ФЕДЕРИКО АКСАТ

ПОСЛЕДЕН ИЗХОД

Превод: Елена Маркова

chitanka.info

1
 Тед Макей, заможен мъж с красива съпруга и две дъщери, е на
път да опре дулото в слепоочието си поради причина, за която никой
не подозира, ала внезапно съдбата се намесва, на вратата се звъни, а на
бюрото незнайно как изниква саморъчно написана от него бележка с
текст „Отвори! Това е последният ти изход!“. Непознатият му предлага
съблазнителна сделка — вместо жертва да стане палач, като се
присъедини към тайнствена организация. Грабващо начало на
същински психологически лабиринт, в който се разхожда един странен
опосум, нахлуват болезнени спомени и халюцинации и нищо не е
такова, каквото изглежда. Подобно на руски матрьошки една подир
друга изскачат енигми, заплитащи високоволтова интрига. Към която и
врата да посегне Тед, на нея все пише „Последен изход“, но той
неизменно се изкушава да я отвори, защото знае, че едва ли ще е
последна…

Психологически трилър, пред който и Хичкок

бледнее.
Ню Йорк
Джърнъл ъф Букс

Федерико Аксат (р. 1975 г.) е сред шеметно бързо утвърдилите се

млади представители на съвременната аржентинска литература.
Строителен инженер по образование, телекомуникационните му
проекти го отвеждат в Съединените американски щати, които се
превръщат и в сцена на съспенс и мистерии в неговото творчество.
След успеха на първите му три романа — „Бенхамин“, „Аула 19“ и
„Блатото на пеперудите“ — настъпва големият триумф. „Последният
изход“ е международен бестселър с 34 чуждестранни издатели,
преведен на повече от 30 езика, а холивудска компания купува правата
за екранизирането му. Мнозина критици сравняват Аксат с Джон
Ървинг и Стивън Кинг. Някои търсят паралели с филмите на
Кристофър Нолан и Дейвид Кроненбърг.

2
На родителите ми
Лус Л, ди Пиро и Раул Е. Аксат

С пръст върху желязото,

пистолетът по-тежък
ставаше,
сърцето си той можеше да
усети
как бие ли, бие,
бие ли, бие, о, моя любов.
Ю Ту,
Изход

3
ПЪРВА ЧАСТ

4
 1

Тед Макей беше на косъм да пусне куршум в слепоочието си,

когато звънецът на къщата започна настойчиво да звъни.
Почака. Не можеше да дръпне спусъка, докато някой стоеше
отвън.
Разкарай се, който и да си.
Отново звънене, след което се чуха крясъците на мъж:
— Отворете вратата, знам, че ме чувате!
Гласът достигна до кабинета с изненадваща яснота, така че за
части от секундата Тед се усъмни дали беше действителен.
Огледа се наоколо, сякаш търсеше в самотата на кабинета
някакво доказателство за достоверността на онзи крясък. Там бяха
учебниците му по финанси, репродукцията на Моне, бюрото… и
накрая писмото, с което обясняваше всичко на Холи.
— Отворете, моля!
Тед продължаваше да стиска браунинга на сантиметри от главата
си, започваше да му тежи. Планът му нямаше да проработи, ако онзи
тип чуеше изстрела и повикаше полицията. Холи и момичетата бяха в
Дисниленд и той нямаше да допусне да им бъде сервирана подобна
новина толкова далеч от къщи. Изключено.
Към звънеца се прибави канонада от удари.
— По-живо! Няма да си тръгна, докато не ми отворите!
Пистолетът затрепери. Тед го подпря на дясното си бедро.
Прокара пръстите на лявата си ръка през косата си и отново запсува
странния посетител. Да не е някой търговец? В този квартал на
богаташи не гледаха с добро око на тях, а още по-малко, ако се
представяха по толкова нагъл начин.
В продължение на няколко секунди не се чуха повече крясъци и
блъскания и Тед много бавно започна отново да вдига оръжието към
слепоочието си.
Помисли си, че мъжът вероятно се беше отказал и си беше
отишъл, когато залп от удари и викове го увери в обратното. Но Тед

5
нямаше да отвори, в никакъв случай… щеше да почака. Досадникът
все някога щеше да се откаже, нали?
В този момент нещо прикова вниманието му върху бюрото —
лист, сгънат на две, същият като онзи, дето беше оставил за Холи в
средата на масата, само че на него не беше написано името на
съпругата му. Нима е бил толкова глупав, че да забрави да изхвърли
някоя от уличаващите бележки? Докато крясъците се нижеха без
прекъсване от улицата, Тед се утешаваше с мисълта, че от
неочакваното прекъсване щеше да произлезе поне едно хубаво нещо.
Разгъна листа и прочете бележката.
Видяното го смрази. Разпозна почерка си и въпреки това не
помнеше да е писал някога нито едно от въпросните изречения.

ОТВОРИ ВРАТАТА

ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД

Дали ги е писал по вече забравен повод? Във връзка с някаква

игра със Синди и Надин може би? Не можеше да намери обяснение за
написаното… не и в онази толкова откачена обстановка с един
лунатик, готов да повали вратата. Но трябваше да има някакво
обяснение, то се знае.
Заблуждавай се, колкото си щеш.
Браунингът в дясната му ръка тежеше цял тон.
— Отворете най-сетне, Тед!
Стресна се, разтревожен. По име ли го извикаха? Тед не
поддържаше приятелски отношения със съседите си, но най-малкото
смяташе, че разпознава гласовете им, а гласът на този мъж по нищо не
приличаше на техните. Изправи се и остави пистолета върху бюрото.
Знаеше, че нямаше друг изход, освен да разбере за кого става дума.
Като се замисли малко, не беше краят на света. Който и да беше този
нахален тип, щеше да го разкара набързо и да се върне в кабинета, за
да приключи веднъж завинаги с живота си — планираше го от

6
седмици и нямаше да се отметне в последния момент заради някакъв
невъзпитан търговец.
В единия край на бюрото стоеше бурканче с химикалки,
кламери, полуизхабени гумички и всевъзможни ненужни джунджурии.
Със светкавично движение на ръката Тед го обърна наопаки и намери
ключа, който само преди две минути беше пъхнал в него. Задържа го
между пръстите си и го загледа с недоверчивостта на човек,
преоткриващ нещо, което никога повече не е вярвал, че ще зърне в
живота си. Предполагаше се, че по това време вече трябваше да се е
строполил на фотьойла с остатъчен барут по ръката, носещ се по пътя
към Светлината.
Когато си взел решение да отнемеш живота си — липсата на
съмнение по въпроса няма значение, — финалните минути поставят на
изпитание волята на всеки; Тед току-що си беше научил урока и
ненавиждаше факта, че трябва да повтори това отначало.
Запъти се към вратата на кабинета с искрено отвращение, напъха
ключа и я отвори. Отново го обзе гняв, като видя въпросната бележка,
залепена малко по-високо от погледа му. Беше съобщение за Холи:
„Скъпа, оставил съм дубликат от ключовете върху хладилника. Не
влизай вътре с момичетата. Обичам те“. Отстрани звучеше жестоко, но
Тед го беше обмислял внимателно. Не искаше някоя от дъщерите му да
го намери проснат зад бюрото с дупка в главата. От друга страна, да
умре в кабинета си, се връзваше идеално. Беше претеглил сериозно
възможността да се хвърли в реката или да замине далеч и да се остави
да бъде прегазен от някой влак, но знаеше, че за тях неизвестността
щеше да е по-лоша. Най-вече за Холи. Тя щеше да има нужда да го
види с очите си, да се увери. Щеше да се нуждае от… шока. Беше
млада и красива и можеше да устрои живота си. Щеше да продължи
напред.
Чу се нова поредица от удари.
— Идвам де! — развика се Тед.
Ударите спряха.
Отвори вратата. Това е последният ти изход.
Успя да съзре фигурата на посетителя през прозорчето,
разположено непосредствено до вратата. Прекоси хола бавно и
заплашително. Още веднъж огледа всичко, както беше направил с
ключа мигове преди това. Загледа огромния телевизор, масата с

7
петнайсет места, порцелановите вази. По свой си начин се беше
сбогувал с всяка от тези преходни вещи. И въпреки всичко той още
беше там, старият и мил Теди, блуждаещ в собствения си хол като
призрак.
Спря се. Това ли беше представата му за края на тунела?
За момент изпита безумната нужда да се върне в кабинета и да
провери дали зад писалището щеше да открие повалено собственото
си тяло. Протегна ръка и прокара пръсти по облегалката на дивана.
Усети студения допир на кожената дамаска, твърде истински, за да е
плод на въображението му. Но как можеше да е сигурен?
Отвори вратата и като видя младия мъж на прага, веднага разбра
как е оцелял като търговец въпреки обноските си. Имаше вид на
двайсет и пет годишен, носеше безупречен бял панталон с колан от
змийска кожа и поло на цветни хоризонтални райета. Приличаше
повече на играч на голф, отколкото на търговец, макар че в дясната си
ръка държеше някакъв стар кожен куфар, който беше в дисонанс с
облеклото му. Имаше дълга руса коса, която стигаше до раменете му,
небесносини очи и безсрамна усмивка, по нищо неотстъпваща на тази
на Джо Блек[1]. Тед си представи как Холи или всяка друга жена от
квартала щеше да си купи от този мъж каквато и дреболия да им
предложи.
— Каквото и да предлагате, не се интересувам — каза Тед.
Усмивката на мъжа стана още по-широка.
— О, боя се, че не идвам да ви продавам нещо — каза го сякаш
това бе най-абсурдното нещо на света.
Тед хвърли един поглед през рамото на непознатия. Не се
виждаше паркирана никаква кола на банкета или по булевард
„Съливан“. Горещината не беше толкова непоносима този следобед, но
пък преминаването на такова разстояние под слънцето трябваше да е
белязало някак си този младеж с безсрамна красота. А от друга страна,
за какво му беше да паркира на подобно място?
— Не се плашете — каза младият мъж, сякаш прочел мислите
му. — Съдружникът ми ме докара точно пред вратата, за да не будим
подозрения у съседите.
Споменаването на съучастник не промени изражението на Тед.
Смърт по време на обир щеше да е по-достойна от това да си тегли сам
куршума.

8
 — Зает съм. Настоявам да си тръгнете.
Тед понечи да затвори вратата, но мъжът протегна ръката си и му
попречи. Не беше непременно акт на враждебност, в очите му
проблесна умолителна искра.
— Казвам се Джъстин Линч, господин Макей. Ако ми…
— Откъде знаете името ми?
— Ако ми позволите да вляза и да поговорим десетина минути,
ще ви обясня.
Последва миг на изчакване. Тед нямаше да позволи на този мъж
да влезе в дома му, то се подразбираше. Но трябваше да признае, че
присъствието му будеше известно любопитство. В последния момент
разумът надделя.
— Съжалявам. Не сте уцелили най-точния момент.
— Грешите. Именно този…
Тед затвори вратата. Последните думи на Линч достигнаха
заглъхнали до отсрещната страна, но се чуха идеално. „Това е
идеалният момент.“ Тед продължаваше да стои пред вратата, заслушан,
като че знаеше, че ще последва още нещо.
Точно така и стана. Линч заговори на по-висок тон, за да бъде
чут.
— Знам какво се каните да извършите с деветмилиметровия,
който оставихте в кабинета. Обещавам ви само едно — няма да се
мъча да ви разубеждавам.
Тед отвори вратата.

[1] Персонаж от американския филм „Да срещнеш Джо Блек“

(1998), изигран от Брад Пит. — Б.пр. ↑

9
 2

Тед беше подходил изключително предпазливо с планирането на

самоубийството. Не беше решение, скалъпено в последния момент,
импулсивно и съшито с бели конци. Не искаше да бъде от тези, които
планират неумело всичко, за да привлекат вниманието върху себе си.
Или поне така си мислеше. Но след като беше толкова внимателен във
всичко, как беше възможно Линч да е научил? Посетителят с широка
усмивка и съвършени черти беше уцелил съвсем точно калибъра на
оръжието и мястото, където Тед го беше оставил. Даже и
предположението, че Тед би отнел живота си в кабинета да не беше
толкова безсмислено, а по-скоро изглеждаше плод на щастливо
прозрение и Линч го беше формулирал без капка колебание.
Бяха седнали в двата края на масата. Тед изпита старото и
познато усещане — онази тръпка, комбинация от освободен адреналин
и пъргавина на ума, показал надмощието си над противника,
предугаждайки следващия му ход. От години вече не играеше шах, но
усещането беше неповторимо. А и приятно.
— Значи Травис ти е заръчал да ме шпионираш — заяви.
Линч, който беше сложил кожения куфар върху масата и явно се
канеше да го отвори, замръзна от изумление.
— Съдружникът ви няма нищо общо с това, Тед. Нали нямате
нищо против да ви наричам Тед?
Тед сви рамене.
— Не виждам снимки на дъщерите ви Надин и Синди —
отбеляза Линч, насочил поглед към съдържанието на куфара.
Изглежда, търсеше нещо.
В действителност липсваха семейни снимки. Тед ги беше
изнесъл от дневната. Един съвет — ако ще се самоубиваш, разкарай от
полезрението си снимките с близките си хора. Много по-лесно е да го
планираш, без постоянно да се взират в теб техните очи.
— Не споменавай повече дъщерите ми.
Линч показа прекрасната си усмивка и вдигна ръце.

10
 — Само се опитвах да спечеля доверието ви, да поговорим
малко. Виждал съм вече снимки на дъщерите ви и знам, че в момента
са с майка си във Флорида. Отишли са да погостуват на баба си и дядо
си или бъркам?
Разсъждението сякаш бе от някой мафиотски филм. Знаем къде е
семейство ти, не се прави на много хитър. И все пак имаше нещо
естествено в държането на Линч, като че наистина искаше да се
покаже любезен.
— Позволих ти да влезеш в дома ми. Мисля, че вече си имаме
някакво доверие.
— Радвам се.
— Кажи ми какво знаеш за семейството ми.
Линч държеше ръцете си върху куфара. С едната направи жест
на безразличие.
— О, боя се, че не е много. Ние не обичаме да се набъркваме
повече, отколкото трябва. Знам, че се връщат от пътуването си в петък,
което ни осигурява три дни, за да се заемем с нашите дела. Повече от
достатъчно време.
— Нашите дела?
— Естествено!
Линч измъкна от куфара две тънки папки и ги остави настрана.
Отдалечи куфара.
— Тед, някога да ви е хрумвало да убиете някого?
Я виж, на този тип му харесва да говори по същество!
— Да не си полицай? Ако си, трябваше да се легитимираш.
Тед се изправи. Онези папки навярно бяха пълни с неприлични
снимки. Бяха го шпионирали като заподозрян в убийство, а
самоубийството бе липсващата плочка от пъзела, караща го да признае
вината си. Това обясняваше настойчивостта на Линч при идването му в
къщата. Да не беше агент на ФБР?
— Не съм полицай, Тед. Седнете, моля.
— Искам да си тръгнете на мига от дома ми. — Тед посочи
вратата, все едно Линч не знаеше накъде е изходът.
— Наистина ли искате да си тръгна, преди да сме поговорили за
това как сме научили за самоубийството?
Този тип се оказа умен, защото Тед всъщност искаше да узнае.
— Давам ви пет минути да ми го разясните.

11
 Тед стоеше прав.
— Струва ми се правилно — каза Линч. — Веднага ще ви
обясня. Работя за една организация, която е заинтересувана хора като
вас да се запознаят с други хора като тези тук. — Сложи ръката си
върху папките. — Ако ми позволите, ще отворя една от папките, за да
ѝ хвърлим по един поглед. Ще схванете много бързо, вие сте
интелигентен човек.
Линч отвори една от папките и я сложи в средата на масата, като
я обърна към Тед, който продължаваше да стои прав с ръце на кръста.
Първата страница беше копие от полицейско досие. В ъгъла
имаше снимки в профил и анфас на около двайсет и пет годишен мъж
с бронзов тен и безупречно фиксирана коса. Гледаше към обектива в
предизвикателна поза, с леко вирната брадичка и светли, широко
отворени очи. Името му беше Едуард Блейн.
— Блейн е изтърпял леки присъди в миналото за кражби и
нападения — заяви Линч, докато обръщаше страницата. — Този път е
обвинен за убийството на приятелката си.
Тед не беше сгрешил поне в едно — в онези папки определено
имаше смущаващи снимки. Тази пред него беше на брутално убита
жена, просната в тясното пространство между легло и шкаф; имаше
най-малко седем прободни рани на голия торс.
— Името ѝ беше Аманда Хърдман. Тя и Блейн се виждали от
време на време, нищо кой знае колко формално. Той я снабдявал с
дрога, от евтината, като от време на време опитвали да имат нещо по-
сериозно, но според приятелите им всичко се свеждало до
непрекъснати караници и сдобрявания. Когато жената била намерена
мъртва в апартамента ѝ, полицията отишла направо при Блейн. Той
признал, че е имало кавга с Хърдман, породена от пристъп на ревност,
но без съмнение не бил я наръгал. Да ви кажа ли развръзката? Не
могли да докажат нищо срещу него и се наложило да го пуснат.
В някакъв момент Тед беше седнал. Не можеше да отлепи поглед
от онези снимки. Линч обърна страницата и там имаше няколко
изображения в близък план: отеклото око на Аманда, дълбоки
прободни рани в гърдите, контузии навсякъде.
— Невинен? — попита Тед шокиран.
— Кучият му син явно е внимавал да не я удря с юмруци и,
естествено, оръжието на престъплението не бе намерено. Беше

12
оставил следи по цялата къща, но не и по тялото ѝ.
— Но като е признал за спора, фактически си е признал.
— Защитата пледира, че самопризнанието е изтръгнато под
натиск, което отчасти беше истина и можаха да докажат.
Доказателството, което успява да го оневини, е съдебният анализ на
часа на смъртта. Експертът на прокуратурата установи приблизителен
час на смъртта между седем и десет вечерта. В този отрязък от време
куп свидетели твърдят, че са видели Блейн в някакъв долнопробен бар,
наречен „Блак сомбреро“. Очевидно Блейн се е постарал специално да
бъде видян от възможно най-много хора, защото имаше над трийсет
надеждни свидетели, та дори и записи от камери от паркинга на бара.
Тед доразлисти страниците. Имаше още няколко снимки на
тялото на Хърдман и копия от документи с подчертани параграфи.
— Вече всичко ви се изясни, нали, Тед?
Тед точно сега започваше да го разбира.
— Откъде знаете, че Блейн я е убил?
— Организацията, която представлявам, има информатори в
съдебната система. Не става дума за престъпници, предпочитаме да не
опираме до тях. Говоря за адвокати, съдии или помощници, които
знаят кога един случай на убийство мирише на гнило. Ние се заемаме с
изкореняването на съмненията. В случая на Блейн обяснението е от
ясно по-ясно, макар че почти сигурно му е дошло като по поръчка.
Наехме експерт и го попитахме как е възможно толкова голямо
разминаване в определяне часа на смъртта. Обясни ни, че показателите
зависят от телесната температура, измерена в момента на откриване на
тялото. Кривата на спадане на температурата на трупа е известна и…
— Знам какъв е процесът — сряза го Тед. — Следя също „От
местопрестъплението“.
Линч се засмя.
— Ще продължа по същество тогава. Когато отидохме на
местопрестъплението, разкрихме работата. Под апартамента на
Аманда Хърдман на първия етаж, който понастоящем е необитаем, има
обществена пералня. Централната вентилационна система се намира
точно под мястото, където е намерен трупът на жената. Следователно е
поддържала тялото топло и е забавила понижаването на температурата
повече от обичайното.
— С други думи, онзи я е убил по-рано.

13
 — Точно така. Около шест до осем часа по-рано. Смъртта не е
настъпила вечерта, а по обяд, преди Блейн да се отправи към бара.
— А нямаше ли начин случаят да се преразгледа?
— Вече беше обжалван и съдът се произнесе окончателно. Ние
не виним съдебната система; предпочитаме да мислим, че понякога
някой кучи син успява да се промъкне през пукнатините ѝ. За
съжаление, може да се случи и обратното. Но тук не става дума да
правим съпоставки. Не смятате ли?
На Тед не му трябваше да слуша повече.
— Та искаш значи да убия Блейн, нали така?
Линч разкри идеалните си зъби.
— Както вече казах, вие сте интелигентен мъж.

14
 3

Застоя се пред хладилника. Беше забравил една снимка на Холи,

захваната с магнит във формата на ябълка. Момичетата бяха
изрисували краищата ѝ с поредица концентрични правоъгълници от
брилянтин. Холи тичаше от морето към брега, облечена в червения
бански, станал любим на Тед още преди години. Смееше се с глава,
обърната на една страна, и развята дълга руса коса… Кадърът улавяше
точно момента, когато единият ѝ крак се губеше зад коляното на
другия, така че единствената ѝ опора противоречеше на основните
закони на равновесието.
Снимката от дълго време висеше закачена там. Тед остана да се
взира в нея, забравяйки основния повод да отиде в кухнята. Хвана
единия край на снимката и я дръпна. Почти долавяше смеха на Холи и
непосредствено след това плача ѝ, пресечен от раздиращи викове на
вратата на кабинета… Как можеше да ѝ причини такова нещо?
Отвори едно от чекмеджетата и остави снимката при някакви
неизвестни за него инструменти.
В хладилника бяха останали две бири. Хвана ги с едната ръка и
затвори вратата с крак. Подпря се за момент на плота. Линч все още
стоеше в хола и поканата да пийнат беше възникнала спонтанно, макар
и да беше съжалил вече. Тед имаше нужда да остане за малко сам,
защото след като странният посетител му беше доверил плана си,
истината бе, че беше усетил необяснимо мравучкане по тялото си. Не
беше поддръжник на личното раздаване на правосъдие — не и в
истинския смисъл на думата, макар и да вярваше, че светът би
функционирал много по-добре без паразити като Блейн. Не го теглеше
към убийството на човек, даже не подкрепяше смъртното наказание
или поне това отвръщаше, когато го питаха. Понякога на стрелбището,
докато картонената мишена се местеше и той се опитваше да уцели
право в десетката, си представяше как очиства някой от лошите,
извършил жестокост или омразен акт. Тед одобри идеята. Линч
можеше и да не е търговец в истинския смисъл на думата, но

15
определено беше натиснал правилния бутон, за да накара Тед да се
замисли сериозно над предложението.
Продължаваше да гледа втренчено магнита във форма на ябълка.
Сега, когато беше махнал снимката на Холи, можеше да мисли трезво.
Идеите на Линч звучаха примамливо, издаваха нещо дълбоко,
решително, увереността, че ако Тед убиеше един от лошите, тогава
Холи и децата щяха да гледат на него като на съдник, а не като на
страхливец.
Когато се връщаше към хола, го обзе нездравата мисъл, че няма
да завари никого. Че Линч ще си е тръгнал или в по-лошия случай
срещата между двамата ще се окаже плод на фантазиите му.
Но той беше още там с двете картонени папки пред себе си.
Стана, за да хване бутилката, която Тед му подаде, и му благодари с
кимване. Отпи голяма глътка.
— Как научихте за това? — Тед отново седна.
— За самоубийството ли?
Тед потвърди.
— Организацията има своите методи, Тед. Не знам дали е
разумно да ги споделям с вас.
— Мисля, че е най-малкото, което заслужавам, след като ме
молиш да убия човек.
Линч се замисли.
— Това означава ли да разчитам, че приемате предложението ни?
— Не означава абсолютно нищо. Засега искам да ми кажеш как
научихте.
— Намирам, че е справедливо. — Линч отпи още една глътка и
остави шишето върху масата. — Имаме два начина за подбор на
нашите хора. Първият ни осигурява повечето от тях, но се оказа най-
малко ефективният. Грехота, без съмнение. Разполагаме с психолози,
ангажирани с каузата ни, които ни известяват за потенциалните
случаи; позволяваме си подобна волност, професионалистите и ние,
като добре знаем, че отчасти се нарушава правото на поверителност на
пациентите. Въпреки това не насилваме никога никого. Явяваме се в
домовете им, както аз направих с вас, и представяме предложението
си. Ако избраният не го приеме, изчезваме, без да оставим и следа. Във
вашия случай трябва да си призная, влизането ми се получи по-

16
непредвидено от обикновено. Помислих… сещате се, че съм дошъл
прекалено късно.
— Следил ли си ме?
— Не точно. Когато отивам в къщата на някой избран, първо
оглеждам собствеността. Въпреки че във вашия случай знаехме, че
жена ви и децата ви са заминали, винаги може да изникне ненадейно
някой роднина или приятел… или пък някое куче, което не си пада по
посетители. Докато обикалях района, за да се уверя, че всичко е наред,
видях през прозореца на кабинета какво се канехте да направите.
— Ясно. Значи наистина си ме следил.
— Съжалявам. Стараем се да се намесваме възможно най-малко.
— И кой е вторият начин за подбор?
— А, да. Вижте, Тед, има много хора благодарни на
организацията, към която се чувстват задължени по някакъв начин.
Много от експертите, за които ви споменах, също са част от нея. Но в
най-общи линии става дума за…
— Хора, имащи връзка с жертвите. — Тед посочи папките.
Линч приличаше на човек, който се чувства по-комфортно при
намеците, отколкото при директните изказвания. На лицето му се
изписа за кратко гримаса на недоволство.
— Правилно — заключи Линч, готов да прекрати темата. — А
сега позволете да ви покажа какво съдържа другата папка.
Линч остави настрана папката за Блейн. Отвори другата, която
беше значително по-тънка. На първата страница имаше цветна снимка
на изправен мъж на палубата на плавателен съд. Приближаваше
четиресетте, носеше спасителна жилетка, а в ръката си държеше
въдица с необичайно голяма риба.
— А този кой е?
— Казва се Уендъл. Може да сте чували за него. Много известен
предприемач.
— Не се сещам.
— И по-добре.
Тед подаде снимката. Папката съдържаше няколко машинописни
страници и няколко карти с адреси. Твърде нищожна информация в
сравнение с другата.
— И кого е убил предприемачът? Жена си ли?
Линч се усмихна.

17
 — Уендъл няма жена. И никого не е убил. Той не е като Блейн,
като вас е.
Тед повдигна вежди.
— Той също се канеше да посегне на живота си — поде Линч. —
И подобно на вас познава болката и неразбирането, което ще
предизвика това у любимите му същества. Уговорката е следната: Тед,
вие убивате Блейн и така дарявате спокойствие и справедливост на
семейството на Аманда Хърдман, а ние в знак на благодарност ще ви
позволим да станете част от верига, в която Уендъл е звено, а вие сте
следващото.
Тед се замисли за миг. Асимилира го набързо.
— След като убия Блейн, трябва да убия и Уендъл?
— Точно така. Той вече го знае, ще го очаква. По същия начин
вие след това ще очаквате да дойде следващото звено от веригата в
дома ви. Замислете се, Тед. Помислете каква разлика ще има за
семейството ви, когато разкрият, че у вас е нахлул някой непознат и ви
е застрелял, в сравнение със самоубийство…
— Не продължавай.
— Знам, че сте обмислил всичко — подхвана отново Линч,
противно на желанието на Тед, — че посягането на живота е по-добро
от безследното изчезване. Но сега ви се предоставя съвършената
възможност да бъдете запомнен като жертва на фатално стечение на
обстоятелствата. Помислете колко по-лесно ще бъде за дъщерите ви да
превъзмогнат нещо подобно. Не знам дали знаете, но много деца,
особено по-малките, никога не успяват да се съвз…
— Достатъчно! Разбрах те.
— В такъв случай какво ще ми кажете?
— Ще трябва да помисля още малко. Уендъл е невинен човек.
— Хайде, Тед. Правил съм това много пъти. Вие вече знаете
отговора. Сделката не само е изгодна за вас, но ще помогне и на
Уендъл, който в този момент очаква в къщата си до езерото да се
изпълни последната му воля.
— Защо не се заемете вие?
Линч не трепна. Усмивката му доказваше, че както преди малко
беше обяснил, многократно беше изпълнявал този начален ритуал на
убеждаване. Знаеше как да отговори на всеки спорен въпрос Ролята му

18
беше като на телефонен агент по продажби, който следва
предварително зададен сценарий.
— Ние сме добрите в тази история, Тед. Смятаме, че който
убива, трябва да умре. Ограничаваме се само да свържем онези, които
са успели да заблудят системата, с тези, които са готови да дадат
живота си за една справедлива кауза. Затова избрахме и теб. Това е
твоят шанс. Опасявам се, последният.
Тед сведе поглед към скута си. От джоба на панталона му се
подаваше бележката, открита на бюрото му. Дори не помнеше да я е
премествал там. Измъкна я и я сгъна, преди Линч, очакващ
окончателния му отговор, да я съзре.
ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД, прочете.
Линч току-що беше използвал фактически същите думи.

19
 4

Едуард Блейн живееше сам в квартал на средната класа.

Съседите му го ненавиждаха. Нехайният му характер и потайността,
обгърнала дейностите му, постепенно влошиха отношенията им,
докато ги превърнаха в напрегнато и досадно съжителство. Блейн беше
отрепка и най-лошото от всичко беше, че кучият син очевидно се
чувстваше доволен от това, предизвиквайки всеки изпречил се на пътя
му с огледалните си слънчеви очила и самодоволна усмивка. Бяха
опитали да поговорят с него с намерение за помирение, а също и за
сплашване, но нищо не проработи. Като разбунтувало се дете — макар
и да беше прехвърлил трийсетте, сякаш упорстваше да дразни
ближния, ако някой навлезеше в личното му пространство или
опиташе да постигне някаква договорка с него. Не спазваше никакви
норми на съжителство — от грижите за градината или за кучето му
Магнъс, всяващ страх ротвайлер, който имаше нещастието да прекарва
часове вързан, лаейки по всеки, изпречващ се на пътя му. Шумните
купони с приятели, пукащото виене на мотора му и музиката на макс
бяха обичайни. Нерядко, алкохолизиран или дрогиран, водеше вкъщи
проститутки, които по-късно изхвърляше, за да се скитат горките
полуразсъблечени по тротоара в очакване на такси.
Когато обвиниха Блейн в убийство официално, много хора
празнуваха и дори предлагаха да свидетелстват за неадекватното
поведение на превърналия се в звезда свой съсед. Не един и двама
дори съжаляваха, че Блейн беше избрал да убие жената в нейния, а не
в своя дом, и така да можеха да го съсипят с неопровержими
показания, които биха го тикнали зад решетките за няколко години.
Никой не се съмняваше, че Блейн е убиецът на клетото момиче.
Съседите отпразнуваха прибързано това, което смятаха за свършен
факт — изправянето на Блейн пред съда и осъждането му като виновен
за смъртта на Аманда Хърдман. Мечта, превърната в реалност.
Само че на прокурора му се наложи да го пусне. Алиби, солидно
като скала, позволи това да се случи. Няколко свидетели видели
нещастника в бар в часа на убийството и няколко охранителни камери

20
доказваха невъзможността Блейн да е убиецът. Съседите му не бяха на
същото мнение, естествено, не разбираха как копелето беше успяло да
надхитри съдебната система — може би беше изпратил брата си
близнак или нещо друго, но някак си беше измамил всички. Сега не
само трябваше да воюват с един нещастен тип, но и с убиец. Мнозина
обмисляха сериозно възможността да се преместят.
Тед прочете съсредоточено доклада, който Линч му беше
предоставил, докато похапваше хамбургер, настанил се на изолирана
маса в заведение за бързо хранене. Никой нямаше да страда за Едуард
Блейн, мислеше си. Спокойно можеше да влезе през главния вход на
къщата, без да се притеснява от чужди погледи; съседите нямаше да го
издадат. Запомни всички необходими детайли, като например
резервните ключове, които онзи криеше под изтривалката на входа.
Кучето нямаше да му попречи.
Докато отхапваше от хамбургера, Тед скрои простичък план, на
кока-кола и порция пържени картофки успя да се абстрахира от
собствените си проблеми, което го изненада. Снимките на Аманда
Хърдман и някои от непристойните факти от миналото и настоящето
на Блейн спомогнаха Тед да усети истинско желание да го убие. Най-
сетне разбра казаното от Линч за пробойните в системата. Някакво
завръщане към живота се таеше във възможността да поправи тази
грешка и Тед го чувстваше осезаемо.
Веднъж попаднал в дома на Блейн, се скри в гардероба на стаята
за гости на долния етаж, удобно седнал между няколко кутии, които
беше пренаредил. От долната страна на рафта, над главата му, имаше
стикер на Бъз Лайтиър[2], който блещукаше в тъмното. Представи си
детето, което вероятно го е залепило там, за да се затвори и захласва по
блясъка му, така както Тед в този момент. Изпита известна носталгия
сега, когато добрият Бъз беше изоставен от собственика си и осъден да
блещука в самота.
Блейн се прибра четири часа по-късно. Тед беше обиколил
къщата, преди да се скрие, и можеше да отгатне всяко движение на
Блейн. Мъжът дойде от гаража, говорейки по телефона — непринуден
разговор, а после се изкъпа. Никак не бе изключено Блейн да реши да
излезе вечерта, но Тед не се тревожеше — щеше да го почака. Чакаше
от часове в гардероба и можеше да си остане там колкото е нужно. На
моменти даже придремваше.

21
 Преговори си плана, който би отегчил всеки продуцент от
Холивуд. Никакви сблъсъци, нито призиви за отмъщение, още по-
малко каквито и да е закани. Тед щеше да изчака Блейн да заспи в
стаята си, да излезе от гардероба и да го ликвидира, преди онзи да е
успял да се събуди. Имаше си и своята милозлива страна.
В девет и половина — Тед следеше без грешка за времето
благодарение на мобилния си — Блейн се намираше в хола пред
телевизора и вероятно вечеряше нещо набързо, а едновременно с това
псуваше участник в някаква тъпа телевизионна игра с въпроси и
отговори. Панорамата беше неясна. Блейн можеше и да излезе на
купон, в този случай чакането би откарало цяла вечност, дори да му
дойдат и гости, или да реши да се държи добре и да си легне рано.
Обаче една подробност можеше да усложни всичко. Тед го осъзна дори
преди самия Блейн и веднага застана нащрек, като наостри уши в
обгръщащата го тъмнина в опит да чуе отвъд аплодисментите по
телевизора и пискливия глас на водещия. Магнъс беше започнал да
надава жалостив вой от предната страна на градината. Мимиката на
Тед вещаеше несполука и той поклати глава. Дозата, която беше дал на
кучето, за да го упои, се беше оказала недостатъчна.
Телевизорът замлъкна изведнъж. След мигове на пълна тишина
външната врата се отвори и веднага се затвори. Блейн говореше с
някого по телефона, но този път тихо и беше невъзможно да се чуе от
вътрешността на гардероба. Кръстосваше напосоки из хола, докато
накрая гласът му започна да става все по-ясен и се случи
непредвиденото — влезе в стаята за гости, където се криеше Тед.
Запали лампата и затвори вратата. Тед беше открехнал с няколко
сантиметра крилото на гардероба и вече беше прекалено късно да го
затвори, без да събуди подозрение. Само няколко метра го деляха от
Блейн, разхождащ се нервно от другата страна на леглото, залисан в
думите на събеседника си.
— Казвам ти, Тони, Магнъс е упоен, почти не мърда. Направили
са му нещо. Ако е било някое от копелетата в квартала, ще му дам аз
на него, ще… А, моля? Не, не съм го направил аз. — Блейн се спря.
Седна на леглото с гръб към гардероба и снижи тона си. — Прав си,
Тони. Веднага ще проверя дали всичко е на мястото си. Много ясно.
Ще ти звънна след малко. Чао.
Излезе от стаята, оставяйки лампата да свети.

22
 На два пъти Тед видя Блейн да преминава предпазливо по
коридора. Втория път му се стори, че съзира проблясване от дясната
му страна. Беше въпрос на време да му хрумне да претършува стаята
за гости. Тед извади от спортното си яке ножа, с който се канеше да го
намушка, докато спи. Око за око, реши той.
Десет минути по-късно Блейн стоеше на прага, без съмнение, с
оръжие. За момент Тед повярва, че е разкрит, че Блейн е погледнал
право в гардероба и е забелязал открехнатата му врата. Но когато влезе
в стаята, отново седна с гръб и грабна телефона, който беше оставил
на леглото.
— Здрасти, Тони. Всичко е непокътнато. Да, исках да те успокоя.
Утре се заемам да проверя кой от съседите е прецакал Магнъс. Ще
стане утре, че съм капнал за сън… Не спя вече втори ден.
Естествено… нали ти казах вече, да. Не го мисли. Чао, Тони.
Отново излезе. Този път загаси осветлението.
Тед не прибра ножа. Дали не му е заложил капан? Защо ли Блейн
пропусна да провери гардероба? Тед си наложи да почака още трийсет
минути, за да се увери, че собственикът на къщата съвсем е заспал.
Отвори вратата на гардероба много бавно. Излезе от стаята за
гости, прекоси хола и пое към стълбите. Светлината, която се
прокрадваше отвън, беше оскъдна. Магнъс вече не виеше и никакви
коли не преминаваха по „Ийгъл“. Едно препъване, един шум, дори и
най-слаби, и Блейн щеше да се усети. Качи се внимателно, като
стъпваше възможно най-близо до стената. Дюшемето не го издаде.
Най-трудното беше минало — реши, — целият втори етаж беше
застлан с килим.
Стаята на Блейн беше в дъното на тесен коридор. Когато Тед
надигна глава видя със сигурност тялото на Блейн, завито с бял
чаршаф. Прииждащата светлина отвън позволи на Тед да се движи в
стаята без страх, че ще се блъсне в нещо. Сграбчи здраво ножа за
дръжката и започна да го прокарва по дължината на шията, когато…
— Мръднеш ли, пръсвам ти главата.
Гласът дойде изотзад. Дулото на пистолет беше опряно в тила му,
а изкуствената светлина го заслепяваше. Когато се окопити, видя
изпънатия Блейн върху леглото да се превръща във възглавница.
Това е твоят шанс, обърни се и хвърли ножа. И да ти пусне един
куршум в главата, ще си получил каквото искаше, нали? На мозъка ти

23
едва ли ще му пука какво олово го е раздробило…
В джоба на панталона пазеше бележката от бюрото. ТОВА Е
ПОСЛЕДНИЯТ ТИ ИЗХОД.
— Пусни ножа — каза Блейн. — Точно така. Не се обръщай и
вдигни ръце.
Изглежда, след всичко щеше да се заформи холивудски диалог.
Тед не се изнерви. Това, че Блейн не стреля, говореше
достатъчно за съмненията му. Сигурно се питаше кой ли ще е този,
който се е опитал да го убие. Не стигаше това, ами и един труп в
собствената му къща беше последното, което му трябваше, да не
пропускаме и факта, че изстрелът щеше да привлече вниманието на
съседите му. Тед се изуми от върволицата мисли, която се нижеше в
ума му съвсем нормално. Чувстваше се като супергерой. И докато
плуваше сред тези светли мисли, осъзна, че не би желал да умре от
ръката на този субект. Някак недостойно би било да е точно Блейн,
сега, когато беше с опрян в него пистолет, в гръб и незащитен, най-
накрая си даваше сметка. Едно е да приеме условията на Линч и да
умре от ръката на един непознат, като евентуално смекчи болката на
семейството си, но да бъде Блейн? Може би инстинктът му за
самосъхранение беше започнал да си върши работата. Може би.
— Видя ме, нали? — попита Тед с твърд глас. — Когато влезе в
стаята да говориш по телефона… тогава ме видя.
— Кой те изпрати?
— Защо мислиш, че трябва да ме е изпратил някой?
— Ако никой не те е пратил, кажи ми и ще приключа с теб на
мига. Ако ми го издадеш, ще поживееш още малко. Във всички случаи
жив няма да се измъкнеш оттук.
— Условията на този договор не ме устройват особено.
Тед започна да се обръща съвсем леко.
— Казах ти да не се обръщаш!
Тед спря да се движи.
— Съжалявам, но държа да видиш лицето ми. Ти и аз се
познаваме.
Миг на колебание.
— Не ми е познат гласът ти.
— Знам. Когато ме видиш в лице, ще се сетиш. Довери ми се.

24
 Вече му беше в ръчичките като риба, захапала въдицата. Само
оставаше да я изтегли. Блейн беше заинтригуван, всичко зависеше от
лицето на Тед; главата му беше заета с разнищването на неразрешима
загадка.
— Добре — каза Блейн. — Обърни се. Полека. И не сваляй
ръцете.
Тед се обърна, много бавно. Беше изчислил идеалния момент, в
който да свали наполовина гарда със сключени ръце. Простичък трик.
Блейн беше вперил поглед в главата на Тед, която нарочно следваше
по-бавно движението на тялото му. За кратък момент Тед успя да
разкрие лицето си докрай и едновременно с това да свали едната си
ръка скришом, пъхайки я бързо в джоба на якето при браунинга. Блейн
засече хватката чак когато Тед беше насочил оръжието на височината
на гърдите и стреляше, всичко с едно освободено от колебания
движение. Беше труден изстрел, с прегъната ръка в неудобна позиция,
но дори така точно уцели Блейн. Грохотът разсече тишината на нощта.
„Този куршум беше предназначен за мен“, помисли Тед, докато тялото
на Блейн се свличаше като марионетка.
В джоба си пазеше снимка на Аманда Хърдман. Остави я върху
гърдите на Блейн.
Тед остана прав, без да отмества поглед от тялото; Блейн не умря
веднага, а се сгърчи няколко пъти, докато не остана безжизнен.
Шум в хола възвърна чувството за тревога. Не беше сигурен
какво точно е чул, може би влачене на стол. Прибра браунинга и сгъна
ножа. По коридора стигна до перилата и се надвеси внимателно, за да
огледа хола отгоре. Видяното го изненада дотолкова, че отмени изцяло
взетото решение да се скрие. В средата на хола стоеше мъж, черен,
много слаб, облечен в сив панталон и медицинска престилка. Взираше
се в Тед, сякаш беше усетил, че щеше да се покаже точно в този
момент. Разкриваше ужасяваща усмивка.
— Здравей, Тед — каза с дебел глас. Подаде ръка за поздрав.
Че знаеше името му, не го изненада особено. Напоследък това
сякаш беше тенденция при среща с непознати.
Тед слезе по стълбите, без да отделя очи от мъжа.
— За тях ли работите? — попита Тед, вече слязъл долу. Подпря
се на перилото с браунинга в едната ръка. Нещо му подсказваше, че
този мъж не представляваше заплаха.

25
 Навън нямаше движение, въпреки че беше твърде скоро, за да се
появят полицаите. Магнъс явно беше усетил присъствието на чужди
хора в къщата, защото отново виеше от време на време. Дали беше
разбрал, че стопанинът му е мъртъв? Можеше ли куче да надуши
кръвта от такова разстояние? Със сигурност да. С видимо усилие воят
му преминаваше в кратки излайвания.
— Кой, за бога, сте вие?
Човекът се засмя.
— Аз съм Роджър, Тед.
— Роджър чий? Само Роджър ли? Другият поне каза и фамилия.
— Тед избърса чело с опакото на свободната ръка. — Вижте, не знам
какво търсите тук, но полицията ще довтаса всеки момент. Горе има
труп на мъж, а навън — упоен ротвайлер. Аз изчезвам.
Роджър разкри почти бащинска усмивка.
— Не ме ли чухте? — натърти Тед.
— Защо не поговорим малко в хола?
Тед го загледа слисан. Какво търсеше този тук? За какво е цялото
това прекомерно следене?
— Не ви вярвам. Вие не сте наред. Не чухте ли изстрела?
— Беше Блейн, нали? — Роджър промълви фразата, сякаш
думите се точеха като през компютърна програма.
— Да. Кой друг?
— Застреля ли го?
Този трябва да е чул изстрела. Тед не отговори.
— Какъв късмет, че си имал пистолет — отреди Роджър.
— Добре е да си подготвен… за всеки случай.
След такова чакане Тед не проумяваше защо този не си тръгваше
веднага. Имаше нещо в начина на говорене на мъжа, някакъв
хипнотичен ритъм.
— Виждам също, че носиш ръкавици — издекламира Роджър,
като посочваше ръцете на Тед, — нож и пистолет за спешни случаи.
Упои ли кучето?
Роджър кимаше леко, потвърждавайки казаното с удивление.
— Искахте да го убия, нали? — възмути се Тед.
— Остави ли снимка върху тялото този път?
Този път?

26
 — Да — Тед се обезсърчи. Какъв смисъл имаше да се пита дали
този го е следял, или е ползвал кристална топка. — Ако не възразяваш,
господин Роджър, ще тръгвам. Така добре ли е? На ваше място щях да
сторя същото.
Тед отиде до врата. Но нещо не беше наред. През едно малко
прозорче успя да зърне фигурата на човек, който излизаше от
градината и пресичаше улицата с бясна скорост към една кола. Тогава
един уличен фенер го освети и полото на райета се разкри напълно.
Беше Линч.
Колата запали и отлетя.
Защо го следяха до такава степен?
Тед се обърна към Роджър, за да поиска отговор, без да е задавал
въпрос на глас. Тъмнокожият сви рамене.

[2] Герой от филма „Играта на играчките“. — Б.пр. ↑

27
 5

Опосумът беше избрал масата в градината, за да погълне

ампутирания крайник. Шаваше достатъчно, за да задейства сензора за
движение на верандата, и един конусовиден сноп светлина озаряваше
този ужасяващ спектакъл.
Тед стоеше от външната страна на стъкления френски прозорец,
гледайки невярващо как опосумът забиваше острите си зъби в
мъртвата плът с онези изкуствени, разположени асиметрично,
незаинтересовани очи и разкъсваше розовата кожа на крака на Холи.
Защото той отлично знаеше, че този крак беше на съпругата му.
Пръстите бяха подпухнали като кървави вишни, прорезът под коляното
— несъвършен, разнищен сноп от сухожилия и счупени кости. Но това
също го знаеше. Не му трябваха бенки или отличителни белези по
кожата. Беше милвал, целувал и обличал този крак безброй много
пъти; би го разпознал навсякъде, дори и насън. Проклетият опосум
захапваше крака на Холи! Тед удари с длан по стъклената врата.
Опосумът извърна глава на секундата, загледа фигурата, стояща зад
стъклото, но не даде вид на уплашен. Тъмночервеният кръг, очертан
около устата на животното, наподобяваше гротесков грим. Като
задоволи любопитството си, продължи да отхапва от крака. Тед отново
удари по стъклото, но и този път гадинката не се смути.
Тогава чу шума на океана. Атлантикът се намираше на няколко
километра от къщата му, но това също нямаше значение. Пресегна се и
включи външното осветление, а градинските фенери му разкриха, че
морето наистина беше там, отвън, в собствената му градина. Гористият
склон, на който се любуваше всяка сутрин, докато четеше бизнес
притурката, беше заменен от ревяща водна маса с пенливи изблици
смях. На брега, обсипан с пясък и здравец, стоеше изправена Холи,
неподвижна като восъчна статуя. Опосумът беше погълнал солидно
парче месо от прасеца ѝ, оставяйки да прозира заобленият край на
една бляскава кост. Носеше червения бански — любимия на Тед,
ръцете ѝ висяха свободно от двете ѝ страни, а тялото ѝ беше леко
наклонено наляво. Косата ѝ се рееше в синхрон с главата ѝ, сякаш

28
падаше в невидими ръце. Лицето ѝ ликуваше независимо от крака
призрак.
Тед отвори френския прозорец. Опосумът отстъпи към най-
отдалечения край на масата. Сега в действителност изглеждаше
притеснен от присъствието на Тед, но не дотолкова, че да изостави
храната си. Остана нащрек, дебнещ и озъбен, готов за бягство, ако се
наложи. Тед направи рязко движение, което не доведе до нищо, затова
се огледа за нещо, с което да го прогони. До барбекюто видя дървена
кутия; веднага я позна и независимо че следваше да се изненада доста,
след като не я беше виждал от дете, стори му се естествено да я
намери случайно у дома си, и то на тази си възраст. Приближи се и я
взе, като че докосваше реликва — в известна степен така и беше.
Капакът и долната част на кутията бяха декорирани така, че при
отварянето ѝ да се получи цяла шахматна дъска. Вътрешността беше
обшита със зелено кадифе и за всяка фигура беше предвидено отделно
легло. Взе единия офицер и го метна с дясната си ръка. Но не улучи.
Как е възможно да не уцели онова смрадливо животно от по-малко от
два метра разстояние? Хвана друга фигура и повтори опита, този път с
повече сила от необходимата. И отново пропусна. Имаше нещо
смущаващо и в двете му хвърляния: те описваха непредсказуема
траектория, чиято единствена цел очевидно беше да избегне опосума
миг преди да го порази. Но Тед не се предаде и продължи да хвърля
фигурите една подир друга, като обсебен. Опосумът трябва да беше
забелязал, че законите на физиката се обръщаха в негова полза, затова
се върна с досада до центъра на масата и продължи да яде от вкусната
си плячка. Гъстата му бяла опашка се виеше като пепелянка след
косматото му тяло. Тед вече беше направил стотина мятания —
всичките неуспешни, когато се предаде и пусна кутията на земята.
Като я погледна, се увери, че всички фигури бяха на мястото си.
Обърна се към Холи. Искаше да ѝ сподели, че съжалява, че беше
напрегнал всичките си силите, за да ѝ върне крака. Що за съпруг беше
той, щом не можеше да удовлетвори нуждите на семейството си?
Чувстваше се отвратително, на косъм да избухне в плач, когато осъзна,
че му оставаше един изход. Как не го беше забелязал по-рано! Дясната
му ръка натежаваше все повече и в нея усети дръжката на браунинга.
Вдигна пистолета до нивото на лицето си и го загледа в захлас. Бавно,
с почти поетична обстоятелственост, се прицели с две ръце в опосума,

29
който предвкусваше миговете, предхождащи изстрела. Животинчето
беше изправило глава, като че подозираше приближаващия край.
Куршумът се заби право в гърба му и разпръсна телцето му като балон
от кръв и вътрешности. Тед изпусна пистолета и тръгна към масата,
без да сваля очи от крака на Холи. Хвана опосума с две ръце, както би
сторил лекар с орган, подготвен за трансплантация. Сега, когато
можеше да го разгледа отблизо, забеляза, че кракът имаше болт с резба
в края, както и беше предположил. Всичко щеше да се нареди,
помисли си. Само трябваше да отиде до Холи и да завинти крака на
мястото му. Постъпка на един добър съпруг.
Слезе по двете стъпала на покрития вход и погледна нагоре.
Холи още беше там, но този път жълта рамка, гигантска и блестяща,
левитираше помежду им. Долната страна беше на около петдесет
сантиметра от земята и Тед знаеше, че може да я прескочи без
затруднения, но все пак се спря за миг, преди да го стори. Морето зад
Холи се вълнуваше на около десет метра, а нуждата да ѝ върне крака и
да я прегърне беше непреодолима. Вдигна собствения си крак и
прекрачи жълтата рамка. За миг го завладя нездравото усещане, че
няма да успее да я прескочи, но все пак успя. Знаеше, че ако не се
докосва до рамката, няма да има проблеми. Преодолял жълтата рамка,
се сблъска с друга, зелена, и още веднъж повтори упражнението, после
отново погледна нагоре и видя Холи в същото положение, очакваща го
на десет метра, после дойде и следващата рамка, и следващата:
червена, виолетова; Тед вече спокойно ги преодоляваше, без да се
налага да се концентрира, правеше го почти интуитивно, с поглед,
насочен право към Холи; после следваше нова жълта рамка и една
небесносиня, „идвам, скъпа“, с нови десет метра, и черна като нощта
рамка, „Холи“… Тед вече не ходеше, а тичаше, прескачайки една по
една рамките, които изникваха непрекъснато, и приличаше на атлет по
време на състезание, който прескача препятствия, без да спира, Холи,
без да спира, Холи…
И така докато последната рамка не го погълна, за да го върне с
вик на съвсем различно място.
Озова се на дивана.
Тед се повдигна, разтърсвайки се. Опипа отривисто крака си.
Беше си там. Сънувал ли беше, че му липсва един крак? Започваше да
му се губи. Проучи внимателно тъмнината в стаята, после огледа

30
намачканата си тениска и неудобните дънки, които беше обул. Стана и
без причина тръгна към френския прозорец, който гледаше странично
на къщата. Застоя се там, оглеждайки хълма, който се сливаше с
нощта. Щом доближи стъклото, се активира външният сензор за
движение, осветявайки масата и столовете. Тед остана поразен от
внезапното видение на женски крак. Сънувал ли беше, че на Холи ѝ
липсва един крак? Усмихна се и си го записа, за да ѝ го разкаже, когато
поговорят по-късно следобед. Зачуди се колко ли е часът, навярно
преди седем, защото още не се беше развиделило. Погледна
инстинктивно към китката си, но часовникът му не беше там.
В този момент един спомен се промуши като стрела, пробивайки
благочестивата мантия на забравата, която умът му се беше опитал да
разстеле. Рязко погледна към плота с барбекюто. Кутията с шахматните
фигури вече я нямаше, но споменът беше съвсем ясен. Току-що беше
сънувал кошмар, в който на Холи ѝ липсваше един крак, но въпреки
това именно споменът за шахматната кутия беше онзи детайл, който
смрази кръвта му.

31
 6

След като щеше да отлага отпътуването си от този свят, по-добре

беше да продължи с обичайния ход на живота си, а това включваше
посещение при Лора Хил, психотерапевтката му. В известна степен се
радваше, защото отношенията му с нея се бяха подобрили с времето;
започнаха с няколко сеанса по препоръка на лекаря му, които
преминаха постепенно в едно приятно общуване. Тед никога не би
склонил да посети психотерапевт, ако не беше настояването на
Кармайкъл, но лекарят се оказа настоятелен и убедителен по въпроса:
„На човек, на когото му се налага да посрещне подобна новина, Тед,
му е необходимо търпение“, бяха точните му думи. Тед ги бе
разтълкувал като: Човек с тумор в главата, който не подлежи на
операция, рано или късно обмисля да си тегли ножа. И в това доктор
Кармайкъл не грешеше.
Всъщност туморът не беше неоперируем, имаше същите
шансове за изрязването му, като да улучиш кош от трийсет метра. А
доктор Кармайкъл не употреби тази метафора, естествено, постара се с
думите си да запали лъч надежда, но Тед, аналитичен и прагматичен,
бързо постави нещата по местата им. Решението беше негово, то се
знае; можеше да рискува с операцията и да чака чудото да се случи или
да я кара както досега. На Тед не му трябваше да мисли много. Беше от
онези решения, взети по презумпция, без да го е планирал, много
преди болките в главата или преди да чуе резултатите от изследванията
на Кармайкъл, които той изложи с резервирания тон, запазен за
съкрушителните новини. Може би го беше решил десетилетия по-
рано, когато гледа края на „Уловен без изход“[3] с Джак, който си
движеше главата като кукла без кукловод, или пък в друг момент,
времето нямаше значение. Смяташе да изживее последните си месеци
с достойнство. А ако отиде на първия записан час при доктор Хил, то
беше, за да накара Кармайкъл да повярва, че нещата следваха
предвидения ход — предвиден от него, разбира се, — защото
Кармайкъл вярваше като всички добри лекари, че трябва да се направи
и невъзможното, за да се удължи човешкият живот до последната

32
искрица в него. Нямаше значение дали ще стреля в коша от трийсет,
сто или хиляда метра.
Лора Хил изглеждаше на двайсет и няколко. Когато Тед я видя за
първи път, изпита съчувствие към тази девойка, която сигурно правеше
първите си стъпки в професията, с онези правоъгълни очила и
прибрана коса, с приятелския подход и премерената усмивка. Почти го
докарва на психотерапевтка, помисли си Тед, но по-късно щеше да се
изненада от факта, че Лора Хил беше прехвърлила трийсетте. Не
знаеше точната ѝ възраст, тя така ѝ не я беше издала.
Жената успя да го обезоръжи с младежката си красота, с
невинното си излъчване и с откровеността, която показа в първия им
разговор. Онова, което привлече Тед, беше възможността да се измъква
от капаните, които тази жена щеше да му залага при всеки сеанс, но и
на нея, както и на Кармайкъл не възнамеряваше да издава суицидните
мисли, които започваха да връхлитат съзнанието му.
— Здравей, Тед — каза Лора. — Значи последно пътуването с
кораб със съдружника ти отпадна.
— Точно така. Благодаря, че ме прие.
— Съжалявам за пътуването. — Лора носеше медночервената си
коса, прибрана на кок. — Как се чувстваш, Тед?
Вчера убих един мъж. Отидох до дома му, почаках го скрит в
гардероба му и го застрелях. Светът няма да скърби за него.
Наслади се на изреденото. Представи си как би се изменила
физиономията на Лора Хил, ако ѝ сервираше подобно нещо. В
действителност дори самият той не беше свикнал с мисълта, че е убил
друго човешко същество, а още по-малко че се е насладил на
стореното.
— Вчера имах друг кошмар — подхвана Тед. Да говори за
кошмарите си, беше честа тема, най-вече защото вярваше, че са
безсмислици и обикновено прескачаше частта, която би го
злепоставила. Включваше нещо ново.
До единствения прозорец имаше бюро, което Лора рядко
използваше по време на сеансите си. Този път беше седнала на
фотьойла срещу Тед. Разделяше ги единствено ниска масичка и една
пластмасова чаша с вода. Тед никога не отпиваше от нея.
— Разкажи ми за него.

33
 — Стоях си в хола и наблюдавах покрития вход. На масата
имаше опосум, който ядеше единия крак на Холи. Холи я нямаше,
беше само кракът ѝ, но аз бях сигурен, че беше нейният. Веднага
изтичах и потърсих нещо, с което да замеря и подплаша опосума, и
тогава неочаквано видях на земята една кутия, която разпознах на
мига. Беше кутията ми за шах.
Ако беше от онези психотерапевтки, които си водят записки в
тефтер, Лора неизбежно щеше да го направи в този момент предвид
сериозния тон на Тед. Но Лора никога не записваше нищо — имаше
забележителна памет.
— Замерях животното с фигурите от шаха, но така и не го
улучвах — продължи Тед. — Пропусках го по необясним начин. А
фигурите изобщо не свършваха. Тогава съзрях Холи в градината, а зад
нея, мисля, беше морето. Ама не е ли забавно какво може да ни погоди
човешкият ум?
Тед изтърва детайла, че е пръснал опосума с браунинга.
Приличаше ужасно много на това, което беше планирал да направи със
собствения си череп, ако не беше намесата на Линч. Беше от онези
детайли, които предпочиташе да запази за себе си.
— Не уби ли опосума? — попита Лора, давайки воля не за първи
път на свръхвъзприемчивото си шесто чувство.
— Не.
Жената кимна разбиращо.
— Кога за последно сънува нещо, свързано с шаха?
— Никога.
Тя направи умишлена пауза в търсене на подходящите думи.
— Тед, трябва да обсъдим събитията от онези години. Трябва да
ми обясниш защо едно момче със завидни способности в шаха решава
да го изостави така внезапно. Не си ли играл отново в някой момент?
— Не и сериозно. Научих дъщерите си и играхме няколко пъти
заедно, но вече те се оправят и сами.
— Разкажи ми защо се отказа.
Лора опитваше не за първи път да подхване темата. Тед беше
проявил известна съпротива и тя не го беше притискала, но в същото
време не го смущаваше особено да говори за онези години. Настани се
удобно и започна:

34
 — Баща ми ме научи. На седем години го биех с голяма лекота.
Заведе ме при един възрастен господин, живеещ в Уиндзор Локс,
родния му град, в който се радвал на някаква известност в миналото
като шахматист. — Тед направи пауза. Споменът за ментора му,
вероятно единственият възрастен, който беше почитал, го изпълни със
смесица от носталгия и болка. — Казваше се Милър — мисля, че го
споменах веднъж. Когато го видях за първи път, ми се стори много
престарял, косата му беше побеляла, леко дълга до под ушите, лицето
сбръчкано. Не говорихме много при срещата. Седнахме пред една
дъска, която съхраняваше в гаража си, където даваше уроци на
местните момчета, и изиграхме една партия, а баща ми ни гледаше.
Направихме малко ходове, не повече от двайсет, и тогава Милър отведе
баща ми настрани, за да поговорят насаме. Аз останах там да ги чакам.
Мислех си, че Милър искаше да му каже, че не ставам, да се връщаме
двамата вкъщи и край на всичко. Вместо това в течение на осем
години, докато навърших петнайсет, го посещавах по два-три пъти
седмично.
— С него изпълнявахте ритуала с подковата, нали?
Тед не помнеше да е споменавал подковата. Това беше поредното
смущаващо потвърждение за изумителния умствен капацитет на
психотерапевтката му.
— Да. Милър стана мой треньор. Прекарвахме часове,
разигравайки различни варианти в успоредни сеанси на няколко дъски.
Лора присви устни.
— Боя се, че познанията ми по шах не стигат чак дотам.
— В шаха има редица откриващи ходове, много от тях кръстени
на шахматистите, които са ги наложили, а после идват и така
наречените варианти, които не са нищо повече от ответните ходове на
тези дебюти. Да кажем, че има един главен път и няколко странични.
Всяка позиция се изучава и е част от цялостното обучение. Шахът не е
просто игра на логиката, но и на паметта. С Милър пресъздавахме
известни партии, анализирайки всеки ход. Имай предвид, че бях още
дете, и макар да харесвах много шаха, не можех да стоя мирно. На
Милър му се налагаше да търси начини да ме забавлява. Разказваше ми
истории за шахматисти, за исторически партии шах. Така опря и до
едно от световните първенства през 1927 година, проведено в Буенос
Айрес между кубинец — Хосе Раул Капабланка, и руснак —

35
Александър Алехин. Милър беше възхитен от тази поредица от партии
и ме зарази с ентусиазма си. Капабланка бил шампион, считан за
непобедим играч, революционен заради необикновения си талант.
Алехин, противникът му, бил изследовател, много педантичен играч,
на когото малко хора предвещавали възможна победа. Много ли
разтягам историята?
— В никакъв случай. Харесва ми, че онзи младежки ентусиазъм
успява да те мобилизира днес. Продължавай, моля. Искам да разбера
как приключи онзи двубой между изключителния талант и методичния
противник. Дали не съм страшно голяма невежа, след като не го знам?
Тед се разсмя.
— Не, няма такова нещо. Говорим за шах и за 1927 година!
Работата е там, че в онези времена не е имало напълно ясни правила за
оспорване на световните шампионати. Договорили се, че който
спечели шест партии, ще стане новият шампион. Но в шаха е много
обичайно завършването с реми, така че, за да постигнат шест победи, е
трябвало да изиграят много партии. Накрая били 34 партии. Играли
три дни!
— И кой излязъл победител?
— За всеобщо изумление — Алехин. Отношенията между
двамата шахматисти били поначало много лоши, но отивали още по на
зле. Алехин никога повече не се съгласил да играе с Капабланка за
световната титла, а десет години след това починал. Резултатът бил
неочакван за всички и тук се появява въпросната прочута подкова.
Изглежда Алехин намерил на улицата една подкова, когато пристигнал
в Буенос Айрес. Бил страшно суеверен и знаел отлично, че този
предмет е добра поличба. Това разказал и на жена си, която дошла да
го подкрепи на световното, и решил да я запази като талисман за добър
късмет. Купил си вестник и я увил в него внимателно. На жена си
казал: „Просто ме чакаше да я взема“.
Очите на Тед се бяха изцъклили. Беше се потопил изцяло в
разказа. Милър му беше разказвал историята безброй много пъти,
разкрасявайки я с множество истински факти. Старецът дори пазел
албум с изрезки от онова време от някои от аржентинските вестници,
които събирал и превеждал с изящния си ситен почерк.
— Милър държеше подковата, закачена на стената — каза Тед,
вперил поглед в нищото, сякаш гледаше наистина право в нея. — Той

36
твърдеше, че е същата, която Алехин намерил в Буенос Айрес, бил я
купил на някакъв търг. Когато започнах да участвам в първите
регионални шампионати, откачахме подковата, увивахме я във вестник
и я носехме с нас. Обикновено баща ми ни караше с колата, но дори и
той не знаеше, че носехме подковата. Беше малката ни тайна, на мен и
на Милър, на никого другиго. Печелех много добре на турнирите. След
това винаги закачахме обратно подковата на стената на гаража на
Милър като ритуал.
— Говориш за Милър с голямо възхищение. Несъмнено е бил
изключително важен човек за теб.
— Чак сега го осъзнавам. През онези години баща ми ме караше
с колата до тях, на по-малко от час път. Прекарвах три часа с Милър и
времето летеше. И тъй като баща ми беше търговец, използваше да
работи в региона. Нещата у нас не бяха лесни; деменцията на мама се
изостряше и караниците им бяха нетърпими за мен. Уиндзор Локс
беше възможност за бягство, разбирай в повече от един смисъл.
— Как се стече животът на Милър?
— Милър трябва да е бил около седемдесетте, когато се
запознахме, или няколко години по-малко. Значи осем години по-късно
е гонел осемдесетте. Аз бях навършил петнайсет и шахът беше
единственото занимание, което успяваше да умиротвори бурния ми
нрав. Извън гаража на Милър се превръщах в импулсивен и
предизвикателен юноша. Не знам колко дълго можеше да продължи
така, защото в действителност се бях превърнал в две различни
личности. Бях нетърпим хлапак, мразещ родителите си, който почти не
говореше с баща си, проблемен ученик и бунтар, но и момче, все така
наслаждаващо се на следобедите с Милър, заслушано в историите му и
анализиращо партиите шах.
Тед направи пауза. Даже и на Холи не беше разказвал толкова за
Милър, още по-малко ѝ беше разкривал, това, което току-що бе
разказал. Преглътна слюнка.
— Денят, в който Милър умря, бях при него. Веднъж-дваж
месечно изигравахме партии само двамата, като накрая силите бяха
доста изравнени. Беше негов ред. Заемаше всеки път една и съща поза,
когато обмисляше ходовете си: лактите — опрени на масата, а
брадичката — върху свитите юмруци. Аз обикновено си държах
ръцете под масата, наведен леко напред. И както си седяхме, Милър

37
изведнъж рухна върху дъската. Ръцете му увиснаха, а главата му падна
като метална топка, разпръсквайки фигурите. Уплаших се неистово.
Милър беше вдовец, имаше син, който го посещаваше редовно, но в
онзи момент бяхме сами в къщата. Ступорът ми беше толкова голям,
че дори не посмях да се доближа, да го разтърся, за да реагира, и да
разбера какво му беше. Знам, че това нямаше да промени нищо, защото
Милър почина от внезапен пристъп. Останах задълго парализиран,
прав до масата, дишах учестено… Накрая излязох, тичайки от гаража в
търсене на помощ. Можех да потърся който и да е съсед, но незнайно
по каква налудничава причина реших, че трябва да е точно баща ми.
Мустангът му не беше на платното, както се бях уверил, затова тичах в
неопределена посока. Стигнах до ъгъла, завих несъзнателно надясно,
бягайки, без да спирам… и случайността поиска да успея да го различа
на двеста метра от моето място, паркиран пред някаква къща. Баща ми
следваше да е там, да продава своите енциклопедии или дистанционни
курсове, или каквото там продаваше. Останалото си го представяш,
предполагам… Лора?
— Мисля, че да.
— Когато влязох в онази къща разбрах, че баща ми не ме беше
водил при Милър през всичките тези години, за да развива уменията
ми по шах, нито за да избяга от майка ми. Или поне не само за това.
Жената в онази къща била първата му приятелка — баща ми се опита
да ми обясни по-късно.
— Какво видя в къщата, Тед?
— Те бяха в стаята. Не ги видях. Но ги чух. Останах мълчаливо в
хола, седнал на един стол пред изключения телевизор. Чувах смеха им.
Мислех за Милър, сгромолясал се в гаража на къщата си, и ме облада
ужасна мисъл, кристално ясно си спомням. Пожелах си да е мъртъв,
защото ако не беше, аз също нямаше как да се върна там. А и вината
щеше да е на баща ми. А в онзи момент исках само да го мразя.
Звукът на телефона ги стресна. Никога не прекъсваха Лора по
време на сеанс.
— Извини ме, Тед. Трябва да се обадя — стана и се насочи към
бюрото.
Тед кимна разбиращо.
Лора се заслуша. За момент Тед забеляза напрежение в мимиките
ѝ, сетне неусетно се успокои и се усмихна.

38
 — Да, разбира се. Няма проблем. Имате позволението ми.
Затвори.
— Синът ми е бойскаут — обясни на Тед. — Забравил е да ми
донесе за подпис писменото разрешение за една от екскурзиите и са си
направили труда да ми се обадят.
Лора отново седна.
— Извинявай за прекъсването, Тед — отново се извини.
— Не се тревожи. Няма кой знае колко за добавяне. Повече не
засегнахме темата с баща ми. Той продължи да зачезва във всеки
удобен момент, а аз си оставах вкъщи с дълбока омраза към него и към
караниците с майка ми. Те се разведоха и аз оставих шаха окончателно.

[3] Испанското заглавие на филма „Полет над кукувиче гнездо“

(1975) с участието на Джак Никълсън. — Б.пр. ↑

39
 7

Тед застана на колене зад едни храсти. Тъкмо беше пресякъл

пеша един километър гора, гъмжаща от комари. Разтърси глава и се
фокусира върху това, което имаше на отсрещната страна.
Мелодично подсвиркване се сливаше с птичите песни. Видя едно
езеро и лодка с един-единствен пътник — Уендъл, зачакал смирено
жадуваната ръка на съдбата. Държеше въдица и дори не трепваше.
Тед размаза един комар с приглушен плясък на дланите и седна с
гръб към езерото, наблюдавайки наоколо. И тогава я видя, грейнала
под слънчевите лъчи, процеждащи се през боровете — неповторимата
форма на една подкова. Беше на няколко метра и дори не стана, за да я
достигне; пропълзя и я хвана с две ръце, изумен от приликата ѝ с тази
на Милър (дълбоко в себе си знаеше, че е точно подковата на Милър).
Какво търсеше тази подкова на подобно място? Остана втренчен
задълго и после я прибра в джоба на панталона си.
В края на пътя се намираше къщата на Уендъл за отдих през
уикендите — модерна еклектична комбинация от бетонни надстройки
с гигантски прозорци. От едната ѝ страна беше прокарана дървена
еспланада[4], достигаща оттатък брега на езерото и преминаваща в
тесен кей в последните си метри. Тед претегли вариантите. Веднага
щом Уендъл приключеше с риболова, вероятно щеше да акостира на
кея и по еспланадата да се прибере в къщата. Да го чака вътре,
изглеждаше най-разумно. Поне чакането там щеше да е по-приятно на
фона на комарното нашествие. Замахна силно с ръка и загледа с
известно задоволство затворения си юмрук. Когато го отвори, нямаше
нищо.
Запъти се по частната пътека с чувство за безнаказаност. Колкото
повече приближаваше към модерната конструкция, толкова повече тя
растеше по размери. Колата, паркирана отпред, черен спортен модел,
се оказа двуместно ламборгини със сгъваем гюрук. Тед не удържа на
изкушението да се приближи и да ѝ хвърли един поглед. Това беше
колата мечта; започваше да симпатизира на Уендъл. Когато се наведе
да разгледа как е отвътре, якето му се разтвори от тежестта на

40
браунинга и това му припомни важността, на онова, което беше на път
да направи. Загърна го, без да го закопчава — жегата беше нетърпима,
но се чувстваше по-сигурен с оръжие в ръка, — изправи се точно
когато улови отражение в един от прозорците. Първоначално го взе за
някакъв отблясък в таблото, но като се отмести леко, разбра, че беше
отражение в стъклото. Обърна се и съгледа осветителен стълб,
полускрит сред дърветата. В най-високата му част една охранителна
камера сочеше директно в точката, в която се намираше. Червена
лампичка присветваше и изгасваше. Тед усети тръпки. Папката на
Линч с данните за къщата не споменаваше за охранителна система,
самият Линч също. Не изглеждаше като детайл, който би убягнал на
такива като тях.
Докато червената лампичка премигваше, Тед се запита дали
имаше някой зад онази камера, или беше система със затворена верига.
Ако беше от втория тип, може би Линч не беше сметнал за нужно да го
спомене. Естествено, Линч и хората му щяха да се погрижат записите
да изчезнат. Отмести поглед от камерата с известно облекчение.
Насочи се към портала от улицата, който, очаквано, беше
отворен. Правоъгълен килим, може би внос от Индия, го посрещна при
първите му крачки. Интериорът беше такъв, какъвто го беше очаквал
— голямо пространство с тераси и втори нива, с преобладаващо бяло,
иноксови парапети и кристални стъкла, прилягащи повече на някоя
корпорация, отколкото на къща за уикенди. Имаше две стълбища,
чиито лакирани дървени стъпала сякаш се носеха във въздуха, както и
няколко кръгли тесни колони. Тед вървеше бавно надясно, по посока
на голяма маса от тъмно стъкло, която, изглежда, никога не беше
използвана. Мигновено разбра, че най-доброто място за изчакване на
Уендъл беше странично от редица арки, които предположи, че водят
към кухнята.
Тъкмо се насочваше натам, когато недвусмислено усети, че
някой го наблюдава. Спря и се огледа във всички посоки. Не видя
камери вътре в къщата, но предположи, че има някакви. В другия край
на това обширно пространство имаше нестандартен телевизор и
няколко кожени кресла, а също и камина със снимки на полицата. Тед
продължи да изследва жилището с недоверие. Когато усещането, че е
наблюдаван, го напусна, отново се запъти към арките, без да се е

41
отърсил изцяло от осезаемото смущение. Нещо не беше наред. Какво
точно?
Освен че беше на ръба да убие човек?
Факт.
Поклати отрицателно глава.
Още един мъж.
Веднъж озовал се в кухнята, извади браунинга от джоба на якето
и като почувства тежестта му, се поуспокои. Там имаше огромен
прозорец с изглед към езерото, през който щеше да засече по-бързо
идването на Уендъл. Приближи се и загледа огромната водна маса
отвъд еспланадата. Смяташе, че гледа към същото място, на което миг
по-рано беше зърнал лодката, и въпреки това сега нямаше и следа от
нея. Разтревожен, затърси с поглед зад редицата дървета, но там също
не откри нищо. Тогава го чу, далечния шум на извънбордов мотор на
лодка. Уендъл се връщаше.
Извървя пътя от единия до другия край, като почукваше челото
си с дръжката на оръжието. С колко време разполагаше? С малко, със
сигурност. Макар че да приключи бързо, беше най-доброто, което
можеше да му се случи, близостта на събитието събуди в тялото му
неизбежните усещания. Вече не се чувстваше толкова уверен. Ами ако
Уендъл не го чакаше? Ами ако наред с охранителните камери и
другите неща не бяха точно така, както Линч ги описваше? Спря се и с
бързо движение насочи оръжието по посока на закачения календар на
стената. На картината му беше изобразен водолаз, който изследва
коралов риф. Тед се прицели в числото петнайсет по средата. Хайде,
смело. Цевта се отместваше съвсем леко, даже и когато си помогна с
лявата ръка, за да задържи оръжието.
— Хайде — процеди през зъби.
Звукът от мотора ставаше все по-силен. Уендъл щеше да
акостира на кея всеки момент и да тръгне към еспланадата, откъдето
можеше да види Тед зад прозореца на кухнята. Но Тед беше решил да
си върне самоконтрола и нямаше да се помръдне, докато не го
постигне. Потта, която беше изсъхнала от охлаждането в къщата,
отново започваше да избива по слепоочието и дланите му. Раздвижи
пръстите си един по един, като зае позиция за стрелба, както го беше
правил толкова пъти на стрелбището. Затвори очи.
Уендъл се нуждае от този куршум точно колкото и ти.

42
 Отвори очи и се отдалечи от прозореца. Насочи се към
кухненския свод, заслушан в спирането на мотора на лодката. Реши да
даде две минути на Уендъл, за да стигне до вратата откъм улицата. Тед
се увери, че беше свалил предпазителя. Уендъл само трябваше да
затвори вратата след себе си и Тед щеше да излезе от кухнята, вдигнал
високо оръжието, да направи няколко крачки напред, за да се
застрахова от грешки, и да стреля. Ако другият му извикаше да не го
прави, тогава щеше да се спре.
— Хайде, Уендъл, отвори вратата — каза Тед с тих глас.
Измина повече от минута, преди Тед да чуе стъпките по
дървената еспланада.
Хайде, Уендъл…
Вратата се затвори.
Три, две, едно.
Тед изхвръкна с все сила от кухнята, обиколи наполовина масата
и вдигна оръжието.
Уендъл беше застанал на прага с гръб и окачваше нещо на
закачалката и щом чу стъпките, обърна глава. Лицето му се измени,
вероятно от изненадата, но не каза нищо. На челото му се описа
идеална окръжност и се свлече.
Тед беше свикнал дотолкова със стрелянето със заглушител, че
тътенът го накара да стисне здраво зъби. Приближи се до тялото
полека. Уендъл лежеше върху килима с широко разперени ръце и
запечатана изненада в изражението. И макар видът му да
наподобяваше човек, почиващ в блаженство, Тед знаеше, че изстрелът
се е получил съвършен и че куршумът се е врязал в главата му,
раздробявайки почти безболезнено мозъка.
Канеше се да си тръгва, когато от якето на Уендъл започна да
пищи мобилният му. Тед използваше същата омразна мелодия на своя
и съвпадението леко го разтревожи. Клекна и измъкна айфона от
предния джоб. На екрана се изписа име — Лоли, и Тед без малко да
нададе ужасяващ писък. По същия начин беше звънял той на Холи
известно време в началото на връзката им. Съвпадението беше твърде
голямо и същевременно не беше най-значимото. По-важното беше, че
се предполагаше, че Уендъл няма нито жена, нито приятелка… Линч
го беше уверил, че онзи си нямаше никого!
Телефонът спря да звъни.

43
 Коя беше Лоли? Защо Линч не беше споменал нищо за нея?
Отговорът дойде като манна небесна. Тед усети еднократно
вибриране в дланта си. Беше съобщение от Лоли.

Идваме си. Тъкмо време да прекратиш риболова за

днес.

Идваме?
Тед изтърва телефона, сякаш по тялото му беше преминал ток.
Устройството падна върху гърдите на Уендъл.
— Коя е Лоли? Мислѝ. Мислѝ. Мислѝ.
Тогава се сети или поне така си мислеше. Почувства облекчение.
Уендъл е възнамерявал да си устрои домашно парти и гостенките
щяха да пристигнат всеки момент. Без да го мисли, взе отново
телефона и върна съобщението.

Посещението се отменя. Зает съм. Съжалявам.

Още едно съобщение.

Много смешно. Знаеш как мразя да пиша, докато

шофирам. Ще се видим след две минути, мили.

Мили…
Значи Уендъл наистина е имал приятелка. Не беше детайл, който
Линч би пропуснал ей така.
Петното от кръв по килима оформяше червеникав ореол около
главата на Уендъл.
— Мамка му!
Лоли беше написала, че пристига до две минути.
Лоли Холи
Може да го беше написала образно или… Тед прибра телефона
на Уендъл в якето си, а после и браунинга. По един или друг начин

44
трябваше да ускори нещата. Трябваше да скрие тялото, с което щеше
да спечели време, докато жената известеше полицията, а после да се
омете възможно най-бързо. Ако успееше, положението му нямаше да
се промени кой знае колко. Дразнеше се, че не знаеше за
съществуването на приятелката, но може би това да беше причината
Линч да не му каже. Не биваше да забравя, че самият Уендъл искаше
да умре, също като него. Без съмнение мъжът беше преценил удара,
който нанасяше на обичните си, точно както и Тед беше мислил за това
как липсата му би се отразила на…
Лоли Холи
Достатъчно! Трябваше да се съсредоточи върху това да се отърве
от трупа. Във или извън къщата беше по-разумно да го скрие?
Решението се оказа трудно, като не знаеше с колко време разполага.
Огледа се наоколо, сякаш търсеше отговор отгоре. Изведнъж се
гипсира и закова, като че някой беше опрял дулото на пистолет в гърба
му, въпреки че, разбира се, там нямаше никого.
Установи кое не беше на мястото си. Беше пропуснал една
подробност, която не пасваше с познатата информация за мъртвия
мъж, лежащ в краката му. На камината, от другата страна на този
огромен хол, стояха снимките. Прекоси помещението светкавично,
избягвайки креслата и прескачайки стъпалата на различните нива.
Четири метра преди целта се спря — не искаше да ги разглежда
подробно. Стигаше му онова, което се виждаше оттук. Уендъл с една
жена, прегърнати в лодка. Уендъл на кон (Тед опипа подковата в джоба
си). На другите… две момичета, горе-долу на възрастта на дъщерите
му. Тед се почувства замаян, сграбчи една колона. Стаята се въртеше.
Идваме си.
Уендъл е имал дъщери? Линч го беше измамил!
В този момент чу колата. Почти десет секунди гледаше ту
снимките, ту трупа на Уендъл, ту външната врата. Все още беше като
парализиран, неспособен да възприеме случващото се. Най-накрая се
върна при входната врата и открехна леко завесата, за да наблюдава.
Семейно бусче се задаваше с умерена скорост по чакълестия път и
паркираше зад ламборгинито. Всичко се случваше с невероятна
бързина. Размърдай се! Но Тед не се помръдваше. Три от вратите на
бусчето се отвориха едновременно. Лоли слезе от шофьорското място.
От задните седалки се показаха две малки момиченца с роклички на

45
цветя и розови ранички на гърба. Тичаха с всички сили към входния
портал. Тате! Дойдохме си!
Тед разтърка очи. Съзнанието му явно си правеше лоша шега с
него.

[4] Еспланада — издигнат път (кей) край плаж. — Б.пр. ↑

46
 8

Когато Тед взе решение да отнеме живота си — мисъл, която

избуяваше с шокираща бързина, — знаеше, че трябва да се обърне към
сравнително доверен човек, за да приведе в ред някои дела. Към
някого, който не принадлежи на неговия кръг приближени. Името на
Артър Робишо изникна почти веднага. Не го беше виждал от цяла
вечност и макар да бяха учили заедно три години в гимназията,
контактът между тях на практика беше сведен до нула. Беше идеален.
Освен това знаеше, че адвокатската му кантора беше сред най-добрите
в града. На всичкото отгоре, когато го посети веднъж, си даде сметка,
че ги крепи много по-силна връзка от споразумението за
конфиденциалност между адвокат и клиент. Може би у хора като
Робишо се таеше нещо неосъзнато, бяха от онези, които преминават
безславно през учебната система, игнорирани от популярните момчета
и момичета и просещи място в групите от двама-трима души, или се
затварят в самота, доказвайки си, че могат да преодоляват това
изстрадано съществуване, изпълнено с безвкусни шеги и изолация. Не
беше важно колко различни щяха да се окажат нещата в бъдеще, че
кариерата му щеше да процъфти или че часовете усилия във фитнеса
щяха да накарат естествено закръглената му фигура да се втали съвсем
малко… Нищо от това не променяше ключовия факт — че за губещите
като Робишо в света винаги щеше да съществува онзи първичен
механизъм на подчинение пред типове като Тед Макей. Онази нужда
да те вземат на сериозно, да участваш в групата, очакваше като скрит
вирус, подобно на старите времена в училищния двор, когато се
влачеха за миг внимание.
Тед отново опря до помощта му след нещастните събития в дома
на Уендъл.
Робишо го посрещна лично. Носеше елегантно поло и чаша
мартини в ръка.
— Тед, ти дойде!
Зад адвоката няколко лица се обърнаха, за да огледат
новодошлия. Гостите се бяха разпръснали в хола — някои прави до

47
един плот, а други — насядали по фотьойлите. Повечето бяха двойки.
Тед беше забравил напълно за рождения ден на Робишо, за който
човекът неколкократно му беше споменавал през последните седмици.
За какво да се тревожи за събитие, което щеше да стане, когато той
вече трябваше да е умрял?
— Налага се да говоря с теб, Артър. Насаме. Важно е.
Не беше необходимо да пояснява, че не беше там, за да празнува.
Лицето му беше повече от изразително.
— Разбира се, заповядай.
Тед се поколеба за миг. Гостите вече бяха отгатнали, че той не
беше дошъл със същата нагласа като тях, и зачакаха мълчаливи
следващия жокер, който би им издал истинската причина за
посещението. Добре облечени, всеки с чаша в ръка, приличаха на
излезли от реклама за алкохолна напитка. Излъчваха принадлежност. И
Тед ги намрази. Когато се втренчи малко по-продължително в тях, с
изненада разпозна много от съучениците им в гимназията. О, небеса,
това приличаше на тържество на зрелостници!
Влезе в къщата с усмивка. Робишо го съпровождаше, без да може
да прикрие някаква детска гордост. Този ден навършваше трийсет и
осем — на колкото беше и Тед — и от няколко години косата му се
беше разделила с главата му, беше пълничък и опитваше да прикрие
малката си челюст с брадичка, оформена като катинарче, което
обхождаше устата му като ситно настъргани метални стърготини. Вече
не слагаше дебелите като дъна на бутилки очила, негова запазена
марка от училище, но нямаше значение, защото в този момент
вдъхваше атмосферата на завърналия се в ученическите си времена,
наблюдавайки Тед с отколешното почтително възхищение. Не друг, а
самият Тед Макей беше дошъл да го види на рождения му ден!
След няколко поздрава към всички стигнаха до кабинет в другия
край на къщата. По пътя Робишо го запозна със съпругата си, жена,
която определено беше слушала да се говори за Тед преди, защото
изглеждаше нервна през цялото време. Тед стисна ръката ѝ разсеяно,
забравяйки името ѝ в момента, в който го чу.
— Какво е станало, Тед? Виждаш ми се притеснен — попита
адвокатът.
Заеха две кожени кресла до една препълнена библиотека.
Кабинетът не беше разточително голям, но беше нареден с известна

48
пищност. Тед беше забол поглед в прозореца зад стария си приятел от
училище, предлагащ част от изгледа към задната градина, където се
щураха насам-натам няколко деца. На предна позиция имаше дърво с
пригодена за люлеене автомобилна гума. Елемент, който никак не се
връзваше с вътрешния дизайн, Артър.
— Тед? Добре ли си?
Не можеше да отлепи очи от гумата. Дали защото не подхождаше
на всичко останало?
— Добре съм. Нуждая се от помощта ти.
Мъжът се настани удобно в креслото. Още веднъж се появи за
миг онова първично изражение на признание.
— Каквото кажеш, Тед.
— Нуждая се от услугите ти, но този път не става дума за
завещание. По-заплетено е. От тук насетне си мой адвокат и всичко,
което ти призная, влиза в договорката за конфиденциалност.
Робишо не се смути и това зарадва Тед. Беше за предпочитане да
си има работа със зрял адвокат, отколкото с плахото момче от
гимназията.
— Слушам те.
— Току-що убих човек.
В продължение на няколко секунди единствено се чуваше звукът
от разговорите на гостите в хола, притъпен от вратата на кабинета.
Робишо несъзнателно прокара показалец по гърбицата на носа си. Но
там вече липсваха очилата, които да намести.
— Злополука ли си претърпял, Тед?
— Не точно. Виж, Артър, нямам намерение да ти разказвам
подробности около случилото се, поне не засега; само мога да
гарантирам, че всичко ще се изясни в рамките на четиресет и осем
часа.
Робишо сбърчи чело.
Губеше го. Адвокатът го гледаше, сякаш беше луд. Тед се наведе
и подпря ръка на коляното му, а той гледаше все така изпълнен с доза
недоверие.
— Артър — подхвана Тед, — знам, че всичко това звучи
налудничаво. Искам да ми се довериш.
— Тед, не мога да те защитя, ако не ми кажеш какво става.

49
 Тед поклати глава. Беше отишъл с нагласата да издаде възможно
най-малко, но започваше да разбира, че не можеше да разчита на
помощта на Робишо, ако не споделеше нещо конкретно. Да му се
довери, но доколко? Не му беше стигнало времето да изчисли
подобаващо рисковете. Не му беше стигнало времето за нищо
всъщност. От светкавичното измъкване от къщата на Уендъл мислите
му се бяха размътили. Не можеше да престане да мисли за дъщерите
на онзи мъж, виждайки ги затичани към портала, с розовите си
ранички и дългите руси коси. Макар че Тед беше избягал през
страничния изход, без да стане свидетел на момента, в който
момичетата откриваха тялото на баща си върху килима в антрето,
мислено се беше заел да пресъздава в ума си сцената отново и отново,
като филм без край. По-късно, докато прекосяваше гората, тичайки
като погнат от глутница кучета, постановката в ума му беше
претърпяла слаба промяна. Вече не момичетата на Уендъл се натъкваха
на тялото със съвършения изстрел, а Синди и Надин, собствените му
дъщери. И лицето вече не беше на Уендъл, а неговото. Способен ли
беше да прекара дъщерите си през подобен кошмар? Трябваше ли да
стигне до убийството на човек, за да си даде сметка за болката, която
би им причинил?
— Добре ли се чувстваш, Тед?
За втори път му задаваше този въпрос за една минута.
Тед се беше хванал за главата, а погледът му беше прикован в
пода. Не помнеше от колко време седеше така. Робишо го
наблюдаваше от другото кресло с истинско безпокойство.
— Добре съм, Артър. Трябва да те помоля за нещо.
— Кажи.
— Трябва да издиря един мъж. Казва се Джъстин Линч. Двайсет
и няколко годишен и е възможно да е адвокат или нещо подобно.
— Този мъж има ли връзка с инцидента, или е…?
— Има връзка, но не мога да ти кажа каква.
— Потърси ли в интернет? Глупаво е, но там има повече
информация, отколкото човек предполага.
— Нищо не намерих — излъга Тед, — може би ти ще извадиш
повече късмет. Сигурно ще можеш да използваш някой от
следователите при теб.

50
 — Несъмнено. Утре рано-рано ще възложа работата на хора от
екипа ми.
Тед за кратко потъна в мълчание.
— Искам да го направиш още сега, Артър.
Каза го с авторитет, и то умишлено. Беше наясно, че по такъв
начин щеше да задейства дълбоко скритите механизми, които да
подтикнат Артър да му угоди. Адвокатът разигра плаха защита,
изтъквайки очевидното — че беше рожденият му ден и холът му е
пълен с гости, очакващи да споделят вечерта си с него, но дори не се
наложи Тед да настоява. Артър сам изтъкна, че би могъл да завърти
няколко телефона още сега, да използва някои услуги и да се опита да
узнае нещо за този Линч. Ако беше адвокат или млад детектив, щеше
да попадне на него тутакси.
— Нямаш идея колко съм ти благодарен — каза Тед. Отново опря
ръка върху коляното на бившия си съученик от гимназията.
— Не го мисли.
Вратата на кабинета се отвори.
— Още дълго ли ще се бавиш? — попита госпожа Робишо.
Недоизрекла въпроса, стрелна Тед с изгарящ поглед.
— Не, скъпа, само още няколко минути.
Лицето ѝ се скри и вратата се затвори. До последния миг остана
да витае упрекът в изражението ѝ.
— Норма е добра жена — поде Робишо с тон на извинение.
Тед махна с ръка, че случилото се е без значение.
— Да направим следното — продължи Робишо. — Веднага ще
завъртя няколко телефона. Ако въпросният Джъстин Линч е адвокат в
местната съдебна система, ще го узная. Ще се допитам също до някои
частни детективи и личните ми сътрудници от кантората; някои са тук,
в хола. Сигурен ли си, че това е истинското му име?
— Не.
— Не ме улесняваш особено, Тед.
— Наясно съм.
Тед почеса глава.
— Утре ще трябва да си малко по-конкретен с мен. При
самозащита ли се случи? Поне това ми кажи.
— Съжалявам. Обещавам, че утре ще ти обясня всичко.
Робишо се съгласи.

51
 — Иди да изпиеш едно с останалите, остави ме да се заема с
разговорите… и с Норма, която няма да се забави с нова порция
конско. — И побърза да добави: — Но не бери грижа, знам как да я
контролирам.
Идеята да излезе от кабинета не блазнеше Тед. Не беше в
състояние за социални контакти и би предпочел да присъства на
разговорите на Артър, но разбираше, че човекът се нуждаеше от малко
въздух, и реши да не го притиска.

52
 9

Първоначалното намерение на Тед беше да се свие в най-

затънтения край на хола на Робишо и да убие времето, преструвайки
се, че гледа през прозореца. Но планът пропадна, още щом излезе от
кабинета на Артър. Норма се приближи и с престорена любезност му
предложи студена бира; тя го придружи до една група от две двойки,
разговарящи около ниска масичка, за късмет далеч от познати
физиономии. Запита се безуспешно защо ли жената беше избрала
точно тези субекти.
Говореха предимно жените, почти поверително, и посрещнаха
новодошлия с кратко мълчание. Мъжете, чието участие в разговорите,
изглежда, се ограничаваше само до израз на съгласие и нищо повече,
вдигнаха глави и поздравиха с бързо кимане Тед, който все още стоеше
прав, без намерение да заеме някое от свободните места. Именно
тогава му се стори, че разпозна между онези мъже друг свой съученик,
скрит зад гъста черна брада. Небесносините му очи го потвърдиха
безспорно, не просто защото си ги спомняше бегло от коридорите на
училището, а заради мигновения проблясък на покорство, същия,
който беше видял у Робишо малко преди това. Боже, да не би в хола да
присъстваха само бивши съученици? Изпита остър прилив на омраза
при вида на този клуб на непрокопсаници, които не бяха преставали да
се събират, докато неговите не се виждаха от години.
— Спасила го е температурата на пода — изтърси една от
жените. Беше съпругата на брадатия с небесносините очи. Думите
веднага приковаха вниманието на Тед, който поднесе към устата си кен
бира и направи още една плаха крачка към тях.
— Нещо не схванах — отвърна другата жена.
— Ти ѝ обясни, Боби.
Боби Пендъргаст! Тед изведнъж си го спомни, като че някой го
беше улучил със стрела от миналото. Онзи мъж беше своего рода
гений, който винаги имаше отговор за всичко. После в пети клас го
бяха преместили, доколкото поне помнеше, в специално училище.

53
 — Ти си Пендъргаст — каза Тед, подвластен най-вече на
задоволството, че е успял да се сети за името му, ако не друго.
Четири лица се обърнаха към него, леко втрещени. Боби
мълчаливо кимна в знак на съгласие. Остана без отговори, ах, ти,
Боби! Тед се засили към единствения свободен стол около масичката.
Гласовете на останалите гости разчупиха неудобната тишина.
— Тед Макей — каза, здрависвайки се.
Боби се зае с представянето.
— Това е Ланселот Файърстар. — Тед беше убеден, че никога не
беше чувал името преди. Невъзможно беше да не го запомни. Стисна
обсипаната с лунички ръка на този слаб червенокос мъж. После стори
същото с жените. — Това са Тереза и Триша.
Ръката на Триша беше мека като парче гъба за миене и по
някаква причина — не беше нужно да си Боби Пендъргаст, за да си я
представиш — умът на Тед се пренесе в сцената с трупа на Уендъл.
Дали вече го бяха преместили от килима в хола?
— Тед и аз ходехме заедно на училище — заяви Боби.
Тед не желаеше разговорът да поема в друга посока.
— Преди мъничко… говорихте за онзи криминален случай… Да
не решите само, че съм ви подслушвал нарочно, няма нищо такова.
Триша набърчи чело за момент. После си спомни.
— Ама разбира се! Онзи тип постигна своето и сега семейството
има теория как го е извършил, но вече е твърде късно. Не мога да
повярвам, че не си чула нищо за това, Тереза.
— Не съм гледала телевизия.
— Ти никога нищо не научаваш. Както и да е, постигнал е
своето. Мисля, че е някакъв латинос.
Произнесе думата латинос с пренебрежение. Когато се сети, че в
този кръг имаше някой, с когото току-що се е запознала, се изчерви, но
не прекалено. Тед искаше да чуе продължението — за целта погледна
подчертано сериозно и кимна с примиреност, като че той и всички
около тази масичка не бяха също наследници на неколцина имигранти,
търсещи по-добро съществуване.
— И как успя да ги изиграе? — запита Тереза.
Тед усещаше възел в стомаха си. Линч му беше казал, че онези
находки са плод на проучвания, извършени от организацията, за която

54
работеше. Ако тук го беше излъгал, защо да не го е направил и за
всичко останало? Достраша го какво ли щеше да последва.
— Вече ти казах — заради температурата на пода — каза Тереза,
сякаш оповестяваше някаква тайна. — На долния етаж имало перално
помещение.
Душата на Тед слезе в петите.
— Не го разбирам — каза Тереза.
Съпругът ѝ отрече с кимване и поглед, насочен нагоре, сякаш
фактът, че жена му не разбираше нещо, не го изненадваше ни най-
малко.
— А ти не прави физиономии — сряза го Тереза, без да го
погледне. Ланселот вдигна ръце в знак, че се предава.
— По температурата на трупа са определили часовия диапазон
на смъртта — включи се Боби с академичен тон.
— Онзи е имал перфектното алиби — прекъсна го Триша. — В
часа, определен от експертите, той е бил в един бар и са намерили цял
куп свидетели за потвърждение. Затова и са го пуснали.
Тед следеше разговора, който сякаш протичаше в друго
измерение. Най-лошите му страхове току-що се сбъднаха. Докъде ли
беше стигнала лъжата на Линч? Питаше се пак и пак, докато Боби
Пендъргаст разказваше остатъка от историята:
— По думи на близките на момичето наели съдебен експерт за
изясняване на случая, подът на апартамента на момичето бил топъл
заради вътрешната вентилационна система на пералнята. Това станало
причина за много по-бавно спадане на температурата на тялото от
нормалното, което довело до грешно ОЧС.
— Не се изразявай толкова странно, Боби!
— Извинявай, скъпа. Става въпрос за определяне часа на
смъртта.
— Някой от вас помни ли името му? — намеси се Тед.
Съпрузите Пендъргаст се спогледаха.
— Рамирес — изтърси непоколебимо Триша.
— Не е Рамирес — настоя Боби, — и не е латинос. Объркваш се
с друг случай, скъпа. Мъжът се казва Блейн. Едуард Блейн.
— Грешиш.
— Не смятам, скъпа.

55
 — Рамирес е, Боби, ще ти го докажа, като си идем вкъщи. Не
спори с мен, когато знаеш, че съм права.
Боби сведе поглед и се съгласи мълчаливо.
Едуард Блейн.
Защо Линч си беше приписал едно разследване, което беше
публично достояние? Може би пък той и организацията са се заели да
го оповестят на семейството, което беше шантава хипотеза, а и Тед се
беше уморил да се задоволява с възможно най-невероятното
обяснение, за да оправдае случилото се през последните двайсет и
четири часа. Истината беше далеч по-проста — Линч го беше измамил.
Кого си убил?
Тед се облегна на стола и погледна през прозореца на три метра
от него. Защо ли Артър се бавеше толкова?

56
 10

Ставащото навън беше доста по-интересно от разговора на

съпрузите Пендъргаст и Файърстар, който се беше обърнал на
неприятен клюкарник, взел на прицел няколко нови съседи. Тед сметна
за неучтиво да стане и да тръгне към прозореца, но това не му попречи
да се обърне гневно, за да погледне през него. Артър имаше обширна и
добре поддържана градина, заградена с балюстради, люлка везна и
въртележка, която тъкмо беше привлякла вниманието. Момче,
приличащо невероятно на Норма, седеше пред кормилото и го въртеше
на пълни обороти; две момиченца се държаха здраво за металните си
седалки, като го умоляваха сред смях и викове да спре, ако можеше
наистина да спре! Тед успяваше да чуе детските им гласчета отдалеч.
Други по-малки момчета изчакваха реда си около въртележката,
подскачайки и приветствайки радостно могъщия водач, който с
чевръсти движения на ръцете и системна концентрация караше
съоръжението да се върти със скоростта на светлината. Едно от
момичетата, което се въртеше, умоляваше Тимъти да спре, но
изблиците на смях показваха ясно, че това беше последното, което
искаше. Тимъти го очакваше различно бъдеще от това на баща му,
който на същата възраст странеше и се боеше от всичко живо.
Дойде краят на серията кръгове с въртележката. Двете
момиченца слязоха, клатушкайки се, за радост на Тимъти, който
продължаваше да стои на контролното табло, прикривайки
собственото си замайване и в очакване на следващите жертви на
своите таланти на яко момче и на центростремителното ускорение.
Ролята на господар на въртележката му прилягаше фантастично.
Момче и момиче, по-малки от предишната двойка деца, заеха две от
местата, от едната и от другата страна на Тимъти, който им даде
инструкции, макар Тед от разстояние да не можеше да ги чуе
достатъчно ясно. Двете деца престанаха да се усмихват веднага щом
получиха предупрежденията, подобно на качилите се на опасната
атракция — скоростно влакче.

57
 От мястото, където беше застанал, Тед имаше видимост до
дървото с гумата, привлякло вниманието му от кабинета. Сега, когато
виждаше останалата част от градината, това парче стар каучук
изглеждаше още по̀ не на място. Не можеше да каже, че познава
домакинята на къщата, но от малкото, което беше видял у нея —
старанието ѝ да се грижи за гостите си и за него самия, — изглеждаше
жена, безрезервно подвластна на привидностите. А онази гума, видима
от всеки прозорец на хола, не приличаше на добра визитна картичка за
дом, излъчващ съвършенство. В този момент гумата се полюшваше
леко. На няколко метра от дървото имаше пейка, заета от две жени.
Може би седяха там, за да надзирават игрите на децата, но по-скоро
изглеждаха отдадени на оживен разговор. Тед ги виждаше в профил,
тъй като се бяха обърнали една към друга, за да клюкарстват.
Момиченце на не повече от годинка щъкаше наоколо, падаше и пак
ставаше.
Тед раздели вниманието си между поклащащата се гума и
момиченцето, което беше облечено с бяла рокля на червени точки и
ходеше тромаво, като се придържаше за пейката или размахваше
ръчички във въздуха, докато правеше неумели стъпки и после сядаше
на тревата. Смееше се само̀, говореше на майка си, макар тя да не го
слушаше. Гумата сега се движеше по-бързо. Но как беше възможно
това? Никой не я беше докосвал. Момиченцето се съсредоточи в едно
дребно цветче, погледа го известно време коленичило, движейки
устни, вероятно в опит да измоли позволение, за да го откъсне, когато
най-сетне обхвана много деликатно тънкото му стебълце с пръсти. И
после го поднесе на майка си, която едва му отдели миг внимание и взе
цветенцето. Със същия успех можеше да ѝ поднесе пръчка динамит и
тя отново щеше я поеме, усмихвайки се. Благодаря! Детето не изгуби
кураж, изглеждаше доволно, оправи рокличката си и се впусна в ново
проучване. Гумата се люлееше забележимо повече отпреди. Само
силен порив на вятъра можеше до я разклати дотолкова и дори от този
ъгъл на прозореца Тед беше сигурен, че нямаше такъв вихър, способен
да я задвижи така. Фокусира се върху гумата. Нещо висеше от нея,
нещо, което по-рано го нямаше. В началото реши, че става дума за
змия, но тогава лицето на опосума занаднича над гумата. Опашката му
висеше от другия край. Очите му бяха втренчени в Тед, който се
стресна от това, без да успее да се овладее. Триша Пендъргаст го

58
следеше с навъсен поглед. Тед се престори, че е бил телефонът му,
извади го, погледна го и отново го прибра. Насочи вниманието си
отново към гумата. Очите му се срещнаха с тези на отблъскващата
гадина.
Връхлетяха го откъси от съня, докато опосумът гризеше гумата с
острите си зъби, като същевременно не сваляше очи от прозореца. От
Тед.
Малката се приближаваше опасно близо до животното, с
разтворени ръчички, готова да падне всеки момент, което така и не се
случи. Тед се изправи, изтласкан като от пружина и направи два скока
към прозореца. Спря се със съзнанието, че приказките в хола затихнаха
и няколко лица се обърнаха към него. Половината тяло на опосума се
подаваше над гумата, като се захващаше само с предните си лапи,
чиито нокти бяха ужасяващо дълги. За момент изглеждаше, че
момиченцето го виждаше и спираше — беше на около два метра от
него, направи няколко преплетени крачки, затъпка на място, без да
изглежда особено въодушевено. Хайде, хайде… върни се при майка си.
Онези създания бяха изключително опасни — носеха зарази и можеха
да бъдат агресивни; момиченцето можеше да го вземе за котка или
друго безобидно животинче и да поиска да се приближи, за да го
погали. Но накрая, след миг на колебание, малката събра кураж и се
хвърли към гумата. Боже мой!
Тед удари гневно стъклото с дланта на ръката си.
— Пази го! — изкрещя.
Реакцията му проехтя в салона. Гостите до един изгубиха ума и
дума. Най-чевръстите се изстреляха по посока на прозореца, двама или
трима застанаха зад Тед. Други останаха в очакване на мястото си,
гледайки на една или друга страна, без да разбират. Норма изскочи с
бясна скорост от кухнята и заразпитва какво е станало. Навън нито
двете жени, които разговаряха на пейката, нито останалата част от
децата бяха чули предупреждението. Още по-малко беше чуло нещо
момиченцето, което преодоляваше последния метър с колебливи
стъпки. Тед се мъчеше да отвори прозореца, който освен основната си
дръжка имаше две резета на едно от крилата.
— Какво става? — попита мъж, застанал на съседния прозорец.
— Момиченцето — каза Тед, без да го поглежда. — Огромен
опосум се е качил на гумата.

59
 Паниката завладя и останалите. Жените, които продължаваха да
седят, излязоха от вцепенението си и хукнаха да бягат, някои се
разпищяха. Какъв ужас! Как е възможно!
— Не го виждам — изкрещя една жена.
Няма много гуми навън, госпожо.
И други ръце се присъединиха в блъскането по прозореца, което
най-накрая привлече вниманието на двете приказливи майки, и те се
обърнаха едновременно към къщата с разтревожени физиономии.
Зрелището вероятно беше достатъчно тревожно, с десетки отчаяни
лица, мъчещи се да им привлекат вниманието. Дали не беше станало
нещо вътре? И двете недоумяваха. За щастие, момиченцето също се
спря за миг поради цялата тази патърдия, протегнатата ѝ ръчичка беше
на половин метър от висящата гума.
Тед успя да отвори прозореца.
— Момиченцето! — развика се. — Има опосум върху гумата!
Майчинският инстинкт се пробуди начаса и една от жените скочи
от пейката и изтича към момиченцето.
— Роуз!
Група мъже, които миг по-рано бяха в хола, дотърчаха с пълна
газ. Първият носеше метла. Майката сграбчи Роуз за кръста и я извлече
с всички сили, завъртя се и избяга с момиченцето, отдалечавайки се от
гумата, като че тя беше на път да се взриви.
Сега трите прозореца бяха отворени и всички наблюдаваха
смълчано какво се случваше навън. Опосумът се беше шмугнал в
гумата, но нямаше накъде другаде да поеме, освен да избяга където му
падне. Тед се запита дали само една метла щеше да е достатъчна, за да
го удържи.
— Ей, вие там — каза един от мъжете от тази неочаквано
сформирана хайка ловци. Обръщаше се към наобиколилото
въртележката множество деца. — Качете се всички на въртележката!
Бяха общо осем, а въртележката имаше четири седалки, но някак
се сместиха всички. Беше разумна предпазна мярка. Опосумът можеше
да усети заплахата, докато бяга, и да се опита да ухапе някой по
глезена. Двете жени се качиха на пейката заедно с Роуз. Единствените
останали на тревата бяха четиримата мъже, приближаващи се във
формация „Диамант“[5], въоръжени само с една метла.

60
 — Ей, Стив… — каза този с метлата, — иди да потърсиш нещо
по-внушително. Някаква лопата или нещо подобно.
Останалият отзад в ролята на „опашка“ напусна полесражението.
Триото, източено като тризъбец, не се спря. Децата на въртележката,
жените на пейките и наблюдателите от прозорците следяха действието,
затаили дъх. Мъжът с метлата се спря на около три метра от гумата,
наведе се леко и подхващайки метлата от обратната страна, опъна
ръката си с дръжката ѝ в нея.
— Почакай да се върне Стив! — провикна се една жена от
прозореца.
Мъжът отказа, кимайки с глава. Гумата вече не се движеше.
Краят на пръчката побутна леко гумата, която се завъртя,
описвайки кръгове. В този момент Стив се появи. Не беше намерил
лопата, но носеше бейзболна бухалка. Всички одобриха новото
оръжие. Мъжът с метлата даваше указания, затова помоли Стив да
заобиколи от другата страна на гумата и му каза, че ще пъхне дръжката
на метлата в гумата, докато животното излезе.
Така и сториха, наобиколиха гумата и бутаха с пръчката от
различни страни. През това време опосумът вероятно се движеше в
кухината и ако беше така, никога нямаше да го накарат да излезе.
Приближаваха го малко по малко, докато не погледнаха вътре.
Вътре не се криеше никакъв опосум.
Човекът с метлата вдигна гумата с две ръце, показвайки я на
скупчената на прозорците публика, както магьосник би направил с
дъното на цилиндъра си, в който миг по-рано се е криел гълъб.
Погледите се извърнаха от гумата към Тед. Всичките в синхрон.
Децата, все още изправени на платформата на въртележката,
наблюдаваха с недоверие онзи странник, отговорен очевидно за
настъпилия хаос. Възрастните също. Онези, които бяха около него в
салона, се отдалечиха, тихомълком, сякаш бълнуванията му бяха
заразни.
Тед почти не отразяваше реакциите. Той беше единственият,
който не можеше да отлепи очи от онази люлка. Опосумът беше стоял
ей там, невъзможно бе да се е измъкнал, без да го забележат. Тед беше
свел поглед само за секунда, за да освободи резето на прозореца, но в
този промеждутък други хора гледаха през стъклото. Завъртя се
наполовина. Тишината в хола беше абсолютна. Погледите бяха впити в

61
него, вероятно в очакване на някакво обяснение. Ланселот и Тереза го
изгледаха с порицание, Боби Пендъргаст — с доза разочарование, а
Норма го поразяваше с мълнии в очите. Артър Робишо, който в
някакъв момент беше излязъл от кабинета, вероятно разтревожен
заради олелията, беше първият, който го доближи и сложи ръка на
рамото му. Тед не реагира.
— Извадихме късмет с Линч — каза Артър. В началото Тед не
схвана какво имаше предвид мъжът. — Той е адвокат на свободна
практика.
Подаде му визитка, написана на ръка.
— Хората ми намериха адреса и телефона на кантората му.
Надявам се да ти послужат. Обадѝ ми се после, за да ми разкажеш как
е минало. Сега е най-добре да тръгваш.
Тед беше на същото мнение.

[5] Вид практика в частната охрана — състав от четирима

охранители, заемащи определена позиция около охраняваното лице.
Особено ефективна, когато се ходи по улици с много хора. — Б.пр. ↑

62
 11

Сградата, в която се помещаваше кабинетът на Линч в

периферията на града, представляваше западнала грамада от тухли,
заобиколена от паркинг, два незастроени парцела и две слепи улици,
осеяни с изоставени каросерии и претъпкани до преливане контейнери
с боклук. Беше седем и вече нямаше движение. Единственият осветен
прозорец беше на седмия етаж, а този на Линч се намираше на петия.
Тед позвъни от мобилния си на номера от картичката и за втори път
попадна на изнемощелия и чезнещ глас на възрастна жена, която му
извести, че приемното време на кантората било от седем до четири и
че можел да остави съобщение след сигнала. Тед се отказа и затвори.
Почти не се надяваше, че ще намери онзи мъж по онова време, но
трябваше да опита въпреки всичко. Можеше да се окаже от тези, на
които им харесва да работят след работно време.
Докато последните лъчи на слънцето насичаха хоризонта зад
онзи блок, конструиран с архитектурна бруталност, Тед начерта план,
който предвиждаше да почака до следващия ден. По пътя към къщи
успя да изключи мислите си.
Въпреки това, когато се прибра, си даде сметка, че нещо не беше
наред и веднага застана нащрек. Вратата към улицата беше
полуотворена, а когато влезе, завари всичко на вили и могили. В хаоса
от разпръснати книги, разпердушинени възглавнички и преобърнати
кашони, долови издайническа злонамереност, която го вбеси.
Натрапниците не се бяха спрели на нещо определено, просто се бяха
погрижили да оставят след себе си възможно най-големи щети от
разруха. Играчки за украса, запокитени на пода, солиден удар в средата
на телевизора, петна от храни по стените… Тед разтриваше главата си,
без да посмее да прекрачи минираното поле с предмети от
ежедневието си. Добра се до кабинета на автопилот. Там проверката
показа много по-изчерпателен и агресивен резултат — не беше
останала нито една книга по лавиците, компютърът приличаше на
космическа отломка, чекмеджетата от бюрото бяха пръснати къде ли
не, картината на Моне, любопитно, висеше на мястото си. Тед я

63
доближи, откачи я, както бе правил толкова пъти, втренчи се в сейфа и
се замисли, че толкова глупаво скривалище би могло да обърка и
затрудни някой случаен, но не и авторите на мащабно нахлуване като
това. В циферблата беше издълбан идеален половинсантиметров
отвор, който потвърди подозренията му. Завъртя въртящата се дръжка
и сейфът се отвори. Малкото пари, които къташе за спешни случаи,
бяха изчезнали, но без двете папки от Линч — те стояха на мястото,
където ги беше оставил, идеално и предизвикателно наредени. Когато
отвори тази за Уендъл, установи, че бяха останали само няколко
страници. Останалите бяха изчезнали.
Грешните данни.
Кого си убил?
— Пропуснали са нещо — каза Тед на висок глас. Беше почти
сигурен, че вътре нямаше скрити микрофони, но част от него се
надяваше да бъде чут.
Утре ще си оправя сметките с Линч.
Не го вълнуваше дали Линч беше техен наемник, или че
участието му беше на второкласен актьор, Тед беше напреднал с
хипотезите и заключил интуитивно, че втората възможност можеше да
е по-приемлива; в противен случай нямаше как да си обясни, че
представителният адвокат би му предоставил истинското си име. Защо
да не се представи под фалшива самоличност? На Тед му хрумна доста
простичко обяснение — организацията беше предвидила, че Тед ще се
опита да научи нещо за мъжа, позвънил на вратата му с подобно
предложение. Какво по-добро от оставянето на реална следа? Ако Тед
беше проявил инициативата да провери Линч по-рано посредством
Робишо или по друг начин, щеше да попадне на него сравнително
лесно и това щеше да внуши доверие за останалото.
Когато преминаваше по коридора обратно към кабинета, се спря
за момент пред стълбището. Погледна към площадката с
пренебрежение и с увереността, че да се качи до стаята си или до тази
на дъщерите си щеше да му е трудно, но беше необходимо, за да види
дали кощунствата са се разпрострели и там. Щеше да го направи по-
късно. Продължи до дивана и нервно разчисти всичко, което се
намираше отгоре: кутия от пица, украшения, лампа и две
възглавнички. Стовари се изнемощял, преговаряйки мислено списъка с
висящите дела, към които се прибави и разчистването и подреждането

64
на цялата къща. На жена му щеше да ѝ бъде достатъчен сблъсъкът със
смъртта му и най-малкото, което можеше да направи за нея, е да ѝ
осигури това да се случи в спретната обстановка. Усмихна се, като се
замисли колко глупаво звучеше само. Извади мобилния от джоба си и
плъзна пръст по екрана, за да го включи. С Холи бяха говорили за
последно във вторник сутринта, сдържайки сълзите и подражавайки на
обичайния тон на гласа си. Беше ѝ казал, че ще използва дните до
завръщането ѝ, за да ходи на риба с кораба на Травис — Холи му
отправи лек упрек за това, след като Тед беше отказал да пътува до
Дисни заради някакви си неотложни (и без съмнение измислени)
работни срещи. Отговорът му бе, че един обяд с клиент щял да бъде
достатъчен за финализирането на преговори, за които смятали, че ще
се окажат много по-тежки. Холи възрази, макар да каза, че така ще
прекара няколко дни с годеника си от Флорида. Синди навярно беше
чула казаното, защото веднага изкрещя, че майка ѝ нямала никакъв
годеник във Флорида, и се заинати да разговаря с баща си. Тед говори
със Синди, после с Надин, която след задължителните оплаквания от
поведението на сестра си, която не помагала на мама за нищо, му
представи подробен доклад за всичко, което бяха правили през деня, а
Тед го изслуша на драго сърце.
Холи беше на пръст разстояние. Превъртя имената в телефона,
докато не се спря на името ѝ в списъка, и зачака. Екранът започна да
губи яркост, почти се затъмни, но това не повлия на желанието му да
говори с нея. Вдигна палец и почукна два пъти леко.
Гласът на Холи беше като глътка въздух, когато вече почти се
задушаваше.
— Как мина разходката с кораба?
— Момичетата ни отрязаха в последния момент.
Холи се изсмя.
— Ако са видели снимките ви, не ме учудва.
Пауза. Тед не беше запалил осветлението и видимостта отвън
започваше да се размива в хола. Онзи хаос от полусенки намираше
своя ответ в гласа на Холи.
Боже, колко ми липсваш.
— Здравей, скъпа — каза Тед.
— Здравей, Тед. Днес беше изтощителен ден, няма да си
признаят, но дъщерите ти започват да се уморяват от адската жега.

65
 Гласът на Синди прозвуча далечен.
— Лъже!
— Сигурно им липсва баща им — отвърна Тед и на мига съжали.
— Не вярвам да е така. Момичетата почти не говорят за теб.
— Лъже, тате! — се чу от далечината.
— С Травис решихме да се върнем днес следобед — каза Тед,
подхващайки отново темата за пътуването с кораба. — Не можех да си
представя да изтърпя още една нощ хъркането на съдружника си в
каюта два на два.
— Каним се да вечеряме. Момичетата не искат да излизат от
хотела, помолиха ме да поръчам храна на румсървиса като по филмите.
Истината е, че не искат да се отлепят от климатика в стаята.
— Мамо!
Беше Надин.
— Да?
Говореха майка и дъщери, а после Холи се върна на телефона.
— Тед, храната пристигна. Да говорим после, става ли?
— Насладете се на хамбургерите. — Тед нямаше нужда да пита.
Знаеше, че дъщерите му са си поръчали хамбургери.
— Чао, Тед. Момичета, поздравете баща си…
— Чао, тате!
Тед каза довиждане, но никой не го чу. Ръката, която държеше
телефона, се отпусна до него. Отново не беше успял да се сбогува
подобаващо с Холи, да ѝ каже колко я обича, та дори и само, за да
може тя да си го спомня по-късно, когато намереше тялото му в
кабинета с куршум в челото. Попита се дали това не беше някакъв знак
на съдбата.
Холът беше потънал в тъма.

66
 12

Няколко незначителни часа сън, изпълнен с кошмари, беше

всичко, което постигна. Изкъпа се в банята на долния етаж, облече
дрехите от предишния ден и в пет часа сутринта беше в кухнята да
търси нещо за ядене. Обикновено сутрешният ритуал се допълваше от
гласа на Джак Уилсън за фон, но този път се усъмни дали новинарят от
Четвърти канал щеше да се окаже приятна компания. Тед
предполагаше, че убийството на Уендъл щеше да е топ новината на
деня, и особено се боеше, че фокусът през първите часове ще се
насочи прекомерно към близките му. Задържа бутона на
дистанционното с примиреност. Чак когато приемникът се включи, се
сети за удара в екрана — сиво петно с големината на футболна топка
закриваше лицето на една от водещите — деколтето беше достатъчно,
за да заключи, че не беше на Джак Уилсън. По-долу, извън обсега на
сивото петно, вървеше надпис, че гласът, който чуваха зрителите в този
момент, е на полицейския служител, пристигнал пръв в къщата на
езерото.
— … Патрулирах в покрайнините, когато от централата пуснаха
сигнала. Живея в района от рождение и знам отлично как да стигна до
езерото, а това ми помогна да стигна до къщата за по-малко от десет
минути…
Тед се разсея. Нещо се раздвижи в хола. С крайчеца на окото
долови тъмна фигура, която се шмугна някъде зад съборена мебел.
— Полицай, вярно ли е, че е възможно охранителните камери да
са заснели убиеца?
Една настолна лампа падна с трясък. Тед се сепна.
Проклето животно!
— Вижте, в момента тече разследване… Само мога да кажа, че
имотът има охранителни камери, но не мога да твърдя нищо.
Надписът на цветната лента се промени на: „Убиец, уловен от
охранителни камери“.
Тед се беше приближил до телевизора, без да се усети, донякъде
погълнат от новината, донякъде изправен на нокти в следене какво се

67
случваше в салона, където опосумът присъстваше, без да позволява да
бъде разкрит, но чието щурмуване сред щетите беше идеално достъпно
за слуха.
Говореше водещата.
— … Свидетелският разказ на полицай Гарет, който чухме
ексклузивно преди секунди, сочи, че тялото на Уендъл е открито от
жена му и двете му дъщери, които успели да се опазят невредими
благодарение на бронираната семейна кола. Към този момент не са
известни мотиви за зверското престъпление…
Тед се боеше от най-лошото.
— … едно семейство е разбито — съпругата му Холи и
дъщерите му Надин и Синди ще носят този злокобен белег до края на
живота си. Повече информация след няколко минути от нашите
репортери. — Пауза. — А на другата линия горещ фронт се очаква да
премине днес. От метеорологичната служба съобщават, че…
Холи, Надин, Синди.

68
 13

Въпросната сутрин Нина пристигна на работа с

петнайсетминутно закъснение. Носеше понички и се надяваше Линч
да се окаже по-заинтересуван от сладките, отколкото от точността на
секретарката си. Макар че от шест месеца работеше при него, все още
не успяваше да предугажда реакциите му. Линч беше истинска енигма
за нея. Приятелките ѝ я бяха уверили, че рано или късно той щял да се
опита да я съблазни, но още не се беше стигнало дотам, а това
безпокоеше до някаква степен Нина. Беше извадила предизвикателни
деколтета, сластни пози, фини намекващи подмятания… и нищо. Линч
беше с петнайсет години по-възрастен от нея, но беше привлекателен и
ако имаше нещо, от което Нина се нуждаеше най-вече на този етап от
живота си, то беше човек, стъпил здраво на земята.
Отвори вратата на кантората и се наведе, за да вдигне поничките,
които беше оставила на земята. Когато се изправи, улови как
тъмнината в ъгъла от дясната ѝ страна се разцепва на две, докато бързо
очерта силуета на мъж. Само миг по-късно вече беше надвиснал над
нея, с протегната ръка, с пистолет, който на Нина ѝ се видя огромен.
— Влез — нареди ѝ Тед. — Остави кутията и чантата върху
бюрото. Много добре. Не се обръщай още. Прави каквото ти казвам и
няма да пострадаш.
Нина не помнеше да е била някога по-изплашена в живота си.
Притесни я, че мъжът се представяше с открито лице. А знаеше какво
означава това.
— Не ме убивайте.
— Къде е Линч?
— Не… не знам.
— Можеш да се обърнеш.
— Предпочитам да не го правя.
Тед не се чувстваше никак удобно в тази ситуация. Чакаше да се
появи Линч, а вместо него беше изникнала тази госпожица, вероятно
секретарката му, и му се наложи да действа светкавично според
обстоятелствата. Какви ги вършеше? Да заплашва беззащитни

69
секретарки с опрян пистолет? Момичето беше умряло от страх и
нямаше нищо общо.
— Ще прибера оръжието — каза Тед с малко по-спокоен тон. —
Не крещи и имаш думата ми, че няма да ти сторя зло. Искам само да
говоря с шефа ти. Въпрос на живот и смърт.
Думите сякаш оказаха нужния ефект върху младата жена, която
все така стоеше с вдигнати ръце и хлипаше.
— Как се казваш?
— Нина.
— Моля да ме извиниш за създаденото напрежение, Нина. Вече
можеш да се обърнеш. Довери ми се. Няма значение, че ще видиш
лицето ми. Двамата с шефа ти се познаваме.
Нина бавно се обърна. Не плачеше, но беше на ръба да го стори.
Проучи с поглед Тед, за да се увери, че действително оръжието вече не
се размахваше пред нея.
— Извини ме за начина на представяне. Беше грубо от моя
страна.
Тя кимна одобрително. Страхът не беше изчезнал от лицето ѝ.
— Бъди спокойна. Това ли е бюрото ти?
— Да.
— Седни там. Аз ще седна на този стол и двамата ще почакаме
Линч. Съгласна ли си?
Нина обиколи бюрото много предпазливо. Седна.
— Постави ръце върху бюрото, моля.
Тя го направи.
— Отдавна ли работиш при Линч?
— Не. Започнах преди няколко месеца.
Тед кимна.
— Разбирам. Офисите в съседство заети ли се?
Нина се поколеба.
— Кажи ми истината, Нина.
— Другите два на етажа са празни.
— Така е по-добре.
— Преди малко ми дадохте дума…
— Няма да ти навредя. Трябваше да се явя по друг начин пред
теб, сега го проумявам ясно. Идването ти ме изненада. Не знам защо,

70
но не си представях Линч да има секретарка. Беше глупаво от моя
страна.
Нина запази мълчание.
— Може да си вземете поничка, ако желаете — каза Нина,
посочвайки картонената кутия с брадичка.
Тед не можа да скрие усмивката си.
— Не, благодаря.
— Значи Линч обикновено идва към девет? — полюбопитства
Тед. Нина не помнеше да е казвала това, макар да не беше изключено.
Последните минути се бяха запечатали в ума ѝ като вихрушка от
събития и емоции.
— Да — отговори сухо.
Тед се изпъна назад, докато не усети с целия си гръб облегалката
на стола и мушна ръце в джоба на спортното яке, което беше избрал, за
да прикрие оръжието. Напипа цевта и затвори за момент очи. Отново
си зададе същия въпрос отпреди малко: Какви ги вършеше?

71
 14

Линч видя кутията от „Дънкин Донътс“ на бюрото на Нина,

приближи и повдигна капака с пръст. Проучи съдържанието с известна
досада. Тъкмо му минаваше през ум, че може би момичето се е отбило
до тоалетната, когато чу шум от кабинета си. Да не би да му беше
спретнала някоя изненада вътре? Надяваше се, че не, защото в
противен случай щеше да се наложи да проведат неприятен разговор
относно границите на личното пространство. Отвори вратата и я
завари седнала зад бюрото, изпъната като дъска, с широко отворени
очи. Не беше гола, нито в предизвикателна поза, а побледнялото ѝ лице
говореше недвусмислено, че това не беше задявка за съблазняване.
Линч видя как очите на Нина го изведоха до ъгъла, където един мъж
стоеше прав.
— Какво става тук? — попита Линч.
Тед го изгледа настойчиво. Не можеше да излезе от вцепенението
си. Пред него стоеше не друг, а Линч, но изглеждаше с няколко години
по-стар от онзи, който го беше посетил в дома му. Имаше фини
бръчици по челото, а косата му беше частично побеляла. Не беше
изгубил от чара си, зрелостта се беше отнесла благосклонно към него.
Ала младежкият образ се беше изпарил окончателно. Тед постави ръка
на главата си и притвори очи за момент. Отваряйки ги, нищо не се
беше променило.
— Има оръжие — каза Нина.
— Но нямам намерение да го вадя, ако поговорим като
цивилизовани хора.
— Направи ли ти нещо? — попита Линч, обръщайки се към
секретарката си.
— Не.
— Седни — разпореди Тед.
Линч мина покрай бюрото и се отпусна на стола до този на Нина
с цялата си тежест.
— Гледа ли новините тази сутрин? — попита Тед, докато
вървеше към вратата на кабинета и я затваряше, нарочно заставайки с

72
гръб към заложниците си.
— Кого от двама ни питаш? — иронизира го Линч.
— От сега нататък всички въпроси ще се отнасят до теб.
Момичето е косвена жертва.
— Защо не я пуснеш и да решим нещата само двамата?
— Ще видим.
Тед отново застана в позата отпреди малко, само че подпрян на
вратата на кабинета.
— Не съм гледал новините — заяви Линч.
— Уендъл е мъртъв. — Тед загледа внимателно изражението на
адвоката, но не улови нито следа от изненада. — Бил е убит.
— Защо не обсъдим темата като разумни хора? — каза Линч,
докато зениците му кривнаха надясно, където стоеше Нина.
— Мечтай си.
— Тя няма да издаде нищо — отбеляза Линч. — Нали, Нина?
Момичето беше изгубило част от нишката, но кимна с
непоклатима решителност.
— Няма да издам нищо.
— След като вече знаеш, че аз и Тед се познаваме — натърти
Линч, — няма за какво да сигнализираш на полицията или на когото и
да било. Междувременно двамата с Тед ще решим някои належащи
въпроси.
Тед се замисли за момент. Истината беше, че не можеше да
говори открито за смъртта на Уендъл пред момичето като евентуален
свидетел. Не можеше да признае убийство пред напълно непозната.
— Прибирай се у дома си — каза Тед неочаквано.
Нина се изстреля рязко като навита пружина. Мина светкавично
покрай бюрото и се задържа пред Тед, който независимо от всичко не
се беше поместил от вратата на кабинета. Нина стискаше чантата си и
гледаше с умолителен поглед. Тед наблюдаваше Линч, който бързо
схвана какво целеше.
— Нина, не казвай нищо от чутото тук на никого — занарежда
Линч. — Двамата с Тед наистина трябва да разрешим няколко неща.
Тед се помръдна. Нина прекоси прага като стрела и дори не се
сети да затвори вратата. Тед го стори вместо нея.
— Сега наистина ще ми кажеш цялата истина, Линч. Заложи ми
капан, мръсен кучи сине.

73
 — Признавам, че скрих част от информацията, но повярвай ми,
че беше необходимо.
Тед се хвърли напред. Подпря ръце на бюрото и доближи лице в
лице Линч.
— Необходимо казваш! Пропусна, че Уендъл е женен и има две
дъщери. Откакто научих, не мога да спра да си представям, че те са
моето семейство.
— Ако ти бях казал, че има жена и деца, никога нямаше да го
извършиш — каза студено Линч.
Тед пъхна ръка в якето. Измъкна браунинга.
— А ти, Линч, имаш ли жена и деца? Внимавай как ще ми
отговориш, защото мога да ти пръсна главата още сега.
— Моля те, Тед, свали оръжието и ми позволи да обясня.
— Вече ми го обясни, копеле мръсно! — Тед разтърси глава. —
Всичко е толкова объркано…
— За какво говориш?
Тед свали оръжието. Пак го прибра. Приближи един стол, този
до шкафа с архивите, и се тръсна с цялата си тежест.
— Казвай каквото ще казваш, Линч. Ако обичаш, стига игрички.
Мъжът даде знак за съгласие.
— Казах ти истинското си име, Тед. Знаех, че рано или късно
щеше да ме намериш. Дойде моментът да съм искрен с теб. — Линч се
намести удобно на стола и изтърси една съкрушителна фраза. —
Уендъл не искаше да се самоубива.
Линч недоизрече твърдението си, когато нещо се разтресе вътре
в архивния шкаф, или по-точно — в долното чекмедже. Тед
инстинктивно се обърна по посока на шума. Той обаче не се повтори.
Линч не показа да е чул нещо.
— С Уендъл се познаваме от университета — каза Линч, —
станахме добри приятели. По онова време се създаде организацията и
Уендъл бързо се включи в нея, стана основен член. Но Уендъл не се
вълнуваше от раздаването на правосъдие, Тед. Уендъл беше проклет
убиец. Убиваше години наред.
Тед сбърчи чело. Линч продължи разказа си.
— Разбрах сравнително наскоро, почти случайно, за
задкулисните действия на Уендъл. Вероятно в някаква степен винаги
съм го подозирал, но не исках да повярвам.

74
 — Защо не го разобличи?
— Видя ли как живее? Има много власт, подплатена с много
връзки и съветници. Беше в заплетена ситуация преди и излезе съвсем
чист. Достатъчно е да кажа, че не успя да се докаже нищо.
— Жена му и дъщерите му не са единственото, което остави да
ти се измъкне — сряза го Тед. — Забрави и охранителните камери.
— Съжалявам.
— Съжаляваш… — повтори Тед със смирение. — Разбираш ли,
че пред теб стои човек, който няма какво да губи, или не?
— Ще разбереш, ще видиш.
— А Блейн? Информацията за него — пълно нищо. Всички
знаеха, че той е виновен. Ако целта ти беше Уендъл, защо ме прати да
убия Блейн?
Отново шум в архивите. Този път по-силен отпреди.
Наподобяваше юмрук, който блъскаше по метала от вътрешната страна
на шкафа. Тед се слиса.
— Какво беше това?
— Какво беше кое?
Сърцето на Тед биеше учестено.
— Искаш ли да ти покажа нещо? — каза Линч. — Държа го ето
тук, в чекмеджето на бюрото.
Тед за пореден път насочи браунинга към Линч.
— Отвори го бавно.
— Естествено.
Линч отвори второто чекмедже.
— Тази е папката — извести той.
— Вземи я.
Тед се върна на стола. Папката беше подобна на онази, която
Линч му беше предал в къщата. Понечи да я отвори, когато чу Линч да
казва да не го прави.
— Преди да я отвориш, позволи да ти разясня нещо. Както ти
казах преди малко, научих доста скоро за дейностите на Уендъл, за
убийствата. Беше ми приятел много преди това, но вредата, която
причиняваше, беше прекалено сериозна. — Направи пауза. — Отворѝ
папката.
Тед прибра браунинга.
— Кажи ми какво съдържа. — Не смееше да я докосне.

75
 — Холи те е мамила — каза Линч, без да увърта. — В тази папка
има неоспорими доказателства. Снимки, телефонни разпечатки,
хотели.
Тед направи презрителна гримаса. Това не беше вярно. Протегна
ръка, за да отвори папката, но в последния момент се спря. Нещо в
лицето му се промени.
— Холи те е помолила за развод — продължи Линч. — Нещата
между вас отдавна не вървят добре.
— Това е свещена глупост.
— Замисли се за миг…
Тед отново пресъздаде в съзнанието си сцената с Холи в къщата
на Уендъл, момичетата, тичащи с все сила към вратата, с усмихнати
лица и розови ранички. Куп изживени моменти през последните
месеци се завръщаха ударно в спомените му. Безспорно беше, че
основно той се беше проявил като затворен, отчужден, оправдавайки
се с работата и други подобни. Тед не желаеше да отвори папката.
— Проучих Уендъл — захвана Линч — и съвсем случайно
научих за изневярата на Холи. Историята е малко дълга.
От архивния шкаф отново започнаха да се чуват блъсканията.
— Стига! — извика Тед на металния шкаф.
Линч го изгледа с ужасѐн поглед. Тед се изправи и се спусна с
две широки крачки към шкафа. Нанесе мощен ритник в едната му
страна.
— Тишина!
Върна се до бюрото и обзет от внезапен изблик на гняв удари с
все сила папката. Тя падна близо до шкафа, като някои от напечатаните
страници и една от снимките се подадоха от едната ѝ страна. Тед се
разкрещя, падна на колене до полускритата снимка, загледа я, смаян от
почуда. Беше запечатала ресторант от външната му страна. До един
прозорец се виждаше застаналата в профил Холи, леко наклонена към
една маса, усмихната и с отворена уста, готова да вкуси хапка,
предложена от отсрещната страна. Тед се изправи. Заотстъпва, без да
сваля очи от снимката, докато не се удари в металния шкаф. Поредица
от удари дойде в отговор отвътре.
Тед се наведе и отвори шкафа. Сподави вика си, слагайки ръка на
устата.
— Какво има? — попита Линч.

76
 Опосумът се подаде от ръба на чекмеджето, подуши въздуха в
кабинета, както беше направил предния ден от върха на гумата в
къщата на Робишо, и се изкатери, докато провисна с предните си лапи
свободно и се завъртя, падайки на пода с трясък.
Тед излезе от офиса, олюлявайки се и забравяйки за пистолета,
който се блъскаше като продължение на ръката му. Тръгна по
коридора, като залиташе към всяка врата, сякаш за да се сблъска с нея
и да отстъпи. Къде беше проклетият асансьор? Хвана главата си с
ръце, като по този начин стигна до дъното на коридора и се засили по
тесни и мръсни стълби, чиито стъпала ставаха все по-тесни. На два
пъти без малко да падне. Долният етаж беше по-тъмен — нямаше
осветление и до няколко от вратите видя натрупана и стъпкана поща.
Бутна една от вратите и го погълна някакъв празен кабинет с мирис на
застояло. Стар архивен шкаф с масивен вид, чиито собственици дори
не се бяха погрижили да го приберат, го изгледа с изненаданата
физиономия на едно липсващо чекмедже. Тед го прегърна и се свлече
до него. Взираше се в отворената врата неотклонно, знаеше, че
опосумът щеше влезе през нея всеки момент…

77
ВТОРА ЧАСТ

78
 1

Тед Макей беше на косъм да пусне куршум в слепоочието си,

когато звънецът на къщата започна настойчиво да звъни.
Отвори очи. Естествената светлина, навлизаща през прозореца
на кабинета, го заслепи. Не закъсняха да прозвучат и ударите по
вратата, а към тях се присъедини и гласът на посетителя, който се
предполагаше, че не трябва да разпознае.
Изправи се и на мига усети тежестта в един от джобовете на
панталона си. Опипа издутината с лявата си ръка — безспорната
полукръгла форма на подковата. Тед наблюдаваше всичко наоколо с
недоверие. Кабинетът, който помнеше обърнат с хастара навън, сега
блестеше както обикновено: бюрото — подредено, книгите — по
местата им, компютърът — на помощната масичка. Докато Линч му
крещеше да отвори вратата (Тед знаеше, че това е Линч), едва успя да
докосне с пръст копчето за включване на компютъра, сякаш така щеше
да извади неопровержимото доказателство, че случващото се беше
реалност. Машината зареди с обичайната начална страница, обляна от
ЛЕД светлини и бръмчене. Тед, втрещен и раздвоен, го изключи
тутакси, натискайки отново копчето. В главата му отекна забележката
на Надин: „Не се гаси така, тате. Трябва да го изключиш от системата.
Мама ми е показала как“. Тед се стресна. На бюрото лежеше писмото
за Холи.
— Отвори ми, моля те!
Тед потърси ключовете в бурканчето, а в това време виковете
следваха един след друг, в очакване на познатата фраза:
— Отвори най-сетне, Тед!
Защо не ме изненадва, че знаеш името ми, Линч?
Отвори вратата на кабинета. Прочете бележката за Холи: „Скъпа,
оставих резервния ключ на хладилника. Не влизай с момичетата.
Обичам те“. Звучеше като написана от друг. Тед не можеше да пропъди
от съзнанието си снимката на Холи в ресторанта, наведена над масата,
за да опита хапка от ръката на друг. Как е възможно да си спомняме
нещо, което все още не се беше случило?

79
 — Идвам де! — извика Тед.
Когато пристигна в хола, разпозна чия е фигурата зад прозореца.
И пак загледа около себе си с неподправен интерес, не защото се беше
сбогувал с всички тези предмети с нагласата, че нямаше да ги види
никога повече, а понеже последният спомен, който имаше за тях беше,
че ги е видял изпотрошени. Когато отвори вратата, на прага стоеше
Линч — младежката версия на Линч, с бляскавата си усмивка, полото
на хоризонтални цветни райета и нетипичния куфар.
— Каквото и да искаш да ми продадеш, не съм заинтересован —
каза Тед, перифразирайки другото си аз.
— О, боя се, че не съм дошъл да ви продавам нищо.
Докато разговорът се проточваше, Тед забеляза, че у Линч не
проличаваха признаци, че е водил подобен диалог преди; поведението
му беше напълно естествено. Отново затръшна вратата под носа му, но
този път не се задържа, за да изслуша Линч, който му казваше какво е
бил готов да стори с пистолета, оставен върху бюрото. Хукна към
кухнята, до хладилника, и там намери снимката на Холи от плажа,
затичала се непривично вдървена, с блестящата рамка, украсена от
Синди и Надин. Остана там за кратко, изпитващ облекчение. Плъзна
пръст по тялото на жена си от снимката, сякаш имаше нужда от онзи
хлъзгав допир с хартията, за да се увери, че снимката в действителност
беше там.
Пъхна ръка в джоба си. Подковата също беше реална. Стисна я,
без да я изважда, и тогава с върха на пръстите си докосна парчето
хартия. С недоверие измъкна злощастната бележка, написана със
собствения му почерк: ОТВОРИ ВРАТАТА. ТОВА Е ПОСЛЕДНИЯТ
ТИ ИЗХОД.
Върна се в хола и посрещна напористия си гостенин. Линч
стоеше там, усмихнат под припека на пладнешкото слънце.

80
 2

Тед беше приклекнал. Държеше с ръце главата си, като се

поклащаше леко напред и назад, втренчил поглед в снимката на Холи
от плажа, която беше сложил на пода на сантиметри от краката си.
Искаше да проумее.
От тумора е…
Доктор Кармайкъл му беше казал, че болките в главата можеха
да се върнат, че дори беше възможно да страда от виене на свят и
халюцинации. Да не би да не беше го казал?
Да, доктор Кармайкъл му беше казал, че можеше да получи
халюцинации. Но едно беше да си представя някой призрак,
подтичващ в градината, дъга в банята или каквато и да е
психеделична[6] гадория и друго, много по-различно, беше това, което
му се случваше на практика.
Направи усилие да се изправи и докато се надигаше, тежестта на
подковата го подсети, че поне едно нещо се бе променило. Извади я от
джоба и дълго я съзерцава. Сети се, визуализирайки съвсем истински,
как я беше намерил на онази особена пътека, водеща до Уендъл; всяка
подробност от къщата на езерото беше осезаема. Бележката също
присъстваше, достатъчно намачкана, от което ставаше ясно, че я е
носил дълго в джоба си.
Наведе се за миг и постави подковата до снимката; по-късно
щеше да реши дали да я остави там, или да я вземе със себе си. Сега
водещото беше да говори с Холи. Уговорката с нея беше да не се чуват
до петък, когато се връщаше за подписване на документите за развода.
Как беше забравил такава подробност? Той ѝ беше казал, че се нуждае
от няколко дни, докато адвокатите подготвят всичко необходимо, а тя
му отговори, че щяла да ходи при родителите си с момичетата, което
Тед беше предвидил. Проведоха последен приятелски разговор в хола
и се разделиха в мир, сякаш за миг от пепелта се бяха възродили
предишните Холи и Тед. Но илюзията продължи колкото една бърза
прегръдка и хладна усмивка. Събитията от последните месеци бяха
сринали всичко, нищо не подлежеше на преизграждане. Тед поемаше

81
своя дял от вината… почти цялата всъщност. Беше се потопил
прекалено в работата си, по-късно щеше да сподели с Лора Хил, без да
си дава сметка, се беше отдалечил и се беше превърнал в Тед от
юношеството си, непокорния, неразбрания, същия, когото беше успяла
да пречупи заради обичта му към семейството. Започнаха болките в
главата, непрекъснатото лошо настроение, дори момичетата бяха взели
да гледат на него с недоверие. „С боязън, Лора, няма нищо по-страшно
от това да усетиш детето ти да се бои от теб. Сякаш някой друг беше
хванал юздите.“ В този период посети и доктор Кармайкъл, защото
болките в главата вече не го тормозеха веднъж, а три-четири пъти
дневно и интензивността им нарастваше. Тед се страхуваше от най-
лошото — злокачествен тумор. От друга страна, беше утеха, че
можеше да отдаде поведението си на гадняр на плетеница от злокобни
клетки.
Фактът, вместо да го ядоса, накара Тед да погледне в очи съдбата
си. Лора му помогна, трябваше да го признае. Помогна му да се отърси
от определени истини, съпътствали го твърде дълго време. Връзката
му с момичетата се подобри, също и тази с Холи. И точно тогава тя
поиска развод. „Отдавна ми се искаше да поговорим като зрели хора.“
Проведоха разговор с взаимно уважение. Тя му каза, че предпочита по
този начин, не желаеше да го осведомява посредством адвокат; че
заслужаваха да приключат нещата добре, както и бяха започнали. Тед
се съгласи.
Вече разбираше много по-добре подбудите на жена си.
— Здравей, Тед — прозвуча гласът на Холи от другата страна на
линията.
— Здравей…
Скъпа.
Усети бодеж в гърдите. В краката му лежеше снимката на Холи,
усмихната на плажа с червения си бански. Любимия на Тед.
— Добре ли си? — попита тя.
— Да. Извинявай, че те притеснявам по мобилния.
— Не се притеснявай. Да не е възникнал проблем с документите?
— Не. Документите са почти готови.
Тишина.
— Холи, ти в дома на вашите ли си?
Или си с любовника си?

82
 — Не ти дължа обяснение.
— Дъщерите ми са с теб, така че смятам, че трябва да ми го
дадеш.
Произнасяйки това, Тед съжали.
— Извинявай.
— Какво искаш, Тед? Заета съм.
Тед се почувства много объркан. Ако Холи наистина го мамеше,
то тогава тя можеше да е в реална опасност. Уендъл можеше да бъде
много опасен.
Ти не познаваш Уендъл.
— Пази се, Холи.
— Винаги се пазя. Какво имаш предвид? Става ли нещо, което
трябва да знам?
Тед беше наясно, че трябваше да скалъпи нещо, за да оправдае
обаждането си.
— Получих няколко странни обаждания вкъщи и се притесних.
— Странни обаждания? Какви обаждания? Съобщи ли на
полицията?
— Не счетох за нужно. Споменаха името ти, затова се притесних.
— Името ми? — прозвуча Холи с искрено раздразнение.
— Не искам да се тревожиш, но разбираш, че трябваше да ти
звънна, нали?
— Да, да, разбирам.
— Само се пази.
— Непременно. Благодаря.
Тед не успя да скрие усмивката си при тази дребна проява на
благодарност.
— Довиждане, Холи.
— До петък, Тед.

[6] Психеделичните състояния се свързват с непознати досега за

човешкия ум възприятия, халюцинации, транс или хипноза и други
изменени състояния на ума. — Б.пр. ↑

83
 3

— Днес бях на косъм да сложа край на живота си — заяви Тед с

равнодушие.
Намираше се в кабинета на Лора Хил, седнал на обичайното
кресло, вторачен в чашата с вода в средата на ниската маса. Вдигна
очи.
— Не изглеждаш особено притеснена — каза на
психотерапевтката, полуусмихнат.
— Ти си тук — отговори тя, като отвърна на усмивката.
— Беше откачена сутрин. Не знам откъде да започна.
— Имаме време.
Тед беше при Лора от няколко минути, но нервността му беше
попречила да се вгледа във външния ѝ вид.
— Косата ти е разпусната — отбеляза.
Лора се изчерви, поклати глава и остави косата си да погали
лицето ѝ. Тя беше с един тон по-светла от предишната.
— Вчера ходих на фризьор. Реших да се променя.
В халюцинацията от последните дни Лора не беше ходила във
фризьорския салон. Очевидно туморите не се вълнуваха от козметични
детайли.
Не беше халюцинация! Линч дойде да те посети тази сутрин.
Усмивката на Тед се изпари. Ако имаше нужда от още едно
доказателство за това, че последните дни са били действителност, то
беше в джоба на панталона му. Беше намерил подковата в къщата на
Уендъл, място, което си спомняше отлично, но не беше посещавал
никога през живота си.
— Какво се случи тази сутрин, Тед?
— Стоях в кабинета вкъщи, прицелвайки се с браунинга в
главата си, когато изневиделица някой обезумяло взе да удря по
вратата. Като че в онзи миг започнах да осъзнавам къде се намирам и
какво се канех да направя.
Изражението на Лора беше непроницаемо.
— Не помнеше ли да си хващал оръжието?

84
 — По-лошо. Не помнех, по-скоро не помня почти нищо от
последните дни. Само откъслечни спомени, много смътни, отчасти
заради… ами, малко е трудно да обясня… други спомени са. Сякаш
туморът беше размътил всичко.
— Продължи със станалото сутринта. Намираш се в кабинета си.
Чуваш тропането по вратата. Какво следва?
— Върху масата има писмо за Холи, написано от мен
собственоръчно. Също така съм ѝ оставил и предупредителна бележка
на вратата на кабинета, за да не се доближава с децата. Очевидно съм
го замислил много добре. И изглежда, докато разкривам тези детайли,
паралелно се разбулва и част от миналото в ума ми.
— Наистина ли вярваш, че щеше да дръпнеш спусъка?
Тед склони глава и разтърка слепоочието си. Лора протегна ръка
и леко го стисна за рамото.
— Тед, да продължим заедно, погледни ме. Точно така… Кой
удряше по вратата на дома ти?
— Един тип, на име Линч — издаде Тед. — Помислих, че е
търговец и исках да се отърва от него, но заяви, че знае какво съм се
канел да сторя в кабинета — каза ми нещо за оръжието, не помня
добре какво, но беше доста точно. Най-нелепото от всичко беше, че
помнех изживяването на същата ситуация, известно ми беше какво
щеше да ми говори Линч, какво идваше да ми предложи. Като да
гледаш филм, познат ти кадър по кадър.
— И вярваш непоклатимо, че си изживявал тази сцена?
— Не — отвърна Тед, — от тумора е, Лора. Доктор Кармайкъл
предрече, че тумор с подобни параметри би могъл да предизвика
халюцинации, може да притисне определени зони на мозъка и че може
да доведе до…
— Задръж, Тед. Ако стане нужда, ще говорим и с доктор
Кармайкъл. Аз исках да разбера съществува ли възможност да си се
запознал с Линч по друг повод, може би в миналото, когато си бил по-
млад.
— Необичайно е, че питаш това.
— Защо?
— Защото във фантазията, за която ти разказвам, се видях
повторно с Линч няколко дни по-късно, той изглеждаше състарен с
десет-петнайсет години. Ей така, скоропостижно. — Тед щракна с

85
пръсти. — Като насън, където хората променят вида си с мигване на
окото.
Тед си спомни нещо. Тръсна глава и се усмихна.
— Какво? — попита Лора.
— Спомням си да съм бил тук с теб преди — каза Тед,
поглеждайки стените наоколо. — Косата ти беше както по-рано, това
нямаше как да съм го знаел. Бога ми… изникват ми незначителни
подробности. Мислиш ли, че е възможно? Да си представя нещо
такова?
— Каква е темата ни? На днешния сеанс, имам предвид.
Тед пъхна ръцете в джобовете на панталона си. Опипа
полукръглата форма на подковата.
— Защо спрях да играя шах — отвърна Тед.
Лора изглеждаше изненадана.
— Какво носиш в джоба?
Тед извади подковата. Сграбчи я с две ръце и я съзерцаваше
втренчено, с погледа на човек, опитващ се да разнищи сложен казус.
Лора му заговори с много нисък глас.
— Милър ти я подари, преди да се откажеш от шаха, нали?
Тед рязко вдигна глава, разтваряйки широко очи. Тя му се
усмихваше състрадателно.
— Силна памет имам, какво да се прави — отговори Лора. —
Когато ми разказа за Милър и подковата, разбрах, че по някакъв начин
е важна за теб. Не знаех, че я държиш у себе си.
— О, тази не е подковата от Милър, макар много да прилича.
Намерих я… не знам точно къде. Не помня — излъга Тед.
До езерото при Уендъл!
— По-рано каза, че онзи мъж, Линч, ти е направил предложение.
Какво точно?
— Боже, всичко е толкова шантаво… Обяви, че бил част от
някаква тайна организация, която набирала хора като мен, които да се
нагърбят с раздаването на справедливост; убийци, останали на свобода
поради пробойни в системата и други подобни. В замяна те щяха да ме
допуснат да вляза в някакъв кръг на самоубийци, макар да не го нарече
така.
— И така семейството, твоето и на другите в твоето положение,
да не изживяват последствията от самоубийството — доразви Лора с

86
известно възхищение.
— Именно.
— Не мога да отрека, че е оригинално. И ужасяващо. За първи
път ли чу за подобно нещо?
— Определено.
— Кого искаше той да убиеш? За да раздадеш правосъдие, по-
точно.
— Мъж, на име Едуард Блейн. Уби приятелката си и остана на
свобода.
— А, да, чух за случая по телевизията. Сестрата на жената
апелира за повторно разглеждане, защото разследващите допуснали
грешка.
Тед помнеше как Триша Пендъргаст разказваше историята в
дома на Артър Робишо.
— Изглежда, под апартамента имало перално помещение, и
вентилационната система е поддържала трупа топъл.
— Какво направи във фантазията си, Тед?
— Фантазия… звучи толкова нелепо.
— Знам.
— Лора, смяташ ли, че тези спомени наистина са част от
миналото ми?
— Подозирам, че има вероятност някои елементи да са се
случили действително. Но да се концентрираме върху това, което
помниш. Какво почувства към Блейн?
— Че трябваше да го убия. Така, както днес намирам това за най-
безумното нещо на света, в онази, другата реалност убийството на
Блейн беше напълно обосновано. Толкова обосновано, колкото и
самоубийството ми. Така че затова отидох в дома му, помня всички
детайли от интериора му, а съм сигурен, че никога не съм ходил там.
Скрих се в един гардероб и зачаках, докато онзи заспи. Тогава отидох в
стаята му и го убих.
— Уби го хладнокръвно?
— Не. Блейн усети присъствието ми и това усложни задачата. Но
все пак го убих.
— И какво стана после?
— Така, от тук нататък историята заприличва повече на сън.
Отидох в къщата на другия субект, който трябваше да убия. Казваше се

87
Уендъл и се предполагаше, че очаква идването ми, защото се смяташе,
че е част от организацията. Живееше в огромна къща насред гора и с
частно езеро. Изчаках го вътре в къщата и когато влезе, го застрелях.
Предполагаше се, че Уендъл не е женен и няма деца или поне това
знаех от Линч — само че още преди да бяха изтекли няколко минути,
дойде някаква жена с две момичета.
— А казваш, че Уендъл нямал деца.
— Така поне смятах. Линч пропусна тази подробност, защото
знаеше, че никога нямаше да приема.
— А това откъде го разбра?
— Линч ми го призна по-късно.
— Значи сте се видели отново.
— Именно. Когато заподозрях, че ме е излъгал, прибегнах до
помощта на стар съученик от училище, Артър Робишо, адвокат, когото
от години не бях виждал. В училище беше свито момче, което не
общуваше почти с никого; аз и още няколко деца го тормозехме и си
правихме дебелашки шеги. От онези номера, които цял живот
преследват човек, или поне така предполагам. Имаше и други
съученици, всичките лузъри като Артър, които почти не разпознах.
— Задръж малко — прекъсна го Лора. — Във фирмата ти трябва
да работят няколко адвокати. Защо не се допита до тях?
— Артър ми беше помогнал за едно завещание — отвърна Тед. И
докато произнасяше изречението, разбра, че не беше сигурен какво
говореше. Във фантазията си го беше приел за чиста монета и самият
Робишо се беше държал така, сякаш не го виждаше за първи път от
толкова години; само че…
— Робишо ли ти помогна да откриеш Линч?
— Какво стои зад всичко това, Лора? — Тед се хвана за главата
отново. — Сякаш съм сънувал в будно състояние. Сега като се сетя за
онова тържество по случай рождения ден на Робишо… и имаше едно
животно, един опосум, който се появяваше непрекъснато.
Лора се повдигна, наострила уши.
— Опосум ли?
— Да. Видях го няколко пъти. Първият път беше на масата под
покрития вход на къщата, но си го спомням смътно; след това го видях
в дома на Артър, скрит в стара автомобилна гума, и накрая, в кабинета
на Линч, когато се видяхме последния път.

88
 — В кабинета?
— Излезе от архивния шкаф. — Тед кимна с глава и се засмя. —
Звучи глупаво, боже мой. Дано усетя, че говоря наистина за сън.
— Да приемем, че точно това правим, Тед. Кажи ми какво стана,
когато отиде в кабинета на Линч.
— Линч се беше състарил. Беше на моя възраст или на малко
повече. Трябваше да го заплаша и тогава точно ми призна, че Уендъл е
имал и жена, и дъщери и нещо още по-лошо.
— Какво беше то?
— Че Уендъл не е бил потенциален самоубиец и че е бил част от
организацията — изрече Тед с поглед, вперен в чашата вода, — но и че
се е отцепил.
— Убивал е хора от своите?
Тед се изненада. Предположението на Лора звучеше
налудничаво, при все че беше правилно.
— Да. Крайно наложително беше да бъде спрян.
— И защо от теб?
Беше дошъл моментът да се изправи ребром пред проблема. Ако
това безумие имаше някакъв допир с реалността, Тед се страхуваше, че
това беше измяната на Холи. Останалото по-скоро беше зловещата
обвивка на неговото подсъзнание, за да прикрие унищожителната
истина.
— Линч проследил Уендъл и разкрил, че има любовница…
Тед остави фразата недоизказана. Стискаше подковата с две ръце
и без да се усеща, я дърпаше за двата ѝ края, сякаш искаше да я
изправи.
— И това беше Холи, нали?
Тед мълчаливо потвърди.
— Искаш ли малко вода, Тед?
— Не, благодаря.
— Говори ли днес с Холи?
— Да, и се получи доста приятелски разговор. Не ѝ издадох
нищо.
— Мисля, че ще е по-добре да спрем дотук за днес.
Тед обаче отказваше да сложи край.
— Какво означава всичко това, Лора? Възможно ли е аз да съм
знаел? За Холи по-точно. Сега като се замисля, имаше някои признаци

89
и може би…
— Стига. Остави го така за днес, моля.
— Добре.
— Искам да се виждаме всеки ден, Тед.
— Отлично.
— Опитай да си починеш.
Тед се изправи. Лора го последва.
— Тед?
Той я погледна.
— Не ходи никъде, разбрано?
— Разбрано — отвърна Тед. И тогава се сети за нещо. Един
детайл от онази безсмислена действителност. — Синът ти е бойскаут,
нали?
— Да.
— В онази измислица синът ти имаше проблем с някакво
разрешение за екскурзия. Някой ти го съобщаваше по телефона насред
сеанса ни.
Лора се усмихна. Посочи телефона, който, разбира се, не беше
звънял нито веднъж, откакто Тед беше влязъл в кабинета ѝ.
— За щастие, нищо не се е случило — каза Лора.
Тед тръгна към вратата. Продължаваше да стиска с все сила
подковата.
— Кармайкъл беше прав, като казваше, че тази терапия ще ми
помогне — каза по-скоро на себе си, отколкото на психотерапевтката.

90
 4

Тед съзерцаваше мястото, където беше намерил подковата. Беше

застанал на чакълестия път, който водеше до къщата на Уендъл.
Фасадата се виждаше от разстояние сред листата на дърветата и Тед
вдигна глава, за да я огледа. Със сигурност беше ходил там преди. Но
също така знаеше, че ако решеше да приближи, да влезе и обиколи
тази вила, спомените му щяха да се объркат с действителността и
нямаше да може да ги различи.
Беше обещал на Лора, че ще си остане вкъщи, но нуждата да
научи повече беше по-силна. Затвори очи и пое дълбоко въздух
няколко пъти, като си припомняше всички познати елементи от пъзела
— частния кей, огромния салон с панорамен изглед към езерото,
детския кът за игри в задната част. И въпреки това се предполагаше, че
за първи път стъпваше в тази къща.
Разбира се, че си бил тук! Уби Уендъл. Когато научи, че е
любовникът на Холи, изгуби почва и го уби. Така, от раз. После се
сдружи с клуба на лунатиците, за да не се налага да се сблъскваш с
реалността.
Ако беше вярно, беше на крачка да го разбере. Около сто и
петдесет метра го деляха от къщата на Уендъл. Нарочно беше оставил
браунинга вкъщи; в десния си юмрук стискаше подковата, която
навярно можеше да му послужи за защита, но в момента само му
вдъхваше кураж.
Ламборгинито стоеше на обичайното си място и това го накара
да мисли, че ще намери Уендъл някъде на езерото блажено да лови
риба. Но не стана така. Тед се загледа от брега към кея и почна да
изследва огромната водна маса с надеждата да открие оранжевия
спасителен пояс. Нямаше и помен от Уендъл. Може би плаваше с лодка
в другия край на езерото, помисли. Вдигна глава и видя една от
множеството охранителни камери. Помаха към нея с усмивка.
Входната врата беше затворена; още една промяна в сравнение с
предишното му идване. Тед се приближи до един от прозорците от
фиксирано стъкло. И понеже бяха цветни, прикри очите си с ръце, за

91
да погледне вътре. Не го вълнуваше дали Уендъл можеше да го види —
в действителност това целеше. Остана прехласнат от килима в антрето,
същия, върху който Уендъл беше паднал безжизнен, и въпреки това
никаква следа не показваше, че един мъж е умрял обезкървен. Именно
тези детайли го караха да излезе от кожата си. Защо можеше да
приеме, че е посетил къщата на езерото, без да го помни, и откъде
тогава изникваше образът на мъртвия Уендъл върху въпросния килим?
Обиколи къщата в търсене на друг вход. Можеше да натисне
звънеца или да почука на вратата, но предпочиташе първо да проучи
обстановката, преди да се изправи лице в лице с Уендъл. Ако думите
на Линч бяха истина, този тип беше опасен убиец, и ако съпругът на
любовницата му се появеше сам и невъоръжен, не беше трудно да се
предположи ответната реакция. За миг съжали за липсата на
браунинга, макар решението да не го вземе да беше логично. Тед не
беше убиец.
Обаче Уендъл не беше и на другия край на езерото; лодката му
стоеше вързана на кея. Тед обиколи и задната част и пробва да отвори
вратата на гигантския гараж с място за няколко коли. Отново нямаше
късмет. Реши, че може би ще успее да счупи едно стъкло с подковата в
момент, когато се загледа в площадката с игри, застанал на малкото
възвишение в задната част на двора. Там се издигаше хубав розов
замък от рисувано дърво, който струваше цяло състояние. Бяла
чакълеста пътечка, оградена от скални камъчета, водеше до него. Тед
изкачи стръмнината и загледа замъка. Висок около два метра с четири
кули във всеки ъгъл, а по стените бяха изрисувани принцесите на
Дисни — Бел, Тиана, Ариел… Тед ги познаваше до една. Не удържа на
порива да се приближи и да надникне през един от прозорците. Вътре
имаше малка пластмасова маса и два стола.
— Кой си ти? — попита глас откъм гърба му.
Тед все така беше забол глава в прозореца на замъка, докато в
един момент не чу гласа. На Уендъл. Никога не беше чувал гласа му и
въпреки това долови учудваща фамилиарност, много по-разграничима
от външния му вид. Тед вдигна ръце и измъкна главата си с бавно
движение.
— Аз съм Тед — каза, докато се обръщаше. Пояснение в този
случай не беше необходимо, Уендъл така и така щеше да го разпознае
в лице, освен ако вече не беше наясно и не го разиграваше.

92
 Но Уендъл сключи вежди в недоумение. Стоеше прав в началото
на гората; беше облечен в същите дрехи от спомена на Тед — дънки,
карирана риза в синя гама, и с оранжев спасителен пояс. Какво диреше
в гората с този пояс на кръста?
— Какво търсиш в моята собственост? Сам ли дойде? —
недоумението изглеждаше естествено. Имаше нещо в гласа му.
Защо ми се струва толкова познат?
— Да, сам дойдох.
Отново недоумение се изписа на лицето на Уендъл. На няколко
пъти оглежда околността.
— Линч ли те прати?
Тед се усмихна. Ето че вече започваха да се разбират.
— Виж, Тед — подхвана Уендъл, — изобщо не си спомням кой
си. Ако Линч те е изпратил да ме убиеш, значи е глупак — ти не би
могъл да убиеш дори муха.
Пистолет като по поръчка се озова в дясната ръка на Уендъл. Тед
се бе вторачил в лицето му и като сведе поглед, видя появилото се
оръжие.
— Холи е моя съпруга — каза Тед в опит да се защити. Беше
първото, за което се сети.
Изражението на Уендъл се измени на секундата. Потърка
брадичката си със свободната ръка.
— Интересно… — отвърна мъжът. — Влизай.
Тед посочи замъка.
— Тук?
— Много ясно. Няма да те пусна в дома си. А това е само
подсигуряване — добави, имайки предвид оръжието, — ако се
разберем, ще излезеш оттук на два крака. Не искам да съсипвам замъка
на дъщерите си.
Замъкът имаше двойна врата, през която едно момиченце лесно
можеше да се провре, без да се навежда, но на Тед му се наложи почти
да се превие на две. Подът беше гумен. Освен пластмасовата маса с
двата стола, там имаше лавица с детски чаен сервиз. Уендъл последва
Тед веднага и двамата седнаха на столовете като гъливерски
окупатори. Вътре беше с няколко градуса по-топло, но не проникваше
и глътка въздух. Уендъл остави револвера върху масата.
— Това е нелепо — изстреля Тед.

93
 — Значи Холи била твоя жена — отвърна Уендъл със същия тон
на удивление. — И Линч те е пратил да ме убиеш. Нека позная —
казал ти е, че жена ти и аз сме любовници, прав ли съм?
— Каза ми и други неща.
— Разбирам.
Уендъл се позамисли за няколко секунди.
— Искам да ми кажеш всичко, което Линч ти е разказал за мен.
— Това няма да стане.
— Колко любопитно — продължи Уендъл, — за момент реших,
че не аз държа пистолет.
Тед въздъхна. Главата му пулсираше. Беше отишъл в къщата до
езерото, за да се увери, че Уендъл не е мъртъв, и сега, когато стоеше
пред него, не знаеше какво да предприеме. Установи само, че ако този
мъж наистина беше опасен, той трябваше да го проучи за доброто на
Холи.
— Линч ми говори за организацията, за нуждата от попълване на
пропуските в системата и раздаването на правосъдие. Каза ми, че ти си
излязъл от правия път, че си започнал да действаш на своя глава, извън
всички разпоредби. Поиска да те убия.
Уендъл клатеше глава в отрицание на току-що чутото. Яростта
лека-полека изкривяваше чертите му.
— Кучи син — каза Уендъл под носа си.
— Защо?
— Няма никаква организация, Тед — изрече Уендъл, разярен. —
Познавам Линч от университета и това беше една тъпа негова идея; в
онзи период бяхме много близки. Говорим за преди повече от двайсет
години. От тогава до сега сме се виждали рядко, но приятелството ни
постепенно угасваше. Дотолкова, че преди няколко месеца искаше да
ме изнудва с нещо от миналото, няма смисъл да уточнявам. Беше
глупост от негова страна, защото беше лесно да се намери компромат и
за него. Интелигентен е, но не съумя да си опази гърба. Схващаш ли?
— Не точно.
— Линч е любовникът на съпругата ти, не аз.
— Моля?
— Наех двама, за да изровят нещо — обясни Уендъл. —
Откриха, че излиза с омъжена жена и ѝ направиха куп снимки.

94
Изпратих му ги с послание, че следващия път, когато реши да ме
шантажира, ще отида още по-далеч. После не чух повече за него.
— Опиши ми тези снимки.
— За какво ти е?
— Моля те.
— Не знам, не им обърнах особено внимание.
— Някоя беше ли направена в ресторант?
— Да. Имаше няколко поредни, заснети отвън, през прозореца.
Двамата седяха на една маса един срещу друг и той ѝ подаваше да
опита нещо.
Тед си спомняше снимката, само дето я беше видял частично.
Ако казаното от Уендъл беше истина, то тогава мъжът с Холи на онази
снимка е бил самият Линч.
— Не го ли разбираш? — попита Уендъл. — Линч е отишъл да те
търси, баламосал те е с историята за организацията и така е убил два
заека с един куршум.
Идеята придобиваше смисъл, макар и Тед да не се доверяваше
изцяло. Не му се отразяваше добре фактът, че беше повярвал на Линч.
— Защо ще иска да те види мъртъв? — попита Тед, като се
намести на миниатюрния и неудобен стол.
— Извън опасността да разкрия връзката им? Нека ти обясня.
Откакто се знаем, Джъстин Линч не е правил друго, освен да ми
завижда, и всеки път го прави все по-настойчиво и по-явно.
Озлоблението му разяждаше приятелството ни, докато не го разби.
Виж къде живея, каква кола карам, семейството, което имам;
компанията ми заработва годишно милиони долари и вероятно си
видял къде работи той — в онзи окаян кабинет, в който бистри
незначителни казуси на огорчени жени и други дреболии от този род.
И никой не може да твърди, че в началото не му помогнах… но на
всяко мое правилно решение, той отвръщаше с грешно. Звучат ли
достатъчни тези мотиви за убийството ми? Но страхливецът дори не се
осмелил да го извърши сам. Прибягнал е до теб и до фарса за
организацията.
Тед се замисли. Имаше ключови моменти, които не съумяваше
да си изясни. Как Линч е научил за самоубийството? Изглеждаше
неправдоподобно да съумее да скалъпи онази измислица за кръга от
самоубийци в толкова кратък срок. Несъмнено е научил

95
предварително. Въпросът е как. И ако е знаел от по-рано, защо да не
позволи на Тед да се самоубие, и така да си разчисти пътя към Холи?
Ти не искаше да се самоубиваш.
— За какво мислиш? — попита Уендъл.
— Всичко е толкова объркано.
— Съвсем просто е, повярвай ми. Джъстин никога нямаше да
посмее да се изпречи пред мен и да дръпне спусъка, не му стиска.
Трябвал му е някой и ти си бил най-достъпен. Учудва ме, че е решил,
че ти си способен да го сториш, очевидно не умее и да подбира.
Тед се почувства дълбоко обиден. Във фантазията си беше убил
Блейн и самия Уендъл като истински професионалист. Даже се беше
погрижил да упои кучето на Блейн!
За нещастие, в тази действителност единственото, което Тед
беше отстрелял, бяха черните фигури на стрелбището. Уендъл беше
прав за неспособността му да убие друг човек.
В теорията на Уендъл обаче прозираше една пукнатина — ако
наистина не се познаваха, как беше възможно тогава Тед да помни, че е
бил в дома му преди?
Не го познаваш. Днес за първи път стъпваш тук.
И отново същата отчайваща мисъл. Искаше да се вкопчи в онова,
което беше почувствал, вървейки по чакълестия път към къщата и
възпроизвеждайки всеки детайл от луксозното жилище още преди да
го е доближил. Тази мисъл беше реална. Трябваше да се вкопчи в нея.
Внезапно се сети за подковата; помисли си, че ако я стисне силно както
на идване, може би щеше да изтрие всякакво съмнение. Пъхна ръка в
джоба си.
Уендъл застана нащрек. Сграбчи пистолета със светлинна
скорост.
Ала Тед разбра тутакси, че причината за тази неочаквана хватка
не се дължеше на опита му да извади подковата. Докато се прицелваше
в него, Уендъл гледаше през един от прозорците на замъка.
— Смятах, че си дошъл сам! — обвини го Уендъл, без да отлепя
поглед от прозореца.
— Сам дойдох.
— Тогава явно някой те е проследил.
От мястото си Тед не можеше да види за кого става дума. Наведе
се леко напред и загледа… Остана като вцепенен. Тъмен мъж с бяла

96
престилка вървеше от едната страна на къщата. Беше Роджър,
странният тип, когото Тед помнеше от посещението си в дома на
Блейн. Беше го заварил в хола, преди да си тръгне.
— Познаваш ли го? — Уендъл не спираше да го държи на
прицел. — Какво търси този тип в дома ми?
— Не съм сигурен, че го познавам.
— Не си сигурен?
Роджър се движеше необезпокояван, с ръце, мушнати в
джобовете. Като стигна до ъгъла на къщата, сви по посока към езерото,
отдалечавайки се от тях.
— Мисля, че ще си тръгне.
— Накъде ще тръгне? Няма нищо в радиус от три километра
наоколо. Какво прави този тип тук?!

97
 5

Появата на Роджър, скитащ из владенията на Уендъл, беше

втората пряка връзка между фантазията (на Тед не му допадаше да я
нарича така, но какво значение имаше) и настоящето. Другата връзка
беше подковата и намерената бележка върху бюрото.
Уендъл го избута извън замъка.
— Познаваш ли онзи тип, или не?
— Да, мисля, че ми е познат отнякъде.
Уендъл въздъхна, вдигайки очи към небето, като че там се
криеше обяснението за поведението на Тед. Сграбчи го за яката на
якето.
— Съсредоточи се! — Уендъл доближи лицето си до неговото и
го изгледа напрегнато. — Мислиш ли, че онзи тип те е проследил, или
те е търсил наслуки?
— По-скоро второто.
Уендъл го пусна. Почеса брадичка, хвърли поглед от едната
страна на замъка и се размисли, загледан в белия чакъл на площадката
с игрите.
— Ела с мен.
Двамата навлязоха в гората.
— Къде отиваме?
— Искам да ти покажа нещо, което имам в колата си. Но е по-
добре онзи да не ни вижда.
Влязоха достатъчно навътре, за да не бъдат забелязани, и
заобикаляйки къщата, стигнаха до частния път. В същото време
Роджър навярно се намираше зад къщата, така че нямаше как да ги
види. Насочиха се към багажника на колата. Преди да стигнат до нея,
той се отвори автоматично.
В багажника имаше куп старателно подредени кутии. Уендъл
избра една и вдигна капака. Грабна една папка от нея и я подаде на
Тед.
— Какво е това?

98
 — Живо — пришпори го Уендъл, размахвайки папката. — Един
тип тършува в къщата ми, нямаме много време.
Тед грабна папката. Беше еднаква с онези, които му беше предал
Линч. Отвори я и първото, което лъсна пред очите му, беше снимката
от ресторанта. Уендъл не го беше излъгал. На снимката ясно си
личеше, че Линч беше мъжът, който правеше компания на Холи, като ѝ
поднасяше да опита нещо с лъжица. Нямаше съмнение, че беше
скорошна — по-късата коса на Холи в по-светъл тон го доказваше.
Премина на следващата снимка. Двамата вървяха по един популярен
тротоар… хванати за ръка! На третата…
Уендъл му изтръгна папката от ръцете.
— Не ти трябва да гледаш повече.
Тед застина с разтворени ръце, крепейки въображаема папка,
безсилен да реагира.
— Убедих ли те? Няма никаква организация, всичко е толкова
по-просто. Линч те преметна, защото е искал да те разкара от пътя си,
приписвайки ти МОЕТО убийство. Ще се захванем с Линч. Само че не
още.
Тед не каза нищо. Уендъл го разтърси, за да го върне към
реалността.
— Чуй ме сега. Тръгни по този път. Пресечи гората и ще излезеш
на шосето. Малко по-дълъг е, но не искам онзи тип да те срещне.
Знаеш ли му името?
— Роджър — процеди през зъби Тед. — Мисля, че беше Роджър.
— Чудесно. Ще се заема с нашия приятел Роджър. — Уендъл
извади пистолета. Тед ококори очи.
— Какво ще правиш с него?
— Намира се в границите на собствеността ми — загатна Уендъл
с усмивка. — Не се притеснявай, няма да се размине с повече от силен
уплах. Ще ти звънна по-късно.
Тед се отправи към дърветата. Погледна само веднъж през рамо,
за да зърне как Уендъл се отдалечава. Стана му ясно, че Уендъл му
беше казал, че ще се обади, без да му е дал номера си, и тази мисъл
пробуди искрения му смях. Нещо му подсказваше, че това нямаше да
се окаже пречка.

99
 6

В хола, на мястото, където преди беше френският прозорец, сега

имаше дървена стена. И макар от вътрешната страна Тед да виждаше
само миниатюрен прозорец, той знаеше, че гърбът на онази стена беше
розов и изрисуван с принцесите на Дисни.
Придвижваше се почти пипнешком. Беше нощ и квадратният
ЛЕД панел[7] го ориентираше; долавяше единствено звука от
хипнотичната засмукваща сила на вълните в градината. Отиде до
прозореца и се наведе, за да погледне през стъклото, така както беше
направил по-рано в дома на Уендъл.
Океанът милваше с пенлив език стръмните тераси на градината.
Белите къдрици, които се вплитаха в огромната водна маса, блестяха
под синеещата се мантия на луната. Тед протегна ръката си през
прозорчето и я разтърси енергично, докато сензорът за движение не се
включи и единственият фенер не освети покрития вход. Нямаше следа
нито от опосума, нито от Холи. Въпреки това точно до барбекюто, все
още лежеше дървената кутия за шах.
Тед се протегна, пръстите му докоснаха дървения капак на
кутията, но щом понечи да я хване, постигна точно обратното —
отдалечи я с няколко сантиметра. Беше застанал на колене, понамести
се, пъхна рамо през отвора, докато ръбовете на рамката не се забиха
във врата и ребрата му, и пак реши да се пробва, този път на сляпо.
Лицето му се приплеска от натиска към стената и единственото, което
виждаше, беше тъмата на хола. Пръстите му докопаха единия край на
капака, Тед го почука с нокти и така успя да придърпа малко кутията.
Не беше помислил с какво тя пораждаше подобен интерес у него, но
счете за наложително да я отвори. Кутията трябваше вече да е по-
близко, но въпреки това с всеки следващ опит върхът на пръстите му
сякаш я достигаше от все същото разстояние. Налудничавата илюзия,
че кутията се отдалечаваше, че плаваше във водите на необятното
море, придобиваше все по-ясни измерения. И всеки път, когато я
докоснеше, си представяше, че ръката му беше разтеглив до
безкрайност крайник, който водеше началото си от прозореца на

100
замъка и се простираше до кутията. И без значение колко усилия
правеше и докъде изпъваше ръката си — кутията винаги успяваше да
се оттласне, така че той едва да може да я докосне.
Опипа кутията със страст, отново и отново, размахвайки ръце
като обезумял плувец; пръстите му прераснаха в хищнически нокти,
които се забиваха в ръбовете на кутията, отново и отново, но
неспособни да я задържат. Чувстваше се безсилен, а прозорецът все
така притискаше изстрадалото му тяло и бузата му започваше да
изтръпва.
Грохнал, отпусна надолу ръката си, която мигом възстанови
нормалната си дължина. Позадържа се надвесен от прозореца, ръката
— на една страна, тялото — на друга, докато си поемаше дъх. Отново
се показа, а кутията с шаха продължаваше да стои до барбекюто, на
предишното си място, със затворен капак.
Един шум накара Тед да вдигне поглед. В морето се надигаше
тъмна издутина; една раковина, струяща вода, под формата на
автомобилен таван, който Тед веднага разпозна — принадлежеше на
червения мустанг на баща му, същия от детските години на Тед.
Задницата на возилото бавно изплуваше — овехтяла каросерия,
покрита с водорасли, но все още разпознаваема. Полупотопена, колата
престана да се движи. Тогава багажникът се отвори като по магия и
Тед изпита органически ужас. Не искаше да види какво се крие вътре.
Роджър се появи от едната страна на къщата. Веднъж стигнал до
багажника на мустанга, протегна ръка, сякаш канеше някого за танц и
тогава друга ръка изникна от вътрешността, сграбчвайки неговата.
Холи се измъкна от багажника с известно затруднение. И беше
логично, липсваше ѝ един крак. Беше сложила любимия бански на Тед,
същия като на снимката от хладилника, само дето червеният цвят беше
поизбелял. Кожата ѝ беше бяла и насапунисана, изпитото ѝ лице беше
изгубило изцяло човешкия си облик. Вероятно с липсващия си
крайник нямаше да може да се придвижва нормално. Роджър я
насочваше.
Стигнаха до покрития вход и изкачиха стълбите с известно
затруднение. Точно в този момент Холи, изглежда, си даде сметка за
розовата стена пред себе си. На лицето ѝ се изписа лека усмивка,
откривайки всяка една от принцесите. Но щастието ѝ се изпари, когато
се блъсна в прозореца, когато се сблъска с Тед. Прониза го с

101
обвиняващ поглед, изпълнен с упрек, от който на Тед му се прииска да
се скрие вътре, нещо, несъмнено без възможност да реши. Холи го
наказа с пронизващ поглед, после тръгна към барбекюто, подкрепяна
неотлъчно от Роджър, който не даваше вид да се интересува от Тед, а
само от ролята си на придружител.
Холи посочи на Роджър шахматната кутия. Той се наведе и я
вдигна внимателно с две ръце. Подаде ѝ я тържествено, а тя я прие в
обятията си като новородено. Притисна я силно, ревниво, докато
хвърляше отново предупредителен поглед на Тед — кутията си е моя!
— завъртя се и тръгна полека, следвана постоянно от зоркия поглед на
Роджър. Тед усети как болезнено го прониза гледката на онази
костелива и прозрачна обвивка, която с нищо не напомняше за
цъфтящото жизнено тяло, което Тед беше скътал в спомените си.
Холи и Роджър се върнаха в океана и тя отново се пъхна в
багажника на мустанга, който беше на същото място като тенекиено
чудовище със зинала паст. Преди багажникът да се затвори, Холи се
обърна за последен път, за да впие безмилостен поглед в Тед.
И тогава на Тед не му оставяше нищо друго, освен да се скрие. И
да се събуди.

[7] Осветително тяло за вграждане. — Б.пр. ↑

102
 7

— В замъка на момичетата? — попита озадачена Лора.

— Да — отвърна Тед, изненадан, че именно този факт бе
привлякъл вниманието ѝ. — Стигнах дотам, не знам със сигурност
защо, предполагам, защото замъкът прикова вниманието ми и си
помислих колко много моите дъщери щяха да се радват да имат такъв.
Уендъл се появи и ми нареди да влезем. Защо толкова те впечатлява
това?
Лора се усмихна.
— Не знам. Предполагам, че има известен смисъл да не те
покани в дома си, докато не се увери напълно какво те е довело при
него.
— Разбира се.
— Можеш ли да ми опишеш замъка?
Тед смръщи чело.
— Важно ли е?
— Прави ми впечатление, че първо си отишъл до замъка. По
думите ти е на отдалечено място.
— Да. На петдесетина метра бих казал. Има площадка за игри
точно на границата с гората. Замъкът привлича вниманието — розов, с
изрисувани в кръг по стените му принцесите на Дисни, застанали една
до друга. На ъглите има четири кули със заострени върхове, стрехи на
прозорците и всякакви добре премислени детайли.
— Току-що спомена, че дъщерите ти биха се зарадвали да имат
такъв замък, че това ти се е въртяло в ума, докато си приближавал.
Защо смяташ, че не са имали нещо подобно?
— Всъщност дъщерите ми са имали много неща. Нещата при
мен вървяха добре.
— Но нищо като този замък. Защо?
Обикновено сеансите не се движеха по тази плоскост. Тед се
чувстваше объркан.
— Нека го кажа по друг начин — поде Лора. — Имаш добър
стандарт на живот, сигурна съм, че си купувал на Синди и Надин какви

103
ли не играчки. И все пак, щом си видял онзи толкова хубав замък, си
решил, че те не са имали такъв.
— Не разбирам какво му е толкова важното. Просто видях
замъка и помислих за тях… Липсват ми и предполагам, че
приближавайки, съм намерил начин да се почувствам по-близък с тях,
да си представя какво биха казали, ако го видят, такива неща. Мисля,
че е напълно приемливо.
Лора запази мълчание.
— Не знам, Лора. Мислех, че ще говорим по другата тема, за
Линч и за Холи. — Тед поклати недоумяващо глава. — Искам да ми
помогнеш да го разбера.
— Да, прав си. Да говорим по нея. — Лора пусна една от своите
разтапящи усмивки. — Значи Уендъл ти е разкрил, че цялата работа с
организацията е била някакъв шантав план, скалъпен от него и Линч
още в университета, и че отношенията им са се изострили с времето.
— Точно така. Очевидно Линч се е опитал да го изнудва с нещо,
не знам със сигурност с какво, и затова Уендъл го е проучил, като така
е разбрал за връзката му с Холи.
— И ти му повярва? От разказите ти Уендъл не звучи да е човек,
на когото да се довериш.
— Нямаше нужда да му се доверявам. Когато излязохме от
замъка, ме заведе да разгледам снимките. Не оставяха и капка
съмнение.
— Позволи ли ти да влезеш в къщата?
— Не. Държеше ги в колата си.
Лора замълча отново. Накрая попита:
— Как се чувстваш след случилото се между тях, Тед?
— Не съм ядосан, ако това имаш предвид. Моя беше вината, че
бракът ни отиде по дяволите. Снощи отново я сънувах.
В следващите минути Тед описа съня от покрития покрив.
Когато спомена розовия замък, Лора наостри тутакси уши, в очите ѝ се
прокрадна недвусмисленият блясък на човек, убеден в правотата си.
Онзи замък притежаваше ключова значимост. Единственият детайл от
съня, който Тед скри, беше за мъжа, съпровождащ Холи при
излизането ѝ на брега. Не беше подготвен да говори за Роджър. Не и на
този етап.

104
 — Интересна е появата на шахматната кутия — вмъкна Лора. —
Това е предмет, дълбоко обвързан с миналото ти. Казваш, че Холи е
вдигнала кутията и те е погледнала подозрително, заела позиция на
защитник.
— Да. И усещането беше ужасно.
— Какво точно изпита?
— Сякаш шахматната кутия беше нейна и ме беше спипала в
опит да си я присвоя. Холи не я е виждала никога през живота си, аз
самият не я бях виждал от много години. Но да, предполагам, че
въплъщава миналото ми, кой съм бил в даден момент и това, че Холи е
имала такова подозрително отношение към нещо, което ме
представлява, означава много за мен, макар да го е сторила в един сън.
Действителността днес, боя се, е доста по-различна.
Толкова се беше вживял в разговора, че едва на този етап хвърли
поглед на кабинета. Денят беше ясен и утринното слънце смело си
проправяше път; карето светлина обгръщаше половината стая. През
този ден Лора не беше спуснала завесите. Тед задържа погледа си
върху прозореца и отражението на слънчевите лъчи в стъклото го
заслепи. Когато отмести поглед, забеляза черно квадратче върху
лицето на Лора, което бавно се разсея.
— И така? Щеше да ми обясняваш за шахматната кутия —
продължи тя.
Тед кимна утвърдително.
— Кутията е принадлежала на дядо ми Елуолд. Беше
правоъгълна кутия с ето такъв размер. — Тед очерта размерите ѝ с
ръце, сякаш в действителност в скута му лежеше истинска кутия. —
Беше от свръхфино дърво, тъмна и лъскава, и на всяка от лицевите
страни имаше по една половина от шахматна дъска. Отваряше се като
книга и така се оформяше дъската.
Тед си припомняше всеки детайл, потънал в сладък унес.
— Фигурите бяха вътре — продължи. — Всяка си имаше своето
място, изрязано от кадифе канапе, където лягаше плътно с лек натиск.
Спомням си, че едното от леглата по някаква причина се беше
разширило — това на една от белите пешки. Знаех, че трябваше да
отварям кутията по определен начин, за да може поставката на белите
фигури да остава отдолу. Онази пешка беше първата, която изваждах
от мястото ѝ — второто отдясно.

105
 — Лицето ти грейва, когато заговориш за шаха.
— Така е. Предполагам, понеже го асоциирам с ранното ми
детство, когато бях щастлив. Когато Милър умря, съвсем престанах да
играя, а животът ми в онази къща се превърна в ад: с майка, която
ставаше все по-болна, и баща, който я малтретираше през цялото
време. Той се изнесе да живее при любовницата си и аз останах с мама
точно когато болестта ѝ се изостряше. Бях сам в една трудна възраст.
Промяната беше драстична.
— Баща ти престана ли да се интересува от теб?
— На практика, да. В началото направи опити да се виждаме, но
аз отказах. Бях необуздан тийнейджър, сърдит на света. Най-лошото от
всичко беше, че вкъщи имах майка, която и на йота не се вълнуваше
дали съм сърдит, или не. Живееше в свой си свят. По различни
причини тя също се беше разбунтувала — дотогава вярвах, че
изневярата на баща ми я беше отказала да се бори, че тя позволи на
болестта да я повали и да поеме контрол над живота ѝ. Онези години
бяха ужасни. По-късно я хоспитализираха принудително.
Тед направи пауза. Усмихна се загадъчно.
— Добра си в работата си, Лора — каза съучастнически. —
Знаеш кой бутон да натиснеш, за да си развърже някой езика.
Тя също се усмихна.
— Каква беше съдбата на шахматната кутия през тези години?
— Знам, че първоначално беше прибрана в някой ъгъл на
къщата. Спомням си веднъж, на връщане от училище, се натъкнах на
купчина вехтории, сред които и кутията за шах. Някои от нещата бяха
все още използваеми, но на майка ми ѝ хрумна да се отърве от тях.
Правеше го на известни периоди, оправдаваше се, че вътре в тях се
завъждали гадинки и други от сорта. Взех си отново кутията и я
прибрах на едно място в стаята ми, за да не я открие. Вероятно я е
намерила по-късно, защото не я видях повече.
— Каза, че майка ти са я хоспитализирали.
— Да. Малко преди да навърша осемнайсет години намерих
някакво равновесие в живота. Оставих на заден план ролята на лошо
момче и на хроничен негодуващ и влязох в университета. Далеч от
къщи успях да се пречистя от онези пагубни години, да се отлича като
студент и дори да се сдобря с майка си. Да я посещавам в клиничното

106
отделение, беше съвсем различно — там я контролираха и следяха да
си взима лекарствата.
— Помниш ли дали си сънувал кутията за шах в миналото?
— Не, ако трябва да съм честен, не. И в тази връзка не е първият
път, когато сънувам същия сън или почти същия. Мисля, че нещо се е
случило под покрития вход на дома ми, нещо, което не успявам да си
спомня.
В гласа на Тед се долови загадъчна нотка. Не изхождаше само от
повтарящия се сън, имаше нещо по-дълбоко.
— Какво те кара да мислиш така?
— Имам бяло петно в паметта си, Лора. Все едно умът ми го е
изпълнил със серия повтарящи се спомени, отрязъци от настоящето, не
знам точно. — Тед хвана главата си с ръце. Чувстваше се безсилен. —
Нещо се е случило под покрития вход у нас и мисля, че има общо с
Уендъл. Ходил съм в дома му и преди, убеден съм. Нужно ми е…
— Успокой се, Тед. Ще ти помогна да подредиш тези спомени.
Тед замръзна. Вдигна поглед и се вторачи изумено в Лора.
— Какво казах?
— Да подредя — цитира Тед. — Точно това чувствам. Мислиш
ли, че туморът…?
Лора провери часовника си.
— Мисля, че беше достатъчно за днес.

107
 8

Тед причака Уендъл на огромния паркинг. Някъде допреди

четири десетилетия на същото място имаше престижна фабрика за
пишещи машини, от която беше останала само една изоставена сграда.
— Какво правиш тук? — Уендъл се спря стъписан, когато го
видя.
Тед присви рамене.
— Исках да поговоря с теб.
— Как ме откри?
— Ти си собственик на това място, нали?
В действителност Уендъл беше купил фабриката чрез подставено
лице. Беше издигнал периметрален зид на няколко метра, който
завършваше с бодлива тел и катинари на главния портал. Фабриката
беше построена насред нищото и въпреки това на паркинга се виждаха
счупени бутилки и рисунки по стените.
— Какво търсиш тук, Тед? — попита Уендъл примирено. Спря се
до вратата на колата си.
— Току-що ти казах. Искам да говоря с теб.
Уендъл се оглеждаше едновременно във всички посоки.
— С онзи с престилката ли дойде?
— Дойдох сам — заяви Тед.
Уендъл кимна в знак на съгласие и тръгна към един от ъглите на
сградата.
— Последвай ме.
След миг на колебание Тед го послуша. Когато заобиколи зад
ъгъла, видя Уендъл, застанал леко приведен пред една метална врата,
подбирайки ключ от ключодържател с над двайсет ключа. Когато
пробва един и вратата не се отвори, ритна я леко и изпсува под носа
си; с този жест напомни на Тед за баща му, който по същия начин
блъскаше по вратата на входа, когато той беше дете. Най-накрая уцели
правилния ключ и влезе, като остави вратата след себе си отворена.
Тед се приближи и първо съзря тъмно квадратно петно, в което лицето
на Уендъл почти изчезваше. Колкото повече очите му привикваха към

108
липсата на светлина, му ставаше все по-ясно, че това беше помещение
за инструменти, не много по-голямо от баня. Имаше една работна
маса, претрупана с предмети, и редица от рафтове, пълни с шишенца,
тенекиени кутии с боя и още предмети, потънали в прах. Дори без да
прекрачва прага, Тед долови смесената миризма на спарен въздух и
разтворител, която го накара да сбърчи нос. Уендъл запали
единствената крушка.
— Влез — нареди му Уендъл.
Какво му имаше на тоя тип и каква беше тази мания да разговаря
на абсурдни и неудобни места? Тази стаичка едва стигаше да се
изправи човек!
— Ще затвориш ли вратата?
Вместо отговор Уендъл се пресегна и щракна езичето. Карето
естествена светлина се изтъни, докато не изчезна напълно. След
няколко секунди почернялата крушка очерта бегло вътрешността на
стаята.
Към натрапчивата миризма на разтворител се прибави и още
едно неудобство — жегата. Уендъл беше облечен с кожено яке, така че
най-вероятно завираше цял.
— Какво искаш да знаеш, Тед? — почти не помръдна устни, а
чертите на лицето му изглеждаха като изсечен камък.
Стояха на половин метър един от друг. Тед се подпря на една от
етажерките — боеше се да не припадне.
— Ще карам по същество. Знам, че ме излъга, и искам да разбера
защо. Вчера у вас се престори, че не ме познаваш. Но ти и аз сме се
виждали и преди.
— Така ли? Къде?
— Знаеш, че не нямам отговор. Престори се, че не ме познаваш,
защото знаеше, че така ще постигнеш своето.
— В такъв случай съжалявам да те информирам, че си в грешка.
— Не греша — заяви Тед. Истината беше, че нямаше конкретен
аргумент, с който да опонира на Уендъл, но ако искаше да го изпита,
трябваше да отиде малко по-далеч. Понякога в шаха се хвърляш в
атака, за която не знаеш със сигурност дали ще те доведе до нещо
конкретно, или до собствения ти провал; но важното е, че съперникът
ти също не го знае. — Започвам да си спомням.
Физиономията на Уендъл се измени. Несигурността го издаде.

109
 — Слушам те… — Уендъл отстъпи крачка назад и се блъсна в
една етажерка, която не бе от най-стабилните. Предметите върху нея се
разклатиха, но не паднаха.
— Знам, че съм бил в къщата ти и преди — направи опит Тед.
Лицето на Уендъл застина в очакване.
— И знам, че нещо се е случило под покрития вход на дома ми
— продължи.
Този път реакцията на мъжа беше очевидна — гримаса на
недоволство, устните — стиснати, ноздрите — разширени. И миг по-
късно — експлозивна реакция — юмрук, стоварен върху работната
маса.
— Мамка ти, Тед! Все усложняваш нещата.
— Хайде, Уендъл, стига игрички. Напълно откровен съм с теб;
имам бяло петно в паметта, сякаш определени събития са се
разбъркали.
Уендъл отрече с глава.
— Кой ти каза това? Доктор Хил ли?
Сега изненадата обзе Тед.
— Познаваш ли я?
— Моля те, Тед, не може ли да оставим нещата, както са? Най-
добрият ти ход е да отвориш тази врата и да си тръгнеш. Повярвай ми,
по-добре ще е за теб. През цялото време не съм правил друго, освен да
те защитавам.
Гледаха се продължително време.
— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — каза Тед с разтреперан
глас.
Уендъл разтвори ръце и втренчи поглед в тавана, като че ли
нямаше никакъв смисъл да отрича.
— Смятам, че организацията наистина съществува — продължи
Тед — и че аз съм бил част от нея. Мисля, че Линч ме е привлякъл там
отдавна, когато съм бил по-млад…
— Престани да дрънкаш за тъпата организация! — Викът на
Уендъл отекна в стаята кутийка. — Вече ти казах, че беше идея на
Линч още от университета за някакъв глупав разказ в часовете по
творческо писане. Няма нищо общо с нас.
Тед заразглежда една от стените, където беше окачено табло с
инструменти. С всеки от тях можеше да обезвреди Уендъл и да го

110
притисне да му разкрие всичко, което знаеше.
— Да не възнамеряваш да ми забиеш отвертка във врата?
Тед изсумтя.
— Кажи ми какво знаеш, Уендъл. Спри с игричките. Разкрий ми
това, от което уж искаш да ме предпазиш.
Уендъл клатеше отрицателно глава.
— Виждам, че няма да се предадеш. Нямаше да си тук, ако
можеше да го направиш. — Уендъл направи пауза. — Помниш ли онзи
мъж, който вчера се въртеше в къщата ми?
— Роджър.
— Следят те много отблизо, Тед, той и онази докторка, Лора
Хил, и ти се оказа голям идиот да говориш с нея, да ѝ разкажеш всичко
с подробности. Но не те обвинявам, те успяха да те измамят, за да го
направиш.
— Един момент, Уендъл. Нищо не разбирам. Кои са те? И от
къде на къде познаваш Лора?
— Лора и Кармайкъл са видимото лице.
— Кармайкъл?
— Именно. Виж, Тед, твоята амнезия, или каквото там имаш, се
явява истинска благословия. Прав си за това, че ти и аз се познаваме,
бил си у дома безброй пъти. Линч също. Всичко беше горе-долу наред,
докато глупакът Линч не се забърка с Холи. И оттам тръгнаха и
проблемите.
Уендъл посочи с палец в обратна посока. Тед беше толкова
погълнат от думите, че не обърна внимание на жеста.
— С какво се занимавахме с Линч?
— Няма никаква връзка с тази тъпа организация, спри да
мислиш за това. Клетият имаше много тъпи идеи, повярвай ми… Да се
хване с жена ти, не беше единствената.
— Току-що каза имаше.
— За мен Линч е мъртъв.
Тед кимна утвърдително.
— Виж, Тед, има определена информация тук, в главата ти —
Уендъл се наведе и почука с показалец челото на Тед, — която те
злепоставя. Също и мен, няма да отричам. Линч беше неуязвим,
нямаше за какво да се тревожи. Но тогава Холи те измами с Линч, ти
научи… и това доведе… да кажем, да ти захлопа дъската.

111
 Тед реши да следва играта.
— В даден момент бях решил да се самоубивам — каза Тед, —
но романсът на Холи не беше причината. Имам тумор в главата,
Уендъл. Тази дъска, която казваш, че се е разхлопала… е всъщност
един шибан тумор.
Ако новината за тумора изненада Уендъл, то той го прикри много
добре.
— Лора Хил рови за тази информация в главата ти — каза
Уендъл тихо. — Правела го е с всеки сеанс. И се страхуват да не би да
го научиш сам, затова са те шпионирали.
— Тогава защо не искаш да ми я кажеш?! Ако тази истина ще ме
предпази от тях, няма ли да е най-логичното?
— Не съм споменавал, че ми е известна.
Стрелнаха се с поглед един друг. Накрая Уендъл продума:
— По-добре е така, Тед. И последвай съвета ми — не говори
повече с Лора Хил; не ѝ се доверявай и за миг дори. Знаеш ли на какво
е способна, ако само надуши, че я подозираш? Ще те затвори в
„Лавендер Мемориал“ с най-лудите от лудите. Има властта да го
направи, гарантирам ти. Рискувал си, като си ме проследил дотук.
Възможно е да си отишъл твърде далеч.
— Откъде знаеш толкова за нея?
— Защото тайната, която пазиш в главата си, може да унищожи и
мен, и Линч. Направихме невъзможното, за да не допуснем да се
стигне дотук. И се провалихме.
Тед потърка чело. Болките в главата бяха истински, си помисли.
Щеше да каже нещо, когато непогрешимият звук от набиване на
спирачки го възпря. Изумените им погледи показваха, че посещението
беше неочаквано и за двамата. Уендъл открехна вратата и поток от
светлина заля помещението с инструменти. Излязоха навън, закрили
очи с ръце, но Уендъл не насочи поглед напред, където поне три
предни врати на коли се затвориха едновременно. На няколко метра
имаше скрита вратичка, приземен вход за мазето. Уендъл затърси
ключа в дебелата връзка ключове. Ако на посетителите им хрумнеше
да заобиколят сградата, вместо да влязат вътре, щяха да ги заварят
изправени до вратичката. Това не се случи и за по-малко от минута
вече слизаха по една разнебитена стълба и отново потънаха в света на
сенките.

112
 9

Мазето представляваше гробище на пишещи машини, едни

наслагани на маси или рафтове, покрити с мръсотия и паяжини, но
недокосвани. Имаше също и менгемета, уравновесители и друга
остаряла машинария. Продълговатите прозорци в горната част на
стените бяха толкова мръсни, че в действителност не пропускаха
никаква светлина.
Пристъпваха почти пипнешком в онзи лабиринт от непотребни
вещи, като се блъскаха тук-там в някоя вехтория, разчиствайки
паяжини и кихайки от праха. Въпреки неодобрението на Уендъл Тед се
покатери на една маса, опряна в стената, за да стигне до един от
прозорците. Избърса с ръкав стъклото доколкото можа, не особено
успешно, докато две човешки фигури изникнаха отсреща, вървейки
успоредно на сградата. Носеха престилки и се видя ясно, че
предводителят на групата беше с тъмен цвят на кожата.
— Това е Роджър — процеди Тед.
— А какво ти говорих досега! — Уендъл го задърпа за ръката. —
Слизай оттам и не се показвай повече.
След един безкраен преход из онзи футуристичен град със
задушаващата атмосфера, крайно мръсни пасажи и чудновати форми
най-накрая стигнаха до една дървена стълба.
Уендъл се качи пръв. Избра за отрицателно време правилния
ключ и отвори вратата, но преди да премине прага, се обърна и
задържа Тед с протегната ръка.
— По-добре остани тук. Ще разреша един въпрос в задното
помещение, после ще се заема и с приятелите ти.
Тед си спомни за жеста на Уендъл в помещението за
инструменти, когато, споменавайки Линч, беше посочил към
вътрешността на фабриката.
— Не се показвай през прозорците — припомни му Уендъл,
преди да тръгне и да затвори вратата след себе си.
Тед чу шума от мандалото. Не си направи труда да дръпне резето
или да извика Уендъл на висок глас, притискайки го да го пусне;

113
завъртя се и заслиза по стълбата мудно, хванал се за перилото. Нещо
привлече вниманието му и той се спря.
В ъгъла на мазето една камара старо желязо се сгромоляса и
шумът от падащи на циментовия под метални части беше направо
оглушителен. Тед не беше сгрешил — нещо се придвижваше в
сенките.
Слезе по останалите стъпала, без да отлепя поглед от мястото,
където се бяха срутили онези неща. Стигна до края на стълбата и
извървя няколко крачки, страхувайки се, че знаеше какво ще се случи
всеки момент. Стигна до едно менгеме от памтивека и не се престраши
да се надвеси и да провери какво се криеше отзад; почака, уплашен и
примирен, докато не се случи неизбежното…
Опосумът подаде островърхата си глава от единия край на
менгемето, подуши въздуха и пое напред, като влачеше ниското си
трътлесто тяло право към Тед.
Очите на животното блуждаеха из мазето, опашката му се виеше
отзад.
Тед отстъпи назад, удари се в масата, която малко преди това
беше използвал за наблюдателен пункт навън. Качи се отгоре.
Опосумът го наблюдаваше от ниското търпеливо.
Какво?
Тед се обърна. През прозореца видя Роджър и другия мъж, но не
на същото място като преди, а много по-близко. Разговаряха,
изглеждаха сякаш очакваха нещо. Тогава неповторимият силует на
Уендъл се присъедини към тях, стиснаха си ръцете и проведоха кратък
разговор. Уендъл посочи сградата и направи знак с ръка.
Роджър и придружителят му кимнаха.
Тед се отпусна и падна. Седнал върху масата, с присвити към
гърдите крака, той се хвана за главата и изкрещя с всички сили.
Опосумът се намести още по-удобно и продължи да се взира в него
натрапчиво, което той не успя да изтърпи повече. Затвори очи.
Видя кабинета си. Почувства тежестта на браунинга.
Блъсканията по вратата.
Отвори очи.
Отново мазето, населено със сенки. И опосумът.
Пъхна ръка в джоба на панталона. Измъкна подковата и я
загледа, сграбчвайки я здраво с двете си ръце.

114
 Вратата се отвори. Там стоеше Роджър, последван от друг
болногледач. В ръцете си държеше спринцовка. Опосумът се отмести,
за да му направи път.

115
ТРЕТА ЧАСТ

116
 1

Психиатричната клиника „Лавендер Мемориал“ в град Бостън

приютяваше четиресет опасни пациенти в модерното си отделение
„C“, което се помещаваше в близка сграда. Точно натам отвеждаха Тед
Макей, седнал на инвалиден стол, главата леко приведена встрани, със
струйка слюнка, стичаща се по крайчеца на устните. Роджър Конърс,
завеждащият отделението, буташе количката, придружаван от един от
приближените си, слаб млад мъж със суров поглед на име Алекс
Макманъс. Стаите бяха в източното крило и до тях се стигаше през
предварителен пропускателен пункт. Когато охранителят, ангажиран
със сигурността на сектора, ги видя да се приближават, присви вежди и
ги спря с високо вдигната ръка.
— А този кой е?
— Тиъдър Макей — доложи Роджър.
Пазачът остави върху масата вестника, който четеше, и хвърли
едно око на мониторите от охранителните камери пред себе си,
правило, което следваше да се съблюдава всеки път, щом излезеше от
стаята за наблюдение. Приближи се до новодошлите и ги загледа
многозначително през решетката.
— Не е постъпила никаква заповед за прием, Роджър — заяви
охранителят с известна досада. Работеше от по-малко от година в
болницата и процедурите обикновено се спазваха без изключение.
— Доктор Хил говори точно в момента с Маркъс.
Маркъс Грант беше директор на отделение „C“.
Охранителят не знаеше как да отговори на това. Откакто
поемаше само дневни смени, рядко имаше новопостъпили и за всеки
случай беше уведомяван няколко дни предварително.
— Не мога да те пусна без разрешението за прием. Съжалявам.
— Ще почакаме тук.
Пазачът даде знак за съгласие, все още смутен от неловката
ситуация, и разучи малко по-задълбочено Тед, който все още стоеше с
клюмнала глава, клепачите леко притворени и нишката лига, която
вече висеше на пет сантиметра от брадичката му. Беше облечен в

117
обичайната сива униформа и беше с белезници на краката и ръцете. За
миг зениците му сякаш се вторачиха в тези на охранителя, но беше
ясно, че успокоителното, с което го бяха натъпкали, нямаше да му
позволи да излезе от транса поне още няколко часа.
— Какъв му е случаят на този? — попита мъжът.
Няколко от пациентите на това отделение бяха убийци,
изнасилвачи или двете заедно; някои дори бяха вдигнали повечко шум
в медийното пространство. Името Тиъдър Макей не говореше
абсолютно нищо на охранителя.
— Не може ли поне да го заведем до стаята му? — попита
Макманъс, очевидно раздразнен. Беше първата му реплика. Роджър,
който продължаваше да е залепен за количката, се обърна и му хвърли
неодобрителен поглед.
— Пациент е на доктор Хил — ограничи се в обясненията си
Роджър.
— Това ще трябва да остане тук — каза охранителят, сочейки
към подковата, която Тед стискаше с две ръце.
— Добре, ще видим.

118
 2

Маркъс Грант, директор на отделение „C“, беше на петдесет и

със сериозен потенциал един ден да бъде повишен в генерален
директор; затова работеше неуморно ден и нощ. Беше ерген, нямаше
деца (и всичко сочеше, че нямаше и да има), точно затова заемането на
най-високия пост в „Лавендер Мемориал“, за съжаление, се беше
превърнало в едничкото му житейско въжделение. Не се беше отрекъл
категорично от възможността да срещне някоя жена, която да си струва
и за която да се ожени, само че, защо да се лъже, това все повече и
повече се отдалечаваше от него. Имаше дни, в които предпочиташе да
се примири, да влее енергията си в ежедневните дейности… но в други
усещаше безмерна празнота. Нещо се дънеше; дали той, или може би
лош жребий от съдбата; а защо не и комбинация от двете. Беше
поддържал продължителни връзки с грешните жени; костваше му
доста да скъса с тях, когато проумееше, че нямат бъдеще. За пример бе
достатъчна сегашната му връзка с Кармен, една година по-млада от
него, разведена и с две деца на по двайсет и няколко години, които
учеха в далечен университет. Кармен беше весела и огнена, с бохемски
дух. Зрелостта, празното гнездо, къщата с погасена ипотека и
невзискателната професия на фризьорка, всичко това плюс някой и
друг фактор, я бяха изградили като пълноценна жена, способна да се
наслаждава на всеки миг и да експериментира. Но влечението на
Маркъс към нея не се простираше по-далече от секса и броени
моменти на развлечение. Нямаше я дълбоката връзка; Кармен беше
повърхностна, нямаше амбиции, а най-лошото — не разбираше колко
важна роля играеше работата в живота на Маркъс. Работиш прекалено,
скъпи, трябва да правиш като мен в салона, научила съм се да си
разпределям времето и дори ми е в излишък. Маркъс беше минавал
през същото и преди — връзка без бъдеще. Още веднъж. Винаги
настъпва момент, в който човек просто го разбира. И с Кармен Маркъс
го разбираше.
— Може ли да вляза? — попита Лора Хил, подавайки се през
вратата.

119
 Маркъс беше погълнат от личните си проблеми и лицето му се
озари.
— Каква приятна изненада! Влизай.
Маркъс се изправи и заобиколи бюрото. Възнамеряваше да
поздрави Лора с целувка по бузата, но тя се промъкна по такъв начин,
че единственото, което му оставаше да направи, беше да ѝ дръпне
стола, за да седне. Не се получи неудобно — Маркъс по принцип беше
кавалер, но това беше ясен знак от нейна страна.
— Обядва ли вече? — попита Лора.
Маркъс тъкмо се канеше да седне отново на мястото си.
— Все още не — отвърна обнадеждено. — Искаш ли да идем да
хапнем някъде?
— Не. Не мисля да обядвам. Попитах те, защото това, за което
идвам, не може да чака.
Маркъс се съгласи, вътрешно сломен. Така ставаше винаги с
Лора. Размахваше му морковчето и на секундата го прибираше; имаше
умението да го прави и сто пъти един след друг и при всичките
Маркъс се хващаше в капана. Или може би беше той, който си
представяше непрекъснато моркови.
Напоследък напрежението помежду им беше ескалирало с една
идея. Интересът на Маркъс към Лора не можеше да се прикрие,
независимо че никога не го беше заявявал директно. Тя не показваше
подобни чувства. Когато романсът му с Кармен взе да затихва, Маркъс
деликатно започна да се доближава до лекарката и да подхвърля
коментари колко зле се развиваха нещата с нея и тем подобни и един
хубав ден Лора започна да му подава (морковчета) сигнали — една
усмивка, докосване с ханша, ръка на гърба, задържала се по-дълго от
очакваното… На два-три пъти той се опита да премине на следващо
стъпало, предлагайки ѝ да излязат на вечеря или да се видят извън
болницата, но тя все отказваше, макар и без да го отрязва категорично.
Маркъс стигна до заключението, че тези настроения на Лора се
дължаха на вътрешното ѝ желание да забрави веднъж завинаги бившия
си мъж. Клин клин избива. Маркъс не желаеше да се превръща в
утешителна награда, но като че се убеждаваше, че влудяващото и
объркващо кокетиране беше само нейният начин да му каже да я
почака.
Трябваше да е така.

120
 Защото имаше и друга трактовка, тази, която Маркъс избираше
да не види, и тя се състоеше в това, че Лора беше изкарала дивиденти
от добрата комуникация помежду им. Беше успяла да израсне в
болницата и да спечели неколкократно ходатайстването на Маркъс
пред главната директорка, доктор Макмилс.
Лора го наблюдаваше втренчено.
— Нуждая се от огромна услуга, Маркъс.
Това го стресна. И друг път го беше молила за услуги, но никога
не беше използвала епитета огромна.
— Ако е по силите ми…
— Искам да вкарам пациент в отделение „C“ — заяви Лора без
увъртания.
Маркъс се отпусна.
— Това няма да е проблем. Имаме пет свободни стаи. Ще
изпратя документацията на Сара след мъничко, за да…
— Искам да го направя сега.
Лора се взираше в него с властта на Медуза.
— Какво разбираш под сега?
Процедурата по приемане на нов пациент обикновено траеше
няколко дни. Маркъс можеше да свърши своята работа за рекордно
време и дори така…
— Завеждащият моето отделение в момента се намира в твоето,
води и пациента. Искам да задвижиш приема.
Недей да бъркаш, Маркъс. Не давай грешен отговор.
Или ще те превърне в камък…
— Лора, ти луда ли си? Как така са там в момента?
— В приемната. Хората от охраната ти не са им позволили да
преминат, въпреки че са казали, че аз ги пращам.
— Много ясно, че няма да ги допуснат! — Маркъс стана прав. —
Не мога да повярвам. Самият факт, че сега са там, вече ме злепоставя.
Умолявам те да ги изкараш от моето отделение още сега.
Маркъс закрачи към единствения прозорец в кабинета си на
втория етаж и отправи взор към двора на централното крило, застинал
в безмълвие, с изключение на един прислужник, който метеше сухите
листа. Потърка се по челото. Не искаше да се обръща, защото знаеше,
че ако го стори, щеше да отстъпи, а това, за което тя го молеше, беше
чиста проба безумие, способно да застраши сериозно кариерата му. Чу

121
как Лора се изправя от стола си. Изчака шума от отваряща се врата, но
такъв не последва. Но последва сладникавият аромат на парфюма ѝ,
придружен от шепот, съвсем близо до ухото му.
— Погледни ме, Маркъс, моля те… нека ти обясня.
Той се обърна.
Пак беше там — онзи пронизващ поглед и нежният допир на
пръстите ѝ, положени върху ръката на Маркъс, като палецът ѝ плахо се
плъзгаше в почти неуловима ласка.
— Знам за какво те моля — каза Лора с нисък тон. — Нямаше да
прибегна до помощта ти, ако не бях убедена, че си единствената ми
надежда.
За какво му говореше?
Маркъс се отдалечи. Не можеше да изисква връзка с мозъка си,
когато беше разтърсен от допира на Лора, омаян от уханието на
парфюма ѝ и от магията на погледа ѝ.
— Лора, моля те — каза, докато се насочваше към другия край на
кабинета, търсейки защитата на бюрото. Тя го проследи с поглед, но не
се доближи. Остана да стои до прозореца с неразгадаемо изражение,
почти налагащо връщането на Маркъс обратно, за да я утеши. От
кокетка се превърна в беззащитна за една милисекунда.
— Боли ме, че ми нямаш доверие.
— Имам ти доверие! Кажи ми поне кой е пациентът. Защо ти
трябва да го вкараш толкова внезапно?
— Става дума за специален пациент.
— Не разбирам. Някой твой познат?
— Не. — Лора се върна на стола си. — Не мога да ти разказвам
сега за пациента. Ще отнеме доста и както вече ти казах, Роджър е с
него в момента в отделение „C“. Постъпването му точно сега е много
важно за лечението му. Може да пропадне, ако не го уредя.
— За бога, Лора. — Маркъс също седна. Опрял лакти на бюрото,
той се хвана за главата и затвори очи, отричайки чутото отново и
отново.
Когато вдигна поглед, изненада Лора със загатната усмивка,
която бързо угасна.
— Какво те разсмя толкова, Лора?
— Този жест, който направи… Както и да е, лично е.
— Като пациента ти.

122
 — Точно.
Маркъс започваше да затвърждава убеждението си. Нямаше
причина да отстъпва пред манипулациите на Лора. Ако сега имаше очи
да го моли за нещо, то беше, защото в миналото ѝ беше позволил да си
припише права, които не ѝ се полагаха. Какво ли следваше после?
— След като този твой пациент не може да остане в общото
отделение и понеже нямам причина да се съмнявам в професионалната
ти преценка, тогава съм убеден, че и Сара ще го разбере. Ще говорим
веднага с нея и ще ѝ обясним. Предлагам ти цялата си подкрепа, но
дотам.
Лора направи пауза за равносметка.
— Сара никога не би разрешила прием в отделение „C“, ако не е
минало през лекарска комисия. Отлично го знаеш.
— Не знам какво да ти кажа. С вързани ръце съм.
Лора стана за втори път. Подпря се върху бюрото от страната на
Маркъс. От този ъгъл можеше да вижда както обстановката навън, така
и него.
— Ще ти кажа какво ще направим — подхвана решително. —
Предай ми формуляра за прием с подписа ти, аз ще го попълня и лично
ще го занеса в отделение „C“. Ако някой разбере, ще кажа, че съм го
откраднала от офиса ти.
Маркъс остана поразен.
— Защо ще правиш подобно нещо?
— Знаеш каква съм в работата си, Маркъс. Не ме е грижа за
бюрокрацията или да правя кариера в тази долнопробна клиника. За
мен от значение са пациентите. И още по-конкретно този. Ако не го
вкарам още днес в отделение „C“, ще хвърля на вятъра всичко, което
постигнах с него, а няма да го допусна.
— Ще ми е нужна информация за този мъж, ако ще става част от
отделението ми.
— Ще ти я дам. Дай ми няколко часа и ще ти кажа всичко, което
те вълнува.
— Кога ще говориш със Сара?
— В първия удобен момент. Къде са документите за прием?
Излязоха заедно от кабинета. Секретарката на Маркъс беше
излязла в обедна почивка и това беше в техен плюс.

123
 — Заповядай — каза той, като ѝ подаде документа, който
измъкна от един от шкафовете. — Вече видя откъде го извадих.
Тя потвърди. Остави листа върху масата.
— Искам да го подпишеш, Маркъс.
— Моля?! Току-що ми каза, че ще подправиш подписа.
— Не. Това ще кажа по-късно, като приложа документа. Сега ми
трябва, за да не ни заподозрат там долу. Аз не мога дори да започна
подписа ти. Направи го подобен на истинския и с това ще мине.
Маркъс отново беше паднал в капана ѝ.
— Евентуално вещо лице би могло…
— Маркъс, казах ти — ще заявя, че съм го фалшифицирала!
Защо трябва да разтягаш толкова нещата? Моля те за услуга, моят
задник ще бъде в опасност, аз си рискувам кожата с всичко това. Казах
ти, че ще ти предоставя подробности по-късно, ако желаеш, и че ще
кажа, че съм откраднала документа. Толкова гледаш да не оплескаш
работата си, че си се превърнал в бюрократ.
Ауч!
— Ще подпиша. — Маркъс грабна една химикалка от бюрото на
секретарката си.
Подаде ѝ документа с вече положения подпис.
— Знаех, че мога да разчитам на теб — каза Лора, пускайки една
усмивка. Доближи го така, че лицата им се оказаха на по-малко от
двайсет сантиметра. Да го целува ли тръгна? Зениците ѝ заиграха като
луди в разучаване на лицето му.
Не го целуна.

124
 3

Лора Хил връчи формуляра на охраната, почти без да забавя ход.

Мъжът понечи да ѝ каже, че трябва първо да го занесе в офиса на
администрацията, но преди да довърши, тя вече му отвръщаше, че
щяла да се занимае с това по-късно и че най-важното в този момент
било да отведе пациента в стаята му. Пазачът не каза нищо повече.
Лора, Роджър и болногледачът Макманъс се насочиха към
стаите, като за целта трябваше да преминат през още две контролни
проверки за сигурност и общата зала, където няколко пациенти ги
изгледаха с интерес. Там се видяха с Робърт Скот, завеждащия
отделение „C“, с когото Роджър поддържаше приятелски отношения.
Посрещна ги по протокол и без да ги бави, ги информира, че стаята
вече е подготвена. Беше в течение на всичко и не смяташе да задава
въпроси. Що се отнасяше до него, ако доктор Хил и директорът Грант
се бяха разбрали да загърбят някои правила, той нямаше да се меси.
Стаите бяха модерни, с една изцяло остъклена стена. Отварянето
на вратата можеше да става дистанционно или с кодова комбинация.
Тед прокара картата си за достъп през улея на терминала, набра кода и
вратата поддаде с леко и кухо щракване. Лора избута количката
навътре; Роджър и Макманъс хванаха Тед под мишниците и го сложиха
да седне на леглото. Подковата падна от скута му и издрънча по
керамичния под. Лора се наведе, взе я и след миг размисъл я върна в
ръцете на Тед. Ефектът от успокоителното започваше да намалява и
така той успя да накара пръстите си да се свият и да се вкопчат в
единия край на металния предмет.
— Оставете ме за момент насаме с него.
Двамата мъже се спогледаха с безпокойство, след което се
съгласиха. Тед беше закопчан с белезници на краката и на ръцете и
едва успяваше да помръдне пръстите си.
Роджър и Макманъс се спряха със Скот в коридора. Последният
гледаше упорито към стаята. Ако нещо се случеше на докторката,
щеше да легне на неговите плещи, да бъде негова отговорност, а
истината беше, че не знаеше нищо за онзи тип, можеше и да се

125
преструва, и да се опита да удуши жената при най-малката
възможност. Имаше пациенти в отделението, способни да извършат
това, и много повече, ако им се удадеше минимална възможност.
От другата страна на стъклото, Лора се приближи до Тед.
— Утре ще поговорим — каза му тя. — Опитай се да си
починеш, тук ще се чувстваш прекрасно.
Клепачите на Тед продължаваха да са полуотворени, погледът —
блуждаещ. Чак когато Лора се обърна, за да си тръгне, той отклони
леко поглед, за да види как излиза от стаята.
Макманъс се върна по-късно и заедно с друг болногледач го
облякоха в нов сив комплект. В един момент Тед се свлече на една
страна. Леглото беше сравнително удобно.
Събуди се няколко пъти през нощта, объркан. От леглото различи
коридора в полусянка, както и отсрещната стая, от която мъж на около
петдесет години го фиксираше с поглед, изкривен от омраза.

126
 4

— Ехооо! Може ли някой да дойде един скапан път!

Тед отново заблъска по стъклото с длани. Спомни си за Линч,
който удряше по вратата на дома му с почти същата ярост.
Завъртя се навътре. Върху леглото лежеше подковата; беше спал,
вкопчен в нея, като дете с любимата си играчка. Знаеше, че не можеше
да я използва, за да разбие стъклото — най-вероятно блиндирано, но
поне щеше да вдигне значително повече шум с нея, отколкото с
дланите или с виковете си. Втурна се да я вземе и се канеше да стовари
първия удар, когато мъжът от отсрещната стая, който през цялото
време беше седял на леглото с лице, прикрито зад една книга, надигна
леко глава и проговори:
— Не е добра идея — рече спокойно. Гласът му дойде приглушен
през двете остъклени стени.
— Сега вече реши да говориш — каза Тед. Първото, което беше
опитал да направи, преди да започне цялата суматоха, беше да
привлече вниманието на съседа си, но той беше избрал да го игнорира.
— Ще дойдат до петнайсет минути — отвърна мъжът със същия
равен тон.
Видението на мъжа от предишната вечер, изправен зад стъклото
с онзи израз на безкрайна омраза, връхлетя Тед като зловещ кадър от
лош сън. Сега контрастът беше пълен — човекът беше спокоен с едва
загатната усмивка на устните. Беше привлекателен мъж, с бронзов тен
и с много къса подстрижка, с прошарени коси и брада, безупречно
оформена. Изглеждаше най-безобидният и надежден човек във
вселената.
— Петнайсет минути, а? Откъде знаеш?
Мъжът задържа книгата с едната си ръка, а свободната протегна
напред. Ръкавът на сивата риза се отгърна и ясно се показа часовник.
— Часовници — отсече.
— Много смешно.
— В седем е ред на тоалета. Надявах се да довърша тази глава,
преди да дойдат, но не взех предвид сутрешните ти излияния. —

127
Остави настрана книгата. — Казвам се Майк Доусън.
— В седем ще идват за тоалета ли? Пикае ми се! В тая стая няма
и една проклета баня.
Майк се засмя.
— Кое е толкова смешно?
— Че им казваш стаи, като тях. Истинските стаи са от другата
страна на главното помещение. Тук ни водят, когато се държим зле.
Настъпи тишина. Един плешив човечец загледа плахо Тед през
една от остъклените килии. Като разбра, че го гледат, отстъпи назад.
— Аз съм Тед.
— Добре дошъл в „Лавендер“, Тед. И не се впечатлявай, аз не
съм се държал зле, просто имам неспокойни нощи.
— Не беше ли тук, когато ме доведоха?
— Не. Когато дойдох, вече беше си легнал.
— Познаваш ли доктор Хил?
Доусън премисли отговора.
— Да, но тя не идва често тук. Повечето време е в главната
сграда.
— Днес ще трябва да дойде, уверявам те.
— Щом твърдиш.
Тед загледа подковата и след миг на колебание я метна обратно
върху леглото.
— Какво е това?
— Нищо. Просто спомен.
— Много се ценят тук. Но ще ти дам съвет — не я показвай
прекалено. В момента, когато от другата страна разберат, че е важна за
теб, ще стане важна и за тях. Така стоят нещата тук. Ако я загубиш,
няма да я намериш повече, защото, вярвай ми, ако от нещо разбират
тия, то е да намират скривалища.
Майк Доусън опря показалец в слепоочието си и го завъртя.
— Ще го имам предвид. И без това не смятам да се запознавам с
онези оттатък. Още днес ще си тръгна оттук.
Майк се изправи. Протегна се до леглото с изпънати ръце и
крака, гръбнакът прие дъговидна форма отзад. Прозя се и отиде до
стъклото. Лампата освети по-ясно лицето му и сега наистина
заприлича на този, който Тед беше съзрял в полусън през нощта.
— Никой не решава кога да си тръгне оттук, Тед — заяви твърдо.

128
 5

Двама санитари пристигнаха точно в седем. Вратите се отвориха

и групата болни тръгна без шум пред стъписания поглед на Тед, който
удари по стъклото и поиска обяснение, което никога не получи.
Другарите му в отделението го гледаха с любопитство, включително и
плешивият човечец, който единствен беше с оковани ръце и крака.
Доусън се сбогува с леко кимване с глава.
Тед остана сам и притихна. Може би да крещи и да блъска по
стъклото като някой обладан от демон беше точната им цел. Седна на
леглото и потърси подковата измежду омотаните чаршафи. Остана да
чака цяла вечност, с препълнен мехур и потиснато желание да вика.
Един санитар се появи, когато Тед вече се беше проснал на
леглото.
— Добър ден.
Тед се надигна.
— Кой си ти?
— Казвам се Алекс Макманъс. Аз отговарям за престоя ти в
отделение „C“. Сега искам да ми отговориш на един въпрос, Тед, ще са
ти необходими ли тези?
Санитарят вдигна един комплект белезници.
— Къде е доктор Хил?
— Тя ще дойде да поговорите по-късно, помоли ме да ти предам.
— Колко ще рече „по-късно“?
— Не знам.
Тед се приближи до стъклото. Заговори шепнешком.
— Нещо не е наред, Алекс. Нали Алекс каза, че ти е името? Не
знам какво става. Дойдоха да ме вземат и ме довлякоха тук без
съгласието ми. Жена ми и децата се връщат днес от пътуване. Трябва
да изляза.
Макманъс приклекна и пусна на земята белезниците. Набра
някакъв код на терминала на вратата и после използва ключ, който
носеше на колана си. Прозвуча нечий глас от дъното на коридора и
санитарят направи жест в същата посока. Вратата се отвори.

129
 — Доктор Хил ще говори с теб днес, вероятно следобед.
— Трябва да стане по-рано… — подхвана Тед.
— Почакай — прекъсна го Макманъс. — Не поставяй под въпрос
нищо от това, което ти кажа. Ще влошиш нещата и няма да ти помогне
въобще. Сега ще идем до банята, а после ще те заведа при останалите.
След няколко часа доктор Хил ще дойде да те види и ще ѝ зададеш
колкото въпроси имаш. Не си губи времето с мен.
Тед кимна утвърдително.
Двамата вървяха заедно до другия край на коридора. Озоваха се
пред заключена врата, която Макманъс отвори, обръщайки най-
безцеремонно гръб на Тед. Стигнаха до общата зала. Там имаше
изключен телевизор, няколко маси и мебелна гарнитура с книги и
кутии с етикети. Също така няколко стайни растения и естествената
светлина, която пробиваше през четирите големи прозореца,
превръщаше помещението в доста приветливо пространство.
— Къде са се дянали всички? — попита Тед.
Макманъс го изгледа с интерес.
— Закусват.
Тед беше вперил поглед в една от библиотеките.
— Забравих си нещо в стаята — каза Тед внезапно с осезаемо
притеснение.
— Не се тревожи, ще го намериш пак там, като се прибереш.
Тед си спомни думите на Майк Доусън за безпроблемното
изчезване на вещите в „Лавендер“.
Отидоха при душовете. Посрещна ги мъж със зелена униформа и
им подаде кърпа и чисти дрехи. Макманъс седна на една дървена
пейка, от която да следи Тед иззад разделителната стена.
— Нужно ли е да ме следваш навсякъде?
Макманъс присви рамене.
Тед си свали дрехите мудно, сгъна ги безупречно и ги остави на
друга дървена пейка до чистите. Отиде до един от душовете и отвори
крана. Водата беше перфектна.
— С теб ли работи Роджър? — попита Тед, докато оставяше
топлата вода да се лее върху лицето му.
— Да. Ще дойде по-късно вероятно.
— Дни наред ме шпионираше.

130
 Макманъс не продума нищо. Тед започна да се сапунисва.
Говореше, без да се обръща към санитаря.
— Не го знаеше, нали?
— Кое по-точно имаш предвид?
— Че ме е следял. Разкрих го на два пъти. Подозирам, че е ходил
и до къщата ми.
Отново никакъв отговор.
— Чисто и просто това си плаче за жалба — продължи Тед. —
Адвокатите ми ще останат очаровани. Познавам правата си и знам, че
да ме докарате упоен посред нощ, ясно ги нарушавате. Ако съм се
съгласил да изчакам доктор Хил, е, понеже искам да ми каже в лицето
защо е направила всичко това. Нищо ли няма да ми кажеш?
— Не знам какво да ти кажа, човече. На мен само ми наредиха да
те поема през първите часове тук, нищо повече. Нищо лично, така
процедираме с всички пациенти.
— Аз не съм пациент.
— Добре. Правим го с всички, постъпили в отделението. Някои
не се адаптират лесно към промяната. За новите лица тук светът е
различен от този, който познават. Сега ще идем да закусиш и ще
можеш да се запознаеш със съседите си по стаи.
В стената беше монтиран необичаен диспенсър за шампоан.
Една полусфера, втъкната навътре в стената, трудна за разкачване или
причиняване на травма. Тед я натисна и тънка ивица розов шампоан
потече от долната страна.
— Вече имах удоволствието да се запозная с другаря ми отсреща
— каза Тед, докато втриваше пяната в косата си.
— С кого?
— Доусън.
— Аха. Има повече от десет години, откакто е тук; ако си
допаднал на Доусън, няма да имаш проблеми с останалите.
— Продължаваш да говориш, сякаш ще се застоявам тук.
Тед затвори кранчето. Отиде бързо до пейката и се загърна в
хавлиената кърпа.
— Ти си сигурен, че ще ме оставят затворен тук, нали?
— Казах ти вече, нищо не знам за теб.
— Ясно.

131
 Тед се облече мълчаливо. Когато свърши, седна на пейката.
Макманъс стоеше на около шест метра, заел срещуположната на
стената пейка.
— Готов ли си? — попита накрая санитарят.
— Какво ще правим с това? — посочи към мръсните дрехи.
Макманъс на свой ред му посочи един празен кош.
На излизане Тед помоли Макманъс да минат през стаята, за да си
вземе подковата.

132
 6

Когато влезе в общия салон, разговорите секнаха, появиха се

физиономии на изненада, а също и на недоверие. Водещият на една
развлекателна телевизионна програма единствен не обърна внимание
на напрегнатата обстановка и продължи да задава шеговити въпроси от
телевизора.
Робърт Скот, завеждащият отделение „C“, представи Тед на
останалите пациенти. Каза им, че не желае проблеми, и си тръгна.
Макманъс следеше за реда от съседната стая през прозорец с телена
мрежа. Придружаваше го още един санитар.
В салона имаше три добре обособени групи — едната, събрана
пред телевизора, впрочем и най-многобройната, и други две, настанени
около масите, където се играеха шах и карти. Единственият отцепник
беше Майк Доусън, който четеше книга, седнал на широкия перваз на
прозореца. Когато мерна Тед, му помаха за поздрав, но веднага след
това се потопи отново в четивото си и изгуби интерес към него. Тед
закрачи към средата на салона, изкушен да се приближи към групата,
играеща шах, но без да осъзнае дали беше уместно.
Когато останалите престанаха да обръщат внимание на
новодошлия, глъчката отново се възцари. Тези, които играеха карти,
разговаряха неуморно, докато гледащите телевизия надигаха глас
внезапно, като отговаряха на въпроси или се включваха в някой спор.
Тед се доближи до библиотеката и започна да разучава изданията,
макар че изкусно фиксираше вниманието си върху двамата играчи на
шах и групичката около тях. Стоеше на около три метра и успяваше да
види дъската за няколко секунди. Партията беше едва в началото си и
не напомняше на нито един изучаван дебют, което не го изненада.
Докато се правеше, че чете заглавията на романите, разиграваше
срещата в ума си. Спечелиха черните.
Един от картоиграчите, висок и боязлив мъж, беше сред първите,
забелязали прехласването на Тед по библиотеката. Посочи към него с
треперещ пръст и партньорите му по маса се обърнаха и го зяпнаха,

133
разучиха го за няколко минути, докато се смееха и подиграваха, а
после се върнаха към заниманието си.
Около двайсет минути по-късно дребният човечец, който Тед
беше съзрял от стаята си, на име Лестър, дойде от двора със свой
приятел. Не носеше белезници и щом забеляза, че Тед беше в залата,
полудя.
— Той ми открадна телефона! — развика се с все сила.
Когато Тед се обърна, Лестър пресичаше салона като светкавица,
Майк Доусън скочи от перваза, за да пресече пътя му, санитарите бяха
хвърлени в смут в съседната стаичка. Някои от присъстващите
избухнаха в смях и разпалиха неминуемия екшън. Лестър повтори
нееднократно обвинението си, като действаше неконтролируемо, но
без да пристъпва напред. Майк беше застанал пред него и това беше
достатъчно, за да го удържи.
— Нищо не са ти откраднали, Лестър — каза кротко Майк. —
Върви навън.
— Ще го убия! Държи телефона ми! — Темето на Лестър
почервеня, вените на врата му затанцуваха, размахваше ръце и
движеше крака като боксьор.
Санитарят, който придружаваше Макманъс, се обърна, за да
излезе от стаичката, и се появи с уморен вид. Направи знак с ръце и
накара всички да замълчат. Беше огромен мъж с осанка на викинг,
способен да удържи Лестър само с една ръка, без значение до каква
степен беше ескалирала лудостта на дребничкия мъж. Но всъщност
Доусън държеше контрола на положението.
— Успокой се — настоя.
— Дойде снощи през нощта — каза Лестър, подскачайки като
животно в клетка, — видях го. Открадна ми телефона и сега нямам
средство за комуникация.
Тед продължаваше да стои пред библиотеката, съсредоточен
върху погледите, които тегнеха над него. Може би споменаването на
думата „кражба“ несъзнателно го подтикна да пъхне ръка в джоба си и
да опипа подковата. Лестър го забеляза и избухна.
— Там го държи, в джоба! Претърсете го!
Санитарят отказваше, клатейки глава. Майк направи крачка към
Лестър, хокайки го, забил пръст в гърдите му.

134
 — Никой не държи телефона ти — каза му строго. — А сега ме
остави да си чета, ако не искаш проблеми.
Сплашването даде резултат. Лестър продължаваше да се движи,
но този път от нерви. Гласът му заглъхна.
— Но, Майк, без телефона не мога да докладвам. Те имат нужда
от доклада ми, знаеш го.
— Пука ми на шапката. Ако щат да довтасат и с Хилядолетния
[8]
сокол да го търсят, ако толкова им е притрябвал. Ти се измиташ към
градината и не искам да се размотаваш повече тук. Ясно ли е?
Лестър потвърди с глава. Нямаше и помен от безумния му гняв.
С наведена глава той се изнесе.
Майк направи знак на санитаря и се усмихна. Не ми дължиш
нищо за услугата… После намигна на Тед и се върна на перваза, за да
възобнови четенето си.
Тед се доближи до масата, където играта на шах продължаваше,
по-напреднала, но по-неинтересна. Играчът с белите беше видимо в
непечеливша позиция и сега изпиваше фигурите с очи, сякаш искаше
да ги задвижи със силата на мисълта си. Противникът му изчакваше
реда си, отпуснат, загледан ту в дъската, ту в малобройната им
публика. Присъствието на Тед, изглежда, го смути, но въпреки това не
каза нищо.
— Хайде, Скеч, нямам цял ден! Ще кажа на Скот да ни докара от
онези двойните часовници, така ще мога да ви издухвам по-бързо.
Скеч като че ли не се разпозна в казаното и продължаваше да
бъде все така вглъбен в играта. Шансовете му клоняха към нулеви, ако
се изправеше срещу опитен играч, мислеше Тед, но все пак имаше
някаква алтернатива, ако преместеше коня от F5 на H6.
Един от тримата зрители се обади:
— Държиш го вече, а, Лоло? — Удари с юмрук дланта си. — Ще
те смачкат, Скеч… като муха.
— Млъквай — възрази друг от наблюдателите. — Ти дори не
знаеш как се движат фигурите. Това е шах, познато ли ти е?
Всички се захилиха с изключение на засегнатия и Скеч, който бе
все така погълнат, нерешително извади ръката си изпод масата, за да
направи най-сетне хода си. Пръстите му се доближиха до коня на F5.
Имаше два възможни развоя — на H6, който щеше да запали искрица
надежда, и H4, с който щеше да се закопае.

135
 Реши да премести на H4.
— Не си противник за мен, Скеч! — каза Лоло, докато местеше
една пешка, която опасно застрашаваше да достигне другия край на
дъската. — Да видим как ще се измъкнеш оттук.
Скеч още веднъж потъна в размисъл.
Тед реши да се отдалечи. Часовете до визитацията на Лора
ставаха безкрайни. Беше се запътил към вратата, когато забеляза, че
Доусън беше спрял да чете и не сваляше поглед от него. Без да знае
дали е добра идея, го доближи, по-скоро за да му благодари за
намесата му спрямо Лестър.
— Ти го знаеше, нали? — изненадващо подхвана Доусън. —
Това за коня на H4.
За миг Тед се обърка за какво ставаше въпрос. Когато осъзна, сви
рамене.
— Играех шах известно време като по-млад.
— Аз също; нищо професионално — призна Доусън. — Може
двамата да поиграем някой ден.
Поставяше го на изпитание.
— Разбира се. — Тед продължи по пътя си.
— Почакай.
Доусън го изучаваше.
— Нека те придружа навън. Лестър още се мотае там.
Едва в този момент Тед си даде сметка, че в салона отново се
беше възцарила тишина. Всички, с изключение на телевизионния
водещ, изглеждаха заинтригувани от срещата между двамата мъже.
Спомни си думите на Макманъс от сутринта при душовете. Ако си
допаднал на Доусън, няма да имаш проблеми с останалите.
Градините бяха обширни. Имаше пътеки, по които в момента
крачеха неколцина самотни пациенти сред добре поддържани цветя и
китни дървета. Лестър и една изолирана групичка се бяха струпали в
един ъгъл на баскетболното игрище, едните насядали по пейките, а
другите — прави, като веднага обърнаха внимание на двамата мъже.
— Значи не знаеш за какво си тук? — подпитваше го Майк.
Тед го гледаше недоверчиво. На сутрешната слънчева светлина
все така му приличаше на най-здравомислещия мъж на земята. Ако
предната нощ не беше засякъл, че го следеше с онова налудничаво
изражение, щеше да е загадка какво правеше Доусън в „Лавендер“.

136
 Както и ти, но ето те тук.
Запътиха се към една от най-отдалечените пейки, скрита под
огромен бор.
— Та значи? — заинати се Майк, щом седнаха.
— Не че не знам — отвърна Тед с доза примиреност. — Доктор
Хил ми прави сеанси през последните седмици. Имам тумор…
неотстраним и лекарят ми прецени, че една терапия ще помогне да го
преодолея. И за да сме точни, не сбърка. Мислех, че разговорите с
доктор Хил няма да послужат за нищо… но определено послужиха.
Поне малко. Сега е довела нещата прекалено далеч.
На баскетболното игрище Лестър и останалите започнаха да
играят. Топката отскачаше от цимента с обичайния скърцащ звук.
— Доктор Хил те е вкарала в клиниката против волята ти?
— Да.
Майк пъхна ръка в джоба си и извади пакет цигари. Предложи
една на Тед, който на свой ред отказа.
— Аз също не пушех — отбеляза Майк, докато палеше цигарата
с позлатена запалка. Направи една дълбока дръпка. След това огледа
цигарата между пръстите си, добавяйки със закодиран тон: —
Понякога си мисля, че го правя единствено, за да се различавам от
човека, който бях преди, навън.
Тед беше вперил поглед в запалката. Майк го забеляза и
констатира:
— Колкото повече печелиш доверието ѝ, нещата ще се
подобряват. Към днешна дата дните ми тук са доста спокойни. Нощите
са, които ме мъчат.
— Защо си тук?
— Не са ли ти казали?
Тед отрече с глава.
Майк сведе поглед, видимо афектиран, преди още да е заговорил.
— Убих семейството на най-добрия си приятел.
Топката продължаваше да отскача в далечината.
— Бях много болен — продължи Майк. Сега седеше прегърбен,
почти смален, облакътен на коленете си и с очи, вперени в земята. —
Ако настане масово бягство и по някаква откачена причина ме пуснат
да изляза от тук… ще откажа. — И с огорчение добави: — Дъщерята

137
на приятеля ми оцеля… Да увисна на този бор, ще е нечестно към нея.
Ще е прекалено лесно.
Тед запази мълчание.
— Знаеш ли… да си луд не променя много нещата — продължи
Майк. — Не те освобождава от бремето ти, искам да кажа. Вместо да
те пратят в затвора, те натикват на място като това. Но винаги една
част от теб продължава да е отговорна; отговорна, че не е възпряла
другата ти част. Защото едната част от теб го знае. Знае всичко.
Сега беше ред да си припомни Уендъл в стаичката на
изоставената фабрика…
Има определена информация тук, в главата ти, която те
злепоставя.
Майк направи логическа пауза и с поглед отправен към небето,
очевидно измъкваше подробности от едно минало, което не му даваше
мира. Докосна слепоочието си с един пръст и погледна към Тед с
широко отворени и ужасяващи очи:
— Съзнанието е магическа кутия. Пълна с номера. Винаги ги
измисля, за да те предупреди за нещо. А също и за да ти предложи път
за бягство. Една врата…
Отворѝ вратата. Това е последният ти изход.
Тед мислеше за бора, който ги беше подслонил, и за тялото на
Майк Доусън, увиснало на един клон, полюшващо се в ритъма на
нежен бриз.
— Предполагам, че си прав.
Майк се усмихна. Отново придоби вежливо и разбиращо
изражение.
— Може да стане както казваш и утре да те няма тук. Или пък ще
си и пак ще седнем на същата пейка. Всички трябва да отворят тази
врата рано или късно.
Майк Доусън се изправи на крака. Протегна ръце и изпъчи
гърди; прешлените на гърба му изпукаха.

[8] Легендарният кораб от сагата „Междузвездни войни“. —

Б.пр. ↑

138
 7

Лора го очакваше в залата за оценка. Тед, който беше със

закопчани ръце, изчака Макманъс да намери точния ключ, за да го
пусне да влезе.
— Отключено е — каза един глас отвътре. Тед го разпозна на
мига.
Върху лицето на Лора Хил беше изписана топла усмивка. До нея
Роджър обаче беше като тотем на строгостта, а очите му, големи и
студени, приличаха на две луни.
— Доктор Хил… най-накрая — поздрави Тед.
— Можеш да продължаваш да ми казваш Лора.
— Лора, естествено. Благодаря за нощта, прекарана в „Хилтън“,
много щедро от твоя страна.
Беше отведен от санитаря до масата, зад която седеше лекарката,
но преди да седне, показа веригата, която държеше китките му
вързани.
— Седни, Тед, моля те — каза Лора. Не каза нищо за
белезниците.
Той проучи залата, в която в действителност нямаше много за
гледане — депресиращи зеленикави плочки по стените, ламинираната
маса, на която седяха, шест високи флуоресцентни лампи, които
изтриваха всички сенки, и един прозорец с тъмно стъкло, вероятно
прикриващ видеокамера. Именно в отразеното стъкло Тед видя
Макманъс да прави знак с глава и да излиза.
— Как се чувстваш, Тед?
— Не, не, никакво как се чувстваш, Тед. Чувствам се като
задник. Искам да знам какво търся тук. И държа да го узная сега.
Лора сведе поглед за кратко, понамести една затворена папка
пред себе си и прочисти гърлото си. Вече нямаше следа от усмивката ѝ
и изглеждаше истински разстроена. Носеше косата си вързана, както
обикновено, бе с правоъгълните си очила и бяла престилка.
— Ще ти обясня начаса, но първо, повярвай ми, че ми е
необходимо аз да науча някои неща. Двамата с Роджър само искаме да

139
ти помогнем и…
— Много добре, много добре, спести си го. Какво искаш да ти
отговоря?
Лора пое въздух.
— Вчера си казал на Роджър, че сме се канели да те затворим в
„Лавендер Мемориал“, че вече си знаел всичко. Какво имаше предвид
по-точно?
— Не мисля, че е нужно чак такова обяснение, не намирате ли?
Имах предвид това. — Тед показа още веднъж ръцете си в белезници.
— Кой ти го каза?
— Какво значение има кой е бил? Нали е факт.
— Уендъл ли беше?
Тишина.
Тед си припомни разговора, който бяха провели с Уендъл в
помещението с инструментите в изоставената фабрика.
Ще те затвори в „Лавендер Мемориал“ с най-лудите от лудите.
Има властта да го стори, повярвай ми.
— Достатъчно, Лора, вече е твой ред да говориш.
Лора и Роджър си размениха поглед, който Тед не можа да
дешифрира. Лекарката се съгласи и отвори папката пред себе си.
Обърна я към него по същия начин, по който и Линч го беше направил
в хола на дома му. С тази разлика, че този път нямаше криминално
досие, а магнитен резонанс на мозъка. Веднага разпозна снимките,
които Кармайкъл му беше показал в кабинета си, името му беше
изписано в ъгъла на всяка от тях.
— Познати ли са ти?
— Разбира се. На тях се вижда туморът. — Тед посочи една
определена, леко затъмнена част на фона на останалото.
— Ти нямаш тумор, Тед.
Защо ли не те изненадва?
Лекарката се обърна и посочи към затъмненото стъкло. Миг след
това вратата на залата за оценка се отвори.
— Здравей, Тед.
Там стоеше Кармайкъл с ръце в джобовете и съкрушения вид на
човек, натоварен със съобщаването на лоша новина.
Кармайкъл също е замесен в това.

140
 — Опасявам се, че казаното от доктор Хил е вярно — заяви той,
все още застанал на прага.
Приближи се бавно, заобиколи масата и седна. Сега
събеседниците му станаха трима.
— Помолих Кармайкъл да дойде в „Лавендер“, за да ти го
съобщи лично — уточни Лора.
Мъжът кимна тежко.
— Никога не е имало петно — обясни спокойно Кармайкъл. —
Когато дойде първото изследване, ти казах, че мозъкът ти е напълно
здрав и болките в главата са от друг произход, че щяхме да го открием
заедно, както сме правили с всяка болка през годините. Ти се разстрои
и едва като чу, че ще повторим изследването, за да сме сигурни, се
успокои. Сметнах, че така ще спечеля малко време, защото в мозъка ти
нямаше и следа от тумор, а знаех, че резултатите ще се потвърдят.
Тед ги наблюдаваше, без да трепне.
— Нищо ли не помниш от това? — намеси се Лора.
— Подменили сте резултатите. Как да съм сигурен, че тези
снимки са на моята глава?
— Съжалявам — извини се Кармайкъл.
— И какво означават тези болки, всички тези обърквания? — За
първи път в Тед се прокрадваха признаци на отчаяние. — Туморът
може да е малък или да е разположен в зона, недостъпна за сензора на
резонанса. Чел съм по въпроса, не се опитвайте да ме баламосвате.
— Ще продължим да напредваме с лечението, за да ти помогна
да…
— Да ми помогнеш! Нищо не разбираш, Лора. Това, че дойдох на
последните сеанси, беше цяло чудо. Ако всичко беше станало по план,
в този момент щях да съм в кабинета вкъщи с куршум в главата. — Тед
се засмя. — Това е смешно. Ако не беше гаднярът Линч, да съм го
свършил вече.
Сви пръсти във формата на пистолет и ги допря до слепоочието
си. Изимитира шум от изстрел.
Лекарите се спогледаха.
— Какво става? — изгуби търпение Тед. — Престанете да ме
третирате като луд!
Скочи сякаш изтласкан от пружина, столът се изтъркаля шумно
назад. Никой в залата не се смути. Наблюдаваха го, докато правеше

141
кръгчета.
— Не мога да повярвам — говореше Тед на себе си. Разхождаше
се с ръце на корема и поглед, вперен в линолеума на пода.
— В теб ли е подковата? — попита Лора.
Тед замръзна намясто, опипа джоба на панталона си с
настървение. Там почувства твърдата форма на подковата. Извади я от
джоба, задържа я с пръсти, съзерцавайки я, като че държеше могъщ
талисман.
— Помниш, че ми разказваше за нея, нали? — продължи
лекарката. — За Милър, учителя ти по шах, за шампионата между
Капабланка и Алехин в Буенос Айрес…
В един момент Роджър се беше приближил до Тед и го
съпроводи до мястото му. Той, изглежда, не осъзнаваше нищо.
Погледът му все още беше втренчен в подковата.
— Намерих я в къщата на Уендъл — каза Тед, възхитен и
хипнотизиран от огънатото желязо.
— Тед, погледни ме.
Той повдигна глава.
— Правилата тук са стриктни и метален предмет, предизвикващ
контузии като подковата, е напълно в разрез с тях. Но ще разреша да я
задържиш. И когато се почувстваш объркан, искам да се концентрираш
върху нея, да помислиш за Милър, за партиите шах, разбрахме ли се?
— За хубавите времена — смотолеви той.
— Именно — потвърди удовлетворено Лора. — За хубавите
времена.
Не беше останала и следа от изблика на гняв. Тед отново заби
поглед в земята, отмести го от подковата, която почиваше в скута му и
която все още усещаше на допир.
— Заради Холи ли беше? Тя… имаше връзка с Линч, не беше с
Уендъл, оказа се Линч. Видях снимките. Двамата седяха в един
ресторант.
— Не мисли за това сега, Тед. Не знам причината, довела те до
решението да се разделиш с живота си. Но ще я разберем.
Тед приличаше на наказано дете. Изражението му се промени,
като че ли си спомни нещо. Погледна Лора и очите му се изпълниха с
истински ужас.
— Холи и момичетата добре ли са?

142
 — Добре са. В къщата на родителите ѝ са, във Флорида.
— Мислеха да се връщат в петък. Кой ден е днес?
Лора не отговори. Затвори папката, която все още беше отворена
на масата. Доктор Кармайкъл се извини с думите, че има задачи, които
трябва да изпълни, и му каза, че ще го навести пак, да бъде силен, и че
е в добри ръце.
Ужасът още не се беше изпарил от погледа на Тед.
— Какви са всички тези спомени, Лора?
— Ще се заемем с тях, макар да се опасявам, че нямам всичките
отговори. Не искам да те насилвам отсега. Важно е да осмислиш
онова, което ти съобщих току-що. Ще се видим на същото място
вдругиден и ще продължим да обсъждаме. Тогава ще бъдем само ти и
аз като в старите времена.
Лора съчувствено се усмихна.
— Холи ли ме затвори тук? Не съм глупак, знам, че трябва да е
дала съгласието си. Тя знае ли? Знае ли какво се канех да сторя в
кабинета?
— Не го знае.
— Така е по-добре.
— Но разбираш, че се налага да останеш няколко дни тук, нали?
— Предполагам, че да.
Не, не го вярвай, но следвай играта ѝ. Всичко се случва в реда, в
който Уендъл ти го представи. Той единствен беше откровен с теб… —
единствен, който ти предостави доказателства.
— Ще прекараш нощта в стаята с максимална сигурност, но
сутринта ще наредя да те настанят в нормална стая, където ще се
чувстваш много по-удобно. Макманъс ми сподели, че сте се сработили
с Доусън, което е сериозно постижение. Обикновено подбира много
внимателно.
— Не знам дали „сдушили“ е точната дума. Поговорихме си в
градината. Каза ми за какво е тук и нищо повече.
— За един ден ти е казал повече, отколкото повечето тук са го
чували да казва през живота си.
Тед сви рамене. Последното, което го интересуваше, бе да се
сдушава с душевноболен убиец.

143
 8

Беше следобед и от доста време разговорите в коридора на

стаите с максимална сигурност бяха притихнали. Тед си почиваше във
възтясното си легло, с ръце на тила и очи, впити в тавана. Беше го
напуснало неистовото желание да си тръгне от „Лавендер“. Чудеше се
дали Лора е била достатъчно искрена с него — вероятно не, но имаше
куп съмнения за това. Наистина ли си беше самовнушил тумора в
главата? Два фрагмента от действителността съжителстваха в мозъка
му; в един от тях беше убил Уендъл, а в другия не само че не беше го
направил, но и беше разговарял с него… в розовия замък! Несъмнено
имаше проблеми, защо да отрича.
Но не забравяй за Блейн. Дебнеше го, скрит в дома му. Разкри те,
но успя да го ликвидираш с едно стремглаво движение.
Трябваше да поспи, да асимилира нещата на спокойствие.
Усещаше успокоителния натиск на подковата върху гърдите си.
Затвори очи и беше готов да се отпусне в прегръдката на съня… но ги
отвори изведнъж. Седна на ръба на леглото. Подковата отскочи от
гърдите му и падна на пода, пораждайки серия от подрънквания на
метал, които в покоя на отделението в зоната за максимална сигурност
напомняха на бързото биене на камбана. Някой му се скара да млъкне
от другия край на коридора. Тед се приближи до стъклото. От
съседната стая на Доусън видя наблюдаващия го Лестър.
— Ама ти никога ли не спиш, Лестър? Върви си в леглото! —
навика го строго за изненада на плешивкото. — Майк, буден ли си?
Още веднъж го накараха да млъкне.
— Ти млъкни, идиот! — извика към коридора, потънал в
тъмнина.
В стаята на Майк се запали една лампичка, непосредствено до
леглото му. Мъжът стана, не изглеждаше да е заспивал до момента.
— По-добре ще е да понижиш децибелите — предложи той.
Тед кимна в съгласие.
— Спеше ли?
Съседът му отрече с глава.

144
 — Страдам от безсъние, така че отговорът е не. Какво има?
— Искам да те питам нещо.
— Питай.
— Шахматният комплект в общата зала… изглежда значително
нов, по-конкретно сгъващата се дъска.
— Докараха го преди близо шест месеца, — отговори Майк, —
преди няколко години беше друг, но не знам какво стана с него.
Шест месеца!
Това е било по-рано и от посещението му при Кармайкъл.
Тед остана с убеждението, че този шахматен комплект беше там
заради него. Какво по-подходящо от шахматен комплект, за да го
накарат да се почувства като у дома си? Погледна подковата, все още
на пода.
— Доктор Хил ли го е донесла? — попита Тед.
— Нямам идея. Това ли искаше да знаеш? Подозирам, че е било
от жизнена важност, щом не е могло да почака до сутринта.
Майк отново си легна и загаси светлината.
След малко и Тед стори същото, но този път убеден — този
шахматен комплект наистина беше оставен там заради него. От шест
месеца.

145
 9

На сутринта Макманъс го съпроводи до новата му стая.

Намираше се на втория етаж на отделение „C“ и за да стигнат до нея,
преминаха по застлан с килим коридор, който не напомняше с нищо на
студения остъклен коридор в зоната за максимална сигурност. Тед
носеше сивия панталон и сако, но вече не ходеше с белезници —
нещата започваха да се променят. От една странична врата Скеч,
когото Тед разпозна от партията шах, на която беше присъствал
предния ден, го изгледа с неразгадаемо изражение.
— Позволи ми да ти там един съвет — каза Макманъс, преди да
стигнат края на коридора. — Възползвай се от тази възможност, не
прави глупости. Струваш ми се интелигентен човек.
Прозвуча като искрена препоръка. Тед кимна тържествено.
Когато влязоха в стаята, разбра какво по-точно имаше предвид
санитарят. В сравнение с неугледното легло, в което прекара
последните две нощи, тази стая напомняше направо за „Хилтън“.
Спомни си шегата, която Лора направи за това, и се усмихна.
Стаята беше широка и имаше огромен прозорец, през който
слънцето безсрамно си проправяше път. Имаше две легла, всяко със
съответно бюро и малка библиотека към него; всичко беше
разпределено симетрично, с изключение на една вътрешна врата,
водеща към банята. Половината, предвидена за Майк Доусън, новия му
другар, преливаше от книги, окачени изрезки по стените, снимки и
всичко необходимо, за да изглежда стаята почти уютна. Макманъс
обясни на Тед, че Майк не беше делил стая с никого от доста време.
Върху голия матрак имаше кашон с името на Тед, написано с
черен маркер.
— А, чудесно! Вече са донесли нещата ти.
Нещата ми?
Макманъс се сбогува и Тед остана сам. Отиде до остъклената
врата по мислената ос, разделяща света на Доусън, оживен и цветен, от
неговия, безжизнен, и с картонена кутия, чието съдържание дори не му
беше познато. Само едно каре светлина съединяваше тези толкова

146
различни вселени. Притвори очи, за да намали блясъка на лъчите, и
баскетболното игрище и пътеките, които пресичаха градината, бавно
започнаха да се очертават. За известно време проследи сновящите
пациенти, излезли на разходка.
Отдалечи се и огледа вещите на новия си съквартирант.
Направиха му впечатление изрезките от вестници, залепени на една
дъска над бюрото. Направи крачка натам, но се спря. Реши да отиде до
вратата на банята.
— Майк?
— Какво? — долетя глас от другата страна.
— Тед съм. Трябва ми писалка или нещо, с което да срежа
лепенката на кутията, която са ми донесли тук. Ще ми позволиш ли да
ползвам някоя от бюрото ти?
Тишина.
— Майк?
— Естествено, че можеш да вземеш проклетата писалка. Остави
ме да си акам и чета спокойно.
— Прощавай.
Не последва отговор.
Може би Доусън не беше толкова отвратителен, колкото всички
казваха. Приближи се до бюрото. Този път не можа да се сдържи и
хвърли поглед на една от статиите. Заглавието гласеше:

АНДРЕА ГРИЙН С ОТЛИЧИЕ НА ВЕНЕЦИАНСКОТО БИЕНАЛЕ[9] ЗА ИЗКУСТВО

Отдръпна се. Ако Майк излезеше от банята в този момент,

отношенията им, които бяха потръгнали отлично, щяха неминуемо да
се сринат. Насочи се към кашона. Разкъса лепенката със задната част
на писалката и отвори капаците. Вътре имаше куп прилежно сгънати
дрехи, книги, куп запечатани пликчета, настолна лампа, която разпозна
веднага и… едно розово пипало, което се изви и изчезна.
Тед отскочи рязко. Пусна капаците на кашона и отстъпи,
преплитайки крака, докато не се блъсна в леглото на Майк и не падна
отгоре му. Не можеше да свали поглед от кашона. Нещо се движеше

147
вътре, не просто го беше видял, но и сблъсъкът с предметите в него не
можеше да се сбърка. А Тед знаеше причината; онова не беше пипало,
а розовата опашка на опосума.
Дишаше на пресекулки. Не можеше да е истина. Наличието на
опосума трябваше да е част от един кошмар…
Сигурен? Даже и в къщата на Артър Робишо?
В този миг Майк излезе от банята. На секундата разбра, че нещо
не беше наред.
— Какво има в кашона? — каза, втурвайки се към него. Канеше
се да го пипне, но в последния момент се отказа. — Плъх ли е?
— Не — отвърна Тед. Кашонът беше спрял да се движи.
Майк светкавично открехна капаците и се отдалечи. Постепенно
започна да се доближава, пъхна ръка и извади лампата, после една
чантичка и следваща…
— Тук няма нищо — погледна наоколо учуден.
— Видях опашката. Кашонът се мърдаше.
Майк го гледаше, повдигнал високо едната вежда.
Тед се изправи, разтърсвайки глава.
— Уверявам те, че…
Майк го прекъсна с вдигане на ръка.
— Какво видя?
— Нищо.
— Какво видя?
Тед се замисли.
— Стори ми се, че видях опосум, но може и да е било само във
въображението ми.
— За първи път ли го виждаш?
Въпросът хвана неподготвен Тед.
— Какво намекваш?
— Най-обикновен въпрос.
— Да — призна най-сетне Тед.
Майк докосна с ръка брадичката си, сетне я потърка.
— Опосум… — каза с тих тон.
— Какво става? И ти ли си го виждал? Преди, имам предвид.
— Не, но след обяда ще ми разкажеш всичко, свързано с този
опосум.

148
 Физиономията на почуда се изпари. Взе си книгата, която беше
хвърлил на леглото, като излезе от банята, и се опъна да чете, без да
обели дума повече.

[9] Конкурс или форум, провеждан веднъж на две години. —

Б.пр. ↑

149
 10

Тед грабна подноса за обяд с риба филе в грахов сос и избра най-
отдалечената маса. Столовата на отделение „C“ не беше особено
голяма и в никакъв случай не намери спокойствието, което търсеше.
От съседната маса четирима пациенти го следяха с интерес и се
опитаха да завържат разговор, който, изглежда, щеше да е приятелски.
Той им каза, че няма желание да говори, и те го приеха. В
действителност имаше нужда да помисли. Даваше си сметка, че беше
приел престоя си в „Лавендер“ с привидна лекота и това малко го
смущаваше, сякаш дълбоко в себе си беше наясно, че наистина се е
нуждаел да бъде затворен. Но на практика не беше ли така? Умът му
беше пъзел без сглобяване; беше опитал да си отнеме живота заради
несъществуващ тумор… Дори възникваше вероятността да е убил
двама души! Това ли беше причината да го затворят в отделение „C“?
Нима беше убиец като Доусън? Твърде много въпроси, за да не
отстъпи пред идеята да приеме затварянето си. Даже не му достигаха
сили, за да поиска среща с Холи или с момичетата. Липсваха му, то се
знае, най-вече Синди и Надин; мисълта за тях болеше най-много от
всичко. Но какво да им каже? Какво да обясни на Холи? Ако не е имал
тумор в главата, каква беше причината за поведението му?
Нахрани се мълчаливо, потънал в мислите си, с отнесен поглед,
насочен към един от прозорците. Отново някой му каза нещо от масата
в съседство, но той не му отвърна. Инцидентът в стаята го беше
разстроил силно. Кога щеше да се свърши? Беше видял опосума вътре
в кашона, без да го губи от поглед, докато Майк не започна да следи
кутията на свой ред, но тогава вече го нямаше. Точно както се беше
случило в къщата на Робишо, когато животното се беше скрило в
гумата. Всеки път, когато видеше противното животно, вярваше, че е
реално, за да се увери обаче по-късно, че просто го е сънувал или по-
лошо — измислил. Какво се очакваше да си мисли сега? Опули очи.
Сънуваше ли? Фокусира се върху пластмасовия нож, с който се
хранеше, изгледа го концентриран като някой учен, всеки детайл,
заоблената дръжка, назъбеното острие… Опря го в подноса и натисна

150
силно. Ножът се огъна и се прекърши с тъп звук. Две-три
подхилквания дойдоха от съседната маса. Тед изследва двете части на
счупения нож, размърда ги с пръст… Докосваше ли реално тези
пластмасови парчета?
Въздъхна. Погледна с примирение остатъците от филето, после и
счупения нож.
Тъкмо ставаше, когато Лестър цъфна от нищото и се настани до
него. Не изглеждаше толкова гневен както предишните пъти.
— Открих, че нямаш нищо общо с изчезването на телефона ми
— каза помирително. — Намерих го.
— Пука ми на шапката.
Лестър имаше очи на Голам[10], ококорени и лукави, и колкото
повече се взираше в тях, толкова по-дълбоки изглеждаха. А ако
забиеше парче от ножа в едно от тези гигантски очи?
— Чух те снощи да разговаряш с Доусън — продължи Лестър, —
разпитваше го за шахматния комплект.
Тед тъкмо се надигаше от стола си. Отново седна и кимна
утвърдително.
— Чух те от стаята си — повтори дребосъкът. — Питаше го кога
са донесли шахматния комплект. И той ти каза, че е било преди шест
месеца.
Точно така, това му беше казал и Кармайкъл. Възможно ли беше
да го е излъгал?
— Това вярно ли е?
Лестър погали брадичката си. Правеше сметки наум.
— Да, вярно е. Но аз знам кой го донесе.
— Кой?
— Ами всъщност…
— Кой?
Тед сграбчи Лестър за яката на ризата и го задърпа към себе си.
Някои пациенти се обърнаха. От една от масите се показа и главата на
Робърт Скот, завеждащия персонала, който ги загледа, докато Тед не му
направи знак, че разговорът е приятелски.
— Кой, Лестър? — попита пак Тед.
Човечецът навярно долови нещо в очите на Тед, защото нямаше
и помен от изразената чувствителност от предния ден.

151
 — Доктор Хил беше. Тя и тъмнокожият санитар се появиха един
ден и я връчиха на Скот. Аз ги видях.
Тед го изгледа продължително.
— Не ти вярвам. Къде беше ти тогава?
— В коридора. Там си я предадоха, пред очите на всички. Добре
де, не на всички, понеже бях само аз, но дори не ме забелязаха. Доктор
Хил не се задържа много в тази част, а когато го прави, винаги я
придружава този санитар, Роджър май се казваше. Даде кутията с шаха
на Скот, само дето от началото не знаех, че това е кутия с шах;
проследих го до общата зала и той я постави на рафта с другите игри.
— И това беше преди шест месеца?
Лестър пламенно потвърди с кимане и добави:
— Аз също го заподозрях.
— Кое?
— Чух останалото, което каза на Доусън снощи. Попита го как е
възможно да са знаели шест месеца по-рано, че ще те водят тук.
— Това не ти влиза в работата.
— Как? Те знаят много неща. Имат микроскопични камери и
микрофони.
Тед отрече с глава. Нямаше никакъв смисъл да продължава да
говори с този лунатик. За втори път се засили да стане, но този път
Лестър го стисна за ръката. Тед можеше да се отскубне лесно от
сграбчилата го ръка, но като видя лицето на Лестър, сгърчено от
отчаяние, му позволи да сподели:
— Мислиш ли, че са поставили микрофони в шахматните
фигури?
— Не, Лестър, няма никакви микрофони в шахматните фигури.
Лицето на Лестър се изкриви и доби израз на недоумение и ужас.
— А ти откъде си толкова сигурен?
Нямаше смисъл да продължава да говори.

[10] Създания от света на книжната фентъзи поредица „Колелото

на времето“ от Робърт Джордан. — Б.пр. ↑

152
 11

Майк го чакаше на пейката под бора. Този път не четеше, нито

пушеше; проследи Тед с поглед, докато седна до него.
— Проблеми с Лестър, а? Ако те подразни отново…
— Умея да се пазя сам — прекъсна го Тед. — И аз си пазя някои
скрити козове в ръкава.
— Да, и това ми казаха.
Баскетболното игрище беше безлюдно. Под следобедното слънце
ескизите върху платното в синьо приличаха на локви вода. Майк
посочи към един ринг, където възтежичък пациент обикаляше около
стоманен пилон.
— Това там е Еспозито. Той също ги е видял.
За миг Тед нямаше ни най-малка идея за какво говореше
другарят му по стая. Огледа се във всички посоки, мислейки, че се
отнася до някого специално. Кои тях?
— Животните — каза Майк тържествено, с очи, отправени към
Еспозито, който продължаваше да се върти около стълба, сега на пълни
обороти. Изражението му пресъздаваше едно към едно това на Тимъти
Робишо, начело на онази свръхзвукова въртележка.
— Кое животно си видял? — попита Майк.
— Казах ти вече — един опосум. Но сигурно е било насън,
метнах се на леглото и за момент затворих очи, и…
— И двамата знаем, че не е било сън, Тед. Сигурен ли си, че
става дума за опосум?
— Или много подобно на него. Ти видя ли го?
— Опосума — не. Виждал съм плъх и омар. Нашият приятел
Еспозито, както се върти като пумпал, е виждал, ама от големите —
хиена и рис. Едни типове тук преди бяха видели и повече от тях, но
никой — опосум.
Майк все още зяпаше баскетболното игрище, като че решаваше
непосилна задача.
— Майк, ти си наясно, че тези животни не съществуват, нали?

153
 — Не ме гледай така. Знам, че животните са тук. — Докосна си
главата. — Но това не означава, че не съществуват.
Тед цъкна с език. Понечи да стане и да си тръгне, но Майк опря
леко ръка на коляното му.
— Почакай.
— Искам да забравя за този скапан опосум, Майк, честно. Имам
нужда да подредя мислите си. Вчера говорих с доктор Хил и всичко
става все по-объркано. Последното, което ми е нужно, е да вкарвам
още объркване.
— Разбирам. Нека ти кажа нещо. Доктор Макмилс е генерален
директор на болницата, а тя следи случая ми от началото му. Няколко
години след като постъпих, ѝ разказах за животните. Тя се засмя и от
време на време ги обсъждахме, но никога не ме пита настоятелно.
Фантастична жена, която е лекувала много пациенти, преди да се
издигне до директорка и съм сигурен в едно — тя знае, че животните
са истински. Аз от две-три години не съм ги виждал.
— Кога точно започна да ги виждаш…? Когато ги…
— Когато убих…? Да.
А ти, Тед, кого уби? Уендъл? Блейн? Или и двамата?
— Омарът започна да ми се явява почти непрекъснато — поясни
Майк. — Беше много по-голям от нормалните и по-настъпателен,
защото ме предизвикваше в непосредствена близост. Имах особеното
усещане, че можеше да ми скочи изневиделица и да ме напъха в устата
си — дори самата мисъл ме отвращаваше. В началото не обърнах
внимание, но много след това се усетих, че омарът се появяваше всеки
път когато тръгвах да се отклонявам от моя път. Беше някак като…
пазител. Плъхът от своя страна също, но беше по-страховит.
Тръпки полазиха Тед. Той също се страхуваше от опосума.
— Погледни към баскетболното игрище — продължи Майк, —
има две идеално обособени половини, разделени от една средна линия.
Същото важи за реалния свят и за откачения, Тед. Или си в час, или не
си, няма средно положение. Играеш или с единия, или с другия отбор,
бидейки затворен тук, и ако имаш късмет, ако лекарствата подействат и
докторите определят диагнозата и лечението ти, може би ще имаш
късмета да преминеш от редиците на единия отбор в тези на другия
или поне за кратко. Но не можеш да играеш и за двата тима, схващаш
ли?

154
 — Не вярвам, че това е лудостта.
— Ами повярвай, понеже е така. Това е като друго измерение,
ако искаш да го погледнеш от този ъгъл. Свят със собствени правила.
Като сънищата. Да не кажеш, че ти не сънуваш?
— Ти смяташ, че животните са част от този друг свят.
— Не точно. Виждаш ли кръга в средата на баскетболното
игрище? Той е междинна зона, затова ми харесва аналогията — не ми
хрумва в момента. Много пъти сядам тук и размишлявам върху това.
Този кръг е вратата, която свързва двата свята — в нея не е предвидено
да стоиш, защото както ти казах, не можеш да играеш за двата тима
едновременно. И въпреки това определени хора като теб, мен или
Еспозито остават повече от нормалното там, на вратата и това в
заключение не е добре. — Майк направи пауза и с фаталистичен тон
добави: — Кръгът е опасен, защото там съжителстват двата свята.
Еспозито беше престанал да се върти около стълба и сега се
лашкаше от единия до другия край, наслаждавайки се на ефекта от
световъртежа. С разперени ръце, с лице, обърнато към небето,
планираше като тежък самолет.
— Животните са натоварени да ни отдалечават от кръга, Тед —
каза Майк и за пореден път звучеше като най-здравомислещия мъж на
света.
— Защо само определени?
— Не знам.
— Майк, не искам да го приемаш навътре, но твърдиш за
прословутия кръг, че е опасен, да приемем, че е истина — какво обаче
може да е по-лошо от тоталното полудяване?
— Позволи ми да те питам нещо, Тед. Кога видя опосума?
— Няколко пъти.
— Посочи ми един.
— Стана в един сън. Стоях в хола у нас и нещо привлече
вниманието ми в градината, беше нощ. Погледнах през прозореца и
жена ми беше навън по бански и неподвижна, заела невъзможна поза.
За капак ѝ липсваше един крак. Опосумът беше на масата, която
държим под покрития вход и отхапваше от крака на жена ми.
Тед потръпна при спомена за онази сцена.
— Доста странен сън — призна Майк. — Виждал ли си жена ти
оттогава?

155
 — В каква връзка ми задаваш този въпрос?
— Може би не е най-удачният.
Тед загуби спокойствие и стисна Майк за ръката.
— Защо ме попита дали съм я виждал след това? Знаеш ли
нещо?
Майк не изгуби самообладание. Изчака Тед да пусне ръката му и
после подхвана с кротък тон:
— Виж, не че съм много вещ по темата, нищо подобно. Каквото
знам, е следствие от моя опит и от това, което установих, откакто съм
тук. Преди да вкарат Еспозито, имаше друг — Ричи се казваше.
Напусна ни преди пет години. — Майк повдигна глава, сочейки
небето. — Именно той ми разкри за първи път за животните и за кръга,
само че не с този пример. Аз не се вързах на нито една дума, както и ти
сега подхождаш към мен, но после помислих за омара, за който по
незнаен начин почти бях забравил, и много от нещата придобиха
смисъл. Знаеш ли, когато стана цялата история с приятеля ми… —
физиономията на Майк посърна в миг, — когато… извърших, каквото
извърших, всичко беше много объркано в главата ми, дори ми трябваха
няколко месеца, за да успея да отсея кое е било реално и кое не.
Доказателствата бяха налице, но аз отказвах да ги приема. Едно от тях
сочеше, че съм убил домашната прислужница на приятеля си, една
очарователна жена на име Росалия, която познавах открай време, тя
имаше малко дете. Къса ми се душата всеки път, щом се сетя за нея.
Полицията намери тялото ѝ в стаята и разбра, че отговаряше на
почерка ми на убиец. Убедих се, че е точно така. Пасваше идеално.
Въпреки това един ден си спомних нещо от онези дни, спомен, който
бях погребал надълбоко и който изплува от нищото. Седях под
покрития вход на къщата си, пийвайки си сам бира, когато проклетият
омар изникна от нищото и се хвърли на едно от колената ми. Едва не
умрях от страх. Пернах го с ръка и го разкарах от себе си, а той се
приземи близо до вратата. Тогава влезе в къщата, придвижвайки се
бавно, и аз знаех, че трябваше да го последвам. Представяш ли си? Там
бях аз, следвайки един омар вътре в къщата ми, защото бях сигурен, че
гадината искаше да ми покаже нещо. — Майк се засмя и поклати
глава. — И стигнахме до една необитаема стая, където той се спря.
Като си спомних всичко това, помислих, че е било епизод от сън, както
се е случило и на теб. Вратата на стаята не беше в обичайния си вид,

156
имаше пролука и аз, разбира се, се наврях да погледна. И тогава видях
нещо ужасяващо — едно момче, което познавах, намушкваше с нож
Розалия с необуздана ярост. Не можех да се удържа да не гледам по
същия начин, както протичат нещата насън, където времето се точи ли
точи.
Майк се спря. Беше невъзможно това да е някакъв етюд.
— Жената я намушкаха — завърши Тед.
Майк потвърди с кимане.
— Спомените ми от онези дни никога не са били избистрени и
няма да отрека, че има реална възможност аз да съм я убил… Но нещо
ми казва, че не съм. Не нея.
— Искаш да кажеш, че станалото с омара у вас…
Фразата увисна във въздуха. Отново се сети за Холи, за това как
стоеше неподвижно в градината с отхапан крак.
— Преди малко ме попита кое може да е по-лошо от загубата на
разсъдъка — каза Майк — и ето ти отговора. Когато изгубиш ума си,
всичко е тук, в главата ти… Но когато си в кръга, където двата свята
съжителстват…
Тед се замисли за миг.
— Искаш да кажеш, че ако сънувам, че на жена ми ѝ липсва един
крак, тогава на нея, като на магия…
— Казано така, знам, че звучи глупаво. Но те съветвам, видиш ли
пак опосума, отдалечи се от него. Както ти казах и по-рано, животните
се зареждат от кръга, от границата между двата свята.
Запазиха тишина за известно време. В някакъв момент Еспозито
си беше тръгнал и Лестър, Лоло, Скеч, заедно с още няколко души бяха
заели местата си.
— Още като те видях, знаех, че и ти ги виждаш — каза Майк по-
скоро на себе си, отколкото на Тед. — Беше някак особено.

157
 12

Лора го очакваше в залата за оценка. Пред нея имаше бележник и

лаптоп.
— Нужно ли е да останат? — попита Тед, показвайки
белезниците си. Тъкмо влизаше.
— Опасявам се, че да.
Тед се отпусна тежко на стола. Макманъс, който го беше
съпроводил от стаята, се изниза безшумно.
— Помисли ли върху това, което говорихме, Тед? Убеди ли се, че
този тумор не съществува? Бъди откровен с мен.
— Не съм мислил много върху тумора.
Лора свали очилата си, потърка носа си, сякаш опитваше да се
отърве от някакво натрапчиво усещане.
— Макманъс ми сподели, че си се спогодил доста добре с някои
от пациентите.
Тед запази мълчание.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Тед?
— Като стана въпрос, да… Има един шахматен комплект в
общото помещение. Ти ли си го донесла?
Усмихнатите устни на Лора трепнаха. Истината проблесна в
очите ѝ само за момент.
— Помислих, че ще ти помогне, за да се чувстваш по̀ намясто —
призна. — Може би ще поиграеш с някое от момчетата.
Тед поклати глава. За момент задържа погледа си, забит в тавана.
— Донесла си го преди шест месеца — изрече спокойно.
Лора зяпна.
— Не отричай. Знам, че е така. Сега искам да разбера, откъде
знаеше преди шест месеца, че ще се озова тук.
— Успокой се, Тед.
— Спокоен съм, даже много спокоен. Само ми отговори защо
донесе този шах още преди да ме познаваш. Кармайкъл ли беше? Той
ли ти каза? Всичко това част от плана му ли е? Кажи ми истината най-
накрая, мамка му!

158
 Лора се наведе към масата в търсене на цялата близост, която
положението позволяваше… и погледът ѝ издаде всичко. Той се
втрещи.
— Ти и аз се познаваме от шест месеца — каза нежно Лора. —
Приет си в тази клиника оттогава.
Тед я изгледа на свой ред, в напразно очакване на издайнически
жест. Не го откри. Стана, като отстъпи назад с няколко дълги крачки с
окованите си крака.
— Знам, че има много за осмисляне, но за това щях да ти говоря
днес.
— Дойдох преди три дни — настоя Тед.
— Приближи се. Седни. Позволи ми да ти покажа нещо, затова
донесох и компютъра. — Лора отвори лаптопа и изчака да зареди след
спящия режим. Отново намести очилата си и затърси една папка по
бюрото. В този промеждутък Тед се върна на мястото си и зачака.
Единственият начин да укроти безпокойството си беше да извади
подковата от джоба си и да я стисне здраво в скута си.
— Днес е четвъртък, 18 април 2013 година — каза Лора, без да
отлепя поглед от монитора и без да го обръща към Тед. — Ти постъпи
тук на 20 септември миналата година. Само че не в това отделение, а в
„B“, където съм директор. Поех случая ти лично.
Завъртя компютъра, за да гледат и двамата. Ставаше дума за
видео, снето от охранителна камера в ъгъла на подобна на тази стая, в
която Тед беше изолиран, само че не беше със стъклена стена.
Виждаше се Тед, седящ на леглото, с оковани ръце и крака, клатещ се
ритмично напред-назад, жестикулирайки безцелно и кимайки от време
на време в знак на съгласие. Носеше синя риза и син панталон. В едно
каре в ъгъла на монитора фигурираше датата. Можеше и да е
подправена, но защо Тед не помнеше нищо от това?
— Пристигна в това състояние, Тед, и за съжаление, нещата не се
подобриха особено в началото.
Тед не можеше да свали поглед от екрана.
— С кого разговарям? — измънка, като се отнасяше към другото
Аз от екрана.
— Кой знае. С Линч навярно.
Тед отклони поглед. Погледна лекарката с умоляващи очи.
— Не си спомням нищо от това.

159
 — Знам. Нека ти покажа още нещо. Скоро ще ти стане ясно.
Лора изключи видеото. Един прозорец показваше подробен
списък с други файлове. Избра един и още едно видео се появи на
екрана. Този път Тед позна обстановката — частния кабинет на Лора.
Там беше бюрото, библиотеката, ниската маса с чашата вода, която той
никога не пипаше. Беше облечен в синята униформа и беше окован.
Изведнъж чу гласа си и се стресна. Това видео се оказа със звук.
— Благодаря, че ме прие, Лора — каза Тед от филмчето. —
Пътуването с кораб със съдружника ми се отмени.
— Съжалявам за пътуването — отвръщаше му лекарката. —
Радвам се да те видя.
— Снощи сънувах кошмар.
След кратък разговор Лора го молеше да ѝ разкаже съня си.
— Намирах се в хола вкъщи, наблюдавах покрития вход през
френския прозорец. Върху масата стоеше един опосум, който ядеше
единия крак на Холи. Холи не присъстваше, само кракът ѝ, но аз бях
сигурен, че беше нейният…
Датата в ъгъла сочеше, че кадрите датираха от септември
предходната година. Лора натисна интервал бутона и видеото спря.
Затвори го и избра друго от същата папка. Единствената разлика беше
тоалетът на Лора, която на този запис носеше червен пуловер, който
Тед сметна, че му е една идея по-познат.
— Благодаря, че ме прие, Лора — каза Тед от филмчето. —
Пътуването с кораб със съдружника ми се отмени.
И Тед, който го гледаше, опули очи. Погледна ъгъла на екрана с
отчаяние и потвърди опасенията си — датата беше януари 2013
година, два месеца след предишното видео.
— Снощи сънувах кошмар — казваше Тед от филма и
подхващаше да обяснява същите подробности…
— Стига — изстена истинският Тед от плът и кръв.
Лора прекъсна видеото.
— Това е кабинетът ми в отделение „B“. Провеждахме сеанси на
два дни през последните седем месеца. През първите три сеансите ни
се въртяха около така наречения от мен първи цикъл. Съзнанието ти
възприе една параноя и всичко се свеждаше до нея: до срещата ти с
Линч, предложението му да се присъединиш към онзи уж клуб на

160
самоубийците, да убиеш първо Блейн и да се влееш в избрания кръг,
където следваше да убиеш Уендъл като част от сделката.
Тед не помнеше да е издавал толкова детайли на Лора, но
очевидно го беше сторил. Беше престанал да премята в ръце
подковата, която сега лежеше кротко в скута му, почти забравена.
— Добре ли си, Тед?
Той кимна положително.
— Така. В първия цикъл ти убиваш Блейн и по-късно отиваш в
дома на Уендъл. Убиваш го в къщата му на езерото, но тогава
разкриваш, че Линч те е излъгал за семейството му. Така решаваш да
го издириш, за целта прибягваш до Робишо, стар приятел от училище.
Помниш ли всичко това, Тед?
— Да.
— Линч беше почти неизвестен адвокат, но ти го намери и го
притисна в кабинета му. Той ти каза, че Уендъл в действителност е бил
част от организацията и че бил опасен, поради което трябвало да умре.
Така узна, че те е използвал, и нещата излязоха от контрол…
— Лора, това е влудяващо… не знам дали искам да чуя, че съм
седял в скапаната стая от пет квадратни метра и съм фантазирал
всичко това. Убил ли съм наистина някой от тези двама? Заради това
ли съм тук?
— Нека продължа, Тед…
— Не! Отговори ми! Убил ли съм някого?
— Не — отсъди Лора.
Тед кимна.
— Значи нищо от разказаното не е било истина? — попита той
обнадежден.
— Страхувам се, че нещата стоят малко по-сложно.
Тед нямаше капацитет да си представи нещо по-сложно.
— През първите три месеца — продължи Лора — ти беше
непосилно да излезеш от първия цикъл. Траеше една седмица,
понякога два дни, а след това сякаш се рестартираше до изходната
точка, до момента в твоя кабинет, на косъм да се застреляш. На
първото превъртане не знаех как да реагирам и се опасявам, че не се
справих подобаващо. Но при всяко преповтаряне се усъвършенствах,
успявах да те питам по-конкретни неща и така постепенно научих
подробностите. Първият цикъл се повтори около петнайсет пъти; на

161
някои беше по-склонен да говориш отколкото на други. И дойде денят,
когато стана следното…
Лора потърси ново видео. Беше от сеанса на деветнайсети
декември. Превъртя няколко минути и го пусна.
Тед от това видео каза:
— Мъжът цъфна на вратата на дома ми. Никога не го бях виждал
в живота си, но дори така знаех, че се казваше Линч. И още — помнех,
че съм изживявал съвсем същата ситуация, знаех всичко, което онзи
щеше да ми каже…
Лора спря видеото.
— Излезе от цикъла — каза лекарката — и вярвай ми, в началото
и аз не знаех как стана, нито дали щеше да е за постоянно. Излезе, че
не е, и когато отново се рестартира, се върна в първия етап, в
абсолютната нула.
— За бога, Лора, какво правех, да му се не види?
Лора пусна деликатно обнадеждаваща усмивка.
— Нещо сериозно ставаше в живота ти, когато доктор
Кармайкъл те помоли да ме посетиш. Възможно е да си опитал да
посегнеш на живота си, но вследствие на много по-различни причини
от тумор, с които аз откровено не съм запозната. Блокирал си тези
спомени и си ги заменил с тези, които преживяваш пак и пак.
— Трябва да възстановя тези спомени.
— Наистина смятам, че сме постигнали сериозен напредък. По
време на втория цикъл имаше ясна представа за предишния, така че
нещата добиха друга форма. Разгневен от лъжата, отиваш в къщата на
Уендъл, но вместо да го застреляш от упор, говори с него. Помниш ли
къде?
— Естествено, в розовия замък на дъщерите му.
Лора кимна, умислена.
— Тази подробност винаги ми е правила впечатление. Там
Уендъл ти разкрива, че двамата с Линч се познавали от университета и
че прословутата организация не съществувала, всичко било планирано
от Линч, за да премахне Уендъл от пътя си.
— Уендъл ми показа снимките — каза Тед, припомняйки си тази
подробност с учудваща яснота. — Холи и Линч бяха заедно в
ресторант. Този спомен трябва да е истина.
Лора потвърди.

162
 — Възможно е. Всеки от циклите възпроизвежда изкривена
представа за реалността. Начин да се представи така, че да изглежда…
— … по-малко болезнена. — Довърши Тед.
— Опасявам се, че да.
Тед поклати глава.
— Има нещо, което не разбирам. Ако Холи ми е изневерила с
онзи тип, не бих я винил за нищо. Нещата помежду ни не вървяха
никак добре. Колкото повече мисля за това, толкова по-сигурен съм, че
такова нещо не може да е повод за подобно филмиране… — спря се
рязко.
— Какво става?
— Говорила ли си с нея, Лора? Трябва да си говорила с Холи в
този период. Тези… седем месеца. Тя потвърди ли ти? За историята
им, имам предвид.
— Предпочитам да оставим това за по-нататък. Искам да ме
разбереш, че докато не се убедя напълно, че циклите няма да се
повторят, че най-сетне си излязъл от тях, не искам да рискувам. Трябва
да се доближаваме до истината полека, стъпвайки на здрави основи.
Затова тези първи дни са така важни и не искам да те заливам с цялата
информация накуп. Важно е да анализираш това, което ще обсъждаме
тук, през идните дни ще разгледаме какво е било в предишните.
— Може ли да ги видя? — попита неочаквано Тед. — Липсват
ми.
— Мога да си представя, Тед. Майка съм и знам как се чувстваш.
— Просто е минало толкова много време…
— Няма защо да се тревожиш, уверявам те.
Тед кимна. Чак сега едно парченце от пъзела намери мястото си.
За първи път помисли за Роджър.
— Роджър, санитарят, виждал съм го няколко пъти в къщата на
Блейн, както и у Уендъл.
— Казвал си ми го и от началото доста ме притесни, не знаех
дали е добър или лош признак. Нищо от преживяванията ти в
отделение „B“ не водеше към параноята ти освен Роджър, предполагам
заради близостта, която установихте. Ролята му е като на Макманъс
тук. Помолих друг санитар да те поеме за няколко дни, но не отчетох
никаква промяна. Допуснах, че Роджър е още един елемент, към който
умът ти прибягваше, за да пресъздаде тези спомени.

163
 — Тези спомени са толкова истински, Лора — каза Тед почти
невярващо, — всичко това е толкова трудно.
— Повечето от тези спомени имат силна нотка реализъм, Тед. Ти
просто си ги разбъркал, подреждайки ги по твой избор.
— Когато се срещнах с Уендъл за втори път, ми каза, че искате да
ме затворите тук.
— И това беше удар в целта, Тед.
— Не разбирам.
— Позволи ми да ти разясня. — Лора затвори лаптопа и го
дръпна настрани. — Само няколко пъти успя да стигнеш до втория
цикъл. Почти винаги оставаше в първия и после започваше пак от
нула. Беше обезсърчително. Нямах и понятие защо преминаваше към
втория цикъл. Докато един ден не го разбрах. Ключът беше в миналото
ти, Тед. Направих си сметка, че случаите, когато навлизаше във втория
цикъл, съвпадаха със сеансите на теми, свързани с миналото ти, с
детството ти, особено с уроците по шах при Милър. Като че нещо от
миналото ти те теглеше напред, караше те да изплуваш от този първи
цикъл на убийства и те въвличаше във втория, където не завършваше
като убиец и където брака ти, макар и да не беше щастлив, ти го
приемаше. Разбираш ли?
Тед мислеше за Милър. Определено се ободряваше, щом си
спомнеше за стария си учител по шах.
— Насърчавах те да говориш за Милър — продължи Лора — и
един ден ми разказа за подковата, която той пазел в гаража си, където
те обучавал, и как сте я ползвали като талисман в състезанията. Разказа
ми и историята за световния шампионат между Алехин и Капабланка в
Буенос Айрес. Направи го с толкова страст… И тогава реших, че ако
успея да те накарам по някакъв начин да сграбчиш онова минало, може
би щеше да напуснеш кръговете веднъж завинаги.
Тед сграбчи подковата и я задържа над масата така, че и Лора да
я вижда.
— Ролята на шаха — обясни Лора — е била в основата още от
началото, но аз не съумях да го разбера. В сънищата, които ми
разказваше, винаги присъстваше.
— Намерих подковата в къщата на Уендъл.
— Не си. Роджър ти я даде. И ти я намести във фантазията си,
защото беше твърде важна за теб, за да я оставиш настрана. И сработи.

164
Само оставаше да се разкрие следващият елемент, как щеше да
излезеш от втория кръг. И тогава, един ден, когато Роджър отиде да те
вземе от стаята ти за вечеря, му каза, че знаеш всичко, че сме искали да
те измамим и че си знаел, че ще те приемем в „Лавендер Мемориал“.
Тед пусна лека усмивка.
— Има си и смешна страна — призна.
Лора също се усмихна.
— Роджър ми го сподели веднага и прозряхме възможността да
обвържем тази фантазия с истината. Трябваше да помоля за няколко
услуги; директорът на това отделение е мой приятел и така си спестих
процедурата по вътрешния прием без големи обяснения. Доведохме те
тук и двата свята се насложиха един върху друг.
Двата свята.
Това звучеше прекалено близко до смахнатите теории на Майк
Доусън.
— Подковата беше изключително важна, Тед, и ти препоръчвам
да я носиш непрекъснато с теб.
— Какво следва сега?
— Избяга от опасната спирала на отрицанието, но все още има
да се извърви дълъг път. Трябва да пренаредим последните дни от
живота ти, да разберем какво е станало, какво си избрал да забравиш.
Тед запази мълчание за момент, после каза:
— Бих желал да видя мястото, където съм прекарал цялото това
време, както и кабинета ти.
Лекарката се изуми.
— На видео ли?
— Не, на живо.
— Не знам дали ще е добра идея.
— Нуждая се да го видя с очите си.

165
 13

Маркъс беше скъсал с Кармен. Най-сетне! Чувстваше се

засрамен, че е направил решителната крачка, понеже Лора му каза в
кафенето на болницата, че нещата между нея и бившия ѝ са
приключили завинаги, но това беше истинският мотив. Кармен не
беше жена за него; добрият секс не компенсираше дразнещата ѝ
фриволност, нито пък неудобните мълчанки или упреци. Липсата на
интерес от страна на Маркъс за всичко, отнасящо се до вече бившата
му приятелка, беше станала невъзможна за прикриване, а на нея сякаш
не ѝ пукаше особено, което в даден момент можеше да влоши всичко.
Съобщи ѝ го по телефона и тя му каза, че го разбира, да не се тревожи,
ако пожелаел, можел да ѝ звънне някой ден и да се видят за кратко
забавление, че не таяла озлобление, и да не взимал нещата навътре,
животът бил, за да му се наслаждава човек. Накратко, дремеше ѝ на
шапката. Сбогом, Кармен. Това, че Маркъс беше ударил петдесетте и
мразеше да бъде сам, не означаваше, че беше готов да сподели живота
си с всички Карменситки на света. Може би на шейсет…
Един от навиците, които се надяваше да си възвърне, беше
традицията на неделните филми. Беше си направил малка филмова
зала в стаята за гости и с Кармен само веднъж стигна до нея, в
началото на връзката им. По-късно тя му призна, че затворените
пространства я притеснявали, и той го прие. Още една от
несъвместимостите в списъка.
Маркъс си беше записал два епизода от „В обувките на
Сатаната“, любимия му сериал. Направи си пуканки в микровълновата,
извади една бира от хладилника и се запъти към стаята за гости с
усмивка до уши. Имаше шест кресла на разположение, разделени в две
редици по три. Седна на средното кресло на втора линия и си опъна
краката; остави пуканките и бирата върху съседното кресло и взе
дистанционните от един рафт зад гърба си. Имаше едно за контрол на
яркостта, второ за разширяване на картината и последното за
включване и управление на проектора. Намали светлината почти до
минимум и настрои екрана. Едно ободряващо прищракване,

166
придружено от намаляване на бялото правоъгълниче. Беше стигнал до
най-ниското, когато мобилният му зазвъня.
Реакцията на отегчение се изпари, щом видя, че беше Лора.
— Каква изненада!
— Здравей, Маркъс.
Кратко мълчание накара Маркъс да се притесни.
— Проблем в „Лавендер“?
— Не. Исках… Имаш ли някакви планове за момента?
— Абсолютно никакви.
— Искаш ли да обядваме заедно?
Маркъс реши да изчака малко, за да потисне бликащия
ентусиазъм.
— Разбира се.
— Искам да обсъдим някои въпроси по случая на Тед Макей, а
после ще те помоля да ме придружиш на една малка обиколка.
— Разчитай на това. Заинтригува ме.
— По-добре, така няма да пропуснеш срещата.
Среща.
— Да те взема след час?
— Идеално.
Когато затвори, Маркъс остана да зяпа в квадратното бяло поле
цели десет минути.

167
 14

Маркъс шофираше, налегнат от водовъртеж от мисли. Дали не

беше разчел грешно смисъла на обаждането на Лора? Не искаше да
сбърка още веднъж. Без съмнение Лора знаеше какво чувстваше той
към нея, и дори чувството да не беше взаимно или да не е било
възвръщаемо, истината е, че нещата бяха приели друг обрат в последно
време. Сега и двамата бяха необвързани.
Покани те на обяд! Използва думата „среща“!
— Но пък го каза иронично — отговори си сам, докато се
оглеждаше в страничното огледало. — Знаеш го, нали?
Знае, че я харесваш… Ако ти звъни по телефона, то е понеже ти
не си се доближавал до нея напоследък. Нима не ти показа
категорично, че бракът ѝ е приключил веднъж завинаги?
Беше точно така.
Пристигна у тях преди обяд. Лора не го покани да влезе, каза му,
че ще е по-добре да побързат, че трябва да бъдат на едно място в два
часа, затова по-добре да хапнат по най-бързия начин. Целуна го по
бузата и отиде до колата, оставяйки го на вратата, а той се зарадва, че
не беше купил букет цветя или не беше подготвил някакъв глупав жест
от този тип. Даже и облеклото му — панталон от бял кашмир,
небесносиня ленена риза и неподражаемото бомбе — стоеше
изключително официално на фона на нейните дънки и карирана риза.
Лора беше прибрала косата си на конска опашка и беше с по-малко
грим от обикновено.
Не искаше ли някакъв знак? Ето ти го. Това не носи никаква
романтична нотка, приятел, иска само да те занимава с Макей и да я
придружиш бог знае къде.
Обядваха в „При Романели“, място с градина и гледка към река
Чарлс, в посока Нютънвил. Лора още не му беше издала какво ще
търсят в Нютънвил и той не я попита. Поръчаха салата с риба тон.
Всъщност Лора го направи първа, а Маркъс я последва, съжалявайки
за пуканките, които беше оставил вкъщи и припомняйки си нуждата от
отслабване с десетте кила, натрупани през последните две години.

168
 Разбира се, че ако свалиш десетте кила, тя ще падне сама в
краката ти.
Понякога се чувстваше глупаво при мисълта, че има някакъв
шанс с нея. И не бяха само десетте кила или пък дванайсетте години
разлика; Лора излъчваше нещо специално, присъствието ѝ никога не
оставаше незабележимо — Маркъс го забелязваше ежедневно в
болницата, където лекарката предизвикваше въздишки. Защо ще се
вглежда в него?
— Така значи, при Макей има прогрес? — попита Маркъс. Беше
опитал да подеме разговор на разни теми по пътя към „При Романели“,
но не беше потръгнало. Лора искаше да му говори за случая, който я
беше обсебил.
— Да! Имам толкова неща да ти разказвам. Почти сигурна съм,
че е излязъл от циклите. Въпрос на време е да започне да си спомня,
сигурна съм.
— Пусна ли му клипчето от офиса на…?
На Маркъс му избяга името.
— На Линч? Не още. Не е моментът. Пуснах му видеата от
стаята му в „Лавендер“, също и от някои наши сеанси. Беше трудно и
кълна се, за миг реших, че ще се върнем в изходната точка. Но не,
изглежда, го е асимилирал почти напълно.
— Радвам се. Яж, Лора, не си пипнала салатата.
Тя го погледна така, сякаш не знаеше, че храната беше там.
Бодна едно парченце риба и го поднесе бавно към устата си.
— Не се сърди на това, което ще ти кажа, Лора, но ми се струва,
че се ангажираш прекалено с този случай.
Тя се засмя и присви рамене.
— Знаех, че ще кажеш това — каза небрежно. — Мислех си, че
мога да напиша книга.
Маркъс направи гримаса на недоверие.
— Наистина?
Лора стана сериозна. Погледна наоколо и леко се наведе напред.
— Искаш ли да ти призная нещо?
Маркъс се напрегна.
Почва се.
— Причината да не те поканя вкъщи не беше, че не разполагахме
с достатъчно време. Искам да кажа, да, нямаме много, но можех да те

169
поканя за малко, даже такова беше намерението ми. След разговора ни
си казах, че трябва да подредя стаята, където бях разхвърляла всички
страници от досието на Тед. Снимки, документи, изрезки от вестници.
— Лора отново се засмя като пакостливо момиче. — Подредѝ всичко
най-накрая, казвах си непрекъснато. И това правех, докато ти не
позвъни на вратата. Нямах време дори да се наглася.
— Можеше да ме пуснеш независимо от това.
— Знам, свои хора сме. Но в действителност беше хаос. Уолтър
ще прекара целия ден с баща си и затова вероятно се отнесох, нали
разбираш, използвах, че къщата е само на мое разположение.
— Ще ми кажеш ли какво замисляш?
— Естествено. Затова сме дошли тук.
Лора опита още няколко хапки от салатата и ги прокара с две
малки глътки кола. Теглеше я неудържимо да разкаже най-накрая.
— Тед е бил родѐн талант по шах. Оставил го е в юношеските си
години, но боя се, има определени механизми на мислене при
шахматистите, които не се забравят — Лора направи пауза. Не се
задоволи много-много с обяснението си. — През тези месеци изгледах
редица документални филми, дори изчетох някои биографични данни.
Вчера отново гледах един от филмите за Боби Фишър, предполагам,
сещаш се за кого говоря, нали?
— Несъмнено. Ти си била още малка, но през 1972 година се
вдигна адски шум около провелия се световен шампионат срещу
руснака…
— Спаски.
— Бях го забравил. Беше цяло събитие в разгара на Студената
война между СССР и САЩ. Аз не гледах срещите, но си спомням
оживлението на пресата. Фишър излезе един вид национален герой. И
какво е станало с него?
— Не знаеш ли?
— Не. Никога не съм обръщал внимание на новините за шаха, да
ти кажа честно.
— Ще ти разкажа накратко — невероятна история. През 1972
година, когато оспорвал шампионската титла, Фишър вече е показвал
признаци на параноя. Бил е на 29 години и до този момент са го
приемали като ексцентричен гений, но отклоненията започнали да се
проявяват все по-осезаемо. Поставял безброй условия, за да играе, не

170
се явил на един от двубоите и се оплаквал постоянно от най-
безсмислени неща. Твърдял, че телевизионните камери излъчвали
някаква радиация, за да му навредят, и дори настоял да се махнат;
казвал, че руснаците ползвали технология, за да го разконцентрират.
Срещите продължили цели седмици; изиграли много партии. Фишър
победил, разбира се, и се увенчал с титлата световен шампион. И
после… се изпарил.
— Изпарил?
— Не се върнал към играта двайсет години! Изчезнал. Уединявал
се на различни места, не се появявал публично и дори неколкократно
възникнали съмнения дали е жив, или не. Имай предвид, че е бил на
върха на възможностите и славата си. Тук е смятан, както и ти каза, за
национален герой. Шахът е бил животът му, живял е обсебен от него,
на практика нищо друго не е правил. И станал световен шампион,
хоп… оставя го ей така изведнъж.
— Не го знаех. И казваш, че се завърнал двайсет години по-
късно.
— Точно така, но само защото някакъв милионер спонсорирал
реванш със Спаски в Югославия през 1992 година. Отново победил.
Но завръщането било кратко. Дори не се поинтересувал, когато е
трябвало да защити световната титла. И заради неявяване му я отнели.
По онова време бил станал антисемит и от време на време правил
стряскащи изказвания по радиостанциите против евреите и
Съединените щати. Когато обявили реванша в Югославия,
правителството ни му изпратило документ, който забранявал да играе
там, и ако решал да го наруши, отивал в затвора. На него не му пукало.
Обявил на пресконференция, че щял да играе така или иначе, и заплюл
предупреждението на правителството. Ставал все по-зле. Евреите и
американците били основната му тема.
— Колко тъжно. В затвора ли попада най-накрая?
— Съединените щати отменили визата му, затова го задържали в
Япония по време на негово пътуване дотам. Отишъл в Исландия,
където се изиграл първият шампионат със Спаски, и страната се
смилила над него и му дала убежище. Кадрите от екстрадицията са
наистина впечатляващи. Там умира през 2008 година.
— Никога ли не е лекуван? По думите ти съдя, че е страдал от
остра форма на психоза.

171
 — Не знам. Любопитното е, че не е единствен случай на
гениален шахматист с остра параноя. Няколко са. Естествено,
причината не е шахът, това е повече от ясно, но определено излиза, че
структурата на мислене при тези хора не е най-подходящата за
справяне с подобен вид проблеми. Шахът сам по себе си е малко
параноична игра. — Лора се засмя нервно. — През цялото време се
надпреварваш с рискове, които вероятно така и няма да се случат, а
вероятните изходи по презумпция са безкрайни. Тези умове анализират
варианти, които са възможни ходове един след друг, с всевъзможни
разклонения без граници. Ако тази структура я приложиш извън
дъската, последствията ще бъдат катастрофални.
— Не знам дали разбрах напълно. Допускаш, че нещо подобно се
случва с Макей?
— Повтарящата се характерна черта у играчи като Фишър е, че,
престават да играят от днес за утре. Други се оттеглят, като
продължават да играят като аматьори, правят го открито, такива
работи… Но тези, които проявяват шизофренично или параноидно
поведение, го изоставят просто така. Това, което подозирам, е, че в
тези случаи е възможно някакво пренасяне. Умът има нужда да
продължава да обмисля тези варианти, не може да се спре, ей така,
изведнъж; това е, което е правил непрекъснато! Тези деца чудо играят
от ранно детство и ако премахнеш играта… излизат отвъд границите
на дъската. Любопитното в случая на Тед е, че го е оставил в
тийнейджърска възраст. Водил е нормален живот до двайсет години,
докато един ден процесът се е отприщил изведнъж.
— Може би е бил в латентна фаза и в момента, в който
реалността му е дала възможност да приложи тази логика, той е
активирал отново съответната мисловна структура. Проблемът, който
имал, какъвто и да е бил той, е освободил механизма.
— Много вероятно. През последните месеци Тед живя в два
крайно диференцирани цикъла с по няколко повторения всеки. Може
би цикли не е точната дума. Да ги наречем варианти.
— Успя ли да намериш регистриран подобен случай?
— Само теории без достатъчно научна аргументация. — Лора
погледна полуизядената си салата. Беше говорила така ентусиазирано,
че съвсем я беше забравила.

172
 — И смяташ, че подковата е това, което му е помогнало да излезе
от циклите, като котва в реалността, или нещо такова.
— Точно така. Когато излезе от първия цикъл, прегърна втория,
новия вариант, този път по-обвързан с реалността, но също нереален.
В първия цикъл например Тед не осъзнаваше изневярата на съпругата
си. Във втория признаваше, че нещата с нея не се развиват добре.
Лора погледна часовника.
— Дойде ли време да тръгваме? — попита Маркъс.
— Ще ни чакат след половин час, но сме близо.
— Кой ще ни чака?
— Ще разбереш, до този момент бях много по-напред от Тед с
фактите и все още знам някои неща, които не са му разкрити. Но има
много подробности, които не разбирам, и една от тях е каква е ролята
на Блейн във всичко това.
— Не смяташ ли, че може просто да е използвал информацията
за случая, която е чул по телевизията? Имам предвид, бил е раздуван
случай и тогава умът му е използвал тази информация, за да изгради
профила на човек, когото е трябвало да убие.
Лора кимна утвърдително.
— Да, същото си мислех и аз. Обаче днес се зачетох в записите
от сеансите и нещо прикова вниманието ми… Нещо, което може да ни
помогне да разберем дали става дума само за това, което казваш, или
нещата са навързани по-сложно.
— Какво? Не ме оставяй в неведение.
Лора стана от масата.
— Да вървим, ще ти разясня по пътя.

173
 15

Най-разумното предположение беше, че като всеки друг Тед е

научил подробностите за случая „Блейн“ от вестниците и телевизията.
Убийството на Аманда Хърдман беше получило отзвук в местните
медии в продължение на няколко дни. Сестрата на убитото момиче,
артистична натура на име Мелиса Хенгелър, беше уредила един
журналист от „Бостън Стар“ да публикува историята ѝ, а оттам тя
плъзна светкавично. Имаше всички „подправки“ да те завладее —
зловещ убиец — първоначалната версия посочваше за оръжие на
убийството чук — и неочакваният обрат идва с обявяване невинността
на Блейн. Хенгелър наела експерт да разследва смъртта на сестра ѝ, за
да се сдобие с нова информация и да преоцени насъбраната… А
откритието ѝ било невероятно ужасяващо. Никой не знаел със
сигурност дали именно въпросната инсталация на пералното
помещение, минаваща точно под апартамента на Аманда, е
предизвикала по-бързото разлагане на трупа. Това дало повод за
грешното определяне часа на смъртта ѝ и трябва да се признае, че
допринесло за изненадващия обрат на случая. Разкритието
предизвиква кръстосан огън между експерта на Мелиса, защитата и
прокуратурата. Общественото мнение се разцепва, макар повечето да
вярват на версията на сестрата.
Къщата на Блейн беше обявена за продан и Лора беше уговорила
среща с наетия брокер за оглед. Беше му звъннала същата сутрин,
обзета от внезапно предчувствие, и човекът ѝ съобщил, че днес бил
щастливият ѝ ден, че бил в района и че на драго сърце би ѝ показал
къщата още този следобед. Лора се съгласила, макар и да знаеше, че
брокерът не се намира в района… Истината беше, че тази къща не бе
от лесните за продажба.
— Казвам се Джонатан Хауърд — представи се агентът с отлята
усмивка в унисон с табелата, закачена в градината отсреща.
Лора му стисна ръката.
— Аз съм Лора Хил, а това е Маркъс, съпругът ми — обърна се
леко с лукава усмивка.

174
 — Отлично! — възкликна Харолд, докато се придвижваха към
портала. — Това е прекрасна къща, ще се уверите. Имате ли деца?
— Да, едно — отговори светкавично Лора.
— Чудесно. Оттук ли сте?
— Не — включи се Маркъс в ролята на лошото ченге, — но
познаваме историята на къщата.
Лицето на Хауърд се измени за част от секундата, но усмивката
му цъфна миг по-късно.
— А, така ли? Да, човекът трябваше да напусне, но живееше
отскоро тук и къщата не беше негова. За щастие, хората го разбират,
защото вече имаме няколко кандидати… В края на краищата
убийството не е станало тук, нали?
Лора разчупи обстановката.
— Ами да, това му разправям и аз.
Хауърд беше прав за едно — къщата беше прекрасна, дори и
гола, това биеше на очи отдалеч и беше трудно да си представиш
толкова нещастен тип като Блейн да я обитава. За миг Лора си я
представи обзаведена със собствените ѝ мебели. Бързо обиколиха и
едно от първите неща, които установиха, бе, че къщата наистина
разполагаше със стая за гости на приземния етаж. Потвърждаваше ли
това, че Тед е бил там? Вероятно.
Стигнаха до основната спалня на втория етаж и тогава Лора спря
погледа си върху продавача, който пресичаше стаята в посока към
обширен дрешник и ги молеше да го последват. Очевидно смяташе, че
този дрешник щеше да изиграе ключова роля в убеждаването на Лора,
защото се стремеше всячески да го изтъкне с префърцунени жестове,
като разпалваше въображението ѝ с обувки по рафтовете, рокли в
съответните им отделения и бижута на масичката пред огледалото.
Интересът ѝ нарастваше при всеки негов коментар, макар по напълно
различни подбуди от тези на мъжа. В един от сеансите им Тед беше
споделил с Лора, че е избрал да се скрие в стаята за гости на
приземния етаж, защото на първия не е имало подходящо за целта
място, а все пак там имаше гигантски дрешник, идеален за причакване
на Блейн. Това доказваше онова, което тя вече подозираше, а именно
че Тед никога не беше влизал във въпросната спалня.
— Мога ли да направя няколко снимки? — каза ентусиазирано
Лора, докато изваждаше апарата от чантата си. — Умирам да зърна

175
изражението на сестра ми, когато я види.
— Разбира се! — насърчи я Хауърд.
Маркъс, който в този момент излизаше от дрешника, я изгледа
заинтригуван.
Когато слязоха на приземния етаж, Лора завлече Маркъс в стаята
за гости.
— Ще ни оставите ли за секунда насаме с мъжа ми?
— Разбира се.
Хауърд излезе.
Маркъс я гледаше учудено.
— За какво са ти снимките, Лора? И за какво искаш да говорим?
Тя прекоси стаята за гости, отвори крилото на гардероба и се
наведе, за да разгледа долната страна на рафта. Вцепени се намясто.
— Какво? — Маркъс приближи и застана на колене до нея.
Там беше стикерът на Бъз Лайтиър, героя от „Играта на
играчките“, който Тед беше описвал по време на сеансите, този, който
светеше в тъмното.
— Затвори вратата — помоли Лора.
Двамата бяха коленичили до стената в дъното като две деца,
играещи на криеница. Маркъс дори нямаше време да се запита какво
би си помислил брокерът, ако отвореше вратата в този момент и ги
откриеше заврени в гардероба.
Когато останаха в пълна тъмнина, очертанията на Бъз леко
заблестяха. Лора отвори вратата на гардероба.
— Не разбирам — каза тя, докато излизаше.
Маркъс също се изправи.
— Какво по-точно?
— За стикера. Тед го описа съвършено — започна Лора с
недоумение. — Досега бях сигурна, че епизодът с Блейн беше част от
параноята му и че никога не е бил в тази къща. Някои детайли от
стаята на горния етаж не пасват на разказа му, но това… това доказва,
че е бил в тази къща и вътре в този гардероб.
— Каза ми, че според разказа му убива Блейн. Нещо, което
безспорно не се е случило.
Лора размишляваше, като правеше тегели в празната стая.
— В първия цикъл го убиваше, във втория — не.

176
 — Може би е възнамерявал да го направи — предположи
Маркъс.
Лора го погледна със смесица от недоверие и ужас. Когато най-
накрая продума, го направи с едва доловим и замислен тон.
— Това никак не се връзва. Идването на Тед в тази къща е
парченце, което не пасва никъде…
Внезапен удар по вратата ги накара да подскочат.
— Господин и госпожо Хил! Всичко наред ли е? Сигурен съм, че
ще можем да се споразумеем за разумна отстъпка, ако къщата ви
интересува. Мога да говоря с…
Лора отвори вратата. Погледна брокера с престорено
недоволство.
— Мъжът ми не е убеден — каза сериозно, — и изглежда,
неговото мнение е единственото, което се брои.
Подмина брокера и се насочи към външната врата.
Маркъс остана в коридора заедно с шокирания Хауърд. Дожаля
му за него, в крайна сметка Лора току-що го използва, за да посети
къща, която нямаше никакво намерение да купува. Веднага се
отъждестви с него.
— Съжалявам — каза му. И беше чистата истина.
— Ако нещо ви съмнява, можем да го преразгледаме,
собствениците ще са склонни, сигурен съм.
Маркъс подпря ръка на рамото му.
— Съжалявам, че ви изгубихме времето. Наистина.

177
 16

Беше първата нощ в стаята, която споделяше с Доусън, но този

път другарят му не беше там, а в зоната за максимална сигурност на
отделение „C“. Тед оцени самотата си. Изтегнат на леглото, изпиваше с
очи сивите форми на тази непозната територия, особено двете бюра,
по едно от всяка страна на прозореца. На неговото бюро се открояваше
снимката на Холи и момичетата. Датираше отпреди три Коледи, от
времето, когато бракът им още вървеше. Въпреки че лунното сияние
му позволяваше само да различи рамката, Тед беше в състояние да си
спомни всеки детайл от изображението и дори момента на заснемането
ѝ. Всички се усмихваха, с изключение на Надин, която сочеше нейде
встрани с лек ужас. Беше направена със самоснимачката, Тед беше
настроил камерата и беше изтичал, за да заеме мястото си, но тогава
Надин разкри, че котката на съседите, която имаше навика да ги
навестява за някоя дажба на добра воля, бягаше с резен риба,
приготвен от Холи за вечеря. Никой не го забеляза, само Надин, и
изненаданото ѝ изражение при стремително измъкващия се Анан
остана увековечено за поколенията. Оттогава Тед държеше снимката в
кабинета си.
— И да вземеш да се озовеш тук — каза на снимката.
Продължаваше да изследва всичко с недоверие, неспособен да
придаде значение на мястото, където се намираше. Но за разлика от
предишните дни, в които беше изпитал пълна липса на принадлежност
към мястото, сега чувстваше, че беше на правилното. Видеата,
показани му от Лора в залата за оценка, го засегнаха дълбоко,
трябваше да признае. Беше попаднал в капана на собственото си
съзнание; не можеше да се вини. Но сега се подобряваше, нали? Затова
Лора му беше показала видеата…
Може би вече ти ги е показвала трийсет пъти.
— Не — отново се обърна към снимката. — Показа ми ги за
първи път.
Трябваше да се закачи за нещо.

178
 Да приеме, че е на правилното място, беше съществена крачка. И
сега го усещаше. Усещаше, че се нуждае от „Лавендер“, ако искаше да
продължи да напредва, да разбере защо съзнанието му беше породило
тези алтернативни реалности.
Циклите.
Какво се криеше зад тях?
Мисълта, че дъщерите му не го бяха виждали от месеци, беше
друга мисъл, с която беше трудно да свикне. Как е възможно да му
хрумне идеята да си отнеме живота? Да ги остави… Не му го
побираше умът. Сега го виждаше като бял ден.
— Каквото и да се е случило на татко — каза, навеждайки се
леко, гледайки снимката втренчено, — той ще го надмогне и ще бъде
добре заради вас.
Усмихна се.
Ала миг по-късно усмивката му се изпари яко дим. Скочи от
леглото, ужасѐн. Една клапа се отпуши… Изтича до вратата и излезе в
коридора. Светлините бяха загасени и цареше изрядна тишина. Тед
усети нуждата да извика по име Макманъс с цяло гърло, но тогава се
сети, че Макманъс не беше на смяна през нощта. Стигна до дъното на
коридора, където дежурният санитар гледаше телевизия. Тед не го
беше виждал преди или поне така реши, но истината беше, че мъжът
му се видя доста изплашен, като го видя. Грабна радиостанцията, която
стоеше върху масата, и натисна бутона за говор.
— Не, не — успокои го Тед, показвайки дланите на ръцете си, —
няма проблем. Само искам да говоря с доктор Хил. Важно е.
Санитарят отдалечи приемника от устата си, все така загледан с
недоверие в Тед.
— Ще можеш да говориш с нея утре — каза, — сега върви да
спиш.
— Но това не може да чака. Тя ми го каза. Каза ми, че ако имам
нужда да поговорим, мога да ѝ звънна. Наистина така ми каза.
В очите на Тед се четеше смесица от настойчива молба и ужас,
които санитарят рядко беше виждал през всичките години служба в
„Лавендер Мемориал“.

179
 17

В хола на Лора беше просто хаос — не беше преувеличила.

Маркъс се изуми от разстланите доклади по килима, изрезките от
вестници и за капак полуизпитата чаша кафе. Тя се усмихваше
развеселена.
— Казах ти… Уолтър е при баща си. И когато Уолтър отива при
баща си… — загреба с ръце, сякаш искаше да обхване хола.
— Но защо на пода?
Тя се засмя.
— Привички от детството. Със сестра ми деляхме една стая,
имахме само едно бюро и тя го беше узурпирала, за да учи, а аз го
правех на пода. Харесваше ми. В университета правех същото.
Лора събра купчина документи и ги сложи на масата.
— Този случай те е приковал.
— Искаш ли кафе?
— Да.
Минути след това пиеха кафето си на масата в хола. Лора
изглеждаше умислена.
— Лора, обясни ми как така пациентът е предначертал
убийството на Блейн, това остана най-неясно в историята.
— Докато не видях стикера в дома на Блейн, бях напълно
сигурна, че убийството няма никаква връзка с действителността —
поясни Лора. Разтърси се из папките, които беше натрупала на масата.
— Забележѝ са̀мо множеството вестникарски изрезки за случая и
всички те с дата преди постъпването на Тед в клиниката. Беше
напълно в реда на нещата да предположа, че умът му е попил отзвука
от нашумял казус.
— Но как го е вклинил в параноята си?
— Вярваше, че е част от организация на самоубийци, която го е
вербувала. Целта била да смекчават болката на близките, като
симулирали убийства. Всеки от самоубийците тръгвал да очисти
следващия… Цената на приобщаването към тази верига била да се

180
отмъсти за нечия несправедлива смърт — един вид да станеш
отмъстител.
Маркъс сбърчи нос.
— Сложно и вдъхновяващо едновременно.
— Без съмнение. Има три характерни елемента, които свързват
първия цикъл с това, което наистина се е случило. Първият е
самоубийството. Сигурна съм, че Тед е имал намерение да си отнеме
живота в някакъв момент — дори вероятно се е и опитал. От друга
страна, имаме болката на семейството. Толкова пъти е наблягал на това
и то свидетелства колко го е боляло да си представи последствията от
отнемането на живота си. И третият аспект, най-объркващият, е
посещението в къщата на Блейн. Не се връзва.
— Това започнах да ти казвам. Ако този мъж от въпросната
организация… Как се казва?
— Линч.
— Ако Линч само му е предложил да симулира самоубийството,
всичко би добило повече смисъл. Но защо да го моли да убива някой
друг?
— Не знам. И сега, като знаем, че Тед в действителност е бил в
къщата на Блейн, и вероятно скрит, така както помни в първия цикъл,
не знам какво да мисля. Очевидно е отишъл там по някаква причина.
— По думите ти съдя, че циклите по своята същност са
променени реални събития, предшестващи хоспитализацията му.
— Точно така. Всяка от случките има своята реална основа. Сега
знаем, че дори посещението в къщата на Блейн също има такава.
— А ако Тед в действителност е искал да убие Блейн като акт на
отмъщение? А ако го е причакал в къщата му буквално, както ти е
разказал, но накрая не е могъл да го убие?
Лора се замисли. Изпи последната глътка кафе.
— Няма особена логика. Ще промени всичко. — Лора потърка
носа си. — Мисля, че всичко дотук ми беше сравнително ясно —
досега.
— Може би придаваме твърде голямо значение на стикера. Тед го
е видял някога си, вероятно преди много време и детайлът му се
запечатал в ума. Знаем ли нещо за предишните собственици на
къщата?

181
 — Де да бях се сетила да питам брокера — съжали Лора. — Бих
могла да му звънна и да го попитам, но се съмнявам да прояви горещо
желание да ни съдейства след малкото ни театро. Но имам чувството,
че отговорът е някъде под носа ни.
Маркъс замълча. Лора се взираше в тавана, сякаш там се криеше
отговорът.
— Подготвям документ с всички подробности, които Тед ми е
разказвал на сеансите. На срещите ни насочвах въпросите в различна
посока всеки път, така че да се получи като кръстословица. Вече съм
готова с първия цикъл. Ще ти бъде ли интересно да го прочетеш?
— Разбира се. Може би имаш нужда само от един свеж поглед.
Очите на Лора заискриха с особен блясък.
— Какво? — попита той.
Лора продължи да го наблюдава по същия енигматичен начин.
— Каквооо? — попита отново. — Да нямам парченце от поничка
на устата?
Обра с пръст контурите на устните си.
— Не, глупчо. — Лора дръпна нежно пръста му. — Много ми
помагат разговорите с теб, това е.
— Радвам се.
Той скъси леко дистанцията. Ситуацията не стана повод за
неудобства. Понижи малко тона на гласа си.
— Да го оставим да отлежи до утре, може би ще го видим с
повече яснота. Може би е по-елементарно, отколкото изглежда — Тед е
разбрал, че жена му върти любов с онзи тип, и му е паднало пердето.
Как е той?
— Линч все още е в кома. Прогнозите съвсем не са
обнадеждаващи.
— Тед знае ли?
— Не. Все още вярва, че Уендъл го е извършил.
— Уендъл — Маркъс се усмихна, — даже е забавно.
— Не се смей — пресече го уж сърдито тя. — Наистина ме
притеснява как ще реагира, когато го научи. Последната неотворена
врата. И най-опасната.
— Мислиш да го преместиш пак в твоето отделение?
— За момента не. Докато продължава да се подобрява, не искам
да го връщам назад. Освен това, изглежда, си е паснал с някои от

182
пациентите, сред които и Доусън.
Маркъс пое въздух и направи физиономия.
— Страшен другар.
— Маркъс?
— Да?
— Радвам се, че дойде, наистина.
Лора сложи ръката си върху неговата. Маркъс я погледна, без да
знае как да реагира.
Ако изобщо беше възникнал благодатен миг, за да се наклони
повече и да я целуне, то той остана съвсем на заден план, прекъснат от
неуместното позвъняване на телефона. Лора побърза да се обади и
когато се върна, лицето ѝ беше приело съвсем друг вид. Разговорът с
бившия веднага вкисваше настроението ѝ и Маркъс го знаеше. Дори
не беше нужно да споменава, че е говорила с него.
— Уолтър ще се върне само след миг… — каза с досада,
поклащайки глава.
Маркъс стана. Прие го като покана да се оттегли. Лора говореше
по-скоро на себе си, отколкото на него.
— Нали се води негов баща, а не мога да го накарам да прекара
със сина си един скапан пълен ден. Почти се налага да го умолявам.
Днес щеше да го води на тренировка и после трябваше да прекарат
следобеда в парка с братовчедите му. А сега ми звъни и ми сервира, че
тъкмо му изникнал работен ангажимент. В неделя!
— Успокой се, Лора.
— Просто не разбирам. Наистина не разбирам. За един ден е.
Какво може да е по-важно от сина му?
Маркъс беше на косъм да предложи да остане и да измисли
някаква програма на малкия Уолтър, но си каза, че така ще насили
късмета си. Опита се да успокои Лора, да я разсее с общи приказки,
дори да я насочи към случая, но нищо не постигна.
— Понякога мисля, че го прави нарочно. Знае, че като показва
незаинтересованост към Уолтър, ме вади от равновесие. Отлично го
знае. Сякаш му се услажда, като ми звъни, за да ми съобщи как му се е
появило нещо непредвидено… Кучият му син.

183
 18

Уолтър беше умно и чувствително дете, в някои отношения

затворено. През уикендите Лора му приготвяше ваната с вода и пяна,
носеше му някоя от любимите играчки и сядаше отстрани, за да си
поговорят. Гумените патета отпреди няколко години бяха отстъпили
място на военните кораби, космическите совалки и героите от
„Трансформърс“, а преди няколко месеца Уолтър ѝ беше заявил с
абсолютна твърдост, че вече не можел да стои гол, че трябвало да е с
бански в нейно присъствие. Лора му отговори със същата
тържественост, че е съгласна.
Докато втриваше шампоана в косата му, внимавайки пяната да не
му влиза в очите, Уолтър ѝ разказваше с ентусиазъм всичко, което са
правили с баща му през изминалия ден. В разказите му всичките
действия на Скот бяха като на един всемогъщ бог. Толкова жалко, че на
тати му се появяваха такива непредвидени задачи и че трябва да ходи
да работи. Лора стисна устни, докато го слушаше. Тонът на
възхищение, с който Уолтър обрисуваше баща си, беше вълнуващ и
тъжен едновременно; нямаше разлика дали го разочароваше, отменяше
плановете им, не идваше на училищните му постановки, или просто не
спазваше обещанията си. Уолтър винаги го разбираше. Лора беше
поставила на Скот ребром тези въпроси веднъж завинаги. Но проявата
на разбиране от страна на Уолтър към Скот беше защитата му като
подсъдим при всяка от караниците им. „Виж сега, говорих с Уолт и той
ме разбра прекрасно.“ Лора му отвръщаше, че фактът, че едно момче
на девет години боготвори баща си и приема всичките му глупави
извинения, не му дава правото да продължава да се държи като
безотговорен идиот. Бяха минали по този път вече няколко пъти и
нищо не се променяше. Скот поглеждаше небето с разтворени ръце и
казваше нещо от сорта на: „Не ми излизай с тия психологически
тъпотии… Детето е умно и разбира нещата“. Лора винаги завършваше
разговорите си с него с една и съща мисъл: „Изяж се, ти се омъжи за
него… Следващия път не се спирай на бунтаря моторист“.
Няма да има следващ път.

184
 — Мамо, водата става студена.
— Значи е време да излизаш.
Уолтър отпуши тапата и двамата наблюдаваха изтичащата пяна.
Лора пусна душа, за да може малкият да се изплакне. Когато беше
готов, му облече хавлията, подсуши косата му и го загърна.
— Много се гордея с теб — рече тя.
— Защо?
Че не се оплакваш от бащата, който имаш.
— Заради всичко.
Час по-късно Уолтър вече спеше. Лора реши да последва съвета
на Маркъс и да не мисли за Тед. Част от нея я увещаваше да прегледа
видеата, в които звездният ѝ пациент разказваше за нощната си визита
в къщата на Блейн, но се принуди да го остави. Наля си чаша вино и
взе една книга на Робин Кук от скромната си фикционална библиотека.
Някой ѝ я беше подарил за рождения ден. Като отгърна първата
страница, видя безупречния почерк на Маркъс — Главната героиня от
тази книга много ми напомня на теб. Ще се убедиш… Вторачи се в
посвещението за известно време. Не го беше чела преди, в това
нямаше съмнение, значи, дори и не я беше прелиствала. Представи си
Маркъс в момента на поднасянето ѝ или в дните на очакване след това
на някаква реакция за книгата, за прословутата героиня и приликите
между двете. От рождения ѝ ден бяха изминали… седем месеца.
Поклати глава. Беше наясно, че Маркъс се държеше като един… По-
добре беше да не го мисли.
Зачете се. Прочете първия параграф и се спря.
— Загоряла кокошка.
— Не съм загоряла кокошка — обърна се към чашата с виното.
По-полека де!
— Не.
Тъкмо успя да се потопи в четенето, когато телефонът ѝ започна
да звъни. Инстинктивно погледна часовника — знаеше, че беше
минало десет. Изтича до масата в кухнята и отговори светкавично.
Беше позвъняване от болницата. Санитар от нощната смяна в
отделение „C“ с досаден глас ѝ съобщи, че един от пациентите ѝ искал
за говори с нея и че в досието му пишело, че…
— Да, да, дайте ми го, моля.

185
 — Лора — измънка Тед. — Мъртви са, нали? Холи, Синди,
Надин… са мъртви.
— Тед, какво е станало?
— Проумях го. Бях в стаята си и истината ме посече, дойде ми
като нож. Те… мъртви са.
— Съпругата ти и дъщерите ти не са мъртви — каза уверено
Лора. — Чуваш ли ме, Тед? Бих ли те излъгала за подобно нещо?
— Не знам.
— Никога не бих лъгала за подобно нещо.
— Но тогава…
— Те са добре.
Няколко секунди пълна тишина.
— Тед?
— Искам да ги видя.
— Може ли да поговорим за това утре?
— Не. Искам да ги видя.
— Тед, обещавам ти, че утре възможно най-рано ще говоря с
Холи. Ще ѝ кажа, че си по-добре, че желаеш да ги видиш и ще видя
какво ще ми отговори.
Отново тишина.
— Защо да не пожелае да ме види?
Лора съжали, че е изпила чашата вино. Между алкохола и съня
не овладяваше ситуацията както ѝ се искаше.
— Тя иска да си добре, когато се видиш с момичетата — каза
Лора. — През целия този период… Помниш видеата, които ти показах,
нали?
— Да.
— Показваш подобрение. Трябва да бъдеш силен. Ще го обясня
на Холи и ще видя какво ще ми каже, ще опитам да я убедя, че ще бъде
добре за теб да се видиш с момичетата. Сигурна съм, че умират да те
видят. Но разбираш колко е важно за тях ти да си добре…
Като не получи насрещен отговор, Лора настоя:
— Разбираш го, нали, Тед?
— Извинявай, че ти се обаждам в дома ти — отвърна той. — Но
просто бях сигурен, че…
— Не го изричай. И не се тревожи. Утре ще говоря с Холи и
после ти и аз ще преценим какво ни е казала, става ли?

186
 — Благодаря, Лора.
Сбогуваха се. Лора постоя малко в кухнята замислена. Знаеше,
че рано или късно ще се стигне до този момент.

187
 19

Френският прозорец си стоеше непокътнат; този път не беше

заменен от розовия замък. Като оставим настрана огромната водна
маса, с която Тед вече беше свикнал, всичко блестеше както винаги.
Даже кутията с шаха не беше до барбекюто. Тед си припомни как в
последния си сън беше видял Холи да изниква от океана заедно с
Роджър, да грабва кутията и да му мята злобен поглед, преди да се
върне обратно в морските дълбини. Сега се спря пред прозореца както
преди и протегна ръка, за да отвори френския прозорец. Направи го
неуверено, с вътрешната нагласа, присъща на сънищата, че не може да
премине този абсурден праг на хола на собствената си къща. Въпреки
това плъзгащата се вратата поддаде без съпротива. Сензорът за
движение освети покрития вход в задната му част, където Тед спря, за
да го съзерцава. Океанът беше спокоен, нямаше вълни, нито се
вдигаше познатият наситеносолен въздух, а напротив, преобладаваше
мирисът на горска влага.
— Още ли не го разбираш?
Гласът го накара да подскочи. Завъртя се надясно. Покритият
вход се разширяваше значително в тази посока. На сгъваем плажен
стол седеше Роджър с бяла престилка и сияйна усмивка.
— Да разбера какво?
Санитарят отклони поглед към морето, към тъмната маса,
преливаща в нощта. Не отговори.
— Да разбера какво? — повтори Тед.
Единственият отговор беше плавен замах с ръка, отцепващ
морската необхватност.
Все още ли не го разбираш?
Светлината в покрития вход рязко угасна. Тед тъкмо щеше да
размаха ръка, за да я запали пак, когато едно сиво петно в морето
привлече вниманието му. Отначало реши, че е огромен кораб, но след
като очите му привикнаха към тъмнината, го разгада. Това, което
виждаше, не беше кораб или плавателен съд. Беше отсрещният бряг.
Още ли не го разбираш?

188
 Затова нямаше вълни, нито морски бриз. Това не беше море, а
езеро. Разсъждавайки, стигна до заключението, че огромният покрит
вход в действителност беше кей. Кеят на всичко отгоре му се струваше
познат, нямаше грешка. Намираше се в къщата на Уендъл. Приближи
се до ръба на кея и погледна надолу. Там беше акостирал корабът, в
който видя онзи мъж за първи път.
Преди това беше видял вълните, които се разбиваха в моравата.
— Но преди… — каза, обръщайки се към Роджър.
Ала Роджър го нямаше, само празният му стол. Приближи се
бавно, обръщайки се за първи път към ултрамодерната къща на
Уендъл. Погледна към френския прозорец, виновника за
телепортирането му от хола на дома му до жилището на онзи тип, за
когото знаеше толкова малко. Когато стигна до плажния стол, видя
нещо отгоре му. Първо реши, че това е престилката на санитаря, че той
се е телепортирал на друго място, зарязвайки униформата си. Но не се
оказа тя, а червеният бански на Холи. Тед се наведе, взе го, усещайки
мократа материя, сякаш бившата му жена току-що го беше свалила и
оставила там.
Бивша жена.
С прескачащо сърце я потърси в езерото. Представи си я как
плува гола.
Но Холи я нямаше. Само банският ѝ. Отпусна се тежко на стола
и го смачка с ръце, докато не го направи на топка. Закова топката плат
точно пред лицето си и завря нос в нея, търсейки познатия аромат на
жена си.
Бивша жена.
Още ли не го разбираш?
Остана така дълго, наслаждавайки се на воя на вятъра сред
дърветата, на песента на щурците. Нещо в тази гора му изглеждаше
особено познато и успокояващо. Малко след това се изправи, отиде до
другия край на дървената еспланада и слезе по лекия наклон до брега
на езерото. Обиколи собствеността. В предната ѝ част откри черното
ламборгини, затихнало като огромна заспала животинка.
Тогава му се стори, че долови движение в близост до единия от
прозорците на къщата. Едва зърна една забързана фигура само с
крайчеца на окото си. Може би Роджър минаваше оттам…

189
 Насочи се към главния вход, не напълно убеден, че желаеше да
се сблъска със санитаря, и като докосна мандалото, вратата поддаде
сама.
И тогава видя самия себе си — Тед, който го очакваше вътре
прав в средата на индийския килим, прицелил се с браунинга в главата
си. За миг погледите им се пресякоха. Един от двамата ахна от
изненада, когато желязото гръмна и куршумът уцели челото на Тед и
той се сгромоляса тежко върху килима. Учудващо, нищо че вълната от
куршума го беше повалила, беше усетил само леко пробождане в
челото. Когато пробва да се докосне, осъзна, че ръцете му бяха като
две отпуснати пипала от двете страни на тялото му. Кръвта беше
замъглила зрението на дясното му око, но и така успя да види другия
Тед, който вървеше от единия до другия край на помещението.
Нещо завибрира в гърдите му. Тед го забеляза, наведе се и
прерови вътрешността на якето, докато не напипа мобилния телефон.
Когато го извади, екранът остана в полезрението му и оттам се показа
лицето на Холи.
Внезапно другият Тед го погледна.
— Коя е Холи? Може ли да обърка плановете ми, Уендъл?
В ръката си усещаше мократа топка смачкан бански на Холи.
Опита се да я стисне, сякаш така щеше да се вкопчи в реалността и в
спомените си. Но ръцете му не се подчиниха. Само можеха да
чувстват…
Другият Тед вече се беше раздвижил нервно, видимо угрижен.
Четеше съобщенията, които пристигаха в телефона и лицето му се
изменяше.
Идваме си. Време е да прекратиш риболова за днес.
Навън, недвусмисленият звук от двигател издаде, че пикапът
наближаваше. Другият Тед отиде до прозореца и погледна през него.
— Мамка му.
Секунди след това возилото паркираше. Тед, изопнат върху
килима, напрегна зениците си колкото можа, но зрителният му обхват
не му позволяваше да види вратата, през която беше влязъл. Затова пък
видя как другият Тед препуска през стаята в посока на аркообразната
ниша на кухнята и се измъква през някаква странична врата. В това
време разпозна ясно гласове на Синди и Надин от другата страна на

190
вратата. Тед пожела да не влизат, да не го виждат проснат на пода с
куршум в главата… Миг опънати нерви.
— Каква е тази хартия на вратата? — питаше Синди.
— Това е бележка — отвръщаше сестра ѝ. — Пише името на
мама.
Тед можеше да чуе разговора безпроблемно от другата страна.
— Какво пише, мамо? И ние искаме да чуем.
Пауза.
— Защо плачеш, мамо?

191
 20

Тед беше седнал на обичайната си пейка. Беше закусил набързо и

в момента беше сам. Майк беше сред първите пациенти, които
излязоха, и се приближи. Изглеждаше в много добро настроение.
— Май ще ми се наложи да започна да деля любимото си място.
— Майк носеше книгата си.
Тед не отговори, погледът му се рееше из баскетболното игрище.
— Нали няма да ми кажеш сега, че животът е като шоколадова
кутия? — попита Майк, докато сядаше на пейката до Тед. — Нямаме
желание за приказки, а?
Отвори книгата и се зачете. След малко усети едно плясване по
крака си. Майк проследи погледа на Тед, насочен към задната врата на
„Лавендер“, където Роджър му правеше знаци да се приближи.
— Какво става? — попита Майк, неспособен да разтълкува
точно реакцията на другаря си.
— Можеш ли да го видиш? — прошушна Тед.
— Кого? Там няма никого, Тед… — изсмя се Майк. Но като видя
как изражението на Тед се помрачи, прецени, че не е моментът за
шеги. — Естествено, че мога да го видя. Санитарят от отделение „B“,
който се движи винаги с твоята лекарка. Роджър някой си…
Тед се осъзна.
— Добре ли си, приятелю?
— Да, да — Тед се изправи. — Ще се видим по-късно.
Отиде до мястото, където стоеше Роджър. Сънят от предната
нощ го беше разстроил ужасно.
Още ли не го разбираш?
Лора го очакваше в залата за оценка. Тед влезе с наведена глава,
почти провлачвайки крака. Не беше очакваният от нея мъж, тръпнещ
да получи новини за семейството си.
Роджър привлече вниманието ѝ със знаци:
— Сигурни ли сте, че не искате…? — показваше китките си.
Лора поклати глава за „не“. Беше решила, че е крайно време да
не прибягва до белезниците.

192
 — Искате ли да остана? — предложи Роджър.
— Не е необходимо.
Санитарят не изглеждаше убеден, но накрая се оттегли. Тед
седна на обичайното си място.
— Тед, погледни ме… Искаш ли да говорим по друго време?
— Не, не. Днес повече от всякога искам да говоря с теб. Опитвам
се да подредя мислите си.
— Изпи ли си хапчетата днес?
— Разбира се. Не че приятелите ти ми предлагат голям избор —
пошегува се той.
Лора се усмихна.
— Питах се дали са ти дали успокоително… Не виждам да е
отбелязано в картона ти.
— Нито едно.
— Реших, че ще се развълнуваш за разговора с Холи и може би…
Усмивка, излъчваща надежда, огря лицето на Тед, щом чу името
ѝ. Не можеше да го скрие.
— Успя ли да говориш с нея?
— Да. Холи изрично ме помоли да ти предам, че няма да попречи
на момичетата да видят баща си; че знае колко много ги обичаш и че те
изпитват същото. Липсваш много на Синди и Надин, но разбират, че се
възстановяваш в една болница.
— Може би вчера имаше право… и е по-добре да изчакам малко.
Само исках да разбера, че са добре.
— Мисля, че няколко дни изчакване ще ти се отразят идеално.
Подобряваш се с гигантски стъпки. Какво те накара да промениш
мнението си, Тед?
— Вчера имах онзи непрестанен сън, в покрития вход у нас, но
този път се случи нещо повече. Успях да изляза и да отида по-далеч от
покрития вход, чак до океана, само че не беше океан, а езеро.
Лора потърси в чантата си джобен магнетофон. Никога преди Тед
не беше сънувал, че се отдалечава от къщата; това вероятно
означаваше…
Изпита нарастващо вълнение. Постави записвачката върху
масата и го помоли да разкаже за съня си, като се спре на възможно
най-много детайли. Тед започна да говори. Не му се беше изтрило

193
нищо от съня след събуждането, всичко беше в съзнанието му, живо,
сякаш беше запаметено от филм, който току-що беше гледал.
Единствената подробност, която не спомена, защото сметна за
маловажна и предизвикваше особена болка, беше мокрият бански на
Холи, намерен върху стола.
Когато приключи, Лора спря магнетофона и го прибра в джоба
си. Извади тефтера си, за да води записки.
— Лора, през този период си говорила с Холи, с доктор
Кармайкъл и предполагам, и с други хора от обкръжението ми. Успя ли
да стигнеш до Уендъл?
Лора преглътна. Въпросът я хвана неподготвена.
— Тед, сънят, който си имал, ще ти помогне да прозреш
истината.
— Не разбирам.
— Няма елементарен начин да се представи… но ти си Уендъл.

194
 21

Лора беше наясно още в началото, че Уендъл не беше реален, а

проекция на Тед, създадена от самия него. Холи ѝ беше потвърдила, че
къщата на езерото беше тяхна собственост, че в известен период са се
отбивали всеки уикенд, макар че в последно време — откакто нещата в
брака им бяха тръгнали на зле — Тед я е посещавал често, за да остане
сам. Именно на него му харесвал риболовът и той е притежателят на
черното ламборгини, за което се е грижил като за още едно дете, и
собственоръчно е построил замъка на принцесите от Дисни — толкова
пъти описван по време на сеансите им.
Самият Тед се запознал с Линч в университета; били много
близки в онези години и малко след това. После престанали да се
виждат толкова често, но никога не спрели да общуват напълно. Холи
увери Лора, че когато тя и Линч са започнали да се срещат, бракът им с
Тед вече е бил съсипан и са обсъдили открито нуждата да го прекратят
официално. Не са го сторили досега, понеже търсели подходящия
момент, за да го съобщят на дъщерите си.
Холи и Линч били много дискретни, но направили само една
грешка — вечерята в ресторанта, на която били заснети. Искали да се
насладят на една спокойна вечер, без да се крият, и решили да отидат с
различни коли до Бевърли на петнайсет километра разстояние. Колко
глупави били, щом им хрумнало, че биха могли да се почувстват
истински свободни, избирайки си маса до прозореца. Шегували се
всеки път, щом някой преминел и ги погледнел, бе казала Холи на Лора
с разкайващ се тон. Нито тя, нито Линч си дали сметка, че от Бостън ги
е следял частен детектив. Холи поддържаше версията, че Тед е бил
този, който престанал да я обича далеч преди нея. Тед винаги е бил
резервиран и интровертен тип освен в компанията на Холи; въпреки
това през последните месеци дори с нея се показвал дистанциран и
затворен. Колкото и Тед да се мъчел да го прикрие, най-накрая
изплувало наяве. Сексът се разредил дотолкова, че просто престанали
да го правят. Тед престанал да я търси и затова самата Холи поела за
месеци инициативата, убедена, че желанието би могло да се възроди,

195
подобно на тлеещ огън, в последния миг зареден с чудодейна сила. Но
било болезнено да се живее, просейки няколкоминутна механична
необуздана лудост. Холи се опитвала да се залъгва и да се връзва на
извиненията на Тед, които ѝ сервирал всяка нощ: работата, момичетата
не били все още заспали… Но в даден момент прогледнала, усетила го
— вече не била желана. Сякаш ѝ свалили превръзка от очите. Защото
Тед пътувал веднъж, а понякога и по два пъти на месец извън страната
при важните си клиенти, с които се налагало президентът на
компанията да се среща лично. Ставало дума за седемцифрените
клиенти, както ги определял винаги пред Холи, наистина ключови,
които трябвало да държи в течение за инвестициите им чрез пряк
контакт. Тед отсъствал поне по три дни, често цяла седмица. Връщал
се в добро настроение, носел подаръци на момичетата, показвал се
обичлив, даже и капитан Ерекция благоволявал да ги слее някоя вечер
след командировка.
Но за нула време нещата се връщали в обичайния си ритъм.
Отново странял, бил в лошо настроение и копнеел да отиде за риба на
езерото. Холи не знаела дали е имало друга жена, или други, но
осъзнала, че щастието на мъжа ѝ се криело в моментите на
отдалеченост от нея.
Холи не се чувствала горда точно с това, но се видяла принудена
да провери достоверността на пътуванията. Провела разговори с
компанията, говорила със секретарката на Тед, със съдружника му,
всичко пасвало. Или го е бил замислил толкова добре, или просто не я
е мамил. Естествено, на кого му е притрябвала цяла седмица за бизнес
пътуване? Казвал ѝ, че го уплътнявал с риболов, и също успяла да
провери това в един риболовен клуб в Денвър. Естествено, Тед, в
случай че ѝ изневерявал, е подходил много по-внимателно от нея,
която седмица по-късно щяла да се озове с любовника си на маса до
прозореца пред погледа на всички.
Най-накрая Холи се предала. В крайна сметка дали Тед ѝ
изневерявал, не променяло съществено ситуацията. Нещо повече,
именно тя преставала да го обича, почти неусетно. За седмици
апатията на съпруга ѝ била добре дошла, негласно приета. Дори ѝ се
било приискало да съществува въпросната друга жена — това щяло да
опрости нещата.

196
 Един ден Джъстин Линч ги посетил в дома им. Тед не бил там,
нито пък момичетата. Холи била в добри отношения с него и го
поканила да влезе. Изпили по чаша вино, поговорили и само за два
часа Холи му споделила всичко. Всичко. Джъстин нямал представа за
проблемите в брака им, а още по-малко — дали Тед има любовница.
Приятелят му никога не му споделял нещо в този смисъл; бил крайно
резервиран — се извинил. Но химията помежду им била очевидна и
Джъстин се превърнал в довереник на Холи.
Когато положението станало неудържимо, Холи решила да
говори с Тед, да му заяви очевидното. Разводът бил най-добрата опция
и той се съгласил още в началото. В онзи период Тед започнал да
страда от главоболие, тялото му недвусмислено го показвало. Холи и
Джъстин продължили да се срещат, все като довереници, но
привличането помежду им растяло и станало неудържимо. Колкото
повече се опознавали, все повече и повече се харесвали. Имали нужда
само от предварителното споразумение по развода между Холи и Тед,
за да се отдадат свободно на романса си. А това, че подозирали, че Тед
на свой ред е имал любовница, било лъжа, която прегърнали, за да
облекчат чувството си за вина.
Холи така и никога не разбрала, че по това време Тед започнал да
посещава доктор Кармайкъл, убеден, че злокачествен тумор
постепенно се разраствал в мозъка му. Още по-малко разбрала, че
идеята за самоубийство бавно, но решително се загнездвала в главата
му.
Още нещо, което разбрала дълго след това, било за частния
детектив и снимките в ресторанта. Защо Тед не се е изправил срещу
тях, а просто прибрал снимките в плик в сейфа и продължил живота си
както обикновено на този временен кръстопът, докато не вземели
решение как да представят случая с развода пред момичетата и
близките. Всъщност именно през тези дни, парадоксално,
съжителството им било по-добро.
Холи късно намерила снимките, както споделя впоследствие с
Лора. Нямала достъп до сейфа и се наложило да го разбие. Но това
станало чак месец по-късно! Месец, през който Тед останал с нея, без
да обели и дума, сякаш не му пукало.
Защо Тед е изчакал цял месец? Цял месец, за да отиде при Линч
в кабинета му, когато сградата почти се опразвала, и да го смаже от бой

197
с бронзовата лампа, докато някой от долния апартамент чуе ударите и
виковете и съобщи на полицията, която намерила Тед във фоайето на
зданието с лампата на колене, опръскан по цялото тяло с кръвта на
приятеля си. Когато полицаят го заварил, го попитал за името му, а той
отвърнал, че не си го спомня, но мигом след това се представил като
Уендъл. Отвели го в ареста и установили, че истинското му име било
Тиъдър Макей.
Боят пратил Линч в болницата в състояние на кома. През първите
дни лекарите били обнадеждени; наложило се да го оперират по
спешност и прогнозирали, че ако пречистят кръвта, мозъчното
възпаление ще отзвучи и той ще се събуди. Но не се случило така.
Холи го посещавала всяка седмица. Джъстин бил единствено
дете и семейството му било малобройно; било отчайващо да го заварва
винаги сам, проснат на болничното легло, в очакване на чудото, което
може би нямало никога да се случи. Холи не можела да твърди, че се
била влюбила в него, но била сигурна, че нещата вървели натам. И се
чувствала отговорна, естествено. Как не съумяла да бъде по-
внимателна? Лора я посъветвала да започне терапия и това ѝ
помогнало значително. Никой не е могъл да предвиди, че Тед, мирният
и отворен към диалог човек, ще запази за себе си разкритието за
изневярата цял месец, за да изригне накрая като Везувий.
Тед, от своя страна, изпаднал в състояние на кататония[11]. Бил
приет в „Лавендер Мемориал“. Доктор Лора Хил поела случая му и
незабавно се свързала с доктор Кармайкъл, който дотогава лекувал
Тед.

[11] Форма на шизофрения с психичен и моторен дисбаланс. —

Б.пр. ↑

198
 22

Тед изслуша Лора, без да я прекъсва. Чак когато стигна до частта

с побоя на Линч, изрази известна почуда, но не кой знае каква.
— Още ли е в кома?
— Боя се, че да.
— Няма съмнение, че съм бил аз, нали?
Лора поклати отрицателно глава.
— Трябва да има някакво обяснение. — Тед клатеше глава. —
Защо ще удрям приятел, докато изпадне в кома? Повярвай ми, това, че
е имал връзка по взаимно съгласие с жена ми, не е достатъчна
причина. Никога не съм действал така. Може би съм се бил ядосал
много, не го отричам, но не до степен да искам да го убия. Трябва да
има още нещо.
— Отговорът се крие в главата ти и в тази на самия Линч, който
за момента не може да ни каже нищо.
— Боже мили.
— Не се измъчвай, Тед. Безспорно не си се чувствал добре, за да
действаш по такъв начин. Вероятно си бил така и в дните преди това.
Холи казва, че в течение на месец си пазил в тайна снимките от
ресторанта и че това не ти било присъщо, сигурна е, че би ѝ споменал
нещо по въпроса.
Той се съгласяваше.
Трябваше да има още нещо. Беше трудно да прецени за Линч,
чието приятелство не помнеше изобщо. Може би е научил нещо за
него, което е можело да навреди на Холи…
— За какво мислиш? — Лора забеляза угрижеността му.
— Холи спомена ли ти нещо за Линч, някакво подозрение?
Предполагам, че щом е започнала връзка с него, това е понеже го е
намирала за добър човек, но понякога, знаеш, забъркваме се с грешния
човек.
— Разбирам накъде биеш. Виж, ще бъда искрена с теб. Холи ми
описа Линч като спокоен, много добър и разумен мъж. Макар с Холи
взаимно да са започнали да изпитват нещо един към друг, той е този,

199
който е отказал нещата да се задълбочат, докато разводът ви не се е
уточни. Джъстин е искал да говори с теб и да ти обясни всичко.
Разбира се, това не означава, че не е имало и още нещо, което Холи
мисли за него.
— Холи е жена с интуиция. Щом тя е казала това, много
вероятно е да е истина.
— И все пак аз споделям мнението ти — каза Лора, търсейки
нещо в една папка, в която имаше найлонови пликчета. — Нещо е
довело до тази твоя реакция спрямо Линч. Може би нещо, което си
узнал, когато си го проследил. Не съм говорила с частния детектив,
който е свършил работата, но Холи го е направила, и пред нея той е
признал, че щом е приключил следенето, ти е връчил снимките.
— Името на детектива е Питърстоун, нали?
— Помниш ли го?
— Уендъл ми е говорил за него… Боже, през цялото време съм
говорил за несъществуващ човек. Как е възможно?
— Приятелството ти с Линч, връзката му с Холи, къщата на
езерото… те са част от Уендъл. Мозъкът ти е сегментирал тази
информация и сега тя му принадлежи. До известна степен може да се
каже, че ти нямаш достъп до нея. Сякаш в главата ти има една отделна
стая под ключ.
Отворѝ вратата.
Лора говореше бавно. Като че с всяка дума тестваше
способността на Тед да асимилира информацията.
— Какво държиш там? — попита Тед. Лора беше измъкнала една
снимка от папката. Малък формат и от доста години. Подаде му я.
На нея бяха Тед и Линч като млади на купон в стаите на
университета, усмихвайки се на фона на постер с Ума Търман от
„Криминале“. Плакатът отключи мигновено спомени у Тед. Намираше
се в един от коридорите до собствената си стая. Ума носеше тъмна
перука и пушеше демонстративно. Тед от снимката много приличаше
на нея, доста слаб и с дълга до раменете коса. Беше с лента на главата
ала Аксел Роуз и държеше в ръка пластмасова чаша. До него Линч
излъчваше същия младежки вид, с който Тед си го беше представил,
когато той натискаше звънеца на къщата му… Красотата му беше
магнетична.

200
 — Помня отлично постера. Но нищо за Линч. Личи, че сме били
наистина близки.
Лора кимна утвърдително. Прибра снимката в папката.
— В съня от къщата на езерото се появи нещо ново — каза Тед,
— една осезаема близост с мястото. Освен това, когато днес се
събудих, си дадох сметка за едно — не можех да си припомня лицето
на Уендъл, чудех се какъв цвят очи имаше, чертите му също се
размиваха в съзнанието ми. Слаб ли беше? Носеше ли очила? Не
можех да го опиша с точност.
— Като заприказвахме за Уендъл, трябва да те попитам нещо…
Името означава ли нещо за теб?
Тед се замисли.
— Ако питаш дали съм познавал някого с такова име в миналото,
отговорът е не. Поне доколкото си спомням, което предвид
обстоятелствата, не е много.
Лора се съгласи.
— Не мога да повярвам, че съм изпратил човек в кома — каза
Тед, хващайки се за главата и отричайки отново и отново.
— Спри да мислиш за това, Тед. Убедена съм, че част от
психозата ти се е отключила преди инцидента с Линч. Доста преди
това. Размишлявах много доколко е уместно да ти разкрия, че Уендъл
не съществува, че в действителност е част от теб, скрита под този
образ…
— Страхуваш се да не вляза отново в някой от онези цикли,
нали?
— Не, не вярвам. Стигнахме прекалено далеч.
— Прекалено далеч?
— Точно така. Помисли за първия цикъл. В него ти се канеше да
отнемеш живота си заради тумор в главата. Освен това трябваше да
убиеш Уендъл — частта от теб, която знаеше истината за връзката на
Холи и станала отговорна за побоя на Линч. В известна степен
формира перфектния цикъл. Хипотезата ми е, че си обмислял да си
отнемеш живота след срещата с Линч, но съзнанието ти се е замъглило
и не си го направил. Тогава умът ти е изработил този цикъл —
повтаряйки го пак и пак, — в който ти си убил Уендъл и всичко, което
той представлява.

201
 — Разбирам накъде биеш… — каза Тед. — В този цикъл даже не
съм имал проблемите с Холи.
— Беше перфектното самоубийство.
— А Блейн какво общо има с всичко това?
Това беше единственият въпрос, от който Лора се боеше, на него
нямаше как да отговори поради откритието на стикера на Бъз Лайтиър.
Не искаше да засяга темата засега, затова се ограничи със същия
отговор, който щеше да поднесе и преди няколко дни.
— Трябваше да оправдаеш някак си убийството на Уендъл,
затова умът ти състави този план, изпълнен със самоубийци, убиващи
се един друг. Имай предвид, че е трябвало да разубедиш човек на път
да отнеме живота си. И как да го постигнеш? Да се позовеш на
чувствата, които самоубийството ще предизвика у близките му, се
оказва идеален коз. Сигурна съм, че тези въпроси са се въртели в
главата ти, докато си обмислял идеята. Разбираш ли, Тед, защо твърдя,
че първият цикъл е фокусиран върху перфектното убийство? В него ти
дори разрешаваш проблема с последствията върху твоите близки.
Всичко се е развивало съвършено. А случаят на Блейн е бил много
нашумял в дните преди постъпването ти в „Лавендер“; събрала съм
огромен брой статии от вестниците. Много вероятно е да си ги
използвал, за да изградиш цикъла. Забележи и друг ключов елемент —
Линч за теб е бил непознат, само Уендъл го е познавал.
— Защо сеансите ни са станали част от тези цикли? Защо не са
били като останалия ми престой в „Лавендер“, за който нищо не
помня?
— Ами в началото беше така. Чак когато започнахме да бистрим
миналото ти, сеансите леко се открехнаха към тези цикли с идеята да
ги разбият. Носиш ли подковата?
Тед потвърди. Усещаше тежестта ѝ в джоба на панталона си.
— Точно тогава се появиха първите пробойни в първия цикъл.
Спомените за дъщерите ти, които тичат по пътя към вратата на къщата
на езерото например. Подсъзнанието ти търсеше форма да срине със
земята този идиличен финал, да свали маската на Уендъл.
Тед кимаше изумен. Разбираше го.
— Затова не го убивам във втория цикъл — каза, докато
сглобяваше събитията.

202
 — Именно. По време на втория цикъл ти вече беше наясно, че
Уендъл и Линч всъщност се познаваха, че са състуденти от
университета. Това беше твоята история, Тед! Не си направил нищо
друго, освен да откриеш собствената си връзка с Линч. Въпреки това
Уендъл не е искал да бъде разкриван, защото ако се случеше, това
щеше да извади на показ тази скрита страна от теб, затова се е
постарал да те изправи срещу Линч и междувременно да ти покаже
снимките от ресторанта. Не забравяй, че по време на втория цикъл ти
вече съзнаваше проблемите си с Холи. С всеки цикъл се приближаваше
все повече до истината…
— Това е причината Уендъл да се опитва да ме настрои срещу
теб и Роджър… Боже мой, продължавам да мисля за този тип сякаш
наистина съществува.
Виж, Тед, има определена информация тук, в главата ти —
Уендъл се наведе и посочи с показалец към челото на Тед, — която те
злепоставя. И мен също, няма да отрека.
— Сега разбирам защо Холи не иска да ме вижда — заяви Тед.
— В този ред… Холи в действителност иска да те види.
— Наистина ли?
— Наистина тя разбира, че ти не би наранил Линч при нормални
обстоятелства. Вярва, че лечението ти тук ще те върне към
предишното ти аз.
— Значи си успяла да говориш с нея?
Тя потвърди.
— Направих го днес рано-рано, както ти обещах. Сега, когато
направихме тази сериозна крачка напред, смятам съвсем честно, че
може да е добра идея да се видиш с момичетата. Холи каза, че е готова
да дойде с тях, когато я помолим.
Смесица от щастие и безпокойство обзеха Тед, но споменът за
щастливите моменти, споделени с момичетата, надделя; колаж от
образите на Надин и Синди, на прегръдки, на целувки за лека нощ, на
приказки, преди да заспят. Сълзите не закъсняха. Плачеше за първи
път от постъпването си в „Лавендер“, случило се преди седем месеца.

203
 23

Маркъс инструктираше секретарката никой да не го прекъсва,

защото трябваше да прегледа финансовите отчети и да ги изпрати на
директорката, но приоритетите му рязко се промениха, когато Лора се
зададе по коридора.
— Каква приятна изненада! — възкликна, когато я видя да идва.
Секретарката му, която го познаваше все едно го беше родила, го
изгледа над кръглите си очила със смесица от упрек и съжаление.
— Зает ли си? — попита тя, докато влизаха в кабинета.
— Не повече от обичайното. Виждаш ми се щастлива. Има ли
причина?
— Толкова ли ми личи?
— Само малко.
— Доволна съм — призна тя. — Говорих с Тед за онова, което е
сторил на Линч, за Уендъл, за всичко. Вчера е имал пророчески сън, в
който самият той е разкрил почти всичко. Реших, че е подходящият
момент, и не сбърках.
— Радвам се много — Маркъс разчисти документите, които
застилаха бюрото му.
— Наистина ли не си зает?
— Хич даже — каза, понижавайки глас. Макар Клаудия да беше
много дискретна, не искаше да го чува как изрича такава явна лъжа.
Беше силно изостанал с документацията и всяка секунда беше от
значение, но това, че Лора се обръщаше към него, беше важно, и в
никакъв случай нямаше намерение да покаже липса на интерес.
Предпочиташе да рискува със смъмряне от директорката, отколкото с
грубо отношение към Лора.
— Мисля, че съм много близо до същината на всичко това,
Маркъс.
— Радвам се за теб.
— Ти си част от това сега. Няма да можеш да се отървеш от мен.
— И ѝ намигна.
Маркъс се засмя.

204
 — Не знам дали е за добро или зло. Но когато напишеш книгата,
моля те не включвай вътре малката ни уговорка за преместването на
Макей в моето отделение.
— Като заговори за това, така и не ти благодарих като хората.
Въвличам те в лудостите си и ти винаги си насреща. Благодаря ти.
Той не знаеше какво да отговори. Друга ли услуга щеше да му
поиска? Толкова приятелски тон го объркваше. Да не беше друг от
ходовете ѝ, за да спечели доверието му и да я покани на вечеря или на
кино, а накрая да се отметне? В миналото беше имал безбройни прояви
на неумение в разчитането на женските сигнали, и тези на Лора в
частност.
— Както казах, радвам се, че съм бил полезен.
— Както и да е, не дойдох само за това или за да те прекъсна при
попълването на разходните отчети… — каза Лора, сочейки към
купчината документи, натрупана в единия край.
Тук идва репликата.
— Искаш ли да дойдеш на вечеря у нас?
Маркъс очакваше всичко друго, но не и покана в този вид. За
части от секундата обмисли положението. Щом вечерята щеше да е у
тях, това включваше и присъствието на Уолтър, което не смущаваше
никак Маркъс, но елиминираше всякаква нотка на романтика. От друга
страна, фактът, че го допускаше да се присъедини към семейното им
ежедневие по този начин, можеше дори да се окаже много по-важен.
Така или иначе, той беше очарован.
— Разбира се.
— Фантастично. Как ти се струва утре в седем?
— В седем ще бъда у вас.
— Ще помоля сестра ми да дойде да вземе Уолтър. Той обожава
да е в компанията на по-големите и „лошо възпитаващи“ братовчедки.
Маркъс забави реакциите си. Това среща ли беше? Лора стана.
— Тогава до утре — обобщи. — Оставям те да продължиш
работата си…
Посвети му една последна усмивка, преди да затвори вратата.
Веднъж попаднала във фоайето, Лора не можа да не прихне лекичко;
бомбата с внезапната покана беше малка дяволия от нейна страна,
наясно беше. Маркъс беше очаквал да поиска работна услуга, а не
покана в дома ѝ.

205
 Клаудия я изненада с онази проницателна физиономия и я порази
с погледа на куче пазач. Лекарката на мига възвърна изражението на
лицето си и се сбогува, накланяйки глава.
Никак не е зле за загоряла кокошка, а?

206
 24

Уолтър чакаше на дивана в хола с раницата си и плик с играчки,

подбрани за случая. Въпреки че леля Диди щеше да мине за него в
шест, малкият беше настоял да е готов доста по-рано. Да не би леля да
дойде по-рано. Истината беше, че Уортър не оставаше да спи в чужда
къща, дори при баща си — нещастникът даже не си беше дал труда да
му пригоди отделна стая; изключение правеше само къщата на леля
Диди и братовчедките му Грейс и Мишел. За него си беше цяло
предизвикателство и приключение. Оставаха будни до късно и правеха
куп неща — строяха лагер в градината или играеха на детективи… и
още хиляди забавления. Братовчедката Грейс, която беше на
четиринайсет и беше най-голямата, ги вардеше и им четеше истории за
пораснали. Истории на ужаса.
Лора слизаше по стълбите и го видя, смълчан в очакване, гушнал
здраво раницата и плика с играчки, готов да се изстреля при звука на
входния звънец. Той я изпълваше с нежност. Седеше на същото място,
както когато чакаше баща си, който с коронния си номер да отменя
плановете в последния момент очевидно биеше по самочувствието на
Уолтър. Още една причина да ненавижда бившия си, помисли си Лора.
— Ще дойде ли, мамо?
Тя си приближи и седна до него. Погали го по бузата.
— Разбира се, че ще дойде.
Уолтър кимна, успокоен. Едва тогава забеляза как се беше
нагласила майка му, та дори и гримирала. Огледа я от глава до пети.
— Маркъс гадже ли ти е?
Лора я досмеша от въпроса, но като забеляза сериозното
изражение на Уолтър, запази приличие. Усмихна се леко.
— Маркъс е приятел, работим заедно и имаме много общи неща.
Малкият кимна. Шумът от кола го накара да наостри уши, но
щом се увери, че няма да спре пред къщата, отново насочи вниманието
си към хола.
— Облякла си си рокля.
— Харесва ли ти?

207
 — Да. — Уолтър обмисли няколко секунди следващите си думи.
— Татко има гаджета. Маркъс би могъл да ти е гадже. Грейс също има
гадже, но е тайна, леля Диди не знае.
— За момента мама си няма гадже. Ако това стане, ще ти кажа,
става ли?
Уолтър направи жест на одобрение.
Точно тогава Диди дойде. Уолтър скочи от фотьойла и без да
пуска нещата си, изтича към вратата. Изненада леля си точно преди да
натисне звънеца.
— Как е моят любим племенник?
Диди притисна Уолтър в силна прегръдка.
— Мислех, че няма да дойдеш. А братовчедките ми?
— Вкъщи са, чакат те. Имах да свърша някои неща, затова се
забавих.
Диди надникна над рамото на Уолтър, докато още го
прегръщаше. Като видя как беше облечена Лора, изрисува с устни едно
уау, което по-голямата ѝ сестра схвана отлично.
— Джесика Рабит иска да ѝ върнеш роклята — каза.
Лора направи физиономия.
— Коя е Джесика Рабит? — полюбопитства Уолтър.
— Никоя — отвърна Лора. — Леля ти е много умна.
— Да, такава е — каза малкият, напълно чужд на намеците,
които си размениха сестрите.
— Добре, Уолт, няма да е зле да тръгваме. Мишел не спря да
пита за теб през целия ден.
— Чао, мамо. — Уолтър не можеше да престане да се усмихва.
Отиде при Лора и тя се наведе, за да го целуне.
Диди използва, че детето не можеше да я види, за да посочи
роклята на сестра си и я одобри с вдигнат палец.
— Поздрави момичетата от мен — каза Лора. — Да си прекарате
добре.
— Ти също — каза Диди на излизане от вратата.
Лора ги изпрати до градината. Остана там малко повече от
минута, след като колата се беше изгубила по улица „Ембърс“.
Като влезе вътре, отиде да провери дали се е опекло месото.
Беше се спряла на телешки ребра с цвекло и ряпа, които почти не се

208
нуждаеха от приготовления. Единственото неудобство беше, че
изискваха три часа печене, но бяха почти готови.
Маркъс беше точен. Връчи ѝ бутилка вино, което беше настоял
да донесе, и ѝ направи комплимент за роклята. Той самият беше
облечен елегантно, с официален панталон, ленено сако и модерна сива
шапка, която Лора не помнеше да е виждала по-рано.
— Ухае великолепно!
— Знаеш, че кухнята не е стихията ми, но си имам някои
специалитети. Ела, ще изпием чаша вино, докато се допече месото.
Масата беше сложена, но вместо към нея, се отправиха към
канапето в хола и поговориха малко общи приказки — за Уолтър, за
болницата. Разговорът някак естествено се насочи към киното, като
предварително знаеха, че вкусовете им се припокриват, докато една
привидно безобидна реплика на Маркъс измести разговора към тема,
която той предпочиташе да избегне — наскоро приключилата му
връзка с Кармен. На директния въпрос на Лора, той обясни, че сега,
когато не бил с нея, разполагал с повече време да се наслаждава на
малката си зала за прожекции. Знаеше, че трябва да добави още нещо,
че свободното време за гледане на филми не беше никакъв критерий за
измерване на връзките му. Проблемът беше, че за да обясни в
дълбочина защо Кармен не беше идеалната жена за него, се налагаше
да опише каква е търсената — жена, която да не мисли само как да се
забавлява, да има планове, мечти, да разбира (и да оценява) работата
на Маркъс… И разбира се, жената, отговаряща на всичко това, беше
седнала до него.
Маркъс се измъкна успешно от предизвикателството да обяснява
финала на връзката си с Кармен. Освен това интересът му към Лора
беше очевиден от доста време, а тя беше много чувствителна и много
интелигентна жена; и да не се спомене „слонът в стаята“[12], това не го
прави невидим. Пък и двамата бяха там, нали? Облечени изискано,
пиещи по чаша вино в очакване да стане вечерята. Беше си среща.
Маркъс беше очаквал толкова време някакъв положителен знак от
нейна страна и когато най-сетне това се случи, не знаеше как точно да
действа. И то да беше просто знак! Лора го беше поканила на вечеря у
дома си! Тази покана даде началния изстрел, след който Маркъс да се
задейства. Стряскащото беше, че той дори не можеше да възпроизведе
момента в главата си. Да я доближи и целуне, просто ей така? Да ѝ

209
каже, че от много време мисли за нея? Не знаеше. Умът му се раздвои;
пътуваше във влак, където идеите се лашкаха тежко, а навън всичко
пробягваше с бясна скорост.
Вечерята беше продължителна. Месото беше великолепно и
Маркъс се наслади блажено на мига. Не смяташе да издаде на Лора, че
мислеше постоянно за нея, докато поднасяше към устата си резен
цвекло.
— Прочетох записките от първия цикъл — каза относно
документа, който Лора му беше изпратила по електронната поща.
Преди да дойде, обмисляше да изчака до следващия ден, за да ѝ
каже, че го е изчел, но голямата му уста му отне тази възможност. Сега
не му оставаше друго, освен да извърви този път…
— Как ти се стори? — развълнува се Лора.
— Прочетох го още вчера, на един дъх — каза Маркъс. Беше
невероятно, че да говори за своята сфера на познания му възвръщаше
веднага самоувереността. — И ме заинтригува изключително. Сега
разбирам малко повече твоята…
— Обсебеност.
Маркъс се засмя.
— Щях да кажа твоята отдаденост и ентусиазъм, но не е лъжа, че
случаят те е обсебил. Първо нека кажа, че споделям идеята за
правилния начин на представяне — през призмата на пациента.
Истинска шестица от тотото! Всеки цикъл е бил действителен за Тед;
циклите са заменили първите му месеци в болницата и се оказва много
полезно да видим всичко това от негова перспектива. Даже смея да
твърдя, че точно това ме наведе на една интересна подробност.
Лора ококори очи.
— Каква подробност? Чакай, чакай… Помогни ми да отнеса тези
работи в кухнята, да направим кафе и ще ми разкажеш. Познавам се и
знам, че няма да мога да се спра.
Маркъс се боеше именно от това.
— Чудесна идея.
Мълчаливо направиха два тура до кухнята, разминавайки се на
средата като в светски ритуал на взаимно доверие. Маркъс си
представи как го прави всеки ден и потръпна; беше толкова глупаво.
Когато кафето стана, се върнаха в хола.

210
 — Съгласен съм с теб, че първият цикъл е перфектен — каза
Маркъс, — Уендъл символизира всичко, което Тед презира в себе си, и
да се откачи от него като го убие, изглежда, повече от логично. Сега,
когато видяхме стикера в къщата на Блейн, е съвсем нормално
предположението, че всички брънки в този цикъл имат реална основа.
— Истина е — съгласи се Лора.
— Позволи ми да ги прегледаме още веднъж и да видим дали
оценяваме едни и същи моменти, през които той се е отклонявал от
действителността, защото оттам може да изникне много любопитен
въпрос за анализиране.
Лора слушаше внимателно, преплела пръсти около чашата с
кафе.
— Да започнем със самоубийство само по себе си — захвана
Маркъс, — прекъснато от младия Линч и съблазнителното му
предложение. Тук е просто — Тед е искал да си отнеме живота в даден
момент поради неясни за нас мотиви и когато е бил на път да го стори,
нещо или някой го е прекъснал. Може би е бил самият Линч, макар и
по абсолютно различен повод от този, който Тед си спомня.
— Не мисля, че е бил Линч, но съм съгласна, че Тед е стигнал до
момент, в който се е опитал да си отнеме живота.
— Следващото събитие е убийството на Блейн. Тед е отишъл в
дома му, стоял е скрит в гардероба и е видял стикера. Естествено не е
отишъл, за да го убие, но със сигурност е бил там, защото видяхме
онзи стикер със собствените си очи. Това е парченцето от пъзела, което
не пасва.
— Мислила съм вече в тази посока и считам, че трябва да
отречем възможността Тед да е виждал този стикер преди, по времето
когато къщата е принадлежала на предишните ѝ собственици
например. Защото ако беше така, откъде е можел да знае, че Блейн ще
заживее там по-късно. Няма смисъл.
— Добре обмислено. Би било невъзможно да свърже стикера с
новините за Блейн във вестниците. Следователно можем да заключим,
че Тед е бил в онази къща наскоро, скрит в гардероба. Оттогава
реалността се разцепва в неизвестна посока. Отхвърляш ли
вероятността да е искал да го убие?
— Не отхвърлям никаква възможност. Но стореното на Линч с
лампата е различно, то не е било планирано.

211
 — Права си. Да продължим — следващият епизод е свързан с
посещението при адвокат Робишо, приятеля от детството. Ти си
говорила с него, нали?
— Да. Но не ми каза много повече от вече записаното. Тед е
отишъл да го види, за да изготви едно завещание; казал му е, че иска
адвокатът да е извън обичайния му кръг, което предвид
обстоятелствата е напълно оправдано.
— Във всеки случай тази вечер на герои от миналото в дома на
Робишо, съучениците, с които не се е виждал отдавна, показват какви
чувства храни към онези години, угризенията от поведението му
спрямо някои от тях. Отличен ход да поровиш в миналото му, и в шаха
по-специално, за да го върнеш обратно към реалността.
— Благодаря. Шахът присъстваше навсякъде, във всеки от
сънищата му, като въдица, на която се хваща всеки път. Щеше ми се да
го бях забелязала по-рано.
— Обстоятелствата нямаше да се променят много. Вероятно
нямаше и да свърши работа.
— Възможно е.
— Следвайки хронологията, стигаме до посещението в кабинета
на Линч — отбеляза Маркъс — и дотук именно исках да стигна.
Ключът е в това да се установи къде преминава линията между
реалността и параноята на Тед. Знаем, че е отишъл в кабинета и там е
заварил онази секретарка, Нина. Сега тя на свой ред казва, че в онзи
ден е закъсняла… нали така?
— Точно така.
— Ами ако лъже? Ами ако както в останалите епизоди от първия
цикъл тази първа част също се е случила действително?
Лора се замисли за момент.
— Мислиш ли, че полицията го е установила? — настоя Маркъс.
Лора кимна отрицателно. Детективът, натоварен с краткото
разследване, млад мъж на име Карл Броутър, с когото Лора се беше
срещнала на два пъти, откакто Тед беше постъпил в „Лавендер“,
изглежда, се беше съсредоточил в авторството на стореното. Нямаше и
капка съмнение, че Тед е пребил Линч почти до смърт. Полицията го е
сварила на местопрестъплението с окървавената лампа, следите му
били навсякъде. За какво да се фокусира дали секретарката му лъже,
или не за някакъв незначителен детайл?

212
 — Това, което се опитвам да кажа — продължи Маркъс, — е, че
ако всеки епизод от първия цикъл съдържа доза истина, каквото и
основание ни дава стикерът, е възможно Тед да е видял Нина през онзи
ден. Защото ако не е било така, за какво да я замесва? Няма никаква
връзка или поне недостатъчно разпознаваема. Различно е от случката с
приятелите от детството в къщата на Робишо.
Лора никога не беше обръщала такова внимание на срещата на
Тед с Нина, а само на последвалия разговор с Линч и сега го отчиташе
като грешка. Маркъс беше напълно прав. Защо да намесва
секретарката, ако в онзи ден е отишла по-късно на работа? С каква
цел? Спомни се нещо, което обичаше да казва баща ѝ, ревностен
читател на полицейски романи — когато срещнеш детайл без
основателна причина да бъде на дадено място, концентрирай се върху
него, защото най-вероятно той ще бъде от съществена важност. И
присъствието на Нина, изглежда, беше подобен детайл.
— Според версията на самия Тед — допълни Маркъс — той я
пуска да си тръгне, когато започват да разговарят с Линч, а Линч я
моли да не се обажда на полицията. Защо да не приемем, че в този
момент делириумът на Тед се е проявил?
Развълнувана, Лора започна да усеща неспокойствието на човек,
прозрял разобличителна истина. Думите на Маркъс пасваха идеално.
Скочи, сякаш изтласкана от пружина.
— Какво има?
— Изчакай ме за секунда, моля.
Върна се след минута с жълта папка.
— Това е копие от полицейския доклад — обясни Лора. — Казах
на Броутър, че може да е от значение за лечението, и той ми го даде.
— Малко неразумно от негова страна.
— Човек става много убедителен, ако случаят го изисква — каза
тя, отмятайки леко косата си, преди да седне. Отвори папката. —
Адресът на Нина трябва да е някъде тук заедно с показанията ѝ.
Маркъс я огледа безсрамно, като се възползва от вглъбеността ѝ
в страниците на доклада. Лора се спря на едни снимки от кабинета на
Линч — изображения в общ план, близък план на проснатото тяло,
други от бронзовата лампа, с която е бил удрян адвокатът, на раната на
главата му, на ударите по лицето… Бяха фотокопия, затова качеството
беше ужасно. Едно привлече вниманието на Лора и тя го загледа по-

213
продължително. Маркъс се наведе, но не забеляза нищо кой знае колко
впечатляващо. Беше от приемната, където се намираше бюрото на
Нина.
— Там — каза Лора, сочейки един от ъглите на бюрото.
Там стоеше картонена кутия от „Дънкин Донътс“.
— Това са поничките, които Нина е донесла онзи ден — каза
Лора, — дори е предложила на Тед.
— Разбира се! Друг детайл, който е трябвало да ни наведе на
размисъл. Това доказва, че Нина е била с Тед. И сигурно е била там,
когато Линч е пристигнал.
Лора отново се изправи, видимо нетърпелива.
— Не мога да повярвам. Как е възможно да не е казала нищо!
— Така е, но само ако нещата са се случили, както предполагаме.
Когато тя си е тръгнала, Тед все още не е ударил Линч; ставало е дума
за личен въпрос между приятели.
— Но е имал оръжие!
— Ако Линч я е помолил да не предупреждава полицията,
вероятно тя е следвала инструкциите му. А на следващия ден, когато
полицията я е уведомила, че шефът ѝ е изпаднал в кома и че са
задържали човека, който го е удрял, може би се е убедила, че не е
имало никакъв смисъл да признава, че и тя е била там. Какво е казала в
показанията си?
— Че е поискала свободен ден по лични причини. Съмнявам се,
че Броутър е проверил твърдението, — Лора се разтърси из
страниците. — Ето го, точните ѝ думи са, че е имала час при очен
лекар. Имам телефона и адреса ѝ. Утре ще я посетя рано, преди да
отида в болницата.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Няма нужда — Лора седна, сега съвсем близо до Маркъс. —
Представяш ли си какво може да означава това? Ако Нина е успяла да
чуе част от разговора… от истинския разговор, тогава може и да
научим защо Тед е удрял Линч до такава степен. Ти си гений, Маркъс!
Лора докосна с ръце бузите на Маркъс, неспособна да прикрие
еуфорията си. За момент беше сигурен, че тя ще го целуне. И дори да
не беше целувка, породена от страст, а от емоцията, свързана с това
откритие, за него беше без значение. Въпреки това след кратко, но
дълбокомислено взиране очи в очи, тя пусна лицето му и се отдръпна.

214
Маркъс го прочете в очите ѝ; Лора имаше своите моменти на
несигурност. Той беше този, който трябваше да поеме инициативата.
Но не я пое.
Остатъкът от вечерта премина горе-долу по същия начин.
Говориха за казуса и как би могло да протече посещението у Нина на
следващия ден. Маркъс продължи да се сражава с вътрешния си глас,
който му казваше, че времето изтича и трябва да направи нещо, че ще
пропусне възможността и всеки следващ път ще става все по-трудно да
извади на показ чувствата си. Дори самата Лора изглеждаше объркана,
на няколко пъти настъпиха неудобни паузи, плахи погледи на
неразбиране и сякаш нищо не вдъхваше достатъчен кураж на Маркъс,
за да се хвърли в нищото. Най-смущаващото беше, че не се бе държал
така от ранните си младежки години; знаеше как да говори с една
жена, толкова пъти го беше правил. С Кармен беше елементарно —
видя я сама на масата в една сладкарница, просто я доближи и я
попита дали може да сподели масата с нея и за по-малко от минута
вече си говореха като двама стари познати. С Лора беше различно.
Извиненията вече бяха изчерпани. Беше ги използвал до едно и сега му
оставаха само притеснението и объркването.
Най-накрая тя му каза, че се чувства малко уморена, че на другия
ден искала да посети Нина съвсем рано, за да я хване у тях. Маркъс
също каза, че се чувства леко уморен; помоли я да му звънне на другия
ден, за да разбере как е минала срещата със секретарката на Линч, и тя
му обеща да го направи. Вървяха мълчаливо до външния портал.
Преминаха едновременно пред огледалото на антрето и Маркъс успя
да долови беглото отражение на двамата, издокарани като за специален
повод, и се почувства глупаво. Негова беше отговорността да превърне
вечерта в незабравима, а не го направи. Тръгваше си, като оставяше да
му се изплъзне идеалната възможност. Спря се до закачалката, откачи
новата си шапка, която беше купил, за да я впечатли, и си я сложи с
особена лежерност, сякаш размишляваше по въпрос от изключително
естество (което всъщност и правеше). Оставаше му последна
възможност.
— Прекарах много добре — отсече Маркъс.
Не помръдваше. Лора го изчака възможно най-дълго. Накрая се
приближи, сложи ръка на рамото му и го целуна по бузата.
— Аз също прекарах много добре. Утре ще ти звънна.

215
 Маркъс прекоси градината в полумрака, обръщайки се на два
пъти, за да помаха на Лора, преглъщайки угризенията и упреквайки се
на всяка крачка до колата. От нея остана само един силует, на чието
невидимо лице се появяваше гримаса на разочарование.

[12] Английски израз, означаващ огромен проблем, който не

искаме да видим или е неудобен за обсъждане. — Б.пр. ↑

216
 25

Лора предполагаше, че Нина не работи в съботния ден, но

независимо от това не пожела да рискува. В седем и половина позвъни
на звънеца на скромния апартамент на момичето на улица „Меримак“.
Почти не беше спала, донякъде заради вечерта с Маркъс, която не
беше поела в очакваната от нея посока, но преди всичко, защото беше
сигурна, че секретарката на Линч имаше какво да ѝ разкаже. Нещо,
разбулващо тайни. Независимо от това Лора не подозираше какво
щеше да ѝ сервира Нина.
Едно подпухнало лице се показа на прозореца и после изчезна.
Секунда по-късно разрошената и сприхава Нина отвори вратата
няколко сантиметра само за да излае:
— Коя сте вие?
— Нина Джоунс?
— Коя сте вие? — повтори отново момичето.
— Аз съм доктор Лора Хил. Тед Макей е мой пациент.
Изчака да получи ответна реакция. Очите на Нина — два
процепа на утринното слънце — се разшириха леко.
— Не познавам никакъв…
— Мъжът, който остави в кома бившия ти шеф — прекъсна я
Лора. Показа ѝ папката, която държеше в лявата ръка. — Показанията,
които си дала пред детектив Броутър показват ясно, че си познавала
Макей. И той ми го потвърди. Мога ли да вляза?
Вратата се отвори.
— Още няма осем — бяха думите за „добре дошла“. Нина беше
облечена в широка фланелка и износени къси панталони. Завъртя се и
отиде до една маса, върху която имаше празни бутилки, няколко чинии
и пластмасови чаши. Лора я последва.
— Как казахте, че се казвате?
— Лора.
Момичето кимна.
— Знаете ли нещо за господин Линч?

217
 — Все така е в кома. Прогнозите не са кой знае колко
обнадеждаващи.
— Съжалявам, наистина съжалявам. — Нина седна на стола като
момиченце, като прегърна колената си. — Работих за кратък период
при него, едва го познавах. Беше много дистанциран, малко особен, но
добър човек. Мъжът, който го преби, не е ли в затвора?
— Тед Макей е приет в клиника „Лавендер“, в отделение за
максимална сигурност.
Нина кимна. Изглеждаше истински изненадана.
— Знам, че онзи ден си била там, Нина. Разбирам, че не си счела
за нужно да го признаеш на детектив Броутър, а и също не намирам за
необходимо да го направиш сега, но може би ще бъде от особена
важност да говориш с мен.
Нина отрече неуверено. Лора се беше подготвила за всякакви
форми на убеждение, ако станеше нужно — да я заплаши, че ще я
предаде на полицията, ако е необходимо, но се изправи пред едно
беззащитно и ужасено момиче и веднага разбра, че това нямаше да е
правилният начин да я предразположи. Тежеше ѝ, че не е казала
истината, и това очевидно ѝ беше достатъчно. Лора продължи:
— В доклада на полицията има снимки, на които се вижда
кутията от „Дънкин Донътс“, която си занесла онази сутрин. Освен
това Тед показа признаци на подобрение напоследък и си спомни част
от случилото се през въпросния ден — как те е изчакал до вратата на
кабинета и те е принудил да го пуснеш вътре. Двамата сте изчакали
Линч и те е заплашил с пистолет.
Беше достатъчно. Нина беше на път да се пречупи.
— Не се притеснявай. Както ти казах, аз съм лекар, не полицай и
всичко, което ми споделиш, може да е жизненоважно за лечението на
Тед Макей. Да ми помогнеш да разбера защо е сторил, това, което е
сторил? Двамата с Линч са били приятели от университета, знаеше ли
го?
— Не.
— Нина, искам да ми кажеш какво се случи онзи ден.
— Вие вече изредихте почти всичко.
— Не и за момента на пристигането на Линч в кабинета. Искам
да си спомниш всяка подробност.
Нина подпря лице с ръцете си и въздъхна дълбоко.

218
 — Мога ли да си направя едно кафе? Не спах особено добре.
Лора се съгласи.
— Вие искате ли едно?
— Няма да откажа. И аз не спах особено добре.
Докато водата кипваше, Нина отиде до банята, изми си зъбите и
си оправи косата. Когато се върна, вече разсънена, приличаше на друг
човек. Сервира кафето и остави чашите в единия край на масата. Ловко
разчисти бутилките и пластмасовите чаши.
— Простете ми за безпорядъка, празнувахме рождения ден на
съквартирантката ми по стая.
— Не се тревожи. Намери ли друга работа?
— Да, пак като секретарка. При друг адвокат.
— Радвам се. — Лора мина по същество. — Нина, искам да ми
разкажеш какво се случи през онзи ден.
— Преди всичко искам да знаете, че ако не съм казала на
полицията, че съм ходила в кабинета онази сутрин, беше, защото Линч
така ме помоли, а и защото детективът ми каза, че са задържали онзи
мъж. Пък и в интерес на истината не беше много заинтересован да ме
слуша.
— Разбирам.
— Как казахте, че се казва онзи мъж?
— Тед Макей. Никога ли не го беше виждала в кабинета преди?
— Не, никога. Причака ме в един ъгъл, държеше пистолет и не
беше на себе си. Уплаших се много. Каза, че няма да ми стори нищо,
попита за останалите офиси и ме накара да изчакаме Линч, защото
трябвало да говори с него. Прекарахме така няколко минути, не помня
колко. Това, което помня, е, че Макей се промени в това време; съжали,
че ме е изплашил, обеща ми, че нищо няма да ми се случи. Аз в
началото дори не смеех да го погледна в лицето.
— Какво визираш под промени?
— Това, че за момент ми се видя изгубен и разкаян, задето се е
появил по този начин. Сега, като ми казвате, че мъжът е луд, разбирам
всичко много по-добре.
— Тед не е възнамерявал да те нарани.
Нина се усъмни.
— Възможно е. И в действителност не го направи. Изчакахме
Линч в кабинета му. Когато той влезе, ме видя да седя на бюрото му и

219
разбра, че нещо не е наред. Но щом видя Макей до един от архивните
шкафове, изражението му се промени. Вкамени се, сякаш виждаше
призрак. Аз, след като бях успяла да се поуспокоя малко, се изплаших
още повече. Линч не преставаше да гледа Макей…
Нина изпи половината от чашата си кафе. Сложи я в чинийката и
продължи:
— Изведнъж Линч погледна към мен, като че беше забравил, че
съм в стаята на стола, и ми каза, че двамата с Тед били приятели и да
не съм се притеснявала. В онзи момент реших, че не е истина и че го е
казал, за да ме успокои. Помоли Макей да ме пусне да си тръгна, но в
началото той се дърпаше. Всъщност не даваше вид, че го слуша. Линч
се опитваше да го успокои, като се приближаваше бавно с протегнати
ръце, казваше му, че всичко ще бъде наред, че нямало защо да върши
неща, за които после да се разкайва, че той и някаква Холи мислили да
му го признаят рано или късно в подходящия момент.
Лора не можа да прикрие изненадата си.
— Да — добави Нина. — Аз също го разбрах веднага. Линч и
съпругата на Макей имали връзка и Макей току-що го научаваше. Не
помня дали уточни по-детайлно нещата, но в онзи момент всичко беше
повече от ясно. И вие мислите така, нали?
Всъщност Лора беше разочарована, защото очакваше причината
за посещението да не се окаже конфронтиране с Линч заради връзката
му с Холи. Тед го е знаел седмици по-рано. Защо се отключва подобна
ненавременна реакция в онзи момент?
— Но Макей му каза, че не иска да говорят за това — вметна
Нина.
Ето ти разковничето!
Момичето изпи останалото кафе на една глътка и продължи:
— Линч изглеждаше доста изнервен. Никога не го бях виждала
такъв. Умоляваше го да ме пусне да си ходя, защото не съм имала
нищо общо, и Макей се съгласи. Каза ми, че ако предупредя
полицията, всичко ще стане много по-зле. Аз щях да го направя, така
или иначе, но и Линч ме помоли за същото. Не го познавах кой знае
колко, но беше достатъчно, за да разбера, че ме молеше искрено и че
не беше игра, за да накара Макей да мисли обратното. Не знам дали
въртяха тъмни сделки и честно казано, не искам да знам. Но Линч ме

220
помоли да не звъня на полицията и аз го изпълних. Аз… нямаше как да
предположа какво щеше да последва.
— Направила си това, което Линч ти е наредил. Ако беше
известила полицията, Линч сигурно щеше да е мъртъв сега.
— Това ми каза и Макей! Ако дойдела полицията, щял да го
застреля на мига.
— Нина, сигурна ли си, че Тед е казал на Линч, че идването му
нямало нищо общо с авантюрата на съпругата му?
— Сигурна съм. Когато излязох от кабинета, отидох до бюрото
си, за да си взема чантата. В този момент чух Макей от другата страна
на вратата. Беше бесен.
— Какво казваше?
— Казваше: „Проследил си ме до дома на Блейн. Видях те“.
Помня идеално името, защото бившето ми гадже имаше книга с такова
заглавие и съм го запомнила.

221
 26

В събота Тед за първи път игра шах. Разбира се, не изгуби нито
една партия, дори пестейки усилията си и предоставяйки възможности
на приятелите си. Никой от тях нямаше стратегическите познания за
играта, знаеха основните ходове и някои прости отигравания и по тази
причина на Тед почти не му се налагаше да полага усилия, за да ги
победи. Започна предпазливо, защото се опасяваше, че по-високият му
капацитет можеше да породи у тях известна неприязън или
отхвърляне, но въпреки това ефектът беше точно обратният. Самият
Скеч, непобедим в отделение „С“, изрази възхищение и уважение. От
игра на игра Тед им заразказва за детските си години на шахматист, за
състезанията, обеща им да ги научи, ако и те бяха съгласни. Всички се
съгласиха, включително и Лестър, който, когато не беше в плен на
извънземните си халюцинации, можеше да бъде доста разумен.
На следващия ден при душовете Скеч му разкри, че пациентите в
отделение „B“ също играели шах. Състезавали се само веднъж срещу
тях и претърпели поражение. Едрият мъж, наполовина насапунисан,
заяви на Тед с усмивка до уши, че ако направели още едно състезание
и го вземат в отбора, щели да победят с лекота. Ерекцията го завладя
само при представата за тази възможност. Тед се вписваше много
бързо в „Лавендер“. Започна да се сдружава с трите коренно различни
групи. Освен на Шахматистите, имаше и такава на Лунатиците — най-
старите и смазани от дългогодишно медикаментозно лечение и
изолация; някои от тях страдаха от тежки разстройства и прекарваха
по-голямата част от времето си пред телевизора или просто се
усамотяваха в някой ъгъл с блуждаещ поглед. Третата група беше на
Мотаещите се, които предпочитаха да бъдат на открито или на
баскетболното игрище, или където и да е в огромния двор, за да
поскитат, повечето пъти двама по двама. Майк не се числеше към нито
една от тези групи; изглеждаше като че стои над останалите. Тед
започваше да си задава въпроса защо ли се беше насочил първо към
него. Човекът никога не беше делял стая с никого, а сега…

222
 Майк го поздрави. Завари го на обичайното му място да чете
разпарчетосана книга, различна от сутрешната.
— Ти си машина за четене.
Майк свали книгата. Прегъна страницата в горния ъгъл и я
остави. Никога не използваше книгоразделител.
— Това е единственият начин да изляза оттук — разсъди.
Тед седна до него. Няколко от пациентите ги наблюдаваха
внимателно, заинтригувани от ритуала на сближаване между двамата,
но никой не ги доближи.
— Днес няма ли партии шах с приятелите? — попита Майк
сериозно. Тед започваше да привиква към специфичното му чувство за
хумор.
— Днес не. Шахът има способността да те пренася, да заема
изцяло ума ти в играта, а аз имам нужда да го насоча в друга посока.
— Още ли мислиш за твоя приятел?
— Да. — Тед извади от джоба си снимката им с Линч на фона на
постера на Ума Търман. — Спомням си всичко: спалнята, стаята,
проклетия плакат… но не и него.
— Този клапан ще се задейства рано или късно, уверявам те.
Минал съм през това, почти всички тук също. Умът ти притиска тази
тапа, защото не може да понесе налягането. Когато оздравее и е в
състояние, я отпушва отново. Ще се случи в който и да е момент.
— Отчасти ме ужасява. Кое би могло да оправдае побой на
приятел, довел го до кома? — Тед отрече с глава. — Когато бях в
гимназията, обичах да се забърквам в проблеми; бил съм объркан,
предполагам. С времето този темперамент остана на заден план. Аз
съм спокоен човек… не мога да проумея какво може да се е случило.
— Може би жена ти може да внесе някаква светлина. Остава ли
идването им утре?
— Да. Ще дойде с децата. Това е толкова нормално, а аз съм
нервен. Ти имаш ли деца?
Майк отрече с кимане и разцентриран поглед.
— Имах кръщелник.
Запазиха мълчание за няколко минути.
— Но разбираш мисълта ми, нали? — настоя Тед. — Как е
възможно да ме изнервя собственото ми семейство? Дъщерите ми! Тях
искам да видя повече от всичко на света!

223
 — Не е лесно да ни виждат така, затворени.
— Именно. Предполага се, че трябва да съм навън, да ги гледам
как растат… да ги защитавам.
— Всичко ще мине добре, ще видиш.
Може би беше настъпил моментът да се покаже уязвим един
скапан път в живота си, помисли Тед.
— А, Майк, колкото до опосума…
Майк го изгледа с интерес.
— Видя ли го отново?
— Не.
— Слушай, Тед, това, което ти казах, е вярно. Главата ти ще
оздравее и ще отвори тази врата, когато му дойде времето. Ще си
спомниш приятеля си, както и причината да му нанесеш онзи бой.
Всички тези цикли, за които ми разправяше, са усилията на съзнанието
ти да изфабрикуват една илюзия, която да те защити като завесите,
които спускат в театъра. Но завесата ще се вдигне рано или късно и ще
видиш какво се крие зад нея. Опосумът може да те заведе зад
кулисите, преди да си подготвен достатъчно. И може да се окаже
опасно.

224
 27

Предната нощ Маркъс почти не беше мигнал, измъчван от всеки

детайл на срещата си с Лора, и съжалявайки за всяка пропиляна
възможност. Сутринта нещата не изглеждаха по-различни. Скри се в
кабинета си и отказа няколкото телефонни обаждания. По обяд нямаше
друг вариант, освен да отскочи до кафенето, но затова пък избра малка
четириместна маса, която почти всеки отбягваше заради близостта ѝ с
кухнята. За да покаже ясно, че не желаеше да бъде обезпокояван, си
беше взел и дебел учебник по патология, който нямаше никакво
намерение да чете. Разтвори го до чинията със салата и смяташе да я
омете за отрицателно време.
Лора, която рядко обядваше в един и същ час с останалите, влезе
точно в този момент в кафенето и се огледа на всички страни. Щом го
зърна, вдигна ръка за поздрав и се спусна към него стремително.
Настани се на масата, без да чака покана.
— Трябва да говоря с теб.
По приповдигнатото ѝ изражение Маркъс разбра, че не ставаше
дума за личен въпрос.
И по-добре.
— Искаш ли да отида да ти взема нещо?
— Не, не. Добре съм така. Нямам много време. Ходих да видя
Нина…
Нина? Маркъс прикри недоумението, обзело го за няколко
секунди, преди да успее да включи, че се касаеше за секретарката на
Линч.
— А, така ли? Каза ли ти нещо?
— Да. — Лора едва прикриваше ентусиазма си. — Стана лесно,
веднага щом ѝ споделих за намерената кутия от „Дънкин Донътс“.
Всичко се е случило така, както си го разказва Тед в първия цикъл. Тя е
била там, докато не са я пуснали да си тръгне. Но чуй какво следва по-
нататък.
Лора се беше навела над масата, говорейки му от няколко
сантиметра разстояние. Маркъс имаше време да се огледа наоколо и да

225
забележи, че няколко техни колеги ги следяха с поглед.
— Какво е станало?
— Преди да си тръгне, чула от другата страна на вратата Тед да
казва на Линч, че знае, че го е проследил до къщата на Блейн.
Маркъс се опита да намести това парченце от пъзела. Трябваше
да признае, че малко по малко случаят оплиташе и него в мрежите си.
Онова просто изречение можеше да изясни няколко неща. Първо —
Линч също познаваше Блейн, и второ — посещението на Тед в дома на
Блейн явно е причината за сблъсъка между двамата приятели и за
последвалото нападение.
— За какво мислиш? — запита Лора.
— Добре, вече няма съмнения, че Тед е бил в къщата на Блейн. И
ако питаш за мнението ми, смятам, че не е било от приятелски чувства.
Не казвам, че е искал да го убие, но най-малкото е щял да му хвърли
един бой.
— Мисля, че сме близо, Маркъс. Причината за посещението на
Тед при Блейн трябва да е ключът към всичко. Тед е мислил да се
самоубие, но преди това е решил да си разчисти сметките с Блейн. А
защо? Линч го е проследил дотам, защото може би е предполагал какво
е можело до си случи, и е осуетил плановете на Тед. Звучи ли ти
правдоподобно?
— Доста. Всичко се свежда до откриването на това какво свързва
Тед и Блейн.
— Чувствам, че сме много близо Маркъс.
Това бих искал и аз.
— Семейството му нямаше ли да го посещава тия дни?
— Утре. Леко съм нервна.
— Всичко ще мине добре.
Лора кимна. Емоционалните удари могат да се окажат
изключително продуктивни или да върнат нещата много назад.
Изправи се.
— Какво ще правиш с всичко това, Лора?
— Мисля, че дойде моментът да го използвам в следващия ни
сеанс, да разкрия всички карти.
Маркъс кимна положително.
— Лора…
— Да?

226
 — Снощи си прекарах много добре… — каза Маркъс.
Беше най-точното, с което можеше да изрази колко се срамуваше
от страха си.
Отговорът дойде във вид на състрадателна усмивка, което
окончателно тласна Маркъс в бездната на отчаянието.

227
 28

Тед изчакваше сам в една малка зала за отдих, обзаведена с доста

вкус. Лора любезно му беше разрешила посещението на семейството
му да се състои там, а не в зоната за посещения на отделение „C“ —
студено и ужасно място, напомнящо на затвор, както щеше да го
възприеме и съзнанието на двете седемгодишни момиченца. Тед я
помоли — умоляваше я, — да се срещне с дъщерите си на друго място
и тя склони почти веднага. Лора го увери, че за да го изведе от
отделението, ще ѝ е необходимо изрично разрешение, което щяло да
отнеме малко време, но пък имало място, което е подходящо за случая.
Трима пазачи щяха да бъдат ангажирани с охраната от външната
страна: един — на вратата и двама — на прозорците.
Колко приятно беше да гледа през прозорец без решетки,
мислеше си Тед, който беше нервен, както малко пъти е бил в живота
си. Носеше син ленен панталон и бяла риза, която му беше широка;
беше свалил килограми през последните месеци. Но не само
отслабването му издаваше изминалото време — това тривиално
облекло сега му беше неудобно. Седна на едно двуместно канапе,
вплете ръце, стана и закрачи из стаята, заобикаляйки масата, за да
седне пак, този път на един от дървените столове. Стана отново. В
единия ъгъл имаше малък хладилник, а над него рафтове с няколко
чаши. Приближи се и несъзнателно подравни дръжките. Лора беше
излязла няколко минути преди това, за да доведе Холи и момичетата.
Вратата се отвори.
Влезе Лора, сама, с ръце зад гърба. Криеше нещо.
— Съжалявам, Тед. Дъщерите ти няма да дойдат. Имаше право
по-рано. Ти ги уби, затова си тук. Но поне някой е дошъл да те
посети…
Показа ръцете си с бързи движения. Едната беше празна. От
другата висеше космата чанта, която не закъсня да покаже муцуна и
опашка и започна да се извива. Опосумът се опитваше да се измъкне,
но Лора го държеше с изпъната ръка, неподвижна като на статуя.
Тогава опосумът изписка с остър звук, подобен на детски крясък.

228
Доктор Хил потрепери и се сви на две. Друга зае мястото ѝ, сияеща и
щастлива.
— Готов за приемане на гости?
Гласовете на момичетата бяха като прелюдия на идващи викове и
радост, които го връхлетяха и повалиха върху канапето.
— Татееее — повтаряха в пълен синхрон.
Синди и Надин се вкопчиха в тялото на Тед. Той ги обви с двете
си ръце. Нямаше да ги пусне никога повече.
Надин беше първата, която се откъсна, разтревожена, че
носената от нея рисунка се е намачкала. От двете сестри беше по-
малко експресивната, по-тихата и по-разумната със същия
темперамент като на Тед. Синди беше живо копие на майка си —
освободена и артистична, почти винаги в ролята на лидер.
— Рисунката ми! — извика Надин.
— Не е твоята рисунка. Тате, направихме ти рисунка… Защо
плачеш?
Очите на Тед наистина се бяха навлажнили. Избърса ги с длан.
— Защото ми липсвахте страшно.
Синди се хвърли върху него.
— И ти на нас!
Надин се поколеба дали да стори същото. Загледа картинката,
която държеше в ръка. Тед ѝ посвети една усмивка през рамото на
другата си дъщеря. Между двамата имаше специална връзка, можеха
да си кажат много неща само с поглед.
— Направихме ти една рисунка — каза Синди, когато пусна
баща си. — Дай му я вече, Надин… Виж, всички сме на плажа, това е
мама, тук сме ние…
— Няма нужда да му обясняваш — прекъсна я Надин.
Тед разглеждаше рисунката. На нея бяха четиримата, прави, а
морето беше зад тях. Тед беше хванал въдицата си, Холи беше
зашеметяваща в червения си бански, а момичетата бяха хванали по
един надуваем делфин. Любопитното беше, че имаха само един, бяха
им го купили миналото лято и прословутото животно беше
неизчерпаем източник на спорове. Тед беше предложил да купят още
един, но Холи настоя, че трябвало да се научат да си го поделят, и
разбира се, оказа се права.
— Много ми харесва. Благодаря.

229
 — Къде ще я сложиш?
— Тук си имам много хубава стая. Ще си я закача там, за да си я
гледам всеки ден.
— Кога ще се върнеш у дома? — Синди не обичаше
заобикалките. Още една черта, наследена от майка ѝ.
— Не зная кога ще се върна у дома, но съм убеден, че ще е скоро.
Синди не се отказа.
— Мама казва, че това не е болница като тази, в която беше дядо.
Тук лекуват неща в главата, нали?
Тед се усмихна.
— Точно така. Татко ви имаше болки в глава, световъртежи и тук
го лекуват. Сега се чувствам много по-добре.
Синди въздъхна с облекчение.
— Надин каза, че имаш тръбички в главата.
— Не е вярно!
Тед прегърна Надин и я придърпа към себе си. Не искаше да се
чувства отделена.
— Логично е да си задавате въпроси — каза Тед. — Когато става
дума за главата, нещата не се оправят с операции, както на дядо, когато
му оперираха таза. Трябва да се пият лекарства и… да се разговаря
много.
— Разговаря?
— Точно така. Наричат се терапевтични сеанси.
— Като телевизионния сериал на мама!
— Разбира се! Но тук сеансите са на живо, не по интернет както
в сериала на мама.
— А ако кажем на доктор Хил да ги прави по интернет? Ще
можеш ли да си дойдеш вкъщи?
Тед се засмя.
— Не е толкова просто като по телевизията. Важното е, че скоро
ще бъда с вас…
И двете кимаха с разбиране и въодушевление и Тед се постара да
запечати изваяни в съзнанието си израженията им, жаждата за близост
с баща им, която излъчваше всяко личице. Наистина ли беше опитал да
се самоубие? За какво ли беше мислил? Всеки път му ставаше все по-
трудно да разбере онзи Тед, пребил жестоко своя приятел; самоубиеца,

230
обмислял да остави две момиченца по на седем години сами с майка
им.
Вече не беше онзи Тед, сигурен беше. Щеше да излезе от
„Лавендер“, да си възвърне фирмата и живота. Ако имаше късмет,
Линч щеше да излезе от комата и ще може да го помоли за прошка.
Прекараха повече от половин час заедно. Говориха за училище,
за едни кукли, които им купила мама — Ариел и Алекс, — и за една
нова приятелка, с две години по-голяма, която си спечелили в квартала
на баба и дядо. Казвала се Хейли и понеже имала сестра в гимназията,
знаела куп неща… Умеела да се гримира и ги беше научила! Това
трябвало да остане в тайна, мама не бивало да знае. Тед им обеща, че
така ще бъде. Развълнува се, като откри, че определени реалности не
се бяха променили и вероятно никога нямаше да се случат. На Холи
винаги ѝ се беше падала ролята на лошото ченге…
И като стана дума, защо не влезе с децата?

231
 29

Лора отведе малките с обещанието, че ще видят баща си още

веднъж, преди да си тръгнат. Холи влезе след това с избягващ го
поглед; беше с къса коса няколко тона по-тъмна от обичайното.
— Здравей, Холи. — Тед все още седеше на канапето. Като видя,
че тя не се приближава, той стана и се насочи към масата.
— Здравей, Тед. Радвам се да те видя, че си добре. — Холи му
пусна една скромна усмивка. Седна на един от столовете. Остави
чантата си върху масата с излишна предпазливост.
— Говори ли с доктор Хил? — Тед седна през един стол от нея.
— Да. Няколко пъти през тези месеци и днес също. Каза ми, че
напоследък си отбелязал сериозен напредък.
— Вярно е. Допреди няколко седмици… всъщност нямам много
яснота за дните тогава. Умът ми беше малко замъглен. Но с помощта
на лекарката започнах да си спомням.
Холи кимна.
— Каза ми, че може би ще помогне, ако поговорим малко, ти и
аз. — Холи потри чело. — Не искам да играя жертвата, но това беше
много трудно за мен. Децата питат непрекъснато за теб, не знаех какво
да им обяснявам.
— Представям си. И знам, че вината е моя. Аз съм отговорен за
лошите решения, които съм взел. Затова се намирам и тук. Но ще
изляза, Холи, и ще поема ролята, която ми е отредена за децата. Имала
ли си някакъв паричен проблем?
— Не, не. — Холи направи физиономия, като че ли парите бяха
най-маловажното нещо в света. — Травис се погрижи за всичко.
Холи загледа Тед в очакване на реакция му.
— О, да, добре помня Травис — констатира той.
Тя кимна.
Запазиха мълчание. Но някой трябваше да заговори и Тед сметна,
че трябваше да е той.
— Как е Линч?

232
 — Невероятно е, че не помниш Джъстин. Никога не си го
наричал по фамилия.
Тед сви рамене.
— Все така — продължи тя.
— Не знаеш колко съжалявам. Аз… не знам какво точно се случи
онзи ден. Умът ми го е изтрил изцяло.
— Да, същото ми каза и лекарката.
— Искам да знаеш, че колкото до мен, ти и той…
— Зарежи това, Тед, моля те. В крайна сметка ти си последният,
от когото ще искам разрешение.
— Съжалявам.
— Доктор Хил ме помоли да говорим за това… как стояха
нещата между нас. Спомняш ли си?
Тед наведе глава.
— Много зле — прошепна. — Аз… бях леко дистанциран.
— Поне това помниш. — Тонът на Холи не прозвуча укорително,
но Тед я познаваше и знаеше, че му беше сърдита. — Тед, затваряше се
в кабинета, отиваше в къщата на езерото почти през цялото време,
избягваше ме напълно. Когато успявах да говоря с теб, водех кратък
монолог със себе си, както знаеш никога не съм обичала дългите
увъртания. Присъствието ми беше пречка в живота ти. Аз го проумях,
ти го проумя, дори момичетата започнаха да го проумяват.
— За съжаление, си спомних тази част.
— Ще бъда откровена с теб, защото до това опират нещата. В
онзи момент мислех, че има друга жена, че бизнес пътуванията ти,
продължителните престои в къщата на езерото — всичко сочеше
някаква забежка. Връзваше се идеално. И знаеш ли какво? Дори си
пожелах да беше истина, колкото и нелепо да звучи. Знаех, че вече не
ме обичаш.
— Холи, аз…
— Остави ме да довърша, моля. В началото се обаждах няколко
пъти в офиса ти, докато ти беше в командировка, говорех с Травис или
със секретарката ти, получавах някаква информация и я навързвах с
твоята версия. Места, разписания, клиенти, всичко съвпадаше. Това,
което не пасваше, беше онова, което правех аз, не беше в моя стил, и
ти го знаеш. Не исках да те проверявам като някакъв частен детектив,
както ти направи с мен след това…

233
 Холи направи пауза.
— Не знаех какво да правя, Тед. Когато се опитвах да говоря с
теб, сякаш ти беше все едно; знаех, че трябва да поискам развод,
свиквах с тази мисъл, докато събирах нужния кураж. Точно тогава се
сетих да поговоря с Джъстин. Не че вярвах, че той щеше да знае дали
си с друга жена, или че щеше да го признае именно на мен… отидох да
го видя, защото той те познава почти колкото и аз, и повече вероятно, а
исках да проверя онова, което мислех — че си се променил, че нещо ти
се беше случило, а аз не бях наясно. Исках да го потвърдя по някакъв
начин защо се беше получило така или… знам ли, аз…
— Започнала си да си губиш ума — завърши Тед с усмивка. —
Не се тревожи, не е толкова страшно.
Холи кимна, без да се усмихва.
— Отидох да говоря с Джъстин и той ми каза, че двамата почти
сте престанали да се виждате, че ти си го отдалечил от себе си, така
както правеше и с мен. Видяхме се още няколко пъти с единствената
цел да говорим за теб и за това, което ти се случваше, и така се зароди
връзката между нас. Не беше най-доброто, но натам тръгнаха нещата.
Когато си дадохме сметка, че нещата стават сериозни, ти и аз почти не
си говорехме, а мрачното ти настроение се прехвърли и върху децата.
Накрая събрах кураж и го обсъдихме. Поисках ти развод.
— Това определено го помня. Беше в хола. След разговора
напрежението се разсея малко.
— Това, което не знаех по онова време, е, че си ходил на лекар и
че си помолил свой бивш съученик да ти подготви завещание. И най-
малкото, че в сейфа вкъщи са се намирали онези снимки на Джъстин и
мен. Държал си ги там в продължение на почти месец, Тед! Ти си
знаел всичко и не ми каза нищо, даже когато ти поисках развод.
Тед разтвори ръце.
— Не знам защо не ти казах нищо, Холи, наистина не знам.
Тя кимна.
— Иска ми се да ти вярвам.
— Не знам по каква причина пребих Линч… Джъстин, но те
уверявам, че изобщо не е било свързано с теб… с вашата връзка, в това
съм убеден. Искам да си щастлива, Холи, ти и момичетата.
Холи кимна за пореден път.

234
 — Доктор Хил ме държа в течение през всичките тези месеци.
Знам, че не са били лесни. Каза ми, че си живял… като в някаква
нереалност, или нещо такова.
— Нещо такова. Ужасно е. Сякаш някой е изтръгнал последните
ми спомени, отпреди да постъпя тук и ги е разбъркал. Най-близко
може да се оприличи на сън, който можеш да си представиш. Има едно
име… Уендъл, говори ли ти нещо?
— Не. Доктор Хил също ме попита и не знаех какво да ѝ
отговоря. Кой е Уендъл?
— Част от моята личност, изглежда. Сякаш главата ми е създала
склад, в който са се озовали някои спомени, а аз нямам ключ за него.
Този склад е Уендъл. Виждах този човек през цялото време и излиза,
че това съм бил аз… знам, че звучи налудничаво. В началото бях
приклещен в серия от цикли, които се повтаряха безспир, но
благодарение на доктор Хил малко по малко излизам от тях. Усещам,
че съм много близо до истината, до свалянето на маската, веднъж
завинаги, на Уендъл.
Тед беше наясно как Холи гледаше на него. Като на някой луд,
разбира се. По какъв друг начин иначе? И разбира се, той не
възнамеряваше да ѝ говори за опосума, нито за видяното през
прозореца на…
— Какво има, Тед?
Той почти не я чу. Стана от стола и отиде до канапето. Взе
рисунката от Синди и Надин. Плажът. Червеният бански. Нима беше
съвпадение?
— Защо са ни нарисували на плажа? — попита Тед.
Холи сбърчи чело.
— Не знам. Има ли някакво значение? Казах им, че ще е хубаво
да ти донесат една рисунка, и те отидоха в стаята си да ти я нарисуват.
Предполагам, че ваканциите символизират щастливи моменти и затова
са избрали този.
Тед отново седна, без да откъсва поглед от рисунката. Имаше ли
някакъв детайл в повече, който да му издаде нещо? В общи линии не.
Въдицата, надуваемият делфин… никакъв допълнителен издайнически
детайл. Обходи с пръст сгъваемите столове, другите хора, които се
пекат на слънце, тук-там палми… всичко на място. Без уловени

235
опосуми или розови замъци. Нищо, което да му напомня за виденията,
които е имал.
— Добре ли се чувстваш, Тед? С какво плажът ти прави
впечатление?
— С нищо особено. Имах един сън преди няколко дни, това е
всичко. Просто съвпадение. В него също носеше червен бански…
Холи не се почувства никак удобно от факта, че бившият ѝ
съпруг я сънуваше по бански.
Тед остави рисунката настрана.
Прекараха още няколко минути заедно, като коментираха общи
семейни работи. Тед не можеше да се съсредоточи в разговора. Чак
когато се върнаха момичетата, за да се сбогуват, успя да забрави
рисунката, която продължаваше да лежи върху масата. Прегърна ги
заедно и двете и им обеща, че скоро ще излезе от „Лавендер“, за да
бъде отново с тях.
Обещание, което, разбира се, не биваше никога да прави.

236
 30

Рисунката от Синди и Надин беше единственото нещо, окачено

на корковата дъска над бюрото на Тед. Беше прикрепена с четири къса
лейкопласт. Майк, който минаваше по коридора към двора, го
изненада, наблюдавайки го, и се доближи до него. Прочисти гърлото
си.
— Тук не позволяват габърчета — каза. — Ако се питаш за какво
са корковите дъски, не си първият.
Тед се обърна със застинала усмивка. Последното, за което
мислеше, бяха габърчетата.
— Искам да видя какво се крие зад завесата, Майк.
Трябваха му няколко секунди, докато се сети.
— Идването на семейството ти те е разчувствало.
— Не става дума за това. По-точно не става дума само за това.
Искам да науча истината, да изляза оттук и да бъда с дъщерите си.
Майк му кимаше.
— Как да намеря скапания опосум, Майк?

237
 31

Четвъртък следобед. Беше валяло цялата сутрин и плътен слой

сиви облаци предвещаваха, че можеше да завали отново всеки момент.
Типичен зимен ден насред пукналата пролет.
Почти всички хоспитализирани бяха в общата зала. Скеч и Лоло
се сражаваха на шахматната дъска, този път под надзора на Тед, на
когото вече не гледаха като на съперник, а като на непобедима сила.
След приключване на всяка партия, в която участваше той или други,
Тед я възпроизвеждаше цялата без никаква грешка и анализираше
всеки ход за удоволствие на другарите си. Бяха очаровани от
възможността да повалят онези от отделение „B“ в следващата им
среща. Лестър, изоставил напълно враждебността си, също се
присъедини към отбора.
Майк цъфна в някакъв момент и помоли Тед да го придружи
навън. Беше дошъл с Еспозито, дебелака, който разправяше, че вижда
животни и почти никога не говореше. Тед не попита нищо и тръгна с
тях. Останалите се опитаха да се присламчат към триото, но Майк ги
спря, първо със заплашителен поглед, после и с директно
предупреждение да не им е хрумвало да излизат на двора. Самият Тед
се изуми от ужаса, който успяваше да внуши този мъж, когато
показваше авторитарното си и безмилостно лице. Скеч, Лоло и Лестър
се съгласиха мълчаливо и се върнаха на масата си. Тед взе палтото си
от една от закачалките и излязоха на двора. Еспозито ги следваше като
гигантски глобус, носещ се досами земята.
Освен тях тримата, още двама пациенти се мотаеха по двора.
Майк ги привика и двамата се приближиха; каза им, че трябва да
влязат вътре и те без възражение се подчиниха. Майк погледна към
сградата, за да се увери, че никой не ги шпионира от прозорците. Не че
щяха да вършат нещо тайно, обясни на Тед, но пък и не му се щеше
шайка зяпачи да стоят залепени по стъклата. Запътиха се към
обичайната си пейка и Тед прие, че ще седнат там, както са правели
това толкова пъти. Знаеше, че оперативката имаше нещо общо с
опосума, но нямаше никаква идея какво точно щяха да правят и какво

238
за бога диреше Еспозито с тях. Като заговориха за него, той вървеше с
къси крачки, поклащайки обемистия си търбух и хвърляйки
непрекъснато уплашени погледи към Майк. Когато стигнаха до
пейката, Майк помоли Тед да я подхване от единия край, за да я
преместят.
— Бързо — каза, докато я вдигаха. — Някой може да ни види
какво вършим и да съобщи на охраната. Ти продължавай, не спирай.
Пресякоха двора по посока на баскетболното игрище. Еспозито
ги следваше. И точно когато почти бяха стъпили върху централния
кръг, главният вход се отвори и един охранител и един санитар
излязоха, ръкомахайки и крещейки:
— Хей! Какво си мислите, че правите?
— Не спирай да вървиш — каза Майк. Оставаха няколко метра…
— Готово, остави я тук и седни. Ти също, Еспозито.
Тримата седнаха. Майк и Тед в единия край, Еспозито по
средата. Бяха с гръб към сградата, така че повече не можеха да виждат
двамата мъже, докато те не обградиха пейката и не спряха пред нея.
Единият беше Макманъс.
— Какво, за бога, правите тук?
Сцената изглеждаше сюрреалистична. Тримата седящи на
пейката останаха неустрашими, с ръце на колената и отбягващи
погледа на Макманъс и охранителя, като че седенето насред
баскетболното игрище беше най-нормалното нещо на земята.
— И така?
Майк вдигна ръка в миротворен жест. Добре де, всичко ще ви
разясня. Посочи към дървото и поклати бавно глава в несъгласие.
— Там долу е жестоко — каза унило, — онзи вятър брули
короната на дървото, сякаш вали… Жестоко! Нали, момчета?
— Глупости, Доусън! — каза охранителят. — Наблюдавах ви.
Дори не бяхте седнали.
Майк се усмихна и кимна. Разкри ме! Отново повтори
умиротворителния жест, докато обмисляше друг отговор. Наклони се
леко и закри устата си с ръка… Тук има някаква тайна.
— Тези двамата не са добре тук… — докосна с пръст главата си,
— не знам какво мислят.
— За бога, Доусън. Да вървим, знаеш, че не можеш да разнасяш
предметите, където ти скимне. Върни пейката на мястото ѝ още сега.

239
 — Ей, Майърс, пейката вече е тук — каза Майк. За пореден път в
тона му се прокрадна заплашителна нотка. — Ще си поседим малко
тук. Знаеш вече какви сме ние…
Пазачът поклати глава. Макманъс продума за първи път.
— Дявол да го вземе, прибирам се вътре — каза с досада.
Майърс въздъхна.
— Това да ти е за последен път, Доусън. Знаеш, че като сътвориш
нещо, другите не закъсняват да го повторят. Не желая войска от
откачалки, която да размества всичко насам-натам.
— Разбрано, шефе. Сега, ако ни извиниш, искаме да се насладим
на това ярко слънце. Някой от вас да си е взел защитен лосион,
момчета?
Пазачът вдигна ръце и си тръгна. Майк остави настрана
шеговития си тон и се обърна към Тед:
— Надявам се това да си струваше усилията, приятелю.
На няколко сантиметра от краката му беше линията, която
разделяше игрището на две. Границата между реалния и откачения
свят, както се беше изразил Майк.
— Какво правим тук, Майк?
— Искаш да го видиш, нали така?
Еспозито очевидно знаеше за какво става дума, защото той се
разтресе притеснен, и започна да побутва лекичко двамата си
приятели.
— Кротко, Еспозито.
— Искам да го видя — каза Тед. — Но…
— Това е линията. — Майк посочи към бялата линия. Локвите я
правеха почти невидима. — Имаме повече възможности да го видим,
ако стоим близо до линията… Мамка му, забравих да си донеса
книгата!
Тед се сви на мястото си, неспособен да каже нищо повече. За
миг го видя ясно, видя истинския Майк, не онзи заплашителен мъж,
който от време на време изглеждаше като най-разумния човек на
земята с книгите си и чудноватите си теории, а онзи изперкалия с
почетно членство в „Лавендер Мемориал“. Тед се огледа наоколо и
разбра колко абсурдно изглеждаше всичко това.
— Трябва да повярваш — каза изведнъж Еспозито. За първи път
Тед чуваше гласа му.

240
 — Млъкни, Еспозито — скастри го Майк.
И се предполагаше, че ще видят опосума ей така, от нищото?
Наивно Тед се усети, че започва да претърсва задната част, където
беше алеята с пейките, търсейки онова миризливо животно. Не видя
нищо.
— Майк, извинявай — настоя Тед, — но сме идвали тук безброй
много пъти, близо до тази линия, и никога не съм видял нищо. Какво
те кара да мислиш, че този път ще е различно?
— Този исполин, който е тук при нас — каза Майк, потупвайки
неколкократно с длан Еспозито. — Не ти ли казах, че той ги вижда
непрекъснато? Еспозито е като гигантска светлина, само дето не
привлича насекоми. Нали, Еспозито?
— От д… д… доста време не съм ги виждал.
Майк се засмя звучно.
— Това е лъжа, огромна колкото задника ти. Както и да е, и
тримата сме ги виждали… колкото повече сме, толкова по-добре. —
Майк се наведе напред, за да може да вижда Тед и да му хвърли един
изпепеляващ поглед. — Слушай, искаш ли да го видиш, или не?
Защото всичко това го правя заради теб.
Тед кимна.
— Имаш право, извини ме.
Каква гадория. Какво губеше? Ако седенето в средата на
баскетболното игрище с двама лунатици можеше да му помогне да
разкрие истината, защо да не опита?
— Готов съм — каза убедено Тед. — Хайде, Еспозито, свържи се
с тях чрез силите си на Аквамен[13]. Кажи им да ни се явят…
— Не действа по този начин — каза Еспозито с пискливия си
глас.
Никой не го попита как действа.
Зачакаха мълчаливо. Сцената можеше да се окаже още по-
екстравагантна, ако се погледнеше от сградата. Трима мъже, седнали
на една пейка, с гръб насред баскетболното игрище. Уди Алън не би
могъл да желае повече за афиш на някой свой филм. Трима мъже и
един опосум, скоро по екраните.
Двайсет минути по-късно седяха във все същото положение, без
да са обелили и дума. Изведнъж Тед леко се усмихна. Не беше видял
опосума, но мислеше за дъщерите си, които понякога играеха на който

241
проговори пръв, изгаря, почти винаги по настояване на Надин, която
уморена от безкрайното каканижене и дрънканици на сестра си, я
предизвикваше да не проговори повече време от нея. Тед се запита кой
ли от тримата ще проговори пръв. Надали Еспозито, който играеше на
който проговори пръв, изгаря всяка минута от живота си, а Доусън
изглеждаше потънал в труден за описване унес. Тед беше
единственият, който не успяваше да се абстрахира от това, което
правеха. Глупостта, която правеха. Започваше да му става студено
въпреки палтото. Намести се на пейката и докато го правеше, усети
тежестта на подковата в джоба на панталона си. Това ще да е! В този
момент го видя ясно. Опосумът никога нямаше да се доближи, докато
той държеше подковата. Изправи се изведнъж и извади подковата от
джоба си, за да може другарите му на пейката да я видят. Не каза
нищо, но те като че ли го разбраха. Хрумна му да я хвърли надалеч, но
не искаше Макманъс и другият тип да се върнат с още караници,
затова отиде до външната страна на игрището и я остави там.
— Покрий я — чу се гласът на Еспозито.
— С какво, да му се не знае, да я покрия? — попита, като
поемаше обратно.
— С палтото си — прекъсна го Майк. — Покрий я.
Тед въздъхна. Фантастично. Сега щеше да хване някоя настинка.
Въпреки това трябваше да признае, че да покрие подковата, се
оказваше по някаква смахната причина най-разумното нещо на света.
Свали си палтото и го намести върху подковата. Този път се увери, че
никой не го зяпаше през прозорците. Върна се на бърз ход, потривайки
ръце.
— Помести се, Еспозито. Остави ме да седна в средата.
Мъжагата се премести без възражение.
— Идват — каза почти на секундата. В гласа му нямаше
колебание.
Тед огледа внимателно всичко. Не видя нищо подозрително. Но
нима не долавяше той самият, че нещо се променяше? И тогава го видя
в една от локвите, отвъд разделителната линия, отражението на нещо
движещо се, което прикова вниманието му. Нещо червено.
— Червеният е любимият ми цвят — каза Еспозито от нищото.
Сега гласът му не само прозвуча решително, но и по-сериозно от
обикновено.

242
 — Моля? — попита Тед.
Еспозито не отговори.
И пак отражението, този път неопровержимо. Стегнатата фигура
на Холи с червения бански изникна в локвата, потрепна, когато
стихиен порив на вятъра разцепи повърхността, и после изчезна. Но
беше се появил там, Тед беше сигурен. Когато вдигна глава, направо се
вкамени.
В ъгъла на игралното поле се издигаше замъкът на принцесите
на Дисни. Не ставаше въпрос за отражение или за полуразмито
видение. Замъкът беше там. Тед започна да сочи в тази посока.
— Можем да го видим — отсъди Майк.
— Това е замъкът на дъщерите ми — каза Тед с треперещ глас.
Стана и тръгна в онази посока, сам. На средата на пътя се
обърна, погледна Майк с разтревожено изражение и Еспозито,
опитващ се да прегъне едрогабаритното си тяло, забил глава в
раменете си. Сякаш бяха яхнали най-ужасяващото скоростно влакче на
света. И въпреки това Тед почувства желанието, стигащо почти до
необходимост, да се върне с тях на сигурно на пейката.
По-нататък в сградата на „Лавендер“ забеляза силуета на
Макманъс зад изходната врата. Беше невъзможно оттам да не види
замъка. Тед възобнови похода си.
Замъкът беше разположен на границата между баскетболното
игрище и алеята. Като стигна до него, приклекна и загледа през единия
от страничните прозорци. Нямаше намерение да влиза; дори и да го
докосва, не му се стори добра идея. По някаква причина беше стигнал
до извода, че щеше да завари опосума там вътре, но не стана така.
Замъкът беше напълно празен. Отдалечи се, почесвайки глава.
Снежанка, Пепеляшка, Ариел и Покахонтас го наблюдаваха от една от
страничните стени. Какво ще предприемеш сега? Заобиколи замъка.
На фасадата бяха Есмералда, до нея Спящата красавица, Тед не се
сещаше за името ѝ. Тогава едно от изображенията го срази. Видя самия
себе си, хванал ръката на Синди, да обикалят около същия този замък в
„Тойс Ар Ъс“[14], а момиченцето му обясняваше историята на всяка
една от принцесите.
Аурора!
Гласът на Синди извика отговора. Аурора беше името на
Спящата красавица. Усети тръпки. Това беше първият спомен, който

243
открадваше от Уендъл. Продължи да обикаля около замъка.
— Онази там е Красавицата… — казваше Синди.
— От Красавицата и Звяра — доизясняваше Тед.
— Разбира се! Тази е Покахонтас, а тази е Мулан.
На задната стена нямаше никаква принцеса, само оцветени тухли
върху дървените основи. Тед задържа погледа си върху нея. Отстъпи
няколко крачки с единственото намерение да разшири малко
диапазона, когато десният му крак настъпи нещо твърдо. Опосумът!
Направи лек отскок и се отдалечи. Само дето не беше опосум, а
месарски нож.
— Не беше в „Лавендер“, татко. Съвсем като замъка е.
Тед се наведе и вдигна ножа. Като го завъртя леко, забеляза, че
острието беше изцапано в червено.
Червеният е любимият ми цвят.
Какво правеше този нож там? Погледна към Майк и Еспозито,
като че те можеха да му поднесат отговора телепатично. Не само че не
го направиха, но и изглеждаха застинали в същата поза отпреди. Тед
помисли да вдигне ръка, за да го последват и те, но дори не си направи
труда. Знаеше, че няма да го сторят. За капак в този момент чу как
тревата се движеше на няколко метра от него и този път без съмнение
по вина на опосума, който се тътреше с провлачената си походка. Не
изглеждаше заинтересуван от Тед. Не изглеждаше заинтересуван от
нищо, подушваше тук-там, от време на време надигаше глава. Тед го
последва, като не съзнаваше напълно, че продължаваше да стиска ножа
като бракониер.
Шмугна се в алеята на „Лавендер“, изцяло непозната за него, и
за няколко минути изгуби зрителен контакт с приятелите си. Вървеше
по чакълестия път, обкръжен от дърветата. Опосумът вървеше отпред,
насочвайки го.
Преди да стигне до една поляна, опосумът се отдалечи и го
фокусира с нещо, което беше най-близко до усмивката, която онова
дяволско животно беше способно да си позволи. Опашката му се
виеше зад ниското му трътлесто тяло. Когато Тед повървя още няколко
метра напред, разбра причината. На поляната лежеше мъртво момче.
Тед знаеше, че е мъртво. Лежеше проснато по очи, с изпънати ръце от
двете страни, и беше облечено със сако и шапка с емблемата на
университета в Масачузетс. Тед ги разпозна незабавно поради

244
простата причина че ги беше слагал безброй пъти подобно на колегите
си от университета. Не можа да види лицето на нещастника, но и,
честно казано, не знаеше дали искаше да го види.
Тогава си спомни за ножа, стиснат в ръка, и инстинктивно
погледна тялото по-подробно. Видя част от разрез на врата и кръвта,
която беше изцапала храстите и потъмнила чакъла.
Кой си ти?
Започна да обикаля около тялото.
Трябваше да го помести… да види лицето.
— Тед… — каза глас зад гърба му.
Обърна се.
Беше Макманъс. Зад нето стояха Майк и Еспозито. Тримата
изглеждаха загрижени. Тед се обърна пак за миг, колкото да провери
онова, което вече знаеше — че на поляната нямаше никакво мъртво
момче от университета в Масачузетс, а още по-малко ухилен опосум.
Вдигна ръце в знак на примирение. Къде ли се беше дянал ножът,
който току-що беше намерил?
Мълчаливо поеха пътя обратно.
— Успя ли да го видиш? — поинтересува се Майк.
Тед кимна почти незабележимо.
— Не съм много сигурен, че видях какво се крие зад кулисите,
Майк. Ако трябва да съм честен, нямам никаква идея какво видях.
Образът на мъртвото момче беше все така запечатан в ума му.
Кое беше то?

[13] Супергерой от комикс на Дисни. — Б.пр. ↑

[14] Световноизвестна верига магазини за детски играчки. —
Б.пр. ↑

245
 32

От половин час бяха в залата за оценка на „Лавендер Мемориал“.

Лора му описа отгоре-отгоре посещението си при Нина, секретарката
на Линч, но въпреки това си запази за по-късно последното разкритие
на жената.
— Полицията така и не я е разпитала, но тя е била там с теб, Тед,
преди да влезеш в кабинета на Линч.
Умът на Тед витаеше другаде. Идването на семейството му и
странната случка в двора на болницата го бяха разстроили.
— Има ли всичко това някакво значение?
— Все още не съм ти разказала края. Но преди това ще ти кажа,
че определено има, защото потвърждава, че всяко събитие от първия
цикъл има връзка с реалността, и това може да ни помогне да
възстановим последните дни преди влизането ти тук.
— Ако всичко това е вярно, защо ми е притрябвало да
посещавам тип като Блейн?
— Именно за това исках да ти разкажа. Когато Нина е излизала
от кантората на Линч, те е чула да го упрекваш за това, че те е
проследил до къщата на Блейн.
Изречението закова вниманието на Тед. Повтори го бавно.
— Не мога да разбера каква връзка може да съм имал с подобен
тип.
— Но сега знаем със сигурност, че двамата сте се познавали.
Може да е била някаква връзка, за която никой не е знаел, дори Холи.
Когато си разбрал, че Линч те е проследил до къщата, просто си се
вбесил.
Лора изглеждаше потайна. През определени моменти му
хвърляше особено остри погледи или поне така му се стори на Тед.
— Един момент, Лора. Какво искаш да кажеш с някаква връзка?
— Нищо конкретно, да не избързваме. Но смятам, че е важно да
го проверим. Тед, има ли нещо?
Той сведе поглед.

246
 — Всъщност да, искам да те помоля за нещо. Откакто видях
момичетата…
— Да?
Тед изглеждаше пречупен. Като си помисли за момичетата, се
сети и за обещанието, което им даде преди да си тръгнат.
— Тед, можеш да ми кажеш всичко. Искам да ми кажеш какво
изпита при срещата си с Холи и момичетата, това също трябва да
обсъдим тук.
Каза го без заобикалки:
— Искам да изляза от тук, Лора. За ден или два, искам да отида в
къщата на езерото, да проверя нещата си, да остана на моето си място.
Не мога да се свържа с действителност, за която нищо не помня…
престоят ми тук ми помогна, не ме разбирай погрешно, но чувствам, че
е дошъл моментът да се доближа до мястото, откъдето е тръгнало
всичко.
— Тед, не знам дали сега е моментът. Отбелязваме значителен
напредък.
— Знам и ти благодаря от все сърце. Успях да видя дъщерите си,
и то само благодарение на теб. Но трябва да продължа да си спомням,
а в къщата на езерото има отговори, убеден съм в това.
— Кое те кара да мислиш така?
Знаеше, че ако иска да я убеди, нямаше друг избор освен да ѝ
разкаже за видяното в двора на болницата.
— Имах изключително странен сън. Беше… някакъв мираж или
нещо от сорта. Първото, което си спомням, е розовият замък на
момичетата. Аз се приближавах към него, разглеждах го с интерес,
когато установих, че отзад започваше една пътека. Дъщеря ми Синди
май беше с мен. После си тръгна. Вървях по онази пътека зад къщата
на езерото неизвестно колко дълго. Но по-важното е какво чувствах,
докато вървях, като че бях абсолютно сигурен, че накрая ме очакваше
знаково разкритие. Ключът към всичко.
Лора беше взела тефтера си и бързо записваше.
— Тогава се озовах пред един труп. Беше студент от УМА[15],
носеше сакото и шапката на университета. Под тялото имаше локва
кръв. Не можах да видя лицето му.
— Кога сънува това?
— Вчера.

247
 Тед не смяташе да разкрива, че историята се беше случила в
будно състояние и с Майк и Еспозито като свидетели, наблюдаващи го
от баскетболното игрище. Ако у него тлееше някаква надежда да
излезе оттам, нямаше да сглупи до степен да признае, че е стигнал до
трупа по следите на въображаем опосум.
— Какво още се случи?
— Това беше всичко. Не знам какво символизират замъкът или
мъртвото момче, вероятно нещо ми убягва. Единственото, за което
нямам съмнение, е, че онази пътека зад къщата на езерото крие важни
отговори. Това усещане ме теглеше толкова силно, че не можех да
мисля за нищо друго.
— Тед, знаеш че понякога сънищата имат тази способност. В тях
се уверяваме за неща, които щом отворим очи, разбираме, че не са
верни.
— Знам го. Но този беше различен. В известен смисъл като че…
като че част от мен ми проговаряше и даваше отговора, който търсех.
Тед знаеше, че преувеличава. Но искаше да бъде убедителен.
Като видя изражението на Лора, разбра поне, че разказът му е събудил
любопитството ѝ.
Лора продължаваше да си води бележки.
— Това, което видя по пътя, препрати ли те по някакъв начин в
студентските ти години?
— Не съвсем. Искам да кажа, че сакото и шапката бяха там по
някаква причина, но истината е, че ми се размиват годините в
университета. Помня много неща кристално ясно, като
преподавателите ми, игрите на покер, занятията, които имах, знам ли,
неща от този род. За други обаче ми е напълно невъзможно. В това
число вероятно всичко свързано с Ли… с Джъстин. Ако той ми е бил
съквартирант по стая и там сме се сприятелили, щеше да е логично да
си спомня много от нещата, които съм му доверил…
Лора кимаше.
— И така, Лора? Какво ще кажеш за идеята да посетя къщата на
езерото?
Лекарката леко поклати глава в отрицание. В очите ѝ се четеше
щипка тъга.
— Не е моментът, Тед. Съжалявам. Не отхвърлям много скоро да
можем да уредим терапевтично излизане с такава цел. Обикновено го

248
правим, когато вярваме, че е от полза.
Тед се изправи. Ръцете и краката му не бяха оковани. Логично
Макманъс не го изпускаше от поглед от съседната стая.
— Лора, разбирам мотивите ти и ти вярвам. Само те моля да го
обмислиш. Ако онази пътека не съществува или не води доникъде,
няма да изгубим нищо.
Тед приличаше на ученик, който е застанал една крачка напред,
за да разкаже урока си. Лора го наблюдаваше над ръба на очилата си за
четене.
— Обещавам ти да го обмисля. Но нека поясня, че решението не
зависи от мен. Не съм директор на това отделение.
Тед седна.
— Разбирам го. Стига ми да знам, че ще си помислиш.
— Така ще направя. Обещавам ти.

[15] Масачузетски университет в Амхърст — изследователски

университет с много висока изследователска активност. — Б.пр. ↑

249
 33

Маркъс не беше разговарял с Лора от онзи кратък обяд в

кафенето на болницата и оттогава не можеше да си я избие от мислите
нито за секунда. Когато тя му звънна по вътрешния телефон, за да му
каже, че трябва да обсъдят някакъв въпрос по казуса Тед Макей,
Маркъс се съгласи да се видят и веднага взе решение — нямаше да
чака и миг повече, за да ѝ разкрие какво изпитва. Беше му омръзнало
да измисля извинения. Тед Макей можеше да почака. Светът можеше
да почака.
Лора го завари настанен на едно от креслата до прозореца.
— Може ли да вляза?
— Разбира се.
Лора седна на другото кресло. Седяха на деветдесет градуса един
от друг. Той наблюдаваше през прозореца; търсеше думите. Не, по-
скоро търсеше сили.
— Добре ли се чувстваш, Маркъс?
— Истината ли? Изобщо не се чувствам добре. А съм…
Тя се наклони леко, давайки му картбланш да продължи. Маркъс
пренареди изказването в главата си. Пое въздух.
— Не спирам да мисля за теб — изрече най-сетне.
Тя се усмихна в смесица от задоволство и съпричастност.
— Онзи ден, когато бяхме у вас… Толкова исках да те целуна.
Лора опря ръка на неговата.
— Почакай. Да го направим както трябва. Защо не ме поканиш у
вас в събота? Когато отвориш входната врата, това ще е първото, което
ще направим, преди да сме си разменили и дума.
Той се съгласи.
— Това ще е среща — каза тя и стана.
— Мислех, че искаш…
Лора излезе от кабинета. Вратата се затвори и отново се отвори.
— Доктор Грант? Може ли да говоря с вас?
Маркъс се засмя.

250
 Лора зае стола срещу бюрото му, а той се насочи към обичайното
си място.
— Секретарката ти мисли, че съм луда. — Лора сподави смеха
си.
— Наистина си, една идея — каза Маркъс и след кратка пауза
посочи креслата, където допреди малко бяха седели. — И благодаря…
за… Знаеш за какво. За какво искаше да говорим?
Лицето на Лора се измени за секунда.
— Тед си спомни някои подробности от миналото си, и мисля, че
е назрял моментът да пришпорим нещата малко повече.
Лора разказа съня за студента от УМА. Включи и частта за
пътеката зад розовия замък.
— Тед иска да отиде до къщата на езерото — обясни Лора. —
Вярва, че тази пътека може да му помогне да си спомни или да го
отведе на някое важно за него място. Премислих го и искам да опитам,
Маркъс.
Той се замисли за момент.
— Сигурна ли си, че е точният момент?
— Честно ли, не. Но всичко до този момент беше толкова далеч
от логиката. Онзи ден го посетиха децата му… не знаеш колко
очарователни са тези момиченца. Ако това е нужно на Тед, за да
отвори тази последна врата, смятам че трябва да пробвам. Най-много
да не помогне и пътуването да се окаже напразно.
— Решението е твое, Лора. Знаеш, като директор на отделението
съм отговорен за всичко, което се случва в него. Но ти си неговият
терапевт. Дай ми сигнал и ще разреша излизането. Кога искаш да
стане?
— Събота?
Маркъс отвори очи като палачинки, ужасѐн.
Лора се засмя.
— Тогава ще ми е свободен ден — поясни. — Уолтър и баща му
пътуват, за да посетят родителите му. Идеалният ден за мен. Сутринта
уреждам излизането с Тед и следобед ще се върна, с предостатъчно
време, за да се наглася и да отида на срещата ни. Знам, че решението е
мое, но мнението ти е важно за мен.
— Инстинктът ти се е доказал като жизненоважен в този казус.
Да откриеш тази котва в миналото му с шаха, ролята на подковата,

251
прехвърлянето му в отделение „C“, всичко е твоя заслуга. Знам какво
означава Макей за теб. Ако твоят нюх ти подсказва, че това е моментът,
направи го.
— Благодаря.
— Мога да говоря с Боб, приятеля ми от полицията от Бостън,
помниш ли?
Лора кимна и сподави смеха си с ръка.
— Робърт Дювал, как да го забравя.
Маркъс също се засмя.
— Същият. Но ако се случи да го засечеш някога, да не ти
хрумне да го наричаш с цялото му име. Ще го попитам да видим какво
може да открие за онова убийство, ако наистина се касае за реално
събитие. През коя година е влязъл Макей в университета?
— Приет е през деветдесет и трета. Ще е страхотно да научим
дали е имало случай на убийство в Ума в онези години.
— По отношение на прехвърлянето, ще го допусна само при
максимални мерки за сигурност. Белезници на ръцете и краката по
всяко време и въоръжена охрана.
— Съгласна съм.
— Знам предварително отговора ти, но бих искал да те
придружа…
— Добре ме познаваш. Предпочитам да ида с познато за него
лице.
— Ще видя кое от момчетата е на смяна. Ще е очарован да
излезе на разходка.
— Три часа път са — каза Лора, която си беше запазила тази
подробност за финала.
Маркъс долови тънката хватка.
— Непоправима си, Лора Хил.
— Обещавам да се върна навреме за нашата среща — каза, като
се изправи.
— Изпрати ми формуляра с молбата за временно излизане и ще я
подготвя още днес.
— Много благодаря.
— Обезателно ще се видим преди това, но в случай че не се…
много късмет.

252
 — В събота няма да говорим за случая — каза Лора преди
тръгване, — имаш думата ми.
— Не знам дали да ти вярвам.
Тя се усмихна.
— И помни какво трябва да направиш, щом отвориш входната
врата…
— Няма да го забравя.

253
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

254
 1
1993

През 1993 година УМА играеше ролята и на обител за повече от

двайсет хиляди студенти. Много от тях се настаняваха в някое от
петдесетте студентски общежития в двойни стаи, разпределяни по
начин, за който се предполагаше, че се взимат предвид
предпочитанията на всеки обучаем. Ето защо студентите попълваха
подробна анкета, която предлагаше безпогрешен метод на подбор.
Даже се фукаха с него в брошурите!
Когато Тед Макей се запозна със съквартиранта си по стая обаче,
първото, което помисли бе, че служителите от техническия отдел не си
разбират и грам от работата. В противен случай как да си обясни, че на
някого би му хрумнало, че той и Джъстин Линч биха си паснали.
Стигаше само да ги погледнеш, за да разбереш, че животите и на
двамата се движеха с различни орбити. В полза на служителите от
техническия отдел — както Тед, така и Джъстин се ползваха от
стипендиантска програма и заем, които ги задължаваха да имат по-
висок академичен успех от останалите, и следователно трябваше да се
настанят в едно от трите общежития за студенти в същото положение
— тяхното общежитие беше „Шепърд Хаус“, известно на всички като
„Блока“ поради видимите му белези за всеки с минимални
архитектурни познания. Така че вероятно затрудненото финансово
положение на двамата беше ни повече, ни по-малко причината да делят
стая 503 в „Блока“… Беднотията, великата уравновесителка!
Единственото общо помежду им сякаш беше увлечението им по
„Нирвана“. Но пък кой ли не слушаше „Нирвана“ през 1993 година?
Джъстин Линч беше изключително красив младеж, висок и
силен, с небесносини големи очи и правоъгълна брадичка. Косата му,
както установи Тед през първите дни на напрегнатото съжителстване,
винаги изглеждаше перфектно, и не защото Джъстин я подрязваше
прилежно, а защото при повторното ѝ израстване, като че приемаше
нова форма; сякаш заживяваше свой живот. Присъствието на Линч не
остана незабелязано за дълго в кампуса. Студентки на всякаква възраст

255
си уреждаха да влязат в „Шепърд Хаус“ и да наобиколят стая 503 или
общия салон на петия етаж. Някои от тях пресрещаха самия Тед и му
отправяха цял арсенал молби по адрес на съквартиранта му. По-малко
настъпателните искаха информация дали има гадже и тем подобни;
други, по-директни и по-дръзки, предлагаха да влязат направо в стаята
и да проучат работите на собствен гръб. Именно това положение на
Дон Жуан дразнеше най-вече Тед, който не завързваше връзки с
противоположния пол със същата лекота. Въпреки това не изпитваше
точно завист към новия си съквартирант — може би мъничко, да, — но
имаше и още нещо, защото Тед не беше развил тази боязън към
женкарите за една вечер. Баща му беше една… Важна клечка! А да не
би да не го сподели с психоложката, която го интервюираше за
приема? Много ясно, че да. Защото онази жена се рови и рови до
удряне на камък в миналото на Тед, особено заинтригувана от
причината за разтрогването на брака на родителите му. И той ѝ я каза.
Каза ѝ, че старият е имал любовница дълги години. И когато
психоложката го попита какво чувстваше в тази връзка, Тед първо прие
въпроса като най-глупавия на света, но после избра да ѝ каже
истината: мразеше баща си и всички проклети кръшкачи на съпруги. И
задължително се пораждаше въпросът — защо тия от университета го
караха да дели стая с някой, който е въплъщение на всичко онова,
което той ненавиждаше? Тед беше възмутен. Но в едно беше сигурен;
щом започнеше дефилирането на момичетата, Тед щеше да проведе
сериозен разговор със съквартиранта си. И нямаше да е приятен
разговор, разбира се, че не. Защото онзи твърдеше, че имал приятелка
в родния си град, даже беше закачил снимката ѝ на една от стените.
Впечатлението, оставено от Тед у Линч, не беше много по-добро.
И не заради бруталния му младежки вид с кожените якета и лоши
обноски; във всеки случай тези опити за гребане срещу течението и
тръбене с гордост навсякъде му се струваха патетични; даже имаше
един разнебитен „Опел Комодор“ със стикер на задното стъкло,
гласящ: Извън закона. Но това не беше най-страшното. Най-страшното
беше, че докато Линч приемаше университета сериозно, бяха го взели
на работа в библиотеката и учеше, докато му окапеха очите, Тед,
недодяланата версия на Джон Траволта, разпределяше времето си
между някой друг час, работата си в столовата и маратоните по покер
на шестия етаж. И по-специално, върху покер сесиите на шестия етаж.

256
Линч учеше до малките часове на нощта и виждаше завръщането на
съквартиранта си, вонящ на цигари и с подпухнали от дима очи.
Понякога отваряше някой учебник по математика или по финанси,
което не продължаваше повече от половин час. Заспиваше с отворения
учебник, без дори да си смъкне дрехите. Линч знаеше, че Тед беше по
една от най-стриктните стипендиантски програми и че трудно щеше да
излезе жив от първата батарея на частичните изпити. В известен
смисъл очакваше сесията, за да му определят нов съквартирант.
През първите месеци отношенията между двамата се свеждаха
до необходимия минимум. Единствените моменти на общуване се
осъществяваха, щом прозвучаваха „Нирвана“ или „Пърл Джам“ по
уредбата „Сони“ на Линч. Извън тези кратки разговори, завъртени все
около музиката, нямаше нищо. Никога не говореха за работните си
места, нито сядаха на една маса в стола, нито пък кръгът от приятели,
който всеки още сформираше, даваше перспективата да се пресече.
Пръв Тед си даде сметка, че може би онези от кабинета за прием
на документите бяха едни мръсни гении и че най-малкото беше
подходил с предразсъдъци към Линч. Защото истината е, че
върволицата жени, която очакваше да види, така и не се случи.
Всъщност първото и единствено момиче, което влезе в стаята преди
октомври, беше по желание на Тед. Линч не само че не показваше
намерение да мами приятелката си, но всяка ситуация, предполагаща
непознати, редящи се без свян да го търсят, изглежда, го безпокоеше
сериозно. Тази магнетичност беше сън за всяка; с много по-малък
антураж други в кампуса караха леглата да скърцат на всеки пет
минути. Така му казваха по онова време в УМА да го направиш с
някое момиче; креватите имаха стари пружинени матраци, много
удобни, но и много издаващи. Линч не накара леглото да заскърца нито
веднъж през тези първи месеци, а Господ знаеше, че можеше да го
докара до разпад. На Тед му мина мисълта, че Линч беше гей и че
снимката на приятелката му е на някое случайно момиче. Няколко
пъти го чу да говори по телефона с нея и предположението, че всички
тези разговори бяха театър, вече беше прекалено. Момчето беше вярно,
за капак имаше способността да омайва с точността на базука и
въпреки това нямаше намерение да я използва. Ама наистина странен
тип. А това Тед започваше да го интригува. Когато дойде октомври, а с
него и първите изпити, Линч изкара едно C и три пъти B. Беше в

257
еуфория. Но изненадата му беше далеч по-голяма, когато видя
оценките на своя опърничав съквартирант. Всичките A. Беше
невъзможно, със сигурност ставаше дума за някаква измама, защото го
беше наблюдавал ежедневно и знаеше, че времето, посветено на учене,
беше минимално, почти винаги под един час дневно. Линч се
съмняваше, че през часовете работа в столовата би могъл да се
съсредоточи в учене. Та той не носеше дори и учебниците си! Тогава,
какъв беше номерът му? Номерът, както щеше да разкрива в течение
на седмици Линч, бе, че съквартирантът му по стая беше
изключително интелигентен и на всичкото отгоре, надарен с
несравнима фотографска памет. Това беше причината Тед да се
отличава и в аналитичните дисциплини, и в онези, които изискваха
слонска памет. Четеше със завидна скорост, три или четири пъти по-
голяма от тази на обикновения студент, а за капак не му убягваше
нищо. Линч разбра също така, че часовете, посветени на покера,
разгърнати от Тед в поредица от нелегални комарджийски сбирки
извън кампуса, бяха ни повече, ни по-малко начинът му за препитание.
Когато недоразуменията помежду им се изгладиха напълно, Тед му
призна, че в действителност ненавиждаше покера, но той беше
достатъчно популярен, за да може да се движи в различни кръгове, без
да буди прекалени подозрения. Играч, който печели много повече,
отколкото губи, рано или късно бива отхвърлян. Тед умееше да
запомня карти с лекота, да взима статистически сложни решения за
секунди и това правеше оръжията му срещу случайността непобедими.
По студентските маси не се завъртаха големи количества пари, но дори
и така Тед се оправяше и събираше нужното за разходите, които
стипендията му не покриваше, както и за престоя на майка му в
клиниката.
В крайна сметка се оказа, че техническият отдел наистина си
беше свършил добре работата. На Тед и Джъстин не им отне много
време, за да станат приятели.

258
 2
1993

Прелюдията към приятелството беше дълбокото уважение, което

почувстваха един към друг. Тед не се беше сприятелил реално с
никого; другарите му по покер вероятно го считаха за свой приятел, но
Тед се преструваше през цялото време пред тях, казваше и правеше
каквото те очакваха и това беше всичко. Беше се научил да вирее почти
във всяка среда и го правеше по един рационален, премислен,
неемоционален начин. Джъстин беше първият човек, към когото
прояви чисто човешко любопитство; едно напълно ново усещане за
него, защото и в гимназията не му се удаваше да поддържа
приятелства.
Джъстин, от своя страна, беше направил няколко контакти с
евентуално бъдеще, но бавно и постепенно ги изостави и се затвори в
свой свят. Беше самотен мъж по природа и появата на приятел, който
да го разбира, му вдъхна увереността, от която се нуждаеше, за да
започне да бъде самият себе си. Това внезапно приемане на
вътрешното му Аз доведе до промени в живота му, които започнаха да
се проявяват през тази първа година в университета.
Един студен следобед преди Коледа Джъстин се опитваше да се
съсредоточи върху есето си по творческо писане. Кърт Кобейн се
провикваше за фон, а Тед беше приключил с учебния план за деня —
половин час изтегнат на леглото с няколко учебници по финанси,
статистика и кой знае по какво още, прелиствайки страниците на
всичките едновременно като същински октопод. Който и да го видеше
как учи, можеше да се обезсърчи. В момента се готвеше да отиде на
шестия етаж, където покер срещите ставаха все по-дълги и по-дълги.
По думите му останалите бяха станали по-добри играчи и знаеше
твърдо, че двама или трима бяха изработили механизъм, за да го
прецакат, заговорничейки помежду си и с помощта на дребни знаци,
които той вече беше разкрил. Като се имаше предвид, че той беше
този, чиито печалби почти винаги излизаха на плюс, подобен заговор
се очакваше рано или късно. За момента можеше да се справя или поне

259
така смяташе. Винаги съществуваше възможността да избегне масата
на тримата мошеници и да си потърси друга, където да играе, дори
извън кампуса. Но така и така му оставаше малко време, затова почти
автоматично отправи въпрос към Джъстин с усещането, че приятелят
му отдавна беше чакал да му бъде отправен. Той винаги говореше за
майка си, но никога за баща си и онзи следобед видя, че трудно се
концентрираше върху учебниците — гледаше през прозореца,
обикаляше из стаята и си подхвърляше топка за тенис по стената…
Тогава Тед използва да му зададе въпроса, който толкова протакаше.
Подозираше, че бащата може да е починал или че го е зарязал като
малък. Излезе, че не е.
Бащата на Линч си беше жив и здрав, живееше си в Диърфилд с
госпожа Линч и с другия им син и Джъстин изпитваше към него
органична ненавист. Още едно съвпадение!
— Почти не си говорим. Никой не може да каже защо — заяви
Джъстин. Сложи си униформеното сако и отвори прозореца. Леден
полъх обгърна стаята за секунди. Седна на перваза на прозореца и
запали цигара. Направи всичко на автопилот, обвит в облак дим и
обърнал поглед към миналото. — Даже и баща ми не знае причината,
представяш ли си, Тед? Така и не му я издадох. Може би някой ден ще
го направя.
Тед седна на своето легло. Играта на покер можеше да почака.
— Разбирам те. И моят баща е един нещастник.
Джъстин кимаше, предизвиквайки студа с лице, обърнато навън.
— Той мисли, че се дължи на възрастта, че съм в етап на
непокорство и ще мине и замине. Майка ми е убедена в същото, макар
че с нея се държа коренно различно или поне се опитвам. Този човек е
толкова невеж, че е неспособен и на минимална самокритика. Като
дете бяхме неразделни. Баща ми беше моят идол, исках да му
подражавам във всичко. Нямаше равен.
Джъстин допуши цигарата си и се втурна да затвори прозореца.
Потри ръце и се приближи до радиатора, за да се стопли.
— С баща ми сме като две капки вода — каза с примирение. —
Сякаш сме клонирани. Ако ти покажа негова снимка отпреди трийсет
години, ще помислиш, че съм аз, като изключим характерните по онова
време гигантски очила и панталони модел „слонов крак“. Във всеки
случай предполагам, че това се отрази на връзката, която изградихме

260
помежду си, а може би не. Не знам. Имахме специална връзка. С брат
ми например не беше така. Ти имаш ли брат, сестра?
Тед кимна отрицателно.
— Извинявай за отклонението… ти нали трябва да ходиш на…
— Човече, остави това. Кажи си нещата да ти олекне.
— Баща ми е електротехник, работи за своя сметка. Когато бях
малък, едва дочаквах ваканцията, за да тръгна с него. Отивахме с
бусчето му за материали и да изпълняваме поръчките, казваше, че съм
негов помощник и един ден съм щял стана като него. Беше всичко, за
което мечтаех, кълна се. Ако ме попитаха какъв исках да стана, като
порасна, щях да отговоря електротехник без грам да се замисля. От
раз.
Джъстин изпука пръсти.
— Баща ми купуваше редовно от три-четири магазина. В два от
тях обслужваха продавачки и баща ми флиртуваше с тях през цялото
време. Тогава ми подмяташе шеговито, че не трябвало да казвам нищо
на мама, и аз, разбира се, не ѝ казвах нищо никога. Когато се касаеше
за частна работа и на вратата ни посрещаше жена, се разиграваше
същата сцена. Казваше ми нещо от сорта на: „Не казвай нищо на мама,
Джъстин, защото знаеш колко ще се натъжи като научи“. Казваше, че
това не означава, че не я обича, че мъжете сме обичали да флиртуваме
с други жени и още куп простотии. — Джъстин тръсна глава. — Знам,
че ще прозвучи глупаво в момента, но тогава вярвах, че е така, Тед.
Баща ми разправяше неща от сорта на: „Видя ли как продавачката ми
зяпаше мускулите на ръката? Нарочно си навих така ръкава, за да може
тя да го види“… Така беше непрекъснато. Ако по телевизията се
покажеше някоя готина мацка и ако майка ми не гледаше, ми правеше
физиономии или жестове. А аз бях едва на осем! И така беше
непрекъснато. Само дето, като станах на дванайсет, вече не важеше
само флиртът… с няколко от тези жени поддържаше случайни
контакти.
Тед слушаше с внимание, с каквото рядко удостояваше другите
хора. Мислеше за много неща, сред които и че почти сигурно тази
беше причината, за да попаднат в крайна сметка с Джъстин в една и
съща стая. Определено бяха свършили чудесна работа в техническия
отдел.
— Знаеш ли кое е най-лошото?

261
 — Кое?
— Че едва навършил шестнайсет, и аз започвах да се държа по
същия начин. Защото бях убеден, че това трябваше да правят мъжете.
Смятам се за интелигентен мъж, Тед… Не колкото теб — засмя се
Джъстин, — но не съм глупав. И мога да те уверя, че НИКОГА не
поставих под въпрос уроците на баща ми. Като че думите му бяха
думи на бог, като че бяха ИСТИНАТА. По онова време вече си давах
сметка, че майка ми, която също не е някой идиот, имаше сериозни
подозрения, а може да е била и сигурна за авантюрите на баща ми. А
майка ми е човекът, когото обичам повече от всеки друг на този свят.
Как съм могъл да не му потърся сметка за нещата, които са можели да
я наранят точно нея?
— Добре де, но си го разбрал навреме. Това е важното.
— Да, предполагам, че да.
Невърмайнд беше свършила по някое време. Сега се беше
възцарила пълната тишина, която се очакваше да настъпи в петък
вечер в едно студентско общежитие. Имаше доста стриктна политика
по отношение на шума, но в края на седмицата мерките са разхлабваха
малко.
— Забавно е — подхвана Джъстин. — Никога не съм споделял
това с никого. Психоложката, която ме интервюира в кабинета за
прием, ме попита за баща ми и ѝ казах, че отношенията ни са
трагични, но дотам. Никога не казах на никого защо го мразя.
Тед не знаеше как да отговори на последното. Беше развълнуван
или поне така си мислеше.
— В началото той не разбираше защо исках да го държа далеч от
мен — продължи Джъстин, — не че и сега го разбира, но по-скоро го е
приел. Но продължава с патетичните си опити за сближаване и винаги
избира да ми говори за жени. Смята, че по този начин скъсява
дистанцията. Толкова е жалко. Миналата година заведох приятелката
ми у нас. Първото момиче, което представям пред нашите. Казва се
Лила, мисля че ти говорих за нея — посочи снимката на стената. —
Имаш я нагледно, Лила не е точно… предизвикателна. Работата е там,
че…
Джъстин стана и хвана главата си с ръце.
— Боже мой, ама какво ми става… не спрях да дрънкам и за
секунда. Ще ме вземеш за…

262
 Тед стана и го хвана за рамото.
— Хей, спокойно. Друг ден ще се наложи да чуеш и от мен за
моя баща — каза Тед, макар да нямаше никакво намерение да разказва
своята история. — Ще е оспорвано съревнование по малоумие, вярвай
ми. Та така, и какво стана с Лила?
Джъстин се позамисли.
— Когато Лила си тръгна — каза след кратка пауза, — дойде при
мен и ми каза, че съм можел да получа много по-добро от нея. Намигна
ми и се усмихна. Представяш ли си? С Лила се запознах случайно,
покрай един приятел. И знаеш ли какво? Едно от първите неща,
минали ми през ума, бяха какви би ми ги наговорил баща ми за нея… и
се оказаха същите неща, които чух по-късно. До такава степен
познавам начина на мислене на кучия син.
— Вероятно затова си я избрал.
— Може би. Истината е, че нямаме много общо.
Джъстин се засмя.
— Напоследък разговорите с нея са леко хладни. И като добавим
и разстоянието, наистина не знам. — Изведнъж се спря. — Ти не
трябваше ли да си на шестия етаж и да обираш ония идиоти?
Тед сви рамене.
— Днес мога да ги оставя да почиват — отсече. — Вчера
партиите бяха повече от печеливши. Искаш ли да пием по бира? Аз
черпя.
— Много ясно!
Тед облече коженото яке и си сложи ушанката. Джъстин излезе
от стая 503 на „Блока“ и той го последва. Беше малко рано, но Тед
започваше да мисли, че между него и Джъстин се заформяше истинско
приятелство.
Истинско приятелство за първи път в живота.

263
 3
1994

Суровата зима на 1994 година отбеляза едно „преди“ и едно

„след“ в живота на Джъстин Линч. Той скъса с Лила след кратък
телефонен разговор и академичната му дейност се срина рязко. Едното
не стана вследствие на другото, макар причината да беше една и съща.
Започваше да разбира, че присъствието на лекции беше следствие на
нежеланието му да стане скапан електриджия като баща си — друг
начин да го накаже, като се държи неразгадаемо за него. Лила беше
повече от същото, макар по-просто за виждане. Беше избрал момичето,
което баща му, Казанова от Диърфилд, никога не би избрал за себе си
или за сина си. Същото беше направил с професионалното си бъдеще.
Всичко беше толкова скапано. Баща му се беше превърнал в черна
дупка, чиито сили го теглеха към необятна празнота. Без значение дали
правеше нещата, за да угоди или да намрази баща си, вселената
продължаваше да се върти около него.
Започна да се пита — по собствена преценка твърде късно —
какво искаше да прави с живота си. Наистина ли желаеше да изучава
английска литература? Литературата беше едно от малкото неща, които
успяваха да събудят у него проблясъка на избавлението, начин да
надникне в красотата на един черен свят. Това, на което не беше
сигурен, че е готов да се подложи, бяха академичните планове,
ритъмът на университета, на изпитите! Начин да избегне въпроса беше
да остави кораба на академичните занятия да се разбие бавно; да
потъне в принудителното четене на Кафка, Мелвил, Борхес, Лъвкрафт.
Поезията на Силвия Плат, местна авторка, която изживява голяма част
от живота си депресирана и се самоубива на трийсет години, беше
приковала вниманието му по особен, почти маниакален начин.
Следователно не се оказаха идеалните четива за човек, който с всеки
изминал ден се оставяше да бъде повличан към тъмната паст на
бездната.
Тед стана свидетел на всичко това и беше единственият, който се
опита да му помогне. От малките неща, като да го подтикне да се

264
избръсне или да си вземе душ, до това да го придружи на лекции и да
го посъветва. Не жънеше особен успех.
Джъстин започна да си води нещо като дневник, където излагаше
мислите си, полуразработени стихове и стегнати абзаци, в които
властваше безнадеждността. Разнасяше тетрадката навсякъде. Нощно
време си правеше дълги разходки в кампуса, излягаше се в някой ъгъл
и понякога дори заспиваше. На няколко пъти даже имаше
стълкновение с полицията в кампуса заради нощните си навици.
Понякога дори Тед, комуто се налагаше да се бори все повече и повече
за покриване на разходите на шестия етаж, и се връщаше по късна
доба в стаята, не го заварваше там.
Една от тези нощи Тед се изпъна на леглото, изнемощял, и се
загледа в празното легло на приятеля си. Не си спомняше да е
извършвал нещо смислено за друг човек, откакто беше дете, и през
онази нощ реши, че определено искаше да стори нещо. Нещо, което да
разтърси Джъстин и да го измъкне от тази безкрайна спирала. Стана и
бързо се облече отново. Познаваше криво-ляво маршрутите на
съквартиранта си и затова за по-малко от час успя да го открие.
Намери го зад библиотеката, седнал на една пейка в малък, занемарен
и слабо осветен парк. Ако не беше запалената цигара, Тед вероятно
нямаше да го открие в непрогледната тъма.
Седна до него, без да казва нищо, и го стисна за секунда за
рамото.
— Сигурно съм станал страшно предвидим — каза Джъстин.
Малко бяло облаче политна от устата му. Студът беше остър, канеше се
да завали сняг всеки момент.
И този ден за първи път Тед си позволи да говори за баща си. Не
разказа подробната версия, само санитарния минимум, за да стане ясно
на Джъстин, че и Тед знаеше какво означава баща, плюл на
семейството си. Разказа му накратко за кратките пътувания до къщата
на Милър, където е взимал уроци по шах, и за двойствения живот,
който баща му беше водил. Джъстин изглеждаше силно впечатлен; не
заради историята като такава, а поради факта че Тед се е отворил и
заговорил за лични неща. До този момент онази част от живота му
беше загадка.
— Аз също го мразя — каза Тед — и няма да се опитвам да те
убедя, че светът не е една гадост, защото всъщност е. Виновни са

265
типове като твоя и моя баща, както и неудачниците, с които се събирам
всяка вечер на покер, невъзпитаните говеда от братствата, всички са
отговорни. Знаеш ли откъде го знам? Защото и аз я усещам. Онази
празнота. Аз също я усещам.
Тед замлъкна. Двамата дълго мълчаха.
— Те са виновни за тази бездна… — повтори Тед, този път с
ненавист. — Въпросът е, приятелю, какво да правим с нея…
— Не знам. Уморих се да лъжа баща си. Обмислям да зарежа
университета.
— Точно това не трябва да правиш. Защото тогава ще спечелят
те. Не виждаш ли? Това искат те, да те избутат в тинята. Знам, че може
би изглежда по-лесно да им се оставиш, вярвай ми, знам. Но трябва да
намериш начина, по който нещата да работят в твоя полза. Аз ще
завърша този проклет университет, ще го направя с най-добрите
оценки, ще се оженя, ще имам деца, огромна къща, също и къща за
уикендите… Ще стана богат!
Джъстин се усмихна.
— Де да имах твоята самоувереност, Тед Макей.
— Виж, Джъстин, вярно е, че с лекота запаметявам всичките
щуротии в учебниците, това ми е предимство. Всеки си има силните
страни. И не ми разправяй, че не познаваш своите. Трябва да ги
разучиш, да нахраниш животното в себе си, да свикнеш да
съжителстваш с него.
— Правиш го да изглежда просто.
— Така е. Повярвай ми, че е така. Тази тъмнина е… като гаден
паразит, който вечно те следва. Не бива да му позволяваш да те
погълне.
Джъстин стъпка цигарата с ботуша си.
— Какво стана с онова момиче, за което ми разправяше? —
попита Тед. — Онази от курса по творческо писане…
— Денис Гарет.
— Същата.
— Не знам… Говорихме няколко пъти. Не че се вясвам там
много редовно напоследък.
— Покани я да излезете, на кино, някъде. Може да е някакво
начало.
Джъстин кимна.

266
 — А сега да тръгваме, че вече не си чувствам ушите — каза Тед.
— Забравих си шапката, да му се не знае.
Вървяха обратно към „Блока“, като се шегуваха в по-лековат тон,
смееха се и се побутваха по рамото, без да изваждат ръце от
джобовете.
— Така значи, изостанал съм бил — подхвърляше Джъстин, —
добре поне, че съм представителен.
— Точно така. Боях се, че няма да го проумееш.
— Глупак.
— Но такъв, на който му дреме за теб, проклети кучи сине.

267
 4
1994

С идването на пролетта нещата, изглежда, започнаха да се

оправят. Джъстин отново се върна към лекциите и се принуди да
отделя ежедневно минимум часове за учене. Дори си намери работа
два пъти седмично в библиотеката. Не покани на среща Денис Гарет,
но се канеше да го направи всеки момент. Тед на свой ред излизаше с
едно момиче от курса и това окуражи Джъстин още повече, макар да
имаше чувството, че Денис — не му го беше казала направо, но му го
намекна — поддържаше някаква връзка, може би с момче от родния ѝ
град или нещо такова. Държеше се по странен начин, най-вече по
време на лекциите, прекарани заедно, сякаш присъствието на Джъстин
я притесняваше по някакъв начин. Тед му каза да не се тревожи,
защото списъкът на заинтересованите момичета беше безкраен.
Но Джъстин не се чувстваше изцяло в безопасност.
Продължаваше да чете Силвия Плат и да запълва тетрадката си с
апокалиптични идеи; все така правеше самотните си среднощни
разходки, но поне сега ги държеше под контрол, и въпреки всичко
продължаваше напред с живота си. Може би Тед имаше право в крайна
сметка. Какво му беше казал онази нощ в парка? Че трябва да захранва
чудовището в себе си и ако го стореше, всичко щеше да бъде наред. И
беше прав! Естествено, че беше. Тед беше един скапан гений.
Но тогава, на девети април същата година, ужасяваща новина
разтърси кампуса на университета в Масачузетс и целия свят.
Тед се намираше в столовата. Този ден му се падаше да е с
групата миячи на чинии, несъмнено ненавиждана задача, въпреки че
имаше едно предимството — можеше да я върши със слушалки на
ушите и да използва уникалния си дискмен. Това правеше вече цял час
чужд на разговорите на колегите си, с които впрочем в редки случаи
общуваше. В даден момент една доста въодушевена група се струпа в
ъгъла на огромната кухня, но Тед не ѝ обърна ни най-малко внимание.
Ако отговорникът имаше нещо за казване, щяха да дойдат да го
потърсят. Тананикаше си песен на Саундгардън[16], когато Джъстин,

268
видимо превъзбуден, изникна отнякъде и го стисна за рамото. Джъстин
никога не го търсеше на работното му място. Тед свали слушалките и
престана да търка чашата, която държеше в ръка. Джъстин му поднесе
новината, която се въртеше навсякъде… Потвърдената новина.
Кърт Кобейн си беше теглил куршума в дома си в Сиатъл.
Както можеше да се очаква, в началните часове се въртяха и
други версии, но тази за самоубийството беше най-вероятната от
всички. По-късно стана ясно, че Кърт бил избягал от клиника за
детоксикация и след няколко дни на пълна неизвестност за всички бил
взел радикалното решение. Оставил беше писмо, което щеше да
предизвика небивал шок в УМА, и най-вече у Джъстин Линч. Кърт пя
най-много в стаите на „Блока“ през онази пролет на 1994 година.
Една седмица сред трагичната вест Тед отиде на кино с
Джорджия Маккензи, момичето, с което излизаше от няколко седмици.
Нещата с нея се развиваха доста добре. Джорджия беше хубава и
спонтанна; посредствена студентка, която така и не беше успяла да
разбере гаджето си и сигурно по същата причина се беше влюбила в
него. Не беше взискателна, от ония, които искат животът на приятеля
им да се върти около техния. Виждаха се за по няколко часа през
уикендите — включващи и по една серия скърцане на леглото, — и
чат-пат и в делничен ден, за да се целуват и учат за малко. И това беше
всичко.
Онази събота Тед я изпрати до вратата на нейното общежитие.
Целуна я с присъщата изгаряща жажда и настоя да му позволи да се
качи горе, тя се съгласи след лека и заучена неохота. Обичаше
предизвикателствата и заобикалянето на правилата, а тайното вкарване
на гаджето в стаята покриваше и двата критерия. След кратка, но
наситена среща Тед се сбогува с нея.
Когато се прибра в стаята си, тръпки пробягнаха по тялото му.
Нещо не беше наред. Светлината в малката баня беше запалена,
вратата отворена…, но най-биеща на очи беше отворената тетрадка на
Джъстин на леглото. Сети се за Кърт, проснат на пода в собствената му
къща… Хвърли се на леглото и мерна две страници с дълъг сбит текст,
който на пръв поглед не изглеждаше като послание за самоубийство,
може би защото не беше адресиран до никого. Един бърз преглед откри
името Бода и Тед потръпна. Бода[17] беше този, към когото Кобейн
беше адресирал предсмъртното си писмо. С два скока Тед стигна до

269
банята, подготвен да открие тялото на приятеля си във ваната или
увиснал на въжето. Тази сцена премина през ума му за части от
секундата. Джъстин беше склонен към депресии, но самоубиец?
Банята беше празна. Но защо Джъстин беше оставил лампата да
свети?
Забравил е. Няма да е за първи път.
А тетрадката му?!
А Бода?!
Преди да предприеме издирване в останалата част на „Блока“,
трябваше да прочете този текст. Върна се до леглото на приятеля си и
остана прав, подпирайки ръцете си от двете страни на тетрадката,
сякаш не искаше да я докосва. Направи го, за да обърне страницата и
да прочете последната част. Макар да беше дълъг текст, го прочете за
по-малко от двайсет секунди.
Не приличаше на предсмъртно писмо, а на незавършен разказ.
Но тематиката не го успокои. В историята един мъж се канеше да си
отнеме живота и точно преди да го стори, в същия миг, в който се готви
да натисне спусъка, един странник се появява на прага му. Името му
било Бода и твърдял, че идва с предложение; оказва се наистина
убедителен и изглежда, знае онова, което главният герой — чието име
не се споменава — е намислил да прави. Твърдял, че познава и други
като него и че ако си помагали един на друг, можели да подкрепят не
само семействата си, за да понесат болката, но и да направят от света
едно по-добро място. Заградено в правоъгълник в горния ъгъл стоеше
заглавието — „Един по-добър свят“. Почеркът беше груб и разкрачен с
дописвания и задрасквания навсякъде. Когато Бода започва да
обяснява на мъжа, че трябва да убие друг омразен тип, разказът рязко
приключва.
Тед потъна в размисъл за момент. Това вероятно беше разказ —
много добре написан впрочем, върху който Джъстин беше работил,
вероятно вдъхновен от скорошните събития или пък беше някакво
незавършено послание, което Тед не успяваше да разбере. Излезе от
стаята с пълна газ. По коридора се сблъска се Ървинг Просър, едър
младеж с беден речник, който живееше в съседната стая. Когато го
попита припряно дали беше виждал Джъстин, Ървинг реагира
спокойно, почеса се по главата и погледна към тавана, като че искаше
оттам да зареди ума си със сила, за да отговори на простия въпрос.

270
 — Дали съм го виждал напоследък ли? — попита.
— То се знае!
Ако не го познаваше, Тед можеше да реши, че го занася, но не
беше такъв. Просър беше чисто и просто кръгъл глупак.
— Остави ме да помисля… Преди час някъде го видях да излиза
от стаята. Аз отивах към…
Тед остави съседа си с думите във въздуха. Отиде до стълбите и
си зададе същия въпрос отново и отново, докато слизаше по стъпалата,
прескачайки ги две по две. Всички познаваха Джъстин — поредното
преимущество да си въплъщението на Джеймс Дийн. Студент, който
тъкмо влизаше в „Блока“ в същия момент, каза на Тед, че го беше
забелязал край библиотеката. И тогава се насочи натам. Препуска
светкавично по целия път, удивен от загрижеността, която изпитваше
към някого, когото познаваше от по-малко от една година. Но беше
истинска загриженост, знаеше го, защото чувството беше толкова ново
за него и това го правеше наистина отличително.
Завари го на обичайното му място, на алеята зад библиотеката,
която на дневната светлина и с раззеленилите се дървета изглеждаше
далеч по-малко заплашителна.
— Тед! — Джъстин се изненада да го види. Свали си
слушалките. — Какво търсиш тук?
Тед седна до него.
— Станало ли е нещо? — попита Джъстин.
— Нищо — в този миг Тед реши, че не е моментът да му
споменава нищо от онова, което беше помислил. Джъстин му се
виждаше в доста добро настроение. — По-късно мислех да отида за
малко до шестия етаж и исках да те питам нещо.
— Целият съм в слух.
— Снощи играх няколко партии покер с едни кретени от ΦΣΚ[18].
Доста враждебна обстановка, но успях да си осигуря победата. Както и
да е, днес има парти в братството и ме поканиха.
Джъстин загледа Тед, сякаш беше изпуснал изведнъж някаква
зловонна миризма.
— Ти? На парти на братството?
Тед се засмя.
— Нямам си и идея кои са тия от ΦΣΚ — каза Джъстин. — Каза
ли им, че си от първи курс? То не се ли плаща солидна сума, за да

271
отиде човек на техните партита?
— Виж, в известен смисъл ще платят те самите. — Тед потупа
леко джоба си, за да покаже къде се бяха озовали парите им. — И е
вярно, ненавиждам онези типове. Но ще има алкохол, момичета,
музика… ще се задържим за малко, ще пием на корем и се омитаме.
Какво би бил университетският живот без тези скапани партита?
— Прав си. Наистина ли дойде за това? — Джъстин направи
пауза и се усмихна. — Извинявай, какъв неблагодарник съм само. Сам
си започнал да омекваш, Макей, грижейки се за ближния. Благодаря,
партито звучи като добра идея. Все в някой момент ще трябва да ида
на някое от тия…
Запазиха мълчание. Неповторимата китара на „Нирвана“ се
чуваше от малките слушалки, които Джъстин сега беше омотал около
врата си. Пъхна ръка в джоба си и натисна стоп бутона на уокмена.
— Ей — каза Тед, — оставил си тетрадката върху леглото…
Джъстин се стресна, осъзнавайки какво можеше да означава
това.
— Много е добър, Джъстин — успокои го Тед.
— Мили боже, ама че срам. Това е само необработена чернова.
— Идеален е.
Джъстин кимна.
— Благодаря, Тед.
— Казвам го сериозно.
— Щом ти е харесал толкова, може да кръстя главния герой на
теб.
Джъстин му намигна.

[16] Американска гръндж група, създадена в Сиатъл през 1984 г.

— Б.пр. ↑
[17] Въображаем приятел на Кърт Кобейн. — Б.пр. ↑
[18] Фи Сигма Капа — една от популярните социални и
академични организации, братство, основано през 1985 г. в
Масачузетския университет в Амхърст. — Б.пр. ↑

272
 5
В НАШИ ДНИ

В девет сутринта в събота едно бусче потегляше от „Лавендер

Мемориал“ към Доувър, Върмонт. Лий Стиуел шофираше, Лора
седеше на седалката до него, а Тед беше сам на задната. Лий,
обикновено мрачен охранител, който видимо прекарваше дните си в
отброяване на часовете до така желаното излизане в пенсия, този път
беше в добро настроение и даже изглеждаше разговорлив. Имаше
причини, естествено, преходът предполагаше тройно заплащане за
него. Освен това обичаше да шофира, а и да не забравяме, че доктор
Хил беше най-приятната гледка без онази омразна болнична
престилка.
Тед остана безмълвен през цялото пътуване. Да общуваш през
онова малко прозорче, което разделяше задната част от кабината,
трудно можеше да се нарече стимулиращо, още повече когато за целта
се налагаше да се наведеш и да опънеш веригата, която го задържаше
към металния под. За него разстоянието се оказа безкрайно, отнемайки
му възможността да съзерцава пейзажа от онази неудобна пейка,
плътно долепена до едната страна. Реши, че по-добре би било да мисли
какво евентуално щеше да последва след пристигането, защото беше
ясно, че в буса не му оставаше друго, освен да чака. Охранителят
изцяло беше взел думата. Лора се обърна няколко пъти, за да нагледа
Тед през разделителната решетка със смесица от униние и
примирение. Нямаше какво да стори срещу мерките за сигурност и
сякаш при всеки удобен случай му го припомняше с поглед.
Продължиха по шосе 202, пресичайки щата в западна посока.
Движението беше гладко и гористата панорама предразполагаше към
съзерцание и размисъл. За всеки служител на „Лавендер“, за когото
решетките, защитните врати и охранителните камери бяха ежедневие,
необятното синьо небе тази сутрин и напъпилите дървета бяха
съкрушителна гледка. Лий Стиуел се чувстваше във възторг; с поглед,
отправен към шосето, обясни, че мечтата му, откакто се помнел, била
да си купи къща на подобно закътано местенце и там да изживее

273
последните дни от живота си. Винаги беше живял с този копнеж, както
той, така и съпругата му и сега, когато наближаваше време да се
пенсионира, разбираше, че в действителност никога не е бил близо до
постигането на мечтата си, което го натъжаваше дълбоко. Рядко беше
успявал да спести някакви пари и по една или друга причина накрая
все ги похарчваше. Беше прекарал последните трийсет години,
вярвайки искрено, че ще постигне мечтата си, а дори не се беше
доближил до нея.
— Може би наистина беше важно — каза, стиснал силно волана
— да вярвам, че един ден ще го постигна.
След това разкритие запази тишина, може би на ръба да заплаче
зад черните си очила; вероятно беше първият път, в който казваше
нещо такова на висок глас.
— Когато остарееш като мен, истината е, че вече няма особено
значение.
— Лий, ти не си стар.
Мъжът кимаше.
— Достатъчно стар съм, за да не постигна мечтите си, но не
достатъчно, че да забравя за тях.
Пътуваха вече повече от час и Тед се включи за първи път.
— Успях да постигна мечтата си за къща за уикендите, а ето ме
тук, окован, защото един ден реших, че най-доброто беше да си отвея
главата.
Лий не отговори.
— Обичаш ли съпругата си? — попита Тед.
Лий не изглеждаше склонен да води разговор с Тед или може би
си мислеше за злощастната си мечта и за това как е предал доверието
на жена си Марта.
— Да — отговори след кратка пауза. И не лъжеше.
— Значи си имаш всичко.
Тед беше забил поглед във върха на обувките си, с лакти,
подпрени на колената и глава, обхваната с ръце. Една от веригите
висеше пред лицето му, като се полюшваше от слабото подрусване на
превозното средство. Другата беше като студена змия, сгушена в
краката му. Не каза нищо повече.
Поеха по междущатския път 91 малко след единайсет.

274
 — Поне си имам моята дърводелска работилница в задната част.
— Лий не се предаваше.
— Видях стола, който си подарил на директорката — каза Лора.
— Много е хубав.
— Благодаря. Дърводелството ми харесва. Предполагам, че ще
му посветя много повече време, когато се пенсионирам. Малко ми
остава.
Лий продължи да говори за своята дърводелска работилница, за
това как намирал в заниманието си с дърво удоволствието, което
работата в болницата не му доставяла. В този миг се извини на Лора за
коментара си, но веднага след това обясни, че екипът на „Лавендер“
нямаше вина за нищо. Той беше този, който беше попаднал на работа,
която не го вдъхновяваше и не беше напуснал навреме. Беше започнал
по случайност, с простата цел да спести малко пари и да потърси нещо
по-добро… и месеците се превърнали в години, а годините — в
десетилетия. „И тогава всеки път става все по-трудно да си тръгнеш —
обясни. — И изведнъж си даваш сметка и ето те близо до пенсия… и
не си свършил нищо от това, което си намислил.“
Лора го изслуша с внимание. Разбираше съвършено нещастието
на този човек, чийто живот се беше изнизал между пръстите. Лора
обичаше работата си и не мислеше, че времето ѝ в „Лавендер“ е
изгубено ни най-малко. Всъщност нещо подобно ѝ се беше случило
след развода, когато поради някаква неизвестна причина беше приела,
че любовният ѝ живот беше приключил. Беше глупаво една жена, едва
прехвърлила трийсет и пет, да мисли по този начин, но така беше в
началото. Но най-накрая го проумя; времето се беше погрижило да
постави нещата по местата им, да отвори сърцето ѝ към нови
възможности… Помисли за Маркъс, когото щеше да види същата
вечер. Джипиесът ги водеше по заплетения финален маршрут. Лий
беше отказал да получи инструкции от Тед. Оставиха назад
междущатския път, докато не стигнаха до чакълест път. Три километра
по-нататък беше къщата на езерото. Когато Лий изключи двигателя,
тишината беше зашеметяваща. Никой не слезе, Лий остана невъзмутим
зад волана, съзерцавайки внушителната постройка. Стана ясно, че тази
къща надвишаваше с пъти и най-смелите му фантазии.
Охранителят слезе от микробуса. Не носеше униформата си, а
дънки и спортно яке. Под него държеше беретата си, а от колана му

275
висеше електрошоков пистолет „Тейзър“. Отвори двойната врата и
свали катинара, за да може Тед да излезе.
— Това, което казах преди малко, е вярно — каза Лий, —
работата не ме вдъхновява, но умея да я върша добре. Не се
приближавай до доктор Хил на по-малко от два метра. Ако ти трябва
нещо, казваш на мен. Аз ще вървя отзад и ще те следя през цялото
време. Само два пъти ми се е налагало да използвам палката с
електрошок и никога не съм стрелял с оръжието, но те уверявам, че
тренирам всяка седмица и мога да разбия веригата, като се прицеля от
десет метра. Никакви изненади. Наясно ли сме?
Тед кимна.
— Няма да има проблеми — увери го той.
В този момент Лора слезе от буса.
Тед заобиколи превозното средство. Веригата на краката му
позволяваше да се движи напред със значителна лекота — не
позволяваше да тича, а да върви с нормална крачка. Когато видя
къщата, изпита странно чувство на познатост. Виждаше я различна от
тази, която си спомняше, беше някак по-занемарена. Беше ясно, че
Холи и децата не се бяха връщали през цялото това време. Съответно
липсваха и следи от ламборгинито с гюрук.
— Холи ми даде ключове — каза Лора, като извади връзка
ключове. — Мисля, че ще е добре да хвърлим един поглед вътре. Как
мислиш?
Тед не отговори. Наблюдаваше всичко като любопитно дете.
Дърветата, земята, покрита с борови иглички, повърхността на
езерото, набраздяваща се в ритъма на морския бриз. Въздухът ухаеше
по друг начин. Вдиша дълбоко един път и още един, изпълнен с
усещането, че кислородът имаше силата да го изцери, да му върне
забравените спомени… да върне времето назад.
От разстояние видя розовия замък току до гората и погледът му
остана забит там.
Отговори.
— Хайде, Тед, искам първо да хвърлим един поглед на къщата
отвътре.
Той кимна и се насочи към входа. Лий го последва.
Тед влезе с известна предпазливост, премервайки всяка стъпка,
която правеше по индийския килим. Индийският килим, върху който,

276
ако можеше да се довери на спомените си, се беше свлякъл Уендъл,
след като го беше прострелял. Споменът беше толкова истински и все
пак, когато се опитваше да се вторачи в лицето на Уендъл, умът му
изписваше една огромна въпросителна. Тед обиколи партера, като се
спря пред снимките. Много от тях бяха направени от него. Отиде до
аркообразната ниша, която водеше към кухнята, видя календара и
отгърна страниците в търсене на водолазния костюм, с който
изследваше кораловия риф. Не го видя заснет на никой от месеците,
натъкна се само на пейзажи.
— Тук го чаках — заяви Тед. Лора се беше заинтригувала, като
го видя да разглежда календара. — Първо го видях по този…
Тед изведнъж замлъкна.
— Там имаше прозорец — каза Тед, сочейки стената от кухнята,
до която стояха двукрилият хладилник и кухненският плот. —
Наблюдавах Уендъл през онзи прозорец, докато се намираше на
езерото.
Лора забеляза обърканото му изражение. Сякаш част от него
искаше да се вкопчи във вероятността всичко онова да се беше
случило наистина — Уендъл да не беше в действителност плод на
неговото съзнание.
— Да отидем горе, Тед. Искам да ти покажа нещо.
Той се съгласи.
Върнаха се в хола и се качиха по едно от стълбищата.
За разлика от долния етаж, чиито панели от закалено стъкло
пропускаха естествената светлина, горният беше потънал изцяло в
мрак. Лий натисна ключа за осветлението, но нищо не последва.
— Почакайте за секунда, доктор Хил — каза от етажа. — Тук
няма светлина. Ще отворя някой от прозорците.
Тед беше стигнал до средата на стъпалата. Лора все още не беше
започнала да се качва.
— Какво искаш да ми покажеш, Лора?
Тя не отговори.
След още един миг охранителят се показа от горната площадка и
им направи знак да се качват. Тед се озова в напълно непознат коридор.
Извървя няколко метра и се спря до прозореца, който Лий току-що
беше отворил. Оттам се виждаше идеално розовият замък. Тед си даде
сметка, че ако разположението на замъка беше с няколко метра по-

277
встрани, щеше да е невъзможно да се види през листака. Следователно
от същия прозорец можеше да следи момичетата. Остана прав,
питайки се колко ли пъти е поглеждал оттам, за да се увери, че всичко
е наред.
— Отвори онази врата — каза Лора, която тъкмо се беше качила.
Тед се обърна. И наистина срещу прозореца имаше затворена
врата. Отвори я.
Това, което видя го изненада, но най-вече го натъжи дълбоко,
защото беше поредното доказателство за слабата достоверност на
спомените му.
Беше в кабинета си. Бюрото, библиотеката, картината на Моне,
която скриваше сейфа. Разпозна всички предмети от тази стая, в която
дори не смееше да прекрачи.
Лора се обади зад гърба му.
— Холи ми каза, че в къщата ти в града няма кабинет.
Тед оглеждаше кабинета повече от минута.
— Тук щях да го извърша, Лора. Седнал на онзи стол.
— Искаш ли да влезеш?
— Мислиш ли, че ще послужи за нещо?
— Не знам. Направи, каквото чувстваш.
Тед не искаше да влиза.
— Искам да видя пътеката зад замъка.
— Чудесно. Да отидем натам тогава.
Върнаха се на долния етаж, внимателно и неотлъчно следени от
Лий. Заобиколиха къщата и без да продумат, се отправиха към розовия
замък, който сега беше обгърнат от плътно канапе сухи листа.
Зад замъка наистина се виждаше пътека между дърветата.
— Тук е — заяви Тед тържествено. Погледът му стана
непроницаем и сякаш предизвикваше онзи тесен пешеходен път.
— Да видим тогава — каза Лора. В гласа ѝ се прокрадна тревога.

278
 6
1994

За да отидат на купона, трябваше да изминат повече от

километър и да се отдалечат от всички познати маршрути. Беше
истински късмет, че Тед имаше картата на огромния кампус в главата
си, и не само това, но и чувството му за ориентация беше безпогрешно.
Заяви, че криволичещият пешеходен път, по който вървяха, ще ги
изведе до братството по много по-пряк начин и не сгреши. Музиката
потвърди, че бяха поели във вярната посока и не след дълго се
изправиха пред дървена ограда в задната част на къщата.
Минаваше десет и въпреки това купонът дори бегло не се беше
доближил до кулминационната си точка. Трите гръцки букви на
стената на първия етаж бяха осветени подходящо за случая. Две
момчета, по-големи от тях — във всякакъв смисъл на думата — ги
посрещнаха на вратата с вкиснати физиономии. Тед се насочи към
единия от тях — другият изобщо не ги и погледна — и му даде
имената им. В този момент на паркинга пред къщата спря кола и три
момичета слязоха от нея. Влязоха в къщата като у дома си,
поздравявайки двамата охранители, без дори да прекъсват разговора и
хихиканията си. Тед погледна якето си, после и това на Джъстин —
той беше облечен в дългото си габардинено палто, прекалено за
пролетно време по какъвто и да е въображаем стандарт — и като видя
късите горнища и полички на момичетата, се почувства не намясто.
Момчето със списъка ги намери по фамилия и кимна на другото, което
все пак не изглеждаше убедено и им поиска документите за
самоличност. Джъстин го извади от чантата си веднага и го показа с
неохота.
— Ти не — каза другият, без да го поглежда. — Приятелят ти.
Само миг и Тед щеше да се обърне и да се махне. И Джъстин,
естествено, щеше да го последва. Предвид развоя на събитията вечерта
това щеше да е най-сполучливото решение, взето в живота му.
Ала влязоха.

279
 Повечето гости бяха вътре в къщата, макар че няколко
разпръснати групички пиеха и си говореха, надвиквайки се също и
навън. Повтаряща се, пулсираща мелодия приканваше към отказ от
влизане. Джъстин и Тед пресякоха предната градина с все сила и се
видяха принудени да хвърлят един поглед на обстановката вътре. Там
една, кажи-речи, многобройна група скачаше и се тресеше — да се
нарече танцуване би било леко свръх, а останалите щъкаха насам-
натам, всеки със своята пластмасова червена чаша. Имаше и диджей на
един подиум и две маси с безкраен набор от напитки, подредени
стратегически. Тед изброи пет кега, пълни с лед и кенчета бира
„Кийстоун“. Беше топло, поради което свалиха горните си дрехи без
ясна нагласа какво ще предприемат след това. Няколко души се
обърнаха да ги позяпат с известно любопитство. Почти никой от
присъстващите не беше от първи курс, това стана ясно.
Тед разпозна Дан Норис в групата, настанила се край една от
масите. Норис, който в този момент пиеше текила с други членове на
братството, беше идиотът, който го беше поканил. За щастие, дори не
се загледа в Тед, който мигом предложи да се отдалечат. Грабнаха и
двамата по една бира и излязоха през страничната врата към един
покрит вход, където нещата бяха много по-кротки. Една двойка се
целуваше неудържимо в единия ъгъл, а други се бяха отдали на същото
върху един хамак. Градината в тази част от къщата беше осветена от
един-единствен фенер с мъждива светлина.
В един от ъглите на покрития вход имаше кег с кенчета и се
насочиха към него. Седнаха и двамата на перилата, загледани към
къщата, където беше отворен един прозорец и позволяваше да се
надникне вътре. Изпиха си бирата и грабнаха следваща. А после и
следваща. Нито един от двамата не беше свикнал да пие, затова три
бири бяха достатъчни, за да се почувстват замаяни.
— Трябваше да хапнем нещо преди това — отбеляза Тед.
Джъстин беше съгласен.
— Как вървят нещата с Денис, момичето от курса по творческо
писане?
Тед се смъкна от перилото и когато се накани да отиде до кега за
още бира, загуби равновесие. Разтвори ръце, за да го възстанови, както
сърфист маневрира върху дъската си. Когато покритият вход престана
да се движи, отиде до кега. Взе две кенчета и метна едното на

280
Джъстин, който, разбира се, не успя да го улови. Кенът го удари в
гърдите и падна на пода. Случката отприщи в тях пристъп на такъв
смях, че в продължение на повече от минута не можеха да правят
друго, освен да се държат за стомасите, докато ги заболят.
Тед спаси падналата бира и я подаде на Джъстин. Когато той я
отвори, жълт фонтан се изля в лицето му и за секунда напразно се
опитваше да го улови с уста. Това отприщи нова порция смях.
— Та значи? — Тед седна отново на перилото, внимавайки
основно да не падне назад.
— Нищо няма да се получи с Денис, за щастие — промълви
Джъстин — Ангажирана е.
— Мислех, че ти е казала, че няма гадже.
— Вече си има. Един арогантен идиот, които наподобява на
следващия Майкъл Джордан. Тя самата ми го призна, така че както
можеш да се досетиш, е цяло чудо, че не се забърках с нея.
Внезапно лицето на Джъстин се помрачи. Щеше да пита
приятеля си за неговата приятелка, за Джорджия… в крайна сметка
това сочеха добрите нрави, нали? Но Джъстин се опасяваше, че
нямаше да има как да скрие какво е разкрил за нея преди няколко
седмици. Сега се питаше дали мълчанието не беше по-лошият вариант.
Тед беше въплъщение на интелигентността и можеше да си даде
сметка, че нещо не е наред. Не че двамата разговаряха за приятелките
си през цялото време, но внезапната му загуба на интерес можеше да
се окаже подозрителна. Знаеше го.
Джъстин не беше изоставил нощните си навици, познаваше
живота в кампуса, когато прозорците на стаите започваха един по един
да угасват. Като невидим наблюдател виждаше влюбените, които
бягаха през задните врати и се стрелваха през сенките, убедени, че не
са видени от никого, също и на двойките, търсещи усамотение в някой
храст, или пък онези, които просто се разхождаха, хванати за ръка. Не
че на Джъстин му беше толкова важно да се бърка в живота на
ближния, но онези ритуали изграждаха част от нощта, както бухането
на бухала или походката на енота.
Случи се една вечер в парка зад библиотеката, когато завари
Джорджия Маккензи с друго момче. Тя го причакваше в единия ъгъл
на сградата, където мракът беше почти непрогледен, дотолкова, че в
началото Джъстин почти не я видя. Младежът пристигна по-късно,

281
ходейки забързано. Носеше сакото и шапката на университета, което
направи разпознаването му невъзможно. Джъстин дори не разбра на
първо време, че онова момиче беше Джорджия. Същият епизод се
повтори два или три дни по-късно, този път обаче тя беше тази, която
дойде малко по-късно. Правиха същото както обикновено: целуваха се
дълго, поговориха си за кратко и се сбогуваха. Срещите не
продължаваха повече от десет минути и нямаше и намек за типичната
студентска необузданост.
Третия път, когато ги свари, Джъстин беше съвсем категоричен,
че ще проследи субекта, за да разбере за кого става дума. После щеше
да разкаже на Тед. Не се притесни прекалено; в крайна сметка
приятелят му не изглеждаше прекалено запален по момичето. Ако се
съдеше и по видяното на ъгъла на библиотеката, същото важеше и за
Джорджия, която като че ли наистина поддържаше връзка с онзи
мистериозен субект. И така, проследи избраника от разстояние,
издебна го да заобикаля сградата и да тръгва по пътека, извеждаща
към паркингите до основната сграда. По време на маршрута младежът
направи първото знаково нещо — свали сакото, сгъна го, без да спира,
и го пъхна в чанта, която носеше на рамо. Направи същото с шапката и
не особено гъстата дълга коса му подсказа първата следа. Потвърди я,
колкото повече се приближаваха до паркинга на преподавателите и
мъжът, който на фона на малко повече светлина вече не беше младеж
на възрастта на Джорджия, макар атлетичната му фигура да можеше да
заблуди случайния наблюдател, се качи в колата си и потегли.
Джъстин го познаваше предобре. Това беше Томас Тайлър,
преподавателят по творческо писане.
От злощастното откритие бяха изминали вече четири седмици.
Джъстин ги беше видял още няколко пъти и се беше убедил, че
помежду им имаше нещо истинско. Защо иначе да рискуват по такъв
начин? През последните дни очакваше Тед да му съобщи, че работата с
Джорджия вече е приключила, на което той просто щеше да кимне
утвърдително, и така точка на всичко. Защо не го беше сторил все още?
Джъстин знаеше, че не можеше да избягва темата още дълго. Защо да
скрива подобно нещо? Защо тя не казваше нищо?
Сега Тед го наблюдаваше с комична опиянена прозорливост,
която, за щастие, се оказа прекъсната от поредица женски викове от
прозореца отсреща. Когато се обърнаха, попаднаха на две момичета,

282
които им подвикваха с високо вдигнати чаши, сякаш ги познаваха.
Размениха си слисани погледи — очевидно никой от двамата не ги
познаваше — и видяха как миг по-късно те излизаха през задната врата
и вървяха право към тях. Едната влачеше другата, беше с нисък ръст и
се разтича с необходимата скорост, за да могат необикновено
огромните ѝ гърди да се мятат насам-натам. Беше хубава, с къса коса
едва до под ухото, и се усмихваше през цялото време. Чашата, която
държеше в свободната си ръка изглеждаше гигантска.
— Здравейте, момчета!
Приятелката ѝ също беше хубава, но доста по-неосвободена от
дружката си, защото почервеня като домат при подобно нашествие.
Беше една глава по-висока, много слаба и носеше фланелка с високо
деколте.
— Аз съм Теса. А тя е Мария… братовчедка ми.
Както Тед, така и Джъстин се представиха и стиснаха ръце.
Теса се насочи към Джъстин, който все още седеше на перилото,
и се подпря на единия му крак.
— От първи ли сте?
— Да.
— Страхотно! Мария също.
Мария кимна, потвърждавайки информацията. Все още не бяха
чули гласа ѝ.
— Слушай, Джъстин — каза Теса напълно естествено, — тъкмо
казвах на братовчедка ми, че си страхотен. Нали, Мария? — Теса се
приплъзна и сега се намираше между краката на Джъстин, като
потъркваше нежно предната част между бедрата му.
Мария на свой ред стоеше на разумна дистанция от Тед.
— Мамка му — каза Теса, когато установи, че чашата ѝ беше
празна. Смачка я и я хвърли в градината. Отдели се за миг и с два скока
отиде до кега. Върна се с две кенчета и подаде едното на Джъстин.
Петото…
— Теса, сигурна ли си, че… — подхвана Мария.
— Естествено! Не се тревожи, братовчедка ти знае какво прави.
Продължиха да пият известно време, като си говореха за
университета, за родните си градове, но нищо за приятели и
приятелки. През определени интервали, Теса отскачаше до кега и се
връщаше с още бира, която раздаваше, без да пита. Направи го двеста

283
пъти. В един момент дръпна Джъстин за ръката, който все така седеше
на перилото и едва смогна да изпъне крака си и да се задържи прав. За
секунди покритият вход се заклати опасно като кораб в открито море.
Джъстин отпи една глътка от кена си само по рефлекс. Едва усети
течността, която се плъзгаше по гърлото му, и миг по-късно отново
отпи друга глътка, този път по-голяма от предишната. Теса го влачеше
към стълбите, извеждащи към градината. Колко стъпала бяха? Три?
Четири? Осемдесет? Джъстин тъкмо се канеше да стъпи върху второто
стъпало, но проклетото поддаде с няколко сантиметра по-надолу и той
за малко не се изтърси. Теса го сграбчи за ръката. Едната от гърдите ѝ
се притисна към хълбока на Джъстин, който дори в замайването си
беше с ясното съзнание за сладкото усещане.
Влязоха навътре в градината, отдалечени от единствения фенер.
— Накъде ме водиш? — попита той. Буквално чувстваше, че го
водят против волята му, макар подобно нещо да не можеше да е
сигурно. Това момиче не надвишаваше един и шейсет.
Теса се смееше, все още без да пуска ръката му.
— Не се плаши, няма да те изнасиля — казваше, подсмихвайки
се.
Отдалечиха се на двайсетина метра, достатъчно, та музиката,
заглушавана от дърветата, да достига до тях. За пореден път онзи
пулсиращ тътнеж. Мушнаха се зад едни храсти и Теса подаде на
Джъстин кенчето си бира. Той остана прав, слисан, хванал двете
кенчета. Малко по-натам имаше леко изразен склон. Теса се наведе,
краката — разтворени на деветдесет градуса и полата — навита до
кръста. С абсолютна освободеност хвърли гащите си настрани и
остави едра струя урина да изрисува перфектна дъга.
— Опашката за тоалетната стига до долния етаж, направо не е за
вярване — каза Теса и издаде звук на облекчение, докато течността
губеше траектория.
Джъстин също чувстваше зверската нужда да пусне една вода, но
в същия момент силна ерекция накара приоритетите на малкия му
приятел да сменят рязко курса си. Имаше нещо в това разюздано
поведение на Теса, което изстреля хормоните му до луната. Когато
струята урина беше изгубила почти цялата си мощ, Теса направи
няколко разклащания с таза, които окончателно побъркаха Джъстин.

284
 Теса оправи полата си и се излегна върху опадалите борови
иглички. Урината обрисуваше рекичка с металически отблясък, която
губеше очертания по склона надолу. Отново издаде същия звук на
облекчение, подобен на продължителен стон, и Джъстин вече не можа
да устои. Седна до нея, подаде ѝ бирата със съвършено ясната
представа за това, което щеше да се случи.
— Може ли да ти споделя нещо извратено? — каза той.
— Ммм… извратено — събуди любопитството ѝ на мига. — Да
чуем…
— Това беше адски секси.
Теса се разсмя. Сега, когато седяха един до друг, лицата им бяха
по-близко от всякога.
— Това не е извратено, глупчо. Извратено щеше да е, ако го
бяхме направили там горе — каза тя, сочейки към димящата река,
която започваше да попива в земята.
Джъстин остана без думи. Лила никога не му беше говорила
така. Лила щеше да се ужаси само при мисълта да пишка пред него.
— Наистина си красив — каза Теса, докато милваше лицето му.
Беше изпила повече от всички тях заедно и въпреки това изглеждаше
напълно адекватна.
Джъстин усети кисел привкус, който го възбуди още повече.
Идваше от боровите иглички, неудобствата на мястото навън — имаше
нещо примитивно и необуздано във всичко това, което го беше довело
до непознато за него състояние.
— Ти си красива — каза Джъстин. И без да се сдържа повече,
улови здраво една от онези сочни гърди. Трябваше да отвори ръката си
максимално и дори така не успя да я обхване цялата. Мозъкът му щеше
да се взриви.

285
 7
1994

Тед проведе приятен разговор с Мария, която се оказа, че

посещава една от неговите дисциплини, и дори го познава по име.
Знаеше за академичните му заложби и изрази изненада, че го е
срещнала на този купон — на който впрочем братовчедка ѝ я беше
накарала да дойде. Тед отговори, без да се замисля много-много;
обеща си, че бирата, която държи, ще е последната, и отпиваше едва-
едва на мънички глътки, докато Мария му разказваше колко ѝ е
коствало да изкара едно C и за други работи, които няколко часа по-
късно Тед нямаше да може да си спомни независимо от изумителната
си памет. Два-три пъти бяха прекъснати от Теса, която се появи иззад
храстите в търсене на още алкохол и се изпари сред смехове и тресящи
се бюстове.
Купонът беше стигнал върха след полунощ. На Тед му се
прииска да си ходи, да върви до „Блока“ в покоя на нощта, далеч от
този адски шум, но не искаше да изоставя Джъстин.
— Братовчедка ми е малко развеселена — каза Мария почти като
извинение.
— Джъстин знае да се пази сам.
— О, разбира се, не го казах за това — изчерви се Мария.
Горкичката, лицето ѝ беше като отворена книга.
Сега покритият вход беше много по-населен, отколкото в
началото. Изведнъж множеството се разцепи и двама якички студенти
се спуснаха като двама разбойници. Единият от тях беше Дан Норис.
— Ей, Макей! — провикна се той.
Приближи се до Тед, без да спира да се усмихва, потупа го по
гърба и го удостои с бърза прегръдка или две едновременни
потупвания по гърдите и гърба.
— Колко хубаво, че си дошъл! — каза Норис. После се обърна
към приятеля си и добави: — Слушай, Тим, този тук е гений на покер.
Тим стоеше с безизразна физиономия. Беше мускулест и беше
остриган нула номер.

286
 — Дойдох да си разнообразя вечерта — принуди се да каже Тед.
Помисли да благодари на Дан за поканата, но си замълча. Вече беше
забелязал, че мъжагите не идваха с приятелски намерения, и
предпочиташе да прекрати всичко с достойнство.
Мария побеля като лист хартия. Дан и Тим бяха третокурсници.
Какво търсеха тук? Няколко лица се обърнаха към тях. Нещо се
мътеше…
— Наистина, Тим — крещеше Дан, — трябваше да го видиш.
Изглеждаше сякаш ни кроеше номер!
— Оо, така ли? — заинтересува се Тим.
— Никога не бях виждал човек да печели толкова много поредни
ръце. Тоя тип ми струваше трийсет долара!
Тед успя да запази приличие. Мария беше на крачка да заплаче.
— Какъв е номерът, Макей?
— Няма номер — каза Тед, свивайки рамене. — Въпрос на
практика е, предполагам.
Дан избухна в смях. Тим поклащаше току глава.
— Ще ти кажа какво ще направим, Макей — каза Дан. — По-
късно ще се качим горе да поиграем малко покер. Какво ще кажеш?
— Ами, не знам… малко е късничко.
— Късничко? Хайде, човече! Дължиш ми възможността да си
върна парите.
Дан отново го прегърна с мощната си ръка. Дъхът на алкохол
беше непоносим, въпреки че бабанкото не даваше вид на много пиян,
ако се съдеше по говора му. Тед на свой ред си беше възвърнал
самоконтрола като по магия; изчезна замайването, пулсиращата болка
в главата и се избистри обичайната острота на ума му.
Възстановяващата мощ на страха, помисли си с хумор. Най-доброто
беше да следва играта на Дан, прецени той. Ако се видеше принуден да
играе, нямаше да е проблем да се остави да падне с няколко ръце. Ако
станеше нужда дори, можеше да възстанови на Дан прословутите
трийсет долара. Щеше да си научи урока за следващия път — да не
размазва момчетата от трети курс с такава лекота.
— Добре, Дан — каза Тед.
— Отлично! — Дан му стовари един удар по рамото. — Ще се
видим след малко тогава.

287
 Тим им хвърляше заплашителни погледи, когато двамата си
тръгнаха. През прозореца ги видяха как се присъединяват към друга
група и се отправят към една от масите за няколко шота водка.
Групичката, събрана в импровизиран полукръг, крещеше при всяка
глътка, удряйки след това чашите в дървената маса. Дан изпи три
питиета за по-малко от минута и Тед си каза, че няма причина да се
притеснява — Дан Норис щеше да бъде разгромен за нула време, ако
продължаваше да се налива в същия дух. Не се очертаваше да има
партия покер тази вечер.
— Онези типове… — обади се Мария, все още примряла от
страх. — Приличаха на леко чалнати.
— Леко — съгласи се Тед.
Половин час по-късно Тед направи така, че да разкара Мария.
Все още нямаше следа от Джъстин или Теса и започна да обмисля
идеята да се измъкне без приятеля си. Засега обаче Дан и компания
стояха все така в центъра на хола и надали щеше да е възможно да
излезе незабелязано. Помисли си да заобиколи къщата, но като се
огледа набързо, откри, че не би могъл — дървена ограда разделяше
градината на две и вратата към нея беше с катинар. Няколко момчета
уринираха от тази страна и Тед се присъедини без колебание. Докато
струята отскачаше от дървеното ограждение, реши, че дори
единственият изход да беше преминаването през Дан и приятелите му,
щеше да почака малко, докато пътят не се поразчисти.
Чакането му се стори безкрайно и най-накрая се поддаде на
изкушението да пие още бира. Седна на едно от стъпалата на покрития
вход и пи сам. Замайването го споходи отново, но този път
съпроводено от приятното усещане за безтегловност и унес, които го
подтикваха да продължава да пие. В даден момент пъхна ръка в кега и
я прокара на двайсет сантиметра в ледената вода, без да напипа нито
едно кенче. Бяха се свършили и никой не си бе дал труда да зареди.
Изправи се. Движенията му бяха схванати, насечени. Забрави изцяло
за Дан и влезе в къщата. На някоя маса все щеше да намери още бира,
разсъди с усилие. Никога преди това не беше пил повече от две бири и
въпреки това в този миг можеше да мисли единствено за това как да
вкара още от въпросната течност в тялото си.
Холът преливаше от хора и изглеждаше, че всички направо
искаха да се сблъскат с него. Ръцете с чаши се издигаха високо, за да

288
избегнат стълкновенията. Приближи се до една от масите, където две
момичета си наливаха зелено питие. Тед грабна случайна чаша от
масата и им я подаде. Момичета намериха жеста за много забавен,
защото прихнаха да се смеят, докато едната му наливаше четвърт чаша.
Тед отпи глътка и нацупи уста. Беше най-отвратителното нещо, което
беше опитвал някога. Ама че гадория.
Помота се из хола безцелно. Музиката се забиваше като свредло
в главата му и в миг на просветление можа да си зададе въпроса какво
търсеше тук, защо не си тръгваше, защо пиеше този противен
бълвоч… Но моментът премина и той пи още и още от зелената
течност. Позив за повръщане го накара да се превие на две, а няколко
души, които преминаваха случайно оттам, — да се отдръпнат
едновременно. Тед не повърна. Бавно се изправи и се усмихна
безпричинно.
— Макей!
Обърна се. Викът беше толкова мощен, че успя да надвика
музиката. Дан стоеше насреща му с Тим и друг субект отзад в
перфектна формация.
— Здрасти! — каза Тед и се опита да го потупа по рамото, но не
уцели. Ръката му описа идеалния свод и завърши на собственото му
коляно. Опита се отново и едва докосна тениската на Дан.
— Кефим се на купона, а?
Тед потвърди.
— Защо е толкова сериозен? — попита Тед, посочвайки Тим.
— Слушай, Макей — заговори Дан, този път леко вкиснат, но
нищо повече. Тед се разсея в деколтето на момиче, което танцуваше в
близост. — Макей… виж ме, насам. С момчетата ще изиграем няколко
партии… Трябва да се включиш.
Предложението се стори на Тед особено смешно. Започна да се
хили неконтролируемо.
— Покер? — повтаряше отново и отново, сякаш думата сама по
себе си звучеше комично.
— Да, покер. Дължиш ми го. Да вървим горе. — Дан го сграбчи
за едната ръка, а Тим — за другата. Двамата го вдигнаха във въздуха и
така изкачиха стълбите. Тед не го почувства като враждебност, даже
обратното.
— Благодаря, момчета, но мисля, че и сам мога.

289
 Но истината беше, че не можеше. Още двама се присламчиха
към групата, така че станаха шестима, ако се броеше и Тед, които си
проправяха път по стълбата. Колко хора имаше там?
— Прилича на вагон на влак — казваше Тед и сам се смееше на
шегата си.
Гледаха го като някой оцелял, спасен след трагичен инцидент от
екип пожарникари. Тед започваше да се чувства все по-изгубен и по-
изгубен.
Вторият етаж беше също толкова населен, колкото и първият, но
когато стигнаха до третия, спокойствието се усещаше като контраст.
— Дължиш ми го, Макей — повтори Дан. Този път гласът му
беше премерен и напълно отчетлив. Музиката беше стихнала до
далечен гърлен стон. Отидоха до края на коридора. Тим отвори вратата
с ключ и Дан го бутна вътре. Другите трима ги последваха.
Там нямаше никаква маса за покер.
Тед получи нечовешки удар в хълбока и се свлече на пода. От
там насетне дъжд от ритници се изсипа върху му.

290
 8
1994

Един състрадателен член на братството го докара на връщане с

колата си до „Блока“. Тед си спомняше откъслечно как беше излязъл от
къщата и натикан в малка червена кола. От самото пътуване не си
спомняше нищо. Събуди се в леглото си като по магия, изцяло облечен,
и с болки по цялото тяло.
Джъстин на свой ред беше решил да напусне купона, когато
вероятността да повърне върху Теса започна да придобива реалност. Тя
го застави да обещае, че ще се видят отново скоро, което на секундата
Джъстин и направи; каза ѝ в изблик на пиянска искреност, че никога не
е прекарвал толкова добре с жена, което си беше напълно вярно. Преди
да си тръгне, потърси Тед на всички възможни места, без да знае, че в
този момент той ядеше бой, свирепо нападнат от петима членове на
престижната ΦΣK. Джъстин прие това като знак, че Тед не беше вече в
къщата, и се върна в „Блока“ пеша сам. Повърна веднъж на пътя и
втори път щом се прибра. Другарят му по стая не беше в леглото си, но
това не го притесни много.
Когато Джъстин се събуди и видя Тед проснат на съседното
легло, се притесни. В началото го взе за мъртъв; лицето му беше
отекло като презряла вишна и имаше кръв навсякъде. Щом се увери, че
диша, започна да се поуспокоява.
Тед отказа да иде до лечебницата. Остана затворен три дни в
стаята, на практика без да мърда от леглото си. За това време отокът на
лицето му спадна значително и с черните си очила се върна към
заниманията си. Лекото накуцване малко по малко изчезна. Никой
освен приятеля му по стая (и разбира се, петимата страхливци, които
го подредиха така) не научи за случилото се онази нощ на третия етаж
при ΦΣΚ.

291
 9
1994

Побоят повлече след себе си серия пагубни случки, някои пряко

произтичащи от него, други — не. Вследствие на това Тед постепенно
ставаше по-затворен и по-апатичен от обичайното, което се отрази и на
уменията му в игралната зала, където харизмата и манипулацията бяха
основно оръжие, както и на връзката му с Джорджия, от която малко
по малко се отдръпваше, без някой от двамата да направи нещо, за да
го избегне. Джъстин беше достатъчно съобразителен, за да не го
измъчва с въпроси; започваше да го опознава много добре и това
включваше да си дава сметка кога беше за предпочитане да не го
притеснява с ненужни питания.
Най-лошото дойде пет дни по-късно, когато в кампуса на Тед се
обади леля му Одри, сестрата на баща му. Беше единствената роднина
от негова страна, с която понякога поддържаше контакт, и при все това
тя никога не му се обаждаше в кампуса. Когато чу приглушения ѝ глас
от другата страна на линията, първото, за което помисли, бе, че нещо
лошо беше сполетяло баща му. И истината бе, че Тед не можа да
сдържи радостта си; вече пет години не го беше виждал и нямаше
проблем така да продължи завинаги. Само че, оказа се, Франк Макей
не беше умрял, нито пък претърпял тежка злополука, ами чисто и
просто искаше да говори с Тед и затова се беше обърнал към Одри.
През последното десетилетие Франк се беше превърнал в преуспяващ
търговец на комбайни и изглежда, се завръщаше към фазата на
патетичните опити да установи връзка с Тед.
По някаква глупава причина, Тед му звънна.
Оказа се, че баща му щял да остане в града във връзка с някакъв
договор и имаше твърдото намерение да го посети в кампуса. Тед
остро се противопостави, разбира се, и му каза, че ще мине през
мотела му, за да се видят. Самата идея да го срещне в университета
караше стомаха му да се преобръща. Щеше да отиде при него и да
сложи край веднъж завинаги на неговите жалки опити да се превърне в
баща на годината.

292
 Паркира колата си до вратата на скромния мотел „Лонли Пайн“ и
не си направи труда да отиде до рецепцията. През завесите на стая 108
разпозна походката на баща си, който сновеше от единия до другия ѝ
край с пакети, които оставяше на определено място. Задържа се за
малко там, пред прозореца, с песента на птиците като прелюдия към
грешката, която беше на път да допусне. Вратата неочаквано се отвори.
— Тед, сине. Колко хубаво, че те виждам.
— Здрасти.
Косата му беше побеляла; не изцяло, но много повече от
последния път, когато Тед го беше видял. Дори и така изглеждаше с
десет години по-млад — все още запазил изразителните си черти и без
да наддаде и един излишен грам. Бронзовият тен на кожата му беше
същият като в годините на уличен търговец. Но освен във физическия
му вид, Тед се взря в очите му, защото ако нещо бе научил в
юношеските си години бе, че без значение какво би могъл да каже или
направи баща му, само онези два малки ириса в наситеносиньо бяха
единствените, които казваха истината. А в този момент казваха нещо
много просто — много по-умен съм от теб.
Франк се приближи с ясната нагласа да го прегърне. Тед го
стопира с ръка и направи крачка назад.
— Татко, ако обичаш.
Той разтвори ръце в знак на примирение. Кимна мълчаливо.
— Влез, моля те.
Тед беше предвидил, че срещата ще бъде кратка.
Стаята беше малка и това, което беше видял през прозореца, не
бе друго, а как баща му разопакова багажа си. В средата на леглото
имаше един почти празен куфар. Под телевизора на стойка имаше
масичка с два стола. Франк седна на един от тях и покани с жест сина
си да го последва.
— Хайде, Тед. Все някога трябва да поговорим.
Поне това си беше истина.
Тед се загледа в една ужасна картина.
— Не искам да идваш да ме виждаш в кампуса. Никога.
Франк не отговори веднага.
— Щом не желаеш да идвам, няма.
— Чудесно.

293
 Нова вълна от неудобно мълчание заля и двамата. Тед не
желаеше да го пита какво имаше да му казва, искаше той сам да го
стори. Беше влудяващо, че всяка дума, която се отронваше от устата
му, беше един вид съревнование. Но така си беше.
— Какво е станало с лицето ти? Университетско сбиване?
Тед инстинктивно докосна с ръка бузата си. По лицето му
нямаше следи от побоя, с изключение на една почти неуловима синина
на лявата скула. Опита се да си спомни дали беше споменавал нещо по
въпроса на леля си Одри, но смяташе, че не е.
— Никакво сбиване — отвърна Тед сухо.
— Леля ти Одри ми каза, че оценките ти са много добри, също
така ми показа снимка на Джорджия, приятелката ти…
Франк престана да говори, като видя реакцията на Тед.
— Аз съм ти баща… логично е да искам…
— Ако продължаваш да разпитваш леля за мен, единственото,
което ще постигнеш, е да престана да говоря с нея окончателно.
Франк въздъхна примиренчески.
— Какво стана с нас, Тед? — попита, навеждайки се леко. Ръката
му се спря на половината разстояние от тази на Тед. — Бяхме един
отбор, помниш ли?
Тед изпита желание да се изсмее гръмко. Отрече с глава.
— Помниш ли, когато пътувахме за турнирите по ша…
— Стига… Не искам да обсъждам миналото с теб. Помня
съвършено как стояха нещата и какво направи. Не говоря, че изневери
на мама с онази жена, защото макар че това я разби накрая, мисля, че
ни направи услуга.
— Смятам, че в действителност трябва да говорим за миналото,
защото по друг начин не бихме могли да изградим настоящето.
— Гениално. На някое пакетче захар ли го прочете? Няма
никакво настояще за изграждане. Единственото, което трябва да
изясним ти и аз, е, че от днес нататък няма да си говорим двамата.
Ясно ли е?
Франк сведе глава.
— Все някога ще трябва да оставиш миналото — каза с поглед,
забит в пода. — Голям си и няма да ти давам съвети, но знам какво ти
говоря.

294
 — Не го разбираш, нали? Не е работата в това дали ще ти
простя, или не. Какво искаш да ти прощавам? Начина, по който биеше
мама и мен? Кое от двете неща?
— Не го казвай по такъв начин.
— Няма друг начин за казване, извинявай. Така че работата не е
в прошката, а просто хич не ми дреме да виждам мъжа, който биеше
майка ми, задето е разсипала солта в кухнята, или е прибрала обувките
във фризера, когато болестта ѝ не позволяваше да осъзнава какво
върши.
— Много добре знаеш, че причините бяха много по-сериозни…
— промърмори Франк, вдигайки поглед. В очите му прозираше
смесица от молба и сдържан гняв.
— Да, ама разбира се, бяха много по-сериозни. Беше болна!
Франк стисна устни. Допря нокът до устата си и започна да го
гризе.
— Помолих те за прошка за това. Не мога да сторя повече. Тя
беше болна и аз… не знаех как да се справям. Естествено, го вършех
много лошо. Такива бяха нещата у дома и не познавах друг начин да
изляза на глава.
Тед отричаше с глава. Баща му винаги успяваше да се постави в
ролята на жертва.
— Татко, не ме вълнува защо се случиха тези неща. Не ме
вълнува дали те разбирам. Аз бях този, който трябваше да живее
заедно с мама през всички тези години, да я гледам как се влошава и
влошава с всеки изминал ден, докато ти се беше изнесъл. И ако искаш
си вярвай, че отдалечавайки се от нея, не си я засегнал, си в грешка. И
ако искаш да вярваш, че всеки удар и всяко хокане не е влошило
състоянието ѝ, съжалявам да ти съобщя, че не беше така. Ти си
отговорен за това.
Франк преглътна слюнка.
— Навярно имаш право.
— Навярно.
Лъч надежда проблесна в очите на Франк.
— Но с теб… с теб опитах…
— Бях на седем, когато чух как я биеш за първи път! — избухна
Тед. — И знаеш ли какво? Никога не ти го казах, но може би ще е
добре да го знаеш. — Посочи го обвинително с пръст. — Или може би

295
е редно да ти кажа за това колко добре ти се получиха нещата с мен; да
ти кажа, че когато си тръгна от къщи, почти не можех да спя от
кошмари. Кошмари, които имам и до ден днешен. Искаш ли да чуеш
какво се случва в тях?
— Тед, моля те, не мисля, че има смисъл да…
— Разбира се, че има смисъл. Има смисъл!
Франк го наблюдаваше сега с онзи безмилостен поглед, който
Тед беше опознал толкова добре в своето детство. Защото дълбоко в
себе си Франк Макей не обичаше да му противоречат. Можеше да си
облече овчата кожа за момент и да помоли за прошка, но нищо не го
влудяваше така, както когато нещата не ставаха по негово усмотрение,
когато не беше Той, който казваше какво трябва да се говори и какво
не.
— Присъстваше във всеки един от сънищата, седнал както си
сега, пушещ блажено цигара. И ми нареждаше да отида до червения ти
мустанг. Помниш ли?
Нещо в лицето на Франк се измени.
— Естествено, че помня червения си мустанг.
— Аз не исках да се приближавам до багажника, защото знаех
какво ще намеря вътре. Но ти настояваше и настояваше да го видя. И
накрая се приближавах и преди да стигна, той се отваряше като с
магическа пръчка. И вътре беше мама с вързани китки и обезобразено
лице, проядено от буболечки.
— Тед… — процеди Франк.
— В сънищата не мога да отлепя поглед от трупа, докато не се
събудя. А за фон чувах смеха ти, защото ти се наслаждаваше на това.
Тед му говореше, без да сваля очи от него и за миг. Веднага щом
приключи, се почувства поразен от споделянето на всичко. Никога не
го беше казвал на никого и никога не си представяше, че ще го стори
пред него. И въпреки това сега се чувстваше много по-добре, не само с
един товар по-малко на плещите си, но и удовлетворен, защото кучият
му син, баща му, заслужаваше да научи какво е накарал да изстрада
малкото му момче.
— Понякога жената не е мама, а момичето, което харесвам, или
случайно срещнати жени. Лежат свити в багажника и изведнъж
оживяват и ме сграбчват за ръката, взирайки се в мен с умолителен

296
поглед, сякаш се опитват да ми кажат нещо. Всичко останало е същото
— червеният мустанг, а ти си с цигарата и се смееш. Винаги е същото.
Тед се изправи рязко, избута стола с ритник и изпсува под носа
си.
— Няма жена, която да видя, и да не помисля какво стори на
мама — каза с почти насълзени очи. — Сега разбираш ли защо не те
искам в живота си?
Франк излъчваше непоклатимост. Не изглеждаше склонен да
продължава спора. Отиде до нощната масичка и донесе една книга, от
която се подаваше снимка. Извади я и я сложи на масата. Тед
продължаваше да стои прав и му се наложи да се приближи, за да види
на преден план момченце на около дванайсет години. Разпозна в него
собствените си черти, както и двете миниатюрни сини очи, които му
казаха всичко.
— Това е брат ти — заяви Франк. Нямаше и помен от
умолителния тон отпреди малко.
Тед вдигна очи и го погледна с изкривено лице. После отново
разгледа момчето, красиво и усмихнато. Нямаше думи.
— Това е брат ти — повтори Франк. — Казва се Едуард и носи
фамилията на майка си — Блейн. Мисля, че няма значение какво
мислиш за мен… Трябва да се запознаете. Затова исках да те видя
днес.
Тед никога не се запозна с Блейн, но години след това щеше да
разпознае лицето му в новините по медиите, когато го обвиняваха в
убийството на приятелката му Аманда Хърдман.

297
 10
В НАШИ ДНИ

Тед остана неподвижен пред пътечката като стрелец, готов за

дуел. Лора и Лий стояха зад него.
— Минавал съм по тази пътечка много пъти — каза с тих глас.
Лий се отдалечи на няколко метра. Въпреки че лекарката го беше
уверила, че Тед не беше опасен тип, той знаеше, че Макей е довел мъж
до кома, и дори това да се е случило в разгара на нервна криза или
нещо подобно, Лий не го вълнуваше. Ако се е случило веднъж,
можеше да стане и втори път, нали така? Макей беше негова
отговорност, докато се намираше извън болницата и не смяташе да му
се доверява. Ако се опиташе да нападне доктор Хил, Лий трябваше
само да пробяга няколко метра и да го простреля с тейзъра. Ако пък
понечеше да избяга, нещата дори щяха да бъдат по-прости, защото с
тези вериги нямаше да стигне особено далеч.
Сто метра по-нататък, Тед продължаваше да е потопен в този
своеобразен унес, на моменти свеждаше глава и изглеждаше, че следва
невидима следа. Лора опита да започне диалог, но в отговор получи
едносрични думи и реши да го остави. Едно нещо беше ясно — този
път беше от особено значение за Тед и обхождането му сякаш му
помагаше да разбере защо. Лора използва да извади телефона си и да
провери дали има сигнал.
Само една чертичка.
На моменти Тед заприличваше на онези медиуми от сериалите
по телевизията. Спираше се, оглеждаше се наоколо, свеждаше глава,
като че очакваше провидение, което да му посочи верния път.
— Има ли нещо?
Тед се беше спрял. Гризеше върха на палеца си с поглед, забит в
падналите листа.
— Спомням си едно колело — каза той със загадъчен тон.
— Идвал си насам с колело?
— Не, аз не. Даже нямам такова.

298
 Лора не попита нищо повече. Въпреки това се въодушеви,
защото споменът за онова колело, колкото и незначителен и дребен да
изглеждаше, беше нещо ново. Първата цедка. Можеше да даде
началото на всичко.
— Какъв цвят е колелото, Тед?
— Червен — каза почти без да се замисля.
Чак когато го каза на глас, Тед претегли новата информация.
— Червено колело — каза, кимайки бавно пак и пак.
Отново сведе поглед. После се спусна напред мълчаливо и
тримата продължиха по една пътека, която в тази си част практически
беше изчезнала. Трябваше да разчистват клоните и да избягват
падналите дънери, докато не стигнаха до изоставен чакълест път.
Бурените го бяха обгърнали… И там ги видяха, на една страна, едва
забележими сред тревата, останките на червен велосипед. Липсваше
му едното колело и ръждата не се бе смилила над него, но на някои
места си личеше оригиналното му покритие.
— Изоставеното колело — каза Тед, докато се приближаваше.
Остана зазяпан в него.
— Тед, това е прекрасно!
— Така изглежда — каза той без ентусиазъм.
— Горе главата! — Лора го стисна за рамото, за да го ободри.
Лий я изгледа с неодобрение, но не стори нищо. Охранителят се
приближи до колелото и го огледа с високо вдигната вежда.
— Това колело е останало така след злополука. Горната тръба е
прекършена. Липсващото колело трябва да е тук някъде.
Думата злополука се носеше помежду им.
— Ти знаеш ли нещо по въпроса, Тед? — попита Лора.
— Не смятам. Аз… само съм го виждал тук.
От другата страна на пътя имаше пак гора. Тед се замисли за
момент.
— Можем да съкратим пътя през гората — каза автоматично —
или да продължим оттук и да заобиколим. И двата варианта са
възможни и ще стигнем до същото място.
Цедки.
— Докъде ще стигнем, Тед? — попита Лора с треперещ глас.
— До истината — заяви той.

299
 И започна да върви по онзи прашен път, провлачвайки крака и
веригата, която ги свързваше. Държеше ръце в скута си. Лора и Лий не
можеха да видят лицето му, а това беше истински късмет, защото в
същия този момент то започваше да се изменя под тежестта на едно
разкритие.
Когато пристигнаха, бяха изминали общо около два километра.

300
 11
В НАШИ ДНИ

Маркъс не помнеше да се е чувствал толкова щастлив, както

онази събота. В този ден имаше чувството, че е способен на всичко.
Когато отиде да вземе вестника си, остана за момент, стиснал
мандалото на външната врата, усмихвайки се глупаво, докато си
казваше, че само няколко часа по-късно, когато отвореше вратата, Лора
щеше да бъде от външната ѝ страна.
И помнѝ какво трябва да направиш…
Беше говорил с Боб, приятеля си от бостънската полиция, и той
го беше уверил, че още същия ден ще провери случаите на убийства
през 1993 година.
Уплътни сутринта в покупки. Първо отиде до пазара и купи
всичко необходимо за специалния си сос. Маркъс не беше добър
готвач, режимът му предимно се базираше на ястия за микровълнова,
пица и китайска храна, въпреки че се беше научил да приготвя някои
блюда с приемливо качество. Пастата с гъбен сос и лук беше негов
специалитет. Но преди да отиде на пазара, се отби до търговския
център и изхарчи едно малко състояние за нови дрехи. От няколко
седмици отлагаше покупката и ако имаше идеален ден за обновяване
на гардероба, то той беше точно този.
По обед се върна у дома, натоварен с цяла дузина торби. Имаше
всичко необходимо. Когато затвори врата, Маркъс за пореден път
получи замайване. Усмихна се. Имаше няколко часа да се помотае,
преди да започне с подготовката на соса и реши да отиде в стаята за
прожекции и да изгледа някой филм. Зареди една купа пуканки в
микровълновата и още преди да чуе първото пукване на царевицата,
звънецът на вратата иззвъня настойчиво.
Отиде на прозореца и видя Боб да чака на прага. Носеше папка в
дясната ръка и черните си очила. Защо не му беше позвънил по-рано?
Отвори вратата. Съдбата си правеше шеги с него. Предполагаше,
че щом отвореше вратата, трябваше да завари жената на живота си, а
не полицай с име на актьор.

301
 — Боб, каква изненада… Успя ли да откриеш нещо?
— Да.
Нещо го смущаваше, ясно беше.
— Влизай, моля те.
Насочиха се към хола, придружавани от пукането на пуканките,
носещо се от кухнята.
Тъкмо щяха да седнат, когато Боб се обърна и погледна приятеля
си:
— Знаеше ли, че Макей е брат на Едуард Блейн, онзи тип, когото
обвиниха в убийството на приятелката му?
Маркъс остана като вцепенен.
— Не знаех.
— Същият баща. Различна майка — каза Боб, докато сядаше. —
Но това не е поводът да дойда. Това можех да ти го кажа и по
телефона…
Маркъс седна.

302
 12
1994

Кампусът на УМА се събуди шокиран от новината за убийството.

По първоначални данни студент бил открит мъртъв в близост до
библиотеката. Ръководството на университета помоли студентите да си
останат по стаите в кръга на възможното и отмени всички академични
занятия. Новината прозвуча по няколко новинарски канала. Всички
телевизори в „Блока“ бяха включени, макар подробностите от самия
кампус да се разчуваха по-бързо. Още докато по телевизията тръбяха,
че мъртвият е студент и че още не било установено името му,
студентите знаеха, че не беше истина. Касаеше се за Томас Тайлър,
именития преподавател по английски език, който преподаваше от десет
години в УМА. Късното разпознаване се дължеше на факта, че
преподавателят носел, необяснимо защо, сакото и шапката на
университета върху всекидневното си облекло, което объркало двете
момичета, които открили трупа сутринта на въпросния петък.
В „Блока“ плъзна информация. Момче на име Марк Манганиело,
който също живееше на петия етаж и всички познаваха като Марман,
се превърна в основния източник на достоверна информация.
Приятелката му живееше почти до стаята на Жул Лаулин, момичето,
открило тялото със своя приятелка. Според Марман, трупът на
преподавателя бил по корем и затова не го разпознали. В началото го
помислили за заспало момче след запой или нещо от сорта, но когато
се приближили леко, видели локвата кръв около тялото. От прерязано
гърло. През първите часове на обърканост беше обявено също, че
мотивът за убийството бил кражбата на скъпа златна запалка, която
убитият винаги носел в себе си.
Когато най-накрая се разкри самоличността на жертвата,
новинарските канали се насочиха към мистерията, която започна да
буди интерес у всички. Защо преподавателят е носил сакото на
университетската униформа? Томас Тайлър беше на 51 години със
съпруга и две дъщери тийнейджърки. Куп екипи се позиционираха, за
да дебнат появата на семейството.

303
 УМА привлече значително вниманието на националните медии.
Сакото обаче не се вписваше. Но имаше и нещо друго, слух, който вече
се разпростираше с бързи темпове по коридорите на всички стаи и за
който вероятно полицията вече знаеше. А щом полицията знаеше, то
логично можеше да се предположи, че някой журналист също знаеше.
Изглежда, Тайлър имал романс със студентка. Беше от рода
подробности, които добавяха към убийството онази неустоима
подправка, насочена към масовата публика.
Тед се връщаше от шестия етаж, където покерът се беше
превърнал в начин за убиване на времето за много хора, когато
Джъстин се доближи до него с изкривено лице. Тед се стресна и
буквално го натика в стая 503, която двамата деляха, и тръшна вратата
зад себе си.
— Какво ти става, Джъстин? Не можеш да се разхождаш из
кампуса с това изражение. Не и в ден като днешния.
— Извинявай, извинявай, просто не издържам повече, Тед, —
Джъстин сновеше напред-назад из стаята.
— Седни за момент.
Джъстин седна на леглото.
— Ти не си направил нищо — каза Тед, като го гледаше
втренчено. — Нали така?
— Естествено, че не!
— Тогава няма за какво да се тревожиш, нито има причина да се
движиш с такава физиономия.
— Не си говорил с Марман, нали?
— Не. Идвам от шестия етаж.
— Момичето, с което Тайлър имаше връзка — каза Джъстин, —
е Джорджия.
Тед повдигна вежди, без да загуби спокойствие.
— Къде го чу?
— Нали ти казах — от Марман. Май не си особено изненадан.
Тед седна на леглото.
— Мисля — призна той. — Полицията сигурно ще дойде да ме
търси. Не се тревожи, всичко ще е наред.
— Ти… знаеше ли го? За връзката им имам предвид.
— Не. Нещата между нас не вървят добре. Мисля, че технически
бяхме скъсали, знам ли. Но това няма особено значение; полицията ще

304
иска да ми зададе въпроси. Ти се успокой, Джъстин, смени това
изражение. Трябва да подходим естествено.
— Работата е, че… Тед, трябва да ти кажа нещо.
— Кажи ми.
Джъстин погледна към затворената врата, сякаш някой можеше
да влезе и да го изненада насред изречението. Преглътна слюнка.
— Аз знаех за Джорджия и преподавателя. Видях ги няколко
пъти в парка зад библиотеката. Ако не ти казах, то беше понеже…
— Джъстин, недей, разбирам защо не си ми го казал.
Същинският проблем е дали полицията ще повярва, дали си ми го
казал, или не.
— Няма да повярват.
— А ти няма защо да им го казваш — Тед го гледаше втренчено.
— Точно това мислех да направя, Тед. Но много хора са ме
виждали из парка нощно време. А ако не им го кажа, ще стане по-зле.
Тед стана и се разходи из стаята. Размишляваше на висок глас:
— Това, че си ги видял, несъмнено усложнява нещата.
Запази тишина за известно време.
— Ти къде беше вчера? — изстреля Тед на приятеля си по стая.
— Учех в общата зала до десет и половина.
— Тогава имаш алиби.
— Не знам. Как можем да сме сигурни кога са го убили?
— Мъжът е носил сакото и шапката на университета и
единствената причина за това е била, че е бил с… Джорджия. В колко
часа си ги виждал?
— Никога след осем.
— Ето ти. Освен това тя ще го потвърди.
— А ако са се виждали по-късно и аз така и не съм ги видял?
— Джъстин, невъзможно е Джорджия да се е шляела сама в
кампуса в по-късни часове. По-вероятно всичко да е станало по
същото време както на предишните им срещи. Тя си е тръгнала и онзи
се е задържал по-дълго, направил е няколко кръгчета, за да разсее
съмненията, преди да се качи на колата и да си тръгне. Това се е
случило. В този промеждутък са го нападнали и убили. А ти си учил на
общия етаж, имало е няколко свидетели. Не си излизал от залата в нито
един момент, нали?
— Не.

305
 — Чудесно. Същото ще кажеш на полицията, ако те попита.
Обичал си да ходиш в парка, но никога не си ги виждал. Никога. И
съответно никога не си ми говорил за тях, защото не си знаел нищо.
Тед подчерта последните думи, произнасяйки ги на свръхбавно.
Джъстин кимаше. Лицето му започваше да се отпуска много бавно.
— Не знам… Полицията няма ли детектор на лъжата и такива
работи?
— Чуй ме, Джъстин, погледни ме. — Тед го стисна за раменете.
— Просто ще скриеш, че си ги видял няколко пъти, и то ще е само, за
да не може разследването да се отклони към теб и към мен и да успеят
да заловят истинския убиец. — Джъстин отричаше с глава. —
Изслушай ме, развиваме най-лошия сценарий. Може би полицията има
заподозрян, а ти се тревожиш напразно.
— Да, възможно е.
— Разбира се, че е. И помни, ти имаш алиби. При малкото време,
което отделяш на ученето напоследък, си беше истински късмет, че
точно онази нощ си учил, не смяташ ли?
Джъстин за първи път нервно се усмихна.
— Истината е, че си прав. Ако бях скитал по кампуса онази нощ,
сега щях да съм се подмокрил от страх.
— Именно. Няма за какво да се тревожиш сега. Ако някой излезе
пред полицията с коментар, че ти е харесвало да скиториш из парка, ти
ще кажеш, че това е вярно, но ти никога не си ги виждал, нито си знаел
за романса им. А за снощната вечер, просто ще опишеш какво си
вършил. Всичко ще бъде наред.
Когато Тед представяше картината по такъв начин, всичко
изглеждаше просто. А не беше ли всъщност? Джъстин не беше убил
преподавателя Тайлър, нито беше казвал нещо на приятеля си,
следователно той също не би могъл да го е сторил.
— А ти, Тед, къде беше снощи? Подозирам, че на шестия етаж,
нали?
Физиономията на Тед се смени.
— Да, бях на шестия етаж. Но някъде към шест си тръгнах.
Тежко мълчание се настани помежду им.
— А по-късно? — попита Джъстин с противен тон.
— Дойдох да уча тук… Затова се боя, че нямам солидно алиби.
Тед започна да се смее.

306
 13
1994

На следващия ден стана публично достояние, че Тайлър е имал

връзка със студентка на име Джорджия Маккензи, и интересът към
случая скочи лавинообразно. Следенето беше постоянно. Два
хеликоптера кръжаха над кампуса и снимаха от въздуха.
Университетът прекрати всички дейности за три дни (които в крайна
сметка станаха пет). Жененият преподавател, и то със стабилно
семейство, който върти любов със студентка, беше твърде апетитна
история. Най-напористите и нетактични журналисти лансираха
хипотезата, че Джорджия можела да убие любовника си в пристъп на
ревност. Лудо влюбена в своя преподавател девойка губи разсъдък,
когато той решава да я зареже.
Не мина много време, преди погледите да се спрат върху Тед.

307
 14
1994

Слуховете в кампуса на университета изпревариха събитията.

Веднага щом Тед разбра, че авантюрата на Джорджия с преподавателя
беше излязла наяве, той отиде да я види в стаята ѝ, където момичето се
беше скрило в пристъп на паническа атака. Тед нямаше време за
формалности и директно подходи към въпроса; искаше да разбере
какво е видяла приятелката му онази нощ, ако изобщо беше видяла
нещо. Самата Джорджия му съобщи, че родителите ѝ били тръгнали
насам с адвокат, така че времето беше кът. Огромна беше изненадата
му, когато тя му призна, треперейки и със сълзи на очи, че не само е
била именно с Тайлър онази нощ, ами е станала свидетел и на самото
убийство. Тед се вкамени намясто. Накъсаният разказ на момичето
потвърди, че са били на една от пейките в парка, че целта на онази им
среща (закле се пред Тед, че щяла да е последната) била да скъса с
него и че разговорът не се развил в особено приятелски тон. Водили
спор и преподавателят ѝ казал нещо болезнено (Джорджия не искаше
да разкрие какво) и тя започнала да плаче. Той се опитал да я прегърне,
но Джорджия не му позволила. След малко тя се изправила и по
нейните думи казала на преподавателя нещо, което нямала намерение
да прави. Казала му, че ако не я оставел на мира, щяла да разкаже
всичко на съпругата му. Станала и си тръгнала; отдалечила се няколко
метра, но чувството за вина я надвило; тогава се върнала, не за да го
моли за прошка, а защото Тайлър не заслужавал да му каже такова
нещо. И когато била на няколко метра разстояние, видяла всичко. Една
сянка изникнала от храстите и с невиждана бързина прерязала гърлото
му. Тайлър паднал безжизнен на една страна, без дори да успее да
извика. Убиецът не помръднал в продължение на секунда, като едва се
очертавал в мрака, и преди да си тръгне, направил нещо неочаквано —
навел се и потърсил нещо в тялото на преподавателя. Джорджия не
могла да види какво. Веднага след това изчезнал със скоростта на
привидение.

308
 Тед проследи разказа в пълно мълчание. Тя беше седнала на
леглото, а той на един от столовете. Не се приближи в нито един
момент, за да я утеши. Не го намери за най-уместното.
— Успя ли да видиш кой го направи? — попита на свой ред Тед.
— Когато се наведе, до лицето му почти достигаше светлината
на уличната лампа, но не успях да го видя.
— Ще го кажеш ли на полицията?
— Не знам, Тед. Много съм уплашена. Снощи дойдох и изгълтах
куп хапчета за сън. Не помислих, че Тайлър би могъл да оцелее, затова
напуснах мястото, реших, че е по-добре. Не можеш да си представиш
струята кръв, която бликна от гърлото му, и начина, по който се
строполи на земята. Беше…
Джорджия плачеше неудържимо. Крехка и трепереща,
умоляваше за изкупителна прегръдка, която така и не получи.
— Изглеждаше, сякаш убиецът знаеше какво прави — завърши
Джорджия.
Тед кимна.
— Имам нужда да ми простиш.
Но преди Тед да отговори, вратата на стаята се отвори и там
изникна не кой да е, а детективът, натоварен със случая, мъж с
фамилия Сегара и двама други полицаи.
Джорджия даде показания на следващия ден, а след нея и Тед. Не
им позволиха да се видят отново. Колкото до него, поддържаше
непоклатимо онова, което беше казал на Джъстин в стаята им — нощта
на престъплението е бил в залата за покер на шестия етаж и после
отишъл да учи. Зададоха му всякакъв род въпроси, не само за
въпросния ден, но и за предишните, скачайки от един времеви отрязък
на друг с ясното намерение да го объркат. Тед не си противоречи нито
за миг.
По някакъв начин хроникьорите, отразяващи случая, се докопаха
до показанията на Джорджия и нейната версия за събитията стана
официална. Десетки репортери, някои разположени в парка извън
отцепения район, разказаха за срещата на студентката и преподавателя
и за това как тя се върнала миг по-късно и го видяла да умира. Много
хора (включително Тед) смятаха, че изтичането на тези показания
беше внимателно режисирано от детектив Сегара. Макар младото
момиче да не е могло да разпознае убиеца, поне потвърди, че не се

309
касаеше за гаджето ѝ Тед, когото, заяви, би разпознала и на слаба
светлина. Спекулациите не спряха и се спретнаха всякакъв тип
хипотези. Имаше такива, които се съмняваха в цялостния разказ на
Джорджия и я нарочиха за главен извършител, даже имаше такива,
които заподозряха възможен заговор с гаджето ѝ. Други посочваха
съпругата на Тайлър като отчаяна убийца.
Положението на Тед се усложни, когато адвокатите на Джорджия
я посъветваха да разшири показанията си. Момичето беше замесено по
подразбиране — имаше мобилен, с който да убие преподавателя, а за
капак беше избягала от местопрестъплението. Естествено, в неин плюс
беше обстоятелството, че сама е заявила всичко това, но дали беше
достатъчно? Най-малко две от приятелките ѝ знаеха за тайния ѝ
романс, а съществуваше и вероятността някой да ги е видял, поради
което фактът, че тя първа изложи версията си, можеше да се изтълкува
като параван. Истината беше, че колкото повече часове се изнизваха,
толкова повече погледи се насочваха към Джорджия. Адвокатите ѝ
препоръчаха да коригира показанията по отношение на видяното от
нея през онази нощ. В действителност светлината е била много слаба и
момичето няма как да е разпознало когото и да било, дори и Тед.
Адвокатите заявиха, че посещението на Макей в стаята ѝ на следващия
ден (нещо, на което самият Сегара стана случаен свидетел) било
смутило Джорджия и макар че тя не вярваше, че гаджето ѝ беше
способно на подобно нещо, и затова го беше отхвърлила на първо
място, истината беше, че не можеше да каже нищо за човека, убил
Тайлър. Даже не можеше да потвърди, че е бил мъж.

310
 15
В НАШИ ДНИ

Лора, Тед и Лий се намираха пред широка стена, чийто

първоначален цвят беше невъзможно да се определи, освен за
последния ѝ метър горе — нюанс на сивия цвят, който стигаше
нищожната височина от три метра. В ниската част имаше огромни
олющени участъци, където прозираха стари глинени тухли, останалото
беше изгубило цвят или беше покрито с надписи. Беше увенчано с два
реда бодлива тел, а в средата беше главният портал с дебела верига и
огромен катинар.
— Изоставената фабрика за пишещи машини — каза Лора. Не
беше въпрос.
— Така е. — Тед се приближи до стената и се подпря с две ръце,
сякаш очакваше да усети някакво трептене. В определен смисъл стана
точно това. — Компанията ми я закупи преди повече от десет години.
— В един от сеансите ти ми разказа как Уендъл я е придобил —
каза Лора в очакване на реакцията му.
Като че ли на Тед му трябваше време да проумее за кого му
говореше.
— Придобих я посредством фирмата ми — повтори Тед, който
сега вървеше успоредно на стената, без да спира да я докосва. —
Ключовете са там.
Сочеше към една от тухлите, фактически при основата на
стената, зад бурените и някакъв странен храст с бодли.
Лий се приближи тутакси и помоли Тед да се отдалечи. С
известно затруднение охранителят се наведе и промуши ръка между
растителността, докато не докосна стената. Една от тухлите се помести
малко, след като я разклати. Трябваше да си послужи с две ръце, за да
я дръпне и извади. В дупката имаше връзка ключове.
— Трябва да влезем — каза Тед, — но само Лора и аз.
— Невъзможно — сряза го Лий.
— Тед — намеси се Лора, — знаеш, че не можем да го направим
по този начин. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? Лий може да

311
ни осигури малко пространство, но не може да позволи да влезем
заедно. Разбираш го, нали?
Тед си разтриваше слепоочието. Не беше убеден. Другите
очакваха отговора.
— Въпросът е елементарен, Макей — каза Лий без заобикалки,
— или влизаме тримата, или се връщаме по същия този път още сега.
Друг вариант няма.
— Добре.
Лий отиде до портала.
— Най-дългият ключ.
Лора се приближи до Тед.
— Справяш се много добре. Ще помоля Лий да ни остави да
поговорим при малко повече пространство. Знаеш ли какво ще
намерим вътре? Спомни ли си?
Тед запази мълчание. В погледа му имаше нещо особено.
— Не, не знам.
Но всъщност знаеше.
Влязоха в голям паркинг, на вид изоставен по същия начин като
външния. Бурени и храсти бяха избуяли безразборно. Доста окаяни
циментирани пътеки бяха единствените зони за преминаване. Отдясно
имаше двуетажна сграда с прозорци и с няколко входа, заковани с
дървени дъски. Изключение правеше единична врата в един от ъглите.
Натам се насочиха и тримата.
По време на прехода в гората почти не бяха разбрали, че южният
вятър беше довял облаци, не дотолкова заплашителни, но достатъчни,
че да скрият напълно слънцето.
Лий използва друг ключ, за да отвори втория катинар, и един по-
малък ключ за вратата, която се затвори зад тях с леко щракване.
Влязоха в малка, напълно празна и занемарена стая — несъмнено това
не беше главният вход. Тед ги преведе през странична врата към
коридор, който ги изведе към офисите. Лий беше запалил малко
фенерче, защото светлината, която едва се процеждаше през кепенците
на прозорците, не беше достатъчна. Офисите не бяха изцяло
изпразнени, имаше бюра, архивни шкафчета и други подобни неща. На
средата на пътя Тед се спря и се загледа в една странична врата, сякаш
не си я спомняше или пък напротив, като че присъствието ѝ имаше
специално значение. Накрая продължи да върви към двукрилата врата

312
в края. Озоваха се в огромно пространство, където преди време са се
намирали работилниците и конвейерите, някои все още годни за
работа. В тази част на сградата таванът беше най-висок и имаше
капандури, които, макар и посивели от натрупаната пръст, позволяваха
да влиза малко светлина.
Лий прибра фенерчето. Налагаше се да държи тейзъра подръка,
дори и беретата. Това място никак не му харесваше — малко светлина
и много възможни места за прикритие.
Точно тогава телефонът на Лора започна да звъни и тримата се
стреснаха.
— Маркъс?
Звукът беше ужасен.
— …сти …шно …болницата.
Лора се отдалечи инстинктивно. Помоли Лий за ключодържателя
и охранителят ѝ го подаде без възражения.
— Маркъс, нищо не ти разбирам. Спешен случай в „Лавендер“?
— …йте …отдал…
Нямаше смисъл. Лора извървя лабиринта, който ги беше довел
до мястото, но по обратния път. Трябваше да пробва три от малките
ключове, докато успее да излезе от сградата, и отново опита как е
връзката.
— Сега чуваш ли ме?
— Сега да. Излязох от сградата.
— Каква сграда?
Маркъс звучеше притеснено.
— Пътеката зад къщата на Тед води до стара фабрика. Същата,
която…
— Лора, слушай ме внимателно. Макей с Лий ли е?
— Да.
— Оковани ли са ръцете и краката му и добре ли е надзираван?
— Да. Защо?
— Сигурна ли си, че не може да те чуе!
— Да! Маркъс, тревожиш ме, какво е станало?
— Искам да ме чуеш внимателно. В момента съм с Боб Дювал.
Боб направи проучването, за което го помолих. В действителност е
имало убийство в УМА през 1994 година, когато Тед е бил
първокурсник. Преподавател на име Томас Тайлър е бил заклан. Доста

313
раздухван случай. Полицията е проучила няколко студенти, сред които
Тед Макей и Джъстин Линч, но не намерила нищо. Случаят останал
отворен и архивиран. Държа досието в момента. И познай.
Лора не можеше да отгатне нищо, защото едва успяваше да
смели новата информация. Убит преподавател? Спешното позвъняване
на Маркъс нямаше как да означава друго, освен…
— Кажи ми останалото, моля те.
Изведнъж се отпусна и краката ѝ омекнаха, докато не се свлече
на земята.

314
 16
1994

Пет дни след убийството на Томас Тайлър кампусът

продължаваше да се тресе от вълнения. Академичните занятия бяха
възстановени по обичайния график и въпреки това убийството на
преподавателя изглеждаше единствената възможна тема на разговор.
Снимачните екипи от телевизиите вече не бяха позиционирани в УМА,
нямаше и хеликоптери, които да прелитат непрекъснато, но медиите не
бяха забравили случая ни най-малко. Сега фокусът на вниманието
беше попаднал върху любовния триъгълник. Новините бяха
съпроводени от снимки на Тайлър и семейството му, на Джорджия
Маккензи и две-три на Тед (едната от годишника на гимназията).
Джорджия се беше върнала у дома си по лекарска препоръка, въпреки
че полицията беше излъчила изявление, в което информираше, че
момичето не е разследвано за убийството на Тайлър. Почти никой не
вярваше на това.
Беше шест сутринта, когато един глас прозвуча по домофонната
уредба на „Блока“. Вратите на стаите се отвориха. Току-що събудени
студенти с подпухнали лица, полузатворени очи и още по пижами се
споглеждаха, в опит да асимилират чутите думи. Гласът не беше на
кого да е, а на декана. Приканваше ги да слязат за около десет минути.
Важно съобщение щеше да бъде направено на първия етаж.
Това беше крайно необичайна ситуация. Какво съобщение се
налагаше да бъде направено в шест сутринта, без да е планирано?
В стая 503 Тед се събуди пръв. Приятелят му имаше най-
дълбокия сън, който Тед беше виждал в живота си, поради което бяха
нужни две минути, за да получи минимална съзнателна реакция от
негова страна. Когато Джъстин заподозря, че това имаше връзка със
случая, веднага изпадна в тревога.
— Да не прибързваме, Джъстин, моля те. Облечи се и да слизаме
най-после.
Останалите им съседи по стаи на петия етаж се нижеха по
коридора полузаспали.

315
 Когато стигнаха на първия етаж, съмненията дали съобщението
имаше нещо общо с убийството на Тайлър, бяха напълно разсеяни.
Група от десет полицаи се качиха към стаите, докато някои студенти
все още слизаха. Общата зала беше препълнена и се пукаше по
шевовете. До вратата стояха деканът и детектив Сегара, който всички
разпознаха от лаконичните му изявления по телевизията по случая.
Заедно с тях имаше още няколко полицаи и двама типове, които
придружаваха декана.
— Какво, по дяволите, означава това? — измърмори Джъстин.
— Вероятно някоя рутинна процедура — каза Тед с неглижиран
тон.
— Добър ден — каза деканът. — Ще бъда кратък. Както вече
предполагате, нуждаем се от съдействието ви за разследването, което
полицейският отдел на Масачузетс провежда понастоящем. Детектив
Сегара и хората му ще претърсят сградата и от вас се иска да останете
тук, докато това се извърши.
Смесица от шушукания и недоволство плъзна из помещението.
Сегара взе думата.
— Ако някой от вас се нуждае от нещо от първа необходимост за
следващите два или три часа, да вдигне ръка сега и един служител ще
го придружи до стаята, за да си го вземе — направи пауза. — Под
първа необходимост имам предвид лекарства.
— Имате ли право на това? — попита някой.
Деканът отговори.
— Адвокатите на университета са тук, за да може всичко да е
законно.
Никой не вдигна ръка, нито отправи друго оплакване. Сегара и
останалите му хора се изгубиха по стълбите нагоре. Само двама от тях
останаха долу да пазят вратата.
Какво се случваше?
От всички сгради със стаи на университета „Блокът“ беше
първият, в който правеха нещо такова. Можеше да е случайно, но
логиката сочеше, че изборът на първата сграда не можеше да е без
причина. От там насетне останалите студенти щяха да са
предупредени и ако криеха нещо в стаите си във връзка с
разследването, щяха да имат време да се отърват от него. Не, този

316
обиск нямаше да премине в останалите сгради на кампуса — каквото и
да ги вълнуваше, трябваше да се крие в „Блока“.
Джъстин, Тед и още няколко души сформираха групичка.
Марман и Ървинг Просър бяха сред тях, както и момче на име Джо
Стиуел, което изведнъж пребледня като лист хартия. Тед беше
благодарен, че Стиуел е с тях, защото така ужасът на Джъстин нямаше
да бъде толкова очевиден.
— Мислите ли, че търсят запалката? — предположи Марман.
Тед беше забравил за прословутата запалка — градска легенда,
породена от факта, че няколко студенти били видели у преподавателя
скъпа златна запалка.
— Няма никаква запалка — коментира Ървинг.
— Тогава какво търсят?
Тед не се вълнуваше какво търсят, а защо търсят. Да претърсиш
кампуса с общежития на шест етажа в един университет, не беше
просто нещо, това беше ясно, дори и да се отнасяше за раздухан
случай на убийство. Въпреки че деканът беше оказал съдействие в
разговора преди малко, със сигурност той и адвокатите бяха направили
цял куп възражения. Някой съдия вероятно е одобрил цялата
процедура. Беше прекалено оперативен, за да няма конкретна причина.
Каква можеше да е?
След малко повече от час Сегара и екипът му се върнаха на
първия етаж. Тед ги преброи. Бяха общо петнайсет. Първото
заключение, до което достигна, беше, че всички бяха полицаи или
детективи, нямаше представители на специализираната съдебна
полиция, поради което беше много вероятно съдебната заповед да се
ограничи до търсенето на нещо конкретно, а не до събирането на
отпечатъци или проби за генетичен анализ. Това говореше за
вероятния напредък на разследването, помисли той. Второто, и по-
важно, заключение беше, че за такова време при толкова хора беше
невъзможно да се обискират всички стаи дори с минимален успех.
Докато Тед се качваше по стълбите, след като на студентите им
беше разрешено да се върнат по етажите, хвърляше поглед в стаите и
видя, че много от тях видимо са били щателно претърсени. Но без
съмнение това беше невъзможно. Обаче веднага си даде сметка какво
се беше случило — двама или трима членове на екипа са разхвърляли
по малко във всички стаи, в някои повече от други, и едрият от екипа

317
беше обискирал щателно стаята, която го интересуваше. Нямаше как
да е другояче. Защото ако петнайсет души бяха претърсили „Блока“ за
час време, беше невъзможно да са свършили сносно работата… Тогава
за какво да се тормози?
Като стигна до стая 503, подозренията му се потвърдиха.
Безпорядъкът беше пълен — матраците извън леглата, отворени
кашони, разхвърляни дрехи на всички страни…; не бяха направили и
най-малкото усилие да прикрият следите. Разбира се, и този хаос
можеше да е сътворен само от един човек. Тед потърси най-фини
белези и му беше достатъчен само един поглед към библиотеката, за да
си даде сметка, че там е направено щателно претърсване. С
фотографската си памет Тед веднага забеляза, че книгите му бяха по
местата си, но поставени в различни ниши. Някой се беше постарал да
ги извади една по една.
— Какво привлича вниманието ти? — попита Джъстин зад гърба
му.
— Нищо — каза Тед, без да сваля очи от книгите. — Скоро ще
получим новини от Сегара.
— Накъде биеш?
— Към това — каза Тед напълно сериозно. — Трябва да се
контролираш, Джъстин, да помниш какво ти казах. Детективът ще иска
да говори с теб. Може би и с мен отново, въпреки че знае, че от мен
няма да изкопчи нищо ново.
Тед знаеше, че Сегара не беше намерил нищо. В този момент
детективът навярно съжаляваше за този погрешен ход.

318
 17
1994

Марман беше този, който се появи с новината в „Блока“. През

последните дни младежът не правеше друго, освен да се разхожда из
кампуса в търсене на информация. Изглеждаше сякаш се
наслаждаваше неимоверно на новия си имидж на официален
говорител. Не само се заемаше с разпространяване на слухове — дори
и най-неправдоподобните, но на всичко отгоре следеше новините
отблизо; така че ако някой студент желаеше да се просвети, без
съмнение щеше да прибегне до него.
— За вас имам ценна информация — казваше Марман в
коридора на петия етаж, — не е слух, момчета.
Ървинг Просър и Джъстин го слушаха внимателно.
— Да влезем в стаята — подтикна ги Тед. Беше стаята на онази
минигрупа.
Марман не беше особено убеден; там можеха да се присламчат
още слушатели.
— Хайде, Марман — настоя Тед. — По-добре ще е да го
обясниш на всеки поотделно, не мислиш ли?
— Да, разбира се.
Влязоха в съседната стая 504 и седнаха на леглата, по двама от
всяка страна.
— Това е невъзможно, сверих го през три източника — казваше
Марман в разпалената си роля на разследващ журналист. — Бащата на
Фиона Смит, която учи с приятелката ми, чула да го казва собственият
ѝ баща, който е полицай и работи по случая. Също и Мередит Малоун,
сестрата на секретарката на декана, го е чула да говори със Сегара по
телефона. И за капак…
— Ще вземеш ли да ни кажеш за какво става дума най-накрая,
моля? — прекъсна го Тед.
— Да — подкрепи го Ървинг. — Да минем по същество.
— Добре. Полицията има ключов свидетел — каза Марман и
зачака реакцията на другите трима.

319
 — Някой, който е видял какво е станало? — попита веднага
Джъстин.
— Коя част от ключов свидетел не схвана? — пошегува се
Ървинг.
Ако някой кръстосваше парка по нощите, мислеше си Джъстин,
може да го е видял някога и да го каже на полицията.
— Да, някой е видял какво е станало — подкрепи го Марман. —
Дори знам името му. Някакъв си Уендъл.
— И какво още? — Ървинг не изглеждаше впечатлен.
— Фиона казва, че баща ѝ говорил за Уендъл като за ключа към
всичко, че им предоставял ключови данни, изобличителни, като не
само бил присъствал в момента на убийството, но също знаел как да ги
отведе до убиеца. Сегара обещал на декана, че случаят ще се разреши
в рамките на седмица.
— Виж ти… И кой е този Уендъл? Студент?
— Имам приятел, който работи в студентския департамент и
проверява точно това. За момента никой, изглежда, не познава човек с
такова име.
— Ако не е студент, трябва да е някой от поддръжката, нощен
пазач, охранител или нещо от сорта.
Тед спокойно се намеси:
— Трябва да разберем кой е въпросният Уендъл. Можеш ли да го
провериш?
— Ако е студент, може би. Макар да се съмнявам да е така в
действителност. Щяхме да сме го разбрали по-рано.
— И аз смятам така — каза Джъстин.
Тед се върна в стая 503. Имаше нужда да помисли.

320
 18
1994

Убийството на Томас Тайлър не беше разкрито. Впоследствие

досието му се озова на съхранение в архива на щатската полиция с
малкото приложени доказателства и там щеше да остане с години.
Никой в „Блока“ никога не научи кой беше Уендъл и каква ключова
информация беше предоставил за изясняване по случая.
Убиецът на Тайлър уби повторно, неведнъж, а няколко пъти.

321
 19
В НАШИ ДНИ

Лора продължаваше да седи на земята, с гръб, опрян в мръсната

фасада. Над стената дърветата се движеха ритмично, облаците бяха
потъмнели и бризът беше преминал в мощен вятър. Сухи листа се
завихряха пред нея, като брулеха асфалта на пустия паркинг.
Металическият глас на Маркъс, изникващ от малкия говорител на
телефона, беше единственото, което я поддържаше що-годе в
кондиция.
— Лора, там ли си?
— Да. Сигналът не е добър. Треперя, Маркъс.
— Бъди спокойна. Ако Макей е окован и не помни нищо… няма
причина за тревога. Но ако не е така, тогава защо ви е завел дотам?
— Не знам. Във всеки случай има нещо, което не мога да
разбера, казваш, че в досието фигурира някакъв ключов свидетел
Уендъл.
— Точно така, но не става дума за действително лице. Полицията
го е измислила и е пуснала слуха за това, че имали ключов свидетел на
убийството. Има смисъл, ако убиецът е някой плашлив студент,
склонен да направи някоя грешка. Щом видях името в досието, всичко
ми се изясни…
— За мен не е толкова ясно.
— Лора, чуй ме, моля те. Макей е убил този преподавател,
защото го е мамил с приятелката му. Уендъл е бил единственият, който
е можел да го разобличи, и затова го е искал мъртъв като в циклите.
Разбираш ли?
— Опитвам се да го асимилирам.
— Лора, аз и Боб пътуваме към вас. Трябва да ми изпратиш
точните координати. Боб се е свързал с ФБР и техен екип е на път.
Разбирам, фактът, че си там, ти пречи да мислиш ясно, но ми се
довери. Помисли какво ти казах в началото. Макей и Блейн са братя.
Блейн е имал непоклатимо алиби, когато са убили приятелката му…

322
Но Макей? Съвсем спокойно може да е я убил той. Не знаем нищо за
отношенията между братята.
Лора не можеше да свикне с идеята, че Тед и Блейн са братя. По
какъв начин пасваше това парченце в пъзела?
— Маркъс, ще затварям. Ще заподозрат, че нещо не е наред, ако
не се върна скоро. Ще ти изпратя адреса с есемес.
— Добре. Лора, бъди изключително внимателна. Ако Макей е
убил онзи преподавател, а вероятно и приятелката на брат си, едно е
безспорно, и то е, че е минало дълго време между първата и втората
смърт. Боб смята, че може да има и още.
Тя не отговори.
— Казвам ти го, защото искам да ми обещаеш, че ще се пазиш.
— Ще го направя. Дочуване.
Лора затвори и продължи да притиска телефона към ухото си.
Изненадата и вълнението започнаха да затихват, а страхът — да взима
връх; неочаквано фабриката ѝ се стори заплашителна. Познаваше
бегло Лий Стиуел, охранител, който дори не работеше в нейното
отделение, и въпреки това нуждата да се чувства придружена и
охранявана беше толкова силна, че единственото, за което мислеше,
беше само как да влезе и да се присъедини към него.
Включи джипиеса на мобилния и изпрати координатите на
Маркъс.
Може да има и още.
Влезе във фабриката, като прехвърляше в ума си всичко, което
знаеше за случая. Беше превъзбудена от онова, което Маркъс току-що
ѝ беше разкрил по телефона, но започваше да вижда по-далеч и да
събира невидимите нишки, дърпали Тед през цялото това време.
Жизненоважният въпрос беше да разбере каква част от това знаеше
той в настоящия момент. Лора пресече зоната с офисите и се спря на
същото място, където Тед се беше задържал преди минути, като се
загледа в същата странична врата. Защо ще слагат катинар на вътрешна
врата? Без да му мисли много, се подпря на вратата и пробва най-
големите ключове, докато не улучи онзи, който отключваше катинара.
Попадна на обзаведен, но разхвърлян кабинет. Пробва ключа на
лампата без успех. Включи фенерчето на телефона и огледа
помещението. Имаше дървено бюро, стол в много окаян вид и няколко
архивни шкафа. Въпреки мръсотията и общото лошо състояние беше

323
очевидно, че този кабинет е бил посещаван със завидна честота. Лора
се приближи до бюрото и отвори едно от чекмеджетата. Противно на
очакваното, то поддаде с лекота. Вътре намери няколко картонени
папки, които не посмя да пипне. Отвори другото чекмедже, от лявата
страна, и намери още папки. Знаеше какво съдържат… беше сигурна.
Измъкна първата и я отвори. Имаше няколко страници и започна
да ги прелиства с едната ръка, докато с другата държеше мобилния. Не
сгреши. Пред себе си виждаше изрезки от пресата за убийството на
жена на име Елизабет Гарт.
Заклана.
Не можа да се сдържи и прочете три или четири статии по
случая.
После прелисти и другите папки, десет на брой. Все жени.
Може да има и още.

324
 20
В НАШИ ДНИ

Лора беше излязла преди по-малко от пет минути и Лий

започваше да се чувства неудобно. Макей го гледаше с доволна
енигматична усмивка.
— Какво е това място? — попита охранителят.
Тед погледна нагоре, към ъглите, като че търсеше отговор във
въздуха.
— Нещо като бърлога предполагам. Вид убежище.
Лий не се изненада прекалено. В „Лавендер“ беше чувал много
по-ужасяващи истории от тази за богат тип, който обича да прекарва
времето си в изоставена фабрика.
— Значи си си спомнил за него — каза Лий без особен
ентусиазъм. — Когато лекарката се върне, ще можем да си ходим най-
сетне.
— Не вярвам да се върне бързо.
Лий го изгледа продължително.
— Не вярвам да се върне бързо — продължи Тед. — Звучеше
като доста неотложен случай.
— Едва смотолеви две-три изречения, преди да тръгне.
— Може би.
Тед се опря на една стоманена маса. Отгоре ѝ имаше ръждясали
парчета метал, кофи с боя и други подобни. Ръцете му бяха оковани
отпред, но дори така Лий застана нащрек. Този тип можеше да е дал
сигнал на някого отвън, за да му помогне да избяга. Доктор Хил му
имаше доверие, но Лий смяташе, че тя действаше по много несигурен
начин.
— Преди да ме затворят в „Лавендер“, исках да се самоубия. —
Внезапната смяна на темата промени видимо изражението на Тед.
— Страдаш ли от някакво заболяване?
— Не.
Още веднъж отнесеното изражение…

325
 — Все още искам да се самоубия, Лий. — Тед отвори широко
очи, в тях се четеше смесица от лудост и молба. — Желая го повече от
всичко на света.
Лий се изправи тутакси на нокти. Сложи ръката си на пистолета,
но не го извади.
Тед се усмихна, без да помръдне и милиметър от мястото си.
— Спокойно, Лий. Искам да ти предложа нещо.
— Какво нещо?
— Когато докторката се върне, ще опитам да избягам. Ти ще ми
дадеш предупредителния сигнал, всичко по устав, предупреждаваш ме,
че ако не спра, ще ме застреляш и аз просто няма да се подчиня. Бум,
бум… и работата е свършена.
— Няма да те убия, Макей. Ако се правиш на умник, ще отнесеш
един куршум в крака.
— Хайде, Лий. Да играем играта ми за малко, искаш ли? Доктор
Хил ще бъде достатъчен свидетел. Никой няма да може да докаже дали
си се целил в крака, или в главата. Мога да бягам доста бързо… Тези
вериги не са толкова къси. Няма да е лесен изстрел.
— Няма да те убия — повтори Лий. — Единственото, което
искам, е да се върна в „Лавендер“ преди три и да се прибера у дома
при жена ми.
— Сега като спомена… жена си. Марта се казва, нали?
Представи си да сбъднеш мечтата ѝ за къщичка на езерото. Няма ли да
е великолепно?
Лий сбърчи чело и запази мълчание.
— Представи си, Лий, че освен това можеш да купиш бусче с
двойна тяга и да отидете с Марта в къщата ти насред нищото, да си
купите продукти и да прекарате два или три дни само двамата.
Представи си един ден, като се пенсионираш, да можете да пътувате с
Марта в Европа за два или три месеца. Познавате ли Европа?
Представи си да видиш всичко това, без да се притесняваш за никакви
разходи…
— Добре, Джон Ленън, каква е целта ти?
— Целта ми, Лий, е да можем да претворим това в
действителност още сега.
— Как?

326
 — Тази фабрика има огромно мазе. Там е скрит един милион
долара кеш. Твой е.
Лий се усмихна.
— Един милион, скрит в мазето?
— Хайде, Лий, току-що видя къщата ми за уикендите.
Собственик съм на това имущество, както и на друго. Не бива да се
съмняваш, че мога да имам тези пари за спешни случаи, нали?
— О, не, естествено, че не се съмнявам. Това, което ме съмнява,
е, че правилното му скривалище е в мазето.
— А защо мислиш, че дойдохме тук?
Лий гледа Тед известно време. После погледна към вратата, за да
се увери, че все още бяха сами. Несъмнено не желаеше доктор Хил да
чуе този разговор.
— Мислех, че не си спомняш нищо…
— И е така…, но някои неща се връщат. Виж, Лий, милионът е
там, остава само да слезем за минута до мазето и ще се убедиш.
Толкова е просто. Какво значение има защо е там и откъде е дошъл?
Охранителят се колебаеше, Тед го виждаше кристално ясно.
— Всички печелим от това, Лий. Не те моля да убиваш друг, а
мен. Повярвай ми, най-доброто за всички е този куршум да се забие
право в главата ми.
— Не мога да те застрелям просто така само защото си се опитал
да избягаш…
Тед разбра какво имаше предвид Лий.
— Може би… не става дума само да избягам. Мога да нападна
доктор Хил… да я стисна за врата по този начин. И ако ти ми извикаш
да я пусна, тогава мога да се отдръпна малко и да опитам да взема
нещо, с което да я пробода. Всяко нещо от тази маса би свършило
работа.
— Не съм казал, че ще го направя.
— Разбирам. Само разсъждаваме. Ти ме застрелваш пред Лора,
която няма да се усъмни, че реакцията ти е в нейна защита и е напълно
оправдана. Сигурно ще ти се наложи да отговориш на няколко въпроса
на полицията и това ще е всичко. По-късно ще се върнеш тук и ще си
вземеш парите.
— Къде са? Искам да ги видя.
Тед се усмихна.

327
 — Онази врата е за мазето. Ключът не е при другите, а е скрит в
нишата в ъгъла.
Вратата, която водеше към мазето беше метална и яка на вид.
Лий потърси ключа, където Тед му беше посочил, и го намери.
— Ако доктор Хил се върне, ще ѝ кажа, че съм чул шумове от
мазето. Не върши никакви глупости.
Преди да вкара ключа в патрона, Лий се обърна.
— Почакай. Преди да видя парите и да взема решение, искам да
разбера какво си направил.
— Каквото съм сторил е най-добре да си отиде с мен.
— Парите…
— Парите бяха предпазна мярка. Мои са, ако това те интересува.
— Да вървим най-сетне.
Слязоха по тясна стълба до площадка, където имаше
електрическо табло.
— Ключът за осветлението е горе — посочи Тед.
Лий го изгледа с недоверие и след миг колебание го включи.
Лампите светнаха. Продължиха по стълбата, Тед вървеше пръв,
стъпвайки внимателно по стъпалата, за да не се спъне във веригата.
Лий го следваше на разумна дистанция.
Там долу хаосът беше огромен. Имаше стари машини, големи
дървени кутии, архивни шкафове, мебели. Всичко онова, което не е
било взето при последното преместване, изглежда, се беше озовало в
този забравен подземен свят. Ако горе имаше къде да се скрие човек,
положението беше далеч по-зле в този лабиринт от старо желязо и
захвърлени вехтории. Прозорците в горната част на стените бяха
зазидани и изкуствената светлина не беше достатъчна. Град на
издължени сенки сякаш изникваше от всеки ъгъл.
Тед се движеше свободно по уличките на този лабиринт. Лий го
последва мълчаливо. Какъв смисъл имаше да го предупреждава? Онзи
нещастник искаше да бъде застрелян.
Или пък не?
На два или три пъти се чу характерно пропълзяване на гризачи.
Лий чувстваше дълбоко отвращение към плъховете, но не каза нищо.
Спряха пред висока етажерка, където имаше цял куп от най-старите
пишещи машини, покрити с дебел слой прах. До нея имаше
изтърбушено канапе от груб зелен плат, чиито славни дни бяха

328
останали далеч в миналото. Тед го избута от единия край. Лий го
наблюдаваше от разумно разстояние, когато с крайчеца на окото улови
светкавичното притичване на плъх. Поне щеше да има добро
извинение за оправдание пред доктор Хил, помисли Лий. Оттам
наистина се чуваха странни шумове.
Под канапето имаше капак на пода без дръжка. Тед каза на
охранителя, че има нужда от нещо остро, за да го отвори, и Лий
трябваше да сдържи смеха си.
— Няма да ти дам нищо остро — изсмя се. — Отдалечи се и
остани мирно.
Лий си послужи с един от ключовете, за да повдигне капака от
едната му страна. Започваше да чувства внезапно въодушевление, не
можеше да го отрече. А ако наистина можеше да се сдобие с парите?
Един план започваше да се оформя в ума му. Нямаше нужда да
застрелва Макей; щом доктор Хил се върнеше, щеше да настоява да се
махнат оттук по най-бързия начин. Той носеше отговорност за
безопасността на пациента и тя нямаше да възрази. Макей нямаше да
отвори уста сега, когато Лий знаеше толкова. На лицето му се изписа
усмивка.
Ако има пари наистина.
Под пода се криеше голяма метална кутия. Имаше два
заключващи се механизма, които Лий избута с палците си. Капакът се
освободи с леко щракане и при вдигането му се откриха, обвити в
прозрачни пликове, пачки перфектно подредени стотачки. Лий никога
не беше виждал толкова пари накуп. Можеше да си позволи
пътуването с Марта, помисли развълнуван. Макей навярно
притежаваше телепатична сила, защото му беше предложил
перфектния план; Марта винаги се беше жалвала, че не е ходила в
други страни. Най-далечното място, до което беше стигала през целия
си живот, беше Северна Каролина на гости при сестра си. Сега
можеше…
Тогава нещо изпълзя изпод пода и се появи светкавично до
металната кутия. Беше голямо и сиво, с огромна зъбата паст. Очите му
блеснаха, щом светлината се отрази в тях, и Лий, който беше останал
клекнал през цялото време, отстъпи назад и изгуби равновесие.
Животното показа главата си от дупката и това беше последното, което

329
Лий видя, както и едно пъргаво движение на Тед. Тогава една сянка го
обгърна и главата му се взриви.
Нададе сподавен вик.
Дъжд от пишещи машини го затрупа, когато цялата етажерка се
стовари отгоре му.

330
 21
В НАШИ ДНИ

Когато Лора се връщаше към зоната за монтаж, си представи

много неща, но нито едно не включваше липсата на охранителя.
Тед я чакаше в центъра на широкото помещение с отпуснати от
двете страни на тялото ръце. Вече нямаше окови.
— Къде е Лий?
— В мазето.
Лора се запита дали това означава, че все още е жив. Не посмя да
го попита.
Запази спокойствие.
— Оковах го — каза Тед, показвайки китките си. — Ще го пусна
по-късно. Ти обаче трябва да тръгваш още сега, Лора.
— Да си тръгна? Защо? Мислех, че имаме сериозен напредък.
Позволи ми да те заведа обратно до „Лавендер“. Това, което те измъчва
в момента, може да го преодолеем. Помисли за семейството си,
помисли за…
— Лора, оценявам всичко, което направи за мен. Но не всичко се
разрешава с терапия. Има необратими неща.
Лора отказа да се доближи.
— Върви си, върни се по пътеката към къщата ми. И не викай
никого.
— Какво смяташ да правиш?
Миг на колебание, израз на вътрешна борба, който се изпари
начаса.
— Няма да направя нищо лошо.
Лора започваше да проумява какво се случва в главата на Тед.
Беше объркан и тя трябваше да използва информацията в своя полза.
— Кой ти се обади? — попита изненадващо Тед. Приближи се
няколко крачки.
— Маркъс Грант, директорът на отделение „C“. Имало спешен
случай с един от пациентите.
— Аха…

331
 — Истина е.
— Какъв случай по-точно? Говорихте продължително…
Вече се намираха прекалено близо един до друг и той би могъл с
два-три скока да я достигне.
— Научиха ли го вече, Лора?
Тя сбърчи чело. Трябваше да си върне контрола по някакъв
начин.
— Току-що бях в кабинета, където държиш папките. Разгледах
ги, затова се забавих.
— Тогава вече знаеш какво съм сторил — прошепна той.
Тед вдигна глава, сякаш изплашен от някакъв шум. После сведе
поглед и се втренчи задълго в един ъгъл. Изглеждаше сякаш е забравил
къде се намира.
— Тед, моля те, боя се, че нещата са малко по-сложни отколкото
мислиш…
— Върви си — каза той. Направи полукръг и се насочи към
мазето.
— Ще дойда с теб — заяви тя.
Той заговори, без да се обръща.
— Знаеш прекрасно какво ще се случи, ако го направиш.
Независимо от това тя го направи. По средата на стълбата, която
водеше към мазето, усети натрапчивата миризма на бензин.

332
 22
В НАШИ ДНИ

Лора видя най-малко пет туби бензин в близост до вратата.

Преминаха през коридор, пълен с вехтории, докато не стигнаха до стар
фотьойл, до който имаше капак в пода и разхвърляни стари пишещи
машини. Празната етажерка даде доста точна представа на Лора за
това, което се беше случило там. Като се загледа по-внимателно,
забеляза прясно петно от кръв близо до отвора, но охранителят не
беше тук.
— Къде е Лий?
— Там отзад — отвърна Тед безгрижно. Посочи към офис мебел
на няколко метра от мястото им. Беше един метър висока и с плъзгащи
се врати отпред и подобно на всичко останало на това място, нямаше
изискаността на модерния дизайн и вероятно тежеше цял тон. От
единия ѝ край се подаваха ботушите на охранителя.
Тед се наведе и потърси нещо в отвора. Лора успя да съзре
метална кутия.
— Какво ще правиш, Тед?
Той не отговори. Лора използва тази мисловна пауза, за да
приближи два прашни стола, и седна на единия.
— Искам да проведем нашия последен сеанс — заяви тя.
Тед се обърна и погледна към празния стол, а после и към Лора.
— Идват ли?
Тя кимна утвърдително.
— Колко време имаме?
— Не знам. Може би час.
Тед седна.
— Звучи добре. Искам да говориш с Холи. Ще се изговорят
много ужасни неща, почти всичките верни, и няма да я виня, ако реши
да ме намрази…
— Ще говоря с нея, обещавам ти.
— А ако искаш да пишеш за всичко това, имаш разрешението
ми. Не че ти трябва, знам.

333
 Лора не мислеше, че е говорила с Тед по въпроса.
— Дадох си сметка, че случаят ми е важен за теб — каза Тед с
тъжна усмивка. — Много добре си свърши работата, в противен
случай нямаше да сме тук и цялата тази помия от живота ми щеше да
остане все така погребана.
— Тед… както ти казах преди малко, мисля, че нещата не са
толкова прости.
— Напротив, са. Убих онези жени… — Тед потъна в нещо като
унес.
Един плъх светкавично се шмугна покрай тях и накара Лора да
подскочи. Пъплеха навсякъде — очевидно бензинът ги беше поставил
нащрек.
— Тед, искам да поговорим за Блейн.
Той кимна.
— Спомни ли си го?
— Блейн е мой брат. Но не бях мислил за него, докато ти не го
спомена. Всичко се връща, Лора. Сякаш мога да погледна в главата си
с фенер… Там, където преди беше мрак, сега виждам ясно.
— Това е много хубаво.
Тед никак не беше съгласен.
— Ти винаги си го знаела, нали? Че Блейн е мой брат, искам да
кажа.
— Не. Полицията направи връзката.
— Полицията… — каза Тед на себе си.
Лора съжали, че го е казала. Искаше да задържи Тед в зоната на
терапията; достатъчно ѝ беше тази несвойствена среда, та да се бори и
с властите, и с бъдещето на случая.
— Научих го, когато бях в първи курс в университета — каза
Тед. — По онова време баща ми правеше спорадични опити да се
доближи до мен. Правеше ги с помощта на леля ми Одри, която винаги
се е грижела за мен и която не заслужаваше да ѝ се падне такъв брат.
Отидох да го видя против волята си и тогава ми каза за Блейн. Дори ми
показа снимката му.
— Защо го е направил? В онзи момент, имам предвид.
Тед присви рамене.
— Каза ми някаква глупост от сорта на „колко било важно да го
познавам, че сме били една кръв и не трябвало да плаща за лошите

334
отношения, които сме имали двамата с него“.
— Звучи доста разумно.
— Естествено. Баща ми винаги звучеше като най-разумния кучи
син на света. Но ти си права — защо в онзи момент? Аз бях в
университета, Блейн в гимназията. Истината е, Лора, че на баща ми му
е скимнало да ми вгорчи онзи ден и се е хванал за първото, което му е
попаднало. Просто така. Единственото, което го интересуваше онзи
нещастник, беше собственият му задник. Беше му все тая дали
синовете му имаха добри отношения… сигурна бъди.
— И имаха ли ги?
— Добри отношения с Блейн? Разбира се, че не. Онзи ден се
скарах с баща си, както обикновено, и си тръгнах. Нямах ни най-малко
намерение да се запознавам с брат си.
— Но го обмисли? Баща ти е бил прав за това, че момчето не е
имало вина за нищо. Нито пък ти. Защо да те лишава да се запознаеш с
него?
— Не го анализирах особено. Беше година на вълнения в
университета. Предполагам, че ако се бях сближил с Блейн, би
означавало никога да не скъсам връзката с баща ми; още един начин, с
който да му позволя да се меси в живота ми. Като гледах как се
развиваха нещата, така беше най-добре. Блейн се оказа същият кучи
син като баща ни…
Тед запази мълчание и сведе поглед. Лора разбра за какво
мислеше. Протегна ръка и подпря брадичката му.
— Погледни ме, Тед.
— Предполагам, че аз също не успях да избягам — каза той.
Лора не пускаше брадичката му.
— Не искам да говорим за теб, не още. Не искам да говорим
също за баща ти. Искам за говорим за Блейн.
Лора дръпна ръката си и се облегна леко на стола.
— Какво искаш да знаеш?
— Знаем, че си бил в дома му. Помниш ли защо?
Тед не изглеждаше да си го е спомнил изцяло.
— Когато видях новината за убийството на приятелката му,
разбрах, че е мой брат. Едва бях зърнал снимката му много години
преди това, но лицето му ми се беше запечатало. Имаше някои от
чертите на баща ми, особено в областта тук… — Тед посочи с пръст

335
междувеждието си. — Разбира се, уверих се напълно, когато видях
филмовия материал, в който той бягаше от един репортер по средата на
улицата. Походката му беше същата като на баща ми, леко наведен
напред, с неподвижни ръце отстрани. Никога не съм виждал друг да
върви така… без да размахва ръце.
— Какво помисли, когато го видя?
— Не знам. Че е виновен, предполагам. Наистина не си спомням.
— Кажи ми какво мислиш сега. За Блейн.
— Нужно ли е?
Лора кимна.
— Блейн е мой брат… предполагам, че имаме нещо общо. Нещо,
което не е наред вътре в нас.
— И това те успокоява?
— Да ти кажа истината, да.
— По-рано ми каза, че си научил за Блейн в първи курс в
университета и почти не си имал време да мислиш за него, защото е
била година на вълнения. Какво имаше предвид?
Лора го знаеше, но предпочете Тед сам да ѝ го каже.
— През същата година убих един мъж. Казваше се Томас Тайлър
и беше преподавател в УМА. По онова време той имаше връзка с
приятелката ми Джорджия. Това е мъжът, когото съм видял в двора на
„Лавендер“.
Острият писък на един плъх накара последните му думи да
отекнат. Друг плъх му отвърна от ъгъла.
— Как го извърши? — попита Лора.
— Те се срещаха нощно време в парка зад библиотеката. Изчаках
Джорджия да си тръгне и се приближих отзад. Прерязах гърлото му с
нож и се изнизах. Имаше разследване, но не доведе доникъде.
Беше любопитен механичният начин, по който Тед разказваше
всяко събитие от онази година.
— Странно… В папките, които пазиш горе, видях само жени.
— Това беше личен… въпрос.
— Много ли бяхте близки, ти и Джорджия?
Този въпрос хвана неподготвен Тед. Беше мислил много пъти за
Джорджия през годините, но винаги като за второстепенна актриса,
никога като важна фигура сама по себе си. Истината бе, че едва
можеше да си спомни лицето ѝ.

336
 — Нямахме много общи неща. Доколкото си спомням, бяхме
малко дистанцирани и всъщност така и не се видяхме повече.
Сега беше ред на Лора да кимне.
— И въпреки това си убил преподавателя.
— Лора, какъв е смисълът на всичко това?
— През цялото време се опитвахме да развържем един много
сложен възел. Когато успявахме да го разхлабим малко, дърпахме
повече от необходимото и получавахме обратния ефект. Дойде
моментът да се издърпат всички свободни краища, Тед. Брат ти Блейн
е свободен край, също както убийството на Тайлър, както и на всички
онези мъртви момичета. Има нещо, което не можахме да разгадаем,
и… една водеща нишка. И единственият начин тя да види бял свят е,
да се гмурнем в миналото ти и да извикаме същността на
повърхността.
— Разбирам какво имаш предвид… Но наистина ли е важно?
Резултатът ще продължава да е същият.
— За Холи и момичетата може да се окаже голяма разлика.
— Какво още искаш да знаеш?
— Искам да ми разкажеш как уби първата, Тед — каза Лора,
гледайки го право в очите, — и искам да го направиш с пълни
подробности, да ми разкажеш всичко, което си спомняш. Името ѝ беше
Елизабет Гарт, нали?
— Ако това е, което искаш.
Тед помисли за момент, очите му започнаха да блуждаят. Отново
се появи монотонният глас отпреди.
— Елизабет Гарт беше много млада самотна майка. Беше едва на
двайсет и работеше в киното в Харпърфийлд, малко селце немного
далеч от родното ми място. Синът ѝ беше на две годинки и живееше с
баба си и дядо си в един град в Ню Хемпшир, макар това да го научих
по-късно. Не беше лоша майка; имаше амбиции да успее и да си върне
детето. Не че родителите ѝ не ѝ позволяваха да си вижда детето или
нещо такова, но не считаха, че е способна да го отглежда, и затова го
взели при себе си. Баща ѝ давал най-големия отпор, фактически не си
говорели. Той винаги я обвинявал за забременяването, и дори след
убийството, когато все още издирваха виновника, в него беше останала
нотка на обвинение, като че ли Елизабет си го беше търсила. Или още
по-лошо, като че си го беше заслужила.

337
 Тед заклати отрицателно глава.
— Но тя не си го търсеше. Беше руса, много слаба. Крехка. Като
останалите. Озова се на неправилното място в неправилния момент.
Живееше с още две момичета, които ѝ бяха колежки — не бяха
приятелки и отношенията им не бяха добри. И насън нямаше да заведе
детето да живее в онзи миниатюрен апартамент, затова единствената ѝ
мисъл по онова време беше да се премести. Беше разлепила малки
обяви, написани на ръка, както в киното, така и по магазините наоколо.
Гласяха: „Добре възпитано и отговорно момиче предлага услугите си
за почистване и домашни задължения, включително и за гледане на
възрастни хора. В замяна моля за прилично заплащане и стая за мен и
малкото ми момченце“. Отдолу се подписваше: Ели.
— Тогава си ѝ се обадил, за да ѝ предложиш място за живеене.
— Точно така. Беше много просто. Понеже момичето отчаяно
искаше да напусне апартамента и да вземе детето при себе си. При
други обстоятелства най-вероятно нямаше да приеме да се срещне с
непознат в толкова отдалечен район. Определих ѝ среща на не особено
оживен път в покрайнините, в зона на богаташи, отглеждащи коне.
Паркирах колата си встрани от пътя, а тя пристигна в една разнебитена
кола, когато вече се стъмваше. Пътят оттам ставаше все по-объркан и
затова трябваше да се движим заедно. Естествено, че това не беше
вярно, там нямаше нищо. Тя остави колата си и отидохме с моята.
Същия ден беше карала двойна смяна в киното и беше изтощена. Казах
ѝ, че съм вдовец със син на седем години и огромна и празна къща. Тя
ми говори за бащата на сина си, един загубен младок, който никога не
се беше вяснал, и така бързо спечелих доверието ѝ.
Но в даден момент Елизабет разбра, че там няма никаква къща,
нито някаква възможност за нея и за сина ѝ. Слезе от колата и хукна
колкото краката я държаха през гората. Проследих я без особено
затруднение до една полянка. Момичето беше слабо и на практика не
оказа съпротива.
— Убил си я с нож? — попита Лора, като че този въпрос беше
най-нормалният на света. — Прерязал си ѝ гърлото, както си сторил с
Тайлър?
Тед изглеждаше искрено разкаян, на крачка да се разплаче дори.
Кимна мълчаливо.

338
 — В изрезките, които прочетох, преди да дойда насам, се
твърдеше, че също така е била прободена в гърдите десетина пъти.
Прободе ли я също десетина пъти в гърдите, Тед?
Тед кимна отново.
— Мога ли да ти задам друг въпрос? — изстреля Лора, без да се
замисля и за миг. — Като си се уговарял с нея за обявата по телефона,
откъде знаеше как изглеждаше в действителност и че отговаряше на
модела?
Тед отричаше пак и пак, все по-измъчен.
— Не знам, Лора, може би съм я видял, докато е разлепвала една
от обявите. Смяташ ли, че е от значение?
— Да, Тед, важно е. Защото много от нещата, които ми каза за
Елизабет Гарт, са извадени от изрезките от пресата, които прочетох
горе, преди да дойда тук.
— Така се случиха нещата.
— Това, което се крие в тази стая — каза Лора, посочвайки
нагоре, — не е храм на спомени, Тед… Това е разследване.
Тед я изгледа сърдито с досада. Лора продължи:
— Елизабет Гарт е починала през 1983 година — каза накрая
Лора. — Ти си бил на седем години, Тед. На седем.
Дори плъховете спряха да вдигат шум през тези секунди.
— Ти не си убил Елизабет Гарт, нито останалите момичета. Нито
пък си убил Томас Тайлър. Ти не си убил никого! Успяваш ли най-
сетне да прозреш общото?

339
 23
1983

Тед се беше излегнал на изтъркания килим в стаята с малката

преносима шахматна дъска пред него, когато чу виковете на майка си
за първи път. Остана много спокоен в очакване викът да се повтори и
почти без да се усети, се плъзна под леглото, откъдето можеше да
наблюдава осветения процеп под вратата. Ако мама се приближеше,
щеше да я види. Татко не си беше вкъщи.
До дъската имаше стара книжка с партиите на Боби Фишър,
подарък от един съсед, която се беше превърнала в единствения му
източник на знания. Скоро щеше да запомни партиите наизуст, но за
момента беше повече от добре. Дъската и трийсет и едната ѝ фигури
също бяха подарък, този път от един непознат от църквата. Мама беше
направила пешка от алуминиев лист, за да замести липсващата фигура.
Мама беше способна да сътвори велики неща… само ако си пиеше
лекарството.
Този ден не го беше взела, Тед беше сигурен. В последно време
се налагаше татко да я кара да си пие хапчетата. Когато той не беше
вкъщи, тя ги забравяше или предпочиташе да не ги взима и тогава
главата ѝ започваше да ѝ прави номера. Като Боби, който правеше
хитрини, за да измами противниците си и да скрие истинските си
намерения.
Тед беше уплашен. Беше останал целия ден затворен в стаята си,
убивайки времето с партиите на Боби и сега разбираше, че може би
беше допуснал груба грешка. Мама не му беше приготвила ядене, не
беше говорила с него нито веднъж, а той дори не беше слязъл да изпие
чаша вода. Не беше отишъл до тоалетната цял ден! А ако мама не се
беше притеснила, беше само защото главата ѝ правеше лоши номера.
Може би ако той се беше опитал да говори с нея по-рано, можеше да я
убеди да си изпие лекарството. Но сега знаеше, че вече беше
невъзможно. И най-лошото беше, че единственият, който можеше да
оправи нещата — както той сам обясняваше непрекъснато — беше
татко. Проблемът бе, че последните пъти скандалите им ставаха все

340
по-страшни. На татко дори му се наложи да я удари, за да я накара да
го разбере.
— Теди!
Без грешка — викът на мама.
Какво да прави? А ако ѝ се беше случило нещо? Бабата на
приятеля му Ричи беше паднала под душа и им отне два дни, докато я
открият. Мама не беше някоя старица, но можеше да се бутне в нещо,
помисли си Тед. Възмути се от себе си, че не се е притекъл незабавно.
Излезе изпод леглото с цялата решителност, на която беше способен,
без да знае дали иска майка му да го викне отново, или не. Не искаше
тя да си счупи главата като бабата на приятеля му Ричи, естествено, че
не, но също така знаеше колко объркана можеше да е мама понякога.
Хвана резето и го завъртя внимателно.
Викът не се повтори и на фона на спокойствието в коридора на
втория етаж това определено беше по-лошо.
Тед слезе няколко стъпала по стълбището и се провеси от
площадката. Огледа хола и бързо различи дългата прошарената коса на
Кристен Макей зад дивана. Не беше първият път, когато Тед я
заварваше седнала на пода, с гръб, опрян отзад на дивана, краката
изпънати, опиращи в стената; по някаква причина тук ѝ беше удобно.
Приближи се до нея много бавно.
— Мамо?
Кристен се обърна. В очите ѝ Тед видя всичко, което трябваше да
узнае. В тях се четеше смесица от отчаяние и обърканост.
— Скрий се! — Кристен го стисна за ръката и го дръпна, докато
не го повали на земята. Тед седна до нея.
— Какво има, мамо?
— Влязоха непознати у дома — прошепна тя.
Месеци преди това Тед щеше да стори всичко по силите си, за да
ѝ повярва. Отнасяше се за мама! Нещо в него му казваше, че трябваше
да ѝ повярва. Но вътрешно знаеше, че са сами в къщата.
— Пи ли си хапчето, мамо?
Тя го загледа, повдигайки едната си вежда. Погали го по косата.
— Трябва да пазиш тишина, Теди.
— Кои са вкъщи? — попита с тих глас. — Видя ли ги?
Кристен кимна.
— Мъжете Антени.

341
 Тед никога през живота си не беше чувал да се говори за тях. И
със сигурност името им го изплаши. Кристен се обърна и посочи над
дивана.
— Един от тях е в кухнята. Премина през хола преди малко и
успях да го видя оттук. Те са много високи, Теди — трябваше да се
наведат, за да не се ударят в рамката на вратата. Слаби са, а главите им
са като на мравки и имат много дълги антени.
— Може да си е тръгнал. Ще ида да видя…
— Не! — Кристен заби острите си нокти в ръката на малкия Тед.
— Опасно е. Казвам ти, че току-що го видях.
— Но какво търсят, мамо?
Тя се замисли за момент.
— Ти си умно момче, Теди. Лекарството, за което ти говориш, не
е лекарство… не ми помага. Баща ти ме принуждава да пия тези
хапчета, за да се отърве от мен. Иска да лежа по цял ден в леглото
упоена.
— Татко ни обича — каза Тед, макар че на седем години вече
започваше да се съмнява в това.
— Хвърлих хапчетата в мивката в кухнята. Затова дойдоха
Мъжете Антени.
— Всичките хапчета ли?
Хапчетата бяха изключително скъпи. Баща му се оплакваше от
това непрекъснато. Понякога Кристен хвърляше в тоалетната едно или
две и това ставаше повод за безкрайна караница. Този път са били…
всичките.
— Мъжете Антени го знаят, усещат го с антените си. Затова
дойдоха.
Тед не издържа повече и хукна към кухнята. Мама се опита да го
хване, но той се оказа по-бърз.
— Не! — извика Кристен. Обърна се и коленичила, видя над
дивана как единственият ѝ син влизаше в кухнята с бясна скорост.
— Тук няма ни…! — Тед се приближи до мивката. От едната
страна имаше планина от картонени кутии и блистери, всичките
празни. Мама не го беше излъгала… всички хапчета се бяха оказали в
канала. Усети тръпки. Не искаше дори да си представя за възможните
последствия от това масово унищожение на хапчета. Само като си
помислеше…

342
 Върна се в хола под същата пара. Мама все така седеше зад
дивана.
— В кухнята няма нито един Мъж Антена, мамо! Мъжете
Антени не съществуват. Изхвърлила си всички хапчета!
Тя се провлачи и се опита да го сграбчи за ръката. Тед се
отскубна от ръката ѝ и отстъпи назад.
— Татко ще се разсърди!
— Татко ти ни мрази, Теди! Има си друга жена. Затова иска да се
отърве от мен, а после ще дойде и твоят ред. Ще те затвори в
сиропиталище и…
— Млъкни!
Кристен игнорира изблика на гняв на сина си и отново се
провлачи, сега извън подслона на дивана, и още веднъж се опита да го
хване за ръката. Отново без успех.
— Всичко това е по твоя вина! Мразя те!
Нещо се измени в изражението на Кристен. Отстъпи към
сигурността на дивана. Понижи гласа си.
— Ти не си моят Теди… Ти си един от тях. — Кристен посочи
към кухнята. — Държите го там, нали?
Тед изхлипа. Не можа да го избегне.
— Не ме лъжи. Махни се от мен!
— Мамо…
Тя отричаше с глава отново и отново, с широко отворени очи,
подаващи се над дивана. Тед знаеше, че нямаше какво да прави там,
както знаеше, че нещата ще се влошават по един или друг начин.
Изтича до стаята си на един дъх. Затвори вратата зад себе си и се
пъхна под леглото. Шахматната дъска и книгата за Боби Фишър бяха
все още там. Избута ги с един замах и зарови лицето си в
предмишницата си. Плака неутешимо.
След един безкраен половин час чу това, от което толкова се
боеше. Колата на Франк Макей се спря на частния паркинг. Тед
изскочи от скривалището си като изстрелян от пружина. На
зачервените му очи им трябваше време да се нагодят към светлината
на стаята. Отиде до прозореца и наистина там беше баща му, който
слизаше от колата. Моментът с отворения прозорец на колата не му
направи кой знае какво впечатление. Татко винаги оставяше прозореца
на колата отворен, когато имаше намерение да излиза отново.

343
 Мощният глас на Франк прокънтя в къщата като грохот. Тед
можеше да избере да се скрие отново под леглото — естествено, това
нямаше да му попречи да чуе всичко, което ставаше на долния етаж, но
по някаква причина отвори вратата и тръгна към стълбите. Нещо лошо
можеше да последва. Тед се страхуваше.
Франк не закъсня да открие остатъците от лекарства в мивката и
това го накара да изгуби контрол.
— Не мога да повярвам! — крещеше, без да спира. — Проклета
безполезна кучка!
Обидите бяха специалитетът на Франк.
Кристен не казваше нищо. Тед не смееше да се покаже, но
можеше да си я представи седнала зад дивана. Нещо се разби на
парчета в пода, купа или ваза, или може би някоя от лампите в хола.
— Ще си тръгна от тая къща, чуваш ли ме? Единственото, което
трябва да правиш е да гълташ две скапани хапчета! И това не може да
свършиш като хората! Толкова си безполезна.
— Махай се от мен! — Кристен проговори за първи път.
— Няма да се махна и на една шибана крачка.
— Не ме докосвай.
— Кротко, кучко.
— Откъ…?
Звучен удар накара Кристен да замлъкне на мига. За награда
получи още два удара. Освен изобретателен на обидите, Франк беше
щедър и на ударите.
— Глътни го, проклетнице!
— Откъде…? — Кристен едва успяваше да продума.
— Откъде ги извадих ли? Откъде ги извадих? Бях ги скрил…
защото знаех, че един ден ще направиш това. Толкова добре те
познавам, лисицо. Винаги търсиш начин да ме прецакаш. Глътни го
най-сетне! Дай да видя… Раздвижи езика! Не ме хапи, кучко такава!
Удар. Почти сигурно беше с длан по бузата, защото просъска
като камшичен удар.
— Ще изпиеш още едно… и да не ти скимне да го изплюеш,
предупреждавам те.
Мама никога не пиеше две хапчета наведнъж. Пиеше по едно на
всеки осем часа, Тед го знаеше отлично.

344
 — Този път ще станат три — казваше Франк с ярост,
наслаждавайки се на всяка дума.
Три! Тед се ужаси. Можеше да е логично да изпие две, ако беше
пропуснала да вземе едно. Но три? Какъв смисъл имаше мама да взима
три от тези гигантски хапчета?
— Ще се махна… Кристен. Чуваш ли ме? Вероятно няма да се
върна никога и държавата ще поеме грижата за теб… Ще бъде велико,
нали?
Вече не се чуваха отговори от страна на мама. Може би беше
заспала по-бързо от обикновено. Три хапчета бяха ли способни на
това, или не?
Държавата ще се погрижи за теб.
Тед се изплаши, когато чу тежките стъпки на Франк на
площадката на стълбището. Изтича в стаята си и затвори вратата зад
себе си. Пъхна се в леглото и се престори на заспал. Няколко секунди
по-късно чу как вратата на стаята се отвори и затвори веднага след
това. Изчакваше, докато баща му наистина се увереше, че не е чул
нищо от цялата врява, макар да беше трудно за вярване.
Впоследствие чу душа в банята и стана от леглото.
Баща му обикновено се къпеше сутрин. Ако повтореше ритуала,
то бе, защото се канеше да излиза. И тогава го проумя. Франк щеше да
си тръгне! Нима не го каза?
Ще се махна, Кристен.
В този момент Тед реши какво ще направи по-късно. Нагласи
възглавнички на леглото, за да изглежда сякаш той беше още там,
хвана една чанта и пъхна вътре малко дрехи. Остави я върху леглото и
се замисли дали беше разумно да слезе. Знаеше, че трябва да го стори,
така че се изстреля навън. Татко продължаваше да се къпе и това го
успокои. Слезе на първия етаж и намери мама там, седнала зад дивана,
с разтворени крака и наклонена настрани глава, дремеща.
— Теди… — промълви тя, отваряйки едва очи.
Тед я целуна по челото.
— Не те мразя, мамо.
Държавата ще се погрижи за теб.
Топла усмивка се появи на устните на Кристен Макей.
Тед се върна в стаята си. Взе шахматната дъска и книгата за
Боби. Излезе през прозореца и се плъзна по покрива до страничната

345
стена, която беше изкачвал безброй пъти. Мустангът на Франк го
очакваше. Тед нямаше ключове, за да се пъхне в багажника, но знаеше
трик, който щеше да му позволи да влезе във всички случаи. Мушна се
с лекота през отворения прозорец и се насочи към задната седалка.
Дръпна облегалката и… воала!
Щеше да се махне с татко. Сега той беше разгневен, но когато му
минеше ядът, щеше да го разбере.
И мама щеше да е по-добре без тях. Тед така и не разбра коя
беше държавата и как щеше да се грижи за мама, но сигурно щеше да
го направи по-добре от Франк Макей.
Сви се в багажника и зачака.

346
 24
1983

Багажникът беше удобен за дете с неговия ръст, така че, по чудо,

успя да заспи. Беше истински късмет, защото по този начин не се
замисли за вероятността татко да реши да вземе куфар със себе си.
Нима това не беше най-разумното в крайна сметка? Мисълта мина
през главата му едва когато колата потегли и на този етап нямаше
смисъл да се притеснява. Татко имаше пари и можеше да купи всичко,
от което се нуждаеха.
Тед не можеше да се сети накъде се бяха запътили. След като
изминаха част от пътя, откри, че когато натискаше нагоре в ъгъла на
багажната преграда, се отваряше процеп, през който можеше да
наблюдава вътрешността на колата. По този начин успя да види
силуета на Франк, неподвижен и мълчалив, и шосето пред него. Бяха
излезли от града.
Шофира повече от час, или поне така му се стори на Тед, който
притискаше шахматната дъска към гърдите си като щит и отново беше
на косъм да бъде повален от съня. Тъкмо започваше да свиква с
мисълта, че това пътуване можеше да се окаже безкрайно дълго, когато
мустангът намали скоростта и спря. Тед изчака няколко секунди с
широко отворени очи в онази непрогледна тъмнина; завъртя се на 360
градуса, остави дъската настрани и повдигна багажната преграда
много внимателно. Лазерен лъч проряза ретината на очите му и се
наложи да ги затвори. Не можа да види как Франк слиза от колата, но
твърдо чу как се отваря и затваря вратата.
Навън се чуваха гласове. Единият беше на Франк, без
съмнение… другият — на някаква жена. И тогава вратите се отвориха
и колата се разклати на едната и на другата страна по характерния
начин, когато двама души се качват едновременно. Тед прибягна към
приспособената шпионка, но не успя да види седалката до шофьора.
А ако пробваше да побутне от другата страна? Опита, но без
резултат. Багажната преграда беше качествено втъкната в другия си
край.

347
 — Извинявай, че не можах да дойда по-рано — оправда се
жената. — Днес карах двойна смяна в киното.
Тед се вкамени на мястото си. Не очакваше появата на компания.
Татко винаги повтаряше, че не харесваше стопаджиите и че заради
работата си на търговец ги виждаше непрекъснато и ги познаваше
както никой друг. Това момиче (Тед си я представи много по-млада от
татко) не беше стопаджийка. Извинявай, че не можах да дойда по-рано.
— Не се тревожи — каза Франк. — Аз също имах тежък ден в
офиса.
Офиса?
— Много ли е далеч оттук?
— Не много. Но няма особен смисъл да ходим с две коли… По
този начин ще можем да се опознаем малко по-добре.
Тед вече не шпионираше. Слушаше с ухо, долепено до
облегалката.
А ако мама беше права? Тази можеше да е другата жена, за която
мама говореше този следобед.
Щом се сети за мама, седнала в хола зад дивана, Тед почувства
остра болка. Мама беше изпила три хапчета…
Не ги изпи. Татко я принуди да го направи.
Както и да е, най-вероятно продължаваше да седи на мястото, на
което я бяха оставили, дълго време, дори до мръкване. Щеше да се
събуди там, стресната и обвита в тъмнина… объркана и сама.
Държавата можеше и да не я открие навреме.
Тед усети, че го побиват тръпки. Окото на съзнанието му го
пренесе в хола на къщата, потънала в полусенки, с мама, седнала в
безсъзнание на пода, с наведена глава и до нея четирима прави Мъже
Антени, които я изучават като лекарска комисия, с лица на мравки,
които се споглеждат един друг.
В колата Франк започна да се обръща към момичето с името
Елизабет. Говореха за малкия ѝ син, който живеел с баба си и дядо си
някъде си. Но Тед беше прекалено вглъбен в мислите си, за да им
обърне внимание. Не беше готов да признае, но може би беше
направил грешка, като остави майка си.
Сериозна грешка.
— … баща му никога не го е виждал — казваше Елизабет. —
Знае, че синът му съществува, казах му го, разбира се. Но никога не се

348
поинтересува. А при теб?
— Овдовях и къщата ми стана твърде голяма — каза Франк
Макей. — Теди е на седем години и понякога си мисля, че расте
прекалено сам…
Вдовец? Теди? Баща му никога не го беше наричал Теди.
Какво се случваше?
Тед се видя принуден да вдигне багажната преграда и да огледа.
Нямаше съмнения какво е чул, но едва можеше да повярва на ушите
си. Тед не растеше сам, имаше си майка! А къщата, в която живееха,
беше относително малка в сравнение с останалите в квартала. Нищо от
казаното от татко нямаше смисъл. Опита се да се подпре на една
страна, за да види Елизабет, но беше невъзможно. Най-далечното,
което процепът позволяваше да улови, беше огледалото за обратно
виждане… И когато стигна до него, видя очите на татко му, втренчени
в неговите. Татко го гледаше!
Остави да хлопне багажната преграда, която удари седалката с
рязък шум, и се изпъна на пода.
Татко не те е видял. Само гледаше назад. Затова служи
огледалото за обратно виждане, нали така?
— Какво беше това? — попита Елизабет.
— Какво нещо?
— Стори ми се, че чух нещо… По покрива, вероятно.
— Не е имало нищо.
— Много ли остава?
— Не много.
Никой не каза нищо дълго време. Тед беше изгубил напълно
представа за времето; не можеше да каже със сигурност колко дълго
пътуваха.
— Може ли да спрем за секунда? — каза Елизабет изненадващо.
— Спешна нужда.
— Пристигаме вече. Половин километър и ще имаш удобна баня
на разположение.
— Не мога да чакам.
— Естествено, че можеш — настъпи я Франк. Тед познаваше
отлично този тон. Този тон, който не позволяваше и капка възражение.
Мустангът се движеше все по-бързо.
— Да не ти хрумне да отваряш вратата, чуваш ли ме?

349
 Елизабет извика ужасено.
— Пусни ме!
Тед задържа дъха си.
Секунди по-късно спряха някъде.
— Разбра ли? — каза спокойно Франк. — Ако отвориш вратата,
ще ти го забия в крака.
Тед не гледаше. Не разбираше какво стана, но познаваше онази
авторитарна и непреклонна страна от характера на баща си.
— Не ме наранявай — умоляваше го Елизабет. — Имам син.
— Не, нямаш.
Франк грабна ключовете от колата и по някаква причина
задрънка с тях. Отвори вратата и излезе. Секунди след това отваряше
вратата на мястото до шофьора.
— Не искам да си цапам колата, разбираш го, нали?
— Не ме наранявай — момичето се пречупи. Треперещият ѝ глас
премина в неспирен плач.
— Излизай.
— Не, умолявам те!
— Уплашена ли си?
Елизабет хлипаше неудържимо. Франк ѝ правеше нещо и Тед не
смееше да погледне.
— Добре, добре… тръгвам с теб — казваше Елизабет в бурен
пристъп на истерия.
Излезе от колата и секунди по-късно извика разтърсващо. Тед
никога не беше чувал толкова зловещо нещо през краткия си живот.
Виковете не спираха и не му оставаше друго, освен да запуши ушите
си, но дори и това не беше достатъчно.
Миг по-късно Франк се върна в колата; запали я и започна да
подсвирква любимата си мелодия.

350
 25
В НАШИ ДНИ

В мазето на старата фабрика за пишещи машини плъховете се

бяха завърнали към шеметните си гоненици. Неспокойни от
изпаренията на бензина, вече не следваха определена писта и
пресичаха помещението в непосредствена близост до Лора и Тед. На
моменти ги доближаваха и ги наблюдаваха.
— Ти не си убил онези жени — каза Лора. — Баща ти го е
направил.
Той я загледа, объркан.
— Навярно винаги си го подозирал — продължи тя — и когато
Франк починал, тези подозрения са станали реалност.
— Сънят за момичето в багажника… — каза Тед по-скоро на
себе си, отколкото на Лора. И докато размишляваше, една истина като
удар с юмрук го зашемети. Вдигна глава с широко отворени очи.
— Моля?
— Баща ми се опита да ме убие — каза Тед изумен.
Лора беше стигнала до същото заключение.
— Един от последните пъти, когато говорих с него — продължи
Тед, — беше в университета, когато ми каза, че Блейн ми е брат.
Същия ден му бях толкова бесен за начина, по който се беше отнесъл с
майка ми и мен, че му разказах за първи път сънищата си с онази жена
в багажника на мустанга.
Тед направи пауза.
Тед прибягна към приспособената шпионка, но не успя да види
седалката до шофьора.
— Трябва да се е досетил, когато му разказах за съня, че рано
или късно съм щял да си спомня всичко. Същата вечер кучият му син е
тръгнал да ме търси в университета.
— Тайлър е бил с приятелката ти — доуточни Лора. — Освен
това е носел сакото на университета.
Тед се изправи рязко и неочаквано. Един плъх, който го
наблюдаваше през отвора на пода, се скри.

351
 — Излезе късметлия даже и в смъртта си… Ако си го бях
спомнил по-рано… Сега вече няма да послужи за нищо.
— Седни, Тед, моля те. Не говори така, много семейства ще
получат отговори.
— Да, ама разбира се, че някакъв маниак е тероризирал и
разчленявал дъщерите им, хубав отговор. Онзи е мъртъв, Лора, победи
го ракът в съня му. Да си чувала по-голяма несправедливост от тази?
— Истината е, че не. Но нищо от случилото се не е по твоя вина.
Тишина.
— Само ако си го бях спомнил по-рано…
— Стигнахме дотук с много усилия, Тед. Терапията и
медикаментите изиграха важна роля, но в действителност ти си този,
който го постигна. Направи го заради Холи, заради момичетата.
Той кимаше. Семейството му изглеждаше като част от далечна
галактика.
— Помниш ли как го научи, Тед? Чрез сънищата ли?
— Мисля, че не. — Тед не изглеждаше напълно сигурен. —
Сънищата винаги ги е имало. Мисля, че беше чрез Блейн… Когато го
видях по телевизията и го разпознах като мой брат, си помислих, че
може би баща ми е убил приятелката му, че го е извършил като някаква
услуга или нещо такова. Беше само мисъл… неволна, предполагам…
знам ли. Помислих, че баща ми е бил диагностициран с този
неизлечим рак и че би могъл да го е извършил.
— Разбирам. И това е породило подозренията… тази мисъл.
— Да, мисля, че да. Затова проследих Блейн. Исках да го проуча,
да разбера дали е имал пръст в това. Но по онова време вече знаех
какво е извършил баща ми… Бяха турнирите по шах, Лора, — така
научих за много от убийствата по онова време. Използваше
пътуванията, за да убива беззащитни жени.
— Погледни ме, Тед. Вече знаем всичко. Баща ти е мъртъв и
семейството ти те очаква. Погледни ме.
— Знаеш, че не е толкова просто. Причиних им болка… —
Очите на Тед плувнаха в сълзи. — Как е Джъстин?
— Боя се, че е все така в кома. Въпреки че лекарите са
оптимисти.
— Удрях моя приятел, докато почти не го убих.

352
 — Чувствал си се объркан в онзи момент. Бремето на вината за
убийствата те е надвило, Тед. Смятал си се за виновен и си реагирал
безразсъдно. Защото Джъстин по някакъв начин го е разкрил, нали?
— Да, мисля, че да. Разбрах, че ме следи. Видях го една нощ,
когато се промъкнах в къщата на Блейн, той беше навън, в колата си.
Наех частен детектив, за да го следи, и така научих, че той и Холи се
срещат. — Тед се усмихна смирено. — Бедният детектив вероятно си е
помислил, че се е натъкнал на голямата сензация, но връзката между
тях не беше проблем за мен. Проблемът беше, че Джъстин също ме
проследи дотук и вероятно е видял какво криех в горната стая, в която
ти си влязла.
— Джъстин те е извикал в кабинета си, за да говорите за
убийствата?
— Истината е, че не знам. Може би е искал да говорим за друго.
Но вече беше прекалено късно… Аз, аз не виждах нещата ясно; сега си
давам сметка.
— Джъстин ще се оправи и ще го разбере, сигурна съм.
Състоянието ти беше тежко по онова време, Тед.
— Да, знам го. Вече бях решил да сложа край на живота си, бях
посетил Робишо за завещанието и вярвах, че тумор в мозъка ме убива
малко по малко.
— Не смяташ ли, че нещата са много по-добре сега?
Тед знаеше, че това би било вярно, ако приятелят му се
възстановеше.
— Предполагам, че да.
Лора се изправи. Тед я изгледа с недоверие, без да разбира какво
възнамерява да прави психотерапевтката му. Дори когато му подаде
ръка, не знаеше какво точно да прави с нея.
— Справи се много добре, Тед.
Той се изправи малко нестабилно и стисна ръката ѝ.
— Благодаря ти за всичко, Лора — казваше, шепнейки. Гласът му
беше на път да се изгуби.
Тогава чуха силен шум някъде зад тях, прекалено силен, за да
бъде предизвикан от гризачи. Лора се стресна. Тед на свой ред усети
тръпки, като си спомни, че там беше оставил охранителя с вързани
ръце. За бога, отгоре му се беше изсипал град от пишещи машини!
Преди да го зареже, беше проверил, че още диша, но можеше да е

353
получил вътрешно разкъсване или нещо подобно. Мислеше за това,
когато фигурата на Лий Стиуел се надигна като сив тотем, отдалечен
от конуса светлина, едва осветяващ Тед и Лора.
Нисък глас прозвуча сред сенките. Лора се обърна и усети
смъртен страх при вида на изправения Лий; почти беше забравила за
съществуването му.
— Остави ни да си тръгнем най-сетне, гаден кучи сине — каза
Лий.
Охранителят беше с оковани ръце на височината на гърдите и
държеше малък предмет. Беше невъзможно да се забележи какъв беше
от такова разстояние, докато не се появи пламъче след леко щракване.

354
 26
В НАШИ ДНИ

Маркъс седеше на седалката до шофьора. Караше Боб.

Разговаряха през първия половин час, но след това пътуването
премина в мълчание, нарушавано само от комуникацията с екипа на
ФБР, който беше тръгнал едновременно от Олбъни и щеше да
пристигне на мястото преди тях.
Когато се намираха на половин час път, проведоха последен
разговор с екипа. Боб чу какво му казваха от другата страна на
линията; не звучеше никак добре.
— Станал е пожар, изглежда, умишлен — каза, след като
затвори. — Използван е ускорител, защото разпространението на
пламъците е било светкавично.
— Пожар? — Маркъс недоумяваше. Не смееше да зададе
въпроса, от който най-много се боеше.
— Екипът от Олбъни е пристигнал и е заварил пожарникарите на
терен. Някой е видял пушека и им е съобщил, но стигнали късно.
— Как така са стигнали късно? — не можа да се сдържи Маркъс.
— Какво означава това?
— Извадили са две тела. Има само един оцелял.
Маркъс покри лицето си.
— Кой? — попита изпод тъмнината на собствените си ръце.

355
 27
В НАШИ ДНИ

По някаква причина Лий беше решил, че да сплаши Тед със

запалка, може да се окаже добра идея. Или ударът му беше попречил
да мисли трезво, или Лий никога и не беше чувал за бензинови
изпарения и когато синьото пламъче прерасна в огромна огнена топка,
лицето му се изкриви от изненада. Присвитото му око се отвори
доколкото можа, преди охранителят да започне да се друса във
френетичен танц, крещейки от болка, приклещен в схватката на кълбо
от пламъци.
Лора и Тед нямаха достатъчно време за реакция. Огнена стена се
спускаше към тях и сините пипала на пламъците си пробиваха път
отвсякъде. Отдалечиха се колкото можаха по-бързо в противоположни
посоки. Виковете на Лий ставаха все по-ужасяващи. Миризмата на
изгоряла плът обвиваше всичко.
Мазето се раздели на две и Лора попадна в капана от
противоположната на вратата страна. Когато охранителят надаваше
последните си вопли на агония, тя търсеше някакъв начин да премине
от другата страна, но огънят се беше превърнал в бариера, която се
спускаше към нея; пушекът ставаше все по-гъст. Крушките гърмяха
една по една, като обрисуваха нова оранжева пулсираща реалност.
Плъховете пищяха.
Тед ѝ крещеше да отиде към задната страна, докато той се
опитваше да помести зеления диван, който все още не беше засегнат от
пламъците, за да образува мост между една маса и скупчени вехтории.
Не стана. Пламъците достигнаха ризата му и трябваше да я свали и да
закрие устата си с нея, за да може да диша. Изкрещя нещо
неразбираемо.
— Какво? — Лора се намираше на около десет метра, но вместо
да върви напред, се видя принудена да отстъпи назад. Тя също си свали
блузата и дишаше през нея, но дори така започваше да усеща, че
мислите ѝ протичаха трудно.
Тед отново опита, като този път свали ризата от устата си.

356
 — Отворът на пода, Лора. Пъхни се там и затвори капака.
Този път Лора го разбра. Въпреки това разбра, че беше
невъзможно да го стигне при подобни условия. Пламъците се
изправяха между нея и отвора.
— Тед, не мога да стигна!
Той ѝ извика още нещо, но гласът му беше заглушен от
пращенето на огъня. Димът беше станал твърде гъст и да диша през
тъканта на блузата, вече бе почти невъзможно; затова Лора не издържа
повече и я махна от устата си. Пристъп на кашлица я накара да падне
на колене. Не беше осъзнала парещата болка в очите, докато не откри,
че до самия под въздухът беше малко по-приемлив за дишане. Отново
покри лицето си с плата и се довлече до страничната стена. Каза си, че
единственият шанс да стигне целта е като мине покрай цокъла. Една
редица от стоманени маси образуваха нещо като тунел, през който
можеше да се мине относително лесно. Огънят препречи пътя ѝ на два
или три пъти и трябваше да се долепи максимално до стената или дори
да излезе от импровизирания тунел. Колкото повече се приближаваше,
димът ставаше все по-гъст, дори в най-ниското.
Трябваше да претича общо осем метра. Изглеждаше лесно, но на
средата на пътя започна да се съмнява дали ще успее. Огнената завеса
изцяло блокираше преминаването ѝ. Ако искаше да продължи,
налагаше се да изпълзи изпод масата, но ситуацията не беше много по-
добра встрани. Когато погледна назад, видя, че дори нямаше как да се
върне.
Повика Тед с цяло гърло, но не получи отговор. Дали беше успял
да се измъкне от мазето, или беше изпаднал в безсъзнание? Полицаите
бяха на път и можеха да дойдат всеки момент; ако тя се добереше до
отвора и успееше да издържи вътре достатъчно дълго, можеше да вика,
докато някой отвън я чуе.
Постави си за цел да стигне до отвора. Нямаше много време да
реагира. Или трябваше да опита да излезе от тунела и да стигне до
отвора, заобикаляйки, или да продължи по най-краткия път и да
пресече онази червена завеса. Трябваше да опита заради Уолтър.
Омота главата си с блузата, вдигна ръката си като щит и премина
със светкавична скорост.

357
 ЕПИЛОГ
ДВЕ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Рандал Форстър беше приветстван с радушни аплодисменти. От

три години беше водещата фигура по полицейски въпроси на Канал 4
и това му беше донесло огромна популярност. При всички положения
случаят на Франк Макей се бе оказал определящ за шеметното му
издигане; беше млад, харизматичен и най-важното умееше да минава
по тънката линия между обществения интерес, патологията и
техническите параметри на една зловеща история.
На екрана, разположен встрани от сцената, се появи пронизващ
поглед, който всички разпознаха. Отдолу течеше следният надпис:

ГЛАВОРЕЗЪТ ОТ ХАМХЪРСТВИЛ

ФРАНК ЕДМЪНД МАКЕЙ

1951–2011

Аудиторията замлъкна. Гласът на журналиста изгърмя рязко от

тонколоните.
— В дом от средната класа, в малкото селце Хамхърствил, с
баща, който карал свръхдълги смени в металургическо предприятие, и
майка, която работела като готвачка, шивачка, продавачка и
хигиенистка, малкият Франк на практика се отгледал сам до
дванайсетгодишна възраст, когато сестра му Одри се появила на бял
свят.
Рандал се движеше по сцената с увереността на голям оратор. С
едната ръка в джоба и поглед, насочен ту към зрителите, ту в

358
пространството над главите им, сякаш се опитваше да прогледне в
далечно и разбулващо тайни минало.
— Всъщност знаем малко за първите му години. Това, което се е
случило в семейство Макей, е и вероятно ще продължи да бъде
мистерия. По-късно, през 1964 година Ралф и Тереза Макей се местят с
децата си в столицата, оставяйки след себе си твърде малко, за да може
да бъде възстановено толкова години по-късно.
На екрана се появи черно-бяла снимка на група деца в училище.
Две лица бяха оградени в кръгчета; едното от тях — с огромни и
дълбоки очи.
— Франк се научил от много малък да прикрива истинския си
характер, да манипулира обкръжението си. Бил образцов ученик, с
интелигентност, много по-висока от средната, не създавал проблеми и
бил способен да минава незабелязан. Андрю Добинс, може би
единственият му приятел през онези години в Хамхърствил, е
предоставил това, което ще остане почти със сигурност единствената
характеристика на Франк Макей, отразяваща истинската същност на
този продуктивен сериен убиец.
Рандал направи умишлена пауза. Беше държал тази реч няколко
пъти — въпреки че при други обстоятелства — и знаеше как да събуди
интереса на присъстващите.
— Когато истината излезе наяве, всички онези, познавали
приживе Франк Макей, бяха ужасени и изненадани, включително
сестра му, бившата му съпруга, съседите му, съдружникът му,
всички… освен Андрю Добинс. Андрю Добинс, който не го беше
виждал от десетата му година, понеже и неговото семейство се беше
преместило в града, беше единственият, който повярва, че новините,
въртящи се в страната, можеха да се окажат истина. Всъщност дълбоко
в себе си знаеше, че бяха истина. Защото Андрю Добинс е първият, и
както вече казах, вероятно единственият, който проникна в истината за
този човек.
В някакъв момент образът на екрана се беше сменил. Сега се
виждаше един Франк на младини да позира до червена кола.
Изглеждаше на двайсетина години и на пръв поглед усмихнатото му
изражение не будеше интерес. Колкото по-голямо ставаше
изображението, толкова повече изглеждаше, че нещо в очите му

359
преминаваше времево-пространствената бариера и полепваше по
всеки от присъстващите, за да разкрие истинските му намерения.
— Франк Макей не беше мечтаният съпруг, нито примерен съсед
и далеч по-малко добър баща… но в очите на онези, които го
познаваха, не беше убиец. Не можеше да бъде убиец. Беше
темпераментен мъж, това да, импулсивен мъж, може да се каже. Но
убиец? Не, невъзможно. Колко пъти сме чували същото за други като
него? Когато хора като Макей се научат да се крият зад маската на
здравия разум, стават неразпознаваеми, движат се сред нас
безнаказано. И именно арогантното им желание да става тяхното
отново и отново, да се чувстват по-висши от останалите, ги подтиква
да продължават. Не е само неукротимата жажда да убиват и да
причиняват зло, а също и егото на мислещия се за всемогъщ.
Андрю Добинс живеел през няколко къщи от Франк. Ходели
заедно на училище, връщали се заедно, станали приятели. Един ден
Франк поканил Андрю в дома си; било лято и родителите му били на
работа, затова били сами. Казал му, че този ден нямал желание да кара
колело, нито да прави нещата, които обикновено правели; завел го в
задния двор и му показал купища буркани с паяци, бръмбари и други
големи насекоми. Франк носел със себе си наваха[19]; бил го купил от
по-голямо момче и никой не знаел, че го притежава освен Андрю. Била
общата им тайна. Същия ден в градината на собствения си дом, Франк
помолил приятеля си да си избере едно от уловените насекоми. Андрю
избрал средно голям паяк, който изглеждал леко зашеметен.
Предположил, че Франк ще убие паяка с навахата — по онова време
вече вярвал, че е способен на това, — а истината била, че не се смутил
особено. Кой не е убивал паяк някога? Андрю бил склонен да участва в
онази игра, без да си дава сметка, че всъщност се явявал на изпит.
Въпреки че казусът с главореза от Хамхърствил се беше
превърнал в обект на щателни разследвания, повечето от тях бяха
насочени към смъртните случаи, разкрити по-късно. Пресата обича да
охарактеризира чудовището, но много пъти забравя за човека. Рандал
беше открил, че определени детайли като тези, които се канеше да
представи, бяха способни да предизвикат много по-силно въздействие
от най-отвратителното убийство. Аудиторията пазеше гробна тишина.
— Франк не убил паяка с навахата, не и в началото. Отрязал
четири от краката му и заедно с Андрю го наблюдавали как се опитвал

360
да избяга, като се заливали от смях, установявайки, че едва успявал да
се движи в кръг. Тогава Франк му отрязал още един крак, после
следващия, докато обяснявал как не трябвало да се режат много близо
до тялото, защото така паякът умирал прекалено бързо. Накрая клетият
паяк останал само с един крак, с който едва можел да докосва земята
наоколо и да се върти около себе си, докато умре. Не е било само
извратена игра, както споменах, а изпит.
Към края на същото лято, Франк помолил Андрю да дойде в
дома му. Казал му, че бил намислил едни специални изпити — така
наричал Франк обезчленяването на насекоми, в което двамата вече
участвали три или четири пъти — и Андрю се почувствал очарован от
живота. Започнал да изпитва особен вид умопомрачително
преклонение пред приятеля си. Франк го завел в градината, но този път
там не били бурканите му с насекоми, а кошница с малка котка, на три
или четири месеца по преценка на Андрю Добинс години след това,
когато с известна горчивина щеше да признае, че независимо че тогава
е подозирал намеренията на Франк, не се е трогнал кой знае колко.
Котките не му се нравели особено…
„Франк разтвори лапите на котето, като си послужи с дълго
конопено въже. Когато го обездвижи и докато животинчето пищеше
безпомощно, му извади очите с навахата, после прогори със запалка
коремчето му, ушичките, муцунката… докато котето не можа да понесе
повече и умря.“ Андрю престанал да посещава Франк почти веднага и
може би това е било предупреждение за малкия Макей.
Предупреждение за това какво би станало, ако остави останалите да
видят истинската му природа.
Сега екранът не показваше никаква снимка. Рандал изчака
няколко секунди, докато не се появи лицето на момиче на около
двайсет години.
— Надали Елизабет Гарт ще да е била първата му жертва, но без
съмнение е била една от първите, защото Макей никога не е извършвал
убийствата си толкова близо до Бостън…
Рандал направи мисловна пауза, поклати отрицателно леко глава
и добави:
— Това не е съвсем вярно впрочем… Но да стигнем до там. В
крайна сметка това е главната причина да се съберем тук днес.

361
 Начинът, по който Франк Макей е убил Елизабет Гарт, млада
самотна майка, сочи, че все още се е движил по кривата на обучението.
Възможно е дори да е действал прибързано. Не само я е убил близо до
къщата си, но и е установил контакт с нея, което е можело да се окаже
решаващо за залавянето му. Освен това, макар по тялото на Елизабет
да се наблюдават прорезни рани от нож по ръцете и краката, дълбок
разрез на гърлото се оказал решаващ за светкавичната ѝ смърт, нещо
много по-различно от садизма и мъченията при убийствата, които ще
последват по-късно.
Какво е помислил Макей, след като е убил Елизабет Гарт? Аз бих
заложил на следното — първо, почувствал е несравнимо удоволствие
да измъчва и накрая да убие беззащитно момиче, следователно е знаел,
че ще го извърши отново; и второ, че ако продължавал да бъде
неразумен, накрая са щели да го заловят, затова му трябвало да създаде
система, която да му гарантира да продължава неограничено дълго.
Най-малко поне седем убийства са станали между 1983 и 1989
година и всички са били извършени извън щата. Жертвите били млади
жени, но дотук със съвпаденията. Франк е убивал с нож, с чук,
включително с голи ръце; избирал ги е произволно, като е ограничавал
контакта с тях до минимум. През онези години е използвал турнирите
по шах на сина си Тед, за да оправдае отсъствията си. Пътувал повече
от час от мястото, където се провеждал турнирът по шах, избирал
жертвата си и я измъчвал и осакатявал в течение на два или три часа.
Рядко се е срещала подобна форма на жестокост и въпреки това да се
намери модел на престъпленията, е практически невъзможно.
На екрана следваха лицата на жертвите.
— Франк Макей умря, без да бъде разкрит. Убил е деветнайсет
жени и двама мъже, но има подозрение, че е автор на още петнайсет
убийства. Дори съвременни системи като „Викап“ не биха успели да
установят общи закономерности.
На екрана се прожектира кръгъл лабиринт.
— Преди малко казах, че вероятно никой не е видял истинския
Франк Макей, освен приятелят му от детинство Андрю Добинс, но
може би това не е изцяло вярно. Възможно е първата му съпруга
Кристен Макей, на която се наложило да понася неговите удари и
малтретиране в продължение на години, да си е представяла
жестокостта, стаена в същността на съпруга ѝ. Но Кристен била жена с

362
умствени проблеми и положението ѝ било критично през онези години
на съжителството им. Въпреки това Тед, по-големият син на Макей, е
бил свидетел на анормалното поведение на баща си. Малкият Тед,
гений на шаха, който по-късно се превръща в успешен предприемач,
криел отговора.
Рандал посочи към центъра на лабиринта.
— Отговор, който щеше да остане скрит в течение на години и с
чиято магическа обиколка ще имате възможност да се запознаете от
първа ръка.
Изображението на лабиринта се отдалечи бавно, докато не
отстъпи да се види онова, което всъщност се оказа корица на книга.
Последен изход гласеше заглавието. Отдолу с големи червени букви
беше изписано името на авторката.
— Дами и господа, без повече да се бавя, ви представям жената,
която направи възможно излизането на тази истина на бял свят. Моля,
доктор Лора Хил.
Взрив от аплодисменти придружи Лора, която се придвижи с
известна припряност до високата масичка от едната страна на екрана.
Беше третата презентация на книгата и въпреки това беше толкова
нервна, колкото и първия път. Потърси Диди на първия ред и самият
факт, че я виждаше там как ръкопляска пламенно, ѝ вдъхна сили.
Сестра ѝ винаги е била важна за нея, но през последно време след
уволнението от „Лавендер“ и последвалата раздяла с Маркъс се беше
превърнала в единствената ѝ опора. Тя и Уолтър, разбира се, но Диди
беше единствената, която я окуражи да завърши книгата, когато
нещата в „Лавендер“ станаха напечени. „Ръкописът е фантастичен.
Щом от болницата са ти поставили ултиматум, аз казвам да вървят на
майната си. А колкото до гаджето, което имаш, не ме изненадва, че си е
измил ръцете, знаеш, че никога не ми е харесвал.“
Диди не беше сбъркала.
— Добре дошла!
— Благодаря, Рандал.
Лора беше избрала за тази вечер пола с цвят на горчица и бяла
блуза с дълъг ръкав. Винаги дълъг ръкав. Когато седна и скръсти ръце
в скута си, се увери, че дясната ѝ китка оставаше покрита. Едва
няколко нишки обгоряла кожа се подаваха изпод маншета ѝ.

363
 — Преди всичко — каза Рандал — позволи ми да ти кажа, че
поканата ти за тази вечер е огромно удоволствие за мен.
Лора кимна утвърдително.
— Направи едно великолепно встъпление.
— Благодаря.
Журналистът загледа екрана, където все още се виждаше
корицата на книгата, и сякаш току-що му хрумна да попита:
— Разкажи ни защо точно лабиринт, Лора.
— О…, винаги съм се възхищавала на лабиринтите. Израснах в
Хокмун, Северна Каролина, и там имаше малък атракционен парк.
Собственикът, очарователен господин с фамилия Адамс, поддържаше
парка отворен много години, противно на всички очаквания, и главната
атракция беше огромен кръгъл лабиринт.
— Лабиринтът от растения ли беше?
— Не беше от растения, но можеше да променя аранжимента си.
Имаше няколко врати, които се отваряха и затваряха, и алеите бяха
различни всеки път. Господин Адамс твърдеше, че са повече от хиляда,
но вероятно преувеличаваше. Мъж, маскиран като минотавър,
обикаляше цялото съоръжение и правеше излизането още по-трудно —
което нас, най-малките ни ужасяваше. А истината е, че много рядко
съм виждала някой да излиза от лабиринта. Със сестра ми, която е тук
с мен тази вечер, обичахме да ходим през лятото почти всеки ден. Едно
момче, което харесвахме, работеше там.
Диди я сочеше от партера, като рисуваше думи с устни:
На теб ти харесваше…
Лора не можа да прикрие усмивката си.
— Винаги съм се чувствала привлечена от лабиринтите —
продължи тя. — Има нещо в начина на мислене, което наподобява
измъкване от лабиринт.
— Или на оставане на приклещени в него, предполагам.
— Точно! Например до лабиринта на Хокмун се минаваше по
тесен коридор, който извеждаше директно в центъра му, и аз по
някаква причина вярвах, че ако избирам винаги пътя, който ме
отдалечава от тази точка, щях да успея да изляза. И съответно никога
не можах да го постигна.
— Защото за да излезеш, понякога е нужно да се върнеш назад.
Затова ли?

364
 — Точно така. Когато Тед Макей постъпи в „Лавендер
Мемориал“ сякаш беше притиснат в лабиринт, създаден от собственото
му съзнание.
— Като става дума за толкова брилянтен ум като неговия,
подозирам, че е бил доста заплетен.
— Несъмнено. Прекарваше седмици, потопен в цикли, като се
въртеше в кръг, неводещ доникъде. И когато се опитвах да насиля леко
нещата, като го напътствах към изхода по неправилния начин, както
когато бях дете и обикалях лабиринта на Хокмун, тогава отново се
изгубваше. Беше като да започнеш пак от началото.
— Тед Макей умря при пожара в изоставената фабрика — каза
Рандал, придавайки на гласа си известна твърдост. — Пожар, от който
ти, Лора, имаше късмета да избягаш. В известен смисъл тази история
се оказа твой собствен лабиринт. Не мислиш ли?
— Възможно е. Но Тед Макей беше този, комуто се падна най-
лошата участ, не само защото изгуби живота си, но и заради тежкия
товар, който е трябвало да носи толкова много години. Тази книга,
Рандал, разказва за това каква беше тази травматична обиколка и как
той се измъкна от заложения му от собствения му ум капан. Ако не
беше силата му, нямаше да съм тук и нито едно от тези ужасяващи
престъпления нямаше да бъде разкрито никога.
Започна вяло ръкопляскане, което постепенно стана
повсеместно. Лора и Рандал се присъединиха.
— Едно от последните неща, които Тед ми каза, преди да умре —
продължи Лора, — беше, че за него нищо от случилото се няма
значение, щом баща му е мъртъв. Но ти и аз знаем колко е важно
разкриването на истината…
— О, абсолютно. Имах възможността да говоря с близки на
жертвите и за много от тях фактът, че виновникът вече не е сред нас, се
оказа истинско облекчение.
— Както и за бившата му жена, за дъщерите му, на които се
наложи да се сблъскат със загубата на обичан човек, чието значение
дори не мога да си представя. Но те поне успяха да го видят такъв,
какъвто е бил в действителност — мъж с голямо сърце, който съдбата
беше пожелала да носи чужд кръст.
Презентацията продължи още половин час. Рандал беше отличен
водещ и разговорът протече съвсем непринудено.

365
 След това се раздаваха автографи и Лора най-сетне успя да се
отпусне и да се наслади на засвидетелстваното ѝ внимание. Някои
скришом поглеждаха към белега, който се подаваше от маншета на
блузата, други обсъждаха и задаваха въпроси. Най-често срещаният
въпрос засягаше Джъстин Линч, за когото бяха научили от новините,
че се е събудил от комата. Тя им отговаряше любезно, че не поддържа
контакт с него и че допустимата за разкриване информация от страна
на семейството му се ограничава до написаното на последната
страница.
В един момент Лора различи в далечината дребен мъж с очила,
който не се беше наредил на опашката. Беше на около петдесет години
или на по-малко и чакаше с книгата под мишница с полуусмихнато
лице.
След всеки подписан екземпляр Лора отклоняваше поглед
скришом, а непознатият продължаваше да стои там, прав, на същото
място. Залата започваше да се изпразва, когато един от организаторите,
почти двуметров дългуч с фамилия Матюс, се върна до масата, където
беше Лора, и тя го помоли да застане до нея, с което той, разбира се, се
съгласи. Беше в момента, когато Очилаткото напусна ъгъла си и се
нареди в редицата. Последен.
Жена с нестандартно телосложение застана пред масата и Лора
изгуби от полезрението си Очилаткото. Беше от тези хора, които се
усмихваха непрекъснато, преливащи от енергия. Тоооолкова съм
щастлива да съм тук, тооолкова се наслаадих на книгата. Лора направи
усилие да се фокусира върху нея, защото в действителност изглеждаше
очарователна жена и беше очевидно, че ѝ беше коствало усилие, за да
стигне дотук. Дойдох чак от Върмонт… имам роднини тук, но дойдох
специално, за да ви видя вас, госпожо Хил. Имате огромен талант.
Лора кимаше утвърдително и продължаваше да пише на първата
страница. Вдигаше глава в търсене на непознатия, но не виждаше
нищо повече от корема на тази жена. Много, мноого благодаряяя…,
продължавайте да пишете, моля ви. Може ли да ви кажа нещо? Лора се
усмихваше, но се боеше, че усмивката ѝ се превръща в гримаса на
неудобство. Къде ли беше Очилаткото? Представи си го как изниква с
нож зад жената. Защо ли си представяше, че можеше да я сполети
нещо такова? Не че серийните убийци си имаха клуб или ѝ бяха
сърдити. Въпреки това не беше първият път, когато подобна идея

366
минаваше през главата ѝ. Влюбих се в Тед мъничко. Жената говореше
и бузите ѝ се зачервиха като две жарави. О, ще ме помисли за глупачка.
Не говоря за влюбване като влюбване… само за онова, което се
изпитва към добрите герои. Лора ѝ казваше, че я разбира отлично и ѝ
благодареше, че е дошла. Подаде ѝ книгата и жената най-накрая си
тръгна. Очилаткото продължаваше да стои на края на опашката.
Десет минути по-късно Лора подписа два екземпляра на една
двойка и дойде редът на човечеца.
— Не ме ли познахте?
Гласът му беше звънък и премерен. Ако този мъж беше сериен
убиец, то беше най-очарователният на света. Лора се отпусна.
— Истината е, че не — каза тя. Но едва произнесла думите,
направи връзката в главата си.
— Казвам се Артър Робишо — потвърди мъжът с очилата.
Лора беше попаднала на снимката на адвоката в интернет, но
никога не го беше виждала лично. Бяха провели кратък разговор по
телефона, не особено приятен.
Робишо погледна на едната, после и на другата страна. Оставаха
няколко групички хора в залата, но стояха далеч от тях. Единственият,
който можеше да ги чуе, беше Матюс, и Лора го помоли, ако е
възможно да ги остави сами за момент.
— Благодаря, че променихте името ми — каза адвокатът.
— Вие ме помолихте.
— Да, разбира се, но дори и така можехте да не го правите. Моля
да ме извините, ако бях малко груб, когато говорихме по телефона онзи
път, но разбирате, подобно нещо можеше да навреди на кантората ми.
— Не се тревожете.
Робишо изглеждаше неспокоен. Все още не ѝ беше подал
книгата, която носеше под мишница.
— Не исках да ви прекъсвам преди това. Прочетох книгата ви и
ми се стори много добра. Поздравявам ви.
Остави книгата на масата.
— Благодаря. Макар че, имам чувството, че сте дошъл и за нещо
друго. Греша ли?
Робишо отрече с глава, безмълвен. Погледна към тавана, сякаш
думите, които търсеше, бяха написани там.

367
 — Много пъти мислех за това, което ще ви кажа, и въпреки това
ми е изключително трудно…
Лора недоумяваше. В книгата беше свела до минимум участието
на Робишо донякъде заради изричната му молба. Какво имаше да ѝ
казва, което да е толкова важно?
— Не съм го казвал и на съпругата ми — каза адвокатът, този път
с истинско съжаление. — Не съм го казвал на никого, но вие ще ме
разберете или надявам се да ме разберете.
— Слушам ви.
— Тед дойде в дома ми един следобед, както вие описахте в
книгата. Този ден празнувах рождения си ден, нещо, за което той,
разбира се, не знаеше. Не е вярно, че всичките ни съученици
присъстваха, но в действителност дойдоха някои. Искам да кажа, че
това, което описвате в книгата, е доста подобно на онова, което се
случи онзи ден. Аз и той… отидохме в кабинета ми да обсъдим
подробности, свързани със завещанието.
Лора го разучаваше.
— Всички цикли се базират на реални епизоди — каза Лора. —
Имах възможността да говоря с други хора и да го потвърдя.
Робишо клатеше утвърдително глава.
— Съжалявам, че не говорих с вас по-рано. Аз… само ако знаех.
— Робишо подпря ръка върху книгата, сякаш се готвеше да положи
клетва.
— Не се тревожете.
— В книгата говорите за един опосум… В каква връзка
всъщност?
Лора се намести на стола, изненадана. Не беше задълбавала кой
знае колко за опосума. Тед почти не ѝ беше говорил за него и по-
голямата част от споменатото идваше от разговорите ѝ с Майк Доусън,
който също не беше особено щедър към нея, когато ставаше дума за
споделяне на подробности.
— По неизвестна причина Тед се страхуваше от него — каза
Лора, като се усмихна разбиращо. — Трябва да е преживял травмиращ
инцидент или поне така предполагам. Така и не го попитах.
Робишо кимаше с глава.
— Но в тези цикли каква точно роля играеше това животно?

368
 — Господин Робишо, има ли всичко това някакво значение за
вас?
— Да.
— Мога ли да знам какво?
— Същия онзи ден в градината на дома ми Тед помисли, че е
видял един опосум, точно както описвате в книгата. Добре, не съвсем
по същия начин — не го видя в една стара гума, а между едни саксии
на жена ми.
Лора не можа да прикрие почудата си. Беше приела, че тази част
от разказа, в която се явяваше опосумът не беше действителна, а
просто се съдържаше в циклите.
— Изненадана съм.
— Предполагам. И така, каква беше ролята на опосума?
— Не знам със сигурност, господин Робишо, но мисля, че
символизираше начина, по който Тед се крепеше към циклите… Всеки
път, когато нещата излизаха извън контрол, опосумът изникваше.
Известно ми е, че понякога Тед го сънуваше, и е възможно образът му
в циклите да е бил един вид страж.
Робишо направи мисловна пауза.
— Като на минотавъра от лабиринта в родния ви град.
Не е зле за един адвокат.
— Нещо подобно, да кажем.
Залата вече беше напълно празна.
— Аз видях опосума онзи ден — каза Робишо изведнъж.
Лора остана безмълвна.
— Тед започна да крещи, че имало опосум в градината, и
няколко от приятелите ми се втурнаха да го заловят. Не намериха
нищо. Но аз стоях в кабинета си, гледайки през прозореца… и го
видях. Видях го точно в момента, в който се шмугваше между
саксиите.
— Не знам какво да ви кажа… опосумите съществуват; сигурно
е избягал.
— Имаше трийсетина души и никой не видя опосума да се
измъква. Саксиите се намират в средата на градината и е невъзможно
оттам да се измъкне животно, без да бъде видяно. Тед го видя. Аз го
видях. Никой друг.

369
 Робишо се изправи и Лора само го стрелна с поглед. Мъжът
протегна ръка и тя я стисна.
— Сега разбирате защо не можех да говоря с вас преди, нали?
Артър Робишо не дочака отговора, а грабна книгата, която беше
оставил върху масата, усмихна се и си тръгна с походката на човек,
свалил товар от плещите си.

[19] Испански сгъваем нож. — Б.пр. ↑

370
Издание:
Автор: Федерико Аксат
Заглавие: Последен изход
Преводач: Елена Маркова
Година на превод: 2018 (не е указана)
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: Колибри
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: аржентинска
Печатница: Инвестпрес
Редактор: Елена Маркова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Росен Дуков
Коректор: Росица Великова
ISBN: 978-619-02-0203-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13559

371
 ЗАСЛУГИ

Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на Моята

библиотека и нейните всеотдайни помощници.

http://chitanka.info

Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята

библиотека. Посетете работното ателие, за да научите повече.

372