САРА ДЖИО

ПРОЛЕТЕН СНЯГ

Превод: Пепа Стоилова

chitanka.info

1
 Сиатъл, 1933 г.
Самотната майка Вера Рей целува тригодишния си син Даниъл за
лека нощ и с неохота тръгва за работа. Не й се иска да го оставя сам,
но се налага да поема нощни смени, за да ги издържа. На сутринта —
въпреки че е началото на май — земята е покрита с пухкав бял сняг!
Капнала от умора след тежката смяна, Вера се прибира и с ужас
установява, че синът й е изчезнал. Намира любимата му плюшена
играчка навън, но снегът е заличил всички следи…
Сиатъл, 2010 г.
Журналистката Клеър се опитва да се съвземе след спонтанен
аборт, който я отдалечава от съпруга й. На сутринта на втори май с
изненада открива, че градът е покрит със снежна пелерина. Шефът й
възлага да отрази необичайното природно явление — снежна буря през
пролетта. Подобна е връхлетяла за пръв път Сиатъл на същия ден
преди седемдесет и седем години. Докато се рови из архивите, Клеър
попада на неразкритото отвличане на Даниъл Рей.
Тя вярва, че ако разреши случая, ще може да вземе и собствения
си живот в ръце. Двете с Вера обаче ще се окажат свързани по
неподозиран начин…

2
 1.
ВЕРА РЕЙ

Сиатъл, 1 май 1933 г.

Леден вятър проникна между дъските на пода и аз потръпнах,
загръщайки сивия вълнен пуловер по-плътно около себе си. Беше му
останало само едно копче. При цена от пет цента за бройка ми се
струваше несериозно дори да помисля да набавя липсващите. Освен
това пролетта отдавна вече бе настъпила. Или пък не? Погледнах
навън през високия прозорец и се заслушах, докато вятърът свистеше
и виеше. Гневен вятър. Клоните на старата череша се блъскаха в
стената на сградата с такава сила, че подскочих уплашена да не би при
някой следващ порив да разбият стъклото. Не можех да си позволя да
го сменя, не и този месец. И точно тогава неочаквана гледка ме
изтръгна за миг от тревогите. Във въздуха се завъртяха светлорозови
цветчета. Въздъхнах и се усмихнах на себе си. Също като сняг.
— Мамо?
Даниъл се размърда под завивката. Отметнах оръфания син
юрган и открих красивото му кръгло личице и меките руси кичури,
които все още се къдреха в краищата. Бебешката му коса. На три
години, с пухкави розови бузки и големи очи със спиращ дъха нюанс
на синьото, той се намираше на границата между бебе и момченце. Но
когато спеше, изглеждаше точно както в деня, когато се роди. Понякога
влизах на пръсти в стаята му в ранните утринни часове и го гледах как
притиска сплъстеното си кафяво мече с откъснато ухо и износена
панделка от синьо кадифе.
— Какво има, миличък? — попитах, като коленичих до малкото
легло от борово дърво, преди да погледна предпазливо през прозореца,
където вятърът продължаваше да вилнее. Каква майка съм да го
оставя цяла нощ сам тук?, помислих си с въздишка. Имам ли друг
избор? Карълайн бе поела късната смяна. Не можех да го взема в
хотела, особено след случката миналия уикенд, когато Естела го откри
да спи в апартамента на деветия етаж. Измъкна го изпод топлата

3
завивка, сякаш беше мишка, уловена да дреме в буркана за брашно в
кухнята. Това го уплаши ужасно и едва не ми коства работата. Поех си
дълбоко въздух. Не, тук щеше да се чувства добре, безценното ми
момченце, на топло и в безопасност в креватчето си. Ще го заключа.
Стените на евтината квартира бяха тънки, но вратата беше здрава.
Солиден махагон и надеждна месингова ключалка.
И двамата подскочихме при почукването — рязко, отчетливо,
настойчиво. Лицето на Даниъл се изкриви в гримаса.
— Пак ли е той, мамо? — попита, преди да сниши гласа си до
шепот. — Лошият човек?
Целунах го по челото, опитвайки се да прикрия надигащия се в
гърдите ми страх.
— Няма от какво да се боиш, миличък — отговорих и се
изправих. — Вероятно е леля Карълайн. Ти стой тук. Ще отида да
видя.
Слязох по стълбите и за момент застинах неподвижно във
всекидневната, опитвайки се да намеря решение. Чукането стана по-
настойчиво, по-силно и по-гневно. Знаех кой е и какво искаше.
Хвърлих поглед към портмонето си с ясното съзнание, че в него
нямаше повече от един долар, може би два. Наемът беше просрочен с
три седмици, а аз някак си успявах да се измъкна от господин Гарисън
с извинения, но сега? Похарчих последния си чек за храна и нови
обувки за Даниъл, горкото момче. Не можех да очаквам да носи още
дълго бебешките си пантофи.
Чук-чук-чук.
Ударите отекваха в съзвучие с ритъма на сърцето ми. Чувствах се
уплашена, уловена в капан. Апартаментът създаваше усещане за
клетка. Стените около мен сякаш бяха бодлива тел. Какво ще правя?
Неволно погледнах към китката си. Откакто бащата на Даниъл ми бе
подарил най-изящната вещ, която бях виждала, пазех ревностно
златната верижка, инкрустирана с три деликатни сапфира. Онази нощ
в хотел „Олимпик“ бях гостенка, а не камериерка с черна рокля и бяла
престилка. Когато отворих малката синя кутийка и той закопча
гривната на ръката ми, за първи път се почувствах като родена да нося
такова бижу. Тогава дори ми се струваше глупаво да си помисля, че
бих могла… Стиснах очи, докато на вратата продължаваше да се чука.
Започнах да разкопчавам гривната, после тръснах глава. Не, нямаше да

4
му я дам с такава лекота. Вместо това я вдигнах по-високо и я пъхнах
под ръкава на роклята си за по-сигурно. Ще намеря друг начин.
Поех си дълбоко въздух, отидох бавно до вратата и неохотно
превъртях ключа. Пантите изскърцаха, разкривайки господин Гарисън,
застанал във външния коридор. Беше едър човек, едновременно висок
и дебел, и не бе трудно да се види защо Даниъл се страхуваше толкова
от него. Сива занемарена брада покриваше суровото му лице. Виждаха
се само белези от едра шарка и тъмни зли очи. Дъхът му миришеше на
джин и кисело, което свидетелстваше, че идва направо от бара на
приземния етаж. Строгата забрана за продажбата на алкохол все още
не беше отменена, но повечето полицаи си затваряха очите в тази част
на града.
— Добър вечер, господин Гарисън — казах с цялата любезност,
на която бях способна.
Той се приближи още няколко сантиметра и подпря вратата с
огромния си ботуш с метален ток.
— Спести си любезностите — отсече грубо. — Къде са ми
парите?
— Моля ви… приемете моите извинения — подхванах с
треперещ глас. — Знам, че просрочвам наема. Месецът беше много
тежък и…
— Тази история ми я разказа миналата седмица — прекъсна ме
студено мъжът. Мина покрай мен, отиде в кухнята и отчупи от хляба,
който току-що бях извадила от фурната. Моята вечеря. Отвори
хладилника и се намръщи, когато не намери масло. — Ще попитам
още веднъж — продължи с пълна уста. Очите му се присвиха. — Къде
са ми парите?
Стиснах силно гривната, докато погледът ми се плъзна покрай
него към стената с лющеща се боя. Какво да му кажа? Какво мога да
направя?
Той се изсмя дълбоко и гърлено.
— Точно както си мислех. Крадлива лъжкиня.
— Господин Гарисън, аз…
Очите му се заковаха собственически върху мен, когато се
приближи достатъчно, за да подуша неприятния му дъх и да усетя
твърдата четина върху лицето си. Улови грубо китката ми в момента, в
който гривната се плъзна под маншета, скрита от погледа му.

5
 — Мина ми през ума, че може да се стигне дотук — каза той и
дебелата му мазна ръка разтвори пуловера ми и се вкопчи в корсажа на
роклята ми. Показалецът му побутна горното копче. — За твой късмет
аз съм великодушен и ще ти позволя да ми платиш по друг начин.
Отдръпнах се назад и чух стъпки по стълбите.
— Мамо?
— Даниъл, връщай се в леглото, миличък — казах колкото може
по-спокойно. — Аз ей сега ще дойда…
— Мамо! — повтори детето и заплака.
— О, миличък! — извиках, надявайки се, че гласът ми не издава
обзелия ме ужас. — Всичко е наред. Честна дума. Моля те, върни се в
леглото! — Не можех да допусна да стане свидетел на това, още по-
малко — господин Гарисън да го нарани.
— Мамо, страх ме е — проплака детето с приглушен от
плюшеното мече глас.
Господин Гарисън се изкашля и приглади палтото си.
— Ако не можеш да го накараш да млъкне — изкрещя той и
отправи зловеща усмивка към Даниъл — значи, ще се наложи пак да
ви навестя. Запомни думите ми, ще се върна… — Не ми харесваше
начинът, по който гледаше сина ми, сякаш беше досаден домашен
любимец. Погледът му се вторачи в мен, сякаш бях сочна пържола,
цвърчаща в тиган. — И ще си получа дължимото.
Кимнах покорно, докато го изпращах до вратата.
— Да, господин Гарисън. — Превъртях непохватно ключа,
докато стъпките му се отдалечаваха по коридора. Преди да се обърна
към детето, си поех дълбоко дъх, за да се успокоя, и изтрих стичащата
се по бузата ми сълза. — О, Даниъл! — извиках и се втурнах нагоре по
стълбите, като го притиснах към себе си. — Уплаши ли се, миличък?
Не се страхувай. Мама е тук. Няма от какво да се боиш.
— Но този мъж — изхлипа детето — той е лош. Нарани ли те?
— Не, скъпи. Мама не би му позволила.
Посегнах към китката, разкопчах гривната и я оставих да се
плъзне в дланта ми.
Даниъл ме гледаше объркано, а аз се взирах в огромните му
невинни очи и ми се искаше нещата да бяха по-различни за него, за
нас.

6
 — Мама много обича гривната си, миличък. И просто иска да я
скрие някъде…
Детето се замисли над думите ми за момент.
— За да не я загубиш?
— Точно така. — Изправих се и го хванах за ръката. — Ще ми
помогнеш ли да я сложим на някое тайно място!
Той кимна и заедно отидохме до малък шкаф под стълбището.
Беше открил празното пространство — не по-голямо от кутия за шапки
— една сутрин, докато си играеше, и решихме да го запазим в тайна от
целия свят. Там държеше безценните си съкровища: намерено на
улицата перо от синя птица, консервена кутия от сардини, в която
събираше гладки камъчета и всякакви други дреболии. Разделител за
книги. Парче лъскав никел. Мида, избеляла от слънцето до бяло. Аз
бях пъхнала вътре акта му за раждане и други документи, които
трябваше да съхраня. Сега пуснах и гривната.
— Така — казах и затворих вратичката, като за пореден път се
изумих как добре се сливаше с ламперията на стълбището. Никога
нямаше да разбера как изобщо я беше забелязал.
Той притисна глава към гърдите ми.
— Мамо, ще ми изпееш ли песничка?
Кимнах, пригладих русата косичка на челото му и отново се
изумих от невероятната прилика с баща му. Само ако Чарлс беше тук!
Бързо отхвърлих мисълта, граничеща с фантазия, и запях:
— Тихо, не плачи, заспивай, малък Даниъл. Когато се събудиш,
ще получиш всички малки красиви кончета. — Думите се изливаха от
устата ми и успокояваха и двама ни.
Изпях само едно четиристишие, но то се оказа достатъчно
клепачите му да натежат, преди да го отнеса до леглото и отново да го
пъхна под завивката.
Лицето му се помрачи от тревога, когато забеляза черната рокля
и бялата престилка.
— Не отивай, мамо.
Улових с ръка брадичката му.
— Няма да е задълго, миличък — успокоих го, като го целунах
по двете меки хладни бузки.
Даниъл зарови лице в мечето и потърка носа си в неговия, както
правеше от малък.

7
 — Не искам. — Замълча, докато тригодишният му мозък се
опитваше да намери най-точните думи. — Страх ме е, когато излизаш.
— Знам, любов моя — отвърнах, преглъщайки напиращите
сълзи. — Но трябва. Защото те обичам. Един ден ще го разбереш.
— Мамо — продължи той, загледан през прозореца, където зад
стъклото вятърът набираше сила — Ева казва, че през нощта бродят
призраци.
Очите ми се разшириха. Дъщерята на Карълайн имаше
въображение, неприсъщо за трите й години.
— И какво още ти каза Ева, миличък?
Даниъл замълча, сякаш се колебаеше дали да отговори.
— Ами… — подхвана предпазливо — когато си играем,
понякога едни хора ни гледат. Те призраци ли са?
— Какви хора, скъпи?
— Дамата.
Коленичих, за да го погледна в очите.
— Каква дама, Даниъл?
Той сбърчи нос.
— Онази в парка. Не ми харесва шапката й. Има пера. Да не е
наранила някое птиче? Аз обичам птиците.
— Не, любов моя — успокоих го аз и се зарекох да поговоря с
Карълайн за историите на Ева. Подозирах, че именно те са в основата
на кошмарите му напоследък. — Даниъл, какво съм ти казала за
разговорите с непознати?
— Не съм говорил с нея — отвърна той и ме погледна с широко
отворени очи.
— Добро момче — кимнах и го погалих по косата.
Детето се отпусна на възглавницата с въздишка. Пъхнах мечето в
ръцете му.
— Виждаш ли, не си сам — подхвърлих с треперещ глас.
Надявах се, че няма да забележи. — Макс е при теб.
Той отново притисна играчката към лицето си.
— Макс — повтори с усмивка.
— Лека нощ, любов моя — казах и тръгнах да излизам.
— Лека нощ, мамо.
Затворих вратата тихо и тогава чух приглушено:
— Чакай!

8
 — Да, миличък? — надникнах от прага.
— Целуна ли Макс? — попита детето.
Върнах се до леглото; коленичих и го оставих да притисне
мечето до устните ми.
— Обичам те, Макс — прошепнах и отново се отправих към
вратата. — И теб, Даниъл. Повече, отколкото можеш да си представиш.
Излязох на пръсти, сложих още една цепеница в камината,
изрекох мълчалива молитва и внимателно заключих масивната врата.
Ставаше въпрос само за една смяна. Щях да си бъда вкъщи
преди изгрев-слънце. Обърнах се към къщата, после тръснах глава и
постепенно се успокоих. Нямаше друг начин. Той беше в безопасност.
Жив и здрав.

9
 2.
КЛЕЪР ОЛДРИДЖ

Сиатъл, 2 май 2010 г.

Отворих очи и притиснах ръка към корема си. Ето го пак същото
болезнено присвиване ниско долу. Как го беше нарекъл доктор
Дженсън? Да, фантомна болка — нещо като запазен от тялото ми
спомен за преживяната травма. Въображаема или не, аз лежах и
изпитвах познатото самотно усещане, с което неизменно се събуждах
през изминалата година. Застинах неподвижно, за да приема спомена,
чудейки се, както всеки ден след звъна на будилника, как успявам да се
насиля да стана, да се облека и да се държа като нормално човешко
същество, когато единственото ми желание беше да се свия на кълбо,
да взема няколко таблетки „Тайленол“ и да залича всички чувства.
Разтърках очи и погледнах часовника — 5:14 ч. Полежах още
малко, заслушана във вятъра, който изливаше гнева си върху стените
на апартамента ни на четиринайсетия етаж. Потръпнах и придърпах
завивките чак до врата си. Дори гъшият пух не можеше да ме стопли.
Защо е толкова студено? Сигурно Итън е изключил термостата.
Отново.
— Итън? — прошепнах и протегнах ръка към неговата страна на
широкото легло, но чаршафите бяха хладни и изпънати. Пак е отишъл
на работа рано.
Станах и взех халата си от тапицирания с дамаска на сини и бели
райета стол до леглото. Телефонът иззвъня настойчиво, заставяйки ме
да се отправя към всекидневната. Опасаният с прозорци от всички
страни апартамент предлагаше панорамна гледка към Пайк Плейс
Маркет[1] и залива Елиът с постоянния му поток от пристигащи и
отплаващи фериботи. Когато за първи път разгледахме апартамента
преди четири години, споделих с Итън усещането, че се носим във
въздуха.
— Твоят замък в небето — каза той три седмици по-късно, като
ми подаде лъскав сребърен ключ.

10
 Но това не беше познатата гледка, която ме плени онази сутрин.
Всъщност такава изобщо нямаше. Всичко беше… бяло. Разтърках очи,
за да огледам по-добре пейзажа зад двойния стъклопакет. Сняг. При
това не просто няколко снежинки, а истинска виелица. Погледнах към
календара на стената над бюрото ми и поклатих объркано глава.
Снежна буря на 2 май? Невероятно.
— Ало? — казах в слушалката, карайки телефона най-после да
замлъкне.
— Клеър!
— Франк. — Шефът ми във вестника, но в този ранен час
приветствието ми беше лишено от професионална любезност.
— Гледаш ли през прозореца? — Всеотдаен редактор, Франк
често заемаше позиция на бюрото си много преди изгрев-слънце,
докато аз се появявах в офиса около девет. Държеше се така, сякаш
профилите на местните градинари и прегледът на детските театрални
продукции бяха от жизненоважно значение. И екипът му, в това число
и аз, нямаше как да възрази. След смъртта на съпругата му преди три
години се хвърли в работата с енергия, която пораждаше у всички ни
съмнение, че дори нощува в редакцията.
— Имаш предвид снега, нали?
— Да, снега! Можеш ли да повярваш?
— Невероятно е — отвърнах, оглеждайки терасата, където
масата от ковано желязо и столовете бяха потънали в бяло. — Май в
прогнозата са го пропуснали.
— Със сигурност — потвърди Франк. Чувах как рови из
листовете на бюрото си. — А, ето я. Прогнозата такава, каквато са я
отпечатали в днешния брой на вестника: „Облачно, с високо
атмосферно налягане и вероятност за краткотрайни превалявания от
дъжд“.
Поклатих глава.
— Как е възможно да се случи подобно нещо? Имам предвид, че
вече е почти лято. Или поне беше, когато за последно погледнах през
прозореца.
— Не съм метеоролог, но знам, че е рядко явление. Трябва да го
отразим. — В гласа му се прокрадваха нотки, типични за редактор,
попаднал на гореща тема.

11
 — Това не е ли работа на новинарите? — Прозях се в
слушалката. — Една снежна буря едва ли представлява интерес за
нашия отдел, освен ако не искаш да напиша нещо за снежните човеци
в града.
— Не, не — продължи той. — Историята е много по-интересна.
Клеър, прегледах няколко стари файла и няма да повярваш на какво се
натъкнах.
— Франк! — срязах го аз, въртейки термостата. Нагласих го на
25 градуса. Итън мразеше да се разхищава енергия. — Още няма шест
часа. Откога си в редакцията?
Въпросът ми остана без отговор.
— Това не е първият път, в който Сиатъл е свидетел на подобна
буря.
Извих очи към тавана.
— Да, сняг вали обикновено през януари, нали?
— Не, Клеър — продължи той — изслушай ме. Последната
снежна буря е била на същата дата през 1933-та. — Отново чух
шумолене на листове от другия край на линията. — Съвпадението е
изключително необичайно. Преди близо осемдесет години идентична
буря, ужасна виелица, е блокирала целия град.
— Наистина е много интересно — съгласих се, желаейки
единствено да си направя чаша горещо какао и да се върна в леглото.
— Но все още не разбирам защо това е наша работа? Не трябва ли да
се обърнеш към Деби от новините? Помниш ли, че точно тя отрази
ужасното торнадо в Южен Сиатъл миналата година?
— Защото става въпрос за нещо много по-сериозно — отвърна
той. — Помисли си само. Две снежни виелици на една и съща дата
през интервал от почти един век? Ако това не е гореща тема, Клеър, не
знам какво би могло да бъде.
Долових прокрадващите се в гласа му заповеднически нотки,
затова отстъпих.
— Брой думи и краен срок?
— Иначе си права за новините — каза Франк. — Ще я споменат
днес и утре, но аз искам по-голям материал, който да отразява
явлението тогава и сега. Нека текстът да е от шест хиляди думи и да е
готов до петък.
— Петък? — възразих аз.

12
 — Няма да ти се наложи да положиш кой знае какви усилия, за
да търсиш източници — продължи шефът ми. — Сигурен съм, че в
архива има достатъчно материали. А основната ти тема би могла да
бъде: „Голямото завръщане на бурята…“.
— Говориш за нея така, като че ли е живо същество — изсумтях
в слушалката.
— Кой знае? — отвърна той. — Може би това е повод да
погледнем назад, докато не е прекалено късно. Да видим какво сме
пропуснали… — Гласът му заглъхна.
— Франк — казах с въздишка — сантименталността ти по
отношение на времето е трогателна, но не се пали чак толкова. Все
още се чудя как ще напиша шест хиляди думи за снежни човеци.
— Къпинова зима — измърмори той.
— Моля?
— Бурята — поясни Франк. — Дали са й името „Къпинова
зима“. Така метеоролозите наричат студения фронт в края на сезона.
Интересно, нали?
— Предполагам — отвърнах и завъртях превключвателя на
газовата камина. Лекцията му за климата ме накара да пожелая парче
топъл къпинов пай. — Ако не друго, поне ще имаме страхотно
заглавие.
— И страхотна история, надявам се — каза той. — Чакам те в
редакцията.
— Франк, чакай… Виждал ли си Итън тази сутрин? — Като
главен редактор на вестника съпругът ми работеше много повече от
мен, но напоследък сутрините му започваха все по-рано.
— Още не — отвърна Франк. — Тук засега сме само аз и няколко
колеги от новините. Защо?
— Само питам. — Опитах се да скрия обзелите ме чувства. —
Тревожа се дали е пристигнал без проблеми в този сняг и в лошото
време.
— Ти също внимавай. Пето Авеню се е превърнало в ледена
пързалка.
Затворих телефона, погледнах надолу към улицата и
примигвайки, успях да различа силуетите на баща и дете, които се
биеха със снежни топки.

13
 Притиснах нос към прозореца и усетих леденото стъкло върху
кожата си. Усмихнах се, наслаждавайки се на гледката, докато дъхът
ми замъгли стъклото. Къпинова зима.

[1] Обществен пазар с изглед към залива Елиът в Сиатъл. Открит

на 17 август 1907 г., с повече от 10 милиона посетители годишно, той е
една от най-популярните туристически дестинации в Сиатъл. — Б.пр.
↑

14
 3.
ВЕРА

— Закъсняваш — отбеляза Естела и ме изгледа иззад сивото

метално бюро, когато влязох в стаята на камериерките в „Олимпик“.
Една-единствена електрическа крушка висеше на оголени жици в
слабо осветеното сутеренно помещение. Тя кимна към купчина току-
що изпрани бели чаршафи, които трябваше да се сгънат.
— Знам — казах извинително. — Много съжалявам. Изпуснах
тролея, защото малко преди да тръгна, имах неприятен разговор с…
— Оправданията ти не ме интересуват — излая жената. —
Апартаментите на петия етаж трябва да се почистят, при това бързо.
Тази вечер имаме резервации за цяла група. Все важни хора. Работата
трябва да се свърши веднага и прецизно до последния детайл.
Внимавай много за ъглите на леглата. Вчера бяха подгънати небрежно
и се наложи да изпратя Уилма да ги застеле отново. — Тя въздъхна и
заразглежда документите на бюрото.
— Съжалявам, госпожо — отвърнах, като прибрах чантата в
шкафчето си и пристегнах престилката си, преди да се отправя към
служебния асансьор. — Днес ще се постарая повече.
— Вера — подвикна жената след мен — не си довела момчето
пак със себе си, нали? — Протегна врата си напред, сякаш очакваше да
го види скрит под полата ми.
— Не, госпожо — измърморих и внезапно се запитах дали
оставих чаша вода на Даниъл. Направих ли го? Ами ако ожаднее?
Потиснах тревогата си, забелязала вторачения в мен поглед на Естела.
— Добре — кимна тя. — Защото, ако още веднъж объркаш най-
добрия хотел в Сиатъл с детска градина, ще бъда принудена да
предложа мястото ти на някоя от многобройните жени, които биха го
заели с готовност. Трябва да си благодарна, че имаш работа, когато
толкова други хора не знаят как да изкарат прехраната си.
— Да, госпожо. Аз съм много благодарна. Това няма да се
повтори.

15
 — Много добре — отново кимна тя и махна с ръка към сребърен
поднос, върху който бяха подредени две огромни парчета шоколадова
торта и бутилка шампанско. Как ми се иска да мога да занеса едно
парче на Даниъл! Отбелязах мислено, че трябва да заделя малко пари и
да му направя торта. Всяко дете заслужаваше да опита шоколадова
торта, дори най-бедното. — Отнеси го в стая 503 — нареди тя. —
Мануел отиде за следващата доставка. Това е за важен гост, така че
умната, ясно?
— Да, госпожо — казах смирено и избутах количката през
вратата.
Когато служебният асансьор потегли нагоре, започнах да
оглеждам тортата — тъмен шоколад и пухкав сметанов крем между
всеки блат — и бутилката френско шампанско, върху етикета на която
бяха отпечатани екзотични, неразбираеми за мен думи. Усетих глад, но
се насилих да отместя поглед. С малко повече късмет не беше
изключено да се натъкна на парче сирене или остатъци от вечеря в
някоя от стаите, които трябваше да изчистя тази нощ. Предишната
седмица намерих сандвич с пържола. Беше нахапан по краищата, но
това нямаше значение, тъй като не бях хапвала нищичко цял ден.
Хванах здраво количката, когато от рязкото спиране на кабината
кристалните чаши се чукнаха със звън една в друга и едва не паднаха
на пода. Какво ли би казала Естела, ако ги счупя? Тръгнах по
коридора, кимвайки за поздрав на минаващата покрай мен елегантна
двойка. Те не ми обърнаха внимание. Къде ли отиват? На театър?
На опера? Лесно беше да потънеш във фантастични мечти, щом
работиш в хотел, и за да минава по-бързо времето, си позволих да си
представя какво ли е да лежиш в легло с искрящо бели чаршафи и
пухени възглавници. Докато четках златистата тапицерия, надничах в
гардеробите и се възхищавах на красивите дрехи, окачени в тях, на
изящните бижута върху тоалетната масичка и шишетата с парфюм,
струващи колкото наема ми за шест месеца. Веднъж дори си пръснах
от един на китката и вдъхнах дълбоко екзотичния аромат на цветя,
богатство и лукс, но после се сетих за Естела и бързо измих ръцете си
с топла вода и сапун. Докато се местех от единия апартамент в
следващия, си измислях истории за живота на гостите и винаги се
питах какво ли щеше да бъде, ако обстоятелствата за мен и Даниъл се
бяха стекли по друг начин.

16
 Спрях пред стая 503 и почуках. Отвътре се чуваше музика. Джаз
може би.
— Един момент — подвикна женски глас, последван от смях.
След няколко секунди вратата се отвори и на прага застана
красива жена на моята възраст. Гърдите й бяха изскочили от деколтето
на бледорозовата дантелена нощница, пристегната здраво около кръста
й. Късата коса, изрусена до неестествено жълто, бе навита в краищата
точно като в рекламите. Когато се наведе да погледне подноса,
забелязах естественият й тъмен цвят да наднича от корените.
— О, чудесно — прошепна тя, прокара показалец по края на
тортата и го облиза, без изобщо да се притеснява от присъствието ми.
После тръгна към стаята. — Лон! Ах, ти! Знаеш, че шампанското и
шоколадът са моята слабост.
Последвах я вътре. Въздухът миришеше на мускусен одеколон и
лицето ми пламна, когато видях полуоблечен мъж в леглото.
Преметнал шалтето около кръста си, той приличаше на крал, подпрян
на купчина възглавници.
— Просто ги остави до мен, кукло — каза любезно и ме
погледна право в очите. Аз се обърнах, засрамена от вида на голите му
гърди — загорели и влажни, сякаш току-що бе тренирал. Той се засмя,
принуждавайки ме да срещна погледа му. — О, не бъди толкова
свенлива, миличка. Нова ли си тук?
— Не, сър — заекнах аз. — Исках да кажа… ами… да, сър. Само
от шест месеца.
Жената изглеждаше отегчена от разговора ни.
— Лони — провлече тя — позволи ми да те нахраня с
шоколадова торта.
— След малко, Сузи — отвърна той, продължавайки да се взира
в мен. — Аз съм Лон Едуардс. Не мисля, че съм имал удоволствието да
те видя преди. — Той протегна ръка, при което приятелката му изсумтя
раздразнено.
Поех я тромаво, без да знам какво да кажа, затова измърморих
само:
— А аз съм Вера. Вера Рей.
— Приятно ми е да се запознаем, скъпа — усмихна се мъжът и
пъхна чисто нова петдоларова банкнота в джоба на престилката ми.
Отстъпих назад и се поклоних леко.

17
 — Благодаря, сър, ъъъ… Лон. Исках да кажа — господин
Едуардс.
— Надявам се да се видим отново — засмя се той, преди да се
обърне към Сузи, която изглеждаше зажадняла колкото за вниманието
му, толкова и за шоколадовата торта.
— Да, сър — отново заекнах аз. — Благодаря, сър. Лека нощ.
Когато вратата хлопна тихо зад гърба ми, изпуснах събралия се в
дробовете ми въздух и в този момент забелязах Гуен да ме чака в
коридора. Ниска, закръглена, с грозен белег на лявата си буза, тя рядко
се мръщеше или оплакваше, заради което веднага си допаднахме.
— Естела ме изпрати да ти помогна на този етаж. Очаква голяма
група. Трябва да действаме бързо — съобщи тя и добави с усмивка: —
Виждам, че си се запознала с Лон.
Аз повдигнах рамене и потупах джоба на престилката си.
— Дава хубави бакшиши.
Момичето се засмя.
— Освен това има слабост към камериерките.
— Гуен! — изсумтях аз. — Нали не искаш да кажеш, че аз…
— Не, не — отвърна тя и ме сръга игриво с четката за обиране на
праха. — Жената, която е с него сега, се казва Сузи и работеше като
камериерка.
— Значи, е била…
Гуен кимна.
— Точно като нас. А сега се шири в луксозния му апартамент,
натруфена и гримирана, и се възползва от влиянието и връзките му.
Бузите ми пламнаха при това изявление.
— Какъв ужас!
Момичето повдигна рамене.
— Очевидно Сузи не го приема така. Дава й по сто долара на
седмица и правото да ползва колата и шофьора му. Със сигурност е по-
добре, отколкото да мие подове.
— Сто долара на седмица?
— Цяло състояние — мрачно кимна Гуен.
— Е — отвърнах, като си поех дълбоко въздух и прогоних
мисълта — аз никога не бих се продала.
Тя отново сви рамене.

18
 — Никога не казвай никога — подхвърли, докато отключваше
първата от единайсетте стаи, които трябваше да почистим. —
Времената са тежки. Много хора са в затруднено положение. Най-
голямата ми сестра живее в Канзас. Съпругът й е безработен, а имат
осем деца. Осем допълнителни гърла за хранене. Представи си какво й
се налага да върши, за да издържа семейството си. Благодарна съм, че
трябва да се грижа само за собствената си прехрана.
Помислих си за Даниъл и колко трудно ми беше да платя наема.
Нямаше как да залъгвам господин Гарисън още дълго. Само след
няколко дни или с повече късмет — след седмица щяхме да се озовем
на улицата.
— Гуен — измърморих — можеш ли да ми дадеш двайсет долара
назаем? Трябва да платя наема, а съм много зле с парите.
— Бих искала да ти помогна, мила — отвърна тя и винаги
кротките й очи се навлажниха от състрадание. Изпитах угризение. Как
можех да очаквам от нея да ме измъкне, когато знаех, че и двете
плуваме в една и съща лодка? — Ето — продължи, като пъхна в ръката
ми две измачкани банкноти. — Последните ми два долара.
— Ще ти ги върна, обещавам.
— Не се притеснявай — махна с ръка и посочи към леглото. —
Хайде да се захващаме с чаршафите. Ти ще прибереш всички
бакшиши, които намерим в стаите. Може пък да извадим късмет.
— Да се надяваме.

***
Когато към пет часа сутринта приключихме с етажа и дори с
огромния луксозен апартамент, ръцете ми бяха сухи и напукани. Гуен
се прозя и ми подаде бурканче с крем за лице, което беше открила
захвърлено в една от стаите.
— Сложи си малко. Ще ти помогне.
Усмихнах се на милия жест.
— Искаш ли да се отбием да хапнем, преди да се приберем? —
предложи тя.
— Не мога. Трябва да се върна у дома, преди Даниъл да се е
събудил.

19
 Гуен сложи ръка на рамото ми.
— Трудно ти е да го оставяш, нали?
Кимнах, давайки си сметка за всяка изгубена секунда. Детето ме
чакаше.
— Непоносимо е. — Усетих парене в очите, затова сведох
поглед.
— Това няма да продължава вечно, нали знаеш? — опита се да
ме успокои тя. — Ще се измъкнеш от това положение. Ще срещнеш
някого. Някой прекрасен човек.
Искаше ми се да й отвърна: Но аз вече го срещнах и виж какво
стана, но вместо това отново кимнах.
— Да. Слънцето ще изгрее и на моята улица, нали? Както и на
твоята.
Гуен ми намигна закачливо.
— Точно така, миличка — прегърна ме тя. — Колко успя да
събереш от бакшишите?
— Четири долара — повдигнах рамене.
Приятелката ми се усмихна.
— Като ги прибавиш към моите два и петте от Лон, стават…
— Не стигат за наема — прекъснах я унило.
Тя въздъхна.
— Е, поне е някакво начало. Целуни чудесното си момченце от
мен.
— Непременно — отвърнах и отворих вратата към улицата.
Леден вятър ме блъсна в лицето, проникна през дупките в плетения
пуловер и вледени умореното ми тяло. Щом стъпих на тротоара, дъхът
ми секна: кракът ми потъна в прясно натрупана, около
десетсантиметрова ослепително бяла пряспа. Мили боже, сняг? През
май? Времето съответстваше на несигурността и жестокостта, обзели
целия свят. Въздъхнах. Как ще се прибера сега? Трамваят едва ли се
движи при тези метеорологични условия. Знаех, че трябва да вървя
пеша, при това бързо. Апартаментът не беше далече, но с този сняг и
дупката в дясната ми обувка все едно се намираше на километри. Но
нямаше значение. Трябваше да се прибера при Даниъл. Закрачих
енергично, но след половин час краката ми отмаляха и лицето ми се
сгърчваше от болка при всеки допир на образувалия се мазол до
вкочанената земя. Отклоних се в една алея, откъснах ивица плат от

20
подплатата на роклята си и превързах нараненото си стъпало. Мъж с
почерняло от пушек лице се суетеше около кошче за боклук.
Накланяше се над малко канче под ръчно направен навес и разравяше
въглените с пръчка. Ръцете ми бяха премръзнали и копнеех да се
стопля, но недружелюбният му поглед ме накара да се отдалеча. Освен
това нямах време да се спирам. Даниъл чакаше. Изкачих едно
възвишение, после следващото. Парчето ленен плат само временно
облекчи болката в крака ми, преди неприятното пулсиращо парене да
се върне отново. Още два хълма. Продължавай да вървиш! Можех да
се прибера у дома преди изгрева, за да го приветствам с целувка в
момента, в който отвори очи. Дължах му го.
Когато най-после стигнах до сградата, вече не чувствах краката
си. Въпреки това влязох бързо и заизкачвах стъпалата с разтреперани
колене. Стълбището не се отопляваше, но разликата от близо десет
градуса с температурата навън веднага сгря тялото ми.
— Здрасти, красавице! — подвикна към мен мъж откъм
коридора. Неприятно ми беше да живея над долнопробна кръчма. Това
означаваше да минавам покрай десетина пияници, някои от които се
търкаляха в несвяст на пода, други търсеха с кого да се сбият, но
повечето се оглеждаха за жена. Един нахалник се протегна и ме
сграбчи за ръката, но успях да го отблъсна, спечелвайки си достатъчно
време да изкача тичешком стълбите и да се скрия в апартамента. В
момента, в който заключих, ме обзе паника. От умора не можах да си
спомня дали си отворих с ключа, или вратата беше отключена. Със
сигурност ли я заключих снощи, преди да изляза? Изтощението си
играеше със съзнанието ми.
Огънят, който бях запалила вечерта, отдавна беше угаснал.
Въздухът беше студен. Хапещо студен. Горкият Даниъл, покрит е
само с лека завивка. Потръпнах при мисълта за богаташите, легнали
удобно под дебели пухени юргани и похапващи сладкиши в полунощ,
докато синът ми зъзнеше сам в мизерен апартамент, намиращ се над
долнопробна кръчма. Какво не му е наред на този свят? Пуснах
чантата и изтърсих пуловера, покрит със сняг и ситни парченца лед,
проблясващи на утринната светлина. Отидох до килера под стълбите,
отворих вратичката и извадих гривната от тайника. Даниъл обичаше да
прокарва малките си пръстчета по златната верижка. Закопчах я,
знаейки колко ще се зарадва да я види отново на китката ми.

21
 Потиснах една прозявка, докато изкачвах стъпалата към стаята
му, но умората не можеше да се сравнява с вълнението, с което очаквах
да видя момченцето си. Естествено, той щеше да изпадне във възторг
от снега. Ще си направим снежен човек, а после ще се сгушим двамата
пред огъня. А аз ще си открадна един час сън следобед, когато синът
ми задреме. Прекрасен ден. Отворих вратата.
— Даниъл, мама се прибра! — Коленичих до малкото му легло и
отметнах завивката, за да открия само смачкани чаршафи, студени и
твърди. Очите ми бързо обходиха стаята, под леглото, дори зад вратата.
Къде е? — Даниъл, да не би да се криеш от мама, любов моя?
Тишина.
Втурнах се към тоалетната, после надолу към кухнята.
— Даниъл! — изкрещях. — Даниъл, къде си се скрил? Излез
веднага!
Сърцето ми биеше толкова силно, че заглушаваше шума от
каращите се на долния етаж мъже. Очите ми обхождаха всеки
сантиметър от апартамента, докато се молех това да е една от неговите
детински шеги. Може би всеки момент щеше да изскочи иззад вратата
на килера с познатото: „Изненада!“, както правеше винаги когато си
играехме.
— Даниъл? — извиках отново, но единствено собственият ми
глас отекна и се върна към мен в студения самотен въздух.
Блъснах входната врата и се втурнах надолу по стълбището. Не
спрях да се наметна с нещо, но това нямаше значение. Не усещах студ,
а само ужас. Той трябва да е някъде наблизо. Може би се е събудил,
видял е снега и е излязъл да си поиграе.
Изтичах покрай мъжете, размотаващи се около кръчмата, и се
озовах на улицата.
— Даниъл! — извиках в ледения въздух и гласът ми мигновено
беше заглушен до шепот от дебелите преспи. — Даниъл! — опитах
отново, този път по-високо. Със същия успех бих могла да крещя през
противогаз, натъпкан с памук.
Обгръщаше ме задушаваща тишина. Огледах се надясно, после
наляво.
— Виждали ли сте сина ми? — обърнах се умолително към мъж
с делови вид, облечен с дебело палто с качулка. — Той е на три години
и е висок приблизително толкова… — Показах с ръка на крака си

22
мястото, докъдето достигаше главата на Даниъл. — Най-вероятно е със
синя карирана пижама. Носи малко плюшено мече със…
Непознатият се намръщи и мина покрай мен.
— Що за майка сте вие, щом сте пуснали тригодишно дете навън
в такова време — измърмори той и подмина.
Думите му ме жегнаха, но се втурнах към друг силует на
отсрещния тротоар.
— Госпожо! — извиках към дама, придружаваща младата си
дъщеря. И двете бяха облечени с елегантни вълнени палта и сиви
шапки. Сърцето ми се сви. А Даниъл дори си няма топло палто. Ако
наистина е навън в този студ… Погледнах жената право в очите
умолително, както само една майка може да моли друга. — Случайно
да сте видели малко момченце да се лута наоколо? Казва се Даниъл. —
Едва разпознавах собствения си глас. Отчаян. Прекалено висок.
Тя ме изгледа подозрително.
— Не, не съм. — Притегли момичето по-плътно към себе си и
заедно побързаха да се отдалечат.
— Даниъл! — извиках отново, този път към уличката, където
понякога му позволявах да поиграе на дама или криеница с другите
деца, докато плетях следобед. Никакъв отговор. Тогава се сетих да
потърся следи по снега. Крачетата му бяха достатъчно малки, за да
мога да различа стъпките му сред всички останали. Но след няколко
минути осъзнах, че усилията ми са обречени на провал. Усилващият се
сняг бързо покриваше всичко с жестокото си бяло одеяло.
Направих още няколко крачки и тогава, почти в другия край на
уличката, нещо синьо привлече погледа ми. Затичах се, коленичих,
ридаейки, и разтърсих силно глава. Не. Не, господи, не! Макс —
безценното плюшено мече на Даниъл, лежеше в пряспата. Вдигнах го,
притиснах го към гърдите си и го залюлях така, както често бях
утешавала сина си след нощен кошмар. Всичко в мен трепереше.
Моето малко момченце беше изчезнало.

23
 4.
КЛЕЪР

Всички ние се държим по различен начин пред лицето на

болката и страданието, или поне така твърди моята терапевтка
Маргарет. Някои ги изливат навън, други ги таят дълбоко в себе си,
позволявайки им да ги терзаят и тровят, както направих аз след ужаса
от миналия май. От друга страна, Итън очевидно бе решил да се бори
със скръбта чрез действие. Хвърли се с всички сили в работата си.
Изпиваше огромно количество уиски. Оставаше до късно с приятели
— при това, бих добавила, с хора, които само допреди година не
означаваха нищо за него. Дори си купи червено беемве от чист каприз.
Всичко това е свързано с болката му, каза Маргарет. Когато го видях
да се качва в луксозното кабрио, очите ми се напълниха със сълзи.
Притесняваше ме не цената, а изборът. Съпругът ми не беше от онзи
тип мъже, които биха се хвалили с лъскав червен автомобил.
Опитах се да го убедя да ме придружава на ежеседмичните ми
сеанси. Надявах се, че ако успеем да поговорим за миналото, и двамата
ще престанем да се преструваме, че нищо не се е случило, и ще успеем
да се върнем към нормалния живот, каквото и да означаваше това. Но
той само поклати глава и отсече: „Няма да ходя при психоаналитици“.
Така пътищата ни се разделиха. Любовта беше все още жива, защото я
усещах в споделените моменти на мълчание, в начина, по който сутрин
оставяше конеца за почистване на зъбите на мивката, тъй като знаеше,
че имам навика да го забравям, и в погледа му, опитващ се да улови
моя всяка вечер, когато му пожелавах лека нощ. Но празнината се
разрастваше като тумор и аз се страхувах, че съвсем скоро ще излезе от
контрол. Изглежда, бракът ни приближаваше своя терминален стадий.
— Добро утро, Клеър — изръмжа портиерът Джийн, когато
излязох от асансьора. — Хубавичко ни изненада времето, а?
Пристегнах колана на лекото си манто, обмисляйки дали да не се
върна и да се преоблека. Като начало трябваше да си сложа ръкавици и
шал. Погледнах високите си кожени ботуши. Може би трябваше да ги

24
заменя с по-подходящи за сняг обувки. Трябваше ми нещо с по-голям
грайфер, но не можех да понеса мисълта да си обуя маратонките. Така
и не ги сложих повече след катастрофата, нито пък се чувствах
достатъчно уверена, за да ги обуя отново. Поне засега.
— Виелица през май — отговорих на Джийн и тръснах глава от
изумление, загледана през двойната врата на сградата. — Защо отново
се върнах да живея тук?
Мъжът се засмя и посочи към улицата.
— Мислиш ли, че си облечена достатъчно дебело? Навън е
арктически студ.
След катастрофата той, а и всички останали започнаха да се
грижат за мен като за изгубена малка птичка. Да не ти е много
студено? Или много топло? Смяташ ли, че е безопасно да ходиш сама
до магазина на ъгъла, след като се стъмни?
Оценявах загрижеността му и въпреки това се дразнех. Да не би
на гърба ми да има надпис: „АЗ СЪМ ФИЗИЧЕСКИ И МЕНТАЛНО
НЕСПОСОБНА ДА СЕ ГРИЖА ЗА СЕБЕ СИ. МОЛЯ ВИ,
ПОМОГНЕТЕ МИ!“!
Но не можех да го обвинявам.
— Ще се справя — отвърнах уверено с пресилена усмивка. —
Може да идвам от Калифорния, но съм преживяла достатъчно
северозападни зими, за да знам как да се предпазя от замръзване,
докато стигна до офиса.
— И все пак — настоя той и измъкна чифт ръкавици от джоба си
— сложи си ръкавици. Иначе ръцете ти ще измръзнат.
Поколебах се, после взех рунтавата смесица от синя и бяла
прежда.
— Благодаря — казах и ги сложих, за да му угодя.
— Много добре — кимна Джийн. — Сега спокойно можеш да
хвърляш снежни топки.
Минах през стъкления портал и краката ми потънаха в
десетсантиметровия сняг. Пръстите ми веднага усетиха студа. Защо не
си обух вълнени чорапи? Улиците бяха пусти, с изключение на група
момчета, които усърдно правеха снежен човек. Дали „Кафе Лаванто“
ще е отворено? Мисълта да извървя няколкото хълмисти пресечки до
любимото си кафене не ми се нравеше, но си давах сметка, че
горещото какао със сметана си струваше усилията. Освен това не ми се

25
искаше все още да ходя в офиса, а кратката разходка можеше да мине
за част от разследването. Проучване на историята за бурята.
Двайсетина минути по-късно, след като намерих вратата на
заведението заключена, проклех и решението си, и ботушите, които
бяха подгизнали, а краката ми бяха на ръба на замръзването.
— Клеър?
Обърнах се и видях Доминик — собственика на „Кафе Лаванто“,
да се приближава. Висок, с пясъчнокафява коса и любезна усмивка той
винаги ми изглеждаше не на мястото си зад барплота. Това беше едно
от онези несъответствия, също като моя преподавател по английски
език в колежа, който заработваше допълнително, като правеше
татуировки.
— Слава богу! — казах, като се облегнах на вратата и посочих
ботушите си. — Направих грешката да дойда пеша дотук. А сега се
опасявам, че пръстите ми са прекалено премръзнали, за да мога да се
върна. Имаш ли нещо против да вляза за малко, докато се размразя? —
Огледах тихото помещение, което по това време на деня трябваше да е
препълнено с хора. — Не очаквах, че животът в целия град ще спре.
— Познаваш Сиатъл — отвърна Доминик с усмивка. — Няколко
снежинки са в състояние да го превърнат в Пандемониум[1]. — Той
бръкна в черна кожена чанта и извади ключове. — Аз съм
единственият, който успя да стигне дотук. Автобусите не се движат,
колите из целия град буксуват. Видя ли верижната катастрофа на Второ
Авеню?
Поклатих глава и си помислих за Итън.
Доминик пъхна ключа в ключалката.
— Хайде да влизаме да те стоплим.
— Слава богу, че отвори — повторих и го последвах.
— Сиатъл сега е призрачен град — отвърна той и заключи
вратата отвътре. — Нямах намерение да отварям днес. Ще си взема
почивен ден. Но някой трябва да наглежда Паскал.
— Паскал?
— Котаракът.
— Искаш да кажеш, че идвам тук от шест години, а не знам, че
има котка?
Доминик се засмя.
— Той е един мърляв старец. Но си пада по брюнетки.

26
 Усетих как бузите ми започват да парят, докато се размразяваха
от топлината в кафенето.
— Освен това прекарва по-голямата част от времето в таванското
помещение.
— Таванско помещение?
— Не е голямо. Прилича на склад, в който държим стоката си.
Марио — предишният собственик, го е използвал за офис. Обмислям
да го преустроя в нещо средно между студио и апартамент и да се
нанеса да живея там.
— Звучи супер — отбелязах аз и усетих вибрацията на мобилния
си телефон в чантата. Не му обърнах внимание. — Доколкото чух,
наскоро си купил кафенето.
Доминик кимна.
— Така е. И ще изплатя кредитите чак когато навърша сто и пет
години. Но пък залогът си струваше. Обожавам това старо място.
Естествено, ще направя някои промени. Ще започна с нови навеси и
обедно меню. И ново име.
— О! Какво не му е наред на „Кафе Лаванто“?
— Всъщност нищо. Но някак си не се вписва тук… в историята.
— И ще го промениш на…?
Той сипа мляко в метална кана и я пъхна под машината за
еспресо.
— Още не знам. Може би ще ми помогнеш, като измислиш нещо
подходящо — отвърна ми с намигване. — Нали си писателка? Човек на
думите? — Под съскащата гореща струя в каната забълбукаха
балончета.
— Значи, помниш?
— Разбира се. В „Хералд“ ли беше?
— Точно така. Но ако питаш майка ми, която ме изпрати за
четири години в Йейл с надеждата да стана главен редактор на „Ню
Йоркър“, аз съм просто един наемен драскач. — Разтърках ръце, за да
ги стопля.
— О, я стига! — възрази Доминик и се усмихна. — Не се ли
подценяваш прекалено? Родителите ти сигурно се гордеят с теб.
Повдигнах рамене.
— Пиша незначителни статии за местен вестник. Впрочем
днешната ми задача е да отразя снежната буря. Което не може да се

27
нарече истински материал.
— Е, поне на мен работата ти ми се струва интересна и
стойностна — отвърна той и се облегна на плота. — Със сигурност е за
предпочитане пред тази на трийсет и пет годишен мъж, който предлага
кафе. Представи си коментарите, които съм принуден да слушам всяка
година в Деня на благодарността.
Скромността му ми хареса.
— С какво си се занимавал преди това?
Той вдигна поглед от кафемелачката, която току-що бе напълнил
с мазни и лъскави на вид зърна кафе.
— Фалстарт след фалстарт — каза накрая.
— Провалите изграждат характера — отбелязах аз.
Доминик не отговори веднага и се притесних, че може би съм го
обидила.
— Извинявай. Нямах предвид, че ти си… — Защо изобщо си
отворих устата?
— Безнадежден неудачник? Всъщност нямам нищо против. Едва
ли това място може да се нарече изгодна сделка.
Стиснах устни. Е, поне се усмихва.
— Но дори да фалирам след година, няма да съжалявам —
продължи той, като огледа с гордост помещението. — Понякога просто
трябва да поемаш рискове, особено ако това те прави щастлив. —
После въздъхна. — Когато започнах работа тук преди три години,
точно ме бяха освободили от една счетоводна кантора, която ме нае
направо от университета. По онова време имах всичко — добра
заплата, годеница, апартамент и мопс на име Скръфълс.
Едва потиснах смеха си.
— Скръфълс?
— Не питай — отговори ми с огорчена усмивка. — Нейното
куче.
Кимнах с разбиране.
— Когато изгубих работата си, тя ме напусна.
— И си взе кучето?
— Да, взе си го — каза той и се зае да бърше месинговите части
на кафемашината с бяла кърпа.
— И тогава започна работа тук? — попитах с половинчата
усмивка.

28
 — Да, като барман. Трябваше да е само временно. После осъзнах
колко много ми харесва да гледам ръцете си, оцветени от кафето, и да
изсипвам съвършената пяна в керамични чаши. Не ми липсваха нито
безкрайните часове в офиса, нито числата, нито тракането на
сметачната машина. Правенето на кафе ми действаше някак
пречистващо. Звучи странно, но имах нужда от това. Затова, когато
Марио предложи да ми продаде бизнеса, веднага се възползвах от
възможността, въпреки предупрежденията на семейството ми.
— Е, в такъв случай си късметлия. Знаеш ли колко много хора
ненавиждат работата си?
Доминик прескочи плота с кутия суха котешка храна в ръка, сипа
щедро в бяла купичка до вратата и подвикна:
— Паскал! Ела, котенце!
Няколко секунди по-късно се появи охранен черно-бял котарак,
който ме огледа подозрително, преди да отиде до паничката.
— Да ти направя ли нещо? — попита Доминик, обръщайки се
към огромната машина за еспресо. Да си единствен клиент в кафене,
се оказа почти толкова забавно, колкото да си зад кулисите в театъра
минута преди да вдигнат завесата.
— О, не си прави труда заради мен — отказах.
Той включи мелачката и помещението се изпълни с приятно
приглушено бръмчене.
— Настоявам.
— Ами… — засмях се.
— Изобщо не ме затрудняваш — увери ме мъжът. — За себе си
правя капучино. Но ти предпочиташ горещ шоколад, нали?
— О, значи, си запомнил?
— Разбира се. Освен това съм забелязал, че винаги поръсваш
каймака с канела. Искаш ли да сложа няколко подправки? Мога да ти
приготвя мексикански горещ шоколад. Ще ти хареса.
— Да. Благодаря.
Той се обърна, за да извади пакетче шоколад на прах.
— Не искам да любопитствам, но защо съпругът ти… —
Направи кратка пауза, преди да попита: — Той ти е съпруг, нали?
— Да — кимнах.
— Е, добре — подхвана отново той. — Защо винаги спори с теб,
когато си поръчваш горещ шоколад?

29
 Аз изсумтях.
— Да разбирам, че си дочул как ме дразни?
Доминик кимна.
— Омъжена съм за най-големия сноб по отношение на кафето в
този град — отговорих и свих рамене.
Итън бе прекарал целия си живот в Сиатъл. Бе израсъл с еспресо
културата и хранеше подозрение към всеки, който не споделяше
любовта му към хубавото кафе или още по-лошо — наричаше
любимата му напитка „експресо“. В кухнята ни имаше единайсет
френски преси, италианска кафеварка от XIX век, две традиционни и
една машина за еспресо, която беше по-скъпа от колите на повечето
хора.
— Значи, се опитва да те превъзпита?
— Нещо такова. Итън просто не разбира защо не мога да свикна
с чистото кафе.
Доминик ми подаде препълнена чаша с артистично украсен с
канела каймак.
— Специално за теб — каза с усмивка. — А за протокола, лично
аз не смятам, че има нещо срамно в това да си ценител на горещия
шоколад.
Засмях се и отпих голяма глътка.
— Хареса ми как го каза. Ценител на горещия шоколад.
Паскал се отърка в краката ми, преди да се качи на горния етаж.
Погледнах старата тухлена камина в другия край на помещението. На
места хоросанът беше изпадал, но боядисаната кахла точно в средата
привлече погледа ми. Наклоних се леко напред, за да я огледам по-
добре, но не успях да различа сцената, изобразена върху основата с
цвят на слонова кост. Интересно, толкова често идвах тук, а досега не я
бях забелязала. Мислено отбелязах, че трябва да я разгледам отблизо,
когато дойда следващия път.
— Какво ще правиш, ако заведението не се окаже печелившо? —
попитах. — Това е най-страхотното кафене в града.
Доминик огледа малкото помещение и кимна.
— Сградата е много особена, нали? — каза с усмивка. — Просто
е изумително, че никой не му е сложил ръка, за да го превърне в
„Старбъкс“[2].
Усмихнах се и погледнах часовника си.

30
 — Ами… достатъчно дълго те задържах. По-добре да изляза и да
се преборя с виелицата. Има един редактор, който чака историята ми.
— Накъде си?
— Към редакцията на „Хералд“ на „Аляскън Уей“ — отвърнах
аз. — Ако изобщо успея да се добера дотам.
— В такъв случай ми позволи да те изпратя — предложи малко
самонадеяно той. — Поне докато успееш да си хванеш такси.
— С удоволствие — приех аз и двамата тръгнахме по
заснежените улици.

***
Въпреки виелицата в нюзрума вреше и кипеше, сякаш
термометърът показваше приятните двайсет и един градуса. Но това
изобщо не ме учуди. Репортерите рядко си позволяваха да отсъстват от
работа. Всеотдайността беше в кръвта им, което ме караше да се чудя
дали наистина съм създадена за тази работа. Толкова много неща се
промениха от миналия май, откакто… Питах се дали все още
притежавам необходимите качества, за да я върша.
— Ето те и теб!
Обърнах се и видях Аби да се приближава към кабината ми.
Редактор на разследващия отдел на вестника, тя имаше чувство за
хумор, което веднага ме спечели. Още при постъпването ми в
„Хералд“ дойде при мен след първото съвещание, погледна ме право в
очите и ми каза:
— Харесвам те. Не носиш обувки с остри върхове. — После
подуши въздуха наоколо. — А пушиш ли?
— Не — отвърнах, леко объркана.
— Много добре — тръсна глава. Изражението й подсказваше, че
съм издържала теста за приятелство. — Аз съм Аби.
В този момент разбрах, че двете ще се сближим.
Аби притежаваше невероятен талант да открива неизвестни
факти за всичко и всеки. Естественият цвят на косата на бившия кмет
например или супата, която са сервирали в несъществуващия вече
ресторант на Марион стрийт през 1983 г. — просто споменаваш нещо
и тя веднага го намира. През последните няколко месеца ме спасяваше

31
на няколко пъти, когато срокът изтичаше, а ми липсваше материал, за
да сглобя прилична история.
— Франк те търси — съобщи Аби с многозначителна усмивка.
Разтрих челото си с ръка.
— Дъвче ли края на молива си?
— Май да — отвърна приятелката ми. — Сигнал за тревога.
— Страхотно — въздъхнах и се свих на стола, за да не се виждам
над стените на кабината. И двете знаехме, че не трябва да се
изпречваме на пътя му, когато дъвче молива си. Това означаваше, че
бълващият огън редактор се е развихрил.
— Имаш ли представа какво иска? — попита Аби и се отпусна на
отсрещния стол.
Включих компютъра и загледах как мониторът бавно просветва,
осветявайки снимката ни с Итън от екскурзията в Мексико преди три
години. Колко щастливи изглеждаме. Въздъхнах и отново се обърнах
към Аби:
— Иска да пиша за бурята.
Тя повдигна рамене.
— Е, и какво толкова?
— Точно там е работата. Не става въпрос за нещо важно. Не
можеш да пишеш за времето и да очакваш да се получи добра история.
— Събрах няколко разхвърляни листа от бюрото, подредих ги в
спретната купчина и поклатих глава. — Не знам, Абс. Сигурно
причината е в мен. Напоследък нищо не ми изглежда достатъчно
интересно.
— Миличка, в такъв случай просто се откажи — предложи Аби.
— Искаш ли да поговоря с Франк да ти даде няколко дни отпуск?
Всъщност изобщо не си преставала да работиш, откакто… —
Погледна ме, вероятно очаквайки разрешение да продължи. — …
излезе от болницата. Освен това, за разлика от моята, позицията ти е
сигурна. Ти си Кенсингтън в края на краищата. Имаш привилегията да
правиш каквото си поискаш.
Сложих прессъобщението на бюрото и го плъзнах към нея.
— Много забавно. Може и да съм омъжена за Кенсингтън, но
самата аз не съм.
Семейството на Итън притежаваше вестника — един от
последните фамилни ежедневници в страната. Преди да се запознаем,

32
подписвах статиите с моминското си име — Клеър Олдридж, и от
професионална гледна точка не виждах смисъл да го променям. Освен
това ми харесваше начинът, по който решението ми заявяваше
собствената ми позиция пред дълбоко консервативните му родители —
Гленда и Едуард Кенсингтън. Двамата държаха основните акции, но
управляваха бизнеса от разстояние, оставяйки сина си да движи
ежедневните неща, тъй като сестра му Лесли не проявяваше никакъв
интерес към истинска работа, свързана с график, изпълнен със
социални събития и културни мероприятия. Дядо му Уорън —
прехвърлилият осемдесетте патриархален собственик на изданието,
все по-рядко участваше в управлението поради напредналата си
възраст и влошеното си здраве, но името му продължаваше да бъде
част от логото в горния край на заглавната страница.
Вестникът, основан от прадядото на Итън в началото на миналия
век, беше нещо като семейна институция, в която всички членове на
рода Кенсингтън, в това число и нашите бъдещи деца, ако имаме
такива, се очакваше да участват.
— Както и да е — каза Аби — продължавам да мисля, че трябва
да изиграеш картата Кенсингтън и да си издействаш няколко дни
отпуск. Годината беше тежка за теб. Защо не си дадеш малко време да
се съвземеш и да си починеш?
Всеки път, щом някой споменеше миналото, бързах да променя
темата, но нямах нищо против, когато го правеше Аби.
— Благодаря — кимнах. — Но се чувствам съвсем добре.
Наистина.
Вдигнах поглед и забелязах Франк да наднича в кабината ми,
стиснал молива между зъбите си.
— А, ето те — каза той. Веднага усетих напрежението в гласа му.
— Имаш ли да докладваш нещо?
Наклоних глава надясно, чудейки се дали в графита все още се
съдържаше олово, което може да предизвика отравяне. Това би
обяснило леко невротичното поведение на редактора.
— Да докладвам?
— Ами, да. За статията.
— А, вярно. Точно за това говорехме с Аби.
— Много добре — отвърна той и премести молива зад ухото си.
— Изпрати ми цялата информация днес следобед, ако можеш.

33
 — Дадено — обещах и кимнах отново, след което той изчезна
към офиса си.
Обърнах се към Аби:
— Помагай!
Тя стисна ръце в скута си.
— Значи, история за снежна буря.
— Аха.
— Помниш ли какво ти казах за няколкото дни отпуск?
— Няма да го направя.
— Добре тогава, да се захващаме за работа. Започна ли да
провеждаш интервюта?
Поклатих глава.
— А някакви идеи?
— Никакви. — Въздъхнах отчаяно, преди да си спомня какво ми
беше разказал Франк за бурята през 1933-та. — Шефът иска да я
озаглавя „Къпинова зима“.
— Къпинова какво?
Опитах да се съсредоточа.
— Зима. Предполагам, така метеоролозите наричат рязкото
застудяване в края на сезона. Франк спомена, че подобна буря е имало
на същия ден през 1933-та. На практика е блокирала целия град.
Аби изправи гръб на стола.
— Шегуваш се.
Повдигнах рамене.
— Обсебен е от абсурдната идея, че бурята се връща като
знамение. Иска да направя своеобразна аналогия между тогава и сега.
Представяш ли си? Статия за времето. Не мога да се сетя за нещо по-
скучно.
Аби тръсна глава.
— Скучно? Клеър, не говориш сериозно. Темата е страхотна. Ти
изобщо започна ли да проучваш какво се е случило по време на онази
буря през 1933-та?
Погледнах я мрачно.
— Абс, честна дума, струва ми се, че по-скоро бих чистила
тоалетни, отколкото да се занимавам с тази глупост. Не знам какво да
правя.

34
 — Е, добре — каза тя. — Дай ми един час и ще ти намеря нещо
интересно. Знаеш, че постоянно си търся извинение да се поровя в
архива. — Изглеждаше замислена и натъжена. — Трийсетте години и
Голямата депресия… Сигурна съм, че ще изскочат невероятни факти.
— Надявам се — свих рамене аз.
Приятелката ми се изправи и кимна уверено.
— Поръчай тайландска храна. Ще се върна за обяд.
— Ще опитам — обещах и надникнах в коридора. — Съмнявам
се, че някой доставчик ще се съгласи да шофира в такова време.
— Кажи им, че ще им дадеш четирийсет процента бакшиш —
предложи Аби. — За едно задълбочено разследване е необходимо да се
подложи пикантна тайландска храна.

***
Офисът на Итън, намиращ се на другия край на нюзрума, се
оказа заключен, когато отидох да се видя с него половин час по-късно.
Почуках на вратата и си дадох сметка, че съм започнала да се чувствам
по-скоро като негов служител, отколкото като съпруга. През
последните няколко месеца споделяхме една постеля и почти нищо
друго.
— Здрасти, Клеър — поздрави ме секретарката му Трейси от
бюрото си на няколко крачки от вратата. — Съжалявам, но го изпусна
за малко. Излезе на среща, а после отива на делови обяд.
— О! — усмихнах се насила аз. — С кого?
Момичето не отговори веднага, видимо смутено.
— Ааа… май спомена, че ще отиде с Касандра в новия
италиански ресторант надолу по улицата.
— Как така заведението работи в това време?
— Отварят го специално заради нея — обясни с леко
раздразнение Трейси. — Както знаеш, тя пише рецензии.
Взех си бонбон с карамел и хвърлих обвивката в кошчето за
боклук.
— А да не би Итън да е започнал да заработва допълнително
като дегустатор?
Момичето повдигна рамене.

35
 — Тя говореше нещо за гночи[3].
— Гночи.
Тя кимна.
— Той ги ненавижда.
Трейси ме изгледа съчувствено.
Реално погледнато, нямаше нищо по-естествено от това главният
редактор на вестник да присъства на дегустацията на храна в
новооткрит луксозен ресторант. Но ние двете знаехме истината. Точно
в този момент моят съпруг обядваше със своята бивша.
— Благодаря — казах, насилвайки се да се стегна. — Ще намина
по-късно.
Доскоро изобщо не ме притесняваше, че Касандра, отговаряща за
кулинарната рубрика и предишна приятелка на Итън, работи само през
три врати от него и търси всякакъв повод да го включва в своите
делови обеди и вечери. Но напоследък все по-често се тревожех.
Касандра — висока и руса — моя пълна противоположност, не бе
имала сериозна връзка, откакто бяха скъсали само няколко месеца
преди аз и Итън да се запознаем. Из редакцията се носеха слухове, че
така и не е успяла да преодолее раздялата. Минах покрай празното й
бюро, въртейки нервно венчалната си халка.
Обядът пристигна точно навреме. Пъхнах двайсет долара в
ръката на доставчика, чиято шапка беше отрупана с прясно навалял
пухкав сняг.
— Благодаря — каза той и на излизане едва не се сблъска с Аби.
— Мирише на тайландско! — възкликна тя, стиснала дебела
папка.
Отворих кутията с нудъли, задушени във фъстъчен сос, и
въздухът се изпълни със сладникав аромат.
— Едно пролетно руло ли искаш, или две?
— Две. — Аби се настани на пода, отвори папката и започна да
разхвърля пожълтели листове върху килима. — От толкова търсене
ужасно огладнях. Почакай само да видиш какво открих!
Подадох й чинията и се настаних до нея.
— Е?
— И така — подхвана тя, като ми подаде ксерокопие от вестник с
дата 7 май 1933 г. — за начало прочети това.

36
 Прегледах набързо първите редове, но не открих нищо
интересно.
— Това е просто седмичен полицейски бюлетин — казах накрая.
— Арестувани наемни работници, дребни кражби… Да не би да
пропускам нещо?
— Да — отвърна Аби между две хапки и посочи с пръст средата
на статията. Веднага насочих поглед натам. — Снегът е попречил на
посещението на принц Джордж.
— Наистина? Ти си толкова развълнувана заради визитата на
някакъв скучен английски монарх?
— Всъщност предисторията е изключително интригуваща —
продължи тя, като ми подаде друга изрезка. — Очевидно той е ухажвал
някаква жена от Сиатъл. Ако не е била бурята, сега градът може би
щеше да има своята първа принцеса.
Аз се намръщих.
— Какво, не си ли падаш по кралските особи?
— Абс, аз останах незасегната дори от манията по принцеса
Даяна, която беше обзела целия свят — казах с въздишка и оставих
почти пълната чиния върху бюрото. — Не, това определено не ми
върши работа.
Взех изрезката и отново се зачетох със свито сърце, надявайки се
да открия нещо, каквото и да е… И тогава едно съобщение прикова
погледа ми.
— Тригодишно момченце от Сиатъл на име Даниъл Рей е
изчезнало от дома си на Пето Авеню на 2 май. Предполага се, че е
избягало.
— Много тъжно — отбеляза Аби. — Изгубило се е в деня на
бурята.
— Сестра ми има дете на три. На тази възраст децата не бягат.
— Значи, мислиш, че е било отвлечено? — попита тя и се наведе
напред, за да прочете съобщението.
— Ами, това е единственото логично обяснение — отвърнах,
като станах и се настаних зад бюрото. — Да видим какво още можем
да открием. — Изписах името на детето в базата данни и излязоха
няколко резултата. Кликнах върху първия за повече подробности от
полицейския бюлетин. — Майката се е казвала Вера Рей. — Изчетох
всичко набързо, преди да се обърна към приятелката си. — Прибрала

37
се от работа и установила, че детето е изчезнало. Намерила
плюшеното му мече в снега. — Притиснах ръка към гърдите си. —
Господи, толкова е сърцераздирателно!
Аби кимна.
— Мислиш ли, че са го открили?
— Не знам — отговорих и продължих да разглеждам останалите
сайтове. — От написаното тук не може да се направи никакво
заключение.
Аби се облегна на стената до класьора с папките.
— Нещо за майката?
Написах името и кликнах върху първия появил се резултат.
— Погледни. Тя фигурира в няколко полицейски бюлетина. —
Маркирах всички и ги изпратих към принтера в дъното на коридора.
Въведох отново името на момчето и внимателно разгледах
статиите.
— Всички са от „Сиатъл Поуст Интелиджънсът“ и нито една от
„Хералд“. Да не би да не сме го отразили?
Аби плъзна поглед по заглавията.
— Колкото и да е странно, очевидно е станало точно така.
Нашият вестник е пропуснал да отрази историята.
Кликнах на следващия линк, който отвори статия със снимка на
малко момче със светла коса и пълни бузки. Големите му кръгли очи се
вторачиха в мен. Притиснах корема си, усетила познатата болка, и
затворих очи.
— Клеър — прошепна приятелката ми — добре ли си?
— Ще бъда, когато открия какво се е случило с това дете —
отвърнах. Не можех да обясня нито на нея, нито дори на себе си, но
нещо в малкия Даниъл Рей от 1933-та докосна сърцето ми.
Аби се засмя.
— Да разбирам ли, че си намерила историята си?
— Да — казах, без да откъсвам поглед от екрана.

[1] Митичен град, столица на Ада, в епическата поема на Джон

Милтън „Изгубеният рай“ (1667 г.). — Б.пр. ↑
[2] Най-голямата международна верига кафенета в света,
основана в Сиатъл през 1971 година. — Б.пр. ↑

38
 [3] Гночи (ньоки) — специалитет от италианската кухня.
Представлява различни по големина тестени кнедли, които се правят
от грис, брашно, яйца, сирене, картофи и подправки. Сервира се с
пикантни сосове, обикновено като заместител на супата. — Б.пр. ↑

39
 5.
ВЕРА

— Хайде сега — каза някой и се надвеси над мен. — Изпий това.

Ще ти се отрази добре.
Къде съм? Чий е този глас? Отворих очи и мъглявата сцена
постепенно дойде на фокус. Карълайн. Кафеникави пламъци
проблясваха в камината. Върху скута ми беше хвърлено грубо вълнено
одеяло.
— Лельо Вера, събуди ли се? — Малката Ева, дъщерята на
Карълайн, притисна бузата си към гърдите ми. Само с няколко месеца
по-голяма от Даниъл, тя притежаваше зрялост, неприсъща за годините
й.
Очите ми пареха, главата ми се пръскаше. Стиснах с ужас
краката си. Бяха изтръпнали и пулсираха, причинявайки ми болка,
каквато никога не бях изпитвала.
— Измръзване — тихо каза Карълайн. — Извади късмет, че те
открихме навреме. Оставихме те да се стоплиш на стайна температура
през последния час. Мисля, че успяхме да спасим пръстите ти.
Огледа внимателно дясното стъпало, после сложи чаша вода в
ръката ми.
— Пий!
Зарових лице във възглавницата на дивана, но тя леко ме улови за
брадичката, повдигна я и долепи чашата до устните ми. Оставих
течността да се излива в устата ми и се задавих, когато студената струя
премина през пресъхналото ми гърло.
— Открихме те на улицата преди час — продължи Карълайн. —
Беше изпаднала в делириум, преди да изгубиш съзнание, миличка.
Господин Иванов беше така добър да ми помогне да те внесем тук.
Господин Иванов — зидар, пристигнал от Русия, винаги беше
мил с нас. Миналия месец видя Даниъл във входа на кооперацията и се
усмихна благосклонно.

40
 — Момченцето си няма баща? — попита със силно подчертан
акцент.
— Не, няма — отвърнах тихо, докато синът ми се възхищаваше
на инструментите му.
Мъжът кимна.
— В такъв случай нека днес да ми помага в работата. Нямате
нищо против, нали?
Усмихнах се на милия жест.
— Нали може, мамо? Моля те! — изчурулика детето.
— Разбира се, миличък.
Тогава извадих куките за плетене и седнах на един стол в ъгъла,
докато Даниъл и новият му приятел се заеха да подменят хоросана на
камината в салона.
Изправих се рязко и започнах трескаво да оглеждам апартамента
на Карълайн. Даниъл. Мъглата се вдигна и разкри обзелия ме преди
това ужас. Моят син. Изчезнал.
Станах и оставих чашата с трепереща ръка. Тя падна на пода,
разби се и водата се разплиска върху захабения син килим.
— Трябва да го намеря! — извиках аз. — Трябва да направим
нещо. Някой го е отвлякъл. Даниъл е отвлечен! Даниъл!
Карълайн се втурна към мен.
— Не, не! — възрази тя. — Прекарала си цялата сутрин в снега.
Краката ти здраво са премръзнали. Не можеш да излезеш в това
състояние. Няма да те пусна.
Отблъснах ръцете й и направих няколко крачки към вратата, но
коленете ми се подкосиха. Когато Карълайн повдигна главата ми в
скута си, сърцето ми биеше толкова силно, че не чувах нищо друго.
Колко време е минало? Иззад прозорците надничаше вечерният мрак.
— Сигурно е гладен и премръзнал — прошепнах, опитвайки се
безуспешно да се изправя отново, преди да отстъпя пред молбите на
Карълайн.
Тя ми помогна да стигна до дивана и не престана да ме гали по
косата, докато хлипането ми не утихна.
— Ще го намерим — каза накрая.
Ева, най-добрата приятелка на Даниъл, се сгуши изплашено до
майка си.

41
 — Лельо Вера… — подхвана шепнешком тя, навеждайки се над
рамото ми.
— Не притеснявай леля си Вера сега, скъпа — прекъсна я
Карълайн. — Тя има нужда от почивка.
— Но, мамо — отвърна момиченцето — страх ме е. Да не би
птичата дама да го е откраднала?
Мигом отворих очи.
— Птичата дама ли? Ева, какво искаш да кажеш?
— Лошата жена, която убива птици — продължи малката.
— Ева! — скара й се Карълайн. — Млъкни! Бягай горе да си
намериш куклата!
Детето кимна покорно и излезе от стаята.
— Не я слушай — каза приятелката ми. — Тя не знае какво
говори.
Закрих лицето си с треперещи ръце.
— Но аз… — Гласът ми заглъхна и отново се разхлипах, този
път без сълзи. Вече си нямах никого. — О, Карълайн! — изплаках аз.
— Трябва да го намерим. Помогни ми да го открием. Моля те,
Господи, нека синът ми да се прибере у дома при мен.
— Ще ти помогна, скъпа — меко отвърна тя. — Веднага щом се
погрижа за теб.

***
Час по-късно, когато Карълайн отиде да купи още дърва, аз
приседнах и обхванах главата си с ръце. Въпреки пулсиращата болка
успях да се изправя. Усетих слабост в коленете и се подпрях на
страничната облегалка на дивана. Трябва да се махна оттук. Трябва да
го намеря. Трябва да се върна в квартирата.
— Ти стой тук, мила — прошепнах на Ева. — Майка ти ще се
върне скоро. Кажи й, че съм отишла да търся Даниъл. И че много
съжалявам. Тя ще разбере.
Детето кимна и аз тръгнах към вратата. Не можех да си позволя
да изгубя дори секунда. Краката ми пулсираха. Хванах се за парапета,
препъвайки се почти на всяка крачка, докато излязох на улицата,
където леденият вятър ме блъсна в лицето с такава сила, че дъхът ми

42
секна. Но притисната от отчаянието, продължих да куцукам по
тротоара с надеждата болката да изчезне. Трябваше да бъда силна. Но
краката ме боляха ужасно, а снегът под стъпалата ми беше като
киселина върху жива рана. Не спирай да вървиш! Той може би чака.
Гледката пред мен ту се замъгляваше, ту отново се избистряше.
Усещах, че силите ме напускат. Бъди силна! Продължавай напред. Към
мен приближаваше някакъв силует. Едър, мрачен, удрящ юмрук в
огромната си длан. Насочих поглед към него и по тялото ми премина
тръпка. О, господи, господин Гарисън!
— Я виж ти кой е тук — подхвана той и ъгълчетата на устата му
се изкривиха в ехидна усмивка. — Избяга, преди да си платиш наема,
така ли? — Сграбчи ръката ми над лакътя и ме дръпна към себе си.
— Моля ви! — изкрещях аз. — Синът ми е изчезнал. Трябва да
го намеря!
— Много е късно — отвърна той равнодушно. Виждах
засъхналата пяна от бира по мустаците му. — Няма наем, няма дом.
— Но аз… — Преди да успея да довърша изречението, се олюлях
и всичко потъна в мрак.
Нямам представа колко време е минало, но когато отворих очи,
усетих студ по врата си. От устната ми се стичаше кръв. Господин
Гарисън се наведе над мен и горещият му неприятен дъх опари лицето
ми.
— Идваш с мен! — нареди той и ме дръпна.
— Спри! — изкрещя Карълайн. — Пусни я!
Непознат възрастен мъж пресече тичешком улицата.
— Проблем ли има?
— Този човек — продължи тя, сочейки с пръст хазяина ми —
нападна приятелката ми.
Непознатият изпъчи гърди.
— Как не ви е срам? — извика той. Господин Гарисън се
отдръпна и аз отново се свлякох върху мокрия сняг. — Оставете
бедната жена на мира!
Хазяинът изсумтя презрително и изчезна в кръчмата,
мърморейки нещо под носа си.
— Имате ли нужда от помощ, за да я приберете? — обърна се
мъжът към Карълайн.
Тя преметна ръката ми през рамото си и ме изправи на крака.

43
 — Не, но много ви благодаря. Живея на няколко пресечки оттук
и мога да се справя сама.
— Ще продължа да го търся — казах със слаб глас.
— Знам, мила — кимна Карълайн — но няма да те оставя
междувременно да умреш. Веднага щом те настаня в леглото, ще отида
в полицията.
— Наистина ли?
— Разбира се — каза тя и стисна силно рамото ми. — Ще
подадем сигнал и те веднага ще започнат издирване. — Увереността в
гласа й донякъде ме успокои.
Щом се върнахме в апартамента й, тя ме зави с дебело одеяло,
нахлузи палтото си и тръгна по заснежената улица към полицейското
управление. Ева сложи глава на гърдите ми, докато аз чаках, заслушана
в стария часовник с кукувичка на стената, и отброявах всяка изминала
секунда. Надигнах се, когато чух стъпки в коридора. Вратата се отвори
и Карълайн влезе в стаята, придружавана от полицай. Той държеше
черна палка, погледна кафеварката на печката и се обърна към
Карълайн:
— Дали ви е останала чаша кафе за служител на реда, прекарал
цял ден на студа?
Чувствайки се задължена, тя тръгна към кухнята, за да изсипе
последните прашинки от кутията за кафе в цедката.
— Ще отнеме само минутка. Вера е ето там. Както ви казах,
синът й изчезна.
Мъжът изглеждаше напълно безразличен.
— Госпожице Рей?
— Да — кимнах. — Много ви благодаря, че…
— Не разполагам с много време — изръмжа той. — Бъдете
кратка.
— Разбира се — отвърнах покорно и пригладих одеялото върху
скута си. — Когато тази сутрин се прибрах от работа, синът ми Даниъл
беше изчезнал.
Полицаят повдигна вежди и отпи горещо кафе от чашата, която
Карълайн пъхна в ръцете му.
— Искате да кажете, че е бил съвсем сам вкъщи? На колко
години е момчето?

44
 — На три — казах тихо и усетих как погледът му се закова върху
мен.
— Тя е камериерка в хотел „Олимпик“ — намеси се Карълайн, за
да наруши настъпилото мълчание. — Налага й се да работи, за да го
издържа. Гледам го винаги когато мога, но вчера също бях нощна
смяна и той…
— Трябваше да остане сам — довърших вместо нея. Нямаше
начин да се заобиколи истината. — Миналата седмица го взех с мен,
но шефката ми каза, че ще ме уволни, ако го направя отново. Господин
полицай, при толкова висока безработица не мога да си позволя да
изгубя…
— Нямам нужда от лекция за трудовата заетост в града,
госпожице — сряза ме полицаят, като продължаваше да ме гледа
подозрително. — Къде е бащата на момчето?
— Даниъл няма баща — отвърнах аз. — Поне такъв, който да е
част от живота му.
— Ясно — изсумтя мъжът.
Показах му плюшеното мече.
— Намерих го в снега. На сина ми е.
Той извади бележник и започна да записва нещо, като през
цялото време кимаше.
— Значи, е избягал — каза накрая. — Вероятно скоро ще се
прибере. Винаги се връщат.
Стомахът ми се сви.
— Не, не — възразих аз. — Разбрали сте ме погрешно. Даниъл
никога не би избягал. Детето е отвлечено. Сигурна съм.
Полицаят продължаваше да се усмихва с насмешка.
— Имаше ли някакви следи от влизане с взлом? Счупен
прозорец? Разбита врата? Липсващи ценности?
Изгледах го с празен поглед.
— Не, доколкото мога да преценя.
Той остави празната чаша и затвори бележника с рязко движение
на китката си.
— Така си и мислех. Момчето ще се прибере. — И добави с
дрезгав смях: — Когато огладнее достатъчно.
Вратата се затвори с трясък и аз зарових лице в ръцете си.

45
 — Трябва да се върна в апартамента — изхлипах отчаяно. —
Трябва да се върна. В случай че наистина се прибере.
Карълайн поклати глава.
— Не и при онзи тиранин хазяина. Ще помолим господин
Иванов да ни придружи утре сутринта. А сега имаш нужда от почивка.
Ева се появи в основата на стълбището, където беше застанала
майка й.
— Мамо! — извика тя. — Дали Даниъл ще се сети да закопчее
палтото си? Винаги забравя и трябва да му напомням…
Карълайн притисна устата й с ръка, за да я накара да млъкне.
Навън снегът се сипеше леден и неумолим, а аз дори не знаех
дали малкото ми момченце е облякло палтото си.

46
 6.
КЛЕЪР

— Невероятно е! — възкликна Франк, когато му изложих идеята

си за статията. — Малко момченце, изгубено в бурята. Това ще
докосне сърцето на всеки читател. Колко време ти трябва да я
напишеш?
— Поне седмица — отвърнах. — Искам да се гмурна в
дълбокото, да се опитам да открия роднини или приятели, които да
интервюирам.
Той кимна.
— Мога да си позволя да ти дам такъв срок. Дръж ме в течение.
По-късно същата вечер заварих Итън в кухнята, втренчил поглед
в празния хладилник.
— Здрасти! — казах и пуснах ключовете си на масата. Звукът
отекна във всяка пукнатина на апартамента, подчертавайки плътната
пронизваща тишина.
— Здрасти! — отвърна той, без да се обърне. — Ужасна буря
днес, а? Ей, тук нямаше ли бурито[1]?
— Изхвърлих го.
Итън се обърна и се намръщи, сякаш хвърлянето на остатъка от
храна беше предателство или проява на открита враждебност.
— И защо го направи? — попита обидено.
— Защото престоя повече от две седмици и беше покрито със
зеленикава слуз.
— О! — възкликна той, преди да се отправи към дивана. —
Толкова време ли мина?
— Аха — отвърнах и в същия момент осъзнах, че вероятно от
почти две седмици не бяхме водили истински разговор.
— Твоята лекарка се обади днес.
Опитах се да ангажирам вниманието си с пощата.
— Наистина трябва да се срещнеш с нея, Клеър.

47
 Усетих как дълбоко в мен се надига гняв заради далечния му,
безчувствен тон и обяда му с Касандра, но най-вече заради болката от
миналото.
— Не ми казвай какво да правя, Итън — избухнах аз.
Той само повдигна рамене и посегна към дистанционното,
мърморейки нещо под носа си.
Отворих кутия „Рейсинг Бран“[2], изсипах съдържанието в
първата попаднала ми подръка купа и го залях със соево мляко, преди
да се оттегля в спалнята. Не си направих труда да почистя кухненския
плот. Как може да е толкова безчувствен? Толкова отегчен? Знаеше
какво щеше да ми коства да се върна отново в клиниката, да погледна
лицето на доктора, да преживея всичко за пореден път. Защо изобщо
повдигна въпроса? Дали иска да ме нарани? Лапнах първата хапка и
оставих хрупането на зърната да прогони терзанията за Итън и за
миналото. Вместо това се замислих за Даниъл Рей. Какво ли е станало
с него и майка му? Дали са се събрали отново? Изиграла ли е бурята
някаква роля в трагедията?
По време на едно коледно пътуване до баба и дядо в Мейн в
детството ми беше натрупал повече от педя сняг. По-малкият ми брат и
аз — две калифорнийски хлапета, бяхме поразени от гледката, цяла
седмица правехме снежни човеци и ангели и ловяхме снежинките с
език. Неподправена, чиста радост. Копнеех да се почувствам отново
така, да прогоня болката и да запълня празнината. Дали Даниъл си е
играл в снега сутринта в деня на изчезването си? Дали е изпитвал
същото?
Седнах на леглото, взех телефона и се опитах да събера
достатъчно увереност, за да позвъня. Лекарката ми беше дала личния
си телефонен номер и ме бе окуражила да й се обаждам. Набрах
цифрите, заслушах се в сигнала за няколко плашещо дълги секунди и
бързо затворих. Не. Още не.
Вместо това отметнах завивката на леглото и се скрих в
топлината му. Час по-късно чух Итън да влиза. Ключовете дрънкаха в
ръката му, затова се обърнах и го видях да вади машинално пуловер от
гардероба си и да излиза. Вратата на апартамента се затвори с
бездушно хлопване.

48
 ***
На следващата сутрин снегът все още покриваше улиците, а
синоптиците предупреждаваха за очаквани нови валежи. Направих
поредния преход до „Кафе Лаванто“, този път с по-подходящи обувки.
С Аби се разбрахме да се срещнем там в девет и тя вече ме чакаше на
масата до камината, която този път за моя радост беше запалена и
пукаше.
— Добро утро! — поздрави ме приятелката ми, отпивайки глътка
от любимото си тройно „Американо“[3].
— Здрасти! — отвърнах и се настаних до нея.
Тя се намръщи.
— Защо си толкова тъжна?
Оставих унило чантата си настрана.
— Заради Итън.
— Съжалявам, миличка. Какво се случва между вас?
— О, Абс — въздъхнах аз — дори не знам откъде да започна.
Положението никак не е добро.
— Ами — подхвана тя — вие двамата преживяхте нещо
сериозно. Няма как да не ви е променило. — Макар и неомъжена, Аби
беше най-добрият брачен консултант, когото познавах.
— Права си — съгласих се аз. — Не искам да го изгубя, но и не
знам как да поправя нещата. — Замълчах, огледах се наоколо и
забелязах Доминик до кафемашината зад плота. — Итън пак е обядвал
с Касандра.
Тя изкриви лице в кисела гримаса.
— Слушай какво ти говоря, тази жена е отрова.
— На мен ли го казваш — отвърнах равно и чух тихия звън на
телефона в чантата си. — Извинявай. Трябва да вдигна.
Номерът ми беше непознат.
— Ало?
— Мисис Олдридж?
— Да?
— Аз съм Джери от бижутерския магазин „Елиът Бей“. Вашият
часовник пристигна със специална доставка от Ню Йорк тази сутрин,
така че можете да дойдете да си го вземете — съобщи мъжът.

49
 Почти бях забравила за подаръка, който по прищявка бях
поръчала за Итън преди месец. Той мечтаеше за часовник на Уго Алън
повече от година. Беше с хронометър, което според него беше много
удобно за игри и спорт с децата. Часовник за татковци. Денят на
бащата наближаваше и аз реших, че един такъв подарък за четвъртата
неделя на юни ще го накара да се усмихне. Това трябваше да бъде
маслиновата клонка.
— О, да — измърморих, обзета от желание изобщо да не го бях
поръчвала. — Аз… ще дойда да го взема.
— Искате ли да гравираме нещо на вътрешната страна?
— Да гравирате нещо?
— Е, не е задължително — каза мъжът — но повечето ни
клиенти предпочитат да персонализират подаръка си. Това го прави по-
специален.
— О! — казах аз. — Разбирам.
— В такъв случай какво да напишем?
Какво бих искала да кажа? На моя съпруг. На мъжа, който се
отдалечава все повече от мен. Мъжът, когото се опасявам, че вече не
познавам. Поклатих глава. Как да излея душата си в едно-единствено
изречение?
Очевидно бижутерът долови колебанието ми.
— Искате ли да си помислите и да ни се обадите, когато сте
готова с решението? — Бижутерите притежаваха шесто чувство по
отношение на любовта.
— Да, така доста ще ме улесните — отдъхнах си аз. —
Благодаря.
Приключих разговора и погледнах Аби.
— Не можах да го направя.
Тя повдигна рамене.
— Кое?
— Обади се един бижутер. Поръчах часовник за Итън.
Прекалено скъп е, но той беше полудял по него. Исках да му го подаря
за Деня на бащата. — Дръпнах нагоре ръкавите си, усещайки
топлината от запалената камина. — Попитаха ме какво искам да
гравират на вътрешната страна, и аз напълно блокирах. Не можах да
измисля нищо, Аби.

50
 Приятелката ми отвори още едно пакетче захар и го изсипа в
чашата си.
— Може ли да ти кажа нещо?
— Давай.
— Не мисля, че изобщо се интересува от Касандра. Сигурна съм,
че желае теб.
— Но той ме има — изсумтях аз.
— Не, мила, няма те. Не и момичето, за което се ожени. То
изчезна много отдавна, потънало в скръбта си.
Погледнах отпуснатите в скута си ръце и диамантения си
пръстен. Аби беше права. Приближавах се към ръба на скалата и не
можех да спра.
— Слушай — продължи тя — вчера в офиса забелязах блясък в
очите ти. Не го бях виждала отдавна. Ти се развълнува от нещо.
Господи, Клеър, от колко време не си изпитвала подобни чувства!
Кимнах и усетих прилив на емоции, които веднага потиснах.
— Струва ми се, че тази история, това момченце те докоснаха
дълбоко. — Аби отпи глътка от кафето си. — Припомни ми пак как му
беше името.
— Даниъл — отговорих, загледана в пламъците в камината. —
Даниъл Рей.
Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях Доминик до
масата ни.
— Добро утро! — весело поздрави той. — Надявам се, че не ви
прекъсвам. — Постави пред мен чаша с плътен каймак от бита
сметана. — Мисля, че обичаше горещ шоколад.
Лицето ми пламна. Сигурно се изчервих, но се надявах, че не си
личи.
— Благодаря — казах и посочих с ръка Аби. — Вие двамата
познавате ли се?
Той поклати отрицателно глава.
— Аби, това е Доминик. Доминик, запознай се с Аби.
— Приятно ми е — каза приятелката ми, усмихвайки се повече
на мен, отколкото на него.
Доминик коленичи и сложи още една цепеница в старата камина.
— Надявам се, че не ви е прекалено топло — каза той.

51
 — О, не, страхотно е — уверих го и си съблякох пуловера.
Обходих с поглед тухления ръб на огнището, спомняйки си плочката,
която бях видяла от отсрещната страна на кафенето предишния ден.
Загледах се по-внимателно. Текстът гласеше: „Кръчмата на Ландер“.
Обърнах се към Доминик и попитах: — Какво означава това?
— О! — отвърна той. — Това място е било клуб, кръчма или
както са го наричали по онова време. Освен това е оцеляло и по
времето на Сухия режим. — Посочи към вдлъбнатина на пода,
очевидно незасегната от ремонта. — Тук са се събирали градските
пияници. Самата полиция ги е насочвала насам. През деня е било
истинска лудница. На тавана все още пазим две старинни бъчви за
бира и няколко керамични халби. — Прокара ръка по старата камина и
измъкна парче хоросан от една от фугите. Загледа се в него и
продължи: — Но това е нещо специално. Виждате ли инициалите? —
Посочи към една от плочките и въздъхна. — С. У. Иванов. Един от най-
известните зидари в Сиатъл. Човекът е направил повечето декоративни
камини в хотел „Олимпик“ и на други знакови места в града. Истински
творец. Естествено, талантът му е бил признат едва след смъртта му.
Извадих бележника си и записах името.
— Кой знае? — подхвърлих аз. — Може пък някой от
архитектурния отдел да се заинтригува от работата му.
— Е, трябва да се връщам на работа — каза Доминик, когато
звънчетата на входната врата известиха пристигането на нов клиент.
Усетих леден полъх, който измести топлината на огъня. — Радвам се,
че се видяхме — додаде, гледайки ме право в очите.
— И аз също — отвърнах, преди той да се обърне и да се запъти
към бара.
— Някой май си пада по теб — прошепна в ухото ми Аби.
— О, я стига! — възкликнах, но извърнах поглед настрани.
— Добре, добре — отстъпи тя. — Но поне си имаш един
обожател.
— Ти също — додадох аз. — Трябва ли да вкарам Рик в
новините?
И двете се разсмяхме. Рик — мило момче, което отдавна беше
безнадеждно влюбено в Аби. За съжаление, притежаваше чара на
червенокрака костенурка и на всичко отгоре още живееше с
родителите си.

52
 Аби изпи последната глътка от кафето си и протегна ръка към
зимното си яке. Закопча ципа и се засмя.
— Не ме ли прави да изглеждам като реклама на „Мишлен“?
— Истината ли искаш? — попитах, опитвайки се да потисна
смеха си.
Тя кимна.
— Има нещо такова — изкикотих се. — Но поне те топли.
Приятелката ми се усмихна.
— Е, в такъв случай ще е най-добре да се връщам в офиса.
Франк иска да направя някои проучвания за неделния брой, а няма да
повярваш с колко задачи ме натовари снощи Касандра.
Касандра. Неволно се намръщих. Името й ми действаше като
убождане. Искаше ми се да извикам „ох“ всеки път, когато някой го
изричаше на глас.
— Жената иска почти цял том с всички италиански ресторанти в
града през 80-те и 90-те години — продължи Аби. — За списваща
кулинарната рубрика се взема прекалено на сериозно. Както и да е,
единственото, което успях да открия до момента, е, че бих убила за
зити[4] на фурна.
— Ами, успех — усмихнах се аз.
Тя проследи с поглед Доминик в другия край на кафенето.
— Тук ли ще работиш?
— Не — отвърнах и се изправих. Очите ми срещнаха неговите,
но побързах да се извърна. — Тръгвам с теб. Можем да си поделим
таксито.

***
— Чук-чук.
Вдигнах поглед от монитора си и видях Итън на прага.
— Здравей, страннице! — каза сковано и ми подаде огромен
букет от розови, бели, оранжеви и жълти лалета. Увити в кафява
амбалажна хартия и завързани с канап, те носеха търговската марка на
пазара Пайк Плейс.
Примигнах няколко пъти, вдъхнах аромата на нежните
венчелистчета и сладникавата миризма ме замая за момент.

53
 — Прекрасни са — казах, възвръщайки контрола върху сетивата
си. — Благодаря.
— Преди малко минах през пазара и се сетих за теб — продължи
той и се настани на отсрещния стол. Висок, с широки рамене,
лешниковокафява коса и подкосяваща коленете усмивка, не му се
налагаше да полага усилия, за да изглежда очарователен. Просто си
беше такъв. Внук на патриарха на вестникарския бизнес, Итън се бе
вкопчил със зъби и нокти в най-големия източен всекидневник и
когато стана главен редактор на „Хералд“ преди няколко години,
веднага се влюбих в него. И още го обичах. Но сега нещата се
промениха. Някога бяхме лудо влюбени. А сега? Дори не можех да си
спомня кога за последен път правихме секс.
— Много мило от твоя страна — казах с тон, с който обикновено
разговарях с колегите си. Чух характерния звук от поредния получен
имейл и отново се обърнах към екрана.
— О! — каза той. — Да не би да гониш краен срок?
— Не — отвърнах и припряно добавих: — Всъщност да, нещо
такова. Франк ми поръча една история и ми се струва, че най-после
открих нещо, което си струва да се проучи.
Итън се изправи рязко.
— Е, в такъв случай няма да ти губя времето. Надявам се, че
довечера ще се видим на галавечерята?
— На галавечерята?
— Не си забравила, нали?
— Съжалявам — казах, объркана. — Май наистина съм
забравила.
Той се намръщи.
— Благотворителна вечеря на Роналд Макдоналд. Родителите ми
са почетни гости. Дядо ще получи наградата за цялостен принос. —
Въздъхна и продължи: — Клеър, знаеш за това от месеци.
Наистина знаех от месеци. Смътно. Спомням си разговор за
събитието и най-вече суетенето на Гленда, майката на Итън, която
непрекъснато повтаряше, че трябва да си намеря дълга до земята
официална рокля. Не носех рокли с такава дължина, но кроткият ми
протест остана без отклик.
— А, да — казах безучастно.
— Намери ли си рокля?

54
 — Не.
— Нямаш ли нещо подходящо в гардероба си?
Колко жестоко, особено след всичко, което преживях.
— Знаеш, че не мога да се вмъкна в нито една дреха! — извиках
малко по-високо, отколкото беше нужно. Погледнах краката си и забих
пръсти в килима. Веднага съжалих, че му се разкрещях. Все пак той
само се опитваше да ми помогне.
— Извинявай — казах аз. — Майка ти сигурно ще ме намрази,
задето забравих.
Итън скръсти ръце.
— Клеър, няма да те намрази.
— Не се притеснявай — продължих малко по-троснато,
отколкото възнамерявах. — Ще бъда там. И няма да съм облечена в
чувал. Ще отскоча до „Нордстром“ на път към вкъщи.
Погледът му за момент омекна.
— Клеър — подхвана нежно — много мислих и…
Изправих сковано гръб.
— Какво?
— Нищо — отвърна, мигом преминавайки към деловия тон, с
който обикновено разговаряхме в редакцията. — Нищо — повтори с
пресилена усмивка, преди да се отправи към вратата.

***
Прекарах сутринта в проучване и скоро осъзнах, че откриването
на изгубеното през 1933 година момче съвсем не е лесна работа.
Дежурната в полицейското управление, която вдигна телефона, ми го
заяви съвсем ясно.
— Кого издирвате?
— Малко дете. Изчезнало е през май 1933-та. Доколкото знам,
така и не е било намерено.
— Госпожо — отвърна жената, дъвчейки шумно дъвка — какво
искате да направя? Нали не се обаждате да подадете сигнал? — Можех
да си представя изуменото й изражение.
— Не, не — побързах да я успокоя. — Просто се надявам, че
бихте могли да проверите в архива за Даниъл или Вера Рей. Работя

55
върху статия за популярен вестник.
Тя въздъхна, очевидно без изобщо да се впечатли.
— Не разполагаме с информация с такава давност.
— О! — възкликнах и се отпуснах на стола.
— Слушайте — подхвана тя отново след продължително
мълчание. — Ако разполагате с време за губене, елате в полицейското
управление. Ще ви заведа в архива и ще можете да потърсите каквото
ви е необходимо. Имате журналистическа карта, нали? И работите във
вестник?
— Да — потвърдих аз. — В „Сиатъл Хералд“.
— Много добре — каза тя. — Само не представяйте
управлението ни в лоша светлина. Шефът ни се дразни, когато ни
плюете.
— Ще се постарая — обещах и затворих телефона, протягайки се
към палтото си.

***
— Учудвам се, че изобщо сте успели да се доберете дотук —
отбеляза полицаят, който ме поведе по дългия коридор към
подземието, където се съхраняваше полицейският архив от изминалите
няколко десетилетия. — Синоптиците предупреждават, че ще натрупа
поне още десетина сантиметра.
Посочих към полепналия по ботушите ми сняг.
— За малко да не успея.
Полицаят се засмя.
— В такъв случай историята, която пишете, трябва да е много
специална.
— Да — кимнах. — Поне за мен.
— Тази буря е толкова странна — продължи мъжът. — Обади се
майката на един колега. Тя твърди, че подобно нещо се е случвало
само веднъж — през май в началото на трийсетте.
— Знам.
— О, имате роднини, които си я спомнят?
— Не, но описвам историята на момченце, изчезнало същия ден.

56
 — Самият аз имам три момчета — каза той. — На пет, три и
една. — Поклати съчувствено глава. — Не мога да си представя какво
е да изгубиш дете. Но повече ме притеснява как това би се отразило на
жена ми. Сигурен съм, че не би могла да го преживее.
— Никоя майка не би могла — кимнах и се загледах във вратата
пред нас. — Сигурно затова тази история е толкова важна за мен.
Доколкото ми е известно, момченцето така и не е било открито. Искам
да разбера какво се е случило.
Влязохме в тъмно помещение и полицаят включи осветлението.
Флуоресцентните лампи примигнаха и засъскаха над главите ни.
— През коя година е изчезнало? — Гласът му отекна между
сивите бетонни стени.
Измъкнах бележника от чантата и прегледах записките си.
— Хиляда деветстотин трийсет и трета.
— Насам — насочи ме той. — Убийствата са в края на тази
пътека, а всичко останало може да намерите по стелажите на стената.
Убийствата.
Огледах рафтовете, отрупани с кутии, опитвайки се да не си
представям ужасните доказателства, с които вероятно бяха пълни.
Окървавени дрехи. Оръжия на убийства. Кости. Потръпнах леко.
— Благодаря ви. — Приближих се към рафт с етикет „Изчезнали
хора“.
— Ще бъда в коридора, в случай че ви потрябва нещо — каза
полицаят и се обърна към вратата. Но в следващия момент отново ме
погледна. — Вие сте добър човек, щом се опитвате да откриете това
хлапе.
— Просто си върша работата — повдигнах рамене.
С помощта на оставената наблизо стълба измъкнах няколко
кутии и прегледах съдържанието им, докато стигнах до буквата „Р“.
Щателното ми проучване не доведе до нищо, затова слязох
обезсърчена от стълбата. Как е възможно да изчезне, без това да е
отразено никъде?
Огледах най-горния рафт. Дали не пропусках нещо? Отново
нагласих стълбата и проверих внимателно за кутия с особена важност.
Поклатих глава. Всички бяха подредени по азбучен ред и само върху
една беше изписана буквата „Р“. Ами ако някоя просто не е била
надписана? Отворих следващата, обозначена със „С“. Нищо. Опитах с

57
останалите. И там, в дъното, стояха още две кутии с „Р“. Вероятно са
поставени тук по погрешка. Измъкнах първата, прегледах
съдържанието и я оставих настрана. Пръстите ми застинаха, когато във
втората се натъкнах на бележка, върху която на пишеща машина беше
написано името на малкия Даниъл Рей.
„Вера Рей от Сиатъл е подала сигнал, че синът й — Даниъл Рей,
е изчезнал. За последно е видян на Пето Авеню 4395/2. Предполага се,
че е избягал.“
Защо толкова скоро са го обявили за беглец? Децата на три
години не бягат от домовете си. Та той е бил съвсем малък. Не,
трябва да има някакво друго обяснение.
Преписах адреса, после прегледах внимателно записките с
надеждата да попадна на допълнителна информация, но след цял час
търсене не намерих нищо интересно. Върнах се по коридора, където
полицаят ме очакваше, и заедно се изкачихме към партера.
— Открихте ли нещо? — попита той.
— Да — отговорих и погледнах към заснежената улица през
остъклената врата. — Един адрес. — Можех само да предполагам
какво ме очакваше там.

***
Върнах се в редакцията в два часа с намерението да грабна
лаптопа и да проведа няколко разговора, преди да посетя бившия дом
на Даниъл и Вера Рей. Но едва не се сблъсках с Касандра.
— О, здрасти — каза тя и спря на прага на кабината ми. Беше
облечена с копринена риза и дантелата на камизолката й се подаваше
над разкопчаното горно копче.
— Здрасти — отвърнах, чудейки се какво прави тук, но най-вече
— как успява да изглежда винаги толкова елегантна и свежа. Преди
малко зърнах отражението си в огледалото в тоалетната и ахнах при
вида на тъмните кръгове под очите си.
— Ние с Итън току-що се върнахме от обяд в „Джанкарло“ и ти
донесохме нещо за хапване — заяви тя.
Ние с Итън.

58
 Загледах се в малката хартиена кесия, която държеше в ръката си
с безупречен маникюр.
Остави пакета на бюрото ми, после забеляза вазата с лалетата от
съпруга ми.
— О, не са ли прекрасни? Минавахме през пазара и казах на
Итън, че непременно трябва да ти ги купи.
Сърцето ми се сви. Значи, цветята са нейна идея.
— Понякога мъжете се нуждаят от малко насърчение —
продължи Касандра, навивайки кичур коса около пръста си. — Е, ще
се видим довечера, нали? На галавечерята?
— Да — отговорих безучастно. — До довечера.
— Клеър — отново се обърна към мен тя — наистина трябва да
опиташ ризотото с аспержи. Невероятно е.
Кимнах, без да я погледна, и захвърлих кесията в кошчето за
боклук под бюрото си веднага щом стъпките й се отдалечиха.

***
Разполагах с два часа до галавечерята, затова изтичах навън и
хванах такси. Дадох адреса на шофьора, чудейки се какво ще намеря
там, когато стигна. Стара сграда с евтини апартаменти? Може би — с
малко повече късмет — в нея все още живееше някой, който си
спомняше бурята и… дори малкия Даниъл.
Колата спря рязко, а аз бях прекалено заета да ровя в чантата си
за банкнота от десет долара за сметката, за да забележа къде се
намираме, докато не посегнах към дръжката и не се огледах наоколо.
— Извинете — казах, съвсем объркана, вперила поглед във
витрината на „Кафе Лаванто“ със зелените му тенти, отрупани със
сняг. — Сигурно съм ви дала грешен адрес. Няма начин да сме на
правилното място.
— Пето Авеню 4395, нали така? — отвърна шофьорът, сочейки
към табелата до вратата на кафенето.
Надникнах в бележника и поклатих глава.
— Поне това съм записала. — Платих сметката и стъпих на
тротоара. От ледения въздух дъхът ми се превърна в пара.

59
 В заведението беше тихо и само един клиент седеше на
тапициран стол пред камината. Заварих Доминик пред бара. Той
избърса плота с кърпа и я метна на рамото си.
— Допил ти се е горещ шоколад късно следобед?
Поклатих глава.
— Ако ти кажа, няма да повярваш.
— Опитай все пак.
Извадих папката от чантата, сложих я на плота и му показах
ксерокопие на статията от 1933-та с черно-бялата снимка, от която ни
гледаше лицето на Даниъл Рей, което не ми даваше мира.
— Това момченце някога е живяло тук.
— Тук?
Вдигнах очи към тавана и се опитах да си представя плана на
сградата.
— Е, на някой от горните етажи, предполагам. Апартаментите са
построени в началото на миналия век, а може би дори и по-рано.
— Звучи логично — кимна Доминик, след като прочете статията.
— Помещенията над тавана са празни, но допускам, че не е изключено
да са били апартаменти. Повечето от постройките на тази улица са
стари жилищни сгради. И почти всички са преустроени в просторни
офиси или луксозни мезонети. — Той огледа кафенето с възхищение.
— За нищо на света не бих го продал.
Аз се усмихнах.
— Ти си много специален, знаеш ли?
— Защо? — попита мъжът, съвсем объркан.
— Наистина обичаш това място, нали?
— Да — отговори простичко Доминик. — В известен смисъл то
ме спаси. Започнах да работя тук, когато си мислех, че съм изгубил
всичко, и не знаех как да продължа напред. А сега съм собственик. И
се чувствам щастлив.
Усмихнах се и посочих вратата, водеща към горния етаж.
— Таванът, за който ми спомена вчера — казах аз. — Имаш ли
нещо против да го погледна? Питам се дали не е точно апартаментът, в
който Даниъл е живял с майка си.
— Не, разбира се — кимна той и ме поведе по коридора към
малко стълбище, прекалено тясно, за да отговаря на сегашните
стандарти в строителството.

60
 Последвах го по скърцащите стъпала и се озовахме в малко
помещение, което преди десетилетия вероятно е било всекидневна.
Беше свързано с малка занемарена кухня. Шкафовете с цвят на
слонова кост изглеждаха разкривени, спуканата на зигзаг мивка беше
пожълтяла от годините и с петна от ръжда около сифона.
Забелязах друго тясно стълбище отдясно и се обърнах към
Доминик:
— Накъде води?
— Към една малка стая — отвърна той. — Всъщност таванска.
Там държим кашоните с документацията. Вероятно някога е била
спалня.
— Нещо против да надникна?
— Не, естествено.
Стълбите сякаш се накланяха с всяка крачка и аз усетих ръката
на Доминик върху гърба си, когато едва не се спънах на
предпоследното стъпало. След престоя в болницата равновесието ми
беше леко нарушено и това ме караше от време на време да се
чувствам като старица.
— Благодаря — казах малко нервно. Влязох в стаята и обвих
ръце около тялото си, за да се стопля.
— Съжалявам — извини се той. — Не отоплявам този етаж.
Напоследък се налага да пестим от всичко. Освен това предишният
собственик е сложил первази, а те буквално поглъщат топлината.
Приближих се до стария единичен прозорец, който гледаше към
странична алея и изсъхнал пън, после се обърнах към Доминик и си
поех дълбоко въздух.
— Изпитвал ли си някакво особено чувство на това място? Нещо
като вибрации?
— Честно казано — кимна той — в тази стая винаги ме побиват
тръпки.
Огледах стените с излющена боя и остатъци от тапети от няколко
десетилетия.
— Почти можеш да го усетиш — отбелязах накрая.
— Кое?
Отново извадих копието на изрезката от папката и се загледах в
лицето на момченцето.
— Почти можеш да усетиш тъгата. Нещо лошо се е случило тук.

61
 Доминик кимна отново.
— И какво е станало според теб?
Посочих листа в ръката си.
— Мисля, че детето е било отвлечено оттук през 1933-та.
— Открили ли са го?
— Не. Искам да кажа, доколкото ми е известно.
Доминик се усмихна.
— И ти, Шерлок, смяташ да го направиш?
— Е — отвърнах — във всеки случай възнамерявам да разбера
какво се е случило с него. — Погледнах часовника си. Четири и
половина. — Галавечерята! — почти изпищях. — Имам само час да си
купя рокля и да стигна до едно много важно място!
— Познавам много жени — засмя се Доминик — но между тях
няма нито една, която би могла да си избере тоалет за по-малко от час.
Леко засегната, пъхнах папката обратно в чантата си.
— Е, аз не съм някоя от случайните ти познати.
— Мога ли да ти помогна? — попита той, когато отново
слязохме в кафенето.
— Да ми помогнеш? Освен ако не ми ушиеш рокля, аз…
— Ще те закарам — заяви той и ми подаде каска за мотор. —
Сложи я. Днес ще затворя по-рано. Така ще стигнеш до „Нордстром“
по-бързо, отколкото с такси.
— В този сняг?
— Довери ми се — каза Доминик, докато закопчаваше каската
си. — Карал съм мотора си и при много по-лоши условия. А и
пътищата вече са опесъчени. Всичко ще бъде наред.
— Е, добре — съгласих се колебливо и го последвах към задния
вход.

***
Въпреки ниската скорост леденият вятър проникваше през
палтото ми и аз инстинктивно обвих по-плътно ръце около Доминик.
— Много ли ти е студено? — извика той, за да надвика шума на
мотора, който ревеше толкова силно, че децата, правещи снежни
човеци на тротоара, подскачаха стреснато.

62
 — Добре съм — отвърнах, премълчавайки истинските си мисли.
Ами ако Итън ме види? Какво ще каже? Откога аз, омъжената
жена, се возя на мотора на мъж, когото едва познавам? Но от друга
страна, кой му дава право да ходи да обядва с бившата си? Значи, сме
квит.
Доминик спря мотора на паркинга пред „Нордстром“, двамата
слязохме и завързахме каските за седалката.
— Имаш ли нужда от второ мнение?
Усмихнах се.
— Наистина ли? Ще дойдеш с мен да си избера рокля? Мисля, че
съпругът ми по-скоро би си извадил очите, отколкото да ме придружи.
— Имам четири сестри — отвърна Доминик. — Знам как да се
държа в „Нордстром“.
Погледнах към манекена на витрината, облечен в сребриста
рокля, и сърцето ми се сви от страх. Защо ми е толкова трудно да го
направя? Това е най-обикновено пазаруване, за бога. Защо мисълта да
премеря няколко рокли, ме изнервя толкова? Погледнах благите очи на
Доминик и изпитах благодарност за присъствието му. Нещо повече —
исках да е с мен.
— Да — отвърнах на усмивката му. — Много ще ми е приятно да
ми помогнеш. Нямам никакво отношение към модата, а свекърва ми
ще ме разкъса на парчета, ако не намеря нещо подходящо за случая.
— Остави на мен — предложи той и кавалерски задържа вратата.
Заедно се качихме с ескалатора до секцията за рокли на втория
етаж и тръгнахме по пътеката да оглеждаме тоалетите.
— Какво ще кажеш за тази? — Доминик вдигна украсена с
пайети черна рокля с дължина до земята.
— Прекалено е вталена — поклатих неодобрително глава.
— В нея ще изглеждам като наденица.
Той пренасочи усилията си и свали една синя от близката стойка.
— Тази изглежда чудесно.
— Съгласна съм.
— Синьото е твоят цвят.
Протегнах ръка и му показах гривната си. Златната верижка с три
сини сапфира проблясваше под светлините на магазина. Итън ми я
подари за тридесетия ми рожден ден. Няма да забравя начина, по който
сияеше от гордост, докато я закопчаваше около китката ми.

63
 — Подхожда идеално — отбеляза Доминик. — Хайде, иди да я
премериш.
Грабнах закачалката и тръгнах припряно към пробната. Улових
отражението на разголеното си тяло в огледалото, преди да нахлузя
дрехата през главата си. Бързо отвърнах поглед. Господи, как можах да
забравя? Днес е 3 май. Годишнина от инцидента.
Почувствах внезапен импулс да се облека, да избягам от
пробната и да продължа да тичам, докато се озова в безопасността на
дома си. Бих се сгушила в леглото. Таблетка приспивателно щеше да
притъпи болката. Все още имах няколко в шишето в шкафа с
лекарствата. Винаги ми помагаха, поне за известно време. Но
сапфирите на китката ми просветнаха отново и блясъкът им се отрази
в сълзите ми. Помислих си за Итън и за обещанието, което му дадох.
Вдигнах ципа и пригладих образувалите се отстрани гънки. Мога да го
направя.
Едва разпознах жената, взираща се в мен от огледалото, вероятно
защото униформата ми през изминалата година бяха безформени
тъмни дрехи. Почти бях забравила, че имам женствени форми.
Отворих вратата на пробната и излязох.
— Изглеждаш… зашеметяващо — каза Доминик, който ме
чакаше търпеливо в коридора. — Това е твоята рокля.
— Да се надяваме, че е така, защото след петнайсет минути
трябва да съм в хотел „Олимпик“.
— Тогава не я събличай — предложи той. — Ще отрежат
етикетите на касата.
Усмихнах се и посочих жълтокафеникавите си ботуши.
— Май е по-добре да си купя и подходящи обувки.
— Аха — засмя се той.

***
Казах му довиждане и поех с такси към хотел „Олимпик“,
където заварих Итън да ме чака във фоайето, крачейки нервно. Над
главата му висеше огромен старинен полилей. Веднага разпознах
изражението му. Раздразнение.

64
 — А, ето те и теб — подхвана той и си погледна часовника. —
Даваш ли си сметка, че закъсня с половин час?
— И аз се радвам да те видя — отвърнах с неприкрит сарказъм и
прокарах ръка по роклята, за да се уверя, че етикетите са отрязани.
Итън се намръщи.
— Защо трябва да си толкова…
— Каква? — скръстих ръце аз.
— Хаплива. Ядосана през цялото време.
В отговор само въздъхнах.
— Клеър — продължи той — денят беше дълъг. Не можем ли
просто да влезем и да седнем? Да се преструваме, че се разбираме?
Само тази вечер?
Усетих буца в гърлото си.
— Забравил си, нали?
— Какво?
— Днес — казах, опитвайки се да уловя погледа му. — Не си
спомняш какъв ден е днес.
Той се обърна към балната зала и после отново към мен, вече
много ядосан.
— Не знам за какво говориш, но ако не влезем веднага, ще
изпуснем…
— Преди една година на този ден… — прошепнах аз, защото
споменът беше твърде съкровен, за да бъде чут от някой случаен
минувач.
Тогава лицето му се промени.
— О, миличка, извинявай! — Сложи ръка на гърба ми. — Не
мога да повярвам, че забравих.
— Е — отвърнах и изтрих бликналата сълза от ъгълчето на окото
си — вероятно си бил прекалено зает да обядваш с Касандра.
Итън застина.
— Клеър, не ставай смешна. Виж, хайде да влезем и да седнем.
Нека поговорим по-късно.
Мразех тона, с който ми говореше, точно толкова, колкото и своя.
Студен. Безчувствен. Нима се превърнахме в поредната вечно караща
се двойка? Погледнах черните обувки с високи токове, избрани преди
минути с помощта на Доминик, и после отново съпруга си. Ами ако

65
просто го прегърна? Дали ще ме притисне в обятията си, както
някога? Усетих прилив на тъга.
— Ти ме обвиняваш за случилото се — измърморих под носа си.
Ето, казах го.
— О, я стига, Клеър! Не може да говориш сериозно.
— Не се преструвай, че не ме съжаляваш — продължих.
— Знам, че според теб вината е изцяло моя. Виждам го в очите
ти всеки път, когато те погледна.
— Клеър — възрази той — не е честно.
— Е, поне не го отричаш.
Той се загледа в обувките си.
— Аз…
И двамата вдигнахме очи, стреснати от нечии приближаващи се
стъпки.
— А, ето къде си бил, Итън. — Касандра се появи до нас с две
чаши шампанско. Златистата й рокля прилепваше по тялото й и
подчертаваше извивките му по начин, по който нито една дреха не би
подчертала моите. — Наред ли е всичко? Майка ти ме помоли да те
намеря. След малко дядо ти ще произнесе речта си.
Итън кимна.
— Благодаря ти, Касандра. Веднага…
— Тъкмо си тръгвах — заявих и подръпвайки гривната си, се
отправих към изхода. Махнах на преминаващото такси, настаних се на
задната седалка и бързо се отдръпнах от прозореца. Не можех да им
позволя да видят сълзите ми.

[1] Традиционно мексиканско ястие, подобно на бургер.

Плънката му се приготвя от мексикански ориз, боб, маруля, салца,
месо, авокадо, сирене и сметана. — Б.пр. ↑
[2] Популярна американска зърнена закуска със стафиди. — Б.пр.
↑
[3] Дълго кафе, което се приготвя от еспресо, разредено с гореща
вода, и няма каймак. Предпочитана от американците напитка. — Б.пр.
↑
[4] Италиански специалитет от макарони с домати, различни
сирена, зеленчуци и подправки. — Б.пр. ↑

66
 7.
ВЕРА

Чарлс.
Костваше ми известно усилие да си спомня лицето му, въпреки
че бяха изминали едва четири години, откакто бях пленена от благите
очи, волевата брадичка и очарователната усмивка.
Почти не го познавах. Не трябваше да го познавам. Чарлс беше
прекалено добър за мен. От висшето общество. Всички го знаеха.
Може би всички, освен него. Идваше от света на богатството и
привилегиите и беше прекалено висока летва за момиче от бедната
част на града, дъщеря на обикновен рибар. Но онази вечер Карълайн
ме убеди да отида с нея на откриването на най-луксозния хотел, който
Сиатъл някога беше виждал, и там, зад полираните двойни врати, той
стоеше във фоайето под кристалния полилей и пушеше пура, докато
сервитьорите с усилие удържаха таблите, отрупани със скъпи
ордьоври. Множество гримирани и напудрени момичета се бореха да
влязат в полезрението му, но по някаква причина, която не мога да
разбера и до днес, той забеляза точно мен.
— Хайде — подкани ме Карълайн.
Усещах погледа му и се чувствах много глупаво.
— Да опитаме да се вмъкнем вътре.
Аз се намръщих.
— Знаеш, че просто ще ни погледнат и ще ни изритат навън.
— Глупости — отсече тя. — Погледни се само как изглеждаш в
тази страхотна рокля.
Наистина бяхме облекли най-хубавите си дрехи и на пръв поглед
човек можеше да сбърка ръчно ушитите ни рокли с „Шанел“, но при
по-обстоен оглед истината щеше да лъсне — две бедни
деветнайсетгодишни момичета, които в джобовете си имаха общо
малко повече от две пенита.
— Е, добре — отстъпих накрая с въздишка. — Щом смяташ, че
няма да си навлечем неприятности.

67
 — Разбира се, че няма — заяви тя прекалено самонадеяно,
сграбчи ме за ръката и ме повлече към входа.
Портиерът ни изгледа подозрително.
— А вие сте?
— Аз съм мис Ела Уентуърт, а това е братовчедка ми —
дебютантката Джилда от Атланта — съобщи Карълайн.
Запърхах с мигли, влизайки в ролята си, и едва потисках
надигащия се смях. Наистина ли трябваше да използва думата
„дебютантка“?
Мъжът погледна листа в ръката си и каза:
— Опасявам се, че ви няма в списъка с гостите.
— О, какъв срам! — изчурулика Карълайн. — Татко много ще се
разстрои, като разбере. Знаете кой е баща ми, нали?
Той поклати глава.
— Александър Уентуърт. Недвижими имоти „Уентуърт“ — каза
тя и огледа високата сграда. — Той инвестира доста в този хотел.
Много жалко, че списъкът с гостите не е съставен коректно. —
Въздъхна и подръпна златната верижка на врата си. — Ще се наложи
да поговоря с него по този въпрос.
— Почакайте… почакайте — заекна портиерът. — Сигурен съм,
че е станало някакво недоразумение. Моля, влезте, мис Уентуърт. И
предайте на баща си най-искрените ни извинения.
— Непременно — кимна тя, докато минавахме покрай него, за да
се влеем в бляскавото парти. Грабна чаша пунш от таблата на един от
сервитьорите и ми я подаде, преди да вземе и за себе си. — Ето така се
прави! — каза, отпивайки.
— Карълайн — прошепнах аз. — Ти си луда.
Приятелката ми се засмя иззад чашата.
— О, я стига! Просто се забавлявай.
Поклатих притеснено глава.
— Мисля, че е по-добре да си вървим.
Тя ме погледна и отново се разсмя.
— И да пропуснем най-грандиозното събитие за сезона? За нищо
на света!
Огледах жените наоколо в целия им финес. Искаше ми се да бях
пришила още една харбала към подгъва на роклята си. Изглеждаше
съвсем безлична сред десетките метри сатен и дантела.

68
 — Мястото ни не е тук — възразих шепнешком.
— Напротив — отвърна Карълайн, без да се впечатли от
терзанията ми. — А сега погледни нататък! — Посочи към двама
мъже, застанали точно пред нас, и аз отново видях този, който ме беше
наблюдавал преди няколко минути. Гледаше ме с подканваща усмивка,
затова побързах да се извърна. — Не трябва ли да поговорим с тях? —
продължи тя, навивайки кокетно кичур коса около пръста си.
— Карълайн! — Дръпнах я за ръката и я поведох към стаята
вляво, където част от гостите се бяха струпали около огромно пиано.
— Какво ти става?
Тя се засмя.
— Виж, хайде просто да се позабавляваме. Допада ми идеята да
прекарам вечерта в компанията на богати мъже.
Поклатих глава.
— Няма да остана тук и да… — Замълчах, усетила потупване по
рамото. До нас стояха младежите от фоайето.
Онзи със сивия костюм се усмихна.
— Няма да останете тук и да… Моля, довършете.
Аз се изчервих.
— О, нищо — измърморих и отправих към Карълайн изпълнен с
паника поглед, но очите й вече поглъщаха жадно приятеля му.
— Казвам се Чарлс — представи се по-високият от двамата и
протегна ръката си. Поех я покорно, но веднага щом дланите ни се
докоснаха, установих, че не искам да я пусна. — А вие сте?
— Вера — казах и отклоних поглед, за да не бъда хипнотизирана
от неговия. — Вера Рей.
Той посочи към два люлеещи се стола пред пукащата камина
вдясно от нас.
— Искате ли да седнем?
Погледнах към Карълайн за одобрение, но тя беше прекалено
погълната от разговора с приятеля му, за да забележи.
— Да, разбира се — отвърнах нервно.
Единствените мъже, с които бях общувала до този момент, бяха
от целия спектър на работническата класа. Костюмът на този младеж и
изящните му ръце подсказваха, че е от съвсем друга порода. Опасявах
се, че при по-внимателен оглед ще ме сметне за неподходяща. Бях

69
благодарна за слабата светлина в салона, на която скромната ми рокля
и изтърканите ми обувки не бяха толкова очевидни.
— Приятно парти — отбеляза той, оглеждайки гостите.
— Да, наистина — кимнах и стиснах здраво чантата си.
Чарлс се загледа в мен за няколко неприятно дълги секунди.
— Знаете ли — каза накрая — май не съм ви виждал преди. Не
бяхте на събитието в Музея на изкуствата миналия месец, нали?
— Не — признах нервно.
Той изглеждаше доволен.
— Не сте пропуснали нищо. Беше много скучно. — Наведе се
по-близо към мен. — Можете ли да пазите тайна?
Кимнах колебливо.
— Мразя светската суета. Тук съм по изричното нареждане на
баща ми.
— А моята приятелка настоя аз да дойда тази вечер — отвърнах
с усмивка.
Чарлс скри брадичка в ръката си и се засмя.
— Е, не си ли подхождаме?
Бузите ми пламнаха.
Той отметна кичур коса от челото си.
— Истината е, че бих искал да съм където и да е другаде, но не и
на това място. — Посочи към младеж, който бършеше една от масите.
— Завиждам му.
Изгледах го с недоверие.
— Защо?
— Защото е свободен — отговори простичко.
— А вие не сте?
Младежът подръпна краищата на яката на безупречно
изгладената си риза, сякаш бяха белезници.
— Всъщност не. От мен се очаква да играя роля. Чарлс
Кенсингтън Втори.
— Е — възразих аз — с цялото ми уважение, много хора биха
убили, за да са на вашето място.
— И скоро след това ще осъзнаят, че нещата не са толкова
прекрасни, колкото изглеждат. — Той въздъхна. — Бих предпочел да
съм фермер.
— Вие? Фермер?

70
 Очите му заблестяха.
— Ще засадя царевица, за да мога да се изгубя сред нея. Знаете
ли, че в Калифорния отглеждат истински царевични лабиринти, високи
колкото мен и простиращи се докъдето стига погледът ви?
Поклатих отрицателно глава.
— Е, бих се занимавал точно с това — продължи той — ако имах
възможността да си избера друг живот. А вие? — В очите му
проблесна искреност. — Щастлива ли сте?
Несъзнателно пригладих роклята си. Дали може да прочете
мислите ми? Досеща ли се, че мястото ми не е тук?
— Защо да не съм? — попитах малко по-отбранително,
отколкото възнамерявах.
В този момент оркестърът засвири приятна мелодия. Няколко
двойки станаха от столовете и се отправиха към дансинга. Той ме
погледна срамежливо.
— Да потанцуваме!
Сърцето ми препусна лудо. Да танцувам? Аз? Поклатих глава.
— Съжалявам, но ще ви откажа.
— О! — възкликна обидено младият мъж. — Обещавам, че няма
да ви ухапя.
Отклоних поглед, опитвайки се да измисля някакво извинение.
— Не, не, просто…
— Кажете ми — нежно каза той — от какво се страхувате. Не,
нека да отгатна. Вие сте сгодена и скоро ще се омъжите? — Притисна
драматично ръка към сърцето си, сякаш Купидон го бе пронизал със
стрела през ревера на сакото.
— Не — усмихнах се против волята си аз. — Работата е там,
че… не мога.
— Не можете какво?
— Не мога да танцувам — признах шепнешком.
Чарлс изглеждаше развеселен.
— О, това ли било? — Протегна се и улови ръката ми. — Хайде!
Ще ви науча.
Сърцето ми запрепуска лудо, когато ме поведе по прясно
лакирания паркет. Огледах останалите двойки, които се движеха
грациозно и елегантно около нас. Можех да се справя със суинга, но с
това? Всичко тук ми беше чуждо. Той постави лявата ми ръка върху

71
рамото си, а дясната стисна с длан, като ме притегли толкова плътно
към себе си, че усещах топлината му през дрехите.
— Това е валс — поясни накрая. — Много е лесно. Просто ме
следвайте.
След няколко минути улових ритъма и го оставих да ме върти из
дансинга. Правеше го с такава прецизност, че напълно компенсираше
моята липса на танцови умения.
— Удава ви се — каза след малко и ми се усмихна, а топлите му
зелени очи грееха.
Засмях се и отклоних поглед.
— Благодарение на вас.
Изгледа ме с любопитство, решен да продължи разговора.
— Госпожице Рей, разкажете ми за семейството си. Вашата
фамилия ми е непозната. Баща ви да не е в бизнеса с недвижими
имоти?
Издърпах ръката си от неговата и застинах намясто.
— Наистина трябва да си тръгвам.
— Съжалявам — промълви той. — Нещо лошо ли казах?
Погледнах към мястото, където бях оставила Карълайн, но не
можах да я видя в полутъмната задимена стая. Какво правя тук? Това
място не е за мен.
— Много се извинявам — казах и се запътих към вратата. —
Лека нощ.
Затичах се през тълпата и си проправих път към фоайето, като
през цялото време трескаво се оглеждах за Карълайн. Може би тя
умееше да се смесва с богатите, без да й мигне окото, но аз не бях
научена да се преструвам. Не ми беше присъщо.
— Извинявайте — измърморих, минавайки през група мъже,
които пушеха пури. Направих още няколко крачки и се сблъсках с
камериерка от хотела, която разпознах веднага.
— Гуен?
Тя ме изгледа, объркана.
— Вера? Ти какво правиш тук?
Поклатих глава.
— Карълайн излъга портиера и той ни пусна…
Гуен повдигна едната си вежда.
— Тя е способна да убеди и норка да даде доброволно кожата си.

72
 Въздъхнах.
— Толкова е красиво, но… не мога да се преструвам, че… —
Погледнах назад към празненството. — Че съм една от тях. Мястото
ми не е тук.
— Може би — каза жената — но очевидно си имаш обожател.
Обърнах се и видях Чарлс да се приближава.
— Бързо! — извиках. — Помогни ми да се скрия.
Гуен повдигна рамене и ме поведе по коридора, след което се
скрихме в стаята на камериерките. Отместих няколко подочистачки, за
да освободя повече място.
— Е, добре — подхвана тя, след като вратата щракна безопасно
зад нас. — Сега ми обясни защо се криеш от най-желания ерген в
града.
— Чарлс?
— Да, глупачке — отвърна ми с въздишка. — Баща му притежава
половината Сиатъл. Както и този хотел.
— Е — казах аз — в такъв случай съм му спестила
разочарованието, когато разбере, че не съм момиче от висшето
общество.
— Миличка — изсумтя Гуен — съжалявам, че ти го казвам така
направо, но съм сигурна, че той вече знае, че не си от неговата класа.
Безпощадната светлина в стаята не помагаше да скрия дупката,
която започваше да се отваря на пръстите на дясната ми обувка.
— О!
— Но очевидно не го е грижа — продължи тя. — Може би те
харесва заради… самата теб.
— Гуен, ти си много мила, но май не си с всичкия си. — Стиснах
приятелски ръката й. — Прибирам се у дома. Има ли заден вход, който
мога да използвам?
— Да — отговори тя, като отвори вратата и посочи към дъното
на коридора. — Натам.
— Благодаря. Ако видиш Карълайн, би ли й казала, че съм си
тръгнала? Но дискретно.
— Няма проблем. Ще й сложа бележка в хайвера — засмя се
Гуен.
Прекосих коридора и отворих вратата, която ме изведе на алеята.
Направих две крачки и подскочих стресната от шумолене. Обърнах се

73
и видях Чарлс, облегнат на стената, да се усмихва срамежливо.
— Ето ви и вас — каза той. — Помислих, че бягате от мен.
— Точно това правя — признах си чистосърдечно.
Мъжът пристъпи към мен.
— Трябва да зная. Какво ви уплаши толкова? Или направих
нещо, което да ви разстрои?
— Слушайте — започнах — вие си създадохте погрешна
представа за мен. Аз не съм дебютантка. Не съм завършила училище.
И дори не бях поканена на партито тази вечер.
Той повдигна рамене.
— И мислите, че всичко това ме интересува?
Замълчах и се загледах в лицето му. Открито. Мило.
— А не е ли така?
— Не мога да понасям онези момичета — заяви Чарлс и посочи
към празненството, което бе в разгара си. — Те всички са еднакви. Ако
ми позволите, бих искал да ви опозная. Можем ли да започнем
отначало?
Усмихнах се и протегнах ръка.
— Аз съм Вера Рей и ми е много приятно да се запознаем.

74
 8.
КЛЕЪР

Таксито намали пред комплекса и се плъзна за момент по

заледената улица, преди да спре напълно. От уличното осветление
пайетите по роклята ми проблясваха. Въздъхнах, обзета от желание да
съм облечена в анцуг и тениска.
— Той е късметлия — подхвърли шофьорът, оглеждайки тоалета
ми.
— Моля?
— Мъжът, при когото отивате — продължи той.
— О! — Очевидно не забелязваше зачервените ми очи и следите
от сълзи по лицето ми. — Да. — Свих рамене и му подадох банкнота
от двайсет долара, преди да сляза на тротоара. — Съмнявам се изобщо
да е наясно, че все още съществувам — прошепнах на себе си, когато
колата потегли.
Джийн ми отвори вратата и аз успях да повдигна роклята, за да
не се закачи за пантата.
— Защо се прибираш толкова рано тази вечер? Мислех, че
двамата с Итън сте на…
— Знаеш, че не си падам по блясъка и суетата — троснах се аз,
пресичайки любопитството му в зародиш. — Освен това тази рокля
предизвиква сърбеж.
Той ме изгледа продължително.
— Клеър, как си? — попита, без да сваля от мен големите си очи,
изпълнени с доброта. — След инцидента — продължи колебливо — не
си същата.
— Прав си — кимнах. — Не съм.
Портиерът обви силните си ръце около раменете ми и това ми
позволи да дам воля на чувствата, които таях дълбоко в себе си, да
изпитам онова, което упорито криех и отричах.
— Днес е годишнина, нали?

75
 — О, Джийн! — разплаках се аз. — Понякога ми се струва, че
сърцето ми ще се пръсне.
— Ами, тогава си излей мъката — посъветва ме той и започна да
ме гали по косата, както правеше баща ми, когато бях малка. — Носиш
това бреме прекалено дълго. Излей го. Изплачи болката си, скъпа.
Затворих очи и оставих спомените да се изсипят като свлачище,
разрушавайки скования свят, който си бях създала, и емоционалната
броня, която ме предпазваше от болката от миналото. Просто затворих
очи. И си спомних.

Една година по-рано

— Розово или синьо? — попита Итън, гъделичкайки с устни
врата ми.
Обърнах се към него и го видях да държи детски дрешки в ръце,
в едната — син пуловер със светлосини ританки, а в другата — розова
рокличка и бял клин с харбали по краищата.
— И в двата случая това бебе ще бъде много добре облечено.
Итън погледна розовите дрешки и се усмихна на себе си.
— Струва ми се, че ще е момиче.
— Момче — поклатих глава аз.
Той ме привлече в прегръдките си и погали нежно огромния ми
корем. Предпочетохме да не узнаваме пола на бебето въпреки
протестите на семействата, особено на неговите родители.
— Знаеш ли колко много те обичам? — прошепна в ухото ми
Итън.
Засмях се, целунах го звучно по бузата и посочих маратонките си
до вратата.
— Ще изляза да потичам преди вечеря.
Съпругът ми се намръщи.
— Клеър, не искам да го правиш. Прекалено много се
натоварваш.
Признавам, че гледката, която представлявах, когато тичах из
улиците на Сиатъл с чудовищно наедрялото си тяло в осмия месец,
привличаше много изумени погледи, но намерих доста материали и
всичко доказваше категорично, че е безопасно. Личната ми лекарка не
беше очарована от идеята да продължа да изминавам обичайните пет

76
километра на ден в третото тримесечие на бременността, но не ми и
забрани. Спирах, когато се задъхвах или започвах да се обезводнявам.
Освен това за човек, който цял живот е спортувал, да се откажа от
бягането, беше все едно да престана да дишам.
— Итън — възразих аз — както знаеш, доктор Дженсън каза, че
бягането е много полезно за мен.
— Може би в първите месеци — кимна той — но сега не ми се
струва особено разумно.
— Бебето няма да падне — казах през смях и разтърках с длани
ръцете му. — Скъпи, всичко ще бъде наред.
Взех айпода и пъхнах слушалките в ушите си.
— Ще се върна след половин час — подвикнах от вратата, преди
да успее да изрече и дума.
Махнах на Джийн, когато се озовах на тротоара. Яркото майско
слънце започваше да се снижава. Мекият въздух погали лицето ми,
когато включих звука и ускорих крачка. Усетих, че бебето рита, докато
прекосявах Джеймс стрийт, и се запитах какво ли е усещането да
тичаш с бебешка количка. Знаех, че ще свикна както с всичко друго.
Представях си сутрините с детето. Щях да го слагам в количката и да
бягам с него.
С него.
Малкото ми момченце. Или пък момиченце, както предполагаше
Итън. Сърцето ми запрепуска лудо, затова забавих ход и поех дълбоко
соления и хладен морски въздух, носещ се откъм залива Елиът. Усилих
музиката, ускорих отново крачка и точно в този момент нещо се мерна
в периферното ми зрение. Кола. Червена. Все по-близо. Прекалено
близо. Отскочих встрани, но лявата ми обувка хлътна в широка
пукнатина в тротоара. За момент изпитах усещането, че летя, носейки
се леко във въздуха, докато калникът не се вряза в тялото ми.
Всъщност не усетих удара. Шокът от случващото се притъпи болката.
Имаше само натиск и някакво изпукване дълбоко вътре в мен. После
всичко потъна в мрак.

***

77
 Отворих очи и се огледах. Пронизващо ярката светлина,
изливаща се от тавана, ме заслепи. Итън се наклони от дясната ми
страна, а майка ми — от лявата. И двамата бяха със сини хирургични
престилки и шапки. Стаята се завъртя, затова стиснах клепачи и ги
отворих секунди по-късно, вече със съвсем ясен фокус. Защо не си
усещам краката?
— Итън — прошепнах — какво се е случило? Краката ми са…
като вцепенени. Какво става? Аз тичах… — Отначало паметта ми се
възвръщаше бавно, после се стовари върху ми с такава сила, с каквато
ме удари внезапно появилият се автомобил. — К-кола… — заекнах,
ужасена. — Блъсна ме кола. Итън… бебето! — Погледнах корема си.
Изглеждаше по-малък. Обзета от паника, притиснах ръце към него.
Беше плосък, мек, празен. Тогава се разкрещях: — Къде е бебето ми?
Къде е? Защо са ми го взели? Донесете ми го! — Надигнах се и
въпреки че краката ми оставаха неподвижни и изтръпнали, се хвърлих
към другия край на леглото, твърдо решена да стана и да намеря детето
си.
Итън скочи от мястото си и внимателно ме върна в леглото.
— Не, Клеър — каза меко, но веднага долових примирението и
скръбта в гласа му. — Бебето…
— Недей! — извика майка ми. Обърнах се към нея, но тя не
откъсваше поглед от съпруга ми. — Още не е готова. Дай й малко
време.
Той поклати глава.
— Трябва да знае. — Наведе се към мен и ме погледна с
изражение, което разби сърцето ми. Не беше нужно да ми казва. Вече
знаех. Вперих поглед в стената, докато той изричаше думите, които
щяха да променят целия ми живот: — Бебето не оживя.
Стаята отново се завъртя пред очите ми.
Итън седна на стола до леглото ми и продължи:
— Успях да подържа…
— Не! — изкрещях аз. — Не ми казвай.
Той ме погледна през сълзи.
— Защо? Не искаш ли да знаеш дали е било момче, или момиче?
Да чуеш, че прегърнах детето ни за миг, преди то да…
— Недей! — изплаках и зарових лице във възглавницата.
— Донесоха ти го — каза той и изтри стеклите се сълзи.

78
 — Ти беше в безсъзнание, но…
— Престани! — извиках отново. — Не мога да го понеса.
Погледнах кървавите следи върху гърдите си и започнах да
треперя толкова силно, че сестрата се втурна в стаята и заби игла в
ръката ми, оставяйки хладното съдържание на спринцовката да се
излее във вената. Докато тялото ми постепенно се отпускаше, аз лежах,
уловена в капана на мислите си, обсебени от бебето, което никога
нямаше да видя, и съпруга, който, опасявам се, ме обвиняваше за това.

79
 9.
ВЕРА

Изминаха шест дни, откакто той изчезна. Шест дни, през които
небето засипа града с бял воал и промени моя свят завинаги. През деня
го търсех из улиците, а нощем будувах в малкия апартамент на
Карълайн, молех се и се надявах.
— Ева! — извика приятелката ми, прибирайки се в седем
сутринта. Изглеждаше уморена и бледа. Нищо чудно след
дванайсетчасовите нощни смени в завода без почивка. — Донеси ми
сиренето от хладилника — продължи, като хвърли дамската си чанта
на пода и почти се свлече пред камината. Отместих краката си, за да й
направя място на дивана, но тя дори не забеляза, вероятно защото беше
прекалено изтощена да се надигне.
— Но, мамо… — погледна ме нервно детето и отново се обърна
към нея.
— Чу ли какво ти казах? Донеси ми сиренето. — Карълайн
протегна към мен дясната си ръка. Трепереше толкова силно, че и аз се
разтреперих. — Ще ни изплатят заплатите утре, а аз не съм яла от
вчера — измърмори и посочи към прозореца. — Поне този проклет
сняг да беше вече спрял!
— Мамо — изхлипа детето — леля Вера… изяде сиренето.
— Много съжалявам — казах, преди приятелката ми да успее да
отговори. — Беше съвсем малко. Дадох по-голямата част на Ева.
Остана само хапка и аз…
Карълайн притисна колене към гърдите си и закри лице с длани.
— Добре, добре. Всичко е наред. — Между пръстите й се
прокрадна самотно глухо ридание. — Не знам колко още ще изкараме
така. Наемът. Храната. Ще се наложи пак да почукам на вратата на
мисис Харис. Трябваше да видиш лицето й, когато миналата седмица я
помолих за няколко филийки хляб. От месеци не мога да си позволя да
купя мляко. А Ева заслужава да пие мляко. — Внезапно вдигна поглед

80
и изтри сълзите си с ръкав. — Виж само как хленча, докато ти
изгуби…
Коленичих до приятелката си. Беше измъчена, с хлътнали бузи и
отнесен поглед — съвсем различна от жената, с която се запознах
преди няколко години, когато целият живот бе пред нея. Не, не можех
да остана. Вече не. Последното, от което тя имаше нужда в момента,
беше още едно гърло за хранене.
— Време е да си вървя — казах и посегнах към шлифера, закачен
на забит в стената ръждив пирон.
— Не! — извика Карълайн и бързо се изправи. — Дори не искам
да го чувам. Няма къде да отидеш. Оставаш тук.
Поклатих глава.
— Виж, ти едва успяваш да изхраниш Ева, да не говорим за мен.
Освен това трябва да се върна.
— Ами хазяинът ти?
— Ще измисля нещо — отговорих неопределено. — Трябва да
съм там, ако Даниъл се върне. — Душата ми се разведри, когато
изрекох думите. Разбира се, че ще се прибере у дома. Представях си
как малкото ми момченце влиза през вратата и се усмихва по начин,
разкриващ трапчинката на брадичката му. Ще се втурне към мен, а аз
ще притисна нос към челото му и ще измокря русите къдрици със
сълзите си. Той ще ми обясни, че е станала голяма бъркотия. Излязъл
да се порадва на снега и се изгубил. Някакво любезно семейство го
прибрало, докато отмине бурята. Отнасяли се добре с него и му
осигурили удобно легло. И топъл шоколад. Усмихнах се на себе си.
— О, мила! — изплака Карълайн. — И на мен ми се иска да
вярвам, че той ще се прибере. Господ ми е свидетел, че е така. Но в
един момент трябва да приемеш, че…
— Не! — изкрещях и стиснах очи. Поех си дълбоко въздух, за да
се успокоя. — Той ще се върне. Сигурна съм.
Отидох до вратата и сграбчих дръжката. Точно преди да изляза,
усетих леко подръпване на роклята си.
— Лельо Вера? — прошепна Ева и ме погледна предпазливо с
широко отворени очи.
Обърнах се и коленичих до нея.
— Да, миличка?
Детето ми подаде лист хартия.

81
 — Направих я за теб.
Една дръзка сълза се плъзна по бузата ми и се спря в гънката на
устните, едновременно солена и горчива.
— О! Прекрасна е, скъпа — казах, загледана в рисунката, която
ми беше нарисувала.
— Това е Даниъл — обясни тя, сочейки към тънка фигура,
гушнала малко мече, и додаде: — А ето тук съм аз.
Трети силует се беше надвесил над двете непохватно нарисувани
деца. Жена може би? С натруфената си шапка приличаше на паун.
— А това кой е, Ева?
Момиченцето разтърка носа си.
— Никой.
— Трябва да е някоя — възразих аз. — Нарисувала си я зад теб и
Даниъл. Коя е тя, мила?
— Просто една дама.
— Е — кимнах и се изправих — много красива картина.
Благодаря ти. Ще си я запазя.
— Знаеш, че по всяко време можеш да се върнеш тук — обади се
Карълайн, преди да изляза. — Винаги си добре дошла.
Отговорих й с усещането за вече предизвестен край, което
повече не можех да потискам.
— Благодаря ти, приятелко. Благодаря ти за всичко.

***
Извървях познатия път към апартамента, без да усещам как
краката ми докосват земята. Просто се носех в пространството. Като
призрак, невидим в скръбта си. Хората минаваха покрай мен, но никой
не ме погледна. Забелязват ли ме изобщо?
Минах през тълпата от превъзбудени мъже, скупчили се пред
кръчмата. Въздухът беше наситен с миризма на бира, тютюн и потни
тела.
— Извинете — обърнах се към единствения прилично
изглеждащ мъж — виждали ли сте господин Иванов? — Бях го видяла
да работи в заведението сутринта, в която се разрази бурята. Може би
беше видял нещо или някого.

82
 Усмивката на непознатия бавно премина в подигравателна
гримаса и аз веднага съжалих за въпроса си.
— Зидарят Иванов?
— Да — отговорих, отправяйки се към стълбището.
Мъжът се почеса по брадичката и пристъпи към мен.
— За какво ви е?
— Искам да поговоря с него.
— Е, в такъв случай ще ти се наложи да отскочиш до затвора —
отвърна той, развеселен. — Снощи го арестуваха.
— Арестували са го?
— Точно така. Пребил е съпругата си. Доста е пострадала.
Наложило се е докторът да я шие.
Сърцето ми запрепуска лудо. Спомних си колко мило се отнесе
Иванов към Даниъл и как тихо разговаряше с него. Като баща.
Потръпнах. Как е възможно да не съм забелязала скритата агресия?
Мъжът се приближи към мен.
— Ако си търсиш някого, с когото да си прекараш добре, аз…
— Приятен ден — казах и го подминах.
Повдигнах полата си и се втурнах към стълбите, като едва не се
препънах в брадат възрастен мъж, който излезе на площадката, докато
се качвах към втория етаж. Измъкнах ключа от джоба си и видях как
вената на ръката ми пулсира, когато го пъхнах в ключалката.
Сърцето ми замря. Може би Даниъл е тук. Може би се е
покатерил на черешата и се е промъкнал през малкия прозорец. Може
би ме чака вътре.
Завъртях ключа, но той заседна. Опитах надясно и наляво, но без
успех. Мили боже! Господин Гарисън. Вероятно е сменил ключалката.
— Не! — извиках и притиснах лице към вратата. Отвътре се чуха
стъпки. — Ей! — Започнах да тропам. — Кой е там?
Отскочих назад, когато дръжката се раздвижи. На прага застана
момиче на не повече от единайсет години с объркано изражение.
— Мога ли да ви помогна?
Минах покрай нея.
— Какво правиш в дома ми? Къде е Даниъл? — Втурнах се към
стълбището. — Даниъл! Мама е. Мама се прибра.
От кухнята се показа мъж с измачкана бяла риза с пожълтяла яка
и висящи от панталона му тиранти.

83
 — Джейн, кой е?
Момичето повдигна рамене.
— Не знам, татко. Казва, че апартаментът е неин.
— Така е — измърморих. — Вие защо сте тук? Къде е синът ми?
Даниъл!
— Трябва да има някаква грешка. Нанесохме се преди три дни.
Хазяинът каза, че предишната собственичка е починала, и ни продаде
мебелите й за пет долара.
— Починала?
Мъжът сви рамене.
— Да ви изглеждам мъртва?
Огледах останките от дома си, от живота си. Масичка с
издълбани върху дъбовото дърво цветя в краищата. Баща ми я направи
малко преди да умре. Двата доста изтъркани, но удобни стола. Бялата
ваза, в която обичах да слагам диви цветя. Даниъл ми ги береше,
докато се разхождахме по Пето Авеню. Моите неща. Моят живот.
Отнети.
Изгубило интерес, момичето си взе куклата от дивана и тръгна
нагоре по стълбите.
— Почакайте тук — каза бащата, видимо раздразнен. —
Вечерята ни ври на печката.
Веднага щом се отдалечи, направих няколко крачки към основата
на стълбището. До стената беше поставен малък скрин, затова се
напрегнах, опитвайки се да го отместя леко напред, за да открия
тайника. Отворих го и въздъхнах. Перото на Даниъл, миди. Спомените
нахлуха в стаята и ми се искаше да им се отдам, но знаех, че не
разполагам с време. Бръкнах в чантата си и извадих Макс. Пооправих
панделката на плюшеното мече и го пъхнах в тясното пространство зад
стената. Мястото му беше тук. И Даниъл щеше да го намери отново.
Сърцето ми го подсказваше.
Чух стъпки зад гърба си, затворих бързо малката вратичка и
изпуснах чантата. Вдигнах я сковано.
— Какво си мислите, че правите? — попита подозрително
мъжът.
— Аз само…
Той се намръщи.
— Моля ви да си вървите.

84
 — Моля ви — казах аз — ако видите едно момченце…
— Ако видя отново вас, ще се обадя в полицията.
Момичето се появи в стаята и ме изгледа съчувствено, преди
баща му да ме избута в коридора и да затръшне шумно вратата.
Отвън проверих съдържанието на чантата си и се зарадвах, че
портмонето ми, макар и съвсем празно, все още беше там. Малката
рисунка на Ева нямаше същата щастлива съдба. Вероятно е паднала.
Тръгнах безцелно по тротоара. Деца в дебели палта играеха на
дама под надзора на майките си.
— Даниъл! — извиках напразно. Кръжащите над мен чайки се
спускаха ниско и крещяха подигравателно. Светът и всяко живо
същество в него изглеждаха жестоки и безчувствени.
— Вера, ти ли си? — долетя до мен познат глас.
— Гуен?
— О, миличка — каза тя. — Толкова се притесних за теб. Току-
що видях Карълайн. Тя ми разказа какво се е случило. Много
съжалявам.
— Той изчезна — кимнах аз. Думите прозвучаха като чужди,
сякаш ги бе изрекъл някой друг.
— Как така изчезна?
— Когато се прибрах от работа, не го заварих вкъщи — обясних
аз и горещи сълзи опариха очите ми. — От полицията няма да
направят нищо, защото смятат, че е избягал. Но, Гуен, той не би го
направил.
Тя обви ръка около раменете ми, притегли ме към себе си и каза:
— Я се виж само. Приличаш на скелет. Яла ли си нещо?
Поклатих глава.
Гуен ме потупа по китката.
— Няма никакъв смисъл да плачеш на студа. Освен това
изглеждаш като човек, който не е хапвал от дни. Позволи ми да ти купя
нещо топло за ядене.
Стомахът ми изкъркори. Неприятно ми беше да спра, за да се
справя с глада си, но си давах сметка, че с нищо нямаше да помогна на
Даниъл, ако умра от слабост, затова се съгласих с благодарност.
— Добре — казах кротко.
Двете тръгнахме към „Линдгрен“ — малко кафене на пазара,
където често вечеряхме в едни по-добри времена.

85
 — Два сандвича с шунка и сос — подвикна Гуен към
сервитьорката зад бара.
Когато храната пристигна, започнах да ям разсеяно, без да
усещам вкуса й. Някак си ми се струваше нередно да изпитвам
удоволствие. Вместо това търсех утеха във вцепенението.
— Ще се върнеш ли на работа? — предпазливо попита Гуен.
— Вероятно ще ми се наложи — въздъхнах. — Естествено, в
случай че не са ме уволнили. Пропуснах десетина смени, откакто…
— Естела ще прояви разбиране.
Поклатих глава.
— Наистина ли мислиш така?
— Ще поговоря с нея — каза тя, като извади няколко дребни
монети от портмонето си, за да плати сметката. — Ела с мен в хотела.
Аз ще й обясня.
Радиаторът в помещението за камериерките в хотела пукаше и
съскаше по обичайния начин. Огромни купчини чаршафи стояха в
очакване да бъдат изгладени. Естела, както винаги, седеше зад старото
си бюро. И все пак всичко изглеждаше различно. Оста на света се беше
преместила след изчезването на Даниъл, променяйки всичко завинаги.
— А, ето те и теб — поздрави ме Естела с неприкрит сарказъм.
Гуен скочи в моя защита.
— Няма да повярвате през какво е преминала! Синът й е
отвлечен. Търсила го е денем и нощем в студа.
Жената присви очи и за момент върху лицето й се изписа
съчувствие.
— Е — каза тя, като огледа разсеяно лист хартия пред себе си —
това е много тъжно.
— Значи, ще й позволите да се върне на работа? — продължи
приятелката ми.
Естела въздъхна, сгъна листа и го сложи в плик.
— Бих искала да можех — каза накрая — но вече наех друго
момиче.
— Какво? — избухна Гуен. — Как можахте? Вижте, бедната
жена се нуждае от работа повече от всякога. Дошла е да работи,
въпреки че синът й е изчезнал. Със сигурност има работа и за нея.
Другата поклати глава.

86
 — Опасявам се, че това е невъзможно. Вера не се появи да поеме
смяната си и бях принудена да й потърся заместник. Нищо лично. —
Естела намести очилата върху носа си. — Разговорът приключи. Гуен,
апартаментът на шестия етаж трябва да се почисти. И гледай да се
постараеш.
— Да, госпожо — изсумтя тя.
Двете излязохме в коридора. Сърцето ми беше натежало от мъка.
— Виж, ти направи всичко възможно. Аз ще се оправя някак.
— Ще ти дам спестените си пари, докато си стъпиш на краката.
— Много мило от твоя страна, но не мога да приема — възразих.
Гуен ме последва във фоайето.
— А как ще се справиш?
— Ще намеря начин — отвърнах уверено. — Винаги съм
намирала. А сега по-добре се качвай на шестия етаж, преди Естела да
те е видяла.
Гуен кимна.
— Добре. Пази се, Вера.
— Добре.
Тя изчезна по коридора, водещ към служебния асансьор, а аз
останах за момент, замаяна, без да знам къде да отида и какво да
направя. С усилие пристъпих няколко крачки и се отпуснах върху
прекалено натруфен фотьойл с бяла сатенена дамаска. Приятно беше
да се почива на място, създадено за богатите покровители на хотела.
Кракът ме болеше от големия мехур, образувал се близо до дупката в
подметката на обувката ми. Затворих очи.
— Извинявай — прекъсна мислите ми някакъв глас. —
Принудена съм да те помоля да си тръгнеш.
Огледах се и видях пред мен да стои възрастната рецепционистка
Марта.
— Знаеш не по-зле от другите служители, че фоайето е за гости
на хотел „Олимпик“.
Кимнах и се изправих с усилие.
— Извинявай — казах и закуцуках към вратата.
— Тя е гост — разнесе се дълбок мъжки глас зад мен. Обърнах
се и видях Лон Едуардс — мъжа, с когото се запознах в луксозния
мезонет миналата седмица. — Мой гост — заяви властно той.

87
 Марта сведе поглед към пода, без да забележи изумлението върху
лицето ми.
— Ами… да, господин Едуардс — отвърна със сладникава
усмивка. — Разбира се.
След като жената се върна на рецепцията, той се обърна към мен:
— Вера, нали?
— Да — кимнах. — Беше много мило от ваша страна да се
застъпите за мен, но наистина нямам нужда от помощ, господин
Едуардс.
— Въпреки това бих искал да ви заведа на вечеря.
Поклатих категорично глава.
— Не мога да приема.
— О, я стига, става въпрос просто за вечеря — настоя любезно
той. — Може би все пак ще намеря начин да ви убедя да приемете. —
Щракна с пръсти и мъж на половината на неговите години и височина
се приближи бързо.
— Да, сър?
— Андрю, това е госпожица Рей. Отведи я в някой салон за
красота, а после до „Фредерик и Нелсън“. Погрижи се да получи
всичко, което пожелае.
Младежът кимна.
— Госпожице, когато сте готова, колата ще ви чака отпред.
— Не — отсякох рязко. — Не. Не мога. Имам предвид…
наистина съм поласкана от интереса, който проявявате към мен, Лон…
Исках да кажа — господин Едуардс, но вие не разбирате. Става въпрос
за сина ми. Той изчезна. Отвлекли са го. Невъзможно е да вечерям с
вас, защото трябва да го търся. — В очите му се появи състрадание и
щом го забелязах, усетих, че имам нужда от него. Копнеех за него.
Коленете ми омекнаха.
— Горкичката — прошепна той. — Съобщихте ли в полицията?
— Да — отвърнах отчаяно. — Но те няма да направят нищо.
Смятат, че е избягал сам.
— Ще проведа няколко телефонни разговора. Познавам
началника на управлението.
Огромна тежест сякаш се вдигна от раменете ми.
— Наистина ли?
Излъчваше увереност и авторитет.

88
 — Разбира се. Бяхме съученици. Оставете всичко на мен. —
Направи кратка пауза и продължи с намигване: — Какво ще кажете да
обсъдим подробностите по време на вечерята?
Поех си дълбоко въздух. За миг почувствах нова надежда. Лон
знаеше какво трябва да се направи. Беше влиятелен човек. Можеше да
помогне Даниъл да се върне при мен.
— Готова ли сте вече, госпожице Рей? — попита помощникът му.
Къде другаде бих могла да отида без работа, без дом, без сина
си? Защо да не се кача в колата на Лон Едуардс, още повече ако може
да ми помогне да открия Даниъл?
— Да — казах тихо и въздъхнах примирено. — Готова съм.

89
 10.
КЛЕЪР

Итън не се прибра в нощта на галавечерята и дори не се обади.

Докато чупех едно яйце в нагорещения тиган, наблюдавах
втвърдяващия се по краищата белтък и се стараех да запазя жълтъка
цял, усещах, че ми липсва, и се мразех за това. Копнеех да плъзна леко
яйцето върху препечена филийка от любимия му пълнозърнест хляб,
да го поръся с морска сол и нелепо количество едро смлян пипер и да
му го поднеса. Липсваха ми съвместните ни утрини. Но най-много
жадувах да го видя отново с усмивка, непомрачена от миналото и
несигурността за бъдещето.
Погледнах пържещото се в тигана яйце. Сигурно е в дома на
родителите си, нищо повече. Понякога оставаше там, когато се
карахме или ако работеше до късно и се нуждаеше от спокойствие.
След като изгубихме бебето, прекарваше много повече време в къщата,
намираща се на няколко километра извън града.
Наклоних тигана под ъгъл към чинията, но закуската се плъзна и
падна на безформена купчина върху покрития с плочки под. Ужас!
Загледах се в бъркотията от разтичащ се жълтък, докато споменът от
предишната нощ се върна като плесница през лицето.
Касандра. Усетих горчив вкус върху езика си, преди да пропъдя
мисълта. Не, не би го направил. Но часовникът на стената
продължаваше да тиктака. Единайсет преди обяд. А аз нямах
представа къде е съпругът ми. Сърцето ми заби учестено, когато
телефонът звънна. Ето го. Без съмнение се обажда, за да се извини.
— Итън? — Надявах се да чуя неговия глас, но въпреки това
тонът ми беше сърдит и измъчен.
Но човекът от другата страна на линията не беше съпругът ми.
Гласът беше мъжки, познат, но не на Итън.
— Клеър, обажда се Доминик.
— Доминик?

90
 — Да, от кафенето — поясни той срамежливо. Чувах шума от
сутрешните посетители на „Кафе Лаванто“ като звуков фон: съскането
на машината за еспресо, боботенето на разговорите, звъна на касовия
апарат при всяко отваряне и затваряне на чекмеджето. — Извинявай,
че те притеснявам и… ъъъ… ти звъня вкъщи. Намерих номера в
телефонния указател и… — Звучеше смутен и объркан. — Виж, не
искам да си мислиш, че съм някакъв натрапник или нещо такова.
Просто открих интересни факти за статията ти. Сигурен съм, че ще
искаш да ги видиш.
— Сериозно? — Мярнах отражението си в стъклото на
прозореца и се намръщих. Гримът от предишната вечер се бе разтекъл
по лицето ми.
— Трябва да затварям — продължи Доминик. — Днес тук е
лудница, а едно от момчетата ми се обади, че се е разболяло. Ще
успееш ли да отскочиш до кафенето днес?
— Да — отвърнах, загледана в остатъците от продължилата цяла
седмица снежна буря. Снегът най-после започна да се топи и
тротоарите бяха покрити с кал и мръсотия в унил сивкав цвят. Мръсен
сняг. — Ще дойда след половин час.

***
Влязох в „Кафе Лаванто“, гледайки на него със съвсем други очи
след откритието, че Вера и Даниъл бяха живели в сградата. Е, във
всеки случай на горния етаж. Огледах помещението, където студенти
от колежа седяха пред лаптопите си и влюбени двойки се гледаха един
друг сънливо над чашите с гъста пяна. Дали Вера и Даниъл са били
щастливи тук?
Доминик ми махна с ръка иззад барплота. Бялата му риза беше
изцапана около джоба със ситно смляно кафе.
— Ти дойде — отбеляза с широка усмивка. Направи знак на едно
от момчетата да заеме мястото му до машината за еспресо, преди да
тръгне към мен.
— Благодаря, че се обади — казах аз.
— Как мина галавечерята?
Повдигнах унило рамене.

91
 — Не много добре.
— Съжалявам — отвърна той, отвърза престилката и я увеси на
закачалката на стената. — Говори ли ти се за това?
Поклатих глава, докато погледът ми се плъзгаше по богатото
разнообразие от сладкиши.
— Онова, което ми се иска наистина, е да се нахвърля върху една
от тези малинови кифлички.
Доминик се усмихна съзаклятнически.
— Тогава ще ти дам една. — Взе щипката, заобиколи отново
барплота и извади огромна кифла от витрината. — Хайде, яж — каза,
като ми подаде чиния.
Отхапах, оставяйки без стеснение трохите да падат от устата ми.
Чувствах се добре, докато дъвчех, забивайки зъби в дебелото маслено
тесто.
— Е, какво си намерил?
Той кимна.
— Ела с мен.
Отидохме в задната стая, където ми посочи допрян до стената
шкаф.
— Снощи преглеждах някакви документи и се натъкнах на това.
— Извади пожълтял плик с измачкани краища.
Сложих в устата си още един залък и оставих чинията.
— А какво е това?
Доминик се облегна на стената.
— Защо не погледнеш сама?
Отворих внимателно плика, надникнах вътре и извадих сгънат
лист и черно-бяла фотография. Оставих настрани фината хартия и
вдигнах снимката към светлината. Измачкана, с изпокъсани краища, тя
бе запечатала мъж и жена в романтична прегръдка. Жената — красива
по някакъв срамежлив начин, с къса и извита в краищата коса и
обикновена, пристегната в талията рокля, гледаше влюбено мъжа,
облечен в скъп елегантен костюм. Той й се усмихваше с обожание. Без
съмнение бяха много влюбени. Личеше си. Възможно ли е да са Вера и
съпругът й? Бащата на Даниъл? Обърнах снимката и на гърба й
прочетох надпис: „Вера и Чарлс, март 1929, Сиатъл, Танцовия
маратон“.

92
 — Танцов маратон? — засмях се аз. Думите ми звучаха чуждо.
— Имаш ли представа за какво става въпрос?
Доминик се почеса по главата.
— Почакай малко. Помниш ли сцената от „Животът е
прекрасен“[1]? Онази, в която те танцуваха и…
Веднага оцених факта, че познаваше добре един от любимите ми
филми.
— Да — отвърнах аз. — Паднаха в басейна под дансинга.
— Аха — продължи той. — Мисля, че това е танцов маратон.
Четох за такъв в един роман. Хората танцуват до крайно изтощение.
Естествено, правят го за някаква награда — пари в брой, скъпи
предмети и всякакви такива неща. Понякога са продължавали с дни.
— С дни?
— Да. Спомням си, че главният герой накрая се оттегля от
състезанието с разкървавени крака.
Отново погледнах снимката на младата двойка и се запитах
какво ли се е случило в нощта на танцовия маратон. Беше направена
преди раждането на Даниъл. Дали Вера е била щастлива тогава? И
кой е този Чарлс? Как фотографията се е озовала тук?
Прокарах пръст по измачканите й краища и си спомних за
кутията със семейни снимки, която спасих от дома на баба, преди да се
премести в старчески дом. Леля Бет ги бе оставила до казана за
боклук.
— Просто стари черно-бели снимки — каза тя и извъртя китката
си по начин, с който човек отхвърля купчина нежелана поща. —
Роднини, които вече никой не си спомня.
— Не ги изхвърляй. Ще ги запазя. — Може и да не знаех имената
на повечето от предците, запечатани на тях, но ми се струваше
предателство да заровя паметта им в земята. Дори мисълта за това не
ми даваше мира.
Прибрах обратно снимката в плика и внимателно разгънах листа,
за да не се скъса.
— Погледни — казах на Доминик. — Това е рисунка. —
Фигурите със сигурност бяха нарисувани от детска ръка. Наведох се,
за да я разгледам. — Рисунка на… две деца и жена, струва ми се.
Огледай внимателно шапката. Тогава всички жени са носели огромни

93
шапки. Мисля, че това са пера или може би панделка. Не мога да
преценя.
— Много те бива — отбеляза той.
Усмихнах се на себе си.
— Имам тригодишна племенница, която ми изпраща рисунки
почти през седмица. В известен смисъл съм професионалист в тази
област.
Доминик се приближи и започна да разглежда рисунката.
— Мислиш ли, че я е рисувало момченцето? Възможно ли е да е
негова? — Ръката му докосна моята. Кожата ми беше суха и опъната.
Изтощена. Искаше ми се да си бях взела душ, вместо да прокарам
набързо четката през косата си и да нахлупя бейзболна шапка. —
Извинявай.
Поклатих глава с неудобство.
— Не, не мисля, че е негова.
— Защо?
Посочих горния десен ъгъл на листа.
— Виждаш ли сърцето? — Доминик кимна. — Момчетата не
рисуват сърца.
— Аха — съгласи се той. — Разумно заключение. Но това е
много лошо. Мислех, че съм намерил нещо, направено от Даниъл.
Надявах се да е следа за твоята история.
Обърнах листа и забелязах две надраскани думи. Внимателно
разгледах разкривените букви.
— О, и то наистина е — възкликнах аз. — Видя ли тук? Това е
име. Написано е… — Направих кратка пауза. — Ева. Ева
Морландстед.
— Мислиш ли, че е роднина на момчето, което е било отвлечено?
— Може би. — Сгънах рисунката и предпазливо я върнах в
плика. — Имаш ли нещо против да ги задържа за известно време?
— Твои са — отговори Доминик.
— Благодаря. — Обърнах се към вратата, после отново към него.
— Ей, какво ще правиш днес?
Усмивка озари лицето му.
— Нищо, защо?
— Ако успееш да се измъкнеш, искаш ли да хапнем някъде? —
Щом Итън можеше да обядва с Касандра, значи, и аз можех да го

94
направя с Доминик.
— С удоволствие — отвърна той и си взе якето. — Какво ще
кажеш за малкото италианско бистро на пазара, което отвориха
наскоро?
Усмихнах се на себе си.
— Чух, че ризотото с аспержи е невероятно.
— Чудесно — кимна Доминик и си вдигна ципа. — Слънцето
изгря. Да повървим пеша.
— Звучи страхотно — отвърнах аз. Студеният вятър щипеше
сухата ми кожа, но на душата ми беше топло.

***
Хвалебствената статия на Касандра бе направила намирането на
свободна маса невъзможно. Опашката отпред ни накара да променим
плановете си.
— Знам едно приятно местенце в долната част на пазара. Намира
се там открай време. Не е претенциозно. Предлага обичайната храна,
но сандвичите им с шунка и сос са невероятни.
— Отиваме.
Спуснахме се по стълбите към вътрешността на пазара, където
влажният въздух беше наситен с миризма на къри и бахар.
— Обожавам това място — прошепна Доминик, сякаш внезапно
се бяхме озовали в светилище. — Онова горе е за туристите. А тук е
душата на пазара.
Огледах се наоколо с благоговение.
— Не мога да повярвам, че живея от толкова време в Сиатъл, а
никога не съм идвала насам — признах аз. — Дори не знаех, че има и
по-ниско ниво. Срамувам се.
Доминик посочи към един магазин отдясно.
— Ето там можеш да намериш най-екзотичните подправки на
света.
— Даже оттук долавям уханието им — отвърнах, вдишвайки
жадно ароматния въздух.
— И непременно трябва да опиташ бухтичките на Ал. — Кимна
за поздрав на възрастен мъж, застанал зад малка количка за храна. —

95
Ще вземем четири с допълнителна пудра захар — каза той,
наслаждавайки се на миризмата на пържено тесто. Подаде на
продавача банкнота от пет долара и пъхна вдигащата пара кесия в
ръката ми. — За десерт.
След още няколко крачки спряхме пред ресторанта. Точно както
ми беше обещал, беше непретенциозен, с няколко сепарета до стената
и поставени безразборно маси, на които имаше само поставки за
салфетки и бутилки с кетчуп, нуждаещи се от сериозно почистване.
Няколко мъже седяха на бара на високи скърцащи столове с разкъсани
винилови седалки. Над входа висеше разкривена табела с надпис
„Линдгрен“.
Към нас приближи дъвчеща дъвка сервитьорка, която сложи пред
мен омазнено меню, преди да подаде другото на Доминик.
— Как я караш, сладур?
— Много добре, благодаря. — Той се обърна към мен: — Клеър,
това е Дона. Дона, запознай се с Клеър.
— Много ми е приятно, миличка — каза по-възрастната жена с
дрезгав от пушене глас, преди да насочи отново цялото си внимание
към Доминик. — Не съм те виждала скоро. Много смешно, тази
сутрин идваха някакви мъже в костюми, които говореха за твоя…
— О, да, бях доста зает — отвърна той с известно неудобство,
принуждавайки я да премълчи онова, което беше на път да каже. После
ми отправи нервна извинителна усмивка.
Сервитьорката повдигна рамене.
— Е, добре. Хайде да ви настаним.
Доминик посочи към далечния ъгъл на ресторанта.
— Имаш ли нещо против да седнем на онази маса до прозореца?
— Твоя е — отвърна жената и му намигна. — Ти вече си
абониран за нея.
Любопитството ми нарастваше, докато се настанявах на
клатушкащия се стол.
— Мъже в костюми? За какво става въпрос?
Доминик извади салфетка от металната поставка и започна да я
сгъва на малки квадрати.
— О, кой знае — каза накрая, неуспешно преструвайки се на
безразличен. — Може би са се оплаквали от бавното обслужване в
кафенето. Някои бизнесмени просто не разбират, че е нужно време, за

96
да се направи хубаво капучино. — За момент гласът му прозвуча
странно далечен, преди да се върне към обичайния си закачлив тон. —
Извинявай, нямах намерение да се оплаквам. Това сигурно е знак, че
вече трябва да си взема почивката, за която отдавна говоря.
Кацнала безопасно на корниза чайка крещеше, предизвиквайки
ни да погледнем навън през прозорците със стара, разкривена дограма.
Единичните им издраскани стъкла предлагаха чудесна гледка към
фериботите, които постоянно пристигаха и отплаваха от залива Елиът.
Останах с впечатлението, че Доминик не ми каза всичко докрай и се
опитва да смени темата, но всъщност нямах нищо против.
— Къде ще ходиш? — попитах, сложих лакти върху масата и
подпрях брадичка с ръце. — Имам предвид през този отпуск.
Очите на Доминик проблеснаха.
— Ами, първо в Австралия — отвърна, проследявайки с пръст
едно петно върху масата, сякаш беше карта на света, разгърната пред
него. — Винаги съм искал да видя Големия бариерен риф. После Нова
Зеландия и може би Фиджи.
Представих си го как се гмурка в синята вода с още по-загоряла
от слънцето златиста кожа.
— Звучи страхотно. Защо не си го направил досега?
— Ами, аз…
Дона се върна да вземе поръчката ни.
— Какво ще бъде? Обичайното?
Доминик ме погледна.
— Винаги си поръчвам сандвич с шунка и сос.
— Правим го от времето на Голямата депресия — обади се Дона.
— В онези години кафеният сос беше единственият лукс за бедняците.
А сега е деликатес. Едно от гурме списанията писа за него миналата
година. Изпратиха фотограф от Ню Йорк да направи снимките. — Тя
посочи към окачена на стената рамка.
— Извинявай — казах, объркана. — Кафен сос ли спомена?
Тя кимна.
— Слагаме шунката в тигана и когато мазнината се разтопи,
сипваме малко кафе и го оставяме, докато се получи плътен, гъст сос.
— Ами, аз не съм голям любител на кафето — отвърнах
неуверено — но мисля, че все пак ще го опитам.

97
 — Много добре — усмихна се Дона. — Няма да останеш
разочарована. Хората ядат този специалитет вече почти век. Той е
класика. Малко картофено пюре за гарнитура?
С Доминик кимнахме едновременно.
— Е, как върви статията ти?
— Не съм съвсем сигурна дали изобщо ще стигне донякъде.
Редакторът иска да му изпратя черновата утре, а все още не съм
написала нито дума — намръщих се аз. — Не мога да престана да
мисля за онова момченце.
— Не се отчайвай — окуражи ме той. — Най-трудните неща
винаги носят най-голямо удовлетворение.
Прав беше. Помислих си за първия и единствен маратон, в който
участвах малко след като се омъжих за Итън. Тренирах девет месеца и
прекосих финалната линия с разкървавен палец и схванати мускули, но
никога не се бях чувствала толкова самоуверена и горда със себе си.
Когато Итън ме грабна в прегръдките си и долепи буза до потното ми
зачервено лице, ме обзе покой, какъвто до онзи момент не бях
изпитвала.
Загледах се през прозореца, втренчила поглед в далечината.
— Какво търсиш там? — попита Доминик.
— Островът Бейнбридж — обърнах се отново към него аз. —
Утре ще се кача на ферибота и ще посетя стара приятелка.
Той кимна.
— А! — възкликна, сякаш едва сега си спомни. — Красиво
място. Бих искал един ден да живея там.
— Защо не? Можеш да пътуваш. Само на половин час с
ферибота е.
Мъжът погледна ръцете в скута си.
— Не мога. Поне не сега. Имотите на острова са скъпи, а всеки
спестен долар изпращам вкъщи.
— Вкъщи?
— Майка ми е болна — отговори той. — Няма здравни
осигуровки. Лекарството е много скъпо, но я поддържа жива.
— О! Много съжалявам. Значи, й помагаш?
Доминик кимна.
— Ти би я обикнала.
Лицето ми пламна.

98
 Чух телефонът да звъни в чантата ми, но не му обърнах
внимание.
— Тя трябва много да те обича — отбелязах аз. — Има нещо
специално във връзката между майката и сина й. — Разгънах
салфетката върху скута си и подпрях брадичка с длан. — Не мога да
спра да мисля за Вера и Даниъл. Още повече, когато знам, че някога са
живели в сградата, където сега е кафенето ти. Обсебващо е.
Доминик се засмя.
— Винаги съм знаел, че си имаме духове.
След няколко минути Дона се върна с две чинии. Точно както го
беше описала, от сандвича с шунка се процеждаше гъст тъмнокафяв
сос. Отхапах с очевидно предубеждение.
— Е, как ти се струва? — попита Доминик.
— Уау! — възкликнах аз. — Страхотен е.
Той се усмихна гордо.
— Знаех, че ще ти хареса.
Телефонът ми отново иззвъня. Този път се наведох неохотно,
извадих го от чантата и веднага видях на дисплея номера на Итън.
— Съжалявам — обърнах се към Доминик. — Ще ме извиниш
ли за момент?
— Разбира се.
— Ало? — казах в слушалката и бързо излязох от ресторанта.
— Клеър, цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб.
— За да ми обясниш защо не се прибра снощи? — изсумтях аз.
— Клеър, прекарах цялата нощ в болницата.
Усетих, че се задъхвам.
— Добре ли си?
— Да, с мен всичко е наред. Става въпрос за дядо. Получи
инфаркт. Веднага щом му връчиха наградата на галавечерята. Не се
отделих от леглото му от момента, в който го изведоха от
операционната.
— О, не — прошепнах аз. — Ще се оправи ли?
— Все още не се знае. Времето ще покаже. Исках да ти се обадя
снощи, но трябваше да си изключа телефона. А тази сутрин никой не
вдигна на домашния. — Замълча за момент, доловил шума около мен.
Някакъв мъж, на когото очевидно късметът бе обърнал гръб, започна
да свири на банджо на няколко крачки от мен. — Къде си?

99
 Погледнах през прозореца към очакващия ме в ресторанта
Доминик и изпитах угризения.
— Обядвам в едно заведение на пазара. С един приятел.
Уорън беше дядото, когото никога не бях имала. Моите бяха
починали много преди да се родя, а когато се омъжих, старецът ме
прие с отворени обятия в семейство Кенсингтън. Всъщност привързах
се към него от мига, в който го видях. Предизвика ме с една „Игра на
сърца“[2], която спечелих.
— Бива си я — каза той на внука си. — Всяка жена, която може
да победи един мъж на карти, е достойна да споделиш живота си с нея.
— Знаех, че не говореше за мен. Бабата на Итън бе починала няколко
години преди да стана част от семейството. Но не беше необходимо да
я познавам, за да разбера, че с Уорън ги е свързвала дълбока, силна
любов. Личеше си по снимките от съвместния им живот, но преди
всичко можеше да се види в очите му. Повече от петнайсет години след
смъртта й неизменно се пълнеха със сълзи, когато говореше за нея.
— Ще дойда веднага щом мога — казах в слушалката. — Кажи
му, че идвам. — Втурнах се към масата и грабнах чантата си от стола.
— Извинявай, Доминик, но възникна непредвидена ситуация. Дядото
на съпруга ми е в болница. Получил е инфаркт. Трябва да тръгвам.
— О, много съжалявам — отвърна той и се изправи. — Мога ли
да помогна с нещо?
— Не, не — заекнах, внезапно обзета от угризенията, които
малко по-рано успях да заглуша. — Ще си хвана такси. Аз… ще ти се
обадя. — Погледнах към обяда си и тръгнах към вратата.

***
Уорън успя да се усмихне слабо, когато се появих в стаята.
Ръцете му лежаха отпуснати в сивото болнично легло.
— Виж сега — прошепнах. — Знаеш, че не можеш просто така
да получиш инфаркт, без преди това да ме предупредиш. — Чух Итън
да влиза, но не се обърнах да го поздравя.
Старецът ми намигна.
— Извинявай, мила, но този стар часовник си има свое мнение,
предполагам.

100
 — Е — казах, опитвайки се да преглътна напиращите сълзи —
пред теб има още много щастливи години. На всички си ни нужен
здрав.
— Щом казваш, скъпа. Ако ви беше безразлично, бих предпочел
да си отида сега и да се видя с моята любима. Ужасно ми липсва.
— Знам, Уорън — отвърнах аз. — Но не забравяй, че ние също
много те обичаме.
Усетих топлината на тялото на Итън.
— Той има нужда от почивка — прошепна в ухото ми. — Да
поседнем.
Не ми хареса всезнаещият му тон, но Уорън действително
изглеждаше изтощен, затова го последвах и се настанихме на една
пейка в коридора. Около нас сновяха медицински сестри. Въздухът
миришеше на говеждо месо и дезинфектант.
— Мислят, че ще се оправи — съобщи Итън. — Засега.
— Това все пак е някакво успокоение — отвърнах и разтърках
нервно длани. Вдигнах поглед и видях родителите му — Гленда и
Едуард, да приближават към нас.
— Как е той? — попита го майка му, пренебрегвайки напълно
присъствието ми.
Итън повдигна рамене.
— Все така. Докторът казва, че сърцето му е слабо. Няма да
може да поддържа предишния си ритъм на живот. Трябва да му
помогнем да премахне стреса. Крайно време е да намали темпото.
Гленда погледна Едуард, после мен.
— Клеър, скъпа…
Преглътнах с усилие. Наричаше ме „скъпа“ само когато
предстоеше да ми поиска някаква услуга или да ме наставлява.
Тя хвърли многозначителен поглед към сина си.
— Клеър, ще трябва да преустановиш ежеседмичните си
посещения при Уорън за известно време.
— Моля? — възкликнах изумена. — Какво имаш предвид? —
Отбивах се да виждам стареца веднъж в седмицата през последните
две години. Играехме на карти, гледахме стари филми, четяхме заедно:
той — своите военни книги, а аз — любовните си романи.
— Заради сърцето му, скъпа — продължи Гленда. — Ти чу Итън.
Лекарят твърди, че е прекалено слаб. С всички тези твои… ами, просто

101
Уорън няма нужда от допълнителни… драми точно сега.
— Допълнителни драми? — Лицето ми пламна. — Смяташ, че
посещенията ми са вредни за здравето му? — Погледнах Итън,
търсейки подкрепа.
— О, разбира се, че нямаме предвид това, скъпа — отвърна
Гленда, потупвайки ме по гърба. Ненавиждах покровителствения й
тон. — Просто искаме най-доброто за него, докато се възстановява…
— Мамо — намеси се Итън и вдигна ръка в знак на протест. —
Дядо обича Клеър. Тя е една от малкото хора, които го правят щастлив.
— Стисна ръката ми в знак на солидарност, но бях прекалено
потресена, за да отвърна на жеста.
Усещах ледения поглед на Гленда, когато се обърнах към него.
Очите ми се напълниха с гневни сълзи, които в никакъв случай не
исках да им позволя да видят, но знаех, че няма да успея да ги
преглътна.
— Благодаря — прошепнах на съпруга си, преди да пусна ръката
му и да тръгна към асансьора.
— Клеър, моля те… — подхвана Итън, щом майка му и баща му
се отдалечиха надолу по коридора. Притегли ме към себе си и ме
целуна леко по челото. — Не обръщай внимание на майка ми.
Кимнах и в този момент вратата на асансьора се отвори. Сестра в
синя престилка погледна табелката отсреща.
— Опа, грешен етаж — отбеляза тя. На инвалидна количка до
нея седеше жена в болнична нощница, притискаща към гърдите си
новородено с червено пухкаво личице. Младата майка се усмихна с
уморена, но доволна усмивка, когато гордият й съпруг се наведе над
тях. Любовта струеше от всяка фибра на телата им. Вратата на
асансьора се затвори.
— Съжалявам, Итън — казах с треперещ глас. — Не мога да
остана повече тук. Трябва да си вървя.
Изчаках, докато вратата се отвори отново, и влязох в празната
кабина. Когато тя потегли, закрих лицето си с ръце и заплаках.

[1] Американски драматичен филм от 1946 г. на режисьора

Франк Капра с участието на Джеймс Стюърт, Дона Рийд, Лайънъл
Баримор и Хенри Травърс. — Б.пр. ↑

102
 [2] Вид игра на карти, известна в България с името „Черна
Донка“. — Б.пр. ↑

103
 11.
ВЕРА

Пълничката управителка на „Фредерик и Нелсън“ ме изгледа

неодобрително, преди да се обърне към помощника на Лон и да
въздъхне с досада.
— Друга?
Андрю посочи към стойката с официални рокли в далечината.
— Ще има нужда от доста от онези — каза той. — Господин
Едуардс предпочита червеното, но изберете и в няколко други цвята за
разнообразие. Трябват ни също и други дрехи. — Отправи
многозначителен поглед към жената, преди да погледне часовника си.
— Запишете всичко на сметката на господин Едуардс, както
обикновено.
— Ясно — повдигна вежди управителката. — Да се залавяме за
работа.
— Добре — кимна Андрю. — Погрижете се да пристигне във
фризьорския салон в четири и половина. Господин Едуардс я очаква за
вечеря в пет и нито минута по-късно.
Чувствах се като стока в камион за доставка. Последвах жената в
пробната и застанах сковано пред огледалото, докато ме разсъбличаше.
Роклята ми се свлече позорно на пода в смачкана купчина от тъмен
плат.
В стаята влезе друга, по-млада жена.
— Мелинда! — излая по-възрастната. — Изхвърли тази рокля.
Тя повече няма да й е нужна.
Изпитах прилив на тъга, докато наблюдавах как асистентката по
продажбите вдига дрехата и я изнася навън. Джобът беше съдран, а
подгъвът — оръфан. И все пак бях облечена с нея, когато за последен
път прегърнах Даниъл. Имах чувството, че изхвърлям част от него.
Част от нас.
— Извинете, може ли да си я запазя?
— Тази стара дрипа? — измърмори сухо жената.

104
 Загледах се в босите си крака, напрягайки цялата си воля да
преглътна напиращите сълзи.
— За твой късмет господин Едуардс те е харесал — продължи
тя. — Сега можеш да носиш много по-хубави неща.
Стиснах силно очи, когато се зае с бельото. Почти не я слушах,
докато измерваше бюста ми.
— Обикновено предпочита по-закръглени форми — отбеляза тя,
оглеждайки внимателно гърдите ми. — Ще ти се отрази добре да
понапълнееш.
Изкривих лице в гримаса, когато разкопча корсета и разголи
изцяло тялото ми. Студеният въздух щипеше голата ми кожа.
Отражението в огледалото показваше корем, хлътнал в средата, точно
на мястото, където преди три години носех Даниъл. Родих го вкъщи,
сама. Карълайн дойде в самия край, бършеше лицето ми с влажни
кърпи и ми пееше. Раждането беше продължително и болезнено. Но
когато го взех в прегръдките си, вече нищо нямаше значение. Заради
него бих минала през всичко това отново. Моят Даниъл. Усетих, че
сълзите ми напират. Няма да плача. Няма да позволя тази жена да
стане свидетел на скръбта ми.
— Виждам, че имате деца — отбеляза неодобрително тя, докато
стягаше бежов корсет около ребрата ми.
Аз кимнах.
— Да — потвърдих тихо. — Само едно. Чудесно момченце,
което…
— Постъпила си разумно, като си го оставила — каза жената. —
Няма смисъл да отглеждаш копеле.
— Как смеете? — извиках и отстъпих крачка назад.
Тя повдигна рамене.
— Не исках да те обидя — измърмори, вероятно притеснена
повече от вероятността да изгуби комисионата от Лон, отколкото, че е
наранила чувствата ми. — Имах предвид само, че в днешно време е
много трудно да се отглежда дете, още повече извънбрачно. —
Пристъпи към мен и пъхна през главата ми бяла коприна, която
прилепна плътно по тялото ми. — Знаеш какво се случи с последното,
нали?
Поклатих отрицателно глава.
— С последното какво?

105
 — С последното момиче на господин Едуардс.
Отново поклатих глава, спомняйки си бившата камериерка Сузи.
— Забременя — продължи жената. — Малката глупачка!
Господин Едуардс беше принуден да я изгони.
Имах желание да споделя леглото на Лон точно толкова, колкото
и трапезата му на вечеря. Но бях готова на всичко, за да открия сина
си. Той имаше солидни връзки. Гуен го беше виждала да обядва със
сенатор. Ако изобщо някой можеше да накара полицията да се заеме с
издирването на Даниъл, това беше той.
— Прибери си малко корема — нареди жената. — Този корсет
трябва да се стегне още малко, ако ще те обличаме във вечерна рокля.
Господин Едуардс ще иска да си неотразима на дансинга.
Поех си дълбоко въздух и стегнах корема си. Затворих очи и си
спомних последния път, когато бях танцувала. С Чарлс. Оставих
спомена да ме обгърне утешително като топло одеяло.

Четири години по-рано

Отвън се чу клаксон.
— Чарлс е тук! — изписка Карълайн.
Пригладих косата си, преди да изтичам до прозореца на
апартамента, който делях с три приятелки. Погледнах към улицата,
където той седеше на предната седалка на лъскавия си сив буик с
пригладена назад тъмна коса и спокойна усмивка. Елегантен. Измина
месец и половина, откакто се срещнахме в хотела. Онази нощ той ме
изпрати до вкъщи и обеща да ми се обади веднага щом се върне от
ваканцията си в Европа. Често мислех за него, въпреки опитите да го
забравя. Да, той беше чудесен, но принадлежеше на онзи тип жени,
които виждах в хотелските стаи — изтънчени, обсипани със
скъпоценности, а не на някоя с дупка на обувката и без пукната пара. И
все пак, когато ми се обади предишната седмица, се замислих дали
въпреки всичко, което ми каза в хотел „Олимпик“, наистина беше
възможно мъж от привилегированата класа да се влюби в бедно
момиче. Джорджия скръсти ръце.
— Не е честно — измърмори тя. — Той има ли брат?
— Не я разсейвай, Джорджия — скара й се Карълайн. — Тя
трябва да се приготви!

106
 Погледнах роклята си, която едва ли можеше да се нарече
красива със скромните си плисета и подгъва, подшит същата сутрин.
Надявах се кобалтовосиният конец — единственият, който имах — да
не се откроява очебийно върху светлосиния плат.
— Как изглеждам?
Карълайн се намръщи.
— Миличка, искаш да го впечатлиш, нали?
Кимнах.
Приятелката ми започна да разкопчава копчетата ми.
— Разбира се, че искаш, и точно затова ще облечеш червената ми
рокля.
— Карълайн, не мога — възразих. — Тя е с много…
— Дълбоко деколте?
Отново кимнах.
— Е, скъпа моя, точно това е замисълът. Ще те измъкнем от този
чувал за картофи.
След като разкопча и последното копче, дрехата се свлече на
пода около глезените ми. Карълайн отиде до гардероба, донесе
червената рокля и я вдигна гордо.
— Ще бъдеш неотразима. — Тя похарчи за нея цялата си
месечна заплата, след като я видя на витрината на един бутик на
„Пайнър Скуайър“. — Ето — каза, нахлузвайки я през главата ми.
Роклята прилепна по тялото ми и аз неловко подръпнах корсета си. —
Така — продължи, като отстъпи крачка назад, за да ме огледа. —
Страхотна си!
— Не знам, Карълайн — казах колебливо. — Наистина ли
мислиш, че е в моя стил?
— Тази вечер ще бъде — отсече тя, нагласяйки един от герданите
си в основата на шията ми. — Не са истински перли, но никой няма да
разбере. — Усетих тръпки по гръбнака си, когато го закопча. —
Идеално — отбеляза, като отново се отдалечи, за да ме огледа още
веднъж. — Сега тръгвай, иначе ще закъснееш. — Изтика ме към
вратата и повтори: — Изглеждаш чудесно.
Обърнах се към нея:
— Благодаря ти, Карълайн. Зная, че това е любимата ти рокля.
Ще я пазя.

107
 — Залей я с вино, ако искаш — отвърна тя. — Така или иначе
никога повече няма да я облека. — Потупа издутия си корем, издаващ
ранните месеци на бременността й. — Достатъчно се забавлявах с нея.
Поддавайки се на внезапен импулс, Карълайн се бе омъжила за
рибар на име Джо седмица след събитието в хотел „Олимпик“. В
продължение на година двамата се разделяха и събираха, но когато той
се появи с годежния пръстен на баба си, тя каза „да“. Малко по-късно
съпругът й загина в автомобилна катастрофа, а тя откри, че е
бременна. Появи се в апартамента с всичките си по-ценни вещи,
събрани в един-единствен куфар. Жилището с една спалня беше вече
пренаселено от три други жени, но въпреки това я приехме.
Собствените й родители я бяха изгонили.
— О, Карълайн — казах аз, обвивайки ръка около кръста й. —
Пак ще я облечеш. Ще видиш.
— Е — отвърна приятелката ми с въздишка — това е твоята
вечер. Изживей я, скъпа!
— Ще се опитам.

***
Чарлс ме чакаше на тротоара. Облегна се на колата и впери
поглед в мен, когато излязох.
— Хей, лейди! — подвикна очевидно пиян мъж откъм улицата.
— Търсиш ли си някого за любов?
— Внимавай с обноските — предупреди го Чарлс. — Как си
позволяваш да говориш така на дама?
Непознатият изчезна в една пресечка, а аз се усмихнах с
благодарност.
— Добре дошъл в квартала.
— През цялото време ли ти се налага да понасяш това?
Само кимнах в отговор.
— С времето се свиква. Повечето са безобидни.
Той поклати глава и огледа улицата. Бездомник риташе по
тротоара празна тенекиена кутия и си мърмореше нещо. Възрастна
жена стана от пейката и се приближи до Чарлс. Подобна лъскава кола

108
беше рядка гледка в нашата част на града и привличаше тълпа от
зяпачи като сочна слива бръмчащи мухи.
— Простете, сър — каза почти шепнешком просякинята и
протегна ръка с изпочупени мръсни нокти. — Бихте ли пожертвали
няколко цента за една гладна старица?
— Това истински „Буик“ ли е? — попита някакъв хлапак и
прокара длан по капака. Чарлс ме гледаше безпомощно.
Прочистих гърлото си.
— Извинете ни — казах твърдо. — Ние точно тръгвахме.
Жената кимна и отстъпи назад. Момчето повдигна рамене.
Другите продължиха по пътя си.
— Съжалявам за това — измърморих, щом седнахме в колата. —
Богатите хора са нещо ново за този квартал.
Той изглеждаше объркан.
— О! — каза накрая и потегли бавно. Няколко минути пътувахме
мълчаливо, преди отново да се обърне към мен: — Иска ми се да й бях
дал нещо.
— На кого?
— На онази жена. Можех да й дам малко пари. Не знам защо не
го направих.
Поклатих глава.
— Ще й трябват много повече от няколко долара, за да реши
проблемите си.
Чарлс кимна.
— Дали мразят хората като мен?
— Не, разбира се — отвърнах, забелязвайки как златните му
копчета за ръкавели проблясват на уличното осветление. — Ти просто
си от друг свят, това е. Свят, който те не разбират.
Той тръсна глава, сякаш се опитваше да осмисли разликата
между нас.
— Срамувам се — каза накрая — че съм толкова далече от тях.
Докоснах ръката му.
— Ти си различен — прошепнах и го погледнах с благоговение.
Чарлс притежаваше доброта, неприсъща за хората с неговото
положение. Сякаш усещаше болката на бедните, което беше рядкост,
като се имаше предвид склонността на висшата класа изцяло да ги
пренебрегва.

109
 Спря колата пред ресторант, където жена с рокля от светъл креп
пушеше цигара. Издиша дима елегантно през яркочервените си устни,
после пусна угарката на тротоара и я угаси с тока си.
— Помислих си, че можем да хапнем в „Блу Палмс“ — каза той.
Благите му очи ме наблюдаваха с очакване.
— Би било чудесно.
Подаде ключовете на пиколото, преди да заобиколи колата и да
ми отвори вратата. Почувствах се като наследница, на която предстои
дебют в обществото, когато положих ръката си в неговата. Две жени се
вторачиха в нас. Първо огледаха него, после мен, измервайки ме от
главата до петите, и започнаха да си шепнат. Можех да разчета
погледите им. Измамница. Знаеха, че не съм от тяхната класа. Гледах
право напред, следвайки Чарлс.
Изпитах желание да се погледна в огледалото, за да се уверя, че
действително става дума за мен. Двете с Карълайн си бяхме мечтали да
вечеряме в „Блу Палмс“ безброй пъти. Познавахме сервитьорката,
работеща в коктейлбара през уикендите. Тя често ни разказваше
истории за богаташите и знаменитостите, които го посещаваха.
Последвах Чарлс в слабо осветеното фоайе, където елегантни двойки
подаваха палтата си на портиер с безупречни маниери. От мястото
лъхаше на лукс и блясък.
Чарлс прошепна нещо на мъжа на рецепцията и той веднага
скочи на крака с нервна усмивка.
— Много се радвам да ви видя отново. Обичайната ви маса ви
очаква.
Опитвах се да не мисля за жените, които беше водил тук преди
мен. А те трябва да са били цяло шествие. Вместо това гледах право
пред себе си, докато следвахме управителя по тъмния коридор със
струяща от пода светлина, като в старите киносалони, в които се
промъквах незабелязано като дете. Десетки очи се обърнаха към нас с
изумление. Оркестърът свиреше и аз отмервах ритъма на тромбона с
всяка крачка. Единият крак пред другия. Ами ако се спъна? Ако изложа
Чарлс?
Усетих нежна ръка около кръста си, после топъл дъх до шията.
— Просто не мога да седя спокойно, когато свирят тази песен. А
ти?

110
 Кожата по ръцете ми настръхна. Знаех песента, разбира се.
Звезден прах. Двете с Карълайн я бяхме слушали десетки пъти в
музикалния магазин, докато накрая продавачът ни каза, че трябва да
купим плочата или да си вървим. Тъй като не разполагахме с толкова
пари, си тръгнахме.
Чарлс протегна ръка.
— Може ли?
— С удоволствие — отвърнах и го придружих до дансинга.
Усещах десетките погледи като тръпки по гърба си, но когато той
ме прегърна и привлече към себе си, неувереността ми мигом се
изпари.
— А твърдеше, че не можеш да танцуваш — прошепна в ухото
ми.
— Не мога — отговорих. — Справям се благодарение на теб.
Чарлс поклати глава.
— Знаеш ли — каза със сериозно изражение — ти си наистина
специална, Вера Рей.
Завъртя ме из дансинга. Силната му ръка и уверените стъпки ме
караха да се чувствам лека и гъвкава, докато се носехме в ритъма на
танца. Когато песента свърши, ме притегли към себе си и лицето ми
пламна. Останахме загледани един в друг.
— Хайде да вечеряме — предложи той точно когато оркестърът
подхвана друга мелодия.
Настанихме се в усамотено сепаре, предлагащо чудесен изглед
към сцената. Меката фина тапицерия ме караше да се чувствам така,
все едно съм седнала върху облак, а с Чарлс до мен усещането беше
неземно.
Той поръча вино и обсъди няколко специалитета от менюто със
сервитьора, застанал пред нас с преметната през ръката бяла ленена
салфетка.
— Яла ли си стриди? — попита Чарлс. — А хайвер?
Поклатих глава. Защо да се преструвам, че съм опитвала вкуса
на лукса, когато той много добре знае, че не е така?
— Добре тогава — каза и се обърна към келнера. — Ще
поръчаме и от двете.
След броени минути мъжът се върна и постави на масата купа,
пълна с нещо, което приличаше на лъскави дребни боровинки.

111
 — Хайвер — поясни Чарлс с широка усмивка.
Сбърчих нос.
След това сервитьорът донесе плато със странна купчина от
мекотели, подредени върху лед. Лимонови резенчета и различни
видове сос бяха изкусно аранжирани на друго плато. Преглътнах.
— И сега — започна Чарлс — изстискваш малко лимонов сок
отгоре и вдигаш черупката ето така. После оставяш стридата да се
плъзне в устата ти.
— Просто така?
— Просто така.
Помислих си, че цялата тази суетня с изисканата храна си е чиста
загуба на време. Защо ти е да си го причиняваш, щом можеш да
изядеш един чудесен сандвич с шунка? Но не исках да го разочаровам.
— Добре — съгласих се скептично. — Щом казваш.
Протегнах се към чинията, взех една стрида, огледах неравната й
повърхност и се изумих от острите й краища. Когато бях дете, баща ми
веднъж донесе вкъщи празна черупка и си порязах пръста на ръба й.
Мама, която работеше първа смяна във фабриката, не беше там да ме
превърже. Затова откъснах парче плат от кухненската кърпа, обвих го
около раната и притиснах достатъчно силно, за да спра кървенето.
След като се прибра от втората си работа, където цял ден се бе
грижила за децата на богато семейство от изискано предградие на
Сиатъл, й показах раната си.
— Сама си си виновна — отсече тя, без дори да ме погледне. —
На пет години трябва да си по-разумна. — Под очите й имаше тъмни
сенки от умора. Не го мислеше наистина. Никога не мислеше онова,
което казваше след дълъг и изтощителен ден. Простих й, както винаги.
И когато заспа на стола във всекидневната с работните си дрехи, я
завих с одеяло.
Държах стридената черупка в ръка, усещах остротата й върху
кожата си, после се отдръпнах, пускайки я обратно в чинията.
Разтърках показалеца си и огледах назъбения белег, който ме върна в
миналото.
— Всеки се чувства малко неловко, когато ги опитва за първи
път — каза Чарлс. — Позволи ми да ти помогна.
Вдигнах очите си към неговите — толкова топли, толкова
приветливи. Вече не съм онова малко момиченце. Той вдигна черупката

112
към устните ми и аз отворих уста, докато усетих хладната копринена
мекота на стридата върху езика си. Долових солта на морето и плътния
пикантен вкус, последван от тръпчивостта на лимона. Хапката събуди
сетивата и отвори очите ми.
— Оказа се изненадващо вкусна — отбелязах и посегнах за
друга.

***
Ядохме. Пихме. И танцувахме. Под умелото ръководство на
Чарлс краката ми се носеха из дансинга с лекота, каквато не подозирах,
че притежавам.
Веднага щом песента свърши и след заслужените аплодисменти
за оркестъра, към нас се приближи някаква двойка. Жената, която бе
изрусена и с безупречна прическа, махна за поздрав на Чарлс,
показвайки диамантен годежен пръстен с размерите на монета.
Камъкът проблесна на идващата откъм сцената светлина, когато
протегна разперените си пръсти към мен. Мъжът до нея — очевидно
годеникът й, ме изгледа с любопитство.
— Аз съм Делорес — представи се напевно тя и погледна
обидено Чарлс. — Не си ни казал, че си имаш нова приятелка. Мислех,
че продължаваш да излизаш с Ивон. Вие двамата бяхте…
— Да — прекъсна я той. — Това е Вера. Вера Рей.
Делорес изглеждаше развеселена.
— Разбира се — каза, оглеждайки ме от главата до петите. —
Мис Рей, приятно ми е да се запознаем.
— На мен също — отвърнах, усещайки стягане в гърдите.
— Къде се запознахте? — продължи тя. — В някой кънтри клуб?
— Изгледа преценяващо роклята ми. Нещо ми подсказваше, че е
наясно, че не членувах в никакъв клуб.
— Не — отговори Чарлс. — Ние с Вера се запознахме…
— В хотел „Олимпик“ — обадих се аз. — С една приятелка
присъствахме на откриването.
Долорес повдигна едната си вежда.
— О? — каза тя, сякаш опитвайки се да проумее как съм била
допусната до подобно място. — Мила, кажи ми нещо — продължи,

113
потупвайки ме по рамото. — Как ти успя да се сдобиеш с покана?
Познавам поне десетина представители на градския елит, които нямаха
този късмет.
Чарлс обви ръка около кръста ми и ме притисна успокоително
към себе си.
— Тя беше моя гостенка — отсече той с толкова самоуверен глас,
че сложи край на всяко по-нататъшно обсъждане на появяването ми в
хотела.
— Ами, добре — измърмори момичето и дръпна придружителя
си за ръкава. — Ние ще тръгваме. — После се изкикоти. — Като ви
гледа как танцувате, човек би си помислил, че участвате в танцовия
маратон на Шесто Авеню.
Чарлс я изгледа объркано.
— Танцов маратон?
— О, няма как да си чувал за него — отвърна Долорес. — Далеч
е от твоята класа. — Тя се обърна и ме изгледа продължително.
— Тогава вероятно е от моята — казах във внезапен пристъп на
дързост. Лицето ми гореше. Знаех какво има предвид. Не бях
подходяща за Чарлс. За това ясно говореха скромната рокля, купените
от магазина за втора употреба обувки и неоформените ми нокти.
— Лека нощ, Долорес — обади се Чарлс, преди да кимне на
кавалера й. — Да се махаме оттук — прошепна в ухото ми, докато се
връщахме към масата.
Аз кимнах.
— Къде ще ходим?
— А защо не отидем на този маратон?
Поклатих глава.
— Не говориш сериозно.
— Ние сме невероятен танцов тандем — каза през смях.
— Обзалагам се, че можем да победим. Освен това ми дойде до
гуша от този снобарски ресторант.
— Знаеш какво представляват тези маратони, нали?
Той ми отправи наивен поглед. Беше мъж, който можеше да
танцува валс, но суинг?
— Май се досещам.
— Двойките танцуват с часове… понякога и цяла нощ —
обясних аз. — Победител е двойката, която остане последна на

114
дансинга.
— Бих искал да съм последният мъж, останал до теб — отвърна
Чарлс и улови ръката ми.

***
Отдалече чувах музиката, носеща се от гимназията на Шесто
Авеню. Спряхме на тротоара пред двойната врата, където пушеше
група младежи, облечени в измачкани костюми, които им бяха
прекалено тесни или твърде широки.
Чарлс нервно разтърка челото си. Как можах изобщо да го
доведа тук? Със сигурност никой от неговите играещи поло приятели
не посещаваше импровизирана танцова зала в петък вечерта. Мъжете
го изгледаха подозрително, когато тръгнахме към входа.
— Ей, кукличке — подвикна ми един от тях. — Партньор за
танци ли си търсиш?
Чарлс вдигна ръка.
— Тя вече си има, благодаря — каза, пресичайки предложението.
— Бива си я твоята мадама — отбеляза непознатият, докато
влизахме. Думите му бяха заглушени от музиката. Но онова, което
привлече вниманието ни, беше гледката пред нас. Двойките наоколо
танцуваха с такава енергия, с такава страст! Наблюдавах как един мъж
вдигна партньорката си във въздуха, после я пусна обратно на пода и
започна да я върти отляво надясно като топка на ластик.
Приятелят ми зяпна от изумление.
— Уау! — възкликна той. — Никога не съм виждал такова
нещо.
— Можем да си тръгнем, ако искаш — казах и погледнах към
вратата.
— Не, не — възрази, загледан как танцьорът наведе жената
толкова ниско, че косата й се разстла по пода. — Просто не съм виждал
хора да танцуват така. Това е… невероятно. Искам да опитам. Ти
можеш ли?
— Да танцувам суинг? Да. Е, малко.
Улових ръката му, но преди да успеем да стигнем до дансинга,
една възрастна жена го потупа по рамото и попита:

115
 — Регистрирахте ли се?
— Да се регистрираме? — повторих учудено.
— Пет цента — поясни тя. — Покрива входа, цената на снимката
и купа чили.
Чарлс изглеждаше развеселен.
— И купа чили!
Старицата посочи към бюрото отсреща.
— Можете да платите там.
Той извади един долар от портфейла си и го подаде на мъжа зад
импровизираната регистратура.
— Рестото ви е…
— Задръжте го.
— Благодаря ви, сър — кимна човекът, но изгледа изненадано
Чарлс. — Алис разясни ли ви правилата?
Приятелят ми поклати глава.
— След пет минути преустановяваме записването, така че
извадихте късмет. Правилата са следните: седенето е забранено.
Храненето е забранено. Пиенето е забранено. Танцьорите не трябва да
спират или да се задържат на едно място за повече от три секунди, в
противен случай ще бъдат отстранени от състезанието. Двойката, която
се задържи последна на дансинга, печели голямата награда. — Мъжът
посочи към буркан, пълен с монети. — Снимките се правят вляво.
Двамата с Чарлс застанахме един до друг пред бялата завеса.
— Сега се усмихнете — подвикна фотографът, скрит зад апарат
със сложна светкавица. Лесно беше да се усмихна, когато любимият
ми стоеше до мен. — Готово! — продължи той. — Снимката ви ще е
готова следващия петък.
Отправихме се плахо към дансинга. Чарлс ме прегърна през
кръста и започна неумело да движи крака. Засмях се, улових ръцете му
в своите и му показах някои от основните стъпки на суинга.
— Ето така — казах и завъртях крака в ритъма на музиката.
Махнах на Лола, моя бивша съученичка. Дори отдалече си личеше
колко беше шокирана да ме види в прегръдките на такъв мъж.
Шокирана и вероятно изпълнена със завист.
— Оказа се по-трудно, отколкото изглежда — отбеляза той, като
опита отново и ме настъпи. — Извинявай.

116
 — Справяш се много добре — казах окуражително, щастлива, че
можех и аз да го науча на нещо.
След известно време Чарлс улови ритъма на суинга и ме завъртя
из дансинга с увереността на стар професионалист.
— Сега разбирам защо ти харесва повече от валса — подхвърли
през смях. — Много по-забавно е.
Почувствах, че по челото ми избива пот.
— А как се забавляват хората като теб?
Той ми отправи половинчата усмивка.
— Говориш така, сякаш съм от друга планета.
— Ами — отвърнах и избърсах веждите си — в известен смисъл
си. — Огледах обикновените момчета и момичета на дансинга: синове
на работници в завода и дъщери на шивачки. И сред тях стоеше Чарлс,
наследник на една от най-богатите фамилии в града, а според
Карълайн — и в цялата страна.
— О, я стига! — възрази той. — Не мислиш ли, че това е
прекалено?
В залата се появи дребна фигура и аз веднага я познах.
Джинджър Клейтън — моя стара приятелка. По-малката й сестра
почина преди шест месеца, защото семейството не можеше да си
позволи скъпото животоспасяващо лекарство. Внезапно желанието ми
да танцувам се изпари. Как можех да вечерям със стриди и хайвер,
докато хора като малката Ема Клейтън губеха живота си?
Пуснах ръката му.
— Не виждаш ли?
Чарлс бързо я улови отново.
— Внимавай! Ще ни дисквалифицират, ако спрем. Помниш ли
правилото за трите секунди?
Отклоних поглед.
— Да не би да казах нещо нередно? — попита той.
— Не — отвърнах тихо. — Ами, да. Просто ми се иска бедните
да не се мъчеха толкова.
Оркестърът забави темпото и аз се зарадвах. Струваше ми се
странно да водим сериозен разговор, докато танцуваме в такъв бесен
ритъм.
— Слушай — продължих, забелязала безпокойството в очите му.
— Наистина вярвам, че проявяваш съчувствие, и знам, че си по-

117
различен от хората от твоя ранг. Но ми се иска по-голяма част от
привилегированите да помагат за облекчаване положението на
бедните. Времената са трудни. За да може да работи, вдовицата, която
живее на долния етаж, трябва да оставя децата си по цял ден сами,
защото няма кой да ги гледа. Почтени и уважавани хора обикалят
улиците и просят милостиня. И всичко това, докато богатите…
— Докато богатите не правят нищо за тях? — попита той.
— Да — кимнах.
— Ами, права си — продължи Чарлс убедително. — Ние се
отнасяме към тях с презрение. Сигурно съм първият, който го
признава. Собствените ми родители дори не биха дали на домашните
ни помощници достойна заплата. Повечето са принудени да работят на
две места, за да изхранват семействата си. Това не е справедливо.
Опитах се да поговоря с баща ми. Но той не иска и да чуе. Някога
също е бил беден. Проправил си е пътя нагоре от малко фермерско
градче в Източен Вашингтон сам-самичък. И вярва, че упоритият труд
и дисциплината са ключът към успеха. В неговото съзнание всеки е в
състояние да натрупа богатство.
Поклатих глава.
— Но това невинаги е вярно.
— Знам.
— Онова, което не разбира, е, че почтени, трудолюбиви хора
просто нямат късмет — продължих аз. — Няма достатъчно работни
места. Повечето искат да работят, но не могат.
Чарлс отклони поглед.
— Не знам какво да ти кажа, Вера. И на мен това не ми допада
точно толкова, колкото на теб.
— Не исках да прозвучи като обвинение срещу теб или баща ти
— побързах да обясня, опасявайки се, че съм прекрачила границата. —
Но винаги са ме учили, че трябва да споделям онова, което
притежавам, с другите. Защо богатите не помагат на нуждаещите се?
Чарлс кимна.
— Как се казва вдовицата, за която спомена?
— Лора. Името й е Лора.
— А къде работи?
— В шивашката фабрика в индустриалната зона.
— Колко деца има?

118
 Оркестърът отново засвири бърза мелодия и ние ускорихме
темпото.
— Поне пет — отвърнах. — Най-голямото е едва на девет
години. В изключително затруднено положение са. Миналата седмица
й занесох малко хляб. В квартирата й цари пълен безпорядък.
Истинска мизерия.
Чарлс ме погледна нежно.
— Искам да й помогна.
— Как?
— Като начало ще я измъкна от отвратителната фабрика, за да
може да се грижи за децата си.
— За да го направи, тя ще се нуждае от…
— Средства, наясно съм. Ще се погрижа и за това.
Отправих му усмивка, зародила се дълбоко в мен.
— Наистина ли ще го направиш?
— Да. Но тя не трябва да узнава за приноса ми.
— Мога да помогна.
— Добре.
Притиснах глава към ревера на сакото му.
— Изключително благородна постъпка!
— Не — отвърна той и ме погали по косата. — Така трябва да се
постъпва и съжалявам, че не съм го правил до този момент.
Чарлс ме завъртя из дансинга, преди отново да ме притисне в
прегръдките си. Музиката спря за миг и успях да надникна в очите му.
От погледа му цялото ми тяло настръхна и когато се наведе към мен,
позволих на устните си да срещнат неговите.
— Ето къде си бил! — разнесе се зад нас женски глас.
Отдръпнах се от него и се загледах в приближаващата жена. Облечена
с жълтеникавокафява копринена рокля и с украсена с бели пера шапка,
тя изглеждаше като излязла от списание „Вог“, което Джорджия
понякога носеше от домовете, където работеше като домашна
помощница. В скромния гимнастически салон жената се открояваше
като лебед във въглищна мина. — Търсих те навсякъде, Чарлс —
продължи по-меко.
Внезапно пред нас застана един мъж и размаха пръст във
въздуха.

119
 — Опасявам се, че спряхте да танцувате за по-дълго от
позволеното. Моля ви да напуснете дансинга. Дисквалифицирани сте.
— Съжалявам, Вера — обърна се към мен Чарлс. — Вината е
изцяло моя.
Момичето си проправи път през тълпата и двамата го
последвахме.
— Какво прави сестра ми тук? — измърмори под носа си той.
Когато се озовахме достатъчно далече от танцуващите двойки, скръсти
предизвикателно ръце.
— Джоузи? — Тонът му не беше особено приветлив.
— Уау, не мислех, че ще те намеря тук — отвърна тя с явно
раздразнение. Пъхна кичур от безупречно оформената си коса под
шапката, преди да приглади въображаема гънка на роклята си. —
Ходих да те търся в „Блу Палмс“ и Долорес ми каза… — Изгледа ме
неодобрително и разочаровано си пое въздух. — Както и да е, нямаме
много време. Става въпрос за мама. Тя се разболя.
Чарлс пусна ръката ми.
— О, не! Какво й е?
— В момента докторът е при нея — обясни сестра му. — Но
трябва да се прибереш бързо.
Той се обърна към мен:
— Извинявай, Вера, но трябва да тръгвам. Аз… ще ти се обадя
скоро.
— Не се тревожи за мен — казах, опитвайки се да прикрия
разочарованието си. — Върви.
Наблюдавах как Чарлс и Джоузи си тръгват. Изчезнаха в сенките
на нощта, преди да се обърна към останалите танцьори на дансинга.
Бяха останали около двайсетина двойки. От веждите им се стичаше
пот. Ние можехме да спечелим. Двамата щяхме да танцуваме до
сутринта.

***
— Господи, изглеждаш зашеметяващо, Вера! — възкликна Лон,
когато ме видя във фоайето на хотела. Едва разпознах собственото си
име, изречено почти без дъх. А когато погледнах към огромното

120
огледало в позлатена рамка на стената от лявата ми страна, към мен се
взираше момиче от висшето общество. Талията ми беше с няколко
сантиметра по-тънка, пристегната от изящното бельо под синята
копринена рокля. Гърдите ми се показваха над корсажа по начин,
който ме караше да се чувствам като пуйка върху поднос — препечена
и намазана с масло, готова да бъде погълната. Смутено се опитах да ги
прикрия с ръце.
— Красотата ти е изумителна — продължи той и собственически
обви ръка около кръста ми.
Допирът му ми бе неприятен. Преглътнах с усилие. Мога да го
направя. Заради Даниъл. Ако изиграя картите си правилно, Лон ще
задейства връзките си и ще ми помогне да намеря сина си. Ще бъда
негова гостенка за вечеря. Ще се усмихвам и ще изглеждам красива.
Наистина бих направила всичко, за да стигна до сина си.

121
 12.
КЛЕЪР

Наведох глава, когато излязох от асансьора в редакцията на

следващия ден, и целенасочено тръгнах по дългата пътека,
лъкатушеща сред морето от сиви кабинки. Изглеждаше глупаво да
предприема такива крайни мерки, за да избегна собствения си съпруг,
но след снощната размяна на реплики нямах сили да се изправя лице в
лице с него. Освен това отново бях прекарала нощта в празното легло.
Знаех, че вероятно бе останал в болницата с Уорън, но все пак дори не
се обади, за да ме уведоми. Откога се беше превърнал в съпруг, който
не смяташе прибирането у дома за задължително?
Слънцето се бе върнало в Сиатъл и топлото време правеше
Франк особено настоятелен.
— Как върви статията? — попита той само десет секунди след
като бях успяла да седна на стола си.
Обърнах се да го погледна в лицето.
— Добро утро и на теб.
— Не съм сигурен дали си забелязала — продължи, като посочи
към прозореца — но снегът се разтопи. Хранех известна надежда, че
ще пусна статията за печат, преди читателите да са забравили за
бурята. Трябваше да си готова днес, но очевидно не си, така че се
питам ще я получа ли преди Деня на благодарността. — Извади
изгризания молив от джоба на ризата си и го пъхна в устата си.
Той си оставаше единственият шеф, когото намирах за
очарователен, когато ми беше ядосан.
— Слушай, Франк — казах и скръстих ръце. — От самото
начало се знаеше, че тази работа ще бъде сериозна битка с времето.
Той прибра молива в джоба на ризата.
— Права си. Но нямах представа, че битката ще бъде толкова
епична.
Надникнах в бележника си, обзета от желанието да му покажа
разкритията си от последните дни.

122
 — Франк, изглежда, някой е изтрил информацията за това
момченце от архивите.
— Значи, ми казваш, че нямаш никаква следа? — попита той с
въздишка.
— Ами — продължих аз — открих една детска рисунка,
подписана с името Ева Морландстед на гърба.
— Детска рисунка? — По изражението му разбрах, че не е
особено развълнуван.
— Струва ми се, че по някакъв начин е свързана с изчезналото
дете. Може би е дело на сестра или приятелка.
— Е, отнемам ти статията — заяви Франк.
— Моля?
— Клеър, ти си най-добрият ми репортер. Не мога да позволя да
продължиш да работиш над история, от която най-вероятно няма да
излезе нищо. — Постави някаква папка върху бюрото ми. — Има
доста неща, които трябва да отразим този месец.
Погледнах неохотно зеления класьор.
— Какво е това?
— Материалите за Дните на културата в Сиатъл — отвърна той,
свел очи към повърхността на бюрото. — Искам ти да изготвиш
презентацията.
— Сигурно се шегуваш — извиках аз. — Да правя реклама?
Франк знаеше, че всеки уважаващ себе си журналист по-скоро би
си избол очите, отколкото да пише рекламни статии.
— Да — отвърна той безучастно. — Току-що говорих с
рекламния отдел. Ще бъде на цели две страници. Трябва да излезе в
началото на другата седмица.
Поклатих глава.
— Не мога да повярвам.
Мъжът пристъпи към мен.
— Притеснявам се за теб, Клеър. От доста време не си на себе
си.
Отново поклатих глава.
— Защо го казваш?
— Ами — подхвана той, подбирайки внимателно думите си —
просто никога досега не се е случвало да не спазиш краен срок.

123
 Прокарах ръка през косата си. Прав беше. Опасявах се, че съм
изгубила репортерския си инстинкт, че стоя на ръба, и сега Франк го
потвърждаваше. Какво става с мен?
Взех зелената папка и я отворих.
— Не се тревожи — казах и се завъртях към компютъра. — Ще
се заема с това. Дай ми този уикенд и ти обещавам, че в понеделник ще
го имаш.
— Клеър, чуй ме — подхвана Франк. — Не исках да те обидя,
само…
— Всичко е наред — прекъснах го сковано и стиснах ръце в
юмруци под бюрото. — Съжалявам, че те подведох. Мислех, че ще
успея да напиша статията. Надявах се, че ще намеря момчето.
Той кимна и излезе в коридора.
Няколко минути по-късно чух приближаващи се стъпки.
— Чук-чук. — Обърнах се и видях до вратата да стои Аби с
голям кашон в ръце. — Добро утро!
— Добро да е — отвърнах, подсилвайки първата дума с
преувеличена въздишка.
— О, не! — възкликна тя. — Какво има?
— Мисля, че с кариерата ми е свършено, а Итън и снощи не се
прибра — обясних, неспособна да откъсна очи от зелената папка.
— С кариерата ти не е свършено — възрази приятелката ми. —
Ти си един от най-добрите, ако не и най-добрият репортер в екипа. А
колкото до съпруга ти, разкажи по-подробно.
Отново въздъхнах.
— Благодаря, но не ми се говори за това. Може да не успея да се
овладея. Спомняш си нашето правило никога да не плачем на
работното си място.
Аби се усмихна и ми подаде кашона.
— Ето.
— Какво е това?
Тя повдигна рамене.
— Не знам, но върху него е написано името ти. Джена по
погрешка го донесе в моя офис.
Поставих кутията върху бюрото и се наведох да потърся ножица
в чекмеджето, за да прережа тиксото, и тогава забелязах обратния
адрес.

124
 — Аби, това е от шведска болница. — Усетих как пулсът ми се
ускори. — Какво биха могли да ми изпращат?
Неприятно ми беше, че нещо толкова просто като логото на
болница върху пощенско клеймо можеше да предизвика толкова силна
реакция у мен. Можех да чуя пиукането на апарата за кръвно на ръката
ми, да видя яркосинята завеса на спешното отделение, да усетя
соления вкус на стичащите се от очите ми сълзи. За миг преживях
отново целия ужас от инцидента. Затворих очи, опитвайки се да
изтласкам спомените, да ги прогоня, да ги върна в болницата, където
ги бях оставила. Но когато ги отворих отново, те бяха пред мен, сякаш
очакваха да се изправя срещу тях.
— Клеър — повика ме тихо Аби — какво има?
Усетих надигащия се гняв, докато отварях едната половина на
капака на кашона, после другата. Какво ми изпращат? Редовно ми
насрочваха контролни прегледи, но аз никога не отговарях на
съобщенията. Не знаят ли, че всяко обаждане, всяка проклета сметка
в електронната поща ми напомня за загубата? А сега това? Не
могат ли просто да ме оставят на мира? От вътрешната страна на
кутията беше залепен плик. Разкъсах го с треперещи пръсти.

Скъпа мисис Олдридж,

Многократно се опитвахме да се свържем с вас, за да
ви предадем личните ви вещи, останали след престоя ви в
болницата. Единственият адрес, с който разполагахме,
беше този на работодателя Ви. Нашата политика е да
връщаме нещата на пациентите си.
С най-добри пожелания,
Кейти Морландстед

Предпазливо надникнах в кашона и измъкнах измачкан сив

суитшърт. Приличаше на мръсна дрипа с кървави петна на ръкава,
разкъсана отстрани от шофьора на линейката — още един смътен
спомен, който внезапно застана на фокус. Спомних си деня, в който си
го купих. С Итън бяхме излезли да купуваме дрехи за бременни в
„Гап“. Пъхнах под дрехата един от изкуствените кореми за бременни и
излязох от пробната.

125
 — Коремът ти! — възкликна той шокирано. — Изглежда…
— Огромен? — засмях се и повдигнах суитшърта, за да му
покажа какво се крие под него. — Успях ли да те заблудя?
— Определено — отвърна ми с видимо облекчение. — За момент
си помислих, че очакваме близнаци.
Същия ден си купих суитшърти в различни цветове, няколко
панталона с широки еластични колани и една черна рокля със
свободна кройка, която според списание „Фит Прегнанси“[1] придавала
елегантност на бъдещите майки. Намръщих се на спомена и оставих
дрехата настрани, преди да извадя черен клин с назъбена дупка на
едното коляно. Отдолу беше подредено бельото ми и спортен сутиен,
грижливо сгънат в найлонов плик. Защо са си направили труда да ми
върнат тези неща? Не можеха ли просто да ги… изгорят? На дъното
бяха маратонките ми. Имах и други в гардероба, но тези ми бяха
любимите. Със следи от кал, напълно деформирани, с тях бях
пробягала десетки километри по дъждовните улици на Сиатъл, бях
преминала финалната линия на два изтощителни маратона, но сега не
можех да ги погледна. Те ме бяха предали.
Хвърлих обувките и дрипавите дрехи в кашона и вдигнах поглед
към Аби.
— Някъде наблизо има ли контейнер?
Приятелката ми клекна до мен.
— Клеър — каза шепнешком — може би не трябва да бързаш да
изхвърляш всичко това.
Очите ми горяха, затова бързо изтрих от бузата си издайническа
сълза, раздразнена, че не успях да се овладея.
— О, мила — каза Аби. — Ела тук! — Обви ръце около раменете
ми и аз се облегнах на нея, вдишвайки лавандуловия й парфюм. — Ти
толкова обичаше да тичаш — продължи тя. — Защо не опиташ отново?
— Не мога — поклатих глава аз. — Няма да го направя.
Тя бръкна в кашона и извади старите ми маратонки.
— Хайде да ги запазим все пак. Изхвърли дрехите, ако искаш, но
тях ги запази. — Пъхна ги под бюрото ми. — Обуй ги, когато си
готова.
— Това никога няма да се случи.
— Ще се случи — възрази Аби. — След смъртта на татко майка
ми запази всичките му дрехи точно както ги беше оставил. Събираха

126
прах три години, преди да намери сили да ги погледне отново. Бях
само на тринайсет, но си спомням деня, в който отвори стария килер и
свали една риза от закачалката. Седна на леглото и дълго лежа до нея,
разплакана от спомените. За такова нещо е нужна огромна сила. Сила
и време. Искам да кажа, че мама имаше нужда да постъпи така, а ако
беше накарала някого да ги напъха в кашони и да ги изхвърли още
първата седмица, както предложи леля Деби, нямаше да има
възможност да се изправи срещу тъгата си и да я преодолее. Всеки
скърби и се лекува по свой собствен начин, скъпа. Дай си малко време.
Гледах обувките под бюрото и си пожелах, както всеки ден след
инцидента, да си бях останала вкъщи.
— Не знам, Абс — казах и отклоних поглед.
— Повярвай ми — настоя тя, като затвори капака на кутията и я
остави настрани. — И така, откри ли хлапето?
— Не. Франк ми взе историята. — Посочих към папката с
информация за статията, която ми възложи. — Сега ще пиша
специална рекламна колонка за следващата седмица.
Аби се намръщи.
— Не може да бъде! — Знаеше не по-зле от мен, че да ти
възложат реклами, беше все едно да те отстранят от работа.
— Но е факт.
— Искаш ли да поговоря с него? — предложи тя.
— Не си прави труда — отказах аз.
Приятелката ми скръсти ръце.
— Е, все пак мисля, че трябва да продължиш с разследването.
Изненадай го с чернова. Недей да се отказваш от тази история, Клеър.
— Но той вече не я иска — повдигнах рамене. — Дори да открия
нещо, ще бъде твърде късно. Снегът се разтопи. Животът продължава.
Струва ми се, че изпуснах момента.
— Не — възрази тя. — Не си. — Изгледа ме с присвити очи.
— Слушай, скъпа, наблюдавала съм как работиш върху стотици
теми и никога нито една от тях не е влизала под кожата ти, както тази.
Напиши я. Дори само за себе си. Освен това много искам да разбера
какво се е случило с момчето.
— Аз също — отвърнах, преди да извадя бележника от чантата
си и да го сложа върху зелената папка. — Да — продължих с повече
увереност в гласа. — Ще довърша тази история.

127
 — Добро момиче — усмихна се Аби.
Погледнах маратонките под бюрото си и после отново нея.
— Знаеш ли кое е най-странното? — Взех писмото от болницата.
— Това име. Морландстед. То е същото като онова на детската
рисунка, която намерих.
Тя се засмя.
— Допускаш, че може да има някаква връзка?
Повдигнах рамене.
— Ако е така, то става дума за невероятно съвпадение —
отвърнах, но любопитството ми се разпали. — Но фамилията е доста
рядка. Кой знае?
— Ами, провери го — предложи тя и кимна към вратата. — В
случай че ти потрябвам, ще бъда тук до шест.
— Благодаря ти — кимнах, обърнах се към компютъра и изписах
в търсачката уебадреса на болницата. Веднага щом открих номера на
централата, вдигнах телефона. — Здравейте — казах на оператора. —
Опитвам се да открия ваша служителка на име Кейти Морландстед.
— Един момент — отвърна жената.
— Аз съм Кейти — изчурулика друг глас след няколко секунди.
— Ммм, здрасти, Кейти, обажда се Клеър Олдридж от „Сиатъл
Хералд“. Имам предвид… ами, ето за какво ви безпокоя. Наскоро сте
ми изпратили колет. Кашон с…
— Да, Клеър — прекъсна ме тя. — Разбира се. Надявам се,
нямате нищо против, че изпратихме пратката на служебния ви адрес.
По някаква причина не разполагахме с домашния в досието ви. От
известно време се опитваме да се свържем с вас. Може би ви изглежда
странно, че ви изпратихме дрехите от инцидента, но установихме, че
вещите, свързани с преживяна трагедия, могат да бъдат много полезни
в лечението на пациентите и да им помогнат…
— Да — на свой ред не я изслушах аз — не се притеснявайте.
Всъщност се обаждам по съвсем друг въпрос. Надявам се, нямате
нищо против да ви попитам дали имате роднинска връзка с жена на
име Ева Морландстед.
— Ами, да — отговори жената. — Имам леля с такова име.
Челюстта ми увисна.
— Наистина ли?

128
 — Тя живее в Сиатъл, точно до Пайк Плейс. Прехвърлила е
осемдесетте, но никога не бихте й дали годините. Умът й е остър като
бръснач. Чакайте, вие откъде я познавате?
— Това е дълга история — подхванах аз. — Работя върху една
статия и открих нещо, подписано от нея преди доста време. Много ми
се иска да се свържа с нея.
— Разбира се — каза Кейти. — Имам номера й в мобилния си
телефон. Сега ще го намеря. Тя работеше като библиотекарка няколко
десетилетия и винаги е подкрепяла разследванията. Сигурна съм, че
няма да ви откаже.
Няколко секунди по-късно вече пишех цифрите върху лист
хартия.
— Благодаря ви, Кейти.
— Няма за какво.
Прекъснах връзката и веднага набрах номера. Телефонът иззвъня
веднъж, втори път, трети.
— Ало?
— Мис Морландстед? Ева Морландстед?
— На телефона.
— Здравейте — казах и прочистих гърлото си. — Името ми е
Клеър Олдридж. Работя като репортер в „Сиатъл Хералд“. Имам
номера ви от племенницата ви Кейти, пиша статия за бурята,
връхлетяла града през май 1933-та. Натъкнах се на информация за
едно момче на име Даниъл Рей. — Направих пауза, очаквайки
реакцията на Ева, но от другия край на линията последва мълчание. —
Мис Морландстед? Там ли сте?
— Да — отговори тя. — Трябва да ме разберете. Не съм чувала
това име от дълго време.
Приседнах с изправен гръб на стола си.
— Значи, го познавате? Или по-скоро сте го познавали?
— Да — потвърди жената. — Преди много години.
Пулсът ми се ускори.
— Как, казахте, сте се натъкнали на името ми? — попита тя
подозрително.
— Беше написано на една рисунка — отвърнах припряно. — На
детска рисунка, която намерих в „Кафе Лаванто“.

129
 — Е — каза тя и в гласа й се прокрадна твърда, делова нотка. —
Не съм сигурна, че мога да ви помогна. Бях съвсем малка, когато той
изчезна.
— Бихте ли се съгласили да се срещнем? — Работата ми като
репортер ме бе научила, че хората споделят повече при разговор очи в
очи, отколкото по телефона. Един сенатор веднъж ми разкри
извънбрачната си връзка по време на обяд в ресторант „Санлис“ още
преди да довършим салатите си. Спомних си как, докато хрупаше
прясната маруля, ми описа нюанса на очите на любовницата си. —
Може би, докато разговаряме, ще си спомните нещо. Всяка
незначителна подробност може да ми е от полза.
— Добре — прие тя. — Не виждам нищо нередно в това. Удобно
ли ви е да дойдете у дома утре сутрин?
— С удоволствие.
— Значи, се разбрахме. Живея в уединена къща на „Брайтън
Тауърс“, недалече от пазара.
— В такъв случай — до утре.
— Знаете ли… — додаде тя с унесен глас, сякаш потънала в
спомените си. — Племенникът ми ме заведе в „Нордстром“ миналата
седмица и минахме покрай старата кооперация.
— Имате предвид мястото, където са живели Даниъл и Вера?
— Точно така — отвърна жената. — Сърцето ми се стопли,
когато видях, че старата постройка не е съборена. Сега там има
заведение, нали?
— Да. „Кафе Лаванто“.
— Предприемачите гледат на старите сгради като на плевели —
продължи тя. — Нямат търпение да ги изравнят със земята и да
построят на тяхно място високи модерни блокове. Не си дават сметка,
че с техниката си унищожават историята, спомените на хората. Новият
собственик трябва да е свестен, след като е запазил сградата
непокътната.
Усмихнах се на себе си.
— По някаква случайност го познавам — засмях се. — И
наистина е невероятен.
— Е, добре, мила — каза Ева. — Ще се видим утре.
— Довиждане.

130
 Минута по-късно получих имейл. На мястото за тема пишеше:
„Нямам търпение да те видя!“. Погледнах календара на бюрото си,
върху който, за да не забравя, бях написала със синя химикалка:
„Среща с Еми“. Бях обещала на старата си приятелка Емили Уилсън да
й отида на гости. Преди няколко години тя се премести на Бейнбридж
Айлънд, където живееше със съпруга си Джак в стара къща в
колониален стил, собственост на болнавата й леля. Отворих писмото й.

Ако искаш да хванеш ферибота в 12:00 ч., мога да те

чакам на терминала в 12:45. Няма да повярваш колко са
пораснали близначките! Прегръщам те и те целувам.

Бях виждала децата й само веднъж, когато бяха едва на две

седмици. С Итън им отидохме на гости в първите седмици на
бременността ми. Споделихме новината с тях и никога няма да забравя
как взех една от близначките, мислейки, че скоро ще прегърна и
собственото си дете. Малката беше толкова крехка, толкова лека.
Спомням си как се уплаших от тихия й плач и се запитах дали съм
готова да бъда майка. На Емили й се удаваше с такава лекота. Тя взе
дъщеря си от ръцете ми и я сложи на гърдата си, сякаш го бе правила
хиляди пъти преди това. Погледнах корема си, където растеше моето
бебе, чудейки се дали ще съумея да стана добра майка като нея.
Стиснах здраво очи, опитвайки се да изтласкам спомена в най-тъмния
ъгъл на съзнанието си. Погледнах часовника върху бюрото. Минаваше
единайсет и половина. Трябваше да тичам, за да хвана такси до
пристанището.

***
Свих се в една от кабините на ферибота и се облегнах на
виниловата седалка, загледана в триъгълната пяна, която корабът
образуваше върху солената вода. Чайките се плъзгаха покрай стария
съд и крещяха, предизвикваха го на състезание. В крайна сметка
птиците се уморяваха от играта и отлитаха.

131
 Итън обожаваше острова. Родителите му имаха малка къща на
брега и ние често ходехме там. Вилата с четири спални и прекрасен
изглед към Игъл Харбър обаче едва ли можеше да се нарече типично
бунгало. Имаше самостоятелна баня с тоалетна, вана и душкабина,
както и широка веранда и просторна кухня, в която съпругът ми всяка
сутрин ми приготвяше палачинки с масло и мляко за закуска. Но
напоследък предпочиташе да ходи там сам. Докато майка ми се
грижеше за мен след инцидента, прекара в хижата цели шест дни.
Майка ми така и не му прости за това. Колкото и да бях засегната от
отсъствието му, в известен смисъл го разбирах. Имаше нужда да
преживее скръбта по свой начин. Прибра се вкъщи небръснат, с
блуждаещ поглед и някак отчужден.
Извадих лаптопа от кожената си чанта и включих захранващия
кабел в контакта под пейката. Документът, запазен на работния плот с
името „Статия — Даниъл — Рей“, съдържаше само заглавието:
„Къпинова зима. Историята на момче, изгубено в снежната буря през
1933 година“. Загледах се в пулсиращия курсор и написах няколко
изречения, после добавих още. Когато сирената на ферибота извести
пристигането му на острова, вече бях готова с увода и се почувствах
горда. Дали ще успея да я довърша? Ще разбера ли някога какво се е
случило с Даниъл Рей?
След кратка разходка по рампата до терминала забелязах Емили
да ми маха от мястото на шофьора на стария „Фолксваген Бийтъл“ на
леля си, модел от 1963-та.
— Все пак успя! — извика тя, но думите й бяха заглушени от
рева на двигателя.
Отворих вратата откъм пътническата седалка и пъхнах багажа и
лаптопа, преди да погледна отзад, почти очаквайки да видя
близначките, пристегнати на детските столчета.
— Останаха вкъщи с Джак — обясни Емили, сякаш прочела
мислите ми.
Пепеляворусата й коса бе стегната на обикновена конска опашка.
Крушовиден диамант, обграден с рубини, проблясваше на пръста й на
слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца. Веднъж ми
бе разказвала историята на пръстена. Някога принадлежал на жена,
която дядото на Джак обичал. Не помня всички подробности, но

132
ставаше дума за любов, продължила десетилетия. Човек можеше да я
почувства, докато го гледаше.
— Вчера станаха на година и осем месеца — продължи тя. —
Можеш ли да повярваш? — Щастието й, толкова очевидно, все едно
беше изписано с перманентен маркер по цялото й тяло.
— Нямам търпение да ги видя — отвърнах. Това беше истина, но
ако исках да бъда честна пред себе си, трябваше да призная, че
изпитвах известно притеснение. Всеки крайъгълен камък на техния
живот ми напомняше за собствената ми загуба.
— Съжалявам, Клеър — прошепна неочаквано. — Зная, че
изминалата година бе тежка за теб. Трудно ли ти е да се намираш близо
до… бебета?
— Да — отвърнах предпазливо.
— Нямам представа как се справяш. Аз щях да съм съкрушена.
Нямаше никакъв смисъл да лъжа стара приятелка.
— Аз съм съкрушена.
— О, Клеър! — възкликна и очите й отразиха цялата ми болка.
— Извинявай. Просто ми е мъчно за теб. Виж, ако ти е трудно да
гледаш децата, само ми кажи. Ще отскоча да ги нахраня, а после ще
отидем да обядваме някъде. Не е нужно да ходим у нас.
Сложих ръка на рамото й и го стиснах силно.
— Искам да ги видя. Няма да си простя, ако не го направя.
— Знаеш ли, ти си изключителна — отбеляза, насочвайки колата
към изхода на терминала. — Ти си истинска приятелка.
— Какво имаш предвид?
— Леля Би винаги казва, че за разлика от онова, което повечето
хора мислят, истинският приятел не е онзи, който застава до теб,
когато преживяваш труден период. — Емили поклати глава. — Това
може да го направи всеки. Истинското приятелство, твърди тя, е,
когато някой може да оцени щастието ти, да го съпреживее с теб. При
това не е задължително той самият да е щастлив. — Погледна ме,
изпълнена с благодарност. — Ето такава си ти, Клеър.
Усетих парене в очите.
— Благодаря ти, Ем.
Само за момент тя престана да гледа пътя.
— Наистина го мисля.

133
 — Обзалагам се, че са пораснали — подхвърлих и замълчах,
загледана през прозореца. Свежата зеленина на острова профучаваше
покрай нас. — Разкажи ми за майчинството.
Емили въздъхна и пръстите й се вкопчиха по-силно във волана.
— Плашещо и в същото време прекрасно. И изтощително. Ако
трябва да съм съвсем честна, ще ти призная, че само месец след
раждането им тайничко ми се искаше да ги върна.
Изкикотих се.
— Не те лъжа, Клеър — продължи тя. — Никога няма да забравя
мига, в който Джак влезе една нощ в спалнята с едното ревящо бебе на
ръце, докато другото пищеше в кошчето. Беше малко след два часа.
Бях много уморена. Изтощена до смърт. Приседнах в леглото,
провесих крака надолу и единствената ми мисъл беше: Направих най-
голямата грешка в живота си. — Отново поклати глава. — Но го
преодолях. Било е просто период на приспособяване. Сега не мога да
си представя дните си по друг начин. — Зави към криволичещия път,
водещ към къщата на леля й, и ми отправи бърза усмивка.
— Хващам се на бас, че Джак е чудесен баща.
— Справя се много добре — съгласи се Емили. — В момента ги
разхожда край брега. Купихме от онези двойни колички с огромни
турбокомпресори, за които пясъкът и мидените черупки не са пречка.
— Как е леля ти? — попитах аз. Не бях сигурна за възрастта й —
в края на осемдесетте или в началото на деветдесетте, но тя не се
побираше в представите ми за стара жена. Когато посетих приятелката
си на острова за първи път, Би ми предложи чаша уиски.
Емили въздъхна.
— От известно време не е добре — каза тя. — Според лекарите е
заради сърцето. Поддържат я изцяло с лекарства. Прекарва по-
голямата част от времето в леглото. През деня аз се грижа за нея, но
наехме сестра, която да я обслужва през нощта. — Поклати
съчувствено глава. — Би мрази да стои вкъщи. Вчера я хванах да се
опитва да се измъкне на брега. Горката, толкова е слаба, че едва не
падна през перилата.
— Толкова съжалявам! Сигурно е мъчително да гледаш как
състоянието й непрекъснато се влошава.
— Така е — съгласи се Емили. — Колкото и странно да звучи,
къщата не е същата, откакто тя не се грижи за нея. Нещо се промени.

134
Чувствам го. Намираш ли някаква логика в думите ми?
— Да, разбирам те. Когато баба ми се разболя преди няколко
години, старата къща също претърпя промяна — казах аз. — Сякаш
душата й беше изсмукана от стените.
— Точно така — кимна приятелката ми. — С Джак се нанесохме
при нея веднага щом се оженихме. Би настоя. В началото се
притеснявах, че няма да се разбираме, но постепенно започна дори да
ни харесва. Смешно е, но сега ми се струва, че ние имаме нужда от нея
точно толкова, колкото тя — от нас. Здравето й обаче бързо се влошава
и това ме плаши. Вече не снове из къщата в шест часа сутринта, нито
обсъжда морския живот от другата страна на прозореца. Вестниците се
трупат в антрето, защото не ги чете. Даже „Ню Йоркър“. Вчера едва не
се разплаках, когато извадих от фризера последния буркан от
домашното й сладко. Стоях там и си мислех, че може би никога повече
няма да му се насладя. Тя все още е жива, разбира се, но вече започва
да ми липсва.
Болеше ме за нея, защото познавах тъгата, която описваше.
— Не съм сигурна кое е по-трудно — казах аз. — Да изгубиш
някого внезапно, или постепенно, с течение на времето.
Емили изтри с опакото на ръката си търкулналата се по бузата й
сълза.
— Ще се зарадва, като те види. Тя обича гости.
Вече наближавахме, затова намали скоростта. Загледах се през
прозореца към рододендроните край пътя, цъфнали в различни нюанси
на тъмночервено, светлорозово, бяло и коралово. Шосето криволичеше
покрай брега, където старата къща в колониален стил се издигаше с
изглед към залива Пуджет Саунд. Изглеждаше достолепна с черните си
капаци и внушителни колони. Достолепна и малко тъжна.
— Пристигнахме — съобщи Емили и отвори вратата на колата.
Слязох и я последвах по пътеката към входната врата, където беше
оставена празна двойна детска количка.
— Мама се прибра — извика тя във фоайето. Чух нестроен хор
от смехове и в следващия момент съпругът й се появи, хванал за ръце
две ангелчета, облечени в розови роклички.
— Здравей, Джак — поздравих го аз. — Я се виж само!
Изглеждаш толкова естествено.
Емили разтърка гърба му с обич.

135
 — Става всяка сутрин с децата, за да мога да пиша.
— Тя каза ли ти? — обърна се към мен мъжът.
Поклатих отрицателно глава.
— Какво?
— Написа втори роман. Излезе тази зима.
— Това е фантастично, Емили! — усмихнах се аз.
— Е — отвърна приятелката ми, загледана към водата — дължа
всичко на това място. То е магическо. Никога не съм се чувствала
толкова продуктивна. Но както и да е, влизай. Знам, че нямаш много
време, така че нека се възползваме от всяка секунда.
Настанихме се във всекидневната, където Джак сложи
близначките върху едно одеяло, обсипано с разхвърляни играчки.
— Прекрасни са — отбелязах аз.
— Нора е нашата кавгаджийка — посочи Емили по-едрото от
двете момиченца, което измъкна дрънкалката от ръцете на сестра си.
— Вече се опитва дори да спори с мен.
— Твоето умалено копие? — засмях се аз.
Тя кимна.
— Лично аз нямам нищо против. А Ивелин — ние я наричаме
Иви, е малкият ни миротворец. Двете все още спят в едно креватче и
когато Нора се събуди с плач, Иви я гали по главичката. Това е най-
сладкото нещо, което някога съм виждала.
— Очарователно — казах и подадох на малката друга играчка.
Джак махна към коридора.
— Защо не я заведеш да види Би? — обърна се той към жена си.
— Обикновено по това време се събужда от дрямката си.
— Да — съгласи се Емили. — Много ще се зарадва да те види.
Кимнах, изправих се и я последвах до затворена врата в дъното
на коридора. Тя почука тихо и след няколко секунди до нас достигна
слаб, но приветлив глас:
— Влез.
Би беше облечена в бяла нощница. Лежеше подпряна на
възглавници. Купчина книги и списания стоеше недокосната върху
масата от дясната й страна. Взираше се безучастно навън, където
вълните безшумно галеха брега.
— Здравей, скъпа — каза тя и се надигна.

136
 Емили забеляза, че бризът леко развява завесите, и се втурна да
затвори прозореца.
— Би, сигурно си замръзнала — измърмори, взе допълнително
одеяло от близкия стол и го метна върху леля си.
— Липсва ми морският въздух — каза старата жена. —
Предпочитам да умра от студ, отколкото да се лиша от него.
— Е — отвърна племенницата й и се зае с термостата —
сигурно. Но все пак ще усиля малко отоплението.
Би взе чифт очила от масата.
— О, имаш си компания.
— Да — кимна Емили. — Помниш приятелката ми Клеър, нали?
— Разбира се, Клеър — отвърна жената и ми махна да се
приближа. — Как си, мила?
— Горе-долу — отвърнах аз. — А ти?
— Толкова добре — подхвана тя с неприкрит сарказъм —
колкото може да се чувства човек, който по цял ден е прикован към
проклетото легло.
Гласът й може и да беше немощен, но с радост забелязах, че бе
запазила духа си.
— И ти ли си писателка като Емили, скъпа?
Кимнах.
— Може да се каже. Запознахме се в колежа. Но тя избра по-
бляскавия живот на въображението, докато аз се приземих на
каменистата почва на новините.
Би се усмихна.
— А, спомних си. Пишеш за вестник, нали така?
— Да. За „Сиатъл Хералд“.
— Върху какво работиш сега, мила? Аз го чета от първата до
последната страница. — Спомних си купчината вестници, които видях
натрупани до вратата на спалнята.
— Върху една изключително интересна история. За малко
момченце, което е изчезнало през 1933-та в деня на снежната буря.
Би изглеждаше изненадана.
— От много време не се бях сещала за нея — каза тя.
— Значи, я помниш?
Тя се усмихна и погледът й се зарея в спомените.

137
 — Бях още момиче. Тогава живеехме в Западен Сиатъл. Мама ни
позволи да си играем в снега цялата сутрин. Беше като сбъдната мечта
за една ученичка, която се надяваше да отърве часовете по аритметика.
И в същото време — голям шок. Сняг през май. Ледената вълна тази
седмица ми напомни за нея. Как се казваше момченцето?
— Даниъл. Даниъл Рей.
— Съжалявам — поклати глава Би. — Много ми се искаше да ти
помогна. — Тя скръсти замислено ръце. — Но може би трябва да се
опиташ да поговориш с една моя стара приятелка. Лилиан Шарп. Е,
когато ходехме заедно на училище, се казваше Лилиан Уинчестър.
Семействата ни бяха близки. Баща й беше сред най-успелите адвокати
в Сиатъл през трийсетте години на миналия век. Водеше някои от най-
нашумелите дела. Спомням си, че Лили смяташе работата му за много
скучна, когато бяхме млади, но остана очарована от наследството,
което й остави, като пораснахме. След смъртта му събра цялата му
документация и я дари на музея в града. Както ти казах, той се
занимаваше само с най-заплетените случаи. Повечето от тях отдавна са
забравени, разбира се, но си струва да се провери… — Направи кратка
пауза, сякаш се опитваше да накара паметта си да заработи на по-
високи обороти. — Да, защитаваше жена, застреляла съпруга си. За
този инцидент в Сиатъл се говореше дълго. Непременно трябва да
говориш с Лилиан. Може да се окаже стреляне напосоки, но не е
изключено да знае нещо и за изгубеното момче.
— С удоволствие — казах аз. — Ще я потърся веднага щом се
върна в града.
— Но аз я видях вчера! — възкликна старата жена. — До
машината за газирани напитки. Тя не харесва особено Естер, но
Ивелин…
Емили ме погледна многозначително, после потупа с обич ръката
на леля си.
— Виж, сигурно си спомняш нещо от миналото. Вчера не сме
ходили никъде.
Би изглеждаше объркана, после се смути.
— О, да — въздъхна тя. — Разбира се. Дните започват да се
преплитат.
— Аз пък се чувствам късметлийка, ако успея да си спомня коя
година е — измърморих под носа си.

138
 Старицата ме погледна с признателност, после улови ръката ми.
— Много мило от твоя страна.
— Извинявай. Какво имаш предвид?
— Много мило, че се интересуваш от някаква история от
миналото — продължи тя. — На повечето млади хора не им пука за
нищо, което не се случва тук и сега.
— Ами, трагедията ме обсеби още в момента, в който научих за
нея. Има нещо загадъчно в раздялата на малкото момче и майка му.
Нямаше как да не започна разследване. — Сърце не ми даваше да
призная, че редакторът се бе отказал от историята ми. За мен обаче тя
все още бе от значение.
Би кимна.
— Ще разбереш какво се е случило с момчето — каза уверено.
— Надявам се — отвърнах и се изправих.
— Взе ли си лекарството? — попита Емили и се наведе над нея
като квачка над пиленцето си.
Старицата изсумтя и се обърна към мен:
— Направо ме подлудява с тези лекарства.
Приятелката ми се засмя.
— Все нещо трябва да кара това сърце да бие.
— Много е приятно някой да се суети около теб — прошепна ми
Би. — Честно казано, не знам какво щях да правя без нея.
— Е, добре — отсече Емили, слагайки край на посещението. —
Време е за почивка. И никакви отворени прозорци повече. Ще хванеш
пневмония.
— Довиждане, Клеър — каза Би и сковано промени позата си. —
Надявам се, че пак ще се видим. Ще очаквам с нетърпение историята
ти.
— Ще ти изпратя брой от вестника — обещах и тръгнах към
коридора.

***
Хванах ферибота за връщане в шест и Джийн ме посрещна
веднага щом слязох от таксито.
— За малко изпусна господин Итън — каза той.

139
 — О! — Не се бяхме чували целия ден, но и не очаквах друго.
Все още таяхме гняв един към друг. Очевидно в брака ни бе настъпила
криза.
— Да — продължи портиерът. — Беше облечен официално. В
смокинг. Тръгна с такси преди около десетина минути.
Къде отива съпругът ми в смокинг? Без мен? Сърцето ми се
изпълни със самотното прозрение, че се изплъзваше от мен като пясък
между пръстите ми. Аз съм в състояние да спра това. Мога да го
намеря и да го прилаская в прегръдките си. Да му кажа, че го обичам.
Да сложим край на тази глупост. Болезнените спомени от миналото
нахлуха в съзнанието ми, но успях да ги прогоня. Помирение. Към това
ме подтикваше терапевтът ми от дълго време. Един от вас трябва да
направи първата крачка, твърдеше тя. Да хване другия и да каже:
„Погледни ни! Ние умираме! Можем да го преодолеем! Все още се
обичаме!“. От месеци мислех за това, но всеки път, когато се опитвах
да пристъпя към него, правех две крачки назад, понякога дори три. Но
не и сега. Кимнах на себе си и протегнах ръка към шофьора.
— Изчакайте ме един момент, моля! — извиках, преди да се
обърна отново към Джийн. — Каза ли къде отива?
— Да, на някакво голямо събитие в хотел „Олимпик“. —
Изглеждаше напрегнат, сякаш се притесняваше, че току-що бе разкрил
някаква разрушаваща брака тайна. — Аз… помислих си, че ще отидеш
с него…
— Благодаря ти, Джийн — казах и се настаних отново в таксито.
После се обърнах към шофьора: — Бихте ли ме закарали до хотел
„Олимпик“?
Разтърках нервно ръце, когато колата приближи старата сграда.
Както винаги, се удивих на богато украсената с орнаменти фасада и
изящните колони. Пиколата сновяха като пчели, вземаха ключовете и
откарваха постоянно прииждащите автомобили на скрития от
погледите на гостите паркинг. Някаква двойка пристигна с лъскав
черен „Мерцедес-Бенц“ на няколко крачки от мен. Обсипаната с
пайети рокля на жената проблесна, когато тя, полюлявайки стройното
си тяло, слезе от колата с петнайсетсантиметровите си токчета.
Погледнах собствените си сиви пантофки с протрито черно петно на
пръста, което дори не си бях направила труда да почистя. Напразно се
опитах да пригладя измачканата си риза. След като не успях да намеря

140
и червилото в чантата си, трескаво прокарах ръка през разрошената си
от вятъра коса. Веднага съжалих, че бях седяла на откритата палуба на
ферибота на връщане към Сиатъл, тъй като соленият бриз бе
превърнал прическата ми в неугледна бъркотия. Събрах сплъстените
кичури и ги завързах с ластика, който носех на китката си. Подадох на
шофьора банкнота от десет долара и слязох от таксито. Приближих се
до портиер, облечен в черна ливрея.
— Тази вечер има ли някакво събитие? — попитах, опитвайки се
да надникна през обрамчените със златисти кантове стъкла на вратата,
за да добия представа за сцената.
Той ме изгледа подозрително.
— Да. Но е само с покани. — Обърна се към млада жена на не
повече от двайсет и пет години, застанала на няколко крачки от мен. Тя
стискаше в ръце клипборд и се държеше като типичен пиар. —
Говорете с Лиза — каза ми мъжът. — Трябва да фигурирате в списъка.
— Здравейте — поздравих аз. — Казвам се Клеър Олдридж.
Момичето прегледа имената и ме погледна със самодоволна
усмивка.
— Не ви намирам сред поканените.
— Не, не — поклатих глава. — Не съм дошла за мероприятието.
Съпругът ми е вътре.
Съмнението се изписа ясно върху лицето й, сякаш преценяваше
вероятността да си измислям с единствената цел да получа достъп.
— Щом не ви намирам в списъка, значи, не сте сред поканените
— отсече накрая.
— Слушайте — кипнах аз — мъжът ми е… — И тогава
забелязах Итън.
Не го виждах ясно през матираните стъкла на вратите, но си
личеше, че изглежда великолепно. Смокингите бяха създадени за него.
Вдигна чаша шампанско към устните си, после кимна и махна с ръка
на някого в другия край на залата. Умееше да общува с различни хора с
лекота. Спомних си как на сватбеното ни тържество сновеше между
масите с грация, докато аз се мъкнех непохватно зад него, ужасена от
неспирния поток от благопожелания и задължителни прегръдки. Но не
и Итън. В залата всичко блестеше — от огромния кристален полилей
на тавана до скъпите колиета около шиите на жените.

141
 Посочих Итън. Не се чувствах като госпожа Кенсингтън. По-
скоро отново бях на тринайсет, висока и кльощава, облечена в къси
панталонки и цветна тениска, притиснала нос към телената ограда на
игрището зад гимназията, докато наблюдавах как популярните
момичета играят баскетбол. Но този път заговорих:
— Виждате ли? Онзи там е съпругът ми. Итън Кенсингтън.
Тя ме огледа внимателно, сякаш съществуваше вероятност да
искам единствено да се добера до безплатното шампанско, пълнените
гъби и задушените зеленчуци.
— Слушайте — каза накрая. — Не мога да ви пусна вътре, след
като нямате покана.
Малко ми олекна, щом забелязах, че Итън се обърна към входа.
Ще мине през вратата и аз ще се втурна към него. Ще уловя лицето
му в ръце и ще му призная, че съм готова да сложа край на тази
война. Че искам да опитаме отново. Той остави празната чаша от
шампанско на подноса на един от сервитьорите и взе две пълни.
Махнах му. Но сърцето ми замря, когато някаква жена се приближи до
него и го целуна по бузата. Той й подаде едната чаша. Бях толкова
близо, че виждах бълбукащите балончета. Отне ми само секунда да я
разпозная и тогава сякаш стрела се заби в сърцето ми.
Касандра.
Потръпнах, виждайки ги заедно. Смееха се. Тя плъзна
предизвикателно длан по рамото му. Част от мен искаше да се втурне
през стъклената врата и да отблъсне ръката й от ръкава на съпруга ми.
Но вместо това бръкнах в чантата си и извадих мобилния телефон.
Набрах номера на Итън и притиснах слушалката към ухото си. Гледах
през стъклото как секунди по-късно той бръкна за телефона в джоба
си. Погледна дисплея, каза нещо на Касандра и направи няколко
крачки към вратата. Отстъпих назад, притеснена, че може да ме
забележи.
— Клеър? — Гласът му звучеше далечен и отчужден, въпреки че
стоеше само на няколко метра от мен. — Всичко наред ли е?
Чувствах се прекалено вцепенена, за да му отговоря. Помислих
си за всички неща, които исках да кажа на мъжа, когото обичах, и
които бях репетирала през цялото време, докато пътувах насам. Но
сега, когато най-после имах тази възможност, можех само да се взирам
в изцапаните си обувки.

142
 — Клеър, там ли си още?
— Да — казах с треперещ глас и прехапах устни.
— Не звучиш много добре, скъпа — отбеляза той. — Защо не се
прибереш вкъщи? Аз съм на едно служебно празненство. Но ще си
дойда рано.
Надникнах през стъклото и видях Касандра да слага хапка от
ордьовъра в устата му. Усмихна му се широко и се обслужи сама от
поставения наблизо поднос.
— Извинявай, но днес ми се налага да ям накрак.
— Ясно — измърморих и се опитах да се стегна. — Няма
значение. Не исках да те прекъсвам. Сега трябва да затварям.
Наблюдавах как застава отново до Касандра. Лицето й се оживи,
докато му говореше нещо, после двамата се разсмяха, преди да се
смесят с тълпата.
— Извинете — обади се жената със списъка с едновременно
сладникав и раздразнен тон. — Трябва да освободим входа за гостите.
— Да — отвърнах, без да си правя труда да прикрия
поражението си. — Точно си тръгвах.

[1] Списание, което се появява на пазара през 1993 г. През 2015 г.

става собственост на „Мередит“, които спират печатното издание.
Излиза два пъти месечно като уебсайт с главен редактор Пег Молин. —
Б.пр. ↑

143
 13.
ВЕРА

Да седя на една маса с Лон, беше мъчително. Но не заради

корсета, пристягащ талията ми, или пронизващия му поглед, който
изгаряше гърдите ми. Не, причината беше разочарованието върху
лицата на хората, с които бях работила. Луи — старият весел портиер,
когото приемах като баща, отклони поглед, когато влязох под ръка с
Лон. Две от камериерките — Джени и Вивиан, които смятах за
приятелки, ме изгледаха с кисело изражение, преди да се заемат отново
с почистването на стенните аплици. Не ги обвинявах, че се чувстваха
предадени. Натруфена и пристегната в чужди дрехи, аз олицетворявах
всичко онова, което ни отвращаваше в представителите на висшата
класа и склонността им да получават желаното на всяка цена. Но сега
нямах време да се тревожа за това. Усетих буца в гърлото си и
примижах достатъчно дълго, за да видя лицето на Даниъл, пухкавите
му бузки и русите копринени къдрици, паднали над сините му очи. Той
винаги беше там, в съзнанието ми.
— Защо не ядеш? — посочи Лон към отрупаната с излишно
разточителство маса.
Сълзите напираха. Вече не можех да ги спра.
— Много съжалявам, господин… исках да кажа… Лон —
отвърнах аз. — Заради сина ми е. Ужасно ми липсва.
— Хайде, хайде — провлече той. — Сигурен съм, че е добре.
Добре? Забих нокти в дамаската на стола. Как може всички да са
толкова безразлични към съдбата на едно дете? Тригодишно момче
изчезва, но никой не се интересува. Закрих лицето си с ръце и миг по-
късно усетих топлата му влажна длан върху рамото ми.
— Утре сутринта ще проведа няколко телефонни разговора —
увери ме той, опитвайки се да ме утеши.
— Утре сутрин? — извиках и го погледнах. — Извинявай, но не
можеш ли да го направиш още тази вечер?
Лон поклати глава.

144
 — Вече всички служби са затворени, скъпа. Утре.
Кимнах.
— А сега — продължи той — хайде да се качим горе. Там ще
можеш да се отпуснеш.
Изправих се колебливо и притиснах колосаната ленена салфетка
към бузата си, за да избърша стичащата се сълза. Лон протегна ръка и
аз я поех неохотно. Стискаше пръстите ми до посиняване, докато
излизахме от ресторанта към фоайето. Видях асансьора отпред. На
служителите беше забранено да се докосват до украсеното с орнаменти
табло и лъскавите месингови бутони. Но го бях използвала и преди,
когато за първи път дойдох като гост в хотела. С Чарлс. И в крайна
сметка се озовах върху мекото легло. Същото, в което бе заченат
Даниъл.

Четири години по-рано

Чарлс ме взе в седем. Измина цяла седмица, откакто напусна
набързо дансинга, отведен от свадливата си сестра. Оттогава мислех за
него всеки ден, особено в нощите, когато след смяната ми в ресторанта
апартаментът беше притихнал. Същата вечер се настаних на предната
седалка на неговия буик. Вътре миришеше на лукс — на кожа, скъп
тютюн и одеколон.
— Здрасти! — поздрави ме той с усмивка. Усетих как пулсът ми
се ускори в мига, в който погледите ни се срещнаха. — Липсваше ми
— продължи, прибирайки кичур коса зад ухото ми. Пръстите му
предизвикаха тръпки по врата ми. Приятни тръпки.
— И ти на мен — отвърнах аз. — Как е майка ти?
— Много по-добре. Оказа се пневмония. Лекарят успя да я хване
навреме. — Наклони глава надясно и се вгледа дълбоко в очите ми. —
Чувствам се ужасно, че те изоставих така на дансинга.
— Не мисли за това. Семейството ти се нуждаеше от теб.
Той сви рамене.
— Все пак на сестра ми нямаше да й стане нищо, ако се бе
държала малко по-любезно. Но не се обиждай, тя си е такава. Не
одобрява нито едно от момичетата, с които съм излизал.
— О! — възкликнах и сведох поглед към скута си.
Чарлс се наклони няколко сантиметра по-близо.

145
 — Не се изразих правилно. Нямах предвид, че не харесва теб,
Вера. Тя просто е…
— Сноб?
Той се усмихна закачливо.
— Ами, да.
Натисна педала на газта и потегли надолу по улицата. Нито един
от познатите ми нямаше кола. Харесвах бръмченето на двигателя и
джаза, леещ се от радиото.
— Защо не отидем в клуб „Кабана“? Можем да си поръчаме
нещо за вечеря и отново да си опитаме късмета с танците.
— С удоволствие — отвърнах и притиснах лице към рамото му.
Сиатъл изглеждаше великолепен от купето на лъскавия буик,
сякаш предното стъкло беше чифт розови очила, превръщащи света в
по-приятно място. От удобната седалка не виждах мрачните жилищни
сгради, където десетина бедни семейства, които познавах, вечеряха със
стар хляб, нито обсипаните с боклук алеи, по които без всякакъв
надзор играеха деца, докато майките им, също като моята, работеха до
късно в домовете на градския елит. Вместо това си позволих да
фантазирам какво ли е да живееш в света на Чарлс, в който животът ти
се поднасяше на тепсия.
Той отби встрани от улицата и се наведе през седалката, за да
погледне през прозореца от моята страна. Нямах нищо против, че се
притискаше толкова плътно към мен. На вратата на клуба висеше
табела „Затворено“.
— Тъпанари. А какво ще кажеш да отидем в хотела? Нощта е
прекрасна. Можем да вечеряме на терасата на апартамента на
родителите ми.
— Те имат апартамент в „Олимпик“?
— Да — кимна той. — Много се забавляват там. Баща ми го
използва няколко нощи през седмицата, когато работи до късно и има
нужда от спокойствие. Или след като се скара с майка ми, което
напоследък се случва доста често.
— Ами, може — отговорих свенливо.
Чарлс пое към хотела, намиращ се само няколко преки по-
надолу, и спря на кръглата алея, гладка като коприна. Подаде
ключовете на пиколото и кимна на портиера. Отправихме се към
асансьора, където натисна бутона на седемнадесетия етаж.

146
 Аз преглътнах с усилие.
— За първи път ли се качваш на асансьор?
— Да — признах, усещайки присвиване в стомаха, когато
кабината тръгна нагоре.
— Не се страхувай — успокои ме той, обхвана кръста ми с две
ръце и ме привлече към себе си.
Погледнах го в очите.
— Какво ще стане, ако… падне?
— Няма — притисна ме силно Чарлс. — Обещавам.
Веднага щом асансьорът спря, вратите се отвориха и пред нас
застана мъж в бяла ливрея.
— Добър вечер, сър — поздрави той, преди да ме погледне с
почтително докосване на шапката. — Апартаментът е готов. Там ли ще
вечеряте, или навън?
Приятелят ми се обърна към мен:
— Терасата устройва ли те?
Кимнах, дотолкова запленена от великолепието, че съвсем
забравих да използвам гласа си.
Камериерът пъхна ключа и задържа вратата отворена. Последвах
Чарлс и останах без дъх. Меки канапета с копринена дамаска,
ориенталски килими, кадифени завеси с рубинен цвят — мястото
приличаше на палат или поне покриваше собствената ми представа за
това как изглежда един дворец.
Чарлс смъкна сакото си и го хвърли небрежно върху дивана от
дясната ни страна. Отиде до бара, разположен край най-отдалечения
прозорец, и преди да извади две чаши за мартини, включи радиото. Из
въздуха се разнесе успокояваща музика. Наблюдавах го как отключи
шкафчето, измъкна две богато гравирани кристални гарафи и изсипа
част от съдържанието им в лъскав сребърен шейкър. Пусна вътре
няколко кубчета лед, затвори капака и започна да разклаща съда с
умели, добре отработени движения.
Когато ми подаде чашата, се удивих на ситните късчета лед,
плуващи на повърхността. Трябваше да я държа здраво, в противен
случай рискувах да залея роклята си. Успях да зърна отражението си в
стъклото на високия прозорец, докато поднасях питието към устните
си. Съвсем в крак с модата. Сякаш мястото ми беше точно тук. Отпих
от ледената течност и се закашлях.

147
 — Съжалявам — казах и оставих чашата на една странична
масичка. — Не очаквах да е толкова силно. — Веднага се проклех за
наивния коментар.
— Първата глътка винаги е най-трудна за преглъщане —
отбеляза Чарлс и пъхна зелена маслина в устата си. — После влиза
като олио.
Отново взех чашата и след второто и третото надигане питието
наистина изгуби остротата си. По лицето ми плъзна топлина, главата
ми леко се замая. След като допих и последната капка, той я напълни
отново. Застанах до прозореца и се загледах в бляскавия оживен
Сиатъл. Черешовите дървета бяха разтворили първите си пролетни
цветове и от седемнадесетия етаж приличаха на пухкави розови
облаци, осеяли улиците. Градът беше пълен с обещания в унисон с
моето настроение. Усетих гъделичкането на наболата брада на Чарлс,
когато се наведе над рамото ми, за да сподели гледката с мен.
— Красиво е, нали? — прошепна в ухото ми.
— Да — отвърнах тихо.
Лунният сърп се рееше ниско в небето като картина, нарисувана
специално за нас.
— Къде би искала да се намираш в този момент — продължи той
— ако имаше възможност да отидеш до всяка точка на света?
Замислих се. Двете с Карълайн почти непрекъснато говорихме за
Париж. И за Ню Йорк. Но сега, в този миг, исках да съм точно там,
където бях.
— Тук — отговорих и се обърнах към него.
— Аз също — каза Чарлс и нежно улови лицето ми между
дланите си. Наведе се над мен и тогава чухме камериерът да прочиства
гърлото си:
— Извинявайте, че ви прекъсвам, сър, но донесох вечерята. Все
още ли искате да я сервирам на терасата?
— Да — кимна Чарлс и вплете пръсти в моите. Поведе ме към
балкона, където ни очакваха маса, два стола и десетина каменни
саксии с грижливо отглеждани разцъфнали цветя. Като истински
магьосник мъжът подреди пред нас две чинии от количката, оставена
някъде отзад. Докоснах крехкото филе от риба с вилицата и зъбците й
веднага потънаха в него. Преглътнах хапката от вдигащото пара руло с
глътка червено вино. Присвих очи, но не успях да разчета френските

148
думи, а само годината на производство. 1916-а. Тогава съм била
кльощаво момиченце, гонещо се с по-малките си братя и сестри из
прашните улици около порутената постройка, която наричахме дом.
Струваше ми се странно, че виното е било бутилирано тогава.
— Не съм забравил жената от вашата кооперация — подхвърли
Чарлс.
— Така ли?
— Не — отвърна и извади от джоба си плик. — Поговорих с
татко. Той притежава нов жилищен комплекс в Западен Сиатъл. Всеки
блок си има двор с катерушки. Мисля, че е идеалното място за нея и
децата й.
— О, Чарлс! — извиках аз. — И баща ти се съгласи?
Той поклати глава.
— Не, отказа. Не вярвал в подаяния.
— О! — възкликнах, объркана.
— Сам ще се погрижа за нея — продължи той. — Не се нуждая
от одобрението му, за да направя нещо добро. Имам собствени
средства. Ако иска, може да се премести в новия си дом още
следващата седмица.
Невярваща, тръснах глава.
— Прекалено щедър жест.
Подаде ми плика. Отворих го и видях дебела пачка банкноти.
— Чарлс! — Нямах търпение да й предам парите. Предишната
вечер се разминах с нея на стълбището и тя изглеждаше толкова
уморена и измъчена, че се уплаших да не умре още там.
— След като ми разказа за бедната жена, не можех да изтръгна
нито нея, нито думите ти от съзнанието си. Дълго мислих, Вера. Ние с
теб бихме могли да направим много добри неща за хората.
Засиях от радост и неспособна да се въздържа, започнах да се
люлея леко в такт с бавната мелодия, носеща се от радиото.
— Потанцувай с мен — помоли той, стана от стола и улови
ръцете ми.
Помогна ми да се изправя на крака. Притиснах лице към гърдите
му и започнахме да се движим в ритъма на музиката.
— Бих искал да прекарам всеки ден така, с теб — каза Чарлс. —
Завинаги.

149
 Устните ми срещнаха неговите и някаква сила, подобна на
електричество, премина през тялото ми. Вдигна ме на ръце, отнесе ме
в спалнята и ме положи върху завивката, мека и гладка като бита
сметана. Потънах в нея охотно, без да възразя дори когато той намести
тялото си върху моето. Целуваше ме отново и отново. Затворих очи,
опитвайки се да запомня усещането да бъда обичана. Истински
обичана.

***
В апартамента на Лон на горния етаж отидох до прозореца и се
загледах към улицата. Сякаш зад стъклото имаше решетки. Чувствах се
като затворена в клетка. Той застана зад мен достатъчно близо, за да
усетя учестения му топъл дъх върху врата си.
— Синът ми ми липсва ужасно! — изплаках аз.
— Хайде, хайде… — каза Лон и ме обърна към себе си. — Утре
ще го намерим. А тази вечер… — Направи кратка пауза и започна да
разкопчава роклята ми. — … ще се открием един друг.
Докосването му ми беше противно, но не отблъснах ръката му. С
неговото състояние той можеше да облепи целия град с листовки и
дори да наеме частни детективи.
— Обещай ми, че ще ми помогнеш да открия Даниъл. Ти си
последната ми надежда.
— Имаш думата ми — отвърна той, прокарвайки уверено пръст
по деколтето ми.
Угаси осветлението и аз затаих дъх, когато ме притисна към
леглото.

150
 14.
КЛЕЪР

Седях в таксито известно време, гледах хотела и си мислех за

момента, в който Итън се бе отчуждил от мен.
Шофьорът обаче не споделяше сантименталните ми чувства.
— Накъде, госпожице? — изръмжа той, потропвайки
нетърпеливо с пръсти върху контролното табло. — Не разполагам с
цяла нощ.
Не ми се прибираше вкъщи, не и след тази вечер.
— „Кафе Лаванто“ — казах вместо домашния си адрес.
Когато пристигнах, заведението изглеждаше тъмно, но с радост
установих, че вратата все още беше отворена. Гимназистка с къса руса
коса поклати глава зад барплота.
— Съжалявам, но вече приключихме. Просто съм забравила да
заключа.
— О, аз…
— Всичко е наред, Британи — обади се Доминик, появявайки се
от задната стая с документи в ръка. После се обърна към мен: —
Радвам се да те видя, Клеър. Искаш ли нещо за пиене?
Момичето, заето с почистването на ръчките на машината за
еспресо с влажна кърпа, изглеждаше раздразнено от присъствието ми.
Поклатих глава.
— Не. Аз просто… — Забих поглед в краката си. — Имаш ли
минутка да поговорим?
Той кимна и остави книжата на близката маса.
— Целият съм твой.
Седнахме на два тапицирани стола до прозореца и се загледахме
към улицата. По тротоара мина двойка, която се държеше за ръце и
разхождаше кучето си. Британи спря до вратата, преди да си тръгне.
— Ще се видим утре — подвикна тя.
Доминик й махна и се обърна към мен.
— Какво има?

151
 Аз въздъхнах.
— Преживял си тежък развод, нали?
— Ужасен — кимна той.
— Как разбра, че… — Направих кратка пауза. — Че всичко е
свършило?
— От доста време нещата не вървяха. Престанахме да се смеем.
Тя оставаше да работи до късно, без да ми се обади. Аз започнах да
прекарвам повече вечери с приятелите си. То е като постоянно растяща
снежна топка. И накрая към всичко се прибави и фактът, че… Как да
се изразя по-меко? Ами че тя е психически неустойчива.
Отговорих му с усмивка, която почти веднага изчезна. Нямаше
нищо забавно в онова, което бях на път да кажа.
— Опасявам се, че с брака ми е свършено.
— Клеър, много съжалявам.
Стиснах ръцете си една в друга и се загледах право пред себе си.
Сърцето ми се късаше, а не можех да измисля начин да потуша
болката.
— Най-трудно ми е да простя предателството.
— Знам — каза той. — Преживял съм го. Обидно е. Иска ми се
да можех да ти кажа нещо, от което да се почувстваш по-добре.
— Присъствието ти в този момент ми е достатъчно — уверих го
аз. — Това място ми действа успокояващо.
Доминик потърка челото си с ръка, сякаш споходен от неприятен
спомен. Погледна часовника си.
— Ей, знаеш ли от какво имаш нужда?
— От какво? — повдигнах рамене.
— От една бира — отсече той. — Ще те заведа при Келс. Тази
вечер ще свири групата на мой много близък приятел. Изпълняват
кавъри на U2. Ще ти хареса. Можеш да се напиеш и да си попееш от
сърце, а после ще те закарам у вас, за да съм сигурен, че си в
безопасност.
— Не знам — отвърнах нервно.
— О, хайде! — настоя той. — Няма нищо, което „Гинес“ да не
може да поправи.
— Ами, всъщност много харесвам U2.
Доминик се усмихна доволно.
— Добре. Ще отида да взема другата каска.

152
 Докато чаках на бара, погледнах документите, които Доминик
беше оставил на масата от дясната ми страна. Безпорядъкът ми
напомни за кабинета на Итън у дома. През цялото време се опитвах да
въведа някакъв ред. Папките бяха ахилесовата му пета. Усетих болка в
сърцето си, докато събирах книжата в спретната купчина.
— О! — възкликна нервно Доминик и остави каската, забелязал
листовете в ръката ми. — Ще ги взема. Извинявай за бъркотията.
Настъпи неловко мълчание, докато прибираше книжата в
чекмеджето под барплота. После се усмихна, прогонвайки
напрежението, и ми подаде каската.
— Готова ли си?
— Да — отговорих и го последвах на улицата до паркирания
наблизо мотор.

***
Доминик ни проправи път през тълпата от потни и порядъчно
подпийнали колежани в кръчмата на Келс. Веднага съжалих, че съм
дошла, но в следващия момент откъм сцената се разнесе безпогрешно
разпознаваемата музика на U2. Очаквах да видя самия Боно, хванал
микрофона, но нямах нищо против плешивия мъж с бирено коремче,
който го заместваше. Доминик ми подаде чаша с кехлибарена пенлива
течност и аз отпих веднъж, после втори път. Облегнахме се един до
друг на тясното място на бара. Когато дансингът се освободи, той ме
хвана за ръка.
— Искаш ли да танцуваме?
Вече допивах втората си бира, затова се съгласих, без много да
му мисля. Когато групата засвири With or Without You, притиснах
натежалата си глава към гърдите на Доминик. Съпругът ми ми
липсваше ужасно, но ми харесваше начинът, по който този мъж ме
държеше с такава увереност, с такава сигурност. След като песента
свърши и се разнесоха първите акорди на One, нямах нищо против, че
ръцете му се плъзнаха по-надолу от кръста ми.
— Клеър?
Познат женски глас изрече името ми. Но чий беше? Погледнах
над рамото на Доминик, после усетих потупване. Обърнах се и

153
челюстта ми увисна. Лесли — сестрата на Итън. С нея имахме
разногласия от първия ден, но сега конфликтът придобиваше
размерите на трета световна война. Тя изгледа продължително
Доминик, преди да присвие подозрително очи към мен.
— Какво правиш тук, Клеър?
— О, здрасти, Лесли! — поздравих я, симулирайки спокойствие,
каквото ни най-малко не изпитвах. — Това е Доминик, мой приятел.
— Приятел?
— Лесли — отвърнах троснато — нямам представа какво си
въобразяваш, но точно в този момент не ти дължа никакво обяснение.
— Кажи го на Итън — озъби се тя и извади мобилния си
телефон.
— О, да, можеш да опиташ. Няма да си направи труда да вдигне.
Забавлява се в хотел „Олимпик“. С Касандра.
Тя зяпна от изумление.
— Лека нощ, Лесли — казах и дръпнах Доминик за ръката.
— Съжалявам — измърмори той. — Не исках да ти създавам
неприятности.
Въздъхнах.
— Щом той може да пие шампанско с бившата си, значи, аз мога
да изпия една бира с теб. — Махнах на бармана. — Още по едно,
моля!

***
Не си спомням пътуването до дома на Аби, нито как се качих до
апартамента й. По-късно разбрах, че Доминик е открил номера й в
телефона ми и й се обадил, за да го упъти. Помня обаче, че се събудих
с чувството, че някой ме е ударил с брадва по главата.
— Къде съм? — изстенах.
Аби мълчаливо ми подаде кафе. Над зелената чаша се виеха
струйки бяла пара. Наблюдавах как изчезват във въздуха.
— Не пия кафе.
— Тази сутрин ще направиш изключение — отсече тя. — Хайде,
давай!
Отпих глътка.

154
 — Какво стана снощи?
— Някой доста се е забавлявал — отвърна приятелката ми.
— О, господи! — изстенах отново. — Искам ли да знам всичко?
— Внезапно си припомних кръчмата, топлата прегръдка на Доминик,
Лесли. Закрих лицето си с ръце. — Това не е хубаво, Абс.
— Не, не е — съгласи се тя.
— Целунах ли го?
— Не мисля. Той е почтен човек. Не мисля, че би ти позволил да
го направиш, колкото и да си искала.
Можех само да кимна.
— Качи те на ръце чак до шестия етаж — продължи тя. — А ти
през цялото време пееше.
— Не!
— Да. И събуди побърканата дама от четвъртия етаж.
Зарових лице по-дълбоко между дланите си, после погледнах
часовника и ме обзе паника.
— Спокойно, днес е събота.
— Не се тревожа за работата — отвърнах. — Става въпрос за
Ева.
— Ева?
Огледах се за чантата си и за своя радост я открих недалече от
мен, захвърлена на пода до дивана.
— Познавала е Даниъл Рей. Имаме среща днес. — Извадих
бележника и го отворих на страницата с графика ми за текущата
седмица. — Добре. Разполагам с още цял час.
— Вземи си душ — предложи Аби. — Хавлиите са в шкафа.
Използвай всичко, което ти е необходимо.
Отпих голяма глътка кафе. Итън би се гордял, но не го правех
заради него.
— Благодаря ти, Абс. Ти си най-добрата приятелка на света.
— Знам — отговори тя и се зае да сгъва одеялото, с което ме бе
завила през нощта. — Но искам да отбележа, че олигави възглавниците
ми от „Потъри Барн“[1].
— Ще ти купя нови.
— Глупости — махна с ръка Аби. — Какво е приятелството без
малко лиги?

155
 Погледнах я с благодарност, която нямаше нищо общо с
възглавниците.
Тя ме побутна към банята.
— Иди да си измиеш зъбите.

***
Сергиите на пазара Пайк Плейс бяха отрупани със свежи цветя.
Кофа с индиговосини хризантеми привлече погледа ми, но дори
веселите им венчелистчета не бяха в състояние да ме накарат да се
усмихна. Можех да мисля само за Итън, Касандра и ужасната каша, в
която се забъркахме. Извадих флакон „Адвил“ от чантата си, сложих
две таблетки в устата си и ги преглътнах с водата, която Аби ми даде
на тръгване. Докато прибирах бутилката, телефонът ми забръмча,
известявайки за неприето повикване. Натиснах бутона и видях, че е от
Итън. Значи, се беше чул с Лесли. Или пък искаше да ми се извини за
снощи. И в двата случая нямах желание да разговарям с него. Нямаше
какво да му кажа.
Проверих адреса в бележника и тръгнах по тротоара, докато се
озовах пред входа на кооперацията на Ева. Във фоайето върху кръгла
маса беше аранжиран букет от избелели от слънцето изкуствени цветя
с потънали в прах листа. Тапетите бяха подкожушени и се белеха по
краищата, във въздуха се носеше мирис на задушени зеленчуци. Качих
се с асансьора до единадесетия етаж, спрях пред апартамент 1105 и
почуках тихо.
Минута по-късно дръжката на вратата се завъртя и на прага
застана възрастна жена. Бялата й коса беше стегната на кок и
разкриваше мършаво лице и добродушни кафяви очи.
— Ти трябва да си Клеър.
— Да — отвърнах и протегнах ръка. Смешното в случая беше, че
макар да знаех, че е на години, продължавах да си я представям като
момиченце с плитки и басмена рокличка. — Много благодаря за
поканата.
— Заповядай — покани ме тя, сочейки към вътрешността на
апартамента. Настаних се на син стол до прозореца, отмествайки
плетена възглавничка, за да направя място за чантата си. Скромно, но

156
уютно, жилището ухаеше на лимон и бебешка пудра. Напомняше ми
на дома на баба в Сан Диего. Тя много ми липсваше. — Ще пиеш ли
чай?
— Не, благодаря.
Жената седна на фотьойла до мен и скръсти ръце в скута си.
— Е — подхвана тя — с какво мога да съм ти полезна?
— Както споменах по телефона, пиша статия за момченце,
изчезнало в деня на снежната буря през май 1933-та. Доколкото
разбирам, сте го познавали.
— Така е — потвърди Ева и погледът й се замъгли от спомените.
— Познавахме се. — Затвори за момент очи и веднага ги отвори
отново. — Даниъл беше син на най-добрата приятелка на майка ми —
Вера Рей. С него бяхме като брат и сестра.
— Тоест сте живели заедно, така ли?
— За кратко, като съвсем малки. Майките ни бяха неомъжени.
Баща ми е починал, преди да се родя, а неговият… ами, изобщо не
присъстваше в живота им. После Вера и момчето се преместиха
веднага след като тя започна работа в „Олимпик“.
Сетих се за случката от предишната вечер и се намръщих.
— Имате предвид хотела?
— Да — кимна тя. — Вера беше камериерка там.
— Майка ви също, предполагам?
— Не. Мама работеше в една фабрика в индустриалната зона.
Отгърнах друга страница от бележника.
— Какво си спомняте за изчезването на Даниъл?
Жената се загледа през прозореца, където се виждаше изписаната
с червени букви табела на пазара Пайк Плейс, а поредният ферибот
бавно прекосяваше залива, изпускайки облаци сивкав дим. За квартира
с толкова нисък наем гледката беше удивителна.
— Някои от спомените ми са избледнели — каза накрая,
потърквайки дясната си ръка. — Но не и споменът за леля Вера. Точно
така я наричах. И за времето, през което живя у нас веднага след
изчезването на Даниъл. Тя винаги беше щедра на усмивки, но не и в
онзи период. Помня, че гледах от коридора как ридае. Тялото й се
тресеше от мъка. Естествено, тогава не го разбирах. Но сега вече го
разбирам. — Посочи към поставена на стената снимка в рамка на три
деца. Осветлението и дрехите подсказваха, че е направена към края на

157
шейсетте. — Момчето е най-голямото ми дете. Загина в автомобилна
катастрофа преди двайсет години. Челен удар. Пиян шофьор навлязъл
в насрещното с висока скорост. Като млада майка много често се сещах
за Вера. Мисълта да изгубиш дете, беше ужасяваща. Но когато от
пътната полиция ми се обадиха, за да ми съобщят за Еди, се
почувствах свързана с нея. Почувствах през какво е минала.
— Много съжалявам…
Ева поклати глава.
— Бяха ми нужни години, за да го приема. Но все още скърбя.
— Мислите ли, че Даниъл е бил… — Не можех да се насиля да
го изрека на глас.
— Убит?
Кимнах.
Тя разпери ръце.
— Не знам, мила. През годините често съм си задавала този
въпрос. С мама предпочитахме да мислим, че е избягал. Че някое
добро семейство го е прибрало и отгледало. Но вероятността за такава
развръзка е нищожна. Мама беше наясно. Но не и Вера. Тя се
надяваше до края.
— Края?
Ева изкриви лице в гримаса.
— Мама ми спести подробностите, естествено. Бях твърде
малка, за да разбера. Но след това научих истината.
— Какво се е случило?
— Тялото й беше открито в езерото Вашингтон.
Ахнах от изумление.
Тя поклати глава със съжаление.
— Когато са я извадили, е била толкова подпухнала и
обезобразена, че патолозите не са могли да установят почти нищо.
Закрих устата си с ръка от ужас.
— Боже мой!
— Полицията го обяви за самоубийство — продължи жената —
но хората, които я познаваха, не повярваха в това. Тя никога не би
напуснала този свят по собствено желание, преди да се увери, че синът
й е добре. — Направи кратка пауза, загледана във венчалната ми халка.
— Когато станеш майка, скъпа, ще разбереш.

158
 Но аз разбирам. Преглътнах с усилие и се загледах в бележника,
изтласквайки емоциите си надалече.
— Значи, мислите, че е била убита?
— Имам известни подозрения — отвърна тя. — Но няма как да
сме сигурни. Някога правосъдието не беше като сега. Ако откриеха
трупа на момиче от заможно семейство в езерото, то незабавно щеше
да започне разследване. Но за Вера Рей, дъщеря на обикновен рибар?
Тъжната истина е, че на никого не му пукаше. Затова полицията не
предприе нищо след изчезването на Даниъл. Защо да се хабят ценни
ресурси за бедните? Такова беше мисленето по онова време.
— Толкова е тъжно — поклатих глава. — Значи, дори не е имало
разследване?
— Разпитаха някакъв мъж във връзка с престъплението — каза
Ева. — Май беше зидар. Стигнали до него след донос, струва ми се.
Но заподозреният умря в ареста. Инфаркт. После делото потъна. Това,
че не се стигна доникъде, разби сърцето на майка ми. Тя до последно
се надяваше правдата да възтържествува.
Сетих се за посещението си в полицейския архив, от което
нямаше никаква полза.
— Знаете ли дали са останали някакви преписки?
— И аз се питах същото — отговори жената. — Опитах се да ги
открия през 1950-а, но ми казаха, че документацията от онази година е
била унищожена при пожар. — Чайникът в кухнята засвири. —
Сигурна ли си, че не искаш чай?
— Всъщност си промених мнението — с удоволствие бих
пийнала.
Ева се върна с две чаши. Подаде ми едната и аз я вдигнах към
устните си, оставяйки парата да стопли лицето ми. Отпих и я сложих
на помощната масичка.
— Знаете ли нещо за бащата на Даниъл?
Възрастната жена въздъхна.
— Само, че е бил изключително богат. Вера много се гордееше с
него. Но това я превръщаше в неподходяща партия.
— Значи, така и не са се оженили?
— Не. Но тя винаги носеше гривната, която той й е подарил.
Което ме кара да си мисля, че е продължавала да го обича.

159
 Помислих си за моята, скрита под ръкава ми. От Итън. Ще я
сваля ли? Ще махна ли венчалната си халка?
— Майка ми го преживя много тежко — продължи Ева. —
Загубата на най-добрата й приятелка при такива трагични
обстоятелства я съкруши.
— Ужасно съжалявам. — Извадих плик от чантата си и й го
подадох. — Намерих някои неща.
Тя го отвори, бръкна вътре и сложи съдържанието му в скута си.
Вдигна снимката към светлината.
— Да, това е Вера — каза накрая. — Беше много красива.
Кимнах.
— А мъжът? Той ли е бащата на Даниъл?
— Да. Или поне така мисля. Разбира се, никога не съм го
виждала. Но погледни… — Посочи на едно място върху старата
фотография. — Даниъл имаше същата брадичка.
Измъкнах от бележника снимката на момчето, изрязана от
„Сиатъл Поуст Интелиджънсът“, и я доближих до тази на родителите
му.
— Права сте. Виждам приликата. — Лицето на Даниъл имаше
сърцевидна форма и на брадичката му се образуваше малка трапчинка,
почти идентична с тази на мъжа от фотографията.
— О, да — каза с въздишка Ева. — Той щеше да стане голям
красавец, също като баща си.
— Знаете ли фамилията на Чарлс? — Обърнах снимката и
прочетох отново надписа: „Вера и Чарлс“.
Тя поклати отрицателно глава.
— Майка ми не говореше за него. Никога не съм я знаела.
— Благодаря — казах и затворих бележника си. — Отнех ви
достатъчно време.
— Почакайте — спря ме Ева и разгърна рисунката, която беше
нарисувала като малка, удивявайки се на тънката пожълтяла хартия. —
Мисля, че се сещам още нещо.
— Какво?
Вдигна листа, за да го разгледам по-добре, и посочи към
фигурата зад двете деца.
— Там имаше една жена.
— Къде?

160
 — Образът е малко смътен — обясни тя. — Може да не означава
нищо.
— Опитайте все пак. Възможно е споменът да се окаже
изключително важен.
— Ами… — подхвана Ева и притисна ръка към сбръчканата си
буза, сякаш полагаше отчаяни усилия да си спомни. — Двамата с
Даниъл често играехме в парка близо до Шесто Авеню. Там
обикновено чакахме майките ни да се върнат от работа. Понякога се
появяваше една непозната жена и ни наблюдаваше. Съвсем не
изглеждаше намясто в работническата част на града с красивите си
рокли и изящни шапки. Беше много приятелски настроена и общуваше
предимно с него, но аз не я харесвах. Мама ме учеше да не разговарям
с непознати, а в нея имаше нещо, което ме плашеше.
— Защо го е правила според вас?
— Не съм съвсем сигурна — отвърна Ева. — И наистина може
просто да ни е съжалявала. Не знам. Но дори след всички тези години
все още не мога да изтрия от паметта си спомена за шапката й.
— Шапката й?
Тя кимна и посочи чертичките над главата на фигурата.
— Това са пера, струва ми се — обясни тя. — Опитвала съм се да
нарисувам перата на шапката й.
Приключих със записките и сложих голяма въпросителна на
последната страница. Това пък какво означава?
Очите на Ева изглеждаха напрегнати и уморени, затова се
изправих и започнах да си събирам нещата.
— Много ви благодаря, че споделихте спомените си с мен.
— Винаги си добре дошла, скъпа — каза тя. — Надявам се да
разплетеш тази мистерия. Заради всички майки по света. — Направи
кратка пауза, после наклони главата си надясно. — Само предположих,
че нямаш деца. Всъщност имаш ли, миличка?
Чувах този въпрос за първи път след инцидента. Прехапах устни.
Без да се замисля, отговорих искрено:
— Да. Майка съм.

***

161
 Рядко работех през почивните дни, но в събота се промъкнах в
редакцията, нуждаейки се отчаяно от време, за да пиша на
спокойствие. На вратата на кабинета на Итън беше закачена бележка,
че е излязъл на служебна среща. Проверих мобилния си телефон и
видях, че отново се е опитвал да се свърже с мен. Пуснах апарата
обратно в чантата си, включих лаптопа и изтеглих документа, който
бях създала на ферибота предишния ден. Струваше ми се по-лесно да
потъна в живота на Даниъл и Вера, отколкото да се опитам да оправя
своя.
Облегнах се на стола. Коя беше жената в парка, за която Ева
спомена? А зидарят? Спомних си името, което бях записала в
бележника си в „Кафе Лаванто“ миналата седмица, и запрехвърлях
бързо страниците, за да го намеря. Иванов. Отворих електронния архив
на вестника, изписах фамилията и изскочиха едновременно две статии,
публикувани в „Сиатъл Хералд“. Кликнах върху първото заглавие,
което приличаше на част от полицейски бюлетин: МЪЖ В ЗАТВОРА
ПО ОБВИНЕНИЕ В ДОМАШНО НАСИЛИЕ.

Свен Иванов, зидар, беше арестуван и отведен в

затвора с обвинението, че е пребил съпругата си Арианна
Иванов, която е получила наранявания в областта на
главата и шията.

Значи, е имал склонност към насилие. Отворих втората статия:

ПОДОЗРЕНИЯ ЗА НЕЧЕСТНА ИГРА В СЛУЧАЯ ИВАНОВ. Усетих,
че ме побиват тръпки.

Полицията обвини Свен Иванов за убийството на

жена, чието тяло беше открито в езерото Вашингтон
миналата седмица. Иванов, по професия зидар, е
последният, видян с жената, за която се предполага, че е
била проститутка.

162
 Проститутка? Потръпнах. Ако наистина ставаше въпрос за
Вера Рей, животът й бе претърпял злощастен обрат. Поклатих глава с
недоверие. В тази история има нещо гнило. Спомних си
предложението на Би, лелята на Емили, да поговоря с приятелката й
Лилиан. Можеше да знае нещо, което да ми е от полза. Потърсих името
й в указателя и щом открих номера, веднага го набрах. Отговори ми
мъж с дълбок дрезгав глас.
— Ало?
— О, сигурно съм сбъркала — казах аз. — Опитвам се да се
свържа с Лилиан Шарп.
— Да, това е съпругата ми. Сега ще ви я дам. А мога ли да
попитам кой я търси?
— Клеър Олдридж от „Сиатъл Хералд“.
— Здравейте. Аз съм Лилиан.
— Госпожа Шарп?
— Да — потвърди жената.
— Извинявам се за безпокойството, но работя върху случай с
изчезнало през 1933 година момче. По време на бурята.
— Да — повтори тя.
— Спомняте ли си?
— Не момчето, за което говорите, а бурята. Едва ли някой я е
забравил. Почти блокира целия град. При това малко преди началото
на лятото. Точно като тази, която ни връхлетя миналата седмица. Какво
необичайно съвпадение!
— Да.
— С какво мога да ви помогна, госпожо Олдридж?
— Наскоро разговарях с вашата стара приятелка Би Ларсън.
— Би! Как е тя?
— Опасявам се, че не е много добре. Напоследък е прикована
към леглото. Има проблеми със сърцето.
— Бог да я благослови — каза жената. — Трябва да я посетя. Все
още ли живее на острова?
— Да. Вчера гостувах на племенницата й. Би ми каза, че вашият
баща е бил много известен адвокат през трийсетте години.
— Така е. Занимаваше се с някои от нашумелите дела навремето.
— Възможно ли е едно от тях да е било това за убийството на
Вера Рей?

163
 Тя въздъхна.
— Иска ми се да можех да си спомня. Името не ми е познато, но
не е изключено.
— Спомена ми още за записките и архивите му — продължих. —
Случайно да ги пазите?
— Естествено. Миналото лято баба ми Лиза отдели доста време,
за да ги подреди. Тя е журналист, също като вас.
— Може ли да ги прегледам? Имам предвид, ако нямате нищо
против.
— Разбира се, че нямам, скъпа. Татко с радост би ги споделил с
вас. Той неуморно търсеше истината, а очевидно и вие това правите. Те
са в старата къща в Уиндърмиър.
Познавах квартала, естествено. Беше сред най-красивите райони
в историческата част на Сиатъл. Един от братовчедите на Итън
живееше в огромна къща на брега на езерото.
— Израснах там, но сега е празна. Откакто се пенсионирахме,
със съпруга ми живеем в дом за възрастни хора — продължи Лилиан.
— Но сърце не ми дава да я продам. Надявах се някое от момчетата ми
да отиде да живее там, но те си имат свои планове. Не мога да ги виня.
Мястото е доста занемарено. — Тя въздъхна. — Но ето че пак се
разприказвах. Бихме могли да се видим там, ако искате. В случай че
нямате нищо против малко прах и паяжини. От доста време не сме
чистили.
— Ще ви бъда много задължена — охотно приех аз.
— Трябваше да се разделя с някои от архивите, но в една от
спалните в кутии са подредени онези, които Лиза прецени, че трябва
да запазим. Надявам се да намерите онова, което търсите.
— Много благодаря. Да се видим утре сутринта, да кажем, в
осем и половина?
— За мен е идеално — каза тя. — Със съпруга ми сме ранни
птици и ставаме с изгрева. Адресът е булевард „Уиндърмиър“ 5985.
Голяма бяла къща в колониален стил с огромен син смърч отпред.
— Чудесно. — Надрасках набързо адреса в бележника си. — Ще
се видим там.
Телефонът в чантата ми завибрира. Стига толкова! Измъкнах го
и отворих съобщението. От Доминик. „Ще се срещнем ли на пазара в

164
един на обяд?“ Усмихнах се и бързо написах отговора: „Ще бъда пред
първата сергия за цветя. Донеси «Адвил»“.

***
Доминик ме чакаше на ъгъла на пазара с букет хортензии, увити
в амбалажна хартия.
— За теб — подаде ми го той.
— Красиви са — казах, чувствайки се неудобно да ги приема,
особено след случилото се снощи.
— Как е главата ти?
— Пулсира.
Той извади от джоба си флакон и ми подаде две хапчета.
— Ето, вземи.
Сложих ги в устата си и ги преглътнах с вода от бутилката, която
носех в чантата си.
— Умирам от глад. Имаш ли идея къде да хапнем?
Доминик посочи към малък френски ресторант на отсрещния
тротоар. С Итън често ходехме там, докато бях бременна и постоянно
ми се ядяха палачинки.
— Какво ще кажеш за „Ла Буш“?
Повдигнах рамене.
— Става.
Пресякохме калдъръмената улица. Токовете ми потъваха в
дълбоките пролуки. Обичах голите тухли в тази част на Сиатъл.
Вероятно така бе изглеждал градът, когато Вера и Даниъл са минавали
през пазара преди толкова много години.
Настанихме се на два високи стола, обърнати към улицата. Той
си поръча палачинка с гъби, а аз — с козе сирене и печена червена
чушка. Обожавах я и непрекъснато тормозех Итън заради нея, когато
бременността събуждаше апетита ми.
— Ужасно съжалявам за поведението си снощи.
— Излишно е да се извиняваш. Няма от какво да се срамуваш.
— Мисля, че има — възразих припряно. — Омъжена съм, а се
държах като…

165
 — Като жена, която е била наранена — прекъсна ме Доминик. —
А за протокола, не сме се целували.
— Не сме ли? — повдигнах вежди.
— Впрочем усетих напрежение между теб и сестрата на мъжа ти.
Споменът беше мъгляв, но в паметта ми се бе запечатал
обвинителният поглед на Лесли.
— Никога не ме е харесвала. Вероятно вече подробно е разказала
историята на Итън и на родителите си. Но в нейната версия съм
проникнала с език в гърлото ти.
— Естествено — усмихна се той.
Няколко минути по-късно сервитьорката се появи с поръчката
ни. Сложих хапка от храната в устата си. Комбинацията от печена
червена чушка и топло козе сирене беше точно толкова вкусна, колкото
си я спомнях.
Доминик попи устата си със салфетка.
— Шегата настрана. Кажи ми как се чувстваш?
Повдигнах рамене.
— Странно. Сякаш приближава опустошителна буря, която ще
отнесе дома ми, живота ми, всичко, в което съм се вкопчвала в
продължение на години. Опитвам се да се подготвя. Знам, че ще боли.
— Въздъхнах тъжно. — А след онова, което преживях през
изминалите няколко месеца, не съм сигурна, че имам сили да се
справя.
Той ме погледна объркано.
Все още не му бях разказала за инцидента. Стиснах ръцете си
една в друга и си поех дълбоко въздух.
— Изгубихме бебето си. Преди година.
— О, Клеър — въздъхна Доминик и очите му се изпълниха със
съчувствие. — Не знам какво да кажа.
Покрай прозореца изтича жена. Хванатата й на конска опашка
коса се развяваше, докато силните й крака я носеха през пазара, умело
избягвайки торбите на туристите. Проследих я с поглед, докато
изчезна зад ъгъла. Искаше ми се да скоча, да я настигна и да й кажа:
„Внимавай! Всичко, което обичаш, може да ти бъде отнето само за
един миг!“.
Доминик понечи да заговори, но телефонът го изпревари и
зазвъня силно в джоба му. Той погледна дисплея, после се усмихна

166
извинително.
— Трябва да отговоря. Веднага се връщам.
— Не се притеснявай — отвърнах, насочвайки цялото си
внимание към храната.
Той излезе, а аз гледах как притиска апарата към ухото си и
нервно крачи по тротоара. С кого разговаря? В заведението беше доста
шумно, но тъй като прозорецът беше отворен, откъслечни фрази от
едностранчивия разговор достигаха до мен.
— Не знам какво да кажа… В момента направо останах без
думи… Разбирам, но нямах намерение да… Добре, ще помисля…
Да… Ще се обадя.
Щом забелязах, че се връща, пъхнах разсеяно още една хапка в
устата си.
— Съжалявам — извини се той.
Любопитството ми надделя.
— Нещо важно?
— Просто… сестра ми. Имаше нужда от съвет за бизнеса си.
— О! — възкликнах. Обяснението ми се стори неубедително, но
нямах намерение да го притискам. Ако имаше някаква тайна, щеше да
я сподели, когато му дойде времето.
След обяда минахме през пазара и спряхме в парка с изглед към
залива. Долавях миризмата на сьомга, печена на дървени въглища, от
близкия ресторант. Чайките патрулираха в соления въздух, стрелкайки
се рязко надолу, за да грабнат остатъците от храна и хляб, подхвърляни
от туристите. Доминик се облегна на парапета.
— Може ли да поговорим за нещо?
— Разбира се — отговорих и застанах до него.
Раменете ни се докоснаха.
— Онова, което ти каза… — подхвана той. — За бебето.
Очите ми срещнаха неговите.
— Струва ми се… — продължи неуверено, като прокара ръка
през косата си, сякаш търсеше най-точните думи — … нередно, че
съпругът ти не е до теб, за да те подкрепя след всичко, което си
преживяла.
Беше прав, поне в известен смисъл. Отстрани поведението на
Итън изглеждаше осъдително. Съпругата, изгубила бебето си,
преживява кризата на средната възраст и точно в този момент той

167
решава да се сближи с бившата си. Но дълбоко в душата си знаех, че
съм не по-малко виновна. Аз също се бях отдалечила от него.
Потънала в скръбта си, се затворих в себе си и го отблъснах. А когато
започнах да се съвземам, вече беше прекалено късно.
— Казвам само — продължи Доминик — че е трябвало да бъде
до теб. — Замълча и се обърна към мен: — Аз бих постъпил така. —
Ръцете му бавно се обвиха около мен. И аз не се отдръпнах.

[1] Компания, основана в Сан Франциско през 1949 г., за

интериорни и екстериорни мебели, аксесоари и декорация за дома. —
Б.пр. ↑

168
 15.
ВЕРА

Когато отворих очи, утринната светлина струеше през прозореца.

Мразех допира на копринените чаршафи до голата си кожа, но
усещането на косматия крак на Лон върху моя ми бе още по-противно.
Отдръпнах се от горещото му потно тяло, приседнах и се загърнах със
завивката. Той хъркаше толкова силно, че калъфката на възглавницата
потръпваше при всяко повдигане и спускане на гърдите му.
Роклята и бельото ми лежаха захвърлени на пода до леглото.
Умирах по малко всеки път, когато Лон смъкваше някоя от дрехите ми.
Присвих се при спомена за непохватните му ръце, опитващи се да
разкопчаят едно копче само за да го скъсат от нетърпение и безсилие.
Притъпявах болката с шампанско. Прекалено много шампанско. Дори
и сега се чувствах замаяна. Затворих вратата на банята и повърнах в
тоалетната, изчиствайки стомаха си и едновременно с това и паметта
си от случилото се през изминалата нощ. Внезапно изпитах желание да
се изкъпя — да отмия всеки дъх, всеки отпечатък от пръстите на Лон
върху тялото ми. Бях лъскала стотици душове в апартаментите на
хотела, вероятно дори и този, почиствайки старателно и най-тясната
фуга. Естела беше безкомпромисна по отношение на котления камък.
Сапунисах цялото си тяло, но дори когато всеки сантиметър от
кожата ми се покри с изпъстрена с балончета пяна, все още се чувствах
мръсна. Покварена. Затърках по-силно, докато ръката ми се схвана и
изпуснах сапуна. Устните ми потръпнаха леко и сълзите бликнаха. Не
можех да ги спра. Молех се Лон да не чуе риданията ми. Водата ме
обля и след известно време вече не можех да различа топлите струи от
сълзите си.
Затворих очи и лицето на Даниъл се появи отново, като
едновременно ме зовеше и успокояваше. Спомних си защо бях тук.
Спрях душа с възродена сила и се подсуших с меката памучна хавлия,
очакваща ме на рафта. Избрах рокля от гардероба и бързо се облякох.

169
Докато чаках Лон да се събуди, седях до прозореца и мислех за сина си
и баща му.

Четири години по-рано

Когато Чарлс ме целуна по врата, аз се усмихнах и се обърнах с
лице към него.
— Добро утро, красавице — каза той и плъзна показалец по
лицето ми.
Отклоних срамежливо поглед. Сън ли беше изминалата нощ? И
двамата се надигнахме, щом чухме почукване на вратата.
— Закуската е готова, сър. — Приглушеният мъжки глас
приличаше на този на камериера от снощи.
— Благодаря — извика Чарлс и приседна в леглото. После отиде
до банята и се върна с пухкав бял халат. — Ще се чувстваш ли удобно
в това?
Кимнах.
— Стига да нямаме гости за закуска.
— Само ние двамата — увери ме той.
Засмях се, нахлузих халата и го последвах във всекидневната.
— На терасата ли ще закусите, сър?
Сведох очи, избягвайки да погледна камериера в лицето. Какво
ли си мисли за мен?
— Не — отговори Чарлс. — Тази сутрин бризът се усили.
Сервирайте ни вътре.
— Както желаете — каза мъжът и започна да разпределя
съдържанието на двете сребърни плата в чинии. Погледнах чашите с
портокалов сок. В Сиатъл лесно се намираха портокали, но с
грейпфрута нещата стояха иначе. Миналата година изхарчих
седмичните си бакшиши за един-единствен плод. Струваше цяло
състояние, но се чувствах много важна, докато белех дебелата кора,
само за да установя, че сърцевината беше изгнила.
Камериерът се поклони, преди да излезе, и аз се поуспокоих.
— Искам да правя това всеки ден — отбеляза Чарлс и ми се
усмихна от другата страна на масата.
— Аз също.

170
 Отпих глътка от сока, наслаждавайки се на тръпчивата му
сладост. Искаше ми се да можех да го споделя с Карълайн и другите.
Дали да не скрия няколко кроасана в джоба си за Джорджия? Винаги
е искала да ги опита.
— Чудех се — подхвана Чарлс между две хапки омлет — какво
ще правиш довечера.
— Опасявам се, че трябва да отида на работа — отвърнах аз.
— На работа?
— Да. Това е нещо, което човек прави, за да изкара прехраната си
— поясних саркастично.
— Много смешно — откликна закачливо той. — Ами ако вече не
се налага да работиш?
— Какво имаш предвид?
Чарлс сложи ръка върху моята.
— Какво ще кажеш, ако…
Пантите на вратата изскърцаха. Някой влизаше в апартамента.
Искаше ми се да потъна по-дълбоко в халата и да се скрия под масата,
особено когато видях кой е посетителят. Сестра му Джоузи. Зад нея
вървеше прислужница, натоварена с десетина пазарски чанти.
— Чарлс? — повдигна вежди момичето. — Какво правиш тук?
— А ти какво правиш тук? — контрира той. — Мислех, че
обикаляш магазините във Ванкувър с мама.
— Прибрахме се вчера — отвърна тя и тръгна към нас. — Купих
си някои неща в града и реших да се отбия… — Млъкна в мига, в
който ме позна. Забелязах удивлението в очите й.
— Джоузи, виждам, че си спомняш Вера — подхвана Чарлс,
сякаш нямаше нищо неестествено в това да ме представи на сестра си,
докато съм по халат. — Вера Рей.
— Разбира се — изръмжа тя, взирайки се в мен малко по-дълго,
отколкото позволяваше доброто възпитание. На утринната светлина
долових нещо познато. Къде я бях виждала преди? — А, да. Вера от
танцовия маратон.
— Здравей — успях да измърморя. Искаше ми се да се бях
облякла преди закуска. Халатът се оказа ужасна грешка.
— Ами — изсумтя Джоузи — очевидно прекъсвам доста
интимен момент, затова си тръгвам. — Погледът й се спря върху
парите на страничната масичка, които предишната вечер Чарлс ми

171
беше дал за вдовицата от моята кооперация. Какво ли ще си помисли?
Замолих се да й обясни, но той напълно пренебрегна изуменото
изражение на сестра си и продължи да се храни.
— Доскоро — каза само.
Прислужницата последва момичето. Вратата хлопна след тях.

***
Прекарах още осем невероятни седмици с Чарлс, преди
приказката неочаквано да свърши. Имаше много подаръци. По време
на една вечеря обви около китката ми сапфирена гривна. Цветя,
пътувания, телефонни обаждания. Това беше достатъчно да накара
съквартирантките ми да позеленеят от завист.
Въпреки това постоянно отлагах да му кажа за бебето. Знаех за
бременността от две седмици, но исках да мине още малко време, за да
съм сигурна. Не се съмнявах, че ще се зарадва. Щяхме да имаме дете.
Дете, заченато с любов. И все пак се притеснявах. Всичко беше
прекрасно и ми се искаше да си остане такова.
И тогава, една нощ в хотелската стая, той падна на колене и ми
предложи да се омъжа за него. Казах „да“, естествено. Дори да беше
работник в някоя фабрика, пак щях да приема. Бях се влюбила в
добротата и сърцето, а не в парите му. И когато надникна в очите ми,
едва не му признах за бебето, но малко преди това гаденето беше
престанало и се страхувах, че съм пометнала. Не можех да му кажа, че
съм изгубила детето му. Затова изчаках.
— Крайно време е да се запознаеш със семейството ми. Защо не
дойдеш у нас довечера?
— Не знам — отвърнах, обзета от съмнения след срещите със
сестра му.
— Те ще те харесат.
— Не съм сигурна — усъмних се аз, потърквайки носа си.
— Притесняваш се от Джоузи, нали?
Можех само да кимна в отговор.
— Е, недей. Ти си жената, която обичам, и толкова.
Притиснах глава към ризата му, вдишвайки успокояващия аромат
на тютюн и одеколон.

172
 — Ти ме правиш щастлив, Вера.
Не можех да не се усмихна.
— Така ли?
— Да. Обожавам смелостта ти. — Прокара пръст по носа ми. —
Притежаваш изумителна сила. Можеш да ме накараш да се съмнявам
във всичко, в което съм вярвал на този свят, само като ме погледнеш с
тези очи. — Притисна ръка към сърцето ми. — Но тук, дълбоко в себе
си, си изпълнена с любов. Тя струи от теб.
Усмихнах се закачливо.
— Сигурен ли си, че родителите ти не биха предпочели да
избереш момиче с твоето обществено положение?
— Уверявам те, любов моя — отвърна той, приближавайки
лицето си към моето, — че по-скоро бих се скрил в най-отдалечения
край на Аляска, отколкото да се оженя за която и да било от тях.
— Е, добре — съгласих се аз. — Ще се запозная със семейството
ти. Но само ако си сигурен, че го искаш. — Пъхнах ръката си в
неговата. Той целуна дланта ми. — Каза ли им вече за годежа ни?
— Не още. Смятам да ги изненадам тази вечер.

***
В продължение на няколко часа се суетях какво да облека, преди
Чарлс да ме вземе същата вечер. Червената рокля на Карълайн ми
изглеждаше прекалено предизвикателна за вечеря в дома на бъдещите
ми роднини, освен това прилепваше плътно към тялото ми. Бях още в
самото начало на бременността, но момичетата вече подхвърляха
подозрителни коментари за няколкото килограма, които бях качила.
Огледах критично старата си синя рокля. Прекалено неугледна. Не
исках да се преструвам на нещо, което не съм, но от друга страна,
трябваше да ги накарам да ме приемат. Не бе никак лесно. В крайна
сметка се спрях на жълтата, която Чарлс ми беше купил преди няколко
седмици. Бях я носила на повечето от срещите ни. Надявах се да не му
е омръзнала.
Отвързах и завързах колана няколко пъти по време на пътуването
към дома на родителите му. Колкото и да се опитвах, не можех да
наглася панделката на правилното място.

173
 — Изглеждаш чудесно — обади се Чарлс, усетил безпокойството
ми.
— Просто искам вечерта да мине добре — обърнах се към него.
— И така ще бъде — увери ме той, навивайки една от
къдриците ми на показалеца си.
— Внимавай — казах предупредително и го отблъснах назад. —
Ще ми развалиш прическата.
Чарлс непокорно зарови ръка по-дълбоко в косата ми.
— Непоправим си — въздъхнах аз.
Бях толкова погълната от роклята, косата и тревогите си, че не
обръщах внимание къде сме, но изминахме няколко километра, така че
вероятно доста се бяхме отдалечили от центъра. Колата зави покрай
два каменни стълба — входа към Уиндърмиър, ако се съдеше по
табелата.
Разбира се, имах представа как живеят богатите. Преди смъртта
си майка ми се грижеше за децата на богато семейство в същия този
квартал. Джорджия също работеше в дома на известна фамилия тук.
Всяка сутрин камион за доставка на мляко я караше до имението точно
в шест, преди малките да се събудят. Работодателката й — строга жена,
която обичала да спи до обяд, се оплаквала, че когато пристигне,
дрехите й са подгизнали. Карала я да се преоблича в помещението за
прислугата, преди да я пусне в голямата къща.
— Значи, си израснал тук — отбелязах, възхищавайки се на
добре поддържан дом със заострен покрив отдясно и имение във
викториански стил отляво. Искаше ми се да намали скоростта, за да
мога да ги разгледам по-обстойно. Никога не бях виждала толкова
красиви сгради.
— Роден и отгледан, опасявам се — отвърна той, сякаш фактът
беше петно в биографията му. Бях запленена от грижливо оформените
градини без нито един плевел. Леха с азалии, разцъфнали в симфония
от пурпурночервено, молеше да бъде забелязана, но Чарлс не
откъсваше очи от пътя, сляп за красотата й. — Едва дочаках да
навърша осемнайсет, за да се изнеса от кокошарника — продължи той.
— Защо? — попитах с копнеж, омагьосана от очарованието на
квартала.
— Предполагам, защото започнах да презирам всичко това.
Начинът, по който всеки се мисли за съвършен. — Погледна ме за

174
момент, преди отново да се обърне към шосето. — Мога да те уверя, че
онова, което се случва в тези домове, съвсем не е идеално.
Не беше необходимо да ми го казва. Вече го знаех. Мама ми
беше разказала за момиченцето, за което се грижеше. Детето поднесло
запалена свещ към завесите в гардеробната на майка си и те пламнали,
като едва не подпалили цялата къща.
Той зави в странична улица, където къщите бяха още по-
екстравагантни, после насочи колата към дълга алея. В края й имаше
портал, пред който стоеше мъж в черен костюм.
— Добър вечер, господин Чарлс — поздрави портиерът,
докосвайки с ръка ръба на шапката си, и отвори вратата. Чарлс
продължи по покритата с чакъл кръгла алея, паркира и заобиколи
колата, за да ми помогне да сляза.
— Искам да те представя на стария Джо — каза ми той. —
Джоузеф! — извика към мъжа до вратата. — Липсвах ли ти?
Възрастният човек с посивяла коса му се усмихна сърдечно.
— Добре дошли у дома, господин Чарлс — отвърна той и
посегна към оставено наблизо гребло, за да заглади разместения чакъл.
Удивявах се на света на приятеля си, в който на всеки ъгъл се
появяваше прислужник, готов да върне и най-малкото камъче на
мястото му.
Погледнах къщата, която ме плашеше с красотата и
съвършенството си.
— Прилича на… дворец — измърморих под носа си, впечатлена
от достолепието й.
— Майка ми видяла някакъв замък във Франция и толкова го
харесала, че баща ми поръчал на архитекта да го пресъздаде — поясни
Чарлс, леко засрамен от прекомерното богатство на родителите си.
Два кипариса очертаваха входната врата и се издигаха почти до
покрития с шистови плочи покрив, върху който властваше масивен
комин. Огледах красивата зидария, изграждаща солидните стени на
къщата, завършващи с лабиринт от корнизи. В две големи каменни
саксии беше посаден смарагдовозелен чимшир, подреден в съвършени
спирали.
— Чарлс! — През вратата изтича жена с протегнати напред ръце.
Роклята й с цвят на слонова кост шумолеше при всяко движение.

175
Веднага забелязах тънката й талия, подчертана от широк син колан.
Вдигнатата нагоре коса й придаваше кралска осанка.
— Мамо — отвърна той, като се наведе към нея, когато улови
ръцете му в своите, преди да го целуне по бузите. Чаках да обърне
поглед към мен и така и стана.
— Е, Чарлс — попита тя — ще ни запознаеш ли?
— Това е Вера — представи ме приятелят ми и засия от гордост.
— Вера Рей.
Протегнах ръка, молейки се да не забележи напуканите ми
червени пръсти, загрубели от миене и чистене.
— За мен е удоволствие да се запознаем, госпожо.
Кожата й беше мека като кадифе. Искаше ми се да бях отделила
малко време да накисна ръцете си в разтопена свинска мас, както ме
посъветва Карълайн. Сега си плащах за това.
— Можете да ме наричате Опал — каза тя и сведе поглед към
краката ми.
Роклята може и да беше красива благодарение на Чарлс, но
обувките безспорно бяха износени. По челото ми избиха капчици пот.
Дупката на дясната ли беше, или на лявата? Реших да скрия върха на
дясната зад тока на лявата. Не смеех да погледна надолу, за да не
привлека вниманието й към разкривените токове. А бях спестила
тримесечната си заплата, за да взема на изплащане черните кожени
обувки, които харесах на витрината на „Фредерик и Нелсън“. Чарлс би
ми ги купил веднага, разбира се. Но не го молех за такива неща.
Струваше ми се нередно.
— Нямах търпение да ви представя Вера — заяви Чарлс и целуна
леко ръката ми.
— Колко… очарователно — измърмори Опал, повишавайки
гласа си с няколко октави на последната дума. Усмивката й бързо
изчезна и очите й се присвиха. Погледът й ме караше да се чувствам
непохватна. — Струва ми се, че вече се познавате с Джоузефин.
Спомних си напрегнатите обстоятелства, при които се бях
сблъскала с Джоузи, сестрата на Чарлс. Два пъти.
— Да — кимнах, сигурна, че бузите ми са станали
черешовочервени.
— Е — продължи тя — радвам се, че се отби, сине. Ще останете
ли за вечеря?

176
 — Да, разбира се — отвърна той. — Татко тук ли е?
— В кабинета си. Ще накарам Грета да му позвъни.
Да му позвъни. Удивих се на официалността, с която се отнасяха
един към друг. Не може ли просто да изтича по коридора и да го
извика?
Последвахме Опал вътре. В момента, в който Чарлс свали
връхната си дреха, тя се изплъзна от пръстите му и икономката
пристъпи напред да я вдигне.
— Грета ще вземе наметката ви, мис Рей — каза домакинята.
Говореше ми бавно, като на дете.
Аз кимнах, оставяйки зеления шал да се плъзне по раменете ми.
Уших си го сама от парче ленен плат, което Карълайн донесе от
фабриката. Тогава си мислех, че може да съперничи на всички шалове,
които бях виждала по витрините на магазините. Но в дома на Чарлс
по-скоро приличаше на парцал за бърсане на прах. Подадох го нервно
на жената, която ме гледаше с любопитство.
— Благодаря — отвърнах, очарована от интериора на дома.
Минахме по дълъг коридор, украсен с маслени картини. Сюжетът им
описваше комфортен живот, в който разглезени териери се изтягаха
върху меки дивани, къщи за гости се гушеха между хълмовете, а
жените бъбреха под пазещите ги от слънцето чадърчета. Озовахме се в
просторен салон с огромно пиано и прозорци, гледащи към обширна
поляна, простираща се чак до езерото. Седнах на зелено кадифено
канапе до Чарлс, неспособна да откъсна поглед от водната шир, гладка
като сивата дамаска на люлеещите се столове във фоайето на хотел
„Олимпик“.
— Изглеждате така, сякаш никога досега не сте виждали вода,
госпожице Рей.
— Всъщност наистина за първи път виждам езерото Вашингтон,
госпожо — отговорих, преди да си дам сметка за последствията.
Опал притисна ръка към устата си. Но смехът все пак се
изплъзна.
— Ами, това е все едно да кажете, че никога не сте виждали
луната.
— Мамо — опита се да ме защити Чарлс — Вера живее в града.
— Но разбира се, скъпи — припряно се съгласи домакинята.
Предложи ми чаша чай и когато вдигнах ръка да я поема, крайниците

177
ми натежаха като олово. Защо се чувствам толкова скована и
непохватна на това място?
Опал остави своята чаша върху чинийката и вдигна показалец.
— Сетих се! Можеш да я изведеш на разходка с лодка.
Синът й я изгледа скептично.
— Не знам, мамо. Днес е много ветровито. Може би не е най-
подходящото време за…
— Глупости — възрази тя. — Младата дама каза, че никога не е
виждала езерото. Ти трябва да й го покажеш.
— Не е ли почти време за вечеря?
— Ще наредя на готвача да я отложи с половин час. Това ще ти
осигури достатъчно време да я разведеш наоколо.
Чарлс се обърна към мен:
— Как ти се струва?
Сивите облаци отвън все повече се сгъстяваха, а вятърът огъваше
дърветата с такава сила, че можех да си представя какво щеше да
направи с прическата ми. Но се съгласих, защото не исках да
разочаровам Опал.
— Звучи чудесно — отговорих, прикривайки опасенията си.
— Значи, е решено — кимна Чарлс и се изправи.
Последвах го на задната веранда, после заедно се спуснахме по
стълбите, водещи към моравата. Бях прекалено запленена от езерото,
за да забележа гледката пред къщата, представляваща истински
зоопарк от подрязани във формата на животни храсти. Зайци. Кучета.
Кобила и жребчето й. Спрях да се възхитя на един, оформен като
силует на слон.
— Невероятни са — отбелязах и прокарах ръка по протегнатия
хобот. — Прецизността, с която са изработени, е удивителна.
— Джоузеф е способен да направи истински чудеса с чимшира
— обясни Чарлс. — Татко би предпочел да ги изсекат всички. Но мама
ги обожава. Прекарва голяма част от времето си тук. Фигурите й
действат успокояващо.
Представих си как Опал гали чимширения жираф.
— Струва ми се, че майка ти не ме хареса особено — отбелязах.
Откъм водата повя хладен бриз и веднага съжалих, че се бях отказала
от шала си.

178
 — Разбира се, че те хареса — привлече ме към себе си той. —
Как би могла да не й допаднеш? Ти си прекрасна във всяко отношение.
Просто бъди себе си и те ще видят жената, която обичам. — Целуна ме
леко по бузата. — И ще те обикнат още повече, когато им съобщя
новината довечера.
Застинах на мястото си.
— Наистина ли мислиш, че трябва да им кажеш тази вечер?
Чарлс кимна.
— Не мога да го пазя в тайна повече.
— Но… — подхванах неуверено — страхувам се, че ще им се
стори прибързано. Няма ли да са шокирани, че искаш да се ожениш за
мен толкова скоро след запознанството ни?
Той повдигна рамене.
— Вера, не разбираш ли? — каза, сочейки към къщата. — Това
там е моето минало, а ти… — Нави кичур коса около пръста си. — Ти
си бъдещето. Това, че ще им го съобщя, е без значение. Няма от какво
да се страхуваш.
— Добре — въздъхнах примирено.
Тръгнах след него към кея, където лежаха две лодки, обърнати с
дъното нагоре.
— А сега… — огледа ги той — на коя от тях има дупка?
Очите ми се разшириха.
— Дупка?
— Когато бях тук последния път, Джоузеф спомена, че едната
има нужда от ремонт. — Прокара ръка по корпуса на първата. — Аха,
ето. Открих я.
— Страхотно — измърморих под носа си. — Аз не мога да
плувам.
— Затова пък аз плувам и за двамата — усмихна се той, като
коленичи върху напуканите, избелели от слънцето дъски, за да отвърже
въжето, придържащо втората лодка към ръждясала метална скоба.
Когато Опал бе предложила разходката, си представих нещо доста по-
солидно. Тези плавателни съдове бяха с размерите на гумени лодки,
съвсем различни от онези, с които баща ми ме беше возил като дете из
Пуджет Саунд. Веднъж една се преобърна и едва не се удавих.
Оттогава не се бях качвала на лодка.
— Готово — съобщи Чарлс и ми протегна ръка.

179
 — Не знам — отдръпнах се, внезапно обзета от неувереност.
— О, хайде, не се страхувай. Ще ти хареса да се носиш по
езерото. Действа успокояващо.
— Е, добре — казах и му подадох ръка. Той ме придържаше,
докато се качих и се отпуснах тромаво върху тясната дървена пейка,
разминавайки се на сантиметри от стрелнала се ниско птица. Седна
срещу мен и умело намести веслата.
— А сега престани да се притесняваш — опита се да ме успокои,
нагласяйки греблата в позиция. — Докато учех в колежа, всяко лято
работех като спасител.
Той загреба навътре. Наблюдавах с благоговение как лодката се
носеше по езерото, цепейки водата като остър нож масло. Една чапла,
подплашена от присъствието ни, изкряка неодобрително. Пробяга по
повърхността, разклащайки бледозелените лилии, преди да се издигне
във въздуха.
— Красиво е. Ти си истински късметлия.
— Което не ме прави по-щастлив — измърмори Чарлс.
Поклатих глава.
— Какво имаш предвид?
— Хората си мислят, че с богатство можеш да си купиш щастие
— отвърна той, сочейки назад към моравата. — Прекарай само една
нощ в онази къща и ще си промениш мнението.
Погледнах го, объркана.
— Мама винаги е на настроения. Татко се заключва в кабинета
си, а когато не е там, е в хотела. А Джоузи си е… ами, Джоузи.
Постоянно нещо я тревожи. Когато беше на пет, едва не подпали
цялото имение.
Сърцето ми заби учестено. Възможно ли е да е била детето, за
което се грижеше майка ми? Изправих сковано гръб.
— Как така едва не е подпалила имението?
— Тогава бях на училище — поклати глава Чарлс, сякаш
споменът все още събуждаше безпокойство. — За сестра ми се
грижеше гувернантка. Един ден, докато мама била в града, Джоузи
успяла да подпали завесите със свещ. Къщата можеше да стане на
пепел. Жената веднага беше уволнена, естествено. Без никаква вина.
Джоузи винаги е била непредсказуема.

180
 — О! — размърдах се на мястото си аз. Значи, собствената ми
майка се е грижила за Джоузефин! Разтърсих глава, спомняйки си как
ми се беше оплаквала от момиченцето от Уиндърмиър. Бях започнала
да ненавиждам детето, което получаваше цялото време и внимание на
майка ми, и когато тя изгуби работата си, се зарадвах, макар че това
най-вероятно означаваше, че ни очаква глад.
— Какво има, Вера? — попита Чарлс, забелязал зареяния ми
поглед.
— А, нищо — отвърнах, опитвайки се да се отърся от спомена.
Дали Джоузефин знае коя съм?
— Както и да е — продължи той — сега разбираш защо искам да
прекарвам колкото може повече време далече оттук. Като момче търсех
спасение край езерото или следвах Джоузеф на всяка крачка. Баща ми
беше прекалено зает да развива бизнеса си.
Чарлс вдигна греблата и в продължение на няколко минути се
носехме свободно по повърхността. Протегнах ръка и я потопих до
китката във водата. Една бяла лилия погъделичка дланта ми и по
някаква прищявка я повдигнах леко от водния й дом.
— Погледни! — Показах му очарователния цвят.
— Внимавай — предупреди ме той и предпазливо наклони
пръстите ми обратно. — Тези лилии са изключително крехки.
Усмихнах му се с любопитство.
— Ти си единственият мъж сред познатите ми, който има
някакво отношение към цветята.
Чарлс повдигна рамене.
— Сигурно се дължи на Джоузеф. — Отклони поглед към
езерото. — Лилиите са специални. Сигурно знаеш, че невинаги ги е
имало по тези места. Намерих първата точно там, когато бях момче.
Една-единствена. Джоузеф ми я показа. С всяка година ставаха все
повече. А сега… — Махна с ръка към място, където десетки бели
цветове с размерите на дланта ми се поклащаха във водата. — Само ги
погледни!
— Направо ти спират дъха — отбелязах, усмихвайки се широко
на гледката пред нас.
— Много са придирчиви към мястото, където растат. Ако
слънцето е прекалено силно или пък недостатъчно, бързо загиват. И са
срамежливи тези лилии. Свенливи и горделиви.

181
 Отново се усмихнах.
— И са изключително деликатни — продължи той. — Не
издържат дълго, след като ги откъснеш. Джоузи често идваше тук с
приятели и береше цели наръчи просто напук. Час по-късно вече бяха
захвърлени увехнали на кея. — Замълча, видимо натъжен от спомена.
— Мразех да гледам как умират. За нищо.
Погледнах езерото. Вълните повдигаха и спускаха лилиите като
деца, играещи си в морската пяна.
— Тук им е добре — заключи той. — Когато ги изтръгнеш от
дома им, те се задушават.
Вятърът се бе усилил и развяваше косата ми. Наместих една
увиснала фиба и усетих дъждовна капка върху бузата си.
— О, не — въздъхнах, когато втора капна на рамото ми.
Чарлс посегна към греблата.
— По-добре да се връщаме.
Докато стигнем до кея, небето се отвори и изля всичката си ярост
върху ни, обезсмисляйки усилията ми да си предпазя косата. Напразно
се опитвах да подредя мокрите кичури. Подгизналата рокля висеше
като чувал върху тялото ми. Подръпнах несъзнателно плата, надявайки
се, че не очертава позакръгления ми корем, дори да бях единствената,
която можеше да се досети.
— Погледни ни само — подхвърли Чарлс, след като завърза
лодката. — Като две мокри кокошки сме.
Улови ръката ми и заедно затичахме през моравата към къщата.
Неприятно ми беше да си мисля как изглеждах. Един бърз поглед в
огледалото в позлатена рамка потвърди опасенията ми. Ружът се
стичаше по лицето ми на розови струйки. Косата ми висеше
безформено на сплъстени кичури.
— О, господи! — възкликна Опал и извика: — Грета! Намери в
стаите за гости сухи дрехи за госпожица Рей.
— Елате с мен, госпожице — каза икономката. Последвах я
надолу по коридора, изпълнена с угризения за всяка капка, стекла се от
роклята ми върху дървения, излъскан до блясък под. Завихме зад ъгъла
и жената отключи западното крило на къщата. — Тук трябва да
намерим нещо — обърна се към мен. — Семейството често посреща
гости през почивните дни.

182
 Изглеждаше ми странно, че има хора, които идваха да преспят в
имението без личен багаж, но очевидно това не притесняваше
богатите. Където и да се озовяха, всичко им беше осигурено.
Грета ми подаде кремава рокля с дълбоко деколте.
— Струва ми се, че е вашият размер — каза тя и я разгъна пред
мен. — Дано да ви стане.
Бих предпочела някоя по-елегантна дреха. Роклята изглеждаше
безформена и прекалено широка в кръста. Притеснявах се как ще
изглеждам при срещата с бащата на Чарлс. Грета смъкна мокрите
дрехи от тялото ми. Отбягвах погледа й, докато разкопчаваше корсета
ми, съдран под лявата мишница и засечен от пране в многократно
използвана вода. Сапунът беше лукс, от който със съквартирантките
ми не можехме да се лишим, но събирахме запасите си и пестяхме
всяка унция[1]. Тя облича дамите с копринено френско бельо. Какво ли
ще си помисли за моите дрипи?
Но каквото и да беше мнението й, го запази за себе си, подавайки
ми покорно мека бяла кърпа. Увих я около себе си. Плътните пухкави
власинки ми помогнаха да овладея треперенето на тялото си. Жената
извади чифт бельо от близкия скрин.
— Ще просна вашите навън, за да изсъхнат — каза и се наведе
да вдигне купчината от пода. — Разбира се, в случай че държите да ги
запазите.
Кимнах покорно, засрамена от думите й. Жената излезе на
терасата, а аз приседнах на ръба на леглото. От какъв странен свят
идва Чарлс! Чувствах се като лилиите в езерото — откъсната от
мястото си, уплашена, бореща се за глътка въздух в непознатото, ново
обкръжение.
Грета се върна и ми помогна да облека корсета — с цял размер
по-малък, който стягаше неприятно гърдите ми. Опасявах се, че
приличам на момичетата на повикване, които посещаваха баровете на
Пето Авеню.
— Сигурна ли сте, че в скрина няма друг корсет?
Тя поклати глава.
— Този е единственият.
Облякох роклята и след като икономката закопча копчетата,
дълго се оглеждах в голямото огледало до леглото. Гърдите ми
изпъкваха над дълбокото деколте. Платът не се стелеше надолу като на

183
жълтата рокля, с която пристигнах. Вместо това висеше върху тялото
ми като чувал. Как да се появя долу в този вид?
Грета сякаш не забелязваше притеснението ми или ако го
долавяше, не го показа.
— Заповядайте — каза тя, подавайки ми четка за коса и кърпа с
характерния си обигран жест.
— Благодаря. — Прокарах четката през разрошените къдрици и
нагласих фибите, доколкото можах. После отново погледнах
отражението си и въздъхнах.
Очите на жената срещнаха моите и за първи път забелязах в тях
искра на състрадание.
— Не се срамувайте от мястото, от което идвате, госпожице Рей
— меко каза тя.
Кимнах. Знаех какво имаше предвид и думите й ме стоплиха.
— А сега — продължи тя — мога ли да ви отведа?
Искаше ми се да изкрещя. Не, не ме връщайте отново там! Не
мога да се изправя пред тях в този вид. Но отново кимнах, вдигнах
високо глава и я последвах към вратата. В коридора, където си мислех,
че никой не ни гледа, се опитах да повдигна деколтето на роклята
малко по-високо.
— Ето те и теб! — извика Чарлс иззад пианото. — Ела да пееш с
нас! — Джоузи седеше до него и ме гледаше със зяпнала уста, докато
се приближавах. Реших да не се притеснявам за онова, което знаеше
или не знаеше за мен. Вместо това си спомних какво ми каза Грета, и
възвърнах самообладанието си.
— Здравей, Джоузи — поздравих я възможно най-мило. Тя беше
облечена в бледоморава рокля с модерна ниска талия. На ушите й
проблясваха диамантени обеци.
— Здрасти — отговори ми студено. — С Чарлс точно пеехме
химна на нашия колеж. Искаш ли да се присъединиш? Но пък, като се
замисля, май е по-добре да изпеем този на твоето училище. Коя
гимназия си завършила?
Сведох поглед към краката си, докато всички ме гледаха с
очакване.
— Аз… аз… — Усетих успокоителното докосване на ръката на
Чарлс на гърба си. Думите на Грета отново звъннаха в ушите ми. Не се
срамувай от мястото, от което идваш. — Не завърших училище.

184
Трябваше да напусна, защото баща ми почина, а скоро след това — и
майка ми.
Джоузи изрази престорено съчувствие.
— О, изгубила си и двамата си родители?
— Стига толкова музика — обади се брат й, измъквайки ме от
неловката ситуация. — Умирам от глад.
— Баща ви ще слезе след няколко минути, милички — напевно
каза Опал и ме изгледа с развеселено изражение. Допи последната
глътка от чашата си и отиде до бара, за да я напълни отново.
Наблюдавах как кехлибарената течност се излива от кристалната
гарафа. — Да отидем в трапезарията.
Върху бялата покривка блестяха излъскани до блясък сребро и
кристал. Седнах на стола до Чарлс. Той стисна крака ми под масата и
прошепна в ухото ми:
— Радвам се, че си тук.
Пригладих косата си, все още мокра след разходката с лодка,
когато баща му влезе в стаята.
— Опал! — извика той. — Не знам защо настояваш да се храним
в седем и половина всяка вечер, след като целият останал свят вечеря в
шест.
Загледах се право пред себе си, опитвайки се да остана
незабележима, докато някой се надвеси над мен и сипа в купата ми
супа с цвят на джоджен.
— Уилям, това е госпожица Рей, приятелка на Чарлс — махна с
ръка към мен съпругата му.
Мъжът седна начело на масата и пъхна салфетката в яката си.
— Пропусна да ни предупредиш, че ще доведеш гостенка за
вечеря, сине — каза той. Но се усмихна, когато се обърна към мен. —
При това толкова красива.
— Много сте любезен — отвърнах, обзета от импулсивно
желание да прикрия гърдите си със салфетката в скута си.
— От известно време искам да ви я представя — обади се Чарлс
и посегна към ръката ми. — Аз…
— Мамо — прекъсна го Джоузи — не мислиш ли, че готвачката е
сложила прекалено много сол в супата?
Опал кимна.
— Трябва да я уволня. Всичката храна има вкус на саламура.

185
 — О, мамо — възрази Чарлс. — Не е толкова лошо. На мен ми
харесва. Освен това мисис Мериуедър не е ли глава на семейство?
Струва ми се, Джоузеф спомена, че била вдовица.
Уилям прочисти гърлото си:
— Напоследък проявяваш голяма слабост към вдовиците,
момчето ми — отбеляза той и се обърна към жена си. — Миналата
седмица предложи да осигуря жилище и храна за някаква жена и петте
й деца.
Сетих се за Лора от нашата кооперация и погледнах
многозначително приятеля си.
— След това сигурно ще поискаш да им отпусна стипендии, за
да учат в Йейл.
Джоузи се засмя.
— Брат ти има златно сърце — продължи бащата. — Ако
зависеше от него, щеше да дава подаяние на всеки. — Отново вдигна
очи към мен. — Госпожице Рей, името ви ми е непознато. Кои са
родителите ви?
Дъщеря му се вторачи в мен, но аз упорито отбягвах погледа й.
— И двамата са покойници, сър.
— Много съжалявам да го чуя — каза Уилям.
Опал щракна с пръсти и откъм кухнята се появи млада жена с
бяла рокля и черна престилка. Сведе покорно глава, докато домакинята
й нареждаше да разчисти чиниите.
— Да, госпожо — каза припряно.
Събра купите от супата върху подноса и спря, когато погледите
ни се срещнаха през масата.
— Вера?
Отне ми няколко секунди да я разпозная в униформата на
прислужница, но постепенно в съзнанието ми изплува лицето на
приятелката ми от детството.
— Силви! — откликнах смутено и веднага се запитах как ли ще
погледне на тази среща семейството на Чарлс.
— Какво правиш тук?
— Ами, аз… — Усетих как всички погледи в стаята се насочиха
към мен. Лицето ми пламна.
— Тя е моя гостенка — обади се Чарлс, нарушавайки неловкото
мълчание.

186
 — Я вижте само — изсмя се Джоузи. — Две приятелки се
намериха. Кажи ни, Вера, вие в танцовите салони ли се запознахте?
Родителите й ме изгледаха неодобрително, когато хвърлих
салфетката в чинията и се изправих. Как можах изобщо да си
въобразя, че ще се впиша в този свят? Сълзи замъглиха погледа ми.
Не, нямаше да допусна да ме видят да плача. Повдигнах полите на
роклята и се втурнах по коридора към антрето и оттам — през
входната врата. Отпуснах се на каменна пейка на верандата,
обмисляйки какво да направя. Минута по-късно чух скърцането на
пантите зад гърба си. Очаквайки да видя Чарлс, се обърнах, но с
разочарование видях до мен да стои Джоузи и да ми се усмихва
подигравателно.
— Брат ми е вътре и обяснява на родителите ни, че ти е направил
предложение — каза тя, като клатеше глава, очевидно смятайки идеята
за смехотворна. — Трябва да видиш мама. Съсипана е. — Погледна
към къщата, изсумтя и продължи: — Знам коя си, Вера Рей. Познавах
майка ти. Сигурно и ти си крадла като нея. Каквато майката, такава и
дъщерята, нали така?
— Не знам за какво говориш — тръснах глава.
— Значи, не ти е казвала за всички неща, които задигна от
семейството ми? За бижутата? Монетите от кабинета на татко?
— Джоузи — заекнах объркана — сигурно има някаква грешка.
Майка ми никога не би…
— Видях я да взима диамантена гривна от кутията за бижута на
мама — настоя тя.
— Не вярвам! — изкрещях аз. — Как се осмеляваш да говориш
така за майка ми? Тя беше добра жена. Полагаше възможно най-
добрите грижи за теб, Джоузи. А ти я тормозеше.
Леденият й поглед ме плашеше.
— Наясно съм с намеренията ти — продължи тя. — Също като
нея, гледаш на семейството ми като на дойна крава.
Поклатих глава и избърсах плъзналата по бузата ми сълза.
— Не е вярно.
— Е — тросна се момичето — ако очакваш да стоя настрана,
докато една обикновена курва мами брат ми, значи, си се объркала.
Обвинението ме жегна.

187
 — Обикновена…? — Не можех да се насиля да изрека
вулгарната дума. — Какво те кара да мислиш, че съм… — Тогава си
спомних плика в апартамента. Парите, които Чарлс беше заделил за
бедната вдовица. Джоузи ги беше видяла. Помислила си е, че са за мен.
— Не, не — продължих аз. — Грешиш, Джоузи. Онези пари бяха за…
Тя тръсна глава.
— А сега носиш детето му. — Неволно сложих ръка върху
корема си. — Колко дълго мислеше да го пазиш в тайна?
Усетих, че не ми стига въздух. Откъде знае? Не бях споделила с
никого, дори с Чарлс.
— Не беше нужно да ми казваш — каза тя. — Очевидно е.
— Но аз…
— Колко?
Погледнах я в лицето.
— Не те разбирам.
— Колко искаш да ти платя, за да изчезнеш от живота ни, от
живота на Чарлс?
— Защо ще го правиш? — попитах аз.
— Защото никой няма да му позволи да се обвърже с жена като
теб — отвърна Джоузи. — Това ще съсипе мама. А татко ще го лиши
от… — Махна с ръка към къщата и градината. — От всичко това.
Мислиш ли, че след това ще продължи да те обича? Е, госпожице Рей,
познавам брат си по-добре от теб и мога да ти кажа, че отговорът е не.
Обичах го от цялото си сърце, но дали любовта ми щеше да бъде
достатъчна, за да го направи щастлив без… привилегирования живот,
на който беше свикнал?
И тогава го осъзнах. Аз никога нямаше да се впиша в неговия
свят, както той нямаше да намери своето място в моя.
— И така, колко трябва да ти дам? — повтори тя. — Колко, за да
се махнеш оттук?
Вдигнах двете си ръце.
— Нищо — казах и се изправих на крака. — Разбирам.
Тръгнах по покритата с чакъл алея към шосето. Гласът на Чарлс
ме викаше в далечината като фар, призоваващ изгубен кораб, но
продължих да вървя. Трябваше да сложа край на целия този абсурд.
Джоузи може и да постъпи жестоко, но беше права. Между брат й и
мен нищо нямаше да се получи.

188
 — Вера! — извика той, настигайки ме. Усетих ръката му върху
рамото си. — Моля те, почакай. Съжалявам за начина, по който се
отнесоха с теб. Да вървим. Да си тръгнем заедно.
С усилие преглътнах напиращите сълзи.
— Не мога, Чарлс — казах аз. — Точно от това се страхувах през
цялото време, но днес всичките ми опасения се потвърдиха. Обичам
те. Много. Но не мога да се омъжа за теб.
Мразех да гледам колко дълбоко го нараняваха думите ми.
— Защо?
— Не виждаш ли? — Прокарах ръка през лицето му. — Никога
няма да се получи. Ние сме от различни светове.
— Това няма никакво значение — възрази с умолителен тон. —
Не би трябвало да има.
— Но има. Съжалявам, Чарлс. Не съм жената за теб. — Той би се
отказал от всичко заради мен, но аз го обичах достатъчно, за да не му
позволя да го направи.
Стоеше като вцепенен, когато изтичах покрай подрязания
чимшир и отворих желязната врата. Тръгнах по пътя, чудейки се как
ще се прибера у дома, след като се намирах на километри от града. Чух
приближаващото бръмчене на колата му и гласа му, викащ името ми
през прозореца, и се скрих зад едно дърво.
— Вера! — крещеше той. — Вера!
Отчаянието му късаше сърцето ми. Искаше ми се да се провикна:
Тук съм, Чарлс! Хайде да избягаме заедно. Да започнем нов живот със
свои собствени правила. Но дълбоко в себе си знаех, че Джоузи е
права. Приклекнах по-ниско, докато тъмният буик изчезна от погледа
ми.
На главния път колите профучаваха край мен, пръскайки роклята
ми с кал. Какво значение има това вече? Вдигнах ръка, опитвайки се
неуспешно да спра една, после друга. Накрая до мен спря някакъв
камион. От предната седалка ми махна мъж.
— Накъде, госпожице? — Говореше с подчертан чуждестранен
акцент, който ми напомняше за руските семейства, живеещи в нашата
кооперация.
— Опитвам се да се върна в града — отговорих и изтрих сълзите
си. — Можете ли да ме закарате?
— Натам съм тръгнал — каза той.

189
 Качих се и затръшнах тежката врата с всичка сила. Вътре
миришеше на мухъл и бензин. Докато форсираше двигателя, за да се
включи отново в движението, погледнах назад към входа на
Уиндърмиър.
— Името ми е Иванов — представи се мъжът. — Свен Иванов.
— Аз съм Вера Рей.

[1] Единица за измерване, равна приблизително на 28.35 грама.

— Б.пр. ↑

190
 16.
КЛЕЪР

Пъхнах парче пица в устата си и го преглътнах с малко червено

вино.
— Той се обади — казах на Аби. Двете седяхме на пода пред
телевизора в апартамента ми с кутия пица и отворена бутилка вино.
— Чакай — вдигна ръка тя. — Кой от двамата?
— Итън.
— И?
— Оставил ми е две гласови съобщения. Първото гласи: „Клеър,
прекарах нощта в апартамента на родителите ми в хотела. Малко
прекалих с пиенето. Знаеш как е“.
— О, миличка! — възкликна приятелката ми. — Не звучи добре.
Аз се намръщих.
— После става още по-зле. Второто, което получих само преди
час, гласи: „Клеър, заминавам на конференция в Портланд. Ще се
върна в неделя“.
Аби поклати глава.
— Каква конференция?
— Точно там е работата. Поразпитах наоколо и стигнах до
безумно предположение.
— Не! — извика тя. — Не ми казвай, че отива с…
— Касандра? Позна. Е, не съм сто процента сигурна, но
единствената конференция, провеждаща се в момента в Портланд, е
тази на журналистите, занимаващи се с храна. Ти сама направи
връзката.
— Това не вещае нищо добро — отбеляза Аби и отпи глътка
вино. — Ако е истина, разбира се.
Повдигнах рамене.
— След като ги видях заедно снощи, вече не се съмнявам, че е.
Подпрях крак върху долния плот на масичката и купчина
фотоалбуми се свлече върху килима. Един от тях се отвори,

191
разгръщайки широко страниците си, сякаш да ми се подиграе. Вдигнах
го и се надвесих над него. Ние двамата с Итън в деня на сватбата ни,
носех бялата рокля без презрамки. Майка му настояваше, че дрехата е
неподходяща за католическа църква, но той сложи категорично край на
спора. Тогава беше от моя отбор. Копнеех за онези дни, копнеех за
него. Плъзнах ръка по снимката и спрях показалец върху бузата му.
Когато подреждах фотографиите, сложих и тази от сватбата на дядо ми
и баба ми. Черно-белите изображения бяха избледнели с годините.
Като момиче бях гледала снимката стотици пъти, опитвайки се да
запомня любовта, изписана върху лицата на двамата. Истинска любов.
Но до този момент не бях забелязала листа хартия в ръката на дядо ми.
Присвих очи в опит да разчета думите.
— Аби, погледни това — казах, сочейки снимката. — Можеш ли
да видиш какво е написано?
Тя посегна към очилата си на бюрото и взе албума от ръцете ми.
— Ами, според мен пише „Сонет 43“.
— Какво означава това?
— Малък пропуск в знанията ни по английска литература, а? —
подхвърли шеговито тя.
Извих очи към тавана.
— Е, докато ти рецитираше поезия, аз стоях прегърбена и
редактирах. — Аби беше завършила английска литература, докато аз
предпочетох журналистическия факултет. Това беше повод за
дългогодишна закачка помежду ни.
— О, добре, добре — въздъхна тя. — И така, искаш ли да знаеш
какво означава, или не?
— Давай, просвети ме, Шекспир!
Приятелката ми се засмя.
— Това е Елизабет Барет Браунинг[1], глупаче. Сигурно си чувала
за забележителната поема „Как те обичам? Позволи ми да преброя по
колко начина“.
— О! — възкликнах и веднага си спомних. — Чувала съм я.
— Разбира се — продължи тя. — Това е най-значимото
произведение в цялата любовна поезия. — Изписа заглавието в
интернет и ми прочете цялата поема.
Облегнах се на дивана с чашата вино в ръка.

192
 — Колко романтично! — казах и отново погледнах снимката. —
Мога да се обзаложа, че я е рецитирала по време на празненството.
Аби кимна.
— Почти можеш да видиш как думите отекват в ушите му.
Погледни лицето му. Той я е обожавал.
— Така е — съгласих се. — Мама непрекъснато говореше за
това, докато растях, и струва ми се, тук се крие обяснението за двата й
провалени брака. Тя така и не откри принца от приказките, за разлика
от баба. — Въздъхнах и затворих албума.
Приятелката ми склони глава на рамото ми.
— За какво мислиш?
— Страхувам се, че се провалих, Абс. Опасявам се, че бракът ни
е подложен на изпитание и няма да издържи.
Тя отвори отново албума и посочи черно-бялата фотография.
— Колкото и съвършено да е било това семейство, съм сигурна,
че и те са имали проблеми.
Отправих й пълен със съмнение поглед.
— Слушай, Клеър, аз те познавам и знам колко обичаш Итън.
Тогава защо не се бориш за него? Касандра се опитва да го оплете в
мрежите си, но само защото ти се отдръпна.
Отхапах от пицата, после я хвърлих обратно в кутията, мислейки
си за чудесната храна, на която вероятно двамата се наслаждаваха на
конференцията.
— И какво предлагаш да направя? Да тръгна веднага към
Портланд?
— Не, но като начало можеш поне да му върнеш обаждането —
отвърна тя. — Нали той ти е звънял — колко беше… два пъти, а после
е оставил съобщение?
— Аха.
Аби се засмя.
— Ами, обади му се.
Извадих телефона и набрах номера му. Връзката се осъществи
веднага и сърцето ми заби учестено, сякаш звънях на някого след
първа среща. Но при третия сигнал въздъхнах разочаровано.
— Гласова поща — изрекох само с устни.
— Остави съобщение — прошепна тя.
Поклатих глава.

193
 — О, хайде, направи го!
— Ъъъ, Итън, аз съм, Клеър. Получих съобщенията ти. Виж,
може ли да поговорим, когато се върнеш от… ъъъ… конференцията?
Липсваш ми. — Направих кратка пауза и приятелката ми ме сръга в
бедрото. — Обичам те. — Обърнах се към нея: — Така! Изглеждам
като пълен идиот. Доволна ли си?
— Добро момиче — усмихна се тя и отново напълни чашата ми.
Минута по-късно телефонът ми забръмча. Вибрацията ме
стресна и разлях част от виното върху масичката, докато се опитвах да
отговоря. Аби подсуши със салфетка.
Погледнах дисплея.
— Той е, Абс.
Апаратът иззвъня отново.
— Е, няма ли да отговориш?
Поех си дълбоко въздух, плъзнах пръст върху зелената слушалка
и вдигнах.
— Здрасти, Итън! — Нямах търпение да чуя колко много му
липсвам и как силно са го трогнали думите ми. Все пак не можех да си
спомня кога за последен път бях произнасяла „Обичам те“.
Но вместо това от другия край на линията прозвучаха
безразборни далечни звуци. Различих тракане на ключове за кола и
затръшване на врата.
— Итън? — извиках в слушалката. — Чуваш ли ме? — Обърнах
се унило към Аби. — Струва ми се, че случайно е натиснал телефона в
джоба си. — Продължих да слушам, докато до мен достигна
приглушен женски смях.
Тогава затворих.
— Какво стана?
Изтрих плъзналата се по бузата ми сълза и побутнах настрани
албума.
— Мисля, че е с нея.
— Откъде знаеш? — попита приятелката ми.
Скръстих ръце и се загледах мрачно пред себе си.
— Чух женски глас.
— Клеър, това може да е всяка. Дори сервитьорката в
ресторанта.
Поклатих глава.

194
 — Не. Беше тя. Сигурна съм.
Аби протегна ръка към мен.
— О, недей да оплакваш брака си все още. Не бързай да пишеш
некролог. Изчакай, докато се върне от Портланд. Поговори с него. И
тогава вземи решение.
В отговор само свих рамене.
— А засега имаме пица и вино. — Посегна и взе
дистанционното. — И неостаряващите класически филми.
Въздъхнах, изпълнена с благодарност към приятелката си, както
никога досега.

***
Преди пътуването за срещата ми с Лилиан Шарп в Уиндърмиър в
събота сутринта се отбих в санаториума, където се възстановяваше
дядото на Итън. След кратката словесна схватка с Гленда в болницата
бяха поставени ограничителни линии и ми беше ясно, че трябваше да
оставя Уорън на мира. Но самият той ми позвъни през почивните дни.
Каза, че му липсвам. Заради него реших да наруша правилата.
— Как си? — попита старецът, когато влязох, и ми махна да се
приближа до леглото. Стаята се различаваше от болничната
единствено по допълнителните мебели: канапе, малък хладилник,
скрин и дрешник.
— Била съм и по-добре — отвърнах. — Занимавам се с една
история, която се превърна в истинско разследване.
— О?
Преди да успея да го запозная с подробностите, телефонът ми
иззвъня. Извадих го от чантата си.
— Итън — казах, но отклоних обаждането.
— Притеснявам се за вас — подхвърли Уорън. — Семейни
проблеми?
— Страхувам се, че да — въздъхнах аз.
— Нека ти разкажа за живота си — продължи той, усмихвайки се
към стената, сякаш оттам го гледаше голямата му любов. — Ани много
приличаше на теб. Жизнена. Енергична. Понякога избухлива.
— Сигурно щях да я харесам — казах през смях.

195
 — Щеше да я обикнеш, Клеър. Проявяваше към живота същата
страст, каквато и към мен.
Телефонът до леглото му иззвъня.
— Кой ли може да е? — измърмори той, като изгледа озадачено
апарата, преди да вдигне. — Ало? — Направи продължителна пауза и
очите му помръкнаха разочаровано. — Не мога да повярвам, че не си
го намерил… Ти беше сигурен, че е това… Добре… Не, сега не е
удобно… Ще ти се обадя по-късно.
Разлиствах разсеяно едно от списанията на страничната масичка,
чудейки се за какво ли говореше Уорън. После отново се обърна към
мен:
— Извинявай. И така, докъде бяхме стигнали?
— До съпругата ти — напомних му.
— А, да, моята жена.
Потупах го по рамото.
— Сигурна съм, че много ти липсва.
— Така е — отвърна той. — Да изгубиш истинската си любов, е
все едно да се лишиш от дясната си ръка. Всичко изисква повече
усилия. Нещата се промениха, след като тя си отиде.
— Никога не съм мислила за това по този начин.
Старецът кимна.
— Искам да ти кажа още нещо — продължи и стисна ръцете си
една в друга. — Няколко години след като се оженихме, ние се
разделихме.
Поклатих глава, изумена.
— Какво стана?
— Тя ме напусна — поясни Уорън. — Заради жена, с която нямах
сериозна връзка, а просто неподходящо приятелство. Беше секретарка
в офиса.
— Неподходящо приятелство? — повдигнах учудено вежди.
— Бях абсолютен глупак. Каквито, както сигурно вече знаеш, са
повечето мъже на трийсет.
Кимнах утвърдително.
— Всичко започна съвсем невинно — продължи Уорън. — В
началото оставах до късно на работа. После излизахме да пием по
нещо заедно, което понякога продължаваше с часове. Е, Ани разбра и

196
както можеш да се досетиш, побесня. Събра си багажа и се върна при
майка си.
— Значи, смяташ, че трябва да се изнеса?
— Не — отсече той. — Само казвам, че когато я изгубих за онзи
кратък период, осъзнах колко държа на нея. Никога не забравих този
урок. Двамата се обичахме дори повече, отколкото в първите години от
брака ни.
— Иска ми се да можех да си представя такъв щастлив край и за
нас — подхвърлих. — Но изглежда, Итън има предвид съвсем друга
развръзка.
В стаята влезе медицинска сестра и посочи към часовника.
— Съжалявам, че ви прекъсвам, господин Кенсингтън, но е
време за физиотерапията ви.
Той кимна и вдигна пръст.
— Само един момент. — После се обърна към мен: — Обади му
се. Дай му още един шанс. Мисли за мен и Ани.
— Прав си — казах и го прегърнах. — Благодаря ти, Уорън.
Сестрата му помогна да стане от леглото.
— Те само си губят времето с мен — закачливо подхвърли той.
— Аз съм просто един старец.
— Старец, който има нужда от физиотерапия — тросна се
жената.
Уорън ми намигна.
— Не успяхме да поговорим за статията ти.
— Гленда ще се зарадва — отвърнах саркастично. — Забрани ми
да те обременявам с моите… Как ги нарече? А, да, „драми“.
— Гленда да върви по дяволите — извика той, без да си мери
думите. Знаех, че обича снаха си, но не и склонността й да се меси във
всичко. — Ще се радвам да чуя историята, когато имаш време.
— Чудесно — кимнах.
— А сега ми обещай, че ще се обадиш на мъжа си — каза, докато
сестрата го отвеждаше.
— Обещавам.

***

197
 Таксито ме остави пред някогашния дом на Лилиан Шарп,
намиращ се в квартал, през който родителите ми вероятно са минавали
в неделните дни, мечтаейки за по-добър живот. Погледнах огромната
къща. Тя се оказа права. Имаше вид на място, което не е посещавано от
доста време. Боята се лющеше. Покритите с мъх летви на полегатия
покрив изглеждаха окаяно. И въпреки че тревата беше окосена и
лехите — оплевени, си личеше, че градината не е обгрижвана като
другите в съседните дворове. Спрях се на празната алея и хвърлих
поглед към часовника си. Бях подранила с пет минути. Седнах под
навеса в очакване на Лилиан. Сърцето ми заби учестено при мисълта,
че бях с една крачка по-близо до разгадаването на мистерията около
изчезването на Даниъл Рей.
Малко по-късно откъм пътя се появи сиво волво седан, зад
волана на което седеше жена със сива, стегната в кок коса. Тя излезе от
колата и ме поздрави с топла усмивка.
— Вие трябва да сте Клеър.
— Да — отвърнах и тръгнах към нея с протегната ръка. —
Много благодаря, че се съгласихте да се срещнем тук. Надявам се, че
не съм ви причинила неудобство.
— Съвсем не, скъпа — увери ме жената, загледа се в старата
къща и изпусна дълбока въздишка. — Господи, толкова ми липсва това
място!
— Отгледали сте тук децата си?
— Да — кимна тя. — Двама синове.
— Кога се преместихте със съпруга ви?
Направи кратка пауза, преди да отговори:
— Първият ми мъж почина. Преди известно време. Миналата
година се омъжих повторно. — Въздъхна отново и погледна къщата. —
Не намерих сили да го доведа тук. Разбира се, бих искала да го споделя
с него, както и всичко останало, но се опасявам, че имам нужда да
запазя това място само за себе си. — Поклати глава и добави: —
Толкова много спомени!
— Мога да ви разбера — кимнах.
— Ох — възкликна Лилиан — пак се отплеснах. Вие сте дошли
за информация и аз бих искала да ви я дам. Баща ми имаше
изключително интересна кариера. Беше партньор в най-голямата
адвокатска кантора в Сиатъл — „Шарп, Санфорд и ОʼКийф“, но

198
винаги намираше време за бедните и онеправданите. Заемаше се с дела
дори когато знаеше, че няма да му платят. Беше добър човек. —
Приближи се до входната врата и пъхна ключа в ключалката. — Ето че
пристигнахме. У дома е най-хубаво. — Гласът й отекна между голите
стени.
Последвах я, обирайки паяжините от касата. Твърдите дъски на
пода скърцаха под краката ми. Мебелите във всички стаи бяха покрити
с бели чаршафи.
— Сигурно е било чудесно да създадете семейство тук —
отбелязах и си представих как из въздуха се носи момчешки смях.
— Да — съгласи се Лилиан, отдадена на спомените. — Бяхме
толкова щастливи! — Посочи към дългия коридор пред нас. —
Записките на баща ми са там. Беше изключително прецизен по
отношение на документацията си. Пазеше копия от документите от
всички дела, по които е работил. По онова време малко адвокати си
правеха този труд, но татко държеше на детайлите. Освен това в
полицейския участък се случиха няколко доста странни инцидента.
Според него ставаше въпрос за корупция. — Тя отново кимна. —
Винаги си водеше записки, в случай че някой реши да фалшифицира
документ.
Спря пред една стая в източното крило на къщата. Наблюдавах я
как започна да върти дръжката на вратата, натискайки я в същото
време с крехкото си рамо, но тя заяждаше.
— Странно — измърмори Лилиан. — Сякаш някой я е запречил
отвътре.
— Дайте аз да опитам. — Хванах дръжката и блъснах вратата с
всичка сила. Онова, което стоеше от другата страна, беше тежко, но
продължих да натискам, докато се отмести, отваряйки достатъчно
пространство, за да се вмъкнем вътре.
— Боже мой, какво е станало тук? — изстена тя. Счупено стъкло
се бе разпръснало на хиляди парченца из стаята.
— Внимавайте — казах и посочих назъбен ръб точно до крака й.
Прозорецът беше разбит и съвсем не изглеждаше да е станало
случайно. На пода бяха разхвърляни обърнати кашони, от които се
подаваха измачкани книжа и папки.
Лилиан притисна длан към устата си.
— Кой би направил такова нещо?

199
 Сложих ръка на рамото й, за да я успокоя.
— Някой, който е искал да се добере до информацията, събрана
от баща ви.
Тя поклати глава в недоумение.
— През всичките тези години къщата никога не е ставала обект
на обир. Нито веднъж. А сега това?
Коленичих, отмествайки няколко от стигащите почти до глезена
ми разхвърляни документи. Взех един лист и го подадох на Лилиан.
— Народът срещу Едуард Ейнсбърг. — Въздъхнах отчаяно. —
Все едно да търсим игла в купа сено. — Опитах се да подредя някои от
книжата, преди да се изправя. — Който и да е бил тук, е търсил нещо.
И по всичко личи, че не го е намерил. — Обърнах се към нея. — Има
ли някаква вероятност баща ви да е пазил записките си на друго място?
— Не — отговори тя, очевидно разстроена от бъркотията.
Коленичих отново.
— Добре, нищо не ми коства да опитам. Може пък да извадя
късмет.
— Чакайте! — извика Лилиан. — Да, има едно място, където си
струва да проверим. Как не се сетих по-рано? Елате с мен.
Изкачихме няколко стъпала към стая, пълна с книги. Възхитих се
на прашасалите томове с кожена подвързия, запълващи високите
рафтове. Ако живеех в тази къща, щях да прекарвам по-голямата
част от времето си тук, отбелязах мислено.
— Това е старата библиотека на татко — усмихна се тя. — След
смъртта му, когато с първия ми съпруг — Бил, се нанесохме тук,
запазихме стаята непокътната. Не исках да се разделя дори с частица
от него. — Прокара ръка по шкафа, докосвайки всяка вдлъбнатина с
пръстите си.
Пристъпих към нея.
— Какво търсите?
Унесена в мислите си, Лилиан не ми отговори. Но миг по-късно
един от рафтовете се отмести.
— Намерих го! — извика тя.
Наблюдавах с напрегнато очакване как част от шкафа хлътна
бавно навътре, откривайки широка ниша в стената.
— Тук криеше семейните ценности — обясни жената. —
Странно, че почти бях забравила за това място. Елате да погледнем

200
заедно.
Наведох се и я последвах в празното пространство с размерите
на килер за дрехи. Във въздуха се носеше острата миризма на мухъл.
Лилиан посочи към квадратна сянка високо на рафта.
— Пурите му. — Свали кутията, доближи я до носа си и вдъхна
аромата им.
Обърнах се към вратата, обзета от желание да я подпра отворена.
Не исках да рискувам да се озова затворена зад дебелата стена. Ако
тези, които са нахлули в къщата, се върнат? Ами ако те…
— Малко е злокобно тук — отбеляза тя.
— Ами — отвърнах колебливо — да, малко.
— Като дете прекарвах часове тук. Татко позволяваше на мен и
приятелката ми Марта да си играем с куклите, докато работеше.
Палеше една газова лампа, за да ни свети. Бяха чудесни времена!
Сърцето ми заби учестено, докато оглеждах тъмната ниша.
Искаше ми се да разполагах с повече светлина, отколкото ми
осигуряваше тънкият лъч, прокрадващ се през вратата зад нас.
Очевидно в един момент стаята е била разчистена. Онова, което беше
останало — поставена в рамка снимка на жена, два избелели билета за
опера и дървено детско влакче — бяха само реликви, напомнящи за
отдавна отминали времена.
— Съжалявам — обади се Лилиан. — Надявах се да откриете
нещо важно тук. — Обърна се към вратата в момента, в който нещо
привлече погледа ми.
— Почакайте! — казах. Забулена в сенките тъмна правоъгълна
форма постепенно придоби очертания. Коленичих, протегнах ръка и
докоснах нещо, което приличаше на кожа. Усетих метала на
закопчалките и дръжката. — Възможно ли е това да е старо
дипломатическо куфарче?
Лилиан присви очи, за да види по-добре предмета.
— Ами, да — кимна тя. — Татко всеки ден ходеше на работа с
него.
Последвах я в библиотеката, където отворих куфара с треперещи
ръце. Вътре ни очакваше двойно завързан пакет документи, подредени
грижливо като в деня, в който са били прибрани. Дръпнах възела, но
той не се разхлаби, затова опитах да скъсам връвта отстрани, при което
си порязах палеца.

201
 — Ох! — извиках и разтърсих пръсти.
Пробвах отново, този път по-внимателно, и успях. Лилиан се
надвеси над мен, когато разпръснах пачката листове, дебела поне пет
сантиметра. Разтърсих глава от изумление, щом прочетох думите върху
първия: „Показания на Свен У. Иванов“.
— Господи! — казах задъхано. — Открихме го.
Тя се отпусна на тапицирана пейка близо до вратата. Вълнението
беше прекалено за жена на нейната възраст.
— Тези документи ли търсехте?
— Да. — Прегледах набързо написаното на листа и кимнах. —
Изглежда, баща ви е представлявал заподозрения в убийството на Вера
Рей — майката на момчето, изчезнало през 1933 година.
Лицето й придоби пепеляв оттенък.
— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Опитвам се да си
обясня защо е решил да ги скрие тук.
Поклатих глава.
— Мисля, че в тази история има много повече, отколкото всички
предполагат, и той е бил наясно с това. Вероятно е искал да го докаже.
— Обърнах се към нея: — Спомняте ли си баща ви да е говорил за
някое дело повече, отколкото за останалите?
— Не — отвърна жената. — Той страдаше от деменция. Разболя
се рано, малко след като навърши шейсет. За съжаление, пропуснахме
много щастливи мигове заедно. Може и да е имало случаи, по които е
искал да продължи да работи, но това така и не се случи. Не съм
сигурна. Но не би скрил нещо в нишата зад стената, освен ако не е
било изключително важно.
Дядо ми също имаше деменция. Баба се усъмнила, когато
започнал да слага кутиите с житни храни в хладилника. Може би
бащата на Лилиан просто е пъхнал документите в куфара без
конкретна причина или пък е усещал, че умът му отслабва, и се е
опитал да ги опази, преди някой да потули истината. Въздухът в стаята
ми се струваше сгъстен, дори злокобен. Прибрах книжата обратно и се
изправих.
— Имате ли нещо против да ги взема и да ги прегледам в
редакцията? Ще ви ги върна, естествено. И обещавам да ги пазя.
— Разбира се, скъпа — отвърна тя. — Ако мислите, че ще ви
помогнат да извадите истината наяве, можете дори да ги задържите.

202
Татко би се радвал да попаднат в добри ръце.
Когато стигнахме стълбището, погледнах през рамо и изпитах
неустоимо желание да затичам, да избягам от тази къща толкова бързо,
колкото ми позволяваха краката, но продължих да вървя бавно и
спокойно.
Навън, където птиците пееха и слънцето огря лицето ми,
въздъхнах с облекчение.
— Искате ли да ви закарам, мила? — попита Лилиан, застанала
до колата си.
— Би било чудесно, благодаря — отговорих и отворих
страничната врата на сивото волво. Обърнах се за последен път към
призрачната къща, оглеждайки подозрително спалните. Дали ни
наблюдаваха? Глупачка, казах си мислено. Когато жената пое по
алеята, стиснах здраво куфарчето, давайки си сметка, че държа в
ръцете си нещо, което беше наистина важно. От мен зависеше да
открия защо.

***
Едва успях да се настаня зад бюрото си и телефонът ми иззвъня.
Извадих го с раздразнение. Не исках да се занимавам с нищо друго, а
просто да се потопя в съдържанието на куфарчето.
— Клеър? — Гласът на Итън звучеше глух и далечен. Като от
друг свят. — Миличка.
Сърцето ми трепна, но продължих да мълча.
— Търсих те вкъщи. Не мислех, че ще те открия в редакцията в
неделя.
— Работя върху една история — отвърнах.
— Липсваш ми.
Получил е гласовото ми съобщение.
— И ти на мен — признах, изтласквайки настрани ревността и
гнева, заели трайно място в съзнанието ми. Исках да го попитам какво
прави в Портланд и дали Касандра е част от уравнението, но
преглътнах въпросите.
— Вчера целия ден изпитвах кандидатите за стипендията по
журналистика — каза Итън. — Беше много изтощително.

203
 — О! — възкликнах с известно облекчение. — А пък аз си
мислех, че си…
— Връщам се с влака довечера. Ще се радвам да хапнем заедно.
Очите ми светнаха.
— Наистина ли?
— Да. Стига и ти да искаш.
— Искам.
— Тогава в седем в „Пинк Дор“?
— Добре. Ще те чакам там.
Изключих телефона и пренасочих вниманието си към куфарчето.
Бащата на Лилиан го бе носил със себе си всеки ден от живота си на
действащ адвокат. Беше като да надникна в стара лекарска чанта.
Никой не може да извади слушалките, без да си помисли за лекаря,
който хиляди пъти ги е доближавал до различни сърца. Да, усещах
присъствието му. Вътре се криеха тайни и мисля, че той би искал
точно аз да ги разкрия.

[1] Английска поетеса, родена на 6 март 1806 г. в Обединено

кралство Великобритания и Северна Ирландия. Умира на 29 юни 1861
г. във Флоренция. — Б.пр. ↑

204
 17.
ВЕРА

Лон спа до обяд. Гледах тиктакащия над главата му часовник и се

молех да се събуди по-скоро, за да изпълни обещанието, което ми беше
дал за Даниъл. Хората се съобразяваха с него. Той беше влиятелен
човек.
Изправих гръб във фотьойла, когато най-после отвори очи.
Протегна ръка и ме подкани с жест да се приближа. Същата ръка, с
която предишната нощ ме беше опустошил. Усетих как стомахът ми се
обърна.
— Ела тук, кукличке — каза и разтърка очи. — Ела да легнеш до
мен.
— Лон — подхванах колкото може по-мило — обеща да ми
помогнеш да намеря сина си. И досега бях достатъчно търпелива.
— Разбира се, красавице — прозя се той. — Но аз никога не
ставам от леглото без закуска и без… жена — допълни с намигване.
Поклатих глава.
— Не — казах твърдо. — Ти ми обеща.
Лон се надигна. Игривите искри в очите му преминаха в гняв.
— За коя се мислиш, че да ми заповядваш?
Ръцете ми започнаха да треперят.
— Аз… аз…
— Наистина ли повярва, че се интересувам от проклетия ти син?
— извика и се изсмя злобно. — За бога, как е възможно изобщо да се
надяваш, че все още е жив? Минало е толкова време. — Посегна към
наполовина празната бутилка шампанско върху страничната масичка и
отпи голяма глътка.
Имах чувството, че съм излязла от тялото си и наблюдавам
сцената отстрани, носейки се във въздуха. Устните му се раздвижиха
от презрителен, подигравателен смях. Седях там застинала, уплашена
и за първи път обзета от пълна, абсолютна безнадеждност.
Лон стана от леглото. Извърнах очи при вида на голото му тяло.

205
 — А сега, ако си знаеш интереса, кукло — продължи той и
пристъпи към мен — ще се откажеш от тези глупости и ще се върнеш
в леглото.
Господи! Трябва да се измъкна оттук!
Погледнах вратата. Ако бях достатъчно бърза, щях да успея да
стигна до нея, преди да ме е хванал. Не би тръгнал да ме преследва по
коридора без дрехи. Можех да избягам.
— Кукло — повтори той и улови с пръсти бието на роклята ми.
Отдръпнах се от него със сила, от която платът се раздра.
Деколтето увисна на една страна, разкривайки стегнатия корсет.
— Не ме наричай кукло! — изкрещях и се втурнах към вратата.
Усещах гнева му, изгарящ като дъбова цепеница, пукаща в камината.
Трябва да се махна оттук! Спънах се в килима и едната ми обувка се
изплъзна от крака ми. Тъй като нямах време да я вдигна, сграбчих
дръжката и затичах по коридора с изумителна за самата мен бързина.
— Недей да бягаш от мен, курво! — извика той. — Върни се
веднага!
Гласът му отекна в коридора. Преследва ли ме? Не се обърнах да
погледна. Продължавай да тичаш! Познавах много добре хотела,
всяка пукнатина, всяка миша дупка. Точно отпред беше стаята на
камериерките. Никога няма да се сети да ме потърси там. Отворих
тясната врата до президентския апартамент и се вмъкнах вътре.
Крясъците му бяха утихнали. Не се чуваше нищо, освен напрегнатата
тишина и ударите на собственото ми сърце. Капки пот се стичаха от
челото по бузите ми. Тогава долових нечии стъпки отвън. Затаих дъх.
Миг по-късно дръжката се завъртя. Сграбчих един парцал. Ако Лон се
приближеше, щях да го ударя.
Вратата се отвори със скърцане. На прага застана Гуен и
надникна вътре.
— Господи! — възкликна задъхано тя. — Едва не получих
инфаркт, Вера Рей.
Никога през живота си не съм била по-благодарна да видя лицето
на приятел. Започнах да плача и не можех да спра.
— О, миличка, хайде да те измъкнем оттук — прошепна тя.
Отключи президентския апартамент и побързахме да се скрием в
него.

206
 — Вера — подхвана Гуен, оглеждайки съдраната рокля, много
по-хубава от всички, които бях носила дотогава, и обляното ми в сълзи
лице — какво се е случило с теб?
— Направих ужасна грешка, като дойдох тук с него — изхлипах.
— Имаш предвид Лон?
Прехапах устни.
— Значи, знаеш?
Тя кимна и ми подаде току-що изгладена носна кърпичка от
сребърния поднос до леглото.
— Знаеш как клюкарстват камериерките.
Издухах си носа.
— Не искам да си представя какво си мислиш за мен, Гуен.
— Само, че си добра майка и нищо повече — заяви тя. — Крайно
време е да изхвърлят това чудовище от хотела заради начина, по който
се отнася с жените.
Поех си дълбоко въздух.
— Обеща да ми помогне да намеря Даниъл. И аз му повярвах.
— Този човек е същински плъх — продължи Гуен. — Виж само
как захвърли Сузи, когато забременя от него. Истински позор!
— Но аз знаех какъв е. Само че съзнанието ми беше замъглено от
надеждата да открия сина си.
— О, миличка, не се обвинявай. Нито за миг. Постъпила си
правилно.
— Но се провалих — въздъхнах съкрушено.
Гуен поклати глава.
— Няма да ти позволя да говориш така. Постъпила си правилно
— повтори съчувствено.
Отпуснах се върху огромното меко легло и подпрях глава на
таблата.
— Погледни ме само — казах гузно — разхвърлям стаята и ти
създавам допълнителна работа.
— Нищо подобно — възрази тя. — Впрочем тази вечер
апартаментът е свободен. Пък и Естела си е взела почивен ден. Така че
остани колкото искаш. Ще помоля Брус да ти донесе нещо за ядене.
Станала си кожа и кости.
Погледнах бледите си изтънели ръце с прясна синина на дясната
китка.

207
 — Само ако не ви затруднява. Не искам да ви създавам
неприятности.
— Не се тревожи — отвърна Гуен. — Почини си. Вече си в
безопасност. Няма как да те открие тук. Представи си, че си гостенка
на хотела. Можеш да подремнеш. На твое място бих направила точно
това.
Погледнах луксозното меко легло. Предишната вечер не успях да
заспя с чудовището, което хъркаше до мен.
— Благодаря — казах и отпуснах натежалата си глава върху
възглавницата. Клепачите ми се спуснаха бавно. Само за няколко
минути. После ще си тръгна. Ще напусна това място и ще намеря
сина си. Още щом затворих очи, видях лицето на Даниъл, както
винаги.

***
Когато се събудих, минаваше осем и половина. Как съм могла да
спя толкова дълго? Надигнах се бързо и пригладих роклята си. В
стремежа си веднага да избягам от стаята на Лон, не успях да си взема
шлифера. Застанах пред голямото огледало на стената и се засрамих от
оскъдно облечената жена, която се взираше в мен. Но нямах време да
се тревожа за това. Приближих се до прозореца и погледнах навън.
Тъмни сиви облаци се трупаха в небето. Трябва да се махна оттук!
Излязох в коридора тихо, предпазливо, потръпвайки при всяко
изскърцване на пода под краката ми. Очаквах Лон да изскочи внезапно
иззад някой ъгъл. Дали все още ме търси? Стигнах до асансьора,
натиснах бутона и се замолих да дойде по-бързо. Чух нечии тежки
стъпки и сърцето ми запрепуска лудо, но миг след това покрай мен
мина възрастна двойка. Мъжът докосна за поздрав шапката си и аз му
кимнах с облекчение. Когато влязох в асансьора, затаих дъх, докато
вратите бавно се затваряха. Дотук добре. Кабината ме отведе във
фоайето. Вървях с наведена глава, за да остана колкото е възможно по-
незабележима, но вдигнах поглед, щом забелязах мъж, който ми се
стори познат. Очите ни се срещнаха за няколко секунди. Не можах да
се сетя веднага. После осъзнах кой е. Господин Иванов, зидарят.
Държеше железен лост и сякаш работеше нещо по камината. Кимна

208
ми, но не се спрях, още повече, след като вече знаех какво е причинил
на съпругата си. Колкото и мило да се бе отнесъл с Даниъл, не исках да
имам нищо общо с човек, посегнал на жена. Затова продължих,
загледана право напред.
Точно минавах през двойната врата, водеща към улицата, когато
чух някого да вика в далечината.
— Почакайте!
Погледнах назад към фоайето и видях помощника на Лон да тича
към мен, размахвайки ръце.
— Върнете се, госпожице Рей! — крещеше той. — Не можете да
избягате така. Господин Едуардс похарчи цяло състояние за гардероба
ви.
Не му обърнах внимание и продължих навън. Пулсът ми се
ускори, когато затичах по улицата. Продължих да бягам, докато се
озовах на няколко пресечки от хотела. Скрих се зад купчина дървен
материал, за да си поема дъх. Плъх с крива опашка се шмугна в
сенките. Господи, къде бих могла да отида? Да се върна при
Карълайн? Не, не мога да й го причиня. Тогава къде? Стъмваше се,
затова не можех да остана на улицата, където щях да стана лесна
плячка за мъжете от кръчмите. Обвих главата си с ръце. Чарлс. В
първия момент отхвърлих мисълта. Минаха толкова години. Вероятно
за него вече бях само далечен спомен. Той не знае за Даниъл — как ли
ще реагира, като разбере, че съм го крила от него през цялото това
време?
Разтърсих глава. Чарлс ме обичаше някога. Не би ме предал. Но
дали ще ме разпознае в жената, в която съм се превърнала?
Погледнах ръцете си — червени и напукани, киснали часове до лакти в
кофите за миене в хотела, толкова различни от тези на момичето с
блестящ поглед, което познаваше преди четири години. Но може би все
още беше над тези неща.
Въздъхнах, изправих се и тръгнах по улицата. Махнах на камион
за доставка на хранителни стоки и колата намали и спря до мен.
— Случайно да минавате през Уиндърмиър тази вечер?
Шофьорът — възрастен любезен мъж — се усмихна, сякаш ме
съжали.
— Не — отвърна той. — Но мога да заобиколя малко. Зареждам
магазини в северната част на града. Ще ви оставя по пътя.

209
 Погледнах предната седалка, затрупана от кашони и касетки.
— Налага се да пътувате в каросерията — отбеляза мъжът.
Кимнах и заобиколих отзад. Качих се и сритах щайгите, за да си
направя място. Когато камионът потегли, се успокоявах с мисълта за
Чарлс.

***
— Пристигнахме — съобщи шофьорът и наби спирачки. После
докосна шапката си за поздрав. — Надявам се да намерите онова,
което търсите, госпожице.
— Аз също — отвърнах унило. — Благодаря ви.
Уличното осветление пръскаше оскъдна светлина, а очите ми
бяха уморени. Най-после домът на Кенсингтън се появи в далечината.
Ускорих крачки, минах през портала и заобиколих фонтана. Огледах
имението и си спомних вечерта, в която Чарлс ме доведе тук. Тогава
толкова се гордееше с мен. И ме обичаше. Как ли щяха да се развият
нещата, ако тогава бях останала, въпреки предупрежденията на
Джоузефин? Сега Даниъл можеше да е…
Стреснах се от шумолящия звук над главата ми. Някаква птица
разпери криле и отлетя към езерото. Потиснах страха си и продължих
напред между каменните саксии пред входа. Този път бяха пълни с
наскоро цъфнали теменужки. Почуках тихо и зачаках. Опитах отново,
вече по-силно. И тогава чух приближаващи се стъпки. Вратата се
отвори и на прага застана Чарлс, точно такъв, какъвто си го спомнях.
Със същата топла усмивка. И познатите до болка добри очи.
— Вера? — възкликна той, изненадан. — Аз… аз… Джоузефин
ми каза, че ти…
— Здравей, Чарлс — казах тихо. Протегнах ръка и го погалих по
бузата. — Много ми липсваше.
Искаше ми се поне да се бях сресала. И да си бях сложила от
червилото на Гуен. Но външният ми вид нямаше никакво значение.
Най-важен в момента беше Даниъл.
— Чарлс — продължих аз — съжалявам, че се появявам така,
но…

210
 — Не — усмихна се мило той. — Моля те, не се извинявай. Мога
ли да ти помогна? — Погледна към босия ми ляв крак с подаващ се
през чорапа палец. — Проблеми ли имаш?
— Да — отвърнах, смутена от отчаянието в тона си, но нямаше
как да го прикрия. — Зная, че ще ти прозвучи ужасно. Трябваше да ти
кажа отдавна…
Зад гърба му се разнесоха женски гласове и след секунди на
прага до него застанаха Джоузефин и непозната руса жена.
Блондинката пъхна ръка под лакътя му. На безимения й пръст
проблесна диамантен пръстен.
— Чарлс, миличък, коя е тази?
Отстъпих крачка назад.
— Значи, се върна? — изсъска Джоузефин. — Знаех си. — После
се обърна към него: — Милостиня ли проси?
— Джоузи, престани! — извика Чарлс. — Дошла е, защото се
нуждае от помощ. Какво има, Вера?
— Ще ти наговори какви ли не глупости, за да се добере до
онова, което иска — продължи сестра му. — Пари.
Поклатих глава.
— Не, моля ви. Тук съм, защото се случи нещо ужасно. Малкото
ми момченце изчезна.
Челюстта на Чарлс увисна.
Джоузефин вдигна ръка.
— Не вярвай на нито една нейна дума. Никога не е била
достойна за теб. Мама я е видяла в обятията на Лон Едуардс в хотела
миналата вечер.
Лон не се радваше на добра репутация, а аз не можех да отрека
връзката си с него. Сведох поглед към земята.
— Да — промълвих едва чуто — но…
— Е, това е всичко, госпожице Рей — отсече тя и се опита да
захлопне вратата пред лицето ми, но Чарлс я изпревари.
— Достатъчно, Джоузефин! — извика той, след което се усмихна
на другата жена. — Илейн, би ли ме извинила за момент? Трябва да
поговоря с госпожица Рей насаме.
Непознатата се отдръпна обидено.
— Е, щом се налага — измърмори тя. — Но не се бави много,
скъпи. Ще пропуснеш вечерята.

211
 Чарлс излезе навън и посочи към каменна пейка от лявата ни
страна.
— Да поседнем?
Кимнах и той се настани до мен. Ръцете му потръпваха нервно в
скута, докато се взираше в лицето ми.
— Господи, Вера — подхвана тихо. — Не мислех, че ще те видя
отново.
Отклоних поглед. Не можех да гледам очите, които бях обичала и
продължавах да обичам.
— Знаеш, че тогава разби сърцето ми — продължи, като
погледна назад към къщата и отново към мен. — Исках да прекарам
остатъка от живота си с теб.
Думите му накараха сърцето ми да се свие от болка.
— О, Чарлс! — обърнах се с лице към него. — Допуснах
огромна грешка, като си тръгнах така. Ще ми повярваш ли, че го
направих именно защото те обичах?
Той присви очи.
— Не те разбирам.
— Джоузефин ми каза, че родителите ти ще те лишат от
наследство.
Чарлс поклати глава.
— И какво от това? — Въздъхна и закри лице с ръцете си. — Как
е възможно дори за миг да допуснеш, че бих предпочел парите пред
любовта?
— Не… не — заекнах аз. — Просто не исках да съм причината
да изгубиш… — Направих пауза, за да огледам огромното имение, и
спрях погледа си на изящния фонтан пред нас. — … всичко това.
Той гледаше право пред себе си.
— Трябваше да оставиш това решение на мен.
Протегнах ръка и докоснах рамото му, но той се стегна и се
отдръпна.
— Вече съм женен мъж, Вера. Тя се казва Илейн. Добра жена е.
И очакваме първото си дете. Току-що разбрахме.
Думите отекнаха обвинително в нощния въздух.
— Да — казах аз и се изправих. — Разбира се. Глупаво беше от
моя страна да идвам.
Чарлс също стана.

212
 — Вера, почакай. Да не би да си в опасност? Ако трябва да
отседнеш някъде, ще наредя Грета да приготви една стая.
Поклатих глава.
— Не. — Какво би си помислила Илейн? Той е на път да създаде
истинско семейство с подходящата съпруга. Как бих могла да му
разкажа за Даниъл сега? — Присъствието ми тук ще ти създаде само
проблеми. Ще се оправя.
Чарлс пристъпи към мен.
— Сигурна ли си?
Можех да видя вълнението и копнежа в погледа му. Близостта му
притежаваше магическа сила. Не исках нищо повече от това да намеря
утеха в прегръдките му, да му разкажа за сина ни и да го помоля да ми
помогне да го намеря.
Понечих да заговоря, но в този момент вратата се отвори със
скърцане. Илейн излезе на верандата със скръстени ръце и
нетърпеливо изражение.
— Скъпи, вечерята отдавна е сервирана. Супата ти изстива.
— Сбогом, Чарлс — казах аз и тръгнах по стълбите към
засипаната с чакъл алея.
— Вера, почакай…
— Сбогом — повторих и изчезнах в тъмнината. Обърнах се само
веднъж, за да видя как тя собственически обви ръка около раменете му.
Той я целуна по бузата като истински джентълмен и я последва в
къщата.
Избърсах една самотна сълза с края на ръкава си. Луната —
единственият ням свидетел, сега светеше по-ярко. Къде да отида?
Какво да правя? Отклоних се по една странична пътека и се загледах
към езерото. Цвъртенето на щурците се смесваше с тихия плисък на
вълните, обливащи блатистия бряг. Спомних си как моят любим ми бе
говорил, че лилиите са специални и не са от този свят. Закопнях да
видя отново как се носят по повърхността. Даниъл със сигурност
щеше да ги хареса. И би се отнасял към тях със същата нежност като
Чарлс в детството му, потапяйки ръка във водата и докосвайки леко
крехките им листенца. Би оценил красотата им като баща си.
Тръгнах към брега с натежало сърце.

213
 18.
КЛЕЪР

Внимателно извадих книжата от куфарчето. Бяха пропити с

миризмата от тайния килер в къщата на Лилиан — на пури, мухъл и
стара кожа. Първата страница потвърждаваше, че баща й — Едуард
Шарп, наистина е представлявал Свен У. Иванов в делото за
убийството на Вера Рей. Следващите листове бяха изпълнени с
професионален жаргон и адвокатски похвати, напълно неразбираеми
за мен. Но някъде там, в купчината, беше онова, което търсех —
дадените под клетва показания на заподозрения. Потръпнах при
мисълта какво ли криеха пожълтелите, равно изписани редове.
Признание за вина? Ужасяващи подробности за смъртта на младата
жена? Започнах да чета.

Е. Р. Шарп: Господин Иванов, кажете за протокола

името и адреса си.
С. У. Иванов: Свен У. Иванов, Пето Авеню 4695.
Шарп: Твърдите, че нямате нищо общо с убийството
на мис Вера Рей, нали така?
Иванов: Да, сър.
Шарп: Моля, споделете какво знаете за нея.
Иванов: Познавах я от около четири години.
Шарп: Кога се запознахте?
Иванов: Живеехме в една и съща кооперация.
Апартаментът й беше под моя. Но не там я видях за първи
път. Работех в една къща в Уиндърмиър. Тя вървеше
покрай пътя. Имаше вид на жена, която се нуждае от
помощ.
Шарп: И какво направихте вие?
Иванов: Спрях камиона. Отбих встрани. Предложих
й да я закарам. Тя ме попита дали мога да я върна в дома й

214
в Сиатъл. Тогава разбрах, че живеем в една и съща сграда.
Шарп: Господин Иванов, прокуратурата описва
госпожица Рей като жена със съмнителен морал, дори
проститутка. Можете ли да потвърдите дали това е истина?
Иванов: Не, сър. Тя беше почтено момиче. Много
възпитано. Просто се опитваше да свърже двата края като
всеки от нас.
Шарп: Докато я връщахте към дома й в града, между
вас случи ли се нещо непристойно, или… как да се
изразя… интимно?
Иванов: Не, сър. Аз съм женен, сър.
Шарп: За какво си говорихте по време на пътуването?
Иванов: Тя сподели, че е трябвало да вземе много
трудно решение. Ако питате мен, ставаше въпрос за
проблемна връзка. Не й задавах излишни въпроси. Стори
ми се, че не й се говори много. Но спомена, че една от
дамите в къщата, в която е била, не се е отнесла любезно с
нея. И двамата бяхме на мнение, че понякога богатите са
по-лоши от самия дявол.
Шарп: Значи, сте останали с впечатлението, че някой
е обидил дълбоко госпожица Рей в квартала Уиндърмиър,
където е била на посещение?
Иванов: Да, сър. Беше разстроена. Личеше си, че е
плакала. Изпитах съжаление към нея.
Шарп: Добре. Значи, просто я оставихте пред
кооперацията и нищо повече?
Иванов: Да, сър. После я виждах от време на време.
Поздравявах я само с леко повдигане на шапката си. Но
веднъж подмених една счупена тухла в камината й.
Шарп: Защо го направихте?
Иванов: Хазяинът ни беше истински тиранин.
Опитвах се да помогна на колкото може повече хора. След
бурята един клон от черешовото дърво разби прозореца на
една възрастна дама. Тя нямаше пари за ремонт, така че
трябваше да живее без стъкла. Имах няколко в камиона си
и ги поставих. И без това в апартамента беше студено като
в хладилник.

215
 Шарп: Звучи така, сякаш сте били момче за всичко в
кооперацията.
Иванов: Може да се каже. Все някой трябваше да
помага на онези бедни хора. Затова се отзовавах винаги
когато можех.
Шарп: А докато поправяхте камината на госпожица
Рей, забелязахте ли да ви прави неприлични намеци?
Иванов: За бога, не. Както казах, тя беше почтена
жена. Освен това, когато за първи път посетих дома й, вече
имаше бебе. В началото останах изненадан. Дори не бях
забелязал, че е бременна. Беше толкова крехка. Никой не
би допуснал, че може да износи дете. Да не говорим, че
никога не съм виждал около нея да се навърта мъж. Нито
веднъж. Обожаваше момченцето си. Гукаше му през
цялото време.
Шарп: Каза ли ви името на детето?
Иванов: Но разбира се, сър. Беше го кръстила
Даниъл.
Шарп: Получихте ли пари за услугата си?
Иванов: Не, сър. Искаше да ми даде последните си
монети, но аз отказах да ги взема. Вместо това ми
предложи парче хляб. Което беше много мило от нейна
страна. По онова време съпругата ми боледуваше и не
беше месила от седмици.
Шарп: А сега може ли да изясним нещо за
протокола? Били сте арестуван преди време за
предполагаем побой над жена си в пияно състояние. Бихте
ли ни обяснили какво се случи?
Иванов: Вярно е, че пия по-често, отколкото би
трябвало, но никога не бих вдигнал ръка срещу съпругата
си или която и да било друга жена.
Шарп: В такъв случай какво е станало в нощта,
когато жена ви е получила въпросните наранявания?
Иванов: Бях в кръчмата под жилищните помещения.
Денят беше дълъг. Изпих повече от обичайното количество
бира. Тя дойде да ме намери и да ме отведе у дома. На един

216
от посетителите не му допадна присъствието й в бара.
Нападна я с ужасно обидни думи.
Шарп: Какви по-точно?
Иванов: Нарече я грозна рускиня. Посочи пръстите й
и каза, че приличат на мазни тлъсти пирожки. Тя се
разплака. Не можех да му позволя да се отнася така със
съпругата ми. Изправих се, за да му кажа какво мисля за
него, а той замахна и стовари юмрук в челюстта ми. Онази
нощ изгубих един зъб.
Шарп: Бихте ли станали, за да покажете на съда кой
точно?
Иванов: Разбира се. Този отдясно. Падна още там.
Така и не успях да го намеря.
Шарп: Господин Иванов, разкажете какво се случи
със съпругата ви тогава? Защо е била откарана в болница?
Иванов: Тя се опита да ни разтърве и онзи негодник я
преби. Нарани я доста сериозно.
Шарп: Значи, не сте я ударили вие?
Иванов: Не, сър. Когато пристигна полицията, някой
набеди мен. Очевидно им е било по-удобно да задържат
имигрант. Откараха ме в ареста. Беше ужасна грешка.
Шарп: Доколкото разбирам, още на следващия ден тя
е подала заявление да бъдете освободен. Защо не са
удовлетворили молбата й?
Иванов: Заради корупция, казвам ви. Затвориха
невинен човек и не биха се вслушали в гласа на разума
въпреки фактите. Съсипаха репутацията ми. Наистина не
разбирам тази страна. Хората в Русия са честни.
Шарп: Моля в протокола да бъде вписано, че
разполагам със саморъчно подписаните показания на
мисис Арианна Иванов, че съпругът й — Свен Иванов, не й
е нанасял побой на 7 май 1933 година. А сега, господин
Иванов, нека да поговорим за нощта на смъртта на
госпожица Рей.
Иванов: Знаех, че е в затруднено положение и не
може да плаща наема и другите си разходи. Чух също, че са

217
отвлекли момченцето й. Това ми разби сърцето. Беше
толкова мило дете. Напомняше ми за собствения ми син.
Шарп: Господин Иванов, имате ли нещо общо с
изчезването на Даниъл Рей?
Иванов: Не, сър.
Шарп: Моля, опишете ми срещите си с госпожица
Рей седмица преди смъртта й.
Иванов: Ами, сър, помня, че прекарах деня на бурята
в кръчмата. Видях я да се прибира от работа, както
обикновено, а малко след това изтича от апартамента,
викайки момчето. Веднага разбрах, че се е случило нещо
ужасно.
Шарп: Опитахте ли се да й помогнете?
Иванов: Да, сър. Излязох на улицата, но нея вече я
нямаше.
Шарп: След колко време я видяхте отново?
Иванов: След около седмица. Спомням си, че снегът
се беше разтопил. Тогава работех в хотел „Олимпик“. Беше
в прегръдките на един богаташ. В първия момент не я
познах. Тя ме видя. И отклони поглед. Струва ми се, че се
засрами.
Шарп: Защо мислите, че е изпитала срам? И какво
според вас е правила там?
Иванов: Всички сме склонни да вършим разни неща
за онези, които обичаме. Не я обвинявам, че се е опитала
да потърси помощта на влиятелен човек, за да открие сина
си.
Шарп: Обвинението определя мис Рей като
обикновена проститутка и жена със съмнителен морал,
която е пренебрегвала детето си, за да заработи повече
пари като всички момичета на повикване. Допускат също,
че сте плащали на въпросната дама за същите услуги и сте
виновен за смъртта й. Как ще отговорите на тези
твърдения?
Иванов: Те са абсолютно неверни. Пълна измислица.
Госпожица Рей не беше нито лоша майка, нито лека жена.
Обичаше сина си точно толкова, колкото и Арианна —

218
нашия. Без всякакво съмнение беше изцяло отдадена на
момченцето. И мога да ви кажа, сър, че никога не е била
момиче на повикване.
Шарп: Откъде сте толкова сигурен?
Иванов: От помръкналия й поглед, докато беше с
онзи мъж в хотела. Не искаше да е с него там. Всеки
можеше да го види. Изглеждаше толкова тъжна, толкова
объркана. Искаше ми се да можех да й помогна.
Шарп: Хайде да се върнем към нощта, в която е била
убита.
Иванов: Привърших работа и вече товарех
инструментите в колата, когато я видях да излиза тичешком
от хотела. Не беше добре. Роклята й висеше разкъсана
отпред. Косата й бе разрошена. Плачеше. По всичко
личеше, че бяга от някого. Опитах се да привлека
вниманието й, но тя мина бързо покрай мен. Затворих
багажника и поех по Четвърто Авеню. И тогава забелязах,
че се качва в каросерията на камион за зареждане на
хранителни магазини. Седна направо между касетките с
продуктите и хляба. Естествено, веднага ги последвах.
Просто исках да се убедя, че тя е добре. Шофьорът я
остави на една лъскава улица в Уиндърмиър, близо до
мястото, където я видях за първи път преди няколко
години. Отбих встрани от пътя, защото не исках да се
намесвам. Изчаках известно време.
Шарп: Приблизително колко?
Иванов: О, най-малко двайсет минути. Мислех си,
ако се върне, да й предложа да я откарам в града. Да видя
дали мога да й помогна по някакъв начин. Жена ми щеше
да й приготви нещо топло за ядене и да й постеле да поспи
на дивана.
Шарп: Значи, сте били обезпокоен за безопасността
й?
Иванов: Да, сър. И както казах, след като не се появи
толкова дълго, реших да отида да я потърся. Беше някакъв
инстинкт, предполагам. Усещах, че е в опасност.

219
 Шарп: Оставили сте колата си на улицата и сте
тръгнали пеша по пътя, водещ към имението на
Кенсингтън?

Вдигнах очи от листа и с усилие си поех въздух. Мили боже!

Кенсингтън?

Иванов: Точно така, сър. Поех по засипаната с чакъл

алея, минах покрай фонтана и чимшира и надникнах през
един от прозорците на къщата. Не видях нищо, затова
продължих през двора към моравата отзад. Това беше най-
красивият дом, който съм виждал през живота си. Не
можех да си обясня какво прави Вера там.
Шарп: И какво видяхте на моравата?
Иванов: В първия момент нищо. Просто ниско
окосена трева, стигаща чак до езерото Вашингтон.
Слънцето беше залязло, затова започваше да притъмнява.
Точно щях да се върна, когато чух нещо.
Шарп: Какво?
Иванов: В началото си помислих, че е вой на
животно. Беше прекалено висок и писклив. Но когато се
заслушах по-внимателно, разбрах, че е женски вик за
помощ. Звучеше ужасно изплашена, сякаш беше наранена.
Шарп: Какво направихте след това?
Иванов: Опитах се да определя откъде идва. После
забелязах движение близо до кея. Просто някаква сянка.
Скрих се зад едно дърво и тогава я видях.
Шарп: Вера?
Иванов: Не, сър. Другата. Тичаше от езерото към
имението.
Шарп: Успяхте ли да я огледате добре?
Иванов: Нямаше как да видя лицето й, но косата
определено беше тъмна. Може да се каже, че беше висока.
Шарп: В къщата ли влезе?
Иванов: Да, сър. Което ми се стори съвсем
необяснимо. Някой наблизо очевидно се нуждаеше от

220
помощ. Затичах се по моравата, но тогава виковете
утихнаха. Аз… аз…
Шарп: Господин Иванов, добре ли сте? В състояние
ли сте да продължим?
Иванов: Ще се постарая, сър.
Шарп: Какво видяхте, когато стигнахте до езерото?
Иванов: Мили боже, беше ужасно. Изтичах до кея и я
видях там… да се носи по водата. Беше без една обувка…
Шарп: Видели сте госпожица Рей в езерото?
Иванов: Да, сър. Тялото й се люлееше до малка
лодка, която потъваше. Сигурно е била пробита. Опитах се
да я стигна от брега, но беше прекалено далече. Може би
трябваше да се хвърля и да я извадя, но не мога да плувам,
пък и вече беше твърде късно. Лицето й беше под водата. С
отворени очи. Най-ужасната гледка, която съм виждал през
живота си!
Шарп: Какво направихте после?
Иванов: Не можех да понеса мисълта да я оставя
сама там, на студа. Но след като вече имах досие в
полицията, не се съмнявах, че веднага ще ме посочат с
пръст. Никога не биха повярвали на един руски имигрант.
Щяха да ми припишат престъплението точно както го
направиха предишния път. Не можех да поема такъв риск.
Шарп: Значи, си тръгнахте?
Иванов: Да. Изглеждаше толкова спокойна сред
водните лилии. Освен това душата й със сигурност бе
отишла на по-добро място.
Шарп: А след това?
Иванов: Тръгнах към моравата. Не исках някой да ме
види. Достатъчно беше някой богаташ да ме забележи, за
да реши, че съм се забъркал в неприятности. И точно
тогава чух шум откъм къщата.
Шарп: Какво по-точно?
Иванов: Истеричен женски плач и мъжки глас, който
крещеше нещо.
Шарп: Успяхте ли да разберете какво си говорят?

221
 Иванов: Не. Но се скрих зад един чимшир и видях
мъжа да тича към езерото.
Шарп: Господин Иванов, знаете ли името на човека,
когото сте видели?
Иванов: Не, сър. Но ако ме питате, той е обичал
много госпожица Рей. Съблече ризата си и ми се стори, че
ще скочи след нея, но в следващия момент се появи
някаква жена и го дръпна назад.
Шарп: И тогава сте тръгнали към камиона си?
Иванов: Да, сър. Минах покрай къщата. Нощта беше
топла. Прозорците на горния етаж бяха отворени. Чух
детски плач отгоре.
Шарп: Допускате ли, че е бил синът на госпожица
Рей?
Иванов: Определено. Веднага щом се прибрах в
града, се обадих в полицията. Съобщих, че в имението в
Уиндърмиър е извършено престъпление и според мен
момчето на Вера най-вероятно е там.
Шарп: Господин Иванов, какво ви отговори полицаят,
приел сигнала?
Иванов: Че няма да започнат разследване.
Шарп: Защо?
Иванов: Защото семейство Кенсингтън са една от
най-видните фамилии в града.
Шарп: Моля да се впише в протокола, че разполагаме
с документ, удостоверяващ, че подзащитният ми наистина
се е обадил в полицейското управление, за да съобщи за
престъплението. Господин Иванов, какво според вас се е
случило в действителност с госпожица Рей?
Иванов: Мисля, че е отишла в онази къща, за да
потърси помощ, но са я отпратили. Онази жена, която и да
е тя, я е качила на лодката, знаейки, че е пробита. Можела е
да я спаси, но не го е направила. Надявам се да си плати за
онова, което е извършила.
Шарп: Благодаря ви, господин Иванов. Нямам повече
въпроси.

222
 Вдигнах поглед от последната страница с натежало сърце.
Историята постепенно започваше да се разплита. Семейството на
собствения ми съпруг бе съучастник в едно от най-трагичните
престъпления в историята на Сиатъл и дори бе помогнало да бъде
потулено. Нищо чудно, че Едуард Шарп бе крил записките си толкова
дълго. Иванов бе описал всичко с ужасяващи подробности.
Прехвърлих набързо останалите листове и погледът ми се спря
върху описа на личните вещи на Вера. У нея са били намерени шнола
за коса, ключ от хотелска стая и гривна. Всички неща са били
предадени на господин Чарлс Кенсингтън на 13 юни 1933 година.
Бащата на Даниъл е бил Кенсингтън.
Трябваше да се срещна с Итън за вечеря след трийсет минути.
Мога ли да му кажа? Спомних си нахлуването в къщата на Лилиан,
прибрах листовете в куфарчето и го сритах под бюрото си. Там беше
на сигурно място.

***
В ресторанта Итън поръча бутилка мерло от 2001-ва от винарна,
която и двамата обичахме.
— По какъв повод? — попитах, забелязвайки, че реколтата
съвпада с годината на сватбата ни.
— Напоследък това, че сме заедно, е достатъчен повод —
отбеляза с усмивка той.
— Така е — отвърнах и отпих от виното.
— Ей! — вдигна чашата си Итън. — Пропусна да се чукнем.
Това е на лош късмет.
Допрях своята чаша до неговата.
— Ето. В такъв случай важи правилото за петте секунди.
— Как я караш? — засмя се той.
На пръв поглед изглеждаше странно съпруг да зададе подобен
въпрос на жена си, но ние толкова се бяхме отдалечили, че ми се
струваше напълно уместен.
— Била съм и по-добре — отвърнах, гледайки менюто вместо
очите му. Така беше по-безопасно.
Исках да го попитам за Касандра, но не можех да събера кураж.

223
 — Какво ще ми препоръчаш?
— Агнешкото е фантастично — каза Итън. — С орзо[1]. Има леко
хрупкава коричка от…
Оставих рязко менюто върху масата.
— Откога стана толкова изтънчен познавач? Никога не си бил.
Напротив, даже се гордееше с обратното. — Той ме погледна
стреснато. — Само не се преструвай, че не знаеш за какво говоря.
Прекарваш ужасно много време с нея. Тя постоянно се навърта около
теб.
— Клеър, Касандра е просто приятелка. И откога приемаш като
обида това, че се наслаждавам на храната?
— Извинявай — въздъхнах и отклоних поглед. Ресторантът беше
пълен с двойки. Щастливи двойки. Защо ние не можем да бъдем
щастливи? — Не исках да те нападам така.
— Може ли да започнем отначало? — предложи той и също
остави менюто.
— Да. Натисни рестарт.
— И така, каква по-безопасна тема да изберем? Вестника?
Кимнах неохотно.
Итън отпи от виното и се облегна на стола с въздишка.
— Как върви работата? Попадна ли на нещо интересно?
— Ами… — подхванах и отпих дълга глътка от питието, докато
обмислях дали да му разкрия тайната, или не. — Проучвам една
невероятна история.
— О?
— Да, за едно момченце, изчезнало през 1933-та по време на
снежна буря. Същата като тази, която се разрази миналата седмица.
Итън отчупи парче хляб и го потопи в купата със зехтин,
поставена между нас.
— Откри ли какво се е случило с него?
— Почти. Може да останеш шокиран, ако ти разкажа.
— Ами, опитай все пак — подхвърли той, развеселен.
— Е, добре — започнах бавно — оказа се, че и то е било
Кенсингтън.
Итън престана да дъвче залъка в устата си и го преглътна с
усилие.
— Какво имаш предвид?

224
 — Историята е дълга, но накратко казано, един от прадядовците
ти е имал бурна връзка с бедна жена. Тя забременяла и според мен три
години по-късно сестра му отвлякла момчето. Поне мисля, че е
станало така.
— Боже мой! — възкликна той. — Имаш ли някакви имена?
Аз кимнах.
— Бащата на детето е мъж на име Чарлс Кенсингтън.
Итън тръсна глава.
— Не говориш сериозно.
— Напротив. Защо? Кой е той?
— Господи, Клеър, това е прадядо ми.
— Историята е сърцераздирателна — продължих. — Струва ми
се, че вече разполагам с достатъчно информация, за да започна да
работя върху статията.
Съпругът ми се намръщи.
— Знаеш, че не можеш да пишеш за това.
— В какъв смисъл?
— Това ще съсипе семейството и вестника. И ще убие дядо.
— Мисля, че грешиш — възразих аз. — Познавам Уорън. Той би
искал истината да излезе наяве.
Итън хвърли салфетката в чинията си.
— Не. Не можем да поемем такъв риск сега, когато е толкова
болен.
— Е, за щастие ти не си ми шеф.
— Права си — тросна се той. — Аз съм шеф на шефа ти.
Поех си шумно въздух.
— Ще забраниш статията само защото историята вади на показ
тайни на рода ти?
— Да — заяви Итън. — Точно това ще направя.
Сервитьорът се приближи, но аз го отпратих с ръка.
— Виж, не съм единствената, която търси отговорите. Трябваше
да видиш сцената в къщата на Лилиан. Баща й е участвал в съдебното
дело за убийството на майката на момчето. Някой беше претърсил
почти цялата сграда, за да намери записките му. Така че рано или
късно ще има развръзка.
— Но моят вестник няма да е този, който ще съобщи новината —
отсече той, сложи банкнота от петдесет долара на масата и посегна

225
към палтото си.

***
Не бях в настроение да се отбия в „Кафе Лаванто“. Инструктирах
шофьора да ме откара у дома, но поклатих глава, когато таксито спря
пред блока.
— Промяна в плановете. Моля, закарайте ме на Пето Авеню.
Почуках и Доминик отключи вратата на заведението.
— Имаш ли нещо против да вляза?
— Заповядай — топло ме приветства той. Огънят пращеше само
на няколко крачки от мен. Приятна музика се лееше от тонколоните
над нас. Усмихна ми се по начин, който ме накара да преглътна с
усилие. — Влизай и сядай.
Кафенето ми се стори различно. Няколко кашона бяха струпани
до вратата. Какво още се е променило? Нова боя? Завеси? Чувствах се
прекалено объркана, за да се съсредоточа върху детайлите. Доминик
взе бутилка от бара и извади тирбушон от джоба си.
— Малко вино?
— Разбира се, защо не? — повдигнах рамене.
Наблюдавах го как пълни две чаши и ми подава едната.
— За новите начинания — каза той.
Кимнах и чукнах чашата си в неговата. Но я оставих, преди да
отпия.
— Почакай, ти спомена „начинания“ в множествено число.
Какво имаш предвид с това?
— Ами — подхвана мъжът и огледа помещението — има нещо,
което трябва да знаеш. — Направи кратка пауза. — Не събрах смелост
да ти го кажа по-рано, Клеър.
— Какво?
— Взех важно решение за бизнеса си. И за това място.
— Ще преустроиш горния етаж в ателие, както винаги си искал?
Или ще добавиш обедно меню?
Доминик поклати глава.
— Не. Ще го продам.
Усетих как челюстта ми увисна.

226
 — Но… но ти ми каза, че никога няма да го направиш. Твърдеше,
че обичаш това място. И не можеш да понесеш мисълта да го видиш в
ръцете на строителни предприемачи, които ще го превърнат в
поредния жилищен блок. Не бъркам, нали?
— Наистина казах всичко това — призна той. — И все още го
мисля. Но вчера един влиятелен бизнесмен ми направи предложение,
на което не можах да откажа. От известно време се опитва да ме убеди
да му го продам и аз всеки път отказвах, но последната сума беше
толкова щедра, че като обмислих положението си, осъзнах, че не мога
да не приема. Говоря за сума, която коренно ще промени живота ми.
Ще осигуря добри грижи за майка ми и… — Наклони се по-близо към
мен и додаде: — Ще си купя земя и ще се установя някъде.
— Не — казах и се изправих. — Не мога да повярвам, че чувам
това от теб. — Чувствах се предадена. Знаех, че е притиснат
финансово заради грижите за майка му, и все пак не можех да понеса
мисълта любимата ми сграда да бъде съборена. — В тези стени има
събрана прекалено много история — продължих аз. — Стойността на
нещо толкова специално няма как да се изчисли в долари.
— Съжалявам, Клеър — измърмори той. — Повярвай,
решението беше трудно. Иска ми се да имаше друг начин.
Отместих чашата настрани.
— Вече не ми се пие вино.
— Клеър — подхвана отново Доминик, опитвайки се да ме
накара да се усмихна — моля те, обещай ми, че това няма да промени
нищо между… нас.
Вдигна ръце и погали нежно лицето ми. Затворих очи, когато ме
притегли към себе си. Прегръдката му беше топла и успокояваща, но
въпреки това го отблъснах.
— Извинявай, Доминик. Трябва да тръгвам.

[1] Вид италианска паста, оформена като зърна на ечемик или

ориз. — Б.пр. ↑

227
 19.

— Уорън, Клеър е — казах в телефонната слушалка на

следващата сутрин.
— Здрасти, миличка — отговори той почти шепнешком.
— Защо говориш толкова тихо?
— Сестрата мисли, че спя.
— А защо да я интересува дали спиш, или си буден?
— Трябва да ми сложи инжекция, когато се събудя.
— Инжекция.
— Да.
Успях да потисна смеха, но не и сарказма.
— Да не си на шест години?
— Очевидно да.
— Като оставим настрана страха от иглите, как се чувстваш?
— Много добре, скъпа — отвърна той. — Не знам защо
продължават да ме държат тук. Докторът каза, че ще мога да се
прибера у дома по-късно днес. Силно се надявам да е прав. Но стига за
мен. Ти как си?
— Доста неща ми се струпаха на главата. Всъщност точно затова
ти звъня. — Замълчах, спомняйки си предупреждението на снаха му да
не го натоварвам с моите „драми“. На екрана на компютъра ми кацна
молец — точно върху първия ред на историята. Отпъдих го с ръка и
той литна към мен, сякаш да ми се подиграе. Отново го прогоних.
Заради Гленда или не, нямаше да спомена нищо нито за статията, нито
за връзката й с Кенсингтън. Още не. Можех обаче да задавам въпроси.
— Уорън, просто от любопитство… — подхванах предпазливо,
мислейки как да формулирам молбата си. Бъди деликатна. — Бих
искала да видя родословното дърво на Кенсингтън. Сетих се, че никога
не съм разпитвала Итън за неговите предшественици. Нали разбираш
— далечни лели, чичовци. Иска ми се да науча повече за семейството
му… ъъъ… за нашето семейство.

228
 — Ами — отвърна той с въздишка — родът е един от най-
старите в Сиатъл. Ние, от клана Кенсингтън, сме доста влиятелни
хора.
— И в никакъв случай не сте самомнителни — подхвърлих
закачливо.
— Клеър, ти също си типична Кенсингтън.
Засмях се.
— Ще ми припомниш ли имената на родителите си? Не си
спомням Итън да ги е споменавал.
— О, да — каза той, очевидно наслаждавайки се на
възможността да се върне назад във времето. — Майка ми се казваше
Илейн. А баща ми — Чарлс.
Сърцето ми заби учестено.
— Той беше прекрасен човек. Добър баща.
— А имаш ли… братя?
— По-малка сестра — да, но не и братя. Но имах за известно
време. Е, във всеки случай нещо много близко до брат. Беше
момченцето на леля Джоузефин. Преместиха се да живеят у нас малко
преди то да умре.
— Починало е?
— Да — отново въздъхна Уорън. — Падна от стълба. Разби си
главата. Умря направо върху чакъла на алеята. Бях там, когато се
случи. Джоузефин хвърли цялата вина върху мен. Въпреки че бях
малко по-голям от него. Каза, че съм го накарал да се качи. Не беше
вярно. Ужасявах се дори от мисълта да допра крака си до нея, но онова
хлапе не се страхуваше от нищо. Науми си, че иска да види яйцата в
гнездото на една червеношийка, и от чисто упорство се покатери на
стълбата.
— Как се казваше той, Уорън? — Пулсът ми още повече се
ускори.
— Томас. Но това не беше рожденото му име. Вече не си
спомням истинското. Наричахме го Томас. Старата къща не беше
същата след смъртта му. Леля Джоузефин така и никога не се
възстанови напълно. Децата не трябва да умират преди родителите си.
— Не, не трябва — съгласих се и отворих бележника си.
— А как се казваше съпругът на леля ти?

229
 — Знаеш ли — отговори той след кратко мълчание — и това не
помня. Казаха ми, че е починал отдавна.
— Починал?
— Във всеки случай никога не съм го виждал. Спомените ми са
свързани само с Джоузефин и Томас.
Значи, в скръбта си е отвлякла Даниъл и го е представила за
свой син. Но защо?
— Уорън, имаш ли представа къде е погребан Томас?
— Защо питаш?
— Просто от любопитство. Винаги съм имала специално
отношение към гробищата.
— В „Брайънт парк“. Където са положени всички Кенсингтън.
Това е траурният парк на хълма близо до университета.
Усетих дълбока задушаваща болка в гърдите си.
— Знам къде е — обадих се. — Нали и бебето…
— О, миличка! Колко нетактично от моя страна. Разбира се, че
не съм забравил. Аз…
— Няма нищо. — Но имаше. Не бях ходила там, откакто двамата
с Итън наблюдавахме как спускат зловещо малкия ковчег с телцето на
първородното ни дете в земята. То беше най-новото попълнение в
гробището, където десетки Кенсингтън бяха намерили покой. Гленда
вече се беше погрижила съседните парцели да бъдат запазени за мен и
Итън. Имаше много неща, които не харесвах в свекърва си, но винаги
ще съм й благодарна, че уреди един ден да се съберем заедно в
смъртта.
— Единственото, което си спомням от погребението на Томас, е
огромната купчина кал и малкият ковчег — разказваше Уорън. —
Целият беше обкован със златисто. Не можех да си обясня защо
заравят такова красиво нещо в земята. Татко трябваше да дръпне
Джоузефин назад. Почти се хвърли в гроба, когато спуснаха сандъка.
Тогава бях само на шест и ми се струваше много странно.
Въздъхнах тежко.
— Щом ти си бил на шест, на колко е било момчето? Този Томас?
— Малко по-малък от мен — отговори той след кратка пауза.
От другия край на линията чух шум и гласа на сестрата.
— Сега ще те оставя — казах. — Обещавам скоро да дойда да те
видя.

230
 — Разбира се, миличка. Когато пожелаеш.

***
Ключовете от беемвето на Итън лежаха върху кухненския плот.
Бях шофирала само няколко пъти, защото предпочитах такситата пред
кола с ръчни скорости. Смяната им по известните хълмове на Сиатъл
ме плашеше до смърт, особено необходимостта да превключа за
броени секунди от първа на втора предавка. Затова се зарекох никога
повече да не карам. Това беше запазена територия за Итън —
мълчаливо споразумение, което бяхме сключили веднага след
инцидента. Като много други неща в живота ни през последната
година, които разделяха моя свят от неговия. Но ключовете блестяха на
утринната светлина. Би било много по-лесно да стигна до гробището,
отколкото да пътувам дълго с такси или да се друсам в градския
транспорт. Мразех автобусите. Кимнах, взех ги и ги пуснах в чантата
си.
Слязох с асансьора до подземния паркинг, качих се в колата и
оставих чантата си на пътническата седалка. Поех си дълбоко въздух.
Итън. Вътре миришеше на неговия одеколон, на кожата му и… —
вдигнах един пържен картоф, паднал до поставката за чаша — … на
тайната му любов към бързото хранене. Усмихнах се на себе си и
пъхнах картофа в найлоновата торбичка за боклук отзад.
Гумите изскърцаха, когато излязох от гаража и завих надясно по
улицата. Приятно беше отново да седя зад волана. Създаваше ми
усещането, че си възвръщам контрола над нещата. Пуснах радиото и
от тонколоните се разнесе песента With or Without You на U2. Почти не
забелязвах хълмовете, преди да изляза на магистралата. Усилих звука и
оставих музиката да ме успокоява, докато отклоних колата по
отбивката към гробището. В деня на погребението на бебето ме бяха
натъпкали с „Валиум“. От него се чувствах сънлива и сигурна, сякаш
загърната в пухкава дебела завивка. Искаше ми се да не бях взела
хапчетата. Трябваше да изпитам емоциите в цялата им суровост. Да се
отдам на скръбта си. Имах нужда от това. И сега, докато минавах с
колата през арката на траурния парк, го направих съвсем съзнателно,

231
преживявайки всяко болезнено свиване на сърцето си, всеки тъжен
спомен, всяко съжаление.
Излязох внимателно от колата и заключих вратите с едно
натискане на бутона на ключодържателя. Погледнах напред към
тревистия хълм. Като деца с по-малкия ми брат често играехме в
гробището до дома ни. Татко ни предупреждаваше да не стъпваме
близо до каменните плочи. „Това е неуважение към мъртвите“, казваше
той. След това се стараех да съм по-внимателна. Но веднъж брат ми се
беше скрил зад един надгробен камък и изскочи пред мен, крещейки:
„Бау!“. В уплахата си отскочих назад и се озовах върху гроба на
момиченце, починало през 1940-а. Почувствах се ужасно. Баща ми се
опита да ме успокои, че не съм направила нищо лошо и съвсем не съм
обезпокоила покоя на детето, но аз плаках през целия път, прекалено
разстроена дори да карам колелото си, така че се наложи той да го бута
до вкъщи.
Слънцето грееше над главата ми. Бях благодарна за топлината му
след снежната буря предишната седмица. Помислих си как ли бе
изглеждало гробището с отрупани със сняг надгробни камъни,
подобно на кексчета с бяла глазура.
Погледнах напред и разпознах голямата върба в далечината.
Бебето беше погребано точно под нея. Лекият бриз довя до лицето ми
цвят от близката магнолия и аз го отблъснах с ръка. Потръпнах и се
обърнах към колата. Не е нужно да го правя. Мога да се върна още
сега. Тогава си спомних за Вера. Бях тук заради нея. Можех да бъда
силна заради паметта й. Направих крачка, после още една и поех бавно
по пътеката между гробовете, докато стигнах до дървото, извисяващо
се над парцела на рода Кенсингтън.
С някаква магнетична сила надгробният камък на бебето
привлече погледа ми. Итън го беше избрал с помощта на родителите
си. Съвсем обикновен. Без име. Само няколко думи. Така исках аз.
Съпругът ми не можеше да разбере защо не желая да узная пола на
детето. Обвиняваше ме, че съм студена и безчувствена. Може и да е
бил прав. Но това беше единственият възможен начин да не се поддам
на скръбта си. Ако не знаех, не ми се налагаше и да чувствам.
Психологът в болницата ни бе казал, че макар погребението да не е
наложително, то ще ни помогне да се примирим с невъзвратимата
загуба. Една двойка, обясни той, изгубила наскоро близнаците си,

232
заровила праха им под двете сливови дървета, посадени в задния им
двор. Друго младо семейство погребало мъртвородената си дъщеря
под розов храст в градината си. Итън настояваше, че детето ни трябва
да бъде изпратено подобаващо, но за мен това беше само болезнено
бъркане в раната. Разстроих се толкова, че се наложи сестрата да влезе
и да ми даде успокоително.
Коленичих до гроба, прокарах длан по надгробния камък и
изтрих с ръка мъха по ръбовете. Извадих от чантата си пакет салфетки
и използвах една, за да избърша праха от лъскавия гранит. „Бебето
Кенсингтън“ пишеше на първия ред. „Родено на 3 май 2010 г. и
озовало се в ръцете на Исус 13 минути след раждането си.“
Не си направих труда да изтрия търкулналата се по бузата ми
сълза. Никой не ме гледаше. Можех да си позволя да се отдам на
скръбта си.
— Мама тъгува за теб — прошепнах, докато вятърът шумолеше
в листата на върбата. Копнеех да прегърна детето си, да почувствам
мекотата му до гърдите си. Спомних си колко натежали от мляко и
пулсиращи от болка бяха в деня, в който се прибрах от болницата.
Толкова е жестоко, помислих си тогава, да имам мляко за дете, което
никога няма да мога да нахраня. Загледах се в камъка. Всяка частица
от мен скърбеше за онова, което бях изгубила. И когато сълзите се
изляха, дори не се опитах да ги спра.
Стресната от някакво шумолене, погледнах назад и видях
възрастен мъж с гребло и работен гащеризон с кални петна по
коленете, застанал на върха на възвишението. От колко ли време ме
наблюдава?
Той подпря греблото на едно дърво и тръгна към мен. Исках да
му извикам да си върви, да ме остави сама, но нещо в дружелюбното
му, открито лице ме възпря.
— Това вашето дете ли е? — попита, сочейки към плочата.
Кимнах. — Казвам се Мърфи — продължи той, като измъкна
сбръчканата си ръка от работната ръкавица. — Джеймс Мърфи. Пазач
съм тук.
Стисна дланта ми, след което побързах да я прибера в джоба на
палтото си.
— А аз съм Клеър Олдридж — отвърнах, без да откъсвам поглед
от камъка.

233
 — Трябва да е било много специално — отбеляза мъжът и
коленичи до мен.
Не му отговорих. Сигурно го казва на всички.
— Грижа се за това място повече от четирийсет години — каза
той. — Никога не съм виждал наоколо да расте къпина, поне откакто
съм тук. Почвата е прекалено твърда. Но погледнете… — Замълча и
посочи съм светлозелена клонка, надничаща иззад плочата. Къдрави
листа покриваха трънливия ластар с едно-единствено цветче с фини,
изрязани сякаш от дантела венчелистчета.
Протегнах ръка и докоснах стъблото, но я отдръпнах бързо,
усетила внезапна болка. На върха на пръста ми се появи капка кръв.
— Ох! — извиках аз.
— Внимавайте — предупреди ме мъжът. — Тръните са много
остри.
Сложих пръста в устата си, за да спра кървенето.
— Ние, пазачите в гробищата, от дълго време вярваме в
легендата за къпините — продължи той. — Знаете ли я?
Поклатих глава.
— Те избират душите, които да пазят. Специалните.
Едва тогава забелязах начина, по който растението се обвиваше
около плочата, сякаш я прегръщаше.
— Учудвам се, че бурята не я е прекършила — отбеляза мъжът и
докосна малкото цветче с показалеца си. — Специални — повтори,
след което се изправи и изтърси пръстта от коленете си. — Е, сега ще
ви оставя. Просто реших, че е добре да го знаете.
— Благодаря ви — казах и вдигнах към него поглед, пълен с
признателност, която не би могла да се изрази с думи.
Дълго седях там, мислейки за детето, което никога не бях
виждала, и за важните моменти, които никога нямаше да преживея.
Първите стъпки. Първите думи. Детската градина. Базарите в шести
клас. Люлките и рисуването с тебешир по тротоара. Летните лагери.
Състезанията по правопис. Изправих се и се облегнах на дънера на
върбата. Бях дошла, за да намеря Даниъл, а не да потъвам по-дълбоко в
собствената си скръб. Тук съм заради Вера. Поех си дъх и тръгнах
покрай редовете с надгробни плочи на Кенсингтън, повечето издялани
от мрамор и украсени с плетеници от сложни орнаменти и урни.
Паметници за богати хора. Руби Кенсингтън. Елайъс Кенсингтън.

234
Мерилий Кенсингтън. Къде беше Даниъл? Елинор Уолш Кенсингтън.
Луис Кенсингтън Трети. Погледът ми се спря върху малък камък. Най-
отгоре беше издълбано люлеещо се детско конче. Сърцето ми заби
учестено, докато четях думите. „Томас Кенсингтън. Син на Джоузефин
Кенсингтън. Роден на 21 април 1930 г. и починал на 9 юни 1936 г.“
Преписах надписа в бележника си.
Датите съвпадаха напълно. Джоузефин трябва да го е отвлякла,
когато е бил на три, и е починал няколко години по-късно. И сега
малкият Даниъл — или Томас, както ми бе казал Уорън, че са го
наричали тогава — сега той почиваше в земята близо до краката ми.
Не, той не е намерил покой. Не и без майка си.

***
Тръгнах направо към редакцията и оставих колата на паркинга
до сградата на „Хералд“. Минах бързо покрай момичетата от отдела по
продажби, излезли да изпушат по една цигара, без дори да им кажа
здрасти. Щом стигнах до бюрото си, отворих на компютъра черновата
на статията и започнах да пиша, като от време на време поглеждах в
бележника си записките от разследването през последната седмица.
Ева. „Кафе Лаванто“. Семейство Кенсингтън. Изрезки от вестници
отпреди десетилетия. Показанията на Иванов. А сега и гробището,
което обединяваше всичко в едно цяло. Работих през обедната
почивка, без дори да си помисля за храна, въпреки че обикновено
огладнявах по това време. В два часа се облегнах на стола и се загледах
в напълно завършената история на екрана. Дописах последното
изречение и се върнах към началото, където курсорът пулсираше върху
заглавието: „Къпинова зима. Снежна буря в края на сезона крие ключа
за изчезнало през 1933 г. момче“. Под заглавието напечатах името си с
уверени пръсти: „От Клеър Олдридж“. Не можех да си спомня кога за
последен път се бях чувствала толкова горда от работата си.
Разпечатах петте страници на статията. Въпреки че ме бе
отстранил от историята, Франк сигурно би искал да я погледне. Но
преди това се отбих в офиса на Аби. Тя се извърна от екрана, когато
хвърлих листовете на бюрото й, а после седнах на стола за посетители,

235
докато четеше мълчаливо. От време на време вдигаше към мен изумен
поглед, после отново се навеждаше над написаното.
— Уау! — възкликна накрая и ми върна листовете.
— Е, какво ще кажеш?
— Просто уау — повтори тя. — Даваш си сметка, предполагам,
че с тази статия изобличаваш семейството на съпруга си.
— Това е самата истина — свих рамене.
Аби не изглеждаше толкова убедена.
— Истина или не, знаеш, че Кенсингтън никога няма да позволят
да се отпечата.
— Ще им се наложи. Тази история трябва да види бял свят.
— Така е — съгласи се замислено Аби. — Но чакай, ами Вера?
Успя ли да намериш гроба й?
— Не — отговорих с въздишка и сведох очи към листовете в
ръката си. — А историята не изглежда завършена без тази
информация. Поне за мен.
Приятелката ми се намръщи.
— Как според теб ще реагират Кенсингтън на всичко това?
— Вече изобщо не ме интересува — отвърнах и надникнах през
прозореца, гледащ към улицата, където млада майка вървеше по
тротоара, хванала за ръка малкото си момченце. То беше облечено в
жълт дъждобран и подхождащи по цвят ботушки. После се обърнах
към Аби: — Време е светът да научи какво се е случило с Даниъл Рей.
Тя ме изгледа продължително.
— Гордея се с теб, мила. Измина дълъг път.
— Благодаря — казах и се отправих към вратата.
Франк говореше по телефона, затова оставих листовете на
бюрото пред него и прошепнах:
— Знам, че ми отне историята, но каквото и да става, ето я.
Трябваше да я завърша.
Усмивката му подсказваше, че вече ми е простил.
На бюрото ми примигващият червен индикатор на телефона ме
известяваше за получено гласово съобщение. Набрах паролата и се
заслушах: „Клеър, Ева е. Съжалявам, но съм била навън, когато си
звъняла. Струва ми се странно да оставя такава информация на
гласовата ти поща, но се налага, за да не се бави разследването ти.
След като се интересуваш къде е погребана Вера, можеш да я намериш

236
в малкото гробище на «Фърст Хил», на север от града. Девети парцел,
точно до металната ограда. Някога често ходех там, но на моята
възраст… не съм се отбивала отдавна. Радвам се, че ще можеш да я
посетиш, скъпа“.
Грабнах чантата и сакото си, но едва не се сблъсках с Франк на
прага.
— Това — каза той и ме бутна обратно на стола — е
произведение на изкуството.
Усмихнах се предпазливо.
— Наистина ли мислиш така?
— Да. Най-доброто ти разследване. А стилът — поклати глава,
сякаш се възхищаваше на красива картина — е невероятен. Направо ме
разплака. — Погледна ме с изумление. — Ти се завърна, Клеър.
— Благодаря ти — измърморих. — Но цялата тази работа около
Кенсингтън… Аз…
Франк вдигна ръка.
— Това е история. Трябва да се отпечата. Не се притеснявай. Ще
уредя всичко с редакционния съвет.
— Добре — казах и отново се изправих.
Той повдигна вежди.
— Къде отиваш?
— Да проследя още една нишка. Ще изпратя статията на
електронната ти поща довечера.
— Чакам я с нетърпение — отвърна той и ме последва навън.
Паркирах пред „Фърст Хил“ малко по-късно същия следобед. За
разлика от красивия и добре поддържан „Брайънт парк“, гробището,
оградено с ръждясали метални вериги, изглеждаше съвсем занемарено.
Изсъхнала трева и бурени обгръщаха надгробните плочи, повечето от
които бяха надраскани с графити. Грижливо заключих луксозното
беемве, преди да мина през вратите, където огромни кедрови дървета
хвърляха тъмни сенки върху земята.
Къде, каза Ева, се намираше гробът на Вера? Девети парцел
вляво. Навлязох навътре в гробището, като междувременно броях
възпоменателните плочи. Никакви орнаменти или мрамор, само
прости недялани камъни. Последно убежище за бедняци. Спрях до
деветия и коленичих, опитвайки се да разчета избелелия, покрит с мъх

237
надпис. Използвах ключа за колата, за да го изстържа от буквите.
Пишеше само: „Вера Рей 1910-1933“.
Поклатих глава. Нито дума за това, че е била любяща майка.
Скъпа приятелка. Сестра. Дъщеря. Името и безлични дати. Какво не
беше наред в този свят? Свят, в който фамилията Кенсингтън те
правеше специален, а име като Рей — безполезен и обречен на забрава.
Огледах внимателно гроба. Аз няма да им позволя да те забравят,
Вера.
Усетих странен трепет, когато забелязах крехкото стъбло,
увиващо се по ръба на малкия камък. Ситни цветчета надничаха
между кадифените зелени листа. Спомних си легендата, разказана от
пазача на гробището, според която къпините избирали душите, които
да закрилят. Разбира се, че ще изберат Вера. Колата, профучала по
улицата покрай разнебитената ограда, ме накара да се разтреперя.

***
Мислех за Итън през целия път на връщане към редакцията.
Естествено, беше притеснен от историята, но щом я прочетеше, щеше
да разбере колко е важна. Усещах го дълбоко в душата си. Нямах
търпение да му я покажа. Гленда едва ли щеше да остане възхитена, но
това нямаше никакво значение за мен. За разлика от мнението на
Уорън. Сърцето му беше слабо. Щеше ли да понесе разкриването на
тези мръсни семейни тайни? Дали нямаше да го наранят прекалено
жестоко? В крайна сметка той не знаеше не само че братовчед му е бил
отвлечен, но и че е негов полубрат.
Когато се върнах, Франк ме чакаше в офиса. Моливът висеше от
устните му.
Пуснах чантата си на пода.
— Какво има?
— Отхвърлиха статията.
— Какво? Кой?
Той поклати глава, разочарован.
— Не зависи от мен. Трябва да се разбереш със съпруга си.
Лицето ми пламна, докато крачех покрай тесните кабини към
кабинета на Итън. Беше ме предупредил, че историята го притеснява,

238
но не вярвах, че наистина ще забрани отпечатването й.
Когато влязох, той седеше с гръб към вратата. Захлопнах я
шумно след себе си.
— Как можа? — извиках аз.
Съпругът ми се обърна, стиснал статията ми в ръка.
— Добра работа, Клеър — процеди той. — Наистина. Браво.
— Не можеш да я отхвърлиш. Просто не можеш.
— Мога. — Погледът му беше далечен и празен. Невъзможно
беше да определя какво мразех повече в този момент — края на
историята или края на брака ни.
Седнах на стола до бюрото му и въздъхнах тежко.
— Слушай… — подхвана той. — Не аз взех решението.
— Така ли? — вдигнах очи аз.
— Не. Направи го Уорън.
— Какво?
— Да. Знаеше, че работиш по темата, и ме помоли да му изпратя
статията по факса, след като я завършиш.
— Не разбирам. Не ми спомена нищо. Откъде е…
Итън повдигна рамене.
— Както и да е, знаеше и я прочете.
Прехапа устни.
— И не му е харесала, доколкото разбирам.
Той кимна.
— Опасявам се, че трябва да говориш с него. В крайна сметка
все още се води главен редактор.
— Това и ще направя — отсякох и се изправих.
— Сигурно знаеш, че се прибра от болницата. Още е доста слаб,
но се възстановява бързо.
В този момент забелязах куфара до бюрото. Сакото му беше
преметнато през пътната чанта, подсказвайки предстоящо заминаване.
Поклатих глава, съвсем объркана.
— Къде отиваш?
— Ами — отговори той и очите му срещнаха моите — смятам да
остана известно време на острова, докато изгладим нещата между нас.
Преглътнах с усилие.
— Реших, че ще ни е от полза да… да поживеем отделно. —
Погледът му търсеше моя за одобрение. — Минахме през доста неща

239
през последната година. Ще ни се отрази добре. Бихме могли да
използваме времето да… преосмислим нещата.
— Правилно — казах припряно. Очите ми горяха. Заобиколих
бюрото и го целунах по бузата. Знаех, че трябва да си тръгна веднага,
иначе рискувах да се разхлипам в кабинета му. Не исках да го моля да
остане. Исках да го пожелае сам. — Е — продължих, преглъщайки
буцата в гърлото си — в такъв случай довиждане.
Не изчаках да видя лицето му, нито да чуя какво измърмори,
докато излизах от стаята. Трябваше да се махна. Въздухът между тези
четири стени беше тежък и задушаващ. Пред вратата затворих очи и се
сетих за малката платноходка, която баба ми подари, когато бях дете.
Споменът — в началото мъгляв и далечен, изплува пред мен толкова
ясно, че почти можех да усетя пръските морска вода по лицето си.
Всяко лято се забавлявах чудесно с миниатюрния плавателен съд в
образуваните от прилива езера. До един юли, когато събрах куража да
осъществя идеята да я пусна в океана, вдъхновена единствено от
детската книжка „Скъфи — лодката влекач“[1], издадена през
петдесетте години на миналия век. Завлякох платноходката до плажа,
тласнах я силно във водата и веднага видях как вълните увиха
въжетата около тънката мачта и я отнесоха навътре в морето. Сърцето
ми се късаше да гледам как все повече се отдалечаваше, докато аз
стоях на брега и дълго се взирах в далечината, сърдейки се на себе си.
Бях я изгубила доброволно — точно както се опасявах, че съм
отблъснала и съпруга си.
Не можех да остана повече в редакцията, затова грабнах чантата
си от бюрото и излязох навън. Вдигнах поглед едва когато чух
скърцането на спирачки само на няколко сантиметра от мен и вика на
разгневения шофьор.
— Гледай къде вървиш! — изкрещя мъжът зад волана. — За
малко да те блъсна!
Без да обръщам внимание на думите му, само кимнах и
продължих през улицата към паркинга, където ме чакаше беемвето на
Итън. Загледах се за момент в лъскавата кола, опитвайки се да
преглътна сълзите си. Тя блестеше под пролетното слънце толкова
ослепително, толкова тъжно. Символ на проваления ни брак. Поклатих
глава, върнах се на тротоара и махнах на едно такси.

240
 ***
Уорън живееше в многоетажна жилищна сграда в центъра на
града. Беше купил мезонета заедно с покойната си съпруга преди
години. Внушителен дом, или поне беше такъв навремето.
Усамотената тераса под самия покрив точно над всекидневната някога
беше любимото ми скривалище в Сиатъл. През топлите нощи двамата
с Итън се присъединявахме към Уорън за чаша вино, брояхме звездите
над главите си и се наслаждавахме на панорамната гледка, до която
само птиците имаха щастието да се докоснат — от Спейс Нидъл[2] до
Алки Бийч. Но вече никой не ходеше там. Витата стълба стана
непреодолима за схванатите колене на стареца, а съпругът ми беше
прекалено зает за едно питие или съзерцаване на звездното небе. Качих
се горе само един път през пролетта, за да открия, че малката веранда
се е превърнала в място за гнездене на семейство изключително
немарливи гълъби.
Уорън беше освободил икономката малко след Коледа.
— Не ме интересува дали холната маса е потънала в прах! —
разкрещя се той преди няколко месеца на Гленда, която изгледа
критично натрупаните безразборно списания и зацапаните первази на
прозорците. Беше единственият Кенсингтън, който очевидно не се
интересуваше от външния вид, и аз винаги съм го уважавала заради
това. И все пак не можеше да се отрече, че напоследък не беше на себе
си. Отдавах го на заболяването му, но не можех да спра да се питам
дали нямаше още нещо. Поех си дълбоко дъх и натиснах бутона с
номера на апартамента му на домофона.
— Да?
— Уорън, аз съм, Клеър.
— Качвай се — отвърна той.
Стигнах с асансьора до двайсет и третия етаж, опитвайки се да
си представя какво ли щеше да ми каже. Може би, че не мога да
отпечатам историята, защото тя ще злепостави семейството. И ще
изобличи в престъпление Джоузефин, мир на праха й. Или пък ще ме
накара да му обещая, че няма да кажа на никого.
Почуках на вратата.
— Влизай — провикна се отвътре. — Отключено е.

241
 Пристъпих в стаята и го видях да седи до масата и да яде
сандвич.
— Очаквах те — каза и изтри със салфетка горчицата от ъгъла на
устата си. — Ти си страхотен репортер, Клеър — продължи и посочи
листовете пред себе си.
Приближих се и прочетох заглавието. Моята статия.
— По-добра си дори от моите частни детективи.
В жилището беше зловещо тихо. Тиктакането на стенния
часовник отекваше оглушително. Старецът стисна нервно ръце.
— И като си помисля само, че преминали военно обучение
следователи не можаха да открият записките в къщата на Шарп, а ти
успя… — Поклати глава с изумление. — Ето това се нарича талант.
Сърцето ми заби учестено. Мили боже! Той знаеше за
нахлуването в дома на Лилиан. И още по-лошо — очевидно го беше
поръчал сам.
Поклатих глава.
— Уорън, не те разбирам.
— Хайде, сядай — нареди, посочи стола до неговия и продължи:
— От десетилетия се опитвам да разгадая тази история. Отне ми доста
време да разбера какво се е случило с Вера Рей. Преписката по делото
е изчезнала мистериозно при пожар в полицейското управление.
Много удобно, не мислиш ли? Тогава аз…
Ръката ми се разтрепери. Какво се опитва да ми каже? Какво
означава всичко това?
— Уорън — подхванах, клатейки бавно глава — наистина не
разбирам.
Усмивката му ме успокои.
— В началото си мислех, че просто се опитвам да предпазя
семейството, да потуля истината в цялата й грозота. Но има нещо
повече. За мен нещата са прекалено лични.
Притиснах длан към устата си, докато мислите в съзнанието ми
се въртяха толкова бързо, че ми беше трудно да ги проследя.
— Да не се опитваш да ми кажеш, че според теб ти си…
Той кимна.
— Да. Спрях статията, защото има нужда от друг край. Томас
Кенсингтън не е Даниъл. — Изражението му казваше всичко. — Аз
съм. Исках да ти го съобщя лично.

242
 Усетих, че не ми достига въздух.
— Как разбра? Бил си малко момче, когато…
— Естествено, миналото е малко мъгляво — съгласи се той. —
Бях взет малко след като навърших три.
Взет.
Разтърсих глава, преценявайки тежестта на откровението. Аз
гледам самия Даниъл Рей. Бил е тук през цялото време.
— Но едно момченце може да усеща нещата дори в най-ранна
възраст — продължи старецът. — Мама се отнасяше към мен по-
различно, не като към останалите.
— Имаш предвид Илейн?
— Да — отвърна той. — В началото си мислех, че просто не ме
обича колкото сестра ми. Но когато пораснах достатъчно, започнах да
се чудя дали няма нещо друго. Една нощ след прием, на който
родителите ми бяха прекалили с виното, чух да се карат във
всекидневната. Тогава майка ми спомена името й. Вера. Каза, че тя е
виновна за слабия ми успех в училище. Обясняваше оценките ми с
„лошите й гени“. Разбира се, по онова време нямах представа нито за
какво говори, нито коя е тази Вера. Не мислих повече за това до 1980-
а, когато леля Джоузефин получи удар. Цялото семейство се събра
около леглото й в болницата. Татко не се беше виждал със сестра си
почти петдесет години. Отказваше да говори с нея, след като се
скараха жестоко, когато бях малък. Затова щом го видя, а и всички
останали, изпадна в истерия и започна да говори колко съжалява, че е
съсипала живота ми, като ме е взела още като дете и ме е отделила от
Вера. Родителите ми твърдяха, че това е бълнуване на умиращ човек,
дължащо се на болното й съзнание, но аз знаех, че не е така. Някъде в
несвързаните й думи се коренеше истината и когато започнах да се
ровя в миналото си, открих, че се опитват да ме предпазят от нещо
ужасно. От малкото неща, които успях да навържа, разбрах, че баща
ми и Вера са били много влюбени, но заради бедността й не е била
одобрявана от никого от семейството, и най-вече от леля Джоузи.
Майката на Вера е била нейна бавачка. Леля не я харесвала особено и
прехвърлила омразата си върху дъщерята. Не можела да понесе
мисълта, че аз — един Кенсингтън, ще бъда отгледан от простовата
жена, затова взела нещата в свои ръце.
— А Чарлс знаел ли е за това?

243
 — Доколкото ми е известно, за нещастие, е научил истината едва
след смъртта на Вера — отвърна Уорън. — Подозирам, че Джоузефин
се е притеснявала, че с присъщата си доброта той ще направи всичко
възможно да ме върне на майка ми, ако все още е жива. Затова решила
да изчака, докато бедната жена изчезне завинаги от сцената.
Аз потръпнах.
— Какво е казал баща ти, когато си се озовал на прага му?
— Леля е организирала всичко с изключителна прецизност. От
онова, което научих от бълнуването й в болницата преди години, дори
не му е казала кой съм всъщност. Поне в началото. Той имаше добро
сърце. Беше благороден човек. Заявила, че имам нужда от грижи и
дом, и просто ме приел. И тогава, няколко месеца по-късно, Томас
умря и тя му признала за престъплението си. Вероятно собствената й
загуба я е накарала да осъзнае какво е причинила на Вера, и е решила
да облекчи съвестта си. Твърдяла, че го е направила единствено за мое
добро, защото един Кенсингтън не би трябвало да бъде отгледан в
бедност. След това той никога повече не й проговори.
— Значи, Чарлс и мащехата ти са те осиновили и са пазили
тайната през цялото време?
— Да — въздъхна Уорън. — Никой не говореше за миналото.
Всичко беше внимателно обвито в мъгла, докато в един момент
изскочи на повърхността. Така стоят нещата с тайните. Те винаги
намират начин да излязат наяве. Дори това да отнеме цял един
човешки живот.
— Вера, майка ти, е умряла в лодка в езерото онази нощ — казах
аз. — Смяташ ли, че и това е дело на Джоузефин?
Той въздъхна.
— Допускам, че има пръст в тази работа. Според мен я е
насочила към пробитата лодка, защото е знаела, че не може да плува.
Кимнах замислено.
— Само не мога да разбера защо полицията не е провела
задълбочено разследване, а набързо е обвинила Иванов за убийството
й.
— Точно затова исках да се добера до преписката по делото.
Подозирах, че Джоузефин, а и останалите от семейството имат нещо
общо с пожара в управлението. Освен с богатство родът ни може да се
похвали и със солидни връзки. Ако леля ми или някой друг се е

244
нуждаел от услуга от полицията, просто я е получавал. Обвинявайки
Иванов, отклоняват вниманието от влиятелната фамилия и онова,
което се е случило в действителност. — Обърна се отново към статията
пред него. — Дори аз не бих могъл да я напиша по-добре.
— Когато си узнал всичко това, защо не отиде в полицията?
Защо не предприе нещо?
— Какво? Да изоблича близките си в престъпление? Или да ги
накарам да арестуват мъртва жена?
Разбирах какво има предвид.
— Не — продължи той. — Стореното остава погребано в
миналото. Нищо не можеше да върне майка ми.
— Прав си.
Уорън замълча, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— Миналата година се порових в старите документи на баща ми
и се натъкнах на счетоводната книга, в която счетоводителят му е
водил записки за финансовото му състояние. И открих нещо много
интересно.
— Какво?
— Виждала ли си женския приют на Първо Авеню?
Аз кимнах.
— Имаш предвид „Надежда“? Писах статия за програмата преди
няколко месеца. Чудесно място. Приютява бездомни майки и бременни
момичета.
Уорън погледна през прозореца към небето над Сиатъл.
— Баща ми го е основал.
Усмихнах се доволно.
— Чарлс.
Очите му се изпълниха с гордост.
— Майка ми така и не можа да разбере защо татко отделя
толкова голяма част от времето си за благотворителност. Мисля, че
бедните я плашеха, но не и него.
— Звучи ми съвсем логично — отбелязах аз. — Построил е
„Надежда“ в памет на Вера. О, Уорън, ти си достоен син на баща си!
Сега разбирам на кого дължиш огромното си сърце и човечността си.
— Иска ми се само да бях поговорил с него за това преди години
— въздъхна той.
Посочих листовете в ръката му.

245
 — А сега, когато знаеш цялата история, намери ли покой?
— Да, в известен смисъл. Но все още липсва нещо. И се надявам
да ми помогнеш да го открия.
— Добре — кимнах аз. — Каквото поискаш.
— Старият ми дом — каза тъжно. — Апартаментът, в който съм
живял с Вера. Ходила си там, нали?
— Да.
Отново въздъхна тежко.
— Това е единствената част от загадката, която не успях да
разкрия. Смешното е, че в съзнанието ми са останали най-странните
подробности — като начина, по който уличната лампа мъждукаше зад
прозореца, и стържещия шум, докато жените перяха в коритата на
двора. Но дори животът ми да зависеше от това, не можех да се сетя
къде се намираше апартаментът. Понякога се разхождах късно нощем с
надеждата да си спомня адреса или някой склад или стара сграда да ми
се сторят познати, но през всичките тези години усилията ми се
оказаха напразни. — Погледът му, умолителен и замъглен, срещна моя.
— Ще ме заведеш ли там, Клеър?
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — отвърнах
аз. — Утре следобед устройва ли те?
Уорън затвори очи за момент, после ги отвори, изпълнени с нова
сила.
— Благодаря ти, скъпа.
Наведох се да го целуна по бузата.
— Странно ли е, че вече искам да те наричам Даниъл? Сигурно
ти звучи чуждо.
— Не — отвърна Уорън. — Съвсем не. Това е името, което
винаги съм носил в сърцето си.

[1] Детска книжка от Гъртруд Крамптън, отпечатана за първи път

през 1946 година. — Б.пр. ↑
[2] Кула в Сиатъл, висока 184 м, най-известната
забележителност, превърнала се в символ на града. — Б.пр. ↑

246
 20.

На следващата сутрин седнах в леглото и се протегнах. Да, Итън

си беше отишъл, оставяйки празнота в душата ми, но се опитвах да не
мисля за това. Сложих купа овесени ядки в микровълновата и се
загледах през прозореца към залива. Със съпруга ми обичахме да
наблюдаваме пристигащите и отплаващите фериботи. Дори ги бяхме
кръстили. Едгар. Дънкан. Мод. Усмихнах се, припомняйки си деня, в
който бе нарекъл един от тях Хорас.
Телефонът в кухнята иззвъня и аз се затичах, за да отговоря.
— Ало?
— Клеър? Ева е.
— Здрасти — казах ведро. — Радвам се да те чуя. — Нямах
търпение да й разкажа за Уорън.
— Чудех се дали имаш възможност да наминеш днес —
продължи жената. — Хрумна ми нещо и… ами, ще поговорим, когато
дойдеш. Свободна ли си?
— Да — отвърнах, мислейки за следобедните си планове. Първо
можехме да се отбием при нея. Щях да събера двама стари приятели.
— По обяд удобно ли е?
— Чудесно — каза тя.
— О, Ева, ще доведа един приятел. Човек, с когото искам да те
запозная.
— Страхотно. Колкото повече, толкова по-весело.

***
Изядох овесената каша и вързах косата си на конска опашка. Без
да се замисля, извадих чифт шорти и тениска от гардероба и се
изправих пред голямото огледало в спалнята. Краката ми не
изглеждаха както преди. Някога загорели и силни, сега бяха слаби и
отпуснати. Вече не бях бегач. Дали ще мога някога да стана отново?

247
 Обърнах се към гардероба, който изглеждаше празен без дрехите
на Итън. Отклоних поглед и нещо синьо на най-долния рафт привлече
вниманието ми. Маратонките ми. Стояха кротко, без да ме дразнят
както предишните месеци. Просто чакаха тихо и търпеливо. Взех ги,
седнах на леглото и бавно пъхнах краката си върху меките стелки.
Харесваше ми усещането за уют и сигурност, което ми създаваха.
Стегнах връзките и ги завързах на двойна панделка. Пулсът ми се
ускори, когато отпих глътка вода и пъхнах телефона и ключовете в
джоба си — ритуал, който бях извършвала хиляди пъти преди.
Джийн наблюдаваше мълчаливо как слизам от асансьора и
прекосявам фоайето. Моментът не беше подходящ за разговори.
Сърцето ми беше натежало, мислите се блъскаха безразборно в
съзнанието ми. Измина цяла година, откакто бях бягала за последно.
Една преобръщаща съдбата година. Само отвори вратата и кимна, щом
прекрачих прага. Бях пробягала хиляди километри през годините, но
тези три пресечки ми се струваха най-важни в живота ми. И наистина
бяха.
В началото просто ходех. Едното стъпало пред другото. Някога
силни и уверени, сега краката ми се огъваха като сламки. Поклатих
глава. Не, не мога да го направя. Пукнатина в тротоара накара сърцето
ми да забие учестено. Спомних си как колата се приближаваше към
мен. И тогава се спънах. Едното стъпало пред другото. Предпазливо
ускорих крачки. Дишай. Слънцето светеше в лицето ми топло и
одобрително. Една жена от близкото кафене ме погледна и се усмихна.
Дишай. Птиците чуруликаха весело от електрическите жици над
главата ми. И преди да усетя, вече тичах, наистина тичах.
Изминах на зигзаг пресечките около апартамента, после реших
да се отбия до „Кафе Лаванто“. Нямаше да вляза, не и след
признанието, направено от Доминик предишната вечер. Но копнеех да
мина оттам и да си представя как Уорън си е играл отпред като малко
момче. Потна и останала почти без дъх, изкачих хълма и се присвих от
болката от едната ми страна. Притиснах пулсиращото място с ръце,
поех си няколко пъти дълбоко въздух и се загледах към кафенето
отпред. Сградата беше оградена с оранжеви конуси. Мъже с каски и
скици в ръце сновяха около входа и сочеха конструкцията. Жълта
предпазна лента възпрепятстваше всеки, решил да отскочи за едно
лате. Или горещ шоколад. Сигурно няма да пристъпят към

248
разрушаването й веднага. Извадих телефона от джоба си и набрах
номера на Доминик, но след три сигнала се включи гласовата му поща.
— Доминик — извиках високо, за да надвикам шума от
извършващия маневра камион пред кафенето — ти ми каза за
продажбата на сградата, но не спомена, че ще се случи толкова скоро.
Аз…
Останала без думи, прекъснах връзката, пристъпих към
предпазната лента и махнах на мъж с жълта каска.
— Извинете!
Той тръгна към мен с изражение на човек, който не иска да бъде
обезпокояван.
— Какво става тук?
— Ще бутаме сградата — отвърна мъжът. — Е, няма да е днес.
Просто я подготвяме.
— Не! — изкрещях аз. — Не може да бъде.
— И все пак е така — сви рамене той. Вдигна скицата, на която
имаше нещо подобно на архитектурни чертежи на жилищна сграда,
партерният етаж на която беше определен за кафене „Старбъкс“. —
Имаме разрешение да действаме бързо. Шефът иска новата постройка
да е готова, преди онази на отсрещната страна да е довършена.
Поклатих глава.
— Не е за вярване, че тази съборетина е оцеляла досега —
отбеляза презрително мъжът и погледна към един от прозорците. —
Такава дупка.
— Тази дупка — възразих аз — случайно се оказа много
специално място. Тук…
Но той извика нещо към работниците в далечината и бързо
тръгна към тях.
— Тук са живели Вера и Даниъл — продължих, въпреки че вече
нямаше кой да ме чуе. — Не можете да я съборите. Просто не можете.
Наблюдавах известно време как строителната бригада се суетеше
наоколо. Струпваха се като термити, събрали се да погълнат парче
изгнило дърво. Искаше ми се да изтичам до сградата и да разперя
ръце, за да я защитя точно както природозащитниците бранеха горите.
Прилошаваше ми от мисълта за всички спомени и тайни, които щяха
да бъдат погребани в мига, когато разрушителните машини срутят
паянтовите стени. Неприятно ми е да допусна, че съм пропуснала

249
нещо, но най-важното сега е да се уверя, че Уорън ще има
възможност да види предишния си дом поне още веднъж.
Насилих се да си тръгна и затичах веднага щом завих зад ъгъла.
Когато дишането ми се учести, мислите ми отново се върнаха към
Итън. Спомените караха краката ми да се движат по-бързо и пулсът ми
да се ускори. Преди да усетя, минах покрай Пасифик Плейс, нагоре
към Броуд стрийт, където над главата ми се извисяваше Спейс Нидъл.
И тогава осъзнах. Не неговата прошка търся, а своята собствена.
Телефонът ми иззвъня и аз забавих темпо. Когато видях номера
на съпруга си на дисплея, първата ми мисъл беше да отклоня
обаждането към гласовата поща. Време беше да го оставя да си отиде.
Бръкнах в джоба си и стиснах апарата, който продължаваше да звъни
втори път, после трети. Накрая не издържах и го извадих. Бяхме
изгубили дете. Част от нас си отиде завинаги. Минахме през толкова
неща. Прекалено много. Но това не означаваше, че трябва да се
изгубим един друг.
Плъзнах пръст по зелената слушалка.
— Здрасти.
— Здрасти — отвърна Итън. — Искам да се прибера у дома. Ако
ме приемеш, разбира се.
— Но ти каза…
— Клеър, не ме интересува какво съм казал и ако трябва да съм
честен, нямам представа как да оправя нещата помежду ни. Знам само,
че наистина го искам.
— О, Итън! — отвърнах, разплакана. — Аз също.
— Връщам се със следващия ферибот.

***
Пробягах още близо километър и щом приближих на една
пресечка до апартамента ни, забавих крачка. Сърцето ми биеше до
пръсване. Усмивката не слизаше от лицето ми. Извадих отново
телефона от джоба си и набрах номера на бижутерийния магазин
„Елиът Бей“.
— Обажда се Клеър Олдридж. Преди известно време купих от
вас часовник за съпруга си и вече реших какво искам да гравирате

250
върху него.
— Да? — каза жената на другия край на линията. — Какво да
бъде?
— Можете ли просто да изпишете „Сонет 43“?
— Само това? — учуди се тя. — И нищо повече?
— Само това. То съдържа всичко, което искам да му кажа.
Прекъснах връзката точно когато стигнах до кооперацията.
Джийн ми отвори вратата и се загледа в изпотеното ми лице.
— Ти се върна — каза с горда усмивка.
— Върнах се — отговорих и влязох в асансьора. Този път думите
най-после прозвучаха искрено.

***
Вдигнах поглед от дивана, когато Итън отключи вратата на
апартамента. Захвърли чантата си в коридора и тя се обърна,
разпилявайки няколко папки върху килима, но той не спря да си
събере.
— Клеър, толкова съжалявам, че се държах така — подхвана и се
усмихна предпазливо.
— Аз също — казах тихо.
Приближи се до мен и коленичи така, че лицето му се озова
точно срещу моето.
— Отново си започнала да тичаш — отбеляза шепнешком.
— Да. Най-после — отвърнах и прокарах пръсти през косата му.
Беше започнала да посивява около слепоочията, което ми напомни
колко силно копнеех да остарея именно с този мъж.
— Случи се нещо много забавно. На ферибота от острова видях
млада двойка с момченце — продължи той и изтри плъзнала по бузата
му сълза. — Беше на възрастта, на която трябваше да е нашият син. На
година. Едва прохождаше.
Сключих ръце на тила му и заплаках.
— Нашият син?
Той кимна.
— Да.

251
 — Итън! — извиках, оставяйки признанието да прониже сърцето
ми.
— Беше красиво момченце — каза през сълзи. — Имаше твоя
нос. Обожавам носа ти.
Зарових лице в гърдите му и той ме залюля бавно.
— Тогава започнах да си мисля какъв би бил животът ми без теб,
Клеър. Без нас. Не искам такъв живот.
— Нито пък аз — отвърнах и преглътнах заседналата в гърлото
ми буца.
— Какво ни каза психологът? Че след загубата на дете рискът от
развод се увеличава двойно?
Кимнах утвърдително.
— Нещо такова.
— Хайде да опровергаем тази статистика — каза и обви ръка
около кръста ми. — Нека да започнем отначало.
Отново кимнах.
— Даниъл — измърморих под носа си.
Той ме погледна учудено.
— Даниъл?
— Да — отвърнах с усмивка. — Нашето бебе. Искам да го
наречем Даниъл.
— Добре — съгласи се Итън с треперещ от вълнение глас.
— Даниъл. Идеалното име за първороден син.
— Говориш така, сякаш ще имаме друг — подхвърлих аз.
Той се засмя.
— Много ми се иска. Стига ти да си готова…
— Почти — прошепнах и притиснах лице към гърдите му.
— Съжалявам, че не бях до теб в най-трудния момент — каза
меко. — Ще можеш ли някога да ми простиш?
Вплетох пръстите си в неговите.
— А ти на мен?
— Вече го направих — отвърна, като хвърли бърз поглед през
прозореца, преди отново да улови моя. — Ей, хайде днес да забравим
за работата и да отидем някъде да отпразнуваме новото начало.
Погледнах напрегнато часовника си.
— Не мога. Не сега. Вече имам уговорена среща.
Итън изглеждаше съвсем объркан.

252
 — С дядо ти — поясних и отново притиснах лице към
безупречно изгладената бяла риза. Сърцето ми се сви при мисълта за
предстоящото събаряне на кафенето. Бяхме закъснели, но не фатално,
за едно последно посещение. Може би Уорън имаше нужда точно от
това. — Ще се радвам, ако дойдеш с нас. Това е важен момент за него.
— Замълчах и вдигнах очи. — И за мен.
Ключовете му издрънчаха, когато ги извади от джоба си. Звук,
подсказващ, че двама души тръгват нанякъде… заедно.
— Ще те закарам.

***
Итън паркира колата пред дома на Ева и Уорън се обърна
въпросително към мен.
— Но аз си мислех, че отиваме…
Погледнах часовника си, отчитайки всяка отлитаща минута.
Дори сградата да не бъде съборена днес, мисълта за предстоящото й
срутване ме караше да се притеснявам дали Уорън ще може да я види
за последен път. Но бях обещала на Ева.
— Исках първо да се отбием тук — обясних аз. — Само за
малко. Има един човек, с когото искам да те запозная.
Двамата ме последваха в асансьора, който ни отведе до етажа на
Ева. Спряхме пред вратата й и почуках.
— Клеър — приветства ни тя радостно и ни покани да влезем. —
Довела си и приятели! Нека да позная. Този трябва да е съпругът ти —
додаде и се обърна към Итън.
— Да, госпожо — потвърди той и обви ръка около кръста ми.
Харесваше ми топлината на прегръдката му, но това не беше нашият, а
техният момент.
— Ева — подхванах тихо — а това е Уорън Кенсингтън, но ти го
познаваш под друго име.
Жената ме стрелна с поглед, после дълго се взира в лицето му.
— Ева — обади се Уорън. Споменът проблесна в очите му,
когато й протегна ръка. — Толкова се радвам да те видя. Сигурно ме
помниш като Даниъл. Даниъл Рей.

253
 — Мили боже! — ахна тя. — Сънувам ли? — Отпусна се тежко
на стола до прозореца. — Това е чудо — продължи, като се обърна към
мен. — Как успя… Къде…
— Това е дядо ми — поясни Итън.
Ева се въртеше изумено ту към мен, ту към Уорън.
Той кимна.
— А тази любопитна репортерка разнищи историята.
Тя изглеждаше потресена.
— Искаш да кажеш, че си бил жив през всичките тези години?
Уорън седна до нея и се усмихна.
— Ами, щом старата машинка още цъка, значи, е така.
Ева вдигна трепереща ръка и го сграбчи за рамото.
— Не мога да повярвам, че седиш тук. Майка ти толкова
страдаше за теб.
— Мога само да си представя.
— Спомняш ли си я, Даниъл?
— Да, струва ми се. Има моменти, в които сякаш се връщам в
онзи живот. Когато затворя очи, дори мога да видя лицето й.
— Лицето на Вера!
— Да.
Коленичих до стола му и казах тихо:
— Открих гроба й.
Уорън изглеждаше дълбоко трогнат.
— Как?
— Ева ми помогна.
— Боже мой — въздъхна той. — Търсих я толкова дълго, че…
— Искаш ли да те заведа по-късно днес, след като минем през
стария апартамент?
— Да — отвърна и се размърда на стола. Когато вдигна крака си,
закачи едно списание на масичката. Аз се протегнах да го вдигна и
гривната ми се плъзна надолу по китката. Сапфирите заблестяха под
слънчевите лъчи, прокрадващи се през прозореца.
Ева се надигна от мястото си.
— Клеър, тази гривна… — промълви тя. — Точно за нея исках
да поговорим. Забелязах я на ръката ти миналия път. Мога ли да
попитам откъде я имаш?

254
 Обърнах се към Итън, който чакаше мълчаливо до вратата,
облегнат на касата.
— Подарък е от съпруга ми — казах гордо. Протегнах ръка и тя
дълго разглежда златната верижка.
— Да — заключи накрая.
— Какво?
— Гривната на Вера. Същата, която Чарлс й подари, когато я
ухажваше.
— Не може да бъде — поклатих глава аз.
— Тя е права — уверено се намеси Уорън. — Получих я от баща
ми още когато бях съвсем млад. Каза да я дам на много специална за
мен жена, защото някога е принадлежала на човек, когото много е
обичал. Подарих я на съпругата си, а след смъртта й я наследи Итън.
Поклатих глава, неспособна да повярвам.
— Значи, се оказва, че през цялото време съм носила нейната
гривна.
Съпругът ми коленичи до мен и стисна ръката ми.
— Сега си спомням — продължих аз, връщайки се към
разследването си. — Заключението от аутопсията. — Обърнах се към
Уорън: — Баща ти, Чарлс Кенсингтън, е прибрал личните й вещи. Това
трябва да се е случило, след като Джоузефин му е признала истината за
теб и той е разбрал, че Вера е умряла, докато е издирвала сина им.
Стиснах изящното бижу с ново усещане за стойността му. То
беше украсявало китката на Вера в нощта, когато беше поела
последната си глътка въздух, а преди осем години бе намерило пътя
към моята ръка.
— Покойната ми съпруга обожаваше тази гривна — обади се
Уорън. — Само ако знаеше истинската й история! Но ние ще се
срещнем отново — додаде, намигвайки към небето. — Ще имам какво
да й разказвам.
— Със сигурност — кимна Ева.
Аз се изправих.
— Вие двамата вероятно можете да се връщате в спомените си
цяла вечност, но Уорън трябва да се отбие на още едно място. В случай
че си готов, разбира се.
— Да — отвърна той и стана от стола. — Готов съм.
Домакинята ни изпрати до вратата.

255
 — Не мога да ти опиша колко се радвам, че се видяхме — каза
тя. — Имам чувството, че душата на майка ми най-после намери
покой.
— Леля Карълайн? — възкликна Уорън, сякаш изрови спомен,
погребан дълбоко в съзнанието му.
— Да. Майка ми. Последното й желание, преди да умре, беше да
те открия.
— Надявам се, че сега ни гледа отгоре и се усмихва — отбеляза
Уорън.
— Със сигурност — кимна отново Ева. — Заедно с Вера.

***
Сърцето ми заби учестено, когато Итън пое към „Кафе Лаванто“.
Спря колата до рампата за доставки в подножието на хълма.
— Струва ми се, че наблизо няма паркинг — каза той, като се
огледа наоколо — така че ще се наложи да ви оставя тук.
Свалих предпазния колан и се наведох към Уорън на предната
пътническа седалка.
— Може би това е последният шанс да видиш отново стария си
дом. Скоро ще съборят къщата.
— Колко жалко. Защо?
— Ще строят жилищна сграда.
— В града ни няма ли вече достатъчно от тях?
Повдигнах рамене.
— Очевидно в Сиатъл има нестихващ глад за жилища и
„Старбъкс“. — Погледнах кафенето. — Наистина е жалко. Иначе
собственикът е добър човек. Принуден е да го продаде, за да се грижи
за майка си. Болна е от доста време и не може да плаща лечението си.
Не бях сигурна дали Уорън изобщо ме слуша. Погледът му беше
втренчен в улицата.
— Ти ще влезеш ли? — попитах Итън, преди да стъпя на
тротоара. Следобедното слънце се прокрадваше през предното стъкло
и караше зелените му очи да блестят.
Той погледна дядо си, после мен.

256
 — Вие вървете, Клеър — каза с усмивка. — Това е вашата
история и на вас се пада честта да я завършите.
— Благодаря — промълвих само с устни.
— Ще се върна да ви взема след половин час — продължи и ми
отправи поглед, пълен с онази любов, която толкова много ми беше
липсвала.
Стиснах ръката на Уорън, докато слезе от колата и тръгна
мълчаливо по тротоара към кафенето.
— Готов ли си? — попитах го.
Той поклати неопределено глава и двамата продължихме да
изкачваме стръмния склон, като спирахме на няколко пъти, за да си
поеме дъх. Една строителна площадка не беше подходящо място за
човек, изписан наскоро от болницата, и за момент изпитах чувство на
вина, че изобщо го бях довела тук. После си спомних, че това беше
негова идея, негово желание.
— Клеър! — Вдигнах глава и видях Доминик да бърза към нас.
— Толкова се радвам, че сте тук. Цял следобед се опитвам да се свържа
с теб, но телефонът ти, изглежда, е изключен.
Бръкнах в чантата си и установих, че случайно съм намалила
звука.
— Виж — казах аз — за нищо не те обвинявам.
Той въртеше в ръцете си запечатан плик.
— Днес следобед ще подпиша документите — подхвърли гузно.
— Ще минат поне два-три дни, преди да започне събарянето. —
Разтърка лицето си с длан. — Клеър, наистина ми е неприятно, че съм
принуден да го направя, но това е единственият начин да осигуря
лечението на майка ми.
— Моля те, не се извинявай — махнах с ръка. — Разбирам те.
— Наистина ли?
— Да. Просто ми се иска да имаше друг изход. Трудно ми е да
понеса мисълта, че това място ще бъде унищожено.
— Брат ми и сестра ми предложиха да помогнат — продължи
Доминик. — Основахме фонд на нейно име. Банката в родния ми град
откри дарителска сметка. Но така и не успяхме да съберем
необходимата сума.
Уорън стоеше до мен почти без да обръща внимание на
разговора ни и не откъсваше очи от вратата на заведението. Червената

257
облицовка отчаяно се нуждаеше от пребоядисване, особено в горния
десен ъгъл, където под изпадалата мазилка се виждаха оголените
дъски. Запитах се какъв ли цвят е била касата през 1930-а.
Доминик ме погледна многозначително и кимна към кафенето
точно когато с трясък по улицата премина поредният камион.
— Всичко е наред — прошепна той. — Ще ги помоля да не
влизат, докато вие двамата не приключите. Останете колкото е
необходимо.
Изгледах го с любопитство.
— Откъде изобщо знаеш кой…
Той се усмихна.
— Даниъл, нали?
Аз кимнах.
— Но откъде…
— Бях сигурен, че ще го намериш.
Приближихме се и Уорън ме погледна за подкрепа.
— Дълго време чаках този момент — каза той, загледан във
вратата, после обърна към мен влажните си очи. Безпокоях се как ще
се отрази толкова вълнение на сърцето му емоционално и физически.
Но старият човек имаше нужда от това. Животът му беше като
трагичен роман, в който липсваше последната, най-хубавата глава. Ние
я бяхме открили, изтупахме я от праха и беше дошло времето да я
прочетем. — Благодаря ти, Клеър.
Доминик отвори вратата и двамата влязохме вътре. Старата
машина за еспресо беше изместена от обичайното си място на бара.
Тъмни петна от кафе подсказваха предишното й местоположение.
Масите и столовете бяха струпани покрай стената, готови да бъдат
изнесени всеки момент. Красивата камина в далечния ъгъл изглеждаше
самотна. Изящните кахлени плочки, подредени изкусно от зидаря
Иванов, щяха да бъдат унищожени заедно с всичко останало.
— Уорън?
Той не отговори.
Протегнах ръка към него.
— Уорън, добре ли си?
— Спомням си — промълви той, застинал на мястото си с
широко отворени очи. — Този коридор. Там винаги имаше мъже.

258
Пияни мъже. С мама минавахме бързо покрай тях и тичахме нагоре по
стълбите.
Направи бавно няколко крачки към складовото помещение.
— Може ли? — обърна се към Доминик.
— Заповядайте.
Последвах го през вратата, която водеше към задната стая и
стълбището. Стъпалата скърцаха под краката ни. Предложих му ръката
си за подкрепа, но той поклати глава. Застана на малка площадка и
прокара длан по парапета.
— През всички тези години — подхвана тихо и бръкна в джоба
на палтото си — сънувах това място. — Направи кратка пауза, извади
носна кърпа и избърса ъгълчетата на очите си. — А сега съм тук и… и
всичко е такова, каквото го помня.
Стиснах съчувствено пръстите му.
— Помниш ли я? Вера?
Уорън кимна.
— Да. Е, предполагам, че е не толкова спомен, колкото…
чувство. — Затвори очи и си пое дълбоко въздух. — Инстинкт.
Сърцето никога не забравя майката.
Преглътнах напиращите сълзи и продължих да наблюдавам как
погледът му внимателно обхожда стената до стълбите. Приближи се,
вдигна автоматично ръка и започна да потупва с длан тухлите над
облицовката.
Пристъпих към него.
— Какво има?
Отдръпна се бързо и въздъхна.
— Нищо. Стори ми се, че си спомних нещо, но…
— Сигурно ти е много трудно да се върнеш отново тук.
Очите му проблеснаха.
— Вероятно е била съсипана, след като ме е изгубила по такъв
начин. Съпругата ми не би преживяла загубата на нито едно от децата
ни. Никога повече не би била същата.
— Трябва много да те е обичала, щом те е търсила до последния
си ден.
Уорън кимна, преди да започне бавно да слиза по стълбите.
Последвах го, държейки ръката си близо до лакътя му, в случай че се
наложи да го подкрепя.

259
 — Сега ще те откарам обратно — казах аз. — Сигурно си много
уморен.
Но той сякаш не ме чу. Обърна се надясно, после наляво, сякаш
долавяше нещо, усещаше нещо.
— Уорън? Добре ли си?
Тръгна мълчаливо обратно нагоре по стълбите и спря пред
няколко струпани до стената кашона. Коленичи, избута ги настрани и
откри ламперията над изронената мазилка и изгнилите летви.
Наблюдавах как проследява вдлъбнатините в напукания хоросан,
сякаш воден от двигателната си памет. Миг по-късно чухме
изскърцване на панта и Уорън отвори малка вратичка. Тайник.
Сърцето ми запрепуска лудо.
Пъхна ръка в тесния отвор в стената. Коленичих до него и видях
да вади сплъстено от прах перо. Повъртя го между пръстите си и се
усмихна на себе си, преди да го пусне върху дървения под. Последваха
го камъче с цвят на праскова, монета, три бели черупки от миди и
смачкано асо купа.
— Намерих я долу — промълви, любувайки се на картата. —
Мама ми позволи да я запазя.
Мама.
Наблюдавах как бръкна отново в кухината и този път извади
плик. Подаде ми го с трепереща ръка. С избеляло мастило беше
написано: „За Даниъл“. Обърна се умолително към мен.
— Клеър, би ли го прочела?
Кимнах и отворих пожълтелия плик. Извадих фината хартия,
разгънах я и го погледнах, преди да започна да чета.

Скъпи мой Даниъл,

Моят свят се срина, когато ти изчезна, милото ми
момче. Този, който те отне от мен, открадна също така
сърцето и живота ми. Живеех единствено за да виждам
усмивката ти, да чувам смеха ти, да споделям твоята
радост. Светът не изглежда толкова красив без теб. Знам, че
си някъде наблизо. Чувствам го със сърцето си. Вярвам, че
един ден ще се върнеш на това място. На нашето
специално място. И когато го направиш, ще разбереш колко

260
 много съм те обичала, въпреки че може би няма да съм тук,
за да ти го кажа лично. Ще дойде време, когато отново ще
се съберем, детето ми. Тогава пак ще ти пея и ще те
притискам в прегръдките си. А дотогава ще продължа да те
обичам и да те сънувам.
Твоята любяща майка,
Вера

Ето го пред мен малкия Даниъл. Можех да го видя такъв, какъвто

някога го е виждала майка му. С меки и пухкави бузки вместо
съсухрени, сбръчкани страни. Копринени руси къдрици на мястото на
белите кичури. Ясни сини очи, незамъглени от възрастта.
Уорън вдигна поглед към мен.
— Това кафене. Наистина ли ще го разрушат?
Аз кимнах.
— Съжалявам. Доминик го продава. Принуден е…
— Колко са му предложили?
— Моля?
— Колко му дава предприемачът, който иска да го купи?
Поклатих глава.
— Нямам представа. Доминик не ми каза.
— Удвоявам сумата.
Не успях да потисна усмивката си.
— Наистина ли, Уорън? Ще го направиш ли?
Той се усмихна.
— Не мога да им позволя да разрушат дома, в който е преминало
детството ми, нали? Сега вече не. Освен това не спомена ли, че
семейството му има нужда от средства? Може би е дошло време
трупаното с векове богатство на Кенсингтън да послужи за добра
кауза. — Огледа малката стая. — Да, този млад човек може да остави
всичко така, както си е. Няма да променям нищо. Е, освен едно.
— И кое е то?
— Името. От днес кафенето ще се казва „Вера“.
— О, Уорън! — възкликнах и го прегърнах силно. — Тя толкова
би се гордяла с теб.

261
 Погледнах за последен път писмото й и едно изречение в края на
страницата привлече погледа ми. Постскриптум. По някакъв начин го
бях пропуснала.
— Чакай. Има още нещо. „P. S. Даниъл, не забравяй Макс.
Намерих го в снега. Много му липсваш.“
Поклатих глава в недоумение.
— Макс?
Уорън изглеждаше изненадан. Отново бръкна в отвора, този път
малко по-навътре. Миг по-късно измъкна детско плюшено мече с
измачкана панделка от синьо кадифе.
— Макс — каза той и започна да оправя панделката. — Изпуснах
го в нощта, когато тя дойде за мен. — Брадичката му потрепери. — Не
ми позволи да се върна, за да си го взема.
— Джоузефин?
— Да. Мислех си само дали няма да замръзне в снега. Беше
толкова студено.
Сложих ръка на рамото му.
— Майка ти го е намерила и го е запазила за теб. Знаела е, че ще
се върнеш у дома.
Старият човек се изправи, прегърнал мечето. Притисна лицето
си в него и пъхна пръсти под изцапаната панделка, както вероятно
беше правил като малко момче. То беше само плат, конци и пълнеж,
при това съшити непохватно. Но за него играчката сигурно беше по-
ценна от всеки долар от състоянието му.
— Ще те чакам отпред — прошепнах, предлагайки му няколко
минути усамотение, от каквото почувствах, че има нужда. — Ще си
тръгнем, когато решиш.
Уорън кимна и аз излязох в основния салон. Доминик пъхна ръце
в джобовете си и ме погледна.
— Съжалявам, че…
— Моля те, не се извинявай — прекъснах го аз. — Всичко се
нареди така, както трябваше. — Погледнах към Уорън. — Когато е
готов, има нещо, което иска да обсъди с теб.
Мъжът ме изгледа въпросително.
— Така ли?
Усмихнах се и се отправих навън, без да изчакам да видя
разкаянието в очите му.

262
 — Сбогом, Доминик — казах, като отворих вратата и стъпих на
тротоара. Итън скоро щеше да дойде. Ние започвахме нова, по-добра
глава от нашия роман и всяка частица от мен ликуваше. Слънцето се
процеждаше между клоните на дърветата и аз забелязах топчеста
червеношийка да кълве нещо на няколко крачки от краката ми. Дръзка
и без изобщо да се притеснява от присъствието ми, тя се загледа в мен,
наклонила глава надясно. Отне ми няколко секунди да видя гнездото й,
лежащо като безформена купчина от счупени клечки и мъх на
тротоара. Единственото синкаво яйце с пукнатина по средата се
търкаляше върху бетона, а жълтъкът му се стичаше по ръба на
бордюра.
Горкичката. Беше изгубила детето си точно както Вера —
нейното и… Поех си дълбоко дъх. И аз — моето. Истинска трагедия.
Но такъв беше животът.
Птицата обикаляше около гнездото, кълвеше напразно клечките,
после отскачаше няколко крачки назад. Почти усетих момента, в който
осъзна, че усилията й са обречени. Моментът, в който се примири с
непоправимото. Издигна се във въздуха и кацна за кратко на черешата,
сякаш да запомни сцената и да си вземе последно сбогом.
Тогава усетих познатата присвиваща болка в корема. Притиснах
ръка към утробата си, която беше носила и изгубила дете. Сбогом,
скъпи Даниъл.
— Винаги ще те обичам — казах шепнешком.
Вятърът развя клоните на тополите, разнасяйки белите им,
подобни на памук семена във въздуха. Също като сняг. Улових едно с
ръка, усмихнах се и се загледах към небето точно когато
червеношийката плесна с криле, закръжи над главата ми и отлетя.

263
 БЛАГОДАРНОСТИ

Сърдечно благодаря на моя литературен агент — Елизабет Уийд,

за куража, напътствията и добротата, които винаги съм получавала.
Елизабет, работата с теб е удоволствие и привилегия за мен. Също така
много благодарности и двойно лате за Стефани Сън, чиито съвети
винаги правят историите ми по-силни. (Чакайте, нека да е тройно!) И
огромно благодаря на Джени Мейър, че сподели книгата ми с читатели
от толкова други страни — от Германия до Италия и от Испания до
Турция, и още, и още (уау!), и на Диана Боровиц от Тексаския
университет в Арлингтън, задето представи толкова професионално
сюжетите ми в света на киното.
На приятелите ми в Плъм, като започна с най-невероятния
редактор — Денис Рой, който прие възторжено историята от
заглавието до героите, четейки първата чернова до късно през нощта,
за да може да ми каже мнението си веднага. С една дума — ти си
удивителна и аз обожавам да работя с теб. На Фил Бъдник, Ким
Суридж, Милена Браун, Лиз Кийнън, Ашли Патисън, страхотната
мрежа за продажби в Плъм и на много, много други в „Пингуин“,
които работят упорито, за да направят романите ми успешни.
Благодарна съм ви за вашата подкрепа и партньорство.
Този роман може би никога нямаше да бъде написан, ако не бях
чула по радиото завладяващата песен „Къпинова зима“ на
талантливата певица и пианистка Хилъри Коул (виж бележките на
автора за цялата история). А вероятно и нямаше да чуя песента, ако не
беше пусната по наистина великолепната сателитна радиостанция
„Сириус Синатра“, което пък породи у мен желание да създам книга и
за Франк Синатра.
Благодаря на приятелките си, че ме насърчаваха, особено на
онези, които са майки. Горещи прегръдки за вас — Сали Фархат
Кассаб, Камил Нои Пейгън, прекрасните момичета от ПЕПС и още
много други. Искам също да спомена две много специални приятелки,
които се възстановиха от разочарование и загуби през последните

264
години. И двете бяха огромно вдъхновение за мен като жени и майки
— Лиса Бъч, твоята голяма сила и издръжливост ме окуражават и
удивяват. Уенди Парера, ти ме научи на толкова много неща за вярата и
надеждата пред лицето на немислимото.
На моите родители — за твърде много неща, за да ги изброя тук,
но най-вече: на майка ми, Карън Мичел, за нейните къпинови пайове и
за това, че прави живота на децата и внуците си приятен, и на татко —
задето е отдаден на семейството си, за нашите сутрешни кросове
заедно и за всички дълги разходки до онова старо гробище, където
детското любопитство разцъфна като литературно вдъхновение. На
братята ми Джош и Джосая и на сестра ми Джесика — моите най-
скъпи приятели, които са извор на неизчерпаемо вдъхновение за мен
не само като майка, но и за всичко в живота — обичам ви много.
Безкрайно съм благодарна на съпруга си Джейсън за това, че ме
подкрепя и окуражава в писането и не пропуска да отпразнува всички
малки (и големи) неща от живота с мен. Джей, обожавам да споделям
това пътешествие с теб. И на моите обични синове Карсън, Ръсел и
Колби — тази книга е за вас.
И накрая — на моите читатели. Благодаря ви, че приветствате
историите ми в живота си, че ги четете в литературните клубове и
разказвате на вашите приятели и семейства за тях. Предстоят още
много — някои са в развитие, а други са все още просто проблясъци в
съзнанието ми и нямам търпение да ви ги представя.

265
 БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

Една сутрин, докато бяхме в колата със съпруга ми и по-малките

ни синове, по радиото пуснаха интересна песен. Не я бях чувала
никога преди, но веднага бях запленена от мелодията и натрапчивия
глас на певеца. Обърнах се към мъжа ми, който шофираше, и
възкликнах: „Каква невероятна песен! Знаеш ли я?“. Той поклати
глава. Погледнах радиото и на дисплея пишеше: „Блекбъри Уинтър“
(„Къпинова зима“) от Хилъри Коул. Заглавието накара сърцето ми да
трепне. Както за всеки човек, живял през целия си живот на
Северозапад, къпините са специални за мен. Обзема ме носталгия,
когато си помисля за разходките след вечеря, които си правехме с
родителите ми и по-малките ми брат и сестра през летата в детството
ми. Всички носехме купички и бавно се промъквахме между дърветата
около къщата, за да търсим къпини. Сестра ми и аз изяждахме по-
голямата част от тях, а останалите попадаха в прочутите пайове и
плодови сладкиши на мама. Лятото просто не беше лято без изцапани с
къпинов сок пръсти.
Онзи ден в колата извадих телефона си (който по една
случайност е BlackBerry) и изпратих на електронната си поща
заглавието на песента и името на изпълнителя. Исках да прочета
текста, но повече от всичко ме интересуваше смисълът на заглавието.
Какво е къпинова зима? По-късно, вече вкъщи, седнах на бюрото си и
направих някои проучвания. Установих, че е старомоден
метеорологичен термин за внезапен студ в края на пролетта, нещо като
рязко спадащи температури и сняг през май — точно когато
къпиновите храсти започват да се окичват с първите деликатни
цветчета.
Не можех да изтрия фразата „къпинова зима“ от ума си и още
същата нощ започнах да нахвърлям сюжета на този роман. Историята
се редеше с лекота и сякаш оживяваше пред мен: Даниъл и Вера и
малкият апартамент, който делят през 1930-а; любимото му плюшено
мече, паднало в студения сняг; Клеър, репортерското й любопитство и

266
собствената й болка и скръб; снежинките, сипещи се върху пролетните
цветчета на черешите.
През следващите няколко месеца живеех и дишах с книгата. В
сърцето на тази история според мен лежат суровите емоции, свързани
с майчинството. Започнах романа, когато бях бременна с третия си син.
Насочих в тази посока болката на Вера и Клеър и често
сърцераздирателните им съдби. Много мислих какво е да изгубиш дете
и как бих го преживяла аз. И тогава, по някакъв съкрушителен обрат на
обстоятелствата, малко преди да довърша книгата, една от най-
близките ми приятелки — Уенди Парера, изгуби двегодишния си син
от рядък вид мозъчен тумор. Сърцето ми се късаше, докато гледах как
се прощава със скъпото си момченце, и хлипах с нея по телефона,
когато го притискаше към гърдите си в последните часове от живота
му. Но наред с това наблюдавах силата и светлината в очите й — онази,
която ми показваше колко е благодарна, че е била майка на това
красиво ангелче, и колко вълнуващо е да знае със сигурност, че един
ден ще го види отново на небето. Уенди ми напомни, че и
майчинството, и животът, независимо колко са кратки, са винаги дар.
Макар че предизвикателствата пред героините ми са сериозни и
историите им са трагични, като тази на моята приятелка, ми се иска да
мисля, че те са успели да намерят по свой начин усещането за покой и
истина — във вихъра на снежната буря в края на пролетта или скрити
между защитните тръни на къпиновите стъбла.
Благодаря ви, че прочетохте романа. Надявам се той да е
докоснал сърцата ви толкова дълбоко, колкото трогна моето.

267
Издание:
Автор: Сара Джио
Заглавие: Пролетен сняг
Преводач: Пепа Стоилова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 27.03.2018 г.
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Ана Цанкова; Невена Здравкова
ISBN: 978-954-26-1790-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11238

268
 ЗАСЛУГИ

Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на Моята

библиотека и нейните всеотдайни помощници.

http://chitanka.info

Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята

библиотека. Посетете работното ателие, за да научите повече.

269