ХЕЛЪН ПОЛАРД

ВИЛА В ПРОВАНС

Превод: Маргарита Спасова

chitanka.info

1
 Слънце, кроасани и хубаво вино. Нищо не може да провали
перфектната ваканция. Или пък може…?

Ейми Джеймисън няма търпение да изкара две невероятни

седмици във френския Прованс заедно с приятеля си Нейтън. Връзката
им има нужда от повече интимност и тя е сигурна, че тази ваканция ще
помогне за това. Но още преди да разопаковат багажа си в малката
къща за гости, Нейтън изчезва ненадейно с жената на собственика.
Рупърт, боледуващият съдържател на пансиона е дълбоко
шокиран. Чувствайки се донякъде виновна за случилото се, Ейми
предлага помощта си в къщата. Това е единственото, което би могло да
я разсее от нещастието й…
Ежедневието й предоставя възможност да се срещне с много
нови и интригуващи хора като красивия градинар Райън и вбесяващия,
но очарователен счетоводител Ален, които бързо изтриват спомена за
Нейтън.
Френски кроасани и кафе за закуска, топли уютни вечери,
спокойствие и идилия. Ейми започва да се чувства като у дома. Но как
изцяло да замени предишния си живот, семейството си, приятелите си
и всичко, за което е работила досега, с живот на място, където е
отишла просто на почивка. Възможно ли е? Лудост ли е…?

„Като слънце в облачен ден, тази книга ще стопли

сърцето ви.“
Shellyback books

2
На Дейвид,
Моят любим, моят най-добър приятел, моята опора

3
 ГЛАВА 1

Иска ми се да можех да разкажа тази история като на кино. Нали

се сещате? С гордо вдигната глава главната героиня излъчва
благородно възмущение. Публиката ликува, когато тя удря звучна
плесница през лицето на неверния си любим. После драматично се
оттегля от сцената, без да губи достойнство.
Повярвайте ми, в моята версия нямаше нищо достойно. Стоях и
се тресях от нерви, през тялото ми препускаха гняв и адреналин като
обезумели хрътки, устата ми се отваряше и затваряше беззвучно,
докато търсех думи. Каквито и да е думи. Дори най-простото
възклицание на гняв би свършило работа, но аз успях да издам само
един жален писък.
— Еми, не е каквото изглежда — изтърси Нейтън, но ситуацията
не можеше да мине за нищо друго, освен за каквото изглеждаше.
Онова, което видях, беше повече от красноречиво. Сигурно и Нейтън
знаеше колко банално звучаха думите му. Търсейки пипнешком
достойнството и колана си, той опита отново. — Ние просто… тоест,
аз не очаквах, че ти ще…
Аз подхванах тирадата на измамената жена, сякаш някой бе
тикнал в ръцете ми сценарий за долнопробен сапунен сериал.
— Да, обзалагам се, че не си очаквал да дойда… — Някъде в
дълбините на мозъка ми се включи далечна аларма, но не й обърнах
внимание. — Как можа да го направиш? Гаден измамник! Не мога да
повярвам, че ти… — Сирената пищеше все по-високо и настойчиво в
главата ми. — По дяволите! — Пронизана от чувство на вина, аз си
спомних каква беше причината за идването ми тук.
— Глория, трябва да повикаш линейка. Мисля, че Рупърт получи
инфаркт.
— Какво? — Оправяйки роклята си, Глория реагира с удивление
на тази внезапна смяна на темата.
— Рупърт. Твоят съпруг, спомняш ли си? Инфаркт. Линейка.

4
 Плеснах я по отрупаната с гривни ръка, за да проверя дали
мозъкът й функционираше или сексът с моя приятел имаше по-
зашеметяващ ефект, отколкото смятах.
— Леле! Божичко! — Новината най-сетне успя да си проправи
път през упоението на похотта и достигна до мозъчните й клетки. —
Къде е той?
— В кухнята. — Аз се обърнах и заслизах по стълбите, а умът ми
признателно се съсредоточи върху спешния случай, изтласквайки
спомена за Нейтън и Глория, сплетени в страстна прегръдка на
терасата.
Колкото и да е парадоксално, за момента имах по-важни неща за
решаване.
— Как така инфаркт? — провикна се след мен Глория. — Ти
защо не повика линейка, по дяволите?
— Опитах, но после си дадох сметка, че не знам номера на
спешна помощ и освен това не говоря достатъчно добре френски —
извиках през рамо аз. — Помислих, че ще стане по-бързо, ако те
повикам. Нямах представа, че си толкова заета.
— Божичко, Еми. Той може вече да е умрял!
Тук Глория имаше право — Рупърт наистина можеше вече да е
умрял — но когато слязохме в кухнята, за мое огромно облекчение той
още беше в съзнание и седеше облегнат на стената, както го бях
оставила. Бях реагирала адекватно, но не бях очаквала да загубя ценно
време заради мелодрамата на покрива. Не можех да си представя как
бих се почувствала, ако Рупърт беше спрял да диша.
Докато двамата с Нейтън изпращаме с поглед линейката,
паниката отшумява и образите, които бях изтласкала назад в
съзнанието си, се втурват обратно с неприятни и живи подробности.

Вечеря във вилата, ние четиримата се смеем. Глория изчезва, за

да „проведе един телефонен разговор“. Нейтън „отскача за минутка до
тоалетната — извинявайте, някакво стомашно разстройство“. Аз
обсъждам достойнствата на моите любими филми с Рупърт на чаша
вино. Изведнъж лицето му пребледнява и помръква, той се мъчи да си
поеме въздух, хваща се за гърдите и вените на ръката му изпъкват.
Рупърт се накланя и пада от високия бар стол на каменния под в

5
кухнята. Сърцето ми бие като лудо, докато се опитвам да изровя в ума
си някакъв далечен спомен от уроците по оказване на първа помощ,
пухтя и дишам тежко, докато го изправям в правилната поза за човек,
получил инфаркт.
И после онзи ужасен момент, когато посягам към телефона, но
осъзнавам, че не знам номера, на който да повикам линейка и че моят
отдавна забравен френски от гимназията няма да ми стигне, за да
обясня какво искам. Викам Глория. Тишина. Никакъв отговор откъм
нейната стая.
Хуквам по стълбите, качвам се на площадката, оттам излизам на
терасата на покрива, водена от интуитивното усещане, че тя може да
говори по телефона на чист въздух… И тогава пред очите ми се
разкрива кошмарната сцена. Краката на Глория са плътно увити около
кръста на Нейтън.
Най-унизителната изневяра.
Едва на четвъртия ден от нашата ваканция, нашият домакин го
откарват с линейка, а аз съм заварила приятеля си в страстна прегръдка
с хазяйката.
Светлините на линейката се стопяват в нощта и къщичките
потъват в мрак и гробна тишина. На пет километра от най-близкото
градче и само няколко селски къщи и ферми наоколо, денем La Cour
des Roses[1] беше малка идилия, озвучавана от жуженето на пчелите и
каканиженето на кокошките, но нощем потъваше в смущаваща за мен
тишина. Без звуците на неспирния трафик, без групички подпийнали
младежи, които се изнизват от пъба, без шума на съвременния градски
живот.
Треперейки, аз затворих врата и се върнах в голямата кухня. На
чамовата маса се мъдреха полупразни винени чаши и изстиналите
остатъци от нашата вечеря. Бар стола, от който бе паднал Рупърт,
лежеше катурнат на една страна. Вдигнах го.
Изпуснах въздуха, който бях сдържала в дробовете си, и
обмислих вариантите. Да пищя или да крещя? Или трябваше да запазя
спокойствие и да проявя разбиране?
Както се оказа по-късно, това беше без значение. Нейтън прекоси
кухнята и тръгна нагоре по стълбите, без да продума. Ядосана, аз го
последвах в нашата стая, където той започна да се съблича с гръб към
мен, за да не ме гледа в очите. Когато събу дънките си, които съвсем

6
наскоро бяха смъкнати по съвсем други причини, моето търпение се
изчерпи.
— Нейтън, това е абсурдно. Трябва да поговорим.
— Ем…
Винаги съм ненавиждала това негово обръщение. Ем. Сякаш не
бях нищо повече от един инициал, просто една сричка.
— За бога, не можеш ли поне да ме погледнеш в очите?
Нейтън се обърна бавно и неохотно, но очите му така и не
срещнаха моите.
— Какво? — попита намусено той.
— Как „какво“? Не смяташ ли, че трябва да поговорим за
случилото се?
— Не и тази вечер. — Той ме погледна в очите, което се оказа
още по-смущаващо, отколкото когато избягваше моя поглед. Не можех
да разчета нищо в очите му. Нито угризения, нито любов, нито
съжаление. Нищо.
— Защо не? — настоях аз.
— Защото е късно и защото съм изтощен.
— Нищо чудно — сигурно и двамата с Глория сте капнали от
умора!
— О, за бога, Еми, престани да се държиш като малко дете.
— Аз ли се държа като малко дете? — ахнах аз. — Как можеш да
кажеш такова нещо? Аз съм тази, която иска да поговорим за
станалото като двама възрастни. Ти си този, който се държи като малко
дете!
Нейтън прокара нетърпеливо пръсти през косата си.
— Няма нищо детинско в това човек да си дава сметка, че
дванайсет и половина след полунощ не е идеалното време за сериозен
разговор.
— Недей да ми говориш така, сякаш планираш някаква бизнес
среща! Искам да знам какво можеш да кажеш в свое оправдание!
В очите му се появи израз на преследвано животно и аз се
разколебах. Той не трябваше да се чувства хванат натясно, помислих
си. Трябваше да изпитва нужда да обясни, да се извини, дори да се
разкае. Този негов тих, кротък характер, толкова лишен от мачизъм в
дните на нашето запознанство, изведнъж ме изкара от нерви.
— Чу ли ме, Нейтън?

7
 Той се намръщи.
— Недей да ми говориш с този тон, Ем. Не си ми майка.
Аз изпръхтях гневно. Той отново използваше проклетата сричка,
вместо името ми.
Нейтън намекваше, че би било приемливо майка му да го
разпитва, но недопустимо за мен. Мисълта, че ме сравняваше с онази
надута, нахална, злобна жена, ми беше непоносима. Не, аз не се бях
превърнала в копие на майка му, както той се беше надявал.
— Не, аз не съм майка ти, слава богу. Но тъй като прекарахме
последните пет години от живота ни заедно, мисля, че имам правото да
попитам защо ти беше нужно да правиш секс с онази… онази
нимфоманка? Сигурно е най-малко десет години по-стара от теб!
Нейтън се наежи.
— Съмнявам се. Освен това не виждам какво общо имат
годините. Рупърт сигурно наближава шейсетте, така че между тях има
доста голяма разлика, за сведение.
— Да, и виж колко добре им се получава — отвърнах аз, което
Нейтън нямаше как да не признае. — Както и да е, сега не обсъждаме
детайлите в брака на Рупърт и Глория. Обсъждаме факта, че ти прави
секс с едната половинка от този брак.
Нейтън трепна.
— Виж, аз… прекалих с пиенето. — Той вдигна рамена, сякаш
това беше напълно приемливо оправдание за случилото се.
Потърсих в лицето му следи от забавния, нежен, ненатрапчиво
красив мъж, с който живеех, но видях само инатлив тийнейджър в
тялото на възрастен, който явно знаеше, че беше сгрешил, но не
намираше смелост да го признае.
— Не минава. — Аз поклатих глава толкова яростно, че ме
заболя. — Хората не правят секс с други хора само защото са
прекалили с пиенето. Ти можеше да удържиш ципа си вдигнат, ако
искаше.
Нейтън понечи да отговори, после затвори устата си. Несъмнено
осъзнаваше, че нищо не го оправдава. Вместо това тръгна към банята.
Започваше да ми писва да го гледам как ми обръща гръб.
— Недей да се измъкваш, Нейтън — предупредих го аз. —
Разговорът не е свършил.
Той ме погледна през рамо.

8
 — За теб може да не е свършил, Еми, но за мен е приключен.
Поне за тази вечер. Ако не си забелязала, за разговор са необходими
двама.
След което Нейтън влезе в банята и затвори вратата.
Бясна, аз започнах да се събличам, но в гнева си дръпнах
прекалено силно любимата си тениска и един шев се скъса. Страхотно.
Застанала насред стаята по бельо, аз се опитах да се успокоя,
преди да съм получила нервен срив или да припадна, и се помъчих да
се съсредоточа върху дишането си. Когато се уверих, че нямаше да
последвам примера на Рупърт, аз се доразсъблякох, намъкнах
развлечената тениска, с която спях, после с отвращение погледнах
леглото. Виденията на преплетените тела на Нейтън и Глория нахлуха
в ума ми.
Какво правех, по дяволите? Изключено беше да легна до Нейтън,
сякаш нищо не се беше случило. На този етап не бях сигурна, че
някога щях да поискам да спя в едно легло с него.
Навярно можех да се преместя в друга стая — за момента в
къщата нямаше други гости. Или може би трябваше да накарам
Нейтън да се премести. Глория сигурно щеше да се зарадва, предвид
обстоятелствата.
Излязох на площадката и отворих тихичко вратата на съседната
стая. Леглото не беше застлано със завивки. Същото бе положението и
в другите две стаи. Хрумна ми да потърся спалните комплекти и да
пренеса целия си багаж.
Нейтън беше прав в едно отношение. Беше късно.
Той беше този, който трябваше да се премести другаде.
Когато се върнах в стаята ни, той още не беше излязъл от банята.
Навярно се криеше. Или се цупеше. Или и двете. Аз се заех да
оправя леглото. Единият от нас щеше да използва завивките, а другият
кувертюрата.
Когато най-накрая излезе от банята, Нейтън изгледа с
недоумение разхвърляното легло.
— Какво правиш, по дяволите?
— Аз нищо не правя. Но ти отиваш да спиш някъде другаде.
— Посред нощ? Сигурно се шегуваш!
Кръвта забоботи в ушите ми.
— Поводът не е подходящ за шеги, не мислиш ли?

9
 Обзе ме такова негодувание срещу него, че за малко да започна
да тропам с крак като двегодишно дете. С Нейтън се карахме рядко, а в
редките случаи, когато имахме разногласия, той упорито отказваше да
влиза в спор. Моят характер, от друга страна, се палеше лесно,
благодарение на червенокосия ген на майка ми, докато Нейтън беше
опитен в избягването на конфронтация. В началото смятах това негово
умение да запазва спокойствие и самообладание сред моите бушуващи
емоции за едно от добрите му качества.
Но в момента той просто заравяше глава в пясъка, надявайки се,
че утре бурята щеше да е отминала.
— Щом не искаш да разговаряме тази вечер, добре. Но няма да
спиш в леглото ми. — Аз тикнах в ръцете му неговата възглавница и
чаршафа, смъкнах едно резервно одеяло от горния рафт на гардероба и
го тръснах отгоре.
Нейтън остана така, натоварен със завивките, сякаш се готвеше
да попита защо се налагаше да се мести другаде. Все пак прояви
мъдрост и не попита. Клатейки глава, отвори вратата, излезе и я
затръшна — жест, който не постигна търсения драматичен ефект, тъй
като вратата захапа одеялото.
Седнах на столчето пред тоалетката. Почистих лицето си, обтрих
го с тоник, после нанесох овлажняващ крем. Нямаше да занемаря
грижите за външния си вид само защото приятелят ми беше правил
секс с друга жена. Огледах резултатите. Зачервено лице с локални
възпаления. Прекрасно.
Загледах се в отражението си с дистанциран интерес. Ако не
обръщаме внимание на самопричиненото зачервяване, не изглеждах
толкова зле за моите 31 години. Вярно, цветистата ми младост се
нуждаеше от мъничко козметична помощ и русите кичури донякъде
спасяваха косата ми, но аз не бях толкова различна от жената, която
Нейтън бе поканил на среща, докато преснимаше някакви документи в
офиса преди пет години. Глория, от друга страна, беше главно продукт
на съвременната химия, с нейната пепеляворуса коса, замазаните с фон
дьо тен бръчки и изкуствен тен. Защо му беше да спи с нея, когато
имаше мен?
Измих зъбите си с ярост, която изненада неприятно венците ми, и
се наместих в леглото с ясното съзнание, че тази нощ нямаше да се
спи. Не беше за вярване, че бях спипала Нейтън в такова прегрешение

10
и въпреки това той смяташе, че сериозният разговор можеше да му се
размине. Но напоследък липсата на общуване беше станала неизменна
част от нашата връзка.
На повърхността животът ни беше съвсем нормален. Ние
ставахме сутрин, отивахме на работа, после се прибирахме. Мотаехме
се и се преструвахме, че не сме гладни, надявайки се другият да
приготви нещо, докато един от нас не се предадеше и не натикаше
някой полуфабрикат в микровълновата. После засядахме пред
телевизора. В съботите „ние“ се занимавахме с пазаруване и чистене.
Тоест, аз поемах пазаруването и чистенето, докато Нейтън се отдаваше
на някоя спешна задача, която включваше отбиване в най-близкия
магазин за компютърна техника и разучаване на най-новите джаджи. В
неделите четяхме вестниците в кревата, което ми беше приятно, и
понякога гостувахме на неговите родители или на моите, задължение,
което никой от нас не харесваше и обичайно отлагахме, докато едните
или другите не започнеха да ни опяват. Аз обичах рутината, но дори на
мен беше започнало да ми омръзва и доскучава. Нещо по-лошо, бях
забелязала, че напоследък разговаряхме все по-малко. Само след пет
години заедно, нима вече се превръщахме в една от онези двойки,
които можете да видите в пъба? Онези, които седят там цяла вечер, без
почти да си продумат, защото вече са изчерпали всички теми за
разговор през годините и не им е останало нищо, което да си кажат?
Вечеря пред някой сериал, небрежна целувка по бузата сутрин и
вечер, пресилени опити да проявим интерес към нещата, които
вълнуваха другия, нищо, че не ни пукаше.
Това не се ли случваше с по-възрастните хора? С много по-
възрастните?
Глория се върна в три часа и дванайсет минути. Все още будна,
аз чух гумите — вероятно на таксито — по чакълената алея,
затръшването на врата, няколко думи на френски към шофьора.
Скърцането на обувките й по стъпалата, хлопването на входната врата.
Чаткането на токчетата й по коридора.
По нищо не личеше Рупърт да е с нея и аз се запитах дали той
беше добре. Сигурно, помислих си, иначе тя нямаше да се прибере
вкъщи, нали?
След няколко минути чух друг, по-зловещ шум. Скърцане на
дюшеме. Отваряне на врата на площадката. Нейтън.

11
 Изстрелях се от леглото и отворих вратата на моята стая толкова
бързо, че едва не се сецнах.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Нейтън се обърна, с единия крак на най-горното стъпало.
— Аз…
— Недей да ми казваш, че си огладнял посред нощ или ти се е
приискало да изпиеш чаша мляко, защото няма да ти повярвам. Чух, че
Глория се прибра.
— Да, ъъъ — заекна той. — Затова аз… реших да сляза и да
проверя как е Рупърт.
Аз завъртях очи.
— Почти ти повярвах. Не ми казвай, че се тревожиш за мъжа,
чиято жена ти беше зает да чукаш, докато той получаваше инфаркт!
Нейтън се намуси.
— Между двете неща няма връзка, Ем. Той просто припадна в
същото време, когато ние правехме секс. Едното не е причина за
другото. Освен това, аз вече ти казах, че не искам да обсъждам
станалото тази вечер. Още по-малко пък сега, когато Глория е тук.
За миг любопитството взе връх над гнева.
— Каква е разликата?
— Може да ни чуе — изсъска той. — Ние не сме си вкъщи. Не е
възпитано.
Какво безподобно нахалство! Кръвта ми кипна.
— Не било възпитано! Според мен ти отдавна се раздели с
възпитаното поведение. Не смей да ми казваш какво е възпитано и
какво не е!
Нейтън пристъпи сконфузено от крак на крак.
— Еми, повишаваш глас. Точно това е причината да не искам да
се разправяме.
Аз повиших глас с още една октава заради чистото удоволствие
да усиля дискомфорта му.
— И защо не? Тук няма никой друг, освен Глория, а тя е на
долния етаж. Освен това, дори ако е надарена със свръхзвуков слух,
сигурно ще се съгласиш, че вече е в течение на настоящата ситуация,
след като тя изпълнява главната женска роля.
— Моля те, Еми, престани с тази мелодрама.

12
 Нейтън затръшна вратата на стаята си, оставяйки ме без
извинение, без обещания и без никакво удовлетворение.
Аз си легнах, наострила уши за най-малкото движение на
площадката, и проклех Глория и проклетата й къща за гости. Ако не
бяхме дошли тук, това никога нямаше да се случи. После запроклинах
и себе си, тъй като гениалната идея за идването ни тук беше моя.
Смятах, че ваканцията щеше да съживи нашите позамрели чувства. Да
ни помогне да релаксираме. Да внесе малко жар.
Нейтън не беше ентусиазиран, когато му изложих идеята си, но в
пристъп на наивност аз бях изтълкувала нежеланието му като
невъзможност да се откъсне от офиса.
— О, не, Еми. Знаеш, че това не е възможно. Аз имам крайни
срокове. Ти гониш крайни срокове. Моите и твоите никога не съвпадат.
Вече сме го обсъждали.
С Нейтън се бяхме запознали в службата. Тъй като той беше
счетоводител, а аз помощник маркетинг мениджър в една и съща
компания, беше почти невъзможно да планираме отпуска си, но този
път аз бях проявила решителност.
Ние се нуждаехме от тази ваканция.
— Нейтън, не сме ходили на почивка от цяла вечност.
Той се намръщи.
— Миналата година ходихме в Бат.
— Онова беше един дълъг уикенд.
— И в Ексетър — добави той, влизайки в ритъм.
Аз въздъхнах, обзета от отчаяние.
— И то беше дълъг уикенд. — Работните ни графици отдавна ни
бяха принудили да се откажем от нормална ваканция и да се задоволим
с дълги уикенди, които ни излизаха златни.
— Да, но беше хубаво, нали? — настоя Нейтън с толкова
ентусиазъм, колкото изпитвах аз при перспективата да прекарам
уикенда с неговите родители.
— Да, хубави бяха, но не сме имали истинска ваканция, откакто
ходихме в Гърция. Преди почти две години.
Нейтън изсумтя.
— Там едва не умряхме от жега.
С усилие на волята си наложих да запазя търпение.

13
 — Не е задължително да ходим на юг, Нейтън, но имаме нужда
от две седмици истинска почивка някъде извън Англия.
— Две седмици! — изквича той. — Не си заслужава, като си
представиш колко нерви ще ни коства да координираме графиците си и
да направим нужните резервации, като междувременно сме се пребили
от работа, за да не оставим недовършени проекти, и се изтрепем да
наваксваме, когато се върнем.
Разбира се, ретроспекцията е чудно нещо. Сега можех да се
обърна назад и да се запитам дали неохотата на Нейтън се дължеше
само на неговата преданост към работата. Може би просто идеята да
прекара две пълни седмици с мен не му харесваше.
Аз бях настояла.
— Според мен си струва да положим усилие. — Бях неумолима и
той го знаеше.
— Добре, щом ти го искаш, но аз ще трябва да се съдера от
работа. — Примирението в гласа му ме депресира. — Добре,
резервирай нещо. Избери каквото ти искаш.
Нейтън се откъсна за момент от лаптопа, колкото да ме удостои с
бегла усмивка, която не стигна до очите му, а после се върна в страната
на счетоводните таблици.
Много жени биха се възползвали от предложената свобода на
избор и биха резервирали двуседмична почивка в петзвезден хотел на
Карибите — и не бих казала, че това не ми мина през ума — но ме
глождеше тайното подозрение, че уединеният рай беше нож с две
остриета. Да, такава ваканция щеше да означава да сме заедно, без да
правим друго, освен да разпускаме и да си говорим. Но ако се
окажеше, че нямаме какво да си кажем, тогава две седмици слънце,
пясък и наскоро направеното откритие, че връзката ни е досадна
купчина вехтории, можеха да се окажат непосилно изпитание.
Не, казах си аз, ние имахме нужда от някое тихо и спокойно
място, където да имаме възможност да общуваме задушевно, да
преоткрием защо се бяхме влюбили един в друг навремето — и ако
това не сработеше, да намерим някакви развлечения наблизо и много
забележителности, които да обиколим.
Ето така се натъкнахме на „Дворът с розите“, „очарователна
къща за гости в идиличната обстановка на френската провинция в
поречието на Лоара, където вашите сърдечни домакини Рупърт и

14
Глория Хънтър ще ви посрещнат радушно и ще ви разглезят. Когато ви
омръзне да мързелувате в нашата красива градина, можете да обходите
живописната местност, колоритните малки градчета в околността,
великолепните замъци…“
На уебсайта звучеше прекрасно.

[1] La Cour des Roses — дворът с розите. — Б.пр. ↑

15
 ГЛАВА 2

На сутринта след падението на Нейтън станах в ранни зори.

Вечерта не бях се сетила да затворя дървените кепенци и на
развиделяване, когато първите лъчи пропълзяха през тюлените
пердета, реших, че щом не бях успяла да заспя досега, едва ли щях да
заспя.
Осъзнавайки с болка празната възглавница до мен, аз се
надигнах, видях ризата и дънките на Нейтън, сгънати и оставени върху
малката тапицирана табуретка в ъгъла на стаята, портфейла и
часовника му, прилежно поставени върху красивия плот на античната
тоалетка. Голям гардероб в същия стил заемаше стената срещу леглото,
но стаята беше достатъчно просторна, за да не изглежда претъпкана.
Нежните сини тонове на завивките, възглавниците и килимите върху
полираните дървени дъски на пода създаваха усещане за прохлада и
покой, в контраст с топлите медни оттенъци на дървото.
Навлякох един суитчър, слязох тихо на долния етаж и излязох
във вътрешния двор, където можех да си общувам с кокошките на
спокойствие. Утрото беше хладно, затова взех едно леко одеялце
отвътре и легнах на влажния шезлонг, като придърпах топлата завивка
чак до брадичката си, като стара дама на палубата на круизен кораб.
Зареях поглед в простора и поляната, осеяна с пъстри цветни лехи и
малки декоративни дървета, обрасли с трева стари каменни плочи,
които водеха към тайни градински кътчета и беседки, заобиколени с
гъсти храсти и дървета… Но красивата гледка не ми достави никакво
удоволствие.
Колкото и прекрасно да беше това място, за мен беше ясно, че
трябва веднага да се преместим в друг хотел. Нейтън беше кривнал от
правия път. Аз имах пълното право да съм разстроена, но почти всяка
двойка преживяваше подобни сътресения. Глория едва ли означаваше
нещо за него. Нейтън и аз бяхме заедно достатъчно дълго време, за да
захвърлим нашата връзка заради едно погрешно решение от негова

16
страна. А нямаше как да продължим напред, докато доказателството за
изневярата на Нейтън ни се мотаеше в краката.
За разнообразие насочих мислите си към състоянието на Рупърт.
През последните няколко дни бях започнала да изпитвам симпатия към
него, макар да подозирах, че беше особняк. Нейтън никак не го
харесваше. Докато Нейтън беше мълчалив (на моменти дори темерут,
като се замисля), Рупърт беше пълна противоположност —
гръмогласен и самонадеян, дори ексцентричен. Ако не беше
неприятният разговор, когато пристигнахме, щях да отдавам
инстинктивната неприязън на Нейтън на най-обикновен антагонизъм
на характерите им.
Докато седяхме в градината и си почивахме от пътуването, аз се
наслаждавах блажено на красотата наоколо — окосени морави, цветя,
дървета с огромни корони — и имах глупостта да отворя голямата си
уста и да изразя на глас мислите си.
— Тук е прекрасно, нали? — бях промълвила аз.
Нейтън огледа преценяващо обстановката.
— Хъм. Чудя се колко ли му е струвало?
Надигнах се на лакът и го погледнах.
Счетоводител до мозъка на костите. Обясняването на реакции
като тази с професионалното любопитство ми позволяваха да му
прощавам подобни коментари.
— Нямам представа — казах аз с преднамерено нехайство.
— Снощи на вечерята той каза, че къщата е била развалина,
когато са я купили, така че сигурно я е взел на безценица. Навярно му
е струвало цяло състояние да я стегне. — Нейтън изви врат, за да
огледа каменните стени, обрасли с лъскав бръшлян.
На места каменната зидария изглеждаше по-стара, почти
изронена, а на други беше изкърпена — но червените керемиди и
сините кепенци на прозорците създаваха усещане за елегантност и
приветливост. Нейтън огледа по-новото, белосано крило, където
живееха Рупърт и Глория, построено встрани до къщата, до останките
от стара овощна градина, която отделяше имението от пътя.
— Ремонтът на къщата. Пристройките — процеди Нейтън —
къщичките отсреща. Едва ли е евтино да преустроиш някаква стара
плевня. Освен това земята явно е била пустееща, когато са се нанесли.

17
 Погледнах редовете лавандула, които ограждаха двора между
вилата и къщичките, дълга постройка с груба зидария от сиво-бежов
камък и три дървени врати, заобиколени от пълзящи асми.
— Е, добра работа са свършили — признах аз с възхищение.
Нейтън кимна едва-едва.
— Да, но откъде е взел парите, Еми? Той така и не каза с какво се
е препитавал, преди да дойдат тук.
— Това не е наша работа, нали така?
Нейтън изви устни в подигравателна усмивчица.
— Чуй му превзетия акцент. Сигурно се е родил със сребърна
лъжица в устата. Не прилича на човек, на когото му се е налагало да си
изкарва хляба с пот на челото.
Аз го погледнах учудено. Не познавах тази страна от характера
на Нейтън и не знам дали тя ми харесваше.
— Сигурно са се потрудили здраво, за да създадат това място —
защитих собствениците аз, като посочих имението, което щеше да бъде
наш дом през следващите две седмици.
— Съмнявам се, че той знае какво е тежък труд — изропта
Нейтън. — Обзалагам се, че плаща на други хора да вършат всичко
тук, докато той се излежава и гледа. Мазен негодник.
Аз се намръщих.
— Какво ти става? Би било логично да се оплакваш, ако бяхме
платили толкова много пари и това място не беше хубаво. Не може ли
просто да му се насладим?
Нейтън се отпусна на шезлонга с намусено изражение и аз също
се изтегнах на моя, но доброто ми настроение се беше изпарило.
Запитах се дали нямаше да сме по-добре в някоя от къщичките,
така че да сведем до минимум срещите между Нейтън и Рупърт, но
бързо прогоних тази мисъл. Знаех от горчив опит, че представата на
Нейтън за самообслужване се изразяваше в това да се влачи из
супермаркета и да оглежда критично чуждестранните марки продукти,
а после да се покрие някъде, докато аз готвех и разтребвах. Идеята за
самообслужване се превръщаше за него в обслужване. Първия път,
когато това се случи, бяхме в Испания, аз толкова преливах от гордост
заради наскоро хванатия от мен мъж, че не забелязах тази
неравнопоставеност. Но в Гърция, където обитавахме толкова
миниатюрно студио, че с малко късмет можеше да мине за баня,

18
несправедливостта ме порази. След като две седмици прескачах
краката на проснатия на дивана Нейтън, докато аз готвех в бокс с
размерите на кухненски шкаф, се заклех никога повече да не се
подлагам на подобно наказание. Тук, в къщата за гости, нашата
резервация включваше закуска и три вечери седмично, като ни
оставяше свобода да опознаем местните ресторанти през останалото
време, което според мен беше чудесно компромисно решение.
Рупърт беше главен и единствен готвач в „Дворът с розите“, а аз
лежах в ступор на сутринта след неговото падане, чудейки се какво
щеше да стане сега. Ние бяхме единствените гости в къщата за
момента, но неминуемо щяха да дойдат и други. Дали Глория щеше да
поеме нещата в свои ръце? Прехвърляйки наум последните няколко
дни, аз започнах да се питам какво всъщност вършеше Глория — освен
да съблазнява чужди мъже. Тя беше повече по ефектните посрещания,
отколкото по работата, нагласена в тесни дънки и дълбоко деколте,
пърхаща и суетяща се около гостите. Подозирах, че повече я биваше да
се преструва на заета, отколкото да се занимава с нещо полезно.
Добре, че поне имаха чистачка. Тя беше дребна, възрастна жена,
която работеше като дявол и не спираше да бъбри, неспособна да
проумее, че човек с години не е ползвал знанията си по френски.
През двора откъм къщичките започнаха да долитат звуци — плач
на малко дете, отваряне на вратата на кола, някаква жена извика на
съпруга си да й донесе картата, а после, че кафето е готово — и мен ме
прониза завист. Това трябваше да сме Нейтън и аз, отпочинали и
готови за опознавателно пътешествие.
С тежка въздишка на самосъжаление се надигнах от шезлонга.
Споменаването на кафе бе събудило глада ми за кофеин. Като
изнемощяло от безсъние зомби влязох в къщата, за да потърся
спасение.
Глория — гримирана до най-малки подробности и с опъната
назад изрусена коса — се появи, докато аз се щурах край лъскавата,
свръхмодерна кафе машина.
— Чакай, остави на мен — каза тя и ме избута встрани. След
като натисна няколко копчета, от машината се вдигна струя пара и тя
ми подаде една чаша. Течността имаше цвят на тиня и вкус на нещо,
което сякаш беше изстъргано от пода на кокошарника. Несъмнено

19
Рупърт беше магьосникът на кафето — още една печална последица от
отсъствието му.
Аз изправих рамене и се приготвих да я заям заради
чифтосването й с Нейтън. Тази протакана конфронтация трябваше да
се състои снощи, естествено, но ненавременният здравословен
проблем на Рупърт я беше осуетил.
Щеше да е приятно, ако Глория бе направила първата крачка и
ми беше поднесла своето извинение. А тя си мълчеше нагло, след като
беше правила див секс с приятеля ми. Не беше за вярване.
И все пак, не можех да пренебрегна факта, че съпругът й лежеше
в болницата. Овладях се. Всичко по реда си.
— Как е Рупърт?
За миг в очите й се появи леденостуден блясък, който изчезна,
преди да мога да го разгадая.
— Телефонирах в болницата — каза тя. — Ще го изпишат преди
обяд.
— Казаха ли какво му има?
— Не е било инфаркт. — Глория ме изгледа обвинително, сякаш
за да разкритикува неточната диагноза, с която толкова грубо бях
прекъснала нейните извънбрачни занимания снощи. — Ангина е.
Назначили са му лекарства. От сега нататък ще трябва да внимава
какво яде и какво пие.
Рупърт несъмнено обичаше да си пийва и аз имах чувството, че
това беше коренът на раздора между тях.
— Сигурно ще трябва да си почива?
— Естествено. Лекарите смятат, че си е изкълчил сухожилие на
крака при падането. Почти не може да ходи. — В гласа й отново се
появи намек за обвинение, сякаш аз бях предала всички, като не се бях
хвърлила през кухнята, за да подхвана мъж, висок метър и осемдесет и
тежащ близо 90 килограма.
— Е, радвам се, че той е добре — искрено казах аз. След което се
насочих към основната тема… — В такъв случай е време да си
поговорим двете, не мислиш ли?
Шокираното изражение в очите на Глория ми подсказа, че тя
явно смяташе, че щеше да се измъкне невредима от огъня.
— Така ли?
Бях изумена от безсрамното й отношение.

20
 — Нищо ли няма да кажеш в свое оправдание?
Тя вдигна рамена сякаш нехаеше, но в очите й се появи опасен
блясък.
— Случват се такива неща, Еми. Ти не трябваше да виждаш
онова, което видя, но просто така се случи. Не разбирам какво точно
искаш да ти кажа.
Поразена, аз тръснах отвратителното кафе на гранитния плот с
такава сила, че чух как чашата се пропука.
— Може би за начало трябва да ми се извиниш, задето спа с моя
приятел?
Глория скръсти ръце пред гърдите си, жест, който допълнително
сбръчка покритата с изкуствен загар кожа на деколтето й, придавайки
му вид на износена стара чанта.
— Ние бяхме двама, Еми — ти сама видя това. Да, аз правих секс
с Нейтън. И той прави секс с мен. Може би трябва да се обърнеш към
него за извинение.
— Нейтън и аз вече си поговорихме, за твое сведение, което не
може да се каже за теб и Рупърт. Предполагам, че ще му разкажеш за
случилото се, когато се прибере у дома?
— Предположението ти е погрешно. — Очите й се присвиха
заплашително. — Очаквам, че ти също няма да му разкажеш.
Бях впечатлена от нахалството й.
— Не мислиш ли, че първо трябва да обсъдиш този обет за
мълчание с всички заинтересовани страни, преди да го приемеш за
даденост?
— Смятах, че дори ти осъзнаваш, че на него няма да му се
отрази добре, ако научи нещо такова. Не искаш да си отговорна за
обострянето на кризата му, нали?
Тук Глория ме спипа натясно. Колкото и да бях ядосана, не
можех да изложа на риск крехкото здраве на Рупърт, само за да си
отмъстя на жена му. Но това, че тя ме притисна в ъгъла, ме вбеси още
повече.
— Снощи ти не ми се видя чак толкова загрижена за здравето и
благополучието на Рупърт!
— Да не намекваш, че не се интересувам от съпруга си?
Аз се засмях саркастично.

21
 — Да кажем, че го демонстрираш по странен начин, като спиш с
гостите.
— Спах с един гост, Еми. Един. Коригирай си фактите.
— Искаш аз да си коригирам фактите? Ти си омъжена. Ти спа с
моя приятел. Ти си почти на възрастта на майка му, ако го беше родила,
преди да навършиш пълнолетие. Така. Тези факти достатъчно
коректни ли са?
Устата й се изви в презрителна гримаса.
— Щом вашата връзка е толкова солидна и аз съм толкова
престаряла, тогава защо гаджето ти ми се нахвърли и ми разкъса
дрехите като диво животно, докато ти споделяше спомените на
средната ти възраст с моя мъж?
Нямах отговор на този въпрос. За щастие никой не го и
очакваше.
Докато ровех отчаяно в объркания си мозък за още хапливи
реплики, телефонът в коридора иззвъня и Глория се стрелна покрай
мен, за да вдигне.
Замаяна, аз останах да стърча в кухнята. Последният изстрел на
Глория беше улучил право в целта. Нима нашият сексуален живот
беше толкова занемарен, че Нейтън бе почувствал потребност да
направи това? Не бих казала, поне до вчера. Щях да кажа, че навярно
бяхме същите като всяка друга усърдно работеща двойка. Често бяхме
прекалено изморени, прекалено заети, прекалено стресирани, но все
пак още се любехме. Не толкова редовно колкото навремето. Не
толкова страстно както навремето. Но колко връзки успяваха да
съхранят страстта на двойка, която наскоро се е събрала да живее
заедно? Изведнъж осъзнах, че бях приела постепенното затихване за
нещо нормално. Дори приемливо.
Изглежда, че Нейтън не приемаше нещата по същия начин.

Нейтън се покри през първата половина на сутринта, като се

престори, че си доспива, след което пренесе всичките си вещи в новата
стая — факт, който установих едва когато се качих на горния етаж, за
да го потърся. Чаршафите и одеялото, които бях тикнала в ръцете му
снощи, бяха върнати на леглото му и когато надникнах в новите му
покои, видях, че Нейтън имаше чисто нов комплект спално бельо —

22
което означаваше, че а) той вече беше говорил с Глория и б) явно не
споделяше моите размисли за това, че трябваше да се преместим
някъде другаде.
Не можех да кажа, че тези разкрития ме зарадваха, затова с
херкулесовско усилие аз овладях гнева и нетърпението си и зачаках да
останем насаме. Глория вече беше познала моя приятел в библейския
смисъл на тази дума. Остатъците от моята гордост не искаха тя да ни
свари насаме и да опознае отблизо и паденията на нашата връзка.
Веднага щом тя потегли към болницата, аз спипах Нейтън в
дъното на градината, където той се бе посветил да изучи навиците на
кокошките.
— Нейтън. Трябва да поговорим.
Той се обърна.
— Снощи вече говорихме.
Аз потиснах въздишката си.
— Не, не говорихме. Аз говорих. Ти каза, че не ти се говори.
Комуникацията беше малко едностранна.
— Бих казал, че ти по-скоро крещеше, отколкото говореше.
Вдишах дълбоко и преброих до пет. Просто нямаше начин да
издържа до десет.
— Естествено, че крещях! — извиках аз. — Ти какво очакваше?
Заварих те да правиш секс с друга жена. Какво трябваше да направя, да
запея химни ли? Мисля, че предвид обстоятелствата аз проявих
невероятно самообладание, плюс случилото се с Рупърт и всичко
останало.
Нейтън кимна, признавайки ми поне тази заслуга.
— Ще получа ли обяснение за снощните изпълнения или не? —
попитах аз.
— Вече го получи.
Аз се засмях задавено.
— „Прекалих с пиенето“?
Той кимна.
— Това е абсурдно.
Нейтън стисна челюсти в упорита физиономия. Това подчерта
неговата прилика с майка му.
— Наистина ли искаш да го обсъждаме?

23
 — Не, не искам, Нейтън. Ако искаш вярвай, но аз също нямам
желание да обсъждам онова, което се случи снощи. Но не виждам как
ще продължим напред, ако не проведем този разговор.
— Добре. Хубаво. — Той пое дълбоко дъх. — Истината е, че от
известно време нещата между нас не вървят, Ем. Ние вече не
разговаряме. Вече не правим заедно почти нищо. Просто ти явно не си
забелязала.
Това изявление накара студената кръв, която едва-едва се
процеждаше във вените ми, да кипне и да потече в нажежен до
червено, бурен поток.
Разтреперана, аз поех дъх.
— Как смееш да стоиш тук и да ми разправяш, че не съм
забелязала колко трагично е положението напоследък? Щом си толкова
наблюдателен, тогава защо ти не предприе нещо? О, не, извинявай! Ти
предприе нещо. Ти преспа с Глория. Много градивно решение, неверен
мръснико!
Нейтън пребледня при тази обида.
— За бога, Еми, не повишавай глас. На двора може да има хора.
— Няма да шепна! А ти не смей да ми казваш какво да правя!
През изминалата година се поболях да се терзая за нас, докато ти си
караше както ти е удобно. Нито веднъж не каза, че се чувстваш
нещастен, докато аз се измъчвах и се чудех дали е нормално почти да
не си говорим. Тази почивка беше моя идея, помниш ли? Надявах се,
че тук ще можем да се преоткрием един друг, да се откъснем от
работата и стреса и да видим дали можем да възродим връзката ни. —
В този момент гласът ми затрепери.
— Ами, да, вече не е както преди, нали? — тихо изрече той.
— Не и след снощи!
Нейтън поклати глава.
— Значи ти няма да забравиш тази случка, така ли?
Аз го погледнах, шокирана.
— Ти наистина ли очакваш да я забравя?
— Вече не знам какво да очаквам. Имам нужда да помисля.
Излизам да се разходя. — С тези думи Нейтън се обърна и тръгна към
алеята.
Влязох вбесена в къщата. Докато се опитвах да върна нивото на
кръвното си налягане в безопасната зона, огледах поразена кухнята.

24
Огромното помещение обикновено излъчваше усещане за ред и
простор, с уютни дървени шкафове и елегантни гранитни плотове в
дъното, голяма селска маса, където сервираха закуските и вечерите за
гостите под скосения покрив на верандата, далеч от зоната за готвене.
Сега мръсните чинии от закуската бяха нехайно струпани на мивката
до съдовете от снощи, великолепният сос на Рупърт събираше мухите,
а празните чинии и тигани бяха разхвърляни навсякъде. Съвсем
наивно аз бях помислила, че Глория щеше да направи нещо по въпроса
преди връщането на Рупърт — тоест, освен да ги струпа на грамада.
Носеше се неприятна миризма. След внимателен оглед, аз открих
източника на тази смрад, а именно развалени остатъци крем брюле.
Представяйки си ефекта на тази кочина върху Рупърт, когато се
прибереше, и в отчаяна нужда да отвлека ума си от факта, че връзката
ми вече официално се намираше в интензивното отделение, аз
напълних огромната мивка с гореща вода и лимонов препарат за миене
на съдове и насочих негодуванието си към чиниите.
Вярно е, че отношенията ми с Нейтън не бяха блестящи и
дълбоко в себе си знаех, че за връзка трябваха двама — но все пак,
човек не отиваше на почивка, с цел да закрепи разклатените мостове,
очаквайки спътника му в живота да скочи в първата срещната
спасителна лодка. С Нейтън бяхме заедно от пет години и живеехме
заедно от три. Купуването на апартамента беше своеобразен знак за
обвързване. Според мен беше съвсем основателно да очаквам вярност
и честен разговор от време навреме.
Най-лошото, аз до такава степен се бях подвела от неговите
признания и обвинения — и от моя гняв — че не бях стигнала до
основната тема: да се махнем от това място.
След две счупени чинии, една пукната стъклена чаша и една
чукната чаша за чай, аз още бях препълнена с натрупано
неудовлетворение, което да излея върху други предмети, затова се
огледах за още домакинска работа. Веднага ми се представи
възможност. Глория беше толкова притеснена за съпруга си, че явно не
можеше да се занимава с банални задължения или, както подозирах, тя
оставяше всички домашни задължения на Рупърт и чистачката, която
явно имаше почивен ден, съдейки по състоянието на къщата.
Намерих метлата и тъкмо се канех да я развъртя, когато чух
гумите на автомобил. Предположих, че Глория се прибира с Рупърт, и

25
погледнах през прозореца, но не видях синьото кабрио. Когато
високият мъж зад волана се измъкна от малката кола, аз се зачудих как
успяваше да се качва и слиза от тази сапунерка, без да се контузи.
Мъжът беше висок най-малко метър и деветдесет.
Не беше гост. Може би идваше да попита за свободни места в
къщата за гости?
Може би. Мъжът се пресегна към предната седалка и извади
чанта за лаптоп, която преметна през рамо, после извади и една папка.
Хъм. Някой застрахователен агент? Не беше облечен в костюм, а
носеше панталон и риза с къси ръкави.
Той тръгна уверено към къщата. Аз не бях в настроение да се
разправям с неканени гости, затова отворих вратата с намръщена
физиономия, която за миг ми изневери, щом видях едно доста красиво
лице с кафяви очи и къса кестенява коса.
— Да? Как мога да ви помогна? — Въпросът излезе по-троснато,
отколкото исках, но всъщност целият ми отпуск, и дори животът ми, не
се подреждаха както исках, така че той трябваше да го преглътне.
Моето появяване на вратата явно го притесни. Челото му се
свъси.
— Здравейте. Ъ, Рупърт тук ли е?
Аз поклатих глава.
— Не, съжалявам.
Мъжът се намръщи.
— А Глория? — Може би си въобразявах, но ми се стори, че той
изрече името й с известна неприязън.
— И нея я няма. Мога ли да ви помогна?
— А… вие коя сте?
Не ми хареса този следователски тон в гласа му.
— Еми. Аз съм летовничка — отвърнах троснато аз.
Мъжът погледна метлата в ръката ми с известно недоумение.
— А, разбирам. — Въпреки очевидното му недоумение. —
Знаете ли кога ще се прибере Рупърт?
Аз също умеех да си играя на разпити. Не познавах този човек и
не бях сигурна дали Рупърт би искал да му кажа.
— Може ли да попитам защо ви е необходимо да знаете?
— Защото имаме уговорка. Аз съм Ален. — За момент се
обърках. Значи мъжът беше французин, така ли? Защото говореше

26
безупречен английски — макар че сега, като се замисля, имаше съвсем
лек намек за акцент. Той ми протегна ръка и аз я поех автоматично, а
той добави: — Аз съм счетоводителят на Рупърт.
Тутакси пуснах ръката му, сякаш беше намазана с отрова. Към
момента счетоводителите не бяха начело в класацията ми на любими
хора.
— Е, съжалявам, но Рупърт е в болница — казах му аз. Когато на
лицето му се изписа тревога, аз смекчих тона. — Той е добре и ще се
прибере по-късно днес, но трябва да си почива.
— Много съжалявам. Знаете ли какво го е сполетяло?
Аз се поколебах.
— Да, но не мисля, че трябва да коментирам. — Когато на
лицето му се изписа тревога, аз побързах да го успокоя. — Моля ви, не
се тревожете, не е нищо сериозно. Но аз не ви познавам и не знам дали
Рупърт би искал да обсъждам с вас здравословното му състояние.
Вместо да се засегне, както очаквах, мъжът каза:
— Разбирам. Благодаря ви. Ще ви оставя да се върнете към… —
Погледна озадачено метлата — … вашите занимания. — И отново ми
протегна ръка, която аз докоснах с края на пръстите си. — Приятно ми
беше да се запознаем — добави той и се обърна да си върви.
Когато Нейтън се дотътри обратно, аз метях пода на кухнята.
Виждайки четката и лопатката в ръцете ми, той вдигна вежди.
— Не смятам, че това е твоя работа.
— Все някой трябва да го направи, след като Глория не може да
си развали маникюра — троснах се аз. — Не мога да допусна Рупърт
да се прибере в тази кочина в неговото състояние, нали?
Сякаш призована от моите думи, спортната кола на Глория
паркира пред къщата. Рупърт се мъчеше да слезе от ниското кабрио, но
контузеният му крак го затрудняваше. Забелязах в другия край на
двора неговата голяма, удобна кола и се удивих от
несъобразителността на Глория. Стрелнах Нейтън с поглед на
отвращение заради липсата на галантност и се спуснах към колата,
очаквайки търпеливо Рупърт да се извие на седалката си дотолкова, че
аз и Глория да можем да го измъкнем навън.
С пухтене, ние му помогнахме да изкачи двете стъпала до
кухнята и го настанихме на старото кресло до прозореца.

27
 Аз му донесох една табуретка от вестибюла, за да може да си
вдигне крака.
Обичайно засменият и румен от слънцето Рупърт пребледня от
усилието и аз се притесних, виждайки колко състарен изглеждаше
сега, неизбръснат, с разрошена и сплъстена сребристосива коса.
Тъй като не знаех какво да направя, аз сложих чайника на
котлона, но Рупърт ме хвана за ръката.
— Еми, мило момиче — промълви той с разтреперан глас. —
Толкова съжалявам за онова, което преживя снощи. Сигурно ужасно си
се изплашила. Навярно си помислила, че умирам. — Той ми намигна.
— Радвам се, че си добре, Рупърт.
— Благодаря ти.
Усетих напрегнатите погледи на Нейтън и Глория.
— Не съм направила нищо особено.
— Ти направи всичко възможно и аз съм ти благодарен за това,
миличка.
Той целуна ръката ми. Толкова се трогнах от признателността в
този старомоден жест, че неочаквани сълзи опариха очите ми, но
погледът на Глория дълбаеше като свредел гърба ми над главата на
Рупърт.
Не знам как имаше нахалството да ме гледа така. Ако снощи тя
си беше седяла мирно, на мъжа й нямаше да му се наложи да ми
благодари сега.
Аз се изправих и я изгледах с презрение.
— Някой иска ли чай? — попитах аз.
Глория поклати глава.
— Аз трябва да подготвя стаята на семейство Хендерсън. — Тя
се обърна и тръгна по стълбите с отчетливо потракване на токчетата
си.
Предложих една чаша на Нейтън, но той изглеждаше толкова
сконфузен, че се изплаших да не я изпусне, затова я оставих на масата.
Дали не го гризеше съвестта в присъствието на Рупърт?
Очевидно не.
— Аз отивам да помогна на Глория — заяви той и се стрелна
след нея, оставяйки ме сама с огромно количество чай, един отпаднал
болник и скоростното решение, че щях да го последвам точно след три
минути, за да се уверя, че не й помагаше и по други направления.

28
 ГЛАВА 3

Не можех да си спомня кога за последно Нейтън беше предлагал

помощта си в нашето домакинство, а услужливото ми въображение
бързо превъртя сцената от кадъра, в който Нейтън и Глория оправяха
леглото, към следващия, където те се търкаляха преплетени върху него.
— Благодаря ти, Еми. — Рупърт се усмихна признателно, когато
му подадох чаша чай. След няколко глътки бузите му възвърнаха
нормалния си цвят.
Той беше висок и широкоплещест мъж, но както седеше
прегърбен в стола сега, нямаше и следа от типичната му виталност и
палавото пламъче в погледа му.
— Това твое дело ли е? — попита Рупърт.
— Кое?
Той посочи излъсканата кухня.
— Чистачката гостува на болната си сестра, а Глория не е добра
домакиня, така че заслугата явно е твоя.
— О, ами, да. Исках да се заема с нещо. — В мига, когато
изрекох тези думи, ми се прииска да си прехапя езика и да…
— Да се заемеш с нещо? Не може да си се отегчила толкова
бързо. Не трябваше ли да излезете с Нейтън и да се наслаждавате на
тукашните красоти? — Рупърт явно нищо не подозираше.
— Просто исках да помогна — дадох на заден ход аз. — Знаех,
че Глория трябва да те вземе от болницата и че по-късно очаквате нови
летовници.
— Постъпила си чудесно, миличка, но аз не искам да ти разваля
още повече почивката. И двамата с Нейтън имате изтерзан вид.
Ха! Бедният нещастник не знаеше и половината от истината. В
трескав опит да отдалеча разговора от нашето предполагаемо
ваканционно блаженство, аз посочих крака му.
— Как ще се справиш с още повече гости?
Рупърт вдигна рамена философски.

29
 — Мадам Дюпон ще дойде да почисти утре, а градинарят се
връща в събота. — Той се начумери. — Проблемът е с готвенето.
Страхувам се, че Глория е с вързани ръце в кухнята.
Смехът му ме изненада.
— Какво е толкова смешно?
— Смешното тук е, че Глория беше управителка на ресторант,
когато се запознахме. Един луксозен ресторант в Лондон. Човек би
помислил, че постоянното съприкосновение с храната щеше да се
отрази на готварските й умения, но уви. Тя не може дори да свари
яйце. Гостите, които са направили резервация за гурме обеди и вечери
през седмицата, няма да очакват да ги угощаваме със студен боб от
консерва и прегорени филийки.
— Недей да се тревожиш за нас — побързах да го успокоя аз. —
Ние с Нейтън можем да се храним навън.
Това щеше да е идеалната възможност да му съобщя, че
смятахме да го освободим от присъствието си, тъй като се изнасяхме,
но Рупърт изглеждаше толкова болен, че сърце не ми даде да го
направя. Не исках да си помисли, че си тръгваме заради неговото
здравословно състояние. То щеше да е като да го ритна, когато вече бе
паднал.
— Много мило от ваша страна — прекъсна мислите ми Рупърт.
— Знам, че вие ще приемете всичко, но семейство Хендерсън са друг
случай. Те вече са идвали тук. Доста превзета двойка. Казаха, че идват
тук всяка година само заради храната. Бог да им е на помощ това лято.
— Сигурно, ако им обясниш…
— Няма да има никаква полза. — Рупърт потупа леко ръката ми.
— Ще измисля нещо, когато мозъкът ми започне да функционира. Но
трябва първо да подремна.
— Няма ли да има обяд?
Той поклати глава.
— Прекалено изморен съм. Ще ми направиш ли една услуга,
Еми?
— Разбира се.
— Би ли ми подала онази химикалка и бележника?
Подадох му ги и той започна да пише нещо.
— Би ли занесла това на Глория? Трябва да отиде на пазар
веднага щом приготви стаята на Хендерсънови.

30
 Той откъсна листа и го пъхна в джоба ми. Аз му помогнах да
стане от креслото, подадох му патериците и двамата закретахме по
коридора към неговите покои. Добре, че се намираха на приземния
етаж, защото нямаше начин Рупърт да изкачи стълбите.
Опитвайки се да не любопитствам, докато минавахме през
личната му отворена кухня, аз го съпроводих до спалнята, решена в
чудовищен розово флорален интериор, който Глория явно не бе успяла
да наложи в къщата за гости. Изглеждаше така, сякаш тя бе пренесла
всичките си женски фрустрации в обзавеждането на една стая.
Недоумявах как Рупърт можеше да спи сред тези дантелени пердета,
сатенени кувертюри и противни розови стени. Очите на бедния човек
се затвориха веднага щом легна. Ако трябваше да остана още мъничко
в тази стая, аз също щях да затворя очи, помислих си.
Върнах се в коридора, изхлузих обувките си и тръгнах по
стълбите. Нейтън и Глория бяха останали насаме прекалено дълго.
Осъзнавайки абсурдността на ситуацията, да се промъквам боса, с
обувки в ръка, аз тръгнах по посока на тихите гласове, прекосих на
пръсти по площадката и надникнах в стаята.
Двамата бяха напълно облечени и искрено заети с домакинска
работа — дотук добре — но се кикотеха, докато се опитваха да вкарат
един огромен юрган в плика. Което не беше чак толкова добре.
Двамата спряха да правят каквото правеха и ме погледнаха.
— Защо носиш обувките си в ръка, Еми? — Глория вдигна
изписаните си вежди в лукава физиономия. Тя много добре знаеше
причината и се чувстваше доволна, защото бях останала без
доказателства.
— Защото са нови. Имам мехур. Качих се, за да се преобуя. —
Време беше да хвърля бомбата. — Рупърт се притеснява за менюто
тази вечер. Изглежда, че ти ще трябва да се заемеш с готвенето.
Глория остана като поразена от гръм.
— Но аз не… аз не мога… Рупърт ще трябва да се стегне!
— Той не може да стои на краката си и дори да можеше, щеше да
падне от изтощение. Каза, че Хендерсънови ще очакват да ги
нахраните, така че ти трябва да напазаруваш и да приготвиш вечерята.
— Аз извадих пазарския списък от джоба си, размахах го пред лицето
й и го оставих на нощното шкафче.
Глория се замята между ужаса и неподчинението.

31
 — Не, това не е възможно.
Тя потърси подкрепа от Нейтън, който се загърчи, разкъсван
между нейните вопли за солидарност и осъзнаването, че да вземе
нейната страна пред мен не беше добра идея.
— Може би Нейтън ще може да ти помогне, Глория, след като
внезапно е станал такъв къщовник?
Аз се завъртях и излязох, но щом се прибрах в моята стая и се
пльоснах на леглото, жалката ми победа помръкна. Суровата
действителност, че за по-малко от 24 часа се бях превърнала от жена с
отегчителна, но стабилна връзка в такава, която водеше жалки схватки
с моя неверен приятел и неговата застаряла мимолетна любовница.
Колкото по-скоро се махнехме от това място, толкова по-добре.
Спипах Нейтън в мига щом привърши с домакинската работа,
защото дебнех до открехнатата врата на стаята ни, за да се уверя, че
Глория слиза на долния етаж, за да отиде на пазар или да се погрижи
за болния си съпруг — макар че като я познавах, нито един от тези
варианти не беше сигурен.
Не оставих на Нейтън шанс да я последва. Спипах го на
площадката.
— Искам да поговорим.
Той въздъхна с преувеличен драматизъм.
— Пак ли?
— Да, пак. Ако не те затруднявам.
Той ме последва в нашата — тоест моята — стая.
— Сега пък какво?
— Трябва да си намерим нова квартира, Нейтън. Не можем да
останем тук. — Моля те, не казвай „защо не?“.
— Съгласен съм.
Аз се ококорих от учудване.
— Така ли?
— Разбира се. Вижда се, че Рупърт не е в състояние да върти
бизнеса. В къщата цари пълен хаос.
— Това ли те притеснява? Че няма да получиш свястна закуска?
А не фактът, че ти прави секс с Глория или че спиш в друга стая, или
че аз не мога да ти имам доверие, или че провали почивката ни?
— Там е работата, Ем, че не мога да поправя нито едно от тези
неща.

32
 Брадичката ми затрепери и аз се презрях за тази проява на
слабост.
— Ти искаш ли да ги поправиш?
Той отбягна въпроса.
— Предполагам, че можем да си намерим друга квартира или
пък можем да сменим билетите за ферибота и да се приберем у дома.
Но смятам, че до утре трябва да вземем решение.
В очите му се появи странно изражение, което не можех да
разчета.
— Трябва да обмислим добре какво правим — каза Нейтън. —
Да помислим и за нас двамата. Не смятам, че трябва да действаме
прибързано.
Хъм. Макар да не искаше да обсъжда нещата в подробности, той
явно ги беше обмислил в най-малки детайли. На пръв поглед
желанието му изглеждаше разумно. Но при по-внимателно вглеждане,
нямах представа какво бе намислил.
Не виждах какво щеше да промени още една нощувка тук, но тъй
като това предложение намекваше за някакво усилие от негова страна
да закрепим връзката ни и за размисъл по въпроса, аз не посмях да се
оплача.
Аз въздъхнах тежко.
— Добре. Още една нощ, Нейтън. Но утре определено си
тръгваме. И гледай тази нощ да не се промъкваш на пръсти. — Аз
насочих обвинително пръст към гърдите му. — Ако те спипам още
веднъж с Глория, няма да има никакво общо бъдеще, което да
обсъждаме. Разбра ли?
Изтощена, затворих вратата на стаята и потърсих утеха в банята,
където можех да пусна резето и да остана насаме с мислите си. Тя
беше просторно и успокояващо помещение с шарени плочки в синьо и
бяло и огромна бяла вана с лъвски крачета. Идеално.
Пуснах крана на топлата вода, прерових ратановата кошница с
луксозни шишенца с тоалетни принадлежности на полицата, докато не
намерих маслото за вана и щедро го излях във водата. Потопих се в
пяната, а скованият ми гръб и раменете сякаш въздъхнаха облекчено.
Докато лежах със затворени очи сред тихо шумолящи сапунени
мехури и ухание на лавандула, ми хрумна, че поемах голям риск,
оставяйки Рупърт да си подремне и Глория да върлува без надзор. Но

33
тъй като тя трябваше да се погрижи за пазаруването, не виждах как би
могла да намери време да прелюбодейства с приятеля ми.

Когато слязох на долния етаж след кратка дрямка във ваната,

установих с облекчение, че Глория наистина беше отишла на пазар,
следователно не би могла да прелъсти отново гаджето ми. Това, което
ме обезпокои, беше откритието, че Нейтън й помагаше да разтовари
покупките. Тази неподозирана домошарска черта в характера му
започваше да ми лази по нервите.
Тъкмо когато формулирах наум достоен злъчен коментар, Рупърт
докуца с патериците си и седна на масата, с още натежали очи от
следобедния сън. Аз сложих чайника на котлона.
Когато сложих чаша чай пред него, той ми се усмихна
признателно, без да обръща внимание на отровената атмосфера в
стаята. Но когато тръснах ядно втората чаша пред Глория, тя се
отпусна драматично на стола, стисна главата си в ръце и заяви, че
усеща първите пристъпи на мигрена.
— Трябва да си полегна, докато премине — изхленчи тя.
— Но какво ще стане с Хендерсънови? Ами вечерята? Аз не мога
да я приготвя сам! — Рупърт определено изглеждаше разтревожен. —
Не можеш ли да вземеш едно от твоите хапчета?
Тя го прониза с многострадален поглед.
— Да, но те имат забавено действие. Главоболието няма да
отмине, докато не легна в пълен покой в затъмнена стая.
— Глория, разбирам, че не се чувстваш добре, но не можеш ли да
се включиш поне веднъж? — опита се да я придума Рупърт. — Нали ги
знаеш какви са Хендерсънови.
— Не мога да се включа, освен ако не искаш да повърна върху
храната. Трябва да се кача в стаята си и не искам да ме безпокоят при
никакви обстоятелства! — Тя стана и се изнесе от кухнята.
Рупърт погледна струпаните на плота покупки и се хвана за
главата.
— Какво ще правя сега?
— Ние можем да излезем да хапнем навън тази вечер, нали,
Нейтън? — предложих аз.

34
 — Ако се налага. — Той ме изгледа презрително и аз се запитах
какво го вбесяваше повече — фактът, че беше платил за три вечери на
седмица, а неговият домакин беше имал неблагоразумието да се
разболее и да не може да му ги подсигури, или мисълта, че трябваше
да прекара в ресторант няколко часа само с мен.
— Много сте мили — рече Рупърт — но това не решава
проблема с Хендерсънови.
— Хендерсънови също могат да вечерят навън, нали? — попитах
с надежда аз, макар че вече предусещах какъв щеше да е отговорът.
— Да, ако съм готов да се разделя с тях завинаги, след като те ме
разобличат като пълен некадърник. Бяхме им обещали угощение за
добре дошли и те ще очакват да го получат. Виж, Еми, те може и да са
надути сноби, но идват тук всяка година и ни препоръчват на всичките
си приятели. Не знам дали искам да загубя толкова клиенти заради
една несъстояла се вечеря.
— Но когато видят в какво състояние си, те сигурно…
— Те дори няма да забележат. — Рупърт въздъхна. — Е, добре.
— Той се надигна от стола, подпря се на една патерица и се насочи към
грамадата от покупки на плота. — Трябва да се справя.
Аз гледах с ужас. Той може би беше в състояние да помогне с
някои по-дребни задачи, но определено не беше в състояние съвсем
сам да приготви тристепенно гурме меню.
— Рупърт, не ставай смешен. Тази сутрин те изписаха от
болницата и ти едва си стоиш на краката. — Аз пронизах Нейтън с
убийствен поглед. — Ние сигурно можем да ти помогнем, нали?
— О, Еми, не, аз не бих могъл… — започна Рупърт.
Но Нейтън го сряза с леден тон.
— Съжалявам, Еми, но не. Едно е да отидем на ресторант. Но
сам да си приготвя вечерята, когато вече съм платил за нея, е съвсем
друго. Аз изчезвам оттук.
Той се обърна, взе ключовете на колата от перваза и излезе
сърдито.
Аз отново се обърнах към Рупърт.
— Съжалявам.
— Няма защо да се извиняваш, Еми. Аз съм този, който трябва
да ви се извинява. Вие сте на почивка. Ако знаех, че Глория ще излезе
от строя, щях да повикам някого на помощ, но вече е късно.

35
 На лицето му се изписа смущение.
— На всичкото отгоре станах причина двамата с Нейтън да се
скарате.
Аз го отведох обратно до стола му.
— Причината за скандала не си ти. Нейтън и аз… — Как можех
да го разведря, без да му разкрия истината в целия този фарс? — Ние
още сме напрегнати от работата, това е всичко. Нейтън не е гадняр,
просто не умее да се отпуска.
Опитах се да го обърна на шега.
— Той е счетоводител, свикнал е в живота му всичко да е
планирано до най-малка подробност минимум осемнайсет месеца
предварително. — Което ме подсети за… — Като заговорихме за
счетоводители, твоят се отби тук тази сутрин. Каза, че имате уговорка.
Рупърт кимна.
— Няма значение. Не е нещо спешно.
— Казах му, че си в болница, но не му казах защо — само го
успокоих, за да не се тревожи. Доволен ли си?
— Ален е добър приятел. Можеше да му кажеш, но няма
значение.
— Ами, добре. — Аз огледах голямата кухня с ултрамодерни
прибори, излъскани тенджери и тигани, окачени на една от дървените
тавански греди и професионалните готварски ножове, подредени като
войници на магнитната лайстна до двойната фурна, и се постарах да
скрия страха си. Готвенето не беше силната ми страна. — Но ти ще
трябва да ми даваш инструкции.
Когато пристигнаха Хендерсънови, Глория все още не се беше
надигнала от леглото си, а Нейтън не се беше върнал от безцелната си
разходка. Затова пък Рупърт и аз летяхме като совалки в кухнята —
или по-точно, аз сновях под вещите указания на Рупърт. Тъничкото
гласче в главата ми, което бе съгласно с Нейтън, че човек не плащаше
ваучер за луксозна почивка, за да се претрепва от работа, беше
заглушено от съвестта ми. Дори домакинът да не подозираше за този
факт, Нейтън беше спал с жената на Рупърт. Не му ли минаваше през
ума, че беше длъжник на Рупърт, предвид обстоятелствата?
Явно не.
И така, по заместване, задължението се беше прехвърлило върху
мен. Аз открай време бях малко мекушава. Безпомощни котенца край

36
пътя, които някой трябваше да занесе в приюта за изоставени животни,
изгубени деца в супермаркета, които трябваше да намерят майка си —
нито една кризисна ситуация не ме оставяше равнодушна. И все пак,
между ролята на добрата самарянка и тази на тоталната изтривалка
минаваше една тънка граница… Или може би не.
Рупърт се зае да приготвя основното ястие, а мен ме инструктира
да нарежа плодовете за плодовата салата.
— Ананасът и мангото са на плота. Ябълките и бананите са във
фруктиерата. Гроздето е в хладилника.
— Добре.
— Нарежи гроздовите зърна на половинки. Всичко друго на
кубчета.
Аз повъртях ананаса безпомощно, без да знам откъде да започна.
В супера го продаваха нарязан на шайби, в консерва. Рупърт въздъхна.
— Знаеш ли как се почиства ананас?
Аз поклатих глава.
— Добре, остави го на мен. Не искам да останат шипове. Стигат
ми бодлите на Хендерсънови.
Аз избутах ананаса към него и забих мрачен поглед в мангото.
— Внимавай да не го натъртиш, докато го белиш, Еми. Накрая
нарежи ябълките и бананите, иначе ще покафенеят, после изстискай
няколко портокала и залей плодовете със сока. И добави две супени
лъжици мед.
Аз стиснах зъби и се залових за работа. Когато телефонът
иззвъня, бях готова да не вдигна, но Рупърт ме погледна с очакване и
аз послушно вдигнах слушалката, докато една струйка сок от манго се
стичаше по ръката ми.
— Ъ… „Дворът с розите“?
— О, здравейте. Вие ли сте… Еми?
— Да. Кой се обажда? — Поне не говореше на неразбираем
френски.
— Ален. Запознахме се тази сутрин.
Аха. Счетоводителят.
— С какво мога да ви помогна?
— Чудех се дали Рупърт се е прибрал от болницата. Той добре ли
е?
— Пссст! — Това беше Рупърт. — Кой е това?

37
 Аз закрих слушалката с омазаната си с манго ръка.
— Твоят счетоводител. Искаш ли да говориш с него?
Рупърт кимна и аз му подадох телефона. Той избърса слушалката
с неодобрителен поглед.
— Ален! Да, добре съм, съвсем добре. Просто стъпих накриво и
си изкълчих крака. Нищо страшно. Извинявай, че не бях тук, когато си
дошъл тази сутрин. Ще ти позвъня по-късно, за да се уговорим
отново…
Аз поклатих глава и се върнах към отредените ми задачи. Нямах
представа откъде се вземаше самообладанието на Рупърт.
Когато плодовата салата беше готова, аз отидох да видя какво
правеше Рупърт. Той карамелизираше месо в една голяма тенджера, от
която се носеше вкусно ухание.
— После?
— Зеленчуци за касеролата. Лукът е в килера. Не го кълцай, а го
нарежи на кръгчета. Морковите, доматите и тиквичките са в
хладилника.
— Хммм. — Излях яда си, че ме командваха, върху зеленчуците,
като ги режех със замах, какъвто те не заслужаваха.
Рупърт ме погледна, явно привлечен от зловещото тракане на
ножа върху дървената дъска.
— За бога, Еми, кубчетата трябва да са с еднаква големина!
— За бога, Рупърт, ако не замълчиш, ще ти завра този морков в…
Шумът навън прекъсна нашата малка свада. Сърцето ми се сви,
когато видях как новопристигналите гости слязоха от техния черен,
чисто нов луксозен автомобил. Самодоволна двойка на средна възраст,
той в тъмносин блейзър, тя в кремав ленен костюм, се изкачиха
наперено по стъпалата, сякаш притежаваха това място и ме удостоиха
с такъв поглед, сякаш бях личната им прислуга — на каквато
приличах, честно казано. Аз ги поздравих любезно и им направих път
да влязат в кухнята, където Рупърт седеше с вдигнати крака до
фурната, закрепил пакет замразен грах върху отеклия си глезен.
Предсказанието, че Хендерсънови нямаше да се трогнат от
неговата неволя, се оказа съвсем точно. Рупърт ги посрещна радушно,
обясни, че бе малко пострадал, но това не трябваше да ги притеснява,
за тях щяха да се погрижат както винаги, Глория щеше да дойде всеки

38
момент и така нататък… И на това място той оплете конците, защото
нямаше друг избор, освен да ме представи като гостенка на комплекса.
Госпожа Хендерсън се облещи, когато ме видя в този вид — с
изцапана с домати престилка, мокри бузи от пролетите при рязането на
лука сълзи и коса омазана с манго. Устата й се изкриви от неприязън и
удивление.
Тя явно не беше очаквала да намери домакина си седнал с
вдигнати крака, жена му подозрително отсъстваща и някаква
летовничка впрегната в робски труд.
— Разбирам — промърмори тя, като хвърли многозначителен
поглед на съпруга си.
Господин Хендерсън не трепна и за момент си помислих, че поне
единият от тях има нежно сърце. Но грешах.
— Все пак, Хънтър, аз знам, че ти ще се постараеш да получим
всичко, за което сме си платили. Същата стая както винаги, нали? Ще
се погрижиш някой да ни качи багажа, нали? Хайде, Анита, ела да
проверим дали стаята е наред. — Той поведе жена си нагоре.
— Божичко, какви хора! — ахнах аз. — Да не си въобразяват, че
това е петзвезден хотел?
Но за мое учудване, Рупърт се засмя. Смехът започна като ниско
гъргорене дълбоко в гърдите му и се разля от устата му във весело
кикотене.
— Еми, бъди добро момиче и повикай пиколото.
Не оставаше друго, освен да видим ситуацията от смешната й
страна. Ако не се разсмеех, трябваше да заплача. Напрежението и
несгодите намериха отдушник в смеха и ние се запревивахме, докато
по лицата ни потекоха сълзи. Надявах се, че Хендерсънови не могат да
ни чуят, но те сигурно бяха заети да инспектират всеки квадратен
сантиметър от стаята за прах и пропуски.
Когато Нейтън се върна от импровизираната си разходка в
околността, лицето на Рупърт беше пурпурно, а когато се смееше,
болката пронизваше крака му, затова кикотът му бе осеян с болезнени
охкания. Аз пък се бях превила от острите бодежи под ребрата и се бях
облегнала на бледожълтата стена. Отвращението на лицето на Нейтън
ни разсмя още повече.
— Ето го пиколото! — изрече с висок шепот Рупърт, кимвайки
към Нейтън.

39
 Аз сподавих смеха си.
Нейтън ни прониза с гневен поглед.
— Какво е толкова смешно? — тросна се той. — Просто питам.
Ем, овладей се.
— Не мога — изтърсих аз. — Ох! — Хванах се за корема и се
опитах да се овладея, докато Нейтън нетърпеливо чакаше обяснение.
Не му го дължах. Той едва ли щеше да види нещата откъм смешната
страна. — Ти трябва да внесеш багажа на Хендерсънови и да го качиш
в тяхната стая.
— Какво?
— Багажът на семейство Хендерсън.
— Чух. Ти сигурно се шегуваш! Няма да нося куфари! Аз самият
съм гост тук.
Високомерният му отговор ме отрезви по-бързо от плесница.
— Рупърт не може да го направи, а Глория още лежи в стаята си
— информирах го аз. — Можеш да отидеш да я събудиш — убедена
съм, че това ще ти вдигне акциите. Колкото до мен, аз съм уморена —
от два часа кълцам и режа — докато ти беше на разходка с колата.
Няма да се прекършиш, нали?
Нейтън ме изгледа с инатливо упорство. На лицето му беше
изписано върховно презрение.
— Еми, не съм платил толкова пари, за да участвам в някакъв
трудов празник. Съжалявам, че Рупърт не е добре, но той е
предприемач и трябва да се справи. Ще трябва да си наеме
помощници. Ти не си длъжна да се претрепваш от готвене и чистене,
докато той си седи и те гледа как се бъхтиш.
Понечих да възразя, че той на драго сърце беше предложил
камериерските си услуги на Глория, но за мой късмет Рупърт ме
изпревари.
— Ти си съвсем прав, Нейтън — каза той. — Еми направи повече
от необходимото и да, аз трябва да се справя с тази ситуация, но не
очаквах, че Глория ще се почувства зле. Този случай е прецедент,
уверявам те. Оценявам помощта на Еми и това ще се отрази в сметката
за престоя ви тук.
— О, Рупърт, това не е необходимо — обадих се аз, разстроена,
че Нейтън го бе унижил.

40
 — Естествено, че е необходимо, щом Рупърт иска да направи
този жест, Еми — рече Нейтън. — Въпросът е принципен.
Охо… Май не подбра точните думи, Нейтън.
— Въпросът е принципен, така ли? Какво пък, ти си човек на
принципите! — Аз си прехапах езика. — Слушай, върви да внесеш
проклетите куфари.
— Защо проклетите Хендерсънови не си внесат сами проклетите
куфари? Да не са инвалиди?
— Не, но ти ще се инвалидизираш скоропостижно, ако не
запретнеш ръкави…
— Тази разправия се чува от другия край на коридора. — Глория
се появи на вратата, свежо фризирана и гримирана. Зарадвах се да
видя, че почивката по никое време беше възстановила напълно силите
й.

41
 ГЛАВА 4

На шега или на магия, ние успяхме да приготвим вкусни

предястия — сочни маслини, узрели градински домати, резени пушено
пилешко, зеленчукови пръчици с купичка балсамов оцет в средата —
последвани от вкусна провансалска касерола. Аз си похапвах сладко от
ястието, докато госпожа Хендерсън не попита какво беше месото. Тя
може и да бе свикнала да яде заешко, но аз определено не бях.
Пребледнях при това откритие, но тъй като вече беше късно за заека и
аз вече бях изяла половината от порцията си, се стегнах и доядох
каквото имах в чинията си, но отказах второто ястие.
Докато съзерцавах тропическата плодова салата, се помъчих да
преглътна негодуванието си срещу Рупърт за това трудоемко меню.
Знаех, че горкият човек нямаше как да отгатне, че жена му ще
бие отбой, но все пак на моите плещи се беше стоварил огромен товар.
Голямата кухненска маса беше приветлива както обикновено,
застлана с бледосиня ленена покривка и салфетки за хранене,
кристалните винени чаши хвърляха отблясъци на приглушеното
осветление, но настроението не беше весело. Нищо чудно, тъй като
повечето от сътрапезниците почти не разговаряха помежду си. Глория
егоистично остави на Рупърт да развлича гостите, но неговото лице
беше уморено и той не хапна почти нищо.
Хендерсънови, без да подозират за подводните течения на омраза
и злоба, неволно спасиха вечерята, като се впуснаха да разказват
страховити истории за „ужасяващите“ къщи за гости, в които бяха
нощували по пътя и за разточителните си планове да го ударят на
живот в Париж на връщане.
— Честна дума, никога не съм отсядала в хотел с такива евтини,
грозни чаршафи — възкликна с отвращение госпожа Хендерсън. —
Бог знае с каква плътност беше памукът. Хавлиените кърпи бяха
износени и водната ми чаша беше чукната — възмутително. За малко
да си порежа устната. Убедена съм, че кепенците в спалнята бяха
проядени от дървеници. — Тя потрепери. — Ами закуската!

42
 — Студени кифли и мармалад — включи се съпругът й. — И
кафе. Това беше. Нямаше прясно изпечени сладкиши като твоите тук,
Хънтър. Не ни предложиха яйца. Дори една свястна чаша чай не ни
поднесоха. Пълен позор. Никога вече!
Подозирам, че собствениците на къщата за гости вероятно се
заричаха същото за Хендерсънови.
Малко след вечерята, за която получихме едва ли не изпросена
похвала, съпрузите се оттеглиха в стаята си. Изтощена от готвене и
преструвки пред Рупърт, аз копнеех да направя същото, но трябваше да
изчакам Нейтън да се прибере в неговата. Исках да знам точно къде
щеше да прекара нощта.
Затова тръгнах след него по стълбите.
— Какво става, още ли не си взел решение? Какъв е планът за
утре? — попитах го аз, като затворих вратата на стаята.
Той се намръщи.
— Мислех, че точно за това оставаме тук още една нощ. За да
помислим.
Аз го погледнах изумена.
— Не знам как ще мислиш, докато спиш. Какво прави цял ден
днес?
Той заби поглед в краката си.
— Мислих, разбира се, но… Очевидно е, че нещата между нас не
вървят кой знае колко добре.
— Струва ми се, че това вече го изяснихме. — Аз въздъхнах.
— Може би трябва да опитаме да си спомним добрите времена.
Когато започнахме да излизаме заедно, бяхме неразделни. — Помъчих
се да се усмихна. — Ти ми се обаждаше, за да ми кажеш колко много
ме харесваш в този костюм. Излизахме да хапнем сандвичи заедно
през обедната почивка. А когато решихме да купим апартамента…
Бяхме толкова щастливи. Забавлявахме се, докато избирахме мебелите,
докато подреждахме вещите в наш стил. Когато канехме гости. Едва от
година или малко повече нещата тръгнаха на… зле. Според мен трябва
да се запитаме защо. И какво ще правим оттук нататък?
Нейтън ме погледна.
— Ти какво искаш да направим?
— Не знам. Но знам, че искам да се махнем оттук, за да можем
да обсъдим какво искаме, как да скрепим отношенията си. Това ли е

43
проблемът?
В очите му се появи тъга.
— Еми, според мен проблемът е, че ти очевидно няма да
простиш или да забравиш онова, което се случи с Глория.
Аз ахнах.
— Естествено, че няма да го забравя! Може да простя, но за това
трябва време и усилие. И от двете страни.
Той кимна.
— Изморен съм. Хайде да си лягаме. Утрото е по-мъдро от
вечерта.
Когато слязох на долния етаж за закуска, семейство Хендерсън
вече бяха потеглили на лов за замъци и културни забележителности.
— Нейтън още ли не е станал? — попита Рупърт, като ми подаде
чаша прекрасно силно кафе.
Бях чула Нейтън да слиза още преди да взема сутрешния си душ,
но тъй като смятах, че Рупърт вече бе в кухнята и приготвяше
закуската на Хендерсънови, не се бях притеснила.
— Да. Доста преди мен — предпазливо отговорих аз.
— Не е закусил. Нито пък Глория. Дано да не им е прилошало от
нещо.
Не, тези двамата бяха просто отвратителни. Какво ли бяха
замислили? Бърз секс в кокошарника? Когато двамата влязоха в
кухнята след няколко минути, аз се хванах да търся улики под формата
на слама в косите или кокоши фъшкии по гърбовете им, но Глория не
беше разрошена, а Нейтън — небрежно-елегантен както обикновено, в
бермуди и трикотажна риза с яка. Хъм.
Рупърт продължи да тъне в блажено неведение.
— Утре е ден за смяна на завивките в къщичките — обяви той.
— Две трябва да се почистят и три трябва да се подготвят, защото
другата седмица сме плътно ангажирани. — Той погледна към Глория.
— Мадам Дюпон ще дойде, нали? — парира го тя.
— Така се надявам, но обикновено са нужни три чифта ръце —
нейните, твоите и моите. Искаш ли да й се обадя? Да я помоля да си
доведе някой да й помогне? Нейната племенница може да се зарадва да
вземе малко пари. Какво мислиш?
За момент Глория се замисли. После, без никаква връзка с
разговора, се усмихна.

44
 — Не се тревожи, Рупърт. Сигурна съм, че двете с мадам Дюпон
ще се справим.
— Сигурна ли си, Глория? Това е доста работа.
— Ще се справим.
Аз щях да падна.
След закуска Рупърт и Глория изчезнаха в своите покои,
оставяйки Нейтън и мен да съзерцаваме ту масата, ту пода — само и
само да не се погледнем в очите.
— Е, какво ще правим? — Въпросът ми увисна в наситения с
враждебност въздух.
— Не тук. — Той ме хвана за лакътя и ме поведе по стълбите.
Нейтън ме докосваше за първи път от дни, но в този жест нямаше и
следа от любов или интимност.
Когато Нейтън ме набута грубо в неговата стая и затвори вратата,
ме обзе безпокойство. Яркото слънце светеше през прозореца,
осветявайки малки прашинки, които танцуваха весело над тъмните
мебели. За миг се възхитих на старинния чар на стаята.
Нейтън напъха ръце в джобовете си. Въпреки че в стаята беше
топло, ръцете ми изстинаха и настръхнаха. Потрих ги разсеяно.
— Нейтън?
— Аз си тръгвам.
— Моля? — Погледнах го с недоумение.
Нейтън въздъхна нетърпеливо, сякаш бях дете, което не можеше
да разбере някаква съвсем проста идея.
— За бога, Ем. — Той посочи отворения куфар на пода между
леглото и прозореца и за да подчертае думите си, започна да опразва
чекмеджетата и рафтовете и да подрежда багажа си по неговия си
противно подреден маниер.
Заля ме вълна на облекчение, тъй като най-сетне бяхме на едно
мнение.
— Слава богу! Искаш ли да се опитаме да си намерим стая на
друго място или директно да се прибираме у дома? Аз лично клоня
натам, но смятам, че първо трябва да проверим дали от фериботната
компания могат да променят датите на билетите ни.
Нейтън се обърна към мен.
— Ти не ме слушаш. Казах, че аз си тръгвам. Не казах ние. Аз. И
не се прибирам вкъщи. Поне засега. Просто си тръгвам оттук.

45
 Настъпи болезнена пауза. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Знаех
какво щеше да каже Нейтън секунда преди думите да излязат от устата
му.
— Тръгвам си от теб, Еми.
Тишината в стаята беше толкова натрапчива, че ми се струваше,
че чувам ударите на сърцето си, но доказателствата, че животът
продължаваше да тече в своето обичайно русло наоколо, нахлуваха
през отворения прозорец. Кокошките кудкудякаха в градината, трактор
боботеше в полето наблизо, носеше се неопределения аромат на ранно
лято с обещание за цветя, слънце и сладости.
Измина минута, преди да осмисля думите му.
— Не говориш сериозно, нали?
— За бога, Еми. Стоиш тук, докато аз си стягам куфара.
Наистина ли смяташ, че се шегувам?
Погледнах го с недоумение. Цели две нощи се бях мятала будна в
леглото, опитвайки се да проявя благородството да му простя
безразсъдната авантюра, терзаейки се как щяхме да замажем
случилото се и дали си струваше да продължаваме заедно. А той
планираше да захвърли всичко?
— Просто така? Без да го обсъдим?
Машиналното сгъване и подреждане за миг спря. Не можех да
разбера как бе способен да подрежда багажа си със същата прецизност,
с която организираше професионалния си живот, докато съобщаваше
на своята партньорка от пет години, че я напуска.
— Има ли смисъл?
По бузите ми потекоха нежелани сълзи.
— Нали затова исках да дойдем тук на почивка — да обсъдим
нещата, да се опитаме да скрепим нашата връзка!
Нейтън вдигна рамена в жест на върховно безразличие.
— Значи ваканцията изпълни предназначението си. Ние
положихме усилие, но нека си кажем истината, просто не се получава.
— Опитахме? Ти сигурно се шегуваш! — Гневът се надигна в
гърлото ми и капчици слюнка полетяха към Нейтън, докато аз
изстрелвах с усилие думите. — Аз положих усилие. Аз предложих тази
почивка и организирах всичко. Ти просто се плъзгаше по течението.
През целия път дотук спорихме, половин седмица почти не си
говорихме — както обикновено — а после ти преспа с чужда жена. На

46
това ли му казваш усилие? Ти си мързелив, емоционално импотентен
негодник!
Докато се мъчех да си поема дъх, аз потърсих на лицето му
някакво обяснение за поведението му. Просто не проумявах колко
бързо бе настъпила разрухата в отношенията ни.
Тогава чух далечно потропване на токчета, прилоша ми и
истината ме удари като вълна.
— Ти не си тръгваш сам. — Това не беше въпрос, а констатация.
През целия си живот не се бях чувствала толкова смразяващо
сигурна.
Нейтън заби поглед в носа на обувката си.
— Не. Двамата с Глория си тръгваме заедно. Тя напуска Рупърт
и… ние тръгваме заедно. Отиваме някъде. За известно време.
Нейтън приличаше на сконфузен тийнейджър, решен да не
отстъпва от бунтарския път, по който беше поел, макар да започваше
да съжалява. Моментното състрадание, което изпитах, избледня и
угасна. Дано да му излезеше през носа. Едно беше да те помолят за
пробна раздяла, защото и двамата се нуждаете от лично пространство.
И съвсем друго да те изоставят за значително по-възрастна от теб
жена, с перхидролено руса коса и три слоя спирала за мигли.
— Напускаш ме заради Глория?
— Да. Тоест, не. Искам да кажа, че си тръгвам, защото нещата
между нас не вървят. Бракът на Глория също не върви. Очевидно е.
Изглежда логично да си тръгнем заедно. Но не заради нея или заради
мен. Ако разбираш какво имам предвид.
— По дяволите, Нейтън, откога репетираш тази тирада? —
Подозирах, че той нямаше представа какво иска — Глория беше само
катализатор той да предприеме най-сетне някакво действие. — Ти
знаеш, че нямаш бъдеще с нея, нали?
Бунтарският му дух отново се разпали.
— Това не е честно, Ем. Ти не можеш да знаеш това. Освен това
ние не правим толкова далечни планове. Но при цялото ми уважение, с
теб също не виждам бъдеще в дадения момент.
С тези думи той ме довърши. Оттук нататък нямаше връщане
назад. И като си помисля, че вчера се бях почувствала почти доволна,
когато Нейтън каза, че му трябваше време да помисли. Надявах се, че
го измъчваха угризения, че искаше да намери начин да скрепи

47
отношенията ни. Нищо подобно. Заминаването му с Глория беше
планирано.
Изморих се да викам. Изморих се да слушам. Изморих се да се
грижа за него. Кой беше този мъж? Мъжът, когото някога мислех за
мил, красив и романтичен, мъжът, който ще бъде моят най-добър
приятел и любим за цял живот? Той вече не ми беше приятел. Явно от
доста време. Колкото до любим — сега осъзнавах, че нашите любовни
отношения отдавна се бяха превърнали във функционален секс. Аз не
губех любовник или искрен приятел. Него отдавна го нямаше.
Е, аз бях поискала да се случи нещо, което да извади нашата
връзка от коловоза на скуката и то се бе случило.
Долу в кухнята Рупърт седеше в креслото до вратата към
вътрешния двор, пребледнял като платно, зареял празен поглед в
градината, прегърбен и стиснал ръце в скута си. Горкият нещастник.
Ако за мен случилото се беше дошло като гръм от ясно небе, за него
сигурно беше абсолютен шок. Аз поне вече знаех, че нещата с Нейтън
се бяха влошили до краен предел. А Рупърт се беше сринал от
висините на привидното семейно блаженство в бездната на
предателството.
Приготвих му чаша чай.
— Ето това се казва английска постъпка — рече той. — Чай в
момент на криза. — Благодаря. — Той потупа ръката ми. — Не се
тревожи, миличка, ще се справим.
— Знам. Макар че недоумявам точно как.
Той намигна.
— Мила Еми, аз съм предприемач. Постоянно мисля за нещо.
Аз не можах да сдържа усмивката си.
— Ти си непоправим оптимист. — След кратко колебание
попитах: — Много ли си разстроен, Рупърт? — После поклатих глава.
— Не ми отговаряй. Не е моя работа.
Наблюдавах го предпазливо, тъй като смятах, че можеше да ме
среже заради любопитството ми, но вместо това той изригна в сумтящ
смях.
— Какво ти е толкова смешно? — попитах аз.
— Много ме забавляваш с тези приказки, че не е твоя работа,
глупаво момиче. Онзи парцал, който минаваше за твой приятел, е
правил секс с жена ми тук, под носа ни, под моя покрив, и в момента

48
си стягат багажа, за да ни зарежат. Естествено, че имаш пълното право
да коментираш и да се чувстваш засегната!
— Съжалявам.
— За какво, по дяволите?
— За поведението на Нейтън. За това, че направих резервация
тук. Ако не бяхме дошли, това нямаше да се случи.
— Може би нямаше да се случи на теб, но на мен рано или късно
щеше да ми се случи. Ако не с твоя чудесен приятел, то с някой друг.
Аз би трябвало да ти се извиня за нейното държание.
— Не ставай смешен, Рупърт. Ти не си отговорен за държанието
на жена ти.
— Така е. Както и ти не си отговорна за неговото. — Той посочи
с палец Нейтън, който слизаше по стълбите с куфара си в ръка и умело
избягваше да погледне в очите мъжа, чиято жена отмъкваше. — Може
би и двамата ще извадим късмет, миличка.
Аз стоях на вратата в очакване на голямото сбогуване, гледах
лехите с лавандула и красивите къщички, където нормалните хора
навярно прекарваха нормални ваканции. Глория още не беше слязла.
Несъмнено избираше кои дизайнерски обувки и дамски чанти да вземе
и прибираше трескаво всичките си бижута, така че Рупърт да няма
шанс да си ги вземе обратно.
Добре, че Хендерсънови бяха навън, потопени във великолепието
на поредния замък, който бяха избрали да удостоят с присъствието си.
Съдейки по тяхното безразличие към контузията на Рупърт, не смеех
да си представя как биха реагирали на този жалък спектакъл.
Нейтън натовари куфара си в спортната кола на Глория, после се
върна да вземе куфарите й. Въпреки злочестината си, аз почти се
разсмях, гледайки яростните му опити да го натъпче в комично малкия
багажник. Глория явно си тръгваше с много багаж. Сърцето ми се сви.
Обърнах се да погледна Рупърт, но той отбягна погледа ми и продължи
да наблюдава сцената с каменно безразличие. Беше невъзможно да
преценя дали сърцето му се късаше или се радваше да се отърве от
нея.
Глория слезе, чаткайки с токчета по коридора и се спря, явно за
да му каже нещо, но после сякаш размисли. Вместо това тръгна към
колата и прошепна нещо на Нейтън, преди да седне на мястото до

49
шофьора. Боже мой, те наистина бяха двойка — тя му позволяваше да
кара нейния скъпоценен кабриолет.
Нейтън се върна и взе да рови в чакъла с носа на обувката си.
— Добре, ние тръгваме.
Какво искаше той? Медал? Да го погаля по главата и да му кажа,
че не възразявам, задето ме изоставя, по средата на отпуска ни, за да
избяга с една застаряваща, сексуално ненаситна прелъстителка?
— Глория каза да предадеш на Рупърт, че ще се погрижи за
останалите си вещи — измънка Нейтън, неспособен да ме погледне в
очите.
— Ще му предам.
А той продължаваше да стои като истукан.
— Еми…
Исках да се махне. Не издържах повече да го гледам. Както и нея.
— Какво искаш да кажа, Нейтън? Bon voyage? Тръгвай, не губи
повече време.
За един кратък миг ми се стори, че видях съжаление в очите му
— може би дори угризение. Но тогава Глория, нетърпеливата кучка,
натисна клаксона и намекът за свързаност изчезна. Нейтън отиде до
колата, сгъна се, включи двигателя и отпраши през двора и надолу по
алеята.
Аз затворих вратата и погледнах Рупърт, но не смятах, че той
беше в настроение да го утешава жената, с чийто приятел бе избягала
съпругата му. Затова го оставих на мира и се качих в стаята, за да
ближа собствените си рани.

Тази вечер Рупърт и аз се напихме без мяра. Това беше

единственият достоен финал на деня. Не знаехме дали празнуваме или
скърбим — незначителна подробност след няколко големи чаши
божоле. Аз изразих резервите си относно решението му да съчетае
обилно количество алкохол с наскоро предписаните лекарства за
ангината му, но той ми каза да си гледам работата и аз се укротих.
— Е, какви са задачите за утре? — предпазливо попитах аз.
Той се прегърби.
— Една къщичка трябва да се разтреби, две да се почистят
основно. Пазаруване. Готвене. — Изглежда, че самото усилие да

50
помисли за всичко, изчерпваше цялата му енергия.
— Хъм, в такъв случай мисля, че трябва да се обадиш на мадам
Дюпон още сега. Да видим дали не познава някой, който може да ни
помогне утре.
— Да ни помогне?
— Да. На нас. Ти не можеш да се справиш сам, нали? Дори ако
мадам Дюпон ти помага.
— Не, но просто не мога да поискам от теб да…
— Ти не искаш нищо. Аз сама предлагам — срязах го аз. — И
нямам никакво намерение да споря по този въпрос. Прекалено съм
изморена, а навярно и прекалено пияна.
Настъпи пауза.
— Признателен съм ти — промълви тихо Рупърт. — Но трябва
да измислим как ще ти плащам…
— Не казах ли, че не ми се спори? Позвъни на мадам Дюпон.
Ако почакаш още малко, няма да има никакъв шанс.
Той кимна и изпълни нарежданията ми. Разговорът му продължи
по-дълго от необходимото, но аз чувах само репликите на Рупърт, при
това на толкова светкавично бърз френски, че не разбрах нищичко.
Докато той говореше с дълги паузи, в които чувах кресливите
отговори на мадам Дюпон, аз запроклинах коварството на Глория. На
закуска, когато най-ведро бе заявила, че двете с мадам Дюпон щяха да
се справят, тя вече бе знаела, че утре няма да е тук. Можеше да остави
Рупърт да потърси навреме помощници, както той искаше. Дори ако
имаше човек, който да поеме неговия дял от работата, ние пак щяхме
да сме с човек по-малко след заминаването на Глория. Но не, на нея
това не й стигаше. Нарочно го беше разубедила, за да го вкара в още
по-голяма беля. Идваше ми да я убия.
Когато Рупърт затвори телефона, аз поисках да разбера защо
една праволинейна молба за работна ръка бе отнела петнайсет минути.
— Тук нещата се случват по друг начин, Еми — търпеливо
обясни той. — Най-напред трябваше да попитам за здравето на мадам
Дюпон, после тя ме попита за моето, след това трябваше да проверя
дали уговорката за идването й утре остава, после трябваше да проуча
дали познава някой, който може да ни помогне. След което трябваше
да изброи всички нейни познати в радиус от 13 километра, които биха
могли да се съгласят, но не могат и да ми изложи причините. Дъщеря й

51
е на гости на нейна приятелка, мъжът на племенницата й е мързеливо
прасе и няма да се грижи за децата, макар че парите им трябват, а
момичето, което живее през две къщи, би се съгласило, но в събота
работи в будката за цигари в селото. Тя не може да намери човек за
толкова кратък срок. Накрая каза, че е научила за моята злополука и ще
работи извънредно, за да помогне на Глория, затова аз трябваше да
призная, че Глория няма да бъде тук, но ти си готова да помогнеш, при
което тя попита защо, и когато й казах, мадам Дюпон поиска да научи
всички подробности и аз трябваше да й разкрия ситуацията в най-
общи линии. И накрая тя трябваше да изкаже своето изчерпателно
мнение по тази печална тема. Разбираш ли?
Аз зяпнах. Възползвах се от това, че устата ми зееше отворена, и
налях още няколко глътки в гърлото си.
— Казал си й, че Глория те напусна?
— Какво друго можех да й кажа, след като ме попита?
— Не можа ли да измислиш някакво друго обяснение?
— Нямах сили да го направя. Нямах сили да се преструвам.
Освен това, достатъчно е само един човек да е видял как Глория и
Нейтън потеглят заедно, и мълвата щеше да обиколи цялата околност.
Аз пребледнях.
— Казал си й, че Нейтън си тръгна?
— Нямах друг избор. И без това утре истината ще лъсне, когато
ти запретнеш ръкави да помагаш, а от твоя галантен млад мъж няма
следа. Мадам Дюпон може и да е изкуфяла, но умът й още сече като
бръснач.
За момент се засрамих до сълзи, но аз се овладях. Щом аз се
срамувах, представям си как се чувстваше той, знаейки, че скоро
всичките му приятели и съседи щяха да научат, че жена му го беше
напуснала заради един от летовниците в хотела му.
Аз му се усмихнах измъчено и вдигнах чашата си.
— Ами, да пием тогава за…
Само че аз не виждах никакъв повод за тостове. Рупърт подхвана
мисълта ми с пиянска развеселеност.
— Например за изкуството да се смееш в лицето на несгодите…
и за неочакваното приятелство?
Аз чукнах чашата си в неговата.

52
 ГЛАВА 5

Когато започнах да залитам, взех отговорното решение, че трябва

да попием люшкащото се в празните ни стомаси вино с малко френски
хляб — превъзходен сюнгер за алкохола — и приготвих
импровизирана ранна вечеря.
— А вие с Глория как се намерихте? — попитах аз, като
натъпках парче доста миризливо сирене в устата си. В трезво
състояние не бих го направила.
Рупърт зарея замъглен поглед, явно пренасяйки се в отминалите
романтични дни на връзката му с Глория. Или може би се дължеше на
алкохола.
— Една вечер отидох с приятели в един ресторант в центъра на
Лондон. Глория беше управителка. Поканих я да излезем. Тя беше по-
млада от мен, но по онова време сърцето ми не слушаше гласа на
разума.
— Кога се случи това?
— Преди десет години. — Той завъртя рубинената лековита
течност в чашата си, загледан във винения водовъртеж. — Предложих
й след три месеца. Не можех да повярвам на късмета си, когато тя се
съгласи. Мястото, където тя работеше, беше пълно с разни типове от
Ситито. Можеше да избира измежду истински тузари.
Честно казано, според мен Рупърт тънеше в самозаблуда. Глория
имаше фалшиво лустро и повърхностен чар, които сигурно бяха
прозрачни за отраканите типове от Сити. Те сигурно я бяха
възприемали като възможност за приятно прекарване, но не и като
дългосрочна инвестиция на брачния пазар. Освен това, по онова време
тя сигурно е била на трийсет и няколко. Ако Глория беше толкова
добра партия, защо не я бяха грабнали по-рано?
— Глория вече е била омъжена веднъж — отговори на моя
незададен въпрос Рупърт. — Била е прекалено млада и бракът не е
просъществувал. Аз не се бях женил. Макар че съм имал много
възможности. — Той ми намигна. — Но всеки път, когато отношенията

53
ставаха сериозни, аз давах на заден ход. С Глория обаче не ме хвана
шубето. Може би заради възрастта ми — наближавах петдесетте и бях
ерген, а тя беше проявила безразсъдството да се хване с мен.
— Добре си се справил, бил си женен десет години — опитах се
да го утеша аз. — В наши дни това е добро постижение.
— Хъм, сигурно си права. Вие с Нейтън колко време бяхте
заедно?
Забелязах, че и двамата говорехме за нашите връзки в минало
време.
— Пет години. Запознахме се в службата и излизахме близо
година, после Нейтън видя един апартамент, който му харесваше,
затова го купихме и заживяхме заедно. Живеем там малко повече от
три години.
Рупърт погледна към лявата ми ръка.
— Не сте ли сгодени? Няма ли планове за сватба?
Аз изгледах безименния си пръст с мисълта, че нещо му
липсваше.
— Не, нищо такова. Бяхме заети с апартамента и в службата
винаги беше лудница и ние работехме до късно и… — Осъзнах, че
просто изреждах извинения. Може би ако бяхме създадени един за
друг, Нейтън щеше да ми е предложил досега. След всичко, което се
случи, можех единствено да съм благодарна, че не го бе направил.
— Не сте ли говорили за деца? За семейство?
Аз поклатих глава.
— И това не сме го обсъждали. Ако случайно станеше въпрос,
Нейтън сменяше темата и казваше, че още сме млади и все още не сме
готови. Че и така сме достатъчно щастливи.
Божичко, сигурно бях пияна. Разказвах на Рупърт неща, които не
бях споделяла дори с майка ми.
— Аз понякога се замислях. Така де, аз съм на 31. Нейтън е на
33. Заедно сме от пет години. Колко дълго щяхме да чакаме?
— Ти не опита ли да го убедиш?
— Не — и това трябва да ти каже много.
— Какво имаш предвид?
— Винаги когато той сменяше темата, аз го приемах лично.
Питах се не ме ли обича достатъчно, за да иска да създаде семейство с
мен? Но никога не поставих въпроса ребром. Смятах, че просто

54
обичам работата си и не съм готова да се посветя на семейството. Но
може би истинската причина беше, че аз също не го обичах
достатъчно. — Вдигнах рамене. — Или че не исках да имам деца.
Рупърт наклони глава на една страна, докато обмисляше
вариантите с размътения си ум.
— Или може би означава, че би искала да имаш деца някой ден,
но подсъзнателно си знаела, че Нейтън не е подходящ да им бъде
баща?
— Може би — измънках аз.
Като истински кавалер, Рупърт се опита да смени темата.
— Ти каза, че с него сте се запознали в службата. Още ли
работите на едно място?
— Да, но в различни отдели… — Изведнъж ми прилоша,
сиренето и виното се надигнаха в стомаха ми, когато осмислих какво
ме очакваше. — О, боже. Какво ще правя, когато се върна? — Аз
станах от стола и закрачих, тоест заклатушках се около масата. — Как
ще го забравя, ако непрекъснато се засичаме? Това ще бъде ужасно! —
Две едри сълзи се процедиха и търколиха по бузите ми.
Рупърт се размърда смутено в стола си.
— Не плачи, Еми. Ще бъде конфузно в началото, но ти ще се
справиш. Не ти, а Нейтън трябва да се чувства неудобно. Ти имаш
моралното превъзходство, недей да забравяш това!
Той замълча за момент, а аз изтрих сълзите си с една салфетка, от
която по бузите ми полепнаха трохи. Краката вече не ме държаха,
затова седнах.
И тогава Рупърт зададе въпроса, от който се страхувах.
— Ти знаеше ли за Нейтън и Глория? Или разбра днес?
Заиграх се с мисълта да го излъжа, но и двамата бяхме
преминали границата на обикновеното познанство. Какъв смисъл би
имало?
— Да. — Аз се опитах да го погледна в очите, доколкото можех
след три големи чаши вино. — Но не знаех цялата истина. — Неговото
въпросително изражение ме окуражи да продължа. — Знаех, че са го
направили веднъж, но си мислех, че с това е приключило. През ум не
ми беше минало, че ще ни напуснат. Съжалявам.
— За какво?

55
 — Че знаех, когато ти още не подозираше. Разбрах истината
същата нощ, когато на теб ти прилоша. Не можех да ти кажа тогава.
Освен това Глория не искаше да ти казваме.
— Нищо чудно. — Рупърт ме потупа по ръката. — Поне Нейтън
прояви благородството да си изпусне езика. — Той долови
дискомфорта ми. — Истината е друга, нали?
— Повярвай ми, Рупърт, не искаш да знаеш подробностите.
— Напротив, искам. Ще ти олекне, след като си излееш душата.
Хайде, разкажи ми всичко.
И аз си изпях всичко. Как изтичах на терасата, сцената, която
заварих там, жалките извинения на Нейтън, как го изритах да спи в
друга стая — цялата каша.
Мозъкът ми беше прекалено замаян, за да измисли алтернативна
версия.
Когато свърших, за момент си помислих, че бях сбъркала. После
Рупърт се засмя с остър хрип, който ме накара да подскоча.
— Ха! Това е по-добро от сапунен сериал. — Той ме погледна
съчувствено. — Горкото момиче. Когато ти благодарих, че си
направила невъзможното в тази ситуация, нямах представа какво си
направила всъщност. Поздравявам те за достойното ти държание.
Друга жена щеше да изпадне в истерия при такова разкритие и да
забрави напълно за моето престаряло тяло, проснато в кухнята.
Аз се засмях.
— За няколко минути бях на кантар, вярвай ми.
Семейство Хендерсън се появиха към десет часа, когато Рупърт
и аз се бяхме гипсирали. Въобразявах си, че се държим и дори не
заваляме думите, но аз не можех да седя изправена на стола, а
изцъклените очи на Рупърт бяха червени като бузите му.
Неодобрителните им погледи ни показаха, че опитите ни да се
престорим на трезвени бяха несполучливи. След дежурните
любезности те тръгнаха към тяхната стая, но тъкмо въздъхнахме с
облекчение, главата на господин Хендерсън се появи в рамката на
вратата.
— Вечеря утре в седем, Хънтър?
Рупърт галантно прикри поразеното изражение, което пропълзя
по лицето му.

56
 — В седем. Абсолютно. — Вратата се затвори и той отпусна
глава назад. — О, Еми, какво ще правя сега?
— Сега ще си легнеш. Ще се тревожим за това утре.
— Утре ще е късно. Няма да има достатъчно време да планирам
и да свърша всичко. Освен това ще сме махмурлии.
— Тогава ще станем рано, за да имаме време да обсъдим менюто.
От махмурлук още никой не е умрял. Тази вечер не можем да направим
нищо. Дори да решим проблема със световния глад, на сутринта няма
да помним нищо. Хайде, лягаме си.
Аз му помогнах да стане от стола. Рупърт беше изтощен и тръгна
към стаята си, накуцвайки силно.
— Лека нощ, Рупърт. Не се тревожи. Утрото е по-мъдро от
вечерта.
— Лека нощ, Еми. Благодаря ти, мила. За подкрепата. Ти си
истински войник.
Изкачих стълбите със залитане, но когато влязох в нашата стая,
тоест в моята стая, благодарих на алкохола, задето размазваше
ръбовете на грозната действителност, която оскверняваше сетивата ми
от всички страни.
Един куфар върху гардероба, един несесер за тоалетни
принадлежности в банята, една четка за зъби в чашата на мивката.
Нейтън си беше отишъл — и ми се струваше, че беше отнесъл
всичките хубави спомени със себе си. Първата ни среща беше на
вечеря на свещи в елегантен ресторант, където Нейтън ми каза, че ме
бе харесал от пръв поглед. Лятото, когато той беше паднал в реката,
опитвайки се да се покатери в лодка с гребла. Четенето на неделните
вестници в леглото с конска доза кафе. Вечерта, когато той ми
предложи да си купим заедно апартамент. Денят, когато се бяхме
нанесли там заедно и на мивката се появиха две четки за зъби, наред с
неизреченото обещание — завинаги.
Всичките тези спомени бяха осквернени от образите на Глория,
увила краката около Нейтън, от намусеното му лице, когато ми
съобщи, че ме напуска, от тръгването му с нейната спортна кола.
В този момент, в моето пиянско замайване, аз го мразех.
Когато звънът на будилника проникна в мъглата на мозъка ми, ми
се прииска да бях умряла. Как можах да изпия цяла бутилка вино?
Сама си бях виновна. Но предвид обстоятелствата не ми оставаше

57
нищо друго и въпреки гаденето и пулсиращото главоболие, не
съжалявах за стореното.

Изпълзях от леглото и се шмугнах под душа, надявайки се, че

днес Рупърт беше наред с главата, ако не с краката. Нуждаех се от
неговите преводачески умения в общуването ми с мадам Дюпон, и той
трябваше да измисли менюто за довечера — при положение че успеех
да стигна до супермаркета и да се върна, без неволно да се озова в
Париж.
Когато се върнах в стаята и пуснах мократа хавлия на пода,
зърнах отражението си във венецианското огледало и се съсредоточих
върху него. Може и да бях позагубила спортна форма и бях склонна да
почервенявам и да се покривам с лунички, преди да хвана златист тен,
но не смятах, че изглеждам кой знае колко по-зле от всяка друга жена
на трийсет и няколко.
Лесно е да съчувстваш на прехвърлили петдесетте жени, чиито
съпрузи ги изоставяха за по-млади съперници, заменяха ги за нов
модел. Но ми прилошаваше при мисълта, че моят трийсет и
тригодишен мъж, твърде млад за криза на средната възраст, ме беше
зарязал заради жена, поне десет години по-стара от него — жена,
която, макар да беше излъскана и запазена по един изкуствен начин,
несъмнено не можеше да се сравнява с моята все още свежа персона.
Ами ако причината не се свеждаше до външния вид, грима или
броенето на калории? Ами ако причината бях… самата аз? Не мислех,
че се бях променила кой знае колко, откакто се запознахме, но в
неговите очи може би изглеждах различно. Дали не бях станала по-
нетърпелива? По-намусена? По-скучна? По-безразлична?
Безинтересна?
Навлякох дълга, торбеста тениска и въздъхнах тежко.
Очертаваше се дълъг работен ден, споделен между престаряла
чистачка, новобранка и инвалид. Вече ме мъчеше главоболие и се
чувствах зле. Депресията нямаше да ми помогне особено.
Решавайки, че едно кафе и стабилна закуска ще ми дойдат добре,
аз слязох със залитане на първия етаж, с още мокра коса.
Предположението, че Рупърт още не бе станал от сън, се оказа вярно,

58
но махмурлукът беше изтрил от паметта ми мисълта за семейство
Хендерсън.
Спомняйки си с известно закъснение как бях облечена, аз
погледнах в паника през прозореца и въздъхнах с облекчение, когато
видях, че колата им я нямаше. Изглежда, че гостите бяха решили да се
погрижат за закуската си сами, защото техният безотговорен домакин
не беше станал достатъчно рано, за да им приготви нещо за хапване.
Още една черна точка за Рупърт.
Заредих кафе машината, направих си едно силно еспресо и като
стиснах чашата с такава решителност, сякаш животът ми зависеше от
нея, се затътрих до вратата към вътрешния двор, за да погледам
градината.
И тогава го видях.
Висок най-малко метър и деветдесет, силен, с въздълга,
изсветляла от слънцето руса коса, изтрити дънки — и гол до кръста.
Кастреше живия плет с градинарската ножица, мускулите му играеха и
загорелия му торс блестеше, покрит с воал от ситни капчици пот.
Каква гледка за изтерзаните ми очи. След последните няколко
кошмарни месеци, тази гледка беше като оазис в пустинята за
изпосталелите ми сетива.
Сякаш усетил моето идване, той се обърна и се усмихна — и то с
каква усмивка! Бели зъби, сини очи, изваяна челюст…
Аз също се усмихнах, а после си спомних, че тениската ми не
прикриваше почти нищо и косата ми беше разрошена.
Той остави градинарската ножица и тръгна към къщата. Охо.
Беше късно да изтичам и да облека нещо по-подходящо. Тъй като
той вече беше видял каквото имаше за гледане, аз открехнах малко
вратата към вътрешния двор.
Той протегна загорялата си, изцапана с пръст ръка.
— Добро утро. Ти навярно си Еми. Аз съм Раян.
Аз поех ръката му. Пръстите ми се вкочаниха и аз не знаех дали
това се дължеше на стоманената му хватка, или защото цялата ми кръв
беше нахлула в други части на тялото ми.
— Ъ, да. Здравей. Аз, ъ… извинявай, не очаквах никой тук. —
Махнах сконфузено към оскъдното си облекло и на всичкото отгоре се
изчервих като ученичка.

59
 — Аха, виждам. — Нямаше как да разбера дали развеселеният
му тон се дължеше на това, че изглеждах чаровно размъкната, както се
надявах, или мърляво запусната.
— Рупърт не ти ли каза за мен? — попита той.
Умът ми беше празен.
— Мисля, че не.
Раян посочи с ръка зад гърба си.
— Аз се грижа за градината през лятото, само че отсъствах
миналата седмица, защото бях в Англия. Рупърт сам се грижи за двора
през зимата.
— О, да, той спомена, че градинарят ще се върне скоро. Е, това е
добре. Един проблем по-малко. На Рупърт му стига злополуката с
крака и другото. — Аз замълчах. — Ти знаеш ли за крака му и
другото?
— Мълвата плъзна.
Съзрях следи от съжаление в очите му и трепнах. Той знаеше,
при това не само историята за крака на Рупърт. Мадам Дюпон явно
беше запалила телефоните на всички в околността след разговора си с
Рупърт.
— Аха, значи оттам знаеш как се казвам. Клюката е плъзнала.
Той посочи чашата ми.
— Мирише добре. Има ли някакъв шанс и аз да получа една
доза?
Нарочно или не, той ме спасяваше от конфузната посока, в която
беше поел разговорът. Почувствах благодарност.
— Разбира се. Ще се облека и ще ти донеса чашата в градината.
— Благодаря. — Младежът тръгна към живия плет и ме погледна
през рамо с чаровна усмивка на красивото си лице. — Между другото,
не се чувствай длъжна да се обличаш заради мен.
Хукнах през глава към стаята. Десет минути по-късно, с
подсушена и красиво разрошена коса, облечена в дънкови шорти и
деколтирана тениска, аз му направих кафе и му го занесох във
вътрешния двор.
Той веднага дойде.
— Благодаря.
Младежът отпи и въздъхна с преувеличено блаженство, сякаш бе
попаднал в Рая.

60
 — Ти умееш да правиш кафе.
— Само един от многобройните ми таланти — изчуруликах
кокетно, после се засрамих от намека за флирт в гласа ми. Сега
оставаше само да стана за смях, увличайки се по някой красив младок.
Освен това момичетата сигурно сами се хвърляха на врата му. Не бих
се учудила, ако добрата стара Глория се бе опитала да го съблазни.
Горкото момче.
За щастие Раян сякаш не забеляза моето смущение. Той беше
отдаден да вкусва чувствените наслади на кафето.
— Това превъзхожда стократно буламача на Глория — каза той.
— Не че тя ми предлагаше кафе често. Но след като го опитах, даже се
радвах, че не се сеща. Ужасен бъркоч — блудкав и горчив. — Раян
сбърчи нос.
— Знам. Предполагам, че е купувала най-евтиното кафе на
пазара. Аз използвам тайните запаси на Рупърт откакто тя… — Аз се
поколебах, после продължих. — Откакто нея я няма. Предполагам, че
вече си научил клюката, че Глория си тръгна?
— Да. Добре, че се махна. Рупърт ще си живее царски без нея. —
Раян направи физиономия. — Извинявай, това беше нетактична
забележка. Чух, че твоето гадже също си е тръгнало. Сигурно ти е
много гадно.
— Ами, не ми е много весело. Но ще се справя. Днес ме чака
толкова много работа като помощничка на Рупърт, че няма да ми
остане време да хленча.
— Ти няма ли да си тръгнеш? — учудено попита той.
Аз го изгледах стъписана. В действителност аз все още не можех
да преглътна факта, че Нейтън ме беше зарязал. Идеята да приема
ситуацията и да си тръгна все още не беше изкристализирала в
объркания ми ум.
— Мисля, че не. Поне засега. Не бих могла да причиня това на
Рупърт толкова скоро след… Както и да е. — Не беше нужно да се
впускам в подробности. — Най-малкото, мога да остана, докато
Рупърт си стъпи на краката и му намерим помощници.
Раян допи кафето си.
— Постъпваш достойно, предвид обстоятелствата. Ако ще ти
помогне, мога да спомена тук-там, че си мъжко момиче и хич не ти
пука, че мъжът ти е избягал с дъртата вещица. — Той се засмя с

61
искрената усмивка на красив мъж, с трапчинки и бръчици около
сините очи. — Аз ще съм наоколо. Обещах на Рупърт да изкарам
няколко допълнителни смени, за да се реванширам за отсъствието си
миналата седмица. — Той ми подаде празната си чаша, тръгна към
градината, а после се обърна. — Ако случайно решиш да се
размразиш, ела ми на гости. Аз мога да ти предложа рамо, на което да
си поплачеш. Рупърт не го бива много в тези неща.
— Благодаря, Раян. Ще го имам предвид.
Ела ми на гости. Какво трябваше да означава това, по дяволите?
Все още замислена за чаровния Раян и неговите закачки, аз
тръгнах да събудя Рупърт. Когато дискретните ми почукванията на
вратата на неговия апартамент не дадоха резултат, аз влязох вътре и
потропах на вратата на спалнята му. И тъй като той продължи да
кърти, аз влязох, решена да го изтръгна от обятията на съня. Познавах
този човек от по-малко от седмица, а вече имах дързостта да нахлуя в
личното му пространство. Просто нямах друг избор.
Десет минути по-късно той се появи в кухнята с вид на свежо
изкъпан махмурлия, готов да бъде ободрен с порция кофеин, и се
заехме да начертаем нашата бойна стратегия.
— Добре. Гостите в къщичките би трябвало да ги освободят
преди 10 часа, но в действителност ги задържат по-дълго, така че ти
ще трябва да оползотвориш това време като отидеш да напазаруваш за
поздравителните кошници за новите гости и за вечерята.
Рупърт говореше уверено, но когато започна да записва списъка с
покупки, аз забелязах, че ръката му трепереше. Махмурлук? Нерви?
Шок? Нямаше как да знам — и нямаше време да попитам.
— Мадам Дюпон може да подготви празната трета къщичка, ако
ти се забавиш — рече той, без да спира да пише. — Имаме
предостатъчно чисти завивки, така че пералнята може да почака до
утре.
Аз поех плахо списъка. Истината беше, че не обичах да шофирам
в чужбина. Можех да го направя — аз не бях опасна за
континенталните участници в движението, но определено не се
чувствах толкова уверена, както в Англия.
Но Рупърт изтълкува погрешно разтревоженото ми изражение.
— Еми. — Той се пресегна и ме потупа по ръката. — Не си
длъжна да го правиш.

62
 Аз изправих рамена.
— Знам. Но ти не можеш да направиш всичко сам.
Рупърт се усмихна плахо.
— Тогава благодаря. — Той се поколеба. — Ти… Ти наистина ли
смяташ да останеш тук тази седмица?
В гласа му имаше нотка надежда, която не можех да пренебрегна.
Погледнах пръстите му, които все така трепереха леко. Рамената му
бяха сгърбени, необръснатото му лице беше помръкнало. Само преди
няколко дни този човек бе лежал в болница заради проблеми със
сърцето.
Спомних си какво бях казала на Раян, че щях да изчакам Рупърт
да се закрепи и да му намерим помощник. Билетът за ферибота беше
за следващия уикенд. Ако си тръгнех по-рано, щях да имам
затруднения да сменя билета си и тъй като нямах представа какво ме
очакваше у дома — и дали изобщо ме очакваше нещо — нямах нищо
против да отложа неизбежното. Освен това, въпреки събитията от
последните няколко дни, тук ми харесваше. Беше слънчево, колоритно
и комфортно. Защо да се прибирам при дъжда и обясненията по-рано
от необходимото?
— Да, ще остана — решително казах аз. — Нямам намерение да
променя всичките си планове, пък и трябва да те държа под око, иначе
кой знае с какво ще се нагърбиш.
— Добре, радвам се, но не искам да се бъхтиш като роб заради
мен. — На лицето му се изписа измъчено изражение. — Не искам да се
чувстваш длъжна, Еми.
— Аз го приемам повече като помощ, а не робски труд. Така
поне ще имам време да подредя мислите си. — Когато Рупърт понечи
да възрази, аз добавих: — Това си е моята ваканция, затова ще правя
каквото си искам.
— Добре, щом настояваш. — Той явно беше прекалено изморен,
за да спори. — Но ще планираме всеки ден поотделно и ако ти не
отделяш време за себе си, ще ти се карам. Ще преведа аванса за
почивката тук по банковата ти сметка и смятам да ти платя за работата,
която ще свършиш за мен през седмицата. — Аз отворих уста, но той
ме спря с ръка. — При всички положения щях да платя на местен
помощник.
Аз обаче поклатих глава.

63
 — Няма начин, Рупърт. Съгласна съм да ми върнеш парите за
почивката. Но няма да обсъждаме никакви надници. — Той се
намръщи сърдито, затова посочих стенния часовник. — Можем да
спорим или мога да отида да напазарувам. Какво предпочиташ?
Изненадах се от себе си, когато подкарах по пътя, който
лъкатушеше покрай ниви, поля и селски къщи в покрайнините на
градчето, не обърках посоката и намерих супермаркета, паркирах без
аварии, намерих всички продукти и се прибрах жива и здрава към
10:30.
Останалата част от деня премина в тежък труд, който обаче ме
спасяваше от терзанията заради вероломството на Нейтън, откровената
наглост на Глория или неволите на Рупърт.
Това просто беше алгоритъм от задачи с крайни срокове — моята
специалност — който ме спасяваше от блатото на самосъжалението.
Когато се върнах от супермаркета, мадам Дюпон вече беше
подредила свободната къщичка, така че ни оставаше да почистим
другите две, изчаквайки любезно техните обитатели да си тръгнат,
преди да влетим вътре.
Снощи, когато Рупърт разказа всичко на мадам Дюпон по
телефона, се бях стреснала, но сега му бях благодарна. Защото не
трябваше да обяснявам нищо.
Лицето й беше загоряло и сбръчкано от слънцето, а старомодната
рокля на цветя, ластичните чорапи и черните обувки с връзки
създаваха впечатление за строга баба. Сериозното й държание ме
изнерви леко, но щом запретнахме ръкави и се захванахме да почистим
първата къщичка, мадам Дюпон ме стопли с полубеззъба усмивка,
погали ме по ръката, посочи кошницата с препарати, четки и парцали и
просто рече merci, при това доста високо, сякаш бях глуха.
Усмихнах се. Макар да говорехме на различни езици, тя
несъмнено знаеше, че аз правех най-доброто за Рупърт.
Със сигурност бях за предпочитане пред Глория, която вероятно
оставаше бедната възрастна жена да се нагърбва с най-тежката работа.
Озовавайки се пред къщичките, ме обзе любопитство. Бях
видяла снимките на уебсайта, когато реших да резервирам една от тях
за мен и Нейтън, но те не представяха очарователния рустикален
интериор на всяка една. Груби белосани стени, каменни камини, легла
с дървени рамки, красиви ръчно изработени кувертюри и меки

64
вълнени одеяла — всеки детайл излъчваше деликатно премерен чар.
Книги и различни настолни игри на полиците добавяха уютен акцент.
Влязох през задната врата и се озовах във вътрешните дворчета
на къщичките, всяко обзаведено с маса, столове и чадър, отделени едно
от друго с решетки, покрити с пълзящи растения, които още не бяха
започнали да цъфтят. Декоративна порта водеше към просторна
поляна, скрита от двора и колите зад висок жив плет, водеща към
градината на Рупърт — прекрасно място за слънчеви бани и детски
игри. До този момент дори не подозирах за съществуването на тази
част от градината. Нищо чудно, че Раян беше толкова зает през лятото.
Тревата беше идеално подстригана, но чувах ръмженето на
косачката. Неспособна да се сдържа, надникнах през живия плет, който
разделяше градината на къщичките от тази на Рупърт, и видях
мускулестия Раян да бута голяма косачка покрай цветните лехи.
Отлепих се с известно усилие на волята и тръгнах към къщичките,
преди любопитството ми да се е превърнало в откровено дебнене.
Въпреки че общуването ми с мадам Дюпон се свеждаше до
жестове и елементарни фрази, ние се спогаждахме и за мое учудване
отдавна забравеният ми френски изпълзя в съзнанието ми, докато тя
бъбреше насреща ми, без да очаква да я разбирам.
Тя избърса праха и измете, а аз измих подовете. Тя почисти
фурната, докато аз лъсках хладилника. Тя зареди стаите с тоалетни
принадлежности, а аз измих банята.
Докато сменяхме завивките заедно, аз закачих с лакът едно
плитко блюдо с козметични аксесоари на страничката масичка, но
успях да го подхвана, преди да се разсипе на пода. Мадам Дюпон
посегна и го взе, после ме повика с пръст да я последвам. Отидохме в
кухнята, където тя настъпи педала на кофата за боклук, намигна ми и
изхвърли победоносно шишенцата с неспирна гневна тирада, от която
разбирах може би всяка десета дума, но долавях отчетливо името на
Глория, и заключих, че това беше символичен акт на пречистване от
нейното токсично присъствие.
Аз се засмях и двете с моята нова съюзничка изнесохме торбите
с боклука навън, преди да се заемем със следващата къщичка.

65
 ГЛАВА 6

В късния следобед трите къщички бяха изчистени и подредени, с

настанени гости в две от тях, третата очакваше обитателите си по-
късно, а аз бях капнала от умора. Горката мадам Дюпон също беше
скапана, при това толкова, че й предложих да я закарам до дома й. Тя
живееше само на 800 метра надолу по пътя, но се притеснявах, че с
нейните разширени вени нямаше да стигне далеч.
Когато спрях пред нейната схлупена къщурка, тя изстреля
непонятна тирада от галски проклятия, после ме поглади по бузата и
няколко пъти ми благодари. Въпреки езиковата бариера, схващах
основната мисъл. Подейства ми успокояващо, че тя, а следователно и
цялата околност бяха на наша страна.
Докато изчаквах мадам Дюпон да си влезе вкъщи, през
отворения прозорец на колата долетя оглушителна врява и аз проточих
врат, за да установя откъде идваше граченето.
Десетки мършави, черни и някак зловещи птици тичаха по
двора. Поклатих глава. Не можех да си представя какво би било, ако
трябваше да ги гледам и слушам по цял ден. Добре, че съседите бяха
далеч.
Когато се прибрах, Рупърт ме посрещна със заслужена чаша чай.
— Закара ли мадам Дюпон до дома й?
— Да. Нейната къща сигурно е под егидата на някой закон за
опазване на историческото наследство.
Рупърт се засмя.
— Трябва да видиш какво е вътре.
— Какви са тези грозни създания в двора й? Някаква особена
порода птици. За какво ги отглежда, за бога?
— Това са кокошки. Мадам Дюпон има няколко пораснали деца и
десетки внуци и правнуци. Това са много гърла за хранене.
— Гърла за хранене? — аз го погледнах въпросително, макар че
интуитивно усещах накъде отиваше разговорът.

66
 — Дават добро месо. Когато й гостуват роднини или когато тя им
ходи на гости, хапват пилешко. Внимавай да не се сприятелите
отблизо, защото ти също може да се облажиш от нейната щедрост. —
Той направи движение сякаш извиваше нещо с ръце.
Потреперих при мисълта за проскубаните вратове на грозните
кокошки.
— Съжалявам, че попитах.
Отпих глътка живителен чай, изхлузих сандалите си и качих
отмалелите си крака на отсрещния стол. Погледнах Рупърт.
— Може ли да те попитам нещо?
Той вдигна рамене.
— Зависи какво.
— Питах се… Вие с Глория имахте ли проблеми? Преди
Нейтън? — В мига щом изрекох тези думи, съжалих и вдигнах
извинително ръка. Колкото и отчаяно да исках да си изясня причините
за моето изоставяне, аз нямах правото да се ровя в брака на Рупърт. —
Всъщност, недей да ми отговаряш. Извинявай. Това не е моя работа.
— Ако това ще ти помогне да се отърсиш от чувството на вина
заради неговата постъпка, нямам нищо против да ти разкажа. —
Рупърт ме погледна с известно раздразнение. — Да, нашите
отношения не вървяха. В началото нещата потръгнаха добре. Глория
напусна работа, дадохме под наем нейното жилище и живяхме
половин година в моя апартамент в Лондон и половин година в къщата
ми в Майорка. На нея този живот й харесваше — да се препича на
плажа през лятото и да обикаля магазините и елегантните ресторанти
през зимата. Преди около шест години реших да купя това имение. Ако
можеше да го видиш тогава, Еми. Имението беше запуснато, но се
влюбих в него от пръв поглед. Можеше да стане бижу, а аз се нуждаех
от нов проект. Бях се отегчил от Испания, а Лондон ми беше омръзнал.
Това място ми се видя като перфектната инвестиция. Можеше да носи
доходи години наред и щеше да ни донесе солидна печалба, ако един
ден решим да го продадем. Затова го купих.
Отпих глътка чай, въздъхнах доволно и кимнах, подканвайки
Рупърт да продължи своя разказ.
— На Глория идеята й хареса, но тя не знаеше в какво се
забъркваше. Трябваше да се преместим да живеем тук, за да
надзираваме ремонта, което беше далеч от относително охолния живот,

67
с който беше свикнала. Когато ремонтът завърши, пуснахме обява,
насочена към платежоспособните клиенти и тя се ласкаеше от мисълта
да бъде господарката на имението. Но тежкият труд не й влизаше в
сметката, освен това бизнесът ни държеше закотвени тук. Дадох под
наем апартамента в Майорка, защото вече нямахме време да ходим
там. На Глория не й хареса. Затова пък продължавахме да се връщаме
в Лондон, но мен не ме теглеше много, затова тя понякога ходеше там
сама. — Рупърт наля още чай.
— Аз бях сляп, Еми, или се инатях, или и двете. Тук не сме на
половин час път от Париж. Скоро Глория изтрезня от първоначалната
еуфория, но на мен толкова ми харесваше тук, че си зарових главата в
пясъка.
— Съвсем разбираемо е.
— Може би, но си беше чиста проба самозаблуда. Още когато се
ожених за нея знаех, че тя навярно беше привлечена от моя начин на
живот, а не от мен. — Той се усмихна тъжно. — Но после нещата се
развиха много по-добре, отколкото очаквах. И мен ме обзе фалшиво
чувство за сигурност. — Той въздъхна. — Трябваше да погледна
нещата през нейната призма. Тя се беше омъжила за относително
представителен, финансово независим мъж на средна възраст, който
можеше да й предложи някакво подобие на охолен живот, а се озова
насред френската провинция, заобиколена от кресливи кокошки и
застаряващ домошар.
Да, снощи май бях познала, че Рупърт виждаше жена си през
розови очила.
— Не си справедлив към себе си — казах му аз.
— Не ми трябва съчувствие. Разказах ти тази история, за да
проумееш веднъж завинаги, че глупавото решение на Нейтън — това е
истината, Еми, защото той трябва да е пълен глупак, за да ти изневери
— няма нищо общо с нашата раздяла. Моят брак вече беше пропукан.
Нейтън се оказа просто катализаторът за един неизбежен край.
— Странно. И аз възприемам Глория по същия начин. Като
катализатор. Ние с Нейтън се разбирахме добре в началото —
допадахме си, работехме в една и съща компания и харесвахме едни и
същи неща. Но полека-лека се отчуждихме и аз, също като теб, си
затварях очите — поне в началото. Но през последната година започна
да ми прави впечатление. Все по-рядко разговаряхме за важните неща,

68
вместо това обсъждахме сметките за тока или смяната на бойлера. И
тъй като работим в една компания, вечер ние си разказвахме в най-
малки подробности как беше преминал денят в службата. Беше доста
потискащо. Но в последно време дори тази част угасна. Разговаряхме
все по-малко. Излизахме все по-рядко. Все по-рядко правехме… — Аз
се изчервих силно.
— Секс? — деликатно довърши Рупърт.
Аз кимнах, нещастна и засрамена.
— Отдавах го на умората, на прекомерното натоварване в
службата… но сега виждам, че просто искрата е била угаснала. Просто
не смятах, че съм му омръзнала дотолкова, че да спи с друга жена.
Щеше да е по-лесно, ако Глория беше някоя сексапилна мацка на
двайсет и три. Не е добре за егото, когато приятелят ти избяга с жена,
която е по-възрастна от теб.
Аз го погледнах с любопитство.
— На колко години е Глория?
— На четирийсет и шест — някак виновно призна Рупърт.
Аз направих физиономия.
— Не мога да си представя какво ги прихвана и двамата. Едно е
да завъртят някоя извънбрачна авантюра, но да избягат заедно е съвсем
друго нещо. Едва ли ще издържат дълго.
— Не, и аз не вярвам — съгласи се Рупърт. — Предполагам, че се
използват взаимно като извинение — като изход от ситуацията. Засега.
Рупърт допи чая си и станахме, за да се заемем с кухненските си
задължения. Зарадвах се, че този път беше планирал менюто по-
разумно: домашна пролетна зеленчукова супа с продукти от фризера за
начало, после студено плато с морски дарове — едри скариди, опашки
от омари и раци, поднесени върху легло от свежа маруля — и прясна
плодовата салата за десерт. Три вкусни ястия, които изглеждаха и
ухаеха фантастично, но бяха адски трудоемки и които трябваше да
сготвим предварително. Застанахме рамо до рамо като бойни другари
и започнахме да размразяваме, режем и белим. Този път поне нямаше
да висим над нажежената печка и да жонглираме с три ястия
едновременно — задача, която беше непосилна за Рупърт и
невъзможна за мен. Не можех да приготвям повече от едно ястие.
— Тази сутрин се запознах с градинаря ти — подхвърлих
небрежно аз.

69
 Рупърт кимна.
— Харесвам Раян. Той е трудолюбиво момче, направи чудеса в
градината. Обичайно идва два-три пъти седмично, така че сигурно ще
го видиш отново.
Рупърт ме погледна косо с палава искрица в очите.
— Освен това е хубавец, нали?
— Сигурно си прав. — Вдигнах рамене вяло, макар че няколко
нервни окончания в тялото ми още трептяха от прелестното видение от
сутринта. — Ако харесваш такъв тип мъже.
Рупърт се засмя.
— А кой е твоят тип? Предпочиташ някой симпатичен, прилежен
счетоводител?
Аз направих физиономия.
— Ха! Никога вече. Мисля, че Нейтън ме отказа от
счетоводителите за цял живот!
Рупърт кимна.
— Разбирам те. Аз също няма да хукна да гоня русокоси
управителки в близко бъдеще.
Когато привършихме в кухнята, решихме, че не беше
необходимо новите гости да знаят за настоящото положение на Рупърт.
Стигаха им къщичката, която си бяха запазили, кошница с подаръци и
собственикът, който беше на линия, за да им дава информация и да
разрешава възникналите проблеми, точно както им бе обещано.
Фактът, че беше налице само един от собствениците, вероятно щеше
да остане незабелязан.
Но Хендерсънови бяха друга работа. Не можехме да се надяваме,
че те нямаше да забележат, че имението се управляваше от единия
инвалидизиран член на екипа, докато здравият постоянно отсъстваше.
Не вярвах, че съпрузите, които виждаха прашинка от двайсет крачки,
щяха да си затворят очите за факта, че моят партньор също беше
изчезнал загадъчно, докато аз се бях нагърбила с домакинската работа.
— Ще ги напием довечера — беше разковничето, което
предложи Рупърт. Изглежда, че това беше неговото решение за много
неща. — Ще извадя запасите от Шабли.
Чудесно.
Хендерсънови действително се впечатлиха от виното, но не и от
новината. Затова пък аз се възхитих на подхода на Рупърт. В началото

70
ми беше заприличал на добродушен палячо, но сега започвах да
осъзнавам, че това беше просто маска за пред гостите, целяща да ги
предразположи по време на техния престой и вероятно да заглади
острите ръбове в обноските на Глория.
Сега Рупърт представи фактите.
— Ъ, вие навярно се питате защо Еми и аз бяхме малко… на
градус снощи.
Веждите на госпожа Хендерсън се стрелнаха нагоре, а съпругът
й се размърда на стола си.
— Бих се извинил за държанието ни — продължи Рупърт — но
съм убеден, че когато научите причината, ще проявите разбиране.
Той напълни отново чашите им.
— Страхувам се, че жена ми е решила да ме напусне в най-
неподходящия момент. Еми се съгласи любезно да ми помага пред
следващите няколко дни, така че се надявам да ни подкрепите.
Очевидно удивени, че една платежоспособна гостенка би
предложила да направи такова нещо, госпожа Хендерсън вдигна
многозначително вежди.
— Разбирам — процеди тя. — Е, ние двамата… много
съжаляваме, разбира се.
— Точно така, Хънтър — включи се съпругът й. — Какъв лош
късмет. Лош момент, както ти сам каза.
Стиснатите устни на госпожа Хендерсън ме убедиха, че Рупърт
знаеше какво прави. Лъжите само щяха да го представят в неизгодна
светлина. За да наруши неловкото мълчание, той се впусна в една от
неговите сладкодумни истории.
— Разказвал ли съм ви някога историята зад името на това
място?
Аз се усмихнах окуражително. Трябваше ни нещо, което да ни
изведе на неутрална територия.
— La Cour des Roses — Дворът с розите. Ясно и лаконично. И
когато видяхме имението за първи път, то наистина отговаряше на
името си. Имаше двор, имаше и рози. Милиони рози. Но розовите
храсти бяха превзели цялата градина, бяха плъзнали по стените и
пътеките и бяха задушили другите растения. Така че каква беше
първата ни работа? Да ги изкореним. До последния корен. Дойде един
човек с лопата и ни остави насред някаква кална баня. Трябва да ви

71
кажа, че гледката беше доста потискаща. Да купим имение, кръстено
на розите, в което нямаше нито една роза! — Рупърт се засмя. — Но
името звучеше толкова поетично, че сърце не ни даваше да го сменим.
Освен това, с какво щяхме да го заменим? „Дворът на опустошението“
не звучи много примамливо, нали? Затова се наложи да намеря
озеленител, който да опитоми тези диви рози над входа на имението,
след което Раян започна да засажда нови и нови храсти в градината
всяка година…
Усмихната, слушах увлекателния му разказ. Снощи Рупърт ме
беше нарекъл истински боец. Е, той също беше боец от класа.
На следващия ден аз се насладих на заслужено излежаване в
леглото, защото беше неделя. Излюпих се към обяд, замаяна и кисела,
тъй като тялото ми се оплакваше от тричасовото закъснение на
обичайната доза кофеин.
Докато навличах някакви дрехи, погледнах телефона си на
нощното шкафче. На екрана нямаше и следа от опити за контакт от
страна на Нейтън. Не очаквах друго. Не разбирах само дали и защо
исках да получа някакви новини от този вероломен негодник.
Запитах се дали не трябваше да проведа няколко разговора. Най-
напред с родителите ми, но още не се бях съвзела достатъчно. Мама
беше… откровена и имаше остър език. Баща ми само щеше да се
разтревожи. Защо да бързам да им съобщя лошата новина? Може би
трябваше да изчакам да се прибера в Англия. Можех да позвъня на
малкия ми брат Ник, който сигурно щеше да изрази съчувствие, но
като ревностен противник на обвързването, едва ли щеше да разбере
емоциите ми. Освен това, Ник навярно щеше да приеме раздялата ми с
Нейтън като повод за празненство — те двамата не се разбираха.
Моята най-добра приятелка Кейт, от друга страна… Изведнъж ме
обзе болезнен копнеж да се видя с нея, да пием кафе и да изплача
мъката си, но тъй като това нямаше как да се случи, поне можех да й се
обадя по телефона. Намерих номера й и я набрах.
Тя отговори незабавно.
— Еми! Какво става във Франция? Не очаквах да ми се обадиш!
Всичко наред ли е?
При звука на гласа й, потисканите и заради Рупърт, и заради мен
емоции се отприщиха и ме заляха като мощна вълна.
— Не! — изплаках аз. — Нейтън ме напусна!

72
 — Той какво?
Десет минути по-късно, Кейт беше в течение на заплетената
история за Нейтън, Глория и Рупърт.
— Ах, този негодник Нейтън! Каква подлост — възкликна тя. —
Добре че се отърва от него. — Настъпи пауза. — Извинявай. Не
трябваше да казвам това. — Отново пауза. — Мислиш ли, че той ще се
върне?
— Не знам — признах аз, изтощена от моята тирада. — Все още
съм му толкова ядосана, че не мога да мисля трезво. Дойде ми като
гръм от ясно небе.
— Разбирам те — успокои ме Кейт. — Няколко пъти си ми
споменавала, че отношенията ви са станали вяли, но не допусках, че
Нейтън ще направи нещо такова! Той винаги е бил толкова…
праволинеен.
— Искаше да кажеш отегчителен — промърморих аз.
Кейт и Нейтън общуваха главно заради мен, но бяха много
различни. Кейт беше умна, общителна и страстна защитничка на
околната среда и равенството. Нейтън беше олицетворение на
консервативния капитализъм. Тоест, двамата си приличаха като
тебешир и сирене.
— Не! Просто исках да кажа, че това не е в негов стил. Защо не
му звъннеш? След няколко дни?
Аз поклатих глава, после осъзнах, че тя не можеше да ме види.
— Не. Няма начин. Ще изглежда така сякаш му се моля. И тъй
като не знам какво изпитвам към него, освен че съм му бясна, не
виждам смисъл да го правя.
Тя въздъхна.
— Съжалявам, че не съм до теб, Еми. Но…
— Не ми напомняй! Десет дни на Малдивите с Джейми. Кога
заминаваш?
— По-късно днес. Джейми ще дойде да ме вземе към два часа.
— Добре, желая ти прекрасно изкарване. — Отново бях на ръба
да се разплача. — Благодаря ти, Кейти. Стана ми по-добре.
— На мен не ми звучи така.
На този етап моята приятелка не можеше да направи нищо
повече.
— Нали ще се видим, когато се прибереш?

73
 — Ще ти се обадя при първа възможност. Обещавам ти.
Изключих телефона и го прибрах в чекмеджето, където нямаше
да се изкушавам да проверявам за съобщения от Нейтън.
На долния етаж нямаше и следа от Рупърт, макар че явно бе
станал отдавна, защото пералнята вече центрофугираше.
Хендерсънови тъкмо излизаха.
— Каква е програмата за днес? — любезно ги попитах аз.
— Шато ДʼЮсе — съобщи госпожа Хендерсън. — Той е
вдъхновението за Спящата красавица.
— О, не знаех. Желая ви приятно прекарване.
Тя ми махна с ръка и потеглиха с колата. В моите представи
приказките и тези двама човека бяха взаимно изключващи се понятия.
Излапах един кроасан, докато чаках пералнята да изключи,
извадих огромните чаршафи, които вчера бяхме свалили от кралските
легла в къщичките и излязох навън, за да ги простра на въжето в
дъното на градината.
Нямаше следа от Раян и неговите мускули. Срамота. Все пак
беше неделя.
Сгълчах се наум, задето дори си мислех за него, върнах се в
къщата да заредя още една пералня и отидох да прегледам
библиотеката в коридора. Сериозните книги, които си бях донесла,
наред с добрите ми намерения, не ме привличаха, затова си избрах
един трилър и излязох навън. Тръгнах покрай островчета с розови
азалии и бледожълти рози, докато не открих един дървен стол под
благоуханното люляково дърво. Топлите слънчеви лъчи се провираха
през листата и цветовете и галеха кожата, превръщайки това място в
идеалното скривалище, където да потъна в безметежния свят на
убийства. Сюжетната линия се развиваше динамично и аз се увлякох
дотолкова, че подскочих при звука на къркорещите ми черва.
Огледах се и тръгнах към къщата. Тъкмо бях стигнала до средата
на вътрешния двор, когато чух женски глас.
— Извинете! — Една жена стоеше на портата между двора и
градината. — Здравейте, извинявайте, че ви стреснах. Аз съм Джени
Браун. Настанена съм в най-крайната къщичка, ето там. Вчера не
успяхме да се видим.
Предположих, че летовничката навярно беше пристигнала,
докато изпращах мадам Дюпон до дома й. Прекосих алеята и й

74
подадох ръка.
— Приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че условията ви
харесват.
— Тук е прекрасно! Точно каквото си мечтаехме. Хари се
претрепва от работа. И двамата сме така. Намерихме това място в
интернет и ни се видя толкова очарователно, че решихме да дойдем.
Малко почивка, някой и друг замък, нали знаете.
Залепих на лицето си учтива усмивка, за да скрия болката си.
Думите на жената отекнаха като ехо на плановете ми с Нейтън. Дано
съдбата на Джени и Хари да е по-различна от нашата.
— Не се колебайте да ме повикате, ако ви потрябва нещо —
казах аз.
— Добре. — Жената понечи да се прибере, но после се обърна.
— О, съжалявам за крака на съпруга ви. — Тя замълча. — Дано
да не ви обидя, но можете да актуализирате някои неща на уебсайта.
Вие изобщо не си приличате с жената на снимката.
Очите й се разшириха и тя побърза да добави:
— Ох, исках да ви направя комплимент. На живо изглеждате
много по-млада.
Аз се намръщих. Моят съпруг? Моята снимка?
— О, не, Джени. Мъжът, с когото се запознахте вчера — Рупърт
— той не ми е съпруг. И жената на снимката не съм аз. Тя е неговата
съпруга, но не е тук в момента. Аз… помагам, докато нея я няма.
Рупърт ми е приятел.
— О, разбирам. — Лъчезарната усмивка на Джени помръкна.
— Дано да не съм ви обидила. Просто си помислих, че Рупърт
изглежда ужасно по-стар от вас. Добре, доскоро. — Тя ми помаха с
ръка и се прибра в къщичката си.
Докато си приготвях сандвич, си отбелязах наум да поговоря с
Рупърт за информацията на сайта. Щом Глория нямаше да се върне
тук, той можеше да махне омразния й образ от страницата.
Ядосана, захапах един узрял домат. Той моментално изригна със
сок и семенца по тениската, която бях облякла сутринта, чиста и бяла.
Страхотно.
Тъкмо бях извадила продуктите за обяда, когато Рупърт влетя в
кухнята.

75
 — Какво да направя с прането, когато изсъхне? — попитах го
троснато.
— Остави го в една от свободните стаи, за да не ни се пречка.
Ще поръчам на мадам Дюпон да се погрижи за гладенето при
следващото си идване.
Това ми се видя доста небрежно, но щом домакинът го раздаваше
толкова лежерно, не виждах защо аз трябваше да взимам въпроса
присърце.
— Сега имаме други грижи — рече той. — Семейство Стюарт
пристигат във вторник.
— Това защо те тревожи?
— Мадам Дюпон няма да дойде днес, защото е на църква. Утре
също няма да дойде, защото трябва да навести сестра си. Ти можеш ли
да се погрижиш за тяхната стая миличка?
Намръщих се.
— Днес ли? Защо не утре?
— Защото утре е пазарен ден — отвърна той, сякаш отговорът
беше съвсем очевиден. Когато Рупърт забеляза стъписаното ми
изражение, все пак обясни: — Винаги ходя в Пиер-ла-Фонтен, когато
има пазар. Оттам набавям пресни продукти и местни специалитети.
Аз изпухтях презрително.
— Не може ли да напазаруваме от супермаркета тази седмица?
— Тъкмо бях овладяла шофирането до покрайнините на града и
паркирането на паркинга пред голям супермаркет. Но маневрирането в
сърцето на френско градче в натоварен пазарен ден беше съвсем друго.
Освен това… — Не си ли чувал, че може да се пазарува онлайн?
В очите му се появи онова упорито изражение, което вече
познавах.
— Разбира се. Но няма да ми хареса.
— Защо? Няма ли да е по-лесно?
Рупърт поклати глава.
— Обичам да разглеждам пресните продукти. Какво са изнесли
селяните на масите. Дори не си правя пазарски списък — пишех го
само за твое улеснение. Дори през ума не би ми минало да се
ограничавам до супермаркета. Харесва ми да пазарувам от
магазинчетата в града. Да обикалям сергиите в пазарен ден. Да срещам
разни познати и да разговарям с тях. Започва да ме мъчи

76
клаустрофобия, Еми. Имам нужда да изляза, да се върна към
нормалния си начин на живот. На теб също ще ти се отрази добре да се
измъкнеш за малко от това място.
Рупърт ме погледна умолително и аз не можах да сдържа смеха
си. Той приличаше на онези големи кучета със сбръчкани муцуни и
големи уши, на които човек просто не можеше да откаже.
Аз въздъхнах.
— Добре. — Идеята да излезем започваше да ме блазни. Засега
удоволствията на ваканцията в Прованс за мен се свеждаха до първите
два дни, когато обиколих съседните селца и се разходих сред
природата с Нейтън. — Но само при условие че после ще ме почерпиш
с кафе.
Рупърт поклати глава.
— Ти започваш да се превръщаш в кафеман, Еми.
— Знам. Ти ме поквари с тази мощна лъскава машина.
Той вдигна вежди.
— Ще ми се да беше така! — Но за негово удовлетворение, вече
се бях изчервила като ученичка, още преди да бе изрекъл последните
думи.

77
 ГЛАВА 7

Примирих се със съдбата си за този следобед, качих се в

резервираната от семейство Стюарт стая, отворих прозорците и
надникнах в банята. Тя беше почистена след заминаването на
последните гости, но все пак избърсах всички повърхности.
Забелязвайки, че козметичните продукти бяха на привършване,
попитах Рупърт къде държеше резервните.
— Нямам представа — призна той. — С тези неща се
занимаваше Глория.
Беше ми на езика да кажа колко се радвам да чуя, че Глория все
пак се е занимавала с нещо полезно, но съкрушеното му изражение ме
накара да замълча.
Прерових методично всички кухненски шкафове и чекмеджетата
в общите помещения. Надникнах дори във високото дървено писалище
до входната врата, където стояха телефонът и дневникът, но не открих
никаква козметика.
Качих се на горния етаж и надзърнах в чекмеджетата на големия
скрин на площадката, но там имаше само спално бельо и хавлиени
кърпи. След като проверих на всички логични места, се върнах на
долния етаж, за да претърся салона за гости. Прегледах скрина и
намерих салфетки, покривки, свещи, а накрая ударих джакпота с две
дълбоки чекмеджета, пълни догоре с луксозни сапунчета, шишенца с
шампоан и малки тубички с масло за вана. За мен беше непонятно
защо тоалетните принадлежности трябваше да се съхраняват в скрина
в салона за гости.
Изпразних ги в две празни пластмасови кутии за съхранение,
които намерих в бюфета в коридора, оставих едната там, за да е близо
до къщичките и занесох другата на горния етаж, за да е под ръка за
стаите.
Едва тогава се залових с основната си работа, която вече
трябваше да съм свършила — да почистя с прахосмукачка, да избърша
праха, да полирам дървенията и да оправя леглото в стаята на

78
Стюартови. Последвах примера на мадам Дюпон и изхвърлих
безжалостно баналните и прашасали декорации на Глория, после
излязох в градината, набрах цветя, намерих стъклена ваза в кухнята и
ги поставих върху полираната антична тоалетка.
Накрая огледах постижението си с чувство на гордост. Стаята
беше точно каквато трябваше: чиста, изискано декорирана обител в
спокойния пашкул на „Дворът с розите“.
Нямах търпение да изляза да почета на залез-слънце, когато
някой потропа на вратата. Не ме оставяха на мира!
Счетоводителят на Рупърт стоеше на прага. Отново.
— Здравейте. Аз… ъ. — Погледът му се спря на гърдите ми,
което обичайно щеше да ме поласкае или да ме подразни, в зависимост
от настроението ми и от човека, който ме гледаше. Този път обаче не
предизвика никаква реакция, защото си дадох сметка, че се дължеше
на моята мърлявщина. Бях забравила да се преоблека и пръските
домати бяха засъхнали на гърдите ми като цимент.
— Съжалявам. — Аз посочих към деколтето си. — Доматена
експлозия.
Той кимна.
— Рупърт тук ли е?
Кръстосах ръце на гърдите си, отчасти в знак на конфронтация и
отчасти, за да скрия петното.
— Да, но още не се е възстановил и има нужда от спокойствие.
Ако не е чак толкова спешно, сигурно мога да ви насроча среща за
друг ден?
Той се начумери.
— Не. Вие явно не разбирате…
Проклет счетоводител. Нямаше ли капка търпение?
— Ален, струва ми се, че вие не разбирате. Рупърт наистина не е
добре. Не стига това, но и… — аз замълчах. Не беше моя работа да му
казвам за брачните несгоди на Рупърт. — Вижте, освен ако Рупърт не
рискува да го хвърлят в затвора заради неплатени данъци, наистина не
виждам какво е толкова важно, че да ви накара да дойдете тук в
неделя…
— Приятелството.
— Моля?

79
 — Приятелството е толкова важно. Не данъците. Аз може да съм
счетоводител на Рупърт, но също така съм и негов приятел. Не дойдох
да обсъждаме счетоводните книги, а да видя как е. Чух, че е имал
някакви… неприятности.
В гласа му се прокрадваше нотка на раздразнение, но
карамелените очи останаха спокойни, въпреки моята грубост. Миг
невнимание и човек можеше да се изгуби в тези кадифени очи, с
тяхната топлина и неподозирана прелъстителност.
А, не. Аз не бях склонна да свързвам счетоводителите с топлина
или прелъстителност, стига толкова.
— Извинете, не знаех — успях да кажа аз.
— Не се тревожете. Успокоително е да знам, че някой се грижи
за доброто на Рупърт — което не може да се каже за Глория. Ако той
си почива, ще намина друг път. Бихте ли му предали, че съм питал за
него?
Удостоих го с първата искрена усмивка от началото на
познанството ни.
— Разбира се. Бих ви поканила да влезете и да изчакате, но
нямам представа колко време ще мине.
Той поклати глава.
— Аз ще си вървя. Благодаря ви. — Той посочи тениската ми. —
Стискам палци това петно да се изпере. — Той ми намигна и се спусна
по стъпалата. Аз се качих горе да се преоблека и накиснах проклетата
тениска в мивката, с напразната надежда мадам Дюпон да знае някоя
изпитана френска хитрост за премахване на лекета. После извадих
прането от пералнята и го прострях, внесох изсъхналите чаршафи
вътре и ги оставих в една свободна стая, както ми бе заръчано, и най-
накрая излязох навън да почета.
Тъкмо се чудех защо героинята толкова бързо преспа с главния
герой, след като той беше такъв отвратителен женомразец, когато чух
стъпки по чакъла и вдигнах глава. Адонис, известен по тези земи като
Раян, се облегна на портата към градината, с дънки подчертаващи
стройните му бедра, тясна тениска, която прилепваше по стегнатите му
бицепси и голи ръце с лек тен, мускули и фин златнорус мъх.
Струва ми се, че неволно облизах устни.
— Раян, привет! — извиках аз прекалено бодро, в отчаян опит да
скрия порочните си мисли с този весел поздрав. Всъщност, след като

80
още не бях приела напълно съдбата си на изоставена жена, май изобщо
не трябваше да имам порочни мисли. — Какво правиш тук?
— Обещах на Рупърт да изкарам няколко извънредни смени,
помниш ли?
Или бях забравила, или бях блокирала вчерашната ни среща от
ума си, в опит за самосъхранение. Но той беше тук — и аз стоях срещу
него, отново неподходящо облечена, този път в торбест ленен
панталон, който скриваше наедрелите ми бедра, и тениска, която
навярно се беше свила при прането и сега прилепваше плътно по
корема ми. Смутена, аз скръстих ръце отпред, за да му спестя тази
гледка.
— А, да. Не смятах, че ще дойдеш в неделя.
— За мен е все едно. Аз не ходя на църква. — В тези думи имаше
дяволит намек. Преглътнах мъчително, а той размаха срещу мен
градинарските ножици. — Мога да дойда друг път, ако ще ти преча.
— Не, моля ти се. Няма да ми пречиш. Отивам да си взема нещо
студено за пиене. Ти искаш ли?
— Да, благодаря ти. — Той се отдалечи и се зае да подкастря
храстите и дърветата.
Приготвих две чаши сок с много лед и ги занесох във вътрешния
двор. Когато ме видя, Раян остави ножиците, дойде при мен и седна на
съседния шезлонг. Имайки предвид, че се беше заел с работа само
преди пет минути, май не беше свършил кой знае какво, но аз реших да
не се бъркам в чужди дела.
— Е, как върви, Еми? — поинтересува се той. — Както
разбирам, вчера си капнала от умора.
— Ти… как… какво? — „интелигентно“ попитах аз.
Раян се засмя и белите равни зъби се откроиха на загорялото му
лице.
— Мадам Дюпон идва да чисти лятната вила на родителите ми.
Тази сутрин са се засекли с майка ми в буланжерията. Майка ми
говори отличен френски.
— О, разбирам. — Изчервих се. — Тук явно нищо не остава
скрито, нали? — оплаках се аз.
— Не се тревожи, Еми. Рупърт не е глупав. Той знае каква стара
клюкарка е мадам Дюпон и няма да й каже повече, отколкото й трябва

81
да знае. — Когато въздъхнах с облекчение, Раян добави: — Което
обаче няма да й попречи да доукраси историята.
Той отпи жадно от сока и избърса влагата от създадената си за
целувки уста.
— С родителите си ли живееш? — попитах аз в опит да сменя
темата.
— Да и не. Нашите прекарват около три месеца в годината тук,
като идват и си отиват. Аз идвам за градинарския сезон, от март до
октомври, така че често живея сам в къщата. Когато те са тук, се местя
в плевнята.
— В плевнята? — В ума ми изникна неканения образ на голия
Раян, проснат в плевнята и завит със старо одеяло.
— Ами, то вече не е плевня. Преустроихме я. Ще представлява
две отделни къщички. В момента е просто отворено помещение с
кухненски бокс и баня, но ремонтът върви.
— Ти помагаш ли?
— За техническата част има работници, но аз правя каквото
мога, когато не съм зает с градинарството или когато вали дъжд.
— Значи владееш няколко занаята, така ли?
Раян ме погледна толкова откровено в очите, че почти започнах
да се гърча на място.
— Просто съм сръчен.
Ох, Раян, изобщо не се съмнявам. Загледана в неговите едри ръце
и дълги пръсти, изцапани по краищата с пръст и осеяни с мазоли, аз
осъзнах, че бях на косъм да изрека тези думи на глас. Овладей се, Еми.
Та той е още хлапак!
— На колко години си? — изтърсих, преди да мога да се спра и
моментално се сритах наум, задето огласявах мислите си без цензура.
— На двайсет и четири. Защо питаш?
Той много добре знаеше защо питах, но двамата си играехме на
котка и мишка и аз нямах никакво намерение да съм мишката.
— Стана ми интересно. Имаш много умения за младеж на твоята
възраст.
Чудесно. Сега говорех като майка ми.
— Уча се бързо. — Той стана от стола. — Е, аз трябва да
поработя. Благодаря за сока.

82
 Той ми подаде чашата си и когато протегнах ръка да я взема,
пръстите му погладиха моите. С лека усмивка, той тръгна към
градината, а аз го гледах смаяна.
Затворих очи в отчаяние. За бога, защо не ме оставеха да се
въргалям в самосъжаление като всяка друга зарязана жена заради една
нимфоманка на средна възраст? Защо трябваше да ме разсейват
градинари с външност на древногръцки богове? През следващите два
часа ту следях сюжета на книгата, ту хвърлях тайни погледи към Раян
и се опивах от сладостната гледка на изопнатите мускули на ръцете му,
на опънатите по бедрата му дънки, когато клякаше, и на извивката на
талията му, когато се навеждаше.
О, аз знаех, че в моето крехко емоционално състояние трябваше
да се пазя от такива похотливи мисли. Освен това той беше седем
години по-млад от мен. Нямах намерение да го съблазнявам или нещо
друго. Но тъй като от доста време бях лишена от сексуални фантазии,
навярно ми се полагаше поне да гледам. Все пак, когато си на диета,
нищо не пречи да гледаш жадно витрината на пекарната — стига да не
влезеш да опиташ еклерите. Раян си събра инструментите и отново
тръгна към мен.
— Свърши ли? — попитах аз, опитвайки се да откъсна очи от
струйките пот, които се стичаха по гърдите му.
— Да, за днес.
— Искаш ли още нещо за пиене?
— С удоволствие.
Приготвих два гренадина с много лед и ги изнесох навън. Раян
изгълта неговия за пет секунди.
— Благодаря ти. Бях жаден. Какво ще правиш довечера?
— Ъм? — Въпросът му ме свари неподготвена.
— Няма ли да готвиш за гостите?
— Не, но…
— Искаш ли да хапнем заедно?
— Ами… — Мислите ми бяха объркани. Това добросъседска
загриженост ли беше, или Раян ме канеше на среща?
— Ти прекарваш прекалено много време с Рупърт — продължи
той. — Защо не излезеш за час или два?
Запитах се какво ли би казал Рупърт, ако отида да вечерям с
градинаря му.

83
 — Не знам дали той ще се справи сам. Искам да кажа, че Рупърт
още не е съвсем…
— Не го мисли толкова. Той може да си изпържи няколко яйца
или да си приготви някой аламинут, както правят другите инвалиди.
Ще те взема в седем часа.
Умът ми отчаяно потърси изход за бягство, но когато се съвзе
достатъчно, за да мисли логично, Раян вече ми бе помахал, затворил
портата и запалил двигателя. В какво се впусках сега? Каквито и да
бяха мотивите на Раян, от това нямаше да излезе нищо добро. Ако
намеренията му бяха почтени и той просто проявяваше доброта, аз
оценявах жеста, но не исках да съм обект на съжаление. Ако пък
намеренията му бяха непочтени, тогава бях в голяма беда, защото едва
ли щях да му попреча.
Два часа по-късно аз бях захвърлила книгата и продължавах да
се пека на бавен огън. Искаше ми се да отменя уговорката, но това би
означавало да позвъня на Раян, което би означавало да поискам номера
му от Рупърт. Освен това нямах никакво оправдание. Ако Раян просто
беше любезен, аз щях да го огорча, а това място и без това вече тънеше
в огорчение.
Затова се примирих със съдбата си. Кое беше най-доброто
развитие на събитията? Можех да прекарам една приятна вечер с
привлекателен млад мъж, опитвайки се да не точа лиги, ако той
изглеждаше толкова добре облечен, колкото полугол и потен. А най-
лошото? Какво пък, вече бях голямо момиче и бях напълно способна
да пресека авансите на един заблуден младеж.
Междувременно трябваше да се заема с непосредствените
проблеми, а именно Рупърт. Какво щях да му кажа? „Между другото,
довечера ще изляза с твоя непълнолетен градинар. Не мога да преценя
дали ми предлага дружеско рамо, на което да си поплача, или див секс,
но ти не ме чакай за вечеря.“
Намерих го в малкия кабинет в дъното на къщата: уютно
убежище с голямо старинно писалище и капитански стол, малък кожен
диван с нахвърляни шарени етно възглавници и поизбелял персийски
килим на дървения под. Едната стена представляваше библиотека,
натъпкана от пода до тавана с книги. Рупърт седеше на писалището с
израз на дълбоко самосъжаление, което той бързо скри, когато подадох
глава вътре.

84
 — Еми, добре ли си?
Исках да му задам същия въпрос, но тъй като той се
преструваше, че всичко беше наред, не смятах за редно да го
притискам.
— Да, благодаря. Счетоводителят пак се отби, докато ти си
почиваше.
— О, така ли?
— Питаше как си. Тук слуховете се разпространяват
светкавично, а?
Рупърт кимна.
— Ще му се обадя в най-скоро време. Оценявам загрижеността
му. Той е добър човек.
Аз направих физиономия.
— Какво, не си ли съгласна?
— Не казвам това, но самият факт, че е счетоводител, ми дава
повод за подозрителност.
— Само в твоя тъжен, мрачен свят на депресивна раздяла, Еми.
Горкият човек не е виновен!
Аз изпухтях и смених темата.
— Изхвърлих керамичните фигурки от стаята на Стюартови и ги
замених със свежи цветя от градината. Нали не се сърдиш?
Рупърт се начумери.
— Остави ли голо петно в цветните лехи?
— Не. Бях внимателна.
— Звучи чудесно. Благодаря ти. Успя ли да намериш запасите от
тоалетни принадлежности?
— Успях, след голямо търсене. Знаеш ли, Рупърт, тези тубички
са неудобни и малки. Може да са икономични, но определено не са
екологични, предвид индивидуалната опаковка. Честно казано… — аз
замълчах. — Извинявай. Не е моя работа.
Рупърт ме погледна въпросително.
— Това е твоята работа през следващата седмица. Довърши
каквото искаше да ми кажеш.
— Ами, според мен малко простеят. Сякаш човек е отседнал в
крайпътен мотел или нещо подобно. Всичко останало е толкова
стилно, че е срамота.
— Ти какво предлагаш?

85
 Аз вдигнах рамена.
— Все още не знам. Ще си помисля.
— Оценявам го. Ако искаш можем да бутнем и някоя стена? Да
изхвърлим част от мебелите?
— Само се опитвам да съм полезна — промълвих аз.
— А аз само те дразня. Има ли друго?
Нямаше смисъл да продължавам да отлагам. Опитах се да го
кажа с ведър, весел и небрежен тон.
— Ами, да. Аз, ъ, исках да ти кажа, че няма да съм тук за вечеря.
Ще изляза.
Рупърт вдигна учудено вежди.
— О? Къде ще ходиш?
— Нямам представа. Раян ме покани на вечеря. Явно ме
съжалява. Естествено, не аз му разказах за Нейтън, а проклетата мадам
Дюпон. Както и да е, той предложи да ме изведе на вечеря и аз исках
да откажа, тоест смятах да му откажа и даже опитах, но той си тръгна,
преди да мога…
— Еми, не си длъжна да даваш обяснения. Разбира се, че трябва
да излезеш и да се разтушиш. Раян е симпатичен младеж. — Той се
начумери. — Макар че е малко млад за теб, без да искам да те засегна.
— Това щеше да има значение, ако той си търсеше дългосрочна
връзка, но доколкото знам, Раян просто иска да ме заведе на вечеря. —
Сега беше мой ред да се намръщя. — Надявам се.
Гръмкият смях на Рупърт ми подейства като балсам.
— Не се притеснявай, миличка. Раян е възпитан младеж. Убеден
съм, че просто иска да ти предложи компания и да те измъкне от
къщата, без да смята да ти смъкне гащите. Но ти сложи това в чантата
си, ако се наложи да се браниш.
Той посегна към античната сабя, окачена на стената зад него. Аз
го замерих с една възглавница и излязох.
Качих се в моята стая, взех душ, намазах се с лосион за тяло,
след което се сблъсках челно с извечния въпрос какво да облека.
Отпускарските дрехи ме гледаха укорително от старинния гардероб,
самотни и изоставени, откакто Нейтън бе взел своите. Превъзмогнах
внезапната вълна на злочестина и самота, заплашваща да ме погълне, и
ги запрехвърлях. След като отхвърлих всичко прекалено скромно,
секси или ежедневно, ми остана да избирам между две летни рокли,

86
които бях взела с единствената цел да ги облека на вечеря с Нейтън.
Как бих могла да знам, че щяха да ми потрябват за среща с
привлекателен градинар.
След дълги колебания избрах синята, гримирах се максимално
естествено и изтичах по стълбите. Не исках Рупърт да отвори вратата
на Раян и двамата да увиснат сконфузено в салона, очаквайки ме, като
прекомерно загрижен баща с евентуалния кандидат на дъщеря си.
В кухнята Рупърт ядеше салата, а чашата му беше пълна с
газирана вода. Браво на него. Погледнах го изпод вежди.
— Не започвай — подхвърли той, сякаш прочел мислите ми. —
Просто реших да си направя разтоварваща вечер, това е всичко.
— Радвам се, че си избрал да бъдеш добро момче за
разнообразие.
Навън някой натисна клаксон и Рупърт изсумтя.
— Хъм. Да, добре, като стана дума, ти също бъди добро момиче.
Аз се изчервих от корените на косата чак до сандалите, сразих го
с най-страшния си поглед и излязох, преди да е успял да ме засрами
още повече.
Въпреки многото разнообразни сценарии, които тревожният ми
ум беше разработил за тази вечер, голяма част от страховете ми
останаха нереализирани.
Раян беше почистил предната част на колата си, така че не си
изцапах роклята с пръст. Самият той беше очарователен, но не
зашеметяващо, а непринуденото му държание скоро успокои нервите
ми.
Отидохме в Пиер-ла-Фонтен и вечеряхме в ресторанта на местен
хотел, където се насладих на изисканото обслужване, колосаните
покривки, сгънатите като ветрило салфетки и френската атмосфера.
Поръчахме си божествено porc en croûte[1] пропито с масло и горчица,
поднесено с хрупкав зелен фасул и картофи, нарязани на красиви
спирали, а нежната tarte au citron[2] беше на светлинни години от
бледите имитации, които бях опитвала у дома.
Не ми убягна иронията, че вечерите във Франция с приятеля ми
се бяха превръщали в мъчително търсене на обща тема или поне
ентусиазъм за разговор, а сега седях с русокос, опален от слънцето
градинар в невръстна възраст, когото познавах от по-малко от два дни

87
и с който с лекота намирахме поводи за разговор и смях. Забавно нещо
беше животът.
— Как реши да станеш градинар във Франция? — попитах Раян,
когато ни донесоха кафето. — Заради вилата на родителите ти ли?
— Донякъде. Започнах да уча ландшафтен дизайн в колежа, но
напуснах след първата година. Не ми хареса идеята да седя зад
банката, когато можех да съм на открито и да правя нещата, вместо да
слушам за тях. Така че съм самоук — хванах се на работа на няколко
различни места и научих занаята в крачка. Когато бях малък,
родителите ми имаха по-малка виличка тук, така че идвахме всяко
лято, но преди три години те я продадоха и купиха по-голяма, с идеята
да я разработят и да добавят две къщички за гости, които да им носят
някакъв доход, когато се пенсионират. Къщата трябваше да се
модернизира, но градините бяха съвсем запуснати, затова те ме
повикаха да дойда тук и да облагородя парцела. Хората видяха какво
умея и ме харесаха, а и си бяхме създали доста познанства през
годините. Така си изградих клиентела.
— Предимно британци?
— Да. Повечето не говорят свободно френски и предпочитат да
работят с някой, когото разбират. Но имам и клиенти французи.
Подхождам сериозно и си разбирам от работата.
— А какво правиш през зимата?
— Обикновено се прибирам във Великобритания и се хващам на
някаква работа. Двама мои приятели са в строителния бизнес.
Аз кимнах, опитвайки се да не си представя Раян гол до кръста и
със строителна каска.
— А ти с какво се занимаваш? — попита той.
— Работя за една маркетингова агенция в Бирмингам.
— Навярно креативни проекти?
Засмях се.
— Понякога. Наравно с дипломатичност и убедителност пред
клиентите и организационни способности за проектите и екипа.
— Значи си имаш екип?
— В известен смисъл. Аз съм само помощник-мениджър, но
шефът ми предпочита да оставя всичко на мен. Комуникативните
умения не са най-силната му страна.

88
 — За разлика от теб. — В гласа на Раян прозвуча дяволита нотка.
— Обзалагам се, че си секси, когато командваш хората.
Аз се изчервих и побързах да сменя темата.
След вечерята се разходихме по тихите улици. Увлечена да
разглеждам витрините на местните магазинчета, аз се отдадох на
спокойната атмосфера. Когато пресичахме улицата, Раян хвана ръката
ми и я задържа. Беше… приятелски жест, нищо повече.
Когато пристигнахме пред „Дворът с розите“, Раян изключи
двигателя.
— Имам ли някакъв шанс за кафе?
— Ти вече изпи едно. Ще будуваш цяла нощ. — Изведнъж
отново ме обзе предпазливост.
— Няма ли да ме поканиш да вляза?
— Има ли причина да го направя? — аз го погледнах право в
очите. — Или да не го направя?
Раян се усмихна чаровно.
— Отговорът и на двата въпроса е не.
Аз потиснах въздишката си. Не можехме да седим в колата цяла
нощ като тийнейджъри.
— Добре. Но трябва да пазиш тишина. Рупърт вече е заспал, а
семейство Хендерсън са на горния етаж.
Раян влезе след мен. Запарих чай и двамата излязохме на
верандата. Къщата беше потънала в смущаваща тишина.
— Видя ли? Не беше чак толкова лошо, нали? — С блеснал
поглед Раян седна на дивана до мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Че можеш да престанеш да се паникьосваш. Аз не те ухапах,
ти не се напи и не ми разказа целия си живот, а и никой не попита дали
си ми майка.
Цяла вечер си бях въобразявала, че се държа като истинска дама
и бях прикривала неувереността си, а той ме беше прочел като
отворена книга.
— Какво те кара да мислиш, че съм обзета от паника?
— Ти стискаше чашата си толкова нервно, че кокалчетата ти
побеляваха. Търсеше укор и присмех по лицата на хората наоколо. А в
колата седна толкова далеч от мен, че едва не изпадна навън.

89
 Веселото пламъче в очите му ме подразни, въпреки че тяхната
хипнотична синева ме разсейваше, и аз настръхнах от възмущение.
— Не мисля, че…
— Еми, аз просто те дразня. Не си ли чувала, че хората дразнят
само онези, които харесват?
— Навярно не съм в настроение да ме дразнят.
Раян се приближи до мен.
— А в какво настроение си тогава?
Погледнах го в очите и се помъчих да не се разсмея.
— Това е най-нескопосната реплика, която съм чувала някога!
Той се усмихна като хлапак и трапчинките заиграха на бузите му.
В стомаха ми запърхаха пеперуди.
— Права си — съгласи се той. — Може би трябва да спра да
говоря.
— Не е ли време да си вървиш?
— Не. Откакто те видях да стоиш на прозореца в онази смешна
тениска, искам да направя това.

[1] Свинско с препечена кожичка (фр.). — Б.пр. ↑

[2] Лимонова торта (фр.). — Б.пр. ↑

90
 ГЛАВА 8

Раян се доближи дотолкова, че телата ни се докосваха. Не се

възпротивих, но имах възражения. Той беше много по-млад от мен, а аз
все още бях съсипана от предателството на Нейтън, Рупърт беше в
къщата, ами ако Хендерсънови влезеха? Но изпитото на вечеря вино
смекчаваше водовъртежа от мисли, позволявайки ми да ги наблюдавам
безучастно.
Раян обърна лицето ми към своето.
— Имаш ли нещо против?
Той не изчака отговора ми, просто му позволих да продължи. Бях
забравила колко прекрасна можеше да е първата целувка. След пет
години с Нейтън, целувките ни бяха станали… някак познати, дори
малко формални. Не ме разбирайте погрешно, ние успявахме да се
възбудим след едно-две питиета, ако бяхме в подходящо настроение —
но това тук беше различно.
През ризата и дънките, усещах неподправеното желание на Раян.
Неговите устни ми предадоха онази възхитителна пламенност, която
отдавна не бях изпитвала с Нейтън.
Сръчните ръце на Раян тръгнаха да изследват тялото ми и това
ми хареса, защото беше приятно да знам, че някой искаше да ме
опознае физически. Но после откъм къщата се разнесе приглушен
тропот и аз отскочих назад. Раян допря пръст до устните си в знак на
мълчание, докато изчаквахме развитието на събитието, но аз се
опомних. Всичко в него беше толкова перфектно. Очите му, устата му,
целувката му… Изведнъж осъзнаването на тази истина ме изпълни с
болезнена неувереност. Знаех, че изглеждах прилично за изстрадала
жена малко над трийсетте — но също така знаех, че не притежавах
свежия чар на младите, стройни и стегнати французойки на възрастта
на самия Раян, с които той навярно бе свикнал. Сравнявайки се с това
въображаемо съвършенство и с неговото олицетворение, което седеше
до мен, аз замръзнах. Раян усети това.
— Еми, аз ли сбърках някъде?

91
 — Не, няма нищо, просто…
Как бих могла да му обясня? Как можех да му кажа, че само след
няколко години той също можеше да се озове в любовна прегръдка с
някое божествено видение, неспособен да се отдаде на мига, защото не
се чувства на ниво и е изгубил увереността си, защото са го
изоставили заради много по-недостоен съперник? Защо да вгорчавам
илюзиите му?
Той очакваше търпеливо отговора. Трябваше да измисля нещо
правдоподобно, бързо при това.
— Съжалявам. — Умът ми препускаше трескаво, в търсене на
полуистини, които щяха да минат за приемливо извинение. — Но като
знам, че на горния етаж има гости и Рупърт е през няколко стаи…
Раян ме целуна леко по носа.
— Не се тревожи, Еми. Разбирам те.
— Така ли?
— Разбира се. И съжалявам, че те поставих в неудобно
положение. Не беше нарочно. Поканих те да излезем, защото си
мислех, че имаш нужда от приятел, който да те подкрепя. Някой горе-
долу на твоята възраст, а не стар като Големия Мърморко, който живее
в другия край на къщата.
Аз го целунах по бузата.
— Така е. Наистина се нуждая от приятел.
Той стана и оправи ризата си, а мен ме обзе всепроникващо
чувство на загуба и печал за пропуснатата възможност. Започвах да се
питам дали не трябваше да се отдам на момента.
— Раян, съжалявам. Просто…
— Не. Аз съжалявам. — Той облече якето си. — За теб е
прекалено скоро, след Нейтън. Аз просто исках да те изведа на вечеря,
а не да те целувам като обезумял.
Кой казва, че съвременните младежи не са чувствителни?
— Нищо. Аз не трябваше да се поддавам. — Изпратих го до
вратата. — Лека нощ, Раян.
— Лека нощ, Еми.
Проследих го с очи до колата и въздъхнах тежко.

92
 — Е, как беше снощи? Добре ли си прекара? — Рупърт раздвижи
вежди, карайки ме да прихна от смях.
— Да, Рупърт. Прекарах си приятно, благодаря.
— Имаше ли аванси на любовния фронт? Държа да науча всички
подробности.
Постарах се да остана невъзмутима.
— Нищо особено.
— Еми, в момента животът ми е напълно лишен от вълнения,
най-вече в интимната сфера. Щом не мога да имам свои вълнения, нека
поне да се порадвам на твоите. Хайде, разправяй!
Аз го сразих с леден поглед.
— Няма нищо за разказване.
— Къде те заведе Раян?
— В хотела с кремавата фасада на Плас дю еди-какво си.
— Много точни координати, Еми. Какво ядохте?
Аз започнах да описвам менюто. Трябваше да го накарам да
замълчи.
Рупърт кимна одобрително.
— Какво правихте след вечеря?
— Разходихме се в града.
— А после?
— За бога, Рупърт. Какво е това, разпит ли? — Идваше ми да му
кажа да не си пъха носа в чуждите работи, но така само щях да
потвърдя подозренията му. Освен това бе възможно да ни е чул как
влизаме в къщата — или още по-лошо, да бе чул тръгването на Раян
повече от час след като ме беше докарал. Чакълът не беше добър
шумоизолатор. — Раян ме докара и влезе, за да изпие чаша чай.
— Чаша чай? — Рупърт изсумтя подигравателно, при което се
задави. Последвалото кихане и кашляне не беше приятна гледка.
Когато се съвзе от задавянето, той ме изгледа проницателно. —
Правилно ли чух, че красив млад мъж, който явно е готов да ти скочи,
те е завел на елегантна вечеря, разходил те е галантно в града, докарал
те е дотук, придружил те е до салона, а ти си го почерпила с чай? О,
Еми, ти наистина си излязла от форма.
Аз настръхнах.
— Тук не става дума за спортна форма, Рупърт. Раян е много по-
млад от мен, аз наскоро се разделих с…

93
 — Значи не отричаш, че той едва се удържа да не ти налети?
— Трябва ли да си толкова груб?
— Налага се. Ти си очарователна, когато се изчервиш.
Неволно се изчервих.
— Не желая да водя повече този разговор. Ти все още ли искаш
да отидем на пазар?
Щастлив, че най-сетне излиза от къщата, Рупърт се вживя в
ролята на типичния деспотичен мъж навигатор.
— Какво ще правиш, когато си замина за Англия в събота? —
попитах аз.
— Не се тревожи, Еми. Ще се справя. — Но перченето му не
можеше да ме заблуди. Вече го познавах достатъчно добре и долавях
недоизказаните му мисли.
В случая това беше блъф.
— Стига глупости. Говоря сериозно. Ще ти трябва помощник и
трябва да намерим решение. Знам, че Хендерсънови си тръгват в
четвъртък, но семейство Стюарт ще останат една седмица, а семейство
Кенеди пристигат в четвъртък и ще останат до неделя. Кой ще помогне
на мадам Дюпон да почисти къщичките в събота? Ами гостите идната
седмица?
— Мадам Дюпон може да остане до по-късно.
— Мадам Дюпон е добра и лоялна чистачка, Рупърт, а не
чудотворец. Жената сигурно наближава седемдесетте. И дори да се
нагърби с цялата работа, което ще я довърши, бедничката, кой ще
изпълнява поръчките ти? Та ти още не си в състояние да шофираш.
— Ще попитам мадам Дюпон дали не познава някой.
— Тя кога ще дойде?
— По всяка вероятност утре.
Аз кимнах.
Утре беше добре.

Под указанията на Рупърт аз влязох в Пиер-ла-Фонтен и

паркирах на едно съвсем малко местенце, на което и през ум не би ми
минало да се вмъкна, ако бях сама. Той се беше отказал от патериците
и се подпираше на бастун. Тихите улици от снощната разходка с Раян
сега кипяха от живот и пазарът се простираше по целия площад, като

94
се разклоняваше по страничните калдъръмени улици. Сърцето ми се
сви и в същия миг полетя. Пътешественичката в мен, която до този
момент тънеше в униние, надигна глава, но здравият разум й напомни,
че бяхме ограничени от здравословното състояние на Рупърт. Огледах
сергиите, където се продаваха африкански статуетки, бохемски
торбести ленени блузи, кожени чанти — както и една, която
предлагаше всякакви колани с жартиери и корсети за нежната
половина от човечеството.
Аз изсумтях.
— Още ли има жени, които носят такива неща?
Рупърт се засмя.
— Навярно да. Защото тази сергия е тук всяка седмица. Не те ли
подтиква да се замислиш какво носи мадам Дюпон под полата си?
Аз потръпнах.
— Ако тя се пристяга с такива зловещи уреди за мъчение, не
знам как успява да шета като демон!
— Еми, ако ти се иска да разгледаш, аз нямам нищо против —
деликатно предложи Рупърт. — Заслужаваш малко разтуха. Макар че
ако се изкушаваш да си купиш нещо от тази сергия, предпочитам да не
знам. Ще ме хвърли в…
— Рупърт! — Стреснати от този вик, ние видяхме двойка на
средна възраст да крачи към нас.
Жената разцелува Рупърт.
— Радвам се да те видя. Как си? Толкова съжаляваме за
случилото се.
— Здравей, Бренда. Ричард, старче! — Рупърт разтърси ръката
на мъжа. — Добре съм, благодаря. Искам да ви представя Еми — моя
гостенка и както се оказва, моя спасителка.
Бренда се обърна към мен и протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, Еми. Мадам Дюпон и Раян не
спират да те хвалят.
Аз преглътнах.
— Раян?
— Бренда и Ричард са родителите на Раян, Еми. Те имат вила на
няколко километра надолу по пътя. — Виждайки смущението ми,
Рупърт се засмя доволно.

95
 — Приятно ми е да се запознаем — рекох аз, като потиснах
желанието да хукна в обратна посока.
— След малко ще седнем да пием кафе. Искате ли да ни правите
компания? — не спираше да ме измъчва Рупърт.
— Извинявай! — Неволно Ричард ми се притече на помощ. —
Току-що пихме, пък и трябва да обиколим няколко магазинчета, преди
да затворят. Може би някой друг път, а? Имаме да наваксваме. Обади
ни се, ако ти потрябва нещо. Радвам се, че се запознахме, Еми.
Аз въздъхнах и благослових наум прекрасната френска традиция
да затварят магазините за обяд, която ме спаси от пълно опозоряване.
Рупърт ме смушка в ребрата, когато те продължиха по пътя си.
— Това беше забавно. Как мислиш, дали знаят с кого е вечерял
Раян снощи?
— Рупърт Хънтър, знаеш ли, че имаш извратено чувство за
хумор?
— Да. Това беше една от чертите ми, които Глория ненавиждаше.
Възможно е да съм я доразвил, за да я дразня.
— Е, днес не се престаравай. Трябва да напазаруваме.
Рупърт посочи улицата с бастуна си.
— Повечето сергии с хранителни продукти са в горния край.
Защо не се поразходиш за двайсетина минути, а после ще се видим
отново тук. Няма как да се загубиш, ще ме намериш по нюх.
Той се отдалечи и след като се уверих, че няма да се пребие по
калдъръма, аз реших да го послушам и да се насладя на
преживяването.
Изборът между кафявата и резедавата дамска чанта се проточи
пет минути повече от времето, което Рупърт ми беше отпуснал.
Настигнах го на сергията за сирена, където той дегустираше нещо
зърнисто и разговаряше със собственика.
— Еми! Опитай това — възкликна той и натъпка нещо в устата
ми, преди да успея да се отдръпна.
Аз събрах цялата си смелост, за да скрия потресението си.
— Какво е това?
— Козе сирене. Харесва ли ти?
Аз погледнах майстора и се насилих да се усмихна.
— Ммм. Ау! Много вкусно. — Преглътнах с усилие. Рупърт и
продавачът се разсмяха гръмогласно.

96
 — Нали не си купил от това? — изсъсках, когато се отдалечихме
достатъчно, като надникнах за всеки случай в торбата, пълна с увити в
амбалажна хартия мистерии, след което изпаднах в културен шок пред
следващата сергия. — Божичко, колко вида наденица може да има на
този свят?
Явно повече, отколкото можех да си представя. Те висяха като
църковни свещи — всевъзможни колбаси и наденици. Наблюдавах в
захлас, докато Рупърт избра онези, които му бяха необходими, и ги
напъха в торбата със сирената. Изглеждаше изтощен.
Аз поех торбата от ръцете му.
— Къде искаш да пием кафе? Имам усещането, че всеки момент
ще паднеш.
— Отсреща.
Той ме поведе с бързината на куц охлюв. Успяхме да се уредим с
маса на улицата и аз се свлякох на стола с доволна въздишка. Не за
дълго.
— Чувам познат глас — рече Рупърт. — Ела, Еми. Искам да те
запозная с моя добър приятел Джонатан.
Аз направих физиономия, станах и го последвах в сумрачното
кафене с тъмна дървена ламперия и маси. Възрастен мъж с буйна бяла
коса седеше на бара и развличаше собственика с някаква история на
недотам блестящ френски, но затова пък с артистичен маниер,
драматична жестикулация и комични физиономии, които караха
французина да се смее от сърце, явно увлечен от сюжета. Като се
приближихме, разказвачът се обърна към нас.
— Рупърт, старче! — възкликна той, протегна ръка за поздрав,
след което сграбчи Рупърт в крепка прегръдка, която той стоически
издържа. Аз примъкнах едно столче и настаних Рупърт на него.
— Еми, това е Джонатан. Джонатан, това е Еми — представи ни
Рупърт.
Джонатан засия и ме удостои със същите почести, както Рупърт.
— Значи ти си ангелът Еми.
Аз се усмихнах двусмислено.
— Не мисля, че пасвам на това описание.
Джонатан отхвърли категорично скромността ми.
— Глупости. Разказаха ми всичко за теб. И не ми се сърди,
Рупърт, но ти извади късмет, като се отърва от Глория.

97
 Рупърт подмина подигравката, а аз прикрих усмивката си.
Джонатан се приведе към мен.
— Между нас казано, миличка, ние с Глория не се харесвахме.
Рупърт поръча две кафета за нас и някаква алкохолна напитка за
Джонатан.
— Еми, съвсем скоро ще установиш, че Джонатан по принцип не
се харесва с жените — подхвърли весело той.
— А… разбирам.
Джонатан се засмя.
— Рупърт се опитва да ти каже, че съм гей. — Той ме хвана над
лакътя. — Но все пак мога да разпозная ангел, когато го видя и ти
определено си представителка на вида.
— Е, благодаря.
— Е, Рупърт, какво става? — попита Джонатан и дружески
халоса с бастуна си крака на Рупърт.
Рупърт трепна едва забележимо.
— Всичко е наред, но заслугата е изцяло на Еми.
— И аз така чувам. — Джонатан вдигна чашата си и я наклони
леко към мен. — Тук имаме нужда от човек като теб, млада госпожице.
Петкан от женски пол. Някой, който да тича и да върти нещата.
— Така ли? Ти също ли имаш къщички? — попитах го аз.
Джонатан поклати глава.
— Уви, не. Иска ми се. Пенсията ми не е достатъчна. Не,
мисълта ми е, че би било добре човек да може да разчита на някого от
време на време. Нали разбираш: когато чистачката отсъства или когато
колата се повреди и искам да ме откарат някъде или някой да ми
пазарува, когато аз не мога. И да наглежда къщата, когато не съм тук.
— Та ти си впрегнал всичките си приятели! — Рупърт се засмя и
се обърна към мен. — Той си има импровизирана ротационна система,
по която използва подред близките и познатите си.
— Това е проблемът — рече Джонатан. — Засега се справям. И
аз наистина използвам хората. Ти трябва да се установиш тук, Еми. И
да откриеш агенция „Петкан“, която да помага на старите ергени като
мен.
Рупърт изсумтя.
— Охо, значи можеш да й даваш подаяния, за да тича по теб?
— Ами, да.

98
 — Жал ми е да те разочаровам, старче, но Еми вече си има
работа у дома. Добре платена при това.
Джонатан въздъхна мелодраматично.
— И аз имах такова предчувствие. Ех, нищо.
Когато Джонатан се увери, че Рупърт не бе на ръба на
самоубийство и се насити на сочните подробности на общата ни
дилема, ние се върнахме към основната цел на нашата мисия.
— Наложи се да оставя покупките на някои от сергиите, тъй като
не можех да ги нося — призна Рупърт. — Нали ще ги донесеш? Аз ще
те чакам тук. — С тези думи той се настани на една празна маса на
терасата.
Изгледах го злобно.
— Кои сергии?
— Месарницата ето там. — Той посочи сергията. — И
зарзаватчийницата.
— И как да ги попитам на френски?
— Очакват те. Аз направих поръчка от мое име.
Аз се примирих със съдбата си и пресякох улицата. Когато
стигнах до месарницата, ми стана неудобно да кажа името на Рупърт,
затова преорах паметта си и скалъпих въпроса „Un sac, sʼil vous plaît“?
Фразата пожъна голям успех. Замъкнах торбата до сергията със
зеленчуци и приложих същата тактика. Там ми дадоха две големи и
ужасно тежки торби. Надникнах вътре. Пъпеши, портокали… Двамата
с Рупърт трябваше да си поговорим. Замъкнах торбите в кафенето и ги
стоварих в краката му, без да ме е грижа за пръстите му.
— Рупърт, това е абсурдно! — срязах го аз. — Да не мислиш, че
съм щангистка? Не можеш да ме убедиш, че тези продукти
превъзхождат стократно стоките в супермаркета, където човек може да
използва количка, за да ги откара до колата…
— Съгласен съм. — Аз подскочих, стресната от гласа зад мен.
Обърнах се и видях Ален, който се извисяваше една глава над мен. Той
ми се усмихна и се здрависа с Рупърт. — Ти се възползваш от нея,
Рупърт.
Рупърт се помести на стола, сконфузен.
— Да, така е, не очаквах, че ще купя толкова много. Не съм
излизал на пазар от доста време.

99
 Аз поклатих глава. Сякаш това беше приемливо извинение за
евентуалната херния, която ме грозеше.
— И аз така чух. — Ален се настани на нашата маса и си поръча
кафе.
Рупърт ни поръча по още едно еспресо и аз трепнах. При това
темпо щях да будувам през следващите 48 часа.
— Но предпочитам да чуя автентичната версия от
първоизточника — продължи Ален. — Досега ми я преразказваха от
пета ръка и някои моменти звучат възмутително и крайно
неправдоподобно.
Рупърт се разсмя.
— О, според мен ще установиш, че възмутителните и
неправдоподобните моменти не са много далеч от истината.
И Рупърт започна своя разказ, а пък аз се заех да изучавам
крадешком Ален. Той никак не се вписваше в общоприетия стереотип
за счетоводител. Небрежно-елегантните панталон и риза не пасваха на
типичния костюмиран бизнесмен. Не беше пуснал корем от
целодневното седене пред бюро. Кестенявата му коса не беше
прошарена. Ако не грешах, той беше на трийсет и няколко.
Когато Рупърт завърши, Ален наклони главата си на една страна
и му каза:
— Като твой приятел, съжалявам за случилото се. Иска ми се да
можех да ти кажа нещо успокоително. Но като твой счетоводител… —
Той се поколеба. — Рупърт, трябва да обсъдим положението, след като
Глория си е тръгнала. Трябва да помислим какво може да стане, ако не
се върне или ако подаде заявление за развод.
Едва се сдържах да не поклатя глава в пълно недоумение.
Типичен счетоводител. Две съчувствени думи и моментално
пренасочване към банковите салда и сметките. Обзалагам се, че вече
пресмяташе наум активите и пасивите на Рупърт, жонглираше с
цифрите, калкулираше разни варианти, за да увеличи печалбите и да
сведе до минимум загубите. Ален погледна часовника си.
— Трябва да се видя с един клиент след петнайсет минути.
Тъкмо колкото да ви помогна да занесете торбите до колата, струва ми
се.
И без да чака отговор, той стана и взе двете най-тежки торби на
пода.

100
 Моето мнение за породата на счетоводителите се повиши с едно
деление.
— Това пък за какво беше? — попитах Рупърт, докато
маневрирах по тесните улички.
— Кое за какво беше?
— Да се спираме да говорим с всичките тези хора. Беше като
съвещание на Обединените нации! Когато излизам на пазар у дома, не
се спирам да поговоря с всички познати.
— Това е пазарен ден в малък град, Еми. Почти всички мои
познати идват тук в понеделник. И всички знаем любимите си
кафенета. Нямаше как да не срещнем някого. Дори съм учуден, че не
видяхме повече познати.
— Аз пък се радвам. Отчасти защото пикочният ми мехур няма
неограничена вместимост и отчасти защото ти каза, че просто ще
отскочим до пазара. Прекарахме тук часове, а ти си скапан. Не ти се
отрази добре.
— Напротив, Еми, може да съм изморен физически, но се
разведрих и ми беше приятно. Остави ме на мира.
Когато се прибрахме в „Дворът с розите“, Рупърт беше
прекалено изморен дори да обядва. Затова отиде да си полегне, а аз си
взех купичка с плодове и йогурт и излязох в градината, за да се
усамотя на любимото ми място под люляка. Малкото петно от
моравата, което виждах оттук, водеше към дъното на градината и
кокошарника. Поех аромата на люляка, който се спускаше над мен като
балдахин, и въздъхнах блажено.
Хендерсънови бяха излезли — както обикновено. Как издържаха
на това темпо? Странно, че не ги бяхме видели на пазара. Изведнъж ме
споходи видение на госпожа Хендерсън, която с ледено изражение се
опитваше да съблазни мъжа си, стегната в колан и жартиери в телесен
цвят, и едва не се задавих с йогурта.
Кокошките бяха притихнали, откъм къщичките не долиташе
никакъв шум, дори звуците от мъжествените градинарски занимания
на Раян отсъстваха. Надявала ли се бях да го намеря тук? Това беше
абсурдно. Той беше хубав младеж и беше нормално да стоя тук и да го
гледам как работи и се поти, но не беше логично да очаквам
присъствието му днес. Освен това, снощи ми се беше предоставил

101
шанс. Имах златна възможност — той ми я беше предложил — но аз
не бях готова.
Сега, докато лежах на шезлонга и слънцето милваше кожата ми и
сгряваше моите изморени, стресирани кости, аз не бях в състояние да
мисля за друго, освен за ръцете на Раян по тялото ми, за търсещите му
устни… Търсещи какво?
Кръвта ми кипеше, затова аз се качих в стаята си, без да знам за
какво. Успокояваща топла вана? Леден душ за наказание? Сексуалното
неудовлетворение бушуваше в мен като ураган и аз не знаех дали да се
ругая, задето не го бях задоволила снощи, или да се поздравя, задето
бях проявила такива героични задръжки.
Избрах златната среда на топлия душ, застанах под водните
струи и се запитах какво си мислеше Раян. Дали вече беше забравил за
случката, или си я спомняше като нещо приятно, но незначително?
Дали още копнееше за тялото ми? Или се бе засегнал от моето
внезапно отдръпване?
Той бе проявил разбиране, но не исках да мисля, че можеше да се
чувства обиден или отхвърлен. Бяхме прекарали чудесна вечер, нещо,
което с удоволствие бих повторила, преди да се прибера у дома, и не
исках да има враждебност, докато съм тук, заради мен и заради Рупърт.
Излязох от банята, отворих чекмеджето на тоалетката и
установих, че чистото бельо беше свършило. Не беше останало почти
нищо друго, освен… Потърсих пипнешком в дъното на чекмеджето,
извадих комплект сутиен и гащички и ги изгледах учудено.
Съвсем бях забравила, че ги бях взела. Скрити от зоркия поглед
на Нейтън, те бяха моят съблазнителен арсенал, придобит в пристъп на
угризения, докато бях подреждала жалката пасмина от безлично бельо
за почивката. Осъзнавайки, че тези одежди не предразполагаха към
необуздана страст, аз се бях почувствала виновна и донякъде
отговорна за физическото отчуждение помежду ни в последно време.
Все още не бях стигнала до бабешките кюлоти — надявах се, че от
това крайно падение ме деляха поне едно-две десетилетия, но
определено се бях плъзнала в пропастта на удобните памучни гащи и
функционалните сутиени.
Вперила поглед в наполовина подредения куфар, аз се бях
ужасила от собствената си немарливост, хукнах до безбожно скъпия
магазин за бельо на най-близката търговска улица и се изръсих за този

102
комплект. Подавайки кредитната си карта, аз си бях фантазирала как
щях да изчакам идеалния момент — след вечеря в изискан френски
ресторант ние се прибираме леко опиянени в тихата стая, аз събличам
небрежно роклята си и оставам по съблазнително бельо и тен.
Представях си учудването и възхищението на Нейтън. Неговият
ентусиазъм. Така необходимата искра.
Този момент така и не бе настъпил. Вместо това Нейтън беше
изживял своя момент с Глория, която несъмнено имаше навика да
харчи парите на Рупърт за скъпо френско бельо в Париж и не се
притесняваше да го показва пред гостите в къщата. Дали и нейното
беше от черна коприна? От червен сатен? Или имаше нахалството да
носи невинно бяло бельо? Може би Нейтън вече я беше виждал и в
трите разновидности.
Заля ме вълна от емоции, седнах на ръба на леглото и погалих
изящната черна дантела и мъничките червени розички.
Самосъжалението се превърна в гняв, а после в открита дързост. Аз
захвърлих хавлията, обух гащичките, сложих повдигащия сутиен и
смело се обърнах да оценя резултатите в огледалото.
Бельото извайваше фигурата ми почти перфектно, сутиенът
повдигаше и допълваше бюста ми, а бикините прикриваха онези
места, които не бяха идеални. Накратко, комплектът изпълняваше
предназначението, за което го бях купила — караше ме да изглеждам и
най-вече да се почувствам секси. Бедата беше, че човекът, у когото
трябваше да предизвикат възхищение, вече не беше тук.
Той губеше. Нейтън може би вече не ме намираше за
привлекателна, но други оценяваха моите прелести. Например Раян.
Какъв глупав разход. Или може би не? Бельото вече беше купено
и платено. Съдейки по целувката снощи, тялото, което го носеше, явно
беше желано. Беше срамота да пропилея такъв шанс… Нали? Спомних
си как ме бе гледал Раян снощи, как се бях почувствала, когато ме
целуна и плъзна ръце по тялото ми, и потреперих. Фактът, че искрата
между Нейтън и мен бе угаснала, не беше причина да се погреба жива.
Щом той се чувстваше свободен да разпали любовния си живот с
неподходящ партньор, аз можех да направя същото.

103
 ГЛАВА 9

Обзета от вълнуваща и предизвикателна дързост, обух чифт

тесни дънки, силно изрязана блуза — бриджитките правеха деколтето
ми неустоимо — и обувки на високи токчета. Нямаше смисъл да се
преструвам на скромна. Спуснах се на долния етаж, преди да ме
налегнат съмненията.
Когато надникнах в покоите на Рупърт, тихото похъркване откъм
неговата стая потвърди предположението ми за следобедната му
дрямка. Точно както се надявах. Нямаше нужда да давам обяснения.
Оставих му бележка в кухнята, че излизам да се поразходя с
колата. После се промъкнах в коридора и прерових писалището,
търсейки тефтера на Рупърт. От разговора ни снощи бях добила бегла
представа в каква посока беше къщата на родителите на Раян, но не
исках да се лутам из френската провинция часове наред, за да се
прибера тук капнала от умора. Докато прелиствах оръфаните
страници, осъзнах, че не знаех фамилното име на Раян, но после ме
осени вдъхновение и аз погледнах на буквата „Р“ и voilà: Раян.
Номер на мобилен телефон и адрес. Бинго!
Ръцете ми потреперваха лекичко на кормилото, докато карах по
черните пътища покрай стройни редове с лозя, опустели в ранния
следобеден час. Досега не бях правила нищо такова и не можех да
определя дали бях развълнувана, възбудена или ужасена.
Без да изпускам от поглед сателитния навигатор, аз се запитах
дали не трябваше първо да се обадя по телефона, но какво щях да
кажа? „Ало, Раян, ще излизаш ли този следобед, защото на мен ми се
прииска малко секс?“ Прекалено директно, прекалено откровено беше.
Той можеше да е размислил и аз нямаше да мога да определя това по
телефона. Ако беше излязъл, щях да направя обратен завой и да се
върна, за да взема студен душ. Ако си беше вкъщи, можех да кажа, че
минавах случайно и ми е станало любопитно да видя как върви
преустройството на плевнята. Любезна, неангажираща визита.

104
 Къщата се открояваше на края на дълга алея, с указателна табела
на портата. Свих по алеята и подкарах към плевнята, която от едната
страна все още беше неугледна, а от другата беше в процес на ремонт.
Колата на Раян беше паркирана отвън. Добре. Не се виждаха други
коли, следователно родителите му ги нямаше. Още по-добре. След като
наместих деколтето си, аз почуках колебливо на масивната дървена
врата, повтаряйки наум предварително подготвената си реч.
Раян отвори вратата, гол до кръста, само по дънки, с разрошена
коса. Изглеждаше сънен, сякаш го бях събудила, но когато погледът му
ме обгърна, на лицето му се появи хищна усмивка.
— Еми! Заповядай, влез.
— Здравей. Аз просто минавах и ми хрумна да се отбия и да
разгледам мястото.
— Да. Разбира се. Искаш ли нещо за пиене? Биричка? Вино?
Чай? — последните думи прозвучаха като закачка.
— Чаша вино ще ми дойде добре, особено, ако е охладено. —
Започвах да се потя от смущение при мисълта за моя уж брилянтен
план. Студеният алкохол нямаше да ми навреди.
Той наля две чаши и ми подаде едната. Аз отпих жадно.
— Концепцията тук вече се очертава. — Аз посочих
помещението.
— Ела, ще ти покажа какво правим.
Обиколката не отне повече от две минути. Раян основателно ми
беше казал, че преустройството продължаваше. На практика, аз просто
надникнах в завършената баня — елегантно решена в рустикален стил,
с груба теракота и стенен душ, след което се върнахме в стаята, където
засега имаше спретнат нов кухненски кът до вратата, стар диван,
телевизор и леглото на Раян в най-отдалечения край.
— Чудесно е — казах аз. — Засега.
— Ти също. Засега. — Раян ме обърна към себе си, без следа от
закачка. — Защо дойде тук, Еми?
Бях неспособна да говоря. Вместо това отпих още една глътка
вино, преди Раян да ме освободи от чашата, остави я на масичката,
хвана лицето ми в своите умели, сръчни ръце и притисна устни до
моите.
Аз се разтопих в целувката, а той ме отведе до леглото, положи
ме на него, после се отдръпна лекичко с въпросително изражение.

105
 — Спокойно, Еми. Наистина. Щастлив съм да направя всичко,
каквото пожелаеш, но не искам да се възползвам. Не съм такъв човек.
Това е нашата малка игра, нали?
Той беше толкова мил. И красив. Разсъблечен до кръста,
мускулест и целият мой, ако го пожелаех. Как да не го желаех! Стига
толкова държане за ръце и разходки. Аз исках полагаемата ми доза
страст.
— Знам какво искам. Ела тук.
Между целувките дънките бяха събути и Раян се оказа толкова
красив, колкото си го бях представяла, със стройно и загоряло тяло, с
изваяни мускули, и тези блестящи сини очи и устни, създадени за
целувки.
Когато се освободих от блузата си, Раян прикова жаден поглед в
бельото ми и подсвирна тихичко.
Присвих очи с моментен цинизъм, питайки се дали той беше
впечатлен от мен или от бельото, но после си казах, че това нямаше
значение. Раян нямаше причина да ме ласкае — аз вече бях негова.
Подсмихнах се. Щях да извлека максимална полза от инвестицията си
в проклетото бельо.
Но Раян не бързаше да ме освободи от дантелените
финтифлюшки. Тъкмо напротив. Ловките му ръце първо проследиха
всяка фигурка и рисунка, после се плъзнаха под тях, и едва тогава
смъкнаха победоносно бельото ми. Дори в последвалата разтапяща
страст, Раян прояви деликатност и нежност, опознавайки всеки
сантиметър от тялото ми като възторжен изследовател, а аз се насладих
на усещането.
По-късно, докато лежахме един до друг, аз зареях поглед в
гредореда, опитвайки се да си поема дъх и да успокоя дивия галоп на
сърцето си. Страхотно. Не се сещах за друга дума.
— Страхотно — казах аз. Това започваше да ми става лош навик,
да изричам мислите си на глас.
Раян се надигна и се усмихна, а чаровните трапчинки заиграха
на бузите му.
— Да, така е. Ти си страхотна. Божичко, Еми, ти си вулкан от
кипяща енергия. И не съжалявам, че избра да я отприщиш върху мен.
Аз се усмихнах смутено.
Той ме целуна леко по устните.

106
 — Не се тревожи, мога да я обуздая. — Ръцете му се плъзнаха
между нас. — Искаш ли да го направим още веднъж?
И тъй като исках, ние се търколихме отново в леглото, а когато
влязох под душа в кабината, Раян ме последва и го направихме още
веднъж сред пара, водни струи и благоуханен мъжки сапун. Раян беше
ненаситен, както и аз, както открих с удивление.
Когато подсуших тялото си, прекалено изтощена за още, аз
започнах да се обличам.
— Искаш ли да останеш? — Раян се облегна на стената,
препасал с хавлия стройните си бедра. — Аз правя доста добри
спагети болонезе.
— Не, благодаря. Трябва да се връщам. Рупърт ще се чуди къде
съм. Той си мисли, че излизам да покарам наоколо.
Раян завъртя очи.
— Между вас двамата се заражда някаква доста странна връзка,
Еми. Даваш си сметка, нали?
— Нейтън избяга с жена му, Раян. Не искам Рупърт да се
тревожи и заради мен, наред с всичко останало.
— Можеш да му телефонираш. Кажи му, че си намерила топла
постеля другаде. — Усмивката се разля по лицето му бавно и лениво…
Палаво.
— Ако остана още малко, единият от нас ще получи инфаркт.
Или и двамата.
Обух дънките си.
Трапчинките заиграха на лицето на Раян.
— Добре, както искаш. Утре може да намина при Рупърт.
Чувствай се свободна да облечеш отново това секси бельо. Можеш да
се престориш, че е бански костюм. И да си правиш слънчеви бани в
патиото.
Аз го сразих с укорителен поглед.
— Рупърт и без това има проблеми със сърцето. Не искам да
стана причина да получи инфаркт.
— Какъв щастлив край.
— Чао, Раян.
Докато шофирах към вилата, със запечатано в мозъка ми видение
на полуголия, облегнат на вратата Раян, аз не спирах да се усмихвам.

107
Какво прекрасно преживяване. Бях преоткрила секса и на всичкото
отгоре насладата ми не беше вгорчена от чувството на вина.
Наближаваше седем часа, когато паркирах пред „Дворът с
розите“ и се погледнах в огледалото на колата. О, боже. Навярно можех
да изтрия доволната усмивка от лицето си, но руменината по бузите ми
и съблазнителните ми дрехи бяха в разрез с версията за моята самотна
разходка сред природата. Рупърт не беше глупак. Слязох от колата,
надявайки се да е излязъл някъде, така че да мога да изтичам на горния
етаж и да се преоблека.
Надзърнах в кухнята и видях Рупърт да рови ожесточено в
хладилника. Проклинайки късмета си, аз се възползвах от това, че той
беше с гръб към мен и се опитах да се промъкна незабелязано.
— Идвам след минутка. Трябва да пишкам — извиках, преди той
да има време да се обърне и да ме види в превъплъщението ми на
жената вамп, прелетях през кухнята и хукнах по стълбите с бързина,
която не съответстваше на високите ми токчета.
Божичко, от години не бях изживявала такова вълнение.

На другата сутрин, когато слънчевите лъчи проникнаха през

завесите, аз се протегнах като котка. Доволна котка, която беше изяла
каймака на млякото.
Въпреки че Нейтън ме беше зарязал и последствията от неговата
измяна тепърва предстояха, в момента нямаше как да повлияя на
ситуацията. Бях правила фантастичен секс с очарователен градинар,
имах мълчаливото одобрение на доайенката на местната общност,
мадам Дюпон, благоволение, което едва ли се печелеше лесно, и
трупах червени точки в ролята си на добрата Самарянка и
спасителката на Рупърт, с когото започваше да ме свързва искрено и
непоклатимо приятелство. Снощи дори бях успяла да отклоня
подозренията му за моята следобедна разходка. Накратко, определено
се чувствах по-весела.
Хрумна ми да изпратя съобщение на Кейт, за да я успокоя, че се
справях по-добре, дори много по-добре, отколкото тя можеше да
очаква, но си казах, че сигурно щеше да й излезе солено да води
кореспонденция от Малдивите. След това обаче реших, че душевното
й спокойствие беше по-важно от икономиите.

108
 Тя ми отговори почти веднага.

Радвам се да го чуя, мила моя.

Така ми се иска да беше тук. Ти също, надявам се!

Усмихната, аз се облякох и тръгнах към кухнята.

— О, тъкмо навреме. — Рупърт ми подаде чашка с еспресо.
— Хендерсънови излязоха ли? — попитах аз. Напоследък
комуникативните ми умения куцаха, преди да съм изпила първата си
чаша кафе. Бях се пристрастила към живителната амброзия на Рупърт
с удивителна бързина.
— Разбира се.
Ако не броим часовете за хранене, Хендерсънови не се
задържаха много-много във вилата, излизаха почти веднага след
закуска и се прибираха чак за вечеря и аз се притеснявах, че причината
за това фанатично обикаляне на забележителностите се дължеше на
неудобство от личните затруднения на Рупърт.
— Те винаги ли правят така? — попитах го аз. Той сякаш
прочете мислите ми.
— Притесняваш се, че историята за Нейтън и Глория ги е
отблъснала?
Аз кимнах унило.
— Те са ненаситни потребители на култура, Еми. Нали чу какви
са плановете им за Париж — петдесет и три музея на ден или нещо
такова. Открай време са си такива. И винаги имат вид на ощипани. Не
се тревожи.
— Просто не искам да загубиш клиентите си. А ти каза, че
Хендерсънови те препоръчват на всичките си приятели.
— Те си бяха вкиснати още с пристигането, но благодарение на
теб нямат никакво основание да се оплачат от нивото на обслужването
тук. Подозирам, че Хендерсънови не бяха големи почитатели на
Глория. За щастие си заминават в четвъртък и аз няма да фалирам,
нито пък ще умра от мъка, ако повече не дойдат. Разбираш ли?
— Да, добре.
Тъй като вече бяхме напазарували за днешната официална
вечеря, сутринта ми беше свободна и аз имах чудесна идея как да я

109
прекарам.
— Нали нямаш нищо против да изляза за малко? — попитах го
аз.
— Не, разбира се. Нещо вълнуващо ли планираш?
— Вчера видях едно фризьорско салонче в града. Косата ми
плаче за подстригване. — Аз събрах в сноп цъфтящите краища за
повече убедителност. — Мисля да проверя дали могат да ме вмъкнат в
графика.
— Искаш ли първо да им се обадя по телефона?
— Не, благодаря. Ако няма свободни часове, ще пия кафе.
— Чудесно. Крайно време е да направиш нещо за себе си.
Минах по вече познатите пътища покрай живописните ферми и
пристигнах в Пиер-ла-Фонтен. В делничен ден улиците бяха по-
спокойни и вървейки към главния площад, аз се насладих на красотата
на сградите — толкова характерни с техните кремави или белосани
фасади и червени или сиви керемидени покриви, с врати и балкони,
украсени с весели саксии с розови, червени и жълти цветни петна.
Площадът, в центъра на който се издигаше елегантен и горд каменен
фонтан, също беше осеян с цветни туфи. Надникнах в сладкарницата
със съблазнителни тарталети и торти и се възхитих на изящното
лекомислие, с което местните дами купуваха красиво опаковани торти
и сладкиши.
Когато стигнах до фризьорския салон, поех дълбоко дъх и
отворих вратата. Симпатична жена горе-долу на моята възраст остави
клиентката си и дойде да ме поздрави. Знаейки, че оскъдните ми
познания по френски нямаше да ме спасят в този случай, аз посочих с
драматичен жест израслата си, но все така скучна коса като
умопобъркан мим. За щастие нейният английски беше много по-добър
от моя френски и от жестомимичния ми превод, взети заедно.
— Аз съм Софи — представи се тя с усмивка.
Аз й се усмихнах плахо.
— Аз съм Еми.
— Да видим, Еми…
Тя огледа косата ми. Единодушно стигнахме до заключението, че
бях позор за нацията, тъй като не бях отишла да освежа прическата си,
преди да дойда на почивка, и че русите ми кичури можеха да се
подобрят. След като явно ме съжали, тя ми каза, че можех да се

110
възползвам от отменения в последния момент час, ако се върнех след
трийсет минути.
Прекарах времето с чаша кафе на площада. Докато попивах
сутрешното слънце, си представях във въображението си, че можех да
вдишам живота, глъчката и историята, които ме заобикаляха. Та нали
точно затова бях дошла във Франция. Гледах старците пред будката за
вестници и цигари; слушах оживеното бъбрене на жените, които
обменяха последните новини, галейки малки нервозни кученца, носеха
ги на ръце или в пазарските си чанти (странно явление — местните
дами обожаваха тези малки кученца) и се чудех как така
французойките успяваха да се обличат толкова стилно и елегантно
дори в ежедневието. Никой не се мотаеше из супермаркета в оплескано
с боя долнище и наклепан с кетчуп суичър като нас, британците.
Завиждах за небрежната елегантност и идеалните фризури. Навярно и
аз щях да се сдобия скоро с такава. Поне така се надявах.
— Така, какво искаш да ти направя? — попита Софи, когато се
върнах в салона и седнах на стола.
— Да ми вземеш крайчетата? И да ми направиш по-светли
кичури?
Тя изцъка по онзи френски маниер и поклати неодобрително
глава.
— Според мен трябва да предприемем нещо по-кардинално, не
смяташ ли? Етажна и въздушна прическа, за да има обем. Три цвята
кичури. Светлоруси, златисти и тъмноруси. Много… как се казваше?
— Шарено? — произнесох аз, ужасена.
— Изискано. Какво ще кажеш?
Аз погледнах разплетената кошница в огледалото и я сравних с
елегантното, красиво нюансирано русо каре на Софи.
— Добре. Кълцай смело.
— Да кълцам?
— Така се казва. Ще се доверя на твоята професионална
преценка.
Лицето й се озари от удоволствие. Тя се зае да бърка вълшебните
си съставки, а после заработи умело с четката и фолиото.
— И така, Еми. Сега ще те накълцам и скоро ще си много шик.
Много секси. По френски.
Смехът ми прозвуча пренебрежително.

111
 — Едва ли.
Софи ме тупна по рамото.
— Почакай и ще видиш. — Очите й заблестяха. — Ти каза, че си
тук на почивка. С твоя приятелка или с гадже? — попита тя, докато
работеше сръчно.
— Бях — промълвих аз. — Вече не съм.
Тя се намръщи.
— Така ли? Какво стана?
— Моят приятел преспа с друга жена и ме изостави.
Ахнах преди нея. Признанието само се беше изплъзнало от
устата ми. Какъв беше този талант на фризьорките? Те бяха като
психиатри — пет минути на фризьорския стол и човек признаваше
най-тъмните си тайни. Може би затова рядко ходех на фризьор.
Софи отвърна на ужасеното ми изражение в огледалото с
окуражителна усмивка.
— Разкажи ми. Разкажи ми всичко. — Когато аз поклатих глава,
тя попита: — Поговори ли с някой у дома?
— Обадих се на най-добрата ми приятелка — признах аз.
— Ами на твоята маман?
Аз потреперих.
— Ако я познаваше, нямаше да ме питаш.
Софи се засмя.
— Тогава го разкажи на мен. Можеш да си представиш, че аз съм
твоята най-добра приятелка в Англия и ти седиш до нея в салона,
докато ви правят косите. Ще ти олекне — настоя тя. — Знаеш, че съм
права.
Съмнявах се, но въпреки това се впуснах в моята мрачна история
— тоест, без да споменавам закачката с Раян. Сметнах, че имах право
да запазя тази подробност само за себе си.
Софи се оказа права и на мен наистина ми олекна. Тя ме обгради
с така необходимото женско разбиране, съчувствие и нравствено
възмущение. Ахкаше на правилните места, изпускаше по някоя и друга
френска ругатня, когато беше необходимо, и най-вече прояви искрено
състрадание, когато завършвайки моя разказ, аз се разплаках
неутешимо.
Софи се засуети около мен, подаде ми кутия със салфетки,
щракна с пръсти на стажантката си, която тутакси ми донесе чаша чай

112
и изчака, докато пороят от сълзи пресъхна от само себе си.
— Много съжалявам — заекнах аз, потресена от проявата си на
слабост.
— Недей. Ти имаше нужда да се наплачеш, но нямаше човек, на
чието рамо да го направиш. По телефона не е същото. Радвам се, че аз
бях този човек. — Когато вдигнах глава да я погледна, тя също се беше
просълзила.
Камбанката на вратата звънна при влизането на друга клиентка.
Софи я поздрави, после отново се обърна към мен.
— Трябва да седиш с боята 40 минути. Там има списания.
Тя стовари един куп модни журнали в скута ми и ми намигна.
— Ако не разбираш текста, можеш да разглеждаш снимките.
Софи се зае със следващата клиентка — дама на средна възраст,
чиято прическа и без това изглеждаше безупречно — докато аз се
съвзех и се осмелих да се погледна в огледалото. Гледката не беше
приятна — зачервени очи, подпухнало лице, коса увита в квадратчета
алуминиево фолио, стърчащи на всички страни. Ужасно се срамувах от
проявената слабост, но май наистина имах нужда да се наплача и тъй
като Софи беше готова да ме изслуша, навярно аз също трябваше да го
приема. И без това нямаше да я видя повече, какво като й бях разказала
печалната си история като последна глупачка.
Запрелиствах списанията. Приказни тоалети, прелестни
интериори, знаменитости, за които никога не бях чувала… Опитах се
да прочета един-два абзаца и останах доволна, когато схванах общия
смисъл. Когато стажантката дойде да ме заведе до мивката, аз се бях
овладяла, а когато Софи изпрати перфектно фризираната си клиентка
— сега доведена до пълно съвършенство — и се върна при мен, аз бях
готова да продължа напред.
— Защо говориш толкова добре английски? — попитах я, докато
тя въртеше ножиците като факир.
— Изучавах езика в училище, но когато навърших осемнайсет,
тръгнах да пътувам из Европа с приятелки. Запознах се с едно момче в
Англия, той беше студент, и останах при него няколко месеца.
Неговият френски не беше много добър, както се досещаш, затова
разговаряхме на английски.
— Какво стана с него?
Софи ме погледна в огледалото.

113
 — Заварих го в леглото с колега от университета.
Аз я погледнах, ужасена.
— Божичко, Софи, толкова съжалявам!
Тя ме потупа по рамото.
— Това беше много отдавна. И моята история не отстъпва по
драматизъм на твоята. Въпросният колега от университета беше
момче.
Аз обърнах рязко глава, но Софи я върна в правилното
положение и продължи да работи с ножицата.
— Оказа се, че имал нужда да „експериментира“. — Софи
изписа кавички във въздуха с ножицата и гребена. — Върнах се във
Франция с усъвършенстван английски и развалено мнение за мъжете.
— Тя се наведе и прошепна в ухото ми. — Но го преодолях. Ти също
ще го превъзмогнеш, приятелко.
— Може би ще отнеме известно време. Бих го разбрала, ако си бе
тръгнал сам — но с Глория! Та той почти не я познава! Разстройвам се,
защото тя е по-стара от него. Толкова е изкуствена, толкова…
направена.
Гласът ми потрепери.
— Как мислиш, това ли беше проблемът? Че аз не полагах
такива усилия? Аз се гримирам за работа и излизане, но вечер и през
почивните дни обичайно се разнасям в анцуг и суичър. Не отдавах
значение на това, смятах, че вече няма нужда да го впечатлявам с
външността си.
Софи изсумтя презрително.
— А как изглеждаше Нейтън през уикендите?
Аз успях да се засмея.
— Небръснат, с чорапи с дупки на петите и палците.
— Значи сте квит. Защо ти трябва да полагаш усилия, а той не?
— В началото той ми казваше, че съм секси с рошава коса. Че
старата ми пижама с овцата е сладка. Но тази жена… винаги беше
нагласена като за парад.
Софи цъкна с език.
— Ако това го е притеснявало, значи не е държал достатъчно на
теб, Еми. Освен това, след като свърша, ти ще изглеждаш приказно —
по-красива, отколкото вече си — и това ще бъде неговото възмездие.

114
 С тези думи тя включи ултрамодерния си сешоар и разговорът по
необходимост секна. Когато го изключи, образът в огледалото ме
остави без думи. Софи бе направила чудеса с по-къса, етажна
прически и кичури в три различни тона, които подчертаваха нежния
загар на лицето ми.
— Така. Виждаш ли? — Софи огледа произведението си с очите
на професионалист. — Елегантна, секси и почти французойка.
На касата моята кредитна карта издаде няколко плачевни стона,
но аз й дължах много повече от една прическа.
Софи написа нещо на една своя визитка и ми я подаде заедно с
касовата бележка.
— Това е номерът на мобилния ми телефон. Сега ми дай твоя.
Когато я погледнах с недоумение, тя ме докосна по рамото.
— Може да се затъжиш за женска компания, докато си тук, а на
мен ми беше много приятно да си говорим. Може да излезем на кафе
или аперитив някой ден.
— О, аз… — Канех се да отклоня поканата, но осъзнах, че
наистина бих искала да се видя отново с тази мила, ведра жена. — Ще
бъде чудесно. Благодаря ти.
Написах й моя номер, но това означаваше, че трябваше да заредя
телефона си, да го включа и да го нося с мен, затова добавих и
телефона в „Дворът с розите“.
Тя се усмихна.
— Доскоро, Еми. Ще позвъня, обещавам ти.
Излязох от салона като нов човек. Оглеждайки се във витрините
по пътя към колата, аз не спирах да се усмихвам и поех към вилата,
замаяна от възхищение към собствения си лик. Използвах всяко
кръстовище и червен светофар като повод да си се любувам в
огледалото за обратно виждане — до такава степен, че за малко да
изпусна отбивката. С ловка маневра, достойна за опитен местен
шофьор, аз влязох и паркирах сред залп от чакъл.
— Красива прическа, Еми — отбеляза Рупърт, веднага щом
влязох.
Аз се засмях.
— Благодаря. Софи имаше дупка в графика.
Рупърт вдигна вежди.
— Вече си на „ти“ с фризьорката?

115
 — Защо не? Тя е прекрасна. Добре си поговорихме.
Настъпи пауза, после Рупърт кимна.
— Е, важното е, че ти се е отразило добре, миличка.
Аз трепнах. Рупърт и Софи не се познаваха, но той вероятно би
предпочел тя да не знае пълната версия на неговите неволи. Понечих
да го успокоя, но мадам Дюпон се появи откъм коридора, наметната
със старата си жилетка.
Когато ме видя, тя отвори широко очи и размаха красноречиво
ръка. Очаквах порой от непонятни френски изрази, но получих
разбираем комплимент, последван от въпроса:
— Кой те направи?
Под развеселения поглед на Рупърт, аз разказах на пресекулки
събитията от тази сутрин на леко заплетен френски.
Тя закима и внимателно поправи грешките ми, като ме подкани
да повторя разказа си и се усмихна доволно, когато успях. После ми
каза, че не й трябва фризьорка, защото я подстригвала снаха й — което
обясняваше защо носеше косата си на кок, помислих си аз.
— Френският ти става все по-добър — отбеляза Рупърт, когато
мадам Дюпон си тръгна.
Понечих да омаловажа напредъка си, но се спрях. Рупърт беше
прав. Наистина говорех по-добре. На двора паркира кола. Когато се
спуснах да помогна на Стюартови с багажа и им се представих, аз
въздъхнах с облекчение. Тихо, скромно семейство, пълна
противоположност на Хендерсънови.
След като ги заведох до стаята им, аз ги поканих на долния етаж,
за да им покажа салона за гости и трапезарията.
— Във ваша чест ще има официална вечеря довечера в седем
часа — казах аз.
— Има ли други гости? — попита господин Стюарт.
— В момента само едно семейство. Господин и госпожа
Хендерсън.
И за да ги избавя от притеснението от другите гости на вечеря,
добавих:
— Те си тръгват вдругиден. — Това съобщение явно им
подейства като балсам.
Двамата съпрузи бяха искрено очаровани от вилата и аз се
почувствах безмерно горда от името на Рупърт, но когато ги заведох в

116
градината, госпожа Стюарт въздъхна.
— О! О, боже!
— Някакъв проблем ли има? — попитах я, разтревожена.
Тя поклати енергично глава.
— Не. Нищо такова. Просто това е…
Погледът й обходи шезлонгите във вътрешния двор, саксиите с
лилии, красивата морава, нацъфтелите млади овощни дървета.
— Смятах, че нямам търпение да обиколя замъците, но сега
искам само да седя тук и да попивам тази красота!
— Ами, тогава седнете. Искате ли да ви донеса чаша чай?
Господин Стюарт поклати глава и се усмихна.
— Благодаря, но още не сме обядвали. По-добре да излезем, да
опознаем околността. Можем да разопаковаме багажа по-късно.
Двамата с Рупърт се уговорихме да слезем в кухнята в четири
часа и той отиде да си подремне, докато аз се изтегнах на сянка във
вътрешния двор.
Ранното юнско слънце грееше ласкаво, насекомите бръмчаха,
розите ме облъхваха с великолепните си аромати. Какъв рай. Аз
затворих доволно очи и започнах да се унасям, но скоро в дълбините
на ума ми се разрази малка буря, в която мисли и неясни тревоги се
завъртяха във виелица, която ме принуди да скоча рязко. Дишането ми
беше накъсано и ускорено.
Действителността се стовари върху мен като гръм. Трябваше да
се прибера в Англия след няколко дни. Бях толкова погълната от
Рупърт, гостите и работата — и Раян — че почти бях забравила.
Сега внезапно осъзнах, че трябваше да стигна до Кале съвсем
сама и да успея да кача колата на ферибота, без да изпадна от рампата
и да цопна в Ламанша. Тази мисъл щеше да ме държи будна през
следващите няколко нощи. Ако се справех с тази мисия, трябваше да
се добера обратно до Бирмингам. А там щях да се озова в празния
апартамент или още по-лошо, да се срещна лице в лице с Нейтън. Да
съобщя новината на всички. Колкото до работата… Как щях да се
разминавам с Нейтън в коридорите, да го засичам в стаята за отдих?
Колегите щяха да разберат, че вече не сме заедно. Какво щях да им
кажа? И какво щеше да им каже той? Щяха да плъзнат въпроси и
клюки и хората щяха да сплетничат зад гърба ми. Негодуванието към
Нейтън забълбука като киселина в гърлото ми. Не стига, че беше

117
преспал с друга жена и ме беше изоставил заради нея, ами сега щеше
да съсипе и работата ми, която обичах.
Да не забравяме Рупърт, който още привикваше към новите
лекарства и макар че кракът му укрепваше, той още не беше напълно
подвижен. Ако не броим разходката до пазара вчера, която го изтощи,
аз поемах изцяло пазаруването, поръчките и половината от
домакинската работа. Въпреки че Раян поддържаше градината, а мадам
Дюпон поемаше прането и чистенето, Рупърт нямаше да се справи с
останалите задължения. Сякаш в подкрепа на тези аргументи или по-
скоро като съкрушително доказателство, телефонът иззвъня и аз
хукнах към къщата, за да го вдигна, преди да е събудил Рупърт.
Неизречената ми молитва човекът от другата страна на линията да
говори английски бе чута. Докато прелиствах тефтера, за да проверя
дали имаше свободни места в края на лятото и ругаех наум посипалата
се лавина от хвърчащи листчета и фактури, аз изпитах едновременно
задоволство и ужас, когато видях, че вилата беше плътно заета през
идните седмици.
Добавих новата резервация за август със смесени чувства.
Радвах се, че този сезон щеше да е успешен за Рупърт като
компенсация за преживените злочестини, но се страхувах, че това
щеше да му коства огромни усилия.
Когато излязох отново навън, Раян тъкмо внасяше
инструментите си през портата.

118
 ГЛАВА 10

Предателска тръпка прониза стомаха ми, смесвайки се с кълбото

от нерви и тревоги, от което леко ми прилоша.
— Здравей. — Очите му се плъзнаха одобрително по косата ми.
— Еха, изглеждаш страхотно!
— Благодаря. — Дадох му няколко червени точки за
наблюдателност. Нейтън нямаше да забележи в течение на дни, може
би дори седмици.
Той се доближи до мен и веждите му се начумериха.
— Добре ли си?
— Да. — Аз опитах да се усмихна, но не ми се получи много
убедително.
— Не, не си. Ела тук.
Той ме отведе до шезлонгите, настани ме там и седна срещу мен
с искрена приятелска загриженост.
— В събота се прибирам в Англия — признах аз. — В
понеделник трябва да съм на работа.
— Не можеш ли да отложиш с няколко дни? Поради извънредни
обстоятелства?
— Няма начин. Нейтън също трябва да е на работа в понеделник.
Двамата работим в една и съща компания.
— Аха. Значи, ако Нейтън се появи в понеделник, а теб те няма,
ситуацията ще замирише на гнило.
— Не.
— А ако ти отидеш, но Нейтън не се появи, хората ще попитат
защо.
— Да.
— Но ако и двамата отидете на работа, ще изпаднете в доста
неловко положение.
— Да.
На лицето му се изписа съчувствие.
— Няма ли начин да разбереш какво смята да направи Нейтън?

119
 — Не. Не съм го търсила. Не виждам причина да го правя. Той
ме заряза.
Раян кимна.
— И?
— Тревожа се и за Рупърт, Раян. Не вярвам, че може да се справи
сам. Той още не се е възстановил напълно.
— Рупърт ще се оправи, Еми. Ти направи страшно много за него.
— Раян отметна кичур коса от лицето ми. — Ти трябва да се научиш
да разпускаш.
— Знам. Никак не ме бива в това отношение.
— Аз мога да ти помогна. — В очите му припламна палаво
пламъче и когато се усмихна, на лицето му заиграха сладките
трапчинки, от които ми омекваха коленете.
— Така ли? Как по-точно?
— Знаеш как.
Устните му потърсиха моите с жадна нетърпеливост, от която
дъхът ми секна. Отдадох се на насладата за няколко мига, после се
отдръпнах.
— Това не е решение на проблема — скарах му се аз.
— Ти не можеш да мислиш трезво, защото си притеснена, нали?
Аз кимнах.
— Добре, тогава ми позволи да ти прочистя ума. Нека да ти
помогна да релаксираш, Еми.
— Раян, недей. Рупърт спи вътре и гостите могат да се приберат
всеки момент.
— Ние няма да стоим вътре. — Раян ме вдигна на крака. — Ела,
ще ти покажа едно тайно място.
Задъхана от вълнение, аз последвах Раян в старата овощна
градина, между къщата и живия плет. Раян се промъкваше ловко през
зеленината, докато не се озовахме на вълшебна малка полянка,
закътана от всички страни.
Аз ахнах.
— Как успя да намериш това място?
— Познавам всеки сантиметър от тази градина. И всеки
сантиметър от теб. — Раян седна на меката трева и ме придърпа до
себе си.
— Сигурно водиш тук всички момичета.

120
 Той се засмя и поклати глава.
— Не, нищо подобно. Това е частен имот.
— Но мен ме доведе.
— Да, но ти не минаваш случайно. Ти си тукашна.
Потръпнах от удоволствие.
— Сигурен ли си, че никой не ни вижда?
— Абсолютно. За бога, стига си се тревожила и се отпусни,
защото иначе…
— Иначе какво?
— Ще видиш.
И тогава устните му се долепиха до моите и обезсилиха всичките
ми възражения към любенето под открито небе, а ръцете му се
плъзнаха по тялото ми, преодолявайки всички ципове и копчета,
докато не забравих къде се намирахме и се разтопих в наслада от
онова, което правихме. После легнахме на тревата на шарена сянка,
задъхани и потни.
— Сега успокои ли се?
— Ммм. — Думите бяха нещо далечно, твърде непостижимо в
следобедната нега. Костите ми сякаш се бяха разтопили и аз не можех
да мръдна.
— Ако питаш мен, още си малко напрегната.
— Ммм?
Раян погали бедрото ми.
— Навярно трябва да поработя още малко.
— Ммм. — Ако поработеше още малко върху мен, рискувах да
се разтопя напълно, но усилието да възразя ми се струваше непосилно.
Боже мой, това момче имаше удивителна издръжливост.
Появих се за следобедната смяна в кухнята с двайсетминутно
закъснение и доста разчорлен вид, сякаш се бях търкаляла в купа сено,
което не беше много далеч от истината.
Двамата с Раян бяхме заспали и макар че тогава ме стресна,
дължах известна признателност на анонимното куче, което се беше
провряло през живия плет и беше огласило с лай тайното ни
скривалище. За щастие палето беше послушно и хукна обратно при
своя стопанин, преди да са ни открили, но сърцето ми едва не изскочи
от гърдите ми, когато видях стрелките на часовника на ръката на Раян.

121
 — По дяволите! Трябваше да съм в кухнята още преди десет
минути.
— Рупърт не ти е шеф. Няма да ти се скара. — Раян потърка очи
и се протегна с изяществото на древногръцки бог.
— Ами ако се е качил в стаята ми? Дано да не е претърсил
градината. — Очите ми се разшириха от ужас.
— Успокой се, Еми. Не вярвам да е изпратил хайка да те издирва,
а пък той не може да изкачи стълбите. Кажи му, че си задрямала в
твоята стая.
— Но ако е в кухнята, Рупърт ще види, че идвам от градината.
— Кажи му, че си заспала в пилчарника. — Раян се засмя.
— Не е смешно!
— Добре. — Той се помъчи да добие сериозно изражение. —
Кажи му, че си излязла да се разходиш и си се отдалечила повече,
отколкото си възнамерявала.
— Това е добро. Дали ще се хване?
— Ами, след като си цялата в трева и листа, трябва да си била
някъде сред природата.
Аз завъртях очи.
— Изтупай ме! По-бързо!
— Да, госпожице.
Той се зае да ме почиства от сламките и листата с толкова
интимни движения, че кръвта ми отново кипна.
— Престани!
— Нали ти ми каза да те изтупам.
— Не така! О, за бога. Косата ми как е?
Той ме среса с пръсти, като извади едно листо, заплетено на тила
ми.
— Ако не успееш да се срешиш, преди да те види, кажи му, че е
излязъл силен вятър и те е разрошил.
Обух си сандалите.
— Добре. Чао.
— Еми?
— Да?
— Прекарах си чудесно.
— Аз също.

122
 Рупърт прие заплетените ми обяснения с обичайната доза
скептицизъм.
— Какво пък, разходката явно ти се е отразила добре, Еми.
Върнала е руменината на бузите ти.
Аз се изчервих още повече.
— Слънцето прежуря доста силно.
Рупърт погледна през прозореца.
— Раян е в градината.
Успях да си лепна учудена физиономия.
— О, така ли?
— М-да. Странно. По едно време излязох да те потърся във
вътрешния двор и видях там инструментите на Раян, сякаш небрежно
захвърлени. Но той не се виждаше никъде.
Аз преглътнах.
— Може да е бил в дъното на градината. Или зад къщата. Или на
някое дърво. — Аз си сложих престилката и смених темата. —
Следобед приех още една резервация. Пет дни в средата на август.
Хората искаха да отседнат за една седмица, но не успях да ги вместя за
толкова дълго.
— Благодаря ти.
Сетих се за безразборните записки в дневника и организаторът в
мен надигна глава.
— Защо държиш да записваш резервациите в този ужасен
тефтер?
Рупърт ме погледна учудено.
— Не мога да работя без дневник, нали?
Аз го стрелнах с очи.
— Естествено. Но да записваш всичко в тетрадка е отживелица.
Писано, трито, задрасквано и поправяно, докато накрая не можеш да
разбереш нищо. В коридора хвърчат листове всеки път, когато отвориш
тетрадката. Не разбирам как досега не си дублирал някоя резервация
или не си върнал някого, макар да имаш свободни стаи.
— Ти какво предлагаш? — попита той.
— Например електронна таблица?
Рупърт се разсмя.

123
 — Глория беше абсолютен технофоб. Мразеше компютрите. —
Челото му се свъси. — Макар че успешно владееше изкуството на
пазаруването онлайн.
— Да, разбирам, но Глория вече не живее тук, нали? — кисело
подметнах аз, после вдигнах ръка към устата си. — Извинявай.
Рупърт ме потупа по рамото, оставяйки следи от брашно по
тениската ми.
— Това е факт. — Той сръчно отдели белтъка на яйцето и разнесе
жълтъка върху тестото с ловки движения. Аз продължих да режа
зеленчуците.
— Учудвам се, че досега не си се сетил да използваш таблица.
Обзалагам се, че работиш със счетоводна програма, господин
Финансов магьоснико.
— Вярно е. Но Глория държеше да пише в дневника и аз не й
противоречах. Признавам, че таблицата ще бъде голямо улеснение.
Бедата е, че аз пак ще си записвам на ръка и няма да актуализирам
файла.
Като го познавах, този сценарий изглеждаше много вероятен.
— Защо не оставиш лаптопа си до телефона в коридора като
жест към гостите, за да имат достъп до безплатен интернет, за да
проверяват работното време на замъците и менютата на местните
ресторанти? Ако ти потрябва за някаква работа, можеш да го взимаш в
твоята бърлога, и да го връщаш тук, когато свършиш.
Рупърт пребледня.
— И да оставя на показ личните ми документи и финансови
извлечения?
— Просто ще сложиш парола за достъп до твоите файлове.
— Този дневник не ти харесва, нали?
— Не. Той е архаичен и вреден за бизнеса.
— Добре. Можеш да вземеш лаптопа и да разработиш
електронен дневник.
— Добре. Не смяташ ли да се заемеш с уебсайта?
— Какво имаш предвид?
— Питах се дали не възнамеряваш да го обновиш.
— Защо, остарял ли ти се вижда?
Аз вдигнах рамене, сякаш ми беше все едно.
— Може би. Малко.

124
 Рупърт се засмя.
— Знаеш ли, Еми, ти не си много тактична. Какво му има на
сайта?
— Кога си го обновявал за последен път?
— Не съм го обновявал. Не знаех откъде да започна. Възложих
разработването на един графичен дизайнер, когато стартирахме
бизнеса, но оттогава нищо не сме променяли — той ми показа как да
променям цените, друго не ми трябваше.
— Но мястото се е променило, Рупърт. Ти навярно не го
забелязваш, тъй като си тук през цялото време, но на мен веднага ми
направи впечатление, когато пристигнахме с Нейтън. Снимките се
различават от реалността.
Рупърт посърна, затова побързах да му вдъхна увереност.
— Но това е хубаво. Градините и сградите са добили благородна
патина. Защо не се възползваш от това? Ако не друго, поне можеш да
смениш снимките, да представиш имението в различните сезони.
Рупърт се замисли.
— Имаш право. Какво друго?
— Нямаш страница за проверка на свободните места.
— Хората се обаждат по телефона или пускат запитване по
имейла.
— Да, но страницата с наличностите ще им даде отговор на
момента. — Аз размахах пръст. — Но ще трябва да актуализираш
информацията редовно.
— Ще си помисля. Друго?
Тъй като не можех да кажа открито каквото мислех, аз започнах
да увъртам.
— Ами, шрифтът и форматът са малко старомодни.
— Виждам, че нещо друго те гризе. Кажи го направо.
Аз поех дълбоко дъх.
— Според мен би трябвало да премахнеш всички препратки към
Глория.
— Аха.
— Тоест, ако смяташ, че тя няма да се върне. — Аз смекчих тона.
— Гостите се подвеждат и ако попитат за нея, ще те поставят в неловко
положение.

125
 В опит да го разведря, аз му разказах как Джени ме беше взела за
Глория, което го разсмя гръмко. Аз го изгледах свирепо.
— Това не е смешно, Рупърт.
— Как да не е! Смешно е и ти го знаеш. Ти наясно ли си как да
направя всичко това, госпожице Маркетинг?
Аз го погледнах учудено.
— Ако ми дадеш достъп, сигурно ще намеря начин. Вероятно ще
трябва да проследя процеса на първоначалната разработка, но…
— Добре. Момчето, което разработи сайта, се върна в Англия. А
на мен не ми се занимава да търся друг човек. Аз ще ти платя,
естествено.
— Не става дума за това.
— Тогава за какво?
— Ами, ако успея да го разгадая, мога да въведа някои дребни
корекции, но цялостната актуализация отнема време. Като знаеш каква
лудница е тук, едва ли ще мога да се справя.
— Разбирам. Слушай тогава — рече Рупърт с онзи решителен
тон, който не предвещаваше нищо добро. — Искаш ли да ни отървеш
от Глория, а после да довършиш останалото, когато се прибереш у
дома? Аз мога да ти изпратя снимки по имейла. Така ще си имаш
занимание през почивните дни, вместо да подсмърчаш.
Аз въздъхнах примирено.
— Добре. Звучи чудесно. — Всъщност, звучеше като тежък труд
в допълнение към наваксването в моята платена работа, но така ми се
падаше, щом не умеех да си държа езика зад зъбите.
След като завършихме приготовленията за вечеря, ние най-сетне
можехме да седнем и да изпием по една заслужена чаша чай.
— Ти помоли ли мадам Дюпон да си намери помощничка? —
попитах го аз.
На лицето му се изписа объркване.
— Не. Забравих.
— За бога, Рупърт, стегни се! Аз си заминавам в събота!
Той наведе глава, прегърбен, а аз се почувствах виновна, задето
му се бях скарала, но не го правех само за неговото добро. Аз също се
нуждаех от малко спокойствие. Откакто Нейтън и Глория ни зарязаха,
влагах душа и сърце, за да смекча страданията на Рупърт заради

126
тяхното безразсъдство. Не можех да си тръгна, без да се уверя, че той
щеше да се справи.
— Права си. — Той въздъхна. — Но без теб няма да е същото. Ти
винаги знаеш какво е необходимо и как трябва да се направи, и търпиш
проклетия ми характер. Не виждам как някое местно момиче би могло
да се мери с теб.
Злочестата му физиономия ме накара да се разсмея.
— Искаш да кажеш, че няма да имаш на свое разположение
покорна робиня, на която да раздаваш команди 24 часа в денонощието.
— Щом държиш да представяш нещата така. — Усмивката му се
стопи. — Не можеш ли да останеш още една седмица, Еми? Дотогава
може да се съвзема, а ако не се подобря, поне ще имам повече време да
ти намеря заместничка. На теб също може да ти се отрази добре. Знам,
че преживяваш труден период и работиш от сутрин до вечер, но
постепенно нещата започнаха да се нареждат. Можеш да си починеш,
да заредиш батериите. Очакват те доста предизвикателства у дома.
Аз го погледнах замислено. Дали знаеше с какъв ужас очаквах
завръщането си в Англия? Естествено, човек не трябваше да е голям
психолог, за да се досети. Както и да е. Билетите за ферибота бяха за
събота и аз трябваше да се върна на работа в понеделник.
— Не мога, Рупърт.
Той задържа погледа ми.
— Не са ли ти казвали, че не съществува „не мога“, Еми?
С тези думи той се отдалечи, куцукайки, и ме остави да се пека
на бавен огън. Още малко и мозъкът ми щеше да експлодира.
Когато вечерята беше почти готова, Рупърт отиде да се
преоблече, докато аз подреждах масата. Сепнах се, когато се улових да
си тананикам. Приятелят ми беше избягал с похитителка на чужди, по-
млади мъже, новият ми най-добър приятел беше взискателен, куцукащ
старчок със слабо сърце, аз имах сексуална връзка с неговия млад
градинар и бях затънала в нерешени проблеми. Що за лудост беше да
си тананикам?
Тананикането трябваше да означава, че съм щастлива, нали?
Точно тогава осъзнах с вледеняваща яснота, че не бях готова да
се прибера у дома. Седнах на най-близкия стол и загризах ноктите си и
кожичките около тях. Може би решението ми да си тръгна не беше чак
толкова непоклатимо.

127
 Моята лична агония продължи през цялата вечер.
Семейство Стюарт бяха симпатични хора, но през по-голямата
част от вечерта бяха принудени да слушат препоръките на
Хендерсънови за ресторантите и забележителностите, които трябваше
да видят.
— Внимавайте, когато тръгнете да обикаляте замъците —
инструктира ги господин Хендерсън. — Някои изглеждат приказно
отвън, но отвътре са голи като зандан. Нищо общо с нашите
импозантни имения в Англия. Но някои са пълна противоположност —
отвън изглеждат непредразполагащи, но са приятни, когато се озовеш
вътре.
— Шенонсо е идеалната дестинация, ако искате най-доброто от
двете — включи се жена му. — Замъкът е доста далеч, но е много
внушителен — построен над река и с невероятни градини…
В главата ми цареше такъв хаос, че не бях в състояние да спася
семейство Стюарт от културния шок. Питах се как да се обадя в
службата и да съобщя, че трябваше да остана още една седмица, и
потреперих.
„Здравей, Карл, нали ще ми позволиш да зарежа всички
неотложни проекти и да остана във Франция още една седмица? Тук се
грижа за възрастен непознат с гръдна жаба, трябва да чистя стаите и да
храня кокошките, а Нейтън избяга с една анорексична кифла с
изкуствен тен.“
Не, едва ли.
Лежах будна почти цяла нощ, потънах в дълбок сън едва на
развиделяване и се събудих в девет часа, изтощена като след боксов
мач. С торбички под очите и болки по цялото тяло — които може би се
дължаха на необичайното място на вчерашната ми страстна среща с
Раян — аз нахлузих една рокля и тръгнах към кухнята, където Рупърт
разтребваше след закуска. Поздравих го с дрезгав глас и посочих кафе
машината. Докато той послушно правеше своята магия, телефонът
иззвъня. Тъй като Рупърт беше зает с кафето, аз вдигнах с недотам
увереното:
— Bonjour.
— Еми? Обажда се Софи.
— Здравей! Как си?

128
 — Имам няколко минути преди следващата клиентка и исках да
чуя ти как си. Онзи ден се разтревожих за теб, защото те накарах да ми
разкажеш историята си и те разстроих.
Трогнах се от загрижеността й.
— Добре съм, благодаря ти. Наистина ми се отрази добре. Много
мило, че ми се обади.
— Не го правя от любезност. Исках да те чуя. И искам да те
поканя на кафе или обяд тази седмица. Можеш да дойдеш в Пиер-ла-
Фонтен и да седнем някъде през обедната почивка?
— С удоволствие. — Не виждах причина да не се срещнем.
Харесвах Софи. Тя умееше да печели симпатия.
— Прекрасно! Кой ден предпочиташ?
Помислих си за безсънната нощ.
— Имам ли някаква неотложна работа по обяд? — провикнах се
аз.
Рупърт се намръщи.
— Мисля, че не.
— Днес рано ли е? — попитах аз Софи.
— Не, разбира се! Какво ще кажеш за 12:30?
— Идеално! Доскоро. — Аз затворих телефона.
— Среща ли имаш? — поинтересува се Рупърт.
— Ха-ха! Много ли искаш да разбереш?
— Да, искам, затова те попитах. С кого имаш среща?
Аз си придадох загадъчно изражение.
— С една личност, с която се запознах в града. Мила,
дружелюбна и много привлекателна.
— Охо? — Рупърт сякаш се разтревожи. — Тази персона има ли
си име?
— Софи.
— Какво?
— Софи. Фризьорката. Вече можеш да си отдъхнеш.
Рупърт изсумтя.
— Да си отдъхна! За момент се изплаших, че толкова си се
отвратила от мъжете след случилото се с Нейтън, че си решила да
обърнеш резбата!

129
 Софи тъкмо заключваше салона, когато пристигнах. Лицето й
светна като ме видя и аз изпитах известна завист към тази чаровна
усмивка, изящната фигура и живата руса коса.
— Ти успя! — Тя ме целуна по двете бузи. — Надолу по улицата
има едно приятно местенце. — Софи ме хвана под ръка, сякаш се
познавахме от години.
Малкото ресторантче беше уютно и пълно, но ние си намерихме
маса за двама.
— Косата ти е истинска прелест — заяви Софи. — Но аз ще кажа
така, естествено!
Аз се засмях.
— Истина е. Благодаря ти. Влюбена съм в тази прическа!
— Радвам се. Сега трябва да обещаеш, че повече никога няма да
я оставяш запусната. — На едната й буза заигра трапчинка.
— Обещавам. — Казах го искрено.
— Ако някой ден се върнеш във Франция, можеш да ми
позволиш да ти направя косата отново, нали?
— Разбира се.
— Ще се върнеш ли, Еми? На почивка? Или това място е
свързано с твърде много лоши спомени?
— Всъщност, сега вече имам повече добри, отколкото лоши
спомени. Първите няколко дни бяха ужасни, но с Рупърт станахме
толкова добри приятели, че не мога да си представя да не му дойда на
гости. И аз обикнах „Дворът с розите“.
Келнерът се завъртя около нашата маса, затова посветихме
вниманието си на менюто.
— Тук правят чудесен croque monsieur — каза Софи.
— Това не е ли просто запечен сандвич със сирене?
На лицето й се изписа възмущение.
— Mon Dieu! Някой трябва да ти отвори очите, Еми! — Тя
поръча и за двете ни, после се облегна на стола си. — Виждаш ми се
изморена. Наред ли е всичко?
Аз въздъхнах.
— Не съвсем. Рупърт ми лази по нервите.
— Така ли? Защо?
— Нарочно се бави да ми намери заместничка, така че се наложи
да го притисна.

130
 — И?
— Той обеща да се заеме сериозно, но после ме помоли да
остана още една седмица.
— Ти какво каза?
— Казах му, че не мога. Имам билети за ферибота за събота и
трябва да съм на работа в понеделник. В сряда имам важна среща.
Софи се вгледа внимателно в лицето ми, отпивайки глътка
минерална вода.
— Но ти искаш ли да останеш?
Аз разперих ръце.
— Не знам! Тук се чувствам удовлетворена, откакто Нейтън
замина. Без задълженията във вилата, сигурно щях да се срина. Щях да
си събера багажа и да се прибера у дома.
— Но ти не го направи.
— Да, така е. Отначало, защото Рупърт се нуждаеше от мен.
След това… Ами, аз исках да съм тук и исках да му помогна.
Промяната ми харесва. — Аз се спрях, преди да добавя, че лудориите с
Раян също ме мотивираха.
— А сега?
Въздъхнах.
— Трябва да се върна там, където ми е мястото. На бюрото ми
ще се е натрупала грамада от документи и задачи.
— С какво се занимаваш?
— С маркетинг.
— Харесва ли ти?
— Много. Работата е интересна и разнообразна. — Аз се засмях.
— Наситена с напрежение и крайни срокове.
Софи се засмя.
— Нима това ти харесва?
Аз наклоних глава.
— Аз обичам да се изправям срещу предизвикателства и да
намирам начин да ги преодолея. Може би затова ми харесва да
помагам на Рупърт. Бог ми е свидетел, понякога той самият е едно
голямо предизвикателство!
— Страхуваш се да го оставиш сам.
— Разбира се. Но аз не съм отговорна за него, нали? Той е голям
човек, не е дете. Ако не бях тук, той щеше да е принуден да се справи

131
сам. Но аз съм тук и сега той е мой приятел. Не е в стила ми да
изоставя приятел в нужда.
Софи протегна ръка и улови моята.
— Какво ще каже шефът ти, ако се опиташ да останеш тук още
една седмица? Ще те пусне ли?
Аз прехапах устна.
— Е, предполагам, че не може да ми попречи. Отпускът все пак
ми се полага. Но шефът няма да се зарадва, особено като имам предвид
презентацията, която трябва да се направи в средата на седмицата.
Сърцето ми се сви. Месеци наред се бях опитвала да отведа
семейния бизнес на Кели в XXI век. Ако останех във Франция, тази
среща щеше да се отложи или да я поеме някой колега. Нито един от
тези варианти не ми харесваше — но в края на краищата, екипът беше
прилежно подготвен за моето двуседмично отсъствие. Сигурно можех
да им гласувам доверие още една седмица?
Когато келнерът донесе обяда ни, Софи каза:
— Аз не мога да ти кажа как да постъпиш, естествено. Но може
би още една седмица френско слънце ще ти даде сили да се справиш
със задачите у дома. Тъкмо ще можем отново да обядваме заедно.
Тя ми намигна и отхапа от своя croque monsieur. Последвах
примера й.
— Така. Е, как е „препеченият сандвич със сирене“? —
Трапчинките й заиграха.
Поклатих глава, неспособна да отговоря. Бях твърде заета да
дъвча божествената храна в устата ми.

— Може ли да използвам телефона? — попитах Рупърт, когато се

прибрах. — Моят не е зареден и не мога да си намеря зарядното.
— Да не планираш да говориш с Австралия или Гватемала?
— Не, с Англия.
— Тогава имаш моята благословия.
Стиснала чашата си с кафе, аз влязох в кабинета, за да намеря
уединение. Тайничко се надявах, че Карл щеше да е в някое от
безкрайните си съвещания.
Нямах такъв късмет. Той отговори още на второто позвъняване.

132
 ГЛАВА 11

Покашлях се.
— Карл? Обажда се Еми.
— Еми? — Учудването му прозвуча ясно от другата страна на
Ламанша. — Ти не си ли във Франция? Всичко наред ли е?
Да, във Франция съм и съм добре, но не, нещата не са наред. Тук
възникнаха някои проблеми и трябва да остана още една седмица.
— Какво? Още една седмица? — Гласът му се извиси в
неособено мъжествено кресчендо.
— Съжалявам, но няма друг начин. Иначе не бих те помолила,
знаеш това — добавих, надявайки се да го умилостивя с тон,
предполагащ, че дори не можех да си представя, че шефът ми няма да
прояви разбиране.
— Еми, как така още цяла седмица след двете седмици отпуска?
Какво може да е толкова важно? Здравословен проблем ли имаш?
Това беше най-сложното. Ако си измислех някое сериозно
заболяване, което не ми позволяваше да се прибера у дома, Карл
можеше да поиска болничен от френски лекар или някакво друго
доказателство. Освен това нямах представа каква история щеше да им
сервира Нейтън. Затова реших да украся истината, вместо да скалъпя
откровена лъжа.
— Истината е, че положението тук е катастрофално. Аз — тоест
ние — сме при един приятел, който загази сериозно. Човекът получи
инфаркт… — Е, поне така смятахме към онзи момент, нали? — … и си
контузи крака. Беше в болница, но сега си е вкъщи и е на легло, живее
сам и няма кой да се погрижи за него. — Забавих темпото, за да не
говоря като картечница. — Ако мога да остана още една седмица,
докато човекът се вдигне на крака, ще му спася живота.
Настъпи злокобна пауза.
— Хъм, разбирам в какво положение си, Еми, но ти знаеш каква
е нашата фирмена политика по отношение на дългите отсъствия.

133
 — Карл, през последните три години не съм ползвала и
половината от отпуската си. — Знаех, че това беше вярно, защото бях
пресметнала остатъка наум, докато будувах в два часа през нощта.
— Това е така, Еми, но отпуската не може да се прехвърля от
година в година.
Стиснат негодник.
— Знам това, но все пак, за тази година ми се полагат още две
седмици, пък и никъде в трудовия ми договор не пише, че е забранено
човек да си вземе наведнъж цялата отпуска, а само, че трябва да го
съгласува с прекия си началник. Знаеш, че работя денонощно, когато
имаме спешни срокове.
Почти чувах скърцането на зъбчатите колела в главата на Карл.
Той имаше навика да прехвърля задачите си на подчинените и да обира
лаврите пред големите шефове. Тъкмо затова моето отсъствие го
притесняваше.
— Добре, Еми. — Той въздъхна. — Щом се налага. Но ако не се
прибереш другия понеделник, с нас двамата е свършено.
— Разбирам. Ще трябва да прегледаш документите на бюрото ми
и да намериш папката с проекта на Кели. Срещата е в средата на
седмицата.
— Какво? Но ако теб те няма, кой ще направи презентацията? —
В гласа му прозвуча паника. Фамилия Кели не бяха лесни, движеха се с
поне десет години назад във времето, инатяха се и аз сякаш бях
единственият човек в екипа, с чието мнение се съобразяваха.
— Дейв е в течение на всичко. Той беше моята дясна ръка по
този проект и познава клиентите. И без това трябва да натрупа опит с
презентациите, така че тази задача ще му бъде от полза. Ако ти му
помогнеш, със сигурност ще се справи.
— Ох, не знам, Еми. Ти открай време работиш с Кели.
— Знам, но… — поколебах се аз.
Изведнъж в ума ми изкристализира идеята, която се бе зародила
преди известно време, но беше потънала в забрава покрай другите
събития. Сега, седейки в кабинета на Рупърт и попивайки
мъжествения стил на тапицираното с кожа писалище и капитанския
стол, златната мастилница и старинната попивателна, аз сграбчих
концепцията.

134
 — Слушай, Карл, започвам да мисля, че трябва да приложим по-
различен подход с тази компания. Те ни плащат, за да им помогнем да
прекрачат в настоящето, но не приемат добре нашите предложения,
така че тъпчем на място. Мисля си, дали вместо това да не им
помогнем да се върнат назад в миналото.
— Ти… Какво?
Аз се засмях.
— Фирмата на Кели произвежда качествени, пък макар и
старомодни обувки. Може би е време да заложим на тази особеност. В
момента винтиджът е на мода. Поговори с Дейв — тези кампании
попадат в неговия профил. Той може да им предложи варианти, а аз ще
изпипам подробностите, след като те изберат да заложат на винтиджа.
— Ами, не знам, Еми…
— Ние няма да ги загубим като клиенти, Карл. Те са старомодни
и лоялни към онова, с което са свикнали. Това обичайно създава
главоболия, но този път е в наша полза — защото означава, че те няма
да потърсят друга агенция само защото аз не присъствам на една
среща. Довери ми се.
— Е, щом си сигурна…
— Сигурна съм. Нали можеш да пришпориш Хедър с онова
пазарно проучване, което й възложих?
Карл изпухтя.
— Добре, но слушай, ако ти си беше на работното място…
— Благодаря, оценявам жеста ти. Чао.
— Еми, чакай! Ами Нейтън? Той нали няма да остане там още
една седмица?
Ах. Трябваше да предвидя този въпрос.
— Честно казано, не знам.
— Как така не знаеш?
— Той не е тук. Отседна при един друг приятел тази седмица, но
предполагам, че ще се върне на работа в понеделник.
— Не можеш ли да се чуеш с него? — нетактично настоя Карл.
— Дерек е затънал до гуша в счетоводството. От два дни се опитва да
се свърже с Нейтън, за да изяснят някакъв проблем, но телефонът му
винаги е изключен. Затова дадох на Дерек твоя номер.
— Извинявай, Карл, но не мога да ти дам телефона на човека,
при когото е Нейтън. — Съвсем се заплетох. — Това е по-скоро негов

135
приятел, а не мой. — Ако се чуем, ще му предам, че Дерек го издирва.
— Добре. Доскоро.
— Благодаря, Карл.
Но шефът ми беше затворил слушалката, сигурно за да съобщи
на Дерек, че Нейтън беше безотговорен тъпак, а аз бях неадекватен
идиот.
Докато се опитвах да се съвзема от разговора, се запитах какво
щеше да си помисли Нейтън в понеделник, когато се появеше в
службата — ако се появеше в службата, а аз — не. Основният ми
проблем беше, че той пръв щеше да има възможността да разкаже
своята версия на историята, макар че не можех да си представя как
щеше да обяви публично, че е преспал с чужда жена, докато е бил на
почивка с партньорката си, а после е избягал с въпросната фльорца. В
счетоводството не гледаха благосклонно на подобен род авантюри.
Когато се качих в моята стая, аз се осмелих да включа телефона
си, колкото да съобщя на Софи решението си, след което съобщих
радостната вест на Рупърт, който изпадна в екстаз, че неговата
безропотна помощница имаше глупостта да остане още една седмица.
— Оценявам жеста ти, Еми. Сигурно не ти е било лесно да
убедиш шефовете си. Чувствай се свободна да правиш каквото искаш.
Може би трябва да излизаме по-често. Или да поканим гости за вечеря.
Мога да те запозная с някои мои приятели. Да ти създадем социален
кръг.
Аз го погледнах учудено.
— Ще бъда тук само още десет дни, Рупърт. Едва ли ще ми
липсва компания.
Рупърт се начумери.
— Да, знам, но тук е пълно с чудесни хора, Еми. Може да ти
хареса.
Той ме погледна някак замислено и макар да не проумявах
причината, бях съвсем сигурна, че щях да понеса последствията.
И тъй като заслужавах малко почивка, аз излязох навън и тръгнах
през градината към любимото ми скривалище, където можех да се
изтегна под люляковите храсти и да подремна. Бях постъпила
правилно, като казах на Карл, че щях да остана тук още една седмица.
Имах великолепна прическа, нова приятелка и… вълнуваща афера с
бога на градинарството. Чувствах се напълно щастлива.

136
 Трябваше да се досетя, че това не можеше да продължи дълго.

— Мамо, моля те. Не е нужно ти да… Ще се радвам да те видя,

естествено, но мисля, че няма къде да се настаниш, вилата е пълна с
гости. Така ли? Вече си говорила със собственика? А защо не ми каза?
Не, не се опитвам да те разубедя. Да, справям се идеално. Всъщност,
ти как разбра? Трябваше да се досетя. Да, храня се. Не, няма да
направя някоя глупост. Ами татко как ще отсъства от работа? Ясно. До
утре, тогава. Да, поздрави татко. Довиждане, мамо.
Това беше моята половина от телефонния разговор, който
проведох с майка си по-късно този следобед. Нейната половина беше
по-дълга. Как беше научила за случилото се? За да ви спестя дългите
обяснения, Карл явно не беше успял да съобщи на Дерек новото
местонахождение на Нейтън, и за всеки случай беше позвънил на
домашния телефон в „Дворът на розите“, оставен от Нейтън за спешни
случаи.
Рупърт съобщил на Дерек, че Нейтън вече не беше на този адрес,
така че Дерек беше прегледал спешните номера за връзка в служебната
база данни и беше позвънил на майката на Нейтън, с надеждата, че тя
може би знаеше как да се свърже със сина си.
Представяте си нейната реакция — само допреди миг убедена, че
синът й си почива в чужбина с приятелката си, а в следващата минута
на ръба на паниката. Дерек със закъснение осъзнава, че е нагазил в
лука, и се измъква елегантно и тактично, за да решава сам
счетоводните си дилеми.
Но майката на Нейтън не притежаваше подобна дипломатичност.
Убедена, че каквото и да се е случило, то е по моя вина, тя моментално
се беше обадила на моята майка, първо, за да разбере дали мама беше в
течение на станалото, после, за да й съобщи за станалото, а накрая да й
разкаже за моя позор и нехайство, принудили бедния й любим син да
побегне по средата на почивката.
Мама винаги ми измъкваше номера за контакт, преди да замина
за някъде — „в случай че баща ти получи инфаркт или нещо друго,
Еми“ — така че позвънила в „Дворът с розите“, за да се увери, че
Нейтън е офейкал и да разбере къде и защо бе отишъл.

137
 Рупърт не беше успял да се окопити навреме и беше попаднал в
лапите на майка ми. Подложен на жесток разпит, той беше признал, че
аз нямаше да се прибера в събота според първоначалния план и щях да
остана тук още една седмица.
Разбира се, това беше достатъчно, за да амбицира майка ми да
изиска стая за уикенда и да заповяда да й се обадя, щом бъда открита.
Боже опази, ако боговете на авиолиниите решаха да се смилят над мен
и да не оставят свободни места на полетите дотук. Моите родители
трябваше да пристигнат в ранния следобед на другия ден. С пламнали
уши от словоизлиянията на паникьосаната ми майка, аз се нахвърлих
на Рупърт, задето си пъхаше носа в чуждите работи.
— Трябва да знам какво си казал на шефа на Нейтън. Дума по
дума, Рупърт.
— Той поиска да разговаря с Нейтън. Аз му казах, че Нейтън не е
тук. Той попита дали знам на какъв телефонен номер може да бъде
открит и аз казах, че не знам. Тогава той попита дали ти още си тук и
аз казах „да“, и че си говорила с твоя шеф този следобед. — Той се
поколеба. — Добре ли съм се справил?
— Да, добре си се справил. — Бях признателна за тази
необичайна сдържаност на Рупърт. Все пак, той не бе казал нищо,
което да противоречи на историята, която бях сервирала на Карл по-
нататък.
— Още ли има? — Рупърт пристъпи като виновен ученик.
— Да, има още. Трябваше ли да казваш на майка ми, че ще
остана тук още седмица? Трябваше ли да ги каниш тук? Не можеше ли
да й кажеш, че нямаш свободни стаи?
— Сама знаеш, че рано или късно щеше да им съобщиш, че ще
останеш тук още една седмица. Аз само признах, след безмилостен
разпит, че утре ще се освободи една стая. Ти щеше да постъпиш по
същия начин, ако не се беше скрила в градината. — Гласът му омекна.
— Майка ти явно се притеснява за теб, Еми. Останах с впечатлението,
че е жена с характер. Не виждам какво друго можех да направя.
Аз потиснах въздишката си. Той имаше право. Бяха ни
притиснали до стената, но това не означаваше, че трябваше да се
радвам.
С невинно изражение, Рупърт добави:
— Не ми беше казала, че пълното ти име е Емелин.

138
 Ето какво ставаше, когато позволявах на хората да разговарят с
майка ми. Когато беше разсеяна, тя имаше навика да ме нарича с името
от свидетелството ми за раждане.
— Не го използвам. Обръщам се само на Еми. Имай го предвид,
ако искаш да доживееш да се запознаеш с майка ми. — Изрекох това с
толкова леден тон, че чак мен ме побиха тръпки.
— На мен ми харесва. — Рупърт се отдръпна тромаво, преди да
успея да го цапардосам. — Но виждам, че ти не го оценяваш. Откъде
го е взела?
— От някакъв филм. Мама била бременна с мен и в тялото й
бушували диви хормони. Името й се сторило романтично.
Рупърт се засмя.
— Поне не съм кръстена на мече с кариран панталон — срязах го
аз.
Той се усмихна с вбесяваща учтивост.
— Туш, Еми.
Все още убедена, че Рупърт имаше пръст в катастрофалното
развитие на събитията и усещайки, че постъпвах несправедливо, аз го
избягвах през останалата част от следобеда, заемайки се да приготвя
стаята за семейство Кенеди, които пристигаха утре. Родителите ми
щяха да се настанят в стаята на Хендерсънови и тъй като бях с вързани
ръце до напускането на омразната и надута двойка, предстоящият ден
се очертаваше да е още по-напрегнат.
Вечерята беше мъчителна, тъй като Рупърт още беше потресен
от общуването с майка ми, а аз продължавах да се цупя. Внезапно
осенена от гениално прозрение как да се измъкна от къщата и да
отметна част от утрешните задачи, аз поисках списъка с покупки за
следващата вечеря и излязох на късен пазар.
Излязох от супермаркета изтощена, напрегната, гневна на Рупърт
и бясна на родителите ми. Разтърках схванатия си врат и си спомних
целебното докосване на Раян. Раян. Ммм. Сега той се намираше на
няколко крачки оттук. Дали щеше да е прекалено невъзпитано да се
отбия да го поздравя? Щях да се отклоня съвсем малко от пътя си…

— Извинявай, че дойдох, без да ти се обадя — изрекох, когато

той отвори вратата. Едва тогава ми хрумна, че той можеше да не е сам.

139
— Зает ли си?
— Вече да. — Той ме хвана за ръката и ме дръпна да вляза. —
Има ли някаква особена причина за тази визита? Какво мога да
направя за теб? — Веждите му заиграха в шеговит намек и
напрежението ми започна да се топи.
Аз седнах на дивана.
— Ще остана още една седмица. Днес се обадих в службата.
Шефът ми не се зарадва особено.
Раян седна на облегалката на дивана.
— Чудесно. Това, че оставаш още една седмица, имам предвид
— а не, че шефът ти се е ядосал. Радвам се, че ще си тук още известно
време.
Погледнах го. Той явно говореше искрено и аз въздъхнах с
облекчение. С Раян още не бяхме очертали границите на нашата…
връзка и докато шофирах насам, ми хрумна, че новината за оставането
ми тук можеше да го изплаши. Не исках да мисли, че оставах заради
него, затова си отбелязах наум да повдигна въпроса някой ден. Но
засега той изглеждаше доволен от положението — а аз и без това си
имах достатъчно тревоги.
— Това не е всичко — добавих нацупено. — Шефът на Нейтън
позвънил в „Дворът на розите“ и Рупърт му казал, че Нейтън си е
тръгнал, затова шефът потърсил майката на Нейтън, която позвънила
на моята майка, която позвънила на Рупърт, и сега тя и баща ми
пристигат тук утре.
Рамената ми се смъкнаха.
— Ах, цялото напрежение, което пропъдихме вчера, днес отново
е тук, нали?
— Ъхъ. — Аз изправих рамена. — Чудех се дали не можем да
проведем още един терапевтичен сеанс. Нали разбираш, за да се
отпусна.
— Няма проблем. Аз самият се чувствам някак напрегнат.
Аз го плеснах игриво.
— Ти не знаеш какво е напрежение.
— Просто го крия умело. — Раян хвана ръката ми и я сложи на
гърдите си, където почувствах как туптеше сърцето му. Устата ми
пресъхна. — И тук. — Той сложи другата ми ръка на… Е, ще кажа
само, че там несъмнено имаше напрежение.

140
 — В такъв случай, по-добре да поработя над теб — прошепнах
дрезгаво аз. — Ти очевидно се нуждаеш от цялостен преглед.
— Така ли мислиш?
— Убедена съм.
— Харесвам жени, които са наясно със себе си.
— Това е добре, защото в момента съм напълно наясно със себе
си.
И аз пристъпих към действие. А Раян нямаше възражения.
Прибрах се късно и се заех да пренасям покупките с надеждата,
че Рупърт можеше да си е легнал по-рано и да ми спести неудобството
да се обяснявам.
Не извадих такъв късмет.
— Много се забави, Еми — рече той, влизайки в кухнята, за да
ми помогне да наредя вече напълно размразените продукти в
хладилника. — Започнах да се притеснявам, че са те арестували за
дребна кражба в супермаркета.
— Ха-ха. Просто се забавих повече от обикновено. На щанда за
деликатеси имаше огромна опашка. И на щанда за сирена също. —
Хващах се като удавник за сламка. — После момичето на касата
маркира нещо два пъти и ми трябваше цяла вечност, докато й обясня
какво искам, а тя трябваше да повика старши служител, за да
сторнират сметката.
— Само че супермаркетът е затворен от един час. Да не се загуби
по пътя насам?
Преглътнах и се помъчих да прогоня подозрението, че зад
невинните му въпроси се криеше пакостливо намерение.
— Не, но вечерта беше толкова приятна, че ми се прииска да се
поразходя. Беше ми приятно да шофирам със свалени прозорци и да
усещам вятъра. — Смени темата, Еми, преди съвсем да си се закопала.
— Така, хайде да приберем покупките и да лягаме. Изтощена съм.
— Вярвам ти. — Рупърт направи мелодраматична пауза. —
Хайде, качвай се в стаята си. Аз ще прибера покупките.
— Благодаря.
— Няма проблем. Събирай сили за утре. Очертава се интересен
ден.
Аз изохках и тръгнах към стаята си. Бях смазана. Не допусках, че
ваканциите са толкова стресиращи.

141
 Когато слязох за обяд на другия ден, цялото тяло ме болеше. Не
бях свикнала с такова непрекъснато физическо усилие. Безумната
комбинация от домакинска работа и див секс щеше да ме вкара в
невероятна спортна форма или да ме довърши. Мадам Дюпон беше
дошла за сутрешното почистване и моментално долови моята тревога.
— Какво те тревожи, Еми? — попита тя, приготвяйки чай с
лимон. — Работиш като машина!
— Родителите ми пристигат днес — обясних й на моя развален
френски. — Научили са за Нейтън и идват за уикенда.
— Не се ли радваш?
Аз вдигнах рамене.
— Може би. Майка ми… Тя задава много въпроси.
Мадам Дюпон се подсмихна.
— А ти не искаш да им дадеш ясен отговор, така ли?
— Да.
Тя се пресегна и ме потупа по ръката.
— Майките винаги знаят истината.
— Права си. — Аз въздъхнах. — Трябва да си довърша работата.
— Защо си се разчистила толкова? Заради идването на майка ти
ли?
— Предполагам, че искам да я зарадвам.
Мадам Дюпон поклати глава.
— Ще я зарадваш повече, ако се държиш естествено, Еми. А не
като лъскаш. — Когато се намръщих с недоумение за последната дума,
тя посочи кутията с паркетин и направи няколко движения с ръка, след
което ме накара да повторя глагола след нея.
Аз допих чая си.
— Не познаваш майка ми. С нея нищо не се знае.
Рупърт изобщо не чувстваше угризения, задето беше отчасти
отговорен за идването на майка ми и баща ми. Забавляваше се да ме
тормози с намеци за ужасните неща, които можеше да им разкрие,
включително да намекне, че двамата сме увлечени в страстна афера, за
да си го върнем на неверните ни партньори.
— Това звучи крайно неправдоподобно, предвид крака ти —
срязах го аз, докато си ядях сандвича.
— Разкажи ми повече за родителите ти. След вчерашния
разговор с майка ти смятам, че трябва да ме подготвиш, за да си изкова

142
защитна стратегия.
Аз се засмях.
— Мама е водещата фигура в семейството, ако случайно не си се
досетил. Тя е главнокомандващият.
— А баща ти как издържа?
— Тихо и кротко, без да се оплаква. — Побързах да скоча в
защита на татко. — Но не е мъж под чехъл. Просто е ведър и спокоен
човек, затова оставя мама да командва, за да се чувства щастлива. Той
работи много и подозирам, че натоварването в службата му е
предостатъчно. Когато се прибере у дома, на драго сърце оставя мама
да дърпа юздите.
— Какво работи баща ти?
— Главен счетоводител в голяма фабрика.
Рупърт се задави от смях.
— Ама каква е тази твоя любов към счетоводителите? Мислех,
че Нейтън ти стига!
— Е, все пак татко е първият! — намръщих се аз. — Всъщност
Нейтън ми дойде в повече.
Рупърт тактично смени темата.
— Майка ти работи ли?
Той потръпна, сякаш си представяше какъв разрушителен ефект
можеше да има тя над колегите си.
— Не. Мама е била секретарка, когато са се запознали, но татко
печелел достатъчно и мама си останала вкъщи, за да ни гледа, макар че
тази роля май не й харесваше. Когато пораснахме, тя вече се беше
нагърбила с толкова много благотворителни акции и комитети, че не й
оставаше време. — Аз се усмихнах. — Като тийнейджърка се
срамувах ужасно от нашите. Смятах, че майка ми беше прекалено
гръмогласна и властна и си мечтаех татко да прояви характер и да й се
опъне. Но когато самата аз вече имах връзка, започнах да изпитвам
възхищение към тяхната. Те двамата харесват отношенията си. Това е
важно, нали?
— Навярно си права.
Двамата се умълчахме, докато аз разсъждавах над моята далеч не
перфектна връзка с Нейтън, а Рупърт несъмнено мислеше за своята
връзка с Глория.
— Изглеждаш изморен, Рупърт. Върви да си полегнеш.

143
 — Да, сестро.
В този момент мобилният му телефон звънна. Той измъкна
апарата от джоба си и закуцука към стаята си.
— Ален! Радвам се да те чуя. Мислех над онова, което ми каза и
мисля, че си прав. Трябва да обсъдим много неща. Да, може би е добре
да се видим…
Ох, този счетоводител беше напаст божия. Захапеше ли, нямаше
пускане.
Аз хукнах да почистя стаята на Хендерсънови. Те трябваше да я
освободят в десет часа и аз се надявах да привърша по-рано, но
проклетниците си тръгнаха чак по обяд. Дори не се извиниха, а
спокойно подреждаха луксозните си куфари и отвличаха Рупърт от
домакинската работа с подробно описание на предстоящия си набег в
Париж. Господ да пази парижаните.
Поне си платиха без възражения. Очаквах да поискат отстъпка
заради причинената им емоционална травма вследствие личната драма
на съседните обитатели, затова се стреснах, когато похвалиха Рупърт
за доброто обслужване, предвид обстоятелствата. Те се сбогуваха с
него, обещаха да дойдат и догодина, кимнаха ми учтиво и си заминаха.
— Дори благодаря не ми казаха! — изсъсках аз.
Рупърт ме удостои с целувка по челото.
— Нищо, за компенсация ще ти благодаря аз. Задето ми помогна
да ощастливя най-трудните клиенти на годината.
Тъкмо бях завършила тяхната стая, когато телефонът иззвъня.
Наясно, че беше прекалено смело да се надявам, че полетът на
родителите ми можеше да е анулиран, аз вдигнах със сърдито
„Bonjour“.
Последва пауза.
— Еми?
— Да?
— Здравей, како. В първия момент се поколебах дали наистина
си ти. Представих си някоя сексапилна французойка с престилка на
камериерка.
Аз завъртях очи. Моето малко братче, плейбоят.
— Здравей, Ник. Какво става?
— Струва ми се, че аз трябва да ти задам този въпрос. Поне
такива бяха инструкциите, които ми дадоха в 23:07 снощи.

144
 — Аха. Мама вече те е подготвила. А ти откъде знаеш, че е било
точно 23:07?
— Знам, защото бях зает с нещо важно и никак не ми хареса, че
ме прекъснаха. Ще държа отговорна теб, да знаеш.
— Съжалявам. Коя беше този път?
— Джини. Не я познаваш. Аз също, като се замисля — не и по
начина, по който исках да я опозная. Нейтън наистина ли вдигна
гълъбите?
— Страхувам се, че да.
— А ти как го приемаш? — Шеговитият тон изчезна. Брат ми
може и да беше вечният тийнейджър на 29, но не беше
коравосърдечен.
— Добре съм, като се има предвид ситуацията. Преодолях шока,
сега се боря с гнева и недоумението какво ще правя оттук нататък.
— Ще се справиш. Семейство Джеймисън са издръжливо племе.
Освен това мама не цели да те смаже. Те още ли не са при теб?
— Не. Но трябва да пристигнат всеки момент.
— Не й позволявай да те тормози. Позвъни ми, ако ти потрябва
морална подкрепа.
— Добре. Слушам. — Усетих, че бях на ръба да се разплача,
затова преглътнах сълзите си. В момента мечешката прегръдка на
моето малко братче щеше да ми дойде добре.
— Може ли да ти кажа още нещо, Еми? Винаги съм смятал, че
Нейтън е тъпо копеле.
Засмях се.
— Знам, братче.
— О! А как мислиш, дали той също го знае?
— Да.
— Аха. Е, това обяснява защо не мелехме брашно. Чао,
сестричке.
— Чао, Ник.
Когато затворих телефона, вдигнах поглед към огледалото в
коридора и подскочих. Изглеждах ужасно. Косата ми беше прибрана в
нескопосана конска опашка, за да не ми пречи докато чистех,
торбичките ми не отстъпваха на тези на Рупърт, а очите ми бяха
зачервени и подпухнали от усилието да не се разплача. Наясно, че
бдителната ми майка щеше да пристигне съвсем скоро, аз хукнах горе,

145
за да се изкъпя, да замажа умората с коректор и да изсуша косата си в
някакво далечно подобие на прическата, която Софи беше постигнала
без усилие. Трябваше да изглеждам уверена, жизнеспособна и
спокойна. Майка ми вече беше афектирана от сполетялата ме беда. Не
исках да разпалвам въображението й с мизерния си външен вид.

146
 ГЛАВА 12

Родителите ми пристигнаха в три часа, макар че несъмнено се

бяха надявали да са тук по-рано — дочух как майка ми мъмреше
изстрадалия ми баща, задето шофираше с бързината на охлюв, преди
да слезе от взетата под наем кола.
— Здравей, мамо. — Аз се спуснах да я целуна.
— Здравей, миличка. — Мама ме отдалечи от себе си и ме огледа
внимателно. — Подстригала си се. — Тя наклони глава на една страна,
сякаш за по-точна преценка, после произнесе присъдата си. — Харесва
ми. Подмладява те.
Потиснах въздишка на облекчение. За да не рискувам мама да
забележи нещо, което можеше да я разтревожи — като натежалите
торбички под очите ми, например — аз тръгнах към баща ми.
— Здравей, татко.
— Здравей, момичето ми. — Татко ме целуна по бузата.
Докато той разтоварваше багажа, мама огледа внимателно
къщата, градината и бунгалата на двора.
— Прекрасно, нали? — попитах ведро аз.
Тя сви устни.
— Може би.
Татко ми смигна.
— Изглежда очарователно. Вече разбирам защо не бързаш да се
прибереш, дори след… Както и да е. — Той се покашля и отнесе
багажа до къщата.
Поведох ги нагоре по стълбите. Тяхната стая беше най-хубавата в
къщата, както подобаваше за семейство Хендерсън. Прозорците
гледаха към градината на Рупърт, към вътрешния двор с керамичните
саксии с лилии до моравата, осеяна тук-там с цветни лехи, оформени
като пъстри островчета сред морето от зелена трева, самотни върби и
крушови дървета, а зад храстите в далечния край се криеше
кокошарникът.

147
 — Много е красиво, Еми — призна татко. — Сигурна ли си, че
господин Хънтър не възразява, задето пристигнахме тук с толкова
кратко предизвестие? Майка ти не му остави никакъв избор по
телефона. — Той я стрелна с неодобрение, но мама не се впечатли.
— Не, татко, няма проблем. Хората, които бяха в тази стая, си
тръгнаха на обяд. Другата двойка — семейство Кенеди — трябва да
дойде днес за дълъг уикенд като вас двамата, а семейство Стюарт си
заминават във вторник. Рупърт е доста зает и си има редовни клиенти.
— Хъм, нищо чудно. — Баща ми се загледа мечтателно през
прозореца.
— Ник обади ли ти се? — попита мама, за да разбере дали брат
ми беше изпълнил нарежданията й.
— Да, обади ми се — уверих я аз.
— Добре. Снощи ми се стори някак разсеян. Не бях сигурна дали
ме слушаше внимателно. Навярно е бил заспал, когато му позвъних.
— Възможно е.
Овладях мимиката си, но улових погледа на татко и видях, че той
също полагаше усилия да не се засмее.
— Елате долу, когато се настаните — рекох аз. — Аз отивам да
сложа вода за чай.
На излизане видях майка ми да прокарва тайничко пръст по
тоалетката. Едва не се разсмях, когато видях разочарованото й
изражение при вида на чистия й пръст.
Докато слизах по стълбите, чух баща ми да казва:
— Виж, тя изглежда съвсем щастлива, Фло.
— За бога, Денис, не може да съдиш по външния облик. Надявам
се, че душът работи.
Тези двамата никога нямаше да се променят. Баща ми, толкова
кротък, замислен и смирен, вечно командван от моята амбициозна,
своенравна майка. Никога не бях срещала друга толкова щастлива
семейна двойка.
Сервирах чая във вътрешния двор. Нямаше по-добър начин да им
покажа мястото. В късния следобед слънцето озаряваше градината в
старо злато, кокошките каканижеха тихо, насекомите жужаха и
кръжаха около розите.
Татко въздъхна доволно.
— Градината е прекрасна. Господин Хънтър сам ли я поддържа?

148
 — Отчасти, но един младеж помага през лятото.
— Французин ли е?
— Не, англичанин е. Майка му и баща му имат вила наблизо и
той прекарва летата си тук, оформя градините. През зимата се прибира
в Англия и работи по разни проекти.
Аз се изчервих, полагайки неимоверни усилия да не мисля за
изваяните мускули и бронзовия торс на Раян и молейки се наум той да
не се появи неочаквано в градината.
— Жив да го ожалиш — въздъхна замечтано баща ми.
— Какво става в службата?
— Ами, всичко е наред. Имаме един нов клиент, когото
дундуркам сега. Всъщност, човекът е от старата генерация…
— Това няма значение, Денис. — Майка ми се наежи, изгубила
търпение. — Не бихме толкова път, за да ни разказваш за работата ти.
Каква е тази история с Нейтън, Еми?
— Не беше нужно да идвате, мамо. Аз можех да ви обясня
всичко по телефона.
— Глупости. Аз те познавам, Емелин Джеймисън. По телефона
щеше да ме пратиш за зелен хайвер. Но така, на четири очи, можем да
обсъдим положението.
Аз налях чая и се приготвих за дълга лекция.
— Няма много за разказване. Нейтън прецени, че трябва да се
разделим. Той си тръгна, а аз останах тук. После реших да остана още
една седмица, за да помагам на Рупърт, защото той си контузи крака и
не може да се оправя сам.
Мама изпухтя.
— Стига, Еми, не ми хвърляй прах в очите. Никой не хуква
нанякъде по средата на отпуската си. Майката на Нейтън се опита да
хвърли вината върху теб, естествено, защото е убедена, че синът й е
света вода ненапита, но аз я поставих на мястото й.
— Не се съмнявам. Навярно ще е по-лесно, ако ми разкажеш
какво вече си чула, мамо. Ти звучеше малко — аз потърсих най-
деликатната дума — пренавита, когато ми се обади.
Тя отпи глътка чай и постави чашката в чинийката с нескрита
наслада.
— Ами, първо се чух с Дороти. Боже опази да науча важните
новини за семейството от собствената си дъщеря — мама ме прониза с

149
обвинителен поглед — но не, трябваше да го чуя от ужасната му
майка. Както и да е, тя ми каза…
Мама е царица на монолозите. Бях схванала същината по
телефона, но това тук беше пълната версия с продължителност близо
десет минути.
Не възразявах да слушам. Така отлагах собствената си версия,
пък и можех да установя какво вече знаеше мама и откъде го беше
научила, за да реша колко още да й кажа, без да влизам в излишни
подробности. Стратегическото планиране беше решаващо във всяка
комуникация с майка ми.
Мислех напрегнато. Мама имаше право — гаджетата не изчезват
насред почивката заради дребни разногласия. Мадам Дюпон също
имаше право — беше безсмислено да я лъжа. Мама притежаваше
онази вродена способност на майките да долавят неискреността на
децата си. Нямаше как да не й призная, че Нейтън беше избягал с
друга жена, но определено нямаше да й разкрия потресаващите
детайли на нощта, когато заварих Нейтън и Глория вкопчени в
животинско сношение.
Прескачайки част от събитията, аз обясних, че от самото начало
на почивката отношенията ни бяха обтегнати поради инцидента със
собственика, чиято съпруга Нейтън неблагоразумно бе решил да
утеши.
В този момент мама ме прекъсна. Учудих се, че беше мълчала
толкова дълго.
— Да не искаш да кажеш, че Нейтън е избягал с жената на
господин Хънтър?
— Да, мамо. Казва се Глория.
Тя вдигна очи към небето.
— Е, това обяснява всичко.
Не разбрах какво общо имаше името на Глория с печалната
ситуация, но логиката никога не е била най-силната черта на моята
майка.
— На каква възраст е това ужасно създание?
— На около 45.
— За бога, не мога да си представя какво му е станало на това
момче, за да забегне с такава жена, след като си има съвсем нормална
млада приятелка. — Мама стисна ръката ми в знак на съчувствие. —

150
Не се тревожи. Това е някаква глупава криза на средната възраст. Той
скоро ще се върне.
Прилоша ми при мисълта, че мама ме съжаляваше. Не исках да
ме възприема в ролята на безпомощна жертва. Поех дълбоко дъх.
— Не мисля, че той ще се върне, мамо. И честно казано,
съмнявам се, че аз ще го приема обратно.
Мама ме погледна в недоумение.
— Е, хайде, сега. Какви ги говориш? Мъжете постоянно зачезват
нанякъде, нали, Денис?
Тя погледна към баща ми, но той запази обичайното си
самообладание.
— Недей да питаш мен, скъпа. Аз не бих и помислил за нещо
такова.
Усмихнах се, но мама беше непреклонна.
— Ами, такива са те. Това е позорно, разбира се, но мъжете са
такива. Ти щеше да си в различна позиция, ако той беше избягал с
някоя млада секретарка, която е забременяла от него и е решила да го
върже, но в случая изглежда, че тази Глория — мама сякаш изплю
името — е прекалено стара за него. Той ще се опомни. Нейтън си знае
интереса. Щом осъзнае, че тя е стара овца в агнешка кожа, ще се върне
при теб с подвита опашка, помни ми думите.
Мама замълча, за да си поеме дъх, въздъхна, потупа ме по
коляното, после ме привлече в мощна прегръдка.
Погледнах към баща ми и видях сълзи в очите му.
— Не искам да се тревожите за мен. Добре съм.
Моментното разнежване приключи и мама рече:
— Не виждам как може да си добре.
— Добре съм, наистина. Не мога да кажа, че съм екстра, но
предвид обстоятелствата се справям. Знам, че сте сърдити на Нейтън,
но аз имах повече време да премисля ситуацията. Разстроена съм,
естествено — в началото бях бясна и удивена, защото тази постъпка
ми се виждаше нетипична за него. Но нещата между нас не вървяха
отдавна.
Мама ме погледна в очите.
— Ти вече не го обичаш.
Отвърнах на честността с честност и поклатих глава.
— Така е, вече не го обичам.

151
 Мама протегна ръце и обхвана лицето ми.
— Щом е така, тогава няма връщане назад, Еми. Животът е
твърде кратък, за да го изживееш преструвайки се, че обичаш. Ти
заслужаваш нещо по-добро.
Появата на Рупърт ми спести по-нататъшния разпит. Отпочинал
и освежен, той влезе с най-чаровната си усмивка на любезен домакин.
— Господин и госпожа Джеймисън, приятно ми е! — Той се
здрависа с родителите ми. — Добре дошли в „Дворът с розите“.
Толкова се радвам, че дойдохте.
Татко скочи на крака и се усмихна сърдечно.
— Господин Хънтър, приятно ми е. Какво красиво имение!
Спокоен съм, че Еми е на такова място в този труден момент. — Като
истински джентълмен, татко придърпа един стол за Рупърт.
Учтивата усмивка на майка ми беше на точката на замръзване.
Несъмнено тя смяташе, че Рупърт носеше известна вина за случилото
се и че трябваше да държи жена си на по-къс повод.
Рупърт долови намека и форсира чара си.
— Трябва да ви призная, че Еми беше за мен божи дар през
последните дни, госпожо Джеймисън. Тя е съкровище. Сигурно много
се гордеете с нея.
Развеселена, наблюдавах как майка ми се размекна въпреки
волята си. Налях чай на Рупърт и продължих да се наслаждавам на
умението му да разтапя ледовете с комплименти, загриженост за
удобствата им след дългото пътуване и надежди, че престоят щеше да
им хареса.
Спогледах се с татко и той ми намигна. Рупърт несъмнено му
допадаше, което не можеше да не ме радва. За мен беше важно баща
ми да разбере защо исках да остана и да помогна. Което отново
подчертаваше пропастта между Нейтън и мен — това, че ние с татко
оценявахме чара и харизмата на Рупърт, без да го приемаме на
сериозно, докато Нейтън изобщо не го беше разбрал.
Потънала в мисли, аз се разсеях за момент. Когато се опомних, се
ужасих от посоката, в която беше поел разговорът.
— … не проумявам какво му е станало на Нейтън, за да хукне
така, при това с жена, която може да му бъде майка.
— Мамо! — аз я изгледах потресена.
— Какво? — рече тя. — Такива са фактите.

152
 — Права сте. — Добрата страна на дебелокожието на Рупърт
беше, че той рядко се обиждаше.
— Не сте ли се чували с тях? — попита баща ми.
— Не — призна Рупърт.
— Вижте, ние знаем, че телефонът на Нейтън е изключен от
няколко дни. Така разбрахме за тази бъркотия. — Мама ме стрелна с
обвинителен поглед. — Макар че щяхме да се досетим и сами, ако ти
не се прибереше у дома в събота.
— Аз реших да остана тук само два часа, преди ти да ми
позвъниш! Щях да ви се обадя, разбира се. Просто ти ме изпревари.
Майка ми насочи недоволството си към Рупърт.
— Вие опитахте ли да се свържете с вашата съпруга, господин
Хънтър?
— Мамо! Това не е наша работа.
— Разбира се, че е наша работа, Еми.
— Майка ти има право — обади се Рупърт. — И моля ви,
наричайте ме Рупърт. Да, госпожо Джеймисън, опитах да поговоря с
Глория.
Това беше неочаквана новина за мен. Тъй като бях заела
позицията, че нямаше да се опитвам да се свържа с Нейтън, аз смятах,
че Рупърт щеше да постъпи по същия начин с Глория. Нямах
представа, че той се беше опитвал да разговаря с нея. Рупърт беше
доста потаен, но досега създаваше впечатлението, че не страда
особено от раздялата им. Дали се беше опитал да се свърже с нея, за да
я умолява да се върне? Или за да й каже да върви по дяволите? Реших
да изкопча истината при първа възможност, когато останехме насаме.
— Мобилният й телефон винаги е изключен — рече той. —
Позвъних и на няколко приятели, които живеят в Южна Франция, но
тя не е там. Не знам къде са двамата с Нейтън. Предполагам, че ще се
появят, когато решат. — Рупърт се пресегна и потупа ръката ми. —
Важното е, че Еми и аз се справяме идеално и без тях. — Той стана от
стола. — Което ме подсеща, че трябва да се заемем с приготвянето на
вечерята. След две минути, Еми? — Той влезе накуцвайки в къщата.
— Вижда ми се приятен човек — каза татко. — Жалко, че е
пострадал така. Дано да оздравее преди заминаването ти.
— И аз се моля за това, татко.

153
 — Как така да се заемете с приготвянето на вечерята? — попита
майка ми.
— Ами, така. Трябва да помогна на Рупърт да сготвим. Вие с
татко си почивайте тук. Сигурно сте изморени.
Майка ми, която се беше укротила в присъствието на Рупърт, пак
се намръщи.
— Ти с какво се нагърбваш тук, Еми?
Поех дъх и претеглих наум плюсовете и минусите. Тя знаеше, че
се бях съгласила да остана още една седмица, за да помагам на Рупърт,
но нямаше представа с какъв тежък труд се нагърбвах. Подозирах, че
нямаше да й хареса и щеше да си помисли, че Рупърт злоупотребяваше
с доброто сърце на любимата й дъщеря. Можех да туширам детайлите,
но тъй като родителите ми щяха да са тук до неделя, нямаше как да не
видят.
Предпочетох да замажа положението.
— Поемам каквото се наложи, мамо. Харесва ми. Не се тревожи.
Преди да може да реагира, аз я целунах по бузата и се втурнах в
кухнята, оставяйки я да мъмри баща ми.
— Какво беше това, което каза на майка ми? — попитах аз
Рупърт още щом го спипах на четири очи. — Че си се опитал да
разговаряш с Глория? На мен не си ми го казвал.
— Ами, майка ти е по-голям майстор на кръстосания разпит от
теб, млада госпожице. Трябва да се упражняваш повече, за да
овладееш уменията й.
— Ти не ми отговори.
Той въздъхна.
— Не ти казах, защото ти си имаш свои проблеми, за които да се
притесняваш, Еми. И знам, че причината мобилният ти телефон никога
да не е у теб и да не е зареден, не се дължи на преждевременна
склероза. Ти смяташ, че Нейтън не се е опитал да те потърси, но
истината е, че не искаш да знаеш дали това е така.
— Ако той иска да ме намери, винаги може да позвъни тук,
Рупърт.
— А той не е звънял. Но аз знаех каква е позицията ти и я
уважавах, така че не виждах смисъл да те натоварвам с моите опити за
контакт.

154
 — Но сега аз се чувствам ужасно. Трябваше да ми кажеш. Бог ми
е свидетел, че си доверявахме всякакви други неща!
Рупърт ме погледна в очите.
— Някога да си чувала за мъжка гордост, Еми? Щях да ти
съобщя, ако бях постигнал някакъв напредък. — Той отвори
хладилника и се зае да вади продукти, деликатен намек, че беше казал
достатъчно. Но аз още не бях свършила.
— Може ли да попитам защо искаш да се свържеш с нея? Да се
върне ли искаш? Това ли е?
Когато Рупърт се обърна, лицето му беше посърнало и аз най-
сетне проумях какво означаваше човек да е съкрушен.
— Истината ли, Еми? Не знам. Но моите желания са без
значение. Глория направи тази крачка, така че въпросът е какво иска
тя. Дали просто искаше да направи някаква лудория? Да привлече
вниманието ми? Дали не ми отмъщава за нещо, което съм направил
или не съм направил? Завинаги ли си е тръгнала? Иска ли развод?
Дали ще се върне? — Той вдигна ръце, сякаш се предаваше. —
Виждаш ли? Прекалено много въпроси. От тях ме боли главата и не
мога да спя. Така че, отговорът на твоя въпрос, мила Еми, е, че се
опитвам да се свържа с Глория, за да си изясня поне една част от
въпросите. Искам да знам къде съм, за да приема положението си. Но
типично в неин стил, Глория не играе честно и аз съм безсилен.
Вечерята пожъна голям успех. Къщата беше пълна с гости и
атмосферата беше спокойна и ведра. Семейство Стюарт, видимо по-
оживени тази вечер без досадната опека на Хендерсънови, ни
разказаха за любовното си увлечение по Лоара и тази непозната досега
област на Франция. Семейство Кенеди пристигнаха точно навреме за
вечеря и се отдадоха на насладите на храната и приятния разговор.
Мама отново се размрази с помощта на няколко чаши вино и се
разсипваше да хвали храната. Никой не знаеше по-добре от
собствената ми майка каква неумела готвачка бях, затова тя се
изненада искрено, че аз бях допринесла за кулинарните деликатеси на
масата. Умората по лицето на баща ми се стопи и аз се почувствах
доволна.
Стресът от неговата отговорна работа, взискателна жена и
изоставена дъщеря се бяха отпечатали ясно върху чертите му, когато

155
пристигна, но сега татко се наслаждаваше на вечерята със спокойна
усмивка.
Навън беше тъмно. Рупърт беше угасил стратегически силните
лампи в кухнята и ни беше оставил в мекото сияние на полилея и
лампионите в трапезарията.
Той беше във върховна форма, сладкодумен и пълен с интересни
истории. Роден разказвач, Рупърт беше извадил запасите си от
анекдоти, сред които имаше дори такива, които не бях чувала, така че
се смеех безпомощно заедно с другите гости.
— Ако вие, мили хора, се питате защо не поставям свещници на
масата, за да създам атмосфера, то аз ще ви кажа защо — съобщи
домакинът, когато сервирахме кафето. — Навремето правех това.
Смятах, че свещите внасят известна изисканост, докато една дама не
реши да отпразнува петдесетия си рожден ден тук. Съпругът й се беше
изръсил сериозно в местната сладкарница за приказна торта, която
сложи на масата пред жена си. Освен това явно се беше изръсил и за
подаръка, опакован с красива хартия и панделки. Мъжът поднесе
подаръка с подобаваща тържественост, жената разопакова пакета с
подобаваща тържественост, хартията подхвана пламъка на една
свещ… Всички на масата ахнаха.
— В паниката си тя взе да размахва пакета, което влоши
допълнително положението, защото пламъците плъзнаха по ръката й.
Противопожарната аларма се включи с оглушителен вой и хукнах
напосоки, опитвайки се да изтръгна подаръка от ръцете й, преди да го
е пуснала, и си представях как цялата маса лумва в пламъци!
— Успяхте ли? — попита мама с разширени от ужас очи.
— Изобщо не можех да се доближа до пустата му жена — тя
също скачаше насам-натам и колкото повече ръкомахаше, толкова по-
големи ставаха пламъците.
— И какво, за бога, направихте?
Рупърт въздъхна с показен драматизъм.
— Потуших пожара с водата от каната. Не ми оставаше нищо
друго. Успях да угася пламъците, но измокрих рожденичката и съсипах
тортата — доскоро изящна кула от бели целувки и нежни захарни
цветя, а сега водопад от сметана и подгизнал пандишпан. Ръкавите на
дамата и кутията бяха опърлени — макар че подаръкът вътре не беше
пострадал. Но успя да провали вечерта и стана причина за страховит

156
скандал на другия ден, когато си тръгнаха. Човекът беше адвокат и
искаше да ме съди да заплатя стойността на тортата, роклята на жена
му — дизайнерска, естествено — и евентуално за понесени
нематериални щети.
— Направи ли го? — попита Мег Кенеди, заливайки се от смях.
— За щастие, не. Споразумяхме се за сметката. Тоест, аз им
възстанових цялата сума за престоя.
— Какъв позор! — възкликна Франк Стюарт.
Рупърт ми намигна.
— За мен или за него?
Франк се засмя.
— За него, естествено.
Рупърт поклати глава.
— Аз бях благодарен, че не изгоря кухнята. Макар че не ми се
искаше да се замесвам в съдебен спор. Но оттогава, никакви свещи.
Ако мечтаете за уютна атмосфера, ще трябва да си я създадете сами с
приятна компания и интересен разговор.
— Може ли да попитам какъв беше подаръкът, в края на
краищата? — обади се Карън Стюарт.
Рупърт поклати глава в престорено отчаяние.
— Рокля от парижки бутик, очевидно поне два размера по-малка
и две десетилетия по-млада от получателката си. Скандалът отекваше
из цялата къща! Странно, но оттогава не са идвали тук. Изобщо не
разбирам защо…
Мама и Карън се заливаха от смях. Улових проницателния
поглед на татко и вдигнах иронично вежда, но той поклати глава и се
присъедини към дружния смях.
Станахме от масата в полунощ. Когато започнах да раздигам
чиниите, майка ми отново се намръщи, но татко я подхвана тактично
за лакътя и я поведе към стаята. Докато се изкачваха по стълбите,
дочух баща ми да казва:
— Стига, Фло. Тя никога не е била по-щастлива.
Струпах остатъците до мивката с леко сърце. С типичната си
деликатност, татко беше уловил същността. Въпреки че ситуацията би
трябвало да сочи друго и макар това да беше само една кратка
интерлюдия, аз наистина бях по-щастлива от всякога.

157
 ГЛАВА 13

На следващата сутрин реших да заведа родителите си на

разходка. Тъй като в съботите обичайно цареше хаос, а те си
заминаваха в неделя следобед, аз трябваше да покажа на мама, че
можех да си взема свободен ден като всеки порядъчен курортист.
— Аз ще шофирам, татко. Ти се отпусни и се наслади на
пейзажа. — Това предложение изненада баща ми.
— О, не, Еми, не се тревожи. Ние взехме кола под наем.
— Нашата е по-голяма. Вашата е тясна като сапунерка.
Татко доби възмутен вид.
— Но твоята е с десен волан, Еми. Няма ли да е по-добре да
вземем тази?
Аз го изгледах остро.
— Нямаш ми доверие като шофьор, така ли?
— Не, разбира се, мила. — Изражението му издаваше друго. —
Но ти не обичаш да шофираш в чужбина. Винаги оставяше това на
Нейтън.
Тупнах го по ръката, взех багажа (мама винаги се подготвяше за
всякакви произшествия, дори когато отиваше на излет) и го подредих в
багажника.
— Да, но сега Нейтън го няма, така че се наложи да поема
шофьорските задължения. Ти можеш да навигираш. Знаеш, че не ме
бива с ориентацията по карта.
Родителите ми се спогледаха и се качиха внимателно в колата,
сякаш се бояха да не се разпадне. С буксуване по чакъла, което беше
излишно, но забавно, ние отпрашихме по пътя.
Рупърт ни беше съставил разумен маршрут, който щеше да ни
отведе до няколко малки градчета със замъци. Когато нашите се
увериха, че дъщеря им шофираше уверено по френските пътища, без
опасност да се забие в канавката или в някоя плевня, те започнаха да се
отпускат. От задната седалка мама ахкаше възторжено при вида на

158
китните поля и селца, а баща ми мълчаливо съзерцаваше гледката през
предния прозорец.
На първата спирка в Монтрей-Беле седнахме в едно кафене, за да
се полюбуваме на замъка отвън. После обиколихме замъка и се
разходихме край реката. Подозирах, че татко се беше скарал на мама,
защото двамата пипаха внимателно и избираха неутрални теми. Не
споменаха Нейтън нито веднъж.
След като се разходихме, отново се качихме в колата и аз
продължих уверено към Шиньон, където открихме ресторанта, който
ни бе препоръчал Рупърт. Намираше се на една калдъръмена уличка.
Не помнех кога за последно бяхме сядали да обядваме заедно на
слънце. Животът в Англия беше толкова натоварен, че през почивните
дни изобщо не ми се излизаше. А когато успявах да завлека Нейтън, за
да се видим с родителите ми, важеше неписаният закон за разплата,
според който трябваше да прекарам известно време с неговите
родители — участ, по-страшна от смъртта. Бащата на Нейтън винаги
изглеждаше така, сякаш предпочиташе да е на друго място, а майка
му… Е, как да опишеш неописуемото?
Въпреки че не исках родителите ми да дойдат, сега се радвах, че
бяха тук.
— А какво ще стане, когато се върнеш на работа, Еми? —
деликатно попита татко.
— Предполагам, че ще заваря огромен куп папки върху бюрото
ми и Карл ще се муси, защото си взех още една седмица.
— Но какво ще стане с Нейтън? Той ще бъде ли там? Колегите
ви ще знаят ли за станалото? — директно попита мама. Ако баща ми я
беше предупредил, то въздействието на мъмренето беше преминало
доста бързо.
— Не знам. Ако той е там, просто ще се държа неутрално. Ако го
няма, зависи какво ще е казал. Ще действам според ситуацията. Нямам
друг избор, нали?
Майка ми изпухтя.
— Какво безобразие. Не стига, че си тръгва по този начин, ами те
държи в неведение. Според мен нарочно постъпва по този начин.
— Според мен Нейтън не го прави нарочно, мамо. Честно
казано, според мен той не знае какво иска. — Аз взех филийката хляб,

159
натроших я и събрах трохите от масата. — Но се очертават няколко
доста тежки месеци.
Баща ми заговори тихо.
— Нейтън също е виновен за тази каша, Еми. Недей да го
оправдаваш. — Той извади портфейла си и повика келнера. — И
докато газиш в тръни през идните месеци, не изпускай от поглед
наградата. Свобода. Душевен покой. Вярност към гласа на сърцето ти.
Тези думи могат да звучат като клише в наши дни, но си струват да се
бориш за тях.
Цял следобед се разхождахме, без следа от недоизказаност и
неловкост.
Родителите ми можеха да си отдъхнат. Те бяха изпълнили своята
мисия. От момента, когато бяха пристигнали, те успяваха да проявяват
съчувствие, утеха, да се убедят, че не бях на ръба на самоубийството —
дори, че бях адекватна — и ми помогнаха да проясня мислите и
посоката си. Забележително постижение в рамките на едно денонощие.
Прибрахме се с обогатена култура и добро настроение, въпреки
че бях шофирала през целия път. Зажадняла за малко почивка преди
вечеря, аз не приех добре обвинителния тон на Рупърт, когато влязохме
в къщата.
— Еми, пак беше забравила да си вземеш телефона.
— Извинявай. — Опитах се да наподобя искреност. — Защо,
трябвах ли ти? Какво е станало?
Той въздъхна драматично.
— Нищо спешно, но взех решение вместо теб, така че дано да не
съм сбъркал.
— Какво?
— Ричард и Бренда се обадиха, за да ни поканят да излезем на
вечеря. Аз им казах, че родителите ти са тук и те предложиха да
излезем заедно. В голяма компания винаги е по-весело.
— Ричард и Бренда? — Изморен от дългия ден, мозъкът ми
функционираше по-бавно.
— Срещнахме ги на пазара, сещаш ли се? Родителите на Раян.
В очите му заигра насмешливо пламъче, когато аз пребледнях, а
после се изчервих. Помолих се наум да е отказал поканата. Но защо да
го прави? Беше логично да реши, че моите родители не биха възразили

160
да се запознаят със симпатична двойка на средна възраст и да хапнат
във френско бистро.
Разбира се, на теория Рупърт нямаше откъде да знае за моите
основания да се чувствам неудобно в присъствието на въпросната
двойка. Но на практика шеговитото пламъче в очите му ми
подсказваше, че той си имаше своите подозрения и щеше да се наслади
на моето неудобство като гарнитура към храната за вечеря.
Рупърт се обърна към майка ми и баща ми.
— Симпатични хора. Имат си собствен бизнес във
Великобритания, но притежават вила наблизо и прекарват тук по
няколко месеца в годината. Синът им се грижи за градината ми през
лятото. Но ако предпочитате да сте си само тримата, те няма да се
разсърдят.
— Не, това е прекрасна идея — каза мама, като предреши
съдбата ми. — Тъкмо щяхме да те поканим да излезеш с нас, Рупърт. В
по-голяма компания ще е по-приятно.
— Значи въпросът е уреден.
Когато пристигнахме в елегантния ресторант, бях възвърнала
самообладанието си. Дългият душ ми беше помогнал да се съвзема.
Какво трудно имаше? Родителите на Раян изглеждаха
симпатични и явно не подозираха, че аз спях със сина им. Рупърт беше
старо куче, но едва ли щеше да изрази на глас тайните си подозрения.
Преувеличавах сериозността на положението.
Бренда и Ричард станаха от голямата кръгла маса до прозореца,
за да ни поздравят. Аз се намръщих, когато видях свободния стол с
прехвърлено сако на облегалката. След миг вратата на мъжката
тоалетна се отвори и Раян тръгна към масата.
О, не.
Докато Рупърт представяше двете фамилии, аз полагах усилия да
потисна пристъпите на паника, като същевременно му хвърлях
яростни погледи.
— Не знаех, че ти също ще дойдеш, Раян — възкликна Рупърт с
невинно изражение.
Раян дори не си направи труда да се престори на смутен.
— Аз също не знаех. Мама и татко решиха, че е крайно време да
се появя в обществото в роля различна от тази на градинар.

161
 При избора на местата настана суетня и неочаквано аз се озовах
до Раян. Това обаче нямаше нищо общо с пакостите на Рупърт, а беше
дело на моите родители, които явно смятаха, че щеше да ми се отрази
добре да седна до човек на моята възраст, за да си говорим.
Виното беше поръчано, дегустирано и сервирано. В отчаяна
нужда от лека анестезия, аз вдигнах чашата си и отпих няколко смели
глътки.
Раян се подсмихна и аз го изритах силно под масата. Той изохка
престорено и продължи да се смее.
След като прегледахме менюто и поръчахме, поведохме приятен
лек разговор. Бренда и Ричард бяха приветливи и непретенциозни —
също като техния син, който явно беше наследил добрите им качества.
Никой не споменаваше отсъствието на Глория, но аз неволно се
запитах как би преминала вечерта, ако тя и Нейтън още бяха тук.
Бренда и Ричард очевидно обичаха Рупърт, но не вярвам, че бяха във
възторг от Глория. Тя беше прекалено изкуствена и превзета за хора
като тях. Нейтън щеше да мрънка, че не иска да прекара вечерта в
компанията на непознати, пък и самохвалството на Рупърт щеше да го
изнерви. Но пък аз щях да съм сто пъти по-спокойна, защото нямаше
да съм спала с младия мъж до мен, който в момента галеше бедрото ми
под масата. Плеснах го по ръката.
— Престани! — изсъсках аз иззад престорена усмивка.
Раян се обърна към мен с вдигната длан пред устата си, така че
другите да не могат да прочетат думите по движенията на устните му.
— Какво ти става тази вечер? — попита той. — С риск да
прозвуча като майка ми, въртиш се така сякаш имаш щръклица в
гащите.
Аз го изгледах убийствено.
— Не ти ли хрумна, че може да се чувствам неудобно пред майка
ти и баща ти заради…
Раян изобрази преувеличено прозрение.
— Аха! Значи проблемът все пак е свързан с нечие присъствие в
гащите ти.
— Какво? — Не можех да повярвам, че той го каза в дадената
компания, пък макар и шепнешком. Другите обсъждаха разпалено
предимствата и усложненията на закупуването на имот в чужбина и не
ни обръщаха внимание, но все пак.

162
 — Това ли е проблемът? — попита Раян с нисък,
съзаклятнически глас.
— Не мислиш ли, че тази ситуация е неловка?
— Не. Никой не знае. Но дори да знаеха, едва ли щеше да има
значение. Отпусни се.
Изгледах го свирепо като компенсация, че не можех да повиша
глас.
— Оценявам, че за теб това може да не е нещо особено, Раян.
Доколкото знам, за теб е нещо нормално да спиш с по-възрастни,
изоставени жени.
— Нищо подобно. Ти си първата. Честна дума. — Той се
прекръсти бързо и аз въздъхнах с раздразнение. Не можех да му се
сърдя повече от две минути.
— Да, вярно. Защо избра мен? Защо не излизаш с някое момиче
на твоята възраст?
Раян се разсмя.
— Аз не робувам на стереотипи за възрастта, Еми. Излизам с
жени, които намирам за привлекателни, с които мога да разговарям и с
които ми е приятно. Ти попадаш в тази категория. Престани да се
подценяваш.
— Не се подценявам.
Раян стисна ръката ми под масата.
— Ти просто преживя удар по самочувствието си.
— Знам. Но все пак е странно и направо ме втриса. Мога да се
справя с Рупърт. Но моите и твоите родители са друго нещо.
Сякаш по команда, двете двойки насочиха вниманието си към
нас. Въвлечена в общия разговор, аз се помъчих да се успокоя.
Рупърт беше душата на компанията, както обикновено. Бренда и
Ричард бяха като новооткрити сродни души на нашите, а Раян ги
очароваше със спокойния си маниер. Завиждах му за лекия характер и
се питах дали винаги си е бил такъв, или това се дължеше на начина на
живот, който си беше избрал — без йерархия и авторитети, на чист
въздух по половин година всяка година във Франция?
В сравнение с неговия, моят собствен живот изглеждаше
кошмарен. Спомних си дъждовните дни и скучните вечери пред
телевизора в компанията на Нейтън, когато нямах енергията или
желанието да разпаля искрата… но когато стана време да сервират

163
кафето, вече се бях опомнила. Животът на Раян не беше за мен. Първо,
бях напълно неспособна да опазя живо, което и да е растение.
Харесваше ми да си почивам на чист въздух, но не и да се бъхтя с пот
на челото. Като момиче, отгледано от счетоводител, което след това
беше живяло с друг счетоводител, аз не можех да си представя да се
лиша от комфортната предсказуемост на редовната заплата. Всяка
жаба да си знае гьола.
Изпитото вино и кафе ме подсетиха, че беше време да посетя
тоалетната, затова се извиних и станах от масата. На излизане мярнах
отражението си в огледалото и се стъписах. Розовият загар, от който се
оплаквах, беше отстъпил на златист тен, косата ми беше достойна за
всяка уважаваща себе си французойка, а пресните плодове и салати (а
навярно и тревогите) бяха неутрализирали кроасаните и тежките
сосове, защото изглеждах почти грациозна. Развеселена от мисълта, че
участта на изоставена жена в чужди земи ми се беше отразила толкова
добре, отворих вратата и се натъкнах на Раян в тесния коридор между
тоалетните и трапезарията.
— Да не се криеш в засада? — попитах обвинително аз, когато
успях да си поема дъх.
— Може би. — Той обхвана с длани лицето ми и ме целуна. —
Ти изглеждаш по-апетитна от храната. Исках да те опитам на вкус.
Изчервих се от комплимента и се опитах да го отблъсна.
— Трябва да се върнем на масата. Може да ни заподозрат.
— В какво?
— Че двамата влязохме вътре по едно и също време.
Раян се засмя.
— Еми, вече три часа седим на масата. Никой няма да се
изненада, че трябва да посетим тоалетната по едно и също време.
Опитах се да не откликвам на целувките му, но не беше лесно.
Притисната от неговото тяло до стената, крайниците ми започнаха да
се превръщат в топло желе.
— Ами ако влезе някой? — изсъсках, когато се откъснах от
устните му, за да си поема въздух.
Раян ме обърна, така че той да е с гръб към стената.
— Аз ще наблюдавам вратата.
Тя имаше малко стъклено прозорче, идеално за наблюдение на
нашественици, но стомахът ми се свиваше от съчетанието на нерви,

164
обилна храна, кофеин, алкохол и… учудващо, вълнение от
възможността да ни хванат. Едва ли беше полезно за храносмилането.
Докато Раян твореше своята магия, аз отворих очи и отбелязах
със задоволство, че той прилежно държеше под око вратата. Затова
затворих очи и се насладих на момента, но когато ръцете му
пропълзяха надолу, се отдръпнах с усилие на волята.
Раян може да приемаше спокойно това, но аз се тревожех. Дори
да не се притеснявах от идеята, че хората щяха да ни спипат тук, то
навярно се чувствах конфузно от самата ситуация. Не бях казала дори
на Софи, въпреки че й бях доверила историята на живота си. Според
мен Раян приемаше нашата връзка като мимолетно увлечение — поне
така се надявах — но не знаех със сигурност и за нищо на света не
исках единият от нас да бъде наранен по недоразумение. Проблемът
беше, че никога не го бяхме обсъждали. Може би беше крайно време
да го направим.
— Трябва да поговорим — изрекох аз.
Той наклони глава.
— Добре. Какво има?
— Раян, това… това между нас беше страхотно — дори
прекрасно — но аз съм в житейска криза. Не търся сериозна връзка и
предполагам, че ти също не търсиш това. Първият път, когато… бяхме
заедно, ти каза: „Хайде да се позабавляваме“ и аз ти повярвах. —
Господи, как мразех такива разговори. Въздъхнах. — Навярно
трябваше да поговорим за това по-рано, но аз не искам да съсипя
отношенията ни.
Раян ме докосна над лакътя. Лицето му беше открито и честно.
— Еми, не се тревожи. Аз не очаквам нищо от теб и никога не
съм хранил надежди. Но се тревожа, че ти може би смяташ, че се
възползвам от теб. Ако е така, не съм го направил умишлено. — Той се
поколеба. — Знам, че се прибираш другата седмица, но все някога ще
дойдеш на гости на Рупърт и аз бих искал да останем приятели. Не
искам да се чувстваме неловко.
Аз се усмихнах плахо.
— Аз също не искам това.
Погледът на Раян беше прям.
— Кажи ми, какво искаш да правим оттук нататък? Ако искаш,
можем да си продължим постарому, докато си тръгнеш. Мен това

165
положение ме устройва. — По лицето ми премина сянка и той кимна.
— Но виждам, че теб не те устройва.
Аз поклатих глава, защото ми премаляваше.
— Не мога да обясня защо. Струва ми се, че тази вечер наклони
везните. Аз… просто вече не се чувствам комфортно.
— Последното, което искам, е да те карам да се чувстваш
дискомфортно. — Той се нацупи престорено. — Какъв срам. Сега ще
се наложи наистина да кастря дърветата, когато идвам у Рупърт!
Аз се засмях.
— Значи си оставаме приятели?
— Оставаме си приятели. — Той посегна да отвори вратата,
после се обърна и ми намигна. — Няма ли шанс да те навия за
прощална прегръдка в тоалетната? Добре. Да се върнем тогава на
масата.
Понечих да го последвам, но той размаха пръст
предупредително.
— В никакъв случай заедно, иначе може да заподозрат нещо —
изрече той, имитирайки интонацията ми. А после добави със
собствения си глас: — Освен това няма да изглежда логично.
Всеизвестно е, че жените се бавят два пъти повече в тоалетната.
Шмугнах се в дамската тоалетна, за да среша косата си и да си
сложа червило. Главата ми и сърцето ми дружно одобряваха
решението да скъсам с Раян… но някои части от анатомията ми
отказваха да повярват, че се отказвах от още няколко страстни любовни
срещи с Адонис.
— Каква симпатична двойка — каза татко, докато ни караше към
дома по притихналия път сред потъналите в тъмнината поля. — И
Раян ми се вижда приятен младеж. Възпитан. Интересен. Приятно е да
видиш младеж на неговата възраст, който е толкова запален по
природата. Освен това е хубавец. Жалко, че не сте на една възраст,
Еми.
Усетих как Рупърт се напрегна на задната седалка до мен и
предположих, че полагаше усилия да не се разсмее. Аз също се
напрегнах, но не защото ми беше смешно.
— Ммм — подхвърлих неангажиращо.
— Не говори глупости, Денис — неволно ме спаси мама. — Той
е добро момче, но дори да нямаха разлика в годините, не е от типа

166
мъже, които харесва Еми.
Рамената на Рупърт вече се тресяха и аз го сръгах в ребрата
точно навреме, за да го убедя да обърне прииждащата вълна смях в
кашлица. Боже, понякога този човек се държеше като малко дете. Не
беше за вярване, че се водеше почти престарял пенсионер.
Но татко продължи:
— Фло, ако искаш да кажеш, че по нищо не прилича на Нейтън,
то чест му прави. Еми вече опита да се хване със стабилен, скучен тип
и виж какво излезе.
Следващият ден беше голяма лудница. Поне нямаше стаи за
чистене — вилата беше абсолютно пълна — но аз трябваше да отида
до супермаркета, да помогна в почистването на три къщички и да
подготвя две за настаняване, плюс да помогна в приготвянето на
вечерята и междувременно да се отбивам с ведра усмивка при майка
ми.
Вече изоставах с десет минути от графика, когато се натъкнах на
Джонатан в супермаркета.
— Еми! Чух, че оставаш още една седмица. Толкова се радвам!
Приех със стоицизъм неговата свръхфамилиарна прегръдка.
— Благодаря.
— Боб! Ела да те запозная с прекрасната Еми! — провикна се
той през щанда за млечни продукти. — Днес се наложи да помоля друг
мой приятел да ми помогне — процеди сърдито той. — Много ме мъчи
кракът. Не събрах смелост да седна зад волана, но останах без
провизии.
Боб се доближи — застаряващо хипи с дълга, увиснала на
фитили прошарена коса, подобна брада и дънки, които бяха му
служили вярно поне две десетилетия. Здрависахме се.
— Значи днес ти си дневалният на Джонатан? — попитах аз.
Той се засмя.
— Обикновено се измъквам от шофьорските задължения, защото
съм моторист.
Двамата се разсмяха при вида на слисаната ми физиономия,
когато си представих Джонатан на мотора, вкопчен в коженото яке на
своя шофьор.
Боб ме избави от неудобството.
— Не се тревожи, днес карам колата на Джонатан.

167
 — Значи вие двамата се познавате?
— Ходим в един бар. Джонатан има някаква особена
притегателна сила, която засмуква хората.
— Като заговорихме за това, ще те видя ли, преди да си
заминеш? — поинтересува се Джонатан.
— Ами, нищо чудно. — Започвах да свиквам с тази непринудена
фамилиарност.
— Тогава ще те оставим да си гледаш работата. Знам, че
съботите са натоварени.
Когато се върнах в „Дворът с розите“, двете с мадам Дюпон се
заловихме за работа, повтаряйки процедурата от миналата седмица.
— Къде живееш в Англия? — попита ме тя, докато работехме. —
На село или в града?
— В апартамент в предградието на голям град — казах аз.
Тя сбърчи неодобрително нос.
— Там сигурно е претъпкано и шумно?
Засмях се.
— Да, но на мен ми харесва. — Зарових се в моя мисловен
френски речник, за да намеря подходящите думи. — Обичам да съм
в… центъра на нещата. — Аз погледнах през прозореца. — Но и тук
ми харесва. Птичките, които пеят в градината. В града не ги чувам. А
Пиер-ла-Фонтен е прекрасен град. Нито прекалено голям, нито
прекалено малък.
Тя кимна.
— Голямото невинаги е по-добро.
Тук не можех да я оборя.
Когато баща ми осъзна, че мама ме побъркваше със зоркия си
поглед и разпитите между отделните задачи, той ми намигна
съзаклятнически и я отведе на следобедна разходка с колата, като
галантно предложи пътьом да откарат мадам Дюпон до дома й — което
ми донесе допълнителна слава в очите на старата дама, задето имах
толкова съобразителен родител.
Телефонът позвъни точно когато двамата с Рупърт започнахме да
приготвяме официалната вечеря и тъй като той беше до лакти в
брашно, аз вдигнах слушалката.
— Еми? Обажда се Софи. Толкова се зарадвах, когато получих
есемеса ти. Искаш ли да излезем да пийнем или да хапнем нещо този

168
уикенд?
— С удоволствие, но родителите ми научиха за случилото се и
пристигнаха в четвъртък, за да прекарат тук почивните дни, така че…
Софи се засмя.
— Значи трябва да си с тях и да ги убедиш, че не си на ръба на
самоубийството?
— Именно. Съжалявам. Щеше да е чудесно да се видим отново.
— Няма проблем. Знам ги какви са родителите. Особено предвид
драмата, в която е затънала дъщеря им! Искаш ли да ми звъннеш след
уикенда?
— Добре. Благодаря ти, че ме потърси, Софи.
— Моля! Успех с вашите!
— Пак ли Софи? — попита Рупърт. — Май вече сте първи
приятелки?
Аз се засмях.
— Не точно. Но си мисля, че бихме могли да станем, ако
живеехме по-близо. Тя е толкова мила и жизнерадостна, и… — Аз
направих физиономия. — И нетърпимо красива, честно казано.
Рупърт вдигна вежди.
— В такъв случай, може би идната седмица мога да те придружа,
за да ме запознаеш с тази изключително привлекателна фризьорка?
Аз го замерих с едно кубче тиквичка.
— Няма начин. Тя е прекалено млада за теб. Всъщност, мисля, че
тя е малко по-млада от мен.
Рупърт трепна.
— Вече съм допускал тази грешка. Няма да я повторя.
Аз го погледнах.
— Все някога ще срещнеш подходяща жена.
Той се облегна на плота с пръсти, по което имаше полепнало
маслено тесто.
— Знаеш ли, Еми, вече не съм убеден, че искам да се занимавам
с жени.
— Казваш го, защото Глория постъпи грозно с теб. Но с времето
болката ще отмине. И някой ден ще ти се прииска да излезеш с някоя
жена и…
Рупърт поклати глава.

169
 — Започвам да мисля, че неслучайно бях ерген до
петдесетгодишна възраст. Може би съм роден да съм сам. — Той махна
с ръка, запращайки трохи в краката ми. — И не искам да звуча
мелодраматично. Просто съм голям егоист и обичам да се налагам.
Това не са идеалните качества в една връзка.
— А Глория беше кралицата на самоотвержеността, така ли? —
насочих обвинително ножа в ръката си аз.
— Не, разбира се, но може би там е разковничето. Може би
никой от нас не беше подходящ за брачно блаженство. Както и да е,
мисля, че ще съм по-щастлив сам. Докато имам приятели, с които да се
заяждам и да им се жалвам. — Той намигна.
Аз се усмихнах насила и атакувах една голяма червена чушка,
представяйки си Глория. Може би Рупърт бе прав — може би щеше да
се справи сам. Но се ядосвах при мисълта, че той отхвърляше шанса да
бъде щастлив с друга жена само защото Глория го беше предала и
стъпкала сърцето му.

170
 ГЛАВА 14

По време на вечерята се чувствах уморена и нямах апетит. Това

обаче не означаваше, че смеех да ровя в чинията си. Под
проницателния поглед на майка ми нямах друг избор, освен да нападна
рибата с гарнитура от запечени зеленчуци, като от време на време
разбутвах храната в чинията, така че да изглежда, че съм изяла повече
— стар трик от детството, който едва ли щеше да я заблуди. За мой
късмет тя беше в плен на вкусната храна, оживения разговор и виното,
което баща ми непрекъснато й доливаше.
Семейство Стюарт окончателно се бяха влюбили в Лоара.
— Мислим да си потърсим вила за лятото — съобщи Карън
Стюарт, когато сервирахме божествения домашен сладолед и нежни
масленки.
— Така ли? Чудесна новина! Мога да ви препоръчам отлична
агентка — увери ги Рупърт. — Казва се Ели Фийлдинг. Тя е
английската половинка на агенцията, Филип е френската. Ели е малко
страшничка отначало, но си познава работата. Ако искате, ще ви дам
телефона й. Може да намерите време да се видите с нея.
— Много мило от твоя страна — рече Карън, сияеща, докато
Рупърт записваше номера. — След като идеята ни изкристализира,
нямам търпение да започна. Може би е разумно да поговорим с някого,
преди да се приберем у дома. Толкова ще е хубаво да си имаме свой
дом във Франция.
Тя стисна ръката на съпруга си и аз неволно им завидях.
Семейство Стюарт не бяха виновни, че имаха щастлив брак или че
бяха достатъчно заможни, за да си купят втори дом. Дори ако ние с
Нейтън още бяхме заедно, мисълта да го навия да си купим вила в
чужбина беше абсурдна. Първо, ние не разполагахме с толкова пари.
Второ, вилата ставаше ненужна, ако работата ти не позволява никога
да ползваш нормална отпуска.
Изтощена умствено и физически, аз се прибрах в стаята си по
най-бързия начин, като едва дочаках да събера празните чинии на

171
гостите.
Неделята за щастие беше по-лежерна. След закуска, докато
майка ми се препичаше на слънце, татко ми помогна да простра част
от вчерашната планина от пране в дъното на градината, където се
възползвахме от прикритието на чаршафите, за да си поговорим.
— Мама прие ли положението? — попитах го с тревога. Бях
разстроена от неодобрителните й погледи вчера.
Баща ми ме потупа по ръката.
— Тя е шокирана и сърдита на Нейтън, като всички нас, но ще го
превъзмогне. Ти също ще го преодолееш.
— Оценявам увереността ти, татко, но нямах предвид това.
— Знам — изрече баща ми с уста, пълна с щипки за пране. —
Рупърт може да очарова летовниците, но майка ти е костелив орех.
Честно казано, тя смята, че той те използва.
— Ами ти? — попитах аз.
— Аз? — Татко се замисли за миг. — Според мен ти се отразява
добре да помагаш, защото така мислите ти са заети с нещо практично,
а междувременно всичко ще се нареди. Предполагам, че Рупърт
действително те използва, но не мога да го виня, предвид всичко
станало. Без теб, той не би могъл да се справи с всичко това. — Баща
ми посочи белите чаршафи за повече убедителност. — Във всеки
случай, след като и двамата ви устройва, това положение е приемливо,
нали?
Усмихнах му се признателно. Баща ми винаги мереше и
претегляше ситуацията три пъти, преди да отреже. Заля ме вълна на
обич към единствения мъж, който винаги и при всякакви
обстоятелства ме беше подкрепял. Поддавайки се на чувството, аз го
прегърнах и вдъхнах познатия аромат на неговия афтършейв.
— Обичам те, татко — прошепнах аз.
Татко ме прегърна силно, после се отдръпна и вдигна брадичката
ми.
— И аз те обичам. — Той избърса сълзата от бузата ми с палец и
премигна, за да проясни замъглените си очи. — Хайде, ела. Майка ти
ще се чуди къде сме се дянали.
Рупърт ни поднесе кафе и потъна в къщата, вероятно защото
неговият радар за неприятности беше доловил негодуванието на мама,
задето ме беше заробил, и искаше да се скрие от огъня.

172
 Тя изглеждаше разстроена.
— Какво има, мамо?
— Не знам, Еми. Като си помисля, че брат ти се подвизава като
някакво жиголо, а ти се раздели с Нейтън, изглежда, че това семейство
няма късмет с връзките.
В очите й проблеснаха сълзи и под строгата, прагматична фасада
изплува уязвимата страна на мама. Стана ми мъчно, че Ник и аз й
създавахме толкова много тревоги.
— Според мен грешиш. — Аз стиснах ръката й. — Ник още не е
опитвал да създаде сериозна връзка, следователно не може да се е
провалил, нали? Освен това вие с татко сте женени от трийсет години,
без да се избиете. Това си е чиста проба успех, нали?
Мама наклони глава на една страна и се замисли.
— Права си — каза тя. — Да, права си.

***
Докато малката кола на родителите ми се отдалечаваше по пътя в
късния следобед, аз се замислих над онова, което бях казала на майка
ми. Тяхното гостуване ми беше напомнило колко много се обичаха
родителите ми. Тях не ги свързваше просто привързаност или навик,
кротка търпимост или чувство на собственост. След трийсет и пет
години те още бях влюбени.
Ами ако аз никога не намерех това, което имаха мама и татко?
Можех ли да се примиря с по-малко, след като познавах тяхната връзка
и знаех, че някъде по света може би има някой и за мен, ако чаках
достатъчно дълго единствения, с когото да споделя живота си?
Седях и гледах как слънцето залязваше бавно над полето през
пътя, докато комарите, папатаците и разни други твари не започнаха да
хапят голите ми ръце и тогава, с въздишка на самосъжаление, се
надигнах и се върнах в къщата.
Неспособна да събера мислите си и да се успокоя, аз измъкнах
лаптопа от Рупърт, занесох го в кухнята и се залових с архаичната му
резервационна система. Създаването на таблица беше лесно, но
прехвърлянето на писания на ръка тефтер в графите беше робски труд.
Никога не бях виждала такава каша. Когато Рупърт дойде да види как

173
се справям, масата беше затрупана с малки купчинки подредени по
дати запитвания, писма с потвърждения и бог знае още какво.
— Как върви? — попита той, предпазливо спирайки на вратата
при тази гледка.
— Добре. — Аз го изгледах сърдито.
— Имаш ли нужда от помощ?
Погледнах тефтера със ситни драсканици и следи от гума там,
където бе трито, аз му го тикнах в ръцете.
— Разбира се.
Минаваше десет часа вечерта, когато седнахме да отпразнуваме
свършеното с чаша горещ шоколад и се възхитихме на подредената
таблица и подредената папка с кореспонденция.
— Добре, ти беше права — призна намусено Рупърт. Той взе
тефтера и го запрати напосоки към кофата за отпадъци. — Признавам
си, не можех да следя този хаос.
— Досега си се справял. Никога не си допускал объркване.
— Да, но пропуснах да ти призная, че винаги питах Глория, тъй
като не разбирах нейните драсканици. Откакто тя си тръгна, аз
проверявах само за няколко дни напред. Ако се опитах да планирам
напред, нямаше да се справя. Ти ме спаси от голям гаф.
— Радвам се.
— Сега да обсъдим другото.
Аз се прозях.
— Кое друго?
— Уебсайтът. Глория.
— А. — Още се чувствах виновна, задето го бях предложила,
затова не повдигах въпроса. — Сигурен ли си?
— Да.
Беше късно и ние бяхме изморени, затова избрах най-краткия
път. Изтрих общата им снимка. Рупърт намери една своя снимка —
най-малко отпреди пет години, но щеше да свърши работа — и
премахнахме всички текстове, в които се споменаваше Глория. Засега
това беше достатъчно.
— Благодаря ти, Еми — рече тихо Рупърт, когато затворихме
лаптопа за тази нощ.
— Няма за какво. — Погледнах го изпитателно. — Добре ли си?
Той се усмихна вяло.

174
 — Добре съм. Поне така смятах. Просто… това, което
направихме… — Той посочи екрана. — Изглежда толкова
окончателно.
— Мога да върна старото съдържание, ако искаш.
— Не. Аз съм реалист, Еми. Няма смисъл да демонстрирам
нещо, което не съществува.
Преценявайки, че това стигаше засега, аз станах и го целунах по
бузата.
— Лека нощ, Рупърт.
— Лека нощ, съкровище.
Ето че бях вникнала в смисъла на още един израз. Не можех да
кажа, че сърцето ми беше разбито от заминаването на Нейтън, но
когато се заизкачвах по стълбите към моята стая, то се изпълни със
състрадание към Рупърт. Изражението на бито куче, бръчките от
умора, сенките под очите му щяха да ме преследват дълго. Моментът,
когато бях изтрила снимката му с Глория — щастливи, усмихнати
срещу обектива, прегърнати — беше кошмарен.
Все пак, щом се проснах на кревата, изпитах известно
удовлетворение при мисълта как Глория щеше да влезе в собствения
си уебсайт, за да открие, че вече не беше в играта.
Излежаването ми на другата сутрин беше прекъснато грубо от
Рупърт, който взе да крещи името ми от долния етаж, навярно, за да си
спести болката и усилието от изкачването на стъпалата.
Излязох на площадката с вид на недоспала вещица.
— Какво? Какво?
— Още ли спиш?
— Не, нищо подобно. Просто реших днес да прекарам деня в
този вид — заявих аз, сочейки рошавата си коса и размъкната тениска.
— Извинявай. Мислех, че вече си станала.
Погледнах китката си. Кой знае защо, след като не носех
часовник.
— Защо? Какво искаш?
— Трябва да ме закараш в Пиер-ла-Фонтен. Днес е пазарен ден.
Трябва да пазарувам. Имам среща със счетоводителя.
— Със счетоводителя? Пак ли?
— Миналата седмица беше просто учтива среща, Еми. Сега
става дума за бизнес. Ален има право — наистина трябва да обсъдя

175
някои неща с него, след като Глория си замина. Уредих срещата ни в
кафенето, за да те умилостивя с континентална атмосфера и кофеин.
Аз поклатих глава.
— Рупърт, не е нужно да слушам обсъждането на личните ти
финанси. Защо не го накара да дойде тук?
— Графикът му е плътно натоварен.
— А защо не се отбиеш в неговата кантора, а после да си ходим?
Той потупа крака си.
— Кантората е на първия етаж. Това са страшно много стъпала
за изкачване.
— Аз ще обиколя пазара, докато вие двамата си говорите в
кафенето.
Рупърт беше поразен.
— Наистина бих искал да останеш с мен, Еми. Паметта ми…
струва ми се, че тези лекарства не ми действат добре. Добре ще е да
слуша още един човек. — Преди да мога да реагирам, той добави: —
Хайде, върви да се преоблечеш. Трябва да излезем в девет часа, ако
искаме да свършим поръчките преди това. И се постарай да си
направиш косата.

— Не беше чак толкова лошо, нали? — попита Рупърт, докато

пътувахме. Полята отстъпиха на малки къщи и не след дълго се
озовахме в покрайнините на града.
— Какво имаш предвид?
— Родителите ти този уикенд. Добре се получи, в края на
краищата.
— Вероятно си прав.
Рупърт ме погледна с разбиране.
— Поне си тръгнаха. Сега можеш да си отдъхнеш малко.
— Сигурно! Как няма да си отдъхна! Трябва да се тревожа само
за работата ми, за апартамента и за финансовото ми положение.
— Лесна работа! — Без да се трогне от физиономията ми, която
би трябвало да изразява усилие да се справя с веселото му настроение
тази сутрин, Рупърт продължи: — Стига, можеш да оставиш настрана
тези мисли и да се насладиш на утрото.

176
 Аз поклатих глава. Какви странни възгледи имаше този човек
понякога. Недоумявах защо смяташе, че влаченето на тежки торби със
зеленчуци и слушането на непонятни счетоводни разговори беше
забавно.
Все пак ми харесваше на пазара — въпреки че този път останах с
Рупърт, за да му помогна да носим торбите. За да направи
преживяването още по-забавно — поне за него — той ме накара да
искам всички продукти на френски, под неговите наставления.
Отначало се ядосах, но после ми се отвори приказка и към края на
пазаруването, дори се гордеех със себе си. Почти бяхме приключили,
когато с ъгълчето на очите си забелязах една сергия.
— Ето ги!
Рупърт подскочи.
— Кой, къде?
— Ей там. — Без да чакам, аз се понесох по калдъръмената
улица с торбите в ръка, оставяйки Рупърт да крета след мен, подпрян
на бастуна си.
На сергията имаше стъклени шишенца с всякаква големина и
форма, пълни с красиви кристали за вана, затворени с коркова тапа и
панделка около гърлото.
— Това е решението за теб — прошепнах му, когато ме настигна.
— Моето решение на какво? Да не мириша лошо или какво? —
объркано ме попита Рупърт.
Изгледах го.
— Не бях забелязала. Говоря за глупавите ти тоалетни
принадлежности за еднократна употреба. Това ще е много по-добро.
Изискано и красиво.
Рупърт погледна етикета с цената и пребледня.
— Много по-скъпо, искаш да кажеш. Тези неща са хубави за
подарък, Еми, но не във всяка стая.
— Естествено. — Аз продължих да говоря тихичко. — Но ние
можем да заимстваме идеята. Да набавим стъклени шишенца като
тези, да купим качествена пяна за вана и лосион за тяло — хубави
продукти, но в икономични опаковки — и да допълваме шишенцата,
когато трябва. Et voilà!
— Ммм. — Рупърт огледа сергията. — Ще изглежда по-хубаво.
И гостите няма да ги отнасят, както правят с флакончетата. — Той

177
кимна. — Можеш ли да се заемеш с това?
— Разбира се! — Аз почти бях си тръгнала, но спрях. Момичето
зад сергията толкова се беше обнадеждило, когато застанахме отпред и
започнахме да си говорим шепнешком. Избрах високо, елегантно
шишенце с бледозелени кристали за вана, платих и изчаках, докато
продавачката увиваше подаръка в красива хартия.
— За кого са? — попита Рупърт.
— За Софи.
— Фризьорката? За какво?
— Защото ме подкрепи, когато имах нужда от приятел.
Тъкмо поръчвахме в кафенето и Ален се появи. Бях забравила
колко беше висок — извиси се над нас, за да ни поздрави, после се
сгъна на стола.
— Рупърт ми каза, че ще останеш още една седмица, Еми — каза
той. — Много мило.
Аз вдигнах рамена.
— Радвам се, че мога да съм полезна.
— Еми скромничи, както обикновено — намеси се Рупърт. — Тя
е звезда. Способна е да се справи с всичко, каквото трябва — чистене,
готвене, организация, предложения, смяна на разни неща…
— Така ли? — Ален се усмихна. — Какви неща?
Рупърт завъртя очи.
— Ами, за начало тя изхвърли тефтера на Глория, който беше
бомба със закъснител. Сега резервациите се правят в електронна
таблица. Еми е кралицата на таблиците. Освен това тя изхвърли и
Глория от уебсайта.
Погледнах с лек ужас Ален. Дали щеше да ме сметне за
злобарка?
Очевидно не, защото той се помъчи да скрие усмивката си.
— Свежи цветя в стаите за гости — продължи Рупърт. —
Флакончетата с душгелове скоро ще бъдат запратени в миналото по
естетически и екологични съображения, заменени с решение, взето
тази сутрин. И Еми ще поработи над уебсайта ми, когато се върне в
Англия.
Ален вдигна вежди и задържа кадифения си поглед на моя.
— Впечатляващо. В сферата на хотелиерския мениджмънт ли
работиш във Великобритания?

178
 Аз се засмях.
— Нищо подобно. Работя в сферата на маркетинга.
— Чудесно е, че твоите умения са се оказали толкова полезни за
Рупърт. — Усмивката му беше топла и одобрителна.
Кафетата ни пристигнаха. Ален взе своята чаша и я поднесе към
устните си. Осъзнах, че той имаше чувствени устни, а не типичната
стисната линия, която човек очаква да види у някой счетоводител, а
лицето му беше с приятен загар. Счетоводителите не трябваше ли да са
бледи и безцветни от целодневното седене на бюро? Не, аз изобщо не
го оглеждах.
Той подхвана деловия разговор, а аз се замислих за мрачната си
съдба. Но тъй като бях дошла да помогна на Рупърт да слуша
внимателно и да вниква в чутото, беше по-добре да се съсредоточа.
Ален се тревожеше за финансовото положение на Рупърт след
офейкването на Глория и явно беше обмислил всички варианти. Със
своя предприемачески нюх Рупърт с лекота визуализираше всички
възможни сценарии и нюанси. Колкото до мен, въпреки че аз: а) се
преструвах, че не обръщам прекомерно внимание на личните дела на
Рупърт и б) не бях добра с цифрите, схванах достатъчно, за да
проумея, че макар „Дворът с розите“ да работеше на печалба, това
можеше да се промени, ако Глория решеше да го изстиска — нещо,
което не будеше съмнение у тук присъстващите.
— Знам, че ти работиш добре, Рупърт — заключи Ален — но
трябва да се постараеш да работиш на пълни обороти както в разгара
на сезона, така и през по-слабите месеци. Може би трябва да потърсиш
начин да привличаш гости през цялата година.
Рупърт явно не остана доволен.
— Харесва ми да съм свободен извън летния сезон — тихо рече
той. — Така успявам да наваксам — пролетно почистване, декорация,
ремонт.
Пронизах Ален с многозначителен поглед. След всичко, което
беше преживял Рупърт, той не проявяваше никаква деликатност. Но
счетоводителят продължи:
— Не казвам, че трябва да се пукаш по шевовете през цялата
година. Казвам само, че трябва да удължиш сезона.
— „Дворът с розите“ не работи на загуба — нацупи се Рупърт.

179
 — Работеше — изтъкна Ален — когато ти трябваше само да
покриваш разходите и да допълваш доходите си. Но ако трябва да
изплатиш дяла на Глория, ще се наложи да увеличиш печалбите си.
Ален ме погледна, явно търсейки подкрепа, очите му се спряха
умолително на моите, сякаш бях единственият човек в кафенето. Дали
защото го интересуваше моето мнение? Или по някаква друга
причина? Потиснах ускорения си пулс и отвърнах на погледа му с
гневен взор. Каква игра смяташе, че играе? Рупърт не беше добре.
Жена му наскоро го беше напуснала. Не му трябваше да чува това
точно сега.
— Нещо да добавиш, Еми? — попита Ален.
О, аз можех да добавя много неща, но повечето не бяха
възпитани. Затворих очи за момент, за да намеря нещо градивно, после
се обърнах към Рупърт.
— Виж, аз не съм запозната със счетоводните ти книги. И не
искам да бъда — побързах да добавя. — Но… — Сетих се за солите за
вана до стола ми. — Глория не е правила всичко погрешно, но
подозирам, че не се е замисляла много-много. Може би е добре да
прегледаш сферите, с които тя се е занимавала. Тези евтини пликчета с
душ гелове и шампоани са отличен пример. Знам, че тя ги е поръчвала
на едро, но те не са икономични. Хората ги използват еднократно,
изхвърлят остатъка и прибират неизползваните в багажа си. Дори да
останат две нощи, ти губиш всичко, каквото си заредил в банята.
Предполагам, че ще има известна разлика в стойността, но с течение
на времето ще излезеш на плюс. Освен това, тук не говорим само за
стойността. Говорим за нещо много по-ценно, което играе решаваща
роля — имиджът.
Вече никой не можеше да ме спре, дори аз самата.
— Ти си обвързан с обслужването, което предлагаш —
например, трябва да готвиш три пъти в седмицата, независимо дали е
заета една стая, или цялата вила. В такъв случай е по-добре да си
осигуриш пълна заетост, когато е възможно. Помисли какъв имидж
искаш да създаваш и се стреми да го постигнеш, особено ако държиш
да увеличиш резервациите от стари клиенти и чрез лични препоръки.
Аз вдигнах пакета с покупката си и го размахах пред него.
— Евтините тоалетни принадлежности развалят впечатлението.
Стъклените шишенца излъчват класа. Статуетките са безвкусица.

180
Свежите цветя в старинни вази излъчват стил. Ти имаш красиво и
качествено спално бельо, но кувертюрите са безлични. Внеси малко
индивидуалност. Одеялата, които стоят в къщичките? Ръчно шитите
юргани? Великолепни са. Добави такива неща и в къщата за гости.
Махни всички украшения и снимки, които не излъчват класа. Ще
струва пари, но можеш да си позволиш такъв разход от време на време,
който ще внесе трайна и забележима промяна. Защо не потърсиш
местни художници? Те сигурно ще се съгласят да дарят своя картина за
вилата, ако в замяна могат да оставят своя визитка на рецепцията…
Замълчах, за да си поема въздух и осъзнах, че Ален и Рупърт ме
гледаха със зяпнали усти — Ален с учудено възхищение, а Рупърт с
нескрит ужас. О, боже. Когато потокът от идеи потечеше, нямаше
спиране. Моментално се почувствах виновна. Само преди пет минути
се ядосвах на Ален, че натоварваше Рупърт, а сега бях направила
същото… Съвсем се вбесих на Ален, защото той ме беше въвлякъл в
това.
Мислех трескаво. Бях се увлякла в подробностите, а първо
трябваше да обсъдим цялостната концепция. Трябваше да насоча
мислите на Рупърт към нещо просто и съществено. А после трябваше
да спипам Ален някъде на четири очи и да го разбия.
Махнах с ръка, за да поясня, че словоизлиянията ми са без
значение.
— Дребните неща могат да се изпипат постепенно. Ако искаш да
привлечеш повече резервации, най-напред трябва да се замислиш за
рекламата. Аз направих резервация през един сайт онлайн, макар че
първо прегледах уебсайта ти. Само тази услуга ли ползваш?
Рупърт кимна, отново в свои води.
— Плащам годишна такса, за да рекламират къщичките и да
поместват връзка към уебсайта. Рекламирам и на таблото на тукашния
туристически офис. Засега това върши работа.
— Добре. Но виж…
— Други идеи? — с усмивка попита Ален.
Присвих очи срещу него в знак на предупреждение.
— Проблемът със сайта, през който направих резервацията е, че
там се рекламират хиляди къщи за гости — обясних аз. — Може би
трябва да рекламираш на повече от един сайт. Или да прецениш
внимателно в какъв тип сайт — виж дали няма нещо по-селективно,

181
специализирано за този регион, така че да не си капка в морето, а да се
открояваш. Освен това трябва да увеличим шансовете да излизаш в
челната десетка на търсачките. Какво мислиш за социалните мрежи?
Рупърт направи физиономия.
— Не, благодаря.
— Не е нужно да разказваш на всички най-тъмните си тайни или
какво си приготвил за вечеря. Макар че това не е лоша идея. Снимка на
твоите кулинарни специалитети, които приготвяш за гостите три пъти
седмично може да е неустоима реклама…
Внезапно Рупърт стана.
— Отивам да поръчам по още едно кафе. — И без да дочака
отговор, той тръгна полека към бара.
По дяволите. Бях прекрачила границата. Отново.
За да си поделя вината с някого, аз се обърнах към Ален като
тигрица, хванала натрапник близо до малкото си.
— Какво беше това? — изсъсках аз.
Учуденото му изражение щеше да е почти комично, ако не бях
толкова ядосана.
— Какво искаш да кажеш? Аз почти не продумах през
последните десет минути!
— Да, знам — троснато рекох аз. — Но аз нямаше да започна,
ако ти не беше изтормозил горкия човек с приказки за печалби и
загуби и за това колко пари ще загуби при развода, нали?
Той се намръщи.
— Нямаше нужда да се включваш.
— Всъщност, трябваше, защото иначе ти щеше да го довършиш,
затова реших да насоча мислите му към нещо практично. Твоите
твърдения бяха необосновани, в най-добрия случай. Ние нямаме
представа какво би могла да направи Глория. Не смяташ ли, че
прибързваш? Той се нуждае от време, за да си стъпи на краката. А ти
го натоварваш с излишни тревоги.
Двамата се гледахме, без да мигнем, докато траеше моята тирада,
и аз прехапах устни, преди да съм изрекла нещо, за което можех да
съжалявам. Обърнах се да проверя дали Рупърт не можеше да ни чуе,
но той не се виждаше, навярно беше влязъл в тоалетната.
Ален задържа погледа ми за момент, когато се обърнах към него.
За първи път забелязах златните петънца в кафявите ириси и се

182
помолих пулсът ми да запази спокойствие. Бях му толкова ядосана, че
можех да изригна, затова пеперудите в стомаха ми, които предизвика
неговият поглед, бяха крайно неуместни.
Компенсирах, като продължих да изливам жлъчта си.
— Освен това не мисля, че кафенето е идеалното място за този
разговор.
Ален ме изгледа неодобрително.
— Нито пък аз. Но според мен и двамата се досещаме защо
Рупърт е избрал това място.
— Той каза, че не може да изкачи стълбите до кантората ти и че
ти нямаш време да дойдеш до „Дворът с розите“.
— Първото е вярно. Второто е чиста измислица. Аз предложих
да дойда в къщата, но Рупърт настоя да се срещнем в града, защото
искал да пазарува. С теб.
Замислих се над чутото и паузата прерасна в неловко мълчание.
Ален въздъхна.
— Еми, знам, че ти и Рупърт преминахте през труден период и се
убеждавам, че ти наистина държиш на него. Но на този етап искам да
ти напомня, че аз го познавам от шест години. Той беше един от
първите ми клиенти, когато се преместих тук. Това означава, че
познавам и Глория от шест години. И повярвай ми, твоето мнение за
нея не може да се мери с моето. Цели шест години аз си прехапвах
езика всеки път, когато правех счетоводния баланс на Рупърт и виждах
какви пари е пръснала за нова кола или за коктейлна рокля, която се
надяваше да мине като фирмен разход, да не споменавам упорството й
да не дават под наем апартамента в Лондон, за да има къде да отсяда,
когато ходи на шопинг през уикенда. Можеш ли да си представиш
каква загуба на приходи е това?
— Ти свеждаш всичко до цифри, нали? — срязах го аз. —
Приходи, печалби и загуби. Рупърт изобщо не влиза в сметката,
доколкото разбирам. Той не се стреми да стане супербогат.
— Друго се опитвам да ти кажа, същото се мъча да обясня и на
него — той трябва да се замисли какво ще му остави Глория след
развода. Рупърт трябва да се подготви за най-лошото.
— Аз пък се опитвам да ти кажа — заплаших го с вдигнат
показалец — че той не трябва да чува това сега. Толкова ли не можеше
да изчакаш няколко седмици?

183
 Ален стисна устни.
— Можех. Глория обаче не може. Виж, Еми, ти скоро ще се
прибереш в Англия, но аз ще съм един от онези, които ще му помогнат
да се измъкне от тази каша. Просто се опитвам да помогна на стар
приятел.
— А ти би трябвало да се съобразиш с факта, че този приятел
преживя сериозно заболяване, Ален.
Той поклати глава.
— Никой не е умрял от разтегнато сухожилие, Еми!
— О, значи според теб спешната хоспитализация с линейка
поради подозрения за инфаркт е дребно неразположение?
Ален пребледня.
— Какво говориш?

184
 ГЛАВА 15

Видях шока в очите му.

— Ти не знаеше ли?
Той поклати глава.
— Не. Затова те моля да ми разкажеш всичко, преди Рупърт да се
върне на масата.
Барманът ни донесе кафетата и аз го изчаках да се отдалечи.
— В нощта, когато Глория и Нейтън… Ами, Рупърт получи
пристъп, който аз сметнах за инфаркт. Повикахме линейка и той
прекара нощта в болницата. Казаха, че е само ангина, но му изписаха
лекарства и казаха, че трябва да промени начина си на живот.
Предполагам, че това означава и по-малко стрес.
Ален прокара ръка по лицето си.
— По дяволите. Нямах представа. Той ми каза само, че си е
изкълчил крака! Местните клюкари потвърдиха същото. Изглежда, че
той е успял да излъже всички.
— Е, съжалявам, че аз ти казах, но само в известна степен. Дори
ако Рупърт беше в отлично здраве, изчезването на Глория щеше да го
разтърси. Това, че ние не можем да я понасяме, не означава, че…
Той ме срита под масата. Рупърт се връщаше.
— Извинете ме. Това беше един познат на Джонатан. Върви ли
разговорът ви?
Изгледах го с присвити очи, докато заемаше мястото си на
масата. Нима наистина се опитваше да ме чифтоса със своя
счетоводител?
Погледнах Ален. Той поклати глава в израз на дружелюбно
отчаяние от Рупърт.
— Утре вечер ще имаме гости — подхвърли небрежно Рупърт,
когато Ален се приготви да си върви. — Ти можеш ли да дойдеш? Към
седем?
Ален сякаш се сепна, поколеба се за момент, явно питайки се
дали да подкрепи своя приятел в стремежа му да възстанови

185
социалния си живот след преживените неприятности и изгледът да
прекара вечерта в компанията на жена, която току-що го беше
обвинила, че е безчувствен идиот.
— Аз… — Рамената му се смъкнаха леко. — Ще ми бъде
приятно. Доскоро.
Докато Ален се промъкваше край заетите маси към вратата,
Рупърт ме смушка в ребрата.
— Какво си му направила, по дяволите? — изсъска той. — Човек
не може да те остави за две минути! Той те гледаше с обожание като
кученце, възхищаваше се на творческия ти гений и прекрасна
усмивка… а когато се върнах от тоалетната, над главите ви бяха
надвиснали буреносни облаци!
— Ами… спречкахме се за нещо.
— За какво?
— Нищо особено. — Аз побързах да сменя темата. — Щом
буреносните облаци се виждаха толкова ясно, защо го покани на
вечеря?
— Защото съм зажаднял за компания. — Той ме изгледа строго.
— И защото Ален те харесва.
— О, за бога, Рупърт. — Все пак, трябваше да призная, че
действително бях усетила нещо такова в началото, но подозирах, че
вече нямаше и следа от привличането, след като бях насолила Ален.
Рупърт обаче не се трогна.
— Той е наполовина французин, наполовина англичанин. Взел е
най-доброто от двата свята, ако питаш мен.
Аз вдигнах очи към небето.
— Рупърт Хънтър, ще си позволя да ти напомня, че преди по-
малко от две седмици моят приятел избяга с жена ти. Трябва ми време
да си ближа раните, а не да си търся ново гадже.
— Това не ти попречи да се въргаляш в храстите с градинаря ми
— изстреля Рупърт с блеснал поглед, когато моята кожа смени нежно
розовия си цвят с тъмночервени петна.
— Какво говориш? Аз не съм… нищо не съм…
— Няма смисъл да отричаш. Миналата седмица чух съответните
звуци през отворения прозорец на стаята ми. Прекъснахте
следобедната ми дрямка. — Доволен от смущението ми, Рупърт ме
потупа по ръката. — Не се шашкай, Еми. Не те виня. Раян е хубав

186
младеж, а ти имаше нужда от малко разтуха след толкова години с онзи
бастун.
— Това беше просто опит да се съвзема, нещо за утеха — казах
нацупено. — Все пак, двамата решихме единодушно да сложим край.
Аз просто… исках отново да се почувствам привлекателна. —
Смутена, че се бях разкрила повече от необходимото, аз прехапах
устни.
Но Рупърт се усмихна.
— Съвсем разбираемо е. Не ме разбирай погрешно, Еми, аз те
възприемам по-скоро като моя кръщелница, затова ще си позволя да ти
разкрия нещо, което късогледият ти приятел явно е пропуснал: ти си
привлекателна. Изглеждаш естествено и имаш прекрасни, грациозни
извивки. Много мъже харесват такъв тип красота. Ален несъмнено
спада към тях. Ще проверим това, когато дойде на вечеря.
— А, да. Кои други си поканил на вечеря утре? Освен Ален?
— Засега никой. Измислих го. Не се тревожи, все ще измисля
някой. Ти можеш да поканиш Софи, ако искаш. Не ми се ще цяла вечер
да се правя на шут. Облечи онази романтична рокля с дълбокото
деколте. Повдигни малко балконите.
Аз завъртях очи. Рупърт в ролята на сватовник. Господ да ми е на
помощ.
На връщане към колата Рупърт се държа странно, подхвърляйки
ми дребни комплименти — как добре съм паркирала на малкото
местенце, как съм научила улиците като местна, как съм поръчала
всичко на френски на сергиите на пазара. По обратния път беше
същото — колко уверено шофирам, колко добре познавам пътя към
дома. Не бях свикнала с тази негова страна, затова се изнервих.
Верен на думата си, той прекара половината от следобеда на
телефона, звънейки на старите си приятели, за да провери кой можеше
да дойде на вечерята утре, като настоя и аз да поканя Софи.
Тя прие поканата с удоволствие.
— Най-сетне ще мога да видя сцената, на която се е разиграла
твоята вълнуваща ваканция и където си срещнала твоя Рупърт!
— Той не е моят Рупърт, слава богу. Аз изпълнявам функцията на
временен настойник.
— Давай по-весело, Еми. Време е да смениш обкръжението —
беше реакцията на Рупърт, виждайки унилото ми изражение на вечеря.

187
Въздържах се от коментара, че тъкмо бяхме изпратили родителите ми
и че излизането с Раян и неговите родители ми беше запълнило
нуждата от вълнение. Знаех, че думите ми щяха да отидат на вятъра.
Когато Рупърт си наумеше нещо, нямаше начин да го разубедиш.
— На каква стойност са ипотечните ти вноски? — Въпросът му
ми дойде изневиделица.
— Защо питаш?
— Просто така. — Той се опита да изобрази небрежно
нехайство, но аз вече го познавах достатъчно добре.
— Ами, продължавай да се чудиш, приятелю.
Той не се трогна.
— Фиксирана ли е? Или плаваща? С променлива лихва? Може би
мога да ти помогна. Както знаеш, аз съм финансов магьосник. — И той
ме прониза с неустоимата си усмивка.
Намръщих се.
— Рупърт, откакто твоята жена избяга с калпавото ми, скучно
гадже, не помня да съм ти споменавала за някакви финансови
притеснения. Какви тайни кроежи се въртят в безделническия ти
мозък?
Рупърт отново изобрази безразличие.
— Нямам скрити планове. Просто ми хрумна, че докато си седя
тук и безделнича, както каза, а ти се въртиш на пета около мен, мога да
ти се отплатя с някой финансов съвет. Би ли ми донесла още една
бира?
Донесох му бирата. Беше доста по-лесно, отколкото да спорим.
— Благодаря — изръмжа той. — И така, на каква стойност е
ипотеката ви?
— Няма да ме оставиш на мира, така ли?
— Не. От какво се страхуваш, че ще продам тази секретна
информация на търг ли? Представи си, че аз съм твоят независим
финансов съветник, с тази разлика, че те консултирам безплатно.
Много хора биха платили скъпо и прескъпо за моите услуги. — Той
сключи вежди.
Засмях се.
— Честно казано, опитвам се да не мисля за това. Освен това
още не съм говорила с Нейтън. Как мога да планирам, без да знам
какво възнамерява той?

188
 Изражението на Рупърт се смекчи.
— Не е моя работа какво ще се разбереш с Нейтън. Но ако се
допиташ до мен, ще имаш ясна стратегия, когато се стигне до разговор
с него. Трябва да си подготвена за бъдещето. Нали скоро се прибираш
у дома.
— Знам. — Сърцето ми се сви. Всеки безпристрастен
наблюдател би сметнал, че се радвам да се върна в подредения си
живот в Англия, но мисълта ме изпълни по-скоро с безпокойство,
отколкото с радостно очакване. Тук ми харесваше. Тук просто бях. Бях
свикнала с ниския праг на отегчение и взискателния характер на
Рупърт и макар често да ме изкарваше от кожата, ние бяхме намерили
общ език.
И не можех да отрека красотата на къщата, градините, слънцето.
Но Рупърт беше прав. В много отношения животът в „Дворът с
розите“ беше сюрреалистично изживяване и беше време да приема
действителността.
Аз вдишах дълбоко, отпих голяма глътка вино и погледнах
Рупърт в очите.
— Добре, маестро. Какво искаш да знаеш?
Рупърт извади бележник и започна да си води записки. Размерът
на вноската по ипотеката, условията на банката, режийните разходи за
апартамента, пощенския код и броя на стаите. Текущите ни разходи,
заплатите ни.
С притъпена от алкохола чувствителност, аз не го прекъснах.
Бедният старец сигурно беше отегчен и имаше нужда от нов проект.
Освен това Рупърт действително имаше здрав разум. Съветите му
щяха да ми бъдат от полза.
— Каква е диагнозата, докторе? — Налях си още една чаша, за
да се подготвя в случай на лоши новини.
Рупърт се облегна и разтърка очи.
— Ами на мен това ми се вижда съвсем разумно. Въпросът е
какво ще правиш, ако вашите пътища с Нейтън поемат в различни
посоки. — Той се вгледа изпитателно в мен. — Предполагам, че ще
стане така?
Спомних си първия път, когато Нейтън ме заведе да видя
апартамента: моето вълнение и радост при мисълта да си имаме свой
собствен дом, да прекараме живота си заедно. Как Нейтън ми поднесе

189
подарък за новия дом — снимка на жилището, което бях видяла в един
каталог, но смятах, че не можем да си позволим. А после си спомних
неговата измяна на терасата горе. Несъстоялият се опит да поправи
стореното. Заминаването му с Глория.
Аз погледнах Рупърт в очите.
— Несъмнено.
Двамата се умислихме за момент, после Рупърт ме стресна, като
стовари едрите си длани на масата и разплиска напитките.
— В такъв случай, трябва да ти изградим ново бъдеще.
Попих със салфетка разлятата течност.
— Не бих стигнала толкова далеч, Рупърт. Просто искам да чуя
твоето мнение по отношение на апартамента.
— Мила ми Еми, ти трябва да разшириш кръгозора си. Какви
спестявания имаш и всичко ли е на твое име?
Не подозирах, че Нейтън и аз бяхме спестили такава сума —
макар че приятното чувство бързо отстъпи пред прозрението, че това
се дължеше единствено на робския труд, който ни изморяваше до
такава степен, че не бяхме в състояние да похарчим наличните доходи
за ваканции или някакви забавления. Основните ни прегрешения се
свеждаха до поръчка на екзотична готова храна, увлечението на
Нейтън по последните електронни джаджи и моето заблуждение, че
ПМС оправдаваше безмерната шопинг терапия. Подскочих, когато си
спомних за малкото наследство от баба ми. Струва ми се, че Нейтън
изобщо не подозираше за него, тъй като милата старица беше
починала, преди да се запозная с него. Доверих това на Рупърт.
Той вписа сумата и се облегна тържествуващо.
— Добре, слушай тогава какво трябва да направиш.
Аз се наведох напред, очаквайки нетърпеливо мъдрия му съвет.
— В един идеален свят, ти би могла да се отървеш от Нейтън и
да прекъснеш всички връзки с миналото, но с твоята заплата не
смятам, че можеш да си позволиш да изкупиш неговия дял. Не и без
сериозни затруднения.
Вече бях стигнала до същото заключение през една от моите
безсънни нощи.
— Е?
— Или той трябва да изкупи дела ти, или ти можеш да изискаш
да продадете апартамента, но и в двата случая ще загубиш ценен

190
актив. Най-добре е да го убедиш да го дадете под наем. Жилището се
намира на комуникативно място с бързи връзки до центъра на града.
Наемът ще покрива ипотеката и дори ще ти остават джобни пари.
— И къде ще живея?
— Тук, в „Дворът с розите“ — рече той, сякаш това беше най-
логичният отговор на света.
— Какво? — изгледах го с изумление.
— Напоследък обмислям тази идея.
— Божичко, не. — Отпуснах глава в ръцете си. Какъв ти мъдър
съвет. Рупърт кроеше поредния си план, а аз бях опитното зайче в него.
— Не е нужно да е така, Еми. Още не разполагам с необоримите
факти и цифри, но разбивката в общи линии е коректна. Ти ще дадеш
под наем апартамента, с което ще си покриваш ипотечната вноска и
няма да загубиш имота — пък макар и като съсобственик с долен
измамник, но на харизан кон зъбите не се гледат. Останалите пари
могат да се използват за поддръжка, ремонт, текущи сметки. След
което ще дойдеш да живееш тук, а аз ще ти плащам да ми помагаш в
работата.
Зяпнах от учудване и се наложи да положа съзнателно усилие, за
да си затворя устата.
— Искаш да захвърля кариера в сферата на маркетинга, за да
работя почасово като чистачка на вили? — Недоумявах накъде биеше с
този разговор, освен в посока на старческото оглупяване.
— Не е само чистенето. Има още много работа и ти го знаеш. Ти
ще бъдеш един вид управител — вярно, на много по-малко
предприятие от онова, с което си свикнала в Англия. Но ще се
занимаваш с рекламата, резервациите, настаняването, туристическите
съвети за гостите, счетоводството. Всичките тези идеи, които
предложи днес — ще можеш да ги осъществиш на практика. И да,
пазаруването, готвенето, текущите задачи и чистенето, предполагам.
Той се покашля.
— Аз не искам да се откажа от бизнеса, но не мога, а и не искам
да върша всичко сам. Ти вече доказа, че си напълно способна. Не мога
да си представя какво ще бъде без теб и съм готов на всичко, за да
останеш тук. — Той вдигна ръка, за да пресече протестите ми. — Няма
да плащаш наем и режийни, така че ще получаваш добри пари.
Аз се намръщих.

191
 — Рупърт, знам, че имаш добър бизнес тук, но не виждам как
можеш да си позволиш да ми плащаш нормална заплата. А ако ми
дадеш стая, ще орежеш приходите си.
Той поклати глава.
— Всъщност, не, защото можеш да вземеш стаята на майката на
Глория.
— Какво?
— Когато крилото беше готово, Глория настоя да поканим майка
й да живее с нас. После каза, че нямало да е редно да допуснем
възрастната жена да се мъчи сред другите гости, затова построихме
стая специално за нея.
— Ох, тази кошмарна съпружеска преданост. Поне хареса ли й?
— Нямам представа. Старата вещица отказваше да дойде, ако
Глория не отидеше да я вземе от Англия. Когато привършихме с
приготовленията, тя хвана пневмония, за да ни направи напук и умря.
Знаех, че не биваше да се смея, но при мисълта как някаква
свадлива, дърта версия на Глория ги беше направила луди, а после
беше гушнала букета, просто не можах да се сдържа.
Въпреки че здравият разум ми казваше да не се поддавам на
безумния план на Рупърт, въображението ми подхвана идеята. Не
знаех, че неговата лична пристройка беше толкова голяма, но не
притежавах самообладанието да живея в такава близост до моя
самозван наставник. Не че обмислях сериозно поканата.
Рупърт се възползва от мълчанието ми, за да разгърне
пледоарията си.
— Обстановката тук е в стил арсеник и стари дантели, но аз ще
сменя мебелите. Стаята е много голяма. Има си собствена баня. При
това се намира в най-отдалечения край. С изглед към овощната
градина край къщата. Мога да направя отделен вход. Знам, че не искаш
някой да си помисли, че ние… Сещаш се.
— Добре, разбрах. Няма да заемам стая за гости. Но още не
виждам как би могъл да си позволиш да ми плащаш.
Рупърт ме погледна покровителствено и доля чашата ми.
— Еми, мила, знаеш ли какви бяха разходите по поддръжката на
Глория?
Спомних си какво беше казал Ален тази сутрин. Замислих се за
дрехите, накитите, секси бельото от Париж, дизайнерските куфари,

192
които Нейтън беше натоварил в скъпата спортна кола.
— Ммм — измърморих уклончиво аз.
— И ако пресметнеш реално колко работа вършеше тя тук?
Имах известна представа.
— Но ако се разведеш, тя ще ти струва още повече!
Рупърт ме срази с крива усмивка.
— Не се съмнявам. Но само в краткосрочен план. Моето
финансово положение е стабилно, Еми, и мога да понеса някоя и друга
загуба. Но ти чу какво каза Ален тази сутрин — това място ми е
необходимо. Ако ти не беше тук, трябваше да потърся помощници
сред местните хора. Сигурно дори за теб е ясно, че ако вземеш предвид
този разход и ако сравниш дребните харчове на Глория с плащането на
достойна заплата на доверен човек, дори ще изляза на печалба?
Още се опитвах да претегля това, когато той добави:
— Освен това бих могъл да си взема куче.
Сега вече изпуснах нишката на разговора.
— Какво?
— Винаги съм искал да имам куче — рече той със замечтан
поглед.
— И каква връзка има това с разговора? — Навярно бирата беше
влязла в някакво ужасно взаимодействие с лекарствата и беше
предизвикала преждевременна сенилност у Рупърт.
— Глория не ми даваше — обясни той. — Високите токчета не са
удобни за разходки с куче пък и идеята да събира кучешки акита никак
не й допадаше.
Това вече го вярвах. Всъщност, то беше най-достоверното
твърдение за последните десет минути.
— Но ако ти беше тук, Еми…
— О, значи сега искаш да живея тук, за да ми плащаш да
събирам кучешки изпражнения?
— Едва ли. Ще ти плащам да управляваш вилата, така че да ми
остава свободно време да общувам с природата и да споделям
преданото другарство на най-добрия приятел на човека, както
подхожда на напредналата ми възраст. Нима ще ме лишиш от това
удоволствие?
Завъртях очи.

193
 — Добре, Рупърт, стига сме обсъждали кучето. Да се върнем на
бизнеса. Ти почиваш през зимния сезон, следователно аз няма да
получавам толкова, колкото взимам сега, нали?
— Ти няма да имаш разходи за наем, а само за лични нужди.
Освен това ще започнеш да градиш твой собствен бизнес.
— Бизнес? Какъв бизнес?
— Е, това още не съм го измислил…
Изсумтях презрително.
— Това, което мога да ти кажа, Еми, е, че тук има много
чужденци. На тях им трябва реклама за вилите им, уебсайтове,
брошури, връзки с туристически агенции. Някой да наглежда имотите
им. Организирано почистване и поддръжка. Възможностите за
практично момиче като теб са безброй. Трябва само да напипаш
правилната ниша, което няма да е трудно с твоите умения, да
измислиш как да я запълниш и да й поставиш разумна цена.
Аз поклатих глава, но спрях, защото ми се зави свят.
— Рупърт, не мога да се прехранвам като чиракуващ готвач в
твоята кухня.
— Кой знае, Еми. Но дори без готвенето, ще имаш
предостатъчно работа, а аз ще ти плащам заплата, така че ще имаш
време да прецениш възможностите.
— Не говоря достатъчно добре френски — заявих аз, тъй като не
исках да се отнеса прекалено далеч и освен това осъзнавах, че и
двамата бяхме пийнали доста. Доколкото виждах, основният
недостатък на преместването ми тук щяха да са неизбежните запои.
— Аз мога да ти помогна. Ти вече се справяш доста добре.
— Нямам представа как се започва бизнес в чужда страна. Няма
да знам откъде да започна. — Вече сърдита, аз започнах да търся
препятствия, преди умът ми да е приел идеята като осъществима.
— Аз мога да ти помогна с много неща. Ален ще ти помогне с
останалото — това е неговата специалност.
Хващах се като удавник за сламка.
— Как бих могла да си позволя неговите услуги, преди да съм
спечелила нещо?
— Той ще ти помогне на драго сърце, млада госпожице. Според
мен Ален е влюбен в теб.
— О, стига, моля те!

194
 Рупърт ме погледна проницателно.
— Не ти ли харесва тук?
Аз въздъхнах мечтателно.
— Ти знаеш, че ми харесва, но аз съм тук на почивка. Не е
същото като да зарежеш добре платена работа и да се преместиш във
Франция по силата на моментна прищявка.
— Не ти ли се иска кардинална промяна, ново
предизвикателство, в което можеш да използваш уменията си и да
изпитваш удовлетворение? Сама да си бъдеш шеф? Кой е най-добрият
сценарий? Местиш се тук, щастлива си, повече не се обръщаш назад и
печелиш достатъчно, правейки нещо, което ти се отдава.
— А кой е най-лошият сценарий?
— Мисли позитивно, Еми, това е билетът!

195
 ГЛАВА 16

Вторникът започна с ярко слънце. Напоследък дните бяха

прекрасни. Дъжд валеше главно нощем, оставяйки градината окъпана
и зелена, а дните ведри и ясни. Аз седнах в леглото и изчаках
последните алкохолни изпарения да напуснат главата ми, усещайки
почти осезаемо тежестта на торбичките под очите си.
Спомних си снощния разговор с Рупърт и изохках. В
откъслечните часове от нощта, когато успявах да заспя, сънувах
някакъв прекрасен живот с много слънце, фантастична храна и
ароматно кафе в кокетно бистро на паважа, а в следващия момент се
озовавах под купища мръсни чаршафи, задушавана от гигантско куче,
което седеше отгоре ми и отказваше да помръдне.
Докато будувах между отделните кошмари, не спирах да
проклинам Рупърт и неговите пиянски брътвежи. Неговите приказки
бяха плод на нетрезво въображение. Звучаха изкусително, естествено.
Нали затова хората ходеха на почивка — за да опитат нещо различно.
Но почивките бяха кратък отдих, бягство, което не можеше да вирее в
реалния свят. Едното нямаше нищо общо с другото. Моят живот и най-
важните неща — моят дом, моята работа, моето семейство и
приятелите ми — бяха в Англия. Рупърт просто беше размътил водата
в и без това заплетената ситуация. Боже, какъв досадник беше този
човек.
Решена да прогоня от ума си неговите безумни идеи, аз влязох в
банята и когато въздействието на водните струи върху пулсиращата
болка в главата ми стана непоносимо, аз се подсуших, облякох се и
тръгнах към моя любим кухненски уред.
Реших да изпия кафето си на чист въздух и зашляпах с боси
крака към градината, наслаждавайки се на усещането на мократа трева
под стъпалата си и възхищавайки се на пищните цветове наоколо.
Розови камбанки, които се наричаха дамски сърца, както бях научила
неотдавна, надничаха между храстите, поклащайки свенливо глави в
свежия полъх на юнското утро. Кокошките, които нощуваха затворени

196
в курника, кудкудякаха нетърпеливо в очакване да излязат навън,
затова аз закрачих към ограждението, за да ги пусна на воля и да ги
нахраня.
И се натъкнах на Раян.
— О, извинявай. Не те видях.
Раян се засмя.
— С всяка минута ставаш все по-голяма домошарка. Обзалагам
се, че не си си представяла, че ще храниш кокошките, докато си на
почивка.
— Аз и останалото не си го представях така. Подранил си.
— Знам. Доста съм зает в момента. Имам да наваксвам с доста
градини след едноседмичното пътуване до Англия и… ъ, миналата
седмица бях занемарил другите клиенти. — Той ме срази с лукава
усмивка.
— О! — Аз се изчервих. — Раян…
— Не се притеснявай, Еми. Още държа на думата, която ти дадох
в петък, щом ти така искаш.
Въздъхнах с облекчение.
— Да.
Той пропъди неловкостта, като взе чашата от ръцете ми и
гаврътна остатъка от кафето на един дъх.
— Хей! Сега ще трябва да си направя друго! — сгълчах го аз.
— Тогава направи едно и за мен.
Погледнах го косо и тръгнахме към къщата.
Един въпрос не ми даваше мира от първия ден, в който го бях
срещнала. Като негова любовница, ми се бе струвало неуместно да
попитам — но след като официално бяхме само приятели,
любопитството надделя.
— Може ли да ти задам един личен въпрос?
— Бих казал, че вече сме доста близки. Би било странно да
започнеш да се смущаваш на този етап. Питай.
— Глория някога… нали се сещаш… опитвала ли е някога да те
съблазни?
В гърлото му забълбука възхитен кикот.
— И какво те кара да мислиш така?
Подозирам, че това беше реторичен въпрос, но все пак
отговорих.

197
 — Тя беше флиртаджийка, Раян. Щом можа да хукне след
Нейтън, не мога да си представя, че е подминала младия Ерос, който се
е трудел в градината й!
Той се засмя.
— Младият Ерос? Така ли ме възприемаш?
Аз го шляпнах игриво и се изчервих.
— Гледано през очите на Глория.
— Аха. — Трапчинките се очертаха на бузите му, когато устните
му се извиха в усмивка. — Е, тя намекна, че иска… допълнителни
услуги. Аз я отрязах. На нея това не й хареса.
— Не се съмнявам. — Представих си отхвърлената Глория,
принудена да гледа работещия в градината Раян, без да може да
удовлетвори апетита си, и засиях — не само заради душевните мъки,
които навярно бе преживяла, но и поради факта че аз бях вкусила
нещо, което беше непостижимо за нея.
И то беше точно толкова великолепно, колкото нейното
изтормозено въображение й го бе рисувало.
— А ти не се ли изкуши? — попитах го аз.
Той поклати глава.
— Вече ти казах, че се интересувам само от жени, с които се
чувствам добре, а с Глория се чувствах като в прегръдката на боа.
Освен това изпитвам искрено уважение към Рупърт. Никога не бих го
допуснал.
Аз се усмихнах. Стана ми приятно, че старомодните ценности
бяха живи и вирееха сред младото поколение. Раян умело смени
темата.
— Чух, че ще имате гости довечера.
Аз изсумтях неопределено.
— Рупърт ще има гости. Аз съм неплатена прислуга.
— Вярвам ти, но недей да забравяш, че всичко се прави заради
теб.
— В какъв смисъл?
— Ален ще дойде и освен това забелязах, че аз не съм поканен.
Влязохме в кухнята и аз налях две чаши кафе.
— Може би Рупърт е преценил, че компанията не ти подхожда по
възраст.
Раян се засмя.

198
 — Не се тревожи, не съм обиден. Не очаквам да присъствам на
всички соарета на Рупърт. Ти обаче не трябва да си толкова наивна, ако
искаш да запазиш приятелството на Рупърт. Той се опитва да те
сватоса с уважаван счетоводител, за да компенсира последния, и не
иска мимолетният ти любовник да му мъти водата.
Аз въздъхнах с раздразнение.
— Знам това и повярвай ми, бих предпочела да не се бърка, но
той няма спиране. За бога, сама съм едва от две седмици. Не ми стига,
че спах с един мъж, ами сега ми набутва и втори.
— Много благодаря!
— Извинявай. Не исках да прозвучи така… Всъщност, никога не
съм смятала, че съм такова момиче.
Раян реагира с бурен смях.
— Такова момиче? Откъде си взела този израз, от христоматията
на баба ти ли? — Той се пресегна и докосна ръката ми. — Недей да се
чувстваш виновна за онова, което направихме, иначе аз също ще се
разстроя.
Аз кимнах неубедително.
— Добре. — Погледнах го нацупено. — Все пак, това не
означава, че Рупърт трябва да ме урежда с първия срещнат мъж. В края
на тази седмица се прибирам у дома. Какво цели той?
— Просто не иска да те загуби.
Спомних си снощните планове на Рупърт и моя отказ.
— Той няма да ме загуби. Ще поддържаме връзка.
Раян остави празната си чаша в мивката.
— Еми. Рупърт иска да имаш колкото може повече причини да се
връщаш тук по-често. И се тревожи, че Франция и неговата компания
няма да са достатъчно убедителни аргументи, когато се върнеш към
предишния си живот. Затова подхвърля на пътя ти различни
изкушения. — Раян се усмихна съчувствено. — Благодаря за кафето.
— Той тръгна към вратата, но се обърна в крачка. — Всъщност, успява
ли?
— Кой? Какво? — Аз все още мислех за машинациите на Рупърт.
— Ален. Изкушава ли те?
— Аз почти не го познавам — отвърнах аз и в същия миг
споменът за карамелените очи на Ален изникна неканен в главата ми.

199
Може и да не го познавах, но това явно не ми бе попречило да запомня
лицето му в най-малки детайли.
— Но?
Спомних си грубите ми думи в кафенето вчера, обзелият ме гняв,
когато бях помислила, че той притискаше Рупърт и пребледнялото му
лице, когато бе научил истината за здравето на приятеля си. Желанието
му да предпази Рупърт от разрушителната сила на Глория.
Очите на Раян проблясваха весело. Виждах, че не ревнуваше, а и
вече бяхме сключили мир.
— Е, навярно няма да му откажа да ме почерпи едно питие, ако
остана тук по-дълго. — И ако успея да замажа вчерашното
недоразумение. — Но тъй като си тръгвам, това не е проблем.
— Наслади се на вечерта. Съжалявам, че няма да съм тук. В
ролята на зрител.
Той ми махна с ръка и тръгна към бурените, а аз положих
неимоверни усилия да не се трогна от гледката на изваяния му торс в
плътно прилепнала тениска.
Трябваше да си поговорим с Рупърт за тази негова склонност да
се меси в любовния ми живот, но засега, тъй като семейство Кенеди и
семейство Стюарт си заминаваха тази сутрин, аз трябваше да почистя
стаите им, а после да помогна на Рупърт в готвенето за знаменитото
парти. Последното, което исках, беше той да припадне от изтощение
преди вечеря и да ме остави да развличам някакви непознати.
Докато аз шетах горе, Мадам Дюпон изчисти и подреди долу. По
вече установен навик, ние седнахме да си починем с по чаша чай с
резен лимон.
— Мадам Дюпон, Рупърт потърси ли от вас помощ? — попитах я
аз.
Тя поклати глава, а аз въздъхнах отчаяно. Но все пак с цената на
моята решителност, нейното търпение и импровизирания сеанс по
рисуване на гърба на пазарския списък на Рупърт, успях да изложа
дилемата си.
— Аз си заминавам в събота. — Нарисувах кораб върху къдрави
морски вълни. — Рупърт има нужда от помощ. — Нарисувах човече с
пола и тиган в ръка, който някак странно ми заприлича на брадва.
Никога не съм била силна в рисуването. — Той се нуждае от помощ. —
Този път нарисувах жена, надвесена над леглото.

200
 Мадам Дюпон се изкиска многозначително, но когато си дадох
сметка, че навярно беше изтълкувала обяснението в погрешна посока и
се приготвих да започна отначало, тя ми намигна в знак, че се бе
пошегувала.
— Не се тревожи, Еми — рече добрата стара дама и извади
мъничък мобилен телефон от дълбокия джоб на полата си и се залови
за работа. След няколко обаждания и още една чаша чай с лимон, тя
записа две имена и телефонни номера.
— Трябва да накараш Рупърт да им позвъни и да им каже какво
точно иска и кога го иска.
— Merci beaucoup. — Въздъхнах с облекчение и взех листа. В
същия миг една предателска сълза се търкулна по лицето ми, преди да
успея да я спра.
Мадам Дюпон протегна ръка да я избърше и ме потупа по бузата,
изричайки наниз от непонятни френски фрази, от които схванах най-
главното — че съм добро, мило момиче. От устата на тази строга
дребна жена, това признание означаваше много за мен, а искреността,
с която бе казано, стопли сърцето ми.
Останах в кухнята след обяд под претекст, че помагах на Рупърт
да сготви, но в действителност исках да го нахокам заради склонността
да си бута носа в хорските работи, но той не ми позволи да помагам.
— Ти положи достатъчно неплатен труд тук, който ти стига за
цял живот — каза той. — Решението да поканя гости на вечеря е мое,
затова аз ще свърша цялата работа. Искам поне този път да си
починеш.
Преглътнах лекцията, която се канех да изнеса. Това, че Рупърт
подхождаше нетактично към някои неща, не означаваше, че не
оценявах неговите мотиви, пък макар някои от тях да бяха открито
егоистични.
— Не искам да се пресилваш — предупредих го аз.
— Няма. — Когато не помръднах, Рупърт отстъпи. — Ще ми
потрябва помощ в почистването, когато завърша подготовката на
продуктите.
— Добре, няма проблем.
Бях твърде неспокойна, за да седна в градината, затова излязох да
се разходя по алеите. Температурата беше идеална и малко движение
щеше да ми се отрази добре. Покрай пътя вървеше пътека, която беше

201
достатъчно широка, за да не се боя от минаващите коли, и ми
позволяваше да се насладя на прекрасния пейзаж с поля и лозя. Вървях
и си мислех за предстоящото вечерно парти. Ако Рупърт си
въобразяваше, че вечерята щеше да спомогне Ален и аз да се влюбим
лудо един в друг, много грешеше.
Чувствах се ужасно заради начина, по който се бях държала с
Ален вчера. Бях се нахвърлила срещу него, дори го бях заплашила с
пръст. Той не бе подозирал за здравословното състояние на Рупърт.
Просто се беше опитал да защити своя приятел така, както умееше, и
изражението на лицето му, когато му бях казала за ангината,
изразяваше ужас и тревога, почти паника.
Нямах представа как щяхме да се държим тази вечер. Дори да
исках да се извиня, а вече ми се струваше, че изпитвах такова желание,
аз едва ли щях да имам такава възможност в стая, пълна с непознати
хора.
Върнах се леко потна от усилието и се качих в стаята, за да си
взема душ и да се преоблека. Не беше нужно да се престаравам. Когато
се върнах долу в що-годе приличен вид, кухнята изглеждаше така,
сякаш Рупърт участваше в надпревара кой можеше да извади най-
много тенджери и тигани.
Гостите започнаха да пристигат, но аз се притеснявах от срещата
с Ален и не бях в настроение за приятно общуване с пъстрата
компания на Рупърт.
Пръв пристигна Ален, натоварен със задължението да бъде
шофьор на Джонатан, услуга, която според Джонатан му се полагаше
заради преклонната му възраст, която не му позволяваше да шофира
сам късно вечер.
— Реакциите ми са по-бавни — весело рече той. — Като
добавиш обилната вечеря, сигурно ще заспя на волана.
Погледнах смутено Ален и той ми отвърна с половинчата
усмивка. Погледнах часовника. До уречения час, в който щяха да
започнат да пристигат другите гости, оставаха десет минути.
Дръж се естествено, Еми.
— Ален? Би ли ми помогнал да донеса салфетките и… разни
други неща?
Това беше неубедителен, да не кажа жалък претекст, но Рупърт
щеше да си помисли, че просто исках да прикоткам Ален насаме —

202
съвсем правилно — за да го съблазня, макар да нямах никакво
намерение да го правя.
Ален се сепна, но любезно се подчини на молбата и ме последва
в салона.
— Наистина ли ти трябват салфетки?
Аз взех един куп ленени салфетки от скрина.
— Да, макар че не ми трябва твоята помощ, за да ги занеса. —
Опитах да се усмихна. — Ален, вчера разговорът ни тръгна в
погрешна посока и искам да ти се извиня. Въпреки че ти се ядосах, бях
прекалено груба и наистина нямах представа, че Рупърт не ти е казал
цялата история за престоя си в болницата. Съжалявам.
Той кимна.
— И аз съжалявам. Много мислих над онова, което ми каза вчера
и осъзнах, че ти си права. Не смятах да съм толкова негативен или да
стресна Рупърт, но наистина нямах представа, че е бил толкова зле.
Просто… познавам Глория. И исках да го предупредя, преди да го е
ударила между очите.
Усмихнах се тъжно.
— Предполагам, че имаш предвид във финансово отношение.
Защото тя вече го нокаутира в емоционален план.
— Знам. — Той затвори очи за момент. Когато ги отвори,
изражението му беше искрено. — Еми, двамата с теб се стремим към
едно и също. И двамата сме загрижени за Рупърт. Просто разглеждаме
ситуацията от различни ъгли.
Аз кимнах и настъпи неловка пауза. Аз размахах салфетките и се
усмихнах.
— Колко време е нужно, за да вземеш дузина салфетки? По-
добре донеси… няколко възглавници?
Когато се върнах в кухнята, Рупърт и Джонатан се спогледаха
многозначително. Прииска ми се да ги сритам в кокалчетата.
Следващата гостенка, която пристигна точно на минутата, а
когато я видях, се усъмних, че времето би дръзнало да убегне от
мерника й, беше Ели Фийлдинг, брокерката, която Рупърт беше
препоръчал на семейство Стюарт. Някъде между четирийсет и
петдесет, висока и изправена като точилка, с късо подстригана
яркочервена коса и крещящо червило, тя притежаваше категоричното
присъствие и увереност, за които дори не смеех да мечтая.

203
 Хора започнаха да се настаняват в кухнята. Джонатан се настани
на удобното кресло до прозореца, Ели Фийлдинг кацна на един от бар
столове, което й придаде още по-строен и внушителен вид, а Ален
приседна на перваза. Хвърлих му една възглавница, която той улови с
благодарност.
— Рупърт, какви вкуснотии си ни приготвил тази вечер? —
попита Джонатан, докато Рупърт сервираше напитките.
Домакинът се засмя.
— Какво значение има? Ти ще излапаш всичко като невидял,
каквото и да ви поднеса.
Джонатан не се засегна.
— Когато човек достигне моята възраст, очакването често е по-
приятно от самото удоволствие — рече той.
Рупърт завъртя очи.
— Да разбираме, че все още говориш за менюто, нали?
Следващите гости предотвратиха евентуалната препирня. Филип,
съдружникът на Ели в агенцията за недвижими имоти, беше нейна
пълна противоположност — нисък, закръглен, консервативно облечен
с риза и вратовръзка и с толкова тих глас, че се напрягах, за да го чуя,
въпреки че английският му беше безупречен. Когато застана до Ели,
едва се сдържах да не се разсмея. Навярно разиграваха „доброто и
лошото ченге“ с клиентите. Елегантната съпруга на Филип, Мартин,
беше още по-дребничка и тиха от мъжа си.
След това пристигна Софи и аз моментално изпитах
признателност за компанията й. Разцелувахме се по бузите и аз я
представих на другите. Тя вече се познаваше бегло с Филип и Ели,
защото те работеха в града, и познаваше Мартин, защото беше нейна
фризьорка, а после се оказа, че познаваше и Ален, който беше неин
счетоводител.
Последен пристигна Боб, с оглушителен рев на мотора си.
Докато той поздравяваше другите от компанията, аз се запитах как се
вписваше въобще тук. Знаех, че двамата с Джонатан ходеха в един бар,
но се оказа, че той беше фотограф на свободна практика, който
обслужваше обектите на Ели и Филип, Ален му водеше
счетоводството, а Рупърт…
Кой знае? Изглежда, че тук всички се познаваха. Аз дори не
знаех имената на съседите ми в Бирмингам. С Нейтън ги наричахме

204
„онзи възрастният човек през два апартамента“ или „шумният тъпак от
горния етаж“, така че тази непринудена дружелюбност ми се струваше
извънземна.
Когато гостите заеха импровизираните си места като пъстро ято
птици, Рупърт ни угости с изумителните си канапета: малки кошнички
от маслено тесто, пълни с пушена сьомга и сирене, миниатюрни рулца
с пикантен пълнеж, мариновани маслини — райско блаженство.
Преместихме се на масата за домашния пастет на Рупърт. Без да
надавам ухо за разговора, аз започнах да си играя с предястието.
Рупърт не се беше опитал да скрие факта, че вечерята беше прикритие
да покани Ален. Но след снощните откачени идеи за моето
преместване в „Дворът с розите“, ако се замислех… Дали не искаше да
ме запознае с всички свои приятели, за да ми покаже, че нямаше да се
чувствам изолирана, ако имах глупостта да заживея тук?
— Е, ще го направиш ли, Еми? — попита Джонатан, изваждайки
ме рязко от мислите ми.
— А? — попитах аз като пълен идиот. — Извинявай. Бях се
отнесла. Какво да направя?
— Рупърт ни каза, че ти мислиш да се преместиш тук. Да
започнеш свой собствен бизнес.
Как така бях пропуснала това? Аз действително трябваше да
внимавам с Рупърт. Софи ме наблюдаваше крадешком. Тя също имаше
слисан вид.
Хвърлих гневен поглед на Рупърт, но той изведнъж се разбърза
да събира празните чинии, за да отвори място за следващото ястие и
някак не улови намека ми.
— Рупърт преувеличава. — Опитах се да запазя лек и ведър тон.
— Снощи той ме попита дали съм склонна да обмисля варианта да
дойда да живея тук, за да му помагам и може би да опитам да изградя
свой собствен бизнес.
— Но? — попита Боб.
Пронизах с поглед Рупърт, който пристъпваше с накуцване към
масата, понесъл чинии с уханни, вдигащи пара зеленчуци.
— Но аз имам сигурна работа у дома. Не виждам практичната
страна на тази идея в реални условия.
— Зависи от твоята гледна точка и от това колко ти харесва
работата ти в Англия. — Боб вдигна ръце в нещо, което наподобяваше

205
блюда на везни. — Пари и сигурност? Или промяна и
предизвикателство — и възможна бедност. — Той сбута Джонатан. —
Ето, Джонатан е готов да ти плаща минимална част от пенсията си, за
да тичаш около него, нали, старче?
Джонатан посегна да си вземе кифличка.
— Ти почакай още двайсет години, младежо Робърт, и ще видиш
колко необходима ще ти бъде Еми тогава.
Всички се засмяха и аз прехапах устни, когато Рупърт донесе
тромаво тавата с картофи с чесън и уханно печено пиле на масата,
обгърнат в аромат на лимон и естрагон. После развъртя сръчно
страховития нож, който за щастие не беше в моите ръце. Не му
липсваше нахалство. Едно беше да ми развива идеите си на четири
очи, но съвсем друго да ги съобщава на всеослушание.
Докато Рупърт сервираше резени сочно пилешко, Софи ми се
усмихна съчувствено.
— Значи не приемаш сериозно идеята? — попита тя.
Аз вдигнах рамене.
— Не мисля, че е разумно да изоставя прекрасна работа, за да
заживея в непозната страна с език, който владея едва-едва. Освен това,
ще имам същите проблеми както у дома, нали? Пак ще трябва да
свиквам да живея сама. Да си изкарвам прехраната. Вие, французите,
може и да имате продължителна обедна почивка и по-елегантни
прически, но в края на краищата, пак се налага да работите и да ходите
на неприятни служебни срещи също като нас, британците.
Тя се усмихна.
— Предполагам, че това е вярно.
За мое учудване, Филип събра смелост и заговори.
— Не е невъзможно, така да знаеш, Еми. — Акцентът и тихият
му глас ме затрудняваха, въпреки че говореше свободно английски. —
Рупърт има добър бизнес тук. Убеден съм, че щом казва, че може да си
позволи да ти плаща, значи наистина е така.
Понечих да кажа, че сред моите многобройни съмнения по
отношение на Рупърт, възможността да ми плаща минимална заплата
беше на последно място. Друг въпрос беше дали исках да живея от
подаяния. Но преди да мога да изрека на глас тази мисъл, Филип
продължи:

206
 — Колкото до сезонния бизнес, това е възможно. Не знам с какъв
бизнес би искала да се занимаваш, но тук има много британци. — Той
описа широко движение с ръка, сякаш компанията на масата
представляваше цялата долина на Лоара. — Икономиката е в застой —
призна той. — Никой не знае това по-добре от брокера. Но тези, които
вече живеят тук, не бързат да се връщат в Англия и винаги ще има
хора, които ще искат да се преместят тук.
Той потърси подкрепа в своя бизнес партньор и Ели се усмихна
хищно.
— Това, което милият и скромен Филип не ти казва, Еми, е, че
ние имаме полза да можем да препоръчаме на нашите клиенти човек
като теб. Ние сме като онези птички, които живеят на гърба на
хипопотама и се хранят с паразитите му. Често единственото
препятствие, което стои между нас и успешната сделка, е колебанието
на купувача. Колкото повече съмнения ги измъчват, толкова повече
отлагат покупката. Рупърт каза, че ти се занимаваш с маркетинг, нали?
Аз кимнах кротко. Тази жена ме плашеше до смърт.
— Е, сигурна съм, че има пазар за това, ще прощаваш за
тавтологията.
Всички се засмяха учтиво. Предполагам, че и те се страхуваха от
нея.
— Ако можем да успокоим тези тревоги, препоръчвайки
надеждни хора като Раян, Ален или дори теб — и твоите услуги —
бизнесът ни ще процъфтява. — Тя се обърна към Рупърт. — Което ме
подсеща да ти благодаря, че си дал моя номер на твоите гости,
семейство Стюарт. Те се отбиха в офиса, преди да си тръгнат.
Прекрасни хора. Много сговорчиви. Уверена съм, че ще се върнат. —
Тя облиза цикламените си устни, вероятно при мисълта за
предстоящата комисиона. — Виждаш ли, Еми? Как си правим услуги.
Полезно е за душата. И за бизнеса.
С тези думи тя заби с настървение ножа и вилицата си в пилето,
което беше своеобразен сигнал за другите гости да направят същото.

207
 ГЛАВА 17

Погледнах Рупърт и той вдигна виновно рамена. Хитър

негодник. Да организира вечеря в моя чест, за да ме представи в
обществото с тайната надежда, че моите нови приятели биха могли да
ме изкушат да се преместя тук си беше достатъчно деликатна
машинация. Но да изложи бъдещето ми на публична дискусия с ясното
съзнание, че щеше да ме ядоса? Можех само да предположа, че той
беше заложил на варианта гневът ми да отстъпи пред колективната
убедителност на компанията, но не ми харесваше да ме увещават, дори
Рупърт да смяташе, че каузата беше добра.
Софи хвана ръката ми под масата.
— Добре ли си? — прошепна тя.
Аз се обърнах към нея.
— Във Франция колко години се лежи за убийство?
Тя поклати глава, усмихната.
— Щом се шегуваш, значи си добре.
Аз изсумтях.
— Кой казва, че се шегувам?
Обърнах се и улових погледа на Ален. Освен Мартин, която
според мен мълчеше, защото не говореше английски толкова добре
колкото съпруга си, Ален беше единственият човек, който още не се
беше включил в дебата. Вгледах се за момент в очите му с цвят на
разтопен карамел и съзрях съчувствие заради онова, на което ме беше
подложил Рупърт, но не знаех дали той беше съгласен с другите.
Макар да беше счетоводител, не можех да отрека факта, че неговата
преценка беше най-трезва. Ален ми се усмихна леко и за миг аз се
улових да се питам какво щеше да е усещането да ме целуне по
устните, докато не си напомних, че се бях отказала от счетоводителите
веднъж и завинаги.
Изпитах облекчение, че намерихме възможност да се извиним за
държанието си. Олекна ми на съвестта. Ален очевидно беше добър
човек, който много държеше на Рупърт. Освен това не се стесняваше

208
да се извини, а това говореше много добре за него. Както и тази
обезоръжаваща усмивка, естествено.
За да смени темата, Ели се впусна да ни разказва за някакъв
собственик, който искал да продадат къщата му на баснословна цена,
въпреки многобройните недостатъци, които тя изброи с хаплив хумор.
— Влага по стените — рече тя. — Електрическа инсталация,
която сигурно е направена веднага след като Едисон е изобретил
електрическата крушка. Кухня с обзавеждане от петдесетте години на
миналия век, ако проявим благородство, и баня в онова кошмарно
зелено, което беше модерно през осемдесетте и от което на човек му се
повдига. — Тя потръпна. — Което щеше да е простимо, ако той
искаше да обявим къщата със съответната пазарна стойност за сграда,
която се нуждае от основен ремонт, ако не и събаряне. Но не. Какво
направи той, Филип?
Филип се засмя.
— Човекът боядиса всички стени в цвят магнолия. Всички стени
до една. След което заяви, че къщата е била ремонтирана и й поиска
двойна цена!
Всички се разсмяха — въпреки че на мен ми трябваха още една
чаша вино и десерт, преди да започна да се отпускам. Трудно беше да
не се трогна от въздушния лимонов мус на Рупърт и миниатюрните
еклери с шоколадов ганаш. Когато поднесе кафето — силно и плътно,
а не като английските безкофеинови залъгалки, за да не си развалим
съня — почти му бях простила дебелашките манипулации. Всъщност,
след първата глътка кафе изпитвах най-вече завист. Неговата кухня бе
изпълнена с ароматни ухания и оживени разговори и щастливи лица.
Минаваше единайсет часа в седмичен ден и все пак никой не бързаше
да се прибира. Огледах се и осъзнах, без капка съмнение, че всеки
един от гостите на масата беше тук, защото искаше да е тук. Не можех
да си спомня последния път, когато двамата с Нейтън бяхме
посрещали гости, ако не броим родителите ни.
Джонатан се жалваше на Софи за размера на пенсията си, докато
Рупърт разказваше на Филип и Мартин за възхитителните английски
практики да се вдига цената в последния момент и да се организират
гаражни разпродажби дни преди изповядването на сделката.
Ален се обърна към Ели.

209
 — Аз не мога да понасям такива неща. Има предел, отвъд който
бизнесът не бива да измества почтеността и благото на хората.
Вдигнах вежди. Счетоводител, който не слагаше на първо място
бизнеса и цифрите. Счетоводител, който държеше на приятелите си и
се наслаждаваше на тяхната компания. Счетоводител с нежни кафяви
очи и привлекателна усмивка, чийто едва доловим акцент му
придаваше галски сексапил. Ммм…
— Еми, Рупърт разказвал ли ти е онзи случай, когато един от
моите ухажори му налетя? — Джонатан ме измъкна от унеса ми и аз се
обърнах към него с широко отворени очи. При вида на реакцията ми,
гостите изригнаха в добросърдечен смях, а на мен ми стана толкова
приятно. Тези хора ме бяха приели такава, каквато бях, без
предразсъдъци и очаквания, просто като добра приятелка на Рупърт. За
тях аз бях просто Еми. Не Еми на Нейтън, приятелката на Нейтън, Еми
от службата, сестрата на Ник, дъщерята на Фло и Денис. Просто Еми.
И на мен това ми харесваше. Минаваше полунощ, когато хората
започнаха да се разотиват, а аз не спирах да се прозявам.
Софи ме целуна за лека нощ, смеейки се.
— Вие, англичаните, си лягате толкова рано.
Аз се засмях, после внезапно си спомних за подаръка, който й
бях купила вчера.
— Чакай малко — наредих аз и се изстрелях да го взема от моята
стая.
— За какво? — попита тя, когато й подадох красиво опакования
пакет.
— В знак на благодарност, задето беше толкова добра с мен
миналата седмица.
Тя смъкна хартията, извади корковата тапа и помириса
съдържанието.
— Прекрасно! Нямаше нужда, но ти благодаря. Много ми
харесва. — Тя ме целуна още веднъж. — Тази седмица съм страшно
заета в салона, не ми остава време дори за обяд, но бих искала да те
видя още веднъж, преди да си тръгнеш — само ние двете. Можеш ли
да дойдеш да пием кафе утре?
— Не виждам защо не. В колко часа?
— Отново в дванайсет и половина?
— Идеално. Благодаря ти, че дойде тази вечер.

210
 — Благодаря ти, че ме покани. — Тя ми намигна. — Сега мога да
си представя всичките ти истории.
Ален и Джонатан си тръгнаха последни, защото Джонатан настоя
да помогне на Рупърт да раздигнат масата. Между Джонатан, който
постоянно се подпираше на бастуна си, и Рупърт, който тази вечер не
използваше своя и куцукаше с пълна сила, се сформираше някакъв
комичен дует на ветерани. За да ускорим процеса, Ален и аз се
спуснахме да помогнем, но постоянно се бутахме един в друг. Когато
все пак разтребихме, аз освободих терена и застанах до вратата с Ален,
докато Рупърт прибираше останалата храна в пластмасови кутии,
които да даде на Джонатан.
Аз поклатих глава.
— Като баби сме — казах аз и потиснах още една прозявка.
Ален се усмихна.
— Изглеждаш изморена.
— Не спах добре.
— Нищо чудно. — Той се поколеба. — Какво ще правиш утре
вечер?
Аз го погледнах, сепната.
— Нищо, струва ми се. Следващата вечеря е в четвъртък. Защо?
— Аз… питах се дали би искала да излезем на вечеря.
— О!
Погледнах към Рупърт, който съсредоточено подреждаше
пластмасовите кутии в торби за Джонатан. Ах, този стар негодник. Все
пак, съгласието щеше да е един вид извинение за моята грубост вчера,
възможност да се убедя, че оставях Рупърт в добри ръце… и да,
хипнотичното въздействие на очите на Ален може би имаше нещо
общо.
— С удоволствие. Благодаря.
Ален се усмихна.
— Тогава ще те взема към седем. Au revoir.
Почувствах полъх на… нещо… когато го чух да говори на
френски.
Ален пое торбите от Рупърт, отведе Джонатан до колата и ни
помаха с ръка, преди да потегли.
— Аз ли греша, или тук намирисва на среща, прелестна Еми? —
попита Рупърт, когато затворих вратата.

211
 — Това не е среща. Просто вечеря.
— Не е ли едно и също? — Очите му блестяха победоносно.
Понякога ми идваше да го плесна.

Когато влязох в салона на другия ден, Софи тъкмо довършваше

клиентка. Отидохме в кафенето на площада и тъй като във въздуха бе
надвиснала опасност от дъжд, избрахме маса вътре и си поръчахме
кафе.
— Хареса ли ти партито снощи? — попита тя с чаровна усмивка.
Аз присвих очи.
— Да и не. Да, заради вкусната храна и приятните хора. И не,
защото Рупърт премина всякакви граници.
Софи благодари на келнера, когато той ни сервира кафетата.
— Стана ти неприятно, задето той съобщи публично плановете
си за теб ли?
— Не, той ме попита предишната вечер. И двамата бяхме пияни.
Нямах време да осъзная нещата.
— Може би той иска да… — Хубавото й чело се сбърчи. — Има
един израз…
— Да натисне педала докрай?
— Точно така!
— Е, може да натиска колкото си иска. Но вече премина
границата.
— Хъм, на мен ми се струва, че се изкушаваш. — В очите й се
появи палаво пламъче.
Аз изсумтях.
— Не знам дали се изкушавам. Просто сега идеята се загнезди в
ума ми и не мога да я пропъдя.
Софи кимна.
— Трябва да се обмислят много неща. Повечето зависят от
Рупърт — защото ще работиш за него и ще живееш при него. Но
трябва да помислиш какво ще оставиш в Англия и дали ще ти липсва.
— Няма как да разбера това, докато не се прибера там, нали?
Доскоро бих казала, че ще ми липсват страшно много неща, но това
беше преди, когато отношенията ми с Нейтън бяха добри.
— Но сега Нейтън няма да те задържа в Англия.

212
 — Не, но семейството и приятелите ми са там. Както и работата
ми.
— А не ти ли е тъжно, че ще се разделиш с Рупърт? С това
място?
— Ами аз… — Гласът ми потрепери.
— Какво? Кажи ми.
— Софи, знам, че това звучи глупаво, но аз вече приемам
„Дворът с розите“ като мой дом.
— Не, не звучи глупаво. Някои места… стават част от нас, nʼest-
ce pas?[1] Влизат тук. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Заради теб
това място трябва да бъде наречено „Le Coeur des Roses“ — сърцето на
розите!
Тя се усмихна.
— Е, решението е твое. Но ако се върнеш тук, помни, че те
очакват верни приятели. Най-малко двама, аз и Рупърт!
— Как така имаш свой собствен салон? — попитах аз, за да
сменя темата. — Сигурно си доста млада?
— На двайсет и девет — отвърна Софи. — Отворих салона
преди година. Винаги съм искала свой бизнес. Наемът не е висок и
имам само една помощничка, младото момиче, което си виждала. Няма
да забогатея, но ми харесва сама да съм си началник.
— Не се ли притесняваш за финансовата си сигурност?
Софи поклати глава.
— Печеля достатъчно, за да си купувам всичко необходимо. Не
очаквам да забогатея. — Тя допи кафето си. — Съжалявам, че нямах
време да обядваме заедно. Ти нали ще хапнеш нещо във вилата?
— Да. Може би нещо леко, например салата.
— Да не си на диета? — попита тя с нещо като презрение.
— Не. Но довечера ще излизам на вечеря.
— Така ли? С Рупърт?
Аз се изчервих.
— Не, всъщност… ъ…
Софи изписка тихичко.
— Значи имаш среща?
— Ами…
— Разказвай!

213
 — За всичко е виновен Рупърт, постоянно се опитва да ме
сватоса, за да се изкушавам да се върна — сърдито признах аз. — Не
трябваше да приемам поканата вчера след партито. Но бях изморена и
не исках да му откажа пред Джонатан и Рупърт…
— Някой от гостите снощи? — Очите й се разшириха. — Ален?
Когато кимнах, Софи се засмя доволно.
— Ммм. Много е красив. Рупърт е направил добър избор за теб.
Много жени биха искали да излязат с Ален.
Това не ме изненада.
— Така ли? А ти?
Софи се засмя и ме потупа по ръката.
— Не се тревожи. Харесвам го, но той не е мой тип.
— Така ли? Какви мъже харесваш? — попитах аз, за да отклоня
темата от моята среща.
— Харесвам мъже, които работят с ръцете си — мъже с мускули
— призна Софи с комично замечтано изражение.
В ума ми изникна образа на Ален, прекосяващ двора. Нямаше
вид на гюле хвъргач, но беше висок, загорял и ми се видя в доста
добра спортна форма…
Овладях се и се засмях при вида на изражението на моята
дружка.
— О? Тук има ли такива мъже, Софи?
На прибиране минах през супермаркета. Откакто видях сергията
с красивите стъклени шишенца на пазара в понеделник, не бях имала
нито време, нито желание да осъществя замисъла си, а исках да
проверя какво се предлагаше, преди да поръчам нещо онлайн.
Късметът не ми изневери. Не само че продаваха големи опаковки
с приятни, натурални продукти, но в отдела за домашни потреби
имаше елегантни стъклени шишенца с капачки на винт — макар че аз
смятах да ги заменя с коркови тапи. Добавих в количката дузина
красиви етикети от отдела с канцеларски материали и се насочих към
касата, след като отметнах наум още една задача от списъка.
Когато Рупърт се появи в кухнята след традиционната дрямка, на
масата бяха строени редици шишенца с нежни пастелни кристали и
масла за вана, шампоан и балсам за коса, всички с красиви етикети и
разпределени на групи, по една за всяка стая и всяка къщичка.

214
 — Не си стояла със скръстени ръце! — Той се намръщи. — И
колко ще ми струва това удоволствие?
Аз му подадох бележката.
— По-малко от неудобните флакончета, струва ми се. При това
ще пощадиш природата. Пък и класата няма цена. Големите опаковки
са наредени в бюфета в коридора, в една пластмасова кутия. Засега ще
приберем там и тези.
— Да, госпожице. — Рупърт погледна касовата бележка и я
добави към другите суми, които ми дължеше за пазар и покупки.
— Но не смей да ми позволиш да забравя да ти напиша чек,
преди да си заминеш.
Сетих се за кредитната ми карта и трепнах.
— Не се тревожи, няма.
Той погледна часовника на стената.
— Ти не трябва ли да се приготвяш за срещата с Ален?
— Рупърт, едва пет часа е. Колко време ми трябва според теб, за
да се облека?
— Знам ви вас, жените. Вана, маски за коса, сешоари и четки.
Избор на накити и аксесоари.
— Рупърт, отивам на вечеря, а не на изложение за кучета!
Въпреки това веднага се отправих към стаята си. Погледнах
телефона си на нощното шкафче и ми хрумна, че Кейт трябваше да се
прибере от Малдивите днес. Включих апарата да й изпратя есемес, за
да знае, че бях останала още една седмица и да не се притеснява. Тя ми
отговори — радваше се, задето съм удължила престоя си и очакваше
отчет до най-малките подробности.
Насладих се на душа, намазах се с разкошен лосион за тяло,
изсуших си косата, после отворих гардероба и прегледах
съдържанието му. Хъм. Доброто възпитание ме възпря да облека
синята рокля, която бях облякла на вечерята с Раян. Бях флиртувала с
него и не исках да се държа по същия начин с Ален. Дори да беше
красив и дори аз да бях на път да му простя, че беше счетоводител,
флиртът можеше да породи усложнения и обърквания, които беше по-
добре да избегна. В събота се прибирах в Англия. Тази вечер исках
само да се извиня още веднъж за държанието си и да се уверя, че Ален
щеше да наглежда Рупърт.

215
 Преоблякох се три пъти, преди да се спра на тъмносин ленен
панталон и памучна риза в тон.
Ален дойде да ме вземе точно в седем, както беше обещал, и
поехме към Пиер-ла-Фонтен. На слизане от колата му аз най-сетне
зададох въпроса, който ме бе глождил от първия ден, когато го видях
да пристига в „Дворът на розите“.
— Защо караш толкова малка кола? Искам да кажа, ти си висок
мъж. Все едно да се опиташ да натикаш скумрия в консерва със
сардини!
Ален се засмя с естествен, топъл смях, който се търколи през мен
и малко ми замая главата.
— Подозирам, че за това е виновен англичанинът в мен. Мразя
да паркирам, но французите не се впечатляват, ако ти закачат
огледалото. И тъй като често обикалям моите клиенти в съседните
градчета, ми е по-удобно в по-малка, маневрена кола.
Аз поклатих глава.
— Ще получиш херния от това сгъване и извиване.
Ален се усмихна и ме поведе към ресторанта, който беше избрал.
Масите бяха разделени от декоративни прегради от ковано желязо,
обсипани с изкуствени рози — кичозен декор, но все пак внасяше
елемент на романтика… и уединение.
Келнерът ни подаде менюто и Ален ме изненада, като извади
очила от джоба си и ги сложи. Оглеждайки го тайно, докато той
преглеждаше менюто, аз заключих, че очилата му придаваха
привлекателност по един превзет, откъснат от реалния живот
академичен начин, който излъчваха някои мъже.
Ален ми помогна да си преведа ястията и след като поръчахме,
поведохме приятен разговор. След взаимните извинения, сега беше
лесно да се отпуснем в компанията на другия.
Аз мляснах от наслада, когато опитах моята салата със запечено
козе сирене. Помнейки парчето, което бях опитала на пазара, бях
сбърчила нос при вида на въпросното предястие в менюто, но Ален ми
обеща, че щеше да бъде деликатно, кремаво и вкусно, и не ме беше
излъгал.
— Е, добро ли е? — попита той с искрица смях в очите.
— Великолепно е!

216
 — Добре. Как се чувстваш при мисълта, че си заминаваш в края
на седмицата?
— Не бих казала, че очаквам с нетърпение обясненията и
клюките в службата — признах аз. — Но ще ми се отрази добре да се
върна към стария режим на живот.
— Как се озова в сферата на маркетинга? Винаги ли си искала да
се занимаваш с това?
— Не! Съвсем не. — Той вдигна учудено вежди и аз се засмях.
— В гимназията, когато съучениците ми избираха къде да следват,
напълно уверени какво искаха да правят в живота, аз не можех да
определя какво ми харесваше. Повечето предмети ми бяха интересни,
но нито един не ми беше любим. Класната ме посъветва да се
ориентирам към управление на бизнес, защото поне щях лесно да си
намеря работа. И аз я послушах.
— Хареса ли ти следването?
Доядох предястието си и отпих глътка вода, като я повъртях уж
незабележимо в устата си, за да отмия парченцата салата, полепнали
между зъбите ми.
— Да и не. Честно казано, икономиката ми беше малко мътна.
Прекалено много математика има. — Аз направих гримаса. —
Предполагам, че няма как да ме разбереш.
Ален се усмихна.
— Аз обичах математиката. И икономиката. — Той намигна. —
Но поотделно.
— Хъм. Е, аз ги избутах, но за късмет открих други дисциплини,
които ми харесваха. В трети курс ме разпределиха да стажувам в една
маркетингова агенция и оттам ми предложиха място, когато се
дипломирах. Оттогава работя там и вече съм асистент мениджър.
Работата е адски натоварена и работя с удължено работно време, но на
мен ми харесва.
— Имаш ли планове за следващата стъпка? Мениджър или
директор?
Поклатих глава.
— За съжаление това би означавало да сложа арсеник в чая на
шефа си. Карл е непоклатим. И въпреки че е себичен идиот, който
обича да обира чуждите лаври, той не заслужава такава смърт.
— Значи, ако искаш повишение, трябва да смениш фирмата?

217
 Аз кимнах.
— Най-вероятно, да. Тази идея ми се върти в ума през
последните една-две години. Но може би ще трябва да се преместя в
друг град, както и в друга компания, така че не се замислях сериозно,
главно заради Нейтън. — Аз се хванах за главата. — О, боже. Дори не
искам да мисля как ще се върна на работа. Как ще виждам Нейтън
всеки ден.
— На него също ще му бъде неловко — посочи Ален. — Поне
така се надявам, защото го заслужава. Все пак, ти ще можеш да
помислиш с какво искаш да се занимаваш, къде искаш да отидеш, без
да се съобразяваш с него.
Келнерът донесе основните ястия. Аз опитах нежния стек в
божествен сос от гъби и червено вино и почти изстенах от
удоволствие.
— Пък и сега имаш още един вариант. — Ален задържа погледа
ми. Аз поклатих глава.
— За момента не обмислям сериозно този вариант.
Той понечи да каже нещо, но замълча и само кимна.
— Обаче се тревожа за Рупърт. След като си замина, искам да
кажа. Намерихме помощници, но не знам как ще се справя без мен.
Ален ми се усмихна сърдечно. Усмивката беше разтапяща и
сърцето ми се разтуптя.
— Не се тревожи, Еми. Той има много приятели, които да го
наглеждат. По някаква причина хората просто се влюбват в Рупърт.
Глория, от друга страна, не беше особено популярна. Повечето
приятели и познати на Рупърт я търпяха заради него.
Аз кимнах. Имах същите подозрения.
— В началото не го харесвах особено, но Рупърт умее да ти
влиза под кожата. Нейтън изобщо не го прие. От друга страна, аз не
успях да пречупя неприязънта си към Глория, докато Нейтън очевидно
я хареса.
Ален сложи ръката си върху моята за миг. Когато я отдръпна, се
почувствах изоставена. Мимолетното докосване на дланта му до
пръстите ми ме беше разтопило.
— За твоя утеха, смятам, че ти умееш да преценяваш
характерите на хората.

218
 — Ако това беше така, нямаше да заживея с този скучен, неверен
негодник! — изтърсих аз, после съжалих за думите си. — Извинявай.
— Няма за какво, това е нормално. Аз се чувствах по същия
начин, когато ме напусна съпругата ми.

[1] Нали (фр.). — Б.пр. ↑

219
 ГЛАВА 18

Едва не се задавих с хапката броколи. Нямах представа, че Ален

се беше женил, още по-малко, че жена му го беше напуснала.
— Нямах представа, че си бил женен. — Ето, отново без
задръжки казах каквото мисля.
Той вдигна рамена.
— Това се случи преди няколко години.
— Колко време бяхте женени?
— По-малко от една година.
— Една година!
— Да, знам. Звучи печално, нали?
— Какво се случи?
— Тя реши, че не се е омъжила за точния брат.
Бях шокирана.
— О, Ален, това е ужасно.
— Не чак толкова — спокойно рече той. — Те имат две малки
деца и си живеят щастливо в Кент, където Сабин се ползва с особена
популярност, защото я смятат за екзотична парижанка.
— Виждате ли се?
— От дъжд на вятър. Ще излъжа, ако кажа, че в началото не
беше трудно, но все пак замазахме огорчението. Сега имам
племенница и племенник. Между нас няма място за злоба и ревност.
— А ти не…
— Аз не въздишам тайно по снаха ми, ако това питаш. Тъкмо
обратното. Подозирам, че извадих късмет, като се измъкнах навреме.
— Ален се засмя. — Тя командва брат ми като фелдфебел.
— Така му се пада! Но въпросът ми беше дали оттогава си
имал…
Поколебах се, търсейки най-подходящите думи.
— Какво? Дали срещнах друга?
Аз кимнах.

220
 — Еми, аз съм на 36, така че да, излизал съм с няколко жени,
но…
Той замълча.
— Знам, че е клише, но явно просто не съм срещнал
подходящото момиче. — Той сведе очи към масата и настъпи леко
неловко мълчание, после той вдигна глава. — Ти ще се справиш.
Рупърт ми каза, че не се съмнява и аз вярвам в неговата преценка.
— Това означава, че твоята преценка е погрешна!
Смехът ни прогони смущението.
— Ти как така си наполовина французин?
— Историята е много романтична — предупреди ме той с
шеговито пламъче в очите.
— Ще издържа — уверих го аз с престорена сериозност. Не
знаех обаче дали можех да издържа гласа му, който ме опияняваше
като кадифен коняк.
— Майка ми е французойка. Заминала на студентски обмен в
Лондон на деветнайсет и забравила да се огледа, когато тръгнала да
пресече Кингс Роуд. Татко я сграбчил за качулката и я дръпнал назад,
спасявайки я от сигурна смърт под колелата на автобуса.
Сложих ръка на сърцето си.
— Колко мило.
— Дори захаросано, защото оттогава те са неразделни. Щом
татко се дипломирал като инженер, си намерил работа в международна
компания извън Париж. Направили задължителните две деца и до ден-
днешен се радват на безоблачно буржоазно съпружеско щастие.
— Винаги ли си живял във Франция? Нямаш почти никакъв
акцент.
— Татко ни говореше на английски, мама на френски, така че
имахме двоен избор. Аз избрах да остана тук.
— Но брат ти живее в Англия.
— Той постъпи в английски университет и реши да остане там.
Идва да ни гостува, естествено… Така се запозна със Сабин.
Почаках малко с надежда да продължи, но тъй като той не го
направи, аз не посмях да настоявам.
— Никога ли не си се изкушавал от светлините на Париж? —
попитах го аз.

221
 — Няколко години работих в голяма компания в Париж.
Фантастичен град. Там се запознах със Сабин.
— А как се озова в Пиер-ла-Фонтен?
— Баща ми имаше един приятел счетоводител, който живееше
тук — когато бяхме деца, идвахме и му гостувахме всяко лято. Той
попита татко дали бих искал да му стана съдружник. От малък обичах
градчето и вече се бях отегчил от Париж. Със Сабин тъкмо се бяхме
оженили и тя прие идеята с ентусиазъм. Сигурно смяташе, че мястото
е подходящо да отгледаш децата си. — Той побутна храната в чинията
си. — Но брат ми дойде да ни навести два пъти онази година и тя
реши, че предпочита да свие гнездо с него.
— Съжалявам. — Опитах се да измисля какво да кажа, но не
открих точните думи. Хрумна ми, че може би предпочиташе да сменим
темата.
— Значи още работиш с приятеля на баща ти?
Ален поклати глава.
— Той се пенсионира преди две години и оттогава работя сам.
Тук ми харесва. Красиво е. Имам добри приятели и добър бизнес, сам
определям работното си време. Какво повече може да иска човек? —
Той замълча за момент. — Освен някой, с когото да сподели живота си.
Той се усмихна и поиска менюто с десертите, преди разговорът
да е поел в посока, в която никой от нас не искаше да пътува.
— Дълго ли ще си стягаш багажа в петък? — попита Ален по
обратния път.
— Да, сигурно. Защо питаш?
— Питах се дали не ти се иска да прекараш деня навън.
— Ти не си ли зает в кантората?
— Имам само две срещи. Мога да ги отложа.
— О, ами…
— Разбирам, че в петък ще си доста заета — рече той, долавяйки
колебанието ми. — Но утре наистина имам много работа.
Представих си как щях да прекарам последния си ден в „Дворът
с розите“ в компанията на Рупърт, в атмосфера на мрачна навъсеност
под тежките облаци на моето заминаване, и двамата обзети от
носталгия още преди да съм тръгнала.
— Не, аз мога да събера багажа си утре — казах решително. —
Добре ще ми дойде да изляза в петък. Благодаря ти.

222
 Когато пристигнахме пред вилата, Ален не изключи двигателя на
колата.
— Благодаря за прекрасната вечеря — промълвих аз.
— За мен беше удоволствие. Благодаря ти за приятната
компания.
В сумрака не можех да разчета изражението му. Пулсът ми
препускаше. Толкова лесно беше да се наведа напред и все пак…
Какъв беше смисълът? И за двама ни?
Усмихнах му се.
— Лека нощ.
— Лека нощ, Еми.
Когато отворих вратата, светлината падна върху лицето му и аз
улових напрегнатия му поглед, смутената, печална усмивка на устните
му, сякаш той също бе искал да ме целуне и се проклинаше, задето не
се беше навел навреме.

На другата сутрин се успах. Нощта беше неспокойна, аз се мятах

в леглото, припомняйки си отрязъци от разговора с Ален и
преследвана от фантазии за целувката, която не бях имала смелостта
да опитам. Накрая се замъкнах на долния етаж по пижама — в къщата
нямаше гости, какво толкова? — и заварих още по-недоспалия Рупърт
до вратата на кухнята.
— Бързо горе. Обличай се. Гости! — избоботи той, сочейки към
паркиралата на двора кола.
— Уф. Добре. — Аз хукнах да взема душ и да се облека,
отлагайки живителната доза кофеин и закуската.
Когато се върнах след двайсет минути, аз си лепнах любезна
усмивка заради подранилите гости, които пиеха кафе с Рупърт.
— Еми, запознай се с Каролин и Анди Бедфорд.
Здрависахме се и аз хвърлих умолителен поглед на Рупърт, за да
ми приготви сутрешната доза кафе.
— Еми е моята дясна ръка през последните две седмици —
обясни той, като се устреми към кафе машината. — За съжаление тя си
тръгва в събота, затова се надявам да ми простите, ако нещата не
вървят толкова гладко след нейното заминаване.

223
 — Уверена съм, че всичко ще бъде наред — усмихна се Каролин
Бедфорд. — Засега всичко изглежда прекрасно. — Тя погледна през
вратата към вътрешния двор. — Няма ли да ти липсва всичкото това,
Еми?
Проследих погледа й към градината.
— Ще ми липсва, разбира се. — За момент нещо ме стегна в
гърлото. Когато възстанових дишането си, аз смених темата. — Рано
пристигнахте.
— Потеглихме прекалено рано — рече съпругът й с намек за
обвинение към жена си. — Шофирах цяла нощ и пристигнахме в
Дувър по никое време. Пуснаха ни да се качим на ранния ферибот.
— Затова пък ще имате повече време тук — казах аз с най-ведрия
си глас. Само след два дни аз щях да пътувам в обратната посока,
мъчейки се да пресметна колко време щеше да ми отнеме и да се боря
с карти, сателитна навигация и маниакални тираджии. Сам-сама.
Отпих глътка кафе и изчаках кофеинът да се влее в кръвта ми.
После заведох Бедфордови в тяхната стая. Каролин Бедфорд
изпадна във възторг, ахна при вида на свежите цветя и малката
старинна стъклена поставка за бижута на тоалетката, дантелената
покривка, която бях намерила и използвах като кувертюра; гледката
към градината. Нейните комплименти ме накараха да почувствам още
по-силна носталгия по това място.
На долния етаж Рупърт усърдно съставяше списъци.
— Така, Еми, трябва да се залавяме за работа, иначе няма да
успеем да свършим всичко. Добре, че бяхме тук, когато пристигнаха.
Не ги очаквах преди обяд.
Прозвуча ми сърдито и троснато, но реших да не му обръщам
внимание. Тъй като утре нямаше да съм тук, това беше неговият
последен шанс да ме командва и да ме ползва като шофьор. Нямах
представа защо се натъжавах от това.
— Как мина срещата? — попита Рупърт на път към
супермаркета.
— Добре. Хубав ресторант. Прекрасно меню. Невмирисано козе
сирене за предястие, после стек.
— А нещо… след това?
Изгледах го остро, готова да го срежа, но разпитът беше някак
вял. Рупърт изглеждаше изморен. Намръщих се.

224
 — Кафе и изпращане до дома. Нищо друго.
Той само кимна, затова реших да му хвърля няколко трошички
надежда.
— Утре Ален ще ме води на разходка.
— Така ли? — Това явно го разведри. — Къде?
— Не знам.
— Кога ще се прибереш?
— Нямам представа. Важно ли е?
— Ами, ти… ъ… трябва да си прибереш багажа.
— Ще го стегна този следобед.
— Аха. Добре, сигурен съм, че той ще те прибере навреме, като
знае, че на другия ден трябва да тръгнеш рано.
Рупърт отново се умълча. Тюх. Разговорът вървеше мъчително
като вадене на зъб.
— Кога ще опиташ да шофираш отново? — попитах аз.
— Скоро, надявам се. Не мога вечно да разчитам на хората.
Погледнах го с известно съмнение.
— Добре, но според мен не бива да излизаш сам първите един-
два пъти. Някой трябва да дойде с теб.
— Вече се погрижих за това. Помолих Ален. Той каза, че ще
дойде, когато се почувствам готов.
— Браво на него. — Настъпи пауза, която можеше да мине за
дружелюбна. — Ти позвъни на онези хора, нали? На телефоните, които
ми даде мадам Дюпон?
— Да, Еми, прозвъних ги. — Тонът му беше нетърпелив. —
Някаква жена на име Жулиет ще идва да ми помага в дните, когато
приготвям вечери за гостите. Мадам Дюпон обеща да идва през ден, за
да чисти — освен в неделя, разбира се, защото тогава ходи на църква.
И някакво младо момиче ще й помага в съботите, когато се сменят
завивките в къщичките.
— Добре. А какво стана с…
— О, за бога, Еми, престани. Всичко е уредено!
Бях толкова шокирана, че зяпнах. Рупърт никога не ми беше
държал такъв тон. В първия момент преглътнах гневния си отговор,
наред с някоя и друга сълза, но недоспиването и тревогите бяха
унищожили моята сдържаност.
— Как смееш? — попитах го аз с нисък, заплашителен глас.

225
 — Какво?
— Как смееш да ми говориш по този начин? След всичко, което
направих за теб?
— Еми, аз…
— Ти си неблагодарен негодник! — Кокалчетата на ръцете ми
побеляха върху волана, докато се борех с пелената от сълзи.
— Еми…
— Изпълнявах всичките ти прищевки. Чистех ти и ти готвих.
Носех ти бира и чай. Слушах пиянското ти бръщолевене със
съчувствие и разбиране. Поех грижите за твоите гости и за кокошките.
Рискувах позицията си в службата заради теб, за да се бъхтя още една
седмица. — Аз поклатих глава. — Просто исках да разбера дали
всичко е наред и мога ли да се прибера у дома спокойно. Не допусках,
че искам нещо прекалено.
— Еми, според мен не бива да се ядосваш, когато шофираш.
— О, така ли? — Набих спирачки и колата спря с пищене на
гумите, наполовина на пътя, наполовина в тревата, на косъм от
плитката канавка. Шофьорът зад нас натисна клаксона в изблик на
гняв или може би възхищение, ако беше местен.
— Какво правиш, по дяволите?
— Очевидно не съм в състояние да шофирам. Навярно ти трябва
да поемеш волана. — Аз разкопчах предпазния колан.
Рупърт пребледня.
— Знаеш, че не мога.
— Точно така. Затова те съветвам да търпиш и да мълчиш. —
Закопчах отново колана и потеглих с мръсна газ.
— Еми. За бога!
— Замълчи, Рупърт. Дойде ми до гуша!
Той се вразуми. Или може би се вцепени от страх заради начина,
по който шофирах. Продължихме по пътя в мълчание и обиколихме
супермаркета с каменни изражения. Когато излязохме от паркинга,
Рупърт ме помоли да свърна към центъра на града.
— Замразените продукти ще протекат — срязах го аз.
— Няма да се бавим.
Твърдоглав дърт негодник. Влязох в центъра и паркирах, където
ми беше казал.
— Къде трябва да отидеш?

226
 — На две места. Ти можеш да не идваш. Защо не седнеш да
изпиеш едно кафе? Аз ще дойда там.
— Добре.
Седнах с навъсена физиономия и си поръчах кафе. Нямах
представа защо беше станал наопаки тази сутрин. Във всеки случай не
виждах защо трябваше да си го изкарва на мен. Аз само се опитвах да
помогна. Постепенно слабото удовлетворение от това, че му се бях
развикала, отстъпи на чувството на вина заради грозното ми държание.
След десет минути Рупърт се появи отново, сумтейки, пуфтейки
и куцайки, за да ме накара да се почувствам още по-виновна. Той си
поръча кафе и когато си почина достатъчно, най-неочаквано ме хвана
за ръката.
— Еми, дължа ти извинение. Държах се безобразно. Съжалявам.
Не отдръпнах ръката си, макар че ми се искаше.
— Ти си изморен. И двамата сме изморени.
— Това не е извинение. Не мога да приема идеята, че ти се
връщаш в Англия, това е. Не исках да го кажа, защото ти вече знаеш
какво мисля по този въпрос и изтърпя достатъчно. — Рупърт посегна
към кафето си и аз забелязах, че ръката му трепереше. — Не искам да
си развалим приятелството, Еми. Моля те, и двамата преживяхме
много.
Очите ми отново се напълниха със сълзи. Напоследък плачех по
всякакъв повод. Стиснах ръката му.
— И аз съжалявам. Не трябваше да ти говоря така. Просто съм в
лошо настроение, защото се прибирам в Англия.
Рупърт кимна и допи кафето си.
— Тогава да вървим, миличка. В колата има охладени продукти.
— Казах ти същото преди четирийсет минути.
Когато се прибрахме, наредихме покупките, атмосферата вече
беше спокойна, но аз още се срамувах от случилото се, както навярно и
Рупърт. Разделихме се под предлог, че той отива да си почине, а аз да
си стегна багажа.
Свалих куфара си от гардероба и го отворих на леглото. Гледката
на зейналата му паст ми напомни за деня, когато Нейтън ми беше
казал, че си тръгва, куфарът му лежеше отворен на пода до прозореца в
съседната стая, рояк прашинки танцуваха, уловени от слънчев лъч.
Струваше ми се толкова отдавна, сякаш в друг живот, както навярно и

227
беше. Животът ми се беше преобърнал необратимо и в момента не ми
оставаше друго, освен да се нося по течението и да се надявам, че ще
ме отнесе на някое хубаво или поне приемливо място.
Започнах да прибирам нещата, които нямаше да ми трябват през
следващите 36 часа, без да си правя труда да ги сгъвам и подреждам.
Аз не бях педант като Нейтън. Недоумявам как се съчетаваха
тази прилежност към вещите и пълното нехайство към участта на
хората, които захвърляше като непотребен товар. Този човек беше
емоционален инвалид.
Помислих си за предстоящия ден с Ален и въздъхнах. Нямах
представа къде щяхме да отидем. Изборът на тоалет, който да е
подходящ за всякакъв случай, от ограничения ми гардероб не беше
лесна задача. Отделих елегантен кремав панталон, който не бях носила
поради интензивната слугинска работа, бежова тениска, лек пуловер и
обувки на токчета, и прибрах всички друго, за да не се разколебая на
сутринта.
После струпах тоалетните си принадлежности в един куп в
банята и козметиката ми на друга купчина на тоалетката, проверих
гардероба, чекмеджетата и пространството под леглото за забравени
вещи. В дъното на чекмеджето от неговата страна ме очакваше само
един чорап на Нейтън. Извадих го и го хвърлих в кошчето, като си
представих доволно какъв хаос бе предизвикал в подредения му свят с
Глория, когато беше попаднал на другия вбесяващо самотен чорап.
Празната стая ми подейства потискащо, затова се замъкнах на
долния етаж. Мадам Дюпон сложи чайника на котлона и ние седнахме
за обичайния ни накъсан разговор с чаша лимонов чай.
— Хареса ли ти снощното соаре? — попита тя със зле прикрито
любопитство.
— Да, благодаря. Храната беше вкусна и ми беше интересно да
се запозная с приятелите на Рупърт. — Постарах се да й разкажа кои са
били гостите и какво сме яли. Забелязах, че този път тя почти не ме
поправяше. Или моят френски се беше усъвършенствал, или сърце не
й даваше да ме коригира преди заминаването ми.
— Снощи излязох на вечеря с Ален — признах аз.
Очите й светнаха и тя изрече някакви лукави хвалебствия по
негов адрес, придружени с кимания и смушкване в ребрата ми.

228
Двамата с Рупърт бяха родени сватовници. Обичаха да се бъркат в
чуждите работи, пък макар и водени от добри намерения.
— Ще бъдеш ли тук утре? — попитах я. Тя кимна. — Но аз няма
да съм тук. Ален ме покани на излет.
Лицето й изобрази комбинация от доволна усмивка при мисълта
за очаквания романс и тъга, защото това щеше да е нашата последна
седянка на чай и сладки приказки.
— Reviens nous voir bientôt, Emie[1] — рече тя, като се изправи,
погали ме по бузата, а после ме привлече в крепка прегръдка до
жилестото си дребно тяло.
Върни се да ни видиш по-скоро.
Аз излязох в градината, заобиколих къщата и се озовах в старата
овощна градина, където можех да се отдам на сълзите далеч от чужди
очи, но там заварих Раян, зает да вади бурени. Не бях видяла колата му
и не го бях чула да пристига.
— Здравей, Еми. Добре ли си?
Усмихнах се с треперещи устни.
— Току-що се сбогувах с мадам Дюпон. Реших да дойда тук, за
да не се налага да правим всичко по два пъти.
— А, ясно. — Той ме прегърна приятелски, без следа от
романтика, слава богу. Сега не бих могла да се справя и с това. Освен
това, бях започнала да усещам онова смущаващо явление, че всеки път,
когато се сещах как двамата с Раян се забавлявахме, наред с приятния
гъдел и идиотската усмивка, в ума ми изникваше лицето на Ален като
знак за цензура върху спомените ми.
— Трябва да си феноменална, щом успя да влезеш под кожата на
старата драконка — въздъхна Раян и ме пусна.
Аз поклатих глава.
— Просто постъпих като всеки друг при тези обстоятелства.
— Не е така, Еми. Повечето хора щяха да си заминат или да
обвинят Рупърт, задето е позволил жена му да избяга с чужд мъж. —
Той взе лицето ми в ръце, целуна ме лекичко по челото и се наведе да
си събере инструментите. — Аз тръгвам — каза той. — Приятно
прекарване с Ален утре.
Погледнах го слисана.
— Ти откъде знаеш?

229
 — Рупърт ми каза. Желая ти лек път, Еми. И скорошно
завръщане тук — той повтори думите на мадам Дюпон и изчезна зад
ъгъла на къщата.
Седнах до най-близкото дърво, облегнах се на ствола и затворих
очи срещу следобедното слънце. Чух пърпоренето на двигателя и се
запитах дали Раян наистина си беше свършил работата в градината или
просто се оттегляше тактично, за да не ме разстройва още повече с
дълго сбогуване.
Той беше добро момче. Твърде жизнерадостен за мен, но след
две-три години щеше да направи щастлива някоя друга жена.
Меланхолията ми премина в сънливост, когато тихо топуркане и
нещо топло в скута ми ме върна рязко в настоящето и аз стреснато
отворих очи, за да видя една рошава муцуна да ближе ръцете ми. След
като се съвзех от първоначалния шок и се уверих, че глупавото куче
нямаше да ми откъсне някой крайник, аз разроших къдравата козина на
главата му и го почесах зад клепналите уши.
Това май беше моят стар приятел, онова куче, което се беше
провряло през оградата и ме беше събудило с лая си след моите
занимания на чист въздух с Раян. Погледнах към мястото, където се
бяхме търкаляли в тревата и едва сега забелязах, че то се намираше
само на няколко метра от някакъв отворен прозорец — вероятно в
стаята на Рупърт. Той сигурно беше чул всичко. Изчервих се при тази
мисъл, но смущението ми се стопи при спомена как бе реагирал Раян,
когато се бях усъмнила в разумността на избраното място: „Ти не
минаваш случайно оттук. Ти си тукашна“. Знаех, че той имаше
предвид нещо като доверен гост, но сега думите му придобиха
пророчески смисъл, след поканата на Рупърт да заживея тук.
— Вдигнаха голям шум — казах на кучето, като вдигнах
муцуната му, за да надникна в подкупващите му кафяви очи. — Също
като теб.
— Фрамбоаз! Фрамбоаз![2] — Гласът долетя откъм пътя. Кучето
изви глава, близна ме по ръката и се провря през тайната дупка в
живия плет.
Фрамбоаз? Това не означаваше ли малина? Как бе възможно да
избереш такова име за бедното животно? Изправих се, за да изтупам
космите от дрехите си. Недоумявах защо му беше куче на Рупърт.
После си спомних умоляващите очи и робското послушание пред гласа

230
на неговия стопанин и осъзнах, че тук нямаше конкуренция. Аз също
бих предпочела куче пред Глория. Кучетата поне бяха верни.
Когато влязох вътре, мадам Дюпон си беше отишла и Рупърт
започваше да готви. Застанах до него и запретнах ръкави, потъвайки в
мълчание от страх да не нарушим крехкото примирие между нас. Щом
привършихме с подготовката на продуктите, ние седнахме да изпием
традиционната чаша чай.
— Значи утре ти няма да си тук — тихо рече Рупърт.
— Не знам къде ще ходим, но…
— В такъв случай, трябва да ти кажа нещо.
Сериозният му тон ме притесни. И без това вече ходехме по
натрошени стъкла.
— Рупърт, според мен не бива…
— Моля те, Еми, остави ме да го кажа.
Аз кимнах.
— Знам, че според теб аз прекрачвам границата, като увещавам
хората да те убедят да се преместиш да живееш тук.
— Меко казано! — сопнах се аз.
— Добре. Аз исках да ти покажа, че това не е някакъв безумен
план, както си мислиш. — Челото му се сбърчи, докато Рупърт
търсеше точните думи. — Ти знаеш колко много искам да се върнеш,
така че е безсмислено да повтарям. И не бих го предложил, ако не
смятах, че има реална възможност. Но…
— Но?
— Но това е твоят живот. Трябва да направиш каквото ти искаш.
Трябва да следваш сърцето си, Еми. Само това искам от теб.
— И ти мислиш, че сърцето ми е тук?
Той пресуши чашата си и стана.
— Това го решаваш ти, а не аз, нали?

[1] Върни се да ни видиш скоро, Еми (фр.). — Б.пр. ↑

[2] Малина (фр.). — Б.пр. ↑

231
 ГЛАВА 19

На другата сутрин се погледнах в огледалото в банята и се

ужасих. Приличах на недоспала вещица. Взех душ, приведох косата си
в бледо подобие на замисъла на Софи и облякох приготвените от вчера
дрехи. Извадих гримовете от козметичната чантичка на тоалетката, но
когато огледах отражението си, за да реша откъде да започна, спрях.
Въпреки че се бях събудила с вид на чорлава фурия, сега от огледалото
ме гледаше приятно лице с лек загар, лунички и свежо излъчване.
Вгледах се в образа с искрено учудване. У дома, когато се
събуждах в подобен вид и настроение както тази сутрин, ми отнемаше
половин час мазане с кремове, гримове и изправяне на косата, преди да
мога дори да помисля да изляза сред хората. Тук ми стигаше бърз душ,
две минути със сешоара, малко крем за лице, спирала за мигли, гланц
за устни и готово. Чудно нещо! Ако проявях глупостта да послушам
Рупърт, нищожното ми заплащане щеше да се компенсира от това, че
нямаше да харча половината си заплата за скъпа козметика.
Ален дойде да ме вземе точно в девет часа, Рупърт ни пожела
приятен ден, учудващо без обичайните тъпи коментари, и потеглихме.
— Къде отиваме? — попитах аз.
Ален поклати глава.
— Изненада е. Но бъди спокойна, не е далеч. Ще те заведа на
любимото ми място.
Поведохме лек разговор и по едно време установих, че вече не
възразявах срещу сватовническите манипулации на Рупърт. Не защото
вярвах в безпогрешния му усет, а защото вчера се бях измъчила с
прибирането на багажа, болезненото сбогуване и приключването на
този период от живота ми. Днешното развлечение беше добре дошло.
Не след дълго Ален сви в голям паркинг. Аз се огледах
стреснато.
— Пристигнахме ли?
— Да.
— Къде?

232
 Той слезе от колата и посочи огромните табелки на пътя. Аз се
ококорих от учудване.
— Отиваме в зоологическата градина?
— Точно така.
С ръце на кръста, аз не се опитах да скрия учудването и
възмущението си. Бях си представяла цивилизована разходка в
околността, посещение на чаровни забележителности, хубав обяд. И в
най-безумните си фантазии не си бях представяла посещение на
зоопарка.
Ален не се смути от явната ми липса на ентусиазъм. Той оцени
физиономията ми, отметна глава и се разсмя с дълбок, кадифен глас, от
който ме заля вълна от приятно вълнение.
— Недей така, Еми. — Той отвори багажника и извади
слънцезащитен крем, леки провизии и малка раница. — Ще видиш, че
ще ти хареса.
Осъзнавайки, че проявявах неблагодарност, имайки предвид, че
Ален беше пренаредил графика си заради мен, аз се усмихнах по
задължение.
— Не се съмнявам — казах учтиво, но не пропуснах да забележа,
че посетителите бяха основно семейства с деца. Какво можеше да се
очаква от счетоводител.
Зоопаркът беше развлечение за деца. Какво си въобразяваше
той? За последно бях ходила в зоопарка, когато бях на девет години и
намразих циментираните алеи и унилите затворници зад дебели
решетки.
Ален преметна раницата на рамо и тръгна през паркинга.
Наредихме се на опашка от родители, баби и дядовци и превъзбудени
деца и аз се почувствах някак глупаво. Объркването стана още по-
голямо, когато стигнахме до касата и Ален поиска един билет.
— Само един?
Той се усмихна. Около очите му се образуваха бръчици. Дланите
ми започнаха да се потят.
— Аз имам целогодишен пропуск — обясни той, като извади
портфейла си и показа пропуска на жената на гишето.
— Имаш пропуск за зоопарка?
— Защо не?

233
 — Защо не, наистина — съгласих се аз, но тъй като актьорската
ми кариера се свеждаше до ролята на полюшваща се върба в училищна
пантомима, когато бях седемгодишна, вероятно не бях особено
убедителна.
— Ще прекараш чудесен ден, обещавам ти. Ела, трябва да купим
пуканки.
— Защо?
— За да храним животните. — Той погледна невинно смаяната
ми физиономия. — Какво? Счетоводителите не могат ли да се
забавляват?
Смехът му беше заразителен и аз се разсмях тихичко, но от
сърце.
— Не и тези, които познавам. — Усмивката ми грейна, когато си
представих какво щеше да каже Нейтън по повод на разходката в
зоопарк. Щеше да е сериозен, скучен и осъдителен. Реших да подходя
по-непредубедено към това преживяване. На пръв поглед изглеждаше
странен избор за излет, но се вписваше идеално в общия фон на
престоя ми във Франция.
Резервите ми се оказаха напълно неоснователни. Ентусиазмът на
Ален беше заразителен. Той познаваше зоопарка като дланта на ръката
си и беше прав — това място не приличаше на зоологическата градина
от детството ми. Построена на мястото на стара каменоломна, паркът
беше красиво озеленен с бамбук и акации, тук-там се виждаха дървени
статуи на животни, а самите обитатели бяха просто великолепни.
Влюбих се в грацията на снежния леопард, свенливите червени панди
ме очароваха, а дузините червени ибиси, скупчени на едно дърво като
гигантски розов плод, събудиха фотографа в мен.
Птичарникът беше прекрасен. Вдълбан в каменната стена, той
даваше фантастична възможност да наблюдаваш прелитащите птици,
особено синьо-лилавите ара, които приличаха на яркоцветни бижута.
Останала без думи от възторг, аз усетих как нещо се посипа на главата
ми, погледнах нагоре и видях една ара с оперение в зелено и червено
да отчупва парченца скала и да ги сипе по хората на пътеката.
Най-много се смях на комичните лудории на маймуните и
гибоните, които изпълняваха въздушно акробатични номера по
дърветата и въжетата като циркови артисти. Можех да ги гледам цял
ден, но за щастие Ален разпозна гласа на глада в организма ми.

234
 — Хайде да отидем да хапнем — рече той и ме отлепи от
маймуните. — Ако не изпреварим тълпите, няма да се уредим с хубава
маса с изглед.
Нямах представа какво се разбираше под хубава маса в
закусвалнята в зоопарка, но действително се добрахме до място, от
което се виждаха жирафите и зебрите. Никога не се бях озовавала на
едно ниво с жираф и гледах като омагьосана как той улови с уста един
клон и започна да го върти насам-натам, обирайки листата с дългия си
черен език и гъвкави устни, докато накрая пусна безцеремонно голата
пръчка на земята. Едва когато жирафът се отдалечи, аз успях да се
съсредоточа върху моя стек с пържени картофки.
— Успях ли да те запаля? — попита ме Ален.
Засмях се.
— Сто процента. Разбирам, че идваш често тук?
Той кимна.
— За мен животните са стари приятели. Когато съм свободен,
идвам тук. Ако съм тъжен, идвам да се разведря тук. Ако съм отегчен,
идвам тук, защото винаги има нещо ново. Мястото ми се струва
подходящо за всякакъв повод. Предполагам, че звучи глупаво.
— Никак даже. Сигурно е добре да имаш къде да отидеш, когато
не знаеш какво да правиш.
— Ти нямаш ли си такова място?
Замислих се какво правех в Англия, когато ми беше тъжно или
когато исках да се откъсна за малко от Нейтън. Ако не се броеше
шопингът — неизменно нерентабилна стратегия — друго нищо не ми
идваше наум… Което не беше добре, тъй като в близко бъдеще доста
често щях да копнея за бягство от сивите делници.
— Нищо особено. — Нещо ме стегна в гърлото. Как можех да му
кажа, че се бях чувствала толкова добре тук, че не бях изпитвала нужда
от бягство? Че „Дворът с розите“ беше моят пристан? Което ме
подсети за…
— Ален, може ли да те попитам нещо?
— Разбира се. — На лицето му се изписа тревога.
— Онзи ден на вечеря, когато Рупърт излагаше пред всички
идеята си да се преместя във Франция и да работя за него, да открия
свой бизнес…
— Да?

235
 — Ами, направи ми впечатление, че всички изказаха мнението
си, само ти замълча. А ти си счетоводител. Смятах, че ти би могъл да
ме посъветваш от позицията на професионалист.
Той остави ножа и вилицата и заби поглед в чинията, преди да
вдигне очи.
— От професионална позиция, може би. Моят проблем е с
личната гледна точка.
Аз се намръщих.
— Какво искаш да кажеш?
— Еми. — Той ме погледна в очите. Лешникови, с намек за
карамел и канела. — Аз те харесвам. Ти го знаеш. Така че, каквото и
мнение да изразя, то няма да е обективно, нали? Можех да ти кажа, че
идеята на Рупърт е разумна, но мотивите ми навярно щяха да са лични.
Това не би било честно.
Аз го погледнах открито.
— Да се престорим, че аз съм твоята шейсетгодишна леля. Какво
щеше да ми кажеш тогава?
Ален наклони глава, сякаш наистина се опитваше да си го
представи, после тръсна глава.
— Не мога.
Пресегнах се и го тупнах по ръката.
— Постарай се повече.
— Щях да ти кажа нещо, което ти вече знаеш — че поемаш риск
да изоставиш добре платена, сигурна работа, особено като имаш
предвид, че бизнесът на Рупърт е сезонен.
— Той каза, че ще ме ангажира, независимо от сезона.
— Добре, да кажем, че той ще ти плаща целогодишно твърда
заплата. От една страна, няма да плащаш наем, но няма да имаш
стабилност и сигурност. Освен това си мисля, че рано или късно ще се
отегчиш. Освен ако не приемеш предизвикателството да започнеш
свой бизнес, а познавайки твоите умения, не се съмнявам, че ще
намериш свободна ниша. — Ален се поколеба. — Всичко зависи от
това доколко обичаш работата си в Англия. Дали си готова за
кардинална промяна. И ако е така, дали приемаш неподсигуреното
съществуване в нова страна като предизвикателство и приключение,
или като потенциален кошмар. Ако предприемеш тази крачка,
подозирам, че ще се справиш блестящо.

236
 Той се усмихна.
— Все пак трябва да те предупредя. Французите са верни на
своята бюрокрация, но аз ще ти помогна на драго сърце.
Засмях се.
— Хъм, Рупърт ми каза същото.
Ален се изчерви леко.
— Рупърт трябва да престане да се бърка в чуждите работи.
— Тук няма да споря с теб. — Беше време да сменим темата.
— Хайде, да побързаме. Не искам да пропуснем храненето на
лешоядите.
Никога не бях виждала нещо подобно — гигантски птици със
зловещи клюнове разкъсваха парчета месо за секунди и захвърляха
безцеремонно остатъците. Ален се присмиваше на писъците ми при
всяко близко прелитане на огромните им крила. Когато оставихме
ужасните създания да се надпреварват за последните парчета месо и
хрущяли, на небето се бяха скупчили тъмни облаци и въздухът беше
натежал от влага. Започнах да си вея с ръка, а Ален огледа небето.
— Май ще завали — произнесе тържествено той и аз се разсмях
неудържимо. — Какво е толкова смешно?
— Дори аз мога да позная, че ще вали, Ален. Не е нужно човек
да е метеоролог!
— Извинявай.
— Не, ти извинявай. — Докоснах ръката му. — Не трябваше да
ти се присмивам. Все още не те познавам толкова добре.
— Бих искал да ме познаваше. И нямам нищо против
приятелските закачки. Например твоите. Майка ми обича да казва, че
човек дразни само хората, които харесва, затова ще го приема като
поличба.
Думите му бяха като ехо на казаното от Раян преди първата ни
целувка. Хрумна ми, че това навярно трябваше да ме притеснява. Ние
с Раян се бяхме насладили на случилото се между нас и бяхме
преминали към непринудено приятелство. Никога не бяхме хранили
напразни очаквания.
С Ален беше различно. Тук всичко беше още в зародиш… и с
огромен потенциал. Зарадвах се, че не се беше обидил.
Силно и дълбоко буботене ме извади от мислите ми. Ниският
тътен постепенно премина в мощно кресчендо, отеквайки във въздуха

237
и дълбоко в тялото ми, разтърсвайки ме.
— Каква гръмотевица! — възкликнах аз.
Този път се засмя Ален. Той поклати глава и посочи съседното
ограждение.
— Не е гръмотевица. Това са лъвовете.
Обърнах се и видях група лъвове да се изтягат на една скална
площадка.
Мъжкарят, с дълга, почти черна грива, беше източникът на
страховития рев. Сигурно го бяха чули в целия зоопарк.
В този миг небето сякаш се раздра на две и върху нас се
посипаха едри капки дъжд, които бързо преминаха в силен порой. Ние
хукнахме с писъци към най-близкия заслон, покрита площадка за
наблюдение на няколко метра от нас. Изкачихме бегом дървените
стълби и изтърсвахме подгизналите си дрехи. Дъждът тропаше
оглушително по ламаринения навес и все повече хора прииждаха към
заслона, докато накрая се озовахме плътно заобиколени от всички
страни. Помъчих се да не мисля за плътно притиснатите ни тела с
Ален, но усетих как по бузите ми плъзна руменина.
— Не се тревожи. Летният дъжд е стихийно явление — рече
Ален.
— Няма проблем. — Надзърнах над рамото му към лъвовете,
които седяха невъзмутимо на скалата, без да обръщат внимание на
тежките дъждовни капки, които отскачаха от земята. — Много е
задушевно.
Ален се засмя тихо.
— Това е идеалната дума за случая.
Погледите ни се срещнаха. Нормално, бяхме скупчени толкова
плътно, че всеки опит да се обърна щеше да се изтълкува като явна
тактика за избягване. Освен това не исках да се извърна от лицето на
Ален. Красиво лице. Излъчващо доброта и неуловим сексапил.
Без очила, което ми даваше шанс да потъна в кадифените
дълбини на очите му.
— Само за четене ли носиш очила? — изрекох на глас мислите
си. Прииска ми се да се сритам в кокалчетата, но нямаше достатъчно
място за това.
— Да. За четене и когато искам да видя нещо отблизо.

238
 — Тогава дано да съм достатъчно размазана. Защото напоследък
не издържам на прецизно вглеждане.
Ален се намръщи.
— Странно, но изобщо не си ми размазана. Освен това мисля, че
се справяш отлично. По всички фронтове. — Той замълча. — Еми,
трябва да те попитам нещо.
— Какво? — Дланите ми отново се бяха изпотили. Изтрих ги
тайничко в панталона си.
Той се поколеба.
— Ако нещата бяха различни, ако ти не преживяваше най-
неприятния период в живота си, щеше ли да обмислиш възможността
да се… виждаме?
Аз го зяпнах с широко отворени очи.
— Може би. Вероятно. — Хипнотизирана от дъжда и златните
точици в очите му, аз прошепнах: — Да.
Хората под заслона станаха още повече и ни избутаха толкова
навътре, че аз опрях гръб до стъклото и усетих нещо твърдо да се
притиска до мен. Буквално.
Ален се изчерви.
— Божичко, Еми, съжалявам.
Аз също се изчервих.
— Няма нищо. Ти не си виновен.
— Мисля, че предвид обстоятелствата, трябва да обясня. — Ален
беше толкова засрамен, че аз положих усилие да се съсредоточа върху
лицето му, вместо върху топлината на тялото му.
— Не, наистина, Ален, недей.
— Еми, иска ми се да не си заминаваше утре. Знам, че ти остана
тук повече, отколкото беше планирала и не се страхувам, че няма да те
видя отново, защото ти ще се върнеш да видиш Рупърт. Но съжалявам,
че нямахме повече време да се опознаем. — Той се намръщи. — В
момента животът ти е нагоре с краката и никой порядъчен мъж не би
трябвало да те притеснява. Искам само да знаеш, че при други
обстоятелства бихме могли да сме повече от приятели — нещо, което
много бих искал.
Прониза ме болезнено съжаление дълбоко под лъжичката. Ален
вече говореше за нас в минало време, въпреки че приятелството ни се
беше зародило наскоро. Възможността то да прерасне в нещо повече

239
беше твърде невероятна. Аз живеех и работех в Англия. Ален живееше
и работеше във Франция. Познавахме се съвсем бегло. Нямах
намерение да се вкарвам в някаква абсурдна любовна история и бях
сигурна, че Ален не очакваше подобно нещо от мен, за да поеме
всички негативи, когато връзката ни приключеше.
И все пак мисълта, че това деликатно, но мощно привличане
щеше да загине в края на деня, ме изпълни с тъга. Една сълза
заплашително затрептя в ъгъла на окото ми и аз премигнах яростно, за
да й попреча да се отрони, но въпреки това тя се търкулна по бузата
ми. Ален освободи ръката си и посегна да я изтрие с палец.
— Съжалявам — прошепнах аз. — Държа се глупаво.
— Не е така. Ти преживя много труден период.
Аз въздъхнах. Моментът беше решаващ. Трябваше да разбера
дали това разцъфтяло привличане беше нещо повече от жажда за
мъжко внимание, нужда от утеха, желание да се уверя в женската си
привлекателност, след като ме бяха зарязали така безсърдечно. Моята
неочаквана афера с Раян беше възстановила донякъде увереността ми,
беше ми възвърнала отчасти вярата в себе си, но беше експеримент,
плаха крачка напред. Докато отношенията ми с Ален… Тук имаше
нещо повече, нещо по-дълбоко, но през последните седмици аз бях
преживяла такова сътресение, че вече не се доверявах на инстинктите
си.
Внезапно почувствах необходимост да се уверя. Реално, това
нямаше да промени и без това невъзможната ситуация. Но ако си
тръгнех от Франция, без да знам, цял живот щях да се измъчвам с
въпроси.
— Сега е мой ред да те попитам нещо — престраших се аз.
— Добре. — Ален прозвуча колебливо, на челото му се появиха
бръчки. Щеше да е смешно, ако не бях толкова нервна.
— Не искам да изглеждам прекалено напориста.
— Мисля, че отдавна сме преминали този етап — прошепна
Ален, явно сконфузен.
Той беше успял да отстъпи два-три сантиметра назад, доколкото
бе възможно при този натиск от мокри тела, но телата ни още се
докосваха и усещането за близост беше достатъчно мощно, за да
обагри с неловкост едва напъпилото ни приятелство.

240
 — Добре. — Аз прочистих гърлото си. — Би ли искал да ме
целунеш?
Ако веждите му можеха да се вдигнат още по-високо, сигурно
щяха да се заковат над главата му, както в анимационните филми. Поех
си дълбоко дъх.
— Трябва да знам.
Той се вгледа в очите ми, после кимна с разбиране.
В забавен кадър, наелектризиран от топло, сладко очакване, Ален
наведе глава и устните му срещнаха моите, с целувка лека като перце и
мека като кадифе. Останахме така дълго, забравили за тълпата
наоколо, докато силен тласък в гърба му не внесе допълнителен натиск
и целувката стана по-категорична, натоварена със заряд и обреченост,
желание и съжаление, примесени с тихо отчаяние.
Ален се отдръпна, без да откъсва поглед от лицето ми.
— Това даде ли задоволителен отговор на въпроса ти?
Не ми беше лесно да заговоря.
— Да. Благодаря.
— Пак заповядай.
Навалицата започна да се разрежда, тъй като дъждът беше
преминал в лек ръмеж, а после изведнъж спря. Две дами на средна
възраст ни изгледаха осъдително, когато Ален ме улови за ръка и ме
поведе към стълбата. Слънцето се показа иззад облаците и окъпа със
светлина мокрия чакъл. Аз потрепервах.
Ален стисна леко ръката ми.
— Добре ли си?
— Да, добре съм.
— Умълча се.
— Защото не знам какво да кажа.
— Je comprends.[1]
Сърцето ми подскочи, като го чух да говори на френски. Плюс
признанието, че той ме разбираше. Утре аз трябваше да си тръгна за
Англия. Вероятността тази целувка да доведе до нещо повече беше
нищожна и щеше да зависи от смелостта да повярвам. Знаех, че в
момента не бях в състояние на такова нещо, нито емоционално, нито
практически. Ален знаеше и това.
Тръгнахме си едва когато наближи часът да затворят зоопарка.
Аз отскочих до тоалетната, а Ален потъна в магазина за сувенири,

241
където го намерих близо до касата, да прибира портфейла си, стиснал
книжна торба.
Той ми подаде покупката.
— За спомен от твоето посещение в зоопарка като голямо
момиче.
И за да ми напомня за теб. Неизречените думи увиснаха между
нас, аз поех торбата и надникнах вътре. Там имаше нещо сиво и
пухкаво. Оказа се плюшена играчка — женски гибон с дълги висящи
крайници и очарователно малко на гърба.
— Увива се около врата. Виж. — Ален посочи едно малко
момиченце, което си тръгваше от зоопарка, гордо накипрено с
играчката си. Той използва разсейването ми, за да увие играчката около
шията ми. — Готово.
Едновременно смутена и приятно изненадана, аз погалих
кадифената козина.
— Благодаря. Не мога да си спомня кога за последен път някой
ми е купувал играчка.
— Значи ще бъде уникален и любим подарък.
Усмихнах се. Подаръкът може и да бе смешен, но Ален имаше
право. Свалих гибона чак когато седнах в колата, за да не пострада от
предпазния колан.
Ален погледна часовника на таблото.
— Да му се не види. Трябва да се връщаме.
— Така ли? Среща ли имаш?
Той се изчерви леко.
— Не, ъ, тоест, да. Пък и ти сигурно имаш работа. — Той се
смълча и взе да сменя станциите на радиото. Не възразявах да
помълчим. Бях в състояние да мисля само за целувката и дали от нея
можеше да излезе нещо, но дума не можеше да става да се преместя да
живея в чужда страна по силата на някаква моментна приумица.
Когато пристигнахме в „Дворът с розите“, дворът беше пълен с
коли.
Аз се намръщих.
— Кои са всичките тези хора?
Ален се покашля.
— Хайде, да влезем вътре.

242
 — Ален, благодаря ти, но не е нужно да ме съпровождаш до
къщата. Вече съм голямо момиче.
— Трябва да кажа нещо на Рупърт — рече тихичко той.
Аз поклатих глава, слязох от колата и тръгнах по стълбите към
кухнята.
— Еми. Добре ли прекара деня? — Рупърт се зададе от салона.
— Да, благодаря. Какво правят тук тези коли? Едва намерихме
къде да паркираме!
Той вдигна рамена.
— Реших да организирам празненство. Хайде, ела при нас.
— Не, Рупърт, изморена съм — изохках аз. — Не може ли да
отида да се изкъпя?
Рупърт изсумтя и ме побутна към коридора.
— Не, миличка. Не и на празненството в твоя чест.
— Какво?
Но вече беше късно. Озовах се в пълна с развеселени гости стая.

[1] Разбирам (фр.). — Б.пр. ↑

243
 ГЛАВА 20

Появяването ми предизвика залп от радостни възклицания.

Видях компанията от вечерното парти — Ели, Филип, Боб и Джонатан.
Бедфордови, заедно с други гости от къщичките. Раян, Бренда и
Ричард. Софи ми се усмихваше от дъното на салона с вдигната за
поздрав чаша.
Аз се обърнах към Ален.
— Ти знаеше ли за това? — изсъсках.
Той ме погледна виновно.
— Да. Не са ме питали. Отдавна се научих да не противореча на
Рупърт.
Покорната му физиономия ме накара да се разсмея. Аз поех
чашата вино, която ми тикнаха в ръката и реших да се насладя на
вечерта. Както каза Ален, безсмислено беше човек да противоречи на
Рупърт.
Бюфетът се огъваше от мезета, които домакинът явно беше
приготвял цял ден. Притесних се дали не се беше преуморил, тъй като
утре беше денят за почистване на къщичките, но той беше в
приповдигнато настроение и аз си казах, че от утре вече не носех
отговорност за него. Сърцето ми се сви при тази мисъл.
Джонатан се доближи и ме притисна в мечешка прегръдка.
— Рупърт ще тъгува, Еми. Бог знае какво ще прави без теб.
— Престани да вменяваш чувство за вина на бедното момиче,
стар глупако — притече ми се на помощ Ели. — Не му обръщай
внимание, Еми. Джонатан и Рупърт са световни шампиони по
емоционално изнудване, както сигурно вече знаеш. — Тя ми намигна.
— Ела да си поговорим по женски, трите със Софи, докато Джонатан
инструктира Ален какво трябва да направи за него през идната
седмица.
Ален ми се усмихна и насочи вниманието си към Джонатан,
докато аз послушно тръгнах към другия край на стаята. Софи ме
целуна по бузите.

244
 — Добре ли прекара?
Не можех да сдържа доволната си усмихна и тя изписка тихичко.
— Знаех си!
Ели поклати глава.
— Горкото момиче току-що се отърва от един безполезен мъж —
изропта тя. — Недоумявам защо всички смятат, че веднага й трябва
друг.
— Но Ален е много красив, не мислиш ли? — попита я Софи,
напълно сериозно.
Ели огледа изучаващо моя кавалер в другия край на стаята.
Сякаш доловил проницателния й поглед, Ален се извърна и ни
погледна озадачено.
— Ако този тип ти харесва — съгласи се Ели.
— Вие не сте романтичка, мис Фийлдинг — възкликна Софи.
— Моля те, наричай ме Ели. И не, определено не съм
романтичка, слава богу. Аз имам нужди, но романтиката не спада към
тях. — Тя потръпна, а ние със Софи се разсмяхме. — Слушай, Софи.
Защо досега не съм идвала в твоя салон, след като си направила такъв
шедьовър от косата на Еми?
Еха, това беше добро. Вече започнах да харесвам Ели Фийлдинг.
Един час по-късно соарето беше в разгара си. Компанията беше
идеална — нито прекалено голяма, нито прекалено малка, за да се
превърне в приятелска седянка. Рупърт беше истински
церемониалмайстор.
В редките случаи, когато ние с Нейтън посрещахме гости, те
идваха, защото бяха негови приятели или колеги, или пък очакваха да
извлекат някаква полза от него. Моите приятели нямаха нищо общо с
тези на Нейтън, затова избягвахме да ги събираме заедно. Сбирките
бяха лишени от тукашната сърдечност, където хората се радваха да
видят старите си приятели и да се запознаят с нови, без
предразсъдъци.
Отидох да поговоря със семейство Бедфорд.
— Добре ли прекарахте деня?
— Чудесно — потвърди Каролин Бедфорд. — Не сме се
престаравали — просто отидохме в Пиер-ла-Фонтен, пихме кафе и се
поразходихме, после обядвахме. Тя се усмихна плахо. — А после
прекарахме следобеда в градината.

245
 — Какво ще ни препоръчаш да видим? — попита съпругът й.
Аз се засмях.
— Аз не съм най-добрият гид, тъй като прекарвам почти цялото
време около Рупърт. Но миналата седмица направих една обиколка на
замъците… — Описах деня, който бях прекарала с родителите ми.
— Мисля, че Рупърт ще ви ориентира по-подробно. И… —
поколебах се, после си казах, какво пък толкова. — Наблизо има и
зоопарк.
— Зоологическата градина?
— Всъщност, днес ходих там. Мястото е прекрасно. Мисля, че
ще ви хареса.
Разнесе се звън.
— Дами и господа — заговори Рупърт, когато бъбренето утихна.
— Бих искал да кажа няколко думи, преди да съм се напил.
През стаята премина вълна на добронамерен кикот. Някои оттук
присъстващите познаваха пияческите способности на домакина.
— Първо, добре дошли в моята скромна обител.
Последва шумно изсумтяване откъм Джонатан, който като
пенсионер несъмнено живееше по-скромно от своя приятел.
— Всички знаете, че не ме бива в речите.
Той изгледа строго Ели, когато тя прошепна „Слава богу“ и
продължи, невъзмутим.
— Но тъй като ще произнеса слово по този случай… най-напред
бих искал да се извиня на онези от вас, които не ме познават добре, за
предстоящото излияние. — Той кимна към Бедфордови и новите гости.
— И с риск да ви засрамя, искам да изкажа благодарността си за това,
че съм заобиколен от толкова много добри приятели в такъв труден
момент.
Огледах удивените физиономии на гостите, тъй като домакинът
не се славеше със сантименталност или някаква проява на чувства.
— Но главната причина да наруша собственото си ембарго над
речите — продължи Рупърт — е, че искам да вдигна тост за моя личен
ангел пазител, Емелин Джеймисън.
Той ми намигна и аз се задавих от възмущение, задето
едновременно бях обект на наздравица и назована с ненавистното ми
име пред всичките тези хора.

246
 — Еми преживя най-трудния период в живота си — рече той,
вече без следа от шега. — Но въпреки това се втурна да помага на
човек, когото почти не познаваше, в най-трудния период на неговия
живот. Тя е най-милото, най-всеотдайното създание, което съм срещал,
и за мен е истинска привилегия, че бях обгърнат от нейните топлина и
щедрост.
Той замълча за момент, сякаш преценяваше дали да продължи.
— С риск да ви смутя в пристъп на сантименталност… аз нямам
свои деца. Наясно съм, че всеки един от моите приятели знае, че от
мен би излязъл ужасен родител, което е самата истина. Но ако имах
дъщеря като Еми, щях да съм безкрайно горд баща. И тъй като няма
начин да я осиновя, поне се надявам тя да продължи да ми бъде
приятелка още дълги години, независимо как ще реши да изгради
бъдещето си. — Рупърт вдигна чашата си. — Да пием за Еми.
Ехо от гласове повтори:
— За Еми.
Щях да се свия на кълбо и да умра от срам, ако не беше
искрената реакция на гостите. Рупърт може да беше всякакъв, но
несъмнено умееше да печели обичта на приятелите си. Въпреки
смущението си, задето бях в центъра на нежелано внимание, емоциите
бяха позитивни и искрени.
Моментът отмина и настъпи неловко мълчание, но Боб побърза
да спаси Рупърт, обявявайки се за професионален фотограф. Той
изтича да вземе фотоапарата си от багажника на мотора и се върна, за
да направи няколко снимки, и междувременно непринудените
разговори се възобновиха.
Лицето ми пламна от толкова внимание и аз избягах в кухнята.
Когато се изтръгнах от моите петнайсет минути или петнайсет секунди
слава, аз се отдадох на бушуващите в мен смесени чувства и се
разплаках. Дори за миг не се бях усъмнила, че речта на Рупърт беше
искрена и от сърце. Ако не бях сигурна в това, бих могла да се усъмня,
че това беше още един хитър ход в неговия грандиозен план за
преместването ми във Франция и тромавите опити да ме сватоса.
Искаше ми се той да превъзмогне егоистичните си мотиви и да
проумее, че не ми помагаше да се справя с прибирането у дома в
очакващия ме празен апартамент и стресираща работа и връщането

247
при близките и приятелите ми, като се суетеше край мен и ми пускаше
разни мухи за работа в слънчев хотел и чаровни счетоводители.
Чух тихи стъпки и предположих, че е Рупърт.
В никакъв случай не исках да го огорча и да му покажа, че ме
беше разстроил с прекрасната си реч. Побързах да избърша очите си с
една салфетка и се обърнах с ведра усмивка. Но не беше Рупърт. Беше
Ален.
— Тази усмивка не може да заблуди никого — прошепна той.
— Помислих те за Рупърт.
— Той е зает да командва Боб и фотоапарата. Добре ли си?
— Добре съм. — В същия миг сълзите потекоха по бузите ми.
Той се поколеба.
— Искаш ли прегръдка? Или предпочиташ да те оставя сама?
— Прегръдка — изхлипах аз, пристъпих към него и Ален ме
прегърна през рамената и ме приласка, така че главата ми се озова на
гърдите му, където ридах и хлипах, докато не осъзнах, че бях напоила
ризата му със сълзи, а може би и други, не толкова желани субстанции.
Когато се съвзех дотолкова, че да си издухам носа в кърпичката, аз се
отдръпнах крачка назад и преглътнах сълзите си.
— Ужасно съжалявам — казах аз. — Не знам какво става с мен.
Не ми стига всичко останало, ами сега и ПМС. — Прехапах устни,
сконфузена. — Извинявай. Пак се увлякох в приказките.
Ален наклони глава, явно развеселен.
— Няма защо. Тъкмо Рупърт ще се научи да съобразява
сантименталните си пориви с твоите хормони.
Погледнах с ужас петното на гърдите му.
— Съжалявам — казах отново аз. — Виж си ризата. Какво ще си
помислят хората?
Ален погледна разрасналото се мокро петно върху тъмносинята
тъкан.
— Може да съм разлял питието си. Не се тревожи и престани да
се извиняваш.
— Извинявай.
Той завъртя очи и отново се доближи, за да изтрие с палец нещо
под очите ми.
— Спиралата се беше размазала — обясни той.
— Приличам ли на панда? — засуетих се аз.

248
 — Истината ли да ти кажа?
— Да.
— Не. Изглеждаш уязвима и красива.
Зяпнах го с широко отворени очи, а от салона се понесе вълна от
див смях.
— Ела тук, Емелин Джеймисън. — Той ме дръпна за ръката. —
Пропускаш собственото си парти.
Когато влязохме в салона, Ален взе газираната си вода от бюфета
и се бутна в Ели, като успя да се залее на същото място, където беше
петното от обилните ми сълзи, оставяйки непокътната Ели, иначе
сигурно тя щеше да го разстреля.
Изглежда, че само Рупърт видя нещо подозрително в тромавите
маниери на Ален, защото видях как скри усмивката си. Сватовник.
Нищо чудно да ме беше разплакал нарочно, с надеждата Ален да
тръгне след мен и да ме приласкае в обятията си и… Ох. Хъм.
Софи ме спипа малко след това.
— Добре ли си? Щях да дойда след теб, но Ален ме изпревари.
— На лицето й изгря лукава усмивка.
— Не започвай! — сгълчах я аз.
Изражението й се смени с невинно учудване.
— О! Какво се случи днес?
— Отидохме в зоологическата градина.
Тя ме плесна по ръката.
— Знаеш за какво те питам. Нещо вълнуващо? Например
целувка?
Изчервяването ми й каза всичко останало.
— Аха. Романтична среща! — Тя се натъжи. — Но ти си
заминаваш утре.
— Да.
— Ами ако не беше така?
Дадох й зрънцето надежда, което очакваше.
— Тогава може би.
Тя кимна тъжно и погледна часовника си.
— Аз трябва да тръгвам. Утре имам ранен час. — Софи ме
прегърна и ме притисна силно. — Ще ми липсваш, Еми. Когато ти
влезе в салона миналата седмица, дори не предполагах, че ми предстои
толкова вълнуващо приятелство! С теб е толкова интересно! Иначе тук

249
най-значимата новина е, че кучката на мадам Фурние е родила кученца
или че мъжът на мадам Лоран е решил да построи гараж. Нали ще се
върнеш скоро?
Аз кимнах, неспособна да говоря. В гърлото ми беше заседнала
буца и едва удържах сълзите си.

Към единайсет часа партито още беше в разгара си и аз започнах

да се притеснявам. Утре трябваше да стана рано за ферибота, а на
Рупърт му предстоеше напрегнат ден, но никой от гостите не бързаше
да си тръгне. Намерих Ален и Джонатан, потънали в разговор.
— Хей, вие двамата! Трябва да ми помогнете.
Джонатан се намръщи.
— Разбира се, миличка. Какво да направим?
— Трябва да накараме хората да започнат да се разотиват, иначе
утре Рупърт ще е гроги. Кой е готов да си тръгне?
Джонатан се усмихна.
— Проявяваш трогателна загриженост за Рупърт, Еми.
Аз завъртях очи.
— Ами, не съм толкова безкористна, колкото си мислиш. Утре
трябва да стана в шест часа сутринта.
Ален кимна.
— Какво ще кажеш, Джонатан? Готов ли си да се сбогуваш, ако
те откарам?
Джонатан се прозя театрално.
— Вече ми се затварят очите. Май ще е най-добре да пожелаем
лека нощ на домакина.
— Това е идеята. — Усмихнах им се. — Вдигни шум, така че
хората да схванат намека.
Те отидоха да пожелаят лека нощ на Рупърт, като Джонатан не
спираше да се прозява. Сигурно навремето се беше изявявал като
театрален самодеец. Изпратих ги до вратата и чух, че другите гости
започнаха да се сбогуват.
Аз целунах Джонатан по бузата.
— Браво на теб. Ти си вълшебник.
Той се изчерви и на свой ред ме целуна.

250
 — Грижи се за себе си, Еми. Пиши ми. Дай ми ключовете от
колата си, Ален.
— Защо?
— Защото ми трябва време, за да се кача в твоята черупка. Тъкмо
вие двамата ще се сбогувате, докато аз се боря с нея.
Ален поклати глава и му подаде ключовете. Джонатан слезе по
стълбите и прекоси двора.
— Същият е като Рупърт. Не знам кой от двамата трябва да вземе
наградата за майсторско месене в чуждите работи.
Засмях се.
— Но са добронамерени.
— Да, така е.
Ален се обърна към мен, напълно сериозен. Очите му ме
хипнотизираха на тази светлина, кафявите ириси бяха изпъстрени със
златни точици. Гледахме се дълго, после той се наведе към мен, сложи
нежно ръка на шията ми и ме притегли към себе си. Целувката му
беше мека и нежна, а устните му пасваха толкова перфектно на моите,
че можех да заридая от радост, задето го бях намерила и от мъка,
задето вече го бях загубила. Позволих си този кратък миг на
блаженство, преди да се отдръпна.
— Чао, Ален.
— Au revoir, Еми.

251
 ГЛАВА 21

Будилникът ме изтръгна от неспокойния сън в шест часа

сутринта, за да тръгна за Кале. Въпреки че си легнах след полунощ,
тъй като трябваше да раздигна след партито, аз исках да разполагам с
достатъчно време, в случай че се загубех, попаднех в ужасно
задръстване, колата се повредеше, спуках гума или ме сполетеше друга
автомобилна авария.
Рупърт се бе възмутил от планирания час на заминаването ми, но
когато не отстъпих, той рече:
— Може би така е най-добре. Важното е да си спокойна,
миличка. Bon voyage. — После той ме бе целунал по бузата и се беше
упътил към стаята си без повече приказки. Рупърт знаеше, че ранното
заминаваше не беше продиктувано само от практически съображения.
Емоционалното сбогуване рано сутринта щеше да е кошмарно и за
двама ни.
Взех душ и напъхах последните си останали вещи в куфара.
Огледах стаята, която бе мой дом през последните три седмици, голите
мебели ме изпратиха, безжизнени и безлични, готови да приемат
следващите гости.
Слязох на долния етаж и излязох на двора. Отворих багажника
на колата, за да сложа куфара, и се огледах за последен път.
Развиделяваше се и съвсем скоро първите слънчеви лъчи щяха да се
запровират между зелените листа и да огреят чакъла. Пъстри цветя,
увивни растения, благоуханни рози, чуруликащи птици, жужащи пчели
и кудкудякащи кокошки. В гърлото ми заседна буца. В пристъп на
паника, се хванах за гърдите и се опитах да поема въздух. Хванах се за
вратата, свлякох се на предната седалка и закопчах предпазния си
колан. Дишането ми беше плитко и мъчително. Двигателят изръмжа,
нарушавайки покоя на ранното утро, и аз подкарах към портата, оттам
по алеята, после се качих на пътя. Един километър по-нататък спрях в
разширението, излязох, коленичих и най-сетне успях да поема жадно
въздух.

252
 До мен спря някаква кола и мъж на средна възраст, в елегантен
костюм, се затича към мен.
— Някакъв проблем ли има, мадам?
— Не, всичко е наред. Много благодаря — успях да кажа, като се
изправих с разтреперани крака. Тъй като не владеех достатъчно добре
френски, за да обясня недостига на въздух или симптомите на
паническата атака, аз просто потупах с юмрук гръдния си кош и се
насилих да се усмихна на този добър самарянин, за да му покажа, че
вече съм добре.
Той докосна ръката ми, опитвайки се да прецени дали беше
безопасно да ме остави, после ми се усмихна и се качи в колата си.
Аз се качих в моята. Стигнах до кръстовището на главния път и
ускорих, но в гърдите ми сякаш лежеше камък на мястото, където
доскоро беше сърцето ми.
Предвид душевното ми състояние, успях да пристигна в Кале по-
рано от планираното, без да ми свърши бензинът или да объркам пътя,
озовавайки се в Германия. Качих се на ферибота, без да падна в морето
и паркирах на една боя разстояние, според ужасните им инструкции,
без да ударя колата пред мен. Дори събрах присъствие на духа да
запомня на кое ниво съм оставила колата. Това беше едно от малкото
предимства от отсъствието на Нейтън. Откакто се беше махнал, отново
бях принудена да се грижа сама за себе си и в дух на оптимизъм, си
казах, че това беше добре за мен. В дълбоки води човек или се
научаваше да плува, или потъваше. Въпреки че изразът не беше много
уместен, предвид избраното транспортно средство.
Останах на палубата за отплаването на ферибота с усещането, че
стомахът ми беше пълен с олово, а сърцето ми празно. Логиката ми
казваше, че трябваше да изпитвам облекчение, защото се връщах към
познатия ми живот, но сърцето ми разказваше друга история.
Чувството, че бях изтръгната от моите нови приятели и взаимната
солидарност, от място, към което през последните три седмици се бях
привързала по-силно, отколкото към апартамента ми през последните
три години, беше съкрушително. Френският бряг се топеше в
далечината и фериботът ме носеше неумолимо към родните ми земи, а
аз стоях, вкопчена в перилата, с побелели кокалчета и гълтах жадно
морския въздух, докато не усетих вкуса на солта върху езика си, и се
молех раздялата да е само временна.

253
 Когато дишането ми се нормализира, осъзнах, че всъщност
поемах повече вредни газове, отколкото чист въздух. Проправяйки си
път между обветрените пушачи на палубата, аз влязох вътре, за да си
набавя сутрешната доза кофеин. Кафето не успя да ме разведри. Седях
с пластмасова чашка в ръка, сравнявах съдържанието с вълшебната
амброзия на Рупърт и се мусех.
Когато бръкнах в огромната си чанта, за да намеря салфетка,
ръката ми напипа някакъв непознат предмет и извадих малък пакет.
Озадачена, го повъртях, после любопитството ми надделя и аз смъкнах
панделката и опаковъчната хартия, под които се криеше елегантна
черна кутийка. Отворих капака и ахнах. Вътре проблясваше медальон
— изящно изработена роза от бяло злато, с малък диамант в средата.
Под капака беше затъкнато малко листче. Разгънах го и веднага
познах водния знак и характерния почерк на Рупърт.

Мила Еми,
Не ми се сърди — знам, че е нечуван грях да се бърка
в дамска чанта. Исках да ти подаря това лично, но накрая
постъпих като страхливец. Моля те, приеми го като знак за
моята благодарност за всичко, което направи. Дано да ти
напомня за „Дворът с розите“… и да те доведе тук отново
някой ден.
С много обич и признателност,
Рупърт

Премигнах няколко пъти, за да спра напиращи сълзи и погалих

медальона. Беше ювелирно творение — изчистено и елегантно.
Забелязах адреса на бижутерийния магазин от вътрешната страна на
капака и осъзнах, че Рупърт навярно го беше купил при последното ни
ходене в града. Нямах представа как бе намерил толкова символичен
подарък. А аз бях седяла в кафенето, сърдита и озлобена, докато той
ми беше избирал нещо толкова красиво.
Знаех, че той не беше доволен от моя отказ да приема заплащане
за положения труд, но не трябваше да харчи пари за толкова скъп
подарък. Но когато извадих медальона от кутийката, закопчах
синджира и усетих тежестта на розата в ямката на гърлото ми,

254
желанието да му се скарам се стопи. Вместо това, избрах да се насладя
на мисълта, вложена в този подарък и на онова, което символизираше.
Приятелството. Място, което беше скъпо за сърцето ми. Място, където
винаги щях да съм добре дошла. Новооткрита увереност в себе си и
преоткриване на онези страни на моята някогашна същност, които бях
потулила за известно време.

Прибирането вкъщи беше сюрреалистично изживяване. Бях

тръгнала на ваканция с моя приятел, а се връщах в апартамента без
него. Струваше ми се, че една глава от живота ми беше започнала, но
не беше завършила правилно.
Аз изритах струпаната поща, влязох в спалнята, хвърлих куфара
и торбите на леглото и се огледах. Всичко беше точно както го бяхме
оставили в сутринта на нашето заминаване — от списъка със задачите,
който още стоеше затъкнат в рамката на огледалото, до неизмитите
чаши на нощното шкафче. Аз поех въздух и отворих вратите на
гардероба. Половината дрехи на Нейтън ги нямаше. Костюмите и
обувките му за работа. Идиотската въртяща се закачалка за
вратовръзки на електрическо захранване, подарък от майка му за
Коледа. Лаптопът в скривалището под пуловерите на рафта.
Значи Нейтън се беше завърнал от Франция. Къде живееше?
Дали още беше с Глория, или вече си бяха омръзнали? Дали се бе
питал къде съм, когато бе дошъл да си вземе нещата и бе намерил
апартамента необитаем и празен? Мразех го, задето ме оставяше с
толкова много въпроси.
Объркана, аз отидох в кухнята, за да сложа вода за чай. На
чайника ме очакваше бележка. Взех я с треперещи пръсти.

Еми,
Не знам къде си ти сега — мога само да предположа,
че още си във Франция, тъй като всичките ти вещи са тук.
Струва ми се честно да ти съобщя, че аз подадох молба за
напускане и се преместих на работа в Лондон. Ще ти се
обадя за апартамента и останалите ми вещи, когато нещата
утихнат.

255
 Надявам се, че си добре.
Много поздрави,
Нейтън

Не знаех дали да се смея, или да плача. Той смяташе за честно да

ми съобщи? Надяваше се, че съм добре? Много поздрави? Що за
формалност след пет години заедно?
Съдържанието на бележката се просмукваше през преуморените
ми мозъчни клетки. Нейтън беше напуснал работа и се беше
преместил в Лондон. Как си беше намерил нова работа толкова бързо?
Защо не си беше отработил предизвестието в нашата фирма?
Вдишах и издишах със свистене. Онова, от което се бях
страхувала най-много — да се разминаваме мълком, под зорките
погледи на нашите колеги — вече не ме заплашваше. Каквито и цели
да преследваше, Нейтън ми беше направил услуга.
А после ме споходи ужасна мисъл. Ами ако той беше изпразнил
общата ни банкова сметка? Със свито сърце изтичах в спалнята,
извадих лаптопа си, измъкнах зарядното устройство и го включих със
затаен дъх.
Слава богу, нямаше съобщения за тегления по сметката — само
обичайните директни дебити, сумата, която бях изтеглила в брой на
третата седмица във Франция, и още две, които явно бяха изтеглени от
Нейтън. Проверих датите. Едната в деня, след като ме беше напуснал,
другата следващия петък. Значи беше останал във Франция през
цялата втора седмица. Намръщих се. Не бях станала по-бедна, но не
бях станала и по-умна.
Потръпнах с отвращение при вида на разтворимото кафе в
кухненския шкаф като истинска французойка и си запарих черен чай.
Влязох в хола, седнах на дивана и се заслушах в тишината. Огледах се.
Сякаш виждах тази стая за първи път и с учудване установих, че не ми
харесва.
Как беше възможно да изляза оттук преди три седмици, влюбена
в този елегантен, модерен минимализъм, а сега го намирах бездушен и
неприветлив? Станах и закрачих в хола, опитвайки се да доловя
старото усещане — чувството, че съм си у дома — но сякаш се
намирах сред декор за филм, който нямаше нищо общо с мен.

256
 Беше късно. Аз бях изтощена. Утре всичко щеше да е различно.

Но това чувство не ме напусна през целия уикенд. Просто не

можех да се отърся от него. В неделя сутринта се залових с
домакинската работа и разопаковах багажа си. Докато зареждах
прането в пералнята, топка сива вълна привлече погледа ми и аз спасих
гибоните от удавяне точно навреме. Притиснах ги до гърдите си,
затворих очи и потънах в спомена за лицето на Ален, почти долепено
до моето под заслона в зоопарка. Барабанящите капки дъжд по навеса.
Цветът на очите му, докосването на неговите устни до моите. Ех, ако…
Аз погалих извинително моите неодушевени приятели и ги
занесох в спалнята, където ги настаних на възглавницата до моята. На
възглавницата на Нейтън. Гибоните навярно щяха да са по-добра
компания от него през последните месеци. Поне нямаше да се мусят
или да ме игнорират, когато се опитвах да разговарям с тях.
В неделя вечерта все още нямах никакви вести от Нейтън. Това
ме устройваше. Имах си по-неотложни тревоги, а именно връщането
ми на работа. Какво беше написал Нейтън в молбата си за напускане?
Дали колегите си даваха сметка, че сме се разделили? Е, съвсем скоро
щях да разбера.
Затова пък ми се обади Кейт, която се беше върнала от почивката
на Малдивите заедно с мъжа си.
— Беше ли невероятно прекрасно? — попитах аз.
— О, Еми, беше приказно. Петзвезден хотел, невероятен плаж,
божествена храна… Много секс. Какво става с теб?
За малко да се разсмея с глас.
— Питаш ме дали правих секс през ваканцията? — И още как.
— Не, глупавичката ми. Получих есемеса ти, в който казваше, че
оставаш още една седмица. Какво става? Искаш ли да дойда при теб?
Малко усмивки, здрав разум и вино щяха да ми се отразят добре.
— Да, за бога.
Два часа по-късно седяхме сгушени на дивана с бутилка вино и
аз осведомявах Кейт за всичко, с най-малки подробности. Дори за Раян
и Ален. Изпитвах такова облекчение да поговоря с човек, който ме
познаваше изцяло, без да се боя за последствията. Редуваха се смях и
сълзи.

257
 — Божичко, Еми. Не мога ли да те оставя за две минути, без
животът ти да се преобърне наопаки? — заключи тя.
Аз се засмях.
— Явно не можеш.
Кейт докосна медальона на шията ми.
— Това бижу е толкова красиво! Рупърт явно наистина те цени.
— Тя се поколеба. — Ами онова негово предложение? Според теб то е
лудост, но все пак го обмисляш тайно, нали?
Кейт наистина ме познаваше прекалено добре.
— Опитвам се да не мисля за него — признах аз. — То е там, но
аз се старая да го държа дълбоко заровено. Здравият разум ми казва, че
е идиотско. Но според Рупърт трябва да „слушам сърцето си“. —
Нарисувах кавички във въздуха.
— И какво казва сърцето ти?
Аз поклатих глава.
— В момента отказвам да го слушам. Трябва да се върна на
работа, Кейт. Поне не се налага да виждам там Нейтън, но въпреки
това ще е доста конфузно. Предстои ми презентация, не мога да си
позволя умът ми да витае някъде в облаците.
— Ами Ален?
Погледах я гневно.
— Какво за него?
— Стига, Еми. Ясно е, че флиртът ти с Раян беше мимолетен… и
тази твоя забежка наистина ми хареса. Никога не съм смятала, че си
способна да се въргаляш в храстите с някой младок!
Плеснах я, но тя продължи невъзмутимо:
— Обаче Ален… в тази история има реални възможности. — Тя
отпи глътка вино и се засмя весело. — Не мога да повярвам, че отново
си си паднала по счетоводител, след всичко случило се с Нейтън!
— Не съм си паднала по него, Кейт. Той просто… Ами, сигурно е
такъв тип мъж, с когото мога да си се представя, ако някога събера
смелост да създам нова връзка. — Крайно време беше да сменим
темата. — Хайде, няма ли да ми покажеш отвратителните снимки от
земния рай?

258
 По пътя към работа в понеделник сутрин, притисната между
мъж, категорично решен да си прочете вестника, без да го прегъва, и
мила старица, която бе сметнала за добра идея да изведе кучето си на
разходка в час пик, в стомаха ми се беше загнездило безпокойство.
Чувствах се дезориентирана, сякаш бях забравила как да върша
работата си. Досега не бях отсъствала толкова дълго. Франция, Рупърт
и „Дворът с розите“ още бяха ярки и цветни в ума ми, докато работата
беше размазан, избледнял фон.
Минах покрай твърде много подранили колеги, докато стигнах
до бюрото си, като си повтарях, че любопитните погледи бяха плод на
въображението ми. С нещо подобно на отчаяние погледнах камарата от
папки, струпана на бюрото ми. Не ми достигаше въздух. Нещо в
гърдите ме стягаше. Вкопчих се в облегалката на стола. Още една
паник атака. Но никой не ме остави да я преживея. Карл излетя от
кабинета си в мига, щом седнах на стола си.
— Еми. Добре дошла. Трябва да си поговорим.
Последвах го в кабинета му, гълтайки с отворена уста
рециклирания застоял въздух, който бълваше вечно включения
климатик.
— Заповядай, седни. — Той се настани зад бюрото и пръстите му
забарабаниха по имитацията на дърво. — Изглеждаш ужасно, Еми.
— Благодаря ти, Карл. — Явно не беше преминал обучение по
такт в мое отсъствие. — Просто пътуването беше тежко.
— Вече наред ли е всичко? Твоят приятел съвзе ли се?
Дотук добре.
— Да, благодаря. Допълнителната седмица се оказа полезна.
Оценявам жеста, Карл. Знам, че отсъствието ми е породило известни
неудобства, но…
Той омаловажи благодарността ми с едно махване на ръката.
— Не се притеснявай, Еми. Нямала си друг избор, това е. Знам,
че ще направиш каквото трябва, за да наваксаш с работата.
Аз потиснах въздишката си. Карл щеше да приспадне трите
седмици от моя полагаем годишен отпуск, но очакваше да си отработя
отсъствието. Всъщност това обезсмисляше концепцията за годишния
отпуск.
— Да, естествено. Както винаги.

259
 — Добре, ъ, ще трябва да обсъдим всичко. Ще те въведа в
презентацията, която направи Дейв пред хората от Кели може би по-
късно днес. Засега ще ти дам време да се окопитиш.
Колко благородно.
— Благодаря.
— Има нещо друго. — Карл явно се чувстваше дискомфортно и
сърцето ми се разтуптя тревожно в гърдите ми, сякаш искаше да
изскочи оттам. Сто процента щеше да стане дума за Нейтън.
— Става дума за Нейтън.
— Така ли? — Постарах се да прозвуча невъзмутимо. Нямаше
смисъл да свалям картите отсега. А и самата аз нямах представа какво
се случваше.
— Еми, ти сигурно си даваш сметка, че тази допълнителна
седмица отпуск ме постави в доста сложна ситуация, особено предвид
постъпката на Нейтън. Но аз съм на твоя страна. Казах ясно на
шефовете, че ти си ценен член на отдела ни и трябва да те третираме
като отделна личност. Не бива да те поставяме под общ знаменател с
Нейтън само защото живеете заедно.
Недоумението ми премина в удивление. Не разбирах защо Карл
смяташе, че ние още бяхме заедно, въпреки внезапното преместване на
Нейтън в Лондон. Карл беше емоционален мазол, но дори той би
трябвало да е проумял ситуацията.
— Когато всичко утихне, хората сигурно ще разберат, че
недалновидните му решения не бива да рефлектират върху теб —
продължи шефът ми, без да забелязва смайването ми. — Надявам се
само, че ти можеш да издържиш на допълнителното напрежение у
дома.
— Какво допълнително напрежение?
— Ами, представям си какво е Нейтън всеки ден да пътува до
Лондон. Не бих искал това да ти се отрази негативно на работата. Ние
тук сме човечни, но все пак това е бизнес. Толерантността ни си има
граници…
Аз посегнах към каната с вода на бюрото му, с треперещи ръце
си налях една чаша и я изпих.
— Карл, бъди добър и отговори на няколко мои въпроса.
— За какво?
Разтрих слепоочията си, усетих началото на адско главоболие.

260
 — За да ме разведриш, може ли?
— Добре. — Неговото объркване не отстъпваше на моето
собствено. — Какво те интересува?
— Нейтън кога подаде молба за напускане?
— Ти не знаеш ли?
— Не. Кога?
— В деня, след като ти ми се обади. Изпратил имейл на Дерек, в
който го уведомил, че напуска.
— Не е ли идвал тук?
— Не.
— А защо не отработва срока на предизвестието?
Карл се помести сковано на стола.
— Той е отишъл в конкурентна компания, Еми. Не биваше да
създаваме впечатлението, че го тормозим, но не можехме и да му
позволим да се върне в офиса. Беше прекалено опасно.
— Разбирам. — Карл на практика ме беше принудил да се моля
за още една седмица отпуск, а в същото време приемаха молбата за
напускането на Нейтън без предизвестие, за да ограничат риска от
изтичане на фирмени тайни в конкурентна компания. Да, такива бяха
потайностите на частното предприятие.
— Това не е прието тук и той няма да получи препоръка,
естествено — добави Карл, бързайки да ме увери, че на Нейтън
нямаше да му се размине.
В ума ми нещо прищрака и отключи поток от объркани мисли.
Нейтън беше изпратил имейл, докато е бил във Франция. Как бе успял
да си намери работа в Лондон? Без препоръка?
— Но как си е намерил работа? — Можех да попитам директно.
Вече бях доказала, че съм в неведение. Един въпрос повече или по-
малко нямаше да промени нищо.
Но моите въпроси започваха да дотягат на Карл.
— Нямам представа, Еми. Предполагам, че е имал контакти, за
които не сме подозирали. Виж, смятам, че проявих достатъчно
търпение. Как е възможно да не знаеш нищо за това? Какво става?
Вдишах дълбоко и преброих козовете си. Които не бяха много.
— Нейтън и аз се разделихме, докато бяхме в чужбина.
Карл изправи гръб и на лицето му се изписа смесица от шок и
желание да посплетничи.

261
 — Така ли? Кога?
— В края на първата седмица.
— Но ти каза… Значи всичко, което ми каза по телефона…
— Аз не те излъгах, Карл. Действително останах при един
приятел и той наистина беше в нужда. В същото време, двамата с
Нейтън се разделихме. Той отиде на друго място, а аз останах да
помогна на моя приятел.
Карл присви очи, явно преценявайки колко можеше да ми вярва.
— Какво породи тази раздяла? Вие с Нейтън сте заедно от сто
години!
Поколебах се. Драматичният начин, по който Нейтън беше
напуснал компанията, сигурно беше породил слухове и аз нямах нищо
против хората да узнаят, че Нейтън и аз вече не бяхме заедно. Но
позорната измяна на Нейтън не беше тяхна работа, затова щях да
запазя пикантните подробности за себе си.
— Просто се отчуждихме. Ваканцията ни показа, че вече не ни
свързват никакви общи стремежи.
— И това е всичко?
— Това е всичко. Нищо ново под слънцето. Така че, ако нямаш
нищо против, мисля да се заема с грамадата на бюрото ми.
— Добре. След малко ще дойда да го обсъдим.
Станах от стола, тръгнах към вратата, после реших да проявя
характер и се обърнах.
— И, Карл? За това да ме поставят под общ знаменател с
Нейтън? Не бих позволила това, дори ако бяхме още заедно. Защото
ние не сме сиамски близнаци. Но тъй като вече не сме заедно, няма да
търпя упреци заради неговото държание. При най-малкия намек за
дискриминация ще си потърся правата. Изразих се ясно, нали?
Шокът по лицето на Карл беше очевиден. Никога не му бях
говорила по такъв начин. Обикновено го оставях да се прави на
големия шеф, докато аз превивах гръб над задачите, разработвах
проектите и го оставях да мисли, че идеята е била негова. Директният
тон не беше в нашия типичен ограничен стил на общуване, но
отсъствието ми беше дало необходимата дистанция и перспектива.
Време беше да защитя позициите си. Освен това, тъй като аз вършех,
освен моята работа и половината от неговата, Карл не можеше да си
позволи да ме изолира.

262
 Още не бях седнала на стола си, когато Кати, една от
асистентките в отдела и моя неофициална заместничка, дойде и седна
на ръба на бюрото ми.
— Еми, добре, че се върна на работа!
— Благодаря. — Аз се усмихнах. — Как беше тук?
Тя заговори по-тихо.
— Кошмар! Карл през цялото време беше като буреносен облак.
Е, как беше почивката?
— Нормално, благодаря. Не е лесно да се грижиш за болен
приятел.
— Как е новата работа на Нейтън? Той доволен ли е?
Поех дълбоко въздух. Несъмнено бях обречена да водя този
разговор десетки пъти през следващите няколко дни. Или може би не.
Ако Кати разнесеше новината на всички, щеше да ми спести нервите.
Може би така беше най-добре.
— Нямам представа. Ние се разделихме.
Очите й се разшириха от изумление.
— Боже мой, Еми! Ние мислехме, че той ще пътува всеки ден до
Лондон. Карл ни каза, че ти си удължила отпуска си с още една
седмица, за да се грижиш за болен приятел!
— Така е. Но с Нейтън се разделихме. Не се оплаквам, но ще се
радвам, ако ти съобщиш новината, за да не ми се налага аз да го правя.
Погледнах я умолително.
— Можеш ли да поемеш функцията на клюкарката в офиса за
мъничко?
Тя ме потупа по рамото.
— Можеш да разчиташ на мен.
Аз се усмихнах кисело.
— Благодаря. Сега изчезни. Имам работа.
В 10:00 часа Карл дойде при мен, за да обсъдим положението —
евфемизъм за това да стовари всичките си спешни и нежелани проекти
върху мен — и да изясним по-нататъшните ни планове по отношение
на Кели.
Както предполагах, те бяха заложили на винтидж визията и ние
трябваше да нахвърляме идеи за следващата презентация.
В 11:00 имах чувството, че никога не съм напускала офиса. Това
ме устройваше. Аз обичах натоварените графици. Обожавах да се

263
захващам с нови проекти, дори с онези, които Карл ми прехвърляше,
тъй като не искаше да се занимава с тях. Приех с благодарност
връщането към рутината и привеждането на лудницата върху бюрото
ми в някакъв ред.
В обедната почивка натъпках в устата си сандвич, без дори да
усетя плънката. Край на приятните обеди и кротката дрямка. Към два
часа моят автопилот беше поел управлението и в пет умът ми беше
превзет от други образи. Сега служебните задължения се открояваха в
черно и бяло, а „Дворът с розите“ беше избледнял и обезцветен като
стара моментна снимка от мамините фотоалбуми.
Но с напредването на първата седмица, рутината постепенно
изгуби лустрото си.
Ставане в 6:30 всяка сутрин, закуска на крак с картонено мюсли
и картонена препечена филийка, наблъскани във влака потни тела,
вмирисани на мокри кучета дъждобрани. Ежедневните разговори с
майка ми, за да я уверя, че не съм на ръба на самоубийството.
Хаотични опити за полезна вечеря — печен боб на препечена филийка,
яйце върху препечена филийка, свръх засищаща готова храна, от която
ми се повдигаше. Ставаше ми зле на стомаха и ме болеше сърцето,
защото нямаше нищо общо със зрелите на клонка домати, пресните
зеленчуци и нежните сирена, които бях оставила във Франция.
Казах си, че беше нормално да се чувствам малко потисната след
почивката.
В работата бях очаквала огромен обем от работа и неловкост,
когато колегите разберяха за раздялата ми с Нейтън. Получих и двете.
Но бях очаквала да се върна към динамичния график, който винаги бях
харесвала, а това не се случваше.
Сама по себе си, работата беше окей — аз планирах
презентацията за Кели, подготвях екипа, комуникирах с клиентите,
решавах проблеми в крачка.
Както винаги, усещането за спешност и предизвикателство ми
харесваше.
Това, което не ми харесваше, бяха любопитните погледи на
колегите и откровено нахалните им въпроси за внезапното изчезване
на Нейтън.
— Здравей, Еми. Радвам се да те видя. Съжалявам за теб и
Нейтън. — Това беше от Хейзъл от счетоводството, на път към

264
тоалетната.
— Благодаря.
— Знаеш ли той как се е устроил в Лондон?
Това твоя работа ли е?
— Ами, аз се прибрах този уикенд…
— О, да. Чухме, че си останала да се грижиш за някого. Стори ни
се доста странно.
Кои влизаха в това колективно „ние“, по дяволите. Настръхнах.
— Всъщност, аз се грижех за болен човек.
— А — тя ме погледна всезнаещо. — За някоя приятелка ли?
Овладях се.
— Не. За приятел. — Очите й светнаха и аз побързах да я изведа
от заблудата. — За един мой възрастен приятел.
— А коя е жената, която е уредила новата работа на Нейтън?
Каква забележителна техника на кръстосан разпит!
— Защо, ти какви слухове си чула?
— Една позната се премести в тази компания преди две години.
Тя звънна да ми каже, че някой от нашите е постъпил при тях.
Назначили го на позиция, за която не е обявяван конкурс. Злите езици
говорят, че жената, която му е уредила тази работа, е братовчедка на
един от директорите и тя е използвала връзките си. Тя е приятелката на
Нейтън, нали?
Въпросната тайнствена жена можеше да е само Глория.
Преглътнах с усилие и заговорих кротко.
— Така се надявам, щом му е направила такава услуга.
Вкопчих се в мисълта, че клюкарите скоро щяха да загубят
интерес към мен и че в петък вечер щях да се видя с Кейт. Тя ми
изпрати есемес в четвъртък.

Тръшна ме простуда. Сигурно настинах в самолета.

Извинявай, но не мога да дойда утре. Не искам да те
заразя! Кейт хх

Незабавно позвъних на Ник и му съобщих намерението си да се

метна на влака за Лондон в петък след работа и да му се изтреса за
уикенда.

265
 Бог да благослови моя малък брат, който дори не трепна.
— Ъ, добре, супер. Аз, ъ, само трябва да отменя няколко
уговорки.
— Не, недей да отменяш нищо заради мен — побързах да кажа
аз. — Ще се оправя.
Представих си как брат ми се изчерви.
— Много добре знаеш, че няма да се оправиш.
— Ник, не искам да ти развалям уикенда — жално промълвих аз.
— Не се тревожи, сестричке, чакането се отразява добре на
гаджетата и либидото.
Аз се засмях.
— Сигурен ли си, че няма да ти преча?
— Да, естествено. Какво искаш да правим?
— Пуканки, безсмислени екшъни, щедри дажби вино — о, и
някаква свястна храна. Няма да ядем полуфабрикати. До гуша ми е
дошло от тях.
Тръгнах си от работа точно в края на работния ден, грях, който
се наказваше със смърт във всеки друг ден, освен в петък, когато
народът тръгваше като мравуняк към изхода точно в пет часа.
Когато пристигнах в апартамента на Ник, който можеше да се
опише учтиво като уютно бижу, бях изморена и намусена. Брат ми ме
прегърна съчувствено, настани ме на дивана, заобиколи ме с
възглавници, тикна в ръката ми голяма чаша с пино гриджо, плато с
вкуснотии от щанда за деликатеси и пусна филм на ужасите. Идеално.
Докато Ник се въртеше и пъшкаше на дивана, аз се изтягах на
двойното легло и за първи път откакто се бях върнала в Англия
потънах в дълбок, непробуден сън.
В събота взехме метрото до Националната галерия не защото
беше любимият ми музей — макар че му отделих двайсетина минути,
преди да се отегча, а защото прилежащото кафене ми харесваше. Ник,
благодарен, че не го бях помъкнала на шопинг терапия, на драго сърце
ме придружи и дори плати за кафето и изисканите сладкиши.
— Ти харесваш ли работата си, Ник? — попитах брат ми, докато
седяхме и се греехме на слабото слънце, което се процеждаше през
прозорците.
— Общо взето, да. Зависи къде и върху какво работя.

266
 Ник беше някакъв компютърен специалист, макар че не разбирах
какво точно правеше, но явно беше гениален, защото вече си беше
изградил внушителна репутация и работеше като консултант. Това му
носеше два пъти по-високи доходи, отколкото би получавал като
компютърен специалист в някоя компания и му позволяваше да
разполага с времето си, когато му се налагаше или можеше да си
позволи.
— Защо, твоята не ти ли харесва? — попита той.
— Харесва ми, естествено. Просто… — Потърсих точните думи,
за да опиша чувствата си. — Нали знаеш как си пускаш някой стар
филм, защото си го гледал навремето и ти е бил любим? Но когато го
гледаш отново, все едно гледаш съвсем друг филм, защото го
възприемаш с други очи и магията му просто се е загубила?
Ник кимна и сложи последното парче торта в чинията ми. Какво
съкровище беше брат ми.
— Можеш да избереш друг филм. Чисто нов.
Аз излапах тортата.
— В момента се страхувам да не скоча от нагорещения тиган в
кипящия казан.
— Нищо чудно. Ти преживя много. Може би просто ти трябва
време, за да се върнеш към предишния си живот.
— Може би, но… — аз се опитах да уловя онова, което ме
притесняваше. — Винаги съм смятала, че съм открила работата на
мечтите си. Но откакто се върнах от Франция, изведнъж се почувствах
аутсайдер. Не знам дали се дължи на напускането на Нейтън или
хората се дразнят, че си взех още една седмица отпуск. В моя отдел
всичко е окей, но колегите от счетоводството почти не ме поздравяват,
сякаш аз съм виновна за постъпката на Нейтън.
Брат ми ме погледна с разбиране.
— Всички клюкарстват за теб. Скоро ще загубят интерес и ще се
прехвърлят на някой друг.
— Навярно си прав. Но…
Връхлетяха ме спомени. Джонатан, който ме беше прегърнал и
обсипал с похвали същия ден, когато се запознахме в кафенето. Бренда
и Ричард, които се бяха държали толкова мило и дружелюбно с мен и
родителите ми в ресторанта. Благородството, с което мадам Дюпон
приемаше жалката ми участ и усърдието ми. Ведрото приятелство на

267
Софи. Кухнята на Рупърт, пълна със смях, бодро бъбрене и
доброжелателност.
— Но? — подкани ме Ник.
— Знаеш ли, запознах се с разни хора, докато бях в къщата за
гости. Разни приятели и познати на Рупърт.
— И какво?
— Ами, не проумявам как така хора, които съм виждала само
един-два пъти във Франция могат да са толкова сърдечни, приветливи
и добронамерени, а хората, с които съм работила години, да не ме
подкрепят или да разнасят клюки зад гърба ми.
— Гласът ми затрепери.
Ник наклони глава и се замисли.
— Може би причината е по-скоро в теб.
— Какво намекваш? Да не искаш да кажеш, че за всичко съм
виновна аз?
— Нищо подобно. Казвам, че те сигурно винаги са били такива,
но ти не си им обръщала внимание, защото си била толкова затънала в
работа или погълната от Нейтън или отношението им просто не те е
засягало. — Той замълча. — Ти ще преживееш този период, Еми, но
нищо не те спира да опиташ и нещо различно. Ти си добър
професионалист. Уверен съм, че можеш да си намериш друга позиция
— за предпочитане в агенция, където ще те ценят повече и ще ти
повишават заплатата от време на време. Пък и вече не си вързана с
Нейтън.
— Ще помисля за това. Но аз работя на това място отдавна и
положих страшно много усилия, за да стигна там, където съм сега.
Посветих цялото си време и енергия на тази работа. Не знам дали съм
готова да захвърля всичко.
Ник поклати глава.
— Гледаш през погрешна призма, Еми. Ти посвети времето и
енергията си, за да развиваш кариерата си, а не задължително тази
длъжност. Ако не ти предлагат повишение, може би трябва да се
преместиш другаде.
Аз завъртях очи.
— В момента рекламният бизнес е в стагнация.
— Защо не опиташ това, което правя аз? — Аз изсумтях, но брат
ми побърза да ме успокои. — Нямам предвид точно същото,

268
естествено, но имам предвид работа на свободна практика. Има много
фирми, които се нуждаят от умения като твоите, но не за постоянно.
Само трябва да рекламираш таланта си правилно — което няма да те
затрудни, като имаме предвид, че си специалист по маркетинг.
— Хъм, не е много сигурно. Да живея от хонорари. Каквото и да
се разберем с Нейтън, аз пак трябва да плащам наема или ипотечната
вноска. Сметките. Горивото за колата. Режийните.
— Аз се справям.
Аз махнах с ръка.
— Да, но ти си гений и хората се изтрепват да търсят услугите
ти.
Ник се пресегна и разроши косата ми.
— Бедничката ми, предсказуема Еми. Не е ли време да опиташ
вкуса на промяната?
Замислих се за недообмисленото предложение на Рупърт за
недообмислена работа и за неговите недозрели идеи за моя
хипотетичен бизнес — но брат ми навярно имаше предвид
консултантска кариера на съвършено друго ниво.
В неделя осъмнахме с проливен дъжд, затова двамата с Ник се
свихме на дивана с голяма кана кафе и грамаден куп вестници.
Загрижен за крехкото ми състояние, той доброволно изтича до
вестникарската будка — жест, който ме накара да се почувствам
обичана. Така, както си седяхме сред купища вестници, изведнъж ме
споходи носталгична вълна. Ние с Нейтън бяхме прекарвали неделите
по същия начин. Забила невиждащ поглед в статията, която четях, аз
изтрих сълзите, преди Ник да е вдигнал глава от спортната рубрика.
Твърде късно.
— Какво става?
Брадичката ми затрепери.
— Сетих се за Нейтън.
— И?
— Така прекарвахме неделните дни. — Представих си Нейтън,
седнал във фотьойла, представих си колко уютно и удобно се чувствах
в неговата компания и дружелюбно мълчание. Затворих очи и се
удавих в самосъжаление.
Ник се доближи и ме прегърна през рамената.
— С розови очила ли си тази сутрин?

269
 Аз изтрих сълзите си с ръка и погледнах към празния стол.
Представих си Нейтън, напълно нехаен за присъствието ми, погълнат
във финансовия подлистник на вестника, да си мърмори под нос,
докато аз четях, без да вдигам очи, тъй като той не се интересуваше от
мнението ми. Този неделен ритуал, толкова перфектен през първите
две години, постепенно беше корозирал до извинение всеки от нас да
се потапя в собствения си свят в единствения ден от седмицата, когато
имахме достатъчно време да си обърнем внимание.
Аз въздъхнах.
— Може би.

270
 ГЛАВА 22

Когато се прибрах в късния неделен следобед, включих лаптопа

и си проверих електронната поща. Така, имах съобщение от Рупърт.
Бях му писала още първия уикенд, за да го успокоя, че съм се прибрала
жива и здрава и да му благодаря за красивото колие. Той ми беше
отговорил, че се радва, че съм се прибрала цяла и невредима, но нищо
повече.
Интуицията ми подсказваше, че той проявяваше деликатност,
спазваше дистанция, за да ми даде шанс да се върна към стария си
живот, но след около седмица започнах да се тревожа дали се
справяше. Напълно излишно.

Здравей, Еми,
Надявам се, че първата ти седмица в службата не е
била чудовищна.
Тук всичко върви добре. Хората, които ми препоръча
мадам Дюпон, се справят добре. Жулиет идва в дните,
когато трябва да готвя, пазарува пресни продукти — най-
после реших да се възползвам от съвета ти и пазарувам
онлайн веднъж седмично — и ми помага в подготовката на
съставките. Едно момиче на име Емили идва в съботите, за
да помага със смяната на спалното бельо.
Мадам Дюпон се нагърби да сменя завивките в
средата на седмицата сама, което е много мило, но честно
казано, не знам колко дълго ще издържи с това темпо.
Жулиет е способна, но няма чувство за хумор, а Емили е
млада и притеснителна. Май не й е приятно, че й викам
Еми, но не смее да ми го каже.
За да си запълня вечерите, прегледах уебсайта според
твоите указания и набелязах какво трябва да се промени.

271
 Направих и няколко снимки. Знам, че сигурно си
затънала до гуша в работа, така че не бързай.
Липсваш ми.
С обич,
Рупърт

Представих си го как се тормозеше в кухнята с напълно

лишената от емоции Жулиет. Рупърт нямаше да се откаже, докато не
изтръгнеше от нея усмивка. А горката млада Емили сигурно се
страхуваше от него. Съжалявах, че мадам Дюпон се пресилваше, но
засега Рупърт имаше нужната помощ и това беше най-важното. Той не
беше споменал крака или общото си здравословно състояние, така че
или се подобряваше и не смяташе за необходимо да го обсъжда, или не
се подобряваше, но не искаше да ме тревожи.
Господи, колко ми липсваше. Липсваха ми шегите му.
Нескритата му обич към мен. Как си бъбрехме и се заяждахме, докато
готвехме. Истината беше, че на фона на гадостите, които ядях
напоследък, неговите деликатеси ми липсваха. Липсваха ми дори
себичните му претенции, но се утешавах с мисълта, че скоро щях да
му отида на гости.
Отворих прикачените файлове. Текстове за смяна. Копие от
таблицата с резервациите, които бяхме съставили, за да помисля как да
организирам страницата за проверка на свободни места. Няколко нови
снимки.
Очите ми се напълниха със сълзи. Ядосана, че само гледката на
„Дворът с розите“ можеше да ме изпълни с такава носталгия, аз
блъснах стола и се понесох към кухнята, за да си запаря билков чай.
Докато чаках чайника да заври, се замислих за уебсайта на Рупърт и
въздъхнах. Идеята за актуализирането му беше моя и аз бях обещала
да се заема, пък макар и под натиск. Е, добре. Какво толкова.

***
Следващата седмица в офиса не се отличаваше особено от
първата и аз започнах да се тревожа сериозно. Вече би трябвало да съм

272
влязла в ритъм.
Хвърляйки цялата вина върху неадекватността на разтворимото
кафе, аз се изръсих за малка, лъскава кафе машина, с надеждата, че
всичките ми беди щяха да се решат с едно свястно еспресо сутрин. Не
ми убягна иронията, че единственото ми усилие да се почувствам у
дома в родната Англия беше да копирам едно от моите удоволствия във
Франция — само че нямах просторна кухня, където да го приготвям,
или красива, зелена градина, в която да го пия.
Вечерите си посвещавах на уебсайта на Рупърт, като първо се
заех с текстовете и снимките. Когато се залових със страницата за
проверка на наличностите, осъзнах, че се бях нагърбила с гигантска
задача, заради особеностите на различните стаи и къщички.
Изпратих му имейл, обяснявайки усложненията и евентуалните
решения.
Той ми отговори, че щял да помисли и че Жулиет му късала
нервите.
Единственият светъл лъч тази седмица беше новото съобщение
от Кейт.
Преборих бацилите. Какво ще кажеш за четвъртък вечер?
Аз побързах да отговоря.
Абсолютно. Пет пари не давам за бацилите. Имам нужда от
теб!
Когато Карл ме повика в кабинета си във вторник, бях в толкова
унило настроение, че не допусках варианта той да ме вкисне още
повече. Въпреки опитите да се концентрирам върху кампанията на
Кели, аз знаех, че не бях в обичайната си форма.
Предполагайки, че го беше налегнала паника за утрешната
презентация, аз седнах на края на стола, като на тръни.
— Еми. — Той прочисти гърлото си. — Питах се дали си заета
довечера.
— След работа ли?
— Ами… да.
Чудесно. Още неплатен извънреден труд. Обичайната тактика на
Карл — да ме нахока, задето не работя достатъчно усърдно, след което
да ме накара да остана извън работно време, знаейки, че нямаше как да
откажа, без да предизвикам укор. Помъчих се да изобразя нещо като
трудов ентусиазъм.

273
 — Нямам конкретни планове. Защо? Да не се притесняваш за
утре?
Карл се намръщи, озадачен.
— Какво? А, не. Нищо такова. Чудех се дали ти се иска да
излезем да пийнем. Може да си вземем нещо за хапване.
Проклятие! Той ми дойде изневиделица. Заинтересуваното
изражение, което си бях лепнала само преди секунди, нямаше как да
бъде изтрито безследно. В настъпилата пауза се опитах да го туширам
мъничко.
— О? Кой празнува? — попитах най-невинно, с надеждата, че
Карл имаше предвид целия отдел. Всъщност се опитвах да печеля
време. Откъде ми беше дошло това до главата? През всичките години,
които бяхме работили заедно, нямаше и намек за сближаване. Но пък и
аз доскоро бях обвързана с Нейтън. Сега, след като бях зарязана,
навярно бях апетитна плячка в очите на Карл.
— Ъ, надявах се само ние двамата. Какво мислиш?
По дяволите. Карл беше мой шеф. Нямаше да е добре да му
откажа, но мисълта да се подхлъзна по лекия живот никак не ме
блазнеше. Този мъж не ме интересуваше. Хапването и пийването щяха
да доведат до други неща, които не бих могла да преглътна.
— Аз… — По дяволите, вече му бях казала, че вечерта бях
свободна. Ако внезапно измислех някой забравен час при фризьорката,
ветеринаря или местния препаратор, той пак щеше да ме покани. Това
трябваше да се посече още в зародиш. — Съжалявам, Карл. Според
мен идеята не е добра.
Лицето му помръкна, подръпна възела на вратовръзката си.
Почти ми дожаля за него. Сигурно беше събрал цялата си смелост, за
да се изложи на такъв отказ. Или пък безнадеждната неспособност да
разчита емоциите на другите го бе подтикнала да заключи, че имаше
шанс.
— Може ли да попитам защо?
Да, Карл, можеш. Ти си десет години по-възрастен от мен, но
изглеждаш така, сякаш ни делят двайсет, развеждал си се два пъти,
брадата ти е рошава и отблъскваща и нямаш понятие какво се случва в
женската душа. Не стига това, ами си позволяваш да ми стоварваш
цялата извънредна работа, за която ти си приписваш заслугите.

274
 — Според мен не е разумно да смесваме работата с
удоволствието — издекламирах аз.
Той се намръщи.
— Ти се запозна с Нейтън в службата.
Да, но той ми харесваше. Той даваше надежди. Поне за известно
време.
— Да, но той беше в друг отдел. Освен това, виж как завърши
всичко. Тези неща вървят много добре, докато не се объркат и не
забъркат всички в ужасно неловка ситуация. — Физиономията на Карл
още беше обнадеждена. Мисълта, че той не бе схванал посланието, ми
беше непоносима. — Честно казано, Карл, май ще мине доста време,
преди да помисля за нещо такова. Минаха само няколко седмици,
откакто се разделих с Нейтън. Не съм готова да продължа напред.
— А, ясно. Да, разбира се. Ъ, в такъв случай трябва да
поговорим за презентацията. Според мен…
Аз престанах да го слушам и се потопих в собствените си мисли,
питайки се дали щеше да спре дотук, или щеше да опита отново,
когато преценеше, че беше минало достатъчно време за изцеление на
сърцето ми. Може би преместването във Франция не беше чак толкова
лоша идея.
След шока от поканата на Карл, аз реших да се измъкна за малко
от офиса. Тръгнах по улицата без цел и посока и подскочих, когато
някой ме хвана за лакътя.
— Еми! Боже, от колко време не съм те виждала. Как си?
Навремето Луси работеше в счетоводството заедно с Нейтън и
въпреки че не я познавах добре, ми беше симпатична. После тя се беше
преместила на по-престижна позиция в някаква банка, в сравнение с
която моята кариера изглеждаше съвсем невзрачна.
— Здравей, Луси. Как си?
— Добре съм. Излязох да хапна набързо. Ти също, нали? Можем
да си вземем кафе. Искаш ли?
— Разбира се.
Луси ме завлече в най-близкото кафене, предреди двама съпрузи,
които не посмяха да възразят и метна палтото си на един стол, преди
някой друг да може да го обсеби.
Докато чакахме да ни донесат напитките, си разменихме
обичайните банални любезности и аз събрах смелост да я попитам за

275
кариерата й. Тя ме запозна с постиженията си през последните
осемнайсет месеца, с което затвърди подозрението ми, че бях
абсолютна неудачница.
— Ами ти, какво правиш? — попита накрая тя. — Още ли си в
същата фирма? Още ли си с Нейтън?
— Всъщност, ние с Нейтън се разделихме. Той се премести в
Лондон.
— Сериозно? Но вие си подхождахте толкова много!
Аз се намръщих.
— Така ли?
— Разбира се. Работехте в една и съща компания. Живеехте в
прекрасен апартамент. — Бяхте еднакво скучни, ако озвучим намека
зад думите й. — Всичко беше идеално, нали?
— Досега — посочих аз.
— Разбирам. — Луси погледна крадешком часовника си. — А
какво става с работата? Не се ли очертава някое повишение?
Сърцето ми се сви. Срамувах се да призная, че бях на същата
позиция, както преди година и половина.
— Май не. — Наясно, че Луси нямаше да се задоволи с
едносричен отговор, аз продължих: — В момента си търся друга
работа — по-точно каня се да приема тази мисъл.
Луси сви устни.
— Ами, стискам ти палци. В твоя случай промяната наистина е
наложителна, но няма да е лесно да отидеш в друга компания при тази
икономическа криза. Може да ти отнеме доста време, докато намериш
свободна позиция.
Каква нахалница!
— Всъщност, вече ми предложиха работа във Франция. —
Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да мога да ги спра.
Луси се намръщи.
— Във Франция? И какво ще правиш там?
Тонът на гласа й подсказваше, че тя се съмняваше в
конвертируемостта на моите умения, което ме подразни още повече.
По дяволите. Нямаше да й доставя удоволствието да й призная, че щях
да се грижа за престарял чужденец, нали?
— Ще поема… един маркетингов проект — изрекох убедително
аз. — В сферата на туризма. Търсят си консултанти и предложиха да

276
ми помогнат да започна свой собствен бизнес. — Боже, щях да горя в
ада заради тази лъжа.
Луси не се опита да скрие учудването си — макар че не разбрах
дали то беше породено от смелостта да се преместя във Франция, или
от това, че някой би искал да ме вземе на работа.
— Виж, разбирам защо искаш да се преместиш в друга компания
— рече тя. — Но да се преместиш във Франция, просто ей така, не е ли
безразсъдно? Един проект и след това да основеш собствена фирма?
Нима ще захвърлиш финансовата сигурност?
Мозъкът ми отчаяно се опитваше да каже на устата ми, че това
не беше нейна работа. Наставническият й тон ме подразни.
— Тя не е гарантирана, дори ако остана тук, нали? — изтъкнах
аз. — В нашия бранш постоянно има съкращения.
— А ти изобщо говориш ли френски?
— Всъщност, владея езика доста добре — изфуках се аз и се
усмихнах, като си представих реакцията на мадам Дюпон, ако можеше
да ме чуе.
Аз си допих кафето, станах и си взех сакото.
— Радвам се, че се видяхме отново, Луси.

Презентацията в сряда пред братята Кели беше моето бойно

кръщение. Усещах, че трябваше да се докажа.
Открай време те искаха да работят с мен, имаха ми доверие.
Досега никога не бяха оставали напълно доволни от нашите
предложения, съгласяваха се почти насила, защото ни плащаха доста
добре, за да раждаме идеи, познаваха репутацията ни и се доверяваха
на преценката ни. Но тъй като не приемаха присърце рекламните ни
концепции, резултатите бяха посредствени. Вълнувах се, че бяха
харесали винтидж темата, която им предложихме, макар че тя беше
последния, почти отчаян опит да ги спечелим. И както вече бях казала
на Карл, рискувахме много.
Но рискът си заслужаваше. Братята Кели останаха доволни, че
заложихме на утвърденото име и традицията на тяхната компания, а
техните синове останаха доволни, че старите най-после се
ентусиазираха от нещо. Предстоеше много работа, но поне всички

277
бяхме съгласни, че атакувахме правилните пазари с правилната
рекламна кампания.
— Чух, че е минало добре — рече Кати, когато си взехме
петминутна обедна почивка на бюрата ни. — Не знам дали Карл е
убеден в правилността на твоята тактика, но ти се справи, както
обикновено. Заповядай. Отпразнувай успеха със сметанова торта. —
Тя побутна една чиния пред мен. — Цяла сутрин ти я пазя в
хладилника.
— Благодаря. — Казах го с равен тон и се опитах да се усмихна.
Не разбирах — обикновено успехът ме опияняваше, но този път ми
беше напълно безразличен.
— Какво има? — попита тя, намръщена. — Мислех, че ще
скачаш до тавана от радост!
По дяволите. Толкова ли е очевидно? Аз вдигнах рамене.
— И аз така. Може би просто съм изморена.
— Еми, дано да не ми се разсърдиш, че те питам, но случило ли
се е нещо във Франция? Тоест, освен раздялата с Нейтън.
Да, наистина нещо се случи. Влюбих се. Влюбих се в мястото и
всичко, което върви с него.

***
Нещата се объркаха още повече, когато сглупих и отговорих на
повикването, без да проверя кой се обаждаше. Преди да се опомня,
майка ми успя да изтръгне от мен обещание да й позволя да ме
нахрани и напои след работа. Изглежда, че ежедневните разговори по
телефона не бяха достатъчно уверение за моето благоденствие и тя
искаше да се увери лично, че не се бях преселила в света на
безтелесните създания.
Не бях във форма да споря. Още ми се виеше свят след
предложението на Карл и високомерното отношение на Луси, така че
очаквах със страх въпросите на Фло Фийлдинг.
Когато пристигнах със закъснение — както обикновено — мама
изсумтя, възмутена от неточността ми и се зае да сервира храната на
масата. Под илюзорната заблуда, че преживявах на полуготова и готова
храна и че щях да се свърша, ако не получавах редовни порции

278
домашни гозби, тя винаги проявяваше огромно усърдие, когато имаше
шанса да сготви за мен.
— Е? Има ли новини? — попита тя, докато изсипваше в чинията
ми внимателно планирани витамини и минерали, които трябваше да
ми стигнат до следващото гостуване.
Наясно, че нямаше да се измъкна с увъртане и незначителни
клюки, аз й сервирах историята за предложението на Карл като
примамка за отвличане на вниманието. Трикът свърши работа за
известно време, но скоро се изтърка.
— Отидох да видя Ник през уикенда — изрекох аз.
— Така ли? По някакъв определен повод?
Аз вдигнах рамене.
— Имах нужда от компания и не исках да стоя в апартамента
сама.
— Защо?
— Вече не ми харесва — признах аз.
— Какво смяташ да правиш с апартамента, Еми? — попита ме
татко.
— Не мога да си позволя да живея сама там. Рупърт смята, че
трябва да убедя Нейтън да го дадем под наем.
Татко се замисли за момент.
— Рупърт е практичен човек. Навярно е прав. Ако вие с Нейтън
съумеете да запазите добрия тон.
— Мисля, че ще се справим, пък дори само заради общите
интереси.
— Ами, тогава май трябва да се свържеш с Нейтън по най-
бързия начин. — Когато аз се намусих, татко насочи вилицата срещу
мен. — Ще ти олекне, когато всичко приключи.
Аз въздъхнах. Татко имаше право. Нейтън нямаше да продължи
да плаща своята част от ипотечната вноска, след като не живееше тук.
Наведох примирено глава.
— Може би през уикенда.
Когато се прибрах вкъщи и отворих имейла си, там ме очакваше
съобщение не от друг, а от Джонатан.

Здравей, Еми,

279
 Надявам се, че нямаш нищо против — взех
електронния ти адрес от Рупърт. Изпращам ти това писмо
от лаптопа на Боб. Вчера се засякохме в бара и се
заговорихме за теб. Рупърт каза, че си добре и да те
оставим на мира, но ние не му вярваме. Освен това, Боб
искаше да ти изпрати снимки от партито. Каза, че ги е
прикачил — нямам представа какво означава това, но се
надявам да ги получиш.
Дано вече да си се установила там. Но не чакай
прекалено дълго, а ела да ни видиш.
С обич,
Джонатан
П. П. Тази сутрин се отбих в кантората на Ален и му
дадох твоя имейл адрес, за всеки случай. Той ми се видя
доста тъжен.

Какви щети могат да си причинят двама човека само с едно

посещение на зоологическата градина?
Усмихнах се. Ех, този стар дърдорко Джонатан. Представих си го
подпрян на бара на любимото си кафене, да разказва лакърдии със
собственика и да засмуква хората в своя водовъртеж, впрягайки ги да
изпълняват поръчките му, да го карат насам-натам и да се грижат за
него — задачи, които искаше да стовари върху мен срещу символично
заплащане, ако успееха да се разберат с Рупърт и да излязат на глава с
мен.
Отпих глътка чай и се замислих за офертата на Рупърт и за това с
каква лекота я бях отхвърлила като безумна. Само преди две седмици
това решение ми се струваше правилно. Преди две седмици аз още
живеех с илюзията, че обичах работата си и всичко щеше да си дойде
на мястото. Но след презентацията на Кели днес започвах да се
съмнявам. Би трябвало да съм на седмото небе, защото презентацията
мина блестящо, но аз изпитвах само леко удовлетворение. А след
вчерашната покана от Карл, май в най-скоро време щеше да ми се
наложи да си потърся нова работа. Мисълта за неловките ситуации и
маневри оттук нататък ми беше непоносима.

280
 Толкова ужасно ли щеше да е да се преместя да живея във
Франция? Не беше задължително да е за цял живот. Аз имах
спестявания. Можех да прекарвам там туристическия сезон, да
помагам на Рупърт, да видя как щяха да се развият нещата и ако
посоката не ми харесаше, можех да се върна тук. Хъм.
Препрочетох съобщението от Джонатан. Изглежда, че Ален
страдаше. Аз не бях предложила да поддържаме връзка, макар че не
бих се учудила, ако той вземеше координатите ми от Рупърт, но той
явно се изживяваше като страдалец.
Позволих си да сваля гарда и си спомних неговата усмивка и
карамелени очи, представих си какво можеше да се случи между нас,
ако бях там. Женската интуиция ми подсказваше, че Ален се чувстваше
добре в кожата си, нямаше какво да доказва и щеше да се отнася добре
с мен, ако му позволях, може би дори щеше да ме обожава. Ето още
едно изкушение да се върна от другата страна на Ламанша.
Изправих гръб и отворих прикачените файлове. Те постигнаха
търсения ефект да ме разведрят. Щастливи, усмихнати лица. Ели и
Филип. Джонатан, хванал под ръка Рупърт. Ален. Аз и Софи. На
снимката изглеждах щастлива, спокойна и не носех почти никакъв
грим. Едва се познах.
Когато Карл ме повика в кабинета си в четвъртък следобед,
сърцето ми се сви. Дали братята Кели не бяха размислили?
— Еми. Аз… осъзнавам, че допуснах грешка, като те поканих да
излезем онзи ден и искам да ти се извиня. В отношенията ни не бива
да настъпва неловкост.
Ами, трябваше да помислиш за това по-рано. Лепнах си
разбираща усмивка.
— Няма проблем. Дай да забравим за това, става ли?
Карл въздъхна с облекчение.
— Благодаря ти. Оценявам го, особено след съвещанието ми с
директорите тази сутрин…
Леле, боже. Звучи сериозно.
— … и разговаряхме за теб.
Шок.
— Аз им казах за презентацията на Кели. Те се зарадваха, че най-
сетне отбелязахме прогрес с тяхното портфолио. — Карл се помести
на стола. — Вчера говорих и с… един човек… от счетоводството. Тя —

281
тоест, въпросната колежка — се чула с Луси. Оставам с впечатлението,
че ти се каниш да ни напуснеш.
Ах, тази подла…
— Това беше неформален разговор, Карл. Аз…
Той вдигна длан.
— Знам. Но само потвърждава тревогите ми. Обсъдих го с
директорите тази сутрин…
О, божичко, не.
— … и им казах, че не можем да си позволим да те загубим. Ти
работиш усърдно, имаш трезва преценка, клиентите не могат без теб, и
ме подкрепяш във всяка ситуация.
Аха. Стигнахме до същността на въпроса. Карл се страхуваше да
не загуби бойния си кон.
— Затова, като признание за ценния ти принос в тази компания,
те биха искали да обмислиш нова позиция като ръководител на екип.
И тъй като моята реакция беше само учуден поглед, Карл
побърза да добави:
— Която върви със солидно увеличение на заплатата, разбира се.
Двамата с теб знаем, че ти и сега изпълняваш тази роля, но
повишението ще циментира твоето старшинство в екипа и ще ти даде
повече свобода за действие. И тъй като агенцията се разраства, екипът
също ще нараства. Какво мислиш?
Страхотно? Глупости? Не знаех какво да отговоря. В ума ми
изникнаха думите „Закъсняхте с пет седмици“.
— О, Карл, това е толкова неочаквано, дойде ми толкова
изневиделица. Оценявам, че си се застъпил за мен. Не знам какво да
кажа.
С типичната си непрозорливост Карл заключи, че бях онемяла от
признателност, и поклати глава.
— Няма защо, Еми. Аз знам, че няма какво да му мислиш, но
заради протокола, директорите поискаха твоето потвърждение в
началото на следващата седмица. Устройва ли те?
Аз си лепнах лъчезарна усмивка.
— Разбира се. Благодаря.

282
 ГЛАВА 23

Когато Кейт, все още леко отпаднала от грипа, дойде да ме види

в четвъртък, аз се хванах за нея като удавник за сламка.
Тя си събу обувките, сгуши се в ъгъла на дивана и ми направи
знак да седна до нея.
— Ела тук! Разкажи на добрата леля Кейт.
В този момент аз се разплаках горчиво.
Кейт избърса сълзите ми, приласка ме и изслуша спокойно
накъсаната история за това как шефът ми ме беше поканил на среща,
как ми бяха предложили повишение и увеличение на заплатата и как
въпреки успеха на моята презентация, се чувствах ужасно и тъгувах по
Рупърт и не знаех какво се случваше с мен…
Когато словесният поток секна, тя ми подаде чаша вино.
— Божичко, Еми. И какво ще правиш сега?
Аз поклатих глава в пълна безизходица.
— Не знам. Струва ми се, че досега съм живяла като морско
свинче във въртележка, но тя е била конструирана за Нейтън и мен
като двойка. След като вече не сме заедно, не е нужно да стоя вътре.
Но не знам къде да отида.
— Ами повишението? Нали се стремеше към него?
— Разбира се! Официално ще поема екипа, ще се съобразяват с
моето мнение и ако агенцията се развива добре, може да израсна в
кариерата.
— Недей да забравяш и финансовата страна на въпроса —
добави Кейт.
— Да, така е. Това е важно, особено след като вече съм
едночленно домакинство.
— Може би дори можеш да задържиш апартамента?
— Хъм, май не искам. Но ще мога да си позволя прилично
самостоятелно жилище.
— И все пак не усещам радостта ти, Еми. Още ли обмисляш да
се върнеш във Франция?

283
 Аз вдигнах рамене.
— Една част от мен смята, че дори мисълта за това е пълно
безумие. Особено на фона на повишението.
— Готова ли си да поемеш управлението на бизнеса на Рупърт?
— Докато бях там, ми харесваше, но може би защото беше нещо
ново. Според Ален, след известно време ще ми омръзне, но ако
започна собствен бизнес, ще бъде предизвикателство.
— Ммм. Ами Ален, склонна ли си да изградиш връзка с него?
Затворих очите си за момент. Представих си очите му,
настойчивият му поглед при сбогуването ни.
— Знам, че той би искал да опитаме.
Кейт поклати глава.
— Аз попитах дали ти искаш.
— Да, бих искала. Но здравият разум ми казва да не прибързвам.
— Защо?
Аз въздъхнах.
— Цял живот съм се носила по течението. Университетът,
момчетата, намирането на работа, връзката с Нейтън, събирането ми с
него… Започвам да мисля, че не съм взела нито едно независимо
решение — просто оставях животът да ми се случва. Струва ми се, че
затова не мога да се зарадвам за повишението. То е все същото, нали?
Ще продължа да се нося с потока. — Аз въздъхнах. — Искам
следващата ми връзка да е резултат от съзнателно решение, вместо да
се получи случайно.
Кейт се усмихна съчувствено.
— Бедата е, че не можем да контролираме някои срещи в живота.
Освен това, ти нали точно това се опитваш да направиш? Да вземеш
съзнателно решение?
— Да, но в главата ми цари пълен хаос.
— Ами, подреди го, тогава. В работата си умееш да координираш
процеса. Направи списък на плюсовете и минусите. Оцени всяка
възможност от 1 до 10 по важност за теб. — Тя ме смушка. — Очаквам
да ми дадеш десетка, между другото.
— Ами, давам ти направо двайсет точки. — Очите ми се
напълниха със сълзи. — Нали ще ми идваш на гости? Ако се преместя?
— Какво говориш, с тази перспектива за слънце, вкусна храна и
сексапилни млади градинари? Няма да можеш да се отървеш от мен!

284
 Един час по-късно ние бяхме видели сметката на голям пакет с
тортила чипс, бяхме пресушили по още една чаша вино — и бяхме
съставили нашия списък с прилежния, заоблен почерк на Кейт.
Тя нареди листовете на масичката пред нас.
— Интересно упражнение, да напишеш всичко черно на бяло,
нали?
Кейт изчака да прегледам списъка. Колонката с плюсовете беше
значително по-дълга от тази с минусите. Наистина не бях очаквала
това — като се има предвид, че през цялото време играех ролята на
адвоката на дявола.
— Как е сега хаосът в главата ти? — попита ме тя.
— Там си е, но вече е по-мащабен и разписан на хартия —
въздъхнах аз. — Ами ако направя тази крачка и си съсипя живота?
Кейт сложи ръка на рамото ми.
— Глупости, това не е доживотна присъда, Еми. Не си купуваш
еднопосочен билет без право на връщане! Можеш да опиташ и ако не
ти хареса, ще се върнеш тук.
— Само че ще съм в много по-неизгодно положение.
— Не е задължително.
— Сигурно, след като съм се отказала от добра работа и
възможност за повишение?
Кейт поклати глава.
— Просто трябва да представиш престоя в чужбина като ценна
стъпка в кариерата ти.
— Как ли пък не! Ще се явя на събеседване и когато ме попитат
какво съм работила през последната… да кажем година, аз какво ще
отговоря? Че съм работила като камериерка и съм се провалила с опита
да създам собствен бизнес?
— Ще им кажеш истината — че си поела управлението на
предприятие в друг бранш, за да натрупаш опит в сферата на
маркетинга в Европа, което ти е позволило да разшириш уменията си и
да оцениш приоритетите и кариерата си.
— Боже, Кейт, понякога говориш невероятни глупости.
— Ха-ха! А пък ти си тази, която работи в сферата на
маркетинга, не аз!

285
 Нейтън най-накрая се появи. При това лично. Дори не позвъни
на вратата, нахалният негодник, ами използва ключа си, сякаш имаше
пълното право да нахлува в личното ми пространство.
Бях влязла под душа, за да измия умората от деня, без да пестя
вода и козметични средства, защото беше петък, и тъкмо обувах едно
старо долнище и суичър, когато чух превъртането на бравата.
Помислих, че бяха крадци и сърцето ми се разтуптя толкова силно в
гърдите ми, че се изплаших да не получа инфаркт.
Обзета от паника, аз се огледах в спалнята, търсейки някакво
подходящо оръжие за самоотбрана. Топката за боулинг на Нейтън ми
се видя прекалено тежка и неповратлива, а пък моята полуспаднала
топка за пилатес едва ли щеше да свърши работа. Напипах един стар
стик за хокей, промъкнах се в коридора и влетях в хола.
Нейтън се опита да предпази с ръце главата си.
— Еми, това съм аз! Няма нужда да прилагаш насилие!
Изглеждаше толкова жалък, че страхът се стопи и аз се разсмях.
— Не виждам какво е толкова смешно. Ти можеше да ме удариш!
В първия момент не можах да се овладея и да си придам по-
сериозно, уместно за случая изражение. Но после осъзнах, че след като
седмици наред той не ме беше потърсил, а се беше измъкнал с една
учтива бележка, сега Нейтън беше влязъл, без дори да телефонира
предварително или да позвъни на вратата. Изведнъж станах сериозна.
— Трябваше първо да се обадиш по телефона. Откъде можех да
знам, че не си някой натрапник? — Всъщност, за мен Нейтън беше
тъкмо такъв. Натрапник.
— Не съм длъжен да се обаждам. — Той вирна брадичка в
типичния си маниер на инатлив хлапак. Навремето ми се виждаше
чаровен. Обаче сега не можех да си спомня защо.
— Разбира се, че си длъжен, арогантен негоднико! Не мога да
повярвам, че влезе така, сякаш си си у дома!
Нейтън се стресна.
— Какво ти става, по дяволите?
Той вдигна ръка в знак на примирие.
— Добре, можех първо да телефонирам. Но този апартамент е и
мой. Имам пълното право да съм тук.

286
 — Имаш право, така ли? Какво право? Законово право или
морално право? Защото ако имаш предвид моралното право, ти го
загуби рязко и категорично в деня, когато отпраши с Глория. Захвърли
ме като мръсно коте. Аз трябваше да се грижа за инвалид и да поема
бизнеса му, трябваше да посрещна мама и татко, които пристигнаха, за
да разберат какво се е случило, благодарение на твоята нетактична
майка, и трябваше да си навлека гнева на Карл, като останах във
Франция още една седмица. Ето как прекарах моята ваканция, Нейтън.
— Ти не беше длъжна да се грижиш за Рупърт, Ем. Не виждам
как можеш да обвиняваш за това мен — било е твой избор.
Абсолютно невероятно.
— Ти наистина ли смяташ, че можех да се измъкна от подобна
ситуация, при положение че я е предизвикал моят собствен приятел?
Ти отмъкна жената на Рупърт в момент, когато той имаше най-голяма
нужда от нея, така че, да, ти си виновен и не, аз нямах друг избор, тъй
като не съм себичен, безсърдечен негодник като теб!
Това беше мъчително. Вече исках да спра да крещя. Гърлото ме
болеше.
— Както и да е, вече всичко е минало — равнодушно заключих
аз. — Ти си тръгна. Аз останах. И не беше чак толкова лошо, в края на
краищата.
— Така ли? Вие с Рупърт сте се сближили, така ли?
На лицето му се появи грозна подигравателна усмивчица, от
която ми се повдигна.
— Не, Нейтън, ние с Рупърт станахме приятели. Има огромна
разлика.
— Приятели, друг път. Не можеш да ме убедиш, че близо месец
си му прала чорапите и си му оправяла кревата, без да…
— Замълчи, Нейтън.
Повече не издържах този разговор. Исках да го прекратя. Затова
му ударих шамар.
Плесницата отекна в стаята. Очите на Нейтън се разшириха от
шок. Моите също.
Той потърка грозните червени следи по бузата си.
— Това пък за какво беше?
Повдигаше ми се. От следите от шамара, от държанието ми, от
това, до което се бях принизила.

287
 — Щом мислиш така, значи нямаме повече какво да си кажем.
Отличен завършек на разговора. Оставаше само той да проумее
смисъла и да си тръгне.
— Искаш ли чаша чай? — попита той.
Това вече беше невероятно.
— Чаша чай?
Той отиде в кухнята, включи чайника, взе две пакетчета чай от
кухненския шкаф и извади млякото от хладилника, сякаш никога не
беше напускал този дом.
Аз го наблюдавах от вратата.
— Аз не искам чай, Нейтън. Искам да си тръгнеш.
Той ме погледна, челото му се намръщи, после изражението му
се изясни.
— Подстригала си се. Отива ти.
Щеше да е смешно, ако не беше толкова нахално.
В цялата ни история като двойка можех да преброя на пръсти
случаите, когато Нейтън беше коментирал тоалета или прическата ми.
Искаше ми се да посоча иронията, но не виждах какъв смисъл би
имало, освен да предизвика нови крясъци, затова промълвих:
— Благодаря.
Нейтън ми подаде чашата и седна на дивана. Поради липса на
друга възможност, аз го последвах и приседнах на ръба на
дизайнерското кресло за четене, което никой от нас не използваше,
защото беше дяволски неудобно. Забелязах, че ръцете му трепереха
леко.
— Заслужавах плесницата — тихо каза. — Заради онова, което
се случи във Франция и задето избягах, вместо да приема открито
случващото се между нас.
Озадачена от тази неочаквана смяна в посоката и от явно
искреното му разкаяние, аз зачаках с дистанцирано любопитство какво
щеше да последва по-нататък.
— Аз не дойдох тук да се караме, Еми.
— Тогава за какво дойде?
— За да се извиня. Знам, че не постъпих правилно.
Ненадминат в изкуството да омаловажава! Аз отпих глътка чай.
Беше прекалено горещ и си опарих езика. Не беше добавил достатъчно

288
мляко. Пет години по три чаши чай на ден, а той още не знаеше с колко
мляко обичах да го пия.
— Знам, че постъпих лошо, но за развалените отношения вина
носят и двете страни — рече Нейтън. — Знам, че се държах лошо, но
за всяка кавга са нужни двама. Ако искаме да преодолеем това, трябва
и двамата да положим усилие.
— Какво? — изгледах го с изумление, питайки се дали бях чула
правилно.
— Казах, че трябва да намерим начин да преодолеем това заедно.
Казах ти, че съжалявам. Не може ли да продължим напред?
— Казваш, че искаш да се върнеш?
— Да. — В тази една-единствена сричка прозвуча увереност и
напереност. Не „ако ти си готова да ме приемеш“ или „ако ти искаш“.
Просто едно звучно „да“.
Заговорих тихо.
— Тоест, ти казваш следното: от доста време си бил нещастен в
нашата връзка, но не ти е хрумнало да поговориш с мен по въпроса,
преспал си с друга жена, изоставил си ме, не си ме потърсил, сменил
си работата и града, а сега искаш да се върнеш. Просто така.
Нейтън се намуси и аз проследих с интерес вътрешната му
борба. Той ненавиждаше да му посочват недостатъците му.
— Не, не просто така. Аз разбирам, че нещата не са идеални, но
все още можем да ги поправим.
— А какво ще стане с Лондон? — процедих аз. — С новата ти
работа?
Той вдигна рамена.
— При първа възможност ще се преместя по-близо. Честно
казано, там не ми харесва особено.
Ха, сега стигахме до същността на нещата. Изглежда, че тревата
в чуждия двор не беше толкова зелена. Което ме наведе на друга
мисъл…
— А какво става с Глория? — попитах го аз.
Той трепна и остави чая на масата, за по-сигурно.
— Какво искаш да знаеш?
— Искам да знам какво става с Глория, Нейтън? Жената, заради
която ти ме напусна.
Той се размърда, сякаш седеше на тръни.

289
 — Аз не те напуснах заради нея, Еми. Просто си тръгнах с нея.
Има разлика.
— Така ли?
— Да, разбира се. Двамата с теб не бяхме щастливи, Глория и
Рупърт не бяха щастливи и след като ние с нея… Ами, изглеждаше
логично да си тръгнем заедно. Аз не съм й обещавал нищо.
— Но тя ти е намерила нова работа. Това ме навежда на мисълта,
че вие сте повече от моментно увлечение един за друг. Или
увлечението е изцяло от нейна страна?
— Откъде знаеш, че тя ми намери работата?
— Стига, Нейтън, нашият свят е малък. Слуховете се разнасят
светкавично. — Аз поклатих глава. — Ти си изгорил страшно много
мостове. В нашата компания повече никога няма да те вземат, а от
новата служба няма да ти дадат препоръка само след няколко седмици.
Как тогава очакваш да си намериш друга работа тук?
Рамената му увиснаха за миг, но той бързо се окопити.
— Ще трябва да пътувам доста време, докато натрупам
достатъчно стаж, за да ми дадат препоръка. Или ще се обърна към
Дерек. Той ми дължи услуга. Всичко ще се подреди, Еми. Ще направя
каквото е нужно.
За момент се впечатлих от неговата решителност. Нейтън явно
наистина искаше да се върне, да изостави перспективна работа в
столицата.
По-важният въпрос беше: дали искаше да се върне, защото ме
обичаше? Или защото неговата нова работа, новият му живот и новата
жена не бяха отговорили на очакванията му и аз бях по-удобния
вариант, по-сигурния залог?
— Ти не отговори на моя въпрос — тихо изрекох аз.
— Въпрос? Какъв въпрос?
— За Глория. Предполагам, че живееш с нея.
— В известен смисъл. Те имат апартамент в Кенсингтън, така че
се нанесох там, когато започнах работа. Но няма да е за постоянно.
Наглостта им беше нечувана, да използват апартамента на
Рупърт като свое любовно гнездо.
— Още ли сте там?
— Засега.
— Разбирам. А Глория знае ли, че няма да е за постоянно?

290
 — Какво имаш предвид?
— Имам предвид дали Глория знае, че си дошъл тук да ме
видиш, Нейтън? Че искаш да се върнеш? В компанията. При мен.
Той си играеше с една ресна на възглавницата, усукваше я в
едната посока, а после я пускаше да се развие.
— Не. Не исках да я разстройвам. Тя ми оказа голяма подкрепа,
прие ме в апартамента си и ми помогна с работата. Сметнах, че ще е
по-добре да й кажа, когато ние с теб се сдобрим.
Аз поклатих глава с нещо подобно на отчаяние.
— Боже мой, на това му се казва да си пазиш акциите! Ти замина
с Глория, остави я с впечатлението, че сте двойка, остави я да
задейства връзките си, за да ти намери работа, а сега идваш тук да ме
молиш да те приема обратно, без дори да й кажеш? Защо първо не се
раздели с нея?
— Защото…
— Защото, Нейтън, ти искаш да се върнеш тук, където е
спокойно, лесно и сигурно, но ако аз те отрежа, да можеш да се
върнеш при Глория, да се престориш, че нищо не се е случило и да
продължиш нататък. — Аз се засмях, но някак дрезгаво и студено. —
Не мога да повярвам, но ми е жал за нея. И не мога да повярвам колко
малко си влагал в нашата връзка.
— Аз наистина искам да се сдобрим — изхленчи той. — Искам
да опитаме. Обичам те.
Изпълни ме хладна пустота. Спомних си месеците преди
ваканцията, когато бях копняла да чувам това по-често, да получа
уверение от Нейтън, че връзката ни не загива. Нощите във Франция,
след неговото предателство, когато бих дала всичко на света, за да чуя
тези думи.
Но не. Той трябваше да ги каже, когато най-малко очаквах или
исках да го направи. Спомних си дните в началото на връзката ни,
когато той постоянно ми казваше, че ме обича, и се натъжих. Дали
беше искрен сега? Или просто си мислеше, че е искрен?
Бях забравила, че държах в ръцете си чаша и тя се изплъзна от
пръстите ми и се търколи на пода. Наблюдавах как горещият чай се
разля по ламината, счупената дръжка лежеше самотно в локвата, а
чашата се въртеше около оста си.

291
 Нейтън скочи, донесе една кърпа от кухнята и започна да попива
течността. Устните ми сякаш се бяха вкочанили, залепнали, затова
заговорих през зъби, насилвайки думите.
— Защо не оставиш тази кочина, Нейтън?
Той вдигна глава, както беше коленичил.
— Кое?
— Това мазало. Остави го на мира.
— Попих го. Ето, обрах почти всичко. Какво ти става, Еми?
Нямаш ли какво да кажеш? Говоря за нашето бъдеще.
Погледнах мъжа, когото някога бях обичала.
— Аз също, Нейтън. Аз също.

Макар да се бях надявала да се излежавам до късно в събота

сутрин, не се получи, затова влязох в кухнята, за да си направя
еспресо. Докато чаках кафето да стане, включих лаптопа.
Татко имаше право — крайно време беше ние с Нейтън да се
освободим от апартамента, а предвид тона на снощния ни разговор, аз
прецених, че кореспонденцията по електронната поща беше най-
дипломатичният начин да обсъдим темата.
Налях си кафе, отворих си пощата и намерих писмо от Рупърт.
Заглавието гласеше: Бъдещето на Еми.
Едва не изпуснах чашата и изругах, когато тъмнокафявата
течност се разплиска по белия ми халат. Попих надве-натри петното и
отворих съобщението.
Добро утро, Еми. Предполагам, че по това време пиеш някое
силно еспресо.
Колко добре ме познаваше. Да, пиех кафе, Рупърт, но току-що се
залях с него.
Животът загуби вкус и цвят, откакто ти си замина.
Интересно. Аз бих използвала почти същите думи, за да опиша
живота си в момента.
Иначе се справяме и аз почти си възвърнах подвижността,
така че сега се пречкам в краката на хората.
Не се и съмнявам.
Допълнителният персонал ми помага, но не е същото, както
когато ти беше тук. На това място му трябва свеж полъх и класа.

292
Твоите предложения ще му придадат финес и стил. Опитах се да
осъществя някои от идеите ти — не съм такъв мързелив дъртак, за
какъвто ме мислиш, но без теб съм с вързани ръце. Виж, преди да си
се ядосала и да си започнала да тропаш с крак, с което много ме
дразниш…
Веднага спрях да тропам с крак по ламината.
… Искам да прочетеш това внимателно. Говоря сериозно, Еми.
Не искам просто да го прегледаш и да го отхвърлиш като свободни
съчинения на изкуфял дъртак. Не е така — и аз не съм такъв. Аз си
разбирам от работата. Иначе нямаше да притежавам всичко онова,
което имам. И двамата с теб бяхме подпийнали, когато обсъдихме
идеята първия път и тогава, честно казано говорех малко наизуст. Е,
вече не е така.
Тук всичко е изложено черно на бяло и повечето идеи, плод на
алкохолното опиянение и моя ум, бяха разумни. Нищо, че аз го казвам.
Затова прочети това. Обмисли го. Приеми го сериозно и
отговорно.
Моля те, недей да отхвърляш идеята, преди да си я осмислила.
По моето скромно мнение…
Аз изсумтях и глътката кафе ми влезе в носа, като ме задави.
Рупърт притежаваше много качества. Скромността не беше сред тях.
… на теб ти трябва реална промяна, Еми, а не ваканция.
Докато ти беше тук, останах с впечатление, че животът ти е
еднообразен. Помня, ти каза, че обичаш работата си, апартамента
си и съм сигурен, че го вярваш.
Така си мислех, Рупърт. Вече не съм толкова сигурна.
Но онзи мухльо Нейтън вече не те задържа и с риск да ти се
сторя сантиментален, ти изглеждаше по-щастлива в края на
отпуската си, след три седмици на криза и крах, отколкото в
началото, когато току-що беше пристигнала от идеалния си живот.
Не е нужно да гориш мостове. Можеш да опиташ за няколко месеца,
а после да се върнеш към стария си живот. Или не. Животът никога
не тече в едно и също русло, без някое и друго отклонение, Еми.
Помисли за това.
С обич, Рупърт
Намръщих се и отворих прикачения файл. Цифрите заиграха
пред очите ми. Уф, това щеше да отнеме известно време. Препекох си

293
филийка и си направих още едно кафе, после седнах да прегледам
писанията на стария глупак.
Скоро ми стана ясно, че това беше последният гамбит на Рупърт,
за да получи каквото искаше. Той започваше с моите приходи, разходи
и активи, доколкото му бяха известни. Аз прегледах банковите си
сметки и фондове, за да проверя със сигурност точните сметки. След
това той изчисляваше вероятния наем от апартамента и стигаше до
извода, че приходът щеше да покрива ипотечната вноска и режийните
разходи.
Следващият раздел разглеждаше какво щеше да стане, ако се
преместех да живея във Франция. Погледнах сумата, която Рупърт
предлагаше да ми плаща и почти се засмях на нищожния й размер в
сравнение с настоящата ми заплата, но само в първия миг. Без
ипотечна вноска, наем или сметки, само с лични разноски и поддръжка
на малка кола, тя не беше кой знае колко далеч от сегашния ми доход
за харчене — факт, който ме учуди.
Последната част беше посветена на варианта да открия собствен
бизнес. Той не си бе позволил да ми каже каква дейност трябваше да
развивам, но беше разпитал всички свои приятели какви цени плащаха
за различни услуги по имотите си и какви други услуги им бяха
необходими. Дали имаха уебсайт и кой го поддържаше? Ако нямаха,
дали биха искали да си направят? Дали ползваха рекламна агенция и
бяха ли доволни от нея? (Невинаги, както се оказваше.) Той беше
проучил всички възможности и променливи фактори, въпреки че на
този етап всичко беше спекулативно.
Осъзнах, че Рупърт сигурно се беше трудил дълги часове над
тази разбивка.
Със схванат врат от цялото превиване над лаптопа, аз затътрих
кокалите си в банята, напълних ваната с гореща вода и се потопих в
нея, а в главата ми играеха цифри, възможности, предположения. Не
беше лесно да остана безучастна. Дори само с вербалните си умения,
Рупърт беше дяволски убедителен, а въоръжен с фактически
доказателства, беше невъзможно човек да не се поддаде на идеите му.
Ясно беше, че пролетта, лятото и есента щях да съм плътно заета
с бизнеса му. Проблемът бяха зимните месеци.
И все пак едно тихо гласче в главата ми нашепваше да използвам
въображението си.

294
 Можех да използвам този период, за да изградя собствения си
бизнес. Помнех какво беше казал Ник за свободните професии. Ако в
слабия сезон нямах работа, можех да си потърся клиенти в Англия. В
наши дни всичко можеше да се свърши онлайн.
От горещата вода и водовъртежа от мисли ми прилоша, затова
отхвърлих идеята като негодна, запарих си голяма чаша чай, седнах
пред лаптопа и изпратих имейл на Нейтън, като изложих аргументите
за това да дадем апартамента под наем, вместо да го продадем, и дори
цитирах някои от заключенията и калкулациите на Рупърт.
Питайки се дали бях вдигнала температура от ваната, аз се
върнах в хола и реших да свърша едно-две неща. Щом щях да викам
брокери, апартаментът трябваше да изглежда добре.
Бавно и методично почистих апартамента от край до край,
прочистих кухненските шкафове и изхвърлих ненужните неща.
После прегледах етажерката със списания. Божичко, Нейтън
беше ли чел някога всичките хайтек списания, за които се абонираше?
Попаднах на миналогодишните ваканционни брошури. Изсумтях
презрително, защото се бяха оказали безполезни. Несъмнено
брошурата за Сейшелите беше отражение на фантазиите ми, а онази с
голф тура в Португалия, натикана най-отдолу, явно беше за почивка,
която Нейтън навярно бе планирал да прекара без мен.
Ламинирана брошура на вили в провинцията привлече
вниманието ми и аз я прелистих с професионално одобрение. Тези
хора определено знаеха как да правят снимки и да пишат примамливи
описания. Всяка вила изглеждаше като кътче от рая. Разгледах с
интерес първата страница, където агентите се представяха като
специалисти в този регион на Англия, предлагайки ексклузивни услуги
на собствениците на вили и на летовниците. Замислих се над онова,
което Рупърт бе написал в имейла си. И за моя съвет в кафенето, да си
потърси по-тясно специализирана рекламна агенция.
Хъм… интересно.
Другите брошури отидоха в кофата с отпадъци за рециклиране.
Без тази с вилите. Нея занесох при лаптопа, където хапнах един
сандвич, пишейки невероятно нахален имейл, в който попитах
агентите как и защо бяха основали този бизнес и дали биха споделили
някои тънкости и съвети, като подчертах, че нямам намерение да им се
пречкам в краката, защото развивам дейност в чужбина.

295
 Когато приключих с апартамента, осъзнах, че бях пренебрегнала
сигналите или по-точно писъците на тялото, което се опитваше да ми
каже, че се разболявам. Усетих, че се олюлявам, едва се дотътрих до
спалнята, преди гаденето и световъртежът да ме тръшнат на леглото,
придружени от силно главоболие.
Мятайки се в треска, от която ту зъбите ми тракаха от студ, ту ме
изгаряше огън, аз прекарах неспокойна вечер и мъчителна нощ, под
акомпанимента на гръмките камбани в главата ми.

296
 ГЛАВА 24

На сутринта главоболието беше отслабнало и гаденето беше

преминало, но още ме втрисаше. Взех огледалото от тоалетката и
изплезих език, но така и не ми стана ясно защо хората правеха това.
Продължих да лежа като изстискана и да съзерцавам тавана. Тапетът
имаше дефект и по цялата дължина на стената, точно в средата на
стаята, преминаваше грапава линия. Учудих се, че досега не бях
забелязала.
Когато вградената ми аларма за спад на нивото на кофеин в
организма ми се включи, аз поех с несигурни стъпки към кухнята,
отхвърлих идеята за кафе като рискована, предвид състоянието на
стомаха ми, и си направих чай. Върнах се в леглото, седнах със
сгънати до гърдите колене и проверих в телефона си за получени
есемеси и имейли. Нямаше отговор от Нейтън… но затова пък имах
писмо от Ален. За малко да се задавя с чая си.

Здравей, Еми
Извинявай, че не ти писах досега. Исках да се свържа
с теб, но знаех, че у дома те очаква много работа и аз не
исках да усложнявам положението още повече или да те
притискам.
Обаче разбирам, че Рупърт не страда от подобни
скрупули — той ми разказа за разбивката, която ти е
изпратил, така че аз събрах смелост.
Трябва да ти призная, че го накарах да ми даде копие
от калкулацията и я прегледах. Онзи ден в зоопарка ти каза,
че като счетоводител би трябвало да имам становище. Е,
така е. Прогнозата на Рупърт ми се вижда напълно
реалистична.
Започването на твой бизнес е неизвестното в това
уравнение, но аз съм убеден, че ще съумееш да измислиш

297
 нещо — пък и Рупърт се е заел да ти набира поддръжници
в неговия неподражаемо нетактичен стил.
Еми, ти вече знаеш какво изпитвам към теб. Наясно
съм, че трябва да се съобразиш с много неща — но искам
да знаеш, че моите чувства не са се променили, след като
ти си тръгна. Мисля, че между нас има нещо. Засега то е
малко, но го има… и може да порасне.
Пази се.
Ален

Затворих очи. Нямаше как да не се развълнувам при мисълта, че

Ален държеше на нашите отношения, но ако отидех във Франция, то
трябваше да е защото исках да опозная живота в нова страна, да поема
нови предизвикателства, да срещна нови приятели… Не защото там
живееше един чаровен французин, който искаше да ми помогне да се
установя.
Взех да прехвърлям снимките, които Рупърт ми беше изпратил за
уебсайта и се умилих от една, направена от дъното на градината, с
изглед към къщата. Хрумна ми, че знаех какво имаше зад сините
капаци на всеки един прозорец на красивата фасада, цветята и
храстите бяха запечатани в спомените ми. Навярно поради липсата на
нормална храна през последните двайсет и четири часа, но изведнъж
ми се зави свят и сякаш попаднах в тунел от триизмерни спомени за
гледки, звуци, миризми и усещания. Там беше толкова хубаво. Толкова
мое.
Звънецът на вратата прекъсна това психеделично изживяване, но
аз реших да го игнорирам. Само че неканеният посетител продължи да
звъни на равни интервали, докато не изпълзях от леглото, наметнах
халата и се довлякох до вратата.
Мама и татко. Идеално.
Мама влезе решително в апартамента.
— Защо не дойде веднага? Още ли не си станала? Изглеждаш
ужасно. Болна ли си?
Аз кимнах.
Тя сложи ръка на челото ми и се намръщи.
— Хмм. Имаш температура. Какво друго?

298
 Изброих симптомите с отпаднал глас.
— Ясно. Денис, на дивана — изкомандва тя и тръгна към
кухнята.
Татко послушно ме настани на дивана, подпъхна няколко
възглавници под главата ми и ме зави с одеяло, сякаш бях малко дете,
докато мама се върна, натоварена с чаши чай и шепа витамини с
изтекъл срок на годност, които беше намерила набутани най-отзад в
кухненския шкаф.
— Ти си изтощена, Еми — произнесе се тя с твърдо убеждение в
гласа. — Изморена си и не се храниш добре. Нищо чудно, че те е
пипнал някакъв вирус.
Възхитих се на тази нейна способност да ми говори
едновременно състрадателно и сърдито.
— Ще ми мине — казах аз и увих пръсти около чашата, която
мама ми подаде. — Защо дойдохте? Не ми казвай, че си знаела, че съм
болна.
— Канени сме на обяд при леля Джийни — обясни татко. —
Майка ти искаше да види дали си добре.
Аз се усмихнах насила.
— Добре съм. — За да отвлека вниманието на мама, аз им
разказах за посещението на Нейтън.
— Като си помисля как е имал нахалството да влезе тук сякаш си
е у дома! — възкликна мама.
Татко остави празната си чаша на масичката.
— За жалост той е в правото си да го направи.
Мама се изуми от коварството на съпруга си.
— Денис, как можеш да кажеш това? Той напусна дъщеря ни
заради друга жена. Той се премести в Лондон, за бога!
Татко сложи ръка върху нейната, за да я усмири.
— Сега не обсъждаме моралната страна на въпроса, Фло, или
това, че Нейтън няма срам. Говорим за юридическата страна на
нещата. Факт е, че апартаментът и ипотеката са на името на двамата.
Той се обърна към мен.
— Говорихте ли за това?
Аз поклатих глава.
— Бяхме прекалено заети да си крещим. Но вчера му изпратих
имейл с предложение да отдадем апартамента под наем. Той още не ми

299
е отговорил.
— Но ти къде ще живееш, Еми? — възкликна мама.
Прехапах устни. Не беше ли време да кажа на собствените си
родители, че ме бяха поканили да се преместя във Франция? Започнах
да им разказвам, отначало плахо, но после се отпуснах — разправих
им за офертата на подпийналия Рупърт да заживея във Франция, за моя
циничен отговор, за неговото писмо вчера. В името на истината,
добавих и офертата на Карл за моето повишение. Делириумът
блокираше селективната ми способност и аз стоварих върху мама и
татко цялата истина.
Когато свърших, мама за първи път не можа да заговори.
Очаквах порой от въпроси и много красноречиво мнение за здравия
разум на Рупърт или за моя… но не. Тя седеше и ме гледаше, а после
погледна към татко, сякаш за да види неговата реакция.
Той се усмихна.
— Значи аз имам последната дума, дами? В такъв случай може
ли да видя калкулациите на Рупърт или трябва да разчитам на
кристалното си кълбо?
Станах да донеса лаптопа. Татко прегледа документа, докато ние
с мама чакахме с прикрито нетърпение предсказанието на нашия
оракул.
Тоест, аз прикривах нетърпението си. Мама нямаше време за
преструвки.
— О, за бога, Денис. Ще стане ли? — попита тя.
Татко внимателно остави лаптопа настрана и събра пръсти в
къщичка като истински бизнесмен.
— Ти прегледа ли сметките, Еми?
Аз кимнах.
— Коректни са.
— Добре. Боя се, че не съм достатъчно квалифициран, за да
дискутирам откриването на собствен бизнес във Франция, но колкото
до останалото… Ако реша да се доверя на преценката на Рупърт — а
аз съм склонен да го направя — бих казал, че идеята е напълно
реалистична, ако искаш да я осъществиш. — Той погледна майка ми,
която продължаваше да мълчи. — Някакъв коментар, Фло, миличка?
— Ще кажа само, че се гордея с теб, Еми, дори само защото
обмисляш такава смела крачка. Ако заминеш, ще ни липсваш, но се

300
притеснявам дали просто не искаш да се отървеш от проблемите в
Англия. Не бива да предприемаш такава кардинална стъпка, водена от
погрешни мотиви.
— Знам, мамо. — Усмихнах й се. — Но смятам, че е време да
направя нещо, нали?
Тя кимна.
— Каквото и да решиш, ние ще те подкрепим, знаеш това. — Тя
смушка татко. — Хайде, Денис. Печеният бут ще изстине.
Те ме целунаха по бузите и си тръгнаха, а аз наистина се
почувствах по-добре — не знам дали от моралната подкрепа или от
витамините с изтекъл срок на годност.
Които явно не бяха достатъчно силни, защото когато се събудих в
понеделник сутринта, разбрах, че нямаше как да отида на работа.
Телефонирах на Карл, който не се трогна, както можеше да се очаква,
но гласът ми беше толкова прегракнал, че шефът ми призна, че звучах
ужасно.
После си приготвих голяма чаша чай. След като го изпих, гласът
ми се върна. Така. Точно в девет часа аз позвъних на двама брокери и
се уговорих да дойдат в ранния следобед, молейки се да се задържа на
крак дотогава, за да им покажа апартамента. Проспах останалата част
от сутринта, като изпълзях от леглото точно навреме, за да се облека
преди пристигането на агентите.
И двамата ми казаха, че апартаментът беше идеален за даване
под наем заради удобната му локация до центъра на града и заради
обзавеждането. Без да е натруфен или пълен с лични спомени. Хората
не обичаха усещането, че се натрапват в нечий чужд дом. Нейтън и аз
бяхме прекарали повече от три години в този апартамент, а явно не
бяхме оставили никаква следа от индивидуалност. Нашият първи дом,
нашата гордост и радост, отразяваше толкова малко от характерите ни,
че беше готов в него да се нанесат непознати, без никакво
предизвестие.
Замислих се за „Дворът с розите“, толкова чаровно претрупана с
вещи. Миш-машът от модерни джаджи, скъпи антики и изискани
автентични мебели. Рупърт, който точеше тесто за сладкиши върху
изтърканата чамова маса. Великолепната, свръхмодерна кафе машина.
Спомних си как минавах по пътеката до кокошарника, с чаша силно
еспресо в ръка, вдъхвайки аромата на цветята, росната трева под

301
босите ми крака. Кабинетът с античното писалище, меките
възглавници и еклектичната селекция от книги. „Дворът с розите“
беше истински дом. И можеше да е моят дом.
Само че одобрението на брокерите не ми беше достатъчно.
Трябваше ми съгласието на Нейтън. Проверих си имейлите и намерих
писмо от Раян.

Еми,
Надявам се, че си се установила и всичко около теб
да е наред.
Не знам дали получаваш новини от нашия край, но
тъй като знам, че сигурно се тревожиш за Рупърт, реших да
ти кажа, че той е добре. Кракът му укрепва и ми се струва,
че е свалил няколко килограма, което навярно ще му се
отрази добре — той ми спомена за болките в сърцето.
Иначе е в ужасно настроение. Превключва от мрачно
мълчание в маниакално планиране.
Навил си е на пръста, че трябва да направи ремонт.
Не му стига, че едва смогва да управлява бизнеса в този му
вид. Както и да е, захванал се е с онази стая в
пристройката, която навремето построи за майката на
Глория, и смята да я преобрази. Ново обзавеждане, нов
килим, нови осветителни тела, мебели — дори врата смята
да й избие. Аз го попитах за какво му е още една стая за
гости, при това в близост до неговия апартамент, но не ми
отговори. Каза само, че иска да я обзаведе стилно и може
да се довери само на мен, така че не можех да го
разочаровам. Е, вярно, че работата ще ми дойде малко
повече!
Май и двамата се досещаме за кого е предназначена
стаята…
Грижи се за себе си.
Раян

Усмихнах се. Раян беше истински приятел, който никога не

представяше желаното за действително. Колкото до Рупърт, дръзкият

302
старец вече ми обзавеждаше стая! Не знаех дали да се трогна от вярата
му, или да се ядосам от самонадеяната му упоритост.
Нейтън ми позвъни същата вечер, като ме събуди от неспокоен
сън.
— Получих имейла ти за апартамента — рече той вместо
поздрав. — Обмислих идеята през уикенда.
Опитах се да измисля нещо приятно, което да заличи
болезнената кавга от петък вечер, но умът ми беше блокирал.
— Благодаря ти, че се обади — беше единственото, което успях
да кажа.
— Ако решим да го дадем под наем, кога смяташ да го
направим? — попита той.
— Възможно най-скоро.
— Не си губиш времето, а? Ново гадже ли си хвана?
Представих си гадната му усмивка и се натъжих.
— Не, Нейтън, но искам да продължа напред. Ти какво смяташ?
— Вижда ми се разумно. Не мога да си позволя да откупя твоя
дял. Особено след като живея в Лондон. Няма да повярваш колко скъп
е животът тук.
Навярно Глория вече беше проявила навиците си да харчи
царски. Поне се надявах да е така.
— Какво ще правим с мебелите? — попитах малко сконфузено.
— На мен в момента не ми трябват. А на теб?
Не можех да ги гледам.
— И аз не ги искам.
Нейтън продължи с делови тон.
— Тогава може да дадем апартамента обзаведен. Ти ще се
заемеш ли с брокерите, ако аз поема юридическата страна на въпроса?
Не бях подготвена за това. Как можеше да е толкова спокоен и
делови броени дни, след като ме беше помолил да го приема отново?
— Ъ, да. Благодаря. — Не успях да скрия недоумението в гласа
си.
Нейтън въздъхна.
— Аз не съм глупав, Еми. Ти беше категорична в петък.
Струваше си да опитам и загубих. Ти каза, че искаш да продължиш
напред. Добре. Аз също си имам мой живот.
С Глория. Думите увиснаха в пространството неизречени.

303
 — Какво ще правим с колата?
— Ти я задръж засега — каза той. — Аз имам служебна.
— Добре, благодаря. — Не смятах да споря.
Настъпи неловко мълчание.
— Къде ще живееш? — попита той. — В някое по-малко жилище
близо до работата?
— Не знам — признах аз. Но после реших да го подразня и
добавих: — Може да се преместя във Франция.
— Във Франция? Ти луда ли си?
— Не, Нейтън, не съм луда. — Тонът ми беше остър и леден. —
Ти беше този, който ме заряза, напусна хубава работа без препоръка,
премести се в Лондон, за да чукаш някаква бабичка…
— Аха, значи е по-различно да се преместиш във Франция, за да
се чукаш с Рупърт, така ли? — Гласът му беше грозен и заядлив.
— Всъщност, напълно различно е. Ако замина, ще дам
предизвестие в службата, ще си запазя правото на препоръка и ще си
подредя живота. И няма да се чукам с Рупърт. А ще работя за него,
докато създавам свой бизнес, но без да спя с него. Това се нарича
приятелство. Може би трябва да опиташ някой ден. — Прекъснах
разговора и положих кънтящата си от болка глава на прохладната
възглавница.
Замаяна от болкоуспокоителните и все така мятаща се в треска,
аз блуждаех между съня и полубудното състояние. Ами ако отидех във
Франция и се окажеше, че Рупърт беше написал онзи план на пияна
глава и всичко бяха празни брътвежи и се окажех без пукната пара в
джоба и без покрив над главата си?
В един часа през нощта се събудих треперейки, защото се бях
изпотила толкова силно, че чаршафите бяха мокри. Станах, за да сменя
завивките.
Бягството във Франция не беше моят единствен вариант. Скоро
щях да се отърва от апартамента и щях да си намеря подходящо
жилище. Ако приемех повишението, може би щях да си върна вкуса
към живота. Можех дори да използвам контактите си, за да започна
работа като консултант в свободното време.
В три часа след полунощ успях да се добера до банята точно
навреме, за да повърна.

304
 Мама и татко можеха да идват през лятото. Ник можеше да
доведе последното си завоевание. Кейт щеше да ми липсва ужасно, но
тя също можеше да ми идва на гости. Все пак аз имах познати във
Франция. Рупърт и Софи. Раян. Джонатан и мадам Дюпон. И да не
забравяме Ален. Мммм… Ален.
В четири часа повърнах отново. Три пъти.
Когато будилникът изпищя в седем часа сутринта, се събудих от
дълбок сън без никакви сънища. Главоболието го нямаше.
Температурата беше спаднала. Чувствах глад. И всичко се беше
прояснило. Лежах и съзерцавах една грапавина на тавана, наясно, че
трябваше да стана за работа, но без да помръдна.
Сигналът за есемес ме изтръгна от унеса. Взех телефона от
нощното шкафче, убедена, че беше майка ми, която искаше да се
увери, че вирусът не се беше обърнал в пневмония.
Съобщението беше от Рупърт и аз го отворих бързо. Навярно
кракът му се беше влошил или сърдечната болка се беше усилила,
някоя от помощничките беше объркала нещо или ми беше сърдит,
задето не бях отговорила на имейла му.
Три кратки думи. Еми, ела си.
Помислих си за моята някога любима работа в модерен офис.
Общуването с хора като Карл. Изморителното пътуване от дома до
работа и обратно. Този бездушен апартамент. Животът в
минималистичен стил вече не ме привличаше. Аз исках топлина и
глъчка, блъсканица и цветове, приятелски разговори и бурни емоции.
Исках отново да заживея.

305
 ЕПИЛОГ

Усетих аромата на лавандула през отворения прозорец, докато

паркирах колата; хрускането на чакъла подплаши няколко птички,
накацали по астмата до къщичките.
Побиваха ме тръпки от нерви и в същото време от блажената
радост на завръщането у дома. Отворих портата и нещо черно се
понесе право към мен. Сърцето ми се качи в гърлото и аз
инстинктивно протегнах ръка към кучето. Въздъхнах с облекчение,
когато животното я подуши, близна я и се търколи по гръб, откривайки
ми корема си, за да го почеша. Това не беше стражево куче. Беше
незлобливо, кротко пале.
— Глория!
Гласът на Рупърт от вътрешността на къщата накара стомаха ми
да се свие на топка и кръвта във вените ми да замръзне! Усетих, че ми
се завиваше свят. Значи тя се бе върнала.
Рупърт се показа на прага.
— Еми. Знаех си, че си ти. Толкова е хубаво, че се върна.
Той се спусна по стълбите и ме притисна в здрава мечешка
прегръдка, която беше прекъсната от кучето, което ревниво се вклини
между нас.
Исках да кажа нещо като „Защо не ме предупреди, че проклетата
ти жена се е върнала, за да не бия целия път дотук?“.
— Взел си си куче — вяло отбелязах аз.
— Да. — Рупърт избута главата на кучето. — Стига, Глория,
остави Еми да си поеме въздух!
Очите ми се разшириха.
— Това ли е Глория?
— Да, разбира се. Защо, ти какво си помисли? — Явно осъзнал
причината за мъртвешкия цвят на лицето ми, Рупърт се разсмя, но
спря, преди да го ударя. — О, Еми, извинявай. Пребледня така, сякаш
си видяла призрак.

306
 — Кръстил си кучето Глория? — попитах аз с удивление,
примесено с облекчение. — Как си могъл да постъпиш така с кучето?
Рупърт се засмя и почеса кучето зад ушите, а то се потърка
доволно в крака му.
— Защо не? Тя също беше преминала първа младост, изпаднала
в нужда някой да я спаси и аз не можах да й устоя, освен това е кучка.
Аз се усмихнах, погалих кучето по главата и проточих врат, за да
целуна Рупърт по бузата.
Сърцето ми полетя. Бях си у дома.

307
Издание:
Автор: Хелън Полард
Заглавие: Вила в Прованс
Преводач: Маргарита Спасова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-271-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8941

308
 ЗАСЛУГИ

Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на Моята

библиотека и нейните всеотдайни помощници.

http://chitanka.info

Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята

библиотека. Посетете работното ателие, за да научите повече.

309