен съд и вероятно разстреляни.
Към този момент съставът на 62-ра армия се е свил до около 20 000 души. Останали
са им по-малко от шестдесет танка. Много от тях стават само за неподвижни огневи
точки. Чуйков обаче има над 700 минохвъргачки и оръдия и изисква цялата тежка арти-
лерия да бъде изтеглена на източния бряг. Основната му мисъл е да отслаби ефекта от
съкрушителното въздушно преимущество на Луфтвафе. Вече е забелязал нежеланието
на германските войски да влизат в близък бой, особено в тъмните часове. За да бъдат
пречупени психически, „всеки германец трябва да почувства, че живее под дулото на
руско оръжие“. 255

Най-непосредствената му грижа е да установи контрол върху смесицата от войски,

които не познава, на позиции, които не е проучил, точно в момента, когато германците
се готвят да предприемат първата си голяма атака. Според описанието на Чуйков имп-
ровизираните защитни съоръжения, които е заварил, не са много по-солидни от бари-
када, която камион може да събори с предницата си. Щабът на Шеста армия, от друга
страна, преувеличава в обратната посока, като съобщава в докладите си за „силни пози-
ции с дълбоки блиндажи и бетонни огневи позиции“. Реалното препятствие, както ата-
256

куващите скоро откриват, е разрушеният градски пейзаж.

На същия ден, 12 септември, Паулус се намира в щаба на Хитлер „Верволф“ във Ви-
ница заедно с генерал Халдер и генерал фон Вайхс, главнокомандващия на Група армии
„Б“. Версиите за съдържанието на дискусията се различават донякъде. Паулус твърди,
че е повдигнал въпроса за разтегления ляв фланг покрай Дон чак до Воронеж и липсата
на „корсет“, който да укрепи италианските, унгарските и румънските армии. Според
Паулус плановете на Хитлер се основават на предположението, че руснаците почти са
изчерпали своите ресурси и че донският фланг ще бъде подсилен с още съюзнически
формирования. Хитлер, който се интересува само от Сталинград, пита колко скоро ще
падне градът. Можем да предположим, че Паулус е повторил същата оценка, която е
дал на Халдер предишния ден: десет дни боеве и „после четиринайсет дни за прегрупи-
ране“.
257

Първата фаза на германската атака започва на следващата сутрин в 4,45 ч. немско

време и 6,45 ч. руско време. (Хитлер все още държи Вермахтът в Русия да действа в
същия часови пояс като неговия щаб „Волфшанце“ в Източна Прусия.) На левия фланг
на LI армейски корпус 295-а пехотна дивизия се насочва към Мамаев курган, а на десния
76-а и 71-ва пехотна дивизия предприемат атака срещу главната железопътна гара и
централния пристан на Волга. Офицерите от 295-а са въодушевили хората си с идеята,
че ще стигнат до Волга с един щурм.
Артилерийският и въздушният натиск върху съветските позиции през предходния ден
е бил интензивен. „Множество „Щуки“ се спускаха над нас – пише един ефрейтор от
389-а пехотна дивизия – и след атаката им не ми се вярваше да е останала жива и една
мишка.“ Бомбардировката продължава и през целия 13 септември. Чуйков я наблюдава
258

със стереотръба от командния си пост на Мамаев курган. Гъсти облаци прах от натро-

91
шената зидария обагрят небето в светлокафяво. Земята постоянно трепери от взриво-
вете. Вътре в бункера между трупите, от които е скован ниският таван, като през пясъ-
чен часовник се процежда фин почвен прах. Щабните офицери и свързочниците са пок-
рити с него. Снарядите и бомбите прекъсват и полевите телефонни кабели. Техниците,
изпратени да открият повредата и да я отстранят, нямат особен шанс на открито. Пре-
късванията са толкова чести, че се налага дори младите телефонистки да излизат навън.
Чуйков успява да се свърже с Ерьоменко по линията за връзка с тила само веднъж за
целия ден, а до късния следобед напълно губи контакт с дивизиите си на западния бряг.
Принуден е да разчита на куриери да сноват из раздирания от снаряди град, а те живеят
по-кратко дори от техниците.
Въпреки че германците напредват в западния край на града, като превземат малкото
летище и казармите, опитите им да пробият клина на север излизат неуспешни. Боят е
много по-ожесточен, отколкото са очаквали. Много от тях мълчаливо осъзнават, че е
твърде вероятно да прекарат зимата в Сталинград.
Чуйков решава през тази нощ да се премести в тунела на предишния щаб, който про-
дължава навътре от дефилето Царица и има изход на улица „Пушкинская“, която е близо
до брега на Волга. За Паулус и Хот линията на дефилето е и очевидният избор за граница
между техните две армии. Докато на север дивизиите на Зайдлиц настъпват към Мамаев
курган и главната железопътна гара, на юг 14-а и 24-а танкова дивизия и 94-а пехотна
дивизия на Хот напредват в готовност да нанесат удар срещу правоъгълния бетонен
елеватор за зърно, чийто силует се очертава в небето над Сталинград.
Вестта за настъплението на 71-ва пехотна дивизия в центъра на Сталинград малко пò
на север от Царица е посрещната с бурно ликуване в щаба на фюрера. Вечерта същата
информация е получена в Кремъл. Сталин тъкмо обсъжда възможността за голям стра-
тегически контраудар при Сталинград с Жуков и Василевски, когато началникът на не-
говия секретариат, Поскребишев, влиза да каже, че Ерьоменко е на телефона. След раз-
говор с него Сталин съобщава новината на двамата генерали. „Ерьоменко казва, че вра-
гът докарва танкови сили близо до града. Той очаква атака утре.“ Обръща се към Васи-
левски. „Веднага издайте заповед 13-а гвардейска дивизия на Родимцев да премине
Волга и вижте какво още можете да изпратите.“ Час по-късно Жуков вече лети обратно
259

към Сталинград.
В ранните часове на 14 септември Чуйков и офицерите от неговия щаб с два автомо-
била си проправят път на юг през разрушения град към бункера в Царица. Затрупаните
с отломки улици са едва проходими, така че често се налага да спират по време на крат-
кото си пътуване. Чуйков губи търпение, защото е наредил контраатака и трябва да бъде
готов за нея в новия щаб. Неговите войски изненадват германците на няколко места, но
са разбити по изгрев, веднага щом става възможно ескадрилите от „Щуки“ на Луфтвафе
да бъдат пуснати в действие. Единствената окуражителна новина, която чува на този
ден, е, че 13-а гвардейска стрелкова дивизия ще премине реката същата нощ. Вражес-
ките настъпления на този ден обаче са толкова устремни и бързи, че много от руснаците
започват да се съмняват дали войските на Родимцев ще успеят да форсират реката и да
стъпят на западния ѝ бряг.
Германската 295-а пехотна дивизия си пробива път с бой до оттатъшния склон на
Мамаев курган, но най-непосредствената заплаха за оцеляването на Сталинград идва от
друго място съвсем малко пò на юг. „И двете дивизии [71-ва и 76-а] успяха до обeд да
се придвижат напред в ударен клин до централната гара – се казва в пресилено опти-
мистичния доклад на Шеста армия, – и в 15,15 ч., след като превзеха водопроводната

92
станция, стигнаха до брега на Волга!“ Контролът върху главната гара всъщност на три
260

пъти преминава под контрола ту на едната, ту на другата страна в рамките на два часа
през тази сутрин, а следобед е завзета от един стрелкови батальон на НКВД.
Когато генерал Александър Родимцев стига до щаба на Чуйков рано следобед на съ-
щия ден, униформата му е пропита с мръсотия. Откакто е стъпил на западния бряг на
Волга, заради постоянните въздушни атаки е бил принуден да търси убежище в ямите
от снаряди. Весел по нрав, но с пламенността на екзалтиран студент, Родимцев прилича
повече на московски интелектуалец, отколкото на генерал от Червената армия и герой
на Съветския съюз. Преждевременно посивялата коса, късо подстригана отстрани и
щръкнала отгоре, придава на главата му продълговата форма. Трийсет и седем годиш-
ният Родимцев принадлежи към онова миниатюрно малцинство от хора, за които може
да се каже, че искрено презират опасността. В Испанската гражданска война, където е
служил под псевдонима „Паблито“, той е бил главен съветник от съветска страна в Бит-
ката при Гуадалахара през 1937 г., където испанските републиканци обръщат в бягство
Експедиционния корпус на Мусолини. Той е герой за войниците си, които твърдят, че
най-големият им страх при раняване е да не би да ги прехвърлят в друга част, когато
преценят, че пак са годни за служба.
Чуйков не оставя у Родимцев никакво съмнение за опасността на положението. Току-
що е разгърнал последните си резерви, деветнайсетте танка, останали от една бронирана
бригада. Той съветва Родимцев да остави всякакво тежко въоръжение. Хората му имат
нужда само от личното си оръжие, картечници и противотанкови пушки, както и тол-
кова гранати, колкото могат да носят.
Чуйков привиква полковник А. А. Сараев, командир на 10-а стрелкова дивизия на
НКВД и гарнизонен командир на Сталинград. Сараев, който е в Сталинград от юли с
пет полка от войските на НКВД (малко над 7500 души), е разширил значително импе-
рията си. Той е създал собствена армия, наброяваща над 15 000 души, на двата бряга на
Волга. Освен това контролира преминаването на реката и трафика по нея. Чуйков, който
няма кой знае какво за губене в подобен момент, заплашва да позвъни веднага във фрон-
товия щаб, ако Сараев откаже да приема заповеди от него. Въпреки заплахите на Берия
да „счупи гърба“ на всеки командир в Кавказ, който дори само предложи войски на
НКВД да минат под командването на армията, Сараев разбира, че в този случай е по-
благоразумно да се подчини. Вятърът от Кремъл вече се променя в благоприятна за ар-
мията посока.
Опълченските батальони под негово командване получават заповед да завземат клю-
чови сгради и да ги отстояват докрай. Един редовен батальон от НКВД е изпратен горе
на Мамаев курган, докато два стрелкови полка имат заповед да блокират настъплението
на врага към Волга. Гвардейците на Родимцев трябва да получат възможност да форси-
рат реката. Войските на НКВД се сражават храбро, като понасят големи загуби, и по-
късно дивизията получава орден „Ленин“ и званието „Сталинградска“. Сараев запазва
поста си, докато траят боевете, но скоро загубва своите владения. Неговият наследник
като командващ войските на НКВД, генерал-майор Рогатин, встъпва в длъжност през
втората седмица на октомври в нов щаб, установен на източния бряг.
Същата вечер се стига до друг неприятен сблъсък. От другата страна на Волга цивил-
ният пратеник на Сталин, Георгий Маленков, е повикал старшите офицери от 8-а воен-
новъздушна армия във фронтовия щаб. Те влизат там с очакването, че са извикани, за
да им връчат медали. Отзад стоят Ерьоменко и Жуков. Маленков, който на първия ден
от войната се е отнесъл с недоверие към доклада на адмирал Кузнецов за германското

93
въздушно нападение над Севастопол, сега насочва недоволството си срещу офицерите
от съветската авиация. Той иска сведения кои части са действали на кои дати и после ги
обвинява, че не са били достатъчно активни. Заплашва командирите с военен съд. За да
подчертае властта си, нарежда на един от офицерите да излезе напред – нисък майор с
тъмна, пригладена назад коса и лице, доста подпухнало от разгулен живот. „Майор Ста-
лин – обръща се Маленков към сина на Йосиф Висарионович 20, – бойните резултати на
вашите летци са възмутителни. В последната битка никой от вашите двайсет и четирима
пилоти не е свалил и един-единствен германец. Какво е това? Забравили ли сте как да
се биете? Как да разбираме това?“ След това Маленков унизително порицава генерал
261

Хрюкин, командира на 8-а въздушна армия. Само намесата на Жуков слага край на тази
процедура. Той напомня на присъстващите, че дивизията на Родимцев всеки момент ще
премине Волга. По-добре е изтребителният полк, отговарящ за прикриването им, да се
погрижи да не падне нито една германска бомба. Офицерите от авиацията се изнизват
навън, твърде потресени, за да кажат нещо.
Три дни по-рано Ставката е заповядала 13-а гвардейска стрелкова дивизия да се отп-
рави към Сталинград. Макар че в състава ѝ са над 10 000 души, една десета от тях нямат
оръжие. За да не бъде забелязана от германското въздушно разузнаване, дивизията се е
разпръснала под брястовете, тополите и върбите по източния бряг около Красная Сло-
бода. Нямат много време за подготовка след прехода от Камишин на юг. Родимцев,
осъзнавайки колко е спешна ситуацията, е накарал командирите си да се движат без
спиране. Водата в радиаторите на камионите е изкипяла, товарните камили нервничат,
а прахолякът, който машините вдигат, е толкова плътен, че „каните, кацнали на телег-
рафните стълбове, посивяха“. На няколко пъти войските се разпръсват, когато към зе-
262

мята се спускат жълтоноси „Месершмити“, за да обстрелват техните колони.

Когато наближават Волга, изсъхналата прашна степ свършва и се появяват кленове –
знак, че наблизо има вода. На табелата с форма на стрела, закована за едно дърво, има
една-единствена дума – „Ферибот“. Някои войници забелязват плътния черен дим по-
напред и побутват другарите си. Това е първият признак за битката, която ги очаква на
отсрещната страна на великата река.
На речния бряг набързо са им раздадени боеприпаси, гранати и храна – хляб, салам и
захар за чая. След срещата си с Чуйков Родимцев е решил да не чака да се стъмни на-
пълно. Първата вълна гвардейци са изпратени напред в здрача с канонерки от флотили-
ята на Волга и най-различни реквизирани цивилни плавателни съдове – влекачи, катери,
шлепове, риболовни баркове и дори гребни лодки. Онези, които остават да чакат реда
си на източния бряг, се опитват да пресметнат колко време ще мине, докато лодките се
върнат за тях.
Преминаването е вероятно най-изнервящо за хората в гребните лодки с плискащата се
в носовете им вода и греблата, които скърцат синхронно. Далечният пукот от изстрелите
и тътенът от избухващите гранати кънтят глухо над водната шир. В този момент гер-
манските артилерийски оръдия, минохвъргачки и онези картечници, които са по-близо
до брега, сменят целта си. Насред реката изригват водни стълбове и обливат мъжете в
лодките. Скоро на повърхността проблясват сребристите кореми на зашеметени риби.
Една канонерка от волжката флотилия е улучена пряко и двайсет души от едно подраз-
деление на борда ѝ са убити. Някои мъже забиват погледи във водата наоколо, за да не

20
Синовете на двама други съветски лидери, Владимир Микоян и Леонид Хрушчов, служат в авиацията на Червената
армия при Сталинград. Василий Сталин, който има много по-изразени навици на плейбой, скоро се измъква от бойните
си задължения, за да снима пропаганден филм за военновъздушните сили.

94
гледат далечния бряг, подобно на катерач, който избягва да се взира надолу. Други
обаче продължават да гледат напред към пламтящите сгради на западния бряг, присви-
вайки инстинктивно главите си със стоманени каски към раменете. Изпращат ги на
място, което е олицетворение на ада. Със сгъстяването на мрака високите скелети на
сградите се очертават като силуети сред огромните пламъци и хвърлят причудливи
сенки. В нощния въздух прехвърчат искри. Речният бряг пред войските е „бъркотия от
изгорели машини и разбити шлепове, изхвърлени на сушата“. Докато приближават, усе-
щат миризмата на обгорели сгради и противната воня на разлагащите се под отломките
трупове.
Първата вълна от гвардейците на Родимцев влизат в бой веднага, без никакво време за
подготовка. Те скачат от лодките в плитките води по края на реката и тръгват право
нагоре по стръмния песъчлив бряг. Не е необходимо някой да им казва, че колкото по-
вече се бавят, толкова по-голяма е вероятността да умрат. За тяхно щастие германците
не са имали време да се окопаят или да подготвят позиции. Един батальон от 42-ри
гвардейски полк отляво се присъединява към войските на НКВД и изтласква германците
обратно в района на главната гара. Отдясно 39-и гвардейски полк тръгва в атака срещу
една мелница от червени тухли (цялата надупчена от куршуми, тя се пази като мемориал
до ден днешен), която прочистват в безмилостен ръкопашен бой. Когато пристига вто-
рата вълна, подсиленият полк се отправя към железопътната линия в подножието на
Мамаев курган.
Жертвите, които дава 13-а гвардейска стрелкова дивизия през първите 24 часа, са 30%
от нейния състав, но брегът на реката е спасен. Малкото оцелели (в края на битката за
Сталинград от първоначалните 10 000 души остават живи само 320), се кълнат, че из-
точникът на тяхната решителност е бил Родимцев. По неговия пример те също дават
263

обещанието: „За нас няма земя отвъд Волга.“

Германците първоначално възприемат контраатаката на Родимцев като нещо не много
по-сериозно от временна спънка. Те са убедени, че нищо не може да осуети настъпле-
нието им към централната част на града. „От вчера знамето на Третия райх се развява
над центъра на града – пише член на 29-а моторизирана пехотна дивизия на следващия
ден. – Центърът и районът на [главната] гара са в германски ръце. Не можете да си пред-
ставите как приехме новината.“ Въпреки това войниците, треперещи в студеното
264

време, „вече мечтаят за зимни квартири под земята, пламтящи печки „Хинденбург“ и
много писма от нашите скъпи семейства“.
Германски пехотни роти са се спуснали в дефилето Царица. Входът към щаба на 62-
ра армия е попаднал под пряк обстрел и бункерът „Царицин“ се изпълва с ранени. Скоро
топлият влажен въздух става невъзможен за дишане. Щабните офицери припадат от
липса на кислород. Чуйков решава да промени мястото на щаба си още веднъж, този
път като прекоси реката, продължи на север с кола и след това се върне обратно на за-
падния бряг.
Боят за Мамаев курган става ожесточен. Ако германците го превземат, ще могат да
контролират Волга с оръдията си. Един от стрелковите полкове на НКВД успява да за-
държи малка част от хълма, докато получава подкрепление на 16 септември точно преди
разсъмване – остатъците от 42-ри гвардейски стрелкови полк на Родимцев и част от една
друга дивизия. Новопристигналите войски атакуват върха и страничните склонове на
хълма рано тази сутрин. Мамаев курган вече по нищо не напомня парка, където преди
няколко седмици са се разхождали влюбени. Нито едно стръкче трева не е останало по
земята, сега покрита с осколки от снаряди, бомби и гранати. Целият склон е обгорял и

95
надупчен с ями, които служат като импровизирани окопи в ожесточения бой с редуващи
се атаки и контраатаки. Гвардеецът Кентя се сдобива със слава, като разкъсва германс-
кото знаме, издигнато на върха от войниците от 295-а пехотна дивизия, и го стъпква. За
епизодите, които нямат героичен характер, се чува много по-малко. Говори се, че ко-
мандирът на една руска батарея на Мамаев курган дезертирал, защото „се страхувал, че
ще го държат отговорен за проявено в битката малодушие“. Оръдейните разчети са
265

изпаднали в паника и са побягнали, когато група германски пехотинци си пробили път

до тях и атакували батареята. Старши лейтенант М. е проявил „нерешителност“ и е про-
пуснал да убие германци, което е углавно престъпление в подобен момент.
В единайсет часа през нощта на 16 септември лейтенант К., командир на взвод в 112-
а стрелкова дивизия на около 8 километра по на север, открива, че липсват четирима
войници и техният сержант. „Вместо да вземе мерки да ги открие и да предотврати този
акт на измяна, всичко, което направил, било да съобщи факта на ротния командир.“ 266

Около 1 ч. след полунощ комисар Колабанов отива във взвода да разследва случая. До-
като приближава окопите, чува как някой вика на руски откъм германските позиции,
като се обръща по име към конкретни войници от взвода и ги подканва да преминат на
другата страна: „По-добре дезертирайте всички, ще ви хранят добре и ще се отнасят
добре с вас. На руска страна ще умрете, каквото и да се случи.“ След това комисарят
забелязва няколко фигури, които минават по ничия земя, отивайки към германците.
Пламва от ярост, когато вижда, че останалите от взвода не стрелят по тях. Открива, че
са изчезнали десет души заедно със сержанта. Взводният командир е арестуван и изп-
равен пред военен съд. Не е записано каква е присъдата му, вероятно екзекуция или
изпращане в наказателна рота. В същата дивизия един капитан, изглежда, се е опитал
да убеди двама други офицери да дезертират с него, но единият „не се съгласил и екзе-
кутирал предателя“; не е сигурно обаче дали тази версия не прикрива някакъв личен
267

спор.
На следващия ден германците контраатакуват отново и отново, но гвардейците на Ро-
димцев и остатъкът от стрелковия полк на НКВД успяват да се задържат на Мамаев
курган. Придвижването на 295-а пехотна дивизия е спряно. Загубите ѝ са толкова
тежки, че се стига до сливане на роти. Смъртността сред офицерите е особено висока
благодарение най-вече на руските снайперисти. След по-малко от две седмици на тази
линия една рота от полка на полковник Корфес от 295-а пехотна дивизия е оглавена от
третия поред в командването, един млад лейтенант.
„Смъртните схватки“ на Мамаев курган продължават, а германската тежка артилерия
не спира да обстрелва съветските позиции през следващите два месеца. Писателят Ва-
силий Гросман гледа как снарядите изхвърлят почва високо в небето. „Тези облаци от
пръст после преминаваха през ситото на гравитацията, като най-тежките буци падаха
на земята, а прахта се издигаше към небето.“ Труповете от битката по тези почернели
268

склонове са изравяни от земята и после отново заривани от непрестанните взривове на

артилерийския огън. Казват, че години след войната при разчистване на растителност
там били открити германски и руски войник. Двете тела явно са били зарити от избухнал
снаряд малко след като са се промушили взаимно с щиковете си.
Според преднамерено сдържания израз на Жуков това са „много трудни дни за Ста-
линград“. В Москва служителите в посолството на САЩ са сигурни, че с града е свър-
шено, а настроението в Кремъл е крайно неспокойно. На 6 септември вечерта, веднага
след вечеря, Поскребишев влиза мълчаливо при Сталин и слага на бюрото му една раз-

96
шифровка от главния разузнавателен отдел на Генералния щаб. Това е текстът на прих-
ванато радиосъобщение от Берлин. „Сталинград е превзет от превъзходните германски
сили. Русия е прерязана на две части, северна и южна, и скоро ще рухне в предсмъртна
агония.“ Сталин прочита съобщението няколко пъти, след което остава прав до прозо-
269

реца за кратко. Казва на Поскребишев да го свърже със Ставката. Диктува по телефона

съобщение до Ерьоменко и Хрушчов: „Дайте някаква оценка какво се случва в Сталин-
град. Вярно ли е, че Сталинград е превзет от германците? Дайте ясен и честен отговор.
Чакам вашия незабавен отговор.“
Всъщност непосредствената криза е вече отминала. Дивизията на Родимцев е пристиг-
нала тъкмо навреме. През този ден германците вече знаят за подкрепленията, докарани
през реката, като 95-а стрелкова дивизия на Горишни21 и една бригада от морската пе-
хота, предназначена да подсили сериозно отслабената 35-а гвардейска стрелкова диви-
зия южно от Царица. Луфтвафе също забелязва нарастване на броя на самолетите, изп-
ращани срещу нея от 8-а военновъздушна армия, макар че съветските пилоти на изтре-
бители все още изпитват инстинктивен страх от врага. „Всеки път, когато се появи ня-
кой „Месершмит 109“ – оплаква се в доклада си един комисар, – настава суматоха, в
която всеки се опитва да опази себе си.“ 270

Съставът на Луфтвафе наблюдава преди всичко интензифициране на противовъздуш-

ния огън. „Веднага щом се появят ескадрилите от „Щуки“, небето се покрива с безброй
черни облачета от огъня на зенитната артилерия“ – отбелязва един офицер за свръзка
при 24-а танкова дивизия. От руските позиции долу се разнася див ликуващ рев, ко-
271

гато една от омразните „Щуки“ експлодира във въздуха в облак от дим и по земята се
посипват отломки от горящия корпус. Дори много по-бързите изтребители са засегнати
от все по-усиления обстрел през Волга. На 16 септември един сержант от Луфтвафе,
Юрген Калб, е принуден да скочи с парашут от своя „Ме-109“, ударен над Волга. Той
се спуска в реката и се добира с плуване до брега, където го чакат войници от Червената
армия.
Екипажите на бомбардировачи от Луфтвафе почти не могат да си позволят отдих. За
„совалковите“ бомбардировки е нужен всеки самолет. На 19 септември един пилот
пресмята, че през последните три месеца е летял по 228 бойни задания: толкова, колкото
за предишните три години над „Полша, Франция, Англия, Югославия и Русия, взети
заедно“. Той и екипажът му са във въздуха по шест часа дневно.
Животът им на земята, предимно по импровизирани летища в степта, е припряна по-
редица от бързи похапвания, нервни разговори по полевите телефони и усилено изуча-
ване на карти и снимки от въздушното разузнаване в палатката на оперативния щаб.
Вдигнат ли се отново във въздуха, не е лесно да определят целите си, защото долу се
простира „невероятен хаос от развалини и пожари“, а от горящите резервоари с петрол
се разнася черен мазен пушек на талази, от които се издигат огромни, разширяващи се
нагоре стълбове и закриват слънцето на височина до 3000 метра.
От армията постоянно пристигат искания за изпълнение на бойни задачи: „Атакувайте
цел в район А 11, северозападен сектор, голяма група къщи, силна вражеска съпротива
там. “ Пилотите от Луфтвафе обаче нямат чувството, че постигат кой знае какво, про-
272

дължавайки да превръщат в прах опустошената земя, покрита с „разкъртени, изгорели

фабрични постройки, от които не е останала и една здрава стена“.
За наземните екипажи, „механиците – специалисти по въоръжение, бомби и радиов-
ръзки“, които подготвят самолетите за излитане „по три, четири, пет пъти на ден“,
21
Полковник В. А. Горишни. – Б.пр.

97
изобщо няма почивка. За самолетните екипажи единствените моменти на отдих са по
здрач и призори, но дори и тогава те не се задържат дълго край летището, втренчени в
небето над тази „безкрайна страна“: през третата седмица от септември студовете вече
са силни. На 17 септември температурата рязко спада. Мъжете обличат под якетата си
вълнени дрехи, които в повечето случаи вече се разпадат. „Облеклото на войниците е
толкова износено – отбелязва един лекар, – че често им се налага да носят части от руски
униформи.“ 273

Докато ожесточеният бой за Мамаев курган продължава, не по-малко свирепа битка

се разразява и за огромния бетонен силоз за зърно долу край реката. Бързото настъпле-
ние на XLVIII танков корпус на Хот на практика е откъснало тази естествена крепост.
Защитниците от 35-а гвардейска дивизия посрещат с радостни викове и шеги подкреп-
ленията от морската пехота, когато взводът под командването на лейтенант Андрей Хо-
зянов стига до тях през нощта на 17 септември. Те разполагат с две стари картечници
„Максим“ и две от дългите руски противотанкови пушки, с които стрелят срещу един
германски танк, когато се появяват офицер и преводач с мирен флаг, за да им предложат
да се предадат. После германската артилерия продължава да обстрелва огромната кон-
струкция, подготвяйки почвата за саксонската 94-а пехотна дивизия, чийто отличителен
знак са кръстосаните мечове от майсенски порцелан.
На 18 септември петдесетината защитници отблъскват десет атаки. Знаейки, че не мо-
гат да очакват нова доставка, те старателно пестят боеприпасите, храната и водата. Ус-
ловията, в които продължават да се бият през следващите два дни, са ужасни. Давят се
от праха и дима, дори зърното в елеватора се запалва и скоро не им остава почти нищо
за пиене. Не им достига и вода за охлаждане на картечниците „Максим“. (Морските
пехотинци вероятно са използвали за целта собствената си урина, както много често се
е практикувало през Първата световна война, но в съветските описания липсват такива
подробности.)
Всичките им гранати и противотанкови снаряди са свършили и в този момент се поя-
вяват още германски танкове, за да ги довършат. Датата е 20 септември. Двете картеч-
ници „Максим“ вече не работят. Защитниците, които от пушека и праха не виждат нищо
в елеватора, общуват с крясъци от пресъхналите си гърла. Когато германците влизат
вътре, те ориентират стрелбата си по звука, а не по видими цели. Същата нощ оцелелите,
останали само с шепа муниции, успяват да се измъкнат. Налага се да изоставят ране-
ните. Въпреки яростния бой това едва ли е впечатляваща победа за германците, но Па-
улус използва огромния силоз като символ на Сталинград в почетния знак, който из-
мислят в армейския щаб в памет на победата.
Подобни случаи на упорита защита на полуукрепени сгради в центъра на града струват
на германците много хора през тези дни. Такива „гарнизони“ от червеноармейски вой-
ници от различни дивизии оказват дръзка съпротива, макар че и те страдат жестоко от
жажда и глад. Свирепа битка се води за контрола върху сградата на „Универмаг“, уни-
версалния магазин на Червения площад, който служи като щаб на 1-ви батальон от 42-
ри гвардейски стрелкови полк. Малък склад, известен като „фабриката за гвоздеи“, е
друг подобен редут. А в една триетажна сграда недалече оттам гвардейците се сражават
в продължение на пет дни, докато носовете и пресъхналите им гърла се задръстват с
прах от натрошените тухли от стените. Ранените им умират в мазетата без никакви
грижи, след като тяхната млада медицинска сестра е загинала от рана в гърдите. Шес-
тима мъже, които първоначално са били част от приблизително половин батальон, се
измъкват в последните мигове, когато германските танкове най-после разбиват стените.

98
 От това, което германците са спечелили в центъра на града, най-сериозно за Червената
армия е придвижването им до централния пристан. То им позволява да обстрелват ос-
новните точки за нощно преминаване през реката с артилерия, ракетни установки „Не-
белверфер“ и картечници под светлината на спускащите се от небето осветителни
бомби. Те са решени да не допуснат защитниците да получат подкрепления и припаси.
Главната гара, след като петнайсет пъти за пет дена е преминавала ту у едната, ту у
другата страна, накрая, превърната в развалини, остава под контрола на германците.
Родимцев, в съгласие с принципа на Чуйков, заповядва предната линия винаги да отстои
най-много на 45 метра от германците, за да затрудни действията на тяхната артилерия
и авиация. Мъжете от неговата дивизия особено се гордеят с точната си стрелба. „Всеки
от гвардейците стреляше като снайпер“ и по този начин „принуждаваше германците да
пълзят, вместо да ходят“.
274

Германските войници, със зачервени от изтощение очи след тежките сражения и скър-
бящи за повече свои другари, отколкото са си представяли, са загубили триумфалното
настроение отпреди едва една седмица. Всичко изглежда смущаващо различно. Откри-
ват, че артилерийският огън е много по-страшен в града. Избухването на самите снаряди
не е единствената опасност. При всеки удар, попаднал върху висока сграда, отгоре се
посипват шрапнели и зидария. Ландзерите вече са започнали да губят представа за вре-
мето в този чужд свят с разрушения му пейзаж от развалини и отломки. Дори обедната
светлина има странен, призрачен оттенък заради постоянната мъгла от прах.
В подобен район на голяма концентрация войникът трябва по-ясно да осъзнава, че
войната има три измерения, като се има предвид опасността от снайперисти във висо-
ките сгради. Налага се да поглежда и към небето. Когато започват ударите на Луфтвафе,
германският пехотинец се просва на земята по същия начин като руснака. Постоянно се
страхуват да не би „Щуките“ да не видят червено-бяло-черните знамена със свастики,
които са разстлали, за да обозначат позициите си. Често изстрелват и сигнални ракети
за по-сигурно. Руските бомбардировачи също се спускат ниско – със сигурност доста-
тъчно ниско, за да се види червената звезда на опашката. Много по-високо в небето
изтребители проблясват на слънцето. Един наблюдател отбелязва, че те се извиват и
обръщат по-скоро като риби в морето, отколкото като птици във въздуха.
Шумът е постоянно изпитание за нервите им. „Въздухът е изпълнен с адския вой на
пикиращите „Щуки“ – пише един германски танков офицер, – с тътена на зенитни и
артилерийски оръдия, с рева на двигатели, с громоленето на танкови вериги, с воя на
минохвъргачките и „сталиновия орган“, с тракането на картечни пистолети от всички
страни и през цялото време чувстваме горещия лъх на град, където гори навсякъде.“ 275

Най-силно въздействат виковете на ранените. „Това не е човешки звук – пише в днев-

ника си един германец, – просто глух болезнен рев на диво животно.“ 276

В такива обстоятелства копнежът по дома се изостря. „Домът е толкова далече – о,

прекрасен дом! – пише с носталгия един войник. – Едва сега разбираме колко прекрасен
е всъщност.“ Руските защитници, от друга страна, явно смятат копнежа по дома за
277

лукс, който не могат да си позволят. „Здравей, скъпа Полина! – пише неизвестен войник
до жена си на 17 септември. – Добре съм и съм здрав. Никой не знае какво ще стане, но
ще поживеем и ще видим. Войната е трудна. Ти научаваш какво се случва на фронта от
новините. Задачата на всеки войник е проста: да унищожим колкото може повече фри-
цове и след това да ги отблъснем на запад. Липсваш ми много, но нищо не може да се
направи, защото ни делят няколко хиляди километра.“ На 23 септември войник на име
278

99
Сергей изпраща на съпругата си Льоля просто послание: „Германците няма да устоят
срещу нас.“ За дома не се споменава.
279

Новият опит на трите съветски армии на север да атакуват левия фланг на Шеста армия
на 18 септември не успява. Бързото прегрупиране на ескадрилите на Луфтвафе срещу
заплахата, заедно с контраатаките на XIV танков корпус, се оказва твърде ефективно в
откритата степ. На следващия ден опитът се повтаря, отново безуспешно. Всичко, което
трите армии постигат, и то на висока цена, е да опазят 62-ра армия от атаките на
Луфтвафе за по-малко от два дена.
Чуйков, знаейки, че облекчение няма да има, започва да прекарва през Волга 284-а
стрелкова дивизия на полковник Батюк, която се състои предимно от жители на Сибир.
Той ги държи в резерв под Мамаев курган, в случай че германците се сдобият с твърди
позиции около централния пристан и след това се насочат на север по брега на реката,
за да отрежат пътя на неговата армия в тил. На 23 септември сутринта, няколко часа
след като последните сибиряци на Батюк са стигнали до западния бряг на Волга, диви-
зията е хвърлена в атака в опит да изтласкат германците от централния пристан и да се
съединят със съветските войски, попаднали в изолация южно от Царица. Германските
дивизии обаче, макар и с цената на тежки загуби, ги принуждават да отстъпят. На този
ден, който по съвпадение е петдесет и вторият рожден ден на Паулус, германците най-
после осигуряват широкия коридор, който поставя левия фланг на 62-ра армия в обкръ-
жение южно от дефилето Царица.
С усърдието, което може да се очаква от тях, германците продължават опитите си да
сломят съпротивата в този южен сектор на Сталинград. Два дни по-късно постигат го-
лям пробив. Това предизвиква паника в две бригади от опълчението, които са вече на
практика без храна и боеприпаси. Разпадът обаче започва отгоре, както съобщават от
щаба на Сталинградския фронт на Шчербаков в Москва. Командирът на 42-ра специ-
ална бригада „напуснал отбранителната линия под предлог, че отива да се консултира
в щаба на армията“. Същото се случва с 92-ра специална бригада, въпреки че е била
280

подсилена с морски пехотинци. На 26 септември командирът и комисарят, последвани

от техния щаб, изоставят хората си също „под предлог, че отиват да обсъдят ситуацията
с висшето командване“, но всъщност се оттеглят в безопасност на големия остров Го-
лодний по средата на Волга. На следващата сутрин, „когато войниците научили, че ко-
мандирите им са ги изоставили, повечето се втурнали към брега на Волга и започнали
да си правят салове“. Някои от тях се опитват да доплават до Голодний върху дънери и
парчета плавей, други направо плуват. Врагът, забелязвайки отчаяните им опити да из-
бягат, открива огън с минохвъргачки и артилерийски оръдия и убива много от войни-
ците във водата.
„Когато майор Яковлев, командирът на картечния батальон, който е офицерът с най-
висок чин в бригадата между останалите на западния бряг, научава, че бригадният ко-
мандир е дезертирал и е посял паника сред войските, той поема командването на отбра-
ната.“ Скоро открива, че няма комуникации, тъй като свързочниците са сред онези, ко-
ито са избягали на острова. С помощта на лейтенант Солуцев Яковлев събира остава-
щите войски и установява отбранителна линия, която въпреки недостига на хора и бо-
еприпаси устоява на седем атаки през следващите 24 часа. През цялото това време бри-
гадният командир остава на острова. Дори не се опитва да изпрати още муниции на
останалите зад гърба му защитници. В опит да скрие какво става той изпраща фиктивни
доклади за бойните действия до щаба на 62-ра армия. Това не му помага особено. В
щаба на Чуйков стават подозрителни. Дезертьорът е арестуван и обвинен в „престъпно

100
неподчинение на Заповед № 227“. Въпреки че в доклада до Москва липсват подроб-
ности за присъдата, произнесена от трибунала на НКВД, трудно е да си представим, че
е била снизходителна.

101
 10.
Rattenkrieg22
Неудовлетворението на Хитлер заради липсата на успех в Кавказ и Сталинград дос-
тига връхната си точка на 24 септември, когато той уволнява генерал Халдер, началника
на Генералния щаб на сухопътните войски. Двамата мъже страдат от нещо като нервно
изтощение, което си причиняват взаимно. Халдер се дразни от това, което в неговите
очи е хаотично и маниакално вмешателство от страна на един аматьор, докато за фю-
рера всяка косвена критика на неговото ръководство е проява на недоволството на ре-
акционните генерали, които не споделят неговата воля за победа. Основната грижа на
Хитлер, както отбелязва Халдер в дневника си през онази нощ, е „необходимостта да се
втълпи на Генералния щаб фанатична вяра в неговата Идея“. Това заостряне на внима-
281

нието върху подчиняването на Генералния щаб само по себе си замества борбата. Не е

трудно да си представим какви са последствията. Една опасна ситуация лесно може да
се превърне в катастрофа.
След кавгата с Йодл и Лист Паулус дочува, че ще бъде назначен да замества Йодл като
началник на оперативния щаб на Вермахта. Много се говори, че генерал фон Зайдлиц
ще го наследи като командващ на Шеста армия. Хитлер обаче решава да се придържа
към добре познати лица. Йодл е възстановен, а сервилният фелдмаршал Кайтел запазва
поста си, за да поддържа увереността на фюрера в неговия военен гений и да помага за
нацификацията на армията. Професионалните офицери го наричат „Лакайтел“, или „ки-
мащото магаре“, но те презират и много други генерали заради тяхната липса на мо-
рална смелост. „Генералният щаб се е запътил право към собственото си унищожение –
пише Гроскурт на генерал Бек, който по-късно ще стане глава на Юлския заговор. – В
него вече няма и капка чест.“ Единствената утеха на Гроскурт е, че неговият корпусен
282

командир генерал Щрекер и колегите му офицери от щаба на XI корпус изпитват съ-

щите чувства. „Истинско удоволствие е да бъдеш заедно с такива мъже.“
Отстраняването на Халдер, освен че бележи края на Генералния щаб като независим
орган за планиране, лишава Паулус от единствения му останал покровител в критичен
момент. Той сигурно тайно е недоволствал, че губи шанса за ново назначение. Хитлер
е казал, че с Шеста армия би могъл да щурмува небесата, само че Сталинград още не е
паднал. Екип от пропагандното министерство чака градът да бъде превзет, „готов да
заснеме издигането на знамената“ , а пресата моли за разрешение да обяви „Stalingrad
283

Gefallen!“, тъй като собственият щаб на Паулус е съобщил на 26 септември, че „бойното

знаме на Райха се развява над Партийния дом в Сталинград!“ . Дори Гьобелс започва
284

да се безпокои, че германската преса представя събитията „в твърде розова светлина“.

285

Редакторите са инструктирани да изтъкват трудността и сложността на бойните дейст-

вия. Една седмица по-късно обаче той е изпълнен с увереност, че „падането на Сталин-
град може да се очаква със сигурност“, а после, три дни по-късно, настроението му пак
се променя и той нарежда да бъдат изведени на преден план други събития.
Натискът и критиките, на които е подложен Паулус „от сутрин до вечер“, задето не е
превзел Сталинград, го правят „изключително нервен“ според Гроскурт. Напрежени-
286

ето изостря хроничната му дизентерия. Щабните офицери забелязват, че тикът от лявата

страна на лицето му се засилва. В щаба на Шеста армия в Голубински, село на западния

22
Война на плъхове. – Б.пр.

102
бряг на Дон, той се взира в подробната едромащабна карта на Сталинград. Голяма част
от града вече е превзета, а по оценка на разузнавателния му щаб съветските загуби са
приблизително двойно по-големи от германските. Той може да се надява единствено
Хитлер да е прав, като казва, че резервите на противника ще бъдат изчерпани всеки
момент. Собствените му ресурси се топят бързо, а удивителната издръжливост на врага
смайва всички.
Голяма част от критиките, насочени срещу него, се основават на факта, че Шеста ар-
мия, с два корпуса от Четвърта танкова армия, е най-крупното формирование в герман-
ските сухопътни сили с численост около 300 000 души. Външните наблюдатели, които
нямат преки впечатления от бойните действия, не могат да разберат проблема. Със си-
гурност може да се каже, че Паулус би могъл да използва войските си по-добре, но кри-
тиците изглежда забравят, че докато приблизително осем от неговите дивизии са анга-
жирани с боевете в града, други единайсет дивизии заемат фронтова линия от близо 200
километра, простираща се през по-големите и по-малки завои на Дон и през степта до
Волга северно от Ринок, както и една ивица южно от Сталинград, срещу Бекетовка. (Вж.
Карта 4.) Една-единствена дивизия остава в резерв.
На северния фланг, в степта, която става все по-неприветлива, XI сухопътен корпус на
Щрекер, VIII сухопътен корпус на генерал Валтер Хайц и XIV танков корпус на Хубе
са атакувани постоянно от четири съветски армии, които се опитват да облекчат натиска
върху самия град. Отдясно IV сухопътен корпус на генерал Йенеке (срещу 64-а армия
на генерал Шумилов) се съединява със слабата румънска Четвърта армия – прекомерно
разтегната отбранителна линия, която изтънява и свършва в Северен Кавказ. Като цяло
командването на Ерьоменко включва 62-ра армия на Чуйков, 64-а армия около Беке-
товка, 57-а армия пò на юг и отвъд езерото Сарпа, 51-ва армия, която държи позициите
при останалите езера, и накрая – 28-а армия, която стига до пустошта на Калмикската
степ на юг.
За германските, румънските и руските армии на южния фланг войната в степта е в
общи линии като Първата световна, само че с по-добри оръжия и с епизодичното учас-
тие на модерна авиация. За бронираните части по двата фланга опалените от слънцето
равнини, по които са се носили като бойни кораби с пълна скорост само седмици преди
това, сега изглеждат дълбоко потискащи. Липсата на дървета и планини събужда нос-
талгия у жителите на Южна Германия и Австрия. Дъждовете на влажния есенен сезон,
распутица, създават отвратителни условия. Войниците в землянките, които слушат
дъжда и гледат как нивото на водата се покачва до над глезените им, нямат кой знае
какво да правят, освен да мислят за окопната болест и да наблюдават мокрите плъхове,
които гризат труповете на неутралната полоса. Разузнавателните патрули, внезапните
набези и пробните атаки са единствените действия от двете страни. Малки групи се про-
мъкват напред до вражеската линия, след което мятат гранати в окопите. Единствената
промяна идва на 25 септември, когато 51-ва и 57-а армия атакуват румънските дивизии
на юг от Сталинград по линията на солените езера и ги изтласкват назад, но не успяват
да отклонят германски дивизии от града по този начин.
Битките в самия Сталинград се водят по коренно различен начин. Това е нова форма
на бойни действия, концентрирани сред развалините на мирновременния живот. Отпа-
дъците от войната – изгорели танкове, гилзи от снаряди, телефонни кабели и сандъци
от гранати – са смесени с останките от покъщнина – железни рамки на легла, лампи и
домакински прибори. Василий Гросман пише за сражения „в осеяни с тухли полуразру-

103
шени стаи и коридори“ на жилищни блокове, където още може да се види ваза с увех-
нали цветя или тетрадка с домашното на някое момче, разтворена на масата. От наб-
287

людателния си пост високо в някоя разрушена сграда артилерийският наблюдател със

стереотръба понякога може да следи за вражески цели през удобна дупка от снаряд в
стената, седнал на кухненски стол.
Германските пехотинци мразят да се сражават в сгради. Такъв близък бой, който на-
рушава конвенционалните военни граници и измерения, ги дезориентира психологи-
чески. През последната фаза на септемврийските сражения и двете страни са се опит-
вали да превземат един голям тухлен склад на брега на Волга близо до устието на Ца-
рица, който има четири етажа от страната на реката и три откъм сушата. В един момент
сградата е като „многослойна торта“ с германци на най-горния етаж, руснаци по сре-
288

дата и още германци най-долу. Врагът често е неразпознаваем, тъй като всички уни-
форми са набити с еднакъв сивокафяв прах.
Германските генерали явно не са си представяли какво очаква техните дивизии в раз-
рушения град. Те губят значителните си предимства от блицкрига и в много отношения
са принудени да се върнат към методите от Първата световна война въпреки твърдени-
ята на техните специалисти по теория на военното дело, че окопната война е била „отк-
лонение от военното изкуство“ . Шеста армия например се вижда принудена да отго-
289

вори на съветската тактика, като преоткрие „ударните клинове“, въведени през януари
1918 г.: щурмови групи от по десет души, въоръжени с картечница, лека минохвъргачка
и огнехвъргачки за прочистване на бункери, мазета и канали.
Боевете в Сталинград са по своему по-страшни дори от сляпото клане при Вердюн.
Ръкопашният бой в разрушени сгради, бункери, мазета и канали скоро е наречен от гер-
манските войници „война на плъхове“ – Rattenkrieg. Неговата безпощадна близост ужа-
сява генералите, които чувстват, че бързо губят контрол върху събитията. „Врагът е не-
видим – пише генерал Щрекер до един свой приятел. – Засадите от мазета, полуразру-
шени стени, скрити изкопи и фабрични руини взимат големи жертви сред нашите
войски.“290

Германските командири открито потвърждават майсторството на руснаците в маски-

ровката, но малко от тях признават, че собствената им авиация е създала идеалните ус-
ловия за защитниците. „Не е останала и една къща – пише до близките си германски
лейтенант, – а само изгоряла пустош, неразличима маса от отломки и развалини, която
е почти непроходима.“ В южния край на града офицерът за свръзка на Луфтвафе с 24-
291

а танкова дивизия пише: „Защитниците се съсредоточават и укрепяват в участъците на

града, изложени на нашите атаки. В парковете има вкопани в земята танкове или само
танкови куполи, а противотанковите оръдия, скрити в мазетата, затрудняват много дви-
жението на нашите настъпващи танкове.“ 292

Планът на Чуйков е масовите атаки на германците да се насочват във формата на фу-

ния и да се разкъсват с помощта на „вълноломи“. Укрепени сгради, заети от пехотинци
с противотанкови пушки и картечници, ще отклоняват нападателите по маршрути, къ-
дето изчакват замаскирани танкове Т-34 и противотанкови оръдия, наполовина заро-
вени в руините отзад. Когато германските танкове атакуват с пехотата, основен прио-
ритет на защитниците е да ги разделят. Руснаците използват окопни миномети, като се
стремят мините им да попадат точно зад танковете, за да подплашат пехотинците, до-
като противотанковите оръдия стрелят по самите танкове. Канализираните подстъпи се
минират предварително от сапьори, сред които смъртността е най-висока в сравнение с
всички други войски. „Една грешка, и няма да вечеряш повече“ е неофициалното им

104
мото. Облечени в камуфлажни костюми след настъпването на снеговете, те излизат
293

навън през нощта, за да заложат противотанкови мини и да ги прикрият. Опитен сапьор

поставя до трийсет мини за една нощ. Прочути са и с това, че понякога излизат на бегом
от укритието, за да хвърлят мина пред някой напредващ германски танк.
Голяма част от боевете се състоят не от големи атаки, а от нестихващи, смъртоносни
дребни сблъсъци. Битката се води от ударни отряди, обикновено по шест до осем души,
от „Сталинградската академия по уличен бой“. Въоръжават се с ножове и наострени
сапьорски лопатки, за да убиват безшумно, както и с картечни пистолети и гранати.
(Недостигът на лопатки е толкова голям, че мъжете издълбават името си на дръжката и
спят с глава върху металната част на лопатката, за да не им я открадне някой.) Ударните
отряди, изпратени в подземната канализация, са подсилени с огнехвъргачки и сапьори,
които носят експлозиви. Шестима сапьори от гвардейската дивизия на Родимцев дори
успяват да открият шахта под едно от германските укрепления и го взривяват със 130
килограма експлозиви.
Разработва се и по-обща тактика, която се основава на разбирането, че германските
армии нямат достатъчно резерви. Чуйков заповядва да наблегнат на нощните атаки
главно поради практическото съображение, че Луфтвафе не може да реагира тогава, но
също и защото е убеден, че германците са по-уплашени през тъмните часове и това ще
ги доведе до изтощение. Германският пехотинец започва да изпитва особен страх от
сибиряците от 284-а стрелкова дивизия на полковник Батюк, които имат славата, че са
родени ловци на всякакъв вид плячка. „Да можехте да разберете само какво е страх –
пише един германски войник в писмо, заловено от руснаците. – При най-малкото шу-
молене натискам спусъка и изстрелвам откоси от трасиращи куршуми с картечни-
цата.“ Импулсът да стреляш по всичко, което се движи нощем, който понякога предиз-
294

виква серия изстрели от еднакво изнервените часовои в цял един сектор, несъмнено
допринася за факта, че само през септември германците са изразходвали 25 милиона
патрони. Руснаците поддържат напрежението също и като изстрелват сигнални ракети
295

в нощното небе от време на време, за да създадат впечатление за предстояща атака. Съ-

ветската авиация, отчасти за да избегне „Месершмитите“ през деня, всяка нощ неотс-
тъпно извършва поредица от набези срещу германските позиции. Това е друга част от
тактиката за постепенно сломяване на съпротивата, предназначена да изтощава герман-
ците и да опъва нервите им.
Руснаците използват както двумоторните си нощни бомбардировачи, които привличат
огъня на всяка германска зенитна батарея на фронта, така и голям брой маневрени малки
биплани „У-2“, които пускат малки бомби при нощните нападения. „Руснаците бръмчат
над нас по цяла нощ“ – пише един ефрейтор от сапьорните войски до близките си у
дома. Най-лошото е зловещата промяна на звука. Отдалеч „У-2“ наподобява един от
296

многото си прякори, „шевната машина“. След това, при приближаването към целта, пи-
лотът изключва двигателя, за да се спусне, планирайки като граблива птица. Единствен
звук остава свистенето на обтяжките му във въздуха, докато бомбата падне. Макар бом-
беният товар да е само 400 кг, психологическият ефект от самолета е значителен. „Ле-
жим изтощени в дупките си и ги чакаме“ – пише друг войник. „У-2“ се сдобива с по-
297

вече прякори от всяка друга машина или оръжие в Сталинград. Сред тях са „дежурният
сержант“ (заради начина, по който се появява ненадейно), „среднощният бомбардиро-
вач“, „машината за кафе“ и „железопътната врана“. Шеста армия отправя искане към
щаба на групата армии да поддържа натиска на Луфтвафе върху руските летища с де-
нонощни атаки. „Неоспоримото въздушно превъзходство на руснаците нощно време е

105
достигнало нетърпимо ниво. Войниците не си почиват и силите им скоро ще рухнат
напълно.“ 298

В оцелелите архиви не се споменава открито за случаи на боен стрес. Медицинските

власти в Германия обикновено използват евфемистичното название „изтощение“, по-
добно на англичаните, но предписанията са по-близки до бруталната прямота на Черве-
ната армия. Германската армия открай време отказва изобщо да признае съществува-
нето на това явление. През 1926 г., близо седем години преди Хитлер да вземе властта,
бойната невроза просто е анулирана като здравословен проблем заедно с пенсията, ко-
ято е вървяла заедно с нея. С отричането на заболяването по тази логика се отменя и
съответната причина за напускане на фронта. Нервното разстройство се квалифицира
като проява на страхливост и следователно може да бъде определено като престъпле-
ние. Затова е невъзможно да се каже какъв процент от дисциплинарните нарушения и
от двете враждуващи страни при Сталинград, особено дезертьорството, са следствие от
шока от сраженията и общото напрежение. Всичко, в което можем да сме сигурни на
базата на изследвания върху сходни ситуации, е, че жертвите на боен шок сигурно са
започнали рязко да се увеличават през септември, когато маневрената война се е пре-
върнала на практика в позиционна война на унищожение. Психологическите щети най-
вероятно са нараснали много (ако се съди по британските изследвания за случаите на
боен шок при Анцио и в Нормандия) в момента, когато войските са се оказали прико-
вани на място или обкръжени.
Основните разногласия на Чуйков със старшите офицери във фронтовия щаб засягат
разполагането на дивизионните, армейските и фронтовите артилерийски полкове. Нак-
рая той успява да наложи мнението си, че тези части трябва да са базирани на източния
бряг на Волга просто защото на западния при неговите войски няма достатъчно място
за тях. Освен това все по-трудно ще бъде доставянето на достатъчно количество арти-
лерийски снаряди през Волга, а „в Сталинград полевото оръдие не струва нищо без сна-
ряди“.299

„Една къща, превзета от руснаците, друга, превзета от германците – нахвърля Василий

Гросман в бележника си малко след като пристига там. – Как може да се използва тежка
артилерия в подобна битка?“ Скоро открива отговора. Съветската артилерия, струпана
на отсрещния бряг на Волга, както е настоявал Чуйков, не се опитва да обстрелва пред-
ните позиции на германците. Целта ѝ е да бие по комуникационните линии на врага и
преди всичко – да удря по батальоните, които се подреждат за атака. За тази цел десетки
офицери наблюдатели от съветската артилерия се крият подобно на снайперисти по пок-
ривите на разрушени сгради. Германците, които ясно осъзнават опасността от тях, ги
третират като първостепенна цел за собствените си снайперисти или противотанкови
оръдия.
Всеки път, когато бъде забелязана концентрация на германски войски и координатите
на целта бъдат предадени по радиовръзка или полеви телефон до батареите на източния
бряг, интензивността на огъня е опустошителна. „От другата страна на Волга сякаш це-
лият всемир се тресеше от могъщия рев на тежки оръдия – пише Гросман. – Земята тре-
переше.“ 300

Единствените артилерийски батареи, останали на западния бряг, са ракетните уста-

новки „Катюша“, монтирани върху камиони. Скрити зад високия бряг на Волга, те дават
заден ход почти до водата, изстрелват шестнайсетте си ракети в бърза серия и пак се
връщат напред. Съветската ракетна установка е психологически най-ефективното от

106
всички далекобойни оръжия на Червената армия. Нейните шестнайсет 130-милимет-
рови ракети, всяка с дължина близо 1,50 м, се изстрелват бързо една след друга със звук,
който кара сърцето да замре. Много от хората, които за пръв път чуват залпа на „Ка-
тюшите“, решават, че започва въздушна атака. Войниците от Червената армия са измис-
лили името „Катюша“ заради кресчендото в мелодията със същото име, най-популяр-
ната руска песен през цялата война. В нея Катюша обещава на своя годеник да пази
жива любовта им в сърцето си, докато той защитава Родината на фронта.
Руските войници демонстрират презрение към германския аналог на това оръжие –
шестстволния миномет, известен с името „Небелверфер“. Наричат го „скърцалото“ или
„магарето“ заради острия звук, който издава, или пък „Ванюша“ (умалително от „Иван“,
както „Катюша“ е умалително от „Катя“). В 62-ра армия се шегуват какво ли ще се
случи, ако „Ванюша поиска да се ожени за Катюша“.23 301

Чуйков скоро разбира, че основните оръжия на пехотата в Сталинград ще бъдат кар-

течният пистолет, гранатата и снайперската пушка. След Зимната война с опустошител-
ните атаки на финските скиорски войски, стрелящи в движение, Червената армия възп-
риема идеята за осемчленни отряди с картечни пистолети, които при необходимост мо-
гат да участват в боя, качени върху танк Т-34. В уличните битки на територията на Ста-
линград отрядите с такъв размер се оказват идеални за близък бой. Става ясно, че ръч-
ните гранати са от основно значение при прочистването на къщи и бункери. Червеноар-
мейците ги наричат „джобна артилерия“. Оръжието е ефективно и в отбрана. По заповед
на Чуйков гранатите се складират готови за употреба в ниши, изкопани отстрани на
всяка траншея. Не е изненадващо, че стават и много злополуки, причинени от необу-
чени войници. В една рота е убит вторият в командването офицер, а няколко души са
сериозно ранени от граната, неправилно използвана от наскоро пристигнал новобранец.
Други загиват, когато някои войници, предимно от централна Азия, се опитват да наго-
дят взети от германците детонатори за собствените си гранати. „Необходимо е допъл-
нително обучение за боравене с оръжие“ – докладва началникът на политическия отдел
до военния съвет на Сталинградския фронт. 302

Друго оръжие, чието използване често е еднакво опасно и за двете страни, е огнехвър-
гачката, която e ефективно средство за сплашване при прочистване на тунели от кана-
лизацията, мазета и недостъпни укрития. Въоръженият с нея знае, че веднага щом бъде
забелязан от враговете, ще стане първата цел за техните куршуми.
Войниците от Червената армия с удоволствие изобретяват разни приспособления, с
които да убиват германци. Измислят се нови и нови капани, всеки с по-хитроумна кон-
струкция и по-непредвидимо действие от предишния. Ядосан от неспособността да от-
върнат на атаките на „Щуките“, батальонният командир капитан Илгачкин решава за-
едно с един от войниците, редник Репа, да конструират собствен модел противовъз-
душно оръдие. Те прикрепват една противотанкова пушка към спиците на колело от
каруца, което на свой ред е монтирано на висок кол, забит в земята. Илгачкин прави
сложни изчисления на базата на дулната скорост на оръдието и приблизителната ско-
рост на пикиращ самолет, но дали „мършавият и меланхоличен“ Репа е обърнал вни- 303

мание на тези числа, е друг въпрос. Във всеки случай изобретението има известен успех,
защото Репа успява да свали три „Щуки“.
Същинските зенитни батареи също коригират тактиката си. „Щуките“ се появяват на
височина между 1200 и 1500 метра, правят вираж през крило, за да пикират под ъгъл от

23
Списъкът от прякори и жаргонни думи е безкраен. Куршумите са „слънчогледови семки“, а мините са „краставички“.
„Език“ означава вражески часовой, пленен за разпит. – Б.р.

107
около 70 градуса, и пускат сирената. Излизат от пикиране на височина малко под 600
метра. Артилеристите от противовъздушните батареи се научават да правят огнена за-
веса, за да улучат бомбардировачите или в момента, когато започват пикирането, или
когато излизат от него. Стрелбата по тях, докато се спускат, е прахосване на боеприпаси.
Друго устройство е изобретено от Василий Иванович Зайцев, който скоро става най-
прочутият снайперист в армията при Сталинград. Зайцев прикрепва телескопичния мер-
ник от своята снайперска пушка към противотанково оръдие, за да обезврежда картечни
гнезда, като вкарва снаряда точно в амбразурата им. Скоро обаче открива, че зарядите
в масово произвежданите боеприпаси не са достатъчно надеждни за точна стрелба. Чо-
век може да се прослави дори като използва конвенционални оръжия. Бездико, мино-
метният ас в дивизията на Батюк, е прочут с това, че изстрелва шест мини във въздуха
едновременно. Тези истории се използват, за да се разпространи сред войниците култ
към специалните умения. Девизът на 62-ра армия е: „Пази оръжието като очите си.“ 304

„Гарнизоните“ на укрепените сгради, които играят толкова централна роля в страте-

гията на Чуйков и включват млади жени, санитарки или свързочници, търпят големи
лишения, когато са откъснати от своите за няколко дни. Налага се да понасят прах, дим,
глад и което е най-лошото, жажда. Градът е без прясна вода, откакто помпената станция
е била унищожена от набезите през август. Макар и да са наясно с последствията от
пиенето на замърсена вода, отчаяните войници стрелят по канализационните тръби с
надеждата да изцедят няколко капки.
Снабдяването на предните позиции с храна е постоянен проблем. Едно противотан-
ково подразделение има готвач, казански татарин, който пълни големи армейски тер-
моси със супа, завързва ги на гърба си и пълзи под огъня към фронтовите позиции. Ако
термосът бъде улучен от шрапнел или куршуми, горкият готвач подгизва целият. По-
късно, когато студовете стават наистина силни, супата или чаят замръзват и той „се
покрива с ледени висулки, докато се върне обратно“. 305

В условия, където фронтовите линии не са ясно определени, а на места защитата в

дълбочина е не повече от няколкостотин метра, командните постове са не по-малко уяз-
вими от предните позиции. „Снарядите, които избухваха върху нашия команден пост,
бяха нещо обичайно – пише от болницата до свой приятел полковник Тимофей Наумо-
вич Вишневски, командир на артилерийската дивизия на 62-ра армия. – Когато излизах
от бункера, от всички страни се чуваха гърмежи на картечни пистолети. Понякога ни се
струваше, че отвсякъде сме заобиколени от германци.“ Един германски танк стига
306

точно до входа на бункера и „корпусът му препречи единствения изход“. Налага се

Вишневски и неговите офицери да прокопаят проход, за да спасят живота си, като из-
лязат от другата страна в дерето. Полковникът е сериозно ранен. „Лицето ми е напълно
обезобразено – пише той, – така че вече ще бъда най-низша форма на живот в очите на
жените.“
Германските командни бункери не са изложени на такъв риск през септември и октом-
ври и обичайният еднометров пласт земя върху дървените греди служи като достатъчна
защита срещу „Катюшите“. Основната опасност е пряк удар от тежката артилерия от
другата страна на Волга. Дивизионните и полковите командири са загрижени колкото
за ефективността, толкова и за личните удобства. До кошчето с бренди или вино от
Франция стои грамофон. В бункерите, където въздухът е влажен и спарен, някои офи-
цери свикват да носят спортни панталони, дори шорти за тенис, защото бойните им
дрехи са заразени с въшки.

108
 Техните войници живеят в много по-неуреден свят. Вместо „лека нощ“ те си пожела-
ват „спокойна нощ“ през опасните тъмни часове. В мразовитата сутрин се събуждат с
вкочанени стави и подобно на гущери търсят някое слънчево петно в дъното на окопа,
за да се сгреят на топлите лъчи. На дневна светлина, когато се чувстват по-смели, гер-
манците подвикват обиди и заплахи от фронтовата си линия: „Русначета! Времето ви
изтече!“ или „Хей, рус, бул-бул, сдавайся!“, което на техния развален руски означава:
„Предай се или ще изпускаш мехурчета!“ Идеята как ще натикат съветските войски об-
ратно във Волга, където ще се издавят като стадо в паническия си бяг, става постоянен
рефрен.
В затишията между битките руснаците също търсят слънчеви местенца, които не са
под прицела на вражеските снайпери. Окопите понякога приличат на работилници, къ-
дето гилзите от снаряди се преправят на газени лампи с парцален фитил, а гилзите от
патрони – на запалки. Дажбата остър тютюн, махорка, или нейната липса е постоянна
грижа. Познавачите твърдят, че за свиването на дебелите влакнести цигари от махорка
не бива да се използва цветна хартия, а само вестникарска. Предполага се, че печатарс-
кото мастило допринася за вкуса им. Руските войници пушат непрекъснато по време на
битка. „Позволено е да се пуши в бой – казва на Симонов един боец, въоръжен с проти-
вотанкова пушка, – не е позволено да пропускаш целта. Пропуснеш ли я веднъж, никога
вече няма да запалиш.“
Още по-важна от тютюна е дажбата от водка, която на теория е 100 грама на ден. Ко-
гато извадят водката пред тях, мъжете млъкват и се втренчват в бутилката. Напрежени-
ето от битката е толкова голямо, че дажбата никога не се смята за достатъчна и войни-
ците са готови да стигнат до крайности, за да задоволят своята потребност. Хирурги-
ческият спирт рядко се използва по официалното си предназначение. Мъжете пият де-
натуриран спирт и даже антифриз, след като ги прекарат през филтър от активен въглен
или противогаз. Много войници са изхвърлили противогазите си при отстъпленията
през миналата година, така че онези, които са ги запазили, могат да ги спазарят. После-
диците понякога са много по-лоши от тежко главоболие. Повечето пострадали се възс-
тановяват, защото са млади и здрави и рядко прибягват до тази процедура, но онези,
които го правят твърде често, ослепяват.
В армиите на открито в степта войниците през зимата често изпиват до един литър
алкохол дневно. Набавят си допълнително количество, като пропускат да съобщят за
убитите и си разпределят техните дажби или като разменят униформи и части от екипи-
ровката си със селяни в тила. Домашно приготвените спиртни напитки, придобити по
този начин от войските в Калмикската степ, включват „всеки възможен вид алкохол,
дори направен от мляко“. Подобна търговия се оказва по-опасна за цивилните, откол-
307

кото за войниците. Един „военен трибунал към силите на НКВД“ осъжда две жени на
по десет години в Гулаг за това, че са разменяли алкохол и тютюн срещу парашутна
коприна, от която шиели бельо. 308

Медицинското обслужване в Червената армия рядко е смятано за приоритет от коман-

дирите. Тежко раненият войник излиза от боя и основната грижа на старшите офицери
е да го заменят. Това отношение обаче не разколебава най-храбрите фигури на бойното
поле в Сталинград – санитарите, които са предимно студентки или момичета, завър-
шили гимназия, и са преминали само елементарно обучение за оказване на първа по-
мощ.
В 62-ра армия санитарната рота, състояща се от 100 души, се командва от Зинаида
Георгиевна Гаврилова, осемнайсетгодишна студентка по медицина, която е назначена

109
на тази длъжност по настоятелна препоръка от кавалерийския полк, където е служила
преди това. Нейните санитарки, повечето не много по-възрастни от самата нея, трябва
да победят страха си и да пълзят напред под интензивния обстрел, за да стигнат до ра-
нените. След това ги издърпват настрани, докато стане безопасно да ги пренесат на гръб.
Трябва да са „силни физически и духовно“, както се изразява тяхната командирка. 309

Изобщо не стои въпросът дали медицинският персонал трябва да участва в боя. Кра-
сивата Гуля Корольова, двайсетгодишна девойка от известна московска фамилия лите-
ратори, е оставила наскоро родения си син в столицата и се е записала доброволно като
медицинска сестра. За нея се споменава, че докато е служила в 214-а стрелкова дивизия
в 24-а армия на северния фланг, е „прибрала над сто ранени войници от предната линия
и сама е убила петнайсет фашисти“. Тя е посмъртно наградена с орден „Червено
310

знаме“. Наталия Качневская, сестра в един гвардейски стрелкови полк, по-рано студен-
тка по театрално изкуство в Москва, върнала двайсет ранени войници в един-единствен
ден и „хвърляла гранати срещу германците“. Щабът на Сталинградския фронт награж-
311

дава (посмъртно) за смелостта и друга санитарка, Кочневсакя, която заминала добро-

волно на фронта и изнесла от огневата линия повече от 20 войници. Дори след като 312

била ранена два пъти, тя продължила да превързва и пренася офицери и войници. 24

Саможертвата на тези санитарки често се оказва напразна заради отношението, което
получават спасените от тях впоследствие. Ранените, които са занесли или завлекли до
брега на Волга, остават без грижи чак до късно след като се стъмни, когато ги натовар-
ват като чували с картофи на снабдителните лодки, опразнени за връщане. Когато сто-
варват ранените на другия бряг, условията са понякога дори по-лоши, както открива
една жена, служеща във военновъздушните сили.
Оцелелите от един разформирован авиационен полк, които са прекарали нощта в го-
рите източно от Волга, се събуждат призори от странен звук. Озадачени, те пропълзяват
между дърветата към речния бряг, за да разберат какво става. Там виждат „хиляди ра-
нени, докъдето стига погледът“ , оставени на пясъчните насипи, след като са били до-
313

карани от другата страна на Волга с ферибота през нощта. Пострадалите молят за вода
или „крещят и плачат, защото са загубили ръце или крака“. Хората от наземните авиа-
ционни екипажи се заемат да им помогнат, доколкото могат. Бившата акушерка Клав-
дия Стерман се зарича, че когато стигнат до Москва, ще подаде молба да я прехвърлят
в някоя фронтова медицинска част.
Оцеляването не е гарантирано дори за онези, които стигат до някоя от двайсетината
полеви болници на източния бряг на Волга. Условията в червеноармейските болници са
такива, че въпреки присъствието на някои от най-добрите руски лекари те приличат по-
вече на месопреработвателни фабрики. Полевата болница в Балашов, специализирана
за рани на краката и ръцете, на около 10 километра от града, е много оскъдно обзаве-
дена. Вместо нормални болнични легла тя има триетажни койки. Една млада, новоприс-
тигнала жена хирург, се безпокои не само за физическото състояние на ранените. „Те
често се затварят в себе си и не искат да общуват с никого.“ Първоначално тя предпо-
314

лага, че ранените войници, докарани от другата страна на Волга, далече от сталинград-

ския „ад“, изобщо няма да искат да се върнат. „Точно обратното: стана очевидно, че

24
Като се изключи добре познатото име на Екатерина Петлюк, член на танков екипаж, жените, които се сражават като
войници в града, са съвсем малко. Във военновъздушните войски, които поддържат Сталинградския фронт, обаче има
женски полк бомбардировачи, чиято водачка е прочутата авиаторка Марина Раскова. „Никога не я бях виждал отблизо –
пише в дневника си Симонов, след като я е срещнал на летището Камишин – и нямах представа, че е толкова млада и
толкова красива. Може би си го спомням толкова добре, защото скоро след това чух, че е убита.“ 315

110
войниците и офицерите искат да се върнат обратно на фронта.“ Пациентите с ампути-
рани крайници определено не демонстрират чувство на облекчение, че няма да участват
в боевете. Всъщност повечето от осакатените и получилите трайни белези, като полков-
ника от артилерията с разполовено от шрапнел лице, смятат, че вече не са истински
мъже.
Оскъдните дажби не допринасят нито за възстановяването, нито за повдигането на
духа. Гросман развълнувано приема, че такава е съдбата на Русия в този момент. „В
болницата ранените получават съвсем малко парче осолена херинга от сестрите, които
го нарязват много внимателно – нахвърля той в бележника си. – Това е бедност.“ В 316

онези дни, преди очите му да се отворят, той явно е неспособен да осъзнае истината.
Съветската логика безмилостно диктува най-добрите дажби да отиват при войските на
фронта. Ранените, ако имат късмет, получават по три порции елдена каша на ден и нищо
друго. Осолената херинга, която Гросман е видял, е изключителен деликатес.
По-красноречив намек за отношението към медицинското обслужване на Сталинград-
ския фронт се съдържа в резултатите от „социалистическото съревнование“ в болни-
ците, докладвани на Шчербаков в Москва. Първи са доставчиците, втори – хирурзите,
317

и трети – шофьорите. На каквито и критерии да се основава това, то е абсолютно оскър-

бление към истинската саможертва на медицинските работници, които дават толкова
много от собствената си кръв за преливане – понякога два пъти за една вечер, – че често
припадат. „Ако те не дават кръв, войниците ще умрат“ – се обяснява в един доклад. 318

В голямата битка на взаимно изтощение партидите с ранени, превозвани на източния

бряг, трябва да бъдат компенсирани с прясно „пушечно месо“, което се докарва в града
през Волга. Ставката изпраща на 62-ра армия подкрепления на час по лъжичка, като я
подсилва с дивизии, които да заместят вече унищожените. Новите батальони се закарват
под строй до реката нощем, под надзора на войски от НКВД. Те могат само да се взират
отдалече към осветения от пламъци град на хоризонта отсреща и да се опитат да не
обръщат внимание на миризмата на изгоряло. Отделни участъци от реката още са пок-
рити с горящ петрол. На много от корабите също има подразделения от НКВД, готови
да застрелят всеки, който се хвърли през борда в последен опит да избегне съдбата си
на западния бряг. За много от тях избухващите в реката германски снаряди са доста-
тъчни, за да ги доведат до умопомрачение. Ако такъв войник изпадне в паника, някой
сержант или офицер го застрелва на място и изхвърля тялото му през борда.
Плавателните съдове, на които се качват, носят всички белези, издаващи опасностите
от преминаването. Казват, че един от пожарните катери, преоборудван като военномор-
ски съд за волжката флотилия, при един двупосочен курс бил пробит от куршуми и сна-
ряди на 436 места; само около един квадратен метър от корпуса му останал незасегнат.
Най-лесните мишени за германските оръдия са саловете, използвани от инженерните
полкове за превоз на тежки доставки за града, например дървен материал за бункерите.
Когато един от тези салове доплава до западния бряг, донесен от течението, и войниците
на сушата се притичват да помогнат за разтоварването, те откриват един лейтенант от
сапьорните войски и трима от войниците му, направени на решето от картечен огън –
до такава степен, че „изглеждаше като че ли просмуканите с вода дървени трупи на сала
и човешките тела са били разкъсани свирепо от железни зъби“. 319

В щаба на Шеста армия знаят, че с наближаването на зимата няма време за губене.

Още преди превземането на Червения площад и силоза за зърно южно от Царица гер-
манците започват да се готвят за решаващ удар в северната, индустриална половина на
града.

111
 Чуйков се е преместил в новия си щаб на брега на Волга на 800 метра северно от ме-
талургичния завод „Червеният октомври“ рано сутринта на 18 септември. Офицерите
му обаче са избрали незащитено място точно под един голям петролен резервоар, който
смятат за празен.
Полагат се големи усилия нощно време да се доставят повече муниции и други при-
паси, както и подкрепления, които слизат на брега зад заводите „Червеният октомври“
и „Барикади“. Второстепенният персонал, който би могъл да бъде по-полезен другаде,
е евакуиран. По-голямата част от противовъздушната защита около сталинградската
електроцентрала е била разбита, а складът ѝ за боеприпаси – разрушен, така че младите
жени от оцелелите оръдейни разчети на 25 септември са изтеглени на изток през Волга,
където са разпределени в други батареи.
В 6,00 ч. (германско време) на 27 септември, неделя, офанзивата започва с масирана
бомбардировка. Докато „Щуките“ се отделят една по една и се впускат в атака с виещи
сирени, силуетите им с крила, напомнящи чайки, се открояват на фона на есенната зора.
На земята две танкови и пет пехотни дивизии настъпват срещу главния триъгълен клин,
който се издава на запад от брега на Волга.
Изпреварвайки основния удар на германската операция северно от Мамаев курган, 62-
ра армия провежда няколко отвличащи атаки от южната му страна. Това като че ли пот-
върждава преувеличените подозрения на някои германски щабни офицери, че на тяхна
територия са се промъкнали руски свързочници, които подслушват германските на-
земни телефонни линии. Те не могат да приемат, че приготовленията за тяхната атака
са били толкова очевидни.
Съветските войски са съсредоточили основните си усилия върху това да подготвят
противотанкови препятствия и минни полета с голяма плътност пред основните про-
мишлени предприятия, които се простират на 8 километра северно от Мамаев курган:
химическия завод „Лазур“, металургичния „Червеният октомври“, оръжейната фабрика
„Барикади“ и Сталинградския тракторен завод.
Тежковъоръжените пехотинци започват да се придвижват напред към изходните си
позиции по време на бомбардировката, като се спускат и изкачват по склоновете на де-
ретата, превърнали се в сипеи от отломки. Остават без дъх от това усилие, а устите им
пресъхват в изпълненото със страх очакване на наближаващата битка. Отляво част от
389-а пехотна дивизия се готви за настъпление към работническите общежития на „Ба-
рикади“. Един наблюдател ги описва като „бели симетрични блокове и малки къщи с
проблясващи ръждиви тенекиени покриви“. Те скоро пламват от въздушната бомбар-
320

дировка. По средата 24-а танкова дивизия напредва от едно малко летище. Австрийс-
ката 100-на егерска дивизия атакува работническите селища на „Червеният октомври“.
Междувременно в основата на този фланг германците отвоюват Мамаев курган от 95-а
стрелкова дивизия на Горишни, която е била разбита с въздушен и артилерийски обст-
рел.
Червената армия не за пръв път се показва безмилостна към собственото си граждан-
ско население. По време на боевете за работническите общежития на „Барикади“ един
сержант от 389-а пехотна дивизия (бивш полицейски сержант от Дармщат) забелязва,
че „руските жени, които излязоха с бохчите си от къщите и се опитаха да потърсят убе-
жище от стрелбата от германска страна, бяха поразени в гръб от руски картечен огън“.
321

Вражеската атака е толкова силна, че Чуйков си казва: „Още една такава битка, и ще
влезем във Волга. “ Малко по-късно Хрушчов се обажда от фронтовия щаб, за да се
322

112
увери, че бойният дух е на ниво. Чуйков, несъмнено с мисъл за съдбата на 95-а стрел-
кова дивизия на Мамаев курган, отговаря, че основната им грижа е германската авиация.
Хрушчов разговаря и с комисаря на армията Гуров, като го подтиква към по-енергични
действия.
На следващата сутрин, в понеделник, 28 септември, Луфтвафе съсредоточава атаките
си върху западния бряг и транспорта по Волга, за да унищожи снабдителната линия на
62-ра армия. Зенитните оръдия на волжката флотилия се използват толкова интензивно
през този период, че нарезите им бързо се изглаждат. Пет от шест снабдителни лодки са
сериозно повредени. Чуйков моли за повече подкрепа от 8-а военновъздушна армия,
която да отвлече вниманието на Луфтвафе, докато той хвърля още полкове в контраа-
така, за да превземе отново върха на Мамаев курган. Изтласкват германците назад, но
самият връх в крайна сметка става ничия земя между двете страни. За Чуйков най-важ-
ната задача е да не позволи на германците да установят там огнева поддръжка, така че
да могат от това място да контролират северната част на Сталинград и движението през
реката. Същата вечер Чуйков и неговият щаб успяват да почувстват известно облекче-
ние, че са предотвратили най-лошото, но знаят, че загубата на транспортни съдове е
сериозна. Хиляди ранени лежат на речния бряг без възможност за евакуация, а войските
на предната линия скоро ще свършат както храната, така и боеприпасите.
Във вторник, 29 септември, германците започват да унищожават върха на оставащия
триъгълник съветска територия. Село Орловка е атакувано от част от 389-а пехотна ди-
визия от запад и от 60-а моторизирана пехотна дивизия от североизток. Съпротивата на
по-малобройните съветски войски е толкова отчаяна, че един ефрейтор от 389-а пише
до дома: „Не можете да си представите как защитават Сталинград – като кучета.“ 323

Съветските армии на север отново атакуват XIV танков корпус на 30 септември.

Между тях 60-а моторизирана пехотна дивизия и 16-а танкова дивизия докладват, че са
унищожили общо 72 танка – „голям успех в отбраната“ срещу най-малко две съветски
стрелкови дивизии и три танкови бригади. Атаката струва скъпо на Донския фронт и не
отклонява сериозно натиска от Орловка или промишлените заводи, но забавя елимини-
рането на клина при Орловка – процес, който в крайна сметка отнема на германците
близо десет дни.
Двайсет и четвърта танкова дивизия, по-голямата част от 389-а пехотна дивизия и 100-
на егерска дивизия напредват към металургичния завод „Червеният октомври“ и оръ-
жейната фабрика „Барикади“ – „неразличимия безпорядък на напълно разрушен фабри-
чен район“ , както един егер описва огромния комплекс, където почти всеки прозорец
324

и покрив е разбит от бомбардировките, а ръждясалите машини са деформирани до не-

узнаваемост. „Първите другари вече падаха. Призивите за санитари станаха по-чести.
Огънят се усили, но не само отпред, той вече идваше и от двете страни.“ Руските арти-
лерийски снаряди и избухващи мини вземат и много жертви, улучени от каменни от-
ломки и шрапнели.
На следващия ден, за да ускори атаката срещу комплекса на „Червеният октомври“,
Паулус заповядва 94-а пехотна дивизия и 14-а танкова дивизия да се придвижат на север
от южния сектор на града. От руска страна подложената на интензивен натиск 62-ра
армия също получава известни подкрепления, от които силно се нуждае, когато 39-а
гвардейска стрелкова дивизия на генерал Степан Гуриев преминава Волга. Тя е изпра-
тена направо в центъра на събитията, за да подсили линията отдясно на „Червеният ок-
томври“. Друга свежа част, 308-а стрелкова дивизия на полковник Гуртиев – още едно

113
формирование, съставено предимно от сибиряци, – също започва да преминава Волга,
но тези попълнения едва компенсират понесените вече загуби.
Чуйков скоро е изправен пред неочаквана опасност. На 1 октомври 295-а пехотна ди-
визия прониква през деретата до десния фланг на Родимцев. Неговите гвардейци отвръ-
щат с яростна контраатака от засада, като влизат с германците в близък бой с картечни
пистолети и гранати. През нощта обаче голяма група германски пехотинци пропълзяват
през главния отводнителен канал, който минава през дерето Крутой, и стигат до брега
на Волга. Обръщат се на юг и атакуват в тил дивизията на Родимцев. Това нападение
съвпада с друг пробив отдясно. Родимцев реагира бързо, изпращайки в импровизирани
контраатаки всяка рота, която успява да задели, и спасява положението.
На 2 октомври германците атакуват петролните резервоари на речния бряг непосред-
ствено над щаба на Чуйков. В крайна сметка се оказва, че те не са празни и пламват от
преките попадения на германски бомби или снаряди. Горящ петрол започва да се стича
надолу по хълма и навсякъде около щаба и се излива в реката. Работи само радиопреда-
вателят. „Къде сте?“ – постоянно питат от щаба на Сталинградския фронт. Най-после
325

получават отговор: „Там, където има най-много дим и пламъци.“

През първата седмица на октомври Чуйков явно вече се пита дали ще могат да удържат
бързо стесняващата се ивица на речния бряг. Всичко зависи от възможността за преми-
наване на Волга. Той знае, че разнебитените му полкове са причинили на германците
големи загуби, но резултатът от битката е въпрос колкото на ресурси, толкова и на
нерви. Нямат друга алтернатива, освен да се придържат към лозунга на 62-ра армия: „За
защитниците на Сталинград няма земя отвъд Волга.“ За много войници това наистина
326

се е превърнало в свята клетва. Един от множеството актове на храброст се случва по

това време в южната част на фабричния район, когато германските танкове настъпват
срещу една позиция в развалините на училище, удържана от подразделение морски пе-
хотинци, придадено към 193-а стрелкова дивизия. Противотанковите им гранати са
свършили, затова морският пехотинец Михаил Паникако грабва две бутилки със запа-
лителна течност. Докато се готви да хвърли първата, един германски куршум случайно
попада в нея и войникът е обхванат от пламъци. Пробягвайки последни няколко метра
напред, той се мята отстрани върху танка и разбива другата бутилка в решетките на
двигателния отсек зад купола, където тя избухва в огнено кълбо.
Германските командири също са разтревожени. Войниците им са изтощени и със сло-
мен дух. Войниците в 389-а пехотна дивизия например не крият надеждите си, че ще се
наложи да ги изпратят във Франция заради многото жертви, които са дали. Германските
военни гробища в тила се разрастват с всеки ден. Онези, които чуват речта на Хитлер в
„Берлинер Шпортпаласт“ на 30 септември, не са окуражени от хвалбите му, че съюзни-
ческите сили не оценяват подобаващо постиженията на Германия, преди всичко нап-
редването ѝ от Дон до Волга. Предизвиквайки съдбата за пореден път, Хитлер твърди
уверено, че „никой няма да ни помръдне от това място“. 327

114
 11.
Предатели и съюзници
„Ние, руснаците, бяхме идеологически подготвени за битката при Сталинград – казва
един офицер ветеран. – Преди всичко нямахме илюзии за цената и бяхме готови да я
платим.“ За да изречем истината докрай, би трябвало да кажем, че съветската държава
328

и вероятно мнозинството от войниците нямат особени илюзии. Няма да е обида за сме-

лостта им – дори всъщност ще я потвърди, – ако споменем и малцинството, което не
издържа или не може да издържи на ужасяващото напрежение на битката.
Съветските власти са безжалостни. „В горящия град не търпяхме страхливци, нямаше
място за тях“ – пише Чуйков. Войници и цивилни са предупредени с думите на Ленин,
329

цитирани от Сталин: „Онези, които не помагат на Червената армия по всякакъв начин и

не поддържат нейния ред и дисциплина, са предатели и трябва да бъдат убивани без
милост.“ Всички „сантименталности“ са отхвърлени. В тоталната война е неизбежно
330

да има съдебни грешки, също както войските на фронта рискуват да бъдат убити от
собствената си артилерия или авиация.
Въвеждането на жестока дисциплина е трудно в началото. Чак на 8 октомври полити-
ческият отдел на Сталинградския фронт решава, че може да докладва в Москва, че „по-
раженското настроение е почти елиминирано, а случаите на измяна намаляват“. Фак- 331

тът, че съветския режим е почти толкова безпощаден към собствените си войници, кол-
кото към вражеските, се потвърждава от броя на екзекуциите, извършени по време на
Сталинградската битка след съдебен процес или по съкратена процедура – общо 13 500.
Тук спадат и всички престъпления, класифицирани от комисарите като „извънредни съ-
бития“ – от отстъпление без заповед до самонараняване, дезертьорство, преминаване на
страната на врага, корупция и антисъветска дейност. Войниците от Червената армия се
смятат за виновни също и ако не стрелят незабавно по всеки свой другар, когото видят
да дезертира или да се предава на врага. В един случай в края на септември, когато група
съветски войници се предават, германските танкове избързват напред, за да ги предпа-
зят от огъня, насочен срещу тях от собствените им позиции. 332

Най-слабото място във войските на Чуйков са опълченските Специални бригади, със-

тавени предимно от работници от фабриките в северната половина на Сталинград. Зад
тях са разположени заградителни отряди от добре въоръжени доброволци от Комсомола
или подразделения на НКВД, които да не им позволяват да отстъпят. Техните комисари
с черни кожени якета, въоръжени с пистолети, напомнят на Константин Симонов за
Червената гвардия от 1918 г. В случая със 124-а специална бригада, която се изправя
срещу 16-а танкова дивизия при Ринок, заградителните групи в тила принуждават
онези, които рухват под напрежението, да бягат към врага. Добронин съобщава на
Хрушчов, че на 25 септември група от десет дезертьори, включително двама сержанти,
са преминали към германците. Още петима се измъкват на следващата нощ. Според
333

германския доклад за разпита на първата група от същите тези дезертьори от ротата им

били останали петдесет и пет души. „От последната им атака на 18 септември, при която
са понесли тежки загуби, не са получавали повече задачи. Зад фронтовата линия има
втора линия от членове на Партията и Комсомола, въоръжени с тежки картечници и
автомати.“ 334

Един съветски старши лейтенант от Смоленск дезертира по различни причини. Той е

бил пленен в битката за завоя на Дон през август, но скоро след това успява да избяга
115
от германската охрана. Когато се явява, за да поднови службата си в Червената армия,
е „арестуван съгласно заповед на Сталин, третиран като дезертьор“ и изпратен в нака-
335

зателна рота в сектора на 149-а специална бригада.

Други дезертират по причини, които внушават на германците фалшив оптимизъм.
„Моралното състояние на руснаците е много лошо – пише до дома един сержант от 79-
а пехотна дивизия. – Повечето дезертьори идват при нас заради глада. Възможно е тази
зима сред руснаците да има масов глад.“ 336

***

Съветските архиви красноречиво говорят за духа на времето. Когато трима войници

дезертират от 178-и запасен стрелкови полк, един лейтенант получава заповед да отиде
и да вземе отнякъде други трима души, все едно дали войници или цивилни, които да
компенсират загубата. Много, ако не и повечето дезертьори, са от цивилните, запис-
337

вани групово в армията, за да попълнят липсващи бройки. Например голяма част от

деветдесет и тримата дезертьори от 15-а гвардейска стрелкова дивизия са „граждани на
Сталинград, евакуирани в Красноармейск“. „Тези мъже бяха напълно необучени, а ня-
338

кои нямаха и униформи. В бързането покрай мобилизацията на много от тях не са били

взети паспортите.“ Това, както се признава в доклада до Москва, е сериозна грешка.
„Облечени в цивилни дрехи и снабдени с паспорти, те лесно са успели да се върнат
обратно през Волга. Необходимо е без отлагане да се приберат паспортите на всички
войници.“
Комисарите са разярени от слуховете, че германците разрешават на руски и украински
дезертьори да се върнат по домовете си, ако живеят на окупираните територии. „От не-
достатъчната политическа подготовка се възползват германски агенти, които извършват
подривната си работа, опитвайки се да убедят неустойчивите войници да дезертират,
особено онези, чиито семейства са останали на териториите, временно окупирани от
германците.“ Тези хора, избягали от германското настъпление, не знаят нищо за съд-
339

бата на семействата и домовете си.

Понякога дезертьорите са разстрелвани публично пред двеста свои другари – войници
от тяхната дивизия. В повечето случаи обаче отряд от охранителното подразделение на
Специалния отдел на НКВД отвежда осъдения на някое подходящо място зад линията
на фронта. Там му нареждат да се съблече, така че униформата и обувките му да могат
да се използват пак. Дори подобна проста задача обаче понякога не върви по план. След
една екзекуция в 45-а стрелкова дивизия един подозрителен санитар открива, че осъде-
ният още има пулс. Тъкмо се кани да повика помощ, когато започва вражески артиле-
рийски обстрел. Екзекутираният войник се надига, после се изправя на крака и тръгва
със залитане към германските позиции. „Невъзможно беше да се каже дали е оцелял
или не“ – пише в доклада до Москва. 340

Стрелците от Специалния отдел на 45-а стрелкова дивизия трябва да са били забеле-

жително неточни; можем всъщност да се запитаме дали не са получавали допълнителна
дажба водка за кураж. В друг случай им е заповядано да екзекутират войник, осъден за
самонараняване. Както обикновено, нареждат му да се съблече, разстрелват го и хвър-
лят тялото му в плитка яма. Зариват го с малко пръст, след което групата за разстрел се
връща в щаба на дивизията. Два часа по-късно войникът, който уж е бил екзекутиран,
се връща в батальона с олюляваща се походка и омазано с кръв и кал бельо. Налага се
да повикат същата група екзекутори, за да го разстрелят пак.

116
 В много случаи се изпраща информация и до властите в района, където е домът на
дезертьора. В такъв случай и семейството му може да бъде репресирано като допълни-
телно наказание съгласно заповед № 270, но най-вече за предупреждение. От гледна
точка на комисарите и офицерите от Специалния отдел на Сталинградския фронт реп-
ресиите срещу близките роднини са абсолютно необходими за разколебаването на
други войници, които може би се изкушават да избягат.
Когато разследват случаи на дезертьорство, специалните отдели на НКВД със сигур-
ност упражняват силен натиск върху заподозрения да донесе и за други. Един новоп-
ристигнал войник в 302-ра стрелкова дивизия (51-ва армия) е обвинен от свой другар,
че казал: „Ако ме изпратят на фронта, ще съм първият, който ще премине към герман-
ците.“ „Под разпит“ той признал, че е убедил петима други да тръгнат с него и „разк-
341

рил“ имената им, но е възможно от НКВД да са го подтикнали да си измисли заговор,

какъвто никога не е съществувал.
Комисарите винят „небрежността и добродушието на офицерите“ за дезертьорството
342

в частта. Има обаче и безброй случаи на офицери, които се възползват от даденото им

право да наказват с разстрел като „крайна мярка, която да се използва само по време на
бойни действия, когато войник от Червената армия откаже да изпълни военна заповед
или се оттегли от бойното поле“. Все пак в редки случаи властите намират, че офице-
343

рите са били прекомерно жестоки. „През нощта на 17 срещу 18 октомври двама войници
изчезнали от [204-а стрелкова дивизия в състава на 64-а армия]. Полковият командир и
комисарят заповядали на ротния командир да екзекутира командира на взвода, от който
са дезертирали мъжете.“ Деветнайсетгодишният младши лейтенант бил зачислен в
344

полка само от пет дни и едва познавал двамата дезертьори от своя взвод. „Командирът
на ротата се подчинил на заповедта. Отишъл до траншеята и го застрелял в присъстви-
ето на комисаря.“

***

За да превъзнесат всеобемащия характер на съветската държава, комисарите биха

могли да изтъкнат факта, че почти половината от войниците в 62-ра армия не са рус-
наци. Пропагандните отдели обаче имат сериозни основания да пазят мълчание по те-
мата. По отношение на масовата мобилизация в Централна Азия очакванията са твърде
големи. „Трудно им е да разберат нещата – съобщава един руски лейтенант, изпратен
да командва картечен взвод – и с тях много трудно се работи.“ Това, че не са свикнали
345

с модерните технологии, означава също и че по-лесно се поддават на объркване и ужас

при въздушно нападение. Езиковите трудности и произтичащите от тях недоразумения,
естествено, влошават нещата. Едно формирование, 196-а стрелкова дивизия, съставена
предимно от казахи, узбеки и татари, „понася толкова жестоки загуби, че се налага да
бъде изтеглено от фронта и окомплектовано наново“. 346

Комисарите разбират, че проблемът е много сериозен, но дават една-единствена и

предвидима препоръка: „Да се запознават войниците и офицерите от неруска национал-
ност с висшите благородни цели на народите от СССР, да им се обясняват тяхната во-
енна клетва и законът, предвиждащ наказание за всяка измяна на Родината.“ Тяхната
347

индоктринация не може да е особено успешна, защото мнозина явно нямат почти ни-
каква представа за какво се води войната. Един татарин от 284-а стрелкова дивизия,
неспособен да издържа повече на битките, решава да дезертира. Той пропълзява напред

117
от позицията си в тъмнината, без да го забележат, но после, след като навлиза в неут-
ралната полоса, обърква посоката. Без да разбере, той се връща обратно в сектора, зает
от 685-и стрелкови полк. Убеден, че е стигнал до целта, той предполага, че офицерите,
които са се вторачили в него, са германски офицери, които носят руски униформи за
дегизировка. „Той заявил, че е дошъл да се предаде – пише в доклада. – Изменникът бил
екзекутиран.“ 348

Комисарите се сблъскват и с бюрократичен проблем. „Много трудно е да се класифи-

цират извънредните събития, защото в много случаи не можем да разберем дали един
войник е дезертирал, или е преминал към врага“ – обяснява фронтовият политически
отдел на Шчербаков в Москва. „В бойна обстановка невинаги е възможно да се опре-
349

дели достоверно какво се случва с отделните войници или групи – съобщава отделът по
друг повод. – В 38-а стрелкова дивизия един сержант и един войник, които отишли да
получат дажбите за тяхната рота, не са били видени повече. Никой не знае какво се е
случило с тях. Възможно е да са били затрупани от експлозия на голям снаряд, а може
и да са дезертирали. Докато няма свидетели, можем само да подозираме.“ 350

Фактът, че офицерите често не успяват да преброят войниците си както трябва, също

не облекчава положението. Някои отсъстващи са регистрирани като изменници, а после
се разбира, че са били евакуирани в някоя полева болница със сериозни рани. Дори вой-
ник, който е бил изписан от болницата, за да се върне в частта си, може да открие, че е
попаднал в списъка на предателите и е осъден. В някои случаи нехайството на офице-
рите е преднамерено. Смъртните случаи понякога не се докладват, за да се получат по-
вече порциони – практика, която е стара колкото организираната войска, но вече се оп-
ределя като „престъпно саботиране на военната отчетност“. 351

Признанието на Добронин за статистическите затруднения е нещо, което със сигур-

ност би трябвало да имаме наум, когато гледаме данните за общо 446 случаи на дезер-
тьорство през септември. Другата категория, „преминаване към врага“, не се споме-
352

нава. Само че дори докладите на самия Сталинградски фронт за груповите случаи на

дезертьорство говорят за сериозен проблем. Например след като за три нощи са дезер-
тирали двайсет и трима души от един-единствен батальон, „пред фронтовата линия“ е
установена „защитна зона“ и офицерите организират „24-часова охрана“. 353

Самонараняването се смята за дезертьорство чрез измама. Един войник от 13-а гвар-

дейска стрелкова дивизия на Родимцев, заподозрян, че сам се е прострелял в ръката, е
изпратен под конвой до медицинския пункт. Той се опитва да избяга в тъмното, когато
германската артилерия открива огън, но е върнат обратно. Прегледан е от лекарска ко-
мисия, която обявява, че сам си е нанесъл раната. След това арестантът е екзекутиран
публично пред войници от неговия батальон. Има дори и офицери, обвинени в самона-
раняване. Един деветнайсетгодишен лейтенант от 196-а стрелкова дивизия, обвинен, че
се е прострелял в лявата длан с картечен пистолет, е екзекутиран публично пред офи-
цери от неговото подразделение. Според неубедителната логика на доклада излиза, че
вината му е очевидна, защото се е „опитал да скрие престъплението си, като си сложи
превръзка“.354

В същата категория са поставяни и симулантите. „Единайсет войници в една полева

болница се престорили на глухонеми“ – пише Добронин. И с мрачно задоволство до-
355

бавя: „Но проговорили веднага щом медицинската комисия решила, че са годни за во-
енна служба, и делото им било предадено на военния трибунал.“

118
 Най-крайната форма на самонараняване е самоубийството. Подобно на Вермахта, съ-
ветските власти го определят като „признак на малодушие“ или плод на „нездрави нас-
356

троения“. Дори и дефиницията за страхливост може да има много форми. Един пилот,
който е скочил с парашут от горящия си самолет, скъсва книжката си на кандидат за
член на Комунистическата партия непосредствено преди да се приземи, защото смята,
че се е спуснал зад германските позиции. Когато се връща в базата, комисарят го обви-
нява в страхливост съгласно заповед № 270 на Сталин, макар и съветската пропаганда
да подчертава, че германците екзекутират комунистите на място.
НКВД и политическият отдел на Сталинградския фронт следят изключително изкъсо
за всеки намек за „антисъветска дейност“. Например „мъже, у които са намерени гер-
мански листовки, бяха предадени на НКВД“. Опасно е да вдигнеш от земята подобна
357

хартийка дори и само за да си свиеш цигара от махорка. Войник, който в избухването

си е казал на някой старши офицер какво мисли за него и за Червената армия, може да
бъде обвинен в „антиреволюционна пропаганда“ или „липса на вяра в нашата победа“.
Ефрейтор К. от 204-а стрелкова дивизия е екзекутиран за това, че е „дискредитирал ръ-
ководителите на Червената армия и изрекъл терористични заплахи срещу своя команд-
ващ офицер“. Онези, които критикуват режима, като двама войници от 51-ва армия, се
358

предават също на НКВД. Единият е „разпространявал фашистки твърдения, че работ-

ниците в колхозите са като роби“, а другият е казал, че „съветската пропаганда лъже, за
да повдигне духа в армията“.
Случаите на „антисъветска дейност“, които често се приравняват към престъплението
„измяна към Родината“, изглежда, са сравнително редки на фронта. Офицерите, общо
взето, следват неофициалния принцип на руската армия от 1812 г.: „Когато войниците
мърморят, офицерите не трябва да слушат.“ Повечето осъзнават, че на война, когато
359

са пред лицето на смъртта, мъжете имат нужда да казват каквото мислят. Сред фронто-
вите си другари войниците не се боят да критикуват некомпетентността, корупцията и
тираничното отношение на партийните чиновници. Постоянният риск да бъдат убити
всеки момент ги кара да нехаят за комисарите и информаторите на Специалния отдел.
В окопите, където са толкова близо до германците, те, изглежда, не правят голяма раз-
лика между вражеския куршум и онзи последен порцион, който съветската държава
осигурява – „деветте грама олово“ на НКВД.
360

Повечето от докладваните случаи на антисъветска дейност се развиват в тила. Новоб-

ранците, които недоволстват, е по-вероятно да бъдат издадени от други войници. Един
цивилен от Сталинград в Учебен батальон 178, който има дързостта да каже, че ще
мръзнат и ще гладуват, когато дойде зимата, бързо е арестуван „благодарение на поли-
тическата съзнателност на курсистите К. и И.“. Параноята на НКВД се простира чак
361

до транспортните и инженерните подразделения на Сталинградския фронт на източния

бряг на Волга. Дванайсет войници и петима офицери, включително двама старши офи-
цери, са арестувани през октомври „за антисъветска дейност с пораженски характер“.
„Повечето от арестуваните са от окупираните територии“ – добавено е в доклада, където
се твърди освен това, че са имали план „да предадат Родината и да се присъединят към
врага“.
Репортажите във вестниците, според които фронтоваците разпалено обсъждат в око-
пите героичното водачество на другаря Сталин и се хвърлят в атака с бойния вик „За
Сталина!“, са чиста пропаганда. Един войник поет, Юрий Белаш, има такъв стих:

Честно казано, последното, за което си мислим в окопите, е Сталин. 362

119
 Колкото и да набляга съветската преса на историите за личен героизъм, пълното неза-
читане на личността от страна на властите е ясно потвърдено от пропагандата при Ста-
линград. Вестниците подхващат лозунга, явно измислен от Чуйков на съвещание на во-
енния съвет: „Всеки мъж трябва да стане един от камъните на града.“ Един от офице-
363

рите на Чуйков възторжено добавя, че 62-ра армия „е скрепила камъните на града, вдъх-
новен от Сталин, подобно на жив бетон“. Тази тема получава върховен израз в чудо-
вищния следвоенен мемориал, построен на Мамаев курган, където фигурите на войници
сред руините са умишлено изобразени като тухлен барелеф. Този паметник на Съветс-
кия съюз, а не на самите войници, ги превръща на практика в глинена армия като тази
на китайските императори.
Дори всекидневната административна политика потвърждава впечатлението за войни-
ците като предмети за еднократна употреба. Новите обувки, униформи и екипировка са
запазени за новите армии, които се сформират в тила. За войниците на фронта при Ста-
линград нещата за замяна не идват от склада на началника по снабдяването, а от телата
на мъртвите им другари. Нищо не се прахосва, когато се стигне до погребение. Понякога
дори изпращат хора на ничия земя през нощта, за да свалят горните дрехи от труповете.
Гледката на падналите другари, оставени да лежат полуголи на открито, е възмутителна
за много бойци. Когато зимата настъпва в пълната си сила, камуфлажните костюми за
сняг стават особено ценни. Ранените войници се опитват да свалят белия комбинезон,
преди да се изцапа с кръв. Често се случва войник, който е твърде тежко ранен, за да
свали камуфлажния костюм, да се извинява за следите на онези, които го събличат.
Гросман, който е наблюдавал отблизо своите сънародници при Сталинград, отхвърля
представата, че те са оскотели и доведени до равнодушие. „За руснака животът не е
лесен, но в сърцето си той няма чувството, че това е неизбежно – пише той. – През вой-
ната на фронта наблюдавах само две чувства спрямо събитията: или невероятен опти-
мизъм, или пълна печал. Никой не може да понесе мисълта, че войната ще продължи
дълго, и никой, който казва, че само дълги месеци усилия ще доведат до победата, не
буди доверие.“ Истината е, че в подобна ужасна битка човек може да мисли само как
364

да оцелее до другия ден или дори час. Да очаква нещо по-далече в бъдещето е опасно
мечтателство.
Войниците поне имат някаква цел и ги хранят сравнително редовно, за да не останат
без сили. Цивилните, попаднали в капана на Сталинград, нямат на практика нищо. Как
тези над 10 000 души, включително 1000 деца, са още живи сред развалините на града
след повече от пет месеца сражения, остава най-удивителната част от цялата история на
Сталинград.
Съветски източници твърдят, че между 24 август, деня след първите въздушни набези,
когато на жителите на Сталинград най-сетне е разрешено да се евакуират през Волга, и
10 септември 300 000 цивилни са транспортирани на източния бряг. Това е напълно не-
достатъчно, като се има предвид колко се е увеличило населението на града. Това, което
не се признава по онова време, е, че над 50 000 цивилни са задържани на западния бряг
отчасти защото НКВД контролира преминаването на реката.
Последната официална евакуация е хаотична и завършва трагично. Събрала се е ог-
ромна тълпа. Има много семейства, на които до последния момент не се дава разреше-
ние да заминат, често без никаква сериозна причина. Параходът се претоварва опасно,
затова не пускат повече хора на борда. Останалите на кея гледат как фериботът потегля.

120
Те мислят с отчаяние за собствената си съдба, но в този момент „само на петдесет метра
от кея той е улучен от бомба“ и обхванат от пламъци, потъва пред очите им.
365

Много цивилни не могат дори да се доближат до реката, след като са попаднали зад
германските линии заради бързото настъпление на Шеста армия. На 2 септември Хит-
лер е заповядал Сталинград да бъде прочистен от цивилни, но първото заминаване е по-
скоро спонтанно, отколкото организирано. Голяма колона бежанци напуска града на 14
септември и се отправя на запад към окупираната от германците територия с малкото
си останало имущество, струпано в ръчни колички или натъпкано в картонени куфари.
Един германски кореспондент вижда как група цивилни, улучени от артилерийски огън,
се превръщат в кървава каша от плът и разкъсани дрехи, а една откъсната ръка се зак-
лещва в телеграфните жици над тях. За онези обаче, които успяват да стигнат благопо-
лучно на германска територия, няма особена надежда да намерят храна. Подразделения
от Шеста армия вече са се заели да реквизират и приберат цялата продукция в региона
за своите нужди. Взимат целия добитък и всичкото зърно дори от стопанствата на каза-
ците, сред които има и бивши белогвардейци, посрещнали германците като освободи-
тели с хляб и сол.
Гледката на бежанците понякога поражда странно объркани мисли, както неволно раз-
крива един старши сержант от 295-а пехотна дивизия в писмо до семейството си. „Днес
видях много бежанци, идващи от Сталинград. Сцена на неописуемо нещастие. Жени,
деца, старци – на възрастта на дядо – лежат край пътя леко облечени и без никаква за-
щита от студа. Макар и да са врагове, това е дълбоко разтърсващо. Затова не бихме
могли да благодарим достатъчно на нашия Фюрер и на добрия Господ, че нашата ро-
дина все още е пощадена от подобна злочестина. Виждал съм вече много нещастия през
тази война, но Русия надминава всичко. И най-вече Сталинград. Няма да го разберете –
човек трябва да види това.“366

Хилядите жени и деца, които остават в града, търсят убежище в мазетата на разруше-
ните сгради, в каналите и в пещери, вкопани в стръмните брегове. Изглежда, че има
дори и цивилни, които се крият в ямите от снаряди на Мамаев курган по време на най-
тежките сражения. Много от тях, разбира се, не оцеляват. Симонов остава удивен при
първото си посещение на това място. „Минахме по мост над едно от деретата, които
пресичат града. Никога няма да забравя сцената, която се разкри пред мен. Това дере,
което продължаваше от лявата и от дясната ми страна, гъмжеше от живот подобно на
мравуняк, осеян с пещери. И от двете страни бяха прокарани цели улици. Входовете на
пещерите бяха покрити с обгорели дъски и парцали. Жените бяха използвали всичко,
което може да свърши работа.“ 367

Той пише за „почти неправдоподобните“ страдания на всички онези в Сталинград,

войници или цивилни, но после бързо отхвърля всяка мисъл за сантименталност – „тези
неща са неизбежни: борбата е на живот или смърт“. По-нататък описва тялото на уда-
368

вена жена, заливана от вълните на брега на Волга, вкопчена в един овъглен дънер „с
обгорели и разкривени пръсти. Лицето ѝ е обезобразено: мъките, които е изпитала,
преди смъртта да я облекчи, сигурно са били непоносими. Това е дело на германците,
извършено пред очите ни. И нека не молят за пощада онези, които са били свидетели на
това. След Сталинград от нас няма да има пощада.“
Макар че намирането на подслон е пръв приоритет, за цивилните е на практика невъз-
можно да намерят храна и вода. Всеки път, когато настъпи затишие в бомбардировките,
от дупките в земята излизат жени и деца, за да отрежат късове месо от мъртвите коне,

121
преди бездомните кучета и плъховете да са оглозгали труповете. Храна търсят пре-
димно децата. По-млади, по-дребни и по-пъргави, те са по-трудна цел. Нощем се про-
мъкват надолу към сериозно пострадалия от огъня елеватор за зърно южно от Царица,
който германците най-накрая са превзели. Там често успяват да напълнят торби или
чанти с обгоряла пшеница и да избягат, но германските часовои, охраняващи силоза, за
да бъде използван от собствената им армия, застрелват няколко от тях. Онези, които се
опитват да откраднат консервни кутии от запасите на германската армия, също се заст-
релват на място – както в Сталинград, така и в районите в тила.
Германските войници дори използват сталинградските сираци. Ежедневни задачи като
пълненето на бутилки с вода са опасни, когато руските снайперисти дебнат за всяко
движение. Затова, с обещание за коричка хляб, те карат руски момчета и момичета да
им носят вода от Волга. Когато съветската страна разбира какво става, червеноармей-
ците започват да стрелят по децата, изпратени на такава мисия. Това безжалостно отно-
шение има прецедент от началните етапи на Ленинградската обсада, когато германските
войски са използвали цивилни като щит. Сталин веднага е издал заповед войските на
Червената армия да убиват всеки цивилен, който се подчинява на германски заповеди,
дори да действа по принуда. „Врагът принуждаваше цивилни да излизат напред, за да
довличат обратно мъртвите германски войници и офицери. Нашите войници откриваха
огън, без значение кой се опитваше да пренесе фашистките трупове.“ Други деца имат
369

много по-голям късмет. Те се присъединяват към съветски полкове и щабове. Много от

тях са използвани като куриери, разузнавачи и шпиони, но по-малките сирачета, някои
само четири-петгодишни, са просто талисмани.
Щабът на Шеста армия създава една комендатура за централната и северната част на
града и още една за областта на юг от Царица. И в двете има по една рота от полевата
жандармерия, която отговаря между другото и за охраната срещу саботаж и за регист-
рацията и евакуирането на цивилни. Издадени са инструкции всеки, който не се яви за
регистрация, да бъде застрелван. На евреите е наредено да носят жълта звезда на ръкава.
Полевата жандармерия работи в тясно сътрудничество с Тайната полева полиция под
ръководството на комисар Вилхелм Мьориц. Един офицер от комендатурата, пленен
след битката, признава по време на разпит, че сред задачите им бил и подборът на „под-
ходящи“ цивилни за принудителен труд в Германия и предаването на комунистически
370

активисти и евреи на СД. Според съветски източници германците екзекутират над 3000
цивилни по време на боевете, а над 60 000 души от Сталинград са изпратени обратно в
Райха по заповед на Хитлер, за да бъдат използвани като трудови роби. Не се посочва
броят на евреите и комунистите, арестувани от полевата жандармерия на Шеста армия
и предадени на СС. „Зондеркомандо 4а“, който следва настъплението на Шеста армия,
на 25 август стига до Нижне-Чирская по следите на XXIV танков корпус и веднага из-
бива два камиона с деца, „повечето на възраст между шест и дванайсет години“. Екзе-
371

кутирали са и няколко комунистически чиновници и информатори на НКВД, издадени

от казаци, чиито „кулашки“ семейства са пострадали сериозно от режима. Специалният
отряд остава в района на Сталинград до четвъртата седмица на септември.
На 5 октомври е извършена голяма евакуация на цивилни, а последната е в началото
на ноември. Отделни групи са качени на товарни вагони за добитък по гарите и изпра-
тени в тила. Мъките на бежанците са повече от очевидни. По-съобразителните взимат
със себе си колкото одеяла могат да носят, за да ги разменят за храна през следващите
седмици. Тези цивилни от Сталинград са откарани най-напред в импровизиран лагер

122
близо до село Воропоново (днес Горковски), а след това в други лагери при Мариновка,
Калач и Нижне-Чирская.
Отношението към тях все пак не е толкова лошо, колкото към пленените руски вой-
ници. В лагера край Гумрак към 11 септември има над 2000 военнопленници, много от
които са от работнически опълченски батальони. Съветските офицери са оставени да
поддържат реда там, ако се наложи, и с юмруци, когато им хвърлят храна през оградата.
Медицински пунктове не са осигурени. Един съветски лекар прави каквото може за ра-
нените, но „в безнадеждни случаи може само да ги избави от мъките им“. 372

Отношението към следващите групи е по-жестоко. Най-накрая „огромна черна

тълпа“ е изтласкана навън сред първите снегове. Този последен и най-голям контин-
373

гент сталинградски цивилни е разпределен между Карповка и други лагери. Условията

са ужасяващи. Името „лагер“ дори звучи твърде оптимистично, защото това е просто
голям участък в откритата степ, заграден с бодлива тел. Няма бараки. Затворниците се
опитват с голи ръце да изкопаят дупки в земята, за да се скрият от режещия вятър, и се
скупчват на едно място. През нощта на 7 ноември, годишнината от революцията, рус-
ките затворници отбелязват празника с тихо пеене, но същата вечер започва да вали
обилно. На сутринта температурата спада рязко, настава силен студ и хората треперят
неудържимо в подгизналите си дрехи. Много от тях умират. В една от дупките близо до
Валентина Нефьодова седи майка, притиснала към коленете си малки деца, син и дъ-
щеря: момичето оцелява, но момчето умира в ръцете ѝ. Братовчедката на Нефьодова,
момиче в юношеска възраст, също измръзва до смърт през онази нощ.
Пазачите в тези лагери са предимно украинци в германски униформи 25. Много от тях
са булбовци, крайни десни националисти, нарекли се на името на Тарас Булба, които се
отнасят ужасно с жертвите си. Все пак не всички пазачи са толкова жестоки. Някои
позволяват на задържаните да избягат срещу подкуп. Избягалите обаче често са прос-
ледявани и залавяни в степта от полевата жандармерия. В лагера Морозовск обаче се-
мейство Гончарови, майка, баба и две деца, са спасени от германски лекар, който урежда
да бъдат преместени в близка стопанска постройка, защото единайсетгодишният Нико-
лай страда от тежко измръзване.
От хилядите, които все пак успяват да избегнат задържането и остават в града, водейки
примитивно съществуване под развалините – „никой не знае как“ , – на практика 374

всички се разболяват от развалена храна или замърсена вода. В покрайнините на града

пълзят деца, подобно на диви животни нощем, за да търсят корени и дребни горски пло-
дове. Мнозина изкарват три-четири дни с парче стар хляб, дадено им от германски или
руски войник, в зависимост от фронтовата линия. Жените често се принуждават да
предлагат измършавелите си тела, за да оцелеят или да нахранят детето си. Съобщава
се дори за импровизирани бордеи в развалините. Понякога в тези печални обстоятелства
възниква нещо като любов между руски жени и германски войници. Почти във всички
случаи връзката е гибелна. Установено е, че жена от Сталинград, обвинена, че „сигна-
лизира на врага с бяла кърпа“, е „скрила трима фашисти“ в мазето си. Тя е предадена 375

на НКВД. Тримата германци са разстреляни на място.

В секторите, отдалечени от самия град, по-рядко се случва германските пленници да
бъдат убивани при залавянето им, след като съветското военно разузнаване започва да
действа по-обмислено. Необходимостта да получат точна информация от пленниците

25
Към 31 януари 1942 г. вече са вербувани около 270 000 украинци от военнопленнически лагери. Останалите са ци-
вилни доброволци.376 Според един доклад на НКВД градската комендатура в Сталинград има на разположение 800 въо-
ръжени и униформени украински младежи, които служат за караул и конвой. 377

123
нараства рязко през октомври, по времето, когато Жуков и неговият щаб планират го-
лемия контраудар.
Съветският разпит на германски военнопленници, който обикновено се провежда в
деня след залавянето им, следва ясно установена схема. Основната цел е да се иденти-
фицира тяхното подразделение и да се направи оценка на неговата сила, на положението
със снабдяването и бойния дух. На германските пленници се задават и въпроси от типа
на: членували ли са в „Хитлеровата младеж“? Какво знаят за приготовленията за хими-
ческа война? За какви партизански акции са чували или сами са били свидетели? Какъв
ефект имат съветските пропагандни листовки? Какво са им казали техните офицери за
комунистите? По какъв маршрут се е придвижвало настъплението на тяхната дивизия
от юни 1941 г.? (Целта на този въпрос е да се разбере дали са свързани с военни прес-
тъпления, докладвани в районите, през които са минали.) Ако пленникът е от фермерско
семейство, имали ли са като работници у дома руски военнопленници? Какви са име-
ната им? Писмата от дома се конфискуват, за да се проверят за признаци, че моралът
378

на гражданското население в Германия е спаднал. През късното лято и есента на 1942

г., след „атаките на хилядата бомбардировачи“, извършвани от Кралските военновъз-
душни сили, НКВД се интересува особено от въздействието им върху духа на цивил-
ното население, както и върху войниците на фронта. По-късно, когато в НКВД са раз-
търсени от откритието, че в германската армия има толкова много съветски граждани,
предимно бивши червеноармейци, разпитващите се опитват да научат от пленниците
колко такива е имало във всяка рота.
От инстинкт за самосъхранение пленниците често казват това, което според тях рус-
наците искат да чуят. В някои случаи това е и истината. „По-възрастните войници не
вярват в пропагандата, която Гьобелс ни набива в главите – казва друг ефрейтор. – Ние
помним незабравимите уроци от 1918 г.“ Към средата на септември пленените гер-
379

манци открито признават пред разпитващите ги от руска страна, че те и другарите им

„се страхуват от наближаващата зима“.
Много от разговорите с пленници се водят на немски от капитан Н. Д. Дятленко от
НКВД, прехвърлен в 7-и отдел на Сталинградския фронт. За разлика от него лейтенант-
полковник Каплан, заместник-началник на разузнаването на 62-ра армия, се налага да
води разпитите чрез своя преводач Деркачев. Каплан явно не си губи времето, когато е
на работа. След като един тежко ранен ефрейтор разкрива, че в 24-а танкова дивизия са
останали само шестнайсет танка, Каплан отбелязва в края на страницата: „Разпитът ос-
тана незавършен, защото човекът умря от раните си.“ 380

Вече информиран за напрежението между германските и румънските армии, Каплан

се интересува и от обтягането на отношенията в самия Вермахт. Австрийските плен-
ници, вероятно с надеждата да бъдат третирани по-благосклонно, се оплакват от пове-
дението на германските офицери, които ги дискриминирали. Един трийсет и две годи-
шен чех от 24-а танкова дивизия, пленен на 28 септември, дори предлага доброволно да
се бие за Съветския съюз. По това време обаче основен приоритет на разузнаването на
Червената армия е да направи точна оценка на зависимостта на германците от съюзни-
ческите дивизии по Донския фронт и в Калмикската степ.
Някои германски полкови командири по това време са ужасени от попълненията, ко-
ито им изпращат. Един от тях, в състава на 14-а танкова дивизия, пише, че за да бъде
коригирана „липсата на воля и храброст“, са необходими „много енергични мерки“. 381

124
 Най-голямата слабост обаче си остават съюзническите войски, които на ситуацион-
ната карта на Хитлер са представени като пълни армии. Бойният дух на италианци, ру-
мънци и унгарци е вече разколебан от спорадични партизански набези срещу влаковете,
с които пътуват към фронта. Скоро той е подкопан сериозно от руски въздушни атаки
дори с малък брой жертви. А когато се сблъскват с руската наземна атака с ракетите
„Катюша“ от „органите на Сталин“, войниците започват да се питат какво правят там.
Съветски самолети пускат листовки, написани на унгарски, италиански и румънски,
които призовават войниците от съюзническите страни да не умират безсмислено за гер-
манците. Тази пропаганда е най-ефективна по отношение на националните малцинства.
Сърбите и русините, които служат в унгарските войски, дезертират най-често. „Как мо-
жем да се доверяваме на тези, които не са унгарци?“ – пише ефрейтор Балог в дневника
382

си. Разузнаването на Червената армия докладва в Москва, че някои малки групи правят
планове да дезертират заедно още преди да стигнат до фронта. Когато руснаците ги ата-
куват, те се скриват в окопите и чакат там, за да се предадат.
Един русински дезертьор от друг полк, разпитван от НКВД, съобщава, че повечето му
другари се молят „Боже, остави ме жив“ по „цели дни, докато стоят в окопите. Мнозин-
ството войници не искат да се бият, но се страхуват да дезертират, защото вярват на
разказите на офицерите, че руснаците ще ги измъчват и разстрелят“. 383

Един от най-големите проблеми със съюзническите армии е объркването. Военните

части на фронта постоянно са обстрелвани или бомбардирани от собствените си съюз-
ници. „Дано Бог ни помага и тази битка да е кратка – пише ефрейтор Балог. – Всеки ни
бомбардира и обстрелва.“ По-малко от седмица след това: „О, Боже, спри тази ужасна
война. Ако се наложи да участваме в нея още дълго, нервите ни няма да издържат... Ще
се случи ли някога вече да прекараме у дома някоя хубава приятна неделя? Ще имаме
ли щастието да се облегнем някога на вратите на дома си? Ще си спомнят ли за нас у
дома?“ Духът пада толкова ниско, че унгарските военни власти забраняват на войни-
384

ците да пишат на близките си, за да не би това да предизвика силни вълнения в Буда-

пеща. Дори опитите да ги подкупят са безрезултатни. За да насърчат войниците преди
поредната атака, им дават „най-хубавата възможна храна – блокчета шоколад, конфи-
тюр, сланина, захар и гулаш“, но повечето от тях след това получават силни болки в
стомаха, защото „хората тук не са свикнали на такова ядене“.
„Руснаците имат забележителни стрелци“ – пише Балог на 15 септември. „Боже, не
позволявай да стана тяхна цел. Изправени сме срещу най-добрите руски части, сибирски
стрелци под командването на Тимошенко – добавя зле информираният ефрейтор. – Сту-
дуваме, а още не е зима. Какво ще стане през зимата, ако ни оставят да я прекараме тук?
Помогни ни, Света Дево, да се върнем у дома.“ Записката от следващия ден – за „Бог и
Светата Дева“ – е изобщо последната. Дневникът на Балог, взет от трупа му край брега
на Дон, е преведен на руски няколко дни по-късно в щаба на Югозападния фронт под
командването на генерал Ватутин и е изпратен в Москва.
Италианската 8-а армия, на която е поверен донският фланг между унгарците и 3-а
румънска армия, създава грижи на германците още от края на август. Щабът на фюрера
е принуден да се съгласи, че XXIX армейски корпус трябва да се използва за подсилване
на италианската отбрана. Офицерите за свръзка получават следните съвети от щаба:
„Трябва да се отнасяте с тях учтиво, необходимо е политическо и психологическо раз-
биране... Поради климата и средата в Италия италианският войник е различен от гер-
манския. Италианците се уморяват по-бързо, от една страна, а от друга, са по-темпера-
ментни. Не бива да демонстрирате превъзходство пред нашите италиански съюзници,

125
които са дошли безстрашно тук, в трудни и необичайни условия, за да ни помогнат. Не
ги наричайте с обидни имена и не бъдете резки с тях.“ Разбирането не помага особено
385

срещу явната липса на ентусиазъм у италианците по отношение на войната. Един сер-

жант, попитан от съветския преводач защо целият му батальон се е предал, без да даде
и един изстрел, отговаря със здравата логика на цивилен: „Не стреляхме, защото преце-
нихме, че това ще е грешка.“386

Шеста армия, в проява на антикоминтерновско единство, дори придава една съюзни-

ческа част, 369-и хърватски полк, към австрийската 100-на егерска дивизия. На 24 сеп-
тември д-р Анте Павелич, поглавникът на Хърватия, пристига със самолет да инспек-
тира войските си и да раздаде медали. Той е посрещнат от генерал Паулус и е приветс-
тван с почетен караул от наземните войски на Луфтвафе.
От стратегическа гледна точка най-важните съюзнически формирования са двете ру-
мънски армии на двата фланга на Шеста армия на Паулус. Те не само са зле екипирани,
но дори и не са напълно окомплектовани. Румънският режим, притискан от Хитлер да
осигури повече войски, е мобилизирал повече от 2000 престъпници, осъдени за изна-
силвания, грабежи и убийства. Половината от тях са изпратени в 991-ви специален на-
казателен батальон , но още при първия сблъсък с врага дезертират толкова масово, че
387

частта е разпусната, а остатъкът от нея е прехвърлен към 5-а пехотна дивизия на Донс-
кия фронт срещу Серафимович.
Румънските офицери, изглежда, са били необикновено параноични към проникването
на врагове в тила им. На епидемиите от дизентерия се гледа с нещо повече от подозре-
ние. „Руски агенти извършват масови отравяния в тила, за да причинят щети на войс-
ките ни – обявява едно предупредително циркулярно писмо от 1-ва румънска пехотна
дивизия. – Те използват арсеник, един грам от който е достатъчен да убие десет души.“
388

Предполага се, че отровата е била скрита в кибритени кутии, а „агентите“ са идентифи-

цирани като „жени, готвачи и помощници, свързани с доставката на храна“.
Германците, войници и офицери, които влизат в контакт със съюзниците, често оста-
ват смаяни от начина, по който румънските офицери се държат с хората си. Това са
отношения на „господари и васали“. Един австриец, лейтенант граф Щолберг, съоб-
389

щава: „Преди всичко офицерите не са добри... не се интересуват изобщо от хората си.“

390

Един ефрейтор от сапьорните войски, служещ в 305-а пехотна дивизия, забелязва, че

румънските полеви кухни приготвят три вида ядене – „едно за офицерите, едно за сер-
жантите и едно за войниците, които получават малко храна“. 391

Отношенията между войниците от тези две съюзнически държави се изразяват в чести

свади. „За да се избягват в бъдеще прискърбни инциденти и недоразумения между ру-
мънските и германските войници, чиято дружба е подпечатана с кръв, пролята за общата
кауза на бойното поле“, главнокомандващият на Трета румънска армия препоръчва ор-
ганизирането на „посещения, вечери, забави, малки празненства и тъй нататък, така че
румънските и германските части да установят по-близка духовна връзка“. 392

През ранната есен на 1942 г. офицерите от разузнаването на Червената армия имат

само бегла представа за зависимостта на Вермахта от „хивите“ – съкратено от
Hilfswillige, „доброволен помощник“. Макар и някои да са истински доброволци, пове-
чето са съветски военнопленници, набрани от лагерите, за да запълнят недостига на
хора – предимно като работници, но все по-често дори и в сражения.
Полковник Гроскурт, началник на щаба на XI корпус в голямата извивка на Дон, от-
белязва в писмо до генерал Бек: „Смущаващо е, че сме принудени да подсилваме дейс-
тващите си войски с руски военнопленници, които вече се използват като артилеристи.

126
Странно е това състояние на нещата – „зверовете“, срещу които се бием, вече живеят с
нас в най-близко съгласие.“ В Шеста армия има над 50 000 руснаци , придадени като
393 394

спомагателен персонал към нейните дивизии на фронта, където съставляват над една
четвърт от тези сили. 71-ва и 76-а пехотна дивизия имат над 8000 „хиви“ всяка, прибли-
зително съшия брой, колкото са общо германците в тях към средата на ноември. (Няма
данни за „хивите“, придадени към останалите части на Шеста армия и други спомага-
телни формирования; според някои оценки с тях общият брой би надхвърлил 70 000.)
„Руснаците в германската армия могат да бъдат разделени на три категории – казва
един пленен „хиви“ на разпитващия го член на НКВД. – Първо, войници, мобилизирани
от германските войски, т.нар. казашки секции, които са придадени към германски ди-
визии. Второ – спомагателни формирования от местни жители или руски пленници, ко-
ито сътрудничат доброволно, или червеноармейци, които са дезертирали, за да се при-
съединят към германците. Хората от тази категория носят пълни германски униформи,
имат свои чинове и отличителни знаци. Хранят се като германски войници и са прикре-
пени към германски полкове. Трето, има руски пленници, които вършат черна работа в
кухните, конюшните и т.н. Тези три категории се третират по различен начин, като най-
добро отношение получават естествено доброволците. Обикновените войници се дър-
жат добре с нас, но най-лошото отношение идва от офицерите и сержантите в една авс-
трийска дивизия.“395

Този конкретен „хиви“ е един от общо единайсет руски затворници, взети от лагера
при Ново-Александровск в края на ноември 1941 г., за да работят за германската армия.
Осем от тях са застреляни, когато припадат от глад по пътя. Разпитваният, един от оце-
лелите, е изпратен в полева кухня при един пехотен полк, където бели картофи. След
това го преместват да се грижи за конете. Много от т.нар. казашки части, сформирани
за репресии срещу партизаните и населението в тила, за които той споменава, съдържат
голям процент украинци и руснаци. За Хитлер е отблъскваща представата за славянс-
ките подчовеци, Untermensch, в германски униформи, така че се налага да ги определят
като казаци, които се смятат за приемливи в расово отношение. Това отразява фунда-
менталното разногласие между нацистката йерархия с нейната маниакална идея за
пълно подчинение на славяните, и професионалните офицери от армията, които смятат,
че единствената им надежда е да действат като освободители на Русия от комунизма.
Още през есента на 1941 г. разузнаването на германската армия е стигнало до заключе-
нието, че Вермахтът едва ли би могъл да победи в Русия, освен ако превърне нашестви-
ето в нова гражданска война.
Хивите от военнопленническия лагер, които са били уговорени с помощта на обеща-
ния да сътрудничат доброволно във войската, скоро проглеждат за реалността. По време
на своя разпит дезертьорът русин разказва за няколко хиви, които срещнал, когато тър-
сел вода в едно село. Те били украинци, които дезертирали при германците с надеждата
да се приберат у дома при семействата си. „Повярвахме на листовките – казват му те, –
а искахме да се върнем при жените си.“ Вместо това се озовали, облечени в германски
396

униформи, на обучение при германски офицери. Дисциплината била безмилостна. Мо-

жело да ги разстрелят „за най-дребното нарушение“, например ако изостанат по време
на марш. Скоро щели да ги изпратят на фронта. „Това означава ли, че ще убивате собс-
твения си народ?“ – попитал русинът. „Какво можем да направим? – отговорили те. –
Ако избягаме обратно при руснаците, ще се отнесат към нас като към предатели. А ако
откажем да се бием, германците ще ни застрелят.“

127
 Повечето германски части на фронта явно се отнасят с хивите си добре, макар и с из-
вестно благодушно презрение. Войниците от едно подразделение на противотанковата
артилерия в 22-ра танкова дивизия западно от Дон имали навика да дават на своя хиви
(когото естествено наричат „Иван“ ) шинел и винтовка, за да пази оръдието им, докато
397

отидат до близкото село да пийнат нещо, но в един случай се налага да се върнат бързо
и да му се притекат на помощ, защото група румънски войници, които са открили от
какъв произход е, искат да го застрелят на място.
За съветските власти идеята за бивши червеноармейци, които служат във Вермахта, е
подчертано смущаваща. Те бързо стигат до заключението, че чистките и работата на
специалните отдели не са били достатъчно усърдни. Политическият отдел на Сталинг-
радския фронт и НКВД постоянно се измъчват от мисълта как „хивите“ са използвани,
за да се инфилтрират и да атакуват съветските линии. „В някои част на фронта – се казва
в информация до Шчербаков – има случаи на бивши руснаци, които обличат червено-
армейски униформи и проникват в нашите позиции, за да разузнават и да пленяват офи-
цери и войници за разпит.“ В сектора на 38-а стрелкова дивизия (64-а армия) през
398

нощта на 22 септември съветска разузнавателна група се е натъкнала на германска та-

кава. Когато се връщат, червеноармейците съобщават, че с германците е имало поне
един „бивш руснак“.
Фразата „бивш руснак“ ще бъде равносилна на смъртна присъда за стотици хиляди
мъже през следващите три години, когато СМЕРШ се концентрира върху въпроса за
измяната, който е толкова близък на сърцето на Сталин. Лишавайки безцеремонно опо-
нентите си и отцепниците от тяхната национална идентичност, Съветският съюз се
опитва да потисне всеки намек за недоволство във Великата отечествена война.

128
 12.
Крепости от руини и желязо
„Ще се превърне ли Сталинград във втори Вердюн? – пише полковник Гроскурт на 4
октомври. – Това се питаме тук с голямо безпокойство.“ След речта в берлинския
399

„Шпортпаласт“ четири дни преди това, в която Хитлер заявява, че никой няма да ги
помръдне от позицията им на Волга, Гроскурт и другите усещат, че на Шеста армия
няма да ѝ позволят да прекъсне тази битка, каквито и да са последствията. „Това дори
се е превърнало във въпрос на престиж между Хитлер и Сталин.“
Голямата германска атака срещу фабричния район в северната част на Сталинград е
започнала на 27 септември, но към края на втория ден германските дивизии знаят, че са
влезли в най-тежката си битка. Комплексът „Червеният октомври“ и оръжейната фаб-
рика „Барикади“ са били превърнати в крепости, смъртоносни като тези при Вердюн.
Те са дори още по-опасни, защото съветските полкове са скрити твърде добре.
Офицери от „сибирската“ 308-а стрелкова дивизия на Гуртиев, когато стигат до фаб-
риката „Барикади“ и нейните железопътни коловози, виждат „тъмните извисяващи се
грамади на ремонтните работилници, мокрите блестящи релси, вече прошарени с
ръжда, хаоса от строшени товарни вагони, камарите стоманени греди, пръснати в без-
порядък из двор с размерите на градски площад, купчините въглища и червеникава
шлака, могъщите комини, надупчени на много места от германски снаряди“. 400

Гуртиев определя два полка да отбраняват завода и трети – да държи фланга, включи-
телно дълбокото дере, което свършва до Волга и започва от работническото селище,
обхванато вече от пламъци. Скоро то става известно като Оврагът на смъртта. Сибиря-
ците не губят време. „В мрачно мълчание те дълбаеха с кирките си каменистата земя,
изрязваха амбразури в стените на работилниците, оформяха землянки, блиндажи и тран-
шеи за съобщителни линии.“ Един команден пункт е установен в продълговата ниша с
бетонни стени под огромните халета. Гуртиев е известен като командир, който обучава
войските с твърда ръка. Докато са чакали в резерв на изток от Волга, той ги е накарал
да изкопаят окопи и да стоят в тях, докато отгоре им минават специално докарани тан-
кове. Подобно „гладене с ютия“ е най-добрият начин да ги научи да копаят дълбоко.
За щастие на сибиряците окопите им са готови по времето, когато се появяват „Щу-
ките“. „Пискуните“ или „музикантите“, както руснаците наричат пикиращите бомбар-
дировачи с техните виещи сирени, взимат по-малко жертви от обичайното. Сибиряците
са направили окопите тесни, за да не са толкова уязвими за осколките от бомби, но пос-
тоянните ударни вълни от експлозиите пораждат земни вибрации като от земетресение
и причиняват болки в стомаха. От силното сътресение всички временно оглушават. По-
някога ударните вълни са толкова мощни, че трошат стъкла и разстройват радиостан-
циите.
Тези въздушни атаки за предварителна обработка на противника, известни като „но-
водомски празненства“, продължават през по-голямата част от деня. На следващата сут-
рин дворовете на „Барикади“ са покрити с бомбен килим от ескадрили „Хайнкел 111“ и
повторно се обстрелват с артилерия и миномети. Внезапно германските оръдия замлък-
ват. Още преди предупредителния вик „Готови!“ сибиряците се подготвят, знаейки
много добре какво предвещава тази напрегната тишина. Мигове по-късно те чуват три-
енето и металическият стържещ звук от танкови вериги върху натрошени камъни.

129
 Германската пехота през следващите няколко дни открива, че сибирската дивизия на
Гуртиев не ги очаква със скръстени ръце. „Руснаците организираха атаки всеки ден при-
зори и по залез слънце“ – докладва един сержант от 100-на егерска дивизия. Ужася-
401

ващо разточителната практика на многократни контраатаки, прилагана от Чуйков, по-

ражда удивление у германските генерали, макар и да са принудени да признаят, че тя
изтощава техните войски. Най-успешните отбранителни мерки обаче са тежките оръдия
на източния бряг на Волга, след като таблиците им за стрелба са съгласувани.
В завода „Червеният октомври“ подразделения от 414-а противотанкова дивизия са
скрили техните 45- и 96-милиметрови оръдия сред отломките, използвайки парчета бра-
куван метал за прикритие и защита. Те са позиционирани за стрелба от много късо раз-
стояние, не повече от 140 метра. Призори на 28 септември два полка от 193-а стрелкова
дивизия също са преминали Волга и подготвят бързо позициите си. Тяхното „новодом-
ско празненство“ е осигурено от масирани атаки на „Щуки“ на следващия ден. Герман-
ското настъпление създава спешна необходимост от още подкрепления. През реката е
изпратена 39-а гвардейска стрелкова дивизия, макар че съставът ѝ е една трета от това,
което трябва да бъде.
Германските атаки се засилват през октомври, особено след като са подсилени с 94-а
пехотна и 14-а танкова дивизия, както и с пет специално придадени сапьорни батальона.
От съветска страна частите са напълно раздробени и често всички комуникации са из-
вън строя, но отделните бойци и групи продължават да се бият без заповеди. В сектора
на „Барикади“ сапьорът Косиченко и един механик-водач на танк с неизвестно име, и
двамата с по една счупена ръка, издърпват халките на гранатите със зъби. През нощта
сапьорите постоянно тичат напред с още противотанкови мини, по две наведнъж, „стис-
кайки ги под мишниците си като самуни хляб“, за да ги заровят в отломките там, където
са подстъпите. Германските атаки, пише Гросман, са в крайна сметка притъпени от
„твърдоглавото, непреклонно сибиряшко упорство“. Един германски сапьорен бата-
402

льон в една-единствена атака по това време понася 40% загуби. След посещение при
войниците си командирът се връща безмълвен, с каменно лице.
Дивизиите на Чуйков са тежко пострадали и изтощени, а боеприпасите им са крайно
недостатъчни. Въпреки това на 5 октомври генерал Голиков, заместникът на Ерьоменко,
пристига през реката, за да предаде заповедта на Сталин, че трябва да задържат града и
да завземат отново частите, заети от германците. Чуйков игнорира тези невъзможни
указания. Той знае, че единственият му шанс да устои зависи от масирания артиле-
рийски обстрел от отсрещния бряг на реката. Германците скоро обезсмислят настоява-
нията на Ерьоменко. След относително спокойния ден на 6 октомври те предприемат
интензивен щурм на Сталинградския тракторен завод с атака на 14-а танкова дивизия
от югозапад и на 60-а моторизирана дивизия от запад. Един от батальоните на 60-а ди-
визия е на практика унищожен от залповете на „Катюшите“, които стрелят на предела
на далекобойността си. За да увеличат допълнително ъгъла на изстрелване, артилерис-
тите са подпрели камионите с установки по такъв начин, че задните им колела да висят
над стръмния бряг на Волга. Междувременно част от 16-а танкова дивизия атакува се-
верното промишлено предградие Спартаковка, изтласквайки остатъците от 112-а стрел-
кова дивизия и 124-а специална бригада. Армията на Чуйков, вече изтикана в драстично
стеснена ивица покрай западния бряг, чувства, че неумолимо я изтласкват назад към
реката.

130
 Превозът през Волга става все по-уязвим с драстичното смаляване на периметъра на
62-ра армия. Германски батареи и дори картечници обстрелват с право мерене разто-
варните пунктове. Един батальон волжки речни моряци от Ярославъл е построил тесен
понтонен мост от о-в Зайцевски до западния бряг. Това позволява преминаването на
непрекъсната върволица от носачи, които прекосяват реката по тъмно и като мравки
мъкнат храна и боеприпаси. Малкият размер на моста ги прави трудна цел, но за хората,
които стъпват по постоянно клатещите се дъски, всяко преминаване е страшно заради
избухващите в реката снаряди от двете им страни. Дори и така има нужда от товарни
лодки за по-големи и по-тежки предмети, както и за евакуиране на ранените. Резервните
танкове се превозват с шлепове. „Веднага щом падне здрач – пише Василий Гросман, –
мъжете, които отговарят за курсовете през реката, излизат от своите землянки, блин-
дажи, траншеи и скрити убежища.“ 403

Близо до товаро-разтоварните пунктове на източния бряг има полеви пекарни, скрити

в бункери, подземни кухни, които доставят топла храна в термоси и дори бани. Въпреки
тези относителни удобства режимът на източния бряг на практика е също толкова строг,
колкото в самия град. Товарните лодки и техните екипажи, зачислени в 71-ва специална
обслужваща рота, са на пряко подчинение при новия командир на НКВД, генерал-майор
Рогатин, който командва също и военното управление на Речната област.
Смъртността сред екипажите на речните плавателни съдове е същата като в батальо-
ните на фронта. Например параходът „Ласточка“, докато евакуира ранени, е улучен с
десет преки попадения при един-единствен курс. През деня оцелелите членове на еки-
пажа поправят пробитите места и на следващата нощ пак са готови за плаване. Поради
стреса стават и злополуки, които понякога взимат много жертви. На 6 октомври една
претоварена лодка се преобръща и шестнайсет от общо двайсет и един души на борда
се издавят. Скоро след това друг плавателен съд акостира в тъмното на погрешно място
404

и 34 души загиват, след като попадат на минно поле. Макар и с малко закъснение, ин-
цидентът става причина властите да „оградят минните полета с бодлива тел“. 405

Напрежението от работата често води до гуляи с алкохол, стига да има възможност.

На 12 октомври, когато войските на НКВД, търсещи дезертьори, извършват внезапна
проверка в къщи от крайбрежното село Тумак, те се натъкват на „позорна сцена“. Пе-
тима мъже – капитан, комисар, сержант от снабдяването, ефрейтор от волжката флоти-
лия и местният партиен секретар – са се „напили до безсъзнание“ и лежат на пода „в
спящо състояние с жени“. Все още в безпаметно опиянение, те са закарани пред „на-
406

чалника на войските на НКВД в Сталинград, генерал-майор Рогатин“.

Скандални случки има и по-навътре в сушата. На 11 октомври, в разгара на битката за
Сталинградския тракторен завод, танкове Т-34 от 84-а танкова бригада с войници от 37-
а гвардейска стрелкова дивизия, накачени върху куполите и решетките на двигателния
отсек, контраатакуват 14-а танкова дивизия от югозападната страна на фабриката. И
двете съветски подразделения са на западния бряг съвсем отскоро. Водачът на един танк
не забелязва през тесния визьор ямата от снаряд на пътя и минава през нея. Според док-
лада „командирът на пехотната рота, който бил пиян“ побеснял, задето са били раздру-
сани така, и скочил долу. „Изтичал пред танка, отворил люка и убил водача с два изс-
407

трела.“
През тази втора седмица от октомври настава затишие в боевете. Чуйков с право по-
дозира, че германците готвят още по-мощна атака, вероятно с подкрепления.
Хитлер подлага Паулус на същия натиск, какъвто Сталин упражнява върху Чуйков. На
8 октомври Група армии „Б“ по заповед от щаба на фюрера е изпратила указания до

131
Шеста армия да подготви нова голяма офанзива срещу северната част на Сталинград,
която да започне най-късно на 14-и същия месец. Паулус и неговият щаб са обезсърчени
от загубите си. Един от неговите офицери отбелязва във военния дневник, че 94-а пе-
хотна дивизия се е свила до 535 души на предната линия, „което означава, че на всеки
пехотен батальон се падат средно трима офицери, 11 сержанти и шейсет и двама ред-
ници!“. Пак той описва 76-а пехотна дивизия като „изчерпана“. Шеста армия може да
408

отдели само 305-а пехотна дивизия, набрана от северните брегове на Боденското езеро,
за да подсили воюващите си подразделения.
Германците подхвърлят подигравки и разпръсват листовки, без да крият, че подготвят
нещо. Единственият въпрос е каква е точната им цел. Всяка нощ от съветските дивизии
излизат разузнавателни роти, за да заловят колкото е възможно повече „езици“. Те до-
мъкват злополучни постови и разносвачи на храна за интензивен разпит и пленниците,
обикновено просто от страх след цялата нацистка пропаганда за болшевишките методи,
нямат търпение да се разприказват. Разузнавателният отдел в щаба на 62-ра армия скоро
заключава въз основа на данни от комбинирани източници, че главният удар пак ще
бъде насочен срещу тракторния завод. Останалите там и в „Барикади“ работници, които
са ремонтирали танкове и противотанкови оръдия по време на самата битка, или са при-
зовани в батальоните на фронта, или, в случай че са специалисти, са евакуирани през
Волга.
За щастие на 62-ра армия, анализът на разузнаването ѝ се оказва точен. Целите на гер-
манците са да прочистят тракторната фабрика и тухлената фабрика от южната ѝ страна
и след това да продължат настъплението към брега на Волга. Рискованото решение на
Чуйков да докара полкове от Мамаев курган до северните сектори се оказва печелившо.
Той обаче е ужасен, когато научава, че Ставката е намалила количеството артилерийски
боеприпаси, предвидено за Сталинградския фронт. Това е първият сигнал, че се под-
готвя голяма контраатака. Сталинград, осъзнава той внезапно със смесени чувства, вече
има ролята на примамка в огромен капан.
На 14 октомври, понеделник, в 6 ч. германско време, започва офанзивата на Шеста
армия по тесен фронт с подкрепата на всяка налична „Щука“ от Четвърти военновъзду-
шен флот на генерал фон Рихтхофен. „Цялото небе беше пълно със самолети, всички
зенитни оръдия стреляха, фучаха бомби, падаха самолети – пише един войник от 389-а
пехотна дивизия, докато чака да влезе в атака, – като огромно представление, което сле-
дяхме с много смесени чувства от нашите окопи.“ Германски артилерийски и миноме-
409

тен огън бие по землянките, а фосфорните снаряди подпалват всеки останал горим ма-
териал.
„Боевете приеха чудовищни размери извън всяка възможна мярка – пише един от офи-
церите на Чуйков. – Хората в съобщителните траншеи се препъваха и падаха като на
палубата на кораб по време на буря.“ Комисарите, изглежда, са настроени поетично.
410

„Тези от нас, които видяха тъмното небе на Сталинград в онези дни, никога няма да го
забравят – пише Добронин до Шчербаков в Москва. – Гледката е застрашителна и жес-
тока, с пурпурни пламъци, които облизват небето.“ 411

Битката започва с главната атака срещу тракторния завод от югозапад. По обяд част
от XIV танков корпус възобновява натиска от север. Чуйков не се колебае. Той изпраща
основната си бронирана сила, 84-а танкова бригада, срещу главния удар от три пехотни
дивизии, водени в атака от 14-а танкова дивизия. „Нашата поддръжка от тежки оръжия
беше необичайно силна – пише един сержант от 305-а пехотна дивизия. – Няколко ба-
тареи от „Небелверфер“, сновящи „Щуки“ и самоходни оръдия в невиждани дотогава

132
количества обстрелваха руснаците, които във фанатизма си оказваха страхотна съпро-
тива.“
412

„Беше ужасна, изтощителна битка върху и под земята, сред развалините, в мазетата и
шахтите на фабриките – пише един офицер от 14-а танкова дивизия. – Танкове се кате-
реха по могили от отломки и отпадъци, пълзяха със скърцане през хаоса на разрушени
работилници и стреляха с право мерене в тесните дворове. Много от танковете се тре-
сяха или експлодираха под удара на избухнала вражеска мина.“ Когато снарядите по-
413

падат върху железните съоръжения във фабричните цехове, избухва дъжд от искри, ви-
дим през прахоляка и дима.
Издръжливостта на съветските войници е наистина невероятна, но те просто не могат
да устоят на силата в централната точка на атаката. През първата сутрин германските
танкове извършват пробив, като откъсват 37-а гвардейска и 112-а стрелкова дивизия на
Жолудев. Експлозия затрупва генерала жив в бункера – нещо, което се случва често в
онзи страшен ден. Войниците го изравят и го занасят в щаба на армията. Други грабват
оръжията на загиналите и продължават да се бият. Покритите с прах германски танкове
се забиват право в огромните корпуси на тракторния завод, подобно на праисторически
чудовища, сипейки картечен огън навсякъде около себе си, докато под веригите им хру-
щят стъклата от изпочупените покривни прозорци. Следва близък ръкопашен бой, при
който фронтът няма ясни очертания. Задминати в обход групи от гвардейците на Жолу-
дев внезапно атакуват, изскачайки сякаш от нищото. В подобни условия съобразителен
германски военен лекар установява своя пункт за първа помощ в една топилна пещ.
На втория ден от офанзивата, 15 октомври, щабът на Шеста армия решава, че може да
докладва: „Основната част от тракторния завод е в наши ръце. Останали са само отделни
гнезда на съпротива зад нашия фронт.“ Триста и пета пехотна дивизия също изтласква
414

руснаците назад през железопътната линия при тухлената фабрика. Тази нощ, след про-
бива на 14-а танкова дивизия в тракторния завод, 103-ти танков гренадирски полк от
състава на същата смело си пробива път до брега на Волга при резервоарите с петрол
под ударите на съветската пехота, която атакува от деретата. За щастие на 62-ра армия
Чуйков се е вслушал в съвета да премести щаба си, защото комуникациите са много
лоши. Боевете почти не са затихнали. От 84-а танкова бригада твърдят, че са унищо-
жили „повече от трийсет средни и тежки фашистки танкове“ , като срещу това са загу-
415

били осемнайсет от своите. Човешките загуби на бригадата „още се изчисляват“, когато

е подаден докладът два дни по-късно. Макар че посоченият брой германски танкове
почти със сигурност е преувеличен, младшите командири на бригадата демонстрират
заразителен кураж в този ден.
Комисарят на един лекоартилерийски полк, Бабаченко, е обявен за Герой на Съветския
съюз за смелостта, която е проявил след обкръжаването на една батарея. Прощалното
радиосъобщение на защитниците, получено в щаба, гласи: „Оръдията унищожени. Ба-
тареята обкръжена. Продължаваме да се бием и няма да се предадем. Поздрави на
всички.“ Въпреки ситуацията с гранати, винтовки и картечни пистолети артилеристите
416

пробиват вражеското обкръжение и подновяват съпротивата, помагайки да се възста-

нови отбранителната линия на сектора.
Невъзпети остават безброй прояви на храброст от страна на обикновени войници –
„истински масов героизъм“ , както се изразяват комисарите. Има и широко възхваля-
417

вани прояви на лична смелост, какъвто е случаят например с един ротен командир от
37-а гвардейска стрелкова дивизия, лейтенант Гоничар, който с пленена картечница и

133
само четирима войници успява да разпръсне атакуваща германска сила в критичен мо-
мент. Никой не знае колко войници от Червената армия умират на този ден, но същата
нощ през Волга са прекарани 3500 ранени. Преуморените санитари дават толкова много
жертви, че голяма част от ранените сами допълзяват до речния бряг.
Германските командири навън в степта искат постоянно да бъдат осведомявани как
напредва операцията в града. „Фабрични стени, поточни линии, всичко над основите на
сградата се срутва под градушката от бомби – пише генерал Щрекер до свой приятел, –
но врагът просто се появява отново и използва тези нови разрушения, за да укрепи отб-
ранителните си позиции.“ Числеността на някои германски батальони се свива до пет-
418

десет души. Нощем те изпращат обратно труповете на своите другари, за да бъдат пог-
ребани. Сред войниците неизбежно се заражда известен цинизъм по отношение на ко-
мандването. „Нашият генерал на име Йенеке – пише на близките си един войник от 389-
а пехотна дивизия – завчера получи Рицарски кръст. Той вече постигна своята цел.“419

През шестте дни на бойни действия, започнали от 14 октомври, Луфтвафе постоянно

атакува на смени движението през реката и войските. Почти няма момент, когато гер-
манските самолети да не са в небето. „Необходима е помощта на нашите изтребители“ –
отбелязва политическият отдел на Сталинградския фронт в косвена критика към съвет-
ската авиация, адресирана до Москва. Всъщност 8-а военновъздушна армия е сведена
420

до по-малко от 200 машини от всякакъв вид, от които само 24 са изтребители. Дори

пилотите на Луфтвафе обаче споделят засилващото се подозрение на наземните войски,
че руските защитници на Сталинград може да се окажат непобедими. „Не разбирам как
хора могат да оцелеят в такъв ад – пише един от тях до дома, – но руснаците държат
твърдо позициите си в развалините, в ями и изби и в хаоса от стоманени скелети, които
някога са били фабрики.“ Тези пилоти знаят също и че тяхната ефективност скоро
421

рязко ще отслабне, когато светлите часове от деня намалеят и времето се влоши.

Успешният германски удар към Волга точно под Сталинградския тракторен завод пос-
тавя в пълна изолация остатъците от 112-а стрелкова дивизия и опълченските бригади,
които са се изправили срещу XIV танков корпус на север и на запад. Докато обкръжени
групи от 37-а гвардейска стрелкова дивизия на Жолудев продължават да се сражават в
тракторния завод, остатъците от други подразделения са изтласкани на юг, където пътят
им за отстъпление става все по-малък. Голямата заплаха за оцеляването на 62-ра армия
е германски удар надолу по речния бряг, който може да отреже дивизията на Горишни
откъм тила.
Новият щаб на Чуйков е в постоянна опасност. Неговата група за близка отбрана често
е изпращана в бой. Заради постоянните проблеми с комуникациите на 62-ра армия Чуй-
ков иска разрешение една тилова група от щаба да премине на западния бряг, докато
друга, предна група, в която влиза и целият военен съвет, да остане на източния бряг.
Ерьоменко и Хрушчов, които много добре осъзнават как ще реагира Сталин, отказват
директно.
Пак на 16 октомври германците напредват от тракторния завод към „Барикади“, но
комбинацията от руски танкове, заровени сред отломките, и пронизителните залпове на
„Катюшите“ откъм речния бряг разпокъсват техните атаки. През същата нощ през Волга
е докарана останалата част от 138-а стрелкова дивизия на Людников. Докато се прид-
вижват напред след слизането им на брега, се налага да прескачат „стотици ранени, ко-
ито пълзят към пристана“. Свежите войски са хвърлени в бой по скосената отбрани-
422

телна линия малко пò на север от фабриката „Барикади“.

134
 Генерал Ерьоменко също преминава реката тази нощ, за да си състави лично оценка
за ситуацията. Облягайки се тежко на бастуна си заради раните, получени през пред-
ходната година, той изкуцуква нагоре по брега до пренаселените укрития на щаба на
62-ра армия. Ямите и изпочупените греди от блиндажите, които са били улучени пряко,
не са загадка за въображението. Предмети и хора са еднакво покрити с прах и пепел.
Генерал Жолудев избухва в сълзи, докато разказва за гибелта на своята дивизия в трак-
торния завод. Въпреки това на следващия ден след връщането на Ерьоменко щабът на
фронта предупреждава Чуйков, че ще разполага с още по-малко боеприпаси от очаква-
ното.
След като през нощта на 15 октомври германците са отрязали съветските войски се-
верно от Сталинградския тракторен завод, Чуйков не получава особено окуражителни
вести оттам – само „множество искания“ от щабовете на 112-а стрелкова дивизия и 115-
а специална бригада за разрешение да се изтеглят през Волга. И двата щаба явно пре-
доставят „лъжлива информация“, като твърдят, че полковете им са на практика унищо-
жени. Това искане за изтегляне, което след заповедта на Сталин е равносилно на измяна,
е отхвърлено. По време на едно затишие в боя няколко дни по-късно Чуйков изпраща
до анклава полковник Каминин, за да инспектира състоянието на полковете. Той отк-
рива, че от 112-а стрелкова дивизия все пак са останали 598 души, докато 115-а специ-
ална бригада има 890. Старшият комисар според доклада „вместо да организира активна
отбрана... не се показвал от бункера и панически се опитвал да убеди командира си да
се оттегли през Волга“. За „тяхното предателство към отбраната на Сталинград“ и „из-
ключителна страхливост“ старшите офицери и комисари, към които е насочено обви-
423

нението, по-късно са изправени пред военен съд от Военния съвет на 62-ра армия. Няма
сведения за по-нататъшната им съдба, но едва ли са могли да очакват особена милост
от Чуйков.
На 19 октомври Донският фронт на северозапад и 64-а армия на юг започват отвли-
чащо настъпление. Тези усилия снемат натиска от 62-ра армия само за няколко дни, но
краткият отдих позволява разбитите полкове да бъдат изтеглени обратно през Волга, за
да ги сформират наново с подкрепления. Получават и странна форма на духовна подк-
репа. Плъзват слухове, че в града е видян лично другарят Сталин. Един стар болшевик,
който се е сражавал при обсадата на Царицин, казва дори, че Великият вожд се е появил
в своя бивш щаб. Разказите за това посещение, което напомня на чудодейното явяване
на св. Яков пред испанската армия при битката с маврите, нямат абсолютно никакви
реални основания.
Има обаче един изтъкнат цивилен, който по това време изпитва особено силно жела-
ние да посети западния бряг. Това е Дмитрий Мануилски, ветеран от Коминтерна, отго-
варящ за дейностите в Германия, който заедно с Карл Радек е направил обречен опит да
запали втора германска революция през октомври 1923 г., преди Ленин най-накрая да
издъхне. По-късно той носи най-голяма отговорност като украинец за опустошителната
политика на Сталин в Украйна през 1933 г. В случая Мануилски има специален интерес,
който ще стане очевиден по-късно, но Чуйков категорично отхвърля молбите му да по-
сети западния бряг.
Далече в Берлин настроенията на Гьобелс отново се колебаят между убеждението, че
Сталиград ще падне всеки момент (на 19 октомври той дава нареждане всички награ-
дени с Рицарски кръст да бъдат изпратени у дома за интервюта в пресата), и моменти
на предпазливост. Загрижен, че германският народ може да бъде разочарован от бавния

135
напредък, той смята, че трябва да напомнят на хората колко много са напреднали гер-
манските армии само за шестнайсет месеца. Нарежда в германските градове да бъдат
поставени табели, които показват разстоянието до Сталинград. Три дни по-късно запо-
вядва имена като „Червеният октомври“ и „Червената барикада“ да бъдат избягвани на
всяка цена в репортажите за тежките сражения, за да не би да окуражат „кръгове, засег-
нати от комунистическата зараза“. 424

Докато се водят големите битки за северния промишлен сектор на града, в централните

райони продължават ръкопашните боеве, в които се редуват локални атаки и контраа-
таки. Един от най-прочутите епизоди от Сталинградската битка е отбраната на „къщата
на Павлов“, която продължава петдесет и осем дни.
В края на септември един взвод от 42-ри гвардейски полк е превзел четириетажна
сграда с изглед към площад, на около 270 метра от горното ниво на речния бряг. Техният
командир, лейтенант Афанасиев, ослепява в началото на битката, затова командването
е поето от сержант Яков Павлов. В мазето войниците откриват няколко цивилни, които
остават там до края на сраженията. Една от тях, Мария Улянова, взима активно участие
в отбраната. Хората на Павлов разбиват стените на зимника, за да подобрят комуника-
циите си, и изрязват дупки в стените, за да осигурят по-добри огневи точки за своите
картечници и дългостволни противотанкови пушки. Всеки път, когато към тях прибли-
жават танкове, Павлов и хората му се разпръсват към мазето или горния етаж, откъдето
могат да ги обстрелват от упор. Танковите екипажи не могат да насочат оръжията си
под такъв ъгъл, че да отвърнат на огъня. Чуйков по-късно често отбелязва, че хората на
Павлов са убили повече вражески войници, отколкото германците са загубили при прев-
земането на Париж. (Яков Павлов, който е обявен за Герой на Съветския съюз, по-късно
става архимандрит Кирил в манастира в Сергиево, бившия Загорск, където привлича
много вярващи последователи, без никаква връзка със славата му от Сталинград. 26)
Друга история, или по-скоро винетка, извлечена от писма, е свързана с лейтенант Чар-
нозов, артилерийски наблюдател от 384-и артилерийски полк. Неговият наблюдателен
пост е на покрива на повредена от снарядите сграда, откъдето насочва артилерийския
огън. В последно писмо до съпругата си той пише: „Здравей, Шура! Изпращам целувки
на нашите две пиленца, Славик и Лидуся. Аз съм в добро здраве. Раняваха ме два пъти,
но това са просто драскотини, така че още мога да насочвам добре батареята. Време на
тежки сражения настъпи в града на нашия любим вожд, в града на Сталин. През тези
дни на усилени боеве аз отмъщавам за моя роден Смоленск, но през нощта слизам в
мазето, където в скута ми сядат две светлокоси деца. Те ми напомнят за Славик и
Лида.“ При тялото му е открито и предишното писмо на жена му. „Много съм щаст-
425

лива, че се сражаваш толкова добре и че си награден с медал – е написала тя. – Бий се

до последна капка кръв и не ги оставяй да те пленят, защото лагерът за пленници е по-
лош от смърт.“
Тази кореспонденция се смята за образцова и изобщо типична за момента. Писмата
вероятно са автентични, но подобно на много други разкриват само част от истината.
Когато седят в ъгъла на окопа или зле осветеното мазе, за да пишат до дома, на войни-
ците често им е трудно да изразят мислите си. Единственият лист, който после ще бъде
прегънат като триъгълник, подобно на хартиена лодка, защото няма пликове за писма,
изглежда едновременно твърде голям и твърде малък за това, което имат да кажат. В

26
Светското име на архимандрит Кирил, един от най-прочутите руски „старци“, всъщност е Иван Павлов – също участ-
ник във Великата отечествена война и конкретно в отбраната на Сталинград, поради което често е идентифициран с Яков
Павлов. Става дума обаче за две различни личности. – Б.пр.

136
крайна сметка писмата се придържат към трите основни теми: въпроси за семейството
у дома, успокоителни фрази („много съм добре – още съм жив“ ) и мисли за сраженията
426

(„постоянно унищожаваме войските и оборудването им. Няма да ги оставим на мира

нито денем, нито нощем“ ). Войниците на Червената армия в Сталинград осъзнават
427

добре, че погледът на цялата нация е прикован върху тях, но много от тях сигурно вни-
мават какво пишат, защото знаят, че специалните отдели цензурират старателно по-
щата.
Дори и да искат да се откъснат от обстановката, когато пишат на своите жени и лю-
бими, битката е винаги в мислите им, отчасти защото стойността на един мъж се опре-
деля от мнението на неговите другари и командира. „Мария, мисля, че ще си спомниш
нашата последна вечер заедно – пише някой си Коля. – Защото сега, в тази минута, става
точно една година, откакто се разделихме. А на мен ми беше много трудно да се сбогу-
вам с теб. Много е тъжно, но трябваше да се разделим, защото такава беше повелята на
Родината. Ние изпълняваме тази повеля колкото можем по-добре. Родината изисква
онези от нас, които защитават този град, да устоят до края. И ние ще изпълним тази
заповед.“ 428

Повечето руски войници явно приобщават личните си чувства към каузата на Вели-
ката отечествена война. Възможно е да са се страхували от цензурата повече от своите
германски противници; възможно е промиването на мозъци от сталинския режим да е
било по-ефективно, и все пак понятието за саможертва изпъква като нещо много повече
от идеологически лозунг. То изглежда почти атавистично, морален импулс, събуден
пред лицето на нашествениците. „Хората може и да ме упрекнат, ако прочетат в писмото
обяснението ми защо се бия за вас – пише един лейтенант от Червената армия в Сталин-
град до съпругата си, за която е женен от няколко седмици. – Аз обаче не мога да разг-
ранича къде свършвате вие и къде започва Родината. Вие и тя сте едно и също за мен.“ 429

По-информативно е едно сравнително изследване на писма, писани от офицери и вой-

ници и от двете страни. В много от писмата, писани от германци в Сталинград по това
време, често има нотка на обида, проглеждане за заблудите и дори неверие, като че ли
това вече не е същата война, на която са потеглили. „Често се питам за какво са всичките
тези мъки – пише един германски лейтенант на съпругата си. – Нима човечеството е
полудяло? Това ужасно време ще остави клеймо върху всеки от нас завинаги.“ И въп- 430

реки оптимистичната пропаганда в Германия за близката победа много съпруги чувст-

ват каква е истината. „Не мога да престана да се тревожа. Знам, че се сражавате посто-
янно. Винаги ще бъда твоя вярна съпруга. Животът ми принадлежи на теб и нашия
свят.“
431

Има и изненадващо голям брой недоволни руски войници, които или са забравили, че
писмата им се цензурират, или са толкова отчаяни, че вече не ги е грижа. Много от тях
се оплакват от порциона си. „Лельо Люба, моля те, прати ми малко храна – пише един
млад войник. – Срам ме е да те моля, но гладът ме принуждава да го направя.“ Мнозина
432

признават, че са докарани дотам да търсят каквато и да e храна, а други разказват на

семействата си, че войниците се разболяват „заради лоша храна и нехигиенични усло-
вия“. Един войник, болен от дизентерия, пише: „Ако продължава все така, няма да ни
се размине епидемията. Имаме и въшки, които са първият източник на заразни болести.“
Предвиждането на войника скоро се потвърждава. В болница 4169 войниците с тиф
бързо са поставени под карантина. Лекарите смятат, че „ранените са се заразили с тиф
от местни хора по пътя към болницата и оттам болестта се е разпространила“. 433

137
 Наред с оплакванията от лоша храна и условия, още се забелязват следи от пораженско
мислене. Комисарите, винаги готови да се стреснат и от собствената си сянка в сталин-
ската нощ, са явно обезпокоени от резултатите, които показва цензурирането на пощата
от НКВД. „В 62-ра армия само, през първата половина на октомври в 12 747 писма са
били разкрити военни тайни – се казва в доклад на политическия отдел до Москва. –
Някои писма съдържат явни антисъветски изказвания, в които се възхвалява фашист-
ката армия и се изразява съмнение в победата на Червената армия.“ Цитирани са ня-
434

колко примера. „Стотици и хиляди хора умират всеки ден – пише един войник на съп-
ругата си. – Вече всичко е толкова трудно, че не виждам изход. Можем да смятаме, че
Сталинград все едно вече е предаден.“ В момент, когато повечето руски цивилни живеят
едва ли не само на супа от коприва и други треви, войник от 245-и стрелкови полк пише
до семейството си: „В тила сигурно тръбят, че всичко трябва да отива за фронта, но ние
на фронта нямаме нищо. Храната е лоша и не достига. Това, което говорят, не е истина.“
Почти всяка форма на откровеност в писмата до дома е фатална. Един лейтенант, който
пише: „Германските самолети са много добри... Нашата противовъздушна отбрана
сваля само съвсем малко от тях“, също е обявен за предател.
Цензурата не е единствената опасност. Един твърде наивен осемнайсетгодишен укра-
инец от подкрепленията, пристигнали в дивизията на Родимцев, убеждава другите вой-
ници, че не бива да вярват на всичко, което им казват за врага: „Имам баща и сестра в
окупираната територия и германците там не убиват или грабят никого. Отнасят се добре
с хората. Сестра ми работи за германците.“ Другарите му го арестуват незабавно.
435

„Води се разследване“ – се казва в заключение в доклада до Москва.

Една от формите на политически репресии в Червената армия всъщност е смекчена по
това време. Сталин, който води целенасочена политика за повдигане на духа, вече е
обявил въвеждането на награди с определено реакционен подтекст, като Ордените на
Кутузов и Суворов. Най-забележителната му реформа обаче, обявена на 9 октомври, е
Указ 307, който възстановява единното командване. Влиянието на комисарите е сведено
до консултативна или „възпитателна“ роля.
Комисарите с ужас откриват колко много ги ненавиждат и презират офицерите от Чер-
вената армия. Особено оскърбително се държат офицерите в авиационните полкове. По-
литическият отдел на Сталинградския фронт се възмущава от „абсолютно неправилното
отношение“, което излиза наяве. Един полкови командир казва на своя комисар: „Ня-
436

мате право да влизате и да говорите с мен без мое разрешение.“ Други комисари уста-
437

новяват, че „жизненият им стандарт се е влошил“, след като са били „принудени да се

хранят заедно с войниците“. Дори младши лейтенанти се осмеляват да подхвърлят, че
не виждат защо комисарите трябва да продължават да получават заплащане като офи-
цери, „защото сега, когато вече не отговарят за нищо, могат просто да почетат вестник
и да си легнат“. Политическите отдели вече се смятат за „излишна притурка“. Да се
438

твърди, че с комисарите е свършено, е „контрареволюционно изказване“ , пише Доб-439

ронин на Шчербаков, явно опитвайки се да намери подкрепа. Добронин вече е показал

какво мисли, когато по-рано през октомври е предал без коментар думите на някакъв
войник: „Измислиха ордените „Кутузов“ и „Суворов“. Сега трябва да учредят и медали
на св. Николай и св. Георги и това ще е краят на Съветския съюз.“ 440

Разбира се, основните комунистически отличия – Герой на Съветския съюз, Орден

„Червено знаме“, Орден „Червена звезда“ – още се възприемат много сериозно от поли-
тическата власт, макар че „Червена звезда“ се е превърнала в нещо като „стахановски
порцион“, даван на всеки, който е унищожил германски танк. Когато през нощта на 26

138
октомври началникът на отдел „Личен състав“ на 64-а армия загубва един куфар с 40
ордена „Червено знаме“, докато чака ферибота, за да прекоси Волга, настава истински
ужас. Човек би помисли, че са загубени плановете за отбраната на целия Сталинградски
фронт. В крайна сметка куфарът е открит на следващия ден на три километра от брега.
Липсва един-единствен орден. Твърде е възможно да е бил взет от войник, който веро-
ятно под въздействието на някое и друго питие е решил, че усилията му на фронта не са
били възнаградени достатъчно. Началникът на отдел „Личен състав“ е изправен пред
военен съд по обвинение в „престъпна небрежност“. 441

Войниците от своя страна имат далеч по-здравомислещо отношение към тези символи
на храброст. Когато награждават някого от тях, другарите му пускат медала в канче с
водка, което той трябва да изпие до дъно и да хване отличието със зъби. 442

Истинските „стахановци“ на 62-ра армия всъщност не са унищожителите на танкове,

а снайперистите. Стимулира се създаването на нов култ към „снайперизма“ и с набли-
жаването на двайсет и петата годишнина от Октомврийската революция това магическо
изкуство е обгърнато от неистова пропаганда, с „нова вълна на социалистическо сърев-
нование за най-много убити фашисти“. Когато бройката на убитите стигне 40, снайпе-
443

ристът получава медал „За храброст“ и званието „знатен снайперист“. 444

Най-прочутият от всички тези снайперисти, макар и не с най-висок резултат, е Зайцев

от дивизията на Батюк, който по време на честването на Октомврийската революция
стига до 149 убити германци. (Обещал е да бъдат 150, но един не му достига.) Майсто-
рът с най-много попадения, известен само като „Зикан“, е убил 224 германци до 20 но-
ември. За 62-ра армия мълчаливият Зайцев, овчар от подножията на Урал, е нещо много
повече от която и да е спортна знаменитост. Новините за новите бройки, които е доба-
вил към резултата си, се предават от уста на уста по целия фронт.
На Зайцев е възложена отговорността да обучава млади снайперисти, а неговите уче-
ници стават известни с името зайчата – „зайчета“ на руски. Това е началото на „снай-
перското движение“ в 62-ра армия. Организират се срещи за разпространение на докт-
рината на „снайперизма“ и обмен на идеи за използваните похвати. Донският и Югоза-
падният фронт се присъединяват към „снайперското движение“ и също раждат звезди,
като сержант Пасар от 21-ва армия. Особено горд със своите попадения в главата, той
има в актива си сто и трима убити.
Специална похвала получават снайперистите от неруски произход: украинецът Куче-
ренко, който убива деветнайсет германци, и един узбек от 169-а стрелкова дивизия,
който убива петима за три дни. В 64-а армия снайперистът Ковбаса (украинската дума
за „колбас“) разполага с цяла мрежа, включваща най-малко три траншеи – една за спане
и две за стрелба, всичките свързани. Освен това си изкопава лъжливи позиции встрани,
пред съседните взводове. Там разполага бели знамена, закрепени за лостчета, които
може да дърпа отдалеч с връвчици. Ковбаса гордо се хвали, че щом някой германец види
едно от развяващите се бели знаменца, той винаги се надига в окопа си, за да види по-
добре, и започва да вика: „Rus, kom, kom!“ В този момент Ковбаса го прострелвал стра-
445

нично. Данилов от 161-ви стрелкови полк също изкопава лъжлива траншея и изработва
чучела с елементи от червеноармейска екипировка. После чака неопитни германски
войници да започнат да стрелят по тях. Убива четирима такива. В 13-а гвардейска стрел-
кова дивизия старши сержант Долимин, настанен в таванско помещение, застрелва пос-
ледователно разчетите на една картечница и едно полево оръдие. Най-ценни като ми-
шени обаче си остават германските артилерийски наблюдатели. „В продължение на два

139
дни [ефрейтор Студентов] проследи един офицер-наблюдател и го уби с първия изст-
рел.“ Студентов се зарича за годишнината от революцията да повиши бройката убити
от него германци от 124 на 170.
Всички знаменити снайперисти имат свои индивидуални похвати и любими укрития.
„Знатният снайперист“ Илин, в чиято сметка са записани 185 убити „фрицове“, поня-
кога използва за укритие стара бъчва или тръба. Илин, който е комисар в един гвар-
дейски стрелкови полк, действа в сектора на „Червеният октомври“. „Фашистите трябва
да разберат каква сила имат оръжията в ръцете на съветските свръхчовеци“ – заявява
той с обещанието да обучи десет други снайперисти. 446

Някои съветски източници твърдят, че германците довели ръководителя на тяхната

снайперска школа, за да премахне Зайцев, но руснакът го надхитрил. След няколкод-
невно дебнене Зайцев забелязал укритието му под лист ръждиво желязо и го застрелял.
Оптичният мерник, свален от пушката на убития, още стои изложен в московския Музей
на въоръжените сили като най-скъпоценния трофей на Зайцев, но тази драматична ис-
тория си остава неубедителна в основата си. Струва си да отбележим, че за нея не се
споменава абсолютно нищо в който и да е от докладите до Шчербаков, макар че за почти
всички аспекти на „снайперизма“ по принцип се е докладвало с удоволствие.
Гросман е запленен от характера и живота на снайперистите. Той познава добре Зай-
цев, както и неколцина други, сред които и Анатолий Чеков. Чеков бил работил в хими-
чески завод, следвайки стъпките на своя баща алкохолик. Още като дете той „опознал
тъмните страни на живота“ , но открил у себе си също и любов към географията, така
447

че мечтаел за различни места по света през дългите дни, които прекарвал в укритието в
очакване да се появи някоя жертва. Става ясно, че Чеков е един от онези природно на-
дарени убийци, които се проявяват по време на война. Показва отлични резултати в
снайперското училище и когато се озовава в Сталинград на двайсетгодишна възраст,
явно не изпитва никакъв страх – „също както орелът никога не се страхува от високото“.
Той притежава рядката дарба да се замаскира в укрития на покривите на високи сгради.
За да не издава дулният пламък позицията му, той поставя върху цевта импровизиран
пламегасител и никога не стреля при слаба светлина. Като допълнителна мярка, за да
намали видимостта на пламъка, търси начин да се разположи на фона на бяла стена.
Един ден Чеков взима Гросман със себе си. Най-лесните и обичайни цели са войни-
ците, които носят контейнери с храна до предните позиции. Не след дълго се появява
един пехотинец от тази група. С оптичния мерник Чеков се прицелва пет сантиметра
по-нагоре от върха на носа. Германският войник се свлича назад, като изпуска контей-
нера с храна. Чеков потреперва от възбуда. Появява се втори войник. Чеков застрелва и
него. После напред пропълзява трети германец. Чеков убива и него. „Трима“ – промър-
морва сам на себе си. По-късно пълната бройка ще бъде записана. Най-добрият му ре-
зултат е седемнайсет убити за два дена. Да застреляш човек с бутилки вода е допълни-
телно постижение, отбелязва Чеков, защото това принуждава другите да пият замърсена
вода. Гросман се пита дали това момче, което мечтае за чужди страни и което „не би
убило и муха“, не е „светец на Великата отечествена война“ 27.
Култът към снайперистите довежда до появата на имитатори с различни оръжия. Ма-
ненков от 95-а стрелкова дивизия се прочува с дългата си и неудобна противотанкова

27
Гросман, изглежда, преминава през период на духовна идеализация, като вижда войника от Червената армия в квази-
толстоистка светлина. „На война руснакът облича душата си в бяла риза – пише той в друг бележник. – Той живее
грешно, но умира като светец. На фронта мислите и душите на много мъже са чисти, съществува дори монашеска сдър-
жаност.“448

140
пушка (ПТР). Той става Герой на Съветския съюз, след като унищожава шест танка в
449

боевете около оръжейната фабрика „Барикади“. Лейтенант Виноградов от 149-а арти-

лерийска дивизия се прославя като най-добрия хвърляч на гранати. Когато той и двайсет
и шест други мъже остават откъснати без храна в продължение на три дни, първото
съобщение, което Виноградов изпраща, е искане за гранати, а не за храна. Дори ранен и
оглушал, Виноградов си остава „пак най-добрият ловец на фрицове“. Веднъж успява
450

да издебне и убие един германски ротен командир и да вземе документите от трупа му.
Докато германските дивизии напират южно от тракторния завод към отбранителната
линия на фабриката „Барикади“, през нощта на 17 октомври Чуйков премества щаба си
още веднъж. Този път се установява на брега на реката, на нивото на Мамаев курган. На
следващия ден голяма германска сила осъществява пробив към Волга, но е изтласкана
назад с контраатака.
Единствената успокоителна новина идва от полковник Каминин, изпратен в гнездото
на съпротива, останало северно от тракторния завод в Ринок и Спартаковка. Ситуацията
е била възстановена и войските, общо взето, се сражават храбро. Още има проблеми
обаче с опълченските бригади. В нощта на 25 октомври цяло отделение от 124-а специ-
ална бригада, „бивши работници в Сталинградския тракторен завод“ , решава да пре-
451

мине към германците. Само един часовой е бил против този замисъл, но се е съгласил
да тръгне с тях, след като го заплашили. Вече на ничия земя той се престорва, че трябва
да си оправи партенката, и спира. Възползва се от възможността да се измъкне от дру-
гите и побягва към руските линии. Дезертьорите започват да стрелят след него, но не
улучват. Часовоят, редник Д., стига невредим до полка си, но тогава го арестуват и из-
правят пред военен съд за това, че „не е взел решителни мерки да информира команди-
рите си за готвещото се престъпление и не е възпрепятствал изменниците да дезерти-
рат“.
Продължава битката на изтощение около фабриката „Барикади“ и „Червеният октом-
ври“, в която се редуват атаки и контраатаки. Командният пост на един батальон от 305-
а пехотна дивизия според един офицер е „толкова близко до врага, че полковият коман-
дир може да чуе руското „Ура!“ в другия край на телефонната връзка“. В самия център
452

на битката обаче е руският полкови командир. Когато щабът му е превзет, той изпраща
радиосъобщение с искане да ударят с „Катюша“ по собствената му позиция.
Германските войници трябва да признаят, че „кучетата се бият като лъвове“. Жерт-
453

вите от тяхна страна се увеличават бързо. Виковете на ранените „Sani! Hilfe!“ стават
почти толкова обичайна част от картината като експлозиите и звуците от снаряди, ри-
коширащи в отломките. Въпреки това 62-ра армия вече има само няколко мостови плац-
дарма на западния бряг, нито един от които няма повече от няколкостотин метра дъл-
бочина. Германците завладяват улица след улица, съветските позиции отстъпват още
по-близо до Волга, оръжейната фабрика „Барикади“ е отчасти превзета. Последният
пункт за преминаване, контролиран от 62-ра армия, е под пряк картечен обстрел и се
налага да хвърлят всички подкрепления в този участък, за да го запазят. Съветските
дивизии са се смалили до няколкостотин души всяка, но продължават съпротивата през
нощта. „В мрака се чувствахме у дома“ – пише Чуйков. 454

„Татко, ти винаги си ми казвал: „Бъди верен на своето знаме и ще победиш“ – пише

до дома един германски ефрейтор. – Няма да забравиш тези думи, защото дойде време
за всеки разумен човек в Германия да проклина безумието на тази война. Невъзможно
е да опиша какво става тук. Всеки в Сталинград, който има глава и ръце, жена или мъж,
продължава да се бие.“ Друг германски войник също пише с горчивина на близките
455

141
си: „Не се тревожете, не се разстройвайте, защото колкото по-скоро попадна под земята,
толкова по-малко ще страдам. Често си мислим, че Русия трябва да капитулира, но тези
необразовани хора са твърде глупави, за да разберат това.“ Трети войник оглежда раз-
456

валините около себе си: „Тук често се сещам за един цитат от Евангелието: Камък върху
камък няма да остане. Тук това е самата истина.“457

142
 13.
Последният щурм на Паулус
Навън в степта ежедневието на германските дивизии е съвсем различен свят в сравне-
ние с боевете в града. Има отбранителни линии, които трябва да се защитават, и пробни
атаки, които да се отблъскват, но съществуването следва много по-конвенционален ри-
тъм, особено по-далече от фронта. На 25 октомври, неделя, офицерите от един полк в
баварската 376-а пехотна дивизия канят своя дивизионен командир генерал Едлер фон
Даниелс на състезание по стрелба по случай мюнхенския „Октоберфест“. 458

Основната грижа по това време е приготвянето на добри зимни квартири. „Картината

тук не е примамлива – пише на близките си един войник от 113-а пехотна дивизия. –
Надлъж и нашир няма нито села, нито гори, нито дърво или храст, нито капка вода.“ 459

На руските пленници и „хиви“ е наредено да копаят блиндажи и траншеи. „Трябва на-

истина добре да се възползваме от тези мъже, защото имаме голям недостиг на хора“ –
пише един старши сержант. Разположени сред голата степ, пехотните дивизии са при-
460

нудени да изпратят камиони и работни отряди в Сталинград, за да потърсят сред разва-

лините на разрушения град греди за покривите на техните блиндажи. Южно от Сталин-
град 297-а пехотна дивизия изкопава изкуствени пещери в склоновете на деретата за
конюшни, складове и дори цяла полева болница, оборудването за която пристига с влак
от Германия. През циганското лято в началото и средата на октомври германците уси-
лено подготвят своя „Haus“. Дори най-младите войници разбират какво означава това
окопаване: ще останат там през цялата зима.
Хитлер издава свои собствени инструкции за зимата. Той очаква „много активна отб-
рана“ и „гордо чувство на победа“. Танковете трябва да бъдат защитени от студа и
461

бомбардировките в специално построени бетонни бункери, но необходимите материали

така и не са доставени, така че машините остават на открито. Щабът на Шеста армия
също съставя подробни планове за зимата. Поръчан е дори един фински учебен филм,
„Как да построим сауна в полето“ , но нито едно от тези приготовления не внушава
462

голяма сигурност. „Фюрерът е заповядал да браним позициите си до последния човек,

което ние бихме направили и по собствена инициатива, защото ако изгубим позициите
си, това едва ли ще подобри нашето положение – пише Гроскурт на близките си в Гер-
мания. – Знаем какво би означавало да останем без подслон в откритата степ.“ 463

Щабът на фюрера решава също и по-голямата част от впрегатните животни на Шеста

армия да бъдат изпратени на близо 200 километра назад в тила. Така ще спестят от пътя
на снабдителните влакове, необходими за доставката на огромните количества фураж.
Общо около 150 000 коне, както и известен брой волове и дори камили са струпани
между Дон и Волга. Назад са откарани и моторни превозни средства и ремонтни части.
Причините за подобен ход са разбираеми от чисто логистична гледна точка, но това ще
се окаже сериозна грешка в момент на криза. Придвижването на Шеста армия, особено
на огромното мнозинство от нейните артилерийски и санитарни части, зависи почти
изцяло от конете.
Духът според един фелдфебел от 371-ва пехотна дивизия „се повдига и спада според
количеството на пристигащата поща“. Изглежда, че почти всички страдат от остра нос-
464

талгия. „Тук трябва да станеш съвсем различна личност, а това не е лесно – пише един
старши подофицер от 60-а моторизирана пехотна дивизия. – Това е точно като да жи-
вееш в друг свят. Когато идва пощата, всички се втурват навън от своите „къщурки“ –
143
просто не могат да бъдат спрени. Засега трябва да стоя и да гледам с опрощаваща ус-
мивка.“ 465

Мислите вече се обръщат към Коледа – „най-красивия празник от цялата година“. 466

Войниците започват да обсъждат подаръците със съпругите си. На 3 ноември една ди-
визия поставя исканията си за „музикални инструменти, настолни игри, свещи и украса
за коледни дръвчета“. 467

Планират се отпуски – тема, която поражда повече надежди и разочарования от всяка

друга. Паулус настоява да се даде предимство на войници, „които са на източния театър
от юни 1941 г. без прекъсване“. За щастливците, които потеглят на дългото пътуване,
468

времето минава в чувство за нереалност. Сега домът изглежда призрачно място на от-
минал живот. Попаднали отново в семеен кръг, мъжете установяват, че е невъзможно
да говорят за своите преживявания. Много от тях поразени откриват колко малко от
цивилните имат някаква представа за случващото се. Най-лошото е, че изглежда безс-
мислено жестоко да им отварят очите, ако това ще причини повече мъки на съпругите
им. Единствената реалност сякаш вече е кошмарното съществуване, от което не могат
да избягат. Човешко е да се изкушат да дезертират, но малцина мислят за това сериозно.
Най-живият спомен от отпуската е моментът на сбогуването. За много от тях то е окон-
чателно. Те знаят, че слизат отново в ада, когато подминават табелата на главния път за
Сталинград: „Влизането в града забранено. Външните посетители поставят в опасност
живота си и този на другарите си.“ За много от войниците е трудно да разберат дали
това е някаква шега.
В края на октомври започват доставки на ново зимно облекло. „Това е типично гер-
манска работа, с двулицеви панталони и якета в сивозелено и бяло“ – отбелязва един
офицер. Войниците в безводната степ обаче се заразяват все по-масово с въшки. „За-
469

сега няма смисъл дори да мислим за къпане. Днес убих първата си партида от осем
въшки.“ Шегите за „партизанчетата“ скоро се изтъркват. Някои от руските „хиви“ каз-
470

ват на познатите си германци за един народен лек срещу паразитите. Той се състои в
заравяне на всяка част от облеклото под земята, така че само един край се оставя да се
подава на повърхността. Въшките се събират там и могат да бъдат изгорени.
Расте загрижеността на полковите лекари за общото здравословно състояние на войс-
ките по това време. Когато в края на януари консултанти в Берлин обсъждат данните за
починалите от болести в Шеста армия, те очертават главозамайващо темпо на нараст-
ване на смъртността от инфекциозни болести, дизентерия, тиф и паратиф 28 . Тази
„Fieberkurve“29 е започнала да се покачва бързо още от юли. Въпреки че общият брой
болни е приблизително същият като предходната година, берлинските специалисти с
удивление установяват, че умират пет пъти повече войници.
Учудени са и самите руснаци, които са забелязали множеството болни германци и го-
ворят за „немска болест“. Лекарите в Берлин могат само да предполагат, че „намалялата
устойчивост на войските“ се дължи на натрупания стрес и недостатъчния порцион. 472

Най-уязвими, изглежда, са най-младите войници, на възраст между седемнайсет и двай-

сет и две години. На тях се падат 55% от тези смъртни случаи. Каквито и да са точните
причини, няма съмнение, че здравето на Шеста армия вече буди сериозна загриженост

28
Статистиката за жълтеницата се води отделно. „Жълтеницата особено преобладава тук – пише един офицер. – И тъй
като жълтеницата означава билет до дома, всеки копнее да я хване.“471 Изглежда, няма регистрирани случаи на войници,
които ядат пикринова киселина от снарядите, за да пожълтеят, както са правили през Първата световна война.
29
Температурна крива. – Б.пр.

144
в началото на ноември, когато най-лошата възможна перспектива като че ли е само да
прекарат още една зима в блиндажи под снега.
Докато съветската 64-а армия предприема атаки, за да привлече войски южно от Ста-
линград, 57-а армия заема един по-висок хълм между румънските 20-а и 2-ра пехотна
дивизия. Още по-далече, в Калмикската степ, 51-ва армия извършва набези дълбоко в
румънските позиции. Една нощ старши лейтенант Александър Невски и неговата рота,
въоръжена с картечни пистолети, проникват през отбранителната линия и нападат щаба
на 1-ва румънска пехотна дивизия в едно село в тила, предизвиквайки хаос. Невски по-
лучава две тежки рани по време на акцията. Политическият отдел на Сталинградския
фронт, следвайки новата партийна линия, обърната към руската история, решава, че
Невски трябва да е кръвен потомък на своя прочут съименник. Този „безстрашен ко-
мандир, достоен наследник на славата на своя прародител“ , е награден с орден „Чер-
473

вено знаме“.
В града голямата германска офанзива е затихнала в края на октомври поради изтоще-
ние и недостиг на боеприпаси. Последната атака, предприета от 79-а пехотна дивизия
срещу фабриката „Червеният октомври“, се проваля на 1 ноември под интензивния ар-
тилерийски обстрел от източния бряг на Волга. „Ефектът от масираната вражеска арти-
лерия отслаби критично нападателната мощ на дивизията“ – отбелязва щабът на Шеста
армия. Деветдесет и четвърта пехотна дивизия, която атакува вражеското огнище на
474

север при Спартаковка, също губи сили.

„През последните два дена врагът променя тактиката си – се казва в доклад до Москва
от 6 ноември. – Вероятно заради големите загуби през последните три седмици те прес-
тават да използват големи подразделения.“ Покрай сектора „Червеният октомври“ гер-
475

манците са се преориентирали към „разузнаване с бой, за да сондират за слаби точки

между нашите полкове“. Тези нови „внезапни атаки“ обаче не постигат по-голям успех
от предишните, които са предшествани от интензивни бомбардировки.
Пак през първата седмица на ноември германците започват „да поставят телени мрежи
пред прозорците и дупките от снаряди, така че ръчните гранати да отскачат“. За да
476

разкъса мрежите, 62-ра армия се нуждае от малокалибрена артилерия, каквато не ѝ дос-

тига, а става се по-трудно да се достави каквото и да е през Волга. Войниците от Черве-
ната армия започват да слагат на гранатите импровизирани куки, така че да се закачват
за мрежите.
През ноември съветските сили отвръщат на удара с удар по всеки възможен начин.
Канонерки от волжката флотилия, понякога с монтирани на предната палуба куполи от
танкове Т-34, обстрелват 16-а танкова дивизия при Ринок. А „интензивните нощни въз-
душни атаки на врага“ продължават да подкопават издръжливостта на германските
477

войници.
„По целия източен фронт днес очакваме обща офанзива в чест на годишнината от Ок-
томврийската революция“ – пише Гроскурт на брат си на 7 ноември. Двайсет и пет
478

годишният юбилей обаче е отбелязан само на местно ниво от съветските войници, „пре-
изпълняващи своите социалистически обещания да унищожават фрицове, които са дали
в социалистическото съревнование“. От членовете на Комсомола по-специално се
479

очаква да държат точна сметка за постиженията си. В 57-а армия според доклада на
главния политически офицер „от 1697 членове на Комсомола 678 още не са убили ниво
един германец“. Неизпълняващите нормата вероятно са били мъмрени.
480

Някои форми на честване на Октомврийската революция не получават одобрението на

властите. Един командир на батальон и неговият заместник, които водят подкрепления

145
за 45-а стрелкова дивизия, се напиват и „се отлъчват за тринайсет часа“. Батальонът е
481

оставен да се скита безцелно по източния бряг на Волга. Някои от дивизиите на Сталин-

градския фронт почти нямат с какво да празнуват – било защото специалната дажба
водка не е доставена или защото пристига със закъснение. Няколко части дори не полу-
чават хранителния си порцион на този ден.
Много войници, останали без водка, прибягват до чудовищни заместители. В най-ло-
шия случай последиците не се проявяват веднага. В нощта след честването на годиш-
нината 28 войници от 248-а стрелкова дивизия умират по време на марш за сближаване
с противника в Калмикската степ. Не е потърсена медицинска помощ и никой не приз-
нава, че знае каква е причината. Офицерите си дават вид, че според тях войниците са
умрели от студ и изтощение при похода. Специалният отдел на НКВД обаче има подоз-
рения и на двайсет и четири от труповете е направена аутопсия. Установено е, че
смъртта е причинена от прекомерна консумация на „противохимически течности“. 482

Войниците са изпили големи количества разтвор, предназначен да се поема в мини-

мални дози в случай на газова атака. Този вреден препарат, изглежда, е съдържал няка-
къв алкохол. Разпитват един от оцелелите в болницата. Според неговите признания ня-
кой казал, че това е „нещо като вино“. НКВД отказва да приеме, че това е прост случай
на кражба на военно имущество и пиянство. Инцидентът е определен като „саботажен
акт за отравяне на войници“.
На 8 ноември, деня след годишнината от революцията, Хитлер произнася дълга реч
пред старите нацистки поборници в „Бюргербройкелер“ в Мюнхен. Словото, излъчено
по радиото, е чуто от много хора в Шеста армия. „Исках да стигна до Волга – заявява
той с подчертана ирония, – по-точно на едно определено място, в определен град. По
случайност той носи името на самия Сталин. Не мисля обаче, че отидох там по тази
причина, а защото той заема много важно положение... Исках да го превзема и нека да
ви кажа, много сме доволни, почти го завладяхме! Останали са само няколко дребни
участъци. Някои казват: „Защо не се сражават по-енергично?“ Това е, защото не желая
втори Вердюн и предпочитам вместо това да свърша работата с малки щурмови отряди.
Времето няма значение. По Волга вече не идват кораби. А това е решаващият момент!“ 483

Неговата реч е един от най-големите примери за арогантност в историята. Африканс-

кият корпус на Ромел вече отстъпва от Аламейн към Либия, а англо-американските
войски току-що са дебаркирали на северноафриканския бряг, поставяйки началото на
Операция „Факел“. Рибентроп използва възможността, за да предложи да се опитат да
повлияят на Сталин чрез съветското посолство в Стокхолм. „Хитлер отказа катего-
рично – спомня си неговият адютант от Луфтвафе. – Каза, че в момент на слабост не е
подходящо да се преговаря с противника.“ С глупавите хвалби за Сталинград, послед-
484

вали този отказ, той не просто става заложник на съдбата, а се принуждава да държи
курс, който води към катастрофа. Политическият демагог връзва ръцете на военачал-
ника. Най-лошите опасения на Рибентроп в навечерието на „Барбароса“ скоро ще се
потвърдят.
В Сталинград на следващия ден настъпва истинско зимно време с температури, които
падат до минус 18 градуса по Целзий. Волга, която поради размерите си е една от най-
късно замръзващите реки в Русия, започва да става неплавателна. „Ледените късове се
блъскат, разпадат и трошат – пише Гросман – и тяхното свистене, напомнящо подвижни
пясъци, се чува доста далече на брега.“ За войниците в града това е зловещ звук.
485

Идва периодът, от който се е страхувал генерал Чуйков, това, което той нарича война
на два фронта: зад тях – враждебната Волга, а отпред – врагът, който атакува тесните

146
ивици все още тяхна територия. Щабът на Шеста армия, където знаят пред какви проб-
леми са изправени руснаците, отново съсредоточава огъня си върху транспорта през
Волга. Един параход от волжката флотилия, който доставя оръдия и боеприпаси през
реката, е улучен и засяда в пясъчна плитчина. Пристига друг кораб, на който под ин-
486

тензивен обстрел е прехвърлен целият товар. Моряците, които работят в замръзващата

вода, рискуват живота си по същия начин като френските pontonniers, построили моста
над Березина преди повече от век.
„Тъпите, широки носове на шлеповете бавно разчупват белотата отпред, а участъците
черна вода зад тях скоро се покриват с ледена кора.“ Корабите скърцат под натиска на
ледовете, а буксирните въжета се късат от опъна. Преминаването на реката започва да
„прилича на полярна експедиция“.
През първите десет дни на ноември германците поддържат натиска си с постоянни
атаки с неголям мащаб, понякога с танкове. Макар и да се водят от малки групи, боевете
са все така свирепи. Една рота от 374-и стрелкови полк, която се е окопала само на 180
метра пред Волга, вече се състои само от девет души на 6 ноември, когато врагът прев-
зема позициите ѝ, но нейният командир лейтенант Андреев мобилизира оцелелите, ко-
ито контраатакуват с картечни пистолети. Тъкмо навреме пристига група от подкреп-
487

ления, която отрязва пътя на германците и спасява северния пункт за преминаване през
реката на 62-ра армия. Руснаците внимателно наблюдават германската система за свет-
линна сигнализация и я обръщат в своя полза, като имитират нейните цветови кодове,
използвайки трофейни сигнални ракети. Твърди се, че един командир на взвод успял
488

да подмами германската артилерия в критичен момент да насочи огъня срещу собстве-

ните си войски.
При толкова тесни ивици ничия земя дезертирането остава последен изход, но сега
вече има случаи, когато германски войници се опитват да пресекат линията. В централ-
ната част на сектора на 13-а гвардейска стрелкова дивизия един войник се измъква от
една от къщите, отбранявани от германците, и тръгва към сграда, която е под контрола
на руснаците. Той явно има подкрепата на някои от своите другари, които се провикват:
„Рус! Не стреляй!“ Само че когато мъжът прекосява наполовина участъка ничия земя,
489

един руски новобранец стреля от втория етаж и го улучва. Раненият германец продъл-
жава да пълзи, пак с викове: „Рус! Не стреляй!“ Руснакът стреля отново и този път го
убива. Трупът остава да лежи там до края на деня. През нощта руски патрул се промъква
напред, но открива, че германците вече са изпратили свои хора да приберат оръжието и
документите на убития. Съветските власти решават, че е необходима „повече разясни-
телна работа“, за да „се обясни на войниците, че не бива да застрелват на място вражес-
ките дезертьори“. Припомнят на войските Заповед № 55, която предвижда да се насър-
чават дезертиращите врагове с добро отношение. В същия сектор „е забелязано, че гер-
мански войници вдигат ръце над окопите, за да бъдат ранени“. Политическият отдел
490

веднага получава указания да наблегне на пропагандната дейност чрез радиопредавания

и листовки.

***

На 11 ноември непосредствено преди разсъмване започва последният германски

щурм. Новосформирани бойни групи от 71-ва, 79-а, 100-на, 295-а, 305-а и 389-а пехотни
дивизии, подсилени с четири свежи сапьорни батальона, атакуват останалите гнезда на

147
съпротива. Въпреки че повечето дивизии са претърпели тежки загуби от скорошните
боеве, все пак концентрацията е значителна.
За пореден път „Щуките“ от VIII военновъздушен корпус разчистват пътя, но генерал
фон Рихтхофен почти напълно е изгубил търпението си по отношение на това, което
нарича „конвенционалност на сухопътните войски“. В началото на месеца на среща с
491

Паулус и Зайдлиц той се е оплакал, че „артилерията не стреля и пехотата не се възползва

от нашите бомбени атаки“. Най-зрелищното постижение на Луфтвафе на 11 ноември е
събарянето на фабричните комини, но и този път авиацията не успява да смаже 62-ра
армия в нейните траншеи, блиндажи и мазета.
Сибиряците на Батюк се сражават отчаяно да удържат позициите си на Мамаев курган,
но главната цел на вражеския щурм е на около 800 метра северно от хълма, където е
химическата фабрика „Лазур“ и т.нар. ракета за тенис – едно железопътно отклонение
със страничните му коловози, което има подобна форма. Основната ударна сила за тази
атака е 395-а пехотна дивизия и по-голямата част от сапьорните батальони, придадени
за подсилване на офанзивата. Превзети са основни сгради, които обаче руснаците си
връщат по-късно с ожесточени боеве. На следващия ден тази атака е спряна.
Още пò на север мъжете от 138-а стрелкова дивизия на Людников, които са откъснати
зад фабриката „Барикади“ и с гръб към Волга, оказват свирепа съпротива. Останали са
с по трийсет патрона средно за всяка винтовка и картечен пистолет и с дневна дажба от
по-малко от 50 грама сухари. През нощта биплани „У-2“ се опитват да пуснат чували с
храна и боеприпаси, но от удара в земята патроните често се деформират и след това
заклинват в оръжията.
През нощта на 11 ноември 62-ра армия предприема атаки на югоизток от завода „Ба-
рикади“, в които участва и 95-а стрелкова дивизия. Според доклада, изпратен на Шчер-
баков на 15 ноември, това е направено с намерението да попречат на германците да
изтеглят войски, за да защитят фланговете си. Това като че ли противоречи на разказа
на Чуйков в неговите мемоари, където твърди, че той и щабът му не са знаели за голя-
мата контраофанзива, предприета на 19 ноември, докато не са ги информирали за това
вечерта от щаба на Сталинградския фронт.
Атакуващите от съветска страна обаче са спрени почти веднага от мощта на германс-
кия артилерийски обстрел и принудени да потърсят укритие. От 5 ч. на 12 ноември се
разразява „ураганен огън“ , който продължава час и половина. След това ги атакува
492

голяма германска пехотна сила, която успява да се вклини между два от руските стрел-
кови полкове. В 9,50 ч. германците изпращат още войски, част от които напредват към
петролните резервоари на брега на Волга. Един от съветските стрелкови полкове успява
да задържи основната атака, докато други щурмови групи обкръжат и отрежат пътя на
напредналите германски автоматчици. В отчаяната битка са запалени и три германски
танка. От първи батальон на полка остават само петнайсет души. Те някак си успяват да
удържат линия на 65 метра пред Волга, докато пристигне друг батальон.
Един-единствен човек оцелява от морските пехотинци, които охраняват полковия ко-
манден пункт. Дясната му ръка е смазана и той не може да стреля повече. Слиза долу в
блиндажа и когато чува, че не са останали резерви, напълва кепето си с гранати. „Мога
да ги хвърлям и с лявата ръка“ – обяснява той. Недалеч оттам се сражава взвод от друг
полк, докато от него остават само четирима души и мунициите им свършват. Един ранен
е изпратен назад със съобщението: „Насочете огъня към нашите позиции. Пред нас има
голяма група фашисти. Сбогом, другари, ние не отстъпихме.“

148
 Положението със снабдяването на 62-ра армия става още по-отчаяно заради ледените
късове, които се носят по Волга. Когато реката замръзва за първи път, възниква нужда
от ледоразбивачи. На 14 ноември параходът „Спартаковец“ докарва 400 войници и 40
тона припаси на десния бряг точно зад „Червеният октомври“, а на връщане превозва
350 ранени под обстрел, но малко други кораби успяват да минат през реката. През ця-
лата нощ дежурят спасителни екипи, за да помагат на всеки плавателен съд, който бъде
блокиран от леда, което го превръща в лесна цел за германските оръдия. „Ако не могат
да свършат работата, когато Волга замръзва и руснаците в Сталинград изпитват жестоки
липси, значи никога няма да успеят – отбелязва жлъчно Рихтхофен. – При това дните
постоянно се скъсяват, а времето се влошава.“ 493

Паулус е под огромно напрежение. Лекарят му го предупреждава, че ще се докара до

нервен срив, ако продължава да работи без почивка. „Хитлер беше обсебен от Сталин-
град заради символичното му значение – обяснява един от офицерите в щаба на Па-
улус. – За да разчистим последните няколко точки на съпротива през ноември, той за-
повяда дори механик-водачите на танкове да бъдат включени в пехотата за последен
щурм.“ Танковите командири са ужасени от подобно безумно прахосничество, но не
494

могат да накарат Паулус да отмени заповедта. Накрая се опитват да съберат оттук-оттам

запасни водачи, готвачи, санитари и свързочници – всеки друг освен опитните екипажи
на танкове, – за да запазят оперативните възможности на своите дивизии. Крайно теж-
ките загуби в танковите полкове ще се окажат сериозен, ако не и катастрофален проблем
само след броени дни.
Генерал фон Зайдлиц е дълбоко обезпокоен. Към средата на ноември щабът на Шеста
армия заключава, че „42 процента от нейните батальони трябва да се смятат за „изчер-
пани“. Повечето пехотни роти са се съкратили до по-малко от петдесет души и се на-
495

лага да бъдат сливани. Зайдлиц е загрижен също и за 14-а и 24-а танкова дивизия, които
трябва да бъдат възстановени и подготвени за неизбежната съветска зимна офанзива.
От негова гледна точка боевете са се проточили твърде много през годината. Лично
Хитлер му е признал на обяд в Растенбург, че германските войски трябва да започнат
да се подготвят за „всички изпитания на руската зима“ в началото на октомври. Войс-
496

ките в Сталинград са били специално изключени от указанията за подготовка на отбрана

в зимни условия – и при все това Хитлер се е похвалил в Мюнхен, че времето е без
значение.
Най-тежки са загубите при опитните офицери и сержанти. И от двете воюващи страни
са останали съвсем малко от първоначалните участници в сраженията. „Това бяха раз-
лични германци, не онези, с които се бяхме сражавали през август – отбелязва един съ-
ветски ветеран. – И ние също бяхме различни.“ Войниците на фронта и от двете страни
497

изглежда смятат, че най-добрите и най-храбрите винаги загиват първи.

Германските щабни офицери се безпокоят също и за следващата пролет. Простите из-
числения показват, че Германия не може да понася подобни загуби още дълго време.
Всички представи за героично приключение започват да нагарчат. Засилва се чувството,
че нещо лошо предстои. Като символ на решимостта за възмездие Червената армия в
Сталинград възприема нова практика – при салют в чест на загинал почитан командир
да дават залп „не във въздуха, а срещу германците“. 498

149
 14.
„Всичко за фронта!“
Планът за Операция „Уран“, големия съветски контраудар срещу Шеста армия, съз-
рява необикновено дълго, като вземем предвид пагубното нетърпение на Сталин от
предходната зима. Този път обаче неговото желание за мъст му помага да обуздае по-
ривите си.
Първоначалната идея може да се проследи назад до 12 септември, събота – деня, в
който Паулус се среща с Хитлер във Виница, а Жуков е призован в Кремъл след неус-
пешните атаки срещу северния фланг на Паулус. Присъства и Василевски, началникът
на Генералния щаб. Там, в кабинета на Сталин, където от наскоро закачените на стените
портрети ги гледат Александър Суворов – бичът за турците през XVIII в., и Михаил
Кутузов – упоритият противник на Наполеон, Жуков е поканен да обясни отново как се
е стигнало до провала. Той набляга на факта, че трите армии с недостатъчни сили, изп-
ратени в атака, не са имали артилерия и танкове.
Сталин пита какво е необходимо. Жуков отговаря, че им трябва друга армия с пълна
мощ, подкрепяна от танков корпус, три бронирани бригади и най-малко 400 гаубици, а
всички тези сили се нуждаят от поддръжката на авиационна армия. Василевски изразява
съгласие. Сталин не казва нищо. Той взима картата, на която са отбелязани резервите
на Ставката, и започва да я разглежда мълчаливо. Жуков и Василевски се оттеглят в
един от ъглите на стаята. Двамата обсъждат полугласно проблема. Стигат до единодуш-
ния извод, че ще трябва да намерят друго решение.
Сталин има по-остър слух, отколкото са си мислели. „И какво означава „друго“ реше-
ние?“ – провиква се той. Двамата генерали се сепват. „Отивайте в Генералния щаб –
499

казва им Сталин – и помислете наистина много внимателно какво трябва да се направи

в района на Сталинград.“
Жуков и Василевски се връщат на следващата вечер. Сталин не губи време. За изне-
нада на двамата генерали ги поздравява с делово ръкостискане.
„Е, какво измислихте? – пита той. – Кой ще докладва?“
„Все едно – отвръща Василевски. – На едно мнение сме и двамата.“
Двамата генерали са прекарали деня в Ставката, изследвайки възможностите и плани-
раното създаване на две армии и бронирани корпуси през следващите два месеца. Кол-
кото повече са гледали картата на германския клин с двата му уязвими фланга, толкова
повече са се убеждавали, че единственото решение, за което си заслужава да помислят,
е „да променят решително стратегическата ситуация на юг“. Сталинград, казва Жуков,
500

трябва да бъде задържан в битка на изтощение с толкова войски, колкото стигат да се

поддържа жива отбраната. Не трябва да се хабят подразделения за незначителни конт-
раатаки, ако не е абсолютно необходимо, за да не позволят на врага да превземе целия
западен бряг на Волга. После, докато германците са съсредоточени изцяло върху прев-
земането на града, Ставката тайно ще събере зад линиите свежи армии за голямо обк-
ръжение с удари в дълбочина далеч зад върха на германския клин.
Сталин първоначално не показва особен ентусиазъм. Той се бои, че може да загубят
Сталинград и да понесат още един унизителен удар, ако не направят нещо незабавно.
Като компромис предлага да атакуват точки, много по-близки до града, но Жуков отго-
варя, че тогава и по-голямата част от Шеста армия ще е много по-близо и ще може да

150
се разгърне срещу силите на съветската атака. Най-накрая Сталин разбира преимущес-
твата на много по-амбициозната операция.
Голямото предимство на Сталин пред Хитлер е отсъствието на идеологически зад-
ръжки. След катастрофите от 1941 г. той ни най-малко не се стеснява да съживи комп-
рометираната военна мисъл от 20-те и 30-те години. Теорията за „дълбоки операции“ 501

с механизирани „ударни армии“ за унищожаване на врага вече не е нужно да остава

погребана като ерес. В онази нощ на 13 септември Сталин дава пълната си подкрепа за
този план за дълбока операция. Той инструктира двамата мъже да въведат „режим на
най-строга секретност“. „Никой освен нас тримата не бива да знае за това засега.“
502

Офанзивата ще носи името „Операция „Уран“.

Жуков е добър не само в изготвянето на планове; той е най-добрият изпълнител на
планове. Дори и Сталин е впечатлен от безмилостния начин, по който той преследва
целта. Жуков не иска да повтаря грешките от началото на септември с атаките на север
от Сталинград, за които са използвани необучени и зле снабдявани войски. Обучението
на войниците е огромна задача. Жуков и Василевски изпращат запасни дивизии веднага
след сформирането им в относително спокойни участъци от фронта, за да се обучават в
реални бойни условия. Друго, неумишлено предимство на този ход е, че обърква гер-
манското военно разузнаване. Полковник Райнхард Гелен, свръхенергичният, но надце-
нен началник на „Чуждестранни армии – Изток“, започва да подозира, че Червената ар-
мия планира голяма диверсионна офанзива срещу Група армии „Център“, което всъщ-
ност се оказва истина.
Докладите на разузнаването и разпитите на пленници потвърждават първоначалото
интуитивно виждане, че Операция „Уран“ трябва да се насочи към румънските сектори
на двата фланга на Шеста армия. На третата седмица от септември Жуков при най-
строга секретност прави обиколка на северния фланг на германския клин. Александър
Гличов, лейтенант от разузнавателната рота на 221-ва стрелкова дивизия, една нощ по-
лучава заповед да се яви в дивизионния щаб. Там вижда два щабни джипа „Уилис“.
Един полковник разговаря с него, после му казва да предаде картечния си пистолет и да
отиде пред една от колите. Задачата му е да разведе един старши офицер по фронта.
Налага се Гличов да чака до полунощ, когато една масивна фигура с невисок ръст,
особено в сравнение с телохранителите, излиза от бункера на щаба. Дошлият старши
офицер се качва отзад в колата, без да каже дума. Следвайки инструкциите, Гличов
указва пътя на шофьора, който обикаля командните постове на фронтовите части една
след друга. Когато се връщат малко преди разсъмване, той получава оръжието си об-
ратно и му казват да се прибере в своята дивизия и да съобщи, че е изпълнил задачата
си. Много години след войната той узнава от бившия си командващ офицер, че Жуков
е бил офицерът, когото е съпровождал онази нощ, понякога на не повече от двеста метра
от германските линии. Може и да не е било необходимо заместник върховният главно-
командващ да говори лично с командира на всяка част за района и вражеските сили, но
„Жуков си беше Жуков“. 503

Докато Жуков е провеждал своята тайна инспекция по северния фланг, Василевски е

посетил 64-а, 57-а и 51-ва армия южно от Сталинград. Василевски настоява да се прид-
вижат напред, точно зад линията на солените езера в степта. Не казва истинската при-
чина, която е да установят добре защитен район на съсредоточаване за Операция
„Уран“.

151
 Секретността и плановете за заблуда на противника са от съществено значение, за да
скрият приготовленията си, но Червената армия има две още по-ефективни преимущес-
тва на своя страна. Първото е отказът на Хитлер да повярва, че Съветският съюз има
каквито и да е резервни армии, да не говорим за големи танкови формирования, каквито
са необходими за дълбоки операции. Ползата от второто погрешно схващане на герман-
ците е още по-голяма, макар че Жуков никога не признава това. След всички безрезул-
татни атаки, предприети срещу XIV танков корпус на северния фланг при Сталинград,
на тях им се струва, че Червената армия е неспособна да организира опасна офанзива в
района, а още по-малко – бързо и мощно обкръжение на цялата Шеста армия.
През лятото, когато Германия произвежда приблизително 500 танка месечно, генерал
Халдер е казал на Хитлер, че Съветският съюз произвежда 1200 месечно. Фюрерът е
ударил по масата с думите, че това е просто невъзможно. Дори и това число обаче е
ниско в сравнение с реалното. През 1942 г. съветското производство на танкове се е
увеличило от 11 000 през първите шест месеца до 13 600 през втората половина на го-
дината – средно над 2200 месечно. Производството на самолети също нараства от 9600
504

за първите шест месеца от годината до 15 800 за втората ѝ половина.

Самото предположение, че Съветският съюз, лишен от важни промишлени региони,
би могъл да изпревари Райха по продукция, предизвиква у Хитлер реакция на гневно
отрицание. Нацистките водачи винаги са отказвали да признаят силата на руското пат-
риотично чувство. Те подценяват също и безкомпромисната програма за евакуация на
индустрията в Урал и милитаризиране на работната сила. Над 1500 фабрики са били
евакуирани от западните региони на Съветския съюз до отвъд Волга, особено в района
на Урал, и монтирани наново от техници, за които това е мъчителен труд през зимата.
Малко от фабриките имат отопление. Първоначално много са и без прозорци или нор-
мален покрив. След като започне веднъж, производството не прекъсва никога освен при
спиране на тока, повреда на електрическата инсталация или липса на някои детайли.
Работната ръка не е толкова голям проблем. Съветските власти просто докарват нови
групи работници. Съветската бюрокрация пилее времето и талантите на своите цивилни
и прахосва живота им в промишлени злополуки със същото безразличие към отделния
човек, каквото проявяват военните стратези към своите войници, но въпреки това ко-
лективната саможертва – принудителна и доброволна едновременно – е впечатляващо
до ужас постижение.
По време, когато Хитлер все още отказва да приеме идеята германските жени да влязат
във фабриките, съветското производство зависи от масовата мобилизация на майки и
дъщери. Десетки хиляди жени в работни дрехи – „бойци в комбинезони“ , които спус-
505

кат танкови куполи с кранове върху поточните линии или стоят наведени над струго-
вете, вярват пламенно в това, което вършат, за да бъдат в помощ на мъжете. За тяхната
роля постоянно им напомнят плакатите: „Какво направи ти за фронта?“ 506

Челябинск, големият център на военната индустрия в Урал, става известен като Тан-
коград. Скоро в съседство с фабриките са създадени танкови училища. Партията орга-
низира връзки между работниците и полковете, докато фабриките събират доброволни
дарения, с които да се плати за още танкове. Един танков стрелец на име Минаков съ-
чинява стихове, които грабват въображението на работниците в Урал:

За смърт на враговете,
за радост на приятелите
няма по-добра машина

152
 от Т-34!507

По-късно някой предлага работниците от поточната линия да сформират Първи урал-

ски доброволчески танков полк. Организаторите твърдят, че след като залепили първия
плакат, за 36 часа получили „4363 заявления за постъпване в танковия полк, от които
1253 били от жени“.508

Дори и трудовите лагери за производство на боеприпаси постигат много по-високи

резултати от аналогичните организации в Германия. Има и по-малко случаи на саботаж.
Затворниците в Гулаг въпреки всичко вярват в победата над нашественика.
Помощта от съюзниците рядко се споменава в съветските източници по пропагандни
съображения, но нейният принос за поддържането на Червената армия в боеспособно
състояние през есента на 1942 г. не бива да се пренебрегва. Сталин се оплаква на Жуков
от качеството на изтребителите „Хърикейн“, предлагани от Чърчил, а доставените бри-
тански и американски танкове не могат да се сравняват с Т-34. Пратките с британски
войнишки обувки и шинели са също толкова непопулярни сред съветските войници, тъй
като са безполезни за война в зимни условия. Въпреки това американските автомо-
били – особено камиони и джипове „Форд“, „Уилис“ и „Стюдбейкър“ – и храната, била
тя милионите тонове пшеница в бели чували с щемпела на американския орел или кон-
сервите говеждо от Чикаго, имат огромен, макар и непризнат, дял в съпротивителната
способност на СССР.
Жуков знае колко е важно да има подходящи командири за механизирана война. В
края на септември той убеждава Сталин да назначи генерал Константин Рокосовски
(репресиран от НКВД под ръководството на Берия) за командир на Донския фронт,
който се простира от северния край на Сталинград на запад до Клетская, точно след
голямата извивка на Дон. В същото време на генерал-лейтенант Николай Ватутин е въз-
ложено командването на новия Югозападен фронт на десния фланг на Рокосовски,
който е изправен срещу Трета румънска армия.
На 17 октомври щабът на Донския фронт издава заповед всички цивилни „на разстоя-
ние до 25 километра от фронтовата линия“ да бъдат евакуирани до 29 октомври. От-
509

делно от съображенията за сигурност, военните власти искат да имат възможност да

крият войските си в селата през деня по време на техния поход. Това е значителна опе-
рация, тъй като евакуираните ще вземат със себе си „своите говеда, овце, прасета и ко-
кошки и храна за един месец“. Кравите трябва да служат като впрегатни животни, а
всички колхозни трактори, комбайни и други ценни машини трябва да се изтеглят. Ня-
колко хиляди цивилни са включени в строителен корпус от над 100 000 души, които да
ремонтират пътища и мостове по маршрута Саратов – Камишин – Сталинград и всички
други пътища към фронта.
От наскоро прокараната железопътна линия Саратов – Астрахан има отклонение към
снабдителните станции в степта, където ще бъдат стоварвани резервите на Ставката,
дълбоко в тила и продължаващо по-нататък към районите на съсредоточаване зад
фронта. Съветската железопътна система, по която минават 1300 вагона дневно към
трите фронта, е подложена на огромно натоварване. Объркването е неизбежно. Една
дивизия е оставена да чака близо два месеца и половина във военни влакове на стра-
нични коловози в Узбекистан.
Планът за Операция „Уран“ е прост, но с дръзко амбициозен обхват. Основният щурм,
на повече от 150 км западно от Сталинград, ще започне на югоизток от плацдарма при
Серафимович – 60-километров участък южно от Дон, който румънската Трета армия не

153
е имала достатъчно сили да окупира. Тази точка на удар е толкова далече в тила на
Шеста армия, че германските механизирани сили във и около Сталинград няма да могат
да се върнат навреме, за да окажат влияние. Междувременно от друг плацдарм на юг от
Дон, при Клетская, ще се стовари вътрешен удар срещу тила на XI армейски корпус на
Щрекер, разтеглен през по-голямата и по-малката извивка на Дон. Накрая от южната
страна на Сталинград на северозапад ще бъде нанесен друг удар с бронирани сили,
който ще се съедини с основния щурм в района на Калач. По този начин ще завърши
обкръжаването на Шеста армия на Паулус и част от Четвърта танкова армия на Хот. За
Операция „Уран“ е предвидено да се използват общо около 60% от цялата танкова мощ
на Червената армия.
Съветските мерки за сигурност се оказват по-добри, отколкото би могло да се очаква,
като се има предвид броят на пленените червеноармейци и дезертьори, минали през ръ-
цете на Вермахта. През лятото на 1942 г. германското разузнаване не е успяло да разбере
за създаването на пет нови танкови армии (всяка от които приблизително равностойна
на танков корпус) и петнайсет танкови корпуса (всеки от тях еквивалентен на силна
танкова дивизия). С наближаването на момента на разплата Червената армия обръща
голямо внимание на маскировката – термин, който обединява заблуждаващи действия,
камуфлаж и оперативна сигурност, постигната чрез сериозно съкращаване на радиооб-
мена. Заповеди се дават лично и не се излагат в писмена форма. Активните мерки за
заблуда включват увеличаване на движението около Москва. Междувременно на юг
фронтовите дивизии покрай жизненоважните участъци за Операция „Уран“ получават
заповеди да изграждат отбранителни линии просто за радост на германското въздушно
разузнаване, докато войските на Воронежкия фронт, които не участват в кампанията,
получават заповеди да подготвят оборудване за мостове и лодки все едно планират
офанзива.
Активността на войските в други сектори се прикрива чрез изграждане на отбрани-
телни съоръжения, които създават противоположно впечатление на плановете за офан-
зива. Придвижването на подразделенията за Операция „Уран“ става през нощта, а през
деня войските се крият – трудна задача в голата степ, но камуфлажните методи на Чер-
вената армия са забележително ефикасни. Построени са най-малко седемнайсет лъж-
ливи моста на Дон, които да отвлекат вниманието на Луфтвафе от петте истински, по
които преминават 5-а танкова армия, 4-и танков корпус, два кавалерийски корпуса и
голям брой стрелкови дивизии.
Южно от Сталинград 13-и механизиран корпус, 4-и механизиран корпус, 4-и кавале-
рийски корпус и спомагателни подразделения – общо над 160 000 души, 430 танка, 550
оръдия, 14 000 превозни средства и над 10 000 коне – са прекарани на части през Волга
през нощта, трудна и опасна операция при тези условия с плаващия лед по реката на-
долу. Когато се съмва, се налага да бъдат замаскирани. Червената армия не може, раз-
бира се, да се надява да запази в пълна тайна предстоящата операция, но както се изра-
зява един историк, техният „най-голям подвиг беше, че скриха мащаба на офанзивата“. 510

Германците решават, че клинът, който тяхната Девета армия заема при Ржев, е най-
вероятната област на съветската атака. В това поне те не грешат. По заповед на Сталин,
който все още се опасява от нова атака срещу Москва, Жуков е подготвил друга опера-
ция с кодово име „Марс“, която да започне от Калининския и Западния фронт. И днес
не може да се каже със сигурност дали „Марс“ е замислена като мащабна диверсия в
помощ на Операция „Уран“ или като алтернативна офанзива, в случай че „Уран“ се
провали. Тази атака в крайна сметка е предприета на 25 ноември, една седмица след

154
„Уран“, с 667 000 души. Все пак фактът, че артилерийските боеприпаси, определени за
едно оръдие, са с 80% повече в случая със Сталинградското обкръжение, подсказва, че
Операция „Марс“ има характера по-скоро на диверсия, отколкото на равностойна офан-
зива. Твърде показателен е и фактът, че Жуков посвещава много повече време на пла-
новете за „Уран“, отколкото за „Марс“. От неговия дневник става ясно, че от 1 септем-
ври до 19 ноември той е прекарал деветнайсет дни в Москва, само осем и половина дни
на Калининския фронт и най-малко петдесет и два и половина дни на Сталинградската
ос. 511

В ранната есен на 1942 г. повечето германски генерали, макар и да не споделят убеж-

дението на Хитлер, че с Червената армия е свършено, определено смятат, че тя е близко
до изтощението. Щабните офицери, от друга страна, гледат по-скептично на този въп-
рос. Когато капитан Винрих Бер, офицер от Африканския корпус, удостоен с високи
отличия, се присъединява към щаба на Шеста армия, началникът на разузнаването пол-
ковник-лейтенант Нимайер го посреща с много по-мрачна преценка, отколкото капита-
нът е очаквал. „Драги приятелю, елате и вижте ситуационната карта – казва той. – Пог-
леднете всички обозначения в червено. Руснаците започват да се концентрират тук на
север и там на юг.“ Нимайер смята, че старшите офицери, макар и обезпокоени от зап-
512

лахата за техните комуникации, не приемат опасността от обкръжаване достатъчно се-

риозно.
Паулус и Шмит, които са запознати с всички доклади на Нимайер, смятат, че загриже-
ността му е пресилена. Двамата генерали очакват силни атаки с артилерия и танкове, но
не и голяма офанзива дълбоко в техния тил, която да използва тактиката на самите гер-
манци, т.нар. Schwerpunkt30. (След събитията Паулус, изглежда, прави онази типично
човешка грешка да убеди себе си, че е виждал истинската опасност през цялото време.
Шмит обаче напълно честно признава, че сериозно са подценили врага.) Генерал Хот,
от друга страна, изглежда е имал много по-ясна представа за опасността да бъдат ата-
кувани от южната страна на Сталинград.
Повечето генерали в самата Германия са убедени, че Съветският съюз е неспособен на
две офанзиви и анализите на полковник Гелен, макар и преднамерено двусмислени, така
че да обхванат всички възможности, продължават да говорят за атака срещу Група ар-
мии „Център“ като най-вероятна област за главната зимна офанзива. Неговата органи-
зация не е успяла да идентифицира присъствието на 5-а танкова армия на Донския
фронт срещу румънците. Единствено прихващането на съобщения малко преди офан-
зивата разкрива нейното участие.
Най-поразителният аспект от този период е как Паулус и Шмит очевидно приемат, че
след като щабът на Шеста армия е изпратил своите доклади, не могат да направят нищо
повече, тъй като заплашените сектори са извън тяхната област на отговорност. Тази па-
сивност е пълно отрицание на пруската традиция, според която липсата на активност,
чакането на заповеди и неспособността за самостоятелно мислене са непростими у един
командир. Хитлер, разбира се, си е поставил за цел да смаже подобна независимост у
своите генерали, а Паулус, който по природа е по-скоро щабен офицер, отколкото по-
леви командир, е отстъпил пред него.
Често обвиняват Паулус, че не се е опълчил срещу Хитлер по-късно, когато е станал
ясен мащабът на катастрофата, но неговата истинска грешка като командир е, че не се
подготвя да посрещне заплахата. Застрашена е неговата собствена армия. Всичко, което

30
Посока на главния удар. – Б.пр.

155
трябва да направи, е да изтегли по-голямата част от танковете си от безсмислено изто-
щителната битка в града, за да разполага със значителна механизирана сила, готова да
реагира бързо. Складовете за припаси и муниции е трябвало да бъдат реорганизирани,
за да е сигурно, че транспортните им средства са готови да тръгнат веднага при необхо-
димост. При такава сравнително скромна подготовка (и неподчинение на щаба на фю-
рера) Шеста армия би била в състояние да се защити в критичния момент.
Хитлер е наредил в инструкциите си от 30 юни подразделенията да не влизат във
връзка със съседните им части. Генерал Шмит въпреки това се оставя да бъде убеден от
членовете на щаба да пренебрегне тази заповед. Един офицер с радиостанция от Шеста
армия е командирован при румънците на северозапад. Това е лейтенант Герхард Щьок,
който е спечелил златен медал по хвърляне на копие на Олимпийските игри в Берлин
през 1936 г. Генерал Щрекер също урежда да изпрати офицер за свръзка от XI корпус.
Първите предупредителни сигнали за съсредоточаване на сили по Донския фланг са
дошли в края на октомври. Генерал Димитреску, главнокомандващият на Трета румън-
ска армия, отдавна твърди, че този сектор може да бъде отбраняван само ако контроли-
рат целия бряг, като използват самата река Дон като главно противотанково препятст-
вие. Димитреску е препоръчал да се завземе останалата част от южния бряг в края на
септември, но Група армии „Б“, макар и да приема неговите аргументи, обяснява, че
всички свободни войски трябва да се съсредоточат срещу Сталинград, който герман-
ците все още смятат, че ще превземат съвсем скоро.
Забелязали вече струпването на вражески сили, румънците стават все по-неспокойни.
Всяка от техните дивизии, съставени само от по седем батальона, трябва да покрива
фронт от 20 километра. Най-голямата им слабост е липсата на ефективни противотан-
кови оръжия. Те разполагат само с 37- милиметрови противотанкови оръдия „Пак“ с
конски впрягове, на които руснаците са дали прозвището „чукало за врата“, защото сна-
рядите им не могат да пробият бронята на Т-34. Освен това румънските артилерийски
батареи изпитват тежък недостиг на боеприпаси, тъй като в това отношение е даден
приоритет на Шеста армия.
Щабът на Димитреску предава основанията си за безпокойство до щаба на групата
армии на 29 октомври, а маршал Антонеску също изтъква пред Хитлер опасната ситуа-
ция, пред която са изправени неговите войски, но вниманието на Хитлер, който все още
очаква новината за окончателното превземане на Сталинград едва ли не всеки ден, е
отвлечено и от други събития от изключително значение. Отстъплението на Ромел след
битката при Ел Аламейн скоро е последвано от предупреждения, че към Северна Аф-
рика се е отправила англо-американска ударна флотилия . Десантите от Операция „Фа-
кел“ пък отклоняват фокуса на вниманието му към Франция. Влизането на германски
сили в неокупираната зона на 11 ноември става в деня, когато Паулус предприема пос-
ледната си атака в Сталинград.
По това време сигналите за съветска офанзива срещу германския клин са започнали да
се трупат бързо. Офицерът за свръзка докладва на 7 ноември, че „Трета румънска армия
очаква силна вражеска атака с танкове на 8 ноември в сектора Клетская–Распопинс-
кая“. Единственият проблем е, че румънците постоянно очакват руската офанзива да
513

започне през следващите 24 часа и когато нищо не се случва, особено след като двайсет
и петата годишнина от революцията минава безметежно, те се сдобиват с репутацията
на лъжливото овчарче от приказката.
Генерал фон Рихтхофен, от друга страна, все повече се убеждава в това въз основа на
сведенията от неговите ескадрили за въздушно разузнаване. Дори по време на атаката

156
на Паулус на 11 ноември той отклонява част от VIII въздушен корпус, за да атакува
руските сили, концентрирани срещу Трета румънска армия. На следващия ден той пише
в дневника си: „На Дон руснаците енергично продължават приготовленията си за офан-
зива срещу румънците. VIII военновъздушен корпус, целият Четвърти въздушен флот и
румънската авиация ги атакуват постоянно. Резервите им вече са съсредоточени. Питам
се кога ли ще започне атаката!“
514

На 14 ноември той отбелязва: „Времето непрекъснато се влошава, с мъгли, от които

крилете се обледяват, и леденостудени дъждовни бури. На Сталинградския фронт
всичко е спокойно. Наши бомбардировачи извършиха успешни набези срещу железо-
пътните линии източно от Сталинград, където се дислоцира потокът от подкрепления и
припаси. Изтребители и изтребители-бомбардировачи се концентрират, за да разгромят
руския марш към Дон.“ 515

Германските самолети, които профучават над съветските тилови зони, поразяват части
от 5-а танкова армия, докато прекосява Дон, и за малко да отнемат живота на две важни
фигури. Един от тях изненадва Хрушчов и Ерьоменко в Светлий Яр. Двамата са там, за
да приемат делегация от Узбекистан, която кара 37 вагона с подаръци за защитниците
на Сталинград, включително вино, цигари, сушен пъпеш, ориз, ябълки, круши и месо. 516

Начинът, по който реагират на заплахата различните нива на германското команд-

ване – щабът на фюрера и щабовете на Група армии „Б“ и Шеста армия – не се изчерпва
само с определението „твърде малко, твърде късно“. Заразните илюзии на Хитлер също
изиграват своята роля. Той се застрахова, като издава заповеди да се подсилят румън-
ците с германски войски и с минни полета, но отказва да приеме, че няма на разполо-
жение нито необходимите ресурси, нито достатъчно подразделения.
Всичко, което може да се отдели за подсилване на застрашения северен фланг, е
XXXXVIII танков корпус под командването на генерал-лейтенант Фердинанд Хайм,
бивш началник-щаб при Паулус. На хартия това е мощно формирование, включващо
14-а танкова дивизия, 22-ра танкова дивизия и 1-ва румънска танкова дивизия, както и
един противотанков и един моторизиран артилерийски дивизион, но при близък оглед
то далеч не е толкова впечатляващо. Целият танков корпус разполага с по-малко от 100
боеспособни танка, разпределени между трите дивизии.
Четиринайсета танкова дивизия, изтощена от боевете в Сталинград, не е получила въз-
можност за преокомплектоване. Румънският контингент е въоръжен с леки танкове
„Шкода“ от Чехословакия, които нямат никакъв шанс срещу руските Т-34. Двайсет и
втора танкова дивизия, като резервно подразделение, е страдала от краен недостиг на
гориво и през дългия период на престой танковите корпуси са станали убежище на
мишки. Те са прегризали изолацията на електрическите кабели, които в този момент
няма с какво да бъдат заменени. Междувременно други полкове от дивизията постоянно
са разделяни и изпращани насам-натам в отговор на исканията за помощ, идващи от
румънски части. За успокоение на румънците съвсем малки подразделения от типа на
два танка или две противотанкови оръдия се изпращат да гонят вятъра от един участък
на друг като някаква театрална армия, която изглежда все по-неубедително. Адютан-
517

тът на фюрера от Луфтвафе, Николаус фон Белов, твърди, че Хитлер не бил „правилно
информиран за качеството на танковите си войски“ , но дори и да е така, тъкмо той е
518

създал атмосферата, в която щабните офицери избягват да изричат неудобни истини.

На юг от Сталинград единственото резервно подразделение зад румънския VI корпус
е 29-а моторизирана пехотна дивизия, но на 10 ноември тя получава нареждане „при

157
получаване на кодовата дума „Хубертусягд“ да потегли възможно най-бързо към Пере-
лазовски в района на Трета румънска армия“. В Перелазовски е координационният
519

център на XXXXVIII танков корпус. Въпреки всички предупреждения на генерал Хот

заплахата за южния фланг не се възприема сериозно.
Заради времето през първата половина на ноември маршът за сближаване с против-
ника е труден за съветските части. Смразяващо студеният дъжд е последван от внезапни
жестоки студове. В бързането около подготовката на Операция „Уран“ много подразде-
ления не са получили зимни униформи. Не достигат не само ръкавици и шапки, но дори
и основни неща като типичните за Червената армия партенки, които се носят вместо
чорапи.
На 7 ноември, когато 81-ва кавалерийска дивизия от 4-и кавалерийски корпус преко-
сява Калмикската степ към южния фланг, четирийсет души, предимно узбеки и турк-
мени, които не са получили зимни униформи, умират от измръзване „вследствие на бе-
зотговорното отношение на командирите“. Офицерите яздят най-отпред, без да знаят
520

какво се случва в задните редици. Премръзнали войници падат от конете си, неспособни
да се задържат на седлото, и сержантите, които не знаят какво да правят, просто ги прех-
върлят в каруци, където хората измръзват до смърт. Само в един ескадрон са изгубени
35 коня. Някои войници се опитват да се измъкнат от предстоящата битка. В 93-а стрел-
кова дивизия по време на марша за сближаване с противника са регистрирани седем
случая на самонараняване и са заловени двама дезертьори. „През следващите няколко
дни ще бъдат съдени и други изменници, сред тях и член на Комунистическата партия,
който се прострелял в лявата ръка, докато бил на пост“ – докладват от Сталинградския
фронт на Шчербаков. 521

В Кремъл атмосферата става все по-напрегната, след като на Жуков се пада незавид-
ната задача да предупреди Сталин, че началото на Операция „Уран“ ще трябва да бъде
отложено с десет дена, за 19 ноември. Транспортните затруднения, най-вече недостигът
на камиони, означават, че атакуващите части още не са получили полагащите им се бо-
еприпаси и гориво. Сталин, макар и да се опасява, че врагът ще усети какво се готви и
ще се изплъзне от капана, няма друг избор, освен да се съгласи. Той тормози Ставката
с искания да го информира за всяка промяна в диспозицията на Шеста армия. След това,
на 11 ноември, го обзема безпокойство, че не разполагат с достатъчно самолети, за да
отблъскват атаките на Луфтвафе. Накрая мащабният и подробно разработен план на
Жуков все пак му връща увереността. Този път най-после ще получат желаното възмез-
дие, решава той.
Жуков и Василевски отлитат за Москва на 13 ноември, за да му докладват. „Би могло
да се каже, че остана доволен – пише Жуков, – защото пуфтеше спокойно с лулата, пог-
лаждаше мустаците си и ни изслуша, без да ни прекъсва.“ 522

Разузнаването на Червената армия за пръв път е направило решителен опит да коор-

динира разнообразните си източници. За него това е първата реална възможност да се
докаже след всички по-раншни катастрофи, които се дължат предимно на маниакалните
предубеждения на Сталин, обезсмислящи всички точни сведения. 31 Повечето разузна-
вателни данни идват от „езиците“, заловени от диверсионни групи, разузнаване с бой
или въздушно разузнаване. Данните от радиотехническото разузнаване също помагат

31
Да служиш в разузнаването е опасно. На 22 ноември, три дни след започването на голямата офанзива, началникът на
разузнаването на 62-ра армия е обвинен в „пораженство и контрареволюционни идеи“523, както и че е предоставял лъж-
лива информация за врага. Невъзможно е да се каже дали от въпросния офицер са търсили отговорност за политически
престъпления или за некомпетентност и дали заради собствените му прегрешения или като изкупителна жертва вместо
някой от висшестоящите.

158
да се потвърди идентичността на известен брой германски подразделения. Артилерийс-
кото разузнаване работи много добре под ръководството на генерал Воронов, който наб-
людава концентрацията на полкове в ключовите сектори. Междувременно сапьорите
отбелязват предварително на картата собствените и вражеските минни полета. Основ-
ният проблем е мразовитата мъгла, от която генерал фон Рихтхофен също много се оп-
лаква.
На 12 ноември първият обилен снеговалеж съвпада със серия разузнавателни мисии.
Раздадени са бели камуфлажни униформи и на групите, изпратени да заловят пленници,
е наредено да проверят дали в набелязаните за пробив сектори са били докарани нови
подразделения. Разузнавателната рота на 173-а стрелкова дивизия за пръв път открива,
че германците приготвят бетонни огневи точки. Други пленници, заловени при набезите
на разузнавателни групи в различни участъци на фронта, скоро потвърждават, че макар
и да е наредено да се строят бетонни укрепления, нови части не са пристигнали. На
фронта на Трета румънска армия откриват, че старшите офицери са си присвоили
всички доставени материали, за да бетонират най-напред щабовете си в тила, и за пози-
циите на първа линия не е останало нищо. Руските войски, заемащи тези сектори, където
ще се извърши офанзивата, „знаят, че нещо ще се случи, но не знаят какво точно“.524

Основната грижа на властите в Москва по това време е липсата на надеждна инфор-

мация за състоянието на духа в Шеста армия. По време на боевете в Сталинград до този
момент няма превзет дори цял полкови щаб, така че, като се изключат отделни писма и
заповеди на ниво младши офицерски състав, те нямат данни, от които да се ръководят.
Най-сетне, на 9 ноември, до генерал-майор Ратов от разузнаването на Червената армия
стига заловен документ от 384-а пехотна дивизия срещу по-малката извивка на Дон,
която е смесица от саксонски и австрийски полкове. Той веднага открива в документа
най-после онези сведения, които са се надявали да получат. Копия от превода са изпра-
тени незабавно на Сталин, Берия, Молотов, Маленков, Ворошилов, Василевски, Жуков
и Александров, началника на Отдела за пропаганда и агитация. Генерал Ратов без съм-
нение е могъл да си представи ликуването, което съдържанието ще породи в сърцето на
Великия вожд. То е двойно по-окуражително, тъй като това формирование от Дрезден
не е участвало в уличните боеве в Сталинград. „Наясно съм какво е състоянието на ди-
визията – пише генерал барон фон Габленц до всички командири в 384-а пехотна диви-
зия. – Знам, че не са ѝ останали сили. Това не е изненадващо и аз ще положа всички
усилия да подобря състоянието на дивизията, но сраженията са жестоки и стават все по-
жестоки с всеки ден. Невъзможно е да се промени ситуацията. Летаргията на мнозинс-
твото войници трябва да се преодолее с по-активно ръководство. Командирите трябва
да бъдат по-сурови. В моята заповед от 3 септември 1942 г. № 187–42 наредих онези,
които изоставят поста си, да бъдат предавани на военен съд... Ще действам с цялата
строгост, която законът изисква. Онези, които заспят на поста си на фронта, трябва да
се наказват със смърт. Не бива да има колебание за това. В същата категория е непод-
чинението... изразено по следните начини: неполагане на грижи за оръжието, физичес-
ката форма, облеклото, конете и механизираната техника.“ Офицерите трябва да пре-
525

дупредят войниците си „да очакват, че ще останат в Русия през цялата зима“.

Съветските механизирани части, получили добър камуфлаж в тила, се придвижват към
изходните си позиции. Спуснати са димни завеси, които да прикрият преминаването им
през Дон до плацдармите, а непосредствено зад фронтовата линия от високоговорите-
лите на пропагандните роти гърмят музика и политически послания, за да заглушат
шума на двигателите.

159
 На трите фронта по „Сталинградската ос“ са събрани вече над 1 милион души. Генерал
Смирнов, началник на медицинската служба, разполага със 119 полеви болници с общо
62 000 легла, готови да поемат ранени. Три часа преди атаката са дадени заповеди. На
526

червеноармейските части се съобщава, че ще трябва да предприемат изненадваща атака

дълбоко в тила на врага. Не се споменава за обкръжение. Войските са в свиреп възторг
от мисълта, че германците не знаят какво ще се стовари върху тях. Това е началото на
ответния удар. Транспортните средства преминават няколкократни технически про-
верки. Предстои им да преодолеят огромни разстояния. Двигателите им се преслушват
„така, както лекарят преслушва сърцето“. Времето за писане на писма, бръснене, пране
527

на партенки и игра на шах или домино е отминало. „Войниците и командирите получиха

заповед да почиват, но бяха твърде възбудени. В главите на всички се въртеше само
мисълта дали наистина е свършено всичко необходимо.“
В навечерието на битката германците нямат чувството, че следващият ден ще е с нещо
по-различен. Ежедневната сводка на Шеста армия е кратка: „Никакви значителни про-
мени по целия фронт. Плаващият лед по Волга по-слаб в сравнение с предишния ден.“ 528

Същата нощ един войник, копнеещ за отпуск, в писмо до дома размишлява върху факта,
че се намира „на 3304 километра от германската граница“.529

160
 ЧЕТВЪРТА ЧАСТ.
КАПАНЪТ НА ЖУКОВ

15.
Операция „Уран“
Скоро след пет сутринта в четвъртък, 19 ноември, телефонът в щаба на Шеста армия
започва да звъни. Оперативният щаб е разположен в Голубински – голямо казашко се-
лище на десния бряг на Дон. Навън вече вали сняг и това в съчетание със замръзващата
мъгла не позволява на постовите да виждат по-далече от няколко метра.
Обажда се лейтенант Герхард Щьок, златният медалист по хвърляне на копие, прида-
ден към румънския IV армейски корпус в сектора Клетская. Съобщението му е записано
в дневника на бойните действия: „Според твърдението на руски офицер, пленен в ра-
йона на 1-ва румънска кавалерийска дивизия, очакваната атака трябва да започне днес
в пет часа.“ Тъй като все още няма други признаци за започваща атака, а вече минава
530

пет, дежурният офицер не събужда началник-щаба. Генерал Шмит побеснява, ако го

обезпокоят заради лъжлива тревога, а напоследък от румънските дивизии на североза-
пад са идвали много такива сигнали.
В действителност през цялата нощ съветските сапьори в бели камуфлажни костюми
са се промъквали пълзешком напред през снега, разчиствайки пътя от противотанкови
мини. В 7,20 ч. (5,20 ч. германско време), когато получават кодовата дума „Сирена“,
концентрираните руски артилерийски и минометни батареи зареждат оръдията. По ду-
мите на един съветски генерал замръзващата бяла мъгла е „гъста като мляко“. Заради
531

лошата видимост фронтовият щаб обмисля възможността за още едно отлагане, но я

отхвърля в крайна сметка. Десет минути по-късно полковете, въоръжени с оръдия, гау-
бици и „Катюши“, получават заповед да се приготвят за стрелба. Сигналът е даден с
тръби, чийто звук ясно се чува при румънците отсреща.
В щаба на Шеста армия телефонът иззвънява отново. Без излишни думи Щьок съоб-
щава на капитан Бер, който вдига слушалката, че свиренето на тръбите е сигнал за за-
почване на интензивен обстрел. „Имам впечатлението, че румънците няма да могат да
устоят, но ще ви държа в течение.“ Този път Бер не се колебае да събуди генерал Шмит.
532

В двата основни сектора, избрани за офанзивата от север, са съсредоточени около 3500

оръдия и тежки минохвъргачки, за да проправят път за дванайсет пехотни дивизии, три
танкови корпуса и два кавалерийски корпуса. Първите залпове прозвучават точно като
гръм от ясно небе. Артилерийските батареи и „Катюшите“ стрелят в мъгла, която е неп-
рогледна за техните наблюдатели, и не могат да коригират огъня си, но тъй като целите
са били пристреляни няколко дни по-рано, стрелбата е точна.
Земята започва да трепери като при леко земетресение. Заледената повърхност на лок-
вите се напуква като старо огледало. Обстрелът е толкова интензивен, че на 50 кило-
метра на юг военните лекари в 22-ра танкова дивизия се събуждат от тежък сън, „защото
земята се тресеше“. Не чакат заповеди. „Ситуацията беше ясна.“ Натоварват транспор-
533

тните машини, готови да се отправят към фронта.

Руските войници на Донския и Сталинградския фронт също чуват далечния тътен на
артилерията и питат офицерите си какво става. Командирите отговарят по инструкция:
161
„Не знам.“ Манията за секретност е толкова голяма, че не се съобщава нищо до мо-
534

мента, когато изходът от битката е ясно и сигурно решен. Повечето, естествено, се до-
сещат и им е трудно да потиснат вълнението си. В своята реч, произнесена дванайсет
дни преди това, на двайсет и петата годишнина от революцията, Сталин е намекнал не-
определено за някаква голяма контраатака с думите „ще има празник и на нашата
улица“. 535

Изминава един час, през който съветските стрелкови дивизии се придвижват напред
без поддръжката на танкове. Оръдията и „Катюшите“, които продължават да стрелят на
сляпо, пренасят огъня си в дълбочина, върху румънските тилови позиции и артилерия.
Зле екипираната румънска пехота, макар и разтърсена от усиления обстрел, се съвзема
в окопите си и започва храбра съпротива. „Атаката беше отблъсната“ – съобщава гер-
мански офицер, командирован в 13-а румънска пехотна дивизия. Втори щурм, този път
536

с подкрепата на танкове, също е спрян. Накрая, след поредната серия артилерийски об-
стрел, съветските оръдия внезапно прекратяват огъня. В мъглата тишината изглежда
още по-дълбока. В този момент румънците чуват шума от танкови двигатели.
Мощната артилерийска подготовка, която е разбъркала снега и калта в неутралната
зона, не улеснява придвижването на танковете Т-34. Освен това е скрила обозначенията
на проходите през минните полета. Сапьорите, качени отзад на втория или третия танк
и готови за действие, в случай че първата машина попадне на мина, скоро чуват запо-
ведта: „Сапьори, скачай долу!“ Под огъня на румънската пехота те изтичват напред, за
537

да разчистят ново трасе.

Румънските войници храбро устояват на още няколко вълни съветска пехота и успяват
да поразят няколко танка, но без достатъчно противотанкови оръжия са обречени на
поражение. Няколко групи танкове си пробиват път до позициите им и атакуват отст-
рани. Съветските генерали, които не могат да губят повече време в пехотни атаки, изп-
ращат накуп бронираните си формирования право срещу румънските позиции и глав-
ните пробиви са постигнати около обяд. Четвърти танков корпус и 3-ти гвардейски ка-
валерийски корпус прегазват румънския IV корпус в сектора Клетская и се отправят на
юг. Съветските кавалеристи, преметнали на гърбовете си картечни пистолети, препус-
кат в лек галоп върху дребните си космати казашки коне през заснежения терен почти
със същата скорост като танковете. Със стърчащите напред оръдия на куполите си тан-
ковете Т-34 изглеждат също толкова нетърпеливи да се нахвърлят срещу врага.
Половин час по-късно на около 50 км на запад 5-а танкова армия на генерал Романенко
разбива защитата на румънския II корпус. Широките вериги на танковете Т-34 прегазват
бодливата тел и разрушават окопите. Скоро се появява и 8-и кавалерийски корпус. Не-
говата задача е да защити десния им фланг и да разшири обкръжението на запад.
В средните часове на сутринта вятърът е поразпръснал мъглата и в атаката се включват
самолети от съветските 2-ра, 16-а и 17-а въздушна армия. Базите на Луфтвафе изглежда
изпитват затруднения заради лошата видимост или техните диспечери не смеят да пое-
мат същите рискове като противника. „За пореден път руснаците умело се възползваха
от лошото време – пише Рихтхофен в дневника си същата вечер по-скоро емоционално,
отколкото напълно правдиво. – Дъждовете, снегът и ледените мъгли спряха всички по-
лети. VIII военновъздушен корпус успя с големи мъки да вдигне един-два самолета във
въздуха. Невъзможно е да се затворят с бомбардировки пунктовете за преминаване на
Дон.“538

Щабът на Шеста армия е информиран официално за офанзивата чак в 9,45 ч. Реакцията

им на този етап показва, че макар и да възприемат сериозно заплахата, те определено не

162
я смятат за смъртоносна. Атаките в Сталинград, дори тези с участието на танкови диви-
зии, не са прекратени.
В единайсет и пет генерал фон Зоденщерн, началник на щаба на Група армии „Б“, се
обажда на Шмит, за да го уведоми, че XXXXVIII танков корпус на генерал Хайм е бил
изпратен на север към Болшой в подкрепа на румънците. (Всъщност, докато корпусът е
напредвал към сектора Клетская, от Хитлер в Бавария са дошли заповеди за промяна на
курса, които предизвикват яростното недоволство на Хайм.) Зоденщерн предлага от
Шеста армия да предадат на XI корпус на генерал Щрекер да изпрати войски за подсил-
ване на защитата на изток от Клетская, където румънската 1-ва кавалерийска дивизия
удържа позициите си. Информацията им до този момент е, че са забелязани едва 20 вра-
жески танка – „само слаба атака засега“. В единайсет и половина един полк от авст-
539

рийската 44-а пехотна дивизия получава нареждане да се придвижи на запад през

нощта. Това е началото на процес, който ще ангажира част от Шеста армия в извивката
на Дон и сериозно ще накърни нейната свобода на действие.
Въпреки офицерите за свръзка и прокараните нови телефонни линии щабовете не по-
лучават много подробна информация. Първият знак, че ситуацията вероятно е по-
опасна, отколкото се е смятало преди, се появява с повече от два часа закъснение след
съветския пробив. Пристига вестта за „вражески брониран авангард“ (всъщност 4-и
540

танков корпус на генерал-майор Кравченко), който е пробил позициите на 13-а румън-

ска пехотна дивизия и се е придвижил с около 10 километра към Громки. Тази новина
вече е всяла паника в щабовете на няколко румънски части: „кутии с папки и личен
багаж“ се товарят припряно в камиони и персоналът бързо отпътува. Още по-голяма е
541

несигурността относно напредването на по-голяма атакуваща сила на запад, 5-а танкова

армия под командването на Романенко.
Фактът, че намират успокоение в идеята да изпратят така наречения XXXXVIII танков
корпус в контраатака на север, показва до каква степен старшите офицери в германската
армия са се поддали на субективните заблуди на Хитлер. Един танков корпус би могъл
напълно да се противопостави на съветска танкова армия, само че в този конкретно бо-
еспособните танкове не стигат и за една пълна дивизия. Двайсет и втора танкова диви-
зия има малко над 30 боеспособни танка и изпитва такъв недостиг на гориво, че се на-
лага да взима назаем от запасите на румънците. В цялата армия се разказват вицове за
мишките саботьори, но когато последствията стават очевидни, на повечето не им е до
смях.
Променящите се заповеди само влошават положението. Вместо танковият корпус на
Хайм да бъде разгърнат изцяло, какъвто е бил планът, 1-ва румънска танкова дивизия е
отклонена, след като вече е потеглила на път. Това отделяне става причина за нови беди.
При изненадваща съветска атака срещу щаба на дивизията е унищожена радиостанци-
ята на германския офицер за свръзка, която е единственото средство за комуникация с
щаба на генерал Хайм и контактът с него е напълно прекъснат за следващите няколко
дни.
Най-забележителният аспект от събитията на този ден е липсата на реакция от страна
на генерал Паулус. След като е пропуснал да организира механизирана ударна сила
преди офанзивата на врага, той продължава да бездейства. Много от основните части
на 16-а и 24-а танкова дивизия остават заети в улични боеве в Сталинград. Не е напра-
вено нищо, за да се доставят гориво и боеприпаси за танковете им.
През следобедните часове на 19 ноември съветските танкове напредват в колони на юг
през замръзващата мъгла. Тъй като в снежната пустош има твърде малко ориентири,

163
към предните части са придадени водачи от местното цивилно население, но това не е
достатъчно. Видимостта е толкова лоша, че командирите са принудени да определят
курса с компас.
Настъплението крие двойна опасност. Снежните навеи скриват дълбоки дерета. На
места над снега се подават стъблата на високи степни треви, покрити със слана, а по-
нататък се простират снежни преспи с измамно плавни извивки. Танковите екипажи се
друсат толкова много, че само подплатените кожени шлемове ги предпазват да не загу-
бят съзнание. В корпусите и куполите се чупят много крайници, предимно ръце, но тан-
ковите колони не спират в нито един от тези случаи. Зад тях се виждат припламвания и
се чуват експлозии: пехотата им прочиства първите и вторите редове окопи.
Командирите на 4-и танков корпус, които продължават на юг след Клетская, наблю-
дават неспокойно левия си фланг, очаквайки контраатака от германците. Знаят, че ру-
мънците не са способни да предприемат такава. Виелицата се усилва, снегът закрива
оръдейните прицели и задръства мерниците на сдвоените с оръдията картечници. Ко-
гато около три и половина следобед започва да се стъмва, командирите дават заповед за
включване на фаровете. Нямат друг избор, ако искат да продължат нататък.
Там, където се осъществява пробивът на запад, 26-и танков корпус на генерал Родин
вижда пред себе си големи пожари. Това е колхоз, който германците са изоставили на-
бързо, след като са подпалили сградите в него. Ясно е, че врагът знае за тяхното при-
съствие. Механик-водачите на танковете изключват фаровете, когато германската арти-
лерия открива огън.
Първи танков корпус на Бутков е тази съветска част, която най-после се сблъсква със
сериозно отслабения XXXXVIII танков корпус. Германските танкове още имат проб-
леми с електричеството, а тесните им вериги се хлъзгат върху поледицата. Битката в
сгъстяващия се мрак протича хаотично. Обичайните преимущества на германците –
тактическите умения и добрата координация – са напълно загубени.
Когато щабът на групата армии издава заповед да се блокира разрушената язовирна
стена край Клетская с част от XI корпус и 14-а танкова дивизия, тя е безнадеждно за-
късняла. Щабовете на Група армии „Б“ и Шеста армия са подведени от липсата на ясна
информация. „Не е възможно дори да получим обща представа за ситуацията чрез ра-
зузнаване по въздуха“ – пише генерал фон Рихтхофен в дневника си. Руснаците успя-
542

ват да внесат допълнително объркване, като предприемат атаки по почти всички сек-
тори на Шеста армия.
В 17 ч., когато 4-и танков корпус на Кравченко вече е изминал повече от 30 километра
в настъпление, XI корпус на генерал Щрекер получава заповед да формира нова отбра-
нителна линия на юг, за да защити тила на Шеста армия. Германските командири обаче,
включително Рихтхофен, още не се досещат за целта на Червената армия. „Да се надя-
ваме, че руснаците няма да стигнат до железопътната линия, която е нашата главна
снабдителна артерия“ – пише той. Германците още не могат да си представят, че про-
543

тивникът се опитва да обкръжи напълно Шеста армия.

В 18 ч. щабът на генерал фон Зайдлиц получава инструкции, че онези части от 24-а
танкова дивизия, които не участват в боевете в Сталинград, трябва да се отправят към
районите на Песковатка и Вертячи, близо до пунктовете за пресичане на Дон. Едва в
десет вечерта обаче – седемнайсет часа след началото на офанзивата – Шеста армия по-
лучава изрична заповед от генерал-полковник фон Вайхс да прекрати сраженията в Ста-
линград. „Промяна на ситуацията в района на Трета румънска армия налага радикални
мерки с цел възможно най-бързото придвижване на войски, които да прикрият тила на

164
Шеста армия и да осигурят съобщителните линии“ . Всички нападателни действия в
544

Сталинград трябва „да бъдат прекратени незабавно“. Наредено е колкото може по-бързо
да се изпратят танкови и моторизирани части на запад. Поради пълната липса на приго-
товления за подобно развитие това изобщо няма да се окаже бързо. Шейсет и втора ар-
мия на Чуйков, както може да се очаква, също предприема стремителни атаки, за да
попречи на германците да се откопчат.
Шестнайсета танкова дивизия, „в редиците на която са включени много руски „хиви“,
за да запълнят огромния некомплект“ , също получава заповед да се насочи на запад
545

към Дон. Подобно на 24-а танкова дивизия, и тя трябва да попълва запасите си от скла-
дове по пътя, тъй като в непосредствена близост до Сталинград няма достатъчно гориво.
Най-напред обаче трябва да се изтръгне от боевете при Ринок. Това означава, че макар
и част от дивизията да потегля на запад на следващата вечер, някои танкове от 2-ри
танков полк получават заповедта за извеждане от града чак на 21 ноември сутринта, 46
часа след започването на съветската атака. 546

Тъй като съветските атаки са насочени към тила на Шеста армия и извън нейната зона
на отговорност, Паулус е чакал заповеди отгоре. Група армии „Б“ междувременно
трябва да реагира на заповедите от Берхтесгаден, където е фюрерът. Твърдото решение
на Хитлер да контролира събитията е довело до гибелна мудност в момент, когато е
нужна максимална бързина. Изглежда, че никой не се опитва да осмисли ситуацията от
гледна точка на вражеските намерения. Като изпращат по-голямата част от танковите
полкове на Шеста армия обратно през Дон, за да защитят левия ѝ фланг откъм тила,
германците губят всяка възможност за гъвкава реакция. И което е най-лошото – оставят
открит южния фланг.
На фронта на Четвърта танкова армия южно от Сталинград на 19 ноември сутринта
германските полкове чуват преградния артилерийски огън на поне сто километра севе-
розападно от тях. Досещат се, че е започнала голямата атака, но никой не им казва какво
става. В 297-а пехотна дивизия, чийто десен фланг съседства с румънската Четвърта
армия, майор Бруно Гебеле, командир на един пехотен батальон, „няма особени поводи
за тревога“. Този сектор остава спокоен през целия ден.
547

Земята е замръзнала напълно, а степта изглежда крайно неприветлива, докато вятърът

от юг навява ситни сухи снежинки, подобни на бял прашец. В съседното формирование
отляво, 371-ва пехотна дивизия, чуват стърженето на ледените късове, които се трият
един в друг по Волга. Тази нощ в дивизионните щабове научават, че всички атаки на
Шеста армия в Сталинград са били прекратени.
На следващата сутрин замръзващата мъгла се е сгъстила пак. Ерьоменко, командирът
на Сталинградския фронт, решава да отложи артилерийската подготовка въпреки нерв-
ните телефонни обаждания от Москва. Най-накрая в 10 ч. артилерийските полкове,
включително и тези с установки „Катюша“, откриват огън. Четирийсет и пет минути по-
късно наземните сили се придвижват напред към трасетата през минните полета, които
сапьорите са разчистили през нощта. На юг от Бекетовка 64-а и 57-а армия поддържат
удара на 13-и механизиран корпус. На 40 километра още пò на юг, при езерата Сарпа и
Цаца, 4-и механизиран и 4-и кавалерийски корпус повеждат атаката на 51-ва армия.
Германските съседи на 20-а румънска пехотна дивизия виждат как „купища съветски
танкове и вълни от пехота в невиждани преди количества, настъпват срещу румън-
ците“. Гебеле е бил във връзка с командира на съседния румънски полк, полковник
548

Грос, който е служил в австро-унгарската армия и говори добре немски. Хората на Грос
разполагат само с едно-единствено 37-милиметрово оръдие „Пак“ за целия сектор, но

165
войниците, румънски селяни, се сражават храбро, като се има предвид, че са били оста-
вени сами. Техните офицери и старши подофицери „никога не се виждат на фронта, а
вместо това прекарват времето си в различни сгради в тила с музика и алкохол“. Съвет-
ските доклади приписват на румънската отбрана много по-добро въоръжение, откол-
кото тя има в действителност. Според тях първият танк от 13-а танкова бригада, пробил
позициите им, е прегазил най-малко четири противотанкови оръдия и е унищожил три
огневи точки. 549

Гебеле следи атаката от наблюдателен пост в неговия сектор. „Румънците се биха

храбро, но нямаха шанс да устоят дълго срещу вълните на съветската атака.“ Съветс- 550

ките войски действат „като на учение: огън – придвижване – огън – придвижване“. Въп-
реки това кадрите от кинопрегледите, на които се виждат устремени напред танкове Т-
34 с хвърчащ изпод веригите сняг, всеки от които вози ударна група от осем души в
бели камуфлажни костюми, често прикриват огромни дефицити. Атакуващите подраз-
деления южно от Сталинград изпитват отчаян недостиг на припаси заради трудностите,
с които е свързана доставката им през почти замръзналата Волга. Храната в дивизиите
привършва още на втория ден от офанзивата. На третия ден 157-а стрелкова дивизия
вече няма нито месо, нито хляб. За да се разреши този проблем, всички транспортни
551

средства в 64-а армия, включително тези, които служат като санитарни коли, са натова-
рени със задачата да попълват запасите на настъпващите войски. Ранените просто са
оставени в снега. 552

Ентусиазмът на повечето от атакуващите е очевиден. За тях това е исторически мо-

мент. Кабелният техник Фомкин от 157-а стрелкова дивизия доброволно предлага да
върви пред атакуващите танкове, за да ги преведе през минното поле. Не може да има
дори съмнение в доклада на политическия отдел на Сталинградския фронт за радостта
на войниците, „че е дошъл дългоочакваният час, когато защитниците на Сталинград ще
пролеят кръвта на врага в отплата за кръвта на нашите жени, деца, войници и офи-
цери“. За онези, които участват, това е „най-щастливият ден от цялата война“ , вклю-
553 554

чително дори окончателната капитулация на германците в Берлин.

Поруганата Родина най-после ще бъде отмъстена, но не германските, а румънските
дивизии са тези, които понасят основната тежест на удара. Тяхната пехота според на-
чалника на щаба на генерал Хот изпитва „страх от танкове“. Според съветските док-555

лади много от тях веднага хвърлят оръжието, вдигат ръце и се провикват: „Антонеску
капут!“ Войниците от Червената армия, изглежда, установяват също, че много ру-
556

мънци са се простреляли сами в лявата ръка и след това са наложили раната с хляб, за
да предотвратят инфекцията. Румънските войници са заградени в колони, но преди да
ги подкарат към лагерите, много от тях (може би дори стотици) са застреляни от черве-
ноармейци, действащи своеволно. Има сведения, че в румънските щабове са били отк-
рити обезобразени трупове на съветски офицери, но може би не това е провокирало
спонтанните убийства.
Макар и пробивите на югоизток да са осъществени бързо, атаката не върви по план.
Има „случаи на безпорядък във водещите части“ вследствие на „противоречиви запо-
веди“. Това, изглежда, е евфемистичен израз за предпазливостта на генерал-майор
557

Волски и неговата липса на контрол върху колоните от 4-и механизиран корпус, които
се смесват при настъплението на запад от линията на езерата. 32

32
Волски вече е настроил почти всички срещу себе си. Непосредствено преди атаката той е написал лично писмо на
Сталин, в което „като честен комунист“ предупреждава, че офанзивата няма да успее. Жуков и Василевски е трябвало да

166
 Северно от Волски командирът на 13-и механизиран корпус полковник Танасчишин
първоначално има проблем с недостига на камиони, за да може пехотата му да напредва
със същото темпо като танковете. След това обаче се сблъсква и с по-упорита съпротива
от румънската. Единствената германска резерва в тази част от фронта, 29-а моторизи-
рана пехотна дивизия на генерал Лайзер, настъпва, за да пресрещне корпуса на Танас-
чишин на около 15 км южно от Бекетовка. Въпреки че дивизията на Лайзер успява да
причини сериозни поражения на съветските колони, генерал Хот получава заповед да я
изтегли, за да защити южния фланг на Шеста армия. Румънският IV армейски корпус
на практика се е разпаднал, няма особен шанс да се установи нова отбранителна линия
и дори щабът на самия Хот е застрашен. Шести румънски кавалерийски полк е единст-
веният, който остава между атаката на бронираните войски от юг и река Дон.
Успехът на Лайзер навежда на предположението, че ако Паулус беше осигурил силен
подвижен резерв преди офанзивата, той би могъл да нанесе с него удар на юг, на разс-
тояние не много повече от 25 километра, и твърде лесно да разбие долното крило на
обкръжението. Тогава на следващия ден би могъл да изпрати резерва на северозапад, в
посока към Калач, за да посрещне основната заплаха на офанзивата от север. За това
обаче е необходимо ясно разбиране за истинската опасност, каквото липсва и на Паулус,
и на Шмит.
На сутринта в петък, 20 ноември, приблизително по времето, когато започва обстрелът
южно от Сталинград, 4-и танков корпус на Кравченко, който е навлязъл почти на 40 км
в тила на XI корпус на Щрекер, променя посоката на настъплението към югоизток. В
това време 3-и гвардейски кавалерийски корпус се обръща, за да атакува XI корпус в
тила. Щрекер се опитва да установи отбранителна линия южно от голямата извивка на
Дон, за да защити тази зееща пролука зад цялата армия. Междувременно по-голямата
част от неговия корпус се изправя срещу съветската 65-а армия на север, която притиска
германците с непрестанни атаки, за да попречи на всеки опит за прегрупиране.
Докато румънците „бягат панически, повечето изоставяйки оръжията си“ , 376-а пе- 558

хотна дивизия трябва да се окопити и да посрещне опасността от запад, като същевре-

менно се опитва да установи връзка с част от 14-а танкова дивизия на юг от нея. Авст-
рийската 44-а пехотна дивизия също трябва да се прегрупира, но „много имущество е
изгубено, защото не може да се транспортира поради недостиг на гориво“. 559

На юг от тях танковият полк на 14-а танкова дивизия още няма ясна представа за по-
соката на вражеското настъпление. След като е изминал двайсетина километра на запад,
следобед той отново се изтегля към Верхняя Бузиновка. По пътя се натъква на полк от
фланга на 3-и гвардейски кавалерийски корпус, който практически унищожава. През
първите два дни танковият полк унищожава трийсет и пет съветски танка. От друга
страна, едно незащитено подразделение противовъздушна артилерия, което използва
срещу танковете своите 88-милиметрови зенитни оръдия, е разбито от руска атака.
„Катастрофалната ситуация с горивото“ продължава да спъва другите танкови и мо-
560

торизирани дивизии, които започват да се придвижват на запад от Сталинград, за да

подсилят този нов фронт. Те страдат и от недостиг на танкови екипажи след заповедта
на Хитлер да изпратят всеки останал войник в Сталинград като пехотинец. Другото ре-
шение, за което германците горчиво съжаляват, е изтеглянето на конете на Шеста армия

отлетят обратно до Кремъл на 17 ноември. След като изслушва аргументите им, Сталин телефонира на Волски от Кре-
мъл. Той оттегля писмото си. Сталин остава странно невъзмутим. Не може да се изключи възможността това да е бил
умишлен ход, който Сталин е възнамерявал да използва срещу Жуков и Василевски, в случай че Операция „Уран“ се
провали.

167
на запад. Новата маневрена война, която руснаците внезапно са им наложили, принуж-
дава германските пехотни дивизии да изоставят артилерията си.
Крахът на румънците се ускорява, след като съветските челни отряди се врязват по-
дълбоко в техните позиции. Малко от спомагателните войски в тила им са били обучени
за бойни действия, а офицерите в щабовете побягват. След настъпващите танкове, пише
един съветски журналист, „пътят е застлан с вражески трупове; изоставените оръдия са
обърнати в погрешна посока. Из овразите бродят коне в търсене на храна, а ремъците
на скъсаните им сбруи се влачат по земята след тях; сиви струйки дим се извиват от
камионите, улучени от снаряди; пътят е осеян със стоманени каски, ръчни гранати и
гилзи.“ Отделни групи румънци са продължили съпротивата по някои сектори от бив-
561

шата фронтова линия, но съветските стрелкови дивизии от 5-а танкова армия и 21-ва
армия скоро ги разбиват. В Перелазовски е имало щаб на румънски корпус, който спо-
ред генерал Родин е бил изоставен с такава бързина, че неговият 26-и танков корпус
открива „щабни документи, пръснати по пода, и подплатени с кожа офицерски шинели
на закачалките“ – след като собствениците им са побягнали навън в мразовитата нощ.
562

По-важно за съветската механизирана колона е, че намират склада с гориво непокътнат.

Междувременно германската 22-ра танкова дивизия, неспособна да се съпротивлява
срещу танковете Т-34 на 1-ви танков корпус, е отстъпила. На следващия ден тя се опитва
да атакува на североизток, но скоро е обкръжена. След като силите ѝ са сведени приб-
лизително до една танкова рота, по-късно тя си пробива път през обкръжението и отс-
тъпва на югозапад, преследвана от съветския 8-и кавалерийски корпус.
Междувременно 26-и танков корпус на Родин, след като разбива част от 1-ва румънска
танкова дивизия, която се е изпречила на пътя му, също започва настъпление през отк-
ритата степ на югоизток. Съветските колони са получили нареждане да забравят за ос-
таналия назад противник и да се съсредоточат върху целта. Ако въздушното разузна-
ване на Луфтвафе беше успяло да идентифицира приблизително паралелния ход на
трите танкови корпуса на 20 ноември следобед, тогава щабът на Шеста армия вероятно
щеше да бъде вдигнат под тревога по-рано.
Основното румънско формирование, което продължава да се сражава ефективно по
това време, е „Групата на Ласкар“. Тя се състои от остатъци от V армейски корпус, съб-
рани заедно от неустрашимия генерал-лейтенант Михаил Ласкар, когато се оказват от-
къснати между два големи съветски танкови удара. Ласкар, който е бил награден с Ри-
царски кръст при Севастопол, е един от малкото румънски старши офицери, които гер-
манците истински уважават. Той отстоява позициите си, като разчита, че XXXXVIII
танков корпус ще му дойде на помощ.
За щаба на Шеста армия, на 20 км северно от Калач при Голубински, сутринта на 21
ноември, събота, изглежда започва в относително оптимистично настроение. В 7,40 ч.
Група армии „Б“ получава „описание на ситуацията, което не е неблагоприятно“. Па-
563

улус и Шмит, които все още възприемат атаките на 3-и гвардейски кавалерийски корпус
по левия фланг на Щрекер като основната опасност, явно смятат, че техните сили, до-
карани от Сталинград на запад, ще променят коренно ситуацията.
През тази сутрин обаче Паулус и Шмит преживяват поредица от неприятни удари.
Различни сигнали сочат към едно и също заключение. Група армии „Б“ ги предупреж-
дава, че южният фланг на Шеста армия вече е заплашен от две страни. Постъпва съоб-
щение, че на трийсетина километра западно от тях се намира голяма бронирана колона
(всъщност част от 4-и танков корпус на Кравченко). Тя се движи към Донския главен
път – шедьовъра на германското военно инженерство на западния бряг, който свързва

168
повечето от мостовете по този жизненоважен участък от реката. Шеста армия не разпо-
лага с войски в района, които са в състояние да посрещнат заплахата. Ситуацията се
влошава от обстоятелството, че много от ремонтните бази и складове с припаси на
Шеста армия са незащитени. Паулус и Шмит най-после осъзнават, че целта на врага е
да ги обкръжи напълно. Диагоналните съветски удари, идващи едновременно от севе-
розапад и североизток, почти със сигурност са насочени към Калач и тамошния мост.
Крайно злополучните реакции на германците спрямо Операция „Уран“ се коренят не
само в убеждението на Хитлер, че руснаците нямат резерви, но и в арогантната самона-
деяност на повечето генерали. „Паулус и Шмит очакваха атака, но не такава атака –
обяснява един офицер от щаба на Шеста армия. – За пръв път руснаците използваха
танкове по същия начин като нас.“ Дори Рихтхофен признава косвено това, когато
564

описва вражеската офанзива като „удивително успешен за него пробив“. Фелдмаршал

565

фон Манщайн, от друга страна, смята (вероятно поради преимуществото да анализира

събитията със задна дата), че щабът на Шеста армия е реагирал твърде бавно и е проявил
изключителна небрежност, пропускайки да предвиди опасността за Калач – очевидния
пункт за преминаване на Дон между двата пробива.
В ранния следобед повечето офицери от щаба на Паулус са изпратени на изток до же-
лезопътния възел Гумрак, на около 13 км от Сталинград, за да бъдат близо до по-голя-
мата част от Шеста армия. Междувременно Паулус и Шмит с два леки аероплана „Физе-
лер-Щорх“ отлитат за Нижне-Чирская, където на следващия ден пристига и генерал Хот
за общо съвещание. В Голубински те оставят след себе си горящи документи и складове,
от които в мразовития въздух се издигат стълбове дим, както и няколко негодни разуз-
навателни самолета на близката писта, които са били запалени. В бързината на отпъту-
ването те са пропуснали и едно „решение на Фюрера“, изпратено от Група армии „Б“ в
15,25 ч. То гласи: „Шеста армия, дръжте се въпреки опасността от временно обкръже-
ние.“566

Надеждата да задържат позициите си през този следобед на 21 ноември е слаба. По-

ради натрупването на закъснения за танковия полк на 16-а танкова дивизия между XI
армейски корпус на Щрекер и другите разнородни групи на юг, които се опитват да
формират нова отбранителна линия, остава да зее пролука. От това бързо се възползват
съветските 3-и гвардейски кавалерийски корпус и 4-и механизиран корпус. Дивизиите
на Щрекер, изправени пред нарастваща заплаха от север и североизток, нямат друг из-
бор, освен да започнат да се изтеглят към Дон. Вече става ясно, че зле обмисленият план
да се изпратят на запад танковите полкове на Шеста армия е бил опасно отклоняване на
усилията.
Калач, основната цел на трите съветски танкови корпуса, е една от най-уязвимите
точки. Там няма организирана защита, а само зле подбрана разнородна смесица от под-
разделения, основно от снабдителни и технически части, малко подразделение от поле-
вата жандармерия и една зенитна батарея на Луфтвафе. Транспортната рота и рабо-
тилниците на 16-а танкова дивизия вече са се установили в Калач за зимата. „Първата
новина за каквато и да е промяна в ситуацията“ стига до тях едва на 21 ноември в 10 ч.
567

Впоследствие научават, че руските танкови колони, които са пробили румънските по-

зиции на северозапад, сега настъпват към техния сектор на Дон. Около 17 ч. за пръв път
чуват за пробива южно от Сталинград. Нямат представа, че механизираният корпус на
Волски, въпреки всички колебания, които са вбесили Ерьоменко, се приближават към
бившия щаб на германската Четвърта танкова армия само на 50 километра югоизточно
от тях.

169
 Отбранителните сили при Калач са не само напълно недостатъчни за задачата, но и зле
ръководени. На западния бряг, на височините над Дон, на четири места е разположена
противовъздушна артилерия на Луфтвафе, а на източния бряг има още две зенитни оръ-
дия. Непосредствената охрана на моста е поверена само на група от двайсет и пет души
от Организация „Тот“, докато импровизираният батальон от тилови войски е останал в
града на източния бряг.
Генерал-майор Родин, командирът на 26-и танков корпус, възлага задачата за превзе-
мане на моста при Калач на лейтенант-полковник Г. Н. Филипов, командира на 19-а
танкова бригада. След като потегля от Остров в полунощ, колоната на Филипов нас-
тъпва на изток към Калач в ранните часове на 22 ноември. В 6,15 ч. два пленени герман-
ски танка и една разузнавателна машина, с изключени фарове, за да не събудят подоз-
рение, се насочват към временния мост над Дон и откриват огън срещу пазачите. Други
шестнайсет съветски танка междувременно са се скрили в гъстите шубраци на възви-
шенията над реката, за да ги прикриват. Това е мястото, откъдето германските танкове
са гледали надолу към града на 2 август.
Няколко съветски танка са запалени, но дръзкият план на Филипов успява. Внимани-
ето на групата, която охранява моста, е отклонено и на отсрещния бряг преминават дос-
татъчно танкове Т-34, които да осуетят закъснелите опити за взривяване на моста. На
височините над Дон се появява руска моторизирана пехота, а след нея и друга група
танкове. Следват още две атаки, подкрепени от артилерия и минохвъргачки от възви-
шенията на отсрещния бряг. До около 9 ч. съветската пехота прониква в града. По ули-
ците там цари хаос, пълно е с румънци, които са изостанали от своите части. Скоро
малобройните тежки оръдия, обслужвани от импровизирания батальон, свършват боеп-
рипасите или престават да работят, макар че шофьорите и механиците не дават много
жертви. След като взривяват работилниците си, те се изтеглят от града, качват се на
камионите и потеглят назад към Сталинград, за да намерят своите дивизии. Пътят е раз-
чистен за следващия ден, когато трябва да се съединят 4-и и 26-и танков корпус, идващи
от северния фланг, и 4-и механизиран корпус на Волски, който идва от района на юг от
Сталинград.
Сигнализирайки си взаимно със зелени осветителни ракети, които изстрелват в небето
на интервали, руските челни отряди се срещат в откритата степ близо до Советски и се
прегръщат здраво – сцена, която със задна дата е пресъздадена пред камери за киноп-
регледите, разпространявани от съветската пропаганда. Празничната размяна на кол-
баси и водка между танковите екипажи остава незаснета, но е много по-неподправена.
Новината се разпространява бързо сред германците с думите: „Обкръжени сме!“ Не-568

делята, 22 ноември, за протестантите е ден за възпоменание на мъртвите. „Мрачен То-

тензонтаг, 1942 г. – пише свещеникът Курт Ройбер, който служи като лекар при 16-а
танкова дивизия, – тревога, страх и ужас.“ Мнозина обаче не са особено обезпокоени,
569

когато чуват новината за пръв път. Обкръжения е имало и през предишната зима и те са
били разкъсвани; като размислят обаче, по-добре информираните офицери започват да
разбират, че този път няма резерви, които да им се притекат бързо на помощ. „Много
добре осъзнавахме в каква опасност се намираме – спомня си Фрайтаг-Лорингхофен, –
блокирани толкова навътре в Русия, на границата с Азия.“ 570

На 65 километра на запад гасне последното гнездо на румънска съпротива, макар че

през ранните часове на този ден генерал Ласкар е отхвърлил искането на Червената ар-
мия да се предаде. „Ще продължим да се бием без мисъл за предаване“ – заявява той,
571

170
но войските му, макар и да се съпротивляват храбро, са без провизии и с недостатъчно
боеприпаси.
Съветските войски, овладели моста при Калач, веднага поставят XI армейски корпус
на север в сериозна опасност. Той вече води отбранителни бойни действия почти на три
страни, сред несигурност и хаос, които слуховете усилват. Откъсите от дневника, взет
от трупа на германски артилерийски офицер, разкриват това объркване:

20.11. ... Спира ли офанзивата??!! Промяна на позицията на север. Остана ни само

едно оръдие. Всички други са извън строя.

Събота, 21.11. Вражески танкове рано... Промяна на позицията в тила. Руснаците

вече изключително близко. Собствена пехота (мотоциклетни и сапьорни войски)
привикани за по-близка защита. Днес минаха още румънци, без да спират. Оттег-
ляме се. Вече под руски натиск от две страни. Нова огнева позиция. Задържана
само за кратко, после ново изместване на позицията към тила. Строим блиндаж.

Неделя, 22.11. Тревога в 3,30 ч. Заповядано е да излезем като пехота! Руснаците се

приближават. Румънците отстъпват. Не можем да задържим сами тази позиция.
Тревожно очакваме нова заповед за промяна на позицията. 572

По време на това отстъпление германските пехотни дивизии се оказват в положение

да отбиват кавалерийски атаки на открито, „сякаш е 1870 г.“, както се изразява един
офицер. Най-големият им проблем е транспортът главно поради недостига на коне. В
573

някои случаи решението е брутално просто. Един сержант измъква от лагерите за воен-
нопленници умиращи от глад руснаци, за да служат като впрегатни животни. „Когато
започна отстъплението на 20 ноември – съобщава един руски военнопленник, – ни
впрегнаха вместо коне да теглим каруците, натоварени с боеприпаси и храна. Застрел-
ваха на място онези, които не можеха да теглят каруците толкова бързо, колкото искаше
фелдфебелът. По този начин ни принудиха да теглим каруците четири дена почти без
почивка. В лагера за военнопленници „Вертячи“ – заградено с бодлива тел пространс-
тво без никакъв подслон – германците избраха онези затворници, които изглеждаха най-
малко болни, и ги взеха със себе си.“ Останалите затворници, тези в най-тежко състо-
574

яние, са оставени да умират от глад и измръзват в снега. „Само двама от деветдесет и

осем бяха още живи“ , когато ги открива челен отряд от 65-а армия. Повикани са фо-
575

тографи, които да документират ужасяващата сцена. Снимките са отпечатани във вест-

ниците и съветското правителство официално обвинява германското командване във
военно престъпление.
Триста седемдесет и шеста пехотна дивизия е най-застрашена от руската атака, която
е „извънредно бърза“ според командира генерал Едлер фон Даниелс. Дивизията, която
576

се смалява до 4200 души, когато е приклещена на западния бряг на Дон като част от
състава на XI армейски корпус, на 22 ноември се изтегля в югоизточна посока. Два дни
по-късно рано сутринта дивизията преминава Дон по моста при Вертячи.
Танковият полк на 16-а танкова дивизия междувременно се придвижва напред, след
като най-после е преминал Дон през нощта на 22 ноември, за да окаже подкрепа на XI
корпус. По пътя е успял да мине покрай ремонтните работилници за бронирана техника
при Песковатка, откъдето взима няколко нови и току-що ремонтирани танкове. От сво-

171
ята позиция от южната страна на германското предмостие в извивката на Дон на 23 но-
ември танковият полк се опитва да контраатакува в посока към Сучанов в условия на
гъста мъгла, но попада в засада, устроена от съветски пехотинци в бели камуфлажни
униформи, въоръжени с противотанкови пушки. Силата на врага и острият недостиг на
гориво принуждават 16-а танкова дивизия да се изтегли. Тя заема позиции, готова да
прикрива отстъплението, но комуникациите са толкова лоши, че се налага почти всички
заповеди да бъдат предавани от свръзка-мотоциклетист.
Германското отстъпление на изток през Дон и назад към Сталинград, далече от оста-
налите части на Вермахта, е в много отношения по-лошо от отстъплението пред Москва
през миналия декември. В степта вятърът навява ситен, сух и бръснещ сняг, който шиба
лицата на войниците, колкото и да се опитват да ги предпазят с вдигнатите си яки. Въп-
реки горчивите уроци от предходната година много от тях още не са получили зимни
униформи. По линиите на отстъплението се въргалят изоставени оръжия, каски и еки-
пировка. Повечето румънски войници нямат почти нищо друго освен кафявите си уни-
форми. Те са захвърлили стоманените си каски при отстъплението. По-голям късмет
имат онези, предимно офицери, които носят овчи калпаци. Отстрани на пътя или по
укрепения бряг надолу са избутани ударени от снаряди и изгорели машини. По някое
време стволът на едно зенитно оръдие експлодира, като се нацепва и разтваря подобно
на екзотично цвете. По-близо до мостовете над Дон се образуват големи задръствания
от камиони, щабни коли, мотокуриери, които отчаяно се мъчат да си пробият път, сел-
ски каруци и тук-там някое полево оръдие, влачено от изтощени и недохранени коне.
От време на време се надигат вълни на паника, чуват се възгласи: „Руски танкове!“ Съ-
ветският 16-и танков корпус атакува позициите на 76-а пехотна дивизия, за да пробие
към Вертячи, заплашвайки да постави в изолация германските части, останали на запад
от Дон.
Едни от най-грозните сцени се разиграват на подстъпите към моста при Акимовски,
където войниците крещят, блъскат се и дори се бият, за да преминат на източния бряг.
Тълпата стъпква слабите и ранените. Понякога и офицери си разменят заплахи, задето
единият не е пуснал хората на другия да минат първи. Дори подразделението от поле-
вата жандармерия, въоръжено с картечни пистолети, не е в състояние да възстанови ня-
какво подобие на ред. Значителен брой войници, за да избегнат хаоса и блъсканицата,
се опитват да преминат Дон пеша. Ледът край бреговете е дебел и здрав, но в средата
има слаби места. Онези, които пропадат през леда, са обречени. Никой дори не помисля
да им се притече на помощ. Сравненията с Березина се натрапват в мислите на повечето
от хората.
Тук-там по тези линии на отстъпление някой офицер, небръснат като мъжете около
него, решава, че дългът му изисква да спре разпада. С изваден пистолет подбира пред
себе си няколко от движещите се хаотично войници и ги използва като ядро, за да зас-
тави други да се включат в групата, докато силата им нарасне лавинообразно. По подо-
бен начин събират тежко въоръжение и артилерийски разчети, за да сформират импро-
визирани бойни групи. След това отрядите, събрани по-малко или повече принуди-
телно, заемат позиции и изчакват от ледената мъгла да се появят съветски танкове или
кавалерия.
От другата страна на Дон, на източния бряг, всяко село е препълнено с германски вой-
ници, които са изгубили своите дивизии, и всички търсят храна и подслон от страшния
студ. Изтощените и полугладни румънци, които са в отстъпление вече повече от сед-
мица, не получават кой знае какво съчувствие от своите съюзници. „Многобройните

172
румънци бяха принудени да лагеруват навън“ – отбелязва един офицер. Линиите на
577

отстъпление обхващат складовете за припаси, но това само допринася за безредието.

Един офицер от танковите войски по-късно разказва за хаоса в Песковатка, спомена-
вайки за „особено истеричното и нервно поведение на една зенитна част от Луфтвафе“,
която „бясно“ взривява, гори и разрушава складове и превозни средства. Минаващите
578

войници разграбват всеки склад, който намерят. Пълнят до пръсване раниците и джо-
бовете си от планините с консерви. Изглежда, че никой няма отварачка, затова използ-
ват нетърпеливо щиковете си често без да знаят какво съдържа кутията. Ако открият
вътре кафе, изсипват зърната в някоя стоманена каска и ги счукват с дръжката на щика
като в грубо подобие на хаван. Когато войници, неполучили още зимна униформа, виж-
дат как снабдителните войски хвърлят в огъня нови дрехи, те се втурват да ги измъкнат
от пламъците за себе си. В същото време от полевата поща изгарят писма и колети,
много от които съдържат изпратена от дома храна.
Много по-ужасни сцени се разиграват в полевите болници. „Тук всичко е препъл-
нено – съобщава един подофицер от ремонтен склад в Песковатка, страдащ от тежка
форма на жълтеница. – Леко ранените и болните трябва сами да търсят къде да се нас-
танят.“ Налага му се да прекара нощта в снега. Някои други страдат много повече.
579

Навън, върху замръзналата кал в двора, са паркирани камиони, все още пълни с хора с
превързани глави и ампутирани крайници. Шофьорите са изчезнали и труповете про-
дължават да лежат сред ранените. Никой не е предложил на още живите нещо за ядене
или пиене. Санитарите и лекарите вътре са твърде заети, а минаващите войници обик-
новено пренебрегват виковете за помощ. Симулантите и подвижните ранени, които се
опитват да влязат в полевата болница, са изпращани при подофицер, който има за задача
да събира изостанали от частите си войници и да съставя от тях импровизирани роти.
Пострадалите от измръзване, като се изключат много тежките случаи, получават лече-
бен мехлем и превръзки, след което ги връщат да изпълняват задълженията си.
Вътре в болницата пациентите дремят в апатия. В спарения въздух не достига кисло-
род, но поне е топло. Санитарите свалят временните превръзки, много от които вече
гъмжат от сиви въшки, почистват раните, поставят инжекции против тетанус и правят
нови превръзки. Шансовете за оцеляване на пациентите зависят предимно от типа и
мястото на нараняването. Причината – шрапнел, отломка от граната или куршум – е по-
маловажна от мястото на поражението. Принципът на сортиране е прост. Онези със се-
риозна рана на главата или рана в стомаха се отделят настрани и се оставят да умират,
защото извършването на подобни операции отнема на пълен хирургически екип между
90 минути и 2 часа, а само половината такива пациенти оцеляват. Приоритет се дава на
ранените, които могат да ходят. Те могат да бъдат изпратени обратно в бой. Носилките
изискват твърде много място и твърде много човешка сила. Със строшените крайници
също се действа бързо. Хирурзи с гумени престилки, със скалпели и триони работят по
двойки, като извършват бързи ампутации на крайници, които двама санитари държат.
Използват по-малко етер, за да стигне за по-дълго. Отрязаните части се хвърлят в кофи.
Подът около операционната маса става хлъзгав от кръв, въпреки че от време на време
го забърсват набързо с парцал. Смесицата от противни миризми заличава всяка следа от
обичайната болнична смрад на карбол. Хирургическият конвейер изглежда безкраен.
Войските, които още са на западния бряг на Дон, се питат дали ще се измъкнат. „Право
към Дон – продължава записката в дневника на артилерийския офицер. – Ще мине ли
всичко добре? Ще си пробием ли път до основните сили? Дали мостът е още на място?
Часове на напрежение и тревога. Отбранителни участъци и вдясно и вляво от пътя.

173
Често самият път съвпада с фронтовата линия. Най-после Дон! Мостът непокътнат. Ка-
мък пада от сърцата ни! На отсрещната страна заемаме огнева позиция. Руснаците вече
настъпват. Конница прекосява Дон на юг от нас.“ 580

„Наложи се да взривим няколко танка, защото не получихме гориво навреме“ – съоб-

щава по-късно един ефрейтор. Четиринайсета танкова дивизия остава само с 24 танка,
581

които могат да бъдат поправени, така че останалите екипажи са реорганизирани като

пехотна рота, въоръжена с карабини и пистолети. Старшите офицери са на ръба на от-
чаянието. Рано сутринта на 25 ноември принц цу Дона-Шлобитен, разузнавателният
офицер на XIV танков корпус, дочува разговор между генерал Хубе и неговия началник-
щаб полковник Тунерт, в който използват изрази като „последен изход“ и „куршум в
главата“. 582

Температурата пада рязко. Твърдата земя предполага много по-висока смъртност от

минометен огън, но отстъплението е затруднено не толкова от замръзналата почва, кол-
кото от замръзналата вода. Силният студ означава, че врагът скоро ще може лесно да
премине Дон. През следващата нощ съветската пехота успява да прекоси реката близо
до Песковатка. Рано на следващата сутрин пациентите в полевата болница са събудени
от минометен и картечен огън. „Всички се щураха наоколо като пилета без глави – съ-
общава онзи болен от жълтеница подофицер от ремонтната част, който е оцелял през
прекараната нощ на открито, след като е открил, че няма място за него. – На пътя се
образуваха опашки от автомобили, наредени един зад друг, докато навсякъде наоколо
се сипеха мини. От време на време някоя улучена машина изгаряше. Тежко ранените не
можеха да бъдат транспортирани, защото не достигаха камиони. Една набързо събрана
рота войници от най-различни части успя да отблъсне руснаците точно преди да стигнат
до полевата болница.“ 583

Същата вечер в щаба на XIV танков корпус е получена заповед да унищожат „всички
части от екипировката, документи и превозни средства, които не са абсолютно необхо-
дими“. Трябва да се изтеглят през Дон към Сталинград. На следващия ден, 26 ноември,
584

16-а танкова дивизия и част от 44-а пехотна дивизия са сред последните части от Шеста
армия, които напускат областта на запад от Дон. През нощта те преминават по моста
при Лучински от другата страна на реката, където е и Сталинград. За 16-а танкова ди-
визия това е „същият онзи мост, по който бяхме минали дванайсет седмици по-рано в
нашата първа атака срещу града на Волга“.585

Една рота от танкови гренадири от 64-и танков гренадирски полк прикрива изтегля-
нето под командването на лейтенант фон Мутиус. Тяхната задача е да отбраняват моста,
като пропускат през него изостанали от частите си войници до три и половина сутринта,
когато 280-метровият мост над Дон трябва да бъде взривен. В три и десет пламенният
млад Мутиус признава пред главния сержант на своята рота, оберфелдфебел Валраве,
че е „много горд“, че е „последният офицер от германския Вермахт, който минава по
този мост“. Валраве се въздържа от коментар. Двайсет минути по-късно, когато танко-
586

вите гренадири са се изтеглили на източния бряг на Дон, инженерното подразделение

взривява моста. Шеста армия вече е изолирана между Дон и Волга.
Триумфът не смекчава отношението на червеноармейците към техния враг. „Чувствам
се много по-добре, защото започнахме да унищожаваме германците – пише един войник
на съпругата си на 26 ноември. – Това беше моментът, в който започнахме да побежда-
ваме гадовете. Заловихме много. Едва успяваме да ги изпратим назад в лагерите за во-
еннопленници. Сега те започват да плащат за нашата кръв, за сълзите на нашия народ,
за обидите и грабежите. Получих зимна униформа, така че не се тревожи за мен. Тук

174
нещата вървят добре. Скоро ще бъда у дома след победата. Изпращам 500 рубли.“ 587

Онези, които са още в болница и се възстановяват от получени преди това рани, горчиво
съжаляват, че не участват в боевете. „Сраженията сега са силни и хубави, а аз лежа тук
и пропускам всичко това“ – пише един руски войник на жена си. 588

Има множество твърдения от съветска страна за германски жестокости, на които е

трудно да се даде точна оценка. Някои без съмнение са преувеличения или измислици
с пропагандна цел, други в общи линии отговарят на истината. При настъплението си
съветските войски срещат жени, деца и старци, които германската армия е прогонила
от домовете им, натоварили вещите си на малки шейни. Германците са взели и зимните
дрехи на много от тях. Василий Гросман разказва за подобни истории от южната ос на
настъплението. Той пише, че когато червеноармейците претърсвали пленниците си, ми-
зерната плячка от ограбените селски къщи предизвиквала гнева им: „кърпи, обици,
бельо и фусти на стари жени, бебешки пелени и момичешки блузи в ярки цветове. У
един войник имаше двайсет и два чифта вълнени чорапи.“ Измършавели цивилни ид-
589

ват да разкажат за страданията си под немска окупация. Отнемали им всяка крава, всяка
кокошка и всеки чувал със зърно, който успявали да открият. Биели с пръчка старците,
докато кажат къде са скрили зърното си. Изгаряли селските домове и стопанства, след
което откарвали много от жителите, за да работят като роби, и оставяли другите да ум-
рат от глад или студ. Често се случва малки групи руски войници, особено когато са
пияни, да отмъщават на германците, попаднали в техни ръце. В това време отряди от
НКВД влизат в освободените села. Те арестуват 450 колаборационисти. Най-масовият
590

арест е извършен повече от месец по-късно в Нижне-Чирская, където казаците са пре-

давали агенти на НКВД на германската тайна полева полиция. Екзекутирани са и около
400 пазачи в лагери, от които 300 са украинци.
Гросман наблюдава как откарват под конвой германските военнопленници. Много от
тях имат на раменете си опърпани одеяла вместо шинели. Вместо колани използват въ-
жета или кабели. „В тази огромна, равна, гола степ те се виждат отдалече. Вървят в
колони от по двеста-триста души и на по-малки групи, от двайсет до петдесет. Една
колона, дълга няколко километра, се ниже бавно, като повтаря точно всеки завой и
чупка на пътя. Някои от германците говорят малко руски. „Не искаме война – провикват
се те. – Искаме да си отидем у дома. По дяволите Хитлер!“ Пазачите им отбелязват сар-
кастично: „Сега, когато нашите танкове ги обградиха, са готови да викат, че не искат
война; преди обаче изобщо не им идваше подобна мисъл.“ Прекарват пленниците през
Волга в шлепове, теглени с буксир. „Те стоят струпани на палубата, облечени в дрипави
сивозелени шинели, пристъпват от крак на крак и духат измръзналите си пръсти.“ Един
матрос, загледан в тях, отбелязва с мрачно задоволство: „Сега могат да видят Волга.“
В Абганерово съветската пехота открива, че железопътният възел е задръстен от изос-
тавени товарни вагони, които, ако се съди по обозначенията, са били взети от няколко
различни страни от окупирана Европа. Има автомобили френско, белгийско и полско
производство, всеки белязан с черния орел и свастиката на Третия райх. За руснаците
вагоните с припаси са като неочакван коледен празник. Двойно по-приятно е чувството,
че са лишили могъщата германска армия от нейното нечестно придобито имущество,
но пак възникват старите проблеми с хроничния алкохолизъм. Негови жертви стават
командирът на една рота от южния фланг заедно с неговия заместник и осемнайсет вой-
ници, които са пили от пленена пратка германски антифриз. Трима умират, а останалите
седемнайсет са настанени „в полева болница в тежко състояние“. На северния фланг
591

един пленен руски офицер казва на принц Дона, че когато хората от неговия батальон,

175
полугладни заради оскъдния порцион, превзели румънски продоволствен склад, 150
души починали „от преяждане“. 592

Междувременно в самия Сталинград 62-ра армия се оказва в странно положение. Ма-

кар и да съставя част от новото обкръжение на Шеста армия, тя все още е откъсната от
източния бряг на Волга, изпитва недостиг на провизии, а ранените ѝ остават неевакуи-
рани. Всеки път, когато някоя лодка рискува да прекоси реката през опасния плаващ
лед, германската артилерия открива огън. Атмосферата обаче се е променила сега, ко-
гато атакуващите са станали обсадени. Войниците от 62-ра армия още не могат напълно
да повярват, че е дошъл повратният момент. Руските войници, които нямат изгледи да
получат повече тютюн, докато Волга не замръзне здраво, пеят, за да отвлекат мислите
си от никотиновия глад. Германците ги слушат, скрити в своите блиндажи. Те вече не
подвикват обидни изрази.
Въпреки това големият съветски триумф от Операция „Уран“ е помрачен от катастро-
фалния провал на Операция „Марс“ срещу германския клин при Ржев. Германската Де-
вета армия е била в несравнимо по-добра позиция за отбрана, отколкото Шеста армия
при Сталинград, и реагира бързо и свирепо. Огромното поражение се пази в тайна в
продължение на 56 години, когато се разкрива, че Червената армия е загубила 70 374
души, а 145 300 са били ранени.
593

176
 16.
Маниакалното упорство на Хитлер
Задачата да информира Хитлер за големия съветски пробив на 19 ноември се пада на
началник-щаба на сухопътните войски генерал Цайцлер, който е останал в Източна Пру-
сия. Хитлер по това време се намира в Бергхоф над Берхтесгаден – същото място, къ-
дето е получил и новината, че Сталин е дал съгласие за нацистко-съветския пакт през
август 1939 г. Тогава е ударил триумфално по масата за изненада на дамите от неговата
свита. „Успях! – извикал е тогава, скачайки на крака. – Успях!“ Този път, както изг-
594

лежда, е реагирал с истеричен гняв.

Военният дневник на Върховното командване на Вермахта съобщава с издайническо
лицемерие за „тревожни новини за руската офанзива, която Фюрерът очаква отдавна“. 595

Още по-показателен е начинът, по който Хитлер реагира на съобщението за неуспеш-

ната атака на XXXXVIII танков корпус на този ден. След като собствената му неумела
намеса не е успяла да спре разпадането на румънските позиции, той се нуждае от изку-
пителна жертва и заповядва да арестуват генерал Хайм.
Хитлер разбира, макар и да не го признава, че положението на германците в Южна
Русия изобщо вече е застрашено. На втория ден от офанзивата той заповядва на фелд-
маршал фон Манщайн да се върне на юг от Витебск, за да сформира нова група армии –
„Дон“. В германската армия Манщайн получава най-много адмирации като стратег, при
това е работил успешно с румънските войски в Крим.
Физическото отсъствие на фюрера парализира Върховното командване на Вермахта.
През целия 21 ноември, деня, когато Паулус и Шмит изоставят щаба при Голубински,
заплашени от колона съветски танкове, главният адютант на Хитлер, генерал Шмунт,
се занимава с „промените в униформите на офицерите и служителите на Вермахта“. 596

Заповедта на фюрера до Шеста армия да се държи въпреки заплахата от „временно

обкръжение“ настига най-после Паулус в Нижне-Чирская. Наредено му е също така да
597

вземе под командването си всички войски на Хот южно от Сталинград и остатъците от

румънския VI армейски корпус. Съществената част гласи: „Запазете движението по же-
лезопътните линии колкото може по-дълго. Следват заповеди относно попълването на
запасите по въздуха.“ Паулус, чийто инстинкт му подсказва да се изтегли от Волга, за
да се съедини с останалата част от Група армии „Б“, изпитва крайно нежелание да се
съобразява с това рязко нареждане, докато не се убеди, че разбира по-добре цялостната
ситуация.
Той е отлетял за Нижне-Чирская, защото приготвеният там зимен щаб има сигурни
комуникации с Група армии „Б“ и „Волфшанце“ край Растенбург. Само че Хитлер, ко-
гато научава, че е пристигнал там, се изпълва с подозрение, че Паулус иска да се изп-
лъзне от руснаците. Той му нарежда веднага да отлети обратно, за да се присъедини към
останалата част от щаба си при Гумрак в обкръжението. Когато генерал Хот пристига
рано на следващата сутрин, 22 ноември, той заварва Паулус ядосан и разстроен от кос-
вения намек на Хитлер, че е изоставил хората си. Началникът на щаба на Паулус, гене-
рал Шмит, разговаря по телефона с генерал Мартин Фибиг, командира на VIII въздушен
корпус. Шмит отново подчертава, че Шеста армия спешно се нуждае от гориво и боеп-
рипаси, за да излезе от обкръжението, а Фибиг повтаря същото, което е казал и предиш-
ния следобед: „Невъзможно е да се попълват запасите на цяла армия по въздуха.
Луфтвафе не разполага с достатъчно транспортни самолети.“ 598

177
 Тримата генерали прекарват по-голямата част от сутринта, опитвайки се да оценят по-
ложението на Шеста армия. Говори най-вече Шмит. Той именно е разговарял с генерал
фон Зоденщерн в Група армии „Б“ предишната вечер и е научил подробности за съвет-
ското настъпление на югоизток от Перелазовски. Зоденщерн му е казал направо: „Ня-
маме с какво да ги спрем. Трябва да се справите сами.“ 599

По време на обсъждането в стаята влиза генерал-майор Волфганг Пикерт, командирът

на 9-а зенитна дивизия на Луфтвафе. Шмит, който е негов съкурсник от щабната акаде-
мия, го посреща с любимия израз на техния преподавател: „Аргументирано решение,
моля!“ Пикерт отговаря без колебание, че смята веднага да им изложи решението си.
600

„Ние също искаме да се измъкнем – отговаря Шмит, – но най-напред трябва да фор-

мираме кръгова отбрана, за да установим отбранителна линия от южната страна, където
атакуват руснаците.“ След това допълва, че не могат да изоставят дивизиите на западния
бряг на Дон и че Шеста армия няма да е в състояние да разкъса обкръжението през
следващите пет или шест дни. За да може операцията да има някакъв шанс за успех,
„трябва Луфтвафе да ни достави гориво и боеприпаси“. Генерал Хубе вече е съобщил
по радиовръзката, че танковете му скоро ще спрат да се движат.
„Това няма значение“ – отвръща Пикерт. Той не възнамерява да изгуби цяла зенитна
дивизия заедно с всичките ѝ оръжия. „Шеста армия никога няма да може да се снабдява
по въздуха, ако останем на място.“ Шмит не възразява, но изтъква, че нямат особена
представа за цялостната ситуация, нито пък знаят с какви резерви разполага висшето
командване. Подчертава, че при този недостиг на гориво и коне „над 10 000 ранени и
по-голямата част от тежкото оръжие и превозните средства ще трябва да бъдат изоста-
вени. Това ще е сравнимо с края на Наполеон.“
Паулус, след като е изучил кампанията от 1812 г., очевидно е преследван от предста-
вата как собствената му армия се разпада, докато се мъчи да избяга през затрупаната
със сняг степ. Той не иска да влезе в историята като генерала, отговорен за най-голямата
военна катастрофа на всички времена. Сигурно се е изкушавал – естествено за човек
като него, който никога не се е славил с независимо мислене – да прехвърли полити-
чески и стратегически опасните решения на друг, след като знае, че фелдмаршал фон
Манщайн ще поеме командването. Манщайн обаче, след като не е успял да долети от
север заради метеорологичните условия, е задържан в щабния си влак заради партизан-
ска акция.
Паулус притежава инстинктите на щабен офицер, а не на боен командир, който реа-
гира на опасността. Той не може да подкрепи идеята за пробив на обкръжението, ако не
е достатъчно подготвен и осигурен и ако това не се вписва в цялостен план, одобрен от
висшето командване. Както той, така и Шмит явно не си дават сметка, че скоростта е
решаващият фактор. Изобщо не са успели да подготвят подвижна сила, снабдена с
тежка бойна техника – единствената им надежда да разбият обкръжението, преди да бъ-
дат обградени напълно. В този момент не успяват да преценят, че веднъж щом Черве-
ната армия консолидира позицията си, почти всеки фактор, но най-вече климатичните
условия, ще се обръща все повече срещу тях.
Вече са загубили много време, като са изпратили танкови полкове през Дон към тила.
След като на сутринта са получили потвърждение за загубата на Калач, налага се да
предадат на XI армейски корпус на Щрекер и XIV танков корпус на Хубе да се изтеглят
към източния бряг, за да се съединят с останалата част от Шеста армия. Преди обяд
Шмит изпраща съответните заповеди до генерал Хубе и до полковник Гроскурт, начал-
ника на щаба на Щрекер.

178
 В 14 ч. същия следобед Паулус и Шмит излитат за новия щаб при Гумрак, в т.нар.
котел (Kessel) – района на обкръжението. Паулус си носи запас от хубаво червено вино
и шампанско „Вьов Клико“ – любопитен избор, ако приемем предположението, че пла-
601

нира да се измъкне бързо. След като стига до новия щаб на Шеста армия при железо-
пътната гара на Гумрак, той започва да търси своите командири на корпуси. Паулус
иска да узнае мнението им за подновената заповед на фюрера от тази вечер – да заемат
кръгова отбрана и да чакат по-нататъшни заповеди. „Всички споделяха нашето виж-
дане, че е наложително да пробием обкръжението на юг“ – пише по-късно Шмит. Най-
602

открито се изказва генерал фон Зайдлиц, чийто щаб е само на стотина метра от тях.
Съобщението, изпратено от Паулус в 19 ч., има за цел да очертае пълна картина. „Ар-
мията обкръжена“ са думите, с които започва, макар че обръчът още не е плътно зат-
603

ворен. Това е колеблив, зле структуриран текст, който не следва точно приетата форма.
Най-същественият пропуск е, че Паулус не предлага твърдо определен курс. Той иска
да получи „свобода на действие, ако се окаже невъзможно постигането на кръгова отб-
рана по южния фланг“.
В 22,15 ч. същата вечер Паулус получава радиограма от фюрера. „Шеста армия е вре-
менно обкръжена от руски сили. Познавам Шеста армия и вашия главнокомандващ и
не се съмнявам, че в тази трудна ситуация тя ще държи храбро позициите си. Шеста
армия трябва да знаят, че правя всичко, за да ги облекча. Ще изпращам моите инструк-
ции в нужния момент. Адолф Хитлер.“ Паулус и Шмит, убедени въпреки това съоб-
604

щение, че Хитлер скоро ще се вразуми, започват да подготвят планове за излизане от

обкръжението на югозапад.
Тази вечер на 22 ноември Хитлер заедно с Кайтел и Йодл заминава със специалния си
влак от Берхтесгаден за Лайпциг, откъдето ще отлети със самолет за Растенбург. По
време на пътуването на север той спира влака на всеки няколко часа, за да разговаря с
Цайцлер. Иска да е сигурен, че Паулус няма да получи разрешение да се изтегли. По
време на един от тези разговори фюрерът казва на Цайцлер: „Намерихме друг изход.“ 605

Не казва, че е разговарял от специалния си влак и с генерал Ханс Йешонек, началник на

щаба на Луфтвафе, който вече е дал индикации, въпреки предупрежденията на Рих-
тхофен, че вероятно ще могат да установят временно въздушен мост, за да снабдяват
Шеста армия.
Когато чува исканията на фюрера, райхсмаршал Гьоринг веднага свиква съвещание на
своите офицери от транспортната служба. Казва им, че е необходимо да се доставят 500
тона дневно. (Игнорирана е оценката на Шеста армия, че ще са необходими по 700 тона.)
Те отговарят, че възможният максимум е 350 тона, и то само за кратък период. Проявя-
вайки смайваща безотговорност, Гьоринг веднага уверява Хитлер, че Луфтвафе може
да поддържа по въздуха Шеста армия на сегашната ѝ позиция. Дори и в случая с по-
малкото посочено число не са направени корекции за лошо време, негодни самолети
или вражески действия.
Рано на следващата сутрин, 24 ноември, надеждите на всички генерали, които имат
дял в съдбата на Шеста армия, са решително попарени. До щаба на Паулус в 8,30 ч.
стига друго решение на фюрера. В него са ясно определени границите на това, което
Хитлер вече нарича „Сталинградската крепост“. Фронтът на Волга трябва да бъде удър-
жан, „каквито и да са обстоятелствата“.
606

Предната вечер Цайцлер е бил уверен, че Хитлер е на път да се вразуми. Сега фюрерът
откровено демонстрира, че мнението на всички генерали, отговорни за Сталинградската
операция, няма никаква стойност. Рихтхофен обобщава техните чувства в дневника си,

179
когато пише, че са се превърнали в нещо не много повече от „високоплатени подофи-
цери“. Идеята на Хитлер за силата на волята е скъсала всяка връзка с военната логика.
607

Той се е фиксирал върху мисълта, че ако Шеста армия се изтегли от Сталинград, Вер-
махтът никога няма да се върне. Чувства, че това е кулминацията на Третия райх. Освен
това – нещо твърде съществено в случая с подобен егоманиак – личната му гордост е
заложена на карта след хвалбите за града на Сталин в речта му в мюнхенската бирария
преди по-малко от две седмици.
Подобно съчетание на обстоятелства, може би неизбежно, поражда моменти на гор-
чива ирония. Непосредствено преди да бъде спуснато решението на фюрера, генерал
фон Зайдлиц, командирът на LI корпус в Сталинград, е решил да изпревари събитията.
Той смята, че е „абсолютно немислимо“ една армия с двайсет и две дивизии „да влезе в
кръгова отбрана и по този начин да се лиши от всякаква свобода на движение“. Той608

подготвя дълъг меморандум по тази тема за щаба на Шеста армия. „Незначителните

отбранителни боеве през последните няколко дена вече изтощиха запасите ни от боеп-
рипаси .“ Ситуацията със снабдяването е решаваща. Техен дълг е да игнорират гибел-
609

ната заповед да останат на място.

През тази вечер на 23 ноември Зайдлиц заповядва на 60-а моторизирана пехотна ди-
визия и 94-а пехотна дивизия да изгорят складовете си и да взривят позициите си, след
което да се изтеглят от северната страна на Сталинград. „В хиляди набързо запалени
огньове изгорихме шинели, униформи, обувки, документи, карти, пишещи машини,
както и провизии – пише квартирмайстерът на 94-а пехотна дивизия. – Генералът сам
изгори цялата си екипировка.“ Червената армия, вдигната под тревога от експлозиите
610

и пламъците, изненадва на открито вече отслабената дивизия, докато се изтегля от Спар-

таковка, и убива или ранява близо 1000 души. Съседната част, 389-а пехотна дивизия в
Сталинградския тракторен завод, също дава жертви в тази объркана ситуация.
Хитлер, вбесен от новината за това изтегляне, обвинява Паулус. За да предотврати
всяко по-нататъшно неподчинение на неговите заповеди, той взема извънредното реше-
ние да раздели командването в „котела“. Генерал фон Зайдлиц, когото смята за фанати-
чен привърженик на идеята за съпротива, е назначен за главнокомандващ на североиз-
точната част на „котела“, включително самия Сталинград. Съобщението пристига в 6 ч.
на 25 ноември. Малко по-късно същата сутрин Паулус заедно с капитан Бер посещава
близкия щаб на Зайдлиц. Паулус му връчва съобщението, получено от Група армии
„Дон“. „Сега, когато имате собствено командване, можете да осъществите пробива“ –
казва той натъртено. Зайдлиц не съумява да скрие смущението си. Манщайн, който е
611

ужасен от тази идея за разделяне на командването, успява да постигне нейното ревизи-

ране, така че да смекчи абсурдността ѝ.
Срещата на Паулус с генерал фон Зайдлиц не е единственият мъчителен разговор след
обкръжаването на Сталинград. Във „Волфшанце“ маршал Антонеску е заставен да изс-
луша тирада, в която фюрерът хвърля вината за катастрофата върху румънските армии.
Антонеску, най-лоялният от съюзниците на Хитлер, реагира емоционално. И двамата
диктатори обаче се овладяват, тъй като не смеят да се откажат от този съюз, който нито
един от тях не би могъл да отхвърли. Примерът на тяхното помирение обаче не е пос-
ледван по-надолу в йерархията.
Румънските офицери са разярени, че германското върховно командване е пренебрег-
нало всички техни предупреждения, особено за липсата на противотанкова защита.
Междувременно германските войски, които не знаят за румънските загуби, обвиняват
съюзниците си, че са станали причина за катастрофата, като са избягали. Разиграват се

180
множество неприятни инциденти с участието на групи войници от двете страни. След
конфликтната среща с Антонеску дори Хитлер е принуден да признае, че трябва да се
направи някакъв опит да се възстановят отношенията между съюзниците. Както щабът
на Шеста армия уведомява корпусните командири, „по указ на фюрера критиките срещу
слабостите на румънските офицери и войници трябва да престанат“. За напрежението
612

между съюзниците естествено се досещат съветските власти, които веднага организират

разпръскването по въздуха на 150 000 пропагандни листовки на румънски. 613

Хитлер остава безмилостен в желанието си да накаже генерал Хайм, командира на

XXXXVIII танков корпус. „Фюрерът заповяда генерал Хайм да бъде моментално осво-
боден от командния си пост – отбелязва генерал Шмунт в дневника си веднага след връ-
щането на Хитлер във „Волфшанце“. – Самият Фюрер ще вземе решение за всички бъ-
дещи мерки за военната дисциплина в това отношение.“ 614

Много старши офицери подозират, че Хитлер е набелязал не само Хайм като изкупи-
телна жертва за катастрофата, но и целия офицерски корпус. Гроскурт пише с унищо-
жителен сарказъм за „благодарната армия на победоносната Партия“ скоро след излъ-
615

чената по радиото реч на Хитлер, в която той обявява победата си над кастата на офи-
церите от Генералния щаб с техните раирани бричове. Подобно на друг антинацист,
Хенинг фон Тресков, Гроскурт също вярва, че Генералният щаб вече не е достоен за
това име заради малодушното си покорство пред Хитлер. Въпреки това офицерският
корпус все още остава единствената група, способна да се опълчи срещу тоталитарния
режим.
Тресков смята, че една драматична катастрофа би могла да предизвика промяна, при
условие че армията разполага с командир на ключово място, който се радва на всеобщо
уважение и при това е готов да се противопостави на Хитлер. Фелдмаршал фон Ман-
щайн със сигурност внушава необходимия респект и затова, когато възниква удобен
случай, Тресков урежда младия си братовчед Александър Щалберг като негов помощ-
ник. Моментът изглежда подходящ. Щалберг се явява на служба на 18 ноември, два дни
преди Хитлер да избере Манщайн за главнокомандващ на новата Група армии „Дон“.
Военните качества и интелектът на Манщайн са неоспорими, но политическите му ин-
стинкти са много по-предвидими, макар и привидно окуражителни. Той презира Гьо-
ринг и ненавижда Химлер. Пред най-доверените си колеги признава, че има еврейско
потекло. Понякога критикува остро Хитлер. На шега е обучил дакела си Книрпс да
вдига лапа по команда „Хайл Хитлер!“. От друга страна, съпругата му е голяма почита-
телка на Хитлер, и което е още по-важно, Манщайн, както вече споменахме, дори е из-
дал онази заповед до войските си, в която се говори за „необходимостта от сурови мерки
срещу еврейството“.
Луксозният щабен влак на Манщайн със спални вагони (салонът на колела е принад-
лежал на кралицата на Югославия) спира по своя заобиколен път южно от Смоленск.
Там главнокомандващият на Група армии „Център“, фелдмаршал Ханс Гюнтер фон
Клуге, се качва във влака, за да запознае неофициално Манщайн със ситуацията в Южна
Русия. Клуге, под влияние на Тресков, е един от малкото действащи фелдмаршали, го-
тови да се включат в заговор. Той казва на Манщайн, че Хитлер е поставил Шеста армия
в позиция, която не може да бъде удържана. Оперативната карта, която разгръщат в
купето, ясно показва опасността.
Клуге се опитва да внуши един съвет на Манщайн. Опитите на фюрера да контролира
движението на войските до ниво батальон трябва да бъдат прекратени от самото начало.

181
„Имайте предвид и това – подчертава Клуге. – Фюрерът приписва оцеляването на войс-
ките на Източния фронт в голямата криза през миналата зима не на духа на нашите вой-
ници и цялата ни усилена работа, а изключително на собствените си способности.“ 616

Много скоро след тази среща Червената армия предприема офанзива срещу Група ар-
мии „Център“, за да не допусне германското командване да докара войски, които да
разкъсат сталинградското обкръжение.
Отопляваният влак продължава нататък през руския пейзаж, покрит с първите зимни
снегове. Манщайн и офицерите от неговия щаб обсъждат музикални теми и общи при-
ятели и познати, играят шах и бридж и избягват да говорят за политика. Когато чува, че
Манщайн има връзка с покойния президент фон Хинденбург, лейтенант Щалберг пита
кой ли от фелдмаршалите в тази война би могъл да стане „спасител на Отечеството“ в
случай на пълно поражение. „Със сигурност не аз“ – отговаря бързо Манщайн.
Петдесет и петият рожден ден на фелдмаршала, 24 ноември, съвпада с датата, на която
пристигат в щаба на Група армии „Б“. Генерал фон Вайхс, който показва на Манщайн
обновената оперативна карта, не крие сериозността на ситуацията. Току-що е пристиг-
нала телефонограмата от щаба на фюрера със заповедта Шеста армия да отбранява Ста-
линградската крепост и да чака снабдяване по въздуха. Поведението на Манщайн спо-
ред неговия помощник е изненадващо оптимистично. Дори 240-километровата пролука
между германските войски от южната страна на сталинградския „котел“ и Група армии
„А“ още пò на юг в Кавказ не възпира главнокомандващия да избере старата казашка
столица Новочеркаск за седалище на щаба си. Като пазачи на главния вход поставя дон-
ски казаци с калпаци от овча кожа и униформи на Вермахта. „Когато влизахме или из-
лизахме от сградата, те изпъчваха гърди и заставаха „мирно“, сякаш минаваше Негово
императорско величество самият цар“ – разказва неговият адютант. 617

Хитлер дава строги указания новината за обкръжението при Сталинград да бъде спес-
тена на германския народ. Комюникето от 22 ноември все пак признава, че е имало атака
на северния фронт. На следващия ден непосредствено след като Шеста армия е напълно
обкръжена, се споменава само за контраатаки и жертви от страната на противника.
Следва съобщение, от което излиза, че съветските атаки са били отблъснати с тежки
загуби. Най-сетне на 8 декември, три седмици след събитието, се признава и за съветска
атака южно от Сталинград, но още няма и намек, че Шеста армия е блокирана. Тази
лъжлива представа продължава да се поддържа и през януари чрез неясната формули-
ровка „войските в района на Сталинград“. 618

Нацистките власти не могат, разбира се, да предотвратят бързото разпространение на

слухове, особено в редовете на армията. „Цялата Шеста армия е обкръжена – чува един
войник от свещеника в полевата болница, където току-що е постъпил. – Това е началото
на края.“ Опитите да бъдат запушени устите на войници и офицери чрез дисципли-
619

нарни мерки дават обратен ефект, а липсата на откритост само усилва чувството на без-
покойство в Германия. Преди да са изминали и няколко дни от обкръжението, в писмата
си до фронта цивилните започват да питат дали слуховете са верни. „Вчера и днес хо-
рата разправяха, че във вашия район има пробив?!“ – пише един касиер от Бернбург. 620

Нацистките власти смятат, че могат да потулят всичко, докато подготвят военна сила,
която да извърши пробив към Сталинград. В това време Паулус, макар и вероятно да
гледа скептично на обещанието на Гьоринг да снабдява Шеста армия по въздуха, не
може да отхвърли доводите на своя началник-щаб, че биха могли да удържат поне до
началото на декември, когато Хитлер е обещал да премахне блокадата.

182
 Паулус е изправен пред това, което Щрекер нарича „най-трудният въпрос за съвестта
на всеки войник: дали да пренебрегне заповедите на висшето командване, за да се
справи със ситуацията по най-добрия според собственото му виждане начин“. Офице- 621

рите, които се отнасят неприязнено към режима и презират GRÖFAZ 33 („най-великия

военачалник на всички времена“), както иронично наричат помежду си фюрера, се на-
дяват Паулус да се противопостави на тази лудост и да сложи началото на верижна ре-
акция в армията.34 Сещат се за бунта на генерал Ханс Йорк фон Вартенбург в Тауроген
през декември 1812 г., когато той отказва да се сражава повече под командването на
Наполеон – събитие, което поражда вълна от патриотично чувство в Германия. Мнозина
са убедени, че има почва за подобно сравнение. Генерал фон Зайдлиц явно се позовава
на него в разговор с Паулус, когато се опитва да го убеди да пробие обкръжението; съ-
щото прави и полковник Зеле, началник на инженерните войски в Шеста армия. Шмит,
от друга страна, е на мнение, че „подобно действие в разрез със заповедта би означавало
метеж с политически оттенък“. 622

Отговорът, който Паулус дава на Зеле, звучи направо фаталистично: „Знам, че воен-
ната история вече е произнесла присъда над мен.“ Той обаче с основание не приема
623

сравнението с Тауроген. Йорк, който не е имал никакви комуникации, би могъл да за-

яви, че действа от името на пруския крал, без да му отнемат командването. Само че в
епоха, когато всеки щаб поддържа постоянна връзка чрез радиостанция, куриер и телег-
раф, заповедта за арест на военачалника би пристигнала незабавно. Единственият ак-
тьор в тази драма, способен да изиграе ролята на Йорк, е Манщайн, както са осъзнали
Тресков и Щауфенберг, но той, както ще разберат, няма намерение да се наема с по-
добна опасна роля. „Пруските фелдмаршали не се бунтуват“ – казва той на следващата
624

година, отхвърляйки недвусмислено традицията на Йорк, когато представител на Група

армии „Център“ се опитва да го тласне в тази посока.
Много историци създават впечатлението, че едва ли не всички офицери от Шеста ар-
мия са били убедени, че трябва веднага да направят опит за излизане от руското обкръ-
жение. Това е заблуда. Командирите на корпуси, дивизионните командири и щабните
офицери твърдо подкрепят идеята за пробив, но в пехотата, по-специално полковите и
батальонните командири, не са толкова убедени. Техните войски, особено онези, които
вече са изкопали блиндажи, не искат да изоставят позициите и тежкото си въоръжение,
за да „излязат навън в снега“ на открито, където ще бъдат изложени на руските атаки.
625

Войниците също нямат стимул да се размърдат, защото вярват в обещанията за силна

контраатака, която ще ги освободи. Лозунгът в подкрепа на тази идея, с който завършва
заповедта по частите, издадена от Паулус на 27 ноември – „Дръжте се! Фюрерът ще ни
измъкне!“ , – се оказва много резултатен. (Шмит по-късно се опитва да отрече, че тази
626

фраза е излязла от щаба на Шеста армия, и дори намеква, че е била измислена от коман-
дир с по-нисък чин.) 627

В „котела“ войниците са склонни да смятат, че лозунгът „Дръжте се!“ означава твърдо

обещание. Същото се отнася и за много от офицерите, но други инстинктивно се досе-
щат какво е действителното положение. Един от тях си спомня как при получаването на

33
Съкратено от Großter Feldherr aller Zeiten. – Б.пр.
34
Те смятат, че старшите офицери биха могли да убедят Хитлер да се оттегли от поста на върховен главнокомандващ.
В такъв случай би могла да се осъществи смяна на режима без гибелния хаос и метежите от ноември 1918 г. Това е уди-
вително наивен поглед върху характера на Хитлер. И най-слабото противопоставяне е по-вероятно да предизвика стра-
хотна кървава баня. Именно по-младите офицери като Тресков и Щауфенберг са тези, които осъзнават, че Хитлер може
да бъде премахнат само чрез физическото му ликвидиране.

183
новината негов другар, лейтенант от танковите гренадири, му направил знак с очи да
отиде до неговата машина, за да обсъдят положението насаме.
„Никога няма да се измъкнем оттук – казал той. – Това е уникална възможност, която
руснаците няма да оставят да им се изплъзне.“ 628

„Ти си истински песимист – отвърнал другият. – Аз вярвам в Хитлер. Той ще направи

каквото е казал, ще удържи на думата си.“

184
 17.
„Крепостта без покрив“
През първата седмица на декември руснаците предприемат решителни атаки, за да раз-
цепят Шеста армия. В тежките отбранителни боеве нейните танкови дивизии губят
почти половината от останалите им 140 танка. Недостигът на гориво и боеприпаси им
създава сериозни затруднения. На 6 декември бойна група от 16-а танкова дивизия е
изпратена в контраатака пеша, защото няма гориво за полугъсеничните машини. Втори
в командването е лейтенант фон Мутиус – онзи млад офицер, който се е чувствал тол-
кова горд, че преминава Дон последен от Вермахта.
Целта им е едно възвишение северно от Бабуркин, което успяват да превземат, но от
едно дере внезапно се появяват руски танкове, подкрепяни от пехота. Командирът на
ударната група дава заповед да се изтеглят. „Организираното отстъпление беше невъз-
можно – докладва по-късно един фелдфебел. – Всеки хукна да се спасява. Врагът стре-
ляше след нас с всичките си оръжия. Половината ударна група бе унищожена. Лейте-
нант фон Мутиус беше тежко ранен. За да не допусне повече жертви, той постоянно
викаше: „Разпръсни се!“ По убеждение на фелдфебела фон Мутиус спасява живота на
629

много хора, докато лежи безпомощен в очакване на руснаците. Оцелелите го смятат за

„истински герой“.
След многобройни атаки съветските командири разбират, че обсадените съвсем не са
победени. Петдесет и седма армия, която се сражава в ключовия югозападен сектор,
дава много жертви. Интересни са обясненията за съветския неуспех. Един от докла-
дите – „артилерията и пехотата не взаимодействаха много добре при щурма срещу вра-
жеската отбранителна линия“ – звучи като заобиколен израз за множество жертви от
630

приятелски огън. „Войниците не са достатъчно инструктирани за необходимостта да

изкопаят траншеи“ – гласи друго обяснение, което не допринася за яснота. Този про-
пуск е довел до „невъзстановими загуби от германски танкове и самолети“. Не се спо-
менава фактът, че земята е напълно замръзнала, а сапьорските лопатки са твърде дефи-
цитни.
В тила офицери от НКВД и преводачи до късно през нощта разпитват германски плен-
ници, включително първите дезертьори, както и „езици“, заловени от разузнавателни
роти. „Болшевиките често залавяха пленници от нашите“ – съобщава един лейтенант от
австрийската 44-а пехотна дивизия „Хох унд Дойчмайстер“. Разузнаването на Донския
631

фронт се опитва да определи деморализираните дивизии, срещу които да бъдат съсре-

доточени атаки. Скоро забелязват, че 44-а и 376-а пехотна дивизия, които са от отстъ-
пилите през Дон, не са успели да изкопаят сигурни блиндажи. През този период, когато
времето се мени от силен студ към дъжд, последван отново от голямо застудяване, по-
вечето от техните войници живеят в ями в земята, покрити с брезент. НКВД проявява
особен интерес към всякакви признаци на национално недоволство. „За австрийските
войници се говори, че не се сражават сърцато – казва лейтенант Хайнрих Боберг на ка-
питан Дятленко, който го разпитва на 10 декември. – В това има елемент на истина, но
не бих казал, че се отнася за 44-а пехотна дивизия. Австрийците не са толкова твърди
като прусаците по исторически причини. И тъй като австрийците са свикнали да се по-
гаждат с други народности, те нямат същия вид национална гордост като прусаците.“ 632

Изглежда, че нацисткото име на Австрия, „Остмарк“, изчезва забележително бързо от

речника на австрийците, когато попаднат в плен.
185
 След като големите атаки от началото на декември са прекратени, Донският фронт
продължава да поддържа натиска върху 44-а пехотна дивизия с внезапни атаки, съпро-
вождани от щурмови самолети. Духът на Шеста армия обаче остава като цяло забеле-
жително силен. Друг старши лейтенант от 16-а танкова дивизия по-късно разказва, че
на този етап „просто не са възниквали съмнения в положителния изход от битката“. 633

„Ландзерите“, особено онези в откритата, покрита със сняг степ, пускат шеги за „кре-
постта без покрив“. Повечето от по-младите, израснали в условията на тоталитарна сис-
тема, не очакват да им обяснят причините за тяхната беда. Уверението на фюрера за тях
е обещание, което никога няма да бъде нарушено.
Порционът им скоро е драстично намален, но офицерите и подофицерите ги уверяват,
че това положение няма да продължи много. Луфтвафе ще достави необходимото, а
след това от югозапад ще тръгне в настъпление голяма сила под командването на фел-
дмаршал фон Манщайн, която да разкъса обкръжението. Много войници си внушават
или може би чуват от по-недалновидните офицери, че ще се измъкнат до Коледа. „В
обкръжение сме от 22 ноември – пише до близките си войник от 376-а пехотна диви-
зия. – Най-лошото е минало. Всички се надяваме, че ще излезем от „котела“ преди Ко-
леда... Веднъж щом тази битка за обкръжението приключи, войната в Русия ще
свърши.“ Някои са убедени, че веднага ще им дадат отпуск и всъщност ще прекарат
634

Коледа у дома със семействата си.

Онези, които отговарят за изпълнението на операцията за снабдяване по въздуха, са
далече от подобен оптимизъм. На 7 декември главният квартирмайстер на Шеста армия
изпраща съобщение: „Дажбите намалени до между една трета и половин, за да може
армията да удържи до 18 декември. Липсата на фураж означава, че повечето коне ще
трябва да бъдат заклани до средата на януари.“ 635

Офицерите от Луфтвафе, отговарящи за летището „Питомник“, които са извадени от

9-а зенитна дивизия, не хранят илюзии. Те знаят, че ще са необходими минимум 300
полета дневно, за да се възстанови боеспособността на Шеста армия, а и дума не може
да става за това. Във всеки случай авиацията на Червената армия, чиято сила и увере-
ност е значително нараснала, както и огънят на зенитната артилерия по границата на
„котела“, са страхотно предизвикателство за тромавите тримоторни „Юнкерс 52“. Йе-
шонек и Гьоринг не отчитат факта, че летищата може да се намират в обсега на съветс-
ката тежка артилерия. И което е най-лошото – не взимат предвид метеорологичните ус-
ловия дори след опита от предишната зима. Ще има много дни с нулева видимост и
много с толкова ниска температура, че ще бъде почти невъзможно да запалят двигате-
лите на самолетите дори да накладат огън под тях. Като се изключи Рихтхофен обаче,
офицерите от Луфтвафе, били те в „котела“ или извън него, не смеят да говорят открито.
„Да изразяваш съмнение се смяташе за пораженство“ – казва един от тях. 636

Освен да доставят гориво, боеприпаси и храна – на теория два тона на един „Юнкерс
52“ и доста по-малко на „Хайнкел 111“, – самолетите трябва да извозват ранените от
общата полева болница край летището „Питомник“. Може би най-ясният признак за
песимизма на офицерите е тайното решение да евакуират оттам всички германски ме-
дицински сестри, даже с предимство пред повечето ранени, за да са сигурни, че няма да
попаднат в руски ръце. Въпреки големите усилия да го запазят в тайна, за това научават
и офицерите от 369-и хърватски пехотен полк, които увещават хората от Луфтвафе да
вземат на борда и любовниците им, преоблечени като медицински сестри. Лейтенантът,
към когото се обръщат, се възхищава много на хърватите като войници и обещава да
помогне. Неговият полковник обаче застава на по-високи морални позиции. „Сигурно

186
няма значение дали са хърватски курви, медицински сестри или каквито и да е – отго-
варя лейтенантът. – Трябва да ги измъкнем, за да ги спасим от руснаците.“ Полковникът
отново отказва. По-късно лейтенантът все пак подозира, че хърватите са успели да качат
тайно жените на самолетите. 637

Отстрани на летището се простират лагери, блиндажи и палатки. Има множество

щабове и свързочни подразделения с радиомачти и автомобили; там е и общата полева
болница. „Питомник“ бързо се превръща в основна прицелна точка за съветските пол-
кове от изтребители и бомбардировачи. За три дни, 10, 11 и 12 декември, съветските
самолети извършват 42 въздушни нападения. 638

Въпреки цялата си активност във въздуха над „котела“ руснаците още не разбират
колко голяма сила са заключили в тяхното обкръжение. По оценка на полковник Виног-
радов, началник на разузнаването на Червената армия в щаба на Донския фронт, в ка-
пана на Операция „Уран“ са уловени 86 000 души. Реалният им брой, ако се включат
съюзниците и „хивите“, вероятно е близо три пъти и половина по-голям: близо 290 000
души. В числото на съюзниците са и остатъците от две румънски дивизии, хърватският
полк със 100-на йегерска дивизия и една моторнотранспортна колона италианци, които
са избрали лош момент да дойдат да търсят дърва сред развалините на Сталинград. 35
В боевете на запад от Дон и по северния фланг най-много е пострадал XI корпус на
Щрекер. Австрийската 44-а пехотна дивизия е загубила близо 2000 души; 376-а – 1600,
а 384-а – над 900. Офицерите в различни части от Шеста армия сядат на импровизирани
маси в изкопаните в земята блиндажи под снега, за да пишат на светлината на свещите
до поредния роднина: „Имам скръбното задължение да ви информирам, че...“
Сега, когато Шеста армия е принудена да пребивава в условия, близки до тези през
Първата световна война, по-възрастните войници си спомнят за Западния фронт и него-
вия черен хумор. След студовете в средата на ноември настъпва влажен период на за-
топляне – скоро след „генерал Студ“ идва „генерал Кал“. Някои се връщат към старите
навици на окопния живот – например когато се облекчават, използват този единствен
сигурен източник на топла течност, за да изплакнат спечената кал от ръцете си.
Усилията за изкопаване на траншеи и блиндажи зависят от обстоятелствата около
всяка дивизия. На онези, които са били принудени да се изтеглят или да заемат нови
позиции, им предстои тежка работа, макар и голяма част от нея да се възлага на „хиви“
или други руски пленници. Германците са научили някои неща от уличните боеве в
Сталинград. Те изкопават землянки под повредени танкове и се възползват по-пълно от
това, което им е подръка. През първите дни от обкръжението обаче земята е още зам-
ръзнала и дори огънят не може да размекне много пръстта, за да започнат да копаят. В
степта се чувства най-голям недостиг на дървен материал – както за горене, така и за
греди, с които да покрият вкопаните в земята блиндажи. Селските къщи близо до фрон-
товата линия не просъществуват дълго. Обитателите, които вече са обвили домовете си
със слама и външен пласт от дъски и дънери, за да ги изолират за зимата, скоро са изго-
нени оттам. В противен случай биха видели как германците бързо раздигат домовете
им, като вземат от тях дъски, греди, врати и дори прозорци, за да обзаведат землянките
си.

35
Числата, които се привеждат по онова време и в по-нови източници, варират значително, понякога без да се уточня-
ват различните националности. Най-забележителното разминаване е между посочения брой на „хивите“ към дивизиите в
средата на ноември – 51 700, и числото, посочено в заявките за продоволствие на Шеста армия на 6 декември. Трудно е
да се каже дали причината е в големия брой убити, в това, че „хивите“ са се възползвали от възможността за бягство в
края на ноември, или в това, че в бойния състав на дивизиите е имало тайно внедрени руснаци. Вж. Приложение Б за по-
вече подробности.

187
 След като са разрушили домове на цивилните, войниците демонстрират инстинктивно
желание да превърнат землянките си в домове. Укрепените траншеи и насипите около
входовете на блиндажите с нищо не подсказват какво може да се намери вътре. Там има
поставени в рамки пощенски картички или снимки на близки хора. Някои вещи се пол-
зват винаги с уважение. Никой не би докоснал или осквернил снимката на нечия съпруга
или деца. Офицерите държат да имат легло, скамейка и маса. Бункерът на генерал Едлер
фон Даниелс, командирът на 376-а пехотна дивизия, е комплекс, който един от члено-
вете на щаба му проектира по безупречни архитектурни планове, след като се придвиж-
ват на нова позиция на югозападния фланг. Командирът на частта на д-р Курт Ройбер
(свещеникът, който служи като лекар при 16-а танкова дивизия) има особено просторен
блиндаж, изкопан по такъв начин, че да побере пианото, изоставено от друга дивизия.
Там, под земята, откъдето звуците не стигат до горе, заглушени от земните стени, той
свири Бах, Хендел, Моцарт и Патетичната соната на Бетовен. Изпълнението му е прек-
расно, но както изглежда, носи признаците на мания. „Командирът продължаваше да
свири дори когато стените трепереха от бомбардировките и долу се сипеше пръст.“ Не639

престава да свири дори когато влизат офицери, за да му докладват за бойните действия

отвън.
Някои части имат късмета да запазят старите си позиции. Например 297-а дивизия
южно от Сталинград е завършила изграждането на сложния си подземен санаториум
преди руската офанзива. Те се опасяват, че могат да го изгубят заедно с цялото болнично
обзавеждане, легла, домакински съдове и прибори, докарани с влак от Германия. Когато
фронтовата линия на „котела“ е установена, все пак за тяхно облекчение се оказва, че
скъпоценната им болница е точно на няколко километра зад новия фронт.
Преди да бъде извършено обкръжението, много войници още не са получили подхо-
дящо зимно облекло, затова прибягват до повече или по-малко сполучливи импровиза-
ции. Под своите униформи все повече от тях носят части от съветска униформа – блузи
без копчета и торбести ватирани панталони, а също и ватенки, които се ценят много.
При силен студ стоманената каска е като вътрешността на хладилна камера, затова хо-
рата носят гети, шалове или дори увиват около главите си руски партенки, за да се пред-
пазят. Толкова отчаяно се нуждаят от кожени ръкавици, че убиват бездомни кучета и
одират козината им. Някои дори се опитват да си направят блузи от конска кожа, която
обработват както могат, но повечето от тези изделия са груби и неудобни, освен ако
някой бивш сарач или обущар не се съгласи да ги обработи срещу подкуп.
Най-нехигиенични са условията в онези части, които съветските атаки са принудили
да заемат нови позиции в откритата степ в западния край на новообразувания „котел“.
„През нощта мръзнем ужасно – пише в дневника си артилерийски офицер от войските,
които са се изтеглили през Дон. – Колко дълго ще трябва да спим на открито? Организ-
мът не може да издържи повече. И мръсотията и въшките отгоре на това!“ В подобни
640

условия войските още не са имали възможност да изкопаят свързочни траншеи и от-

ходни места. Войниците спят натъпкани като сардини в покрити с брезент ями в земята.
Скоро дизентерията започва да подкопава силите и духа на хората, които приклякат
омаломощени над лопатите си в окопите и после изхвърлят съдържанието им през брус-
твера.
В писмата си те често спестяват на своите близки пълната картина на мизерията, в
която живеят. „Клечим заедно в яма, изкопана над склона на дерето в степта – пише д-
р Курт Ройбер. – Най-жалкият и зле обзаведен окоп. Кал и глина. Не става за нищо. Едва
се намира дървен материал за блиндажите. Пейзажът наоколо е мрачен, еднообразен и

188
меланхоличен. Зимно време с различни степени на студ. Сняг, проливен дъжд, скреж,
който скоро започва да се топи. Нощем по лицата ни пробягват мишки.“ 641

Прогресиращото заразяване на дрехите с въшки всъщност започва в суматохата през

дните на обкръжаването, когато са в постоянно движение. „Въшките са страхотна на-
паст – пише ефрейтор от един танков полк, – защото нямаме възможност да перем, да
сменяме дрехите си или да се отървем от тях по друг начин. В каската си открих около
200 от тези предани дребни гадинки.“ На неизвестен войник му хрумва да съчини нова
642

версия на една любима песен:

В къщичката под фенера

всяка вечер
търся въшка да намеря...643

Дългите нощи на руската зима дават предостатъчно възможности да разговарят за

дома и за това колко по-хубав е бил животът, преди да дойдат в Русия. В 376-а пехотна
дивизия жалят, че са заминали за Източния фронт от Ангулем с неговите кафенета, ев-
тино вино и френски девойки. Други се връщат в мислите си още по-назад, към триум-
фалното завръщане у дома през лятото на 1940 г. Приветствията на тълпите, целувките
и похвалите са били вдъхновени най-вече от идеята, че сраженията вече са приключили.
Огромното мнозинство от населението на страната е поздравявало Хитлер за това, че ги
е превел през една кратка победоносна война с толкова малко жертви.
Често пъти, когато мислите се връщат към дома, хармониките в бункера свирят санти-
ментални мелодии. След подобен драматичен обрат на съдбата хората по-охотно от вся-
кога се хващат за слухове, с постоянни въпроси и спекулации, за каквито не разполагат
с особени факти. Дори офицерите им почти нямат представа за реалната ситуация.
Друга тема, свързана с шансовете за измъкване, е перфектната рана, която нито осака-
тява, нито е твърде болезнена, но въпреки това дава основание пострадалият да бъде
евакуиран по въздуха. За другарите, които са излезли в отпуск непосредствено преди
обкръжаването, се говори със смесица от завист и възхищение, докато онези, които са
се върнали точно в този момент, стават прицел на добродушни, но без съмнение непри-
ятни шеги. Един от хората, които никога не се оплакват от лошия си късмет, е д-р Курт
Ройбер. Той се е върнал в частта си точно два дни преди „котелът“ да се затвори. Скоро
ще стане трудно да се каже дали ще е по-необходим в качеството си на лекар или на
свещеник.
Обсадените германци си представят, че войниците от Червената армия срещу тях не
са лишени почти от нищо, що се отнася до храната и топлите дрехи, но тази представа
често не отговаря точно на истината. „Поради лошите комуникации храната не се дос-
тавя навреме за войниците на фронта“ – пише в един доклад от Донския фронт. „Тъй
644

като офицерите и комисарите не пускат войниците в блиндажите да се стоплят, много

хора се налага да бъдат изпратени в лечебница с измръзвания, най-вече на краката“ – се
казва в друг доклад.
645

Най-добре екипираните съветски войници са снайперистите. В бели камуфлажни кос-

тюми сред снежните полета в степта, те работят по двама – един със зрителна тръба и
един с далекобойна пушка. Промъкват се нощем в неутралната полоса и изкопават в
снега ями и скривалища, откъдето да наблюдават и стрелят. По тези места смъртността

189
им е много по-висока, отколкото в града, защото има по-малък избор на укрития и пъ-
тища за бягство. Въпреки това „снайперското движение“ привлича повече доброволци,
отколкото може да обучи или използва.
Доколкото съществуват трайни проблеми с морала, те обикновено отразяват равноду-
шието на съветските власти към отделния войник. Манията за секретност означава, че
хората, които нямат пряко участие в Операция „Уран“, научават за нея в някои случаи
едва пет дена след началото ѝ. На пръв поглед най-смайващото явление в това време на
триумф е броят на дезертьорите от Червената армия, които продължават да преминават
линията в посока към обкръжената германска армия и по този начин попадат в капан,
но този парадокс, изглежда, може да се обясни предимно със съчетанието от неосведо-
меност и недоверие. Полковник Тюлпанов, опитният офицер от НКВД, който отговаря
за вербуването на германски офицери, признава твърде открито пред един от най-вид-
ните си пленници, пилота на изтребител граф Хайнрих фон Айнзидл: „Тези руснаци са
били крайно удивени да чуят от германците същата история, която им поднасяше тях-
ната собствена пропаганда. Те не вярваха, че германците са обкръжени.“ 646

Жуков, типично за него, много точно отбелязва, че обкръжението на Шеста армия има
„огромен принос за възпитаването на нашите войски в победоносен дух“. Гросман647

също е прав, когато пише: „Духът на войниците никога не е бил толкова висок.“ (Ин- 648

тересно е, че нито едно от тези наблюдения не потвърждава точно официалната линия

на съветската пропаганда, че „духът на армията зависи от социалната справедливост и
прогресивното устройство на обществото, което тя защитава“.)
Войниците от Червената армия сега с предвидимо злорадство се подиграват с врага,
който съвсем доскоро им се е подигравал. Някои роти изпращат нощем патрул с чучело,
облечено като Хитлер. Забучват го на ничия земя и му провесват табела, която приканва
„ландзерите“ да стрелят по него. В чучелото са заложени две гранати, в случай че някой
германски офицер изпрати патрул да го махне на следващата нощ. По-организирано
действат пропагандните роти на НКВД с техните високоговорители. Часове наред от
тях гърми музика – избрали са тангото с идеята, че създава подобаващо мрачно настро-
ение, – прекъсвана за разнообразие от записани на грамофонни плочи послания, с които
напомнят на обсадените войски за тяхното безнадеждно положение. Първоначално тези
методи нямат особен ефект, но по-късно, когато надеждите на германците започват да
угасват, въздействието им постепенно се усилва.
Червената армия, за която е ясно, че германците трябва да пестят артилерийските сна-
ряди, защото са твърде тежки за доставка по въздуха, практикува разузнаване с бой,
опитвайки се да провокира отговор. Най-претоварените войски по това време са диви-
зионните разузнавателни роти, които служат като водачи за тези набези. „Бяхме като
цигани – днес тук, утре там“ – спомня си офицер, който е един от петимата оцелели от
649

първоначалния състав на ротата – 114 мъже. Патрулите, обикновено групи от пет-шест

души, проникват в „котела“ и се крият близо до пътищата в своите бели камуфлажни
костюми, за да наблюдават движението на превозните средства и войските. Връщат се
с пленен „език“ за разпит.
Патрулните дейности са особено интензивни по югозападния фланг на „котела“. Съ-
ветските военачалници са сигурни, че германците ще направят опит да излязат от обк-
ръжението, и искат да узнаят навреме за това. Равната, покрита със сняг степ, където
картечните позиции имат обширен сектор на обстрел, е опасна за разузнавателните пат-
рули. Веднъж в началото на декември обаче разузнавателна група, подсилена с щурмови
отряд, се промъква до отсрещните окопи само за да установи, че са празни. Германците

190
са се изтеглили назад в блиндажите си, където е по-топло. След като първите руски
пехотинци изследват спокойно окопите и огневите точки, командирът на разузнавател-
ния отряд оглежда плячката, включваща дълъг кожух от овча кожа. След това близо до
полевия телефон забелязва „бяло канче с роза“, изрисувана върху него. То се струва
650

несравнимо красиво на мъжа, който толкова отдавна не е виждал предмет от цивилния

бит. Тогава обаче пристига командирът на ротата и решава – твърде амбициозна цел за
толкова незначителна сила – да завземе по-обширен район. Веднага щом тръгват нап-
ред, всичко бързо се обърква. Германците излизат насреща им с танкове, а собствената
им артилерия отказва да ги подкрепи с огън, защото не е получила заповед по уставния
ред. Разгаря се твърде хаотично сражение и докато разузнавателната рота се изтегля,
младият командир е ранен сериозно в крака от избухнал снаряд. Докато лежи на снега,
загледан в кръвта по белия си камуфлажен костюм, той се сеща за канчето с розата.
Понякога, когато руски и германски разузнавателни групи се разминават нощем на
ничия земя, всяка от страните се прави, че не забелязва другата. И едните, и другите
имат изрична заповед да не се отвличат от задачата си, като влизат в престрелки. При
пряк сблъсък между малобройни групи обаче борбата често се води в смъртоносно мъл-
чание, с ножове или заточени щикове. „Когато за пръв път убих с нож германец, през
следващите три седмици го сънувах“ – спомня си командир на руски разузнавателен
взвод от морската пехота. Една от най-големите опасности обаче е да се върнеш към
651

собствените си позиции далече от мястото, където те очакват.

За щастие на руските войници, дефицитът на зимно облекло, който е бил сериозен, е
попълнен след успешното изпълнение на Операция „Уран“. Почти всички войници по-
лучават ръкавици от заешка кожа, ватирани якета, елеци от овча кожа и сиви кожени
ушанки, на които пришиват червената звезда от летните си кепета.
С постоянния приток на нови войници дивизиите стават по-силни. За новобранеца е
винаги стряскащо да се присъедини към взвод калени в боевете войници, но възмож-
ността да се възползва от техния опит му дава по-голям шанс да оцелее, отколкото ако
попадне в необстреляна още част. След като новакът приеме, че оцеляването е относи-
телно, а не абсолютно, и се научи да живее минута за минута, вече не чувства такова
напрежение.
За младия съветски гражданин най-шокиращото преживяване не е войнишката гру-
бост, а откровеността, с която фронтоваците говорят на политически теми. Много от
тях се изказват по начин, който кара новобранците да се оглеждат тревожно през рамо.
Те заявяват, че животът след войната ще бъде различен. Ужасните условия на живот за
работещите в колхозите и фабриките трябва да се подобрят, а привилегиите на номенк-
латурата да бъдат ограничени.
На този етап от войната рискът от донос на фронта е наистина твърде малък. Както се
изразява един ветеран: „Войникът чувстваше, че след като е платил с кръвта си, има
право да говори свободно.“ Много повече трябва да внимава, ако бъде евакуиран в
652

някоя полева болница, където информатори и политически офицери дебнат за всяка

критика срещу режима. (Опасността се връща на фронта в края на войната, по време на
настъплението на територията на Германия. Армията почти е изпълнила задачата си и
специалните отдели на НКВД, преименувани вече на СМЕРШ, бързат да наложат от-
ново сталинския терор.)
Войниците подклаждат мъчителния си копнеж, като разговарят за храната у дома и
мечтаят. Някои взводове имат щастието в състава им да присъства даровит разказвач,
който измисля модерни приказки. Играят карти (въпреки официалната забрана) и шах.

191
Сега, когато са на установени позиции за известно време, си струва да издялкат истин-
ски фигури и да изработят дъска. Най-вече се отдават на спомени. Московчани говорят
постоянно за родния си град – не толкова за да впечатлят другарите си от провинцията,
а от искрена носталгия, която ги обхваща в степната пустош.
Да се пишат писма до близките е „много трудно“, признава лейтенант от морската
пехота. Истината е, че е направо „невъзможно“. „Войниците на фронта никога не изп-
653

ращаха лоши новини до дома.“ Неговите родители пазят всичките му писма и когато ги
препрочита след войната, той открива, че не съдържат никаква информация. По прин-
цип писмата до вкъщи обикновено започват с формула за успокоение на майките – „жив
и здрав съм, храним се добре“, – но ефектът ѝ до голяма степен се разсейва от следва-
щите забележки в смисъл, че всички са готови да жертват живота си за Родината.
Във взводовете се разказват анекдоти, пускат се шеги и закачки, но както изглежда, те
рядко съдържат жестокост, когато са между равнопоставени. Изненадваща е и липсата
на вулгарности. Говорят за момичета „само когато са в особено настроение“, което
обикновено означава под въздействието на дажбата от водка или на някои песни. Пред-
вижда се всяка рота да има поне една концертина за поддържане на духа. Любима песен
на червеноармейските части около Сталинград през онези последни няколко седмици
на 1942 г. е „Землянка“ – руското съответствие на „Лили Марлен“, с подобна жива ме-
лодия. Тази запомняща се песен от Алексей Сурков, написана предишната зима (поз-
ната понякога и като „Смъртта е на четири крачки“ по най-известния стих от нея), пър-
воначално е заклеймена като „идеологически нездрава“ заради „излишно песимистич-
ното“ настроение. „Землянка“ обаче се оказва толкова популярна сред войниците на
фронта, че на комисарите се налага да си затворят очите.

В тясната печица огън искри,

от дървата сълзи смола.
Хармоника в землянката пее
за твоята усмивка и твоите очи.

За теб ми нашепваха храстите

в белоснежните поля под Москва.
Искам да чуеш как сега
скърби моят жив глас.

Ти сега си далече, далеч,

между нас е снежната шир,
трудно е да дойда при теб,
а на четири крачки от мен е смъртта.

Пей, хармонико, на виелицата напук,

за щастието залутано зов!
В студената землянка ме сгрява
моята неугасима любов.

В „котела“ Шеста армия поддържа строга дисциплина. Хитлер междувременно, в ти-

пичен опит да си гарантира лоялност, започва да раздава щедро повишения и медали.
Паулус е повишен в генерал-полковник.

192
 За войниците основният източник на утеха е обещанието на фюрера, че ще направи
всичко, за да осигури освобождаването им. Всъщност генерал Щрекер е убеден, че вой-
ниците се оплакват забележително малко от драстичното намаляване на порциона си,
защото вярват, че скоро ще бъдат спасени. Веднъж, когато е на посещение при фронто-
вите части, пред него един часовой чува артилерийски огън в далечината и вдига ръка.
„Слушайте, хер генерал – казва той. – Сигурно нашите спасители приближават.“ Щре-
654

кер е трогнат дълбоко. „Тази вяра на обикновения германски войник стопля сърцето“ –
отбелязва той.
Дори антинацистки настроените офицери не могат да повярват, че Хитлер ще посмее
да изостави Шеста армия. Ударът за режима и за духа на населението в Германия ще
бъде твърде голям, разсъждават те. Освен това наближаването на Коледа и Нова година
събужда представата, че нещата неизбежно ще се променят към по-добро. Дори скепти-
кът Гроскурт чувства повече оптимизъм. „Нещата изглеждат не чак толкова мрачни и
вече можем да се надяваме, че ще се измъкнем от това положение“ – пише той. Въп-
655

реки това продължава да нарича Сталинград Schicksalsstadt – „съдбовния град“.

193
 18.
„Der Manstein Kommt!“36
В края на първата седмица от декември започва да вали силен сняг. Деретата са затру-
пани с преспи, така че хората, живеещи в издълбани в склоновете им пещери, трябва да
прокопаят изход навън. Горивото за всички превозни средства е малко, а конете, които
теглят каруците с храна, са толкова изгладнели, че силата им трябва да се пести и по
най-ниските хълмчета. Капитан Алтман от 113-а пехотна дивизия пише, след като се е
качил да поязди един от тях: „Не мога да остана на седлото, защото конят е толкова
недохранен, че не може да издържи и най-малкото усилие.“ 656

Алтман е поразен преди всичко от сърцераздирателната младост на войниците в полка,

който посещава. Първият им въпрос е напълно предвидим: „Кога ще имаме повече за
ядене?“ Освен това забелязва, че макар и да е едва втората седмица от декември, „тех-
ните жалки землянки посред тази гола степ вече имат коледна украса“. В щаба на бата-
льона му се обаждат, за да го уведомят за едно задължение, което не е в духа на Коледа.
„Утре сутринта призори екзекуция на германски войник (деветнайсетгодишен, самона-
раняване).“
Макар и всички войници да се измъчват сериозно от глад, повечето още нямат предс-
тава за мащаба на проблема със снабдяването, пред който е изправена Шеста армия.
Когато е заповядал на Паулус да остане на място, Хитлер е обещал, че ще им доставят
припаси с повече от сто транспортни самолета „Юнкерс 52“, само че през първата сед-
мица на въздушния мост, който започва да действа от 23 ноември, по него се извършват
по-малко от трийсет полета дневно. Двайсет и два транспортни самолета са изгубени
вследствие на вражески действия и катастрофи на 24 ноември, а на следващия ден са
свалени още девет. Налага се да отклонят бомбардировачи „Хайнкел 111“ от непосред-
ствените им задачи в отчаян опит да компенсират загубите. Рихтхофен три пъти се
обажда на Йешонек, за да се опита да го убеди, че нямат необходимите самолети, за да
снабдяват Шеста армия по въздуха. Не могат да се свържат с Гьоринг. Той е заминал за
Париж.
Въздушната линия не осигурява дори приблизително колкото обещания абсолютен
минимум от 300 тона на ден. За цялата седмица пристигат едва 350 т. От тях само 14
тона са храна за порцион, предвиден по онова време вече за 275 000 души. Три четвърти
от целия товар се състои от гориво, част от което е за собствените машини на Луфтвафе
в базата „Питомник“, които да защитават транспортните самолети от руски изтреби-
тели. „Месершмитите“ в „Питомник“ обаче сега срещат страховити препятствия, а и
летателните условия често са ужасни. Един пленен пилот казва на разпитващия го слу-
жител от НКВД, че когато излетял от „Питомник“ като конвой, неговият „Ме-109“ бил
обграден и атакуван от шест руски изтребителя. 657

На втората седмица, до 6 декември, пристигат 512 тона (което пак е под една четвърт
от минимума), доставяни от средно 44 транспортни самолета на ден. Само 24 тона от
тях са провизии. Налага се да колят все повече впрегатни животни, за да компенсират
недостига. Войниците виждат как дажбите им намаляват бързо, но си внушават, че си-
туацията няма да продължи много. Те се възхищават на храбростта на екипажите от

36
„Манщайн идва!“ – Б.пр.

194
Луфтвафе и се привързват много към „Танте Ю“ – тримоторните „Юнкерси“, които от-
карват ранените им другари и пренасят писмата им до Германия. „Добре съм и съм
здрав“ – успокояват те семействата си у дома през декември. „Нищо по-лошо не може
да се случи“ е друг постоянен рефрен. „Не се безпокойте за мен, скоро ще се върна у
дома жив и здрав.“ Те все още се надяват на коледно чудо.
Сталин междувременно храни надежда за нов решителен удар почти веднага след об-
кръжаването на Шеста армия. Ставката гледа на Операция „Уран“ като на първата част
от общ стратегически план. Втората и най-амбициозна фаза ще бъде Операция „Са-
турн“. Тя предвижда внезапна офанзива на армиите от Югозападния и Воронежкия
фронт, която да разгроми позициите на италианската Осма армия и да продължи в нас-
тъпление на юг от Ростов. Идеята е да бъде откъсната останалата част от Група армии
„Дон“ и да бъде препречен пътят на Първа танкова и Седемнайсета армия в Кавказ.
Още преди Шеста армия да започне да се окопава в степта между Дон и Волга, Васи-
левски обсъжда следващия етап с военачалниците от Югозападния и Воронежкия
фронт. Той представя началния си проект на Сталин в нощта на 26 ноември. Като приб-
лизителна начална дата за „Сатурн“, която да позволи прегрупиране и изпращане на
подкрепления, е посочен 10 декември. Сталин дава съгласието си и му казва да действа.
Най-напред обаче трябва да обърнат внимание на по-непосредствен проблем. Това е
въпросът какво ще направи Манщайн за спасяването на Шеста армия.
Сталин започва да изпитва характерен пристъп на нетърпение. Иска всичко да стане
веднага – и Операция „Сатурн“, и бързото унищожение на Шеста армия. Вече е дал за-
поведи 2-ра гвардейска армия, най-мощната сила в Червената армия, да се разгърне за-
падно от Сталинград, готова да атакува Ростов. Само че както Василевски открива през
първата седмица от декември, дори със седем съветски армии, разгърнати срещу нея,
унищожаването на Шеста армия ще бъде много по-трудно, отколкото са си представяли.
На 28 ноември Сталин иска от Жуков оценка за намеренията на врага. Жуков изпраща
доклада си на следващия ден. „Обградените германски войски едва ли ще се опитат да
пробият обкръжението, без да получат помощ от военна сила откъм Нижне-Чирская и
Котелниково“ – пише той. Предвижданията му се оказват точни, но внимателното из-
658

следване на ситуацията показва, че това е и единственият реален избор. След като изп-
раща отговора си, Жуков обсъжда ситуацията с Василевски, който вече е получил на-
реждане от Сталин да се съсредоточи изцяло върху ликвидирането на Шеста армия.
Двамата генерали в разговор на четири очи стигат до единодушния извод, че вероятно
ще трябва да отложат Операция „Сатурн“ и вместо нея да помислят за операция „Малък
Сатурн“. Този план предвижда да се врежат в тила и левия фланг на Група армии „Дон“
на Манщайн. Това ще прекрати рязко всеки натиск за вдигане на блокадата.

***

Планът на Манщайн за освобождаване на Шеста армия, Операция „Зимна буря“, е раз-

работен при пълно съгласуване с щаба на фюрера. (Вж. Карта 5.) Целта му е да си про-
бие път до Шеста армия и да отвори постоянен коридор, по който да ѝ доставят припаси
и подкрепления, така че в съгласие със заповедта на Хитлер тя да може да поддържа
„ключовата“ си позиция на Волга „с оглед на операциите през 1943 г.“. Все пак Ман-
659

щайн, който знае, че Шеста армия не би могла да преживее зимата на това място, инст-
руктира офицерите от щаба си да съставят и план за по-нататъшни действия, в случай
че Хитлер се вразуми. Той включва излизане на Шеста армия от обкръжението в случай

195
на успешно осъществена първа фаза и физическото ѝ реинкорпориране в Група армии
„Дон“. Този втори план получава името Операция „Гръм“.
„Зимна буря“, както Жуков предвижда, първоначално е планирана като атака по две
направления. Единият удар ще дойде от района на Котелниково доста пò на юг и на
около 160 км от Шеста армия. Другият трябва да започне от Чирския фронт на запад от
Дон, който е на малко повече от 60 км от края на „котела“, но продължаващите атаки на
5-а танкова армия на Романенко срещу германските подразделения по р. Чир изключват
тази изходна линия. Така остава само LVII танков корпус около Котелниково, който с
подкрепата на остатъка от твърде разнородната Четвърта танкова армия на Хот трябва
да деблокира дивизиите на Паулус.
LVII танков корпус под командването на генерал Фридрих Кирхнер е слаб поначало.
Той се състои от две румънски кавалерийски дивизии и 23-а танкова дивизия, която
може да разчита на не повече от трийсет танка в годно състояние. Шеста танкова диви-
зия, която идва от Франция, е несравнимо по-мощно формирование, но впечатлението,
което получават нейните членове, не е особено окуражително. Австрийският дивизио-
нен командир, генерал Ерхард Раус, на 24 ноември е повикан в кралския вагон на Ман-
щайн на гарата в Харков, където фелдмаршалът го информира за положението. „Той
описа ситуацията в много мрачни краски“ – свидетелства Раус. Три дни по-късно, ко-
660

гато първият влак с войници от дивизията на Раус влиза на гарата в Котелниково за

разтоварване, войските са посрещнати с „градушка от снаряди“ от съветски батареи.
„Бързи като мълния, танковите гренадири наскачаха от вагоните. Врагът обаче вече ата-
куваше гарата с бойните си викове „Ура!“.
Хот наистина се радва да види 6-а танкова дивизия. След като е била преоборудвана в
Бретан, тя е в пълната си сила, със 160 танка „Панцер IV“ с дългостволни оръдия и 40
самоходни артилерийски установки. Дивизията скоро получава шанс да изпробва но-
вото си въоръжение. На 3 декември тя е въвлечена в ожесточена битка със съветския 4-
и кавалерийски корпус близо до село Похльобин на 11 км северозападно от Котелни-
ково. Танковите екипажи ликуват, докато ледът скрипти под веригите на танковете им
в обходен щурм, с който отрязват пътя на 81-ва кавалерийска дивизия, нанасяйки ѝ
тежки загуби. Доволен от резултата, генерал Раус нарича сражението „похльобинската
Кана“. Пристигането на неговата дивизия потвърждава подозренията на Ерьоменко, че
германците се готвят да нанесат удар на североизток от Котелниково, но Сталин упо-
рито отказва да прехвърли резерви към застрашения сектор.
Пак на 3 декември Хот дава своето предложение за „Зимна буря“, което започва с ду-
мите: „Цел: Четвърта танкова армия освобождава Шеста армия“ , но е изгубено ценно
661

време. Седемнайсета танкова дивизия, която трябва да допълни неговата ударна сила, е
била задържана по заповед от щаба на фюрера като резерв зад италианската Осма армия.
В крайна сметка тя се присъединява към войските на Хот едва четири дена след започ-
ването на операцията. Въпреки това Хитлер настоява да не губят повече време. Наред с
другото той няма търпение да разбере как ще се представи новият танк „Тигър“ с него-
вото 88-милиметрово оръдие. Още първият сформиран батальон е изпратен бързо на
Източния фронт и придаден към войските на Кирхнер. На 10 декември вечерта коман-
дирите получават неговата „Заповед за атака за деблокиране на Сталинград“. 662

На 12 декември след кратък артилерийски обстрел танковете на Хот атакуват на север.

Германските войници в „котела“ се вслушват напрегнато в далечните звуци на сраже-
нието. Вярата им сякаш е безгранична. Възторжени слухове обикалят Шеста армия.

196
„Манщайн идва!“ е фразата, която си разменят войниците, както православните се поз-
дравяват на Великден с „Христос воскресе!“. За преданите привърженици на Хитлер
далечният тътен на оръдията е поредното доказателство, че фюрерът винаги удържа на
думата си.
Хитлер обаче няма и най-малкото намерение да позволи на Шеста армия да предпри-
еме пробив. На обедното съвещание във „Волфшанце“ той казва на Цайцлер, че е не-
възможно да отстъпят от Сталинград, тъй като това би означавало да жертват „целия
смисъл на кампанията“, като добавя, че вече са пролели твърде много кръв. Както Клуге
е предупредил Манщайн, Хитлер още се вкопчва маниакално в събитията от предход-
ната зима и заповедта си до Група армии „Център“ да отстоява твърдо позициите. „Ко-
гато една бойна част побегне, юздите на реда и закона бързо изчезват в бягството“ –
поучава той началника на щаба на сухопътните сили. 663

Съветските военачалници не са очаквали офанзивата на Манщайн толкова скоро. Не-

посредствените опасения на Ерьоменко са за 57-а армия, която контролира югозападния
край на „котела“. Василевски се намира в щаба на 51-ва армия с Хрушчов на 12 декем-
ври, когато по радиовръзката пристига съобщението за германската атака. Той се опитва
да позвъни на Сталин в Москва, но не успява да се свърже. Тъй като не желае да губи
нито миг, обажда се на генерал Рокосовски, командира на Донския фронт, и му казва,
че иска да прехвърли 2-ра гвардейска армия на генерал Родион Малиновски към коман-
дването на Сталинградския фронт, за да блокира офанзивата на Манщайн. Рокосовски
се противопоставя енергично, а за смайване на Василевски, когато най-после успява да
се свърже по телефона с Кремъл същата вечер, Сталин реагира ядосано на неговата ини-
циатива, която тълкува като опит да му бъде натрапено решение. Той отказва да даде
отговор и принуждава Василевски да прекара една много тревожна нощ.
Междувременно Ерьоменко е заповядал 4-и механизиран корпус и 13-и танков корпус
да спрат стремителното настъпление на германските бронирани сили. Шеста танкова
дивизия се е придвижила на близо 50 км през първите 24 часа, като е преминала река
Аксай. Най-сетне, след разговори в Кремъл, които продължават до ранните часове на
следващата сутрин, Сталин дава съгласието си за прехвърлянето на 2-ра гвардейска ар-
мия след два дни.
На втория ден от офанзивата 6-а танкова дивизия стига до Верхне-Кумски. Завалява
пороен дъжд, но затоплянето ще се окаже кратко. На височините около селото започва
сражение, което Раус описва като „гигантско състезание по борба“. Тази свирепа трид-
664

невна „възобновяваща се битка“ излиза скъпо. Тя е успешна сама по себе си – дивизиите

на Хот и танковете „Тигър“ напредват до линията при Мишкова, след като пристига 17-
а танкова дивизия и Рихтхофен им оказва максимална поддръжка от въздуха, – но скоро
се оказва, че тези събития не могат да повлияят върху съдбата на Шеста армия. Тя се
решава на около 200 километра на северозапад.
Сталин бързо осъзнава, че Жуков и Василевски са имали право. Най-ефективният на-
чин да осуетят като цяло опита за деблокиране на армията на Паулус е, като спрат нас-
тъплението на Хот при Мишкова и в същото време нанесат решаващия удар на друго
място. Той склонява да преразгледат Операция „Сатурн“. На първия ден от боевете при
Верхне-Кумски са съставени заповеди до командващите на Воронежкия и Югозападния
фронт да се подготвят да осъществят ревизиран вариант на плана, наречен „Малък Са-
турн“. Той предвижда да пробият позициите на италианската 8-а армия в тила на Група
армии „Дон“, вместо да нанасят удар срещу Ростов. Армиите им трябва да са готови да
атакуват до три дена.

197
 Ерьоменко все още е неспокоен. Танковият корпус на Хот е на р. Мишкова, 6-а танкова
дивизия е на по-малко от 65 км от края на „котела“, а 2-ра гвардейска армия, забавена
от новите снежни бури, няма да е в сигурна позиция да атакува преди 19 декември. Съ-
ветският генерал очаква танковите войски на Шеста армия да предприемат пробив от
югозападната част на „котела“ всеки момент, но не знае, че Хитлер вече е отказал да им
даде разрешение и че седемдесетте танка, на които Паулус може да разчита, имат гориво
колкото да изминат едва двайсетина километра.
Фелдмаршал фон Манщайн изпраща своя началник на разузнаването майор Айсман в
„котела“ със самолет на 19 декември. Неговата задача, твърди Манщайн по-късно, била
да информира Паулус и Шмит да подготвят Шеста армия за Операция „Гръм“. Различ-
ните версии и различните интерпретации на казаното на тази среща са въпрос, който
никога няма да бъде разрешен. Ясно е обаче, че и в този момент Манщайн избягва да се
нагърби с отговорността да не се подчини на Хитлер. Той не дава на Паулус ясна насока
и отказва (по несъмнено основателни съображения за сигурност) да отлети лично до
„котела“, за да обсъди въпроса директно с него. Все пак Манщайн сигурно е знаел от
самото начало, че Паулус, който твърдо спазва йерархията на командването, никога не
би направил опит да пробие обкръжението без официална заповед от висшето команд-
ване. Старанията на Манщайн да се оневини всячески в мемоарите си за съдбата на
Шеста армия са странно пресилени, както и несправедливи към Паулус. Като че ли
страда от угризения на съвестта, макар и никой да не го обвинява.

***

На 16 декември, само четири дни след като започва офанзивата на Хот, 1-ва и 3-а гвар-
дейска армия, както и съветската 6-а армия по-нагоре при Дон, атакуват на юг. Забавена
от гъстата замръзваща мъгла, в която танковите ѝ формирования се натъкват на минни
полета, съветската операция не започва добре. Преди да са минали и два дни обаче, по-
зициите на италианската Осма армия се разпадат след няколко акта на ожесточена съп-
ротива. Няма резерв, готов да контраатакува, след като 17-а танкова дивизия се е вклю-
чила в операцията на Хот източно от Дон, така че съветските танкови колони продъл-
жават на юг в откритата, затрупана със сняг степ. Силният студ в този район, който
настава на 16 декември, не успява да забави особено бригадите от Т-34, които се раз-
вихрят в тила на Група армии „Дон“. Съветските сили превземат железопътни възли и
гари веднага след като германските войски са запалили намиращите се там вагони с
военна екипировка, преди да избягат.
Най-сериозната заплаха за германците е 240-километровото настъпление на 24-и тан-
ков корпус на генерал-майор Василий Михайлович Баданов. На 23 декември следобед
той превзема Скосирская малко по на север от Тацинская – основната база на самоле-
тите „Юнкерс 52“, които летят до Сталинград. Генерал Фибиг е получил заповед от
щаба на фюрера самолетите да не напускат летището, освен ако попаднат под артиле-
рийски обстрел. Никой от антуража на Хитлер явно не е допуснал възможността някоя
танкова колона да стигне до самото летище и тогава да открие огън.
Заповедта вбесява Фибиг и неговите офицери. Едно летище винаги може да бъде прев-
зето отново, но ако транспортните самолети бъдат загубени, същото ще се случи и с
Шеста армия. Те нямат наземни войски, с които да защитават „Таци“, както наричат
базата в Луфтвафе. Всичко, което могат да направят, е да отклонят седем зенитни оръ-
дия, за да покрият пътя, и да подготвят всички изправни самолети за излитане в ранните

198
часове на сутринта. Те са толкова много, че това се оказва нелека задача. „Около пистата
сякаш цареше хаос – отбелязва началникът на щаба на Рихтхофен, който присъства при
приготовленията. – От включените двигатели трудно можеше да се разбере и една
дума.“ Положението се влошава допълнително от доста гъстата мъгла, ниската облач-
665

ност (до 45 м височина) и лекия снеговалеж.

В 5,20 ч. избухват първите снаряди. По-голямата част от съветските танкове са дошли
през полето, а не по пътя. Заради шума и бъркотията на летището много пилоти първо-
начално не разбират какво става дори когато два „Юнкерс 52“ се запалват. Фибиг лично
издава заповедта по радиовръзката: „Хайде, тръгвайте към Новочеркаск!“ Пилотите не
губят време. „Излитането от Тацинская“ започва. Като се има предвид объркването
преди това, проявите на паника са забележително малко. Самолетите излитат в равно-
мерна последователност въпреки увеличаващия се брой на жертвите. За руските Т-34
това е като панаирджийско стрелбище. Някои от съветските танкове стрелят бясно, до-
като напредват през снега. Един дори се блъска в тримоторен „Юнкерс“, който се прид-
вижва на позиция за излитане. Експлозията и пламъците поглъщат и самолета, и танка.
Много други самолети се сблъскват на пистата или са унищожени от огъня на танковите
оръдия. Видимостта се влошава с всяка минута и останалите самолети трябва да изле-
тят, минавайки през горящите отломки. Най-накрая, в 6,15 ч., във въздуха се вдига ма-
шината на генерал Фибиг – една от последните, успели да се измъкнат. Спасени са общо
108 тримоторни „Юнкерс 52“ и шестнайсет учебни „Юнкерс 86“, но загубените 72 са-
молета са приблизително 10% от цялата транспортна флотилия на Луфтвафе.
След тази внезапна смела атака самият Баданов остава блокиран в продължение на пет
дни, след като войските му са пострадали сериозно и са свършили боеприпасите. Сталин
не пести похвалите си. Подразделението е преименувано на 2-ри гвардейски танков кор-
пус, а Баданов е първият, на когото е присъден новият орден „Суворов“. Пропагандата
на Червената армия твърди, че танковете му са унищожили общо 431 самолета, но това
е типично грубо преувеличение. Важният резултат обаче е, че от този момент нататък
Тацинская не се използва за транспортни задачи. Луфтвафе трябва да се отдалечи още
повече и да заеме напълно импровизирано летище.
Изходът от спасителната мисия на Хот вече е ясен. Заплахата за левия фланг на Група
армии „Дон“ и възможността за пробив към Ростов (явно потвърдена от разпита на на-
чалник-щаба на 3-а гвардейска армия, който е пленен на 20 декември) принуждават
Манщайн да преразгледа цялостната си позиция. Танковите дивизии край Мишкова
също попадат под интензивен обстрел, като 6-а танкова дивизия дава 1100 жертви само
за един ден. На 23 декември вечерта танковият корпус на Хот получава заповед да се
изтегли без каквито и да е обяснения. „За всички до последния войник беше абсолютно
ясно, че това означава поражение при Сталинград – пише генерал Раус. – Макар че още
никой не знаеше причините за заповедта, офицерите и войниците изпитваха силно по-
дозрение, че трябва да се е случило нещо лошо.“ 666

Същата нощ Паулус и Манщайн обсъждат положението на съвещание, което се про-

вежда по телеграфа. Манщайн предупреждава, че 4-а танкова армия се е натъкнала на
силна съпротива и че италианските войски на северния фланг са се огънали. Паулус
пита дали най-после е получил разрешение за Шеста армия да предприеме излизане от
обкръжението. Манщайн отговаря, че още не е получил съгласие от щаба на върховното
командване. Пестелив е на подробности. Ако Паулус беше получил достатъчно инфор-
мация, за да обнови оперативната си карта, щеше да види, че Шеста армия не може да
разчита на помощ.

199
 На 16 декември започва да духа силен и бръснещ вятър от североизток. Всичко се пок-
рива със скреж: телеграфни жици, окастрени дървета, отпадъчен материал от бойните
действия. Земята замръзва и се втвърдява толкова, че звукът от стъпките по нея е като
дрънчене на метал. Когато след пищния червен залез се спуска нощ, белият пейзаж за
кратко придобива арктически синкав оттенък. Руските защитници на Сталинград при-
ветстват студа като естествен и здрав. „Вчера и днес тук наистина настана зима – пише
един войник на съпругата си. – Хубав студ. Много съм добре, но нямам писма от теб.“ 667

Никой не е по-щастлив от служещите в 62-ра армия на Чуйков в самия Сталинград,

които в продължение на пет седмици са слушали ужасното стържене на плаващия лед
по Волга, вече на практика неплавателна, и са се хранили с извънредния резерв от 12
тона шоколад и нищожни доставки, спускани от биплани „У-2“. Реката най-после зам-
ръзва здраво през нощта на 16 декември, когато ледените късове се събират в непод-
вижна плътна маса. Най-напред правят дъсчена пътека върху леда. После построяват
пътища за моторен транспорт, като използват клонки и ги заливат с вода, която замръзва
и образува твърда повърхност. През следващите седем седмици през реката преминават
полугъсенични машини, 18 000 камиона и 17 000 други превозни средства. Всички ра-
нени вече могат да бъдат закарани по леда до полевата болница. По-късно до западния
бряг са прекарани и оръдия на колела, включително 122-милиметрова гаубица, необхо-
дима, за да се справят със съпротивата на германците в „Червеният октомври“. Тя е
използвана за близък обстрел с право мерене на главната административна сграда, която
германците са превърнали в крепост.
И най-голямото щастие за 62-ра армия – недостигът на снаряди за германската арти-
лерия означава, че постоянното обстрелване на пунктовете за преминаване на Волга
вече е невъзможно. Самият бряг често напомня мирна сцена. Той прилича на някое ми-
ньорско селище по границата от едно време, с колиби, направени от подръчни матери-
али, и брезентови навеси над ямите по брега. Покрай мъжете, които цепят дънери или
режат дървен материал, под мразовитата слънчева светлина минава полкови пощальон
със своята кожена чанта, който отива към щаба с надеждата да получи канче горещ чай
от медния самовар. Минават и други, с термоси с гореща храна за войските на предни
позиции. Сега войниците могат да отиват на групи по леда до парните бани на източния
бряг на реката, за да се върнат чисти и без въшки на следващата нощ.
На 19 декември генерал Чуйков преминава на източния бряг на Волга за пръв път,
откакто е преместил щаба си през октомври. Прекосява реката пеша по леда и когато
стига на отсрещната страна, се обръща, явно за да погледа руините, които армията му е
отбранявала. Чуйков отива на празненство, организирано от командира на войските на
НКВД генерал майор Рогатин по случай двайсет и четвъртата годишнина от създаването
на специалния отдел на ЧК. На връщане Чуйков, много пиян, пропада през една дупка
в леда и се налага да го измъкнат от ледената вода. Командващият на 62-ра армия за
малко да загине от безславна и ненавременна смърт.
Докато руснаците посрещат с радост ниските температури, лекарите в армията на Па-
улус се страхуват от тях по няколко причини. Съпротивителните сили на техните паци-
енти, болни и ранени, намаляват. Въздействието на студа върху откритата рана може
бързо да се окаже фатално. Твърдостта на почвата при избухването на снарядите, раке-
тите „Катюша“ и мините явно е единственото обяснение за значително нарасналата чес-
тота на коремните рани, която наблюдават. От средата на декември отчитат и „посто-
янно увеличение на сериозните случаи на измръзване“. Краката не просто се подуват
668

и посиняват – това състояние се лекува с мехлем и превръзка, след което болният се

200
връща в строя, – а почерняват и има опасност да развият гангрена, която често изисква
бърза ампутация.
Още на втората седмица от декември лекарите започват да забелязват едно по-смуща-
ващо явление. Все повече войници умират внезапно, „без да са били ранени или да са
страдали от болест, която може да се диагностицира“. Порционът наистина е драс-
669

тично намален, но за лекарите още е много рано за случаи на гладна смърт. „Предпола-
гаемите причини – пише патологът, на когото е възложено да проучи въпроса, – включ-
ват неблагоприятни климатични условия, „изтощение“ [никой от лекарите в „котела“,
приблизително 600 души, не смее да спомене за гладуване] и преди всичко някаква не-
идентифицирана досега болест“. 670

На 15 декември д-р Гиргензон, патологът на Шеста армия, който по това време работи
в болницата близо до летището в Тацинская, получава заповед да отлети за „котела“ на
следващия ден. „За съжаление, нямаме резервен парашут за вас“ – му казва пилотът,
когато докторът се явява на летището на разсъмване следващата сутрин. Налага се да се
върнат обратно. Най-накрая, на 17 декември, стигат до „котела“. Пилотът казва, че са
над „Питомник“, и Гиргензон, който надзърта през малкия прозорец, вижда „кафяв на-
дупчен пейзаж в бялата пелена от сняг“.
Гиргензон открива началника на медицинската служба генерал д-р Ренолди в железо-
пътен вагон, вкопан в земята покрай летището. Ренолди се държи така, сякаш няма пред-
става с каква мисия е дошъл Гиргензон, защото за неговото присъствие е настоявал д-р
Зегел, специалист по вътрешна медицина в Лайпцигския университет, а Ренолди на този
етап смята проблема за преувеличен. 37 От „Питомник“ завеждат Гиргензон в армейс-
ката полева болница, която е близо до гарата в Гумрак, както и до щаба на Паулус. Не-
гова база става облицован с дърво блиндаж, вкопан в стръмния склон на едно дере.
Всъщност тази квартира е „луксозна“ , тъй като съдържа желязна печка и две двуе-
672

тажни легла, застлани, за негово удивление, с чисти чаршафи. Жилището му контрас-

тира рязко с условията, в които живеят ранените наоколо – предимно неотоплени па-
латки, при температура, която спада до двайсет градуса под нулата.
Гиргензон провежда предварителни разговори с дивизионните лекари, след което за-
почва да обикаля „котела“ и да аутопсира труповете на войници, които са починали без
някаква очевидна причина. (В тази гола пустош недостигът на дърва е толкова голям,
че разклоненията и кръстопътищата по заснежения път са отбелязани с крак от убит
кон, забит в купчина сняг. Съответният тактически знак или стрелка за посоката са зак-
репени отгоре на този зловещ пътен указател.) Аутопсиите трябва да се извършват на
най-различни неудобни места: палатки, землянки, селски бараки, дори железопътни ва-
гони. Крайно студеното време е съхранило труповете в добро състояние, но повечето са
вледенени. Оказва се, че е много трудно да ги разтопят при тази оскъдица на гориво.
Налага се някой от санитарите цяла нощ да обръща телата, струпани около малка чугу-
нена печка. Веднъж дежурният заспива и резултатът е „труп, замръзнал от едната страна
и изгорен от другата“.
Студът е толкова силен, че за Гиргензон е трудно и дори болезнено да нахлузва гуме-
ните си ръкавици. Всяка вечер той записва резултатите с пишеща машина на светлината
на свещи. Въпреки трудностите от този род, включително съветски въздушни атаки и
артилерийски обстрел, Гиргензон успява да извърши петдесет аутопсии до края на ме-

37
Генерал д-р Ренолди започва да проявява по-голям интерес по-късно. От своя железопътен вагон той описва бързото
влошаване на здравето на войниците в „котела“ със смразяващия израз „масов експеримент върху ефектите от глада“. 671

201
сеца. В близо половината от тези образци открива ясни признаци за гладна смърт: атро-
фия на сърцето и черния дроб, пълно отсъствие на мастна тъкан, драстично свиване на
мускулите.
За да се опита да компенсира нискокалоричното меню от хляб и „Wassersuppe“ с ня-
колко миниатюрни късчета конско месо, Група армии „Дон“ доставя малки консервни
кутии с месен пастет с високо съдържание на мазнини, но се оказва, че това дава обратен
резултат. Твърде често когато сержантът обикаля постовете, някой от войниците казва:
„Добре съм, сега ще имам нещо за ядене“, и след като хапне малко от мазния пастет,
умира, преди сержантът да е направил следващата си обиколка. Гладната смърт, отбе-
лязва Гиргензон, е „undramatish“38.
Най-висок процент смъртни случаи вследствие на гладуване има в 113-а пехотна ди-
визия. Тук поне Гиргензон намира ясно обяснение. Квартирмайстерът на дивизията е
намалил порциона преди обкръжението, за да скъта запаси като предпазна мярка срещу
недостига на провизии по време на есенните дъждове. В резултат хората са били недох-
ранени още през втората половина на ноември. По-късно, когато няколко дивизии оста-
ват без никакви провизии след отстъплението, от щаба на Шеста армия са централизи-
рали всички останали припаси, за да ги разпределят поравно. По този начин предвид-
ливостта на квартирмайстера се оказва във вреда на неговата дивизия.
Гиргензон, който прекарва седем години в руски трудов лагер след капитулацията,
запазва докрай интереса си към темата. Той винаги оспорва енергично всяко предполо-
жение за „стресова болест“ – и като състояние само по себе си, и като обяснение за
673

много от необяснимите смъртни случаи, – макар и съвременните проучвания да показ-

ват, че плъховете умират, след като са били лишавани от сън в продължение на три
седмици, което навежда на заключението, че лишаването от сън изтощава бързо хо-
рата. Както признава докторът, ежедневието, съчетаващо руски атаки с постоянна ра-
674

бота, която не позволява почивка, несъмнено допринася за това. Неговото обяснение

обаче след всичките тези години е по-сложно. Той се е убедил, че комбинацията от из-
тощение, стрес и студ сериозно е разстроила метаболизма на повечето войници. Това
означава, че дори да са получавали, да кажем, 500 калории дневно, организмът е усвоя-
вал само малка част от тях. Следователно може да се каже, че съветската тактика, съче-
тана с метеорологичните условия и недостига на храна, е станала причина или най-мал-
кото е допринесла да се ускори процесът на гладна смърт.
Тежкото недохранване намалява и способността на пациента да се пребори с инфек-
циозни болести като хепатит и дизентерия на по-ранен етап от обкръжението, както и с
по-сериозни заболявания накрая, най-вече тиф. В степта няма вода, с която хората да се
мият, какво остава да изперат дрехите си: просто не достига гориво за топене на сняг и
лед. „Тук няма почти нищо ново – пише един танков гренадир, лейтенант от 29-а мото-
ризирана пехотна дивизия. – На първо място в списъка е фактът, че с всеки ден въшките
стават все повече. Въшките са като руснаците. Убиваш една и на нейно място се появя-
ват десет.“ Въшките ще станат преносители на епидемиите, от които умират много от
675

оцелелите след Сталинград.

Непосредствените грижи на медицинския персонал обаче все още са съсредоточени
върху общото отслабване поради липсата на храна. „Нашите храбри бойци започват
бавно да отпадат“ – пише един помощник-лекар. По-нататък той описва ампутация на
676

крак до бедрото, която е извършил в землянка на светлината на фенер и без каквато и

38
В смисъл „без драматични признаци“. – Б.пр.

202
да е упойка. „Човек става равнодушен към всичко и може да мисли единствено за
храна.“
Нуждата на германските войници от надежда е смесена с омраза към болшевишкия
враг и жажда за отмъщение. В тяхното състояние, наречено „Kesselfever“, те мечтаят как
някой танков корпус от СС ще разбие обръча на руските армии, за да ги спаси, и така
ще наклони везните на другата страна и ще донесе голяма, неочаквана победа. Това са
онези, които все още слушат речите на Гьобелс. Много войници поддържат духа си,
като пеят Wolgalied, „песента за Волга“ на Шеста армия по музиката на Франц Лехар:
„Войник самотен на брега на Волга, на пост застанал за Отечеството“. 677

Оперативният отдел по пропаганда на Донския фронт с помощта на германски кому-

нисти, които му сътрудничат, решава да се възползва от любовта на „ландзера“ към
песните. Те пускат по монтираните във фургони високоговорители една любима стара
песен, която при конкретните обстоятелства звучи жестоко: „В родината, в родината
пак ще се срещнем сърдечно!“ Германските комунисти, които работят под надзора на
НКВД, са Валтер Улбрихт (по-късно президент на Източна Германия), поетът Ерих Вай-
нерт, писателят Вили Бредел и шепа германски затворници – четирима офицери и един
войник, – които са били вербувани за антинацистката кауза. Те обучават „глаша-
678

таите“ – червеноармейци, избирани да се промъкват напред в мъртвата зона пред гер-

манските линии и да крещят през мегафони лозунги и новини. Малко от тях знаят нем-
ски и повечето загиват.
Основната дейност на пропагандното подразделение е да подготвя двайсет-трийсет-
минутни предавания, записани на грамофонна плоча, с музика, стихове, песни и пропа-
ганда (особено новината за пробива на фронта на италианската армия). Програмата се
пуска на механичен грамофон и се излъчва по високоговорители, които са монтирани
във фургон или понякога се изтеглят по-напред с шейни, като остават свързани с кабел.
Повечето пропагандни предавания от този вид веднага привличат германски минометен
огън – по заповед на офицерите, които се боят да не би войниците им да се заслушат.
През декември обаче реакцията става по-вяла поради недостига на боеприпаси.
Прилагат се различни методи на звуково въздействие, като например „монотонното
тиктакане на часовник“, последвано от твърдението, че на всеки седем секунди на Из-
точния фронт умира един германец. После „пращящият глас на пропагандата“ реци-
тира: „Сталинград – масов гроб на Хитлеровата армия!“ , и из голата замръзнала степ
679

се разнася танцова музика – мъртвешко танго. Като допълнителен звуков ефект поня-
кога след това се чува смразяващият вой на истинска „Катюша“ от някой „Сталинов
орган“.
Качеството на руските листовки се е подобрило много, откакто те се пишат от гер-
манци. Разпитите на пленници в 7-и отдел потвърждават, че „най-голямо въздействие
имат онези, в които се говори за дом, съпруги, семейства и деца“. „Войниците четат
680

жадно руските листовки, въпреки че не им вярват“ – признава един германски плен-

ник. Някои „заплакаха, когато видяха листовка, изобразяваща трупа на немски войник
681

и плачещо над него дете. От другата страна имаше прости стихове от поета Ерих Вай-
нерт“. Пленникът няма представа, че Вайнерт, който е написал стихотворението специ-
ално за листовката, е много близо, придаден към щаба на Донския фронт.
Може би най-ефикасният подход на пропагандата е да убеди германските войници, че
няма да бъдат застреляни, когато попаднат в плен. Много от техните офицери разчитат
на твърдението, че не може да става дума да се предадат, защото руснаците ще ги убият.
Една листовка завършва със заявление на Сталин, чието начало цели да убеди дори

203
младшите офицери, че съветската политика се е променила: „Ако германски войници и
офицери се предадат, Червената армия трябва да ги вземе в плен и да пощади живота
им.“ (От Заповед № 55 на Народния комисар по отбрана, Й. Сталин.)
682

Първият случай, когато голяма германска армия попада в капана на обкръжението да-
лече от дома със заповед да остане на място и в крайна сметка е изоставена на произвола
на съдбата, естествено поражда разпалени дебати, продължаващи с години. Много гер-
мански участници във войната и историци обвиняват Паулус, че се е подчинил на запо-
ведите и не се е опитал да пробие обкръжението. Само че ако някой е бил в състояние
да даде насока на Паулус, който не е разполагал с жизненоважна информация, това би
трябвало да бъде непосредственият му командир, фелдмаршал фон Манщайн.
„Може ли човек да служи на двама господари?“ – отбелязва Щрекер, когато Хитлер
683

отхвърля Операция „Гръм“, плана за разкъсване на обкръжението, който трябва да пос-

ледва Операция „Зимна буря“. Германската армия обаче има само един господар. Дока-
зано раболепното поведение на повечето старши офицери след 1933 г. я позори и наред
с това я лишава от политическо влияние. Всъщност катастрофата и унижението при
Сталинград е цената, която армията трябва да плати за годините на високомерно угаж-
дане с привилегии и престиж под националсоциалистическия чадър. Те не могат да из-
бират на кой господар да служат, освен ако се присъединят към групата около Хенинг
фон Тресков и Щауфенберг.
От много време се спори дали е било възможно да пробият обкръжението отвътре през
втората половина на декември, но дори танковите командири признават, че „шансовете
за успешен пробив намаляваха с всяка седмица“. Пехотата е още по-малко склонна
684

към такива илюзии. „Ние, оцелелите, едва можем да ходим от глад и слабост“ – пише
един ефрейтор до близките си в Германия. Д-р Алоис Бек с голямо основание оспорва
685

„легендата“, че „пробивът е щял да успее“. Руснаците биха избили „полузамръзналите

686

войници като зайци“, защото в тяхното обезсилено състояние мъжете не биха могли да
изминат и един метър по заледената повърхност на снега, натоварени с оръжия и боеп-
рипаси. „Всяка крачка беше изтощителна – отбелязва един офицер от щаба на Шеста
армия. – Щеше да е втора Березина.“ 687

Следователно целият дебат на тема „пробив или защита“ е чисто академично отклоне-
ние от реалните въпроси. Всъщност можем да подозираме, че Манщайн с неговата впе-
чатляваща интелигентност е осъзнавал това и в онзи момент. Той набляга много на
факта, че е изпратил началника на разузнаването си майор Айсман в „котела“ на 19 де-
кември, за да подготви Шеста армия за Операция „Гръм“. Манщайн обаче по това време
вече е знаел, че Хитлер, който отново е потвърдил непоколебимото си решение да не
мърда от Волга, никога няма да промени мнението си.
Във всеки случай, дотогава Манщайн сигурно вече е бил наясно, че опитът за вдигане
на обсадата е обречен. Танковите дивизии на Хот са блокирани от боевете при Миш-
кова, където дават големи жертви, и то още преди разгръщането на по-голямата част от
2-ра гвардейска армия на Малиновски. А Манщайн, който постоянно се е информирал
за събитията в „котела“ и за състоянието на войските, трябва да е разбирал, че хората
на Паулус изобщо не биха могли да изминат (още по-малко пък с бой) разстояние от 60
до 100 километра във виелица и силен студ. Шеста армия, останала с по-малко от 70
танка без достатъчно гориво и боеприпаси, няма шанс да пробие линията на 57-а армия.
И най-важното: към 19 декември Манщайн вече знае, че Операция „Малък Сатурн“, с
трите съветски армии, които се врязват в тила му, ще промени необратимо цялото по-
ложение.

204
 Манщайн просто чувства, че в очите на историята и на германската армия трябва да
положи всички усилия дори и да смята – и с пълно право, – че единственият шанс за
спасение на Шеста армия е бил пропуснат близо месец по-рано. Неговата явно неспо-
койна съвест след събитието сигурно се дължи на факта, че след като Хитлер отказва да
се изтегли от Кавказ, той самият е имал нужда Шеста армия да задържи седемте съвет-
ски армии, които я обкръжават. Ако Паулус се беше опитал да пробие обръча, от вой-
ниците му щяха да оцелеят толкова малко и в толкова окаяно състояние, че не биха били
от полза в критичния момент.

205
 19.
„Коледа по немски“
Споровете относно възможността за излизане от „котела“ през втората половина на
декември пренебрегват и един психологически фактор с неочаквано голямо значение.
Наближава Коледа. Никое друго формирование във Вермахта не посвещава на тази тема
толкова внимание като обсадената Шеста армия. Твърде необичайните усилия, вложени
в съблюдаването на празника в землянките под степта, едва ли издават нетърпение да
се предприеме пробив. Принос за това несъмнено има летаргичното състояние, предиз-
викано от недохранването и съчетано с бягството от действителността в света на меч-
тите, а вероятно и чувството, че отбраняват крепост, което Хитлер донякъде им е вну-
шил. Нито един от тези фактори обаче не обяснява почти маниакалното емоционално
съсредоточаване върху перспективата за Коледа, което владее хората, впримчени в ка-
пан толкова далече от дома.
Приготовленията започват много преди танковите дивизии на Хот да се придвижат на
север до река Мишкова и като че ли не се занемаряват в нито един момент, дори когато
войниците са обхванати от вълнение при звука от приближаващия артилерийски огън.
Още отрано този месец хората започват да си заделят по малко храна – не за да се под-
готвят за пробив на обкръжението през снега, а за коледно пиршество или за подаръци.
В едно подразделение от 297-а пехотна дивизия заколват предварително товарен кон, за
да направят „конски салам“ за коледни подаръци. Сплитат венци от кафеникави степни
треви вместо от клонки на вечнозелени дървета и издялкват от дърво малки коледни
елхи в отчаяни опити да направят всичко „точно както у дома“.688

Това сантиментално настроение съвсем не се ограничава само до войниците. Генерал

Едлер фон Даниелс украсява своя новопостроен блиндаж с коледно дръвче, а под него –
люлка със снимката на своето „котелно“ бебе, родено скоро след обкръжаването. В
писмо до младата си съпруга той разказва за плановете си да отпразнува Бъдни вечер
„по германски обичай, макар и в далечна Русия“. Военната част явно е станала замес-
689

тител на семейството. „Всеки се старае да донесе малко радост на някой друг – пише
той, след като е посетил хората си в техните бункери. – Наистина е ободряващо да по-
чувстваш това истинско другарство на фронтовата линия.“ Един празничен плакат прок-
ламира „Другарство чрез кръв и желязо“, което, макар и уместно при дадените обстоя-
телства, сериозно се разминава с посланието на Коледа.
Един от хората, които определено не се разминават с това послание, е Курт Ройбер,
лекарят на 16-а танкова дивизия. Трийсет и шест годишният Ройбер, теолог и приятел
на Алберт Швайцер, е освен това и талантлив художник любител. Той превръща блин-
дажа си в степта северозападно от Сталинград в ателие и започва да рисува на гърба на
пленена руска карта – единственият голям къс хартия, който успява да намери. Тази
творба, която днес е окачена в мемориалната църква „Кайзер Вилхелм“ в Берлин, изоб-
разява „Крепостната Мадона“ – закриляща с прегръдката си майка, напомняща утроба,
и дете, свързани с думите на св. Йоан Богослов: „Светлина, Живот, Любов“. След като
завършва картината, Ройбер я закача на високо в бункера. Всеки, който влезе, спира и
се заглежда в нея. Много хора се разплакват. Ройбер дори леко се смущава (той се от-
нася към дарбата си с по-голяма скромност от всеки друг художник), когато блиндажът
му се превръща в нещо като храм.

206
 Едва ли може да има някакво съмнение в искрената и спонтанна щедрост на тази Ко-
леда. Един лейтенант раздава последните си цигари, хартия за писма и хляб като пода-
ръци на своите войници. „За мен самия нямаше нищо – пише той до дома – и все пак
това беше една от моите най-прекрасни коледи и аз никога няма да я забравя.“ Освен
дажбите си от цигари мъжете подаряват даже хляба си, от който мъчително се нуждаят.
Други старателно изработват поставки за снаряжение като подаръци.
На Бъдни вечер батальонният командир – пианист – от частта на Ройбер дава послед-
ната си бутилка шампанско на войниците в лазарета, но веднага след като напълват
всички канчета, навън избухват четири бомби. Всички се хвърлят към вратата, като раз-
ливат виното. Лекарят грабва чантата си за първа помощ и изтичва от блиндажа навън,
за да се погрижи за жертвите – един убит и трима ранени. Мъртвият тъкмо е пеел ко-
ледната песен „O du fröhliche“. Инцидентът, естествено, слага край на празненството.
690

Във всеки случай 16-а танкова и 60-а моторизирана пехотна дивизия скоро са атакувани
с пълна сила в ранните часове на коледното утро.
Традиционната и всъщност любима песен тази нощ е „Stille Nacht, heilige Nacht“, която
войниците пеят „с пресипнали гласове“ в блиндажите на светлината на угарки от
691

свещи, които са скътали в запас. Много мъже сподавят риданията си, докато мислят за
своите семейства у дома. Генерал Щрекер явно остава трогнат при обиколката си на
фронтовите позиции. „Stille Nacht“ сред хаоса на войната... Коледа, която показва ис-
тинското другарство на войниците.“ Посещенията на старшите офицери се оценяват и
692

заради допълнителните облаги. Един подофицер в танкова дивизия отбелязва, че диви-

зионният командир им дал „по глътка от неговата бутилка и блокче шоколад“. 693

На позициите, които не са атакувани, мъжете се събират в блиндаж, в който има радио,

за да чуят „коледното предаване на „Гросдойче Рундфунк 39“. За тяхно удивление чуват
как един глас обявява: „От Сталинград!“, последван от хорово изпълнение на „Stille
Nacht, heilige Nacht“, уж от фронта край Волга. Някои от мъжете приемат измамата като
необходима при съществуващите обстоятелства, други са дълбоко разгневени. Чувстват
го като измама към техните семейства и германския народ като цяло. Гьобелс вече е
заявил, че това ще бъде „германска Коледа“ – определение, предназначено да напомни
за понятия като дълг и въздържание, а може би и вече да подготви нацията за новината
за трагедията при Сталинград.
В седем часа сутринта на Коледа в дневника на Шеста армия е записано: „През пос-
ледните четирийсет и осем часа не са пристигали снабдителни полети [това е леко пре-
увеличено]. Припасите и горивото са на привършване.“ По-късно на същия ден Паулус
694

изпраща предупредително съобщение до Група армии „Дон“, което да бъде предадено

на генерал Цайцлер. „Ако не получим увеличени доставки през следващите няколко
дни, трябва да очакваме голямо нарастване на смъртността от изтощение.“ 695

Макар и да разбират, че снежните бури от предишния ден сигурно са възпрепятствали

полетите, те не са били информирани, че танковете на Баданов са щурмували летището
в Тацинская предната сутрин. Щабът на Манщайн не е предал дори новината, че е за-
почнала съветската контраатака срещу танковите дивизии на Хот на р. Мишкова. Ко-
гато на 26 декември най-после пристигат 108 тона припаси, в щаба на Шеста армия ус-
тановяват, че са им изпратили десет тона сладкиши за Коледа, но не и гориво.
Повечето мъже, когато им се удаде възможност, сядат някъде настрани, за да напишат
коледно писмо до семейството си, в което изразяват своя копнеж. „В сърцата си про-
дължаваме да се надяваме, че всичко ще се промени“ – пише един лекар от 44-а пехотна
39
Националното германско радио. – Б.пр.

207
дивизия. Мислите му се споделят от много други, но по-добре осведоменият главно-
696

командващ на Шеста армия не е сред тях. „Коледата естествено не беше много весела –
пише Паулус на жена си няколко дни по-късно. – В подобни моменти празненствата е
по-добре да се избягват... Не бива, мисля, да очакваме твърде много от късмета.“
697

Не е за учудване, че контрастът между германските и руските писма до дома през ко-

ледния период става още по-подчертан от обикновено. Докато писмата на германците
са по-често сантиментални, изпълнени с мъчителна тъга по дома и семейството, тези на
оцелелите руснаци ясно разкриват неумолима логика, че Родината има приоритет.
„Скъпа! – пише един войник на съпругата си на Бъдни вечер. – Изтласкваме гадовете
там, откъдето са дошли. Нашето успешно настъпление приближава следващата ни
среща.“ „Здравей, Мария – пише войник на име Коля. – Сражавам се тук от три месеца
698

в защита на нашата красива [изтрито от цензурата]. Започнахме да притискаме силно

врага. Вече сме обкръжили германците. Всяка седмица няколко хиляди попадат в плен
и няколко хиляди умират на бойното поле. Остават само най-упоритите войници от СС.
Те са се укрепили в бункери и стрелят оттам. Сега се готвя да взривя един от тези бун-
кери. Довиждане. Коля.“ 699

В деня на Коледа температурата пада до минус двайсет и пет градуса. Водата в ямите
от снаряди, дори най-дълбоките, замръзва. Прехвърчащият сняг скрива много от мръ-
сотията в деретата. Свещениците отслужват полева литургия или дават причастие в
снега под звуците на брезентовите покривала и палатките, които пърпорят и плющят на
вятъра, пред мъже, застанали в полукръг около импровизиран олтар. В някои случаи
духовната утеха се смесва с идеологическата аргументация, например в сравнението
между християнска Германия и атеистична Русия.
Дори в „котела“ коледните дни не са изтъкани единствено от доброжелателност. Д-р
Ренолди, главният хирург на Шеста армия, забранява да се евакуират по въздуха жерт-
вите на измръзване с обяснението, че е възможно сами да са си нанесли раните, за да
избегнат сражение. И което е най-лошото, руските военнопленници в лагерите при Во-
ропоново и Гумрак не получават на практика никаква храна освен малко гнила царевица
от сталинградското зърнохранилище, защото не фигурират никъде в заявките за продо-
волствие. Тази отчасти бюрократична жестокост довежда до смъртност от 20 души
дневно до Коледа, която скоро драстично се увеличава. Квартирмайстерът, който отго-
варя за храненето им, твърди, че са починали от тиф, но когато един офицер от щаба на
Шеста армия го пита дали има умрели от недохранване, той отговаря уклончиво. „След
като се замисли за момент, той отрече – пише офицерът. – Разбрах какво има предвид.
Започвахме да виждаме подобни неща сред нашите войски.“ Да се свързва съдбата им
700

с тази на германските войници обаче е извъртане. Пленниците нямат избор – не могат

да се предадат. Дори когато отчаяните затворници започват да прибягват до канибали-
зъм, не е направено нищо, за да се подобрят условията за тях, защото това означава „да
се вземе храна от германските войници“.
Коледната нощ е „красива звездна нощ“, а температурите падат дори още повече. Бо-
евете обаче продължават на следващата сутрин в североизточния сектор на „котела“,
отбраняван от 16-а танкова дивизия и 60-а моторизирана пехотна дивизия. „И така, два-
найсет наши части бяха изпратени да контраатакуват при леден вятър и трийсет и пет
градуса под нулата“ – съобщава свещеникът на 60-а дивизия. Въпреки ужасните усло-
701

вия и недостига на боеприпаси двете дивизии успяват да унищожат около 70 танка.

Същата тази сутрин, на 26 декември, Паулус изпраща ново съобщение до Манщайн,
което започва с думите: „Ужасните загуби, студът и недостигът на припаси драстично

208
намаляват боеспособността на дивизиите.“ Той предупреждава, че ако руснаците вър-
702

нат обратно войските си, които се сражават с дивизиите на Хот, и ги разгърнат срещу
Шеста армия, „няма да е възможно да устоим дълго“.
В този момент изниква неочаквана възможност. Генерал Хубе, командирът на XIV
танков корпус, получава заповед да отлети от „котела“ за щаба на Манщайн в Новочер-
каск на 28 декември. Оттам ще бъде закаран със самолет до Източна Прусия, за да по-
лучи Мечове към своя Рицарски кръст с Дъбови листа лично от фюрера. Паулус казва
на Шмит да му даде „всички необходими документи“ по всички въпроси, от проблема
703

с горивото до недостига на медицински средства. Надеждите на генералите и щабните

офицери се съживяват при новината за неговото посещение в Растенбург. Хубе, прямият
еднорък ветеран, е един от малкото генерали, които фюрерът уважава. Те още не могат
да повярват, „че Хитлер ще изостави Шеста армия“. 704

Хитлер без съмнение си е внушил, че прави всичко възможно, за да спаси Шеста ар-
мия, но не е придобил по-ясно възприятие за действителността. На същия ден щабът му
изпраща съобщение до Група армии „Дон“ с обещание, че въпреки трудната ситуация с
транспорта войските ще получат подкрепление от „372 танка и самоходни оръдия“. 705

Манщайн знае, че това е кух оптимизъм.

Междувременно в самия Сталинград остатъците от дивизиите на Зайдлиц се намират
в отбрана. Налага се да пестят боеприпасите, за да отблъскват атаките. Подслоняват се
дълбоко в мазета и блиндажи, където търсят защита от съветската артилерия и едновре-
менно с това топлина. „Седят там като брадясали диваци в пещери от каменната епоха –
пише Гросман – и дъвчат конско месо сред дим и сумрак, сред руините на красивия
град, който са разрушили.“
Фразата „засилена активност на вражески щурмови части“ се появява често във воен-
ния дневник на Шеста армия. Ханс Урбан, двайсет и осем годишен полицейски сержант
от Дармщат, служещ в хесенската 389-а пехотна дивизия, по-късно дава подробно опи-
сание на тази битка в северната част на Сталинград в края на декември.

Врагът обикновено атакуваше на разсъмване и по здрач след интензивна артиле-

рийска и минометна подготовка. Ако превземеха две или три огневи точки от нас,
по-късно се опитвахме да си ги върнем. На 30 декември след множество такива
атаки получих заповед да изведа напред моята картечарска група. Девет души с
техните картечници успяха да спрат следващата атака, извършена от около 300
души от Спартаковка. Двайсетте пехотинци, оставени в този сектор, бяха тол-
кова изтощени от всички атаки, че не можеха да окажат голяма подкрепа. Пове-
чето бяха готови да изоставят позициите си. Аз с моите две картечници нямах дос-
татъчен сектор на обстрел. Врагът успяваше да се възползва от терена и развали-
ните. Наложи се да допуснем руснаците да се приближат на по-малко от 20 метра,
преди да открием бърза стрелба. Най-малко двайсет и двама останаха мъртви пред
нашите позиции. Останалите се опитаха да ни прочистят с гранати. Руснаците
атакуваха отново в същия сектор призори на Нова година с три роти. Трудно е да
се прецени точно защото стреляха от ями в земята, иззад срутени стени или куп-
чини отломки. Подложихме ги на кръстосан огън от две картечници и те дадоха
големи жертви. Един минометчик беше улучен и макар и да не бях минал никакво
обучение за това оръжие, успяхме да използваме срещу тях собствените им муни-
ции. След като боят свърши, бяхме толкова слаби и изтощени, а на открито лежаха

209
 толкова много мъртви, замръзнали и вкочанени, че не можахме дори да погребем
собствените си другари. 706

Паулус, въпреки подчертано песимистичния тон на неговите съобщения до Група ар-

мии „Дон“ и писмото до жена му, подписва бодро новогодишно послание до Шеста ар-
мия: „Нашата воля за победа е несломена и Новата година със сигурност ще ни донесе
освобождение! Кога ще стане това, не мога да кажа. Фюрерът обаче никога не е нару-
шавал думата си и този път няма да бъде по-различно.“707

Благодарение на настояването на Хитлер да се придържат към германския часови пояс

руската Нова година настъпва два часа преди германската. Играта на „допелкопф“, в
която участва генерал Едлер фон Даниелс, е прекъсната в 22 ч. от „мощна заря“ , изст-
708

реляна от обсадните съветски войски, които посрещат Новата година.

Даниелс явно е бил в добро настроение в този момент. Току-що е бил повишен в гене-
рал-лейтенант и награден с Рицарски кръст. След това неочаквано е получил бутилка
„шампус“ Вьов-Клико като новогодишен подарък от Паулус. Някои от сталинградските
генерали като че ли продължават да се интересуват от медали и повишения едва ли не
повече, отколкото от съдбата на Шеста армия.
Когато настъпва полунощ по тяхното време, германците изстрелват само осветителни
снаряди. Не могат да прахосват мощни боеприпаси. В „котела“ отварят последните вече
бутилки за новогодишния тост: „Prosit Neujahr!“ Съветските дивизии, от друга страна,
нямат наложени особени ограничения, що се отнася до боеприпасите и алкохола. „Отп-
разнувахме добре Нова година – пише Виктор Барсов от морската пехота. – Тази нощ
изпих 250 грама водка. Храната не беше лоша. На сутринта, за да не ме боли глава,
изпих още 200 грама.“709

Германските войници се опитват да омаловажат бедата си с идеята, че всичко ще се

промени към по-добро, след като старата година си е отишла. „Скъпи родители, аз съм
добре – пише един войник. – За съжаление тази нощ пак съм на пост. Надявам се, че
през новата 1943 година няма да преживея толкова разочарования, колкото през 1942
г.“
710

Новогодишното послание на Хитлер до Паулус и Шеста армия поражда почти маниа-

кален оптимизъм. Само по-скептичните забелязват, че текстът не съдържа твърдо обе-
щание. „От името на целия германски народ изпращам на вас и вашата доблестна армия
най-сърдечни благопожелания за Новата година. Известни са ми трудностите на вашето
опасно положение. Героичната издръжливост на вашите войски печели огромното ми
уважение. Вие и вашите войници обаче трябва да посрещнете Новата година с непоко-
лебимата увереност, че аз и целият германски Вермахт ще направим всичко по силите
си да свалим обсадата от защитниците на Сталинград и че вашата твърдост ще бъде най-
славният подвиг в историята на германското оръжие. Адолф Хитлер.“ 711

„Mein Führer! – отговаря веднага Паулус. – Вашите изпълнени с увереност думи на

Нова година бяха посрещнати тук с голям ентусиазъм. Ще оправдаем доверието ви. Мо-
жете да бъдете сигурен, че ние – от най-стария генерал до най-младия гренадир – ще
устоим, вдъхновени от фанатична воля, и ще допринесем своя дял за окончателната по-
беда. Паулус.“ Новогодишните писма на много войници от „котела“ отразяват ново
712

настроение, изпълнено с решителност. „Няма да допуснем духът ни да унива, вместо

това се доверяваме на думата на Фюрера“ – пише един капитан. „Уповаваме се твърдо
на Фюрера, непоколебими до крайната победа“ – се казва в писмото на един подофицер.
„Фюрерът знае за нашите тревоги и нужди – пише един войник, – той винаги – сигурен

210
съм в това – ще се опита да помогне колкото може по-скоро.“ Дори скептик като гене-
713

рал Щрекер като че ли е трогнат. „Изгрява нова надежда – пише той – и известен опти-
мизъм за настоящето и близкото бъдеще.“ 714

Паулус, от друга страна, по това време е обезпокоен от нарастващия успех на съветс-

ката пропаганда. Седми отдел на щаба на Донския фронт, който отговаря за „оператив-
ната пропаганда“, последователно въздейства върху 44-а пехотна дивизия и 376-а пе-
хотна дивизия на генерал Едлер фон Даниелс, набелязани като формированията, върху
които трябва да съсредоточи усилията си.
Рано сутринта на 3 януари Паулус отива до австрийската 44-а пехотна дивизия „по
повод на „радиопредавания с пленници от 44-а пехотна дивизия“. Те са разказвали за
715

недостига на храна и боеприпаси и за големия брой убити и ранени. „Главнокомандва-

щият искаше хората да бъдат предупредени за последствията от участие в подобни пре-
давания – се казва в доклада на Шеста армия. – Всеки войник, който го направи, трябва
да знае, че името му ще стане известно и той ще бъде изправен пред военен съд.“ По
време на срещата на Паулус с дивизионния командир генерал Дебой започва нова „ма-
сирана атака с танкове“.
Още на следващата сутрин Паулус посещава румънския командващ в „зоната на Кре-
постта“, чиито войници са получили сериозни измръзвания заради липсата на дрехи,
„преди всичко ботуши, панталони и чорапи“. Нарастващият брой дезертьори довежда
Паулус до заключението: „Необходима е контрапропаганда срещу руските листовки,
отпечатани на румънски.“
Съставът на батальоните и ротите е толкова оредял, че названията им вече не означа-
ват нищо. От общо 150 000 войници, останали в „котела“, по-малко от една пета се сра-
жават на предната линия. В много роти са останали само десетина боеспособни мъже.
Затова все по-често се случва остатъците от военни части да бъдат сливани в бойни
групи. Оцелелите танкови гренадири от ротата на фелдфебел Валраве се оказват сме-
сени с „роти от Луфтвафе и казашки взводове“ и са изпратени да отбраняват позиция
716

близо до Карповка. Да попаднеш на такова място е лош късмет. Един поглед върху кар-
тата показва, че „носът“, в който е оформена крайната югозападна част на „котела“, ще
бъде първата цел на руснаците, когато решат да довършат Шеста армия.
В самото начало на годината настъпват няколко дни на сравнително меко, влажно
време. Руските войници мразят периодите на затопляне. „Не ми харесва времето в Ста-
линград – пише Барсов от морската пехота. – Често се променя, а от това винтовките
хващат ръжда. Когато стане по-топло, започва да вали сняг. Всичко става мокро. Вален-
ките подгизват, а ние нямаме много възможности да си сушим нещата.“ Той и друга-
717

рите му несъмнено са се ободрили на 5 януари, когато температурите падат до минус 35

градуса.
Съветските войски възприемат целенасочена тактика да се възползват от по-добрата
си зимна екипировка. „Руснаците започнаха с разузнаване с бой – пише един офицер за
свръзка от Луфтвафе. – Ако успееха да пробият линията, нито един от нашите хора не
беше в състояние да копае нови окопи за стрелба. Мъжете бяха физически твърде слаби
поради недостига на храна, а земята беше замръзнала и твърда като камък.“ Още много
718

ще умрат изоставени в откритата степ. На 6 януари Паулус изпраща съобщение до ге-

нерал Цайцлер: „Армията гладува и мръзне, няма боеприпаси и не може вече да пом-
ръдне танковете.“ На същия ден Хитлер награждава генерал Шмит с Рицарски кръст
719

на Железния кръст.

211
 Сега, когато съдбата на Шеста армия е сигурна, в щаба на Донския фронт при Завари-
кино са заведени съветски журналисти. Делегация от съветски писатели идва от столи-
цата на посещение в 173-а стрелкова дивизия, в която служат наборници от московския
Киевски район, включително много интелектуалци. „От командния пост на 65-а армия
писателите Александър Корнейчук и Ванда Василевская“ гледат как дивизията атакува
720

Казачий курган – татарска погребална могила на северозапад от „котела“.

Още преди опитът на Хот за деблокиране да се провали на р. Мишкова, Сталин посто-
янно пришпорва своите генерали да съставят планове за унищожаването на Шеста ар-
мия. На 19 декември сутринта той телефонира на Воронов, представителя на Ставката,
отговарящ за Операция „Малък Сатурн“, и му нарежда да се премести в щаба на Донс-
кия фронт. Воронов се установява близко до „резиденцията“ на Рокосовски в двете съ-
седни села Заварикино и Медведево, където квартирата или отделението на всеки гене-
рал се състои от „петстенна“ селска изба – дървена хижа, разделена със стена по сре-
дата. Щабни автомобили – американски джипове „Уилис“ със съветска маркировка – се
клатушкат напред-назад през замръзналите коловози с генералите, тръгнали на конт-
ролни обиколки, за да мобилизират усилията на подчинените им командири.
Воронов бързо сформира щаб за планиране, който да изследва възможностите. Той
държи, въпреки настояването на Сталин да получи резултатите за два дни, най-напред
сам да проучи терена. Посещението му в щаба на 57-а армия се случва в ясен ден. Той
наблюдава група транспортни „Юнкерси“, които се появяват в небето на около 2700
метра височина без конвой от изтребители. Руските противовъздушни батареи, групи-
рани в района, откриват огън със закъснение; съветските изтребители също пристигат
твърде късно, за да пресрещнат вражеските самолети. Не е свален нито един „Юнкерс“.
Воронов се разярява още повече, когато открива колко слаба е координацията между
наземните наблюдатели, зенитните батареи и изтребителните ескадрили. Подплашен от
него, генерал-майорът, който отговаря за противовъздушните операции, се хвърля в ра-
ботата с бясна енергия.
След връщането си в Заварикино Воронов отново преглежда числата. Въпреки силната
германска съпротива в началото на декември полковник И. В. Виноградов, началникът
на разузнаването на Донския фронт, не е ревизирал значително оценката си за броя на
войниците, заградени в „котела“. Сега го определя на 86 000, когато искат от него точни
данни. Това число ще бъде неудобна тема за разузнаването на Червената армия, особено
по-късно, когато дава повод за саркастични намеци на конкурентите от НКВД.
Първоначалният план за Операция „Обръч“ е най-после готов на 27 декември и изпра-
тен по самолет в Москва. На следващия ден Воронов получава нареждане да го прена-
пише. Сталин настоява първата фаза на атаката, съсредоточена срещу „носа“ на линията
Карповка–Мариновка на югозапад, да дойде от северозапад и да бъде координирана с
друга операция в отсрещния край на „котела“, така че фабричният район на Сталинград
и северните предградия да бъдат изолирани.
На съвещание на Държавния комитет по отбрана Сталин отбелязва, че въпросът за
съперничеството между командващия на Сталинградския фронт, Ерьоменко, и Роко-
совски, който командва Донския фронт, трябва да се реши преди започването на Опе-
рация „Обръч“. „Кой да отговаря за окончателното ликвидиране на врага?“ – пита той. 721

Някой назовава Рокосовски. Сталин пита Жуков какво мисли той.

„Ерьоменко ще се засегне много“ – отбелязва Жуков.

212
 „Не сме гимназистки – отвръща Сталин. – Ние сме болшевики и трябва да възлагаме
командването на достойни водачи.“ На Жуков е оставено задължението да предаде неп-
риятната новина на Ерьоменко.
Рокосовски, главнокомандващият, който ще отговаря за последния, смъртоносен удар
срещу Шеста армия, получава 47 дивизии, 5610 полеви оръдия и тежки минохвъргачки
и 169 танка. Тази сила от 218 000 души има поддръжката на 300 самолета. Сталин обаче
отново започва да става нетърпелив, докато планира удар срещу унгарската Втора ар-
мия. Ядосва се, когато му съобщават, че заради транспортни затруднения се е забавило
доставянето на подкрепления, провизии и боеприпаси. Воронов иска и повторно отла-
гане от четири дни. Сталин реагира с горчив сарказъм. „Ще се мотаете тук, докато гер-
манците вземат в плен и вас, и Рокосовски!“ С голяма неохота той се съгласява на нова
722

дата – 10 януари.
Германските офицери извън „котела“ от известно време се питат какво ще се случи
нататък. Генерал Фибиг, командирът на VIII въздушен корпус, се чуди след разговор с
Рихтхофен: „Защо руснаците не смачкат „котела“ като узрял плод?“ Червеноармейс-
723

ките офицери на Донския фронт също са изненадани от забавянето и се питат колко

дълго ще трябва да чакат заповедите за атака. Воронов обаче е получил ново обаждане
от Москва с нареждането да бъде приготвен ултиматум до Шеста армия.
През тази първа седмица на януари 1943 г. Воронов пише първоначален вариант на
документа, адресиран лично до Паулус. Налагат се постоянни разговори с Москва, за да
може Сталин да внася поправки. Когато най-после текстът е одобрен, той е преведен в
щаба на Донския фронт от „германски антифашисти от групата, оглавявана от Валтер
Улбрихт“. Междувременно представители на НКВД и полковник Виноградов от ра-
724

зузнаването на Червената армия, проявявайки обичайното съперничество, са започнали

да търсят подходящи офицери, които да изпълнят ролята на парламентьори. Най-накрая
постигат компромис. Късно следобед на 7 януари изборът им се спира на майор Алек-
сандър Михайлович Смислов от военното разузнаване и капитан Николай Дмитриевич
Дятленко от НКВД, които да отидат заедно. По време на разговора с Дятленко Виног-
радов изведнъж го пита: „Вие хохол ли сте?“ Хохол е обидна дума за украинец по името
на традиционната прическа, с която руснаците често се подиграват.
„Не, другарю полковник – отговаря сдържано Дятленко. – Украинец съм.“
„Значи сте досущ като руснак – засмива се Виноградов. – Браво. Вие сте подходящ
представител на Червената армия, който да се срещне с фашистите.“
След това Смислов и Дятленко са инструктирани от началника на щаба генерал Мали-
нин и лично от Воронов. От начина, по който двамата генерали постоянно питат прате-
ниците дали разбират напълно инструкциите от Москва, човек остава с чувството, че
иззад тях е надничал Сталин. Всъщност никой няма ясна представа какви правила и
ритуали трябва да следва един парламентьор. Дятленко признава, че единствените му
знания са от пиесата на Соловьов „Фелдмаршал Кутузов“.
„И така, момчета – казва Воронов, – ще изпълните ли мисията си?“
„Ще я изпълним, другарю генерал-полковник!“ – изпяват двамата в един глас.
След това Малинин нарежда на главния квартирмайстер на фронта да издокара два-
мата офицери в най-красивите униформи, с които разполага. Трябва да впечатлят гер-
манците. Квартирмайстерът обещава да ги „облече като младоженци“ и намига „като
магьосник“ на двамата пратеници. С подкрепата на Воронов той привиква за оглед в
своя отдел всички генералски помощници на фронта. Нарежда на всички да се съблекат,

213
за да могат Дятленко и Смислов да пробват техните униформи и обувки. Двамата пар-
ламентьори скоро се озовават в един щабен „Уилис“ заедно с полковник Виноградов.
Казват им, че ще пътуват до гара Котлубан в сектора на 24-а армия.
Руските войски в района са получили заповед да прекратят огъня, когато започне да
се стъмва. След това през цялата нощ високоговорителите на Червената армия непрес-
танно излъчват послание, подготвено от антифашистите на Улбрихт, с което съобщават
на германците да очакват парламентьори. До разсъмване на следващия ден, 8 януари,
стрелбата е спряла. Към Смислов и Дятленко е придаден висок ефрейтор, снабден с бяло
знаме и тромпет с три ноти. „Покритата със сняг равнина е необичайно тиха“, когато
тримата се отправят към най-предните окопи. Ефрейторът надува тръбата със сигнал:
„Внимание! Внимание! Слушайте всички!“ Напредват още стотина метра и тогава ня-
кой открива огън. Тримата мъже, заставени да потърсят укритие, се снишават зад нисък
насип, издигнат в снега от руски разузнавателни групи за нощно наблюдение. „Младо-
женските“ униформи скоро загубват спретнатия си вид; при това не предпазват добре
от силния студ.
Когато стрелбата замира, Смислов и Дятленко се изправят и предпазливо продължават
напред. Ефрейторът също се изправя, като развява знамето и надува тръбата. Герман-
ците отново откриват огън, но без да стрелят директно срещу пратениците. Ясно е, че
искат да принудят парламентьорите да се оттеглят. След още няколко опита вбесеният
Виноградов изпраща напред съобщение, за да отмени тази опасна разновидност на иг-
рата „тръгни – спри“.40
Смислов и Дятленко се връщат в щаба да докладват, засрамени от провала на своята
мисия. „Защо сте увесили носове, другари? – пита Воронов. – Ситуацията е такава, че
не ние трябва да ги молим да приемат нашите предложения, а обратното. Затова ще
постреляме още малко срещу тях и те сами ще дойдат да ни молят.“ През тази нощ над
германските позиции прелитат руски самолети и пускат листовки, на които е напечатан
ултиматумът до Паулус и послание, адресирано до „Deutsche Offiziere, Unteroffiziere und
Mannschaften!“, и двете подписани от Воронов и Рокосовски. За да подчертаят сериоз-
ността на посланието, те „подкрепят думите си с бомби“. Радиостанциите на Червената
армия също предават текста, прочетен от Ерих Вайнерт, на честотите, които най-много
се използват от германците, и няколко германски радисти потвърждават, че са го полу-
чили. Почти сигурно е, че листовките са прочетени. Един капитан от 305-а пехотна ди-
визия, след като попада в плен, признава, че както войниците, така и офицерите са чели
тайно руските листовки въпреки предвидените наказания, „защото забраненият плод е
сладък“. Понякога показват листовка на руски на някой доверен „хиви“ и го молят да я
преведе. „Всички знаеха за ултиматума“, казва той. 725

Смислов и Дятленко са спали само два часа във фронтовия щаб, когато ги събуждат.
Часът е около полунощ. Докато облекат старите си униформи (адютантите веднага са
поискали да им върнат техните), отвън вече ги чака щабен автомобил. Когато стигат до
разузнавателния отдел, откриват, че полковник Виноградов е бил повишен в генерал-
майор и че те самите са наградени с орден „Червена звезда“. Виноградов, след шегови-
тата забележка, че са го повишили „за всички панталони, които е износил по време на
своята служба“ , добавя, че Смислов и Дятленко ще получат и още по-важен медал, ако
726

успеят да изпълнят мисията си при втория опит.

40
Паулус по-късно твърди, че никога не е издавал заповед да се открива огън срещу руски парламентьорски флаг, но е
напълно възможно Шмит да го е направил.

214
 Казват на двамата парламентьори да се качат в щабната кола заедно с Виноградов и
офицера, назначен да го замества като началник на разузнаването. Докато пътуват пак
през нощта, двамата наскоро произведени генерали пеят песни и „един през друг си
разказват генералски вицове“. (Макар и в почтителното описание на Дятленко да не се
казва, че са били пияни, те със сигурност са се почерпили по случай повишението си.)
Ритъмът на песните редовно се накъсва, докато щабният автомобил с клатушкане ми-
нава през огромните дупки по замръзналите черни пътища. Пътуват дълго, като заоби-
калят южната страна на „котела“, преминават Дон в западна посока и после го прекося-
ват пак при Калач на път към сектора, контролиран от 21-ва армия. Малко преди раз-
съмване стигат до щаба на 96-а стрелкова дивизия, на няколко километра западно от
Мариновка.
Подобно на осъдени затворници, Смислов и Дятленко получават закуска с допълни-
телна „наркомска дажба“. Виноградов отклонява предложението за втора порция и
казва на двамата да се приготвят. В този момент те внезапно се сещат, че са предали
бялото знаме на интенданта в щаба на фронта. Налага се да направят ново от един от
чаршафите на дивизионния командир, грубо закрепен за акациев клон.
Щабната кола ги закарва до фронтовата линия и паркира в една балка, откъдето гру-
пата продължава напред пеша. Към Смислов и Дятленко се присъединява възрастен
прапоршчик с тръба, който им се представя: „Командир на музикалния взвод Сидеров.“
Появява се и един лейтенант, който предлага да ги придружи през минните полета –
„защото животът ми не струва толкова много като вашите“, обяснява той.
Непосредствено зад предните окопи тримата парламентьори обличат камуфлажни
костюми, след което тръгват през бялата шир, която се губи в гъста мъгла. Пред тях има
двайсет и няколко купчини сняг, които се оказват замръзнали тела. Генерал Виноградов
и другите двама генерали се качват на един изгорял руски танк, за да наблюдават как
вървят нещата. Сидеров надува тръбата. Сигналът „Внимание! Внимание!“ прозвучава
в ушите на Дятленко по-скоро като „Вечерна проверка“.
Докато се приближават към германските линии, виждат фигури, които се движат. Като
че ли укрепяват огневите позиции и траншеите най-отпред. Сидеров развява знамето и
пак настоятелно надува тръбата. „Какво искате?“ – провиква се един унтерофицер.
„Ние сме парламентьори от командващия на Червената армия – провиква се Дятленко
на немски. – Молим да ни приемете съгласно международното право.“
„Елате тогава“ – отговаря другият. Подават се още няколко глави и към тях се насочват
дула на оръжия. Дятленко отказва да пристъпи напред, докато не дойдат офицерите.
Налага се дълго да чакат, което изнервя и двете страни. Накрая унтерофицерът се отп-
равя назад към тила, за да доведе ротния командир. Веднага щом се отдалечава, герман-
ските войници се изправят и започват да подхвърлят закачки. „Rus! Komm, komm!“ –
подвикват те. Един войник, нисък мъж, увит в множество дрипи, се покачва на бруст-
вера на окопа и започва да се прави на шут. Посочва към себе си с жест, пародиращ
оперно изпълнение. „Ich bin Offizier“ – изпява той.
„Виждам те какъв офицер си“ – отвръща Дятленко и германските войници започват да
се смеят. Другарите на шегаджията го хващат за глезените и го издърпват обратно в
окопа. Смислов и Сидеров също се смеят.
Най-после унтерофицерът се връща, придружаван от трима офицери. Най-старшият от
тях пита учтиво руснаците какво искат. Дятленко обяснява и пита дали ще ги приемат
според международната конвенция, като им дадат гаранции за тяхната сигурност.

215
Следва сложно обсъждане на подробностите – дали трябва да свалят камуфлажните кос-
тюми и да се оставят да им завържат очите, – преди да ги пуснат да продължат. След
като офицерите от двете страни си разменят поздрави, Смислов показва завития в му-
шама пакет, адресиран до генерал-полковник Паулус. Германските офицери шеп-
нешком обсъждат припряно нещо помежду си. След това старшият лейтенант дава съг-
ласието си да заведе съветските представители при полковия командир. Черните прев-
ръзки за очи, които са получили на предния ден от интенданта, са му били предадени
заедно с бялото знаме, така че се налага да импровизират с носни кърпи и колани.
Всичко, което Сидеров може да предложи, е блузата от камуфлажния си костюм, и ко-
гато я завързват около главата му, германските войници, които гледат от входа на блин-
дажа си, избухват в смях. „Бедуин! Бедуин!“ – викат те.
Старши лейтенантът повежда Дятленко за ръка. След няколко крачки той го запитва
„с усмивка в гласа“ какво пише в посланието до Паулус. „Че трябва да се предадем ли?“
„Не ми е наредено да знам“ – отговаря Дятленко с формулата, използвана в царската
армия. После двамата сменят темата.
„Кажете ми, моля – казва лейтенантът, – вярно ли е, че в Платоновски има германски
писател на име Вили Бредел? Той излиза с обръщения към войниците ми по радиото от
десет дни или може би две седмици. Призовава ги да се предадат и се кълне, че животът
им ще бъде пощаден. Разбира се, моите войници само му се смеят. Но тук ли е той на-
истина? От акцента му беше ясно, че е от Хамбург. Самият той ли беше това или запис
на гласа му?“
Дятленко се бави с отговора. Бредел наистина е един от германците, работещи за не-
говия отдел, и двамата са в добри отношения. Само че ако направи някакъв намек, лей-
тенантът веднага ще разбере каква е неговата „истинска работа“. В този момент се
случва нещо непредвидено, което отвлича вниманието им. Ледът, по който вървят, е
изровен от артилерийски огън и в същото време излъскан от стъпките на увити в пар-
цали крака. Дятленко пада, повличайки долу и лейтенанта. Смислов, който чува шума
от произшествието, надава тревожен вик. Дятленко го успокоява и се извинява на лей-
тенанта. Той не се бои, че ще им погодят номер. „Хиляди военнопленници вече бяха
минали през ръцете ми – пише той по-късно. – Затова познавах достатъчно добре пси-
хологията им и знаех, че тези хора няма да ми навредят.“
Германските войници, които идват да вдигнат двамата паднали мъже, също се подх-
лъзват на свой ред и се просват един връз друг. Сцената напомня на Дятленко на една
украинска детска игра, наречена: „Купчината е малка: да дойде един отгоре.“
Когато тръгва пак напред с вързани очи, лейтенантът продължава да го разпитва и се
връща на въпроса за Бредел. Дятленко не е напълно откровен. Той казва, че името на
писателя му е познато и че дори е чел някои от книгите му. Накрая лейтенантът го пре-
дупреждава, че наближават някакви стъпала.
Когато превръзките са свалени от очите им, тримата парламентьори виждат, че се на-
мират в добре построен блиндаж, облицован с дървени трупи. Дятленко забелязва два
чувала с развалено сиво зърно, което германците се опитват да изсушат. „Така ви се
пада, гадове – казва си той. – Изгорихте сталинградския елеватор за зърно, а сега се на-
лага да копаете в снега за храна.“ Той забелязва също, че цветните картички и хартие-
ната коледна украса още стоят.
Влиза германски старши офицер и пита коя инстанция стои зад тяхната мисия. „Став-
ката на командването на Червената армия“ – отговаря Дятленко. След това старшият

216
офицер излиза от бункера, вероятно за да се обади по телефона. В отсъствието на пол-
ковника германските офицери и Дятленко разговарят за коледните празненства. После
става дума за пистолети и германците изказват възхищението си от оръжието на
Дятленко – „Токарев“. Той бързо го предава, когато руските парламентьори разбират,
за тяхно голямо смущение, че според международната спогодба е трябвало да дойдат
без личното си оръжие.
За да поддържа тази твърде приятелска атмосфера, Сидеров отваря пакет цигари
„Лукс“ – „генералски цигари“, както ги нарича Дятленко, – които са им били дадени
специално за да впечатлят германските офицери. „Сидеров с голямо достойнство пред-
ложи пакета на германците, като че ли винаги беше пушил най-висококачествен тютюн,
а не махорка.“ Той се обръща към Дятленко с молба да каже, че това е неговата трета
война: сражавал се е в „Империалистическата война, Гражданската война и сега Вели-
ката отечествена война“. Дятленко очаква той да добави „срещу германските фашистки
нашественици“, но всъщност Сидеров се усмихва и казва: „И през всичките тези три
войни никога не съм имал шанса да разговарям толкова мирно с врага.“ Германските
офицери се съгласяват и казват, че това малко събрание се състои от най-миролюбивите
хора на целия фронт. След това разговорът, общо взето, замира. В последвалата тишина
се чува интензивен огън. Ужас обзема руснаците. Един от германците изтичва навън от
блиндажа да разбере какво става. Връща се с обвинителните думи: „Вашите бяха.“ За
щастие, обстрелът скоро е прекратен. (Парламентьорите по-късно научават, че руските
зенитни батареи не са успели да устоят на изкушението, когато в небето над тях се по-
явили германски транспортни самолети.)
Докато чакат връщането на полковника, минава дълго време и напрежението се по-
качва. Когато идва обаче, то не е за да съобщи, както са очаквали, че от щаба на Шеста
армия са изпратили автомобил да ги вземе. На лицето на офицера по думите на
Дятленко има „съвсем различен израз – като на бито куче“. Младшите офицери, които
се досещат какво е станало, стават на крака, „като че ли всеки момент ще бъде произне-
сена присъда над всички тях“.
„Имам заповед – заявява полковникът на руснаците – да не ви водя никъде, да не ви
придружавам, нито да приемам нещо от вас, а само да завържа пак очите ви, да ви пре-
веда по пътя обратно, да ви върна пистолетите и да гарантирам безопасността ви.“
Дятленко изразява протеста си най-многословно. Макар и това да е в разрез с неговите
инструкции, той предлага да предаде увития в мушама пакет на специално упълномо-
щен офицер срещу разписка.
„Заповядано ми е да не приемам нищо от вас“ – отговаря германският полковник.
„Молим ви тогава да напишете на пакета, че вие, в съгласие със заповедите, получени
от висшето командване, отказвате да вземете писмото, адресирано до командващия на
вашата армия.“ Полковникът обаче отказва дори да докосне пакета. За Смислов и
Дятленко не остава друго, освен да разрешат отново да им завържат очите и да ги изп-
роводят обратно. Същият старши лейтенант придружава Дятленко на връщане.
„На колко години сте?“ – прошепва Дятленко, след като потеглят.
„На двайсет и четири“ – отговаря той. Разликата във възрастта им е само няколко го-
дини.
„Тази война между нашите народи е трагична грешка – казва Дятленко след кратка
пауза. – Тя ще свърши рано или късно и на този ден ще бъде приятно да се срещнем,
нали?“

217
 „В моето сърце няма място за илюзии – казва германският лейтенант, – защото преди
да мине и месец, и двамата с вас ще бъдем мъртви.“
„Нима германците наистина си мислят, че Русия ще ви остави да прекарате мирно зи-
мата в топлите си блиндажи?“ – пита Дятленко.
„Не, можехме да предположим въз основа на опита от миналата зима, че ще предпри-
емете офанзива. Никой обаче не очакваше да бъде в такъв мащаб и по такъв начин.“
„По-рано ми казахте, че войниците ви само се смеят на призивите на Вили Бредел.“
Подтикван от професионално любопитство, Дятленко не може да се сдържи и пренеб-
регва инструкциите да избягва важни теми. „Не е ли прав той обаче, когато говори за
безнадеждното ви положение? Не са ли сериозни призивите му?“
„Всичко, което той казва, е вярно – отговаря лейтенантът. – Не забравяйте обаче едно.
Когато се води война между два светогледа, е невъзможно да убедите вражеските вой-
ници, като хвърляте думи през фронтовата линия.“
Когато стигат до окопите, германците развързват очите на тримата руски офицери.
Връщат им пистолетите и зимната маскировка. Офицерите от двете групи застават лице
в лице и отдават чест, след това руснаците под знамето на Сидеров се връщат „през
бялата тишина“ при генерал Виноградов, който още чака край изгорелия танк.
Виноградов ги завежда до дерето. Дивизионният началник на разузнаването не губи
време. „Сидеров – казва той, – бързо ми начертайте карта на тяхната отбрана.“ Другите
двама парламентьори влизат след тях в блиндаж, вкопан в склона на дерето, и виждат
как „старецът, който е разговарял толкова миролюбиво с врага“, начертава идеално
точна карта на немските огневи позиции. „Не знам дали тази задача му беше възложена
от самото начало, или просто имаше такава дарба – пише Дятленко по-късно, – но стана
ясно, че е запомнил всичко.“ След това двамата със Смислов се връщат във фронтовия
щаб заедно с двамата генерали със същия „Уилис“, „уморени и тъжни“, защото мисията
им се е провалила и много хора ще загинат напразно.

218
 ПЕТА ЧАСТ.
ПОКОРЯВАНЕТО НА ШЕСТА АРМИЯ

20.
Въздушният мост
„Облакът от мъгла се стелеше ниско, стигаше почти до главите ни – пише Ханс Ди-
болд, лекар в 44-а пехотна дивизия. – В този облак виеше самотно двигателят на изгубен
транспортен самолет.“ 727

Терминът „въздушен мост“ се използва рядко в района на бойните действия. Идеята

за постоянна връзка над главите на руснаците е успокоение за творците на илюзии, на-
ведени над картите и схемите в Берлин и Растенбург. Хитлер има навика да отправя
внезапни искания за информация, затова всеки генерал и щабен офицер държи непре-
менно да разполага с числа и постоянно тормози командирите на летищата за най-но-
вите статистически данни и отчети за дейността. Тази натрапчива намеса отгоре само
влошава нещата. За да изпълнят решението на Хитлер да снабдява Шеста армия по въз-
духа, генералите от Луфтвафе в Германия са се изсилили, определяйки за задачата на-
пълно неподходящи самолети като тренировъчния „Ю-86“, само и само да докарат не-
обходимата бройка. Обмисля се дори използването на безмоторни самолети, докато ня-
кой не обръща внимание, че руските изтребители ще ги унищожават с лекота.
Командирите на авиобази в тила освен това внасят объркване, като изпращат самолети
„Юнкерс 52“, преди да са били приспособени за зимни операции, просто за да докажат,
че реагират бързо на призива на фюрера. Фактът, че по-голямата част от транспортните
самолети пристигат без предупреждение, довежда до хаос най-вече поради това, че няма
създадена оперативна група по въздушното снабдяване, която да контролира нещата. В
края на ноември тази отговорност е поета от генерал Фибиг и щаба на VIII въздушен
корпус и ситуацията значително се подобрява, макар че фундаменталните недостатъци,
заложени в проекта по принцип, го обричат на неуспех от самото начало.
Генерал фон Рихтхофен е предупредил, че в „котела“ ще има нужда от шест летища с
пълни размери, а не само от едно, а също и от наземен персонал, преминал съответното
обучение. Неговите опасения, че пистите ще бъдат недостатъчни, се потвърждават
скоро при лоши метеорологични условия. Най-добрият ден е бил 19 декември, когато
са се приземили 154 самолета с 289 тона, но подходящите дни за летене всъщност са
рядкост. Времето не е единственият проблем. Летището в Питомник привлича цялото
внимание на врага, така че заради поразените и катастрофирали самолети то често става
неизползваемо за кратки периоди. Техните изгорели метални корпуси се изтикват в
снега отстрани на пистата, като образуват „разхвърляно нашироко гробище за ма-
шини“. Приземяването нощем крие двойна опасност. Противовъздушните батареи в
728

Питомник трябва да поддържат почти невъзможен компромис. Налага се да използват

прожектори, за да откриват съветските бомбардировачи, но източникът на лъчите сам
става цел на руската артилерия.
Въздушните екипажи на Луфтвафе са подложени на силно напрежение. „Младите и
неопитни екипажи остават потресени“ от това, което виждат в Питомник, преди
729

219
всичко от окаяното състояние на ранените, които чакат отстрани край пистата за еваку-
ация, и от камарите замръзнали трупове, оставени там от полевата болница, защото зе-
мята е твърде замръзнала, за да ги погребат.
Макар и в Шеста армия да са благодарни за усилията на Луфтвафе, изострянето на
отношенията е неизбежно. Когато при отварянето на една пратка се оказва, че тя съ-
държа само майоран и пипер, квартирмайстерът на Шеста армия, полковник-лейтенант
Вернер фон Куновски, избухва: „Кой задник отговаря за тази пратка?“ Един присъст-
730

ващ офицер подхвърля на шега, че пиперът поне може да се използва в близък бой.
След съветската атака срещу Тацинская транспортната флотилия е намаляла значи-
телно, така че е останал много по-малък парк, от който да се подбират самолети в при-
емливо техническо състояние за изпълнение на задачите. Полетите от новата база за
„Ю-52“ в Салск, която е на около 330 км от Питомник, са почти на пределната далечина,
така че не могат да се използват самолети, чиито износени двигатели горят масло. Като
отчаяна мярка германците прибягват до някои от най-големите четиримоторни само-
лети на Луфтвафе – „Фоке-Вулф 200 Кондор“, който може да носи до 6 тона, и „Юнкерс
290“, който може да поеме до 10 тона товар, – но те са уязвими и не толкова надеждни
като стария тримоторен „Танте Ю“. След като Салск също се оказва под заплаха в сре-
дата на януари, налага се да преместят останалите „Ю-52“ на северозапад в Зверево,
северно от Шахти. Това ново летище се състои от покрита със сняг писта върху открита
земеделска земя. Няма жилищни постройки, така че наземният персонал, ръководният
щаб и пилотите живеят в иглута и палатки.
Заледяването става все по-голям проблем във въздуха, а на земята двигателите се за-
палват все по-трудно и по-трудно. Заради обилните снеговалежи базите често спират да
работят, тъй като всеки самолет трябва да бъде освобождаван от преспите. В Зверево
няма много средства за противовъздушна защита и на 18 януари съветски изтребители
и бомбардировачи, които налитат в продължение на целия ден на осем вълни, успяват
да унищожат още петдесет „Ю-52“ на земята. Това е една от малкото наистина ефек-
тивни операции на червеноармейската авиация, чиито пилоти още не са достатъчно уве-
рени.
Рихтхофен и Фибиг още от самото начало са смятали, че нямат друг избор, освен да се
постараят да изпълнят максимално добре неосъществимата си задача. Не очакват да по-
лучат особено разбиране от висшето командване. „Доверието ми в нашето ръководство
бързо спадна под нулата“ – казва Рихтхофен на началник-щаба на Луфтвафе генерал
Йешонек на 12 декември. Седмица по-късно, научавайки как Гьоринг е казал на Хит-
731

лер, че ситуацията със снабдяването при Сталинград „не е толкова лоша“, той написва
в дневника си: „Като изключим факта, че един кратък престой в „котела“ би се отразил
добре на фигурата му, мога само да предполагам, че или не чете моите доклади, или не
им вярва.“
Докато Гьоринг не прави нищо, за да ограничи апетита си, генерал Цайцлер в жест на
солидарност с гладуващите войски в Сталинград намалява собствения си порцион, като
го изравнява с техния. Според Алберт Шпеер той отслабва с 12 килограма за две сед-
мици. Хитлер, информиран за тази диета от Мартин Борман, нарежда на Цайцлер да се
върне към нормалното хранене. Като отстъпка фюрерът забранява шампанското и ко-
няка в щаба си „в чест на героите от Сталинград“.
732

Огромното мнозинство от гражданите в Германия нямат почти никаква представа

колко близо е Шеста армия до окончателното поражение. „Надявам се, че скоро ще про-

220
биете обкръжението – пише една млада жена до войника, с когото води кореспонден-
ция, в средата на януари – и когато това стане, веднага ще ви дадат отпуск.“ Дори ръ-
733

ководителят на Нацистката партия в Билефелд пише до генерал Едлер фон Даниелс в

средата на януари, за да го поздрави за раждането на детето му и за Рицарския кръст и
повишението, и казва, че няма търпение да го види „много скоро отново сред нас“.734

Тази атмосфера на нереалност витае сред повечето висши правителствени кръгове в

Берлин. Шпеер, сериозно обезпокоен от ситуацията в Сталинград, отива на представле-
ние на „Вълшебната флейта“ в операта заедно със съпругата си, „която подобно на
всички други все още не подозираше нищо лошо“. „Но докато седяхме в ложата, в
735

онези кресла с мека тапицерия сред празнично пременената публика, всичко, за което
можех да мисля, беше как същото множество се е тълпяло в Парижката опера, когато
Наполеон е отстъпвал в Русия, и как нашите войници сега понасят подобни страдания.“
Той побягва към своето министерство, търсейки разтуха в работата, и се опитва да по-
тисне „ужасното чувство на вина“ по отношение на брат си – редник в Шеста армия в
Сталинград.
Родителите на Шпеер неотдавна са му се обадили в паника. Току-що са научили, че
най-младият им син, Ернст, лежи в „примитивна полева болница“ в някаква конюшня
„само с частичен покрив и без стени“, страдащ от жълтеница с висока температура,
отекли крака и болки в бъбреците. Майката на Шпеер хлипа по телефона: „Не можете
да постъпвате така с него.“ А баща му казва: „Не е възможно ти, точно ти от всички
хора, да не можеш да направиш нещо, за да го измъкнеш.“ Чувството на безпомощност
и вина у Шпеер се засилва от факта, че предишната година, следвайки заповедта на
Хитлер, че висшите държавни служители не бива да използват влиянието си да хода-
тайстват за роднини, той е залъгал брат си с обещание да уреди прехвърлянето му във
Франция, след като кампанията свърши. Сега Ернст в последното си писмо от Сталин-
град пише, че не издържа да гледа как другите пациенти умират в полевата болница.
Той се е върнал при другарите си на фронта въпреки гротескно подутите си крайници и
окаяната си слабост.
В самия „котел“, където Шеста армия очаква последната руска офанзива, плъзват из-
мислици не само за приближаването на танков корпус от СС, който Хитлер е обещал за
средата на февруари, но дори за някаква дивизия, която щяла да бъде докарана по въз-
духа в „котела“, за да подсили отбраната.
Някои слухове са загубили всякаква връзка с реалността. Зли езици разправят, че Чет-
върта танкова армия е стигнала на двайсетина километра от техните позиции, но тогава
Паулус бил казал на Хот да не продължава по-нататък. Някои войници по-късно даже
си внушават, че Паулус ги е предал, изпълнявайки тайно споразумение с руснаците.
Според руга версия „руснаците са издали заповед всеки, който застреля [пленен] гер-
мански пилот, да бъде сурово наказан, защото те са необходими за прекарването на
транспортни самолети в дълбокия тил – толкова голям е недостигът на съветски еки-
пажи“.736

Слуховете са нещо естествено в тези странни общности, независимо дали става дума
за лагерите около летищата или землянките в деретата из степта, скупчени наблизо по-
добно на първобитно селище. Ако намерят някакви дърва, които да изгорят в малките
печки, от бункерите се издига дим през коминчетата, направени от снадени кутии от
консерви. Дъсчени настилки, маси, дори леглата на умрелите се нацепват за горивен
материал. Единственият заместител на истинската топлина е спареният въздух от тела,

221
натъпкани под брезента, но и там мъжете не спират да треперят. Ползата от относител-
ната топлина не е кой знае каква, освен че действа ободряващо на въшките, които им
причиняват непоносим сърбеж. Войниците спят често по двама на легло, завити презг-
лава с одеяло, в жалък опит да се стоплят взаимно. Популацията от гризачи нараства
бързо благодарение на менюто от мъртви коне и хора. Навън в степта мишките започват
настървено да търсят храна. Един войник съобщава, че мишки са изяли „два от измръз-
налите пръсти на краката му“, докато спял. 737

Когато пристига шейната с храна, теглена от изпосталяло пони, се появяват тромавите,

вдървени фигури на хора, излезли да чуят последните слухове. Нямат гориво, с което
да разтопят сняг, за да се измият или избръснат. Изпитите им восъчнобледи лица изг-
леждат окаяно, с бради, чорлави заради липсата на калций. Вратовете им са тънки и
мършави като на старци. Телата им гъмжат от въшки. Банята и чистото бельо са също
толкова далечна мечта като нормалното ядене. Дажбата от хляб е намаляла вече до по-
малко от 200 грама на ден, а често е по-близко до 100 грама. Конското месо, което до-
бавят във „водната супа“, идва от местни запаси. Студът запазва труповете, но темпера-
турата е толкова ниска, че месото не може да се реже с нож. Само сапьорският трион
върши работа.
Комбинацията от студ и глад означава, че когато не са на пост, войниците просто ле-
жат в землянките, за да пестят енергия. Блиндажът е убежище, което им е почти непо-
носимо да напуснат. Умът им често блуждае, защото изстиналата кръв забавя както фи-
зическата, така и умствената дейност. По-рано книгите са се предавали от ръка на ръка,
докато се разпаднат или се загубят в калта или снега, но вече почти никой няма енергия
да чете. По подобна причина офицерите от Луфтвафе, които отговарят за летището край
Питомник, са изоставили шаха и предпочитат да играят скат, защото всеки опит да се
концентрират е извън силите им. В много случаи обаче липсата на храна води не до
апатия, а до безумни халюцинации, като при древните мистици, които от недохранване
започвали да чуват гласове.
Невъзможно е да се направи оценка колко самоубийства или смъртни случаи са резул-
тат от боен стрес. В други армии, както вече споменахме, нивото им нараства драстично,
когато войниците са в обсадно положение, а никоя друга армия не е толкова плътно
обкръжена като Шеста армия при Сталинград. Мъжете бълнуват трескаво в леглата си,
някои вият. Много от тях изпадат в налудничави пристъпи на активност и се налага да
бъдат озаптявани, понякога дори повалени в безсъзнание от другарите си. Някои вой-
ници се боят от нервните кризи и лудостта на другите, като че ли са заразни. Най-голяма
е тревогата обаче, когато ноздрите на някой болен се разширяват, устните му почерня-
ват, а бялото на очите се оцветява в розово. Страхът от тифа изглежда причудливо ата-
вистичен – почти като от чума през Средновековието.
Чувството за приближаваща смърт понякога особено изостря съзнанието им какво
предстои да изгубят. Корави мъже отчаяно бленуват за образите от дома и плачат мъл-
чаливо при мисълта, че може никога повече да не видят съпругата или децата си. Онези,
които са склонни към размисъл, се отдават на спомени или изучават света около себе
си, особено своите другари, с нов интерес. У някои даже са останали достатъчно емо-
ции, за да почувстват жал към гладуващите коне, които отчаяно дъвчат парчета дърво.
През първата седмица или десетдневие от януари, преди започването на съветската
офанзива, в писмата си до дома мъжете се опитват да не разкриват докрай в колко ока-
яно положение се намират. „Получих четвърт литър водка и тринайсет цигари за Нова
година, но вече нямам друга храна освен парче хляб – пише войник на име Вили до

222
родителите си в писмо, което така и не стига до тях. – Никога не съм чувствал липсата
ви по-силно от днес, когато пяхме „Wolgalied“. Тук се намирам в клетка – не от злато, а
от руско обкръжение.“ Много войници прикриват истината в още по-голяма степен.
738

„Можем да се надяваме единствено на това, че скоро ще се запролети – пише до близ-

ките си войник на име Зепел. – Времето още е лошо, но важното е да си здрав и да имаш
добра печка. Коледните празници минаха добре.“ Други обаче не се опитват да скрият
739

чувствата си: „Единственото, което ми остава, е да мисля за вас тримата“ – пише един
войник на съпругата и децата си. 740

В отчаяното си желание да се измъкнат някои се замислят за самонараняване. За онези,

които се решават на това, съществуват и други рискове освен екзекуцията. Дори да не
събудят подозрения, има опасност собствените им действия да доведат до смъртта им.
Една лека повърхностна рана не е достатъчна, за да заслужи евакуация от „котела“. Да
се простреляш в дясната ръка е твърде очевидно, а като се има предвид колко малко
войници са останали на фронта, раната трябва да е инвалидизираща, за да стане причина
за освобождаване от участие в бойните действия. След започването на последното съ-
ветско настъпление обаче дори „лека рана, възпрепятстваща движението, на практика
означава смърт“.741

От началото на януари все повече германски войници започват да се предават без съп-
ротива или дори да дезертират при врага. Дезертьорите обикновено са пехотинци от
тези на фронта, отчасти защото им се предоставят повече възможности. Има и случаи,
когато офицери и войници отказват да се евакуират, проявявайки храброст и почти ма-
ниакално чувство за дълг. Лейтенант Льобеке, командир на танкова рота в 16-а танкова
дивизия, е загубил ръка в сраженията, но остава в редовете на войската, без раната му
да бъде лекувана както трябва. Неговият дивизионен командир не успява да го убеди да
се оттегли за лечение. Накрая попада при генерал Щрекер.
„Искам разрешение да остана с хората си – заявява веднага Льобеке. – Не мога да ги
оставя сега, когато боевете са толкова отчаяни.“ Щрекер, вероятно по миризмата, раз-
742

бира, че чуканът от ръката на Льобеке се разлага. Налага се да даде заповед да го качат

на самолет, който да го закара от „котела“ до някоя от болниците в тила.
За онези, които наистина са негодни за служба, единствената надежда за евакуация в
полева болница е с шейна или линейка. Шофьорите на тези коли са вече признати за
„герои зад волана“ заради изключително високата смъртност. Всяко движещо се пре-
743

возно средство – а линейките са сред съвсем малкото, на които отпускат гориво – вед-
нага привлича руски наземен огън или въздушна атака.
Ранените и болните, които могат да ходят, сами си проправят път през снега, за да
стигнат до тила. Мнозина спират да си отдъхнат и не стават повече. Други успяват да
се доберат въпреки ужасяващите рани или измръзвания в напреднал стадий. „Един ден
някой почука на вратата на бункера – спомня си лейтенант от Луфтвафе, който е служил
край Питомник. – Отвън стоеше възрастен мъж, член на Организация „Тот“, участвал в
ремонт на пътища. И двете му ръце бяха толкова подути от измръзване, че нямаше да
може да ги използва никога повече.“ 744

Когато стигнат до главната болница край летището, това съвсем не е гаранция, че ще

ги евакуират или дори че ще получат лечение в големите палатки, които почти не пред-
пазват от студа. Раните и измръзванията са само малка част от работата на лекарите,
която заплашва да надхвърли предела на възможностите им. Има епидемия от жълте-
ница, дизентерия и всякакви други болести, които се изострят от недохранването, а

223
често и от обезводняване, понеже няма гориво за топене на снега. Освен това тук ране-
ните много по-лесно могат да станат жертва на съветско въздушно нападение, откол-
кото на фронта. „На всеки половин час руски самолет атакуваше летището – съобщава
по-късно един ефрейтор. – Много другари, които бяха на крачка от спасението, качени
в самолета и в очакване да излетят, загубиха живота си в последния момент.“745

Въздушната евакуация на ранените и болните е точно толкова непредвидима, колкото

и снабдителните полети. На три дати – 19 и 20 декември и 4 януари – са откарани над
1000 души във всеки от дните, но за периода от 23 ноември до 20 януари, включително
дните, в които е невъзможно да се лети, средният им брой е 417 души дневно.
Сериозността на раните не е определяща за това кой ще получи място в самолета. По-
ради недостатъчното място на борда подборът им е подчинен на друг безмилостен кри-
терий. „Само леко ранените, способни да се движат, имаха надежда да се измъкнат –
разказва един свързочен офицер. – В корпуса на „Хайнкел“ имаше място само за около
4 носилки, но можеха да се натъпчат близо 20 ранени, способни да ходят. Така че който
беше тежко ранен или лежащо болен, все едно беше мъртъв.“ Все пак и късметът се
746

намесва понякога. Използвайки служебното си положение, този офицер успява да качи

на самолета си един подофицер от пехотата, който е лежал три дни на летището със
заседнал в гърба куршум. „Така и не разбрах как този човек се беше добрал до лети-
щето.“ Същият офицер успява да качи на борда и друг подофицер, възрастен мъж с ви-
сока температура.
Омразните на войниците членове на полевата жандармерия, известни като „кучета на
верижка“ заради металния полумесец, който носят закачен на врата си, охраняват дос-
тъпа до пистата, като проверяват внимателно документите, за да са сигурни, че няма да
се промъкнат симуланти. Когато надеждата за избавление отслабва през януари, те все
по-често прибягват до картечните си пистолети, за да удържат напора на ранените и
симулантите.
Много повече ранени се побират в гигантските четиримоторни самолети „Фоке-Вулф
Кондор“; няколко такива се използват от втората седмица на януари. Те обаче са крайно
уязвими, ако се претоварят. Сержант от 9-а зенитна дивизия наблюдава как един „Кон-
дор“, на който току-що са били качени двама негови ранени другари, тромаво набира
скорост. Докато самолетът се издига рязко след излитането, за да набере височина, не-
говият безпомощен човешки товар вътре явно се е изсипал или отърколил назад, защото
изведнъж опашката му се обръща надолу. Под воя на двигателите носът се насочва
почти вертикално към небето, след което целият самолет пада на земята малко извън
границите на летището и избухва в пламъци с „оглушителен звук“. 747

Войниците в западния край на „котела“ по-нататък стават свидетели каква е съдбата

на транспортните самолети „Юнкерс“, знаейки много добре, че товарът им, който далеч
надхвърля нормата, се състои от ранени техни другари. Често тези самолети „не можеха
достатъчно бързо да наберат височина и попадаха под интензивен зенитен обстрел, така
че краят им беше ужасен. Няколко пъти наблюдавах от моя окоп тази апокалиптична
гибел и това много, много ме потискаше“. 748

Освен че откарват ранени, куриери и някои специалисти, самолетите все пак докарват
офицери и войници, които са излезли в отпуск точно преди „котелът“ да бъде плътно
обкръжен. Заради цензурата на новините в Германия много от тях нямат представа
какво се е случило в тяхно отсъствие, докато влакът им не пристигне в Харков. Адю-
тантът на Манщайн, Александър Щалберг, описва как неговият 21-годишен братовчед
по линия на съпругата му, Готфрид фон Бисмарк, пристига в щаба на Група армии „Дон“

224
в Новочеркаск на 2 януари, след като е прекарал коледния си отпуск у дома в Помера-
ния. Той е получил заповед да отлети за „котела“, за да се присъедини отново към 76-а
пехотна дивизия. Когато разбира за него, Манщайн го кани да вечеря на неговата маса,
където сътрапезниците разговарят свободно. Манщайн и Щалберг изказват силното си
възхищение към младежа, който, без да се оплаква, спазва потсдамската традиция на 9-
и пехотен полк, връщайки се към изгубената битка – не заради Хитлер, а от типично
пруска преданост към дълга. Самият Бисмарк обаче се изразява не толкова помпозно:
„Бях войник, бях получил заповед и бях длъжен да приема последствията.“ 749

Когато генерал Хубе се връща в „котела“ на 9 януари, в навечерието на съветската

офанзива, той казва на Паулус и Шмит, че Хитлер просто отказва да признае възмож-
ността за поражение при Сталинград. Не е пожелал да изслуша разказа му за условията
в „котела“ и вместо това се е опитал да го убеди, че е твърде възможно да бъде предп-
риет нов опит за вдигане на обсадата.
Някои от офицерите на Хубе са съкрушени, че точно той от всички хора като че ли се
е подлъгал от поредната демонстрация на хипнотичен оптимизъм, разиграна от Хит-
лер – „целебните слънчеви лъчи“41. „Бях дълбоко разочарован колко лесно се е поддал
този толкова храбър и почтен войник“ – пише началникът на разузнаването на Хубе,
принц Дона. Други обаче научават, че Хубе се е осмелил дори „да посъветва Хитлер
750

да се опита да сложи край на войната“ , и когато генералът загива в самолетна катаст-

751

рофа на следващата година, плъзват слухове, че Хитлер вероятно има пръст в това. В
известен смисъл и едните, и другите са прави. Когато Хубе се е явил в щаба на групата
армии, преди да отлети обратно за „котела“, Манщайн определено остава с впечатлени-
ето, че той се е хванал на поредното представление, с което Хитлер е демонстрирал
увереност. От друга страна, както пак той открива по-късно, Хубе е дръзнал да намекне
на Хитлер, че може би е по-добре да предаде върховното командване на сухопътните
войски на някой генерал, за да не пострада личният му престиж, ако Шеста армия бъде
загубена.
Хубе дотогава е бил един от любимите военачалници на фюрера, но неговото явно
убеждение, че Шеста армия е обречена, само потвърждава подозрението на Хитлер, че
всички генерали са заразени от песимизма. Паулус разбира това. Той стига до заключе-
нието, че само някой млад воин, удостоен с високи отличия, би могъл да въздейства
върху романтичните представи на Хитлер и следователно ще е в по-добра позиция да
го убеди да се вслуша в истината.
Паулус има очевиден кандидат за тази мисия в лицето на капитан Винрих Бер, чиято
черна униформа на танкист с Рицарски кръст има вероятност да произведе желания
ефект върху фюрера. При това Бер, който отговаря не само за обновяването на опера-
тивната карта, но и за фактите и числата в докладите, е един от най-добре осведомените
офицери в щаба на Шеста армия.
Бер е предупреден за мисията си толкова късно – на 12 януари сутринта, два дни след
началото на съветската офанзива, – че няма време да предложи на колегите си да вземе
писмата им. За по-сигурно той прибира в багажа си и дневника на Шеста армия, след
което се отправя бързо към Питомник. Пистата е вече под обстрела на тежки минохвър-
гачки и артилерия. Когато Бер се затичва към пълния с ранени „Хайнкел 111“, полевата
жандармерия, въоръжена с картечни пистолети, трябва да отблъсква стотици други, ко-
ито се опитват да прибягат или дори да пропълзят до самолета.

41
С този израз описват въздействието, което упражнявал Хитлер върху другите при лично общуване. – Б.пр.

225
 Полетът до Таганрог продължава час и половина. За изненада на Бер на юг край Азов-
ско море е дори още по-студено, отколкото при Сталинград. Очаква го щабна кола, ко-
ято го закарва до щаба на фелдмаршал фон Манщайн. Фелдмаршалът събира част от
офицерите си и казва на Бер да докладва за ситуацията. Бер описва всичко: глада; висо-
ката смъртност; изтощението на войниците; ранените, които лежат в снега, докато чакат
да ги евакуират, а кръвта им замръзва; плачевния недостиг на храна, гориво и боепри-
паси. Когато завършва, Манщайн му казва: „Опишете пред Хитлер абсолютно същото,
което описахте пред мен.“ Наредено е да бъде закаран със самолет до Растенбург на
752

следващата сутрин. Фюрерът го очаква.

Следващата сутрин е пак толкова студена, макар че яркото слънце създава лъжливо
впечатление за топлина. На летището офицерът от Луфтвафе, определен да пилотира
самолета с Бер до Източна Прусия, излиза навън да загрее моторите, без да си направи
труда да вземе ръкавиците си. Когато се връща в постройката, по ръцете му не е оста-
нала кожа от допира до замръзналия метал. Налага се да намерят нов пилот.
Рано вечерта Бер най-после стига до „Волфшанце“. В караулното помещение му взи-
мат колана и пистолета. Оттам го придружават до оперативната зала – същата, в която
18 месеца по-късно Щауфенберг ще внесе куфара си, пълен с експлозиви. Присъстват
между 20 и 25 старши офицери. Десет минути по-късно вратата се отваря и се появява
Хитлер. Той поздравява младия капитан:
„Хайл, хер хауптман!“
„Хайл, майн Фюрер!“ – отговаря Бер, заел сковано поза „мирно“ в черната си уни-
форма, с Рицарския кръст на врата. Бер вече знае от зет си Николаус фон Белов, който
е адютант на Хитлер от Луфтвафе, каква е тактиката на фюрера, когато някоя „Касан-
дра“ донесе лоши вести. Той винаги се опитва да контролира разговора, като налага
своята версия за събитията и обърква събеседника, който е информиран само за един-
единствен сектор от фронта, представяйки въздействаща картина на цялостната ситуа-
ция. И в този случай става съвсем същото.
След като излага плановете си за Операция „Дитрих“ – голяма контраатака с танкови
дивизии от СС, които да превърнат поражението в победа, – Хитлер казва на Бер: „Хер
хауптман, когато се върнете при генерал Паулус, кажете му това, а също и че с цялото
си сърце и надежда съм с него и неговата армия.“ Бер обаче, който е съвсем наясно, че
това е „номерът“ на Хитлер, знае, че не бива да допуска да му затворят устата.
„Майн Фюрер – отговаря той, – моят главнокомандващ ми заповяда да ви информирам
за ситуацията. Моля, разрешете ми да изложа своя доклад.“ Пред толкова много свиде-
тели Хитлер не може да откаже.
Бер започва да говори и за негова немалка изненада Хитлер не прави опит да го пре-
късне. Той не спестява на слушателите нито една подробност, включително нараства-
щия брой германски войници, които дезертират при руснаците. Фелдмаршал Кайтел,
неспособен да понесе подобна откровеност в присъствието на фюрера, се заканва с юм-
рук на Бер иззад гърба на Хитлер, опитвайки се да го накара да млъкне. Бер обаче про-
дължава невъзмутимо със своето описание на изтощената, гладуваща и измръзнала ар-
мия, изправена пред съкрушително вражеско превъзходство и без гориво или боепри-
паси, с които да отблъсне новата руска офанзива. Капитанът пази в главата си всички
данни за дневните доставки. Хитлер пита дали е сигурен в тази статистика и когато Бер
отговаря, че е, той се обръща към един старши офицер от Луфтвафе и иска обяснение
за разминаването с докладваните числа.

226
 „Майн Фюрер – отговаря генералът от Луфтвафе, – тук имам списък на изпратените
самолети и товари по дни.“
„Но, майн Фюрер – намесва се Бер, – за армията е важно не колко самолета са изпра-
тени, а какво получаваме реално. Ние не критикуваме Луфтвафе. Техните пилоти са
наистина герои, но ние сме получили само числата, които ви цитирах. Възможно е някои
роти да са задържали някой и друг контейнер, без да уведомят щаба, но това не е доста-
тъчно, за да има значение.“
Някои старши офицери се опитват да отклонят критиката на Бер с „идиотски въпроси“,
но Хитлер се показва изненадващо услужлив, вероятно защото иска да си даде вид, че
защитава интересите на Stalingradkämpfer 42 пред Генералния щаб. Когато обаче Бер
стига до ситуацията, пред която е изправена Шеста армия, Хитлер се връща към голя-
мата карта, набодена с флагчета, сякаш нищо не се е променило. Бер знае, че тези
флагчета, „същите както преди месеци“, сега представляват „дивизии, които са оста-
нали с по няколкостотин души“. Хитлер обаче за пореден път прибягва до своята идея
да обърне цялата ситуация с блестящ контраудар. Той дори заявява, че около Харков
вече се групира цяла танкова армия от СС, предназначена за удар срещу Сталинград.
Бер знае от фелдмаршал фон Манщайн, че за да бъдат докарани есесовските формиро-
вания на изток, ще са нужни още няколко седмици. „Тогава видях, че той е загубил
връзка с действителността. Живееше във фантастичен свят от карти и флагчета.“ За Бер,
който е бил ентусиазиран „млад германски офицер с националистически убеждения“,
това прозрение е шокиращо. „Това беше краят на всичките ми илюзии за Хитлер. Бях
убеден, че вече ще загубим тази война.“
Бер не е изпратен веднага обратно в „котела“, както е планирано. Той се среща отново
с Хитлер на следващия ден по обяд, заедно с фелдмаршал Милх, на когото е наредено
да стимулира усилията на Луфтвафе за облекчаване на положението при Сталинград.
По-късно Бер е повикан от генерал Шмунт, старши военен съветник на Хитлер, който
го разпитва продължително и подробно, макар и с приятелски маниер. Шмунт, който е
един от най-лоялните почитатели на Хитлер (и ще бъде убит 18 месеца по-късно от бом-
бата на Щауфенберг), скоро усеща, че младият капитан от танковите войски е загубил
вярата си. Бер го признава открито, когато му поставят този въпрос. Затова Шмунт ре-
шава, че не бива да го изпращат обратно при Паулус, за да не предава опасенията си на
другите. Бер ще се върне на брега на Черно море и ще работи в Мелитопол в състава на
новия „Специален щаб“, който ще бъде сформиран под ръководството на фелдмаршал
Милх, за да помогне на Сталинградската крепост да устои докрай.
В Растенбург генерал Щиф, а също и лейтенант-полковник Бернхард Кламрот, който
познава добре Бер отпреди войната, го отвеждат настрани и го питат – „по завоалиран
начин“ – дали би се присъединил към движение за отстраняване на Хитлер. Бер, който
753

току-що е прозрял истината за катастрофалното ръководство на Хитлер, смята, че не

може да промени толкова рязко позицията си. Кламрот проявява разбиране, но го пре-
дупреждава да бъде внимателен с Манщайн. „На масата той е голям противник на Хит-
лер, но това са просто приказки. Ако Хитлер му заповяда да се обърне наляво или на-
дясно, той ще направи точно каквото му е наредено.“
Критиката на Кламрот не е пресилена. Въпреки цялото неуважение, което демонст-
рира към фюрера в компанията на доверени подчинени, и номера с нацисткия поздрав
на неговия дакел, Манщайн не желае да рискува собственото си положение. В мемоа-
рите си той се позовава на аргумента за „удара в гърба“: един преврат щял да доведе до
42
Бойците от Сталинград. – Б.пр.

227
незабавно разпадане на фронта и хаос в Германия. Все пак той е част от класата на офи-
церите, чиято антиболшевишка ненавист се е родила в резултат от метежите и револю-
цията през 1918 г. Бер се вслушва в съвета на Кламрот и подхожда предпазливо в док-
лада си до Група армии „Дон“.
Страхът на Манщайн от Хитлер скоро се проявява. Откровените дискусии между соб-
ствените му офицери на тема отговорността за сталинградската катастрофа го изнервят
толкова, че той издава заповед до началника на своя щаб, че „дискусиите относно отго-
ворността за последните събития трябва да престанат“, защото „не могат с нищо да про-
менят обстоятелствата, а могат само да причинят вреда, като подкопаят доверието“. 754

На офицерите е строго забранено също и да обсъждат „причините за унищожението на

Шеста армия“ в личната си кореспонденция.
Фюрерът в този момент иска, независимо от изхода, героичен пример за германския
народ. На 15 януари той награждава Паулус с Дъбови листа към неговия Рицарски кръст
и обявява 178 други важни отличия за членове на Шеста армия. Много от получателите
все още не осъзнават колко двусмислени са тези почести.
Манщайн от друга страна, макар и да презира мотивите на Хитлер, знае, че и той са-
мият има нужда да удължи агонията на Шеста армия. Всеки пореден ден, през който тя
успява да задържи позициите си, му дава допълнително време да изтегли двете армии в
Кавказ до линия, която може да бъде отбранявана. Хитлер по своята извратена логика
би могъл да каже, че неговото решение да заповяда на Паулус да остане на място е било
правилно.
Безумието на събитията като че ли е станало леко заразително. Макс Плаколб, офицер
от Луфтвафе и началник на радистите от летището при Питомник, записва няколко
странни съобщения с проповеди от собственото им командване. На 9 януари, деня, в
който е обявен съветският ултиматум, Плаколб и още един член на неговия екип полу-
чават заповед да отлетят от „котела“. „Прощаването с онези, които оставаха, беше
трудно. Всички написаха писма до семействата си, които взехме с нас.“ Въпреки това,
755

подобно на всеки, които се измъква от сталинградския „котел“ по онова време, той има
чувството, че се ражда отново. „Така този 9 януари стана мой втори рожден ден.“ Онези,
които се спасяват, обаче неизбежно преживяват някаква форма на вина, характерна за
оцелелите. „Никога не чухме нищо повече за онези другари, които оставихме там.“
Всички, които имат възможност, поверяват последните си писма или дребни, но важни
притежания, на другарите, които са получили място на самолета. Батальонният коман-
дир пианист от 16-а танкова дивизия се е разболял, така че д-р Курт Ройбер го убеждава
да вземе със себе си „Мадоната от крепостта“. Ройбер успява да завърши и една пос-
ледна картина за съпругата си, защото заминаването на командващия офицер е отло-
жено заради лошото време. С картината заминава и последното му писмо до нея от Ста-
линград. Той не вижда смисъл да си затваря очите за реалността, пред която са изпра-
вени. „Не остава почти никаква земна надежда...“ 756

Войниците все още не са разбрали, че коледната поща, доставена на 22 декември, ве-

роятно е последната, която ще получат от външния свят. По-късно пристигат отделни
пратки, една идва дори на 18 януари, но редовната Luftpost на практика престава да
действа след 13 януари, когато казват на войниците, че имат последна възможност да
пишат на близките си у дома. В писмата си много от тях споменават, че имат време само
да „драснат два реда“. Както отбелязва един лекар в писмото до баща си, „настроени-
757

ята тук са много смесени. Някои го понасят твърде тежко, други – леко и спокойно. Това
е интересен случай за изследване на характера.“758

228
 Основният контраст като че ли е между онези, които пишат, за да впечатлят семейст-
вата си със символичната патриотична стойност на наближаващата си смърт, и онези,
които им пишат от любов. Последните, за разлика от пламенните националисти, обик-
новено започват писмата си колкото е възможно по-внимателно: „Това може би ще е
последното писмо от мен за дълго време.“ 759

Един от тях, майор фон Р., пише на съпругата си: „Ти винаги си моята първа и пос-
ледна мисъл. В никакъв случай не изоставям надеждата. Нещата обаче са толкова сери-
озни, че не се знае дали ще се видим пак. Нашите хора постигнаха невъзможното и про-
дължават да го правят. Не бива да им отстъпваме по храброст.“ 760

Думата „съдба“ е като че ли единствената, която присъства навсякъде. „Скъпи роди-

тели – пише един ефрейтор, – съдбата отсъди против нас. Ако получите вестта, че съм
паднал за Велика Германия, понесете го храбро. Като последен завет поверявам съпру-
гата и децата си на вашата любов.“ 761

Най-преданите към режима със самодоволство се концентрират много повече върху

честта на нацията и голямата борба, отколкото върху сбогуването със семейството. Те
пишат за „съдбовната битка на германската нация“, като се придържат към виждането,
че „нашите оръжия и нашето командване още са най-добрите в света“. Опитвайки се 762

да извлекат някакъв смисъл от нелепата трагедия, те се вкопчват в идеята, че бъдещите

поколения ще виждат в тях защитниците на Европа от азиатския болшевизъм. „Това е
героична борба, подобна на която светът никога не е преживявал в подобен студ – пише
един сержант. – Германските герои са гаранция за бъдещето на Германия.“ 763

Тези писма така и не са доставени. Капитан граф фон Зетвиц, началник на цензурата
при полевата поща на Четвърта танкова армия, е получил задачата да изследва писмата
от сталинградския „котел“, за да докладва за духа на войската и настроенията спрямо
режима. Въпреки че в докладите си той се старае всячески да избегне пораженските
нотки, изглежда, че Гьобелс е наредил тази последна партида от писма да бъде задър-
жана и в крайна сметка унищожена. Горните цитати са от извадка, която явно е била
копирана от Хайнц Шрьотер – младши офицер, по-рано придаден към пропагандната
рота на Шеста армия, на когото министерството на пропагандата е възложило да напише
епично описание на битката.43
Други писма са заловени по много различен начин. Генерал Воронов отбелязва, че на
1 януари „вечерта чухме, че над нашите позиции е бил свален германски самолет. Сред
останките му бяха открити около 1200 писма.“ 764

В щаба на Донския фронт отделът, ръководен от капитан Забащански и капитан

Дятленко, се заема с чувалите с писма, използвайки всеки преводач, който има на раз-
положение, както и всички германски „антифашисти“. Сред тях са и писма под формата
на дневник от генерал Едлер фон Даниелс до неговата съпруга. Според Воронов и
Дятленко последното писмо от 30 декември разкрива много информация за слабостите
в отбраната на 376-а пехотна дивизия на югозападния фланг, съвпадаща с онова, което
следователите на НКВД са успели да разберат от пленниците. 765

До последната съветска офанзива, започнала на 10 януари, основната грижа на Шеста

армия остава една и съща. „Враг № 1 е и винаги остава гладът!“ – пише един лекар. 766

„Скъпи родители, ако е възможно, пратете ми малко храна – обръща се жално към сво-
ите един ефрейтор. – Много се срамувам, че пиша това, но гладът е твърде силен.“ 767

43
Примерите, публикувани в анонимен сборник със заглавие „Последни писма от Сталинград“, които постигат мощно
емоционално въздействие при публикуването им през 1954 г., вече се смятат за фалшификация.

229
 Германските войници започват да поемат големи рискове, като се промъкват дръзко
на ничия земя, за да претърсват труповете на руските войници за коричка хляб или тор-
бичка сушен грах, който да сварят във вода. Най-голямата им надежда е да намерят за-
вита хартийка със сол, за която телата им мъчително копнеят.
Гладът наистина измъчва зле германските войници в „котела“, но други страдат много
повече. Руските военнопленници в лагерите при Воропоново и Гумрак, общо 3500
души, измират с все по-бързо темпо. Няколко германски офицери през януари са пот-
ресени от откритието, че тези затворници са доведени до канибализъм, и подават устни
рапорти. Когато руските войски стигат до лагерите в края на януари, съветските власти
768

заявяват, че от първоначалните 3500 души са останали живи само двайсет.

Руските войници – ако се съди по заснетото от операторите, които бързо са изпратени
на мястото да снимат за кинопрегледите – попадат на зрелище, не по-добро от това, ко-
ето се открива пред съюзническите войски в първите нацистки лагери на смъртта. Ерих
Вайнерт описва сцената при Гумрак: „В едно дере открихме голяма купчина трупове на
руски пленници, почти без дрехи, измършавели като скелети.“ Сцените, особено онези
769

от т.нар. Kriegsgefangen-Revier, заснети при Воропоново, вероятно са допринесли зна-

чително за ожесточаването на червеноармейците срещу победения враг.
Много от хилядите „хиви“, останали придадени към германски дивизии, също гладу-
ват. След като извършва аутопсия на един труп, Гиргензон казва на отговорния герман-
ски офицер, че този човек конкретно наистина е умрял от глад. Офицерът остава „на-
пълно удивен“ от тази диагноза. Твърди, че неговите „хиви“ получават същите дажби
770

като германските войници.

В много случаи германските офицери се отнасят добре към тях, а множество свиде-
телства говорят за взаимното им доверие по време на последната битка. По това време
обаче руснаците в германска униформа знаят, че са обречени. За тях няма място в изли-
тащите самолети, а обкръжаващите ги съветски армии са съпътствани от войски на
НКВД, които чакат да се разправят с тях.

230
 21.
„Капитулацията изключена“
Фронтът в степта остава сравнително спокоен през първата седмица на януари. През
повечето време не се чува почти нищо друго освен приглушени гърмежи от снайпери,
серия картечни изстрели от време на време и свистенето на някоя сигнална ракета, из-
дигаща се в далечината нощем: изобщо това, което един лейтенант нарича „привичната
мелодия на фронта“. След като руснаците са излъчили обръщението по радиото и са
771

пуснали листовки на 9 януари, германските войници знаят, че последната офанзива ще

започне всеки момент. Часовоите, които треперят неудържимо от студа, имат още по-
сериозна причина да стоят будни.
Един войник казва на свещеника, който прави обиколка непосредствено преди офан-
зивата: „Само още малко хляб, Her Pfarrer, и да става каквото ще.“ Хлебният порцион
772

обаче току-що е била намален на 75 грама. Всички знаят, че ще трябва да посрещнат

съветската атака отслабнали от глад и болести и с недостатъчно боеприпаси, дори и да
не разбират напълно защо се е стигнало до това.
Наред с фаталистичната нагласа – „хората говорят за смъртта, все едно става дума за
закуска“ – желанието да вярват не ги е напуснало. Обикновените войници се уповават
773

на разказите за танковия корпус от СС и подкрепленията, които ще дойдат по въздуха. 774

В 297-а пехотна дивизия войниците все още са убедени, „че силите за сваляне на блока-
дата вече са стигнали до Калач... дивизиите „Гросдойчланд“ и „Лайбщандарте““. Ко-
775

гато виждат осветителен снаряд на запад, веднага го тълкуват като сигнал от тях. Дори
младшите офицери получават невярна информация от висшестоящите, както казва един
лейтенант при разпита си в НКВД. И през първата седмица на януари командирът на
неговия полк в 371-ва пехотна дивизия е продължил да ги уверява: „Помощта е близо.“ 776

Потресени са дълбоко, когато чуват „от неофициални източници“ (вероятно от персо-

нала на Луфтвафе) за неуспешния опит за вдигане на обсадата и отстъплението на Група
армии „Дон“ на запад.
В НКВД от своя страна остават потресени, когато не след дълго откриват колко много
съветски граждани се бият на страната на германците на фронта при Сталинград, а не
само работят като невъоръжени „хиви“. Според германските източници определено
може да се каже, че значителен дял от „хивите“, придадени към дивизии от Шеста армия
в „котела“, вече се сражават на фронта. Много офицери свидетелстват за техните спо-
собности и лоялност. „Особено храбри бяха татарите“ – разказва един офицер от фаб-
ричния район на Сталинград. – Като противотанкови артилеристи, които използваха
пленено руско оръжие, те се гордееха с всеки улучен съветски танк. Тези хора бяха фан-
тастични.“ Бойната група на лейтенант-полковник Медер, съставена на основата на
777

два гренадирски полка от 297-а пехотна дивизия в най-южния край на „котела“, включва
не по-малко от 780 „доброволно сражаващи се руснаци“ – почти половината от състава.
Възлагат им ключови роли. В картечната рота има дванайсет украинци, „които се дър-
жат много добре“. Най-тежкият им проблем, като се изключи липсата на храна, е не-
778

достигът на боеприпаси. На всяко от деветте полеви оръдия на бойната група се полага

средно снаряд и половина на ден.
Операция „Кольцо“, или „Обръч“, започва рано в неделя, 10 януари. Рокосовски и Во-
ронов са в щаба на 65-а армия, когато заповедта „Огън!“ е издадена по радиовръзката в

231
6,05 ч. германско време. Оръдията заревават, подскачайки върху лафетите заради от-
ката. В небето вият ракети „Катюша“, оставяйки плътни димни следи. От седемте хи-
ляди полеви оръдия, гранатомети и минохвъргачки в продължение на 55 минути се носи
по думите на Воронов „неспирен барабанен тътен“. 779

Навсякъде из заснежената степ изригват черни фонтани, които заличават белотата ѝ.

Обстрелът е толкова интензивен, че един артилерийски командир, полковник Игнатов,
отбелязва с мрачно задоволство: „Има само два начина да се измъкнеш от подобна ярос-
тна атака – смърт или лудост.“ Опитвайки се да звучи безгрижно, генерал Едлер фон
780

Даниелс описва случилото се като една „твърде неспокойна неделя“ в писмо до жена
си. В гренадирския полк от неговата дивизия на фронтовата линия няма място за леко-
781

мислие – там хората са се оказали в крайно уязвимо положение на своите набързо под-
готвени позиции. „Врагът имаше толкова огромни запаси от муниции, че никога не
бяхме преживявали нещо подобно“ – пише техният командир. 782

Издаденият югозападен край на „котела“, „носът при Мариновка“, отбраняван от 44-

а, 29-а моторизирана и 3-а моторизирана пехотна дивизия, е подсилен в последния мо-
мент с част от 376-а. Числеността на всеки от полковете е много под щатната. 44-а пе-
хотна дивизия се налага да бъде подсилена с артилеристи и дори с личен състав от стро-
ителните батальони. За този сектор са определени няколко танка и тежки оръдия. Не-
посредствено зад позицията на сапьорния батальон има две самоходни оръдия и 88-ми-
лиметрово зенитно оръдие. По време на обстрела обаче инженерните подразделения
виждат как експлодира щабът на собствения им батальон. „Никой не оживя“ – пише
един от тях. „В продължение на един час стреляха сто оръдия с различен калибър и
783

„органи на Сталин“ – пише един лейтенант от същата дивизия. – Блиндажът не спираше

да се тресе под обстрела. После болшевиките предприеха ужасяващо масирана атака.
Връхлетяха на три вълни без никакво колебание. Високо се вееха червени знамена. На
всеки петдесет-сто метра имаше танк.“ 784

Германските пехотинци, с толкова подути от измръзването пръсти, че едва успяват да

пъхнат показалеца си в спусковата скоба, стрелят от плитките си единични окопи срещу
пехотинците, които напредват през заснежените полета с поставени дълги щикове на
винтовките. Руските танкове Т-34, понякога с качени върху тях пехотинци като май-
муни на гърба на слон, се носят с клатушкане през степта. Силните ветрове, които ми-
нават през дрехите, са отвели снега, разкривайки върховете на безцветната степна трева.
Изстреляните мини рикошират от замръзналата земя и избухват във въздуха, причиня-
вайки много повече поражения по този начин. Отбраната на 44-а пехотна дивизия скоро
е разбита, а оцелелите остават на открито, на милостта на врага и природните стихии.
Следобед 29-а и 3-а моторизирана пехотна дивизия в основната издатина на „носа“
започват да разбират, че са обходени по фланговете. Войниците, с които е попълнена 3-
а моторизирана пехотна дивизия, са в апатично състояние. „Някои от тях бяха крайно
изтощени и болни – пише един офицер – и мислеха само как да се измъкнат нощем към
тила, така че можех да ги задържа на позициите им само с насочен пистолет.“ Според
785

други описания през тази последна фаза са извършени много екзекуции без присъда, но
няма точни данни за тях.
Смесената рота на фелдфебел Валраве, съставена от танкови гренадири, войски от
Луфтвафе и казаци, удържа позицията си до 22 ч. през първата нощ, когато получава
заповед да се изтегли, защото врагът си е пробил път отстрани. Те успяват да заемат
позиция северно от гара Карповка, но скоро са изтласкани и оттам. „От този ден нататък

232
не видяхме нито топъл блиндаж, нито топла храна, нито някаква почивка!“ – пише Вал-
раве.
786

Тези отслабени дивизии с оскъдни боеприпаси нямат никакъв шанс срещу масираните
атаки на съветските 21-ва и 65-а армия, подкрепяни от щурмовата авиация на 16-а въз-
душна армия. Германците са укрепили Мариновка и Карповка от южната страна на
„носа“ с бункери и платформи за оръдия, но от това няма особена полза, тъй като ос-
новните удари идват откъм горната част на „носа“. Опитите на германците да контраа-
такуват с отделни групи от оцелели танкове и отслабена пехота са обречени. Руснаците
използват интензивен минометен огън, за да разделят пехотата от танковете, след което
унищожават оцелелите, останали на открито. Политическият отдел на Донския фронт
усилено втълпява на населението лозунга: „Ако врагът не се предава, трябва да бъде
унищожен!“ 787

Докато 65-а и 21-ва армия атакуват „носа при Карповка“ през този първи ден, 66-а
армия атакува 16-а танкова и 60-а моторизирана пехотна дивизия в най-северната точка,
където вълнообразните хълмове са придобили жълтеникавочерен оттенък, обгорени от
съветските окопни миномети. Останалите танкове от 2-ри танков полк за пореден път
обсипват с удари вълните от Т-34, които настъпват през откритото пространство, и при-
нуждават оцелелите да отстъпят.
Междувременно в южния сектор 64-а армия започва да обстрелва 297-а пехотна диви-
зия и придадения към нея 8-и румънски полк. Скоро след като снарядите започват да се
сипят, полковник Медер получава обаждане от офицер от щаба на дивизията: „Онези
румънски свине бягат.“ Най-отдалеченият батальон е минал в отстъпление, отваряйки
788

почти километрична пролука по фланга на бойната група. Руснаците, съзирайки бла-

гоприятната възможност, изпращат танкове и извършват пробив дълбоко в линията.
Застрашена е позицията на цялата дивизия, но нейният сапьорен батальон, поведен от
майор Гьотцелман в почти самоубийствена контраатака, успява да закърпи временно
пролуката.
Тази дивизия, съставена отчасти от австрийци, не е пострадала като онези, които са се
изтеглили през Дон, и успява да поддържа силна отбрана. През следващите два дни тя
продължава да отблъсква 36-а гвардейска стрелкова дивизия, 422-ра стрелкова дивизия,
две бригади морски пехотинци и част от 13-и танков корпус. Когато един войник,
„осъждан по-рано“, се опитва да дезертира при руснаците, той е застрелян от собстве-
ните си другари, преди да стигне до вражеските линии. За няколко дни обаче, след уси-
лени пропаганден натиск, над 40 други войници дезертират при врага.
Основните съветски сили са съсредоточени за настъплението от запад. До края на
следващата сутрин, 11 януари, руснаците превземат Мариновка и Карповка. Победите-
лите преброяват 1600 трупа на германци.
Веднага след приключването на боевете сякаш от нищото се появяват селянки, които
се втурват към германските окопи да търсят одеяла – или за свои нужди, или като раз-
менно средство. Ерих Вайнерт, който придружава настъпващите войски, вижда как
руски войници изхвърлят папките от багажниците на камионите, пленени в щаба, за да
могат те самите да използват превозните средства. „Карповка приличаше на огромен
пазар за употребявани вещи“ – пише той. Сред хаоса от изоставени и унищожени во-
789

енни материали обаче той вижда резултатите от страшния начален обстрел. „Мъртвите
лежаха в гротескно изкривени пози, със зяпнали уста и широко отворени в ужас очи,
вкочанени, със строшени черепи и изскочили вътрешности, повечето от тях с превръзки
на ръцете и краката, все още напоени с жълт мехлем против измръзване.“

233
 Съпротивата на Шеста армия е удивителна, като се вземе предвид физическата слабост
на хората и материалната нищета. За това най-красноречиво говорят пораженията, ко-
ито нанася на противника през първите три дена. Донският фронт губи 26 000 души и
половината от танковете си. Съветските военачалници не правят особени опити да ог-
раничат даваните жертви. Техните войници са лесна мишена, докато напредват в стрел-
кова верига. Заснежената степ се покрива с кафяви купчини от руски трупове. (Белите
камуфлажни униформи са запазени главно за разузнавателните роти и снайперистите.)
Руските войници и офицери изливат гнева си върху своите германски пленници, измър-
шавели като скелети и въшлясали. Някои са застреляни на място. Други, подкарани нап-
ред в колони на малки групи, са убити от съветски войници с картечен огън. Веднъж
раненият командир на една наказателна рота принуждава пленен германски офицер да
коленичи в снега пред него и след като на висок глас изброява своите причини за отмъ-
щение, го застрелва.
През ранните часове на 12 януари съветските 65-а и 21-ва армия стигат до западния
бряг на замръзналата река Росошка, като по този начин ликвидират „носа“ при Кар-
повка. Онези войски, които се оттеглят с намерението още да се сражават, трябва сами
да влачат противотанковите си оръдия. В някои случаи като впрегатни животни пак се
използват руски пленници, принуждавани да се бъхтят, докато умрат. Толкова е студено
и земята е толкова замръзнала, отбелязва генерал Щрекер, че „вместо да копаят окопи,
нашите войници строят отбранителни насипи и бункери от сняг“. Танковите гренадири
790

от 14-а танкова дивизия „оказаха ожесточена съпротива на открито в замръзналата степ,

макар че на практика нямаха вече боеприпаси“. 791

Повечето хора в Шеста армия не са в настроение да празнуват петдесетия рожден ден

на Гьоринг на тази дата. Недостигът на гориво и боеприпаси е катастрофален. Съобще-
нието, изпратено от щаба на Шеста армия до генерал Цайцлер на следващия ден, не е
преувеличено. „Мунициите са на привършване.“ Когато смесената група на Валраве,
792

заела стари руски позиции от миналата зима, трябва да посрещне нова голяма атака на
следващата сутрин, войниците могат „да открият огън само от най-близко разстояние
заради липсата на боеприпаси“. 793

Недостигът на гориво при това отстъпление затруднява евакуацията на ранените по-

вече от всякога. Пациентите в безпомощно състояние, натоварени на камиони, които в
по-късен момент спират да се движат, просто измръзват до смърт на открито. Онези
„войници със синьочерни лица“ , които стигат до летището край Питомник, остават
794

потресени от гледката. „Летището беше в хаос – отбелязва един млад офицер. – Купища
трупове, които хората бяха изнесли от блиндажите и палатките за болните и бяха изх-
върлили; руски атаки; артилерийски обстрел; транспортни самолети „Юнкерс“, които
се приземяваха.“
Леко ранени войници и симуланти, подобни на орда дрипави просяци, се опитват да
щурмуват самолетите веднага след приземяването им, за да се качат на борда. Свале-
ният товар се изхвърля встрани или се претърсва за храна. Тълпата прегазва най-слабите
сред нея. Полевата жандармерия, която бързо губи контрол над ситуацията, в много
случаи открива огън. Мнозина от тежко ранените със законни пропуски за излитане из-
питват съмнения, че някога ще се измъкнат от този ад.
Фелдфебел Валраве междувременно е бил прострелян в стомаха. В „котела“ това обик-
новено означава смъртна присъда. Спасява го собствената му решителност. Двама от
неговите ефрейтори го пренасят зад позицията и го качват на един камион заедно с

234
други ранени. Шофьорът потегля право към летището при Питомник. Остават три ки-
лометра само, когато горивото им свършва. Шофьорът има заповед да унищожи ками-
она при подобни обстоятелства. Не може да направи нищо за ранените, които са „оста-
вени на съдбата им“. Въпреки мъчителната болка от раната Валраве знае, че ще умре,
795

ако не се добере до някой самолет. „Налагаше се да измина останалия път до летището

с пълзене. Вече беше паднала нощ. В една огромна палатка ми оказаха първа помощ.
Бомби от внезапна въздушна атака паднаха между болничните палатки и унищожиха
няколко от тях.“ В последвалия хаос Валраве успява да се качи на един от излитащите
юнкерси в три часа сутринта.
Край Питомник се случва някой ранен да спаси живота си по щастливо стечение на
обстоятелствата, докато стотици други са оставени да умират в снега. Алоис Дорнер,
артилерист от 44-а пехотна дивизия, който е бил ранен в лявата ръка и лявото бедро от
осколки на снаряд, е ужасен от сцените, които се разиграват на летището. „Това беше
най-голямото нещастие, което съм виждал през целия си живот. Безкрайни стенания на
ранени и умиращи мъже... повечето от тях от дни не бяха получавали нищо за ядене. На
ранените не даваха вече храна. Запасите се пазеха за сражаващите се части.“ (Трудно
796

е да се каже доколко това е официална политика. Старшите офицери в щаба на Шеста

армия решително отричат, но някои подчинени командири, изглежда, са я въвели на
своя глава.) Дорнер, който не е ял от 9 февруари, също очаква, че ще умре, когато на 13
януари през нощта край него минава австрийският пилот на един „Хайнкел 111“ и го
пита откъде е. „От Амщетен“ – отговаря той. Неговият сънародник вика още един член
на екипажа и двамата заедно пренасят Дорнер до самолета.
На северния фланг 16-а танкова и 60-а моторизирана пехотна дивизия са били разбити,
оставяйки пробив в този сектор, докато в самия Сталинград 62-ра армия на Чуйков ата-
кува 100-на егерска и 305-а пехотна дивизия, връщайки си няколко квартала. Междув-
ременно основното съветско настъпление от запад продължава през снежната вихрушка
и се врязва в западната страна на „котела“. Двайсет и девета моторизирана пехотна ди-
визия е на практика унищожена. Липсата на гориво принуждава 3-а моторизирана пе-
хотна дивизия да изостави превозните средства и тежките оръжия и да започне отстъп-
ление пеша през дебелия сняг. Няма особена надежда да установят нова отбранителна
линия в откритата степ, при положение че войниците нямат достатъчно сили да се око-
паят.
Две съветски армии, 65-а и 21-ва, напредват към Питомник, подпомогнати от проби-
вите, извършени от 57-а и 64-а армия на южния фланг, където 297-а пехотна дивизия,
включително бойната група на Медер, е принудена да се изтегли. Съседната им част
отдясно, 376-а пехотна дивизия на Едлер фон Даниелс, остава изолирана. Рано следобед
на 14 януари щабът на Шеста армия предава: „376-а пехотна дивизия е унищожена. Ле-
тището край Питомник ще може да се използва вероятно само до 15 януари.“ 797

Новината за съветските танкови атаки сега причинява „страх от танкове“ сред редо-
вете на германците. Почти не са им останали противотанкови оръдия с муниции. Никой
от тях няма време да се замисли колко презрително са гледали на румънците точно за-
ради подобна реакция два месеца по-рано.
На този твърде късен етап от битката Хитлер решава, че Шеста армия трябва да получи
повече помощ, за да издържи. Мотивите му почти със сигурност са смесени. Възможно
е да е останал искрено шокиран, узнавайки от капитан Бер колко малко помощ стига до
„котела“, но сигурно е искал също да бъде сигурен, че Паулус няма извинителна при-
чина да се предаде. Неговото решение – характерен жест, който предизвиква усилена

235
активност почти без осезаем резултат – е да създаде „Специален щаб“ под ръководст-
вото на фелдмаршал Ерхард Милх, който да контролира операцията за снабдяване по
въздуха. Един от членовете на новосъздадения щаб характеризира този закъснял ход
като „извинение, което позволява на Хитлер да каже, че е опитал всичко, за да спаси
войниците в „котела“.798

Когато Милх заминава да поеме новата си роля, Алберт Шпеер го придружава до ле-
тището. Милх обещава да се опита да намери брат му и да уреди да го евакуират със
самолет от „котела“, но се оказва, че не могат да открият нито Ернст Шпеер, нито ос-
танките от неговата част. Всички са се изгубили – „изчезнали, вероятно мъртви“. Един-
799

ствената следа, отбелязва Шпеер, е едно писмо, изпратено по въздуха – „без надежда за
живот, с гняв към смъртта и горчивина към мен, неговия брат“.
Когато пристигат в Таганрог, Милх и офицерите от неговия щаб смятат, че могат да
постигнат много, но както пише един старши офицер от транспортния отдел на
Луфтвафе, „един поглед върху реалната ситуация беше достатъчен да ги убеди, че нищо
повече не може да се направи с недостатъчните ресурси, с които разполагахме“. 800

Сутринта на 15 януари, техният пръв работен ден, не поставя обнадеждаващо начало.

Милх получава телефонно обаждане от фюрера, който иска въздушната линия до Ста-
линград да се разшири. Сякаш за да изтъкне своите усилия, на същия ден Хитлер наг-
раждава Паулус с Дъбови листа към неговия Рицарски кръст. По обяд Гьоринг се
обажда на Милх, за да му забрани да лети до „котела“. След това Фибиг съобщава, че
Питомник е паднал в ръцете на руснаците (тук той избързва малко) и че радиомаяците
в Гумрак още не са настроени, което означава, че не бива да се изпращат транспортни
самолети.
Останалите машини „Месершмит 109“ излитат от Питомник скоро след разсъмване на
следващата сутрин, когато руското настъпление вече е в полезрението им. Онези, които
се отклоняват към Гумрак, при приземяването си попадат върху дебел сняг, който не е
бил почистен. По обяд започва артилерийски обстрел и срещу Гумрак и „Месершми-
тите“ и „Щуките“ излитат от „котела“ за последен път по заповед на Рихтхофен. Паулус
протестира напразно.
На същия ден един батальон от 295-а пехотна дивизия се предава ан блок. Листовката
на Воронов, която обещава коректно отношение към пленниците, изглежда, е имала ня-
какъв ефект. „Беше безсмислено да бягаме – казва батальонният командир по време на
разпита, който се води от капитан Дятленко. – Казах на войниците си, че ще се преда-
дем, за да спасим човешки животи.“ Този капитан, който е бил учител по английски,
801

добавя: „Чувствам се много зле, защото това е първият случай, когато цял германски
батальон се предава.“
Друг командир на батальон, който се предава по-късно – този път от 305-а пехотна
дивизия в Сталинград, – говори за „непоносимите условия в нашия батальон“. „Не мо-
жех да помогна на хората си и избягвах да се срещам с тях. Навсякъде в нашия полк
чувах войници да говорят как се измъчват от студ и глад. Всеки ден началникът на ме-
дицинската служба приемаше десетки случаи на измръзване. Тъй като ситуацията беше
катастрофална, прецених, че най-добрият изход е батальонът да се предаде.“802

Изоставянето на летището край Питомник и неговата полева болница е съпътствано

от големи страдания. Онези, които не могат да бъдат местени, са оставени там под гри-
жите на лекар и поне един санитар – обичайна практика при отстъпление. Останалите
ранени вървят с накуцване или пълзят, а някои са сложени на шейни, с които ги влачат
по твърдата като желязо заледена повърхност на неравните пътища, и така повече от 10

236
километра до Гумрак. Малкото останали камиони, които имат някакво гориво, са обект
на постоянни набези, макар и вече да са пълни с ранени. Един капитан от Луфтвафе
докладва за условията по пътя на 16 януари, деня, когато пада Питомник: „Голям едно-
посочен трафик от отстъпващи войници, които изглеждат абсолютно изпаднали. Кра-
ката и ръцете им са увити в парчета от одеяло.“ Следобед той отбелязва „значително
803

увеличение на броя на изостаналите войници от различни видове войски, които твърдят,

че са загубили връзка със своите части и молят за храна и подслон“.
От време на време небето се прояснява напълно и слънчевата светлина, отразена от
снега, е ослепителна. Когато се спуска вечер, сенките стават синкави като стомана, но
слънцето на хоризонта е яркочервено. Състоянието на почти всички войници, не само
на ранените, е ужасно. Те куцат на измръзналите си крака, по устните им зеят пукнатини
от студа, а лицата им са придобили восъчен оттенък, сякаш животът вече ги напуска.
Изтощени мъже се свличат в снега и не се надигат повече. Онези, които имат нужда от
повече дрехи, свалят дрехите от труповете колкото може по-скоро след настъпването на
смъртта. След като тялото замръзне, става невъзможно да се съблече.
Съветските дивизии зад тях не са далече. „Студът е свиреп – отбелязва Гросман, който
придружава настъпващите войски. – Снегът и замръзващият въздух заледяват ноздрите.
Зъбите болят. По пътя, който следваме, има замръзнали германци, физически непокът-
нати. Не сме ги убили ние. Студът го е направил. Обувките и шинелите им не струват.
Куртките им са тънки и приличат на хартия... Навсякъде по снега има отпечатъци. От
тях разбираме как германците са се изтеглили от селата покрай пътищата и от пътищата
в дефилетата, захвърляйки оръжието си.“ Ерих Вайнерт, който е с друга част, забелязва
804

врани, които кръжат и после кацат, за да изкълват очите на труповете.

По някое време, докато наближават Питомник, съветските офицери започват да про-
веряват координатите си, защото в далечината са зърнали нещо подобно на градче в
степта, което обаче не е отбелязано на техните карти. Когато се приближават, виждат,
че това е огромно гробище на военна техника, с извадени от строя танкове, камиони,
разбити самолети, автомобили, самоходни оръдия, полугъсенични машини, артиле-
рийски влекачи и почти всичко друго, за което може да се сети човек. Най-голямо удов-
летворение за руските войници носи гледката на изоставени и свалени самолети от ле-
тището край Питомник, особено гигантските „Фоке-Вулф Кондор“.
На този етап от отстъплението надеждите за танкови дивизии от СС и подкрепления,
докарани по въздуха, най-после угасват у повечето германци. Офицерите знаят, че
Шеста армия всъщност е обречена. „Няколко командири дойдоха при нас и помолиха
за отрова, за да се самоубият“ – пише един лекар. Самите лекари се изкушават от иде-
805

ята за небитието, но когато я обмислят внимателно, разбират, че дългът им е да останат

с ранените. От шестстотинте лекари в Шеста армия не се евакуира нито един от тези,
които са в състояние да работят.
Разпределителните пунктове за ранени по това време са толкова претъпкани, че паци-
ентите делят общи легла. Когато някой тежко ранен бъде донесен от другарите си, ле-
карят често ги връща, защото вече има твърде много безнадеждни случаи. „Изправени
пред толкова много страдание, толкова агонизиращи мъже и толкова много мъртъвци,
и убедени, че няма възможност да получим помощ, изнесохме обратно нашия лейте-
нант, без да кажем и дума – пише един сержант от Луфтвафе. – Никой не знае имената
на всички онези клетници, натрупани на земята един до друг, кървящи, замръзнали,
често с липсващ крак или ръка, които накрая умираха, защото нямаше кой да им по-
могне.“ Недостигът на гипс означава, че лекарите трябва да превързват строшените
806

237
крайници с хартия. „Случаите на постоперативен шок рязко се увеличиха“ – отбелязва
един хирург. Броят на заболелите от дифтерит също нараства. Най-лошото е, че ране-
807

ните са въшлясали. „На операционната маса трябваше да изстъргваме въшките от уни-

формите и кожата със шпатула и да ги хвърляме в огъня. Налагаше се да махаме и тези
от веждите и брадите, където се събираха на гроздове.“
„Така наречената болница“ при Гумрак е още по-зле от тази край Питомник най-вече
808

заради огромния приток на пациенти. „Беше някакъв ад – съобщава ранен офицер от

войските, които са отстъпили от „носа“ при Карповка. – Труповете лежаха на купчини
край пътя, където хората бяха паднали и издъхнали. Никой вече не го беше грижа. Ня-
маше превръзки. Летището беше под обстрел и четирийсет мъже бяха натъпкани в блин-
даж, предназначен за десет души, който потреперваше при всяка експлозия.“ Католи-
809

ческият свещеник при болницата е известен като „Краля на смъртта от Гумрак“ , за- 810

щото дава последно помазване на повече от 200 души дневно. След като затворят очите
на мъртвеца, свещениците обикновено отчупват долната част на войнишкия жетон като
официално потвърждение за смъртта. Скоро джобовете им натежават.
Лекари работят и в „дефилетата на смъртта“ наблизо, където ранените лежат в тунели,
прокопани отстрани за конете. За един от тях това място, с гробището точно над него, е
Голгота. Този главен пункт за първа помощ и център за черепни травми се налага да
бъде изоставен, като най-тежко ранените остават там. Когато руснаците пристигат ня-
колко дни по-късно, те разстрелват с картечница повечето от превързаните. Преводачът
на една дивизия на име Ранке, който е ранен в главата, става и започва да крещи срещу
тях на руски. Учудените войници спират да стрелят и го завеждат при техния комисар,
който на свой ред го изпраща след отстъпващите германци, за да предаде искане за ка-
питулация.
Ако руските войници са настроени отмъстително, замръзналите трупове на пленени
червеноармейци в открития лагер наблизо им дават основателен повод за гняв. Оцеле-
лите са толкова изтощени от глад, че когато спасителите им дават хляб и салам от своите
дажби, повечето умират веднага след това.

***

„Котелът“ би рухнал много по-бързо, ако някои мъже не са запазили твърда вяра в
каузата, за която се бият. Един сержант от Луфтвафе при 9-а зенитна дивизия пише на
близките си: „Горд съм, че се числя сред защитниците на Сталинград. Каквото и да
стане, когато дойде време да умра, ще имам удовлетворението, че съм участвал в най-
източната точка на голямата отбранителна битка край Волга за моята родина и съм дал
живота си за нашия Фюрер и за свободата на нашия народ.“ Дори на този късен етап
811

повечето бойни части продължават да оказват упорита съпротива, а има и примери на

забележителна храброст. Генерал Йенеке съобщава, че „атаката на 28 руски танка при
гара Басагино беше спряна от лейтенант Хиршман, който съвсем сам стреля със зенитно
оръдие. Той унищожи петнайсет Т-34 в това сражение“. В тази заключителна фаза от
812

битката водаческите качества са по-важни от всякога. Апатията и самосъжалението са

най-големите опасности както за военната дисциплина, така и за индивидуалното оце-
ляване.
В секторите, където още не е извършен пробив, гладуващите мъже са твърде изтощени
да излязат от блиндажа, за да скрият сълзите си от своите другари. „Мисля си за теб и
за нашия малък син – пише неизвестен германски войник в писмо, което така и не стига

238
до жена му. – Единственото, което ми е останало, е да мисля за теб. Всичко останало ми
е безразлично. Когато мисля за теб, сърцето ми се къса.“ Навън в стрелковите окопи
813

хората са толкова премръзнали и слаби, че с бавните си, некоординирани движения из-

глеждат като упоени. Все пак сержантът, ако е човек на място, не им позволява да се
отпуснат и следи да почистват винтовките си и да имат подръка гранати, складирани на
изкопани в пръстта полици.
На 16 януари, точно след превземането на Питомник, щабът на Шеста армия изпраща
съобщение с оплакването, че Луфтвафе спуска припаси само с парашути. „Защо снощи
не бяха докарани припаси до Гумрак?“ Фибиг отговаря, че прожекторите за приземя-
814

ване и радиовръзката със земята не работят. Паулус явно не знае за хаоса на летището.
Групите по разтоварването са зле организирани, а хората са твърде слаби, за да работят
както трябва – „напълно апатични“ , както ги определят от Луфтвафе. Разпада се дис-
815

циплината сред леко ранените и изостаналите или дезертирали от своите части войници,
които летището привлича като обещание за избавление. „Кучетата на верижки“ от по-
левата жандармерия започват да губят контрол над тълпите гладуващи войници, които
отчаяно копнеят да се измъкнат. Според докладите на Луфтвафе много от тях са ру-
мънци.
До 17 януари Шеста армия е принудена да се оттегли в източната половина на „ко-
тела“. През следващите четири дни сраженията са сравнително малко, защото през това
време Рокосовски прегрупира армиите си за последната голяма атака. Докато повечето
германски полкове на фронта изпълняват заповедите, в тила разпадът се задълбочава.
Службата на главния квартирмайстер докладва, че „Армията вече изобщо не е в състо-
яние да снабдява войските си“. Почти всички коне са били изядени. Не е останал почти
816

никакъв хляб – наричат го Eisbrot, защото се е втвърдил от студа. Има обаче пълни скла-
дове с храна, икономисана от престараващи се квартирмайстери, която руснаците зала-
вят непокътната. Някои от хората с повече власт се възползват от положението си, което
вероятно е неизбежно. Германски лекар по-късно описва как един от старшите по чин
пред очите му хранел кучето си с хляб, дебело намазан с масло, докато за мъжете в
пункта за първа помощ нямало и грам. 817

Убеден, че краят е близо, на 16 януари Паулус е изпратил съобщение до генерал

Цайцлер, в което препоръчва да се разреши на все още боеспособните части да излязат
от обкръжението на юг, защото ако останат в „котела“, това означава или лагер за воен-
нопленници, или смърт от глад и студ. Макар и да не идва веднага отговор от Цайцлер,
издадени са подготвителни заповеди. На следващата вечер, 17 януари, един щабен офи-
цер от 371-ва пехотна дивизия казва на лейтенант-полковник Медер, че „по кодова дума
„Лъв“ целият Kessel ще предприеме пробив във всички посоки. Полковите командири
трябва да съставят бойни групи от около 200 от най-добрите си войници, да информират
останалите за посоката на движение и да предприемат излизане от обкръжението.“ 818

Някои офицери вече са започнали да обмислят начини да избегнат руски плен, „който
ни се струваше по-лош от смъртта“. На Фрайтаг-Лорингхофен от 16-а танкова дивизия
819

му хрумва идеята да използва някой от американските джипове, които са пленили от

руснаците. Планът му е да вземат червеноармейски униформи и някои от доверените си
„хиви“, които искат да избегнат мъстта на НКВД, и да се опитат да се промъкнат през
вражеските линии. Тази идея се разпространява и стига до щаба на дивизията, включи-
телно до нейния командир генерал Ангерн. Дори корпусният командир, генерал Щре-
кер, е изкушен за кратко, когато научава за нея, но като офицер със здрави традиционни
ценности той не допуска мисълта да изостави своите войници. Една група от XI корпус

239
по-късно прави опит, а няколко други малки подразделения, някои със ски, се измъкват
на югозапад през последните дни на „котела“. Двама офицери от щаба на Шеста армия,
полковник Елхлеп и началникът на разузнаването лейтенант-полковник Нимайер, уми-
рат в степта.
Паулус явно никога не е обмислял идеята да изостави войските си. На 18 януари, ко-
гато в някои дивизии раздават последната поща от Германия, той пише само едно изре-
чение, в което се сбогува с жена си. Един офицер го изнася от обкръжението. Изнесени
са и медалите и венчалният му пръстен, и пръстенът с печат, но тези предмети явно са
били заловени по-късно от Гестапо.
Генерал Хубе получава заповед да отлети от Гумрак рано на следващата сутрин с един
„Фоке-Вулф Кондор“, за да се присъедини към Специалния щаб на Милх. На 20 януари,
след пристигането си, той на свой ред изпраща списък с „доверени и енергични офи-
цери“ , които да бъдат изпратени при него. Вероятно не е изненадващо, че повечето не
820

са специалисти по снабдяването или въздушния транспорт, а офицери от собствените

му танкови войски, най-вече от неговата стара дивизия. Хубе без съмнение смята това
за справедливо, тъй като от щаба на Шеста армия са разпоредили, че танковите специа-
листи са сред тези, които имат право да се евакуират по въздуха.
В категорията на специалистите са включени и офицери, преминали подготовка в Ге-
нералния щаб, но най-любопитен е подборът на „Ноевия ковчег на Шеста армия“, както
най-добре бихме могли да го опишем. Фелдфебел Филип Вестрих от 100-на егерска ди-
визия, керемидчия по професия, е „откаран със самолет от „котела“ на 22 януари 1943
г. по заповед на Шеста армия, която изисква по един човек от всяка дивизия“. От 297-
821

а пехотна дивизия са избрани лейтенант-полковник Медер и двама подофицери, и така

нататък по списъка, дивизия след дивизия. След като е отписал окончателно Шеста ар-
мия, Хитлер вече обмисля идеята да я възстанови в нов състав – като яйце на феникс,
измъкнато от пепелта. На 25 януари идеята се превръща в твърдо намерение. Главният
адютант на Хитлер, генерал Шмунт, пише: „Фюрерът нареди да се реформира Шеста
армия със състав от двайсет дивизии.“ 822

Офицерите, които да изнесат като куриери важни документи, се избират според лич-
ните обстоятелства. Принц Дона-Шлобитен, който заминава на 17 януари, е натоварен
с тази задача за щаба на XIV танков корпус не защото е началник на разузнаването, а
защото има най-много деца от всички щабни офицери. Скоро след това щабът на Шеста
армия поставя искането офицерите, които заминават като специалисти, да изпълняват и
функцията на куриери. Капитан фон Фрайтаг-Лорингхофен, избран заради службата си
като командир на танков батальон, получава заповед най-напред да събере съобщенията
и други документи от щаба на армията. Там се среща с Паулус, който „изглежда абсо-
лютно превит под отговорността“. 823

На летището при Гумрак след дълго чакане той отива до един от петте бомбардировача
„Хайнкел“, ескортиран от полевата жандармерия, която е принудена със сила да изт-
ласка назад ранените и болните, като ги държи под прицела на картечните си пистолети.
В момента когато напуска „котела“, той неизбежно е обхванат от смесени чувства. „Чув-
ствах се много зле, задето изоставям другарите си. От друга страна, това беше шанс да
оцелея.“ Опитал се е да измъкне и граф Дона (далечен братовчед на принц Дона), но той
е твърде болен. Дори в самолета, където е натъпкан заедно с десетина ранени войници,
Фрайтаг-Лорингхофен разбира, че още не са вън от опасност. Техният „Хайнкел“ остава
да стои край пистата, докато другите четири излитат. Някаква помпа е излязла от строя,
докато са го зареждали с гориво. Артилерийските снаряди започват да падат по-наблизо.

240
Пилотът хвърля помпата настрани и се затичва към кабината. Излитат, като се издигат
бавно с тежкия си товар от ранени, и навлизат в долната граница на облачността. На
около 1800 м височина самолетът внезапно излиза над облака, под „прекрасната слън-
чева светлина“ – и Фрайтаг-Лорингхофен е поредният човек, изпитал чувството, че се е
„преродил“.
Когато се приземяват в Мелитопол, там чакат линейки от базовата болница за ране-
ните и автомобил от щаба, който закарва Фрайтаг-Лорингхофен до главната квартира
на фелдмаршал Манщайн. Той не си прави илюзии за външния си вид. Знае, че е „в
много лошо състояние“. Макар че е висок, добре сложен мъж, теглото му е спаднало до
55 килограма. Страните му са хлътнали. Подобно на всеки друг в „котела“, не се е бръс-
нал отдавна. Черният му гащеризон на танкист е мръсен и дрипав, а ботушите му са
увити с парцали, които да го предпазват от измръзване. Щалберг, адютантът на Ман-
щайн, безупречен в сивозелената си униформа, е очевидно стреснат. „Щалберг ме пог-
ледна и разбрах как се зачуди: „Дали има въшки?“ – а аз със сигурност имах, – и се
здрависа много предпазливо с мен.“
Щалберг го завежда направо да се срещне с Манщайн, който го посреща много по-
сърдечно. Фелдмаршалът веднага става от бюрото си и отива да му стисне ръката без
никакво видимо колебание. Взема съобщенията и разпитва подробно младия капитан за
условията в „котела“. Фрайтаг-Лорингхофен обаче усеща, че в сърцето си той е „студен
човек“.
Манщайн казва на Фрайтаг-Лорингхофен, че ще бъде придаден към Специалния щаб
на фелдмаршал Милх, създаден с цел подобряване на въздушната линия. Той се явява
първо при генерал-полковник фон Рихтхофен, който само го поздравява и казва, че е
твърде зает, за да говори с него. Затова пък фелдмаршал Милх, „стар нацист“, когото
капитанът не е очаквал да хареса, се оказва „много по-човечен“. Той е ужасен от вида
на Фрайтаг-Лорингхофен. „Боже мой, как изглеждате само!“ След като го пита за усло-
вията в Сталинград, Милх казва: „Сега трябва да се храните добре.“
Той издава заповед Фрайтаг-Лорингхофен да получава специални дажби месо, масло
и даже мед. След това завеждат изтощения млад танков командир в едно от спалните
купета на луксозния влак. „За пръв път от девет месеца виждах легло. Не ме беше грижа
за въшките. Хвърлих се върху белите чаршафи и реших да отложа посещението си в
станцията за обезпаразитяване и да отида първо там на следващата сутрин. Удобството
и топлината – навън беше минус двайсет и пет градуса – бяха невероятен контраст.“
Офицерите, които напускат „котела“, за да работят в Специалния щаб на Милх, пър-
воначално са дезориентирани от преминаването си в този друг свят на изобилие и въз-
можности. Те обаче още нямат ясна представа какво може и какво не може да се очаква
от въздушната линия. „Възможно ли е да се доставят танкове един по един?“ – това е
един от първите въпроси на Хубе при първата му среща с Милх. 824

Самият Милх, подобно на всеки, който не е стъпвал в „котела“, още не е в състояние

да схване колко ужасни наистина са условията там. Когато на 18 януари получава съоб-
щение от Паулус, че Шеста армия ще издържи още само няколко дни, защото на прак-
тика е останала без гориво и боеприпаси, той казва на Гьоринг в разговор по телефона:
„Онези в Крепостта, изглежда, са загубили духа си.“ И добавя, че Манщайн е на съ-
825

щото мнение. И двамата като че ли инстинктивно са възприели подобна линия на пове-

дение – да проявяват лично съчувствие към отделни хора и същевременно да се дистан-
цират от ужасните страдания на изоставената армия.

241
 По-общите заключения за надвисналата катастрофа са оставени за щаба на фюрера и
Министерството на пропагандата в Берлин. „Сталинградският „котел“ наближава края
си – е заявил Гьобелс на заседания на министерството три дни преди това. – Германс-
ката преса трябва да се подготви да отрази подобаващо победоносния изход от тази го-
ляма битка в града на Сталин – ако е необходимо, с притурки.“ „Победата“, както се
826

предполага, има символичен морален смисъл.

Хелмут Гроскурт, началник на щаба на Щрекер и най-активният член на опозицията
срещу режима в „котела“, е решен да доведе фактите за катастрофата до знанието на
висшите офицери, за да ги подтикне към действие. Той урежда пропуск за навън за един
от своите доверени колеги, майор граф Алфред фон Валдерзее. Мисията на Валдерзее е
да отиде направо в главната квартира на сухопътните войски на „Бендлерщрасе“ в Бер-
лин, за да се срещне с генерал Олбрихт, един от висшестоящите представители на опо-
зицията, а после с пенсионирания генерал Бек, с посланието, че в този момент „единст-
вено незабавен удар“ срещу Хитлер може да спаси Шеста армия. Бек казва на Валдер-
827

зее да замине направо за Париж, за да се срещне с генерал фон Щюлпнагел и фелдмар-

шал фон Рундщет. Отговорът на Рундщет е „толкова угнетителен“, че Валдерзее губи
всяка надежда да постигне каквото и да било.
Гроскурт изпраща последно писмо на брат си по-късно, на 20 януари, рождения ден
на дъщеря му Сузи – „която скоро няма да има вече баща, подобно на хиляди други
деца“ , пише той. „Мъчението продължава и ще става все по-лошо с всеки час. Изтлас-
828

кани сме в най-тесния участък. Ще се бием обаче до последния куршум, каквато е запо-
ведта, най-вече защото ни казват, че руснаците убиват всички пленници, в което се съм-
нявам... Хората нямат представа какво се случва тук. Нито едно обещание не е спазено.“
В главната квартира на Шеста армия усещат, че щабът на Милх не оценява тежестта
на ситуацията. „На фронта не е останал нито един здрав човек – съобщават те на същата
дата, – всеки страда най-малкото от измръзване. Командващият на 76-а пехотна дивизия
при посещението си на фронта вчера е видял много войници, които са измръзнали до
смърт.“ 829

Съветската офанзива започва пак с подновена сила сутринта на същия ден – 20 януари.
Шейсет и пета армия осъществява пробив северозападно от Гончара, която е превзета
през тази нощ. Гумрак, само на няколко километра по-нататък, е главната цел.
Евакуирането на летището и близкия щаб протича в условия на хаос следващата вечер,
когато батареите от „Катюши“ откриват огън. Същата нощ в щаба на Милх е получено
съобщение от щаба на Шеста армия: „Летището при Гумрак неизползваемо от 04,00 ч.
на 20 януари. По това време новото летище при Сталинградски ще бъде чисто за призе-
мяване.“ Това е оптимистично твърдение. Временното летище при Сталинградски не
830

може да поеме големи самолети. Генерал Паулус по това време е обхванат от пълен
фатализъм и почти със сигурност страда от дълбока депресия. Един майор от Луфтвафе,
който току-що се е върнал от „котела“, докладва на фелдмаршал Милх, че Паулус му е
казал: „Каквато и помощ да дойде отсега нататък, вече ще е твърде късно. Ние сме по-
бедени. Хората ни са останали без сили.“ Когато майорът се опитва да го информира
831

за общата ситуация на запад, пред която е изправена Група армии „Дон“, той е отвърнал:
„Мъртвите вече не се интересуват от военна история.“
Поради липсата на гориво 500 ранени са оставени в полевата болница при Гумрак. На
22 януари сутринта, когато се разсъмва, в далечината се вижда наближаващата руска
пехота, която напредва в стрелкова верига „като на лов за зайци“. Когато врагът се
832

242
приближава на разстояние колкото изстрел с винтовка, офицерите от 9-а зенитна диви-
зия, които са отговаряли за летището, се напъхват в последното останало превозно сред-
ство – щабен автомобил. На стотина метра по-нататък по пътя те се натъкват на войник
от полевата болница с два ампутирани крака, който се опитва да се избута напред с
шейна. Офицерите от Луфтвафе спират и завързват шейната му отзад за автомобила по
негова молба, но тя се преобръща почти веднага след като потеглят. Един лейтенант му
предлага да се хване отпред, понеже вътре няма място. Раненият отказва да ги задържа
повече. Вече са в обсега на руската пехота. „Оставете ме! – извиква той. – И без това
нямам шанс.“ Офицерите от Луфтвафе знаят, че казва истината. Всеки, който не може
833

да ходи в този момент, все едно е мъртъв. Те продължават нататък, а сакатият войник
се свлича в снега край заледения път в очакване да дойдат руснаците и да го довършат.
Възможно е да са го застреляли, както се случва с много други ранени по пътя. Кому-
нистическият писател Ерих Вайнерт се опитва да защити тезата, че „изоставените инва-
лиди“ , които куцукат след своите другари, просто попадат под „огъня на настъпващата
834

Червена армия“. Истината е, че Червената армия, както и Вермахтът, не полага особени

грижи за ранените вражески войници. Неверни са обаче сведенията, че петстотинте
души, останали в полевата болница край Гумрак под грижите на двама санитари и един
дивизионен свещеник, са избити. Червената армия просто ги оставя да се грижат сами
за себе си с „вода от снега и конски трупове“. Оцелелите са преместени в лагера край
835

Бекетовка десет дни по-късно.

Гледката на поражението става по-ужасяваща с приближаването на отстъпващите вой-
ници до Сталинград. „Докъдето стига погледът, лежат войници, премазани от танкове,
безпомощно стенещи ранени, замръзнали трупове, транспортни средства, изоставени
заради липса на гориво, взривени оръдия и разнообразна екипировка.“ Мъжете режат
836

месо от хълбоците на мъртвите коне край пътя. Мечтата им е да попаднат на някой па-
рашут с контейнер, пълен с провизии, но те или са били прибрани още при спускането
им, или са се изгубили в снега.
Макар че разпадът в центъра не може да бъде спрян, в много сектори германски бойни
групи се сражават упорито, докато отстъпват. Рано сутринта на 22 януари остатъците
от 297-а пехотна дивизия са изтласкани от участъка при Воропоново към южните пред-
градия на Сталинград. Майор Бруно Гебеле и оцелелите войници от неговия батальон
очакват новата атака. Единствената им артилерийска поддръжка се състои от няколко
планински гаубици под командването на един сержант, който има заповед да поддържа
огъня, докато руснаците не се доближат на разстояние между 180 и 230 метра. Малко
преди седем, докато остатъците от батальона на Гебеле търсят укритие от артилерийс-
кия огън в блиндажите си, един часовой вдига тревога: „Herr Major, sie kommen!44“837

Гебеле има време само колкото да извика: „Raus!“ Неговите хора се хвърлят към огне-
вите си позиции. Множество пехотинци в бели униформи са се устремили срещу тях с
протяжни викове: „Ура! Ура! Ура!“ Първите са само на около 35 метра, когато герман-
ските гренадири откриват огън с леки картечници, винтовки и картечни пистолети. Рус-
наците понасят ужасни загуби. „Тези от първата вълна бяха убити или останаха да лежат
там, от втората също и тогава дойде трета вълна. Съветските убити се трупаха пред на-
шите позиции като някакво защитно укрепление за нас.“
Руснаците не се отказват от атаката. Те просто променят нейната посока и се съсредо-
точават срещу подразделенията по фланговете. В 9,30 ч. пробиват румънската линия

44
Г-н майор, идват! – Б.пр.

243
отляво. Един изстрел от противотанково оръдие улучва втория в командването след Ге-
беле, който стои до него, и го убива на място. Самият Гебеле в този момент усеща силен
удар в лявото рамо. Куршум от същия картечен залп е убил и неговия старши писар,
фелдфебел Шмит, като е пробил стоманената му каска. Разгневеният Гебеле, който пос-
тавя една карабина върху стената от сняг пред себе си, успява да даде няколко изстрела,
като използва здравата си ръка и рамо.
Връхлита ги нова вълна от руска пехота. Гебеле изкрещява на оцелелите си войници
да открият отново огън. Един щаб-сержант се опитва да стреля с лека минохвъргачка,
но целта е толкова наблизо, че заради насрещния вятър две от мините падат върху соб-
ствените им позиции. Накрая, след като са се удържали седем часа, Гебеле вижда как на
една водна кула в тила им се появява руско знаме. Били са заобиколени по фланговете.
Той събира последните оцелели от своя батальон и ги повежда назад, към центъра на
Сталинград. Вътре в града те са разтърсени от сцените на унищожение и разпад на ар-
мията. „Беше лют студ – пише един от тях – и сред всичкия този хаос имахме чувството,
че това е краят на света.“
838

На същата дата, 22 януари – един ден след като Гьобелс е подготвил постановката на
сталинградската трагедия, призовавайки за „тотална война“, – Шеста армия получава
съобщението от Хитлер, което подпечатва съдбата ѝ. „Капитулацията изключена. Войс-
ките да се бият докрай. Ако е възможно, задръжте по-малка част от Крепостта с боес-
пособни войски. Храбростта и издръжливостта на Крепостта осигуриха възможност да
установим нов фронт и да започнем контраатаки. По този начин Шеста армия даде ис-
торическия си принос за най-великия преход в германската история.“ 839

244
 22.
„Германският маршал не се самоубива с ножичка за нокти!“
Всеки път, когато над тях прелитат самолети на Луфтвафе, мъжете поглеждат нагоре
с копнеж и продължават да се взират в небето дълго след като малката точица е изчез-
нала. „С мъка в сърцата стояхме загледани в германските самолети – пише един вой-
ник – и си мислехме колко прекрасно би било да можем да отлетим далече от този пъ-
къл, в който ни бяха изоставили.“ След превземането на летището при Гумрак рано
840

сутринта на 22 януари само шепа самолети са успели да се приземят на малката писта

край Сталинградски. „Въздушният мост“, а следователно и последният път за спасение,
се е разпаднал.
Снабдяването сега зависи от спускани с парашути метални контейнери, т.нар. бомби
с провизии, но въпреки искането на Шеста армия за парашути с червен купол Луфтвафе
продължава да използва бели. Спускането става все по-безсистемно, тъй като малко от
841

бойните части имат останали опознавателни табели, а VIII въздушен корпус е загубил
радиовръзка с щаба на Шеста армия на 24 януари. Хубе е пуснал съобщение, в което се
казва на германските войници сред руините на Сталинград, че когато чуят шум от са-
молетни двигатели, трябва да налягат върху снега във формата на кръст, за да дадат
знак: „Тук има германски войници.“ Когато светлината или видимостта е лоша, изст-
842

релват сигнални ракети във въздуха, за да насочат приближаващите самолети, но рус-

наците наоколо веднага изстрелват в небето ракети със същия цвят, за да объркат пило-
тите. Освен това силните ветрове отнасят много от товарите през бързо променящата се
фронтова линия и те попадат във вражески ръце. Някои войници са толкова отчаяни, че
рискуват да излязат на открито, за да търсят контейнери. Руските снайперисти ги отст-
релват с лекота един по един. Сред развалините на Сталинград германски войници се
опитват да издебнат от засада съветски войници просто за да им вземат торбата с хляб.
Падането на Гумрак е означавало още едно ужасно пътуване за ранените, много от
които вече са били прехвърлени от Питомник, след като за тях не се е намерило място
на нито един от самолетите там. „Изтощени ранени мъже се влачеха към развалините
на града, пълзейки на четири крака като диви животни, с надеждата да намерят някаква
помощ“ – разказва един от оцелелите. 843

Условията в импровизираните болници в Сталинград са още по-ужасяващи, отколкото

в Гумрак, с около 20 000 ранени, натъпкани в мазета под развалините на града, да не
говорим за болните, с които общият брой вероятно достига 40 000. Около 600 тежко
ранени мъже изпълват мазетата на Сталинградския театър, където няма нито осветле-
ние, нито основни санитарни условия. „Стенания, викове за помощ и молитви се смес-
ваха с тътена на бомбардировките – пише един лекар от 60-а моторизирана пехотна ди-
визия. – Помещението беше изпълнено с парализираща миризма на дим, кръв и вонящи
рани.“ Вече няма превръзки и лекарства, нито чиста вода.
844

Някои лекари от бойните части на фронта получават заповед да отидат да помагат в

мрежата от тунели в дефилето Царица. В комплекса, наподобяващ минни галерии, в
този момент се намират над 3000 тежко ранени или сериозно болни войници. Когато се
явява там, д-р Херман Ахлайтнер веднага се сеща за фразата: „Надежда всяка тука ос-
тавете.“ Гледката на камарите замръзнали трупове отвън го разтърсва дълбоко. Адс-
845

ката картина вътре се подсилва от импровизираните маслени лампи, които са единстве-

245
ният източник на светлина. Зловонният, тежък въздух е отвратителен за дишане. Пос-
рещат го жални викове: „Дайте ни нещо за ядене!“ Пациентите получават само една
тънка филия стар хляб дневно. Лекарите приготвят от него нещо като супа, която е го-
реща и се преглъща малко по-лесно. Липсата на превръзки е сериозен проблем за стра-
дащите от измръзване. „Често се случваше пръстите на ръцете и краката да останат в
мръсните стари превръзки, когато ги сменяхме“ – отбелязва д-р Ахлайтнер. Обезпара-
зитяването е невъзможно. Санитарите, които сменят превръзки, откриват как сивата
маса от въшки пропълзява от пациента нагоре по собствените им ръце. Когато някой
умира, се вижда как въшките напускат вкупом тялото му в търсене на жива плът. Лека-
рите правят каквото могат да изолират случаите на тиф веднага след поставянето на
диагнозата, но знаят, че не след дълго ще си имат работа с епидемия. Чува се как един
млад германски войник мърмори, оглеждайки мизерията наоколо: „У дома никога не
бива да научават какво става тук.“
С отстъплението от степта пред войските на Рокосовски, които смазват с натиска си
„котела“, германците, които се стичат в разрушения град, стават повече от 100 000.
Много от тях, ако не всички, страдат от дизентерия, жълтеница и други болести, от ко-
ито лицата им имат жълтозеленикав оттенък.
Отношението на цивилните в Сталинград невинаги е враждебно, както откриват ране-
ните мъже от 297-а пехотна дивизия. „Две жени от Сталинград разтриваха измръзналите
ми крака в продължение на един час, за да предотвратят тежките последици от измръз-
ването – пише един офицер. – Гледаха ме съчувствено и повтаряха: „Толкова млад, а
вече сигурно умира!“ Същата група войници, за свое учудване, откриват в една полу-
846

разрушена къща няколко рускини. Те току-що са опекли хляб и се съгласяват да разме-

нят един самун за парче замразено конско месо.
Полковете и дивизиите вече са напълно безсмислени понятия. В 14-а танкова дивизия
има по-малко от 80 души, които още са в състояние да се бият. Почти не е останал танк
или тежко оръдие с боеприпаси. В подобна безнадеждна ситуация дисциплината за-
почва да се руши. Съпротивата продължава най-вече заради страха от отмъщение от
страна на руснаците, след като Паулус е отказал да се предаде.
Незастрашавани от противотанкови оръдия, съветските Т-34 прегазват наред с вери-
гите си германските единични окопи и артилеристи. Бункери и укрепени сгради се сри-
ват под ударите на едно полево оръдие, докарано почти на дистанция за стрелба с право
мерене. Германските войници вече се измъчват от ужасно чувство на безсилие, неспо-
собни да направят каквото и да било за своите ранени другари или дори за себе си. Тях-
ното собствено безмилостно настъпление от миналото лято сякаш принадлежи на друг,
напълно различен свят. На 25 януари Паулус и полковник Вилхелм Адам, един от стар-
шите офицери в неговия щаб, получават леки рани в главата от избухнала бомба. Гене-
рал Мориц фон Дребер се предава с част от 297-а пехотна дивизия на 5 километра юго-
западно от изхода на дефилето Царица. Твърди се, че съветският полковник, който до-
шъл да приеме капитулацията, попитал: „Къде са вашите полкове?“ Според същата
847

версия, предадена два дни по-късно по съветското радио от романиста Теодор Плифер –
друг германски комунист от „московската емиграция“, – Мориц фон Дребер се озърнал
наоколо към шепата хора, сломени от изтощение и измръзване, и отговорил: „Трябва ли
наистина да обяснявам, полковник, къде са моите полкове?“
Главният лекар на Шеста армия, генерал Ренолди, е един от първите генерали, които
се предават. (Разузнаването на Червената армия научава най-напред от неговия разпит,
че Паулус е в състояние на нервен срив.) Някои генерали обаче се наемат с активна роля.

246
Генерал Шльомер, заел мястото на Хубе, е прострелян в бедрото, а генерал фон Хартман
от 71-ва пехотна дивизия е убит от куршум, който го улучва в главата. Генерал Щемпел,
командирът на 371-ва пехотна дивизия, се застрелва, както постъпват и още няколко
офицери, когато врагът превзема южната част на Сталинград до река Царица на север.
Призори на 26 януари танкове от 21-ва армия се срещат с 13-а гвардейска стрелкова
дивизия на Родимцев северно от Мамаев курган, близо до работническите общежития
на „Червения октомври“. Както може да се очаква, сцената е наситена с емоции, особено
за 62-ра армия на Чуйков, която се е сражавала сама в продължение на почти пет месеца.
„Очите на калените войници, които се срещнаха, бяха пълни с радостни сълзи“ – пише
Чуйков. Мъжете си предават бутилки, давайки воля на ликуването си. Сталинградс-
848

кият „котел“ е разделен на две, като Паулус и повечето от старшите офицери са обгра-
дени в по-малката, южна част, а XI корпус на генерал Щрекер – в северната част на
града в района на Сталинградския тракторен завод. Единствената му връзка с външния
свят е радиостанцията на 24-а танкова дивизия.
През следващите два дни залутани германски и румънски войници, ранени и в състо-
яние на шок, както и все още боеспособни групи, се оттеглят към постоянно смаляващия
се южен „остров“, където Паулус и Шмит са установили новия си щаб под универсалния
магазин – Универмаг – на Червения площад. Последният символ на германската окупа-
ция е знамето със свастика, което виси на прът, закрепен за балкона над главния вход.
Щабът се отбранява от остатъците от 194-и гвардейски полк на полковник Роске. Той
самият е повишен в генерал като новия командир на вече несъществуващата 71-ва пе-
хотна дивизия.
Нарастващият брой старши офицери, които се предават, означава, че 7-и отдел на Дон-
ския фронт, който отговаря за „оперативната пропаганда“, е по-зает от всякога. Откакто
е започнала офанзивата, там са били доведени толкова много пленници за разпит, че е
трудно да се подберат „най-интересните“. 849

Капитан Дятленко получава съобщение със заповед да се върне веднага в щаба на Дон-
ския фронт. Още един германски генерал е бил доведен за разпит. Дятленко знае, че си
струва да отдели време за новодошлия – генерал Едлер фон Даниелс. При претърсва-
нето на чувалите с поща от катастрофиралия транспортен самолет в началото на месеца
са били намерени писмата под формата на дневник, които Даниелс е писал до жена си.
Подобно на повечето хора, току-що попаднали в плен, генералът е в уязвимо състояние.
Дятленко, който има опит в разпитите, знае, че най-добрата тактика е най-малко очак-
ваната. Той подпитва пленника за неговото „котелно бебе“ , след което го изважда от
850

равновесие, като изведнъж показва писмата и документите, за които Даниелс си мисли,

че са пристигнали благополучно в Германия. „Хер генерал, моля, вземете си докумен-
тите – казва Дятленко според собствените му записки. – Те са ваша собственост и мо-
жете да ги сложите в семейния си архив, когато се приберете у дома след войната.“
Даниелс явно е обзет от признателност. Той приема чай и бисквити и руски цигари, след
което „започна да отговаря на нашите въпроси“. Дятленко не спира да разговаря с него
до вечерта. След едно прекъсване за вечеря продължава разпита до полунощ.
В много случаи подобен рафиниран подход не е необходим. Разстроената психика и
гневът от поражението предразполагат към отстъпчивост, ако не и желание за сътруд-
ничество у офицерите, които се чувстват лично предадени и същевременно виновни
пред своите хора, които са уверявали в обещаното от фюрера спасение. По време на
разпит те често намират за необходимо да кажат нещо обидно за Хитлер и за режима.
Наричат Гьобелс „куцата патица“ и изразяват горчиво съжаление, че дебелият Гьоринг

247
не е бил подложен на „сталинградска диета“. На руснаците, които са ги пленили, обаче
прави впечатление, че тези генерали са осъзнали истинския характер на своя фюрер едва
когато са изпитали на гърба си неговото предателство към тях и Шеста армия. Малцина
от тях са определяли него самия или политиката му като престъпни, когато са напред-
вали към вътрешността на Русия, а жестокости от германска страна са извършвани тол-
кова близо зад линията на фронта, че те трябва да са били информирани, ако не и отго-
ворни в някои случаи за тях.
От разговорите с пленените офицери в щаба на Донския фронт остават с трайното впе-
чатление, че Паулус е „под голямо напрежение и играе роля, която му е била натрапена“.
Засилва се убеждението им, че Паулус е на практика затворник в собствената си квар-
тира, а началникът на щаба му е негов пазач. Дятленко не се съмнява, че Шмит е „очите
и ръката на Нацистката партия“ в Шеста армия, тъй като пленените офицери съобщават,
че „Шмит командва армията и дори самия Паулус“. 851

Полковник Адам, когато Дятленко го разпитва по-късно, казва, че именно Шмит е дал
заповедта да отпратят парламентьорите. (Дятленко не разкрива, че единият от тях е бил
той.) Старшите офицери от Шеста армия явно са били наясно със съдържанието на му-
шамения пакет. В онази сутрин на 9 януари, когато Дятленко и Смислов са чакали в
блиндажа, те са прочели на закуска листовките с текста на ултиматума, пуснати от руски
самолети. Същата сутрин генерал Хубе се е върнал в „котела“ след визитата си при Хит-
лер. Донесъл е и заповедта, че капитулация не трябва да има. Според Адам това е зат-
върдило безкомпромисната позиция на генерал Шмит в щаба на Шеста армия.
На 29 януари, в навечерието на десетата годишнина от идването на Хитлер на власт,
щабът на Шеста армия изпраща поздравително съобщение от порутеното си мазе. „До
Фюрера! Шеста армия поздравява своя Фюрер с годишнината от вземането на властта.
Знамето със свастиката още се вее над Сталинград. Нека нашата борба бъде пример за
сегашните и бъдещите поколения никога да не се предават в безнадеждни ситуации,
така че Германия да се увенчае с победа накрая. Heil mein Führer! Паулус.“852

Това съобщение, нелепо при съществуващите обстоятелства, е по-вероятно да е било

съставено и изпратено от генерал Шмит. Думите определено звучат като негови. Паулус
в този момент страда от дизентерия, разтърсен е от събитията и е загубил духа си, така
че не е трудно да си представим как просто е кимнал в знак на съгласие, когато са му
показали текста. В писмо, написано малко по-рано, Гроскурт например е отбелязал:
„Паулус е в състояние на физическа и психическа разруха.“ 853

На 30 януари, деня на самата годишнина, Гьоринг прави изявление по радиото от ми-

нистерството на военновъздушните сили, в което сравнява Шеста армия със спартан-
ците при Термопилите. Тази реч не е приета добре в Сталинград, където я слушат по
радиото. Фактът, че точно Гьоринг от всички хора произнася „нашата надгробна реч“ , 854

им идва в повече. По думите на Готфрид фон Бисмарк ефектът е „убийствен“ . В мазе-

855

тата на театъра в Сталинград, които са претъпкани с ранени, гласът на Гьоринг е раз-

познат веднага. „Изключете го!“ – избухва някой. „Изключете го!“ – викат други, си-
пейки проклятия. Предаването завършва с Петата симфония на Брукнер. Някои офи-
856

цери се шегуват с горчивина, че самоубийството на евреите в крепостта Масада веро-

ятно е по-подходящо сравнение от Термопилите. Те не осъзнават колко точна е анало-
857

гията. Хитлер наистина разчита на масово самоубийство, като има предвид най-вече
старшите офицери.
Речта на самия Хитлер е излъчена от Гьобелс по-късно на тази юбилейна дата, със
забавяне, причинено от бомбардировачите на британската авиация. В нея звучи ядно

248
предизвикателство, но нотката на самооправдание е твърде силна, за да бъде скрита.
Той посвещава само едно изречение на Сталинград – катастрофата, която хвърля такава
сянка върху празничния ден на режима: „Героичната борба на нашите войници на Волга
трябва да бъде призив към всеки да даде максимума от себе си в борбата за свободата
на Германия и бъдещето на нашата нация, а в по-широк смисъл и за запазването на цяла
Европа.“ За пръв път се допуска, че оттук нататък Вермахтът ще се бори, за да избегне
858

поражение.
На следващия ден Хитлер, сякаш за да неутрализира всяко усещане за беда, дава фел-
дмаршалски чин на цели четирима души, сред които и Паулус. Това е най-голямото
групово повишение на старши офицери след победата над Франция. Когато идва съоб-
щението, с което е обявено повишаването му в генерал фелдмаршал, Паулус веднага се
досеща, че му подават чаша с бучиниш. На последното му съвещание с генералите той
възкликва пред генерал Пфефер: „Нямам намерение да се застрелям заради този бохем-
ски ефрейтор.“ Друг генерал казва на разпитващия го член на НКВД, че думите на
859

Паулус били: „Звучи като покана да се самоубия, но няма да му направя тази услуга.“860

Паулус се отнася към самоубийството с инстинктивно неодобрение. Когато чува, че ня-

кои от хората му предпочитат „самоубийство по войнишки“ – застават прави над око-
пите и чакат врагът да ги застреля, – той заповядва тази практика да се забрани.
Хитлер, разбира се, не е загрижен да спаси повече хора; заинтересован е единствено
от създаването на въздействащи митове. Той явно се надява, че старшите офицери от
сухопътните войски ще последват примера на адмирал Лютенс на кораба „Бисмарк“ –
фантазия, без съмнение насърчена от новината за смъртта на генералите фон Хартман и
Щемпел.
Южният „остров“ продължава бързо да се смалява. До 30 януари съветските войски
проникват до самия център на града. В мазетата, където основната маса германци са
намерили подслон от студа и артилерийския огън, цари дух на отчаяние и очакване на
нещо ужасно. В стария щаб на НКВД през разрушения купол се вижда зимното небе.
Каменният под е покрит с отломки и опадала мазилка, а стълбите и парапетът, чиято
конструкция напомня клетка, са деформирани. Знамето с червен кръст, поставено на
входа, разгневява един германски офицер от пехотата, който вижда в него знак за капи-
тулация. Той слиза долу в мазето, където лекарите непрекъснато оперират на светлината
на газена лампа от полевата болница, докато чакат руснаците да се появят. Мършавият
офицер с безумен поглед ги заплашва с картечния си пистолет. „Какво става тук? Няма
да се предаваме! Войната продължава!“ Много хора излизат от релсите вследствие на
861

боен стрес или халюцинации, които се дължат на тежко недохранване. Мазетата са

пълни с хора, които бълнуват в делириум. Д-р Маркщайн, жител на Данциг, просто
свива рамене. „Това е медицински пункт“ – казва той. Излезлият от равновесие офицер
не стреля срещу тях, а изчезва в мрака като призрак, без да каже и дума повече.
Когато генерал фон Зайдлиц, в същата сграда, на 25 януари оставя на дивизионните си
командири да изберат дали да се предадат или не, Паулус му отнема командването. Той
поставя всички дивизии на Зайдлиц под командването на генерал Валтер Хайц, коман-
дира на VIII корпус. Тогава Хайц издава заповед да се открива огън срещу всеки, който
се опита да се предаде. Когато Зайдлиц и повече от дузина други офицери се предават
(сред тях са генералите Пфефер, Корфес и Зане), от германските линии се разнасят кар-
течни залпове, насочени срещу тях, докато руснаците ги отвеждат. Зайдлиц по-късно
твърди, че двама германски офицери са били смъртно ранени в резултат от „апокалип-
тичната заповед“ на Хайц.862

249
 Генерал Хайц обаче, след като е издал заповедта: „Ще се бием до предпоследния кур-
шум“ , явно не смята, че тази помпозна реторика се отнася за него и щаба му. Един
863

офицер под неговото командване отбелязва, че членовете на щаба му, почти сигурно с
негово знание, вече са приготвили бели знамена.
Полковник Розенфелд, командирът на 104-и зенитен полк от Луфтвафе, възприема ре-
ториката, която режимът очаква. „Знамето със свастиката се вее над главите ни – съоб-
щава той на 30 януари вечерта. – Заповедта на нашия върховен главнокомандващ ще
бъде спазена до последно. Да живее Фюрерът.“ Същата нощ щабът на Шеста армия
864

изпраща съобщение, в което предупреждава, че отделни командири се предават, защото

войските нямат повече боеприпаси; но и те като Розенфелд прибягват до гръмки изрази,
като заявяват, че слушат „националния химн за последен път с ръце, вдигнати в герман-
ски поздрав“. Това пак звучи по-скоро в стила на Шмит, отколкото на Паулус. Каквато
865

и да е истината, войниците, общо взето, нямат нито желанието, нито енергията да спо-
делят подобни емоции. „През тази нощ на 30 януари – пише един сержант – всеки беше
зает със собствените си мисли, с разяждащата несигурност, с болезнените рани и изм-
ръзвания, с мисли за дома и нашата участ.“ Офицерите по-специално очакват да бъдат
866

екзекутирани. Много от тях свалят отличителните си знаци.

Посред същата нощ генерал Воронов се събужда от неспокойния си сън в своята изба
на Донския фронт с чувство на паника. Изведнъж му е хрумнало, че Паулус може да се
измъкне с някой самолет, който да се приземи върху заледената повърхност на Волга.
Очевидно не е трудно да си представи реакцията на Сталин, ако подобен трофей им се
изплъзне. Той скача веднага от леглото и дава заповед по телефона оръдията по източ-
ния бряг на реката при Сталинград да бъдат насочени към леда за всеки случай.
До ранните часове на следващата сутрин, 31 януари 1943 г., 64-а армия на Шумилов е
завзела практически целия център на Сталинград. Разрушените сгради и мазета са про-
чистени с гранати и огнехвъргачки. Червеният площад е подложен на интензивен ми-
нометен и артилерийски обстрел, преди руските войници да се придвижат към сградата
на Универмаг. Гренадирите на Роске над мазето с щаба на Паулус най-после слагат оръ-
жие, колкото са останали. В 7,35 ч. капитан Бер в щаба на Милх получава съобщението:
„Руснаците на входа. Готвим се да се предадем.“ Десет минути по-късно, когато
867

старши лейтенант Фьодор Илченко слиза долу в претъпканото и вонящо мазе, идва съ-
общението: „Предаваме се.“ Бер го препредава до щаба на Манщайн в Група армии
„Дон“. В Германия официалното комюнике гласи: „В Сталинград ситуацията е непро-
менена. Духът на защитниците е несломен.“ 868

Офицерите от щаба на генерал Шумилов отиват в мазето да обсъдят условията на ка-

питулацията с генерал Шмит. Паулус остава в една съседна стая, като Адам постоянно
го информира за всяка стъпка. Дали това е тактически ход, който да позволи на Паулус
да се дистанцира от капитулацията, или пореден пример, че Шмит носи непосредстве-
ната отговорност за събитията, защото Паулус е на практика рухнал, остава неясно. Най-
сетне, два часа след появата на лейтенант Илченко, пристига генерал Ласкин, за да при-
еме официалната капитулация на Паулус, преди фелдмаршалът заедно с Шмит и Адам
да бъде закаран в главната квартира на Шумилов с щабен автомобил, очевидно по нас-
тояване на генерал Роске. Подобно на своите хора, тримата мъже, които излизат на
слънцето, са с наболи бради, макар че лицата им не са толкова изпити като на войни-
ците. Полковник Адам, отбелязва Василий Гросман, е спуснал наушниците на кожената
си ушанка „като ушите на породисто куче, което току-що е излязло от водата“. Опера-
869

торите на кинопрегледи чакат да заснемат събитието.

250
 Онези, които са още в мазетата, остават да чакат появата на съветските войници. Раз-
махвайки дулата на картечните си пистолети, червеноармейците заповядват на герман-
ците да хвърлят оръжията си в ъгъла и да излязат навън един по един. Победените се
подготвят за пленничеството, като увиват ботушите си с парцали от скъсани униформи.
Някои германски войници се провикват: „Hitler kaputt!“ като знак, че се предават. Рус-
ките войници понякога отговарят: „Kameraden, Krieg kaputt! Paulus kapituliert!“, но в
повечето случаи викат: „Faschist!“ или „Fritz! Komm! Komm!“. 870

Когато влизат в мазетата на театъра, съветските войски издават заповедта: „Които са

в състояние да вървят, да излязат навън, за да бъдат закарани в лагер за военноплен-
ници.“ Онези, които тръгват, предполагат, че за останалите вътре ранени ще бъдат по-
871

ложени някакви грижи. Едва по-късно откриват на какъв принцип действа Червената
армия: пленниците, които не могат да ходят, се довършват на мястото, където лежат.
В един-два случая гневът и отчаянието образуват взривоопасна смес. В сградата на
НКВД всички германци очакват да бъдат разстреляни за наказание, след като един офи-
цер, който е скрил пистолета си, внезапно застрелва от упор един руски майор, след
което насочва оръжието към себе си. Моментният гняв на руските войници някак си
отминава и пленниците остават живи.
Капитулацията в Сталинград създава изменчива среда, в която съдбата на всеки гер-
манец е напълно непредвидима. Съветските войници, умишлено или случайно, запалват
импровизираната болница, пълна с ранени, в казармените помещения до летището.
Двама офицери от зенитните части на Луфтвафе, които руските войници са ескортирали
до една стая на горния етаж, смятайки, че червените нашивки на яките им означават
висок чин, се измъкват, като скачат през един счупен прозорец. Попадат близко до кло-
зета, и когато се появяват войници, готови да ги застрелят, по-младият лейтенант спа-
сява живота на двамата с бързата си мисъл и психологически точна преценка. Той казва
на другаря си да си свали панталоните. Руснаците се разсмиват и ги оставят живи. Не
могат да застрелят мъже със смъкнати панталони.
Групи от Специалния отдел на НКВД издирват „хиви“, както и „фашистки кучета“ , 872

под което разбират „СС, Гестапо, танковите войски и полевата жандармерия“. Няколко
германски войници, погрешно взети за есесовци – предположение, което ги разсмива, –
са избутани настрани и екзекутирани с картечни пистолети. Червеноармейците от една
сибирска дивизия изглежда са се извърнали, отвратени от това зрелище. Според същото
сведение, което се основава на разказа на жена от съветското разузнаване, разпитана от
тайната полева полиция, е екзекутирана и група от двайсет и трима „хиви“.
НКВД неуморно издирва „хиви“. Всеки, който не носи пълна германска униформа,
рискува да бъде застрелян на място, както открива един батальонен командир от 297-а
пехотна дивизия. „Изведнъж бяхме спрени от съветски войници, които искаха да ме
застрелят като „хиви“, защото нямах униформа и фуражка. Спаси ме единствено това,
че един лекар знаеше руски.“873

Значителен брой „хиви“ остават предани на германците до самия край. В руините на

Сталинград непосредствено преди капитулацията няколко войници от 305-а пехотна са
на ръба на гладната смърт. „Хивите“ с тях изчезват и те си мислят, че няма да ги видят
повече, но руснаците се връщат и им донасят храна. Не казват къде са я намерили. Тези
руснаци обаче невинаги получават достойна отплата за лоялността си. Малко преди ка-
питулацията един унтерофицер пита офицера си: „Какво ще правим с нашите осем

251
„хиви“? Да ги застрелям ли?“ Лейтенантът, стреснат от подобно хладнокръвие, отх-
874

върля идеята. Казва на „хивите“ да се скрият или да се измъкнат както могат. Оставени
са сами на себе си.
Съдбата на „хивите“, задържани в края на битката при Сталинград, е още неясна от-
части защото архивите на 10-и отдел на НКВД остават напълно закрити. Няма как да се
разбере колко от тях са умрели през десетте седмици на обкръжението и последните три
седмици на интензивни сражения. Някои са застреляни при залавянето им, известен
брой са използвани като преводачи и информатори и почти със сигурност са били убити
по-късно, но повечето са откарани от НКВД. Дори членове на разузнаването на Черве-
ната армия не знаят какво се е случило с тях след това. Напълно е възможно да са били
избити – по-късно се появяват разкази за пленени „хиви“, които са били не застреляни,
а пребити до смърт, за да се спестят боеприпаси, – но в началото на 1943 г. съветският
режим иска да увеличи ресурса си от трудови роби, особено при положение че прех-
върля затворници от Гулаг в наказателните роти. Решението да се експлоатират до
смърт „хивите“ определено би било много по-жестока форма на отмъщение, тъй като
ще удължи страданията им. От друга страна, Сталин и Берия са толкова вманиачени на
тема измяна, че само незабавно смъртно наказание би ги удовлетворило.
През последните няколко дни от битката съветските военни власти са все по-загри-
жени да не допуснат някакви малки групи да се изплъзнат от тяхната мрежа. На 27 яну-
ари са пленени трима германски офицери в униформи на Червената армия, водени от
лейтенант-полковник. Други двама офицери, притиснати до стената от руски лейтенант
от един танков полк, стрелят срещу него и го раняват. От деветте или десетте групи
германци, които са минали през обкръжението, явно никой не се е спасил, но до този
момент Група армии „Дон“ вече е изтласкана отвъд река Донец, на повече от 300 кило-
метра разстояние от „котела“. Има все пак една непотвърдена и неубедителна история
за войник, който успял, но на следващия ден бил убит от бомба, паднала върху полевата
болница, където го лекували от изтощение и измръзване. Казват, че други се опитали да
избягат на юг в степта и да потърсят подслон при калмиките, но самите калмики, по-
добно на много други народи от южните райони на Съветския съюз, скоро са репреси-
рани от НКВД под ръководството на Берия.
Руските войници в частите, които идват от фронта, особено гвардейските дивизии,
имат славата, че се отнасят към победените по-коректно в сравнение с тези от тила.
Въпреки това някои пияни войници, празнуващи победата, стрелят срещу пленниците,
макар че имат заповед да не го правят. Дори бойци от елитни фронтови подразделения
бързо отнемат от пленниците техните часовници, пръстени и фотоапарати, както и алу-
миниевите им войнишки канчета, които се ценят високо. Много от тези вещи се разме-
нят по-късно срещу водка. В някои случаи руснакът взема запазените ботуши на плен-
ника и му подхвърля овехтелите си обувки в замяна. Един лекар се лишава от безценния
си екземпляр на „Фауст“ – подвързано с кожа издание в малък формат, отпечатано на
много тънка хартия, което един руски войник му иска, за да си увива от листата му
цигари с махорка. Дърпат и одеялата от гърбовете им, понякога просто за отмъщение,
защото германците са взели топлите дрехи на толкова много цивилни руснаци.
Когато измършавелите затворници излизат с неуверена крачка от мазета и бункери с
вдигнати ръце, те се озъртат за някое парче дърво, което може да им послужи като па-
терица. Много от тях страдат от толкова тежко измръзване, че едва вървят. Почти
всички имат опадали нокти на краката, ако не и пръсти. Съветските офицери забелязват,

252
че румънските войници са в още по-лошо състояние от германските. Явно техните
дажби са били намалени по-отрано в опит да се поддържа силата на германците.
Пленниците стоят с наведени очи и не смеят да погледнат пазачите си или изумително
голямото множество измършавели цивилни, които са се появили от развалините и стоят
в кръг около тях. От време на време отделни изстрели нарушават тишината на доско-
рошното полесражение. Онези, които се чуват от бункерите, звучат приглушено. Никой
не знае какво означава всеки от тези гърмежи – края на войник, който е бил забелязан
да се крие, на някой, който е оказал известна съпротива, или на тежко ранен, когото
довършват окончателно.
Тези разбити остатъци от Шеста армия, без оръжия или каски, с нахлупени вълнени
шапки или дори парцали, увити около главите, за да ги пазят от силния студ, треперещи
в недостатъчно плътните си шинели, пристегнати с кабел вместо колан, са подкарани
напред в дълги колони. Пред група оцелели от 297-а дивизия се изправя руски офицер,
който сочи развалините наоколо и крещи: „Ето така ще изглежда Берлин!“ 875

Фелдмаршал Паулус, придружаван от лейтенант Лев Безимински от разузнаването на

Червената армия, е закаран със собствения си щабен автомобил от седалището на 64-а
армия до щаба на Донския фронт в околностите на Заварикино, на около 80 км от Ста-
линград. Шмит и Адам го следват под ескорт в друга кола. Завеждат ги в тяхната квар-
тира – още една петстенна изба. Там ще бъдат под постоянната охрана на подразделе-
ние, командвано от лейтенант К. М. Богомолов. Другите „сталинградски генерали“ са
заведени в друга изба наблизо, където ще ги надзирават лейтенант Спектор и взвод вой-
ници.
Богомолов и неговите хора с остро съзнание за историческия момент гледат повере-
ниците си като хипнотизирани. Високият Паулус трябва да се наведе, за да влезе. По
примера на Адам той е заменил униформената си фуражка с кожена ушанка. Още е с
униформата на генерал-полковник. Следват го генерал Шмит и полковник Адам, който
впечатлява пазачите със своето „доста добро владеене на руски език“. Последен идва 876

шофьорът на Паулус, който носи тежките им куфари. Щабният „Мерцедес“ веднага е

присвоен от генерал В. И. Казаков, командващ артилерията на фронта.
Паулус и Шмит заемат вътрешното помещение на избата, докато полковник Адам и
придружителите са настанени във външната стая. Към тях се присъединяват двама
агенти на НКВД, които Берия е изпратил от Москва. Късно вечерта пристигат фронто-
вият началник-щаб генерал Малинин и полковник Якимович, старши офицер от щаба.
Безимински в ролята на преводач информира Паулус и Шмит, че ще трябва да претърсят
багажа им за „забранени вещи“, което включва всички остри метални предмети. Шмит
избухва: „Германският фелдмаршал не се самоубива с ножичка за нокти!“ Изтощеният 877

Паулус му прави знак с ръка да не се ядосва и предава комплекта си за бръснене.

Малко след полунощ съобщават на Паулус, че червеноармейските командири вече са
се събрали и го чакат, за да говорят с него. Офицерът от НКВД лейтенант Евгений Та-
рабрин, който знае немски и го придружава навсякъде, чува как Паулус прошепва на
Шмит, който му помага да облече балтона си: „Какво да кажа?“
Според свидетеля Шмит му изсъсква в отговор: „Помни, че си генерал фелдмаршал от
германската армия.“ По-изненадващо и особено показателно за ушите на червеноар-
мейското разузнаване е съобщението на руския офицер, че Шмит се обръща към вис-
шестоящия по чин Паулус с фамилиарната форма „du“.45

45
Винрих Бер, който познава добре Шмит, смята, че е твърде невероятно да е използвал формата du, макар че според
него „няма съмнение, че генерал Шмит имаше силно влияние върху Паулус“. 878

253
 Само час и половина преди да започне срещата, капитан Дятленко от НКВД получава
заповед да се яви в избата, използвана от маршал Воронов, който току-що е бил пови-
шен от Сталин. „Е, капитане – обръща се любезно Воронов към него, – сигурно си спом-
няте времето, когато старецът не искаше да ви приеме. Е, сега той ще ни посети. А вие
ще го посрещнете.“
Воронов седи на масата с командира на фронта генерал Рокосовски и фронтовия ко-
мисар К. Ф. Телегин. Появява се фотограф, облечен с пилотско яке с кожена подплата.
За удивление на Дятленко той се отнася към Воронов със спокойна фамилиарност.
Става ясно, че това е прочутият режисьор и оператор на документални филми Роман
Кармен, който се е сприятелил с Воронов по време на Испанската гражданска война.
Кармен нагласява стола, предназначен за Паулус, за да може да снима както трябва през
вратата от спалнята на Воронов. Той знае, че ще използват този кадър, за да съобщят на
света за голямата победа на Съветския съюз.46
Атмосферата в избата на Воронов е напрегната, когато пристига техният „гост“. Ви-
сокият, слаб, прегърбен Паулус е мрачна фигура със своята униформа с „миши“ цвят и
лице, пребледняло от нервно напрежение. Косата му започва да посивява и дори порас-
налата му брада е прошарена. Чак когато германецът се доближава до масата, Воронов
му посочва празния стол. „Седнете, моля“ – казва той на руски. Дятленко бързо става
на крака и превежда. Паулус се покланя леко и сяда. След това Дятленко представя два-
мата съветски командири. „Представителят на Ставката, маршал от артилерията Воро-
нов! Командирът на Донския фронт, генерал-полковник Рокосовски!“ Паулус рязко се
изправя и се покланя по посока на двамата мъже.
Воронов започва да говори, като спира на всеки няколко минути, за да може Дятленко
да преведе. „Хер генерал-полковник, много е късно и вие сигурно сте уморен. Ние също
сме работили много през последните няколко дни. Затова сега ще обсъдим само един
проблем, който не търпи отлагане.“
„Извинете ме – намесва се Паулус, като прекъсва Дятленко, – но аз не съм генерал-
полковник. Онзи ден в щаба се получи съобщение, че съм бил повишен в генерал фел-
дмаршал. Вписано е и във военните ми документи за самоличност.“ Той докосва джоба
на гърдите на куртката си. „Нямаше как обаче да си сменя униформата при тези обсто-
ятелства.“
Воронов и Рокосовски си разменят развеселено-иронични погледи. Генерал Шумилов
вече е информирал щаба на Донския фронт за повишението на Паулус в последния мо-
мент.
„И така, хер генерал фелдмаршал – подхваща наново Воронов, – молим да подпишете
заповед, адресирана до онази част от вашата армия, която още се съпротивлява, с призив
да се предадат, за да предотвратят безсмислената загуба на живот.“
„Това би било недостойно за войник!“ – избухва Паулус, преди Дятленко да довърши
превода.
„Може ли да се каже, че да спасите живота на подчинените си е недостойно поведение
за войник, когато самият командир се е предал?“ – пита Воронов.

46
Снимката, направена от Кармен, е преправена в Москва. Генерал Телегин е премахнат от версията ѝ за печата, за-
щото според Сталин той не е достатъчно важен за подобно историческо събитие. (Дори повишаването на Дятленко в чин
майор е ускорено заради публикуването на снимката.) От тази случка се развива един от нелепите фарсове на сталинс-
ката епоха. Когато на първа страница в „Правда“ се появява снимката, от която лицето му е премахнато, Телегин изпада в
ужас, мислейки, че някой е донесъл за негова случайна забележка. След като нищо не се случва, той решава, че е в безо-
пасност, но тогава, през 1948 г., е внезапно арестуван по заповед на Абакумов (началника на СМЕРШ) без видима при-
чина.

254
 „Не съм се предал. Бях изненадан.“
Този „наивен“ отговор не прави впечатление на руските офицери, които са добре за-
познати с обстоятелствата на капитулацията. „Говорим за акт на хуманност – продъл-
жава Воронов. – Ще ни отнеме само два дни или дори няколко часа да унищожим оста-
налите ви войски, които продължават да се бият. Съпротивата е безсмислена. Тя само
ще причини ненужно смъртта на хиляди войници. Ваш дълг като армейски командир е
да спасите живота им, още повече че вие самият спасихте живота си, като се преда-
дохте.“
Паулус, който от известно време си играе нервно с пакета цигари и пепелника, сло-
жени на масата за него, се измъква от въпроса, позовавайки се на формалности. „Дори
да подпиша подобна заповед, те няма да се подчинят. Ако съм се предал, автоматично
преставам да бъда техен командир.“
„Бяхте техен командир преди няколко часа.“
„Откакто войските ми са разделени на две групи, аз съм командир на другия „остров“
само на теория – упорства Паулус. – Заповедите пристигаха отделно от щаба на Фюрера
и всяка група беше командвана от различен генерал.“
Спорът започва „да се върти в затворен кръг“. Нервният тик на Паулус се засилва, а
879

и Воронов, който знае, че Сталин чака в Кремъл да чуе резултата, започва да показва
признаци на напрежение. Горната му устна започва да потрепва – наследство от авто-
мобилна катастрофа в Белорусия. Паулус, в тактиката си за блокиране на натиска,
твърди дори, че ако подпише документа, той ще бъде сметнат за фалшификат. Воронов
отговаря, че в такъв случай ще доведат един от собствените му генерали, за да бъде
свидетел при подписването, и след това ще го изпратят в северния „котел“ с документа,
за да гарантира неговата автентичност. Паулус обаче, колкото и слаби да са аргументите
му, упорито отказва да подпише. Воронов накрая се принуждава да приеме, че всеки по-
нататъшен опит да го убедят е безсмислен.
„Трябва да ви информирам, хер генерал фелдмаршал – превежда Дятленко, – че с от-
каза си да спасите живота на своите подчинени вие поемате тежка отговорност за гер-
манския народ и бъдещето на Германия.“ Паулус гледа втренчено стената и мълчи по-
880

тиснато. В тази „измъчена поза“ единствено тикът на лицето издава мислите му.
След това Воронов приключва разговора, като пита Паулус дали е доволен от кварти-
рата си и дали се нуждае от специална диета заради болестта. „Единственото, за което
бих помолил – отговаря Паулус, – е да нахраните множеството военнопленници и да им
осигурите медицински грижи.“ Воронов обяснява, че „заради ситуацията на фронта е
трудно да приемат и организират такъв огромен брой пленници“, но че ще направят
всичко каквото могат. Паулус му благодари, изправя се и се покланя още веднъж.
Хитлер научава новината в строго охранявания си щаб „Волфшанце“ дълбоко в гората
на Източна Прусия – място, което генерал Йодл веднъж описва като нещо средно между
манастир и концентрационен лагер. Този път той не удря по масата, а остава мълчаливо
загледан в супата си.
Възвръща си гласа, а с него и гнева, на следващия ден. Фелдмаршал Кайтел и генера-
лите Йешонек, Йодл и Цайцлер са повикани на обичайното обедно съвещание на фю-
рера. „Предали са се официално и абсолютно – казва Хитлер с огорчено неверие. –
Иначе щяха да сплотят редиците, да сформират кръгова отбрана и да се застрелят с пос-
ледния си куршум. Като си помисля, че една жена има гордостта да излезе, да се зак-
лючи и да се застреля веднага просто защото е чула няколко обидни забележки, не мога

255
да имам никакво уважение към войник, които се страхува от това и предпочита да по-
падне в плен.“ 881

„И аз не го разбирам“ – отговаря Цайцлер, чието поведение в този случай ни кара да

се усъмним в уверенията му към Манщайн и други, че е направил всичко възможно да
убеди фюрера в реалната ситуация на Шеста армия. „Продължавам да мисля, че може
да не е вярно; вероятно лежи там тежко ранен.“
Хитлер постоянно се връща към въпроса защо Паулус не се е самоубил. Това явно е
дискредитирало напълно мита за Сталинград в неговото въображение. „Това ме наскър-
бява така силно, защото героизмът на толкова много войници е обезсмислен от един-
единствен безхарактерен слабак... Какво е Животът? Животът е Нацията. Индивидът
трябва да умре така или иначе... Това, което най-много ме обижда мен лично, е, че го
повиших във фелдмаршал. Исках да му дам това последно удовлетворение. Той можеше
да се освободи от всяка скръб и да премине във вечността и националното безсмъртие,
но предпочита да отиде в Москва.“ Никой обаче не е по-шокиран от японските съюз-
ници на Хитлер, когато висши държавни служители и военачалници по-късно гледат
съветски филм за Паулус и другите пленени генерали. „Ако е истина, защо тогава Па-
улус не се е самоубил като истински войник?“ – казват те с недоумение.882

Северният остров на съпротива, където са остатъците от шест дивизии под командва-

нето на генерал Щрекер, още не се предава. Щрекер изпраща съобщение от щаба на XI
корпус в Сталинградския тракторен завод: „Войските се бият без тежки оръжия или бо-
еприпаси. Хората припадат от изтощение. Замръзват до смърт с оръжие в ръка. Щре-
кер.“ Посланието му е обмислено, но явно избягва нацистките клишета. Хитлер, който
883

получава съобщението след съвещанието с Цайцлер, изпраща отговор късно следобед:

„Очаквам северният „котел“ да се държи до последно.“ За да подчертае важността на
884

казаното, скоро след това той издава директива на фюрера: „XI армейски корпус трябва
да се съпротивлява до последно, за да ангажира колкото е възможно повече вражески
сили, така че да улесни операциите на други фронтове.“885

Четирите съветски армии са се прегрупирали бързо, за да смажат последния остров на

съпротива. С концентрация от 300 полеви оръдия на едва километър разстояние, те пак
атакуват фабричния район. Всички оцелели бункери са разрушени с пряк обстрел – ня-
кои с полеви оръдия, други с минохвъргачки или огнехвъргачки, а понякога и с танкове,
които се придвижват до тях и натикват ствола си в някоя амбразура.
Щрекер е на мнение, че от военна гледна точка има смисъл да продължават сражени-
ята просто за да помогнат на Манщайн, но напълно отхвърля всяка идея за самоунищо-
жение с пропагандна цел. В неговите представи няма съмнение в какво се състои офи-
церският дълг, както показва разговорът му с един полкови адютант малко преди края.
„Когато дойде моментът, ще се самоубием“ – уверява го адютантът.
„Самоубийство?“ – възкликва Щрекер.
„Да, хер генерал! Моят полковник също ще се застреля. Той смята, че не бива да поз-
волим да ни пленят.“
„Е, нека ви кажа нещо. Вие няма да се застреляте и вашият полковник също няма да
се застреля. Ще се предадете в плен заедно с хората си и ще направите всичко, което
можете, за да дадете добър пример.“
„Искате да кажете... – погледът на младия офицер светва, – че не е необходимо да се
застрелям.“886

Щрекер прекарва по-голямата част от нощта на 1 февруари в полковия щаб на своя

стар приятел полковник Юлиус Мюлер. Под светлината на една-единствена свещ в

256
ъгъла на бункера малката група разговаря за настоящите боеве, за някогашните прия-
тели и за бъдещото затворничество. „Никой не споменава за мъките – отбелязва Щре-
кер, – никой не говори с озлобление.“ В ранните утринни часове Щрекер се надига.
„Мюлер, трябва да тръгвам – казва той. – Вървете с Бог, вие и вашите хора.“ Щрекер е
силно впечатлен от описанието, което Томас Карлайл дава на Бог като „истинският фел-
дмаршал“. Без съмнение в неговите представи раят е място на съвършен военен ред.
„Ще изпълним дълга си, хер генерал“ – отговаря Мюлер, докато двамата си стискат
ръцете.
Щрекер вече е отхвърлил молбите на своите дивизионни командири да се предадат,
но в 4 часа сутринта на 2 февруари генералите фон Ленски и Латман пак искат разре-
шение от него за същото. Щрекер отново отказва. Тогава Ленски казва, че един от не-
говите офицери вече е отишъл да уговори условията с руснаците. Щрекер не вижда сми-
съл да продължава. Двамата с Гроскурт съставят последното си съобщение: „XI ар-
мейски корпус със своите шест дивизии изпълни дълга си до последния човек в тежко
сражение. Да живее Германия!“ Съобщението е получено от Група армии „Дон“. По-
887

късно Щрекер заявява, че двамата с Гроскурт умишлено са пропуснали всяка възхвала

на Хитлер, но текстът, който е записан при получаването и след това изпратен в Източна
Прусия, завършва в с думите: „Да живее Фюрерът!“ Някой сигурно е решил, че е по-
888

литически благоразумно да подслади съобщението за „Волфшанце“.

Когато на входа на командния бункер се появяват двама руски войници с доста нере-
шителен вид, Гроскурт им подвиква да доведат някой генерал. Щрекер пише по-късно,
че много от собствените му войници са били „едва живи“ в този момент.
Няколко дни по-късно са доведени чуждестранни журналисти за обиколка на фабрич-
ния район. „Никой не би могъл да каже какъв е бил нормалният релеф на терена – пише
британският кореспондент Александър Уърт. – Пътят ни се издигаше и спускаше, изди-
гаше и спускаше; кое беше естествен наклон и кое – стената на някой кратер, получен
от сливането на десетина бомбени ями, това никой не можеше да каже. През дворовете
на фабриките минаваха окопи; на дъното на окопите още лежаха замръзнали германци
в зелено, замръзнали руснаци в сиво и замръзнали части с човешки очертания, имаше
тенекиени каски, германски и руски, пълни до половината със сняг, които се търкаляха
там сред парчета тухли. Имаше бодлива тел и полузаровени мини, гилзи от снаряди и
още отломки и парчета от стени и заплетени и усукани стоманени греди, покрити с
ръжда. Трудно беше да си представим как някой би могъл да оцелее тук.“ 889

Сутринта на 2 февруари започва с гъста мъгла, която слънцето по-късно разпръсва, и

с вятър, който разнася снежния прах. Когато новината за окончателната капитулация се
разпространява сред 62-ра армия, руснаците демонстрират спонтанно радостта си, като
изстрелват в небето сигнални ракети. Моряци от волжката флотилия и войници от левия
бряг преминават реката по леда със самуни хляб и контейнери с храна за цивилните,
които са били принудени да прекарат пет месеца в мазета и ями.
Блуждаещите на групи и поотделно хора прегръщат с почуда онези, които срещат по
пътя си. В мразовития въздух гласовете им звучат приглушено. Сред безцветния пейзаж
от развалини има немалко хора, но градът изглежда изоставен и мъртъв. Краят едва ли
е неочакван или дори внезапен, но за руските защитници е трудно да повярват, че бит-
ката за Сталинград най-после е завършила. Когато се замислят за нея и си спомнят за
мъртвите, тяхното собствено оцеляване им се струва невероятно. От всяка дивизия, пре-

257
минала Волга, са оцелели не повече от няколкостотин души. В Сталинградската кампа-
ния като цяло са пострадали общо 1,1 млн. души от Червената армия, от които 485 751
загинали. 890

Гросман прави равносметка на последните пет месеца. „Мислех си за широкия черен

път, който водеше до рибарското село на брега на Волга – път на слава и смърт, – и за
колоните, които крачеха мълчаливо по него в задушния прахоляк през август, в лунните
нощи на септември, в напоителните дъждове на октомври, в ноемврийските снегове. Те
бяха марширували с тежка крачка – войници от противотанкови части, картечари,
прости пехотинци; бяха крачили в мрачно и тържествено мълчание. Единственият звук,
който се чуваше от редиците им, беше тракането на техните оръжия и отмерената им
стъпка.“891

Почти неузнаваеми са останките от града, който е съществувал, преди бомбардирова-

чите на Рихтхофен да се появят в онзи августовски следобед. Сталинград вече не е нещо
много повече от смачкан и обгорял скелет. Почти единствената забележителност, оста-
нала невредима, е фонтанът със статуи на момченца и момиченца, които танцуват около
него. Това изглежда като някакво скръбно чудо, след като хиляди деца са загинали в
развалините наоколо.

258
 23.
„Спрете да танцувате!
Сталинград е паднал“
По обяд на 2 февруари над града кръжи разузнавателен самолет на Луфтвафе. Радио-
съобщението на пилота е предадено веднага на фелдмаршал Милх: „Вече няма приз-
наци на бой в Сталинград.“ 892

След първия разговор на Воронов и Рокосовски с Паулус капитан Дятленко се връща

към разпита на останалите пленени генерали. Противно на очакванията му, те реагират
по много различни начини. Генерал Шльомер, който е поел командването на XIV танков
корпус от Хубе, пристига накуцвайки с бастун, облечен с подплатена червеноармейска
куртка. Той спечелва симпатиите на Дятленко с непринудения си чар и забележките за
„невежия по военните въпроси ефрейтор“ и „некадърните кариеристи в обкръжението
му“. Генерал Валтер фон Зайдлиц, от друга страна, за когото НКВД по-късно открива,
893

„че е бил най-енергичният застъпник на неподчинението към фюрера по време на обк-

ръжението“, се държи „много резервирано“.
За Сталин пленените 91 000 души, включително двайсет и двама германски генерали,
са по-голям трофей от знамената или оръжията. Паулус, който още е в състояние на
шок, първоначално отказва да се появи пред журналистите, докарани от Москва. „Ние
имаме свои собствени правила – отвръща полковник Якимович от щаба на Донския
фронт, а лейтенант Безимински превежда думите му. – Трябва да правите каквото ви се
казва.“ Позволен е все пак един компромис. Не задължават Паулус да отговаря на въп-
894

роси на журналисти – той трябва само да се покаже, за да потвърди, че не се е самоубил.

Чуждите кореспонденти са твърде изненадани от вида на германските генерали. „Изг-
леждаха здрави и в никакъв случай недохранени – пише Александър Уърт. – Явно по
време на сталинградската агония, когато техните войници са умирали от глад, те са про-
дължавали да се хранят сравнително редовно. Единственият, който изглеждаше зле,
беше самият Паулус. Имаше блед и болнав вид, а лявата му буза потрепваше в нервен
тик.“895

Опитите да се задават въпроси не са много успешни. „Приличаше доста на посещение

в зоопарк, където някои животни проявяват интерес към публиката, а други гледат сър-
дито“ – пише Уърт. Генерал Дебой явно е изпълнен с желание да угоди и веднага казва
896

на чуждите журналисти – „сякаш за да ни подкани да не се плашим“, – че е австриец.

Най-спокоен е генерал Шльомер. Той се обръща към един от придружителите си, по-
тупва го по пагоните (които Сталин току-що е въвел наново в армията) и възкликва,
изобразявайки комично учудване: „Какво – нещо ново?“ За генерал фон Арним, от
друга страна, най-важна е съдбата на неговия багаж и съответно мнението му за войни-
ците от Червената армия. „Офицерите се държат много коректно“, заявява той, но опре-
делението му за войниците е „нагли крадци!“.
Напрежението на пленническия живот допринася и за прояви на недостойно поведе-
ние в двете селски къщи в Заварикино. Една сутрин Адам умишлено провокира старши
лейтенант Богомолов с нацистки поздрав и „Хайл Хитлер“. От всички офицери обаче
руснаците изпитват най-голяма неприязън към Шмит. Богомолов го заставя да се из-
вини на една камериерка, която е разплакал, докато му сервирала обяда. Няколко дни

259
по-късно възниква неприятност от другата страна на пътя, в избата, където са наста-
нени другите генерали. Лейтенант Спектор от гвардейска група № 2 се обажда на Бого-
молов, молейки го да дойде бързо. Станало е сбиване. „Когато отворих вратата на къ-
щата, видях, че един германски генерал е хванал за китката румънски генерал – пише
Богомолов. – Когато ме видя, германецът пусна другия и тогава румънецът го удари по
устата. Оказа се, че разправията е била за ножа, вилицата и лъжицата на румънеца, които
според него германецът се опитал да му вземе.“ С презрително възмущение Богомолов
897

предупреждава саркастично лейтенант Спектор, „че ако допусне подобно поведение по-
нататък, и неговата лъжица ще бъде конфискувана“.
Скритите съперничества и неприязън между генералите са излезли наяве. Хайц и
Зайдлиц са се намразили още повече, след като Зайдлиц е разрешил на дивизионните си
командири да решават самостоятелно дали да се предадат. Хайц е заповядал на войни-
ците си да се бият „до предпоследния патрон“, но той самият се е предал и е приел
покана за вечеря от генерал Шумилов в щаба на 64-а армия. Прекарва там и нощта.
Когато накрая се присъединява към другите пленени генерали в Заварикино, се надига
възмущение, защото е пристигнал с няколко куфара, приготвени за преминаването му в
плен. Когато зачекват въпроса за неговата заповед към войските да се бият докрай, той
отговаря, че е щял да се самоубие, но началникът на щаба му е попречил.
За Вермахта това е време за пресмятане на загубите. В щаба на фелдмаршал Милх
изчисляват, че са загубили 488 транспортни самолета и 1000 от членовете на екипажите
по време на въздушния мост. Унищожена е 9-а зенитна дивизия заедно с друг наземен
персонал, да не говорим за загубите на Четвърти въздушен флот в бомбардировачи, из-
требители и „Щуки“ по време на кампанията изобщо.
Точните загуби на сухопътните войски още не са установени със сигурност, но няма
съмнение, че Сталинградската кампания е най-катастрофалното поражение в германс-
ката история до този момент. Шеста армия и Четвърта танкова армия са на практика
унищожени. От началото на Операция „Уран“ само в „котела“ са загинали около 60 000
души, а пленените са приблизително 130 000. (Обърканата статистика изглежда се
дължи главно на големия брой руснаци в германски униформи.) Тези данни не включват
загубите в самия Сталинград и околностите му между август и ноември, унищожава-
нето на четири съюзнически армии, неуспешния опит на Манщайн за сваляне на обкръ-
жението и загубите, причинени от Операция „Малък Сатурн“. Оста е загубила общо над
половин милион души.
Да бъде представена подобна катастрофа пред германския народ е трудна задача, с
която Гьобелс се заема с бясна енергия, използвайки целия си талант за безсрамно изо-
пачаване. Режимът не е признал за обкръжението на Шеста армия чак до 16 януари,
когато съобщава, че „нашите войски от няколко седмици героично отблъскват вражески
атаки от всички страни“. В този момент избира точно противоположния подход, като
898

твърди, че не е оцелял нито един човек.

Гьобелс мобилизира радиостанциите и пресата да обединят страната във военен траур.
От него потичат инструкции към вестниците как да обрисуват трагедията. Не бива да
забравят, че всяка дума за тази драматична борба ще влезе в историята. Пресата трябва
винаги да използва думата „болшевики“, а не „руснаци“. „Цялата германска пропаганда
трябва да създаде мит от героизма при Сталинград, който да стане един от най-свидните
моменти в германската история.“ Комюникето на Вермахта по-специално трябва да
бъде облечено в думи, „които ще вълнуват сърцата през идните векове“. То трябва да
899

260
се равнява по обръщението на Цезар към неговите войски, по призива на Фридрих Ве-
лики към неговите генерали преди битката при Лойтен и на Наполеон към неговата им-
ператорска гвардия.
Комюникето е излъчено като специално съобщение по радиото двайсет и четири часа
след като Щрекер се е предал. „От щаба на Фюрера, 3 февруари 1943 г., Върховното
командване на Вермахта съобщава, че битката при Сталинград завърши. Вярна на сво-
ята клетва за вярност, Шеста армия под образцовото командване на фелдмаршал Паулус
беше унищожена от съкрушителното числено превъзходство на врага... Жертвата на
Шеста армия не е напразна. Като крепост на нашата историческа европейска мисия, тя
издържа срещу атаките на шест съветски армии... Те умряха, за да живее Германия.“ 900

Лъжите на режима се оказват неефективни, особено внушението, че всички в състава

на Шеста армия са загинали. В нито едно съобщение не се споменава за онези 91 000
пленници, за които съветското правителство вече е обявило – новина, която скоро е из-
лъчена от световните радиостанции. И разбира се, много повече хора от обикновено
настройват апаратите си на вълните на чужди станции.
Обявен е тридневен национален траур, през който местата за увеселение са затворени
и всички радиостанции пускат тържествена музика, но на вестниците е забранено да
слагат черни рамки и няма наполовина спуснати знамена.
Службата за сигурност на СС не подценява въздействието на това събитие върху духа
на цивилните. Освен това знае, че писмата от „котела“, които описват ужаса и мръсоти-
ята, са в принципно противоречие с героичната светлина, в която режимът се опитва да
представи събитията. „Прощалните писма на бойците от Сталинград – пише в един док-
лад – потискат силно духа не само на роднините, но и на по-широк кръг от населението,
още повече че съдържанието на тези писма бързо се разпространява. Описанието на
мъките през последните седмици от битката преследва денонощно близките.“ Гьобелс
901

всъщност е предвидил този проблем много по-рано и е решил да залавя пощенските

картички, изпратени от военнопленници. Той пише в дневника си на 17 декември: „В
бъдеще картичките до роднини не бива да се доставят повече, защото отварят врата,
през която болшевишката пропаганда да проникне в Германия.“ 902

Усилията от съветска страна се оказват твърде енергични, за да им се противодейства.

В лагерите за военнопленници под управлението на НКВД раздават пощенски кар-
тички, но тъй като германските власти не ги допускат в страната, съдържанието им е
отпечатано с дребен шрифт по много на един лист и в този вид се разпространяват по
германските линии като пропагандни листовки. Германските войници на фронта ги съ-
бират, макар и с риск да бъдат сурово наказани, и изпращат анонимни писма на адресите
в списъка, за да съобщят на роднините, че техният близък е жив. Подписват се като
„сънародник“ или просто „ххх“. Понякога за ужас на нацистките власти семействата
получават дори копие от съветската листовка и се свързват с други в същата ситуация.
Самият Паулус, изглежда, е чувствал преди капитулацията, че режимът вероятно ще
се опита да извърти фактите около сталинградската катастрофа в нова версия на мита
за „удара в гръб“. (Не може да се каже дали това е повлияло на решението му да отх-
върли условията за капитулация на 9 януари.) Този път обаче изкупителните жертви за
поражението няма да бъдат комунистите и евреите както през 1918 г., а генералният
щаб и аристокрацията, които все още са тясно свързани в представата на народа. Онези,
които ще попаднат под удара, имат известно предчувствие за задаващата се буря.

261
 Ото фюрст фон Бисмарк, германският пълномощен министър в посолството в Рим,
заминава на почивка с жена си в края на януари, за да се измъкне от официалните тър-
жества по случай десетгодишния юбилей на нацисткия режим. Подобно на повечето
германски дипломати далече от Берлин, той почти няма представа за истинския ужас на
поражението при Сталинград. На 31 януари семейството е в хотел „Палас“ в Сейнт Мо-
риц, когато получават спешно телефонно обаждане от германския посланик в Берн.
„Спрете да танцувате! – предупреждава посланикът. – Сталинград е паднал.“ И два-
903

мата знаят, че Сейнт Мориц е станал любимият курорт на старшите офицери от СС.
Няма нужда да казват нищо повече.
Партийната линия на пропагандното министерство, обрисуваща как генерали и грена-
дири се сражават рамо до рамо, скоро се променя. На 18 февруари Гьобелс организира
масово събрание в берлинския „Шпортпаласт“ на тема „Тотална война – най-кратката
война!“. Опънат е огромен транспарант с големия призив от 1812 г.: „Нека нашият боен
вик да бъде: да се вдигне народът и да избухне буря.“ Като се има предвид крайно раз-
личният исторически контекст, това е крещящо неуместно за всички освен най-преда-
ните поддръжници на режима.
„Искате ли тотална война?“ – крещи Гьобелс от трибуната. Аудиторията отвръща с
възторжен вой. „Решени ли сте да следвате Фюрера и да се борите за победа на всяка
цена?“ Присъстващите отново надават верноподанически рев.
През седмиците след сталинградското поражение Гьобелс определя дневния ред. Той
настоява да се сложи край на половинчатите мерки с масова мобилизация, но в прибър-
заните му инициативи едва ли не най-важен е символичният смисъл. Медната обшивка
на Бранденбургската врата е свалена, за да се използва във военната индустрия. Забра-
нени са професионалните спортни събития. Затворени са луксозните магазини, включи-
телно бижутериите. Всички модни списания трябва да спрат да излизат. Гьобелс орга-
низира дори кампания срещу модата с идеята, че жените няма нужда да се докарват,
защото ще зарадват „победоносно завръщащите се у дома войници дори и в парцали“.
Тръгват слухове, че ще бъде забранена и ондулацията. Хитлер, който е страстно убеден,
че дългът на женската част от човечеството е да служи за декорация, възразява и
Гьобелс е принуден да обяви, че „няма нужда жените да се загрозяват“. Бързо се разп-
ространяват бартерните сделки – пръв признак на обсадната икономика. Хората скоро
започват да разменят например четки за миене срещу билети за концерт на Фуртвенг-
лер.
Затворени са нощни клубове и луксозни ресторанти като „Хорхер“ и „Картие Латен“,
„Нева Грил“, „Пелцерс Ателир“ и „Тускулум“ в Курфюрстендам. Когато отварят от-
ново, то е с препоръката да насърчават клиентите да се ограничават с
Feldküchengerichte, т.е. ястия от полевата кухня, като акт на солидарност с войниците в
Русия – идея, която най-вероятно е вдъхновена от забраненото постене на Цайцлер. Гьо-
ринг обаче урежда любимият му ресторант „Хорхер“ да бъде отворен този път като клуб
на офицерите от Луфтвафе.
Почти неприкритото послание, че покварените генерали от висшата класа са предали
нацисткия идеал, се внушава по множество начини. Скоро всички членове на германски
монархически семейства, които служат във въоръжените сили, получават заповед да по-
дадат оставка. Прекратени са дори разходките на коне в Тиргартен.
Все повече лозунги с нацистка пропаганда се появяват по стените, но циничните бер-
линчани предпочитат графитите: „Радвайте се на войната, мирът ще бъде много по-
лош.“ „Дръжте се“ става най-изтърканата дума в речника на пропагандата. Засилва се

262
страхът за бъдещето и преди всичко от твърдото намерение на Русия да отмъсти жес-
токо. Един собственик на страноприемница от Шварцвалд, получил отпуск от Източния
фронт, казва на Кристабел Биленберг: „Ако ни върнат една четвърт от това, което вър-
шим в Русия и Полша, фрау доктор, ще страдаме и ще страдаме заслужено.“ 904

Онези германци, които не са във възторг от нацистите, осъзнават съвсем ясно нелепия
парадокс. Нахлуването в Съветския съюз е принудило руснаците да защитават стали-
низма. В този момент вече заплахата от поражение принуждава германците да защита-
ват режима на Хитлер и неговия страхотен провал. Разликата е, че руснаците са имали
огромна територия, на която да отстъпват, докато Германия е изправена пред война на
два фронта, интензивни бомбардировки и блокада. На всичко отгоре Рузвелт и Чърчил
в Казабланка са заявили намеренията си да продължат да се сражават до безусловната
капитулация на Оста. Това неизмеримо укрепва позициите на Гьобелс.
Опозицията по ред причини – от нерешителност и разногласия до неоспоримо лош
късмет – не е успяла да пристъпи към действие, докато е било време. Вече е твърде
късно да убеждават Съюзниците, че има демократична алтернатива на нацисткия ре-
жим, а не изгледи за дворцов преврат на генерали, които се страхуват от поражение.
Макар и да осъзнават ясно това, членовете на опозицията все още се надяват, че Ста-
линград поне ще даде повод за бунт, но нито един командир на група армии не е готов
за такъв ход. Други офицери, с много по-нисък чин, но далеч по-решителни, са готови
да поемат огромни рискове и ако е необходимо, да загубят живота си при такъв опит,
но Хитлер, който изглежда притежава почти животински нюх за опасността, е твърде
добре охраняван и постоянно променя плановете си в последния момент.
Единствената открита проява на недоволство след краха при Сталинград идва от малка
група мюнхенски студенти, известна като „Бялата роза“. Техните идеи се разпространя-
ват до други студенти в Хамбург, Берлин, Щутгарт и Виена. На 18 февруари след кам-
пания с листовки и нарисувани по стените лозунги, призоваващи за отхвърляне на на-
цизма, Софи Шол и нейният брат Ханс са арестувани, след като са раздавали позиви в
университета „Лудвиг-Максимилиан“ в Мюнхен. Измъчвани от Гестапо и след това
осъдени на смърт от Роланд Фрайслер на специално заседание на Народния съд в Мюн-
хен, братът и сестрата са обезглавени. Други членове на техния кръг, включително про-
фесорът по философия Курт Хубер, имат подобна съдба.
Скоро след окончателната капитулация в Сталинград Хитлер се среща с фелдмаршал
фон Манщайн, първия старши офицер извън неговото непосредствено обкръжение.
Манщайн излага мерките, които е бил принуден да вземе, за да избегне пълна катаст-
рофа в Южна Русия. Хитлер иска да издаде заповед, с която да му забрани да отстъпва
повече, но Манщайн знае, че при дадените обстоятелства той може да определя услови-
ята. По време на техните дискусии Хитлер казва, че той поема цялата отговорност за
Сталинград, след което веднага поставя признанието си под въпрос със забележката, че
би могъл да прехвърли част от вината на Гьоринг, но тъй като е назначил райхсмаршала
за свой наследник, не може да го държи отговорен за Сталинград. Не казва и дума за
собствената си непоследователна стратегия и опитите да контролира операциите отда-
лече. Най-тежките му обвинения остават запазени за Паулус. Той казва на Гьобелс, че
след войната ще изправи Паулус и генералите му пред военен съд, задето не са изпъл-
нили изричната му заповед да се съпротивяват до последния куршум.
Хитлер вече рядко ораторства на масата, както е имал навик да прави. Предпочита да
се храни сам. Гудериан го намира силно променен: „Лявата му ръка трепереше, стойката
му беше прегърбена, гледаше втренчено, очите му бяха изцъклени, но без предишния

263
блясък, по бузите му имаше руменина.“ Когато се среща с Милх обаче, Хитлер не по-
казва съжаление за напразно погубения живот на толкова войници при Сталинград. Той
е в състояние да мисли единствено как да вдигне залозите още веднъж, като рискува
живота на още повече хора. „Ще завършим войната тази година – казва му той. – Взел
съм съответно решение за гигантска мобилизация на цялата сила на германския на-
род.“ 905

В Русия бурното ликуване от победата е колкото дирижирано, толкова и спонтанно.

Със звън на камбани Кремъл известява капитулацията на Паулус. По радиото се излъчва
бодра маршова музика, а на първата страница на всички вестници се публикуват офи-
циални съобщения. Те възхваляват „суровия урок по история“, преподаден на „авантю-
ристите от германския Генерален щаб“ от ханибаловците на Червената армия в тази
съвременна битка при Кана. Сталин е представен като мъдър вожд и велик архитект на
победата.
Духът на населението в Съветския съюз наистина се повишава. По време на битката
хората навсякъде се питат един друг какви са последните новини за боевете на Волга.
Когато след тази толкова страшна битка идва победа, те постоянно се уверяват помежду
си: „Не можеш да спреш армия, която е спечелила Сталинград.“ Шегуват се радостно
за сметка на победения враг: „Какво ли е да си фелдмаршал, когото са пленили в
мазе?“ – е един от популярните коментари. „След Сталинград нито един войник ня-
906

маше и най-малко съмнение за изхода от войната“ – казва един офицер, ранен в битките
там. Сталинградските дивизии са разпределени по различни армии и фронтове, за да
907

повдигнат допълнително духа.

Сталин скоро е назначен за Маршал на Съветския съюз от Президиума на Върховния
съвет на СССР – жест, не много по-скромен от този на Наполеон, когато се коронясва
по своя инициатива. Историята на войната ненадейно се префасонира. Всички катаст-
рофални неуспехи от 1941 г. се представят като част от хитър план, измислен от Сталин.
Снимката и името на Сталин не се публикуват в пресата през неблагоприятни периоди,
но в този момент „великият ръководител на съветския народ“, „гениалният организатор
на нашите победи“ излиза отново на преден план. Всички беди и всички злини се при-
писват на други, което силно напомня практиката да се стоварва вината върху придвор-
ните в царско време. Иля Еренбург с поразителен цинизъм отбелязва, че народът „има
потребност да вярва“. Дори затворници в Гулаг пишат до Великия баща на народа,
908

убедени, че той ще се намеси, за да поправи една ужасна несправедливост, немислима

при комунизма. Нито един лидер не е имал по-ефикасен гръмоотвод от Берия.
Генералите от Червената армия са демонстративно възнаградени. Неотдавнашната от-
мяна на двойното командване с комисари е увенчана с официално възстановяване на
чина и офицерското звание. Евфемизмът „командир“ отпада. Както генерал Шльомер е
отбелязал развеселен, възстановени са пагоните – символи на привилегия, – които при
болшевишките линчове през 1917 г. тълпата е забивала с гвоздеи в телата на царските
офицери. (Тайно са били поръчани златни нашивки от Великобритания за учудване и
неодобрение на тамошните чиновници.) Един войник в гвардейска дивизия чува нови-
ната за пагоните от възрастен ваксаджия на някаква гара: „Пак започват с тези златни
пагони – казва му ядосано мъжът, сякаш му е трудно да го повярва. – Също като в Бя-
лата армия.“ Другарите на войника също остават изумени, когато им съобщава нови-
909

ната при връщането си във влака. „Защо в Червената армия?“ – питат те. Подобно мър-
морене се игнорира. Новите отличия за Великата отечествена война – ордените „Суво-
ров“ и „Кутузов“ – също се раздават на военни от висшето командване в кампанията.

264
 Най-големият пропаганден успех обаче се простира далеч отвъд съветските граници.
Историята за саможертвата на Червената армия има могъщо въздействие в целия свят,
особено в окупираната част от Европа. Нейният ефект върху съпротивителните движе-
ния навсякъде и респективно влиянието ѝ върху политиката на следвоенна Европа са
значителни. Триумфът на Червената армия повишава статуса на партийните членове и
привлича огромни маси от симпатизанти. Дори консерваторите не могат да подминат
героизма на Червената армия. Във Великобритания крал Джордж VI поръчва да бъде
изкован Меч на Сталинград, който да бъде поднесен като подарък на града. Духът на
цивилни и военни се повдига еднакво от кинопрегледите във възхвала на победата, с
мигащия запис на Паулус и дългите колони военнопленници, които се вият през покри-
тия със сняг пейзаж. Всеки знае, че руснаците поемат основното бреме на германския
напор и че Източният фронт обезкървява Вермахта много по-сигурно от всеки западен
театър на бойни действия. Червената армия ще продължи напред, както е извикал онзи
офицер пред военнопленниците, докато Берлин не заприлича на разрушения Сталинг-
рад.

265
 24.
Градът на мъртвите
Тишината, която се спуска над съсипания град на 2 февруари, изглежда зловеща за
онези, които са свикнали с разрушението като естествено състояние. Гросман описва
купчини от отломки и бомбени ями, толкова дълбоки, че косите лъчи на зимното слънце
като че ли никога не огряват дъното, и „релсови пътища, където лежат преобърнати
вагони цистерни подобно на мъртви коне“. 910

Около 3500 цивилни са ангажирани да работят като погребални отряди. Те натрупват

телата на замръзналите германци като купчини дърва край пътя и макар че има няколко
каруци, теглени от камили, по-голямата част от транспортирането на останките се из-
вършва със самоделни шейни и ръчни колички. Мъртвите германци са закарвани до
бункерите или в големия противотанков ров, изкопан предишното лято, и изсипвани
вътре. По-късно 1200 германски затворници са заставени да вършат същата работа с
каруци, които хората теглят вместо коне. „Почти всички членове на тези работни отряди
скоро умряха от тиф“ – разказва един военнопленник. Други – „десетки на ден“ спо-
911 912

ред един офицер от НКВД в лагера Бекетовка – са застреляни от конвоя, докато отиват
на работа.
Мрачните свидетелства за сраженията не изчезват бързо. След като ледът на Волга се
стопява през пролетта, на брега на реката са намерени буци от спечена, почерняла чо-
вешка кожа. Генерал Де Гол, който се отбива в Сталинград по пътя си на север към
Москва през декември 1944 г., е поразен от откритието, че там продължават да изравят
тела, но това ще продължи няколко десетки години. Почти при всеки строеж в града се
откриват човешки останки от битката.
По-удивителна от броя на мъртвите е човешката способност за оцеляване. Сталинг-
радският партиен комитет провежда събрания във всички райони, „освободени от фа-
шистка окупация“ , и бързо организира преброяване. Установяват, че най-малко 9796
913

цивилни са преживели битките, скрити в развалините на бойното поле. Сред тях има
994 деца, от които само девет се събират отново с родителите си. Огромното мнозинство
са изпратени в държавни сиропиталища или им възлагат работа по разчистването на
града. Официалният доклад не казва нищо за тяхното физическо или душевно състоя-
ние, за което свидетелства една американска хуманитарна служителка, която пристига
съвсем скоро след края на боевете, за да раздава дрехи. „Повечето деца бяха живели в
земята четири или пет месеца през зимата – пише тя. – Бяха подути от глад. Свиваха се
в ъглите, страхуваха се да говорят, дори да погледнат човек в лицето.“
914

Сталинградският партиен комитет има по-висши приоритети. „Съветската власт беше

възстановена веднага във всички райони на града“ – докладва той до Москва. На 4
915

февруари комисари от Червената армия провеждат политическо събрание за „целия

град“, което включва оцелелите цивилни и войниците. Това мероприятие, с дългите
речи във възхвала на другаря Сталин и неговото командване на Червената армия, е пар-
тийната разновидност на благодарствен молебен.
Властите първоначално не позволяват на гражданите, които са избягали на източния
бряг, да се върнат по домовете си, защото е необходимо да се обезопасят неизбухналите
снаряди. Отрядите за разчистване на мините трябва да подготвят някаква основна схема
на „специални безопасни пътища“. Скоро обаче много хора успяват да се промъкнат
916

през замръзналата Волга без разрешение. По стените на разрушените сгради се появяват

266
надраскани с тебешир съобщения, които свидетелстват колко много семейства са били
разделени от битката: „Мамо, ние сме добре. Потърси ни в Бекетовка. Клава.“ Много
917

хора научават кои от роднините им са живи или мъртви едва след края на войната.
Голям контингент германски военнопленници, много от които са твърде слаби, за да
стоят прави, също са заставени да присъстват на политическо събрание в центъра на
Сталинград и да изслушат дълги тиради, произнесени от трима от най-видните герман-
ски комунисти: Валтер Улбрихт, Ерих Вайнерт и Вилхелм Пик.
Състоянието на повечето пленници в момента на капитулацията е толкова плачевно,
че високата смъртност сред тях през следващите седмици и месеци може да се предвиди.
Невъзможно е да се каже доколко тя е увеличена вследствие на лоши условия, отделни
прояви на жестокост и преди всичко липса на логистични възможности. От пленените
91 000 души в края на битката почти половината измират до пролетта. Самата Червена
армия признава в докладите си по-късно, че заповедите да бъдат оказани грижи на плен-
ниците се пренебрегват и е невъзможно да се каже колко германци са били застреляни
веднага или скоро след като са се предали – често като отмъщение за мъртви близки или
другари.
Смъртността в така наречените болници е ужасяваща. Системата от тунели в дефилето
Царица е преименувана на „Болница за военнопленници № 1“ просто защото не са ос-
танали сгради, които да предлагат някаква защита срещу студа. Тя е най-голямата и най-
кошмарната. По стените се стича вода, въздухът е противно, болнаво претакане на чо-
вешки дъх, а кислородът в него е толкова малко, че примитивните маслени лампи, прис-
пособени от консервени кутии, постоянно премигват и гаснат, оставяйки тунелите в
мрак. В галериите не остава много място покрай ранените, които лежат един до друг
върху влажната отъпкана пръст, така че в тъмнината е трудно човек да не настъпи или
да не се спъне в измръзналите им крака, което предизвиква остър болезнен вик. Много
от жертвите на измръзване умират от гангрена, защото хирурзите не могат да се справят.
Друг въпрос е дали изобщо биха преживели една ампутация при общата си отпадналост
и без анестезия.
Състоянието на много от тези 4000 пациенти е крайно окаяно, а лекарите са безсилни
да спрат разпространението на гъби върху разлагащата се плът. Не са им останали почти
никакви превръзки, нямат и лекарства. Язвите и откритите рани улесняват заразяването
с тетанус от мръсотията наоколо. Санитарните условия, които се състоят от една-един-
ствена кофа за десетки мъже, болни от дизентерия, са неописуеми, а нощем няма освет-
ление. Много мъже са твърде слаби, за да се надигнат от земята, а не достигат и сани-
тари, които да се отзовават на постоянните викове за помощ. Санитарите, които също
са отслабнали от недохранването и скоро започват да вдигат висока температура, нямат
друг избор, освен да носят замърсена вода от дефилето.
Лекарите не разполагат дори с точен списък с имената на ранените, да не говорим за
медицинска документация. Руски войници от тила, както и членове на отрядите за
спешна помощ са откраднали медицинското оборудване и лекарствата, включително
обезболяващите. Протестантският свещеник на 297-а дивизия е прострелян отзад във
врата от съветски майор, когато се навежда да помогне на ранен.
Руските военни лекари са ужасени от условията. Някои проявяват съчувствие. Руският
началник дели цигарите си с германските лекари, но други членове на съветския персо-
нал разменят хляб срещу часовници, стига да са останали от предишното плячкосване.
Диболд, лекарят от 44-а пехотна дивизия, разказва как една жена хирург със здраво,
румено и весело лице, издаващо селския ѝ произход, влязла да се пазари за часовници

267
и един млад австриец от бедно семейство извадил сребърен джобен часовник. Разделил
се със своята ценност, без съмнение дадена му от близките, когато са го изпращали на
война, и получил в замяна половин самун хляб. Поделил си го с другите мъже, като
оставил за себе си най-малкото парче.
В нещастието се проявяват най-долните инстинкти на хората. Някои се възползват от
безпомощността на другарите си с безсрамие, което е било немислимо преди. Крадци
обират труповете и най-немощните пациенти. Ако някой има останал часовник, венча-
лен пръстен или друга ценна вещ, скоро му я отмъкват в тъмното. Природата обаче въз-
дава справедливост в свойствената ѝ поетична форма. Онези, които ограбват болните,
бързо се заразяват с тиф от въшките, пренесени с плячката. Когато умира един преводач,
прочут с долните си постъпки, откриват скрита у него голяма торба със златни пръстени.
Първоначално съветските власти не осигуряват никаква храна. Архивите на НКВД и
Червената армия впоследствие разкриха, че въпреки очакването да приемат капитула-
цията всеки момент на практика не са предвидили никакви мерки за охрана на пленни-
ците, да не говорим за храненето им. Германският комунист Ерих Вайнерт твърди, че
дебелият сняг е затруднил превозването на припаси, но това е неубедително обяснение.
Действителният проблем е смесица от жестоко равнодушие и бюрократична некомпе-
тентност и преди всичко липса на координация между армията и НКВД.
Съществува и дълбоко нежелание да се отпускат дажби за германските пленници, ко-
гато Съветският съюз толкова отчаяно се нуждае от храна. Много войници от Червената
армия страдат от тежко недохранване, да не говорим за цивилните, така че идеята да
дават каквато и да било храна на нашествениците, които са ограбили страната им, изг-
лежда почти извратена. Дажби започват да пристигат най-после след три или четири
дни; към този момент много хора не са яли практически нищо от близо две седмици.
Дори за болните няма кой знае каква друга храна освен самун хляб, който се разделя
между десет души, и малко водниста супа с няколко просени зърна и солена риба. Да се
очаква по-добро отношение би било нереалистично, особено като се има предвид как
Вермахтът е третирал своите пленници в Съветския съюз – военни и цивилни.
Най-големият страх на лекарите за техните пациенти обаче не е от гладна смърт, а от
тифусна епидемия. Много от тях са очаквали избухването ѝ в „котела“ след появата на
първите случаи, но не са посмели да изкажат гласно опасенията си, за да не предизвикат
паника. В тунелния комплекс те продължават да изолират болните от различни болести,
било то дифтерит или тиф. Обръщат се към властите с молба да осигурят средства за
обезпаразитяване, но много войници от Червената армия и почти всички цивилни в ра-
йона още имат въшки.
Не е учудващо, че толкова хора умират. Като че ли не са им останали много причини
да се борят за живот. Изгледите да видят отново семействата си са слаби. Германия е
толкова далече, че изглежда като друг свят – свят, който сега сякаш се доближава по-
скоро до чиста фантазия. Смъртта обещава избавление от мъките, а към края, когато
вече и силите, и болката ги напускат, им остава единствено чувството, че плават в ня-
каква безтегловност. Най-голям шанс да оцелеят имат онези, които продължават да се
борят – заради религиозна вяра, упорит отказ да умрат в подобна мизерия или решимост
да живеят за близките си.
Волята за живот играе също толкова важна роля за онези, които руснаците подкарват
към лагерите за военнопленници. Зад водача на колоната се нижат „куцащи и кретащи
призраци, облечени в дрипи“ , както ги описва Вайнерт. Веднага щом телата им се за-
918

топлят от усилието да вървят, те усещат как въшките се раздвижват. Някои цивилни

268
дърпат одеялата от гърбовете им, плюят в лицата им и дори ги замерват с камъни. Най-
добре е да вървиш в началото на колоната, а най-безопасно е да си близо до някого от
конвоя. Въпреки заповедите в Червената армия някои от войниците, покрай които ми-
нават, се забавляват, стреляйки напосоки срещу колоните от пленници точно както гер-
манските войници са стреляли по колоните пленени червеноармейци през 1941 г.
Онези, които имат повече късмет, са закарани направо в някой от определените сборни
лагери в района, макар че разстоянията до тях са много различни. Пленниците от север-
ния „остров“ в Сталинград например са насочени към Дубровка, на 20 км северно от
Сталинград. Пътят отнема два дни. През нощта ги подкарват към останки от сгради без
покрив – разрушени от Луфтвафе, както пазачите не пропускат да им припомнят.
Хиляди други обаче са поведени на път, който може да се нарече единствено „поход
на смъртта“. В най-лошия от тези случаи, без храна и вода и при температури между 25
и 30 градуса под нулата, те следват постоянно криволичещ маршрут от дефилето Ца-
рица през Гумрак и Городище, който свършва най-сетне на петия ден при Бекетовка. От
време на време чуват изстрели в мразовития въздух, когато в снега се свлича поредната
жертва, неспособна да продължи по-нататък. Жаждата ги заплашва не по-малко от сла-
бостта, която гладът причинява. Въпреки че наоколо е пълно със сняг, те изпитват съ-
щите мъките като Стария моряк 47, знаейки колко опасно е да ядат от него.
Нощем рядко се намира подслон, така че пленниците спят заедно в снега. Когато се
събуждат, много от тях откриват край себе си мъртви и вкочанени свои близки другари.
За да предотвратят подобен край, започват да определят човек от групата, който да ос-
тане на пост и да събуди останалите след половин час. Тогава всички започват да се
движат колкото може по-бързо, за да възстановят кръвообращението си. Други дори не
смеят да легнат. Надявайки се да поспят прави като коне, те се скупчват на едно място
и покриват главите си с одеяло, за да задържат отчасти топлината от дъха си.
Сутринта носи не облекчение, а страх от продължаващия поход. „Руснаците имаха
много прости методи – отбелязва един лейтенант, който оцелява. – Онези, които можеха
да вървят, бяха подкарвани напред. Онези, които не можеха, защото бяха ранени или
болни, бяха застрелвани или оставяни без храна да умрат.“ След като бързо схваща
919

тази безмилостна логика, той се приготвя да размени вълнения си пуловер за мляко и

хляб от една рускиня следващия път, когато спрат да нощуват, защото знае, че в проти-
вен случай на другия ден ще припадне от слабост.
„Когато тръгнахме, бяхме 1200 души – разказва един войник от 305-а пехотна диви-
зия, – а когато стигнахме до Бекетовка, бяхме останали едва една десета, около 120 чо-
века.“ 920

Порталът на главния лагер в Бекетовка е още един вход, който заслужава да бъде обоз-
начен с фразата „надежда всяка тука оставете“.
Когато пристигат, пазачите още веднъж претърсват затворниците за ценности, след
което ги карат да се строят за „регистрация“. Пленниците скоро разбират, че всекид-
невно ще бъдат наказвани да стоят часове наред на смразяващия студ, строени в групи
от по пет души „за проверка“. Най-сетне, след като НКВД приключва с първоначалното
преброяване, ги отвеждат в дървените хижи, където са натъпкани по 40–50 души в една
стая – „като херинги в каца“ , както отбелязва един от оцелелите. На 4 февруари офицер
921

от НКВД подава оплакване до щаба на Донския фронт, че положението е „крайно кри-

тично“ . В лагерите край Бекетовка са били приети 50 000 пленници, „включително
922

болни и ранени“.
47
От „Балада за стария моряк“ на С. Т. Колридж.

269
 Администрацията на лагерите, които се управляват от НКВД, се вижда в чудо. Те не
разполагат с никакъв моторен транспорт и се опитват да измолят от армията поне един
камион. В крайна сметка доставят в лагера вода в железни варели с каруци, теглени от
камили. Един пленен австрийски лекар отбелязва първото си впечатление: „Нищо за
ядене, нищо за пиене, мръсният сняг и ледът с цвят на урина бяха единственото средство
за утоляване на непоносимата жажда... Нови трупове всяка сутрин.“ Два дни по-късно
923

руснаците им дават по малко супа, която е просто чувал трици, накиснати в топла вода.
Разгневени от условията, някои пленници загребват с шепи въшки от собствените си
тела и ги хвърлят към пазачите. Подобни протести се наказват с незабавна екзекуция.
От самото начало съветските власти се заемат да разделят военнопленниците на групи,
най-напред по национален признак, след това по политически. Румънските, италианс-
ките и хърватските пленници получават привилегията да работят в кухните, където ру-
мънците по-специално се залавят да отмъстят на бившите си съюзници. Германците не
само са ги натикали в този ад, смятат те, а са взели и от техните припаси в „котела“, за
да хранят по-добре собствените си войски. Банди румънци нападат отделни германци,
които отиват да вземат храна за цялата си барака, и им я отнемат. Германците на свой
ред изпращат придружители, които да охраняват доставчика.
„Тогава последва нов удар – свидетелства един сержант-майор от Луфтвафе. – Нашите
австрийски другари изведнъж престанаха да бъдат германци. Наричаха се „австрийци“
с надеждата да си осигурят по-добро отношение – и действително успяваха.“ Герман- 924

ците изпитват яд, че „цялата вина за войната беше стоварена върху онези от нас, които
останаха „германци“, особено след като австрийците по някаква причудлива логика са
склонни да обвиняват за положението си пруските генерали, а не австриеца Хитлер.
Борбата да останеш жив остава от първостепенна важност. „Всяка сутрин изнасяха
мъртвите от бараките“ – пише един офицер от танковите войски. След това работни
925

отряди струпват тези голи, измръзнали трупове в безкрайна редица от едната страна на
лагера. Един лекар пресмята, че при Бекетовка „планината от тела“ била „около 90 метра
дълга и близо 2 м висока“. Всеки ден умират най-малко 50–60 души според оценката
926

на офицерския кандидат от Луфтвафе. „Не ни бяха останали сълзи“ – пише той по-
късно. Друг пленник, когото руснаците използват като преводач, по-късно успява да
927

погледне в „смъртния регистър“. Отбелязва, че до 21 октомври 1943 г. само в Беке-

928

товка са починали 45 200 души. В един доклад на НКВД се признава, че във всички
лагери в района на Сталинград до 15 април са умрели 55 228 затворници , но не се знае
929

колко са били пленени от началото на Операция „Уран“ до окончателната капитулация.

„Гладът променяше душата и характера – видимо в поведенческите навици и неви-
димо в мислите на човек“ – отбелязва д-р Диболд. Както румънските, така и германс-
930

ките войници прибягват до канибализъм, за да оживеят. Те варят тънки резени месо от

замръзнали трупове. Крайният продукт се предлага под името „камилско месо“. Онези, 931

които ядат от него, лесно се разпознават, защото лицата им скоро придобиват розов
оттенък на фона на сивозеленикавата бледност на повечето лагерници. Съобщава се за
такива случаи и в други лагери във и около Сталинград, дори в лагер със затворници,
пленени по време на Операция „Уран“. Според един съветски източник „затворниците
можеха да бъдат възпрени от тази варварщина само под прицела на оръжие“. Адми- 932

нистраторите поръчват още храна, но некомпетентността и корупцията в системата при-

тъпяват въздействието на всяка мярка.
Натрупаният ефект от изтощенията, студа, лошото здраве и глада убива човещината и
в други отношения. С масовото разпространение на дизентерията онези, които губят

270
съзнание и падат в адската яма на клозета, са оставяни да се давят, ако още са живи.
Почти никой няма сили или желание да ги издърпа. Ужасната им съдба там долу не
трогва никого. Потребността на другите болни от дизентерия да използват клозета е
твърде неотложна.
Любопитно е, че този клозет спасява живота на един гладуващ млад лейтенант – граф
от семейство, което притежава няколко замъка и имения. Той случайно дочува друг вой-
ник да казва нещо на диалекта на неговата област, който разпознава безпогрешно, и
бързо се обажда да го попита откъде е. Войникът назовава името на малко село близо
до неговия дом. „А ти кой си и откъде си?“ – пита той на свой ред. Офицерът му казва.
„О, да – засмива се войникът. – Познавам те. Виждал съм те да минаваш с твоя червен
спортен мерцедес, когато отиваше на лов за зайци. Е, ето ни сега тук и двамата. Ако си
гладен, вероятно ще мога да помогна.“ Войникът е бил избран за санитар в лагерната
933

болница и тъй като много от затворниците умират, преди да са успели да изядат дажбата
си от хляб, той успява да събере една торба с корички, които дели с останалите след
всяко дежурство. Тази напълно неочаквана намеса спасява живота на младия граф.
Оцеляването често е в разрез с очакванията. Първи умират, общо взето, онези, които
са били едри и с яко телосложение. Дребните слаби мъже имат най-голям шанс. Както
в „котела“, така и в лагерите за военнопленници по-късно еднакво малките размери на
дажбите почти неизбежно обръщат действието на принципа „оцеляване на най-приспо-
собените“, защото не са съобразени с индивидуалните размери на хората. Интересно е,
че в съветските трудови лагери само конете получават храна в съответствие с размера
им.
Когато идва пролетта, съветските власти започват да реорганизират военнопленни-
ците в региона. В около 20 лагера и затворнически болници в тази област има общо 235
000 души от състава на някогашните Шеста армия и Четвърти танков корпус, включи-
телно пленените по време на неуспешната операция на Манщайн за сваляне на обсадата
през декември, както и румънци и войници от други съюзнически армии.
Най-напред си тръгват генералите. Местоназначението им е лагер в околностите на
Москва. Те заминават с „Белия влак“, както цинично го наричат младшите офицери,
защото купетата му са твърде комфортни. Голямо озлобление предизвиква фактът, че
онези, които са заповядвали на подчинените си да се бият до последно, не само са оце-
лели въпреки собствената си реторика, но сега се радват и на много по-добри условия
от своите хора. „Дългът на генерала е да остане с хората си, а не да отпътува в спален
вагон“ – отбелязва един лейтенант. Както се оказва, шансовете за оцеляване зависят
934

определено от чина. Умират над 95% от войниците и подофицерите, 55% от младшите

офицери и само 5% от старшите офицери. Както са отбелязали чуждестранните журна-
листи, малко от старшите офицери са показвали признаци на гладуване непосредствено
след капитулацията, така че защитните им сили не са така опасно подкопани, както тези
на техните войници. Привилегированото отношение към генералите обаче е красноре-
чиво свидетелство за чувството за йерархия в Съветския съюз.
Малък брой офицери са изпратени в лагери в района на Москва като Луново, Красно-
горск и Суздал. Някои, избрани за „антифашистко превъзпитание“, са насочени към ук-
репения манастир в Елабуга, източно от Казан. Условията на транспортиране със сигур-
ност не могат да се мерят с тези, които са осигурени на генералите. От един конвой през
март умират 1200 от общо 1800 души. Наред с тифа, жълтеницата и дифтерита се поя-
вяват и случаи на скорбут, водянка и туберкулоза. Веднага щом започва истинската про-
лет, рязко нараства броят на заболелите от малария.

271
 Разселени са значителен брой войници и младши офицери: 20 000 са изпратени в Бека-
бад, източно от Ташкент, 2500 във Волск, североизточно от Саратов, 5000 на юг по
Волга до Астрахан, 2000 в Усман, на север от Воронеж, и други до Басяновски, северно
от Свердловск, в Оранки близо до Горки, а също и в Караганда.
При регистрацията на военнопленниците преди разпределението много от тях посоч-
ват като професия „земеделски работник“ с надеждата да ги изпратят в някоя ферма.
Закоравелите пушачи събират камилски изпражнения и ги сушат, за да имат нещо за
пушене по пътя. След преживяното в Бекетовка те са сигурни, че най-лошото вече е
свършило, а и перспективата за движение и промяна е сама по себе си привлекателна,
но скоро откриват, че грешат. Вагоните, във всеки от които са натъпкани до сто души,
имат само по една дупка в средата на пода, която да използват като клозет. Студът е все
така ужасен, но пак ги измъчва най-вече жажда, защото им дават сух хляб и солена риба
за ядене, но недостатъчно вода. Те изпадат в такова отчаяние, че започват да ближат
замръзналата кондензирала влага по металните части на вагона. Когато спрат и получат
разрешение да излязат, хората често не успяват да се сдържат и започват да тъпчат в
устата си сняг с шепи. В резултат много от тях умират – обикновено толкова тихо, че
другарите им разбират за това много по-късно. Тогава труповете им се събират на куп
до плъзгащата се врата на вагона, готови за разтоварване. „Сколко капут?“ – провикват
се съветските пазачи на своя развален немски, когато спират. „Колко умрели?“
В някои случаи пътуването продължава до двайсет и пет дни. Най-лош е маршрутът
през Саратов и после през Узбекистан до Бекабад. В един вагон от сто души остават
живи само осем. Когато пленниците накрая стигат до приемния лагер, от който се вижда
планината Памир, откриват, че той е бил създаден за строителството на близка водное-
лектрическа централа. Облекчението им, когато чуват, че най-после ще бъдат обезпара-
зитени, скоро се превръща в смайване. Най-напред ги избръсват от главата до петите –
нещо, което „може да се оприличи само на стригане на овце“ , – а после ги поръсват с
935

прах. Няколко души умират от използваните примитивни химикали.

Няма бараки, в които да живеят, само землянки. Най-лошата изненада обаче е един
германски ефрейтор, който е преминал на съветска страна, като началник на караула.
„Нито един руснак не се е отнасял с мен толкова жестоко“ – пише същият затворник.48
За щастие, движението между лагерите в този паралелен Гулаг е често. От Бекабад
много хора заминават за Коканд или, което е най-добре, за Чуама, където медицинските
условия са много по-добри и има дори грубо направен плувен басейн. Италианските
затворници там са вече добре организирани и ловят врабчета, за да ги прибавят към
супата.
Онези, които остават в Сталинград, откриват, че сборният лагер при Красноармейск е
бил превърнат в трудов лагер. Храната поне се подобрява – каша от елда и рибена
супа, – но работата често е опасна. Когато идва пролетта, много от тях са впрегнати на
работа да приберат речните плавателни съдове, потопени от Луфтвафе и германската
армия. Един руски управител на корабостроителница, потресен колко много затворници
умират на тази работа, разказва за това на дъщеря си, като я заклева да пази тайна.
Хватката на НКВД върху Сталинград не е отслабнала. Германски пленници, които ра-
ботят на двата бряга на Волга, са забелязали, че първата сграда, която възстановяват в

48
В други лагери също използват германски пазачи. Най-лошите са един контингент от около двеста германци (по ня-
каква причина повечето, изглежда, са били саксонци), които са дезертирали от наказателни батальони. Въоръжени с дър-
вени палки и удостоени с името „борци против фашизма“, те не позволяват на войниците да се оттеглят, за да се облекчат
по време на проверка, макар че повечето страдат от дизентерия.

272
града, е централата на НКВД и почти веднага пред нея се появява опашка от жени с
колети с храна за роднини, които са били арестувани. Бившите войници от Шеста армия
се досещат, че и те ще останат затворници тук за много години. Молотов по-късно пот-
върждава страховете им със своето заявление, че нито един германски пленник няма да
види дома си, докато Сталинград не бъде построен наново.

273
 25.
Мечът на Сталинград
През ноември 1943 г., една година след Операция „Уран“, един транспортен самолет
„Дъглас“ прелита ниско над Сталинград. Съветските дипломати на борда са на път от
Москва за Техеран, където ще се срещнат с американските и британските лидери. Сред
пътниците е Валентин Бережков, който е бил преводач на Деканозов в Берлин в навече-
рието на „Барбароса“.
„Мълчаливо притиснахме лица до прозорците – пише той по-късно. – Пред погледа ни
се показаха първите къщи, пръснати из снега, а след това започна някакъв невероятен
хаос: безформени останки от стени, очертания на полуразрушени сгради, купчини от-
ломки, тук-там някой комин.“ Успяват обаче да различат признаци на живот. „На фона
936

на снега се виждаха черни човешки фигури и от време на време се мяркаха нови сгради.“
Когато излизат пак над степта, забелязват ръждясалите скелети на танкове.
На Техеранската конференция Чърчил подарява Меча на Сталинград „на съветския
народ“. На острието е гравирано посвещението: „На храбрите граждани на Сталинград,
дар от крал Джордж VI в знак на почит от британския народ.“ На церемонията Чърчил
произнася паметна реч. Сталин, който поема меча с две ръце, го повдига към устните
си, за да целуне ножницата. После го предава на маршал Ворошилов, който го подхваща
толкова несръчно, че мечът се изплъзва от ножницата и издрънчава силно на пода.
Същата вечер Сталин вдига тост след вечеря. „Предлагам да пием за възможно най-
бързо правосъдие над всички германски военнопрестъпници... – казва той. – Пия за на-
шето единство в ликвидирането им веднага щом ги заловим, всички тях, а те трябва да
са доста много.“ Някои източници твърдят, че предложил да екзекутират 50 000 офи-
937

цери от Вермахта, за да бъде унищожена германската военна мощ веднъж завинаги.

Чърчил се изправил ядосано и заявил, че британският народ никога няма „да подкрепи
подобно масово убийство“. Никой не бива да бъде разстрелван без подобаващ съдебен
процес. Той излязъл навън. Сталин, развеселен от реакцията, която е предизвикал, тръг-
нал след него. Сложил ръце на раменете на Чърчил, заявявайки, че се е пошегувал, и го
убедил да се върне.
Техеранската конференция определя стратегията на Съюзниците за останалата част от
войната. Планът на Чърчил за нахлуване през Балканите е отхвърлен по причини, които
са основателни от военна гледна точка. Основното усилие на Западните съюзници
трябва да бъде насочено към Северозападна Европа. Тази стратегическа логика обаче
оставя съдбата на Източна и Централна Европа изцяло в ръцете на Сталин. Чърчил,
който има силни опасения за последствията, не може да направи нищо. Жертвите на
Червената армия и ужасните страдания на руското цивилно население позволяват на
Сталин да манипулира Западните съюзници чрез нещо като вина, защото техните загуби
са минимални в сравнение със съветските. Няколко историци, които проследяват изди-
гането на Съветския съюз до ранга на свръхсила, с право посочват победата при Ста-
линград като основа за успеха на Сталин в Техеран.
Възползвайки се от новата си аура на велик държавник, а също и като пресметнат жест
към Рузвелт, на 15 май 1943 г. Сталин е обявил разпускането на Коминтерна. Това е
пешка в играта, която той с лекота може да жертва демонстративно. Георги Димитров
остава на мястото си като ръководител на остатъка от Коминтерна, който вече има друго
име – Международна секция на Централния комитет. В същото време съветската победа
274
при Сталинград дава най-големия въобразим тласък на комунистическата пропаганда
по целия свят. Тя вдъхновява дори онези, които са изгубили вярата си след сталинските
инквизиции в Испанската гражданска война или нацистко-съветския пакт от 1939 г. Ис-
торията разпалва въображението на леви скулптори, художници, белетристи и поети
като например Пабло Неруда, който в своето стихотворение Nuevo Canto de Amor a
Stalingrado възпява международната любов към града, чието име е донесло надежда на
света.

***

За германците, пленени при Сталинград, бъдещето е съответно нерадостно. Някои от

тях, все още с мечтите за големи контраатаки, които да ги освободят, нощем си внуша-
ват, че чуват оръдията на настъпваща армия. Те имат най-малък шанс да оцелеят през
предстоящите години в лагери за военнопленници, построени по стандартите на НКВД
с огради от десет реда бодлива тел.
В пленничеството ги очаква почти същата несигурност като в сраженията. И в него
имат дял парадоксите на войната. Диболд, австрийският лекар от 44-а пехотна дивизия,
посреща с удивление трима нови пациенти в своята лагерна болница. Това трио с ев-
рейска външност носи германски униформи с орли и свастики. Един от мъжете се ус-
михва на объркването на лекаря. „Докторе, това е чудото на двайсети век: евреин като
един от войниците на Адолф Хитлер.“ Тримата са от унгарски трудов батальон. След
938

пленяването им руснаците са ги облекли с дрехи от превзетите складове.

Въпреки че дажбите във военнопленническите лагери са се подобрили през лятото на
1943 г., те са още непостоянни, различни във всеки лагер. Корумпирани интенданти
често си присвояват храна и я разменят за водка; крадат и пазачите, чиито собствени
семейства не получават много повече от германските пленници. В повечето случаи ло-
шите условия са резултат от липса на въображение, чудовищна некомпетентност и
преди всичко – онази руска търпимост към страданието, от която марксистко-ленинс-
ката доктрина толкова успешно се е възползвала. Нищо обаче не може да се предвиди
със сигурност. Лагерници свидетелстват как пазачите им омеквали, когато видели
снимка на децата им. След като пленниците свикват с мисълта, че ги разстрелват и ос-
тавят да умират на пътя, в една затворническа болница в района на Сталинград руските
пазачи по необяснима причина пощадяват трима пленници, заловени повторно след не-
успешен опит за бягство.
Дори когато условията се подобряват през пролетта на 1943 г., смъртността в повечето
лагерни болници е най-малко 1% дневно. Огромни остават, особено в Сталинградска
област, проблемите с пелаграта, туберкулозата, водянката и скорбута наред с другите
болести. Една съветска лекарка казва на германските си колеги, че гражданите на Ста-
линград са засегнати от скорбут повече от германските пленници, но разрешава да бъдат
изпращани бригади за събиране на билки и други растения, от които германските лекари
в аптечния си пункт приготвят витаминни концентрати. Изобретателността на лекарите
военнопленници ражда блестящи импровизации. Един от тях изработва от парче метал
апарат за измерване на кръвно налягане. Лекарите създават собствена ваксина против
тиф, която се състои в инжектиране на екстракт от вътрешностите на въшки. Всяка коп-
ринена вещ се разнищва за хирургически конци, а от наострени капаци на консервни
кутии се правят скалпели.

275
 Затворниците, които изведнъж изпадат на дъното на обществото, са заставени да се
учат бързо. Те гледат да откраднат по нещо и изработват множество хитроумни прис-
пособления. Научават се да извличат максимална полза от дажбите си, например като
пекат на печката рибените кости от супата и после ги стриват. Някои допускат ужасни
грешки. Гладът е принудил затворници в лагера при Илмен да ядат тръстика и воден
бучиниш и резултатът е бърза смърт. Друг затворник, който успява да си гребне шепа
масло в кухнята, умира в агония, защото стомахът му не е свикнал на мазнини.
Лошото хранене след седмиците на гладуване в „котела“ е основната причина, поради
която пациентите в лагерните болници не се възстановяват. Почти цялата им коса опада,
а мускулите на врата отслабват толкова, че не могат да вдигнат глава. Умиращите из-
бягват дневната светлина, като че ли се подготвят за вечен мрак.
Смъртта често е избавление, почти като сън за изтощените. Някои издъхват съвсем
внезапно, точно когато лекарите смятат, че са преодолели най-лошото. Болните мъже
спят по двама в легло, за да се топлят, макар и да се случва да открият при събуждането
си, че до тях лежи труп. Някои са рухнали бързо. Хелмут Гроскурт умира от тиф на 7
април 1943 г. в лагера за офицери във Фролово, където издъхват 4000 от общо 5000
затворници. Семейството му е известено за неговата смърт едва три години по-късно.
Курт Ройбер умира на 20 януари 1944 г. в лагера при Елабуга само няколко седмици
след като е нарисувал още една Мадона за Коледа със същия надпис: „Светлина, Живот,
Любов.“
Неколцина, след като са преживели най-лошото, изведнъж неочаквано се самоубиват.
В затворническа болница един офицер се събужда и открива, че приятелят му на съсед-
ното легло седи неподвижно. Успял е да се самоубие, като е „забил дълго и тънко парче
стъкло от счупен прозорец право в сърцето си“. 939

Дори сравнително здравите имат слаба надежда за оцеляване. Техните дажби – напри-
мер несмляно просо, което минава направо през стомаха – не им дават достатъчно сила
за тежката работа, която НКВД възнамерява да изцеди от тях чрез програми за стаха-
новски труд. Материализмът, по израза на един от тях, означава, че „човекът е просто
материал“ , който да бъде използван и захвърлен. Затворниците се използват като стадо
940

животни. Най-напред трябва да построят собствения си лагер в почти девствена гора.

Не им се разрешава да имат бараки, а само землянки, които се наводняват през пролетта
и есента. След като лагерът е готов, животът им се състои единствено от тежък труд,
рязане и влачене на дърва и понякога събиране на торф за горене през зимата. Онези,
които са задържани в района на Сталинград, за да възстановят града и да извадят потъ-
налите кораби от Волга, по-късно са изпратени да работят заедно с други затворници от
Гулаг за прокопаването на един от сталинските шедьоври – Волго-Донския канал.
Скоро след триумфа при Сталинград съветската държава започва да прави планове да
подкопае нацисткия режим и да го замени с марионетна комунистическа държава. Зат-
ворниците, независимо от чина, трябва да бъдат разделени на „антифашисти“ и „фа-
шисти“.
През пролетта и лятото на 1943 г. старшите офицери са преместени от лагер край Крас-
ногорск до манастира в Суздал, а после на друго място, което ще се превърне в тяхна
полупостоянна база: Лагер 48 при Войково, стара странноприемница и санаториум, на-
ричан „Замъка“ заради относителния си лукс. НКВД отделя непреклонния Шмит от Па-
улус, защото смятат, че му влияе зле.
Отделът на НКВД, отговарящ за военнопленниците, създава най-напред главна орга-
низация – Националния комитет за свободна Германия. Хората на Берия го управляват

276
чрез своите марионетки, германските комунисти. Два месеца по-късно е учредена друга
организация, Лигата на германските офицери, която да привлича антинацисти, нежела-
ещи да подкрепят Националния комитет.
Тези дейности се контролират от генерал-майор Мелников, заместник-началник на от-
дела. Макар и да си остава до голяма степен част от империята на Берия, Мелников
работи в близко сътрудничество и с Международната секция на Централния комитет.
Дмитрий Мануилски, бивш шпионин на Сталин в Коминтерна със специален ресор Гер-
мания, е получил нова задача за събиране на информация, което може би обяснява
странното му посещение в Сталинград на късния етап от битката, когато Чуйков отказва
да му даде разрешение да премине на западния бряг.
На 19 август 1943 г. трима генерали от Сталинград – Зайдлиц, Латман и Корфес, – ко-
ито по време на разпитите са били набелязани като потенциални сътрудници, са зака-
рани от Войково в „център за превъзпитание“ в Луново. Зайдлиц, изглежда, се поддава
на емоциите си, предизвикани от колективния прелом в настроенията на много офицери
(както го възприема той), които искат да спасят Германия от хитлеристкия апокалипсис.
Той вижда себе си като техен естествен водач.
В началото на септември Мелников изпраща Зайдлиц, Корфес и Латман обратно във
Войково, за да привлекат на своя страна другите генерали от Сталинград. Когато прис-
тигат там късно през нощта, генералите излизат от стаите си по пижами, любопитни да
чуят за какво е цялата тази глъчка. Когато обаче Зайдлиц обявява мелодраматично, че
това е денят на „новия Тауроген“, генерал Щрекер ядосано се отдръпва. На следващия
ден, когато Зайдлиц и Латман ги увещават да се присъединят към тях в призив за бунт
срещу режима на Хитлер, Щрекер, Сикст фон Арним, Роденбург и Пфефер им отправят
гневни обвинения в измяна. Зайдлиц и колегите му обаче успяват да спечелят на своя
страна генералите Едлер фон Даниелс, Дребер и Шльомер.
Зайдлиц, в моралното си възмущение срещу Хитлер и с убеждението, че трябва да
възседнат вълната на историята, за да спасят Германия, не осъзнава опасностите. Те
толкова дълго са отлагали противопоставянето си на нацисткия режим, че Съюзниците
изобщо не биха се вслушали в тях, нито биха им дали думата относно съдбата на тяхната
страна. В същото време техните организатори (той като че ли не е разбрал дори, че Мел-
ников е от НКВД) просто биха ги използвали в съветски интерес.
Съветски документи показват, че на 17 септември 1943 г. Зайдлиц, като председател
на Лигата на германските офицери, представя на генерал Мелников план за набиране на
сухопътен корпус от 30 000 души от пленените при Сталинград. „Идеята на Зайдлиц е
този корпус да стане основата за новото управление, след като Хитлер бъде свален“ –
докладва Мелников на Берия. 941

„Зайдлиц – добавя Мелников – се вижда като кандидат за длъжността на главнокоман-

дващ на въоръжените сили на Свободна Германия в бъдеще.“ Той явно е обещал да
подготви и план за пропагандна кампания в печата и радиото, „като изпрати хора в гер-
манския тил, които да привлекат командирите на части на наша страна и да организират
съвместни действия срещу режима на Хитлер“. Зайдлиц ще изпрати послания до „не-
гови лични приятели, командващия на Централния фронт, фон Клуге, и генерал Томас,
който отговаря за щаба на Хитлер“.
Придружен от генералите Латман и Корфес и полковник Гюнтер ван Хоофен, Зайдлиц
представя плана си на 22 септември. Той очаква съветските власти да му помогнат да
сформира „малка армия от военнопленници, които могат да бъдат използвани от едно

277
ново германско правителство, за да превземе властта“. Предвижда да има един ар-
мейски щаб, два корпусни щаба, четири пълни дивизии и поддържаща авиационна сила
с три ескадрили бомбардировачи, четири ескадрили изтребители и група за въздушно
разузнаване: общо седем генерали, 1650 офицери и 42 000 войници. Зайдлиц явно не е
имал представа от смъртността сред сталинградските пленници след капитулацията.
На друга среща по-късно Зайдлиц препоръчва „всички контингенти да бъдат транс-
портирани по въздуха в Германия, може би до Берлин“. Присъстващият офицер от
НКВД изтъква „техническите трудности при превозването на войски с подобен размер
до Германия, но Зайдлиц отговори, че от руснаците зависи да уредят подробностите“.
Генерал Корфес обаче не скрива раздразнението си от подобни неосъществими мечти.
„Напълно утопично е да смятаме, че всички бойни части могат да бъдат транспортирани
по въздуха“ – казва той. И добавя: „Руските командири от авиацията ще възприемат
подобно предложение като доказателство, че германските генерали са фантазьори.“ 49
Зайдлиц, изглежда, не забелязва какъв гняв и неприязън будят той и колегите му. Офи-
церите, които ожесточено се противопоставят на антифашистите, организират съд на
честта, на който осъждат влезлите в сговор с руснаците на вечен бойкот. Като демонст-
ративен жест на неподчинение те започват да използват поздрава с вдигната ръка. Тази
поляризация силно вгорчава живота на онези, които не искат да имат нищо общо нито
с „антифашистите“, нито с лоялните привърженици на Хитлер. Един лейтенант се
вижда принуден да спи на пода в продължение на седмици, защото враждуващите групи
не му позволяват да използва легло.
През февруари 1944 г. руски самолети започват да пускат над Германия и над войските
на фронта листовки, подписани от Зайдлиц и неговите съмишленици. Гестапо подава
спешен доклад до Химлер, който удостоверява, че подписът на Зайдлиц е автентичен.
Генерал Гиле от Вафен СС, чиито войски в клина при Черкаси са били обсипани с лис-
товки от Националния комитет, изпраща копия от тях до Германия. Той предава и лични
писма до него от генералите Зайдлиц и Корфес, които са били изпратени до неговия
участък от фронта от Шчербаков. Почеркът пак е анализиран от Гестапо и автентич-
ността му е потвърдена.
Листовките предизвикват паника. Хитлер вика на съвещание Химлер, след което изп-
раща по генерал Шмунт декларация за вярност, която фелдмаршалите трябва да подпи-
шат. Дори това не е достатъчно да го успокои. На 19 март Рундщет, Ромел, Клайст, Буш,
Вайхс и Манщайн са повикани в Бергхоф, за да прочетат гласно послание, в което зак-
леймяват генерал фон Зайдлиц-Курцбах, „презрения предател на нашата свята кауза“ , 942

и изтъкват своята подкрепа за Хитлер.

В отдела на Мелников, от друга страна, започват да изпитват съмнения. Инициативата
за набиране на войски е загубила инерция, а същевременно пропагандните акции не са
спечелили на тяхна страна нито една значителна бойна част, въпреки че Вермахтът
търпи сериозни поражения. Зайдлиц обяснява „липсата на забележим успех“ с „отсъст-
вието на склонност у германците към революция, системата на полицейско насилие и
пълно потискане на мнението, липсата на каквато и да е дееспособна опозиционна ор-
ганизация и всеобщия страх от поражение и неговите последици, раздухван толкова от-

49
Възможно е, разбира се, генерал фон Зайдлиц тайно да е виждал в тази операция шанс да подлъже Съветите да изп-
ратят у дома него самия и хиляди други пленници от Шеста армия. Ако случаят беше такъв обаче, логично би било да
спомене за този епизод след войната, когато неговите бивши колеги му отправят толкова тежки обвинения, че е сътруд-
ничил с режима на Сталин.

278
давна от страха от болшевизма“. Въпреки тези неуспехи той все още настоява Съветс-
943

кият съюз да „признае официално“ Националния комитет като правителство в очак-

944

ване. Дмитрий Мануилски обаче се измята типично по сталински, като предупреждава,

че меморандумът на Зайдлиц, „написан с увъртания“ , е „провокативен опит“ да „се
945

изострят отношенията ни със Съюзниците“. „Няма съмнение – пише той, – че призна-

ването на Националния комитет от съветското правителство ще предизвика във Вели-
кобритания и САЩ цяла кампания, насочена към представяне на съветската позиция
като прогерманска.“ Пактът Молотов–Рибентроп явно хвърля дълга сянка в съветската
памет. Мануилски подозира, че Зайдлиц е манипулиран от генерал Роденбург и „бив-
шия началник на военното разузнаване“ полковник Ван Хоофен (който е всъщност
свързочен офицер).
Сталинската параноя се задълбочава. През май 1944 г. Вайнерт, председателят на На-
ционалния комитет, изпраща трима германски офицери на Ленинградския фронт да раз-
пространяват пропаганда за Червената армия. Двама от тях, капитан Щолц и лейтенант
Вилимциг, отказват да изпълнят каквото са им наредили. Връщат ги обратно в Москва
под строга охрана, за да бъдат разпитани от Вайнерт, Улбрихт, генерал фон Зайдлиц и
генерал Латман. Твърди се, че четири дни по-късно те са признали, че са „членове на
нелегална фашистка организация в Лигата на германските офицери“. И двамата са
946

арестувани от НКВД като двойни агенти, работещи за нацистите, и отведени за допъл-

нителен разпит. Други германски офицери, включително генерал Роденбург, на свой
ред също са арестувани и „правят признания“. Мануилски, с претенцията, че по-ранните
му подозрения за заговор са се оправдали, веднага издава заповед да бъдат отзовани
всички германски офицери, изпълняващи пропагандна дейност на фронта. Явно Сталин
е решил, че не си заслужава с тези безуспешни усилия да провокира каквито и да е неп-
риятности със Западните съюзници на този етап от войната, когато се нуждае от пълната
им подкрепа.
Зайдлиц по това време страда от пристъпи на тежка депресия. В опит да повдигнат
духа му офицерите от НКВД набавят за рождения му ден торта с четири червени мар-
ципанови рози, символизиращи неговите четири дъщери. Подобно на всички страдащи
от маниакална депресия, той получава и ирационални изблици на оптимизъм. Опитът
за атентат срещу Хитлер на 20 юли наистина се проваля, но последвалите го репресии
на Гестапо разкриват докъде стигат опозиционните настроения в армията в самата Гер-
мания. Дори Щрекер, когато чува за екзекуцията на фелдмаршал фон Вицлебен, се съг-
ласява да подпише възвание против Хитлер, но запазва презрителното си отношение
към Зайдлиц.
На 8 август 1944 г. Берия съобщава тържествуващо на Сталин, че Паулус най-сетне е
подписал декларация до германския народ. Последвалият я апел към Група армии „Се-
вер“ да се предаде е съставен изцяло от НКВД „по указания на другаря Шчербаков“ и 947

подписан на 21 август от Паулус и двайсет и девет пленени генерали.

Изявленията на Паулус отново събуждат гнева на Хитлер, че го е повишил във фелд-
маршал. Подозрението на фюрера, че той ще отстъпи пред съветските си тъмничари,
изглежда, се потвърждава. Ясно е все пак, че Паулус, след като е прекарал близо година
и половина в затворничество, не е взел решението си в резултат на моментен импулс.
Неговият син Фридрих, с чин капитан, е бил убит в Анцио през февруари 1944 г. и той
без съмнение е започнал да гледа на дълга си по различен начин. Желанието му е да
ускори края на вече изгубената война и да съкрати броя на напразно загиналите. Дру-
гият му син, Ернст Александър, също капитан, е арестуван впоследствие по силата на

279
указа Sippenhaft 50 . Същата есен офицери от Гестапо казват на майка им, румънката
Елена Констанца Паулус, която никога не е имала доверие на нацистите, че ще я поща-
дят, ако се отрече от името на съпруга си. Казват, че тя презрително им обърнала гръб.
Арестуват я и я изпращат в лагер.
Паулус, който няма достъп до достоверни новини, иска срещи с представител на Цен-
тралния комитет, „който може да обясни принципите на съветската политика по отно-
шение на победена Германия“. Той „и другите генерали, намиращи се в плен, поемат
948

тежка отговорност с призивите си за сваляне на правителството на Хитлер и следова-

телно имат моралното право да знаят позицията на съветското правителство по отноше-
ние на Германия“.
Паулус изразява надеждите си, че Германия може да се спаси от унищожение, в поре-
дица от разговори през февруари 1945 г. с генерал-лейтенант Кривемко, началник на
отдела за военнопленници към НКВД, и Амяк Захарович Кобулов, който ръководи
Трето управление на Министерството за държавна сигурност. (Кобулов, който е рези-
дент на НКВД в Берлин точно преди началото на Операция „Барбароса“, е отговарял за
камерата за изтезания и екзекуции на Деканозов в съветското посолство.) „Трябва да се
отбележи – пишат Кривемко и Кобулов в доклада си до Берия, – че с пренасянето на
военните действия на германска територия настроенията сред пленените германски ге-
нерали става крайно потиснато. Генералът от артилерията фон Зайдлиц е силно разст-
роен от новината за срещата на лидерите на Трите сили [в Ялта]. Зайдлиц заяви, че Гер-
мания, изглежда, ще бъде поделена между САЩ, Великобритания, СССР и Франция.
Германия ще се разпадне и най-добрият изход би бил да се присъедини към СССР „като
седемнайсета съветска република“. 949

Когато новината за безусловната капитулация на Германия гръмва в Москва на 9 май

1945 г. и от Кремъл проехтява едногласният салют на хиляда оръдия, Щрекер описва
как той и колегите му изпадат в „духовно угнетение... слушайки победоносните руски
известия и песните на пияни съветски войници“. 950

За руснаците, от друга страна, това е славен, макар и скръбен завършек на един кош-
мар, който е започнал преди почти четири години и е струвал на Червената армия близо
9 милиона загинали и 18 милиона ранени. (От общо над 4,5 млн. военнопленници, взети
от Вермахта, са се върнали живи само 1,8 милиона.) Жертвите сред гражданското насе-
ление е много по-трудно да се оценят, но се смята, че те са почти 18 милиона, което
означава, че загиналите във войната съветски граждани са над 26 милиона. 951

През 1946 г. Паулус се явява като свидетел пред трибунала в Нюрнберг. Съветската
преса го нарича „призракът от Сталинград“. Впоследствие той е настанен в една вила
край Москва, където играе карти и пише своята версия за събитията. Състарил се е
бързо, а тикът му е по-силен от всякога. През 1947 г. съпругата му умира в Баден-Баден,
без да го види повече. Можем само да предполагаме с какви чувства се е отнасяла към
катастрофата, която битката при Сталинград означава за нейната родина Румъния, както
и за собственото ѝ семейство.
През ноември 1947 г. , когато Студената война бързо се изостря, съветските власти
решават, че онези, които са били признати за виновни във военни престъпления по указа
от 13 април 1943 г., „независимо от физическото им състояние“ , ще бъдат изпратени 952

на принудителен труд във Воркута, в северния край на Урал. Бивши членове на СА, СС,
пазачи от лагери, членове на Тайната полева полиция и полевата жандармерия – а в ня-
кои случаи дори и на „Хитлеровата младеж“ – са прехвърлени в лагери със „специален
50
Според който всички членове на семейството трябва да отговарят за нещо, което един от тях е извършил. – Б.пр.

280
режим“. Дефиницията за военни престъпления е разтеглива – от жестокости срещу
гражданското население до кражба на пилета и фураж за коне.
Когато в окупираната от СССР зона в Германия започва да се гради структурата на
Германската демократична република (ГДР), някои старши офицери от Сталинград,
включително Латман, Корфес, Мюлер и Щайдле, намират място в нея; няколко влизат
в състава на Volkspolizei (Народната полиция). Генерал Арно фон Ленски приема кому-
низма, в резултат на което е избран за член на Политбюро. Полковник Адам, който още
симпатизира на тези идеи, получава пост в послушната Единна социалистическа партия.
Генерал фон Зайдлиц обаче губи по всички направления.
През 1949 г. Съветският съюз е залят от нова вълна сталински чистки. Някои герман-
ски военнопленници неочаквано са изправени на съд за изфабрикувани „военни прес-
тъпления“. След обсадата на Западен Берлин Студената война е в най-непредвидимата
си фаза. Въздушният ас Ерих Хартман, пилот на изтребител, е обвинен в унищожаване
на самолети, собственост на съветското правителство. Генерал Щрекер е върнат в Ста-
линград и изправен пред военен съд, който го признава за виновен в унищожаването на
тракторния завод, макар че неговият корпус изобщо не е доближавал мястото до самия
край на битката, когато фабриката вече отдавна е в развалини. Подобно на повечето
обвиняеми от тази вълна, той получава смъртна присъда, автоматично заменена с 25
години затвор. Лейтенант Готфрид фон Бисмарк е осъден на 25 години тежък труд, за-
щото руски военнопленници са работили в имението на семейството му в Померания.
През юли 1950 г. напълно разочарованият и озлобен генерал фон Зайдлиц е арестуван и
осъден на 25 години затвор като военнопрестъпник и „реваншистки реакционен гене-
рал“.
953

Пленниците, които нямат толкова спорни биографии, водят донякъде мирно същест-
вуване, често благодарение на съчувствието на руските жени. В някои случаи това е
част от стара традиция. Покрай военнопленническия лагер в Камешково, между Москва
и Горки, минава Владимирская – стария път, по който в царско време са карали осъде-
ните на заточение в Сибир. Тогава селяните са излизали да им предлагат вода или дори
да носят товара им по пътя. Подобна човечност, незасегната от идеологията, се среща
все още.
Австрийският лекар Ханс Диболд е дълбоко трогнат от съчувствието на руснаците,
когато един от най-уважаваните германски военни лекари, д-р Рихард Шпайлер от бол-
ницата „Вайцзекер“ в Хайделберг, в началото на пролетта на 1946 г. внезапно се разбо-
лява. Той вече е преживял различни разновидности на тифа и дифтерит в лагера при
Илмен. Колегите му първоначално са убедени, че е хванал малария. Всъщност е полу-
чил отравяне на кръвта по време на работа. Колегите му се измъчват от мисълта, че
погрешната им диагноза ще доведе до смъртта му. Дават му сулфонамиди и последните
си дози пеницилин. Двамата руски помощници в аптечното отделение също дават пос-
ледния си пеницилин, който е предназначен за руски пациенти, но Шпайлер въпреки
това умира.
До болничното гробище се стига по пътека, от двете страни на която растат ниски
борове и хвойнови храсти. По-нататък се простира гората. Руските лекари идват да зас-
видетелстват почитта си, а комендантът разрешава на колегите на Шпайлер да органи-
зират погребението в горското гробище точно според желанието си. Шпайлер се е обър-
нал към християнската вяра през последните си дни. Руските лекари, без да ги е грижа
как би могъл да реагира някой комисар, също посещават погребалната служба, която се
води от висок и слаб пастор. За оцелелите от Шеста армия, които присъстват на този

281
ден, службата е „не само за мъртвеца там, но и за всички, които лежат навън, и за всички
далече на юг, в Сталинград и в степта между Дон и Волга, и които не са изпратени във
вечния си покой с християнско слово“. 954

След 1945 г. около 3000 от сталинградските военнопленници са освободени по един

или на групи и получават разрешение да се върнат у дома обикновено защото са ги оп-
ределили като негодни за работа. През 1955 г. в СССР още има 9626 германски воен-
нопленници или „осъдени военнопрестъпници“, както ги нарича Хрушчов, от които
около 2000 са оцелели от Сталинград. Тези затворници най-после са освободени след
посещението на Конрад Аденауер в Москва през септември 1955 г. Сред тях са генерал
Щрекер, Зайдлиц, Шмит и Роденбург, както и лейтенант Готфрид фон Бисмарк, който
почти тринайсет години по-рано е долетял обратно в „котела“ след онази вечеря с фел-
дмаршал фон Манщайн, за да се присъедини отново към своята част. Самият факт, че е
оцелял, пише той, е „достатъчна причина да благодари на съдбата“ . 955

Когато пътуването им до родината завършва във Фридланд при Гьотинген, Зайдлиц

знае, че го очаква трудно бъдеще в атмосферата на Студената война. През април 1944 г.
той е бил осъден in absentia като предател и цялата му собственост е била конфискувана.
Това решение е отменено от съда през 1956 г., но новият Бундесвер отказва да възста-
нови чина и пенсията му. Фактът, че е сътрудничил с комунистическия враг, го поставя
според мнозина в друга категория, отделно от офицерите, които са се опитали да убият
Хитлер, макар че генерал Ахим Остер, един от малкото оцелели от Юлския заговор,
признава Зайдлиц за човек от техния кръг. Подобно на своя предшественик, кавалерийс-
кия генерал, той умира „дълбоко нещастен“. 956

При разнищването на историческите събития през следвоенните години взаимните об-

винения относно отговорността за решението да бъде жертвана Шеста армия стават все
по-ожесточени. Шмит, който противно на очакванията на Хитлер винаги е отказвал да
сътрудничи на съветските власти, запазва свирепата си враждебност към офицерите от
движението „Свободна Германия“. На полковник Адам, който го обвинява, че е прину-
дил Паулус да се сражава докрай, той дава унищожителната характеристика „пенсионер
от зоната под съветска окупация“. 957

Паулус в Източна Германия напразно се опитва да се защити от обвиненията, че е про-

явил раболепие пред Хитлер и нерешителност. След освобождаването му от плен през
есента на 1953 г. той живее в съветската зона, където пише статия след статия, обясня-
вайки ситуацията, в която се е намирал. Умира в Дрезден през 1957 г. след дълго, мъчи-
телно боледуване. Тялото му е закарано на запад, където e погребан до съпругата си в
Баден-Баден.
Неговият противник при Сталинград, генерал Чуйков, чиято 62-ра армия е извървяла
дългия път до Берлин като 8-а гвардейска армия, става командващ на окупационните
войски, маршал на Съветския съюз и заместник-министър на отбраната при Хрушчов,
който го е назначил в онази критична септемврийска нощ край Волга. Гробовете на хи-
лядите съветски войници, екзекутирани в Сталинград по негова заповед, остават неиз-
вестни. Статистиката ги смесва с останалите жертви от битките, в което има известна
неволна справедливост.

282
 Приложение А.
Германски и съветски боен състав, 19 ноември 1942
г.
Вермахт
Генерал от танковите войски Паулус
Шеста армия
Генерал-майор Шмит
Ia Оперативен отдел: полковник Елхлеп +
Ib Квартирмайстер: майор Куновски
Ic Разузнаване: лейтенант-полковник Нимайер+
IIa Адютант: полковник В. Адам
Началник на артилерията: генерал-майор Фасол
полковник Арнолд* (заменен от полковник ван
Началник на свързочния отдел:
Хоофен++)
Началник на инженерните войски: полковник Х. Зеле* (заменен от полковник Щиота*)
Началник на Медицинския корпус: генерал Ренолди
Офицер за свръзка с Върховното команд- лейтенант-полковник фон Цицевич*
ване:

Сухопътни войски: основни части

Минометни полкове: 51-ви, 53-и
Полкове с реактивна артилерия: 2-ри, 30-и
Артилерийски полкове: 4-и, 46-и, 64-и, 70-и
Артилерийски дивизиони: 54-и, 616-и, 627-и, 849-и
Дивизиони от тежката артилерия: 49-и, 101-ви, 733-и
Сапьорни батальони: 6-и, 41-ви

IV корпус Генерал от сапьорните войски Йенеке*

29-а моторизирана пехотна дивизия
297-а пехотна дивизия
371-ва пехотна дивизия
Полковник Кроме
Генерал-майор Лайзер
Генерал-лейтенант Пфефер
Генерал-лейтенант Щемпел+

VIII корпус Генерал от артилерията Хайц

Полковник Шилдкнехт
76-а пехотна дивизия Генерал-лейтенант Роденбург
113-а пехотна дивизия Генерал-лейтенант Сикст фон Арним

XI корпус Генерал-лейтенант Щрекер

Полковник Гроскурт++
44-а пехотна дивизия Генерал-лейтенант Дебой
376-а пехотна дивизия Генерал-лейтенант Фрайхер Едлер фон Даниелс
384-а пехотна дивизия Генерал-лейтенант Фрайхер фон Габленц*

XIV танков корпус Генерал от танковите войски Хубе*

Полковник Тунерт*
3-а моторизирана пехотна дивизия Генерал-лейтенант Шльомер

283
 60-а моторизирана пехотна дивизия Генерал-майор Колерман*
16-а танкова дивизия Генерал-лейтенант Ангерн+

LI корпус Генерал от артилерията фон Зайдлиц-Курцбах

Полковник Клаузиус
71-ва пехотна дивизия Генерал-лейтенант фон Хартман+
79-а пехотна дивизия Генерал-лейтенант граф фон Шверин*
94-а пехотна дивизия Генерал-лейтенант Пфайфер*
100-на егерска дивизия Генерал-лейтенант Зане
295-а пехотна дивизия Генерал-майор доктор Корфес
305-а пехотна дивизия Генерал-майор Щайнмец*
389-а пехотна дивизия Генерал-майор Магнус
14-а танкова дивизия Генерал-майор Латман
24-а танкова дивизия Генерал-лейтенант фон Ленски
Луфтвафе – наземни войски
9-а зенитна дивизия Генерал-майор Пикерт*

Луфтвафе – авиационна поддръжка

4-и въздушен флот Генерал-полковник Фрайхер фон Рихтхофен

VIII въздушен корпус Генерал Фибиг

* излетял от „котела“ преди окончателната капитулация

+ умрял преди или веднага след окончателната капитулация
++ умрял в плен

Червената армия по Сталинградската ос

Представители на Ставката:
Армейски генерал Г. К. Жуков
Генерал-полковник от артилерията Н. Н. Воронов
Генерал-полковник А. М. Василевски

Сталинградски фронт
Генерал-полковник А. И. Ерьоменко
Н. С. Хрушчов

62-ра армия Генерал В. И. Чуйков

Стрелкови дивизии: 13-а гвардейска (А. И. Родимцев), 37-а гвардейска (В. Г. Жолудев), 39-а гвар-
дейска (С. С. Гуриев), 45-а, 95-а (В. А. Горишни), 112-а, 138-а (И. И. Людников), 193-а (Ф. Н. Сме-
хотворов), 196-а, 244-а, 284-а (Н. Ф. Батюк), 308-а (Л. Н. Гуртиев), 10-а стрелкова дивизия от НКВД
(Рогатин)
Бригада от морската пехота: 92-ра
Специални бригади: 42-ра, 115-а, 124-а, 149-а, 160-а
Танкови бригади: 84-а, 137-а, 189-а

64-а армия Генерал М. С. Шумилов

Стрелкови дивизии: 36-а гвардейска, 29-а, 38-а, 157-а, 204-а
Бригада от морската пехота: 154-а
Специални бригади: 66-а, 93-а, 96-а, 97-а
Танкови бригади: 13-а, 56-а

284
 57-а армия Генерал Ф. И. Толбухин
Стрелкови дивизии: 169-а, 422-ра
Специална бригада: 143-а
Танкови бригади: 90-а, 235-а

* 13-и механизиран корпус (Т. И. Танасчишин)

51-ва армия Генерал Н. И. Труфанов

Стрелкови дивизии: 15-а гвардейска, 91-ва, 126-а, 302-ра
Специална бригада: 38-а
Танкова бригада: 254-а

*4-и механизиран корпус (В. Т. Волски)

*4-и кавалерийски корпус (Шапкин)

28-а армия
Стрелкови дивизии: 34-а гвардейска, 248-а
Специални бригади: 52, 152, 159
Танкова бригада: 6-а гвардейска

Резерви на Сталинградския фронт: 330-а стрелкова дивизия, 85-а танкова бригада

8-а въздушна армия Генерал Т. Т. Хрюкин

Донски фронт Генерал-полковник К. К. Рокосовски

66-а армия Генерал-майор А. С. Жадов

Стрелкови дивизии: 64-а, 99-а, 116-а, 226-а, 299-а, 343-а
Танкова бригада: 58-а
24-а армия Генерал И. В. Галанин
Стрелкови дивизии: 49-а, 84-а, 120-а, 173-а, 233-а, 260-а, 273-а
16-и танков корпус

65-а армия Генерал-лейтенант П. И. Батов

Стрелкови дивизии: 4-а гвардейска, 27-а гвардейска, 40-а гвардейска, 23-а, 24-а, 252-ра, 258-а, 304-
а, 321-ва
Танкова бригада: 121-ва

16-а въздушна армия Генерал-майор С. И. Руденко

Югозападен фронт Генерал Н. Ф. Ватунин

21-ва армия Генерал И. М. Чистяков

Стрелкови дивизии: 63-а, 76-а, 96-а, 277-а, 293-а, 333-а
Танкови полкове: 1-ви, 2-ри, 4-и гвардейски

* 4-и танков корпус (А. Г. Кравченко)

* 3-и гвардейски кавалерийски корпус (П. А. Плиев)

5-а танкова армия Генерал П. Л. Романенко

Стрелкови дивизии: 14-а гвардейска, 47-а гвардейска, 50-а гвардейска, 119-а, 159-а, 346-а

285
* 1-ви танков корпус (В. В. Бутков)
* 26-и танков корпус (А. Г. Родин)
* 8-и кавалерийски корпус

1-ва гвардейска армия Генерал Д. Д. Лелюшенко

Стрелкови дивизии: 1-ва, 153-а, 197-а, 203-а, 266-а, 278-а
Фронтова резерва: 1-ви гвардейски механизиран корпус

2-ра въздушна армия

17-а въздушна армия Генерал-майор С. А. Красовски

* Формации за пробив от първата вълна на Операция „Уран“

286
 Приложение Б.
Дебатът за статистиката: числеността на
Шеста армия в „котела“
Разнородните числа, които се посочват за състава на обкръжената Шеста армия, изис-
кват най-малкото опит за изясняване. Оценките за числеността на Шеста армия в „ко-
тела“ на 19 ноември 1942 г. се различават много, изглежда най-вече поради това, че в
редовете на Шеста армия са инкорпорирани много руснаци, които са включени в гер-
манските заявки за продоволствие, а не се споменават отделно. Някои от данните на
Манфред Кериг, авторът на Stalingrad: Analyse und Dokumentation einer Schlacht – авто-
ритетния труд, издаден през 1974 г. под егидата на Militärgeschichtlichen
Forschungsamt51, – неотдавна бяха оспорени от Рюдигер Оферманс. Последният, който
се основава главно на оценките на Вермахта, направени със задна дата (в общи линии –
опит за по-късни изчисления по данните за личния състав, останал в „котела“), определя
броя на обкръжените германци на едва 195 000 , помощния персонал от местното насе-
958

ление (т.нар. хиви) – на 50 000, а румънците – на 5000, общо около 250 000. Според
оценката на Кериг става дума за 232 000 германци, 52 000 „хиви“ и 10 000 румънци –
общо около 294 000 души. Друго по-ново изследване говори за 268 900 души към 18
959

декември, от които 13 000 са румънци и италианци, а 19 300 – „хиви“.

Последният анализ, с корекция за разликата в датите и съответните данни за жертвите,
съответства доста близко на общата оценка, съставена на 6 декември от оберквартир-
майстера на Шеста армия. Според този „Разчет за порциона на Шеста армия в „котела“ 960

става дума за общо 275 000 души, включително 20 300 „хиви“ и 11 000 румънци. (Ру-
мънски военни източници твърдят, че са имали 12 600 души в „котела“. Има и някол-
костотин италианци.) Ако към тези числа прибавим и онези 15 000 души, изгубени
„само в „котела“ между 21 ноември и 6 декември, това би означавало, че на 22 ноември
961

в обкръжението е имало близо 290 000 души.

Всички автори са единодушни, че около 25 000 ранени и специалисти са били евакуи-
рани по въздуха, но няма сигурни данни колко са убитите или взетите в плен. Истината
така и няма да се разкрие в хаоса след съветската офанзива от 10 януари 1943 г. за уни-
щожаване на „котела“. Всичко, в което можем да бъдем, общо взето, сигурни, е, че
между 22 ноември и 7 януари са умрели почти 52 000 души от състава на Шеста армия,
но не е уточнено колко от тях са „хиви“. Съветските данни за взетите в плен между 19
ноември и 31 януари – 111 465 , както и 8928 в болниците – не посочват колко от тях
962

са германци, нито, което е по-важно, колко от тях принадлежат към обкръжените

войски, а не са пленени при операциите „Зимна буря“ и „Малък Сатурн“.
Стремителната съветска атака от Операция „Обръч“ на 10 януари 1943 г., в добавка
към болестите, студа, глада, изтощението и екзекуциите по бързата процедура, предпо-
лага, че загубите са се увеличили – може би дори двойно, до около 100 000, включи-
телно „хивите“. Както Кериг, така и Оферманс оценяват германските загуби от 22 но-
ември до капитулацията на близо 60 000. Те, естествено, не се опитват да пресметнат
963

броя на „хивите“, загинали по време на боевете. Можем само да предположим, че малко

от тях са останали живи след това.

51
Военноисторическа изследователска служба. – Б.пр.

287
 Препратки
Архивни източници
АМПСБ Архив Музея-Панорамы Сталинградской Битвы, Волгоград
АПРФ Архив Президиума Российской Федерации, Москва
BA-MA Bundesarchiv-Militärarchiv, Фрайбург им Брайсгау
BZG-S Bibliothek für Zeitgeschichte – Sammlung Sterz, Щутгарт
ГАРФ Государственный Архив Российской Федерации, Москва
MGFA-P Militärgeschichtliches Forschungsamt, библиотека, Потсдам
ÖStA-AdR Österreichisches Staatsarchiv – Archiv der Republik, Виена
ÖStA-KA Österreichisches Staatsarchiv – Kriegsarchiv, Виена
PRO Public Record Office, Кю (Великобритания)
РГАЛИ Российский Государственный Архив Литературы и Искусства, Москва
РГВА Российский Государственный Военный Архив, Москва
РЦХИДНИ Российский Центр Хранения и Изучения Документов Новейшей Истории, Москва
ЦАМО Центральный Архив Министерства Обороны, Подольск
ЦХИДК Центр Хранения и Изучения Документальных Коллекций, Москва
ЦМВС Центральный Музей Вооруженных сил, Москва
ЦДНИВО Центр Документов Новейшей Истории Волгоградской Области

(NB. Германските документи, цитирани по руски архиви, са руски преводи на заловени

документи, освен ако не е посочено друго.)

Интервюта и непубликувани разкази

Елена Филиповна Алберт (Сталинградска противовъздушна отбрана); Винрих Бер (ка-
питан, Главен щаб на Шеста армия и Специален щаб на Милх); Лев Александрович Бе-
зимински (старши лейтенант, Разузнавателно управление на Червената армия, Главен
щаб на Донския фронт); Готфрид фон Бисмарк (лейтенант, 76-а пехотна дивизия); К. М.
Богомолов (лейтенант, НКВД, Главен щаб на Донския фронт); Александър фюрст цу
Дона-Шлобитен (ротмистър, Главен щаб на XIV танков корпус); Николай Дмитриевич
Дятленко (майор, НКВД, Главен щаб на Донския фронт); Йозеф Фарбер (редник, 305-а
пехотна дивизия); генерал-лейтенант в оставка Бернд Фрайхер фон Фрайтаг-Лоринг-
хофен (капитан, 16-а танкова дивизия и Специален щаб на Милх); Зинаида Георгиевна
Гаврилова (лейтенант, Медицинска служба, 62-ра армия); проф. д-р Ханс Гиргензон (па-
толог, Шеста армия); Александър Владимирович Гличов (лейтенант, 24-а армия, по-
късно 65-а армия); професор Николай Викторович Гончаров (гражданин на Сталинг-
рад); Нина Григориевна Гребенникова (гражданка на Сталинград); д-р Евгений Алек-
сандрович Григориев (гражданин на Сталинград); Клеменс граф фон Кагенек (капитан,
3-а танкова дивизия); Виктор Иванович Кидяров (сержант, 62-ра армия); Лазар Илич
Лазарев (лейтенант, морска пехота); Хенри Метелман (редник, 22-ра танкова дивизия);
Валентина Ивановна Нефьодова (гражданка на Сталинград); подполковник в оставка
Герт Пфайфер (капитан, 60-а моторизирана пехотна дивизия); Ханс Шмидер (хауптвах-
мистър, 9-а зенитна дивизия, Луфтвафе); Александър Сергеевич Смирнов (сержант, 64-
а армия); Клавдия Василевна Стерман (редник, авиация на Червената армия); Алексан-
дър Василевич Циганков (лейтенант, 62-ра армия); Борис Николаевич Улко (ефрейтор,
1-ва гвардейска армия); Хайнц Вишневски (лейтенант, 22-ра пехотна дивизия)
Трима други ветерани пожелаха свидетелствата им да останат анонимни.

288
 Бележки за източниците
Първа глава
1Berezhkov, In diplomatischer Mission bei Hitler, с. 63
2 Масленников, РГВА, 38652/1/58
3 Berezhkov, op. cit., с. 64
4 Цитирано в Andrew and Gordievsky, с. 212

5 Цитирано в Erickson, The Road to Stalingrad, с. 110

6 Berezhkov, op. cit., с. 65

7 Andrew and Gordievsky, с. 195

8 Schmidt, с. 212, 234

9 Berezhkov, op. cit., с. 67

10 Schmidt, с. 234–235

11 Berezhkov, op. cit., с. 68

12 Volkogonow, с. 413

13 Гаврилова, разговор, 22 ноември 1995 г.

14 Гончаров, разговор, 23 ноември 1995 г.

15 Нефьодова, разговор, 22 ноември 1995 г.

16 Григориев, разговор, 22 ноември 1995 г.

Втора глава
17 Реч пред Райхстага на 4 май 1941 г., Völkischer Beobachter, 5 май 1941 г.
18 Директива на Фюрера № 21, 18 дек. 1940 г.
19 Ефрейтор, 24-а танк. див., разпит, 12 авг. 1942 г., ЦАМО 48/453/13, с. 32

20 BA-MA, RH19 VI/1, с. 129

21 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

22 IMT ND-447-PS

23 BA-MA, RW4/577

24 Stahlberg, с. 159

25 Цитирано в Messerschmidt, с. 214

26 IMT ND 221-L

27 Hassel, 8 апр. 1941 г., с. 173

28 Цитирано в Jürgen Förster, “Motivation and Indoctrination in the Wermacht, 1933–1945”, в Addison and

Calder, с. 270
29 Главен щаб на 11-а армия, 20 ноември 1941 г., цит. в Klee and Dressen, с. 41–44

30 Паулус, 21 юли 1951 г., “Das Verhalten der Generalität unter Hitler”, BA-MA, N372/9, с.1

31 Edgar Klaus, с. 36, и Beitrage zur Geschichte der 60. Infanterie Division (mot.), ts, MGFA-P,

1979, с. 3
32 Крол, разговор, 6 май 1996 г.

33 Кагенек, разговор, 24 окт. 1995 г.

34 Д-р Алоис Бек, ÖStA-AdR 522

35 Анонимен разговор, 16 май 1996 г.

36 Theo Schulte, “The German Soldier in occupied Russia”, в Addison and Calder, с. 279

37 Dohna-Schlobitten, с. 213–214, и разговор, 16 окт. 1995 г.

38 РГВА , 38652/1/8

39 Полк. И. Г. Старинов, „Границата в пламъци“, в Bialer, с. 225

40 Schmidt, с. 233

41 Цитирано в Domarus, т. II, с. 1731

42 Völkischer Beobachter , 28 юни 1941 г.

289
 Трета глава
43 Старинов, op. cit., в Bialer, с. 222
44 Erich von Manstein, Lost Victories , с. 187

45 4 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 48

46 Erickson, The Road to Stalingrad, с. 121

47 Erickson, “The development of Soviet military doctrine”, с. 7

48 Заловен документ, АПРФ 3/58/451

49 Старинов, op. cit., в Bailer, с. 237

50 АПРФ, 45/1/478

51 ЦМВС

52 АПРФ, 3/58/451

53 Гаврилова, разговор, 22 ноември 1995 г.

54 Grossman, Life and Faith, с. 34

55 ЦМВС

56 Цитирано в Н. Д. Дятленко, ръкопис

57 Колекция Еренбург, РГАЛИ 1204/2/3453

58 Sommerfeldt, с. 95–96

59 Malaparte, с. 61

Четвърта глава
60 12 август 1941 г., цитирано в Messenger, с. 150
61 Готфрид фон Бисмарк, ръкопис
62 Podewils, с. 32

63 Писмо, 11 окт. 1941 г., цит. в Paulus, с. 144

64 Писмо, ген.-лейт. Химер, 2 окт. 1941 г., цит. в Paulus, с. 143

65 Цит. във Volkogonov, с. 422

66 Werth, The Year of Stalingrad, с. 104

67 Разговор, Улко, 22 ноември 1995 г.

68 Werth, Russia at War , с. 246

69 Erickson, The Road to Stalingrad, с. 258

70 Ген. от танк. войски Шмит, XXXIX танков корпус, 13 ноември 1941 г., цит. в Paulus, с. 145

71 Цит. в Bartov, Hitler’s Army , с. 41

72 Мелников до Берия, 25 септ. 1943 г., ЦХИДК, 451p/2/6

73 Хитлер, цит. в Seydlitz, с. 114

74 Pabst, с. 54

75 Герм. източник: W 283/11.41c, 28 ноември 1941 г., РЦХИДНИ 17/125/96

76 Цит. във Volkogonov, с. 456

77 Заповед, озаглавена „Самоубийство и опит за самоубийство“, от 17 ян. 1942 г., ЦАМО 48/453/21, с.

29
78 ЦАМО 206/294/48, с. 468

79 ЦАМО 206/294/48, с. 346

80 ЦАМО 206/294/48, с. 471–474

81 Райхенау до XXIX армейски корпус, 25 дек. 1941 г., 01348/41, РЦХИДНИ 17/125/96

82 ЦАМО 206/294/12, с. 17–19

Пета глава
83 Цит. в Messenger, с. 61
84 Кагенек, разговор, 24 окт. 1995 г.
85 Писмо, 11 февр. 1941 г., цит. в Paulus, с. 164

86 ЦДНИВО 113/14/306, цит. в Epifanov, с. 135

87 Оберщумфюрер от СС Аугуст Хефнер, цит. в Klee and Dressen (ред.), с. 111

88 Предадено в Heer (ред.), с. 75

290
89 Paget, с. 173
90 Цит. в Groscurth, с. 91
91 Цит. в Heer, с. 78

92 R. W. M. Kempner, SS im Kreuzverhör, Munich, 1964, с. 29

93 Заповед на Райхенау, цит. в Klee and Dressen (ред.), с. 39

94 ЦАМО 206/294/48

95 ЦАМО 48/453/21, с. 32

96 5 юли 1942 г., ЦАМО 206/294/48, с. 485

97 BA-MA, Ns95/10 (и другите примери вкл.)

98 Kageneck, с. 30

99 Kageneck, с. 32–33

100 Malaparte, с. 121

101 РГАСПИ 17/125/323, с. 1–4

102 BA-MA, N159/4, цит. в Messerschmidt, с. 221–222

103 Erickson, The Road to Stalingrad, с. 328

104 Максимов, доклад на НКВД, 4 март 1943 г., ЦАМО 226/335/7, с. 364

105 29 март 1942 г., РЦХИДНИ 17/125/96

106 16 март 1942 г., РЦХИДНИ 17/125/96

107 Д-р Ханс Хайнц Шрьомбгенс, цит. в Schneider-Janessen, с. 136

108 BA-MA, RW2/v. 151, 152, цит. в de Zayas, с. 181

109 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

110 Бруно Гебеле, в Beck, с. 102

111 Förster, “Evolution and development of German doctrine 1914-1945”, с. 7

112 Дневникът на Бок, 8 май 1942 г., цит. в Paulus, с. 176

113 Seydlitz, с. 147

114 Seydlitz, с. 148

115 Кагенек, разговор, 24 окт. 1995 г.

116 Унтерофицер Ханс Урбан, 389-а пех. див., BA-MA, RW4/v. 264, с. 89

117 Ms., неизвестен войник, в книжата на Еренбург , РГАЛИ 1204/2/3453

118 20 май 1942 г., цит. в Paulus, с. 166

119 12 юли 1942 г., цит. в Paulus, с. 168

Шеста глава
120 Paulus, с. 157
121 Podewils, с. 29
122 Podewils, с. 47–48

123 ЦАМО 230/586/1, с. 78

124 Дневникът на Бок, 3 юли 1942 г., Paulus, с. 185

125 Podewils, с. 47

126 Кагенек, разговор, 24 окт. 1995 г.

127 Щрекер, 19 юли 1942 г., Haller, с. 44

128 Podewils, с. 44

129 5 юли 1942 г., Bähr and Bähr, с. 137

130 Bähr and Bähr, с. 139

131 Ефр. Ищван Балог, записка в дневник, 24 юли 1942 г., РЦХИДНИ 17/125/97

132 ЦАМО 206/294/47, с. 147

133 Разпит на Ратенхубер от СМЕРШ на 28 ноември 1945 г., Военные архивы России, № 1, 1993, с. 357

134 Halder, 23 юли 1942, с. 489

135 Цит. в Stahlberg, с. 308

136 Цит. в Messenger, с. 149

137 РЦХИДНИ 17/125/97

138 Разпит от 26 септ. 1942 г., ЦАМО 206/294/47, с. 561

139 РЦХИДНИ 17/125/97

291
140 Mark Axworthy, “The Romanian soldier at the siege of Odessa”, в Addison and Calder, с. 227
141 РЦХИДНИ 17/125/97

Седма глава
142 ЦАМО 3/11 336/9, Volkogonov, с. 459
143 Заповед 270 от 16 авг. 1941 г., ЦАМО 298/2526/5а, цит. във Volkogonov, с. 427
144 16 авг. 1942 г., ЦАМО 48/486/28, с. 8

145 РЦХИДНИ 17/43/1774

146 Жуков до Сталин, цит. във Volkogonov, c. 469

147 Erickson, “Red Army battlefield performance”, в Addison and Calder, c. 236

148 ЦАМО 48/486/28, с. 15

149 Добронин до Шчербаков, 29 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 315

150 Николай Филин, „Как и почему я был агентом СМЕРШ“, Вечерняя Москва, 25 ноември 1995 г.

151 Книжа на Еренбург, РГАЛИ 1284/2/3466

152 Заповед от Втора танкова армия, 9 февр. 1942 г., РЦХИДНИ 17/125/96

153 10 авг. 1942 г., ЦАМО 48/453/13, с. 10

154 ЦАМО 48/453/13, с. 4–7

155 Писмо, 9 юли 1942 г., цит. в Halder, с. 192; „53 градуса на слънце“, Groscurth, с. 527

156 Ефр. Х. С., 389-а пех. див., 10 авг. 1942 г., BZG-S

157 BA-MA, RH27-16/42

158 Д-р Гюнтер Диц, цит. в Schneider-Janessen, с. 130

159 19 юли 1942 г., ЦАМО 206/294/48, с. 485

160 ЦАМО 48/486/28, с. 15

161 Podewils, с. 98

162 31 юли 1942 г., ЦАМО 206/294/47, с. 251

163 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

164 Симонов, Разные дни войны, с. 180

165 2, 3, 5 и 6 авг. 1942 г., ЦАМО 206/294/48, с. 486

166 Щерман, разговор, 7 ноември 1995 г.

167 BA-MA, RH27-16/42

168 Бер, разговор, 25 окт. 1995 г.

169 Дона-Шлобитен, разговор, 16 окт. 1995 г.

170 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

171 Pоdewils, с. 85

172 Метелман, разговор, 12 апр. 1996 г.

173 Seydlitz, с. 158

174 Цит. Paulus, с. 187

175 Podewils, с. 95

176 Циганков, разговор, 22 ноември 1995 г.

177 Редн. Х. Р., 9 авг. 1942 г., 389-а п. д., BZG-S

178 24 септ. 1942 г., ЦАМО 62/335/7

179 Ефр. В. Ф., 9 авг. 1942 г., 305-а п. д., BZG-S

180 Редн. Б. Б., 389-а п. д., 14 авг. 1942 г., BZG-S

181 РЦХИДНИ 17/43/1773

182 Нефьодова и Гребенникова, разговор, 23 ноември 1995 г.

183 Алберт, разговор, 23 ноември 1995 г.

184 РЦХИДНИ 17/43/1774

185 РЦХИДНИ 17/43/1774

186 Добронин до Шчербаков, 18 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 240

187 РЦХИДНИ 17/43/1774

188 РЦХИДНИ 17/43/1774

189 Лазарев, разговор, 13 ноември 1995 г.

190 ЦАМО 206/294/48, с. 485

292
Осма глава
191 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.
192 Дневникът на Рихтхофен, 20 авг. 1942 г., Paulus, с. 188
193 Дневникът на Рихтхофен, 23 авг. 1942 г., Paulus, с. 188

194 Podewils, с. 107

195 BA-MA, РH27-16/42

196 BA-MA, RH20-6/216

197 Гаврилова, разговор, 22 ноември 1995 г.

198 Нефьодова, разговор, 22 ноември 1995 г.

199 Гончаров, разговор, 23 ноември 1995 г.

200 Plocher, с. 231

201 Гончаров, разговор, 23 ноември 1995 г.

202 BA-MA, RH27-16/42

203 Алберт, разговор, 22 ноември 1995 г.

204 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

205 BA-MA, РH27-16/42

206 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

207 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

208 Гончаров, разговор, 22 ноември 1995 г.

209 BA-MA, RH27-16/42

210 BA-MA, RW4/v. 264

211 ЦМВС

212 РЦХИДНИ 17/43/1773

213 Ефр. Е. Р., 16-а танк. див., 25 авг. 1942 г., BZG-S

214 Ефр. Б. Г., 2 септ. 1942 г., BZG-S

215 ΒΑ-MA, RH27-16/42

216 Podewils, с. 117

217 Podewils, с. 105

218 Ефр. Б. Г., 24 авг. 1942 г., BZG-S

219 Унтерофицер В. В., 27 авг. 1942 г., BZG-S

220 Редник Х. Р., 389-а п. д., 28 авг. 1942 г., BZG-S

221 Дневникът на Рихтхофен, Paulus, с. 188

222 Щрекер, Haller, с. 89

223 26 авг. 1942 г., ЦМВС

224 Добронин до Шчербаков, 29 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 308

225 ÖStA-KA B/1540

226 Добронин до Шчербаков, 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 78

227 Podewils, с. 119

228 Einsiedel, с. 12

229 Унтерофицер Х. Т., 71-ва п. д., 30 авг. 1942 г., BZG-S

230 Гличов, разговор, 6 ноември 1995 г.

231 Volkogonov, с. 461

232 Erickson, The Road to Stalingrad, с. 384

233 ΒΑ-MA, RH27-16/43

234 В. М. Ковалов, 2 септ. 1942 г., АМПСБ 258/4904

235 Гличов, разговор, 6 ноември 1995 г.

236 Ефр. Б. Г. 3 септ. 1942 г., BZG-S

237 Редник В. В., 305-а п. д., 2 септ. 1942 г., BZG-S

238 ΒΑ-MA, RH20-6/216

239 Писмо, 23 авг. 1942 г., цит. в Paulus, с. 169

293
Девета глава
240 Писмо, 3 дек. 1942 г., Groscurth, с. 530
241 Halder, 7 септ. 1942 г., с. 518
242 Цит. Domarus, том II, с. 1908

243 Warlimont, с. 269

244 Below, с. 315

245 ΒΑ-MA, RH27-16/43

246 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

247 Ефр. О. К., 13 септ. 1942 г.

248 Сталинское знамя, 8 септ. 1942 г.

249 Zayas, с. 169

250 Симонов, Разные дни войны, том II, с. 175–176

251 Chuikov, с. 84

252 Chuikov, с. 89

253 Chuikov, с. 93

254 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 77

255 Chuikov, с. 80

256 ΒΑ-MA, RH20-6/216

257 Halder, с. 521

258 Ефр. Х. С., 389-а п. д., BZG-S

259 Zhukov, с. 143

260 ΒΑ-MA, RH20-6/216

261 С. Д. Лугански, „Маленков“, в Bialer, с. 455

262 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

263 Разговор, Кидяров, 22 ноември 1995 г.

264 Анон., 29-а п. д. (мот.), 15 септ. 1942 г., BZG-S

265 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 77

266 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 77

267 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 78

268 Grossman, Life and Fate, с. 35

269 ЦАМО 3/11 556/10, цит. във Volkogonov, с. 474–475

270 4 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 48

271 Макс Плаколб, ÖStA-KA B/1540; разпит на Калб, ЦАМО 48/453/13, с. 70

272 Херберт Пабст, писма, цит. в Bahr and Bahr, с. 186–188

273 Д-р Гюнтер Диц, Schneider-Janessen, с. 130

274 Разговор, Кидяров, 22 ноември 1995 г.

275 ΒΑ-MA, RH27-16/42

276 Podewils, с. 115

277 Херберт Пабст, цит. в Bahr and Bahr, с. 184

278 АМПСБ 22789

279 АМПСБ 752-/5.481

280 Добронин до Военния съвет на Сталинградския фронт, 3 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 9, 30–32

Десета глава
281 Halder, с. 528
282 19 авг. 1942 г., Groscurth, с. 548
283 Dohna-Schlobitten, с. 246

284 ΒΑ-MA, RH20-6/216, с. 51

285 Цит. в Boelcke, с. 365

286 29 авг. 1942 г., Groscurth, с. 550

287 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

294
288 Гончаров, разговор, 25 ноември 1995 г.
289 Forster, „Evolution and development of German doctrine ...“, с. 2
290 Щрекер, Haller, с. 90

291 Лейт. Анселм Радбрух, писмо, 26 септ. 1942 г., Bahr and Bahr, с. 174

292 Макс Плаколб, ÖStA-KA B/1540

293 Смирнов, разговор, 22 ноември 1995 г.

294 Книжа на Гросман, РГАЛИ 1710/1/100

295 ΒΑ-MA, RH20-6/216, с. 58

296 Ефр. О. К., Пион. батальон 45, 16 септ. 1942 г., BZG-S

297 Klaus, с. 20

298 Дневник на бойните действия на Шеста армия, 15 ноември 1942 г., ΒΑ-MA, RH20-6/221

299 Циганков, разговор, 22 ноември 1995 г.

300 Книжа на Гросман, РГАЛИ 681/2/108

301 Циганков, разговор, 22 ноември 1995 г.

302 3 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 10

303 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

304 ЦАМО 48/486/39, с. 21

305 Циганков, разговор, 22 ноември 1995 г.

306 Полк. Вишневски, 17 ноември 1942 г., АМПСБ 602/10343

307 Лазар Илич Лазарев, разговор, 13 ноември 1998 г.

308 РЦХИДНИ 17/43/1773

309 Гаврилова, разговор, 22 ноември 1998 г.

310 ЦМВС

311 ЦМВС

312 21 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 268

313 Стерман, разговор, 7 ноември 1995 г.

314 Професор Кримская, цит. в Schneider-Janessen, с. 134

315 Симонов, Разные дни войны, с. 187

316 Книжа на Гросман, РГАЛИ 1710/1/100

317 Добронин до Шчербаков, 28 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 297–298

318 4 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 47

319 Maj. V. Velichko, „The 62nd Army“, в USSR, Stalingrad, с. 148

320 Nekrassov, с. 82

321 Подофицер Ханс Урбан, ΒΑ-MA, RW4/V. 264, с. 89

322 Chuikov, с. 167

323 Ефр. Х. С., 389-а п. д., BZG-S

324 Виктор Кайнцер, 54-и ег. полк, Stalingradbund Osterreich, май 1984

325 Chuikov, с. 184

326 17 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 216

327 Цит. в Domarus, том II, с. 1914, 1916

Единайсета глава
328 Смирнов, разговор, 22 ноември 1995 г.
329 Chuikov, с. 223
330 Сталинское знамя, 4 септ. 1942 г.

331 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 74

332 ЦАМО 48/486/24, s. 20

333 3 окт. 1942 г., Добронин до Военния съвет на Сталинградския фронт, ЦАМО 48/486/24, с. 8

334 ΒΑ-MA, RH27-16/43

335 ΒΑ-MA, RH27-16/43

336 Подофицер Й. Ш., 79-а п. д., 22 септ. 1942 г., BZG-S

337 Добронин до Шчербаков, 21 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 239

295
 338 13 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 162; 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 77
339 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 77
340 26 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 317–318

341 16 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 209

342 13 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 165

343 15 ноември 1942 г., ЦАМО48/486/25, с. 201

344 13 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 165

345 11 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 138–139

346 14 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 183

347 14 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 185

348 15 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 176

349 13 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 163

350 ЦАМО 48/486/24, с. 79

351 23 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 292

352 ЦАМО 48/486/29, с. 49

353 15 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 187

354 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 82

355 25 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 259

356 7 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 106

357 18 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 240

358 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 82–83

359 Николай Филин, „Как и почему я был агентом СМЕРШ“, Вечерняя Москва, 25 ноември 1995 г.

360 ЦАМО 48/486/24, с. 162

361 Добронин до Шчербаков, 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 76; 18 ноември 1942 г., ЦАМО

48/486/25, с. 236
362 Цит. в Garrard and Garrard, с. 155

363 Майор В. Величко, „The 62nd Army“, в USSR, Stalingrad, с. 145

364 Книжа на Гросман, РГАЛИ 1710/1/100

365 Гончаров, разговор, 24 ноември 1995 г.

366 Унтерофицер Х. Д., 295-а п. д., 6 ноември 1942 г., BZG-S

367 Симонов, 25 септ. 1942 г., в USSR, Stalingrad, с. 60

368 Симонов, 25 септ. 1942 г., в USSR, Stalingrad, с. 64

369 5 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 63

370 ЦДНИВО, 113/14/306L, цит. в Epifanov, с. 136

371 От разпита на Михаил Буланов, 3 дек. 1943 г., цит. в Klee and Dressen (ред.), с. 95

372 Podewils, с. 131

373 Нефьодова, разговор, 23 ноември 1995 г.

374 Гончаров, разговор, 24 ноември 1995 г.

375 Добронин до Военния съвет на Сталинградския фронт, 3 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 9, 32

376 ΒΑ-MA Wi ID/33, в Sergei Kudryashov, „The hidden dimension“, в Erickson and Dilks, с. 242

377 ЦДНИВО, 113/14/306, с. 75–90, Epifanov, с. 153

378 ЦАМО 62/335/7, 48/453/13, 206/294/12, 206/294/47, 206/294/48, 226/335/7

379 Войници, пленени на 16 септ. 1942 г., ЦАМО 48/453/13, с. 36

380 ЦАМО 48/453/13, с. 75, 46, 48

381 7 авг. 1942 г., 14-а танк. див., РЦХИДНИ 17/125/96

382 РЦХИДНИ 17/125/97

383 РЦХИДНИ 17/125/97

384 РЦХИДНИ 17/125/97

385 30 юли 1942 г., ЦАМО 206/294/48, с. 466

386 ЦАМО 206/294/47, с. 251

387 991-ви специален наказателен батальон, РЦХИДНИ 17/125/97

388 ЦАМО 48/453/21, с. 96

389 Klaus, с. 23

296
 390 Доклад на Щолберг, ΒΑ-MA, RW4/V. 264, с. 161
391 ΒΑ-MA, RW4/V. 264, с. 156
392 19 септ. 1941 г., 3-а рум. армия до 13-а рум. п. д., РЦХИДНИ, 171/125/96

393 25 окт. 1942 г., Groscurth, с. 552

394 Kehrig, с. 662–663; вж. също Rudiger Overmans, „Das andere Gesicht des Krieges“, във Forster (ред.),

Stalingrad, с. 441
395 4 март 1943 г., ЦАМО 226/335/7, с. 364

396 РЦХИДНИ 17/125/97

397 Разговор, Хенри Метелман, 12 апр. 1996 г.

398 8 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 81

Дванайсета глава
399 Писмо до брат му, Groscurth, с. 528
400 Книжа на Гросман, РГАЛИ, 628/2/108
401 Унтерофицер Филип Вестрих, 100-на егерска дивизия, ΒΑ-MA, RW4/V. 264, с. 86

402 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

403 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

404 15 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 162

405 ЦАМО 48/486/25, с. 66

406 ЦАМО 48/486/39, с. 22

407 Добронин до Шчербаков, 15 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 188, и 48/486/28, с. 216

408 Дневник на бойните действия на Шеста армия, 10 окт. 1942 г., BA-MA, RH20-6/221

409 Ефр. Х. С., 389-а п. д., 14 окт. 1942 г., BZG-S

410 Maj. V. Velichko, „The 62nd Army“, in USSR, Stalingrad, с. 149

411 Добронин до Шчербаков, 15 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 189

412 Унтерофицер Х. Г., 305-а п. д., 24 окт. 1942 г., BZG-S

413 Grams, с. 54

414 Дневник на бойните действия на Шеста армия, BA-MA, RH20-6/221

415 ЦАМО 48/486/35, с. 212–113

416 ЦАМО 48/486/35, с. 214

417 ЦАМО 48/486/24, с. 200

418 Щрекер, цит. в Haller, с. 90

419 Редник Х. Р., 389-а п. д., 14 окт. 1942 г., BZG-S

420 ЦАМО 48/486/35, с. 212

421 Херберт Пабст, 18 окт. 1942 г., Bahr and Bahr, с. 188

422 Chuikov, с. 203

423 Кошчеев до Шчербаков, 9 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 117

424 Boelcke, с. 384

425 РГАЛИ 1284/2/3466

426 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

427 12 окт. 1942 г., АМПСБ 7555/13530

428 23 окт. 1942 г., АМПСБ 7555/13530

429 AMPSB, цит. в проект на историческия факултет на Волгоградския университет

430 Лейтенант Отен, АМПСБ, цит. в проект на историческия факултет на Волгоградския университет

431 До Йозеф Йофнер от съпругата му в Нюрнберг, АМПСБ N45079A

432 11 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 139

433 7 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 117

434 11 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 138–139

435 11 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 151

436 14 ноември 1942 г., Кошчеев до Шчербаков, ЦАМО 48/486/25, с. 179

437 Кошчеев до Шчербаков, 21 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 262

438 14 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 179–180

439 Добронин до Шчербаков, 18 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 249

297
 440 Добронин до Шчербаков, 15 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 162
441 15 окт. 1942 г., ЦАМО 48/486/24, с. 344
442 Лазарев, разговор, 13 ноември 1995 г.

443 4 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 176–177

444 10 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 122

445 6 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 76–77

446 4 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 58

447 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

448 Книжа на Гросман, РГАЛИ, 1710/1/100

449 17 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 216

450 12 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 144

451 4 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 52

452 Кап. Кемптер, цит. в Hauck, с. 74–75

453 Ефр. Х. С., 389-а п. д., 5 ноември 1942 г., BZG-S

454 Chuikov, с. 211

455 Ефр. Гелман до семейството си, АМПСБ, цит. в проект на историческия факултет на Волгоградс-

кия университет
456 Книжа на Гросман, РГАЛИ 1710/1/100

457 Редник К. Х., 113-а п. д., 27 окт. 2942 г., BZG-S

Тринайсета глава
458 BA-MA, N395/9
459 Редник К. Х., 113-а п. д., 27 окт. 1942 г., BZG-S
460 Унтерофицер Х. Д., 295-а п. д., 6 ноември 1942 г., BZG-S

461 14 окт. 1942 г., BA-MA, RH20-6/220

462 BA-MA, RH20-6/238, с. 197

463 7 ноември 1942 г., Groscurth, с. 529

464 Унтерофицер В. Б., 371-ва п. д., 26 окт. 1942 г., BZG-S

465 Унтерофицер А. Р., 60-а п. д. (мот.), 19 ноември 1942 г., BZG-S

466 Унтерофицер Х. Б., 371-ва п. д., 28 окт. 1942 г., BZG-S

467 3 ноември 1942 г., BA-MA, RH27-24/3

468 AOK 6, 29 окт. 1942 г., BA-MA, RH20-6/220

469 Pabst, с. 121

470 Унтерофицер А. Р., 60-а п. д. (мот.), 19 ноември 1942 г., BZG-S

471 Klaus, с. 21

472 Д-р Дорманс, 28 ян. 1943 г., цит. в Schneider-Janessen, с. 132

473 Кошчеев до Шчербаков, 4 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 61–62

474 Дневник на бойните действия, AOK 6, BA-MA, RH20-6/221

475 6 ноември, ЦАМО 48/486/25, с. 69

476 7 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 101

477 Дневник на бойните действия на Шеста армия, 1 ноември 1942 г., BA-MA, RH20-6/221

478 7 ноември 1942 г., Groscurth, с. 529

479 6 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 70

480 ЦАМО 48/486/10, с. 275

481 Доклад от 11 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 142

482 23 ноември 1942 г., ЦАМО/486/25, с. 291–293

483 Цит. в Domarus, том II, с. 1937–1938

484 Below, с. 322

485 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

486 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/12/21

487 7 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 101

488 10 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 122

489 7 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 115

298
490 10 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 122
491 Дневникът на Рихтхофен, 1 ноември 1942 г., Paulus, с. 190
492 15 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 197–198

493 Дневникът на Рихтхофен, 16 ноември 1942 г., в Paulus, с. 191

494 Бер, разговор, 25 окт. 1995 г.

495 Philippi and Heim, с. 177

496 Seydlitz, с. 164

497 Гличов, разговор, 6 ноември 1995 г.

498 13 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 155

Четиринайсета глава
499 Zhukov, с. 140; Erickson, The Road to Stalingrad, с. 389
500 Zhukov, с. 140
501 Erickson, „The development of Soviet military doctrine“, с. 5

502 Vasilevsky, с. 189

503 Гличов, разговор, 6 ноември 1995 г.

504 Erickson, The Road to Stalingrad, с. 375

505 Цит. в John Erickson, „Soviet women at war“, в Garrard and Garrard, с. 50

506 ЦМВС

507 Книжа на Еренбург, РГАЛИ 1204/2/3453

508 Книжа на Еренбург, РГАЛИ 1204/2/3453

509 РЦХИДНИ 17/43/1773

510 Glantz, Soviet Military Deception in the Second World War , с. 113

511 Исаев, С. И., „Вехи фронтового пути“, във ВИЖ, 10 окт. 1991 г., с. 22–25

512 Бер, разговор, 25 окт. 1995 г.

513 Дневник на бойните действия на Шеста армия, ΒΑ-MA, RH20-6/221

514 Дневникът на Рихтхофен, 12 ноември 1942 г., Paulus, с. 191

515 Дневникът на Рихтхофен, 14 ноември 1942 г., Paulus, с. 191

516 18 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 230

517 Метелман, разговор, 12 апр. 1996 г.

518 Below, с. 322

519 Дневник на бойните действия на Шеста армия, ΒΑ-MA, RH20-6/221

520 10 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 123, и 21 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 279

521 10 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 129

522 Zhukov, с. 169

523 Кошчеев до Шчербаков, 28 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 355–356

524 Гличов, 6 ноември 1995 г.

525 РЦХИДНИ 17/125/96

526 Schneider-Janessen, с. 135

527 Ген.-лейт. А. Родин, в USSR, Stalingrad, с. 109

528 ΒΑ-MA, RH20-6/221

529 Golovchanski, с. 133

Петнайсета глава
530 ΒΑ-MA, RH20-6/221
531 Ген.-лейт. А. Родин, в USSR, Stalingrad, с. 110
532 Бер, разговор, 25 окт. 1995 г.

533 Д-р Ханс Хайнц Шрьомбгенс, цит. в Schneider-Janessen, с. 135

534 Гличов, разговор, 6 ноември 1995 г.

535 Цит. в Chuikov, с. 235

536 Кап. Краус, ΒΑ-MA, RH19 VI/11, с. 251

537 Смирнов, разговор, 22 ноември 1995 г.

299
538 Дневникът на Рихтхофен, 19 ноември 1942 г., цит. в Paulus, с. 192
539 Дневник на бойните действия на Шеста армия, ΒΑ-MA, RH20-6/221
540 11,30 ч., 19 ноември 1942 г., ΒΑ-MA, RH20-6/221

541 Краус, доклад, ΒΑ-MA, RH19 VI/11, с. 251

542 Дневникът на Рихтхофен, 19 ноември 1942 г., цит. в Paulus, с. 192

543 Дневникът на генерал фон Рихтхофен, 19 ноември 1942 г., Paulus, с. 192

544 22,00 ч., 19 ноември 1942 г., ΒΑ-MA, RH20-6/221

545 ΒΑ-MA, RH27-16/42

546 Ефр. Йоахим Грунов, 2-ри танк. полк, доклад, 1 авг. 1943 г., ΒΑ-MA, RH27-16/43

547 Цит. в Beck, сс. 169-70

548 Гебеле, цит. в Beck, с. 170

549 ЦАМО 48/486/25, с. 303

550 Гебеле, цит. в Beck, с. 170

551 23 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 290

552 25 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 303

553 20 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/28, с. 275

554 Лазарев, разговор, 7 ноември 1995 г.

555 Цит. в Kehrig, с. 148

556 23 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 287

557 ЦАМО 48/486/25, с. 287

558 Доклад на кап. Гюртлер, ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 85

559 Доклад, лейт. граф Щолберг, 17 февр. 1943 г., BA-MA, RW4/v. 264, с. 157

560 22 ноември 1942 г., 24-а танк. див., RH27-24/5

561 Книжа на Гросман, РГАЛИ 618/2/108

562 USSR, Stalingrad, с. 112

563 Kehrig, с. 160

564 Бер, разговор, 25 окт. 1995 г.

565 Дневникът на Рихтхофен, 23 ноември 1942 г., Paulus, с. 225

566 15,25 ч., 21 ноември 1942 г., Kehrig, с. 163

567 Доклад на кап. Васерман, 16-а танк. див., 2 авг. 1943 г., RH27-16/43

568 Grams, с. 58

569 Писмо, 3 дек. 1942 г., Bahr and Bahr, с. 189

570 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

571 Цит. в Axworthy, с. 96

572 (В оригинала на немски), книжа на Еренбург, РГАЛИ 1207/2/3477

573 Щолберг, 17 февр. 1943 г., BA-MA, RW4/V 264, с. 157

574 ЦАМО 206/294/47, с. 147

575 Werth, The Year of Stalingrad, с. 369

576 BA-MA, N395/11

577 Dohna-Schlobitten, с. 256

578 Лейт. Валтер Йоме, 2-ри танк. полк, доклад, 28 юли 1943 г., BA-MA, RH27-16/43

579 Унтерофицер Рьомер, доклад, 23 май 1943 г., BA-MA, RH27-16/43

580 (В оригинала на немски.) Книжа на Еренбург, РГАЛИ 1207/2/3477

581 Ефр. Йоахим Грунов, 2-ри танк. полк, доклад, 1 авг. 1943 г., BA-MA, RH27-16/43

582 Dohna-Schlobitten, с. 253

583 Унтерофицер Рьомер, доклад, 23 май 1943 г., BA-MA, RH27-16/43

584 Dohna-Schlobitten, с. 255

585 II./Танк. грен. полк 64, BA-MA, RH27-16/43

586 Доклад, оберфелдфебел Валраве, BA-MA, RH27-16/43

587 Дмитрий Венкутов, 26 ноември 1942 г., АМПСБ 11480

588 АМПСБ 602/10343

589 Книжа на Гросман, РГАЛИ 1710/1/101

590 ЦДНИВО 113/14/306, с. 94, цит. в Epifanov, с. 142

300
 591 25 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 304
592 Dohna-Schlobitten, с. 258
593 Вж. Glantz, Zhukov’s Greatest Defeat, с. 304, 318–119 и 379

Шестнайсета глава
594 Алберт Шпеер, цит. в Sereny, с. 207
595 19 ноември 1942 г., KTB-OKW, том II, 1942 г., с. 988
596 Bradley and Schulze-Kossens (ред.), с. 22

597 BA-MA, RH20-6/241

598 Дневникът на генерал фон Рихтхофен, Paulus, с. 224

599 BA-MA, N601/v. 4, с. 3

600 BA-MA, N601/v. 3, с. 12, 13. Този разговор е възстановен от Шмит и Пикерт във версия, одобрена

от двамата, в резултат от съвместната им работа на 7 ян. 1963 г. и след справка с всички налични
документи, които да опреснят спомените им.
601 Разговор, Бер, и BA-MA, N395/12

602 Шмит, BA-MA, N601/v. 4, p. 7

603 Цит. в Kehrig, сс. 559-60

604 BA-MA, RH20-6/238

605 Цайцлер, Kehrig, с. 196

606 Kehrig, с. 562

607 25 ноември 1942 г., Paulus, с. 227

608 Seydlitz, с. 193

609 25 ноември 1942 г., BA-MA, N372/12, с. 2

610 Toepke, с. 44

611 Разговор, 25 окт. 1995 г.

612 Шеста армия, 6 дек. 1942 г., BA-MA, RH20-6/239, с. 135

613 23 ноември 1942 г., ЦАМО 48/486/25, с. 277

614 Bradley and Schulze-Kossens, с. 26

615 Писмо, 15 ноември 1942 г., Groscurth, с. 530

616 Stahlberg, с. 212

617 Stahlberg, с. 217

618 BA-MA, RW4/V. 264

619 Хенри Холце, в Kruse, с. 14

620 26 ноември 1942 г., BA-MA, RW4/v. 264

621 Щрекер, цит. в Haller, с. 96

622 BA-MA, N601/v. 4, с. 13

623 Paulus, с. 83

624 Rudolph-Christoph Freiherr von Gersdorff, Soldat im Untergang: Lebensbilder , с. 134

625 Бер, разговор, 25 окт. 1995 г.

626 Паулус, заповед, 27 ноември 1942 г., BA-MA, RH20-6/238

627 BA-MA N601/v. 10, с. 12

628 Klaus, с. 35

Седемнайсета глава
629 Валраве, BA-MA, RH27-16/43
630 ЦАМО 48/486/13, с. 472
631 Щолберг, доклад, BA-MA, RW4/V. 264, с. 159

632 ЦАМО 206/294/47, с. 108

633 Obit. v.d. Зоде, 16-а танк. дивизия, доклад, 12 авг. 1943 г., BA-MA, RH27-16/43

634 Редник К. П., 376-а п. д., 14 дек. 1942 г., BZG-S

635 BA-MA, RH20-6/237

636 Анонимен разговор

301
 637 Анонимен разговор
638 Рьомер, доклад, 23 май 1943 г., BA-MA, RH27-16/43
639 Курт Ройбер, писмо, 18 дек. 1942 г., Bahr and Bahr, с. 192

640 (В оригинала на немски.) Книжа на Еренбург, РГАЛИ, 1207/2/3477

641 Ройбер, писмо, 3 дек. 1942 г., цит. в Bahr and Bahr, с. 190

642 Доклад, ефр. Хайнрих, 2-ри танк. полк, 28 юли 1943 г., BA-MA, RH27-16/43

643 (В оригинала на немски.) ЦАМО 206/294/48, с. 452

644 ЦАМО 48/486/13, с. 472

645 ЦАМО 48/486/13, с. 472

646 Einsiedel, Tagebuch der Versuchung , с. 110

647 Zhukov, с. 151

648 Книжа на Гросман, РГАЛИ 1710/1/101

649 Гличов, разговор, 6 ноември 1995 г.

650 Гличов, разговор, 14 ноември 1995 г.

651 Лазарев, разговор, 13 ноември 1995 г.

652 Лазарев, разговор, 13 ноември 1995 г.

653 Лазарев, разговор, 13 ноември 1995 г.

654 Щрекер, цит. в Haller, с. 97

655 Groscurth, 3 дек. 1942 г., с. 530

Осемнайсета глава
656 11 дек. 1942 г., BA-MA, RW4/V. 264, с. 212
657 Оберефрейтор Паул Герман (sic), ЦАМО 48/453/13, с. 261
658 Zhukov, 29 ноември 1942 г., с. 178

659 Цит. Paulus, с. 235

660 Раус, ÖStA-KA Β/186: III

661 BA-MA, RH19 VI, с. 60

662 Генерал Раус, ÖStA-KA Β/186: III

663 Gilbert (ред.), с. 17

664 Раус, ÖStA-KA Β/186: III

665 Rohden, с. 46

666 Генерал Раус, ÖStA-KA Β/186: III

667 Коля Батюк, 18 дек. 1942 г., АМПСБ 488/7955(5)

668 Wolfgang Eckart, “Von der Agonie einer missbrauchten Armee”, във Wette and Ueberschär (ред.), с. 109

669 Professor Dr Hans Girgensohn, “Der Hungertod in Stalingrad: Die Geschichte seiner Entdeckung”, частно

издание, 1992 г.
670 Girgensohn, ibid.

671 6 ян. 1943 г., BA-MA, RH20-6/796

672 Проф. д-р Ханс Гиргензон, разговор, 22 апр. 1996 г.

673 Гиргензон, разговор, 22 апр. 1996 г.

674 За опитите с плъхове, лекция на д-р Сюзън Грийнфилд в Кралския институт, 28 декември 1994 г.

675 Лейт. В. М., 22 дек. 1942 г., BZG-S

676 30 дек. 1942 г., BA-MA, RW4/v. 264

677 Sepp Wirrer, “Das Wolgalied”, Kameradschaft Stalingrad , авг,/септ. 1983 г.

678 Корфес, ръкопис без дата в MGFA-P; и Дятленко, ръкопис.

679 Ханс Шмидер, ръкопис

680 6 дек. 1942 г., ЦАМО 206/294/47, с. 102

681 16 септ. 1942 г., ЦАМО 48/453/13, с. 36

682 ЦАМО 48/486/13, с. 488

683 Щрекер, цит. в Haller, с. 97

684 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

685 BA-MA, RW4/v. 264

302
686 Beck, ÖStA-AdR 522
687 Разговор с Бер, 25 окт. 1995 г.

Деветнайсета глава
688 Курт Ройбер, писмо, 25 дек. 1942 г., цит. в Bahr and Bahr, с. 195
689 24 дек. 1942 г., BA-MA, N395/12
690 Курт Ройбер, писмо, 25 дек. 1942 г., Bahr and Bahr, с. 195

691 Walter Kuber, “Von Weihnachten 1942 bis zu meiner Gefangennahme am 31.1.1943”, в Beck, с. 193

692 Щрекер, цит. в Haller, с. 102

693 Хайнрих Зимонмайер, унтерофицер, доклад, 29 юли 1943 г., BA-MA, RH27-16/43

694 BA-MA, RH20-6/236

695 BA-MA, RH20-6/240

696 Майор от медицинската служба, д-р Карл Ото Маркщат, цит. в Schneider-Janessen, с. 146

697 Писмо, 28 дек. 1942 г., цит. в Paulus, с. 89

698 Дмитрий Венкутов до съпругата си, 24 дек. 1942 г., АМПСБ 11480

699 24 дек. 1942 г., АМПСБ 739/13529

700 Toepke, с. 83

701 О. з. кап. Циган, 8 ян. 1943 г., BA-MA, RW4/v. 264, с. 205

702 BA-MA, RH20-6/237

703 Adam, Der schwere Entschluss , с. 264

704 Дона-Шлобитен, разговор, 16 окт. 1995 г.

705 BA-MA, RH19 VI/7, с. 59, и RH19 VI/8, с. 38

706 Унтерофицер Ханс Урбан, BA-MA, RW4/V. 264, с. 88–91

707 31 дек. 1942 г., BA-MA, RH20-6/240, с. 119

708 Даниелс до съпругата си, 1 ян. 1943 г., BA-MA, N395/12

709 Писмо, 9 ян. 1943 г., Шиндель, с. 45

710 АМПСБ N45079A

711 BA-MA, RH20-6/236

712 1 ян. 1943 г., BA-MA, RH20-6/236

713 Трите цитата, BA-MA, RW4/V. 264

714 Щрекер, Haller, с. 102

715 BA-MA, RH20-6/240, с. 77, 86

716 Валраве, RH27-16/43

717 В. Барсов, писмо от 9 ян. 1943 г., Шиндель, p. 45

718 Макс Плаколб, ÖStA-KA B/1540

719 BA-MA, RH20-6/244D

720 Ополченцы в боях за Родину , с. 15

721 Жуков, каким мы его помним , с. 245

722 Marshal Ν. N. Voronov, ‘Operation “Ring”, Военно-исторический журнал, 5 & 6, 1962 г.

723 Мартин Фибиг, 1 ян. 1943 г., цит. в Kempowski (ред.), Das Echolot. .., том i, с. 24

724 Дятленко, ръкопис

725 ЦАМО 226/335/7, с. 233

726 Дятленко, ръкопис

Двайсета глава
727 Dibold, с. 9
728 Wieder, с. 45
729 Morzik, с. 188

730 Toepke, с. 69

731 12 дек. 1942 г., Paulus, с. 259, 19 дек. 1942 г., с. 260

732 Цит. в Sereny, с. 364

733 АМПСБ, N677

303
734 BA-MA, N395/13
735 Шпеер, цит. в Sereny, с. 364–365
736 Унтерофицер Ханс Урбан, 389-а п. д., BA-MA, RW4/v. 264, с. 89

737 BA-MA, RW4/v. 264, с. 93

738 АМПСБ, некаталогизирано

739 26 дек. 1942 г., АМПСБ N677

740 27 дек. 1942 г., АМПСБ N45079A

741 Кубер, в Beck, с. 195

742 Щрекер, цит. в Haller, с. 104

743 Beck, с. 158

744 Плаколб, ÖStA-KA B/1540

745 Ефр. Йоахим Грунов, 2-ри танк. полк, доклад, 1 авг. 1943 г., ΒΑ-MA, RH27-16/43

746 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

747 Ханс Шмидер, ръкопис

748 Зигфрид Мюлер, 44-а п. д., ÖStA-KA B/1582

749 Готфрид фон Бисмарк, ръкопис

750 Dohna-Schlobitten, с. 263

751 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

752 Бер, разговор, 25 окт. 1995 г.

753 Писмо от Винрих Бер до автора, 26 февр. 1996 г.

754 Манщайн, 25 ян. 1943 г., ΒΑ-MA, RH19 VI/12

755 Макс Плаколб, ÖStA-KA B/1540

756 Ройбер, 7 ян. 1943 г., Bahr and Bahr, с. 205

757 ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 95

758 13 ян. 1943 г., ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 121

759 13 ян. 1943 г., ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 119

760 13 ян. 1943 г., ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 100

761 Ефрейтор, ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 96

762 13 ян. 1943 г., ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 118

763 13 ян. 1943 г., ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 99

764 Voronov, с. 18

765 Дятленко, ръкопис, и Voronov, с. 44

766 ΒΑ-MA, RW4/v. 264

767 ΒΑ-MA, RW4/v. 264

768 О.з. подполк. Пфайфер, разговор, 20 окт. 1995 г., и анонимен

769 Weinert, с. 122

770 Гиргензон, разговор, 22 апр. 1996 г.

Двайсет и първа глава

771 Лейт. В. М., 15 дек. 1942 г., BZG-S
772 10 ян. 1943 г., ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 212
773 ΒΑ-MA, RW4/v. 264

774 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

775 ΒA-MA, RW4/v. 264, с. 63

776 Разпит, 16 ян. 1943 г., ЦАМО 226/335/7, с. 202

777 ΒΑ-MA, RW4/v. 264

778 ΒΑ-MA, RW4/v. 264, с. 61

779 Voronov, с. 27

780 Южен Долматовски, 27 ян. 1943 г., “The Ring closes in”, в USSR, Stalingrad, с. 142

781 Писмо (под формата на дневник) до съпругата му, 10 ян. 1943 г., BA-MA, N395/12

782 Zank, с. 60

783 Зигфрид Милер, ÖStA-KA B/1582

784 Щолберг, доклад, 17 февр. 1943 г., BA-MA, RW4/ v. 264, с. 160

304
 785 Stalingradbund Österreich, август 1989
786 Доклад на Валраве, BA-MA, RH27-16/43
787 ЦАМО 206/294/18, с. 432
788 BA-MA, RW4/v. 264, с. 61

789 Weinert, с. 34

790 Щрекер, цит. в Haller, с. 104

791 Grams, с. 61

792 13 ян. 1943 г., BA-MA, RW4/v. 264

793 Валраве, BA-MA, RH27-16/43

794 Klaus, с. 66

795 Валраве, BA-MA, RH27-16/43

796 Alois Dorner, “Meine Rettung aus dem Kessel von Stalingrad”, Kameradschaft Stalingrad, авг./септ.

1989 г.
797 14 ян. 1943 г., BA-MA, RW4/v. 264

798 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

799 Шпеер, цит. в Sereny, с. 366

800 Morzik, с. 191

801 ЦАМО 206/294/47, с. 109

802 Разпит, 2 февр. 1943 г., ЦАМО 226/335/7, с. 233

803 BA-MA, RL30/4

804 Книжа на Гросман, РГАЛИ 1710/1/100

805 Д-р Гюнтер Диц, Schneider-Janessen, с. 145

806 Шмидер, ръкопис

807 Д-р Гюнтер Диц, Schneider-Janessen, с. 144

808 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, , 23 окт. 1995 г.

809 Щолберг, доклад, 17 февр. 1943 г., BA-MA, RW4/ v. 264, с. 160

810 Seydlitz, с. 254

811 Hans Schmieder, “Ein Uberlebender aus dem Kessel von Stalingrad berichtet”, Deutsches
Soldatenjahrbuch, 1987 г.
812 BA-MA, RW4/v. 264

813 Писмо от неизвестен германски войник, АМПСБ, цит. в проект на историческия факултет на Вол-

гоградския университет
814 BA-MA, RL30/5

815 BA-MA, RL30/6

816 BA-MA, RH20-6/796

817 Д-р Гюнтер Диц, Schneider-Janessen, с. 143

818 BA-MA, RW4/v. 264

819 Фрайтаг-Лорингхофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

820 BA-MA, RH19 VI/11, с. 50

821 BA-MA, RW4/v. 264, с. 86

822 Bradley and Schulze-Kossens, с. 42

823 Фрайтаг-Лорингофен, разговор, 23 окт. 1995 г.

824 BA-MA, RL30/6

825 12,48 ч., 18 ян. 1943 г., BA-MA, RL30/6

826 Цит. в Boelcke, с. 369

827 Валдерзее, цит. в Groscurth, с. 95

828 Groscurth, с. 553

829 BA-MA, RL30/6, с. 73

830 BA-MA, RL30/6, с. 80

831 Майор Маес, 22 ян. 1943 г., BA-MA, RL30/6, с. 83

832 Анонимен, разговор

833 Анонимен, разговор

305
 834 Weinert, с. 33
835 Böhme, с. 237
836 Ханс Шмидер, ръкопис

837 Гебеле, в Beck, с. 183

838 Кубер, в Beck, с. 194

839 22 ян. 1943 г., BA-MA, RH19 VI/12, с. 324

Двайсет и втора глава

840 Кубер, в Beck, с. 196
841 Винрих Бер, разговор, 25 окт. 1995 г.
842 BA-MA, RH19 VI/12, с. 451

843 BA-MA, RW4/v. 264

844 Д-р Хуберт Хайдингер, в Bund ehemaliger Stalingradkampfer, Weihnachts Rundbrief , 1992

г., с. 9
845 Д-р Херман Ахлайтнер, “Als Arzt in Stalingrad”, в Beck, с. 199

846 Гебеле, в Beck, с. 186

847 Предване на Теодор Плифер, BA-MA, RW4/v. 264, с. 227

848 Chuikov, с. 279

849 Дятленко, ръкопис

850 Дятленко, ръкопис; вж. също “Das “Kesselkind” des Generals” във Freiheit, 7 апр. 1965 г., и BA-

MA, N395/12
851 Дятленко, ръкопис

852 BA-MA, RL30/5

853 20 ян. 1943 г., Groscurth, с. 533

854 Wieder, Stalingrad und die Verantwortung des Soldaten , с. 100

855 Готфрид фон Бисмарк, ръкопис

856 Д-р Хуберт Хайдингер, op. cit., с. 7

857 Анонимен, разговор

858 Цит. в Domarus, том. II, с. 1979

859 Цит. в Beck, с. 207

860 Дятленко, ръкопис

861 Dibold, с. 24–25

862 Seydlitz, с. 250

863 Анонимен, разговор

864 30 ян. 1943 г., 19,50 ч., BA-MA, RL30/5

865 BA-MA, RL30/5

866 Шмидер, ръкопис

867 Sonderstab Milch, BA-MA, RL30/6, с. 83

868 BA-MA, RW4/v. 264

869 Grossman, Life and Fate, с. 801

870 Fritz Ecker, “Ein weiter Weg”, Stalingradbund Osterreich , ян. 1991 г.

871 Dr Hubert Haidinger, op. cit., с. 8

872 Клавдия Сверидовна Рибалченко ( sic), разпитана от Gruppe Geheime Feldpolizei 626, 21 юли 1943

г., BZG-S
873 Beck, с. 189

874 Анонимен, разговор

875 Beck, с. 197

876 К. М. Богомолов, ръкопис

877 Лев Безимински, разговор, 10 ноември 1995 г.

878 Винрих Бер, писмо до автора, 26 февр. 1996 г.

879 Безимински, разговор, 10 ноември 1995 г.

880 Дятленко, ръкопис

306
 881 1 февр. 1943 г., цит. в Gilbert (ред.), с. 17–22; и Warlimont, с. 319–323
882 Николай Аирхаев, цит. във Far Eastern Affairs , № 4, 1990 г., с. 124

883 BA-MA, RL30/5

884 BA-MA, RL30/5

885 Дневник на бойните действия, Sonderstab Milch, BA-MA, RL30/6, с. 151

886 Щрекер, Haller, с. 105

887 BA-MA, RL30/5

888 Haller, с. 107

889 Werth, The Year of Stalingrad, с. 463

890 Цит. от Erickson, в Erickson and Dilks, с. 264

891 Книжа на Гросман, РГАЛИ, 1710/1/101

Двайсет и трета глава

BA-MA, RL30/6
892

Дятленко, ръкопис
893

894 Безимински, разговор, 10 ноември 1995 г.

895 Werth, The Year of Stalingrad, с. 446

896 Werth, The Year of Stalingrad, с. 444

897 Богомолов, ръкопис

898 Boelcke, с. 408

899 Boelcke, с. 430

900 Domarus, том II, с. 1985

901 18 февр. 1943 г., Heinz Boberach (ред.), Meldungen aus dent Reich 1938–1946, том XII, с. 4822,

цит. във Wette and Ueberschar, с. 63

902 Boelcke, с. 411

903 Леополд граф фон Бисмарк, разговор, 4 май 1996 г.

904 Bielenberg, с. 135

905 Цит. Rohden, с. 127

906 Wettlin, с. 86, 88

907 Смирнов, разговор, 22 ноември 1995 г.

908 Ehrenburg, с. 10–11

909 Улко, разговор, 21 ноември 1995 г.

Двайсет и четвърта глава

910 Книжа на Гросман, РГАЛИ, 1710/1/101
911 Beck, с. 191
912 Лейт. Медведев до майор Демченко, 9 март 1943 г., цит. в Epifanov, с. 241

913 РЦХИДНИ17/8/226

914 Wettlin, с. 119

915 РЦХИДНИ17/8/226

916 Гончаров, разговор, 23 ноември 1995 г.

917 Цит. в quoted in Agapov, с. 11

918 Weinert, с. 37

919 Анонимен, разговор

920 Йозеф Фарбер, разговор, 16 апр. 1996 г.

921 Böhme, с. 237

922 ЦАМО 62/355/1, с. 226, цит. в Epifanov, с. 235

923 Dr Hubert Haidinger, Bund ehemaliger Stalingradkämpfer , Weihnachts Rundbrief, 1992 г., с.

9
Шмидер, ръкопис
924

925 Willi Lotz, “Die Gefangenlager der Stalingrader: Erinnerungen an Beketowka”, в Kameradschaft

Stalingrad, авг.-септ. 1981 г.

307
 926 Dr Hubert Haidinger, в Bund ehemaliger Stalingradkämpfer, Weihnachts Rundbrief, 1992 г.,
с. 10
927 Шмидер, ръкопис

928 Böhme, с. 237

929 ЦХИДК, 1e/1/9, с. 34, доклад от кап. Круглов, цит. в Epifanov, с. 47

930 Диболд, обръщение към Съюза на ветераните от Сталинград (Bund ehemaliger Stalingradkämpfer),

18 септ. 1976 г., Лимбург

931 Анонимен, разговор

932 А. Чуянов, На стремнине века, Москва, 1976 г., с. 264, цит. в Epifanov, с. 33

933 Анонимен, разговор

934 Анонимен, разговор

935 Шмидер, ръкопис

Двайсет и пета глава

Berezhkov, History in the Making, с. 242
936

937 Berezhkov, op. cit., с. 289–291

938 Dibold, с. 170
939 Анонимен, разговор

940 Анонимен, разговор

941 17 септ. 1943 г., ЦХИДК, 451p/2/6

942 Цит. Seydlitz, с. 341

943 Мелников, ЦХИДК, 451p/3/7

944 АПРФ 3/58/498

945 АПРФ 3/58/497

946 25 май 1944 г., Мануилски до Шчербаков, РЦХИДНИ 495/77/37, с. 32–34

947 ГАРФ r-9401/2/66

948 20 февр. 1945 г., Кривемко до Берия, ГАРФ r-9401/2/92/322-4

949 20 февр. 1945 г., Кривемко до Берия, ГАРФ r-9401/2/92/322-4

950 Щрекер, цит. в Haller, с. 214

951 Г. Ф. Кривошеев (ред.), Гриф секретности снят: Потери вооруженных сил СССР в

войнах, боевых действиях и военных конфликтах, Москва, Воениздат, 1993 г., цит. в Erickson,
“Red Army battlefield performance”, с. 235–236
952 Цит. в Epifanov, с. 163

953 РЦХИДНИ 495/77/37

954 Dibold, с. 186

955 Готфрид фон Бисмарк, ръкопис

956 Бер, разговор, 25 ноември 1995 г.

957 BA-MA, N601/v. 9, с. 8

Приложение Б
958 Rüdiger Overmans, “Das andere Gesicht des Krieges: Leben und Sterben der 6. Armee”, във Forster
(ред.), с. 442
959 Peter Hild, “Partnergruppe zur Aufklärung von Vermisstenschicksalen deutscher und russischer Soldaten

des 2. Weltkrieges”, в Epifanov, с. 29

960 BA-MA, RH20-6/239, с. 226

961 BA-MA, RH20-6/237, с. 129

962 ЦХИДК, 1s/4/3, с. 16, цит. в Epifanov, с. 25

963 Загубите на Шеста армия: 15 000 души до 6 декември, след това 36 859 души между 6 декември и

7 януари, BA-MA, N601/v. 5

308
 Избрана библиография
Achleitner, Dr Hermann, ‘Als Arzt in Stalingrad’, in Beck (ed.) Adam, Wilhelm, Stalingrad Mahnt, Berlin, 1951
, Der schwere Entschluss, Berlin, 1965
Addison, Paul, and Calder, Angus (eds.), Time to Kill, The Soldier’s Experience of War 1939–1945, London, 1997
Agapov, Boris, After the Battle, Moscow, 1943
Andrew, Christopher, and Gordievsky, Oleg, KGB, The Inside Story, London, 1990
Andreyev, Catherine, Vlasov and the Russian Liberation Movement, Cambridge (UK), 1987
Axworthy, Mark, Third Axis, Fourth Army, London, 1995

Bähr, W., and Bähr, H. W. (eds.), Kriegsbriefe gefallener Studenten 1939–1945, Tübingen, 1952
Bartov, Omer, The Eastern Front, 1941–1945, German Troops and the Barbarisation of Warfare, London, 1985
, Hitler’s Army: Soldiers, Nazis and War in the Third Reich, Oxford, 1991
Beck, Alois (ed.), Bis Stalingrad, Ulm, 1983
Bellamy, Chris, Absolute War – Soviet Russia in the Second World War, London, 2008
Below, Nicolaus von, Als Hitlers Adjutant 1937–1945, Mainz, 1980
Berezhkov, Valentin M., In diplomatischer Mission bei Hitler in Berlin 1940–1941, Frankfurt am Main, 1967
, History in the Making, Moscow, 1982
, Ich war Stalins Dolmetscher: Hinter den Kulissen der politischen Weltbühne, Munich, 1991
Beyer, W. R., Stalingrad. Unten, ‘IIJO das Leben leonkret war, Frankfurt am Main, 1987
Bialer, Seweryn, Stalin and His Generals: Soviet Military Commanders’ Memoirs of World War II, Boulder, Colo., 1984
Blank, Alexander, Die deutschen Kriegsgefangenen in der UdSSR, Cologne, 1979
Boddenberg, W., Die Kriegsgefangenpost Deutscher Soldaten in Sowjetischem Gewahrsam und die Post von ihren Angehorigen
während des II. Weltkrieges, Berlin, 1985, MS. MGFA-P
Boelcke, W. A. (ed.), ‘Wollt Ihr den Totalen Krieg.2’ Die Geheime Goebhels Konferenzen, Stuttgart, 1967
Bolune, K. W., Die deutschen Kriegsgefongenen in sowjetischer Hand, Mwtich, 1966
Bradley, Dermot, and Schulze-Kossens, Richard (eds.), Tatigkeitsbericht der Chefs des Heerespersonalamtes General der
Infonterie Rufolf Schmundt, Osnabrock, 1984
Bullock, Alan, Hitler and Stalin, Parallel Lives, London, 1991

Carell, Paul (P. K. Sclunidt), Hitler’s War on Russia, London, 1964

Cassidy, H. C., Moscow Dateline, Boston, Mass., 1943
Chaney, Otto Preston, Zhukov, Oklahoma City, Okla., 1972
Chuikov, Vasili Ivanovich, The Beginning of the Road: The Battle for Stalingrad, London, 1963
Clark, Alan, Barbarossa: The Russian-German Conflict 1941–1945, London, 1996
Craig, William, Enemy at the Gates: The Battle for Stalingrad, New York, 1973

Dallin, Alexander, German Rule in Russia 1941–1945, London, 1981

Deist, Wilhelm (ed.), The German Military in the Age of Total War, Leamington Spa, War. (UK), 1985
Dettmer, Friedrich, Die 44· lnfanterie-Division, Friedberg, 1979
Dibold, Hans, Arzt in Stalingrad. Passion einer Gefangenschaft, Salzburg, 1949
Dieckhoff, Gerhard, and Holzmann, M., 3· lnfanterie-Division, Friedberg, 1978
Doerr, Hans, Der Feldzug nach Stalingrad, Darmstadt, 1955
Dohna-Schlobitten, Alexander Fiirst zu, Erinnerungen eines a/ten Ostpreussen, Berlin, 1989
Dornarus, M., Hitler, Reden und Proklamationen, 1932–1945, Wurzburg, 1962
Druzhinin, B. V., Two Hundred Days of Fire, Moscow, 1970
Dunn, Walter S., Hitler’s Nemesis: The Red Army, Westport, Conn., 1994

Ebert, Jens, Zwischen Mythos und Wirlelichleeit. Die Schlacht um Stalingrad in deutsch-sprachigen authentischen und
literarischen Texten, Berlin, vols.i & ii, 1989 MS. MGFA-P
, Stalingrad-eine Deutsche Legende, Reinbek bei Hamburg, 1992
Ehrenburg, Ilya, Men, Years, Life: The War 1941-1945, London, 1964
Einsiedel, Heinrich Graf von, Tagebuch der Versuchung, Berlin, 1950
, The Shadow of Stalingrad, London, 1953
, Der Uberfall, Hamburg, 1984
Epifanov, A. E., Die Tragodie der deutschen Kreigsgefongenen in Stalingrad, Osnabrock, 1996
Erickson, John, The Road to Stalingrad, London, 1975 (Stalin’s War with Germany, vol. I)
, The Road to Berlin, London, 1983 (Stalin’s War with Germany, vol. 2)
, ‘The development of Soviet military doctrine’, The Origins of Contemporary Doctrine Conference, Larlehill, 28 March
1996
,’Red Army battlefield performance, 1941–1945: The system and the soldier’, in Addison and Calder (eds.)
Erickson, John, and Dilks, David (eds.), Barbarossa, the Axis and the Allies, Edinburgh, 1994
Fest, Joachim, Hitler, vol. ii, Frankfmt am Main, Ullstein, 1976
, Staatsstreich: Der lange Weg zum 20. Juli, Berlin, 1994

309
 Förster, Jurgen, Stalingrad, Risse im Bundnis 1942/43, Freiburg, 1975
, ‘Das Unternehmen “Barbarossa” als Eroberungs- und Vemichtungskrieg’, in Das deutsche Reich und der Zweite
Weltlerieg, vol. iv, Stuttgart, 1983
, ‘Evolution and development of German doctrine, 1914–1945’, The Origins of Contemporary Doctrine Conference,
Larkhill, 28 March 1996
(ed.), Stalingrad: Ereignis, Wirkung, Symbol, Munich, 1992
Garrard, C., and Garrard, J. (eds.), World War II and the Soviet People, New York, 1993
Gilbert, Felix (ed.), Hitler Directs His War: The Secret Records of His Daily Military Conferences, New York, 1951
Giulini, Udo, Stalingrad und mein Zweites Leben, Neustadt/Weinstrasse, 1978
Glantz, David, Soviet Military Deception in the Second World War, London, 1989
, The Role of Intelligence in Soviet Military Strategy in World War II, Novato, Calif., 1990
, Zhukov’s Greatest Defeat: The Red Army’s Epic Defeat in Operation Mars 1942, London, 2000
Glantz, David, and House, J. M., When Titans Clashed, Kansas City, 1995
Goellecke, Pontianus van, Der Weg ins Leere, Wolfenbüttel, 1974
Goldhagen, Daniel, Hitler’s Willing Executioners: Ordinary Germans and the Holocaust, London, 1997
Golovchanski, A., ‘Ich will raus aus diesem Wahnsinn.’ Deutsche Briefe von der Ostfront, Wuppertal, 1991
Götte, Franz, and Peiler, H., Die 29. Infanterie-Division, Friedberg, 1984
Grams, Rolf, Die 14. Panzer-Division, 1940–1945, Bad Nauheim, 1957
Groscurth, Helmuth, Tagebücher eines Abwehroffiziers, Stuttgart, 1970
Guderian, Gen. Heinz, Panzer Leader, London, 1952

Halder, Col.-Gen. Franz, Kriegstagebuch, vol. III, Stuttgart, 1964

Haller, U. (ed.), Lieutenant General Karl Strecker, Westport, Conn., 1994
Harrison, Mark, Soviet Planning in Peace and War, 1938–1945, Cambridge (UK), 1985
Hassell, Ulrich von, The von Hassell Diaries, London, 1948
Hauck, Friedrich, Eine deutsche Division in Russland: 305. Infanterie- division, Friedberg, 1975
Heer, Hannes (ed.), Vernichtungskrieg. Verbrechen der Wehrmacht 1941 bis 1944, Ausstellungskatalog, Hamburg, 1996
Heiber, H. (ed.), Lagebesprechungen im Führerhauptquartier. Protokoll- fragmente aus Hitlers militärischen Konferenzen 1942–
1945, Munich, 1962
Himpe, Ullus, Die 71. Infanterie-Division in Zweiten Weltkrieg, Neckar- gemünd, 1973
Hoffmann, Kurt, Beiträge zur Geschichte der 60. Infanterie-Division (mot.), ms. MGFA-P, 1979
Holl, Adalbert, Was geschah nach Stalingrad?, Duisburg, 1964
Hoth, Hermann, Panzer Operationen, Heidelberg, 1956

Jacobsen, Hans-Adolf (ed.), Generaloberst Halder: Kriegstagebuch, 3 vols., Stuttgart, 1963

Jacobsen, Hans-Adolf, and Rohwer, J. (eds.), Decisive Battles of World War II: The German View, London, 1965
Jukes, Geoffrey, Hitler’s Stalingrad Decisions, Berkeley, Calif., 1985
Kageneck, August von, Examen de conscience, Paris, 1996
Kehrig, Manfred, Stalingrad: Analyse und Dokumentation einer Schlacht, Stuttgart, 1974
Keitel, Wilhelm, The Memoirs of Field Marshal Keitel, New York, 1966
Kemmerich, P., Im Vorfeld von Stalingrad. Tagebuchblätter, Munich, 1964
Kempowski, Walter (ed.), Das Echolot. Eine kollektives Tagebuch Januar unrl Februar 1943, Munich, 1993
Kerr, Walter, The Secret of Stalingrard, London, 1979
Klaus, Edgar, Durch die Hiille des Krieges, Erinnerungen eines rleutschen Unter nehmers an Stalingrad, Berlin, 1991
Klee, E., and Dressen, W. (eds.), Gott Mit Uns, Der deutsche Vernichtungskrieg im Osten, Frankfurt am Main, 1992
Klee, Ernst; Dressen, Willi;and Riess, Volker (eds.), Schiine Zeiten: Judenmord aus der Sicht der Tater und Gaffer, Frankfurt
am Main, 1988
Kluge, Alexander, Schlachtsbeschreibung, Freiburg, 1964
Konsalik, Heinz (ed.), Stalingrarl, Portriit einer Stadt, Inferno einer Schlacht, Protokoll eines Wahnsinns, Bayreuth, 1968
Korfes, Dr Otto, Zur Geschichte von Stalingrad, 1942-1943, MGFA-P, undated MS.
Knight, Amy, Beria, Stalin’s First Lieutenant, Princeton, NJ, 1993
Kruse, Martin (ed.), Die Stalingrarl-Marlonna, das Werle Kurt Reubers als Dokument der Versiihnung, Hanover, 1993
Krylov, Nikolai, Stalingrarl.Die entscheiJende Schlacht des zweiten Weltkrieges, Cologne, 1981
Kurowski, Franz, Luftbrucke Stalingrad: die Tragodie der Luftwaffe und der Untergang der 6. Armee, Voninckel, 1983

Langsdorff, Gero von, ‘Jagdflieger in Stalingrad: Aus den Aufzeichnungen des Oberleutnant Kurt Ebener’, Deutsches
Soldatenjahrbuch,1973, pp. 193–202
Lenz, Friedrich, Stalingrad- tier verlorene Sieg, Heidelberg, 1956
Löser, Jochen, Bittere Pjlicht. Kampfunrl Untergang der 76. Berlin-Branrlen burgischen Infanterie-Division, Osnabtiick, 1988
Lucke, Christian von, Panzer-Regiment 2, Kleve, 1953

Malaparte, Curzio, The Volga Rises in Europe, London, 1958

Manstein, FM Erich von, Lost Victories, London, 1959
, Aus einen Soldatenleben, Bonn, 1985
Messenger, Charles, The Last Prussian, London, 1991
Messerschmidt, Manfred, Was damals Recht war-NS-Militärund Strafjustiz im Vernichtungskrieg, Essen, 1996

310
 Metelmann, H., Through Hell for Hitler, London, 1990
Michalka, W. (ed.), Der Zweite Weltltrieg, Munich, 1989
Michel, Karl, Es begann am Don, Bern, 1946
Morzik, D. F., German Air Force Airlift Operations, New York, 1961
Mtisch, Gerhard, Stalingrad. Ein Erlebnis und seine Konsequenzen, Kassel, 1946

Neidhardt, Hanns, Mit Tanne und Eichenlaub, Kriegschronik der 100. Jager Division, Graz, 1981
Noakes, Jeremy, and Pridham, Geoffrey (eds.), Nazism 1919–1945, 3 vols., Exeter, Devon (UK), 1988

Pabst, Helmut, The Outermost Frontier, London, 1957

Paget, R. T., Manstein, His Campaigns and His Trail, London, 1951
Paulus, Friedrich, Ich stehe bier auf Befehl, Frankfurt am Main, 1960
Philippi, Alfred, and Heim, Ferdinand, Der Feldzug gegen Sowjetrussland 1941–1945. Stuttgart, 1962
Piekalkiewicz, Janusz, Stalingrad, Anatomie einer Schlacht, Munich, 1977
Plocher, Hermann, The German Air Force versus Russia, 1942, New York, 1966
Plotnikov, CoL Y. V., Die Stalingrader Schlacht, Moscow, 1982
Podewils, Oemens, Don und Volga, Munich, 1952

Reinhardt, Dr Klaus, Moscow: The Turning Point, New York, 1992

Riedesser, Peter, Maschinengewehre hinter tier Front, Frankfurt am Main, 1996
Robel, Gert, Die deutschen Kriegsgefangenen in tier Sowjetunion, Munich, 1974
Rohden, Hans-DetlefHerhudt von, Die Luftwaffe ringt um Stalingrad, Wiesbaden, 1950
Rokossovsky, K. K., A Soldier’s Duty, Moscow, 1970
Rotundo, Louis (ed.), Battle for Stalingrad. The 1943 Soviet General Staff Study, New York, 1989

Sadaranda, Dana, Beyond Stalingrad: Manstein and the Operations of Army Group Don, New York, 1990
Samsonov, A.M. (ed.), Сталинградская битва, Москва, 1968
Sapp, Franz, Gefangen in Stalingrad, Steyr, 1992
Scheibert, Horst, Nach Stalingrad – 48 Kilometer, Heidelberg, 1956
Schimak, Anton, Lamprecht, Karl and Dettmer, Friedrich, Die 44 Infanterie- Division, Vienna, 1969
Schmidt, Paul, Hitler’s Interpreter, The Secret History of German Diplomacy 1935-1945 ,London, 1951
Schneider-Janessen, Karlheinz, Ar:r.t im Krieg, Frankfurt am Main, 1993
Schramm, P. E., and Hillgruber, A. (eds.), Kriegstagebuch des OKW deT Wehrmacht, Frankfurt am Main, 1963
Schroter, Heinz, Stalingrad ... his zur lezte Patrone, Lengerich, 1953
Schulte, Theo J., The German Army and Nazi Policies in Occupied Russia, Oxford, 1989
Sella, A., The Value of Human Life in Soviet Warfare, London, 1992
Selle, H., Die Tragödie von Stalingrad, Hanover, 1948
Sereny, Gina, Albert Speer: His Battle With Truth, London, 1995
Seth, Ronald, Stalingrad: Point of Return, London, 1959
Sevryuk, Vladimir, Moscow-Stalingrad, Moscow, 1970
Seydlitz,Gen. Walther von, Stalingrad, Konflikt und Konsequenz, Erinnerungen, Oldenburg, 1977
Шиндель, Александр Данилович (ред.), По обе стороны фронта, Москва, 1995
Shtemenko, S. M., The Soviet General Staff at War, Moscow, 1970
Shukrnan, H., Stalin’s Generals, London, 1993
Simonov, Konstantin Mikhailovich, Stalingrad Fights On, Moscow, 1942
Симонов, Разные дни войны, Дневник писателя, том. II, Москва, 1978
Sommerfeldt, Martin, Das Oberkommando der Wehrmacht gibt bekannt, Frankfurt am Main, 1952
Stahlberg, Alexander, Bounden Duty, London, 1990
Steidle, Luitpold, Entscheidung an der Wolga, Berlin, 1970
Strassner, Peter, Vem’iter: Das Nationalkomitee Freies Deutschland, Munich, 1963
Stratowa, Wulf, Kein Friede in Stalingrad: Feldpostbriefe 1941–1942, Vienna, 1995
Streit, Christian, Keine Kameraden: Die Wehrmacht und die sowjetischen Kriegs gefangenen, Stuttgart, 1991
Toepke, Gunter, Stalingrad, Wie es wirklich war, Stade, 1949
Tuyll, H. Van, Feeding the Bear: American Aid to the Soviet Union 1941-1945,New York, 1989

Uberbersc Mr, Gerd, and Wette, Wolfram (eds.), ‘Unternehmen Barbarossa’, tier deutsche Uberfoll auf die Sowjetunion 194I,
Frankfurt am Main, 1993
USSR, Stalingrad, an Eye Witness Account, London, 1943

Vasilevsky, A. M., A Lifelong Cause, Moscow, 1978

Van Creveld, Martin, Hitler’s Strategy, the Balkan Clue, Cambridge, 1973
, Fighting Power: German and US Army Performance 1939-1945, London, 1983

Vogel, Detlef, and Wette, Wolfram, Andere Helme – Andere Menschen? Essen,1995
Volkogonov, Dimitri, Stalin: Triumph and Tragedy, London, 1991
Voronov, N. N., ‘Operation “Ring”’, Военно-исторический журнал, 5 & 6, 1962

311
 Voss, Paul-Hans, Freigegeben, Tagebuch Aufzeichnungen cines Funleers, Rossdorf, 1982

Waasen, Heinrich Maria, Was geschah in Stalingrad? Zell am See, Salzburg, 1950
Warlimont, Walter, Im Hauptquartier der deutschen Wehrmacht 1919–1945, Frankfurt am Main, 1962
Wegner, Bernd, ‘German perceptions of Soviet military and economic strength in preparation for Operation Blau’, in C.
Andrew and J. Noakes, Intelligence and International Relations 1900–1945, Exeter, Devon (UK), 1987
, ‘Der Krieg Gegen die Sowjetunion 1942/3’, in Militiirgeschicht liches Forschungsamt, Das deutsche Reich und der
Zweite Weltkrieg, vol. vi, Stuttgart, 1990
Weinert, Erich, Stalingrad Diary, London, 1944
Werth, Alexander, The Year of Stalingrad, London, 1946
, Russia at War 1941–1945, London, 1964
Werthen, Wolfgang, Geschichte tier r6. Panzerdivision, Bad Nauheim, 1958
Wette, Wolfram, and Ueberschar, Gerd (eds.), Mythos und Wirlelichkeit einer Schlacht, Frankfurt am Main, 1993
Wettlin, Margaret, Russian Road, London, 1945
Wich, Rudolph, Baden-Wiirttembergische Divisionen im2. Weltkrieg, Karlsruhe, 1957
Wieder,Joachim, Die Trago¨die von Stalingratl, Erinnerungeneines Oberlebenden, Deggendorf, 1955
, Stalingrad und die Verantwortung des Soldaten, Munich, 1962

Yeremenko, A. I., Tage der Entscheidung. Als Frontoberbefohlshaber in der Schlacht an tier Wolga, Berlin, 1964

Zank, Horst, Stalingrad, Kessel und Gefangenschaft, Herford, 1993

Zayas, Alfred M. de, The Wehrmacht War Crimes Bureau, 1939–1945,Lincoln, Neb., 1989
Zhilin, Lt-Gen. P. A., They Sealed Their Own Doom, Moscow, 1970
Zhukov, Georgi K., Marshal Zhukov’s Greatest Battles, New York, 1969
Жуков, Георгий К., Каким мы его помним, Москва, 1988
Периодични издания, вестници, списания и публикации на ветерани
Bund ehemaliger Stalingradkämpfer, Weihnachts Rundbrief
Bundestreffen der Stalingradkämpfer
Deutsches Soldatenjahrbuch
Исторический архив
Kameratlschaft Stalingrad: Mitteilungsblattfiirdie ehemaligen Stalingradkämpfer und den Österreichischen Stalingradhund
Ополченцы в боях за Родину, Боевой путь дивизии Народного ополчения Киевского района г. Москвы, Москва, 1981
Stalingradhund Österreich
Сталинское знамя
Военно-исторический журнал
VÖlkischer Beobachter
Художествени произведения и друга литература
Anon., Last Letters from Stalingrad, London, 195652
Bondarev, Yuri, Heisser Schnee, Berlin, 1972
Bredel, Willi, Der Sonderfu¨hrer, Berlin, 1970
Grossman, Vasily, The People Immortal, London, 1943
, Life and Fate, London, 1985
Гроссман, Василий, Сталинград, Москва, 1946
Konsalik, Heinz, Der Arzt von Stalingrad, Munich, 1956
Lazarev, L. (ed.), Let the Living Remember, Moscow, 1976
Nekrassov, Viktor Platonovich, Front Line Stalingrad, London, 1962
Neruda, Pablo, ‘Canto a Stalingrado’ and ‘Nuevo Canto de Amor a Stalin- grade’, in Tercera Residencia 1935–1945,
Barcelona, 1977
Plievier, Theodor, Stalingrad, Berlin, 1946
Simonov, Konstantin M., Days and Nights, New York, 1945

52
Този сборник е включен в списъка с художествена литература, тъй като автентичността на писмата е много спорна.

312
 Списък на илюстрациите
1. Есента на 1941 г. Съветски военнопленници, подкарани към тила
2. Юли 1942 г. Германски пехотинци напредват към Сталинград
3. Село, унищожено при настъплението
4. Германски танкове в донската степ
5. Август 1942 г. Германска артилерия край Сталинград
6. Д-р Бек, свещеник на 297-а пехотна дивизия
7. Паулус, Хитлер, Кайтел, Халдер и Браухич във „Волфшанце“
8. Септември 1942 г. Танкове от 24-а танкова дивизия в настъпление
9. Септември 1942 г. Войници от танковите части на Червената армия слушат реч на Хрушчов
10. Гледката, която посреща руските подкрепления, преди да преминат реката
11. Германски офицер и войници атакуват фабрични сгради
12. Руски пехотинци в отбрана
13. Октомври 1942 г. Събиране на сталинградски цивилни
14. Щабът на 62-ра армия. Крилов, Чуйков, Гуров и Родимцев
15. Ударен отряд червеноармейци в „Сталинградската академия по уличен бой“
16. Един от дивизионните командири на Чуйков по време на битката и млада свързочничка
17. Октомври 1942 г. Германски пехотинци завземат разрушена работилница в района на фабриката
18. „Знатният снайперист“ Зайцев (вляво) обяснява доктрината на „снайперизма“
19 и 20. Ноември 1942 г. Операция „Уран“: обкръжаването на Шеста армия
21. Излитащи транспортни самолети „Юнкерс 52“
22. Декември 1942 г. Германски артилеристи от Четвърта танкова армия на Хот след неуспеха на Операция „Зимна
буря“ за премахване на блокадата на Шеста армия
23. Обкръжени войници от Шеста армия прибират спуснати с парашути контейнери
24. 10 януари 1943 г. Генерал Рокосовски в очакване на масирания артилерийски огън, с който започва Операция „Об-
ръч“ за унищожаване на „котела“
25. 11 януари 1943 г. Германски пехотинци, отстъпващи през снежна виелица
26. 28 януари 1943 г. Плененият генерал Едлер фон Даниелс минава покрай трупа на един от своите войници
27. 30 януари 1943 г. Гьоринг на десетата годишнина от идването на Хитлер на власт, след като току-що е произнесъл
„надгробната реч“ на Шеста армия
28. 31 януари 1943 г. Фелдмаршал Паулус и генерал Шмит в щаба на 64-а армия след капитулацията
29. Германски войник е изкаран от землянката с ритници и блъскане
30. Оцелели войници от Шеста армия, откарвани в плен
31. Германски и румънски военнопленници

Източници на фотографския материал

Изказвам особена благодарност на Архива на музея-панорама на Сталинградската битка във Волгоград, откъ-
дето ми предоставиха снимки 10, 14, 18, 19 и 20.
Helmut Abt Verlag, Bis Stalingrad, Алоис Бек: 6
AKG London: 24, 30
Archive Photos, Лондон: 12, 15
Bundesarchiv, Кобленц: 2, 21
Getty Images, Лондон: 1, 3, 17, 22, 23, 25
Imperial War Museum, Лондон: 4, 5, 8, 9, 11, 26, 28, 29, 31
Methuen & Co Ltd, Paulus and Stalingrad: A Life of Field Marshal Paulus, Валтер Гьорлиц: 13
Частна колекция: 27
Topham Picturepoint, Идънбридж, Кент: 16
Westdeutsches Verlag, Das Oberkommando der Wehrmacht Gibt Bekannt, Мартин Х. Зомерфелт: 7

313
 Снимки

1. Есента на 1941 г. Съветски военнопленници, подкарани към тила

314
2. Юли 1942 г. Германски пехотинци напредват към Сталинград

3. Село, унищожено при настъплението

315
 4. Германски танкове в донската степ

5. Август 1942 г. Германска артилерия край Сталинград

316
6. Д-р Бек, свещеник на 297-а пехотна дивизия

317
7. Паулус, Хитлер, Кайтел, Халдер и Браухич във „Волфшанце“

318
 8. Септември 1942 г. Танкове от 24-а танкова дивизия в настъпление

9. Септември 1942 г. Войници от танковите части на Червената армия слушат реч на Хрушчов
319
10. Гледката, която посреща руските подкрепления, преди да преминат реката

11. Германски офицер и войници атакуват фабрични сгради

320
 12. Руски пехотинци в отбрана

13. Октомври 1942 г. Събиране на сталинградски цивилни

321
14. Щабът на 62-ра армия. Крилов, Чуйков, Гуров и Родимцев

322
15. Ударен отряд червеноармейци в „Сталинградската академия по уличен бой“

323
16. Един от дивизионните командири на Чуйков по време на битката и млада свързочничка

324
17. Октомври 1942 г. Германски пехотинци завземат разрушена работилница в района на фабриката

18. „Знатният снайперист“ Зайцев (вляво) обяснява доктрината на „снайперизма“

325
19 и 20. Ноември 1942 г. Операция „Уран“: обкръжаването на Шеста армия
326
21. Излитащи транспортни самолети „Юнкерс 52“

327
22. Декември 1942 г. Германски артилеристи от Четвърта танкова армия на Хот след неуспеха на
Операция „Зимна буря“ за премахване на блокадата на Шеста армия

328
23. Обкръжени войници от Шеста армия прибират спуснати с парашути контейнери

329
24. 10 януари 1943 г. Генерал Рокосовски в очакване на масирания артилерийски огън, с който за-
почва Операция „Обръч“ за унищожаване на „котела“

25. 11 януари 1943 г. Германски пехотинци, отстъпващи през снежна виелица

330
26. 28 януари 1943 г. Плененият генерал Едлер фон Даниелс минава покрай трупа на един от своите
войници

27. 30 януари 1943 г. Гьоринг на десетата годишнина от идването на Хитлер на власт, след като току-
що е произнесъл „надгробната реч“ на Шеста армия
331
28. 31 януари 1943 г. Фелдмаршал Паулус и генерал Шмит в щаба на 64-а армия след капитулацията

29. Германски войник е изкаран от землянката с ритници и блъскане

332
30. Оцелели войници от Шеста армия, откарвани в плен

31. Германски и румънски военнопленници

333
Карти

334
335
336
337
338
 Антъни Бийвър

СТАЛИНГРАД
Съдбoвната обсада
1942–1943
Английска. Първо издание

Отговорен редактор Вера Янчелова

Превод Мария Кондакова
Коректор Татяна Джунова
Компютърна обработка Марио Йорданов
Оформление на корицата Деница Трифонова

Формат 16/60/90
Обем 28,5 п.к.

https://4eti.me

Предпечат и печат Изток-Запад

www.iztok-zapad.eu