Ю НЕСБЬО

КРЪВ ПО СНЕГА

Превод: Ева Кънева

chitanka.info

1
 От световнопризнатия криминален автор Ю Несбьо, чиито
романи са преведени на над 50 езика и са продадени във
впечатляващите 40 милиона екземпляра.

„И така, да обобщя: не умея да шофирам дискретно, мек съм

като памук, бързо хлътвам, лесно ми пада пердето и съм пълна скръб в
сметките. Попрочел съм това-онова, но знанията ми са много оскъдни
— и то все в непрактични области. И пиша по-бавно, отколкото растат
сталактитите.

За какво тогава, дявол го взел, човек от сорта на Даниел Хофман

може да използва некадърник като мен?
Вероятно вече и сами сте се досетили за отговора: за мокри
поръчки.
Само че новата поръчка на Хофман никак не ми хареса.
Възложи ми да очистя жена му.“

С „Кръв по снега“ „властващият крал“ на скандинавското

криминале Ю Несбьо напуска познатата вселена на инспектор Хари
Хуле и ни поднася задъхан, мрачно лиричен, самостоятелен роман. В
центъра му е Улав — наемен убиец, който отвежда читателите по
неочаквана пътека, между смъртта и любовта…

„Този роман е скъпоценност. Несбьо разказва

кратката, но остра като бръснач история с прецизност и
обрано красноречие.“
Буклист

2
 ПЪРВА ГЛАВА

Снежинките танцуваха под светлината на уличния фенер като

късчета памук. Щураха се напосоки, не знаеха нагоре ли им се хвърчи,
или надолу, оставяха се да ги подмята бурният леденостуден вихър,
който нахлуваше от мрака, стелещ се над фиорда в Осло. Увлечени
един от друг, вятърът и снегът се завъртяха в шеметно танго в
тъмнината между затворените складови сгради на пристанището.
Накрая на вятъра му омръзна и той изостави партньора си до една
стена. Там навятият сняг се бе полепил по обувките на мъж, когото
току-що бях прострелял в гърдите и врата.
От яката му капеше кръв върху снега. Не съм експерт по сняг —
а впрочем по каквото и да било друго — но съм чел, че снежните
кристали, образувани при екстремно ниски температури, са съвсем
различни от кристалите на мокрия, на едрозърнестия и на сбития сняг.
И именно специфичната форма на кристалите и ниската влажност на
снега се явяват причина хемоглобинът в кръвта да запази
тъмночервения си цвят. Така или иначе, снегът под мъжа ми навяваше
асоциации за пурпурна кралска мантия, подплатена с хермелинова
кожа — такава одежда бях виждал на илюстрациите в книгата с
норвежки народни приказки, от която мама ми четеше като малък.
Мама обожаваше приказки за крале. Навярно затова ме бе нарекла с
име на крал.
В „Афтенпостен“ писаха, че ако застудяването се задържи до
трийсет и първи декември, 1975-а ще се превърне в най-мразовитата
година от войната насам и ще остане в паметта ни като началото на
новия ледников период, чието настъпване климатолозите вещаят от
няколко години. Не ги разбирам аз тези работи. Знаех обаче, че мъжът
пред мен вече предаваше богу дух. Конвулсиите говореха
недвусмислено за предсмъртна агония. Той беше човек на Рибаря. В
екзекуцията му не вложих нищо лично. Казах го и на него, преди да се
строполи и да размаже ивица кръв по стената. Не че това го топлеше.
Когато дойде моят ред да ме гръмнат, предпочитам да е на лична

3
основа. Това, за личното, му го казах не от страх, че призракът му ще
ме преследва. Не вярвам в духове. Просто друго не ми хрумна. Е,
можех, разбира се, просто да си замълча, както постъпвам обикновено.
Явно е имало някаква причина изведнъж да стана толкова
словоохотлив. Вероятно защото след няколко дни идваше Коледа. Нали
казват, че в навечерието на светлия празник хората ставали уж по-
човечни. Абе, и аз не знам така ли е наистина.
Очаквах кръвта да замръзне върху снега и да образува червена
корица. Обаче снегът я попи, изтегли я под повърхността си, потули я,
сякаш му беше нужна. Докато вървях към къщи, си представях как от
пряспата израства снежен човек с едва видими кръвоносни съдове
изпод мъртвешки бледата кожа от лед. От една телефонна кабинка се
обадих на Даниел Хофман да му съобщя, че задачата е изпълнена.
Добре, отвърна само той. Както обикновено не зададе никакви
въпроси. Или за четирите години, през които бях изпълнявал негови
поръчки, се бе научил да ми вярва, или просто нямаше желание да
слуша каквото и да било. Работата беше свършена; защо човек с
неговото положение ще се главоболи с подробности, при положение че
плаща именно за да си спести излишни главоболия? Помоли ме на
следващия ден да се отбия в кабинета му. Имал нова задача за мен.
— Нова задача? — попитах и усетих как сърцето ми подскочи.
— Да. Разбирай „поръчка“.
— А, ясно.
Затворих с облекчение, защото ме бива общо взето само за една-
единствена работа.
Ще спомена в кои четири неща ме няма никакъв. Първо, да
шофирам кола, с която престъпна банда бяга от местопрестъпление.
Умея да карам бързо — това е плюс. Обаче така и не се научих да
управлявам колата така, че да не се набивам на очи. А който седи зад
волана на такъв автомобил, задължително трябва да съчетава и двете
умения: хем да шофира бързо, хем да създава впечатление, че неговата
кола с нищо не е по-различна от останалите превозни средства,
участници в движението. Именно с фрапантните си маневри бях
вкарал себе си и още двама в пандиза. Тогава карах безобразно, ту по
горски пътища, ту по асфалтови шосета, но накрая се отскубнах от
преследвачите си. До шведската граница ми оставаха броени
километри. Намалих и запъплих като някой дядка. И въпреки това ни

4
спря полицейски патрул. Преди да извършат проверката — както
признаха после — изобщо не подозирали, че това е издирваната кола.
Решили да ни спрат не заради превишена скорост или друго
нарушение, а заради маниера ми на шофиране. Именно той привлякъл
вниманието им.
И за обири не ставам. Някъде ми попадна информация, че повече
от половината банкови служители, преживели обир на работното си
място, впоследствие развивали психически проблеми. Някои не
успявали да се отърсят от шока цял живот. Абе, де да знам така ли е, не
е ли така. Обаче дядката, дето седеше зад гишето в пощенския клон,
където нахлухме, наистина изгаряше от нетърпение да получи
психически проблеми. Залегна на пода само защото дулото на
карабината ми сочеше в неговата посока. На следващия ден прочетох
във вестника, че дядката получил травматичен шок. А ако бягам от
нещо като дявол от тамян, това са именно психическите проблеми.
Грабнах се и му отидох на свиждане в болницата. Той, разбира се, не
ме позна. В пощата носех маска на Дядо Коледа. (Бяхме измислили
перфектния камуфлаж. Кой посред предпразничната суматоха ще се
усъмни в трима мъже, облечени в костюми на Дядо Коледа, и
помъкнали чували?) И така, застанах на вратата на болничната стая и
се загледах в дядката. Лежеше в средното легло и четеше
„Класекампен“ — „Класова борба“ — комунистическия вестник. По
принцип нямам нищо против комунистите като отделни хора. Нямам,
ама друг път. Не че ги мразя, ама според мен са в голяма заблуда.
Малко ми стана гузно, че при вида на четивото му го очистих с по-
спокойна съвест. Подчертавам обаче, малко гузно, не много. Но после
приключих с обирите. Ами ако следващият не е комунист?
И с наркотици не мога да бачкам. Не мога и не мога. Не че не
умея да изтърсвам пари от хора, дето са задлъжнели на шефовете ми.
Наркоманчетата сами са си виновни. Смятам за правилно всеки да си
плаща за допуснатите грешки и точка. Проблемът е, че по природа съм
слаб и чувствителен — така ми казваше и майка. Навярно е виждала
себе си в мен. Така или иначе, по-добре е да стоя далече от
наркотиците. По думите на мама съм от хората, които търсят да
робуват на нещо или някого — на религия, на по-голям брат, на
началник, на алкохола, на дрогата. Пък и съм скаран с математиката.

5
Не мога да преброя дори до десет, без да се разсея. А това е голям
недостатък, ако ще се цаниш за дилър или за силов събирач на дългове.
Четвъртото нещо, за което категорично не ставам, е
сводничеството. Проблемът, общо взето, е същият като при дрогата. Не
ми пречи проститутките да печелят от телата си, а мъже като мен да
прибират една трета от хонорара им, за да уреждат формалностите, та
мацките да се съсредоточат върху занаята си. Един обигран сводник си
заслужава всяка крона — винаги съм го мислел. Работата обаче е там,
че хлътвам много бързо, а хлътна ли, изгубвам професионалната си
обективност. А независимо влюбен ли съм, или не, не мога и не мога
да раздрусвам, да удрям и да заплашвам жени. Сигурно в тях виждам
собствената си майка. Знам ли? Вероятно затова и не издържам да
гледам как някой бие жена. Веднага ми пада пердето. Да вземем,
например, Мария. Куца и глухоняма. Не знам дали между тези два
недъга има връзка — вероятно няма. Но то е като при картите: тръгнат
ли ти лоши, няма спиране. Сигурно затова Мария се беше хванала с
един наркоман, пълен кретен. Този тип имаше хубаво френско име и
беше заборчлял на Хофман с тринайсет бона. Видях Мария за пръв
път, когато Пине, главният сводник на Хофман, посочи момиче в шито
по поръчка палто и с вдигната на кок коса, все едно идва право от
църквата. Седеше на стълбите пред бирария „Ридерхален“ и плачеше.
Пине ме светна, че тя щяла да изработи дълга на гаджето си. „Най-
добре — помислих си — в началото да я щадя и да й пращам само
клиенти, дето искат ръчно обслужване.“ Да, ама преди да са минали и
десет секунди, тя избяга от първата кола, в която се качи. Гледах я как
реве, докато Пине й крещи в ухото. Навярно това ме вбеси. Крещенето.
И асоциацията с майка ми. Така или иначе, падна ми пердето и макар в
общи линии да разбирах с какви аргументи Пине й проглушаваше
ушите, та дано го чуе, в крайна сметка го претрепах от бой. Него, моя
шеф. После намерих квартира на Мария, заведох я там, отидох при
Хофман и му заявих, че приключвам със сводничеството.
Хофман обаче отвърна, че не можел да позволи на когото и да
било от длъжниците си да мине метър, защото такива компромиси
разклащали финансовата дисциплина на другите в същото положение.
Нямаше какво да му възразя. И така, след като ми стана ясно, че Пине
и Хофман ще гонят до дупка момичето, проявило глупостта да се
нагърби с дълга на гаджето си, се поразтърсих и накрая намерих

6
французина в една комунална квартира във „Фагерборг“. Заварих го
надрусан до козирката и без пукнат петак. Колкото и да го изтърсвах,
от джобовете му нямаше да изпадне и крона — беше повече от
очевидно. Предупредих го, че ако дори само припари до Мария, ще му
фрасна един, та ще му строша носа и ще му го набия в черепа. И без
това, така като го гледах, и носът му, и черепът вече не ставаха за
нищо. После отидох при Хофман, излъгах, че на французина най-сетне
му паднали отнякъде пари, и му връчих тринайсет бона с надеждата да
оставят вече момичето на мира.
Нямам представа дали Мария е вземала нещо, докато е движила
с този тип, нито дали и тя като мен търси на кого да робува, но при
всички случаи тя вече, изглежда, се бе взела в ръце. Намери си работа
в една бакалия. От време на време се отбивах там да проверя дали
всичко е наред — да не би оня наркоман да цъфне отнякъде и пак да я
повлече към дъното. Естествено, внимавах тя да не ме види. Спотайвах
се в мрака отвън и надничах крадешком през витрината. Виждах я как
седи зад касата, въвежда цените на стоките и жестикулира, за да се
разбере с колегите си, ако я попитат нещо. Всички изпитваме
потребност да се доближим до идеала, въплътен в нашите родители.
Нямам представа дали баща ми е притежавал някакви особени
качества, достойни да служат за пример, но виж, майка ми, беше друго
нещо. Грижеше се повече за другите, отколкото за себе си. Сигурно
затова я възприемах като своеобразен идеал. Знам ли… И бездруго
нямах за какво толкова да харча кинтите, припечелени при Хофман.
Защо да не поделя хубавите си карти с момиче, на което се е паднала
толкова слаба ръка?
И така, да обобщя: не умея да шофирам дискретно, мек съм като
памук, бързо хлътвам, лесно ми пада пердето и съм пълна скръб в
сметките. Попрочел съм това-онова, но знанията ми са много оскъдни
— и то все в непрактични области. И пиша по-бавно, отколкото растат
сталактитите.
За какво тогава, дявол го взел, човек от сорта на Даниел Хофман
може да използва некадърник като мен?
Вероятно вече и сами сте се досетили за отговора: за мокри
поръчки.
От мен не се иска да шофирам — пречуквам хора, общо взето
изпросили си го, и не ми се налага да извършвам сложни изчисления.

7
 Изведнъж обаче се изправих пред един въпрос с повишена
трудност.
Всъщност той отдавна се въртеше в подсъзнанието ми: кога
информацията, която си натрупал за аферите на шефа си, започва да го
тревожи; кога започва да му минава през ума да поръча извършителя
на мокри поръчки. Както постъпва онзи паяк, черната вдовица, нали?
Не съм подробно запознат с арахнологията — така ли се наричаше? —
но доколкото съм чел, женската от тази порода била много по-едра от
мъжкия и след края на половия акт, когато вече той не й трябвал, го
изяждала. В „Царството на животните, четвърти том: Насекоми и
паяци“ в Дайхманската библиотека има снимка, онагледяваща как от
половия орган на женската черна вдовица виси откъснатият педипалп
на мъжкия. Педипалп се нарича пенисът при паякообразните. На
същата снимка се вижда и кървавочервеният знак с форма на пясъчен
часовник върху коремчето на женската. Един вид, часовникът тиктака,
жалък, дребен, загорял паяко. Имай предвид, че няма да те пуснат за
дълго. Знай колко време ти е отредено. А после — дим да те няма,
ранен или невредим, гледай само да отървеш кожата.
Така виждах аз нещата. Прави каквото трябва, но спазвай
безопасна дистанция.
Затова и новата поръчка на Хофман никак не ми хареса.
Възложи ми да очистя жена му.

8
 ВТОРА ГЛАВА

— Погрижи се да прилича на взлом с цел грабеж, Улав.

— Защо? — попитах.
— Защото трябва да прикрием каква е истинската причина за
убийството. Полицаите винаги адски се впрягат, ако жертвата е мирен
гражданин. И започват да се престарават в разследването. А открият ли
мъртва жена, която е кръшкала, заподозрян номер едно е съпругът. В
деветдесет процента от случаите — напълно основателно, разбира се.
— В седемдесет и четири процента от случаите, сър.
— Моля?
— Някъде ми попадна точна статистика по въпроса, сър.
В Норвегия не е общоприето да използваме обръщението „сър“
— дори да общуваме с важна клечка. Към кралското семейство,
например, се обръщаме с Ваше Кралско Величество/Височество.
Даниел Хофман вероятно би предпочел да се обръщам към него като
към кралска особа. Титлата „сър“ той внесе от Англия заедно с кожени
мебели, етажерки от червен махагон и книгите с кожени подвързии и
стари, пожълтели, нечетени страници, навярно част от английската
класика. Всъщност нямам представа така ли е, защото съм чувал само
за най-известните британски писатели: Дикенс, Броите, Остин. Така
или иначе, мъртвите писатели изсушаваха въздуха в кабинета му до
степен часове след посещенията ми при него да продължавам да
кашлям и да храча целулоза, стрита на прах. Не знам с какво точно
Англия бе пленила ума на Хофман, но знам, че е прекарал там няколко
семестъра и се е прибрал с куфар, натъпкан с туидени костюми,
амбиции и маниерни фрази на оксфордски английски, произнасяни с
норвежки акцент. Хофман се бе върнал без диплома, но с важното
прозрение, че парите диктуват всичко. Затова, за да завъртиш успешен
бизнес, трябва да заложиш на бранш с минимална конкуренция. По
това време такъв бранш в Осло е бил пазарът на платената любов. И
Даниел Хофман проумял, че в търговска сфера, движена от мошеници,
идиоти и аматьори, дори посредствен играч има шанс да се издигне до

9
кралския престол: стига да притежава нужната морална гъвкавост,
необходима, за да набира млади жени и да ги склонява да
проституират. След известен пробен период Даниел Хофман преценил,
че е достатъчно гъвкав в морално отношение. Няколко години по-
късно разширил дейността си и стъпил и на пазара на хероин, вече със
самочувствието на успял бизнесмен. А понеже по това време пазара на
хероин в Осло движели хора, не просто мошеници, идиоти и аматьори,
а отгоре на това и наркомани, пък и Хофман нямал скрупули да
завлича млади хора в ада на зависимостта, и това търговско начинание
се увенчало с успех. Към днешна дата Хофман имаше един-единствен
проблем и той се наричаше Рибаря. Рибаря беше негов конкурент,
сравнително ново действащо лице на пазара на хероин, и, оказа се,
съвсем не глупав. В Осло имаше предостатъчно клиенти и за двамата,
но въпреки това те не жалеха средства в опитите да се изтребят
взаимно. Защо? Ами защо… Вероятно защото нито Хофман, нито
Рибаря притежаваха таланта да падат по гръб. А положението става
особено напечено, когато хора, изживяващи се като върховни
властници и крале, открият, че са рогоносци. Според мен типове от
рода на Хофман биха живели по-добре и по-просто, ако можеха да си
затварят очите или поне да прощават на жените си за някоя и друга
любовна авантюра.
— Мислех да си взема почивка за Коледа — казах. — Да отида
на екскурзия с някого.
— С кого? Та ти нямаш никакви близки хора, Улав. Ето това е
едно от нещата, които харесвам у теб: тайните ми са на сигурно място.
Той се засмя и изтръска пепелта от пурата си. Не се засегнах.
Казваше го с добри чувства. „Кохиба“ — пишеше на хартиения
пръстен. Някъде прочетох, че в края на двайсети и началото на двайсет
и първи век пурата се била превърнала в най-честия коледен подарък в
западния свят. Дали щеше да е странно да й подаря кутия пури за
Коледа? Дори не знаех дали пуши. Не я бях виждал да пали на работа.
— Още не съм повдигнал темата пред въпросния човек, но…
— Този път ще ти платя обичайния ти хонорар в петорен размер
— прекъсна ме Хофман. — Изпълни поръчката и после ще можеш да
заведеш твоята мацка на безкрайна коледна ваканция — ако искаш.
Опитах се да пресметна на колко ще възлиза този път хонорарът
ми, но, както казах, съм скаран с математиката.

10
 — Това е адресът, Улав.
От четири години работех за Хофман, без да знам къде живее. И
какво ме интересуваше? Той също нямаше представа какъв е моят
адрес. Не бях виждал новата му съпруга. Само бях слушал Пине да
дрънка какво секси парче била, колко кинти щял да заработи, ако
проститутките му изглеждали като нея и тъй нататък.
— Денем по принцип е сама — продължи Хофман. — Поне така
ми казва. Свърши работата по твой тертип, Улав. Имам ти доверие.
Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Ясно? Улав?
— Да, сър, ясно.
— Добре.
— Нека го обмисля до утре, сър.
Хофман повдигна едната си старателно оскубана вежда. Не съм
подробно запознат с еволюцията, но нали Дарвин беше смятал, че
всичко на всичко шест универсални човешки гримаси изразяват
човешките емоции? Нямах представа дали Хофман е способен да
изпитва шест човешки емоции, но според мен тази вдигната вежда
беше знак за леко учудване, съчетано с размишление.
— Аз току-що ти изложих подробностите, Улав. И сега — след
като ги узна — ти обмисляш да се оттеглиш?
Заплахата прозвуча едва доловимо. Впрочем, не, ако беше едва
доловимо, надали щях да усетя, защото съм безнадежден музикален
инвалид и не долавям обер- и субхармоници в гласовете на хората.
Значи явно заплахата в тона му е била доста недвусмислена. Даниел
Хофман имаше сини, ясни очи, обрамчени от черни мигли. Ако
ставаше въпрос за момиче, щях да си помисля, че ги е подсилила с
туш. Защо ни в клин, ни в ръкав споменавам миглите му? Те нямат
никакво отношение към историята.
— Не успях да реагирам, преди да ме запознаете с
подробностите, сър — оправдах се. — Ще ви дам отговор тази вечер.
Става ли, сър?
Той ме изгледа. Издуха облак дим към мен. Седях с ръце в скута
и поглаждах козирката на каскета си.
— Да е преди шест — предупреди той. — После си тръгвам от
офиса.
Кимнах.

11
 Поех към къщи в снежната виелица в четири следобед. Едва след
няколко часа сивкава дрезгавина мракът пак притискаше града. Още
духаше. Вятърът свирукаше от черните пресечки. Както споменах, не
вярвам в призраци. Снегът пукаше под подметките на ботушите ми
като изсъхнали страници на книга, а аз размишлявах. Обикновено
избягвам да мисля. В тази област практиката не дава изгледи за
усъвършенстване, а и от опит знам, че прекаленото умуване рядко води
до нещо добро. Ала волю-неволю се връщах към онзи въпрос с
повишена сложност. Самото убийство не ме смущаваше. Поръчката се
очертаваше по-лесна за изпълнение от повечето ми задачи. Не ме
тревожеше фактът, че тя ще умре. Както вече казах, смятам за редно
хората — без значение от пола им — да плащат за грешките си. Повече
ме притесняваха неминуемите последици: щях да се превърна в
човека, пречукал съпругата на Даниел Хофман; в онзи, който знае
всичко и от когото зависи съдбата на Хофман, когато полицията
започне разследване. Който ще държи в ръцете си бъдещето на мъж,
несвикнал да пада по гръб. И на когото Хофман ще дължи обичайния
му хонорар в петорен размер. Защо ми предложи толкова пари за
задача, чиято трудност е под средната за бранша?
Чувствах се картоиграч, седнал да играе покер с четирима
тежковъоръжени, мнителни съперници, които не умеят да губят. Току-
що ми се бяха паднали четири аса. Понякога добрите новини са
толкова невероятно добри, че са направо лоши.
И така, въпросният комарджия, ако е хитър, би хвърлил картите,
би приел поносимата загуба с надеждата при следващото раздаване да
му провърви повече — и по-умерено. Моят проблем беше, че вече
нямаше закога да хвърлям картите. Знаех, че Хофман ще намери начин
да убие жена си — било чрез мен, било чрез някой друг.
Открих накъде ме водят краката ми. Присвих очи.
Беше си вдигнала косата на кок точно като майка ми. Кимаше и
се усмихваше на клиентите, които я заговаряха. Повечето знаеха, че е
глухоняма, и казваха прости неща: „Весела Коледа“, „чао“, вежливи
фрази, които си разменят нормалните хора.
Обичайният хонорар в петорен размер. Безкрайна коледна
ваканция.

12
 ТРЕТА ГЛАВА

Наех стая в малък хотел непосредствено срещу апартамента на

Хофман по Бюгдьой Але с идеята в продължение на няколко дни да
разуча дневния режим на съпругата му; да разбера дали излиза, докато
мъжът й е на работа, дали някой й идва на гости. Изобщо не ме
вълнуваше кой е любовникът й. Целях само да подбера най-
благоприятния и най-малко рисков момент за извършването на
убийството. Да разбера кога е сама и няма опасност някой да ни
прекъсне.
Оказа се, че хотелската ми стая осигурява пряка видимост не
само към входната врата на жилищната сграда, където живееха
Хофманови. Можех да наблюдавам и с какво се занимава Корина през
деня. Хофманови не си бяха направили труда да си купят завеси. Пък и
за какво са ти завеси в град, където почти не грее слънце, а минувачите
гледат час по-скоро да се шмугнат някъде на топло, вместо да стоят на
студа и да зяпат към чуждите прозорци.
През първите няколко часа апартаментът пустееше. Ярка
светлина къпеше дневната. Хофманови явно не икономисваха
електричеството. Мебелите не бяха английски, а ми приличаха по-
скоро на френски — особено странното канапе в средата на стаята с
облегалка само от едната къса страна. Навярно това французите
наричат „шезлонг“, в превод — ако учителят ми по френски не ме е
излъгал — „дълъг стол“. Заврънкулчести, асиметрични
дърворезбарски украшения, природни мотиви по тапицерията. Стил
рококо — поне според „История на изкуството“ в библиотеката на
майка ми. Но можеше просто да е скован от местен дърводелец и да е
украсен в някое норвежко село. Така или иначе, млад човек не би се
спрял на такива мебели, затова предположих, че ги е поръчала бившата
съпруга на Хофман. По думите на Пине Хофман я изхвърлил от дома
им навръх нейната петдесетгодишнина. Именно защото ставала на
петдесет. И защото синът им се бил изнесъл от къщи и вече нямало
причина да я държи там. Всичко това — според Пине — Хофман й

13
съобщил в прав текст и жената ги приела: мотивите му да я изхвърли
плюс апартамент по крайбрежието и чек за милион и половина.
За да си запълня времето, извадих черновата с моите писания. Ей
така, нахвърлям си разни идеи. Всъщност не е вярно. Съчинявам
писмо. Писмо до незнаен човек. Впрочем и това не е вярно. Знам кой е
адресатът. Само че аз, разбира се, не съм писател. Тук ще допусна
някоя грешка, там ще ми хрумне да зачеркна цял пасаж. Така да се
каже, доста хартия и мастило профуках досега за чернови. Днес пак не
ми потръгна и по едно време се отказах, зарязах листовете, запалих
цигара и започнах да си фантазирам.
Както вече споменах, не познавах никого от семейството на
Хофман, но докато надничах в апартамента отсреща, започнах да си ги
представям. Обичам да надничам в чужди домове. Винаги ми е
харесвало. И си представих как е живял с бившата си съпруга.
Деветгодишният син се прибира от училище, седи в дневната и чете
разни странни книги, взети от домашната библиотека. Майката пее
тихичко, докато приготвя вечеря в кухнята. Вратата се отваря. Майката
и синът се вцепеняват за миг. Мъжът извиква отчетливо и весело
„Прибрах се!“, двамата си отдъхват с облекчение и се втурват към
коридора да го прегърнат.
Увлечен в такива идилични представи, внезапно забелязах, че
Корина Хофман влиза в дневната. Всичко се промени.
Светлината.
Температурата.
Моите предварителни сметки.

През онзи следобед не отидох до бакалията.

Не изчаках Мария да затвори, както често правех, не я проследих
от безопасно разстояние до трамвайната спирка. Не се качих след нея,
не застанах зад гърба й в навалицата в средата на трамвая, където тя
предпочиташе да стои, въпреки че имаше свободни места. Онзи
следобед не застанах зад Мария като някой психопат, не й шепнех
неща, които чувах само аз.
През онзи следобед седях в притъмнялата хотелска стая и се
взирах омагьосан в жената в отсрещния апартамент. В Корина Хофман.
Можех да й кажа на глас каквото си искам. Нямаше кой да ме чуе. Не

14
се налагаше да я гледам в гръб, да се взирам в събраната й на кок коса
и да си представям несъществуваща красота.
Въжеиграчка. Това ми хрумна в първия миг, когато зърнах
Корина Хофман да влиза в дневната. Беше се загърнала в бял хавлиен
халат и се движеше с грацията на котка. Не говоря обаче за онази
особеност в походката, типична за котките, камилите и още някои
бозайници: да стъпват първо с двата си леви крайника, а после с двата
десни. Поне така съм чувал. Сравних Корина Хофман с котка, защото
котките ходят на пръсти и задните им крака попадат точно в следата,
оставена от предните. По подобен начин изглеждаше и вървежът на
Корина Хофман. Тя стъпваше боса, с изпънати глезени, поставяше
стъпалото на вдигнатия си крак точно пред пръстите на другия. Сякаш
ходеше по въже.
Всичко у Корина Хофман беше красиво. Лицето й: високите
скули, сочните устни като на Брижит Бардо, русата, разрошена права
коса; дългите слаби ръце, които се подаваха от широките ръкави на
халата; горната част на гърдите й, толкова меки, че се движеха, докато
върви и диша; белоснежната кожа на ръцете, лицето, прасците.
Божичко, сякаш гледах снежни преспи под прежурящо слънце. Такова
сияние е способно да те ослепи за няколко часа. Накратко, всичко у
Корина Хофман ми харесваше. С едно изключение — фамилията й.
Тя, изглежда, скучаеше. Пи кафе, проведе разговор по телефона,
разгърна някакво списание и се зачете в него. Вестниците не побутна.
Хлътна в банята и излезе, все още по халат. Пусна си плоча и
потанцува вяло. Суинг — съдейки по движенията. Хапна нещо дребно.
Погледна часовника. Наближаваше шест. Облече си рокля, среса си
косата и пусна друга плоча. Отворих прозореца и наострих уши, но
шумът от автомобилите ми пречеше да чуя музиката. Пак грабнах
бинокъла и се опитах да фокусирам обложката, поставена върху
ниската масичка. Май имаше снимка на композитор. Антонио Лучо
Вивалди? Има ли значение? Думата ми е, че в шест и петнайсет
Даниел Хофман се прибра при жена, коренно различна от онази
Корина Хофман, с която бях прекарал целия ден.
Двамата се избягваха. Не се докосваха. Не размениха нито дума.
Приличаха на два електрона с отрицателен заряд, които се отблъскват.
Накрая обаче влязоха в една и съща спалня.
Легнах си, но не ме ловеше сън.

15
 Как осъзнаваме, че рано или късно ще умрем? Какво се случва в
деня, когато си даваме сметка, че краят на живота ни не е просто
вероятност, а неизбежност? Навярно за всеки човек този момент
настъпва по различен повод. Лично на мен отрезвително ми подейства
смъртта на моя баща. Тя настъпи съвсем прозаично и подвластно на
физиологичните закони, не по-различно от смъртта на муха, размазана
върху прозоречния перваз. По-интересно е друго. Кое ни подтиква да
се усъмним в неумолимостта на смъртта, след като вече веднъж сме я
осъзнали? Помъдрели ли сме, та преосмисляме схващането си за
неизбежността на смъртта? Според един философ — Дейвид някой си
— не можем да сме сигурни, че нещо, повтарящо се многократно,
задължително ще се случи отново. Без логически доказателства няма
как да знаем дали историята ще се повтори. Или просто у нас заговарят
напредващата ни възраст и страхът? Или нещо друго? Например, един
ден внезапно съзираме нещо, което не сме знаели, че изобщо
съществува. Изпитваме нещо, което не сме знаели, че сме способни да
изпитваме. Чуваме кухо биене, когато ударим по стената, и разбираме,
че оттатък има друга стая. И у нас лумва надежда, болезнена,
изнервяща надежда; тя ни гложди и не ни дава мира. Надежда, че има
измъкване, има начин да надхитрим смъртта, съществува заден изход
към място, чието съществуване до момента ни е било неизвестно; че
има смисъл. Че историята не свършва дотук.
На следващата сутрин станах едновременно с Даниел Хофман.
Когато той излезе от къщи, още се спускаше непрогледна тъма. Той не
знаеше за моите наблюдения. Беше ме предупредил да не го
запознавам с подробности около плана си.
Седнах на стола до прозореца и започнах да чакам да се появи
Корина. Извадих черновите си и се заех да ги препрочитам. Намирах
думите за по-непонятни от обикновено, а малкото, които разбирах,
изведнъж ми се сториха ужасно маловажни и мъртви. „Защо просто не
зарежа тази глупост“, запитах се. Дали ме възпираше фактът, че съм
вложил толкова време в тези окаяни изречения? Захвърлих листовете и
се загледах в безлюдните зимни улици на Осло. Най-сетне Корина се
появи.
Денят протече горе-долу по същия начин като предишния. Днес
обаче тя излезе да се разходи. Тръгнах след нея. Благодарение на
Мария се бях научил как най-ефективно да следя някого, без той да ме

16
забележи. Корина се отби в един магазин и си купи шал. Изпи чаша
чай в една сладкарница с някаква жена — нейна приятелка, съдейки по
езика на тялото. После се прибра.
Още беше само два следобед. Направих си чаша кафе. Корина се
изтегна на шезлонга в дневната. Беше си облякла друга рокля. Платът
се разливаше по тялото й, докато се местеше. Шезлонгът е странна
мебел — нито стол, нито легло, нещо средно. Когато се наместваше, за
да открие по-удобна поза, Корина се движеше бавно, отработено,
самоуверено. Сякаш знаеше, че я наблюдават. Сякаш знаеше, че е
обект на нечии желания. Погледна си часовника, прелисти списанието
— същото от вчера. Изведнъж се вцепени едва доловимо.
Не бях чул звънеца.
Тя стана, отиде до вратата с гъвкавата си котешка походка и
отвори.
Той беше тъмен, възслаб, неин връстник.
Влезе, затвори вратата, съблече си якето, метна го на закачалката
и си изхлузи обувките със свойски жест, който показваше, че не идва
тук за пръв път. Нито пък за втори. От самото начало беше ясно като
бял ден, че Корина Хофман си има любовник. Съмнение в нейните
съпружески прегрешения никога не бе имало. Тогава защо се бях
усъмнил във вината й? Защото ми се искаше да е невинна ли?
Той замахна и я удари.
Отначало се смаях, помислих си, че ми се е привидяло. После
обаче мъжът й посегна повторно. Зашлеви я силно през лицето.
Главата й отхвръкна встрани, русите кичури се оплетоха в пръстите му.
Съдейки по устата й, тя изкрещя.
С едната си ръка той я стисна за гърлото, с другата смъкна
роклята й.
И там, под светлината на полилея, голата й кожа заприлича на
ослепителнобяла повърхнина, лишена от изпъкналости, просто
непроницаема белота, заснежена равнина под мътна светлина в
облачен или мъглив ден.
Облада я на шезлонга. Застана със смъкнати до глезените
панталони откъм късия край без облегалка, докато тя лежеше върху
светлите бродерии на невинни, идеализирани европейски представи за
гора. Той беше направо мършав. Ребрата му се брояха, седалищните му
мускули се стягаха и отпускаха като помпа. Тресеше се целият, все

17
едно се ядосваше, че не може да направи нещо… повече. А тя лежеше
разкрачена, пасивна, все едно мъртва. Исках да отвърна поглед, но не
можех. Гледката ми напомняше за нещо. Само че не се сещах за какво.
Същата нощ, във възцарилата се тишина, ми просветна. Присъни
ми се илюстрация от книга, която бях чел през детството си.
„Животинско царство, първи том: Бозайници“, взета от Дайхманската
библиотека. На снимка, правена в резервата Серенгети в Танзания или
някъде в района, три озверели, освирепели и измършавели хиени се
бяха добрали до плячка — или след набези на прайд лъвове, или със
собствени сили. Двете, със стегнати задници, бяха напъхали муцуни в
разпорения корем на една зебра, третата гледаше в обектива. Цялата й
муцуна беше омазана в кръв. Виждаше се нащърбената повърхност на
зъбите й. Ала най-ясно в паметта ми се бе запечатал погледът й, вперен
в обектива. Жълтите очи изпращаха предупреждение. Това не е твое, а
наше. Разкарай се. Иначе и теб ще те сполети съдбата на зебрата.

18
 ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Докато се возя в метрото, винаги изчаквам нашият вагон да мине

по скрепленията между релсите, преди да кажа каквото и да било.
Всъщност не знам дали минава по скрепления, или просто коловозът
се разклонява. Така или иначе, докато пътуваме под земята, чувам как
стърже метал и дрънчи в метал. Звукът ми напомня за нещо, за
своеобразен ред, как всичко си идва на мястото; за нещо, свързано със
съдбата. Вагонът се люшва напред с рязък тласък и пътниците, които
не се возят често по тази линия, за миг изгубват равновесие и посягат
да се хванат за нещо — каквото и да е, стига да ги задържи изправени.
Шумът от релсите е достатъчно силен да кажа каквото искам. Да
прошепна каквото ми е на сърцето, без никой да ме чуе.
Какво казвам ли?
Не знам. Каквото ми дойде наум съвсем спонтанно. Неща, дето
нямам представа откъде са ми щукнали и дали наистина ги мисля. Е,
всъщност в конкретния момент наистина ги мисля. Защото ти също си
посвоему красива, докато стоя в навалицата зад гърба ти, гледам
вдигнатата ти коса и си представям останалото.
Но каквото и въображение да влагам, ти си тъмна, не светла като
Корина. Нямаш нейните пълнокръвни устни, които ми се приисква да
захапя. Нямаш грациозната извивка на гърба й, нямаш походката й на
танцьорка, нямаш заоблените й гърди. Досега ти заемаше ума ми
поради липса на друга. Запълваше празнина, за чието съществуване
дори не бях подозирал.
Навремето, когато те измъкнах от незавидното положение, в
което бе изпаднала, ти ме покани на вечеря. В знак на благодарност,
предполагам. Написа поканата си върху листче и ми го връчи. Приех.
Понечих да ти напиша отговор, но ти се усмихна и кимна. Беше
разбрала и без думи.
Така и не се появих.
Защо постъпих така ли?
Ех, да можеше и на мен някой да ми отговори на този въпрос!

19
 Аз съм си аз, ти си си ти. Какво мислиш по въпроса?
Или е още по-просто? Ти си куца и глухоняма. Аз също си имам
недъзи. Както споменах, бива ме само за едно-единствено нещо. Какво,
по дяволите, щяхме да си кажем? Ти навярно щеше да предложиш да
си разменяме бележки, за да общуваме, а аз — вече стана ясно —
страдам от дислексия. Ако още не е станало ясно, сега го казвам.
А навярно ти и сама се досещаш, Мария, че пронизителният ти
висок смях, характерен за глухонемите, в отговор на моя бележка, на
която съм написал „имаш хубави очи“ с четири грешки, не е особено
възбуждащ.
Така или иначе, не дойдох. Какво повече да го нищим.

Даниел Хофман ме попита защо протакам толкова.

Обясних му, че искам да се подсигуря. Не бива следите да сочат
към никого от нас. Хофман прие обяснението ми.
И аз продължих да шпионирам жена му.
През следващите няколко дни младежът я посещаваше всеки ден
по едно и също време — точно след като мракът се спуснеше в три
следобед. Влизаше, — събличаше си палтото и я зашлевяваше.
Разиграваше се един и същи сценарий. Корина първо вдигаше ръце да
се предпази. По устата й виждах, че крещи, моли го да спре. Той обаче
продължаваше да я удря, докато по бузите й не рукнеха сълзи. Чак
тогава й събличаше роклята — различна всеки ден. После я поваляше
на шезлонга и започваше да я чука. Очевидно упражняваше силно
влияние върху нея. Корина се държеше като безнадеждно влюбена в
него. Както Мария бе влюбена в оня наркоман. Някои жени просто не
притежават чувство за самосъхранение. Обсипват избраника си с
любов, без да искат нищо в замяна. Сякаш именно липсата на
взаимност разпалва чувствата им още повече. Горкичките,
продължават да се надяват един ден предаността им да бъде
възнаградена. Надежда, обречена априори. Някой трябва да обясни на
тези жени, че светът е устроен другояче.
И все пак нещо не ми се вярваше Корина да е влюбена в
насилника си. В поведението й не забелязвах характерното за
влюбената жена прехласване по любимия. Вярно, тя го милваше по
време на акта, четирийсет и пет минути по-късно го изпращаше до

20
вратата, гушваше се престорено в него и му прошепваше нещо в ухото
— навярно някоя и друга гальовна думичка. Но хлопнеше ли вратата,
по лицето й се изписваше облекчение. А аз знам как изглеждат
влюбените жени. Тогава защо тя — младата съпруга на най-големия
доставчик на плътски удоволствия в града — рискуваше да изгуби
всичко заради евтина секс афера с мъж, който я малтретираше?
Отговорът на този въпрос ми стана ясен на четвъртата вечер.
Първата ми мисъл след това бе как е възможно да ми отнеме толкова
време да се досетя. Любовникът я държеше с нещо. С компромат,
който заплашваше да покаже на Даниел Хофман, ако тя не му играе по
свирката.
На петия ден се събудих с узряло в мен решение. Щях да опитам
да намеря заден изход.

21
 ПЕТА ГЛАВА

Сипеше се слаб снежец.

Младежът се появи в три часа. Този път носеше нещо на Корина.
Нещо в кутийка. Не видях какво е. За миг обаче лицето й грейна.
Грейна и озари нощния мрак пред големия прозорец на дневната.
Изглеждаше изненадана. Аз също се изненадах. Обещах си обаче да
спечеля усмивката, която тя му отправи, само за себе си. Трябваше
само да си изиграя картите по най-добрия начин.
Младежът си тръгна малко след четири — застоя се по-дълго от
обикновено. Аз дебнех в готовност в сенките на отсрещния тротоар.
Той се изгуби в мрака. Вдигнах глава. Тя стоеше пред прозореца
като на сцена. Вдигна ръка, огледа нещо по нея — не виждах какво —
и се вторачи в сенките, където се бях притаил. Знаех, че няма как да ме
види, и все пак… Този неин всепроникващ, опипващ поглед.
Внезапният страх, отчаянието, почти умолителното изражение на
лицето й… Сякаш внезапно бе осъзнала, че съдбата е неумолима,
както пишеше в една книга — дявол знае коя беше. Стиснах здраво
пистолета в джоба на палтото си.
Изчаках тя да се отвърне от прозореца и изскочих от укритието
си. Бързешком прекосих улицата. В тънкия слой навалял сняг по
тротоара забелязах отпечатъци от ботушите му. Завтекох се след него.
Когато се показах иззад следващия ъгъл, видях гърба му.
Вече бях отрепетирал наум няколко сценария.
Имаше вероятност да си е оставил наблизо колата — например в
някоя пресечка в квартал „Фрогнер“. Там улиците са безлюдни и слабо
осветени. Идеални. Или пък щеше да влезе в някое заведение: бар,
ресторант. В такъв случай просто щях да чакам. Разполагах с цялото
време на света. Обичах да чакам. Промеждутъкът от вземането на
решението до осъществяването му ми доставяше удоволствие.
Единствено в тези минути, часове или дни в моя навярно кратък живот
се чувствах значим. Защото държах в ръцете си нечия съдба.

22
 Не беше изключен и трети вариант: да се качи на автобус или да
хване такси.
Този вариант криеше голям плюс: щяхме да се отдалечим още от
Корина.
Младежът се спусна към подземната метростанция при
Националния театър.
Имаше доста хора и успях да го приближа неусетно.
Качи се на линия към западните квартали. Така значи. Богаташко
синче. Не познавах тази част от града. Твърде много пари, твърде
малко неща, в които си заслужава да ги вложиш, казваше баща ми.
Още се питам ясно какво точно е имал предвид.
Мария се возеше по друга линия, но в първия участък
маршрутите съвпадаха.
Седнах на седалката зад него. Влакът навлезе в тунела.
Всъщност навън беше тъмно точно толкова, колкото и в тунела.
Нямаше разлика. Знаех, че приближаваме онова място. Щеше да
застърже желязо, вагонът да политне рязко напред.
Изкушаваше ме идеята да опра дулото в облегалката на
седалката му и да натисна спусъка, докато релсите звънтят.
Когато минахме през въпросния участък, за пръв път си дадох
сметка на какво точно ми напомня този звук. Метал в метал.
Усещането за подреденост, как нещата си идват по местата. Усещането
за съдба. Това беше саундтракът на моята работа — дрънченето на
подвижните метални части на оръжието, щракването на затвора, на
приклада, на спусъка.
В квартал „Виндерен“ слязохме само двамата с младежа.
Тръгнах след него. Снегът хруптеше под стъпките ни. Стремях се да
вървя в крак с него, за да не ме чува. От двете ни страни се изнизваха
еднофамилни къщи, но беше толкова пусто, все едно сме на Луната.
Настигнах го, той се извърна наполовина, вероятно за да види
дали е някой познат от квартала, и аз го прострелях в долната част на
гръбнака. Строполи се до една ограда. Бутнах го с крак да го обърна.
Взираше се в мен с изцъклени очи и аз го помислих за мъртъв. Той
обаче размърда устни.
Можех да го прострелям право в сърцето, в тила или в задната
част на главата. Защо избрах да го раня в гърба? Да го питам нещо ли
исках? Май да, но вече бях забравил какво. Или изведнъж ми се бе

23
сторило маловажно. Отблизо не изглеждаше кой знае колко по-
различно. Беше си същата хиена. Гръмнах го в лицето. Хиена с
разкървавена мутра.
Забелязах как някакво хлапе наднича над оградата. По вълнените
му ръкавици и по шапката му бе полепнал сняг. Май се опитваше да
направи снежен човек. Да, ама когато е ронлив, снегът трудно се
овалва в топки. Те се разпадат на прах в ръцете ти и се изсипват между
пръстите ти.
— Мъртъв ли е? — попита момчето и погледна към трупа.
Сигурно е странно да наречеш „труп“ човек, който само допреди
секунди е дишал, но как иначе да го назовеш?
— Да не е баща ти? — попитах.
Момчето поклати глава.
Не знам откъде ми щукна. Защо си наумих, че щом момчето
реагира толкова спокойно, застреляният е негов баща? О, много добре
знам причината. Защото навремето аз точно така приех смъртта на моя
баща.
— Живее там — момчето посочи с едната си ръкавица и засмука
снега от другата, без да изпуска мъртвия от поглед.
— Няма да се връщам да те тормозя, но забрави как изглеждам,
разбра ли?
— Да.
Бузите му хлътваха и се издуваха, докато смучеше — същинско
бебе, което суче от цица.
Обърнах се и минах по същия път, по който бях дошъл. Избърсах
старателно дръжката на пистолета и го пуснах в една шахта, зейнала
под тънката бяла пелена на топящия се сняг. Така нямаше опасност да
попадне в ръцете на някое непредпазливо хлапе от квартала. След
извършена екзекуция никога не се качвам на превозно средство. Това е
равносилно на закон. Вървя с нормална, пъргава походка, а видя ли да
се задават полицейски коли, мигом се обръщам и поемам в посока към
местопрестъплението. Сирените завиха чак когато приближих квартал
„Маюрстюа“.

24
 ШЕСТА ГЛАВА

Случи се едва преди няколко седмици. Както обикновено, чаках,

прикрит зад контейнерите на паркинга зад бакалията. Наближаваше
краят на работното време. Чух мекото щракване на отварящата се
врата, последвано от хлопване. По куцането стъпките на Мария се
познават лесно. Изчаках още малко и тръгнах след нея. Не гледах на
действията си като на шпиониране. По-скоро й предоставях да
определи къде ще ходим. Днес се отправихме към метростанцията.
После се отбихме в една цветарница и накрая отидохме до гробището
при църквата в Западен Акер. Понеже нямаше други хора, изчаках
отвън. Мария излезе без жълтия букет, купен от цветарницата. Тръгна
надолу по „Ширкевайен“ към метрото, а аз се вмъкнах в гробището.
Цветята лежаха върху пресен, но вече заскрежен гроб с лъскава, хубава
каменна плоча. Познато френско име. Наркоманът, бившето й гадже.
Изобщо не знаех, че е умрял. Явно не само аз бях разбрал късно за
кончината му, защото върху плочата липсваше точната дата на смъртта.
Беше изписан само месецът: октомври. А аз си мислех, че в подобни
случаи се посочва ориентировъчна дата. За да се смекчи самотата на
покойника, положен тук, сред навалицата в заснеженото гробище.

На път към къщи си мислех, че вече мога да спра да я

наблюдавам. Мария се намираше в безопасност. Надявах се да го
усеща. Надявах се да е превъзмогнала онази история. Повече нямаше
да я шпионирам. Животът й започваше отначало.
Поех си дъх пред телефонната кабинка по „Бугставайен“.
И моят живот бележеше нова страница — с предстоящия
разговор. Трябваше да издействам помилване от Даниел Хофман. Така
щях да положа началото. Продължението тънеше в неизвестност.
— Приключих — докладвах аз.
— Добре. И с нея е свършено?
— Не с нея, сър. С него.

25
 — Моля?
— Приключих с така наречения й любовник — по телефона
винаги използваме евфемизми. „Приключено“, „свършено“ и прочее.
Предпазна мярка, в случай че линията се подслушва или някой
любопитко нададе ухо да чуе за какво говорим. — Повече няма да го
видите, сър. Двамата не са били любовници. Той я изнудваше. Тя не го
е обичала, сигурен съм.
Избълвах това на един дъх — обикновено не говорех така
припряно — и последва продължителна пауза. Чувах как Даниел
Хофман диша тежко през нос. Пръхти — май така се нарича.
— Убил си… убил си Бенямин?
Още в този момент разбрах, че изобщо не биваше да се обаждам
на Хофман.
— Отнел си живота на… единствения ми… син?
Мозъкът ми регистрираше и анализираше звуковите вълни,
преобразуваше ги в думи и ги осмисляше. Син. Нима бе възможно?
Изведнъж си спомних какво ми бе минало през ума, когато видях как
любовникът на Корина Хофман си изхлузва обувките в коридора: не
идва за пръв път. Младежът не просто бе чест гост в този дом. Той бе
живял там.
Затворих.

Корина Хофман се взираше ужасена в мен. Беше се преоблякла в

друга рокля, косата й още не бе изсъхнала. Стана пет и петнайсет и тя
— като всеки друг ден — си бе взела душ, за да отмие следите от
любовника, преди да се прибере съпругът й.
Току-що я уведомих, че са ми поръчали да я очистя.
Тя се опита да затръшне вратата, но аз я изпреварих. Пъхнах
крак и й попречих. После отворих със сила. Корина се олюля
заднешком и заотстъпва към светлата дневна. Вкопчи се в шезлонга.
Същинска актриса, която флиртува с реквизит.
— Умолявам ви… — поде тя и вдигна отбранително ръка.
Нещо проблесна. Голям пръстен със скъпоценен камък. Това,
значи, бе гледала онзи път, когато вдигна ръка срещу светлината.
Пристъпих към нея.

26
 Тя нададе неистов, пронизителен писък. Сграбчи една настолна
лампа и я запрати срещу мен. От изненада едва успях да се наведа, за
да избегна летящия предмет. Заради усилието и замаха Корина изгуби
равновесие, политна и аз я хванах. Усетих потната й кожа по дланите
си, вдъхнах тежкото ухание. В какво се бе къпала? В себе си ли?
Стиснах я здраво, гърдите й се повдигаха запъхтяно. Боже мой, идеше
ми да я награбя веднага. Недей, спрях се. Не съм като оня. Не съм като
другите мъже.
— Не съм дошъл да те убивам, Корина — прошепнах в косите й.
Притеглих я към себе си. Все едно пушех опиум. Съзнанието ми се
замъгли, ала възприятията ми бяха и някак странно изострени. —
Даниел знае, че с Бенямин сте били любовници. Бенямин е мъртъв.
— Как… какво? Наистина ли?
— Наистина. Ако се прибере и те завари тук, Даниел ще убие и
теб. Ела с мен, Корина.
— Къде? — премига объркано тя.
Въпросът й ме изненада. Очаквах по-скоро да попита защо е
всичко това, кой съм аз или да ме обвини в лъжа. Но, изглежда, тя
просто инстинктивно бе осъзнала, че говоря истината, че няма време
за губене. Вероятно затова не ми зададе нито един излишен въпрос.
Или пък, зашеметена и объркана, просто бе изтърсила първото, дошло
й наум: къде?
— В стаята зад стаята — отвърнах.

27
 СЕДМА ГЛАВА

Тя седеше свита в единствения фотьойл в жилището ми и се

взираше в мен.
Така ми се струваше още по-красива: изплашена, сама,
незащитена. Зависима.
Обясних — впрочем съвсем излишно — че жилището ми е
повече от скромно. Представляваше ергенска гарсониера: дневна и кът
за спане. Чиста и подредена, но крайно неподходяща за жена като нея.
Изтъкнах обаче най-сериозното предимство: анонимност. По-точно,
никой — абсолютно никой — не знаеше къде живея.
— И защо живееш тук инкогнито? — попита тя и се вкопчи в
поднесената чаша с кафе.
Поиска чай, но аз я помолих да потърпи до утре сутринта.
Обещах да купя чай още щом магазините отворят. Казах й, че знам
колко обича чай, защото през последните пет дни съм я наблюдавал
как започва всеки свой ден с чаша от любимата си топла напитка.
— За човек с моята професия е най-добре да минеш в пълна
нелегалност — отговорих.
— Но сега аз научих къде живееш.
— Да.
Отпихме от кафето и помълчахме.
— Това означава ли, че нямаш нито приятели, нито роднини? —
попита Корина.
— Имам майка.
— Но тя не знае къде…
— Не знае.
— И не е в течение с какво се занимаваш.
— Точно така.
— Като какъв си й казал, че работиш?
— Като ликвидатор.
— На търговски дружества ли?

28
 Погледнах Корина Хофман. Наистина ли се интересуваше от
мен, или питаше от учтивост?
— Да.
— Виж ти.
Тя потръпна зиморничаво и скръсти ръце пред гърдите си. Бях
надул радиатора на макс, но дограмата беше стара и гарсониерата не
можеше да се стопли. Повъртях чашата в ръце.
— Какво ще правиш, Улав?
Станах от стола.
— Ще ида да ти потърся вълнено одеяло.
— Исках да кажа, какво ще правим?
Изглежда, беше здраво стъпила на земята. Съумее ли човек да
приеме онова, което не може да промени, и да продължи напред, той
несъмнено е здравомислещ. Щеше ми се и аз да съм като нея.
— Той ще ме погне, Улав. Ще ни гони до дупка. Не можем да се
крием тук до безкрай. Защото той няма да миряса, докато не ни намери
— ако ще да ни издирва цяла вечност. Вярвай ми, познавам го.
Предпочита да умре, вместо да живее с този срам.
Не й зададох най-логичния въпрос: защо му е изневерявала
точно със сина му. Попитах я нещо по-второстепенно:
— Заради наранената си мъжка гордост ли страда най-много?
Или защото те обича?
— Сложно е — поклати глава тя.
— Заникъде не бързам. А както виждаш, и телевизор нямам.
Тя се засмя. Още се помайвах. Нито бях донесъл обещаното
одеяло, нито й бях задал въпроса, който изгаряше гърлото ми като
жлъчка: „Обичаше ли сина му?“.
— Улав?
— Да?
— Защо го правиш? — попита тя тихо.
Поех си дъх. Имах подготвен отговор на този въпрос. Всъщност
си бях намислил няколко варианта — в случай че един или друг ми се
стори неподходящ. Изведнъж обаче всичките се изпариха от ума ми.
— Защото не го одобрявам.
— Кое?
— Начина, по който той постъпва. Иска да убие съпругата си.

29
 — Ти какво щеше да направиш, ако жена ти те мамеше с друг в
собствения ти дом?
Хвана ме натясно, нямаше две мнения.
— Носиш добро сърце, Улав.
— Добрите сърца в днешно време никак не се котират.
— Не е вярно. Добрите сърца са рядкост и винаги ще се ценят.
Ти си рядко срещан екземпляр, Улав.
— Щом казваш…
Тя се прозина и се протегна с грациозността на котка. Предните
им крака се залавят направо за раменете и затова котките могат да
промушат телата си навсякъде, където успеят да си проврат главата.
Много удобно при лов. И при бягство.
— Ако намериш вълнено одеяло, май ще си лягам. Днес ми се
насъбраха доста емоции.
— Ще постеля чисти чаршафи на леглото. Ти ще спиш там. С
дивана сме си стари дружки.
— Ами? — усмихна се тя и ми смигна. — Да разбирам ли, че не
съм първата, която нощува тук?
— Напротив, първата си. Просто понякога чета на дивана и
после заспивам там.
— Какво четеш?
— Нищо особено. Книги.
— Книги? — тя наклони глава и ми се усмихна закачливо, все
едно ме е изловила в лъжа. — Тук виждам една-единствена книга.
— Вземам си от библиотеката. Ако ги купувам, няма къде да ги
слагам. Пък и напоследък се опитвам да намаля четенето — поясних,
все едно говорех за порочен навик.
Тя посегна към книгата върху масата.
— „Клетниците“? За какво се разказва?
— За доста неща.
Корина повдигна вежда.
— Главно за един бивш престъпник, който загърбва тъмното си
минало и посвещава остатъка от живота си на каузата да бъде добър
човек — за да изкупи греховете си.
— Хм… — тя претегли томчето в длан. — Тежка книга. Има ли и
любовна история?
— Има.

30
 Тя остави романа.
— Така и не ми отговори какво ще правим, Улав.
— Ще видим сметката на Даниел Хофман, преди той да види
нашата.
Когато го формулирах наум, изречението звучеше идиотски.
Също толкова идиотски звучеше и изречено на глас.

31
 ОСМА ГЛАВА

Рано-рано на следващата сутрин отидох в хотела, който ми бе

служил като наблюдателен пункт. И двете стаи с изглед към
Хофмановия апартамент бяха заети. В сутрешната дрезгавина се
спотаих зад един паркиран камион и оттам току хвърлях поглед към
дневната на моя шеф. Зачаках, стиснал пистолета в джоба на палтото
ми. По това време той обичайно тръгваше за работа. Но
обстоятелствата не бяха обичайни. Вътре светеше, ала не се виждаше
дали има някого. Хофман със сигурност се беше досетил, че не съм
избягал с Корина в чужбина. Първо, това противоречеше на моя стил и
второ, нямах пари. Хофман знаеше за финансовите ми неволи. Наскоро
ми се беше наложило да го помоля за аванс за служебни разноски. Той
ме попита защо съм я закъсал, нали преди няколко дни ми бе изплатил
наведнъж два хонорара. Покрил съм борчове, натрупани покрай разни
стари купонджийски изпълнения, гласеше отговорът ми.
Ако той наистина беше съобразил, че още съм в града, значи се
досещаше и за друго: ще се опитам да го пипна, преди той да пипне
мен. С годините се бяхме опознали. Едно е обаче да си мислиш, че
познаваш някого, съвсем друго — да го познаваш наистина. И преди се
бе случвало да се заблудя. Навярно той беше сам горе. Едва ли щеше
да ми падне по-сгоден случай от сегашния. Трябваше просто да го
издебна, докато излиза. Да изчакам портата да хлопне зад гърба му, за
да му попреча да се върне. Пресичам улицата и изпращам два куршума
в торса му от пет метра и още два в главата от упор.
Едва ли обаче можех да се надявам на такова благоприятно
стечение на обстоятелствата.
Портата се отвори. Ето го Хофман.
Заедно с Брюнхилсен и Пине. Брюнхилсен с онова тупе, дето
прилича на кучешка козина, и с тънкия си мустак катинарче. Пине в
онова карамеленокафяво кожено яке, дето не го сваляше ни зиме, ни
лете, с малкото си бомбе, неизменната цигара зад ухото и неуморната

32
си уста. Пак се беше раздрънкал. През улицата долетяха откъслечни
думи: „егати бахъра“, „оня мръсник“.
Хофман остана зад портата, а двете му хрътки излязоха на
тротоара и огледаха улицата с ръце, дълбоко заровени в джобовете на
якетата.
После махнаха на Хофман — с други думи, чисто е — и тримата
тръгнаха към колата.
Сниших се и тръгнах в противоположната посока. Е, добре де, не
стана, както ми се щеше. Но аз пък — както отбелязах — и не очаквах
чак толкова благоприятно стечение на обстоятелствата. Хофман поне
вече знаеше как си представям края на тази игра. В моя сценарий той
умираше, а аз оставах жив.
Значи, трябваше да пристъпя към план А.
Причината да започна с план Б беше, че никак, ама никак не ми
се искаше да привеждам в действие план А.

33
 ДЕВЕТА ГЛАВА

Обичам да гледам филми. Е, не колкото да чета книги, но един

добре заснет филм общо взето върши същата работа. Подтиква те да
видиш нещата от друга гледна точка. Ала дори и най-въздействащият
киношедьовър не би могъл да ме подтикне да променя мнението си по
един въпрос: численият превес и тежкото въоръжение предопределят
изхода на всеки двубой. В това съм твърдо убеден. Ако сам човек
излезе срещу няколко противника, той е обречен на сигурна смърт. В
престрелка между две банди, ако едната е въоръжена с автомати, ще
надвие именно тя. Бях платил за този опит скъпо и прескъпо и не
възнамерявах да се залъгвам само и само за да избегна необходимостта
да отида при Рибаря. Защото фактите са си факти. Затова и отидох при
Рибаря.
Както вече казах, Рибаря и Хофман са двамата играчи, които
държат пазара на хероин в Осло. Пазарът тук не е голям, но понеже
хероинът е най-търсената дрога, а клиентите са платежоспособни и
цените — високи, печалбите са космически. Всичко започна с Руския
маршрут — или така наречения Северен коридор, изграден през
седемдесетте от Хофман и руснаците. Тогава по-голямата част от
хероина идваше от Златния триъгълник през Турция и Югославия —
по така наречения Балкански маршрут. Пине ми е разправял за онези
времена. Тогава изпълнявал ролята на сводник при Хофман. А понеже
деветдесет процента от проститутките били на хероин, приемали
еднократната доза като напълно валидна разменна единица. И Хофман
стигнал до извода, че ако намери начин да се снабдява с евтин хероин,
ще повиши и оборота при търговията със секс.
Идеята за по-евтина дрога дошла не от юг, а от север. От малкия,
почти непригоден за живеене арктически архипелаг Свалбард, чиято
територия си делят Норвегия и Съветският съюз. И двете държави
разработват въглищни находища — всяка върху своята територия.
Животът там тече тежко и еднообразно. Хофман чул норвежки
миньори да разправят цели легенди как руските въглекопачи се тешали

34
с водка, хероин и руска рулетка. Затова се грабнал и отишъл да посети
руснаците. Прибрал се със споразумение. Ето какво му се изяснило.
Суровият опиум от Афганистан заминавал за Съветския съюз. Там го
преработвали в хероин и го транспортирали към Архангелск и
Мурманск. Оттам нямало как стоката да се прехвърли в Норвегия,
защото комунистите охранявали строго границата със своята съседка,
член на НАТО, както впрочем и обратното. На Свалбард обаче, където
граничният контрол е поверен на полярните мечки и на минус
четирийсетградусовия студ, това не представлявало никакъв проблем.
Хората на Хофман в норвежката част изпращали стоката по
самолетите, изпълняващи ежедневни вътрешни полети от архипелага
до Тромсьо. Макар да било всеизвестно, че миньорите пренасят по
линията кашони с евтин алкохол, без да плащат мито, на летището на
Свалбард никой не проверявал багажа. Сякаш митническите власти
нарочно си затваряли очите — само и само да не развалят кефа на
миньорите. Впоследствие, разбира се, същите тези власти изтъквали
публично колко наивно било да се смята, че такова количество хероин
може да попадне на острова и оттам да бъде транспортирано към Осло
по вътрешни самолетни линии, влакове и автомобили без висша
чиновническа протекция. Твърдели, че служители от обществения
сектор са си напълнили джобовете.
По думите на Хофман обаче не се наложило да плаща нито крона
подкуп. Полицията изобщо не подозирала каква контрабанда се върти.
Просветнало им чак когато близо до Лонгиър, от норвежката страна,
намерили изоставена моторна шейна. След аутопсия на останките от
шофьора, разкъсан от полярните мечки, се установило, че е руснак. В
резервоара на шейната открили найлонови пликчета с общо тегло
четири килограма хероин.
Контрабандният канал временно спрял да работи, защото
полицията и губернаторът на Свалбард се разжужали из района по-
бясно от раздразнени пчели. Сред зависимите от хероин в Осло се
разразила паника. Но една освободена печеливша пазарна ниша никога
не остава дълго незаета. Рибаря, многостранно развита личност, но
предимно бизнесмен — го формулирал така: има ли търсене, има и
предлагане. Той беше шишкав майтапчия с мустак като на морж.
Приличаше на Дядо Коледа, но застанеш ли на пътя му, не би се
поколебал да те изкорми като риба. В продължение на няколко години

35
въртял нелегален внос на руски алкохол. Натоварваните на съветски
рибарски шхуни бутилки били прехвърляни на норвежки лодки в
Баренцово море, оттам — пренасяни до обезлюдено рибарско селище,
изцяло собственост на Рибаря. Там нареждали бутилките в сандъци за
риба и ги откарвали до столицата с товарен хладилен микробус. В него
превозвали и риба. В Осло съхранявали бутилките в мазето на
магазина на Рибаря, който семейството му държало от три поколения.
Магазинът не бил само за камуфлаж. В него наистина се продавала
риба. Без да е особено доходоносен, продължавал да носи минимални
печалби.
По някое време руснаците го попитали склонен ли е да замени
алкохола с хероин. Рибаря направил някои сметки, поинтересувал се
какво наказание предвижда законът за внос на наркотици, изчислил
вероятността да го хванат и стъпил на пазара за дрога. А когато
възобновил трафика по маршрута Свалбард-Осло, Даниел Хофман
открил, че се е сдобил с конкуренция. И това никак, ама никак не му
харесало.
По онова време на хоризонта се появих аз.
Тогава — както впрочем вече разказах — бях натрупал доста
безславна трудова биография на криминалното поприще. Бях лежал за
банков обир, бях се пробвал като помощник на Пине, но се провалих.
Затова се оглеждах за някаква още по-безсмислена работа. Хофман се
свърза с мен, защото разбрал от сигурен източник, че аз съм очистил
контрабандиста, дето го бяха открили на пристанището в Халден с
наполовина отнесена глава. „Висша форма на майсторлък“, изчетка ме
Хофман. Не отрекох, че е мое дело. Не възразявах да се прочуя като
килър.
Първо ми поръча да ликвидирам някакъв бергенчанин. Пласирал
на улицата за Хофман, но откраднал от стоката, отрекъл и след като му
били шута, пристанал на Рибаря. Открих го много лесно. Бергенчаните
говорят по-високо от другите норвежци. Характерните задни „р“-та
разцепваха нощния мрак до Предгаровия площад, където пласираше
въпросният тип. Показах му пистолета си и той мигом си хлопна
плювалника. Казват, че втория път било по-лесно да убиеш. Сигурно е
вярно. Заведох го на товарното пристанище и го гръмнах два пъти в
главата, за да повторя почерка на убийството в Халден. Ченгетата вече
си бяха набелязали заподозрян и трябваше само да му лепна още едно

36
убийство. Мен никой нямаше да ме закачи. Така затвърдих мнението
на Хофман, че съм първокласен ликвидатор, и той ми възложи нова
поръчка.
Някакъв тип му се обадил. Натискал се да пласира за него вместо
за Рибаря. Помолил да се видят на дискретно място, за да уговорят
подробностите, без Рибаря да заподозре. „Вече не издържам вонята на
риба“, така се мотивирал. Струваше ми се, че е трябвало да поработи
още върху съчинението си. Хофман смяташе, че Рибаря му залага
клопка, за да го очисти.
На следващата вечер причаках кандидат-сътрудника в парка на
билото на възвишението „Свети Ханс“. Оттам целият парк се вижда
като на длан. Според слухове тук някога извършвали езически
жертвоприношения, затова днес витаели призраци. Майка ми пък
твърдеше, че там печатарите варели мастило. За мен това е мястото,
където се изгарят отпадъците на града. През въпросната вечер
синоптиците обещаваха минус дванайсет градуса и не очаквах да се
мерне жива душа. В девет без десет по нанагорнището към кулата се
зададе мъж. Въпреки студа челото му лъщеше от пот, когато се добра
до билото.
— Подранил си — отбелязах.
— Ти кой си? — попита той и избърса челото си с шала. — Къде
е Хофман?
Едновременно посегнахме към оръжията си, но аз се оказах по-
бърз. Улучих го в гърдите и в ръката точно над лакътя. Той изпусна
пистолета и политна назад. Тупна в снега и замига срещу мен.
Опрях дулото в гърдите му:
— Колко ти платиха?
— Двай… двайсет бона.
— Според теб сумата достатъчна ли е, за да убиеш човек?
Той си отвори устата и пак я затвори като риба.
— Така или иначе с теб е свършено, затова не се пъни да се
правиш на оригинален. Просто ми отговори.
— Имам четири деца и живеем в две стаи и кухня.
— Дано Рибаря ти е дал аванс — казах и дръпнах спусъка.
Той простена, но продължи да мига. Взирах се в двете дупки на
палтото му. Разтворих го.

37
 Носеше броня. Не бронежилетка, а шибана желязна ризница,
каквато са използвали викингите. Поне така ги представяха на
илюстрациите към сборника „Саги за кралете на Севера“ от Снуре
Стурлюсон. Като дете непрекъснато я вземах от библиотеката и накрая
ми отказаха да ми я заемат повече. Желязна ризница. Как няма да се
изпоти!
— Какво е това, дявол да го вземе? — попитах.
— Жената ми я изработи. За ежегодната историческа възстановка
на битката при Стиклеста.
Прокарах пръсти по малките железни халки, вплетени една в
друга. От колко ли такива халки се състоеше цялата ризница? От
двайсет хиляди? От четирийсет хиляди?
— Сега не ме пуска да излизам без нея — допълни раненият.
Броня за възстановка на убийството на норвежкия крал светец.
Опрях дулото в челото му.
— „Повали ти кучето, което желязо не може да рани дори!“[1]
— Снуре — прошепна той. — Улав Светия в разгара на битката
при Стикле…
— Позна — прекъснах го и стрелях.
В портфейла му намерих петдесет крони, снимка на съпругата
му и лична карта с име и адрес.
Бергенчанинът и мъжът в бронята. Плюс онзи тип на товарното
пристанище отпреди няколко дни. Три основателни причини да не
припарвам до Рибаря.
Още сутринта на следващия ден отидох в магазина му.

Магазин „Айлертшен и син“ се намираше на площад

„Юнгсторге“, само на хвърлей от Главното полицейско управление на
улица „Мьолер“ 19. Говори се, че когато навремето Рибаря продавал
контрабанден алкохол, ченгетата били сред най-редовните му клиенти.
Приведен срещу бръснещия, леденостуден вятър, прекосих
павирания площад. Влязох в магазина. Току-що бяха отворили и
въпреки това вече имаше доста клиенти.
Случваше се Рибаря лично да продава зад тезгяха, но не и днес.
Жените продължиха да обслужват клиентите, но млад мъж — съдейки
по отправения към мен поглед, освен транжирането, тегленето и

38
опаковането на риба изпълняваше и други задачи — хлътна зад
летящата врата.
След минута се появи шефът. Рибаря. Облечен целият в бяло —
от глава до пети. Бяла престилка, бяло кепе. Бяло сабо. Същински
спасител на плажа. Заобиколи тезгяха и дойде при мен. Избърса си
пръстите в престилката, издута пред шкембето му, и кимна към
вратата, която продължаваше да се поклаща напред-назад, разлюляна
след неговата поява. През образуващия се процеп зърнах мършава,
добре позната фигура. Викаха му Клайн. Нямам представа дали в
немското значение на думата — „малък“, или в норвежкото — „болен“.
Или просто така си му беше рожденото име. Вероятно и първото, и
второто, и третото. При всяко залюляване на вратата срещах мъртвия
му въгленовочерен поглед. Мярнах и карабина със скъсена цев,
увесена на кръста му.
— Продължавай да си държиш ръцете извън джобовете —
насърчи ме Рибаря с широката си дядоколедовска усмивка. — И може
и да се измъкнеш жив оттук.
Кимнах.
— Покрай празниците треската много се харчи и сме доста
заети, момче, така че казвай какво ще искаш и после чупката.
— Мога да ти помогна да елиминираш конкуренцията.
— Ти?
— Да. Аз.
— Не те имах за предател, момче.
Обяснявах си обръщението „момче“ по три начина: или не ми
знаеше името, или не желаеше да прояви уважение към мен, като го
използва, или не искаше да ми показва колко знае за мен — ако изобщо
разполагаше с някаква информация. Последното ми се струваше най-
вероятно.
— Да го обсъдим насаме? — предложих аз.
— Тук е екстра. Никой не ни подслушва.
— Застрелях сина на Хофман. Стана случайно.
Рибаря присви едното си око, а другото прикова в мен.
Продължително. На излизане клиентите му подвикваха „Весела
Коледа“ и при всяко отваряне на вратата в топлото, запотено
помещение нахълтваше струя мразовит въздух.
— Да го обсъдим насаме — склони Рибаря.

39
 Трима ликвидирани. Трябва да си егати пердето, за да нямаш зъб
на човек, пречукал трима от твоите. Оставаше ми само да се надявам
предложението ми да му се стори достатъчно примамливо, а той да е
толкова дебелокож, за колкото го мислех. Той ли не знаеше как се
казвам, той ли!
Въведе ме в хладилно помещение. Седнах до една дървена маса с
нацепен плот. На пода бяха струпани кашони от стиропор, пълни с лед,
замразена риба и — ако можеше да се вярва на думите на Хофман —
хероин. В помещението нямаше повече от пет-шест градуса. Клайн не
седна. Докато говорех, той сякаш не обръщаше внимание на „рязаната“
пушка в ръцете си и въпреки това цевта й непрекъснато сочеше към
мен. Преразказах събитията, без да лъжа, но и без да навлизам в
излишни подробности.
Приключих. Рибаря продължаваше да се взира втренчено в мен с
отвратителното си око на циклоп.
— И си гръмнал сина му вместо жена му?
— Не знаех, че му е син.
— Какво ще кажеш, Клайн?
Онзи сви рамене.
— Във вестника пише, че вчера във „Виндерен“ открили
застрелян мъж.
— Прочетох, да. Може Хофман и наемният му убиец да
използват написаното във вестника, за да ни представят уж
правдоподобна история, на която да се хванем.
— Обади се в полицията и питай как се казва убитият —
предложих.
— Ще го направя, бъди сигурен — отвърна Рибаря. — След като
ми обясниш защо си пощадил жената на Хофман и си я скрил.
— Това си е моя работа — настоях.
— Ако имаш намерение да излезеш оттук жив, пей и не ме
мотай.
— Хофман я биеше.
— Синът или бащата?
— И двамата — излъгах.
— Е, и? Откъде знаеш, че не си го заслужава?
— Тая курва сто процента си е просила боя — процеди Клайн.

40
 — Леле-мале — засмя се Рибаря. — Погледни очите на това
момче, Клайн! Иде му да те убие! Според мен здравата е хлътнал.
— Чувствата ни са взаимни. Именно той пречука Мао.
Нямах представа коя от трите ми жертви е Мао. В шофьорската
книжка на оня на възвишението Свети Ханс пишеше Мориц. Сигурно
за него идеше реч.
— Клиентите ви чакат — напомних. — Какво решавате?
Рибаря подръпна катинарчето си. Питах се дали някога успява да
отмие напълно миризмата на риба от себе си. Той се изправи.
— „What loneliness is more lonely than distrust?“[2] Знаеш ли какво
означава това, момче?
Поклатих глава.
— Така си и мислех. Бергенчанинът, дето ни пристана, ни
предупреди, че си бил твърде глупав да работиш като дилър. Не си
можел да сметнеш колко прави две и две.
Клайн се разхили. Мълчах.
— Цитатът е от Томас Стърнс Елиът, момчета — въздъхна
Рибаря. — Самотността на недоверчивия. Вярвайте ми, рано или късно
всички лидери изпитват тази самота на собствен гръб. Мнозина
съпрузи — също, поне веднъж в живота. Ала на повечето бащи тази
самота им е спестена. Хофман е вкусил и от трите вида. Поръчковият
му убиец, съпругата, синът. Жив да го ожалиш, клетия — той се
приближи до летящата врата. Надникна през елипсовидното стъкло,
подобно на илюминатор. — Какво ти трябва?
— Двама от най-способните ти хора.
— Все едно разполагам с цяла армия!
— Хофман ще бъде подготвен.
— Ами? Той не си ли мисли, че само той те гони?
— Познава ме.
Рибаря сякаш се опитваше да отскубне мустака от лицето си.
— Имаш Клайн и Датчанина.
— А не може ли Датчанина и…
— Клайн и Датчанина. Точка.
Кимнах.
Рибаря ме изпрати обратно. Отидох до вратата, избърсах
запотеното стъкло.

41
 До безистена на Операта стоеше някаква фигура. На влизане не я
бях забелязал. Можеше да има стотици причини някакъв човек да стои
там във фъртуната и да чака.
— Ще ми дадеш ли телефонен номер, на който…
— Не — прекъснах го. — Аз ще те потърся да ти кажа кога и
къде да ми ги изпратиш. Има ли авариен изход?

На път към къщи, докато минавах през забутани улички, си

помислих колко изгодна сделка бях сключил. Сдобих се с двама
помощници и отървах кожата. Пък научих и нещо ново. Че онова за
самотата го е писал Томас Стърнс Елиът. А аз бях останал с
впечатлението, че цитатът е на онази жена… как й беше псевдонимът?
Джордж Елиът? „Hurt? He will never be hurt — he’s made to hurt other
people.“[3] Абе, не че им вярвам аз много на поетите. Общо взето,
колкото и на историите за призраци.

[1] Цитат от „Саги за кралете на Севера“, Снуре Стурлюсон, том

1, превод на Румяна Сиромахова, Военно издателство, 2003, София. —
Бел.прев. ↑
[2] Коя самотност е по-самотна от съмнението? — Цитат от
превода на Весела Кацарова, „Мидълмарч“, Джордж Елиът, ИК
„Колибри“, 2012. — Бел.прев. ↑
[3] Hurt? He will never be hurt — he’s made to hurt other people
(англ.) — Да бъде наранен? Той никога няма да бъде наранен —
създаден е да наранява другите. — Цитат от „Сайлъс Марнър“ на
Джордж Елиът. — Бел.прев. ↑

42
 ДЕСЕТА ГЛАВА

Корина приготви семпла вечеря от продуктите, които бях купил.

— Ммм, вкусно — казах, след като приключих. Избърсах си
устата със салфетка и налях още вода и на двама ни.
— Как се озова в този бранш? — поинтересува се тя.
— Как се озовах ли?
— Да… как… Защо се занимаваш с това? Защо, да речем, не си
наследил професията на баща си? Той, предполагам, не е…
— Той почина — прекъснах я и пресуших чашата на един дъх.
Корина беше пресолила яденето.
— О, съжалявам, Улав.
— Недей. Ще си единствената.
— Забавен си — засмя се Корина.
За пръв път някой отбелязваше, че имам чувство за хумор.
— Пусни някоя плоча.
Пуснах Джим Рийвс.
— Старомоден си.
— Имам малко плочи.
— Танцуваш ли?
— Не.
— И нямаш бира в хладилника?
— Бира ли ти се пие?
Тя ме погледна със закачлива усмивка, все едно пак бях казал
нещо смешно.
— Да седнем на дивана, а, Улав?
Докато аз правех кафе, тя разтреби масата. Това ми донесе
усещане за уют. После се настанихме на дивана. „Обичам те, защото
ме разбираш“, пееше Джим Рийвс. През деня времето бе омекнало и
сега навън се сипеха едри, пухкави снежинки.
Гледах Корина. Част от мен беше толкова напрегната, че
предпочитах да се преместя на стола. Друга част обаче копнееше да
обгърне тънката й талия и да я притисне към себе си. Да целуне

43
червените й устни. Да погали лъскавата й коса. Да я привлече още по-
близо, още по-страстно, за да усетя как дъхът й секва, да чуя как после
вдишва, как гърдите и коремът й се издуват към мен. От тези мисли
усетих сладък вкус в устата.
Игличката на грамофона се плъзна към средата на плочата,
рамото се вдигна и се върна в изходно положение, а плочата
постепенно спря да се върти.
Преглътнах с мъка. Исках да посегна и да сложа дланта си там,
където шията се спуска към рамото й. Но ръката ми трепереше. Не
само тя. Целият треперех като втресен от грип.
— Улав… — Корина се наведе към мен.
Пак усетих наситената й миризма. Не можех да определя дали е
естествена, или парфюм. Отворих уста, защото въздухът не ми
стигаше. Тя посегна към книгата върху ниската масичка отпред.
— Ще ми почетеш ли малко? Някакъв откъс, в който се говори за
любов…
— На драго сърце…
— Ами давай — измърка тя, сви крака под дупето си и хвана
ръката ми под лакътя. — Обожавам да слушам за любов.
— Не мога.
— Стига де, как да не можеш! — засмя се тя, разтвори книгата и
я тупна в скута ми. — Не се срамувай, Улав, чети! Няма защо да се
стесняваш точно от…
— Страдам от словесна слепота.
Думите ми рязко разсякоха изречението й. Тя премига срещу
мен, все едно й бях ударил шамар. По дяволите, самият аз се сепнах.
— Извинявай, Улав, но… нали каза… и аз си помислих…
Тя не довърши. Умълчахме се. Щеше ми се плочата да не беше
спирала да свири. Затворих очи.
— Мога да чета.
— Така ли?
— Да.
— Но как, при положение че не виждаш… думите?
— Виждам ги. Просто понякога буквите се разместват пред
очите ми и се налага да ги препрочитам по няколко пъти.
Повдигнах клепачи. Корина не беше пуснала ръката ми.
— Но как… как разбираш, че грешиш при четенето?

44
 — Най-често полученото съчетание не представлява смислена
дума. Понякога обаче прочитам дума с близък звуков състав и
разбирам за грешката чак впоследствие, много по-късно. И се оказва,
че в моя ум се е разиграл разказ, съвсем различен от описания в
книгата. С други думи, получавам две книги на цената на една.
Корина се засмя високо и звънко. Очите й блеснаха в полумрака.
И аз се разсмях. Не за пръв път казвах на някого, че страдам от
дислексия. Но за пръв път човекът отсреща проявяваше интерес какво
представлява това нарушение. За пръв път обяснявах подробности
около състоянието ми пред човек, който не е майка ми или някой
учител. Дланта й се плъзна надолу по ръката ми — уж неусетно.
Очаквах го. Корина щеше да се откаже от мен. Пръстите й обаче
стиснаха моите.
— Ама наистина си много забавен, Улав. И добър.
В долната част на прозореца снегът бе започнал да се сляга.
Снежните кристали се вплитаха едни в други като железните халки на
ризница.
— Щом не можеш да четеш, преразкажи ми любовната история.
— Добреее…
Сведох поглед към книгата в скута ми. Беше разтворена точно на
страницата с описанието как Жан Валжан, представящ се за господин
Мадлен, се застъпва за окаяната, злочеста уличница Фантин и я взема
под крилото си. Поразмислих и реших да разкажа на Корина за Козет и
Мариус, и за Епонин, девойката, израснала в семейство на крадци и
безнадеждно влюбена в Мариус, която накрая жертва живота си в
името на любовта. На чуждата любов. Пресъздадох историята в най-
дребни подробности.
— О, колко хубаво! — възкликна Корина, когато приключих.
— Да — кимнах. — Епонин е истинска…
— … че накрая Козет и Мариус се събират.
Кимнах.
Корина стисна ръката ми. Нито за миг не я бе пуснала.
— Разкажи ми за Рибаря.
— Мафиот като мафиот… — свих рамене.
— Според Даниел бил убиец.
— И такъв е.
— Какво ще се случи след смъртта на Даниел?

45
 — Стига да успея да го очистя, няма от какво да се боиш. Рибаря
няма да те нарани.
— Питах по-скоро дали Рибаря ще сложи ръка върху целия
пазар.
— Сигурно. Не знам да има други конкуренти, освен Хофман.
Освен ако ти не… — смигнах й закачливо.
Корина се разсмя високо и ме смушка шеговито. Кой би
предположил, че притежавам и дарба на комик?
— Защо просто не избягаме? — попита тя. — Двамата ще си
живеем чудесно. Аз ще готвя, ти ще…
Остатъкът от изречението й увисна във въздуха като недовършен
мост.
— С удоволствие бих избягал с теб, Корина, но нямам пукната
крона.
— Така ли? А Даниел ще ми разправя колко добре плащал на
хората си. Лоялността се купува — все това повтаря.
— Похарчих парите до последното йоре.
— За какво?
Погледна демонстративно зад гърба ми. Един вид, едва ли си ги
похарчил за апартамента, защото обзавеждането тук не изглежда
особено скъпо.
Свих рамене.
— Дадох ги на една самотна майка с четири деца. Овдовя заради
мен и… Нещо се разнежих и пъхнах в плика сумата, обещана на мъжа
й за една мокра поръчка. Това бяха всичките ми пари. Не съм
предполагал, че Рибаря плаща толкова добре на хората си.
По лицето на Корина се изписа силно смайване. Не успях да
причисля изражението й към една от шестте универсални гримаси по
Дарвин, но разбрах какво мисли: „Дал си… дал си всичките си пари на
вдовица, чийто съпруг е възнамерявал да убие човек?“.
Преди да го направя, и на мен ми мина през ума каква голяма
глупост съм напът да извърша — макар да чувствах, че така с
покойния сме квит. Съдейки обаче по физиономията на Корина, явно
бях постъпил като кръгъл идиот.
— Този мъж кого трябваше да убие?
— Не помня — излъгах.

46
 — Улав? — Тя докосна бузата ми с длан. — Ти си много
специален човек.
Погледът й зашари по лицето ми, започна да го поема парче по
парче, сякаш го изяждаше. Чувал съм, че в такива моменти човек чете
мислите на другия, усеща ги. Щом казват. Аз страдам от словесна
слепота и не успях да прочета мислите на Корина. Според майка ми
съм черноглед. Щом казва, сигурно. Така или иначе се изненадах
много приятно, когато Корина Хофман се наведе и ме целуна.

Любихме се. Не от свян избрах тъкмо тази романтична и

непорочна дума, за да опиша какво се случи помежду ни — вместо
някоя по-пряма и цинична, която да акцентира върху самото
изпълнение на акта. А просто защото именно глаголът „любя се“
покрива в най-голяма степен същността на случилото се помежду ни.
Устните й бяха до ухото ми, дъхът й съскаше. Докосвах я с безкрайна
предпазливост, както докосвам онези изсушени цветя, които понякога
намирам в книгите, взети от библиотеката — те са толкова крехки и
трошливи, че се разпадат само при допира на пръстите ми. Страхувах
се Корина да не изчезне. През няколко секунди се надигах на ръце, за
да проверя дали все още е под мен, дали не сънувам. Милвах я с леки,
нежни движения, сякаш се боях да не я похабя. Позабавих се, преди да
проникна в нея. Тя ме гледаше учудена. Откъде да знае, че изчаквам
точната секунда. Най-сетне дойде мигът на пълното сливане, действие,
навярно в очите на мнозина тривиално за бивш сводник, ала аз го
изживях толкова емоционално, че в гърлото ми заседна буца. Тя нададе
слаб, протяжен стон, а аз бавно и предпазливо прониквах навътре и й
шепнех разни глупави нежности в ухото. Усещах нетърпението й, но
исках да удължа изживяването, да й доставя максимално удоволствие.
Обладах я като на забавен каданс, със самоналожена сдържаност.
Хълбоците й обаче започнаха да се движат под мен със скоростта на
вълни в бурно море, а бялата й кожа проблясваше в мрака. Сякаш се
любех с лунното сияние. Толкова ефирна и невъзможна ми се струваше
тази нощ.
— Остани с мен, скъпи — съскаше дъхът й в ухото ми. —
Остани с мен мили, мили Улав.

47
 Запалих цигара. Корина заспа. Снегът спря. Вятърът, свирил
известно време тъжна мелодия във водосточната тръба, прибра рога
си. В стаята се чуваше само равномерното й дишане. Ослушвах се
напрегнато. Тишина.
Ето за това си бях мечтал, но не бях вярвал, че е възможно. От
умора ми се доспа. Бях обаче толкова щастлив, че не исках да
заспивам. Защото заспях ли, този свят, който преди изобщо не ми бе
харесвал, но сега обожавах, щеше да спре да съществува за известно
време. А нали според Дейвид Хюм — така му беше фамилията! —
фактът, че всяка сутрин досега съм се събуждал в едно и също тяло, на
един и същи свят, където случващото се е било реално, не гарантира
повторение и на следващата сутрин. За пръв път през целия ми
досегашен живот имах чувството, че е опасно да затворя очи.
Слухтях. Бдях над онова, което имам. Не долавях подозрителни
шумове. И въпреки това продължавах да се ослушвам напрегнато.

48
 ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Майка ми беше много слаба жена. Затова й се наложи да изтърпи

повече, отколкото далеч по-силни от нея не биха понесли.
Тя, например, така и не се престраши да разкара този изверг,
баща ми. И в резултат ядеше повече бой дори от изнасилвач в пандиза.
Той бе вманиачен да я души. Никога няма да забравя хъхренето, което
чувах от спалнята им всеки път, когато баща ми пуснеше гърлото й за
малко, колкото тя да си поеме дъх, и после пак започваше да го стиска.
Мама беше твърде слаба и за да устои на алкохола. Затова тя, съвсем
дребна и хилава женица, се наливаше с количества отрова, годни да
убият вол или слон. И с мен мама не можеше да е твърда. Даваше ми
всичко, каквото поискам, дори това да означаваше огромни лишения за
нея.
Непрекъснато чувах как съм се метнал на майка си.
Едва когато се взрях в очите на баща ми при последната ни
среща, осъзнах, че нося и него в себе си. Като вирус, като нелечима
инфекция в кръвта.
Обикновено той се отбиваше при нас само когато му трябваха
пари. И обикновено ние му давахме и малкото, което ни се намираше.
Той разбираше, че за да продължава да ни държи в страх, е нужно да
ни покаже какво ще ни сполети, ако откажем да му дадем. Мама
обясняваше насинените си очи и разбитите устни с падания по стълби,
блъскане във врати и с хлъзгавия под в банята. С течение на времето
алкохолната й болест се влоши и тя действително падаше или се
удряше в стените без чужда „помощ“.
Баща ми все повтаряше, че съм учел за идиот. Подозирах, че от
него съм наследил проблемите си с четенето и писането. За разлика от
мен обаче той си беше останал неграмотен. Рано-рано зарязал
даскалото и оттогава не беше отварял и вестник. А аз обичах да ходя
на училище. Дразнеха ме само часовете по математика. Рядко вземах
участие и повечето навярно ме мислеха за тъп, ала след всяка проверка
на съчиненията ни учителката по норвежки ми казваше, че независимо

49
от всичките правописни грешки съзира в моите текстове нещо
специално, нещо, което липсва у съучениците ми. Това ми беше повече
от достатъчно. Баща ми не спираше да любопитства защо все вися над
бумагите. Да не би да се мисля за по-добър от него и от родата? Какво
им имало на тях? Цял живот се прехранвали с честен труд, без да се
правят на много учени, без да ръсят купешки думи и без да се
преселват в разни измислени светове. На шестнайсет го попитах защо
той не опита да изкарва парите си с честен труд. Посини ме от бой.
Наричало се възпитание и се равнявало на пълен работен ден.
Навърших деветнайсет. Една вечер дойде у нас. Същия ден го
бяха пуснали от затвора. Беше лежал за убийство. Поради липса на
свидетели съдът приел тезата на адвоката му, че е възможно черепно-
мозъчната травма на мъртвия да е резултат от падане върху леда след
подхлъзване.
Измънка нещо от рода колко съм бил пораснал и ме тупна
дружески по гърба. От майка ми разбрал, че последната година съм
почнал работа в складова база. Охо, най-сетне ми бил дошъл акълът в
главата!
Премълчах какви са намеренията ми: да спестя пари, та след
казармата, като се запиша в университет, да се преместя в скромна
квартира.
Добре било, че бачкам, защото сега се налагало да се бръкна.
Попитах го от къде на къде.
Бил ми баща, невинно осъден, и се нуждаел от помощ, за да си
стъпи на краката.
Отказах да му дам и петак.
Той ме зяпна изумен. В очите му прочетох колебание дали да ми
посегне. Измерваше ме с поглед. Да, бях пораснал, не бях хлапето
отпреди три години…
Изсмя се и ме заплаши: не му ли кихна няколко въшливи
хилядарки, ще пребие майка ми до смърт. Така щял да го направи, че
да прилича на битов инцидент. Е?
Мълчах.
Отпусна ми шейсет секунди да реша.
Казах му, че си държа парите във влог и ще се наложи да изчака
до утре, защото банките вече са затворили.
Наклони глава, сякаш преценяваше дали не го будалкам.

50
 Уверих го, че няма да офейкам. „Легни в моето легло, а аз ще спя
при мама“, предложих.
— И там ли си ме изместил? — ухили се той. — Незаконно е да
спиш с майка си, не знаеш ли? Или в твоите книги това не го пише?
Вечерта той и мама си поделиха останалия й алкохол. Влязоха в
стаята й. Аз легнах на дивана и си натъпках тоалетна хартия в ушите.
Импровизираните тапи не успяха да заглушат хъхренето и давенето й.
После вратата се затръшна и той влезе в моята стая.
Изчаках да стане два след полунощ и станах. Промъкнах се в
банята и взех четката за тоалетната. Слязох в общото мазе и отключих
нашата част. За тринайсетия ми рожден ден мама ми беше подарила
ски. Един Господ знае откъде бе успяла да изкопае толкова пари. Вече
ми бяха окъсели. Свалих перцето от едната щека и се върнах в
апартамента. Влязох на пръсти при баща ми. Той хъркаше по гръб.
Стъпих върху страничните дъски на тясното легло и насочих
заострения край на щеката към корема му. Не се прицелих в гърдите
му, защото я гръдната кост, я някое ребро можеше да ми попречи да го
пронижа. Нанизах каиша на щеката на китката си, а с другата ръка я
хванах отгоре. Внимавах да я държа така, че забивайки я, да не се
отплесне от тялото му или да се счупи. Чаках. Не знам защо. Не се
страхувах. Не и този път. Дишането му стана неспокойно, всеки
момент щеше да се обърне. Отскочих с присвити колене като
състезател по овчарски скок. Приземих се с цялата си тежест. Кожата
оказа леко съпротивление, но след като я проби, щеката потъна съвсем
безпрепятствено. Бамбуковата дръжка повлече парчета от тениската му
в корема. Върхът на щеката излезе от долния край и се чу как проряза
матрака.
Очите му почерняха от шок, докато се взираше в мен. Преди да
се усети, вече бях възседнал гърдите му и притисках с колене ръцете
му, та да не може да мръдне. Той понечи да извика, но аз напъхах
четката от тоалетната в устата му. Оттам се разнесе гъргорене и той
започна да рита, но не успя да се освободи. Определено вече не бях
онова беззащитно хлапе, което не можеше да му се опре.
Седнал отгоре му, усещах бамбуковата щека зад гърба си. Тялото
му се гърчеше под мен. „Яздя баща си — ми през ума. — Възседнал
съм го като кобила.“

51
 Не знам колко дълго съм седял така. По едно време конвулсиите
секнаха и тялото му толкова се отпусна, че реших да рискувам и
извадих четката от устата му.
— Проклет идиот — простена той със затворени очи. — Да беше
ми прерязал гърлото с нож, вместо да…
— Щеше да свършиш твърде бързо — възразих.
Той се засмя и се задави. От устата му блъвнаха кървави
мехурчета.
— Ето това е моят син — промълви той и умря.
Жегна ме по-силно от нож. Ето че последната дума пак беше
негова. Защото в онзи миг осъзнах, че негодникът е прав. Аз бях негов
син. Не е вярно, че не знам защо протаках с няколко секунди мига,
когато ще го пронижа. Направих го, за да удължа сюблимния момент, в
който се превръщам в господар на живота и смъртта.
Носех вируса му в кръвта си. Вируса на моя баща.
Отнесох трупа в мазето и го увих в едно старо, прогнило
платнище за палатка. Пак мама го беше купила. Навярно си е мечтала
как нашето малко семейство ще ходи на къмпинг и ще пече прясно
уловена пъстърва до някое езеро, където слънцето никога не залязва.
Дано поне алкохолният делириум я отведе там.
След повече от седмица полицията дойде да ни пита виждали ли
сме баща ми след освобождаването му от затвора. Отрекохме. Записаха
показанията ни, благодариха и си тръгнаха. Не изглеждаха особено
амбицирани да го открият. Няколко дни по-рано бях наел товарен
микробус и бях откарал матрака и чаршафите в депото за изгаряне на
отпадъци. А през нощта подкарах колата и влязох навътре, навътре в
безлюдната долина Нитедал, до езеро, където слънцето никога не
залязва. В близките няколко години определено нямаше да ловя риба
там.
Докато седях на брега и гледах огледалната повърхност, си
мислех, че във водата от нас остават няколко кръга, които след малко
се заличават. Все едно никога не ги е имало. Все едно нас никога не ни
е имало.
Това беше първото ми убийство.
Няколко седмици по-късно получих писмо от университета.
„Имаме удоволствието да ви съобщим, че сте приет в…“ и така

52
нататък. Посочваха дата и час на записването. Накъсах известието на
парчета.

53
 ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди ме целувка.
Преди да разбера, че е целувка, изпаднах в мимолетна паника.
Ама паника ви казвам!
После се съвзех и паниката отстъпи пред нещо топло и меко.
Поради липса на по-подходяща дума ще го нарека „щастие“. Тя беше
отпуснала буза върху гърдите ми. Гледах я. Гледах как разкошните й
коси се раздиплят върху мен.
— Улав?
— Да?
— Не може ли да останем тук завинаги?
Не се сещах за друго нещо, което да желая повече. Прегърнах я и
я притиснах към себе си. Броях секундите. Тези секунди си бяха само
наши, никой не можеше да ни ги отнеме, консумирахме ги тук и сега.
Но — както вече стана ясно — никакъв ме няма в броенето. Докоснах
косата й с устни.
— Тук той ще ни намери, Корина.
— Ами тогава да заминем надалече.
— Първо трябва да го очистим. Не искам до края на живота си да
се озъртам през рамо.
Корина плъзна показалец по носа ми, оттам по брадичката ми,
сякаш проследяваше шев.
— Прав си. Но после ще се махнем, нали?
— Да.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Къде ще отидем?
— Където искаш.
Пръстът й продължи надолу по врата ми, по гръкляна, по ямката
на ключицата.
— Искам да отидем в Париж.
— Както кажеш. Защо точно там?

54
 — Защото там се е развила любовната история на Козет и
Мариус.
Засмях се, спуснах крака върху пода и я целунах по челото.
— Не ставай — помоли тя.
Подчиних се.
В десет часа аз четях вестник и пиех кафе в кухнята. Корина
спеше.
Температурите пак отбелязаха рекордно ниски стойности, но
предния ден времето бе поомекнало и затова се беше образувала
поледица. По „Тронхаймсвайен“ някакъв автомобил поднесъл и се
озовал в насрещното платно. Блъснал се челно в тир. В автомобила се
возело тричленно семейство — прибирало се от гостуване при
роднини. Убиецът във „Виндерен“ не бил оставил никакви следи,
съобщавали от полицията.

В единайсет часа се намирах в магазин за стъкларски изделия.

Вътре гъмжеше от хора, тръгнали за коледни подаръци. Стоях до
витрината и се преструвах, че оглеждам някакъв сервиз, а всъщност
следях какво става в сградата на отсрещния тротоар. Там се
помещаваше офисът на Хофман. Отпред стояха двама мъже. Пине и
някакъв непознат тип. Тъпчеше на едно място, а димът от цигарата му
се виеше право в мутрата на Пине, който коментираше нещо, явно
крайно безинтересно за събеседника му. Непознатият носеше голям
калпак от меча кожа и палто, но въпреки това бе свил зиморничаво
рамене към ушите си, докато Пине, само по онова смотано яке с цвета
на кучешко лайно и с клоунския си цилиндър, изобщо не даваше вид
да му е студено. Сводниците са свикнали да издържат на всякакви
температури. Новият нахлупи калпака ниско над ушите си — по-скоро
за да заглуши словесната диария на Пине, отколкото за да се стопли.
Пине взе цигарата, затъкната зад ухото му, и я показа на непознатия.
Сигурно пак разказваше онази досадна история как я носел
непрекъснато в себе си от деня, когато отказал пушенето. Така, видите
ли, показвал на тютюна кой кого командва. Лично според мен Пине
носеше цигарата зад ухото си, за да предизвиква хората да го питат
защо винаги се появява с нея и така да си осигури повод да им надуе
главите с плямпането си.

55
 Непознатият беше твърде навлечен, за да видя дали е въоръжен,
но якето на Пине се издуваше от едната страна. Или адски дебел
портфейл, или пистолет. Предметът ми се струваше твърде голям, за да
е онзи противен нож, който непрекъснато носеше у себе си. Вероятно с
негова помощ бе убедил Мария да стане негова проститутка. Сигурно
й е показал какво може да й причини с този нож — и на нея, и на
гаджето й — ако не се съгласи да осмуче или изчука нужния брой
клиенти, за да изплати борча на любимия. Представих си широко
отворените, ужасени очи на Мария, втренчени в устните му в отчаян
опит да прочетат какво иска Пине, докато той не спира да дрънка.
Каквото впрочем правеше и сега. Непознатият изобщо не го слушаше.
Оглеждаше цялата улица с тъмен поглед изпод мечия калпак.
Спокойно, съсредоточено. Вероятно го бяха наели от чужбина.
Приличаше на професионалист.
Излязох от магазина през изхода към успоредната улица.
Вмъкнах се в една телефонна кабина по „Торггата“. Извадих
страницата, която бях откъснал от вестника. Докато чаках да ми
вдигнат, нарисувах сърце върху запотеното стъкло.
— Църковна община „Рис“.
— Простете, но искам да попитам нещо. Поръчал съм венец за
погребението на Хофман вдругиден.
— Траурната агенция ще приема…
— Проблемът е, че живея извън града и ще имам път към вас чак
утре късно вечерта. Тогава агенцията вече ще е затворила. Мислех да
занеса венеца направо в църквата.
— Нямаме служители, които да…
— До утре вече нали ще сте получили ковчега в криптата?
— Така се очаква.
Изчаках, но друго пояснение не последва.
— Бихте ли проверили?
Слаба въздишка.
— Момент. — Шум от прелистване на документи. — Да, утре
ковчегът ще е при нас.
— В такъв случай ще се отбия в църквата утре вечер.
Семейството, предполагам, ще иска да види покойника за последно и
ще ги заваря там. Тъкмо ще им поднеса съболезнованията си лично.
Навярно в графика вече сте вписали по кое време ще ги пуснете в

56
криптата. Мога, разбира се, да се обадя да питам и тях, но не ми се ще
да ги притеснявам в този… — изчаках и долових колебанието отсреща.
Прокашлях се: — … в този толкова тежък за тях момент.
— Според заявката, вписана в графика, ще дойдат между осем и
девет утре вечер.
— Благодаря. Май няма да успея. По-добре не им споменавайте
за намерението ми да се отбия лично. Ще се постарая да изпратя
венеца по друг начин.
— Както желаете.
— Благодаря за съдействието.
Тръгнах към площад „Юнгсторге“. Днес пред безистена под
Операта нямаше никого. Ако онзи мъж вчера е бил копой на Хофман,
значи е видял каквото го интересува. Момчето не ме пусна зад тезгяха.
Рибаря провеждал важна среща. Зад матовото стъкло на летящата
врата се движеха сенки. Едната се изправи и изчезна през задния
изход, както бях направил и аз.
— Влезте — покани ме момчето.
— Прощавай — извини се Рибаря. — Ангажиментите ми край
нямат.
Навярно съм сбърчил гнусливо нос, защото той се разсмя.
— Не харесваш ли миризмата на скат, момче? — Кимна към
изкормените и частично филетирани риби върху плота зад нас. —
Идеално е да превозваш дрога в един микробус заедно със скат.
Митничарските кучета нямат никакъв шанс. Любителите на тази риба
са малко, но лично аз обичам да приготвям кюфтенца от нейното месо.
Опитай — той ми посочи една купа върху нацепената дървена маса
помежду ни. Вътре, в белезникава течност, плуваха сиво-бели топчета.
— Как върви впрочем наркобизнесът? — поинтересувах се, все
едно изобщо не съм чул поканата.
— Търсенето няма грешка, но руснаците започнаха да лакомеят.
Ще се разбера по-лесно с тях, след като им отнема възможността да
извличат дивиденти от съперничеството между мен и Хофман.
— Хофман знае, че съм влязъл във връзка с теб.
— Не е глупав.
— Никак. Затова се движи с охрана. Няма как да го пипнем
толкова лесно. Налага се да си развихрим въображението.
— Това е твой проблем — отсече Рибаря.

57
 — Най-добре да му скроим капан.
— Твой проблем.
— Днес публикуваха некролога във вестника. Ще погребват
Хофман младши вдругиден.
— Е, и?
— Предлагам да го пипнем там.
— На погребението? Ще има прекалено много хора — поклати
глава Рибаря. — Изключено.
— Не на самото погребение, а предната вечер. В църковната
крипта.
— И как го виждаш?
Започнах. Първо поклати глава. Продължих. Ново поклащане на
глава. Вдигнах ръка и довърших. Той поклати глава за трети път, но с
усмивка.
— Брей, ама и ти не си бил никак глупав! Как, за бога, ти
хрумна?
— Опелото на мой познат се състоя в същата църква и съм
запознат с процедурата.
— Знаеш, че е редно да ти откажа.
— Но въпреки това ще се съгласиш.
— И какво, ако се съглася?
— Ще ми трябват пари за три ковчега. В траурна агенция
„Кимен“ продават готови. На теб ли ти го разправям…
Рибаря ме изгледа предупредително. Избърса пръстите си в
престилката. Подръпна мустак. Пак си избърса пръстите.
— Вземи си рибено кюфте, а аз през това време ще ида да
проверя колко оборот се е събрал в касата.
Седях и гледах как топчетата плуват в нещо подобно на сперма.
Позамислих се. Приличаше или…? Всъщност, откъде знаех, че не е
именно сперма?

На път към къщи се отбих в бакалията, където работеше Мария.

Реших да напазарувам оттам за вечеря. Влязох, взех кошница. Мария
седеше с гръб към мен и обслужваше клиент. Тръгнах между
щандовете. Намерих каквото си бях наумил да купя: рибени пръчици,
картофи и моркови. Взех и четири бири. Шоколадовите бонбони „Крал

58
Хокон“ бяха на промоция — в специална коледна опаковка. Сложих
една кутия в кошницата.
Приближавах касата и Мария. В магазина нямаше други хора. Тя
ме беше забелязала. Изчерви се. Съвсем нормално, като си помисли
човек. Сигурно още не бе забравила онази вечеря. Навярно рядко й се
случваше да покани мъж в дома си по този начин.
И така, пристъпих към касата и я поздравих с лаконичното
„здрасти“. Забих поглед в кошницата и започнах съсредоточено да
подреждам продуктите върху подвижната лента: рибените пръчици,
картофите, морковите и бирите. Извадих кутията с бонбони и я
задържах. Поколебах се. Пръстенът върху ръката на Корина… Беше й
го подарил онзи — синът, любовникът. Просто така, без повод. И
какво, аз да се изтъпаня пред нея с някаква си мизерна кутия,
опакована, все едно съдържа не бонбони, а скиптъра на Клеопатра!
— Това. Ли. Е. Всичко.
Смаян, погледнах Мария. Бе проговорила. Не, не ми се беше
счуло: тя говореше! Е, звучеше странно, разбира се, но от устата й
излязоха думи. Смислени, членоразделни думи. Тя отметна няколко
кичура от лицето си. Луничките. Спокойните, малко изморени очи.
— Да — отговорих, изговаряйки сричката с изразително
движение на устните.
Тя се усмихна леко.
— Това… е… всичко — изрекох бавно и високо.
Тя посочи въпросително кутията с бонбони.
— За… теб е — протегнах ръка. — Весела… Коледа.
Тя закри устата си с длан. Лицето й изигра цял театрален етюд.
Смени повече от шест изражения. Изненадано, объркано, радостно,
смутено, озадачено… Вдигна вежда, усмихна се в знак на
благодарност и очите й се свиха до две черти. Навярно така става,
когато човек не може да говори. Овладява умението да изразява всичко
с мимика, научава се да играе пантомима, вероятно твърде пресилена
за несвикналите.
Мария взе кутията. После ръката й, нашарена с лунички, се
пресегна към моята. Какво искаше? Да хване ръката ми? Отдръпнах се.
Кимнах й делово и тръгнах към изхода. Усетих погледа й в гърба си.
Бях й дал някаква си кутия бонбони. Голяма работа! Какво искаше от
мен тази жена?

59
 Отключих вратата на гарсониерата и влязох. Цареше пълен мрак.
В леглото различих тялото на Корина.
Лежеше толкова неподвижно, че чак ми се стори подозрително.
Приближих се бавно и се надвесих над нея. Изглеждаше напълно
спокойна. И много бледа. Някакъв часовник започна да цъка в главата
ми, сякаш отмерваше минутите до предстоящо съдбоносно събитие.
Наведох се още по-ниско над нея, почти до устните й. Нещо липсваше.
А проклетият часовник тиктакаше все по-силно и по-силно.
— Корина — прошепнах.
Никаква реакция.
— Корина — повторих малко по-високо. Долових в гласа си
нещо непознато, някаква безпомощна, писклива нотка.
Тя отвори очи.
— Ела тук, мечо — прошепна, обви ръце около мен и ме дръпна
под завивките.

— По-силно — стенеше тя. — Няма да се разпадна, не се бой.

„Не — отвърнах й наум. — Няма да се разпаднеш. Нито ти, нито
онова, което е помежду ни. То ще просъществува, защото съм го чакал
цял живот. От години съм се подготвял за това щастие. Единствено
смъртта е в състояние да го провали.“
— О, Улав — шепнеше Корина. — О, Улав…
Лицето й сияеше, тя се усмихваше, ала в очите й блестяха сълзи.
Белите й гърди се вълнуваха под мен — толкова бели, снежнобели. И
макар в този миг тя да беше толкова близо до мен, колкото изобщо е
възможно да скъсят дистанцията двама души, у мен се възкреси онзи
неин образ от деня, в който я бях видял за пръв път — от разстояние,
зад прозореца на отсрещния тротоар. И през ума ми мина мисълта, че
тогава е била още по-разголена от сега, защото хората са най-голи,
когато не знаят, че ги наблюдаваш и изучаваш с поглед. Мен Корина
никога не ме бе виждала такъв. Изневиделица ме покоси една мисъл.
Все още пазех черновата на писмото, което така и не бях довършил.
Ако случайно й попадне, може и да я обърка. Странно — сърцето ми
се разблъска заради подобна дреболия. Листовете лежаха под кутията с

60
прибори в кухненския долап. Защо ще й е да рови там? Въпреки това
реших при първа възможност да изхвърля черновата.
— Да, да, Улав!
Нещо сякаш се отприщи у мен, нещо, стояло дълго спотаено и
блокирано, не знам какво, но мощната струя, изригнала от тялото ми,
докато свършвах, го повлече и го изхвърли навън. Задъхан, останах да
лежа по гръб. Бях се преобразил. Само дето не можех да определя в
какъв аспект.
Тя се наведе над мен и ме погъделичка по челото.
— Как се чувстваш, кралю мой?
Отговорих й, ала в гърлото ми се бе събрала слуз и оттам излезе
само дрезгав шепот.
— Какво? — засмя се Корина.
Прочистих си гърлото и повторих:
— Гладен съм.
Тя избухна в още по-гръмък смях.
— И съм щастлив — добавих.

Корина се оказа алергична към риба. Още от самото си раждане.

Имала наследствено предразположение.
Супермаркетите вече бяха затворили, но предложих да поръчам
една „Специална пица“ от „Чайнапица“.
— Как така хем китайско, хем пица?
— Предлагат и едното, и другото. Поотделно, имам предвид.
Вечерям там почти всеки ден.
Облякох се и слязох до телефонната кабина на ъгъла. Така и не
си прекарах телефон в гарсониерата. Съвсем умишлено. Не желаех в
жилището си линия, която да позволява на хората да ме чуват, да ме
намират, да ми говорят.
От кабината виждах прозореца на гарсониерата на четвъртия
етаж.
Корина беше застанала там. Светлината окръжаваше главата й
като ореол. Гледаше към мен. Махнах й. Тя на мен — също.
Апаратът погълна монетата с металическо щракване.
— „Чайнапица“, заповядайте.

61
 — Здрасти, Лин, Улав съм. Искам да поръчам една „Специална“
за вкъщи.
— Няма ли да вечеряте тук, мистъл Улав?
— Днес не.
— Ще е готова след петнайсет минути.
— Благодаря. Още нещо… Някой да е идвал в ресторанта да ме
търси?
— Вас ли? Не.
— Добре. А в момента в заведението има ли някой от хората, с
които си ме виждал? Онзи с тънкия мустак, дето стои като нарисуван
върху лицето му? Или оня другия, с кафявото кожено яке и цигарата
зад ухото?
— Да видим… Неее…
В ресторанта имаше само десетина маси, така че разчитах на
думите му. Значи, вътре не ме чакаха нито Брюнхилсен, нито Пине.
Бяха идвали с мен няколко пъти в ресторанта, но явно не знаеха колко
често го посещавам. Супер.
Бутнах тежката метална врата на кабината и погледнах към
прозореца горе. Корина продължаваше да стои там.

За петнайсет минути стигнах до заведението. Пицата ме чакаше

готова в червена картонена кутия с големината на маса за къмпинг.
„Специалната пица“ на „Чайнапица“ — най-вкусната в цял Осло.
Изгарях от нетърпение да видя изражението на Корина, след като я
опита.
— See you latel, all-a-gatol — извика Лин както обикновено,
докато излизах.
Вратата се хлопна, преди да чуя римуваното продължение: After
while, crocodile.
Забързах по тротоара, завих зад ъгъла. Мислех за Корина. Явно
тя бе обсебвала цялото ми съзнание, защото нямам друго оправдание,
че нито ги видях, нито ги чух, нито се досетих, че ако знаят кое е
любимото ми заведение, навярно не очакват да се приближа до него,
без да съм взел предохранителни мерки. И е логично да ме причакат не
на топло и светло, а навън, в космическата тъмнина, където, обзалагам
се, молекулите почти не се движеха.

62
 Чух как снегът изскриптя два пъти, но проклетата пица ме забави
и не успях да измъкна пистолета навреме. Към ухото ми притиснаха
хладно парче метал.
— Къде е тя?
Гласът на Брюнхилсен. Мустакът му, тънък като нарисуван с
молив, се движеше, докато говореше. Водеше със себе си някакъв
младок, на вид по-скоро изплашен, отколкото страшен, а на ревера му
сякаш бе закачена табелка „Стажант-бандит“. Но заслужава да
отбележа, че ме претърси много усърдно. Подаде пистолета ми на
Брюнхилсен. По мои предположения Хофман го бе пратил да помага
на Брюнхилсен, без обаче да му поверява огнестрелно оръжие.
Навярно носеше нож или нещо подобно. Ножът е оръжието на
сводниците, а пистолетът — на наркодилърите.
— Хофман ще ти пощади живота, ако ни дадеш жена му —
осведоми ме Брюнхилсен.
Пълна лъжа, разбира се, но на негово място и аз това щях да
кажа. Претеглих наличните възможности. По улицата не се мяркаха
нито хора, нито автомобили. Беше толкова тихо, че чувах как
пружиненият механизъм на спусъка проскърцва от обтягането.
— Какво решаваш? — попита Брюнхилсен. — Защото ще я
намерим и без твоя помощ, нали ти е ясно?
Беше прав. Тук не блъфираше.
— Взех я с мен като заложница. Застрелях младия Хофман, без
да знам кой е.
— Не съм запознат с подробностите. Наредено ни е да му
доведем жена му.
— Да вървим да я вземем тогава — отвърнах.

63
 ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Трябва да хванем метрото — обясних. — Вижте, жената си

мисли, че при мен е на сигурно място. И това е вярно — стига нещата
да не опрат до моята кожа. Предупредил съм я, не се ли прибера до
половин час, значи става нещо лошо и трябва да се омита. С кола до
апартамента ми ще се влачим поне четирийсет и пет минути в тази
предколедна лудница.
— Обади й се и й кажи, че малко си се забавил — впи поглед в
мен Брюнхилсен.
— Нямам телефон.
— Като нямаш телефон, как така пицата беше готова, когато
дойде, Юхансен?
Погледнах огромната червена кутия. Брюнхилсен не беше
вчерашен.
— Поръчах я от улична кабина.
Той поглади с пръсти мустака си, сякаш се опитваше да го
разтегли. Огледа улицата в двете посоки. Навярно преценяваше
трафика и какво го чака, ако изпуснат жената на Хофман.
— „Специалната“ на „Чайнапица“ — обади се младокът, ухили
се широко и посочи кутията. — В целия град няма по-вкусна.
— Я трай — скастри го Брюнхилсен, явно приключил с
разчесването на мустака и взел решение. — Качваме се на метрото. От
оная кабина ще се обадим на Пине да ни вземе оттам.
Тръгнахме към станцията под Националния театър. Дотам
имахме около пет минути. Брюнхилсен придърпа ръкава на палтото си
и прикри пистолета.
— Ти ще си платиш билета. Няма да ти го купувам аз —
просъска пред гишето.
— Билетът, с който дойдох, още важи — излъгах.
— А, вярно бе — ухили се той.
Ако случайно минеше контрола, щяха да ме заведат в някое
безопасно полицейско управление.

64
 Във вагона цареше ужасна тъпканица — точно на това се бях
надявал. Изморени хора се прибираха от работа, младежи жвакаха
дъвки, мъже и жени, навлечени заради студа, мъкнеха найлонови
торби, от които се подаваха коледни подаръци. Налагаше се да се
возим прави. Застанахме в средата на вагона и се хванахме с една ръка
за гладката стоманена тръба. Вратите се затвориха, парата от хората се
наслои по прозорците. Мотрисата потегли.
— „Ховсетер“, а? Не съм предполагал, че живееш в западните
квартали.
— Значи не бива да се предоверяваш на умозаключенията си,
Брюнхилсен.
— Като например на умозаключението, че е можело да купиш
пица от „Ховсетер“, вместо да се разкарваш чак до центъра?
— Говорим за „Специалната“ на „Чайнапица“ — обади се
благоговейно новакът и пак погледна червената кутия, която заемаше
място за един човек в претъпкания вагон. — По-вкусна няма да
намериш в цял…
— Млък. Значи, обичаш студена пица, а, Юхансен?
— Ще я претоплим.
— Вие? Ти и жената на Хофман ли? — Брюнхилсен се изсмя
поривисто. Все едно брадва разцепи въздуха. — Прав си, Юхансен.
Човек не бива да се предоверява на умозаключенията си.
„Точно така — отвърнах наум. — Защото, ако си въобразяваш, че
човек като мен вярва в обещанията за помилване на тип от рода на
Хофман, си в голяма грешка. В грешка си и ако си въобразяваш, че
човек като мен няма да прибегне до отчаяни средства само и само за да
промени руслото, в което е поела тази история.“ Веждите на
Брюнхилсен почти се срастваха над носа.
Не можех да прочета какво се разиграва зад тях, но най-вероятно
възнамеряваше да убие в гарсониерата и мен, и Корина. После да
постави пищова в ръката ми, все едно съм я застрелял и съм се
самоубил. Истинска класика в жанра — обожател, полудял от любов.
Инсценировката беше за предпочитане, вместо да изхвърлят труповете
ни в някое езеро из околностите на Осло, защото, ако Корина
изчезнеше безследно, разследващите веднага щяха да погнат съпруга
й, а заниманията на Хофман не предполагаха да стават обект на
проверки. Поне аз така бих разсъждавал на мястото на Брюнхилсен.

65
Но с него бяхме много различни. Той мъкнеше със себе си неопитен
помощник, носеше пистолет, напъхан в ръкава на палтото си, с другата
си ръка се беше хванал хлабаво за тръбата и се бе разкрачил така, че
при някоя по-рязка маневра щеше да изгуби равновесие. Така е, когато
се возиш за пръв път по тази линия. Започнах да отброявам на обратно.
Знаех къде се намира всяко скрепление между релсите, познавах всяко
движение на влака по този маршрут, бях го наизустил, както се
наизустява сценарий.
— Дръж! — тикнах кутията в гърдите на младока, който я хвана
инстинктивно.
— Ей! — Брюнхилсен надвика металическото стържене и вдигна
ръката с пистолета в мига, когато наближихме смяната на коловоза.
Вагонът се люшна рязко напред и Брюнхилсен размаха ръката с
пистолета, за да запази равновесие. Хванах с две ръце металната тръба
и се изтеглих нагоре. Прицелих се във веждите — на мястото, където
се събираха. Някъде ми е попадало, че човешката глава тежи около
четири килограма и половина и при скорост седемдесет километра в
час ще се удари със сила, която някой с повече афинитет към
математиката би могъл да изчисли. След като се отдръпнах назад, от
счупения му нос пръскаше ситен душ от кървави капки. Той подбели
очи, изпод клепачите се виждаше само външната част на ирисите.
Държеше ръцете си разперени и вцепенени като пингвин.
Стана ми ясно, че Брюнхилсен вече заминава, но за да пресека
евентуалния му опит да се завърне в реалността, сграбчих ръцете му,
все едно се канех да танцувам с него. И повторих движението, дало
задоволителен резултат още първия път. Дръпнах го рязко към мен,
наведох глава и я забих в носа му. Чух как нещо поддаде. Пуснах го и
издърпах пистолета от ръкава му. Брюнхилсен се изсипа върху пода
като чувал с картофи, а паникьосаните пътници около нас се
заотдръпваха ужасени.
Обърнах се и насочих пистолета срещу новобранеца.
— Площад „Валкирия“ — съобщи по уредбата носов,
отработено незаинтересован глас.
— Тук слизам — съобщих, наведох се, като продължавах да го
държа на мушка, и извадих моя пистолет от предния горен джоб на
Брюнхилсен.

66
 Очите на младока станаха кръгли над кутията с пица, а устата —
широко отворена — представляваше примамлива мишена — малко
перверзно, а? Кой знае, след няколко години вероятно същото това
момче ще ме преследва, вече натрупало солиден опит и със солидно
оръжие? А може би дори след месеци. Тези младоци влизат бързо в час
и за три-четири месеца стават завършени бандити.
Преди станцията влакът намали. Заотстъпвах към вратите.
Изведнъж вече никой не ме блъскаше. Хората се бяха прилепили към
стените и ме гледаха изплашени. Едно бебе бръщолевеше нещо на
майка си. Иначе не се чуваше нито гък. Влакът спря, вратите се
плъзнаха встрани. Отстъпих още крачка назад, препречих изхода.
Желаещите да се качат най-благоразумно се насочиха към другите
врати.
— Давай, де!
Новобранецът не реагира.
— Давай! — повторих с по-ясна дикция.
Момчето примига объркано.
— Пицата!
Той пристъпи напред, апатично като сомнамбул, и ми подаде
червената кутия. Слязох заднешком върху перона. Останах там с
пистолет, насочен срещу младока, за да му покажа, че тук слизам само
аз, а той продължава да се вози. Погледнах Брюнхилсен. Лежеше
изпружен върху пода. Едното му рамо потрепваше, сякаш в този
потрошен апарат някакъв слаб, последен електрически импулс
отказваше да умре.
Вратите се затвориха.
Момчето се взираше в мен зад мръсните, опръскани с кал и сол
прозорци. Влакът потегли към „Ховсетер“.
— See you latel, all-a-gatol — прошепнах и свалих пистолета.
Бързо закрачих към къщи, докато се ослушвах за полицейски
сирени. Когато наближиха, оставих пицата върху стълбите пред входа
на една затворена книжарница и поех обратно към станцията. След
като сините лампи ме подминаха, се върнах. Кутията си стоеше
непобутната. Изгарях от нетърпение да видя изражението на Корина
след първата хапка!

67
 ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Нищо не си ме питал — промълви тя в тъмното.

— Не съм.
— Защо?
— Не съм от най-любопитстващите.
— Но сигурно се чудиш как така… Баща и син…
— Предоставям ти свободата да разкажеш каквото прецениш,
когато прецениш.
Корина се обърна към мен и леглото изскърца.
— Ами ако никога не повдигна въпроса?
— Така и няма да узная подробностите.
— Не те разбирам, Улав. Защо спасяваш точно мен? Такъв
свестен човек да се жертва за нищожество като мен.
— Не си нищожество.
— Откъде знаеш? Дори не си правиш труда да проучиш каква
съм.
— Сега си при мен. За момента това ми стига.
— За момента, а по-нататък? Да речем, че успееш да очистиш
Даниел, преди да те ликвидира. Да речем, че заминем за Париж. Да
речем, че измислим начин да свързваме двата края. Дори и всичко това
да стане, ти неминуемо ще се питаш що за жена съм аз. Що за жена би
завързала интимна връзка с доведения си син. Как да имаш доверие на
жена с такава дарба на предателка…
— Корина — прекъснах я и посегнах към цигарите, — ако моите
догадки те терзаят, разкажи ми. Изцяло от теб зависи колко и какво.
Тя леко гризна ръката ми над лакътя.
— Боиш се какво ще чуеш от устата ми, нали? Опасяваш се да не
развенчая идеализирания си образ в твоето съзнание?
Извадих си цигара, но не намерих запалка.
— Виж, човек като мен, избрал да си вади хляба с поръчкови
убийства, няма право да бъде критичен нито към начина на живот на

68
другите, нито към техните подбуди да постъпят по един или друг
начин.
— Не ти вярвам.
— Моля?
— Не ти вярвам. Според мен просто прикриваш истинските си
чувства.
— А те са…?
Чух как тя преглътна.
— Прикриваш, че ме обичаш.
Обърнах се към нея.
Лунната светлина от прозореца искреше във влажните й очи.
— Обичаш ме, глупако — тя ме цапна немощно по рамото. —
Обичаш ме глупако, обичаш ме — заповтаря, докато сълзите се
търкаляха по бузите й.
Привлякох я към себе си. Държах я в обятията си, докато рамото
ми се стопли от сълзите й, а после изстина. Чак сега видях запалката.
Лежеше върху празната червена кутия от пицата. Ако бях изпитвал
някакви съмнения, те окончателно се разсеяха. Корина харесваше
специалната пица на „Чайнапица“. Харесваше мен.

69
 ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Двайсет и трети декември.

Пак застудя. Лекото затопляне се оказа краткотрайно.
От телефонната кабина на ъгъла се обадих в туристическата
агенция да питам за цената на два самолетни билета за Париж. Набрах
Рибаря.
Без никакви предисловия заявих, че искам да ми плати за
ликвидирането на Хофман.
— Линията не е сигурна, Улав.
— Не те подслушват — успокоих го.
— Ти пък откъде знаеш?
— Хофман плаща на един тип от „Телеверке“, за да му снася кои
номера се подслушват. Ти не фигурираш в списъка.
— Аз ти помагам да разрешиш твой личен проблем, Улав. Защо
да ти плащам?
— Защото от смъртта на Хофман ще спечелиш толкова много, че
моят хонорар ще прилича на ухапване от муха.
Кратка пауза.
— Колко?
— Четирийсет бона.
— Имаш ги.
— В брой. Утре сутринта ще мина да ги взема от магазина.
— Става.
— Още нещо. Довечера не ми се рискува да идвам в магазина.
Хората на Хофман вече ми дишат във врата. Прати колата да ме вземе
зад стадиона в „Бишлет“ в седем.
— Дадено.
— Нали взехте ковчезите и осигурихте кола?
Рибаря не отговори.
— Извинявай. Свикнал съм за всичко да се грижа сам.
— Ако няма друго…

70
 Затворихме. Останах вторачен в телефона. Рибаря не се бе
поколебал. Съгласил се беше веднага да ми даде четирийсет бона. Аз
щях да се навия и на петнайсет. Не допусках хитрец от неговия ранг да
се е минал. Значи, се бях продал на безценица. Защо не му поисках
шейсет? Или дори осемдесет? Е, вече нямаше закога да се пазаря.
Трябваше да съм доволен, че поне успях да предоговоря
първоначалните условия и да изкрънкам някоя и друга крона.
Обикновено съм нервен, когато от изпълнението на поръчката ме
дели повече от ден. Остават ли обаче броени часове, полека-лека се
успокоявам.
И този път стана така.
Отбих се в туристическата агенция да резервирам билетите за
Париж.
Служителката ми препоръча малък хотел в „Монмартър“. Бил
сравнително евтин, но много уютен и романтичен.
— Ще го имам предвид — кимнах.
— Коледен подарък, а? — усмихна се тя, докато вписваше
резервацията на име, подобно на моето, но с няколко по-различни
букви. Щях да поискам да го коригират в последния момент. Името на
служителката пък беше изписано върху бадж на крушовозеленото й
сако — явно униформа на фирмата. Тя носеше тежък грим, имаше
никотинови петна по зъбите и слънчев загар. Навярно служебно й се
полагаха екстри от рода на безплатни почивки на юг.
Излязох на улицата. Огледах се в двете посоки. Молех се скоро
да се смрачи.
На път към къщи се улових, че имитирам Мария.
Това. Ли. Е. Всичко.

В пет вече бях стегнал багажа в два куфара.

— Ще купим каквото ти е нужно в Париж — обещах на Корина,
която изглеждаше доста по-нервна от мен.
В шест вече бях разглобил, почистил, смазал и сглобил
пистолета. Заредих пълнителя. Взех си душ. Преповторих си наум
предстоящото стъпка по стъпка. Разиграх всички възможни сценарии.
Казах си в никакъв случай да не допускам Клайн да попада зад гърба

71
ми. Облякох си черния костюм. Седнах във фотьойла. Потях се.
Корина зъзнеше.
— Успех — пожела ми тя.
— Благодаря — станах и излязох.

72
 ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тъпчех на място в тъмното зад стария стадион. Там се

провеждаха футболни мачове. Имаше и ледена писта за скоростно
бягане с кънки.
В „Афтенпостен“ предупреждаваха, че тази нощ се очаква
арктически студ. През следващите няколко дни температурите почти
сигурно щели да паднат до рекордно ниски стойности.
Черният микробус се плъзна към тротоара точно в седем. Нито
минута по-рано, нито минута по-късно. Приех го за добър знак.
Отворих вратата към товарната каросерия и скочих вътре. Клайн
и Датчанина седяха всеки върху един ковчег. Бяха се облекли в черни
костюми с бели ризи и носеха вратовръзки — точно в съответствие с
указанията ми. Датчанина изломоти нещо на неразбираемия си език.
Тези хора говорят, все едно са налапали картоф. Клайн само ме
гледаше кръвнишки. Седнах върху третия ковчег и почуках на
стъклото към шофьорската кабина. Днес зад волана седеше момчето от
магазина, което оня път ме покани при Рибаря. До църквата се стигаше
през тихи жилищни квартали с еднофамилни къщи. И без да виждам,
знаех откъде минаваме.
Подуших въздуха в каросерията. Да не би в този микробус да
превозват риба? Надявах се Рибаря да се е сетил поне да смени
номерата.
— Какъв е този бус? — попитах.
— Стоеше паркиран на Екебер — отвърна Датчанина. — Рибаря
поръча да намеря нещо погребално. Погребално! — разсмя се гръмко
той.
Реших да не питам защо смърди на риба. Стана ми ясно откъде
идва вонята. Миризмата се бе просмукала в тях и те я разнасяха
навсякъде. След посещението в хладилното им помещение и аз се бях
вмирисал на риба.
— Какво е чувството да ти предстои да свитнеш собствения си
шеф? — попита неочаквано Клайн.

73
 Прецених, че колкото по-малко разговарям с него, толкова по-
добре.
— Не знам — отвърнах.
— Не знаеш — друг път. Я не се прави на ударен.
— Гледай си работата.
— Защо не отговориш, като си толкова отворен.
Виждах, че не е решил да се заяжда.
— Първо на първо, Хофман не ми е шеф. Второ на второ, не
изпитвам абсолютно нищо.
— Е, как да не ти е шеф!
Ръмжащата нотка в гласа му издаваше стаен гняв.
— Както кажеш — свих рамене.
— По каква причина не го смяташ за шеф?
— Няма значение.
— Не става така, пич. Искаш тази вечер да ти спасяваме задника.
Ами вземи прояви поне малко уважение — той показа нагледно с
палец и показалец.
Бусът направи рязък завой и тримата се подхлъзнахме върху
гладките капаци.
— Хофман ми плаща на бройка — уточних. — Значи е мой
клиент. Плюс това…
— Клиент? — повтори Клайн. — И Мао ли беше бройка?
— Ако Мао е името на човек, когото съм очистил, значи и той е
бройка. Съжалявам, ако с него са те свързвали чувства.
— Свързвали чув… — изплю презрително Клайн. Задъха се. —
И колко време смяташ да буташ така, убиецо?
— Тази вечер бройката ще е Хофман. Предлагам ти да не се
разсейваме.
— А след него идва редът на друг, така ли? — Клайн се взираше
в мен, без да крие омразата си.
— Понеже ти явно се кефиш да имаш шеф, ще ти напомня, че
Рибаря ти даде ясни нареждания. Придържай се към тях.
Клайн понечи да вдигне „рязаната“ пушка, но Датчанина го спря:
— Успокой топката.
Бусът намали. Младежът зад волана се обърна към стъклената
преграда:
— По леглата, момчета.

74
 Повдигнахме капаците на ковчезите и се вмъкнахме вътре.
Изчаках Клайн да спусне капака на своя и чак тогава затворих моя.
Отдолу бяхме пъхнали два винта, с които да застопорим капаците,
колкото да не хлопат. Предвиждахме да ги завъртим само няколко пъти
и да не прекаляваме със затягането, защото в определен момент щяхме
да избием капаците. Вече не бях нервен. Коленете ми обаче трепереха.
Странно.
Спряхме. Затръшнаха се врати. Отвън долетяха гласове.
— Благодаря, че позволихте да използваме криптата — каза
нашият шофьор.
— Ама, разбира се, моля ви.
— Обещаха ми и помощ при пренасянето.
— Да, покойниците няма как да ви съдействат.
Мъжкарски смях. Явно ни бе посрещнал някой от гробарите.
Вратата към каросерията се отвори. Усетих, че ме повдигат. Стараех се
да лежа максимално отпуснат. За да влиза въздух, бяхме пробили
дупки отдолу и отстрани и докато ме носеха по коридора, проникна
малко светлина.
— Значи, това е семейството, загинало в катастрофата по
„Тронхаймсвайен“?
— Да.
— Прочетох във вестника. Голяма трагедия. На север ли ще ги
погребат?
— Да.
Усетих, че ме понасят надолу по стълби. Главата ми се плъзна
назад и се удари в стената на ковчега. Нали уж носели мъртъвците с
краката напред?!
— Не успяхте ли да ги откарате преди Коледа?
— Ще ги погребват в Нарвик. Дотам има два дни път.
Ситни, тътрещи се стъпки. Явно слизаха по тясното каменно
стълбище. Добре го помнех.
— Защо не ги транспортират със самолет?
— Близките смятат, че ще им излезе много скъпо — отвърна
нашият шофьор.
Засега се справяше отлично. Бях го предупредил, ако почнат
много да го разпитват, да обясни, че работи в траурната агенция съвсем
отскоро.

75
 — И са предпочели телата да стоят в църква?
— Да. Заради Коледа…
Тръгнаха по равна повърхност.
— Да, да… Съвсем разбираемо. Както виждате, тук има място.
Онзи ковчег ще го погребат утре. Отворен е, защото очакваме
семейството всеки момент да дойде да се сбогува. Какво ще кажете да
сложим този ковчег върху онази поставка?
— А, няма нужда. Направо върху пода.
— Върху пода, така ли?
— Да.
Спряха. Изглежда, се колебаеха.
— Както кажете.
Поставиха ме долу. До главата си чух стържене. После
отдалечаващи се стъпки.
Бях сам. Надникнах през една от дупките. Не съвсем сам. Сам с
трупа. И миналия път бях сам. В ковчега мама изглеждаше силно
смалена. Явно при нея душата бе заемала много повече място,
отколкото при повечето хора. Семейството й дойде. Не ги познавах.
Когато мама се омъжила за татко, родителите й се отрекли от нея.
Решението на мама да се обвърже с престъпник било нечуван скандал
и моите дядо и баба, вуйчовци и лели не можели да го понесат.
Единствено фактът, че мама и татко се установили в източните
квартали, смекчил разрива. Далече от очите, далече от ума, както се
казва. Тогава обаче аз се изпречих пред очите им. Застанах лице в лице
с дядо и баба, вуйчовците и лелите ми. Мама ги споменаваше само
когато беше пияна и надрусана. Първата дума, която чух от мой
роднина — без да броим родителите ми — беше „моите
съболезнования“. Получих двайсет съболезнования в църква в
западните квартали, съвсем близо до някогашния бащин дом на мама.
После се върнах в моята част от града и повече не видях никого от тези
мои роднини.
Бутнах леко капака, за да проверя дали винтовете не са се
разхлабили.
Донесоха и втория ковчег. Стъпките отново заглъхнаха нагоре по
стълбите. Погледнах си часовника. Седем и половина.
Пристигна и третият ковчег.

76
 После нашият шофьор и гробарят излязоха от криптата и поеха
нагоре, докато си бъбреха за коледни вкуснотии.
Дотук всичко бе протекло по план.
Когато по-рано позвъних в църквата да попитам от името на
роднините на загиналото семейство в Нарвик дали биха приели трите
ковчега да престоят в криптата до Коледа, свещеникът не възрази. И
ето ни сега — на позиция. След половин час очаквахме Хофман.
Имаше надежда да остави гардовете си отвън. Едва ли беше пресилено
да се твърди, че и изненадата ще работи за нас.
Фосфорът в часовника ми плуваше и блестеше в тъмното.
Осем без десет.
Точно осем.
Осем и пет.
Изведнъж пак ми хрумна, че онези чернови продължават да стоят
под кутията с приборите. Какво още чаках, та не ги бях изхвърлил? От
разсеяност, или? И защо си задавах тези въпроси, а не се питах какво
би станало, ако Корина ги намери? Исках ли да ги намери? А сега, де!
Все сложни въпроси.
Чух автомобили отвън. Затръшнаха се врати.
Стъпки по стълбата.
Пристигнаха.
— Изглежда толкова умиротворен — обади се глух женски глас.
— Колко хубав са го направили — подсмръкна друг глас, пак
женски, но по-възрастен.
— Забравих ключа в контакта, ще взема да… — поде мъж.
— Никъде няма да ходиш, Ерик — скастри го по-младата. — Как
може да си такова шубе!
— Но, скъпа, колата…
— Кой ще тръгне да краде кола от гробище?
Надникнах от страничната дупка.
Бях се надявал Даниел Хофман да се появи сам. Посетителите
бяха четирима и се бяха подредили от едната страна на ковчега — с
лица към мен. Оплешивяващ мъж на възрастта на Даниел. Не съзирах
роднинска прилика. Вероятно негов зет. Версията ми се
потвърждаваше от присъствието на трийсет и пет-шест годишна жена,
навярно сестра на Даниел, и момиче на десет-дванайсет години —
предполагаема негова племенница. Прилика с Даниел съзирах

77
единствено у по-възрастната прошарена дама. Беше й одрал кожата.
По-голяма сестра? Или майка, родила го съвсем млада?
От Даниел Хофман обаче нямаше и следа.
Сигурно ще дойде сам, със своя автомобил, успокоявах се наум.
Нормално е опечалените да не пристигнат вкупом.
Зет му, онзи с тонзурата, си погледна часовника. Явно чакаха
Даниел.
— Гласяха Бенямин за наследник на баща му — подсмръкна по-
възрастната. — Какво ще прави сега Даниел?
— Майко — предупредително я скастри по-младата.
— О, я не се преструвай, че Ерик не е в течение.
Ерик вдигна и отпусна рамене под сакото си и се залюля на пети.
— Знам с какво се занимава Даниел — потвърди той.
— В такъв случай сигурно знаеш и колко е болен.
— Елисе спомена нещо по въпроса. Но ние не поддържаме почти
никакви контакти с Даниел или с онази… ъъъ…
— Корина — подсказа му Елисе.
— Ами, значи, е дошло време да подновите контактите си с
Даниел — натърти възрастната.
— Майко!
— Казвам само, че не знаем колко му остава.
— Нямаме никакво намерение да се забъркваме в бизнеса на
Даниел, майко. Виж какво сполетя Бенямин.
— Шшт!
Трополене по стълбите.
В криптата влязоха двама души. Единият прегърна възрастната
жена и кимна сухо на младата и на мъжа й.
Даниел Хофман. Придружаваше го Пине, който — чудо на
чудесата! — пазеше мълчание.
Застанаха между нашите три ковчега и ковчега с тялото на
Бенямин, гърбом към нас. Идеално. Ако подозирам, че мишената,
която ми е поръчана, се движи въоръжена, обикновено изчаквам,
докато ми се открие възможност да я застрелям в гръб.
Стиснах здраво дръжката на пищова.
Чаках.
Чаках да се появи онзи тип с мечия калпак.
Но напразно.

78
 Явно пазеше пред църквата.
Отсъствието му в криптата щеше да улесни първия етап от
нашата работа, но впоследствие щяхме да се разправяме с още един
сериозен проблем.
Бяхме се уговорили сигналът за начало на операцията да е моят
вик.
Не виждах нито една-едничка основателна причина да не
действам още сега. И въпреки това точният момент не бе настъпил. Не
бе ударила онази специална секунда, сбутана между върволицата
обикновени секунди. Усещането наподобяваше онзи път, когато стоях
и чаках да настъпи точният момент, за да забия щеката в корема на
баща ми. В книгите писателят определя кога точно ще настъпи дадено
събитие. Читателят знае, че то ще се случи, защото в текста това е
загатнато многократно, но то все още не се е случило. Защото това
събитие си има отредено място в сюжета и трябва да почакаш, всичко
по реда си. Затворих очи. Усещах как съдбовният миг приближава.
Сякаш гледах обтегната до краен предел пружина или капка,
поклащаща се от ледена висулка.
Моментът настъпи.
Изкрещях и избих капака.

79
 СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше светло. Светло и приятно. Мама каза, че съм вдигнал

висока температура и лекарят е препоръчал няколко дни да пазя
леглото и да пия много вода. Не било опасно, така я уверил. Докато я
слушах, ми стана ясно, че е много разтревожена. Аз изобщо не се
изплаших. Беше ми добре. Дори и да затворех очи, през клепачите ми
проникваше топла червена светлина. Мама ме беше положила в
голямото си легло. В спалнята й сезоните се меняха. Приятната пролет
си отиде, дойде огнено лято. От челото ми шуртеше пот като летен
дъжд, чаршафите лепнеха по бедрата ми. После есента ме поразхлади,
проясни въздуха и съзнанието ми. И изведнъж ме скова зимен мраз,
зъбите ми затракаха и не можех да различа кое е сън и кое — реалност.
Мама отиде до библиотеката да ми вземе книга. „Клетниците“ от
Виктор Юго. „Съкратено издание“ — пишеше на корицата под
илюстрацията на малката Козет, дело на художника Емил Байар от
оригиналното издание на романа.
Четях и фантазирах, фантазирах и четях. Прибавях и махах.
Докато напълно изгубих представа кое е плод на авторовото
въображение и кое — на моето.
Вярвах в описаната история. Но не вярвах, че Виктор Юго се е
придържал добросъвестно към фактите.
Не вярвах Жан Валжан да е бил осъден на каторга заради
кражбата на един хляб. По мои подозрения авторът се е страхувал да
напише истината, защото героят му би изгубил читателската симпатия.
А истината според мене беше, че Жан Валжан е извършил убийство.
Жан Валжан ми се струваше добър човек, следователно бе отнел
живота на някой, който си го е заслужавал. Да, така виждах историята
аз. Посегнал е на престъпник, защото онзи е трябвало да си плати за
извършено злодеяние. А приказките, че, видите ли, го осъдили, понеже
отмъкнал един самун хляб, започнаха да ме дразнят и аз пренаписах
романа. Направих го по-правдоподобен.

80
 В моя вариант Жан Валжан беше страховит убиец, издирван в
цяла Франция и влюбен в злочестата уличница Фантин. От любов
беше готов на всичко за нея. Всички благодеяния, които й правеше,
бяха продиктувани не от желанието му да спаси душата си или от
любов към хората, а от любов към Фантин, от лудост, от обожание.
Жан Валжан се прекланяше пред любовта. Точно така. Прекланяше се
и служеше на красотата у тази пропаднала, болна, умираща уличница с
опадали зъби и коси. Той виждаше красота там, където другите
виждаха уродливост. И затова тази красота беше само негова. И той —
неин.
Чак след десет дни треската отшумя. За мен всичко се разви
сякаш за един-единствен ден. Когато се съвзех, мама седеше на леглото
ми и милваше челото ми. Поплака си и ми разправи как едва съм
прескочил трапа.
Казах й, че съм бил на място, където ми се ще да се върна.
— Пепел ти на езика, Улав!
Досетих се какво си мисли. Тя също си имаше такова място.
Връщаше се към него с помощта на бутилката.
— Не говоря за смъртта, мамо, а за просторите на фантазията.

81
 ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Надигнах се на колене, стиснал пистолета с две ръце.

Пине и Хофман се завъртяха като на забавен каданс.
Раних Пине в гърба — придадох допълнителна скорост на
пируета му. Изпратих му два куршума. От подплатата на кафявото яке
се разхвърчаха бели перца, затанцуваха из въздуха като снежинки. Той
успя да измъкне пистолет от джоба си и да стреля, но не и да си вдигне
ръката. Куршумите се забиваха в пода, в стените, рикошираха със
свистене в каменната крипта. Клайн вдигна капака на съседния ковчег,
но не се показа. Май оловната градушка не му се понрави. Датчанина
изскочи и се прицели в Хофман, но понеже неговият ковчег се
намираше до по-късата стена, а аз стоях точно зад Хофман, имаше
опасност куршумът, изстрелян по него, да рани мен. Отдръпнах се
назад и насочих пищова срещу Хофман, ала той се оказа поразително
бърз. Преметна се през ковчега, повличайки и момичето. Двамата се
строполиха зад роднините, вкаменени като истукани със зяпнали уста.
Пине лежеше под масата, където бе положен ковчегът на
Бенямин Хофман. Държеше пистолета в ръка, изпъната встрани от
тялото му — същинска щека за автомобилно масло. Вече не можеше да
я контролира и тя сипеше куршуми напосоки. Кръв и гръбначен мозък
покриваха пода. „Глок“. Пълнител с голяма вместимост. Беше въпрос
на време да рани някого. Стрелях отново в Пине. Ритнах ковчега на
Клайн и пак насочих пищова срещу Хофман. Взех го на мушка.
Седеше на пода, облегнат на стената, с момичето в скута. Държеше я
здраво, опасал с ръка хърбавия й гръден кош. В другата си ръка
стискаше пистолет, насочен към слепоочието й. Момичето не мърдаше,
само ме гледаше с кафявите си очи, без да мига.
— Ерик… — обади се сестрата на Даниел Хофман. Гледаше брат
си, а говореше на мъжа си.
Най-сетне плешивкото реагира. Пристъпи несигурно към шурея
си.

82
 — Не се приближавай, Ерик — предупреди го Даниел — Тези
хора не идват за вас.
Ерик обаче не го послуша и продължи напред като зомби.
— Проклятие! — извика Датчанина, докато яростно дърпаше
спусъка и удряше с длан пистолета. Засечка. Куршумът бе заседнал в
цевта. Проклет аматьор.
— Ерик! — повтори Даниел и насочи пистолета срещу зет си.
Бащата протегна ръце към дъщеря си. Навлажни устни.
— Бертине…
Даниел дръпна спусъка. Зет му изви гръб на дъга. Навярно го
улучиха в корема.
— Излезте или ще гръмна момичето! — изрева Даниел Хофман.
Чух пъхтене до мен. Клайн. Беше се изправил и вдигнал
„рязаната“ пушка срещу Хофман. Масата и ковчегът на Хофман-
младши обаче му пречеха и за да улучи, трябваше да направи още
крачка напред.
— Махайте се или с момичето е свършено! — изкрещя с фалцет
Хофман.
Пушката се наведе надолу, на около четирийсет и пет градуса, а
Клайн се отдръпна назад, сякаш се боеше тя да не избухне в лицето му.
— Недей, Клайн! — предупредих го аз.
Той примигна, както човек мига, когато очаква нещо да гръмне,
но не знае кога.
— Сър! — извиках и се опитах да установя зрителен контакт с
Хофман. — Сър, пуснете момичето, моля ви!
Хофман се взираше в мен, сякаш ме питаше за какъв го вземам.
За идиот ли?
По дяволите, не биваше да става така. Направих крачка към
Клайн.
Изстрелът от пушката писна в ушите ми. Към тавана лумна
валмо дим. Къса цев, голяма поразяваща мощ.
По бялата блуза на момичето избиха червени петна, част от врата
й беше разкъсана, а лицето на Хофман сякаш гореше. Но и двамата
бяха още живи. Докато пистолетът на Хофман танцуваше върху пода,
Клайн се пресегна над ковчега на Бенямин, опря цевта върху рамото на
момичето и дулото докосна носа на Хофман, който отчаяно се мъчеше
да се прикрие зад племенницата си.

83
 Клайн дръпна спусъка. Сачмата отнесе лицето на Хофман
навътре в черепа му.
Клайн се обърна към мен с безумна, еуфорична физиономия.
— Поредната бройка, а, проклетнико?
Бях готов да гръмна Клайн само ако вдигне пушката към мен,
макар да знаех, че вътре няма друго, освен две празни гилзи.
Погледнах Хофман. Главата му беше хлътнала в средата като натъртена
ябълка, изгнила отвътре. Очистихме го. Е, и? Така или иначе някога
щеше да умре. Всички това ни чака. Поне успях да го надживея.
Придърпах момичето, размотах кашмирения шал около врата на
Хофман и превързах раната на врата й. Тя ме гледаше със зеници,
които изпълваха целите й очи. Не отрони и дума. Изпратих Датчанина
да провери дали някой не се задава по стълбите и накарах бабата на
момичето да притиска раната, за да овладеем кръвотечението. Видях
как Клайн пъха нови патрони в отвратителната си пушка. Продължавах
да стискам пистолета.
Сестрата на Даниел Хофман беше коленичила до съпруга си, а
той стенеше монотонно с ръце, сплетени над корема. Чувал съм, че
стомашната киселина в отворена рана е истински ад, но така като го
гледах, щеше да прескочи трапа. Виж, момичето… Мамка му. Какво
лошо бе сторила, та пострада така?
— Какво ще правим сега? — попита Датчанина.
— Ще кротуваме и ще чакаме — отвърнах.
— Какво? — изсумтя Клайн. — Да дойдат ченгетата ли?
— Да чуем как кола отвън запалва и потегля — уточних.
Още помнех спокойния, съсредоточен поглед под мечия калпак.
Оставаше ми само да се надявам, че не е суперамбициозен.
— Гробарят…
— Млък, казах!
Клайн ме изгледа удивен. Дулото на пушката се повдигна леко.
После той забеляза, че го държа на прицел, и отпусна пушката. Повече
не се обади.
За сметка на това се намери друг, чиято уста не спираше.
— Мамка му, мамка му, мамицата му… — чу се изпод масата.
За миг си помислих, че човекът е мъртъв, само устата му отказва
да спре, подобно на разсечено през средата тяло на змия, което може

84
да продължи да се движи цяло денонощие след смъртта й. Така съм
чел.
— О, мамичката му да еба долна, мръсна, шибана…
Приклекнах до Пине.
Въпросът как Пине се е сдобил с прякора си пораждаше доста
догадки. Според някои го нарекли така, защото знаел къде да боде
недобросъвестните проститутки на места, където да им причинява
болка, но без да оставя трайни увреждания или белези, които да
загрозят особено търговския им вид[1]. Други твърдяха, че прякорът
идвал от английското „pine“ — „бор“ — защото Пине бил много
дългокрак. По всичко личеше, че Пине ще отнесе тази тайна в гроба.
— Ооо, мътните го взели, как ужаааасно болииии, Улав.
— Няма да трае дълго, Пине.
— Така ли? Подай ми цигарата.
Свалих я от ухото му и я пъхнах между треперещите му устни.
Тя заподскача, но той съумя да я задържи.
— Ог-г-г-гънче? — заекна той.
— Съжалявам. Отказах ги.
— Раз-з-з-зумен човек. Ще жив-в-вееш дълго.
— Няма гаранции.
— Е, н-н-н-няма, разбира се. Може утре да т-т-те блъсне кола.
Кимнах.
— Кой е отвън? — попитах.
— Мммай се потиш, Улав. Навлечен ли си, или си стресиран?
— Отговори ми.
— И к-к-какво ще получа в замяна?
— Десет милиона необлагаеми. Или огънче за цигарата. Ти
избираш.
Пине се засмя. Задави се.
— Само руснакът. Но си го бива. Бивш военен. Говори малко.
— Въоръжен ли е?
— Има си хас.
— С автомат?
— Какво стана с огънчето?
— Първо ми отговори, Пине.
— Смили се, Улав. Умирам — той изкашля кръв върху бялата ми
риза. — Ще спиш по-спокойно.

85
 — Като теб, след като принуди глухонямото момиче да се чука с
непознати, за да изплати борча на гаджето си ли?
Пине примига. В погледа му се появи някакво прояснение, все
едно му бе олекнало.
— А, да — прошепна той.
— Да, я!
— Г-г-грешно си разбрал, Улав.
— Ами?
— Да. Тя ме потърси. Сама пожела да изплати дълга му.
— Сама ли?
Пине кимна. Малко се посъвзе.
— Първо й отказах. Не беше кой знае колко хубава, пък и кой ще
плати за момиче, дето не те чува, както искаш от нея? Съгласих се
само защото тя настоя. Но, естествено, след като се нагърби с дълга му,
той вече си беше неин. Нали така е редно?
Не отговорих. Нямах отговор. По дяволите! Моята история си
беше толкова хубава. Сега ми представиха друга, по-лоша версия.
— Ей, Датчанин! — провикнах се към вратата. — Имаш ли
огънче?
Той прехвърли пистолета в лявата си ръка, без да изпуска
стълбите от поглед, и с дясната извади запалка. Какво да се прави,
навик. Хвърли запалката към мен. Хванах я във въздуха. Щрак.
Колелцето остърга хрипкаво камъчето. Поднесох пламъка към
цигарата в устата на Пине. Очаквах тютюнът да го засмуче, но
пламъкът си остана да гори право нагоре. Подържах го така, после
отместих палеца си, запалката се затвори, пламъкът изчезна.
Огледах се. Кръв и стенания. Всички бяха заети със себе си.
Всички без Клайн. Занимаваше го моята личност. Срещнах погледа му.
— Тръгвай пръв — казах.
— А?
— Тръгвай пръв по стълбите.
— Защо?
— Да ти обяснявам ли? Защото държиш пушка.
— Вземи я.
— Задръж си я. Тръгвай. Не те искам зад гърба ми.
— Абе, ти какво, не ми ли вярваш?

86
 — Вярвам ти само ако вървиш пред мен. — Дори не си направих
труда да крия, че го соча с пистолета. — Ей, Датчанин! Мръдни да
пуснеш Клайн напред.
Клайн ме изгледа продължително.
— Тъпкано ще ти го върна, Юхансен.
Изхлузи си обувките и тръгна бързо нагоре. Промъкваше се
приведен в мъждивото осветление.
Ние отдолу наблюдавахме. Клайн спря и рязко подаде глава над
ръба на стълбите. После пак се сниши. Явно не бе видял никого,
защото се изправи и продължи нагоре, стискайки пушката с две ръце
на височината на гърдите си като шибан китарист от Армията на
спасението. На последното стъпало спря, извърна се и ни махна да го
последваме.
Задържах Датчанина.
— Почакай — прошепнах и преброих до две.
Когато стигнах до едно и половина, отгоре екна залп. Клайн
рухна върху стъпалата и полетя надолу към нас — мъртъв. По тялото
му не трепваше дори един-едничък мускул. Претърколи се до долу
като прясно заклано говедо.
— Майчице… — прошепна Датчанина, докато се взираше в
трупа до краката ни.
— Ей! — провикнах се аз. Поздравът ми отекна между стените,
сякаш някой ми отговори. — Your boss is dead! Job is over! Go back to
Russia! No one is gonna pay for more work here today![2]
Чаках. Прошепнах на Датчанина да прерови джобовете на Пине
за ключове на кола. Той ги намери. Хвърлих ги над ръба на стълбите и
те изчезнаха горе.
— We are not coming out until we hear the car leaving![3] —
добавих.
Чаках.
— I don’t know boss is dead. Maybe prisoner. Give me boss, I will
leave and you will live[4] — долетя отговор на недодялан английски.
— He is very dead! Come down and see![5]
— Ha-ha. I want my boss come with me.[6]
— Какво ще правим? — прошепна Датчанина. Този човек
почваше да звучи като изтъркана плоча.
— Ще му отрежем главата.

87
 — Какво?
— Ще обезглавим Хофман. Пине има нож с назъбено острие.
— Кой Хофман?
Абе, Датчанина слабоумен ли беше?
— Даниел. Неговата глава е нашият билет за навън, схващаш ли?
Видях, че нищо не е загрял. Но поне изпълни каквото му
наредих.
Стоях на вратата и държах под око стълбите. В криптата се
чуваше полугласен говор. Нещата се поуспокоиха. За какво си мислех
в момента? Както обикновено в стресови ситуации — за глупави,
безполезни неща. Например че сакото на Клайн се беше обърнало с
хастара навън, докато той се свличаше по стълбите, и се виждаше
етикет, който показваше, че костюмът е взет под наем. Дали щяха да го
приемат обратно толкова надупчен? Мислех си и колко добре се
получи: за трите трупа на Хофман, Пине и Клайн имаше три готови
ковчега. Бях резервирал места в самолета малко пред крилата, за
Корина — откъм прозореца, за да гледа Париж, докато самолетът се
снижава за кацане. През ума ми минаха и някои по-полезни мисли.
Дали шофьорът ни още чакаше в буса пред църквата? Ако е чул
автоматния откос, се е досетил, че не идва от нашите оръжия. А когато
последният изстрел е на врага, новините не са добри. Бяхме му
заръчали да чака, но дали щеше да запази хладнокръвие? Дали и други
наоколо бяха чули изстрелите? Къде се беше дянал гробарят?
Операцията се проточи много. С колко време разполагахме, преди да
довтасат ченгетата?
Датчанина се приближи до мен. Беше пребледнял — но не
колкото главата, която се олюляваше от ръката му. Установих, че е
обезглавил именно шефа Хофман, и му дадох знак да хвърли трофея
нагоре по стълбите.
Датчанина усука косата около ръката си, засили се, замахна като
играч на боулинг и метна главата. Тя полетя нагоре с развята коса, но
заради неподходящия ъгъл се удари в тавана, претърколи се надолу по
стълбите и заподскача към нас с леко потракване, каквото се чува,
когато почукаш с лъжичка по твърдо сварено яйце.
— Този път ще се прицеля по-добре — промърмори Датчанина,
вдигна главата, събра крака, затвори очи, за да се съсредоточи, и вдиша
дълбоко няколко пъти.

88
 Усетих, че съм на ръба на нервна криза. Напуши ме смях.
Датчанина отвори очи, засили се и запрати главата. Четири килограма
и половина описаха хубава дъга към горната част на стълбите. Главата
тупна в пода и я чухме как подскача и се търкаля по коридора.
Датчанина се обърна към мен с победоносна усмивка, но
продължаваше да мълчи.
Чакахме…
По едно време се чу звук от запалване на двигател. Форсаж.
Скоростите се оригнаха звучно. Заден ход. Пак оригване. Твърде
високи обороти на първа предавка. Очевидно шофьорът не беше
свикнал с тази кола. Потегли.
Погледнах Датчанина. Той изду бузи и изпусна въздуха, докато
тръскаше дясната си ръка, все едно се е опарил.
Ослушвах се. Много внимателно. Усетих ги, преди да ги чуя.
Полицейските сирени. Разнасяха се звучно в студения въздух.
Разполагахме с достатъчно време, преди да пристигнат.
Погледнах зад гърба си. Момичето лежеше в скута на баба си. Не
можеше да се определи дали диша, но съдейки по цвета на лицето й, бе
изгубила много кръв. Трябваше да се опитам да не мисля за нея. На
тръгване обгърнах цялата крипта с поглед. Семейството, смъртта,
кръвта. Напомняше ми за една снимка. На трите хиени и зебрата с
разпорения корем.

[1] На норвежки „пине“ означава болка, страдание. — Бел.прев.

↑
[2] Your boss is dead! Job is over! Go back to Russia! No one is
gonna pay for more work here today! (англ.) — Шефът ти е мъртъв!
Работата ти приключи! Връщай се в Русия! Никой няма да ти плати за
още убийства! — Бел.прев. ↑
[3] We are not coming out until we hear the car leaving! (англ.) —
Няма да излезем, докато не чуем колата да потегли! — Бел.прев. ↑
[4] I don’t know boss is dead. Maybe prisoner. Give me boss, I will
leave and you will live (англ.) — He съм сигурен, че шефът е мъртъв.
Може да го държите като заложник. Дайте ми го. Аз ще се омета, а вие
ще живеете. — Бел.прев. ↑
[5] He is very dead! Come down and see! (англ.) — По-мъртъв от
това няма накъде! Слез да се увериш! — Бел.прев. ↑

89
 [6] Ha-ha. I want my boss come with me (англ.) — Xa-xa. Искам
шефът да дойде с мен. — Бел.прев. ↑

90
 ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Не е вярно, че не помня какво й казах в трамвая. Всъщност, не се

сещам дали ви споменах, че не си спомням какво съм й казал в
трамвая, но имах намерение точно така да изкарам нещата. Така или
иначе, не съм забравил какво й казах: че я обичам. Само за да усетя
какво е да се обясниш някому в любов. По сходни причини човек
стреля по мишени с формата на човешки торс; естествено, не е
същото, като да стреляш по жив човек, но се доближава повече до
реалността от това, да се прицелваш в обикновени, кръгли мишени. Та:
не вложих в това признание истински чувства. Както и човек не очаква
да убие имитацията на човешки торс. Направих го за упражнение. За
да отработя фразата. Надявах се един ден да срещна жена, която да
обичам и която да ме обича, и не ми се щеше в сюблимния момент да
си глътна граматиката.
Още не бях казал на Корина, че я обичам. Не го бях изрекъл
гласно, откровено, без възможност да оттегля признанието си, без да
ми пука от нищо, не бях оставил отзвукът от думите ми да изпълни
стаята, да нагнети тишината толкова, че тя да избие стените. Бях го
казал на Мария точно там, където релсите се срещаха. Или разделяха.
Ала при мисълта, че скоро ще го изрека пред Корина, сърцето ми се
разтуптяваше до пръсване. Тази вечер ли да го направя? Или на борда
на самолета за Париж? В хотела в „Монмартър“? Да речем, докато
вечеряме? Ами да! Това би бил идеалният момент!

Такива мисли се въртяха из главата ми, докато двамата с

Датчанина излизахме от църквата. Поехме в дробовете си суровия,
студен зимен въздух, който запазва вкуса си на морска сол чак докато
водата във фиорда се покрие с лед. Полицейските сирени се чуваха
слабо. Техният вой ту прозвучаваше, ту заглъхваше подобно на зле
настроена радиостанция, засега толкова отдалечен, че не можеше да се
определи от коя посока се задават.

91
 Виждах предните фарове на черния микробус по улицата пред
оградата на гробището.
Вървяхме по заледената настилка със ситни, бързи крачки и леко
присвити колене. В Норвегия още като дете се научаваш да пазиш
равновесие при поледица. В Дания вероятно не е така. Там не пада
толкова сняг и не се образуват толкова често поледици. Имах
чувството, че Датчанина забави ход. Но нямаше откъде да знам дали
пък той няма повече опит от мен в стъпването по лед. Ние, жителите
на две съседни държави, знаем толкова малко един за друг. Виждаме
валчесто, симпатично лице, открита усмивка и чуваме дружелюбни
датски думи — е, невинаги ги разбираме, но смазват ушните ни
проходи и успокояват нервите ни — и си съчиняваме история за
датските колбаси, за датската бира, за датската слънчева светлина и
лежерния живот из равната датска провинция на юг. И всичко ни се
струва толкова идилично, че сваляме гарда. Но защо си въобразявах, че
познавам Датчанина? Навярно той бе ликвидирал повече хора,
отколкото някога щях да очистя аз. Тази пък мисъл откъде се взе?
Вероятно се появи, защото изведнъж ме обзе чувството, че отново
назрява решаващ момент, предстои настъпването на съдбовна секунда,
някаква пружина се обтяга докрай.
Понечих да се обърна, но не успях.
Не можех да го коря. Както казах, самият аз съм склонен да
отложа планирана екзекуцията, докато ми се удаде възможност да
застрелям въоръжен обект в гръб.
Пукотът отекна из гробището.
Усетих куршума първо като натиск в гърба, после като зъби,
впити в бедрото ми. Рани ме под пояса, както постъпих аз с Бенямин.
Политнах напред. Ударих си брадичката. Завъртях се и погледнах
нагоре — видях насоченото срещу мен дуло на пистолета му.
— Съжалявам, Улав — извини се той. Звучеше ми искрено. —
Нищо лично.
„Ако не беше лично, нямаше да ме раниш под пояса“ —
помислих си.
— Хитро го е измислил Рибаря — прошепнах. — Знаел е, че ще
държа Клайн под око и е поверил задачата на теб.
— Така е, Улав.
— Но защо иска да се отърве от мен?

92
 Датчанина сви рамене. Полицейските сирени приближаваха.
— Обичайното, нали? — отговорих си сам. — Босовете не искат
навън да се разхождат живи хора, които знаят нещо разобличаващо за
тях. Опичай си акъла, Датчанин. Ти може да си следващият.
— Причината не е тази, Улав.
— Ясно. Рибаря е шеф, а шефовете се боят от хора, готови да
ликвидират шефовете си. Защото утре може да се обърнат срещу тях.
— И това не е, Улав.
— Мамка му, не виждаш ли, че кръвта ми изтича, Датчанин!
Спести ми гатанките!
Датчанина се прокашля.
— Рибаря каза, че за да нямаш зъб на човек, свитнал трима от
твоите хора, трябва да си егати пердето.
Датчанина се прицели в мен, пръстът му се уви около спусъка.
— Сигурен ли си, че и този път няма да засече?
Той кимна.
— Последно желание, Датчанин: да не е в лицето. Моля те.
Видях, че се колебае. После кимна. Леко смъкна пистолета.
Затворих очи. Чух изстрелите. Усетих как куршумите ме шибват в
гърдите. Две оловни топчета — там, където нормалните хора имат
сърца.

93
 ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

„Жената ми я изработи. За ежегодната историческа възстановка

на битката при Стиклеста.“
Железни халки, вплетени една в друга. От колко ли хиляди се
състоеше? Неслучайно казах, че с бащата на четирите деца сме квит.
Аз платих хонорара на вдовицата му, той ми даде ризницата си. Затова
Пине се чудеше защо се потя така. Под костюма и ризата бях облечен
като Улав Светия.
Ризницата бе предпазила гърба и гърдите ми. Раната в бедрото
обаче беше тежка.
Усещах как кръвта блика оттам на тласъци, докато лежах
неподвижно и гледах как задните фарове на черния микробус изтляват
в нощта. Опитах се да се изправя. Причерня ми, но някак успях да
стана на крака и да се замъкна към волвото, паркирано пред вратата на
църквата. С всяка секунда воят на сирените се приближаваше по
малко. В многогласието различих минимум една линейка. Когато се е
обадил да повика полиция, гробарят се е досетил, че ще е нужна и
лекарска помощ. Може да спасят раненото момиче. А може и да го
изпуснат. „Може да прескоча трапа — помислих си и дръпнах
припряно вратата на волвото. — А може и да пукна.“
Ерик не беше излъгал жена си. Ключовете наистина висяха от
стартера.
Криво-ляво се намъкнах зад волана и завъртях ключа. Двигателят
простена жално и се предаде. Мамка му, мамка му. Върнах ключа в
начално положение и го завъртях пак. Нов стон. Пали де, дявол да те
вземе! Какъв смисъл има да произвеждаш коли в северните студове,
ако не могат да запалят при няколко градуса под нулата! Ударих с длан
по волана. Сините светлини от полицейските буркани озаряваха небето
като полярно сияние.
Разгеле! Натиснах газта, отпуснах съединителя и подкарах през
снега. Когато волвото пое по леда, зимните гуми с шипове захапаха и
ме понесоха към портата на църквата с леко поднасяне.

94
 Изминах сто-двеста метра надолу по улиците между къщите,
обърнах, намалих и запъплих пак към църквата. Точно тогава видях
сините светлини в огледалото. Дадох мигач, отбих встрани и завих по
наклонената рампа на една къща.
Покрай мен минаха две полицейски коли и една линейка. Чух, че
се задава поне още една полицейска кола, и изчаках. Бях идвал тук и
преди, открих неочаквано. Каква ирония. Точно пред тази къща бях
убил Бенямин Хофман. На прозореца на дневната висеше коледна
украса, а пластмасови тръбички имитираха запалени свещи и хвърляха
уютно сияние върху снежния човек в градината. Значи, онова хлапе все
пак бе успяло да го направи. С помощта на допълнително вода или на
баща си. На снежния човек всичко си му беше, както трябва: имаше
бомбе на главата, безсмислена усмивка от камъчета и ръце от пръчки,
разперени, сякаш за да прегърнат целия този шибан свят и всички
безумства, които се случваха по него.
И третата полицейска кола ме подмина. Дадох на заден ход и
излязох от рампата на шосето. Потеглих.

За щастие не срещнах други полицейски коли. Никоя полицейска

кола не засече волвото, което отчаяно се опитваше да се движи
нормално, но въпреки това — без да може да се определи защо —
пътуваше някак по-различно от другите автомобили по улиците на
Осло на този двайсет и трети декември.
Паркирах точно зад телефонната кабина, изгасих двигателя.
Крачолът на панталона ми и тапицерията на седалката бяха подгизнали
от кръв. В крака ми сякаш имаше зло сърце, което изпомпваше черна,
животинска кръв, жертвена кръв, сатанинска кръв.
Отворих вратата на гарсониерата и се олюлях. Корина облещи
големите си сини очи от ужас.
— Улав! Божичко, какво се е случило?
— Готово — отвърнах и затръшнах вратата зад гърба си.
— И той… е мъртъв?
— Да.
Стаята започна да се върти пред очите ми. Колко ли кръв бях
изгубил? Много. Два литра? Не, бях чел, че в тялото ни има общо пет
или шест литра кръв и изгубим ли над двайсет процента, колабираме.

95
А двайсет процента са… мамка му! По-малко от два литра, при всички
случаи.
Чантата й стоеше на пода в дневната. Беше си събрала багажа за
Париж — същият като онзи, с който дойде от дома на съпруга си. На
бившия си съпруг. Аз май бях попрекалил с багажа. Не бях стигал по-
далече от Швеция. През лятото, когато навърших четиринайсет, с
майка ми решихме да отскочим до Швеция. Закара ни съседът. В
Гьотеборг, преди да влезем в увеселителния парк „Лисеберг Тиволи“,
той ме попита имам ли нещо против да се пробва на майка ми. На
следващия ден с мама се прибрахме с влака. Тя ме потупа по бузата и
каза, че съм бил нейният рицар, последният рицар в целия свят. Стори
ми се, че долавям фалшива нотка в гласа й — вероятно защото бях
ужасно объркан от този болен свят на възрастните. Все пак, както вече
казах, аз съм ужасно немузикален. Никога не съм можел да различа
кой тон е верен и кой — фалшив.
— Това по панталона ти… кръв ли е? Господи, ти си ранен!
Какво стана?
Корина изглеждаше толкова шокирана и разстроена, че ме
досмеша.
Тя ме стрелна смаяна, почти ядосана.
— Какво ти става? Забавно ли ти се струва, че кървиш като
прасе? Къде си ранен?
— Само в бедрото.
— Само? Ако е засегната бедрената артерия, за нула време ще ти
изтече кръвта. Улав! Свали си панталона и сядай на стола.
Тя съблече халата, с който я заварих, и влезе в банята.
Излезе с превръзки, лейкопласт, йод и прочее принадлежности за
първа помощ.
— Ще трябва да те зашия — заяви.
— Щом трябва — отвърнах, облегнах глава на стената и затворих
очи.
Поля ме с дезинфектант и се опита да спре кървенето. Докато
обработваше раната, обясняваше, че ще ме закърпи само временно;
куршумът е останал вътре, но в момента няма как да го извади.
— Къде си се научила да оказваш първа помощ? — попитах.
— Не говори и стой мирен да не се разкъсат шевовете.
— Ти си цяла медицинска сестра.

96
 — Не си първият човек с куршум в тялото.
— Не съм.
Изрекох го с низходяща интонация. Като констатация, не като
въпрос. Защото не бързахме заникъде, разполагахме с достатъчно
време да си изясним някои неща от миналото ни. Отворих очи и се
загледах в главата й. Беше коленичила пред мен. Вдъхнах аромата й.
Долових как някаква миризма се смесва с уханието на онази възбудена
Корина, с която се любехме, а после лежеше потна в обятията ми.
Съвсем слаб намек за нещо, едва-едва доловима миризма на амоняк, но
въпреки това я усетих. Не идваше от Корина. Ами да. Как не се сетих
по-рано! Надушвах миризмата от собствената си рана. Вече беше
инфектирана, започваше да гангренясва.
— Готово — оповести Корина и скъса конеца със зъби.
Взирах се втренчено в нея. Блузата й се беше свлякла и оголваше
едното рамо. От едната страна на шията й имаше синина. Дотогава не я
бях забелязал. Навярно й бе останала от Бенямин Хофман. Прииска ми
се да й кажа нещо успокояващо, в смисъл че това няма да се повтори,
никой повече няма да й посяга. Но моментът не беше никак подходящ.
Някак не върви да уверяваш една жена, че с теб се намира в
безопасност, докато тя те кърпи с подръчни средства, колкото да не
умреш от кръвозагуба.
Корина избърса кръвта с кърпа, натопена в хладна вода, и омота
бедрото ми с бинт.
— Май си вдигнал температура, Улав. Марш в леглото.
Съблече ми сакото и ризата.
— Това пък какво е? — погледна въпросително ризницата.
— Желязо.
Помогна ми да я сваля, погали с пръсти синините, останали от
куршумите на Датчанина. Любвеобилно. Прехласнато. Целуна ги.
Докато лежах в леглото и усещах как ме сковават ледени тръпки, а тя
ме завиваше грижливо, се върнах в онзи миг, в леглото на мама. Вече
почти не изпитвах болка. Сякаш можех спокойно да забравя за всичко,
сякаш вече нищо не зависеше от мен, бях лодка, носеща се по река, и
реката определяше посоката. Съдбата, крайното местоназначение беше
предопределено. Под въпрос оставаше само как ще протече
пътуването; какво ще видя и преживея по течението на реката.
Животът е прост, стига да си достатъчно болен.

97
 Потопих се в света на сънищата.
Тя ме носеше на рамо, тичаше, краката й цапаха през водата.
Беше тъмно и вонеше на клоака, инфектирани рани, амоняк и парфюм.
От улиците над нас се чуваха изстрели и писъци. През дупките на
шахтите проникваха ивици светлина. Ала тя беше неудържима, смела,
силна. Достатъчно силна и за двама ни. Тя знаеше как да се измъкнем
оттук, защото беше идвала и преди. Да, точно така ставаше в тази
история. Тя спря насред кръстопът от отходни тръби, остави ме на
земята, каза, че трябва да поразучи и след малко ще се върне. Лежах по
гръб, слушах как плъховете наоколо шумолят и се взирах в луната през
пречките на шахтата. Към решетката се вкопчваха капки, завъртаха се,
блясваха под лунното сияние. Червени, лъскави, тлъсти капки.
Отронваха се и политаха към мен. Забиваха се в гърдите ми.
Пронизваха ризницата и се впиваха в сърцето ми. Горещи, студени.
Горещи, студени. Тази миризма…

Отворих очи.
Изрекох името й. Никой не се отзова.
— Корина?
Надигнах се и седнах в леглото. Бедрото ми туптеше до
пръсване. С мъка провесих крак през ръба на леглото и включих
лампата. Подскочих от уплаха. Отокът така се бе увеличил, че направо
настръхнах. Раната продължаваше да кърви, но всичката изтекла кръв
се събираше под кожата.
Под лунната светлина видях, че чантата й още стои насред пода в
дневната, но палтото й го няма върху облегалката на стола. Изправих
се и куцукайки, се добрах до кухненския плот. Дръпнах чекмеджето,
повдигнах кутията с прибори.
Листовете си лежаха на мястото, в плика, непобутнати.
Взех плика и отидох до прозореца. Термометърът отвън
показваше, че е стегнал още по-кучи студ.
Надникнах към улицата.
И я видях. Беше излязла да се поразтъпче.
Стоеше в телефонната кабина, приведена, гърбом към улицата и
притискаше слушалката към ухото си.
Махнах й, макар да знаех, че не може да ме види.

98
 Мамка му, как болеше това бедро!
Тя окачи слушалката на вилката. Отдръпнах се на крачка от
прозореца, за да не ме осветява лампата. Тя излезе от кабината и
погледна нагоре към мен. Застинах неподвижен. Тя стори същото. Във
въздуха прехвърчаше някоя и друга снежинка. Тя тръгна. Стъпваше с
изпънат глезен, като по въже. Прекоси улицата и тръгна по отсамния
тротоар. Виждах следите й в снега. Следи на котка. Под косата
светлина от уличните лампи краищата на тези следи хвърляха леки
сенки. Нужно е толкова малко. Толкова малко…
Тя се промъкна на пръсти в гарсониерата. Лежах в леглото със
затворени очи.
Тя си свали палтото. Надявах се да съблече и другите си дрехи и
да се мушне при мен в кревата. Да ме подържи за малко в прегръдките
си. Нищо повече. И дребните монети са пари. Защото знаех, че тя няма
да ме вдигне и да ме понесе през клоаката. Няма да ме спаси. И няма
да отидем в Париж.
Вместо да се пъхне под завивките, тя седна на стола в тъмното.
Бдеше. Чакаше.
— Още много ли има, докато дойде? — попитах.
Тя се сепна.
— Буден си.
Повторих въпроса.
— За кого говориш, Улав?
— За Рибаря.
— Имаш треска. Опитай да поспиш.
— Ти му се обади от телефонната кабина.
— Улав…
— Просто искам да знам колко ми остава.
Седеше с наведена напред глава и лицето й тънеше в сянка.
Когато пак заговори, гласът й беше различен, по-суров. И въпреки това
интонацията звучеше по-чисто в ушите ми.
— Двайсетина минути.
— Добре.
— Как разбра, че…
— По амоняка. Скат.
— Какво?

99
 — Миризмата на амоняк се просмуква в кожата, ако си докосвал
рибата скат, особено преди да е преминала обработка. Чел съм го
някъде. Причината е, че в месото на ската се съдържа пикочна
киселина като при акулите. Или нещо подобно, не си спомням точно.
— Ясно — разсеяно се усмихна Корина.
Нова пауза.
— Улав?
— Да?
— Нищо…
— Нищо лично ли?
— Точно така.
Усетих как шевовете се разкъсват. От раната се надигна смрад на
възпаление, на замърсена кръв и гной. Попипах превръзката. Бинтът
беше напоен. Отдолу усещах силен натиск. Имаше още много кръв,
която напираше да излезе.
— Щом не е лично, какво е? — попитах.
— Има ли значение? — въздъхна тя.
— Обичам историите — отвърнах. — Имам двайсет минути.
— Не става дума за теб, а за мен.
— Какво по-конкретно за теб?
— И аз това се питам.
— Даниел Хофман е бил смъртноболен. Ти си го знаела, нали?
Че Бенямин Хофман ще наследи бизнеса му.
— Хвана ме — сви рамене тя.
— Една жена мами без никакви скрупули онези, които се налага,
за да се добере до парите и властта?
Корина стана отривисто, отиде до прозореца и надникна към
улицата. Запали цигара.
— С изключение на частта за нулевите скрупули, другото е вярно
— призна.
Слушах. Цареше тишина. Неочаквано съобразих, че вече минава
полунощ. Настъпи двайсет и четвърти декември — навечерието на
Коледа.
— По телефона ли се свърза с него? — попитах.
— Отидох му на крака в магазина.
— И той те прие?
Виждах силуета на начупените й устни, докато издухваше дима.

100
 — Той е мъж. Не е по-различен от всички други мъже.
Замислих се за сенките зад матовото стъкло в магазина на
Рибаря. Важна среща, бе казало онова момче… За синините по шията
й. Бяха съвсем скорошни. Колко сляп може да е един влюбен мъж?
Шамарите. Подчинението. Унижението. Тя искаше да я третират така.
— Рибаря е женен. Какво ще ти предложи?
— Нищо — сви рамене тя. — Засега нищо. Но по-нататък
нещата ще се променят.
Корина имаше право. Красотата е всесилна.
— Шокира се, когато ме видя да се прибирам, но не защото съм
ранен, а защото съм жив.
— И двете неща ме изненадаха. Не мисли, че съм съвсем
безчувствена към теб, Улав. Ти беше добър любовник — изсмя се тя.
— Първоначално ми се струваше, че не го носиш у себе си.
— Кое?
Тя само се усмихна. Дръпна жадно от цигарата. Огънчето
блестеше червеникаво в сумрака до прозореца. Ако случаен минувач
вдигнеше поглед към нашия прозорец, щеше да види пластмасова
тръбичка, имитираща домашен уют, семейно щастие, коледна
атмосфера. И да си помисли: хората горе имат всичко, за което си
мечтая. Ето на това му се вика живот. Абе, знам ли… Аз така бих си
помислил, за другите нямам представа.
— Кое да нося у себе си? — повторих.
— Характера на властелин, на крал.
— На крал?
— Да — засмя се тя. — А по едно време така се увлече, че се
наложи да те спирам.
— За какво говориш?
— За това — тя смъкна блузата от рамото си и посочи синина.
— Не съм ти я причинил аз.
Ръката, с която поднасяше цигарата към устата си, спря във
въздуха. Корина ме изгледа изумено.
— Не си ли? А какво, сама ли съм си я причинила?
— Тази синина не е от мен!
— Успокой се, Улав — засмя се нежно тя. — Няма от какво да се
срамуваш.
— Аз не посягам на жени!

101
 — Трябва да ти се признае, че доста се дърпаше. Но след като те
навих да пробваме, душенето много ти хареса.
— Не! — запуших ушите си с длани.
Виждах как устните й мърдат, ала не чувах нищо. Нямаше
смисъл да я слушам. Тя подменяше истинската история. Преиначаваше
събитията.
Устата й продължаваше да променя формата си. Подобно на
морска хризантема. Някъде ми бе попаднало, че при морската
хризантема един и същи отвор служел и за уста, и за анус. Защо
говореше, какво искаше? Какво искаха всички? Бях се превърнал в
глухоням, не разполагах с апарат, предназначен да тълкува звуковите
вълни, произвеждани безспир от нормалните хора; вълни, които се
разстилат над кораловия риф и изчезват. Взирах се в свят, в моите очи
лишен от логика, от смислова спойка. В този свят всеки отчаяно се бе
вкопчил в отреденото му време, стремейки се на всяка цена да
удовлетвори всеки свой патологичен нагон, да притъпи страха си от
самота, да надделее в битката със смъртта — битка, която започва от
мига, щом узнаем, че сме тленни. Осмислих думите на Мария в друга
светлина. Това. Ли. Е. Всичко?
Придърпах панталона си от стола до леглото и го нахлузих.
Единият крачол се бе вкоравил от засъхналата кръв. Изправих се с
мъка от леглото и тръгнах, влачейки ранения си крак.
Корина не помръдна.
Наведох се за обувките. Прилоша ми, но успях да ги обуя.
Наметнах си палтото. Паспортът и билетите за Париж стояха във
вътрешния ми джоб.
— Няма да стигнеш далеч — обади се Корина.
Ключовете за волвото бяха в джоба на панталона.
— Раната се е отворила, погледни се.
Дръпнах вратата и излязох на стълбището. Хванах се за парапета
и заслизах, подпирайки се на ръце, докато си мислех за малкия загорял
паяк, който доста късно осъзнава, че времето за посещение е изтекло.
Излязох навън. Обувката ми вече жвакаше от събралата се кръв.
Тръгнах към колата. Полицейските сирени. Не бяха млъквали.
Като далечен вой на глутница вълци между заснежените възвишения,
които опасват Осло. Ту се усилваха, ту заглъхваха, преследвайки
миризмата на кръв.

102
 Този път волвото запали от раз.
Знаех къде отивам, но улиците изгубиха форма и направление,
превърнаха се в огъващи се пипала на медуза. Лъкатушех наляво-
надясно, за да ги следвам. Трудно се придвижвах в този гумен град,
където всичко се гънеше и гърчеше. Видях червена светлина и ударих
спирачка. Мъчех се да се ориентирам. Навярно за миг съм се унесъл,
защото ме сепна клаксон зад гърба ми. Светофарът светна зелено.
Натиснах газта. Къде се намирах? Още ли бях в Осло?
Майка ми не изкоментира нито с дума убийството на баща ми.
Държеше се, все едно изобщо не се е случило. Мълчанието й ме
устройваше. Един ден обаче, четири-пет години по-късно, докато
закусвахме в кухнята, тя неочаквано изтърси:
— Според теб кога ще се върне?
— Кой?
— Татко ти — гледаше през мен с премрежени очи. — Вече
доста време го няма. Къде ли е бил този път?
— Той няма да се върне никога, мамо.
— Е, глупости! Ще се върне, разбира се. Винаги се връща — тя
пак надигна чашата. — Нали ме обича. Обича и теб.
— Мамо, ти ми помогна да го изнесем…
Тя тресна чашата върху масата и джинът се разплиска.
— Хубаво ме чуй — сопна се без никакво ломотене или впери
поглед в мен. — Само някой безсърдечен изрод би ми отнел моя мъж,
не си ли съгласен?
Започна да разстила прозрачния алкохол по мушамата с ръка,
упорито търкаше, все едно се опитваше да заличи нещо. Не знаех
какво да кажа. Беше си съчинила своя история. Аз — моя. Нямах
намерение да се гмуркам в онова езеро в Нитедал, за да разбера чия
версия е по-правдоподобна. Затова си замълчах.
Ала мисълта, че е способна да обича мъж, причинил й такива
страдания, ми показа нещо за любовта.
Всъщност не.
Нищо не ми показа за любовта.
Повече не отворихме дума за баща ми.
Следвах извивките на пътя, доколкото успявах, ала той се
опитваше да ме изхвърли, извиваше се, та колата да се хлъзне към
къща или да се блъсне челно в автомобил в насрещното платно. Те ме

103
подминаваха с виещи клаксони, които заглъхваха подобно на изморена
латерна.
Свърнах надясно. Поех по по-спокойни улици. По-слабо
осветени. С по-малко движение. Мракът се спускаше по-плътно.
Накрая притъмня съвсем.
Навярно съм припаднал и съм излязъл от пътя. Не съм карал
бързо, защото си бях ударил челото в предното стъкло, но нито по мен,
нито по стъклото имаше следи от удара. Осветителният стълб, в който
се бе врязала вдлъбнатата решетка на радиатора, дори не беше огънат.
Колата беше угаснала. Завъртях ключа, но двигателят реагира със
съвсем вяло стенание. Отворих вратата и изпълзях навън. Застанах на
колене и лакти като мюсюлманин по време на молитва. Снегът жулеше
дланите ми. Доближих ги, опитах се да оформя топка от сипкавия сняг.
Той е много красив и бял, ситен като пудра, но от него не може да се
създаде нищо трайно. Обещава много, ала в крайна сметка всичко,
което се опиташ да направиш, се разпада, изсипва се като прах между
пръстите ти. Огледах се да проверя къде съм попаднал.
Издрапах до една витрина. Прилепих лице към стъклото. То
приятно разхлади парещото ми чело. Вътре рафтовете и щандовете
тънеха в приглушена светлина. Бях закъснял. Вече бяха затворили
магазина. И как иначе? Минаваше полунощ. На вратата висеше
бележка, че днес са приключили работното си време по-рано от
обикновено: „На 23 декември магазинът затваря в 14:00 поради
инвентаризация.“
Инвентаризация. Равносметка. Дойде й времето.
В ъгъла, зад късо влакче от колички за пазаруване, имаше
коледна елха — невзрачна и малка. Но колкото и да беше мижава, и тя
се пишеше коледна елха.
Не знаех защо съм дошъл точно тук. Можех да отида в малкия
хотел и да се нанеса там. Точно срещу онзи, когото току-що бяхме
ликвидирали. Срещу дома на онази, която ликвидира мен. Кой ще се
сети да ме търси точно там. Имах пари за две нощувки. Утре можех да
се обадя на Рибаря и да помоля да ми преведе по банков път остатъка
от обещания хонорар.
Чух смеха си.
По бузата ми се търколи топла сълза. Видях я как падна, вряза се
в снега.

104
 После още една. Тя просто изчезна.
Погледнах бедрото си. Кръвта бликаше от плата и се стичаше
подобно на шлака върху снега, покриваше го със слузеста ципа, сякаш
белтък. Исках да изчезне. Да попие в снега като сълзите. Но тя си
стоеше там, червена, поклащаше се подобно на желе. Усещах как
мократа ми потна коса се полепя по витрината. Вероятно е късно да го
казвам, но ако не съм — имам дълга, малко рядка коса, брада, сини очи
и съм среден на ръст. Общо взето, с това се изчерпва моята външност.
Дългата коса и брадата са предимства при екзекуции в присъствието
на свидетели, защото ти позволяват бързо да промениш външния си
вид. Именно тези мои предимства при необходимост от бързо
преобразяване сега замръзваха за стъклото, пускаха корени, както се
вкореняват полипите от проклетия коралов риф, дето и аз не знам защо
толкова ми е завладял ума. Щях да се слея с този прозорец, да стана
стъкло, точно съгласно описанията в „Царството на животните, том
пети: Морски обитатели“ — безгръбначните мешести се превръщат в
кораловия риф, на който живеят. Утре щях да видя Мария, да я гледам
цял ден, без тя да ме вижда. Да й шептя каквито думи си искам. Да ги
викам, да ги пея. Да изчезна — само това исках в момента, а вероятно
и никога не съм искал нещо друго. Да изчезна като мама, която се
наливаше с прозрачен концентрат и постепенно самата тя
избледняваше, докато накрая стана невидима. Втриваше го все по-
надълбоко и надълбоко в себе си и накрая той съвсем я разяде. Къде
беше сега мама? Вече не си спомнях. Отдавна бях забравил. Странно
— знаех какво е станало с баща ми, но не и какво е станало с онази,
която ми бе дала живот и ме бе опазила жив. Наистина ли беше мъртва
и погребана в онова гробище? Или още беше жива? Със сигурност
знаех отговора, трябваше само да си го спомня.
Затворих очи и опрях глава о стъклото. Отпуснах се съвсем. Бях
капнал. Ей сега ще си спомня. Ей сега…
Мракът дойде. Непрогледният мрак. Разпери огромна, черна
пелерина и тръгна към мен да ме прегърне.
Беше толкова тихо, че чух мекото щракване съвсем ясно — все
едно вратата беше до мен. После се разнесоха стъпки — познати,
накуцващи стъпки. Приближаваха. Не отворих очи. Стъпките спряха.
— Улав.
Не отговорих.

105
 Тя се приближи. Докосна ръката ми над лакътя.
— Какво. Правиш. Тук.
Отворих очи. Вторачих се в стъклото. Видях отражението й.
Стоеше зад мен.
Зинах, ала не успях да отроня и звук.
— Кървиш. Ли.
Кимнах. Какво търсеше тя тук посред нощ?
Ама разбира се!
Инвентаризацията.
— Твоята. Кола.
С устни и език артикулирах „да“, но не се чу нищо.
Тя кимна разбиращо, вдигна ръката ми и я преметна над рамото
си.
— Ела.
Подпирайки се на Мария, закуцуках към колата. Странно — тя
изобщо не куцаше. Недъгът й бе изчезнал. Качи ме на седалката до
шофьора, а сама седна зад волана. Вратата там още стоеше отворена.
Наведе се над мен и разкъса панталона над бедрото. Платът сдаде
беззвучно. Извади бутилка минерална вода от чантата си, разви
капачката и поля раната.
— Куршум?
Кимнах и сведох глава. Вече не изпитвах болка, но дупката от
куршума бе заприличала на мократа уста на риба на сухо. Мария свали
шала от врата си и ме помоли да си вдигна крака. Омота шала стегнато
и го върза.
— Пристискай. Раната. С. Пръсти.
Завъртя ключа — той още висеше от контакта. Колата запали с
меко, благосклонно проръмжаване. Мария даде заден и се отдалечи от
осветителния стълб. После пое по улицата.
— Чичо. Ми. Е. Хирург. Марсел. Мириел.
Мириел. Това беше фамилията на нейния наркоман. Как така той
и нейният чичо имаха еднаква…
— Не. В. Болница. А. У. Нас.
Облегнах глава на седалката. Тя не говореше като глухоняма.
Думите излизаха някак особено, насечено, но не от устата на човек,
който не може да говори, а по-скоро…

106
 — Французойка. Съм. Извинявай. Но. Не. Обичам. Да. Говоря.
На. Норвежки — засмя се тя. — Предпочитам. Да. Пиша. Винаги. Съм.
Била. Такава. Като. Дете. Само. Четях. Ти. Обичаш. Ли. Да. Четеш.
Улав.
Разминахме се с полицейска кола в отсрещното платно. На
покрива се въртеше син буркан. В огледалото го видях да се
отдалечава. Или подминаха волвото от разсеяност, или просто не
издирваха него.
Бил е неин брат. Онзи наркоман не й е бил гадже. А брат —
вероятно по-малък. Затова е била готова да жертва всичко за него. Но
защо чичото, хирургът, не им е помогнал в онзи труден момент, защо
се е наложило Мария да… Достатъчно. По-късно ще я разпитам по-
подробно и ще разбера как се стояли нещата. Сега тя беше усилила
парното. От топлото ми се доспа и се наложи да се съсредоточа, за да
не се отнеса.
— Според. Мен. Четеш. Много. Улав. Защото. Се. Изразяваш.
Като. Поет. Толкова. Красиви. Неща. Изричаш. Когато. Сме. Под.
Земята.
Под земята ли?
Клепачите ми почти се затвориха. Полека-лека се досетих какво
има предвид. Докато се возехме в метрото. Беше чула всяка моя дума.
Всички тези следобеди в мотрисата, докато си бях мислел, че е
глуха, тя ме бе чувала, без да го показва. Като на игра. Затова бе
посегнала към ръката ми в бакалията. Защото бе чула любовното ми
признание във влака. И е сметнала онази кутия бонбони за сигнал, че
най-сетне съм готов да направя крачката от фантазия към реалност.
Така ли беше наистина? Нима наистина бях толкова сляп, колкото
мислех нея за глуха? Или през цялото време бях виждал истината,
просто я бях отричал пред себе си?
Нима наистина през цялото това време бях вървял именно към
Мария Мириел?
— Чичо. Може. Да. Дойде. Още. Тази. Нощ. И. Ако. Си.
Съгласен. Ще. Хапнем. Френски. Коледни. Ястия. Утре. Печена. Гъска.
Малко. След. Коледната. Литургия.
Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих плика. Протегнах го
към нея, все още, без да отварям очи. Усетих, че тя го взе, отби встрани
и спря. Чувствах се смазан от умора.

107
 Тя започна да чете.
Четеше думите, по които бе покапала моята кръв. Бях накъсал
листа на парчета и после ги бях сглобил.
Не звучаха мъртви. Напротив, бяха съвсем живи. И истински.
Толкова истински, че „обичам те“ звучеше като единственото правилно
нещо, което можеше да се каже. Всеки, чул тези думи, би успял да си
представи разказвача: всеки ден ходи в бакалията при момичето, което
обича, но не иска да си го признае, защото не желае да обича момиче,
същото като него — с недостатъци, с трески за дялане,
самопожертвователна, жалка робиня на любовта, която чете по
устните, но не говори, която се подчинява и намира възнаграждението
си в това подчинение. И въпреки това никога няма да успее да я
разлюби. Тя въплъщава всичко, което той не иска. Тя е неговото
унижение. И най-хубавото, най-човешкото, най-красивото, което е
виждал.
Иначе съм пълен невежа, Мария. Знам само две неща. Първо,
нямам представа как да те направя щастлива, защото обикновено
опустошавам, не създавам живот и смисъл. И второ, обичам те, Мария.
Затова така и не дойдох на онази вечеря. Улав.
Докато изчиташе последните изречения, усетих сълзите в гласа
й.
Седяхме в тишината. Дори полицейските сирени замлъкнаха. Тя
подсмръкна.
— Ти. Вече. Ме. Направи. Щастлива. Улав. Това. Е. Достатъчно.
Не. Разбираш. Ли.
Кимнах и си поех дълбоко дъх. „Вече мога да умра, мамо“ —
помислих си. Вече не изпитвам нужда да съчинявам. Не бих
пренаписал тази история по-добре.

108
 ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Въпреки рекордно ниските температури цяла нощ валя сняг. Най-

ранобудните жители на града осъмнаха в сутрешния мрак и
поглеждайки през прозореца, видяха, че Осло е покрит с топла, бяла
пелена. Автомобилите се движеха бавно в издълбаните в снега
коловози, а хората заобикаляха с усмивка заледените участъци по
тротоарите, защото никой не бързаше. Наближаваше Коледа —
празник на домашното спокойствие и време за размисъл.
По радиото съобщаваха за рекорден студ и за още по-сериозно
спадане на температурите, а в рибния магазин на площад „Юнгсторге“
опаковаха последния килограм треска и пееха норвежката песен
„Весела Коледа“, чиято мелодия, независимо от тъжния текст, звучеше
жизнерадостно и весело.
Църквата „Рис“ още стоеше опасана с полицейска лента.
Свещеникът обсъждаше с полицията как да проведат празничната
служба, за която надвечер предстоеше да се стекат хора.
В Държавната болница в центъра на Осло хирургът остави
пациентката в операционната и излезе в коридора. Изхлузи ръкавиците
и тръгна към двете жени, седнали там. Страхът и отчаянието не
слизаха от вцепенените им лица и той съобрази, че е забравил да си
свали маската, за да видят усмивката му.

Мария Мириел слезе от трамвая и пое нагоре по баира към

бакалията. Днес щеше да работи само до дванайсет. Тогава затваряха.
И довечера беше Бъдни вечер. Бъдни вечер!
Тя си тананикаше наум, че ще го види пак. Беше сигурна.
Непременно ще го види пак. Знаеше го от деня, когато той се появи и я
отведе от… от всичко онова, за което вече не искаше да си спомня.
Добрите сини очи, дългата руса коса. Правите, тесни устни под гъстата
брада. И ръцете. Тях гледаше тя най-често. Мъжки ръце, но добре
поддържани. Грамадни, малко четвъртити, както скулптурите извайват

109
ръцете на отрудените герои. Но тя си представяше как тези ръце я
милват, прегръщат, галят, утешават. И нейните ръце щяха да правят
същото за него. Понякога силата на нейната любов чак я плашеше.
Напомняше устрема на набъбнала водна стихия, връхлитаща бент. Тя
знаеше, че от окъпването до удавянето в любов има една крачка. В
момента обаче това не я притесняваше. Защото той изглеждаше като
мъж, способен не само да дава, а и да приема обич.
Забеляза, че пред бакалията са се струпали хора. Имаше и спряла
полицейска кола. Да не би през нощта да бяха нахлули крадци?
Не, май ставаше въпрос за пътна злополука. Някаква кола се
беше блъснала челно в осветителния стълб.
Мария се приближи. Тогава разбра, че вниманието на хората е
насочено към стъклената витрина, не толкова към колата. Навярно
някой наистина бе разбил бакалията. Един полицай се отдели от
множеството и отиде до служебната кола, издърпа радиомикрофон и
докладва нещо. По устните тя прочете „мъртъв“, „огнестрелна рана“ и
„издирваното волво“.
Негов колега призова с жест присъстващите да се отдръпнат и
след като те отстъпиха, Мария забеляза някаква фигура. Първо я взе за
снежен човек. После обаче разбра, че е човек, засипан със сняг и
облегнат на витрината. Дългата му руса коса и брадата му бяха
замръзнали за стъклото и затова стоеше прав. Не й се искаше, но се
приближи. Полицаят я заговори и тя направи красноречив жест към
ушите и устата си. После му показа личната си карта и посочи
магазина. Понякога се колебаеше дали да не си върне старата фамилия
— Улсен, но пък, от друга страна, освен един евтин пръстен и
дълговете си, той й бе завещал единствено това — екзотична френска
фамилия, малко по-вълнуваща от Улсен.
Полицаят кимна и й даде знак да отключи магазина. Тя не
помръдна.
Коледната песен в нея замлъкна.
Взираше се в мъжа, сякаш покрит с тънка корица лед, изпод
която се виеха фини сини вени. Същински снежен човек, попил кръв.
Изпод заскрежените мигли изцъклените му очи се взираха в бакалията.
Точно към обичайното й място зад касата, където въвеждаше цените на
стоките в касовия апарат, усмихваше се на клиентите, фантазираше си
кой какъв е, как живее. Полицаят бръкна в палтото му, извади

110
портфейл, разтвори го, издърпа зелена шофьорска книжка. Но не в нея
бе прикован погледът на Мария. Тя гледаше жълтия плик, изпаднал от
джоба на мъртвия върху снега. Отгоре, с елегантен, красив, почти
женствен почерк пишеше „За Мария“.
Полицаят тръгна към служебната кола с книжката.
Мария се наведе, вдигна плика и го мушна в джоба си. Никой не
я видя. Тя погледна мястото, където бе паднал. Снегът беше окървавен.
Бяло и червено. Каква странна прелест. Като пурпурна кралска мантия,
подплатена с хермелин.

111
Издание:
Автор: Ю Несбьо
Заглавие: Кръв по снега
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: норвежки
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Година на издаване: 2018 (не е указано)
Тип: роман
Националност: норвежка
Излязла от печат: 10.09.2018
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-383-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7982

112
 ЗАСЛУГИ

Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на Моята

библиотека и нейните всеотдайни помощници.

http://chitanka.info

Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята

библиотека. Посетете работното ателие, за да научите повече.

113