ХАНЯ ЯНАГИХАРА

МАЛЪК ЖИВОТ

Превод: Емилия Масларова

chitanka.info

1
 Финалист на „Ман Букър“ 2015

Чиста, точна, безпощадна книга за властта на миналото, за

силата — и безсилието — на приятелството, за болката и страданието,
за правото ни да обичаме и да мечтаем, за това колко прекрасен —
въпреки всичко — е животът.
С „Малък живот“ Ханя Янагихара прави истинска сензация,
нарежда се сред финалистите за такива престижни отличия като „Ман
Букър“ и Националната литературна награда на САЩ, поражда възторг
и негодувание, отприщва разпалени спорове на какво всъщност е
посветен романът: на неизличимите детски травми, които
предопределят съдбата ни, на възмъжаването на четирима приятели —
архитект, художник, актьор и юрист, на приятелството като
единствения сигурен спасителен пояс в дните ни, на тънката, често
размита граница между любов и дружба, на различната сексуална
ориентация и живота без секс, на това, че всеки заслужава любов и
състрадание, на склонността да оправдаваме онова, което не можем да
променим, колкото и пагубно да е то за нас, на насилието —
физическо, духовно, сексуално — каквото е имало, има и ще има и за
което, ако не друго, поне трябва да говорим на висок глас.
Истината е, че като всяка велика литературна творба и тази книга
е незамъглено огледало, съвършеното петно на Роршах и в нея всеки
вижда, открива нещо свое, своята болка, своите надежди. Своя малък
— единствен и неповторим — живот.

2
 Посвещавам на Джаред Холт с приятелски чувства и
любов

3
 I
ЛИСПЕНАРД СТРИЙТ

4
 1

Единайсети апартамент беше само с един дрешник, затова пък

имаше малък балкон с плъзгаща се остъклена врата, откъдето той видя
някакъв мъж — седеше от другата страна на улицата и пушеше само
по тениска и къс панталон, въпреки че беше октомври. Уилем вдигна
ръка и му махна, но той не отговори.
Когато Уилем влезе в спалнята, Джуд си играеше с вратата на
дрешника, отваряше я и я затваряше.
— Има само един гардероб — каза той.
— Няма страшно — отвърна Уилем. — Бездруго нямам какво да
слагам в него.
— Аз също. — Те се усмихнаха един на друг. След тях в стаята
влезе брокерката. — Взимаме го — рече й Джуд.
Но след като се върнаха в кабинета й, им казаха, че все пак няма
да могат да вземат жилището.
— Защо? — попита я Джуд.
— Не печелите достатъчно, не можете да покриете наема за
половин година, нямате и спестявания — обясни брокерката, изведнъж
бе заговорила троснато.
Беше проверила кредитните им карти и банковите им сметки и
накрая беше отсъдила, че има нещо гнило двама мъже, които още не са
навършили трийсет и не са двойка, да се опитват да наемат жилище
само с една спалня в доста забутана (но въпреки това скъпа) част от
Двайсет и пета улица.
— Имате ли човек, който да ви стане гарант? Някой началник?
Родители?
— Родителите ни са починали — побърза да каже Уилем.
Брокерката въздъхна.
— В такъв случай ви предлагам да нямате чак такива очаквания.
При вашите финансови възможности никой няма да ви даде под наем
жилище в добре поддържана сграда.
След това тя се изправи с вид на човек, който няма какво повече
да каже, и погледна многозначително вратата.

5
 Докато обаче го разказваха на Джей Би и Малкълм, те го
обърнаха на шега: навсякъде в жилището имало миши изпражнения,
човекът отсреща приличал на ексхибиционист, брокерката се е
ядосала, защото е флиртувала с Уилем, а той не й е отвърнал със
същото.
— На кого ли му е притрябвало да живее на Двайсет и пета и
Второ авеню? — попита Джей Би.
Седяха във „Фо Виет Хуон“ в Китайския град, където се срещаха
два пъти месечно, за да вечерят заедно. Кой знае защо, фо[1] сладнеше,
лимоновият сок беше с дъх на сапун и всеки път поне един от тях
лягаше болен, но въпреки това те продължаваха да идват тук къде по
навик, къде по необходимост. Във „Фо Виет Хуон“ получаваш за пет
долара купичка супа или сандвич, можеш да си поръчаш и ядене за
осем-десет долара, но порциите бяха много по-големи и човек можеше
да задели половината за другия ден или за по-късно вечерта. Само
Малкълм никога не дояждаше всичко и не взимаше каквото е останало
за вкъщи, а щом приключеше да се храни, слагаше чинията си в
средата на масата, та Уилем и Джей Би, които вечно бяха гладни, да
доядат каквото е останало.
— Със сигурност не ни е притрябвало да живеем на Двайсет и
пета и Второ авеню, Джей Би — каза търпеливо Уилем, — но
всъщност нямаме избор. Нямаме пари, забрави ли?
— Не разбирам защо не останете, където сте — заяви Малкълм,
който побутваше из чинията гъбите и тофуто — винаги си поръчваше
едно и също: кладници и задушено тофу в мазен кафяв сос, — докато
Уилем и Джей Би го наблюдаваха.
— Е, аз не мога да остана — отговори Уилем. — Забрави ли? —
Последните три месеца сигурно го бе обяснявал поне десетина пъти на
Малкълм. — Приятелят на Мерит се нанася, затова аз трябва да се
изнеса.
— Но защо да трябва?
— Защото договорът за наема е на името на Мерит, Малкълм —
каза Джей Би.
— О! — възкликна Малкълм. После замълча. Често забравяше
подробности, които според него не бяха особено важни, но явно не му
и пречеше, че другите нервничат от това. — Ами да. — Той премести
гъбите в средата на масата. — Но ти, Джуд…

6
 — Не мога да стоя вечно у вас, Малкълм. Все някога майка ти и
баща ти ще ме убият.
— Майка ми и баща ми те обичат.
— Много мило, че го казваш. Но ще престанат да ме обичат, ако
не се изнеса, и то бързо.
От четиримата само Малкълм още живееше вкъщи и както Джей
Би обичаше да повтаря, стига да имаше къщата на Малкълм, и той
щеше да живее там. Не че къщата на Малкълм бе кой знае колко
величествена, всъщност бе стара и зле поддържана, веднъж Уилем
плъзна ръка по перилата и веднага му се заби треска, затова пък беше
голяма истинска градска къща в горния край на Ист Сайд. Наскоро
сестрата на Малкълм Флора, която беше три години по-голяма от него,
се бе изнесла от приземния етаж и като временно решение Джуд бе
заел мястото й, но родителите на Малкълм все някога щяха да си го
поискат, за да го преоборудват за литературната агенция на майка му, а
това означаваше, че Джуд (той бездруго го смяташе за голямо
изпитание да слиза по стълбището) трябва да си потърси жилище.
Бе съвсем естествено да се нанесе заедно с Уилем, в колежа
двамата бяха живели в една стая. В първи курс четиримата деляха
всекидневна, където бяха бюрата и столовете им, а също диванът,
който лелите на Джей Би бяха докарали, и още едно помещение, много
по-малко, където бяха сложени две двуетажни легла. Вътре беше
толкова тясно, че Малкълм и Джуд можеха да се пресегнат и да се
хванат за ръце, както лежаха на долните легла. На едното спяха
Малкълм и Джей Би, а на другото — Джуд и Уилем.
— Черни срещу бели — все повтаряше Джей Би.
— Джуд не е бял — възразяваше Уилем.
— А аз не съм черен — допълваше Малкълм по-скоро за да се
заяде с Джей Би, отколкото, защото го вярваше.
— Е — обади се сега Джей Би, докато придърпваше с вилицата
чинията с гъбите, — можете и двамата да дойдете при мен, но едва ли
ще ви хареса.
Джей Би живееше в огромно мръсно таванско помещение в
Малката Италия с какви ли не странни коридори, водещи към
безполезни задънени помещения със странни форми и недовършени
полустаи, облицовани до средата с гипсокартон, което принадлежеше
на друг техен познат от колежа — Езра. Езра беше художник, лош, но

7
както Джей Би обичаше да напомня, на него не му трябваше да рисува
добре, понеже никога през живота нямаше да му се налага да работи.
При това не само на него, но и на децата на децата на неговите деца:
поколение след поколение те можеха да правят лошо непродаваемо
изкуство, което не струва нищо, и пак, стига да поискат, да си купуват
най-добрите маслени бои и непрактично големи тавански помещения в
центъра на Манхатън, които да съсипват с лошите си архитектурни
решения, а щом им втръснеше от артистичния живот — както според
Джей Би все някога щеше да му втръсне на Езра, — единственото,
което трябваше да направят, бе да звъннат на някого от попечителите
на наследството си и той щеше да им предостави тлъста сума в брой,
каквато четиримата (е, може би без Малкълм) не можеха и да мечтаят
да видят през живота си. Междувременно обаче си беше полезно да
познаваш Езра не само защото той пускаше Джей Би и някои други от
приятелите си от колежа в жилището — в различни кътчета на
таванското помещение постоянно се подслоняваха четирима-петима от
тях, — но и защото си беше добродушен и като цяло щедър човек и
обичаше да прави шумни купони с огромни количества храна, дрога и
алкохол на корем.
— Я чакайте — каза Джей Би и остави пръчиците за хранене. —
Чак сега се сетих, че в списанието има една жена, леля й я е помолила
да даде под наем едно жилище. Май в самия край на Китайския град.
— За колко? — попита Уилем.
— Вероятно без пари, дори не знае колко да му иска. Пък и
държи там да живеят хора, които познава.
— Как мислиш, можеш ли да кажеш някоя и друга добра дума за
нас?
— По-добре да ви запозная. Утре можете ли да наминете в
редакцията?
Джуд въздъхна.
— Няма да успея да се измъкна.
Той погледна Уилем.
— Не се притеснявай, аз мога. По кое време?
— Вероятно в обедната почивка. В един?
— Става.
Уилем още беше гладен, но даде на Джей Би да дояде гъбите.
След това поизчакаха малко: случваше се Малкълм да поръча сладолед

8
от индийско хлебно дърво, единственото в менюто, което винаги беше
вкусно, да гребне една-две лъжички и после да спре, а те двамата с
Джей Би да доядат каквото беше останало. Този път обаче той не
поръча сладолед, затова поискаха сметката, за да я разгледат и да си я
поделят.

На другия ден Уилем се срещна с Джей Би в редакцията в Сохо.

Той работеше като секретар в малко, но влиятелно списание за
художествения живот в центъра на града. За него това бе стратегическа
длъжност: както обясни една вечер на Уилем, Джей Би смяташе да се
сприятели с някого от редакторите и после да го убеди да пуснат
материал за него. Според него щеше да му отнеме половин година,
което означаваше, че му остават още три месеца.
В редакцията Джей Би винаги изглеждаше така, сякаш недоумява
как изобщо са го взели на работа и същевременно защо още никой не е
забелязал какъв невероятен гений е. Не ставаше за секретар.
Телефоните почти не спираха да звънят, пък той вдигаше рядко, а
който искаше да се свърже с него (покритието на мобилните връзки в
сградата не беше добро), трябваше да прибягва до специален шифър:
да звънне два пъти, да затвори и после да звънне още веднъж. Но дори
тогава се случваше Джей Би да не успее да вдигне — ръцете му под
бюрото бяха заети да решат и да сплитат кичури коса, напъхани в
черна торба за отпадъци, която той държеше в краката си.
Както се изразяваше самият той, сега изживяваше „косматия си
период“. Наскоро бе решил да си почине от рисуването и да прави
скулптури от черна коса. Почивните дни и за тримата бяха
изтощителни, те обикаляха заедно с Джей Би по всички бръснарници и
фризьорски салони в Куинс, Бруклин, Бронкс и Манхатън и чакаха
отвън, докато той молеше собствениците да му дадат отрязаните
кичури коса, които им се намират, а после влачеше все по-тежката
торба с коса след себе си по улицата. Сред ранните му творби бяха
„Боздуганът“, топка за тенис, от която Джей Би беше смъкнал
покритието, после я беше разрязал наполовина, беше я напълнил с
пясък, а след това я беше намазал с лепило и я беше овъргалял в
килима от косми, мърдащи така, че наподобяваха подводни водорасли,
и „Делници“ — различни домашни потреби: шпатула, телбод, чаша за

9
чай, покрити с кичурчета коса. Сега работеше върху мащабен проект,
който отказваше да обсъжда, освен в най-общи линии, но се
подразбираше, че Джей Би смята да разреши и да сплете множество
кичури, така че те да се превърнат в наглед безкрайно въже от къдрава
черна коса. Предишния петък ги беше прилъгал да отидат при него с
обещанието за пица и бира, за да му помогнат да сплита кичурите, но
след дългите часове досаден труд се разбра, че така и няма да получат
нито пица, нито бира, затова се разотидоха донякъде подразнени, но не
много учудени.
Всички бяха отегчени от този проект с косата, макар и Джуд —
единствен сред тях — да смяташе, че творбите са прекрасни и някой
ден ще бъдат смятани за значими. В знак на благодарност Джей Би
беше дал на Джуд покрита с косми четка за коса, после обаче си
прибра подаръка, понеже приятелят на бащата на Езра май прояви
интерес да я купи (това не се случи, но Джей Би така и не върна
четката на Джуд). Проектът с косата се оказа труден в много
отношения — друга вечер, когато тримата отново бяха изнудени да
отидат в Малката Италия, за да търсят още и още коса, Малкълм беше
подметнал, че косата смърди. Което си беше вярно — не че тя
миришеше на нещо неприятно, но от нея просто се носеше острия
метален мирис на немита глава. Джей Би обаче направо се вбеси и
нарече Малкълм негър, който сам не може да се понася, Чичо Том и
предател на расата, а Малкълм, който рядко избухваше, но
задължително кипваше от такива обвинения, лисна виното си в най-
близката торба с коса, стана и излезе с гръм и трясък. Джуд забърза
след него, доколкото можеше, а Уилем остана да усмирява Джей Би.
След ден двамата се сдобриха, но Уилем и Джуд продължиха да се
сърдят (пък било то и несправедливо, както знаеха) на Малкълм,
понеже през почивните дни в края на седмицата отново бяха в Куинс и
обикаляха от бръснарница на бръснарница в опит да възстановят
торбата с коса, съсипана от него.
— Как е животът на черната планета? — попита сега Уилем
Джей Би.
— Черен — отвърна Джей Би и натъпка плитката, която се
опитваше да разплете, обратно в торбата. — Хайде да тръгваме, казах
на Аника, че в един и половина ще сме там.
Телефонът върху бюрото му иззвъня.

10
 — Няма ли да вдигнеш?
— Ще се обадят пак.
Докато прекосяваха центъра, Джей Би почна да се оплаква.
Засега се бил насочил да омайва главно един старши редактор на име
Дийн, на когото викали Дий Ан. Тримата бяха ходили на купон в
жилището на родителите на един от младши редакторите в „Дакота“,
където всички стаи бяха направо натъпкани в произведения на
изкуството. Докато Джей Би си говореше в кухнята с колегите,
Малкълм и Уилем бяха обиколили заедно жилището (къде ли е бил
онази вечер Джуд? Сигурно на работа) и бяха разгледали няколкото
платна на Едуард Бъртински[2] в спалнята за гости, поредицата водни
кули на Бехер[3], накачени на четири редици от по пет над писалището
в кабинета, огромното платно на Гурски[4], което сякаш се рееше над
лавиците до средата на стената в библиотеката, и стената в главната
спалня, покрита от край до край с творби на Диан Арбъс[5],
разположени толкова близо една до друга, че от самата стена се
виждаха само по няколко сантиметра горе при тавана и долу при пода.
Тъкмо се възхищаваха на снимка на две миловидни момичета със
синдром на Даун, които си играеха по прекалено впити и прекалено
детски бански костюми пред фотоапарата, когато до тях се приближи
Дийн. Беше висок, но лицето му беше малко като на гризач и
сипаничаво, от което той изглеждаше някак кръвожаден и ненадежден.
Двамата се представиха и обясниха, че са тук, защото са
приятели на Джей Би. Дийн пък им каза, че е старши редактор в
списанието и отговаря за изобразителното изкуство.
— Охо! — ахна Уилем, като се постара да не поглежда към
Малкълм — не можеше да разчита, че той няма да прихне.
Джей Би им беше споменал, че е избрал за потенциална мишена
редактора, отговарящ за изобразителното изкуство, и това очевидно
беше той.
— Виждали ли сте някога подобно нещо? — попита ги Дийн и
махна с ръка към платната на Арбъс.
— Никога — отвърна Уилем. — Обичам я Диан Арбъс.
Дийн застана нащрек и дребните му черти сякаш се събраха на
възел насред острото му лице.
— Дий Ан.
— Моля?

11
 — Дий Ан. Произнася се Дий Ан.
Едва успяха да излязат от стаята, без да се изсмеят.
— Дий Ан! — каза Джей Би след време, когато му разказаха
историята. — Майко мила! Какъв позьор.
— Да де, ама си е твоят позьор — натърти Джуд.
И оттогава наричаха Дийн „Дий Ан“.
За съжаление обаче, колкото и неуморно да ухажваше Джей Би
Дий Ан, в сравнение с преди три месеца той изобщо не бе напреднал
към целта да го включат в екипа на списанието. Дори беше пуснал Дий
Ан да му направи свирка в съблекалнята на спортната зала, и пак
нищо. Всеки божи ден Джей Би си намираше повод да ходи при
редакторите и да спира пред дъската с бели картончета, на които бяха
записани идеите за материали за три месеца напред, всеки божи ден
той търсеше името си на мястото, заделено за млади художници, и
всеки божи ден оставаше разочарован. Все виждаше имената на разни
бездарници и самозванци, а също на хора, които си дължаха услуги, и
на техни познати.
— Ако видя там някога и Езра, направо ще се гръмна —
заявяваше всеки път Джей Би, на което другите отговаряха:
— Няма да се гръмнеш, Джей Би. — Или: — Не се притеснявай,
Джей Би, някой ден и ти ще бъдеш там. — Или: — За какво са ти
притрябвали тия, Джей Би? Ще пробиеш другаде.
А Джей Би отвръщаше съответно със:
— Сигурен ли си? — И: — Мамка му, съмнявам се. — И: —
Мамка му, вложих толкова време… цели три месеца от тъпия си живот,
по-добре да кротувам там, иначе ще излезе, че само съм си губил
времето — както с всичко останало.
„Всичко останало“ беше — според случая — следването в
университета, завръщането в Ню Йорк, серията с косата и животът
изобщо, в зависимост от това колко кисел бе Джей Би въпросния ден.
Още се оплакваше, когато стигнаха Лиспенард стрийт. Уилем
беше сравнително отскоро в града, живееше тук едва от година, и
затова не беше чувал никога улицата, всъщност едва ли не алея с две
пресечки на нея, падаше се на една пряка южно от Канал стрийт, но за
нея не бе чувал и Джей Би, въпреки че бе израсъл в Бруклин.
Намериха сградата и натиснаха звънеца на апартамент 5В. По
домофона се обади момиче с глас, който звучеше дрезгаво и тихо. След

12
като им отвори, двамата се озоваха във входа, тесен, с висок таван,
боядисан с блажна боя в лайнянокафяво, и те изпитаха чувството, че са
на дъното на кладенец.
Момичето ги чакаше на вратата на жилището.
— Здрасти, Джей Би — поздрави то, сетне погледна Уилем и се
изчерви.
— Това, Аника, е приятелят ми Уилем — представи го Джей Би.
— Аника работи в отдел „Изобразително изкуство“, Уилем. Страхотна
е.
Аника погледна надолу и протегна рязко, с едно движение ръка.
— Радвам се да се запознаем — каза тя на пода.
Джей Би изрита Уилем по крака и му се ухили. Той не му обърна
внимание.
— И аз се радвам — отвърна.
— Е, това тук е жилището. На леля ми е. Живяла е тук петдесет
години, току-що се премести в старчески дом.
Аника говореше много бързо и явно беше решила, че най-
добрата стратегия е да се държи с Уилем така, сякаш е слънчево
затъмнение, и изобщо да не го поглежда. Дърдореше все по-бързо и
бързо за леля си и как тя все повтаряла, че кварталът се е променил, а
също, че самата тя не била чувала за Лиспенард стрийт, докато не се
преместила в центъра, и как се извинявала, че още не е боядисано, но
леля й се била изнесла буквално преди дни и не успели да направят
друго, освен да почистят в края на миналата седмица. Гледаше
навсякъде, но не и към Уилем — към тавана (тенекиени щамповани
плоскости), към подовете (паркет, макар и напукан), към стените (по
които отдавна висели картини бяха оставили призрачни сенки), докато
накрая не се наложи Уилем да я прекъсне предпазливо и да попита
дали може да види и другите помещения в жилището.
— О, на драго сърце — отвърна Аника. — Ще ви оставя сами.
Въпреки това тръгна след тях, като разказваше бързо на Джей Би
за някакъв си Джаспър и как той използвал за всичко шрифт арчър, и
не смятал ли Джей Би, че е прекалено заоблен за основен текст. Сега
Уилем беше с гръб към нея и тя не сваляше очи от него, а дърдоренето
й ставаше все по-несвързано.
Джей Би наблюдаваше как Аника наблюдава Уилем. Никога не я
беше виждал такава — толкова притеснена и склонна да кокетничи

13
като малко момиче (обикновено беше намусена и мълчалива, всъщност
всички в редакцията се страхуваха малко от нея заради сложната
скулптура на сърце, която бе направила над бюрото си само от
бръснарски ножчета Х-АКТО), но той беше виждал много жени, които
се държаха така в присъствието на Уилем. Всички го бяха виждали.
Приятелят им Лайънъл твърдеше, че в предишен живот Уилям
очевидно е бил рибар, щом привлича така мацките. Въпреки това през
повечето време (макар и невинаги) Уилем сякаш и не усещаше това
внимание. Веднъж Джей Би попита Малкълм защо според него се
получава така и той отвърна, че Уилем просто не забелязва. В отговор
Джей Би само изсумтя, но си каза: Малкълм е най-ненаблюдателният
човек, когото познава, и щом дори Малкълм е забелязал как жените
реагират на Уилем, значи няма как да не го е забелязал и самият
Уилем. След време обаче Джуд изказа по-различно мнение:
предположи, че Уилем нарочно не реагира на жените, та другите мъже
наоколо да не се чувстват застрашени от него. Звучеше по-логично,
всички харесваха Уилем и той се стремеше да не обиди никого, затова
бе напълно възможно да се прави — най-малкото подсъзнателно, — че
не забелязва нищо. Но пак беше забавно да го наблюдаваш и тримата
не се уморяваха да го правят, както и да взимат след това на подбив
Уилем, въпреки че той най-често само се усмихваше и не казваше
нищо.
— Асансьорът върви ли? — попита внезапно Уилем, след като се
обърна.
— Моля? — сепна се Аника. — Да, като цяло може да се разчита
на него.
Бледите й устни се разтегнаха в нещо като усмивка и на Джей Би
чак му призля от притеснение за нея, след като той си даде сметка, че
го е казала с намерението да пофлиртува. „Ох, Аника“ — помисли си.
— Какво смятате да качвате в апартамента на леля?
— Нашият приятел — изпревари той с отговора Уилем. —
Трудно му е да се качва по стълби, задължително трябва да има
асансьор, който да работи.
— О! — възкликна Аника и за пореден път се изчерви. Отново се
втренчи в пода. — Извинявай. Да, работи.
Жилището си беше потискащо. Тясното антре беше с размери
почти колкото изтривалка, вдясно от него се падаше кухнята (задушен

14
мазен малък куб), а вляво — трапезарията, в която сигурно щеше да се
смести най-много масичка за карти. Тя бе разделена с половин стена от
всекидневната с четири прозореца с метална решетка по тях и с южно
изложение към мръсната улица, а по късия коридор вдясно се стигаше
в банята със стенни лампи от матово стъкло и вана със захабен емайл,
отсреща пък беше спалнята, и тя с прозорец, дълга, но тясна, там
успоредно едно на друго бяха сложени две еднакви дървени легла,
всяко долепено до стената. На едното вече имаше дюшек, безформен,
грозен и тежък като мъртъв кон.
— Никой не е спал на него — обясни Аника.
После разказа надълго и нашироко как самата тя смятала да се
нанесе тук и дори си купила дюшек, но после отишла да живее с
приятеля си Клемънт, който не й бил гадже, само приятел, и, господи,
защо изобщо говори като малоумна! Та ако Уилем харесал жилището,
тя щяла да му подари и дюшека.
Уилем й благодари.
— Какво мислиш, Джей Би? — попита той.
Какво мисли ли? Мисли, че това тук е смрадлива дупка. Е, и той
живееше в смрадлива дупка, но сам си я беше избрал и не се
охарчваше за нея, така че сега с парите, които иначе щяха да отиват за
наем, можеше да си купува бои, материали и дрога и от време на време
да си взима такси. Но ако Езра решеше някога да му иска пари, Джей
Би нямаше да стои там и ден. Семейството му може и да не беше
богато като на Езра или Малкълм, но в никакъв случай нямаше да
допусне той да се охарчва за някаква си смрадлива дупка. Щяха да му
намерят нещо по-добро или всеки месец да му отпускат пари, за да му
помогнат. Уилем и Джуд обаче нямаха избор — сами покриваха
разходите си, не разполагаха с пари и затова бяха осъдени да живеят в
смрадлива дупка. Така че тази тук си бе съвсем подходяща: беше
евтина, беше в центъра и кандидат — хазяйката вече беше хлътнала по
петдесет на сто от наемателите.
Затова Джей Би каза на Уилем нещо от рода на „мисля, че е
точно като за вас“ и той се съгласи.
Аника нададе вик. И с един припрян разговор по-късно всичко
приключи: тя имаше наематели, Уилем и Джуд имаха покрив над
главата и нямаше как Джей Би да не напомни на Уилем, че е в обедна
почивка и не възразява той да го черпи за обяд едни спагети.

15
 Джей Би не си падаше по самоанализите, но онази неделя,
докато отиваше с влака у майка си, не се сдържа и усети как
поздравява сам себе си и изпита нещо като признателност за живота и
семейството, които има.
Баща му, който бе емигрирал от Хаити в Ню Йорк, беше
починал, когато Джей Би беше на три години, и макар да се блазнеше
от мисълта, че помни лицето му — добро и мило, с тънки мустачки и
бузи, издуващи се като сливи, когато баща му се усмихваше, — не бе
съвсем сигурен дали наистина го помни, или просто е израсъл със
снимката на баща си върху нощното шкафче на майка си, която
постоянно е гледал. И все пак това бе единствената тъга в детството
му, пък и тя беше по-скоро заучена: Джей Би растеше без баща и
знаеше, че децата без бащи скърбят заради тази липса в живота си.
Самият той обаче никога не беше тъгувал. След смъртта на баща му
майка му, също потомка на хаитяни, но вече второ поколение
американка, защити докторат по педагогика, като междувременно
преподаваше в държавното училище до тях, което тя прецени като
недостойно за Джей Би. По времето, когато той учеше със стипендия в
гимназия — скъпо частно училище на около час път от дома им в
Бруклин, майка му вече беше директорка на друго училище със
специална програма в Манхатън и по съвместителство преподаваше в
Бруклинския колеж. В „Ню Йорк Таймс“ й посветиха статия, където
разказаха за новаторския й подход в преподаването, и макар пред
приятелите си да се правеше, че му е безразлично, Джей Би се
гордееше с нея.
Докато той растеше, майка му вечно беше заета, но Джей Би
никога не се бе чувствал пренебрегнат, никога не бе смятал, че тя
обича учениците повече от него. Баба му си стоеше вкъщи и му
готвеше каквото поиска, пееше му на френски и буквално всеки ден му
повтаряше, че е съкровище, гений, най-важният мъж в живота й. Освен
това лелите му, сестрата на майка му, следователка в Манхатън, и
приятелката й, фармацевтка, също второ поколение американка (макар
да беше от Пуерто Рико, а не от Хаити), нямаха деца и го смятаха за
свой син. Сестрата на майка му беше запалена по спорта и го научи да
хваща и да мята топка (нещо, от което дори тогава той почти не се

16
вълнуваше, но което, както се оказа по-късно, бе полезно в общуването
умение), приятелката й пък се интересуваше от изкуство — сред най-
ранните му спомени бе как са ходили в Музея за съвременно изкуство,
как той е разглеждал прехласнат „Едно: номер 31, 1950“ и почти не е
слушал обясненията на леля си за Полък и за платното.
В гимназията, където не е зле да прибегнеш до известна доза
ревизионизъм, за да се откроиш и най-вече да поставиш намясто
богатите си бели съученици, Джей Би поразкраси истината за живота
си: превърна се в най-обикновено чернокожо момче без баща и с
майка, изучила се, след като се е родил (пропускаше да спомене, че е
завършила висше, а не, както решаваха всички, средно образование), а
също с леля, която обикаля из улиците (и за нея предполагаха, че като
проститутка, и не като полицайка). Любимата му семейна снимка беше
правена от най-добрия му приятел в гимназията, момче на име Даниъл,
на което бе разкрил истината точно преди да му разреши да им
направи семейния портрет. Даниъл работеше върху серия семейни
фотографии с името „Периферията“ и се наложи, преди да пусне
приятеля си у тях, Джей Би да поправи набързо представата му за
лелята като уличница и майка му като почти неграмотна. Даниъл бе
зяпнал и от устата му не бе излязъл и звук, точно тогава обаче майката
на Джей Би дойде на вратата и им каза да влизат, за да не премръзнат, и
Даниъл се бе подчинил.
Все така смаян, ги бе сложил да седнат във всекидневната.
Бабата на Джей Би Ивет се разположи на любимия си стол с висока
облегалка и около нея от едната страна застанаха леля му Кристин и
приятелката й Силвия, а от другата — Джей Би и майка му. После
обаче, точно преди Даниъл да щракне снимката, Ивет настоя Джей Би
да седнел на нейното място.
— Той е кралят в къщата — обясни на Даниъл, когато дъщерите
й започнаха да негодуват. — Жан-Батист! Сядай!
Той се подчини. На снимката стиска здраво страничните
облегалки с възпълните си ръце (още тогава бе възпълен), а жените от
двете страни го гледат с грейнали очи. Самият той се е вторачил право
във фотоапарата и се е усмихнал широко, както седи на стола, където
би трябвало да е баба му.
Вярата им в него, в това, че в крайна сметка ще надделее, си
остана непоклатима — чак да те побият тръпки. Бяха убедени —

17
въпреки че собственото му убеждение бе подлагано на изпитания
толкова често, че накрая Джей Би вече се затрудняваше да го
подклажда сам, — че някой ден ще стане велик художник, че платната
му ще висят по големите музеи и онези, които още не са му дали път,
не са оценили по достойнство неговата дарба. Понякога Джей Би им
вярваше и се оставяше да го крепи тази тяхна убеденост. Друг път се
съмняваше: мнението им се разминаваше напълно с мнението на
всички останали и той се питаше дали те не са прекалено
снизходителни или просто луди. Или може би нямаха вкус. Как беше
възможно мнението на четири жени да се различава коренно от
мнението на другите? Със сигурност бе малко вероятно те да са прави,
а останалите — не.
Въпреки това му олекваше всяка неделя, когато поемаше на тези
тайни посещения у дома, където масата бе отрупана с какво ли не и
той можеше да яде на корем, където баба му щеше да го изпере и всяка
дума, която той изречеше, всяка скица, която покажеше, щяха да бъдат
обсъждани благоговейно, с одобрителен шепот. Къщата на майка му
беше позната територия, място, където винаги ще го боготворят,
където всеки обичай и традиция сякаш бяха направени по мярка
специално за неговите нужди. По някое време — след вечерята, но
преди десерта, докато всички си почиваха във всекидневната, гледаха
телевизия и котката на майка му му топлеше коленете — Джей Би
щеше да погледне своите жени и да усети как вътре в него се надига
нещо. И тогава щеше да се сети за Малкълм с неговия безпощадно
умен баща и любвеобилна, но разсеяна майка, а сетне и за Уилем с
неговите родители, вече покойници (Джей Би ги беше виждал само
веднъж, в първи курс, и бе изненадан колко мълчаливи са, колко
сковано се държат — съвсем не като Уилем), и накрая, разбира се, за
Джуд, който пък изобщо нямаше родители (това си беше загадка:
познаваха Джуд от десетина години, а пак не бяха сигурни кога и дали
изобщо е имало родители, знаеха само, че положението е плачевно и
по-добре да не говорят за него), и да почувства как го плисват до сълзи
топло щастие и признателност, сякаш в гърдите му се надигаше океан.
Щастливец съм — си мислеше и понеже беше боец и следеше къде се
намира на всяко житейско поприще спрямо останалите, добавяше:
„Най-големият щастливец“. Но и през ум не му минаваше, че не го
заслужава или че трябва да се потруди повечко, за да изрази

18
признателността си, семейството му беше щастливо, когато той беше
щастлив, затова единственото му задължение към тях бе да бъде
щастлив, да живее точно както иска, при условията, които сам е
пожелал.
— Ние не получаваме семействата, които заслужаваме — бе
казал веднъж Уилем, когато бяха много надрусани.
Говореше, разбира се, за Джуд.
— Съгласен съм — бе отвърнал Джей Би.
И наистина беше така. Никой от тях, нито Уилем, нито Джуд,
нито дори Малкълм, нямаха семействата, които заслужаваха. Но
дълбоко в себе си се смяташе за изключение: той все пак имаше
семейството, което заслужаваше. Те бяха прекрасни, наистина
прекрасни и Джей Би го знаеше. И не само това: наистина ги
заслужаваше.
— Ето го и неотразимото ми момче — провикваше се Ивет още
щом той влезеше в къщата.
И той изобщо не се съмняваше, че е именно такъв.

В деня на преместването асансьорът се повреди.

— Мамка му — каза Уилем. — Попитах я изрично Аника. Имаш
ли й телефона, Джей Би?
Но Джей Би го нямаше.
— Както и да е — рече Уилем. И да пратеха съобщение на
Аника, какво щеше да им помогне това? — Съжалявам, момчета —
обърна се той към всички, — налага се да се качваме по стълбището.
Никой явно не възразяваше. Беше късна есен, денят беше хубав
— прохладен, сух и ветровит, бяха се събрали осем души, за да
пренесат кашоните, които не бяха чак толкова много, и мебелите, и те
малко на брой: Уилем, Джей Би, Джуд, Малкълм, приятелят на Джей
Би Ричард, приятелката на Уилем Каролайна и двама общи приятели с
еднакви имена: Хенри Йънг, затова, за да ги различават, всички им
викаха Хенри Йънг Азиатеца и Хенри Йънг Черния.
Малкълм най-неочаквано се прояви като опитен ръководител и
разпредели задачите. Джуд щеше да се качи горе в жилището и да
насочва кой кашон къде да бъде занесен. Междувременно щеше да се
заеме и с разопаковането на големите вещи и разгъването на кашоните.

19
Каролайна и Хенри Йънг Черния, и двамата набити и ниски, щяха да
пренесат кашоните с книгите, понеже бяха с размери като за тях.
Уилем, Джей Би и Ричард щяха да качат мебелите. А те двамата с
Хенри Йънг щяха да вдигнат всичко останало. На слизане всеки щеше
да сваля кашоните, разгънати от Джуд, и да ги струпва на тротоара при
кофите за боклук.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита тихо Уилем Джуд,
докато другите разпределяха задачите.
— Не — отвърна лаконично Джуд, а Уилем го загледа как се
качва бавно, с почивки, по стълбището, което беше много стръмно, с
високи стъпала, докато той не се скри.
Пренесоха се бързо и лесно, без перипетии, и след като постояха
малко, за да разопаковат някои от книгите и да хапнат пица, другите се
отправиха кой на купон, кой на заведение, а Уилем и Джуд останаха
най-сетне сами в новото си жилище. Беше много разхвърляно, но той
си помисли, че е твърде уморително да подреждат сега. Затова
продължиха да седят, изненадани колко бързо се е мръкнало, макар и
още да беше следобед, и че имат къде да живеят, и то в Манхатън, и то
в жилище, което да им е по джоба. И двамата бяха забелязали каква
любезно сдържана почуда се е изписала върху лицата на приятелите
им, когато те видяха за пръв път жилището (най-обсъждана беше
стаята с двете еднакви тесни легла — „като във викторианска
лудница“, ето как Уилем я беше описал на Джуд), но на тях двамата
всичко тук им харесваше: жилището вече беше тяхно, те имаха договор
за две години и никой не можеше да им го отнеме. Тук дори щяха да
спестят малко пари, пък и за какво им беше по-голямо жилище? И
двамата, разбира се, обичаха красивото, но нямаше как, това щеше да
почака. По-точно те трябваше да почакат.
Говореха си, но очите на Джуд бяха затворени и Уилем разбра —
от постоянното движение на клепачите му, които трепкаха като крилца
на колибри, и от ръката му, стисната толкова здраво в юмрук, че отгоре
подскачаха морскозелените нишки на вените, — че го боли. Джуд беше
качил краката си върху един кашон с книги и ги държеше толкова
сковано, че Уилем разбра още: болката е свирепа, а той не можеше да
му помогне с нищо. Кажеше ли: „Нека ти донеса аспирин, Джуд“, той
щеше да отвърне: „Добре съм, Уилем, не ми трябва нищо“,
предложеше ли: „Защо не полегнеш, Джуд“, той щеше да заяви:

20
„Уилем. Наистина съм добре. Стига си се притеснявал“. Затова накрая
направи онова, което през годините всички се бяха научили да правят,
ако Джуд го заболяха краката — измисляха си някаква причина,
ставаха и излизаха от стаята, та Джуд да лежи неподвижно и да чака
болката да отмине, без да се налага да разговаря и да пилее сили да се
преструва, че всичко е наред и той просто е уморен, получил е спазъм
или нещо такова — каквото и неубедително обяснение да измислеше.
Уилем намери в спалнята торбата за боклук, в която бяха
наслагали спалното бельо, и оправи първо своето легло, а после и
леглото на Джуд (предишната седмица му бяха купили почти за без
пари дюшек от приятелката на Каролайна, която скоро след това стана
бивша). Подреди дрехите си — наслага на отделни купчинки ризите,
панталоните и бельото с чорапите, после ги прибра по кашоните
(наскоро опразнени от книгите), които пъхна под леглото. Не се зае с
дрехите на Джуд, затова пък отиде в банята, която почисти и
дезинфектира, сетне нареди пастите за зъби, сапуните,
самобръсначките и шампоаните. Един-два пъти спря и се промъкна
във всекидневната — Джуд не се беше и помръднал, още седеше със
затворени очи и стисната в юмрук ръка, а главата му беше обърната
настрани, така че Уилем не успя да види лицето му.
Чувствата му към Джуд бяха сложни. Той го обичаше — тук
всичко беше просто — и се страхуваше за него, понякога имаше
усещането, че му е не толкова приятел, колкото по-голям брат и
закрилник. Знаеше, че Джуд ще бъде и е бил добре и без него, но
понякога виждаше в него неща, които го притесняваха и го караха да
се чувства и безпомощен и — колкото и да е странно — изпълнен с по-
голяма решимост да му помага (въпреки че Джуд рядко молеше за
каквато и да е помощ). Всички обичаха Джуд, всички му се
възхищаваха, но на Уилем често му се струваше, че Джуд му е
позволил да види от него малко повече — съвсем малко, — отколкото
беше показал на другите, и не бе съвсем сигурен какво се очаква да
направи с тези знания.
Болката в краката например: откакто го познаваха, знаеха, че има
проблеми с краката. Беше трудно да не го знаеш, разбира се, в колежа
Джуд ходеше с бастун, а като по-млад — когато се запознаха с него,
беше съвсем млад, цели две години по-малък от тях и още растеше —
се беше придвижвал единствено с ортопедична патерица и беше носил

21
на краката нещо като скоби с вид на шини и с много ремъци, които
бяха прихванати отвън с пирони, забити в костта и непозволяващи да
си сгъва коленете. Но той изобщо не се оплакваше, нито веднъж не бе
казал и дума, с която да се ожали, макар и да не възразяваше, ако някой
друг тръгнеше да се оплаква — във втори курс Джей Би се беше
подхлъзнал на леда, беше паднал и си беше счупил китката и всички
помнеха каква суматоха е настанала след това, как Джей Би е стенел и
е вил мелодраматично, как цяла седмица, след като му сложиха гипс, е
отказвал да напусне университетската лечебница и на свиждане са му
идвали толкова много хора, че във вестника на факултета се е появил
материал за него. В общежитието имаше едно момче, футболист, което
си беше скъсало менискуса и все повтаряше, че Джей Би не знае какво
е това болка, но точно като Уилем и Малкълм, Джуд му беше ходил на
свиждане всеки божи ден и го бе обграждал със съчувствието, за което
той бленуваше.
Една нощ, скоро след като Джей Би бе благоволил да го изпишат
от лечебницата и се бе върнал в общежитието, за да се наслади на
поредната доза внимание, Уилем се беше събудил и бе видял, че в
помещението няма никого. В това всъщност нямаше нищо чак толкова
необичайно: Джей Би беше при приятеля си, а този семестър Малкълм
беше записал астрономия в Харвардския университет и беше в
лабораторията, където нощуваше всеки вторник и четвъртък. Уилем
също отсъстваше често, обикновено ходеше в стаята на приятелката
си, но тя се бе разболяла от грип и тази нощ Уилем си бе останал в
стаята. А Джуд беше винаги там. Никога не беше имал приятелка или
приятел, винаги нощуваше в стаята и присъствието му на долното
легло беше точно толкова познато и постоянно, както морето.
Самият Уилем не знаеше какво го е накарало да слезе от горното
легло, да постои като в унес една минута насред притихналото
помещение и да се озърта така, сякаш Джуд виси като паяк от тавана.
После обаче забеляза, че патерицата я няма, и затърси с поглед Джуд,
повика го тихо по име в общата стая, а сетне, след като не получи
отговор, тръгна по коридора към общата баня. След тъмнината в стаята
банята бе осветена отблъскващо ярко, че чак ти се повдигаше,
флуоресцентните лампи издаваха обичайния си тих съсък и Уилем бе
толкова объркан, че не се изненада чак толкова, когато видя, че кракът

22
на Джуд стърчи под вратата на последната кабинка и до него се подава
долният край на патерицата.
— Джуд! — прошепна той и почука на вратата на кабинката, а
когато не получи отговор: — Влизам вътре.
Отвори вратата и намери Джуд на пода, единият му крак бе
подвит до гърдите му. Беше повърнал, малко от повърнатото се бе
събрало на локвичка на земята отпред, а друга част бе полепнала по
устните и брадичката му, така че приличаше на нарисувана с пунктир
кайсия. Очите му бяха затворени и той бе плувнал в пот, с едната ръка
държеше извития край на патерицата толкова здраво, че както Уилем
осъзна по-късно, това само издаваше колко му е зле.
По онова време обаче беше уплашен и объркан и започна да
обсипва Джуд с въпроси, на които той изобщо не бе в състояние да
отговори, и чак когато Уилем се помъчи да го изправи на крака, той
изкрещя така, че Уилем разбра колко го боли.
Успя криво-ляво да отведе къде с влачене, къде с носене Джуд в
стаята им, да го сложи да легне и доколкото може, да го поизчисти. Но
както личеше, болката се беше попритъпила и когато Уилем попита
Джуд дали да повика лекар, той поклати глава.
— Но теб те боли, Джуд — промълви тихо той. — Трябва да
повикаме някого на помощ.
— Нищо няма да помогне — отсече Джуд и известно време
мълча. — Просто трябва да изчакам.
Гласът му приличаше на шепот, бе тих и чужд.
— Какво мога да направя? — попита Уилем.
— Нищо — отговори Джуд. Двамата замълчаха. — Но, Уилем…
ще постоиш ли малко с мен?
— Разбира се — отвърна той.
До него Джуд трепереше, сякаш го беше втресло, и след като взе
от леглото си завивката, Уилем го омота в нея. По едно време бръкна
под одеялото и напипа ръката на Джуд, стисната на юмрук, който той
разтвори, за да хване влажната мазолеста длан. Не беше държал мъж
за ръката отдавна, от много години, още от времето, когато бяха
оперирали брат му, и се изненада колко силна е хватката на Джуд и
колко мускулести — пръстите му. Часове наред Джуд трепери и зъбите
му тракаха, затова накрая Уилем легна до него и заспа.

23
 На другата сутрин се събуди в леглото на Джуд с изтръпнала
ръка и след като я огледа, видя синини там, където Джуд го беше
стискал с пръсти. Стана малко неустойчиво и отиде в общата стая,
където видя, че Джуд чете на бюрото си, светлината на късната сутрин
бе толкова ярка, че не личеше какво се е изписало на лицето му.
Щом Уилем влезе, Джуд вдигна очи и се изправи, известно време
двамата само се гледаха, без да казват нищо.
— Извинявай, Уилем — промълви накрая Джуд.
— Няма за какво да се извиняваш, Джуд — увери го той.
И го мислеше. Но:
— Извинявай, Уилем, извинявай — заповтаря Джуд и колкото и
да го успокояваше Уилем, той продължаваше да се притеснява. —
Само не казвай на Малкълм и на Джей Би, чу ли? — примоли се Джуд.
— Няма — обеща той.
И наистина не им каза, макар че накрая нямаше значение,
понеже Малкълм и Джей Би също вече виждаха колко го боли, пък
било то и само няколко пъти, при това не толкова силно, както онази
вечер.
Уилем не го обсъди нито веднъж с Джуд, но през следващите
години го виждаше да се мъчи от всякакви болки, силни и по-
притъпени, виждаше го как се смръщва, ако го присвие някъде, а
понякога, когато болката ставаше непоносима, да повръща, да се
сгърчва на земята или просто да губи съзнание, да припада и да
изключва напълно, както сега във всекидневната. Но макар да беше
човек, който си държи на думата, дълбоко в себе си Уилям
недоумяваше защо така не е повдигнал въпроса пред Джуд, защо не го
е накарал да обсъдят какво изпитва, защо не се осмелява да направи
каквото инстинктът му е подсказвал стотици пъти: да седне до него и
да разтрие краката му, да намачка хубаво непокорните нервни
окончания, докато те отново започнат да му се подчиняват. Вместо
това се криеше в банята и се чудеше с какво да си запълни времето,
докато един от най-скъпите му приятели седеше сам, без никого до
себе си, на няколко метра, на онова отвратително канапе и изминаваше
бавния, тъжен самотен път обратно към съзнанието, обратно към
земята на живите.
— Страхливец — каза Уилем на отражението си в огледалото в
банята.

24
 Лицето му го погледна, уморено от погнуса. Откъм
всекидневната долиташе само тишина, но Уилем отиде да застане в
края й така, че да не се вижда, и зачака Джуд да се върне при него.

— Това там е смрадлива дупка — бе казал Джей Би на Малкълм

и макар да не грешеше — Малкълм настръхна само при вида на входа,
— той се прибра тъжен и за пореден път се запита дали наистина е за
предпочитане и занапред да живее с родителите си, а не в своя си
смрадлива дупка.
Разумно погледнато, би трябвало да си остане, разбира се, там,
където е. Изкарваше колкото да не е без хич, работеше като луд, а
къщата на родителите му бе толкова голяма, че на теория, стига да
решеше, Малкълм можеше да не ги вижда изобщо. Освен че бе заел
целия четвърти етаж (който, честно казано, не бе кой знае колко по-
уютен от смрадлива дупка, толкова разхвърляно беше — майка му бе
престанала да праща прислужницата да чисти горе, след като Малкълм
й се беше разкрещял, че Инес е счупила един от макетите му), той
имаше достъп до кухнята и пералнята, а също до камарата вестници и
списания, за които майка му и баща му бяха абонирани, веднъж в
седмицата добавяше и дрехите си в огромната платнена торба, която
майка му оставяше на път за работа в химическото чистене, а Инес
прибираше на другия ден. То се знае, че не се гордееше особено с
начина си на живот, както и с това, че уж беше на двайсет и седем, а
майка му и досега му звънеше в службата, преди да поръча продуктите
за седмицата, за да го пита дали му се ядат ягоди и какво иска днес за
вечеря — пъстърва или костур.
Щеше да бъде по-лесно, ако майка му и баща му спазваха като
Малкълм същото разделение на пространството и времето. Освен че
очакваха от него да закусва с тях всяка сутрин и да обядва в неделя,
често му идваха на нещо като гости: оповестяваха светското събитие,
като чукаха на вратата и едновременно натискаха дръжката, а Малкълм
им обясняваше отново и отново, че в такъв случай няма никакъв
смисъл да чукат. Знаеше, че се вдетинява ужасно и се държи като пръв
неблагодарник, но се случваше да го е страх да се прибере заради
неизбежните светски разговори, които трябваше да изтърпи, преди да
го пуснат да се шмугне като тийнейджър горе. Ужасяваше се от

25
мисълта да остане в къщата без Джуд: докато той живееше у тях на
приземния етаж, който уж бе по-обособен от неговия, родителите му
си бяха създали блажения навик да се отбиват при него и понякога се
случваше Малкълм да слезе, за да се види с Джуд, и да завари там
баща си, който му четеше поредната си скучна до смърт лекция.
Именно баща му харесваше най-много Джуд и често казваше на
Малкълм, че той притежавал наистина интелектуална задълбоченост и
широта — за разлика от другите му приятели, които всъщност си били
развейпрах, — а в негово отсъствие баща му удостояваше именно
Малкълм със заплетените си разкази за пазара, за промените в
световните финанси и за разни други неща, които не го вълнуваха
особено. Всъщност понякога подозираше, че баща му би предпочел за
син Джуд: двамата с него бяха завършили право в един и същ
университет. Съдията, при когото Джуд бе карал стажа си, бе
наставник и на баща му в първата юридическа кантора. И Джуд беше
помощник-прокурор в криминалния отдел на Прокуратурата на САЩ,
съвсем същото място, където като млад бе работил и баща му.
— Помни ми думите, това хлапе ще стигне далеч. — Или: —
Толкова рядко срещаш човек, който още в началото на кариерата си ще
бъде звезда, наистина изгряла сама — оповестяваше често баща му на
него и на майка му, след като поговореше с Джуд, при това го правеше
със самодоволен вид, сякаш имаше някаква заслуга за гения на Джуд, и
в такива мигове Малкълм се виждаше принуден да избягва да гледа
майка си в лицето, за да не вижда съчувствието върху него.
Щеше да бъде по-лесно и ако Флора още живееше тук. Докато тя
се готвеше да се изнесе, Малкълм се опита да й каже, че не е зле да й
стане съквартирант в двустайното жилище на Бътун стрийт, но тя или
наистина не схвана многобройните му намеци, или просто предпочете
да не ги разбере. Флора уж не възразяваше, че родителите им настояват
те да прекарват толкова много време с тях, което означаваше, че
Малкълм можеше да стои по-дълго в стаята си и да прави макети на
къщи, вместо да кисне долу в кабинета и да гледа поредния филм от
някой от безкрайните Озу фестивали[6]. Като по-млад се обиждаше и
се сърдеше, задето баща му предпочита Флора, и то толкова очебийно,
че го обсъждаха и семейните приятели. „Флора Фурията“, ето как я
наричаше баща им (или в различни периоди от тяхното
тийнейджърство Флора Фантастичната, Флора Фамозната, макар и

26
винаги одобрително) и дори днес, когато Флора гонеше трийсетте, се
прехласваше по нея.
— Фурията каза най-остроумното нещо днес — заявяваше той на
вечеря, все едно Малкълм и майка му не говореха редовно с нея, или
пък след ранен обяд в центъра, недалеч от жилището на Флора: —
Защо Фурията трябваше да се преселва толкова далеч от нас? — макар
и тя да живееше само на петнайсетина минути път с кола от тях.
(За Малкълм това бе особено дразнещо, понеже баща му все
разказваше някакви сърцераздирателни истории как като малък се бил
преселил от Гренадини в Куинс и как оттогава неизменно се чувствал
разкъсван между две държави, а също, че няма да е зле някой ден и
Малкълм да разбере какво е да се чувстваш преселник в нова държава,
понеже това наистина щяло да го обогати като човек, да му разкрие
толкова нужните нови хоризонти и така нататък и така нататък. Но
Малкълм не се и съмняваше, че баща му направо ще се разпадне на
съставните си части, ако Флора дръзне някога да се изсели от
острова[7], камо ли в друга държава.)
Самият Малкълм си нямаше прякор. Случваше се баща му да се
обърне към него с фамилното име на някой друг известен Малкълм:
„Екс“[8], „Макларън“[9], „Макдауъл“[10] или „Мъгъридж“[11], на когото
се предполагаше, че е кръстен, но на него това му звучеше не толкова
като проява на обич, а по-скоро като упрек, като напомняне какъв би
трябвало да е, а определено не е.
Понякога — често — на Малкълм му се струваше, че е смешно
още да се притеснява, камо ли пък да страда, задето баща му май не го
харесва много-много. Твърдеше го дори майка му.
— Сам знаеш, че тате не влага нищо лошо — току повтаряше тя
след поредния хвалебствен монолог в прослава на Флора и нейното
превъзходство, а Малкълм се разкъсваше между желанието да й
повярва и раздразнението, че майка му и досега нарича баща му
„тате“, и само изсумтяваше или промърморваше нещо, за да й покаже,
че му е все тая.
Понякога — все по-често — се дразнеше и че посвещава толкова
много време да мисли изобщо за родителите си. Беше ли нормално?
Нямаше ли нещо жалко в това? Все пак той беше на двайсет и седем!
Това ли се случваше, когато живееш с родителите си? Или само при
него беше така? Това със сигурност бе възможно най-силният довод да

27
се изнесе: щеше да престане да е такова дете. Вечерно време, докато
родителите му долу следваха обичайните си навици: миеха си лицата,
при което старите тръби потропваха, а после внезапно се възцаряваше
тишина, тъй като бяха спрели отоплението във всекидневната и това
по-добре от всеки часовник показваше, че е единайсет, единайсет и
половина, полунощ, той съставяше списъци с въпросите, които трябва
да реши, и то бързо, догодина: работата (в пълен застой), любовта
(несъществуваща), сексуалната ориентация (неизяснена), бъдещето
(несигурно). Четирите точки винаги бяха едни и същи, макар че
степенуването им по важност се променяше. Също толкова неизменна
бе способността му да определи точната диагноза по всяка от точките,
съчетана с пълната му неспособност да намери някакво решение.
На другата сутрин се будеше, преизпълнен с решимост: днес ще
се изнесе оттук и ще каже на майка си и баща си да го оставят на мира.
Но щом слезеше долу, заварваше там майка си, която му правеше
закуска (баща му отдавна бе отишъл на работа) и му съобщаваше, че
днес ще купува билетите за Сейнт Бартс, където ходеха всяка година, и
той да й кажел колко дни смята да прекара заедно с тях. (Родителите
му и досега му плащаха почивките. Той за нищо на света не би го
споменал пред приятелите си.)
— Да, мамо — й казваше.
А после, след като закусеше, излизаше навън, в широкия свят,
където не го познаваше никой и той можеше да бъде всякакъв.

[1] Виетнамска супа от оризово фиде, телешко или пилешко и

подправки. — Б.пр. ↑
[2] Едуард Бъртински (р. 1955), канадски фотограф и художник,
известен най-вече със снимките си на промишлени пейзажи. — Б.пр. ↑
[3] Бернд и Хила Бехер са сред най-влиятелните личности в
германската следвоенна фотография. — Б.пр. ↑
[4] Андреас Гурски (р. 1955), германски фотограф, известен с
огромните си снимки на пейзажи и на архитектурни паметници,
обикновено правени отгоре. — Б.пр. ↑
[5] Диан Арбъс (1923–1971), американска фотографка, известна с
това, че снима парадоксалното и необичайното: джуджета, нудисти,
циркови артисти. — Б.пр. ↑

28
 [6] Един от основните италиански кинофестивали за
късометражни филми, провежда се от 1992 г. в седем града в Северна
Италия. — Б.пр. ↑
[7] Става въпрос за Манхатън. — Б.пр. ↑
[8] Малкълм Екс (1925–1965), мюсюлмански проповедник и
борец за гражданските права на чернокожите в САЩ. — Б.пр. ↑
[9] Малкълм Макларън (1946–2010), английски импресарио,
художник, изпълнител, музикант и моден дизайнер, известен с
новаторския начин, по който съчетава всички тези области. — Б.пр. ↑
[10] Малкълм Макдауъл (род. 1943), английски актьор, често
изпълнява ролята на злодея. — Б.пр. ↑
[11] Малкълм Мъгъридж (1902–1990), британски журналист и
сатирик. В началото симпатизира на левицата, но по-късно става
заклет антикомунист. — Б.пр. ↑

29
 2

В пет часа следобед всеки делничен ден и в единайсет сутринта в

събота и неделя Джей Би се качваше на метрото и се отправяше към
ателието си в Лонг Айланд Сити. Особено обичаше да пътува в
делник: качваше се на „Канал“ и гледаше как на всяка спирка влакът се
изпразва и се пълни с постоянно променяща се смесица от какви ли не
народности и етноси: на всеки десет пресечки населението във вагона
се разпадаше и се пренареждаше в предизвикателни и невероятни
съзвездия от поляци, китайци, корейци, сенегалци, доминиканци,
индийци, пакистанци, ирландци, салвадорци, мексиканци, нигерийци,
тибетци, хора от Шри Ланка — единственото, което ги обединяваше,
бе, че са нови в Америка, и еднаквото изражение върху лицата им, по
които се четеше изтощение, примесено с решимостта и примирението,
каквито притежават само имигрантите.
В такива мигове Джей Би бе признателен за късмета си и
разнежен от своя град, неща, които не изпитваше много често. Не беше
от хората, които прославят родния си град като приказна мозайка, и
взимаше на подбив всеки, който го правеше. Но се възхищаваше — как
можеш да не се възхищаваш? — на колективното количество труд,
истински труд, безспорно положен този ден от спътниците му в
метрото. Ала вместо да се засрами от относителното си безделие, той
изпитваше облекчение.
Единственият човек, с когото бе обсъждал някога това усещане,
пък било то и съвсем бегло, бе Хенри Йънг Азиатеца. Двамата
пътуваха заедно към Лонг Айланд Сити — именно Хенри му бе
намерил ателието, — когато във вагона се качи един китаец, слаб и
жилест, който носеше морав на цвят найлонов плик, увиснал тежко на
последната фаланга на десния му показалец така, сякаш на мъжа не му
бяха останали нито сили, нито воля да го вдигне по-декларативно —
след като се свлече на седалката отсреща, китаецът кръстоса крака и
ръце и тутакси потъна в сън. Хенри, когото Джей Би познаваше от
гимназията и който като него се беше изучил със стипендия, понеже

30
беше син на най-обикновена шивачка от Китайския град, го погледна и
изрече само с устни:
— Опазил ни господ!
А Джей Би разбираше прекрасно угризенията на съвестта, които
той изпитваше заедно с удовлетворението.
Другото, което обичаше в тези вечерни делнични пътувания,
беше самата светлина, как, докато вагоните потракват по моста, тя
запълва като жива твар влака, как смъква умората от лицата на
спътниците му и ги показва, каквито са били, когато те за пръв път са
дошли в страната, когато са били млади и им се е струвало, че Америка
може да бъде завоювана. Джей Би наблюдаваше как тази светлина се
просмуква като сироп във вагона, наблюдаваше как тя заглажда
бръчките по челата, как превръща белите коси в злато, как омекотява
войнствения блясък по евтиния плат и го прави да изглежда изискан и
лъскав. После слънцето ще се измести, вагонът ще се отдалечи с
нехаен тропот и светът ще се завърне към обичайните си тъжни форми
и цветове, хората — към обичайното си тъжно състояние, промяна,
жестока и внезапна, сякаш сътворена от вълшебна пръчица на
магьосник.
На Джей Би му харесваше да се преструва, че е един от тези
хора, ала знаеше, че не е. Понякога във влака имаше хаитяни и той —
слухът му внезапно се изостряше като на вълк и долавяше сред шепота
наоколо напевните завалени звуци на креолския — се хващаше, че ги
търси с поглед, че се взира в двамата мъже с валчести като на баща му
лица, в двете жени с меки сплескани носове като на майка му. Все се
надяваше да получи като подарък някой уместен повод да ги заговори
— те да започнат да спорят в коя посока да тръгнат, а той да се включи
и да им даде отговора, — но такава причина така и не се появи.
Случваше се те да оглеждат седалките отсреща, без да спират да си
говорят, и Джей Би заставаше нащрек, готов да се усмихне, те обаче
така и не го разпознаха нито веднъж като един от своите.
Джей Би не беше, разбира се, от техните. Дори той знаеше, че
има повече допирни точки с Хенри Йънг Азиатеца, с Малкълм, с
Уилем и дори с Джуд, отколкото с тях. Вижте го само: на Корт Скуеър
той слезе от влака и се запъти към бившия завод за бутилки на три
пресечки от спирката, където сега делеше с още трима едно ателие.
Нима истинските хаитяни си имат ателиета? Нима на истинските

31
хаитяни изобщо ще им хрумне да напуснат просторното си жилище, за
което не плащат наем и в което преспокойно биха могли да намерят
кътче, където да рисуват и да си драскат, за да се качат на метрото и да
пътуват половин час (помислете само колко много работа може да бъде
отхвърлена за тези трийсет минути!), колкото да стигнат в някакво
окъпано в слънце мръсно помещение? Не, няма да им хрумне. За да си
представиш такъв лукс, трябва да мислиш като американец.
Таванското помещение, което се намираше на третия етаж и до
което се стигаше по метална стълба — стъпиш ли на нея, звънти като
камбана, — беше с бели стени и бели подове, макар че подовете бяха
целите нацепени и на места сякаш бяха покрити с мъхнат килим. От
всички страни имаше високи старовремски прозорци и поне тях
четиримата поддържаха чисти — всяка от стените бе прикрепена към
някого от четиримата наематели и те носеха за нея лична отговорност,
— защото светлината бе прекалено добра, та да бъде размътвана от
мръсотия, и всъщност бе най-ценното в това пространство. Имаше и
баня (невъобразима) и кухня (малко по-прилична), а точно в средата на
помещението се издигаше цяла грамада във вид на маса от парче евтин
мрамор, сложено върху три дърводелски магарета. Това място бе общо,
всеки можеше да го използва, за да работи по проект, изискващ
допълнително пространство, и през месеците мраморът бе нашарен с
виолетови и оранжеви черти и бе накапан с капки скъпоценен кадмий.
Днес масата беше покрита с различни на цвят дълги ивици ръчно
боядисана органза, които бяха затиснати от двете страни с книги и
чиито краища се вееха при всяко движение на вентилатора върху
тавана. В средата беше сложено цветно картонче:

СЪХНЕ. НЕ МЕСТИ. ОЩЕ ЩОМ ДОЙДА УТРЕ

СЛЕДОБЕД, ЩЕ ПОЧИСТЯ. БЛАГОД. ЗА ТЪРПЕНИЕТО.
Х. Й.

В помещението нямаше вътрешни стени, но то бе разделено на

четири еднакви части от по петдесет квадратни метра, очертани с
изолирбанд: сините линии минаваха не само по пода, но и по стените и
тавана над пространството, отредено на всеки от художниците. Всички
внимаваха много да не навлизат в чужда територия и се преструваха,

32
че не чуват какво се случва в другите четвъртини, дори и някой да
съскаше по телефона на приятелката си така, че се чуваше всичко до
последната дума, а когато някой решеше да прекоси чуждото
пространство, той заставаше току до синята лента, викаше тихо по име
колегата си и само ако видеше, че той не е погълнат от работата,
искаше разрешение да се приближи.
В пет и половина светлината беше идеална: маслена, плътна,
някак си мазна, и точно както във влака на метрото, превръщаше
помещението в нещо внушително и вдъхващо надежда. Джей Би беше
сам в него. Вечерно време Ричард, чието пространство беше до
неговото, работеше като барман и идваше в ателието сутрин, както и
Али с четвъртината срещу неговата. Оставаше Хенри, чието
пространство се падаше по диагонал от неговото и който обикновено
се появяваше в седем, след като си тръгнеше от работа в галерията.
Джей Би съблече якето, което метна в ъгъла, махна покривалото от
картината, която рисуваше, и седна с въздишка на табуретката отпред.
Това бе петият му месец в ателието и на него му харесваше,
харесваше му повече, отколкото бе очаквал. Допадаше му, че хората, с
които го е наел, са истински, сериозни художници: за нищо на света не
би могъл да работи у Езра не само защото бе убеден в онова, което
навремето му беше казал любимият му преподавател — никога да не
рисува там, където чука, — но и защото да работиш у Езра, означаваше
постоянно да си заобиколен и разсейван от дилетанти. Там изкуството
не бе нищо повече от аксесоар към начина на живот. Там рисуваш
картини и правиш скулптури и кофти инсталации колкото да
оправдаеш гардероба си от протрити тениски, мръсни джинси и
хранителен режим, състоящ се от култова евтина американска бира и
култови, ръчно свити скъпи американски цигари. Тук обаче правиш
изкуство, защото това е единственото, за което някога те е бивало,
защото е единственото, за което всъщност си мислил между по-късите
пристъпи на размисъл за неща, каквито си мисли всеки: секс, храна,
сън, приятели, пари, слава. Каквото и да правиш, и да се целуваш като
невидял с някого в някое заведение, и да вечеряш с приятели, носиш
дълбоко в себе си картината, а формите и възможностите й се реят в
зародиш зад зениците ти. В създаването на всяко платно и проект има
периоди — или поне се надяваш да ги има, — когато животът им става
за теб по-истински от всекидневния живот, когато седиш някъде и

33
единственото, за което мислиш, е как да се върнеш час по-скоро в
ателието, когато и не забелязваш, че си изсипал на масата с вечерята
цяло хълмче сол, по което рисуваш темите, мотивите и плановете си, а
белите зрънца мърдат като наноси под върха на пръста ти.
Харесваше му и неочакваната особена съпричастност в ателието.
В събота и неделя се случваше всички да са там едновременно и в
някои мигове Джей Би се отскубваше от мъглата на картината и
усещаше, че всички дишат в един ритъм, едва ли не се задъхват от
усилието да се съсредоточат. И тогава долавяше как колективната
енергия, която излъчваха, запълва въздуха като газ, лесно възпламеним
и сладостен, и му се приискаше да го затвори в бутилка, та да черпи от
него, когато не се чувства вдъхновен, в дните, когато ще седи буквално
часове наред пред платното така, сякаш, ако го гледа достатъчно дълго,
то ще се пръсне и ще се превърне в нещо бляскаво и гениално.
Харесваше му тази церемония — да чака току до синята лента и да се
прокашля по посока на Ричард, а после да прекрачи вододела, за да
погледне творбата му — двамата стояха безмълвно пред нея, не им
трябваше да разменят много думи, за да се разберат. Прекарваме
толкова много време да обясняваме на другите себе си, работата си —
какво означава тя, какво се опитваме да постигнем, защо се опитваме
да го постигнем, защо сме предпочели именно тези цветове, именно
тази тема, материали, подход и техника, — че си беше истинско
облекчение просто да стоиш с човека, на когото не се налага да
обясняваш нищо: можеш просто да гледаш и гледаш, а и да го питаш
нещо, обикновено го правиш без недомлъвки и задаваш буквални,
технически въпроси. Все едно обсъждаш двигателите с вътрешно
горене или водопровода: неща механични и ясни, за които са възможни
само един-два отговора.
Всички работеха с различни изразни средства, затова нямаше
надпревара, конкуренция, нямаше го страха, че единият визуален
художник ще бъде представен с изложба преди колегата си по ателие,
още по-малко, че ще намине някой уредник на музей, дошъл да види
работите ти и влюбил се в творбите на съседа. И все пак — и това
беше важно — той уважаваше и творчеството на останалите. Хенри
създаваше нещо, което наричаше разглобени скулптури, странни
сложни икебани с цветя и клонки от различни видове коприна. Щом
приключеше обаче, той махаше телчетата, които ги крепяха, и

34
скулптурата падаше на земята като нещо плоско, като абстрактно
езерце от багри — единствен Хенри знаеше как е изглеждала като
триизмерен предмет.
Али беше фотограф и работеше по поредица със заглавието
„История на азиатците в Щатите“, за която създаваше снимки,
олицетворяващи всяко десетилетие на азиатците в САЩ от 1890
година насам. За всяко изображение правеше различна диорама с
епохално събитие или тема, вместваше я в едно от чамовите сандъчета
метър на метър, които Ричард му беше сковал и които той населяваше
с пластмасови фигурки, купени от магазина за художници и оцветени,
и с дървета и пътища, изработени от гледжосана грънчарска глина —
фона рисуваше с четка с косъмчета, толкова тънки, че приличаха на
мигли. След това снимаше диорамите и ги проявяваше в цвят. От
четиримата само Али си беше намерил галерист и след седем месеца
щеше да открие изложба, за която другите трима благоразумно не
отваряха дума, понеже при всяко споменаване за нея той направо си
умираше от притеснение. Али не се придържаше към хронологичната
последователност, вече бе направил първото десетилетие на двайсет и
първи век (част от долния край на „Бродуей“ с множество двойки по
улицата: все бели мъже и азиатки, които вървят на няколко крачки след
тях) и осемдесетте години на двайсети век (мъничък китаец, налаган с
гаечни ключове от двама мънички бели главорези, долният край на
сандъчето беше покрит с лак, за да прилича на лъскав от дъжда асфалт
на паркинг) и сега работеше върху четирийсетте години, за които
рисуваше петдесет мъже, жени и деца — затворници в
концентрационния лагер в Тулилейк[1]. От всички проекти работата на
Али бе най-трудоемка, случваше се те да влязат в неговия ъгъл, да
седнат до него, а той, почти без да вдига глава от огромната лупа, под
която държеше осемсантиметрова фигурка, за да й нарисува пола от
плат рибена кост и двуцветни обувки без ток, им връчваше домакинска
тел за съдове, от която трябваше да измъкнат няколко метални жички,
за да направи Али от тях подобие на тръни, или тънка тел, която
искаше тук-там да навържат, за да прилича на бодлива.
Но Джей Би се възхищаваше най-много на работата на Ричард. И
той беше скулптор, но твореше само с нетрайни материали. Рисуваше
върху кадастрон невъзможни форми, а после ги изрязваше от лед,
масло, шоколад, мас и ги снимаше как се топят. Направо ликуваше,

35
докато наблюдаваше как произведенията му изчезват, а само преди
месец на Джей Би направо му се доплака, щом видя как изработената
от Ричард масивна фигура с височина два и половина метра — нещо
като прилепово крило, като издуто платно на лодка от замразен гроздов
сок, наподобяващ съсирена кръв — започна да капе, а после се разтопи
и изчезна, — макар и да не знаеше защо, дали защото се е разрушило
нещо толкова красиво, или просто от делничния смисъл на такова
разрушение. Сега Ричард се интересуваше не толкова от материали,
които се топят, колкото от неща, които привличат унищожителите си,
най-вече нощните пеперуди, които, както се оказа, обичаха мед. Той
сподели с Джей Би как си представял скулптура с повърхност, която
гъмжи от толкова много пеперуди, че дори не се вижда формата на
онова, което те поглъщат. По первазите на прозорците бяха наредени
буркани с мед, из които восъчните пити плаваха като зародиши,
застинали във формалдехид.
От тях само Джей Би използваше класически изразни средства.
Той рисуваше с бои. И още по-лошо, беше представител на
фигуративната живопис. Докато следваше, никой не се интересуваше
от фигуративните творби, всичко друго: видеоартът, пърформансът,
фотографията, бяха по-вълнуващи от рисуването и направо всичко бе
за предпочитане пред фигуративната живопис.
— Така е от средата на двайсети век — въздъхна един от
преподавателите, когато Джей Би му се оплака. — Нали знаеш девиза
на морските пехотинци: „Малцина храбреци…“. Това сме ние,
самотните несретници.
Не че през годините не бе опитвал и други неща, други изразни
средства (онзи идиотски безсмислен проект с косата, пълно
подражание на Мерет Опенхайм[2]! Да падне толкова ниско! Двамата с
Малкълм се бяха изпокарали лошо — по-лошо нямаше накъде, —
когато Малкълм бе нарекъл поредицата „ерзац Лорна Симпсън“[3], и
най-неприятното, разбира се, бе, че Малкълм беше напълно прав), но
макар да нямаше да признае пред никого, че според него в това да си
фигуративен художник, има нещо изнежено, едва ли не момичешко и
със сигурност немъжкарско, наскоро се бе видял принуден да приеме,
че е именно такъв: обичаше боите, обичаше портретите и смяташе да
се занимава именно с това.

36
 И така: сега накъде? Той бе срещал — и продължаваше да среща
— хора, които, технически погледнато, бяха много по-добри
художници от него. Скицираха по-добре, имаха по-добър усет за
композицията и цветовете, бяха по-дисциплинирани. Но нямаха идеи.
Художникът, точно като писателя и композитора, има нужда от теми,
има нужда от идеи. А той дълго нямаше. Опитваше се да рисува само
чернокожи, но мнозина рисуваха чернокожи и Джей Би не виждаше
какво ново може да добави. Известно време рисува проститутки, но и
това му доскуча. Зае се да рисува жените в рода си, ала установи, че
пак се връща към проблема с чернокожите. Започна поредица от сцени,
заимствани от книгите за Тинтин, само че с герои, изобразени
реалистично, като хора, не след дълго обаче му се стори твърде
смехотворно и кухо и той се отказа. Затова сега се прехвърляше лениво
от платно на платно, рисуваше хора от улиците, а също хора от
метрото, от множеството купони на Езра (те бяха най-неуспешни, по
тези сбирки идваха все типове, които се обличаха и се движеха така,
сякаш постоянно са на сцена, и в крайна сметка се получаваха
страници и страници със скици на позиращи момичета и надути
мъжкари с очи, старателно извърнати от погледа му), докато една вечер
не седна в потискащото жилище на Джуд и Уилем, на потискащото им
канапе и не ги загледа как двамата готвят вечеря и се промушват досущ
опипващи се лесбийки в мъничката си кухня. Беше една от малкото
неделни вечери, когато не беше у майка си, защото тя заедно с баба му
и лелите му бяха на скъпарски круиз из Средиземно море, на който той
бе отказал да отиде. Ала беше свикнал в неделя да вижда хора и да
вечеря истинска, приготвена специално за него храна, затова се беше
самопоканил у Джуд и Уилем — знаеше, че и двамата ще си бъдат
вкъщи, понеже и двамата нямаха пари за заведения.
Както винаги, носеше със себе си скицника и когато Джуд седна
да реже кромид лук на тясната масичка (бяха принудени да вършат на
нея цялата подготвителна работа, понеже в кухнята нямаше място за
плотове), започна почти несъзнателно да го рисува. Откъм кухнята се
чу силен трясък и замириса на пушещ зехтин, а когато той отиде да
провери какво става, завари Уилем да начуква с дъното на тиган за
омлет разрязано наполовина пиле — беше вдигнал ръка над месото
така, сякаш се канеше да го удари още веднъж, а лицето му бе странно
спокойно и Джей Би нарисува и него.

37
 По онова време не бе сигурен, че наистина е напипал някаква
жила, но в края на другата седмица, когато всички отидоха във „Фо
Виет Хуон“, взе със себе си един от старите фотоапарати и ги снима
тримата, докато се хранят, а по-късно вървят по заснежената улица.
Заради Джуд се движеха особено бавно, тротоарите бяха хлъзгави.
Джей Би ги видя през обектива наредени един до друг: Малкълм, Джуд
и Уилем, Малкълм и Уилем от двете страни на Джуд, съвсем близо до
него (Джей Би го знаеше, защото и той бе заставал така), за да го
хванат, ако се подхлъзне, но не и чак толкова близо, че Джуд да
заподозре как очакват да падне. Даде си сметка, че никога не са го
обсъждали, просто са започнали да го правят.
Джей Би ги снима.
— Какво правиш, Джей Би? — попита Джуд и в същото време
възропта и Малкълм:
— Стига, Джей Би.
Онази вечер купонът беше на Сентър стрийт, в таванското
жилище на тяхна позната, казваше се Мирасол и имаше близначка —
Фейдра, с която бяха следвали заедно. След като влязоха, всички се
пръснаха по различните групички, а Джей Би махна с ръка през стаята
на Ричард и забеляза подразнен, че Мирасол е приготвила цяла маса с
храна, което означаваше, че се е охарчил излишно с четиринайсет
долара във „Фо Виет Хуон“, при положение че е могъл да вечеря и без
пари, и после се насочи разсеяно към мястото, където Джуд
разговаряше с Фейдра и някакъв дебелак, сигурно гаджето й, а също с
брадат изпит тип, негов приятел от службата. Джуд бе приседнал върху
облегалката на едно от канапетата, Фейдра беше до него и двамата
гледаха нагоре към дебелака и към изпития мъж — всички се смееха:
той ги снима.
По купони обикновено грабваше някого или пък го грабваха него
и той прекарваше вечерта в ядрото на групички от по трима-четирима,
местеше се от едни при други, събираше клюки, пускаше безобидни
слухове, преструваше се, че споделя тайни, разкриваше кого мрази, за
да накара и те да му кажат на свой ред за своите омрази. Онази вечер
обаче обикаляше помещението целенасочено — беше нащрек и като
цяло бе трезвен: снимаше тримата си приятели, докато те описваха
своите си маршрути, без да забелязват, че им върви по петите. По едно
време, някъде два часа след като бяха дошли, ги откри при прозореца,

38
бяха само тримата, Джуд говореше нещо, а другите двама се бяха
надвесили, за да го чуват, сетне, след миг, и тримата отметнаха глави и
се засмяха и макар че за малко Джей Би се понатъжи и изревнува леко,
той също ликуваше, понеже беше уловил и двата кадъра. „Днес
вечерта съм фотоапарат — каза си, — а утре отново ще бъда Джей Би.“
В известен смисъл никога не се беше забавлявал така на купон и
май никой и не забеляза, че нарочно кръстосва напред-назад, освен
Ричард — когато след един час четиримата си тръгнаха, за да отидат у
Малкълмови (майка му и баща му бяха някъде в провинцията и
Малкълм смяташе, че знае къде майка му си е скрила тревата), той
най-неочаквано го потупа мило, като стар познат, по рамото:
— Работиш ли по нещо?
— Мисля, че да.
— Браво на теб.
На другия ден седна на компютъра и загледа върху екрана
изображенията от предишната вечер. Фотоапаратът не беше особено
добър, беше замъглил всички снимки с опушена жълта светлина, която
заедно с неумението му да нагажда обектива на фокус бе направила
всички някак топли, леко размазани, с богата текстура, сякаш бяха
снимани през чаша с уиски. Спря на една фотография в едър план на
Уилем, на втора, където той се усмихваше на някого (със сигурност на
момиче), без да знае, че го снимат, и на фотографията на Джуд и
Фейдра на канапето: Джуд беше облечен в яркосин пуловер, Джей Би
не знаеше чий е, дали негов, или на Уилем, и двамата го носеха толкова
често, Фейдра пък беше във вълнена рокля с цвят на портвайн, бе
наклонила глава към Джуд, до тъмната й коса неговата изглеждаше по-
светла, а от мъхестата дамаска на канапето отдолу и двамата сякаш
сияеха като скъпоценни камъни в обков, а кожата им бе невероятна.
Всеки би поискал да рисува такива цветове, затова и Джей Би го
направи — първо скицира с молив сцената, после я пренесе върху по-
твърд кадастрон с акварели, а накрая и върху платно с акрилни бои.
Това се случи преди четири месеца, а сега Джей Би вече
завършваше единайсетата картина — изумителна за него
продуктивност — все със сцени от живота на приятелите си. На тях
бяха Уилем, който чака за прослушване и учи за последно сценария с
подметка на ботуша, опряна на лепкавата червена стена отзад, Джуд по
време на театрално представление с лице, скрито до половината в

39
сумрака точно в мига, когато той се усмихва (заради тази снимка за
малко да изхвърлят Джей Би от салона), Малкълм, седнал сковано на
няколко крачки от баща си с изправен гръб и ръце, стиснали коленете,
докато двамата гледат безучастно по телевизията филм на Бунюел.
След няколко експеримента Джей Би се спря на платна с размерите на
стандартна цветна фотография — петдесет на шейсет сантиметра,
всичките хоризонтални — представяше си как някой ден ще ги изложи
в дълга редица, нагъната като змия по стените на галерия, и как всяко
изображение следва предишното плавно като кинокадър. Платната
бяха реалистични, както са реалистични фотографските снимки, Джей
Би така и не смени апарата на Али с по-добър и се постара всяка
картина да съхрани едва загатнатата замъгленост, която фотоапаратът
придаваше на всичко, сякаш някой бе смъкнал горния пласт на
яснотата и бе оставил нещо по-меко от онова, което вижда
невъоръженото око.
В мигове на съмнения понякога се притесняваше, че проектът е
твърде отвлечен, обърнат навътре — именно тук бе особено полезно да
имаш агент ако не за друго, то за да ти напомня, че все някой харесва
творбите ти, смята ги за важни или поне за красиви, — но нямаше как
да отрече, че тази работа му носи наслада, усещането, че всичко това
му принадлежи, и удовлетворение. Понякога съжаляваше, че самият
той не е част от платната — в тях се съдържаше цял разказ за живота
на приятелите му и отсъствието му бе огромна липсваща брънка, в
същото време обаче му допадаше богоподобната роля, която играеше.
Бе започнал да възприема приятелите си по различен начин, не просто
като притурка към живота си, а като отделни герои, населяващи своите
си сюжети — понякога му се струваше, че макар да ги познава от
години, ги вижда за пръв път.
Някъде около месец след като се бе заел с проекта, когато вече бе
разбрал, че ще се съсредоточи именно върху него, си даде сметка, че
ще се наложи, разбира се, да им обясни защо ги преследва с
фотоапарат и снима делничните мигове от живота им и защо е толкова
важно да му позволят да го прави и да му осигурят възможно най-
голям достъп. Бяха отишли да вечерят в един виетнамски ресторант на
Орчард стрийт, за който се надяваха да наследи „Фо Виет Хуон“, и
след като с неприсъща за себе си припряност им изложи за какво става
въпрос, всички се усетиха, че гледат към Джуд — Джей Би знаеше

40
предварително, че именно той ще е препъникамъкът. Другите двама
вероятно щяха да се съгласят, но това не му помагаше особено. Всички
трябваше да дадат съгласие, иначе нямаше да стане, а Джуд
определено бе най-стеснителният от тях: в колежа, опиташе ли се
някой да го снима, той се извръщаше или си криеше лицето, а когато
се усмихваше или се смееше, инстинктивно слагаше ръка на устата си,
тик, който, както установиха останалите, си беше притеснителен и от
който той се бе отучил едва преди няколко години.
Както и се опасяваше Джей Би, Джуд веднага застана нащрек.
— Какво предполага това? — все питаше, а Джей Би трябваше да
впрегне цялото си търпение и да го уверява отново и отново, че целта
му, разбира се, е не да го унижава или да го използва, а само да
запечати в картини хода на живота им.
Другите не казваха нищо, оставиха го да работи и накрая Джуд
склони, макар и да не изглеждаше особено щастлив.
— Докога ще продължи? — питаше.
— Надявам се, винаги.
И наистина беше така. Само съжаляваше, че не е започнал по-
рано, още навремето, когато всички те са били млади.
Тръгнаха да излизат и Джей Би закрачи до Джуд.
— Джуд — подхвана тихо, та другите да не го чуят. — Всичко,
което включва и теб — ще ти го показвам предварително. Ако
забраниш, няма да го показвам никога.
Джуд го погледна.
— Обещаваш ли?
— Кълна се в Бога.
Съжали, че го е предложил, още в мига, когато го изрече, понеже
всъщност от тримата обичаше да рисува най-много Джуд: той беше
най-красивият, с най-интересното лице, с най-необичайния цвят на
кожата, пък и бе най-срамежливият, затова неговите снимки винаги
изглеждаха по-ценни, отколкото на другите.
Следващата неделя, когато отиде у майка си, Джей Би порови в
някои от кашоните от колежа, които беше струпал в някогашната си
стая — търсеше една снимка, за която знаеше, че е там. Накрая я
намери: фотография на Джуд от първи курс, която някой бе направил и
която накрая се бе озовала у него. На нея Джуд стоеше в общото
помещение в общежитието, извърнат леко към фотоапарата. Беше

41
обхванал с лявата ръка гърдите си, така че се виждаше лъскавият белег
като избухнала звезда отгоре върху дланта, а с дясната държеше
неумело незапалена цигара. Беше облечен в раирана синьо-бяла
тениска с дълъг ръкав, явно не беше негова, толкова голяма му беше
(макар че можеше и да е негова, по онова време всички дрехи на Джуд
му бяха големи, понеже, както се разбра по-късно, той нарочно си
купувал по-големи номера, за да може да ги носи следващите няколко
години, когато израсне), а косата му, която тогава той носеше по-дълга,
за да се крие зад нея, се бе накъдрила в долния край. Ала онова, което
Джей Би помнеше най-ясно от тази снимка, беше лицето на Джуд:
върху него в ония години неизменно се четеше предпазливост. Джей
Би не беше гледал снимката от години, а сега се почувства някак
опустошен, и той не можеше да каже защо.
Сега работеше именно върху тази картина и за нея бе сменил
формата, бе предпочел квадрат метър на метър. Беше си играл дни
наред, докато получи за ирисите на Джуд точно този рядък оттенък
змийско зелено, и бе променял отново и отново цвета на косата му,
докато накрая остана доволен. Картината стана страхотна и Джей Би го
знаеше, бе повече от сигурен, както понякога сме сигурни в някои
неща, и нямаше никакво намерение да я показва на Джуд, докато тя не
се появеше върху стената на някоя галерия и Джуд вече щеше да бъде
безсилен да направи нещо. Знаеше, че на Джуд няма да му хареса
колко крехък, колко женствен, колко уязвим, колко млад изглежда на
нея, знаеше и че той ще намери и куп други въображаеми неща, които
да не хареса, неща, за които Джей Би и не предполага, понеже, за
разлика от него не бе психар, който се ненавижда. За него обаче
картината изразяваше всичко, което, както се надяваше, тази поредица
въплъщава: тя бе любовно писмо, тя бе документ, тя бе сага, тя бе
всичко, до което той се свеждаше. Докато работеше върху нея,
понякога му се струваше, че лети и светът на галериите, купоните,
другите художници и амбициите се е свил до размерите на карфица
някъде долу, станал е толкова мъничък, че Джей Би можеше да го
изрита като футболна топка и да загледа как той се върти в далечна
орбита, която няма нищо общо с него.
Беше почти шест часът. Скоро светлината щеше да се промени.
Засега в ателието наоколо беше тихо, макар и той да чуваше в

42
далечината как влакът трака по релсите. Платното отпред чакаше.
Затова той взе четката и започна да рисува.

В метрото имаше поезия. Над редиците долепени една до друга

пластмасови седалки, в празните пространства между рекламите на
дерматолози и на университетски дипломи с дистанционно обучение
имаше дълги ламинирани листове с напечатани върху тях стихове:
второразредни на Стивънс[4], треторазредни на Рьотке[5],
четвърторазредни на Лоуъл[6], стихове, предназначени да не вълнуват
никого, с гняв и хубост, сведени до кухи афоризми.
Поне така твърдеше Джей Би. Беше против стиховете. Бяха се
появили, когато той бе в малките класове на гимназията, и роптаеше
срещу тях вече петнайсет години.
— Вместо да дават пари за истинско изкуство и истински творци,
те ги прахосват за библиотекарки стари моми и вмирисани на
нафталин старчета, които да подбират тези тъпотии — крещеше той на
Уилем така, че да надвика спирачките на влака по Линия Еф. —
Тъпотии в стил Една Сейнт Винсънт Милей[7]. Може пък да са
кастрирали добри хора. И всичките са бели, забелязал ли си? Пълни
дивотии.
На следващата седмица Уилем видя ламиниран лист с Лангстън
[8]
Хюз и звънна на Джей Би да му каже.
— Лангстън Хюз ли? — простена Джей Би. — Я да видим дали
ще се досетя… „Несбъдната мечта“, нали? Така си и знаех. Тази тъпня
не се брои. Пък и ако нещо наистина се взриви[9], тази тъпотия ще
отхвърчи точно за две секунди.
Днес следобед срещу Уилем е едно стихотворение на Том Гън[10]:
„Връзката им състоеше се в това, да обсъждат има ли я“. Отдолу някой
беше написал с черен маркер: „Споко, мой човек, и аз отдавна не съм
чукал“. Той затвори очи.
Не е никак обещаващо, че е толкова уморен, а е само четири
часът, смяната му дори не е започнала. Не биваше да ходи снощи с
Джей Би в Бруклин, но нямаше кой да отиде с него и Джей Би
твърдеше, че му бил задължен, нали само преди месец Джей Би го бил
придружил на онзи ужасен моноспектакъл на неговия приятел?
Затова той, разбира се, отиде.

43
 — На кого е гупата? — попита, докато чакаха на перона.
Якето на Уилем беше много тънко, той си беше изгубил едната
ръкавица и сега, наложеше ли се да стои на едно място в студа,
заставаше така, че да си пази топло: беше се прегърнал през гърдите,
беше пъхнал ръце под мишниците и се клатеше на пети.
— На Джоузеф — отвърна Джей Би.
— О! — рече той.
Нямаше представа кой е тоя Джоузеф. Възхищаваше се на Джей
Би, който с лекотата на Фелини общуваше с огромния си кръг от
познати, където всеки, колкото и ярък да беше, все пак бе костюмиран
член на масовката, а те с Малкълм и Джуд бяха съществени, но
въпреки това скромни винтчета в цялостната му представа за нещата:
ключови играчи в екипа или асистент-режисьори, които Джей Би
смяташе негласно за отговорни цялото начинание да продължи
нататък.
— Хардкор — обясни доволен Джей Би, сякаш това щеше да му
помогне да се сети кой е този Джоузеф.
— Как се казва групата?
— О, ти да видиш! — ухили се Джей Би. — Казва се „Смегма
Кейк[11] две“.
— Какво, какво? — прихна той. — „Смегма Кейк две“ ли? Защо?
Какво се е случило със „Смегма Кейк едно“?
— Хвана стафилококова инфекция — кресна Джей Би, за да
надвика тракането на влака, който навлизаше в станцията.
Възрастната жена до тях ги изгледа на кръв.
Както би могло да се очаква, „Смегма Кейк две“ бяха средна
хубост. Дори не бяха хардкор, по-скоро биеха на ска, свиреха някак на
пресекулки, неравно. („Нещо е станало със звука им!“ — викна Джей
Би в ухото му по време на едно по-дълго парче — „Отвличане на
призраци 3000“. „Да — отвърна той също през крясък, — пълна
скръб!“) Някъде по средата на концерта (всяко от парчетата сякаш се
точеше по двайсетина минути) вече му се виеше свят, толкова слаби
бяха музикантите и толкова претъпкано беше в залата, затова той
побутна Джей Би и двамата започнаха да се блъскат в съседите и
застаналите до тях, докато накрая всички залитаха и се бутаха весело
като тумба пийнали хлапета, които току-що са проходили — Джей Би
го хващаше за раменете и двамата се скъсваха да се смеят, както стояха

44
един срещу друг. Именно в такива мигове той обичаше безусловно
Джей Би за умението му да се отпусне докрай и да се забавлява до
припадък, нещо, което не можеше да се случи никога с Малкълм и
Джуд: с Малкълм, защото, колкото и да говореше обратното, той се
вълнуваше най-вече от благоприличието, а с Джуд, защото той беше
сериозен.
Днес сутринта си плати, естествено. Събуди се в ъгъла на Джей
Би в таванското помещение на Езра, на неоправения матрак на Джей
Би (на хвърлей от него Джей Би хъркаше сочно — сочно сред купчина
вмирисани мръсни дрехи) — не беше съвсем сигурен как са се
прибрали по моста. Обикновено Уилем не се напиваше и напушваше,
но когато беше с Джей Би, се случваше и това. Беше истинско
облекчение да се върне на Лиспенард стрийт, в тишината и чистотата
й, слънчевата светлина, която между единайсет сутринта и един
следобед напичаше мощно страната с неговото легло, вече падаше косо
през прозореца, а Джуд отдавна бе отишъл на работа. Уилем нави
будилника и тутакси потъна в сън, а когато се събуди, имаше време
само колкото да си вземе душ и да глътне аспирин, сетне забърза към
влака.
Ресторантът, където работеше, бе прочут с кухнята си —
изтънчена, без да е отблъскващо непозната — и с отзивчивия
постоянен персонал. В „Ортолан“ ги учеха да са сърдечни, но без да се
държат свойски, да откликват на исканията на посетителите, но да не
се държат с тях като първи приятели.
— Това тук не е „Френдлис“[12] — обичаше да повтаря шефът му
Финдли, управител на ресторанта. — Усмихвайте се, но не си казвайте
името.
В „Ортолан“ имаше много такива правила: служителките можеха
да носят венчалните си халки, но не и други бижута. Мъжете не
можеха да ходят с коса, по-дълга от долния край на ухото. Никакъв лак
за нокти. Никакви бради на повече от два дни. При мустаците и
татуировките всеки случай се разглеждаше поотделно.
Уилем беше сервитьор в „Ортолан“ от близо две години. Преди
„Ортолан“ беше работил пак като келнер за късната закуска в
неприсъствени дни и за обяда в делнични дни в шумен и много
посещаван ресторант в Челси на име „Диджитс“, където посетителите
(почти винаги мъже, почти винаги по-възрастни, най-малко на

45
четирийсет) го питаха дали е включен в менюто, а после се смееха
мръснишки, доволни от себе си, сякаш бяха първите, попитали го
такова нещо, а не единайсет дванайсетите само за тази смяна. Въпреки
това той винаги се усмихваше и отвръщаше:
— Само като мезе…
На което те казваха:
— Аз обаче искам нещо по-засищащо.
Той отново се усмихваше и накрая те му даваха щедър бакшиш.
На Финдли го препоръча един приятел от университета, също
актьор на име Роман, след като го одобриха за второстепенна роля в
един сапунен сериал и се наложи да напусне. (Сподели с Уилем, че
много се двоумял за тази мижава роля, но къде ще ходи! Кой отказва
такива пари!) Уилем му беше признателен за препоръката, защото
освен с кухнята и обслужването „Ортолан“ се славеше — пък било то
и сред значително по-малка група от хора — с още нещо: с гъвкавото
си работно време, особено ако Финдли те харесва. Финдли харесваше
плоски миньончета брюнетки и всякакви мъже, стига да са високи,
слаби и — както се мълвеше — да не са азиатци. Случваше се Уилем
да застане при входа на кухнята и да гледа несъразмерните двойки от
дребни тъмнокоси сервитьорки и високи кльощави мъже, които се
въртяха в кръг в основния салон и се плъзгаха един покрай друг в
странна поредица от менуети.
Не всички сервитьори в „Ортолан“ бяха актьори. Или по-точно,
не всички в „Ортолан“ бяха все още актьори. В Ню Йорк имаше
ресторанти, където от актьор, който си докарва пари като сервитьор,
някак си се превръщаш в сервитьор, който навремето е бил актьор. А
ако ресторантът бе достатъчно добър, достатъчно уважаван, тази смяна
на професията бе не само напълно приемлива, но и предпочитана.
Един келнер в ресторант с добро име можеше да уреди приятелите си с
толкова бленуваната резервация, можеше и да обае кухненския
персонал да изпрати на същите тези приятели безплатна храна (макар
че, както Уилем научи, да обаеш кухненския персонал, не бе така
лесно, както си беше мислил той). А какво можеше да уреди за
приятелите си един актьор, който си докарва пари като сервитьор?
Билети за поредната театрална постановка на оф-оф — Бродуей[13], за
която трябва да си носиш костюм от вкъщи, понеже играеш брокер,
който може да е зомби, а може и да не е, а няма пари за театрални

46
костюми? (Наложи се да го прави преди година и тъй като си нямаше
костюми, се видя принуден да вземе назаем от Джуд. Краката на Джуд
бяха с два-три сантиметра по-дълги от неговите, затова, докато играеха
постановката, Уилем подви крачолите и ги залепи с тиксо.)
Беше лесно да кажеш кой в „Ортолан“ е бил навремето актьор и
сега е сервитьор от кариерата. Като начало вторите бяха по-възрастни,
стараеха се педантично да наложат правилата на Финдли, а на
вечерите на персонала най-демонстративно завъртаха в чашата виното,
налято им от помощник — сомелиера — да го опитат, и казваха неща
от рода на:
— Прилича малко на пивката сира „Лине Калодо“, която ни
поднесе миналата седмица, нали, Хосе?
Или:
— С дъх на минерали е, нали? Новозеландско ли е?
От само себе си се подразбираше, че не ги каниш на
представленията си — каниш само колегите си актьори сервитьори, а
ако поканеха теб, се смяташе за любезно поне да опиташ да отидеш, и
със сигурност не обсъждаш с тях кастинги, агенти, неща от този род.
Актьорството беше като война и имаше ветерани: на тях не им се
мислеше за войната и със сигурност не им се говореше за нея с
лековерници, които все още напираха да отидат в окопите и се
вълнуваха, задето са в играта.
Самият Финдли беше бивш актьор, но за разлика от другите
бивши актьори обичаше — всъщност може би не бе точно да се каже
„обичаше“, той просто говореше за предишния си живот или в най-
лошия случай за някаква негова версия. Според Финдли навремето бил
на косъм, направо на косъм от това да го вземат за поддържащата роля
в една постановка на Пъблик Тиътър — „Ярка стая, наречена ден“ (по-
късно една от келнерките им каза, че всички сериозни роли в пиесата
били за жени). На Бродуей бил научил една роля, в случай че го
поканят за дубльор (така и не се изясни за коя постановка). Финдли си
беше ходещо memento mori[14] за актьорската професия,
предупреждение със сив вълнен костюм и актьорите келнери или го
избягваха, сякаш тегнещото над него проклятие е заразно, или го
изследваха отблизо, сякаш, ако поддържат връзка с него, ще бъдат
имунизирани срещу съдбата му.

47
 Но кога точно Финдли беше решил да се откаже от актьорството
и как се беше случило това? Дали беше само от възрастта? В края на
краищата той си беше стар: на четирийсет и пет — петдесет, някъде
там. Как разбираш, че е време да се откажеш? Дали, когато си на
трийсет и осем, а още не си си намерил агент (както подозираха, че се
е случило с Джоуел)? Или когато си на четирийсет, още живееш със
съквартирант и изкарваш повече като сервитьор на половин работен
ден, отколкото предишната година, когато си решил да бъдеш актьор
на пълен работен ден (както знаеха, че е станало с Кевин)? Дали,
когато надебелееш и оплешивееш и ти направят нескопосна пластична
операция, която не може да прикрие, че си дебел и плешив? Кога да
следваш мечтите, от храброст се превръща в глупост? Откъде
разбираш, че е време да спреш? В предишни, по-строги, не толкова
насърчителни (а оттам в крайна сметка и по-полезни) десетилетия
нещата са били много по-ясни: спираш, щом навършиш четирийсет
или когато се ожениш, когато ти се родят деца, или след пет, след
десет, след петнайсет години. И тогава вече си намираш истинска
работа, а актьорството, мечтите ти за кариера на това поприще
помръкват и се превръщат в история, стопяват се като кубче лед,
плъзнало се в топла вана.
Но сега беше времето на сбъдналите се мечти, когато се смяташе
за малодушно и позорно да се примириш с нещо, което не е първият ти
житейски избор. По някое време да се подчиниш на съдбата си, вече бе
започнало да се смята не за проява на достойнство, а за знак за
страхливост. Понякога натискът да си щастлив направо те смазваше,
сякаш щастието беше нещо, което всеки може и би трябвало да
постигне и всеки компромис по пътя към него е плод единствено на
твои грешки. Дали Уилем щеше да работи година след година в
„Ортолан“, да хваща същите влакове, за да ходи по кастинги и
прослушвания, да чете още и още, и още реплики и за година да
отбележи напредък от някакъв си сантиметър-два, толкова
незначителен, че изобщо да не се брои за напредък? Дали някой ден
щеше да има смелостта да се откаже, дали щеше да бъде в състояние
да улучи мига, или някой ден щеше да се събуди, да се погледне в
огледалото и да види в него старец, който все още упорства да се
нарича актьор, понеже го е страх да признае, че може би не е и никога
няма да бъде?

48
 Според Джей Би причината Уилем да не е пробил досега бе в
самия Уилем. Една от любимите лекции, които му четеше, започваше
с:
— Ако имах, Уилем, твоята външност… — И завършваше с: —
Разглезен си, че ти се получава толкова лесно, въобразяваш си, че и
занапред ще бъде така. Знаеш ли, Уилем? Красив си, но тук всички са
красиви и просто ще се наложи да се постараеш повече.
Макар и да смяташе за смехотворно да го чуе точно от Джей Би
(разглезен ли? Ами роднините на Джей Би, дето му треперят като на
писано яйце, преследват го с каквото обича да яде и с току-що
изгладените му ризи, обгръщат го в облак от похвали и обич: веднъж
той чу как Джей Би казва на майка си по телефона, че трябва да му
приготви още бельо и че той щял да го вземе, когато отидел на вечеря в
неделя, за която, между другото, искал ребърца), Уилем разбираше
какво иска да му каже. Знаеше, че не е мързелив, но истината бе и че
не притежава амбицията на Джей Би и Джуд, онази мрачна
непреклонна решимост, която ги държеше в ателието и работния
кабинет по-дълго от всички останали и им даваше онзи леко отнесен
поглед, сякаш частица от тях вече живееше в някакво въображаемо
бъдеще, чиито очертания са се избистрили само за тях. Амбициите на
Джей Би се подклаждаха от жаждата за това бъдеще, за бързото му
настъпване, а Джуд според него се ръководеше повече от страха, че ако
не се движи напред, ще се плъзне назад към миналото си, към живота,
с който се беше разделил и за който отказваше да им говори. И не само
Джуд и Джей Би притежаваха това качество: Ню Йорк беше населен от
амбициозните. Често това бе единственото общо между всички
нюйоркчани.
Амбициите и атеизмът:
— Амбициите са единствената ми религия — бе споделил Джей
Би късно една вечер, докато пиеха бира, и макар на Уилем тези думи да
му прозвучаха прекалено заучено, сякаш Джей Би ги беше репетирал в
опит да ги изрича нехайно, небрежно, докато някой ден наистина ги
каже така в интервю, Уилем знаеше и че той е искрен. Само тук човек
се чувстваше длъжен да се оправдава за всичко, освен за бесния
кариеризъм, само тук трябваше да се извинява, че вярва и в нещо
друго, освен в себе си.

49
 Градът често го караше да чувства, че пропуска нещо
съществено и че това незнание ще го обрече до живот на „Ортолан“.
(Беше го усещал и в колежа, където бе повече от сигурен, че е най-
тъпият в курса и са го приели колкото да запълнят негласната квота за
тези редки птици, бедните бели провинциалисти, и да утвърдят
положителното начало.) Смяташе, че го усещат и другите, въпреки че
то явно притесняваше само Джей Би.
— Понякога ти се чудя, Уилем — каза му веднъж Джей с тон, от
който се подразбираше, че онова, за което му се чуди, не е добро.
Беше към края на миналата година, малко след като Мерит,
предишният съквартирант на Уилем, бе получил една от двете главни
роли в новата постановка на „Истинският Запад“[15] на оф —
Бродуей[16]. Другата главна роля се изпълняваше от актьор, който
наскоро бе участвал с голям успех в посрещнат с овации филм на
независима киностудия и сега се наслаждаваше на краткия миг, когато
му вярваха и в театрален Ню Йорк, и той можеше да се надява на още
успехи в традиционното кино. Режисьорът (човек, с когото Уилем
мечтаеше да работи) беше обещал да повери на неизвестен актьор
втората главна роля. И го беше направил: просто неизвестният актьор
беше Мерит, а не Уилем. След отсяването двамата бяха останали
последните кандидати за ролята.
Приятелите му бяха възмутени.
— Но Мерит дори не знае да играе! — беше простенал Джей Би.
— Просто стърчи на сцената, грее и смята, че това е достатъчно!
Тримата бяха заговорили за последната постановка, в която бяха
гледали Мерит: оф-оф-бродуеуйски спектакъл на „Травиата“, в която
участваха само мъже и действието беше пренесено на Файър
Айланд[17] от осемдесетте години на двайсети век (изпълнявана от
Мерит, Виолета беше преименувана на Виктор, който умира от СПИН,
а не от туберкулоза), и всички бяха единодушни, че почти не става за
гледане.
— Е, наистина е красив — беше казал Уилем в неубедителен
опит да защити предишния си съквартирант, който не присъстваше.
— Изобщо не може да се мери с теб — възрази Малкълм
разпалено, с което изненада всички.
— Ще стане, Уилем — утешаваше го Джуд, докато се прибираха
след вечеря. — Ако на тоя свят има справедливост, ще стане.

50
Режисьорът е малоумник.
Но Джуд никога не винеше Уилем за провалите му, а Джей Би го
правеше постоянно. Уилем не беше сигурен кое му помага по-малко.
Беше им признателен, естествено, за гнева, но истината беше, че
за разлика от тях не смяташе Мерит чак за такъв некадърник. Със
сигурност не играеше по-лошо от самия Уилем, всъщност вероятно бе
по-добър. По-късно Уилем щеше да го каже на Джей Би, който отвърна
с дълго неодобрително мълчание, а после се впусна да чете лекция на
Уилем:
— Понякога ти се чудя, Уилем — подхвана. — Понякога имам
чувството, че всъщност дори не искаш да си актьор.
— Не е вярно — беше възразил той. — Просто не смятам, че
всеки отказ е безсмислен, не смятам, че когато за някоя работа
предпочетат друг, а не мен, на него просто му е провървяло.
Отново настъпи мълчание.
— Прекалено добър си, Уилем — рече мрачно Джей Би. — Така
няма да стигнеш доникъде.
— Благодаря, Джей Би — отговори той.
Рядко се засягаше от мнението на Джей Би — той често пъти
беше прав, — но точно тогава не му се слушаше какво мисли Джей Би
за недостатъците му, не му се слушаха тъжните предсказания за
бъдещето му, ако той не се променял из корен. Беше затворил телефона
и беше лежал дълго в леглото, обзет от самосъжаление и от усещането,
че е в задънена улица.
Струваше му се, че няма как да се промени като човек — не беше
ли твърде късно? В края на краищата, преди да стане добър човек,
Уилем е бил добро момче. Бяха го забелязали всички: учителите,
съучениците му, родителите на съучениците. „Уилем е много
състрадателно дете“ — пишеха учителите в характеристиките му,
характеристики, които майка му и баща му поглеждаха веднъж —
набързо и безмълвно — и ги прибавяха към купчините вестници и
празни пликове за вторични суровини. Когато поотрасна, започна да си
дава сметка, че хората са изненадани, дори огорчени от родителите му:
веднъж един учител в гимназията смотолеви пред Уилем, че при
неговия темперамент е очаквал майка му и баща му да са други.
— Какви? — бе попитал той.
— По-дружелюбни — бе отвърнал учителят.

51
 Не се смяташе за особено щедър или необичайно добродушен.
Повечето неща му идеха отръки: спортът, училището, той бързо
намираше приятели, нямаше проблеми с момичетата. Не беше
непременно мил: не се стремеше да се сприятелява с всички и не
понасяше грубост, дребнавост и лошотия. Беше скромен и
трудолюбив, както знаеше, по-скоро прилежен, отколкото гениален.
— Знай си мястото — често повтаряше баща му.
И баща му си знаеше своето място. Уилем помнеше как веднъж в
края на пролетта бе сковал студ, погубил доста от новородените агнета
в района, и при баща му да го интервюира дойде репортерка от
някакъв вестник — подготвяше материал как това е засегнало
местните ферми.
— Като фермер — подхвана репортерката, но бащата на Уилем я
спря.
— Не фермер — заяви с акцент, от който тези думи, както и
всички останали, звучаха по-рязко, отколкото се очакваше, — а наемен
работник.
Беше прав, разбира се: да си фермер, означаваше да притежаваш
земя и по това определение той не бе фермер. В окръга имаше куп
други хора, които също нямаха право да се наричат фермери, но пак го
правеха. Уилем не бе чувал никога баща му да ги осъжда — той не се
вълнуваше особено какво правят или не правят другите, — но не
приемаше за себе си и за жена си, майката на Уилем, такова
разкрасяване на нещата.
Вероятно заради това му се струваше, че винаги е знаел кой и
какъв е, и по тази причина, докато се отдалечаваше във времето и
пространството от фермата и детството, почти не усещаше желание да
се променя или да става друг човек. Беше гост в колежа, гост в
университета, сега беше гост в Ню Йорк, гост в живота на красивите и
богатите. За нищо на света не би и опитал да се преструва, че е роден
за такива неща, понеже знаеше, че не е, беше син на наемен работник
във ферма от Западен Уайоминг и това, че се е вдигнал и е заминал,
съвсем не означаваше, че миналото е било изтрито, било е заличено от
времето, новия опит и близостта на парите.
Беше четвъртото дете в семейството и единственото, което още
беше живо. Първо се беше родило момиче, Брите, починало от
левкемия на две години, много преди да се появи Уилем. Това се бе

52
случило в Швеция, където баща му, исландец, бил рибар — именно
там се запознал с майка му, датчанка. После двамата се преселили в
Америка, където се родил Хеминг, който страдаше по рождение от
церебрална парализа. След три години се родил още един син, Аксел,
който съвсем невръстен издъхнал без видима причина в съня си.
Хеминг е бил на осем години, когато се е родил Уилем. Не
можеше да ходи и да говори, но Уилем си го обичаше и открай време
го възприемаше единствено като свой по-голям брат. Затова Хеминг
обаче можеше да се усмихва и докато го правеше, вдигаше към лицето
си ръка с пръсти като лапичка на птицечовка и с устни, които се
отдръпваха и оголваха яркорозовите венци. Уилем се научи да пълзи,
после да ходи и да тича, а Хеминг година след година бе прикован към
инвалидната количка и когато той порасна и заякна достатъчно,
започна да бута тежката количка на Хеминг с дебели неподатливи
колела (количката бе предвидена за седене, а не да я тикаш през
тревата и надолу по черните пътища) из фермата, където живееха в
дървена къщурка заедно с родителите си. Горе на хълма беше
господарската къща, дълга и ниска, с веранда от всички страни, а в
подножието му бяха конюшните, където работеха майка им и баща им.
Именно Уилем се грижеше най-вече за Хеминг, именно той по време
на гимназията го придружаваше, сутрин се събуждаше пръв, за да
направи кафе на родителите си и стопли вода за овесената каша на
Хеминг, а вечер чакаше отстрани на шосето микробуса, с който
докарваха брат му от дневния център за инвалиди на един час път с
автомобил от тях. Открай време Уилем смяташе, че те с брат му
определено си приличат: и двамата бяха със светлата лъскава коса на
родителите си и със сивите очи на баща си, и двамата имаха бръчка
като дълга скоба отляво на устата, с която изглеждаха така, сякаш
лесно се развеселяват и се усмихват, но явно никой друг не
забелязваше тази прилика. Виждаха само, че Хеминг е на инвалидна
количка, че устата му — влажна червена елипса — си стои отворена и
че очите му най-често се насочват нагоре към небето и се вторачват в
облак, който забелязваше само той.
— Какво виждаш, Хеминг? — питаше го той понякога, по време
на вечерните им разходки, но Хеминг, разбира се, не му отговори нито
веднъж.

53
 Родителите им се справяха с грижите около Хеминг, но както
забелязваше Уилем, не проявяваха особена обич към него. Ако Уилем
се забавеше в училище заради някоя среща по американски футбол или
лекоатлетическо състезание, или защото му се е наложило да поеме
още една смяна в бакалията, майка им отиваше да чака Хеминг в края
на пътя, пак тя го вдигаше, за да го премести във ваната, а после да го
извади, даваше му на вечеря каша от пиле с ориз и му сменяше
памперса, преди да го сложи да спи. Но не му четеше, не му говореше,
не го разхождаше като Уилем. Той се притесняваше от отношението на
родителите си към Хеминг, нямаше в какво да ги упрекне, но си
личеше, че го възприемат като свое задължение и нищо повече. След
време щеше да си втълпява, че повече не е и могло да се очаква от тях
— всичко останало е било само въпрос на късмет. И псе пак. Искаше
му се да обичат повече Хеминг, поне малко повече.
(Въпреки че може би искаше прекалено много от родителите си с
това очакване за любов. Бяха изгубили толкова много деца, че сега
просто не искаха или не можеха да се отдадат напълно на онези, които
им бяха останали. Накрая и те двамата с Хеминг щяха да ги напуснат
— кой по свой избор, кой не, и тогава вече загубата им щеше да бъде
пълна. Но трябваше да минат десетилетия, докато той види нещата в
такава светлина.)
Когато Уилем беше втори курс в колежа, се наложи да оперират
спешно Хеминг от апандисит.
— Казаха, че са го хванали точно навреме — обясни майка му по
телефона.
Говореше безучастно, много делово, в гласа й нямаше
облекчение, болка, нямаше обаче и — както неволно отбеляза той,
макар и да не искаше, макар да се страхуваше — разочарование.
Жената, която се грижеше за Хеминг (беше от местните, след като
Уилем беше заминал, я бяха наели да го наглежда нощем), забелязала,
че той все се пипа по стомаха и стене, и успяла да определи каква
точно е твърдата грапава бучка под ребрата. Докато оперирали Хеминг,
лекарите открили в дебелото му черво израстък с дължина няколко
сантиметра и му направили биопсия. От рентгеновата снимка се
видяло, че има още израстъци, щели да махнат и тях.
— Ще се прибера — каза той.

54
 — Недей — отвърна майка му. — Тук не можеш да направиш
нищо. Ще ти кажем, ако е сериозно.
Тя и баща му най-вече се изненадаха, когато го приеха в колежа и
двамата не знаеха, че е кандидатствал, — но сега, след като той вече
беше там, бяха решени да завърши и час по-скоро да забрави за
фермата.
Нощем обаче Уилем си мислеше за Хеминг, как е съвсем сам на
болничното легло, колко е уплашен и как плаче и се ослушва с
надеждата да чуе гласа му. Когато Хеминг беше на двайсет и една, му
правиха операция от херния и той спря да ридае едва когато Уилем го
хвана за ръката. Уилем знаеше, че трябва да се прибере.
Самолетните билети бяха скъпи, много по-скъпи, отколкото
очакваше. Той потърси автобус, но се оказа, че дотам се пътува три дни
и още три на връщане, а имаше изпити, които трябваше да вземе, при
това добре, ако искаше да запази стипендията, работеше и на няколко
места и не можеше да не се яви на работа. Накрая един петък вечерта
се напи и сподели с Малкълм, който извади чековата си книжка и му
написа чек.
— Не мога — рече той веднага.
— Защо? — попита Малкълм.
Спориха дълго и накрая Уилем взе чека.
— Ще ти върна парите, знаеш го, нали?
Малкълм сви рамене.
— Кофти е да го казвам — отвърна той, — но аз няма и да
забележа, Уилем.
Въпреки това за него бе важно да върне някак парите на
Малкълм, макар и да знаеше, че той няма да ги приеме. На Джуд му
хрумна да ги пъха направо в портфейла му, затова, на половин месец,
вземеше ли заплатата от ресторанта, където работеше в почивните дни,
Уилем слагаше две-три банкноти от по двайсет долара в портфейла на
Малкълм, докато той спеше. Така и не разбра дали Малкълм е
забелязал — той ги харчеше толкова бързо, често за тях тримата, — но
въпреки това бе удовлетворен и горд, че го е направил.
Междувременно обаче трябваше да види какво става с Хеминг.
Радваше се, че се е върнал у дома (майка му само въздъхна, когато й
съобщи, че се прибира), радваше се да види Хеминг, макар и да се
разтревожи колко е отслабнал, как стене и вика, докато сестрите

55
промиват мястото около шевовете, и се наложи да стисне стола, за да
не им се разкрещи. В края на деня вечеряха с майка му и баща му в
пълно мълчание и той едва ли не чувстваше как те се отдалечават,
сякаш се отлюспват от живота си на родители на две деца и се готвят
да се понесат към съвсем нова самоличност някъде другаде.
На третата вечер той взе ключовете от камионетката, за да отиде
с нея в болницата. На изток вече се беше запролетило, но тук тъмният
въздух сякаш искреше от скреж и сутрин тревата бе обгърната от
тънката ципа на кристалите.
Докато Уилем слизаше по стълбите, баща му излезе на
верандата.
— Той вече спи — каза му.
— Мисля само да отскоча дотам — отвърна Уилем.
Баща му го погледна.
— Уилем — рече му, — той така и няма да разбере дали си там,
или не.
Той усети как лицето му пламва.
— Знам, че изобщо не ви пука за него — тросна се на баща си,
— но на мен ми е скъп.
За пръв път държеше такъв език на баща си и за миг не бе в
състояние да се помръдне от страх и донякъде от притеснение, че баща
му може да реагира, че двамата ще се скарат. Баща му обаче само отпи
от кафето, после се обърна и влезе вътре, а входната врата се затръшна
тихо след него.
До края на посещението му си бяха същите, както винаги:
редуваха се да дежурят при Хеминг, а когато не беше в болницата,
Уилем помагаше на майка си със счетоводните книги или на баща си,
отишъл да нагледа как сменят подковите на конете. Вечер се връщаше
в болницата и учеше. Четеше „Декамерон“ на глас на Хеминг, който
гледаше тавана и примигваше, и се мъчеше да реши задачите, накрая
бе повече от сигурен, че ги е сгрешил всичките. Тримата бяха свикнали
да им ги решава Джуд, който го правеше бързо, все едно изпълняваше
арпеджо. В първи курс Уилем искрено искаше да разбере как да ги
решава и няколко вечери Джуд седя с него — обясняваше отново и
отново, но Уилем пак не проумя нищо.
— Прекалено глупав съм, за да схвана — заяви.

56
 Струваше му се, че са седели часове наред, и му идеше да излезе
навън и да тича километри, не го свърташе от припряност и безсилие.
Джуд го погледна.
— Не си глупав — каза тихо. — Просто не обяснявам добре.
Ходеше на семинари по висша математика, на които човек
можеше да се запише само ако го поканят, а останалите направо не
можеха да проумеят какво точно прави там.
Сега, като се връщаше назад, Уилем бе изненадан само че се е
изненадал, когато след три месеца майка му се обади да му каже, че
Хеминг е на системи. Беше краят на май, Уилем тъкмо се явяваше на
последните изпити.
— Не си идвай — каза майка му, направо му заповяда. — Недей,
Уилем.
Той говореше с родителите си на шведски и чак години по-късно,
когато един режисьор швед, с когото работеше, отбеляза колко
бездушен става гласът му, щом премине на този език, Уилем си даде
сметка, че подсъзнателно се е научил да говори с родителите си със
строго определен тон, безчувствен и глух — като техния.
Следващите няколко дни беше много притеснен, представи се
зле на изпитите: френският, сравнителната литература, якобинската
драматургия, исландските саги, омразната математика се сляха в едно.
Скара се с приятелката си, която беше по-горен курс и вече се
дипломираше. Тя се разплака и Уилем се почувства гузен, но не
знаеше как да оправи нещата. Все си мислеше за Уайоминг, за
апаратурата, която влива живот в белите дробове на Хеминг. Дали да
се прибере? Беше длъжен да го направи. Не можеше да остане дълго:
на петнайсети юни двамата с Джуд се изнасяха от общежитието, през
лятото щяха да живеят на квартира, и двамата си бяха намерили работа
в града, в делнични дни Джуд щеше да се труди като секретар на
преподавател по класическа литература, а в почивните дни — в
сладкарницата, където работеше и през учебната година, а Уилем се
беше хванал за помощник-учител на деца инвалиди, първо обаче
четиримата щяха да погостуват у родителите на Малкълм, в къщата им
в Акуина на Мартас Винярд, след което Малкълм и Джей Би щяха да
се върнат с кола в Ню Йорк. Вечер се обаждаше на Хеминг по
телефона в болницата, молеше родителите си или някоя от сестрите да
подържат слушалката до ухото на брат му и започваше да му говори,

57
макар и да знаеше, че той едва ли го чува. Но как можеше поне да не
опита?
А после, след седмица, една сутрин се обади майка му: Хеминг е
починал. Той не можеше да каже нищо. Не можеше да попита защо не
му е съобщила колко тежко е положението, понеже дълбоко в себе си
знаеше, че не е искала. Не можеше да каже колко съжалява, че не е бил
там, защото тя нямаше какво да му отговори. Не можеше да я попита
как се чувства, защото, каквото и да отвърнеше тя, нямаше да е
достатъчно. Идеше му да се разкрещи на родителите си, да ги удари,
да изтръгне от тях нещо — да се размекнат до скръб, да изгубят поне
малко самообладание, да признаят поне донякъде, че се е случило
нещо важно, че със смъртта на Хеминг са изгубили нещо важно и
необходимо за живота си. Беше му все едно дали наистина се чувстват
така: просто изпитваше потребност да го кажат, изпитваше потребност
да усети, че зад невъзмутимото им спокойствие все има нещо, че
някъде дълбоко в тях тече тънко ручейче бърза прохладна вода, която
гъмжи от мънички същества, от рибки, треви и бели цветчета, нежни,
раними и толкова уязвими, че не можеш да ги гледаш, без да те заболи
за тях.
Тогава не каза на приятелите си за Хеминг. Отидоха у
Малкълмови — красиво място, най-красивото, което Уилем беше
виждал някога, камо ли пък да бе живял — и късно вечер, след като
другите си легнеха всеки в леглото си, всеки в стаята си със собствена
баня (толкова голяма беше къщата), той се промъкваше тихо навън и с
часове се разхождаше по плетеницата от пътеки около къщата, а
луната бе огромна и ярка, сякаш бе направена от замръзнала течност.
По време на тези разходки правеше всичко възможно да не мисли за
нищо. Вместо това насочваше вниманието си към нещата, които
виждаше отпред, и забелязваше в мрака онова, което му беше убягнало
през деня: че прахта е ситна почти като пясък и докато той стъпва по
нея, се вдига на облачета, че в храстите, покрай които минава, се
стрелкат като тънки върви с цвят на дървесна кора змийчета. Стигаше
при океана и луната горе изчезваше, скрита зад опърпаните дрипи на
облаците, и няколко мига той само чуваше водата, без да я вижда, а
небето бе натежало и топло от влага, сякаш самият въздух тук бе по-
плътен, по-съществен.

58
 Мислеше си, че сигурно се чувстваш така, когато си мъртъв,
даваше си сметка, че всъщност не е толкова лошо, и му поолекваше.
Очакваше, че е ужасно да прекара лятото сред деца, които да му
напомнят за Хеминг, но всъщност се оказа приятно, дори му подейства
добре. В класа му имаше седем ученици, всичките някъде на осем
години, всичките с тежки недъзи и не особено подвижни, и макар част
от деня да бе посветена уж на това да се опитва да ги учи на цветовете
и формите, той прекарваше почти цялото време в игри с тях: четеше
им, тикаше ги с количките из парка, гъделичкаше ги с пера. През
междучасията всички класни стаи разтваряха вратите си към
централния училищен двор и всичко наоколо се изпълваше с деца на
най-различни приспособления на колелца и превозни средства до
степен понякога да ти се струва, че пространството е населено с
механични насекоми, които се надпреварват да цвърчат и писукат в
един глас. Имаше деца на инвалидни колички, деца на пригодени към
ръста им малки мотопеди, които пърпореха и тракаха по плочника със
скоростта на костенурка, деца, които бяха привързани върху гладки
дъски, наподобяващи скъсени сърфове на колела, и които се
придвижваха из парка, като се оттласкваха с недоразвитите си ръце с
вид на чукани, имаше и няколко деца без всякакви средства за
придвижване, хората, които се грижеха за тях, ги държаха в скута си и
крепяха с длани главите им отзад при тила. Тези деца му напомняха
най-силно за Хеминг.
Някои от децата върху мотопедите и дъските на колелца можеха
да говорят и той им подхвърляше съвсем леко топки от стиропор или
им правеше надбягвания из двора. Винаги хукваше пръв, уж бавно, с
тежка крачка (но не прекалено бавно, макар и отстрани да беше
смешно — искаше децата да си мислят, че наистина се опитва да се
включи в надбягването), но по някое време, обикновено на една трета
от разстоянието в квадратния двор, уж се препъваше в нещо и падаше
зрелищно на земята, а всички деца го подминаваха и се смееха:
— Ставай, Уилем, ставай! — викаха и той наистина се
изправяше, те обаче вече бяха направили обиколката и Уилем
завършваше последен.
Понякога се питаше дали не му завиждат, че е толкова подвижен
и може да пада и после да се изправя, и ако му завиждат, дали да не
престане да го прави, но когато попита наставника си, той само го

59
погледна и отговори, че малчуганите го намират за смешен и да
продължавал да пада. И така, падаше ден след ден и всеки следобед,
докато чакаше с учениците родителите им да дойдат да ги приберат,
децата, които можеха да говорят, го питаха дали ще падне и на другия
ден.
— В никакъв случай — отвръщаше убедено той, докато те се
превиваха от смях. — Вие шегувате ли се? За толкова спънат ли ме
мислите?
В много отношения лятото беше прекрасно. Квартирата беше на
хвърлей от Масачузетския технологичен институт и беше на
преподавателя по математика на Джуд, който беше заминал за през
лятото в Лайпциг и им взимаше такъв нищожен наем, че двамата се
запретнаха да правят малки ремонти, за да покажат признателността
си: Джуд подреди книгите, накамарени върху всички повърхности на
климнали люлеещи се небостъргачи, махна с шпаклата боята, шупнала
от теч на стената, Уилем затегна дръжките на бравите, замени клапана
на казанчето и кранчето в тоалетната. Започна да прекарва доста време
с една от помощничките в училището, момиче, което следваше в
Харвард и понякога отскачаше вечер при тях — тримата готвеха цели
тенджери спагети alle vongole[18] и Джуд им разказваше за дните си с
преподавателя, решил да общува с него само на латински или на
старогръцки дори когато указанията му се свеждат до неща като
„Трябват ми още кламери“ или „Утре сутринта се постарай да сложиш
в капучиното повечко соево мляко“. През август приятелите и
познатите им от колежа (а също от Харвардския университет,
Масачузетския технологичен институт, „Уелзли“ и „Тъфтс“) започнаха
малко по малко да се прибират в града и оставаха да нощуват два-три
дни при тях, докато се нанесат в своите квартири или общежития. Една
вечер към края на престоя им в жилището поканиха на покрива
петдесет души и помогнаха на Малкълм да приготви на грила огромни
количества миди, задушени заедно с царевица под купчина
навлажнени бананови листа, а на другата сутрин четиримата се заеха
да събират от пода черупките и не можеха да се нарадват — докато ги
трупаха в торбите за отпадъци, те потракваха като кастанети.
Но пак това лято Уилем си даде сметка, че повече няма да се
прибере у дома, че без Хеминг е безсмислено те с родителите му да се
преструват, че изпитват потребност да са заедно. Подозираше, че и те

60
са на това мнение, не че го бяха обсъждали, но той така и не почувства
особена нужда да ги види отново, а те така и не го повикаха.
Разговаряха често по телефона, както винаги, любезно и мило. Той ги
разпитваше за фермата, те пък за следването. В последния курс Уилем
получи роля в студентска постановка на „Стъклената менажерия“ (на
доброжелателния младеж, разбира се), но изобщо не им спомена, а
когато им каза да не си правят труда да бият толкова път на изток за
дипломирането му, те не му възразиха: така и така наближаваше краят
на сезона, когато кобилите се жребеха, и Уилем не бе сигурен, че те са
щели да намерят време да дойдат, дори и да не им бе предложил сам. В
почивните дни двамата с Джуд биваха „подслонявани“ от роднините на
Малкълм и Джей Би, а когато тях ги нямаше, се намираха куп други
хора, които се надпреварваха да ги канят на празнични обеди, вечери и
излизания.
— Но те са ти родители — казваше му един-два пъти в годината
Малкълм. — Не можеш просто да спреш да общуваш с тях.
Оказа се обаче, че може: той беше живото доказателство.
Чувстваше, че е като при всички взаимоотношения: искаха се
постоянно напасване, отдаденост, внимание и ако и двете страни не
желаеха да правят усилия, защо тези взаимоотношения да не отмрат?
Единственото, което му липсваше — освен Хеминг, — беше самият
Уайоминг с неговите безкрайни простори и дървета, толкова наситено
зелени, че чак изглеждаха сини, с конете, които, разчешеш ли ги вечер,
миришат на захар и фъшкии, на ябълки и торф.
Когато Уилем вече правеше магистратура, и двамата починаха в
една и съща година: баща му през януари от инфаркт, майка му през
октомври от инсулт. Тогава вече Уилем се прибра — родителите му
бяха възрастни, но той беше забравил колко жизнени, колко неуморни
са били винаги, докато не видя колко са се смалили. Бяха му завещали
всичко, но след като плати дълговете — и тогава наново изпадна в
смут, защото през цялото време беше смятал, че грижите и лечението
на Хеминг са били покрити от осигуровката, а се оказа, че четири
години след смъртта му всеки божи месец майка му и баща му са
изплащали на болницата огромни суми, — не остана почти нищо:
малко пари в брой, малко облигации, сребърна чаша с тежко дъно,
принадлежала на дядо му по бащина линия, отдавна покойник,
огънатата венчална халка на баща му, изгладена, лъсната и бледа, и

61
черно-бяла портретна снимка на Хеминг и Аксел, която не беше
виждал никога дотогава. Запази тях и още няколко вещи. Собственикът
на фермата, наел на работа родителите му, също бе починал отдавна,
но синът му, който сега я притежаваше, винаги се бе държал с тях
добре и ги бе оставил на работа много след времето, когато би било
разумно да ги освободи — именно той плати и погребенията.
Покрай смъртта им Уилем си спомни, че все пак ги е обичал, че
те са го научили на неща, които за него е ценно да знае, и никога не са
го молили за нещо, което не е бил в състояние да им даде или осигури.
В не толкова състрадателни мигове (мигове само отпреди няколко
години) си беше обяснявал вялостта им, това, че безусловно приемат
всичко, което прави или не прави, с липса на интерес: кой родител —
беше го попитал Малкълм къде със завист, къде със състрадание — не
казва нищо, когато единственото му дете (после се беше извинил) му
заявява, че иска да става актьор? Но сега, когато бе по-зрял, можеше да
оцени, че никога не са и намеквали, че им дължи нещо — нито успех,
нито преданост, нито обич, нито дори вярност. Знаеше, че в Стокхолм
баща му се е забъркал в нещо — така и не разбра в какво, — и това
донякъде е тласнало родителите му да се преселят в Щатите. За нищо
на света не биха настоявали да бъде като тях — самите те не искаха да
са такива.
Така той навлезе в зрелостта: последните три години бе прекарал
да се лута от бряг на бряг на езеро със заблатено дъно и с дървета,
които бяха надвиснали отгоре и отстрани и затулваха светлината — бе
прекалено тъмно, та той да види дали езерото се влива в река, или е
вместено в собствената си вселенка, където Уилем можеше да прекара
години, десетилетия — целия си живот — в трескаво търсене на изход,
който не съществува, който не е съществувал никога.
Ако имаше агент, човек, който да го направлява, той може би
щеше да му покаже как да се спаси, как да намери път надолу по
течението. Но той нямаше — поне засега (оптимистично смяташе, че
така е само „засега“), затова беше оставен в компанията на други,
тръгнали да търсят същия вечно изплъзващ се приток, откъдето
малцина напускаха езерото и по който не искаше да се връща никой.
Беше готов да чака. Беше чакал. Напоследък обаче му се
струваше, че търпението му секва, разпада се на сухи остри трески.

62
 Всъщност не беше човек, склонен да се тревожи за всичко и да
се самосъжалява. Обратното, случваше се да се прибере с чувство на
удовлетворение от „Ортолан“ или от репетиции на пиеса, за които —
за цяла седмица работа — щяха да му платят колкото да не е без никак,
толкова малко, че нямаше да стигне и за евтин обяд. Само те двамата с
Джуд можеха да възприемат Лиспенард стрийт като постижение,
защото въпреки труда, който той бе хвърлил, въпреки усилията на
Джуд да почисти жилището пак си оставаше някак тъжно, унило,
сякаш се притесняваше да се нарече истинско жилище. В такива
мигове обаче той се хващаше, че си мисли: „Това е достатъчно. Това е
повече, отколкото се надявах“. Да живееш в Ню Йорк, да бъдеш зрял
човек, да стоиш на висока дъсчена площадка и да изричаш чужди
думи! — това беше нелеп живот, не-живот, живот, за какъвто
родителите и брат му не биха мечтали никога, и въпреки това той
мечтаеше ден след ден за него.
После обаче това чувство се разсейваше и той оставаше насаме с
културните страници на вестника — четеше за други хора, вършещи
неща, за каквито той дори не притежаваше размаха, наглостта и
въображението да мечтае, в такива часове светът му се струваше много
голям, езерото — много празно, а нощта — много тъмна, и на него му
се приискваше отново да е в Уайоминг, да чака Хеминг в края на
шосето, където имаше само един път — пътят назад към родителската
къща, където осветлението на верандата къпеше в мед вечерта.

Първо го имаше видимия живот на фирмата: четирийсет души в

общото помещение, всеки със свое бюро, остъкления кабинет на Рауш
в единия край, най-близо до Малкълм, и остъкления кабинет на
Томасън в другия. Между тях: две стени с прозорци от край до край, от
едната страна гледаха към Пето авеню и парка на Медисън Скуеър, а
от другата — към „Бродуей“ и нашарения със стъпкани дъвки мрачен
сив тротоар. Този живот съществуваше официално от десет сутринта
до седем вечерта, от понеделник до петък. В този живот те вършеха
каквото им наредят: правеха макети, чертаеха и преначертаваха,
впускаха се да разчитат тайнствените драсканици на Рауш и
написаните с печатни букви недвусмислени указания на Томасън. Не
говореха. Не се събираха на едно място. Когато идваха клиенти да се

63
срещнат с Рауш и Томасън на дългата стъклена маса в средата на
централното помещение, не вдигаха очи. Ако клиентът беше известен,
както се случваше все по-често, се навеждаха съвсем ниско над бюрата
и седяха толкова тихо, че дори Рауш започваше да шепне с глас, както
никога съобразен с тишината в помещението.
Но фирмата имаше и друг — истински живот. Томасън се
появяваше все по-рядко и затова те чакаха — понякога дълго — да си
тръгне Рауш: колкото и да обичаше купоните и пътешествията, колкото
и да ухажваше пресата, той всъщност се скъсваше да работи и дори да
отидеше на някое събитие (на откриване, на лекция), можеше и да се
върне и тогава всичко трябваше да бъде възстановено набързо в
първоначалния си вид, така че офисът, в който той се е върнал, да
прилича на офиса, от който е излязъл. Беше за предпочитане да изчакат
вечерите, когато той изчезваше окончателно, пък дори и това да
означаваше да чакат до девет-десет. Бяха ухажвали дълго секретарката
на Рауш, бяха я черпили кафе и кроасани и знаеха, че могат да разчитат
на разузнавателните й сведения кога точно Рауш ще се появи или ще
си тръгне.
Но щом Рауш си тръгнеше окончателно за деня, офисът се
преобразяваше от тиква на карета. Зазвучаваше музика (петнайсет
души се редуваха да я подбират), изникваха листове с менюто на
ресторанти с доставка на храна, работата за проектантско бюро
„Ратстар Аркитектс“ се озоваваше обратно по папките на компютрите
и биваше слагана да спи, недолюбвана и забравена за през нощта.
Позволяваха си един час да имитират зловещия тевтонски тътнещ глас
на Рауш (някои смятаха, че той всъщност е от Парамъс[19] и си е
измислил името — как някой може изобщо да се казва Йоп Рауш? — и
ексцентричния акцент, за да скрие истината, че е скучен до смърт,
родом е от Джърси и вероятно се казва Джеси Розенбърг) и начина, по
който Томасън се въси и кръстосва напред-назад из офиса, когато иска
да покаже колко е загрижен за фирмата, като от време на време
подвиква напосоки (или както те предполагаха, на тях):
— Всичко е в бачкането, господа! Всичко е в бачкането!
Взимаха на подбив и най-възрастния шеф Доминик Чан,
талантлив, но все по-кисел архитект (беше ясно за всички, освен за
него, че колкото и да му обещават Рауш и Томасън, никога няма да
стане съдружник), и дори проектите, по които работеха: непостроената

64
неокоптска църква от травертин в Кападокия, къщата с невидима
носеща конструкция в Каруидзава, която сега ронеше ръждиви сълзи
по безликите си стъклени повърхности, музея на храните в Севиля, за
който се очакваше да спечели награда, но не спечели нищо, музея на
куклите в Санта Катарина, който изобщо не би трябвало да получава
награда, а взе, че получи. Шегуваха се с учебните заведения, където се
бяха дипломирали: Масачузетския технологичен институт, Школата по
дизайн в Роуд Айланд, Йейлския, Колумбийския и Харвардския
университет, и как, макар и да са били предупреждавани, че години
наред животът им ще бъде пълна скръб, всички са вярвали, че ще
бъдат изключение (и как всички до един и досега вярваха тайно в
това). Правеха си шеги колко малко изкарват, как са на двайсет и
седем, на трийсет, на трийсет и две, а още живеят с родителите си, със
съквартирант, с приятелка банкерка, с приятел на работа в издателство
(какъв ужас: да живееш за сметка на гаджето си, което печели в
издателството повече от теб). Надпреварваха се да разказват какво са
щели да правят, ако не са се хванали с тая тъпа архитектура: щели са
да станат музейни уредници (вероятно единствената професия, където
печелиш по-малко и отсега), сомелиери (е, професиите станаха две),
собственици на галерии (добре де, нека са три), писатели (професиите
вече станаха четири — никой от тях очевидно не е годен да печели
пари, с каквото и да се заеме). Спореха за сгради, които харесваха, и за
сгради, които не харесваха. Спореха за фотографската изложба в еди-
коя си галерия, за видеоарта в друга. Обсъждаха гръмогласно критици,
ресторанти, философски течения и материали. Одумваха свои
връстници, които бяха пробили, и злорадстваха за други свои
връстници, които се бяха отказали окончателно от архитектурата, за да
отглеждат лами по ферми в Мендоса, социални работници в Ан Арбър,
учители по математика в Чънду.
През деня си играеха на архитекти. Често се случваше някой
клиент да плъзне бавно поглед из помещението и да го спре на някого,
най-често на Маргарет или на Едуард, най-красивите от всички, а Рауш
тутакси усещаше, че вече не е център на вниманието, и викаше
избрания така, сякаш кани дете на вечеря за възрастни:
— А, да, това тук е Маргарет — казваше, докато клиентът я
оглеждаше оценяващо, точно както допреди минути проекта на Рауш
(проект, всъщност завършен от Маргарет). — Някой ден, много скоро

65
тя ще ме измести оттук, сигурен съм. — А после надаваше тъжния си
насилен смях като кашлица на морж: — Ах! Ха-ха-ха!
Маргарет се усмихваше и поздравяваше, после, в мига, в който
се обърнеше на другата страна, въртеше очи. Те обаче знаеха, че мисли
каквото мислеха всички: Мамка ти, Рауш. И: Кога? Кога ще ти седна на
стола? Кога ще дойде и моят ред?
Междувременно единственото, което имаха, беше играта: след
споровете, крясъците и храненето настъпваше тишина и офисът се
изпълваше с кухото потракване на мишките, с които те кликаха,
влачеха от папките възложената им работа и я отваряха, и дращенето
на моливите, плъзгани по грапавата хартия. Уж всички работеха
едновременно, уж впрягаха ресурсите на една и съща фирма, а никой
не искаше да види работата на другите, сякаш дружно бяха решили да
се преструват, че тя не съществува. И така, трудеха се до полунощ,
чертаеха съоръженията на мечтите си, огъваха параболи във формите
на мечтите си, а после се разотиваха винаги с една и съща тъпа шега:
— Ще се видим след десет часа.
Или след девет, след осем, ако наистина ти провърви, ако
наистина отхвърлиш през нощта повечко работа.
Днес бе една от вечерите, когато Малкълм си тръгна сам, при
това рано. Дори и да излезеше с другите, пак нямаше да се качи с тях
на метрото: всички живееха кой в центъра, кой в Бруклин, само той
поемаше към жилищните квартали. Предимството да си тръгне сам бе,
че никой нямаше да стане свидетел как хваща такси. Не само той в
офиса имаше богати родители — богати бяха и родителите на Катарин,
а също — той бе почти сигурен, — на Маргарет и на Фредерик, ала
единствен той живееше с тези богати родители.
Спря такси.
— Седемдесет и първа и „Лекс“ — даде указания на шофьора.
Ако шофьорът беше чернокож, винаги казваше „Лексингтън“. А
когато не беше, бе по-откровен: „Между «Лекс» и «Парк», по-близо до
«Парк»“.
Според Джей Би това в най-добрия случай беше смехотворно, а в
най-лошия — обидно.
— Въобразяваш си, че ще те вземат за по-голям гангстер, ако си
мислят, че живееш на „Лекс“, а не на „Парк?“ — беше му казвал. —
Голям тъпанар си, Малкълм.

66
 Тези спорове за такситата бяха един от многото, които през
годините водеха с Джей Би за черния цвят на кожата и по-точно, че
неговата не е достатъчно черна. Пак се скараха за такситата, когато
Малкълм (глупаво; бе осъзнал грешката си още щом отвори уста) беше
отбелязал, че никога не се е затруднявал да си намери такси в Ню Йорк
и не разбира защо другите се оплакват. Това беше в първи курс, първия
и последен път, когато двамата с Джей Би отидоха на седмичната
сбирка на Съюза на чернокожите студенти. Очите на Джей Би направо
щяха да изскочат от възмущение и злорадство, но когато едно момче,
самодоволен келеш от Атланта, заяви на Малкълм, че, първо, той едва
ли може да се нарече чернокож, второ, и да е чернокож, по душа е бял
и предава расата си, и трето, тъй като майка му е бяла, не е в състояние
да проумее докрай трудностите на наистина чернокожите, го защити
не друг, а именно Джей Би — Джей Би вечно му натякваше, че не е
докрай чернокож, но не одобряваше, когато го правеше друг, особено
пък в смесена компания, каквато за Джей Би бяха всички, с
изключение на Джуд и Уилем, и най-вече пред други чернокожи.
След като се прибра в дома на родителите си на Седемдесет и
първа улица (по-близо до Парк Авеню), той изтърпя вечерния
родителски разпит, долетял от втория етаж („Ти ли си, Малкълм?“
„Да!“ „Ял ли си?“ „Да!“, „Може би още си гладен?“ „Не!“), и се качи
унило в леговището си, за да поразсъждава за пореден път върху
основните затруднения в живота си.
Джей Би го нямаше, за да чуе днешния разговор с таксиметровия
шофьор от тази вечер, но въпреки това гузната съвест на Малкълм и
омразата към самия него изтласкаха расовата принадлежност на първо
място в днешния списък. Расовата принадлежност открай време си
беше препъникамък за Малкълм, но във втори курс той стигна до
формулировка, която според него го оправдаваше напълно: той не беше
черен, той бе пост — черен. (Постмодернизмът се появи в
полезрението на Малкълм много по-късно, отколкото при останалите,
понеже в нещо като негласен бунт срещу майка си той избягваше
литературата като предмет.) За съжаление, не убеди с това обяснение
никого, най-малко пък Джей Би, когото Малкълм бе започнал да
възприема не толкова като черен, колкото като пред — черен, сякаш
черният цвят на кожата е нещо като нирвана, идеално състояние, в
което Джей Би постоянно се опитва да проникне с взлом.

67
 При всички положения Джей Би бе намерил друг начин да
надцака Малкълм — докато Малкълм изграждаше
постмодернистичната си идентичност, Джей Би откри пърформанса
като изкуство (курсът, на който се беше записал: „Идентичността като
изкуство. Трансформациите в пърформанса и съвременното тяло“, бе
любим на определен тип мустакати лесбийки, които хвърляха в ужас
Малкълм, но кой знае защо налитаха като мухи на мед на Джей Би).
Толкова развълнуван беше той от творчеството на Лий Лозано[20], че в
нейна чест се зае с „Реших да бойкотирам белите (по Лий Лозано)“[21],
проект, предполагащ той да спре да разговаря с бели. Една събота им
изложи донякъде като извинение, но най-вече гордо плана си — от
полунощ същата вечер да не говори повече с Уилем и да съкрати
наполовина разговорите с Малкълм. Тъй като расовата принадлежност
на Джуд била неопределена, щял да продължи да общува с него, но
само с главоблъсканици или с дзен коани — така щял да наблегне
върху това, че етническият му произход е неизвестен.
Доколкото Малкълм видя, Джуд и Уилем се спогледаха, макар и
набързо, без да се усмихват, затова пък, както той забеляза подразнен,
многозначително (открай време подозираше, че двамата имат отделно
приятелство, от което той е изключен), и разбра, че се забавляват и са
готови да подкрепят Джей Би. Като цяло би трябвало да е благодарен,
че може би ще си отдъхне за кратко от Джей Би, но не изпитваше
признателност или умиление: беше ядосан, че Джей Би си прави с
такава лекота шеги с расовата принадлежност и чрез този тъп, едва ли
не издевателски проект (за който може би щеше да получи отлична
оценка) изказва мнение за идентичността на Малкълм, която изобщо
не му влизаше в работа.
Животът с Джей Би в условията на този проект (всъщност кога
ли животът им не се бе въртял около прищевките и приумиците на
Джей Би?) не се различаваше кой знае колко от живота с Джей Би при
нормални обстоятелства. Колкото и да намали разговорите с Малкълм,
Джей Би пак го молеше да му вземе нещо от магазина, да му зареди
картата за обществената пералня, понеже така и така щял да излиза,
или да му даде за занятията по испански своя екземпляр на „Дон
Кихот“, защото той бил забравил своя в мъжката тоалетна в
приземието на библиотеката. Това, че не говореше с Малкълм, не
означаваше, че и не общува с него безмълвно, включително с есемеси

68
и бележки, които драсваше набързо (в „Рекс“ дават „Кръстникът“, ще
дойдеш ли?) и му връчваше, и Малкълм беше сигурен, че не това е
имала предвид Лозано. И пестеливото му общуване в стил Йонеско[22]
с Джуд внезапно се изпаряваше, ако Джей Би опреше до него да му
реши задачите за университета — тогава вече Йонеско рязко се
превръщаше в Мусолини, особено след като Йонеско се сетеше, че има
още цял куп задачи, с които не се е и захващал, понеже е бил зает в
мъжката тоалетна в библиотеката, а занятията започват след
четирийсет и три минути („Но ти ще успееш, нали, Джуди?“).
И понеже Джей Би нямаше да е Джей Би, ако не привлечеше с
малкия си експеримент техните връстници, лесна плячка за всичко
лустросано и лъскаво, за него веднага писа университетският вестник,
а после и едно ново литературно списание за чернокожи — „Деър из
Контришън“[23], и за кратък, но досаден период от време всички в
студентското градче говореха за експеримента. Вниманието съживи
позатихналия ентусиазъм на Джей Би — той живееше по новите
правила едва от осем дни, а Малкълм виждаше, че направо ще се
пръсне, толкова му се говореше с Уилем — и той издържа още два дни,
а после оповести високопарно, че експериментът се е увенчал с успех
и е доказал каквото е имал да доказва.
— Какво по-точно? — попита Малкълм. — Че можеш да
дразниш белите, когато не им говориш, точно толкова, както когато им
говориш ли?
— О, я си гледай работата, Мал — отвърна Джей Би, но лениво,
тържествуваше и не му се занимаваше с него. — Ти не можеш да
разбереш.
И после отиде на среща с гаджето си, бял тип с лице като на
благочестива богомолка, вечно зяпаше прехласнат Джей Би, на
Малкълм чак му се гадеше.
По онова време Малкълм беше убеден, че притесненията, които
изпитва за расовата си принадлежност, са нещо временно,
предопределено от обстоятелствата усещане, което обзема всеки в
колежа, но после, колкото повече се отдалечаваш от него, се изпарява.
Никога не се беше вълнувал или гордял особено, че е чернокож —
освен косвено, знаеше, че от него се очаква да се отнася по строго
определен начин към някои неща в живота (например към
таксиметровите шофьори), но това познание бе чисто теоретично и не

69
бе подкрепено с личен опит. Въпреки това черният цвят на кожата бе
съществена част от историята на семейството му, разказвана и
преразказвана до втръсване: как баща му е третият чернокож директор
в инвеститорската фирма, третият чернокож попечител в
подготвителното училище за много бели, където бе учил Малкълм,
вторият чернокож финансов директор в голяма търговска банка.
(Бащата на Малкълм се беше родил прекалено късно, за да бъде
първият чернокож, където и да било, но по местата, където се
движеше — южно от Деветдесет и шеста улица и северно от Петдесет
и седма, източно от Пето авеню и западно от „Лексингтън“, — си беше
рядка птица точно като червеноопашатия мишелов, който понякога
гнездеше по корнизите на сградите срещу тях на Парк Авеню). Докато
растеше, това, че баща му (а вероятно и той) е чернокож, бе измествано
на заден план от други, по-важни неща, от фактори, които в техните
нюйоркски среди имаха по-голяма тежест от расовата принадлежност
на баща му: например че жена му е сред светилата на литературната
сцена в Манхатън, и най-вече неговото богатство. Ню Йорк на
Малкълм и семейството му беше разделен не според расовата
принадлежност, а по-скоро според данъчната ставка, и Малкълм беше
израсъл, защитен от всичко, от което парите могат да те предпазят,
включително от расовата дискриминация — поне така му се струваше
със задна дата. Всъщност чак в колежа той наистина се натъкна на
различните начини, по които други изживяваха черния цвят на кожата,
и вероятно още по-изненадващо осъзна колко са го откъснали парите
на родителите му от останалите хора в страната (макар и това да
предполагаше, че можем да смятаме колегите му за представителна
извадка за цялата страна, каквато те, разбира се, не бяха). Дори днес,
десет години след като се бе запознал с Джуд, му беше трудно да си
представи бедността, в която той е расъл — направо не повярва, когато
накрая осъзна, че в раницата, с която Джуд е дошъл в колежа, е
сложено буквално всичко, каквото той притежава на този свят, и дори
го спомена пред баща си, а той нямаше навика да разкрива пред баща
си доказателства, че е толкова наивен, от страх, че ще отприщи
поредната лекция за своята наивност. Но дори баща му, който бе
израсъл в бедност в Куинс — макар и с двама работещи родители и
нов комплект дрехи всяка година, — беше стъписан, Малкълм го беше
усетил, въпреки че баща му се бе постарал да го прикрие с разказ за

70
лишенията от детството му (нещо за някакво коледно дърво, купено
вече в деня след Коледа), сякаш липсата на привилегии беше
надпревара, която той и досега си е наумил да спечели дори пред
недвусмислената и неоспорима победа на съперника.
Но когато си завършил колежа преди цели шест години, ти се
струва, че расовата принадлежност все по-малко определя що за човек
си — онези, които и досега я отстояваха като ядро на идентичността
си, изглеждаха инфантилни и някак жалки, сякаш още не искаха да се
разделят с младежкото си прехласване по Амнести Интернешънъл и по
тубата: остаряло и притеснително вторачване в нещо, достигнало
връхната си точка още преди постъпването в колежа. На неговите
години единствените важни проявления на идентичността бяха
сексуалните подвизи, професионалните достижения и парите. А
Малкълм се проваляше и в трите.
За пари не мислеше. Някой ден щеше да наследи огромно
състояние. Не знаеше колко огромно, но и никога не бе смятал за
нужно да се интересува, както и никой не бе смятал за нужно да му
казва, от което той всъщност разбираше, че наистина е огромно. Е, не
като при Езра, разбира се, но знае ли човек, може пък да беше като при
Езра. Родителите на Малкълм живееха много по-скромно от
възможностите си, защото майка му не понасяше просташкото перчене
с богатство, и затова Малкълм не знаеше дали живеят между
„Лексингтън“ и „Парк“, защото не им е по джоба да живеят между
„Медисън“ и Пето авеню, или живеят между „Лексингтън“ и „Парк“,
тъй като майка му смята за лош тон да живеят между „Медисън“ и
Пето авеню. Искаше му се и той да печели добре и някой ден щеше да
го постигне. Но не беше от децата на богаташите, които се терзаеха по
въпроса. Щеше да се постарае да изкарва добри пари, това обаче не
зависеше само от него.
Виж, за секса и сексуалната удовлетвореност трябваше да поеме
отговорност сам. За липсата на полов живот не можеше да вини избора
си на работа с ниско заплащане, както и родителите си. (Или пък
можеше? Като малък Малкълм трябваше да търпи дългите милувки на
родителите си, които често се прегръщаха направо пред него и Флора,
и сега се питаше дали тази показна обиграност не е притъпила в него
духа на надпреварата.) Последната му истинска връзка беше отпреди
повече от три години с жена на име Имоджин, която го заряза, за да

71
стане лесбийка. Дори сега той не бе наясно дали наистина е бил
физически привлечен от Имоджин, или просто му е олекнало, че има
до себе си човек, който да взима вместо него решенията. Наскоро бе
срещнал Имоджин (също архитектка, макар и в обществена
организация, която проектираше експериментални жилища за хора с
ниски доходи — тъкмо работата, към която, както чувстваше Малкълм,
той би трябвало да се стреми, въпреки че дълбоко в себе си знаеше
колко му е чужда) и й беше подметнал заядливо — само на шега! — че
неволно я е тласнал към лесбийството. Но Имоджин скочи като
ужилена и му заяви, че открай време била лесбийка и се е хванала с
него, защото изглеждал ужасно объркан сексуално и тя се е надявала
да му помогне да се поограмоти.
След Имоджин обаче нямаше никого. Ох, какво ли му беше
сбърканото? Сексът, сексуалността: и това бяха неща, които би
трябвало да си е изяснил в колежа, последното място, където подобна
несигурност не само се смяташе за приемлива, но и се насърчаваше.
След като навърши двайсет, се опита да се влюбва и да разлюбва
различни хора: приятелки на Флора, състудентки, една от клиентките
на майка му, писателка с дебютен снобски роман за сексуално объркан
пожарникар, и пак не разбра кой точно го привлича. Често си мислеше,
че не е толкова лошо да си обратен (колкото и да му бе непоносима
тази мисъл, това, както и расовата принадлежност, му се струваше
някак си свързано с живота в колежа, с идентичност, в която се
вживяваш за кратко, докато съзрееш за по-благоприлични и практични
дни) най-вече заради съпътстващите го политически възгледи и каузи и
естетически вкусове. Явно му липсваше усещането за жертвеност,
уязвимост и постоянен гняв, което носеше в себе си всеки чернокож,
но беше сигурен, че споделя интересите, присъщи на гейовете.
Представяше си, че е почти влюбен в Уилем, а понякога и в
Джуд, и в работата се улавяше, че не може да откъсне очи от Едуард.
Понякога забелязваше, че и Доминик Чан се е загледал в него, и това го
спираше, защото последният човек, на когото искаше да прилича, бе
тъжният четирийсет и пет годишен Доминик, зяпнал свой подчинен
във фирма, където никога нямаше да го направят съдружник. Преди
няколко седмици бе отишъл в почивните дни у Уилем и Джуд, за да
вземе мерки за библиотека, която да проектира, Уилем се бе навел пред
него, за да вземе от канапето метъра, и изведнъж на Малкълм му стана

72
непоносимо да е толкова близо до него, затова се бе извинил, бе казал,
че трябва да отскочи до службата, и си бе тръгнал толкова неочаквано,
че Уилем бе извикал след него.
Наистина бе отишъл в офиса и без да обръща внимание на
есемесите на Уилем, бе седнал пред компютъра, беше се загледал
невиждащо във файла отпред и за пореден път се бе запитал защо
изобщо се е хванал да работи в „Ратстар“. Най-лошото бе, че отговорът
бе съвсем очевиден и не се налагаше той да пита: беше дошъл тук, за
да смае родителите си. В последния курс архитектура Малкълм
трябваше да избира: можеше да се обедини с двама свои колеги,
Джейсън Ким и Сонал Рамс, които си бяха направили фирма с пари от
бабата и дядото на Сонал, или да започне работа в „Ратстар“.
— Сигурно се шегуваш — каза Джейсън, когато Малкълм му
съобщи какво е решил. — Нали си даваш сметка какъв ще бъде
животът ти на най-обикновен сътрудник архитект там?
— Фирмата е страхотна — възрази той сковано, с интонацията на
майка си, и Джейсън завъртя очи. — В смисъл чудесно е да я имаш в
автобиографията си.
Но още докато го изричаше, знаеше (и се опасяваше, че знае и
Джейсън) какво всъщност има предвид: чудесно е родителите ти да я
споменават по коктейли. И родителите му наистина обичаха да я
споменават.
— Две деца — бе чул Малкълм как баща му казва на някого на
вечеря в чест на един от клиентите на майка му. — Дъщерята е
редактор във „Фарар, Страус и Жиру“, а синът е архитект в
проектантското бюро „Ратстар“.
Жената беше издала одобрителен звук, а Малкълм, който
всъщност търсеше начин да съобщи на баща си, че иска да напусне,
усети как нещо вътре в него се прекършва.
В такива мигове завиждаше на приятелите си точно за онова, за
което навремето ги беше съжалявал: че никой не очаква нищо от тях,
че семействата им (ако изобщо имат семейства) са най-обикновени, че
направляват живота си, водени единствено от своите стремежи.
А сега? Сега за два от проектите на Джейсън и Сонал беше писал
„Ню Йорк“ и за един — в „Ню Йорк Таймс“, а той още вършеше
каквото бе вършил и в първи курс архитектура и работеше за двама
претенциозни мъже във фирма, която те претенциозно бяха нарекли

73
със заглавието на едно претенциозно стихотворение на Ан Секстън[24],
и не му плащаха почти нищо за това.
Беше записал архитектура по възможно най-лошата причина:
защото обичаше сградите. Страстта му бе съвсем благоприлична и
като малък, където и да пътуваха, родителите му го бяха глезили с
обиколки из къщи и архитектурни паметници. Още от съвсем
невръстен той все рисуваше въображаеми сгради, строеше
въображаеми съоръжения: те му бяха утеха, пристан — имаше
чувството, че може да реши чрез сградите всичко, което не бе в
състояние да изрази, всичко, което не бе в състояние да прецени.
Дълбоко в себе си се срамуваше най-вече от това: не че не му
върви със секса, не че в расово отношение е склонен към предателство,
не че няма сили да се отдели от родителите си, сам да печели пари или
да се държи като независим човек. А че когато седеше вечер с колегите
си, погълнати изцяло от амбициозните съоръжения на своите мечти,
всички чертаещи и проектиращи невъзможните си сгради, той не
правеше нищо. Въображението му бе изгубило способността да ражда
каквото и да било. Затова всяка вечер, докато другите творяха, той
копираше: рисуваше сгради, които е видял по време на пътешествията
си, сгради, за които други бяха мечтали и които бяха построили,
сгради, където е живял или е минавал. Отново и отново правеше
каквото вече е било правено от друг, дори не си даваше труда да го
подобри, само го копираше. Беше на двайсет и осем, въображението го
беше изоставило, той беше подражател.
Това го плашеше. Джей Би имаше своите картини. Джуд —
своята работа, Уилем — своята. Ами ако Малкълм никога вече не
създадеше нищо? Копнееше за годините, когато е било достатъчно
просто да си е в стаята и ръката му да се движи по листа милиметрова
хартия, за времето преди годините на решения и идентичности, когато
родителите му решаваха вместо него и единственото, към което се
искаше да насочи вниманието си, бяха равната, прокарана като с конец
черта и съвършеният, остър като нож ръб на линията.

[1] Един от десетте концентрационни лагера, изградени в САЩ

през Втората световна война главно за японци, живеещи в страната и
заподозрени в антиамериканска дейност. — Б.пр. ↑

74
 [2] Мерет Опенхайм (1913–1985), швейцарска художничка
сюрреалистка, съмишленица на Андре Бретон, Макс Ернст и Луис
Бунюел, една от музите на фотографа Ман Рей. — Б.пр. ↑
[3] Лорна Симпсън (род. 1960), една от най-известните
американски фотографки и мултимедийни художници. — Б.пр. ↑
[4] Уолас Стивънс (1879–1955), американки поет модернист,
носител на Пулицърова награда. — Б. пр. ↑
[5] Тиодор Рьотке (1908–1963), американски поет, един от най-
влиятелните творци на своето време, носител на Пулицърова награда и
на Националната литературна награда. — Б. пр. ↑
[6] Робърт Лоуъл (1917–1977), американски поет, потомък на
първите заселници от Европа, които възпява и идеализира. — Б.пр. ↑
[7] Една Сейнт Винсънт Милей (1892–1950), американска
поетеса и драматург, третата жена, получила „Пулицър“ за поезия. —
Б.пр. ↑
[8] Лангстън Хюз (1902–1967), американски чернокож поет,
водач на т.нар. Харлемско възраждане, борец за граждански права. —
Б.пр. ↑
[9] Препратка към последния стих на творбата на Хюз, в който се
казва, че несбъднатата мечта може би накрая се „взривява“. — Б.пр. ↑
[10] Том Гън (1929–2004), английски поет, който по-късно отива
да живее в Щатите, известен най-вече с белите си стихове за гей
движението, секса и бохемския живот. — Б.пр. ↑
[11] Букв. „Сладкиш със секрет“ (англ.). — Б.пр. ↑
[12] Верига американски заведения, известни най-вече със
сладоледа си, букв. „Приятели“. — Б.пр. ↑
[13] Така се наричат театрите в Ню Йорк с по-малко от 100
места, думата обикновено е синоним на авангарден, експериментален
театър. — Б.пр. ↑
[14] Помни, че си смъртен (лат.). — Б.пр. ↑
[15] Пиеса (1980) на Сам Шепърд. — Б.пр. ↑
[16] Театри в Ню Йорк с места за 100–499 души. — Б.пр. ↑
[17] Остров край Лонг Айланд. — Б.пр. ↑
[18] С миди (ит.). — Б.пр. ↑
[19] Градче в щат Ню Джърси. — Б.пр. ↑
[20] Лий Лозано (1930–1999), американска художничка,
концептуалистка. — Б.пр. ↑

75
 [21] Препратка към „Реших да бойкотирам жените“ на Лий
Лозано, замислен като едномесечен експеримент, целящ да подобри
отношенията между жените, но продължил 27 години, през които
художничката изобщо не разговаря и не общува с представителки на
своя пол. — Б.пр. ↑
[22] Йожен Йонеско (1909–1994), френски драматург от
румънски произход, един от най-ярките представители на театъра на
абсурда. — Б.пр. ↑
[23] Букв. „Има покаяние“ (англ.). — Б.пр. ↑
[24] Ан Секстън (1928–1974), американска поетеса, известна с
много личните си творби. Започва да пише в опит да се излекува от
тежката депресия, от която страда цял живот. — Б.пр. ↑

76
 3

Джей Би реши, че няма да е зле да карат Нова година у Уилем и

Джуд. Уточниха го на Коледа, събитие от три етапа: на Бъдни вечер
бяха у майката на Джей Би във Форт Грийн, на самата Коледа
(официално организирано мероприятие задължително с костюми и
вратовръзки) бяха у Малкълм, а след това отскочиха да хапнат у лелите
на Джей Би. Открай време спазваха този ритуал, преди четири години
бяха добавили към него и Деня на благодарността у приятелите на
Джуд Харолд и Джулия в Кеймбридж, но така и не бяха уточнили къде
да посрещат Нова година. Предишната година, първата Нова година
след дипломирането, когато щяха да бъдат в един и същи град по едно
и също време, прекараха празника отделно и тъжно: Джей Би се беше
озовал на някакъв тъп купон у Езра, Малкълм бе отишъл у приятели на
родителите си, Уилем бе хванат от Финдли да работи и на празника в
„Ортолан“, Джуд бе прикован на легло с грип на Лиспенард стрийт —
и бяха преизпълнени с решимост да подготвят предварително всичко
за следващата година. Но все протакаха, после дойде декември, а те не
бяха измислили нищо.
Затова нямаха нищо против Джей Би да реши вместо тях — поне
в този случай. Пресметнаха, че без проблем могат да поканят двайсет и
пет души или с проблем четирийсет.
— В такъв случай нека са четирийсет — побърза да вметне Джей
Би, както и очакваха, но после, след като отидоха в жилището,
съставиха списък само с двайсет души, при това все техни приятели и
приятели на Малкълм, понеже знаеха, че така и така Джей Би ще
покани повече хора, отколкото са определили, ще повика приятели,
приятели на приятелите, дори не-приятели, колеги, бармани и
продавачки, докато мястото се пренасели дотолкова с тела, че дори и
да отвореха всички прозорци, за да влезе малко нощен въздух, пак
нямаше да разсеят мъглата от горещина и дим, която неминуемо щеше
да надвисне.
— И не се престаравайте — беше другото, което Джей Би каза,
но Уилем и Малкълм знаеха, че предупреждението е отправено

77
единствено към Джуд, който имаше склонност наистина да усложнява
излишно нещата, по цели нощи да прави камари соленки, при
положение че всички щяха да се задоволят и с пица, предварително да
чисти жилището, сякаш някой изобщо щеше да забележи дали по пода
има песъчинки, които скърцат под краката, и дали по мивката се
виждат засъхнали петна от сапун и остатъци от вчерашната закуска.
Вечерта преди купона бе необичайно топла за сезона, толкова
топла, че Уилем тръгна да се прибира пеш трите километра от
„Ортолан“ до жилището, където се носеше тежката маслена миризма
на сирене, тесто и копър, сякаш той изобщо не си бе тръгвал от работа
в ресторанта. Постоя малко в кухнята: пипна издутите топчета сладки
и соленки, оставени да изстинат, за да не се слепнат, погледна
купчината пластмасови съдини, напълнени с дъхави курабийки и кекс,
и усети лека тъга — същата, обзела го, след като забеляза, че Джуд все
пак е почистил, — защото знаеше, че те ще бъдат излапани, изгълтани
цели заедно с бирата и че за тях новата година ще започне с това, че
навсякъде ще намират трохи от тези красиви сладки, стъпкани и
смачкани по пода. Джуд вече спеше в стаята, прозорецът беше отворен
и от тежкия въздух Уилем се размечта за пролет, за дървета, окичени с
жълти цветове, за ято косове с криле, сякаш лакирани, сякаш намазани
със зехтин, които се плъзгат безшумно по небето с цвят на море.

Когато се събуди обаче, времето пак се беше променило и

трябваше да мине малко време, докато Уилем забележи, че трепери и
звуците в съня му са били вятър, че някой го разтърсва, за да го събуди,
че някой — и то не птици, а човешки глас — повтаря името му:
— Уилем, Уилем.
Обърна се и се подпря на лакът, ала видя Джуд само отчасти:
първо лицето, после, че държи пред себе си с дясната ръка лявата,
която е омотал в нещо — както осъзна Уилем, с хавлиената кърпа,
която се белееше в здрача така, сякаш от самата нея идва светлина, а
той я загледа като омагьосан.
— Извинявай, Уилем — каза Джуд с глас, толкова спокоен, че за
миг той си помисли, че сънува, и спря да слуша, затова Джуд трябваше
да повтори: — Случи се нещо неприятно, Уилем, извинявай, трябва да
ме заведеш при Анди.

78
 Накрая той се събуди.
— Какво се е случило?
— Порязах се. Без да искам. — Джуд замълча. — Ще ме заведеш
ли?
— Да, разбира се — отвърна, но още беше объркан, още беше
сънен и като в унес се облече в тъмното, после излезе при Джуд в
антрето, където той го чакаше, отиде с него на „Канал“ и понечи да
свърне към метрото, но Джуд го дръпна:
— Според мен трябва да спрем такси.
В таксито — Джуд каза на шофьора адреса със същия глух тих
глас — Уилем вече се бе поразсънил и видя, че Джуд още държи
хавлиената кърпа.
— Защо си взел и кърпата? — попита.
— Казах ти — порязах се.
— Но… толкова ли лошо?
Джуд сви рамене и Уилем забеляза чак сега, че устните му са
станали със странен цвят, с не-цвят, въпреки че може би беше от
светлината на уличните лампи, която, докато таксито ги отнасяше на
север, се удряше и се плъзгаше по лицето му, обагряше го в жълто и
охра — като оток, — в болезнено ларвено бяло. Джуд опря глава в
прозореца и затвори очи — именно тогава Уилем усети, че му се гади,
че го е страх, макар и да не можеше да определи защо, знаеше само, че
пътуват в такси, че се е случило нещо, неясно какво, ала нещо лошо, че
той не разбира нещо важно и същностно, че влажната топлина отпреди
няколко часа е изчезнала и светът се е върнал към ледената си
строгост, към суровата жестокост от края на годината.
Кабинетът на Анди беше на ъгъла на Седемдесет и осма и
„Парк“, недалеч от къщата на родителите на Малкълм, и чак когато
влязоха вътре, на истинска светлина, Уилем видя, че тъмното
размазано петно по ризата на Джуд е кръв, хавлиената кърпа лепне от
нея, втвърдила се е като лак, а мъничките късчета памук са се
сплъстили като мокра козина.
— Извинявай — каза Джуд на Анди, който им беше отворил, за
да ги пусне вътре, и когато Анди размота кърпата, единственото, което
Уилем видя, беше нещо като давеща се кръв, сякаш на ръката на Джуд
й бе порасла уста и повръща през нея кръв, при това толкова

79
ненаситно, че тя образуваше разпенени мехурчета, които изскачаха,
избълвани трескаво навън.
— Боже господи, Джуд — възкликна Анди и го поведе към
кабинета отзад, а Уилем седна и зачака.
„О, боже — помисли си, — о, Боже.“ Но съзнанието му бе като
машина, заседнала безсмислено в жлеб, и на него не му хрумваше
друго, освен тези две думи. Светлината в чакалнята беше прекалено
ярка и той се опита да се поотпусне, ала не успя заради фразата, която
туптеше в ритъма на сърцето му, преминаваше през тялото му като
втори пулс: О, боже. О, боже.
Чака цял час, докато Анди го извика. Анди беше осем години по-
голям, познаваха го още от втори курс, когато Джуд преживя нещо
толкова мъчително, че тримата решиха накрая да го заведат в
университетската болница, дежурен беше Анди, тогава още стажант.
Той бе единственият лекар, при когото Джуд се съгласи да отиде
повторно, и въпреки че Анди беше хирург-ортопед, той и досега
лекуваше Джуд от всичко, като се започне от гърба и се стигне до
краката, грипа и настинките. Всички харесваха Анди, освен това му
имаха доверие.
— Можеш да го отведеш вкъщи — каза Анди.
Беше ядосан. Смъкна шумно и рязко ръкавиците със спечена по
тях кръв и изтика назад стола. На пода имаше дълга червена ивица
като от небрежно мазната боя, сякаш някой се бе опитал да изчисти
нещо, не се беше справил и отчаян, се беше отказал. И по стените
имаше червени петна, пуловерът на Анди се беше вкоравил от кръвта.
Джуд седеше сгърбен, с унил вид върху масата за прегледи и държеше
стъклена бутилка портокалов сок. Косата му се беше слепнала на
кичури, ризата му изглеждаше твърда, лъскава, сякаш е покрита с лак
или е направена не от плат, а от метал.
— Иди в чакалнята, Джуд — подкани Анди и Джуд се подчини
покорно. След като излезе, Анди затвори вратата и погледна Уилем. —
Изглеждаше ли ти като човек, който ще посегне на живота си?
— Моля? Не. — Той усети, че застива. — Това ли се е опитвал да
направи?
Анди въздъхна.
— Твърди, че не. Но… знам ли. Не. Не знам, не мога да кажа. —
Отиде на мивката и се зае да си търка силно ръцете. — От друга

80
страна, ако е повикал Спешна помощ, което, момчета, всъщност е
трябвало да направите, по всяка вероятност са щели да го вземат в
болница. Сигурно затова и не го е направил. — Сега вече си говореше
на глас на себе си. Сложи си езерце течен сапун върху дланите и ги
изми още веднъж. — Знаеш, че се самонаранява, нали?
Известно време той не бе в състояние да отговори.
— Не — каза.
Анди се обърна и се взря в Уилем, както си подсушаваше бавно
пръстите един по един.
— Не ти ли се струваше потиснат? — попита. — Редовно ли се
храни, редовно ли спи? Безжизнен ли ти изглежда, вкиснат?
— Изглеждаше си добре — отвърна Уилем, макар и истината да
бе, че не знае. Дали Джуд се е хранел? Дали е спял? Дали Уилем е
трябвало да забележи? Дали е трябвало да обръща по-голямо
внимание? — В смисъл изглеждаше си както винаги.
— Добре тогава — рече Анди. За миг сякаш посърна и двамата
застинаха с лице един към друг, но без да се гледат. — Този път ще му
повярвам — продължи. — Видях го само преди седмица и съм
съгласен, нямаше нищо необичайно. Но ако започне да се държи
странно по какъвто и да е начин — сериозно говоря, Уилем, — ми
звънни незабавно.
— Обещавам — отговори той.
През годините беше виждал няколко пъти Анди и винаги бе
долавял отчаянието му, често сякаш насочено към няколко души
едновременно: към самия него, към Джуд и особено към приятелите на
Джуд — Анди постоянно бе намеквал (без да го изрича на глас), че
всички те не се грижат достатъчно за него. Уилем харесваше у Анди
това възмущение заради Джуд, макар и да се страхуваше от
неодобрението му и да го смяташе донякъде за несправедливо.
А после, както Анди често правеше, след като ги обвинеше,
гласът му се промени и стана почти нежен.
— Знам, че ще го изпълниш — каза той. — Късно е. Прибирайте
се. На всяка цена му дай да хапне нещо, щом се събуди. Честита Нова
година!

81
 Пътуваха към къщи в мълчание. Шофьорът беше изгледал Джуд
и беше отсякъл:
— Двайсет долара отгоре.
— Добре — бе отвърнал Уилем.
Небето почти бе изсветляло, но той знаеше, че няма да може да
заспи. В таксито Джуд се беше обърнал на другата страна и се бе
загледал през прозореца, а щом стигнаха у тях, се препъна на вратата и
се насочи бавно към банята, където, както знаеше Уилем, ще се опита
да поизчисти.
— Недей — спря го той. — Върви да лягаш.
И както никога покорен, Джуд смени посоката и тътрузейки
крака, се запъти към стаята, където заспа почти моментално.
Уилем седна на леглото си и го загледа. Изведнъж усети всяка
своя става, всеки мускул и кост, от това се почувства много, много стар
и няколко минути продължи просто да седи и да гледа втренчено.
— Джуд — повика, а после още веднъж, вече по-настойчиво, и
когато Джуд не отговори, той отиде при леглото му, побутна го по
гърба и след миг колебание избута нагоре десния ръкав на ризата му.
Под ръцете му платът бе неподатлив, по-скоро се огъваше и се
намачкваше като кадастрон и макар Уилем да успя да го вдигне само
до лакътя на Джуд, това бе достатъчно, за да види от вътрешната
страна на ръката три стълба ясни бели белези, всеки леко изпъкнал, с
ширина към два и половина сантиметра. Пъхна пръст под ризата и
напипа белезите и над лакътя, но спря, щом стигна при бицепса — не
искаше да продължава нагоре и извади ръка. Не успя да огледа лявата
ръка — Анди беше разрязал ръкава и цялата китка и длан на Джуд бяха
превързани с бял бинт, — ала знаеше, че и там ще намери същото.
Беше излъгал, когато бе казал на Анди, че не знае Джуд да се
самонаранява. По-точно не знаеше със сигурност, това обаче бе само
подробност: знаеше, и то отдавна. Един следобед през лятото, когато
Хеминг беше починал и те бяха отишли на гости у Малкълмови,
двамата с Малкълм се бяха напили — седяха и гледаха Джей Би и
Джуд, които бяха отишли да се поразходят по дюните и сега се
замеряха с пясък, и Малкълм попита:
— Правило ли ти е впечатление, че Джуд винаги ходи с дълъг
ръкав?

82
 В отговор той изсумтя. Беше забелязал, разбира се — как да не
забележиш такова нещо, особено в горещи дни, — но никога не си
беше позволявал да се пита защо. Често му се струваше, че
приятелството му с Джуд до голяма степен се свежда до това той да не
си позволява да задава въпроси, които би трябвало да зададе, защото се
страхува от отговорите.
След това настъпи мълчание и двамата загледаха как Джей Би, и
той пиян, пада назад на пясъка, а Джуд се спуска и се заема да го
затрупва.
— Флора имаше една приятелка, и тя все ходеше с дълъг ръкав
— продължи Малкълм. — Казваше се Мариам. Самонаранява се с
бръснач.
Той остави мълчанието да се настани между тях, докато не му се
стори, че чува как то оживява. В общежитието също имаше момиче,
което се самонараняваше. Беше там в първи курс, но той си даде
сметка, че от година не го е виждал.
— Защо? — попита Уилем Малкълм.
На пясъка Джуд беше закопал до кръста Джей Би. Джей Би
пееше фалшиво.
— Не знам — отвърна Малкълм. — Имаше много проблеми.
Той зачака, но Малкълм явно нямаше какво повече да му каже.
— Какво е станало с нея?
— Не знам. Изгубиха връзка, след като Флора отиде да учи в
колеж, оттогава не ми е говорила нито веднъж за нея.
Отново замълчаха. Уилем знаеше, че по някое време тримата са
решили негласно основно той да поеме отговорност за Джуд, и си
даваше сметка, че това бе начинът на Малкълм да го изправи пред
трудност, която трябва да бъде отстранена, макар и да не беше сигурен
какъв точно е проблемът и какъв би могъл да бъде отговорът — беше
готов да се обзаложи, че не знае и Малкълм.
Следващите няколко дни избягваше Джуд, беше наясно, че
остане ли насаме с него, няма да се спре и ще подхване с него
разговор, а не бе сигурен, че го иска и за какво ще говори. Не беше
трудно: през деня всички бяха заедно, на група, а вечер всеки се
прибираше в стаята си. Но една вечер Малкълм и Джей Би отидоха за
омари и двамата с Джуд останаха сами да режат доматите и да мият
марулята в кухнята. Денят беше дълъг, слънчев, сънен, Джуд бе в едно

83
от ведрите си настроения, бе едва ли не безгрижен и още докато Уилем
задаваше въпроса, той усети предвидима тъга, задето съсипва такъв
съвършен миг, миг, в който всичко — обагреното в розови ивици небе
над тях, начинът, по който ножът се врязваше толкова точно в
зеленчуците долу — се бе наредило така, че да е прекрасно, а той го
проваля.
— Не искаш ли някоя от тениските ми? — попита той Джуд.
Той не отговори, докато не изряза от домата зеления израстък,
после изгледа Уилем невъзмутимо, без да мига.
— Не.
— Не ти ли е горещо?
Джуд му се усмихна едва-едва, за да го предупреди.
— Всеки момент ще се застуди.
Така си беше. Щом се скриеше и последното петно слънце, щеше
да стане направо мразовито и щеше да се наложи и Уилем да ходи до
стаята си, за да си вземе пуловер.
— Но… — и чу отсега колко нелепо ще прозвучи, усети как още
преди да е подхванал този словесен сблъсък, той му се е изплъзнал
като котка и Уилем вече няма власт над него. — Ще си изцапаш целите
ръкави с омарите.
При тези думи Джуд издаде звук, някакъв странен грак, нещо
като лай, твърде силен, за да бъде истински смях, и пак се извърна към
дъската за рязане.
— Мисля, че ще се справя, Уилем — рече и макар гласът му да
беше мек, Уилем видя колко здраво държи той ножа, направо го стиска
така, че отгоре кокалчетата на пръстите му бяха станали жълтеникави
като лой.
Тогава на тях двамата им провървя, понеже Малкълм и Джей Би
се върнаха още преди да са продължили разговора, но Уилем все пак
чу как Джуд подхваща:
— Защо…
И макар и да не довърши изречението (и всъщност да не каза и
дума на Уилем по време на вечерята, през която опази съвсем чисти
ръкавите си), Уилем знаеше, че въпросът му е щял да бъде не: „Защо
ме питаш за това?“, а: „Защо точно ти ме питаш за това?“, тъй като
открай време Уилем внимаваше да не проявява прекалено голям

84
интерес и да не надзърта в множеството чекмеджета и кътчета — като
в шкаф, — където Джуд се криеше.
Казваше си, че с всеки друг е нямало да се колебае. Щял е да
настоява за отговори, щял е да се свърже с общи приятели, щял е да го
накара да седне, щял е да му крещи и да го умолява, да го заплашва,
докато не изтръгне признание. Но това бе част от сделката, когато си
приятел с Джуд: знаеше го и той, знаеше го и Анди, всички го знаеха.
Затваряш си очите за неща, за които шестото чувство ти казва, че не
бива да подминаваш, заобикаляш подозренията си. Разбираш, че
доказваш приятелството си, като се държиш на разстояние, като
приемаш за чиста монета каквото ти кажат, обръщаш се и си тръгваш,
ако ти захлопнат вратата под носа, вместо да се опитваш да я отваряш
насила. Щабквартирните спорове на четиримата за други хора — за
Хенри Йънг Черния, когато момичето, с което той ходеше, според тях
му изневеряваше и те се опитваха да решат как да му кажат, за Езра,
когато знаеха със сигурност, че момичето, с което ходи, му изневерява,
и се опитваха да решат как да му кажат — и дума не можеше да става
да ги водят за Джуд. Той щеше да го сметне за предателство, пък и
нямаше да помогне.
До края на вечерта двамата се избягваха, преди да си легне обаче,
Уилем застана пред стаята на Джуд с ръка, вдигната, за да почука, но
после се запита: какво щеше да каже? Какво искаше да чуе? Затова си
тръгна, продължи нататък, а на другия ден, когато Джуд не спомена
разговора от предишната вечер, той също не го направи и не след
дълго онзи ден се превърна в нощ, сетне в друг и друг, и друг и те се
отдалечаваха все повече и повече от опита му, пък бил той и
безплоден, да накара Джуд да отговори на въпроса, който самият той
не намираше сили да зададе.
Ала той, този въпрос, постоянно си беше там, и в най-неочаквани
мигове избиваше на повърхността на мислите му и заставаше
вироглаво най-отпред точно като невъзмутим трол. Преди четири
години, докато учеха магистратура, двамата с Джей Би живееха заедно
на квартира, а Джуд, който беше останал в Бостън, за да продължи
следването си в Юридическия факултет, им беше дошъл на гости. И
тогава пак беше вечер, вратата на банята беше заключена и той
заблъска по нея, внезапно и неочаквано ужасен, а Джуд отговори,

85
изглеждаше подразнен, но и (или само му се беше сторило?) странно
гузен, когато го попита:
— Какво, Уилем?
А той отново не бе в състояние да отговори, ала знаеше, че нещо
не е наред. Вътре в банята миришеше на танин, носеше се миризмата
на кръв с дъх на ръждив метал и той дори порови в кошчето за
отпадъци, където намери намачкана опаковка от лейкопласт, но дали тя
бе от вечерята, когато Джей Би се беше порязал с нож, докато се беше
опитвал да накълца моркова направо в ръката си (Уилем подозираше,
че той нарочно се прави на много несведущ в кухнята, да не би да го
хванат да готви), или беше от среднощните самоизтезания на Джуд?
Но и тогава той отново (отново!) не направи нищо, а когато подмина
Джуд (който се преструваше на заспал или може би наистина спеше?)
на канапето във всекидневната, не каза нищо, на другия ден пак не каза
нищо и дните пред него се разгръщаха, чисти като хартия, и ден след
ден той не казваше нищо, нищо, нищо.
А сега това. Ако преди три години беше направил нещо (какво?),
дали щеше да се случи това сега? И какво точно бе то?
Този път обаче той щеше да говори, защото този път имаше
доказателства. Този път, оставеше ли Джуд да му се изплъзне, да се
измъкне, значи именно той щеше да бъде виновен, ако се случеше
нещо.
След като го реши, усети как умората го поваля, усети как тя
заличава притесненията, тревогата и отчаянието от нощес. Това бе
последният ден от годината и докато той лягаше и затваряше очи,
последното, което запомни като чувство, бе изненадата, че заспива
толкова бързо.

Наближаваше два следобед, когато Уилем най-после се събуди, и

първото, което си спомни, бе решението му от сутринта. Нещата
определено се бяха наредили така, че да го откажат от него: леглото на
Джуд беше оправено. Джуд беше станал. Когато Уилем влезе в банята,
там миришеше на белина. А самият Джуд седеше на тясната масичка и
изрязваше от тестото кръгове със стоицизъм, от който Уилем се
подразни, но и изпита облекчение. Ако решеше да попритисне Джуд,

86
това нямаше да се случи в благоприятните за него доказателства за
бедствие и хаос.
Той седна тежко на стола отсреща.
— Какво правиш?
Джуд не вдигна поглед.
— Още сиренки — отвърна той спокойно. — Вчера едната тава
не ми се получи.
— На кого изобщо му пука, Джуд! — подвикна той гадно, а сетне
добави припряно и безпомощно: — И солети да им поднесем, няма да
забележат.
Джуд сви рамене, а Уилем усети как е толкова подразнен, че вече
го хваща яд. Ето, Джуд си седеше тук след — както вече можеше да
признае, — след една ужасяваща нощ, все едно не се е случило нищо,
въпреки че превързаната му ръка бе отпусната безполезно на масата.
Тъкмо да каже още нещо, когато Джуд остави водната чаша, с която
режеше на кръгчета тестото, и го погледна.
— Наистина съжалявам, Уилем — пророни толкова тихо, че
Уилем едвам го чу. Забеляза, че Уилем гледа ръката му, и я прибра
върху коленете си. — Не биваше изобщо да… — Той замълча. —
Съжалявам. Не ми се сърди.
Гневът му се разсея.
— Какво беше това, Джуд? — попита.
— Не каквото си мислиш. Наистина, Уилем.
След години Уилем щеше да разкаже на Малкълм този разговор
— не буквално, дословно, само в общи линии — като доказателство,
че не става за нищо, че се е провалил. Можело ли е всичко да се
промени, ако той е изрекъл едно-единствено изречение? Например:
„Да се самоубиеш ли се опитваш, Джуд?“, или: „Трябва да ми кажеш,
Джуд, какво става?“, или: „Защо си го причиняваш, Джуд?“. Всеки от
тези въпроси щеше да бъде приемлив, всеки щеше да доведе до по-
сериозен разговор, който вероятно е щял да помогне или поне да
предотврати такива опити.
Дали?
Но тогава той само промърмори:
— Добре.
Седяха в мълчание сякаш много дълго, заслушани в шепота на
съседските телевизори, и чак след време Уилем щеше да се запита

87
дали Джуд се е натъжил, или му е олекнало, че са му повярвали с
такава готовност.
— Сърдиш ли ми се?
— Не. — Той се прокашля. И наистина не му се сърдеше. Най-
малкото не би избрал точно думата „сърдя се“, макар и да не знаеше
как е правилно да се изрази. — Но очевидно трябва да отменим
купона.
При тези думи Джуд застана нащрек.
— Защо?
— Защо ли? Ти шегуваш ли се?
— Уилем — подхвана Джуд вече с тон, който Уилем би
определил като съдебен, — не можем да го отменим. След седем часа,
по-малко… хората ще започнат да идват. И наистина нямаме и понятие
кого е поканил Джей Би. И да съобщим на всички, пак ще има такива,
които ще се появят. Пък и… — Той си пое дълбоко въздух, сякаш
имаше бронхит и се опитваше да докаже, че му е минало от само себе
си. — Добре съм си. Ще бъде по-трудно да го отменим, отколкото
просто да караме, както сме се разбрали.
Защо, защо ли той вечно слушаше Джуд? Но ето че го правеше
отново и не след дълго стана осем, прозорците отново бяха отворени, в
кухнята отново стана горещо от сладките и сиренките — сякаш
предишната нощ изобщо не се е случвала, сякаш онези часове са били
заблуда, — не след дълго дойдоха и Малкълм и Джей Би. Застанал на
вратата на спалнята, Уилем си закопчаваше ризата и слушаше как
Джуд им обяснява, че си е изгорил ръката, докато е пекъл сиренките, и
се е наложило Анди да сложи мазило.
— Казвах ли ти аз да не ги правиш тия сиренки — чу той как
Джей Би казва щастливо.
Обичаше печивата на Джуд.
Точно тогава мощно усещане обзе Уилем: можеше да затвори
вратата, да си легне и когато се събудеше, щеше да е започнала новата
година, всичко щеше да бъде заличено, за да отстъпи място на новото,
и той няма да чувства вътре в себе си тези гърчещи се притеснения.
Изведнъж му се стори жива мъка да общува с Малкълм и Джей Би, да
общува с тях, да се усмихва и да се шегува.
Но разбира се, отиде при тях и когато Джей Би настоя да са се
качили на покрива, за да подишал свеж въздух и да изпушел една

88
цигара, той остави Малкълм да се оплаква безуспешно, с половин уста
колко студено било, а после последва примирено тримата нагоре по
тясното стълбище, водещо към покрития с дзифт покрив.
Още беше ядосан и се дръпна встрани, за да не пречи на другите
да си говорят. Небето над него вече бе съвсем тъмно, среднощно
тъмно. Обърнеше ли се Уилем на север, виждаше точно долу под себе
си магазина за художници, където Джей Би работеше на непълен
работен ден от един месец, откакто напусна списанието, и в
далечината безвкусната грозна грамада на Емпайър Стейт Билдинг с
кула, осветена в ослепителна синкава светлина, която напомняше
бензиностанция и дългия път на връщане от болничното легло на
Хеминг към дома на родителите му отпреди много години.
— Момчета, студено е — провикна се към другите. Не си беше
взел якето, останалите също. — Хайде да влизаме вътре.
Но когато отиде при вратата за стълбището на сградата, тя не
поддаде. Той опита още веднъж — не се и помръдваше. Бяха се
заключили.
— Мамка му — изкрещя той. — Мамка му, мамка му, мамка му.
— Господи, Уилем — стресна се Малкълм, понеже Уилем рядко
си изпускаше нервите. — Джуд! Ключът у тебе ли е?
Но не беше у Джуд.
— Мамка му — не се сдържа той.
Всичко се беше объркало. Той нямаше сили да погледне Джуд.
Винеше него, което не беше честно. Винеше себе си, което бе по-
справедливо, но се вкисваше още повече.
— Кой е с телефон?
Идиотска работа — никой не беше с телефон: телефоните бяха
долу в квартирата, където би трябвало да са и те, ако не беше този
тъпанар Джей Би, ако не беше този тъпанар Малкълм, който следваше
безусловно всичко, казано от Джей Би, всяка шантава неизбистрена
идея, ако не беше и онзи тъпанар Джуд, който нощес, не, от девет
години се самонараняваше, а не даваше никой да му помогне, ако
Джуд не го плашеше и не му лазеше по нервите, караше го да се
чувства толкова безпомощен — ако не беше всичко.
Покрещяха, потропаха с крака по покрива с надеждата да ги чуе
някой долу, някой от тримата съседи, които не бяха виждали никога.
Малкълм предложи да метнат нещо по прозорците на съседните

89
сгради, но нямаше какво да метнат (долу бяха дори портфейлите им,
скътани на топло в джобовете на якетата), пък и не светеше никъде.
— Слушайте — подхвана накрая Джуд, макар че последното,
което искаше Уилем, бе да слуша Джуд. — Хрумна ми нещо. Спуснете
ме на аварийната стълба и ще проникна през прозореца на спалнята.
Идеята беше толкова налудничава, че в началото Уилем не
знаеше какво да каже: звучеше като нещо, хрумнало на Джей Би, а не
на Джуд.
— Не — отсече той. — Това е пълна лудост.
— Защо? — попита Джей Би. — Мисля, че планът е страхотен.
Аварийното стълбище беше ненадеждно, зле измислено и като
цяло безполезно — ръждив метален скелет, закрепен отпред на
сградата, между петия и третия етаж, като особено грозен декоративен
елемент: имаше към три метра от покрива до площадката, два пъти по-
тясна от всекидневната им — дори и да спуснеха Джуд на площадката,
без той да се нарани, без да предизвикат поредния пристъп или да му
счупят крака, щеше да се наложи Джуд да прекрачи отстрани, за да
стигне прозореца на спалнята.
— И дума да не става — възрази Уилем на Джей Би и известно
време двамата спориха, докато, все по-притеснен, Уилем не осъзна
накрая, че друго решение няма. — Но не Джуд — отсече. — Аз.
— Не можеш.
— Защо? Дори не се налага да проникваме през спалнята, просто
ще вляза през един от прозорците във всекидневната.
Те бяха с решетки, но една от пръчките липсваше и Уилем
смяташе, че сигурно ще успее да се промуши между другите две. При
всички положения се налагаше.
— Преди да се качим тук, затворих прозорците — призна тихо
Джуд, а Уилем знаеше какво означава това — че ги е заключил, понеже
заключваше всичко, изпречило се пред очите му: врати, прозорци,
шкафове. Правеше го по инерция. Ключалката на прозореца в спалнята
беше обаче счупена, затова Джуд бе измайсторил механизъм: сложна
тежка чудесия от болтчета и жици, която, както твърдеше той, правела
прозореца напълно обезопасен.
Уилем открай време не можеше да се начуди на прекалената
предпазливост на Джуд, на готовността му да намира беди навсякъде
— отдавна беше забелязал навика на Джуд, влезе ли в стая или друго

90
помещение, да търси най-близкия изход и после да застава до него,
което в началото беше забавно, а после някак си стана не чак толкова
забавно — и не по-малката му готовност да взима предпазни мерки.
Една нощ седяха будни до късно в спалнята, говореха си и Джуд
сподели (тихо, сякаш прави безценна изповед), че всъщност
механизмът на прозореца в спалнята можел да се отвори и отвън, обаче
бил единственият и само той знаел как.
— Защо ми го казваш? — попита Уилем.
— Защото смятам, че трябва да го сменим — отвърна Джуд.
— Не е ли все едно, щом само ти знаеш как се отваря?
Нямаха излишни пари за ключар, не можеха да се охарчват и за
проблем, който не беше никакъв проблем. Не можеха да повикат и
домоуправителя: вече след като се бяха нанесли, Аника си призна с
половин уста, че на хартия нямала право да преотдава под наем
жилището, но стига да не създават неприятности, домоуправителят
нямало да ги закача. Затова те се стараеха да не създават неприятности:
сами си поправяха, ако нещо се повредеше, сами си мажеха стените,
сами си потягаха водопровода и канализацията.
— За всеки случай — заяви Джуд. — Просто искам да знам, че
сме в безопасност.
— Джуд — рече той. — Ще бъдем в безопасност. Няма да се
случи нищо. Никой няма да проникне тук. — А после, когато Джуд
продължи да мълчи, той въздъхна, предаде се. — Утре ще повикам
ключар.
— Благодаря ти, Уилем — бе отговорил Джуд.
В крайна сметка обаче така и не повика.
Това се беше случило преди два месеца, а сега стояха на студа
горе на покрива и онзи прозорец беше единствената им надежда.
— Мамка му, мамка му — простена той. Цепеше го глава. —
Само ми кажи как да го отворя и ще го направя.
— Трудно е — отвърна Джуд. Вече бяха забравили, че Малкълм
и Джей Би стояха там и ги гледаха, Джей Би мълчеше както никога. —
Няма да мога да ти обясня.
— Да, знам, че ме мислиш за тъп малоумник, но все ще схвана,
ако употребяваш простички думи — тросна се той.
— Уилем — изненада се Джуд и известно време мълча. — Друго
имах предвид.

91
 — Знам — рече той. — Извинявай. Знам. — Пое си дълбоко
въздух. — И да тръгнем да го правим — макар и да смятам, че не бива,
— как изобщо ще те спуснем долу?
Джуд отиде в края на покрива, обточен от всички страни с
плосък отгоре парапет до прасците, и надзърна надолу.
— Ще седна на парапета с лице навън, точно над аварийното
стълбище — обясни той. — После вие двамата с Джей Би сядате до
мен. Хващате ме всеки с две ръце за китката и ме спускате. Когато вече
не можете да се пресегнете, ме пускате и аз се приземявам на
площадката.
Той се засмя, толкова опасно и глупаво звучеше.
— И да го направим, как ще стигнеш прозореца на спалнята?
Джуд го погледна.
— Налага се да ми се доверите, че ще се справя.
— Тъпо е.
Намеси се и Джей Би.
— Друг изход няма, Уилем. Тук ще премръзнем.
И наистина още му беше топло само защото беше вбесен.
— Наистина ли не си забелязал, Джей Би, че цялата му ръка е
бинтована?
— Но аз се чувствам добре, Уилем — възрази Джуд още преди
Джей Би да отговори.
Още десет минути двамата спориха, накрая Джуд отиде
решително при парапета.
— Ако не ми помогнеш ти, Уилем, ще го направи Малкълм —
оповести той, макар че и Малкълм изглеждаше не по-малко ужасен.
— Не — каза той. — Аз.
И така, двамата с Джей Би приклекнаха и се притиснаха към
стената, хванали и с двете ръце Джуд за китките. Вече беше толкова
студено, че той почти не усещаше пръстите си. Беше хванал Джуд за
лявата ръка и единственото, което чувстваше, бяха пластовете бинт.
Пред очите му се понесе образът на Анди и направо му причерня от
угризения.
Джуд се оттласна отстрани на перваза и Малкълм простена тихо,
а после изписка. Уилем и Джей Би се надвесиха възможно най-много,
още малко, и щяха да паднат, и когато Джуд им извика да го пуснат, те

92
го направиха и загледаха как се приземява с трясък върху дъсчената
площадка на аварийната стълба долу.
Джей Би ревна „ура“, а на Уилем му идеше да го фрасне.
— Всичко е наред! — извика отдолу Джуд и размаха във въздуха
като знаме превързаната си ръка, а после се премести в края на
аварийната стълба и яхна перилата, за да размотае телта върху
прозореца. Пъхна крака около една от металните пръчки по перилата,
но едва се закрепи и Уилем загледа как той залита и се опитва да
запази равновесие, от студа и вцепенението пръстите му се движеха
бавно.
— Спуснете ме долу — каза той на Малкълм и Джей Би и без да
обръща внимание на възраженията на примрелия от страх Малкълм,
също отиде в края на покрива, а преди да се спусне, извика на Джуд —
да не би, щом стъпи при него, той да изгуби равновесие.
Спускането беше по-страшно, а приземяването — по-трудно,
отколкото беше очаквал, но се окопити бързо и отиде при Джуд, после
го хвана здраво през кръста и също пъхна крак между пръчката на
перилата, за да се закрепи.
— Държа те — каза, а Джуд се надвеси над парапета, по-надалеч,
отколкото ако беше сам, и Уилем го стисна толкова силно, че усети
през пуловера му прешлените на гръбначния стълб и долови как
стомахът му се свива и отпуска заедно с дишането, как движенията на
пръстите се предават като ехо и по мускулите, докато той се извръща и
размотава парчетата тел, с които прозорецът бе прихванат.
След като го направи, Уилем се покатери пръв на перилата и
оттам се прехвърли в спалнята, а после се пресегна още веднъж, за да
изтегли за ръце Джуд, като внимаваше да не пипа превръзката.
Вече вътре двамата застанаха задъхани един срещу друг и се
загледаха. Въпреки че през прозореца нахлуваше студен въздух, в
стаята бе блажено топло, най-сетне на Уилем му олекна и той си
позволи да се поотпусне. Бяха в безопасност, бяха спасени. Точно
тогава Джуд му се усмихна и той също му отвърна с усмивка — ако
пред него стоеше Джей Би, щеше да го прегърне, толкова замаян се
чувстваше от глупавото облекчение, но Джуд не беше по прегръдките
и затова Уилем се въздържа. После обаче Джуд вдигна ръка да
изтръска от косата си люспите ръжда, а Уилем видя, че по превръзката,
от вътрешната страна на китката е избило наситено червено петно и

93
със закъснение осъзна, че Джуд е толкова запъхтян не само от
усилието, но и от болка. Загледа как Джуд сяда тежко на леглото и се
пресяга с омотаната в бяло ръка назад, за да се увери, че ще се приземи
на нещо твърдо.
Уилем приклекна до него. Въодушевлението му се беше
изпарило, изместено от друго. Той усети, че колкото и да е странно, му
се плаче, макар и да не можеше да каже защо.
— Джуд — подхвана, но не знаеше как да продължи.
— По-добре иди ги доведи — предложи Джуд и въпреки че всяка
дума излизаше със стон, той се усмихна още веднъж на Уилем.
— Да си гледат работата — рече. — Ще остана тук при теб.
Джуд се позасмя, макар и смръщен, и се наведе предпазливо
назад, докато не легна на една страна, а Уилем му помогна, вдигна
краката му на леглото. По пуловера му още имаше люспи ръжда и
Уилем махна няколко.
— Джуд — опита отново.
— Върви — каза Джуд и затвори очи, въпреки че още се
усмихваше, а Уилем стана без желание, затвори прозореца и преди да
излезе, изключи нощната лампа, после затвори след себе си вратата и
се насочи към стълбището, за да се притече на помощ на Малкълм и
Джей Би — чу как някъде далеч долу звънецът на домофона оглася
входа, за да оповести, че са дошли първите гости.

94
 II
ПОСТЧОВЕК

95
 1

Съботите бяха за работа, неделите — за разходка. Разходките

бяха започнали по принуда преди пет години, когато той беше дошъл
да живее в града и го познаваше бегло: всяка седмица избираше
различен квартал и вървеше от Лиспенард стрийт до него, а после го
обикаляше по периметъра и отново се прибираше. Не пропускаше
неделя, освен ако времето не го правеше почти невъзможно, и дори
сега, след като се беше разхождал във всички квартали на Манхатън и
в много в Бруклин и Куинс, пак излизаше в десет сутринта всяка
неделя и се прибираше едва след като извървеше маршрута.
Разходките отдавна не му носеха наслада, макар и да не бяха и
неприятни — просто бяха нещо, което той правеше. Известно време
дори се надяваше да не се свеждат само до раздвижването, да са
целебни като любителската физиотерапия, макар че Анди не бе на
същото мнение и дори не одобряваше разходките му.
— Няма лошо да раздвижваш краката си — беше му казал. — Но
в този случай е за препоръчване да плуваш, вместо да обикаляш
нагоре-надолу по улиците.
Той всъщност нямаше нищо против и да плува, но нямаше място,
което да е достатъчно закътано.
Случваше се и Уилем да се присъедини към тези разходки и сега,
ако маршрутът му минаваше покрай театъра, той изчисляваше времето
така, че двамата да се срещнат след сутрешното представление при
магазинчето за сокове на една пресечка оттам. Поръчваха си сок,
Уилем му разказваше как е минало представлението и си купуваше
салата, която да изяде преди спектакъла вечерта, а той продължаваше
на юг, към дома.
Още живееха на Лиспенард стрийт, макар че и двамата вече
можеха да си наемат самостоятелни квартири: той със сигурност,
Уилем — вероятно. Но никой не бе споменавал пред другия, че смята
да се изнася, никой не го бе и направил. Все пак бяха преградили
лявата половина от всекидневната, бяха направили втора стая — през
почивните дни всички вдигнаха с общи усилия грапава стена от

96
гипсокартон и сега, щом човек влезеше, го посрещаше само сивата
светлина от два, а не от четири прозореца. Уилем се премести в новата
спалня, а той остана в старата.
Освен на срещите при задния вход на театъра му се струваше, че
напоследък изобщо не вижда Уилем, и колкото и Уилем да си
повтаряше, че бил ленив, се създаваше усещането, че не подвива крак,
постоянно работи или поне опитва: преди три години, на двайсет и
деветия си рожден ден, се беше зарекъл да прави, да струва, но преди
да навърши трийсет, да напусне „Ортолан“, и две седмици преди
трийсетия си рожден ден двамата седяха в жилището, сместени в
наскоро разполовената всекидневна, Уилем се притесняваше дали
наистина може да си позволи да напусне работа и точно тогава му се
обадиха — обаждане, което той чакаше от години. Канеха го в пиеса,
която пожъна достатъчен успех, и Уилем получи достатъчно внимание,
за да си позволи да напусне окончателно „Ортолан“ тринайсет месеца
по-късно: точно година след крайния срок, който сам си беше
поставил. Той беше ходил да гледа пиесата с Уилем — семейна драма
със заглавието „Теоремата на Маламуд“ за преподавател по литература
с начален стадий на мъчителна деменция и за отчуждения му син,
физик — пет пъти, по два с Малкълм и Джей Би и веднъж с Харолд и
Джулия, дошли в града за почивните дни, и всеки път успяваше да
забрави, че на сцената е старият му приятел, неговият съквартирант, а
когато след представлението викаха с аплодисменти отново и отново
актьорите, се чувстваше горд и леко натъжен, сякаш самият факт, че
сцената е по-нависоко, оповестяваше, че Уилем се е издигнал до други
житейски селения, до които той няма лесен достъп.
Той също наближаваше трийсетте, но това не отприщи дремеща
паника, бурна дейност, не го тласна да пренареди очертанията на
живота си така, че този живот да приляга повече на един
трийсетгодишен човек. Това обаче не важеше за приятелите му и той
прекара последните три години преди трийсетте да ги слуша как
възхваляват десетилетието, как разсъждават надълго и нашироко какво
са постигнали и какво не са, да изброяват нещата, за които се
ненавиждат, и обещанията си. Нещата се бяха променили. Така
например втората спалня бе обособена отчасти заради страха на
Уилем, че е на двайсет и осем, а още дели една стая със съквартиранта
си от колежа, и същите притеснения — страхът, че щом навлязат в

97
четвъртото си десетилетие, то като в приказките ще ги преобрази в
нещо друго, в нещо неподвластно, освен ако не го изпреварят сами с
нещо радикално — вдъхновиха Малкълм да признае на бърза ръка
пред родителите си, че е обратен, колкото след година да бие отбой и
да започне да излиза с жена.
Но въпреки тревогите на приятелите си той знаеше, че ще му
хареса да е на трийсет именно по причината, заради която на тях им
беше неприятно: защото това бе възрастта на неоспоримата зрялост.
(Очакваше с нетърпение да стане на трийсет и пет — тогава вече
можеше да каже, че е бил зрял човек точно толкова, колкото и дете.)
Докато растеше, трийсетгодишната възраст му се струваше много
далечна, невъобразима. Той помнеше съвсем ясно как като съвсем
малък, още в манастира е попитал брат Михаил, който обичаше да му
разказва къде е пътешествал в другия си живот, кога и той ще може да
пътува.
— Когато пораснеш — беше отвърнал брат Михаил.
— Кога? — бе настоял той. — Догодина ли?
По онова време дори един месец му се струваше цяла вечност.
— След много години — бе уточнил брат Михаил. — Когато
станеш голям. На трийсет.
И сега, само след няколко седмици, той щеше да ги навърши.
В неделите, докато се готвеше да излезе за разходка, понякога
заставаше бос в притихналата кухня и отблъскващото тясно жилище
му се струваше истинско чудо. Тук времето му принадлежеше,
пространството също, всяка врата можеше да бъде затворена, всеки
прозорец — заключен. Той заставаше пред мъничкия шкаф в антрето
— всъщност ниша, над която бяха окачили парче брезент — и се
любуваше на запасите си в него. На Лиспенард стрийт ги нямаше
среднощните набези за руло тоалетна хартия до латиноамериканския
минимаркет на „Уест Бродуей“, нямаше прокиснало мляко, което си
открил отзад в хладилника и не можеш да извадиш, ако не си запушиш
носа. Тук винаги имаше запаси. Той имаше грижата. През първите
години на Лиспенард стрийт се притесняваше от навиците си, за които
знаеше, че прилягат повече на възрастен човек и може би на жена, и
беше крил под леглото запасите си от хартиени салфетки, беше пъхал
флаерите за намаления по магазините в куфарчето, за да ги прегледа
по-късно, когато Уилем не си беше вкъщи, сякаш те са особено

98
екзотична разновидност на порнографията. Един ден обаче Уилем бе
открил съкровището му, докато бе търсил един чорап, който бе изритал
под леглото.
Той се беше смутил.
— Какво толкова? — го беше попитал Уилем. — Според мен е
страхотно. Слава богу, че се оглеждаш за такива неща.
Но той пак се бе почувствал уязвим, беше го възприел като
поредното доказателство, добавено към вече дебелата папка, която
свидетелстваше какъв стиснат педант е, колко непоправимо и
необратимо неспособен е да бъде човекът, за какъвто опитваше да се
представя.
Въпреки това — както с толкова други неща — то бе по-силно от
него. На кого можеше да обясни, че в недолюбваната Лиспенард
стрийт, в запасите си, достойни за бомбоубежище, намира не по-малко
удовлетворение и усещане за сигурност, отколкото в дипломите си и
работата? Или че онези мигове, когато бе сам в кухнята, наподобяваха
медитация, че само в тях се отпускаше истински и мислите му вече не
се носеха шеметно напред, не планираха предварително хилядите
дребни недомлъвки и замазване на истината, на фактите, без които бе
немислимо всяко негово общуване със света и с обитателите му?
Знаеше, че не може да каже на никого, дори на Уилем. Ала трябваше
да минат години, докато се научи да пази мислите си за себе си: за
разлика от приятелите си не споделяше доказателствата за своите
особнячества като начин да се открои сред другите, макар и да се
радваше и да се гордееше, че те споделят с него своите.
Днес щеше да отиде в горната част на Ист Сайд: щеше да тръгне
по „Уест Бродуей“ към парка на Уошингтън Скуеър, към
„Юнивърсити“ и през Юниън Скуеър нагоре по „Бродуей“ към Пето
авеню, по което щеше да върви, докато излезе на Осемдесет и шеста
улица, а сетне по „Медисън“ на Двайсет и четвърта, откъдето щеше да
свърне на изток към „Лексингтън“ и да продължи на юг и на изток,
докато се озове отново при „Ървин“, там пред театъра щеше да се
срещне с Уилем. Вече месеци наред, близо година изминаваше този
маршрут и защото той го отвеждаше надалеч, и защото вече
прекарваше всяка събота в горния край на Ист Сайд, в градска къща
недалеч от родителите на Малкълм, където даваше частни уроци на
дванайсетгодишния Феликс. Но сега беше средата на март, пролетната

99
ваканция, Феликс и родителите му бяха на почивка в Юта и това
означаваше, че няма опасност да ги срещне.
Бащата на Феликс беше приятел на приятели на родителите на
Малкълм и именно бащата на Малкълм му бе уредил работата.
— Всъщност не ти плащат достатъчно в Прокуратурата, нали? —
беше попитал господин Ървин. — Не разбирам защо просто не ми
разрешиш да те представя на Гавин.
Гавин беше от приятелите на господин Ървин от Юридическия
факултет, който сега оглавяваше една от най-мощните фирми в града.
— Той, татко, не иска да работи за корпорации — бе подхванал
Малкълм, но баща му бе продължил да говори, сякаш синът му изобщо
не се е обаждал, и Малкълм се сгърби на стола.
Домъчня му за него, но и се подразни, понеже му беше казал да
се поинтересува уж между другото дали родителите му не познават
човек с дете, което има нужда от частни уроци, а не да ги пита
направо.
— Но всъщност е страхотно — му бе казал бащата на Малкълм,
— че ти се иска да пробиеш сам. (Малкълм се бе сгърбил още по-
ниско на стола.) Но наистина ли имаш такава остра нужда от пари? И
през ум не ми е минавало, че държавата плаща толкова малко, но е
минало много време, откакто съм бил държавен чиновник — ухили се
господин Ървин.
Той също му се усмихна.
— Няма такова нещо — рече, — заплатата е добра. (Наистина
беше добра. Не точно за господин Ървин, разбира се, не и за Малкълм,
но парите бяха повече, отколкото той бе мечтал някога да има, и идваха
всеки две седмици, трупаха се неуморно в числа.) Просто събирам
пари за ипотека.
Малкълм се извърна рязко към него и той си напомни да не
пропусне да каже на Уилем лъжата, да не би Малкълм да го изпревари.
— О, виж ти, браво на теб — каза господин Ървин. Това бе цел,
разбираема за него. — И по една случайност познавам такъв човек.
Този човек бе Хауард Бейкър и след петнайсетминутно разсеяно
събеседване той го нае като частен учител на сина си по латински,
математика, немски и пиано. (Той се учуди защо господин Бейкър не
наеме по всеки предмет специалисти — можеше да си го позволи, —
но не попита.) Беше му мъчно за Феликс, който беше дребничък и

100
несимпатичен и имаше навика да си бърка в тясната ноздра, да пъха
показалец все по-навътре и навътре, докато не се усети и не го извади
припряно, за да го избърше отстрани на джинсите си. След осем
месеца още не бе наясно доколко способен е Феликс. Не че беше
глупав, но му липсваше живец, сякаш на дванайсет години вече се бе
примирил, че животът е едно голямо разочарование, че той ще бъде
разочарование за всички наоколо. Всяка събота в един следобед
чакаше с готови домашни и послушно отговаряше на всички въпроси
така, че накрая думите му прозвучаваха в тревожен, озадачен горен
регистър, сякаш налучкваше отчаяно всеки, и най-простия („Salve,
Felix, quid agis?“[1] — „Хм… bene[2]?“), ала никога не питаше нищо и
когато той се интересуваше дали не иска да обсъдят на който език
реши някоя тема, Феликс само свиваше рамене и пелтечеше нещо с
пръст, който сякаш сам се насочваше към носа му. Когато надвечер той
му махаше с ръка за довиждане, Феликс вдигаше безжизнено длан и
тутакси се шмугваше в лоното на входа — все му се струваше, че
момчето никога не напуска къщата, никога не излиза навън, няма
никакви приятели. Клетият Феликс: дори името му[3] сякаш бе
подигравка с него.
Предишния месец господин Бейкър бе поискал да поговори след
уроците с него и след като се бе сбогувал с Феликс, той бе отишъл с
прислужницата в кабинета. Онзи ден биеше много на очи, че куца, и
той го чувстваше остро — както се случваше често, — имаше
усещането, че изпълнява ролята на обеднялата гувернантка в някоя
Дикенсова драма.
Бе очаквал от господин Бейкър припряност, може би дори гняв,
въпреки че, ако се съдеше по оценките, Феликс се справяше по-добре в
училище, и при нужда бе готов да се брани — господин Бейкър
плащаше много повече, отколкото бе очаквал, и той строеше планове
за парите, които изкарваше там, — но вместо това му кимнаха да седне
на стола пред писалището.
— Какъв според вас е проблемът с Феликс? — беше попитал
господин Бейкър.
Той не очакваше такъв въпрос, затова помисли, преди да
отговори.
— Според мен, господине, няма проблем — рече предпазливо. —
Според мен той просто не е…

101
 Беше напът да каже „щастлив“. Но какво бе щастието, ако не
разточителство, състояние, което е невъзможно да поддържаш отчасти
защото е толкова трудно да го изразиш? Той не помнеше като дете да
си е представял щастието: имаше само нещастия или страх, както и
липса на нещастия и страх и именно второто състояние бе
единственото, от което се бе нуждал и което бе желал.
— Според мен е срамежлив — довърши.
Господин Бейкър изсумтя (очевидно не бе очаквал точно този
отговор).
— Но вие го харесвате, нали? — попита го с такова странно
беззащитно отчаяние, че изведнъж го обзе огромна тъга и за Феликс, и
за господин Бейкър.
Дали именно това не означаваше да си родител? Дали именно
това не означаваше да си дете, което има родители? Такова нещастие,
такива разочарования, такива очаквания, които щяха да си останат
неизразени и несбъднати!
— Разбира се — беше отговорил, а господин Бейкър беше
въздъхнал и му беше връчил чека, който обикновено прислужницата
му даваше, преди той да си тръгне.
Следващата седмица Феликс не бе пожелал да изсвири каквото
той му беше задал. Беше по-безжизнен от обикновено.
— Дали да не изсвирим друго? — беше го попитал той. Феликс
бе свил рамене. Той се беше замислил. — Искаш ли аз да ти изсвиря
нещо?
И този път Феликс бе свил рамене.
Въпреки това той го направи, защото пианото беше много
красиво и понякога, докато гледаше как Феликс прокарва предпазливо
пръсти по хубавите гладки клавиши, той копнееше да остане насаме с
инструмента и ръцете му да започнат да се движат възможно най-бързо
по повърхността му.
Засвири Хайдн, Соната № 50 в ре мажор, една от любимите си
творби, толкова ярка и прекрасна, че той очакваше да ободри и
двамата. Но щом я изсвири, момчето продължаваше да седи
притихнало до него и той се засрами и от самохвалния, преднамерено
изпъкващ оптимизъм на сонатата, и от собствения си изблик на
себелюбие.

102
 — Феликс — беше подхванал, а после беше спрял. Феликс
зачака до него. — Какво има?
После за негово изумление Феликс се бе разплакал, а той се бе
опитал да го утеши.
— Феликс — беше рекъл и го бе прегърнал непохватно.
Представи си, че е Уилем, който винаги знаеше какво точно да направи
и без дори да се замисля, какво да каже. — Всичко ще бъде наред.
Обещавам ти.
Но Феликс само се разплака още повече.
— Нямам си приятели — изхлипа.
— О, Феликс — рече той и състраданието му, дотогава някак
далечно, отчуждено, се избистри. — Съжалявам.
Усети остро колко самотен е животът на Феликс с тези съботи,
прекарани с юрист инвалид, който скоро щеше да прехвърли трийсетте
и който беше там само заради парите — същата вечер той щеше да
излезе с хора, които обича и които дори го обичаха, а Феликс щеше да
си стои сам-самичък, понеже майка му — третата съпруга на господин
Бейкър — вечно я нямаше, а баща му бе убеден, че му има нещо, нещо,
което трябва да се оправи.
По-късно, докато се прибираше вкъщи (ако времето беше хубаво,
отказваше автомобила на господин Бейкър и тръгваше пеш), се
изумяваше колко неправдоподобно несправедливо е всичко това:
Феликс, който изначално си беше по-добро дете от него навремето,
още нямаше приятели, а той, нищожеството, имаше.
— Накрая ще имаш приятели, Феликс — беше му казал и Феликс
беше проплакал:
— Но кога? — с такъв копнеж, че той чак трепна.
— Скоро, скоро — обеща и го погали по кльощавия гръб. —
Обещавам.
А Феликс беше кимнал, макар че после, докато момчето го
изпращаше до вратата с малко гущерово лице, което от сълзите бе
заприличало още повече на муцунка на влечуго, усети съвсем ясно:
Феликс вижда, че той го лъже. Кой можеше да знае дали Феликс щеше
да има някога приятели? Приятелство, дружба: толкова често те
влизаха в разрез с всякаква логика, толкова често предпочитаха
особняците, лошите, непълноценните. Той махна за довиждане с ръка
към малкия гръб на Феликс, който вече се прибираше в къщата, и

103
макар че не би му го казал за нищо на света, неизвестно защо си
помисли, че именно затова Феликс постоянно е толкова блед: защото
отдавна вече се е досетил, защото вече го знаеше.

Той знаеше френски и немски. Знаеше Периодичната таблица.

Знаеше почти наизуст — колкото и да не го вълнуваше — цели откъси
от Библията. Знаеше как да помогне при теленето на крава и как да
поправи изгоряла лампа, как да отпуши канал и най-лесния начин да
обрули орех, знаеше кои гъби са отровни и кои — не, как да балира
сено и как да провери прясна ли е някоя ябълка, тиква, пъпеш от
обикновения сорт и „Медена роса“, като ги почука, където трябва.
(Знаеше и неща, които предпочиташе да не знае, неща, за които се
надяваше, че никога вече няма да му се налага да използва, неща, от
които, замислеше ли се, сънуваше ли ги нощем, се свиваше на кълбо,
затваряше се в себе си от омраза и срам.)
И въпреки това често му се струваше, че не знае нищо, което да е
наистина ценно или приложимо наистина. Езиците и математиката —
иди-дойди. Но ден след ден му се напомняше колко много не знае. Не
беше и чувал за сериалите, за които другите постоянно говореха.
Никога не беше ходил на кино. Никога не беше ходил и на ваканция.
Никога не беше стъпвал в летен лагер. Никога не беше ял пица,
сладолед на клечка, макарони със сирене (и за разлика от Малкълм и
Джей Би никога не бе опитвал гъши пастет, суши и костен мозък).
Никога не бе притежавал компютър или мобилен телефон, рядко му
бяха разрешавали да влезе в интернет. Даваше си сметка, че никога не
е притежавал истински нищо: книгите, които имаше и с които толкова
се гордееше, ризите, които кърпеше отново и отново, не бяха нищо,
бяха си боклук, това, че се гордееше с тях, бе по-срамно и от това да не
притежаваш нищо. Учебната аудитория бе най-безопасното място,
единственото, където той се чувстваше напълно уверен: където и
другаде да отидеше, го засипваше несекваща лавина от чудеса, кое от
кое по-озадачаващи, напомнящи му в какво бездънно невежество тъне.
Усети се, че си съставя наум списъци на новите неща, за които е чул
или на които се е натъкнал. Но за нищо на света не би поискал от
някого отговори. Направеше ли го, щеше да признае изключителната
си другост, която щеше да породи още въпроси, да го остави разголен

104
и неминуемо да доведе до разговори, за каквито определено не бе
готов. Често се чувстваше не точно чужденец — защото дори чуждите
студенти (дори Одвал от затънтеното селце край Улан Батор) явно
разбираха разговорите за тези неща, — а по-скоро човек от друго
време: сякаш беше прекарал детството си не в двайсет и първи, а в
деветнайсети век, понеже бе пропуснал толкова много, а онова, което
все пак знаеше, изглеждаше старомодно и декоративно. Как се бе
получило така, че независимо къде са родени, дали в Лагос, или в Лос
Анджелис, всичките му връстници бяха изживели, общо взето, едно и
също, с еднакви културни жалони? Все трябваше да има човек, който
да знае точно толкова малко, колкото и той. А ако нямаше, как изобщо
щеше да навакса?
Вечер, когато всички се бяха излегнали в нечия стая (със
запалена свещ, със запалена цигара трева), разговорът често се
насочваше към детството на състудентите му, което тъкмо бе
приключило, но по което кой знае защо изпитваха тъга и бяха обсебени
от него. Разказваха отново и отново и за най-малките подробности,
макар и той да не бе сигурен какво целят, дали да открият сходства,
или да се изфукат с различията, защото сякаш и двете им доставяха
еднаква наслада. Говореха за вечерни часове, за бунтове и наказания
(родителите на някои ги бяха били и те го споделяха някак гордо, което
също му се струваше странно), за домашни любимци и братя и сестри,
за дрехи, с които са вбесявали родителите си, за компаниите си в
гимназията, с кого са изгубили девствеността си, къде и кога, за коли, с
които са катастрофирали, за кости, които са чупили, какво са
спортували и какви състави са правили. Говореха за ужасни семейни
почивки и за роднини чешити, за съседи и учители особняци, обичани
и мразени. Той се наслаждаваше на откровенията им повече, отколкото
очакваше — ето ги истинските тийнейджъри с най-обикновен
истински живот, за който винаги бе искал да научи повече, — и
установяваше, че се отпуска и научава много, докато седи късно вечер
и ги слуша. Налагаше си да мълчи, така се предпазваше, което имаше
допълнителното предимство да го прави по-тайнствен и по-интересен,
отколкото всъщност е.
— Ами ти, Джуд? — питаха го някои в началото на семестъра и
по онова време той вече се бе научил — беше схватлив — само да
свива рамене и да отвръща с усмивка:

105
 — Нищо интересно.
Беше изненадан, но и му олекна, че го приемат с такава лекота,
беше им и признателен, че са толкова вторачени в себе си. Всъщност
на никого не му се слушаха чуждите истории, на всички им се искаше
да разкажат своята.
И все пак мълчанието му не остана незабелязано и именно от
него дойде прякорът му. Онази година Малкълм откри постмодернизма
и Джей Би вдигна такава пушилка колко късно е стигнал Малкълм до
тази идеология, че не си призна как и той не е чувал никога за нея.
— Няма как просто да решиш, че си пост — черен, Малкълм —
беше казал Джей Би. — Пък и за да стоиш над тези неща, трябва
наистина да си бил чернокож.
— Голям задник си, Джей Би — беше отвърнал Малкълм.
— Или пък — бе продължил Джей Би — трябва да не се
поддаваш на класификация, да не се вместваш в обичайните представи
за идентичност, та те да са неприложими за теб. — След това Джей Би
се беше извърнал към него и той бе усетил как за миг се смразява от
ужас. — Като Джуди тук: никога не го виждаме с никого, не знаем от
коя раса е, не знаем нищо за него. Пост — сексуален, пост — расов,
пост — идентичност, пост — минало. — Джей Би му се усмихна
вероятно за да покаже, че поне отчасти се шегува. — Постчовек. Джуд
Постчовека.
— Постчовека — бе повторил Малкълм: имаше навика да се
възползва от смущението на другите, за да отклони вниманието от
своето.
И макар че прякорът не му остана — щом се върна в стаята и го
чу, в отговор Уилем само завъртя очи, от което Джей Би май се
поохлади, — той му напомни, че колкото и да си втълпява, че се е
вписал в новата среда, колкото и усилия да хвърля, за да прикрие
ръбовете и несъответствията, той не заблуждава никого. Знаеха, че е
странен, и беше глупаво да убеждава себе си, че е убедил тях. Въпреки
това продължи да ходи вечер при групите, продължи да се
присъединява към колегите си по стаите: беше привлечен от тях, макар
и вече да осъзнаваше, че така се излага на опасност.
Понякога по време на тези занятия (беше започнал да ги
възприема именно така, като ускорени курсове, на които може да
запълни белите полета в познанията си) забелязваше, че Уилем го

106
наблюдава с непроницаемо лице, и се питаше дали се е досетил за
него. Понякога едвам се сдържаше да не му разкаже. Мислеше си, че
може би греши. Сигурно нямаше да е зле да сподели с някого, че през
повечето време почти не разбира какво обсъждат, че не владее
познатия на всички език на детските грешки и провали. После обаче се
спираше — признаеше ли, че не знае този език, трябваше да обясни на
кой език говори тогава.
Но ако се стигнеше да сподели с някого, това щеше да бъде
именно Уилем. Възхищаваше се и на тримата си приятели, но вярваше
именно на Уилем. В дома бързо бе научил, че има три типа момчета:
първите се биеха (това бе Джей Би). Вторите не се включваха, но и
нямаше да помогнат (това беше Малкълм). А третите щяха да се
опитат да ти помогнат (това бе най-редкият тип и Уилем очевидно
спадаше към него). Може би и при момичетата беше същото, но той бе
общувал твърде малко с тях, за да знае.
И бе все по-убеден, че Уилем знае нещо. („Знае какво? —
разсъждаваше той наум в мигове на здравомислие. — Само си търсиш
причина да му кажеш и тогава какво ще си помисли той за теб? Бъди
умен. Не казвай нищо. Владей се поне малко.“) Но в това, разбира се,
нямаше логика. Още преди колежа знаеше, че детството му не е било
като на другите — беше достатъчно да прочетеш някоя и друга книга,
за да стигнеш до това заключение, — но едва наскоро беше осъзнал
колко е различно то. Със самата си странност го обособяваше,
откъсваше го: бе почти немислимо някой да се досети за
подробностите, което означаваше, че и да се досетеше, то ще е само
защото той е оставил следи като кравешки изпражнения — огромен
мощен вопъл за внимание, който няма как да не забележиш.
И все пак. Подозренията, понякога притеснително силни,
упорстваха, сякаш той неизбежно щеше да каже нещо, да получи
сигнали, на които е по-лесно да се подчини, отколкото да подмине.
Една вечер бяха само четиримата. Беше началото на трети курс,
случваше се рядко и всички се чувстваха уютно, дори се разнежиха, че
са неразделни. Наистина бяха неразделни и за негова изненада той бе
част от тях: сградата, където се намираше общежитието, се казваше
Худ Хол, и в университетското градче ги познаваха като Момчетата от
Худ. Всички имаха и други приятели (най-много Джей Би и Уилем), но
се знаеше (или поне се предполагаше, което си беше същото), че най-

107
близки са именно помежду си. Не го бяха обсъждали открито, ала
всички знаеха, че им харесва да ги възприемат така, харесва им този
наложен им кодекс на приятелството.
Онази вечер си бяха взели пица, беше я поръчал Джей Би и я бе
платил Малкълм. Имаха и трева, осигурена от Джей Би, навън
плискаше дъжд с градушка, която като последен щрих от щастието им
трополеше по стъклото, а вятърът блъскаше по прозорците с изметнати
черчевета. Цигарата с тревата обикаляше и обикаляше от човек на
човек и макар той да не си дръпна — не го правеше никога,
притесняваше се, че ще престане да се владее, — усещаше как димът
му пълни очите, притиска като космато топло зверче клепачите му. Ако
друг плащаше храната, той внимаваше да яде възможно най-малко и
въпреки че беше още гладен (бяха останали две парчета и той ги
гледаше втренчено, но после се усети и извърна очи), му беше много
хубаво. Помисли си: мога да заспя, и се изтегна на канапето, като се
зави с одеялото на Малкълм. Беше приятно уморен, въпреки че
напоследък бе уморен през цялото време: от всекидневните усилия да
изглежда нормален явно не му оставаше енергия почти за нищо друго.
(Понякога си даваше сметка, че изглежда дървен, леден, скучен, нещо,
което тук вероятно се смяташе за по-голяма беда, отколкото да е,
какъвто беше.) Някъде в дъното, сякаш много далеч, чуваше как
Малкълм и Джей Би спорят за злото.
— Само казвам, че ако беше чел Платон, нямаше да водим този
спор.
— Да, но какво на Платон?
— Чел ли си изобщо Платон?
— Не виждам…
— Чел ли си го?
— Не, но…
— Не виждал! Не виждал, моля ви се!
Каза го Малкълм, който подскачаше нагоре-надолу и сочеше
Джей Би, а Уилем се смееше. От тревата Малкълм оглупяваше и
ставаше по-педантичен и тримата обичаха да влизат с него в глупави и
педантични философски спорове, които Малкълм изобщо не помнеше
на сутринта.
После той чуваше как Уилем и Джей Би говорят нещо — бе
прекалено сънен, за да ги слуша, само различаваше гласовете им, — а

108
после гласът на Джей Би прокънтяваше през унеса:
— Джуд!
— Какво? — отговаряше той, без да отваря очи.
— Искам да те питам нещо.
Той веднага настръхна. Надрусан, Джей Би имаше странното
свойство да пита неща и да оповестява свои наблюдения, и
опустошителни, и хвърлящи го в смут. Явно не го правеше от лошотия,
но човек се питаше какво ли му се върти в главата. Кой беше
истинският Джей Би, дали онзи, който беше попитал едно момиче от
общежитието — Триша Парк, как се чувства да расте като по-грозната
близначка (клетата Триша беше скочила и бе изхвърчала от стаята),
или онзи, който, след като бе станал свидетел на един от ужасните му
пристъпи, при който той имаше чувството, че ту губи съзнание, ту
отново идва на себе си, чувство, точно толкова неприятно, както във
влакче на ужасите, спуснало се рязко надолу, се беше измъкнал за през
нощта с приятеля си, и той надрусан, и се бе прибрал точно преди
зазоряване с цял наръч напъпили клонки магнолия, които беше
откраднал от вътрешния двор на колежа?
— Какво? — повтори притеснен.
— Ами ето какво — отвърна Джей Би, а после замълча и си
дръпна още веднъж от цигарата, — вече се познаваме от доста време…
— Виж ти! — възкликна уж изненадан Уилем.
— Млъквай, Уилем — продължи Джей Би. — И всички искаме
да знаем защо никога не си ни споменавал какво се е случило с краката
ти.
— О, Джей Би, не искаме такова нещо… — подхвана Уилем, но
Малкълм, който, надрусаше ли се, имаше навика да взима гръмогласно
страната на Джей Би, го прекъсна.
— Това, Джуд, наистина ни обижда. Толкова ли ни нямаш
доверие?
— Господи, Малкълм — рече Уилем и после го изимитира с
писклив фалцет: — „Наистина ни обижда“. Говориш като някоя женка.
Това си е работа на Джуд.
И това беше още по-лошо — все се намесваше Уилем, все Уилем
го защитаваше. От Малкълм и Джей Би! В онзи миг той ги мразеше
всичките, но не можеше, разбира се, да си позволи да ги мрази. Бяха
му приятели, първите му приятели и както ги разбираше той нещата,

109
приятелството бе постоянен обмен: обмен на обич и време, понякога
на пари, винаги на информация. А той нямаше пари. Нямаше нищо,
което да им даде, нищо, което да им предложи. Не можеше да даде за
малко на Уилем пуловер, както Уилем му даваше своя, да се отплати на
Малкълм за стоте долара, които веднъж той му беше пъхнал в ръката,
и дори да помогне на Джей Би да се изнесе от общежитието, както му
беше помагал Джей Би.
— Вижте какво — започна той и долови как всички, дори Уилем,
са притаили дъх. — Не е много интересно.
Държеше очите си затворени: ако не му се налагаше да ги гледа,
щеше да му е по-лесно да разказва, пък и нямаше да издържи.
— Блъсна ме кола. Бях на петнайсет. Една година преди да дойда
тук.
— Ох! — каза Джей Би. Настъпи мълчание, той усети как всичко
в стаята посърва, усети как от думите му сякаш всички са изтрезнели.
— Съжалявам, братле. Какъв ужас.
— Преди това можеше ли да ходиш? — попита Малкълм така,
сякаш сега не ходеше.
От това той се смути и натъжи: явно смяташе за ходене едно, а те
— друго.
— Да — отговори, а после добави, тъй като беше вярно, макар че
те го тълкуваха по друг начин: — Навремето съм бягал и крос.
— Охо! — каза Малкълм.
Джей Би изсумтя състрадателно.
Направи му впечатление, че само Уилем не е казал нищо. Но не
се осмели да отвори очи и да го погледне в лицето.
Накрая, както и бе очаквал, това се разчу. (Може би хората
наистина искаха да знаят за краката му. След време Триша Парк дойде
при него и сподели как винаги е смятала, че той страда от церебрална
парализа. Какво се очаква да отговори на това?) Но от многото разкази
и преразкази накрая обяснението бе променено на автомобилна
катастрофа, после се появи и „пиян шофьор“.
— Често правилни са най-простите обяснения — все повтаряше
преподавателят му по математика доктор Ли и тук може би важеше
същото правило.
С тази малка подробност, че не важеше. Математиката беше
друго. Нищо в живота не бе чак толкова абстрактно.

110
 Но странно: след като историята му се преобрази в автомобилна
катастрофа, той получи възможност да я „измисли“ наново,
единственото, което трябваше да направи, бе да се съгласява с всички.
Ала не намери сили. Не можеше да го нарече автомобилна катастрофа,
тъй като не беше катастрофа. И защо не пое по пътя на бягството, на
отстъплението, открил се пред него, от гордост или от глупост? Той не
знаеше.
Забеляза и още нещо. Тъкмо бе получил поредния пристъп —
твърде унизителен, защото го бе връхлетял точно когато приключваше
дежурството си в библиотеката, а Уилем се бе появил няколко минути
преди това, за да поеме своето, — когато чу как библиотекарката,
добродушна, много начетена жена, която му беше симпатична, пита
Уилем какво му става. Те, госпожа Икли и Уилем, го бяха пренесли в
служебната стая отзад и той долови миризмата на старо кафе с дъх на
прегоряла захар, миризма, която мразеше и която сега го блъсна
толкова рязко и натрапчиво, че чак му се повдигна.
— Блъснала го е кола — чу как Уилем отговаря сякаш от другия
бряг на огромно черно езеро.
Но едва вечерта осъзна какво е казал Уилем и какви думи е
употребил: „блъснала го е кола“, а не „автомобилна катастрофа“. Дали
нарочно? Какво знаеше Уилем? Той бе толкова озадачен, че като нищо
можеше да го попита, стига Уилем да бе наблизо, но него го нямаше,
беше при приятелката си.
Той разбра, че няма никого. Стаята беше негова. Усети как
животинчето вътре в него — представяше си го слабичко,
настръхнало, като лемур, с бързи рефлекси, готово да хукне нанякъде,
с тъмни влажни очи, които току се оглеждат наоколо за опасности —
се отпуска и се свлича на земята. Именно в такива мигове му беше
най-хубаво в колежа: той беше в топла стая, на другия ден щеше да се
нахрани три пъти до насита, щеше да ходи на занятия и никой нямаше
да го обижда и наранява, никой нямаше да го кара да прави неща,
които не иска. Някъде наблизо бяха съквартирантите му — неговите
приятели, — той бе оцелял още един ден, без да разкрива никоя от
тайните си, беше се отдалечил с още един ден от човека, който
навремето е бил. Това винаги му се струваше постижение, за което си е
заслужил да поспи, затова той си лягаше, затваряше очи и се
приготвяше за още един ден на белия свят.

111
 За колеж — за колежа, в който той накрая постъпи — най-напред
му заговори Ана, първата и единствена социална работничка,
прикрепена към него, първият човек, който не го предаде нито веднъж.
Тя бе убедена, че ще го приемат. Не беше първата, заговорила за това,
но бе най-упоритата.
— Не виждам защо да не те приемат — казваше.
Това бе любимата й фраза. Двамата с Ана седяха на верандата в
задния й двор и ядяха бананов хляб, направен от приятелката й. Ана не
си падаше по природата (все повтаряше, че гъмжало от буболечки, че
всичко там щъкало), но когато той предложи да излязат навън — плахо,
тъй като по онова време още не беше сигурен докъде се простират
границите на търпимостта й спрямо него, — тя удари по страничните
облегалки на креслото и се надигна.
— Не виждам защо да не излезем. Лесли — провикна се към
кухнята, където Лесли правеше лимонада. — Донеси я навън!
Именно нейното лице видя най-напред, когато накрая отвори очи
в болницата. Дълго не можеше да разбере къде е, кой е, какво се е
случило и точно тогава над него изникна лицето й и тя го погледна.
— Ето! — каза Ана. — Събужда се.
Струваше му се, че когато и да се събуди, тя е там. Понякога
беше ден и в неизбистрените замъглени мигове преди да дойде
напълно в съзнание, той чуваше звуците в болницата — обувките на
медицинските сестри, които поскърцваха така, сякаш цвърчаха мишки,
тракането на количките, жуженето на звънците по стаите. Понякога
обаче беше нощ, когато всичко наоколо беше тихо и трябваше да мине
повече време, докато той се досети къде е и защо е там, макар че
спомените винаги се връщаха, винаги, и за разлика от другите мисли
от тях не му ставаше по-леко, по-безболезнено. Понякога пък не беше
нито ден, нито нощ, беше нещо промеждутъчно, светлината беше
някак странна, мътна и за миг той си казваше, че все пак има рай и
накрая се е добрал до него. И точно тогава чуваше гласа на Ана,
спомняше си отново защо е там и пак му се приискваше да затвори
очи.
В такива мигове не говореха за нищо. Тя го питаше дали е гладен
и какъвто и да беше отговорът, казваше да му донесат сандвич. Питаше

112
го дали го боли и ако го боли, дали силно. Именно пред нея той получи
първия пристъп и болката беше толкова ужасна — почти непоносима,
сякаш някой се беше пресегнал, беше сграбчил като змия гръбначния
му стълб и се мъчеше да го разтресе, да го изтръгне от нервните
окончания, — че по-късно, когато хирургът нарече раната му „обида“
за тялото, при това такава, че тялото няма да се възстанови никога
докрай от нея, той схвана какво значи думата и си даде сметка колко
точна и добре подбрана е.
— Искате да кажете, че ще ги получава цял живот? — бе
попитала Ана и той й беше признателен за възмущението най-вече
защото бе прекалено уморен и уплашен, за да се възмути сам.
— Иска ми се да кажа „не“ — отвърна хирургът. А сетне, вече на
него: — Но с времето може би няма да са толкова силни. Сега сте
млад. Гръбначният стълб има чудесното свойство да се възстановява.
— Джуд — рече Ана, когато след два дни започна и вторият
пристъп. Той чуваше гласа й, но някак отдалеч, сетне изведнъж от
ужасно близо, така, че запълни като взривове ума му. — Дръж ме за
ръката — подкани тя и гласът й отново се приближи и се отдръпна,
Ана обаче го хвана за ръката и я стисна толкова силно, че той усети как
показалецът й се плъзга странно по безимения му пръст, почти усети
как всички ситни костици в дланта й се пренареждат, при което Ана му
се стори съвсем крехка и нежна, въпреки че и във вида й, и в
държанието й нямаше нищо крехко. — Брой — нареди му тя при
третия пристъп и той се подчини, започна да брои отново и отново до
сто и да надробява болката, та тя да стане поносима.
В онези дни още не беше разбрал, че е по-добре да не мърда, и се
мяташе на леглото като риба на дъното на лодка, търсеше с ръка
спасително въже, в което да се вкопчи, мъчеше се да се намести на
твърдия неподатлив болничен дюшек така, че да му е по-удобно.
Опитваше се да мълчи, но се чуваше да издава странни животински
звуци, под клепачите му понякога изникваше гора, населена с бухали,
сърни и мечки, и той си представяше, че също е звяр, че звуците, които
издава, са нещо обичайно, част от несекващата музика на гората.
Щом пристъпът отминеше, Ана му даваше вода със сламка в
чашата, за да не се налага той да вдига глава. Подът долу се накланяше
и мърдаше и на него често му се гадеше. Никога не бе излизал в

113
океана, ала си представяше, че там сигурно усещаш това, представяше
си как от огромните вълни линолеумът по пода става на бабуни и шава.
— Браво на теб — казваше Ана, докато той пиеше. — Хайде още
малко.
— Ще стане по-леко — обещаваше Ана и той кимаше, понеже не
си и представяше как ще живее, ако не стане по-леко.
Сега дните му се бяха превърнали в часове: часове без болка и
часове с болка, и непредсказуемостта на това разписание — и на
неговото тяло, въпреки че то бе негово само на думи, той нямаше
никаква власт над него — го изтощаваше, затова той спеше и спеше, а
дните се изплъзваха неизживени.
След време щеше да бъде по-лесно просто да казва, че го болят
краката, въпреки че всъщност не беше вярно: болеше го гърбът.
Понякога той можеше да предвиди какво ще отприщи гърчовете,
болката — тя щеше да плъзне от гръбначния му стълб към единия или
другия крак като кол, който са подпалили и на който са го набучили —
някое движение, ако е вдигал тежко или се е пресягал нависоко, просто
умора. Но понякога не можеше. Случваше се и болката да е
предхождана като от интерлюдия от кратко вцепенение, от изтръпване,
едва ли не приятно, леко и гъделичкащо, просто от усещането за
иглички, които ту се качват, ту слизат по гръбначния му стълб, и тогава
той знаеше, че трябва да легне и да изчака края на цикъла, наказание,
от което никога не можеше да се изплъзне и да избяга. Понякога обаче
болката го връхлиташе изневиделица и тези пристъпи бяха най-
страшните: той започна да се притеснява, че ще го застигне в
неподходящ момент, и преди всяко голямо заседание, преди всеки
важен разговор, всяка поява в съдебната зала се молеше на собствения
си гръб да кротува, да го пренесе безпрепятствено през следващите
няколко часа. Но всичко това предстоеше в бъдещето и той усвояваше
всеки урок през дългите часове на тези пристъпи, разтеглени в дни,
месеци и години.
Седмиците отминаваха, Ана му носеше книги и му казваше да
напише заглавията, които го интересуват, та тя да отиде в библиотеката
и да му ги вземе — той обаче се срамуваше. Знаеше, тя е социална
работничка, че е прикрепена към него, но трябваше да мине повече от
месец, трябваше докторите да започнат да споменават, че след няколко
седмици ще му махнат гипса, докато Ана го попита какво се е случило.

114
 — Не помня — каза той.
По онова време отговаряше така на всички въпроси. Лъжеше,
разбира се: в неканени мигове виждаше фаровете на автомобила, две
еднакви ярки бели петна светлина, които се носят шеметно към него, и
си спомняше как е стиснал очи и се е извърнал настрани, сякаш така е
могъл да предотврати неизбежното.
Ана чакаше.
— Не се притеснявай, Джуд — каза. — В общи линии знаем
какво се е случило. Но в някакъв момент трябва да ми кажеш, за да го
обсъдим.
И преди го била питала, помнел ли? След като е дошъл в
съзнание след първата операция, явно е имало момент, когато мисълта
му е била бистра и той е отговорил на всичките й въпроси не само за
случилото се онази нощ, но и през годините преди това — но честно
казано, той нямаше никакъв спомен и се притесняваше какво точно е
казал и какво се е изписало върху лицето на Ана, щом тя го е чула.
Колко й е казал? — попита по едно време.
— Достатъчно — отвърна тя, — за да се убедя, че ад има и тези
хора трябва да са там.
Не го каза ядосано, но думите й бяха заредени с гняв и той
затвори очи, впечатлен и леко уплашен, че нещата, които му са се
случили — случили са се на него! — могат да отприщят такава страст,
такава ярост.
Ана се погрижи да го прехвърлят в новия, последен дом: у
Дъгласови. Те отглеждаха още две приемни деца, и двете момичета, и
двете съвсем малки: Роузи беше на осем и имаше синдрома на Даун,
Агнес беше на девет и страдаше от спина бифида. Къщата
представляваше лабиринт от рампи, непривлекателни, но устойчиви и
гладки, и за разлика от Агнес той можеше да обикаля с количката, без
да моли за помощ.
Дъгласови бяха евангелисти лутеранци, но не го караха да ходи с
тях на църква.
— Добри хора са — каза Ана. — Няма да те притесняват, там ще
бъдеш в безопасност. Как мислиш, ще успееш ли да се помолиш преди
хранене в замяна на малко лично пространство и гарантирана
безопасност? — Тя го погледна и се усмихна. Той кимна. — Пък и —

115
продължи Ана — винаги можеш да ми звъннеш, ако ти се прииска да
сквернословиш.
И наистина тя се грижеше за него повече от Дъгласови. Той
нощуваше в дома им, хранеше се там и когато започна да се учи да се
придвижва с патерици, господин Дъглас седеше на стол пред банята,
готов да влезе, ако той се подхлъзне и падне, докато излиза от ваната
(още не можеше да пази равновесие до степен да си взима душ дори с
проходилката). Затова пък Ана го водеше почти винаги на лекари, пак
тя чакаше с цигара в уста в дъното на задния си двор, докато той
правеше първите си крачки към нея, именно Ана накрая го убеди да
напише какво се е случило у доктор Трейлър, за да не се налага да дава
свидетелски показания в съда. Той беше казал, че ще отиде в съда, но
Ана бе възразила, че още не е готов и че разполагат с предостатъчно
улики, та и без неговите показания да пратят задълго зад решетките
доктор Трейлър, а щом го чу, той вече можеше да сподели и че е
изпитал облекчение: облекчение, че не се налага да изрича на глас
думи, които не знае как да изрече, и най-вече облекчение, че няма да
бъде принуден да вижда отново доктор Трейлър. Когато накрая й даде
писмените си показания — постара се да ги изложи възможно най-
простичко, докато ги пишеше, си представяше, че всъщност разказва
за друг човек, за човек, когото навремето е познавал, но не е имал
случай да разговаря отново с него, — тя ги прочете веднъж
безстрастно и кимна.
— Добре — побърза да каже, после сгъна листа и го върна в
плика. — Добре си се справил — допълни, а после най-неочаквано се
разплака едва ли не необуздано — все не можеше и не можеше да спре.
Говореше му нещо, но хлипаше така, че той не я разбираше, а
накрая си тръгна, макар и по-късно същата вечер да му се обади, за да
се извини:
— Съжалявам, Джуд — рече. — Държах се наистина
непрофесионално. Но прочетох какво си написал и просто… —
Известно време мълча, сетне си пое въздух. — Няма да се случва
отново.
След като лекарите установиха, че не е заякнал достатъчно, за да
се върне в училище, пак Ана му намери частен учител, така че той да
завърши гимназия, пак тя го подтикна да помисли за колеж.

116
 — Наистина си умен, знаеш ли? — попита. — Всъщност можеш
да постъпиш навсякъде. Разговарях с някои от учителите ти в Монтана
и те са на същото мнение. Мислил ли си за това? Да? Къде би искал да
постъпиш? — А след като той й каза и се приготви да чуе смеха й, тя
само кимна. — Не виждам защо да не постъпиш там.
— Но мислиш ли, че ще приемат човек като мен? — подхвана
той.
И този път Ана не се засмя.
— Така си е, образованието ти не е от най… от най-
традиционните — усмихна му се тя, — но на изпитите си се
представил страхотно и дори да не ми повярваш, ти заявявам, че знаеш
повече от почти всички, да не кажа всички свои връстници. — Тя
въздъхна. — Сигурно трябва все пак да си признателен за това на брат
Лука. — Ана се взря в лицето му. — Та не виждам защо да не
постъпиш там.
Помогна му с всичко: написа му една от препоръките, пусна го
да набере на компютъра й есето (той не писа за последната година,
писа за Монтана и как се е научил там да търси синапени филизи и
гъби), дори плати таксата за кандидатстване.
Когато го приеха — с пълна стипендия, както бе предсказала и
Ана, — той й каза, че е благодарение единствено на нея.
— Дрън-дрън — отсече Ана. По онова време вече бе толкова
болна, че можеше само да шепти. — Сам си го постигна.
След време той щеше да се върне към предишните месеци и да
види, откроени като с прожектор, симптомите на заболяването й и как
от глупост и егоизъм ги е пропуснал всичките: загубата на тегло,
пожълтелите й очи, умората й — всичко това го бе обяснявал с… с
какво?
— Недей да пушиш — й беше казал едва преди два месеца, вече
бе натрупал достатъчно самоувереност, за да започне да дава указания
— тя бе първият възрастен, с когото го правеше.
— Прав си — отвърна Ана и присви срещу него очи, докато
всмукваше дълбоко от дима, а после се усмихна, понеже той въздъхна.
Дори тогава Ана не се предаде.
— Трябва да поговорим за това, Джуд — току повтаряше през
няколко дни, а щом той поклатеше глава, млъкваше. — Тогава утре —

117
добавяше по някое време. — Обещаваш ли ми? Утре ще поговорим за
това.
— Не виждам смисъл изобщо да говоря за това — промърмори й
той веднъж.
Знаеше, че е чела досието му от Монтана, знаеше, че тя знае
какъв е.
Известно време Ана мълча.
— Едно съм научила — продължи, — трябва да говориш за тези
неща, докато са свежи. Иначе няма да отвориш никога дума за тях. Ще
те науча как да говориш за тях, понеже, колкото повече протакаш,
става все по-трудно и трудно, започва да те яде отвътре и си мислиш,
че вината е твоя. Ще грешиш, разбира се, но все ще си го мислиш.
Той не знаеше как да отговори, на другия ден обаче, когато Ана
отново отвори дума за това, поклати глава и се извърна на другата
страна, затова тя го повика.
— Джуд — каза само веднъж. — Оставих те прекалено дълго да
живееш с това, без да намериш отдушник. Вината е моя.
— Направи го заради мен, Джуд — прикани друг път.
Ала той не можеше, не можеше да намери езика, за да говори
дори с нея за това. А и не искаше да изживява наново онези години.
Искаше да ги забрави, да се преструва, че принадлежат на друг.
През юни Ана вече бе толкова омаломощена, че не можеше да
седи. Година и два месеца след първата им среща на легло вече беше
тя, а той седеше до нея. Лесли беше дневна смяна в болницата и често
в къщата оставаха само двамата.
— Чуй ме — каза тя. От лекарствата гърлото й беше пресъхнало
и докато говореше, Ана се въсеше. Той се пресегна към каната с вода,
Ана обаче му махна припряно с ръка. — Преди да тръгнеш, Лесли ще
те заведе да купите всичко необходимо, направила съм списък. — Той
понечи да възрази, но Ана го спря. — Недей да спориш, Джуд. Нямам
сили. — Ана преглътна. Той зачака. — В колежа ще се справиш
страхотно — рече му. После затвори очи. — Другите деца ще те питат
за детството ти, замислял ли си се?
— Общо взето, да — отвърна той.
За друго не мислеше.
— Хм — изсумтя Ана. И тя не му повярва. — Какво ще им
кажеш?

118
 После отвори очи и го погледна.
— Не знам — призна си той.
— А, да — рече Ана. Известно време мълчаха. — Джуд —
подхвана пак тя, сетне млъкна. — Все ще измислиш как да обясниш
какво ти се е случило. Ще ти се наложи, ако изобщо искаш да се
сближиш с някого. Но животът ти — каквото и да си мислиш, нямаш
причини да се срамуваш от нищо, ти не носиш никаква вина. Ще го
запомниш ли?
Това бе всичко, което си казаха не само за предишната година, но
и за годините преди това.
— Да — отвърна той.
Ана го изгледа.
— Обещай ми.
— Обещавам.
Но дори тогава не можеше да й повярва. Тя въздъхна.
— Трябваше да те накарам да говориш повече — рече Ана.
Това бе последното, което му каза. Почина след половин месец
— на трети юли. Опелото беше след седмица. Той вече се бе хванал за
през лятото на работа в местната сладкарница, където седеше отзад в
стаята и ръсеше сладките с фондан, а в дните след погребението се
задържаше досред нощ на работа и покриваше паста след паста с
розова като карамфил глазура, само и само да не мисли за Ана.
В края на юли Дъгласови заминаха: господин Дъглас си беше
намерил нова работа в Сан Хосе, щяха да вземат със себе си и Агнес, а
Роузи щеше да отиде в друго приемно семейство. Той ги харесваше, но
когато му казаха да ги държи в течение, беше наясно, че няма да го
прави — искаше отчаяно да избяга от досегашния си живот, искаше да
е човек, когото не познава никой и който не познава никого.
Пратиха го по спешност във временен приют. В щата го наричаха
точно така: временен. Той заяви, че е достатъчно голям, за да го
оставят да се оправя сам (въобразяваше си — в разрез с всякаква
логика, — че ще го пуснат да спи отзад в сладкарницата), че така и
така след по-малко от два месеца ще замине, ще напусне веднъж
завинаги системата, но никой не искаше и да чуе. Приютът всъщност
не служеше за друго, освен за спане и представляваше пренаселен сив
кошер, обитаван от други деца, които — заради онова, което бяха
направили, заради онова, което им бяха направили на тях, или просто

119
заради възрастта им — държавата все не можеше да намери къде да
подслони.
Когато дойде време да замине, му отпуснаха малко пари, за да си
купи каквото му трябва за колежа. Нямаше как да отрече, че някак
смътно се гордееха с него, може и да не бе стоял дълго тук, но все пак
отиваше да учи в колеж, и то какъв — оттук нататък щяха да го сочат
като един от успехите си. Лесли го закара в един армейски магазин.
Докато подбираше каквото според него щеше да му трябва: два
пуловера, три тениски с дълъг ръкав, панталон, сиво одеяло като
завивката със сплъстен пълнеж, която като бълвоч се бе надигнала от
канапето в общата стая на приюта, се питаше дали наистина взима
каквото е нужно, каквото е щяло да бъде в списъка на Ана. Все му се
струваше, че в онзи списък има още нещо, нещо изключително важно,
което според Ана ще му трябва и за което той така и нямаше да научи.
Вечер тъгуваше за този списък — понякога по-силно, отколкото за
Ана, представяше си наум странните букви — ту малки, ту големи, в
една дума, автоматичния молив, с който винаги пишеше, жълтите
тефтери, които й бяха останали от годините в адвокатската кантора и в
които тя си водеше записки. Понякога буквите се втвърдяваха на думи
и в живота, който сънуваше, той усещаше как тържествува: ами да —
казваше си, ама разбира се! Разбира се, че ми трябва точно това!
Разбира се, че Ана се е сетила! На сутринта обаче никога не помнеше
какви точно са били тези неща. И в онези мигове той съжаляваше
опърничаво, че изобщо я е срещнал: по-добре изобщо да не я е
познавал, отколкото да я е срещнал и почти веднага да я е изгубил.
Дадоха му автобусен билет за на север, Лесли дойде да го
изпрати на автогарата. Той си беше събрал нещата в двоен черен плик
за отпадъци, който бе сложил в раницата, купена от армейския
магазин: всичко, което притежаваше, прибрано в един вързоп. Вече в
автобуса се загледа през прозореца, без да мисли за нищо. Надяваше се
гърбът му да не го подведе по време на пътуването и това не се случи.
Беше първият, пристигнал в стаята, и когато дойде и второто
момче — Малкълм — заедно с родителите си, с куфари, книги,
тонколони, телевизор, телефони, компютър, хладилник и цяла
флотилия какви ли не електронни джаджи, той усети за пръв път
страх, от който му се повдигна, после и гняв, насочен, колкото и да бе
странно, срещу Ана. Как изобщо тя му бе втълпила, че може да е готов

120
за такова нещо? За какъв щеше да се представи? Защо тя нито веднъж
не му бе споменала колко е беден, колко е грозен, защо не му беше
казала, че животът му не е нищо повече от нацапано окървавено парче
плат? Защо бе допуснала той да повярва, че има място тук?
С месеците усещането се попритъпи, но така и не изчезна,
живееше върху него като тънък слой плесен. Но след като той
посвикна с мисълта, друга мисъл започна да го терзае все повече: той
започна да проумява, че Ана е първият и последният човек, на когото
никога не се е налагало да обяснява нищо. Ана знаеше, че той носи
живота си отгоре върху кожата си, че биографията му е написана върху
плътта и костите му. Никога не го питаше защо и в най-задушното
време не носи къс ръкав, защо не обича да го докосват и най-вече защо
го болят краката и гърбът: тя вече знаеше. С нея той изобщо не
усещаше постоянната тревога, постоянната бдителност, която сякаш бе
осъден да чувства с всеки друг — да е вечно нащрек, го изтощаваше,
но накрая просто се превърна в част от живота му, в навик като
изправената осанка. Веднъж Ана се бе пресегнала (както се досети той
след време), за да го прегърне, но той по инерция бе вдигнал ръце над
главата си, за да се предпази, и макар тя все пак да го прегърна, той не
се почувства глупав и истеричен.
— Колко съм глупава, Джуд — беше казала. — Извинявай. Оттук
нататък никакви внезапни движения, обещавам.
Но сега нея вече я нямаше и не го познаваше никой. Досието му
беше засекретено. Първата Коледа Лесли му беше изпратила картичка,
адресирана до него чрез студентския отдел, и той я държа дни наред
като последна връзка с Ана, а накрая я изхвърли. Така и не отговори,
така и не чу повече нищо от Лесли. Сега живееше нов живот. И бе
решен да не го съсипва сам.
Въпреки това понякога се връщаше към последните им
разговори, повтаряше ги на глас. Правеше го нощем, когато
съквартирантите му — в различни конфигурации в зависимост от това
кой беше в стаята — спяха по горните и съседните легла.
— Не допускай мълчанието да ти става навик — беше го
предупредила тя малко преди да умре. И: — Няма нищо лошо в това да
си гневен, Джуд, не е задължително да го криеш.
Открай време той си мислеше, че Ана греши за него, че не е
такъв, за какъвто го смята.

121
 — На теб, момчето ми, ти е писано да станеш велик — беше му
казала веднъж и на него му се искаше да й повярва, макар и да не
можеше.
Но тя бе права за едно: наистина ставаше все по-трудно и
трудно. Наистина той винеше себе си. И макар всеки ден да се
опитваше да си припомня какво й е обещал, от ден на ден това
обещание ставаше все по-далечно, докато не се превърна в спомен,
както и самата Ана, любима героиня от книга, която е чел преди много
време.

— На този свят има два вида хора — казваше съдията Съливан.

— Онези, които са склонни да вярват, и онези, които не са. В моята
съдебна зала ние ценим вярата. Вярата във всичко.
Оповестяваше го често и след като го оповестеше, се изправяше
с пъшкане — беше много дебел, — после излизаше с тежка стъпка.
Това обикновено се случваше в края на деня — най-малкото на
неговия, — когато той напускаше кабинета си и идваше да поговори
със стажантите: сядаше на ръба на някое от бюрата и четеше доста
мъгляви лекции, прекъсвани от паузи, сякаш стажантите бяха не
юристи, а пристави, които записват всяка дума. Не си записваше обаче
никой, дори Кериган, истински вярващ, най-консервативният от тях
тримата.
След като съдията си тръгнеше, той се усмихваше на Томас в
другия край на помещението, който поглеждаше нагоре безпомощно
така, сякаш се извиняваше. Томас също бе консерватор, само че
„мислещ консерватор“, както обичаше да му напомня, „и дори това, че
се налага да го уточнявам, си е позор“.
Двамата с Томас бяха започнали като стажанти при съдията една
и съща година и когато през пролетта на втори курс с предложение при
него дойде човек от неофициалната наборна комисия на съдията —
всъщност преподавателят му по бизнес организации, стар приятел на
Съливан — Харолд го насърчи да кандидатства. Съливан се славеше
сред колегите си в окръжния съд с това, че взимаше само по един
стажант с политически възгледи, които се различават от неговите —
колкото по-яростно, толкова по-добре. (Последният му стажант
либерал после се беше хванал на работа в Движението за

122
независимост на Хаваите, борещо се за отделянето на островите от
Съединените щати, служебно назначение, хвърлило съдията в пристъп
на апоплектично самодоволство.)
— Съливан ме мрази — беше му казал тогава Харолд, личеше, че
се радва. — Ще те вземе колкото да ми направи напук. — Той се
усмихна, толкова приятна му се стори тази мисъл. — И защото си най-
блестящият студент, когото някога съм имал — добави.
При този комплимент той погледна в земята: похвалите на
Харолд достигаха до него от други хора и рядко звучаха направо.
— Не съм сигурен, че съм чак такъв либерал — беше възразил.
Със сигурност не бе достатъчно либерално настроен за Харолд,
често спореха за разни неща и сред тях за начина, по който той
тълкуваше закона и го прилагаше в живота.
Харолд изсумтя.
— Достатъчно либерал си, слушай какво ти казвам — натърти
той.
Но когато на следващата година отиде на събеседването във
Вашингтон, Съливан говори с него за право — и за политическа
философия — далеч не така разпалено и подробно, както той беше
очаквал.
— Чувал съм, че пеете — заяви вместо това Съливан след
едночасов разговор за дисциплините, които той е учил (съдията беше
завършил същия Юридически факултет), за работата му като редактор
в правния бюлетин (същата, каквато бе вършил навремето и съдията) и
за мнението му за някои неотдавнашни съдебни дела.
— Да, пея — отвърна той, недоумяваше откъде ли съдията е
научил.
Да пее, му носеше утеха, но рядко го правеше пред други. Дали
някой не го е чул, докато е пял в кабинета на Харолд? Случваше се да
пее и в библиотеката на Юридическия факултет късно вечер, докато
редеше книгите по лавиците и в помещението бе тихо и спокойно като
в църква — дали някой не го беше чул там?
— Изпейте ми нещо — подкани съдията.
— Какво бихте искали да чуете, уважаеми господине? — попита
той.
При обичайни обстоятелства щеше да се притесни много повече,
но бе чул, че съдията ще го накара да изпълни нещо (легендата

123
гласеше, че вече е карал един кандидат да му прави фокуси), а Съливан
беше известен като поклонник на операта.
Съдията долепи дебели пръсти до дебелите си устни и се
замисли.
— Хмм — рече. — Изпейте ми нещо, което да ми каже нещо за
вас.
Той се позамисли и запя. Изненада се какво е избрал — Малер,
„lch bin der Welt abhanden gekommen“ — защото всъщност не
харесваше чак толкова Малер и защото lied[4] — бавна, скръбна и
сложна, не като за тенор — бе трудна за изпълнение. Но харесваше
самото стихотворение, отхвърлено от преподавателя му по вокал в
колежа като „второразреден романтизъм“, и смяташе, че то е
пострадало несправедливо от лошия превод. Първият стих обикновено
се тълкуваше като „изгубен съм за света“, а той го четеше като
„изгубих се за света“, което според него не съдържаше чак такова
самосъжаление, не бе толкова мелодраматично и бе по-сдържано,
издаваше по-голямо объркване. „Изгубих се за света,/където толкова
време пропилях.“ В Lied се разказваше за живота на един художник, а
той определено не беше художник. Но почти инстинктивно разбираше
идеята за загубата, за това да се залуташ за света, да изчезнеш и да се
озовеш на друго място, където намираш и убежище, и сигурност, за
двойствения копнеж и за бягство, и за откритие. „За мен не значи
нищо/ и за мъртъв да ме мисли светът,/каквото и да кажа, не ще го
оборя,/понеже не съм вече от него.“
След като изпя песента, отвори очи — съдията ръкопляскаше и
се смееше.
— Браво — каза той. — Браво! Но мисля, че сте си сбъркали
професията. — Той се засмя още веднъж. — Къде сте се научили да
пеете така?
— При монасите, уважаеми господине — отвърна той.
— А, католик ли сте, момчето ми? — попита съдията, като
намести телесата си на креслото, явно очакваше да му стане приятно.
— Бях възпитан като католик — подхвана той.
— Но не сте, така ли? — свъси се съдията.
— Не съм — каза той.
Години наред бе работил върху това в гласа му да не звучи
извинение, когато го изрича.

124
 Съливан изсумтя напосоки.
— Е, каквото и да са ви дали, все е някаква защита срещу онова,
с което Харолд Стайн ви пълни от няколко години главата — рече
съдията. Погледна автобиографията му. — Негов научен асистент ли
сте?
— Да — потвърди той. — Вече над две години.
— Да пропилееш такъв светъл ум — оповести Съливан (не стана
ясно кого имаше предвид, дали него, или Харолд). — Благодаря ви, че
дойдохте, ще държим връзка. Благодаря и за lied, отдавна не съм
слушал такъв красив тенор. Сигурен ли сте, че това е вашата
професия?
При тези думи Съливан се усмихна, последния път, когато той
щеше да види Съливан да се усмихва с такава наслада, толкова
искрено.
След като се прибра в Кеймбридж, той разказа на Харолд за
срещата („Пял си?“ — попита го Харолд така, сякаш току-що му е
казал, че е летял), но и сподели как е сигурен, че няма да получи
мястото. След една година Съливан се обади: взимал го. Той беше
изненадан, а Харолд — не.
— Казвах ли ти аз — рече.
На другия ден той отиде както обикновено в кабинета на Харолд,
но Харолд бе облечен като за излизане.
— Днес отменяме обичайните дела — оповести. — Искам да
свършиш нещо.
Беше необичайно, но Харолд си беше особняк. На тротоара му
подаде ключовете.
— Искаш ли да шофираш ти?
— Разбира се — потвърди той и седна на шофьорското място.
Това бе автомобилът, на който само преди година се беше научил
да шофира, докато Харолд седеше до него, много по-търпелив извън
учебната зала, отколкото в нея.
— Браво на теб — беше го похвалил. — Поотпусни още малко
хватката… браво. Браво, Джуд, браво.
Харолд трябвало да прибере няколко ризи, които бил дал да
преправят, и те отидоха с колата при малкия скъп магазин за мъжко
облекло в края на площада, където Уилем беше работил последния
курс в колежа.

125
 — Идвай с мен — нареди му Харолд. — Трябва да ми помогнеш
да ги пренесем.
— Господи, Харолд, колко ризи си купил? — попита той.
Харолд не си променяше гардероба, който се състоеше от сини
ризи, бели ризи, кафяви кадифени панталони (през зимата), памучни
панталони (през пролетта и лятото) и пуловери в различни оттенъци на
зеленото и синьото.
— Я тихо — рече Харолд.
Вътре отиде да търси продавача, а той зачака, като прокарваше
пръсти по изложените вратовръзки, преметнати една върху друга и
лъскави като пасти. Малкълм му беше дал два от старите си памучни
костюми, които той бе занесъл да преправят и бе носил по време на
двата летни стажа, но за събеседването при Съливан се наложи да
вземе назаем костюма на съквартиранта си и през цялото време
внимаваше да се движи по-предпазливо, понеже усещаше, че му е
възголям, и вълната е от най-качествените.
После чу как Харолд казва:
— Ето го.
Когато се обърна, Харолд стоеше пред него заедно с дребен мъж,
преметнал като змия на врата си шивашкия сантиметър.
— Трябват му два костюма, тъмносив и морскосин, ще му
вземем и дузина ризи, няколко пуловера, вратовръзки, чорапи, обувки,
няма си нищо. — Кимна му и рече вече на него: — Това тук е Марко.
Връщам се до два-три часа.
— Чакай — спря го той. — Харолд. Какво правиш?
— Джуд — отвърна Харолд, — трябват ти дрехи. Едва ли съм
пръв спец на този фронт, но не можеш да се появиш в този вид при
Съливан.
Той се смути: от дрехите си, от това колко неуместно изглежда,
от щедростта на Харолд.
— Знам — рече му. — Но не мога да го приема, Харолд.
Понечи да продължи, Харолд обаче застана между него и Марко
и го обърна на другата страна.
— Джуд — подхвана, — приеми го. Заслужил си го. И не само
това, нуждаеш се от него. Няма да допусна да ме позориш пред
Съливан. Пък и вече съм платил, няма да ми върнат парите. Нали,
Марко? — провикна се иззад гърба му.

126
 — Да — потвърди тутакси Марко.
— О, я стига, Джуд — каза Харолд, забелязал, че той пак се кани
да каже нещо. — Трябва да тръгвам.
И излезе, без да се обръща.
Така той се озова пред тройното огледало и загледа в
отражението как Марко прави нещо при глезените му, но когато Марко
се пресегна нагоре, за да премери вътрешния шев, той трепна неволно.
— Стой, стой — рече Марко, сякаш е припрян кон, и го потупа
по бедрото, пак сякаш е кон, а той за малко почти да го изрита, когато
се зае с мерките и на другия крак. — Ей! Имам карфици в устата.
— Извинявайте — рече той и застана неподвижно.
Щом Марко приключи, той се погледна в новия костюм: каква
анонимност, каква броня. И да го докоснеха случайно по гърба, той
носеше по себе си достатъчно пластове, нямаше да усетят грапавите
белези отдолу. Всичко бе покрито, всичко бе потулено. Ако той стоеше
неподвижно, можеше да е всеки, можеше да е невидим, незабележим.
— Още един сантиметър — каза Марко и придърпа отзад сакото
при кръста му. Махна от ръкава няколко кончета. — Сега остава само
да ви подстрижат хубаво.
Той намери Харолд при вратовръзките — докато го чакаше,
четеше списание.
— Готов ли си? — попита така, сякаш именно на него му е
хрумнало да идват тук и Харолд само е изпълнил негова прищявка.
По време на ранната вечеря той се опита още веднъж да
благодари на Харолд, но всеки път Харолд го спираше все по-
припряно.
— Никой ли не ти е казвал, че понякога просто трябва да
приемеш едно или друго, Джуд? — попита накрая.
— Казвал си ми никога да не приемам нищо — напомни му той.
— Имах предвид учебната или съдебната зала — уточни Харолд.
— Не живота. Разбираш ли, Джуд, в живота на добрите хора понякога
им се случват добри неща. Не се притеснявай — не се случват чак
толкова често, колкото би трябвало. Но случат ли се, на добрите хора
не им остава друго, освен да кажат „благодаря“ и да продължат
нататък, а вероятно и да помислят, че на онзи, който е направил
доброто нещо, може би също му е приятно и не му се слуша как

127
човекът, на когото е направил добро, му изтъква какви ли не причини,
че не го заслужава и не е достоен за него.
Тогава той си замълча и след вечерята остави Харолд да го
откара в квартирата на Херефорд стрийт.
— Пък и изглеждаш наистина страхотно — рече Харолд, докато
той слизаше от колата. — Дано някой да ти го е казвал, момчето ми. —
И след това, още преди той да е успял да възрази: — Приемай и
комплименти, Джуд.
Затова той не каза каквото смяташе да каже.
— Благодаря ти, Харолд. За всичко.
— Винаги на твое разположение, Джуд — рече Харолд. — До
понеделник.
Той застана на тротоара и изпрати с поглед колата на Харолд,
после се качи в квартирата, беше на втория етаж в сграда от кафяв
пясъчник до голяма къща, в която имаше общежитие на Масачузетския
технологичен институт. Собственикът на къщата, преподавател по
социология, вече пенсионер, живееше на приземния етаж, а другите
три етажа даваше под наем на студенти от горните курсове и на
докторанти: на най-горния етаж бяха Сантуш и Федерико, които
пишеха докторати по електроинженерство в Масачузетския
технологичен институт, на третия етаж бяха Януш и Изидор, и двамата
кандидатстваха за докторати в Харвардския университет — Януш по
биохимия, а Изидор по близкоизточни религии, — и точно под тях бяха
те двамата със съквартиранта му, Чарли Ма, който всъщност се
казваше Дзянмин Ма и на когото всички викаха Си Ем. Си Ем караше
стаж в медицинския център „Тъфтс“ и двамата почти не се засичаха:
когато той се будеше, вратата на Си Ем беше затворена и отвътре
долиташе задъхано влажно хъркане, а когато в осем вечерта се
прибираше след работа при Харолд, Си Ем вече беше излязъл. Макар
да виждаше рядко Си Ем, той му допадаше: беше от Тайпе, беше учил
в пансион в Кънектикът и се усмихваше някак сънено и дяволито —
как да не се усмихнеш и ти! — беше приятел на приятел на Анди,
покрай което и се бяха запознали. Въпреки унесения си надрусан вид
Си Ем беше голям чистник и обичаше да готви: понякога, щом се
прибереше, той намираше в средата на масата чиния бухти и под нея
бележка: ИЗЯЖ МЕ, случваше се и да получи есемес с указания, преди
да си легне, да обърне пилето в маринатата или на път към къщи да

128
купи връзка кориандър. Винаги го правеше, а щом се прибереше,
виждаше, че пилето е било задушено, а кориандърът — накълцан на
ситно и добавен към палачинките с миди. Веднъж на няколко месеца,
стига да бяха свободни по едно и също време, шестимата се събираха у
Сантуш и Федерико — у тях беше най-широко, — за да хапнат и да
поиграят покер. Януш и Изидор се оплакваха, че момичетата ги
мислели за обратни, понеже били неразделни (Си Ем присви очи
срещу него, беше го накарал да заложи двайсетачка, че двамата спят
заедно и само се преструват на хетеросексуални — при всички
положения нещо, което няма как да докажеш), а Сантуш и Федерико се
оплакваха колко тъпи са студентите им и как качеството в първите
курсове на Масачузетския технологичен институт е паднало рязко в
сравнение с преди пет години, когато бяха следвали там.
Квартирата, която той делеше със Си Ем, беше най-малка,
понеже хазяинът я бе преградил и от половината етаж си бе направил
нещо като склад. Си Ем плащаше лъвския пай от наема, затова и беше
взел спалнята. Той пък спеше на нещо като паянтов палет от материал,
от какъвто правят корите за яйца, а книгите му бяха подредени под
перваза на еркерния прозорец, освен това разполагаше с лампа и
сгъваем хартиен параван, зад който да се уедини поне малко. Двамата
със Си Ем бяха купили голяма дървена маса, която сложиха в нишата
на трапезарията, към нея имаше и два сгъваеми метални стола,
единият изхвърлен от Януш, а другият — от Федерико. Половината
маса беше негова, другата половина — на Си Ем: и двете бяха
отрупани с книги и листове, там бяха и лаптопите им, които по цял ден
и по цяла нощ цвърчаха и писукаха.
Всички се изумяваха колко мрачно е жилището, но той вече
почти бе престанал да го забелязва, въпреки че не докрай. Сега
например беше седнал на пода пред трите кашона, в които си държеше
дрехите, и след като извади от пликовете оризова хартия новите си
пуловери, ризи, чорапи и обувки, се зае да слага една по една дрехите
върху коленете си. Това бяха най-красивите неща, които някога бе
притежавал, и някак го досрамя да ги слага по кашони за папки. Затова
накрая отново ги уви и ги върна внимателно по пазарските пликове.
Бе притеснен от щедрия подарък на Харолд. Първо, от самия
подарък: никога не бе получавал нещо толкова голямо. Второ, никога
нямаше да се отплати подобаващо. И трето, значението на самия жест:

129
от известно време знаеше, че Харолд го уважава и дори му е приятно
да са заедно. Но беше ли възможно да е човек, който е важен за
Харолд, Харолд да го харесва не само като свой студент, а и като
истински приятел? И ако случаят беше такъв, защо той се
притесняваше толкова много?
Трябваше да минат доста месеци, докато наистина се поотпусне
пред Харолд: не в кабинета му или в университета, а извън
университета, извън кабинета. В живота, както би казал Харолд.
Олекваше му, щом се прибереше от вечеря у Харолдови. Знаеше и
защо, колкото и да не му се искаше да си го признава пред себе си:
мъжете — зрелите мъже, към които той все още не причисляваше и
себе си — обикновено се интересуваха от него по една-единствена
причина и той бе свикнал да се страхува от тях. Но Харолд не
приличаше на онези мъже. (Макар че и брат Лука не приличаше на
тях.) Понякога му се струваше, че се страхува от всичко, и се мразеше
за това. Страх и омраза, страх и омраза: това като че ли бяха
единствените качества, които притежаваше. Страх от всички останали,
омраза към самия себе си.
Знаеше кой е Харолд още преди да го срещне, защото Харолд си
беше известен. Беше неуморен във въпросите: каквото и да кажеш на
лекциите му, той го сграбчваше и направо го разчленяваше с
несекваща градушка от „Защо“. Беше строен и висок, когато бе
заинтригуван от нещо или развълнуван, имаше навика, леко наклонен
напред, да обикаля в малък кръг.
За свое разочарование той просто не помнеше много неща от
лекциите по договорно право на Харолд в първи курс. Не помнеше
например подробности от доклада, който бе написал и към който
Харолд прояви такъв интерес, че започна да разговаря с него и извън
университета и накрая му предложи да му стане научен асистент. Не
помнеше и какво толкова интересно е казвал на лекциите. Затова пък
помнеше онзи първи ден от семестъра, когато Харолд бе тръгнал да
обикаля и обикаля и да им говори бързо с гърлен глас:
— Вие сте в Първи П[5] — бе подхванал Харолд. — Честито на
всички. Като студенти по право ще учите обичайните неща: договори,
искове, собственост, гражданско процесуално право, а догодина
конституционно и наказателно право. Но вие го знаете и без мен.
Онова, което вероятно не знаете, е, че учебната програма е отражение

130
— красиво и просто — на самия обществен строй, на механизмите,
необходими, та обществото и най-вече нашето общество да е
жизнеспособно. За да съществува обществото, първо ви трябва
институционална рамка: това е конституционното право. Трябва ви
наказателна система: това е наказателното право. Трябва ви да знаете,
че имате система, годна да привежда в действие другите системи: това
е гражданскопроцесуалното право. Трябва ви начин, по който да
уреждате въпросите на собствеността и имуществените дела: това е
вещното право. Трябва да знаете, че някой ще носи материална
отговорност за вреди, нанесени ви от друг: това са гражданските
искове. И накрая, трябва да знаете, че хората ще спазват своите
договорености, че ще изпълняват обещанията си: това е договорното
право. — Той замълча. — И така, не искам да опростявам нещата, но
съм готов да се обзаложа, че половината от вас са тук, за да могат един
ден да измъкват пари от хората — това си е съвсем законно, в него
няма нищо срамно, — а другата половина от вас са тук, защото смятат,
че ще променят света. Тук сте, защото мечтаете да четете пледоарии
пред Върховния съд, защото смятате, че истинското предизвикателство
в правото е заложено между редовете на Конституцията. Аз обаче съм
тук, за да ви кажа: грешите. Най-истинската, най-богатата правна
област, която ви кара да впрегнете целия си умствен потенциал, са
договорите. Договорите не са просто листове хартия, които ви
обещават работа, къща или наследство: в най-чистия, най-истински и
най-широк смисъл договорите предопределят същността на правото.
Когато избираме да живеем в едно общество, ние избираме да живеем
по договор и да се придържаме към правилата, наложени ни от
договора — самата Конституция е договор, пък бил той и променлив, и
именно във въпроса доколко може да се променя той, правото се
пресича с политиката, — и именно по правилата, писани или
неписани, на този договор обещаваме да не убиваме, да си плащаме
данъците и да не крадем. В този случай обаче ние сме и създателите на
договора, и негови субекти: като граждани на нашата страна сме
приели по рождение задължението да зачитаме и да следваме
условията в него и го правим всекидневно. В тази учебна аудитория ще
научите от какво се състоят договорите: как се съставят, как се
нарушават, доколко задължаващи са и как да се освободим от
задълженията по тях, но от вас ще поискат и да разглеждате правото

131
като съвкупност от договори. Някои са по-справедливи от други — и
това е единственият случай, когато ще ви позволя да го твърдите. Но
справедливостта не е единственото, не е и най-важното съображение в
правото: законът невинаги е справедлив. Договорите не са справедливи
— поне невинаги. Но понякога те, тези несправедливости, са
наложителни, защото без тях е невъзможно гладкото функциониране
на обществото. При мен ще научите каква е разликата между
справедлив и правилен и по-важно, между справедлив и законен. Ще
научите за задълженията, които като членове на обществото имаме
един към друг и колко далеч е редно да стигне обществото в
налагането на тези задължения. Ще се научите да възприемате живота
си — живота на всички нас — като низ от споразумения и това ще ви
тласне да преосмислите не само закона, но и държавата и своето място
в него.
Той бе развълнуван от словото на Харолд, а следващите седмици
— и от това колко различно мисли Харолд, как застава отпред като
диригент и превръща доводите на някой студент в странни
невъобразими формации. Веднъж едно доста безобидно обсъждане за
правото на личен живот — най-цененото и най-мъглявото от
конституционните права според Харолд, чието определение за
„договорно право“ често надскачаше общоприетите граници и
навлизаше плавно в други сфери на юриспруденцията — се бе
увенчало със спор между двамата за абортите, които, както смяташе
той, не могат да бъдат оправдани от гледна точка на нравствеността, но
са необходими от обществена гледна точка.
— Аха! — бе възкликнал Харолд, един от малкото
преподаватели, готови да влязат в спор не само за правото, но и за
нравствеността. — И какво се случва, господин Сейнт Франсис, когато
загърбваме нравствеността в закона в полза на обществените нужди?
Кога точно държавата, а заедно с нея и хората би трябвало да
предпочетат контрола над обществото пред представите му за
нравственост? Има ли такъв момент? Не съм убеден.
Но бе продължил да обсъжда въпроса, а другите в аудиторията
бяха притихнали и следяха със затаен дъх как си разменят доводи.
Харолд бе написал три книги, но се бе прочул с последната —
„Американското ръкостискане. Обещанията и провалите на
Декларацията за независимост“. Книгата, която той бе чел още преди

132
да срещне Харолд, даваше юридическо тълкуване на Декларацията за
независимост: кои от обещанията са били изпълнени и кои — не, и ако
Конституцията е била написана днес, дали е щяла да отговаря на
критериите в съвременната юриспруденция? („Кратък отговор: не,
пишеше в «Таймс»“) Сега той му помагаше с проучването за
четвъртата му книга, своеобразно продължение на „Американско
ръкостискане“ за Конституцията — в същия дух.
— Но само Декларацията за правата на човека и гражданина и
по-секси поправките — обясни Харолд, докато провеждаше с него
събеседването за длъжността научен асистент.
— Не знаех, че някои са по-секси от другите — отвърна той.
— Ама разбира се, че някои са по-секси — потвърди Харолд. —
Секси са само Единайсетата, Дванайсетата, Четиринайсетата и
Шестнайсетата поправка. Останалите всъщност са шлаката на
политическото минало.
— Значи Тринайсетата е боклук? — попита той развеселен.
— Не съм казвал, че е боклук — поправи го Харолд, — казах
само, че не е секси.
— Но според мен шлака означава точно това.
Харолд въздъхна мелодраматично, грабна от бюрото си речника,
отвори го рязко и се зачете за миг.
— Така, значи — рече, след като го метна обратно върху
купчината книжа, които климнаха към ръба на плота. — Третото
значение. Но аз имах предвид първото: баластът, каквото е останало
от политическото минало. Доволен ли си сега?
— Да — отговори той, като се постара да не се усмихва.
Започна да работи за Харолд следобед и вечер в понеделник,
сряда и петък, когато учебната програма бе най-ненатоварена — във
вторник и четвъртък имаше следобедни семинари в Масачузетския
технологичен институт, където бе записал магистърска степен, вечерно
време работеше в библиотеката на Юридическия факултет, ходеше там
и сутрин в събота, а следобед се трудеше в една сладкарница на име
„Батър“ недалеч от Медицинския колеж — докарваше си в нея по
някой долар още от първите курсове и изпълняваше специални
поръчки: украсяваше пасти и правеше стотици захарни цветчета за
торти, експериментираше с различни рецепти, една от които за торта с
десет вида ядки, която се превърна в хита на сладкарницата. Работеше

133
в „Батър“ и в неделя и един ден собственичката Алисън, която му
поверяваше много от по-сложните сладкиши, му връчи поръчка за три
дузини курабии, украсени така, че да приличат на най-различни
бактерии.
— Помислих си, че само ти ще се справиш — рече му. — Жената
на клиента е микробиолог и той иска да изненада цялата лаборатория.
— Ще се постарая — обеща той и взе от нея листа с поръчката,
на който забеляза името на клиента: Харолд Стайн.
И се зае да проучва, поразпита Си Ем и Януш и направи курабии
във вид на чехълчета, на боздугани, на краставици — използваше
различна на цвят глазура, за да нарисува цитоплазмата, мембраната на
плазмата и рибозомите, а камшичетата изработи от филизи на сладник.
Написа цял списък с указания кое какво е, сгъна го и го пъхна в
кутията, а после я затвори и я пристегна с канап, по онова време още
не познаваше достатъчно добре Харолд, ала му беше приятно да
приготви нещо за него, да го впечатли, пък било то и анонимно.
Приятно му беше и да гадае по какъв повод са курабиите: в чест на
публикация? За годишнина? Или Харолд Стайн просто обичаше жена
си? Дали не беше от хората, които носят в лабораторията на жена си
сладки ей така, без повод? Той подозираше, че да.
На другата седмица Харолд му разказа какви изумителни
курабии е взел от „Батър“. Въодушевлението му, само допреди няколко
часа насочено в университетската зала към еднообразния търговски
кодекс, бе намерило в сладките нов обект. Той седеше и си хапеше
отвътре бузата, само и само да не се усмихне, докато слушаше как
Харолд му разказва колко гениални са били курабиите и как в
лабораторията на Джулия направо са онемели при вида на
подробностите и на сходството, така че за кратко Харолд се е
превърнал във всеобщ кумир.
— Между другото, това не е никак лесно с тези хора, дълбоко в
себе си мислят за малоумник всеки, който се е захванал с хуманитарни
науки.
— Както го описвате, тези курабии наистина са правени от
маниак — отбеляза той.
Не беше споменавал на Харолд, че работи в „Батър“, не смяташе
и да го прави.

134
 — В такъв случай бих искал да се запозная с този маниак —
отвърна Харолд. — Освен това бяха много вкусни.
— Ммм — рече той и се замисли какво да пита Харолд, само и
само да го спре да говори за курабиите.
Харолд имаше, разбира се, и други научни асистенти — двама
второкурсници и един третокурсник, които той познаваше само по
лице, — но програмата им беше такава, че никога не се засичаха.
Понякога общуваха помежду си с бележки или имейли, с които
обясняваха докъде са стигнали с проучването, така че следващият да
продължи нататък. Но през втория семестър на първи курс Харолд
възложи само на него да работи по Петата поправка.
— Бива си я — рече. — Невероятно секси.
Двамата асистенти второкурсници получиха Деветата поправка,
а третокурсникът — Десетата, и макар да знаеше, че е смешно, той
ликуваше, сякаш е получил привилегия, каквато другите нямат.
Първата покана на вечеря у Харолд дойде внезапно в края на
един студен и мрачен мартенски следобед.
— Сигурен ли сте? — попита той плахо.
Харолд го погледна с любопитство.
— Разбира се — отвърна. — Време е за вечеря. Трябва да се яде,
нали?
Харолд живееше в триетажна къща в Кеймбридж, точно до
университетското градче.
— Не знаех, че живеете тук — отбеляза той, докато Харолд
спираше пред къщата. — Това е една от любимите ми улици.
Навремето минавах по нея всеки ден, за по-пряко до другия край на
университетското градче.
— Всички правят така — отвърна Харолд. — Когато купих
къщата точно преди да се разведа, наоколо живееха студенти преди
дипломиране, всички щори се разпадаха. Миризмата на трева беше
толкова силна, че човек се надрусваше само като минава с кола оттук.
Прехвърчаше сняг, съвсем лек, но той се зарадва, че пред вратата
има само две стъпала, можеше да не се притеснява, че ще се подхлъзне
или ще опре до помощта на Харолд. Вътре миришеше на масло, на
пипер и скорбяла: спагети, помисли си той. Харолд си пусна куфарчето
на пода и го разведе набързо.

135
 — Всекидневната, кабинетът зад нея, кухнята и трапезарията
вляво.
Той се запозна и с Джулия, беше висока колкото Харолд, с къса
кестенява коса и на мига му стана симпатична.
— Джуд! — каза тя. — Най-после! Толкова съм слушала за теб,
много съм щастлива, че най-после се запознахме.
На него му се стори, че е искрена.
Докато вечеряха, си приказваха. Джулия била израсла в
академично семейство в Оксфорд и живеела в Щатите, откакто била
дошла да прави докторат в Станфордския университет, двамата с
Харолд се запознали чрез общ приятел преди пет години.
Лабораторията й изследвала нов вирус — разновидност на H5N1[6],
явно се опитвали да проследят генетичния му код.
— Едно от нещата, с които се занимава микробиологията, е да
проучи възможността тези геноми да се използват за оръжие, нали? —
попита той и по-скоро усети, отколкото видя как Харолд се извръща
към него.
— Да, точно така — потвърди Джулия и докато му обясняваше
полемиката около работата — нейната и на колегите й, той стрелна с
очи Харолд, който го наблюдаваше и вдигна към него вежда, нещо,
което той не успя да разтълкува.
После обаче разговорът се измести, едва ли не видимо започна да
се отдалечава все повече от лабораторията на Джулия и неумолимо да
се насочва към него: той забеляза колко изкусно може Харолд да
направлява разговора, стига да поиска, колко умело го реди и
пренарежда, сякаш е вода и той я пуска по цял низ от улеи и жлебове,
за да предотврати възможността тя да се изплъзне, преди да е
достигнала неминуемия край.
— И така, Джуд — попита Джулия, — къде си израсъл?
— В Южна Дакота и Монтана, главно там — отвърна той и усети
как зверчето вътре в него се надига, надушило опасността, от която
няма как да избяга.
— Значи родителите ти имат ранчо? — попита Харолд.
С годините той се бе научил да очаква въпросите именно в този
ред, беше се научил и как да ги отклонява.
— Не, нямат — отговори, — но очевидно мнозина имат. Там е
красиво, вие посещавали ли сте Запада?

136
 Обикновено това стигаше, но не и при Харолд.
— Ха! — рече той. — Какво ловко измъкване. — Погледна го
изпитателно и накрая той извърна очи към чинията си. —
Предполагам, това е начин да ни кажеш, че няма да споделиш с нас
какво работят.
— О, Харолд, остави го на мира — намеси се Джулия, той обаче
чувстваше, че Харолд го наблюдава напрегнато, и изпита облекчение,
когато вечерята свърши.
След онази първа вечер у Харолд отношенията им се заздравиха,
но и станаха по-сложни. Той долавяше, че е пробудил любопитството
на Харолд, което си представяше като ококорено куче с блеснали очи
— като териер, неуморен и устремен, — и не бе сигурен, че това е за
добро. Искаше да опознае по-хубаво Харолд, но по време на вечерята
му беше напомнено, че този процес — да опознаеш някого — винаги е
изпълнен с повече предизвикателства, отколкото му се струва. Все
забравяше, все трябваше да му се напомня. Често му се искаше целият
този етап: разкриването на много лични неща, опознаването на
миналото, да бъде отхвърлен набързо и той просто да бъде
телепортиран на следващия етап, когато отношенията са нещо меко,
податливо и уютно, и двете страни разбират докъде могат да се
простират.
Други сигурно щяха да направят още един-два опита да го
поразпитат и после щяха да го оставят на мира: приятелите му,
колегите, останалите преподаватели, го бяха оставили, но Харолд не се
отказваше лесно. С Харолд не работеше дори обичайната му стратегия
— да казва на събеседниците си, че иска да чуе за техния живот, а не
да обсъждат неговия, тактика не само успешна, но и с преимуществото
да отговаря на истината. Той не знаеше никога къде ще скочи след миг
Харолд, но всеки път беше неподготвен и колкото повече време
прекарваха заедно, толкова повече се притесняваше той.
Случваше се да седят в кабинета на Харолд и да обсъждат нещо
— например че делото за дискриминация, заведено от Университета на
Вирджиния, отива във Върховния съд — и Харолд да попита:
— Какъв е твоят етнически произход, Джуд?
— Смесен — отговаряше той и после се опитваше да смени
темата, пък било и като изпусне купчина книги, за да отклони
вниманието.

137
 Понякога обаче въпросите бяха извън контекста, съвсем
произволни и тях нямаше как да предвиди, понеже идваха като гръм от
ясно небе.
Една вечер се бяха заседели с Харолд в кабинета, за да
поработят, и Харолд поръча вечеря. За десерт бе взел сладки и брауни
и побутна към него хартиения плик.
— Не, благодаря — отказа той.
— Наистина ли? — вдигна вежди Харолд. — Синът ми ги
обичаше. Опитвахме се да му ги правим вкъщи, ама все обърквахме
рецептата. — Той разчупи на две един от сладкишите. — На теб
родителите правеха ли ти, когато беше малък?
Задаваше тези въпроси уж нехайно, което бе за него направо
непоносимо.
— Не — отговори той и се престори, че преглежда бележките,
които си водеше.
Заслуша как Харолд дъвче — беше убеден, че той умува дали да
спре, или да продължи с разпита.
— Често ли се виждате с родителите ти? — попита ни в клин, ни
в ръкав Харолд друга вечер.
— Те са покойници — отговори той, без да вдига очи от
страницата.
— Моите съболезнования, Джуд — каза след известно мълчание
Харолд и гласът му бе толкова искрен, че той вдигна очи. — Моите
също починаха. Сравнително скоро. Е, аз съм много по-възрастен от
теб.
— Моите съболезнования, Харолд. — И после започна да
налучква: — Беше ли близък с тях?
— Да — потвърди Харолд. — Много. А ти?
Той поклати глава.
— Не, всъщност не.
Харолд замълча.
— Но се обзалагам, че са се гордеели с теб — каза накрая.
Попиташе ли го Харолд нещо такова, той усещаше как изтръпва,
сякаш замръзва отвътре и органите и нервите му са защитени от
заскрежен калъф. В онзи миг обаче му се струваше, че ще се
прекърши, че ако каже нещо, ледът ще се пръсне на парчета, ще се
нацепи и напука. Затова изчака, докато бе сигурен, че гласът му ще

138
прозвучи нормално, и чак тогава попита Харолд дали сега да потърси
останалите статии, или да го направи на сутринта. Не погледна обаче
Харолд и го каза на бележника.
Харолд изчака доста, докато отговори:
— Утре — каза тихо, а той кимна и се зае да си събира нещата,
за да се прибере — усети как Харолд го изпраща с поглед, докато
върви с олюляване към вратата.
Харолд се интересуваше как е бил отгледан, много ли братя и
сестри има, кои са приятелите му и какво прави с тях: беше ненаситен
за информация. Ако не друго, той поне можеше да отговори на
последния въпрос и му разказа за приятелите си, как са се запознали и
къде са сега: Малкълм правеше магистратура в Колумбийския
университет, Джей Би и Уилем — в Йейлския. Харесваше му да
отговаря на въпросите на Харолд за приятелите му, харесваше му да
разказва за тях, харесваше му да чува как Харолд се смее, докато
слуша историите. Той му разказа за Си Ем и че Сантуш и Федерико
водят някаква си тяхна война със студентите по инженерство от
съседното общежитие на Масачузетския технологичен институт, как
една сутрин той се е събудил и е видял цяла флотилия моторизирани
дирижабли, ръчно изработени от презервативи, които прелитаха
шумно покрай прозореца и се бяха насочили към четвъртия етаж с
поклащащи се отдолу табели с надписа:

САНТУШ ХАИН И ФЕДЕРИКО ДЕ ЛУКА СА С

ПИШКИ НЕВИДИМКИ.

Но започнеше ли Харолд да задава от другите въпроси, той се

чувстваше смазан от тежестта, честотата и неизбежността им. А
понякога обстановката се нажежаваше от въпросите, които Харолд не
задаваше, и той се чувстваше потиснат, все едно Харолд ги е задал.
Хората искаха да знаят толкова много, те искаха толкова много
отговори. И той ги разбираше наистина — също искаше отговори,
също искаше да знае всичко. Затова беше признателен на приятелите
си, че са изтръгнали сравнително малко от него, че са го оставили
насаме със себе си — гола безлика прерия с жълта повърхност, под

139
която в черната пръст гъмжеше от червеи и буболечки, от натрошени
кости, които малко по малко ставаха на камък.
— Наистина се интересуваш от това — тросна се веднъж на
Харолд, вбесен, че го е попитал дали си има гадже, а после, щом чу
тона си, спря и се извини.
По онова време се познаваха вече близо от година.
— От това? — възкликна Харолд, без да обръща внимание на
извинението. — Интересувам се от теб. Не виждам нищо странно.
Приятелите си говорят за такива неща.
Но колкото и притеснен да се чувстваше, той пак се връщаше
при Харолд, приемаше поканите му за вечеря, въпреки че при всяка
среща по някое време идваше момент, когато му се искаше да изчезне
или се тревожеше, че може би е разочаровал Харолд.
Една вечер отиде на вечеря у Харолд и той го представи на най-
добрия си приятел Лорънс — двамата бяха следвали заедно право и
сега Лорънс бе апелативен съдия в Бостън, а жена му Джилиан
преподаваше английски в „Симънс“.
— Джуд — подхвана Лорънс с глас, по-гърлен и от гласа на
Харолд, — Харолд ми каза, че учиш магистратура в Масачузетския
технологичен институт. Каква специалност?
— Чиста математика — отвърна той.
— По какво се различава от обичайната математика? — засмя се
Джилиан.
— Ами, обичайната, или приложна математика вероятно може да
се нарече математика за всеки ден — каза той. — Използва се при
решаването на задачи, при намирането на най-добри решения в
икономиката, инженерството, счетоводството. Чистата математика
съществува не за да дава незабавни и непременно очевидни
приложими решения. Тя, ако щете, е чист израз на формата —
единственото, което доказва, е почти неограничената разтегаемост на
самата математика в рамките на общоприетите схващания, с които я
определяме, разбира се.
— Въображаемата геометрия ли имате предвид? — попита
Лорънс.
— И нея също. Но не само нея. Често това просто е
доказателство за… за невъзможната и все пак последователна
вътрешна логика на самата математика. Вътре в чистата математика

140
има най-различни дялове: както казахте, геометрична чиста
математика, но и алгебра, алгоритмична математика, криптография,
информатика и чиста логика, която следвам.
— А това какво е? — поинтересува се Лорънс.
Той се замисли.
— Математическата, чистата логика по същината си е разговор
между истините и неистините. Така например мога да ви кажа:
„Всички положителни числа са реални. Две е положително число.
Следователно две е реално число“. Но това всъщност не е вярно, нали?
То е производно на истината, предположение за истината. Всъщност не
съм доказал, че две е реално число, от гледна точка на логиката обаче
това трябва да е вярно. Следователно сте написали доказателство,
което всъщност доказва, че логиката на тези две твърдения е вярна и
неограничено приложима. — Той спря. — Схванахте ли?
— Video, ergo est — каза внезапно Лорънс. — Виждам го, значи
съществува.
Той се усмихна.
— Тъкмо това е приложната математика. Но чистата математика
е нещо повече. — Той се замисли отново. — Imaginor, ergo est.
Лорънс отвърна на усмивката му и кимна.
— Много добре — каза.
— Аз пък имам въпрос — намеси се Харолд, който досега бе
мълчал и ги беше слушал. — Как и защо, за бога, си се озовал в
Юридическия факултет?
Всички се засмяха, той също. Често му задаваха този въпрос
(доктор Ли отчаяно, доктор Кашен, научен ръководител на
дисертацията му — озадачено) и той все променяше отговора според
публиката, защото истинският отговор — че е искал да си намери
начин на защита, искал е да бъде сигурен, че занапред никой няма да
се добере до него — изглеждаше твърде егоистичен, несъществен и
неубедителен, за да го изрича на глас (пък и щеше да отприщи порой
от нови въпроси). Освен това вече знаеше достатъчно, за да е наясно,
че законът не е сигурна защита: ако наистина искаше да е в
безопасност, трябваше да стане стрелец, присвил око срещу мерника,
или химик в лаборатория с пипетки и отрови.
Онази вечер обаче каза:

141
 — Но правото всъщност не е чак толкова далеч от чистата
математика — в смисъл че на теория може да даде отговор на всеки
въпрос, нали? Законите трябва да се проверяват на натиск и разтягане
и ако не да дават решение на всички въпроси, които поне на хартия
обхващат, значи не са никакви закони, нали? — Той замълча и се
замисли върху онова, което беше казал току-що. — Предполагам,
разликата е, че в правото има много пътища към много отговори,
докато в математиката има много пътища към един-единствен отговор.
Освен това, струва ми се, законът всъщност не се занимава с истината,
той се занимава с властта, с управлението. Докато при математиката не
е задължително тя да е удобна, приложима, управляема — достатъчно
е да е вярна. Освен това ми се струва, че двете си приличат и по това,
че и в математиката, и в правото по-важно е не че делото е спечелено,
не че задачата е решена, по-важни са, повече се помнят красотата,
пестеливостта, с които това е направено.
— В смисъл? — попита Харолд.
— Ами, в правото говорим за красиво решение, за красива
присъда и имаме предвид, разбира се, красотата не само на логиката,
но и на начина, по който тя е изразена. По сходен начин, когато
говорим за красиво доказателство в математиката, имаме предвид, че
то е просто… че вероятно е елементарно: неизбежно.
— А последната теорема на Ферма? — попита Джулия.
— Какъв съвършен пример за некрасиво доказателство. Може и
да е било важно тя да бъде доказана, но мнозина — например моят
научен ръководител, са разочаровани от доказателството. То се
разпростира върху стотици страници и се осланя на толкова много
разнопосочни дялове в математиката, пък и като изпълнение е толкова
измъчено, съставено от малки парченца, че макар и доказано, и до днес
доста хора се опитват да го повторят по по-елегантен начин. Красивото
доказателство, както и красивото съдебно решение са кратки. То
съчетава само няколко различни понятия, пък били и те взети от
цялата математическа вселена, и с относително кратка
последователност от стъпки води до важна нова обобщена истина в
математиката: иначе казано, напълно доказуем непоклатим абсолют в
един конструиран свят с твърде малко непоклатими абсолюти. — Той
спря, за да си поеме дъх, и внезапно си даде сметка, че говори и
говори, а другите мълчат и го гледат. Усети, че се изчервява, усети и

142
как отново го изпълва старата омраза, бликнала като мръсна вода. —
Съжалявам — извини се той. — Съжалявам. Увлякох се с дърдоренето.
— Я стига! — каза Лорънс. — Джуд, мисля, че това е първият
наистина смислен разговор, какъвто съм водил у Харолд вероятно от
десетилетие, че и повече: благодаря ти.
Всички се засмяха отново, а Харолд се облегна на стола,
изглеждаше доволен.
— Видя ли? — забеляза той как Харолд изрича само с устни през
масата на Лорънс, а Лорънс кимна и той осъзна, че става дума за него,
от което се почувства поласкан, но и се смути.
Нима Харолд бе говорил с приятеля си за него? Дали не го
подлагаха на проверка, за която и не подозираше? Олекна му, че я е
издържал, че не е изложил Харолд, олекна му и че колкото и притеснен
да се чувстваше понякога, май си бе извоювал мястото в дома на
Харолд и нищо чудно да го поканят отново.
От ден на ден вярваше все повече на Харолд и понякога се
питаше дали не допусна отново същата грешка. Кое беше за
предпочитане, да се довериш, или да бъдеш нащрек? Можеш ли да
имаш истински приятели, ако дълбоко в себе си очакваш да те
предадат? Струваше му се, че злоупотребява с щедростта на Харолд, с
веселата му вяра в него, и понякога си мислеше, че е по-разумно да е
предпазлив: ако всичко свършеше зле, щеше да вини единствено себе
си. Но беше трудно да не се доверява на Харолд: Харолд го правеше
трудно и по-важното, самият той си го правеше трудно — искаше да се
доверява на Харолд, да се поддаде, искаше онова зверче вътре в него
да се укроти, да потъне в дълбок сън и да не се събуди никога.
Късно една вечер във втори курс в Юридическия факултет беше
у Харолд и тръгна да си ходи, но щом отвориха вратата, стъпалата,
улицата, дърветата бяха затрупани от сняг — снежинките се носеха на
фъртуна към вратата с такава скорост, че двамата отстъпиха назад.
— Ще повикам такси — каза той, та на Харолд да не му се
налага да го изпраща с колата.
— Не, и дума да не става — спря го Харолд. — Ще останеш у
нас.
И така, той остана в свободната стая на Харолд и Джулия на
втория етаж, от спалнята им го делеше просторно остъклено
помещение, което използваха за библиотека, и къс коридор.

143
 — Ето ти една тениска — каза Харолд и му метна нещо сиво и
меко — и четка за зъби. — Той я сложи на библиотеката. — В банята
има чисти кърпи. Искаш ли още нещо? Вода?
— Не — каза той. — Харолд, благодаря ти.
— За нищо, Джуд. Лека нощ.
— Лека нощ.
Омотан в пухената завивка на леглото с мек матрак, известно
време той остана буден — гледаше как прозорецът побелява и
слушаше как водата тече шумно по тръбите, как Харолд и Джулия си
шепнат тихо, как ту единият, ту другият се движи напред-назад, после
настъпи тишина. В онези минути той се преструваше, че те са му
родители, че се е прибрал за почивните дни от Юридическия факултет,
за да се види с тях, че тази стая тук е негова и на другия ден ще стане и
ще прави, каквото правят с родителите си порасналите деца.
Лятото след втори курс Харолд го покани в къщата им в Труро на
Кейп Код.
— Ще ти хареса — каза. — Покани приятелите си. На тях също
ще им хареса.
И така, в четвъртък преди Деня на труда, след като приключи
стажът им с Малкълм, всички се натовариха на колата и тръгнаха от
Ню Йорк към къщата — онези дълги почивни дни вниманието на
Харолд се насочи към Джей Би, Малкълм и Уилем. Той също ги
наблюдаваше, възхищаваше се как отговарят на всички провокативни
въпроси на Харолд, колко щедро споделят за живота си, как разказват
за себе си неща, на които се смеят и с които разсмиват и Харолд и
Джулия, колко спокойни са в присъствието на Харолд и той в тяхно
присъствие. Беше му страшно приятно да гледа как хора, които обича,
започват също да се обичат. Къщата имаше частна алея, която се
спускаше към малък частен плаж, и сутрин четиримата слизаха там и
плуваха — плуваше дори той както беше с панталона, потника и
старата риза от Оксфорд, за която не го разпитваше никой, а после
лягаше да се пече на слънцето и усещаше как мокрите дрехи изсъхват
и вече не са залепнали за тялото му. Понякога Харолд идваше да ги
погледа или да поплува и той. Следобед Малкълм и Джей Би се
разхождаха с велосипеди из дюните, а те двамата с Уилем вървяха след
тях пеш и събираха натрошени миди и отдавна празни раковини —
Уилем забавяше крачка, та той да не изостава. Вечерно време, щом

144
позахладеше, Джей Би и Малкълм рисуваха, а те с Уилем четяха. Той
се чувстваше като упоен от слънцето, храната, солта и задоволството и
нощем заспиваше бързо, а сутрин се будеше преди останалите, така че
можеше да поседи на задната веранда и да погледа морето.
— Какво ще стане с мен? — питаше той морето. — Какво става с
мен?
Ваканцията свърши, започна есенният семестър и на него не му
трябваше много време да разбере, че онзи уикенд някой от приятелите
му явно е казал нещо на Харолд, макар и да беше сигурен, че не го е
направил Уилем, единственият, на когото бе споменавал за миналото
си — но и то не беше много: три факта, кой от кой по-общи, всичките
безсмислени, дори обединени, не стигаха, за да се получи начало на
история. Даже първите изречения на приказка съдържаха повече
подробности от онова, което той бе разказал на Уилем: „Имало едно
време едно момче и едно момиче, които живеели в непроходимата
студена гора заедно с баща си, дървар, и мащехата си. Дърварят обичал
децата си, но бил много беден и един ден…“. Та каквото и да беше
научил Харолд, то се свеждаше до предположения, стъпили само на
наблюденията им, на техните теории, догадки и измислици. И все пак
това бе достатъчно, та Харолд да спре с въпросите си кой е бил и
откъде е дошъл.
Месеците, а сетне и годините отминаваха и между тях се зароди
приятелство, в което първите петнайсет години от живота му си
оставаха неизречени, неизговорени, сякаш изобщо не са се случвали,
сякаш, когато е постъпил в колежа, са го извадили от кутията на
производителя, завъртели са ключето на тила му и той е оживял.
Знаеше, че тези бели полета в първите му години са запълнени с
нещата, които Харолд си е нафантазирал, и че някои от тях са по-
страшни и от онова, което му се е случило, а други са по-добри. Ала
Харолд така и не отвори дума какви са предположенията му и той
всъщност не искаше да знае.
Никога не бе смятал, че приятелството им е плод на
обстоятелствата, но бе готов да приеме, че Харолд и Джулия го
възприемаха така. Затова, когато се премести като стажант във
Вашингтон, предположи, че те ще го забравят, и се постара да се
подготви за загубата. Това обаче не се случи. Те му пишеха на
електронната поща, обаждаха му се по телефона, а ако някой от

145
двамата беше в града, вечеряха заедно. През лятото той и приятелите
му гостуваха в Труро, а за Деня на благодарността отидоха в
Кеймбридж. А когато след две години той се премести в Ню Йорк, на
работа в Прокуратурата, Харолд се зарадва толкова, че чак го
притесни. Двамата с Джулия дори му предложиха да живее в
апартамента им в Горен Уест Сайд, ала той знаеше, че често го
използват, не беше сигурен доколко сериозно е предложението и
отказа.
Всяка събота Харолд му се обаждаше да го пита за работата, а
той му разказваше за шефа си Маршал, заместник главния прокурор,
който можеше да ти скъса нервите с това, че повтаряше наизуст
решения на Върховния съд, като затваряше очи, за да си представи
наум страницата, и докато говореше, гласът му ставаше глух като на
робот, но Маршал никога не пропускаше и не добавяше и дума. Той
винаги бе смятал, че има добра памет, но Маршал направо го
изумяваше.
В някои отношения Главната прокуратура на САЩ му
приличаше на дома: и тук преобладаваха мъжете, и тук постоянно
витаеха изострена враждебност, онази съскаща жлъч, която се заражда
от само себе си, ако в ограничено пространство се съберат група
съперници, които са с равни възможности, но знаят, че ще пробият
единици. (Тук обаче бяха равни в уменията, а в дома бяха равни в
глада, в недоимъка.) Всичките двеста заместник-прокурори бяха
завършили пет-шест юридически факултета, всички бяха
сътрудничили на студентските правни списания, всички бяха
участвали в учебните съдебни процеси. Той работеше в екип от
четирима, които се занимаваха главно със случаи на измами с ценни
книжа; всеки от четиримата притежаваше нещо — отличия, качества,
— с които се надяваше да се открои: той имаше магистърска степен от
Масачузетския технологичен институт (никой не й обръщаше
внимание, но тя поне беше рядкост) и стаж в Окръжния съд при
Съливан, с когото Маршал беше приятел. Ситизън, най-близкият му
приятел в службата, беше завършил право в Кеймбридж и преди да
дойде в Ню Йорк, бе работил две години като адвокат в Лондон. А
Роудс, третият в тяхното трио, бе учил след колежа в Аржентина с
Фулбрайтова стипендия. (Четвъртият от екипа им бе един
изключително мързелив тип на име Скот, който, ако се вярва на

146
мълвата, бе получил длъжността, защото баща му играел тенис с
президента.)
Обикновено стоеше в службата и ако се случеше тримата със
Ситизън и Роудс да позакъснеят в работата и да си поръчат храна
отвън, той си спомняше за дните в общежитието Худ. И колкото и да
му беше приятно със Ситизън и Роудс, колкото и да ценеше
интелигентността им, в такива мигове му домъчняваше за приятелите
от общежитието, които мислеха съвсем различно от него и го
подтикваха също да мисли различно. Насред един разговор със
Ситизън и Роудс за логиката той най-неочаквано си спомни как в
първи курс, когато е кандидатствал за семинарите по чиста
математика, доктор Ли му е задал въпроса: „Защо капаците на шахтите
са кръгли?“. Въпросът беше лесен, с лесен отговор, но когато той се бе
прибрал в общежитието и го беше повторил пред съквартирантите си,
те не знаеха какво да кажат. Накрая Джей Би бе подхванал напевно
като странстващ разказвач:
— Преди много, много време по земята живеели мамути и от
следите им по пръстта оставали трайни кръгли вдлъбнатини.
Всички се бяха засмели. При този спомен той се усмихна,
понякога му се искаше да мисли като Джей Би, да има същата
творческа жилка, да разказва така, че да радва другите, а не вечно да
търси обяснения, обяснения, които, дори и да са верни, са лишени от
романтика, от въображение, от остроумие.
— Време е да размахаме препоръките — му прошепваше
Ситизън в случаите, когато самият главен прокурор се появяваше в
помещението и всички заместник-прокурори се струпваха на грамада
от сиви костюми около него — точно като пчели около мед. Тримата с
Роудс се присъединяваха към вихрушката, но дори на тези сбирки той
не спомена нито веднъж препоръката, която със сигурност щеше да
накара не само Маршал, но и главният прокурор да се взре по-отблизо
в него. След като го назначиха на тази длъжност, Харолд го беше
помолил да поздрави от негово име Адам — главния прокурор, с
когото се оказа, че се познавал отдавна. Той обаче отговори на Харолд,
че иска да пробие сам. Това беше истина, но по-важно, той не искаше
да споменава Харолд, в случай че някой ден Харолд съжали за
познанството им. И не каза нищо.

147
 Въпреки това често имаше чувството, че Харолд е там, с него. В
Прокуратурата много обичаха да се връщат към следването в
Юридическия факултет (и съпътстващите го дейности, да се хвалят с
постиженията си) и тъй като мнозина от колегите му бяха учили в
същия университет като него, доста от тях познаваха Харолд (а
останалите бяха чували за него) — случваше се да ги слуша как
разказват за лекциите му, които са посещавали, или как са се готвили
за тях и се гордееше с Харолд, а също — макар и да знаеше, че е
нелепо — гордееше се, задето го познава. Догодина щеше да излезе
книгата на Харолд за Конституцията, всички колеги щяха да прочетат
страницата с благодарностите — тогава щяха да видят и неговото име,
познанството му с Харолд щеше да бъде разкрито и мнозина щяха да
се притеснят, той щеше да види как по лицата им се изписва тревога,
докато се мъчат да си спомнят какво точно са казвали в негово
присъствие за Харолд. Дотогава обаче той щеше да се е доказал със
собствени сили в службата, щеше да е намерил мястото си редом със
Ситизън и Роудс, щеше да е изградил взаимоотношения с Маршал.
Но колкото и да му се искаше, колкото и да си мечтаеше за това,
още не смееше да твърди, че Харолд му е приятел: понякога се
страхуваше, че само си въобразява колко близки са, само раздухва
всичко в мислите си, и тогава (колкото и да се смущаваше) сваляше от
лавицата „Красивото обещание“ и след като отвореше на страницата с
благодарностите, четеше отново думите на Харолд, сякаш те бяха
някакъв договор, заявление, че онова, което той изпитва към Харолд,
поне донякъде е споделено. Въпреки това винаги беше нащрек: „Този
месец всичко ще приключи“ — си казваше. А когато месецът
свършваше: следващия. Следващия месец вече няма да иска да говори
с мен. Стараеше се да е в постоянна готовност, стараеше се да се
подготви за разочарованието, макар и да копнееше да се окаже, че не е
прав.
Въпреки всичко приятелството им се разрастваше, наподобяваше
дълга бурна река, която го е повлякла в бързея си и го носи, отвежда го
в невидима посока. Тъкмо той решеше, че са достигнали пределите на
взаимоотношенията си, и Харолд и Джулия разтваряха широко вратите
на друго помещение, в което го канеха. Той се запозна с бащата на
Джулия, пенсиониран пулмолог, и с брат й, преподавател по
изкуствознание, когато те пристигнаха от Англия, за да отпразнуват

148
заедно Деня на благодарността, а щом Харолд и Джулия дойдеха в Ню
Йорк, ги канеха двамата с Уилем на вечеря в заведения, за които те
бяха чували, но които не им бяха по джоба. Джулия и Харолд видяха
жилището на Лиспенард стрийт — Джулия бе учтива, Харолд бе
ужасен, — а седмицата, когато радиаторите спряха най-мистериозно,
им оставиха връзката ключове за апартамента си, където бе толкова
топло, че първия час, след като двамата с Уилем отидоха там, те само
седяха като манекени на канапето, бяха толкова зашеметени от
отоплението, завърнало се отново в живота им, че не можеха да
помръднат. А след като Харолд бе станал свидетел на един от
пристъпите му — в Деня на благодарността, след като той вече се беше
преместил в Ню Йорк, и от отчаяние (знаеше, че няма да успее да се
качи горе) изключи котлона, на който задушаваше спанак, а после се
довлече до мокрото помещение, затвори се вътре и легна да чака на
пода, — те пренаредиха къщата, така че следващия път, когато дойде у
тях, видя, че са преместили стаята за гости на първия етаж, зад
всекидневната, където преди беше кабинетът на Харолд, и са качили
горе писалището, стола и книгите.
Но дори след всичко това дълбоко в себе си той все чакаше деня,
когато ще отиде при някоя врата, ще се опита да я отвори, а тя няма да
помръдне. Не че непременно възразяваше, имаше нещо стряскащо и
тревожно в това да е на място, където сякаш нищо не му беше
забранено, където му даваха всичко и в замяна не искаха нищо.
Опитваше се да им дава каквото може, беше наясно, че не е много. И
нямаше как да възмезди Харолд за онова, което той му даваше с такава
лекота — отговори, обич.
Познаваше ги от близо седем години, когато отиде веднъж у тях
през пролетта. Джулия имаше рожден ден, ставаше на петдесет и една
и понеже на петдесетгодишнината си беше ходила на някаква
конференция в Охайо, беше решила, че големият й празник ще бъде
сега. Двамата с Харолд чистеха във всекидневната — по-точно
чистеше той, а Харолд вадеше напосоки книги от лавиците и му
разказваше как се е сдобил с всяка или ги отваряше, за да види
написаните вътре чужди имена, включително и „Гепардът“, на чийто
форзац бе драснато: „Принадлежи на Лорънс В. Роли. Не я взимай.
Харолд Стайн, на теб говоря!!“.

149
 Той се беше заканил да каже на Лорънс, а Харолд не му беше
останал длъжен:
— Мисли му, Джуд, тежко ти, ако го направиш.
— И какво ще стане? — бе попитал заядливо той.
— Ще стане ето това! — отвърна Харолд, после се втурна към
него — още преди той да е осъзнал, че Харолд го е направил на шега,
се бе дръпнал толкова рязко, за да избегне допира, че се бе блъснал в
библиотеката и бе съборил тумбестата керамична чаша, изработена от
Джейкъб, сина на Харолд, която падна на земята и се счупи на три
равни парчета.
Харолд се бе отдръпнал от него и се бе спуснала такава внезапна
ужасна тишина, че още малко, и той щеше да се разхлипа.
— Харолд — подхвана, както беше приклекнал, за да събере от
земята парчетата, — съжалявам, ужасно съжалявам. Много те моля,
прости ми.
Идеше му да се хвърли на пода, знаеше, че чашата е последното,
което Джейкъб е направил за Харолд, преди да се разболее. Чуваше
как Харолд диша над него.
— Моля те, Харолд, прости ми — повтори той, както държеше в
длани парчетата. — Но сигурно мога да ги залепя, да стане по-хубаво.
Нямаше сили да вдигне поглед от чашата, от лъскавата като
масло гледжосана повърхност. Усети, че Харолд прикляква до него.
— Джуд — поде Харолд, — не се притеснявай. Стана случайно.
— Гласът му беше много тих. — Дай ми парчетата — подкани, но го
каза спокойно, не изглеждаше ядосан.
Той му ги подаде.
— Мога да си тръгна — предложи.
— Разбира се, че няма да ходиш никъде — спря го Харолд. —
Всичко е наред, Джуд.
— Но чашата беше на Джейкъб — чу се да казва.
— Да — потвърди Харолд. — И още е негова. — Той се изправи.
— Погледни ме, Джуд — подкани и той накрая го направи. — Не се
притеснявай. Ела — протегна му Харолд ръка, а той я пое и го остави
да го издърпа.
Направо му идеше да вие — след всичко, което Харолд му беше
дал, той му се беше отплатил, като бе унищожил нещо ценно,
създадено от човек, който бе най-ценният.

150
 Харолд се качи горе в кабинета си с чашата в ръце, а той
приключи с чистенето в тишина, прекрасният ден бе помръкнал.
Когато Джулия се прибра, той зачака Харолд да й разкаже колко глупав
и недодялан е бил, но Харолд не го направи. Онзи ден, докато
вечеряха, Харолд се държеше както винаги, но когато той се прибра на
Лиспенард стрийт, му написа истинско писмо, извини се истински и
му го изпрати.
След няколко дни получи отговор във вид също на истинско
писмо, което щеше да пази до края на живота си.
„Скъпи Джуд — пишеше Харолд, — благодаря ти за красивото
(макар и ненужно) писмо. Признателен съм ти за всичко в него. Прав
си, чашата значи много за мен. Но ти значиш повече. Затова те моля,
стига си се терзал. Ако бях друг човек, щях да кажа, че цялата случка
олицетворява живота като цяло: нещата се чупят, понякога ги
поправяме и в повечето случаи си даваме сметка, че каквото и да се
повреди, животът се пренарежда така, че да те възмезди за загубата,
понякога по чудесен начин. Всъщност може би съм точно такъв човек.
С любов, Харолд.“

Само преди няколко години се бе простил със слабата надежда,

че ще оздравее — макар и да знаеше, че така не става, макар Анди да
го твърдеше, откакто бе на седемнайсет. В дни, когато му бе особено
тежко, си повтаряше едва ли не като мантра думите на хирурга от
Филаделфия: гръбначният стълб има удивителната способност да се
възстановява. Накрая, няколко години след като се запозна с Анди и
вече следваше право, събра смелост да му го каже, да повтори на глас
предсказанието, което му бе толкова скъпо и за което се държеше като
за спасителен пояс, надяваше се Анди да кимне и да потвърди: „Точно
така. Само се иска време“.
Анди обаче изсумтя.
— Това ли ти е казал? — попита. — Състоянието ти, Джуд, няма
да се подобри, с годините ще се влошава.
Докато говореше, гледаше надолу към глезена му, вадеше с
пинцетите късчета мъртва тъкан от раната, която му се беше отворила,
после внезапно застина и дори без да вижда лицето му, той разбра, че
Анди е разколебан.

151
 — Извинявай, Джуд — рече, след като вдигна очи, още държеше
крака му. — Съжалявам, че не мога да ти кажа друго. — И когато той
не намери сили да отговори, Анди въздъхна. — Разстроен си.
Беше разстроен, разбира се.
— Всичко е наред — успя да изрече, но не намери сили да
погледне Анди.
— Извинявай, Джуд — повтори тихо Анди. Дори по онова време
имаше две лица: рязко и внимателно, и той ги беше виждал и двете,
понякога на един и същи преглед. — Но ти обещавам едно — допълни
Анди, след като отново насочи вниманието си към глезена му. —
Винаги ще бъда до теб и ще се грижа.
Така и правеше. От всички хора в живота му именно Анди в
известен смисъл знаеше най-много за него: Анди бе единственият
човек, пред когото той се беше събличал гол вече като възрастен,
единственият човек, запознат с всички физически измерения на тялото
му. Когато се запознаха, Анди беше стажант и беше останал в Бостън и
за специализацията, после двамата дойдоха с разлика от няколко
месеца да живеят в Ню Йорк. Анди беше хирург-ортопед, но го
лекуваше от всичко, и от простуди, и от болки в гърба, и от проблемите
с краката.
— Ужас! — каза сдържано Анди, докато той седеше веднъж в
кабинета му и кашляше така, че се отделяха храчки (предишната
пролет, малко преди той да навърши двайсет и девет, доста народ в
Прокуратурата изкара бронхит). — Много се радвам, че взех
специалност „Ортопедия“. Точно като за мен. Точно така смятах да
оползотворя онова, което съм научил.
Той се засмя, но после пак се закашля и Анди го потупа по гърба.
— Ако някой ми препоръча добър интернист, сигурно ще
престана да ходя за всичките си болежки при хиропрактик.
— Хмм — отвърна Анди. — Знаеш ли, може би наистина ще е
добре да започнеш да ходиш при интернист. Бог ми е свидетел, това ще
ми спести много време, както и купища неприятности.
Но той за нищо на света не би отишъл при друг, освен при Анди
и си мислеше, че — макар и да не го бяха обсъждали никога — Анди
също не го иска.
Въпреки че Анди знаеше доста за него, той знаеше относително
малко за Анди. Знаеше, че Анди е учил в същия колеж, че е десет

152
години по-голям от него, че бащата му е гуджарат, а майка му — от
Уелс, че е израсъл в Охайо. Преди три години Анди се беше оженил и
той се изненада, че също е сред поканените на сватбата, която беше
малка и се състоя у родителите на младоженката в Горен Уест Сайд.
Накара и Уилем да отиде с него и бе още по-изненадан, когато
младоженката Джейн го бе притиснала при запознанството им в
обятията си и бе казала:
— Прочутият Джуд Сейнт Франсис! Толкова съм слушала за вас!
— Виж ти! — отвърна той и се смрази от страх, сякаш в главата
му бе проникнал цял рояк прилепи с разперени криле.
— Ами да — усмихна се Джейн (и тя беше лекарка:
гинеколожка). — Но той ви обожава, Джуд, много се радвам, че
дойдохте.
Запозна се и с родителите на Анди, а в края на сватбата Анди го
прегърна през врата и го млясна силно по бузата, както сега правеше
при всяка тяхна среща. Личеше, че му е малко неудобно, но явно не
можеше да устои и го правеше, нещо, което изглеждаше и смешно, и
трогателно.
Той ценеше Анди за много неща, но най-вече за
невъзмутимостта. След като се запознаха, Анди не допускаше той да
не идва при него, направо отиваше в Худ Хол и чукаше силно на
вратата, ако той не се появеше на два последователни прегледа (не
беше забравил, просто бе решил да не ходи), три пъти не му вдигнеше
телефона и не отговореше на четири имейла, и накрая той се примири
с мисълта, че може пък да не е толкова лошо да си има лекар — в края
на краищата изглеждаше неизбежно — и Анди вероятно е човек, на
когото може да се довери. Третия път, когато се срещнаха, Анди
изслуша историята на заболяването му, най-малкото онова, което той
реши да му разкаже, и записа фактите, без да реагира и да коментира.
И наистина чак след доста време — някъде преди четири години
— Анди отвори без недомлъвки дума за детството му. Случи се при
първото им сериозно спречкване. И преди, разбира се, бяха имали
несъгласия и сблъсъци, освен това един-два пъти в годината Анди му
четеше дълга лекция (той ходеше при него веднъж на месец и
половина — макар че напоследък и по-често — и винаги долавяше
предварително кой преглед ще бъде Преглед с лекция по сковаността, с
която Анди го посрещаше и преглеждаше), посветена на

153
озадачаващото му и вбесяващото според Анди нежелание да се грижи
добре за себе си, на влудяващия му отказ да отиде при психотерапевт и
да взима болкоуспокояващи, от които животът му със сигурност щял
да стане по-добър.
Скараха се, защото Анди беше решил, че той се е опитал да се
самоубие. Беше се случило навръх една Нова година, той се бе
самонаранил с бръснач и една от раните бе съвсем близо до вената,
така че накрая ръката му бе заприличала на кървава увиснала пихтия и
той се видя принуден да повика и Уилем. Онази вечер в кабинета Анди
беше отказал да разговаря с него, толкова бе ядосан, само си
мърмореше нещо, докато правеше шевовете, гладки и мънички, все
едно бродираше.
На следващия преглед той разбра, че Анди е вбесен, още преди
да си е отворил устата. Дори му бе минало през ума изобщо да не идва,
ала знаеше, че не го ли направи, Анди просто ще му звъни и звъни по
телефона и още по-лошо, ще звъни на Уилем, и още по-лошо и от това,
ще звъни на Харолд, докато той не се появи в кабинета.
— Мамка му, трябваше да те вкарам в болница — беше първото,
което Анди му каза, а след това добави: — Какъв идиот съм.
— Според мен преиграваш — подхвана той, но Анди не му
обърна внимание.
— По една случайност вярвам, че не си се опитвал да се
самоубиеш, иначе щях да те вкарам в психиатрията толкова бързо, че
свят да ти се завие — рече Анди. — Не го правя само защото според
статистиката хора, които се самонараняват толкова често като теб и от
толкова много години, не са в непосредствена опасност да посегнат на
живота си, както онези, които се самонараняват само епизодично.
(Анди обичаше статистическите данни. Понякога той подозираше, че
Анди си ги измисля.) Но, Джуд, това е налудничаво, този път се
размина на косъм. Или тръгваш незабавно на психоаналитик, или те
пращам в лудница.
— Не можеш да го направиш — отвърна той, вече също вбесен,
макар и да знаеше, че Анди като нищо може: беше прегледал законите
за принудителна психиатрична помощ в щат Ню Йорк и те не бяха в
негова полза.
— Знаеш, че мога — напомни Анди.

154
 Сега вече почти крещеше. Срещаха се винаги след работно
време, защото после често си говореха, стига Анди да имаше време и
да беше в добро настроение.
— Ще те съдя — заяви той глупаво, а Анди пак му се развика:
— Хайде де! Знаеш ли каква каша е всичко това, Джуд? Имаш ли
някаква представа в какво положение ме поставяш?
— Не се притеснявай — отвърна той язвително. — Нямам
роднини. Никой няма да те съди за смърт по непредпазливост.
При тези думи Анди отстъпи назад, сякаш той се бе опитал да го
удари.
— Как смееш! — възкликна бавно. — Знаеш, че друго имам
предвид.
Той, разбира се, знаеше. Но:
— Все тая — рече. — Тръгвам си.
Плъзна се от масата (пак добре, че не се беше съблякъл, Анди бе
започнал веднага да му чете конско) и се опита да излезе от кабинета,
макар че с тази бавна крачка едва ли щеше да го направи внушително,
Анди обаче притича и му препречи пътя към вратата.
— Джуд — каза в една от внезапните си смени на настроението,
— знам, че не искаш да ходиш на психиатър. Но вече започва да става
страшно. — Той си пое въздух. — Говорил ли си изобщо някога с
някого какво ти се е случило като малък?
— Това няма нищо общо — възрази той, беше му студено.
Анди никога не бе намеквал за нещата, които му беше разказвал,
а ето че сега го правеше и той се чувстваше предаден.
— Има и още как — отсече Анди и спънатата мелодраматичност
на фразата — така говореха само по филмите! — го накара да се
усмихне неволно, Анди обаче реши погрешно, че му се присмива, и
отново смени посоката. — Във вироглавството ти, Джуд, има нещо
невероятно нагло — продължи той. — Категоричният ти отказ да
слушаш когото и да било за каквото и да било, засягащо здравето и
живота ти, е или патологичен случай на саморазрушение, или едно
огромно „гледайте си работата“ към всички нас, останалите.
Той се обиди.
— И има нещо невероятно манипулативно в заканите ти да ме
пратиш в психиатрията всеки път, щом не съм съгласен с теб, особено
в този случай, казах ти вече, че стана случайно — нахвърли се той на

155
Анди. — Признателен съм ти, Анди, наистина. Направо не знам какво
щях да правя без теб. Но вече съм голям и не можеш да определяш
какво да правя и какво да не правя.
— Знаеш ли, Джуд? — попита Анди (вече се бе разкрещял
отново). — Прав си. Не мога да определям решенията ти. Но не съм
длъжен и да ги приемам. Върви си намери някой друг тъпанар за
лекар. Нямам намерение да го правя и занапред.
— Добре тогава — тросна се той и си тръгна.
Не помнеше кога за последно се е вбесявал толкова заради самия
себе си. Гневеше се на много неща: на несправедливостта изобщо, на
непрофесионализма, на режисьорите, които не даваха на Уилем добри
роли, — ала рядко избухваше за неща, които му се бяха или не му се
бяха случили: болките — сегашните и в миналото — бяха нещо, за
което гледаше да не мисли, те не бяха въпроси, на които той
посвещаваше дни, за да търси смисъла им. Вече знаеше защо са се
случили: бяха се случили, защото той го заслужаваше.
Знаеше обаче и че гневът му е неоправдан. И колкото и
неприятно да му беше, че зависи от Анди, бе и благодарен, че го има
до себе си, и бе наясно, че за Анди поведението му е лишено от логика.
Но работата на Анди беше да прави така, че на хората да им става по-
добре: Анди го възприемаше като сбъркан данъчен закон, като нещо,
което трябва да се разплете и оправи — и почти нямаше значение дали
самият той иска да бъде „поправен“. Знаеше: Анди едва ли ще одобри,
че той се опитва да оправи друго — белезите, от които гърбът му се
беше надигнал на ужасен неестествен релеф, кожата, опъната и
лъскава като на печена патица: причината да пести пари. „Джуд —
щеше да каже Анди, ако разбереше какво е намислил. — От мен да го
знаеш, няма да стане и само ще хвърлиш на вятъра всички тези пари.
Не го прави.“ „Но те са чудовищни“ — щеше да промърмори той. „Не
са, Джуд — щеше да възрази Анди. — Кълна се в бога.“
(Всъщност нямаше намерение да казва на Анди, затова те
нямаше да проведат никога такъв разговор.)
Дните отминаваха, той не се обаждаше на Анди, Анди също не
го търсеше. Сякаш за назидание китката го присвиваше нощем и не го
оставяше да спи, а в Прокуратурата той забравяше и я удряше
ритмично отстрани на писалището, докато четеше, стар тик, от който

156
така и не бе успял да се отърве. От шевовете започваше да сълзи кръв,
която той почистваше криво-ляво на мивката в тоалетната.
— Какво има? — попита го една вечер Уилем.
— Нищо — отвърна той.
Можеше, разбира се, да сподели с Уилем, който щеше да го
изслуша и в свой Уилемов стил да каже „Хмм“, знаеше обаче, че
Уилем ще се съгласи с Анди.
Една седмица след спречкването им се прибра на Лиспенард
стрийт — беше неделя и той се бе разхождал в Западен Челси — и
Анди го чакаше на стъпалата пред входната врата.
Той се изненада.
— Здрасти — рече.
— Здрасти — отговори Анди. Двамата продължиха да стоят там.
— Не бях сигурен, че ще ми вдигнеш.
— Разбира се, че щях да ти вдигна.
— Слушай — продължи Анди. — Съжалявам.
— Аз също. Съжалявам, Анди.
— Но наистина мисля, че трябва да се прегледаш.
— Знам, че го мислиш.
Някак успяха да оставят нещата така: на крехкото примирие,
което не удовлетворяваше и двете страни, а въпросът за
психотерапевта се превърна в безкрайна сива демилитаризирана зона
между тях. Според постигнатия компромис (макар че сега не му беше
ясно как са стигнали до него) в края на всеки преглед той трябваше да
покаже на Анди ръцете си и Анди щеше да ги огледа за нови
самонаранявания. Намереше ли и едно, щеше да го впише в
медицинския му картон. Той не бе сигурен от какво може да избухне
отново Анди: понякога имаше множество нови рани и Анди само
простенваше и ги вписваше, друг път имаше само няколко, а Анди си
изпускаше нервите:
— Мамка му, съсипваш си ръцете, знаеш го, нали? — питаше го.
Той обаче не отговаряше, само слушаше с половин ухо лекцията
на Анди. Отчасти разбираше, че като не позволява на Анди да си
върши работата — която в крайна сметка бе да го лекува, — проявява
неуважение и до известна степен превръща в посмешище Анди в
собствения му кабинет. За него броят на посещенията при Анди —
понякога му идеше да го пита дали ще го наградят, ако достигне

157
определена цифра, ала знаеше, че ще го обиди — бе начин Анди поне
да се преструва, че има власт над положението, макар и да не беше
така: натрупаните данни поне малко компенсираха липсата на
истинско лечение.
А после, след две години, на левия му крак, който открай време
му създаваше повече неприятности, се отвори друга рана, която
изискваше по-неотложни грижи, затова раните, които сам си нанасяше,
останаха на заден план. За пръв път му се бе появила такава рана,
когато от травмата не бе минала и година, и тя бе зарасла бързо.
— Но няма да е последната — бе казал лекарят във Филаделфия.
— С травма като вашата е пострадало всичко — кръвоносната система,
кожата, — затова очаквайте от време на време да ви се отварят такива
рани.
Това беше единайсетата и макар той да бе подготвен за
усещането, така и нямаше да разбере какво я е причинило (ухапване на
насекомо? Леко докосване до ръба на метална кантонерка? Причината
винаги бе унизително дребна, а въпреки това кожата му направо се
разкъсваше, все едно е от хартия), нямаше да се справи и с погнусата:
гной, смрад като от риба, малка цепнатина като уста на зародиш, която
започваше да бълва мехурчета един бог знае какви лепкави течности.
Беше неестествено, само по филмите с чудовища и по митовете ти се
отваря рана, която не иска, не може да се затвори. Той започна да ходи
всеки петък вечер при Анди, който промиваше и почистваше раната,
отстраняваше мъртвата тъкан и оглеждаше мястото наоколо — дали
раната зараства, а той само затаяваше дъх, стискаше отстрани масата и
се опитваше да не крещи.
— Кажи, когато те заболи, Джуд — бе казал Анди, докато той
дишаше запъхтяно и плувнал в пот, броеше наум. — Хубаво е, че го
чувстваш, не е лошо. Това означава, че нервните окончания още са
живи и вършат каквото трябва.
— Боли — успя той да простене.
— По скалата от едно до десет?
— Седем. Осем.
— Извинявай — отвърна Анди. — Почти приключвам, наистина.
Още пет минути.
Той затвори очи и преброи до триста, като си наложи да не бърза.

158
 Щом приключеха, продължаваше да седи, а Анди се настаняваше
срещу него и му даваше нещо за пиене: нещо безалкохолно, понякога
сладко, така че той усещаше как помещението наоколо започва да идва
малко по малко на фокус и да не е толкова замъглено.
— Бавно — предупреждаваше Анди, — иначе ще ти се догади.
Той гледаше как Анди превързва раната — бе възможно най-
спокоен винаги когато омотаваше бинта или слагаше шевове — и в
онези мигове се чувстваше толкова уязвим и слаб, че щеше да се
съгласи с всичко, предложено му от Анди.
— Няма да се порязваш по краката — казваше Анди не като
въпрос, а по-скоро като заповед.
— Няма.
— Защото това ще бъде твърде безразсъдно, дори за теб.
— Знам.
— Тялото ти е отслабено дотолкова, че наистина ще получиш
някоя инфекция.
— Анди. Знам.
По едно или друго време бе подозирал Анди, че говори зад гърба
му с неговите приятели, и понякога те употребяваха език и изрази в
негов стил, така че дори четири години след „травмата“, както бе
започнал да я нарича Анди, на него му се струваше, че сутрин Уилем
преглежда кошчето в банята, затова се наложи да взима допълнителни
мерки и да изхвърля ножчетата за бръснене, като ги омотава в
салфетки и тиксо и после на път за работа да ги пуска в
боклукчийските кофи. „Твоите хора“, ето как ги наричаше Анди.
— Какво ще правите тия дни с твоите хора? — питаше (когато бе
в добро настроение) или: — Ще кажа на ония негодници, твоите хора,
да те държат под око (когато не беше в настроение).
— Само да си посмял, Анди — отвръщаше той. — Не им е
работа.
— Как така да не им е? — възмущаваше се Анди.
Както и по други въпроси, и тук не можеха да се разберат.
Но вече бяха минали година и осем месеца, откакто се бе
отворила новата рана, а тя още не бе зарасла. По-точно беше зарасла и
после се беше отворила отново, пак бе зарасла, след това пък един
петък той се бе събудил, бе усетил на крака си — в долния край на
прасеца, точно над глезена — нещо влажно и пихтиесто и бе разбрал,

159
че кожата пак се е отворила. Още не се беше обадил на Анди —
смяташе да го направи в понеделник, — за него обаче беше важно да
си направи разходката, за която се опасяваше, че ще е последната за
известно време, може би за месеци.
Сега беше на ъгъла на „Медисън“ и Седемдесет и пета улица,
само на хвърлей от кабинета на Анди, и кракът го болеше толкова
много, че той прекоси Пето авеню и седна на една от пейките при зида
около парка. Още щом седна, усети познатото замайване и гадене,
затова се наведе и зачака циментът отново да стане цимент и той да се
държи на крака. В онези минути чувстваше измяната на тялото си и му
се струваше, че най-голямата, най-ожесточена битка в живота му е
това нежелание да приема как отново и отново ще бъде предаван от
това тяло, как не може да очаква от него нищо, а въпреки това трябва
да го поддържа и занапред. Колко много от времето, неговото и на
Анди, бе посветено на опитите да поправят нещо, което не се
поддаваше на оправяне, на нещо, което още преди години е трябвало
да се озове на овъглени късове на бунището. И в името на какво?
Вероятно на ума му. Но — както вероятно би казал Анди — в това
имаше нещо невероятно нагло, сякаш той спасяваше някаква таратайка
само защото имаше нежни спомени от звуковата уредба вътре.
Ако повървя още няколко пресечки, ще бъда в кабинета му —
помисли си, но нямаше да отиде там. Беше неделя. Анди заслужаваше
поне някаква почивка, пък и не за пръв път той усещаше такава болка.
Поизчака още няколко минути, после се изправи на крака, постоя
още половин минута и пак се свлече на пейката. Накрая успя да стане
и да се задържи. Още не можеше да ходи, но си представи как излиза
на тротоара, вдига ръка, за да спре такси, и отпуска глава върху
облегалката на черната винилова седалка. Щеше да преброи крачките
дотам, точно както щеше да преброи крачките, които го деляха от
таксито до сградата, от асансьора до жилището и от входната врата до
неговата стая. Когато третия път — след като му свалиха шините — се
научи да ходи, именно Анди бе помогнал с указанията за
физиотерапевтката (тя не се зарадва особено, но се вслуша в
препоръките му), пак Анди, както Ана четири години преди това, го
наблюдаваше, докато той изминава без чужда помощ разстояние от три
метра, после от шест, след това от петнайсет и накрая от трийсет.
Отново Анди разработи и походката му — левият крак се вдига, за да е

160
почти под прав ъгъл спрямо земята, така че да образува правоъгълник
отрицателно пространство, а десният е отпуснат назад — и настоя той
да я тренира с часове, докато се справя и сам. Отново Анди му каза, че
според него той е в състояние да върви и без бастун, и когато накрая
хвърли бастуна, пак трябваше да благодари на Анди.
Докато се опитваше да се задържи на крака, си каза, че до
понеделник остават само няколко часа и както винаги, Анди ще го
приеме, колкото и да е зает. „Кога забеляза раната?“ — щеше да го
попита Анди, докато я промиваше внимателно с памук. „В петък“ —
щеше да отговори той. „Защо не ми се обади тогава, Джуд? — щеше да
се подразни Анди. — Дано поне не си ходил на тъпите си разходки.“
„Не съм, то се знае, че не съм“ — щеше да отвърне той, но Анди
нямаше да му повярва. Понякога се питаше дали не го възприема само
като колекция вируси и недъзи. Какво щеше да остане от него, ако ги
махнеха? Дали, ако не се налагаше Анди да го лекува, той пак е щял да
му бъде интересен? Какво щеше да представлява за Анди, ако някой
ден като с вълшебна пръчка се появеше невредим, с походка, лека като
на Уилем, със самочувствие като на Джей Би, който не се трогваше от
нищо и се облягаше на стола, без да се притеснява, че ризата му се
вдига над хълбоците, или пък с дългите ръце на Малкълм с кожа,
гладка отвътре като глазура. Какво щеше да представлява за всички
тях? Дали те щяха да го обичат по-малко? Или повече? Или — както
често се опасяваше — той щеше да открие, че онова, което е
възприемал като приятелство, всъщност е било породено от жалостта
им към него? Колко от онова, което представляваше, бе неразривно
свързано с нещата, които не бе способен да прави? Кой е щял да бъде,
кой ще бъде без белезите, раните, болката, натрошените кости,
инфекциите, шините и гнойта?
Но той, разбира се, нямаше да разбере никога. Преди половин
година бяха успели да овладеят раната, Анди я бе преглеждал и
проверявал отново и отново, а после бе изрекъл цял водопад от
предупреждения какво да прави, в случай че раната се отвори отново.
Той го слушаше с половин ухо. Онзи ден кой знае защо му беше
леко на душата, а Анди бе в сприхаво настроение и заедно с лекцията
за крака му се наложи да изслуша и втора за самонараняванията
(според Анди били прекалено много) и за външния му вид изобщо
(според Анди бил прекалено слаб).

161
 Той се бе любувал на крака си, беше го въртял и бе оглеждал
мястото на затворилата се рана, а Анди говореше и говореше:
— Слушаш ли ме, Джуд? — попита накрая.
— Изглежда добре — рече той на Анди, без да му отговаря, но
искаше да чуе потвърждението му. — Нали?
Анди въздъхна.
— Изглежда… — После Анди спря и замълча, а той го погледна
и видя как Анди затваря очи, сякаш за да се съсредоточи, и пак ги
отваря. — Изглежда добре, Джуд — пророни тихо Анди. — Наистина.
Точно в този миг той усети как го плисва признателност, понеже
знаеше, че според Анди кракът не изглежда добре, според Анди никога
нямаше да изглежда добре. За него тялото му беше купчина от ужаси,
която двамата трябва постоянно да държат под око. Той знаеше, че
според Анди се самоунищожава, заблуждава се или отхвърля
действителността.
Но Анди така и не разбираше едно за него: той беше оптимист.
Всеки месец, всяка седмица избираше да отвори очи, да изживее още
един ден на белия свят. Правеше го, когато се чувстваше толкова
ужасно, че понякога болката сякаш го пренасяше в друго състояние, в
състояние, когато всичко, дори миналото, което той хвърляше толкова
усилия да забрави, сякаш се стопяваше и се превръщаше в размазан
сив акварел. Правеше го, когато спомените изместваха всички други
мисли, когато наистина се искаше да впрегне всички сили, наистина да
се съсредоточи, за да се изстреля в сегашния си живот, да се предпази
от това да изпадне в ярост, в отчаяние и срам. Правеше го, когато бе
толкова омаломощен от опитите, когато да е буден и жив, изискваше
толкова много енергия, че се налагаше той да легне на кревата и да
търси причини, за да стане и да опита още веднъж, когато беше много
по-лесно да отиде в банята, да извади от скривалището под мивката
найлоновия плик с памука, бръснарските ножчета, тампоните със
спирт и бинта и просто да се предаде. Това бяха особено тежките дни.
Онази нощ преди Нова година наистина бе сгрешил, когато
седеше в банята и прокарваше по ръката си бръснарското ножче така,
сякаш рисува: още бе сънен, обикновено никога не допускаше да е
толкова невнимателен. Но щом разбра какво е направил, в
продължение на една, на две минути — беше ги преброил — наистина
не знаеше как да постъпи и му се струваше по-лесно да седи там и да

162
остави случката да достигне логичния си край, отколкото да вземе
решение, решение, от което щяха да се вдигнат вълни, засегнали не
само него, но и Уилем и Анди и завършили с последствия, с които
щяха да са белязани следващите дни и месеци.
Нямаше представа какво го е тласнало накрая да грабне от
поставката хавлиената кърпа и да я омотае около ръката си, а после да
се изправи и да събуди Уилем. Но с всяка изминала минута се
отдалечаваше все повече и повече от другата възможност и събитията
се разгръщаха със скорост, над която той нямаше власт, само мечтаеше
за годината след травмата, когато още не познаваше Анди и му се
струваше, че всичко може да се оправи, че занапред той може да бъде
чист и ярък, за годината, когато знаеше толкова малко, а хранеше
надежда и вярата, че някой ден тази надежда може да бъде
възнаградена.

Преди Ню Йорк беше Юридическият факултет, а преди него —

колежът, преди колежа — Филаделфия и дългото бавно пътуване през
страната, преди това бяха Монтана и домът за момчета, а преди
Монтана бяха Югозападът, мотелските стаи, самотните дълги пътища
и часовете, прекарани в колата. А преди тях бяха Южна Дакота и
манастирът. А преди това? Както се предполага, преди тях е имало
баща и майка. Или, по-точно, просто мъж и жена. А след това вероятно
само жена. И след това той.
Брат Петър, който му преподаваше математика, все му
напомняше колко му е провървяло и му разказваше, че са го намерили
в кофа за боклук.
— В плик за отпадъци, натъпкан с черупки от яйца, увехнала
маруля и развалени спагети — и ти вътре при тях — каза му брат
Петър. — В уличката зад аптеката, нали се сещаш — макар и той да не
се сещаше, понеже рядко напускаше манастира.
По-късно брат Михаил твърдеше, че дори това не било вярно.
— Не си бил в кофа за боклук — обясни му той. — Бил си до
кофата за боклук.
Да, потвърди брат Михаил, имало е плик за отпадъци, но той бил
върху него, а не вътре, пък и кой ли изобщо знаел какво има в плика,

163
кого ли го вълнувало това? По-скоро в плика имало неща, изхвърлени
от аптеката: кашони, опаковъчна хартия, канап и предпазен пълнеж.
— Не вярвай на всичко, което ти казва брат Петър — напомни му
брат Михаил, често го правеше, освен това го предупреждаваше: — Не
си създавай навика да вярваш в митове — казваше всеки път, когато
той попиташе за подробности как се е получило така, че е дошъл да
живее в манастира. — Дошъл си, сега си тук, насочи вниманието си
към бъдещето, не към миналото.
Бяха му създали минало. Бил намерен гол-голеничък — обясни
брат Петър (или само повит с една пелена, твърдеше брат Михаил), но
при всички положения бил изоставен на произвола на стихиите,
защото било средата на април, температурите още падали под нулата и
в такова време едно новородено надали щяло да оцелее дълго. Но
както личи, бил стоял там само няколко минути, защото, когато го
намерили, още бил топъл и снегът не бил запълнил следите от
автомобилните гуми и от стъпките (маратонки, дамски, някъде
четирийсети номер), които водели към кофата за боклук и после
обратно. Бил извадил късмет, че са го намерили (такава му била
съдбата, да го намерят). Всичко, каквото притежавал — името,
рождената дата (твърде приблизителна), покрива над главата си, самия
живот, — той дължал на тях. Трябвало да бъде благодарен (те не
очаквали да е благодарен на тях, те очаквали да е благодарен на Бога).
Той никога не знаеше на кои въпроси ще отговорят и на кои —
не. Отхвърляха като въпроси с неизвестен или необясним отговор
съвсем прости неща, за които ги питаше (плачел ли е, когато са го
намерили? Имало ли е бележка? Издирвали ли са човека, който го е
изоставил?), затова пък на по-сложните даваха декларативни отговори.
— Щатът не успя да намери човек, който да те вземе. — (Отново
брат Петър.) — Затова казахме, че като временна мярка ще те приютим
тук, а после месеците станаха години и ти още си при нас. Точка. А
сега реши уравненията, няма да си губим с тях целия ден.
Но защо щатът не е успял да намери човек? Теория първа
(любимата на брат Петър): просто е имало прекалено много
неизвестни — националност, родители, вродени недъзи и така нататък.
Откъде се е взел? Не знаеше никой. В никоя от местните болници не бе
регистрирано раждането на живо дете, което да отговаря на
описанието. А това притесняваше потенциалните осиновители. Теория

164
втора (на брат Михаил): това беше беден град в беден район в беден
щат. Едно е хората да ти съчувстват — а те му съчувстваха, той да не
го забравял — и съвсем друго да добавиш още едно гърло в бездруго
голямото домакинство. Теория трета (отец Гавриил): бил е
предопределен да остане тук. Такава е била Божията воля. Това тук
било неговият дом. А сега да престанел да задава въпроси.
Имаше и четвърта теория, на която се позоваваха всички, когато
той не слушаше: бил лош, бил лош още от самото начало.
— Явно си направил нещо много лошо, щом са те зарязали —
все му повтаряше брат Петър, след като го удареше с дъската и
продължеше да му се кара, а той стоеше и се извиняваше през хлипове:
— Сигурно си плакал толкова много, че накрая не са издържали.
А той се разплакваше още повече от страх, че брат Петър е прав.
Колкото и да се интересуваха от история, всички се дразнеха
дружно, щом той проявеше интерес към своята, сякаш упорстваше с
досадно хоби, което не може да надрасне. Не след дълго се научи да не
пита, най-малкото направо, макар че винаги надаваше ухо с надеждата
да дочуе нещо в малко вероятни моменти от малко вероятни
източници. Докато четеше с брат Михаил „Големите надежди“, успя да
извърти нещата така, че да накара брата да се впусне в дълъг монолог
какъв е бил животът на едно сираче в Лондон от деветнайсети век,
място, непознато за него точно колкото Пиър[7] само на стотина-двеста
километра от тях. Накрая, както и очакваше, урокът се превърна в
нравоучение, от което разбра, че и него като Пип са щели да го дадат
на някой роднина, стига да са откриели такъв. Но явно не е имало
роднини. Той беше сам.
Собственическите му чувства също бяха лош навик, който
трябваше да се изкорени. Той не помнеше кога за пръв път е започнал
да мечтае да притежава, да има нещо, което да си е само негово и на
никой друг.
— Тук никой не притежава нищо — обясняваха му, но дали беше
вярно?
Той знаеше, че брат Петър например има костен гребен с цвят на
току-що изцеден дървесен сок, и той прозрачен, много се гордееше, че
го притежава, и всяка сутрин си решеше с него мустаците. Един ден
гребенът изчезна и брат Петър нахълта на урока му по история с брат
Матей, за да го сграбчи за раменете и да го разтърси с крясъците, че

165
именно той е откраднал гребена и да го върнел, иначе тежко му и
горко. (По-късно брат Гавриил намери гребена, беше се плъзнал в
процепа между бюрото му и радиатора.) А брат Матей притежаваше
подвързаното със сукно първо издание на „Бостънци“ с меко на допир
гръбче и веднъж го бе вдигнал пред него, за да му покаже корицата
(„Не пипай! Казах ли ти аз да не пипаш!“). Дори брат Лука, най-
любимият му от братята, който говореше рядко и не му се караше
никога, си имаше птица и всички я смятаха за негова. Всъщност, каза
брат Давид, птицата не била ничия, но именно брат Лука я бил
намерил, грижел се за нея и я хранел, тя ходела все при него, затова,
щом Лука я искал, нека бъде негова.
Брат Лука отговаряше за манастирската градина и парник и в
топлите месеци той му помагаше в разни дребни неща. Беше
подслушал разговори на другите братя и от тях знаеше, че преди да
дойде в манастира, брат Лука е бил богат човек. После обаче се
случило нещо или той направил нещо (така и не се разбра кое от двете)
и или изгубил всичките пари, или ги дарил и сега бил тук, беден като
всички останали, въпреки че именно с пари на брат Лука били платили
за парника и покривали някои от текущите разходи на манастира.
Нещо в начина, по който другите братя избягваха Лука, го караше да
мисли, че той може би е лош, въпреки че брат Лука никога не се
държеше лошо, най-малкото с него.
Скоро след като брат Петър го обвини, че му е откраднал
гребена, той наистина извърши първата си кражба: пакетче крекери от
кухнята. Една сутрин на път за помещението, което бяха заделили, за
да го обучават, той мина през кухнята, там нямаше никого, а пакетчето
беше оставено на плота — само да се пресегне, и щеше да го вземе,
затова най-неочаквано го грабна и след като побягна, го пъхна под
грубата вълнена роба, същата като на братята, само че мъничка. Беше
се върнал в стаята си, за да скрие крекерите под възглавницата, и
затова закъсня за урока с брат Матей, който за назидание го шляпна с
показалката от форзиция, но тайната за крекерите го изпълни с нещо
топло и радостно. Вечерта, сам в леглото, той изяде един от крекерите
(който дори не му хареса) внимателно, като го натроши със зъби на
осем парчета и държа върху езика си всяко от тях, докато то се
размекне и стане лепкаво, за да го глътне цяло.

166
 След това открадна още и още неща. В манастира нямаше нищо,
което наистина да иска, нищо, което наистина да си струва да
притежава, затова просто взимаше каквото му се изпречи пред очите,
без умисъл или желания: храна, когато можеше да намери, тракащо
черно копче, което при една от обиколките си след закуска видя на
пода в стаята на брат Михаил, писалка от бюрото на отец Гавриил,
която грабна насред урока точно когато отец Гавриил се беше обърнал
с гръб, за да намери някаква книга, гребена на брат Петър
(единственото, за което имаше план, макар и то да не го зарадва повече
от другите). Крадеше кибрит, моливи и късчета хартия — безполезни
боклуци, но боклуци, които принадлежаха на друг, — пъхаше ги под
бельото си и се връщаше на бегом в стаята си, за да ги скрие под
дюшека, толкова тънък, че нощем той усещаше пружината под гърба
си.
— Стига си тичал насам-натам, че ще те набия — подвикваше му
брат Матей, докато той бързаше към стаята си.
— Да, братко — отвръщаше и си налагаше да върви по-бавно.
Хванаха го в деня, когато взе най-голямата си плячка: сребърната
запалка на отец Гавриил, отмъкната направо от писалището му, когато
се наложи той да прекъсне урока, тъй като го търсеха по телефона.
Отец Гавриил се бе надвесил над телефонната шайба, когато той се
пресегна, грабна запалката, хладна и тежка, и я стиска в ръката си,
докато накрая не го отпратиха. Още щом излезе от кабинета на отеца, я
пъхна припряно под бельото си и тръгна възможно най-бързо назад
към стаята си, но щом зави, без да гледа, зад ъгъла, се блъсна право в
брат Павел. Още преди братът да му се е разкрещял, се дръпна назад, а
заедно с това изпадна и запалката, която заподскача по плочника.
Биха го, разбира се, крещяха му и както си мислеше, за последно
наказание отец Гавриил го повика в кабинета си и му заяви, че ще му
даде урок как се крадат чужди вещи. Той бе толкова уплашен, че не
успя дори да се разплаче, и загледа неразбиращо как отец Гавриил
сгъва носната си кърпа, допира я до гърлото на бутилка зехтин и после
нанася зехтина отгоре на лявата му ръка. А след това взе запалката си
— същата, която той беше откраднал, и държа лявата му ръка над
пламъка, докато мазното петно отгоре не се подпали и цялата му длан
не бе погълната от призрачно бяло сияние. Той пищя и пищя и накрая
отецът го зашлеви през лицето:

167
 — Стига си крещял — ревна. — Заслужил си си го. Никога няма
да забравиш друг път да не крадеш.
Когато дойде в съзнание, беше в леглото си, а ръката му беше
превързана. Всичките му неща бяха изчезнали: не само откраднатите,
но и нещата, които сам си беше намерил — камъчетата, перата и
върховете на стрели, вкаменелостта, която брат Лука му беше подарил
за петия рожден ден, първият му подарък изобщо.
След това, след като го хванаха, го караха всяка вечер да ходи
при отец Гавриил и да си съблича дрехите, а отецът го проверяваше
отвътре да не е отмъкнал тайно нещо. След време, когато стана още
по-лошо, той все се връщаше в мислите си към онова пакетче крекери:
защо изобщо ги беше откраднал! Защо изобщо се бе поставил в такова
ужасно положение!
Пристъпите започнаха след вечерните огледи при отец Гавриил,
към които скоро се добавиха и обедните при брат Петър. При тези
пристъпи той се хвърляше върху каменните стени на манастира и
пищеше колкото му глас държи, удряше грозната си обезобразена ръка
(която и след половин година още го болеше понякога, пронизваше го с
настойчиво дълбоко пулсиране) в твърдите остри ръбове на дървените
маси за хранене, блъскаше отстрани в бюрото врата си, лактите, бузите
— най-нежните части, където болеше най-силно. Получаваше тези
пристъпи и денем, и нощем, нямаше власт над тях, усещаше как го
поглъщат като мъгла и го оставят да се отпусне, така че тялото и гласът
му да се движат, да го вълнуват и отблъскват, защото, колкото и да го
болеше след това, той знаеше, че плаши братята, че те се страхуват от
гнева му, от шума и силата. Биеха го с каквото им попаднеше подръка,
започнаха да държат на един пирон върху стената в учебното
помещение колан, изуваха си сандалите и го удряха така, че на другия
ден той не можеше дори да седне, наричаха го чудовище, желаеха
смъртта му, повтаряха му, че е трябвало да го оставят в плика за
отпадъци. И той им беше благодарен и за това, задето му помагат да
остане без сили, защото не бе в състояние да озапти сам звяра,
нуждаеше се от съдействието им, за да го накара да отстъпи, да го
накара да се върне в клетката, докато се освободи отново.
Започна да се подмокря в леглото и затова сега го водеха при
отеца по-често на проверка и колкото повече го проверяваше отецът,
толкова повече той се подмокряше в леглото. Отецът започна да идва

168
при него вечерно време в стаята, брат Петър също, а после и брат
Матей, а той се изпускаше все повече и повече: оставяха го да спи с
мократа нощница, караха го да ходи с нея и през деня. Той усещаше
как вони на пикоч и кръв, затова пищеше, буйстваше и ревеше,
прекъсваше уроците, изтикваше учебниците от масите, така че братята
да се видят принудени да зарежат урока и пак да го набият още там,
намясто. Случваше се да го ударят толкова силно, че губеше съзнание
— ето за какво започна да копнее: за непрогледния мрак, когато
времето отминаваше, а той не беше в него, когато му правеха разни
неща, а той не знаеше.
Понякога си имаше причини за пристъпите му, макар и да ги
знаеше само той. Непрестанно се чувстваше изцапан, мръсен, сякаш
отвътре беше прогнила постройка като онази обречена църква, която го
бяха завели да види при едно от редките му излизания от манастира:
греди, нашарени с мухъл, мертеци, нацепени и разядени от термити,
триъгълници бяло небе, нескромно надзърнали през продънения
покрив. На уроците по история беше научил за пиявиците, как преди
много години се е смятало, че те изсмукват от човека нездравата кръв,
как поглъщат ненаситно и безразсъдно болестта в тлъстите си като на
червей тела, и прекарваше свободния си час — след часовете, но преди
работата в кухнята — на потока в края на манастирския двор, джапаше
из водата и си търсеше пиявици. И когато не намери, когато му казаха,
че в този поток нямало, пищя и пищя, докато не остана без глас, но не
успя да спре дори тогава, дори когато имаше чувството, че гърлото му
се пълни с гореща кръв.
Веднъж беше в стаята си, при него бяха и отец Гавриил, и брат
Петър, той се опитваше да не крещи, понеже вече знаеше, че колкото
по-тих е, толкова по-бързо ще приключи, и му се стори, че при вратата
бързо като мушица се е мярнал брат Лука, затова се почувства унизен,
въпреки че по онова време не знаеше думата „унижение“. Затова на
другия ден бе отишъл през свободното си време в градината на брат
Лука и бе откъснал цветовете на всички нарциси, а после ги бе струпал
при вратата на градинската барака на Лука така, че нагънатите им
цветчета да сочат като отворени човки към небето.
По-късно, когато отново остана сам и се зае с каквото му бяха
възложили в кухнята, съжали, ръцете му натежаха от мъка, той

169
изпусна кофата с вода, която мъкнеше от единия към другия край на
помещението, хвърли се на земята и запищя от отчаяние и разкаяние.
На вечерята не можеше да хапне и залък. Погледна Лука и се
запита кога и как ще бъде наказан, кога ще се наложи да се извинява на
брата. Но Лука го нямаше. От притеснение той изпусна металната кана
с мляко, студената бяла течност се плисна по пода и брат Павел, който
седеше до него, го издърпа от пейката и го бутна на земята.
— Почисти — ревна брат Павел и му метна един парцал. — Но
до петък няма да ядеш друго. — Беше сряда. — Сега се прибирай в
стаята си.
Той хукна, да не би братът да размисли.
Вратата на стаята му — преоборудван килер без прозорци,
широк колкото в него да се побере легло с размерите на нар, в края на
втория етаж, над трапезарията — винаги стоеше отворена, освен ако
при него не беше някой от братята или отецът, в този случай тя
обикновено беше затворена. Но още докато завиваше зад ъгъла при
стълбището, той видя, че вратата е затворена, и постоя малко в
притихналия празен коридор, не знаеше какво го чака: вероятно някой
от братята. Или може би чудовище. След случката на потока понякога
си мечтаеше сенките, сгъстили се по ъглите, да са грамадни пиявици,
които са се проточили нагоре, полюшват се с лъскава разчленена кожа,
тъмна и мазна, и само чакат да го задушат с влажната си беззвучна
тежест. Накрая събра достатъчно смелост да се завтече право към
вратата и да я отвори с трясък колкото да види само леглото си с
бозавото вълнено одеяло, кутията салфетки и учебниците върху
лавицата. Точно тогава съгледа в ъгъла, при горния край на леглото:
стъкленица с букет нарциси с ярки, накъдрени в горния край цветчета.
Седна на пода при стъкленицата, разтърка между пръстите си
едно от кадифените цветчета и в онзи миг тъгата му беше толкова
голяма, толкова всепоглъщаща, че му идеше да се дращи, да изтръгне
от ръката си белега, да се разкъса на парченца, както беше направил с
цветята на Лука.
Но защо беше постъпил така с брат Лука? Не само Лука беше
добър с него — когато не го пращаха да го наказва, брат Давид все го
хвалеше, все повтаряше колко съобразителен е, дори брат Петър
редовно му носеше от градската библиотека книги, които да чете и
които после да обсъждат заедно, изслушваше мнението му, сякаш е

170
истински човек, — но Лука не само не го беше бил никога, но и
полагаше усилия да го успокои, да му покаже, че е на негова страна.
Предишната неделя му наредиха да каже на глас молитвата преди
хранене и както стоеше в долния край на масата на отец Гавриил,
изведнъж го прихвана нещо, прииска му се да буйства, да сграбчи от
чинията пред него нарязаните на кубчета картофи и да ги метне из
стаята. Вече усещаше как на гърлото му дращи от писъка, който щеше
да нададе, как скърца коланът, с който го налагат по гърба, как той
потъва в непрогледния мрак, как го заслепява зашеметяващата
светлина на деня, когато щеше да се събуди. Загледа как ръката му се
вдига, загледа как пръстите му се отварят като листенца на цвете и се
носят към купата. И точно тогава вдигна глава и видя брат Лука, който
му намигна толкова угрижено и припряно, като щракване на
фотоапарат, че в началото той не бе сигурен дали изобщо е видял
нещо. После Лука му намигна още веднъж и по някаква причина това
го успокои, той дойде на себе си, каза си молитвата, седна и вечерята
мина без произшествия.
И сега тези цветя. Но още преди да се е замислил какво ли
означават, вратата се отвори и в стаята влезе брат Петър, затова той се
изправи и зачака в онзи ужасен момент, за който никога не бе готов и в
който можеше да се случи, можеше да стане всичко.
На другия ден веднага след уроците тръгна право към парника,
решен да каже нещо на Лука. Но щом наближи, решимостта го
напусна и той тръгна по-бавно, като подритваше камъчета,
приклякваше да вдигне някоя пръчка и после да я метне, да я запрати
към гората около манастира. Какво всъщност искаше да каже? Тъкмо
понечи да се обърне, да се запъти към едно дърво в северния край на
градината, където си бе издълбал между корените дупка и бе започнал
да си събира наново неща — макар и неща, които бе открил в гората и
безопасно не принадлежаха на никого: камъчета, клонка във вид на
източено куче по време на скок — и където прекарваше по-голямата
част от свободното си време да вади от пръстта своите неща и да ги
държи в ръце, когато чу, че някой изрича името му — обърна се и видя,
че е Лука, беше вдигнал за поздрав ръка и вървеше към него.
— Знаех си, че си ти — каза брат Лука, когато се приближи (не
особено убедително, както щеше да му хрумне след време, защото кой
друг можеше да бъде? В манастира нямаше други деца, освен него), и

171
макар и да опита, той не бе в състояние да намери думи, с които да се
извини на Лука, всъщност не бе в състояние да намери думи за нищо,
затова се разплака.
Когато плачеше, не се притесняваше, но сега се засрами, извърна
се на другата страна и затули очи с ръката с белега. Изведнъж усети, че
е много гладен, а беше едва четвъртък следобед, щяха да му дадат да
яде чак след ден.
— Е — подхвана Лука и той усети, че братът прикляква съвсем
близо до него. — Недей да плачеш, недей да плачеш.
Но гласът му беше много нежен и той се разплака още повече.
Тогава брат Лука се изправи и когато заговори отново, гласът му
беше по-весел.
— Джуд, слушай — рече. — Искам да ти покажа нещо. Ела с
мен. — И след като тръгна към парника, се обърна, за да се увери, че
той върви след него. — Джуд — извика отново, — ела с мен.
На него му стана интересно и пряко волята си той тръгна подире
му, запъти се към парника, който познаваше толкова добре, с наченките
на нова за него нетърпеливост, сякаш не го беше виждал никога
дотогава.
Вече като зрял човек имаше моменти, в които като обсебен се
опитваше да посочи кога точно всичко е започнало да се обърква,
сякаш можеше да го замрази, да го съхрани като в буркан, да го вдигне
и да обясни на класа: „Ето кога се случи. Ето кога започна“. Питаше
се: дали, когато откраднах крекерите? Дали, когато накъсах нарцисите
на Лука? Дали, когато получих първия пристъп? И по-невероятното,
дали, когато онова, което съм направил, я е накарало да ме остави зад
аптеката? И какво е било то?
Но всъщност знаеше: всичко бе започнало онзи следобед, когато
е влязъл в парника. Когато е допуснал да го вкарат вътре, когато е
зарязал всичко, за да тръгне след брат Лука. Ето тогава беше този миг.
И след него вече нищо не беше както трябва.

Още пет крачки, и вече е пред входната им врата, където не може

да вкара ключа в ключалката, защото ръцете му треперят, още малко, и
ще го изпусне, затова ругае. После вече е вътре в жилището и от
входната врата до леглото му има само петнайсет крачки, но пак му се

172
налага да спре по средата на пътя, да се смъкне бавно на земята и да
пропълзи на лакти последните метри. Известно време лежи там,
всичко около него се мести, докато накрая той събира сили да се завие
презглава. Ще лежи там, докато слънцето напусне небето и в
жилището се стъмни, и тогава вече най-сетне ще се издърпа с ръце на
леглото, където ще заспи, без да е ял, без да се е мил или преоблякъл, с
тракащи от болка зъби. Ще бъде сам, защото след представлението
Уилем е излязъл с приятелката си и ще се прибере много късно.
Когато той се събуди, ще бъде много рано и ще му е поолекнало,
но през нощта раната му ще е сълзила и гнойта ще е наквасила
марлята, която той е сложил в неделя сутринта преди разходката, преди
злополучната разходка, и крачолът му ще е залепнал от нея за кожата.
Той ще изпрати съобщение на Анди, после второ в службата, а след
това ще застане под душа и ще махне предпазливо превръзката, по
която ще останат парченца прогнила плът и почернели съсиреци кръв,
гъсти като секрет от носа. Той ще пъшка и ще охка, за да не се
разкрещи. Ще си спомни какво са говорили с Анди последния път,
когато се е случило и Анди е предложил да си вземе инвалидна
количка — за всеки случай, и макар да му е неприятно дори да си
помисли да се придвижва отново с инвалидна количка, ще съжали, че
сега няма подръка. Ще си помисли, че Анди е прав и разходките му са
признак за непростима самонадеяност, че е себично да се преструва
как всичко е наред и той всъщност не е инвалид, заради последиците,
които това има за другите хора, хора, които необяснимо и неразумно
вече години, цели десетилетия са били щедри и добри с него.
Той ще спре душа, ще приклекне във ваната, ще опре буза в
плочките и ще зачака да му поолекне. Това ще му напомни, че е като
хванат в капан, в капана на тяло, което мрази, с минало, което мрази и
което също няма да може да промени никога. Ще му се доплаче от
отчаяние, омраза и болка, но не беше плакал нито веднъж след
случилото се с брат Лука, когато си беше казал, че няма да плаче
никога повече. Това ще му напомни, че е кръгла нула, спаружена
шушулка с плод, който отдавна е изсъхнал, свил се е и сега само
потраква безполезно. Ще усети гъдела, тръпката на отвращението,
обземаща го и в най-щастливите, и в най-нещастните му мигове,
същата, която го пита за какъв се мисли, та създава главоболия на

173
толкова много хора, въобразяваше си, че може да продължи напред,
когато дори собственото му тяло му казва да спре.
Той ще седи, ще чака, ще диша и ще бъде благодарен, че е
толкова рано и е изключено Уилем да го намери и за кой ли път да
хукне да го спасява. Някак (макар че по-късно нямаше да е в състояние
да си спомни как) ще успее да се изправи, да излезе от ваната, да
глътне аспирин, да отиде на работа. В службата думите ще се
замъгляват и ще подскачат по страницата, а когато Анди се обади, ще
бъде едва седем сутринта и той ще обясни на Маршал, че е болен, ще
откаже предложената от него кола, но ще го остави — толкова зле ще
се чувства — да го изпрати до таксито. Ще измине с таксито
разстоянието до горния край на града, което предишния ден е изминал
от глупост пеша. А когато Анди му отвори, той ще се постарае да
запази самообладание.
— Джуди — ще каже Анди, който ще бъде в добро настроение,
този ден няма да има лекции, а той ще остави Анди да го заведе през
безлюдната чакалня в кабинета, който още не е отворен, да му помогне
да се качи на масата, където е прекарал часове, цели дни от часове, ще
позволи на Анди да му помогне да се съблече и със затворени очи ще
зачака леката рязка болка, когато Анди смъква от крака му лепенката и
издърпва от разранената кожа наквасената марля.
Моят живот, ще си помисли, моят живот. Но мислите му ще се
прострат само дотук и той ще си заповтаря наум думите — като
мантра, като проклятие, като утеха, — докато се плъзга към онзи,
другия свят, където пропада при такава болка, към онзи свят, за който
знае, че никога не е далеч от неговия, но който после не помни никога:
моят живот.

[1] Здравей, Феликс, как си (лат.). — Б.пр. ↑

[2] Добре (лат.). — Б.пр. ↑
[3] Феликс означава на латински „щастливец“, „късметлия“. —
Б.пр. ↑
[4] Песен (нем.). — Б.пр. ↑
[5] Първи курс право — идва от автобиографичния роман на
Скот Търоу „Първи П. Бурната истинска история на един
първокурсник в Юридическия факултет на Харвардския университет“.
— Б.пр. ↑

174
[6] Високопатогенна форма на птичи грип. — Б.пр. ↑
[7] Столицата на щат Южна Дакота. — Б.пр. ↑

175
 2

Веднъж ме попита кога съм разбрал, че той е мой, и аз ти

отговорих, че съм знаел винаги. Но не беше вярно и го разбирах още
докато го изричах — казах го, защото звучеше красиво, защото така
говорят по книгите и филмите, защото и двамата се чувствахме
толкова нещастни, толкова безпомощни, защото си помислих, че ако го
кажа, и на двамата ще ни олекне за ситуацията пред нас, ситуация,
която вероятно сме могли да предотвратим — а вероятно не, — но при
всички положения не го бяхме направили. Беше в болницата: бих
казал, още първия път. Сигурно помниш: същата сутрин бе долетял от
Коломбо, бе прескочил няколко града, държави, часови пояси, за да се
приземиш цяло денонощие преди да излетиш.
Но сега искам да съм точен. Искам да съм точен и защото няма
причина да не съм, и защото е хубаво да бъда — винаги съм се
стремял, винаги се стремя към това.
Не знам откъде да започна.
Може би с няколко любезности, въпреки че те са самата истина:
хареса ми веднага. Когато се запознахме, ти беше на двайсет и четири,
значи аз съм бил на четирийсет и седем. (Господи!) Помислих си, че си
необикновен: след време той щеше да ми говори колко си добър, но
изобщо не се налагаше да ми го обяснява, вече го знаех. Беше първото
лято, когато ни дойдохте на гости, и за мен този уикенд беше толкова
странен, за него също — за мен, защото покрай вас четиримата виждах
какъв е щял да стане Джейкъб, а за него — защото ме познаваше само
като свой преподавател, а изведнъж ме виждаше по къс панталон и
престилка да махам от скарата мидите и да споря с вас тримата за
всичко. Но след като лицето на Джейкъб престана да ми се привижда
във всички вас, вече можех да се порадвам на уикенда главно защото
му се радвахте вие тримата. Не виждахте нищо странно в случващото
се: бяхте хлапаци и очаквахте хората да ви харесват не защото бяхте
безочливи, а защото ви бяха харесвали винаги и нямахте причини да
смятате, че ако сте любезни и приятелски настроени, другите няма да
ви отвърнат със същото.

176
 Той, разбира се, имаше всички причини да не смята така, макар
че го разбрах едва след време. Тогава го наблюдавах, докато се
хранехме, и ми правеше впечатление, че при особено ожесточени
спорове се обляга назад, сякаш физически се отдръпваше от кръга, и
гледа с каква лекота ми отправяхте предизвикателства, без да се
страхувате, че ще се ядосам, как, без изобщо да се замисляте, се
пресягате през масата, за да си вземете още от картофите, още от
тиквичките, още от месото, как си искате каквото ви е харесало и го
получавате.

Онова, което помня най-ярко от онези почивни дни, е съвсем

дребно. Ние — ти, той, Джулия и аз — се разхождахме по пътечката с
брези отстрани, която води към панорамната площадка. (По онова
време беше съвсем тясна, помниш ли? Чак след време около нея се
появи гъстата гора.) Аз вървях с него, вие с Джулия бяхте отзад.
Говорехте за, о, знам ли — за насекоми? За полски цветя? Вие двамата
все си намирахте какво да обсъждате, вие двамата обичахте да сте на
открито, и двамата обичахте животните: това у вас ми харесваше,
макар и да не го споделях. А после ти го докосна по рамото, мина пред
него, приклекна и завърза връзката на обувката му, която се беше
развързала, сетне се върна при Джулия. То, това дребно движение, бе
толкова естествено: крачка напред, приклякване с единия крак, крачка
назад, за да застанеш отново до Джулия. За теб не беше нищо, ти дори
не се замисли, изобщо не прекъсна разговора. Постоянно го държеше
под око (всъщност го правехте всички), грижехте се за него по десетки
дребни начини, онези няколко дни видях всичко това — но се
съмнявам да си спомниш точно тази случка.
Ала докато му завързваше обувката, той ме погледна и само
какво се изписа на лицето му — и досега не мога да го изразя, мога
само да кажа, че в онзи миг усетих как вътре в мен рухва нещо като
кула от влажен пясък, направена твърде висока: за него, за теб, за мен
също. И знаех, че и моето лице ще се отрази като в огледало върху
неговото. Невъзможно е да намериш човек, който да го направи за
друг, без дори да се замисля, толкова непринудено! Щом го погледнах,
проумях за пръв път след смъртта на Джейкъб какво имат предвид
хората, когато казват, че някой е съкрушен, че нещо може да ти разбие

177
сърцето. Винаги съм го смятал за сълзливо, ала в онзи миг си дадох
сметка, че си е самата истина.
И предполагам, тогава разбрах.

Никога не съм мислил, че и аз ще стана баща, и не защото съм

имал лоши родители. Всъщност бяха прекрасни: майка ми почина от
рак на гърдата, когато бях съвсем малък, и следващите пет години
бяхме само двамата с баща ми. Беше лекар, общопрактикуващ,
харесваше му да си мисли обнадежден, че ще остарее заедно с
пациентите си.
Живеехме в Уест Енд, на Осемдесет и втора улица, кабинетът му
беше в същата сграда, на първия етаж, и след училище имах навика да
се отбивам при него. Всичките му пациенти ме познаваха, гордеех се,
че съм синът на доктора, че поздравявам всички, че наблюдавам как
бебетата, които баща ми е изродил, порастват и ме гледат
заинтригувано, защото родителите им бяха казали, че съм синът на
доктор Стайн, че уча в добра гимназия, една от най-добрите в града, и
ако те се учат прилежно, може би ще ги приемат там и тях.
— Скъпи — викаше ме баща ми и щом ме видеше при тези
посещения след часовете, отпускаше длан отзад на тила ми дори
когато станах по-висок от него, после ме целуваше отстрани по
главата. — Скъпи — казваше, — как беше в училище?
Когато бях на осем, се ожени за секретарката си Адел. Няма
момент в детството ми, когато да не съм усещал присъствието на Адел:
именно тя ме водеше да купим нови дрехи, идваше и в Деня на
благодарността, именно тя опаковаше подаръците за рождения ми ден.
Не че Адел ми е била като майка, по-скоро за мен майката беше Адел.
Не беше млада, беше по-възрастна от баща ми, беше от жените,
които мъжете харесват и се чувстват добре в компанията им, но и през
ум не им минава да се оженят за тях, което е елегантен начин да кажа,
че Адел не беше първа красавица. Но на кого му е притрябвало
майката да е красива? Веднъж я попитах дали иска свои деца и тя
отговори, че аз съм бил нейното дете, че не можела да си представи да
има по-добро, и всичко, което ви трябва да знаете за баща ми и Адел,
за това какво съм изпитвал към тях и как те са се държали с мен, е
вместено във факта, че и за миг не съм се усъмнявал в думите й,

178
докато вече не бях прехвърлил трийсетте и ние с тогавашната ми жена
спорехме дали да имаме друго дете, дете, което да замени Джейкъб.
Тя беше единствено дете, аз бях единствено дете, баща ми също
беше единствено дете: семейство от единствени деца. Но родителите
на Адел си бяха живи — родителите на баща ми не — и в почивните
дни им ходехме на гости в Бруклин, онази част, която сега е погълната
от Парк Слоуп. Живееха в Америка от близо пет десетилетия, а още не
знаеха добре английски: бащата го говореше спънато, майката —
въодушевено. Като Адел бяха набити, пак като нея бяха добродушни
— Адел им говореше на руски, а баща й, на когото по подразбиране
виках дядо, разтваряше месест юмрук и ми показваше какво е скрил
там: дървена свирка или яркорозова дъвка. Дори когато вече бях голям
и следвах право, все ми даваше по нещичко, въпреки че вече не
държеше бакалията, което означава, че явно ги е купувал от другаде.
Но откъде? Все си представях, че има таен магазин, който е пълен с
играчки, излезли от мода преди няколко поколения, и въпреки това е
посещаван от верни възрастни имигранти и имигрантки, които — само
и само да не се разори — купуват оттам запасите си от шарени
матрьошки, оловни войничета и комплекти кегли с гумени топки,
които, още преди да махнеш найлоновата опаковка, вече лепнеха.
Открай време си имах теория — и аз не знам откъде се е взела,
— че мъже, пораснали достатъчно, за да станат свидетели на втория
брак на баща си (а оттам и достатъчно зрели, за да преценяват нещата),
избират жени не като майка си, а като мащехата си. Но аз не избрах
жена като Адел. Жена ми, първата ми жена беше страхотна, умееше да
се владее. Лизъл не беше като другите момичета, които познавах и
които все скромничеха — гледаха да не се правят на много умни,
разбира се, не даваха воля и на желанията, гнева и страховете си. На
третата ни среща излизахме от едно кафене на Макдугъл стрийт,
когато от един тъмен вход излезе някакъв тип, който повърна върху
Лизъл. Цялата й жилетка стана на ярки като тиква петна бълвоч, помня
най-вече как едно парче се бе закачило на диамантеното пръстенче
върху дясната й ръка, сякаш на самия диамант се бе появил тумор.
Хората наоколо ахнаха или се разпищяха, а Лизъл само затвори очи.
Друга щеше да се разкрещи, да изписка (лично аз бих се разкрещял
или разпискал), а тя, помня, само сви рязко рамене, сякаш тялото й
също изразява погнусата, но и се отдръпва от нея, и когато Лизъл

179
отвори очи, вече се владееше напълно. Смъкна жилетката, метна я в
най-близката боклукчийска кофа.
— Хайде — каза ми.
По време на цялата случка мълчах стъписан, ала в онзи миг я
желаех и отидох с нея, където ме заведе, както се оказа, в жилището
си, ужасна дупка на Съливан стрийт. Непрекъснато държеше дясната
си ръка малко встрани от тялото си, парчето бълвоч още си стоеше на
пръстена й.
И баща ми, и Адел не я харесваха особено, макар и да не са ми го
казвали никога, бяха учтиви, уважаваха избора ми. В замяна никога не
съм искал от тях да лъжат, никога не съм ги карал. Не мисля, че е,
защото не е еврейка — и двамата ми родители не бяха кой знае колко
религиозни, — според мен беше, защото смятаха, че съм хлътнал
прекалено много по нея. Или може би така съм решил по-късно в
живота. Може би защото онова, което аз приемах за оправност и му се
възхищавах, за тях беше студенина, безчувственост. Не само те бяха на
това мнение. Винаги бяха учтиви с Лизи, тя също в разумни граници,
но според мен предпочитаха снаха, която поне малко да кокетничи, на
която да разказват притеснителни случки от детството ми, която да
обядва с Адел и да играе шах с баща ми. Всъщност като теб. Но Лизъл
не беше такава, никога нямаше да бъде и щом го осъзнаха, и те
започнаха да се държат леко хладно, да не изразяват недоволството си,
но по-скоро като самоналожена дисциплина, като напомняне към
самите тях, че има граници, нейните граници, които е редно да се
опитват да зачитат. Когато бях с нея, кой знае защо ми беше едно
такова спокойно, сякаш нямаше несрети на света, които пред лицето на
такава непоклатима оправност да дръзнат да ни се изпречат на пътя.
Бяхме се запознали в Ню Йорк, докато аз следвах право, а тя —
медицина, и след като се дипломирахме, аз отидох на стаж в Бостън, а
тя (беше една година по-голяма от мен) започна специализация. Учеше
за онколог. Възхищавах й се, разбира се, заради нещата, които това
предполагаше: няма нищо по-успокояващо от жена, която иска да
лекува, която си представяш как се е навела майчински над някой
пациент, а лекарската й престилка е бяла като облаци. Но Лизъл не
искаше да й се възхищават: интересуваше се от онкология, защото бе
от трудните специалности и изискваше повече умствени усилия. Тя и
колегите й, които също специализираха онкология, презираха

180
рентгенолозите (прекалени сметкаджии), кардиолозите (прекалено
надути и самодоволни), педиатрите (прекалено сантиментални) и най-
вече хирурзите (неизразимо нагли) и дерматолозите (изобщо не си
струва да се говори за тях, макар че често работеха заедно). Харесваха
анестезиолозите (големи чешити, леко скучни и придирчиви, склонни
към пристрастяване), патолозите (още по-умозрителни и от тях) и… е,
всъщност с това се изчерпваше всичко. Случваше се да дойдат у нас и
след вечеря да останат да обсъждат случаи и изследвания, без изобщо
да обръщат внимание на партньорите си — юристи, историци,
писатели и учени от по-пренебрежими дисциплини, — докато не се
изсипехме във всекидневната, за да си поговорим за най-различни не
толкова интересни дребни нещица, с каквито си запълвахме дните.
Двамата с нея бяхме възрастни хора и живеехме доста щастливо.
Никой, нито аз, нито тя мрънкахме, че не прекарваме достатъчно време
заедно. Останахме за стажа й в Бостън, после тя се върна в Ню Йорк,
за да продължи с научната работа. Аз останах. По онова време вече
работех в една кантора и бях асистент в Юридическия факултет.
Виждахме се в края на седмицата, редувахме Бостън и Ню Йорк.
После тя си взе специалността и се върна в Бостън, оженихме се,
купихме къща, малка, не тази, която имам сега, точно при Кеймбридж.
Баща ми и Адел (както и родителите на Лизъл, колкото и да е
необяснимо, те бяха много по-емоционални от нея и при нечестите ни
гостувания в Санта Барбара, докато баща й пускаше шеги, а майка й
слагаше пред мен чинии с нарязани на ивички краставици и поръсени
с пипер домати от градината си, Лизъл наблюдаваше с непроницаемо
лице, сякаш смутена или най-малкото озадачена от относителната им
сърдечност) нито веднъж не ни попитаха дали мислим за деца, според
мен смятаха, че докато не повдигат въпроса, все съществува
вероятност да имаме. Истината е, че всъщност не изпитвах потребност
от това, изобщо не си представях да имам дете, не изпитвах към децата
нищо — нито добро, нито лошо. И това ми се струваше достатъчна
причина да нямам: мислех, че трябва определено да искаш, дори да
бленуваш за дете. Тази работа не бе за разколебаните и безстрастните.
Лизъл беше на същото мнение, поне така ни се струваше.
Но после една вечер — аз бях на трийсет и една, тя на трийсет и
две, бяхме млади — се прибрах и Лизъл вече беше в кухнята, чакаше

181
ме. Беше необичайно, тя работеше до по-късно от мен и обикновено я
виждах чак към осем-девет вечерта.
— Трябва да поговорим — подхвана угрижено и аз изведнъж се
изплаших.
Лизъл го забеляза и се усмихна — не беше жесток човек и не
искам да оставям впечатлението, че е била лишена от доброта, от
нежност, защото носеше в себе си и двете, беше способна на тях.
— Няма нищо страшно, Харолд. — Сетне се позасмя. — Така
мисля.
Аз седнах. Тя си пое въздух.
— Бременна съм. Не знам как е станало. Явно съм пропуснала да
взема едно-две хапчета и съм забравила. Почти осем седмици. Днес
при Сали потвърдиха. — (Сали й беше съквартирантка от следването,
най-добрата й приятелка и нейна гинеколожка.) Каза го много бързо и
отсечено, на лесно смилаеми изречения. После замълча. — От
хапчетата нямам мензис, затова не съм разбрала. — А после, след като
си замълчах: — Кажи нещо де.
В началото не можех.
— Как се чувстваш? — попитах.
Тя сви рамене.
— Чувствам се добре.
— Чудесно — отвърнах тъпо.
— Харолд — подхвана отново тя и седна срещу мен, — какво
искаш да направим?
— Ти какво искаш?
Тя сви отново рамене.
— Аз знам какво искам. Искам да знам какво искаш ти.
— Не искаш да го задържиш.
Тя не го опроверга.
— Искам да чуя какво искаш ти.
— Ами ако кажа, че искам да го задържим?
Тя беше готова.
— В такъв случай ще го обмисля сериозно.
Не очаквах и това.
— Лийз — рекох, — ще направим каквото поискаш.
Не беше точно великодушно, бе породено най-вече от страх. В
този, както и в много други случаи, с радост й преотстъпвах

182
решението.
Тя въздъхна.
— Не се налага да решаваме точно днес вечерта. Разполагаме с
малко време.
С четири седмици, не се налагаше да го казва.
В леглото ме налегнаха мисли. Мисли, каквито минават през ума
на всички мъже, ако някоя жена им каже, че е бременна: как ще
изглежда детето? Дали ще ми хареса? Дали ще го обичам? А после и
по-смазващото: бащинството. С всичките му отговорности, задачи,
скука и възможности да се провалиш.
На другата сутрин не отворихме дума за това, на следващия ден
също. В петък, докато си лягахме, тя рече сънено:
— Утре трябва да го обсъдим.
А аз отвърнах:
— На всяка цена.
Но не го направихме, не го направихме, после мина деветата
седмица, минаха и десетата, после и единайсетата и дванайсетата,
после пък вече бе късно, щеше да бъде трудно и неетично да
предприемем нещо и според мен и на двамата ни олекна. Решението
беше взето вместо нас, по-точно, нашата нерешителност бе взела
вместо нас решението да имаме дете. За пръв път, откакто бяхме
женени, и двамата бяхме толкова нерешителни.
Представяхме си, че ще бъде момиче и че ако е момиче, ще го
наречем Адел — на майка ми, и Сара — на Сали. Но не беше момиче и
затова предоставихме на Адел (която бе толкова щастлива, че чак се
разплака, един от малкото пъти, когато съм я виждала да плаче) да
избере първото име, а на Сали — второто: Джейкъб Мор. (Защо Мор,
попитахме Сали, а тя отвърна — на Томас Мор.)
Никога не съм бил от хората — знам, че и ти не си от тях, —
които смятат, че любовта към едно дете е по-висша, по-важна, по-
изпълнена със смисъл и величава от всяка друга. Не съм го смятал
преди Джейкъб, не съм го смятал и след това. Но тази любов наистина
е особена, понеже се крепи не на физическото привличане, на
насладата или интелекта, а на страха. Не си изпитвал истински страх,
докато не ти се роди дете, и вероятно това ни подлъгва да откриваме
по-голямо величие — в страха ни има по-голямо величие. Всеки ден
първата ни мисъл е не „Обичам го“, а: „Как е?“. За една нощ светът се

183
преобразява в писта, минирана с ужасни опасности. Притискам детето
в обятията си и докато чакам да прекося улицата, си мисля колко
абсурдно е да разчитам моето дете, всяко дете да оцелее в този живот.
Вижда ми се невероятно, както е невероятно да оцелее някоя от онези
пеперуди от края на пролетта — нали се сещаш, дребни такива, бели,
— които се случва да виждам как прелитат само на милиметри от
предното стъкло на автомобила, без да се размажат в него.
И нека ти кажа още две неща, които научих. Първото е, че няма
никакво значение на каква възраст е детето ти и кога и как е станало
твое. Решиш ли веднъж да възприемаш някого като свое дете, нещо се
променя и на каквото и да си се радвал дотогава, каквото и да си
чувствал дотогава към него, то е изместено от страха, който излиза на
преден план. Това не е биология, това е нещо извън биологията, не
толкова решимост да осигуриш оцеляването на генетичния код,
колкото желание да докажеш, че си неуязвим за предизвикателствата и
капаните на Вселената, да победиш силите, които се домогват да
унищожат каквото ти принадлежи.
И второто: когато детето ти умре, чувстваш каквото си очаквал
да чувстваш, чувства, документирани толкова добре от толкова много
други, че дори няма да си правя труда да ги изброявам тук, само ще
кажа, че всичко, написано за скръбта, е еднакво, и не току-така —
наистина няма съществено отклонение от текста. Понякога чувстваш
по-силно едно и по-слабо — друго, понякога емоциите ти са
разбъркани, случва се и да ги изпитваш за по-дълго или за по-кратко.
Но те винаги са еднакви.
Има обаче нещо, което никой не казва: когато се случва с твоето
дете, някаква част от теб, съвсем мъничка част, която обаче няма как да
пренебрегнеш, чувства и облекчение. Защото накрая е настъпил мигът,
който си очаквал, мигът, от който си се страхувал и за който си се
подготвял от деня, когато си станал родител.
„Ох — казваш си, — настъпи. Ето го.“
И след това вече няма от какво да се страхуваш.

Преди години, след като излезе третата ми книга, един

журналист ме попита веднъж можеш ли да определиш веднага дали
даден студент мисли като юрист и отговорът е: понякога. Но често

184
грешиш — студентът, който в първата половина на курса ти се е
струвал блестящ, се представя все по-зле, а студент, който не се е
откроявал с нищо, започва да изпъква с постиженията си и на теб ти е
приятно да го слушаш как разсъждава.
Често в първи курс им е най-трудно на природно най-умните:
първи курс в Юридическия факултет, особено в Юридическия
факултет, всъщност не е място, където се възнаграждават
съзидателното начало, абстрактното мислене и въображението. Въз
основа на онова, което съм чувал, а не от непосредствени наблюдения,
често си мисля, че в това отношение в Юридическия факултет е малко
като в художествените академии.
Джулия имаше приятел, казваше се Денис, като дете рисувал
невероятно талантливо. Били приятели от съвсем малки и веднъж тя
ми показа някои от нещата, които е рисувал на десетина-дванайсет
години: малки скици на птици, които кълват нещо по земята, на лицето
му, кръгло и безизразно, на баща му, местния ветеринар, докато той
гали по козината озъбен териер. Бащата на Денис обаче не виждал
смисъл от уроците по рисуване и никой не го обучавал. Но когато
пораснали и Джулия се записала да следва, Денис тръгнал на
художествена школа, за да се научи да рисува. Разказал, че първата
седмица ги оставили да рисуват кой каквото иска и преподавателят
избирал все рисунките на Денис, за да ги закачи на стената — за
похвала и обсъждане.
После обаче започнали да ги учат как да рисуват, всъщност да
прерисуват. Втората седмица рисували само елипси. Широки елипси,
дебели елипси, тънки елипси. Третата седмица рисували кръгове:
триизмерни кръгове, двуизмерни кръгове. После цвете. След това ваза.
Сетне ръка. Глава. Тяло. И с всяка седмица професионално обучение
Денис рисувал все по-зле и по-зле. В края на семестъра рисунките му
вече изобщо не били окачвани на стената. Вече се смущавал да рисува.
Видел ли куче с козина, провиснала до земята, си представял не куче, а
кръг в квадрат, а щом се опитал да го нарисува, се притеснявал за
пропорциите, а не за самото изображение на куче.
Решил да поговори с преподавателя. „От нас се очаква да ви
прекършим, Денис — отвърнал преподавателят. — Ще го преодолеят
само наистина талантливите.“

185
 — Предполагам, че не съм бил от наистина талантливите — все
повтаряше Денис.
Беше станал адвокат, живееше със съдружника си в Лондон.
— Клетият Денис — казваше Джулия.
— О, всичко е наред — въздишаше Денис, но никой от нас не му
вярваше.
По същия начин Юридическият факултет прекършва ума.
Белетристите, поетите и художниците често не се справят в
Юридическия факултет (освен ако не са слаби белетристи, поети и
художници), но не е задължително математиците, логиците и учените
да се справят по-добре от тях. Първите се провалят, защото си имат
своя логика, вторите — защото логиката е всичко, което имат.
Той обаче още от началото беше добър студент — отличен
студент, — но величието му често бе прикрито зад агресивно безличие.
Докато го слушах как отговаря в аудиторията, знаех, че притежава
всичко необходимо, за да стане отличен юрист: не току-така правото е
определяно като занаят и като всички занаяти за него се иска най-вече
добра памет, каквато той имаше. Освен това, както при много занаяти,
за него се иска и умението да виждаш проблема, пред който си
изправен… и непосредствено след това другите проблеми, които той
може да породи. Точно както за строителния предприемач една къща
не е просто постройка — тя е плетеница от тръби, покрити през зимата
с лед, от дъски, които през лятото се изметват от влагата, от улуци,
които през пролетта бълват цели фонтани от вода, от цимент, който се
напуква от първия есенен студ, за юриста една къща е нещо друго.
Една къща е заключен сейф, пълен с договори, с ипотеки, бъдещи
съдебни искове, възможни нарушения: тя се свежда до потенциалните
посегателства срещу имуществото ви, движимо и недвижимо, срещу
личността и личния ви живот.
Не можеш, разбира се, да мислиш така през цялото време, иначе
ще полудееш. И за повечето юристи къщата в крайна сметка си е
просто къща, която да обзаведеш, да постегнеш, да боядисаш и да
опразниш, ако се местиш. Но има период, в който всеки студент по
право — всеки добър студент по право — установява, че представите
му някак си се променят, и си дава сметка, че няма как да се скриеш от
закона, че няма взаимодействие, страна в делничния живот, до които да
не стигат дългите му вкопчващи се пръсти. Улицата се превръща в

186
смразяващо бедствие, в кълбо от нарушения и потенциални
граждански съдебни искове. Сватбата прилича на развод. Светът става
временно непоносим.
Той го умееше. Можеше да вземе даден съдебен иск и да види
как ще приключи делото, а това е много трудно, понеже трябва да
отчетеш всички вероятности, всички възможни последствия, а после
да отсееш за кои да се притесняваш и кои да подминеш. Но правеше —
не можеше да се спре и да не прави още нещо: да се пита за
нравствената страна на всеки съдебен иск. А това не помага, ако
следваш право. Имах колеги, които не позволяваха на студентите си
дори да изричат думите „справедлив“ и „несправедлив“.
„Справедливостта няма нищо общо с това — ни крещеше един от
преподавателите. — Какъв е законът? Какво казва законът?“
(Преподавателите по право обичат да драматизират, всички го
обичаме.) Друг пък, споменеше ли някой тези думи, не казваше нищо,
само отиваше при провинилия се и му връчваше малко листче, каквито
държеше на цяло тесте във вътрешния джоб на сакото си — на него
пишеше: „“Дрейман" 241". На „Дрейман“ 241 беше Катедрата по
философия.
Да вземем например следната хипотеза: на един отбор по
американски футбол му предстои да гостува за следващия си мач, но
един от микробусите се поврежда. Затова от отбора питат майката на
един от футболистите дали ще им услужи с микробуса си, за да се
превозят. Разбира се — отвръща тя, — само че няма да шофирам аз.
После моли помощник-треньора да я смени зад волана и да откара
отбора. По пътя се случва нещо ужасно, микробусът се подхлъзва и се
преобръща, всички в него загиват.
Тук няма углавно дело. Пътят е бил хлъзгав, мъжът зад волана не
е употребил алкохол. Станала е злополука. Въпреки това родителите на
играчите, майките и бащите на загиналите футболисти съдят
собственицата на микробуса. Изтъкват, че микробусът е неин и още
по-важно, че именно тя е посочила кой да седне зад волана. Той само е
изпълнил указанията й, затова отговорност носи собственицата. И
така: какво се случва? Трябва ли ищците да спечелят делото?
Студентите не обичат този случай. Аз не го посочвам често като
пример — той е толкова краен, че, струва ми се, е по-скоро стряскащ,
отколкото поучителен, — но посоча ли го, задължително чувам как

187
някой в аудиторията казва: „Но не е справедливо!“. И колкото и да е
дразнеща тази дума — справедливо, — е важно студентите да не
забравят никога това понятие. Казвах им, че „справедливо“ никога не е
отговор. Но винаги трябва да се взима предвид.
Той обаче нито веднъж не е говорил за справедливост. Понятието
явно го интересуваше слабо, което направо ме очароваше, защото
хората, особено младежите, се интересуват много от справедливостта.
Това е представа, на която учат добрите деца: това е ръководното
начало в детските градини, летните лагери, детските площадки и
футболните игрища. Навремето, когато тръгна на училище, когато
започна да научава разни неща, да разсъждава и да говори, Джейкъб
знаеше какво е „справедливо“, знаеше и че то е важно, че трябва да се
цени. Справедливостта е за щастливите хора, за хора, на които им е
провървяло да имат живот, предопределян от сигурни неща, а не от
неясноти.
Правилно и погрешно обаче са за — е, не точно за нещастните, а
може би за хората с белези, със страхове.
Или си го мисля само сега?
— И така, спечелили ли са ищците? — попитах.
Онази година, годината, когато той беше в първи курс, всъщност
дадох на лекциите си точно примера с този случай.
— Да — отговори той и обясни защо: знаеше инстинктивно защо
би трябвало да са спечелили.
И точно тогава като по знак чух от дъното на аудиторията тихото:
„Не е справедливо!“, и още преди да съм започнал първата си лекция
за годината — „справедливо“ никога не е отговор и така нататък, и
така нататък, — той каза едва чуто:
— Затова пък е правилно.
Така и не успях да го попитам какво е имал предвид. Лекцията
свърши, всички веднага се изправиха и едва ли не хукнаха към вратата,
сякаш в помещението имаше пожар. Помня, казах си, че трябва да го
попитам на следващата лекция по-нататък през седмицата, но
забравих. Сетне забравих още веднъж и още веднъж. През годините се
сещах от време на време за този разговор и всеки път си казвах: трябва
да го питам какво е имал предвид. А после така и не го правех. И аз не
знам защо.

188
 И така това се превърна в негова запазена марка: той познаваше
правото. Чувстваше го. Но тъкмо когато ми се искаше да спре да
говори, той вмъкваше някой нравствен довод, споменаваше етиката.
Много те моля — казвах си наум, — много те моля, не го прави.
Законите са просто нещо. Те позволяват по-малко нюанси, отколкото
си мислиш. Всъщност етиката и нравствеността имат място в правото
— но не и в юриспруденцията. Именно нравствеността ни помага да
ковем законите, но нравствеността не ни помага да ги прилагаме.
Притеснявах се, че само ще си създаде трудности, че — колкото
и да ми е неприятно да го казвам за професията си — ще усложни с
мислене истинската си дарба. „Спри!“ — идеше ми да му кажа. Но
така и не го направих, защото в крайна сметка осъзнах, че ми е
приятно да го слушам как мисли.
Накрая се оказа, разбира се, че е било излишно да се тревожа:
той се научи да се сдържа, научи се да спре да говори за правилно и
погрешно. А както знаем, тази негова склонност не му попречи да
стане голям юрист. След време обаче често ми домъчняваше за него и
за самия мен. Съжалявах, че не съм го накарал да се махне от
Юридическия факултет, съжалявах, че не съм му казал да отиде,
условно казано, на „Дрейман“ 241. Уменията, които му дадох, се
оказаха ненужни. Съжалявах, че не съм го насочил към нещо, където
умът му да бъде все така пъргав и на него да не му се налага да го
озаптява така, че да мисли скучно. Имах чувството, че съм взел човек,
който навремето е знаел да рисува куче, и съм го превърнал в човек,
който не умее да рисува друго, освен геометрични фигури.
По отношение на него съм виновен за много неща. Но понякога,
колкото и да е нелогично, изпитвам най-голяма вина именно за това.
Бях отворил вратата на микробуса, бях го поканил да се качи. И макар
да не се бях отклонил от пътя, го бях откарал на място, където е
мрачно, студено и безцветно, и го бях оставил да стои там, а там,
откъдето го бях взел да стои изумен, прехласнат, всичко преливаше от
багри и небето бе озарено от фойерверки.

189
 3

Три седмици преди да замине за Бостън, където щеше да

празнува Деня на благодарността, в службата му се получи пратка:
голяма плоска неподатлива дървена кутия с името и адреса му,
написани от всички страни с черен маркер, която стоя при бюрото му
цял ден, чак до късно вечерта, когато той вече имаше възможност да я
отвори.
От адреса на подателя бе разбрал какво е, но пак го глождеше
вроденото любопитство, обземащо ни, когато разопаковаме нещо, пък
било то и нежелано. Вътре в кутията имаше пластове амбалажна
хартия, сетне пластове опаковъчна хартия с въздушни мехурчета и
накрая листове бяла хартия, с които бе увита самата картина.
Той я обърна. „На Джуд с любов и извинения, Джей Би“, беше
драснал Джей Би направо върху платното, точно над подписа „Жан-
Батист Марион“. Отзад за рамката с лепенка бе прихванат плик с
писмо от галерията на Джей Би, удостоверяващо с подписа на
секретаря, че картината и датата са оригинални.
Той звънна на Уилем — знаеше, че вече е излязъл от театъра и
вероятно се прибира.
— Познай какво получих днес.
Настъпи съвсем кратка пауза, сетне Уилем отговори:
— Картината.
— Точно така — потвърди той и въздъхна. — Май излиза, че ти
стоиш зад всичко това?
Уилем се изкашля.
— Само му казах, че вече няма друг избор, ако иска някога да
започнеш да му говориш. — Уилем замълча и той чу как вятърът фучи
край него. — Трябва ли ти помощ, за да я пренесеш вкъщи?
— Благодаря — отвърна той. — Засега ще я оставя тук, ще я
прибера по-нататък.
Той върна картината в пластовете опаковъчна хартия и я прибра
в кутията, която пъхна под писалището си. Преди да изключи

190
компютъра, седна да пише на Джей Би, но после спря, изтри
написаното и си тръгна.
Беше донякъде изненадан, и не много, че Джей Би все пак му е
изпратил картината (и изобщо не бе изненадан да научи, че го е убедил
Уилем). Преди година и половина, точно след първите представления
на „Теоремата на Маламуд“ с участието на Уилем, една галерия в
Долен Ист Сайд бе предложила на Джей Би да го представлява и
предишната пролет той бе организирал там първата си самостоятелна
изложба. „Момчетата“, поредица от двайсет и четири картини,
рисувани въз основа на снимките, които той бе правил на тях тримата.
Както бе обещал преди години, Джей Би му даде да види кои негови
фотографии смята да превърне в платна и макар той да одобри много
от тях (от немай-къде: беше му неприятно, но знаеше колко важна е за
Джей Би поредицата), накрая Джей Би прояви по-голям интерес не към
одобрените от него снимки, а към фотографиите, които бе отхвърлил,
някои от които притеснително не помнеше кога Джей Би е правил —
включително една, на която се бе свил върху леглото с отворени, но
невиждащи очи и с лява длан, разтворена неестествено широко, като
ръчище на върколак. Това бе първата караница: Джей Би го увещаваше
как ли не, после се цупеше, след това заплашваше и накрая крещеше, а
сетне, щом видя, че няма да го разубеди, се опита да привлече на своя
страна Уилем.
— Знаеш, че всъщност не ти дължа нищо — беше му казал Джей
Би, след като бе осъзнал, че преговорите с Уилем не напредват. — В
смисъл мога и да не ти искам разрешение. Мога да си рисувам каквото
поискам. Правя ти услуга, така да знаеш.
Той можеше да засипе с доводи Джей Би, но беше много ядосан.
— Обеща ми, Джей Би — каза. — Не е ли достатъчно?
Можеше да добави: „И ми го дължиш като приятел“, но преди
няколко години беше осъзнал, че определението, което Джей Би дава
на приятелството и на свързаните с него задължения, е различно от
неговото и няма смисъл да спори: или го приемаш, или не го приемаш,
той бе решил да го приеме, въпреки че напоследък усилията да приема
Джей Би и особнячествата му му се струваха по-вбесяващи,
уморителни и тежки, отколкото той смяташе за необходимо.
Накрая Джей Би се видя принуден да признае поражението си,
макар че в месеците преди откриването на изложбата току подмяташе

191
за така наречените си изгубени картини, велики творби, които е щял да
създаде, ако той, Джуд, не е бил толкова непреклонен, толкова свит и
затворен, а също (любимия му от доводите на Джей Би) чак такъв
филистер. След време обаче щеше да се притесни от собственото си
лековерие, от това, че се е предоверил и е решил, че желанията му ще
бъдат уважени.
Откриването се състоя един четвъртък вечерта в края на април,
малко след трийсетия му рожден ден, беше необичайно студено за това
време на годината и първите листа на чинарите бяха замръзнали и се
бяха напукали, той зави зад ъгъла и на Норфък стрийт спря да се
полюбува на гледката — на фона на непрогледния нощен мрак
галерията приличаше на ярка златна кутия от светлина и потрепваща
топлина. Вътре веднага се натъкна на Хенри Йънг Черния и на един
техен приятел от Юридическия факултет, а след това и на много други
познати — от колежа, от купоните на Лиспенард стрийт, от обедите у
лелите на Джей Би и у родителите на Малкълм, на приятели на Джей
Би от едно време, които не беше виждал от години, — затова му
трябваше известно време, докато се промуши през навалицата и види
самите картини.
Открай време знаеше, че Джей Би е талантлив. Всички, всеки го
знаеше: каквито и забележки да имаха понякога към Джей Би като
човек, в работите му имаше нещо, което можеше да те убеди, че
грешиш, че каквито и недостатъци да приписваш на характера му, те
всъщност доказват колко дребнав и злобен си и прикриват колко
състрадателен, задълбочен и разбиращ е Джей Би. Онази вечер на него
изобщо не му беше трудно да усети красотата и мощта на картините,
от които почувства само простичка гордост и признателност към Джей
Би: за постиженията му като художник, разбира се, но също и за
умението му да сътворява багри и образи, в сравнение с които всички
изглеждат бледи и блудкави, за способността му да те кара да видиш
света в нова светлина. Картините бяха наслагани в една-единствена
редица, която се разгъваше на дъга по стените, и тоновете, които Джей
Би беше създал: наситено сини и жълтеникави като бърбън — бяха
наистина неповторими, сякаш Джей Би беше изобретил свой си
цветови език.
Той спря да се полюбува на „Уилем и момичето“, една от
картините, които вече беше виждал и всъщност бе откупил — на нея

192
Джей Би беше нарисувал Уилем така, че той бе с гръб към фотоапарата
и се виждаха само очите му, които сякаш гледаха право в теб, макар че
всъщност бяха извърнати вероятно към момиче, застанало точно в
полезрението на Уилем. Хареса му изражението на Уилем, макар и да
го познаваше до болка — Уилем гледаше така, когато се канеше да се
усмихне и устата му още бе мека и някак нерешителна, но мускулите
около очите му вече се повдигаха нагоре. Платната не бяха подредени
хронологично, затова след тази имаше картина с негов портрет само
отпреди няколко месеца (той бързаше да подмине своите
изображения), а после бе портретът на Малкълм и сестра му — от
обзавеждането той разбра, че двамата са рисувани в първото жилище
на Флора в Западен Вилидж, откъдето тя се бе изнесла отдавна
(„Малкълм и Флора“, Бътун стрийт).
Затърси с очи Джей Би и го видя да разговаря с директора на
галерията — точно в този миг Джей Би проточи врат, срещна погледа
му и му махна.
— Гений — каза му той само с устни над главите на хората, а
Джей Би грейна в усмивка и отвърна също само с устни:
— Благодаря.
После обаче той се премести при третата, последна стена и ги
видя: две картини, и двете с него, които Джей Би изобщо не му беше
показвал. На първата той бе съвсем млад и държеше цигара, а на
втората — според него някъде отпреди две години — седеше свит на
леглото с чело, опряно в стената, със скръстени ръце и крака и със
затворени очи — положението, което заемаше винаги след пристъп,
когато събираше сили, за да опита да се изправи. Не помнеше Джей Би
да е правил такава снимка, пък и ако се съдеше от ъгъла —
фотоапаратът надзърташе иззад рамката на вратата — Джей Би явно не
е искал не само той да не я запомни, а изобщо да знае за
съществуването й. За миг шумът в помещението сякаш утихна около
него и той не бе в състояние да прави друго, освен да гледа и гледа
картините: колкото и да бе разстроен, се владееше достатъчно, за да
осъзнава, че реагира не на самите образи, а на спомените и
усещанията, към които те го връщат, и възмущението му, задето и
други виждат тези свидетелства за два от нещастните мигове в живота
му, е лична реакция, присъща само на него. За всички останали двете
картини не бяха вмесени в никакъв контекст и бяха съвсем

193
безсмислени, освен ако той не решеше да ги разясни. Но колко трудно
му беше да ги гледа и най-неочаквано му се прииска остро да е сам.
Издържа някак вечерята по случай откриването, която сякаш
нямаше край и на която Уилем му липсваше много — но онази вечер
Уилем имаше представление и не бе успял да дойде. Поне не му се
наложи да разговаря с Джей Би, който бе зает с гостите, и намери
някак сили да се усмихне на хората, сред които и галеристът на Джей
Би, които дойдоха да му кажат, че последните две картини, онези, на
които е изобразен той, са най-добрите в изложбата (сякаш имаше
някаква заслуга), и да се съгласи с тях, че Джей Би е изключителен
талант.
Ала по-късно, след като се прибра и си върна самообладанието,
най-сетне се почувства свободен да сподели пред Уилем, че се чувства
предаден. А Уилем застана толкова непоколебимо на негова страна,
ядоса се толкова, че на него тутакси му олекна — и той си даде сметка,
че двуличието на Джей Би е изненадало и Уилем.
Това бе началото на втората караница, започнала със сблъсък с
Джей Би в едно кафене до жилището му, по време на който Джей Би се
показа влудяващо неспособен да се извини — вместо това говореше и
говореше колко прекрасни били картините и как някой ден, след като
се преборел с комплексите си, той щял да ги оцени, как всичко това
всъщност било дреболия и той наистина трябвало да застане лице в
лице с неувереността си, която бездруго си била безпочвена, как това
може би щяло да му помогне, как всички, освен него знаели колко
невероятно изглежда и това не го ли навеждало на мисълта, че може би
— не, със сигурност именно той греши за себе си, пък и картините
вече били нарисувани, били готови и какво очаквал той да стане с тях?
Щял ли да се почувства по-щастлив, ако бъдат унищожени? Какво
трябвало да направи Джей Би, да ги смъкне от стената и да ги подпали
ли? Хората вече ги били видели, нямало как да се върнат назад и защо
той просто не го приемел и не го преглътнел?
— Не искам от теб, Джей Би, да ги унищожиш — отвърна той,
толкова вбесен и замаян от странната логика и почти обидната
непреклонност на Джей Би, че направо му идеше да закрещи. — Искам
от теб да се извиниш.
Но Джей Би не можеше или не искаше да се извинява и накрая
той стана и си тръгна, а Джей Би не се опита да го спре.

194
 След това просто спря да говори на Джей Би. Уилем също се бе
заел с въпроса и двамата (както му каза Уилем) започнали да си крещят
направо на улицата, след което и Уилем престана да разговаря с Джей
Би и те трябваше да разчитат за новини от Джей Би главно на
Малкълм. Малкълм, който съвсем в свой стил не взе страна, призна
пред тях, че според него Джей Би изобщо не е прав, но в същото време
подметна, че двамата искат невъзможното.
— Знаеш, Джуди, че той няма да се извини — рече му. —
Говорим не за друг, а за Джей Би. Губиш си времето.
— Наистина ли искам невъзможното? — попита той Уилем след
този разговор.
— Не — отвърна на мига Уилем. — Постъпил е ужасно, Джуд.
Постъпил е ужасно и трябва да се извини.
Изложбата се разпродаде. „Уилем и момичето“ му бе доставена в
службата, както и „Уилем и Джуд, Лиспенард стрийт II“, която Уилем
бе купил. „Джуд след заболяване“ (щом научи заглавието, той отново
се ядоса и се почувства унижен дотолкова, че за миг разбра от
собствен опит какво означава да си „заслепен от ярост“) беше
продадена на колекционер, чиито покупки се смятаха за добра поличба
и предвещаваха бъдещи успехи: той купуваше картини само на първи
самостоятелни изложби на художници и после почти всички, от които
бе купил нещо, правеха страхотна кариера. Само централното платно
на изложбата — „Джуд с цигара“, остана без нов дом и това се
дължеше на поразително аматьорска грешка — директорът на
галерията го беше продал на важен колекционер от Великобритания, а
собственикът — на Музея за съвременно изкуство.
— Чудесно — заяви Уилем на Малкълм, понеже знаеше, че
Малкълм ще предаде думите му на Джей Би. — Нека Джей Би каже на
галерията, че ще задържи картината, а после я даде на Джуд.
— Не може да го направи — отсече възмутен Малкълм, сякаш
Уилем беше предложил просто да изхвърлят платното в
боклукчийската кофа. — Това е Музеят за съвременно изкуство.
— Чудо голямо! — възкликна Уилем. — Щом е толкова добър, от
Музея ще откупят друго. Но ти казвам, Малкълм, това наистина е
единственото решение, което му остава, ако иска да запази Джуд като
приятел. — Известно време той мълча. — Мен също.

195
 И така, Малкълм го предаде на Джей Би и мисълта да изгуби
Уилем като приятел бе достатъчна Джей Би да му се обади и да
настоява за среща, на която се разкрещя и обвини Уилем, че го
предава, че вечно взима страната на Джуд и изобщо не му пука за
неговата, на Джей Би, кариера, докато той, Джей Би, винаги е
подкрепял Уилем.
Всичко това се бе разигравало в продължение на няколко месеца,
през които пролетта се смени с лято, те двамата с Уилем заминаха за
Труро без Джей Би (и без Малкълм, който им каза, че се страхувал да
оставя сам Джей Би), Джей Би пък отиде за Деня на паметта у
Ървинови в Акуина, този път не празнуваха заедно Четвърти юли и те
с Уилем заминаха за Хърватия и Турция, пътуване, което подготвяха
отдавна.
После пък дойде есента и по времето, когато се състоя втората
среща на Уилем и Джей Би, Уилем изневиделица, най-неочаквано
получи първата си филмова роля — на краля в киноадаптацията на
„Момичето със сребърните ръце“, — през януари заминаваше на
снимки в София, самият той пък бе повишен в службата, потърси го
един от съдружниците в „Кромуел, Търман, Грейсън и Рос“, една от
най-добрите юридически кантори в града, освен това му се налагаше
по-често да се придвижва с инвалидната количка, която Анди му бе
набавил през май, Уилем скъса с приятелката си, с която ходеше от
година, и започна да излиза с една художничка по костюмите на име
Филипа, бившият му колега от Прокуратурата Кериган разпрати до
всички, с които бе работил някога, писмо по електронната поща, в
което признаваше нетрадиционната си сексуална ориентация и
същевременно заклеймяваше консерватизма, Харолд го попита кой
тази година ще идва заедно с него за Деня на благодарността и дали
можел да остане един ден след другите, които е поканил, защото те с
Джулия искали да поговорят с него, двамата с Малкълм ходиха
няколко пъти на театър, а с Уилем — на изложби, той прочете и
няколко романа, за които при други обстоятелства щеше да спори с
Джей Би, защото в групата именно те двамата си падаха по четенето на
романи: дълъг-предълъг списък с неща, които навремето четиримата
щяха да правят заедно, а сега обсъждаха по двама, по трима. В
началото това ги объркваше, години наред четиримата бяха
неразделни, но той посвикна и макар Джей Би да му липсваше — с

196
остроумната си погълнатост от самия себе си, с това как виждаше
всичко, което можеше да предложи светът, само доколкото то го
засягаше лично него, — той установи, че не може да му прости и в
същото време може да си представи живота си без него.
Сега сблъсъкът явно беше приключил и картината беше негова.
В събота Уилем дойде заедно с него в службата, разопакова я, подпря я
на стената и двамата я загледаха в мълчание, сякаш е рядък
неподвижен звяр от зоологическата градина. Именно тази картина бе
поместена към рецензията в „Таймс“ и по-късно в „Артфорум“, но едва
сега, в безопасното пространство на служебния кабинет, той успя да я
оцени истински — стига да забравеше, че на нея е самият той,
виждаше колко хубав е образът и защо Джей Би е бил привлечен от
него: от странния човек върху платното, който изглеждаше толкова
уплашен и притеснен, за когото бе трудно да определиш дали е мъж,
или жена, който бе с дрехи, явно взети от друг, който повтаряше
движенията и позите на възрастните, макар и очевидно да не
разбираше нищо от тях. Вече не изпитваше нищо към този човек, но
това бе осъзнато волево действие, както загърбваш на улицата някого,
макар и да го виждаш постоянно, и ден след ден се преструваш, че не
го забелязваш, докато накрая наистина вече не го забелязваш — или
поне си внушаваш.
— Не знам какво ще правя с нея — призна той със съжаление
пред Уилем, понеже не искаше картината, а се чувстваше гузен, че
Уилем е изгонил от живота си Джей Би заради него и заради предмет,
който той нямаше да погледне никога отново.
— Ами — подхвана Уилем и настъпи мълчание. — Винаги
можеш да я дадеш на Харолд, сигурен съм, че ще му хареса.
И тогава той разбра, че Уилем вероятно е знаел от самото начало:
той не иска картината, тя не е важна за него, Уилем не съжалява, задето
е предпочел него пред Джей Би, и не му прехвърля вината.
— Защо не — отвърна бавно, макар и да осъзнаваше, че няма да
я подари: Харолд наистина щеше да я хареса (беше я харесал, когато я
бе видял на изложбата) и щеше да я окачи на видно място, така че,
идеше ли му на гости, щеше да му се налага да я гледа.
— Извинявай, Уилем — каза накрая. — Извинявай, че те
домъкнах тук. Мисля да я оставя в службата, докато реша какво да
правя с нея.

197
 — Добре тогава — отвърна Уилем и двамата я опаковаха отново
и я върнаха под бюрото.
След като Уилем си тръгна, той включи телефона и този път все
пак написа писмо на Джей Би: „Джей Би — започна, — благодаря
много за картината и извинението, и двете значат много. — Спря и се
замисли какво още да напише. — Липсваше ми, искам да чуя какво се
случва в живота ти — продължи той. — Звънни ми, когато имаш малко
време — да се видим“. Всичко беше самата истина.
Изведнъж той разбра какво да направи с картината. Намери
адреса на секретарката на галерията и й написа писмо, с което й
благодари, че му е изпратила „Джуд с цигара“, и й съобщи, че иска да я
дари на Музея за съвременно изкуство, така че дали е възможно тя да
му помогне с прехвърлянето?
След време щеше да разглежда случката като своеобразна
повратна точка, като вододел във взаимоотношения, които са били
едно и са се превърнали в друго: приятелството му с Джей Би, разбира
се, но и приятелството му с Уилем. Преди да навърши трийсет, имаше
периоди, когато той гледаше приятелите си и изпитваше такова чисто и
дълбоко задоволство, че му се искаше светът наоколо просто да спре,
никой от тях да не трябва да напуска този миг, когато всичко е в
равновесие и обичта му към тях е съвършена. Но това, разбира се,
нямаше да се случи никога: един удар на сърцето, и всичко се
променяше, мигът изчезваше неусетно.
Щеше да бъде твърде мелодраматично, твърде окончателно той
да каже, че Джей Би завинаги му е паднал в очите. Но си беше истина
и че за пръв път той проумя: хора, на които с времето е започнал да се
доверява, пак могат да го предадат и колкото и да е тъжно, това е
неизбежно, а животът ще продължи да го тласка неотклонно напред,
защото на всеки, който ще го подведе, се пада най-малкото по един
човек, който няма да го направи никога.

Той беше на мнение (споделяно от Джулия), че Харолд е склонен

да усложнява излишно Деня на благодарността. Всяка година, откакто
Харолд и Джулия го поканиха за пръв път да кара у тях празника,
Харолд му обещаваше — обикновено в началото на ноември, когато
още преливаше от въодушевление за начинанието, — че тази година

198
направо ще го шашне, като осъвремени и най-баналните американски
кулинарни традиции. Винаги започваше с размах: на първия им Ден на
благодарността, прекаран заедно преди девет години, когато той беше
втори курс в Юридическия факултет, Харолд бе оповестил, че ще
прави патица a l’orange[1], само че ще замени портокалите с кумкуати.
Но когато отиде у Харолдови с ореховия сладкиш, който беше
направил предишната вечер, Джулия го посрещна сама на вратата.
— Не споменавай патицата — му пошушна, докато го целуваше
за добре дошъл.
В кухнята Харолд вадеше с изтерзан вид от фурната голяма
пуйка.
— Не казвай и дума — предупреди го Харолд.
— А какво трябва да кажа? — попита той.
Тази година Харолд се поинтересува какво мисли за пъстървата.
— Пъстърва, пълнена с разни други неща — допълни той.
— Обичам пъстърва — отговори той предпазливо. — Но знаеш
ли, Харолд, всъщност обичам и пуйка.
Всяка година провеждаха този разговор в различни вариации и
Харолд предлагаше като подобрение на пуйката какви ли не животни и
белтъчини — задушена чернокрака кокошка копринка, филе миньон,
тофу с юдино ухо, салата от пушена бяла риба върху домашен ръжен
хляб.
— Никой, Джуд, не обича пуйка — отвърна припряно Харолд. —
Знам какво правиш. Не ме обиждай, като се преструваш, че обичаш
пуйка, защото според теб всъщност не мога да приготвя нищо друго.
Ще ядем пъстърва, точка по въпроса. А можеш ли да направиш
сладкиш като миналата година? Мисля, че ще върви добре с виното,
което съм взел. Само ми прати списък с нещата, които трябва да взема.
Както си мислеше той, озадачаващото бе, че като цяло Харолд бе
равнодушен към храната (и виното). Всъщност имаше ужасен вкус и
често го водеше по ресторанти, които бяха прекалено скъпи, но
посредствени и където Харолд с наслада поглъщаше големи порции
изгоряло месо с невъобразимо скашкани спагети за гарнитура. Всяка
година двамата с Джулия (която също не се вълнуваше особено от
храната) обсъждаха странната мания на Харолд: той имаше много
обсебености, някои от които необясними, но тази изглеждаше особено
странна не на последно място, защото беше трайна.

199
 Уилем смяташе, че експериментите на Харолд за Деня на
благодарността са започнали отчасти на шега, но с годините са се
изродили в нещо по-сериозно и сега той наистина не може да спре,
макар и да е наясно, че никога няма да се получи.
— Но така да знаеш, всъщност го прави заради теб — отбеляза
Уилем.
— В смисъл? — попита той.
— Старае се заради теб — уточни Уилем. — По този начин ти
казва без думи, че държи на теб и се опитва да те смае.
Той го отхвърли веднага.
— Едва ли, Уилем.
Понякога обаче си внушаваше, че Уилем може и да е прав, и се
чувстваше смешен и жалък, понеже тази мисъл го правеше щастлив.
Тази година на Деня на благодарността щеше да дойде само
Уилем: по времето, когато двамата с Джей Би се помириха, Джей Би
вече бе решил да отиде с Малкълм у лелите си и когато се опита да го
отмени, те явно се бяха подразнили много и той бе решил да не ги
настройва повече срещу себе си.
— Какво ли ще бъде тази година? — попита Уилем. В сряда,
вечерта преди Деня на благодарността, се бяха качили на влака. —
Печен лос? Елен? Костенурка?
— Пъстърва — рече той.
— Пъстърва! — възкликна Уилем. — Е, пъстървата е лесна
работа. Нищо чудно тази година наистина да ядем пъстърва.
— Но щял да я пълни с нещо.
— Охо! Взимам си думите назад.
На вечерята бяха осем души: Харолд и Джулия, Лорънс и
Джилиан, приятелят на Джулия Джеймс и гаджето му Кеъри и те
двамата с Уилем.
— Пъстърва за чудо и приказ, Харолд — каза Уилем, докато си
режеше второ парче от пуйката, и всички се засмяха.
В кой точно момент — запита се той — е престанал да се
притеснява и да се чувства не намясто на вечерите у Харолд? Със
сигурност приятелите му бяха помогнали. Харолд обичаше да спори с
тях, обичаше да се опитва да предизвика Джей Би така, че той да прави
възмутителни расистки изявления на границата на приемливото,
обичаше да подпитва Уилем кога ще се задоми, обичаше да обсъжда с

200
Малкълм структурните и естетическите насоки. Знаеше, че на Харолд
му е приятно да общува с тях, на тях също им беше приятно и това му
позволяваше просто да ги слуша такива, каквито са, без да изпитва
потребност да участва: бяха като ято папагали, които разперваха един
срещу друг яркоцветните си пера и се пъчеха без страх и срам сред
себеподобните си.
По време на вечерята говореха главно за дъщерята на Джеймс,
която през лятото щяла да се омъжва.
— Стар човек съм аз — простена Джеймс, а Лорънс и Джилиан,
чиито дъщери още учеха в колеж и караха празника у една приятелка в
Кармел, нададоха състрадателни звуци.
— Покрай това се сетих — подхвана Харолд, като погледна към
него и Уилем, — кога и вие двамата ще се задомите?
— Мисля, че говори за теб — усмихна се той на Уилем.
— Харолд, аз съм на трийсет и две години! — възмути се Уилем
и всички се засмяха отново, а Харолд избоботи:
— Какво е това, Уилем? Обяснение? Оправдание? Не е като да си
на шестнайсет!
Но колкото и приятно да прекарваха онази вечер, дълбоко в себе
си той не можеше да се отпусне и да се успокои — притесняваше се за
разговора, който Харолд и Джулия искаха да проведат с него на
следващия ден. Накрая бе споменал за него пред Уилем, докато
пътуваха с влака, а също после, докато се трудеха заедно (пълнеха
пуйката, бланшираха картофите, подреждаха масата), двамата да се
опитват да отгатнат какво толкова има да му казва Харолд. След
вечерята си облякоха якетата, излязоха в задната градина и отново се
заеха да умуват.
Ако не друго, той поне знаеше, че с тях всичко е наред — това бе
първото, което ги попита, и Харолд го увери, че двамата с Джулия се
чувстват добре. Но какво ли тогава беше?
— Може би си мисли, че се застоявам прекалено често у тях —
предположи той пред Уилем.
Може би на Харолд просто му беше втръснало от него.
— Изключено — отсече Уилем толкова бързо и настойчиво, че на
него му олекна. Известно време мълчаха. — Може би на някого от
двамата са предложили работа и те отиват да живеят другаде.

201
 — И на мен ми хрумна това. Но според мен Харолд за нищо на
света няма да напусне Бостън. Джулия също.
В крайна сметка нямаше чак толкова много възможности, най-
малкото такива, които да налагат разговор с него: може би продаваха
къщата в Труро (но колкото и да я обичаше той, защо смятаха за нужно
да го обсъждат с него?). Може би Харолд и Джулия щяха да се
разделят (но се държаха един с друг както винаги досега). Може би
продаваха апартамента в Ню Йорк и искаха да разберат дали той няма
да го купи от тях (малко вероятно: той беше сигурен, че няма да
продадат никога апартамента). Може би ремонтираха апартамента и се
налагаше да го молят да наглежда майсторите.
После догадките им станаха по-конкретни и неправдоподобни:
Джулия може би щеше да съобщи, че е сменила сексуалната си
ориентация (или може би щеше да го съобщи Харолд). Може би
Харолд е станал сектант (или пък Джулия). Може би напускаха работа,
за да се преместят в ашрам в северната част на щат Ню Йорк. Може би
смятаха да стават аскети и да живеят в откъсната от света долина в
Кашмир. Може би той или тя щяха да си правят пластична операция.
Може би Харолд щеше да стане републиканец. Може би Джулия бе
станала набожна. Може би Харолд бе предложен за министър на
правосъдието. Може би тибетското правителство в изгнание бе
разпознало в Джулия преродения Панчен Лама и тя отиваше да живее
в Дарамсала. Може би Харолд щеше да се кандидатира от името на
социалистите за президент. Може би щяха да отворят на площада
ресторант само за пуйка, пълнена с други меса. На това място и
двамата вече се превиваха от смях и от нелепите предположения, и от
притеснителната, самоуспокоителна безпомощност на незнанието, и
след като се наведоха на столовете, си запушиха устата с яките на
якетата — да не се чува как се кикотят, после усетиха как избилите в
очите им сълзи замръзват и ги пощипват по бузите.
След като си легна обаче, той се върна към мисълта, която като
пипало бе изпълзяла от някакво тъмно място в ума му и се бе
промъкнала като тънко зелено пълзящо растение в съзнанието му: ами
ако някой от тях бе открил нещо, свързано с миналото му. Може би
щяха да му представят улики — лекарска справка, снимка, кадър от
филм (най-кошмарният сценарий). Той вече беше решил да не отрича,
да не спори, да не се оправдава. Да признае, че всичко е вярно, да се

202
извини, да обясни, че не е искал да ги мами, да обещае никога повече
да не ги търси, а после да си тръгне. Щеше само да ги помоли да не
разгласяват тайната му, да не казват на никого. Репетираше как ще
каже: „Извинявай, Харолд. Извинявай, Джулия. Не съм искал да ви
притеснявам“. Но такива извинения, разбира се, бяха безполезни.
Може и да не е искал, но това нямаше никакво значение: наистина ги
беше притеснил.
На другата сутрин Уилем си тръгна, вечерта имаше
представление.
— Обади ми се веднага щом разбереш, чу ли? — помоли Уилем
и той кимна. — Всичко ще бъде наред, Джуд — обеща му. — Каквото
и да е, все ще измислим нещо. Не се притеснявай!
— Знаеш, че няма как да не се притеснявам — отвърна той и се
опита също да се усмихне на Уилем.
— Да, знам — потвърди Уилем. — Но ти опитай. И ми се обади.
През деня той се зае да чисти — в къщата имаше много за
чистене, защото и Харолд, и Джулия не обичаха да подреждат — и
когато седнаха да вечерят рано задушената пуйка и салатата от цвекло,
които бе приготвил, той направо щеше да умре от притеснение и само
се преструваше, че се храни: местеше като стрелка на компас яденето
из чинията с надеждата, че Харолд и Джулия няма да забележат. След
това се зае да трупа чиниите една върху друга, за да ги занесе в
кухнята, но Харолд го спря.
— Остави ги, Джуд — каза. — Дали да не поговорим сега?
Той усети как му призлява, такава паника го обзе.
— Всъщност не е зле да ги изплакна, иначе всичко ще засъхне —
възрази нескопосано и чу колко глупаво звучи.
— Майната им на чиниите — каза Харолд и макар той да знаеше,
че на Харолд наистина му е все едно какво засъхва или не засъхва по
чиниите, за миг се запита дали това нехайство не е прекалено нехайно,
дали не е само преструвка.
Накрая обаче не му оставаше друго, освен да зареже чиниите и
да отиде спънато след Харолд във всекидневната, където Джулия
наливаше кафе на себе си и на Харолд, а на него вече бе сипала чай.
Той седна на канапето, Харолд се настани на креслото вляво, а
Джулия — на заметнатата с пъстро покривало широка табуретка
отсреща: местата, където винаги сядаха, с ниската масичка между тях,

203
и на него му се прииска този миг да спре, защото нищо чудно той да
беше последният, когато той седи тук, в тази топла тъмна стая с
нейните книги, с тръпчиво-сладкия мирис на мътен ябълков сок и
персийския килим в морскосиньо и алено, нагънат под масичката, с
протритото място върху възглавницата на канапето, където платът се
беше износил и отдолу се виждаше бялата муселинова подплата — с
всички неща, които бе допуснал да му станат скъпи, понеже бяха на
Харолд и Джулия и понеже си бе позволил да възприема дома им като
свой.
Известно време всички отпиваха от чашите, без да се поглеждат,
и той се опита да си представи, че това е вечер като всички останали,
макар че, ако беше като всички останали, едва ли тримата щяха да са
толкова мълчаливи.
— И така — подхвана накрая Харолд, а той остави чашата на
масата и се приготви.
„Каквото и да каже — напомни си, — не започвай да се
извиняваш. Каквото и да каже, приеми го и му благодари за всичко.“
Отново настъпи дълго мълчание.
— Трудно ми е да говоря — продължи Харолд и премести
чашата в ръката си, а той трябваше да изчака следващата му пауза. —
Всъщност си бях подготвил сценарий, нали така? — попита Харолд
Джулия и тя кимна. — Но съм по-притеснен, отколкото очаквах.
— Знам — рече Джулия. — Но се справяш чудесно.
— Ха! — отвърна Харолд. — Лъжеш много мило.
И й се усмихна, а той изпита чувството, че в стаята са само те
двамата и за миг са забравили за присъствието му. После обаче Харолд
замълча отново в опит да подбере думите.
— Джуд… аз… ние те познаваме вече близо десет години —
изрече накрая Харолд, а той забеляза как Харолд го поглежда и сетне
извръща очи някъде над главата на Джулия. — И за тези години ти ни
стана много скъп и на двамата. Приятел си ни, разбира се, но ние те
възприемаме като нещо повече от приятел, като човек, към когото
имаме по-особено отношение. — Харолд погледна Джулия и тя кимна
отново. — Затова се надявам да не го сметнеш за много… нахално, но
се питахме дали би допуснал да… да те осиновим. — Сега вече
Харолд се извърна към него и се усмихна. — Да станеш наш законен
син, наш законен наследник и някой ден всичко това — показа той с

204
широко движение на свободната си ръка — ще бъде твое, стига да го
искаш.
Той мълчеше. Не можеше да говори, не можеше да реагира, дори
не чувстваше лицето си и нямаше представа какво се е изписало върху
него, затова Джулия го подкани.
— Джуд — рече тя, — ако не искаш по някаква причина, ще те
разберем напълно. Искаме много. Ако откажеш, това няма да промени
чувствата ни към теб, нали, Харолд? Винаги, винаги ще бъдеш добре
дошъл тук и се надяваме винаги да бъдеш част от живота ни. Честно
ти казвам, Джуд — няма да се разсърдим, не се притеснявай. — Тя го
погледна. — Искаш ли малко време да го обмислиш?
И тогава той усети как вцепенението изчезва, макар че, сякаш в
замяна на него, ръцете му се разтрепериха и за да ги скрие, той грабна
една от възглавничките и я прегърна. Направи няколко опита, докато
си върне дар словото, после обаче не намери сили да ги погледне.
— Не ми трябва да го обмислям — каза и му се стори, че гласът
му е чужд и писклив. — Харолд, Джулия… вие да не се шегувате?
Няма нещо, което да съм искал повече. През целия си живот. Не ми е
минавало и през ум, че… — Той спря — говореше накъсано. За миг
всички замълчаха, накрая той намери сили да погледне и двамата. —
Мислех си, ще ми кажете, че не искате повече да сме приятели.
— О, Джуд — рече Джулия, Харолд изглеждаше озадачен.
— Защо изобщо си си мислел такива неща? — попита той.
Но той поклати глава, не бе в състояние да им обясни.
Пак замълчаха, а после всички се усмихнаха: Джулия на Харолд,
Харолд на него, той във възглавницата — не знаеха как да приключат
мига, не знаеха как да продължат нататък. Накрая Джулия плесна с
ръце и се изправи.
— Шампанско! — каза и излезе от стаята.
Двамата с Харолд също станаха и се погледнаха.
— Сигурен ли си? — попита го тихо Харолд.
— Не по-малко от теб — увери го той също тихо.
Можеше да каже поредната банална шега, че прилича на
предложение за брак, но сърце не му даде.
— Осъзнаваш, че ще бъдеш обвързан с нас до живот — усмихна
се Харолд и го хвана за рамото, а той кимна.

205
 Надяваше се Харолд да не казва и дума повече, защото, кажеше
ли, той щеше да се разплаче, да повърне, да припадне, да се разкрещи,
да избухне. Изведнъж усети колко изтощен, напълно изнемощял е и от
последните няколко седмици на тревога, и от последните трийсет
години на въжделения, на желания, на копнежи, толкова силни дори
когато си внушаваше, че му е безразлично, така че след като вдигнаха
наздравици и първо Джулия, а след това и Харолд го прегърнаха —
усещането да е в обятията на Харолд бе тъй непознато и съкровено, че
той за малко да се отскубне, — му олекна, щом Харолд му каза да
остави проклетите чинии и да отива да спи.
След като се прибра в стаята си, лежа половин час и чак тогава
се сети за телефона. Имаше нужда да почувства устойчивото легло под
себе си, мекото като свила памучно одеяло до бузата си, познатата
податливост на матрака, докато той се наместваше на него. Имаше
нужда да се увери, че това е неговият свят и той още е в него, че онова,
което е изживял, наистина се е случило. Изведнъж си спомни за един
свой разговор с брат Петър, в който бе попитал брата дали според него
някога ще го осиновят, а братът се беше засмял. „Не“ — беше отсякъл
толкова решително, че той не попита отново. Вероятно е бил съвсем
невръстен, но въпреки това помнеше ясно, че категоричността на брата
само е втвърдила решимостта му, макар и изходът изобщо да не бе в
неговата власт.
Бе много объркан и беше забравил, че Уилем вече е на сцената,
когато му звънна, а щом Уилем му върна в антракта обаждането, още
беше на същото място върху леглото, свит на кълбо, с телефона в
дланта си.
— Джуд — ахна Уилем, когато той му каза и после чу колко
неописуемо щастлив е Уилем за него.
Само Уилем — и Анди, и в известна степен Харолд — знаеха в
най-общи линии за детството му: за манастира, дома, времето, което е
прекарал у Дъгласови. С всички останали той се опитваше да е
уклончив възможно най-дълго, а накрая казваше, че родителите му са
починали, когато е бил малък, и че е израсъл в приемно семейство —
това обикновено слагаше край на въпросите. Но Уилем знаеше малко
повече, Уилем знаеше, че това е най-невъзможната, най-пламенната му
мечта.
— Изумително, Джуд. Как се чувстваш?

206
 Той се опита да се засмее.
— Чувствам, че ще оплескам всичко.
— Няма. — Известно време и двамата мълчаха. — Дори не
знаех, че можеш да осиновиш пълнолетен.
— Не се прави често, но можеш. Стига и двете страни да са
съгласни. Прави се най-вече заради наследството. — Той пак се опита
да се засмее. („Стига с тези опити за смях“ — скастри се наум.) —
Учил съм го по семейно право, не помня много, но все пак знам, че
получаваш нов акт за раждане с техните имена в него.
— Охо! — възкликна Уилем.
— Да, да.
Чу как някой вика властно отдалеч Уилем.
— Трябва да вървиш — каза му.
— Мамка му — рече Уилем. — Но, Джуд? Честито. Никой не го
заслужава повече. — Той отговори на човека, който го викаше. —
Трябва да тръгвам — обясни. — Нали не възразяваш да пиша на
Харолд и Джулия?
— Не, разбира се. Но, Уилем, не казвай на другите, чу ли. Просто
искам първо да посвикна.
— Няма да кажа и дума. До утре. И, Джуд…
Но Уилем не продължи, сигурно не можеше.
— Знам — рече той. — Знам, Уилем. И аз го чувствам.
— Обичам те — промълви Уилем и още преди той да му е
отговорил, затвори.
Никога не знаеше какво да отвърне, когато Уилем му говореше
така, но въпреки това постоянно копнееше да го чуе. Това бе вечер на
невъзможните неща и той се помъчи да стои буден, да не се унася и да
не заспива възможно най-дълго, да се порадва и да си повтаря всичко,
което му се беше случило — цял живот бе копнял за него, а то се бе
сбъднало за броени часове.
На другия ден, когато се прибра вкъщи, намери бележка от
Уилем да го изчакал и когато Уилем си дойде, носеше сладолед и
морковен сладкиш, които двамата изядоха, макар и да не си падаха
особено по сладкото, и шампанско, което изпиха, въпреки че на
другата сутрин той трябваше да става рано. Следващите няколко
седмици се изнизаха бързо: Харолд придвижваше документите и му
пращаше формуляри за подпис — молбата за осиновяване,

207
пълномощното за нов акт за раждане и за свидетелството за съдимост,
— които в обедната почивка отнесе в банката, за нотариална заверка,
не искаше в службата да научава никой, освен шепата хора, на които
каза: Маршал, Ситизън и Роудс. Каза и на Джей Би и Малкълм, които,
от една страна, реагираха точно както беше очаквал — Джей Би
започна да пуска цял водопад несмешни шеги със скорост почти като
при тик, сякаш се надяваше все някоя да е сполучлива, Малкълм пък го
засипа с въпроси, кой от кой по-нетактичен, за най-различни хипотези,
на които той не можеше да отговори, а от друга — наистина се
зарадваха. Каза и на Хенри Йънг Черния, който в Юридическия
факултет бе изучавал при Харолд два предмета и му се възхищаваше, а
също на приятеля на Джей Би Ричард, с когото се беше сближил преди
година на един изключително дълъг и скучен купон у Езра, когато
двамата проведоха разговор първо за осигурителната система във
Франция, а после и на други теми, бяха единствените не съвсем пияни
в помещението. Каза на Фейдра, която се разпищя, и на друг стар
приятел от колежа — Елайджа, който също се разпищя. Каза, разбира
се, и на Анди, който първо само го изгледа, после кимна, сякаш той го
е попитал дали има излишни бинтове, които да му даде, преди да си
тръгне вечерта. След това обаче Анди започна да издава някакви
странни звуци като на тюлен, нещо като лай, нещо като кихане, и той
си даде сметка, че Анди плаче. Щом го видя, се ужаси и изпадна в лека
истерия, не знаеше какво да прави.
— Махай се — нареди Анди между звуците. — Сериозно ти
говоря, Джуд, махай се оттук.
И той си тръгна. На другия ден получи в службата букет рози с
размерите на храст гардения и бележка, написана с гневния разкривен
почерк на Анди:

ДЖУД, ТОЛКОВА СЪМ СМУТЕН, ЧЕ НАПРАВО

НЕ МОГА ДА ПИША. МНОГО ТЕ МОЛЯ, ПРОСТИ МИ
ЗА ВЧЕРА. НЕОПИСУЕМО ЩАСТЛИВ СЪМ ЗА ТЕБ И
ЕДИНСТВЕНОТО, КОЕТО СЕ ПИТАМ, Е ЗАЩО
ХАРОЛД ГО Е НАПРАВИЛ ЧАК СЕГА. ДАНО ГО
ИЗТЪЛКУВАШ КАТО ЗНАК, ЧЕ ТРЯБВА ДА СЕ
ГРИЖИШ ПОВЕЧЕ ЗА СЕБЕ СИ, ТА НЯКОЙ ДЕН ДА

208
 ИМАШ СИЛИ ДА СМЕНЯШ ПАМПЕРСИТЕ НА
ХАРОЛД, КОГАТО ТОЙ СТАНЕ НА ХИЛЯДА ГОДИНИ
И ЗАПОЧНЕ ДА СЕ ИЗПУСКА, ЗАЩОТО СИ НАЯСНО,
ЧЕ НЯМА ДА ТИ УЛЕСНИ ЖИВОТА И НЯМА ДА УМРЕ
КАТО ВСИЧКИ НА ПОЧТЕНА ВЪЗРАСТ. ПОВЯРВАЙ, В
ТОВА ОТНОШЕНИЕ РОДИТЕЛИТЕ СА ГОЛЕМИ
ДОСАДНИЦИ. (НО И СА СТРАХОТНИ, РАЗБИРА СЕ.)
С ЛЮБОВ, АНДИ.

Двамата с Уилем бяха единодушни, че това е едно от най-

хубавите писма, които някога са чели.
После обаче месецът на въодушевление отмина и дойде януари,
Уилем замина на снимки в България и старите страхове се завърнаха в
компанията на нови. Харолд му съобщи, че делото е насрочено за
петнайсети февруари и че с леки промени са уредили да се гледа при
Лорънс. Сега, с наближаването на датата, той усещаше остро и
неминуемо, че може да провали всичко, и в началото несъзнателно, а
сетне усърдно започна да избягва Харолд и Джулия, убеден, че ще се
откажат, ако им се напомня прекалено често и дейно какво всъщност
получават. Затова, когато втората седмица на януари те дойдоха в
града, за да отидат на театър, той се скри, уж е заминал в командировка
във Вашингтон, а при седмичните им обаждания се стараеше да говори
съвсем малко и да не допуска разговорът да се проточи. От ден на ден
ситуацията му се струваше все по-невероятна — призляваше му всеки
път, щом зърнеше отстрани на някоя сграда отражението си — как
накуцва грозно като зомби. На кого всъщност му е притрябвало това?
Мисълта, че може да се сроди с друг, му се струваше все по-нелепа:
как Харолд нямаше да стигне до същия извод, ако го видеше още
веднъж? Знаеше, че не трябва да отдава чак такова значение — все пак
беше зрял човек, знаеше, че осиновяването е по-скоро ритуал и не е от
особена важност за обществото, — но го желаеше с неотклонен плам,
който не се поддаваше на логиката, и за него щеше да бъде
непоносимо да му го отнемат точно сега, когато всички, на които
държеше, се радваха толкова за него, и той бе само на крачка.
И друг път се беше доближавал. Когато беше на тринайсет, в
годината, след като пристигна в Монтана, домът бе участвал в панаир

209
на осиновителите, стекли се от три щата. Ноември беше обявен за
Месец на осиновяването и една студена сутрин им казаха да се облекат
спретнато и ги натовариха припряно на два ученически автобуса, а
след два часа ги докараха в Мизула, където ги разтовариха от
автобусите и ги отведоха в заседателната зала на един хотел. Техните
автобуси пристигнаха последни и залата вече бе пълна с деца,
момчетата от едната страна, момичетата от другата. В средата на
залата имаше дълга редица маси и докато вървеше към посоченото
място, той видя, че по тях има дебели папки с надписи: Момчета,
новородени; Момчета, току-що проходили; Момчета, 4–6 години;
Момчета, 7–9 години; Момчета, 10–12 години; Момчета, 13–15 години;
Момчета 15+ години. Обясниха им, че вътре имало листове с техните
снимки, имена и данни: откъде са родом, от кой етнос са, информация
как се учат и какво спортуват, какви дарби и интереси имат. Той се
запита какво ли пише на неговия лист? Какви дарби са му измислили,
каква етническа принадлежност, какъв произход?
По-големите момчета, онези с имена и лица в папката 15+,
знаеха, че няма да ги осиновят никога, и още щом учителите се
обърнаха, се изнизаха през задния вход, та както знаеха всички, да се
надрусат. На новородените и току-що проходилите не им се налагаше
да бъдат друго, освен новородени и току-що проходили, те щяха да
бъдат първите избрани, а дори не го знаеха. Но докато наблюдаваше от
ъгъла, където се бе спотаил, той видя, че някои от момчетата —
достатъчно големи, за да са преживели вече някой от тези панаири, но
все още достатъчно малки, за да хранят надежди — си имат стратегия.
Той загледа как намръщените стават усмихнати, как грубияните и
побойниците стават весели и закачливи, как момчета, които между
стените на дома се мразеха, си играят и се закачат по убедително
приятелски начин. Видя как момчетата, които се държаха грубо с
учителите, които се ругаеха по коридорите, се усмихват и си говорят с
възрастните, с потенциалните си родители, влизащи един по един в
залата. Видя как най-злобното, най-гадното от всички момчета,
четиринайсетгодишният Шон, който веднъж го беше повалил в
тоалетната и бе забил колене в плешките му, посочи името си, закачено
върху дрехите му, на един мъж и жена, с които разговаряше и които се
насочиха към папките.
— Шон! — провикна се след тях. — Шон Грейди!

210
 И от нещо в обнадеждения му дрезгав глас, в който се долавяха
усилието, напрежението, желанието на Шон да не проличи колко е
обнадежден, за пръв път му домъчня за него, а после се ядоса на мъжа
и жената, които, както забеляза, всъщност прелистваха папката
„Момчета, 7–9 години“. Ала тези чувства отминаха бързо, понеже в
онези дни той се опитваше да не чувства нищо: нито глад, нито болка,
нито гняв, нито тъга.
Не знаеше хитрости, не притежаваше умения, не го биваше да
очарова. Когато дойде в дома, бе толкова скован, че предишния
ноември не го бяха взели на панаира и сега, една година по-късно, той
не бе сигурен, че се чувства по-добре. Да, наистина мислеше все по-
рядко и рядко за брат Лука, но дните извън класната стая се размазваха
в едно, през повечето време му се струваше, че се носи по течението,
опитваше се да си внуши, че не живее в собствения си живот, искаше
да стане невидим, желаеше само едно — да не го забелязва никой.
Случваха му се разни неща и за разлика отпреди той не се
съпротивляваше, понякога, нараняха ли го, дълбоко в себе си се
питаше какво ще си помислят сега братята за него, вече ги нямаше
пристъпите на гняв, нямаше ги изблиците, нямаше го боричкането.
Сега беше момчето, каквото те открай време искаха да стане. Сега той
се надяваше да се рее незабелязан, да е с присъствие, толкова тънко,
леко и безтегловно, че да не размества изобщо въздуха.
Затова се изненада — както се изненадаха и възпитателите, —
щом вечерта научи, че е сред момчетата, избрани от едно семейство:
Лиъри. Дали беше забелязал някои от жените и мъжете да го гледат,
може би дори да му се усмихват? Вероятно. Но следобедът мина като в
унес и още докато се прибираха с автобуса, той вече полагаше усилия
да забрави всичко.
Щеше да прекара пробно почивните дни — почивните дни преди
Деня на благодарността — у Лиъри, за да видят дали ще си допаднат.
В четвъртък у тях го откара един от възпитателите на име Бойд, който
ги обучаваше за водопроводчици и когото той не познаваше много
добре. Знаеше, че Бойд е наясно какво са правили с него някои от
другите възпитатели, и макар да не ги спря нито веднъж, не бе и
участвал никога.
Но докато той слизаше от колата пред входната врата на
семейство Лиъри — те живееха в едноетажна тухлена къща,

211
заобиколена от всички страни от тъмна угар — Бойд го стресна, като
го сграбчи за китката и го придърпа към себе си:
— Гледай да не сгафиш нещо, Сейнт Франсис — каза му. — Това
е твоят шанс, чу ли?
— Да, господине — отвърна той.
— Е, върви — подкани Бойд и го пусна, а той тръгна към
госпожа Лиъри, която стоеше на прага.
Беше дебела, но мъжът й беше просто едър, с големи червени
ръце, които приличаха на бухалки. Имаха две дъщери, и двете
прехвърлили двайсетте и вече задомени, и смятали, че няма да е зле да
имат при себе си момче, което да помага на господин Лиъри — той
поправяше едрогабаритна селскостопанска техника и освен това
обработваше сам земята. Обясниха, че са го избрали, понеже
изглеждал кротък и учтив, не искали пакостници, искали трудолюбиво
момче, което ще оцени какво е да имаш дом и покрив над главата.
Били прочели в папката, че знаел да се труди, знаел да чисти и се
представял добре във фермата на дома.
— Виж, името ти е необичайно — каза госпожа Лиъри.
Той никога не го беше възприемал като необичайно, но отвърна:
— Да, госпожо.
— Дали да не ти дадем друго? — попита госпожа Лиъри. —
Може би Коуди? Винаги съм харесвала името Коуди. Не е чак
толкова… ами, всъщност по̀ приляга на хора като нас.
— Коуди ми допада — отвърна той, макар че всъщност нямаше
мнение по въпроса: Джуд, Коуди, за него беше все едно как го наричат.
— Добре тогава — рече госпожа Лиъри.
Вечерта изрече насаме името: Коуди Лиъри. Коуди Лиъри. Беше
ли възможно да влезе в къщата като един човек, а после, сякаш
мястото бе омагьосано, да се преобрази на друг? Наистина ли беше
толкова просто, толкова бързо? Джуд Сейнт Франсис щеше да изчезне,
а заедно с него брат Лука, брат Петър и отец Гавриил, манастирът,
възпитателите в дома, срамът, страховете и мръсотията и на негово
място щеше да дойде Коуди Лиъри, който ще си има родители и може
да стане какъвто пожелае.
Остатъкът от почивните дни мина без произшествия, толкова
спокойно, че ден след ден, час след час той усещаше как отделни
частици от него се пробуждат, как облаците, струпали се наоколо, се

212
разкъсват и изчезват, усещаше как вижда в бъдещето и си представяше
мястото, което може да заеме. Хвърли всички усилия да е любезен, да
прояви трудолюбие и не му беше сложно: сутринта стана рано и
приготви закуска за семейство Лиъри (госпожа Лиъри се впусна да го
хвали толкова гръмогласно и щедро, че той се усмихна смутен на
пода), изми чиниите, помогна на господин Лиъри да почисти
инструментите и да смени фитила на лампата и макар да имаше неща,
които не му допаднаха особено — скучната неделна служба, на която
отидоха в църквата, молитвите, които семейство Лиъри провери дали е
казал преди сън, — те едва ли бяха по-страшни от нещата, които не
харесваше в дома, бяха неща, за които знаеше, че може да свърши, без
да изглежда недоволен или неблагодарен. Усещаше, че семейство
Лиъри не са от хората, които ще се държат като родителите по книгите,
като родителите, за които копнееше, ала той знаеше как да бъде
прилежен, знаеше как да направи така, че да са доволни. Още се
страхуваше от големите червени ръце на господин Лиъри и когато
остана насаме с него в плевнята, се разтрепери и застана нащрек, но
ако не друго, сега имаше да се страхува само от господин Лиъри, а не
от цял взвод господин Лиъровци, както беше преди, както беше и в
дома.
Когато в неделя вечерта Бойд дойде да го вземе, той бе доволен
как се е справил, дори бе уверен в себе си.
— Как мина? — попита го Бойд и той отговори, без да си криви
душата:
— Добре.
Заради последните думи, които госпожа Лиъри му каза: „Имам
чувството, Коуди, че съвсем скоро ще се виждаме много по-често“,
беше сигурен, че те ще се обадят в понеделник и скоро, може би още в
петък, той ще бъде Коуди Лиъри, а домът ще е поредното място, което
ще остави зад себе си. Но понеделник мина, минаха и вторник, и
сряда, после дойде нова седмица, а него все не го викаха в кабинета на
директора, писмото му до семейство Лиъри си остана без отговор и
ден след ден пътят за спалните помещения си оставаше все така дълъг
и празен и не идваше да го вземе никой.
Накрая две седмици след посещението той отиде при Бойд в
работилницата, знаеше, че в четвъртък вечер възпитателят се заседява

213
до късно там. Изчака цялата вечеря отвън на студа и снега, който
поскърцваше под краката му, и най-сетне видя, че Бойд излиза.
— Господи — възкликна възпитателят, щом го забеляза — за
малко да се блъсне в него, когато се обърна. — Не трябва ли да си в
спалните помещения, Сейнт Франсис?
— Много ви моля — пророни той. — Много ви моля, кажете ми,
семейство Лиъри ще дойдат ли да ме вземат?
Ала знаеше отговора още преди да е видял лицето на Бойд.
— Размислили са — отвърна Бойд и макар да не се славеше сред
възпитателите и момчетата като много добър, го изрече почти нежно.
— Всичко приключи, Сейнт Франсис. Няма да стане.
Пресегна се към него, но той се наведе, затова Бойд поклати
глава и си тръгна.
— Почакайте — извика той, след като се поокопити и се затича,
доколкото можеше, през снега след Бойд. — Нека опитам още веднъж
— примоли се. — Кажете ми къде съм сбъркал и ще опитам още
веднъж.
Усети как старата истерия го връхлита отново, усети и вътре в
себе си остатъците от момчето, което изпадаше в пристъпи и крещеше,
от чиито писъци помещението притихваше.
Но Бойд поклати още веднъж глава.
— То не става така, Сейнт Франсис — рече, после спря и
погледна право в него. — Виж какво — допълни, — след няколко
години ще се махнеш оттук. Знам, струва ти се много време, но не е.
Тогава вече ще бъдеш голям и ще правиш каквото искаш. Просто
трябва да издържиш тези години.
После се обърна решително и си тръгна.
— Как? — извика той след него. — Бойд, кажете ми как! Как,
Бойд, как?
Беше забравил да добави „господин“.
Онази вечер изпадна в първия пристъп от години и макар тук
наказанието да беше, общо взето, същото, както в манастира,
облекчението, усещането за лекота, които навремето такива пристъпи
му носеха, вече ги нямаше: сега вече бе натрупал опит и знаеше, че с
писъците няма да промени нищо, че като крещи, само се връща при
себе си и усеща още по-остро и силно, още по-лепкаво всичко, всяка
обида и болка.

214
 Нямаше да разбере никога, никога къде е сбъркал онези почивни
дни у семейство Лиъри. Нямаше да разбере никога какво е направил,
дали нещо, над което има власт, или нещо, над което е безсилен. И от
всички неща от манастира, от дома, които хвърляше толкова усилия да
заличи, искаше най-силно да забрави онези почивни дни, да забрави
особения срам, че е допуснал да повярва как може да бъде човек,
какъвто знаеше, че не е.
Но, разбира се, сега, когато до съдебното дело оставаха шест,
пет, четири седмици, той мислеше постоянно за тях. Уилем беше
заминал, нямаше кой да бди над часовете и делата му, затова той
будуваше, докато небето изсветлее от слънцето: чистеше, търкаше с
четка за зъби пода под хладилника, миеше с белина всяка тъничка фуга
между плочките на ваната в банята. Чистеше, за да няма възможност
да се самонаранява, понеже се самонараняваше толкова много, че дори
той знаеше колко налудничаво, колко разрушително се държи: дори
той се уплаши от самия себе си и от онова, което върши, от
неспособността да се владее. Бе започнал да закрепва по нов начин
острието на бръснача върху кожата си и после да натиска надолу,
възможно най-надълбоко, така че, щом изтеглеше бръснача — заседнал
като брадва в пън, — разполагаше с половин секунда, когато можеше
да раздалечи двете страни на плътта и да не види друго, освен чиста
бяла цепнатина като в парче сланина, после в раната рукваше кръв,
която се събираше на локвичка. Замайваше му се главата, сякаш тялото
му беше напомпано с хелий, храната ставаше с вкус на гнилоч и той
спря да се храни, освен ако не се налагаше. Заседаваше се в службата,
докато по коридорите не започнеха да сноват чистачките от нощната
смяна, шумни като мишки, после у дома будуваше, а щом станеше от
сън, сърцето му бумтеше толкова бързо, та се налагаше той да си
поеме въздух, за да се успокои. Към нормалността го връщаха само
работата и обажданията на Уилем, иначе той изобщо нямаше да излиза
от къщи и щеше да се самонаранява, докато смъкне от ръцете си цели
пирамиди от плът, които щеше да пусне в канализацията. Получи
видение как си смъква плътта — първо по ръцете, после по краката,
след това гърдите, врата и лицето, — накрая от него не остана друго,
освен кости, скелет, който се движеше, въздишаше, дишаше и
куцукаше през живота на порестите си чупливи кокили.

215
 Отново ходеше при Анди веднъж на месец и половина и бе
отлагал два пъти последното посещение, притеснен какво ще каже той.
Но накрая, когато до съдебното заседание оставаха по-малко от четири
седмици, отиде при Анди и седя в един от кабинетите, докато той не
надзърна да каже, че закъснява.
— Не се притеснявай — рече му.
Анди го огледа с леко присвити очи.
— Няма да се бавя много — каза накрая, после излезе.
След няколко минути дойде медицинската му сестра Кали.
— Здравей, Джуд — поздрави тя. — Докторът ме прати да те
премеря, би ли стъпил на кантара?
Той не искаше да го прави, ала знаеше, че Кали няма никаква
вина и не тя го е решила, затова се смъкна тежко от писалището и
стъпи на кантара — не погледна цифрите, които Кали вписа в картона
му, после тя му благодари и излезе.
— И така — подхвана Анди, след като се върна и разгледа
картона. — За какво да поговорим първо, за това, че си отслабнал
много, или че си си нанесъл толкова много рани?
Той не знаеше какво да отговори.
— Защо реши, че съм си нанесъл много рани?
— Винаги го разбирам — обясни Анди. — Под очите ти се
появяват… тъмни кръгове. Вероятно дори не го осъзнаваш. И си
сложил отгоре пуловер. Правиш го само когато се почувстваш зле.
— О! — възкликна той.
Не беше забелязвал. Известно време мълчаха, Анди придърпа
табуретката към масата и попита:
— За кога?
— За петнайсети февруари.
— Така значи! — каза Анди. — Скоро.
— Да.
— Защо си притеснен?
— Притеснен съм… — подхвана той, после спря и опита отново:
— Притеснен съм, че ако Харолд научи какъв всъщност съм, няма да
поиска да… — Замълча отново. — И аз не знам кое е по-лошо: да
научи предварително, което означава, че със сигурност ще се откаже,
или вече след това и така да разбере, че съм го мамил.

216
 Той въздъхна, за пръв път намираше сили да го изрече, но след
като го направи, осъзна, че се страхува именно от това.
— Джуд — започна предпазливо Анди, — какво толкова лошо
мислиш, че има в теб, та Харолд да не поиска да те осинови?
— Анди — примоли се той, — не ме карай да говоря за това.
— Но аз не знам, честно.
— Нещата, които съм правил — отвърна той, — болестите, които
съм хванал. — Препъна се, мразеше се. — Отвратително е,
отвратителен съм.
— Джуд — подхвана Анди и докато говореше, спираше през
няколко думи, а той усещаше, че Анди внимава къде стъпва, сякаш
напредваше бавно през минно поле. — Бил си малко дете, новородено.
Тези неща са ти ги причинили други. Няма, няма нищо, за което да се
виниш, нищо, в никоя вселена. — Анди го погледна. — Дори и да не
си бил дете, дори да си бил някакъв развратен тип, решил да чука
всичко наред и пипнал цял букет венерически болести, пак няма от
какво да се срамуваш. — Анди въздъхна. — Опитай да ми повярваш,
чу ли?
Той поклати глава.
— Не знам.
— А аз знам — рече Анди. Известно време мълчаха. — Не е зле
да идеш на психотерапевт, Джуд — добави и гласът му беше тъжен.
Той нямаше сили да отговори и след няколко минути Анди се изправи.
— И така — отсече решително, — дай да ги видя — след което му
съблече пуловера и издърпа ръцете му.
От лицето на Анди той разбра, че този път е по-зле от
очакваното, а когато извърна очи надолу и се опита да се види като
нещо, което не познава, съзря онова, което се бе открило и пред Анди:
бинтът, наслаган ту тук, ту там по пресните рани, полузарасналите
рани с крехките шевове на белезите, които още не се бяха образували
докрай, инфектираната рана, покрита с грапава коричка засъхнала
гной.
— И така — рече Анди след дълго мълчание, почти беше
приключил с дясната му ръка, бе промил инфектираната рана и бе
нанесъл антибактериален мехлем по другите, — защо си отслабнал
толкова много?
— Не мисля, че е много.

217
 — Джуд — възрази Анди, — пет и половина килограма за по-
малко от два месеца е много, пък и не тежиш чак толкова, че да се
лишиш от пет килограма.
— Просто не ми се яде — обясни накрая той.
Анди не каза нищо друго, докато не приключи и с двете му ръце,
после въздъхна, отново седна и се зае да пише нещо в бележника си.
— Искам, Джуд, да се храниш пълноценно по три пъти на ден —
подхвана, — освен това ще ядеш едно от нещата в списъка тук. Всеки
ден. Това е добавка към обичайната храна, разбра ли? В противен
случай ще се обадя на колегите ти и ще ги накарам да седят с теб,
докато се храниш, а това, повярвай, не ти трябва. — Той откъсна
страницата от бележника и му я подаде. — И пак тук следващата
седмица. Без оправдания.
Той погледна списъка — САНДВИЧ С ФЪСТЪЧЕНО МАСЛО.
САНДВИЧ СЪС СИРЕНЕ. САНДВИЧ С АВОКАДО. 3 ЯЙЦА (С
ЖЪЛТЪЦИТЕ!!!!). СМУТИ ОТ БАНАН — и го пъхна в джоба на
панталона си.
— Ето какво още искам да направиш — продължи Анди. —
Когато посред нощ се събудиш и посегнеш да си нанасяш рани, искам
да ми се обадиш. Обаждаш ми се, колкото и да е часът, чу ли? — Той
кимна. — Сериозно говоря, Джуд.
— Съжалявам, Анди — пророни той.
— Знам, че съжаляваш — увери го Анди. — Но е излишно да се
извиняваш… най-малкото на мен.
— На Харолд.
— Не — поправи го Анди. — И на Харолд не е нужно да се
извиняваш. Само на себе си.
Той се прибра и започна да яде от един банан, докато той се
превърна на пръст в устата му, после се преоблече и продължи да мие
прозорците във всекидневната, беше започнал предишната вечер.
Избута канапето по-близо, за да стъпи на страничните облегалки, и
затърка стъклата, без да обръща внимание, че гърбът го наболява,
докато ту се качва, ту слиза, за да излее бавно във ваната мръсната сива
вода в кофата. Щом приключи с всекидневната и със стаята на Уилем,
го болеше толкова много, че се наложи да пълзи до банята, и след като
се поряза, седна да си почине с вдигнати над главата ръце и
изтривалката, омотана около него. Когато телефонът иззвъня, той

218
изправи гръб — да се ориентира, после тръгна със стенания към стаята
си — където часовникът показваше три след полунощ — и заслуша
много киселия (но съвсем буден) Анди.
— Закъснях — предположи Анди. Той не каза нищо. — Слушай,
Джуд — продължи Анди, — ако не престанеш с това, наистина ще ми
се наложи да те прибера в болница. И да се обадя на Харолд, за да му
кажа защо. Не се съмнявай. — Известно време той мълча. — Освен
това — допълни — не си ли уморен, Джуд? Не се налага да си
причиняваш това. Не е нужно.
И той не знаеше защо — може би заради спокойния глас на
Анди, заради решителността в предупреждението му, от които осъзна,
че този път Анди не се шегува за разлика отпреди, или може би защото
си даде сметка, че да, уморен е, толкова е уморен, че най-после е готов
да приеме чужди заповеди, — но през следващата седмица
изпълняваше каквото му бяха казали. Хранеше се редовно, нищо че по
някаква странна алхимия храната се превръщаше в кал, в огризки:
налагаше си да дъвче и да гълта, да дъвче и да гълта. Не ядеше много,
но все пак ядеше. Анди му се обаждаше всеки ден в полунощ, Уилем
— всяка сутрин в шест (той така и не намери сили да попита, а Уилем
така и не спомена дали Анди се е свързал с него). Най-тежки бяха
часовете между тези обаждания и макар да не бе в състояние да спре
изцяло да си нанася рани с бръснача, той усети, че го влече към по-
ранни наказания — преди да го научат да се самонаранява, имаше
време, когато се блъскаше отново и отново в стената отвън на мотела,
където живееше с брат Лука, докато не се свлечеше изтощен на земята,
и отляво тялото му постоянно бе в синини, морави и кафяви. Сега не го
правеше, но помнеше усещането, задоволството да чувства как тялото
му се удря в стената, ужасната наслада да се хвърля върху нещо, което
не помръдва.
В петък отиде при Анди, който не одобри състоянието му (той не
бе наддал изобщо на килограми), но не му се и скара (не бе и
отслабнал), а на другия ден той взе самолета за Бостън. Не каза на
никого, че отива там, дори на Харолд. Знаеше, че Джулия е на
конференция в Коста Рика, знаеше обаче и че Харолд си е вкъщи.
Преди шест години щеше да им гостува за Деня на
благодарността и трябваше да пристигне точно когато по една
случайност и Джулия, и Харолд имаха академичен съвет в катедрите

219
си, затова Джулия му бе дала ключове и сега той влезе в къщата, наля
си чаша вода и докато я пиеше, се загледа в задния двор. Беше точно
преди пладне, Харолд още беше на тенис, затова той отиде да го чака
във всекидневната. Но заспа и когато се събуди, Харолд го
разтърсваше за рамото и повтаряше името му.
— Харолд — каза той и седна. — Извинявай, извинявай,
трябваше да звънна.
— Господи — каза задъхан Харолд, миришеше остро на студ. —
Добре ли си, Джуд? Какво има?
— Нищо, нищо — отвърна и още преди да го е изрекъл докрай,
чу колко нелепо звучи обяснението му, — просто реших да намина.
— Така ли — каза Харолд и за миг замълча. — Радвам се да те
видя. — Седна на стола и го погледна. — От няколко седмици се
държиш, сякаш не се познаваме.
— Знам — призна той. — Извинявай.
Харолд сви рамене.
— Не е нужно да се извиняваш. Просто се радвам, че си добре.
— Да — потвърди той. — Добре съм.
Харолд понаклони глава.
— Не изглеждаш много добре.
Той се усмихна.
— Изкарах грип. — Вторачи се в тавана, сякаш репликите му
бяха написани там. — Форзицията ще падне, така да знаеш.
— Знам. Тази зима духа много.
— Ако искаш, ще ти помогна да я закрепим.
След това Харолд го гледа дълго с уста, която помръдваше леко,
сякаш хем се опитваше, хем не се опитваше да каже нещо. Накрая
изрече:
— Да. Хайде.
Навън беше неочаквано, непоносимо студено и двамата
започнаха да подсмърчат. Той намести подпората, а Харолд я заби с
чука в земята, макар че пръстта беше замръзнала и се напука като
грънец. След като я вкараха достатъчно дълбоко, Харолд му подаде
нарязан на парчета канап и той завърза за подпората храста в средата
достатъчно здраво, за да не пада, но и не много стегнато, за да не го
прекърши. Работеше бавно, проверяваше възлите да са затегнати
добре, кършеше клоните, огънати прекалено много.

220
 — Харолд — каза, когато стигна средата на долната половина. —
Исках да поговорим за нещо, но… не знам откъде да започна.
„Глупаво — помисли си. — Глупаво е да го правиш. Беше
прекалено глупав да смяташ, че такова нещо изобщо може да се
случи.“ Отвори уста, за да продължи, и пак я затвори, сетне я отвори
още веднъж: беше риба, която пуска тъпо мехурчета, и съжали, че
изобщо е дошъл, че е започнал да говори.
— Джуд — подкани Харолд, — кажи ми. Каквото и да е. — Той
замълча. — Да не си се отказал?
— Не съм — увери го той. — Няма такова нещо. — Двамата
замълчаха. — А ти?
— Не, разбира се, че не.
Завърза последното парче канап и се изправи, а Харолд нарочно
не му помогна.
— Не искам да ти го казвам — подхвана пак и погледна надолу
към форзицията, към клонестата й грозота. — Но съм длъжен,
защото… защото не искам да те мамя. Харолд… мислиш ме за човек,
какъвто не съм.
Харолд продължаваше да мълчи.
— За какъв човек те мисля?
— За добър — отвърна той. — Почтен.
— Ами, прав си — потвърди Харолд. — За такъв те смятам.
— Но… аз не съм такъв — рече той и усети, че въпреки студа
очите му започват да парят. — Вършил съм неща, каквито… каквито
добрите хора не правят — продължи спънато. — И си мисля, че не е
зле да го знаеш. Вършил съм ужасни неща, неща, от които ме е срам, и
ако ги научиш, ще те бъде срам, че ме познаваш, камо ли да съм
свързан по някакъв начин с теб.
— Джуд — каза накрая Харолд. — Не си представям да си
правил нещо, което да промени чувствата ми към теб. Не ме вълнува
какво си вършил преди. Всъщност… вълнува ме, иска ми се да чуя за
живота ти, преди да се запознаем. Но винаги съм имал чувството,
силното чувство, че не искаш да го обсъждаме. — Той замълча и
зачака. — Искаш ли да го обсъдим сега? Искаш ли да ми разкажеш?
Той поклати глава. Искаше и не искаше едновременно.
— Не мога — рече.

221
 Усети под кръста си как притесненията започват да надигат
глава, как почернялото семе разпростира бодливи клони. „Не сега —
замоли той сам себе си, — не сега. — Молба невъзможна, както
молбата, която всъщност имаше предвид. — Не сега, никога.“
— Е — въздъхна Харолд, — не ми казваш нищо конкретно,
затова няма как да те успокоя по-конкретно, само ще те уверя с думи,
които да обхванат всичките ти съмнения и в които, надявам се, ще
повярваш. Джуд: за каквото и да става въпрос, каквото и да си
извършил, ти обещавам, че и да ми кажеш, и да не ми кажеш, това
никога няма да ме накара да съжалявам, че съм пожелал да си член на
семейството ми, че си станал член на семейството ми. — Харолд си
пое дълбоко въздух, вдигна пред себе си дясната си ръка. — Джуд
Сейнт Франсис, като твой бъдещ родител ти опрощавам всичко, за
което търсиш опрощение.
Дали наистина искаше това? Опрощение? Той погледна Харолд в
лицето, толкова познато, че затвореше ли очи, си спомняше всяка
бръчица по него — Харолд беше сериозен и не се усмихваше, колкото
и витиевато и сковано да бяха прозвучали думите му. Можеше ли да
повярва на Харолд? „Най-трудно е не да намериш познание — беше му
казал веднъж брат Лука, след като той му бе признал, че му е трудно да
повярва в Бога. — Най-трудно е да повярваш в това познание.“
Чувстваше, че отново се е провалил: че не е успял да се покае, не е
успял да определи предварително какво иска да чуе в отговор. Нима в
известен смисъл нямаше да бъде по-лесно, ако Харолд му беше казал,
че е прав и вероятно трябва да обмислят още веднъж дали да го
осиновява? Той, разбира се, щеше да бъде смазан, но това щеше да
бъде познато усещане, нещо, което разбираше. В отказа на Харолд да
го пусне да си иде бе заложено бъдеще, което той не можеше да си
представи, бъдеще, в което някой можеше да иска да бъде с него
завинаги, а той не бе изживявал никога дотогава такова нещо, нямаше
подготовка, жалони. Харолд щеше да го води, той щеше да го следва,
докато един прекрасен ден Харолд си отидеше и той останеше сам,
беззащитен, залутан в чужда земя, без никого, който да го отведе у
дома.
Харолд чакаше отговора му, сега обаче болката вече не беше
поносима и той знаеше, че трябва да си почине.

222
 — Харолд — каза. — Извинявай. Но ми се струва… струва ми
се, че е по-добре да полегна малко.
— Върви — подкани Харолд, без да се засяга, — върви.
В стаята си той лежи направо върху покривалото и затваря очи,
но дори след края на пристъпа е изтощен и си казва, че ще подремне
само няколко минути, после ще стане и ще провери какво има Харолд
в къщата: ако му се намира кафява захар, той ще направи нещо — в
кухнята имаше купа сливи, дали да не направи с тях кекс?
Но той не се буди. Не се буди, когато след час Харолд идва да
провери какво прави и допира ръка до бузата му, после го завива с
одеяло, не се буди, когато Харолд пак влиза да провери точно преди
вечеря. Спи и когато телефонът звъни в дванайсет и после в шест
сутринта, спи и докато Харолд разговаря първо с Анди, а после с
Уилем. Спи цяла сутрин, спи и на обяд и се буди чак когато усеща, че
Харолд го държи за рамото, чак когато чува, че Харолд го вика по име
и казва, че до полета му остават няколко часа.
Преди да се събуди, сънува мъж, застанал на полето. Не вижда
лицето на мъжа, но той е висок и слаб и помага на друг, по-възрастен
мъж да закачи отзад на камиона ремарке. Разбира, че е в Монтана от
извитото като купа побеляло ширнало се небе и от особения студ там,
съвсем сух и някак по-чист от студа, който е чувствал навсякъде
другаде.
Още не вижда лицето на мъжа, но му се струва, че знае кой е,
познава го по широката крачка и по това, че докато слуша другия мъж,
кръстосва пред себе си ръце.
— Коуди — вика той насън и мъжът се обръща, но е много далеч
и от козирката на бейзболната му шапка той не може да определи дали
двамата са с еднакво лице.

Петнайсети се пада в петък, той си е взел почивен ден. Някой

спомена да си направели в четвъртък празнична вечеря, но накрая
решиха в деня на церемонията (както го нарича Джей Би) да се съберат
на ранен обяд. Съдебното заседание е насрочено за десет и след като
приключи, всички ще се върнат в къщата, за да хапнат.
Харолд искаше да наеме кетъринг, той обаче настоя да сготви
сам и прекарва вечерта в четвъртък в кухнята. Пече сладкишите —

223
шоколадовия кекс с орехи, който Харолд обича, кекса с
карамелизирани плодове, който Джулия обича, хляба, който и двамата
обичат, — чисти четирите килограма раци и смесва месото им с яйца,
кромид лук, магданоз и галета, за да направи крокети. Бели картофите,
остъргва набързо морковите, маха стъблата на брюкселското зеле, така
че на другия ден да му остане само да го поръси със зехтин и да го
пъхне във фурната. Изтръсква фурмите от опаковката в купа, за да ги
опече и после да ги поднесе заедно със сладоледа с мед и балсамовия
винегрет. Всички тези ястия са сред любимите на Харолд и Джулия и
той се радва, че ги приготвя, радва се, че има нещо, което да им даде,
пък било то и дребно. Цяла вечер Харолд и Джулия ту влизат, ту
излизат и макар той да ги спира, мият чиниите и тенджерите, които е
изцапал, наливат му вино и вода и питат дали могат да помогнат,
въпреки че той ги праща да си почиват. Накрая отиват да си легнат и
макар да им обещава, че и той няма да се заседява до късно, остава в
ярко осветената притихнала кухня, където си тананика тихо и гледа
ръцете му да се движат — да не ги връхлети манията.
Последните няколко дни бяха много тежки, от най-тежките,
които помни, толкова тежки, че една нощ той дори се обади на Анди
след среднощната проверка и когато Анди предложи в два след
полунощ да се срещнат в една закусвалня, той прие и отиде, толкова
отчаяно искаше да се махне от жилището, което изведнъж му се стори
пълно с неустоими изкушения: с бръсначи, разбира се, но също с
ножове, ножици и кибрит, а също със стълбища, от които да се хвърли.
Знае, че ако сега отиде в стаята си, няма да може да се спре и ще се
насочи право към банята, където отдавна държи, залепена със скоч
отдолу на мивката, чантичка със съдържание, същото, както на
Лиспенард стрийт: ръцете чак го болят, толкова му се иска да го
направи, но той е решен да не се поддава. Останало му е тесто и той
решава да направи сладкиш с борови ядки и червени боровинки, а
също може би кръгла торта с парченца портокал и мед отгоре: докато
се опекат, почти ще се е съмнало, той ще е прескочил опасността и ще
се е спасил.
На другия ден Малкълм и Джей Би също ще дойдат в съда, ще
пристигнат със сутрешния полет. Уилем, който също трябваше да
присъства, няма да дойде, предишната седмица се беше обадил да
каже, че снимките се отлагат и ще се прибере на осемнайсети, а не на

224
четиринайсети. Той знае, че не може да се направи нищо, но пак
направо не може да го преглътне, че Уилем няма да е тук: такъв ден без
Уилем няма да е никакъв ден.
— Обади ми се в мига, в който всичко приключи — беше
помолил Уилем. — Ужасно е, че не мога да присъствам.
Но все пак той покани Анди по време на един от среднощните
им разговори, които с времето започна да харесва: докато си
приказваха, обсъждаха всекидневни неща, успокоителни неща,
обичайни неща — съдията, издигнат за нов член на Върховния съд,
най-новия проектозакон за здравеопазването (той го одобряваше, Анди
— не), биографията на Розалинд Франклин, която и двамата бяха чели
(на него му харесваше, на Анди — не), жилището, което Анди и Джейн
ремонтираха. Прозвуча му като нещо ново, хареса му, когато Анди
възкликна с неподправено възмущение:
— Ти, Джуд, със сигурност се шегуваш!
Беше свикнал да го чува, когато Анди му се нахвърляше заради
раните, които си нанасяше, или аматьорските му превръзки, а не за
мнението му за филми, за кмета, за книги и дори за цвета на латекса.
Щом разбра, че Анди няма да се възползва от разговорите, за да го
упреква или поучава, той се отпусна и дори успя да научи едно —
друго за самия Анди: Анди говореше за своя брат близнак Бекет, и той
лекар, кардиохирург, живеел в Сан Франциско, Анди не понасял
приятеля му и смятал да прави, да струва, но да накара Бекет да го
зареже, за къщата на остров Шелтър, която родителите на Джейн им
подарявали, за това, че в гимназията Анди е играл в отбора по
американски футбол и родителите му са изтръпвали при мисълта за
тази „американщина“, как в първи курс е бил на курсове в чужбина, в
Сиена, където се е срещал с момиче от Лука и е качил девет килограма.
Не че двамата не обсъждаха личния живот на Анди — след всеки
преглед го правеха до известна степен, — но по телефона той
говореше повече и можеше да се преструва, че Анди му е само
приятел, а не негов лекар, макар че тази мисъл вече се оборваше от
самата причина за обаждането.
— Не се чувствай задължен да идваш — добави той припряно,
след като покани Анди на делото в съда.
— Иска ми се да дойда — отвърна Анди. — Питах се кога ще
бъда поканен.

225
 На него му докривя.
— Просто не исках да смяташ, че си принуден да прекарваш още
повече време с шантавия си пациент, който и без това ти вгорчава
живота — рече му.
— Ти си не просто мой шантав пациент — възрази Анди. —
Освен това си и мой шантав приятел. — Известно време Анди мълча.
— Поне се надявам да е така.
Той се усмихна на телефона.
— Разбира се — каза. — Имам честта да съм твой шантав
приятел.
И така, щеше да дойде и Анди: щеше да се прибере със самолета
още същия следобед, но Малкълм и Джей Би щяха да останат да
пренощуват и щяха да си тръгнат заедно в събота.
След като пристигна, беше изненадан, а после и развълнуван
колко старателно Харолд и Джулия са почистили къщата и колко се
гордеят от свършената работа.
— Виж! — все повтаряха един през друг и сочеха победоносно
някоя повърхност — маса, фотьойл, ъгъл на пода, — които обикновено
бяха задръстени с купчини книги или списания, а сега бяха разчистени.
Навсякъде имаше цветя — зимни цветя: букети декоративно
зеле, отрупан с бели пъпки кучешки дрян и бели като хартия луковици
с възсладкия им мирис като на тор, — книгите по лавиците бяха
изравнени и дори дамаската на канапето беше зашита.
— Погледни това тук, Джуд — бе казала Джулия, като бе
преплела ръка с неговата и му беше показала зеленикавосивата
гледжосана чиния на масата в антрето, счупена още от времето, когато
се бяха запознали — парчетата, откършени отстрани на чинията, си
седяха, постоянно сгушени на покритото с прах дъно. Сега обаче тя бе
залепена, измита и лъсната.
— Охо! — възкликна той, след като му показаха това ново нещо,
и се ухили тъпо, щастлив, защото те бяха щастливи.
Не се вълнуваше особено — никога не се бе вълнувал дали у тях
е чисто, или не — можеха да живеят, заобиколени от йонийски колони
стари броеве на „Ню Йорк Таймс“, от цели пълчища тлъсти плъхове,
които ти цвърчат в краката, — знаеше обаче, че според тях държи на
чистотата и погрешно бяха изтълкували неуморното му досадно
чистене навсякъде като упрек, колкото и да се опитваше той отново и

226
отново да ги увери, че не ги укорява за нищо. Сега чистеше, за да се
спре, да се разсее и да не прави други неща, в колежа обаче беше
чистил на другите, за да изрази благодарността си: това бе нещо, което
можеше и винаги бе могъл да върши, те му даваха толкова много, а той
на тях — тъй малко. Джей Би, на когото му беше приятно да живее в
кочина, изобщо и не забелязваше. Малкълм, който беше израсъл с
прислужница, винаги забелязваше и винаги му благодареше. Не му
харесваше само на Уилем.
— Престани, Джуд — му беше казал веднъж и го беше сграбчил
за китката, докато той събираше от пода мръсните ризи на Джей Би, —
не си ни слугиня.
Но той не успяваше да спре — нито тогава, нито сега.
Вече наближава четири и половина, когато той бърше за
последно плотовете, после отива уморено в стаята си, праща на Уилем
есемес да не му звъни и потъва в кратък брутален сън. След като се
буди, си оправя леглото, взима си душ, облича се и се връща в кухнята,
където, застанал при плота, Харолд си пие кафето и чете вестник.
— Е — казва Харолд, докато го оглежда от глава до пети. —
Колко си хубав!
Той клати по инерция глава, но истината е, че си е купил нова
вратовръзка, предишния ден е ходил да се подстриже и се чувства ако
не хубав, то спретнат, какъвто се опитва да бъде винаги. Рядко вижда
Харолд в официални дрехи, той обаче също си е облякъл костюм и
изведнъж него го досрамява, толкова тържествен е случаят.
Харолд му се усмихва.
— Явно нощес не си подвил крак. Спал ли си изобщо?
Той отвръща на усмивката му.
— Достатъчно.
— Джулия още не е готова — обяснява Харолд, — а аз имам
нещо за теб.
— За мен?
— Да — потвърждава Харолд и взима кожена кутийка с
размерите на бейзболна топка, която е оставил до чашата с кафето,
после му я подава.
Той я отваря, вътре е часовникът на Харолд с кръглия бял
циферблат и строгите класически цифри. Каишката е сменена с нова,
черна, от крокодилска кожа.

227
 — Подарък от баща ми за трийсетгодишнината — споделя
Харолд, понеже той не казва нищо. — Беше негов. А ти си още на
трийсет, ако не друго, поне не съм нарушил симетрията. — Взима от
него кутийката, вади часовника и го обръща, та той да види
инициалите, гравирани отзад: СС, ХС, ДСФ: — Сол Стайн — казва
Харолд. — Баща ми. После аз — ХС, и ти — ДСФ.
Връща му часовника. Той прокарва леко върха на палеца си по
инициалите.
— Не мога да го приема, Харолд — изрича накрая.
— Можеш, и още как — отсича Харолд. — Твой е, Джуд. Вече си
купих нов, няма как да ми го върнеш.
Той усеща, че Харолд го гледа.
— Благодаря ти — мълви накрая. — Благодаря.
Явно не е в състояние да каже друго.
— За мен е удоволствие — натъртва Харолд и няколко секунди и
двамата мълчат, после той идва на себе си, маха часовника си и си
слага на китката часовника на Харолд — вече негов, после му го
показва и той кима.
— Красота — заявява Харолд. — Стои ти добре.
Той тъкмо се кани да отговори (какво?), когато чува, а после и
вижда Джей Би и Малкълм, и двамата също в костюми.
— Не беше заключено — обяснява Джей Би, а Малкълм
въздиша. — Харолд! — прегръща го той. — Честито! Момче!
— Сигурен съм, че Харолд не го е чувал никога досега —
заявява Малкълм и маха с ръка на Джулия, която тъкмо влиза в
кухнята.
После пристига Анди, след него — Джилиан, ще се срещнат с
Лорънс вече в съда.
На вратата се звъни отново.
— Очакваме ли още някого? — пита той Харолд, който вдига
рамене:
— Ще отвориш ли, Джуд?
Той отива да отвори и на вратата стои Уилем. Той го гледа
известно време и още преди да е успял да си каже да запази
спокойствие, Уилем му се мята като мустанг и го прегръща толкова
силно, че още малко, и ще го събори.

228
 — Изненадан ли си? — пита Уилем в ухото му и от гласа му той
разбира, че Уилем се усмихва.
За втори път тази сутрин не е в състояние да говори.
Третият път е в съда. Качват се на две коли и в неговата (зад
волана е Харолд, Малкълм е на предната седалка) Уилем обяснява, че
датата на заминаването му всъщност е била сменена, но после са
върнали първата, Уилем не му е казал, споделил е само с останалите,
за да се появи изненадващо.
— Да, благодаря ти, Уилем — обажда се Малкълм, — трябваше
да държа изкъсо Джей Би, все едно съм от ЦРУ, иначе щеше да се
изпусне.
Отиват не в Съда по семейни дела, а в Апелативния на площад
„Пембъртън“. В съдебната зала на Лорънс — Лорънс е неузнаваем в
тогата, днес е ден, в който всички са облечени официално — тримата с
Харолд и Джулия си дават обет, Лорънс се усмихва през цялото време,
после всички се втурват да правят фотографии, всеки снима всекиго в
различни съчетания и конфигурации. Само той не снима, само той е по
всички снимки.
Стои с Харолд и Джулия и чака Малкълм да се пребори с
огромния сложен фотоапарат, когато Джей Би го вика по име, и
тримата поглеждат нагоре и точно тогава Джей Би ги снима.
— Готово — заявява той. — Благодаря.
— Джей Би, нали не е… — подхваща той, но точно тогава
Малкълм оповестява, че е готов, и тримата се завъртат покорно към
него.
По пладне вече са се върнали в къщата и не след дълго започват
да идват и другите: Джилиан и Лорънс, Джеймс и Кери, колегите на
Джулия, колегите на Харолд, някои от които той не е виждал още от
Юридическия факултет. Пристигат някогашният му преподавател по
вокал, а също доктор Ли, преподавателят му по математика, и научният
му ръководител доктор Кашен, а също някогашната му шефка в
„Батър“ Алисън, Лайънъл — техен общ приятел от общежитието,
който сега преподава физика в „Уелзли“. Цял следобед едни идват,
други си тръгват, едни се появяват, други отиват на лекции, срещи,
съдебни заседания. В началото на него не му се искаше да правят
сбирка с толкова много хора — дали това, че вече се е сдобил с
родители: Харолд и Джулия, няма да породи, дори да насърчи въпроси

229
защо изобщо досега не е имал родители? — но часовете минават и
никой не задава никакви въпроси, никой не настоява да разбере за
какво са му нови родители и той усеща, че малко по малко забравя
страховете си. Знае, че когато съобщава за осиновяването, всъщност се
хвали, а хвалбите си имат последствия, но е по-силно от него. „Само
този път — умолява той онзи, който завежда наказанията за лошото му
поведение. — Нека само този път се порадвам.“
За такива празненства изисквания няма, затова гостите си
измислят свои: родителите на Малкълм са изпратили огромна бутилка
шампанско и каса тосканско вино от винарна в Монталчино, на която
са съсобственици. Майката на Джей Би пък му е изпратила брезентово
чувалче луковици на нарциси — за Харолд и Джулия, и картичка за
него, лелите му са изпратили една орхидея. От Прокуратурата се
получи огромен сандък с плодове и с картичка, подписана от Маршал,
Ситизън и Роудс. Мнозина носят вино и цветя. Алисън, която преди
години го беше издала пред Харолд за курабийките бактерии, носи
четири дузини, украсени по неговия първоначален замисъл, и той се
изчервява, а Джулия пищи от радост. Остатъкът от деня му носи
огромно щастие: каквото и да прави в този ден, то е съвършено,
каквото и да каже, то звучи уместно. Хората искат да общуват с него, а
той не се отдръпва, не се притеснява, докосват го, а той не ги спира.
Лицето го боли от усмивки. Десетилетията одобрение, обич са
вместени в този единствен следобед и той не може да му се насити,
замаян, толкова необичайно е всичко. Чува как Анди спори с доктор
Кашер за огромното ново сметище, което смятат да правят в Гургаон,
наблюдава как Уилем слуша някогашния му преподавател по
наказателно право, чува неволно как Джей Би обяснява на доктор Ли
защо творческата сцена в Ню Йорк е невъзстановимо прецакана, гледа
крадешком как Малкълм и Кери се опитват да извадят най-голямото
хлебче с раци, без да преобърнат цялата купчина.
Надвечер всички вече са си тръгнали и във всекидневната се
ширят само те шестимата: той, Харолд, Джулия, Малкълм, Джей Би и
Уилем. В къщата отново цари пълен хаос. Джулия споменава да
вечеряли, но всички — дори той — са преяли и никой, дори Джей Би,
и не мисли за храна. Джей Би е подарил на Харолд и Джулия картина,
на която е изобразен той, и преди да им я връчи, е казал:
— Не е правена по снимка, правена е само по скици.

230
 На картината, която Джей Би е нарисувал с акварел и туш върху
кадастрон, се виждат лицето и вратът му и тя е в стил, различен от
онзи, който той свързва с творчеството на Джей Би: по-пестелив, с
повече движение, в по-строга сива гама. На нея дясната му ръка е
застинала над гърлото му, сякаш той се кани да се сграбчи за врата и да
започне да се души, устата му е леко отворена и зениците му са много
разширени, като на котка в тъмното. Няма как да го сбъркаш — той
разпознава като свое дори движението, въпреки че точно сега не се
сеща какво означава знакът и с какво чувство е бил съпътстван. Лицето
е малко по-голямо от естествените размери и всички го гледат в
мълчание.
— Наистина добра работа — казва накрая Джей Би, явно е
доволен. — Съобщи ми, ако решиш да я продаваш, Харолд.
Сега вече всички се смеят.
— Колко, колко е красива, Джей Би… много благодаря — изрича
Джулия и Харолд го повтаря като ехо.
Както винаги пред свои портрети, рисувани от Джей Би, на него
му е трудно да разграничи красотата на изкуството от омерзението,
което изпитва към собствения си образ, но не иска да е неблагодарен,
затова повтаря похвалата.
— Чакай, и аз имам нещо — намесва се Уилем и се насочва към
стаята, а после се връща с дървена фигура с височина към половин
метър на брадат мъж със синя като хортензия дреха, с ореол от
пламъци, надвиснали над червеникавата му коса като качулка на кобра,
с дясна ръка, вдигната на една страна пред гърдите му, и с лява,
отпусната отстрани до хълбока.
— Този пък кой е? — пита Джей Би.
— Този е свети Юда, известен и като Юда Тадей — отвръща
Уилем. Слага го на масичката, обръща го към Джулия и Харолд. —
Взех го от едно антикварно магазинче в Букурещ — обяснява им. —
Казаха, че бил от края на деветнайсети век, но знам ли… според мен
просто са го издялкали от дърво в някое село. Въпреки това ми хареса.
Красив и достолепен е като нашия Джуд[2].
— Съгласен съм — казва Харолд, докато взима статуетката и я
държи в ръцете си. Прокарва пръсти по нагънатата дреха на фигурата,
по огнения венец. — Защо главата му гори?

231
 — Това олицетворява, че е присъствал на Петдесетница и
Светият Дух се е излял върху него — чува се да казва той — старите
знания винаги са му подръка, струпани в хранилището на съзнанието
му. — Бил е един от апостолите.
— Откъде знаеш? — пита Малкълм и Уилем, който седи до него,
го докосва по ръката.
— То оставаше да не знаеш — мълви тихо Уилем. — Все
забравям.
И той усеща как го плисва признателност към Уилем не за това,
че помни, а че забравя.
— Светецът, покровител на изгубените каузи — допълва Джулия
и взима от Харолд статуетката, а в съзнанието му веднага прокънтява:
„Моли се за нас, свети Юда, сподвижник и помощник на останалите
без упование, моли се за нас“ — последната молитва, която като малък
казваше преди сън, чак след като поотрасна, щеше да започне да се
срамува от името си, от това, че то сякаш оповестява на света що за
човек е, и да се пита дали братята са искали другите да го възприемат
именно така: като подигравка, като диагноза, като предсказание.
Въпреки това понякога му се струваше, че това име е всичко,
което истински му принадлежи, и макар да имаше мигове, когато му
идеше, когато би трябвало да го смени, той така и не го направи.
— Благодаря ти, Уилем — казва Джулия. — Много ми харесва.
И той носеше подарък за Харолд и Джулия, който с напредването
на деня обаче му се струваше все по-незначителен и глупав. Преди
години Харолд беше споменал, че по време на медения си месец
двамата с Джулия са чули във Виена няколко ранни песни на Шуберт.
Но Харолд не можеше да си спомни кои точно са им харесали, затова
той бе съставил свой си списък и го бе обогатил с още няколко свои
любими песни, предимно на Бах и Моцарт, а после бе взел под наем
малко звукозаписно студио и се бе записал на диск как ги пее: веднъж
на няколко месеца Харолд го моли да им попее, него обаче все го
досрамява. Но сега подаръкът му се струва неуместен, струва му се, че
гласът му звучи пискливо, че за свой срам той е тръгнал да се перчи и
е прекалено самонадеян. Въпреки това сърце не му дава да изхвърли
диска. Затова, когато всички стават, протягат се и си пожелават „лека
нощ“, той пъха диска заедно с писмата, които е написал и на двамата,
между две книги, леко повредено издание на „Здравият разум“[3] и

232
опърпания „Бял шум“[4], на една от долните лавици, така те можеха да
си стоят там неоткрити с десетилетия.
Уилем обикновено нощува заедно с Джей Би в кабинета на
горния етаж, само той издържа на хъркането на Джей Би, а Малкълм
спи с него долу. Днес вечерта обаче, когато всички тръгват да си лягат,
Малкълм предлага сам да спи в една стая с Джей Би, така че те
двамата с Уилем да си разкажат какво ново — старо.
— Лека нощ, влюбени гълъбчета — вика им от стълбището Джей
Би.
Докато се готвят за сън, Уилем му разказва още истории от
снимачната площадка: за актрисата в главната роля, която се потяла
толкова много, че се налагало през два кадъра да й слагат пудра на
лицето, за актьора в главната роля, който трябвало да се превъплъти
като дявол и все се опитвал да се подмаже на осветителите, като ги
черпел бира и ги питал на кого му се играе футбол, после обаче си
забравил репликите и изпаднал в пристъп на необуздан гняв, за
деветгодишния британски актьор, който изпълнявал ролята на сина на
актрисата и веднъж дошъл при Уилем да му каже да не се тъпче с
крекери, понеже били бъкани с калории и не го ли било страх да не
нашишкавее? Уилем говори и говори, а той се смее, докато си мие
зъбите и лицето.
После обаче осветлението е угасено, двамата лежат в тъмното:
той на леглото, Уилем на канапето (след разправия, при която той се
опитва да убеди Уилем да спи на леглото), и Уилем казва тихо:
— Мамка му, жилището е ужасно чисто.
— Знам — въси се той. — Извинявай.
— Недей — спира го Уилем. — Но, Джуд… наистина ли беше
толкова страшно?
Тогава той разбира, че Анди все пак е разказал поне някаква част
от случилото се, затова решава да не шикалкави.
— Не беше от най-приятните неща — признава, а после, тъй като
не иска Уилем да се чувства виновен: — Но не беше ужасно.
И двамата мълчат.
— Жалко, че не съм бил там — казва Уилем.
— Не се притеснявай — отвръща той. — Но, Уилем… липсваше
ми.
Уилем проронва едва чуто:

233
 — И ти на мен.
— Благодаря ти, че дойде.
— То оставаше да не дойда, Джуди — изрича от другия край на
стаята Уилем. — Каквото и да ми струваше, щях да дойда.
Той мълчи, наслаждава се на думите и ги запаметява, за да си
мисли за тях в мигове, когато има най-голяма нужда.
— Как мислиш, добре ли мина? — пита.
— Сериозно ли говориш? — възкликва Уилем и той го чува как
сяда. — Толкова ли не видя лицето на Харолд? Изглеждаше така,
сякаш Зелената партия току-що е избрала първия си президент,
Втората поправка[5] е била отменена и „Ред Сокс“[6] са били
канонизирани за светци — всичко това едновременно.
Той се смее.
— Наистина ли мислиш така?
— Не мисля, а знам. Той беше истински, истински щастлив,
Джуд. Обича те.
Той се усмихва в тъмното. Иска Уилем да го повтаря отново и
отново, обещанията и обетите да се нижат на безкрайна върволица,
знае обаче, че подобни желания са прекалено егоистични, затова сменя
темата и те подхващат дума за дребни неща, за незначителност, докато
не заспива първо Уилем, а после и той.
След седмица опиянението се е притъпило, превърнало се е в
друго: в задоволство, в умиротворение. Последната седмица нощите
му се състоят от ненарушавани от нищо сънища, в които той сънува не
миналото, а настоящето: смешни сънища за работата, слънчево нелепи
сънища за приятелите му. Това е първата пълна седмица от близо две
десетилетия, от времето, когато е започнал да се самонаранява, в която
не се е будил посред нощ, не е изпитвал потребност да грабне
бръснача. Осмелява се да си мисли, че може би е излекуван. Може би
още от самото начало му е трябвало точно това и сега, след като то се е
случило, на него му е станало по-добре. Чувства се прекрасно, чувства
се нов човек: невредим, здрав и спокоен. Сега има родители и понякога
тази мисъл е толкова всепоглъщаща, че той си я представя как се
въплъщава физически, като нещо бляскаво и златно, написано върху
гърдите му.
Връща се в жилището. Уилем е с него. Донесъл е още една
статуетка на свети Юда, която държат в кухнята, този свети Юда обаче

234
е по-голям, керамичен е и е кух отвътре, с процеп отзад на темето и
вечерно време пускат в него дребните монети от деня — решили са,
щом се напълни, да си купят бутилка наистина хубаво вино и да го
изпият, а после да започнат отначало.
Сега той още не го знае, но през годините напред ще подлага
отново и отново на проверка обета на Харолд за преданост, ще се
хвърля срещу обещанията му, за да види дали Харолд ще си удържи на
думата. Дори няма да осъзнава, че го прави. Но ще продължи, защото
дълбоко в себе си така и няма да повярва на Харолд и Джулия —
колкото и да го иска, колкото и да си внушава, че им вярва, винаги ще
бъде убеден, че накрая те ще се уморят от него, че един ден ще
съжалят, задето има нещо общо помежду им. Затова той постоянно ще
им отправя предизвикателства, та щом отношенията им неминуемо
приключат, да може да се обърне назад и да е сигурен, че именно той
го е предизвикал, и не само това, да знае коя точно случка го е
предизвикала — така няма да му се налага изобщо да се притеснява и
да умува къде е сбъркал и какво е можел да направи по-добре. Но това
е в бъдещето. Сега щастието е пълно.
Първата събота, след като се е върнал от Бостън, отива както
обикновено у Феликсови, господин Бейкър го е помолил да се яви
няколко минути по-рано. Говорят си малко, после той слиза долу и
заварва Феликс, който го чака в музикалната стая и подрънква на
пианото.
— И така, Феликс — подхваща той в почивката, която правят
след пианото и латинския и преди немския и математиката, — баща ти
ми каза, че догодина тръгваш на училище.
— Да — отвръща Феликс, забил поглед в краката си. — През
септември. И татко е учил там.
— Чух — уточнява той. — Как се чувстваш?
Феликс вдига рамене.
— Не знам — отговаря накрая. — Татко казва, че през пролетта и
лятото сте щели да ме подготвите.
— Да — обещава той. — Ще бъдеш много подготвен, в
училището няма да могат да се начудят.
Главата на Феликс е още наведена, но той вижда как в горния
край бузите му се издуват леко и разбира, че момчето се усмихва.

235
 И той не знае какво го е накарало да каже каквото казва след
това: дали, както се надява, състраданието, или самохвалството,
възможността да поговори за невероятните чудни обрати в живота си
от последния месец.
— Знаеш ли, Феликс — подхваща, — и аз много дълго, чак
докато станах доста по-голям от теб, нямах никакви приятели. — По-
скоро чувства, отколкото вижда, че Феликс е застанал нащрек и го
слуша. — И аз исках да имам приятели — продължава вече бавно,
защото иска да е сигурен, че изрича точните думи. — И все се питах
дали някога ще намеря и как, кога ще стане това. — Той прокарва
показалец по масата от тъмно орехово дърво, нагоре по учебника по
математика на Феликс, надолу по студената чаша вода. — А когато
отидох в колежа, се запознах с хора, които по някаква причина решиха
да ми бъдат приятели и ме научиха… всъщност ме научиха на всичко.
Превърнаха ме и ме превръщат в по-добър човек, отколкото бях. Сега
няма да разбереш какво ти казвам, но някога ще стане и това: според
мен ключът към приятелството е да намериш хора, които са по-добри
от теб: не по-умни, не по-оправни, а по-добри по душа, по-щедри, по-
великодушни, а после да ги цениш заради онова, на което могат да те
научат, да ги слушаш, когато ти казват нещо за теб, независимо колко
лошо — или добро — е то, и да им се доверяваш, което е най-трудното.
Но и най-хубавото.
Известно време и двамата мълчат и слушат потракването на
метронома, който нещо се е повредил и понякога отброява тактовете и
след като той го е спрял.
— Ще намериш приятели, Феликс — добавя накрая. —
Непременно. — По-трудно ще ти бъде не да ги намериш, а да ги
запазиш, но от мен да го знаеш, заслужава си. Много повече,
отколкото, да речем, латинския. — Сега вече Феликс вдига очи и се
усмихва, той също му се усмихва. — Чу ли? — пита го.
— Да — потвърждава все така усмихнат Феликс.
— С какво искаш да се заемем сега, с немски или с математика?
— С математика — отвръща Феликс.
— Добър избор — казва той и придърпва към него учебника му
по математика. — Я да видим докъде стигнахме последния път.
Феликс отгръща страницата и те започват.

236
 [1] С портокали (фр.). — Б.пр. ↑
[2] Така на английски се произнася библейското име Юда. —
Б.пр. ↑
[3] Труд (1775–1776) на Томас Пейн, в който той призовава
тринайсетте първоначални американки колонии да отвоюват своята
независимост от Великобритания. — Б.пр. ↑
[4] Роман на Дон Делило. — Б.пр. ↑
[5] Става въпрос за Втората поправка към Конституцията на
САЩ, според която хората имат право да се обединяват в милиция и да
притежават и носят оръжие. — Б.пр. ↑
[6] Бейзболният отбор на Бостън. — Б.пр. ↑

237
 III
БЛЯСЪК

238
 1

Втората година в общежитието до тях живееха три лесбийки,

всички от горните курсове, които участваха в състав с името „Бакфат“
и кой знае защо харесваха много Джей Би (после харесаха и Джуд, а
след това и Уилем и накрая — от немай-къде — Малкълм). Сега,
петнайсет години след като четиримата се бяха дипломирали, две от
лесбийките се бяха събрали в нещо като семейство и живееха в
Бруклин. От четиримата само Джей Би общуваше редовно с тях:
Марта беше юрисконсултка в профсъюзна организация с идеална цел,
а Франческа рисуваше декори.
— Отлична новина! — каза им Джей Би един петък през
октомври, докато вечеряха. — Обадиха се Бушуикските кучки[1],
пристигнала е Еди.
Еди беше третата в триото лесбийки, набита темпераментна
американка с корейски произход, която непрекъснато сновеше напред-
назад между Сан Франциско и Ню Йорк и сякаш все се готвеше за една
или друга неправдоподобна професия: последния път, когато я видяха,
се канеше да замине за Грас[2], за да учи за парфюмерка, а само осем
месеца преди това бе завършила готварски курсове — афганистанска
кухня.
— И какво й е отличното на новината? — попита Малкълм,
който и досега не бе простил на трите, че не го харесват особено.
— Ами — подхвана Джей Би и спря, ухилен. — Предприема
коренна промяна!
— Мъж ли ще става? — попита Малкълм. — Я стига, Джей Би.
Откакто я познавам, никога не е проявявала признаци, че смята да си
сменя пола.
Предишната година една бивша колежка на Малкълм се бе
решила на такава стъпка и Малкълм се беше самоназначил за пръв
спец по въпроса, все им четеше лекции каква нетърпимост и
невежество проявяват, докато накрая Джей Би не му беше изкрещял:
— Господи, Малкълм, аз съм много по транс от Доминик.

239
 — Въпреки това тя ще го направи — продължи Джей Би — и в
нейна чест Кучките вдигат у тях купон, на който сме поканени.
Те простенаха.
— Джей Би, само след седмица заминавам за Лондон, имам да
правя куп неща — възнегодува Уилем. — Не мога цяла вечер да
слушам в Бушуик как Еди Ким се оплаква.
— Не можеш да не отидеш! — изписка Джей Би. — Поканиха те
изрично! Франческа очаква сред гостите едно момиче, което те
познавало не знам откъде си и искало да те види отново. Ако не
отидеш, всички ще си помислят, че си придаваш важности. Ще има и
куп други хора, които не сме виждали от цяла вечност…
— Ами, да, сигурно си има причина да не сме ги виждали —
вметна Джуд.
— Освен това, Уилем, мацката ще те чака, независимо дали ще
благоволиш да прекараш един час в Бруклин. Не е като да е накрай
света. В Бушуик е. Джуди ще ни закара.
Предишната година Джуд беше купил кола и макар тя да не беше
кой знае какво, Джей Би обичаше да се размотава с нея.
— Какво, какво? Няма да ходя никъде — отсече Джуд.
— Защо?
— На инвалидна количка съм, Джей Би, забрави ли? И доколкото
си спомням, Марта и Франческа нямат асансьор.
— Не е там — оповести тържествуващо Джей Би. — Виждаш ли
колко време е минало? Те се преместиха. На новото място със
сигурност има асансьор. И то товарен. — Той се облегна и забарабани
с юмрук по масата, докато останалите седяха в примирено мълчание.
— Значи, отиваме!
И така, следващата събота се срещнаха в таванското жилище на
Джуд на Грийн стрийт и той ги закара в Бушуик, където започна да
обикаля из квартала на Марта и Франческа, за да намери къде да
паркира.
— Ей там отзад имаше място — каза след десет минути Джей
Би.
— Беше само за товарене и разтоварване — отвърна му Джуд.
— Ако сложиш инвалидната карта, можем да паркираме където
си поискаме — напомни Джей Би.
— Не обичам да я използвам… знаеш го.

240
 — Щом не искаш да я използваш, за какво изобщо ти е кола?
— Джуд, ей там май има място — намеси се Уилем, без да
обръща внимание на Джей Би.
— На седем пресечки — промърмори Джей Би.
— Млъквай, Джей Би — скастри го Малкълм.
След като отидоха на купона, всеки от тях бе издърпан в
различен ъгъл. Уилем видя как Марта тегли решително Джуд:
„Помагай“ — изрече само с устни Джуд, а той се усмихна и му махна
набързо. „Не се давай“ — отговори също само с устни и Джуд завъртя
очи. Знаеше, че Джуд изобщо не е искал да идва, да обяснява отново и
отново защо е на инвалидна количка, но Уилем му се беше примолил.
— Не ме карай да ходя сам.
— Няма да бъдеш сам. Ще бъдеш с Джей Би и Малкълм.
— Знаеш какво имам предвид. Четирийсет и пет минути, и си
тръгваме. Ако искат да стоят по-дълго, Джей Би и Малкълм все ще
намерят обратния път.
— Петнайсет минути.
— Трийсет.
— Става.
Междувременно Уилем бе отмъкнат от Еди Ким, която от колежа
всъщност не се беше променила на външен вид: малко по-пълна може
би, но иначе си беше същата. Той я прегърна.
— Еди — каза, — честито.
— Благодаря, Уилем — отвърна Еди. Усмихна му се. —
Изглеждаш страхотно. Наистина. — Джей Би открай време развиваше
теорията, че Еди си пада по Уилем, но на него не му се вярваше много-
много. — „Лакунските детективи“ ми харесаха много. Играеше
страхотно.
— О! — възкликна той. — Благодаря.
Мразеше ги тия „Лакунски детективи“. Беше му неприятно да се
снима във филма — научнофантастичен, за двама метафизични
детективи, които проникват в съзнанието на хора с амнезия, с
режисьор, който се държеше като пръв тиран, затова половин месец
след началото на снимките изпълнителката на главната женска роля се
отказа, та се наложи да правят нов кастинг, и поне по веднъж на ден
някой напускаше разплакан, на бегом снимачната площадка — и
всъщност изобщо не го беше гледал.

241
 — И така — рече в опит да пренасочи разговора, — кога…
— Защо Джуд е на инвалидна количка? — попита Еди.
Той въздъхна. Когато преди два месеца — за пръв път от четири
години, откакто бе на трийсет и една — Джуд бе започнал да използва
редовно инвалидната количка, той ги бе подготвил как да реагират на
този въпрос.
— Не е за постоянно — отвърна Уилем. — Просто има инфекция
в крака и го боли, ако върви дълго пеш.
— Господи, клетият той — рече Еди. — Марта спомена, че бил
напуснал Прокуратурата и сега се бил издигнал, бил в голяма кантора.
Пак открай време Джей Би подозираше, че Еди си пада по Джуд,
и това според Уилем бе доста правдоподобно.
— Да, вече от няколко години — потвърди той в желанието си да
отклони темата от Джуд, не обичаше да отговаря на въпроси, свързани
с него — не че не искаше да разговаря за Джуд, знаеше и какво може и
какво не може да казва за него или от негово име, но не му допадаше,
че започнеха ли да подпитват, всички говореха някак потайно,
съзаклятнически, сякаш Уилем можеше да бъде убеден или излъган да
разкрие за Джуд неща, които самият той не би споделил. (Като че ли
изобщо споделяше нещо.) — При всички положения, Еди, наистина е
страхотно, че ще го направиш. — Той спря. — Извинявай… трябваше
да попитам… пак ли ще те наричаме Еди?
Еди се свъси.
— А как иначе да ме наричате?
— Ами… — Той замълча. — Не знаех доколко са напреднали
нещата и…
— Кои неща?
— Ами коренната промяна. — Съжали, че не е замълчал, когато
е забелязал объркването на Еди. — Джей Би спомена, че ще си
сменяш…
— Да, сменям си местожителството, отивам в Хонконг — заяви
все така свъсена Еди. — Ще бъда консултант по веган хранене на
свободна практика за средни по размери кетъринг фирми. Я чакай… ти
какво си помисли, че ще си сменям пола ли?
— О, боже — възкликна той и съзнанието му се запълни от две
мисли, отделни, но еднакво пронизителни: „Ще го убия Джей Би“. И:

242
„Изгарям от нетърпение да разкажа на Джуд за този разговор“. —
Ужасно съжалявам, Еди.
Помнеше от следването, че на Еди й трябва малко: разстройваше
се от дреболии, от детински дреболии (веднъж я видя да ридае, защото
горната топка от сладоледа във фунийка й беше паднала върху новите
обувки), а посрещаше съвсем невъзмутимо важни неща (смъртта на
сестра си, раздялата с приятелката си, когато тя пищеше и мяташе
снежни топки на двора, а всички в общежитието се бяха струпали да
гледат от прозорците). И той не знаеше в коя категория попада гафът
му, самата Еди явно също не можеше да реши и малката й уста се
кривеше объркано. Накрая обаче тя прихна и се провикна към една
жена в другия край на стаята:
— Хана! Хана! Ела насам! Да ти разкажа нещо!
Той въздъхна тежко, извини се още веднъж, отново я поздрави и
се измъкна.
Тръгна през помещението към Джуд. След години — направо
след десетилетия такива купони двамата си бяха разработили свой
език на жестовете, пантомима, в която всяко движение означаваше
едно — помощ! — макар и с различна степен на неотложност.
Обикновено беше достатъчно да се погледнат през стаята и да
предадат като по телеграф отчаянието си, но на купони като този,
когато помещението се осветяваше само от свещи и по време на
краткия му разговор с Еди гостите сякаш се бяха умножили, често се
налагаше да прибягват до по-изразителен език на тялото. Ако някой от
двамата се пипаше отзад по врата, другият трябваше да му звънне
незабавно по телефона, ако започнеше да си играе с каишката на
часовника, значи му казваше: „Ела тук и ме замени в разговора или
поне присъствай“, ако ли пък си дръпнеше рязко надолу лявото ухо, го
приканваше: „Измъквай ме незабавно“. Той виждаше с крайчеца на
окото, че от десет минути Джуд не спира да си тегли ухото, и забеляза,
че при Марта е отишла кисела на вид жена, която помнеше смътно, че
е срещал на друг купон (и която още тогава му беше станала
антипатична). Двете се бяха надвесили изпитателно над Джуд така,
сякаш го бяха взели в плен, и на свещите изглеждаха доста свирепи,
сякаш Джуд беше малко дете, току-що заловено да отчупва покрития
със сладник ъгъл на къщата им от джинджифилов хляб, и сега умуваха

243
какво да правят с него, дали да го сварят със сини сливи, или да го
опекат с пащърнак.
Както щеше да обясни по-късно на Джуд, той се опита наистина
да му помогне, но беше в единия край на стаята, а Джуд — в другия, и
докато вървеше към него, постоянно го спираха и го въвличаха в
разговор хора, които не беше виждал от години, и по-дразнещото, хора,
които беше виждал само преди седмици. Докато се промушваше, той
махна с ръка на Малкълм и му посочи към Джуд, но Малкълм сви
безпомощно рамене и попита само с устни: „Какво?“, при което той
махна с ръка: „Както и да е“.
„Трябва да се махна оттук“ — мислеше си, докато се провираше
през навалицата, но истината беше, че всъщност нямаше нищо против
такива купони и дълбоко в себе си му беше приятно на тях.
Подозираше, че същото може би важи и за Джуд, пък било то и в по-
малка степен — със сигурност се справяше чудесно по купоните и
хората винаги искаха да поговорят с него: въпреки че все роптаеха,
задето Джей Би ги мъкне на такива места и колко е скучно на тях, и
двамата бяха наясно, че ако наистина го искат, могат просто да
откажат, а го правят рядко — така де, къде другаде можеха да пуснат в
действие своите семафори, езика, на който говореха само те двамата в
целия свят?
През последните години, докато животът го отдалечаваше все
повече от колежа и човека, който е бил тогава, той понякога
установяваше, че му действа разтоварващо да се среща с хора от
следването. Заяждаше се с Джей Би, че така и не е надрасъл
общежитието Худ Хол, всъщност обаче му се възхищаваше, че не губи
връзка с мнозина свои — и техни — познати от онова време и е успял
да впише доста от тях в сегашните обстоятелства. Но колкото и
приятели да имаше от едно време, Джей Би възприемаше живота в
сегашно време, така го и живееше и в негово присъствие и на най-
заклетите носталгици им се отщяваше да се ровят из плявата и
лустрото на миналото и се задоволяваха да общуват с човека пред себе
си такъв, какъвто е днес. Оценяваше и че хората, с които Джей Би
беше избрал да поддържа приятелство, като цяло не се впечатляваха от
това какъв е станал (доколкото изобщо можеше да се твърди, че е
станал някакъв). Имаше и такива, които се държаха различно с него —
особено през последната година-две, — повечето обаче се бяха

244
посветили на живот, на интереси и начинания, толкова специфични и
понякога маргинални, че не възприемаха постиженията на Уилем като
по-важни или по-маловажни от собствените си успехи. Приятелите на
Джей Би бяха все поети, художници — майстори на пърформанса,
учени, звезди на модерния балет и философи — както отбеляза веднъж
Малкълм, той се бе сприятелил в колежа с всички, които имаха и най-
малък шанс да забогатеят — живееха от грантове, безплатни
специализации и стипендии. Сред хората, които Джей Би си беше
подбрал в общежитието Худ Хол, успехът се измерваше не с
постъпленията от продажбите (както го измерваха агентът и
мениджърът му), не редом с кои звезди си творил, не с рецензиите
(както го измерваха колегите му от магистратурата), той се определяше
само и единствено от това колко добра е работата ти и дали се гордееш
с нея. (По тези купони имаше хора, които направо го питаха: „О, не
съм гледал «Черен живак 3081». Но гордееш ли се с работата си в
него?“. Не, не се гордееше. Изпълняваше ролята на мрачен
междугалактически учен, който освен това беше и воин, майстор в
жиужицото и с двете си ръце бе победил грамадно космическо
чудовище. Но беше удовлетворен: беше работил къртовски, бе
подходил сериозно към ролята и се надяваше и занапред да е така.)
Понякога се питаше дали не го взимат на подбив, дали кръгът около
Джей Би не си е организирал пърформанс, където надпреварата,
притесненията и амбициите от истинския свят — светът, който се
движеше напред, крепеше се само на пари, алчност и завист — са
загърбвани в полза на чистата наслада от работата. Понякога всичко
това му действаше отрезвяващо в най-добрия смисъл на думата: той
възприемаше тези купони, времето, прекарано с хора от общежитието,
като нещо пречистващо и живително, като нещо, връщащо го към
човека, който някога е бил, който с огромно въодушевление се е
включил в студентската постановка на „Шум зад кулисите“[3] в колежа
и е карал приятелите си от стаята всяка вечер да учат с него репликите.
— Кариерна миква[4] — заяви усмихнат Джуд, когато той му го
разказа.
— Студен душ срещу свободния пазар — рече му той.
— Клизма на амбициите.
— О, това си го бива!

245
 Понякога обаче купоните — като днешния — имаха обратно
въздействие. Понякога му беше неприятно това застинало
пренебрежително отношение на околните, за тях той беше и винаги
щеше да си остане Уилем Рагнаршон от осма стая в Худ Хол, когото не
го бива в математиката, затова пък е добър с момичетата, несложен и
ясен като характер, нарисуван с две бързи мазки на четката. Не че те
непременно не бяха прави — имаше нещо потискащо да си в
индустрия, където го смятаха за интелектуалец само защото той не
четеше някои списания и сайтове и беше учил именно в този колеж, —
но от това бездруго малкият му живот изглеждаше още по-малък.
Понякога му се струваше, че някогашните му състуденти
нарочно и вироглаво не забелязват успехите му — миналата година бе
ходил на купон в Ред Хук[5] и бе разговарял със свой познат от колежа,
който не пропускаше такива сбирки, тип на име Артър, който бе живял
в общежитието на лузърите — Дилингам Хол, а сега издаваше
списание за дигитална картография, което, макар и с малък тираж, се
радваше на уважение.
— Е, Уилем, с какво се занимаваш напоследък? — попита накрая
Артър, след като десет минути го беше занимавал с последния брой на
„Хистърис“, посветен на триизмерните изображения на пътя на
опиума в Индокитай от хиляда осемстотин трийсет и девета до хиляда
осемстотин четирийсет и втора година.
В този миг, както понякога се случваше на такива сбирки, той
сякаш изгуби ориентация. Случваше се самият въпрос да е зададен на
шега, иронично, като поздравление, при което той се усмихваше и се
включваше в играта:
— О, нищо особено, още съм в „Ортолан“. Предлагаме
страхотно суши с треска.
Понякога обаче хората наистина не знаеха. Напоследък се
случваше все по-рядко и такива хора живееха толкова встрани от
културните събития, че смятаха за подривна дейност дори четенето на
„Ню Йорк Таймс“, или — по-често — се опитваха да изразят
неодобрението си — не, отрицателното си отношение — към него, към
живота и работата му, като най-категорично не се интересуваха от тях.
Той не познаваше Артър достатъчно добре, за да прецени в коя
категория попада (макар и да го познаваше достатъчно, за да не го

246
харесва, да не харесва как Артър нахлува в личното му пространство и
направо го притиска до стената), затова отговори просто:
— Актьор съм.
— Виж ти — отвърна недоумяващо Артър. — Къде? Чувал ли
съм?
Този въпрос — дори не самият въпрос, а тонът на Артър,
нехайството и присмехът в него — го подразниха отново, но той не го
показа.
— Ами, най-вече във филми на независими киностудии — каза
бавно. — Миналата година участвах в „Царството на тамяна“, другия
месец заминавам на снимките на „Непобедимият“ по едноименния
роман. — Артър продължи да го гледа неразбиращо. Уилем въздъхна,
за „Царството на тамяна“ беше получил награда. — Току-що по
екраните излезе и филм, в който съм се снимал преди две години, казва
се „Черен живак 3081“.
— Звучи интересно — отвърна Артър, изглеждаше отегчен. —
Но май не съм го чувал. Хм. Трябва да погледна. Е, браво на теб,
Уилем.
Беше му неприятно да му казват „Браво на теб, Уилем“, сякаш
работата му беше някаква фантазия от захарен памук, измислица, с
която той залъгваше себе си и другите, а не нещо, което наистина
съществува. Особено неприятно му беше днес вечерта, защото на
някакви си петдесет метра, точно зад прозореца и главата на Артър, на
сградата бяха закрепени осветен с прожектори огромен билборд с
неговото лице — вярно, изкривено: той все пак се сражаваше с
компютърно генериран огромен морав извънземен — и половинметров
надпис „ЧЕРЕН ЖИВАК 3081“: ОЧАКВАЙТЕ СКОРО. В такива
мигове той се разочароваше от познатите си от общежитието. „В
крайна сметка не са по-добри от всички останали — осъзнаваше. —
Като теглим чертата, всъщност са завистливи и само се чудят как да ме
обидят. А аз съм глупак, щом наистина се обиждам. — По-късно щеше
да се ядосва на самия себе си. — Нали това искаше — щеше да си
напомня. — Защо тогава изобщо те вълнува какво мислят другите?“
Но да си актьор, се свеждаше до това да те вълнува какво мислят
останалите (понякога му се струваше, че в професията няма друго) и
колкото и да си втълпяваше, че е недосегаем за чуждото мнение — че
му е все едно, — определено не беше така.

247
 — Знам, че е ужасно дребнаво — каза той на Джуд след купона.
Беше засрамен, че се е ядосал толкова — не би го споделил с
никой друг.
— Изобщо не ми звучи дребнаво — увери го Джуд. Прибираха
се с колата от Ред Хук в центъра. — Но Артър си е негодник, Уилем.
Винаги е бил. И не се е променил, нищо че години наред е изучавал
Херодот.
Той се усмихна от немай-къде.
— Не знам — рече. — Понякога ми се струва, че има нещо
много… много безсмислено в работата ми.
— Не говори така, Уилем! Ти си изумителен актьор, наистина.
И…
— Само не казвай, че радвам хората.
— Не съм и смятал. Филмите ти не са от нещата, които радват
някого.
(В амплоа на Уилем се бяха превърнали мрачните сложни герои
— често прикрити насилници, обикновено с нравствени прегрешения,
— които пораждаха в една или друга степен състрадание. „Рагнаршон
Страшилището“, ето как му викаше Харолд.)
— Ако не броим, разбира се, извънземните.
— Точно така, ако не броим извънземните. Макар че и тях ги
изтребваш накрая, нали? Но, Уилем, приятно ми е да ги гледам,
същото важи за мнозина. И това е нещо, нали? Кой още може да се
похвали, че е в състояние да те откъсне от сивото ежедневие? — И
когато той не отговори: — Знаеш ли, май не си струва да ходим повече
на тези купони, и за двамата те се превръщат в нездравословно
упражнение по мазохизъм и самобичуване. — Джуд се извърна към
него и се усмихна широко. — Ти поне се занимаваш с изкуство. Докато
аз все едно продавам оръжие. Днес вечерта Дороти Уортън ме попита
какво е да се будя всяка сутрин с мисълта, че предишния ден съм
пожертвал още една частичка от душата си.
Накрая той се засмя.
— Не, не те е питала такова нещо.
— Попита ме, и още как. Сякаш разговарях с Харолд.
— Да, ако Харолд беше бяла жена със сплетена на плитчици
коса.
Джуд се усмихна.

248
 — Нали ти казах, сякаш разговарях с Харолд.
Всъщност обаче и двамата бяха наясно защо продължават да
ходят по тези купони: защото те се бяха превърнали в една от малкото
възможности четиримата да бъдат заедно, а понякога им се струваха и
единствената възможност да създават общи спомени, които четиримата
да споделят, да поддържат приятелството си живо, като хвърлят наръчи
подпалки върху почти изтлялата черна жарава. Това бе техният начин
да се преструват, че всичко си е същото.
Това им даваше и повод да се преструват, че с Джей Би всичко е
наред, макар и тримата да знаеха, че не е. Уилем не можеше да разбере
какво точно става с него — по свой си начин Джей Би можеше да бъде
не по-малко уклончив от Джуд, когато подхванеха разговор на
определени теми, — но знаеше, че Джей Би е самотен, нещастен и
разколебан, все чувства, непознати за него. Долавяше, че Джей Би —
на когото му беше харесвало в колежа с неговата структура, йерархии,
микрообщества и който се бе ориентирал с такава лекота в тях — се
опитва с всеки купон да върне към живот непринуденото, безгрижно
общуване от едно време, когато професионалните им перспективи са
били съвсем неизбистрени и са ги обединявали амбициите, вместо да
ги разединява делничният бит. Затова организираше тези излизания и
те както винаги го следваха покорно, проявяваха към него дребната
добрина да го оставят именно той да е водачът, именно той да решава
винаги за тях.
Искаше му се да се види с Джей Би, да поговорят насаме, но
напоследък, когато не беше с приятелите си от колежа, Джей Би се
движеше с други хора, повечето свързани със света на изкуството, и
тях като че ли не ги вълнуваше друго, освен дрогата в големи
количества и безразборният секс, а това не го привличаше. Той се
задържаше все по-рядко и по-рядко в Ню Йорк — през последните три
години само за осем месеца — и когато си беше у дома, го обземаха в
еднаква степен две взаимно изключващи се силни желания — да
прекарва смислено времето с приятелите си и да не прави абсолютно
нищо.
Сега обаче продължаваше да се провира към Джуд, който поне се
бе отскубнал от Марта и киселата й приятелка и разговаряше с
приятелката им Каролайна (щом ги видя, той отново бе обзет от
угризения на съвестта, понеже не бе говорил от месеци с Каролайна и

249
знаеше, че тя му се сърди), когато Франческа му препречи пътя, за да
го представи отново на жена на име Рейчъл, с която той бе работил
преди четири години в постановката на „На седмото небе“[6] — Рейчъл
бе помощник — драматург. Зарадва се, че я вижда — по онова време,
преди толкова години, му беше харесала, и тогава, и сега я мислеше за
красива, — но още докато разговаряше с нея, разбра, че няма да
стигнат по-далеч. Наистина не преувеличаваше, след пет седмици
отиваше на снимки. Сега не му беше времето да се забърква в нещо
ново и сложно, а нямаше сили за еднократен секс, който, както знаеше,
имаше странното свойство да е не по-малко изтощителен от
постоянните отношения.
Десетина минути след началото на разговора с Рейчъл се чу
сигналът за есемес, той се извини и го погледна, беше от Джуд:
„Тръгвам. Не искам да прекъсвам разговора ти с бъдещата госпожа
Рагнаршон. Ще се видим вкъщи“.
— Мамка му — каза той, а после на Рейчъл: — Извинявай.
Най-неочаквано магията на купона се изпари и на него му се
прииска да си тръгне час по-скоро. Участието им в тези купони беше
нещо като театър, който четиримата разиграваха по свое желание, но
щом някой от актьорите слезеше от сцената, вече нямаше смисъл да
продължават. Той се сбогува с Рейчъл — от озадачено изражението й
стана враждебно, щом тя осъзна, че той наистина си тръгва, и то без
нея, — после и с други, с Марта, Франческа, Джей Би, Малкълм, Еди,
Каролайна, и поне половината от тях явно се подразниха страшно.
Отне му още половин час да се измъкне от апартамента и докато
слизаше долу, отговори обнадежден на есемеса на Джуд: „Още ли си
тук? Тръгвам си. — А после, след като Джуд не реагира: — Прибирам
се с метрото. Ще купя по пътя нещо… доскоро“.
Стигна с метрото на Осмо авеню и после продължи пеш на юг
към жилището си на няколко пресечки. Краят на октомври беше
любимото му време в града и той винаги тъгуваше, ако му се налагаше
да го пропусне. Живееше на ъгъла на „Пери“ и Четвърто авеню, в
жилище на третия етаж с прозорци, до които стигаха върховете на
дърветата гинко — преди да се нанесе, си представяше как в
почивните дни ще се излежава до късно и ще гледа торнадото от жълти
листа, откъснати от вятъра. Но така и не го направи.

250
 Нямаше особени чувства към жилището, освен че то беше негово
и че той го беше купил, първата и най-голяма покупка, след като
изплати и последния от студентските заеми. Когато преди година и
половина се беше заел да си търси жилище, знаеше само, че иска да е в
центъра и да има асансьор, така че Джуд да може да му идва на гости.
— Не си ли прекалено зависим? — беше го попитала уж на шега,
но всъщност не толкова на шега тогавашната му приятелка Филипа.
— Така ли мислиш? — бе отвърнал той с въпрос — беше наясно
какво го пита, но се бе престорил, че не разбира.
— Да, Уилем — бе отвърнала Филипа и се беше засмяла, за да
прикрие раздразнението си.
Той бе свил рамене — не се беше засегнал.
— Не мога да живея на място, където той не може да ми идва на
гости — беше уточнил.
Тя въздъхна.
— Знам.
Той си даваше сметка, че Филипа няма нищо против Джуд,
харесваше го, Джуд също я харесваше и веднъж дори му беше казал,
че когато е в града, трябва да прекарва повече време с Филипа. След
като бяха започнали да се срещат — Филипа беше художничка по
костюмите, главно театрални, — тя се забавляваше, дори бе очарована
от приятелствата му. Той знаеше, че според нея те доказват верността
му, това, че на него може да се разчита, че е постоянен. Но по-нататък,
когато станаха по-зрели, нещо се промени и времето, което той
прекарваше с Джей Би, с Малкълм и особено с Джуд, се превърна в
доказателство, че дълбоко в себе си още е незрял, че не желае да
загърби удобствата на един живот — живота с тях, — в името на друг,
несигурен — с Филипа. Тя не го помоли нито веднъж да не се вижда с
тях — всъщност едно от нещата, които той харесваше най-много в нея,
бе близостта й с нейните приятели и че двамата могат да прекарат една
вечер всеки със своята компания, в своите ресторанти, да води своите
си разговори, а накрая да се срещнат и двете отделни вечери да се
слеят в една, споделена, — но сега искаше той да капитулира, да се
посвети повече на нея и на връзката им.
А той не можеше да се насили да го направи. Всъщност му се
струваше, че тя не признава колко много й е дал. През последните две
години заедно не бе отишъл у Харолд и Джулия за Деня на

251
благодарността, нито у Ървинови за Коледа, за да може да погостува у
родителите й във Върмонт, беше пропуснал и ежегодната почивка с
Джуд, ходеше с нея на всички купони, сватби, вечери и представления
на приятелите й, когато бе в града, бе живял у нея, беше наблюдавал
как рисува скици за костюмите в „Бурята“, беше й острил скъпите
цветни моливи, докато тя спеше, а той — със съзнание още в друг
часови пояс — беше обикалял из апартамента, бе започвал и прекъсвал
да чете някоя книга, бе отварял и затварял списания, бе подреждал
напосоки опаковките с макарони и овесени ядки в шкафа. Беше го
правил щастливо, без неприязън. Но и това се бе оказало недостатъчно
и предишната година, след близо четиригодишна връзка, двамата се
бяха разделили мирно и кротко и както си мислеше той, с най-добри
чувства.
След като разбра, че са скъсали, господин Ървин поклати глава
(беше се случило на празненството в чест на Флора, която току-що
беше родила).
— Вие, момчета, наистина се превръщате в Питър Пановци —
каза той. — Колко години навърши, Уилем? Трийсет и шест ли? Не
проумявам какво ви става. Печелите пари. Бележите успехи. Не
мислите, че е време вече да не ходите вкопчени един в друг и наистина
да пораснете?
Но кога порастваш? Наистина ли само когато си намериш
спътник в живота? (Но ако имаше само една възможност, значи
всъщност нямаше никаква възможност.)
— Хилядолетия на еволюция и обществено развитие и това е
единственият ни избор? — беше попитал той миналото лято в Труро
Харолд, който се беше засмял.
— Виж какво, Уилем — беше му казал. — Според мен се
справяш прекрасно. Знам, все ти опявам да се задомиш и съм съгласен
с бащата на Малкълм, че семейният живот е хубаво нещо, но всъщност
единственото, което се иска от теб, е да си добър човек, какъвто вече
си, и да се наслаждаваш на живота. Млад си. Разполагаш с много
години да решиш какво искаш да правиш и как искаш да живееш.
— Ами ако искам да живея както сега?
— Ами, тогава всичко е наред — каза Харолд. Той се усмихна на
Уилем. — Всеки мъж, момчета, мечтае да живее като вас. Вероятно
дори Джон Ървин.

252
 Напоследък се питаше дали е толкова лошо да си зависим. Беше
му приятно да има приятели, това не вредеше на никого, на никого не
му влизаше в работата дали е зависим. Пък и дали в приятелството си
по-зависим, отколкото в една връзка? Защо това бе похвално, когато си
на двайсет и седем, но не и когато си на трийсет и седем? Нима
приятелството отстъпваше по нещо на една връзка? При приятелството
двама души остават заедно ден след ден, свързани не от секс или
физическо привличане, не от пари, деца и собственост, а само от
споделяното съгласие да са заедно и занапред, от взаимната вярност на
съюз, който няма как да бъде скрепен със закон. Приятелят става
свидетел на злочестините, които се сипят бавно върху теб, на дълги
промеждутъци от скука и от време навреме на победи. Приятелят се
чувства възнаграден с привилегията да присъства на най-мрачните
мигове в живота ти и да знае, че в замяна и той може да не крие, че се е
отчаял.
Всъщност умението му да поддържа приятелство за него бе по-
важно от предполагаемата му незрялост. Винаги се беше гордял, че е
добър приятел, че приятелството винаги е било важно за него. Но
наистина ли умееше да е приятел? Например нерешеният проблем на
Джей Би — един добър приятел все щеше да измисли нещо. Един
добър приятел със сигурност щеше да измисли по-добър начин да се
справи с проблемите на Джуд, вместо да си повтаря като мантра, че
просто няма по-добър начин и ако има, ако на някого (на Анди? На
Харолд? На друг?) му хрумне някакъв план, той на драго сърце ще го
последва. Но още докато си го повтаряше, беше наясно, че просто си
търси оправдания.
Знаеше го и Анди. Преди пет години Анди му се беше обадил по
телефона в София и му беше вдигнал скандал. Това бяха първите му
снимки, беше много късно през нощта и когато той вдигна и чу как
Анди му казва:
— Уж се кълнеш, че си страхотен приятел, а вечно те няма —
веднага премина в защита, понеже знаеше, че Анди е прав.
— Чакай малко — му рече и седна, а гневът и страхът заличиха и
последните остатъци от сънливостта.
— Седи вкъщи и се самонаранява, кълца се на парчета, целият е
в белези, заприличал е на скелет и къде си ти, Уилем? — попита Анди.
— Само не ми казвай: „На снимки съм“! Защо не го проверяваш?

253
 — Звъня му всеки ден — разкрещя се и той.
— Знаеше, че ще му бъде тежко — продължи Анди, като го
надвика. — Знаеше, че заради осиновяването ще се почувства по-
уязвим. Защо не се погрижи да е в безопасност, Уилем? Защо другите
ви така наречени приятели не предприемат нищо?
— Защото той не иска да научават, че се самонаранява, ето защо!
И не знаех, Анди, че ще му бъде толкова тежко — отговори той. —
Никога не ми казва нищо! Откъде да разбера?
— Как откъде! Длъжен си! Мисли, Уилем!
— Само не ми крещи — ревна той. — Вбесен си, Анди, просто
защото ти е пациент, а ти не знаеш как да му помогнеш, и си го
изкарваш на мен.
Съжали в мига, в който го изрече, и известно време и двамата
мълчаха и само дишаха тежко в телефона.
— Анди — подхвана той.
— Недей — прекъсна го Анди. — Прав си, Уилем. Извинявай.
Извинявай.
— Не, ти извинявай — отвърна той.
Чувстваше се ужасно при мисълта за Джуд в ужасната баня на
Лиспенард стрийт. Преди да замине, бе търсил навсякъде бръсначите
на Джуд: под капака на тоалетното казанче, отзад върху шкафчето с
лекарствата, дори под чекмеджетата, беше ги вадил едно по едно и ги
беше оглеждал от всички ъгли, но не бе успял да открие ножчетата.
Анди обаче беше прав: това бе негово задължение. Трябваше да се
постарае повече. А не го беше направил и се бе провалил.
— Недей — каза Анди. — Наистина съжалявам, Уилем,
непростимо е. И си прав — не знам какво да правя. — Говореше
уморено. — Просто животът му… животът му е бил ужасен, Уилем. И
той ти се доверява.
— Знам — изпелтечи той. — Знам, че ми се доверява.
И така, разработиха план и когато се прибра, той започна да
следи Джуд по-изкъсо, което не се бе увенчало с нищо. Всъщност
месец — месец и нещо след осиновяването Джуд бе различен, преди
той не го беше виждал такъв. Не можеше да определи какво се е
променило, освен в редки случаи не можеше дори да каже в кои дни
Джуд е нещастен и в кои — не. Не беше като той да ходи с каменно
лице, а после изведнъж да се променя — като цяло поведението,

254
ритъмът и движенията му си бяха същите. Но нещо все пак се беше
променило и за кратко той имаше странното усещане, че Джуд, когото
познава, е бил заменен с друг Джуд и този друг Джуд, появил се на
негово място, е човек, когото той може да пита всичко, който може да
разкаже смешни истории за домашни любимци, за приятели и за
случки от детството, който ходи с дълъг ръкав само защото му е
студено, а не защото се опитва да скрие нещо. Беше решен да се
доверява на онова, което му каже Джуд: в края на краищата не му беше
лекар. Беше му приятел. Работата му беше да се държи с него така,
както иска той, а не като обект за следене.
И така, с времето бдителността му се попритъпи и накрая онзи,
другият Джуд, се прибра в земите на феите и магиите, а Джуд, когото
той познаваше, отново зае мястото си. Но пак изникваха
притеснителни неща, които му напомняха, че знае за Джуд само
колкото Джуд му позволява да знае: ако беше заминал на снимки, му се
обаждаше по телефона всеки ден, обикновено в предварително
уговорено време — веднъж преди година му бе звъннал и двамата
подхванаха съвсем нормален разговор, Джуд не звучеше различно от
обикновено, двамата се смееха на една от историите на Уилем, когато
той чу безпогрешно някъде в далечината вътрешна уредба, каквито
има само в болниците:
— Доктор Несарян, доктор Несарян в трета операционна.
— Джуд? — беше възкликнал той.
— Не се притеснявай, Уилем — бе отвърнал Джуд. — Добре съм.
Имам само лека инфекция, мен ако питаш, Анди драматизира
излишно.
— Каква инфекция? Боже мой, Джуд!
— На кръвта, но няма страшно. Наистина, Уилем, ако беше
сериозно, щях да ти кажа.
— Не, да те вземат мътните, Джуд, нямаше да ми кажеш.
Инфекция на кръвта вече си е сериозно.
Известно време той мълча.
— Щях да ти кажа, Уилем.
— Харолд знае ли?
— Не — отговори той рязко. — И няма да му казваш.
От такива разговори той направо се вцепеняваше, толкова
притеснен беше, и цяла вечер се мъчеше да си спомни какво са си

255
казали предишната седмица, търсеше думи, които да го наведат на
мисълта, че нещо не е било наред и от глупост той просто ги е
пропуснал. В по-великодушни мигове си представяше озадачен, че
Джуд е фокусник, който знае само един номер — да се крие, но от
година на година става все по-добър и сега е достатъчно само да
вдигне пред очите си края на копринения си плащ, за да стане невидим
дори за най-близките. Случваше се обаче и да се вкисне от този номер,
да му докривее, че година след година хвърля всички сили да пази
тайните на Джуд, а в замяна не получава друго, освен съвсем
откъслечна информация, че не му се дава дори възможността да се
опита да му помогне, да се тревожи пред всички за него. В такива
мигове си мислеше: не е честно. Това не е никакво приятелство.
Всичко друго, но не и приятелство. Имаше чувството, че е въвлечен в
съзаклятническа игра, каквато изобщо не е имал намерение да играе.
От всяка постъпка на Джуд личеше, че не иска да му помагат. Той
обаче не можеше да го приеме. Въпросът беше как, без да си разваляш
приятелството, да не обръщаш внимание на човек, който най-
категорично отказва да му се помага. Приличаше на тъжен малък коан:
как да помогнеш на човек, който отказва да му помагаш, и да
осъзнаваш, че ако не се опиташ да му помогнеш, не си никакъв
приятел. „Разговаряй с мен — му идеше понякога да изкрещи на Джуд.
— Споделяй. Кажи ми какво да направя, за да те накарам да говориш с
мен.“
Веднъж на един купон бе чул случайно как Джуд обяснява на
някого, че споделял всичко с него, с Уилем, и се бе почувствал и
поласкан, и озадачен, защото всъщност: не знаеше нищо. Понякога
направо не му се вярваше, че държи толкова на човек, отказващ да
сподели с него нещата, които споделят всички приятели — как е
живял, преди да се запознаят, от какво се страхува, за какво мечтае, кой
го привлича, всекидневните огорчения и тъги. Понеже самият той не
разговаряше с Джуд, често му се искаше да поговори за него с Харолд
и да разбере какво знае той и дали, ако те двамата — и Анди —
обединят каквото знаят, ще намерят решение. Но това бяха само мечти:
Джуд нямаше да му прости никога и вместо да намери път към него,
той щеше да си отреже всички пътища.
След като се прибра в апартамента, прегледа набързо пощата —
рядко получаваше нещо важно: всичко, свързано с работата, отиваше

256
при агента или адвоката му, всичко лично пък отиваше при Джуд, —
намери сценария, който беше забравил там предишната седмица,
когато след фитнеса се бе отбил за малко и пак беше излязъл; сега дори
не си съблече якето.
Откакто бе купил преди една година апартамента, бе живял в
него общо месец и половина. В спалнята беше сложил ниско легло, във
всекидневната — масичката от Лиспенард стрийт, обезформения стол
от фибростъкло, марка „Имс“, който Джей Би беше намерил на
улицата, и кашоните с книгите. Малкълм уж смяташе да ремонтира
жилището, да превърне тесния кабинет без никакъв въздух до кухнята
в ниша за хранене и да се заеме и с други неща, но сякаш бе усетил
липсата на интерес у Уилем и все отлагаше. Той понякога
недоволстваше, но знаеше, че Малкълм няма никаква вина: не беше
отговорил на имейлите на Малкълм за боята, плочките и размерите на
вградената библиотека и кушетката — той трябваше да ги одобри,
преди Малкълм да ги поръча на дърводелците. Едва наскоро бе
помолил от адвокатската кантора да изпратят на Малкълм
окончателните документи, без които той не можеше да започне
ремонта, и другата седмица най-после щяха да седнат и той да вземе
някои решения, така че, когато се прибере в средата на януари,
жилището да бъде, както обещаваше Малкълм, ако не напълно
преобразено, то поне с много подобрения.
Междувременно живееше, общо взето, при Джуд, в апартамента
му на Грийн стрийт веднага след като беше скъсал с Филипа.
Използваше, че неговият апартамент още не е готов, както и
обещанието, което беше дал на Анди, като повод да се засели сякаш за
вечни времена в свободната стая у Джуд, истината обаче беше, че
имаше нужда от компанията на Джуд и от постоянното му присъствие.
Заминеше ли някъде, в Англия, в Ирландия, Калифорния, Франция,
Танжер, Алжир, Индия, Филипините, Канада, имаше нужда от образ
на онова, което го чака у дома в Ню Йорк, и този образ никога не
включваше Пери стрийт. Негов дом беше Грийн стрийт и когато беше
далеч, когато се чувстваше самотен, си мислеше за Грийн стрийт и за
стаята си там, мислеше си и как в края на седмицата, щом Джуд
приключеше с работата, двамата ще стоят до късно, ще си говорят и на
него ще му се струва, че времето е забавило своя ход, че се е
разширило и вечерта ще продължава вечно.

257
 И сега най-после се прибираше у дома. Изтича надолу по
стълбището и изхвърча от входа на Пери стрийт. Вечерта се беше
застудило и той закрачи бързо, почти се затича — както винаги, му
беше приятно да върви и да се чувства сам в такъв многолюден град.
Това бе едно от нещата, които му липсваха най-силно. На снимачната
площадка човек никога не беше сам. Някой от асистент-режисьорите
те отвеждаше в караваната и после обратно на снимачната площадка,
въпреки че разстоянието между тях беше само петдесетина метра.
Докато свикваше на снимачните площадки, в началото той се стресна,
после се развесели, а накрая започна да се дразни от налаганата от
кинаджиите култура на вдетиняване на актьорите. Понякога му се
струваше, че са го вързали прав на някой от снимачните кранове и го
разкарват от място на място: водеха го първо в гримьорната, после в
гардеробната. След това на снимачната площадка, а оттам пак в
караваната, сетне, след час-два, го извеждаха от караваната и го
връщаха на снимачната площадка.
— Само не допускай някога да свикна с това — казваше той на
Джуд, направо го умоляваше.
Това бяха последните думи от всичките му разкази: как се
хранят, разделени по йерархия и касти — актьорите и режисьорите на
една маса, операторите на друга, осветителите на трета, сценичните
работници на четвърта, костюмерите на пета — как си говорят за
тренировки, за ресторанти, в които искат да отидат, за диети, които
спазват, за инструктори по фитнес и за цигари (колко им се пуши), за
пластични операции (крайно време е да си направят), за снимачния
екип, който хем ненавижда актьорите, хем дава мило и драго те да му
обърнат поне мъничко внимание, за това какви подляри са гримьорите
и перукерите, които знаеха изумително много за живота на всички
актьори, понеже се бяха научили да мълчат като риби и да са направо
невидими, докато наместваха перуките, нанасяха фондьотена и
слушаха как актрисите крещят на гаджетата си, а актьорите си
уговарят през шепот по телефона среднощни срещи. Именно на тези
снимачни площадки той бе осъзнал, че е по-сдържан, отколкото си е
представял, и че е много лесно, много примамливо да си втълпиш, че
животът на снимачната площадка — където ти носеха всичко и където
съвсем в буквалния смисъл на думата можеха да направят така, че да
те огрее слънце — е истински живот.

258
 Веднъж, както стоеше на мястото си на снимачната площадка и
операторът правеше последни настройки, той дойде при него, хвана го
леко отстрани за главата — „Косата!“ — ревна първият асистент-
режисьор, за да не размести нещо — и я наклони два-три сантиметра
наляво, после надясно, сетне пак наляво така, сякаш наместваше ваза
върху полицата над камината.
— Не мърдай, Уилем — го предупреди и той обеща да стои
мирно, въпреки че едвам дишаше, такъв смях го беше напушил.
Изведнъж се сети за родителите си — за които с възрастта си
спомняше доста смущаващо все по-често — и за Хеминг и за стотна от
секундата ги видя да стоят вляво, точно до снимачната площадка, не
виждаше само лицата им с изражения, които така и така не бе в
състояние да си представи.
Обичаше да разказва на Джуд всичко това и да описва дните на
снимачната площадка като забавни и весели. Не си беше представял
актьорството така, но всъщност как изобщо си го беше представял?
Винаги беше подготвен, винаги се явяваше навреме, беше любезен с
всички, правеше каквото му казва операторът и спореше с режисьора
само когато беше неизбежно. Но дори след всички тези филми —
дванайсет за последните пет години, осем от които за последните две,
— дори след всичките им нелепости най-нереална му се струва
минутата, преди да включат камерата. Стои на първото място, стои на
второто място, което са му посочили на снимачната площадка,
операторът съобщава, че е готов.
— Пудра! — крещи първият асистент-режисьор и перукерът,
гримьорът, художникът по костюмите се спускат като лешояди към
него, започват да му наместват косата, да му оправят ризата, да го
гъделичкат с меките си четки по клепачите.
Отнема само трийсетина секунди, но през тези трийсет секунди,
докато е свел мигли, за да не му влиза пудрата в очите, докато чуждите
ръце се движат собственически по тялото и главата му, сякаш те не му
принадлежат, той изпитва странното усещане, че вече го няма, че е
изчезнал и дори животът му е само измислица. В тези секунди през
съзнанието му на истинска вихрушка се пренасят образи, толкова
бързи и разбъркани, че му е трудно да ги разграничи: сцената, която му
предстои да заснеме, разбира се, и сцената, която вече са заснели, но
неизбежно и всички неща, които го занимават, нещата, които вижда,

259
които чува и за които си спомня, преди да заспи нощем — Хеминг,
Джей Би, Малкълм, Харолд и Джулия. Джуд.
— Щастлив ли си? — беше попитал веднъж той Джуд (сигурно
са били пияни).
— Не мисля, че щастието е за мен — бе отвърнал накрая Джуд,
сякаш Уилем му бе предложил ястие, каквото не му се яде. — Но то е
за теб, Уилем.
Докато гримьорите, перукерите и костюмерите го подръпват и
побутват, му хрумва, че е трябвало да пита Джуд какво има предвид:
защо щастието е за него, но не и за Джуд. Но щом приключат със
снимките на сцената, той вече няма да помни въпроса, нито разговора,
който го е вдъхновил.
— Звук! — крещи първият асистент-режисьор и гримьорите,
перукерите и костюмерите се пръсват.
— Готово — отвръща звукорежисьорът, което означава, че вече
записва.
— Камера — провиква се операторът и напред излиза
скриптерката.
След това той отваря очи.

[1] От Бушуик — работнически квартал в северната част на

Бруклин в Ню Йорк. — Б.пр. ↑
[2] Град на Френската Ривиера, смятан за столица на
парфюмерийната индустрия. — Б.пр. ↑
[3] Пиеса на известния английски драматург и писател Майкъл
Фрейн. — Б.пр. ↑
[4] Обредно пречистване в юдаизма, както и мястото, където то
се извършва. — Б.пр. ↑
[5] Квартал в Бруклин, Ню Йорк. — Б.пр. ↑
[6] Пиеса (1979 г.) на английската драматуржка Карил Чърчил. —
Б.пр. ↑

260
 2

Една събота малко след като е станал на трийсет и шест, той

отваря сутринта очи и изпитва онова странно прекрасно усещане,
което понякога го обзема, усещането, когато си дава сметка, че
животът му е безоблачен. Представя си Харолд и Джулия в
Кеймбридж, как двамата обикалят сънено из кухнята, сипват кафе в
нащърбените, позахабени чаши, изтръскват росата по найлоновите
пликове, в които са сложени вестниците, и във въздуха Уилем, който
пътува към него от Кейптаун. Вижда наум и как Малкълм се притиска
към Софи в леглото в Бруклин, а после, тъй като се чувства изпълнен с
надежди, и Джей Би, който е на сигурно в леглото си в Долен Ист Сайд
и похърква. Тук, на Грийн стрийт, радиаторът издава съскащата си
въздишка. Чаршафите миришат на сапун и небе. Над него е
цилиндричният метален полилей, който Малкълм е сложил преди
месец. Под него е лъскавият черен дъсчен под. Апартаментът — все
така невъзможен с просторните си помещения, с възможностите и
потенциала си — е тих и негов.
Той насочва пръстите на краката си към долния край на леглото и
после ги размърдва така, че да сочат към пищялите му: нищо.
Намества гръб върху матрака: нищо. Свива колене към гърдите си:
нищо. Нищо не го боли, нищо дори не заплашва да го заболи: тялото
отново му принадлежи, ще изпълни каквото му хрумне, без да се
оплаква и да го саботира. Той затваря очи не защото е уморен, а защото
мигът е съвършен и той знае как да му се наслади.
Тези мигове никога не траят дълго — понякога е достатъчно да
седне и веднага сякаш получава удар по лицето, веднага му е
напомнено, че той принадлежи на тялото си, а не обратното, — но през
последните години, откакто нещата започнаха да се влошават, той
хвърля огромни усилия да се откаже от мисълта, че някога ще се
оправи, и вместо това се опитва да се съсредоточи върху минутите на
облекчение, да бъде признателен за тях, когато и където тялото му
реши да му ги предостави. Накрая сяда бавно, после се изправя все
така бавно. И пак се чувства прекрасно. Добър ден — решава и тръгва

261
към банята покрай инвалидната количка, разположила се като нацупен
великан в ъгъла на стаята.
Приготвя се, после сяда да чака с едни документи от кантората.
Като цяло прекарва повечето съботи там — това поне не се е
променило от дните на дългите му разходки: о, неговите разходки!
Нима именно той е изминавал съвсем сам като коза осемнайсетте
километра чак до Горен Ист Сайд и после се е прибирал? — днес
обаче има среща с Малкълм, ще го води при шивача си, защото
Малкълм ще се жени и му трябва костюм.
Не са съвсем сигурни дали Малкълм наистина се жени. Но
мислят, че да. През последните три години двамата със Софи ту късат,
ту се събират отново, пак късат и пак се събират. През последната
година обаче Малкълм е подхващал пред Уилем въпроса за брака и е
питал как мисли той, дали наистина е нещо прекрасно, с Джей Би пък
е говорил за накити и се е интересувал дали, когато жените казват, че
не харесват диаманти, това наистина е така, или само се намират на
приказки, а с него е обсъждал предбрачните договори.
Той бе отговорил възможно най-изчерпателно на въпросите му, а
после му беше дал името на един свой колега от Юридическия
факултет, адвокат, специалист по семейно право.
— О! — бе възкликнал Малкълм и се беше отдръпнал назад,
сякаш той го е пратил при професионален убиец. — Не съм сигурен,
че още имам нужда от това, Джуд.
— Добре тогава — отвърна той и си прибра визитката, която
Малкълм явно не искаше дори да докосне. — Ако и когато ти трябва,
само ми кажи.
Сетне, преди месец, Малкълм го беше попитал дали може да му
помогне да си избере костюм.
— Всъщност нямам нито един, представяш ли си? — попита той.
— Не мислиш ли, че трябва да имам? Не мислиш ли, че не е зле да
започна да търся. И аз не знам, сигурно вече съм по-зрял. Не мислиш
ли, че ще е добре за работата?
— Мисля, че изглеждаш страхотно, Мал — отвърна той. — И не
мисля, че по отношение на работата ти трябва помощ. Но ако искаш да
ти помогна, само кажи, ще го направя с удоволствие.
— Благодаря — каза Малкълм. — В смисъл просто ми се струва,
че не е зле да имам. За всеки случай. — Той замълча. — Между

262
другото, не мога да повярвам, че си имаш шивач на костюми.
Той се усмихна.
— Шивачът не е мой — каза. — Просто шие костюми и по една
случайност някои са мои.
— Господи — възкликна Малкълм, — Харолд наистина е създал
чудовище.
Той — къде ще ходи — се засмя. Но често му се струва, че
костюмът е единственото, благодарение на което изглежда нормално. В
месеците, когато беше на инвалидна количка, именно костюмите бяха
начинът да убеди клиентите си, че е достатъчно подготвен, и в същото
време да убеди себе си, че е като всички останали и ако не друго, поне
може да се облича като тях. Не се смяташе за суетен, по-скоро беше
чистник: когато беше малък, момчетата от дома понякога играеха
бейзбол с малчуганите от местното училище, които, за да ги подразнят,
си запушваха с пръсти носовете, докато излизаха на игрището.
— Я да се изкъпете! — крещяха. — Смърдите! Смърдите!
Те обаче си се къпеха: всяка сутрин си взимаха задължително
душ, разпенваха между дланите си и върху кесиите за баня мазния
розов сапун, после се търкаха, а някой от възпитателите крачеше
нагоре-надолу пред редицата душове, замахваше с някоя от тънките
кърпи към момчетата, които не се държаха добре, и подвикваше на
онези, които не се насапунисваха както трябва. Дори сега той се
ужасяваше от мисълта да не бъде отблъскващ, неподдържан, мръсен,
неугледен.
— Винаги ще бъдеш урод, но това не означава, че не можеш да
бъдеш спретнат — все му повтаряше отец Гавриил и макар че отец
Гавриил грешеше за много неща, той знаеше, че тук е прав.
Малкълм идва, прегръща го и после както винаги започва да
оглежда пространството — проточва като телескоп дългия си врат,
обикаля на малък кръг из помещението, насочва поглед като лъч на
фар и издава тихи оценяващи звуци.
Той отговаря на въпроса на Малкълм още преди да го е задал:
— Другия месец, Мал.
— Каза го и преди три месеца.
— Знам. Но сега говоря сериозно. Сега имам пари. По-точно ще
имам в края на месеца.
— Но вече го обсъдихме.

263
 — Знам. И, Малкълм… невероятно щедро от твоя страна. Но
няма начин да не ти платя.
Живееше в апартамента вече над четири години и четири години
не бе успял да го ремонтира, понеже нямаше пари, а нямаше пари,
защото изплащаше апартамента. Междувременно Малкълм бе
направил проект и бе разделил със стени стаите, беше му помогнал да
избере канапе, разположило се като сив космически кораб насред
всекидневната, бе пооправил някои неща, включително подовете.
— Пълна лудост — беше казал той навремето на Малкълм. —
След ремонта ще се наложи да го правиш наново.
Но Малкълм бе отвърнал, че така и така ще го преправя: боята за
подове била нов продукт и докато той бъдел готов да започнат
ремонта, Малкълм щял да си прави малки експерименти на Грийн
стрийт, стига той да не възразявал (а той, разбира се, не възразяваше).
Иначе апартаментът като цяло си е същият, както когато той се нанесе
в него: дълъг правоъгълник на шестия етаж в сграда в Южен Сохо с
прозорци в двата края, едните обърнати на запад, а другите — на
изток, както и по цялата южна стена с изглед към паркинг. Неговата
стая и баня са в източния край с изглед към ниска сграда на Мърсър
стрийт, стаите на Уилем — или най-малкото онова, което той и досега
възприема като стаи на Уилем — са в западния край с изглед към
Грийн стрийт. В средата на апартамента има кухня, както и трета баня.
И между стаите в източния и западния край се простират цели
километри пространство с черни подове, които лъщят като клавиши на
пиано.
Чувството да притежава толкова много площ още му е непознато,
още по-странно е чувството, че е могъл да си я позволи. „Но ти
можеш“, се налага да си напомня от време на време, точно както си
напомня и в магазина за хранителни стоки, когато се чуди дали да си
купи бурканче с любимите си черни маслини, които са толкова солени,
че чак му горчат в устата и в очите му избиват сълзите. Когато дойде
да живее в града, те минаваха за глезотия и той ги купуваше само по
веднъж в месеца — само по една лъскава лъжица. Всяка вечер
изяждаше само по една маслинка и докато четеше съдебни искове, я
смучеше, та накрая да остане само костилката. „Можеш да си ги
позволиш — казва си. — Имаш пари.“ Но пак му е трудно да запомни.

264
 Причината за Грийн стрийт и опаковката маслини, която никога
не липсва в хладилника му, е работата в „Роузън Причард и Клайн“,
една от най-могъщите и престижни адвокатски кантори в града, където
от близо година е и съдружник. Преди пет години тримата със Ситизън
и Роудс работеха по дело за измама с ценни книжа в голяма търговска
банка на име „Такъри Смит“ и малко след като случаят беше решен, с
него се свърза един мъж, казваше се Лушън Войт и както знаеше той,
оглавяваше отдел „Съдебни искове“ в „Роузън Причард и Клайн“ — на
делото за измама бе представлявал „Такъри Смит“.
Войт го покани да пийнат по нещо. Обясни, че бил възхитен от
работата му, особено в съдебната зала. В „Такъри Смит“ също. И преди
бил чувал за него — двамата със съдия Съливан се познавали от едно
правно списание — и се бил запознал с биографията му. Дали не е
обмислял да напусне Прокуратурата и да мине от другата страна на
бариерата?
Той щеше да излъже, ако отречеше, че му е минавало през ума.
Мнозина около него напускаха. Той знаеше, че Ситизън преговаря с
една международна фирма във Вашингтон, окръг Колумбия. Роудс пък
се колебаеше дали да не стане юрисконсулт в една банка. Самият той
бе получавал предложения за работа от две други фирми и бе отказал и
двете. На всички им харесваше в Прокуратурата. Но Ситизън и Роудс
бяха по-възрастни от него, Роудс и жена му искаха дете и трябваше да
изкарват пари. Пари, пари: понякога не говореха за друго.
И той мислеше за пари — беше невъзможно да не мисли. Всеки
път, щом се прибереше след купон у някого от приятелите на Джей Би
и Малкълм, Лиспенард стрийт му се струваше още по-жалък, още по-
непоносим. Всеки път, щом асансьорът се повредеше и се наложеше
той да се качва пеш по стълбището, а после да си почива на
площадката, долепил гръб до входната им врата, за да събере сили да
влезе вътре, си мечтаеше да живее на място, което е удобно и
надеждно. Всеки път, щом застанеше в горния край на стълбите в
метрото, за да се приготви за слизането, и стиснал перилата, едвам си
поемаше дъх, му се искаше да може да вземе такси. Освен това имаше
и други страхове, по-големи страхове: в мрачните си мигове се
виждаше като старец с кожа, опъната като ципа върху ребрата му,
който още живее на Лиспенард стрийт и тъй като вече не може да ходи,
се изтегля на лакти, за да стигне в тоалетната. В това видение той беше

265
сам — нямаше го Уилем, нямаше ги Джей Би, Малкълм, Анди,
Харолд, Джулия. Той беше стар, много стар, при него нямаше никого и
от немай-къде той трябваше да се грижи сам за себе си.
— На колко години сте? — попита Войт.
— На трийсет и една — отвърна той.
— На трийсет и една сте млад — отбеляза Войт, — но това няма
да бъде вечно така. Наистина ли искате да остареете в Прокуратурата?
Нали знаете какво казват за заместник-прокурорите: хора, които вече
са изживели най-добрите си години. — Заговори му за компенсации и
за ускорен път към това да стане съдружник. — Кажете ми само, че ще
помислите.
— На всяка цена — обеща той.
И наистина помисли. Не спомена на Ситизън и Роудс — а и на
Харолд, понеже знаеше какво ще му каже, — затова пък го обсъди с
Уилем и двамата поспориха за очевидните предимства на работата, а
също за очевидните недостатъци: дългото работно време (но той и сега
се заседява в службата, изтъкна Уилем), еднообразието, вероятността
да работи с тъпанари (но ако изключим Ситизън и Роудс, той и сега
работи с тъпанари, напомни Уилем). И разбира се, факта, че сега ще
защитава същите хора, които през последните шест години е
обвинявал: лъжци, измамници и крадци, облечените във власт и
привилегии, които се пишат жертви. Той не беше като Харолд и
Ситизън, беше здраво стъпил на земята, знаеше, че ако иска да направи
кариера като юрист, трябва да е готов да жертва било пари, било
нравственост, но пак се притесняваше, че трябва да си затвори очите за
онова, което смяташе за справедливо. И в името на какво? За да е
сигурен, че няма да се превърне в онзи старец, самотен и болен ли?
Струваше му се, че най-ужасната разновидност на себичността, най-
ужасната разновидност на егоизма е да загърби онова, което смята за
правилно, само защото е уплашен, само защото го е страх да не бъде
нещастен и безпомощен.
После, половин месец след срещата с Войт, се прибра един петък
много късно вечерта. Беше капнал от умора, онзи ден му се бе
наложило да се придвижва с инвалидната количка, защото раната на
десния крак го болеше много, и бе изпитал такова облекчение, задето
се е върнал у дома, на Лиспенард стрийт, че се беше отпуснал — след
броени минути щеше да си бъде вкъщи, щеше да омотае около прасеца

266
си нагорещена в микровълновата печка влажна кърпа за съдове, от
която излиза пара, и щеше да си седи на топло. Но когато натисна
копчето на асансьора, не чу друго, освен стържене, тихо потракване,
каквито машината издаваше, щом се повредеше.
— Не! — изкрещя той. — Не! — Гласът му проехтя във входа и
той заблъска с длан по вратата на асансьора: — Не, не, не!
Вдигна куфарчето и го метна на пода, при което от него се
разхвърчаха листове. Сградата наоколо тънеше неотзивчиво в тишина.
Накрая той млъкна, засрамен и ядосан, събра листовете и ги
върна в куфарчето. Погледна си часовника: беше единайсет. Уилем
имаше представление — „На седмото небе“, но вече бе слязъл от
сцената. Когато обаче той му звънна по телефона, Уилем не вдигна.
Тогава той започна да изпада в паника. Малкълм беше на море в
Гърция. Джей Би беше на пленер с други художници. Предишната
седмица на Анди му се беше родила дъщеря, Биатрис, беше немислимо
той да му звъни. Само на толкова хора бе готов да разреши да му
помогнат, само с толкова не се притесняваше да им досажда, само на
толкова можеше да позволи да го извлачат нагоре по дългото
стълбище.
В онзи миг обаче искаше отчаяно и безразсъдно да се добере до
апартамента. Затова стана на крака, пъхна куфарчето под лявата си
ръка и след като сгъна инвалидната количка, която бе твърде скъпа, за
да я зарязва във входа, я хвана с дясната. Тръгна с усилие да изкачва
стълбата, като се подпираше отляво на стената и стискаше количката за
спиците. Придвижваше се бавно — налагаше се да подскача на ляв
крак, защото внимаваше да не пренася тежестта си на десния и да не се
удря с количката по раната. На всяко трето стъпало спираше да си
почине. До петия етаж имаше сто и десет стъпала и на петия етаж той
трепереше толкова силно, че се наложи да спре и да седи половин час.
Отново и отново звънеше на Уилем и му пращаше есемеси. На
четвъртото обаждане му остави на гласовата поща съобщение, до което
се бе надявал да не стига: „Уилем, наистина имам нужда от помощ.
Много те моля, обади се. Много те моля“. Представяше си как Уилем
веднага отговаря на обаждането и му казва, че идва незабавно, но
чакаше и чакаше, а Уилем не му звънеше и накрая успя да се изправи
отново.

267
 Влезе някак в апартамента. Но не помнеше нищо друго от онази
нощ и когато се събуди на другия ден, Уилем спеше на килима до
леглото му, а Анди — на креслото, което явно бяха довлекли от
всекидневната. Езикът му беше издут, гадеше му се, виеше му се свят
и той разбра, че Анди явно му е бил инжекция против болката, нещо,
което ненавиждаше: дни наред щеше да се чувства замаян и щеше да
го мъчи запек.
Когато се събуди отново, Уилем го нямаше, но Анди беше буден
и го гледаше вторачено.
— Трябва да се махнеш от този проклет апартамент, Джуд —
каза му тихо.
— Знам — отвърна той.
— Какво си мислеше, Джуд? — го попита Уилем по-късно, след
като се върна от бакалията; Анди му беше помогнал да отиде до
тоалетната — той не можеше да ходи, наложи се Анди да го носи — и
после го беше сложил отново да легне, както беше с дрехите от
предишния ден, и си беше тръгнал.
След представлението Уилем отишъл на купон и не чул
телефона, а когато накрая прослушал съобщенията, се прибрал на
пожар, открил го сгърчен на пода и се обадил на Анди.
— Защо не си позвънил на Анди? Защо не си отишъл да ме
почакаш в някоя закусвалня? Защо не си се обадил на Ричард? Защо не
си се обадил на Филипа, за да й кажеш да ме намери? Защо не си се
обадил на Ситизън, на Роудс, на Али, на Фейдра, на някого от Хенри
Йънговците, на…
— Не знам — отвърна той нещастно.
Как да обясниш на здрав логиката на болния! Пък и нямаше сили
да опитва.
На другата седмица се свърза с Лушън Войт и уточни с него
условията за работата. След като вече подписа договора, звънна на
Харолд, който мълча цели пет секунди, после си пое дълбоко въздух и
подхвана:
— Направо не проумявам, Джуд — рече му. — Наистина. Никога
не си ми правил впечатление на печалбар. Такъв ли си? Вероятно да.
Справяше се — още се справяш блестящо в Прокуратурата. Там
вършиш нещо важно. И се отказваш от всичко това, за да защитаваш
кого? Престъпници. Хора облагодетелствани, сигурни, че няма да ги

268
заловят, и през ум не им минава, че това може някога да се случи.
Хора, убедени, че законите са писани само за такива, които печелят на
година по-малко от милион. Хора, които смятат, че законите се
прилагат по расов и имуществен признак.
Той не каза нищо, само остави Харолд да говори все по-
развълнувано, защото знаеше, че Харолд е прав. Никога не го бяха
обсъждали недвусмислено, но той знаеше: Харолд открай време е
смятал, че той ще прави кариера като държавен служител. През
годините Харолд говореше с тъга и съжаление за свои талантливи
бивши студенти, на които се е възхищавал и които са напуснали
работата си — в Прокуратурата, в Министерството на правосъдието,
като служебни адвокати, в програми за правна помощ, — за да отидат в
частни фирми.
— Обществото не може да се развива, ако хора с блестящи
правни умове не работят за това — повтаряше често Харолд и той
винаги се съгласяваше с него. И още беше съгласен, затова сега не
можеше да се защити. — Не искаш ли да кажеш нещо в свое
оправдание? — попита го накрая Харолд.
— Извинявай, Харолд — отвърна той. Харолд си замълча. —
Много си ми сърдит — прошепна.
— Не съм ти сърдит, Джуд — възрази Харолд. — Разочарован
съм. Знаеш ли колко държа на теб? Знаеш ли колко различно ще бъде,
ако останеш? Стига да поискаш, някой ден можеш да станеш съдия. А
сега това няма да се случи. Сега ще бъдеш поредният адвокат в
поредната правна кантора и вместо да вършиш добри дела, ще се
бориш срещу тях. Колко жалко, Джуд, колко жалко.
Той отново си замълча. Повтори наум думите на Харолд: „Колко
жалко, колко жалко“. Харолд въздъхна.
— Защо наистина го правиш? — попита. — Заради пари ли?
Заради това ли? Защо не си ми казал, Джуд, че ти трябват пари? Можех
да ти дам. Всичко това заради пари ли е? Кажи ми от какво имаш
нужда, Джуд, и ще ти помогна с радост.
— Харолд — подхвана той, — много… много мило от твоя
страна. Но… не мога.
— Дрън-дрън — отвърна Харолд, — не искаш. Предлагам ти
начин да си запазиш работата, Джуд, да не се местиш на работа, която
ще мразиш, която наистина ще ненавиждаш — и това не е

269
предположение, това е факт, — без да очаквам нищо от теб, без
всякакви условия. Казвам ти, наистина ще се радвам да ти дам пари за
това.
„Ох, Харолд“ — помисли си той.
— Харолд — подхвана умърлушено, — трябват ми пари, каквито
нямаш. Наистина.
Известно време Харолд мълча, а когато заговори отново, гласът
му беше различен.
— Да не си загазил, Джуд? Можеш да ми кажеш, знаеш го.
Каквото и да е станало, ще ти помогна.
— Не — отговори той, но му се доплака. — Не, Харолд, всичко е
наред.
Хвана се с дясната ръка за превързания прасец, който не
преставаше да го боли.
— Е — рече Харолд. — Олекна ми. Но, Джуд, за какво могат да
ти трябват толкова пари, освен за апартамент, какъвто ние с Джулия ще
ти помогнем да купиш, чуваш ли ме?
Понякога усещаше, че е ядосан, но и развеселен, задето на
Харолд му липсва въображение: Харолд си представяше, че хората
имат родители, които се гордеят с тях и пестят само за апартаменти и
почивки, от които те могат да поискат всичко, той сякаш и не
подозираше, че има вселена, където тези неща може би не са даденост
и не всички имат еднакво минало и бъдеще. Но бе изключително
неблагодарно да си мисли такива неща и му се случваше рядко — през
повечето време той се възхищаваше на Харолд за неотклонния му
оптимизъм, за неспособността или нежеланието му да бъде циничен,
да търси във всяка ситуация нещастие и мъка. Обичаше невинността
на Харолд, още по-забележителна, ако отчетеше какво преподаваше
той и какво беше изгубил. Та как можеше да каже на Харолд, че трябва
да включва в сметките и инвалидните колички, които трябваше да се
подменят на няколко години и които застраховката не покриваше
изцяло? Как да му каже, че Анди, който не работеше със Здравната
каса, никога не му взима пари, никога не му е взимал пари, но нищо
чудно някой ден да реши да взима, а той със сигурност няма как да не
му плати? Как да му каже, че последния път, когато раната му се е
отворила, Анди е споменал да влезе в болница и е намекнал, че някой
ден в бъдеще може би ще се наложи ампутация? Как да му каже, че ако

270
му ампутират крака, това означава да остане в болница, да мине
физиотерапия и да се охарчи за протези? Как да му каже, че иска да си
оперира гърба, да заличи с лазер белезите, така че от тях да не остане
нищо? Как да каже на Харолд за най-вкоренените си страхове: от
самотата, от това, че ще се превърне в старец с катетър и голи
костеливи гърди? Как да каже на Харолд, че мечтае не за семейство и
деца, а някой ден да има достатъчно пари, та ако се наложи, да плати
на някого да се грижи за него, да е добър и да не нарушава личното му
пространство и достойнство? Освен това — да, имаше неща, които той
искаше: искаше да живее в сграда с асансьор, който работи. Искаше да
се придвижва с такси, когато пожелае. Искаше да намери място, където
да се усамоти и да плува, защото от движението му олекваше на гърба,
а той вече не бе в състояние да излиза на разходки.
Но не можеше да каже на Харолд всичко това. Не искаше Харолд
да узнава колко осакатен е, с какъв боклук се е сдобил. Затова не каза
нищо, само заяви на Харолд, че трябва да тръгва и ще поговорят по-
късно.
Още преди разговора с Харолд бе готов да се примири с новата
си работа, нищо повече, но първо се притесни, после се изненада, а
накрая се зарадва и изпита и леко отвращение, след като установи, че
тя всъщност му харесва. От Прокуратурата имаше опит с
фармацевтични компании, а първоначално му възлагаха случаи,
свързани главно с тях: работеше с фирма, която откриваше свой
филиал в Азия и трябваше да разработи антикорупционни мерки, и
често пътуваше до Токио и обратно с един от старшите съдружници —
дребна, чиста, незатруднителна задача, която точно заради това бе
необичайна. Другите случаи бяха по-заплетени и отнемаха повече
време, понякога безкрайно много време: той най-често разработваше
защитата на друг от клиентите на кантората, огромен фармацевтичен
конгломерат, получил обвинение по Закона за злоупотреби с държавни
средства[1]. А три години след като постъпи в „Роузън Причард и
Клайн“, фирмата за управление на инвестициите, където работеше
Роудс, бе разследвана за измами с ценни книжа и оттам се обърнаха
към него, за да го привлекат в защитата: той имаше опит в съдебната
зала, какъвто липсваше на другите в кантората, беше наясно обаче, че в
крайна сметка трябва да доведе клиент, а първият бе най-труден за
намиране.

271
 За нищо на света не би го признал пред Харолд, но всъщност му
харесваше да ръководи разследвания, възбудени по сигнал на
вътрешен човек, харесваше му да тълкува поновому обхвата на Закона
за корупция в чужбина, харесваше му да установи, че може да разтегля
законите като ластик, отвъд точката на скъсване, след което той се
обръща рязко срещу теб и те удря през ръцете. Денем си казваше, че
това е интелектуално занимание, че самата му работа въплъщава колко
гъвкав е законът. Но вечерта понякога се питаше какво ли ще каже
Харолд, ако е откровен с него за работата си, и отново чуваше думите
му: „Колко жалко, колко жалко“. „Какво върша?“ — мислеше си в
такива мигове. Дали работата го бе направила продажен, или той
открай време си беше такъв и само се заблуждаваше, че е друг?
„Всичко е в рамките на закона?“ — изтъкваше в спора, който
водеше наум с Харолд. — „Това, че можеш да го направиш по закон, не
означава, че е редно да го правиш?“ — изстрелваше пак в ума му
Харолд.
И наистина Харолд бе донякъде прав, защото Прокуратурата му
липсваше. Липсваше му да е прав, да е заобиколен от хора пламенни,
запалени, тръгнали на нещо като кръстоносен поход. Липсваха му
Ситизън, който се беше върнал в Лондон, Маршал, с когото от време
навреме се срещаше, за да пийнат по нещо, Роудс, когото виждаше по-
често, но който вечно ходеше изнемощял и блед, а той го помнеше
бодър и лъчезарен, помнеше го като човек, който, задържаха ли се до
по-късно в службата, свиреше електротанго и въртеше из кабинета
въображаема партньорка колкото да разсее мрачното настроение и да
ги накара да вдигнат глави от компютрите и да се засмеят. Остаряваха
всички. На него му харесваше в „Роузън Причард“, харесваха му
хората там, но никога не се заседяваше с тях до късно, за да обсъдят
някой съдебен иск или да си поговорят за книги: кантората не бе
такава. Колегите на негова възраст имаха у дома недоволни приятели и
приятелки (или самите те бяха недоволни приятели или приятелки),
по-възрастните се женеха. В редките мигове, когато не обсъждаха по
какво работят, си разменяха общи приказки за годежи, бременности и
недвижими имоти. Не обсъждаха закона било за забавление, било от
разпаленост.
Кантората насърчаваше сътрудниците да се занимават с
благотворителност и той се включи в група с нестопанска цел,

272
предлагаща безплатни правни съвети за творци. Всеки следобед и
вечер организацията имаше „приемни часове“, когато творците можеха
да наминат и да се посъветват с юрист, а в сряда той си тръгваше от
кантората рано, в седем, и седеше по три часа в приемната със
скърцащ под на Брум стрийт в Сохо, където помагаше на малки
издатели и автори на радикални трактати, решили да регистрират
фирми с нестопанска цел, на художници с нарушени авторски права
върху интелектуалната собственост, на танцови трупи, фотографи,
писатели и режисьори с договори, толкова далеч от закона
(представиха му един, написан с молив върху салфетка), че бяха или
безполезни, или толкова ненужно усложнени, че бяха неразбираеми за
него — а какво оставаше за самите творци, които въпреки това ги бяха
подписали.
Всъщност Харолд не одобряваше и работата му на доброволни
начала, личеше си, че за него това си е чисто прахосничество.
— Стават ли изобщо за нещо тия творци? — попита Харолд.
— Вероятно не — отвърна той.
Но не му беше работа да съди дали творците стават за нещо, или
не — други хора, доста други хора вече го правеха. Беше там
единствено за да им предложи практическа помощ, каквато малцина от
тях получаваха, а повечето живееха в свят, глух за всичко практично.
Знаеше, че идеализира, но им се възхищаваше: възхищаваше се на
всеки, който, въпреки че от ден на ден остаряваше все повече и
ставаше все по-неизвестен, живееше години наред в името на своите
бързо стопяващи се надежди. Все в този романтичен дух той смяташе,
че с времето, което посвещава на организацията, отдава почит на
приятелите си — те до последния живееха живот, който го изумяваше,
смяташе, че са постигнали успех, и се гордееше с тях. За разлика от
него нямаха ясен път, който да следват, и въпреки това вървяха
неотклонно напред. Прекарваха дните си в това да създават красота.
Приятелят му Ричард беше в управителния съвет на
организацията и се случваше някоя сряда да се отбие на път за вкъщи
— наскоро се бе преместил да живее в Сохо, — сядаше и ако нямаше
посетители, си говореше с него, а ако той беше зает, само му махаше с
ръка от другия край на помещението. Веднъж след консултациите го
покани да пийнат в апартамента му и те тръгнаха на запад по Брум
стрийт, „Лафейет“ и „Кросби“, после по „Бродуей“ и „Мърсър“, докато

273
накрая завиха на юг по „Грийн“. Ричард живееше в тясна сграда от
камък, придобил цвета на сажди, с огромна врата на гаража на първия
етаж и вдясно от нея с метална врата с прозорче колкото лице в горния
край. Вместо вход имаше сив коридор с плочки по пода, осветен от три
ярки голи крушки, които се поклащаха направо от кабела. Коридорът
завиваше надясно и водеше към товарен асансьор с вид на клетка, с
размерите на всекидневната и стаята на Уилем на Лиспенард стрийт,
взети заедно, с тракаща мрежеста врата, която при натискането на едно
копче се разтресе и се затвори, но после се плъзна плавно нагоре по
небоядисаната шахта от блокчета сгурия. На третия етаж спря, Ричард
отвори клетката и завъртя ключа в ключалката на тежката страховита
метална врата на апартамента отпред, която се отвори.
— Боже мой! — каза той, след като влезе и Ричард включи
осветлението.
Подовете бяха с боядисано в бяло дюшеме, стените също бяха
бели. Високо горе таванът примигваше и проблясваше с безброй
полилеи — стари, от стъкло, нови, от метал, — наслагани на метър —
метър и нещо един от друг, на различна височина, така че, докато
влизаха навътре в апартамента, той усещаше как стъкълцата го
докосват отгоре по главата, а Ричард, който бе по-висок и от него,
трябваше да се навежда, за да не го одраскат по челото. Вътрешни
стени нямаше, но в дъното се виждаше тясна стъклена витрина с
височината и ширината на входната врата и щом се приближи, той
различи вътре в нея грамадна пчелна пита с формата на красив корал.
Зад стъклената витрина имаше застлан с одеяло матрак и отпред
мъхнат бял берберски килим с огледалца, примигващи на светлината,
канапе с бяла вълнена дамаска и телевизор — странно островче
домашен уют насред пустинния пейзаж наоколо. Това бе най-големият
апартамент, в който той беше влизал някога.
— Не е истинска — обясни Ричард, докато го наблюдаваше как
разглежда восъчната пита. — Направих я от восък.
— Невероятна е — отбеляза той и Ричард кимна, за да благодари.
— Ела — подкани. — Ще те разведа. — Подаде му една бира и
после махна резето на вратата до хладилника. — Аварийна стълба —
обясни Ричард. — Харесвам я. По нея все едно слизаш в ада, нали?
— Да — съгласи се той и надзърна през вратата към стълбата,
която изчезваше в мрака.

274
 После се отдръпна назад, изведнъж му бе призляло и от това той
се бе почувствал пълен глупак. Но Ричард явно не забеляза — затвори
вратата и пусна резето.
Слязоха с асансьора на втория етаж, в ателието на Ричард и той
му показа върху какво работи.
— Наричам ги изопачености — сподели и му подаде нещо, което
приличаше на бял брезов клон, но всъщност се оказа направено от
печена глина, след това и камък, кръгъл, гладък и лек, изрязан от ясен
и после изгладен на струг, но създаващ усещането за нещо плътно и
тежко, а също птичи скелет, изработен от стотици парченца порцелан.
По дължината на помещението имаше редица от седем стъклени
витрини, които го разделяха на две и които бяха по-малки от витрината
с восъчната пита горе, но пак бяха колкото прозорците и във всяка
имаше ронеща се грапава камара болезнено тъмножълто вещество,
наподобяващо донякъде гума, донякъде плът.
— Това тук вече са истински восъчни пити, по-точно бяха —
обясни Ричард. — Оставих пчелите да ги правят, после ги пуснах.
Всяка е с име, което показва колко дълго е имало в нея пчели, колко
дълго е била дом и светилище.
Седнаха на кожените столове на колелца, на които Ричард
работеше, и продължиха да отпиват от бирата и да си говорят: за
работата на Ричард, за следващата му изложба, втора поред, която
щеше да се открие след половин година, за новите картини на Джей
Би.
— Не си ги виждал, нали? — попита Ричард. — Преди половин
месец наминах към ателието му и наистина са красиви, най-добрите,
които някога е рисувал. — Той му се усмихна. — Теб те има на много
места, така да знаеш.
— Знам — отвърна той, като се постара да не се въси. — Е,
Ричард — подхвана, сменяйки темата, — как намери такова жилище?
Невероятно е.
— Мое си е.
— Сериозно? Притежаваш го? Възхитен съм, много зряло от
твоя страна.
Ричард се засмя.
— Не, цялата сграда е моя…

275
 Той обясни: баба му и дядо му имали фирма за внос на стоки и
когато баща му и леля му били млади, родителите им купили в центъра
на града шестнайсет сгради, всичките бивши фабрики, за да ги
използват за складове: шест в Сохо, шест в Трайбека и четири в
Китайския град. След като навършили трийсет, всеки от четиримата
внуци получил по една сграда. Щом навършили трийсет и пет — както
Ричард преди година, — получили по още една. Щом навършели
четирийсет, щели да вземат трета. А последната щяла да стане тяхна,
след като навършели петдесет.
— Можеше ли да избираш? — попита той, усетил онази особена
смесица от зашеметеност и неверие, обземаща го винаги когато чуеше
такива истории: че такова богатство съществува и може да бъде
обсъждано толкова нехайно, а също, че го притежава човек, когото
познава от толкова време.
Те му напомняха колко наивен и недодялан е понякога и досега
— изобщо не можеше да си представи такива несметни богатства, не
можеше да си представи, че негов познат притежава наистина такива
несметни богатства. Дори след толкова години, макар че годините в
Ню Йорк и особено на тази работа го бяха научили на друго, той и
досега не бе в състояние да си представи богатите не като Езра, Ричард
или Малкълм, а както ги рисуваха по карикатурите и сатиричните
издания: мъже на години, които слизат тромаво от коли със затъмнени
стъкла, с дебели пръсти, облечени скъпо — прескъпо, с лъскаво
плешиво теме, с кльощави крехки женици и големи къщи с лъснати
подове.
— Не — отговори Ричард, — дадоха ни онези, които според тях
отговарят най-много на характера ни. Вечно вкиснатият ми братовчед
се сдоби със сграда на Франклин стрийт, където е имало склад за оцет.
Той се засмя.
— А тази за какво са я използвали?
— Ще ти покажа.
И така, върнаха се в асансьора, качиха се на четвъртия етаж,
където Ричард отвори вратата и включи осветлението, и се изправиха
пред палети и палети с нещо, което приличаше на тухли, накамарени
почти до тавана.
— Но не просто тухли — допълни Ричард, — декоративни, от
теракота, внос от Умбрия. — Взе една от палета, който вече бе отворен,

276
и му я подаде, а той я обърна и прокара длан по нея — беше на
мехурчета, с тънко яркозелено покритие. — Петият и шестият етаж
също са пълни с тях — уточни Ричард, — сега ги продават на един
търговец на едро от Чикаго и скоро ще изпразнят етажите. — Той се
усмихна. — Сега разбра защо имам такъв хубав асансьор тук.
Върнаха се през висящата градина от полилеи в жилището на
Ричард, който му даде още една бира.
— Виж какво — рече, — трябва да поговорим за нещо важно.
— За каквото кажеш — отговори той и след като остави
бутилката на масата, се наведе напред.
— До края на годината вероятно ще изнесат плочките —
подхвана Ричард. — Разпределението на петия и шестия етаж е съвсем
същото, както тук — канализацията е на същото място, три тоалетни,
— и въпросът е дали ти искаш единия.
— Ричард — отвърна той, — на драго сърце. Но колко му искаш?
— Не ти говоря за наем, Джуд — поправи го Ричард. — Говоря
ти да го купиш.
Ричард вече бил говорил с баща си, който бил адвокат на баба му
и дядо му: щели да преоборудват постройката в жилищна сграда и той
щял да изкупи част от дяловете. Единственото, на което семейството
на Ричард държало, било той или наследниците му да им предоставят
правото, ако решат да продават жилището, да го предложат най-напред
на тях. Щели да му искат справедлива цена и той щял да плаща на
Ричард месечен наем, който да служи като вноска при закупуването на
апартамента. Голдфарбови вече го били правили: преди година
приятелката на вкиснатия му братовчед била купила един етаж от
сградата с оцета и всичко минало като по ноти. Явно имало данъчни
облекчения, ако всеки от тях преоборудвал някоя от постройките в
жилищна сграда най-малко с два апартамента, затова бащата на Ричард
се опитвал да убеди всички внуци да постъпят по този начин.
— Защо го правиш? — попита той тихо Ричард, след като се
поокопити. — Защо точно аз?
Ричард сви рамене.
— Тук на човек му става самотно — каза той. — Не че ще
наминавам непрекъснато. Но ще бъде хубаво да знам, че понякога в
сградата има и друго човешко същество. А от приятелите ми ти си най-
отговорният, не че има голяма конкуренция за титлата де. И ми е

277
приятно в компанията ти. Освен това… — Той замълча. — Обещай, че
няма да се разсърдиш.
— О, боже — рече той. — Добре, обещавам.
— Уилем ми разказа какво се е случило миналата година, когато
си се опитвал да се качиш горе, а асансьорът се е повредил. Нямаш
причини да се смущаваш от това, Джуд. Той просто се е притеснил за
теб. Споменах му, че така и така смятам да те питам за това, и той
мисли, че тук е място, където можеш да живееш задълго: завинаги. Тук
асансьорът няма да се повреди никога. А и да се повреди, съм точно
под теб. В смисъл… очевидно можеш да купиш жилище и другаде, но
се надявам да си помислиш дали да не се пренесеш тук.
В този миг той се чувства не ядосан, а някак беззащитен: не само
пред Ричард, но и пред Уилем. Опитва се да крие възможно най-много
от Уилем не защото му няма доверие, а защото не иска Уилем да го
възприема като непълноценен човек, като някого, за когото трябва да
се грижат и на когото трябва да помагат. Иска Уилем, иска всички те да
го смятат за човек, на когото могат да разчитат и да се опрат, за човек,
при когото могат да отидат с проблемите си, вместо все той да ги
занимава със своите. Досрамява го при мисълта за разговорите, които
водят за него — Уилем и Анди, Уилем и Харолд (нещо, за което е
сигурен, че се случва по-често, отколкото смята) и сега Уилем и
Ричард, — а също се натъжава, че Уилем прекарва толкова много
време в тревоги за него, че му се налага да мисли за него така, както е
щял да мисли за Хеминг, ако Хеминг още беше жив: като за човек,
който се нуждае от грижи, като за човек, вместо когото някой друг
трябва да взима решения. Отново се вижда като старец: възможно ли е
Уилем да си представя същото, двамата да имат еднакви страхове,
Уилем да възприема края му като нещо неизбежно, така, както го
възприема той?
После си спомня един разговор, който е водил с Уилем и Филипа
— Филипа разказваше как някой ден, когато те двамата с Уилем
остареят, ще се пренесат в къщата с овощната градина на родителите й
в Южен Върмонт.
— Отсега го виждам — каза тя. — Децата са се върнали да
живеят при нас, защото не са се справили сами в широкия свят, и имат
общо шест деца с имена от рода на Бъстър, Карът и Виксен — те ще

278
тичат наоколо голи-голенички и няма да ходят на училище, ние с
Уилем ще трябва да ги подкрепяме до края на света…
— Какво ще правят децата ви? — попита той, практичен дори на
шега.
— Оберон ще прави артинсталации, за които ще използва само
хранителни продукти, Миранда ще свири на цитра с вълнена прежда
вместо струни — отвърна Филипа и той се усмихна. — Цял живот ще
учат за магистратура, ще се наложи Уилем да бъхти, докато грохне и се
наложи да го изкарвам в инвалидна количка на сцената… — Тя
замълча, изчервена, но след кратко мълчание продължи: — За да
плаща за всичките им уроци и курсове и експерименти. Аз ще се видя
принудена да се откажа от театралните костюми и да основа фирма за
органичен ябълков сок, за да мога да плащам дълговете и да
поддържам къщата, огромна славна руина, разядена от термити, ще
имаме и огромна издрана дървена маса, достатъчно голяма, за да се
сместим всички дванайсет души на нея.
— Тринайсет — каза ни в клин, ни в ръкав Уилем.
— Защо пък тринайсет?
— Защото… с нас ще живее и Джуд.
— О, така ли? — възкликна той уж нехайно, но му стана
приятно, олекна му, че е бил включен от Уилем в представата му за
старостта.
— Разбира се. Ще получиш къщата за гости и всяка сутрин
Бъстър ще ти носи гофретите от елда, защото ще ти е дошло до гуша
от нас и няма да искаш да идваш на общата маса, а след закуска аз ще
се отбивам да поседя с теб и да се скрия от Оберон и Миранда, които
ще тръгнат да ме издирват, за да чуят умните ми одобрителни
забележки за най-новите им постижения.
Уилем се усмихна, усмихна се и той, но забеляза, че Филипа е
сериозна и се е вторачила в масата. Когато вдигна очи, погледите им се
срещнаха за миг и тя побърза да се извърне.
Той си помисли, че скоро след това отношението на Филипа към
него се е променило. Не го забелязваше никой друг, но ако преди,
дойдеше ли в апартамента, завареше ли я да рисува скици на масата,
двамата си говореха приятелски, докато той пиеше вода и разглеждаше
рисунките й, сега тя само кимаше и казваше:

279
 — Уилем отиде до магазина. — Или: — Ще си дойде скоро —
макар и той да не я беше питал (Филипа винаги бе добре дошла на
Лиспенард стрийт, независимо дали Уилем беше там, или го нямаше),
затова изчакваше малко, докато не видеше, че на нея не й се говори,
после се прибираше да поработи в стаята си.
Разбираше защо тя може би се е настроила срещу него: Уилем го
канеше навсякъде с тях, включваше го във всичко, дори в мечтите на
Филипа за тяхната старост, във времето, когато ще са излезли в
заслужен отдих. След това той винаги се стремеше да отклонява
поканите на Уилем дори за неща, които не включваха тях двамата с
Филипа като двойка — ако отиваха на купон у Малкълм, на който беше
поканен и той, гледаше да си тръгне отделно, постара се да покани за
Деня на благодарността и Филипа в Бостън, макар че в крайна сметка
тя не дойде. Дори се опита да обсъди с Уилем какво е доловил, да му
отвори очите за онова, което — беше сигурен — изпитва Филипа.
— Не я ли харесваш? — го попита угрижено Уилем.
— Знаеш, че харесвам Филипа — отвърна той. — Но мисля…
мисля, че трябва да прекарваш с нея повече време сам, Уилем. Тя
сигурно се дразни, че ви се пречкам непрекъснато.
— Това ли ти каза?
— Не, Уилем, разбира се, че не. Само предполагам. Покрай
големия си опит с жените.
След време, когато Уилем и Филипа скъсаха, се почувства гузен,
сякаш носеше цялата вина. Но и преди това се беше питал дали и
Уилем е осъзнал, че никоя сериозна приятелка няма да търпи
постоянното му присъствие в живота му, питаше се дали Уилем не
прави други планове за него, така че накрая той да не живее в
пристройката за гости до къщата, която някой ден Уилем ще притежава
заедно с жена си, да не е тъжният приятел ерген на Уилем, който да
напомня безполезно за окаяния му живот малък. „Ще бъда сам“ —
реши той. Нямаше намерение да лишава Уилем от надеждата за
щастие: наистина искаше Уилем да си има овощна градина, проядена
от термити къща, внуци и жена, която го ревнува от приятелите и
вниманието им. Искаше Уилем да има всичко, което заслужава, всичко,
което желае. Искаше в дните му да няма тревоги, задължения и
отговорности — дори и тези тревоги, задължения и отговорности да
бяха към него.

280
 На другата седмица бащата на Ричард — висок, усмихнат мил
човек, с когото се бе запознал преди три години, на първата изложба на
Ричард — му изпрати договора и той го прегледа с един свой колега от
Юридическия факултет, адвокат по имуществени дела, а на Малкълм
даде скицата на сградата. От цената направо му призля, но колегата му
каза да не се колебаел.
— Невероятно изгодно е, Джуд. Никога, никога няма да намериш
за тия пари нещо с тази квадратура и в този квартал.
А след като погледна скицата, а после и самото жилище,
Малкълм го посъветва същото: купувай.
И той го направи. И въпреки че заедно с „Голдфарб“ бяха
разработили схема на изплащане за десет години, при която с наема
щеше да погасява спокойно вноските без лихва, той реши да прави, да
струва, но да изплати жилището възможно най-бързо. На всеки две
седмици внасяше за него половината си заплата, а другата половина
отиваше за всекидневни разходи и за спестявания. По време на
седмичния им телефонен разговор съобщи на Харолд, че се е
преместил („Слава богу“ — каза Харолд, който открай време не
харесваше Лиспенард стрийт), но не му спомена, че е купил жилище,
не искаше Харолд да се чувства длъжен да му предлага пари. От
Лиспенард стрийт взе само матрака, лампата, масата и стола, които
подреди в единия ъгъл. Случваше се вечер да вдигне очи, докато
работи, и да си казва, че е взел нелепо решение: как изобщо щеше да
запълни такова огромно пространство? Как изобщо можеше да го
почувства свое? Сети се за Бостън, за Херефорд стрийт и как там е
мечтал единствено за своя стая, за врата, която някой ден може да
затвори. Дори докато караше във Вашингтон стажа си при Съливан, бе
спал в хола на двустаен апартамент, делеше го с млад юрист, когото
почти не виждаше, на Лиспенард стрийт за пръв път в живота си
имаше стая, истинска стая с истински прозорец, която беше само
негова. Но една година след като се нанесе на Грийн стрийт, Малкълм
сложи стени и мястото стана малко по-уютно, след още една година
дойде и Уилем и жилището вече беше още по-уютно. Той виждаше
Ричард по-рядко, отколкото бе очаквал — и двамата пътуваха често, —
но в неделя вечер слизаше долу в ателието и му помагаше: заглаждаше
с шкурка малки клонки или отделяше власинките на паунови пера.
Ателието на Ричард бе от местата, където сигурно е щяло да му хареса,

281
когато е бил малък — навсякъде имаше купи и съдини с какви ли не
чудесии: пръчки, камъчета, изсъхнали насекоми, пера, мънички
препарирани птичета с ярко оперение, кубове с различни форми,
изработени от меко светло дърво, — и понякога му се приискваше да
зареже работата, просто да седне на пода и да си поиграе, нещо, което
не бе имал възможност да прави като малък, защото бе прекалено зает
с друго.
В края на третата година беше изплатил апартамента и веднага
започна да пести за ремонт. Трябваше му по-малко време, отколкото бе
очаквал отчасти заради нещо, което се случи с Анди. Веднъж той бе
отишъл на преглед и Анди бе влязъл в кабинета с мрачен, но и
тържествуващ вид.
— Какво? — бе попитал той и Анди му бе подал мълком статия,
която бе изрязал от някакво списание.
Той я прочете: научен доклад за наскоро разработена
полуекспериментална многообещаваща лазерна хирургия за безвредно
премахване на келоиди, за която обаче се оказало, че след известно
време, макар и келоидите да изчезвали, се появявали открити рани като
от изгорено и кожата под белезите на пациентите ставала значително
по-чувствителна и склонна да се пука и нацепва, което водело до
появата на мехури и инфекции.
— Мислеше да правиш това, нали? — попита го Анди, докато
той седеше и стискаше като онемял изрезката в ръката си. — Познавам
те, Джуди. — И знам, че си си записал час при онзи шарлатанин
Томпсън. Хич не отричай, обадиха се да искат картона ти. Не им го
изпратих. Много те моля, Джуд, не го прави. Сериозно ти говоря.
Последното, което ти трябва, са язви по гърба и краката. — А после,
когато той не отговори: — Кажи нещо де.
Той поклати глава. Анди беше прав: заделяше пари и за това.
Годишните му бонуси и лъвският пай от спестяванията му, както и
всички пари, които преди доста време бе спечелил от частните уроци
на Феликс, бяха отишли за апартамента, но от няколко месеца, щом
стана ясно, че скоро ще издължи и последните вноски, се зае да пести
отново, този път за операция. Беше обмислил всичко: след като си
направеше операцията, щеше да спести и за ремонта. Представяше си
го съвсем ясно: гърбът му, отново гладък като подовете, белезите,
наподобяващи дебела непоклатима следа, оставена от червей,

282
изпарили се за миг, а заедно с тях и всички свидетелства за времето,
което е прекарал в дома и във Филаделфия, доказателствата от онези
години, заличени завинаги от тялото му. Правеше всичко по силите си,
опитваше ден след ден да забрави, но колкото и да се стараеше,
белезите си бяха там, за да му го напомнят, да докажат, че и да се
преструва, че не е имало нищо, то се е случило.
— Джуд — каза Анди и седна до него на кушетката за прегледи.
— Знам, че си разочарован. И ти обещавам, че ще ти съобщя веднага
щом се появи лечение, което да е и ефикасно, и безопасно. Знам, че те
притеснява, постоянно търся някакво решение. Но засега не откривам
и не мога с чиста съвест да те оставя да си го причиниш. — Известно
време Анди мълча, мълчаха и двамата. — Вероятно е трябвало да те
питам по-често, Джуд, но болят ли те? Притесняват ли те? Как
чувстваш кожата, опъната ли? — Той кимна. — Виж какво, Джуд —
продължи след малко Анди. — Мога да ти дам кремове, ще помогнат,
но ти трябва някой, който да ги нанася вечер, иначе няма да
подействат. Можеш ли да помолиш някого? Уилем? Ричард?
— Не мога — отвърна той — говореше на статията от
списанието в ръцете си.
— Добре тогава — рече Анди. — При всички положения ще ти
напиша рецепта и ще ти покажа как да ги нанасяш — не се
притеснявай, съветвал съм се с дерматолог, не съм си го измислил сам,
— но не мога да кажа доколко ще подейства, ако ги слагаш сам. — Той
стана от кушетката. — Смъкни халата и се обърни към стената, ако
обичаш.
Той го направи и усети ръцете на Анди върху раменете си, после
се плъзнаха бавно и по гърба му. Мислеше, че Анди ще му каже, както
правеше понякога: „Не е толкова страшно, Джуд“, или: „Няма от какво
да се притесняваш“, но този път Анди си замълча, само прокара по
него длани, сякаш ръцете му са лазер, нещо, което го лекува от
разстояние и кожата под тях става здрава, без белези. Накрая Анди му
каза, че може да си сложи халат, и докато той се обличаше, пак се
извърна към него.
— Наистина съжалявам, Джуд — каза му и този път не той, а
Анди не намери сили да го погледне. — Искаш ли да хапнеш? —
попита Анди след прегледа, но той поклати глава, докато си слагаше
дрехите.

283
 — Трябва да се връщам в кантората.
Анди си замълча, но когато той тръгна да излиза, го спря.
— Джуд — подхвана отново, — наистина съжалявам. Не ми е
приятно точно аз да попарвам надеждите ти.
Той кимна — знаеше, че е така, — ала в онзи миг му беше
непоносимо да стои с него, искаше само да се махне.
Напомня си обаче — решил е да не си прави илюзии, да спре да
си мечтае, че състоянието му ще се подобри, — че щом не може да си
направи операцията, значи разполага с пари, така че Малкълм да се
заеме сериозно с ремонта. През годините, откакто апартаментът е
негов, наблюдава как Малкълм става по-дързък и изобретателен в
работата, така че проектите от времето непосредствено след покупката
на жилището многократно са променяни, преработвани и подобрявани:
в тях той вижда развитието на нещо, което може да определи като
естетическа увереност, като сигурен собствен почерк. Малко преди да
започне работа в „Роузън Причард и Клайн“, Малкълм напусна
„Ратстар“ и заедно с двама свои бивши колеги и със Софи, която
познаваше от архитектурния институт, създаде фирма на име „Белкаст“
— първата им поръчка беше да обновят жилище на приятели на
родителите на Малкълм. „Белкаст“ се заемаше главно с проекти за
жилищни сгради, но миналата година получи и първата значима
обществена поръчка за музей на фотографията в Доха и Малкълм —
точно като Уилем, точно като самия него — отсъстваше все по-често от
града.
— Никога не подценявай колко е важно да имаш богати родители
— бе промърморил кисело някакъв тъпанар на един от купоните на
Джей Би, след като бе чул, че „Белкаст“ участва в конкурса за
паметник на американците с японски произход, изселени по време на
войната в Лос Анджелис, а Джей Би му се беше разкрещял още преди
те с Уилем да са успели да кажат и дума, и двамата се усмихнаха над
главата му, горди, че се е хвърлил да защитава толкова пламенно
Малкълм.
И така, той бе наблюдавал как с всеки преработен проект на
Грийн стрийт изникват и изчезват коридори, как кухнята се уголемява,
а после се смалява, как в началото библиотеката се е разпростирала
върху северната стена, където няма прозорци, а после върху южната,

284
където има, а след това пак върху северната. В един от вариантите
нямаше никакви стени.
— Това тук е просторно жилище на последния етаж и ти, Джуди,
трябва да се отнесеш с уважение към духа му — бе изтъкнал Малкълм,
той обаче беше непреклонен: държеше да има спалня, държеше да има
врата, която може да затвори и да заключи, в друг от проектите
Малкълм се бе опитал да зазида от край до край южните прозорци,
заради които той поначало бе избрал шестия етаж, а после си бе
признал, че идеята е малоумна.
Но на него му е приятно да гледа как Малкълм работи, трогнат е,
че е вложил толкова много време — повече от самия него, — за да
обмисли как да живее той. И сега това ще се случи. Сега той е спестил
достатъчно пари, та Малкълм да се отдаде и на най-причудливите си
дизайнерски фантазии. Сега разполага с достатъчно средства, за да
купи всяка мебел, предлагана му някога от Малкълм, всеки килим и
ваза.
Напоследък спори с Малкълм за най-новите му проекти.
Последния път, когато преди три месеца разглеждаха скиците, той
забеляза при тоалетната в голямата баня нещо и не се досети какво е.
— Какво е това тук? — попита той Малкълм.
— Дръжка — обясни припряно Малкълм, сякаш, ако го изречеше
бързо, щеше да го омаловажи. — Знам какво ще кажеш, Джуди, но…
Той обаче вече разглеждаше по-отблизо проекта, взираше се в
ситните обозначения, които Малкълм бе направил за банята, където бе
добавил стоманени дръжки при душа и около ваната, и за кухнята, в
която бе оставил някои плотове по-ниски.
— Но аз не съм дори в инвалидна количка — напомни той унило.
— Джуд… — подхвана Малкълм и после замълча. Знаеше какво
е искал да каже Малкълм: „Но си бил в инвалидна количка. И пак ще
бъдеш“. Ала не го каза. Вместо това обясни: — Такива са изискванията
по Закона за хора с неравностойно положение.
— Мал — рече той, огорчен, че се е разстроил толкова много. —
Разбирам. Но не искам това да е жилище за недъгав.
— Няма да бъде, Джуд. Ще бъде твоето жилище. Но не мислиш
ли, че за всеки случай.
— Не, Малкълм. Махай ги. Сериозно ти говоря.
— Но не мислиш ли, че просто ще бъде по-удобно…

285
 — Откога те вълнува какво е удобно? И ми го казва същият
човек, който настояваше да живея на площ от четиристотин и петдесет
квадратни метра, която не е разделена със стени. — Той замълча. —
Извинявай, Мал.
— Няма страшно, Джуд — каза Малкълм. — Разбирам.
Наистина.
Сега Малкълм стои ухилен пред него.
— Искам да ти покажа нещо — подхваща той и размахва
навитата на руло хартия в ръката си.
— Благодаря ти, Малкълм — отвръща той. — Но дали да не ги
погледнем по-късно?
Записал е час при шивача, не му се иска да закъсняват.
— Ще стане бързо — обещава Малкълм, — после ще ти ги
оставя. — Сяда до него, изглажда листовете хартия, дава му да ги
държи в единия край и обяснява какво е променил и пригодил. —
Плотовете отново са с обичайната височина — казва Малкълм и сочи
кухнята. — При душа вече няма дръжки, но сложих един перваз — за
всеки случай, можеш да сядаш на него. Кълна се, ще изглежда красиво.
Оставих дръжките при тоалетната, ти просто помисли, става ли? Ще ги
сложим накрая и ако наистина са ти чак толкова противни, ще ги
махнем, но… но нека все пак ги има, Джуди.
Той — къде ще ходи — кима. Тогава още не го знае, но след
години ще бъде признателен, че Малкълм се е подготвил за бъдещето
му — пък било то и против неговата воля: ще забележи, че в
апартамента му коридорите са по-широки, че банята и кухнята са
прекалено големи, така че инвалидната количка да прави спокойно
обратен завой, че касите на вратите са просторни и където е възможно,
самите врати се плъзгат, вместо да се отварят, че под мивката в
голямата баня няма шкафчета, че горните пръчки за закачалки в
дрешника се смъкват с пневматично копче, че в банята има нещо като
седалка и накрая, че Малкълм е спечелил битката за дръжките около
тоалетната. Ще изпита горчиво изумление, че още един човек в живота
му — Анди, Уилем, Ричард и сега Малкълм — е предвидил бъдещето
му и е знаел колко неизбежно е то.
След пробата, на която на Малкълм му взимат мерки за един
тъмносин и един тъмносив костюм, а шивачът Франклин го посреща
възторжено и го пита защо не го е виждал две години — „Сигурен съм,

286
че виновен съм аз“, заявява с усмивка Малкълм, — те отиват да
обядват. Хубаво е да си вземеш в събота почивен ден — мисли си той,
докато отпиват от лимонадата с розова вода и ядат поръсеното със
заатар запечено цветно зеле в препълнения израелски ресторант при
ателието на Франклин. Малкълм е развълнуван, че започва работа по
апартамента, той също.
— Тъкмо навреме — все повтаря Малкълм. — В понеделник ще
кажа в проектантското бюро да занесат документите в общината и
докато получим одобрение, вече ще съм приключил с Доха и ще
започна веднага, а ти междувременно можеш да се пренесеш у Уилем.
Малкълм току-що бе завършил ремонта в апартамента на Уилем,
който бе взел по-присърце, отколкото самия Уилем, и накрая дори бе
решавал вместо него какви на цвят да са боите. Според него Малкълм
се е справил чудесно и той няма нищо против да поживее там
следващата година.
Когато приключват с обяда, още е рано и се застояват на
тротоара отпред. Цяла седмица е валяло, днес обаче небето е синьо и
той още чувства сили и дори е малко неспокоен, затова пита Малкълм
не иска ли да се поразходи. Вижда, че Малкълм се двоуми, шари с
поглед нагоре-надолу по тялото му, сякаш проверява дали ще издържи,
после обаче се усмихва и се съгласява, затова двамата се насочват на
запад, после на север, към Вилидж. Подминават сградата на Мълбъри
стрийт, където Джей Би живееше, преди да се пренесе още по на изток,
и около минута мълчат: той знае, че и двамата мислят за Джей Би и се
питат какво ли прави, и двамата знаят, но и не знаят защо Джей Би не
вдига телефона, не отговаря на есемесите, техните и на Уилем, на
писмата по електронната поща. Тримата са водили десетки разговори
помежду си, с Ричард, с Али, с двамата Хенри Йънговци, обсъждали са
какво да правят, но при всеки опит да открият Джей Би той им се е
изплъзвал или не им е обръщал внимание.
— Просто трябва да изчакаме нещата да загрубеят още повече —
бе казал по едно време Ричард и той се опасява, че Ричард е прав.
Понякога Джей Би сякаш няма нищо общо с тях и те нямат друг
избор, освен да чакат той да изпадне в затруднение, от което могат да
го извадят само те, така че да навлязат с десант отново в живота му.
— И така, Малкълм, няма как да не те попитам — подхваща той,
докато вървят по Хъдсън стрийт, на мястото, което в почивни дни

287
опустява и по тротоарите без дървета няма никакви хора, — ще се
жениш ли за Софи, или не? Всички искаме да знаем.
— Господи, Джуд, не знам — започва Малкълм, но явно му е
олекнало, сякаш през цялото време е очаквал въпроса.
Нищо чудно и да го е чакал. Изброява възможните минуси
(бракът е толкова старомоден, имаш чувството, че е за вечни времена,
самият той не изгаря от желание да вдигат сватба, но се опасява, че
Софи ще настоява, родителите му ще започнат да се бъркат, нещо го
потиска при мисълта да прекара остатъка от живота си с жена, която
също е архитектка, двамата със Софи са съучредители на фирмата, ако
между тях се случи нещо, какво ще стане с „Белкаст“?) и плюсове,
които също звучат като минуси (според него, ако не предложи на Софи
брак, тя ще то зареже, майка му и баща му постоянно му натякват и
той иска да им запуши устата, той наистина обича Софи и е наясно, че
няма да намери по-добра от нея, на трийсет и осем години е и чувства,
че все трябва да предприеме нещо). Докато слуша Малкълм, той едва
се сдържа да не се усмихне: винаги му е харесвало, че на хартия, в
проектите си Малкълм може да е толкова решителен, а във всичко
останало да е плах и да не се усеща, че го разгласява пред всички.
Малкълм никога не се е правил на по-отракан, на по-самоуверен, на
по-обигран, отколкото е, и докато двамата трупат години, той се
възхищава все повече на откритостта на Малкълм, на пълното му
доверие в приятелите и в тяхното мнение.
— Какво мислиш, Джуд? — пита накрая Малкълм. — Всъщност
наистина исках да го обсъдя с теб. Дали да не седнем някъде? Имаш ли
време? Знам, че Уилем е тръгнал да се прибира.
Той си мисли, че би могъл да прилича повече на Малкълм, би
могъл да иска от приятелите си помощ, да показва пред тях, че е
уязвим. В края на краищата вече се е случвало, макар и неволно. Но те
още от самото начало са били добри към него, никога не са се
опитвали да го поставят в неловко положение — нима това не би
трябвало да го научи на нещо? Например дали наистина да не помоли
Уилем да му помогне с гърба: и да е отвратен от вида му, Уилем никога
няма да каже нищо. А Анди се оказа прав — бе прекалено трудно да
нанася сам кремовете и накрая се отказа, макар и да не ги изхвърли.
Опитва да измисли как да започне разговора с Уилем, но
установява, че дори във въображението си не може да стигне по-далеч

288
от първата дума — Уилем. И в онзи миг осъзнава, че в крайна сметка
няма да бъде в състояние да помоли Уилем: „Не защото не ти се
доверявам — казва той на Уилем, с когото няма да проведе никога този
разговор. — А защото ми е непоносимо да те оставя да ме видиш
такъв, какъвто всъщност съм“. Сега, представи ли си, че вече е
остарял, пак е сам, но живее на Грийн стрийт и в тези лутания вижда
Уилем в къща някъде на зелено място с много дървета наоколо — в
Адирондак, в Бъркшир — Уилем е щастлив, заобиколен е от хора,
които го обичат, и няколко пъти в годината може би отскача до града,
за да му погостува на Грийн стрийт, където прекарват следобеда
заедно. В тези мечти той винаги е седнал, затова не е сигурен дали все
още може да ходи, знае обаче, че винаги му е страшно приятно да види
Уилем и че в края на всяка от срещите им му казва да не се притеснява,
че той е в състояние да се грижи за себе си, дава му това уверение като
благословия, доволен, че е имал силите да не съсипва идилията на
Уилем със своите нужди, самота, желания.
Но това — напомня си той — е след много години, в бъдещето. А
сега пред него е Малкълм, който чака с обнадеждено разтревожено
лице да чуе отговора му.
— Ще се прибере чак довечера — казва той на Малкълм. —
Разполагаме с цял следобед, Мал. На твое разположение съм.

[1] Законът за злоупотреби с държавни средства, известен още

като Закон на Линкълн, е приет през 1863 г. По него човекът, съобщил
за злоупотребите, получава процент от сумата. — Б.пр. ↑

289
 3

Последния път, когато Джей Би се опита — наистина се опита —

да откаже дрогата, беше на празниците около Четвърти юли. В града не
бе останал никой. Малкълм беше заминал със Софи на гости у
родителите й в Хамбург. Джуд беше с Харолд и Джулия в Копенхаген.
Уилем беше на снимки в Кападокия. Ричард беше в Уайоминг, в
селище за художници. Хенри Йънг Азиатеца беше в Рейкявик. Беше
останал само той и ако не бе изпълнен с такава решимост, също щеше
да замине. Щеше да отиде в Бийкън, където Ричард имаше къща, или в
Куог, където беше къщата на Езра, или в Удсток, където пък беше
къщата на Али, или… Напоследък нямаше много хора, готови да му
предоставят къщата си, освен това той не общуваше с повечето,
понеже го изнервяха. Но мразеше лятото в Ню Йорк. Всички дебели
хора мразеха лятото в Ню Йорк: всичко залепваше за всичко, плът за
плът, плът за плат. Никога не се чувстваш наистина сух. Но ето че сега
той отключи ателието на третия етаж в бялата тухлена сграда в
Кензингтън и преди да влезе вътре, хвърли неволно един поглед към
дъното на коридора, където беше ателието на Джаксън.
Джей Би не беше наркоман. Да, посягаше към дрогата. Да,
посягаше доста често. Но не беше наркоман. Виж, други бяха.
Джаксън. А също Зейн и Хера. Масимо и Тофър: и те наркомани.
Понякога му се струваше, че само той засега се държи и не е паднал в
пропастта.
И въпреки това знаеше, че за мнозина е наркоман, и затова беше
останал в града, не беше отишъл в провинцията: четири дни никаква
дрога, само работа — и тогава вече никой нямаше да може да му каже
и копче.
Днес, петък, бе ден първи. Климатикът в ателието му беше
повреден, затова първото, което направи, бе да отвори всички
прозорци, а след като почука леко на вратата на Джаксън, за да се
увери, че него го няма вътре, остави отворена и вратата. Обикновено
избягваше да го прави и заради Джаксън, и заради шума. Освен
ателието му на третия етаж в пететажната сграда имаше още

290
тринайсет помещения. Бяха предназначени само за ателиета, но той
подозираше, че една пета от обитателите всъщност живеят там
нелегално. В редките случаи, когато идваше в ателието преди десет
сутринта, виждаше хора, които притичваха по долни гащи из коридора,
а ако отидеше в тоалетната в дъното, все заварваше някого, който се
търкаше с гъба на мивката, бръснеше се или си миеше зъбите —
кимаше им, един вид „Как е, мой човек“, и те също му кимаха в
отговор. За съжаление обаче, обстановката бе по-скоро учрежденска,
отколкото задушевна. Това го потискаше. Джей Би можеше да си
намери ателие и на друго място, по-добро, не толкова пренаселено, но
бе предпочел това, защото (колкото и да го беше срам да си признае)
сградата приличаше на общежитие и той се надяваше отново да се
почувства както в колежа. А не се получаваше.
Поне на хартия сградата се водеше място с „ниска шумова
плътност“, каквото и да означаваше това, но освен художниците тук
помещения бяха наели и музиканти — нашумели траш банди,
нашумели фолк групи, нашумели акустични състави, а това
означаваше, че коридорът вечно бе огласян от какви ли не звуци —
инструментите на всички състави се сливаха, за да създадат нещо като
китарен риф, дълъг като стон. Музикантите не би трябвало да са там и
веднъж на няколко месеца, когато собственикът на сградата, някой си
господин Чен, се отбиваше на внезапна проверка, той чуваше дори
през затворената врата как коридорите се огласят от викове, как всеки
крещи тревожно, за да предупреди съседа, и той похваща възгласа,
докато и петте етажа не екнеха от това: „Чен!“, „Чен!“, „Чен!“, така че,
щом господин Чен прекрачеше прага на входната врата, вече бе тихо,
неестествено тихо — до степен да му се струва, че чува как съседът му
от едната страна нанася туша по литографския камък, а спирографът
на съседа от другата дращи по платното. После господин Чен се
качваше на колата и си тръгваше, при което звънтящите викове
сменяха посоката: „Чисто!“, „Чисто!“, „Чисто!“, и отново се надигаше
какофония — точно като рояк разцвърчали се цикади.
След като се убеди, че е сам на етажа (Господи, къде бяха
всички? Наистина ли бе последният човек, останал на земята?), той си
съблече ризата, а после, след малко, и панталона и се запретна да
чисти ателието — не го беше правил от месеци. Сновеше напред-назад
до кофите за отпадъци при товарния асансьор и тъпчеше в тях стари

291
кутии от пица и празни кутийки от бира, листове хартия с драсканици
по тях, четки с косми, заприличали на слама, понеже не ги беше
почистил, палитри с водни бои, станали на прах, защото не ги беше
навлажнявал.
Беше отегчително да чисти, особено пък на трезва глава. Както
понякога правеше, и този път се впусна да размишлява, че не му се е
случвало никое от хубавите неща, които би трябвало да изпитваш,
докато си на метамфетамин. Имаше познати, които ставаха стройни
като фиданки или правеха нонстоп секс с непознати, или пък ги
прихващаше нещо и с часове чистеха и подреждаха жилищата и
ателиетата си. А той си стоеше дебел. Всякакво желание за секс се бе
изпарило. Ателието и апартаментът му си оставаха същата кочина. Е,
да, работеше удивително много — по дванайсет, по четиринайсет часа
наведнъж, — но едва ли беше от метамфетамина: открай време беше
работяга. Започнеше ли да рисува и да скицира, можеше да го прави
дълго, без да се разсейва.
След час — час и нещо чистене ателието си изглеждаше по
същия начин и на него му се пушеше, а нямаше цигари, пиеше му се, а
нямаше и нищо за пиене, пък и къде ще пие по това време, още беше
обяд. Знаеше, че в джоба на джинсите има дъвка, бръкна и я намери —
от жегата беше омекнала, — после я лапна и я задъвка, както лежеше
със затворени очи, усещаше под гърба и бедрата си прохладния
циментов под и си представяше, че е не в Бруклин през юли, на
трийсетградусовия пек, а някъде другаде.
— Как се чувствам? — попита сам себе си.
— Добре — отговори си.
Психотерапевтът, при когото бе започнал да ходи, му беше казал
да си задава този въпрос.
— Като проверка на звука — беше обяснил. — Начин да
провериш сам себе си: как се чувствам? Искам ли дрога? И ако
наистина искам дрога, защо? Това е начин да общуваш сам със себе
си, да разгледаш подтиците си, вместо просто да им се отдадеш.
Какъв тъпанар, си беше помислил Джей Би. И още го мислеше.
Но както с много други тъпотии, не можеше да си я избие от главата.
От време на време, колкото и да му беше неприятно, се питаше как се
чувства. Понякога отговорът беше: „Май искам да се надрусам“, а
после го правеше ако не за друго, то за да покаже на психотерапевта си

292
колко тъп е подходът му. „Видя ли сега? — питаше наум Джайлс,
Джайлс, който дори нямаше докторска степен, имаше само
магистърска. — Толкоз за теорията ти как да се самопреглеждаме.
Какво друго, Джайлс? Какво още?“
Не на Джей Би му беше хрумнало да ходи при Джайлс. Преди
половин година, през януари, майка му и лелите му бяха спретнали
мини интервенция, започнала с това, че майка му се бе впуснала да си
спомня какво будно и развито за възрастта си момче е бил, а вижте го
сега, после леля му Кристин, която в съвсем буквалния смисъл на
думата играеше ролята на лошото ченге, му се разкрещя, че
пропилявал на вятъра всички възможности, предоставени от сестра й,
и как само им създавал главоболия, след това леля му Силвия, която
открай време беше най-мила от трите, му напомни, че бил толкова
талантлив, че всички те искали да го видят предишния и дали той да не
се полекува? На него не му беше до такива намеси, пък били те и меки
и уютни като тяхната (майка му се бе постарала да приготви любимия
му чийзкейк, от който похапваха, докато обсъждаха недостатъците му),
защото освен другото той още им беше сърдит. Баба му беше починала
предишния месец, а майка му му беше съобщила чак след един ден. Не
била успяла, видите ли, да го открие, той не си бил вдигал телефона,
той обаче знаеше, че онзи ден е бил трезв и че телефонът му е бил
включен през цялото време, направо не разбираше защо майка му го
лъже.
— Джей Би, щеше да разбиеш сърцето на баба си, ако тя
разбереше отнякъде в какво си се превърнал — каза майка му.
— Боже мой, мамо, разкарай ми се от главата — беше отвърнал
той уморено, беше му дошло до гуша от нейното циврене и треперене,
а Кристин беше скочила на крака и го беше зашлевила през лицето.
След това той се съгласи да отиде на преглед при Джайлс
(приятел на приятел на Силвия) като начин да се извини на Кристин и
разбира се, на майка си. За беда, Джайлс наистина се оказа идиот и по
време на сеансите (плащани от майка му: самият той нямаше никакво
намерение да се охарчва за терапии, особено пък лоши) отговаряше на
въпросите на Джайлс, лишени от всякаква находчивост: „Защо според
теб, Джей Би, наркотиците те привличат толкова? Какво според теб ти
дават? Защо според теб през последните няколко години ги
употребяваш все по-често? Защо според теб не общуваш толкова често

293
с Малкълм, Джуд и Уилем?“ — по начин, за който знаеше, че ще го
зарадва. Уж между другото ще спомене покойния си баща, огромната
празнота и усещането за загуба, породени от отсъствието му, колко
повърхностен е артистичният свят, опасенията си, че няма да оправдае
очакванията, ще погледа как химикалката на Джайлс подскача
въодушевено по бележника и ще изпита и презрение към този глупак
Джайлс и отвращение към собствената си незрелост. Да се гъбаркаш с
терапевта си — дори и психотерапевтът наистина да си го е изпросил,
— е нещо, което правиш на деветнайсет, а не на трийсет и девет
години.
Но макар и Джайлс наистина да си беше идиот, Джей Би се
хвана, че мисли върху неговите въпроси, понеже сам си ги беше
задавал. И въпреки че Джайлс не ги беше свързвал един с друг, Джей
Би беше наясно, че всъщност тези въпроси вървят заедно, че са
неотделими и ако от езикова и граматическа гледна точка бе възможно
да ги зададеш вкупом като един голям въпрос, той щеше да изрази най-
точно защо Джей Би се е озовал, където се е озовал.
Първо щеше да каже на Джайлс, че в началото не е смятал да се
пристрастява към наркотиците. Звучеше очевидно и дори смешно, но
Джей Би всъщност познаваше хора — предимно богати, предимно
бели, предимно отегчителни, предимно необичани от родителите си,
— посегнали към наркотиците колкото да се правят на интересни, на
страшни, колкото да привлекат вниманието или да убият времето. Сред
тези хора например беше приятелят му Джаксън. Той обаче не беше
сред тях. Като всички останали, разбира се, и той отдавна посягаше
към дрогата, но в колежа, преди да навърши трийсет, я бе възприемал
като десертите, които също обичаше: като храна, която в детството са
му забранявали, а сега е съвсем достъпна. Подобно на овесените ядки,
които похапваше след вечеря и които бяха толкова сладки, че чак му
засядаха на гърлото и млякото, останало в купичката, се точеше гъсто,
на конци, като сок от захарна тръстика, и наркотиците бяха привилегия
на зрялата възраст, от която той нямаше намерение да се лишава.
Вторият и третият въпрос: кога и защо наркотиците бяха станали
толкова важни за него? Той знаеше и тези отговори. Когато беше на
трийсет и две, се състоя първата му изложба. След тази изложба се
бяха случили две неща: първо, той наистина се беше превърнал в
звезда. В арт печата се появиха статии, написани за него, статии за

294
него излизаха в списания и вестници, четени от хора, които не можеха
да различат кое е нарисувано от Сю Уилямс[1] и кое — от Сю Коу[2]. И
второ, приятелството му с Джуд и Уилем беше опропастено.
Думата „опропастено“ може би беше прекалено силна. Но
приятелството им се бе променило. Джей Би бе постъпил лошо —
беше готов да си го признае — и Уилем беше застанал на страната на
Джуд (защо ли изобщо Джей Би се изненадваше, беше достатъчно да
си припомни цялото им приятелство, за да се види очевидното: Уилем
отново и отново, и отново заставаше все на страната на Джуд), после и
двамата заявиха, че му прощавали, но нещо в приятелството им се
промени. Двамата, Джуд и Уилем, се бяха сплотили, бяха се обединили
срещу всички, бяха се обединили срещу него (защо не го беше
забелязвал никога дотогава: „Двама сме целият род на земята“[3]. А
Джей Би винаги бе смятал, че ако някой се е обединил с Уилем, то това
е именно той.
Е, не беше точно така. И с кого беше останал той? Не с Малкълм,
защото накрая Малкълм бе започнал да излиза със Софи и се бе
обединил с нея. И така, с кого щеше да бъде той, с кого щеше да се
обедини? Често му се струваше, че с никого. Бяха го изоставили.
От година на година го изоставяха все повече. Още от началото
знаеше, че ще е първият от четиримата, който ще постигне успех. Това
не беше самонадеяност: той просто го знаеше. Работеше повече от
Малкълм, бе по-амбициозен от Уилем. (В тази надпревара не
включваше Джуд, понеже в професията на Джуд боравеха със съвсем
други мерки, които не го вълнуваха особено.) Беше готов именно той
да е богатият, известният, уважаваният и още докато мечтаеше за
своето богатство, известност и уважение, знаеше, че ще си остане
приятел с всички тях, че няма да ги жертва в името на нищо, колкото и
силно да е изкушението. Обичаше ги, те бяха негови.
Но не бе предвиждал да го изоставят те, да го надраснат с
постиженията си. Малкълм си имаше своя фирма. Джуд явно
преуспяваше в каквото вършеше: миналата пролет представляваше
Джей Би в глупав спор с колекционер, когото Джей Би се опитваше да
осъди, за да получи обратно една своя ранна картина, която
колекционерът бе обещал да му продаде, а после се бе отметнал, и
адвокатът на колекционера бе вдигнал вежди, щом Джей Би му каза да
се свърже с адвоката му Джуд Сейнт Франсис.

295
 — Сейнт Франсис ли? — възкликна адвокатът на другата страна.
— Как сте успели да се вредите при него?
Той го разказа на Хенри Йънг Черния, който не се изненада.
— О, да — рече. — Джуд се слави като жесток и безчувствен.
Хич няма да си поплюва, Джей Би, не се безпокой.
Той трепна: неговият Джуд? Човекът, който до последния курс
не смееше да вдигне глава и да го погледне в очите? Жесток? Той
просто не си го представяше.
— Знам — отвърна Хенри Йънг Черния, след като Джей Би
изрази недоумението си. — Но в работата, Джей Би, той се превръща в
друг човек. Веднъж го видях в съдебната зала, направо си беше
безпощаден, неумолим. Ако не го познавах, щях да реша, че е ужасен
гадняр.
Но Хенри Йънг Черния се оказа прав — той си получи обратно
картината и не само това, получи от колекционера и писмо, в което
онзи се извиняваше.
Освен това Уилем. Нямаше как, ужасната, дребнава жилка в
Джей Би трябваше да признае, че той изобщо не е очаквал Уилем да
постигне такъв успех. Не че не го беше искал, просто не бе смятал, че
ще го доживее. Уилем, който не беше боец, Уилем, който вечно се
колебаеше, Уилем, който в колежа беше отказал звездна роля в
„Обърни се с гняв назад“, за да отиде да се грижи за болния си брат. От
една страна, той го разбираше, от друга — не: брат му не беше на
смъртно легло, най-малкото тогава, и дори майка му му беше казала да
не ходи. Навремето приятелите му имаха нужда от него — за цвят, за
тръпка, — а сега вече не беше така. Не му беше приятно да се
възприема като човек, който иска приятелите му да се провалят или
поне да не са в главните роли, но май беше точно такъв.
Преди не бе осъзнавал, че от успеха хората стават скучни. От
провала също, но по друг начин: който се проваля, постоянно се
стреми към едно — към успех. Но и успелите се стремят към едно —
да запазят успеха си. То е като разликата между това да тичаш и да
тичаш намясто и макар тичането да беше скучна работа при всички
положения, който тича, поне се движи, поне минава през различни
местности и покрай различни гледки. А Джуд и Уилем сякаш
притежаваха нещо, което на него му липсваше, нещо, което ги
предпазваше от задушаващата скука на успеха, от досадата да се

296
будиш, да си спомняш, че си успял и всеки ден си длъжен да
продължиш да правиш каквото те е довело до успеха, понеже, спреш
ли веднъж, успехът ще ти се изплъзне и ще се провалиш. Понякога си
мислеше, че онова, което всъщност отличава тях двамата с Малкълм от
Джуд и Уилем, не е расовата принадлежност или богатството, а
неизчерпаемата способност на Джуд и Уилем да се изумяват: в
сравнение с неговото детство тяхното бе толкова сиво и скучно, че вече
като зрели хора те сякаш се изумяваха от всичко. След като се
дипломираха, Ървинови им подариха на всички билети до Париж,
където, както се оказа, имали в Седми район апартамент — „съвсем
мъничък“, както уточни Малкълм така, сякаш се оправдаваше. Той
беше ходил в Париж заедно с майка си още в прогимназията, после с
класа в гимназията и в колежа, но чак след като видя лицата на Джуд и
Уилем, си даде ясна сметка, че градът не само е красив, но и обещава
да те омагьоса. Завидя им за способността и досега да се възхищават
(макар и да осъзнаваше, че най-малкото в случая с Джуд това е награда
за белязаното с наказания тежко детство), за вярата, че животът,
зрелите години ще им носят нови и нови смайващи изживявания, че
най-хубавото не е останало в миналото. Помнеше и как ги е
наблюдавал да опитват за пръв път хайвер от морски таралеж и от
реакцията им — все едно бяха Хелън Келър[4] и тъкмо бяха осъзнали,
че прохладната течност, плиснала се по ръцете им, си има име, което
могат да научат — е станал припрян и им е завидял още повече. Какво
ли беше да си вече на зряла възраст, а още да откриваш насладите на
живота?
Понякога му се струваше, че точно заради това обича дрогата: не
защото, както си мислеха мнозина, за да избяга от всекидневния живот,
а защото всекидневният живот изглеждаше не толкова всекидневен. За
кратко — от седмица на седмица за все по-кратко — светът беше
великолепен и непознат.
Друг път се питаше кой е изгубил цвета си, дали светът, или
приятелите му. Кога всички бяха станали толкова еднакви? Прекалено
често му се струваше, че след колежа, след магистратурата не е срещал
интересни хора. Че бавно, но неминуемо всички са си заприличали.
Например членовете на „Бакфат“ — в колежа бяха марширували чак до
река Чарлс голи до кръста — три дебели, сочни, поклащащи се тела —
в знак на протест срещу орязаните средства за Програмата за

297
планирано родителство (никой не знаеше защо се налага да се
разсъбличат до кръста, но карай) и свиреха в сутерена на общежитието
Худ Хол страхотни сетове, освен това запалиха насред двора чучело на
щатски сенатор антифеминист. А сега Франческа и Марта обсъждаха
как искали да имат деца и дали да не се преместят от таванския
апартамент в Бушуик в своя си къща от кафяв пясъчник в Боръм Хила,
Еди пък наистина, този път наистина започваше свой бизнес и
миналата година, когато той предложи трите от „Бакфат“ да се съберат
отново, всички се изсмяха, макар че изобщо не беше шега.
Постоянната носталгия го потискаше, но не го напускаше и усещането,
че вече са отминали най-славните години, годините, когато всичко
сякаш е било нарисувано във флуоресцентни цветове. По онова време
всички бяха къде-къде по-забавни. Какво се беше случило?
Възрастта — предполагаше той. А заедно с нея: работата.
Парите. Децата. Нещата, с която отсрочваш смъртта, нещата, с които
си осигуряваш важност, нещата, които носят утеха и дават рамки и
съдържание. Походът напред, наложен от биологията и условностите,
на който не можеше да устои и най-непокорният ум.
А всички бяха негови връстници. Онова, което всъщност го
вълнуваше, бе кога приятелите му са станали като всички останали и
защо той не го е забелязал. Малкълм, разбира се, открай време си беше
като всички останали, но той все пак беше очаквал повече от Уилем и
Джуд. Знаеше колко ужасно звучи (и затова никога не го беше изричал
на глас), но често си мислеше, че щастливото му детство е истинско
проклятие. Какво щеше да стане, ако вместо това му се беше случило
нещо наистина интересно? Единственото интересно, което му се бе
случило, бе, че беше учил в частно училище главно с бели деца, а то
дори не бе и интересно. Слава богу, че не беше писател — нямаше да
има за какво да пише. А ето че човек като Джуд, който не бе расъл като
всички останали и не изглеждаше като всички останали, все се
опитваше да бъде като всички останали и Джей Би го виждаше.
Нямаше да се откаже от външния вид на Уилем, разбира се, но бе готов
да убие някоя малка мила твар, само и само да изглежда като Джуд, да
накуцва тайнствено като него, сякаш се плъзга, да има неговото лице и
тяло. А Джуд прекарваше почти цялото си време в опити да стои на
едно място и да гледа надолу, сякаш така никой нямаше да го
забележи. Това бе тъжно и все пак някак си разбираемо в колежа,

298
където Джуд беше безпомощен като дете, само кожа и кости — Джей
Би чак го болеше да го гледа такъв, — но напоследък, когато Джуд
вече изглеждаше прекрасно, Джей Би направо се вбесяваше, особено
пък ако стеснителността на Джуд осуетяваше плановете му.
— Нима искаш да прекараш живота си като всеки друг, като
скучен средностатистически човек? — бе попитал той веднъж Джуд
(беше при втората им голяма кавга, когато той се опитваше да убеди
Джуд да му позира гол, спор, който, още преди да е подхванал, знаеше,
че няма как да спечели).
— Да, Джей Би — бе потвърдил Джуд и го бе изгледал с онзи
свой поглед, изцъклен и безизразен, с който понякога го плашеше. —
Всъщност искам точно това.
Понякога той подозираше, че Джуд всъщност не иска от живота
друго, освен да седи с Харолд и Джулия в Кеймбридж и да се прави
заедно с тях на пръв домошар. Предишната година например Джей Би
бе поканен на круиз от един колекционер, баснословно богат,
покровител, с яхта, кръстосваща между гръцките острови със
съвременни шедьоври по стените си, на които би завидял всеки музей
— с тази малка подробност, че те бяха окачени в тоалетната на
плавателен съд.
Малкълм работеше по проекта си в Доха или някъде другаде, но
Уилем и Джуд бяха в града, затова той бе звъннал на Джуд и го беше
попитал дали иска да дойде с него: колекционерът щеше да поеме
пътя. Щеше да им прати самолета си. Щяха да прекарат на яхтата пет
дни. Недоумяваше защо изобщо трябва да води този разговор. „Чакаме
се на летище «Тийтърборо», носи си защитен крем“ — ето такъв
есемес трябваше да му пусне, и готово.
Но не, той бе попитал и Джуд му беше благодарил. А после Джуд
беше казал:
— Но тогава е Денят на благодарността.
— И какво от това? — бе възкликнал той.
— Джей Би, много ти благодаря за поканата — беше отвърнал
Джуд и той направо не повярва на ушите си, щом чу следващите му
думи: — Звучи страхотно. Но трябва да отида у Харолд и Джулия.
Той се стъписа. Също бе много привързан към Харолд и Джулия,
също виждаше колко благотворно действат те на Джуд и как той вече
не се притеснява толкова от приятелството им, но чак пък да стига

299
дотам! Все пак ставаше дума за Бостън. Джуд можеше да ги види
винаги. Но Джуд каза „не“, и точка. (А след това, понеже Джуд бе
казал „не“, и Уилем, разбира се, каза „не“ и накрая той се озова с тях
двамата и с Малкълм в Бостън, където около масата направо не го
свърташе от яд: хора, които се правят на родители, приятели на хората,
които се правят на родители, камари храна, която не е нищо особено,
либерали, които спорят помежду си за политиката на демократите и си
подвикват за неща, за които всички са на едно мнение — всичко това бе
толкова изтъркано и банално, че на него му идеше да закрещи, но виж,
Джуд и Уилем бяха в див възторг.)
И така, кое се бе случило първо: дали първо се бе сближил с
Джаксън и чак тогава бе осъзнал колко отегчителни са приятелите му?
Беше се запознал с Джаксън след откриването на втората си изложба,
състояла се близо пет години след първата. Беше озаглавена „Всички,
които някога съм познавал, всички, които някога съм обичал, всички,
които някога съм мразил, всички, които някога съм чукал“ и се
свеждаше именно до това: сто и петдесет картини трийсет и осем на
петдесет и шест сантиметра върху тънък кадастрон с лицата на всички,
които някога беше познавал. Серията беше вдъхновена от един портрет
на Джуд, който бе подарил на Харолд и Джулия в деня на
осиновяването му. (Боже, обичаше я тази картина. Защо не я задържа!
Защо не я смени с друга! Харолд и Джулия щяха да се зарадват и на не
толкова върховна творба, стига на нея да бе нарисуван Джуд.
Последния път, когато ходи в Кеймбридж, той съвсем сериозно се
замисли дали да не я задигне, да я свали от кукичката в антрето и
преди да си тръгне, да я пъхне в платнения сак.) И „Всички, които съм
познавал някога“ се увенча с успех, макар че не това бе поредицата,
която той искаше да създаде, поредицата, която искаше да създаде, бе
поредицата, по която работеше сега.
Джаксън излагаше творбите си в същата галерия и макар Джей
Би да беше чувал за него, всъщност не го беше срещал никога и се
изненада, когато на вечерята след откриването ги запознаха и той го
хареса много — Джаксън беше неочаквано забавен, въпреки че не
беше от хората, които обикновено го привличаха. Първо,
ненавиждаше, наистина ненавиждаше работите на Джаксън: той
правеше скулптури от предмети, оказали се случайно подръка, но от
най-очевидните, най-баналните, например крака на кукла Барби,

300
залепени отдолу за консерва от риба тон. О, Господи, беше си
помислил първия път, когато ги бе видял на сайта на галерията. И този
тук излага в същата галерия, както аз? Дори не го смяташе за изкуство.
Смяташе го за провокация, макар че само един гимназист — не, само
един ученик от прогимназията — щеше да го сметне за провокация.
Джаксън си въобразяваше, че нещата му са в стила на Кийнхолц[5],
което обиждаше Джей Би, а той дори не харесваше Кийнхолц.
Второ, Джаксън беше богат: толкова богат, че не беше работил и
един-единствен ден през живота си. Толкова богат, че галеристът му се
бе съгласил да излага нещата му колкото, за да направи услуга на
бащата на Джаксън. Толкова богат, че изложбите му се разпродаваха,
защото, ако се вярва на мълвата, майка му — която, още когато
Джаксън е бил малък, се бе развела с баща му, производител на
някаква изключително важна джаджа за самолети, и се бе омъжила за
изобретателя на някаква изключително важна джаджа при операциите
за трансплантация на сърце — изкупувала всичко на изложбите му, а
после продавала отделните експонати на търг, като вдигала цените,
след това пак ги изкупувала и така надувала приходите от продажбите
на Джаксън. За разлика от други богати хора, които познаваше —
включително Малкълм, Ричард и Езра — Джаксън рядко се правеше,
че не е богат. Джей Би винаги бе смятал скромниченето на другите за
дразнещо и престорено, но веднъж в три след полунощ, когато и
двамата бяха надрусани и прегладнели и се превиваха от смях, бе
видял как за две шоколадчета Джаксън мята на касиера стодоларова
банкнота и после му казва да задържи рестото и тутакси бе изтрезнял.
Имаше нещо неприлично в нехайството, с което Джаксън харчеше
пари, нещо, което напомняше на Джей Би, че колкото и Джаксън да си
въобразява, че е различен, и той е отегчителен като всички останали —
мамино синче.
Трето, Джаксън дори не беше красив. Вероятно не беше обратен
— при всички положения около него постоянно се навъртаха
момичета, момичета, с които Джаксън се държеше презрително, а
въпреки това те го следваха с гладки безизразни лица като шлейф по
петите, — но той бе най-несексапилният човек, когото Джей Би беше
срещал някога. Джаксън беше с много светла, почти бяла коса, със
сипаничаво лице и зъби, за които някога със сигурност се беше
охарчил, но сега бяха придобили пепеляв цвят, а между тях се

301
жълтееше нещо като масло и от това на Джей Би направо му се
повдигаше.
Приятелите му не понасяха Джаксън и след като се разбра, че
Джаксън и неговият приятелски кръг — самотни богати момичета като
Хира, хора като Масимо, които уж минаваха за художници, и като
Зейн, които се правеха на критици: повечето бяха съученици на
Джаксън от училището за некадърници, където го бяха записали, след
като той не бе успял да влезе в никое друго частно училище в Ню
Йорк, включително в училището на Джей Би — са навлезли трайно в
живота му, всички се опитаха да го убедят да не се занимава с
Джаксън.
— Все повтаряш какъв двуличник е Езра — му беше казал
Уилем. — Но с какво точно Джаксън е по-различен от Езра, освен с
това, че е пълен гадняр.
И Джаксън наистина си беше гадняр и когато бяха заедно, Джей
Би не падаше по-долу от него. Един ден преди няколко месеца, след
четвъртия — петия опит да спре дрогата, той се бе обадил по телефона
на Джуд. Беше пет следобед, тъкмо се беше събудил и се чувстваше
толкова ужасно, толкова невероятно стар, изтощен и просто съсипан —
с мазна кожа, с немити зъби, с очи, сухи като дърво, — че за пръв път
му се прииска да е мъртъв, просто да не му се налага да продължава и
продължава нататък. „Нещо трябва да се промени — си беше казал. —
Трябва да прекратя да общувам с Джаксън. Трябва да прекратя. Всичко
трябва да прекрати.“ Липсваха му приятелите, липсваха му тяхната
невинност и чистота, липсваше му да е най-интересният сред тях,
липсваше му това да не му се налага да се прави на някакъв пред тях.
Затова се беше обадил на Джуд (Уилем, да го вземат мътните, го
нямаше, естествено, в града, а на Малкълм не можеше да разчита, че
няма да се уплаши) и го бе повикал, беше го помолил да намине след
работа. Обясни му къде точно е дрогата (под разхлабената дъска
отдясно на леглото), къде е и лулата и го помоли да изсипе прахта в
тоалетната и да пусне водата.
— Джей Би — бе отвърнал Джуд. — Чуй ме. Иди в онова кафене
на „Клинтън“, разбра ли? Вземи си скицника. Поръчай си нещо за
ядене. Идвам при първа възможност, веднага щом приключи
заседанието. А щом приключа, ще ти пратя есемес, за да се прибереш,
чу ли?

302
 — Добре — бе отвърнал той.
След това стана, взе си много дълъг душ, почти без да се търка,
само стоя под водата, сетне направи точно каквото му беше казал
Джуд: взе скицника и моливите. Отиде в кафенето. Хапна сандвич с
пилешко и пийна кафе. И зачака.
И докато чакаше, видя, че пред прозореца, точно като мангуста,
подскачаща на задни крака, минава Джаксън с мръсната си коса и
смачканата брадичка. Вървеше със самодоволната си походка на момче
богаташче, с едва загатната блажена усмивка върху лицето, от която на
Джей Би му идеше да го зашлеви съвсем спокойно, сякаш Джаксън е
грозник, когото е видял случайно на улицата, а не грозник, когото
вижда почти всеки ден. А после, точно преди да отмине, Джаксън се
обърна и погледна през прозореца право към него, усмихна се с
гадната си усмивка, обърна се кръгом, тръгна към кафенето и влезе
вътре, сякаш през цялото време е знаел, че Джей Би е там и е изникнал
колкото да напомни на Джей Би, че Джей Би вече е негов, че няма как
да му се изплъзне, че Джей Би е там да прави каквото Джаксън иска,
когато Джаксън иска и животът му никога вече няма да му
принадлежи. За пръв път се беше изплашил от Джаксън и бе изпаднал
в паника. „Какво става?“ — запита се. Именно той, Жан-Батист
Марион, решаваше сам, хората слушаха него, а не обратното. Даде си
сметка, че Джаксън няма да го пусне никога, и се изплаши. Вече
принадлежеше на друг, не на себе си. Как изобщо можеше да се
отскубне и да принадлежи на себе си? Как можеше да стане отново
какъвто е бил преди?
— Здрасти — каза Джаксън, неизненадан, че го вижда, толкова
неизненадан, сякаш сам го бе сътворил.
Какво можеше да отговори Джей Би?
— Здрасти — рече той.
Точно тогава иззвъня телефонът му: Джуд, съобщаваше му, че
вече било чисто и можел да се прибира.
— Трябва да тръгвам — заяви Джей Би, после се изправи и се
запъти към изхода, а Джаксън го последва.
Видя как изражението на Джуд се променя, щом той видя до него
Джаксън.
— Джей Би — подхвана. — Радвам се да те видя. Готов ли си да
тръгваш?

303
 — Къде? — попита той глупаво.
— При мен — отговори Джуд. — Нали обеща да ми помогнеш с
кашона, не мога да го сваля.
Но той бе много объркан, много стъписан и не разбра.
— Какъв кашон?
— На рафта в дрешника, не мога да го стигна — поясни Джуд,
все така без да обръща внимание на Джаксън. — Имам нужда от
помощта ти, трудно ми е да се кача сам на стълбата.
В този миг трябваше да се досети — Джуд никога не говореше за
нещата, които не може да направи. Всъщност му разчистваше пътя, а
той, глупакът, да не се усети.
Затова пък се усети Джаксън.
— Според мен приятелят ти иска да ме разкара — каза той
ухилен на Джей Би.
Именно така ги наричаше Джаксън, въпреки че вече ги
познаваше всички: „Приятелите ти. Приятелите на Джей Би“.
Джуд го погледна.
— Прав си — рече той все така спокойно, с глас, който и не
трепна. — Това искам. — А сетне, след като отново се обърна към
него: — Джей Би… няма ли да дойдеш с мен?
Ох, искаше да го направи. Но в онзи миг не можеше. Не знаеше
защо и никога нямаше да узнае, но не можеше. Беше безсилен, толкова
безсилен, че дори не можеше да се престори, че не е така.
— Не мога — прошепна на Джуд.
— Джей Би — каза Джуд и след като го хвана за ръката, го
затегли към бордюра, а Джаксън ги загледа с тъпата си подигравателна
усмивка. — Ела с мен. Не си длъжен да стоиш тук. Ела с мен, Джей Би.
Тогава той се разплака — не на глас, не силно, но все пак се
разплака.
— Джей Би — повтори с тих глас Джуд. — Ела с мен. Не си
длъжен да се връщаш там.
Но:
— Не мога — чу се той да казва. — Не мога. Искам да се кача
горе. Искам да се прибера.
— В такъв случай ще дойда с теб.
— Не. Не, Джуд. Искам да съм сам. Благодаря ти. Но си върви.

304
 — Джей Би — подхвана пак Джуд, той обаче му обърна гръб и
хукна, пъхна ключа във входната врата и се завтече нагоре по стълбите
— знаеше, че Джуд няма да може да го последва, затова пък Джаксън
беше точно зад него, хилеше се злобно, а виковете на Джуд: „Джей Би!
Джей Би!“, продължиха да кънтят подире му, докато той не влезе в
апартамента (Джуд беше почистил, след като бе дошъл: мивката беше
празна, съдовете бяха наредени да се сушат на поставката), където вече
не ги чуваше. Изключи телефона, по който Джуд му звънеше, изключи
и звънеца на домофона, който Джуд натискаше и натискаше.
След това Джаксън насипа на линийки коката, която беше
донесъл, и те се нашмъркаха: вечерта стана същата като стотиците
вечери преди това: същият ритъм, същото отчаяние, същото ужасно
очакване.
— Той, твоят приятел, си е красавец — чу той как му казва
Джаксън по някое време късно същата вечер. — Но е много кофти,
че…
Джаксън се изправи и започна да имитира походката на Джуд, да
се криви гротескно и неправдоподобно, с уста, увиснала като на
кретен, с ръце, които подскачаха пред него. Той бе прекалено надрусан,
за да се възмути, прекалено надрусан, за да каже каквото и да било,
затова само премига с парещи от избилите сълзи очи и продължи да
гледа как Джаксън куцука из стаята и да се опитва да защити някак с
думи Джуд.
На другия ден се събуди късно, лежеше по корем на пода при
кухнята. Заобиколи Джаксън, който също спеше на пода, при
библиотеката, отиде в стаята си, където видя, че Джуд му е оправил и
леглото, и пак му се доплака. Вдигна предпазливо дъската вдясно от
леглото и бръкна отдолу: там нямаше нищо. Затова легна върху
одеялото и се заметна с единия край, зави се целият презглава, както бе
правил като малък.
Докато се мъчеше да заспи, се замисли защо се е хванал с
Джаксън. Не че не знаеше, но го беше срам да си спомни. Беше се
хванал с Джаксън, за да докаже, че не зависи от приятелите си, че не е
хванат в капана на живота си, че може да взима и сам решения, пък
били те и лоши, и ще го прави. На негова възраст човек вече е срещнал
всички приятели, които вероятно ще има някога. Срещнал е
приятелите на приятелите. Животът се смаляваше все повече и повече.

305
Джаксън беше тъп, коравосърдечен и жесток, не беше от хората, които
той би трябвало да цени, на които би трябвало да посвещава от
времето си. Знаеше го. И именно заради това продължаваше: за да
направи напук на приятелите си, за да им покаже, че не е роб на онова,
което очакват от него. Това бе тъпо, тъпо, тъпо. Високомерно. И от
него страдаше само той.
— Всъщност няма как тоя тип да ти харесва — му беше казал
веднъж Уилем.
И макар да бе наясно какво точно има предвид Уилем, се бе
направил, че не му е ясно — колкото да се заяде.
— Как така да няма как, Уилем? — беше попитал. — Страшно
забавен е. Всъщност е човек на действието. Всъщност е до мен, когато
имам нужда да не съм сам. Защо да няма как? А?
Същото беше и с дрогата. Той посягаше към нея не заради
силните усещания, не за да се прави на врял и кипял, не за да се изкара
по-интересен. Просто от него не се очакваше да го прави. Напоследък,
който гледаше сериозно на изкуството, не посягаше към наркотиците.
Всепозволеността, самата представа за нея бяха изчезнали заедно с
битниците, с абстрактните експресионизми, с оп арта и попарта.
Напоследък може би не бе чак такова престъпление да изпушиш един
джойнт. Може би от време на време, ако изпаднеш в особено иронично
настроение, ще шмръкнеш и линийка кока. Но толкоз. Сега беше
времето на дисциплината, на ограниченията, не на вдъхновението —
ако не друго, вдъхновението вече не беше свързано с дрогата. Никой от
хората, които той уважаваше — Ричард, Али, Хенри Йънг Азиатеца, —
не посягаше към наркотиците, захарта, кофеина, солта, месото,
глутена, никотина. Те бяха творци аскети. В мигове, когато решеше да
си търси оправдания, той се опитваше да си втълпи, че да се дрогираш,
е толкова демоде, толкова изтъркано, че пак е излязло на мода. Знаеше
обаче, че не е така. Както знаеше и че всъщност не му е чак толкова
приятно по секс купоните, организирани понякога в кънтящия
апартамент на Джаксън в Уилямсбърг, където групи с променлив
състав от кльощави меки хора се опипваха слепешком и първия път
направо го напуши смях, когато едно хлапе, прекалено хилаво,
младичко и без косми, за да му хареса, му каза, че искало Джей Би да
погледа как си смуче кръвта от рана, която само ще си нанесе. Джей Би
обаче не се засмя, докато наблюдаваше как хлапакът си порязва

306
бицепса, а после извива врат, за да оближе кръвта като коте, което се
чисти, обратното, усети как го плисва печал.
— О, Джей Би, не искам друго, освен добро бяло момче — му се
бе оплакал веднъж неговият бивш — Тоби, който вече му беше само
приятел, и сега той се подсмихна при спомена за него.
И при него беше така. Не искаше друго, освен добро бяло момче,
а не тази тъжна твар с вид на саламандър, която бе толкова бледа, че
чак прозираше, и си лижеше кръвта с възможно най-нееротичните
движения на света.
Но сред всички въпроси, на които можеше да отговори, имаше
един без отговор: как да се измъкне от всичко това? Как да престане?
Ето го — в буквалния смисъл на думата хванат в капана на ателието, в
буквалния смисъл на думата надзъртащ иззад ъгъла, за да се увери, че
Джаксън не се приближава по коридора. Как да избяга от Джаксън?
Как да спаси живота си?
Вечерта, след като бе накарал Джуд да унищожи запасите му,
накрая му се беше обадил по телефона и Джуд го покани при себе си, а
щом той отказа, Джуд се вдигна и дойде тук. Джей Би седеше и
гледаше втренчено стената, докато Джуд му приготвяше вечеря, ризото
със скариди, което му поднесе в чиния и се надвеси над плота, за да го
погледа как се храни.
— Може ли още малко? — попита той, след като излапа първата
порция, и Джуд му сипа.
Не бе усетил, че е толкова гладен, ръката му трепереше, докато
той поднасяше лъжицата към устата си. Сети се за неделните вечери у
майка си, на които не бе ходил, откакто бе починала баба му.
— Няма ли да ми дръпнеш едно конско? — попита най-сетне, но
Джуд поклати глава.
След като хапна, седна на канапето и загледа телевизия на
изключен звук, всъщност не виждаше нищо, но проблясващите
размазани образи му действаха успокояващо, а щом изми съдовете,
Джуд седна до него да пише някакъв документ.
По телевизията даваха един от филмите с Уилем — онзи, в който
Уилем играеше измамник с лява буза, цялата в белези, в малко
ирландско градче — и той избра този канал, но не за да види филма, а
за да погледа лицето на Уилем с беззвучно мърдащи устни.

307
 — Уилем ми липсва — каза, а после усети колко неблагодарно
звучи.
Но Джуд беше оставил химикалката и също погледна екрана.
— И на мен ми липсва — промълви и двамата продължиха да се
взират в приятеля си, толкова далеч от тях.
— Не си отивай — каза той на Джуд, докато се унасяше. — Не
ме оставяй.
— Няма — отвърна Джуд и той разбра, че Джуд наистина няма
да го остави.
Когато рано на другата сутрин се събуди, още лежеше завит на
канапето, а телевизорът беше изключен. Джуд беше там, беше се
сгушил между възглавниците в другия край на канапето и спеше.
Дълбоко в себе си той чувстваше обида, че Джуд не желае да им
разкрива нищо за себе си, че е толкова потаен и уклончив, в този миг
обаче му беше признателен и се възхити от него — седна на стола и се
загледа в лицето му, което обичаше толкова много да рисува, в косата с
неопределен цвят, покрай която, зърнеше ли я, си спомняше колко
дълго е смесвал боите, колко много оттенъци е опитвал, докато я
изобрази точно.
„Мога да го направя — каза той безмълвно на Джуд. — Мога.“
С тази малка подробност, че очевидно не можеше. Намираше се
в ателието си, още беше един часът следобед, а му се пушеше толкова
много, толкова много, че не си представяше друго, освен лулата и
стъклото й с полепнали по него остатъци от белия прах, това бе едва
ден първи от опитите му да не се дрогира, а той вече ставаше — сам се
правеше — за посмешище. Бе заобиколен от единствените неща, на
които държеше, картините от следващата му серия „Секунди, минути,
часове, дни“, за която в продължение на цял един ден бе следвал по
петите Малкълм, Джуд и Уилем, за да снима всичко, каквото правят, а
после бе избрал осем-десет образа от всеки техен ден, които да
нарисува. Беше решил да пресъздаде по един от обичайните им
делнични дни, всичките от един и същи месец на една и съща година,
и бе озаглавил всяка картина с името, мястото и времето, когато е
заснел изображението.
За серията с Уилем бе хвърлил най-много усилия: беше се
вдигнал и бе отишъл чак в Лондон, където Уилем снимаше филм със
заглавието „Закъснелите“, и изображенията, които беше подбрал, бяха

308
и от снимачната площадка, и извън нея. От снимките, които беше
направил на всеки, си имаше любими: за Уилем това беше „Уилем,
Лондон, 8 октомври, 9:08 сутринта“, на нея Уилем седеше в
гримьорната и гледаше отражението си в огледалото, а гримьорката го
държеше за брадичката с върховете на пръстите на лявата си ръка и с
дясната нанасяше с четка по бузите му пудра. Уилем беше свел очи, но
пак беше ясно, че се гледа, освен това стискаше дървените странични
облегалки на креслото така, сякаш се вози на влакче на ужасите и го е
страх, че ако се пусне, ще падне. Плотът пред него беше отрупан с
усукани на масури стружки — някой беше острил наскоро моливите за
вежди, — които приличаха на парчета опърпана дантела, и с отворени
кутии със сенки за очи във всевъзможни оттенъци на червеното, с
всички негови разновидности, и с хартиени салфетки с размазани като
кръв червени петна по тях. Колкото до Малкълм, той го беше снимал
да седи късно вечерта вкъщи, на кухненския плот и да прави от
квадрати оризова хартия една от въображаемите си сгради. Харесваше
„Малкълм, Бруклин, 23 октомври, 11:17 вечерта“ не толкова заради
композицията или цветовете, а по-скоро от лични подбуди: в колежа
винаги бе взимал Малкълм на подбив заради макетчетата, които
правеше и редеше по перваза на прозореца, но всъщност им се
възхищаваше и обичаше да гледа как Малкълм ги създава — той
започваше да диша по-бавно и потъваше в мълчание, а постоянната му
припряност, която понякога се усещаше едва ли не физически, се
стопяваше, изчезваше като ненужна закърняла част на тялото, като
опашка.
Той работеше по картините без строга последователност, но за
серията с Джуд все не можеше да докара цветовете, каквито ги искаше,
затова платната в нея бяха най-малко и най-недовършени. Докато бе
прехвърлял снимките, бе забелязал, че дните на всеки от приятелите
му е вместен от определена тоналност, която и ги определя: беше
фотографирал Уилем в дните, когато го снимаха в павилион — уж в
голямо жилище в Белгрейвия, и светлината бе подчертано златиста,
като пчелен восък. По-късно, след като се прибраха в апартамента в
Нотинг Хил, който Уилем бе взел под наем, той го беше снимал как
чете седнал и светлината отново бе жълтеникава, но вече не толкова
като сироп, а по-свежа, като кората на късна ябълка. Светът на
Малкълм пък беше синкав: стерилното му ателие с плотове от бял

309
мрамор на Двайсет и втора улица, къщата, която двамата със Софи
бяха купили на Кобъл Хил, след като се бяха оженили. А светът на
Джуд беше сивкав, но сребристосивкав, с оттенък, който се среща при
фототипните отпечатъци и който се оказа твърде труден за
пресъздаване с акрилни бои, въпреки че в случая с Джуд той бе
разредил значително цветовете в опит да улови трепкащата светлина.
Преди да започне, първо трябваше да намери начин да накара сивото
да изглежда ярко и чисто, а това го хвърляше в униние, понеже
единственото, което искаше, бе да рисува, а не да си играе с цветовете.
Но да изпада в униние заради картините си — а бе невъзможно
да не възприема работата си като свой съратник и съучастник, сякаш тя
бе нещо, което понякога решава да е мило и отзивчиво с теб, а друг път
си наумява да е своенравно и опърничаво като кисело малко дете, —
ето какво всъщност ставаше. Просто трябваше да продължи да работи
и работи, докато накрая един прекрасен ден се получи.
Но точно както обещанието, което сам си беше дал — „Няма да
успееш! — пищеше колкото да се заяде дяволчето, което подскачаше в
главата му. — Няма да успееш!“, — картините също му се
подиграваха. Беше решил, че за поредицата ще нарисува и един свой
ден, а ето че вече три години не откриваше ден, който да си заслужава
да изобрази. Беше опитал — в продължение на десетки дни си беше
направил стотици снимки. Но седнеше ли да ги разглежда, всичко
завършваше по един и същ начин: той се надрусваше. Или
изображенията спираха надвечер и той разбираше, че това е станало,
защото се е надрусал, надрусал се е така, че не бил в състояние да
снима още. Във фотографиите имаше и други неща, които не му
харесваха: не искаше да включва в хрониката на живота си и Джаксън,
а Джаксън пак си беше там. Не харесваше глупавата усмивка върху
лицето си, когато бе на дрога, не му харесваше и как, докато денят
потъва в нощта, лицето му става от дебело и обнадеждено на дебело и
ненаситно. Не искаше да се рисува такъв. Но все по-често си мислеше,
че трябва да нарисува именно тази своя версия: в края на краищата
това бе животът му. Сега той бе именно такъв. Случваше се да се
събуди, да е тъмно и той да не знае къде е, колко е часът, кой ден е.
Дни: дори самата представа за ден се бе превърнала в подигравка. Той
вече не бе в състояние да прецени точно кога започва или завършва
даден ден. „Помогнете ми — казваше в такива мигове на глас. —

310
Помогнете ми.“ Ала не знаеше към кого отправя тази молба и какво
очаква да се случи.
И сега беше уморен. Беше опитал. Беше един и половина
следобед, петък, петъкът от седмицата, когато беше Четвърти юли. Той
се облече. Затвори прозорците в ателието, заключи и тръгна да слиза
по стълбището в тихата сграда.
— Чен — каза с глас, прокънтял по стълбището, сякаш
предупреждаваше колегите си, другите художници, или общуваше с
човек, който може би се нуждае от помощ. — Чен, Чен, Чен.
Отиваше си вкъщи, отиваше да се напуши.
Събуди се от ужасен шум, от шума на машина, на метал, който
стърже по метал, и понечи да изкрещи във възглавницата, за да го
заглуши, после обаче си даде сметка, че е домофонът, затова се
изправи бавно и се затътри към вратата.
— Джаксън? — попита, както натискаше копчето на домофона, и
се чу колко уплашено, колко плахо говори.
Последва мълчание.
— Не, ние сме — каза след малко Малкълм. — Пусни ни.
Той го направи. Изсипаха се всички: Малкълм, Джуд, Уилем,
сякаш бяха дошли на представление.
— Уилем — подхвана той. — Нали уж беше в Кападокия.
— Прибрах се вчера.
— Но нали нямаше да те има до… — Това го помнеше. — До
шести юли! Каза, че се прибираш тогава.
— Днес е седми юли — отвърна тихо Уилем.
Тогава той се разплака, но без сълзи, беше се обезводнил,
издаваше само звуци. Седми юли: беше изгубил толкова дни. Не
помнеше нищо.
— Джей Би — подхвана Джуд и се приближи, — ще те
измъкнем. Ела с нас. Ще ти помогнем.
— Добре — отговори той, още плачеше. — Добре, добре.
Още стоеше омотан в одеялото, беше му студено, но остави
Малкълм да го заведе при канапето, а когато Уилем донесе пуловер,
протегна покорно ръце, както бе правил като малък и го обличаше
майка му.
— Къде е Джаксън? — попита той Уилем.

311
 — Джаксън няма да те притеснява — чу той Джуд, говореше му
някъде отгоре. — Няма страшно, Джей Би.
— Уилем — допълни той, — кога престана да си ми приятел?
— Никога не съм преставал да съм ти приятел, Джей Би —
възрази Уилем и седна до него. — Знаеш, че те обичам.
Той се облегна на канапето и затвори очи — чу как Джуд и
Малкълм си говорят тихо, после Малкълм отиде в другия край на
апартамента, където беше спалнята, чу и как дъската на пода се вдига
и после пада обратно на мястото си и някой пуска казанчето в
тоалетната.
— Готови сме — чу той Джуд и стана, Уилем също се изправи, а
Малкълм дойде при него, прегърна го и всички вкупом тръгнаха бавно
към вратата, където го скова ужас: знаеше, че излезе ли навън, ще види
Джаксън, изникнал сякаш от дън земя, както онзи ден при кафенето.
— Не мога да изляза — отсече той и спря. — Не искам, не ме
карайте.
— Джей Би — подхвана Уилем и кой знае защо в онзи миг той се
вбеси от нещо в гласа му, от нещо в самото му присъствие, затова
махна от себе си ръката на Малкълм и преизпълнен внезапно със сили,
се извърна с лице към тях.
— Няма да ми казваш, Уилем, какво да правя — заяви той. —
Никога не си тук, никога не си ме подкрепял, никога не си ми се
обаждал, няма да ми идваш тук, за да ми се подиграваш само защото
ти е хрумнало — клетият глупав прецакан Джей Би, аз съм Уилем
Героя, дошъл съм като спасител. Остави ме на мира.
— Знам, че си разстроен, Джей Би — отвърна Уилем, — но не ти
се подиграва никой, най-малкото пък аз.
Но още преди Уилем да е заговорил, Джей Би забеляза как той
поглежда припряно и май съзаклятнически нагоре към Джуд, от което
се вбеси още повече. Къде бяха дните, когато всички се бяха разбирали
помежду си, когато те с Уилем бяха излизали през уикенда, а на другия
ден се бяха връщали, за да споделят среднощните си приключения с
Малкълм и Джуд, с Джуд, който не ходеше никъде, който не
споделяше с никого за никакви приключения. Как се бе получило така,
че именно той бе останал съвсем сам? Защо го бяха зарязали на
Джаксън, който да посегне към него и да го унищожи? Защо не се бяха
борили по-дълго за него? Защо той бе опропастил всичко? Защо те му

312
бяха позволили? Идеше му да ги смаже, искаше му се и те да се
почувстват нечовеци като него.
— Ами ти — рече той, след като се обърна към Джуд. — Искаш
ли да разбереш колко съм се скапал? Харесва ли ти все ти да си
човекът, който научава тайните на всички, без да каже и грам за себе
си? Какво според теб е това, Джуд? Нима си въобразяваш, че можеш да
си част от клуба, а никога да не казваш нищо, никога да не споделяш с
нас нищо? Е, тия работи не стават така, до гуша ни е дошло от теб.
— Стига, Джей Би — спря го рязко Уилем и го сграбчи за
рамото, но той изведнъж усети изблик на сили, отскубна се от хватката
на Уилем и заподскача като боксьор към библиотеката с крака, които
най-неочаквано бяха станали чевръсти и пъргави.
Погледна Джуд, който стоеше, без да казва нищо, със застинало
лице и разширени очи, сякаш Джуд чакаше Джей Би да продължи, чака
Джей Би да му причини още болка. Първия път, когато се бе заел да
рисува очите на Джуд, бе отишъл в магазин за домашни любимци, за
да снима един зелен смок, защото цветовете бяха съвсем сходни. В
онзи миг обаче очите му бяха по-тъмни, почти с цвета на жълтоуха
водна змия и чак го досмеша от желанието си да има подръка бои —
знаеше, че ако са тук, ще успее да уцели цвета дори без да пробва.
— Тия работи не стават така — повтори той отново на Джуд.
И после, още преди да се усети, започна да имитира точно като
Джаксън Джуд, да повтаря омерзителната пародия, да куцука като
Джаксън с увиснала уста, да сумти като бавноразвиващ се, да влачи
след себе си десния си крак, сякаш е от камък.
— Аз съм Джуд — смотолеви. — Аз съм Джуд Сейнт Франсис.
Няколко секунди в помещението се чуваше само неговият глас,
виждаха се само неговите движения и в онези секунди той искаше да
спре, а не можеше. Точно тогава Уилем дотича при него и последното,
което той видя, бе как Уилем замахва назад с юмрук, последното, което
чу, бе пукането на кост.
Събуди се, не знаеше къде е. Беше му трудно да диша. Усети, че
има нещо на носа си. Опита да вдигне ръка и да провери какво е, но не
успя. Тогава погледна надолу и видя, че китките му са завързани, значи
беше в болница. Затвори очи и си спомни: Уилем го беше ударил. След
това си спомни и защо го е ударил, стисна очи и изрева беззвучно.

313
 Мигът отмина и той отвори отново очи. Обърна глава наляво,
където имаше грозна синя завеса, закрила вратата. После обърна глава
и надясно, към изгревната светлина, и видя Джуд, спеше на стола до
леглото. Столът беше тесен, затова Джуд се бе свил в поза, която
изглеждаше ужасно неудобна: бе вдигнал колене към гърдите си, бе
отпуснал върху тях буза и бе обвил с ръце глезените си.
„Знаеш, Джуд, че не е хубаво да спиш така — каза му той наум.
— Когато се събудиш, ще те боли гърбът.“ Но и да можеше да се
пресегне и да го събуди, нямаше да го направи.
„О, боже — помисли си. — О, боже. Какво направих?“
„Извинявай, Джуд — продължи наум и този път успя да се
разплаче истински — в устата му се застичаха сълзи, а също сополи,
които нямаше как да избърше. Но мълчеше, не издаваше никакви
звуци. — Извинявай, извинявай много“ — повтори наум, а сетне
прошепна думите и на глас, но тихо, толкова тихо, че чу само как
устните му се отварят и се затварят, нищо повече.
— Прости ми Джуд. Прости ми.
Прости ми.
Прости ми.
Прости ми.

[1] Сю Уилямс (р. 1956), британска художничка, в триизмерните

си творби изследва главно идеала за женска красота и отношенията
между половете. — Б.пр. ↑
[2] Сю Коу (р. 1951), английска художничка и илюстраторка с
активна гражданска позиция, бори се за правата на животните и срещу
капитализма. — Б.пр. ↑
[3] Из „Метаморфози“ на Овидий. Превод Г. Батаклиев. — Б.пр.
↑
[4] Хелън Келър (1880–1968), американска писателка и
общественичка, която, въпреки че след заболяване ослепява и
оглушава, успява да защити бакалавърска степен и да се бори за
правата на жените и на хората в неравностойно положение. — Б.пр. ↑
[5] Едуард Кийнхолц (1927–1994), американски художник,
майстор на инсталациите. — Б.пр. ↑

314
 IV
АКСИОМА НА РАВЕНСТВОТО

315
 1

Предишната вечер е поел към Бостън за сватбата на техния

приятел Лайънъл, когато получава есемес от доктор Ли, че доктор
Кашен е починал. „Инфаркт, станало е много бързо“, пише доктор Ли.
Погребението е в петък следобед.
На другата сутрин той отива с колата право на гробищата, а от
гробищата — в къщата, двуетажна, дървена, на доктор Кашен в
Нютън, където всяка година професорът бе организирал вечеря за
своите абсолвенти. По негласна договорка на тези вечери никой не
говореше за математика.
— Можете да говорите за всичко друго — им бе казвал той. —
Но няма да говорим за математика.
Само у доктор Кашен той бе най-общителният сред
присъстващите в стаята (освен това неслучайно бе и най-
неталантливият) и преподавателят караше все него да започне
разговора.
— Е, Джуд — подхващаше. — С какво се занимаваш
напоследък?
Най-малко двама от колегите му в последния курс — и двамата
щяха да кандидатстват за докторска — страдаха от аутизъм в лека
форма и той виждаше колко усилия хвърлят да водят разговор, колко
им е трудно да спазват добрите обноски и преди да отиде на тези
срещи, той се запознаваше с новото в света на онлайн игрите (които
единият от тях обичаше) и тениса (който пък харесваше другият), та да
им задава въпроси, на които ще бъдат в състояние да отговорят. Доктор
Кашен искаше студентите му някой ден да си намерят работа и освен
да ги учи на математика, смяташе за своя отговорност да ги приобщава
към другите, да ги учи как да общуват, когато са сред хора.
На вечерята понякога присъстваше и Лио, синът на доктор
Кашен, който беше пет-шест години по-голям от тях. И той страдаше
от аутизъм, но за разлика от Доналд и Михаил неговият веднага биеше
на очи и бе тежък, затова Лио завърши гимназия, но в колежа изкара
само един семестър и не си намери друга работа, освен като

316
програмист в телефонна компания, където ден след ден седеше в малка
стаичка и се взираше в нови и нови кодове върху екрана. Доктор
Кашен нямаше други деца и Лио още живееше с баща си, а също със
сестра си, която преди години, след смъртта на майка му, се бе
преместила при тях.
В къщата той разговаря с Лио, който го гледа с безизразно лице и
след като извръща изцъклени очи, пелтечи нещо, а после и със
сестрата на доктор Кашен, преподавателка по математика в
Североизточния университет.
— Джуд — казва тя, — прекрасно е, че те виждам. Благодаря, че
дойде. — Тя го хваща за ръката. — Брат ми все говореше за теб, така
да знаеш.
— Беше страхотен преподавател — отвръща й той. — Даде ми
много. Моите съболезнования.
— Да — мълви жената. — Стана внезапно. И клетият Лио… —
Те се извръщат към Лио, който гледа невиждащо. — Направо не знам
как ще го преживее. — Тя го целува за довиждане. — Благодаря още
веднъж.
Навън е сковал лют студ, предното стъкло на автомобила лепне
от скрежа. Той поема бавно с колата към Харолд и Джулия, влиза
вътре и ги вика по име.
— Ето го и него! — казва Харолд, след като изниква от кухнята,
както си бърше ръцете с кърпата за съдове.
Прегръща го, започнал е да го прави в някакъв момент и колкото
и да го притеснява това, още по-притеснително за него е да се опитва
да обясни защо предпочита Харолд да не го допира.
— Много съжалявам за Кашен, Джуд. За мен беше шок да
науча… преди около два месеца го срещнах случайно на корта, поне
привидно бе в страхотна форма.
— Наистина беше — потвърждава той, докато си маха шала, а
Харолд му взима палтото. — Пък и не беше толкова стар: седемдесет и
четири.
— Господи — възкликва Харолд, който тъкмо е навършил
шейсет и пет. — Много оптимистично, няма що. Занеси си нещата в
твоята стая и ела в кухнята. Джулия се е заседяла на някакво
съвещание, но до час-два ще се прибере.

317
 Той пуска чантата в стаята за гости — „стаята на Джуд“, както я
наричат Харолд и Джулия, „твоята стая“, — преоблича се в домашни
дрехи и се насочва към кухнята, където Харолд надзърта в една
тенджера на печката така, сякаш е кладенец.
— Опитвам се да приготвя сос болонезе — обяснява, без да се
обръща, — но нещо не става, виж на какви бучки е.
Той поглежда.
— Колко зехтин си сложил?
— Много.
— Колко много?
— Ами, много. Очевидно прекалено много.
Той се усмихва.
— Ще го оправя.
— Слава богу — дръпва се Харолд от печката. — Надявах се да
го кажеш.
Докато вечерят, обсъждат любимия възпитаник на Джулия, който
според нея се опитвал да се уреди в друга лаборатория, последните
клюки в Юридическия факултет, антологията с очерци за случая
„Браун срещу Министерството на образованието“, на която Харолд е
редактор, и че едната близначка на Лорънс щяла да се омъжва, после
Харолд казва ухилен:
— Е, Джуд, задава се годишнина.
— След три месеца! — изчуруликва Джулия, а той въздиша
тежко. — Как смяташ да я отпразнуваш?
— Вероятно никак — отговаря той.
Не смята да я празнува и е забранил и на Уилем. Преди две
години той направи на Грийн стрийт голям купон по случай
четирийсетгодишнината на Уилем и макар четиримата да си бяха
обещали да отидат някъде заедно, щом всеки от тях навърши
четирийсет, не им се получи. Точно на рождения си ден Уилем беше на
снимки в Лос Анджелис, щом обаче снимките приключиха, те се
вдигнаха и отидоха на сафари в Ботсвана. Но заминаха само двамата:
Малкълм работеше по проект в Пекин, а Джей Би… е, Уилем не бе
предлагал да канят и него, той също.
— Все трябва да я ознаменуваш някак — заявява Харолд. — В
твоя чест можем да организираме вечеря тук или в града.
Той се усмихва, но клати глава.

318
 — Какво толкова, като ставам на четирийсет — подмята, —
просто още една година.
Като дете обаче и през ум не му беше минавало, че ще доживее
до четирийсет: в месеците след травмата понякога се виждаше в
сънищата си вече възрастен и макар тези сънища да бяха много
мъгляви — той така и не разбираше къде живее и какво работи,
въпреки че обикновено вървеше, а понякога и тичаше, — в тях винаги
беше млад, въображението не го пускаше да навлезе в средна възраст.
За да смени темата, им разказва за погребението на доктор
Кашен, на което доктор Ли е държал надгробна реч:
— Който не обича математиката, все обвинява математиците, че
се опитвали да я усложняват — бе казал доктор Ли. — Който обаче
обича математиката, е наясно, че всъщност е точно обратното:
математиката възнаграждава простотата и математиците я ценят над
всичко друго. Затова не е изненадващо, че любимата аксиома на
Уолтър бе най-простата в царството на математиката: аксиомата на
празното множество. Аксиомата на празното множество е аксиома на
нулата. Според нея трябва да съществува понятие като „нищо“,
понятие като „нула“: нулева величина, нула елементи. Математиката
приема, че съществува такова понятие като нищо, но дали това е
доказано? Не. То обаче трябва да съществува. И ако погледнем
философски на нещата — както и правим днес, — можем да кажем, че
животът — това е аксиомата за празното множество. Започва с нула и
завършва пак с нула. Знаем, че и двете състояния съществуват, но
нямаме съзнателен спомен и от едното, и от другото: това са състояния,
които са неразделна част от живота, макар и да не могат да бъдат
изживени като живот. Приемаме понятието за нищото, но не можем да
го докажем. То обаче трябва да съществува. Затова предпочитам да
мисля, че Уолтър не е починал, че той е доказал за себе си аксиомата за
празното множество, доказал е понятието „нула“. Знам, че няма друго,
което да го направи по-щастлив. Красивият ум се стреми към красив
завършек, а Уолтър притежаваше възможно най-красивия ум. Затова го
изпращам с пожеланието да намери отговора на аксиомата, която
обичаше толкова много.
Известно време всички мълчат и осмислят думите му.
— Много те моля, кажи, че това не ти е любимата аксиома —
казва внезапно Харолд и той се смее.

319
 — Не — потвърждава. — Не е.
На другия ден спи до късно, а вечерта отива на сватбата, където
познава почти всички — и двамата младоженци са живели в
общежитието „Худ“. Гостите, които не са живели там: колеги на
Лайънъл от „Уелзли“ и на Синклер от Харвардския университет,
където той преподава история на Европа, стоят плътно един до друг,
сякаш за да се защитят, и изглеждат отегчени и объркани. Сватбата е
леко импровизирана и хаотична: веднага щом гостите се появят,
Лайънъл им възлага задачи, които повечето пренебрегват: на него му
възложи да следи всички да се подпишат в книгата за гости, Уилем пък
трябва да помогне на хората да си намерят масите — а хората кръжат
напред-назад и споделят как благодарение на Лайънъл и Синклер,
благодарение на тяхната сватба няма да им се налага да ходят тази
година на двайсетгодишнината от дипломирането. Тук са всички:
Уилем с приятелката си Робин, Малкълм и Софи, Джей Би и новото му
гадже, с когото той не се познава, и още преди да е видял имената по
масите, знае, че са ги сложили всички на една маса.
— Джуд! — му казват хора, които не е виждал от години. — Как
си? Къде е Джей Би? Току-що си поговорих с Уилем. Току-що видях
Малкълм! — А след това: — Още ли четиримата сте неразделни както
едно време?
— Още си говорим — отвръща той, — всички са много добре —
ето какъв отговор двамата с Уилем бяха решили да дават.
Той се пита какво ли казва Джей Би, дали замазва истината,
както правят те с Уилем, или ги лъже право в очите, или в пристъп на
Джей-Бийска откровеност съобщава без заобикалки истината:
— Не. Вече почти не си говорим. Напоследък общува само с
Малкълм.
Той не е виждал Джей Би от дълги месеци. Научава, разбира се,
едно — друго за него: от Малкълм, от Ричард, от Хенри Йънг Черния.
Но вече не се вижда с него, защото дори след близо три години не
може да му прости. Колко пъти само е опитвал! Знае, че е гаден,
вироглав, коравосърдечен. Но не може. Види ли Джей Би, все едно
вижда как той го имитира, вижда го да потвърждава опасенията му за
това как изглежда, опасенията му какво ли си мислят другите за него.
Но и през ум не му беше минавало, че приятелите му го възприемат
така, камо ли да му кажат. Пародията е толкова точна, че го разкъсва,

320
но истината бе, че той е смазан най-вече задето го е имитирал не друг,
а Джей Би. Късно нощем, когато не може да спи, понякога вижда как
Джей Би се влачи, огънат на полумесец, вижда отворената му
олигавена уста, ръцете, вдигнати отпред като крака на граблива птица:
„Аз съм Джуд. Аз съм Джуд Сейнт Франсис“.
Онази вечер, след като бяха откарали Джей Би в болница и бяха
уредили да го приемат — когато го поведоха, Джей Би беше изпаднал
във вцепенение и едва се влачеше, после обаче се окопити, развилня
се, започна да им крещи несвързано, да налита на санитарите, да се
опитва да се отскубне от хватката им, докато накрая му биха
успокоително и както залиташе, го поведоха по коридора — Малкълм
си тръгна с такси, а те двамата с Уилем спряха друго, за да се приберат
на Пери стрийт.
В таксито той не намери сили да погледне Уилем и въпреки че
вечерта беше гореща и задушна, сега, когато нямаше какво да го
разсейва — нямаше формуляри за попълване, лекари, с които да
говори, — го втресе и ръцете му затрепериха, а Уилем се пресегна,
хвана го за ръката и го държа по време на дългото мълчаливо пътуване
към центъра.
Той изчака Джей Би да се възстанови. Реши да остане с него,
докато се оправи, не можеше точно тогава да го зареже, все пак бяха
прекарали много време заедно. Тримата се редуваха и след работа той
седеше до болничното легло на Джей Би и четеше. Понякога Джей Би
беше буден, но през повечето време спеше. Чистеше се от отровите,
лекарите обаче му откриха и бъбречна инфекция и го сложиха да лежи
на системи в централната сграда на болницата, където подпухналостта
на лицето му малко по малко изчезваше. Когато беше буден, Джей Би
го молеше за прошка, понякога мелодраматично, друг път — на по-
бистра глава — тихо. Именно тези разговори му бяха най-трудни.
— Ужасно съжалявам, Джуд — казваше Джей Би. — Не бях на
себе си. Много те моля, кажи, че ми прощаваш. Бях ужасен. Обичам
те, знаеш го. За нищо на света не би ми хрумнало да те нараня, за
нищо на света.
— Знам, че ти беше тежко, Джей Би — отвръщаше той. — Знам.
— Тогава ми кажи, че ми прощаваш. Моля те, Джуд.
Той мълчеше.

321
 — Всичко ще бъде наред, Джей Би — казваше, но все не можеше
и не можеше да изрече думите — прощавам ти.
Нощем насаме ги повтаряше отново и отново: прощавам ти,
прощавам ти. Виж колко е просто — укоряваше се. От това на Джей
Би щеше да му поолекне. Кажи го — заповядваше си, докато Джей Би
го гледаше с мътни пожълтели очи. — Кажи го де! Но не можеше.
Знаеше, че от това на Джей Би му става по-зле, знаеше го, а пак не
можеше да го каже. Думите бяха като камъни, държани под езика му.
Той не можеше да ги освободи, просто не можеше, и толкоз.
По-късно, когато Джей Би му се обаждаше всяка вечер от
рехабилитационния център, когато му звънеше като по часовник, той
изслушваше мълчаливо монолозите му, че бил станал друг човек и как
бил осъзнал, че не може да разчита на друг, освен на себе си, как той,
Джуд, трябвало да проумее, че в живота има и други неща, освен
работата, че трябвало всеки ден да живее заради мига и да се научи да
се обича. Той слушаше, дишаше в слушалката и не казваше нищо.
След това Джей Би се прибра вкъщи и трябваше да посвикне, така че
няколко месеца никой от тях не го чуваше особено често. Беше
изгубил ипотеката върху апартамента и се беше върнал при майка си,
докато си подреди отново живота.
После обаче един прекрасен ден се обади отново. Беше в
началото на февруари, близо седем месеца, след като го бяха закарали
в болница, и Джей Би му каза, че искал да го види и да поговорят. Той
предложи да се срещнат в едно кафене — „Клемънтайн“, недалеч от
жилището на Уилем, и докато се промушваше между масите, наредени
съвсем близо една до друга, в дъното на заведението, осъзна защо е
избрал точно това място: то бе съвсем тясно, препълнено, Джей Би
нямаше как да се гаври с него, и след като го осъзна, се почувства
пълен глупак и страхливец.
Не беше виждал Джей Би от много време, затова, преди да седне,
Джей Би се надвеси над масата и го прегърна внимателно, едва-едва.
— Изглеждаш страхотно — каза му той.
— Благодаря — отвърна Джей Би. — Ти също.
Двайсетина минути обсъждаха живота на Джей Би: бил тръгнал
на сбирките на Анонимни наркомани. Още няколко месеца щял да
живее у майка си, а после щял да реши какво да прави нататък. Бил се

322
върнал към рисуването — към същата серия, върху която работел,
преди да стане онзи гаф.
— Страхотно, Джей Би — рече му той. — Гордея се с теб.
После настъпи мълчание и двамата извърнаха поглед към други
хора. През няколко маси седеше момиче с дълга златна верижка, която
ту намотаваше около пръстите си, ту размотаваше. Той загледа как
момичето говори с приятеля си, без да престава да си играе с
верижката, по едно време то се обърна към него и той сведе очи.
— Джуд — подхвана Джей Би. — Исках да ти кажа — на трезва
глава, — че съжалявам много. Беше ужасно. Беше… — Той поклати
глава. — Беше много жестоко. Не мога да… — Джей Би замълча и пак
се възцари тишина. — Съжалявам — рече Джей Би. — Съжалявам.
— Знам, че съжаляваш, Джей Би — отвърна той и усети тъга,
каквато не познаваше.
И други се бяха държали жестоко с него, и други го бяха карали
да се чувства ужасно, но това не бяха хора, които той обичаше, не бяха
хора, за които открай време се е надявал да го възприемат като
пълноценен, ненаранен човек. Джей Би беше първият.
Но пак Джей Би бе сред първите, с които се беше сприятелил.
При онзи пристъп в колежа, когато съквартирантите му го бяха отвели
в болницата и той се бе запознал с Анди, именно Джей Би — както
Анди му бе обяснил след време — го беше вкарал вътре, именно Джей
Би бе настоял да го прегледат преди другите, именно Джей Би бе
вдигнал такъв скандал в кабинета за неотложна помощ, че се бе
наложило да го изритат — но не и преди да повикат лекар.
Виждаше обичта на Джей Би и в портретите. Помнеше как едно
лято в Труро бе наблюдавал Джей Би, докато той правеше скици, и от
лицето му, от едва загатнатата усмивка, от внимателния, предпазлив
начин, по който едрата му китка се движеше по листа, бе разбрал, че
рисува нещо, което му е ценно и мило.
— Какво рисуваш? — го беше попитал, а Джей Би се бе
извърнал към него, бе вдигнал скицника и той бе видял портрета,
лицето си.
„Ох, Джей Би — помисли си. — Ох, ще ми липсваш.“
— Можеш ли да ми простиш, Джуд? — попита Джей Би и го
погледна.
Той не намери думи, само поклати глава.

323
 — Не мога, Джей Би — отвърна накрая. — Не мога. Не мога да
те гледам, без да виждам… — Известно време мълча. — Не мога —
повтори. — Съжалявам, Джей Би, наистина.
— Ох — възкликна Джей Би и той преглътна.
Седяха дълго, без да казват нищо.
— Винаги ще ти мисля доброто — рече той на Джей Би, който
кимна бавно, без да го поглежда.
— Е — рече накрая Джей Би и се изправи, той също стана и
протегна ръка на Джей Би, който я погледна така, сякаш е паднала от
Луната, сякаш е нещо, което вижда за пръв път, затова се взира с
присвити очи в него.
Накрая все пак я пое, но вместо да я стисне, наведе устни и ги
задържа. После Джей Би му върна ръката и се разбърза, едва ли не
хукна към изхода, като се блъскаше в малките маси и повтаряше:
— Извинявайте, извинявайте.
Той и досега вижда от време на време Джей Би — главно по
купони, винаги заедно с други, и двамата се държат любезно и
сърдечно един с друг. Говорят си общи неща и това е най-болезненото.
Джей Би не се е опитвал повече да го прегръща и целува, приближава
се с вече протегната ръка и той я поема, стиска я. Когато откриха
изложбата „Секунди, минути, часове, дни“, изпрати на Джей Би цветя
със съвсем кратка бележка, но пропусна самото откриване, отиде в
галерията следващата събота, на път за работа, и прекара там един час,
през който се движеше бавно от картина на картина. Джей Би смяташе
да включи и себе си в поредицата, но накрая явно се бе отказал: в нея
присъстваха само той, Малкълм и Уилем. Платната бяха красиви и
докато ги разглеждаше, той си мислеше не толкова за живота,
изобразен върху тях, а за живота, който ги беше създал — толкова
много от тези картини бяха нарисувани, когато Джей Би беше в най-
окаяно състояние, най-безпомощен, и въпреки това носеха белега на
самоувереността, на изтънчеността: докато ги гледаш, си представяш
каква съпричастност, нежност, състрадание носи в себе си човекът,
който ги е създал.
Малкълм си беше останал приятел с Джей Би, въпреки че сметна
за нужно да му се извини за това.
— О, не, Малкълм — бе казал той, след като Малкълм беше
споделил с него и му бе поискал разрешение. — Със сигурност трябва

324
да си останеш приятел с него.
Той не иска Джей Би да бъде изоставен от всички тях, не иска
Малкълм да смята, че трябва да доказва верността си, като обърне гръб
на Джей Би. Иска Джей Би да има приятел, който го познава от
осемнайсетгодишен, от времето, когато е бил най-забавният, най-
будният студент в колежа, нещо, което са знаели и той, и всички
останали.
Но Уилем не проговори повече на Джей Би. След като Джей Би
се прибра от рехабилитационния център, Уилем му се обади да му
каже, че не може повече да му бъде приятел и Джей Би знае защо. Това
беше краят. Той се изненада и натъжи, защото открай време обичаше
да наблюдава как Джей Би и Уилем се смеят заедно, как провеждат
словесни двубои, обичаше да слуша как му разказват за живота си: и
двамата бяха толкова безстрашни, толкова дръзки, те бяха негови
пратеници в един не толкова стряскащ, по-радостен свят. Знаеха да се
наслаждават на всичко и той открай време им се възхищаваше, беше
им признателен, че са пожелали да го споделят с него.
— Знаеш ли, Уилем — подхвана веднъж, — дано причината да
не общуваш с Джей Би да не е онова, което се случи с мен.
— Разбира се, че е заради онова, което се случи с теб — отвърна
Уилем.
— Но това не е причина — настоя той.
— Как така да не е! — възкликна Уилем. — Ако това не е
причина, не знам кое е.
Никога дотогава не беше слагал край на приятелство и не си
даваше сметка колко бавно, тъжно и трудно става това. Ричард знае, че
те двамата с Джей Би, както и Уилем и Джей Би вече не общуват, но не
знае защо — най-малкото не го е научавал от него. Сега, след години,
той дори вече не вини Джей Би — просто не може да забрави.
Установява, че дълбоко в себе си все се пита дали Джей Би няма да го
направи отново, установява, че го е страх да не остане насаме с него.
Преди две години, първата година, когато Джей Би не дойде в
Труро, Харолд го попита какво е станало.
— Вече изобщо не говориш за него — рече Харолд.
— Ами… — подхвана той, но не знаеше как да продължи. —
Всъщност не сме… всъщност вече не сме приятели, Харолд.

325
 — Жалко, Джуд — отвърна Харолд, след като помълча, и той
кимна. — Можеш ли да ми разкажеш какво се е случило?
— Не — заяви той и продължи да чисти съсредоточено
репичките. — Дълго е за обясняване.
— Как мислиш, може ли да се поправи?
Той поклати глава.
— Не мисля.
Харолд въздъхна.
— Жалко, Джуд — повтори. — Сигурно е нещо сериозно. — Той
си замълча. — Да ти кажа, винаги ми е било приятно да ви гледам
четиримата. Във вас имаше нещо особено.
Той кимна още веднъж.
— Знам — рече. — Съгласен съм. Той ми липсва.
И досега Джей Би му липсва, сигурно ще му липсва винаги.
Липсва му най-вече на места като тази сватба, на каквато преди
четиримата щяха цяла вечер да си говорят, да се смеят на всички
останали, а другите щяха да им завиждат с черна завист за споделената
наслада, за насладата да бъдат заедно. А сега Джей Би и Уилем си
кимат през масата, Малкълм дърдори бързо-бързо, за да поприкрие
напрежението, четиримата — той винаги ще ги възприема като те,
четиримата, ние, четиримата — се впускат да разпитват с неприлична
настойчивост другите трима на масата, да се смеят на глас на шегите
им, да ги използват пряко волята им за живи щитове. Той седи до
приятеля на Джей Би — милото бяло момче, за което Джей Би открай
време си е мечтаел, — който още няма и трийсет, току-що е получил
диплома за медицински брат и направо е хлътнал по Джей Би.
— Какъв беше Джей Би в колежа? — пита Оливър и той
отговаря:
— Почти същият като сега: забавен, язвителен, непоносим, умен.
И талантлив. Винаги, винаги си е бил талантлив.
— Хмм — казва замислен Оливър и поглежда към Джей Би,
който слуша Софи уж много съсредоточено. — Всъщност никога не
съм възприемал Джей Би като забавен.
Той също поглежда към Джей Би и се пита дали Оливър не е
разбрал що за човек е Джей Би, или Джей Би всъщност е станал друг,
дали не е станал такъв, че сега той да не разпознае човека, с когото е
бил приятел толкова години.

326
 В края на вечерта има целувки и ръкостискане и когато Оливър
— на когото Джей Би очевидно не е споменал нищо — му казва, че
няма да е зле те, тримата, да се съберат, понеже открай време искал да
опознае него, един от най-старите приятели на Джей Би, той се
усмихва и отвръща нещо напосоки, а после махва с ръка на Джей Би и
излиза навън, където го чака Уилем.
— Как ти се стори? — пита Уилем.
— Нормално — отвръща той и също му се усмихва. Мисли си,
че за Уилем тези срещи с Джей Би дори са по-мъчителни, отколкото за
него. — А ти?
— Нормално — казва Уилем. Приятелката му спира с колата при
тротоара, двамата са отседнали в хотел. — Утре ще ти звънна, нали?
След като се прибира в Кеймбридж, той влиза в тихата къща и
отива възможно най-безшумно в банята, където измъква иззад
разхлабената плочка при тоалетната плика и започва да се
самонаранява, докато не се чувства съвсем опустошен — държи ръце
над ваната и гледа как порцеланът се обагря в алено. Както след всяка
среща с Джей Би, се пита дали е взел правилното решение. Пита се
дали днес вечерта всички те — той, Уилем, Джей Би, Малкълм — ще
лежат будни по-дълго от обикновено и ще си мислят за лицата и
разговорите, добри и лоши, които са водили двайсет, че и повече
години, докато са били приятели.
„О — мисли си той, — де да бях по-добър като човек. Де да бях
по-щедър като човек. Де да не бях толкова втренчен в самия себе си
като човек. Де да бях по-смел като човек.“
После, хванат за пръчката за кърпата, се изправя, днес вечерта си
е нанесъл толкова много рани, че му прималява. Отива при голямото
огледало, окачено откъм вътрешната страна на гардероба в стаята му.
В апартамента на Грийн стрийт няма огледала, в които да се вижда в
цял ръст.
— Никакви огледала — беше казал на Малкълм. — Не ги
обичам.
И наистина няма желание да застава пред изображението си,
няма желание да вижда тялото си и как лицето му го гледа.
Но тук, у Харолд и Джулия, огледало има и той стои няколко
секунди пред него, гледа се, а после се сгърбва, както Джей Би онази

327
вечер. Джей Би е бил прав, мисли си. Бил е прав. И точно заради това
не мога да му простя.
Отваря уста. Куцука в малък кръг. Влачи крак зад себе си.
Стенанията му изпълват притихналата спокойна къща.

Първата събота на май двамата с Уилем отиват на, както го

наричат, Тайна вечеря в много скъп мъничък суши ресторант при
кантората му на Петдесет и шеста улица. В ресторанта има само шест
места, всичките на мекия като кадифе широк кипарисов плот и през
трите часа, които прекарват там, други посетители, освен тях не се
появяват.
Макар че и двамата знаят колко скъпо струва храната, са смаяни,
когато поглеждат сметката, и избухват в смях, въпреки че и той не знае
защо, дали защото е нелепо да се охарчват за някаква си вечеря, дали
защото вече са го направили, или защото им е по джоба.
— Нека аз — казва Уилем, но докато се пресяга за портфейла си,
при тях идва сервитьорът с кредитната му карта, която той му е дал,
докато Уилем е бил в тоалетната.
— Мътните да те вземат, Джуд — възкликва Уилем и той се
ухилва.
— Това тук, Уилем, е Тайната, последната вечеря — казва. —
Щом се прибереш, ще ме черпиш едно тако.
— Ако изобщо се прибера — отвръща Уилем. Ето как се шегуват
напоследък. — Благодаря, Джуд. Но нямаше нужда да плащаш ти.
Това е първата топла вечер тази година и той казва на Уилем, че
ако наистина иска да му благодари за вечерята, да дойде да се
поразходят заедно.
— Докъде? — пита Уилем и застава нащрек. — Няма да ходим
пеш чак до Сохо, Джуд.
— Само малко.
— Дано — отвръща Уилем, — защото наистина съм уморен.
Това е новата стратегия на Уилем и тя му допада много: вместо
да му казва, че той не бива да прави някои неща, защото не е хубаво за
краката и гърба му, Уилем се опитва да изкара, че самият той има
проблеми. Напоследък все е уморен, за да се разхожда, все го боли
нещо, все му е горещо или студено. Той обаче знае, че не е вярно. Една

328
събота следобед, след като бяха обиколили няколко галерии, Уилем му
бе заявил, че не може да стигне пеш от Челси до Грийн стрийт
(„Капнал съм от умора“), и затова бяха взели такси. Но после, на
другия ден, Робин бе възкликнала:
— Хубав ден беше вчера, а? След като Уилем се прибра,
потичахме… колко, десетина километра, нали, Уилем? — покрай
магистралата.
— О, виж ти! — рече той и погледна Уилем, който му се усмихна
гузно.
— Какво да кажа? — попита Уилем. — Че най-неочаквано съм
получил прилив на сили.
Тръгват на юг, първо свръщат към Бродуей, за да не им се налага
да прекосяват Таймс Скуеър. За следващата роля бяха боядисали
косата на Уилем черна, той си беше пуснал и брада, затова едва ли
някой щеше да го познае от пръв поглед, но и на двамата не им се иска
да се натъкват на тълпи от туристи.
Това е последният път, когато той ще се види с Уилем може би за
половин година напред. Във вторник той заминава за Кипър, за да
започне работа по „Илиада“ и „Одисея“, и в двата филма ще изпълнява
ролята на Одисей. Филмите ще бъдат заснети и ще бъдат пуснати по
екраните един след друг, ще бъдат с един режисьор и с еднакъв
актьорски състав. Заради снимките Уилем ще обиколи цяла Южна
Европа и Северна Африка, а после ще замине за Австралия, където ще
снимат някои от баталните сцени, и понеже темпът е толкова бесен и
разстоянията — толкова големи, не е ясно дали ще има достатъчно
време, за да се прибере през почивките. Това са най-амбициозните и
сложни снимки, в които е участвал, затова се притеснява.
— Всичко ще бъде невероятно, Уилем — уверява го той.
— Или невероятен провал — отвръща Уилем.
Не е черноглед, никога не е, но му личи, че се безпокои, че иска
да се представи добре и се притеснява да не разочарова хората. Но
Уилем си се притеснява преди всеки филм и въпреки това — както той
му напомня — всички са се получили добре, повече от добре. И все
пак — мисли си той — това е една от причините Уилем да има винаги
работа, при това добра: защото взима всичко присърце, защото се
държи отговорно.

329
 Ала той се страхува от следващата половин година най-вече
защото последната година и половина Уилем е присъствал съвсем
осезаемо. Първо се снима в Бруклин и снимките продължиха само
няколко седмици. После игра в пиеса, в постановка с името
„Малдивското додо“ за двама братя, и двамата орнитолози, единият от
които постепенно полудява, макар и да не знаят защо. Всеки четвъртък
късно вечерта двамата вечеряха заедно, докато спектакълът се
играеше, и — както на всички представления с участието на Уилем —
той ходи да го гледа много пъти. На третия път зърна Джей Би и
Оливър, бяха само няколко реда пред него, но в лявата половина на
салона, и през цялото време той току поглеждаше към Джей Би, да
види дали се смее и дали слуша съсредоточено същите реплики —
беше си спомнил, че това е първото представление с Уилем, което
тримата не са гледали поне веднъж заедно.
— И така, слушай сега — казва Уилем, докато вървях по Пето
авеню, по което няма хора, само ярко осветени витрини и тук-там по
някой боклук, който се върти на лекия приятен ветрец — найлонови
пликове, издути като медузи, и късчета усукана хартия, — казах на
Робин, че ще поговоря с теб по един въпрос.
Той чака. Внимава да не допусне с Робин и Уилем същата
грешка, както с Филипа и Уилем — покани ли го Уилем да отиде с тях
някъде, той проверява дали това първо е съгласувано с Робин (накрая
Уилем му каза да престане да пита, Робин знаела колко много държал
Уилем на него и нямала нищо против, а и да имала, трябвало да го
приеме) и се стреми да се представи пред Робин като независим човек,
който едва ли ще тръгне да се преселва при тях, щом остарее. (Не е
съвсем сигурен как да го обясни обаче, затова не е наясно дали е
успял.) Но Робин му е симпатична — тя преподава класическа
литература в Колумбийския университет, преди две години е била
привлечена като консултант на филмите, има пиперливо чувство за
хумор и с нещо му прилича на Джей Би.
— И така — казва Уилем, а после си поема дълбоко въздух, а той
застава нащрек. „О, не“, мисли си. — Помниш ли приятелката на
Робин — Клара?
— Разбира се — потвърждава той. — Запознахме се в
„Клемънтайн“.
— Да! — възкликва победоносно Уилем. — Тя!

330
 Господи, Уилем, оставаше да не я помня, това беше миналата
седмица.
— Знам, знам. Та тя… тя проявява интерес към теб.
Той е озадачен.
— В смисъл?
— Попитала е Робин дали си несемеен. — Известно време
Уилем мълчи. — Отговорих, че според мен не изгаряш от желание да
се срещаш с когото и да било, но ще попитам. Затова и питам.
Тази мисъл е толкова нелепа, че му трябва известно време,
докато проумее какво му казва Уилем, а после спира и се смее, смутен
и невярващ.
— Ти се шегуваш, Уилем — заявява. — Това е смешно.
— Защо да е смешно? — пита Уилем, изведнъж е станал
сериозен. — Защо, Джуд?
— Уилем — подхваща той, след като се окопитва. — Това ме
ласкае. Но… — Той се свъсва и пак прихва. — Нелепо е.
— Кое? — казва Уилем и той долавя как разговорът поема в
друга посока. — Че някой те смята за привлекателен? Знаеш го,
случвало се е и друг път. Просто не го виждаш, защото не си
позволяваш да го видиш.
Той клати глава.
— Хайде да говорим за друго, Уилем.
— Не — отсича Уилем. — Няма да се измъкнеш току-така, Джуд.
Защо да е смешно? Защо да е нелепо?
Изведнъж му става толкова неудобно, че той направо спира на
ъгъла на Пето авеню и Четирийсет и пета улица и започва да търси с
поглед такси. Но иска ли питане, таксита няма.
Докато мисли как да отговори, се връща наум назад във времето
— няколко дни след онази вечер у Джей Би, когато е попитал Уилем
дали Джей Би е прав, поне в някаква степен: дали Уилем е отблъснат
от него? Дали той не им е разказал достатъчно?
Уилем мълча толкова дълго, че той знаеше отговора още преди
да го чуе.
— Виж какво, Джуд — бе изрекъл бавно Уилем. — Джей Би не
беше… Джей Би не беше на себе си. Няма как да ме отблъскваш. Не си
длъжен да ми казваш тайните си. — Уилем замълча. — Но иначе да,
иска ми се да споделяш с мен повече за себе си. Не толкова, за да

331
разполагам с информацията, колкото за да ти бъда от помощ. — Уилем
замълча и го погледна. — Нищо повече.
Оттогава той се опитва да разказва повече на Уилем. Но има
толкова много въпроси, които вече двайсет и пет години, още от Ана,
не е обсъждал с никого, и сега установява, че в буквалния смисъл няма
думи да го направи. Миналото му, страховете му, онова, което му е
било причинено, което си е причинил сам — това са въпроси, които
могат да бъдат обсъдени единствено на езици, каквито той не знае:
фарси, урду, китайски, португалски. Веднъж се опита да си запише
някои неща, мислеше, че така ще му бъде по-лесно, а се оказа, че не е
— не е ясно как да обясни себе си на самия себе си.
„Ще намериш свой си начин да обсъждаш какво ти се е случило
— помнеше той как му е казала Ана. — Нямаш друг избор, ако искаш
някога да се сближиш с някого.“ Сега съжалява, винаги е съжалявал,
че не я е оставил да му говори, не я е оставил да го научи как да го
прави. Мълчанието му бе започнало като защита, ала с годините се бе
превърнало в нещо, едва ли не потискащо, в нещо, което го
направлява, вместо да е обратното. Сега той не намира начин да се
измъкне, дори когато го иска. Има усещането, че се носи вътре в
мехурче вода, обграден от всички страни от таван, под и стени от лед с
дебелина няколко метра. Знае, че изход има, той обаче не е подготвен,
не разполага с нищо, с което да си помогне, и само дращи безполезно с
ръце по хлъзгавия лед. Беше си въобразявал, че като не казва кой
всъщност е, става по-приемлив, не толкова странен. Но сега онова,
което не казва, го прави още по-странен, поражда съжаление и дори
подозрения.
— Джуд! — подканя Уилем. — Защо да е нелепо?
Той клати глава.
— Просто е нелепо, и толкоз.
Пак тръгва. До следващата пресечка и двамата мълчат. После
Уилем пита:
— Джуд, искаш ли изобщо да бъдеш с някого?
— Никога не съм мислил, че ще бъда.
— Друго те питах.
— Не знам, Уилем — отвръща той, няма сили да погледне Уилем
в лицето. — Вероятно не смятам, че такива неща не са за хора като
мен.

332
 — В смисъл?
Той отново клати глава и не отговаря, но Уилем е настойчив.
— Защото имаш здравословни проблеми? Заради това ли?
„Здравословни проблеми — казва нещо кисело и ехидно вътре в
него. — Ето на това му се вика евфемизъм.“ Но не го изрича на глас.
— Уилем — подхваща. — Моля те, престани да говориш за това.
Такава хубава вечер прекарахме. Последната ни вечер, после няма да
те виждам. Не може ли да сменим темата? Моля те!
До следващата пресечка Уилем мълчи и той си мисли, че мигът е
отминал, но точно тогава Уилем казва:
— Знаеш ли, когато започнахме да излизаме с Робин, тя ме
попита какъв си, гей или хетеросексуален, и аз бях принуден да й кажа,
че нямам представа. — Той замълча отново. — Тя беше шокирана. Все
повтаряше: „Приятели сте от тийнейджъри и не знаеш?“. Филипа също
ме е питала. И й отговорих със същото, което казах и на Робин: че не
говориш за личния си живот и аз винаги съм се стремял да го зачитам.
Но сигурно ми се иска да споделяш с мен такива нещата, Джуд. Не за
да правя нещо с информацията, а за да разбера по-добре кой всъщност
си. В смисъл, може да не си нито обратен, нито хетеросексуален. Може
да си и двете. Може би просто това не те вълнува. За мен няма
значение.
Той не отговаря, няма сили да отговори и те отминават
следващата, сетне и по-следващата пресечка: Трийсет и осма, Трийсет
и девета улица. Той усеща, че десният му крак се влачи по паважа,
както винаги, когато е уморен или обезсърчен, прекалено уморен и
прекалено обезсърчен, за да приложи по-голямо усилие, и е
признателен, че Уилем е отляво и затова вероятността да забележи е
по-малка.
— Понякога се притеснявам да не си решил, че си
непривлекателен, недостоен за любов, да не си решил, че някои неща
са недостъпни за теб. Но това не е така, Джуд: всеки ще бъде щастлив
да е с теб — казва Уилем след още една пресечка.
На него вече му е втръснало да слуша за това, от гласа на Уилем
е доловил, че той се готви за по-дълга реч, и изпада в паника, сърцето
му бие странно ускорено.
— Уилем — подхваща, след като се извръща към него. — Все
пак мисля да хвана такси, вече съм уморен, по-добре да си легна.

333
 — Престани, Джуд — отвръща Уилем доста припряно и той
трепва. — Виж какво, извинявай. Но наистина, Джуд. Не може да си
тръгнеш току-така, когато се опитвам да поговоря с теб за нещо важно.
Това го кара да спре.
— Прав си — казва той. — Извинявай. Признателен съм ти,
Уилем, наистина. Но ми е много трудно да обсъждам това.
— На теб ти е трудно да обсъждаш всичко — укорява го Уилем и
той трепва още веднъж. Уилем въздиша. — Извинявай. Все си мисля,
че някой ден ще поговоря с теб наистина, а после не го правя, защото
ме е страх, че ще се затвориш в себе си и изобщо ще престанеш да
общуваш с мен.
Двамата мълчат и той се укорява наум, понеже знае, че Уилем е
прав — той ще направи точно това. Преди няколко години Уилем се бе
опитал да обсъди с него защо се самонаранява с бръснача. И тогава се
разхождаха и след един момент разговорът стана толкова непоносим,
че той спря такси и се качи трескаво в него, след което остави Уилем
да стои на тротоара и да го вика невярващо — още докато автомобилът
отпрашваше на юг, той се наруга наум. Уилем се вбеси, той му се
извини, двамата се помириха. Но оттогава Уилем не бе подхващал нито
веднъж дума за това, той също.
— Поне едно ми кажи, Джуд: не се ли чувстваш понякога
самотен?
— Не — отвръща той накрая.
Покрай тях със смях минава двойка и той си мисли за началото
на разходката им, когато и те се смееха. Как е успял да съсипе такава
вечер, след която месеци наред няма да вижда Уилем?
— Не се притеснявай за мен, Уилем. Винаги ще бъда добре.
Винаги ще бъда в състояние да се грижа за себе си.
Точно тогава Уилем въздиша, оклюмва и изглежда толкова
сломен, че той усеща как го жегва вина. Но и му олеква, защото
долавя, че Уилем се чуди как да продължи разговора и не след дълго
той ще успее да отклони вниманието му, после да приключи приятно
вечерта и да избяга.
— Все така казваш.
Настъпи дълго, дълго мълчание. Стоят пред корейски ресторант,
около тях се носят пара, пушек и миризмата на печено месо.
— Мога ли да си тръгвам? — пита той накрая и Уилем кима.

334
 Отива в края на тротоара, вдига ръка и към него се плъзва такси.
Уилем му отваря вратата, а после, докато той се качва, го прегръща и
го притиска до себе си, а той му отвръща със същото.
— Ще ми липсваш — казва Уилем на тила му. — Ще се грижиш
ли за себе си, докато ме няма?
— Да — отговаря той. — Обещавам. — Той се отдръпва и го
поглежда. — Е, до ноември.
Уилем прави физиономия, която не е точно смях.
— До ноември — казва като ехо.
В таксито установява, че наистина е уморен, затова допира чело
до мръсния прозорец и затваря очи. Когато се прибира вкъщи, се
чувства вдървен като труп и в жилището, веднага след като заключва,
започва да се съблича, да смъква обувките, пуловера, ризата, бельото,
после се насочва към банята и ги оставя разпилени на следа по пода.
Отлепва с треперещи ръце плика от долната страна на мивката и макар
да не е смятал, че днес вечерта ще изпита потребност да си нанася
рани — нищо през деня и рано вечерта не го е подсказвало, — сега
изгаря от нетърпение да го направи. Отдавна по китките му не е
останала гладка кожа и сега той си нанася нови рани направо върху
старите, като разрязва с острието на бръснача твърдите, нагънати на
паяжина белези: щом зараснат, новите рани заприличват на гънки с
брадавици по тях и той е отвратен и уплашен, но и омагьосан от това
колко жестоко се е обезобразил. Напоследък бе започнал да използва и
по ръцете крема, който Анди му беше дал за гърба, и според него той
помага, малко: чувства кожата си не толкова обтегната, белезите —
малко по-меки.
Душкабината, която Малкълм е създал в банята, е огромна,
толкова голяма, че сега, докато си нанася рани, той седи с изпружени
крака, а щом приключва, измива внимателно кръвта, защото подът е
като ширнала се равнина от мрамор, а Малкълм го е предупреждавал
няколко пъти, че останат ли петна по мрамора, край с него, не можеш
да направиш нищо. После си ляга, леко зашеметен, но още не му се
спи, затова гледа как полилеят проблясва мътно като живак в
потъналата в здрач стая.
— Самотен съм — казва той на глас и тишината в жилището
попива думите така, както кръвта попива в памук.

335
 Открил е наскоро самотата си и тя е различна от онази, другата
самота, която е изпитвал: това не е детската самота на сирака, не е и
самотата да лежи буден в мотелската стая с брат Лука и да се опитва да
не мърда, да не го буди, докато луната хвърля по леглото снопове
ослепително ярка светлина, не е самотата от онзи път, когато успя да
избяга от дома и прекара нощта между два корена на дъба,
разпрострени като два крака, сгушен така, сякаш искаше да се смали
възможно най-много. Тогава му се беше струвало, че е самотен, сега
обаче си дава сметка, че всъщност е изпитвал не самота, а страх. Но
сега вече няма от какво да го е страх. Сега е защитен: има това жилище
с врата с три ключалки, има пари. Има родители, има приятели. Никога
вече няма да му се налага да прави против волята си нещо колкото за
да се нахрани, да може да се придвижва, да има покрив над главата или
да избяга.
Не беше излъгал Уилем: не беше годен за връзка, никога не е
бил. Никога не бе завиждал на приятелите си за техните връзки — все
едно котката да завижда на кучето, че лае: и през ум не би му минало
да им завижда точно за това, понеже то е невъзможно, то просто е
чуждо на самата му същност. Напоследък обаче хората се държаха
така, сякаш това е нещо, което той би могъл да има, което би трябвало
да иска да има, и макар да е наясно, че го правят отчасти от доброта, го
възприема като подигравка: все едно го убеждават да стане десетобоец,
точно толкова тъпо и жестоко щеше да прозвучи.
Той го очаква от Малкълм и Харолд, от Малкълм, защото е
щастлив и вижда само един път — своя си — към щастието, затова го
пита от време на време дали иска да го запознае с някого, дали иска да
си намери някого, а после, щом той откаже, се стъписва, от Харолд,
защото знае, че в ролята на родител на Харолд му е най-приятно да
нахлува в живота му и да слухти наоколо, да се разочарова от
решенията му, да храни надежди за него, да поема отговорността,
задето той е „негов“. Преди две години двамата отидоха на ресторант и
Харолд се впусна да му държи конско как работата му в „Роузън
Причард“ всъщност го е превърнала в маша в корпоративните
безобразия и по едно време и двамата забелязаха, че сервитьорът стои
над тях и стиска пред себе си тефтера.
— Извинете — каза сервитьорът. — Дали да не дойда по-късно?

336
 — Не, не се притеснявайте — отвърна Харолд и взе листа с
менюто. — Просто крещя на сина си, но мога да го направя и след като
дадем поръчката.
Сервитьорът му се беше усмихнал състрадателно и той му бе
отвърнал също с усмивка, развълнуван, че някой друг е предявил на
всеослушание претенциите си към него и че най-после се е
присъединил към племето на синовете и дъщерите. По-късно Харолд
бе продължил да фучи и той се престори на разстроен, но всъщност
цялата вечер се чувстваше щастлив, от всяка негова клетка струеше
задоволство и той се усмихваше толкова често, че накрая Харолд го
попита дали не е пиян.
Сега обаче и Харолд бе започнал да му задава въпроси.
— Жилището е страхотно — каза, когато предишния месец
дойде в града за вечерята, която той бе наредил на Уилем да не
организира по случай рождения му ден и която Уилем все пак беше
организирал. На другия ден Харолд се бе отбил в апартамента и както
обикновено бе тръгнал да обикаля възхитен и да повтаря, каквото
казваше винаги: — Мястото е страхотно. Тук е толкова чисто.
Малкълм се е справил добре. — И накрая: — Но жилището е огромно,
Джуд. Не ти ли е самотно тук?
— Не, Харолд — отвърна той. — Обичам да съм сам.
Харолд изсумтя.
— Уилем изглежда щастлив — продължи. — Робин ми се вижда
добро момиче.
— Добро момиче е — потвърди той, докато правеше на Харолд
чай. — И мисля, че е щастлив.
— Не го ли искаш и ти, Джуд? — попита Харолд.
Той въздъхна.
— Не, Харолд, добре съм си и така.
— Ами ние с Джулия? — продължи с въпросите Харолд. — Иска
ни се да те видим с някого.
— Знаеш, че искам да сте щастливи — отговори той, като се
постара гласът му да звучи спокойно. — Но се опасявам, че на този
фронт няма да мога да ви помогна. Заповядай — подаде му той чая.
Понякога се питаше дали изобщо е щял да се замисли за
самотата, ако не е прогледнал за истината, че от него се очаква да се
чувства самотен, че в живота, който води, има нещо странно и

337
неприемливо. Все се намират хора, които го питат дали не му липсва
онова, което и през ум не му е минавало да иска, и през ум не му е
минавало, че може да има: Харолд и Малкълм, разбира се, но и
Ричард, чиято приятелка, и тя художничка на име Индия, всеки момент
ще се пренесе да живее при него, както и хора, които вижда по-рядко
— Ситизън, Елайджа, Фейдра и дори Кериган, стария му колега от
стажа при съдия Съливан, който преди няколко месеца беше в града и
му дойде със съпруга си на гости. Някои го питат със съжаление, други
с подозрение: първите го съжаляват, понеже смятат, че е сам не защото
е решил така, а защото му е наложено от обстоятелствата, вторите
изпитват към него някаква враждебност, защото смятат, че все пак
именно той е решил да е сам и така предизвикателно е нарушил
основния закон на зрялата възраст.
При всички положения едно е да си сам на четирийсет и съвсем
друго — на трийсет, и от година на година това става все по-
неразбираемо, все по-непрепоръчително и по-жалко, по-неприлично.
От пет години няма служебна вечеря на кантората, на която той да не е
бил сам, а преди една година, когато го направиха съдружник, отиде
непридружаван и на годишния тиймбилдинг. Седмица преди това
Лушън влезе един петък вечерта в кабинета му и както често правеше,
седна да прегледа какво са свършили през седмицата. Поговориха за
съвместната почивка, която щяха да карат на Ангиля и от която
двамата най-искрено се страхуваха — за разлика от другите
съдружници, които уж също се страхуваха, но всъщност (както двамата
с Лушън се съгласиха) я очакваха с нетърпение.
— Мередит ще дойде ли? — поинтересува се той.
— Да. — Настъпи мълчание и той усети какво ще го попитат
сега. — А ти ще доведеш ли някого?
— Не — отговори той.
Отново мълчание, по време на което Лушън се загледа в тавана.
— Никога не си водил никого на тези сбирки, нали? — попита
Лушън уж небрежно.
— Да, не съм — потвърди той, а после, след като Лушън
продължи да мълчи: — Намекваш ли нещо, Лушън?
— Не, разбира се, че не — отвърна Лушън и отново го погледна.
— Това не е фирма, в която следим такива неща, Джуд, знаеш го.
Той усети как го плисват гняв и срам.

338
 — Излиза, че все пак следите. Ако управителният съвет го
обсъжда, трябва да ми кажеш, Лушън.
— Джуд — подхвана пак Лушън. — Няма такова нещо. Знаеш
колко те уважават всички. Просто си мисля — и това е мнение не на
кантората, а мое лично мнение, — че ще се радвам да те видя с някого.
— Добре, Лушън, благодаря — рече той уморено. — Ще го имам
предвид.
Но колкото и да се стреми да изглежда като всички останали, не
иска връзка само от приличие: иска, защото е осъзнал, че е самотен.
Толкова е самотен, че понякога го чувства физически, като подгизнала
купчина мръсни дрехи, притиснала гърдите му. Той няма как да се
отучи от това чувството. Хората го изкарват просто, като че ли най-
трудното е да поискаш връзка. Той обаче знае, че не е така: да имаш
връзка, означава да се разголиш пред някого, нещо, което той не е
правил пред никого, освен пред Анди, това означава да се сблъска със
собственото си тяло, което не е виждал без дрехи поне от десетилетие
— дори под душа не се гледа. Това означава и да прави с някого секс,
нещо, което не е правил от петнайсетгодишен и от което се страхува
така, че при самата мисъл за него на гърлото му засяда лепкава като
восък студена буца. Когато тръгна за пръв път на прегледи при Анди,
Анди го питаше понякога дали има полов живот и накрая той
отговори, че когато и ако такъв се появи, ще му съобщи непременно и
дотогава Анди да не подпитвал. Така Анди никога вече не му зададе
този въпрос, а той никога не предложи сам да му разкаже. Да не
правиш секс: това бе едно от най-хубавите неща на зрялата възраст.
Но колкото и да се страхува от секса, му се иска да го докосват,
иска му се да усеща върху себе си нечия ръка, въпреки че и тази мисъл
го хвърля в ужас. Случва се да си погледне ръцете и да се изпълни с
такава яростна омраза към самия себе си, че чак се задушава: няма
вина, че тялото му е обезобразено, но виж, че ръцете му са станали
такива, е само и единствено по негова вина. Когато бе започнал да се
самонаранява, се бе съсредоточил върху краката — само върху
прасците — и преди да се научи да държи бръснарското ножче,
плъзгаше острието по кожата си напосоки, така, че се получаваше
нещо като разположени близо една до друга драскотини. Никой и не
забеляза — кой ти гледа прасците! Дори брат Лука не го направи на
въпрос. Сега обаче бе невъзможно някой да не забележи ръцете, гърба,

339
краката му, нашарени с бразди, където наранената тъкан и мускул са
били премахнати, с вдлъбнатини колкото отпечатък от палец, където
навремето пироните са били прихванати към плътта и костта, с
атлазени езерца кожа, останали след изгарянията, местата, където
раните бяха зараснали, където плътта бе хлътнала леко навътре и
отстрани бе с цвят на матов пиринч. Когато е с дрехи, той е друг човек,
но без тях се разбира кой всъщност е, по кожата му избиват годините
на тлен и самата му плът крещи какви са били неговото минало,
неговите поражения и поквари.
Веднъж в Тексас сред клиентите му имаше гротесков мъж,
толкова дебел, че шкембето му висеше между краката, и покрит целият
с екзема, от която кожата му бе суха: при всяко помръдване от ръцете и
гърба му във въздуха се разлетяваха призрачни облачета люспи. При
вида на мъжа на него му се повдигна, но всъщност му се гадеше от
всички, този тип не бе по-добър или по-лош от останалите. Докато той
му правеше свирка, коремът му опря и притисна врата му и мъжът
извика: „Извинявай, извинявай“, като го държеше отгоре за главата с
върховете на пръстите. Беше с дебели като кост дълги нокти и той ги
прокарваше по главата му, но леко, сякаш са зъби на гребен. С
годините той сякаш се бе превърнал в този мъж и знае, че види ли го
някой, също ще се отврати, ще му се догади от неговото уродство. Не
иска някой да стои при тоалетната чиния и да повръща като него след
онзи път, да си налива с шепи в устата течен сапун, да се дави от вкуса
му в опит да се изчисти.
И така, никога няма да му се налага да прави против волята си
нещо колкото за да се нахрани или да има покрив над главата: най-
после го знае. Но какво да направи, за да се чувства по-малко самотен?
Готов ли е заради близостта да унищожи всичко, което е съградил и
пази толкова ревностно? Колко унижения е готов да изтърпи? Не знае,
страхува се да открие отговора.
Но още повече се страхува, че никога няма да има възможност да
го открие. Какъв е смисълът да е човек, щом не може да има това?
Въпреки това си напомня, че самотата не е глад, не е лишения, не е
болест, тя не убива. Не е длъжен да я изкоренява. Живее по-добре от
мнозина, по-добре, отколкото е мечтал. Струваше му се проява на
ненаситност, на прекомерни претенции да мечтае и за човек до себе си
— след всичко, което има.

340
 Седмиците отминават. Програмата на Уилем е хаотична и той му
се обажда в най-различни часове: в един след полунощ, в три
следобед. Звучи уморено, но на Уилем не му е присъщо да се оплаква и
той не го прави. Разказва му за природата, за археологическите
забележителности, където са им разрешили да снимат, за дребните
гафове на снимачната площадка. Когато Уилем го няма, на него му се
иска да си седи у дома и да не прави нищо, а знае, че не е
здравословно, затова внимава да си запълва почивните дни със
събития, купони и вечери. Ходи по изложби в музеите, по театрални
представления заедно с Хенри Йънг Черния, по галерии с Ричард.
Феликс, неговият частен ученик от едно време, вече оглавява пънк
група с името „Тихите американци“, и той убеждава Малкълм да дойде
с него на концерта им. Разказва на Уилем какво е видял и какво е чел,
за разговорите си с Харолд и Джулия, за последните проекти и
клиенти на Ричард в организацията с нестопанска цел, за
празненството по случай рождения ден на дъщерята на Анди и новата
работа на Фейдра, за хора, с които е разговарял, и какво са казали.
— Още пет и половина месеца — напомня Уилем в края на един
от разговорите.
— Още пет и половина месеца — повтаря той.
Онзи четвъртък отива на вечеря в новото жилище на Роудс
недалеч от къщата на родителите на Малкълм — веднъж през
декември двамата се бяха срещнали да пийнат нещо и Роудс бе
споделил, че жилището е първоизточник на всичките му кошмари,
нощем се будел с глава, пълна със счетоводни сметки и с нещата от
живота му: пари за частни уроци, за ипотеки, за режийни, за данъци,
сведени до ужасяващи големи цифри.
— При това майка ми и баща ми ми помагат — беше казал. — А
Алекс, моля ти се, иска още едно дете. На четирийсет и пет години
съм, Джуд, а вече съм развалина, при трето дете ще има да бъхтя,
докато стана на осемдесет.
Днес вечерта за негово облекчение Роудс изглежда по-спокоен,
вратът и бузите му розовеят.
— Господи — възкликва Роудс, — как успяваш година след
година да оставаш толкова слаб?
Преди петнайсет години, когато се бяха запознали в
Прокуратурата, Роудс приличаше направо на спортист, беше само

341
мускули и сухожилия, но откакто се беше преместил в банката, беше
напълнял и внезапно се бе състарил.
— Струва ми се, че думата, която търсиш, е „мършав“ — казва
му той.
Роудс се смее.
— Не мисля — възразява, — но точно сега нямам нищо против
да съм мършав.
На вечерята присъстват единайсет души и се налага Роудс да
донесе стола от кабинета си и скамейката от гардеробната на Алекс.
Ето с какво е запомнил той вечерите у Роудс: храната винаги е
безупречна, на масата винаги има цветя, но с гостите и местата за
сядане винаги се обърква нещо — Алекс кани някого, с когото току-що
се е запознала, и пропуска да предупреди Роудс, или Роудс е преброил
неправилно и вместо подредена и организирана, каквато са смятали да
бъде вечерята, тя става хаотична и протича в небрежен дух.
— Мамка му! — възкликва както винаги Роудс, но пак както
винаги му пречи само на него.
Алекс седи отляво и той й говори за работата й като директор по
връзките с обществеността в модна къща с името „Ротко“, която за
притеснение на Роудс тя тъкмо е напуснала.
— Липсва ли ти вече? — пита я той.
— Още не — отвръща Алекс. — Знам, че Роудс не умира от
радост — усмихва се тя, — но все ще го преглътне. Просто
почувствах, че докато децата са малки, не е зле да си стоя вкъщи.
Той я пита за къщата в провинциален Кънектикът, която двамата
са купили (поредният първоизточник на кошмари за Роудс), и тя
разказва за ремонта, който навлиза със скърцане в третото си лято, и
той въздиша състрадателно.
— Роудс спомена, че и ти търсиш нещо в окръг Колумбия —
казва Алекс. — Купи ли накрая?
— Още не — отговаря той.
Трябваше да избира: или къщата, или двамата с Ричард
ремонтират приземния гараж, правят гаража използваем и добавят
спортна зала и малък плувен басейн — с постоянно течаща вода, така
че да плуваш на едно място в него, — и накрая той предпочете
ремонта.

342
 Сега всяка сутрин плува съвсем сам, когато е в спортната зала
или басейна, дори Ричард не влиза там.
— Всъщност искахме да поизчакаме с къщата — признава
Алекс. — Но наистина нямахме избор — държахме, докато са малки,
децата да разполагат с двор.
Той кима, чувал е вече тази история от Роудс. Често му се струва,
че двамата с Роудс (а и не само с него, с почти всеки от връстниците му
в кантората) живеят в някакви паралелни разновидности на зрялата
възраст. Техният свят е подвластен на децата, малки деспоти с нужди
— училище, лагери, кръжоци, частни учители, — които предопределят
всяко решение, и така ще бъде през следващите десет, петнайсет,
осемнайсет години. Децата са внесли в зрялата им възраст
неоспоримото усещане за цел и насока: именно те решават колко ще
продължи и къде ще се състои следващият им отпуск, именно те
предопределят дали ще бъдат заделяни пари и ако да, как ще бъдат
изразходвани, именно те придават форма на дните, седмиците,
годините, живота. Децата са своеобразна картография и единственото,
което се иска от теб, е да следваш картата, която те ти поднасят в деня
на раждането си.
Но той и приятелите му нямат деца и пред тях се е разпрострял
светът с толкова много възможности, че чак те затискат. Без тях
статутът ти на зрял човек никога не е сигурен: зрелият човек без деца
сам си създава своята зрялост и колкото и вдъхновяващо да е това, то
те хвърля и в състояние на вечна несигурност, на вечни съмнения.
Поне при някои е така, със сигурност при Малкълм: наскоро той
прегледа заедно с него списъка, който бе съставил, на всички „за“ и
„против“ да имат деца със Софи, точно както преди четири години бе
направил списък дали да се жени изобщо за нея.
— Не знам, Мал — отвърна той, след като изслуша списъка на
Малкълм. — Звучи ми така, сякаш искаш да имаш деца не защото
наистина ги искаш, а защото чувстваш, че би трябвало да ги искаш.
— Разбира се, че според мен би трябвало да имам — възрази
Малкълм. — Не ти ли се струва понякога, че като цяло всички живеем
и досега като деца, Джуд?
— Не — отговори той. И никога не му се беше струвало:
животът му бе възможно най-далеч от неговото детство. — В теб

343
говори баща ти, Мал. И да нямаш деца, животът ти няма да стане по-
безсмислен и неистински.
Малкълм въздъхна.
— Може би — заяви. — Може би си прав. — Малкълм се
усмихна. — Всъщност не искам деца.
Той също му се усмихна.
— Е — подхвана, — винаги можеш да изчакаш. Защо някой ден
да не осиновиш някой тъжен трийсетгодишен тип!
— Може би — повтори Малкълм. — Пък и, както чувам, тук-там
било на мода.
Алекс се извинява, трябвало да помогне на Роудс, който я вика
все по-настойчиво от кухнята: „Алекс. Алекс! Алекс!“ — и той се
обръща към човека вдясно, когото не е срещал на други купони у
Роудс, чернокос мъж с нос, който май е чупен: в началото поема
решително в една посока, а после, точно под веждите, се обръща все
така решително в противоположната.
— Калеб Портър.
— Джуд Сейнт Франсис.
— Нека позная. Католик.
— Нека позная аз: не.
Калеб се смее.
— Тук сте прав.
Двамата разговарят и Калеб му казва, че току-що се е преместил
в града от Лондон, където е прекарал последните десет години,
оглавявал е модна къща, а сега ще поеме управлението на „Ротко“.
— Вчера Алекс ме покани много мило и спонтанно и аз си
помислих — вдига Калеб рамене. — Защо пък не? Трябваше да избера:
вкусна вечеря с прекрасни хора или хотелска стая, в която разглеждам
разсеяно каталозите на агенции за недвижими имоти.
Откъм кухнята все едно дрънчат тимпани — пада нещо метално
и Роудс ругае. Калеб го гледа с вдигнати вежди и той се усмихва.
— Няма страшно — уверява го. — Случва се всеки път.
Докато се хранят, Роудс прави опити да насочи гостите към
разговор, в който да участват всички, но не се получава — масата е
прекалено широка и Роудс неблагоразумно е сложил приятелите един
до друг, — затова накрая той продължава разговора с Калеб. Бил на
четирийсет и девет, бил израсъл в окръг Марин, не бил живял от

344
десетина години в Ню Йорк. И той бил завършил право, макар че не
бил използвал нито веднъж в работата си наученото.
— Нито веднъж? — повтаря той.
Винаги е скептично настроен, ако някой му го каже, скептично
настроен е към хора, които твърдят, че само са си пропилели времето
да следват право и това било грешка, продължила три години.
Осъзнава, че е необичайно сантиментален към Юридическия факултет,
но въпреки това именно той му е дал препитание и в много отношения
живот.
Калеб се замисля.
— Е, може би не точно нито веднъж, но не по начина, който
очакваш — казва накрая. Говори бавно и предпазливо, с плътен глас,
който и успокоява, но и сякаш съдържа едва загатната заплаха. —
Онова, което в крайна сметка наистина се оказа полезно, е
Гражданскопроцесуалния кодекс. Познавате ли дизайнери?
— Не — отговаря той. — Но имам много приятели художници.
— Е, тогава знаете колко различни са в мисленето си — колкото
по-талантлив е художникът, толкова по-голяма е вероятността да е
напълно непригоден за бизнес. Така си е. През последните двайсетина
години съм работил в пет дизайнерски къщи и наистина е страхотно да
наблюдаваш модела им на поведение — отказа да спазват срокове,
неспособността да се ограничават с определения бюджет, почти
пълната некадърност, когато става въпрос да ръководят хора, —
толкова неотклонен, та се питаш дали липсата на тези качества е
задължително условие за работата, или самата работа създава такъв
вид важни празноти. Човек на моето място няма друг избор, освен да
създаде вътре в компанията система на ръководство и после да се
постарае да я наложи, пък било то и с наказания. И аз не знам как да го
обясня: не можеш да им кажеш, че в успешния бизнес правиш едно
или друго — това не им говори нищо, поне на някои от тях, колкото и
да твърдят, че разбират, — вместо това трябва да го представиш като
законите на малката им вселена и да ги убедиш, че ако не следват тези
правила, вселената им ще стане на пух и прах. Убедиш ли ги в това,
можеш да ги накараш да свършат каквото ти трябва. Направо да
полудееш.
— Защо тогава продължавате да работите с тях?

345
 — Защото… защото наистина мислят различно. Страхотно е да
ги наблюдаваш. Някои са си направо неграмотни: получаваш от тях
бележки и виждаш, че не могат да вържат едно изречение. После обаче
ги гледаш как рисуват, как нагъват плата или просто съчетават
цветовете и… И аз не знам. Невероятно е. Не мога да го обясня по-
добре.
— Да… знам какво имате предвид — казва той и си мисли за
Ричард, за Джей Би, Малкълм и Уилем. — Сякаш са ви предоставили
достъп до начин на мислене, за който дори не притежавате езика, за да
си го представите, камо ли пък да го изразите.
— Точно така — съгласява се Калеб и му се усмихва за пръв път.
Вечерята е към края си и докато всички пият кафе, Калеб, който е
седял със скръстени крака, ги вади изпод масата.
— Аз тръгвам — казва. — Май още карам по лондонско време.
Но ми беше приятно да се запознаем.
— На мен също — отговаря той. — Наистина. И късмет в
опитите да установите система на просветено управление в „Ротко“.
— Благодаря, имам нужда от малко късмет — заявява Калеб, а
после, тъкмо преди да се изправи, спира и пита: — Искате ли някой
път да вечеряме заедно?
За миг той се вцепенява. После обаче се укорява: няма от какво
да се страхува. Калеб се е върнал в града съвсем наскоро, той знае, че
сигурно му е много трудно да намери хора, с които да разговаря, колко
трудно е да намери приятели — докато те е нямало, всичките ти
приятели са се изпоженили и вече са ти чужди. Какво пък, ще си
поговорят, и толкоз.
— Ще бъде страхотно — отговаря и двамата с Калеб си разменят
визитни картички.
— Не ставайте — спира го Калеб, докато се изправя. — Ще
държим връзка.
Той гледа как Калеб — който е по-висок, отколкото му се е
струвало, най-малко пет сантиметра по-висок от него, с мощен на вид
гръб — се сбогува набързо с Алекс и Роудс и после си тръгва, без да се
обърне.
На другия ден получава от Калеб есемес и двамата се уговарят да
вечерят заедно в четвъртък. Надвечер той се обажда по телефона на
Роудс, за да му благодари за вечерята, и го пита за Калеб.

346
 — Срам, не срам, трябва да призная, че не размених с него и
дума — подхваща Роудс. — Алекс го е поканила в последния момент.
Точно това имах предвид, когато говорех за тези вечери: за кой дявол
Алекс кани човек, поел компанията, която тя току-що е напуснала?
— Значи не знаеш нищо за него?
— Нищо. Алекс твърди, че се радвал на голямо уважение и от
„Ротко“ са се борили дълго, докато го доведат от Лондон. Но това е
всичко, което знам. Защо? — Той едва ли не чува как Роудс се усмихва.
— Само не ми казвай, че искаш да привлечеш за клиенти не само
бляскави фармацевти и борсови агенти, но и хора от света на модата?
— Точно това искам, Роудс — отговаря той. — Още веднъж
благодаря. Благодари от мое име и на Алекс.
Четвъртък идва и той се среща с Калеб в един японски ресторант
в Западен Челси. След като дават поръчката, Калеб казва:
— Знаете ли, на вечерята ви гледах през цялото време и се
опитвах да се сетя откъде ви познавам, после си спомних, че е от една
картина на Жан-Батист Марион. Притежава я художественият
директор в предишната ми фирма — всъщност се опита да накара
фирмата да я плати, но това е друга история. Много достоверен
портрет, стоите навън, зад вас се вижда улична лампа.
— Точно така — потвърждава той. Случвало му се е и друг път и
той винаги се е притеснявал. — Знам точно за коя картина говорите, от
третата серия е — „Секунди, минути, часове, дни“.
— Да — казва Калеб и му се усмихва. — Близки ли сте с
Марион?
— Вече не толкова — уточнява той и както винаги, го заболява
да го признае. — Но в колежа бяхме съквартиранти — познавам го от
години.
— Страхотна серия — отбелязва Калеб и двамата говорят за
другите картини на Джей Би, за Ричард, чиито творби Калеб също
познава, за Хенри Йънг Азиатеца, после колко скромни са японските
ресторанти в Лондон, за сестрата на Калеб, живеела в Монако с втория
си мъж и куп деца, за родителите на Калеб, починали след дълго
боледуване още преди той да навърши четирийсет, за къщата в
Бриджхамптън, където съквартирантът на Калеб от Юридическия
факултет го е пуснал да живее през лятото, докато той е в Лос
Анджелис. После говорят надълго и нашироко и за „Роузън Причард“,

347
за финансовия хаос, в който „Ротко“ е бил оставен от предишния
изпълнителен директор, и покрай това той се убеждава, че Калеб търси
не само приятел, но и адвокат, който да го представлява, и започва да
умува на кого от кантората да възложи компанията. Мисли си: ще я
дам на Ивлин, една от младите адвокатки, която за малко да загубят
миналата година, когато имаше опасност тя да се премести като
юрисконсулт именно в модна къща. Ивлин е подходяща — умна е,
интересува се от мода, ще си паснат.
Той си мисли всичко това, когато Калеб най-неочаквано го пита:
— Не сте семеен, нали? — А после през смях: — Защо ме
гледате така?
— Извинявайте — сепва се той, но също се усмихва. — Тъкмо
проведох с моя приятел съвсем същия разговор.
— И какво каза приятелят ви?
— Каза, че… — подхваща той, но после спира, смутен и объркан
от неочакваната смяна на темата, на тона. — Нищо — допълва и Калеб
се усмихва така, сякаш той едва ли не е преразказал разговора, но не го
притиска.
Той си мисли как ще превърне вечерта в история, която да
разкаже на Уилем, особено последните реплики. „Ти печелиш, Уилем“
— ще му рече и решава да не възразява, да не увърта, ако Уилем се
опита да повдигне въпроса отново.
Плаща и двамата с Калеб излизат навън, където вали, не силно,
но достатъчно, за да няма таксита, и улиците лъщят като стъкло.
— Чака ме кола — казва Калеб. — Да ви откарам ли донякъде?
— Стига да нямате нищо против.
— Ни най-малко.
Колата ги откарва в центъра и докато стигнат на Грийн стрийт,
вече вали като из ведро, толкова силно, че не различават през
прозореца формите, само цветове, само петна червена и жълта
светлина, градът е сведен до клаксони и дъжд, който трополи отгоре по
автомобила толкова силно, че едвам се чуват. Спират и той понечва да
слезе, когато Калеб му казва да изчака, имал чадър и щял да го изпрати
до входа, а после, още преди той да е възразил, слиза и разтваря
чадъра, след което двамата се сгушват под него и влизат в тъмния вход
с врата, която се затръшва отзад.

348
 — Ама че вход — отсича глухо Калеб и гледа голата крушка. —
Въпреки че има известен шик в стил късен ампир — и той се смее, а
Калеб се усмихва. — В „Роузън Причард“ знаят ли, че живеете на
такова място? — пита и още преди той да е отговорил, Калеб се
навежда и го целува много силно, така че гърбът му опира във вратата,
а ръцете на Калеб се превръщат в клетка около него.
В онзи миг той изключва, светът, самият той сякаш изчезват.
Минало е много, много време, откакто някой го е целувал, и той помни
чувството за безпомощност, обземало го всеки път, и как брат Лука му
е казвал само да отвори уста, да се отпусне и да не прави нищо, и сега
— по навик, покрай спомените, защото е неспособен на друго — той
прави точно това и чака всичко да приключи, брои секундите и се
опитва да диша през носа.
Накрая Калеб се отдръпва и го гледа, след малко го поглежда и
той. После Калеб го прави отново, този път хванал лицето му от двете
страни, и той усеща същото, което е усещал винаги когато са го
целували като дете, че тялото не е неговото, че всяко движение, което
прави, е предопределено, рефлекс след рефлекс, след рефлекс, и не му
остава друго, освен да се остави във властта на каквото има да се
случва.
Калеб спира още веднъж и пак отстъпва назад, гледа го с
вдигнати вежди, както на вечерята у Роудс, чака го да каже нещо.
— Мислех, че си търсите адвокат — изрича той накрая и думите
са толкова идиотски, че усеща как лицето му пламва.
Но Калеб не се смее.
— Не — казва той. Пак настъпва дълго мълчание, след това вече
заговаря Калеб: — Няма ли да ме поканите горе? — пита.
— Не знам — отговаря той и внезапно съжалява, че Уилем не е
тук, макар че това не е от проблемите, с които Уилем му е помагал
някога, всъщност вероятно не е от проблемите, които Уилем изобщо
ще сметне за проблем. Знае колко вял, колко колеблив е като човек и
макар тази сдържаност и предпазливост да му гарантират, че никога,
на никоя сбирка, в никое помещение няма да бъде най-интересният,
най-предизвикателният и бляскав човек, дотук те са го предпазвали и
са му осигурили зряла възраст, в която няма низости и мръсотии.
Понякога обаче той се пита дали не се е откъснал до степен да
занемари някаква съществена част в човешката природа: може би

349
наистина е готов да бъде с някого. Може би е минало достатъчно
време и сега ще бъде различно. Може би той греши, може би прав е
Уилем: може би това не е изживяване, достъпът до което му е забранен
завинаги. Може би не е толкова отблъскващ, колкото си мисли. Може
би той наистина е способен на това. Може би все пак няма да го
наранят. В онзи миг му се струва, че Калеб е омагьосан като джин, че е
плод на най-ужасните му страхове и на най-големите му надежди и е
пуснат в живота му за проверка: от едната страна е всичко, което той
познава, пътят му в живота без всякакви отклонения, съвсем банален
като чешма, която се е повредила и капе ли, капе, където той е сам, но
в безопасност, защитен от всичко, което би могло да го нарани. От
другата страна са вълните, въртопите, гръмотевичните бури,
вълненията: всичко, което той няма как да направлява, всичко, което би
могло да се превърне в ужас, но и във възторг, всичко, което в зрелия
си живот той се е стремил да избягва, всичко, чието отсъствие
изсмуква кръвта, цвета от живота му. Зверчето вътре в него се двоуми,
както стои на задни крака и размахва лапи във въздуха, сякаш търси
отговори.
— Не го прави, не се залъгвай, каквото и да си втълпяваш, знаеш
какъв си — казва един глас.
— Престраши се — подканя друг. — Самотен си. Трябва да
опиташ. — Това е гласът, на който той никога не обръща внимание. —
Може да не се повтори никога — добавя гласът и това го спира.
— Зле ще завърши тая работа — намесва се пак първият глас,
после и двата заглъхват, за да изчакат какво ще направи той.
А той не знае какво да прави, не знае какво ще се случи. Трябва
да разбере. Всичко, което е научил, му казва да си тръгва, всичко, за
което е копнял, му казва да остане. „Престраши се — казва си той. —
Поне веднъж се престраши.“
Затова поглежда отново Калеб.
— Хайде — подканя и въпреки че вече е уплашен, поема по
дългия път в тесния коридор към асансьора така, сякаш изобщо не го е
страх, освен стърженето на десния си крак, който се влачи по цимента,
чува чаткането на токовете на Калеб, експлозиите на дъжда, който
отскача по аварийната стълба, и бумтенето на тревожното си сърце.

350
 Преди година бе започнал работа по защитата на една гигантска
фармацевтична компания — „Малгрейв и Баскет“, с управителен съвет,
съден от няколко акционери за злоупотреби, некомпетентност и
неизпълнение на възложените им задължения.
— Виж ти! — бе подметнал ехидно Лушън. — Това пък откъде
им хрумна?
Той въздъхна.
— Знам — каза.
„Малгрейв и Баскет“ си бяха таралеж в гащите и всички го
знаеха. През последните няколко години, още преди да се обърнат към
„Роузън Причард“, трябваше да се справят с два съдебни иска,
подадени по сигнал (единия за фармацевтичен завод, който е толкова
остарял, че вече се е превърнал в заплаха, и втория за друг завод,
който, както се твърдеше в иска, произвеждал заразени продукти), бяха
получили и призовки във връзка с разследване на сложна схема от
подкупи, в която бяха намесени и няколко старчески дома, и бяха
обвинени, че незаконно пробутват на пациенти с алцхаймер едно от
най-продаваните си лекарства, одобрено само за лечението на
шизофрения.
И така, последните единайсет месеца той бе посветил на това да
разпитва петдесет от бившите и настоящите директори и висши
управленци в „Малгрейв и Баскет“, за да състави доклад, с който да
опровергае обвиненията в съдебния иск. В екипа му имаше още
петнайсет адвокати и една вечер той чу случайно как някои от тях
наричат компанията „Мошеник и Бабаит“.
— Само да сте посмели да се изпуснете пред клиента — им се
накара.
Беше късно, два след полунощ, той знаеше, че са уморени. Ако
на негово място беше Лушън, щеше да им се разкрещи, но той бе
капнал от умора. Предишната седмица в три след полунощ друга от
адвокатките, работещи по случая, бе станала от бюрото, беше се
огледала наоколо и се бе свлякла в безсъзнание. Той бе повикал
Спешна помощ и бе пуснал всички да се прибират, при условие че на
другия ден се явят в девет сутринта, и остана още един час, преди да
си тръгне.
— Какво, какво, пуснал си ги да си ходят вкъщи, а ти си останал?
— попита на другия ден Лушън. — Много си мекушав, Сейнт

351
Франсис. Слава богу, че не се държиш така и в съдебната зала, иначе
нямаше да стигнем доникъде. Де да знаеха адвокатите на другата
страна колко си сговорчив!
— Това означава ли, че кантората няма да прати цветя на клетата
Ема Гърш?
— О, вече й пратихме — отвърна Лушън, после се изправи и
тръгна да излиза от кабинета. — „Ема, оздравявай и се връщай бързо.
Иначе мисли му. С любов от семейството ти в «Роузън Причард»“.
Той обичаше да води дела, обичаше да чете пледоарии в
съдебната зала — на такива неща нямаше насита, — в случая с
„Малгрейв и Баскет“ обаче целта му беше искът да бъда отхвърлен от
съдията още преди да навлезе в тягостните, досадни и безкрайни
години на съдебно дирене и постановления. Написа молба и в началото
на септември окръжният съдия я удовлетвори.
— Гордея се с теб — казва онази вечер Лушън. — „Мошеник и
Бабаит“ и не подозират какъв късмет са извадили, съдебният иск
срещу тях беше необорим.
— Е, както личи, „Мошеник и Бабаит“ не подозират много неща
— отвръща той.
— Така си е. Но според мен може да си пълен кретен, стига да
имаш достатъчно здрав разум да наемеш нужния адвокат. — Той се
изправя. — Ще ходиш ли някъде в почивните дни?
— Не.
— Е, почини си. Излез навън. Хапни. Не изглеждаш много добре.
— Лека нощ, Лушън!
— Добре, добре. Лека нощ. И поздравления — наистина. Голяма
победа.
Той остава в кабинета още два часа, за да подреди книжата, да се
опита да разчисти ненужните неща, които се трупат и трупат. След
такъв резултат не чувства облекчение, тържество, чувства само умора,
но обикновена, напълно заслужена умора, сякаш е приключил ден на
тежък физически труд. Единайсет месеца: разпити, проучвания, пак
разпити, съпоставяне на фактите, писане, преработка на написаното —
а после в миг всичко приключва и на негово място се появява ново
съдебно дело.
Накрая се прибира вкъщи, където изневиделица се чувства
толкова изнемощял, че на път за спалнята спира да поседне на

352
канапето, където след час се буди — не може да разбере къде е и умира
от жажда. От няколко месеца не е виждал повечето си приятели, не е
разговарял с тях — дори разговорите с Уилем са по-кратки от
обикновено. Това отчасти се дължи на „Мошеник и Бабаит“ и на
трескавата подготовка, която се е наложило да правят, но отчасти и на
бъркотията с Калеб, за когото той не е казал на Уилем. Сега обаче
Калеб е отишъл за почивните дни в Бриджхамптън и той е доволен, че
ще бъде сам.
Не знае какво изпитва към Калеб, дори след три месеца. Изобщо
не е сигурен, че Калеб дори го харесва. Или по-точно: знае, че му е
приятно да разговарят, но има случаи, когато хваща Калеб да го гледа
почти с погнусата.
— Наистина си красив — му каза веднъж озадачено Калеб и след
като го хвана за брадичката, извърна лицето му към себе си. — Но…
И макар да не довърши, той долови какво е искал да каже: но има
нещо сбъркано. Но пак ме отблъскваш. Но не проумявам защо все пак
не е като да не те харесвам.
Знае, че Калеб не понася например походката му. Няколко
седмици след като започнаха да излизат, Калеб седеше на канапето, а
той бе отишъл да донесе бутилка вино и на връщане забеляза, че Калеб
го наблюдава втренчено — чак го притесни. Наля от виното, отпиха и
тогава Калеб каза:
— Знаеш ли, когато се запознахме, ти седеше и аз не разбрах, че
накуцваш.
— Така е — съгласи се той и си напомни, че това не е нещо, за
което да се извинява: не е лъгал Калеб, не е имал намерение да го
мами. Пое си въздух и се постара да говори нехайно, леко
заинтригувано: — Ако знаеше, нямаше ли да искаш да излизаш с мен?
— Не знам — отговори след кратко мълчание Калеб. — Не знам.
Тогава на него му се прииска да изчезне, да затвори очи и да
превърти времето назад, до мига, преди да срещне Калеб. Щеше да
откаже поканата на Роудс, щеше да продължи да живее малкия си
живот, никога нямаше да разбере разликата.
Но ако Калеб не понася походката му, то той направо ненавижда
инвалидната му количка. Първия път, когато Калеб дойде през деня,
той го разведе из жилището. Гордееше се с него, ден след ден
благодареше, че го има, не можеше да повярва, че го притежава.

353
Малкълм бе оставил на същото място помещенията на Уилем — както
ги наричаха, неговите покои, — само ги беше разширил и в северния
край, при асансьора, бе добавил кабинет. Освен това бе съхранил
дългото открито пространство с пианото, както и обособената
всекидневна, обърната на юг, в северната част, частта без прозорци, бе
сложил маса по свой дизайн и зад нея — библиотека, покрила от край
до край стената чак до кухнята, по която бяха наслагани картини на
негови приятели и на приятели на приятелите, а също платна, които
той бе купувал през годините. Цялата източна част на жилището беше
за него: от спалнята в северната част минаваш през гардеробната и
отиваш в банята с прозорци, които гледат на изток и на юг.
Обикновено той държеше щорите в апартамента спуснати, но човек
можеше да ги вдигне наведнъж и пространството щеше да се превърне
в правоъгълник чиста светлина, а пелената между теб и външния свят
щеше да стане омагьосващо тънка. Често му се струва, че жилището
подвежда: създава усещането, че човекът в него е открит,
жизнерадостен и откровен, а той със сигурност не е такъв. Много по-
точно негово отражение бе Лиспенард стрийт с нейните потънали в
здрач ниши, с тъмните кътчета и стени, боядисвани и пребоядисвани
толкова много пъти, че се напипваха бабунки и мехурчета, останали от
мушиците и дървениците, които са били погребани под многото
пластове.
За гостуването на Калеб той се бе постарал жилището да трепти
от слънчева светлина и видя, че Калеб е възхитен. Вървяха бавно,
Калеб разглеждаше картините, разпитваше за едно или друго платно:
откъде го е взел, кой го е рисувал, и отбелязваше кои разпознава.
После дойдоха в спалнята и той тъкмо показваше на Калеб
картината в дъното на стаята — портрет на Уилем на стола в
гримьорната от „Секунди, минути, часове, дни“, който бе купил, —
когато Калеб попита:
— На кого е тази инвалидна количка?
Той се извърна към мястото, което Калеб гледаше.
— Моя е — отговори след малко.
— Но за какво ти е? — попита Калеб, изглеждаше объркан. — Ти
си вървиш.
Той не знаеше какво да отговори.

354
 — Понякога опирам до нея — уточни накрая. — Рядко. Не я
използвам толкова често.
— Добре — рече Калеб. — Постарай се да не го правиш.
Той се изуми. Какво беше това, израз на загриженост или
заплаха? Но преди да си даде сметка какво би трябвало да изпитва или
да отговори, Калеб се обърна и се насочи към гардеробната, а той го
последва, за да продължат обиколката.
След месец, късно една вечер се срещна с Калеб извън кабинета
си, в западната част на квартал „Мийтпакинг“. Калеб също се
заседяваше в модната агенция — беше началото на юли и след два
месеца „Ротко“ щеше да представи пролетната си колекция. Онзи ден
беше отишъл в кантората с колата, но вечерта не валеше, затова слезе
от колата и седна под една улична лампа на инвалидната количка, за да
изчака Калеб, който говореше горе с някого. Знаеше, че Калеб го е
видял, бе вдигнал ръка към него и той му бе кимнал едва доловимо: и
двамата не бяха по показните неща, — после го загледа, докато Калеб
приключи разговора и другият мъж тръгна на изток.
— Здравей — каза, когато Калеб дойде при него.
— Защо си в инвалидната количка? — попита Калеб.
За миг той онемя, а когато си върна дар словото, запелтечи.
— Днес опрях до нея — рече накрая.
Калеб въздъхна и разтърка очи.
— Мислех, че не я използваш.
— Наистина не я използвам — отвърна той, толкова засрамен, че
усети как започва да се поти. — Само когато нямам друг избор.
Калеб кимна, но продължи да се пипа по носа между веждите.
Той нямаше сили да го погледне.
— Виж какво — подхвана накрая Калеб. — Дай да не ходим на
вечеря. Ти явно не се чувстваш добре, а аз съм уморен. Трябва да
поспя.
— О — каза той умърлушен. — Добре тогава. Разбирам.
— Чудесно — рече Калеб. — Ще ти звънна по-късно.
Той го загледа как се отдалечава с широка крачка по улицата и се
скрива зад ъгъла, после се качи на колата, прибра се и започна да се
самонаранява, докато не му потече толкова много кръв, че вече не бе в
състояние да държи здраво бръснача.

355
 На другия ден беше петък, а Калеб изобщо не му се обади.
„Карай“, помисли си той. Какво да се прави! На Калеб не му
харесваше, че е бил в инвалидна количка. На него също не му
харесваше. Как да се сърди на Калеб, че не приема нещо, което самият
той също не приема!
После обаче, в събота сутринта Калеб му звънна точно когато
той се връщаше от плувния басейн долу.
— Извинявай за четвъртък — каза Калеб. — Знам, сигурно ти
изглежда коравосърдечно и странно това, че съм толкова настроен
против инвалидната ти количка.
Той седна на един от столовете при масата за хранене.
— Изобщо не ми изглежда странно — отвърна.
— Казах ти, почти през целия ми съзнателен живот майка ми и
баща ми все боледуваха — обясни Калеб. — Баща ми имаше
множествена склероза, а майка ми… никой не бе наясно какво точно
има майка ми. Поболя се, докато следвах, и така и не се оправи. Боляха
я лицето, главата: все нещо не й беше наред и макар да не се съмнявам,
че наистина е било така, се притеснявах, че тя и не иска да опита да й
стане по-добре. Просто се предаде, баща ми също. Накъдето и да се
обърнех, виждах свидетелства, че са се предали пред болестите: в
началото бастуни, после проходилки и инвалидни колички, купчини
хапчета и бинтове, неизтребимата миризма на кремове против болка,
на гелове и един Господ знае още какво. — Известно време той мълча.
— Искам да продължа да те виждам — рече накрая. — Но… не ми се
гледат неща, които говорят за немощ, за болести. Просто не мога.
Мразя го. Изважда ме от релси. Не че ме потискат, но ме вбесяват, иде
ми да се опълча срещу тях. — Той замълча отново. — Когато се
запознахме, не знаех кой си — рече накрая. — Мислех, че все ще го
преборя. Но май не мога. Разбираш ли?
Той преглътна, плачеше му се. Но го разбираше — изпитваше
същото, както Калеб.
— Разбирам — отговори.
И колкото и да е невероятно, все пак продължиха да се виждат.
Той и досега е изумен колко бързо и всеобхватно е проникнал Калеб в
живота му. Беше като в приказка: жена, която живее край тъмна гора,
чува, че някой чука на вратата на къщурката й, и отваря. И макар това
да се случва само за миг, макар тя да не вижда никого, в онези секунди

356
покрай нея се шмугват десетки бесове и духове, които проникват в
къщата и от които жената няма да успее да се отърве никога. Понякога
той се чувстваше именно така. Дали така бе и при другите? Той не
знае, страх го е да пита. Хваща се, че се връща отново и отново към
стари разговори, които е водил или е чул други да водят за връзките си,
в опит да прецени доколко нормални са неговите в сравнение с
техните, да намери знаци, по които да разбере как да се държи.
Освен това го има и секса, по-неприятен, отколкото си е
представял: просто беше забравил колко болезнен е, колко унизителен,
колко отблъскващ, колко не му харесва. Той мрази позите, мрази
положението, в което трябва да застане, толкова унизително, понеже го
прави безпомощен и немощен, мрази вкуса и миризмите му. Но най-
силно мрази звуците: плътта, която се удря в друга плът и издава звук
като от месо, стенанията и сумтенето като на ранен звяр, нещата, които
му говорят и които вероятно се очаква да го възбуждат, но той може да
ги тълкува единствено като оскърбителни. Дава си сметка, че дълбоко
в себе си винаги е смятал как, щом порасне, ще стане по-добре, как
самата възраст ще преобрази изживяването и ще го направи славно и
радостно. В колежа, преди да навърши трийсет, преди да навърши
четирийсет, слушаше как другите говорят за секс с такава наслада, с
такова удоволствие и си мислеше: това ли точно ви вълнува толкова?
Сериозно? Аз пък го помня по друг начин. Но няма как да е прав той, а
всички останали — хиляди хора — да грешат. Ето защо е ясно, че в
секса има нещо, което не разбира. Изглежда, не прави нещо както
трябва.
Първия път, когато се качиха горе, знаеше какво очаква Калеб.
— Нека да е бавно — рече му. — Отдавна не съм го правил.
Калеб го погледна в тъмното, той не бе включил осветлението.
— Откога? — попита го.
— Отдавна — бе единственото, което успя да му каже той.
В началото Калеб прояви търпение. Но после не. Една нощ се
опита да му махне дрехите и той се отскубна от хватката му.
— Не мога — заяви. — Калеб… не мога. Не искам да виждаш
как изглеждам.
Трябваше да впрегне всичките си сили, за да го изрече, и е
толкова уплашен, че чак му става студено.
— Защо? — попита Калеб.

357
 — Имам белези — обясни той. — По гърба и краката, а и по
ръцете. Грозни са, не искам да ги виждаш.
Всъщност не знаеше какво ще каже Калеб. Дали щеше да заяви:
сигурен съм, че не са толкова страшни. И тогава вече дали все пак
щеше да се наложи да си свали дрехите? Или щеше да възкликне: я да
видя, а после, щом се съблечеше, дали Калеб щеше да стане и да си
отиде? Той видя, че Калеб се колебае.
— Няма да ти харесат — добави. — Гнусни са.
След тези думи Калеб явно взе решение.
— Е — рече, — не е нужно да виждам цялото ти тяло, нали така?
Само съответните части.
Онази нощ той бе лежал там, наполовина облечен, наполовина —
не, и бе чакал всичко да приключи, бе по-унизен, отколкото ако Калеб
бе настоял все пак да си махне дрехите.
Но въпреки тези разочарования нещата с Калеб не са и толкова
ужасни. Харесва му, че Калеб говори бавно и премислено, че разказва
за дизайнерите, с които работи, за вижданията си за цветовете и
почитта си към изкуството. Харесва му, че може да обсъжда работата
си — „Мошеник и Бабаит“ — и че Калеб не само ще разбере
предизвикателствата, пред които го изправят отделните съдебни дела,
но и ще ги намери интересни. Харесва му, че Калеб го изслушва
внимателно и от въпросите му личи, че не е пропуснал нищо. Харесва
му, че Калеб се възхищава от работата на Уилем, на Ричард и Малкълм
и го оставя да говори на воля за тях. Харесва му как, преди да си
тръгне, Калеб го хваща от двете страни на лицето и го задържа за миг в
нещо като безмълвна благословия. Харесва му, че Калеб е як,
физически силен: харесва му да го гледа как се движи, как подобно на
Уилем се чувства чудесно в кожата си. Харесва му как понякога насън
Калеб го хваща собственически през гърдите. Харесва му да се буди с
Калеб до себе си. Харесва му, че Калеб е някак странен, че носи в себе
си едва доловимата заплаха: различен е от хората, към които през
целия си съзнателен живот се е стремил, от хората, за които е
определил, че няма да го наранят никога, от хората, у които най-важна
е добротата. Когато е с Калеб, се чувства и повече, и по-малко човек.
Първия път, когато Калеб го удари, се изненада, и не много. Беше
в края на юли и той бе отишъл при него в полунощ, след като си беше
тръгнал от кантората. Онзи ден бе използвал инвалидната количка —

358
напоследък нещо му ставаше на краката, и той не знаеше какво, но
почти не ги чувстваше и имаше притеснителното усещане, че опита ли
се да върви, ще се препъне и ще падне, — но преди да се качи при
Калеб, бе оставил количката в автомобила и бе отишъл при вратата на
входа много бавно, като вдигаше неестествено високо всеки крак, за да
не се препъне.
Още щом влезе в апартамента, разбра, че не е трябвало да идва
— виждаше, че Калеб е в ужасно настроение, и долавяше как дори
въздухът е просмукан от гнева му. Най-после Калеб се бе нанесъл в
една жилищна сграда в квартал „Флауър“, но още почти не си бе
разопаковал багажа и бе сприхав и кисел, току стискаше зъби и
скърцаше с тях. Но той бе донесъл храна и отиде бавно при плота, за
да я остави — говореше оживено в опит да отклони вниманието на
Калеб от походката си, в отчаян опит да поразведри обстановката.
— Защо ходиш така? — прекъсна го Калеб.
Беше му неприятно да признае пред Калеб, че му има още нещо,
нямаше сили да го направи още веднъж.
— Кой, аз ли ходя странно? — попита.
— Да, приличаш на чудовището на Франкенщайн.
— Извинявай — каза той. „Тръгвай си — подкани вътрешният му
глас. — Тръгвай си незабавно.“ — Не съм забелязал.
— Е, спри тогава. Изглежда смешно.
— Щом искаш — отвърна той спокойно и сипа на Калеб купичка
къри. — Готово — допълни, но след като се насочи, опитвайки се да
върви нормално, се препъна, закачи с десния си крак левия, изпусна
купичката и зеленото ястие се разплиска по килима.
След време щеше да си спомня как Калеб не е казал нищо, само
се е завъртял и го е зашлевил, а той е паднал назад и главата му е
отскочила от килима на пода.
— Разкарай се оттук, Джуд — чува той още докато му е
притъмняло пред очите думите на Калеб, който дори не ги изкрещява.
— Разкарай се, точно сега не мога да те гледам.
И той го направи, стана и излезе със смехотворната си
чудовищна походка от жилището, оставяйки Калеб да разчисти хаоса,
който е устроил.
На другия ден по лицето му избиват какви ли не цветове, кожата
около лявото му око се обагря в невероятно красиви тонове: виолетови,

359
кехлибарени, зелени като на бутилка. В края на седмицата, когато
отива на прегледа при Анди, бузата му е с цвят на мъх, окото му се е
подуло така, че почти се е затворило, горната му устна е отекла,
омекнала е и е лъскаво червена.
— Господи, Джуд — възкликна Анди, щом го вижда. — Да го
вземат мътните, какво се е случило?
— Тенис на инвалидни колички — отвърна той и дори се
усмихна, усмивка, която предишната вечер бе тренирал пред
огледалото въпреки болката, прорязала го в бузата.
Беше проверил всичко: къде се ходи на такъв тенис, колко често,
колко души са се записали в клуба. Беше си съчинил цяла история,
беше я повтарял насаме и пред колегите в кантората, докато тя започна
да звучи правдоподобно, дори смешно: форхенд на противника, който
бил тренирал в колежа, той пък не се бил обърнал достатъчно бързо и
топката го фраснала право по лицето.
Разказа всичко това на Анди, който го слушаше и клатеше глава.
— Е — подхвана Анди. — Радвам се, че опитваш нещо ново. Но
за бога, Джуд. Дали наистина е уместно?
— Нали именно ти все ми повтаряш да се движа — напомни той
на Анди.
— Знам, знам — рече Анди. — Но плуваш, не ти ли стига? При
всички положения е трябвало да дойдеш при мен, след като се е
случило.
— Някаква си синина, Анди — каза той.
— Но каква, Джуд. Ужас!
— Карай — отвърна той, като се постара да го изрече безгрижно,
дори предизвикателно. — Трябва да поговорим за краката ми.
— Казвай.
— Много странно усещане, сякаш са в циментови саркофази. Не
чувствам къде са в пространството, нямам власт над тях. Вдигам
единия си крак и когато стъпя на него, чувствам в прасеца, че съм
стъпил, но не и със самото ходило.
— О, Джуд — възкликна Анди. — Това е признак, че са
засегнати нервите. — Той въздъхна. — Добрата новина — освен че
през всичкото това време си бил пощаден — е, че това не е трайно
състояние. Лошата е, че не мога да ти кажа кога ще приключи и кога
може да се появи отново. А другата лоша новина е, че единственото,

360
което можем да направим — освен да чакаме, — е да те лекуваме с
болкоуспокояващи, които, знам, няма да пиеш. — Той замълча. —
Джуд, знам, че ти е неприятно как се чувстваш след тях — продължи
Анди, — но сега на пазара има и по-добри, отколкото когато си бил на
двайсет и дори на трийсет. Искаш ли да опиташ? Поне ми разреши да
ти дам нещо за лицето: не те ли боли?
— Не е толкова страшно — излъга той.
Но накрая все пак взе от Анди рецептата.
— И не стой на крака — добави Анди, след като му прегледа
лицето. — Не стой и по кортовете, за бога. — И вече преди той да си
тръгне: — И не си въобразявай, че няма да поговорим за раните, които
си нанасяш! — понеже, откакто бе започнал да се среща с Калеб, той
се нараняваше повече.
След като се върна на Грийн стрийт, спря на уличката пред
гаража и тъкмо пъхаше ключа във входната врата, когато чу, че някой
го вика, после видя, че Калеб слиза от автомобила си. Беше в
инвалидната количка и се опита да влезе бързо. Но Калеб бе по-бърз от
него, сграбчи вратата тъкмо преди да се затвори, и след това двамата
отново бяха сами във входа.
— Нямаш работа тук — каза той на Калеб, нямаше сили да го
погледне.
— Джуд, изслушай ме — подхвана Калеб. — Съжалявам много.
Наистина. Просто бях… в агенцията беше пълна лудница, направо
ужас — канех се да си тръгна по-рано през седмицата, но къде ти, не
можех да се измъкна… и си го изкарах на теб. Наистина съжалявам. —
Калеб приклекна до него. — Джуд. Погледни ме. — Той въздъхна. —
Съжалявам много. — Хвана го за лицето и го извърна към себе си. —
Клетото ти лице — промълви тихо.
И досега не проумява защо онази вечер е пуснал Калеб да се
качи горе. Ако трябва да е откровен пред себе си, чувства, че го е
смятал за неизбежно и в известен смисъл дори му е олекнало, че Калеб
го е ударил: през цялото време е чакал някакво наказание за наглостта
да си въобразява, че може да има каквото имат всички останали, и
накрая си го е получил. „Така ти се пада — каза гласът в главата му. —
Така ти се пада, друг път да не се правиш на такъв, какъвто знаеш, че
не си, да си въобразяваш, че си като всички останали.“ Помни колко
ужасен е бил Джей Би от Джаксън, помни и че е разбирал страха му,

361
разбирал е, че можеш да се хванеш в капана на друг човек, да си
мислиш, че е съвсем лесно да си тръгнеш, а то, оказва се, си е доста
трудно. Изпитва към Калеб същото, както навремето към брат Лука: за
него той е човек, на когото необмислено се е предоверил, на когото е
възложил надежди и е разчитал да го спаси. Но и след като е станало
ясно, че те няма да го спасят, след като надеждите му са угаснали, пак
не е бил в състояние да се откъсне от тях, да си тръгне. В това, че ходи
с Калеб, има някаква симетрия, която му се струва разумна: те са
нараненият и нараняващият, климналата купчина боклук и чакалът,
който рови из нея. Съществуват само един за друг — той не се е
запознал с никого от живота на Калеб и не е представил Калеб на
никого в своя живот. И двамата знаят, че в онова, което правят, има
нещо срамно. Свързани са един с друг от взаимното си отвращение и
притеснение: Калеб се примирява с тялото му, той пък се примирява с
погнусата на Калеб.
Открай време е знаел, че ако иска да бъде с някого, ще бъде
принуден да го замени срещу нещо. Знае и че Калеб е най-доброто,
което някога ще намери. Ако не друго, Калеб поне не е уродлив, не е
садист. Онова, което му причиняват сега, не е нещо, което да не са му
причинявали и преди — той си го напомня отново и отново.
Един уикенд в края на септември той отива с колата в къщата на
приятеля на Калеб в Бриджхамптън, където Калеб ще живее до
началото на октомври. Представянето на колекцията на „Ротко“ е
минала добре и Калеб е по-спокоен и любвеобилен, не се мята от
настроение на настроение. Удрял го е само още веднъж — по гърдите,
от което той направо залитна, но веднага след това му се извини. Ако
не броим това, всичко е мирно и кротко: в сряда и четвъртък Калеб
остава да нощува на Грийн стрийт, после в петък отива с колата на
крайбрежието. Той ходи в кантората рано и се заседява до късно. След
успеха с „Мошеник и Бабаит“ мислеше да си вземе почивка, пък била
тя и кратка, но не го направи — появи се нов клиент, инвеститорска
фирма, разследвана за измами с ценни книжа, и дори сега го измъчват
угризения на съвестта, ако някоя събота пропусне да отиде на работа.
Ако не броим угризенията, съботата е съвършена, те прекарват
почти целия ден на чист въздух, и двамата работят. Вечерта Калеб пече
на скарата пържоли. Докато го прави, пее и той прекъсва работата, за
да го послуша със съзнанието, че и двамата са щастливи, че за миг

362
цялата двусмисленост в отношенията им е прах, нещо без значение и
тежест. Вечерта си лягат рано, Калеб не го кара да правят секс и той
спи дълбоко и сладко, както не е спал от седмици.
Но на другата сутрин, още преди да се е разсънил, знае, че
болката в краката му се е върнала. Преди две седмици беше изчезнала
напълно и непредсказуемо, сега обаче се беше завърнала и след като се
изправя, той вижда и че е станала по-силна: краката му сякаш
свършват при глезените и ходилата му са като мъртви, а в същото
време го болят неописуемо. За да се придвижи, той трябва да гледа
надолу към тях, трябва му видимо потвърждение, че е вдигнал единия
си крак, и видимо потвърждение, че пак го е сложил на пода.
Прави десет крачки, но за всяка следваща се иска все по-голямо
усилие — придвижването е толкова трудно, отнема такава душевна
енергия, че на него чак му се повдига и той сяда в края на леглото. „Не
допускай Калеб да те види такъв“ — предупреждава се, а после си
спомня: Калеб е излязъл да потича, както прави всяка сутрин. Той е
сам в къщата.
Значи разполага с малко време. Завлича се на ръце в банята, под
душа. Сеща се за резервната инвалидна количка в автомобила. Калеб
със сигурност няма да възрази той да я вземе, особено ако му се
представи като, общо взето, здрав и това е дребна неприятност,
неудобство, което ще приключи до вечерта. Смятал е да се върне в
града рано на другата сутрин, но ако се наложи, може да си тръгне и
по-рано, въпреки че предпочита да не се стига дотам — вчерашният
ден е бил толкова хубав. Може би и днешният ще бъде такъв.
Вече се е облякъл и чака на канапето във всекидневната, уж чете
някакъв документ, когато Калеб се връща. Той не може да определи в
какво настроение е Калеб, но обикновено, след като потича, е мек,
дори сговорчив.
— Нарязах каквото остана от пържолите — казва му той. —
Искаш ли да ти направя яйца?
— Не, ще си направя сам — отговаря Калеб.
— Хубаво ли потича?
— Да. Страхотно.
— Калеб — подхваща той, като се старае да говори небрежно, —
виж какво… пак имам проблем с краката, просто страничен ефект от
пораженията на нервите, ту се появява, ту пак изчезва, но наистина ми

363
е трудно да вървя. Нали не възразяваш да взема от автомобила
инвалидната количка?
Една минута Калеб не казва нищо, само допива водата в
бутилката.
— Но още можеш да вървиш, нали?
Той се насилва да го погледне.
— Да, технически погледнато, мога. Но…
— Джуд — прекъсва го Калеб, — знам, лекарят ти сигурно няма
да се съгласи, но съм длъжен да отбележа, че в стремежа ти вечно да
търсиш лесни решения има нещо… нещо мекушаво. Според мен
просто трябва да изтърпиш някои неща. Точно това имах предвид и за
родителите ми: предаваха се пред всяка болка, при всяко прищракване.
Затова според мен трябва да проявиш твърдост. Според мен, щом
можеш да ходиш, трябва да ходиш. Според мен не е хубаво да си
създаваш навика да клякаш пред всяка трудност, способен си на
повече.
— О! — казва той. — Точно така. Разбрах.
Плисва го срам, сякаш току-що е поискал нещо мръсно и
непозволено.
— Ще ида да си взема душ — казва след малко Калеб и излиза.
Той се старае да не се движи много, а Калеб сякаш не иска да
открива поводи да му се сърди, затова не го кара да прави нищо.
Приготвя обяда, който изяждат на канапето, както работят на
компютрите. Кухнята и всекидневната са в огряно от слънцето общо
помещение и прозорци от единия до другия край с изглед към
моравата над плажа и когато Калеб отива в кухнята, за да приготви
вечеря, той се възползва, че Калеб е с гръб към него, за да се придвижи
като червей до тоалетната в коридора. Иска да отиде и до стаята, за да
вземе от сака още аспирин, но е много далеч, затова чака на колене при
вратата и чак когато Калеб се обръща отново към печката, се връща с
пълзене на канапето, където е прекарал целия ден.
— Вечерята! — оповестява Калеб, а той си поема дъх, става на
крака, които са сякаш от сгурия, тежки и неподатливи, и както ги гледа,
се запътва към масата.
Има чувството, че му трябват минути, часове да отиде при стола,
по едно време вдига очи и вижда Калеб — той го наблюдава с мърдаща
челюст и с поглед, в който се чете нещо като омраза.

364
 — Побързай — казва Калеб.
Хранят се в мълчание. Той едва издържа. Стърженето на ножа по
чинията: непоносимо. Дъвченето на Калеб, който отхапва излишно
рязко от зеления фасул: непоносимо. Вкусът на храната, сякаш
превърнала се в устата му в месест безименен звяр: непоносимо.
— Калеб — подхваща той съвсем тихо, но Калеб не му отговаря,
само избутва назад стола, става и отива на мивката.
— Донеси ми чинията си — казва Калеб, после го наблюдава.
Той става бавно и се насочва към мивката, като гледа преди всяка
стъпка краката си.
След време ще се пита дали сам не е ускорил събитията, дали,
ако е бил по-съсредоточен, е могъл да извърви двайсетте крачки, без да
пада. Но това не се случва. Той вдига десния си крак точно половин
секунда преди да е стъпил с левия, и пада, а заедно с него отпред пада
и чинията и порцеланът се разпилява по пода. Калеб се втурва бързо,
сякаш го е очаквал, издърпва го за косата и го фрасва с юмрук по
лицето толкова силно, че той отхвърча във въздуха, а когато се
приземява, вече е при масата и си удря тила в ръба. От падането му
бутилката вино отскача и се излива на пода, а Калеб надава рев, грабва
бутилката за гърлото и го удря с нея отзад по тила.
— Калеб — простенва той, — моля те, моля те.
Никога, дори като дете, не е молил за милост, но ето че някак си
се е превърнал в такъв човек. Като дете животът му не значеше почти
нищо за него и сега му се иска пак да е така.
— Моля те — казва той. — Калеб, много те моля, прости ми…
извинявай, извинявай.
Ала знае, че Калеб вече не е човек. Вълк е, койот е. Мускули и
ярост. А той е кръгла нула за Калеб, той е плячка, той е нещо за
еднократна употреба. Завлича го при канапето, в края му, той знае
какво ще се случи сега. Но въпреки това продължава да моли.
— Моля те, Калеб — казва. — Моля те, недей. Калеб, моля те.
Когато идва на себе си, е на пода, отзад на канапето, в къщата е
тихо.
— Ехо! — вика той, колкото и да му е неприятно, гласът му
трепери, но не чува нищо.
Не е и нужно — някак си знае, че е сам.

365
 Сяда. Вдига бельото и панталона си, разкършва пръсти, ръце,
свива колене до гърдите си и пак ги опъва, раздвижва напред-назад
рамене, обръща врата си първо наляво, после надясно. Отзад по врата
му има нещо лепкаво, но след като проверява, с облекчение вижда, че е
вино, а не кръв. Боли го всичко, ала няма нищо счупено.
Той допълзява до спалнята. Позачиства се набързо в банята,
събира си нещата и ги слага в сака. Придвижва се до вратата. За миг се
изплашва, че колата му е изчезнала, че няма да има с какво да се
измъкне, но тя си е там, до автомобила на Калеб, чака го. Той си
поглежда часовника: полунощ.
Със сак, преметнат болезнено през едното му рамо, тръгва да
пълзи на четири крака през моравата, шейсетте метра от вратата до
колата се превръщат в километри. Иде му да спре, толкова е уморен, но
знае, че не бива.
В колата не се поглежда в огледалото, пали двигателя и потегля.
Но след около половин час, след като вече знае, че е далеч от къщата и
е в безопасност, се разтреперва толкова силно, че автомобилът поднася
под него, затова отбива встрани и опрял чело във волана, чака.
Чака десет минути, двайсет. А после, макар всяко движение да е
наказание, се обръща и намира в сака телефона. Набира номера на
Уилем и чака.
— Джуд! — казва Уилем, звучи изненадан. — Тъкмо се канех да
ти звънна.
— Здрасти, Уилем — отвръща той с надеждата, че гласът му
звучи нормално. — Сигурно съм прочел мислите ти.
Разговарят няколко минути, после Уилем пита:
— Добре ли си?
— Разбира се — отвръща той.
— Звучиш малко странно.
„Уилем — иде му да каже. — Уилем, защо сега не си тук!“ Но
вместо това заявява:
— Извинявай. Само ме боли глава.
Говорят още малко и тъкмо преди да затворят, Уилем пита:
— Сигурен ли си, че си добре?
— Да — потвърждава той. — Добре съм.
— Хубаво тогава — мълви Уилем. — Хубаво. — А после: — Още
пет седмици.

366
 — Още пет.
Толкова му се иска Уилем да е тук, че едва диша.
След като затварят, чака още десет минути, докато вече не
трепери, после пали пак двигателя и се прибира с колата.
На другия ден си налага да се погледне в огледалото в банята и
още малко, и да изкрещи — толкова е засрамен, стъписан и сломен.
Толкова уродлив е, толкова изумително грозен — дори по неговите
представи изключително грозен. Привежда се във възможно най-
приемлив вид, облича си любимия костюм. Калеб го е изритал
отстрани по хълбока и го боли от всяко движение, от всяка глътка
въздух. Преди да излезе от къщи, си записва час при зъболекаря,
понеже усеща, че единият от горните му зъби се клати, както и час за
същата вечер при Анди.
Отива на работа.
— Не си в най-блестящия си вид, Сейнт Франсис — казва един
от съдружниците, който му е много симпатичен, по време на
сутрешното заседание на ръководството и всички се смеят.
Той се насилва да се усмихне.
— Опасявам се, че си прав — заявява. — И съм сигурен, че
всички ще бъдете разочаровани, когато ви обявя, че дните ми на
потенциален шампион по тенис на Параолимпиадата, уви, са
приключили.
— Е, лично аз не съм натъжен — обажда се Лушън и всички
около масата ахкат, уж разочаровани. — Дал бог агресия в съдебната
зала. Според мен оттук нататък това би трябвало да е единственият ти
боен спорт.
Вечерта, когато отива на преглед, Анди го ругае.
— Какво ти казах за тениса, Джуд? — пита.
— Знам — отвръща той. — Но никога повече, Анди, обещавам.
— Какво е това тук? — пита Анди, след като го докосва с пръсти
отзад по врата.
Той въздиша мелодраматично.
— Обърнах се и се случи неприятна злополука с един бекхенд.
Чака Анди да каже нещо, но той си мълчи и само разнася
мехлема с антибиотик отзад по врата му, после го покрива с марля.
На другия ден Анди му се обажда в кантората.

367
 — Трябва да поговорим на четири очи — оповестява. — Важно
е. Може ли да се срещнем някъде?
Той изпада в ужас.
— Всичко наред ли е? — интересува се. — Добре ли си, Анди?
— Добре съм — потвърждава Анди. — Но трябва да те видя.
Той излиза по-рано в обедна почивка и двамата се срещат
недалеч от кантората, в заведение с редовни посетители японски
банкери, които работят в небостъргача до „Роузън Причард“. Когато
той влиза, Анди вече е там и допира леко длан до лицето му, откъм
страната без синини.
— Поръчах ти бира — съобщава Анди. Отпиват мълком, после
Анди продължава: — Исках, Джуд, да те гледам в лицето, когато ти
задам този въпрос. Сам ли си нанасяш тези рани?
— Моля? — пита той изненадан.
— Тези травми от тениса — допълва Анди — всъщност нещо
друго ли са? Да не се хвърляш надолу по стълбите, да не се блъскаш в
стената? — Той си поема въздух. — Знам, че си го правил като малък.
Да не го правиш и сега?
— Не, Анди — отговаря той. — Не. Не си го причинявам сам.
Заклевам се… в Харолд и Джулия. Заклевам се в Уилем.
— Добре тогава — мълви Анди и издишва въздуха. — Олекна
ми. Олекна ми да знам, че не се държиш като глупак, който не спазва
предписанията на лекаря, макар че това, разбира се, не е нищо ново. И
че както личи, си ужасен на тенис.
Анди се усмихва и той си налага да стори същото.
Анди поръчва още бира и известно време мълчат.
— Знаеш ли, Джуд — продължава бавно Анди, — че вече години
наред се чудя и чудя какво да правя с теб? Не, не казвай нищо — нека
приключа. Нощем лежа буден и се питам дали взимам за теб
правилните решения: толкова пъти съм бил на крачка от това да те
пратя на лечение, да се обадя на Харолд или на Уилем и да им кажа, че
трябва да се съберем и да те отведем в болница. Разговарял съм със
свои колеги от следването — психотерапевти, за да им разкажа за теб,
пациента, с когото съм много близък, и да ги питам как ще постъпят те
на мое място. Изслушах всичките им съвети. Изслушах и съвета на
моя психотерапевт. Но никой не може да ми каже със сигурност какъв
е правилният отговор. Това ме измъчва. Винаги съм чувствал — в

368
много отношения се справяш блестящо, постигнал си някакво странно,
но безспорно успешно равновесие в живота си и съм чувствал, знам
ли, че просто не е хубаво да го нарушавам. Нали разбираш? Затова те
оставях година след година да си нанасяш рани и всяка година, всеки
път, когато те виждам, се питам дали постъпвам правилно, като го
допускам, и дали и как да настоявам да ти помогнат, да те спрат и да не
си го причиняваш повече.
— Извинявай, Анди — мълви той.
— Не, Джуд — казва Анди. — Ти нямаш вина. Ти си пациентът.
От мен се очаква да преценя какво е най-добро за теб и чувствам… не
знам дали съм го направил. И когато дойде с тези синини, първото,
което си помислих, бе, че в крайна сметка съм взел неправилното
решение. Знаеш ли? — Анди го гледа и той вижда изненадан как Анди
отново посяга рязко към очите си. — През всичките тези години —
казва след малко Анди и двамата отново мълчат.
— Анди — подхваща много разстроен той. — Кълна ти се, не си
причинявам нищо друго. Само се порязвам с бръснача.
— Само се порязвал! — повтаря Анди и се смее със звук, който
наподобява странен грак. — Е, при тези обстоятелства… сигурно
трябва да съм признателен. „Само се порязвал.“ Нали си даваш сметка
колко е ужасно, че от това ми олеква?
— Да — отвръща той.
Вторникът се превръща в сряда, после в четвъртък, състоянието
на лицето му се влошава, след това се подобрява, сетне пак се влошава.
Той се притеснява, че Калеб може да му се обади или още по-лошо, да
се изтърси в апартамента му, но дните отминават и него го няма, може
би е останал в Бриджхамптън. Може би го е прегазила кола. Колкото и
да е странно, той установява, че не изпитва нищо — нито страх, нито
омраза, нищо. Най-страшното вече се е случило и сега той е свободен.
Имал е връзка и тя е била ужасна, сега вече няма да има никога повече,
защото си е доказал, че е неспособен на отношения. Този път с Калеб е
потвърдил всичко, което той се е опасявал, че хората ще си помислят за
него, за тялото му, и следващата му задача ще бъде да го приеме, при
това, без да изпада в тъга. Знае, че занапред сигурно пак ще се чувства
самотен, сега обаче разполага с нещо, с което да отговори на тази
самота, сега знае със сигурност, че самотата е за предпочитане пред

369
онова, което е изпитвал към Калеб, каквото и да е било то: ужас, срам,
отвращение, притеснение, шемет, вълнение, копнеж, омраза.
Онзи ден се среща с Харолд, който е в града на някаква
конференция в Колумбийския университет. Вече му е писал, за да го
предупреди за нараняванията, но това не спира Харолд да изпадне в
ужас, да ахне и да се суети около него, да го пита десетки пъти дали е
добре.
Срещнали са се в един от любимите ресторанти на Харолд, там
говеждото е от крави, на които лично главният готвач е дал имена и ги
е отгледал във ферма в провинцията, а зеленчуците растат на покрива
на сградата, и докато ядат предястието, двамата си говорят — той
внимава да дъвче само отдясно на устата и храната да не докосва новия
му зъб, когато усеща, че някой стои при масата, вдига поглед и вижда
Калеб — уж си е втълпил, че не чувства нищо, но още щом го зърва,
изпада в сковаващ ужас.
През времето, когато са били заедно, не е виждал никога Калеб
пиян, сега обаче веднага разбира, че е на градус и е в опасно
настроение.
— Секретарката ти ми каза, че си тук — обяснява му Калеб. —
Вие сигурно сте Харолд — допълва и му протяга ръка, а Харолд я
поема озадачен.
— Джуд? — обръща се Харолд към него, той обаче е онемял.
— Калеб Портър — представя се Калеб и след като се плъзга в
сепарето с вид на подкова, се притиска в хълбока му. — Ние със сина
ви се срещаме.
Харолд гледа Калеб, после и него и отваря уста — откакто той го
познава, за пръв път е изгубил дар слово.
— Я да ви питам нещо — казва Калеб на Харолд и се надвесва,
сякаш ще му довери някаква тайна, а той се взира в лицето му, в
лисичата му красота, в тъмните бляскави очи. — Но ми кажете честно.
Никога ли не ви се е искало да имате нормален, а не недъгав син?
За миг всички мълчат и той долавя във въздуха нещо, някакво
течение, някакъв съсък.
— Кой, да го вземат мътните, сте вие? — фучи Харолд и той
вижда как лицето му се променя, как чертите му се сгърчват силно и
бързо и в тях се чете погнуса, после ярост до степен в един момент
Харолд да заприлича на нечовек, на върколак в дрехите на Харолд.

370
Сетне изражението му се променя за пореден път и той вижда как
нещо в лицето на Харолд се вкоравява, сякаш самите мускули са се
превърнали на кост. — Ти си му го причинил — казва много бавно
Харолд на Калеб. — Сетне, ужасен, вече на него: — Не е от тениса,
нали, Джуд. Причинил ти го е този тип тук.
— Харолд, недей — подхваща той, но Калеб го е сграбчил за
китката и я стиска толкова силно, че, както му се струва, още малко, и
ще я счупи.
— Лъжльо такъв — казва му Калеб. — Недъгав лъжльо, тъпанар.
И си прав — отвратителен си. Защо ли изобщо те погледнах!
— Разкарай се оттук — тросва се Харолд, като натъртва на всяка
дума.
Уж говорят през шепот, но ресторантът е притихнал и на него му
се струва, че разговорът кънти и всички ги чуват.
— Недей, Харолд — примолва се. — Престани, моля те.
Но Харолд не го слуша.
— Ще повикам полиция — казва той, а Калеб се плъзва, излиза
от сепарето и застава отстрани, при което Харолд също се изправя. —
Разкарай се още сега оттук — повтаря и сега вече всички наистина
гледат към тях, а той е толкова вцепенен, че чак му се гади.
— Харолд — моли го.
Калеб залита, личи, че наистина е много пиян, и когато побутва
рамото на Харолд, Харолд замахва също да го избута — тогава вече
той си връща дар словото и изкрещява името на Харолд, а Харолд се
обръща към него и сваля ръка. Калеб се подсмихва ехидно, после се
обръща и си тръгва, като разбутва някои от сервитьорите, които са се
струпали безмълвно около тях.
Харолд стои още малко, загледан във вратата, сетне понечва да
тръгне след Калеб, затова той отново го вика отчаяно и Харолд се
връща при него.
— Джуд… — подхваща, той обаче клати глава.
Толкова е ядосан, толкова е вбесен, че унижението му почти е
засенчено от гнева. Чува как хората наоколо възобновяват разговорите.
Вика сервитьора и му дава кредитната си карта, която му е върната
сякаш за секунди. Днес не е с инвалидната количка, за което е
невероятно, горчиво благодарен, и чувства, че в миговете, докато

371
напуска ресторанта, е пъргав, както никога, че никога не се е движил
толкова бързо и решително.
Навън вали като из ведро. Той е оставил колата на една пресечка
оттам и като тътри крака, тръгва по тротоара заедно със смълчания
Харолд до него. Направо е бесен, изобщо не му се иска да качва на
колата и Харолд, но те са в Ист Сайд, при авеню „Ей“ и е изключено
Харолд да намери такси в този дъжд.
— Джуд… — започва Харолд вече след като са се качили в
автомобила, но той го прекъсва, без да сваля очи от пътя отпред.
— Помолих те да не казваш нищо, Харолд — заявява му. — А ти
пак ми говориш. Защо го направи, Харолд? Мислиш, че животът ми е
шега? Мислиш, че проблемите ми не са друго, освен повод да се
правиш на велик?
Той дори не знае какво говори, не знае какво се опитва да каже.
— Не, Джуд, разбира се, че не — отвръща с мек глас Харолд. —
Извинявай… изпуснах си нервите.
Това по някаква причина го отрезвява и няколко пресечки те
мълчат, заслушани в свистенето на чистачките.
— Наистина ли си излизал с него? — пита Харолд.
Той не казва нищо, само кима отсечено.
— Но вече не? — продължава Харолд и той клати глава. —
Чудесно — промърморва Харолд. А после, съвсем тихо: — Той ли те
удари?
Налага се да поизчака и да се овладее, преди да отговори:
— Само няколко пъти — казва.
— О, Джуд — проронва Харолд с глас, какъвто той не е чувал от
него. — Но нека те питам нещо — продължава Харолд, докато пъплят
надолу по Петнайсета улица, покрай Шесто авеню. — Джуд… защо си
излизал с човек, който се държи така с теб?
До следващата пресечка той мълчи и се мъчи да измисли какво
да каже, как да обясни причините така, че Харолд да разбере.
— Бях самотен — казва накрая.
— Джуд — подхваща Харолд и млъква. — Разбирам го — казва.
— Но защо точно с него?
— Харолд — мълви той и чува колко ужасно, колко окаяно звучи
гласът му, — с външност като моята се задоволяваш с каквото
намериш.

372
 Отново мълчат, после Харолд казва:
— Спри.
— Моля? — възкликва той. — Не мога. Отзад има хора.
— Спри, да го вземат мътните, Джуд — повтаря Харолд и когато
той не го прави, се пресяга, сграбчва волана и завива рязко надясно,
към свободното място при един пожарникарски кран.
Колата отзад ги подминава с дълъг предупредителен звук на
клаксона.
— Господи, Харолд! — крещи той. — Какви, по дяволите, ги
вършиш? За малко да се блъснем.
— Чуй ме, Джуд — казва бавно Харолд и се пресяга към него, но
той се отдръпва към прозореца, по-далеч от ръцете на Харолд. — Ти си
най-красивият човек, когото някога съм срещал — най-красивият.
— Харолд — отвръща той, — престани, престани. Много те
моля, престани.
— Погледни ме, Джуд — подканя Харолд, но той не го прави. —
Наистина. Сърцето ми се къса, задето не го виждаш.
— Харолд — мълви той така, сякаш стене, — моля те, моля те.
Престани, ако изобщо държиш на мен.
— Джуд — продължава Харолд и пак се пресяга, но той трепва и
вдига ръце, за да се прикрие.
Вижда с крайчеца на окото, че Харолд сваля ръка — бавно. Той
накрая хваща отново волана, но ръцете му се тресат така, че е
невъзможно да завърти ключа, затова ги пъха под бедрата си и чака.
— О, боже — чува се да повтаря, — о, боже!
— Джуд — обажда се още веднъж Харолд.
— Остави ме на мира, Харолд — отвръща той, сега вече му
тракат и зъбите и му е трудно да говори. — Моля те.
Няколко минути седят и мълчат. Той се е съсредоточил върху
звука на дъжда, върху светофара, който светва ту в жълто, ту в зелено,
ту в червено, и върху това да брои колко пъти си е поел въздух. Накрая
треперенето спира, той завърта ключа и подкарва на запад, после на
север, към апартамента на Харолд.
— Ела да нощуваш при мен — извръща се Харолд към него, но
загледан право напред, той клати глава. — Качи се поне да пийнеш чай
и да изчакаш да ти поолекне. — Но той пак клати глава. — Джуд —
продължава Харолд, — наистина съжалявам за всичко, за всичко. —

373
Той кима, но пак не е в състояние да отговори. — Нали ще ми
звъннеш, ако имаш нужда от нещо? — упорства Харолд и той кима за
пореден път.
Точно тогава Харолд вдига бавно ръка, сякаш той е неопитомен
звяр, и го милва два пъти отзад по главата, после слиза и затваря тихо
вратата.
Той поема по Уестсайдската магистрала към къщи. Всичко го
боли, сякаш — аха — и ще се разпадне, но сега унижението е пълно.
Мисли си как е бил наказан достатъчно — дори според своите
представи. Ще се прибере, ще седне да се самонаранява с
бръснарското ножче и после ще започне да забравя: най-вече тази
вечер, но и последните четири месеца.
На Грийн стрийт спира в гаража и качва с асансьора
притихналите етажи, вкопчен в металната решетка на вратата, толкова
е уморен, че ако не се държи, ще се свлече на земята. Ричард няма да
го има до края на есента, заминал е да рисува в Рим и сградата наоколо
е като гробница.
Той влиза в тъмния апартамент и търси опипом ключа на
осветлението, когато нещо го удря силно по отеклата страна на лицето,
при което дори в тъмното се вижда как новият му зъб се изстрелва във
въздуха.
Удря го, разбира се, Калеб, той чува и усеща дъха му още преди
Калеб да е щракнал ключа за централното осветление и жилището да
се озари от ослепителна светлина, по-ярка и от дневната, след което
той вдига очи и вижда над себе си Калеб — взира се в него. Дори пиян
се владее, поизтрезнял е малко от гнева, погледът му е съсредоточен и
не трепва. Той усеща как Калеб го сграбчва за косата, усеща как го
удря по дясната, здравата страна на лицето, усеща как в отговор
главата му отскача назад.
Калеб още не е казал нищо, сега го влачи към канапето, чува се
само как диша равномерно и преглъща трескаво. Калеб натиска лицето
му върху възглавниците и държи главата му с едната ръка, а с другата
се заема да смъква дрехите му. Тогава вече той изпада в паника и
започва да се съпротивлява, но Калеб затиска с едната ръка врата му
отзад и така го приковава, не му дава да мърда, той усеща как се
разголва малко по малко на въздуха, гърбът му, ръцете, краката отзад, и

374
след като всичко е махнато, Калеб го издърпва рязко да застане на
крака и го избутва, но той пада и се приземява по гръб.
— Ставай — казва Калеб. — Бързо.
Той се изправя, от носа му тече нещо, кръв или сополи, от които
му е трудно да диша. Стои прав, никога през живота си не се е
чувствал толкова разголен, толкова уязвим. Когато беше малък и му се
случваха такива неща, сякаш знаеше как да напусне тялото си, да
отиде на друго място. Правеше се, че е нещо неодушевено — корниз за
пердета, вентилатор на тавана, — че е безстрастен, безчувствен
свидетел на онова, което се разиграва долу. Наблюдаваше се и не
чувстваше нищо: нито състрадание, нито гняв, нищо. Но сега, колкото
и да опитва, установява, че не може да се махне. Намира се в този
апартамент, в своя апартамент, стои пред мъж, който го ненавижда, и
знае, че това е началото, а не краят на дълга нощ, през която той няма
друг избор, освен да чака и да търпи. Няма да има власт над тази нощ,
няма да бъде в състояние да я спре.
— Божичко — казва Калеб, след като го гледа дълго-дълго, това е
първият път, когато го вижда чисто гол. — Божичко, наистина си урод.
Наистина.
Кой знае защо, именно тези думи, това заявление ги кара да се
окопитят и за пръв път от десетилетия той се разплаква.
— Моля те — казва. — Моля те, Калеб, извинявай.
Но Калеб вече го е сграбчил отзад за врата и го тика, направо го
влачи към входната врата. Качват се на асансьора, слизат долу, после
той е извлечен от асансьора и подкаран по коридора към входа. Сега
обаче е изпаднал в истерия, моли Калеб, пита го отново и отново какво
прави, какво смята да му причини оттук нататък. При входната врата
Калеб го вдига и за миг лицето му се изравнява с мъничкото мръсно
прозорче, откъдето се вижда Грийн стрийт, после Калеб отваря вратата
и той е изтикан гол на улицата.
— Не! — крещи още преди да е излязъл навън. — Калеб, моля
те!
Разкъсван е между налудничавата надежда и отчаяния страх, че
ще мине някой. Но вали много силно, не минава никой. Дъждът
барабани в дивашки ритъм по лицето му.
— Моли ме — казва Калеб, като повишава глас, за да надвика
дъжда, и той наистина го умолява. — Помоли ме да остана — настоява

375
Калеб. — Извини ми се.
И той го прави отново и отново с уста, която се пълни със
собствената му кръв, със собствените му сълзи.
Накрая Калеб го вкарва вътре и отново го завлича в асансьора,
където му говори какво ли не, а той се извинява и извинява, повтаря,
както му е казано, думите на Калеб:
— Аз съм отблъскващ. Аз съм гнусен. Аз не ставам за нищо.
Извинявай, извинявай.
В апартамента Калеб пуска врата му, краката му се подкосяват и
той пада, а Калеб го изритва в стомаха толкова силно, че той повръща,
после отново в гърба и той се хлъзга по красивите чисти подове на
Малкълм, направо в бълвоча. Красивият му апартамент — мисли си,
— където винаги се е чувствал в безопасност. Това му се случва в
красивия му апартамент, сред красивите му вещи, вещи, подарени му
от приятели, вещи, купени с парите, които той е изкарал. Красивият му
апартамент с врати, които се заключват, където се е предполагало, че
той ще бъде защитен от повредени асансьори и от унижението да се
качва на ръце по стълбището, където се е очаквало винаги да се
чувства човек, да се чувства пълноценен.
После е вдигнат отново и е блъскан, но му е трудно да види къде
го водят: едното му око вече се е подуло и се е затворило, другото е
размътено. Зрението му ту се избистря, ту се замъглява.
След това обаче той си дава сметка, че Калеб го води към вратата
за аварийната стълба. Това е единственото нещо от старото жилище,
което Малкълм е запазил: и защото е длъжен, и защото му харесва
колко неприкрито утилитарна е тя, колко откровено грозна. Калеб
вдига резето и той вижда, че стои в горния край на тъмната стръмна
стълба. „Все едно се спускаш по нея в ада“ — спомня си как е казал
Ричард. От едната страна той е целият в лепкав бълвоч, чувства и
други течности — не разбира какви точно са, — които се стичат по
тялото му: по лицето, врата, бедрата.
Хлипа от болка и страх, вкопчил се е отстрани в касата на
вратата, когато по-скоро чува, отколкото вижда, че Калеб се отдръпва
назад и после се втурва към него, за да го изрита по гърба и той да
отхвърчи към чернилката на стълбата.
Докато се извисява, ни в клин, ни в ръкав си спомня за доктор
Кашен. Не точно за доктор Кашен, а за въпроса, който му е задал,

376
когато той е кандидатствал доктор Кашен да му бъде научен
ръководител:
— Коя е любимата ви аксиома?
(Както веднъж се изрази Си Ем, с какво друго, ако не с такова
изречение ще започне разговор един зубър?)
— Аксиомата за равенството — бе отговорил той и Кашен бе
кимнал одобрително.
— Добър избор — бе казал.
Аксиомата за равенството твърди, че х винаги е равно на х:
приема се, че ако имаш елемент х, той винаги е тъждествен сам на себе
си, че е неповторим и притежава нещо, което не може да му бъде
отнето, затова трябва да приемем, че през цялото време е абсолютно и
неизменно тъждествен на себе си и първичната му същност не може да
бъде преобразявана. Но няма как да го докажеш. Вечности, абсолюти,
невъзможности: светът на математиката се състои не само от числа, но
и от тези думи. Не всички харесваха аксиомата на равенството —
доктор Ли веднъж я нарече нищо и никаква, не аксиома, а въздух под
налягане, — той обаче открай време оценяваше колко е неуловима и
как красотата на уравнението винаги ще бъде накърнявана от опитите
то да бъде доказано. Това беше аксиома, която можеше да те докара до
лудост, която можеше да те погълне и с лекота да се превърне в твой
живот.
Сега обаче той знае със сигурност колко вярна е аксиомата,
защото я беше доказал сам, беше я доказал животът му. Той осъзнава:
човекът, който съм бил, винаги ще бъде човекът, който съм.
Обстоятелствата може и да са се променили: той може и да е в този
апартамент, може и да има работа, която върши с удоволствие и която
му носи добри пари, той може да има родители и приятели, които
обича. Може и да го уважават, в съдебната зала може дори да се
страхуват от него. Но дълбоко в себе си той си е същият човек, човек,
който вдъхва погнуса, човек, роден, за да бъде мразен. И в онази
стотна от секундата, докато виси във въздуха, между възторга да е
нависоко и очакването да се приземи, което, както си дава сметка, ще
бъде ужасно, той знае, че х винаги ще е равно на х, каквото и да прави,
колкото и години да се отдалечи от манастира, от брат Лука, колкото и
да печели и колкото и да се опитва да забрави. Това е последното,
което си мисли, когато рамото му се удря с трясък върху бетона и

377
светът за миг се отдръпва блажено изпод него: х=х, мисли си той. х=х,
х=х.

378
 2

Когато Джейкъб беше много малък, някъде на шест месеца,

Лизъл легна с пневмония. Като повечето здрави хора, и тя ставаше
ужасна, ако се разболееше: кисела, сприхава и най-вече стъписана от
необичайната ситуация, в която се е озовала.
— Аз не боледувам — все повтаряше, сякаш е станала някаква
грешка и каквото й е било дадено, е било предназначено за друг.
Тъй като Джейкъб беше болнаво бебе — не по някакъв краен
начин, но за краткия си живот вече бе настивал два пъти и още преди
да опозная усмивката му, знаех как кашля: изненадващо силно, като
възрастен, — решихме, че е за предпочитане Лизъл да прекара
следващите няколко дни у Сали, за да си почине и да се възстанови, а
аз да остана у дома с Джейкъб.
Смятах, че като цяло се оправям със сина си, но онази събота и
неделя сигурно съм звънял двайсет пъти на баща си, за да му задавам
различните дребни въпроси, които току изникваха, или да чуя
потвърждението му за нещо, което със сигурност знаех, но в
суматохата съм забравил: той издаваше странни звуци, нещо като
хълцане, но на големи промеждутъци, за да е хълцане — какво е това?
Изпражненията му са възредки — дали не е признак на нещо? Той
обичаше да спи по корем, Лизъл обаче твърдеше, че трябвало да е по
гръб, докато аз бях чувал не един и два пъти, че няма да му стане нищо
и ако лежи по корем — така ли е? Можех, разбира се, да проверя
всичко това и сам, но исках недвусмислени отговори, при това от баща
ми, който не само знаеше правилните отговори, но и как да ги съобщи.
Действаше ми успокоително да чувам гласа му.
— Няма страшно — казваше баща ми в края на всеки телефонен
разговор. — Справяш се чудесно. Знаеш как да го правиш.
Вдъхваше ми вяра, че наистина е така.
След като Джейкъб се разболя, звънях на баща си по-рядко: не
издържах на тези разговори. Нямах сили да му задам въпросите, които
ме мъчеха сега — как да преживея всичко това? Какво да правя после?

379
Как да гледам детето си, което умира? — знаех, че ако се опита да
отговори, той ще се разплаче.
Джейкъб тъкмо бе навършил четири, когато забелязахме, че му
има нещо. Всяка сутрин Лизъл го водеше на детска градина и всеки
следобед, след последното занятие, аз отивах да го прибера. Беше със
сериозно лице и хората си мислеха, че е по-мрачно дете, отколкото
всъщност беше: у дома не спираше да тича, да слиза и да се качва по
стълбата, а аз търчах след него и легнех ли да почета на канапето, той
се мяташе върху мен. Лизъл също се заиграваше с него и се случваше
двамата да бягат из къщата с писъци и врясъци — моят любим шум,
моята любима врява.
През октомври той започна да се уморява. Отидох веднъж да го
взема от градината, всички деца, всичките му приятелчета лудуваха,
говореха един през друг и подскачаха и когато го затърсих с поглед, го
видях в един ъгъл в дъното, беше се свил на кълбо върху постелката и
спеше. До него седеше една от учителките и щом ме видя, ми махна да
отида при нея.
— Май се разболява — обясни ми. — От ден-два е вял, след
обяда бе толкова уморен, че просто го сложихме да спи.
Харесвахме детската градина: в другите караха децата да четат,
да имат часове, докато в тази — предпочитаната от университетските
преподаватели, беше точно каквато трябва да бъде за четиригодишни
деца — те не правеха друго, освен да слушат как им четат книжки, да
изработват разни неща и да ходят на излет в зоопарка.
Наложи се да го пренеса на ръце до колата и когато се прибрахме
у нас, той се събуди и си беше добре, изяде закуската, която му
приготвих, послуша как му чета, а после направихме кулата за деня.
Сали му беше взела за рождения ден красиви дървени кубчета, които
бяха изрязани във вид на друзи и можеха да бъдат наредени на много
високи кули с най-различни форми — всеки ден правехме в средата на
масата ново съоръжение и щом Лизъл си дойдеше от работа, Джейкъб
се впускаше да й обяснява какво сме измайсторили — динозавър,
космическа кула, — след което тя ги снимаше.
Онази вечер предадох на Лизъл какво ми е казала учителката на
Джейкъб и на другия ден тя го заведе на лекар, който отсъди, че детето
си изглеждало съвсем добре, нямало му нищо. Въпреки това
следващите няколко дни го държахме под око: по-жизнен ли е, или е

380
по-вял? Повече от обикновено ли спи, по-малко ли яде? Не беше ясно.
Но бяхме уплашени: няма нищо по-ужасяващо от дете без живец. Сега
самата дума ми се струва евфемизъм за ужасна съдба.
После най-неочаквано нещата се ускориха. За Деня на
благодарността отидохме у нашите и тъкмо вечеряхме, когато Джейкъб
получи пристъп. Седеше си мирно и кротко и след миг се вцепени,
тялото му се превърна в дъска, която се хлъзна от стола под масата, той
забели очи и от гърлото му се чу странно кухо гъргорене. Пристъпът
продължи някакви си десетина секунди, но беше ужасен, толкова
ужасен, че и досега чувам ужасното гъргорене, още виждам ужасната
застиналост на главата му и краката, които мърдаха насам-натам във
въздуха.
Баща ми изтича да се обади на един свой приятел в Нюйоркската
презвитерианска болница, после хукнахме натам и Джейкъб го приеха,
а ние четиримата останахме в стаята му за през нощта — баща ми и
Адел легнаха върху палтата си направо на пода, ние с Лизъл седяхме
от двете страни на леглото и не смеехме да се погледнем.
След като състоянието на Джейкъб се стабилизира, се прибрахме
вкъщи и Лизъл се обади по телефона на педиатъра му, друг неин
колега от Медицинския университет, за да запише час при най-добрия
невролог, най-добрия генетик, най-добрия имунолог — не знаехме
какво му има, но каквото и да му беше, Лизъл искаше Джейкъб да
получи най-доброто. После започнаха месеците, когато обикаляхме от
лекар на лекар, когато на Джейкъб му взимаха кръв, правеха му скенер
на мозъка, проверяваха му рефлексите, преглеждаха му очите и ушите.
Всичко това бе толкова вероломно, толкова потискащо — докато не
срещнах тези лекари, и през ум не ми беше минавало, че има толкова
много начини да кажеш „Не знам“, и понякога си мислех колко трудно,
колко невъзможно им е на родителите, които нямат нашите връзки,
нямат научната грамотност и познания на Лизъл. Но от тази
грамотност не ни ставаше по-лесно да гледаме как Джейкъб плаче,
докато му забиват игли толкова често, че една от вените му — на
лявата ръка — се пукна, и всички връзки не го предпазиха от това да се
разболява все повече и повече от пристъп на пристъп, когато той се
тресеше целият с уста, по която избиваше пяна, надаваше вой,
първичен, страховит и много по-плътен, отколкото очакваш от

381
четиригодишно дете, главата му се мяташе напред-назад и ръцете му
се свиваха като нокти на хищна птица.
Докато установят диагнозата — изключително рядко
невродегенеративно заболяване, наречено синдром на Нишихара,
толкова рядко, че дори не бе включено в генетичните анализи, — той
вече бе почти сляп. Това беше през февруари. През юни, когато
навърши пет, говореше рядко. Според нас през август вече и не
чуваше.
Получаваше гърчове все по-често и по-често. Опитвахме какви
ли не лекарства, опитвахме ги, съчетани. Лизъл имаше един приятел,
невролог, и той ни каза за ново лекарство, което в Щатите още не било
одобрено, но се намирало в Канада, онзи петък Лизъл и Сали отидоха с
колата в Монреал и се върнаха — за някакви си дванайсет часа. В
началото лекарството действаше, макар че от него той получи ужасен
обрив и докоснехме ли го по кожата, отваряше уста и пищеше, макар и
безмълвно, а от очите му се ронеха сълзи.
— Извинявай, момчето ми — молех го аз, макар и да знаех, че не
ме чува, — извинявай, извинявай.
Почти не можех да се съсредоточа в работата. Онази година
преподавах на половин работен ден, това бе втората ми година в
университета, третият ми семестър. Докато вървях през кампуса, чувах
разговори — една била скъсала с гаджето, друг бил получил слаба
оценка на тестовете, трети пък си бил изкълчил глезена — и ме
изпълваше гняв. Глупаци, колко дребнави, себични и погълнати от себе
си сте — ми идеше да кажа. Що за хора сте, мразя ви. Проблемите ви
не са никакви проблеми. Синът ми умира. Понякога омразата ми беше
толкова силна, че чак ми се гадеше. По онова време и Лорънс
преподаваше в университета и поемаше и моите занятия, ако се
наложеше да заведа Джейкъб в болницата. При нас вкъщи идваше
социален работник, но водехме Джейкъб на всички прегледи, за да
следим колко бързо ни напуска. През септември, след като го прегледа,
лекарят ни погледна.
— Малко му остава — каза, беше много внимателен и това бе
най-страшното.
Лорънс идваше да нощува у нас всяка сряда и събота, Джилиан
— всеки вторник и четвъртък, Сали — всеки понеделник и неделя,
друг приятел на Лизъл — Нейтън, идваше в петък. Дойдеха ли, се

382
запретваха да чистят или да готвят, а ние с Лизъл седяхме с Джейкъб и
му говорехме. По някое време последната година той бе спрял да
расте, от обездвижването ръцете и краката му бяха омекнали, висяха
безжизнено, сякаш без кости, и когато го вдигахме, внимавахме да
държим крайниците близо до себе си, иначе те увисваха, сякаш
Джейкъб е мъртъв. В началото на септември престана да отваря очи,
макар че понякога от тях се стичаха течности: сълзи или жълтеникав
гъст секрет. Само лицето му си остана закръглено, но то бе от конските
дози стероиди. От някое от лекарствата по бузите му бе избил обрив,
нещо като екзема в бонбонено червен цвят, топла на пипане и грапава
като шкурка.
В средата на септември баща ми и Адел се пренесоха да живеят
у нас и аз нямах сили да погледна баща си. Знаех — той е наясно какво
е да виждаш умиращи деца, знаех и колко го боли, че това е моето
дете. Имах чувството, че съм се провалил: имах чувството, че съм
наказан, задето не съм искал по-страстно Джейкъб, когато той ни е бил
даден. Имах чувството, че ако не съм се двоумял дали да имам деца,
това е нямало да се случи никога, имах чувството, че ми се напомня
колко глупав и тъп съм бил да не разпозная какъв подарък съм
получил, подарък, за какъвто мнозина копнееха, а аз съм бил готов да
го върна. Беше ме срам — никога нямаше да бъда баща, какъвто е бил
баща ми, и ми беше неприятно, че той е тук и става свидетел на
провалите ми.
Една вечер, още преди да се роди Джейкъб, бях попитал баща си
дали има някакъв мъдър съвет към мен. Казах го на шега, но той го
прие сериозно, както приемаше всичките ми въпроси.
— Хмм — рече. — Най-трудното в това да си родител е да се
пренастройваш. Колкото по-добре го правиш, толкова по-добър
родител ще бъдеш.
По онова време почти не обърнах внимание на съвета му, но
когато състоянието на Джейкъб започна да се влошава все повече и
повече, се сещах все по-често за него и си давах сметка колко прав е
бил баща ми. Всички казваме, че искаме децата ни да са щастливи,
само щастливи и здрави, но всъщност не искаме това. Искаме те да са
като нас или по-добри от нас. В това отношение на нас, хората, ни
липсва всякакво въображение. Не сме подготвени за възможността
децата да са по-лоши от нас. Но сигурно искам прекалено много.

383
Еволюцията явно се е презастраховала — ако си представяхме съвсем
ясно и конкретно какво може да се обърка ужасно, вероятно никой от
нас нямаше да има деца.
Когато за пръв път осъзнахме, че Джейкъб е болен, че му има
нещо, ние и двамата хвърлихме всички усилия да се пренастроим, и то
бързо. Никога не бяхме казвали, че искаме да завърши висше
образование например, просто приемахме, че ще стане, приемахме, че
ще защити и магистърска степен, защото го бяхме направили и
двамата. Но онази първа нощ, която прекарахме в болницата след
първия гърч, Лизъл, която открай време планираше всичко и
притежаваше невероятната способност да вижда пет, десет стъпки
напред, каза:
— Каквото и да е това, той пак може да изживее дълъг живот и
да се радва на здраве. Има страхотни университети, където можем да
го пратим. Има места, където могат да го научат да е самостоятелен.
Аз й се нахвърлих: обвиних я, че го е отписала толкова бързо, с
такава лекота. По-късно се срамувах от това. По-късно се възхищавах
на Лизъл: възхищавах й се колко бързо и лесно е приела истината, че
детето, което е мислела, че ще има, не е детето, което наистина има.
Възхищавах й се, задето е проумяла доста преди мен, че смисълът на
това да имаш дете е не в надеждите ти какво ще постигне то заради
теб, а в насладата, която ще ти донесе, в какъвто и вид да е тя, дори във
вид, който трудно може да мине за наслада — и още по-важно, в
насладата, която ще имаш привилегията да му доставяш. Докато
Джейкъб беше жив, все изоставах една крачка от Лизъл: все си
мечтаех, че той ще се пооправи, че пак ще стане какъвто е бил, а Лизъл
мислеше единствено за живота, който може да му се даде при
сегашната ситуация. Защо да не тръгне на училище за деца с по-
особени нужди? Добре, ако не може да ходи на училище, защо да не
тръгне на занималня? Добре, ако не може да ходи на занималня, защо
пак да няма дълъг живот? Добре, ако не може да има дълъг живот,
защо да няма къс щастлив живот? Добре, ако не може да има къс
щастлив живот, защо да не изживее с достойнство късия си живот:
можехме да му дадем това и Лизъл не се надяваше на нищо по-малко
от това.
Когато Джейкъб се роди, бях на трийсет и две, когато му сложиха
диагнозата, бях на трийсет и шест, когато почина — на трийсет и

384
седем. Случи се на десети ноември, почти една година след първия
пристъп. Опелото беше в университета и дори в най-мъртвешкото си
състояние видях всички хора — родителите ни, приятелите и колегите,
приятелите на Джейкъб, вече първокласници, и родителите им, —
които бяха дошли и плачеха.
Родителите ми се прибраха в Ню Йорк. Накрая ние с Лизъл се
върнахме на работа. Месеци наред почти не разговаряхме. Нямахме
сили дори да се докоснем. Отчасти от изтощение, но и ни беше срам:
от общия провал, от несправедливото, но непоклатимо чувство, че
всеки от нас е могъл да се справи по-добре, че другият не е бил на
нивото на положението. Една година след смъртта на Джейкъб беше
първият ни разговор дали да имаме друго дете и макар да започна
любезно, той приключи ужасно, с обвинения: как още от самото
начало не съм искал Джейкъб, как тя изобщо не го е искала, как съм се
провалил, как се е провалила тя. Прекратихме разговора, извинихме се.
Опитахме отново. Но всяко обсъждане завършваше по един и същ
начин. Това не бяха разговори, след които можеш да се възстановиш, и
накрая се разделихме.
Сега се изумявам, че сме престанали изобщо да общуваме
помежду си. Разводът мина много чисто и много лесно — може би
прекалено чисто и прекалено лесно. Покрай него се запитах какво
изобщо ни е обединявало преди Джейкъб — ако не беше той, как и в
името на какво сме щели да останем заедно? Чак след време успях да
си припомня защо съм обичал Лизъл, какво съм намирал у нея и защо
съм й се възхищавал. Тогава обаче бяхме като двама души с обща
мисия, трудна и изтощителна, която сега е приключила и е време да се
разделим и всеки да се върне към обичайния си живот.
Години наред не се бяхме чували — но не от огорчение, от друго.
Лизъл отиде да живее в Портланд. Малко след като срещнах Джулия,
се натъкнах случайно на Сали — тя също се беше преместила в Лос
Анджелис, — беше дошла в града на гости на майка си и баща си, и тя
ми каза, че Лизъл се е омъжила отново. Помолих я да я поздрави от
мен и тя обеща.
Понякога проверявах какво става с Лизъл: преподаваше в
Медицинския факултет на Орегонския университет. Веднъж имах един
студент, толкова се покриваше с представите ни как ще изглежда след

385
време Джейкъб, че посегнах да позвъня на Лизъл. Но така и не го
направих.
А после един ден ми се обади тя. Бяха минали шестнайсет
години. Беше пристигнала в града за някаква конференция и попита
дали искам да обядваме заедно. Беше ми странно и чуждо, и веднага
познато да чувам отново гласа й, онзи глас, с който бях водил хиляди
разговори за неща, и важни, и делнични. Гласа, който бях чувал да пее
на Джейкъб, докато той се гърчеше в ръцете на Лизъл, гласа, който бях
чувал да казва: „Тази е най-добрата“, докато Лизъл правеше снимки на
кулата от блокчета, вдигната през деня.
Срещнахме се в ресторант при кампуса на Медицинския
факултет, навремето, докато тя караше стажа си, специалитетът там бе
„превъзходният хумус“, който тогава за нас беше невероятен
деликатес. Сега тук предлагаха главно „домашни кюфтета“, но
интересно, пак си миришеше на хумус.
Видяхме се един друг, Лизъл си изглеждаше, както я помнех.
Прегърнахме се и седнахме. Поговорихме за работата, за Сали и
новата й приятелка, за Лорънс и Джилиан. Лизъл ми разказа за мъжа
си, епидемиолог, аз пък й разказах за Джулия. На четирийсет и три
Лизъл си беше родила друго дете, момиче. Показа ми снимка. То,
момичето, беше красиво, направо бе одрало кожата на Лизъл. Казах й
го и тя се усмихна.
— Ами ти? — попита ме. — Имаш ли други деца?
Имам, отговорих. Току-що осинових един от бившите си
студенти. Видях, че е изненадана, но се усмихна, честити ми и ме
попита какъв е и как се е получило така, а аз й обясних.
— Страхотно, Харолд — възкликна Лизъл, след като приключих.
А после: — Обичаш го много.
— Да — потвърдих.
Иска ми се да ти кажа, че това е било началото на нещо като
второ приятелство за нас, че сме поддържали връзка и всяка година
сме си говорели за Джейкъб, какъв е щял да стане. Но не се получи
така, макар и не от лоши чувства. На онази среща все пак й споменах
за моя студент, който ме е изваждал от равновесие, а тя отвърна, че ме
разбирала напълно, че също е имала студенти — или просто се е
разминавала на улицата с младежи, — които й се стрували познати
отнякъде, колкото по-късно да си даде сметка, че си е представила как

386
това е могъл да бъде синът ни, жив и здрав, далеч от нас, вече не наш,
тръгнал да обикаля на воля света, без и да подозира, че през цялото
това време сме го издирвали.
На сбогуване я прегърнах, пожелах й всичко хубаво, казах й, че
ми е скъпа. Тя ми каза същото. Никой от двамата не предложи да
държим връзка, иска ми се да мисля, че и двамата уважавахме другия,
за да го направим.
Но през годините от време на време получавах вести от нея.
Откривах в електронната поща писма само с думите „“Пак го видях" и
знаех какво има предвид Лизъл, понеже и аз й бях пращал такива
писма: Харвард Скуеър, прибл. 25 г., 185 см, само кожа и кости,
смърди на трева". Когато дъщеря й се дипломира, получих покана,
после още една за сватбата на момичето, след това — трета, за
раждането на първото внуче.
Обичам Джулия. И тя се занимаваше с научна дейност, но е
съвсем различна от Лизъл: весела, докато Лизъл бе овладяна, шумна,
докато Лизъл бе затворена в себе си, невинна в радостите и възторзите
си. Но колкото и да я обичам, години наред съм усещал вътре в себе
си, че с Лизъл ме е свързвало нещо по-дълбоко, по-истинско. Бяхме
създали заедно човек, бяхме видели пак заедно как той умира.
Понякога ми се струваше, че ни свързва нещо физическо, дълго въже,
разпростряло се между Бостън и Портланд: щом тя го подръпнеше
откъм единия край, аз го усещах при мен. Където и да отидеше тя,
където и да отидех аз, лъскавото усукано въже пак се простираше и се
опъваше, но без да се скъса никога, и всяко наше движение ни
напомняше какво няма да имаме никога вече.

След като двамата с Джулия решихме да го осиновим, някъде

половин година преди да го попитаме, аз казах на Лорънс. Знаех, че
той го харесва много, че го уважава и смята, че това е добре за мен, но
понеже го познавах, бях наясно и че той ще подходи предпазливо.
Така и стана. Имахме дълъг разговор.
— Знаеш колко го харесвам — подхвана Лорънс, — но наистина,
Харолд, какво всъщност знаеш за това момче?
— Не много — отговорих.

387
 Ала бях наясно, че той не се вписва във възможно най-страшния
сценарий на Лорънс: знаех, че няма някоя нощ да дойде и да ни убие с
Джулия, както спим. Лорънс също го знаеше.
Освен това знаех, разбира се, но без да съм сигурен, без да имам
непоклатими доказателства, че по някое време нещо се е объркало
ужасно в живота му. Първия път, когато всички дойдохте в Труро,
слязох късно една вечер в кухнята и заварих Джей Би — седеше на
масата и рисуваше. Още от самото начало смятах, че когато е сам и не
трябва да се прави на голямата работа, Джей Би е друг човек, затова
седнах и загледах какво рисува — портрети на всички вас, — сетне го
попитах каква магистратура прави и той ми разказа за хора, на чието
творчество се възхищава — имената на три четвърти от тях не ми
говореха нищо.
Изправих се, за да се кача горе, но Джей Би ме повика и се
върнах.
— Слушай — подхвана той, звучеше притеснен. — Не че искам
да съм груб или нещо такова, но се въздържай, не му задавай толкова
много въпроси.
Отново седнах.
— Защо?
Беше притеснен, но изпълнен с решителност.
— Той няма родители — обясни ми. — Не знам подробности, но
отказва дори да го обсъжда с нас. Най-малкото с мен. — Джей Би
замълча. — Мисля, че когато е бил малък, му се е случило нещо
ужасно.
— Колко ужасно? — попитах.
Той поклати глава.
— Всъщност не сме сигурни, но вероятно е понесъл наистина
голямо физическо насилие. Не си ли забелязал, че никога не си маха
дрехите и не позволява на никого да го докосва? Мисля, че някой го е
скъсвал от бой…
Джей Би замълча. Него го обичаха, пазеха го, той нямаше
смелостта да си представи какво е могло да последва това или, аз също.
Но бях забелязал, разбира се — не питах, за да го притеснявам, но и
след като видях, че той все пак се притеснява, не можех да спра.
— Харолд — казваше Джулия, след като той отидеше да си
легне, — измъчваш го.

388
 — Знам, знам — отвръщах аз.
Бях наясно, че зад мълчанието му не се крие нищо добро, и хем
не ми се искаше да чуя какво се е случило, хем ми се искаше.
Веднъж някъде месец преди осиновяването той дойде най-
неочаквано в края на седмицата: прибрах се от тенис и го заварих да
спи на канапето. Беше дошъл да поговорим, беше дошъл, за да се
опита да признае нещо пред мен. Но накрая не намери сили.
Онази вечер Анди ми се обади, уплашен до смърт, издирваше го
и когато го попитах защо всъщност го търси в полунощ, той побърза да
смотолеви нещо напосоки.
— Наистина му е трудно — каза.
— Заради осиновяването ли? — попитах аз.
— Всъщност не мога да кажа — отговори сковано той — както
знаеш, Анди невинаги спазваше поверителността в отношенията лекар
— пациент, но правеше ли го, беше твърд като скала.
Точно тогава се обади ти и също започна да увърташ.
На другия ден помолих Лорънс да провери дали той има досие
сред непълнолетните. Осъзнавах, че е малко вероятно да се натъкне на
нещо, пък и да откриеше досие, достъпът до него щеше да бъде
ограничен.
Бях откровен, когато онзи уикенд му казах: каквото и да е
направил, мен това не ме вълнува. Познавах го. За мен бе важен
човекът, в който се беше превърнал. Казах му, че за мен е все едно
какъв е бил преди. Ала това, разбира се, беше наивно: осиновявах го
такъв, какъвто беше сега, но заедно с него вървеше човекът, който е
бил преди, а аз не знаех какво е представлявал той. След време щях да
съжалявам, задето не съм му дал да разбере по-ясно, че искам и онзи
човек, какъвто и да е бил той. След време щях да се питам
непрекъснато как е щял да се чувства той, ако съм го намерил двайсет
години по-рано, още докато е бил невръстно дете. Или не двайсет, а
десет, дори пет години по-рано. Какъв е щял да бъде той, какъв съм
щял да бъда аз?
Проучването на Лорънс не донесе нищо и за мен това бе
облекчение и разочарование. Осиновяването мина, денят беше
прекрасен, един от най-хубавите. Никога не съм съжалявал за него. Но
изобщо не беше лесно да си му родител. Той се придържаше към какви
ли не правила, които си бе съставил през десетилетия въз основа на

389
уроците, явно дадени му от някого: какво не му е разрешено, на какво
не трябва да се радва, за какво не трябва да мечтае и към какво не
трябва да се стреми, какви въжделения не трябва да има — и ми отне
няколко години, докато разбера какви са тези правила, и още повече
време да измисля как да се опитам да го убедя в измамността им. Но
това беше много трудно: именно с тези правила той бе оцелявал цял
живот, именно с тези правила светът за него ставаше обясним. Беше
ужасно дисциплиниран — във всичко, — а дисциплината, както и
бдителността са качества, от които е почти невъзможно да го отучиш.
Точно толкова трудно беше да се опитвам (ти също) да го отуча
от някои представи, които той имаше за себе си: как изглежда, какво
заслужава, колко струва, кой всъщност е. И досега не съм срещал
човек, който да е толкова недвусмислено и безпощадно раздвоен:
човек, който да е напълно уверен в някои области и точно толкова
обезверен в други. Помня, веднъж го наблюдавах в съдебната зала и му
се възхитих, но и се вцепених. Беше се явил като адвокат на една от
фармацевтичните компании, благодарение на които всъщност се прочу,
защитаваше я във федерален процес, възбуден по сигнал на вътрешен
човек. Процесът беше важен, шумен — сега го изучават в десетина
университета, — а той беше много, много овладян, рядко съм срещал
юрист, който да се държи толкова спокойно в съда. Да даде показания,
се бе явила свидетелката, подала въпросния сигнал, жена на средна
възраст, и той я разпитваше толкова устремено, толкова безпощадно и
упорито, че всички в съдебната зала бяха притихнали и го
наблюдаваха. Той не повиши глас нито веднъж, нито веднъж не си
позволи да бъде язвителен, аз обаче виждах, че е в стихията си, че му е
приятно, че се вдъхновява още повече от несъответствията в
показанията й — дребни, съвсем дребни, друг адвокат сигурно нямаше
и да ги забележи. Беше благ човек (но не и към самия себе си), благ в
обноските и говора, в съдебната зала обаче тази благост се стопяваше
и оставяше след себе си нещо брутално и студено. От онзи случай с
Калеб бяха минали около седем месеца, до другия, следващия случай
оставаха пет месеца и докато гледах как повтаря показанията на
свидетелката, без изобщо да поглежда в бележките отпред, със
спокойно, красиво самоуверено лице, пред очите ми изникваше онази
ужасна вечер в автомобила, когато посегнах да го докосна отстрани по
лицето, а той се отдръпна от мен и закри с ръце главата си, сякаш съм

390
някой друг, който ще се опита да го нарани. Самият му живот беше
раздвоен: в кантората той беше един, извън нея — друг, тогава той
беше един, а в миналото си — друг, в съдебната зала беше един, а в
колата — друг, толкова самотен, толкова насаме със себе си, че чак се
изплаших.
Онази вечер, след като се прибрах, тръгнах да снова напред-
назад и да осмислям какво съм научил за него, какво съм видял, колко
трудно ми е било да сдържа и да не се разкрещя, щом го чух какви ги
говори — по-страшно от Калеб, по-страшно от думите на Калеб бе да
чуя, че той вярва във всичко това, че греши толкова за себе си.
Вероятно съм знаел още от самото начало, че се чувства по този начин,
но да го чуя да го казва толкова дръзко, бе по-страшно, отколкото си
бях представял. Никога няма да забравя как заяви, че когато си с такъв
външен вид, се задоволяваш с каквото дойде. Никога няма да забравя
колко се отчаях и ядосах, каква безнадеждност ме обзе, когато го чух
да го казва. Никога няма да забравя лицето му, когато той видя Калеб,
когато Калеб седна до него, а аз не включих веднага какво става. Как
да се наречеш родител, ако детето ти има такова мнение за себе си?
Ето към това няма да мога да се пренастроя. Никога. Нямах дете, което
пред очите ми да е навлязло в зряла възраст, и вероятно не бях осъзнал
колко много е заложено на карта. Не че недоволствах, само се чувствах
негоден за нищо кръгъл глупак, че не съм го проумял по-рано. В края
на краищата и в зряла възраст и аз имах баща, към когото се обръщах
постоянно.
Звъннах на Джулия, която беше на конференция за новите
болести в Санта Фе, и й казах какво се е случило, а тя въздъхна тежко
и тъжно.
— Харолд — подхвана и после млъкна.
Бяхме обсъждали живота му преди нас и въпреки че двамата
грешахме, нейните предположения щяха да се окажат по-точни от
моите, макар че навремето ми се струваха смехотворни, немислими.
— Знам — казах.
— Трябва да му се обадиш.
Но аз му се бях обаждал. Отново и отново, телефонът звънеше и
звънеше.
Онази нощ лежах буден и ту се притеснявах, ту се отдавах на
фантазии, каквито хрумват на мъжете: оръжие, наемни убийци,

391
отмъщение. Мечтаех си, че се свързвам с братовчеда на Джилиан,
който работеше в Нюйоркското следствие, за да уредя да задържат
Калеб Портър. Мечтаех си, че ти се обаждам и ние тримата с Анди
причакваме Калеб пред апартамента му и го убиваме.
На другата сутрин излязох рано, още преди осем, купих понички
и портокалов сок и отидох на Грийн стрийт. Беше сив ден, усоен и
влажен, и звъннах по домофона три пъти, като натисках дълго звънеца,
после се отдръпнах в края на тротоара и присвил очи, се взрях в
шестия етаж.
Тъкмо се канех да звънна отново, когато чух по домофона гласа
му. — Ало?
— Аз съм — казах. — Може ли да се кача горе? — Отговор не
последва. — Искам да се извиня — продължих. — Трябва да се видим.
Нося понички. — И този път настъпи мълчание. — Ало? — извиках аз.
— Харолд — каза той и аз забелязах, че гласът му звучи странно.
Приглушено, сякаш в устата му са поникнали втори ред зъби и той
говори през тях. — Ако те пусна да се качиш, ще ми обещаеш ли, че
няма да се сърдиш и да крещиш?
Този път замълчах аз. Не знаех за какво говори.
— Да — отвърнах и след секунда-две вратата щракна и се
отвори.
Слязох от асансьора и първата минута не видях нищо, само онзи
прекрасен апартамент с неговите стени от светлина. После обаче си
чух името, погледнах надолу и го видях.
Само как не изпуснах поничките. Усетих как крайниците ми се
вцепеняват. Той седеше на пода, но се подпираше на дясната ръка и
когато приклекнах до него, извърна глава на другата страна и вдигна
лявата ръка пред лицето си, сякаш се предпазваше.
— Взел е резервните ключове — обясни, а лицето му бе толкова
издуто, че устните му нямаше къде да се движат. — Снощи се прибрах
и той беше тук.
После се обърна към мен, лицето му бе като одран и изкормен
звяр, оставен на жегата с органи, слели се на пихтия от плът: от очите
не видях друго, освен дългата черта на миглите, размазано петно, което
се чернееше на фона на бузите, обагрени в ужасно синьо, синьото на
тлението, на мухъла. Стори ми се, че плаче, но той не плачеше.
— Извинявай, Харолд, извинявай.

392
 Постарах се да не се разкрещя — не на него, а просто да изразя с
крясъците нещо, което не можех да изрека, — после му казах:
— Ще ти помогнем да ти олекне — рекох. — Ще се обадим в
полицията и тогава вече…
— Не — отсече той. — Не на полицията.
— Трябва да го направим — отвърнах аз. — Джуд. Трябва да го
направиш.
— Не — повтори той. — Няма да се оплача. Не мога… — Той си
пое въздух. — Не мога да понеса това унижение. Не мога.
— Добре тогава — кимнах с мисълта, че ще го обсъдя с него по-
късно. — Но ако той се върне?
Той поклати глава, съвсем леко.
— Няма да се върне — заяви с новия си фъфлещ глас.
Вече се чувствах замаян, такива усилия ми струваше да потискам
желанието да изхвърча оттук, да намеря Калеб и да го убия, от
усилията да приема, че някой му е причинил всичко това, замаян от
това да видя пребит и безпомощен човек с такова достойнство, човек,
който се старае винаги да е овладян и спретнат.
— Къде е количката? — попитах го.
Той издаде нещо като блеене и заговори толкова тихо, че се
наложи да го моля да повтори, макар и да виждах, че го боли да
говори.
— Долу на стълбите — рече накрая и този път бях сигурен, че
плаче, въпреки че дори не можеше да отвори очите си за сълзите.
Разтрепери се.
Сега вече треперех и аз. Оставих го да седи там, на пода, и
отидох да прибера количката, метната надолу по стълбите толкова
силно, че бе отскочила от стената отсреща и се бе заклещила по
средата на стъпалата за четвъртия етаж. Докато се връщах при него,
забелязах, че подът лепне, видях и голямо ярко петно бълвоч,
разхвърчал се и вече засъхнал при масата за хранене.
— Хвани се за врата ми — му казах и той ме послуша, после,
докато го вдигах, извика, а аз се извиних и го сложих да седне на
инвалидната количка.
Докато го правех, забелязах, че отзад по тениската му — от ония
сивите, дебелите, с които той обичаше да спи — има кръв, прясна и
спечена, отзад панталонът също беше окървавен.

393
 Отдръпнах се и звъннах на Анди, казах му, че е спешно. Извадих
късмет: Анди беше останал за почивните дни в града и се разбрахме
след двайсет минути да ни чака в кабинета си.
Откарах го с колата. Помогнах му да слезе — той явно не искаше
да мърда лявата си ръка и след като се изправи, държеше десния си
крак на една страна, та да не докосва земята, а после, когато го хванах
през гърдите, за да го сложа на количката, издаде странен звук, като на
птица, — а когато Анди отвори вратата и го видя, ми се стори, че ще
повърне.
— Джуд — каза Анди, след като си върна дар словото, и
приклекна до него, но той не отговори.
Отведохме го в кабинета и отидохме да поговорим в чакалнята.
Разказах на Анди за Калеб. Разказах му какво според мен се е случило.
Разказах му какъв според мен е проблемът: че вероятно си е счупил
лявата ръка, че десният му крак също е пострадал, че му тече кръв и
откъде, че по подовете също е имало кръв. Казах му и че отказва да
съобщи в полицията.
— Ясно — отвърна Анди. Беше шокиран, виждах го. Току
преглъщаше. — Ясно, ясно. — Той замълча и си разтърка очите. — Ще
почакаш ли малко тук?
След четирийсет минути излезе от кабинета.
— Ще го заведа в болницата да мине на рентген — обясни. —
Почти сигурен съм, че лявата му китка е счупена, няколко ребра също.
А ако кракът му е… — Той замълча. — А ако е пострадал и кракът му,
имаме проблем — допълни. Сякаш бе забравил, че съм в помещението.
После се поокопити. — Ти върви — подкани. — Ще ти звънна, щом
всичко приключи.
— Ще остана — възразих аз.
— Недей, Харолд — настоя той, сетне по-меко: — Звънни в
кантората, тази седмица е изключено да отиде на работа. — Анди
помълча малко. — Каза… каза да си им съобщял, че е станала
автомобилна катастрофа. — Тъкмо преди да си тръгна, пророни тихо:
— На мен каза, че бил играл тенис.
— Знам — отвърнах. Докривя ми, че сме такива глупаци. — И на
мен каза същото.
Върнах се с ключовете му на Грийн стрийт. Доста време, няколко
дълги минути само стоях на вратата и гледах. Облаците, похлупили

394
небето, се бяха поразкъсали, но пак не грееше слънце, та в
апартамента и с вдигнати щори да изглежда светло. Открай време
мястото ми се бе струвало изпълнено с надежда — с високите си
тавани, с чистотата си, с видимостта и обещанието за прозрачност.
Понеже тук живееше той, имаше колкото щеш чистещи
препарати и аз се заех да чистя. Измих подовете, лепкавите петна се
оказаха спечена кръв. Не се различаваха лесно, защото подовете бяха
тъмни, но аз ги познах по миризмата, наситена, с дъх, който
обонянието долавя на мига. Той явно се бе опитал да почисти в банята,
но и там по мрамора имаше разпръскана кръв, засъхнала в
ръждиворозовите тонове на залеза, махаха се трудно, но аз се
постарах. Погледнах в кошчетата за отпадъци — вероятно за улики, но
там нямаше нищо: всички бяха почистени и изпразнени. Дрехите му от
предишната вечер бяха намятани при канапето във всекидневната.
Ризата беше разкъсана, сякаш раздрана с нокти, и аз я хвърлих, занесох
костюма на химическо чистене. Иначе жилището бе съвсем чисто. Бях
влязъл със свито сърце в спалнята, очаквах да видя счупени лампи,
намятани дрехи, но тя си беше непокътната, сякаш там изобщо не
живееше никой, сякаш е от мостра, от реклама на живот, на какъвто
завиждаме. Човекът, който живееше там, преспокойно можеше да
прави купони, можеше да е безгрижен и самоуверен, вечерно време
можеше да вдига щорите и заедно с приятелите си да танцува, а
минувачите по Грийн стрийт и „Мърсър“ можеха да вдигат очи към
кутийката светлина, рееща се в небето, и да си представят, че
обитателите й не знаят какво е това нещастие, страх, грижи.
Писах по имейла на Лушън, когото бях виждал веднъж и който
всъщност беше приятел на приятел на Лорънс, и му съобщих, че е
станала ужасна автомобилна катастрофа и Джуд е в болница. Отидох
да му купя лесни за преглъщане неща: супи, пудинги, сокове. Издирих
адреса на Калеб Портър и си го повтарях: Двайсет и девета улица
номер 50 в Уест Сайд, апартамент 17Г, докато го запомних. Звъннах на
ключаря, казах, че е спешно и трябва да сменя всички ключалки: на
вратата на входа, на асансьора, на апартамента. Отворих прозорците,
та влажният въздух да разсее миризмата на кръв, на препарати.
Оставих на секретарката на Юридическия факултет съобщение, че
имам неотложни семейни дела и тази седмица не мога да проведа
лекциите и занятията. Пратих съобщения и на двама-трима от колегите

395
с молба да ги поемат. Реших да звънна и на един свой стар приятел от
Юридическия факултет, който работеше в Окръжната прокуратура.
Исках да му обясня какво се е случило, без да споменавам името му.
Щях да попитам дали не може да издейства да задържат Калеб Портър.
— Но казваш, че жертвата не иска да пусне жалба, така ли? —
щеше да попита Ави.
— Да, не иска — щях да призная.
— Може ли да бъде убеден?
— Не мисля — щях да призная.
— Е, Харолд — щеше да възкликне Ави, озадачен и раздразнен.
— В такъв случай не знам какво да ти кажа. Знаеш не по-зле от мен, че
не мога да направя нищо, ако жертвата не иска да говори.
Помня, помислих си, както си мисля много рядко, колко
ненадеждно нещо е законът, колко зависи от случайностите, колко
малко утеха носи системата и колко е безполезна за онези, които се
нуждаят най-много от защита.
След това отидох в банята, бръкнах под мивката и напипах плика
с ножчетата за бръснене и памучетата, които хвърлих в шахтата.
Мразех го този плик, мразех самата мисъл, че със сигурност ще го
открия там.
Веднъж в началото на май преди седем години той дойде в
къщата в Труро. Беше го направил спонтанно: бях горе и се опитвах да
пиша, имаше евтини билети и му казах да дойде, после за моя
изненада той наистина се появи — дори тогава изобщо не излизаше от
кантората на „Роузън Причард“. Онзи ден беше щастлив, аз също.
Оставих го да реже на ситно в кухнята червено зеле и заведох
водопроводчика горе, той слагаше в нашата баня нова тоалетна чиния,
после, преди да си тръгне, го помолих да погледне мивката в банята
долу, при стаята на Джуд, нещо течеше.
Той затегна едно, смени други и след като се подаде изпод
шкафчето, ми протегна нещо.
— Беше залепено отдолу на мивката — обясни.
— Какво е това? — попитах, след като взех пакета.
Той сви рамене.
— Не знам. Но беше залепено много здраво с тиксо.
Прибра си инструментите, а аз продължих да стоя там като
вцепенен и да гледам плика, който водопроводчикът ми беше дал,

396
после той ми махна с ръка и си тръгна, чух го да се сбогува и с Джуд,
докато излизаше и си свирукаше.
Погледнах плика. Беше най-обикновен, найлонов, вътре имаше
десет бръснарски ножчета и мокри кърпички, всяка в отделна обвивка,
както и парчета марля, сгънати като за инжекция, и бинт. Стоях там,
стиснал плика, и знаех за какво е, макар и никога да не бях виждал
доказателства, макар никога да не бях виждал такова нещо. Въпреки
това знаех.
Отидох в кухнята, той още беше там, още беше щастлив, миеше
купата, в която бе киснал рибата. Дори си тананикаше съвсем тихо,
правеше го само когато наистина е много доволен, както котка мърка,
когато се припича сама на слънце.
— Защо не ми каза, че ти трябва помощ при смяната на
тоалетната чиния — попита, без да вдига поглед. — Можех да го
направя и да си спестиш парите.
Имаше всички тези умения: на водопроводчик, електротехник,
дърводелец, градинар. Веднъж отидохме у Лорънс, та той да му обясни
как точно да премести една ябълка от единия ъгъл на задния двор в
другия, на повече слънце, без да я повреди.
Известно време стоях там и го гледах. Изпитвах толкова много
неща наведнъж, че взети заедно, те се превръщаха в нищо, във
вцепенение, в липса на чувства, породена от тяхното изобилие. Накрая
го повиках и той вдигна очи.
— Какво е това? — попитах го и вдигнах пред него плика.
Той застина с ръка, вдигната над купата, и аз си спомням как
виждах, че по върховете на пръстите му се образуват капки вода, които
капят, сякаш той се е порязал с ножа и сега вместо кръв му тече вода.
Той отвори уста и я затвори.
— Извинявай, Харолд — промълви много тихо.
Свали ръката си и я избърса бавно с кърпата за съдове. Това ме
ядоса.
— Не те карам да се извиняваш, Джуд — казах му. — Питам те
какво е това. Само не ми казвай: „Плик с бръснарски ножчета“. Какво
е това? Защо си го залепил под мивката?
Той ме гледа дълго с онзи свой вид — знам, че знаеш кой, —
когато виждаш, че още докато те гледа, се отдръпва, когато виждаш, че

397
вратите вътре в него се захлопват и се заключват, а мостовете се вдигат
над рова с вода.
— Знаеш какво е — отговори накрая той все така тихо.
— Искам да го чуя как го казваш — подканих аз.
— Просто ми трябва — рече той.
— Кажи ми какво правиш с тези неща тук — настоях аз и го
загледах.
Той сведе очи към купата с картофите.
— Понякога имам нужда да се режа с ножчетата — отговори
най-сетне. — Извинявай, Харолд.
Изведнъж ме обхвана паника и от паниката спрях да мисля
трезво.
— Какво, да го вземат мътните, означава това? — попитах, може
дори да съм го изкрещял.
Той се отдръпна назад, към мивката, сякаш се канех да му се
нахвърля и затова иска да е по-надалеч.
— Не знам — промълви. — Извинявай, Харолд.
— Колко често е това „понякога“? — натъртих.
И той вече изпадаше в паника, виждах го.
— Не знам — отговори. — Зависи.
— Е, приблизително. За да получа някаква представа.
— Не знам — повтори отчаян той. — Не знам. Сигурно по
няколко пъти на седмица.
— По няколко пъти на седмица ли? — повторих, после спрях.
Изведнъж ми се прииска да се махна оттам. Взех от стола якето си и
напъхах в джоба плика. — Гледай да си тук, щом се прибера — му
казах и излязох.
(Той обичаше да изчезва: решеше ли, че Джулия или аз сме
недоволни от него, гледаше час по-скоро да се махне от погледа ни,
сякаш е грозен предмет, който трябва да се отстрани.)
Слязох надолу, към плажа, и тръгнах през дюните, беше ме обзел
гняв, какъвто усещаш, щом си дадеш сметка, че си се провалил, когато
си сигурен, че грешиш. За пръв път схванах, че не само той се
раздвоява в наше присъствие, но че го правим и ние: виждахме в него
каквото ни се искаше да видим и си позволявахме да не забелязваме
нищо друго. Бяхме зле подготвени. Повечето хора са лесни: тяхното
нещастие е и наше нещастие, тяхната мъка е разбираема, пристъпите

398
им на омраза към самите себе си отшумяват бързо, лесно ще се
справиш с тях. При него обаче не беше така. Не знаехме как да му
помогнем, защото ни липсваше въображение, за да сложим диагноза на
проблемите му. Но това са само оправдания.
Когато се прибрах в къщата, почти се беше мръкнало и аз видях
през прозореца силуета му, движеше се из кухнята. Седнах на един
стол на верандата, искаше ми се и Джулия да е тук, а не при баща си в
Англия.
Задната врата се отвори.
— На вечеря — каза той тихо и аз станах, за да вляза вътре.
Беше приготвил едно от любимите ми ястия: рибата, която бях
купил предишния ден, варена и запържена, картофи, изпечени така,
както той знаеше, че ги обичам, с много мащерка и моркови, и салата
от зеле, залята със сос с горчица, както я харесвах. Но на мен изобщо
не ми се ядеше. Той ми сипа от яденето, сипа и на себе си и седна.
— Изглежда прекрасно — казах му. — Благодаря, че си сготвил.
— Той кимна. И двамата погледнахме чиниите, вкусното ядене, което
никой нямаше и да докосне. — Джуд — продължих, — трябва да се
извиня. Наистина съжалявам… не биваше да ти се нахвърлям така.
— Не се притеснявай — отвърна той. — Разбирам.
— Не — продължих аз. — Не биваше да го правя. Но бях много
разстроен. — Той отново заби поглед надолу. — Знаеш ли защо бях
разстроен? — попитах го.
— Защото — подхвана той. — Защото съм го донесъл в къщата
ти.
— Не — възразих. — Не заради това. Тази къща, Джуд, не е само
моя, не е само на Джулия, тя е и твоя. Искам да знаеш, че можеш да
носиш тук, в дома си, каквото поискаш. Разстроен съм, защото си
причиняваш това ужасно нещо. — Той не вдигна очи. — Приятелите
ти знаят ли, че го правиш? Анди знае ли?
Той кимна едва доловимо.
— Уилем знае — промълви едва чуто. — И Анди.
— И какво казва Анди? — попитах с мисълта „И таз добра,
Анди“.
— Казва… казва, че трябвало да отида на терапевт.
— И отиде ли? — попитах го, но той не отговори. — И в
Кеймбридж ли има такъв плик? — продължих с въпросите и след като

399
помълча, той ме погледна и още веднъж кимна. — Джуд — рекох, —
защо си го причиняваш?
Той мълча дълго, аз също. Слушах морето. Накрая той каза:
— По няколко причини.
— Например?
— Понякога се чувствам ужасно, срамувам се и искам да го усетя
и физически — подхвана и ме погледна, а после пак сведе очи. — Друг
път ме обземат толкова много чувства, че не искам да изпитвам нищо
— това ми помага да ги притъпя. Случва се и да се чувствам щастлив и
искам да си напомня, че не бива.
— Защо? — възкликнах, след като си върнах дар словото, но той
само поклати глава и не отговори, затова също замълчах.
Той си пое въздух.
— Виж какво — рече внезапно и решително и ме погледна право
в лицето, — ако искаш да отмениш осиновяването, ще те разбера.
Бях толкова смаян, че чак се ядосах — и през ум не ми беше
минавало. Тъкмо да му кресна, когато забелязах, че се опитва да си
вдъхне смелост, и разбрах, че е ужасен: наистина смяташе, че може би
ще го направя. И наистина щеше да ми влезе в положението, ако
кажех, че намеренията ми са такива. Очакваше го. След време си дадох
сметка, че в годините непосредствено след осиновяването постоянно
се е питал докога ще трае това, постоянно се е питал заради коя негова
постъпка ще се откажа от него.
— Няма да го направя никога — отсякох възможно най-твърдо.
Онази вечер се опитах да поговоря с него. Срамуваше се от
онова, което върши, виждах го, но съвсем искрено недоумяваше защо
го правя на такъв въпрос, защо ние с теб и Анди го взимаме толкова
присърце.
— От това не се мре — все повтаряше, сякаш се притеснявахме
от такива неща, — знам кога да спра. — Отказваше да отиде на
психотерапевт, а не можеше да обясни защо. Виждах, че му е
неприятно да го прави, но и не си представяше живота без това. —
Имам нужда — все повтаряше. — Имам нужда. Така нещата изглеждат
логични.
— Но със сигурност е имало период в живота ти, когато не си го
правил, нали? — питах го и той клатеше глава.

400
 — Имам нужда — повтаряше. — Помага ми, Харолд, повярвай
ми.
— Но защо имаш нужда? — питах.
Той клатеше глава.
— Помага ми да не губя контрол над живота си — заяви най-
сетне.
Накрая не знаех какво друго да кажа.
— Ще го задържа — рекох и вдигнах плика, а той се свъси и
кимна. — Джуд — повиках го и той отново вдигна очи към мен. — Ако
го изхвърля, ще направиш ли друг?
Той притихна и се загледа в чинията.
— Да — отговори.
Въпреки това го изхвърлих, разбира се, напъхах го на дъното на
плика с отпадъците и го отнесох в боклукчийския контейнер в края на
пътя. Почистихме в кухнята, без да казваме нищо — и двамата бяхме
изтощени, и двамата не се бяхме докоснали до храната, — после той
отиде да си легне, аз също. По онова време още се стараех да уважавам
личното му пространство, а трябваше да го сграбча и да го притисна до
себе си, но не го направих.
Ала докато лежах буден в леглото, си мислех за него, представях
си как стиска с дълги пръсти острието на бръснарското ножче, затова
слязох долу в кухнята. Извадих от чекмеджето под фурната голямата
купа и се заех да слагам в нея всичко остро, което намерих: ножове,
ножици, тирбушони, щипки за омар. После ги отнесох със себе си във
всекидневната, където седнах на стола, обърнат към морето, и стиснах
в ръце купата.
Събудих се от някакъв шум. Подът в кухнята изскърца, затова
изправих гръб в тъмното и си наложих да стоя тихо, после заслушах
как той върви, как стъпва отчетливо с левия крак и влачи леко десния,
по едно време отвори едно от чекмеджетата и след няколко секунди го
затвори. После друго, трето, докато не отвори и не затвори всички
чекмеджета, всички шкафове. Не беше включил осветлението —
имаше достатъчно лунна светлина — и аз си представих как стои в
новия свят на кухнята без остри предмети в нея и си дава сметка, че
съм му прибрал всичко: бях взел дори вилиците. Седях, затаил дъх, и
слушах тишината в кухнята. За миг сякаш проведохме разговор,

401
разговор без думи, без да се виждаме. Накрая чух как той се обръща и
стъпките му се отдалечават обратно към неговата стая.
На другата вечер, след като се прибрах у дома в Кеймбридж,
отидох в неговата баня и намерих още един плик, същия като в Труро,
изхвърлих и него. Но после никога вече не съм намирал пликове и в
Кеймбридж, и в Труро. Той явно бе намерил друго място, където да ги
крие, място, което така и не намерих — няма как да е разнасял по
самолетите бръснарски ножчета. Но отидех ли на Грийн стрийт, винаги
си намирах повод да се прокрадна в банята. Тук той държеше плика в
същото старо скривалище и всеки път аз му го взимах, пъхах си го в
джоба и след като си тръгнех, го изхвърлях. Няма как, разбира се, той
да не е знаел, че го правя, но никога не сме го обсъждали. Всеки път
пликът бе на ново място. След като той осъзна, че трябва да го крие и
от теб, няма случай да съм проверявал и да съм го откривал. Но пак
продължавах да проверявам: където и да бях, в апартамента, а по-
късно в къщата извън Ню Йорк или в лондонското жилище, отивах в
банята и търсех плика. Никога вече не го открих. Баните, проектирани
от Малкълм, бяха съвсем неусложнени, със строги линии и въпреки
това той бе намерил и в тях място, където да крие плика, така че да не
го намеря никога.
През годините съм се опитвал да поговоря с него за това. В деня,
след като се натъкнах на първия плик, звъннах на Анди и му се
разкрещях, а той не ме спря, което не беше в стила му.
— Знам — каза ми. — Знам. — А после: — Харолд, не ехиднича,
не ти задавам риторичен въпрос. Но я ми кажи: какво да направя?
И аз, разбира се, не знаех какво да отговоря.
Именно ти стигна най-далеч с него. Но знам, че си обвинявал
себе си. Аз също се обвинявах. Защото направих нещо, по-страшно и
от това да го приема: търпях го. Предпочетох да забравя, че той си го
причинява, понеже ми беше прекалено трудно да намеря решение и
исках да му се радвам като на човека, когото той искаше да виждаме,
макар и да бях наясно, че не е толкова просто. Втълпявах си, че му
давам възможност да запази достойнството си, предпочитах да
забравя, че хиляди нощи той го жертва. Укорявах го, опитвах се да го
вразумя, макар и да знаех, че такъв подход не помага, и въпреки че го
знаех, не опитах нещо друго: нещо по-крайно, нещо, което можеше да
ме отчужди от него. Знаех, че се държа като страхливец, защото така и

402
не споменах на Джулия за плика, така и не споменах какво съм научил
онази вечер в Труро за него. Накрая тя разбра и това е един от малкото
пъти, когато съм я виждал толкова ядосана.
— Как си допуснал такова нещо? — попита ме тя. — Как си
допуснал да продължава толкова дълго?
Никога не е казвала, че ме смята за пряко отговорен, но знаех, че
го мисли, то оставаше да не го мисли! Мислех го и аз.
И ето че сега бях в апартамента му, където преди няколко часа,
докато съм лежал буден, са го били. Седях на канапето с телефона в
ръка, чаках Анди да ми се обади и да ми каже, че вече могат да ми го
върнат, да го поверят на грижите ми. Вдигнах щората отсреща, седнах
отново и се загледах в стоманеното небе, докато облаците се сляха в
едно и накрая не виждах друго, освен сив здрач и нощ, в която денят
беше потънал бавно.

Онази вечер Анди ми звънна в шест, девет часа, след като го

оставих при него, и ме посрещна на вратата.
— Спи в кабинета — обясни. А после: — Счупена лява китка,
четири счупени ребра, слава богу, няма счупени кости на краката.
Слава богу, няма и мозъчно сътресение. Счупена опашна кост.
Изметнато рамо, наместих го. Охлузвания по целия гръб и торс, явно
са го ритали. Но няма вътрешни кръвоизливи. Лицето му изглежда по-
зле, отколкото е: очите и носът му не са пострадали, няма счупени
кости, сложих му лед, трябва да го правиш и ти — редовно. Рани по
краката. Ето какво ме безпокои. Написал съм ти рецепта за
антибиотик, започнал съм с малка доза, за всеки случай, но ако ти
спомене, че му е горещо или го тресе, трябва да съобщиш незабавно —
само това оставаше — да получи инфекция. Гърбът му е на ивици…
— В какъв смисъл „на ивици“? — попитах го аз.
Анди започна да нервничи.
— Явно са го удряли с колан, но той отказва да уточни.
Превързах го, давам ти антибиотик, който да нанасяш, от утре започни
да промиваш раните и да сменяш превръзката. Той ще се дърпа, но
положението не е никак розово. Ето тук съм ти написал всички
указания. — Той ми подаде найлонов плик, погледнах вътре: шишенца
с хапове, бинт, тубички крем. — Тези тук — подхвана пак Анди и

403
извади едно от лекарствата — са за болката, той ги мрази. Но няма как
да мине без тях, давай му по едно хапче на дванайсет часа, веднъж
сутрин и веднъж вечер. От тях ще го кара на сън, затова не го пускай
навън сам, не му позволявай да вдига каквото и да било. Освен това от
хапчетата ще му се гади, но го карай да се храни: нещо леко, ориз,
бульон. Постарай се да го накараш да седи на инвалидната количка,
макар че и бездруго няма да иска да се движи много-много. Звъннах на
зъболекаря му и му записах час за девет в понеделник, има два избити
зъба. Най-важно е да спи възможно най-много, ще мина утре следобед,
ще идвам и всяка вечер до края на седмицата. Но не го пускай да ходи
на работа, макар че… според мен едва ли ще иска. — Анди замълча
точно толкова внезапно, колкото и бе заговорил, и известно време
стояхме и мълчахме. — Мамка му, направо не мога да повярвам —
каза накрая. — Мамка му, тъпанар с тъпанар. Иде ми да го намеря и да
му тегля куршума.
— Знам — рекох. — И на мен.
Анди поклати глава.
— Не ми дава да съобщя — сподели. — Молих го как ли не.
Отново се стъписах, щом го видях, и той поклати глава, когато се
опитах да му помогна да седне на количката, затова продължихме да
стоим и да гледаме как се намества на седалката, пак беше със същите
дрехи с кръв по тях, засъхнала на ръждиви континенти.
— Благодаря, Анди — каза той много тихо. — Извинявай.
А Анди го хвана отзад за тила и не отговори.
Вече беше тъмно, когато се прибрахме на Грийн стрийт. Както
знаеш, инвалидната му количка беше от онези, съвсем леките,
елегантните, които агресивно утвърждават, че човекът, опрял до тях,
може да се оправя и сам, и нямат дори дръжки, защото се предполага,
че той никога няма да допусне позора да го тика друг. Налагаше се да я
хванеш отгоре за облегалката, която беше съвсем ниска, и да я
направляваш така. Спрях в антрето, за да включа осветлението, и
двамата премигахме.
— Почистил си — каза той.
— Ами, да — потвърдих. — Опасявам се обаче, че не толкова
добре, както ти.
— Благодаря ти — промълви той.

404
 — За нищо — отвърнах. Известно време мълчахме. — Дали да
не ти помогна да се преоблечеш и после да хапнеш нещо?
Той поклати глава.
— Не, благодаря. Не съм гладен. И мога сам.
Сега беше притихнал, овладян: от човека, когото бях виждал
преди, не бе останала и следа, той отново бе хванат като в клетка, беше
се озовал в лабиринта на някакво подземие. Винаги се държеше
любезно, но опиташе ли да се защити, да докаже, че се оправя и сам,
ставаше още по-любезен и някак отчужден, като пътешественик, който
се е озовал сред дивашко племе и внимава да не се вживява особено.
Въздъхнах тихо и го заведох в стаята му, казах, че ще бъда там, в
случай че има нужда от нещо, и той кимна. Седнах на пода при
затворената врата и зачаках: чувах как той пуска и спира чешмата, чух
и стъпките му, после дълго мълчание и въздишката на леглото, когато
той седна на него.
По едно време влязох вътре, той лежеше завит и аз седнах до
него в края на леглото.
— Сигурен ли си, че няма да хапнеш нещо? — попитах.
— Да — отвърна той и след малко ме погледна.
Вече можеше да отваря очи и на белия фон на чаршафите беше в
камуфлажните цветове на плодороден тлъст чернозем: зелените му очи
бяха с цвят на джунгла, косата му бе на златистокестеняви кичури,
лицето му вече не се синееше както сутринта и сега беше с цвета на
тъмен лъскав бронз.
— Извинявай, Харолд — подхвана той. — Извинявай, че снощи
ти се разкрещях, извинявай, че ти създавам такива главоболия.
Извинявай, че…
— Джуд — прекъснах го аз, — стига си се извинявал. Ако някой
трябва да се извинява, то това съм аз. Жалко, че не съм ти помогнал.
Той затвори очи, пак ги отвори и се извърна на другата страна.
— Ужасно ме е срам — пророни тихо.
Погалих го по косата, той не ме спря.
— Няма от какво да те е срам — уверих го. — Не си направил
нищо лошо. — Плачеше ми се, но си помислих, че той сигурно ще се
разплаче, и е по-добре да се сдържа. — Знаеш го, нали? — попитах го.
— Знаеш, че нямаш никаква вина, знаеш, че не си го заслужил с нищо,
нали? — Той не отговори, затова продължих да питам и питам, докато

405
накрая той не кимна едва-едва. — Знаеш, че онзи тип е негодник,
нали? — попитах и той се обърна на другата страна. — Знаеш, че
нямаш никаква вина, нали? — попитах. — Знаеш, че това изобщо не е
показателно за теб и колко струваш, нали?
— Харолд — промълви той. — Моля те.
И аз млъкнах, макар че всъщност трябваше да продължа.
Известно време не казахме нищо.
— Мога ли да ти задам един въпрос? — подхванах аз накрая и
след миг-два той кимна още веднъж.
Дори не знаех какво ще кажа, докато не го казах, а когато го
казах, не знаех откъде ми е хрумнало, подозирам, че съм го знаел
винаги, но не съм искал да питам, страхувал съм се от отговора: знаел
съм го и не съм искал да го чувам.
— Като дете насилвали ли са те сексуално?
По-скоро усетих, отколкото видях как той застава нащрек и
почувствах с ръката си, че се разтреперва. Още не ме беше погледнал,
сега само се обърна на лявата страна и премести превързаната си ръка
на възглавницата до себе си.
— Господи, Харолд — каза накрая.
Отдръпнах ръката си.
— На колко години беше, когато се случи? — попитах.
Той продължи да мълчи, сетне зарови лице във възглавницата.
— Харолд — промълви, — наистина съм уморен. Спи ми се.
Хванах го за рамото, което отскочи, но не махнах ръката си.
Усетих с длан как мускулите му се изопват, усетих как по тялото му
минава тръпка.
— Няма страшно — казах му. — Няма от какво да се срамуваш
— допълних. — Ти, Джуд, нямаш никаква вина, разбираш ли ме?
Но той се престори на заспал, макар и още да усещах онази
тръпка, напрегнатото му разтревожено тяло.
Поседях там още малко, погледах как той лежи, без да помръдва.
Накрая излязох и затворих вратата.
Останах до края на седмицата. Онази вечер ти му се обади,
вдигнах аз и те излъгах, изтърсих някаква небивалица за злополука,
долових от гласа ти, че си притеснен, и ми се прииска ужасно да ти
кажа истината. На другия ден ти се обади още веднъж и аз чух зад
вратата как те излъга и той:

406
 — Автомобилна катастрофа. Не. Не е сериозно. Моля? Ходих за
почивните дни в къщата на Ричард. Задрямал съм и съм се ударил в
едно дърво. Не знам, бях уморен… скъсвам се от работа. Не, под наем.
Защото моята е на поправка. Не е кой знае какво. Не, всичко ще бъде
наред. Не, знаеш си го Харолд, винаги драматизира. Обещавам.
Заклевам се. Не, в Рим е до края на другия месец. Уилем, обещавам.
Добре. Знам. Добре де. Обещавам, на всяка цена. И ти. Чао.
Като цяло беше кротък, сговорчив. Всяка сутрин си изяждаше
супата, пиеше си хапчетата. От тях все го караше на сън. Всяка сутрин
отиваше да поработи в кабинета, но в единайсет вече спеше на
кушетката. Спеше и на обяд, и целия следобед, будех го чак за вечеря.
Ти му се обаждаше всяка вечер. Обаждаше се и Джулия: аз все се
опитвах да подслушвам, но не чувах много от разговорите им, чувах
само, че той не говори много, което означаваше, че затова пък говори
Джулия. Малкълм се отби няколко пъти, Хенри Йънговците и Роудс
също дойдоха да го видят. Джей Би изпрати рисунка на ирис: дотогава
не бях чувал да рисува цветя. Както бе предсказал и Анди, той се
дърпаше много за превръзките по краката и гърба, колкото и да го
умолявах, колкото и да му крещях, не искаше и не искаше да ми
разреши да ги видя. Виж, на Анди разрешаваше и аз чух как той му
казва:
— В такъв случай, щеш не щеш, ще се наложи да идваш през ден
в кабинета, за да ги сменям аз. Сериозно говоря.
— Добре — тросна се той.
Лушън също дойде да го види, но той беше заспал в кабинета си.
— Не го буди — каза Лушън, а после, след като надзърна в
кабинета: — Господи!
Поговорихме малко и той ми спомена колко му се възхищавали в
кантората, нещо, което никога не се уморяваш да чуваш за детето си,
независимо на колко години е, дали на четири и още ходи на забавачка,
където е ненадминато в глинените фигурки, или на четирийсет, работи
в една от най-големите адвокатски кантори и отстоява интересите на
престъпните корпорации.
— Бих казал, че трябва да се гордееш с него, но май знам какво е
отношението ти към такива кантори — ухили се Лушън.
Харесваше много Джуд, личеше си, и аз усетих, че ревнувам
леко, после пък ми докривя, че изобщо ревнувам.

407
 — Не — отвърнах. — Наистина се гордея с него.
Докривя ми и че години наред съм му се карал за „Роузън
Причард“, единственото място, където той се чувстваше в безопасност,
единственото място, където му беше леко, единственото място, където
страховете и несигурността му се изпаряваха.
Следващия понеделник, ден преди да си тръгна, той изглеждаше
по-добре: бузите му бяха с цвят на горчица, но отоците бяха спаднали
и вече личаха очертанията на лицето. Вече явно не го болеше толкова
да диша, да говори, гласът му не беше толкова задъхан, той приличаше
повече на себе си. Анди му бе разрешил да намали наполовина
сутрешната доза болкоуспокоителни и сега той бе по-бодър, макар и не
точно жизнен. Изиграхме партия шах, победи той.
— В четвъртък вечер се връщам — казах му аз, докато
вечеряхме.
Онзи семестър имах лекции само във вторник, сряда и
четвъртък.
— Недей, не се налага — спря ме той. — Благодаря ти, Харолд,
но наистина… всичко ще бъде наред.
— Вече съм си купил билет — обясних. — Пък и, Джуд… не е
нужно винаги да казваш „не“. Не помниш ли? Приемане?
Той не отговори.
Какво друго да ти кажа? Анди предлагаше да си остане вкъщи до
края на седмицата, но в сряда той се върна на работа. Въпреки
заканите Анди идваше всяка вечер да му сменя превръзките и да му
преглежда крака. Джулия се прибра и през октомври се редувахме с
нея да ходим в края на седмицата в Ню Йорк и да стоим с него на
Грийн стрийт. През седмицата пък ходеше Малкълм. На него не му
беше приятно, усещах го, но решихме по този въпрос да не обръщаме
внимание какво му е приятно и какво — не.
Състоянието му се подобри. По краката нямаше инфекция. По
гърба също. Анди все повтаряше, че е извадил късмет. Върна си и
теглото. В началото на ноември, когато ти си дойде, той се беше
възстановил почти напълно. За Деня на благодарността, който онази
година решихме да караме в Ню Йорк, за да не му се налага да пътува,
му свалиха и гипса и той пак си ходеше. Докато вечеряхме, не го
изпусках от око, наблюдавах как разговаря с Лорънс и се смее с една от
дъщерите му, но все си мислех и за онази вечер, за лицето му, когато

408
Калеб го сграбчи за китката, за болката, срама и страха, изписали се
върху това лице. Мислех за деня, когато научих, че използва инвалидна
количка: малко след като намерих в Труро онзи плик, отидох на
конференция в града и той дойде в ресторанта с количката — направо
онемях.
— Защо изобщо не си ми споменавал? — попитах, а той уж се
изненада, държеше се така, сякаш е останал с впечатлението, че ми е
казал. — Не — допълних, — не си. — Накрая той изплю камъчето:
така и така, не искал да съм го виждал такъв, слаб и безпомощен. — За
нищо на света не бих те възприел така — уверих го и макар и да бях на
друго мнение, това наистина ме накара да го възприемам по друг
начин, напомни ми, че онова, което знам за него, е съвсем мъничка
част от истината.
Понякога имам чувството, че онази седмица е само някакво
видение, че на нея сме станали свидетели само ние с Анди. През
следващите месеци все се намираше някой, който да го обърне на
шега: как той не ставал за шофьор, как искал да играе на „Уимбълдън“,
а той се смееше и също се шегуваше със самия себе си. В такива
мигове не ме гледаше никога, аз му напомнях какво всъщност се е
случило, напомнях му за онова, което той възприемаше като свой
позор.
След време обаче осъзнах, че онзи случай му е отнел много,
променил го е, превърнал го е в друг човек или може би в човека,
който навремето е бил. Смятах месеците преди Калеб за период, когато
той е бил по-здрав: срещнехме ли се, ми разрешаваше да го прегърна, а
ако го докоснех — ако го хванех през раменете, докато минавах покрай
него в кухнята, — не се дърпаше и ръката му продължаваше все така
равномерно да реже морковите отпред. Трябваше да минат двайсет
години, за да се случи това. Но след Калеб той се върна назад. В Деня
на благодарността тръгнах към него да го прегърна, а той побърза да
отстъпи вляво — съвсем леко, колкото ръцете ми да увиснат във
въздуха, и в един миг ние се погледнахме, при което осъзнах, че
каквото ми е било позволено допреди няколко месеца, вече не е: знаех,
че трябва да започна от самото начало. Знаех: решил е, че Калеб е
прав, че той е отблъскващ и някак си е заслужил каквото му се е
случило. И това бе най-страшното, най-осъдителното. Беше решил да
вярва на Калеб, да вярва на него, а не на нас, защото Калеб бе

409
потвърдил онова, което той си е мислел открай време, на което открай
време са го учели, а винаги е по-лесно да повярваш в онова, което вече
мислиш, отколкото да се опиташ да промениш възгледите си.
По-късно, когато нещата загрубяха, щях да се питам какво съм
могъл да кажа или да направя. Понякога щях да си мисля, че не съм
могъл да кажа нищо — имаше нещо, което вероятно щеше да помогне,
но и да го изречеше някой от нас, това нямаше да го убеди. Още се
отдавах на фантазиите си: оръжието, засадата, Двайсет и девета улица
номер петдесет в Уест Сайд, апартамент 17Г. Сега обаче си представях
не че ще стреляме, а че ще хванем за ръцете Калеб Портър, ще го
заведем долу при колата, ще го закараме на Грийн стрийт, ще го
завлечем горе. Ще му обясним какво да каже, ще го предупредим, че
ще бъдем пред вратата, ще чакаме в асансьора с пистолет, насочен към
гърба му. И ще слушаме иззад вратата какво казва: „Изобщо не го
мислех. Изобщо не бях прав. Онова, което направих, но най-вече
нещата, които казах, бяха предназначени за друг. Повярвай ми,
защото преди ми вярваше: ти си красив и съвършен, изобщо не мисля
онова, което казах. Грешах. Заблуждавах се, никой не се е
заблуждавал така, както аз“.

410
 3

В четири часа всеки следобед, след последния му час и преди да

го пратят да свърши нещо, той разполагаше със свободно време от
един час, а в сряда му даваха два часа. Доскоро той прекарваше тези
следобеди да чете или да разглежда парка, но напоследък, откакто брат
Лука му разреши, ходи в парника. Ако брат Лука беше там, той му
помагаше да полива растенията и запаметяваше имената им — Miltonia
sspectabilis, Alocasia amazonica, Asystasia gangetica — за да ги повтори
на брата и да получи похвала.
— Мисля, че Heliconia vellerigera е пораснала — щеше да каже и
да помилва мъхестите прицветници, а брат Лука щеше да го погледне и
да поклати глава.
— Невероятно — щеше да каже. — Мили боже, колко си
паметлив — а той щеше да му се усмихне, горд, че му е направил
впечатление.
Ако брат Лука го нямаше, той прекарваше времето да си играе с
разни неща. Братът му беше показал как, ако премести пластмасовите
саксии в ъгъла в дъното, отдолу ще се появи малка решетка с дупка
под нея с размери колкото да се побере найлоновата торба за боклук с
неговите неща. Затова той бе извадил от пръстта под дървото клечките
и камъчетата и беше преместил съкровището си в парника, където
беше топло и влажно и той можеше да си разглежда нещата, без да му
премръзват ръцете. През месеците Лука беше обогатил колекцията му:
беше му дал изхвърлено от морето кръгло стъкълце, за което му бе
казал, че е с цвета на очите му, метална свирка вътре с топче, което,
разтръскаш ли го, звънтеше като камбанка, и малко парцалено човече с
виненочервена вълнена дрешка и колан, окичен с мънички мъниста с
тюркоазен цвят — братът му обясни, че било направено от индианците
от племето навахо и го имал от малък. Преди два месеца той беше
отворил плика и бе открил, че Лука е оставил вътре захарна пръчка, и
макар да беше февруари, той се зарадва много: отдавна искаше да види
каква на вкус е захарната пръчка, затова я натроши на парченца, които

411
смучеше едно по едно, докато те не се превърнат на остра клечица, а
после ги схрускваше с кътници.
Братът му беше казал на другия ден да се постарае да дойде
веднага след часовете, понеже имал за него изненада. Цял ден не го
свърташе на едно място, той беше разсеян и дори не обърна особено
внимание, когато двама от братята го удариха — Михаил по лицето, а
Петър по гърба. Съсредоточи се чак след като брат Давид го
предупреди, че ако не внимава, ще го лишат от свободни часове и ще
получи допълнителна работа, и криво-ляво избута деня.
Веднага щом излезе навън и сградата на манастира се скри от
поглед, той се затича. Беше пролет, нямаше как той да не се чувства
щастлив: обичаше черешовите дръвчета с розови цветове, бухнали
като пяна, лалетата с невероятните им лъскави цветове, току-що
покълналата трева, крехка и мека под краката му. Случваше се, ако е
сам, да вади куклата навахо и една клечка с формата на човече, която
беше намерил, да седне на тревата и да си играе с тях. Имаше си
гласове за всеки и си нашепваше, защото брат Михаил беше казал, че
момчетата не си играели с кукли, пък и вече бил голям да си играе.
Запита се дали брат Лука го е видял как тича. Една сряда брат
Лука му каза:
— Днес те видях как тичаш насам. — Той тъкмо отвори уста, за
да се извини, когато братът продължи: — Леле, колко си бърз. Бива те
в тичането!
Той направо онемя, а братът се засмя и му каза да си затворел
устата.
Когато влезе в парника, вътре нямаше никого.
— Ехо! — извика той. — Братко Лука!
— Насам — чу и се обърна към стаичката до парника, където
държаха запасите тор и бутилките с йонизирана вода, както и
градинарските ножици и клещи, накачени на пръчка, и чувалчетата
изкуствен тор, струпани по пода. На него стаята му харесваше, вътре
миришеше на гора и на мъх, затова той се насочи на драго сърце към
нея и почука.
Влезе и в първия момент не успя да се ориентира. В
помещението беше тъмно и тихо, светеше само малко пламъче на пода
и брат Лука се беше надвесил над него.

412
 — Ела насам! — каза му братът и той отиде. — По-близо —
допълни братът и се засмя. — Няма страшно, Джуд.
Затова той се приближи, а братът вдигна нещо и възкликна:
„Изненада!“, при което той видя сладкишче, сладкишче със запалена
клечка кибрит, забита в средата.
— Какво е това? — попита той.
— Днес имаш рожден ден, нали? — попита братът. — А това тук
е тортата за рождения ти ден. Хайде, пожелай си нещо, духни
свещичката.
— За мен ли е? — попита той през пукота на пламъка.
— Да, за теб — потвърди братът. — Побързай, пожелай си нещо.
Никога дотогава не бе получавал торти за рождения си ден, но
беше чел за тях и знаеше какво да прави. Зажумя и си пожела нещо,
после отвори очи и духна свещичката, при което стаята потъна в пълен
мрак.
— Честито! — каза Лука и включи осветлението. Подаде му
сладкишчето, а когато той се опита да му предложи малко, Лука
поклати глава. — Твое е.
Той изяде сладкишчето, вътре в него имаше ситни боровинки и
то му се услади повече от всичко, което бе опитвал досега, беше сладко
— пресладко, както приляга на торта, а братът го наблюдаваше и се
усмихваше.
— Имам за теб още нещо — каза Лука и се пресегна зад него,
после му връчи пакет — голяма плоска кутия, увита във вестник и
завързана с канап. — Хайде, отвори я — подкани Лука и той го
послуша, махна внимателно вестника, за да го използват и друг път.
Кутията беше най-обикновена, мукавена, и след като я отвори,
той установи, че вътре има най-различни дървени кръгчета. В двата им
края имаше улеи и брат Лука му показа как може да ги съедини, за да
направи кутийки, а също как може да наслага отгоре клечки, за да
измайстори нещо като покрив. След много години, вече в колежа, той
щеше да види на витрината на един магазин за играчки кутия с такива
кубчета и щеше да си даде сметка, че в подаръка му е имало липсващи
части: островърхо триъгълниче, с което да направи покрив, и зелени
дъсчици, които да сложи отгоре. В онзи миг обаче той направо онемя
от радост, а после си спомни как трябва да се държи и благодари
отново и отново на брата.

413
 — За мен е удоволствие — рече Лука. — Все пак не ставаш
всеки ден на осем години, нали?
— Да — съгласи се той, дивашки ухилен на подаръка, и до края
на свободното време се зае да прави с дървените кубчета къщи и
кутийки, а брат Лука го гледаше и сегиз-тогиз се пресягаше да прибере
косата му зад ушите.
Прекарваше всяка свободна минута заедно с брата в парника. С
Лука беше друг човек. За останалите братя той беше бреме, купчина
неприятности и недостатъци и всеки ден носеше нови и нови
подробности за гадния му нрав: дай му да мечтае, само си измислял,
бил много чувствителен, много буен, много любопитен, много
припрян, много кльощав, много палав. Трябвало да бъде по-
признателен, по-смирен, по-сдържан, по-търпелив, по-чевръст, по-
послушен, да проявява повече уважение и почит. Но за брат Лука той
беше умен, беше пъргав, беше досетлив, беше изпълнен с живец. Брат
Лука никога не му казваше, че задава прекалено много въпроси, не му
казваше, че има неща, за които трябва да изчака да порасне, за да
разбере. Първия път, когато брат Лука започна да го гъделичка, той
ахна, а после се засмя неудържимо и брат Лука се засмя заедно с него,
после двамата започнаха да се боричкат на пода под орхидеите.
— Какъв прекрасен смях имаш — каза брат Лука, а също: —
Каква страхотна усмивка имаш, Джуд. — И: — Какъв радостен човек
си.
Накрая парникът се превърна в омагьосано място, в място,
преобразило го в момчето, което брат Лука виждаше, в забавен и весел
човек, с когото другите искат да общуват, в човек, по-добър и различен
от онова, което е.
Когато нещата с другите братя загрубееха, той си представяше,
че е в парника, че си играе или разговаря с брат Лука, и си повтаряше
каквото му е казвал брат Лука. Понякога положението не бе никак
розово и той не можеше да отиде на вечеря, но на другия ден винаги
намираше в стаята си нещо, оставено му от брат Лука: цвете, червено
листо, особено голям жълъд, каквито той бе започнал да събира и да
пази под решетката.
Другите братя бяха забелязали, че през цялото време е с брат
Лука, и той чувстваше, че не одобряват.

414
 — Внимавай с Лука — предупреди не друг, а брат Павел, брат
Павел, който го биеше и му крещеше. — Не е какъвто си го
представяш.
Но той не му обърна внимание. Никой от тях не беше какъвто се
представяше.
Веднъж той отиде късно в парника. Седмицата беше тежка,
биеха го много силно, от болка той едва вървеше. Предишната вечер го
бяха посетили и отец Гавриил, и брат Матей и сега го боляха всички
мускули. Беше петък, най-неочаквано брат Михаил го беше освободил
рано и той си помисли, че ще иде да си поиграе с кубчетата. След
такива изпълнения винаги му се искаше да е сам — искаше му се да
седи някъде на топло с играчките си, уж е много надалеч.
Когато отиде в парника, вътре нямаше никого, затова той вдигна
решетката и извади индианската кукла и кутията с кубчетата, но усети,
че и докато си играе с тях, плаче. Внимаваше да плаче по-малко — от
плача винаги се чувстваше по-зле, а на братята им ставаше неприятно
и те го наказваха, — но беше по-силно от него. Ако не друго, поне се
беше научил да плаче безмълвно, но лошото на такъв плач бе, че от
него го заболяваше, той насочваше натам цялото си внимание — и този
път накрая се наложи да остави играчките. Остана в парника до
първата камбана, после прибра нещата си и се затича надолу по хълма
обратно към кухнята, където щеше да чисти моркови, да бели картофи
и да реже керевиз за вечерята.
А после по причини, които така и не успя да посочи дори вече в
зряла възраст, нещата внезапно загрубяха още повече. Побоите станаха
още по-жестоки, посещенията — още по-страшни, нравоученията —
още по-неприятни. Той недоумяваше какво толкова е направил,
струваше му се, че си е същият, както преди. Но колективното
търпение на братята явно се беше изчерпало. Дори на брат Давид и
брат Петър, които му даваха да чете колкото поиска, явно не им се
говореше с него.
— Върви си, Джуд — рече брат Давид, когато той отиде да
обсъди с него книга с древногръцки митове, която братът му беше дал.
— Сега не искам да те гледам.
Той беше все по-убеден, че ще го изгонят, и изпадаше в ужас,
защото манастирът бе единственият дом, който е имал някога. Как
щеше да оцелее, какво щеше да прави по широкия свят, за който

415
братята му бяха разказвали, че гъмжи от опасности и съблазни?
Можеше да се хване на работа, знаеше го, ставаше за градинар, за
готвач и чистач, все щяха да го вземат някъде. Внушаваше си, че
тогава вече ще бъде по-добре. Няма да допуска грешките, които е
правел при братята.
— Знаеш ли колко струва да се грижим за теб? — попита го
веднъж брат Михаил. — И през ум не ни е минавало, че ще останеш
тук толкова дълго. — Той не знаеше какво да отговори, затова
продължи да седи, забил тъпо поглед в масата. — Извини се —
подкани брат Михаил.
— Извинявам се — пророни той.
Вече беше толкова уморен, че нямаше сили да ходи в парника.
Сега след часовете отиваше в единия ъгъл на избата — брат Павел му
беше казал, че там имало плъхове, но брат Матей бе отсякъл, че
нямало, — покатерваше се на телените рафтове, където държаха
кашоните с олио и макарони и чувалчетата брашно, и си почиваше,
докато не чуеше камбаната, след която трябваше да се качи горе. На
вечеря избягваше брат Лука и ако той му се усмихнеше, се обръщаше
на другата страна. Сега вече знаеше със сигурност, че не е момчето, за
каквото го мисли брат Лука — весело? забавно? — и се срамуваше от
себе си, от това, че някак си е измамил Лука.
Избягваше Лука от близо седмица, когато отиде веднъж в
скривалището си и видя брата там, чакаше го. Огледа се къде да се
спотаи, но нямаше къде и затова се разплака, като се извърна към
стената и започна да се извинява.
— Всичко е наред, Джуд — увери го брат Лука и след като се
приближи, го потупа по гърба. — Всичко е наред, всичко е наред. —
Братът седна на стъпалата в избата. — Ела насам, ела да седнеш до
мен — подкани, но той поклати глава, беше много объркан и смутен.
— Тогава поне седни — допълни Лука и той се подчини и се облегна
на стената.
Лука се изправи и затърси нещо из кашоните по горните рафтове,
после извади от един нещо и му го подаде: стъклена бутилка ябълков
сок.
— Не може — отвърна той на мига.
Не му беше разрешено да идва в избата: той проникваше през
едно прозорче отстрани и после слизаше по телените рафтове. За

416
хранителните запаси отговаряше брат Павел, който ги броеше всяка
седмица: ако изчезнеше нещо, щяха да обвинят него. Така ставаше
винаги.
— Няма страшно, Джуд — увери го братът. — Ще донеса друг.
Хайде, вземи го.
И накрая, след още увещания той взе сока. Беше сладък като
сироп и той се двоумеше дали да отпива от него на малки глътки, за да
си има за по-дълго, или да го изгълта, в случай че братът си промени
мнението и му го вземе.
След като изпи сока, двамата продължиха да седят в мълчание,
после по едно време братът каза тихо:
— Джуд… онова, което ти причиняват: не е хубаво. Не е редно
да го правят, не е редно да ти причиняват болка — при което той за
малко да се разплаче. — Аз за нищо на света няма да ти причинявам
болка, Джуд, знаеш го, нали?
Той намери сили да погледне Лука в дългото добро разтревожено
лице с къса прошарена брада и с очила, от които очите му изглеждаха
още по-големи, и кимна.
— Знам, братко Лука — каза.
Брат Лука мълча дълго и накрая рече:
— Знаеш ли, Джуд, че преди да дойда тук, в манастира, имах
син? Много ми приличаш на него. Обичах го силно. Но той умря и
тогава дойдох тук. — Той не знаеше какво да отговори, но явно не се и
налагаше, защото брат Лука продължи: — Гледам те понякога и си
мисля: не заслужаваш да ти се случват такива неща. Заслужаваш да
бъдеш с някой друг, с някой… — Брат Лука замълча още веднъж,
защото той се бе разплакал отново. — Джуд — каза той изненадан.
— Много ви моля — изхлипа той, — много ви моля, братко
Лука, не допускайте да ме изгонят оттук, ще се държа по-добре,
обещавам, обещавам. Не допускайте да ме изгонят.
— Джуд — рече братът, после седна и го притегли към тялото си.
— Никой няма да те изгони. Обещавам, никой няма да те изгони оттук.
— Накрая той се поуспокои и двамата седяха дълго, без да казват
нищо. — Исках само да ти обясня, че заслужаваш да си с човек, който
те обича. Като мен. Ако беше с мен, никога нямаше да ти причиня
болка. Щяхме да си живеем чудесно.
— Какво щяхме да правим? — попита той накрая.

417
 — Ами — отвърна след малко Лука, — щяхме да ходим на
къмпинг. Ходил ли си някога на къмпинг?
Той, разбира се, не беше ходил и Лука му разказа: за палатката,
за огъня, за мириса и пукота на накладения с борови клони огън, за
зефира на пръчка, за бухането на бухалите.
На другия ден той се върна в парника и през следващите
седмици и месеци Лука му разказваше за всички неща, които могат да
правят заедно, само двамата: ще ходят на плаж, ще ходят в града, на
панаири. Той ще си похапва пица, хамбургери, печена царевица,
сладолед. Ще се научи да играе бейзбол и да лови риба, те ще живеят
само двамата в малка къща, като баща и син, по цяла сутрин ще си
четат, по цял следобед ще си играят. Ще си имат градинка, където ще
отглеждат зеленчуци, а също цветя, може би някой ден ще имат и
парник. Ще правят всичко заедно, навсякъде ще ходят пак заедно и ще
бъдат като най-добри приятели, само че още по-добри.
Той се опияняваше от разказите на Лука и когато всичко станеше
ужасно, си мислеше за тях: за градината, където ще отглеждат
различни сортове тиква, за потока зад къщата, където ще ловят костур,
за къщурката — същата като онези, които той прави от пръчки, само че
по-голяма, — където Лука му обеща да си има истинско легло и където
и в най-мразовити нощи ще им бъде топло и те ще си правят всяка
седмица сладкиши.
Един следобед — беше началото на януари и бе сковал такъв
студ, че се наложи въпреки включените печки да завият с брезент
всички растения в парника — те се трудеха мълком. Той винаги
усещаше кога на Лука му се говори за тяхната къща и кога — не, и
знаеше, че днес е един от тихите дни на брата, когато той сякаш беше
другаде. Изпаднеше ли в такива настроения, брат Лука никога не се
държеше лошо, само изпадаше в мълчание, но това бе от мълчанията,
които той се бе научил да не нарушава. Ала му се искаше много да чуе
някой от разказите на Лука, имаше нужда от това. Денят беше ужасен,
от онези, в които му идеше да умре, и му се искаше да послуша как
Лука разказва за тяхната къща и за всички неща, които ще правят, щом
останат сами. В тяхната къща нямаше да ги има брат Матей, отец
Гавриил, брат Петър. Никой нямаше да му крещи и да му причинява
болка. Сякаш през цялото време щеше да си живее в парника, във
вълшебство без край.

418
 Той си напомняше, че не бива да говори, когато брат Лука му
каза:
— Днес съм много тъжен.
— Защо, братко Лука?
— Ами — подхвана брат Лука и замълча. — Знаеш колко държа
на теб, нали? Но напоследък ми се струва, че ти не държиш на мен.
Щом го чу, той изпадна в ужас и за миг онемя.
— Не е вярно! — каза на брата.
Но брат Лука поклати глава.
— Все ти говоря за нашата къща в гората — рече той, — а нямам
усещането, че наистина искаш да идеш там. За теб това са само
разкази, нещо като приказки.
Той поклати глава.
— Няма такова нещо, братко Лука. И за мен те са си съвсем
истински.
Искаше му се да сподели с брат Лука колко истински са те, каква
огромна нужда има от тях, колко му помагат. Брат Лука изглеждаше
много разстроен, но накрая той успя да го убеди, че също иска такъв
живот, иска да живее с брат Лука и с никой друг, че ще направи
каквото трябва, за да го получи. И накрая, накрая братът се усмихна,
приклекна и го прегърна, като заплъзга длани нагоре-надолу по гърба
му.
— Благодаря ти, Джуд, благодаря ти — рече и той също му
благодари, щастлив, че е ощастливил брат Лука.
Точно тогава брат Лука го погледна, изведнъж бе станал
сериозен. Бил мислил много по въпроса — рече — и бил стигнал до
извода, че е време да си построят къщата, време е да си тръгнат оттук
заедно. Но той, Лука, нямало да го направи сам: щял ли Джуд да дойде
с него? Давал ли му думата си? Искал ли да бъде с брат Лука така,
както брат Лука искал да бъде с него — само те двамата в техния
малък съвършен свят? Ама разбира се, че иска — разбира се!
И така се роди план. Щели да поемат на път след два месеца,
точно преди Великден, той щял да отпразнува в къщата деветия си
рожден ден. Брат Лука щял да се погрижи, единственото, което се
искало от него, било да слуша, да се учи добре и да не прави пакости.
И най-важното, да не казва нищо. Ако научели какво са намислили
двамата — каза брат Лука, — щели да го изгонят оттук, от манастира,

419
да го отведат сам и тогава вече брат Лука нямало да може да му
помогне. Той обеща.
Следващите два месеца бяха ужасни и в същото време
прекрасни. Ужасни, защото отминаваха съвсем бавно. Прекрасни,
защото той си имаше тайна, и то такава, че правеше живота му по-
хубав и му носеше увереността, че дните в манастира са преброени.
Всяка сутрин той се будеше с радост в душата: животът с брат Лука се
е приближил с още един ден. Всеки път, когато при него дойдеше
някой от братята, той си спомняше, че скоро ще бъде далеч от тях, и му
олекваше. Всеки път, когато го пребиваха от бой и му крещяха, той си
представяше, че е в малката къща, и това му даваше мъжеството —
дума, на която го беше научил брат Лука — да издържи.
Той беше помолил брат Лука да му разреши да помогне с
приготовленията и брат Лука му беше казал да събере по едно от
всички цветя и листа на различните растения в манастирския парк.
Затова следобед той обикаляше с Библията и пъхаше между
страниците й листа и цветчета. Прекарваше в парника по-малко време,
но видеше ли брат Лука, монахът му намигаше делово и той му се
усмихваше — колко топла и прелестна беше тяхната тайна.
Най-сетне настъпи уречената вечер и той се притесни. Рано
вечерта, веднага след вечеря при него дойде брат Матей, но накрая си
тръгна и той остана сам. После се появи брат Лука, беше долепил
пръст до устните си, и той кимна. Помогна на Лука да прибере книгите
и бельото си в хартиения плик, който той държеше отворен, после
двамата се измъкнаха на пръсти по коридора и стълбите, минаха през
тъмната сграда и хлътнаха в нощта.
— Трябва да повървим малко до колата — прошепна му Лука, а
после, след като той спря: — Какво има, Джуд?
— Пликът — отвърна той, — пликът от парника.
Тогава Лука се усмихна както винаги добродушно и отпусна
длан отгоре на главата му.
— Вече съм го сложил в колата — каза, а той също се усмихна,
признателен, че Лука се е сетил.
Беше студено, но той почти не забелязваше. Двамата вървяха и
вървяха по посипания с чакъл дълъг път в манастира, минаха през
дървената порта и се качиха на хълма, откъдето се стигаше на главното
шосе, сетне поеха и по самото шосе, беше толкова тихо, че нощта

420
сякаш кънтеше. Докато вървяха, брат Лука сочеше различни съзвездия
и той казваше имената им, не сбърка нито веднъж, затова Лука го
похвали през шепот и го погали отзад по главата.
— Много си ми умничък — каза. — Радвам се, че те взех, Джуд.
Вече бяха на шосето, той бе ходил на него само няколко пъти в
живота си — за да отиде на лекар или на зъболекар, — макар че сега
той беше безлюден и пред тях притичваха животинчета, ондатри и
опосуми. После стигнаха при автомобила, дълго кафеникаво комби с
олющена от ръждата боя и с багажник, пълен с кашони, с черни торби
за отпадъци и някои от любимите растения на Лука — Cattleya
schilleriana с грозните й цветове на петна, Hylocereus undatus с
клюмналия й сънен цвят — в тъмнозелените им пластмасови гнезда.
Беше му странно да види брат Лука в колата, по-странно,
отколкото, че той е в нея. Но още по-странно бе чувството му, че си е
струвало, че скоро ще дойде краят на всичките му несрети, че той
навлиза в живот, хубав, може би дори още по-хубав от онова, което
беше чел по книгите.
— Готов ли си да тръгваме? — пошушна му брат Лука и грейна в
усмивка.
— Да — прошепна той.
А брат Лука завъртя ключа и потегли.

Имаше два начина да забрави. Години наред си беше представял

(без особено въображение) подземие и как в края на деня събира
образите, сцените и думите, за които не иска да мисли отново, после
отваря тежката метална врата колкото да ги пъхне вътре и бързо да я
затвори плътно. Но този подход не помагаше: спомените намираха
начин да се измъкнат оттам. С времето той осъзна, че е важно не
просто да ги крие някъде, но и да ги унищожи.
Затова беше измислил няколко решения. Незначителните
спомени — дребните обиди и подмятания — ги изживяваш отново и
отново, докато ги обезвредиш и от повторението те се обезсмислят или
докато повярваш, че са се случили на друг и ти само си чувал за тях.
При по-важните спомени държиш в главата си сцената, все едно е от
филм, и после започваш да я изтриваш кадър по кадър. И двата
подхода не бяха лесни: няма как например да спреш по средата на

421
триенето и да провериш какво точно гледаш, няма как да прехвърляш
само отделни части с надеждата, че няма да затънеш в подробностите
на случилото, защото със сигурност ще го направиш. Трябва да се
трудиш всяка нощ, докато ги заличиш напълно.
Макар че, разбира се, те никога не изчезваха напълно. Но поне
оставаха някъде в далечината — не бяха нещо, което те следва като
шлейф, което те подръпва, за да привлече вниманието ти, препречва ти
пътя, ако се правиш, че не го забелязваш, поглъща времето и усилията
ти до степен да стане невъзможно да мислиш за друго. Когато не си
нащрек — в миговете, преди да заспиш, в минутите, преди да се
приземиш след среднощен полет, по време на който не си бил
достатъчно буден, за да работиш, и достатъчно уморен, за да спиш, —
те отново изскачат на повърхността, затова е най-добре да си
представяш огромен екран, бял, ярко осветен и застинал, и да го
държиш като щит в съзнанието си.
В седмиците след побоя той правеше всичко възможно да
забрави Калеб. Преди да си легне, отиваше при входната врата на
апартамента и с усещането, че е пълен глупак, се опитваше да вкара в
ключалките старите ключове, за да е сигурен, че не влизат, че наистина
отново е в безопасност. Настройваше и пренастройваше алармата,
която бе повикал да сложат и която бе толкова чувствителна, че се
включваше и от минаващи сенки и пищеше оглушително. После
лежеше буден с отворени очи в тъмната стая и хвърляше всички
усилия да забрави. А беше ужасно трудно — от онези месеци имаше
много спомени, които го пронизваха, как да ги забрави! Той чуваше
гласа на Калеб, който му нашепваше, виждаше изражението върху
лицето на Калеб, докато той гледаше тялото му без дрехи, усещаше
как, ужасен, остава без въздух и се задушава, докато пада по стълбите,
затова се свиваше на кълбо, запушваше си ушите с ръце и затваряше
очи. Накрая ставаше и отиваше в кабинета в другия край на
апартамента — да поработи. Задаваше се шумно съдебно дело, за
което той беше признателен, дните му бяха запълнени до краен предел
и той нямаше кога да мисли за нищо друго. По едно време почти не се
прибираше, наминаваше колкото да поспи два часа и да се изкъпе и
преоблече за един час, но една нощ получи в кантората пристъп, доста
тежък, никога дотогава не бе получавал в службата. Чистачката от
нощната смяна го беше намерила на пода и се беше обадила на

422
охраната, оттам пък бяха звъннали на директора на фирмата, мъж на
име Питърсън Тримейн, и той се беше обадил на Лушън, единствения,
на когото той бе обяснявал какво да правят, ако се случи нещо такова:
Лушън се беше свързал с Анди и после двамата с директора бяха
дошли в кабинета, за да изчакат Анди. Той ги беше видял, бе видял
краката им и докато се гърчеше и се давеше на пода, се бе опитал да
намери сили да ги помоли да си ходят, да ги увери, че е добре и просто
има нужда да го оставят сам. Те обаче не си бяха тръгнали, Лушън бе
избърсал внимателно бълвоча по устата му, после бе седнал на пода до
главата му и го беше хванал за ръката, а той се бе смутил толкова, че за
малко да се разплаче. По-късно им беше повтарял отново и отново, че
това не е нищо, че му се случва през цялото време, те обаче го
накараха да си стои у дома до края на седмицата, а в понеделник
Лушън му заяви, че оттук нататък ще го отпращат вкъщи в някакъв
разумен час: в полунощ в делнични дни и в девет вечерта в почивни.
— Лушън — възнегодува той, — не ставай за смях. Не съм дете.
— Повярвай ми, Джуд — отвърна Лушън. — Обясних на другите
от управителния съвет, че според мен трябва да те пришпорваме като
арабски жребец на „Прийкнес“[1], но кой знае защо, те се притесняват
за здравето ти. Освен това делото. Кой знае защо, смятат, че ако
легнеш болен, няма да го спечелим.
Той спори дълго с Лушън, но без резултат: станеше ли полунощ,
осветлението в кабинета му внезапно се изключваше и накрая той се
примири, че не му остава друго, освен да се прибира, когато са му
казали.
След случая с Калеб почти не бе в състояние да разговаря с
Харолд — за него бе едва ли не изтезание дори да го вижда. Затова и
посещенията на Харолд и Джулия — които зачестяваха все повече —
се превърнаха в изпитание. Той направо се вцепеняваше при мисълта,
че Харолд го е видял в такъв вид: спомнеше ли си как Харолд е видял
кръвта по панталона му, как го е попитал за детството му (колко
очевидно беше? Наистина ли беше достатъчно хората да поговорят с
него, за да разберат какво му се е случило преди толкова години? И ако
да, как той да го прикрие по-добре?), изведнъж му се повдигаше и се
налагаше той да спре да прави каквото правеше и да изчака да му
мине. Усещаше, че Харолд се опитва да се държи с него както преди,
ала нещо се беше изменило. Харолд вече не се заяждаше за „Роузън

423
Причард“, вече не му подмяташе, че съдейства за корпоративните
злоупотреби. И със сигурност нито веднъж не спомена, че е възможно
той да се задоми. Сега въпросите му бяха за това как се чувства: как е?
Какво изпитва? Как са краката му? Уморява ли се? Често ли използва
инвалидната количка? Има ли нужда от помощ за нещо? Той винаги
отговаряше по един и същ начин: добре, добре, добре, не, не, не.
Анди пък най-неочаквано бе възобновил среднощните си
телефонни обаждания. Сега му звънеше всяка вечер в един след
полунощ, а по време на прегледите — които Анди бе увеличил на по
един на две седмици — се държеше съвсем не в свой стил, беше
спокоен и мил, от което той заставаше нащрек. Преглеждаше краката
му, броеше порезните рани, задаваше все същите въпроси, както всеки
друг път, проверяваше рефлексите му. А щом се прибереше и тръгнеше
да вади от джобовете си дребните пари, той установяваше, че Анди му
е пъхнал визитната картичка на един лекар, психолог на име Сам
Ломан, върху която е написал: ПЪРВИЯТ ПРЕГЛЕД Е ОТ МЕН.
Постоянно откриваше такива картички и всеки път на тях пишеше
нещо ново: НАПРАВИ ГО ЗАРАДИ МЕН, ДЖУД или САМО
ВЕДНЪЖ. И ТОЛКОЗ. Те бяха като дразнещите късметчета към
кафето и той ги изхвърляше всичките. Беше трогнат от жеста, но и му
беше втръснало да ги гледа, понеже му се струваха съвсем
безпредметни: обземаше го същото чувство, както когато му се
налагаше след всяко посещение на Харолд да заменя плика под
мивката. Ходеше в ъгъла на килера, където държеше кашон, пълен със
стотици влажни кърпички и превръзки, с купчини марля и десетки
пакетчета с ножчета за бръснене, и правеше нов пакет, който
прикрепваше с лепенка на същото място. Открай време други
решаваха как да бъде използвано тялото му и макар и той да бе наясно,
че Харолд и Анди се опитват да му помогнат, надделяваше
вироглавата, детинска жилка в него: ще решават не те, а той. Бездруго
имаше толкова малко власт над тялото си — как изобщо можеха да го
правят на въпрос?
Втълпяваше си, че е добре, че се е възстановил, че си е върнал
равновесието, всъщност обаче знаеше, че нещо не е наред, че се е
променил, че се плъзга надолу. Уилем се беше прибрал и макар че не
беше там, за да види какво се е случило, макар че не знаеше за Калеб и
неговото унижение — той се постара Уилем да не научава, като каза на

424
Харолд, Джулия и Анди, че няма да им проговори никога, ако се
изпуснат пред някого, — още го беше срам Уилем да го вижда.
— Ужасно съжалявам, Джуд — му беше казал Уилем, след като
се бе прибрал и беше видял гипса. — Сигурен ли си, че си добре?
Но гипсът не беше нищо, гипсът беше най-несрамната част и за
малко той се изкуши да каже на Уилем истината, да рухне пред него,
както никога дотогава, и да се разплаче, да признае пред него всичко и
да го помоли да направи така, че да му олекне, да му каже, че какъвто
и да е, той още го обича. Но не го направи, разбира се. Вече беше
пратил на Уилем по електронната поща дълго писмо с хитроумни
лъжи, описващи подробно автомобилната катастрофа, и първата вечер,
когато отново бяха заедно, стояха до късно, погълнати от разговори за
всичко, но не и за това писмо, и накрая двамата задрямаха направо на
канапето във всекидневната и Уилем остана да нощува у него.
Но животът му си продължаваше както преди. Той ставаше от
сън, ходеше на работа. В същото време правеше всичко възможно да
не стои сам, за да не мисли за Калеб, но и се страхуваше да бъде с
други, защото Калеб му беше напомнил, че не е като всички останали,
че е несъвършен, че е отблъскващ, и той се притесняваше да бъде с
нормални хора. Подхождаше към дните си така, както подхождаше към
болката и изтръпването на краката си: правеше първо една стъпка,
после втора, трета и накрая нещата се пооправяха. Накрая щеше да се
научи как да вмества тези месеци в живота си, как да ги приема и да
продължава нататък. Винаги го беше правил.
Съдебното дело беше насрочено и той го спечели. Това е огромна
победа, все му повтаряше Лушън и той го знаеше, но изпитваше най-
вече паника: какво щеше да прави сега? Имаше нов клиент, банка, но
това предполагаше дълъг досаден труд, свързан със събирането на
факти, а не трескавата работа, изискваща по двайсет часа на ден. Той
щеше да стои у дома сам, с мисли, запълнени единствено от случката с
Калеб. Тримейн го поздрави лично и той знаеше, че би трябвало да е
щастлив, но когато го помоли за още работа, директорът се изсмя.
— Без тия, Сейнт Франсис — каза му. — Излизаш в отпуск. Това
е заповед.
Той не излезе в отпуск. Обеща първо на Лушън, после и на
Тримейн, че ще го направи, но не точно сега. Страхуваше се точно от
това: че ще бъде сам вкъщи, че ще си прави вечеря или ще ходи с

425
Уилем на кино и в съзнанието му най-неочаквано ще изникне сцена от
месеците му с Калеб. След това ще се появят и сцена от дома, сцена от
годините с брат Лука, сцена от месеците с доктор Трейлър, сцена как
го блъска кола с ослепителната бяла светлина на фаровете, с главата
му, която отскача встрани. После съзнанието му ще се изпълни с
образи, с привидения, които настояват да им обърне внимание, които
се вкопчват в него и го разкъсват с дълги като игли остри пръсти.
Калеб беше отприщил нещо в него и той не успяваше да прилъже
зверовете да се приберат обратно в подземието — покрай това бе
осъзнал колко много време всъщност прекарва в това да овладее
спомените си, колко голямо съсредоточаване се иска, колко несигурна
през цялото време е била властта му над тях.
— Добре ли си? — попита една вечер Уилем.
Бяха ходили на театрално представление, от което той не бе
видял почти нищо, после бяха отишли да вечерят и той слушаше
Уилем с половин ухо — надяваше се да отговаря уместно, докато
мести храната из чинията и се опитва да се държи нормално.
— Да — отговори той.
Нещата загрубяваха, осъзнаваше го, а не знаеше как да ги
оправи. От онази случка бяха минали осем месеца, а от ден на ден той
мислеше за нея не по-малко, а повече. Понякога имаше чувството, че
месеците с Калеб са глутница хиени, които ден след ден го гонят по
петите, и ден след ден той хвърля всичките си сили да бяга от тях, да
се опитва да им се изплъзне и да не бъде погълнат от тракащите им
зъби с пяна по тях. Всичко, което преди му беше помагало —
съсредоточаването, нараняването, вече не помагаше. Той си нанасяше
още и още рани, но спомените не искаха да се махат. Плуваше всяка
сутрин по няколко километра, плуваше и всяка вечер, докато му
останеха сили колкото да си вземе душ и да си легне. Докато плуваше,
си повтаряше като мантра разни неща: спрягаше латински глаголи,
повтаряше математически доказателства, цитираше съдебни решения,
които бе изучавал в Юридическия факултет. Мозъкът му си беше
негов, казваше си. Той имаше власт над всичко това, нямаше да
допусне да го владее друг.
— Хрумна ми нещо — подхвана Уилем друг път, когато отидоха
да хапнат заедно и той почти не приказваше.

426
 Отговаряше със закъснение от секунда-две на всичко, което
изричаше Уилем, и накрая и двамата замълчаха.
— Хайде да идем заедно на почивка. Хайде да направим онова
пътешествие в Мароко, което замисляхме преди две години. Тръгваме
веднага щом се прибера. Какво мислиш, Джуд? Вече ще бъде есен, ще
бъде красиво.
Беше краят на юни, девет месеца след онзи случай. В началото
на август Уилем заминаваше отново на снимки в Шри Ланка и щеше
да се прибере чак в началото на октомври.
Докато Уилем говореше, той си мислеше как Калеб го е нарекъл
урод и чак когато Уилем замълча, усети, че е негов ред да отговори.
— Разбира се, Уилем — каза. — Звучи страхотно.
Ресторантът беше в квартал „Флатайрън“, след като платиха,
двамата тръгнаха да се поразходят, мълчаха, когато най-неочаквано той
видя Калеб, вървеше към тях, и изпадна в такава паника, че сграбчи
Уилем и го дръпна във входа на една сграда, като стресна и двамата със
силата и бързината си.
— Джуд — възкликна разтревожен Уилем, — какво правиш?
— Мълчи — пошушна му той. — Само стой тук и не се
обръщай.
Уилем се подчини и застана като него с лице към вратата.
Той започна да брои секундите и когато бе сигурен, че Калеб ги е
подминал, надзърна предпазливо към тротоара и видя, че това изобщо
не е Калеб, че е друг висок тъмнокос мъж, но не и Калеб, после
въздъхна, чувстваше се разгромен и оглупял и в същото време му
олекна. Забеляза, че още стиска в ръка ризата на Уилем, и я пусна.
— Извинявай — каза. — Извинявай, Уилем.
— Какво стана, Джуд? — попита Уилем, като се взря в очите му.
— Това пък какво беше?
— Нищо — отвърна той. — Просто ми се стори, че виждам
човек, когото не искам да срещам.
— Кого?
— Никого. Един адвокат по дело, по което работя. Негодник,
неприятно ми е да си имам вземане-даване с него.
Уилем го погледна.
— Не — заяви накрая Уилем. — Това не е никакъв адвокат. Това
е някой друг, човек, от когото се страхуваш. — Уилем замълча.

427
Погледна надолу към улицата, после пак него. — Уплашен си —
установи изумен. — Кой беше този човек, Джуд?
Той поклати глава — опитваше се да измисли някаква лъжа за
пред Уилем. Все го лъжеше: големи лъжи, малки лъжи. Самите им
отношения си бяха лъжа — Уилем го мислеше за човек, какъвто
всъщност той не беше. Единствен Калеб знаеше истината. Единствен
Калеб знаеше какво представлява той.
— Казах ти вече — отвърна той. — Друг адвокат.
— Не, не е друг адвокат.
— Да, друг адвокат е.
Покрай тях минаха две жени и той чу как едната прошепва
развълнувана на другата:
— Това беше Уилем Рагнаршон.
Той затвори очи.
— Слушай — подхвана пак тихо Уилем, — какво ти става?
— Нищо — отговори той. — Уморен съм. Трябва да се
прибирам.
— Добре — рече Уилем. Спря такси, помогна му да се качи,
после се качи и той. — Ъгълът на „Грийн“ и „Блум“ — обясни на
шофьора.
В таксито ръцете му се разтрепериха. Случваше се все по-често
и често и той не знаеше как да го спре. Беше започнало, когато беше
малък, но само при крайни обстоятелства — когато той се опитваше да
не се разплаче или го болеше непоносимо, а той знаеше, че не бива да
издава и звук. Сега обаче треперенето се появяваше в странни
моменти: помагаше му само да си нанася рани с бръснарското ножче,
но треперенето бе толкова силно, че му беше трудно да удържа
ножчето. Кръстоса ръце с надеждата, че Уилем няма да забележи.
Пред входа се опита да отпрати Уилем, но той не искаше и да чуе
да си тръгне.
— Искам да съм сам — каза му.
— Разбирам — отвърна Уилем. — Ще бъдем сами заедно.
Продължиха да стоят там с лице един към друг и накрая той се
обърна към вратата, но не успя да вкара ключа в ключалката, защото се
тресеше, затова Уилем го взе от него и отключи.
— Какво, по дяволите, става с теб? — попита Уилем веднага
щом влязоха вътре.

428
 — Нищо — отвърна той, — нищо.
Сега вече зъбите му тракаха, нещо, което навремето, в детството,
не се беше случвало, но сега почти всеки път съпровождаше
треперенето.
Уилем се приближи към него, но той се извърна на другата
страна.
— Докато ме е нямало, се е случило нещо — каза Уилем, за да
опипа почвата. — Не знам какво, но нещо се е случило. Нещо
неприятно. Откакто съм се прибрал от снимките на „Одисея“, се
държиш странно. Недоумявам защо. — Уилем замълча и го хвана за
раменете. — Кажи ми, Джуд — подкани. — Кажи ми какво. Кажи ми и
все ще измислим нещо.
— Не — пророни той. — Не мога, Уилем, не мога. — Настъпи
дълго мълчание. — Искам да си легна — допълни той и след като
Уилем го пусна, отиде в банята.
Когато излезе оттам, Уилем бе облякъл една от тениските му и
слагаше пухената завивка от стаята за гости върху канапето в спалнята
му, канапето под картината с Уилем в гримьорната.
— Какво правиш? — попита той.
— Ще спя тук — отговори Уилем. Той въздъхна, но Уилем го
изпревари и заговори пръв: — Имаш три възможности, Джуд — рече.
— Първо, мога да се обадя на Анди и да му съобщя, че според мен не
си добре и ще те закарам да те прегледа. Второ, обаждам се на Харолд,
който изпада в ужас и се свързва с Анди. Или, трето, разрешаваш ми
да остана тук и да те държа под око, защото отказваш да разговаряш с
мен, отказваш да ми кажеш каквото и да било и явно изобщо не
разбираш, че ако не друго, поне дължиш на приятелите си да им
позволиш да се опитат да ти помогнат — ако не друго, ми дължиш
поне това. — Гласът му стана дрезгав. — И така, кое предпочиташ?
„Ох, Уилем — помисли си той. — Само да знаеш колко ми се
иска да ти кажа.“
— Съжалявам, Уилем — рече вместо това.
— Добре, съжаляваш — отвърна Уилем. — Лягай си. Още ли
държиш на онова място резервни четки за зъби?
— Да — потвърди той.
На другата вечер се прибра късно от работа и завари Уилем,
отново лежеше на канапето в стаята му и четеше.

429
 — Как мина денят? — попита го Уилем, без да сваля книгата.
— Добре — отговори той.
Изчака да види дали Уилем ще обясни нещо, но Уилем не го
направи, и накрая той отиде в банята. В гардеробната подмина сака на
Уилем, беше с разтворен цип и бе пълен с дрехи, от което се разбра, че
Уилем се кани да поостане.
Колкото и да го беше срам, нямаше как да не признае пред себе
си, че му помага Уилем да е тук — не просто в апартамента, а в стаята
му. Не говореха много, ала със самото си присъствие Уилем
съдействаше той да се съсредоточи и да си върне равновесието.
Мислеше по-малко за Калеб, изобщо мислеше по-малко. Сякаш
ставаше по-нормален само защото трябваше да доказва на Уилем, че е
нормален. Действаше му успокояващо да е с някого, за когото знаеше,
че никога няма да го нарани, той успяваше да усмири мислите си и да
спи. Но колкото и признателен да беше, в същото време бе отвратен от
себе си, от това колко зависим е, колко малодушен. Нямаха ли край
неговите нужди? Колко много хора му бяха помагали през годините и
защо го бяха правили? Защо той им беше позволил? Един приятел
намясто щеше да каже на Уилем да се прибира, щеше да му каже, че
ще се справи и сам. А той не го направи. Допусна Уилем да прекара
седмиците, които му оставаха в Ню Йорк, като спи като куче на
канапето.
Поне можеше да не се притеснява, че е огорчил Робин, защото
към края на снимките на „Одисея“ Уилем и Робин бяха скъсали —
Робин бе хванала Уилем да й изневерява с една от асистентките на
художника по костюмите.
— А дори не я харесвах — бе споделил Уилем в един от
телефонните им разговори. — Направих го по най-отвратителната
причина — от скука.
Той се беше замислил.
— Не — беше възразил, — най-отвратителната причина щеше да
бъде, ако си искал да бъдеш жесток. А твоята просто е най-тъпата
причина.
Бе настъпило кратко мълчание, после Уилем беше прихнал.
— Благодаря ти, Джуд — беше му рекъл. — Благодаря,
почувствах се и по-добре, и по-зле.

430
 Уилем остана при него чак до деня, когато трябваше да замине за
Коломбо. Щеше да се снима в ролята на най-големия син в
семейството на обеднял търговец холандец в Цейлон от началото на
четирийсетте години на двайсети век и си беше пуснал засукани
нагоре гъсти мустаци: когато го прегърна, той усети как мустаците го
гъделичкат по ухото. За миг му се прииска да се предаде и да се
примоли на Уилем да не заминава. „Недей да ходиш там — идеше му
да каже. — Остани тук с мен. Страх ме е да съм сам.“ Знаеше, че ако го
каже, Уилем ще остане: в най-лошия случай ще опита. Но той нямаше
да го каже за нищо на света. Беше наясно, че Уилем няма как да
отложи снимките, беше наясно и че Уилем ще се почувства виновен,
задето не може да го направи. Затова го притисна по-силно до себе си,
нещо, което правеше рядко — рядко показваше физически
привързаността си към Уилем, — и долови, че Уилем е изненадан, но
въпреки това продължи да го притиска до себе си и двамата стояха
дълго така, прегърнати. Помнеше как си е помислил, че не носи
достатъчно пластове дрехи, за да позволява на Уилем да го прегръща
така, че Уилем със сигурност ще напипа през ризата белезите по гърба
му, в онзи миг обаче по-важното бе просто да е близо до него,
струваше му се, че това се случва за последен път, че той няма да види
повече Уилем. Изпитваше този страх всеки път, когато Уилем
заминеше някъде, но сега той бе по-остър, не толкова абстрактен,
сякаш двамата изживяваха истинска раздяла.
Няколко дни след като Уилем замина, нещата вървяха добре. Но
после пак загрубяха. Хиените се завърнаха, по-многобройни и
освирепели отпреди, по-настървени в преследването. И тогава се
завърна и всичко останало: години и години, и години на спомени, за
които той си мислеше, че е подчинил и обезвредил, но които отново го
връхлетяха, отново закрещяха и заподскачаха пред лицето му така, че
нямаше как да не ги забележи, толкова шумни бяха, отново започнаха
да настояват неуморно той да им обърне внимание. Будеше се задъхан:
будеше се с имената на хора, за които се бе зарекъл да не мисли никога
повече. Отново и отново се връщаше като обсебен към онази нощ с
Калеб и споменът изникваше като в забавен каданс, така че секундите,
когато бе стоял гол на дъжда на Грийн стрийт, се превръщаха в часове,
а падането му по стълбите продължаваше дни, времето, през което
Калеб го изнасилваше под душа, в асансьора, се разпростираше до

431
седмици. Той си представяше как взима шиш за лед и се промушва с
него в ухото, чак до мозъка, за да спре спомените. Мечтаеше да си удря
главата в стената, докато накрая тя се пука и се разцепва и от нея с
мокро кърваво жвакане се изсипва сива пихтия. Фантазираше как се
залива с туба бензин, а после драсва клечка кибрит и мислите му са
погълнати от пламъците. Купи си комплект бръсначи „Х-АКТО“ и
стисна в дланта си три от тях, а после, докато пищеше в празния
апартамент, загледа как кръвта капе от юмрука му в мивката.
Поиска от Лушън още работа и я получи, но тя не бе достатъчна.
Опита да си уреди още часове като доброволец в организацията,
помагаща на творците, но се оказа, че нямат. Попита дали ще го вземат
и на едно друго място, организация, защитаваща правата на
имигрантите, където Роудс беше работил като доброволец, но му
отговориха, че им трябват хора с китайски и арабски и не искат да му
губят времето. Нанасяше си още и още рани, вече се порязваше около
самите белези, за да махне нагънатата сребриста плът, но и това не
помогна — достатъчно. Нощем се молеше на Бог, в който не вярваше,
и то от години:
— Помогни ми, помогни ми, помогни ми — умоляваше го.
Губеше себе си, това трябваше да спре. Той не можеше да бяга
вечно.
Беше август, градът беше празен. Малкълм беше в Швеция, на
почивка заедно със Софи, Ричард беше на Капри, Роудс — в Мейн,
Анди — на остров Шелтър („Не забравяй — беше му казал, преди да
замине, както винаги преди дълъг отпуск, — аз съм само на два часа
път оттук, ако имаш нужда от мен, веднага взимам първия ферибот.“)
Беше му непоносимо да е с Харолд, не можеше да го види, без да си
спомни своя позор, обаждаше му се и му казваше, че има много работа
и не може да отиде в Труро. Вместо това съвсем спонтанно си купи
билет за Париж и прекара там дългите самотни празници около Деня
на труда — обикаляше сам по улиците. Не потърси никого от
познатите си там — Ситизън, който сега работеше във френска банка,
Изидор, съседа от горния етаж на Херефорд стрийт, който
преподаваше там, Фейдра, съгласила се да оглави филиала на една
нюйоркска галерия, пък и те едва ли бяха в града.
Беше уморен, беше много уморен. Отнемаше му толкова сили да
отпъжда зверовете. Понякога си представяше, че са го обкръжили, че

432
са го покрили с лапите, клюновете и ноктите си, че го кълват, дърпат и
разкъсват, докато от него не остане нищо, а той не се съпротивлява.
След като се прибра от Париж, му се присъни сън, че тича по
напукана червена равнина. Преследваше го тъмен облак и макар той да
беше бърз, облакът бе по-бърз от него. Щом облакът се приближи, той
чу жужене и видя, че това всъщност е рояк насекоми, ужасни, мазни и
шумни, с израстъци като щипци, щръкнали под очите. Той знаеше, че
спре ли, с него е свършено, и въпреки това дори насън си даваше
сметка, че няма да издържи още дълго, по едно време вече не бе в
състояние да тича, ето защо закуцука — дори в съня му
действителността, голата истина бяха надделели. Точно тогава той чу
глас, непознат, но спокоен и властен.
— Спри — каза гласът. — Можеш да сложиш край на това. Не ти
се налага да го правиш.
За него бе голямо облекчение да чуе тези думи, затова спря
внезапно, изправи се изтощен с лице пред облака, който бе само на
секунди, на няколко крачки от него, и зачака края.
Събуди се уплашен, понеже знаеше какво означават тези думи,
които и го хвърляха в ужас, и му носеха успокоение. Сега той чуваше
ден след ден наум онзи глас, напомнящ, че всъщност може да спре. Че
всъщност не му се налага да продължава нататък.
И преди, разбира се, беше мислил дали да не сложи край на
живота си: в дома, във Филаделфия, след смъртта на Ана. Но все нещо
го спираше, въпреки че сега той не помнеше какво точно. Сега, докато
бягаше от хиените, спореше сам със себе си: защо изобщо бяга? Беше
толкова уморен, толкова му се искаше да спре. Мисълта, че не му се
налага да продължи, някак си му носеше утеха, напомняше му, че има
избор, напомняше му, че подсъзнанието му може и да не се подчинява
на съзнанието, но това не означава, че той няма власт над себе си.
Почти като експеримент започна да си представя какво ще стане,
ако си отиде: през януари, след годината, когато доходите му в
кантората бяха най-високи, обнови завещанието си, та всичко да бъде
наред. Щеше да напише писмо на Уилем, писмо на Харолд, писмо на
Джулия, сигурно нямаше да бъде зле да напише и на Лушън, на
Ричард, на Малкълм. На Анди. На Джей Би, с което да му каже, че му
прощава. После можеше да си отиде. Мислеше за това всеки ден и

433
след като помислеше, нещата ставаха по-лесни. Мисълта за това му
вдъхваше мъжество.
А после, по някое време това вече не бе експеримент. Той не
помнеше как е стигнал до това решение, но от него му олекна, той се
почувства по-свободен, не толкова изтерзан. Хиените пак го
преследваха, сега обаче той виждаше някъде в далечината къща с
отворена врата и знаеше, че стигне ли до нея, ще бъде в безопасност и
ще изчезне всичко, което го преследва. На тях, разбира се, това не им
хареса — те също виждаха вратата и знаеха, че той ще им се изплъзне
— и от ден на ден го преследваха все по-настървено, а войнството,
което го гонеше по петите, ставаше все по-силно, шумно и настойчиво.
Мозъкът му бълваше спомени, те заливаха всичко останало — той се
сещаше за хора, усещания и случки, за които не бе мислил от години.
Като с алхимия по езика му изникваха вкусове, той надушваше
миризми, които не бе усещал от десетилетия. Системата му беше дала
засечка, ако не предприемеше нещо, той щеше да се удави в
спомените. Беше опитвал, цял живот беше опитвал. Беше опитвал да
бъде различен, бе опитвал да бъде по-добър, бе опитвал да се
пречисти. А не се получаваше. След като взе решението, бе очарован
от собствената си обнадежденост, от това, че можеше да си спести
години на мъки, като просто им сложи край — можеше да се превърне
в спасител сам на себе си. Нямаше закон, който да му повелява да
продължи да живее, животът все още си беше негов и той можеше да
прави с него каквото поиска. Как не му беше хрумвало през всичките
тези години? Сега изборът изглеждаше очевиден, единственият въпрос
бе защо му е отнело толкова много време.
Поговори с Харолд, от облекчението в гласа му разбра, че явно
звучи по-нормално. Поговори с Уилем.
— Звучиш по-добре — отбеляза Уилем и той долови облекчение
и в неговия глас.
— По-добре съм — увери го той.
След разговорите с двамата му домъчня, но вече беше решил
твърдо. И без това само ги обременяваше, за тях той не бе друго, освен
грамада от неприятности. Ако не се спреше сам, щеше да ги затисне с
проблемите си. Щеше да взима и взима, и взима от тях, докато не
изгризеше всяко късче плът, те щяха да преодоляват всяка трудност,
пред която ги изправеше, а той пак щеше да намира нови начини да ги

434
унищожи. Те щяха да скърбят известно време за него, понеже бяха
добри хора, най-добрите, и той съжаляваше за това, но накрая щяха да
се убедят, че животът им е по-хубав без него. Щяха да видят колко
много време им е отнел, щяха да осъзнаят какъв крадец е бил, как е
изсмукал всичките им сили и внимание, как ги е обезкървил. Надяваше
се да му простят, надяваше се да проумеят, че така им се извинява.
Носеше им избавление — обичаше най-много тях и ако обичаш
някого, правиш точно това: даваш му свобода.
Денят дойде: един понеделник в края на септември. Предишната
вечер той си бе дал сметка, че от побоя е минала почти година, макар
че не го беше предвиждал по този начин. Онази вечер си тръгна рано
от работа. През почивните дни в края на седмицата бе сложил в ред
проектите си и бе написал на Лушън бележка, в която бе обяснил
подробно докъде е стигнал с всяко от делата. У дома подреди писмата
на масата в трапезарията, сложи при тях и препис от завещанието си.
Бе оставил на домоуправителя на Ричард бележка, че тоалетната в
голямата баня продължава да тече, и бе помолил на другия ден в девет
Ричард да пусне водопроводчика — и Ричард, и Уилем имаха ключове
от апартамента, — понеже той трябва да излезе по работа.
Свали сакото, вратовръзката, обувките и часовника си и отиде в
банята. Седна с навити ръкави на ризата под душа. Беше си налял
чаша уиски, от което отпиваше, за да се поуспокои, беше взел и ножче
за кадастрон — знаеше, че ще го държи по-лесно от бръснача. Беше
наясно какво да направи: три прави отвесни линии, възможно най-
дълбоки и дълги, по вените на двете ръце. После щеше да легне и да
чака.
Почака малко и поплака, защото беше уморен и уплашен и
защото бе готов да си тръгне, бе готов да си отиде. Накрая разтърка
очи и започна. Най-напред се зае с лявата си ръка. Направи първия
разрез, по-болезнен, отколкото беше очаквал, и извика. После направи
втория. Отпи още веднъж от уискито. Кръвта беше лепкава, гъста като
пихтия, а не като течност, лъскава, с проблясъци по нея, все едно е
черен петрол. Панталонът му бе наквасен с нея, той вече държеше по-
хлабаво ножчето. Направи и третия разрез.
Щом приключи и с двете ръце, се свлече при задната стена на
душкабината. Колкото и нелепо да звучеше, му се прииска да има
възглавница. Беше му горещо от уискито и от собствената му кръв,

435
която се стичаше по него и се събираше на локвичка около краката му
— вътрешното му „Аз“ се срещаше с външното и го заливаше. Той
затвори очи. Хиените отзад виеха, вбесени. Пред него се мержелееше
къщата с отворената врата. Той още не беше близо до нея, но все пак се
бе приближил малко: достатъчно, за да види, че вътре има легло, на
което да си почине, на което да легне и да поспи след дългото тичане,
където за пръв път в живота да бъде в безопасност.

След като навлязоха в Невада, брат Лука спря край една

пшенична нива и го повика да слезе от колата. Още беше тъмно, но той
чу как птиците се размърдват, чу как разговарят със слънцето, което
още не виждат. Той хвана за ръка брат Лука, двамата се отдалечиха
бавно от автомобила и отидоха при едно голямо дърво, където Лука
обясни, че другите братя щели да ги търсят и затова те трябвало да
променят външния си вид. Той съблече омразната роба и си сложи
дрехите, които брат Лука му подаде: суитшърт с качулка и джинси.
Преди това обаче застана мирно и Лука го подстрига с електрическа
самобръсначка. Братята го подстригваха рядко, косата му беше дълга,
стигаше му под ушите и докато я подстригваше, брат Лука цъкаше
тъжно:
— Красивата ти коса — рече, после я уви внимателно в робата си
и я пъхна в плик за отпадъци. — Сега, Джуд, изглеждаш като всички
останали момчета. Но по-нататък, когато бъдем на сигурно място,
можеш да си я пуснеш пак, чу ли?
Той кимна, макар че всъщност му харесваше да изглежда като
всички останали момчета. След това брат Лука също започна да се
преоблича и той се обърна, за да не го притеснява.
— Можеш да гледаш, Джуд — засмя се Лука, но той поклати
глава.
Щом погледна брата, той беше неузнаваем в карираната риза и
джинсите — усмихна му се и започна да се бръсне, острите сребристи
косми на брадата му се разхвърчаха като метални стружки. И за
двамата имаше бейзболни шапки, макар че откъм вътрешната страна
на шапката на брат Лука беше прихваната русолява перука, покрила
изцяло плешивеещата му глава. Пак и за двамата имаше очила:
неговите бяха черни, кръгли, само със стъкълца без диоптър, а очилата

436
на брат Лука бяха квадратни, големи и кафяви, с дебели стъкла с
диоптър като истинските му, които той прибра в сака. Брат Лука му
обясни, че можел да махне очилата, когато бъдат в безопасност.
Бяха поели към Тексас, където щели да си построят малката
къща. Той винаги си беше представял Тексас като равнина, само
прахоляк, небе и път, и брат Лука каза, че като цяло си е така, но имало
и гористи места в щата — например Източен Тексас, откъдето той бил
родом — с много смърчове и кедри.
Отне им деветнайсет часа да стигнат в Тексас. Щяха да отидат и
по-бързо, но по едно време брат Лука отби на банкета и каза, че имал
нужда да подремне, и двамата спаха няколко часа. Брат Лука бе взел
храна за из път — сандвичи с фъстъчено масло — и в Оклахома спряха
отново на един паркинг и похапнаха.
След няколкото описания на брат Лука Тексас от представите му
се бе преобразил от земя на сухи треви и чимове в място с много
борове, толкова високи и дъхави, че те откъсваха от всички други
звуци, от другия живот, затова, щом брат Лука оповести, че вече са
прекосили границата на Тексас, той погледна през прозореца и се
разочарова.
— Къде са горите? — попита.
Брат Лука се засмя.
— Търпение, Джуд.
После обясни, че се налагало да отседнат за няколко дни в мотел,
за да се уверят, че другите братя не са по петите им, а също за да
можел той да поразузнае и да намери най-доброто място за тяхната
къщурка. Мотелът се казваше „Златната ръка“, в стаята им имаше две
легла — истински легла — и брат Лука го остави да си избере, което
предпочита. Той си хареса леглото при банята, а за брат Лука остана
леглото при прозореца, откъдето се виждаше колата.
— Защо не си вземеш душ, а през това време аз ще отскоча да
напазарувам в магазина — предложи братът и той изведнъж се
уплаши. — Какво има, Джуд?
— Ще се върнете ли? — попита той и му стана неприятно колко
стреснато звучи.
— Разбира се, че ще се върна, Джуд — каза братът и го прегърна.
— Разбира се, че ще се върна.

437
 Когато се прибра, носеше пакет нарязан хляб, бурканче
фъстъчено масло и няколко банана, както и опаковка прясно мляко,
пликче бадеми, малко кромид лук, чушки и пилешки гърди. Вечерта
сложи на паркинга малкото хибачи[2], което носеше и на което запекоха
лука, чушките и пилето, и брат Лука му даде чаша мляко.
Брат Лука установи и реда, който следваха. Ставаха рано, преди
изгрев-слънце, брат Лука си правеше в кафеварката, която си носеше,
кафе, после отиваха в града, на гимназиалния стадион, където Лука го
пускаше да тича един час, а самият той седеше на пейките, пиеше кафе
и го гледаше. След това се връщаха в мотелската стая, където братът
му преподаваше. Преди да влезе в манастира, беше преподавал
математика, но тъй като искаше да работи с деца, по-късно бе поел
един шести клас. Знаеше и другите предмети: историята, литературата,
музиката и чуждите езици. Знаеше много повече от останалите братя и
той недоумяваше защо брат Лука не му е преподавал, докато са били в
манастира. Обядваха — пак сандвичи с фъстъчено масло — и после
пак имаха уроци до три следобед, когато му разрешаваха отново да
излезе навън и да тича по паркинга или пък да отиде заедно с брата на
разходка по магистралата. Мотелът бе обърнат към нея и свистенето на
минаващите автомобили не стихваше и за миг.
— Все едно живеем край морето — повтаряше брат Лука.
После брат Лука си правеше трето кафе и отиваше с колата да
търси място, където да си построят къща, а той оставаше в мотелската
стая. Братът винаги го заключваше вътре — за по-сигурно.
— И да не отваряш на никого, чу ли? — предупреждаваше. — На
никого. Аз имам ключ, сам ще си отворя. И не дърпай пердетата, не
искам да те виждат вътре сам. Светът е пълен с опасни хора, не искам
да те наранят.
Пак по същата причина не му беше разрешено да използва
компютъра на брат Лука, който той бездруго винаги взимаше със себе
си, ако тръгнеше някъде.
— Знам ли кой се навърта навън — повтаряше му. — Искам да
не се излагаш на опасност, Джуд. Обещай ми.
Той обещаваше.
Лягаше на кревата и четеше. Телевизията също му беше
забранена: прибереше ли се, Лука пипаше телевизора, за да провери
дали не е топъл, а той не искаше да го ядосва, не искаше да си навлича

438
неприятности. Брат Лука бе донесъл с колата и синтезатор и той се
упражняваше да свири на него, братът никога не се държеше зле, но
той се отнасяше наистина сериозно към уроците. Щом небето
започнеше да притъмнява, сядаше в края на леглото на брат Лука,
повдигаше леко пердето и търсеше с поглед по паркинга колата на брат
Лука — дълбоко в себе си все се притесняваше, че накрая брат Лука
няма да се върне, че ще му втръсне от него и ще го остави сам. А той
не знаеше толкова много неща за света и светът беше страшно място.
Опитваше се да си напомни, че умее някои неща, че знае да се труди,
че може да се хване чистач в мотела, но винаги седеше на тръни,
докато не видеше, че комбито се задава, и тогава изпитваше
облекчение и си обещаваше, че на другия ден ще слуша повече и
никога няма да дава на брат Лука повод да не се връща при него.
Една вечер, когато се прибра в стаята, брат Лука изглеждаше
уморен. Преди няколко дни си беше дошъл много развълнуван: бил
намерил идеалното място. Описа поляна, заобиколена от кедри и
борове, поточе на хвърлей от него, което гъмжи от риба, прохлада и
такава тишина, че се чувало как шишарките падат на пръхкавата пръст.
Дори му показа снимка, цялата в тъмнозелени багри и здрач, и обясни
къде точно ще бъде къщата, как той можел да помогне да я построят,
щели да направят и таванско помещение, където да спи, нещо като
убежище само за него.
— Какво има, братко Лука? — попита го той, след като братът
мълча толкова дълго, че вече не се издържаше.
— О, Джуд — отвърна братът. — Провалих се. — Разказа му как
е опитвал отново и отново да купи земята, но парите не достигали. —
Съжалявам, Джуд, много съжалявам — рече братът, а после за негово
изумление се разплака.
Никога дотогава той не бе виждал възрастен да плаче.
— Защо да не започнете да преподавате отново, братко Лука? —
опита се да го утеши. — Аз ви харесвам. Ако бях ученик, щеше да ми
бъде приятно да ми преподавате вие.
А братът се поусмихна, погали го по косата и отвърна, че не
ставало така, трябвало да си вади удостоверение от щата и било много
дълго и сложно.
Той мисли дълго. И после си спомни.

439
 — Братко Лука — каза. — Мога да помогна… мога да се хвана
на работа. Мога да помогна да изкараме пари.
— Не, Джуд — отсече братът. — Не мога да допусна такова
нещо.
— Но аз искам — настоя той.
Спомни си как брат Михаил му е казвал колко струва на
манастира да го издържа и се почувства виновен и уплашен. Брат Лука
беше направил толкова много за него, а той не му се беше отплатил. Не
само че искаше да помогне да спечелят пари, но и беше длъжен да го
стори.
Накрая успя да убеди брата, който го прегърна.
— Няма друг като теб, знаеш ли? — попита го Лука. —
Наистина.
И той се усмихна, както бе допрял лице до пуловера на брата.
На другия ден, както обикновено, имаха уроци, после братът
отново излезе, този път, както обясни, за да му намери хубава работа,
нещо, което да е по силите му и което да им помогне да спечелят пари,
за да купят земята и да построят къщата. Този път Лука се прибра
усмихнат, дори развълнуван и щом го видя, той също се развълнува.
— Джуд — подхвана братът, — срещнах един човек, иска да ти
даде работа, чака отпред, можеш да започнеш веднага.
Той се усмихна на брата.
— Какво ще правя? — попита.
В манастира го бяха научили да мете, да бърше прах и да мие
подовете. Умееше да търка с паркетин подовете така, че дори брат
Матей им се възхищаваше. Умееше да лъска сребро, месинг, дърво.
Знаеше да чисти фугите между плочките и тоалетните. Знаеше да
чисти улуците, а също капаните за мишки, можеше и да ги залага.
Знаеше да глади, знаеше да зашива копчета, знаеше да прокарва
шевове, съвсем равни и гладки, сякаш ги е правила шевна машина.
Знаеше да готви. Можеше да направи от начало до край само
десетина ястия, затова пък знаеше да чисти и да бели картофи,
моркови, ряпа. Можеше да нареже на ситно цяла камара кромид лук,
без да пророни и сълза. Можеше да обезкостява риба, да скубе и да
изкормва пилета. Знаеше да меси тесто, знаеше да прави и хляб.
Знаеше как да разбие белтъците така, че от течни те да станат твърди,

440
дори още по-добре, да ги превърне в нещо като въздух, на който си
придал форма.
Беше и добър градинар. Знаеше кои растения обичат слънце и
кои предпочитат по-усойни места. Знаеше как да определи дали някое
цвете не е поливано достатъчно, или обратното, поливано е прекалено
често. Знаеше кога едно дърво или храст трябва да се пресади в друга
саксия или направо да се пренесе в почвата. Знаеше кои растения
трябва да се пазят от студ и как да го прави. Знаеше да ашладисва,
знаеше и как да накара ашладисаната клонка да даде плод. Знаеше да
смесва тора, знаеше и да добавя в почвата черупки от яйца, за да я
направи по-плодородна, знаеше как да смачка листните въшки, без да
уврежда листото, на което са се закрепили. Знаеше да прави всички
тези неща, макар да се надяваше да го пратят градинар, понеже искаше
да работи на открито, и докато тичаше сутрин, усещаше, че идва лято,
а докато пътуваха с колата към стадиона, виждаше цели поляни,
изпъстрени с диви цветя, и му се приискваше да е сред тях.
Брат Лука приклекна до него.
— Ще правиш, каквото правеше с отец Гавриил и двама-трима
от братята — рече му и когато след малко разбра какво му е казал
Лука, той отстъпи назад към леглото и се вцепени от страх. — Сега,
Джуд, ще бъде различно — обясни Лука още преди той да е успял да
каже и дума. — Ще приключи бързо, обещавам ти. Толкова те бива в
тези неща. Аз ще чакам в банята, за да съм сигурен, че няма да се
обърка нищо, чу ли? — Той го погали по косата. — Ела насам —
повика го и го прегърна. — Чудесно момче си — допълни. —
Благодарение на теб и на труда ти ще си имаме къща — говореше и
говореше брат Лука и накрая той кимна.
Мъжът влезе (след много години лицето му щеше да бъде сред
малкото, които той щеше да помни, понякога щеше да вижда на
улицата мъже, които щяха да му се струват познати, и щеше да си
мисли: откъде ли го познавам? Дали не съм го срещал в съдебната
зала? Дали това не беше адвокатът на другата страна по онова дело от
миналата година? А после щеше да си спомни: той прилича на онзи,
първия от клиентите му), а след като Лука отиде в банята, която се
падаше точно зад леглото му, те с мъжа правиха секс и после мъжът си
беше тръгнал.

441
 Онази нощ той беше много притихнал, а Лука беше мил и нежен
с него. Дори му купи курабийка — джинджифилова — и той се опита
да му се усмихне, опита се и да хапне от курабийката, но не можа и
когато Лука не гледаше, я уви в парче вестник и я изхвърли. На другия
ден сутринта не му се ходеше да тича на стадиона, Лука обаче заяви,
че щял да се почувства по-добре, ако поспортува, затова все пак
отидоха и той се опита да тича, но го болеше много, затова седна и
зачака Лука да каже, че си тръгват.
Сега денят им минаваше различно: сутрин и следобед пак имаха
уроци, но някои вечери брат Лука водеше мъже, клиенти. Понякога
само един, понякога повече. Мъжете си носеха хавлиени кърпи и
чаршафи, с които, преди да започнат, застилаха леглото, а после, преди
да си тръгнат, си ги прибираха.
Той правеше всичко възможно нощем да не плаче, но разплачеше
ли се, брат Лука идваше при него, галеше го по гърба и го утешаваше.
— Колко още, за да вземем къщата? — питаше той, Лука обаче
само клатеше тъжно глава.
— Още известно време няма да мога да ти кажа — отвръщаше.
— Но ти, Джуд, се справяш блестящо. Толкова си добър. Няма от какво
да се срамуваш.
Но той все пак знаеше, че има нещо срамно. Никой не му го беше
казвал, но той го знаеше. Знаеше, че онова, което прави, не е редно.
А после, след няколко месеца — и много мотели, те се местеха
на десетина дни из цял Източен Тексас и при всяко местене Лука го
водеше в гората, която наистина беше красива, и на полянката, където
щяха да си направят къща, — нещата се промениха отново. Една нощ
той лежеше в кревата (нощ през седмица, когато нямаше клиенти.
„Малко отпуск — ухили се Лука. — Всеки има нужда от почивка,
особено пък ако се труди толкова неуморно като теб“), когато Лука
попита:
— Обичаш ли ме, Джуд?
Той се поколеба. Преди четири месеца щеше да отговори на мига
с „да“ — гордо и без да се замисля. Но сега — обичаше ли брат Лука?
Често си задаваше този въпрос. Искаше му се да го обича. Братът
никога не му беше причинявал болка, никога не го беше удрял, никога
не му се беше карал. Грижеше се за него. Винаги чакаше зад стената,
за да е сигурен, че няма да му се случи нищо лошо. Предишната

442
седмица един клиент се бе опитал да го накара да направи нещо, което
брат Лука му бе казал, че ако не иска, не е длъжен да прави, и той бе
започнал да се дърпа, опита се и да извика, но му сложиха възглавница
на лицето и той осъзна, че каквито и звуци да издава, те са заглушени.
Замята се, още малко, и да се разридае, когато най-неочаквано
възглавницата бе махната от лицето му и тежестта на мъжа — от
тялото му, а брат Лука каза на мъжа да се маха от стаята с тон, какъвто
той не бе чувал никога дотогава от брата, но който го стресна и
възхити.
И въпреки всичко нещо му подсказваше, че не бива да обича брат
Лука, че братът му е причинил нещо лошо. Но братът не му бе
причинил нищо. В края на краищата той го беше поискал сам, правеше
го заради къщата в гората, където щеше да си има своя мансарда.
Затова каза на брата, че го обича.
За миг се почувства щастлив от усмивката върху лицето на брата,
сякаш му бе подарил не друго, а самата къща.
— О, Джуд — рече Лука, — това е най-големият подарък, който
мога някога да получа. Знаеш ли колко много те обичам? Обичам те
повече от себе си. Ти си ми като син.
И той му се усмихна, защото понякога си представяше тайничко,
че Лука му е баща, а той му е син.
— Баща ти каза, че си на девет, но изглеждаш по-голям —
отбеляза подозрително един от клиентите, преди да започнат, а той
отвърна, както го беше научил Лука:
— Висок съм за възрастта си.
Хем му стана приятно, хем не особено, задето клиентът е
помислил Лука за негов баща.
Тогава брат Лука му обясни, че когато двама души се обичат
силно като тях, те спят в едно легло и са голи. Той не знаеше какво да
отговори, но още преди да е измислил, брат Лука дойде да легне при
него, после му махна дрехите и започна да го целува. Той не се беше
целувал никога — брат Лука не позволяваше на клиентите — и не му
хареса, не му хареса слюнката и силата.
— Отпусни се — прикани братът. — Просто се отпусни, Джуд.
И той направи всичко по силите си да се отпусне.
Първия път, когато правиха секс с брата, той му каза, че щяло да
бъде различно, не като с клиентите.

443
 — Защото се обичаме — поясни Лука и той му повярва, а когато
в крайна сметка почувства същото — същата болка, същите
притеснения, трудности и срам, — предположи, че прави нещо не
както трябва, особено, при положение че после братът беше много
щастлив.
— Хубаво беше, нали? — попита го братът. — Беше различно,
нали?
И той се съгласи, притесняваше се да признае, че изобщо не е
било различно, било е точно толкова ужасно, както с клиента
предишната вечер.
Ако по-рано вечерта идваха клиенти, брат Лука обикновено не
правеше секс с него, но винаги спяха на едно легло и винаги се
целуваха. Сега едното легло беше за клиентите, а другото беше тяхно.
С времето той изпитваше все по-голяма погнуса от вкуса в устата на
Лука с дъх на застояло кафе, от езика му, хлъзгав и грапав, напиращ да
проникне в него. Късно през нощта, докато братът спеше до него,
отпуснат с цялата си тежест върху стената, той понякога плачеше тихо
и се молеше да го отведат някъде, където и да е, само да не е тук. Вече
не мислеше за къщата: сега мечтаеше за манастира и си мислеше колко
глупав е бил да си тръгне оттам. В крайна сметка там му беше по-
добре. Сутрин, след като излезеха навън и започнеха да срещат хора,
брат Лука му казваше да сведе очи, понеже други такива нямало и ако
братята ги търсели, очите му щели да ги издадат. Но понякога му се
искаше да вдигне очи, сякаш само с цвета и формата си те можеха да
предупредят през километрите и щатите братята: ето ме, тук съм.
Помогнете ми. Много ви моля, вземете ме обратно. Вече не му
принадлежеше нищо: нито очите, нито устата, нито дори името, с
което брат Лука се обръщаше към него само когато бяха сами. А за
пред всички други беше Джоуи.
— Това тук е Джоуи — казваше брат Лука, а той ставаше от
леглото и чакаше със сведена глава, докато клиентът го оглеждаше.
Обичаше уроците, защото само тогава брат Лука не го пипаше и
в тези часове братът беше какъвто той го помнеше, човекът, на когото
се бе доверил и когото бе последвал. После обаче уроците за деня
приключваха и всяка вечер завършваше както предишната.
Той ставаше все по-мълчалив.

444
 — Къде е усмихнатото ми момче? — питаше го братът, а той се
опитваше да му се усмихне. — Няма нищо нередно да се наслаждаваш
— обясняваше понякога братът и той кимаше, а братът му се
усмихваше и го галеше по гърба. — Харесва ти, нали? — питаше и
намигаше, а той пак кимаше, без да изрича и дума. — Виждам аз —
допълваше Лука, все така усмихнат, горд от него. — Създаден си за
това, Джуд.
Някои от клиентите му казваха същото — роден си за това — и
колкото и да му беше неприятно, той знаеше, че са прави. Беше роден
за това. Беше роден, беше изоставен, беше прибран и бе използван за
това, за което е бил предназначен да бъде използван.
В по-късни години се опитваше да си спомни кога точно е
осъзнал, че къщата няма да бъде построена никога, че животът, за
който е мечтал, няма да бъде негов никога. В началото броеше
клиентите, с които се е виждал, мислеше, че щом достигне определена
бройка — четирийсет? петдесет? — всичко със сигурност ще
приключи, със сигурност ще му разрешат да спре. Но бройката
ставаше все по-голяма и голяма и един ден той си даде сметка за това и
се разплака, толкова уплашен и погнусен бе от онова, което вършеше,
че престана да брои. И така, дали се случи, когато достигна тази
бройка? Или когато напуснаха завинаги Тексас с обещанието на Лука,
че горите в щат Вашингтон бездруго били по-хубави, и поеха на запад,
през Ню Мексико и Аризона, а после на север, като спираха за по
няколко седмици в малки градчета, отсядаха в мотелчета, съвсем
същите като онзи, първия, в който бяха живели, и където и да спряха,
винаги имаше мъже, а в нощите, когато нямаше, брат Лука му се
нахвърляше така, както той не се бе нахвърлял на нищо? Дали, когато
си даде сметка, че ненавижда седмиците, когато е в почивка, повече от
нормалните седмици, защото връщането към обичайния живот бе
много по-ужасно, отколкото ако го държаха без всякаква почивка?
Дали, когато е започнал да забелязва несъответствията в разказите на
брат Лука: че е умрял не синът му, а един негов племенник, който
всъщност не бил умрял, ами бил заминал и брат Лука не го бил виждал
никога повече, веднъж — че се е отказал да е учител, защото се е
почувствал призован да иде в манастир, а друг път — защото му е
дошло до гуша постоянно да се разправя с директора на училището,
който, за разлика от брата очевидно нехаел за децата, братът

445
разказваше ту че е израсъл в Източен Тексас, ту че детството му е
минало в Кармел, Ларами, Юджийн?
Или се случи в деня, когато на път за Вашингтон навлязоха от
Юга в Айдахо? Рядко се престрашаваха да се отбият в истински
градове — тяхната Америка беше без дървета, без цветя, свеждаше се
само до дълги отрязъци шосе, където единственото зелено нещо беше
самотната оцеляла катлея на брат Лука, която продължаваше да живее
и да пуска листа, но не и пъпки, — но този път свърнаха от
магистралата, защото в един от градовете брат Лука имаше приятел
лекар и искаше той да го прегледа, тъй като беше ясно, че въпреки
предпазните мерки, които по настояване на брат Лука взимаха, той бе
пипнал от един от клиентите някаква болест. Не знаеше как се казва
градът, но се стресна от знаците за нормален живот наоколо и загледа
мълком през прозореца, взря се в сцените, които винаги си беше
представял, но рядко беше виждал: жени, които стояха на улицата с
детски колички, говореха си и се смееха, задъхан мъж, излязъл да
потича за здраве, семейства с кучета, свят, в който имаше не само
мъже, но и деца и жени. При тези преходи с автомобила той
обикновено затваряше очи — сега спеше през цялото време в очакване
денят да свърши, — но онзи ден се чувстваше необичайно бодър,
нащрек, сякаш светът се мъчеше да му каже нещо и единственото,
което се искаше от него, бе да чуе посланието.
Брат Лука се опитваше да гледа картата и в същото време да
шофира, накрая обаче отби встрани от пътя и като мърмореше, се взря
в картата. От другата страна имаше бейзболно игрище и той загледа
как някак си отведнъж то започна да се пълни с хора: предимно с жени,
а после и с момчета, които тичаха и крещяха. Момчетата носеха екипи,
бели на червени райета, но въпреки това всички изглеждаха различни
— различна коса, различни очи, различна на цвят кожа. Някои бяха
слабички като него, други бяха дебели. Той не беше виждал никога
толкова много свои връстници на едно място и не можеше да откъсне
очи от тях. А после му направи впечатление, че макар и да са
различни, те всъщност са еднакви: всички се усмихваха и се смееха,
развълнувани, че са навън, в топлия сух ден, че слънцето над тях грее
ярко, че майките им вадят от хладилните чанти кутийки безалкохолни
напитки и бутилки вода.

446
 — Аха! Потегляме отново на път! — чу той Лука, чу го и как
затваря картата. Но той усети как, преди да завърти ключа, Лука
проследява погледа му и известно време двамата продължиха да седят
и да наблюдават мълком момчетата, докато накрая Лука не го поглади
по косата. — Обичам те, Джуд — каза и след малко той отвърна както
винаги с:
— И аз те обичам, братко Лука.
После отпрашиха нататък.
Той уж беше същият като тези момчета, но всъщност не беше
като тях: беше различен. Никога нямаше да бъде едно от тях. Никога
нямаше да тича по игрището, а майка му да го вика да закуси, за да не
се умори по време на срещата. Никога нямаше да има свое легло в
онази горска къща. Никога вече нямаше да бъде чист. Момчетата
играеха на игрището, а той пътуваше с брат Лука към лекаря, у когото,
както знаеше от предишните прегледи при други лекари, щеше да има
нещо сбъркано, който някак си нямаше да бъде добър човек. Той беше
далеч от тези момчета точно толкова, колкото и от манастира. Беше се
отдалечил толкова много от себе си, от човека, който се надяваше да
бъде, че сякаш вече изобщо не беше момче, сякаш се беше превърнал в
нещо съвсем различно. Сега това бе животът му и той не можеше да
направи нищо.
Пред кабинета на лекаря Лука се надвеси и го хвана.
— Довечера ще се позабавляваме само ти и аз — каза му, а той
кимна, защото не можеше да направи нищо друго. — Да тръгваме —
подкани Лука и го пусна, а той слезе от колата и тръгна след него през
паркинга към кафявата врата, която вече се отваряше, за да ги пусне
вътре.

Първият спомен: болнична стая. Разбра, че е болнична стая, още

преди да отвори очи, защото долови миризмата, защото особената
тишина — тишина, която всъщност не беше тиха — му беше позната.
До него: Уилем, заспал на един стол. Тогава той се обърка — защо
Уилем беше тук? Нали уж беше заминал някъде. Той си спомни: Шри
Ланка. А ето че не беше заминал. Беше тук. Колко странно — помисли
си. Защо ли е тук? Това беше първият му спомен.

447
 Вторият спомен: същата болнична стая. Той се обърна и видя, че
Анди е седнал отстрани на леглото, Анди, небръснат, в ужасен вид,
който му се усмихва странно и неубедително. Той почувства как Анди
му стиска ръката — преди Анди да му стисне ръката, не бе усещал, че
има ръка — и също се опита да стисне неговата, но не успя. Анди
погледна нагоре към някого.
— Засегнати нерви? — чу го да пита.
— Може би — отвърна другият човек, човекът, когото той не
виждаше, — но ако извадим късмет, по-вероятно е…
Той затвори очи и отново потъна в сън. Това беше вторият
спомен.
Третият, четвъртият, петият и шестият спомен всъщност не бяха
никакви спомени: бяха лица на хора, техните ръце, техните гласове —
надвесени над лицето му, те го държаха за ръка и му говореха: Харолд,
Джулия, Ричард, Лушън. Същото и за седмия и осмия: Малкълм, Джей
Би.
Деветият спомен отново беше с Уилем, който седеше до него и
му обясняваше, че съжалявал много, но трябвало да замине. За малко,
после пак щял да се върне. Уилем плачеше, и той не знаеше защо, но
не му се стори необичайно — всички плачеха, плачеха и му се
извиняваха, което го озадачаваше, понеже никой не бе направил нищо
лошо: ако не друго, той знаеше поне това. Опита се да каже на Уилем
да не плаче, да му каже, че е добре, но езикът бе набъбнал в устата му,
беше се превърнал в голяма безполезна плоча, и той не успя да го
размърда. Уилем вече го държеше за едната ръка, той обаче нямаше
сили да вдигне другата, да хване Уилем за китката и да го успокои,
затова накрая се отказа.
В десетия спомен още беше в болницата, но в друга стая, и още
беше много уморен. Ръцете го боляха. Той държеше във всяка по една
гумена топка и трябваше да ги стиска пет секунди, а после още пет да
ги пуска. След това отново да ги стиска за пет и да ги пуска за пет. Не
помнеше кой му го е казал, не помнеше и кой му е дал топките, но го
правеше и докато го правеше, ръцете го заболяваха по-силно, с пареща
жива болка, затова стискаше топките най-много по три-четири пъти,
след това се изтощаваше и се налагаше да спре.
После една нощ се събуди, изтръгна се от пластове и пластове
сънища, които не помнеше, и осъзна къде е и защо е там. Заспа отново,

448
а на другия ден се извърна и видя, че на един стол до леглото седи
мъж: не знаеше кой е, но го беше виждал и друг път. Мъжът идваше,
сядаше и го гледаше, понякога му говореше, но той все не можеше да
се съсредоточи и да разбере какво му казва, затова накрая затваряше
очи.
— В заведение за душевноболни съм — каза сега той на мъжа и
се стъписа от гласа си, пресипнал и дрезгав.
Мъжът се усмихна.
— Да, намирате се в психиатричното отделение на една болница
— отвърна той. — Помните ли ме?
— Не — призна си той, — но съм ви виждал и преди.
— Аз съм доктор Соломон. Психиатър тук, в болницата. —
Настъпи мълчание. — Знаете ли защо сте тук?
Той затвори очи и кимна.
— Къде е Уилем? — попита. — Къде е Харолд?
— Наложи се Уилем да се върне в Шри Ланка, за да довърши
снимките — обясни лекарят. — Ще се върне на… — Той чу как
лекарят прехвърля някакви листове. — На девети октомври. Значи след
десет дни. Харолд ще дойде в дванайсет, винаги идва по това време,
помните ли? — Той поклати глава. — Джуд — продължи лекарят, —
можете ли да ми кажете защо сте тук?
— Защото — подхвана той и преглътна. — Заради онова, което
направих в банята.
Отново настъпи мълчание.
— Точно така — потвърди тихо лекарят. — Джуд, можете ли да
ми кажете защо…
Но това бе всичко, което той чу, защото отново потъна в сън.
Следващия път, когато се събуди, мъжа го нямаше, затова пък на
негово място се бе появил Харолд.
— Харолд — рече той с новия си странен глас и Харолд, който
седеше с лакти, опрени на бедрата му, и се държеше отстрани за
лицето, вдигна поглед внезапно, сякаш той беше изкрещял.
— Джуд — каза и седна до него на леглото.
Взе от дясната му ръка топката и го хвана.
Той си помисли, че Харолд изглежда ужасно.
— Извинявай, Харолд — каза и Харолд се разплака. — Недей да
плачеш — рече му, — много те моля, недей да плачеш.

449
 Харолд стана, отиде в банята и той го чу да се секне.
Вечерта, след като остана сам, също се разплака: не заради
онова, което е направил, а защото не е успял, защото в крайна сметка
се е измъкнал жив.
От ден на ден съзнанието му се избистряше все повече. От ден
на ден той стоеше буден малко по-дълго. През повечето време не
чувстваше нищо. При него на свиждане идваха хора, които плачеха, а
той ги гледаше и не виждаше друго, освен това, че лицата им са
странни, че когато плачат, всички изглеждат еднакво с мокрите носове
и с рядко използваните мускули, притеглили устата им в необичайни
посоки, в необичайни форми.
Той не мислеше за нищо, съзнанието му беше чист лист хартия.
Научаваше малко по малко какво се е случило: как домоуправителят в
сградата на Ричард е решил, че водопроводчикът ще дойде в девет
вечерта, а не в девет на другата сутрин (дори в унеса си той се учуди
как някой може да реши, че един водопроводчик ще се вдигне и ще
дойде в девет вечерта), как Ричард го е намерил и след като е повикал
линейка, го е откарал в болницата, как после се е обадил на Анди,
Харолд и Уилем, как Уилем се е качил на самолета в Коломбо, за да се
върне при него. Наистина съжаляваше, че го е открил не друг, а именно
Ричард — именно тази част от плана му го притесняваше най-много,
макар и да помнеше как си е помислил, че Ричард издържа на кръв, все
пак беше правил с нея скулптури, и затова ще бъде травмиран най-
малко измежду приятелите му, — и му се извини, а той го погали
отгоре по ръката и му каза, че няма страшно, всичко е наред.
Доктор Соломон идваше всеки ден и се опитваше да поговори с
него, но той нямаше какво толкова да му казва. През повечето време
хората изобщо не разговаряха с него. Идваха, сядаха, вършеха някаква
си своя работа или му говореха явно без да очакват отговор, за което
той им беше признателен. Лушън идваше често, обикновено с подарък,
веднъж с голяма картичка, върху която се бяха подписали всички в
кантората — „Сигурен съм, че точно от това ще ти олекне — подметка
ехидно Лушън, — но все пак ти го нося“ — Малкълм пък му бе
измайсторил една от въображаемите си къщи с прозорци от силно
опънат пергамент, която сложи на нощното шкафче. Уилем му се
обаждаше по телефона всяка сутрин и всяка вечер. Харолд му четеше
„Хобит“, който той не беше чел никога, а когато не можеше да дойде,

450
идваше Джулия и тя продължаваше от мястото, докъдето беше стигнал
Харолд: това бяха любимите му посещения. Анди наминаваше всяка
вечер, след края на работното време в лекарския кабинет, и вечеряше с
него: тревожеше се, че не се хранел добре, и му носеше каквото бяха
приготвили вкъщи. Веднъж му донесе телешко варено с ечемик, но той
още нямаше сили да държи прибори и се наложи Анди да го храни с
лъжицата. Навремето той сигурно щеше да се притесни, но сега
просто му беше все тая: само отваряше уста и поемаше храната, която
беше безвкусна, после дъвчеше и преглъщаше.
— Искам да се прибера — каза една вечер на Анди, докато го
гледаше как яде сандвич с пуешко.
Анди преглътна и го погледна.
— Виж ти!
— Да — потвърди той. Не се сети какво друго да каже. — Искам
да си тръгна оттук.
Мислеше, че Анди ще подметне нещо ехидно, но той само кимна
бавно.
— Добре тогава — рече. — Добре. Ще поговоря със Соломон.
Той се свъси.
— Яж си сандвича.
На другия ден доктор Соломон каза:
— Подочух, че искате да си ходите у вас.
— Имам чувството, че се заседях тук — потвърди той.
Известно време доктор Соломон мълча.
— Наистина лежите тук от доста време — промълви накрая. —
Но ако отчетем колко дълго сте се самонаранявали и колко сериозен е
опитът, лекарят ви — Анди — и родителите ви решиха, че така е най-
добре.
Той се позамисли.
— Излиза, че ако опитът ми не е бил толкова сериозен, съм щял
да се прибера по-рано?
Изглеждаше прекалено логично, за да обяснява нещо. Лекарят се
усмихна.
— Вероятно — рече той. — Но аз не съм категорично против да
ви изпишат, Джуд, макар че според мен трябва да вземем предпазни
мерки. — Той замълча. — Притеснява ме обаче отказът ви да
обсъждате защо изобщо сте направили такъв опит. Доктор Контрактър

451
— извинявайте, Анди — ми съобщи, че открай време отказвате
психотерапия, можете ли да ми обясните защо? — Той не отговори,
лекарят също мълча известно време. — Баща ви ми каза, че миналата
година сте изживели насилие по време на връзката си и това е имало
дългосрочни последици — продължи лекарят и той усети как
изтръпва. Но си наложи да не отговаря и затвори очи, а накрая чу, че
доктор Соломон става, за да си тръгне. — Утре ще дойда пак, Джуд —
каза, преди да излезе.
Накрая, след като се изясни, че той няма намерение да разговаря
с никого от тях и не е в състояние да се самонарани отново, го
изписаха, но с условия: да бъде поверен на грижите на Джулия и
Харолд. Било силно препоръчително да продължи да взима
лекарствата, предписани му в болницата, само че в по-леки дози.
Силно препоръчително било и два пъти в седмицата да ходи на
психотерапевт. Трябвало да ходи и веднъж в седмицата при Анди. Той
се съгласи с всичко. Подписа се — едва държеше химикалката — на
документите за изписване, където вече се бяха подписали и Анди,
доктор Соломон и Харолд.
Харолд и Джулия го откараха в Труро, където Уилем вече го
чакаше. Всяка нощ той спеше дълго и непробудно, а през деня двамата
с Уилем се разхождаха бавно по хълма над океана. Беше началото на
октомври, водата беше студена за къпане, но те седяха на пясъка,
гледаха хоризонта и понякога Уилем му говореше, друг път си
мълчеше. Той сънуваше как морето се е вледенило, как вълните с бели
зайчета по тях също са замръзнали и Уилем е на далечен бряг,
откъдето го вика, затова той върви бавно през ширналата се пустош с
ръце и лице, изтръпнали от вятъра.
Вечеряха рано, защото той си лягаше съвсем рано. Храната
винаги бе проста, лесно смилаема и ако имаше месо, някой от тримата
му го режеше предварително, за да не му се налага да държи нож.
Всяка вечер Харолд му сипваше чаша мляко — като на малко дете, и
той го пиеше. Не му беше разрешено да става от масата, докато не
изяде поне половината от каквото му бяха сложили в чинията, не му
беше разрешено и да си сипва сам. Беше много уморен, за да се
съпротивлява, и гледаше да се справи.
Вечно му беше студено и се случваше да се буди посред нощ
разтреперан въпреки купчината завивки върху него, а после да лежи

452
буден и да гледа Уилем, който спеше в същата стая, на дивана отсреща,
да гледа и облаците, които се носеха по крайчето на луната,
надзърнала между рамката на прозореца и щората, и накрая да се
унася отново.
Понякога си мислеше какво е направил и както в болницата, го
обземаше мъка: мъката, че не е успял, че е още жив. А понякога си
мислеше за това и го обземаше страх: че сега вече всички ще се
държат с него различно. Сега вече той наистина беше страшилище, по-
голямо страшилище, отколкото преди. Сега наново трябваше да
започне с опитите да убеди хората, че е като всички останали.
Мислеше си за кантората, единственото място, където нямаше никакво
значение какъв е бил преди. Сега обаче винаги щеше да има още една
история за него, която да си оспорва първенството. Сега той нямаше да
е просто най-младият съдружник в историята на кантората (както
понякога го представяше Тримейн), сега щеше да бъде съдружник,
направил опит за самоубийство. Мислеше си, че сигурно са му много
ядосани. Мислеше си за работата си там и кой ли я е поел. Вероятно не
им и трябваше да се връща. Кой щеше да поиска сега да работи с него?
Кой щеше да му се довери отново?
Пък и не само в „Роузън Причард“ щяха да погледнат на него с
други очи — щяха да го направят всички. Не бе останало нищо от
цялата независимост, за която бе хвърлил години в опит да докаже, че я
заслужава. Сега не можеше да си нареже дори храната. Предишния ден
се наложи Уилем да му помага да си завърже обувките.
— Ще стане по-добре, Джуд — увери го, — ще стане. Лекарят
каза, че се иска само време.
Сутрин се налагаше Харолд и Уилем да го бръснат, защото
ръцете му още не бяха заякнали, той гледаше в огледалото непознатото
си лице, докато те плъзгаха по бузите му и под брадичката бръснача.
Беше се научил да се бръсне във Филаделфия, докато живееше у
Дъгласови, но Уилем му бе показал отново, когато бяха първи курс,
защото, както му каза след време, бил притеснен от плахите му резки
движения, сякаш дялка със сърп храсти.
— Добър във висшата математика, слаб в бръсненето — рече му
и се усмихна, за да не го смути.
Освен това си казваше: „Винаги можеш да опиташ още веднъж“,
и само при тази мисъл се чувстваше по-силен, макар че, колкото и

453
странно да звучеше, не бе склонен на втори опит. Беше изтощен. Един
нов опит предполагаше подготовка. Означаваше той да намери нещо
остро, да улучи момент, когато да е сам, а той никога не беше сам.
Знаеше, разбира се, че има и други начини, но опърничаво държеше на
онзи, който вече бе избрал, макар и той да не се беше оказал успешен.
Но като цяло не чувстваше нищо. Харолд, Джулия и Уилем го
питаха какво иска за закуска, но изборът беше невъзможен, немислим
— палачинки? Гофрети? Овесени ядки? Яйца? Какви яйца? Рохки?
Твърдо сварени? Бъркани? Печени? На омлет? На очи? — и той
клатеше глава, така че накрая те спряха да питат. Спряха да го питат за
всичко, от което му олекна. След обяда (и абсурдно рано) подремваше
на канапето във всекидневната, пред огъня, унасяше се от шепота им,
от плискащата се вода, докато миеха съдовете. Следобед Харолд му
четеше, случваше се Уилем и Джулия да останат да послушат.
След десетина дни двамата с Уилем се прибраха на Грийн
стрийт. Той се страхуваше от това завръщане, но когато влезе в банята,
мраморът беше чист, без петънце по него.
— Малкълм — обясни Уилем още преди той да е попитал. —
Приключи миналата седмица. Всичко е ново.
Уилем му помогна да легне и му подаде плик от амбалажна
хартия с името му отгоре, който той отвори вече след като Уилем
излезе. Вътре бяха писмата, които беше написал на всички, все така
запечатани, както и запечатаният препис на завещанието и бележка от
Ричард: „Реших, че сигурно ги искаш. С обич, Р.“. Той ги пъхна с
треперещи ръце обратно в плика, на другия ден ги прибра в сейфа.
Сутринта се събуди много рано и след като се прокрадна покрай
Уилем, който спеше на дивана в дъното на стаята, обиколи
апартамента. Някой беше наслагал цветя във всяка стая, кленови
клонки, купи с малки тикви. Миришеше страхотно, на ябълки и кедър.
Той отиде в кабинета си, някой бе струпал пощата му на бюрото, а
хартиената къщичка на Малкълм бе сложена върху купчина книги. Той
видя неотворени пликове от Джей Би, от Хенри Йънг Азиатеца, от
Индия, от Али и знаеше, че са му нарисували портрети. Мина покрай
масата в трапезарията, като прокара пръсти по гръбчетата на книгите
по лавиците, влезе в кухнята, отвори хладилника и видя, че е пълен с
любимите му неща. Сега Ричард работеше по-често с керамика и в
средата на масата за хранене имаше голяма безформена чиния, грапава

454
и приятна на допир, нашарена с бели жилчици. До нея бе сложена
статуята на свети Юда, която притежаваха заедно с Уилем и която
Уилем бе взел със себе си, когато се бе пренесъл на Пери стрийт, но
сега тя отново се бе озовала тук.
Дните отминаваха, той се беше оставил на техния ход. Сутрин
плуваше и двамата с Уилем закусваха. После идваше
физиотерапевтката, която го караше да стиска гумени топки, къси
въжета, клечки за зъби, химикалки. Понякога той трябваше да вдигне с
една ръка няколко предмета, като ги държи между пръстите, а това
беше трудно. Ръцете му трепереха повече от всякога и той усещаше в
пръстите си остри иглички, но жената му казваше да не се притеснява,
мускулите се възстановявали, нервите му се пренастройвали. Той
обядваше, подремваше. Докато подремваше, да го наглежда, идваше
Ричард, а Уилем отиваше да върши разни неща или да поспортува долу
в салона, а той се надяваше Уилем да си намери нещо интересно и
приятно, което да не включва него и проблемите му. Следобед
наминаваха да го видят: все същите хора, но и нови също. Стояха по
един час, после Уилем ги отпращаше. Малкълм дойде заедно с Джей
Би и четиримата проведоха спънат любезен разговор за неща, които са
правили като студенти, но той се зарадва на Джей Би и си помисли, че
може би ще му се прииска да го види отново, когато е с по-бистра
глава, за да му се извини и да му каже, че му е простил. Преди да си
тръгне, Джей Би му каза тихо:
— Ще стане по-добре, Джуди. Повярвай ми, знам. — А после
добави: — Ако не друго, поне не си навредил на никого.
А той се почувства гузен, понеже знаеше, че все пак е навредил.
След работно време минаваше и Анди, който го преглеждаше: махаше
превръзките и промиваше кожата около шевовете. Той още не си беше
погледнал шевовете — не намираше сили — и докато Анди ги
промиваше, се извръщаше или зажумяваше. След като Анди си
тръгнеше, вечеряха и след вечерята, след като скъпите магазини и
няколкото галерии наоколо затвореха за през нощта и кварталът се
обезлюдеше, отиваха да се разходят, като описваха точен квадрат около
Сохо — на изток до „Лафейет“, на север до „Хюстън“, на запад по
Шесто авеню, на юг до „Гранд“ и на изток до „Грийн“, — после се
прибираха. Разходката не беше дълга, но го оставяше без сили и
веднъж на път за спалнята той падна, краката му просто се подкосиха.

455
В четвъртък Джулия и Харолд хващаха влака и прекарваха с него
целия петък и събота, а също малко от неделята.
Всяка сутрин Уилем го питаше:
— Днес искаш ли да поговориш с доктор Ломан?
И всяка сутрин той отговаряше:
— Още не, Уилем. Скоро, обещавам.
В края на октомври се чувстваше по-заякнал, не толкова
омаломощен. Успяваше да не заспива по-дълго. Можеше да лежи по
гръб и да държи книга, без да трепери толкова силно, че да му се
налага да се завърти по корем и да я подпре на възглавницата. Можеше
да си маже сам маслото върху филията, можеше отново да носи ризи,
понеже успяваше да пъхне копчетата през илиците.
— Какво четеш? — попита той един следобед Уилем, който
седеше до него на канапето във всекидневната.
— Една пиеса, мисля да играя в нея — отговори Уилем и остави
страниците.
Той погледна някъде зад главата му.
— Пак ли заминаваш?
Беше чудовищно себично да пита такова нещо, но не се сдържа.
— Не — отвърна след малко Уилем. — Реших да поостана малко
в Ню Йорк, стига да не възразяваш.
Той се усмихна на възглавниците по канапето.
— Не възразявам — рече и след като вдигна очи, видя, че Уилем
му се усмихва. — Прекрасно е, че те виждам отново усмихнат — бе
единственото, което допълни, и продължи да чете.
През ноември се сети, че не е поздравил Уилем за четирийсет и
третия му рожден ден в края на август, и му го спомена.
— Е, простено ти е, тогава не бях тук — отговори Уилем. — Но
можеш да ме поздравиш и сега. Чакай да видим. — Той се позамисли.
— Готов ли си за широкия свят? Искаш ли да вечеряме навън? Рано?
— Разбира се — съгласи се той и след седмица отидоха в едно
японско ресторантче в Ист Вилидж, където предлагаха суши и където
те двамата ходеха от години.
Той сам си поръча каквото си беше харесал, макар и да бе
припрян, притеснен, че не избира правилно, но Уилем прояви
търпение и го изчака, докато той се двоумеше, после му кимна:
— Добър избор — рече.

456
 Докато се хранеха, говореха за приятелите си и за пиесата, в
която Уилем бе решил да играе, а също за романа, който той четеше: за
всичко друго, но не и за него.
— Според мен не е зле да отидем в Мароко — каза той, докато се
прибираха бавно, и Уилем го погледна.
— Ще проверя — отвърна Уилем и го хвана за ръката, за да го
дръпне от пътя на един велосипедист, който се задаваше шеметно по
улицата.
— Искам да ти подаря нещо за рождения ден — рече той след
няколко пресечки.
Наистина искаше да го направи, за да благодари на Уилем и да се
опита да изрази онова, което не можеше да му каже: да му поднесе
подарък, който може би щеше да предаде дългогодишната му
признателност и обич. След разговора за пиесата от по-рано си
спомни, че предишната година Уилем всъщност се е съгласил да
участва във филм, който от началото на януари щяха да снимат в
Русия. Но когато му го спомена, Уилем сви рамене.
— А, това ли? — възкликна. — Не се получи. Но няма страшно.
Всъщност не исках да се снимам в него.
Той обаче се усъмни и когато провери в интернет, се натъкна на
съобщения, че Уилем се е отказал от филма по лични причини и на
негово място е одобрен друг актьор. Той се бе вторачил в екрана и
всичко се бе замъглило пред очите му, но когато попита Уилем, Уилем
пак сви рамене.
— Какво друго да кажеш, когато осъзнаеш, че двамата с
режисьора говорите на различни езици, но не искате да ставате за смях
— отвърна Уилем.
Той обаче знаеше, че не му казва истината.
— Не е нужно да ми правиш подаръци — спря го Уилем, както
той и беше очаквал, затова му каза (както правеше винаги):
— Знам, че няма нужда, но искам. — После добави, пак както
винаги: — Един по-добър приятел щеше да знае какво да ти вземе и
нямаше да пита.
— Да, един по-добър приятел щеше да направи така — съгласи
се Уилем, както се съгласяваше винаги, и той се усмихна — стори му
се, че си говорят съвсем нормално.

457
 Дните отминаваха. Уилем се върна в своята част от апартамента
в другия му край. Лушън му се обади няколко пъти, за да го пита с
хиляди извинения за едно или друго, а той се радваше на тези
обаждания, радваше се, че сега Лушън ги започва с оплакване от някой
клиент или колега, а не с въпрос как се чувства той. Освен Тримейн,
Лушън и още един-двама никой в кантората не знаеше истинската
причина за неговото отсъствие: на тях, както и на клиентите, им беше
казано, че се възстановява след неотложна операция на гръбначния
стълб. Знаеше, че щом се върне в „Роузън Причард“, Лушън веднага
ще го натовари с обичайното количество дела и никой няма да обсъжда
по-плавен преход, няма да умува дали ще понесе стреса, и беше
признателен за това. Спря лекарствата, от които, както бе забелязал,
все го караше на сън, и след като се изчисти от тях, се изненада колко
бодър се чувства — промени се дори зрението му, сякаш някой бе
измил мръсотията и петната по голямо стъкло и накрая той можеше да
се наслади на ослепително зелената морава отзад, на крушовите
дървета с жълтите им плодове.
Но освен това осъзна и друго: лекарствата го предпазват и без
тях хиените се завръщат — макар и не толкова многобройни и по-вяли,
те пак го обкръжаваха, гонеха го по петите, не толкова настървени в
преследването, но пак негови нежелани, ала вироглави спътници.
Върнаха се и други спомени, старите, но и нови и той си даде много
по-ясна сметка какви главоболия е създал на всички, колко много е
искал от хората и е взел от тях, без да е в състояние някога да им се
отплати. Освен това чуваше и гласа, който най-неочаквано нашепваше:
— Можеш да опиташ отново, можеш да опиташ отново.
А той гледаше да не му обръща внимание, защото в някакъв
момент — по същия неуловим начин, по който беше решил да сложи
край на живота си — бе решил да се постарае да е по-добър и не
искаше да му се напомня, че може да опита отново, че има и друга
възможност, освен да е жив, колкото и позорна и нелепа да беше тя.
Дойде Денят на благодарността и те отново го празнуваха в
апартамента на Харолд и Джулия на Уест Енд Авеню, отново в малък
състав: Лорънс и Джилиан (за празниците дъщерите им бяха отишли
да погостуват на свекървите и свекърите си), той, Уилем, Ричард и
Индия, Малкълм и Софи. Докато се хранеха, той усещаше, че всички
се стараят да не му обръщат прекалено голямо внимание, а когато

458
Уилем спомена, че в средата на декември ще ходят в Мароко, Харолд
го посрещна съвсем спокойно, без грам любопитство, и той разбра, че
Харолд очевидно вече го е обсъдил надълго и нашироко с Уилем (и
вероятно с Анди) и е дал разрешението си.
— Кога се връщаш в „Роузън Причард“? — попита Лорънс така,
сякаш е ходил на почивка.
— На трети януари — отговори той.
— Толкова скоро! — възкликна Джилиан.
Той й се усмихна.
— На мен не ми се вижда скоро — заяви.
И беше искрен — беше готов да опита отново да е нормален
човек, да направи още един опит да бъде жив.
Двамата с Уилем си тръгнаха рано и онази вечер той посегна към
бръснарското ножче за втори път, откакто го бяха изписали от
болницата. Това бе другото нещо, което лекарствата бяха притъпили:
потребността да се самонаранява, да усеща силната стряскаща
внезапна болка. Първия път, когато го направи, бе стъписан колко го е
заболяло и всъщност се бе запитал защо си го е причинявал толкова
дълго — какво си е мислел? После обаче почувства как всичко вътре в
него се забавя, почувства как се отпуска, почувства как спомените
избледняват и си спомни колко му помага това, спомни си защо
изобщо е започнал да го прави. От опита за самоубийство му бяха
останали три отвесни белега върху двете ръце, от долния край на
дланта почти до свивката на лакътя, и те не бяха зараснали добре,
изглеждаха така, сякаш е пъхнал моливи точно под кожата. Лъщяха
някак странно, като седеф, почти като при изгоряла кожа, и след като
стисна юмрук, той загледа как те откликват и се изопват.
Онази нощ се събуди с писък, случваше му се, откакто бе
започнал да се нагажда отново към живот, към съществувание със
сънища — с лекарствата нямаше сънища, истински сънища, а и да ги
имаше, те бяха толкова странни, безсмислени и заплетени, че той ги
забравяше бързо. В този сън обаче се намираше в една от мотелските
стаи, там се бяха събрали и неколцина мъже, които го сграбчваха, и
отчаян, той се опитваше да се съпротивлява. Те обаче ставаха все
повече и той знаеше, че ще изгуби, ще бъде унищожен.
Един от мъжете все го викаше, после го хвана за бузата, от което
той, кой знае защо, се ужаси още повече, затова изтика ръката му и

459
мъжът го заля с вода, а той се събуди задъхан и видя до себе си Уилем,
беше пребледнял и държеше чаша.
— Ужасно съжалявам, ужасно съжалявам — каза Уилем, — не
успях да те събудя, Джуд, ужасно съжалявам. Ще ти донеса кърпа.
После се върна с кърпата и с чаша вода, ала той трепереше и не
можеше да я задържи. Извиняваше се отново и отново на Уилем, който
клатеше глава и му повтаряше да не се притеснява, че всичко е наред,
било е само сън. Донесе му нова фланелка и се обърна на другата
страна, докато той се преобличаше, после занесе мократа в банята.
— Кой е брат Лука? — попита Уилем, докато двамата седяха в
тишината и чакаха дишането му да се нормализира. А после, след като
той не отговори: — Крещеше: „Помогни ми, братко Лука, помогни
ми“. — Той продължи да мълчи. — Кой е, Джуд? Някой от манастира
ли?
— Не мога, Уилем — отвърна той и го обзе тъга за Ана.
„Попитай ме още веднъж, Ана — й беше рекъл, — и ще ти кажа.
Научи ме как да го правя. Този път ще те послушам.“
В края на седмицата отидоха в къщата на Ричард в провинцията
и се разхождаха дълго в гората отзад. По-късно той успя да приготви
първото си ядене, откакто го бяха изписали — любимото на Уилем,
агнешки котлети, и макар да опря до помощта на Уилем, за да ги
нареже — още не бе достатъчно ловък, за да се справи сам, — всичко
останало направи сам. Онази нощ отново се събуди с крясъци, Уилем
отново беше до него (въпреки че този път без чашата вода) и го попита
за брат Лука, защо все го моли за помощ, ала и този път той не успя да
отговори.
На другия ден беше уморен, ръцете го боляха, тялото също и
докато се разхождаха, почти не говореше, Уилем също си мълчеше.
Следобед обсъдиха отново плановете си за Мароко: ще тръгнат от Фес,
после ще прекосят с автомобил пустинята, ще останат малко край
Варзазат и накрая ще отидат в Маракеш. На връщане ще спрат в
Париж, за да погостуват няколко дни на Ситизън и на един приятел на
Уилем, и ще се приберат точно за Нова година.
Докато вечеряха, Уилем каза:
— Знаеш ли, реших какво искам за рождения ден.
— Охо! — възкликна той, беше му олекнало, че може да се
съсредоточи върху нещо, което да подари на Уилем, вместо върху това

460
да го моли за още помощ, при положение че вече му бе откраднал
толкова много време. — Я да чуем.
— Ами — подхвана Уилем, — доста голямо е.
— Каквото кажеш — отвърна той. — Сериозно. — А Уилем го
изгледа някак особено, и той не разбра как. — Наистина — увери го
той. — Каквото кажеш.
Уилем остави сандвича с агнешко и си пое въздух.
— Добре тогава — рече. — Искам за рождения ми ден да ми
кажеш кой е брат Лука. И не само кой е, а какви са били отношенията
ти с него и защо според теб постоянно го викаш нощем. — Той го
погледна. — Бъди откровен, не увъртай, разкажи ми всичко. Ето какво
искам.
Настъпи дълго мълчание.
Той усети, че устата му още е пълна, преглътна някак храната и
остави сандвича, който държеше високо.
— Уилем — рече накрая, защото знаеше, че Уилем говори
сериозно и той няма да успее да го откаже, да го убеди да поиска
друго, — дълбоко в себе си наистина искам да ти кажа. Но направя ли
го… — Той замълча. — Но направя ли го, се опасявам, че ще се
погнусиш от мен. Чакай — отсече той, защото Уилем понечи да каже
нещо. Погледна го в лицето. — Обещавам ти, че ще го направя.
Обещавам ти. Но… но ми дай малко време. Всъщност не съм го
обсъждал никога досега и трябва да измисля как да го изразя.
— Добре — отвърна накрая Уилем. — И така. — Той замълча. —
Дали да не подготвим почвата, а? Аз те питам нещо по-лесно, ти ми
отговаряш и се убеждаваш, че не е чак толкова страшно да говориш за
това. Ако се получи, ще обсъдим и другото.
Той си пое въздух, издиша го. „Това тук е Уилем — напомни си.
— Той няма да те нарани никога, за нищо на света. Време е. Време е.“
Накрая каза:
— Добре. Питай.
Видя как Уилем се обляга на стола и го гледа, опитва се да избере
някой от стотиците въпроси, които би трябвало да може да зададе на
приятеля си, а той не му е разрешавал. Тогава в очите му избиха сълзи,
бе направил така, че приятелството им е толкова изкривено, а Уилем бе
стоял до него година след година дори когато той бе бягал, дори когато
го бе молил да му помогне с проблеми, причината за които бе отказал

461
да разкрие. Обеща си в своя нов живот да не иска толкова много от
приятелите си, да бъде по-щедър. Да им дава каквото поискат. Ако
Уилем поискаше информация, щеше да я има и от него зависеше как да
му я подаде. Щеше да го боли отново и отново — кого не го боли! —
но щом бе решил да опита, щом искаше да живее, трябваше да бъде
по-корав, трябваше да се подготви, трябваше да приеме, че това си
влиза в сделката, наречена живот.
— И така, имам един въпрос — подхвана Уилем и той изправи
гръб, за да е готов. — От какво ти е белегът отгоре на ръката?
Той премига изненадан. Не беше сигурен какъв ще бъде
въпросът, но сега, след като го чу, му олекна. Напоследък мислеше
рядко за белега и сега го погледна, погледна атлазения му блясък,
прокара по него върховете на пръстите и си помисли как този белег му
е навлякъл толкова много други проблеми, после го е отвел при брат
Лука, а сетне в дома, във Филаделфия, при всичко това.
Но какво в живота не бе свързано с по-голяма, по-тъжна
история? Уилем го питаше само за тази подробност, не се налагаше
той да влачи след нея всичко останало, огромното грозно кълбо от
беди.
Поколеба се откъде да започне и още преди да е отворил уста,
обмисли добре наум какво да каже. Накрая беше готов.
— Винаги съм си бил алчно дете — подхвана и загледа през
масата как Уилем се е облакътил и се навежда напред, защото за пръв
път в тяхното приятелство именно той беше слушателят и му
разказваха история.

Стана на десет, после на единайсет. Косата му порасна отново,

стана по-дълга, отколкото в манастира. Той дръпна и на ръст и брат
Лука го заведе в магазин втора употреба, където дрехите се продаваха
на килограм.
— Я по-бавно! — шегуваше се брат Лука и го натискаше отгоре
по главата, сякаш се опитваше да го вмести в по-малък размер. —
Растеш прекалено бързо!
Сега той спеше през цялото време. На уроците бе буден, но
свечереше ли се, той усещаше как над него се спуска нещо и

462
започваше да се прозява, а очите му се затваряха. В началото брат Лука
се шегуваше и с това:
— Поспаланкото ми — казваше, — дай му да сънува.
Но една вечер, след като клиентът си тръгна, Лука седна до него.
Месеци, години наред той се бе съпротивлявал срещу клиентите по-
скоро по рефлекс, а не защото смяташе, че може да ги спре,
напоследък обаче бе започнал просто да лежи вяло и да чака всичко да
приключи.
— Знам, че си уморен — подхвана брат Лука. — Нормално е,
растеш. Уморителна работа си е да растеш. Знам, че се трудиш
усърдно. Но, Джуд, когато си с клиентите, е редно да покажеш малко
живот, плащат ти, за да са с теб, трябва да им покажеш, че ти е
приятно. — Когато той не каза нищо, братът добави: — Знам, разбира
се, че не ти е приятно така, както ни е приятно, когато сме само
двамата, но все трябва да проявяваш малко живец, чу ли? — Надвеси
се, прибра косата му зад ухото. — Чу ли?
Той кимна.
Някъде по това време започна да се блъска в стените. Мотелът, в
който бяха отседнали — беше в щат Вашингтон, — имаше втори етаж
и веднъж той бе отишъл горе да напълни отново кофичката с лед. Беше
влажно и хлъзгаво и на връщане той се бе препънал и беше паднал —
беше се удрял във всички стъпала чак до долу. Брат Лука беше чул
шума от падането и бе изтичал навън. Нямаше нищо счупено, но той
беше целият в драскотини и му течеше кръв, затова брат Лука бе
отпратил клиента за вечерта. Беше внимателен с него, беше му донесъл
чай, от дълги седмици обаче той не се беше чувствал толкова жив.
Нещо в падането, остротата на болката му върнаха силите. Това бе
откровена болка, чиста болка, болка без срам и мръсотия, той не бе
усещал от години такова нещо. На другата седмица пак отиде за лед,
този път обаче, докато се връщаше в стаята, спря на малкото
триъгълно пространство под стълбището и още преди да осъзнае какво
прави, започна да се блъска в тухлената стена и докато го правеше, си
представяше, че смъква от себе си всяко късче мръсотия, всяка следа
от течност, всеки спомен от последните няколко години.
Пренастройваше се, връщаше се към нещо чисто, наказваше се за
онова, което беше вършил. След това се почувства по-добре, зареден

463
със сили, сякаш е тичал много дълго и после е повърнал, и вече
можеше да се прибере в стаята.
Накрая обаче брат Лука усети какво прави той и пак имаха
разговор.
— Разбирам, че си разстроен — подхвана брат Лука, — но,
Джуд, това, което правиш, не е добро за теб. Притеснявам се. И на
клиентите не им харесва да те виждат целия в синини.
Настъпи мълчание. Преди месец, след една особено тежка нощ
— бяха дошли цяла група мъже и след като те си тръгнаха, той се
разрида, зави, за малко да изпадне в пристъп, какъвто не бе получавал
от години, а Лука седеше до него, разтриваше наранения му корем и
държеше върху устата му възглавница, за да заглуши звука — той се бе
примолил на Лука да му разреши да спре. А братът се беше разплакал
и бе отвърнал, че ще го направи, че не искал нищо друго, освен да
останат само двамата, но около грижите по него отдавна бил изхарчил
всичките си пари.
— Изобщо не съжалявам, Джуд — каза братът, — но сега нямаме
никакви пари. Ти си единственото, което имам. Ужасно съжалявам. Но
сега заделям по малко пари, накрая ще можеш да спреш, обещавам.
— Кога? — изхлипа той.
— Скоро — отговори Лука, — скоро. След една година.
Обещавам.
И той кимна, макар и отдавна да бе научил, че обещанията на
брата са вятър работа.
После обаче братът каза, че щял да му разкрие една тайна, на
нещо, което да му помогне да не се разстройва толкова, а на другия ден
го научи да се самонаранява и му даде цял плик бръснарски ножчета,
мокри кърпички, памук и превръзки.
— Поекспериментирай, за да видиш как ти е най-добре —
обясни братът и му показа как да промива и да превързва раната. — И
така, това тук е твое — допълни и му даде плика. — Кажи ми, щом ти
дотрябват още, и ще ти донеса.
В началото му липсваха драматизмът, силата и тежестта на
падането, на блъскането в стената, но не след дълго вече му харесваха
цялата тази потайност, контролът над раните. Брат Лука беше прав:
беше за предпочитане да си нанася рани с ножче. Когато го правеше,
сякаш изцеждаше от себе си отровата, мръсотията, яростта. Сякаш се

464
беше сбъднала старата му мечта за пиявиците, донесла същите
плодове, плодовете, на които той открай време се беше надявал.
Искаше му се да е от метал, от пластмаса, от нещо, което можеш да
напръскаш с маркуч и да изтъркаш с четка. Представяше си как го
пълнят с вода, миещи препарати и белина, а после го сушат и той става
чист отвътре. Сега, след като си беше тръгнал и последният клиент за
вечерта, той заемаше мястото на брат Лука в банята и докато не чуеше
как брат Лука му казва, че е време да дойде да си легне, разполагаше с
тялото си и можеше да прави с него каквото реши.
Зависеше толкова много от Лука: за храната, за закрилата, а сега
и за бръснарските ножчета. Когато се налагаше да отиде на лекар —
каквито и усилия да хвърляше брат Лука, той се заразяваше с
инфекции от клиентите, случваше се и да не промие както трябва
раните и те също да загноят, — брат Лука го водеше и му взимаше
нужните антибиотици. Малко по малко той свикна с тялото на брат
Лука, с устата, с ръцете му: не ги харесваше, но вече не се дърпаше,
ако Лука започнеше да го целува, а прегърнеше ли го, той покорно
отвръщаше със същото. Знаеше, че няма друг, който да се държи с него
толкова добре, както брат Лука: и да сгрешеше някъде, Лука никога не
му крещеше и за всичките тези години не го беше удрял нито веднъж.
Преди той си мислеше, че някой ден може би ще дойде клиент, който
да е по-добър, който да пожелае да го отведе, сега обаче беше наясно,
че това няма да се случи никога. Веднъж бе започнал да се съблича
още когато клиентът не беше готов и мъжът го беше зашлевил през
лицето и му се беше троснал:
— Господи — беше казал, — я по-бавно, пачавро малка.
Всъщност колко пъти си го правил?
Както винаги, ако клиент му посегнеше, Лука излизаше от
банята, за да се разкрещи на мъжа и да го накара да обещае, че ако
иска да остане, ще се държи добре. Клиентите го наричаха какъв ли не:
курва, пачавра, заявяваха, че е мръсен, отблъскващ, нимфоман (наложи
се той да провери какво значи това), роб, боклук, нищожество. А брат
Лука никога не го наричаше така. Твърдеше, че той бил съвършен, че
бил умен, че го бивало в каквото прави и нямало нищо лошо, че го
прави.
Братът и досега си повтаряше как щели да бъдат заедно, макар че
вече говореше за къща на морето, някъде в Централна Калифорния, и

465
описваше посипаните с камъчета плажове, шумните птици, водата с
цвят на буря. Щели да бъдат заедно, само двамата, като семейна
двойка. Нямало вече да бъдат баща и син, сега били равни. Щели да се
оженят, щом той навършел шестнайсет. Щели да отидат на меден
месец във Франция и Германия, където той вече щял да говори на
езиците с истински французи и германци, а също в Италия и Испания,
където брат Лука бил живял две години: първо като студент, а после,
след като се дипломирал в колежа. Щели да му купят пиано, та той да
свирел и да пеел.
— Другите няма да те поискат, щом разберат с колко много
клиенти си бил — обясни братът. — Смешни хора. Аз обаче ще те
искам винаги, ако ще да си бил и с десет хиляди клиенти.
Брат Лука каза още, че щом навършел шестнайсет, щял да излезе
в заслужен отдих, което го разплака, понеже броеше дните още откакто
бе станал на дванайсет, когато брат Лука бе обещал, че може да спре.
Понякога Лука се извиняваше, че се налага той да прави такива
неща: когато клиентът беше жесток, когато го болеше, когато му
течеше кръв или беше в синини. А понякога Лука се държеше така,
сякаш му харесваше.
— Тоя си го биваше — казваше, след като някой от мъжете си
тръгнеше. — Видях аз, че ти хареса, нали? Хич и не отричай, Джуд!
Чух, че ти е приятно. Е, в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо да
харесваш работата си.
Той стана на дванайсет. Сега бяха в Орегон и както каза Лука,
отивали към Калифорния. Брат Лука предсказа, че щом спрял да расте,
щял да бъде метър и осемдесет и два — метър и осемдесет и пет, пак
по-нисък от брат Лука, но не с много. Гласът му се променяше. Той
вече не беше дете и затова клиенти се намираха по-трудно. Сега
повечето идваха на групи, а не поотделно. Той мразеше групите, но
Лука твърдеше, че на повече не можели да се надяват. Изглеждал
прекалено голям за възрастта си, клиентите го мислели за тринайсет-
четиринайсетгодишен и на неговата възраст всяка година била от
значение.
Беше есен, двайсети септември. Бяха в Монтана, защото Лука
реши, че на него ще му хареса тамошното нощно небе, звездите, ярки
като електрически крушки. В онзи ден нямаше нищо необичайно. Два
дни преди това при него беше дошла голяма група и бе толкова

466
ужасно, че Лука не само бе отпратил другите клиенти за деня, но и го
беше оставил да спи и двете нощи сам, на легло, което да си е само
негово. Онази вечер обаче животът се бе завърнал в обичайното си
русло. Лука дойде при него в леглото и започна да го целува. А после,
докато правеха секс, някой заблъска по вратата внезапно, силно и
настойчиво, така, че той за малко да прехапе езика на брат Лука.
— Полиция — чу той, — отворете. Отворете незабавно.
Брат Лука му беше запушил с длан устата.
— Само да си посмял да гъкнеш — изсъска братът.
— Полиция — изкрещя отново гласът. — Едгар Уилмот, имаме
заповед за задържането ви под стража. Отворете незабавно.
Той се обърка: кой ли беше този Едгар Уилмот? Дали някой
клиент? Тъкмо да каже на брат Лука, че са сгрешили, когато вдигна
очи, видя лицето му и разбра, че са дошли за брат Лука.
Брат Лука се дръпна и му показа с ръка да не става от леглото.
— Не мърдай — прошепна му. — Аз се връщам ей сега.
После брат Лука изтича в банята, той чу как братът щраква
ключалката.
— Не — пророни дивашки, след като Лука се отдалечи. — Не ме
оставяй, брат Лука, не ме оставяй сам.
Но братът вече беше изчезнал.
После имаше чувството, че всичко се разиграва много бавно и
много бързо, по едно и също време. Той не се помръдна, беше като
вцепенен, но след това изпука разцепено дърво и стаята се напълни с
мъже, хванали високо при главите си електрически фенери, за да не се
виждат лицата им. Един от мъжете дойде при него и му каза нещо —
той не чу какво заради шума, заради паниката, — издърпа го за
бельото и му помогна да се изправи.
— Сега си в безопасност — каза му някой.
Той чу как един от мъжете ругае и крещи от банята:
— Бързо линейка!
Той се отскубна от мъжа, който го държеше, пъхна се под ръката
на друг и направи три последни скока към банята, където видя брат
Лука с кабела на разклонителя около врата, висеше от куката в средата
на тавана в банята с отворена уста, затворени очи и лице, сиво като
брадата. Тогава той се разпищя и както пищеше, както повтаряше
отново и отново името на брат Лука, го извлачиха оттам.

467
 Почти не помнеше какво се е случило след това. Разпитваха го
отново и отново, заведоха го на лекар в една болница и той го
прегледа, сетне попита колко пъти са го изнасилили, а той не успя да
му отговори: изнасилен ли е бил? Той го е правел по своя воля, такова е
било решението му и той го е изпълнил.
— Колко пъти си правил секс? — попита лекарят и той отвърна:
— С брат Лука или с другите?
А лекарят му рече:
— Какви други?
И след като той приключи с обясненията, лекарят се извърна на
другата страна, закри с длани лицето си, после пак го погледна и
понечи да каже нещо, но от устата му не излезе и звук. Тогава вече той
разбра със сигурност, че каквото е правил, не е хубаво, и се почувства
толкова засрамен, толкова мръсен, че му идеше да умре.
Заведоха го в дома. Донесоха и вещите му: учебниците, куклата
навахо, камъчетата, пръчките, жълъдите и Библията с пъхнати между
страниците й цветя, която той бе взел със себе си от манастира,
дрехите, на които другите момчета се подиграваха. В дома знаеха
какъв е, какво е правил, знаеха, че вече е осквернен, затова той не се
изненада, когато някои от възпитателите започнаха да правят с него
същото, каквото други правеха от години. Останалите момчета също
бяха научили отнякъде какъв е. Наричаха го какъв ли не, точно както
клиентите, страняха от него. Доближеше ли се той до някоя групичка
момчета, те ставаха и хукваха кой накъдето види.
Не бяха донесли плика с бръснарските ножчета, затова се наложи
той да се научи да се справя с подръчни средства: открадна от
боклукчийската кофа капачката от алуминиева консерва, и докато беше
дежурен по кухня, я стерилизира на пламъка на газта, после, след като
я използва, я пъхна под дюшека си. Всяка седмица крадеше нова
капачка.
Не минаваше ден да не си помисли за брат Лука. В училището
прескочи четири класа, разрешиха му да ходи в часовете по
математика, пиано, английска литература, френски и немски в
местното училище. Преподавателите го питаха кой го е обучавал и той
отговаряше, че баща му.
— Справил се е добре — отсъди преподавателката по английски.
— Явно е бил отличен учител.

468
 Той не успя да каже нищо, затова тя се прехвърли на следващия
ученик. Нощем, докато беше с възпитателите, си представяше, че
точно зад стената стои брат Лука, който само чака да изскочи, ако
нещата загрубеят, а това означаваше, че според брат Лука е по силите
му да понесе, каквото му се случва.
След като Ана успя да спечели доверието му, той й разказа някои
неща за брат Лука. Но нямаше желание да споделя всичко. Не
споделяше с никого. Беше постъпил глупаво да тръгне с Лука, знаеше
го. Лука го беше излъгал, беше вършил с него ужасни неща. Но на него
му се искаше да вярва, че във всичко, въпреки всичко Лука наистина го
е обичал, че тази част е била истинска: не извращение, не оправдание,
а истина. Нямаше да го преживее, ако Ана кажеше и за брат Лука,
както говореше за другите:
— Той, Джуд, е бил чудовище. Твърдят, че те обичат, но го казват
само колкото да те манипулират, не го ли разбираш? Педофилите
постъпват точно така, именно така примамват децата.
Когато порасна, пак не можеше да реши какво точно мисли за
Лука. Да, той беше лош човек. Но по-лош ли беше от другите братя?
Наистина ли той е взел погрешното решение? Наистина ли е щяло да
бъде по-добре, ако беше останал в манастира? Дали времето,
прекарано там, е щяло да му навреди по-малко? Онова, което бе
наследил от Лука, личеше във всичко, което правеше, във всичко, което
беше: в любовта му към четенето, към музиката, математиката,
градинарството, езиците — това му беше все от Лука.
Самонараняването, омразата, срамът, страховете му, болестите,
неспособността да води нормален полов живот, да бъде нормален
човек — това също му беше от Лука. Лука го беше научил как да
получава удоволствие от живота и бе унищожил напълно
удоволствието.
Той внимаваше да не изрича никога на глас името му, но
понякога си мислеше за него и колкото и да остаряваше, колкото и
години да бяха отминали, лицето на усмихнатия Лука изникваше в миг
като омагьосано. Той си спомняше за Лука, как двамата са се влюбили,
как е бил съблазнен и се е държал като малко дете, прекалено наивно,
прекалено самотно и отчаяно, за да разпознае обичта. Тичаше към
парника, отваряше вратата, горещината и мирисът на цветя го
обгръщаха като наметало. Това бе последният път, когато е бил толкова

469
неподправено щастлив, последният път, когато е вкусил такава
неусложнена радост.
— А, ето го хубавото ми момче! — възкликваше Лука. — О,
Джуд… колко щастлив съм да те видя.

[1] Конни надбягвания, провеждат се третата неделя на май. —

Б.пр. ↑
[2] Глинен съд с цилиндрична или квадратна форма, в който се
слага жарава — за скара (яп.). — Б.пр. ↑

470
 V
ЩАСТЛИВИ ГОДИНИ

471
 1

Един ден около месец след като навърши трийсет и осем, Уилем
осъзна, че е знаменитост. В началото това не го изненада особено
отчасти защото открай време се смяташе за нещо като знаменитост —
заедно с Джей Би, разбира се. Случваше се да отиде в центъра на града
с някого, с Джуд или с друг, някой да дойде да поздрави Джуд и Джуд
да го представи:
— Познаваш ли Уилем, Аарон?
А Аарон отвръщаше:
— То оставаше да не го познавам. Уилем Рагнаршон. Всички
познават Уилем.
Но не защото е актьор, а защото някогашната съквартирантка на
сестрата на Аарон беше ходила с него в Йейл, защото преди две години
беше участвал в кастинг за пиеса и драматургът беше приятел на брата
на приятеля на Аарон, или защото навремето Аарон, и той художник,
бе участвал в обща изложба заедно с Джей Би и Хенри Йънг Азиатеца
и той се бе запознал с Уилем на купона след това. Вече на зрели години
възприемаше Ню Йорк най-често като продължение на колежа, където
всички познаваха тях двамата с Джей Би, струваше му се, че цялата
основа на Бостън сякаш е вдигната оттам и е вместена между Долен
Манхатън и Бруклин. Четиримата общуваха ако не със същите хора, то
поне с хора като тях по дух, както в колежа, сред художниците,
актьорите и музикантите го познаваха всички просто защото така бе
открай време. Този свят не бе кой знае колко голям: всички се
познаваха.
От четиримата само Джуд и в някаква степен Малкълм бяха
живели в друг свят, в истинския свят, в света на хора, които вършеха
нужните житейски неща: пишеха закони, преподаваха, лекуваха,
решаваха проблеми, въртяха пари, продаваха и купуваха разни неща
(той все си мислеше: по-изненадващото тук е не че той познава Аарон,
а че го познава Джуд). Точно преди да навърши трийсет и седем, се бе
снимал в скромен филм със заглавието „Дворът с чинара“, където бе
изпълнил ролята на адвокат от южняшко градче, престрашил се накрая

472
да разкрие сексуалната си ориентация. Беше приел ролята, за да
работи с актьора, който играеше бащата и от когото той се
възхищаваше — във филма беше мълчалив и понякога избухлив, не
харесваше сина си и се бе озлобил покрай собствените си
разочарования. При подготовката за ролята бе помолил Джуд да му
обясни с какво точно се занимава по цял ден и докато го слушаше,
усети как му става малко тъжно, че Джуд, когото смяташе за
талантлив, талантлив по начин, напълно неразбираем за него, прекарва
живота си в това да върши неща, толкова смазващо скучни, че бяха
интелектуалното съответствие на къщната работа: чистиш,
подреждаш, переш колкото да се прехвърлиш на следващата къща и да
започнеш всичко отначало. Не го изрече на глас, разбира се, и една
събота отиде при Джуд в „Роузън Причард“, където прегледа папките и
книжата му и докато Джуд пишеше нещо, се поразходи из кантората.
— Е, какво ще кажеш? — попита Джуд, после се облегна на
стола и грейна в усмивка, той също му се усмихна и отговори:
— Доста внушително.
И в известен смисъл наистина си беше внушително и Джуд се
засмя.
— Знам какво си мислиш, Уилем — рече. — Няма страшно.
Мисли си го и Харолд. „Колко жалко — изимитира той гласа на
Харолд. — Колко жалко, Джуд.“
— Не си мисля това — възрази Уилем, макар че не беше истина:
Джуд вечно се оплакваше, че му липсвало въображение, че имал
непоклатим нюх за практичното, Уилем обаче никога не го беше
възприемал така.
И наистина беше жалко: не че беше отишъл в голяма юридическа
кантора, а че изобщо се занимаваше с право, когато, както си мислеше
Уилем, човек с ум като неговия би трябвало да прави друго. Какво
точно, не знаеше, но не това. Знаеше, че е глупаво, но всъщност никога
не беше вярвал истински, че след като завърши право, Джуд наистина
ще стане юрист: винаги си беше представял, че в някакъв момент
Джуд ще зареже правото и ще се заеме с друго, например ще
преподава математика или вокал или (колкото и парадоксално да
звучеше) ще стане психолог, понеже умееше да изслушва и винаги
знаеше как да утеши приятелите си. Нямаше и понятие защо се е

473
вкопчил в тази представа за Джуд дори след като се е разбрало, че на
него му харесва и той се справя блестящо.
Най-неочаквано „Дворът с чинара“ пожъна успех, с него Уилем
спечели най-възторжените рецензии, които бе получавал някога, а
също бе предложен за награди и премиерата му, съвпаднала с един по-
голям, по-шумен филм, в който той се бе снимал преди две години, но
който бе излязъл по екраните със закъснение — заради
довършителните работи, доведе до повратен момент, който, както
призна дори самият той, щеше да преобрази кариерата му. Винаги бе
подбирал мъдро ролите си — ако можеше да се каже, че има изявен
талант за нещо, то, както смяташе и самият Уилем, той бе именно в
това: във вкуса му за роли, — но до онази година никога не бе
чувствал, че наистина е успял, че може да говори за филми, които би
искал да снима, щом прехвърли петдесетте и шейсетте. Джуд винаги
му бе повтарял, че се отнася прекалено предпазливо към кариерата си,
че е много по-добър, отколкото си мисли, но той никога не го беше
възприемал така — знаеше, че колегите и критиците го уважават, но
дълбоко в себе си все се опасяваше, че всичко това ще приключи
внезапно, без предупреждение. Беше практичен човек в най-
непрактичното поприще и след всеки сключен договор заявяваше на
приятелите си, че никога вече няма да му предложат друг, че е сигурен
как това е последната му роля отчасти за да попритъпи страховете си
— ако признаеше, че съществува такава възможност, бе по-малко
вероятно тя да се случи, — отчасти за да ги изрази, защото те си бяха
съвсем истински.
Чак по-късно, когато те с Джуд оставаха сами, щеше да си
позволи наистина да се притеснява на глас.
— Ами ако не получа никога вече работа? — питаше той Джуд.
— Това няма да се случи — отвръщаше Джуд.
— А ако все пак се случи?
— Ами, ако се случи невъзможното и останеш без роли, ще
правиш нещо друго — отговори съвсем сериозно Джуд. — И докато
решиш какво да е то, ще дойдеш да живееш при мен.
Той, разбира се, знаеше, че няма да остане без работа: бе длъжен
да вярва в това. Всеки актьор беше длъжен. В актьорството човек
трябваше да играе вабанк — престанеш ли да вярваш, че го можеш,
престават да ти вярват и всички останали. Но пак му харесваше Джуд

474
да го успокоява, харесваше му да знае, че има къде да отиде, в случай
че наистина настъпеше краят. От време на време, ако изпаднеше в
самосъжаление, което не му беше в стила, се питаше какво все пак ще
прави, ако всичко приключи: мислеше си, че би могъл да работи с деца
инвалиди. Биваше го за това и щеше да му бъде приятно. Представяше
си как се прибира от началното училище например в Долен Ист Сайд,
как тръгва на запад към Сохо и Грийн стрийт. Вече нямаше да има
апартамент, разбира се, той щеше да го е продал, за да плати
обучението за магистърската степен по педагогика (в тази мечта
всички милиони, които бе спечелил, всички милиони, които изобщо не
бе изхарчил, някак си изчезваха), и щеше да живее у Джуд, сякаш
последните двайсет години изобщо не се бяха случвали.
Но след „Дворът с чинара“ тези мрачни фантазии се бяха
поразредили и половината година, преди да навърши трийсет и девет,
той бе по-близо от всякога до самоувереността. Нещо се беше
разместило, нещо се бе циментирало, името му бе изсечено някъде
върху камък. Той щеше да има винаги работа, стига да поискаше,
можеше да си почине малко.
Беше септември, той се връщаше от снимки и скоро щеше да
замине на рекламна обиколка из Европа, разполагаше с един ден, само
с един ден, който да прекара в града, и Джуд му каза, че ще го заведе
където поиска. Щяха да се срещнат, щяха да обядват и после той щеше
да се метне на колата и да отиде право на летището, за да хване
самолета за Лондон. Отдавна не беше идвал в Ню Йорк и наистина
искаше да отидат в някое уютно и евтино заведение в центъра,
например във виетнамското ресторантче, където ходеха, преди да
навършат трийсет, но накрая избра един известен с морските си дарове
френски ресторант в деловия център на града, за да не му се налага на
Джуд да се разкарва.
Ресторантът беше пълен с бизнесмени, все хора, които
оповестяваха колко са богати и всесилни с кройката на костюмите си и
изискания дизайн на часовниците си: трябваше самият ти да си богат и
всесилен, за да схванеш какво точно ти съобщават. За всички останали
те си бяха мъже в сиви костюми, които не се различаваха един от друг.
Оберкелнерката го заведе при Джуд, който вече беше там и чакаше, и
когато Джуд се изправи, той се пресегна и го притисна много силно до
себе си, нещо, което, както знаеше, Джуд не обичаше, но което от

475
известно време той бе решил да започне да прави. Стояха прегърнати
сред мъжете в сиви костюми, докато той не го пусна и двамата не
седнаха.
— Изложих ли те достатъчно? — попита той Джуд, а Джуд се
усмихна и поклати глава.
Имаха да обсъждат много неща за съвсем кратко време, затова
Джуд направо си бе съставил отзад на един касов бон списък — той се
засмя, щом го видя, но накрая го следваха доста плътно. Между точка
пета (сватбата на Малкълм: какво ще кажат в наздравиците?) и точка
шеста (докъде са стигнали с ремонта в апартамента на Грийн стрийт,
който бе направо изтърбушен) се наложи той да отиде до тоалетната и
докато се връщаше на масата, имаше неприятното чувство, че го
наблюдават. Беше свикнал, разбира се, да го оглеждат и оценяват, в
това внимание тук обаче имаше нещо различно, то бе по-силно и
целенасочено и за пръв път от доста време той се смути, даде си
сметка, че е по джинси, а не с костюм, и определено не се вписва в
обстановката. Чак сега забеляза, че всички останали са с костюми.
— Май не съм облечен подходящо — каза тихо той на Джуд,
след като седна. — Всички ме зяпат.
— Зяпат те не заради облеклото — поправи го Джуд. — Зяпат те,
защото си знаменитост.
Той поклати глава.
— За теб и буквално още може би за десетина души.
— Не, Уилем — възрази Джуд. — Наистина си знаменитост. —
Той му се усмихна. — Защо според теб те пуснаха без сако? Тук не
разрешават на всеки срещнат да си се разхожда на воля, ако не е с
корпоративна униформа. И защо според теб носят още и още
предястия? Не е заради мен, гарантирам ти. — Сега вече той се засмя.
— Всъщност защо избра този ресторант? Мислех, че ще предпочетеш
нещо в центъра.
Той простена.
— Чух, че тартарът им е добър. И за какво говориш: да нямат тук
изисквания към облеклото?
Джуд се усмихна още веднъж и тъкмо да отговори, когато при
тях дойде един от незабележимите мъже със сиви костюми и явно
притеснен, се извини, че ги прекъсва.

476
 — Исках само да кажа, че „Дворът с чинара“ ми хареса —
обясни мъжът. — Голям фен съм ви.
Уилем му благодари и мъжът, който беше по-възрастен от тях,
някъде на петдесет и нещо, бе напът да отговори, но точно тогава видя
Джуд и премига, явно го позна и известно време го гледа — сигурно се
мъчеше да си спомни откъде, — после се извини още веднъж и си
тръгна, а Джуд не спря да се усмихва ведро през цялото време.
— Виж ти — рече Джуд, след като мъжът побърза да се
отдалечи. — Това е шефът на Юридическия отдел в една от най-
големите фирми в града. Явно твой поклонник. — Той озари с усмивка
Уилем. — Сега вече убеди ли се, че си знаменитост?
— Да, ако да си знаменитост, означава да те разпознават
двайсетина лелки, завършили Училището по дизайн в Роуд Айланд, и
застаряващи прикрити гейове — заяви той и двамата се изкикотиха
като хлапета, после обаче се постараха да се овладеят.
Джуд го погледна.
— Само ти можеш да си по кориците на списанията и да си
мислиш, че не си знаменитост — каза с много обич.
Но когато се появяваха тези корици на списанията, Уилем беше
далеч от реалния свят — на снимачната площадка. А там всички се
държаха така, сякаш са знаменитости.
— Различно е — възрази Уилем. — Не мога да го обясня.
Но по-късно, докато пътуваше с колата към летището, си даде
сметка каква е разликата. Да, беше свикнал да го заглеждат. Но беше
свикнал да го заглеждат само определен тип хора в определен тип
помещения — хора, които искаха да го вкарат в кревата си, хора, които
искаха да поговорят с него с мисълта това да помогне на кариерата им,
хора, за които простичкият факт, че той е разпознаваем, беше
достатъчен, за да отприщи в тях нещо трескаво и ненаситно,
желанието да бъдат заедно с него. Той обаче не беше свикнал да го
заглеждат хора, които имат да правят други неща, които имат да се
притесняват за по-големи, по-важни въпроси от някакъв си актьор в
Ню Йорк. Актьорите в Ню Йорк: те бяха вездесъщи. Облечените във
власт мъже поглеждаха към него единствено по премиерите, когато го
представяха на шефа на киностудията — ръкуваха се с него, говореха
за общи неща, а той усещаше как го оглеждат от глава до пети,
пресмятат струва ли си да се занимават изобщо с него, колко ще трябва

477
да му платят и какви приходи трябва да донесе филмът, та те изобщо
да го погледнат по-отблизо.
Но по ирония на съдбата все по-често му се случваше — когато
влезеше в някое помещение, в ресторант, в сграда и усетеше за секунда
как всички застиват за миг — да си дава сметка, че може да включва и
да изключва видимостта си. Влезеше ли в ресторант с очакването да го
познаят, винаги го познаваха. Влезеше ли с очакването да не го
познаят, това се случваше рядко. Така и не успя да посочи каква точно
е разликата — ако не броим волята му. Но работеше и затова шест
години след онзи обяд той можеше преспокойно да си се разхожда
пред очите на всички из Сохо, след като отиде да живее с Джуд.
Беше се пренесъл на Грийн стрийт, откакто Джуд се прибра от
болницата след опита за самоубийство, и с отминаването на месеците
установи, че пренася в някогашната си стая там все повече и повече от
вещите си — първо дрехите, после лаптопа, след това кашоните с
книгите и любимото си вълнено одеяло, с което обичаше да се замята,
докато се размотаваше и правеше сутрешното кафе: животът му беше
чергарски и всъщност не му трябваха повече неща, той и не ги
притежаваше. След една година още живееше там. Една сутрин се
събуди късно и си направи кафе (наложи се да си пренесе и
кафеварката, Джуд нямаше) и тръгна да се разхожда сънено из
апартамента — забеляза, че сега някои от книгите му са по лавиците
на Джуд, а по стените му висят картини, които е купувал. Кога се беше
случило това? Той не помнеше, но му се струваше правилно, струваше
му се правилно да се върне тук.
С него бе съгласен дори господин Ървин. Уилем го срещна
предишната пролет у Малкълм, на рождения му ден, и господин Ървин
му каза:
— Подочух, че си се върнал да живееш у Джуд.
Той го потвърди и се приготви за лекция за вечната им младост:
все пак Уилем щеше да навърши четирийсет и четири, а Джуд щеше да
стане скоро на четирийсет и две. Но:
— Добър приятел си, Уилем — каза господин Ървин. — Радвам
се, че вие, момчета, се грижите един за друг.
Бил потресен от опита за самоубийство на Джуд, всички били
потресени, разбира се, но господин Ървин открай време харесвал най-
много от четиримата Джуд и те го знаели.

478
 — Е, благодаря, господин Ървин — отвърна той изненадан. — И
аз се радвам.
През първите болезнени седмици след изписването на Джуд от
болницата Уилем надзърташе в най-различни часове в стаята му, за да
се увери, че Джуд е там, че е жив. По онова време Джуд спеше
непрекъснато и се случваше Уилем да седне в края на леглото, да го
гледа и ужасен, да се изумява, че той все още е сред тях. Все си
мислеше: ако Робърт го беше намерил само двайсет минути по-късно,
Джуд щеше да бъде мъртъв. Около месец след изписването му Уилем
отиде в дрогерията и видя опаковка ножчета за кадастрон, окачени на
рафта — изглеждаха много средновековни, жестоки, — и за малко да
се разплаче: както му бе обяснил Анди, според хирурга в спешното
отделение разрезите, които Джуд сам си бе направил, били най-
дълбоките, най-решителните, които бил виждал в практиката си.
Уилем открай време знаеше, че Джуд е обременен, но бе направо
изумен колко слабо го познава и колко вкоренена е решимостта на
Джуд да се самонаранява.
Чувстваше, че за последната година в известен смисъл е научил
за Джуд повече, отколкото за предишните двайсет и шест, и всяко ново
нещо, което узнаваше, беше ужасно: историите на Джуд бяха такива,
че той не бе подготвен да им намери отговор, защото за много от тях
просто нямаше отговор. Историята за белега на ръката му — същата,
от която бе започнало всичко — бе толкова ужасна, че през нощта
Уилем не можа да мигне и не на шега обмисляше дали да не звънне на
Харолд колкото да има с кого да я сподели, колкото още някой да
онемее от нея.
На другия ден не можеше да откъсне очи от ръката на Джуд и
накрая Джуд я закри с ръкава си.
— Притесняваш ме — каза.
— Извинявай — отвърна той.
Джуд въздъхна.
— Уилем, няма да ти разказвам тези истории, ако ще ми
реагираш по този начин — рече накрая. — Всичко е наред, наистина.
Станало е отдавна. Изобщо не се сещам за това. — Известно време той
мълча. — Не искам, ако ти разкажа тези неща, да ме възприемаш по
различен начин.
Той си пое дълбоко въздух.

479
 — Няма — промълви. — Прав си. Прав си.
И сега, слушаше ли тези истории на Джуд, той внимаваше да не
казва нищо, да издава тихи звуци, които не съдържаха одобрение или
неодобрение, сякаш всичките му приятели са били налагани с
накиснат в оцет каиш или принуждавани да ядат от пода собствения си
бълвоч, сякаш това бяха обичайните ритуали на детството. Но въпреки
тези истории той пак не знаеше нищо: не знаеше кой е брат Лука. Пак
не знаеше нищо, освен откъслечни случки за манастира или за дома.
Пак не знаеше как Джуд се е добрал до Филаделфия и какво му се е
случило там. И още не знаеше историята за травмата. Но беше наясно,
че щом Джуд е започнал с по-лесните истории, другите, ако ги чуе
някога, ще бъдат ужасни. Май не искаше да ги научава.
Историите бяха част от договорката им, когато Джуд даде да се
разбере ясно, че няма да отиде при доктор Ломан. Анди наминаваше
почти всеки петък вечерта и веднъж дойде малко след като Джуд се бе
върнал в „Роузън Причард“. Докато го преглеждаше в стаята му, Уилем
наля на всички по нещо за пиене и после тримата седнаха на канапето,
на приглушена светлина, с небе, побеляло от снега, който прехвърчаше
навън.
— Сам Ломан каза, че не си му се обаждал — подхвана Анди. —
Стига с тия тъпотии, Джуд. Трябва да му се обадиш. Нали се
разбрахме.
— Казах ти вече, Анди — отвърна Джуд, — няма да ходя там.
Уилем се зарадва да чуе, че вироглавството на Джуд се е
завърнало, нищо, че Джуд не бе съгласен с него. Преди два месеца,
докато бяха в Мароко, той бе вдигнал по време на вечеря очи от
чинията и бе видял, че Джуд се е втренчил в предястията отпред и
няма сили да си вземе.
— Джуд! — беше го повикал той и Джуд бе вдигнал разплакано
лице.
— Не знам как да започна — бе проронил, затова Уилем се
пресегна и му сипа по малко от всичко в чинията, после му каза да
започне с кьопоолуто най-отгоре и да кара нататък по часовниковата
стрелка.
— Трябва да направиш нещо — отсече Анди. Той видя, че Анди
се опитва да запази спокойствие и не успява, и това също му се стори
насърчително: беше сигурен знак за завръщане към нормалността. —

480
И Уилем е на това мнение, нали, Уилем? Така не може да продължава!
Изживял си тежка травма! Трябва да започнеш да обсъждаш с някого
нещата!
— Добре — съгласи се Джуд, изглеждаше уморен. — Ще кажа на
Уилем.
— Уилем няма нищо общо с медицината! — напомни Анди. —
Той е актьор!
При тези думи Джуд го беше погледнал и двамата избухнаха в
такъв смях, че се наложи да оставят чашите с напитките, а накрая
Анди стана, заяви, че двамата са много незрели, и недоумява защо
изобщо се занимава с тях, после си тръгна, а Джуд се опита да извика
след него:
— Анди! Извинявай! Не си отивай! — но го каза през такъв
неудържим смях, че не му се разбра нищо. Това беше първият път от
месеци — първият път дори отпреди опита за самоубийство, — когато
той чу Джуд да се смее.
После, след като се поуспокоиха, Джуд каза:
— Помислих си, Уилем, че бих могъл, знаеш ли… бих могъл
понякога да започна да ти разказвам някои неща. Но дали ти нямаш
нещо против? Обременително е.
А той отговори, че разбира се, няма нищо против и иска да
научи. Открай време е искал да научи, но не го е изричал на глас, знаел
е, че може да прозвучи като укор.
Но макар и да успя да се убеди, че Джуд пак си е станал
предишният, нямаше как да не забележи и че се е променил. Смяташе,
че някои от промените са към добро: например това, че Джуд говори. А
други са тъжни: въпреки че ръцете му бяха заякнали и трепереха все
по-рядко, те пак си трепереха понякога и той знаеше, че това пречи на
Джуд. Наред с другото и не даваше да го докосват, особено, както
забеляза Уилем, на Харолд: преди един месец, когато Харолд дойде да
го види, Джуд направо отскочи, само и само Харолд да не го прегръща.
Уилем видя лицето на Харолд и му домъчня за него, затова отиде да го
прегърне той.
— Знаеш, че е по-силно от него — обясни тихо на Харолд, а той
го целуна по бузата.
— Много си мил, Уилем — рече му.

481
 Сега беше октомври, тринайсет месеца след опита за
самоубийство. Вечерно време той беше в театъра, след два месеца,
през декември, когато беше краят на спектаклите, щеше да започне
снимките на първия си филм, откакто се беше върнал от Шри Ланка,
екранизация на „Вуйчо Ваньо“, за която той се вълнуваше много и
която щяха да снимат в долината на река Хъдсън, така че щеше да
може да се прибира всяка вечер.
Не че беше съвпадение.
— Направи така, че да съм в Ню Йорк — беше казал на агента
си, след като предишната есен не замина на снимките в Русия.
— Докога? — попита Кит, агентът му.
— Не знам — отвърна той. — Най-малко и догодина.
— Уилем — заяви след кратко мълчание Кит, — знам колко сте
близки с Джуд. Но не мислиш ли, че трябва да се възползваш от
ускорението, което си набрал? Можеш да се снимаш в каквото
пожелаеш. — Имаше предвид „Илиада“ и „Одисея“, и двата пожънали
огромен успех, доказателство, както обичаше Кит да напомня, че той
може да се снима в каквото пожелае. — Доколкото познавам Джуд, той
ще ти каже същото. — А после, след като той не отговори: — Не е като
да ти е жена, дете, нещо такова. Приятел ти е.
— Искаш да кажеш „само приятел“ — тросна се той кисело.
Кит не можеше да избяга от себе си, мислеше като агент и той му
се доверяваше — беше с него от началото на кариерата си, опитваше се
да не се карат. И Кит винаги го беше насочвал правилно.
— Никакво излишно тегло, никакви филъри — обичаше да се
хвали той за кариерата на Уилем, докато преглеждаше историята на
ролите му.
И двамата знаеха, че Кит е далеч по-амбициозен по отношение
на кариерата му, отколкото самия той — така беше още от самото
начало. Въпреки това именно Кит го бе качил на първия самолет от
Шри Ланка, след като Ричард му се беше обадил, именно Кит бе
издействал продуцентите да преустановят за седем дни снимките, така
че той да може да отиде до Ню Йорк и да се върне.
— Не искам да те обиждам, Уилем — продължи предпазливо
Кит. — Знам, че го обичаш. Но стига вече. Ако беше любовта на
живота ти, щях да те разбера. Вижда ми се обаче прекалено да спъваш
по този начин кариерата си.

482
 Все пак той се питаше понякога дали ще обикне някого така,
както обичаше Джуд. Заради това че го има, разбира се, но и заради
невероятно уютния живот с него, заради това че има до себе си човек,
който го познава от много време и за когото можеш да си сигурен, че в
каквото и настроение да си изпаднал в някой конкретен ден, той ще те
приеме какъвто си. Работата, животът му бяха низ от маски и шаради.
Всичко в него и в средата му постоянно се менеше: косата и тялото му,
къде ще нощува този ден. Често имаше чувството, че е направен от
течност, от нещо, което непрекъснато пресипват от една бутилка в ярък
цвят в друга и след всяко пресипване се губи по нещо, нещо остава в
миналото. А приятелството с Джуд му вдъхваше усещането, че в него
има нещо истинско и непоклатимо, че въпреки изпълнения с маски
живот в него има нещо земно, нещо, което Джуд вижда дори когато
той е сляп за него, сякаш самото свидетелство на Джуд го прави
истински.
В годината, преди да се дипломира, имаше преподавател, който
му обясняваше, че колкото по-талантлив е един актьор, толкова по-
скучен е. Пагубно е да налагаш своето „Аз“, актьорът трябва да остави
„Аз“-а да изчезне, трябва да се потопи в героя.
— Ако искате да сте ярки личности, станете попзвезди — бе
обяснявал преподавателят.
И тогава, и сега той разбираше колко мъдри са тези думи, но
всъщност всички те се стремяха да отстояват своя „Аз“, защото
колкото повече играеш, толкова повече се отдалечаваш от представата
за себе си, толкова по-трудно откриваш пътя назад. Нима имаше нещо
изненадващо, че толкова много от колегите му се бяха превърнали в
развалини? Те печелеха пари, подчиняваха живота и личността си на
това да се вживяват в образа на други — нима бе учудващо, че за да
придадат форма на живота си, постоянно имаха нужда от снимачни
площадки, от сцени, които да се застъпват една с друга? Без тях какво
и кой щяха да бъдат? Затова се увличаха по религии, намираха си
приятелки и каузи, за да получат нещо, което да е само тяхно: те не
спяха никога, не спираха никога, ужасяваха се да останат сами, да се
запитат кои всъщност са. („Когато един актьор говори, а няма кой да го
чуе, пак ли си остава актьор?“ — беше го попитал веднъж приятелят
му Роман. И той понякога се питаше това.)

483
 Но за Джуд не беше актьор: беше негов приятел и именно
приятелството засенчваше всичко останало. Това бе роля, в която той
се бе превъплътил толкова отдавна, че тя бе неотделима от него. За
Джуд той не беше на първо място актьор, точно както Джуд не бе за
него на първо място юрист — това не бе първият, вторият или третият
начин, по който единият щеше да опише другия. Именно Джуд
помнеше какъв е бил той, преди да превърне в свой живот това да
изобразява други хора: човек с брат, човек с родители, човек, на когото
всичко и всички му се струваха толкова внушителни и примамливи.
Познаваше актьори, които не искаха някой да ги помни какви са били
преди, но той не беше от тях. Той искаше да му напомнят кой е бил,
искаше да бъде с човек, за когото кариерата му никога няма да бъде
най-интересното нещо в него.
И ако трябваше да бъде честен, му харесваше и онова, което
вървеше в комплект заедно с Джуд: Харолд и Джулия. При
осиновяването на Джуд той за пръв път му завидя. Възхищаваше се на
много негови качества: на ума, целенасочеността и находчивостта, —
но никога не му беше завиждал. Ала докато наблюдаваше Харолд и
Джулия в негово присъствие, докато наблюдаваше как не свалят очи от
него, когато не ги гледаше, усещаше някаква празнота: нямаше
родители и макар че през повечето време изобщо не се сещаше за това,
чувстваше, че колкото и отчуждени да са били родителите му, те поне
са били нещо, което го е привързвало като с котва към живота. Без
семейство той беше късче хартия, което се носи из въздуха, което
всеки повей на вятъра вдига и подмята насам-натам. В това те двамата
с Джуд споделяха една съдба.
Знаеше, разбира се, че завистта му е глупава и неописуемо
подла: той беше израсъл с родители, а Джуд — не. Знаеше и че Харолд
и Джулия са привързани и към него, точно както и той към тях. И
двамата бяха гледали всичките му филми, и двамата му бяха пращали
дълги подробни отзиви за тях, в които все го хвалеха за изпълнението
и правеха умни коментари за другите актьори и за операторското
майсторство. (Единственият филм, който изобщо не бяха гледали —
или най-малкото не бяха коментирали, — бе „Властелинът на
канелата“, филмът, в който той се бе снимал, когато Джуд бе направил
опит за самоубийство. Самият той също не го беше гледал.) Четяха
всяка статия за него — подобно на рецензиите той избягваше и

484
статиите — и купуваха всяко списание, в което се говореше за него.
Обаждаха се да питат как смята да посреща рождения си ден и Харолд
му напомняше на колко години става. За Коледа винаги му изпращаха
нещо — книга, а също дребно подаръче, хитроумна играчка, която да
носи в джоба си и да си играе с нея, докато говори по телефона или
седи на стола в гримьорната. В Деня на благодарността двамата с
Харолд седяха във всекидневната и гледаха някой мач, а Джулия
правеше компания на Джуд в кухнята.
— Чипсът свършва — казваше Харолд.
— Знам — отвръщаше той.
— Защо не донесеш още? — питаше Харолд.
— Домакинът тук си ти — напомняше му той.
— Ти пък си гостът.
— Именно.
— Извикай Джуд, нека донесе още.
— Ти го извикай.
— Не, ти.
— Добре тогава — заявяваше той. — Джуд! Харолд иска още
чипс.
— Само си измисляш, Уилем — заявяваше Харолд, а Джуд
идваше да напълни отново купата. — Джуд, хрумна му на Уилем, така
да знаеш.
Но като цяло беше наясно, че Харолд и Джулия го обичат,
защото той обича Джуд, знаеше, че разчитат да се грижи за Джуд —
ето какво беше той за тях, но това не му пречеше. Той се гордееше.
Напоследък обаче чувствата му към Джуд се бяха променили и
той не знаеше какво да прави. Късно един петък вечерта седяха на
канапето — той тъкмо се бе прибрал от театъра, Джуд пък току-що си
бе дошъл от кантората — и си говореха, просто си говореха, когато на
него му се прииска да се наведе и да го целуне. Но се спря и мигът
отлетя. Оттогава обаче бе изпитвал отново същото желание: два, три,
четири пъти.
Вече се тревожеше. Не защото Джуд беше мъж: беше спал и друг
път с мъже, всички, които познаваше, го бяха правили, веднъж в
колежа двамата с Джей Би също го бяха правили на пияна глава от
скука и любопитство (изживяване, което за облекчение и на двамата се
оказа напълно разочароващо: „Наистина интересно как такъв красив

485
човек може да е такова дърво в леглото“, ето какво му каза Джей Би).
Не защото не изпитваше към Джуд каквото чувстваше в една или друга
степен към останалите си приятели — спокойна привързаност. А
защото знаеше, че опита ли нещо, трябва да е сигурен, понеже
долавяше безпогрешно, че Джуд, който не гледаше през пръсти на
нищо, нямаше да погледне през пръсти и на секса.
Сексуалният живот, сексуалната ориентация на Джуд бе въпрос,
който занимаваше живо всичките му познати и със сигурност
приятелките на Уилем. Случваше се тримата — той, Малкълм и Джей
Би — да го обсъждат, когато Джуд не беше с тях: прави ли изобщо
секс? Правил ли е изобщо някога? С кого? Всички бяха виждали как по
купоните го заглеждат и флиртуват с него и във всички случаи Джуд
сякаш и не забелязваше.
— Онова момиче си падна много по теб — казваше той на Джуд,
докато се прибираха от някой купон.
— Кое момиче? — питаше Джуд.
Обсъждаха го помежду си, защото Джуд бе дал да се разбере
ясно, че няма никакво намерение да говори за това с никого от тях:
повдигнеше ли някой въпроса, той го изглеждаше и сменяше темата с
категоричност, която нямаше как да сбъркаш.
— Нощувал ли е някога на чуждо място? — попита веднъж Джей
Би (още когато двамата с Джуд живееха на Лиспенард стрийт).
— Момчета — отвърна той (беше се смутил от разговора), —
според мен не е редно да го обсъждаме.
— Уилем! — възкликна Джей Би. — Я не се занасяй! Не издаваш
никакви тайни. Само ни кажи: да или не. Правил ли го е някога?
Той въздъхна.
— Не — отговори.
Настъпи мълчание.
— Може би е асексуален — предположи след малко Малкълм.
— Не, Мал, асексуален си ти.
— Я си гледай работата, Джей Би.
— Как мислите, дали е девствен? — попита Джей Би.
— Не — отговори той.
Не беше наясно откъде знае, но беше сигурен.
— Колко жалко — отсече Джей Би и двамата с Малкълм се
спогледаха, защото знаеха какво ще последва. — Жалко, че е такъв

486
красавец. На мен трябваше да се падне такъв външен вид. Аз поне щях
да го използвам, за да се забавлявам.
След известно време вече го приемаха за част от характера на
Джуд и добавиха темата към списъка с неща, които да не обсъждат.
Годините си минаваха, а Джуд не се срещаше с никого, те не го
виждаха с никого.
— Може би води бурен двоен живот — предположи веднъж
Ричард и Уилем сви рамене.
— Може би — отговори той.
Но макар и да не разполагаше с доказателства, знаеше, че няма
такова нещо. Пак по същия бездоказателствен начин предполагаше, че
Джуд вероятно е гей (но можеше и да не е) и вероятно никога не е имал
връзка (въпреки че той искрено се надяваше да греши по този въпрос).
И колкото и да твърдеше Джуд обратното, Уилем не бе убеден дори, че
той не се чувства самотен, че някъде дълбоко в себе си не иска да е с
някого. Помнеше сватбата на Лайънъл и Синклер, на която Малкълм
беше дошъл със Софи, той — с Робин, и Джей Би — макар че по онова
време не си говореха — с Оливър, а Джуд беше сам. Това явно не го
притесняваше, но въпреки това Уилем го бе погледнал през масата и
му беше домъчняло. Не искаше Джуд да остарява сам, искаше той да е
с някого, който ще се грижи за него и ще го обича. Джей Би беше прав:
наистина колко жалко.
И така, до какво се свеждаше това привличане? До страх и
състрадание, приели по-приятна форма? Дали той не си внушаваше, че
е привлечен от Джуд, защото му беше непоносимо да го гледа сам? Не
мислеше, че е така. Но и не беше сигурен.
Човекът, с когото навремето щеше да го обсъди, бе Джей Би, но
сега не можеше да му говори за такива неща, макар че отново бяха
приятели или най-малкото се опитваха. След като се бяха прибрали от
Мароко, Джуд бе звъннал на Джей Би и двамата бяха отишли да
вечерят заедно, месец по-късно Уилем също вечеря с Джей Би. Колкото
и да е странно обаче, на него му бе много по-трудно да прости на Джей
Би, отколкото на Джуд, и първата им среща бе пълен провал — Джей
Би се държеше показно, уж изобщо не му пука, а той направо не
можеше да си намери място, — накрая си бяха тръгнали от ресторанта
и бяха започнали да си крещят. Стояха на безлюдната Пел стрийт —
прехвърчаше слаб сняг, навън нямаше никого, освен тях — и се

487
обвиняваха взаимно във високомерие и жестокост, в безразсъдство и
самовлюбеност, в самодоволство и нарцисизъм, в мъченичество и
безхаберие.
— Нима си мислиш, че някой се мрази повече от мен? — беше
му креснал Джей Би.
(Четвъртата му изложба, посветена на времето, когато се е
дрогирал и което е прекарал с Джаксън, беше озаглавена „Наръчник на
нарциса по омраза към самия себе си“ и на вечерята Джей Би няколко
пъти я бе споменал като доказателство, че се е самонаказал жестоко,
пред всички, и сега вече е нов човек.)
— Да, Джей Би, мисля си — беше му извикал той в отговор. —
Мисля, че Джуд се мрази много повече, отколкото ти ще намразиш
някога себе си, мисля още, че го знаеше, а направи така той да се
намрази още повече.
— Мислиш, че не го знам ли? — изкрещя Джей Би. — Мислиш,
че не се мразя заради това?
— Да, не мисля, че се мразиш достатъчно за това — отговори
той също на висок тон. — Защо го направи, Джей Би? Защо го
причини точно на него?
Тогава за негова изненада Джей Би се свлече разгромен на
тротоара.
— Защо никога не си ме обичал така, както обичаш него, Уилем?
— попита.
Той въздъхна.
— Ох, Джей Би — подхвана и седна до него на ледения тротоар.
— Никога не съм ти бил нужен, както на него. — Това не беше
единствената причина, той го знаеше, но я имаше и нея. Никой друг в
живота му нямаше такава нужда от него. Хората го искаха — кой за
секс, кой за проектите си, кой дори за приятелство, — но само Джуд
имаше нужда от него. Само за Джуд той беше от жизнено значение.
— Знаеш ли, Уилем — каза след малко Джей Би, — може пък той
да не се нуждае от теб чак толкова, колкото си мислиш.
Той се позамисли.
— Не — отсече накрая, — мисля, че се нуждае.
Този път въздъхна Джей Би.
— Всъщност мисля, че си прав — заяви.

488
 След това, колкото и да е странно, нещата се пооправиха. Но
макар и да свикваше отново — с едно наум — да общува с Джей Би, не
беше сигурен, че е готов да обсъжда точно този въпрос с него. Не беше
сигурен, че му се слушат шегите на Джей Би как е изчукал всичко с по
две X хромозоми и сега се прехвърля на Y хромозомите, за това, че се
е отказал от хетеронормативните стандарти и най-лошото, че всъщност
не е привлечен от Джуд, а подсъзнателно се обвинява за опита му за
самоубийство, иска да го покровителства или просто му е скучно.
Затова не предприе нищо и не каза нищо. Месеците отминаваха
и той се срещаше неангажиращо с жени колкото да провери какво
чувства. „Това е налудничаво — казваше си. — Идеята не е добра. — И
двете бяха верни. Щеше да бъде къде-къде по-лесно, ако изобщо не
изпитваше такива чувства. — И какво от това, че ги изпитва?“ —
спореше сам със себе си. Всеки имаше чувства, които предпочиташе да
не показва, понеже знаеше, че само ще му усложнят живота.
Провеждаше цели страници диалози със самия себе си и си
представяше репликите — своите и на Джей Би, които също изричаше
той, — сякаш бяха написани на машина върху бял лист.
Но чувствата упорстваха. За Деня на благодарността отидоха в
Кеймбридж — за пръв път от две години. Наложи се двамата с Джуд да
спят в неговата стая, защото на гости от Оксфорд беше дошъл братът
на Джулия, когото настаниха в стаята на горния етаж. Онази нощ той
лежеше буден на канапето в стаята и гледаше как Джуд спи. Колко
лесно щеше да бъде — помисли си — просто да легне до него и също
да заспи. Във всичко това имаше нещо, което му се струваше едва ли
не предначертано, и най-нелепото бе не самият факт, а това, че му се
съпротивлява.
Бяха отишли в Кеймбридж с колата и на връщане зад волана
седна Джуд, така че той да поспи.
— Уилем — подхвана Джуд малко преди да навлязат в града, —
искам да те питам нещо. — Той го погледна. — Добре ли си? Да не те
мъчи нещо?
— Разбира се — отвърна му той. — Добре съм.
— Стори ми се наистина… умислен — допълни Джуд. После
замълча. — Знаеш ли, за мен е невероятен подарък, че живеем заедно.
И не само че живеем — всичко. Какво щях да правя без теб! Но
осъзнавам, че сигурно те изтощава. Искам просто да знаеш: ако решиш

489
да се прибереш у вас, няма да възразя. Обещавам. Няма да си причиня
нищо лошо. — Докато говореше, се беше загледал в пътя, но сега се
извърна към него. — Направо не знам как извадих такъв късмет —
рече.
Известно време той не знаеше какво да каже.
— Искаш да се прибирам вкъщи ли? — попита.
Джуд не отговори веднага.
— Разбира се, че не — промълви много тихо. — Но искам да си
щастлив, а напоследък не ми изглеждаш особено щастлив.
Той въздъхна.
— Извинявай — каза. — Разсеян съм, прав си. Но със сигурност
не защото живея заедно с теб. Харесва ми да живея с теб. — Помъчи
се да измисли правилното, съвършеното нещо, което да добави, но не
успя. — Извинявай — повтори.
— Няма за какво — рече Джуд. — Но ако решиш — някога — да
разкажеш какво те мъчи, съм насреща.
— Знам — каза той. — Благодаря.
Нататък, докато се прибраха, пътуваха в мълчание.
После дойде декември. Представленията свършиха. Четиримата
отидоха на почивка в Индия: за пръв път от много време пътуваха
всички заедно. През февруари започнаха снимките на „Вуйчо Ваньо“,
в който той участваше. Снимачният екип беше от онези, които много
харесваше и които откриваше рядко — беше работил и преди с всички,
всички си допадаха и се уважаваха, режисьорът беше благ и мил
брадатко, киноадаптацията, дело на писател, от когото Джуд се
възхищаваше, беше красива и проста, диалозите — приятни за
изричане.
На младини Уилем беше участвал в постановката на пиеса,
озаглавена „Къщата на улица «Тисъл»“, за хора, които си събират
багажа и се канят да се изнесат от къща в Сейнт Луис, принадлежала
поколения наред на семейството на бащата, защото вече не им е по
джоба. Бяха предпочели да играят пиесата не на сцена с декори, а на
единия от етажите в порутена къща в Харлем, където разрешаваха на
зрителите да се разхождат из стаите, стига да не навлизат в отцепеното
с въже пространство — в зависимост от това къде си застанал, виждаш
актьорите и самото пространство по най-различни начини. Той
изпълняваше ролята на най-големия и най-наранен душевно син, който

490
почти през цялото първо действие мълчеше в трапезарията и увиваше
във вестник чиниите. Синът в негово изпълнение получаваше нервен
тик — не можеше да си представи да напусне къщата на своето
детство и докато родителите му се караха във всекидневната, оставяше
чиниите, свиваше се в ъгъла в трапезарията, при кухнята, и смъкваше
цели ивици от тапетите. Макар че първото действие се разгръщаше
почти изцяло във всекидневната, винаги имаше зрители, които
оставаха в стаята и го гледаха, гледаха го как къса тапетите —
наситено сини, чак черни, на ситни бледорозови розички, — как ги
усуква между пръстите си и ги пуска на пода, така че всяка вечер
подът в някой от ъглите беше покрит с навити на фунии хартийки от
тапета, сякаш той беше мишка, която надве-натри си прави мъничко
леговище. Представлението беше изтощително, но той го харесваше:
близостта с публиката, невероятната сцена, дребните физически
подробности в ролята.
И тези снимки протичаха в духа на представлението. Къщата на
река Хъдсън беше огромна и величествена, в стил Епохата на варака[1],
но позанемарена и неподдържана — от къщите, в някоя от които
бившата му приятелка Филипа си мечтаеше да живеят, след като се
оженят и остареят — и режисьорът използваше само три стаи:
трапезарията, всекидневната и остъклената веранда. Вместо публика
имаха снимачния екип, който ги следваше от стая в стая. Но колкото и
да му харесваше работата, дълбоко в себе си той си даваше сметка, че
„Вуйчо Ваньо“ не е от нещата, които му помагат особено точно в този
момент. Изпълняваше ролята на доктор Астров, но прибереше ли се на
Грийн стрийт, се превръщаше в Соня, а Соня — колкото и да обичаше
той пиесата, колкото и да обичаше Соня и да я съжаляваше — не беше
от ролите, които мечтаеше да изпълни при каквито и да е
обстоятелства. Когато разказа на другите за филма, Джей Би
възкликна:
— Значи е за унисекс актьорски състав.
А той отговори:
— В смисъл?
И Джей Би уточни:
— Е, ти очевидно изпълняваш Елена, нали така?
И всички се засмяха, най-вече той. Тогава си помисли, че точно
за това си го обича Джей Би, той бе по-умен, отколкото предполагаше.

491
 — Прекалено стар е да играе Елена — намеси се с много обич и
Джуд и всички прихнаха отново.
Снимките на „Вуйчо Ваньо“ минаха гладко, само за трийсет и
шест дни, и през последната седмица на март приключиха. Веднъж
малко след края им той се срещна с една своя стара приятелка, с която
навремето беше ходил, Креси, за да обядват заедно в Трайбека, и
докато се прибираше в прехвърчащия сух снежец към Грийн стрийт, си
припомни колко харесва града в края на зимата, когато не е ясно кое
годишно време е изтекло и кое е започнало и Джуд готви винаги в
почивните дни, когато можеш да вървиш с часове по улиците, без да
срещнеш никого, ако не броим хората, извели кучетата си на разходка.
Беше се насочил на север по Чърч стрийт и тъкмо бе прекосил
„Рийд“, когато надзърна през витрината на едно кафене вдясно и видя
на маса в ъгъла Анди, който четеше.
— Уилем! — възкликна Анди, щом той се приближи. — Какво
правиш тук?
— Обядвах с една приятелка и се прибирам — обясни той. — А
ти какво правиш тук? Чак в центъра?
— Вие двамата с тия ваши разходки! — поклати Анди глава. —
Джордж е на рожден ден на няколко пресечки оттук, чакам да го взема.
— На колко стана Джордж?
— На девет.
— Господи, вече?
— Знам.
— Искаш ли компания? — попита той. — Или предпочиташ да
си сам?
— Не — отговори Анди. Пъхна една салфетка в книгата, да
отбележи докъде е стигнал. — Остани. Моля те.
Затова той седна.
Поговориха, разбира се, малко за Джуд, който беше в
командировка в Мумбай, за „Вуйчо Ваньо“ („Помня само, че Астров
беше невероятен тип“ — отбеляза Анди) и за следващия му филм,
снимките му започваха в края на април в Бруклин, за жената на Анди
Джейн, която разширявала лекарската си практика, и за децата им:
Джордж, на когото тъкмо му бяха поставили диагноза астма, и
Биатрис, която от догодина искала да ходи в пансион.

492
 А после, още преди да е успял да се спре — не че изпитваше
особена нужда да го прави, — той започна да разказва на Анди за
чувствата си към Джуд и как не е сигурен какво означават те и какво да
прави с тях. Говореше и говореше, а Анди слушаше с безизразно лице.
В кафенето нямаше други, освен тях, снегът навън се сипеше все по-
силно и бързо и въпреки тревогата си той усети някакво дълбоко
спокойствие, радост, че споделя с някого и този някой е човек, който ги
познава и двамата с Джуд, и то от години.
— Знам, изглежда странно — каза той. — И съм си мислел какво
ли може да е, наистина, Анди. Но дълбоко в себе си се питам дали още
от самото начало не е било предначертано да стане така, в смисъл
десетилетия наред съм се срещал и срещал с най-различни хора и
може би причината да не се получава е, че изобщо не е могло да се
получи, защото още от самото начало е трябвало да съм с него. Или
може би си го внушавам. Или е просто от любопитство. Според мен
обаче не е, според мен се познавам по-добре. — Той въздъхна. — Как
мислиш, какво да правя?
Известно време Анди мълча.
— Първо — каза той, — не мисля, че е странно, Уилем. Мисля,
че си е нещо обичайно в много отношения. Отношенията ви винаги са
били по-различни, по-особени. Та винаги съм се питал… въпреки
приятелките ти. Егоистично погледнато, мисля, че ще бъде прекрасно:
за теб, но най-вече за него. Според мен, ако поискаш да имаш
отношения с него, това ще бъде най-големият подарък, който той
някога ще получи, подарък, който ще му помогне да се възстанови. Но
ако го направиш, Уилем, трябва да си готов да се обвържеш с него, да
бъдеш с него, защото си прав: няма да можеш само да се позабавляваш
и после да се разкараш. И според мен трябва да си наясно, че ще бъде
много, много трудно. Ще се наложи да печелиш отново и отново
доверието му, да го накараш да те вижда в различна светлина. Едва ли
издавам някаква тайна, ако кажа, че за него ще бъде голямо изпитание
да е близък с теб и ти трябва да проявиш голямо търпение.
Известно време двамата мълчаха.
— Значи, ако се престраша, трябва да го направя с мисълта, че
ще е завинаги — каза той на Анди, който го изгледа и после се
усмихна.
— Е — каза му, — знам и по-страшни доживотни присъди.

493
 — Така е — съгласи се той.
После се прибра на Грийн стрийт. Дойде април и Джуд се върна
у дома. Отпразнуваха рождения ден на Джуд — „Четирийсет и три —
въздъхна Харолд, — съвсем смътно помня какво съм правил на
четирийсет и три“, — след това започнаха снимките на следващия му
филм. В него втората главна роля се изпълняваше от негова стара
приятелка, познаваше я от следването — той изпълняваше ролята на
продажен следовател, а тя — на жена му, — и двамата преспаха
няколко пъти. Всичко си продължаваше постарому. Той работеше,
прибираше се на Грийн стрийт, мислеше си какво му е казал Анди.
После една събота се събуди сутринта много рано, точно на
зазоряване. Беше краят на май и времето беше непредсказуемо: някои
дни сякаш беше март, други — юли. На трийсетина метра от него
лежеше Джуд. Изведнъж цялата му плахост, объркването му,
колебанията му му се сториха смешни. Той си беше у дома, а домът —
това бе Джуд. Обичаше го, беше му съдено да бъде с него, той нямаше
да го нарани никога — поне в това беше убеден. В такъв случай от
какво толкова се страхуваше?
Спомни си един разговор, който бе провел с Робин, докато се
подготвяше за снимките на „Одисея“ и я препрочиташе заедно с
„Илиада“ — не ги беше отварял от първи курс в колежа. Тъкмо бяха
започнали да излизат заедно и се опитваха да си направят взаимно
впечатление — опияняваха се да показват един на друг колко много
знаят.
— Кои са най-надценяваните стихове в поемата? — бе попитал
той, а Робин бе завъртяла очи и бе изрецитирала:
— „Не съм още стигнал до изхода на изпитните. Още надвисват
над мен занапред неизказани мъки, много и тежки, които тепърва ще
преодолявам.“[2] — Тя издаде звук, все едно повръща. — Толкова
изтъркано. И всеки губещ отбор по американски футбол го е възприел
за свой боен вик преди срещата — добави Робин, а той се засмя. Робин
го погледна лукаво. — Играл си американски футбол — допълни. —
Обзалагам се, че и на теб това са ти любимите стихове.
— Няма такова нещо — възкликна той, уж възмутен.
Това бе част от играта им, която невинаги беше игра: той се
правеше на тъп актьор, на шут, а тя беше умното момиче, което излиза
с него и го учи на каквото не знае.

494
 — Кажи ми тогава кои са — подкани заядливо Робин и след като
той го направи, се взря съсредоточено в него. — Хм — рече. —
Интересно.
Сега той стана от леглото и с прозявка се заметна с одеялото.
Довечера щеше да поговори с Джуд. Не знаеше какво ще излезе, затова
пък знаеше, че ще бъде в безопасност, че ще пази и двамата, така че да
са в безопасност. Отиде в кухнята да си направи кафе и там си повтори
през шепот стиховете, стиховете, за които се сещаше всеки път, когато
след дълго отсъствие се прибираше вкъщи, прибираше се на Грийн
стрийт:
— „Още това извести ми открито, добре да го зная: остров Итака
ли тази страна е?“
И апартаментът наоколо се изпълни със светлина.

Всяка сутрин става от сън и плува три и половина километра,

после се връща горе, сяда, закусва и чете вестниците. Приятелите му
го взимат на подбив — че си приготвя храна, вместо да си купи нещо
на път за работа, че и досега му носят вестници, съвсем истински, —
но този ритуал винаги му е вдъхвал спокойствие: дори в дома именно
това бе единственото време, когато възпитателите бяха прекалено
благи, другите момчета — прекалено сънени, за да се заяждат с него.
Той сядаше в ъгъла на столовата, четеше и закусваше и през тези
минути никой не го закачаше.
Чете бързо и първо преглежда от край до край „Уолстрийт
Джърнъл“, а после и „Файненшъл Таймс“ — с него започва, преди да
се прехвърли на „Ню Йорк Таймс“, и по едно време вижда заглавието в
раздел „Некролози“: „Калеб Портър, 52 г., шеф на модна къща“.
Бърканите яйца със спанак в устата му веднага се превръщат в мукава
и туткал и той преглъща, тъй като усеща, че му се гади и всеки нерв е
опънат до скъсване. Налага се да прочете статията три пъти, докато
осмисли един по един фактите: рак на панкреаса. „Стопи се много
бързо“, бил обяснил един негов колега и дългогодишен приятел. Под
негово ръководство младата модна къща „Ротко“ се разширила
агресивно на азиатския и близкоизточния пазар и отворила първия си
бутик в Ню Йорк. Бил издъхнал в дома си в Манхатън. Бил оставил
сестра — Михаела Портър де Сото, която живеела в Монте Карло,

495
шест племенници и партньора си Николас Лейн, също шеф в модната
индустрия.
Известно време той седи вцепенен и гледа страницата, докато
думите се пренареждат пред очите му в сиво абстрактно петно, после
куцука възможно най-бързо към тоалетната при кухнята и повръща
каквото е изял, дави се над тоалетната чиния и накрая от устата му с
кашляне не излиза друго, освен точеща се слюнка. Слага тоалетната
дъска, сяда и отпуска лице върху дланите си, докато не му поолеква.
Умира от желание да вземе бръснарските ножчета, но внимава много
да не се самонаранява през деня отчасти защото му се струва нередно,
отчасти защото знае, че трябва да си налага граници, пък били те и
изкуствени, иначе ще се реже по цял ден. Напоследък се старае как ли
не да не го прави. Мисли си обаче, че довечера ще си подари
изключение. Седем сутринта е. След петнайсетина часа пак ще си бъде
у дома. Само трябва да изживее някак деня.
Слага чинията в миялната машина и отива тихо през стаята си в
банята, където си взима душ и се бръсне, после, след като проверява
дали вратата между стаята му и гардеробната е плътно затворена, се
облича. Напоследък е добавил към сутрешната си програма още една
стъпка: днес, ако постъпи, както е постъпвал през последния месец, ще
отвори вратата, ще отиде при леглото, ще приседне отляво и ще хване
Уилем за ръката, а Уилем ще отвори очи и ще му се усмихне.
— Тръгвам — ще каже и ще добави: — Няма как.
А Уилем ще поклати глава.
— Недей — ще се примоли. — Още пет минути.
— Пет — ще отвърне той.
После Уилем ще вдигне завивката откъм неговия край и той ще
се пъхне под нея така, че Уилем да се притисне до гърба му, сетне ще
затвори очи и ще изчака Уилем да го прегърне и на него да му се
прииска да лежи така цял живот. След това, след десетина-петнайсет
минути, най-после ще стане от немай-къде, ще целуне Уилем някъде
при устата, но не по самата уста — дори сега, след четири месеца, още
му е трудно, — и ще отиде на работа.
Днес сутринта обаче той пропуска тази стъпка. Вместо това
поспира при масата в трапезарията, за да напише на Уилем бележка и
да обясни, че се е наложило да излезе рано и не е искал да го буди,
после тръгва към вратата, но се връща, грабва от масата „Таймс“ и го

496
взима със себе си. Знае колко е глупаво, но не иска Уилем да вижда
името на Калеб, снимката му, нещо, което да доказва, че го е имало.
Уилем и досега не знае какво му е причинил Калеб и на него не му се
иска той да узнава. Не му се иска дори да помни, че Калеб го има —
или по-точно, както се сеща той, че някога го е имало, понеже Калеб
вече го няма. От горещината вестникът под ръката му е като жив, а
името на Калеб е като тъмна бучка отрова, сгушена между страниците
му.
Той решава да отиде на работа с колата, за да бъде известно
време сам, но преди да излезе от гаража, вади вестника и чете още
веднъж некролога, сетне го сгъва отново и го пъха в куфарчето. Най-
неочаквано се разплаква, хлипа трескаво и задъхано със звуци, които
идват от диафрагмата, и когато отпуска глава върху волана в опит да се
поокопити, най-сетне е в състояние да признае пред себе си какво
недвусмислено дълбоко облекчение е изпитал и колко уплашен е бил
през последните три години, колко унизен и засрамен е и досега. С
омраза към себе си вади отново вестника и за пореден път чете
некролога, като спира на „партньора си Николас Лейн, също шеф в
модната индустрия“. Пита се: дали Калеб е причинявал на Николас
Лейн същото като на него, или Николас очевидно е човек, който не
заслужава такова отношение? Надява се Николас да не е изживявал
никога онова, което му е минало през главата, всъщност е сигурен, че
му е било спестено, от което се разплаква още повече. Това бе един от
доводите на Харолд, когато той се опитваше да го накара да подаде
жалба в полицията, за да задържат Калеб — че така ще защити от него
други хора. Той обаче знаеше, че това не е вярно: Калеб нямаше да
причини на други хора онова, което бе направил с него. Калеб го беше
ударил и го беше мразил не защото удряше и мразеше другите хора,
Калеб го беше ударил и го беше мразил, защото той беше такъв.
Накрая той успява да се поуспокои и бърше очите и носа си.
Плачът: друго наследство от времето му с Калеб. Дълги години той се
бе сдържал, а ето че сега — още от онази нощ — сякаш не спира да
плаче, сякаш през цялото време му се плаче, сякаш не прави друго,
освен да се опитва да не плаче. Сякаш целият му напредък от
последните няколко десетилетия е бил заличен и той отново е
момчето, за което се грижи брат Лука — плачливо, безпомощно,
уязвимо.

497
 Тъкмо да подкара колата, когато ръцете му се разтреперват. Той
разбира, че не може да прави друго, освен да чака, затова сгъва ръце
между коленете и диша дълбоко и равномерно, което понякога помага.
След няколко минути, когато телефонът му иззвънява, ръцете му вече
не треперят толкова силно, и щом вдига телефона, се надява гласът му
да звучи както обикновено.
— Здравей, Харолд — казва.
— Джуд — подхваща Харолд. Гласът му е някак глух. — Чете ли
днешния „Таймс“?
Треперенето тутакси се усилва.
— Да — потвърждава той.
— Рак на панкреаса е ужасен начин да си отидеш — продължава
Харолд. Звучи мрачно доволен. — Чудесно. Радвам се. — Настъпва
мълчание. — Добре ли си?
— Да — отвръща той, — да, добре съм.
— Връзката прекъсва — казва Харолд, макар и да знае, че на
връзката й няма нищо: той трепери толкова силно, че не може да
държи здраво апарата.
— Съжалявам — мълви. — В гаража съм. Виж какво, Харолд,
трябва да вървя на работа. Благодаря, че се обади.
— Добре — въздиша Харолд. — Ще ми се обадиш, ако решиш да
поговорим, нали?
— Да — потвърждава той. — Благодаря.
Денят в кантората е натоварен, за което той е благодарен и се
опитва да запълни времето докрай, за да не мисли за друго, освен за
работа. Малко преди обяд получава есемес от Анди — „Предполагам,
видял си, че копелдакът е мъртъв. Рак на панкреаса = страшни мъки.
Добре ли си?“ — и му отговаря, за да го увери, че е добре, а докато
обядва, прочита за последно некролога, после пъха целия вестник в
резачката за хартия и отново се връща на компютъра.
Следобед получава от Уилем есемес, че режисьорът на
следващия филм е преместил за по-късно срещата им довечера, затова
едва ли ще се прибере преди единайсет, и на него му олеква. В девет
казва на колегите, че днес си тръгва рано, после се прибира с колата и
отива право в банята — пътьом смъква сакото, запретва ръкави и
разкопчава часовника си, едва си поема дъх, толкова му се иска да
нанесе първата рана. От близо два месеца не се е наранявал повече от

498
два пъти наведнъж, но сега забравя за самодисциплината и натиска ли,
натиска бръснарското ножче, докато накрая дишането му се успокоява
и той усеща как вътре в него се настанява старата утешителна
празнота. След като приключва, почиства, измива си лицето и отива в
кухнята, където притопля малко от супата, която е сготвил в почивните
дни — за пръв път днес се храни като хората, и след като си измива
зъбите, се свлича на леглото. Премалял е от раните, които си е нанесъл,
ала знае, че ако си почине няколко минути, ще се почувства добра.
Целта е, когато Уилем се прибере, той да си изглежда както
обикновено, да не го притеснява, да не прави нищо, което да помрачи
този невероятен трескав сън, в който живее от четири и половина
месеца.
След като Уилем сподели за чувствата си, той направо не
повярва, смути се много и не реши, че това е някаква ужасна шега,
само защото му го каза Уилем: вярата му в Уилем бе по-силна от
нелепите му думи.
Но не чак толкова.
— Какви ги говориш? — попита тогава за десети път той Уилем.
— Казвам, че съм привлечен от теб — повтори търпеливо Уилем.
А после, след като той не каза нищо: — Джуди… не мисля, че е чак
толкова странно наистина. През всичките тези години не си ли
изпитвал и ти същото към мен?
— Не — отрече той на мига и Уилем се изсмя.
Но не се шегуваше. Не беше толкова самонадеян, за да си
представи, че е с Уилем. Пък и винаги бе искал за Уилем друго: бе
искал той да е с някой красив човек (жена), която да е достатъчно
умна, че да знае колко й е провървяло, жена, която да накара и Уилем
да почувства, че му е провървяло. Даваше си сметка, че — подобно на
всичките му представи за отношения между зрели хора — и тази е
твърде наивна и детинска, но това не означаваше, че не може да има
такива отношения. Той със сигурност не бе човек, с какъвто Уилем би
трябвало да бъде: за него бе немислимо Уилем да го предпочете пред
тази въображаема жена мечта и на другия ден той представи на Уилем
списък.
Състоеше се от двайсет причини Уилем да не бъде с него. Докато
му го даваше, видя, че Уилем е леко развеселен, но когато Уилем

499
започна да го чете и лицето му се промени, той се измъкна в кабинета
си — да не го гледа.
След малко Уилем почука.
— Може ли? — попита и той му отговори, че може. — Гледам
точка втора — подхвана сериозно Уилем. — Неприятно ми е да ти го
казвам, Джуд, но имаме еднакво тяло. — Той го погледна. — Ти си с
два-три сантиметра по-висок, но нека ти напомня, че преспокойно
можем да си разменяме дрехите.
Той въздъхна.
— Уилем — отвърна, — знаеш какво имам предвид.
— Джуд — каза Уилем, — наясно съм, че е странно и неочаквано
за теб. Ако наистина не го искаш, изчезвам, оставям те на спокойствие
и ти обещавам, че между нас няма да се промени нищо. — Той
замълча. — Но ако се опитваш да ме убедиш да не съм с теб, защото те
е страх и се притесняваш — добре, влизам ти в положението. Според
мен обаче това не е основателна причина да не опитаме. Няма да
бързаме, обещавам.
Известно време той не каза нищо.
— Мога ли да помисля? — попита накрая и Уилем кимна.
— Разбира се — каза, после го остави сам, като плъзна вратата и
я затвори.
Той седя дълго в мълчание в кабинета — мислеше. След Калеб
се беше зарекъл да не си го причинява никога повече. Знаеше, че
Уилем няма никога да му навреди, но въображението му беше
ограничено: той не бе в състояние да си представи връзка, която ще
завърши с друго, освен с това той да бъде ударен, изритан надолу по
стълбите, накаран да върши неща, за които си бе обещал да не му се
налага да прави никога вече. Наистина ли бе възможно — питаше се —
да тласне дори такъв добър човек като Уилем към тази неминуемост?
Наистина ли бе предначертано да вдъхне дори на Уилем такава
омраза? Наистина ли бе толкова зажаднял за връзка, че да пренебрегне
уроците, дадени му от историята — от неговата собствена история?
Вътрешният му глас обаче изтъкваше други доводи: „Трябва да
си ненормален, за да се откажеш от такава възможност — натърти
гласът. — Това е единственият човек, на когото винаги си се доверявал.
Уилем не е Калеб, никога, за нищо на света няма да направи такова
нещо“.

500
 И така, накрая беше отишъл в кухнята, където Уилем приготвяше
вечеря.
— Добре — каза му. — Хайде да опитаме.
Уилем го погледна и се усмихна.
— Ела насам — повика го и след като той се приближи, го
целуна.
Той се уплаши, изпадна в паника и отново се сети за брат Лука:
отвори очи, за да си напомни, че това все пак е Уилем, а не човек, от
когото да се страхува. Ала тъкмо да се отпусне, и в съзнанието му като
светкавица блесна лицето на Калеб, затова той се дръпна от Уилем и
задавен, си избърса с ръка устата.
— Извинявай — пророни и се обърна на другата страна. —
Извинявай. Не ме бива много-много, Уилем.
— В смисъл? — попита Уилем и го обърна пак към себе си. —
Правиш го страхотно.
А на него му падна камък от сърцето, че Уилем не му се сърди.
Оттогава постоянно сравнява онова, което знае за Уилем, с
нещата, които очаква от човек — от всеки човек, — пожелал го
физически. Сякаш очаква Уилем, когото познава, да бъде заменен с
друг, сякаш това ще бъде различен Уилем, с когото ще има различни
отношения. Първите няколко седмици изпадаше в ужас, че може да
разстрои или разочарова някак Уилем, че може да го тласне към гняв.
Чака дни наред, събира смелост, за да каже на Уилям, че вкусът на
кафе в устата му е непоносим (макар и да не му обясни защо: не му
каза за брат Лука, за ужасния му мускулест език, за парченцата смляно
кафе, които все се пъхаха под венците му. Това бе едно от нещата, за
които бе признателен на Калеб: той не пиеше кафе). Все се извиняваше
и извиняваше, докато Уилем не му каза да престане.
— Всичко е наред, Джуд — рече му. — Трябваше да се досетя.
Просто няма да пия кафе.
— Но ти го обичаш — напомни той.
Уилем се усмихна.
— Приятно ми е, да — потвърди, — но мога и без него. — Той се
усмихна отново. — Зъболекарят ми ще се зарадва много.
Пак в онзи пръв месец двамата с Джуд говореха за секса. Водеха
тези разговори нощем, в леглото, когато бе по-лесно да кажеш някои
неща. Той винаги бе свързвал нощите с раните, които си нанасяше, а

501
сега ставаше дума за друго — за разговорите с Уилем в затъмнена стая,
когато не се срамуваше толкова да го докосва и виждаше всяка от
чертите на Уилем, макар и да си внушаваше, че Уилем не вижда
неговите.
— Искаш ли някой ден да правим секс? — попита го една вечер
и още докато го изричаше, чу колко глупаво звучи.
Но Уилем не му се изсмя.
— Да — потвърди. — Бих искал.
Той кимна. Уилем зачака.
— Трябва ми малко време — уточни той накрая.
— Добре — отвърна Уилем. — Ще почакам.
— Но ако отнеме месеци?
— Значи ще отнеме месеци — каза Уилем.
Той се замисли над думите му.
— А ако отнеме по-дълго? — попита тихо.
Уилем се пресегна и го докосна отстрани по лицето.
— Колкото, толкова — отговори.
Известно време мълчаха.
— Какво ще правиш междувременно? — попита той и Уилем се
засмя.
— Все пак се владея, Джуд — промълви усмихнат. — Знам,
сигурно ще ти прозвучи шокиращо, но мога да карам дълго без секс.
— Нямах предвид нищо — подхвана той, вече се разкайваше, но
Уилем го сграбчи за ръката и го целуна звучно по бузата.
— Шегувам се — заяви. — Не се притеснявай, Джуд.
Разполагаш с колкото време ти е нужно.
И така, те и досега не са правили секс и понякога той дори
успява да си внуши, че вероятно няма и да правят никога.
Междувременно обаче е започнал да се наслаждава, дори да копнее за
физическа близост с Уилем, за обичта му, толкова лека, естествена и
непринудена, че и той става по-непринуден и естествен. Уилем спи от
лявата страна на леглото, той — от дясната, и първия път, когато
легнаха заедно на едно легло, той се обърна надясно, както правеше
винаги, Уилем се притисна до него, пъхна под врата му дясната си
ръка, с която после го хвана за рамото, прегърна го с лявата през
корема и пъхна крака между неговите. Той се изненада, но щом

502
преодоля първоначалното смущение, установи, че му харесва, че все
едно са го повили в пелени.
Една нощ през юни обаче Уилем не го направи и той се
разтревожи, че е сгрешил някъде. На следващата сутрин — ранните
утрини бяха другото време, когато те разговаряха за неща, прекалено
болезнени, прекалено трудни, за да бъдат изречени на дневна светлина
— попита Уилем дали му се сърди, а Уилем го погледна учуден и
отговори, че не.
— Само се питах — подхвана с пелтечене той, — защото снощи
не…
Ала не успя да довърши изречението, беше много смутен. После
обаче видя как лицето на Уилем светва — Уилем се сгуши до него и го
прегърна.
— Така ли? — попита и той кимна. — Просто снощи беше много
горещо — обясни Уилем и той зачака Уилем да му се присмее, но това
не стана. — Това е единствената причина, Джуди.
Оттогава Уилем го прегръщаше така всяка нощ — дори през
юли, когато и климатикът не успяваше да разсее задуха и двамата се
будеха, плувнали в пот. Именно това — осъзна той — искаше още от
самото начало да получава в една връзка. Именно това имаше предвид,
когато се надяваше някой ден да го докоснат. И Калеб го бе прегръщал
за кратко и той едвам се сдържаше да не го помоли да го направи
отново, за по-дълго. А ето че сега го получава: целия физически допир,
за който той знае, че съществува между двама здрави души, които се
обичат и спят заедно, но без секс, от който той толкова се опасява.
Не се престрашава пръв да докосне Уилем, нито да го помоли,
ала го чака всеки път, когато Уилем минава покрай него във
всекидневната, сграбчва го за ръката и го целува или се приближава
отзад в кухнята, докато той стои на печката, и слага ръце точно там,
както и в леглото: на гърдите и корема му. Винаги се е възхищавал на
Джей Би и Уилем, задето не се притесняват да дават физическо
проявление на чувствата си и помежду си, и с всички наоколо, знаеше
как те знаят, че няма да го правят с него, и колкото и да им беше
признателен за сдържаността, понякога се и натъжаваше: понякога му
се приискваше да не го слушат, да се държат с него със същата
приятелска безцеремонност, както с всички останали. А те не го
правеха никога.

503
 Трябваха му три месеца, чак до края на август, най-после да се
съблече пред Уилем. Всяка вечер си лягаше с тениската с дълъг ръкав
и с долнището на анцуга и всяка вечер Уилем идваше в леглото по
бельо.
— Не ти ли е неудобно така? — питаше Уилем, а той клатеше
глава, въпреки че наистина му беше неудобно, но не и неприятно.
Предишния месец си беше обещавал всеки ден: ще си свали
дрехите и ще приключи с този въпрос веднъж завинаги. Ще го направи
още довечера, защото все някога трябва да започне. Но въображението
не му разрешаваше да стигне по-далеч, той нямаше представа как ще
реагира Уилем и какво ще направи на другия ден. После идваше
вечерта, те си лягаха и решимостта му се изпаряваше.
Една вечер Уилем бръкна под тениската му и плъзна ръце по
гърба му, при което той се дръпна толкова силно, че падна от леглото.
— Извинявай — каза Уилем, — извинявай.
Той легна отново на леглото, като внимаваше да е в края на
матрака. И двамата мълчаха. Той легна по гръб и се загледа в полилея.
— Знаеш ли, Джуд — обади се накрая Уилем. — Виждал съм те
и без тениска. — Той погледна Уилем, който си пое въздух. — В
болницата — поясни Уилем. — Сменяха ти превръзката и те къпеха.
Очите му запариха и той отново погледна тавана.
— Колко от гърба ми видя? — попита.
— Не съм видял всичко — увери го Уилем. — Но знам, че по
гърба имаш белези. А ръцете ти съм ги виждал преди. — Уилем зачака,
а когато той не каза нищо, въздъхна. — Джуд, от мен да го знаеш, не е
каквото си мислиш.
— Притеснявам се, че ще се погнусиш от мен — намери накрая
той сили да промълви. До него отново долетяха думите на Калеб, че
наистина бил урод. — Едва ли просто мога да не се събличам изобщо,
нали? — попита в опит да го обърне на шега, да се засмее.
— Е, не — отвърна Уилем. — Защото мисля, че… че
първоначално може и да не го почувстваш така, но ще е добре за теб,
Джуди.
И така, на другата вечер го направи. Веднага щом Уилем си
легна, той се съблече набързо под завивките, после отметна одеялото и
се завъртя на една страна, с гръб към Уилем. През цялото време
държеше очите си затворени, но щом усети, че Уилем слага длан върху

504
гърба му, точно между лопатките, се разплака неудържимо, горчиво и
гневно, както не беше плакал от години, задави се от срам. Спомни си
нощта с Калеб, последния път, когато е бил толкова разголен,
последния път, когато е плакал толкова много, и си даде сметка, че
Уилем ще разбере само отчасти причината да е разстроен, че той не е
наясно как срамът на този миг — задето е гол, задето е подчинен на
чужда воля — е почти толкова голям, както срама от онова, което е
разкрил. По-скоро от тона, отколкото от самите думи на Уилем разбра,
че той е добър с него, стъписан е и се опитва да направи така, че да му
олекне, но бе толкова объркан, че дори не разбираше какво му говори
Уилем. Опита се да стане от леглото, за да отиде в банята и да се
пореже с ножчетата, Уилем обаче го хвана и го притисна до себе си
толкова силно, че той не можеше да помръдне, и накрая някак се
поуспокои.
Когато на другата сутрин се събуди — късно: беше неделя —
Уилем го гледаше. Изглеждаше уморен.
— Как си? — попита го.
Нощта се върна при него.
— Уилем — подхвана той, — извинявай, извинявай много.
Извинявай. Не знам какво ме прихвана.
Тогава забеляза, че не носи никакви дрехи, затова пъхна ръце под
одеялото и го придърпа до брадичката си.
— Не, Джуд — отвърна Уилем. — Аз се извинявам. Не знаех, че
ще бъде толкова болезнено за теб. — Той се пресегна и го погали по
косата. Известно време мълчаха. — Това е първият път, когато те
виждам да плачеш.
— Е — преглътна той. — По някаква причина този начин на
съблазняване не е чак толкова успешен, колкото се надявах.
И се усмихна на Уилем, който му отговори със същото.
Онази сутрин се излежаваха в леглото и си говореха. Уилем го
попита за някои белези и той му разказа. Обясни откъде са се взели по
гърба му: за деня, когато се е опитал да избяга от дома и са го хванали,
за побоя след това, за инфекцията, която е получил, как дни наред от
гърба му е сълзяла гной, за мехурите, надигнали се около треските,
които се бяха забили в плътта, докато са го биели с дръжката на
метлата, с какво е останал, след като всичко е приключило. Уилем го
попита кога за последно някой го е виждал гол и той излъга, каза, че —

505
ако не се брои Анди — когато е бил на петнайсет. После Уилем
започна да му говори най-различни невероятни неща за тялото му, на
които той предпочете да не обръща внимание, понеже знаеше, че не са
верни.
— Уилем, ако искаш да прекратим, ще те разбера — рече му.
Именно той предложи да не казват на никого, че приятелството
им може би прераства в нещо друго, и макар да бе обяснил на Уилем,
че това ще им даде простор, свободата да решат насаме как да се
държат помежду си, той си беше помислил и че така Уилем ще има
време да помисли, ще има възможност да се откаже, без да се страхува
от мнението на другите. С това решение, разбира се, няма как да не
чува отгласа на последната си връзка, и тя държана в тайна, и се видя
принуден да си напомни, че сега е различно, че ще бъде различно,
стига той да не го направи същото.
— Разбира се, че не Джуд — отвърна Уилем. — Разбира се, че
не.
Уилем прокара пръст по веждата му, от което, кой знае защо, му
олекна: това изразяваше обич, без да съдържа и намек за секс.
— Просто ми се струва, че ще се превърна в поредната гадна
изненада за теб — рече той накрая и Уилем поклати глава.
— Може би изненада — промълви. — Но не гадна.
И така всяка вечер той се опитва да си махне дрехите. Понякога
се получава, друг път не. Понякога той разрешава на Уилем да го
докосва по гърба и ръцете, друг път — не. Но не е в състояние да
застане гол пред Уилем на дневна светлина, а и на изкуствена, а също
да прави нещата, които, както знаеше от филмите и от подслушани
разговори, двойките обикновено правят: не е в състояние да се облече
пред Уилем, да застане под душа с него, както за свой ужас е бил
принуден да прави с брат Лука.
Срамежливостта му обаче не се оказа заразна и той е очарован
колко често и колко спокойно Уилем е гол. Сутрин отмята одеялото
откъм страната на Уилем и изучава с клинична съсредоточеност
потъналото му в сън тяло с мисълта колко е съвършено, а после,
странно, болезнено зашеметен, си спомня, че сега го гледа той, че сега
то е дадено на него.
Понякога застива, вцепенява се, толкова неправдоподобно
изглежда онова, което му се случва. Първата му връзка (може ли

506
изобщо да се нарече връзка?): брат Лука. Втората: Калеб Портър. И
третата: Уилем Рагнаршон, най-скъпият му приятел, най-добрият
човек, когото познава, човек, който всъщност може да има когото си
пожелае, бил той мъж или жена, и въпреки това по някакви странни
причини — извратено любопитство? Лудост? Съжаление? Малоумие?
— е избрал него. Една нощ сънува, че Уилем и Харолд седят заедно на
маса и са се навели над лист хартия — Харолд смята нещо на
калкулатор и без да му казват, той знае, че Харолд плаща на Уилем да
бъде с него. В съня се чувства унизен, но и признателен: задето Харолд
е толкова щедър, а Уилем му играе по свирката. След като се буди,
понечва да каже нещо на Уилем, но логиката се включва отново и той
няма как да не си напомни, че Уилем със сигурност не е опрял до това
да иска пари, има си колкото щеш, че колкото и озадачаващи и
неразбираеми да са причините Уилем да е с него, да избере точно него,
едва ли някой го е убеждавал и Уилем сам е взел такова решение.
Вечерта той чете в леглото, докато чака Уилем да се прибере, но
пак заспива и се буди от ръката на Уилем, допряна отстрани до лицето
му.
— Прибрал си се — казва му с усмивка, а Уилем също му се
усмихва.
Лежат будни в тъмното и си говорят за вечерята на Уилем с
режисьора, за снимките, които започват в края на януари в Тексас.
Филмът „Дуети“ е по роман, който той харесва и в който се разказва за
лесбийка, която се крие, и за гей, който също се крие, и двамата
учители по музика в провинциална гимназия, и за брака им,
продължил четвърт век и обхванал времето от шейсетте до
осемдесетте години на двайсети век.
— Няма как, ще опра до помощта ти — заявява Уилем. —
Наистина, наистина се налага да пооправя клавирните си умения. И в
крайна сметка се оказа и че ще пея. Ще ми вземат учител, но нали мога
да репетирам с теб?
— Разбира се — отвръща той. — И е излишно да се
притесняваш: имаш красив глас, Уилем.
— Писклив е.
— Хубав е.
Уилем се смее и го стиска за ръката.

507
 — Кажи го на Кит — отвръща. — Вече си е глътнал езика от
страх. — Уилем въздиша. — Как мина денят ти? — пита.
— Добре — отговаря той.
Започват да се целуват, но и досега той го прави с отворени очи,
за да си напомня, че се целува с Уилем, а не с брат Лука, и криво-ляво
се справя, докато не се сеща за първата вечер, когато е довел в
апартамента Калеб, притиснал го до стената, припомня си и всичко,
станало след това, и се дръпва от Уилем рязко, с извърнато на другата
страна лице.
— Извинявай — мълви. — Извинявай.
Днес вечерта не си е съблякъл дрехите и сега дърпа ръкавите
надолу. Уилем чака до него и той се чува как казва в тишината:
— Вчера е починал един познат.
— Ох, Джуд — отвръща Уилем. — Моите съболезнования. Кой?
Той мълчи дълго, опитва се да изрече думите.
— Имах връзка с него — отвръща накрая и усеща езика си
вдървен в устата.
Долавя как Уилем се съсредоточава, долавя и как той се
приближава още няколко сантиметра до него.
— Не знаех, че си имал връзка — проронва тихо Уилем.
Прокашля се. — Кога?
— Докато ти се снимаше в „Одисея“ — отвръща той точно
толкова тихо и пак усеща как въздухът се раздвижва.
„Нещо се е случило, докато ме е нямало — спомня си как е казал
Уилем. — Нещо лошо.“ Знае, че Уилем си е спомнил същия разговор.
— Е! — подканя след дълго мълчание Уилем. — Кажи ми. Кой е
бил късметлията?
Сега вече той едва си поема въздух, но продължава нататък:
— Един мъж — подема и макар да не гледа Уилем —
съсредоточил се е върху полилея, — усеща как той кима насърчително,
за да му покаже да продължи.
Той обаче не може. Налага се Уилем пак да го подкани.
— Разкажи ми за него — допълва Уилем. — Колко време
излизахте?
— Четири месеца — отговаря той.
— И защо сте скъсали?
Той мисли как да отговори.

508
 — Не ме харесваше особено — уточнява накрая.
Долавя гнева на Уилем още преди да го е чул.
— Значи е бил тъпак — изрича напрегнато Уилем.
— Не — възразява той. — Беше много умен.
Отваря уста да добави нещо — и той не знае какво, — но не
може да продължи и я затваря, след което двамата лежат в мълчание.
Накрая Уилем го подканя още веднъж:
— Какво тогава се е случило? — пита.
Той чака и Уилем чака заедно с него. Чува как дишат заедно,
сякаш вдишват в белите си дробове всичкия въздух в стаята, в
апартамента, в света, а после го издишват само двамата, само те и
никой друг. Той брои вдишванията им: пет, десет, петнайсет. На
двайсетото пита:
— Ако ти разкажа, Уилем, обещаваш ли, че няма да се сърдиш —
и усеща как Уилем се намества още веднъж.
— Обещавам — казва едва чуто Уилем.
Той си поема дълбоко въздух.
— Помниш ли автомобилната катастрофа, в която попаднах?
— Да — потвърждава Уилем. Звучи разколебан, притеснен.
Диша учестено. — Помня я.
— Не беше автомобилна катастрофа — уточнява той и сякаш по
знак ръцете му се разтреперват, затова ги пъха бързо под завивките.
— В смисъл? — пита Уилем, но той продължава да мълчи и
накрая по-скоро усеща, отколкото вижда, че Уилем е осъзнал какво му
е казал. После Уилем се обръща рязко с лице към него и бръква под
завивките, за да намери ръцете му. — Джуд — мълви, — някой ти го е
причинил ли? Някой те е… — Той няма сили да изрече думите. —
Някой те е бил ли?
Той кима едва забележимо, благодарен, че не плаче, макар и да
му се струва, че още малко, и ще се взриви: представя си късчета плът,
които се разлетяват като шрапнел от скелета му, блъскат се в стената,
поклащат се от полилея, наквасват с кръв чаршафите.
— О, боже — казва Уилем и отпуска ръце, а той го гледа как
бърза да стане от леглото.
— Уилем — вика подире му, после също става и тръгва след него
към банята, където Уилем се е надвесил задъхан над мивката, но

509
когато се опитва да го докосне по рамото, Уилем се дръпва рязко от
ръката му.
Той се връща в стаята и чака в края на леглото, а когато Уилем се
появява, разбира, че плаче.
Няколко дълги минути седят един до друг, ръцете им се докосват,
но те не казват нищо.
— Имаше ли некролог? — пита накрая Уилем и той кима. —
Покажи ми — подканя Уилем и двамата отиват на компютъра в
кабинета, където той стои отзад и гледа как Уилем чете. Гледа как
Уилем го чете втори, трети път. След това Уилем се изправя и го
притиска много силно до себе си, той също го прегръща.
— Защо не си ми казал? — шепне в ухото му Уилем.
— Нищо нямаше да се промени — отвръща той, при което Уилем
отстъпва назад и след като го хваща за раменете, го гледа.
Вижда, че Уилем се опитва да се овладее, наблюдава как той
стиска дългата си уста и мускулите по брадичката му мърдат.
— Искам да ми кажеш всичко — отсича Уилем. Хваща го за
ръката, води го да седне на канапето в кабинета. — Ще си сипя в
кухнята нещо за пиене и се връщам — съобщава. Той го гледа. — Ще
сипя и на теб.
Не му остава друго, освен да кимне.
Докато чака, си мисли за Калеб. След онази нощ не го видя
повече, но веднъж на няколко месеца търсеше информация за него. А
информация в интернет имаше в изобилие: снимки на усмихнатия
Калеб по купони, премиери, изложби. Статия за първия самостоятелен
бутик на „Ротко“, в която Калеб разказва за предизвикателствата пред
една млада марка, опитваща се да пробие на пренаселения пазар.
Материал в списание за обновлението на квартал „Флауър“ с цитат от
Калеб за живота на място, където въпреки хотелите и бутиците се
чувстваш в непринудена обстановка. Сега се пита: дали и Калеб е
търсил някога информация за него? Дали е показвал на Николас негова
снимка? Дали е казвал: „Навремето излизах с него, голям урод“? Дали
е показвал на Николас — когото той си представяше рус, спретнат и
самоуверен — как върви, дали двамата са се смели колко ужасен е бил
в леглото, как е лежал като дърво? Дали е казвал: „Отвращаваш ме“?
Или не е казвал нищо? Дали Калеб го е забравил, дали в най-добрия
случай е предпочел никога да не мисли за него — дали той е бил за

510
него грешка, кратък отблъскващ миг, отклонение, което да бъде увито в
найлон и пъхнато на дъното на съзнанието на Калеб като счупена
играчка, останала от детството, или отдавнашна конфузна случка?
Искаше му се и той да забрави, да предпочете никога вече да не мисли
за Калеб. Все се пита как е допуснал четири месеца — месеци, които
са все по-далеч от него — да му влияят толкова, така да променят
живота му. Но по същата логика може да попита — както и прави
често — как е допуснал първите петнайсет години от живота му да
предопределят следващите двайсет и осем. Извадил е невероятен
късмет, живее така, както хората могат само да мечтаят: защо тогава
толкова упорито се връща, изживява наново събития, случили се
толкова отдавна? Защо просто не се наслаждава на настоящето? Защо
почита толкова много миналото? Защо, докато той се отдалечава от
него, то става по-ярко, а не обратното?
Уилем се връща с две чаши уиски с лед. Сложил си е риза.
Известно време седят на канапето, отпиват от чашите и той усеща как
в жилите му плъзва топлина.
— Ще ти разкажа — обръща се към Уилем и Уилем кима, но
първо той се навежда и го целува.
Никога досега в живота си не го е правил пръв и се надява така
да е предал на Уилем всичко, което не може да изрече дори на тъмно,
дори в сивотата на ранната утрин, всичко, от което се срамува, всичко,
за което е благодарен. Този път държи очите си затворени и си
представя, че скоро и той ще може да отиде, където хората ходят,
докато се целуват, докато правят секс: в земите, които не е посещавал
никога, на мястото, което иска да види, в света, достъпът до който,
както се надява, не му е отрязан завинаги.

Когато Кит беше в града, се срещаха, за да обядват или да

вечерят заедно, а също в нюйоркския офис на агенцията, но този път,
когато той дойде в началото на декември, Уилем предложи да се видят
на Грийн стрийт.
— Ще ти приготвя обяд — каза му.
— Защо? — попита Кит и веднага застана нащрек: макар двамата
да бяха близки по свой си начин, те не бяха приятели и никога дотогава
Уилем не го беше канил на Грийн стрийт.

511
 — Трябва да поговорим за нещо — каза той и чу как Кит се
постара да диша спокойно и бавно.
— Добре — отвърна Кит.
Знаеше, че е по-добре да не пита какво е това нещо и дали не се е
случило нещо лошо, просто прие.
Във вселената на Кит „Трябва да поговорим за нещо“ не вещаеше
нищо добро.
Той го знаеше, разбира се, и макар и да можеше да успокои Кит,
бесовската му жилка реши да не го прави.
— Добре тогава! — възкликна той бодро. — До другата седмица!
След като затвори, си помисли, че от друга страна нежеланието
му да успокои Кит може би не е само вдетиняване: според него онова,
което имаше да казва на Кит — че те с Джуд сега са заедно, — не беше
лоша новина, но той не бе сигурен, че Кит ще го възприеме по същия
начин.
Бяха решили да съобщят за връзката си само на няколко души.
Първо казаха на Харолд и Джулия, най-благодатното и радостно
откровение, макар че кой знае защо Джуд се притесняваше много.
Направиха го само преди около половин месец, на Деня на
благодарността, двамата бяха много щастливи, много развълнувани, и
двамата го прегърнаха, а Харолд си поплака малко, докато Джуд
седеше на канапето и се подсмихваше, загледан в тримата.
После казаха на Ричард, който не бе чак толкова изненадан,
колкото бяха очаквали.
— Страхотна идея — възкликна, сякаш му бяха оповестили, че
смятат заедно да направят вложение в недвижим имот. Прегърна и
двамата. — Браво на вас — рече. — Браво, Уилем.
Той знаеше какво се опитва да му каже Ричард: същото, което
той се бе опитал да каже на Ричард, когато преди години бе споделил,
че Джуд има нужда от жилище, където да се чувства в безопасност —
тогава всъщност бе помолил Ричард да наглежда Джуд.
После казаха на Малкълм и на Джей Би поотделно. Първо на
Малкълм, от когото очакваха или да бъде потресен, или да се зарадва
— оказа се второто.
— Много се радвам за вас, момчета — възкликна, грейнал. —
Страхотно. Харесва ми да сте заедно.

512
 Попита ги как и кога е станало, попита заядливо и какво толкова
са открили един за друг, което не са знаели дотогава. (Двамата се бяха
погледнали — де да можеше Малкълм да узнае! — и не казаха нищо, а
Малкълм се усмихна, сякаш това доказваше наличието на несметни
съкровища от мрачни тайни, които някой ден ще открие.) После той
въздъхна.
— Но ми е тъжно за едно — рече, а те попитаха за какво. — За
апартамента ти, Уилем — обясни Малкълм. — Толкова е красив.
Сигурно му е самотно да стои такъв празен.
Те се сдържаха някак и не се засмяха, а той обясни на Малкълм,
че всъщност го е дал под наем на един свой приятел, актьор от
Испания, дошъл за снимки в Манхатън и решил да поостане някоя и
друга година.
С Джей Би се оказа по-сложно, но те си го знаеха предварително:
знаеха, че ще се почувства предаден и пренебрегнат, че ще ревнува и
всички тези чувства ще се засилят от това, че наскоро, след близо
четири години заедно, той се е разделил с Оливър. Заведоха го на
вечеря, където имаше по-малка вероятност (макар и, както изтъкна
Джуд, никакви гаранции) Джей Би да направи сцена, и Джуд — с
когото Джей Би още внимаваше и на когото едва ли щеше да каже
нещо неуместно — съобщи новината. Загледаха как Джей Би оставя
вилицата и се хваща за главата.
— Лошо ми е — заяви и те изчакаха той да вдигне глава и да
каже: — Но наистина се радвам много за вас, момчета. — После
въздъхна. Поровичка малко с вилицата из буратата. — В смисъл
вкиснах се, че не сте ми казали по-рано, но се радвам. — Донесоха им
предястията и Джей Би заби вилицата в костура. — Наистина съм
страшно вкиснат. Но. Се. Радвам.
Когато им донесоха десерта, беше ясно, че Джей Би — който
гребеше трескаво от суфлето с гуава — е много развълнуван, и двамата
се ритнаха под масата — бяха на ръба на истеричния смях, но и се
притесняваха да не би Джей Би да избухне направо тук, в ресторанта.
След вечерята постояха навън, Уилем и Джей Би изпушиха по
цигара и тримата обсъдиха предстоящата изложба на Джей Би, петата
поред, студентите му в Йейлския университет, където той преподаваше
от няколко години: крехко примирие, нарушено от едно момиче, което
се приближи към него („Мога ли да се снимам с вас?“) — Джей Би

513
издаде звук, нещо средно между стенание и сумтене. По-късно, вече на
Грийн стрийт, двамата с Джуд щяха да се посмеят от сърце: на
стъписването на Джей Би, на опитите му да бъде мил, които явно му
струваха много, на непоклатимия му егоцентризъм.
— Клетият Джей Би — каза Джуд. — Мислех си, че главата му
ще се пръсне на парчета. — Той въздъхна. — Но му влизам в
положението. Винаги е бил влюбен в теб, Уилем.
— Но не по този начин — рече той.
Джуд го погледна.
— Я да видим сега кой не се вижда отстрани? — попита той,
защото Уилем все това му повтаряше: че Джуд възприема себе си,
вижда се в някаква особена светлина, заблуждава се.
Той също въздъхна.
— Не е зле да му се обадя — каза.
— Днес вечерта не го закачай — спря го Джуд. — Той ще те
потърси, когато е готов.
Така и стана. Онази неделя Джей Би беше дошъл на Грийн
стрийт, Джуд му беше отворил, а после се бе извинил, че имал работа,
и се бе затворил в кабинета, така че Уилем и Джей Би да останат сами.
Следващите два часа Уилем беше седял и бе слушал Джей Би, който го
бе обсипал с цял водопад объркани обвинения и въпроси и който току
повтаряше като припев:
— Но наистина се радвам много за вас.
Джей Би беше ядосан: че Уилем не му е казал по-рано, че дори
не се е посъветвал с него, че са споделили първо с Малкълм и Ричард
— с Ричард, моля ви се! Джей Би се сърдеше: Уилем е могъл да му
каже истината, открай време е харесвал Джуд повече, нали? Толкова ли
не е могъл да си го признае? И винаги ли е бил влюбен в него? Нима
годините, когато е чукал жени, са били чудовищна лъжа, която Уилем
си е измислил, за да отклони вниманието им? Джей Би ревнуваше:
разбирал, че Уилем е привлечен към Джуд наистина, и знаел, че е
нелогично и може би донякъде егоистично, но нямало да бъде
откровен, ако не кажел на Уилем, че дълбоко в себе си е обиден, задето
Уилем е избрал Джуд, а не него.
— Джей Би — повтаряше той отново и отново. — Стана от само
себе си. Не ти казах, защото ми трябваше време самият аз да го
проумея. Колкото до това дали съм бил привлечен от теб, какво да ти

514
кажа? Не съм. Ти също не си привлечен от мен. Правихме го веднъж,
не помниш ли? И ти каза, че съм ти убил цялото желание, не помниш
ли?
Но Джей Би изобщо не обърна внимание на доводите му.
— Пак не разбирам защо сте казали първо на Малкълм и на
Ричард — заяви нацупен и Уилем нямаше какво да му отговори. —
При всички положения — допълни след кратко мълчание Джей Би —
наистина се радвам за вас двамата. Да.
Той въздъхна.
— Благодаря ти, Джей Би — рече. — Това значи много.
Двамата отново замълчаха.
— Джей Би — подхвана Джуд, след като излезе от кабинета,
беше изненадан, че Джей Би още е там. — Защо не останеш за вечеря?
— Какво ще ядете?
— Треска. И ще опека картофи, както ги обичаш.
— Може — отвърна намусен Джей Би и Уилем се усмихна над
главата му на Джуд.
Дойде с него в кухнята и се зае да прави салата, а Джей Би отиде
вяло на масата в трапезарията и разлисти роман, който Джуд беше
оставил там.
— Чел съм го — провикна се. — Искаш ли да разбереш какво
става в края?
— Не, Джей Би — отговори Джуд. — Стигнал съм само до
средата.
— Онзи, свещеникът, все пак умира.
— Джей Би!
След това настроението на Джей Би май се пооправи. Дори
финалните му подмятания звучаха някак вяло, сякаш той ги изричаше
по задължение, а не от истински дълбоки чувства.
— Обзалагам се, че след десет години ще сте като две лесбийки.
Ще стигнете до котки — гласеше едно от подмятанията му, а друго: —
Докато ви гледах в кухнята, все едно гледах онази картина на Джон
Кърин[3], но по-двусмислена от расова гледна точка. Знаете ли за коя
ви говоря? Проверете.
— Смятате ли да съобщите на всички, или ще се криете? —
попита Джей Би по време на вечерята.

515
 — Няма да пускам съобщение в печата, ако имаш предвид това
— отговори Уилем. — Но няма и да крия.
— Според мен е погрешно — добави припряно Джуд.
Уилем не си направи труда да отвърне, вече месец спореха за
това.
След вечерята двамата с Джей Би се отпуснаха на канапето и
пийнаха чай, а Джуд подреди съдовете в миялната машина. Сега вече
Джей Би изглеждаше почти укротен и той си спомни, че повечето
вечери с Джей Би — дори още от Лиспенард стрийт, следват такава
траектория: той започваше вечерта като на тръни, ехидничеше, а я
приключваше успокоен и разнежен.
— Как е сексът? — попита Джей Би.
— Страхотен — отвърна той на мига.
Джей Би погледна мрачно.
— Мамка му — тросна се.
Но това, разбира се, беше лъжа. Той нямаше представа дали
сексът е страхотен, защото те изобщо не правеха секс. Предишния
петък Анди се бе отбил и те му казаха, при което Анди се изправи и
много сериозен, ги прегърна и двамата, сякаш беше баща на Джуд и му
бяха съобщили, че току-що са се сгодили. Уилем го беше изпратил до
вратата и докато чакаха асансьора, Анди попита тихо:
— Как върви?
Известно време той мълча.
— Добре — каза накрая и Анди го стисна за рамото така, сякаш
разчел всичко недоизказано от него. — Знам, Уилем, не е лесно —
каза. — Но явно се справяш — никога не съм го виждал толкова
спокоен и щастлив, нито веднъж.
Той погледна така, сякаш искаше да каже още нещо, но какво
можеше да каже? Не можеше да подкани: звънни ми, ако искаш да
поговорим за него, или: кажи ми, ако мога да помогна с нещо, затова
си тръгна, като изкозирува на Уилем, докато асансьорът се скриваше от
поглед.
Вечерта, след като Джей Би си тръгна, той се замисли за
разговора, който двамата с Анди бяха провели онзи път в кафенето, и
как не е повярвал докрай на Анди, когато той го е предупредил колко
трудно ще бъде. Сега, като се връщаше назад, бе доволен: ако бе
повярвал, щеше да се уплаши, да се стресне и изобщо да не опита.

516
 Обърна се и погледна Джуд, който спеше. Това бе една от
вечерите, когато си беше махнал дрехите и лежеше по гръб, с ръка под
главата, и както често правеше, Уилем плъзна пръсти откъм
вътрешната й страна, по белезите, с която тя приличаше на тъжен
пейзаж, място с планини и долини, изпепелени от огън. Понякога,
стига да беше сигурен, че Джуд спи дълбоко, той включваше лампата
отстрани на леглото и изучаваше внимателно тялото му, защото Джуд
не даваше да го гледа на дневна светлина. Махаше завивката,
прокарваше длани по ръцете, краката и гърба му, усещаше как от груба
кожата става лъскава, изумяваше се как може да се преобразява плътта,
с колко много начини разполага тялото, за да се изцели, каквито и
опити да са били правени за унищожението му. Веднъж се беше
снимал във филм на Хаваите, на Големия остров и в почивния ден бе
отишъл заедно с другите от екипа на поход из платото застинала лава,
където бе видял как от скала, пореста и суха като стара кост, земята се
преобразява в лъскав черен пейзаж с лава, застинала на пищни усукани
кръгове — точно като глазура. Кожата на Джуд бе точно толкова
многообразна и изумителна, на места изобщо не приличаше на кожа,
както я чувстваше и разбираше той, по-скоро наподобяваше нещо
футуристично, отвъдно, първообраз на това как плътта би могла да
изглежда след десет хилядолетия.
— Отвратен си — бе проронил тихо Джуд втория път, когато си
бе свалил дрехите, и той беше поклатил глава.
Наистина не беше отвратен: Джуд открай време беше много
потаен, все си криеше тялото и когато той го видя, това му подейства
като развръзка: тяло като тяло, в него нямаше нищо чак толкова
драматично, както той си беше представял. Но му беше трудно да гледа
белезите не защото бяха естетически обидни, а защото свидетелстваха
за нещо, което Джуд е понесъл, което са му нанесли. Затова ръцете на
Джуд бяха онази част от тялото му, заради която той изпитваше най-
голямо възмущение. Нощем, докато Джуд спеше, той ги хващаше и
броеше раните от ножче, опитваше се да си представи в какво
състояние трябва да бъдеш, за да си причиниш по своя воля такава
болка, за да се опитваш целенасочено да подкопаеш собственото си
съществуване. Понякога имаше незараснали рани — той разбираше
винаги когато Джуд се самонараняваше, защото тогава Джуд си лягаше
с ризата, и щом заспеше, той вдигаше ръкавите и търсеше опипом

517
превръзките — недоумяваше кога Джуд ги е сложил и защо той не е
забелязал. Когато след опита за самоубийство дойде да живее при
Джуд, Харолд му беше казал къде Джуд крие плика с бръснарските
ножчета и той — също като Харолд — започна да ги изхвърля. После
обаче те изчезнаха сякаш вдън земя и той не можеше и не можеше да
се досети къде ги държи Джуд.
Друг път го обземаше не любопитство, а страх: Джуд бе наранен
много повече, отколкото той бе предполагал. „Как така не съм разбрал?
— питаше се. — Как така не съм видял?“
Стоеше и въпросът за секса. Знаеше, Анди го беше предупредил,
но страхът и омерзението на Джуд към секса го притесняваха и
понякога го плашеха. Една вечер в края на ноември — бяха заедно от
половин година — той посегна към бельото на Джуд и Джуд издаде
странен звук, сякаш се дави, какъвто животно издава, щом попадне
между зъбите на друг звяр, и се дръпна толкова силно, че си удари
главата в нощното шкафче.
— Извинявай — започнаха те да повтарят един на друг.
— Извинявай.
Тогава за пръв път Уилем се поуплаши. Открай време смяташе,
че Джуд е срамежлив, болезнено срамежлив, но че накрая ще се
поотърси от тази свенливост, ще се отпусне и ще прави секс. В онзи
миг обаче осъзна, че това не е нежелание, а ужас от секса: че Джуд
вероятно няма да се отпусне никога, че ако и когато правят секс, то ще
е, защото Джуд е решил, че така трябва, или Уилем е решил, че трябва
да го накара. И двете не го задоволяваха. Хората винаги му се отдаваха
сами: никога не му се беше налагало да чака, никога не му се беше
налагало да се опитва да убеди някого, че не е опасен, че няма да го
нарани. „Какво да правя?“ — питаше се. Не беше достатъчно умен, за
да се досети сам, а нямаше кого да попита. Освен това нямаше как да
не признае, че от седмица на седмица желанието му се засилва и е все
по-трудно да го потиска, че се засилва и решимостта му. Отдавна не бе
желал плътски някого толкова силно и от това, че обичаше този човек,
му ставаше още по-непоносимо, звучеше му още по-нелепо.
Онази нощ Джуд спеше, а той го гледаше. „Може би сгреших“ —
мислеше си.
На глас каза:
— Не знаех, че ще бъде толкова сложно.

518
 Джуд дишаше до него, без изобщо да подозира за предателството
му.
После дойде една сутрин, когато му бе напомнено защо изобщо е
решил да поддържа такава връзка, ако оставим настрана наивността и
самонадеяността му. Беше рано, но въпреки това той се беше събудил
и гледаше през открехнатата врата на гардеробната как Джуд се
облича. Това беше нещо ново и Уилем знаеше колко му е трудно.
Виждаше какви усилия хвърля Джуд, виждаше как Джуд трябва да
опитва отново и отново да прави неща, каквито той и всички, които
познаваше, приемаха за даденост — да се облича пред някого, да се
съблича пред някого, — виждаше с каква решимост е изпълнен,
виждаше колко е смел. И това му напомни, че и той трябва да
продължи с опитите. И двамата бяха объркани, и двамата хвърляха
огромни усилия, и двамата се съмняваха в себе си, бележеха напредък
и се връщаха назад. Но и двамата продължаваха с опитите, защото се
доверяваха един на друг и защото този друг беше единственият човек,
заслужил такива несгоди, такива трудности, такава неувереност и
беззащитност.
Когато той отвори отново очи, Джуд седеше в края на леглото и
му се усмихваше, а той се преизпълни с обич към него: колко красив
беше, колко му беше скъп, колко лесно беше да го обичаш.
— Недей да излизаш — примоли се той.
— Няма как, трябва — отвърна Джуд.
— Пет минути — каза той.
— Пет — повтори Джуд и се пъхна под завивките, а Уилем го
прегърна, като внимаваше да не му мачка костюма, и затвори очи.
Обичаше и това: обичаше да знае в такива мигове, че прави
Джуд щастлив, обичаше да си мисли, че Джуд иска обич и той е
човекът, на когото е разрешено да я дава. Самонадеяност ли беше това?
Гордост? Самодоволство? Според него не, пък и му беше все едно.
Онази нощ каза на Джуд, че според него не е зле да съобщят на Харолд
и Джулия, че са заедно, когато отидат през седмицата у тях за Деня на
благодарността.
— Сигурен ли си, Уилем? — беше попитал Джуд, изглеждаше
притеснен и той знаеше, че Джуд всъщност го пита дали е сигурен за
самата връзка: винаги държеше вратата отворена, та той да знае, че
може да си тръгне. — Помисли хубаво, особено преди да им съобщим.

519
 Не се налагаше да го казва, но и тук Уилем беше наясно какви ще
бъдат последиците, ако кажат на Харолд и Джулия, а после той се
отметне: ще му простят, но никога вече няма да бъде същото. Винаги,
винаги ще предпочетат Джуд пред него. Знаеше го: така и трябваше да
бъде.
— Сигурен съм — потвърди той, затова и им съобщиха.
Мислеше си за този разговор, докато сипваше на Кит вода и
носеше на масата чинията със сандвичите.
— Какво е това? — попита Кит и погледна подозрително
сандвичите.
— Препечен селски хляб с чедър от Върмонт и смокини —
обясни той. — А също салата от цикория с круши и шунка.
Кит въздъхна.
— Знаеш, че гледам да не ям хляб, Уилем — каза му, макар че
той не знаеше. Кит отхапа от сандвича. — Бива го — рече от немай-
къде. — И така — допълни, след като остави сандвича, — казвай сега.
Той му каза й допълни, че макар и да не смята да разтръбява за
връзката, няма и намерение да се крие, и Кит простена.
— Мамка му — каза. — Мамка му. Мислех си, че сигурно е това.
И аз не знам защо. Мамка му, Уилем. — Той допря чело до масата. —
Трябва ми малко време — рече Кит на масата. — Каза ли на Емил?
— Да — потвърди той.
Емил беше мениджърът на Уилем. Кит и Емил работеха най-
добре, когато се обединяха срещу Уилем. Ако бяха на едно мнение, се
харесваха. Ако не бяха, не се харесваха.
— И той какво каза?
— Каза: „Боже, Уилем, толкова се радвам, че най-после си с
човек, когото обичаш истински и с когото ти е добре, как да не се
радвам, твой приятел съм, отдавна те подкрепям“.
(Емил всъщност каза: „Господи, Уилем. Сигурен ли си? Говори
ли вече с Кит? Той какво каза?“.)
Кит вдигна глава и го изгледа (нямаше кой знае какво чувство за
хумор).
— Уилем, наистина се радвам за теб — подхвана. — Държа на
теб. Но мислил ли си какво ще стане с кариерата ти? Мислил ли си
какви роли ще ти дават оттук нататък? Нямаш представа какво е да си
гей актьор в тази индустрия.

520
 — Не се смятам за гей — започна той и Кит завъртя очи.
— Не бъди толкова лековерен, Уилем — рече му. — Щом си
докоснал веднъж член, значи си гей.
— Казано изтънчено и възпитано, както винаги.
— Както и да съм го казал, Уилем, няма как да си галантен за
тези неща.
— Не съм, Кит — натърти той. — Но бездруго не ми дават
главните мъжки роли.
— Само това повтаряш! Но не е така, и да ти харесва, и да не ти
харесва. Държиш се така, сякаш кариерата ти ще следва същата
траектория, както досега — толкова ли не помниш какво стана с Карл?
Карл беше клиент на един колега на Кит и една от най-прочутите
кинозвезди от предишното десетилетие. После се видя принуден да
огласи, че е гей, и кариерата му приключи. По ирония на съдбата
именно залезът на Карл, внезапната му непопулярност дадоха тласък
за възхода в кариерата на Уилем — най-малкото две от ролите, които
му възложиха, преди щяха да отидат автоматично при Карл.
— Виж какво: далеч по-талантлив си от Карл, ставаш за много
по-разнообразни роли. И сега обстановката е друга, не е както по
времето, когато Карл съобщи — най-малкото в нашата държава. Но ще
ти направя лоша услуга, ако не ти кажа да се подготвиш за известно
охлаждане. Дотук си успял да не го разгласяваш: толкова ли не можеш
да го правиш и занапред?
Той не отговори, само се пресегна за още един сандвич и Кит се
взря в него.
— Какво мисли Джуд?
— Мисли, че накрая ще изпълнявам скечове по музика на
Кандър и Еб[4] на круизи до Аляска — призна той.
Кит прихна.
— Очаква те, Уилем, нещо средно между това, което мисли
Джуд, и онова, което мислиш ти — каза той. — След всичко, което
постигнахме заедно — допълни покрусен.
Той също въздъхна. Първия път, когато преди петнайсет години
Джуд се запозна с Кит, после той се обърна към Уилем и отбележи с
усмивка:
— Той е твоят Анди.

521
 И с годините той бе осъзнал колко вярно е това. Колкото и
зловещо да звучеше, Кит и Анди не само се познаваха — бяха
съученици и в първи курс в университета бяха живели в едно
общежитие, — но и двамата обичаха да се представят като хората,
създали в известна степен Уилем и Джуд. Те бяха техни защитници и
пазители, но паднеше ли им случай, се опитваха и да предопределят
формата и хода на живота им.
— Очаквах да ме подкрепиш малко повече, Кит — заяви той
тъжно.
— Защо? Защото съм гей ли? Едно е да си агент гей и съвсем
друго — гей актьор със слава като твоята, Уилем — отвърна Кит. Той
изсумтя: — Е, поне един човек ще се зарадва много. Ноел —
режисьорът на „Дуети“ — ще бъде на седмото небе от щастие.
Страхотна реклама за скромното му филмче. Дано ти харесва да се
снимаш в гей филми, Уилем, защото нищо чудно накрая да се снимаш
именно в тях до края на живота си.
— Всъщност не мисля, че „Дуети“ е гей филм — възрази той, а
после, още преди Кит да е завъртял очи и да се е впуснал да му чете
поредното нравоучение: — И какво толкова, ако накрая се снимам в
такива филми. — Той повтори на Кит, каквото беше казал и на Джуд:
— Никога няма да остана без работа, не се притеснявай.
— Но какво ще стане, ако престанат да те канят за роли в
киното? — беше попитал Джуд.
— Тогава ще играя в театъра. Или ще работя в Европа: винаги ми
се е искало да работя повече в Швеция. Джуд, обещавам ти, никога,
никога няма да остана без работа.
Известно време Джуд мълча. Лежаха в леглото, беше късно.
— Уилем, наистина нямам нищо против — нищичко, — ако
решиш да го пазиш в тайна — промълви Джуд.
— Но аз не искам — отговори той.
И наистина не искаше. Нямаше сили за такова нещо, усета да
планира, издръжливостта. Познаваше двама актьори — по-възрастни,
участващи в много по-комерсиални филми, — които всъщност бяха
гейове, а бяха женени за жени, и той виждаше колко повърхностен,
колко измислен е животът им. Не искаше такъв живот: не искаше да
слиза от снимачната площадка и пак да има усещането, че играе роля.
Когато си беше вкъщи, искаше да чувства, че наистина си е вкъщи.

522
 — Опасявам се, че ще се настроиш срещу мен — призна тихо
Джуд.
— Никога няма да се настроя срещу теб — обеща му той.
Сега слуша още един час мрачните прокоби на Кит, а после,
когато накрая се изясни, че Уилем няма да промени мнението си, Кит
явно промени своето.
— Всичко ще бъде наред, Уилем — отсече Кит решително, като
че ли не той, а Уилем се е притеснявал през цялото време, — ако е по
силите на някого, то това си ти. Ще поработим. Всичко ще бъде наред.
— Кит понаклони глава и го загледа. — Ще се ожените ли?
— Господи, Кит — възкликна той, — само се чудиш как да ни
разделиш.
— Няма такова нещо, Уилем. Не се опитвам. Просто ми се иска
да си държиш устата затворена, нищо повече. — Той въздъхна още
веднъж, но този път примирено. — Дано Джуд оценява жертвата, която
правиш заради него.
— Не е никаква жертва — възропта той, а Кит се взря в него.
— Сега не е — възрази, — но може и да бъде.
Онази вечер Джуд се прибра рано.
— Как мина? — попита той Уилем, без да сваля очи от него.
— Добре — отсече твърдо Уилем. — Мина добре.
— Уилем… — подхвана Джуд, но той го прекъсна.
— Джуд — каза, — няма връщане назад. Всичко ще бъде наред,
кълна ти се.
От офиса на Кит успяха в продължение на половин месец да не
разгласяват историята и когато се появи първата вестникарска статия,
двамата с Джуд бяха в самолета — отиваха в Хонконг, за да се видят с
Чарли Ма, съквартиранта на Джуд от Херефорд стрийт, а оттам във
Виетнам, Камбоджа и Лаос. По време на отпуска се опитваше да не
проверява есемесите, но на Кит му се бяха обадили от списание „Ню
Йорк“ и той знаеше, че ще се появи материал. Беше в Ханой, когато
статията беше публикувана: Кит му я изпрати без коментар и той я
прехвърли набързо, докато Джуд беше в банята. „Рагнаршон е на
почивка и не го открихме за коментар, но представителят му потвърди,
че има връзка с Джуд Сейнт Франсис, много уважаван утвърден юрист
в престижната кантора «Роузън Причард и Клайн» и близък негов
приятел от едно време, когато като първокурсници са живели в едно

523
студентско общежитие — прочете той и нататък, съвсем като в
некролог: — Дотук Рагнаршон е най-известният актьор, по своя воля
признал, че има гей връзка“, после се изброяваха филмите му и бяха
поместени изказвания на различни агенти и рекламаджии, които го
поздравяваха за смелостта и почти едновременно с това предсказваха
почти сигурния залез в кариерата му, както и думите на актьори и
режисьори, негови познати, които вещаеха, че откровението му няма
да промени нищо, в заключение имаше и цитат от неназован шеф на
киностудия, който заявяваше, че бездруго той никога не е блестял в
главни роли в любовни филми, така че това надали ще му се отрази. В
края на материала имаше лик към снимка, на която двамата с Джуд
бяха на откриването на изложбата на Ричард в „Уитни“ през
септември.
Когато Джуд се върна при него, той му подаде телефона и го
загледа как чете статията.
— Ох, Уилем — възкликна, а малко по-късно добави стъписан:
— Има го и моето име.
Тогава за пръв път му хрумна, че Джуд може би е искал да го
запазят в тайна, за да не се нарушава личното пространство не само на
Уилем, но и неговото.
— Не мислиш ли, че не е зле първо да попиташ Джуд дали мога
да потвърдя, че става дума за него? — беше му рекъл Кит, когато
решаваха какво да каже от името на Уилем пред репортера.
— Не, няма нужда — беше отговорил той. — Той няма да има
нищо против.
Известно време Кит мълча.
— Може и да има, Уилем.
Но той наистина смяташе, че Джуд няма да възразява. Сега обаче
се запита дали не е постъпил самонадеяно. „Ама че работа —
възкликна наум, — само защото ти не възразяваш, мислиш, че и той
няма да има нищо против!“
— Съжалявам, Уилем — промълви Джуд и макар той да знаеше,
че трябва да го успокои, защото Джуд вероятно се чувстваше гузен, и
също да му се извини, не му беше до това, най-малкото тогава.
— Отивам да потичам — оповести: не гледаше Джуд, но усети,
че той му кима.

524
 Беше много рано, навън в града още беше спокойно и прохладно,
въздухът беше мръснобял, по улиците само тук-там се плъзгаха коли.
Хотелът беше на хвърлей от старата френска опера и той я обиколи,
после се върна при хотела и се насочи към квартала в колониален стил,
покрай продавачи, приклекнали до големи плоски бамбукови кошове
със ситни зелени лимони и купчини подправки и билки, които дъхтяха
на лимон, на рози и черен пипер. Когато улиците станаха прави като
конец, той забави ход и зави по пресечка с множество наредени един
до друг импровизирани ресторантчета с щандове и жени на тях,
застанали зад казан супа или олио, и пет-шест пластмасови стола,
където клиентите сядаха, за да хапнат набързо, и после се насочваха
припряно към началото на улицата, където се мятаха на велосипедите
и отпрашваха нанякъде. Той поспря в дъното на пресечката, за да
пусне един велосипедист с прихваната отзад на седалката кошница,
натоварена с дълги като копия франзели с мирис на горещо кипнало
прясно мляко, изпълнил ноздрите му, после тръгна по друга уличка, и
тя с продавачи, приклекнали над още и още купчини подправки и
черни камари мангостини, над метални тави със сребристорозова риба,
толкова прясна, че той я чуваше как отваря уста, виждаше как върти
отчаяно очи в очните ябълки. Над него на цели гроздове като фенери
бяха накачени клетки, всяка с чуруликащо пърхащо птиче. Той носеше
в себе си малко дребни пари и купи на Джуд една от връзките
подправки, приличаше на розмарин, но миришеше приятно на сапун и
макар той да не знаеше как се казва, си помисли, че Джуд сигурно
знае.
Докато се връщаше бавно в хотела, си мислеше колко лековерен
е бил: за кариерата си, за Джуд. Защо винаги си мислеше, че знае какво
прави? Защо си мислеше, че може да прави каквото си иска и всичко
ще изглежда така, както си е представял той? Какво беше това, липса
на творчески подход, самонадеяност или (както предполагаше) най-
обикновена глупост? Хора, хора, на които се доверяваше и които
уважаваше, го предупреждаваха постоянно — Ким за кариерата му,
Анди за Джуд, Джуд за самия себе си, — а той не им обръщаше
внимание. За пръв път се запита дали пък Кит не е прав, дали Джуд не
е прав, дали наистина занапред няма да получава никаква работа или
най-малко работата, която харесваше. Дали щеше да се настрои срещу

525
Джуд? Съмняваше се, надяваше се да не се стига дотам. Но и през ум
не му беше минавало, че ще се наложи да проверява наистина.
Ала още по-голям бе страхът, за който той рядко си позволяваше
да се замисли: ами ако нещата, които караше Джуд да прави, в крайна
сметка не бяха добри за него? Завчера се бяха къпали за пръв път
заедно под душа и след това Джуд бе толкова мълчалив, толкова
погълнат от мрачните си настроения, очите му бяха толкова изцъклени
и празни, че Уилем се изплаши за миг. Джуд не искаше да го правят, но
Уилем го бе убедил и под душа Джуд бе скован и свъсен и от
стиснатата му уста Уилем разбра, че всичко това му струва усилия, че
той чака то да приключи час по-скоро. Но Уилем не го беше пуснал,
беше го накарал да стои под душа. Беше се държал (неволно, но какво
от това!) като Калеб — беше принудил Джуд да прави нещо против
волята си и Джуд го бе направил, защото Уилем му беше казал.
— За теб ще бъде добре — беше му обяснил и при спомена за
тези думи — в които тогава обаче вярваше — усети как още малко, и
ще му се повдигне.
Никой не му се беше доверявал толкова безусловно, както Джуд.
А той нямаше представа какво прави.
„Уилем няма нищо общо с медицината — спомни си той какво е
казал Анди. — Той е актьор.“
И макар навремето двамата с Джуд да се бяха засмели, той не
беше сигурен, че Анди не е прав. Кой беше той, че да се опитва да
направлява душевното здраве на Джуд? „Не ми се доверявай толкова“
идеше му да каже на Джуд. Но как да го направи? Нали тъкмо това бе
искал от Джуд, от връзката им? Да бъде нужен на някого до степен той
да не си представя живота без него. Сега го беше получил и това го
хвърляше в ужас. Беше поискал отговорността, без да си дава докрай
сметка какви вреди може да нанесе. Щеше ли да се справи? Спомни си
какъв ужас изпитва Джуд от секса и осъзна, че зад този ужас се крие
друг, за който той винаги бе предполагал, но така и не бе попитал:
накъсо, какво да прави? Искаше му се някой да му каже със сигурност
дали се справя добре, искаше му се някой да го направлява в тази
връзка така, както Кит го направляваше в кариерата, да му казва кога
да поема риск и кога да преминава в отстъпление, кога да изпълнява
ролята на Уилем Героя и кога да бъде Рагнаршон Грозния.

526
 „Ох, какво правя?“ — повтаряше си като мантра, докато
стъпките му кънтяха по пътя и той минаваше покрай мъже, жени и
деца, които се готвеха за деня, покрай сгради, тесни като килери,
покрай магазинчета, където се продаваха твърди като тухла
възглавници от плетена слама, покрай едно хлапе, което бе закрепило
върху гърдите си царствен на вид гущер. „Какво правя, какво правя?“
Когато след час се върна в хотела, небето бе станало от бяло
нежно светлосиньо с ментов оттенък. В туристическата агенция им
бяха запазили, както винаги, апартамент с две легла (беше забравил да
каже на асистента си да поправи това) и Джуд лежеше на леглото,
където предишната нощ бяха спали и двамата, вече се беше облякъл и
четеше, а когато Уилем влезе, стана, приближи се и го прегърна.
— Целият съм в пот — изпелтечи той, но Джуд не го пусна.
— Нищо — отвърна Джуд. Отстъпи назад и както го държеше за
ръцете, го погледна. — Всичко ще бъде наред, Уилем — отсече със
същия твърд повелителен глас, с който Уилем го бе чувал да разговаря
понякога по телефона с клиенти. — Наистина. Винаги ще се грижа за
теб, знаеш го, нали?
Той се усмихна.
— Знам — потвърди и онова, което го успокои, бе не толкова
самото уверение, колкото това, че Джуд изглежда тъй самоуверен,
сигурен, че и той има какво да предложи.
Това напомни на Уилем, че в края на краищата връзката им беше
не спасителна операция, а продължение на приятелството им, в което
той бе спасявал Джуд и точно толкова често Джуд бе спасявал него. Бе
помагал на Джуд, ако го заболеше или му задаваха прекалено много
въпроси, Джуд винаги беше до него, за да го изслуша, ако той се
притесняваше за работата си, за да го извади от унинието, ако не са му
дали някоя роля, за да му плати (колкото и да е унизително, за три
последователни месеца) заемите в колежа, когато не бе успял да се
хване на работа и не разполагаше с достатъчно пари. И въпреки това
през последните седем месеца той някак си беше решил, че ще
излекува Джуд, докато всъщност той не се нуждаеше от никакво
лечение. Джуд винаги го беше приемал такъв, какъвто е, той също
трябваше да опита да подхожда така към него.
— Поръчах закуска — каза Джуд. — Помислих си, че сигурно ти
се иска да се усамотиш. Искаш ли да си вземеш душ?

527
 — Благодаря — отговори той, — но нека първо хапнем. — Пое
си въздух. Усети как тревогата му се притъпява, усети как отново се
връща към истинското си аз. — Но ще попееш ли с мен?
От два месеца всяка сутрин пееха заедно, за да се подготви той за
филма „Дуети“. В него героят му и неговата жена всяка година правеха
коледно тържество и заедно с актрисата, която щеше да играе жена му,
щяха сами да пеят. Режисьорът му беше изпратил списък с песните, по
които да работи, и Джуд ги разучаваше заедно с него: Джуд
отговаряше за мелодията, а той — за хармонията.
— Разбира се — отвърна Джуд. — Пак същата, както обикновено
ли?
От една седмица разучаваха „Adeste Fideles“[5], която той
трябваше да изпълни акапелно, и от една седмица се препъваше все на
едно и също място, на „Venite adoremus“. Всеки път, щом чуеше
фалшивата нота, се въсеше, а Джуд само клатеше глава, продължаваше
нататък и той пееше след него чак до края.
— Мислиш прекалено много — повтаряше му Джуд. — Отделяш
прекалено голямо внимание на това да не пееш фалшиво, просто не
мисли, Уилем, и ще се получи.
Онази сутрин обаче беше сигурен, че този път ще стане. Даде на
Джуд връзката подправки, която още държеше, и Джуд му благодари,
после стисна между пръстите си лилавите цветчета, за да усети
миризмата.
— Според мен е разновидност на джоджена — каза той и
доближи пръстите си до Уилем — да почувства аромата.
— Хубаво мирише — отбеляза той и двамата се усмихнаха.
И така, Джуд започна да пее, той го последва и този път изкара
без фалшиви звуци песента до края. Веднага след това, направо след
последната нота Джуд подхвана следващата песен в списъка —
„Младенец се роди“, сетне третата — „Добрият крал Венцеслас“, и
всеки път Уилем му припяваше. Гласът му не беше плътен като на
Джуд, но в онези мигове той чуваше, че звучи добре, дори повече от
добре: при всички положения звучеше по-добре заедно с гласа на
Джуд, затова той затвори очи и се остави на насладата.
Още пееха, когато на вратата се позвъни — носеха им закуската,
но както той стоеше, Джуд го хвана за китката и двамата останаха така,
Джуд седнал, той — прав, докато не изпяха и последните думи в

528
песента, и чак след като приключиха, той отиде да отвори.
Помещението наоколо ухаеше на незнайната подправка, която беше
намерил, зелена, свежа и някак позната, като нещо, за което не е и
подозирал, че ще му хареса, докато то не се е появило внезапно и
неочаквано в живота му.

[1] Понятието „Епоха на варака“ е заимствано от едноименния

роман (1873) на Марк Твен и се отнася за края на XIX в. в САЩ, когато
много от наболелите обществени проблеми се прикриват с привидно
благоденствие, или „тънък слой позлата“. — Б.пр. ↑
[2] Превод Георги Батаклиев. — Б.пр. ↑
[3] Американски художник (р. 1962), известен със сатиричните
си платна по наболели обществени и сексуални въпроси. — Б.пр. ↑
[4] Композиторът Джон Кандър (р. 1927) и текстописецът Фред
Еб (1928–2004) — създатели на мюзикълите „Кабаре“ и „Чикаго“, а
също на музиката и песните към много филми, например на
знаменитата „Ню Йорк, Ню Йорк“. — Б.пр. ↑
[5] „Елате, всички вярващи“ (лат.), коледна песен на композитора
Джон Франсис Уейд (1711–1786). — Б.пр. ↑

529
 2

Първия път, когато Уилем го остави — това се случи преди

година и осем месеца, — всичко се обърка. Две седмици след като
Уилем замина за Тексас, за да започне снимките на „Дуети“, той
получи три пристъпа от болка в гърба (включително един в кантората
и втори у дома, който продължи цели два часа). Върна се болката в
краката. На десния му прасец се отвори рана (и той нямаше представа
от какво). И все пак всичко беше наред.

— Нещо си много весел — отбеляза Анди, когато той се видя

принуден само за седмица да си запише час за втори преглед. — Май
има нещо гнило.
— Е, какво толкова! — отвърна той, макар че едвам говореше,
толкова силно го болеше. — Случва се, нали?
Онази нощ обаче, докато лежеше в леглото, благодари на тялото
си, че не му е пречело, че той се е владеел толкова дълго. През
месеците, когато — както тайно смяташе — бе започнала връзката им
с Уилем, нито веднъж не се беше наложило да използва инвалидната
количка. Той получаваше пристъпите рядко, за кратко и никога в
присъствието на Уилем. Знаеше, че е глупаво — Уилем беше наясно
със състоянието му, беше го виждал в най-тежки моменти, — но беше
признателен, че именно когато двамата са започнали да гледат един на
друг с нови очи, му е бил даден период, през който да се преоткрие,
време, когато да се вживее в ролята на човек с пълноценно тяло.
Затова, след като се върна в обичайното си състояние, не сподели с
Уилем какво се случва с него — темата му беше скучна, не си
представяше да не е скучна и на другите — и когато през март Уилем
се прибра, той се чувстваше, общо взето, по-добре, отново се
придвижваше сам и раната като цяло бе овладяна.
След това Уилем бе отсъствал дълго още четири пъти — два
пъти беше на снимки и два на рекламна обиколка — и всеки път,
понякога още в деня, когато Уилем заминеше, тялото му някак си се

530
прекършваше. Но ако не друго, той му беше признателен, че избира
подходящ момент, проявява великодушие: сякаш още преди ума му
тялото решаваше, че той трябва да продължи тази връзка,
отстраняваше възможно най-много пречки и спънки.
Сега е средата на септември и Уилем отново се готви да замине.
Вече им се е превърнало в ритуал — още от времето на Тайната
вечеря, преди цял живот — съботата, преди Уилем да замине, да
вечерят в скъп ресторант, а после да си говорят до среднощ. В неделя
спят до късно, а следобеда се заемат с по-битови неща: какво трябва да
се свърши, докато Уилем го няма, какви важни въпроси трябва да се
изчистят, какви важни решения — да се вземат. Откакто отношенията
им се измениха, разговорите им бяха и по-задушевни, и по-делнични и
този последен уикенд винаги е съвършеното, обобщено отражение на
тази промяна: съботата е за страховете, тайните, изповедите и
спомените, неделята — за битовите въпроси, за планиране на
всекидневните неща, благодарение на което съвместният им живот се
движи напред.
Той харесва и едните, и другите разговори с Уилем, но
делничните му допадат повече, отколкото е предполагал. Винаги се е
чувствал свързан с Уилем в голямото — в любовта, в доверието, — но
му харесва да е свързан и в дребното: сметки, данъци, профилактични
прегледи при зъболекаря. Все се връща към едно гостуване у Харолд и
Джулия отпреди години, когато бе настинал ужасно и прекара почти
изцяло почивните дни, омотан в одеяло на канапето във всекидневната,
където ту се унасяше, ту се будеше. Онази съботна вечер бяха гледали
заедно филм и по едно време Харолд и Джулия бяха заговорили за
ремонта в кухнята в къщата в Труро. Той почти задрема, докато
слушаше тихия им разговор, толкова скучен, че подробностите му
убягваха, но и изпълнен с огромно умиротворение: тогава му се беше
сторило, че това е върховният израз на зрелите отношения — да имаш
до себе си човек, с когото можеш да обсъждаш механиката на
съвместния бит.
— Оставих на онзи човек съобщение за дървото, казах му, че
тази седмица ще му се обадиш, ще го направиш, нали? — пита Уилем.
В спалнята са, приключват с опаковането на багажа му.
— Да — потвърждава той. — Записал съм си да му звънна утре.

531
 — Казах на Мал, че другата седмица ще отидеш с него на
строежа.
— Знам — отвръща той. — Включил съм го в програмата си.
Докато говори, Уилем пуска в сака купчинки дрехи, но сега
спира и го поглежда.
— Гадно ми е — признава. — Зарязвам те тук с толкова много
неща за вършене.
— Не се притеснявай — уверява го той. — Не ме затруднява,
кълна се.
За повечето делнични задачи в живота им отговарят асистентът
на Уилем, секретарките му, но виж, с къщата в провинцията те
предпочитат да се занимават сами. Изобщо не са обсъждали как се е
получило, той обаче чувства, че и за двамата е важно да наблюдават
отблизо, да участват в създаването на общата им къща, първото място,
което ще изградят заедно след Лиспенард стрийт.
Уилем въздиша.
— Но ти си толкова зает — казва.
— Няма страшно — отговаря той. — Наистина, Уилем. Ще се
справя.
Уилем обаче пак си изглежда притеснен.
Вечерта лежат будни. Откакто познава Уилем, винаги изпитва
едно и също в деня, преди той да замине, дори когато още му говори,
вече усеща колко ще му липсва. Колкото и да е странно, сега, когато
наистина са заедно физически, това чувство се е изострило: сега той е
свикнал с присъствието на Уилем дотолкова, че усеща отсъствието му
по-остро, то го изважда от релси.
— Знаеш за какво още трябва да поговорим — допълва Уилем и
когато той продължава да мълчи, Уилем избутва ръкава му и го хваща
полека за китката. — Обещай ми — настоява.
— Заклевам се — казва той. — Наистина.
Уилем пуска ръката му и ляга до него по гръб, после двамата пак
мълчат.
— Уморени сме — прозява се Уилем и наистина е така: за по-
малко от две години Уилем се е прехвърлил при гейовете, Лушън се е
пенсионирал и той е поел отдела му в кантората, сега строят къща в
провинцията на север, на час и двайсет минути от града.

532
 Когато в почивните дни са заедно — и Уилем си е у дома, той
също се старае да си е вкъщи, дори в делнични дни ходи в кантората
по-рано, за да не му се налага да стои до късно в събота, — понякога
прекарват ранните вечери в това да лежат един до друг, без да говорят,
на канапето във всекидневната, докато светлината наоколо напуска
помещението. Понякога и излизат, но много по-рядко отпреди.
— Преходът към лесбоселенията стана много по-бързо,
отколкото очаквах — подметна веднъж Джей Би, когато го бяха
поканили заедно с новия му приятел Фредрик на вечеря, на която
дойдоха и Малкълм със Софи, Ричард с Индия и Анди и Джейн.
— Стига си се заяждал, Джей Би — отвърна меко Ричард, а
всички останали се засмяха, но според него Уилем не се засегна, както
не се бе засегнал и самият той.
В края на краищата какво друго го вълнуваше, освен Уилем?
Известно време чака дали Уилем няма да каже още нещо. Пита
се дали ще му се наложи да прави секс, и досега не може да определи
дали Уилем иска — кога прегръдката ще се превърне в нещо по-
натрапчиво и нежелано, — но винаги е готов. Колкото и да му е
неприятно да го признае, колкото и да му е неприятно да си го мисли
— не би го признал никога на глас, — но едно от малкото неща, които
очаква с нетърпение, преди Уилем да замине, са седмиците или
месеците, когато няма да има секс и той най-после ще може да си
поеме въздух.
Правят секс от година и половина (знае, че трябва да спре да
брои, сякаш сексуалният живот е затворническа присъда и той изгаря
от нетърпение да я излежи), Уилем го беше чакал близо десет месеца.
През тези месеци той усещаше болезнено, че някъде има часовник,
който отброява минутите, и макар и той да не знаеше колко време му
остава, беше сигурен, че колкото и търпелив да е Уилем, и неговото
търпение все някога ще се изчерпа. Преди няколко месеца бе чул
случайно как Уилем лъже Джей Би, че сексуалният им живот е
страхотен, и се бе зарекъл още същата вечер да каже на Уилем, че е
готов. Но беше много уплашен и си позволи да изпусне мига. Някъде
месец — месец и нещо след това, докато бяха на почивка в
Югоизточна Азия, пак си обеща да опита и пак не направи нищо.
После бе дошъл януари, Уилем бе заминал за Тексас, да се снима
в „Дуети“, и седмиците, които бе прекарал сам, той все се бе

533
подготвял, а вечерта, когато Уилем се беше прибрал — още се
изумяваше, че Уилем изобщо се връща при него, изумяваше се и
изпадаше във възторг, чувстваше се толкова щастлив, че му идеше да
подаде глава през прозореца и да се разкрещи ей така, без причина,
просто защото му се струваше невероятно, — той му беше казал, че е
готов.
Уилем го бе погледнал.
— Сигурен ли си? — беше попитал.
Той, разбира се, не беше сигурен. Ала знаеше, че ако иска да е с
Уилем, все някога трябва да се престраши.
— Да — каза.
— Наистина ли го искаш? — попита после Уилем, без да сваля
очи от него.
„Какво беше това — зачуди си той: — проверка? Или истински
въпрос? По-добре да не рискувам“ — помисли си.
— Да — отговори. — Разбира се, че го искам.
И от усмивката на Уилем разбра, че е избрал правилния отговор.
Но първо трябваше да му каже за заболяванията си.
— Когато занапред правите секс, постарайте се да предупредите
предварително — го беше посъветвал преди години един от лекарите
във Филаделфия. — Едва ли искате да носите отговорност, ако
заразите някого.
Лекарят го каза сурово и той още помнеше колко се е засрамил,
колко се е уплашил, че може да предаде на друг мръсотията си. Затова
си беше написал цяла реч и я беше повтарял, докато я беше запаметил,
но се оказа, че да я произнесе, е много по-трудно, отколкото е очаквал,
и бе говорил толкова тихо, че се бе наложило да повтаря, от което му
стана още по-неприятно. Беше я казвал само веднъж, на Калеб, който
известно време беше мълчал, а после бе заявил с гърления си глас:
— Джуд Сейнт Франсис. Какъв мръсник си.
Той се бе насилил да се усмихне в знак на съгласие.
— От колежа — бе успял да изрече, а Калеб се беше подсмихнал.
Уилем също беше мълчал и го беше гледал, а накрая бе попитал:
— Кога си ги хванал, Джуд? — И после: — Ужасно съжалявам.
Бяха лежали един до друг, Уилем на една страна, с лице към
него, той по гръб.

534
 — В окръг Колумбия изгубих една година — каза накрая, но
това, разбира се, не беше вярно.
Ако кажеше обаче истината, щеше да последва по-дълъг
разговор, а той не бе готов — поне засега.
— Ужасно съжалявам, Джуд — въздъхна Уилем и се пресегна да
го хване. — Ще ми разкажеш ли?
— Не — отсече той вироглаво. — Мисля, че трябва да го
направим. Сега.
Вече се беше приготвил. И да почакаше още един ден, това
нямаше да промени нищо, той само щеше да се уплаши.
И така, те го направиха. Дълбоко в себе си той се бе надявал,
дори беше очаквал с Уилем да бъде различно, на него най-после да му
бъде приятно. Но щом започнаха, усети как се завръщат всички
ужасни усещания от едно време. Той се помъчи да насочи вниманието
си към онова, което наистина беше по-приятно: Уилем беше по-нежен
от Калеб, не беше припрян, в края на краищата беше човек, когото той
обичаше. Но след като приключиха, пак, както едно време, го досрамя,
пак му се догади, пак му се прииска да се наранява, да се изкорми и да
запрати вътрешностите си по стената, където те да се свлекат с кърваво
жвакане.
— Хубаво ли беше? — попита тихо Уилем, а той се извърна и го
погледна в лицето, което толкова обичаше.
— Да — отговори.
Помисли си, че следващия път сигурно ще бъде по-добре. А
после, следващия път, когато пак си беше същото, той си каза, че по-
следващия път сигурно ще бъде по-добре. Всеки път се надяваше да е
различно. Всеки път си повтаряше, че ще бъде различно. Никога в
живота си не бе изпитвал мъка като онази, която го обзе, щом той си
даде сметка, че дори Уилем не може да го спаси, че за него няма
избавление и това изживяване е съсипано завинаги.
Накрая си измисли правила. Първо, никога, по никакъв повод да
не отказва на Уилем. Щом Уилем го искаше, значи щеше да го получи
и той никога нямаше да му откаже. Уилем бе жертвал толкова много, за
да бъде с него, беше му донесъл такова успокоение, че се стремеше да
му благодари по всички възможни начини. Второ — както му бе казал
навремето брат Лука, — да се опитва да показва някакъв живец,
някакво въодушевление. Към края на връзката с Калеб той бе започнал

535
отново да прави онова, което бе правил навремето: Калеб го обръщаше
по корем и му смъкваше панталона, а той лежеше и чакаше. Сега с
Уилем се опитваше да си спомни указанията на брат Лука, на които
винаги се беше подчинявал: „Завърти се, издавай някакви звуци, кажи,
че ти е приятно“, и да ги изпълнява, където е възможно, за да прилича
на активен участник. Надяваше се обиграността му да поприкрие
липсата на желание и докато Уилем спеше, си припомняше уроците на
брат Лука, които през целия си съзнателен живот се бе мъчил да
забрави. Знаеше, Уилем е изненадан, че е толкова опитен: той винаги
бе мълчал, докато другите се хвалеха с креватните си подвизи,
настоящи и бъдещи, винаги бе търпял разговорите, които приятелите
му водеха по темата, но никога не се беше включвал в тях.
Третото правило беше да иска секс пръв на всеки три пъти,
когато го е искал Уилем, за да не изглежда, че се дърпа. И четвърто, да
прави всичко, което Уилем поиска от него. „Това е Уилем —
напомняше си отново и отново. — Това е човек, който никога няма да
те нарани по своя воля. Каквото и да поиска от теб, е разумно.“
После обаче виждаше пред себе си лицето на брат Лука.
„Доверяваше се и на него — заяждаше се вътрешният му глас. —
Мислеше си, че и той те пази.“
„Как смееш — опитваше се той да вразуми гласа. — Как смееш
да сравняваш Уилем с брат Лука.“
„Разлика никаква — тросваше се в отговор гласът. — И двамата
искат едно и също. В крайна сметка ти за тях си същото.“
Накрая страхът му от самия секс се попритъпи, но не и
притеснението му. Той знаеше открай време, че Уилем обича секса, но
бе изненадан и стреснат, че го харесва толкова много именно с него.
Знаеше, че не е честно, но усети, че заради това уважава Уилем по-
малко, и се намрази още повече заради тези си чувства.
Опитваше се да насочи вниманието към онова, което се получава
по-хубаво, отколкото с Калеб. Пак го болеше, но не толкова, както с
останалите, и това със сигурност беше хубаво. Той пак се
притесняваше, но не толкова. Пак се срамуваше, макар и с Уилем да се
утешаваше с мисълта, че доставя поне някаква наслада на човека, на
когото държи най-много, и тази мисъл му помагаше всеки път да
изтърпи.

536
 Каза на Уилем, че след произшествието с автомобила е изгубил
ерекция, но това не беше вярно. Според Анди (каза му го преди много
години) нямало физическа причина да не получава ерекция. Но при
всички случаи той не бе получавал от години, още от колежа, и дори
тогава му се случваше рядко и неволно. Уилем попита дали може да
направи нещо — инжекция, хапчета, — той обаче му отговори, че е
алергичен към една от съставките в инжекциите и хапчетата и че на
него не му пречи.
Калеб не обръщаше внимание, но Уилем се огорчаваше.
— Има ли нещо, което можем да направим, за да ти помогнем?
— питаше отново и отново. — Говорил ли си с Анди? Дали да не
опитаме друго?
Накрая той му се тросна да престане да пита, защото така се
чувства урод.
— Извинявай, Джуд, не исках да те обидя — рече след малко
Уилем. — Просто искам да ти е приятно.
— Приятно ми е — каза той.
Беше му гадно да лъже толкова безогледно Уилем, но нима
имаше избор? Иначе щеше да го загуби, иначе щеше цял живот да бъде
сам.
Понякога, всъщност често се проклинаше колко е ограничен,
друг път обаче беше по-благосклонен: признаваше, че умът му е
предпазвал тялото, притъпявал е половия нагон, за да го защити,
превърнал е на камък всичко, причинявало му толкова много болка.
Обикновено обаче знаеше, че греши. Знаеше, че греши, като се
настройва срещу Уилем. Знаеше, че не е прав, когато е толкова
припрян с Уилем и предпочитанията му към предварителните ласки —
към онзи дълъг притеснителен пролог преди всеки полов акт, когато
сякаш се прокашляш, към дребните физически проявления на близост,
чрез които, както той знаеше, Уилем проверява дълбочината на
възбудата си. Но в неговия опит сексът беше нещо, което той бързаше
да приключи по-скоро, обиграно, с рязкост на ръба на грубостта, и
усетеше ли, че Уилем се опитва да удължи милувките им, той
започваше да го направлява с решимост, която, както осъзна след
време, Уилем вероятно е приемал за страст. Освен това чуваше наум
ликуващия възглас на брат Лука: „Чувам, че ти е приятно“, от който се
свъсваше. „Не ми е приятно“ — все му идеше да отговори, искаше му

537
се да го каже и сега: „Не ми е приятно“. Но не набираше смелост. Те
имаха връзка. Хората, които имаха връзка, правеха секс. Ако искаше да
задържи Уилем, трябваше да изпълни своята част от уговорката, и това
не се променяше само защото на него не му харесваше.
Въпреки това не се отказваше. Обещаваше си да се постарае да
се поправи — ако не заради самия себе си, то заради Уилем. Купи —
тайно, с лице, което пламна, докато той пишеше поръчката — три
книги за секса и ги прочете, докато Уилем беше на рекламна обиколка,
а когато Уилем се прибра, се опита да приложи наученото, резултатът
обаче си беше все същият. Купуваше и дамски списания със статии как
да станем по-добри в леглото и ги проучваше внимателно. Дори си
поръча книга как се справят със секса жертвите на сексуално насилие
— термин, който ненавиждаше и не употребяваше за себе си — и една
вечер я прочете скришно в кабинета си, който заключи, за да не го
открие Уилем. Но след около година реши да промени амбициите си:
той явно никога нямаше да получи удоволствие от секса, но това не
означаваше, че не може да го направи по-приятен за Уилем, и за да
покаже колко му е признателен, и — по-егоистично, за да го задържи.
Затова се опитваше да превъзмогне чувството на срам — насочваше
вниманието си към Уилем.
Сега, когато отново правеше секс, осъзнаваше, че през всичките
тези години е бил заобиколен от него и по времето, когато е буден, е
успявал да прогони всички мисли за секса. Десетилетия наред беше
избягвал да обсъжда секса, сега обаче слушаше такива разговори
навсякъде: сред колегите си, от жени в ресторантите, от мъже, които
минаваха покрай него на улицата: всички говореха за секс, къде го
правят, как искат още и още секс (явно никой не искаше по-малко).
Сякаш се беше върнал в колежа и неговите връстници са му неволни
учители: той все се ослушваше за информация, за уроци кое как се
прави. Гледаше програми по телевизията, много от които явно бяха за
двойки, накрая престанали да правят секс, гостите бяха семейни. Той
следеше внимателно тези предавания, но нито едно не му даде
нужната информация: кога в една връзка хората престават да правят
секс? Колко още му оставаше да чака, докато това се случи и при тях с
Уилем? Той наблюдаваше двойките: щастливи ли са? (Очевидно не:
ходеха по телевизионни предавания, за да разказват на напълно
непознати за сексуалния си живот и да молят за помощ.) Но те, този

538
мъж и тази жена, които не бяха правили секс от три години, все пак
изглеждаха щастливи, излъчваха поне нещо като щастие: мъжът
докосваше ръката на жената, личеше, че още се обичат, че са останали
заедно по причини, по-важни от секса. По самолетите гледаше
романтични комедии, фарсове за семейни хора, които не правеха секс.
Всички филми с младежи бяха за това как те искат секс, всички филми
със старци бяха за това как те искат секс. Той ги гледаше и се
чувстваше разгромен. Кога все пак преставаш да искаш секс? Понякога
тази ирония на съдбата му се струваше забавна: Уилем, идеалният
партньор във всяко отношение, още искаше секс, и той, неидеалният
партньор във всяко отношение, не искаше. Той, недъгавият, който не
искаше, и Уилем, който въпреки това го искаше. Все пак Уилем бе
неговата разновидност на щастието, той беше разновидност на
щастието, която не си беше и представял, че ще има.
Убеждаваше Уилем да не се сдържа, ако му се прави секс с жени,
той не възразявал.
— Аз обаче възразявам — отговори Уилем. — Аз искам секс с
теб.
Друг щеше да се разчувства, той също беше трогнат, но и отчаян:
кога щеше да свърши всичко това? И после неизбежното: ами ако не
свърши никога? Ами ако не му разрешаха никога да спре? Това го
върна към годините по мотелските стаи, макар че дори тогава имаше
дата, която да чака, пък била тя и измамна: шестнайсет години. Щом
навършел шестнайсет, щял да спре. Сега беше на четирийсет и пет, а
сякаш отново бе на единайсет и чакаше деня, когато някой —
навремето брат Лука, сега (несправедливо, несправедливо) Уилем —
да му каже: „Готово. Изпълни дълга си. Стига толкова“. Искаше му се
някой да му каже, че въпреки тези чувства е пълноценен човек, че няма
нищо лошо в това да е такъв. Със сигурност някъде по света все
имаше някой, някой, който да се чувстваше като него? Омразата му към
секса със сигурност не бе недостатък, който да се отстрани, просто
беше въпрос на предпочитания?
Една нощ двамата с Уилем лежаха в кревата — и двамата бяха
уморени от работния ден, — когато най-неочаквано Уилем заговори за
своя стара приятелка, с която бил обядвал, жена на име Моли, с която
се бил срещал един-два пъти през годините и която, както Уилем
обясни, имала тежък период, сега, след десетилетия, тя най-после била

539
казала на майка си, че баща й, починал предишната година, я бил
насилвал сексуално.
— Ужас! — възкликна той по инерция. — Клетата Моли.
— Да — съгласи се Уилем, после настъпи мълчание. — Казах й,
че няма от какво да се срамува, не е направила нищо лошо.
Той усети как пламва.
— Бил си прав — изрече той накрая и се прозина прекалено
широко. — Лека нощ, Уилем.
Минута-две те мълчаха.
— Джуд — подхвана тихо Уилем. — Ще ми кажеш ли някога?
Какво да кажа — помисли си той, както лежеше неподвижно.
Защо Уилем го питаше точно сега? Той си мислеше, че се справя много
добре в това да е нормален — но може би случаят не беше такъв. Явно
трябваше да се старае повече. Никога не бе споделял с Уилем какво му
се е случило с брат Лука, но освен че нямаше сили да говори за това,
знаеше и че не се налага: през последните две години Уилем се бе
опитвал да подходи към темата от различни страни — чрез разкази за
приятели и познати, някои посочени с имена, други — не (някои явно
бяха измислени, бе невъзможно някой да има чак толкова много
приятели, пострадали от сексуално насилие), чрез материали за
педофилията, прочетени в списанията, чрез различни мнения за
природата на срама и колко често той е безпочвен. След всяка такава
реч Уилем спираше и чакаше, сякаш протягаше наум ръка и го канеше
на танц. Но той така и не пое ръката на Уилем. Всеки път мълчеше,
сменяше темата или се преструваше, че Уилем не е казал нищо.
Нямаше представа откъде Уилем е разбрал, а и не искаше да научава.
Явно Уилем и Харолд не го възприемаха като човека, за какъвто
искаше да се представя.
— Защо питаш? — рече той.
Уилем се намести.
— Защото — каза, после млъкна. — Защото — продължи —
трябваше отдавна да съм те накарал да говориш за това. Със сигурност,
преди да преспя с теб.
Той затвори очи.
— Не се ли справям добре? — попита тихо и още щом изрече
въпроса, съжали: такъв въпрос е могъл да задава навремето на брат
Лука, а Уилем не беше брат Лука.

540
 От мълчанието на Уилем разбра, че и той се е постъписал.
— Не — каза. — В смисъл да. Но, Джуд… знам, че ти се е
случило нещо. Иска ми се да ми кажеш. Иска ми се да ми разрешиш да
ти помогна.
— Стара история, Уилем — отговори накрая той. — Оттогава
мина много време. Нямам нужда от помощ.
Отново настъпи мълчание.
— Брат Лука ли те е наранил? — попита Уилем, той обаче пак
замълча, а секундите отминаваха една по една. — Обичаш ли да
правиш секс, Джуд?
Ако заговореше, щеше да се разплаче, затова продължи да
мълчи. Думата „не“, толкова кратка, толкова лесна за изговаряне,
детски звук, по-скоро шум, отколкото дума, рязко издишане на
въздуха: единственото, което той трябваше да направи, бе да отвори
устни, и думата щеше да излезе сама, а после… после какво? Уилем
щеше да си тръгне и да вземе всичко със себе си. Все ще изтърпя —
мислеше си той, докато правеха секс, — все ще изтърпя. Щеше да го
изтърпи, само и само да се буди всяка сутрин до Уилем, да усеща
обичта, която Уилем му даваше, утехата от това, че са заедно. Когато
Уилем гледаше във всекидневната телевизия и той минеше покрай
него, Уилем протягаше ръка, той я хващаше и двамата застиваха така,
хванати за ръце: Уилем, както седи и гледа екрана, и той, застанал
прав, накрая го пускаше и продължаваше нататък. Имаше нужда от
присъствието му, откакто Уилем се беше върнал да живее при него,
всеки ден той отново усещаше спокойствието, обзело го онзи път,
когато Уилем бе останал при него, преди да замине за снимките на
„Властелинът на канелата“. Уилем беше неговата котва и той се бе
вкопчил в него, макар и да знаеше колко себично постъпва. Знаеше, че
ако наистина обича Уилем, ще се раздели с него. Ще му позволи — ако
се налага, ще го принуди — да намери по-добър човек, когото да
обича, човек, на когото да му харесва да прави секс с него, човек, който
наистина го желае, човек с по-малко проблеми и с повече достойнства.
Уилем му действаше добре, той обаче не действаше добре на Уилем.
— А на теб харесва ли ти да правиш секс с мен? — попита той,
когато накрая си върна дар словото.
— Да — потвърди на мига Уилем. — Харесва ми. Но на теб
харесва ли ти?

541
 Той преглътна, преброи до три.
— Да — промълви тихо — беше бесен на себе си, но и му
олекна.
Беше спечелил още време: с присъствието на Уилем, но и със
секса с него. Запита се какво ли е щяло да стане, ако е казал „не“?
Така и продължаваха. Но като компенсация за секса го има
самонараняването, до което той прибягва все по-често и по-често: за да
попритъпи чувството на срам, за да се накаже, задето се е настроил
срещу Уилем. Доста дълго е проявявал дисциплина: по веднъж в
седмицата, най-много по два пъти. Но от половин година нарушава
отново и отново правилата си и сега си нанася рани с бръснарското
ножче точно толкова често, както когато е бил с Калеб, точно колкото
през седмиците преди осиновяването.
Това стана причина за първата им наистина ужасна караница не
само като двойка, но и през всичките двайсет и девет години на
приятелството им. Понякога нараняването не влияе на връзката им. А
понякога се превръща в самата връзка, всеки техен разговор, онова,
което обсъждат дори когато мълчат. Той никога не знае дали, когато
отиде да си легне с тениската с дълъг ръкав, Уилем ще си замълчи, или
ще започне да го разпитва. Обяснявал му е толкова много пъти, че има
нужда от това, че то му помага, че не може да спре, а Уилем не може
или не иска да го разбере.
— Толкова ли не проумяваш защо това ме разстройва толкова? —
пита го Уилем.
— Не, Уилем — отговаря той. — Знам какво правя. Повярвай.
— Вярвам ти, Джуд — заявява Уилем. — Но тук не става въпрос
за вяра. Става въпрос, че се самонараняваш.
И после разговорът навлиза в задънена улица. Или отвежда
дотам, че Уилем казва:
— Как щеше да се чувстваш ти, Джуд, ако го правех аз?
А той отговаря:
— Не е същото, Уилем.
При което Уилем пита:
— Защо?
А той оповестява:
— Защото, Уилем, това си ти. Ти не го заслужаваш.
Уилем пита:

542
 — А ти го заслужаваш, така ли?
Тук вече той няма отговор — най-малкото такъв, който да се
стори на Уилем убедителен.
Около месец преди разправията двамата пак се бяха скарали.
Уилем беше забелязал, разбира се, че той отново е започнал да се
наранява с бръснача, но не знаеше защо и една нощ, след като той се
увери, че Уилем е заспал, тръгна крадешком към банята, точно тогава
обаче Уилем го сграбчи най-неочаквано за китката и той извика от
уплаха.
— Господи, Уилем — каза. — Стресна ме.
— Къде отиваш, Джуд? — попита троснато Уилем.
Той се помъчи да се отскубне, но хватката на Уилем бе прекалено
здрава.
— Трябва да отида до банята — рече той. — Пусни ме, Уилем,
сериозно ти говоря.
Двамата се загледаха в тъмното, докато накрая Уилем го пусна и
също стана от леглото.
— В такъв случай да вървим — подкани. — Ще погледам.
Те се изпокараха, засъскаха си, вбесени един от друг, и двамата
се чувстваха предадени, той обвиняваше Уилем, че се държи с него
като с дете, Уилем пък го обвиняваше, че има тайни от него, още
малко, и да си закрещят. Всичко приключи с това, че той се отскубна
от хватката на Уилем и се опита да се завтече към кабинета, където да
се заключи и да се пореже с ножицата, но в паниката се препъна, падна
и си разцепи устната, затова Уилем се втурна към него с кофичка лед и
двамата останаха да седят там, на пода във всекидневната, по средата
между спалнята и кабинета, да се прегръщат и да се извиняват.
— Не мога да допусна да си го причиняваш — му каза на другия
ден Уилем.
— Не мога да не си го причинявам — отвърна той след дълго
мълчание.
„Няма да ти хареса да ме виждаш без това — идеше му да каже
на Уилем, а също: — Не си представям живота без него.“ Но не каза
нищо. Така и не успя да обясни на Уилем какво е за него
самонараняването така, че той да разбере: че то е вид наказание, но и
пречистване, че чрез него той премахва от себе си всичко отровно и
покварено, че то му помага да не се гневи безпричинно на другите, на

543
всеки, помага му да не крещи, да не прибягва до насилие, помага му да
има усещането, че тялото му, животът наистина принадлежат на него, а
не на друг. Без него със сигурност никога е нямало да намери сили да
прави секс. Понякога се питаше: ако брат Лука не му го беше посочил
като изход, какъв е щял да стане? Вероятно човек, който наранява
другите, който се опитва да накара всички да се чувстват ужасно като
него, човек, по-гаден и от човека, който беше сега.
Уилем мълча много дълго.
— Опитай — каза. — Заради мен, Джуди. Опитай.
И той опитваше. Следващите няколко седмици, когато се будеше
нощем или след като бяха правили секс, вместо да чака Уилем да заспи
и той да отиде в банята, си налагаше да лежи неподвижно, със
стиснати юмруци, с потен тил и пресъхнала уста и да брои колко пъти
си е поел въздух. Представяше си стълбището на един от мотелите и
как се блъска в стената, представяше си какъв глух звук ще се раздаде,
колко приятно уморен ще се почувства, колко ще го заболи. Хем му се
искаше Уилем да разбере колко усилия хвърля, хем се радваше, че той
не знае.
Понякога обаче това не бе достатъчно и в такива вечери той
слизаше на първия етаж и плуваше в опит да остане без сили. Сутрин
Уилем настояваше да види ръцете му и те се караха и за това, накрая
обаче беше по-лесно просто да му ги показва.
— Доволен ли си сега? — тросваше се и си издърпваше ръцете
от Уилем, а после, безсилен да го погледне, си смъкваше ръкавите и ги
закопчаваше.
— Джуд — подхващаше след малко Уилем, — ела, полежи малко
до мен, преди да излезеш.
Той обаче клатеше глава и тръгваше, а после цял ден
съжаляваше, пък и Уилем не го помоли повече, от което той се намрази
повече. Новият им сутрешен ритуал се състоеше в това Уилем да
оглежда ръцете му и всеки път, докато седеше до Уилем и го чакаше да
провери за следи от бръснач, се чувстваше все по-разстроен и унизен.
Откакто бе обещал на Уилем да опита, беше минал около месец,
когато една вечер той разбра, че не се справя, че няма с какво да
притъпи желанието. Денят бе неочаквано богат на спомени, сякаш
завесата, отделила минало от настояще, бе съвсем изтъняла. Цяла
вечер той бе виждал сякаш с периферното си зрение откъслечни сцени

544
и по време на вечерята се бе мъчил да не се поддава, да не се оставя да
се понесе из плашещия познат сенчест свят на спомените. Това бе
първата нощ, когато за малко да каже на Уилем, че не иска секс, накрая
обаче се бе сдържал и те все пак се любиха.
След това той се почувства изтощен. По време на секс винаги се
мъчеше да не се отнася надалеч, да запази присъствие. Когато в
детството се бе научил сякаш да напуска тялото си, клиентите се бяха
оплаквали на брат Лука:
— Очите му са като мъртви — казваха, това не им харесваше.
Калеб също му го бе заявявал.
— Събуди се — му беше казал веднъж и го бе шляпнал отстрани
по лицето. — Къде си?
Затова той правеше всичко възможно да участва, въпреки че от
това изживяването ставаше по-мъчително. Онази вечер лежеше и
гледаше Уилем, който спеше по корем, с ръце, пъхнати под
възглавницата, с лице, по-сурово насън, отколкото в будно състояние.
Той зачака, преброи до триста, после още веднъж до триста и така
мина един час. Щракна лампата до леглото и се опита да чете, но
единственото, което виждаше, беше бръсначът, единственото, което
чувстваше, бе как ръцете му са изтръпнали в очакване да го усетят,
сякаш в тях имаше не вени, а електрически кабели с пукащ по тях ток.
— Уилем — прошепна той и когато Уилем не му отговори, го
хвана за врата, Уилем отново не помръдна, затова той най-после стана
от леглото и отиде възможно най-тихо в гардеробната, откъдето извади
плика, беше се научил да го държи във вътрешния джоб на едно палто,
сетне излезе от стаята, прекоси апартамента и след като се шмугна в
банята в другия край, затвори вратата. И тук имаше голяма душкабина,
той седна в нея, свали си тениската и се облегна на прохладния камък.
По китките му имаше толкова много застъпващи се белези, че от
разстояние ръцете му изглеждаха така, сякаш ги е топил в гипс, и
почти не личеше къде е правил опит за самоубийство: беше се рязал с
бръснача така, че раните да се сливат и да прикриват белезите.
Напоследък насочваше вниманието си към ръцете над лактите (не към
бицепсите, по които също имаше белези, а към трицепсите, където не
му носеше такова удовлетворение, той обичаше да вижда раните,
които си нанася, без да се налага да се извръща), сега обаче направи

545
предпазливо дълги разрези по левия си трицепс, като броеше в такт с
дъха си секундите, необходими, за да ги нанесе.
Натисна бръснача четири пъти по левия и три по десния и докато
правеше с отмалели от сладка слабост ръце четвъртия, вдигна очи и
видя на вратата Уилем, който го наблюдаваше. През всичките
десетилетия, откакто си нанасяше с бръснач рани, никой не бе
присъствал, никой не го беше виждал с очите си, затова той спря
внезапно, толкова стъписан беше от това нахълтване в личното му
пространство.
Уилем не каза нищо, но докато вървеше към него, той трепна,
притисна се към стената на душкабината и вцепенен и ужасен, зачака
какво ще се случи оттук нататък. Видя как Уилем прикляква и
издърпва внимателно от ръката му бръснача — за миг и двамата
застинаха в това положение, и двамата втренчени в бръснача. А после
Уилем се изправи и внезапно, без предупреждение си разряза с
бръснача гърдите.
Тогава вече той трепна, върна се към живот.
— Не! — извика и се помъчи да се изправи, но нямаше сили и
падна. — Недей, Уилем!
— Мамка му — кресна Уилем. — Мамка му.
Но въпреки това си разразя втори път гърдите, точно под раната,
останала от първия.
— Престани, Уилем! — развика се той едва ли не разплакан. —
Уилем, престани! Нараняваш се!
— О, така ли? — попита Уилем и от блесналите му очи той
разбра, че и Уилем е напът да се разплаче. — Виждаш ли какво е,
Джуд?
И се разряза трети път, пак с ругатни.
— Уилем — простена той и се метна да го хване за краката, но
Уилем се отдръпна. — Моля те, спри. Моля те, Уилем.
Молеше и молеше, но Уилем спря чак след шестата рана, когато
се свлече до отсрещната стена.
— Мамка му — простена тихо, като се преви на две и се хвана
през тялото. — Мамка му, боли. — Той се спусна с плика, за да
помогне на Уилем да промие раните, но Уилем се дръпна. — Остави
ме на мира, Джуд — каза.
— Но трябва да ги превържеш — обясни той.

546
 — Ти се превързвай — тросна се Уилем, все така без да го
поглежда. — Само това оставаше да го превръщаме в тъп ритуал да си
превързваме взаимно раните, които сами сме си нанесли.
Той отскочи назад.
— Не съм го предлагал — увери го, но Уилем не отговори, затова
той си проми раните и плъзна плика към Уилем, който, свъсен, също го
направи накрая.
Стояха така дълго, много дълго, Уилем все така наведен, а той
загледан в него.
— Съжалявам, Уилем — каза му.
— Господи, Джуд — възкликна след малко Уилем. — Наистина
боли. — Накрая го погледна. — Как изобщо издържаш?
Той сви рамене.
— Свиква се — обясни, а Уилем поклати глава.
— О, Джуд — пророни Уилем и той видя, че Уилем плаче
безмълвно. — Щастлив ли си изобщо с мен?
Той усети как нещо в него се прекършва и се разпада.
— Уилем — подхвана веднъж, после втори път. — Никога през
живота си не съм бил толкова щастлив.
Уилем издаде звук, по-късно той си даде сметка, че е било смях.
— Защо тогава се самонараняваш толкова често? — попита
Уилем. — Защо нещата загрубяха толкова?
— Не знам — промълви той тихо. После преглътна. — Сигурно
ме е страх, че ще си тръгнеш.
Това не бе цялата истина — той не можеше да каже цялата
истина, — но все пак бе част от нея.
— Защо пък ще си тръгвам? — попита Уилем, а после, след като
той не можа да отговори: — Значи е проверка? Какво се опитваш, да
видиш докъде можеш да стигнеш с мен и дали ще остана с теб ли? —
Той вдигна очи и си избърса сълзите. — Това ли е?
Той поклати глава.
— Може би — каза на мраморния под. — В смисъл
несъзнателно. Но… може би. Не знам.
Уилем въздъхна.
— Не знам как да те убедя, че няма да си тръгна, излишно е да
ме проверяваш — рече. Известно време и двамата мълчаха, после
Уилем си пое дълбоко въздух. — Джуд — продължи, — не мислиш ли,

547
че може би трябва да се върнеш за кратко в болницата? Колкото да…
знам ли… колкото да си изясниш нещата.
— Не — отсече той и от паниката на гърлото му заседна буца. —
Не, Уилем… нали няма да ме караш?
Уилем го погледна.
— Не — пророни. — Няма да те карам. — Той замълча. — Но ми
се иска.
Нощта някак отмина, някак започна новият ден. Той беше
толкова уморен, че чак залиташе, но отиде на работа. Караницата им
така и не приключи по някакъв окончателен начин — нямаше
изтръгнати насила обещания, нямаше и ултиматуми, — но през
следващите няколко дни Уилем не му говореше. Или по-точно: Уилем
говореше, но говореше за нищо.
— Приятен ден — пожелаваше на излизане сутрин и: — Как
мина денят? — питаше, щом се прибереше вечер.
— Добре — отвръщаше той.
Знаеше, че Уилем се чуди какво да прави и как да възприема
положението, затова гледаше да е възможно най-сдържан. Вечерно
време лежаха в кревата и вместо, както преди, да си говорят, и двамата
мълчаха — мълчанието им беше като трето същество, легнало между
тях, огромно, космато и стръвно, ако го закачаш.
На четвъртата вечер той не издържа и след като лежа в мълчание
към час — час и нещо, се претърколи през съществото и прегърна
Уилем.
— Уилем — прошепна, — обичам те. Прости ми. — Уилем не му
отговори, но той продължи: — Старая се — обясни му. — Наистина.
Изпуснах се, ще се старая повече. — Уилем пак не каза нищо и той го
притисна още по-силно до себе си. — Моля те, Уилем — рече. —
Знам, че ти е тежко. Моля те, дай ми още един шанс. Моля те, не ми се
сърди.
Той долови, че Уилем въздиша.
— Не ти се сърдя, Джуд — каза му. — И знам, че се стараеш.
Просто ми се иска да не се налагаше да се стараеш, иска ми се това да
не беше нещо, с което се бориш толкова яростно.
Сега беше негов ред да замълчи.
— И на мен ми се иска — отвърна накрая.

548
 След онази нощ е опитвал различни начини: да плува, разбира
се, но и късно нощем да прави нещо от тесто. Следи в кухнята винаги
да има брашно, захар, яйца и мая и докато чака да се опече каквото е
сложил във фурната, седи на масата в трапезарията и работи, а щом
хлябът, сладкишът или курабиите (които дава на асистента на Уилем
— да ги занесе на Харолд и Джулия) станат готови, вече почти се
зазорява, затова той се пъха обратно в леглото и спи час-два, докато го
събуди будилникът. Цял ден очите му парят от изтощение. Знае, че на
Уилем не му харесва той да се заседява по цяла нощ, за да пече
сладкиши, но знае и че Уилем предпочита все пак това пред другото,
така че не казва нищо. Той вече не може да се разсейва с чистене:
откакто се е пренесъл на Грийн стрийт, има домашна помощница,
госпожа Чжоу, която сега идва по четири пъти в седмицата и е
потискащо прилежна, толкова прилежна, че на него понякога му иде
съвсем преднамерено да изцапа колкото после да го почисти. Знае
обаче, че е глупаво, затова не го прави.
— Хайде да опитаме нещо — казва една вечер Уилем. — Щом се
събудиш и ти се прииска да се порежеш, будиш и мен, чу ли? Колкото
и да е часът. — Той го гледа. — Хайде да опитаме! Заради мен.
И той го прави най-вече защото му е любопитно какво ще
предприеме Уилем. Една нощ, много късно, го побутва по рамото и
когато Уилем отваря очи, му се извинява. Но Уилем клати глава, после
се премества върху него и го притиска толкова силно, че му е трудно да
диша.
— Дръж ме — подканя Уилем. — Все едно падаме и от страх сме
се вкопчили един в друг.
Той притиска Уилем толкова силно, че усеща как мускулите от
гърба му до върховете на пръстите оживяват, толкова силно, че усеща
как сърцето на Уилем бие до неговото, усеща гръдния му кош до своя,
усеща как стомахът му се издува от въздуха и после спада.
— По-силно — приканва Уилем и той се подчинява, докато
ръцете му се уморяват, а сетне изтръпват, докато тялото му се отпуска
от умора, докато той усеща, че наистина пада: първо през матрака, а
после през рамката на леглото, през самия под, усеща как преминава
бавно през всички етажи в сградата, които поддават и го поглъщат като
пихтия. Той се спуска през петия етаж, където семейството на Ричард
сега е складирало купчини марокански плочки, през четвъртия етаж,

549
който е празен, през апартамента на Ричард и Индия и през ателието на
Ричард, после през първия етаж и басейна, след това надолу и надолу,
нататък и нататък, през тунелите на метрото, покрай скали и наноси,
през подземни езера и океани нефт, през пластове изкопаеми и шисти,
докато започва да се носи из огъня в самото ядро на Земята. И през
цялото време Уилем е вкопчен в него, и след като хлътват в огъня, те
не изгарят, а се топят, сливат се заедно с краката, гърдите и главите си
в едно същество. Когато на другата сутрин се буди, Уилем вече не е
върху него, лежи отстрани, но пак двамата са с преплетени крайници и
той се чувства леко замаян, олекнало му е, понеже не само не се е
рязал с бръснача, но и е спал дълбоко, две неща, които не е правил от
месеци. Онази сутрин се чувства пречистен и освежен, сякаш е
получил поредната възможност да живее правилно.
Но не може, разбира се, да буди Уилем всеки път, щом има нужда
от него: ограничава се с по веднъж на десет дни. През другите шест-
седем тежки нощи в тези десетдневни отрязъци се оправя сам: плува,
меси нещо, готви. Има нужда от физически труд, за да притъпи
желанието — Ричард му е дал ключ от ателието и някои нощи той
слиза по пижама долу, там Ричард му е оставил задача, която се
повтаря безсмислено, но и му помага и в същото време е съвсем
загадъчна: едната седмица той реди по размер гръбнаци на птици,
другата — според цвета, кожите на порове, лъскави и леко мазни,
струпани на купчинка. Покрай тези задачи си спомня как преди години
четиримата са разплитали в почивните дни кичури коса за Джей Би и
му се иска да каже на Уилем за тях, но не може, разбира се. Накарал е
Ричард да обещае, че и той няма да споменава на Уилем, ала знае, че
Ричард също е леко притеснен от нещата — забелязал е, че никога не
му е възлагал задачи, за които трябват бръсначи, ножици или ножове, а
това е показателно, ако отчетем колко често опира Ричард в работата
си до остри предмети.
Една вечер той надзърта в стара кутия от кафе, оставена върху
писалището на Ричард, и вижда, че е пълна с остриета: малки, със
заострени ъгли, големи с вид на длета, и най-обикновени,
правоъгълни, каквито предпочита и той. Бръква внимателно в кутията,
загребва в шепата си от остриетата, гледа ги как се сипят от дланта му.
Взима едно от правоъгълните и го пъха в джоба на панталона си, но
когато накрая се кани да си тръгне — толкова изтощен, че подът под

550
него се клати, — връща бавно острието на мястото му. В часовете,
когато будува и се прокрадва из сградата, понякога се чувства демон,
предрешен като човек — само нощем не е опасно да смъкне костюма,
който от немай-къде носи през деня, и да разкрие истинската си
същност.
После идва вторник, ден, когато сякаш е лято, последният на
Уилем в града. Сутринта той тръгва рано на работа, но се прибира по
обяд, за да се сбогува.
— Ще ми липсваш — казва както винаги на Уилем.
— Ти на мен повече — уверява го както винаги Уилем, а после,
пак както винаги: — Нали ще се грижиш за себе си?
— Да — отвръща той, без да го пуска. — Обещавам.
Долавя как Уилем въздиша.
— Не забравяй, можеш да ми звъниш винаги, колкото и да е
часът — подканва Уилем и той кима.
— Върви — казва му. — Всичко ще бъде наред.
А Уилем въздиша още веднъж и тръгва.
Неприятно му е, че Уилем заминава, но в същото време е и
развълнуван: от егоистични подбуди, а също, защото му е олекнало,
защото е щастлив, че Уилем работи толкова много. Миналият януари,
след като се прибраха от Виетнам, точно преди да замине за снимките
на „Дуети“, Уилем ту нервничеше, ту изпадаше в привидна
самоувереност и макар той да се стараеше да не обсъжда с него
съмненията му, знаеше колко притеснен е Уилем. Знаеше, че колкото и
да твърдеше обратното, Уилем е притеснен, че първият му филм, след
като съобщиха за връзката си, е гей филм. Знаеше, че Уилем е
притеснен, задето режисьорът на един научнофантастичен трилър, в
който той искаше да се снима, не му е върнал обаждането бързо, както
е очаквал (въпреки че накрая все пак се беше обадил и всичко беше
приключило както искаше Уилем). Знаеше, че Уилем се притеснява от
сякаш несекващия поток статии, от неспирните молби за интервюта, от
догадките и телевизионните предавания, от клюкарските колонки и
материалите на първа страница, с които ги посрещнаха при
завръщането им в Щатите и които, както им бе обяснил Кит, те нямаха
сили да контролират или да спрат: не можеха да направят друго, освен
просто да чакат хората да се отегчат от темата, а дотогава вероятно
щели да минат доста месеци. (Като цяло Уилем не четеше какво пишат

551
за него, но материалите ги заливаха отвсякъде: щом включеха
телевизора или компютъра, щом отвореха вестника, се натъкваха на
нови и нови публикации за Уилем и какво представлявал той сега.)
Когато разговаряха по телефона — Уилем от Тексас, той от Грийн
стрийт, — се усещаше, че Уилем внимава да не говори много за
тревогите си, да не би той да се почувства виновен.
— Кажи ми, Уилем — промълви накрая. — Обещавам ти, няма
да виня себе си. Заклевам се.
И след като в продължение на една седмица го повтаря, Уилем
все пак му каза накрая и макар че той пак се почувства виновен —
ходеше да се наранява след всеки от тези разговори, — не поиска от
Уилем някакви уверения, не направи така, че на Уилем да му стане още
по-зле, само слушаше и се стремеше, доколкото е възможно, да го
утешава. „Браво на теб — хвалеше се той сам себе си, след като
затвореха, задето и този път — въпреки страховете — си е държал
устата затворена. — Добре се справи.“ По-късно забиваше острието на
бръснарското ножче в някой от белезите си и надигаше с ъгълчето
тъканта, докато не стигнеше меката плът отдолу.
Смята го за добър знак, че филмът, който сега Уилем снима в
Лондон, е, както би се изразил Кит, гей филм.
— При други обстоятелства щях да откажа — обясни Кит на
Уилем. — Но сценарият е много добър, няма как да го подмина.
Филмът се казва „Отровената ябълка“ и е за последните години
от живота на Алън Тюринг, когато той е задържан за непристойно
поведение и кастриран с химикали. Тюринг му беше идол, разбира се
— като на всички математици, — и той бе трогнат едва ли не до сълзи
от сценария.
— Трябва да участваш, Уилем — му беше казал.
— Не знам — бе отвърнал с усмивка Уилем, — поредният гей
филм.
— „Дуети“ наистина пожъна успех — напомни той на Уилем и
това си беше самата истина: успехът надмина всички очаквания, но
подобен спор нямаше особен смисъл, защото той знаеше, че Уилем
вече е решил да се снима във филма, и се гордееше с него, вълнуваше
се като малко дете, както за всички филми с Уилем.
В събота след заминаването на Уилем се отбива Малкълм, който
го качва на колата и двамата поемат на север, към покрайнините на

552
Гарисън, където строят къща. Преди три години Уилем е купил
парцела — двеста и осемдесет декара със свое езеро и гора — и тези
три години той е пустеел. Малкълм направи проект и Уилем го одобри,
но така и не бяха казали на Малкълм, че може да започва. А една
сутрин преди около година и половина той бе заварил Уилем на масата
в трапезарията — разглеждаше чертежите на Малкълм.
Без да вдига очи от листовете, Уилем му бе протегнал ръка, той я
бе поел и бе оставил Уилем да го притегли при себе си.
— Според мен трябва да го направим — обясни Уилем.
И така, срещнаха се отново с Малкълм и той бе изработил нов
план: първата къща бе на два етажа и наподобяваше модернистична
солница, а втората беше само на един етаж и бе почти изцяло стъклена.
Той предложи да я плати, но Уилем отказа. Впуснаха се да спорят,
Уилем изтъкна, че не помага с поддръжката на Грийн стрийт, той пък
напомняше, че не е важно.
— Джуд — каза накрая Уилем, — никога не сме се карали за
пари. Нека не започваме сега.
И той знаеше, че Уилем е прав: приятелството им никога не се
беше измервало с пари. Когато нямаха пукнат грош, никога не говореха
за пари — открай време, каквото и да изкараше, той смяташе, че то
принадлежи и на Уилем — и сега, когато разполагаха със средства, пак
смяташе така.
Преди осем месеца, когато Малкълм направи първата копка,
двамата с Уилем бяха отишли на парцела и бяха тръгнали да се
разхождат из него. Онзи ден той се чувстваше необичайно добре и
дори бе разрешил на Уилем да го държи за ръка, докато се спускаха по
полегатия хълм, на който щеше да се намира къщата, и след като
завиха наляво, поеха към гората, притиснала в обятията си езерото.
Гората бе по-гъста, отколкото си бяха представяли, по земята имаше
толкова много борови иглички, че краката им потъваха, сякаш почвата
отдолу бе направена от каучук, от нещо податливо, напомпано до
средата с въздух. На него му беше трудно да върви по такъв терен и
той се хвана не на шега за ръката на Уилем, но когато Уилем го попита
иска ли да спре, поклати глава. След двайсетина минути вече почти
бяха заобиколили езерото и излязоха на поляна като от приказка: от
върхарите на елите небето горе изглеждаше тъмнозелено, земята долу

553
пък бе застлана с килима на игличките. Тогава те спряха и се огледаха,
а Уилем пророни тихо:
— Ето тук трябва да я построим.
Той се усмихна, но нещо вътре в него се прекърши, той изпита
чувството, че всичките му нерви са издърпани през пъпа, понеже си
спомни за онази, другата гора, където навремето мислеше, че някой
ден ще живее, и си даде сметка, че най-после има всичко това: къща в
гората с вода наблизо и с човек, който го обича. Тогава потрепери, по
цялото му тяло премина тръпка и Уилем го погледна.
— Студено ли ти е? — попита.
— Не — отговори той, — но хайде да вървим нататък.
И те продължиха.
Оттогава избягва гората, но обича да идва на строежа и да работи
отново с Малкълм. В края на всяка седмица тук идва някой от двамата,
той или Уилем, макар да знае, че Малкълм предпочита него, понеже
като цяло Уилем не се вълнува от подробностите. Той вярва на
Малкълм, но Малкълм не иска да му вярват: иска да има до себе си
човек, на когото да покаже сребристия мрамор на жилчици, който е
открил в малка каменоломна край Измир, и да поспори колко да сложи,
така че да не тежи, човек, когото да накара да подуши кипариса от
Гифу, изписан специално за ваната в банята, и да огледа предметите —
чукове, гаечни ключове, клещи, — които е вместил като трилобити в
циментовите подове. Освен къщата и гаража има открит басейн и в
пристройката закрит: къщата щеше да бъде готова след малко повече
от три месеца, а басейнът и пристройката — напролет.
Сега той върви из къщата заедно с Малкълм, прокарва длани по
повърхностите, слуша как Малкълм дава указания на собственика на
строителната фирма кое как да се направи. Както винаги, е възхитен от
Малкълм по време на работа: никога не се уморява да гледа
приятелите си, докато работят, но преображението на Малкълм е най-
вдъхновяващо, по-вдъхновяващо и от ролите на Уилем. В такива
мигове той си спомня колко внимателно и прилежно Малкълм е правил
въображаемите си къщи, колко сериозно е подхождал, веднъж във
втори курс Джей Би се бе надрусал и беше подпалил (както той
твърдеше по-късно, без да иска) един такъв макет, а Малкълм се ядоса,
обиди се много и за малко да се разплаче. Изхвърча от общежитието,

554
той също хукна навън и поседя заедно с него в студа на стъпалата пред
библиотеката.
— Знам, че е глупаво — бе споделил Малкълм, след като се бе
поуспокоил. — Но те значат много за мен.
— Разбирам — бе отвърнал той. Винаги бе харесвал къщите на
Малкълм, още пазеше първата къщичка, която Малкълм му бе
направил преди толкова години за седемнайсетия рожден ден. — Не е
глупаво.
Знаеше какво означават за Малкълм къщите: с тях той
утвърждаваше властта си, те му напомняха, че колкото и несигурен да
е животът, има едно, което е изцяло в негови ръце и което винаги ще
изразява всичко, каквото той не може да каже с думи.
— От какво толкова се притеснява пък Малкълм? — питаше
Джей Би, ако Малкълм нервничеше за нещо, той обаче знаеше:
Малкълм се притесняваше, защото да си жив, означава да се
притесняваш. Животът беше плашещ, непознаваем. Дори парите на
Малкълм не му даваха пълна защита. Животът щеше да му се случва и
той щеше да бъде принуден да се опитва да намира отговори, точно
като всички останали. Всички те — Малкълм с неговите къщи, Уилем
с неговите приятелки, Джей Би с неговите бои, той с неговите
бръсначи — търсеха утеха, нещо, което да си е само тяхно, нещо, за
което да се хванат в този ужасяващо огромен неразбираем свят с
неумолимостта на минутите, часовете, дните.
Напоследък Малкълм проектира все по-малко жилищни сгради,
всъщност го виждат все по-рядко. Сега „Белкаст“ има филиали в
Лондон и Хонконг и въпреки че Малкълм се занимава най-вече с
проектите в Америка — в момента проектира новото крило на музея в
някогашния им колеж, — често отсъства. Но се е заел лично със
строежа на къщата им и никога не пропуска и не отменя срещите им.
Когато си тръгват от парцела, той хваща Малкълм за рамото.
— Мал — казва, — не знам как да ти благодаря.
А Малкълм се усмихва.
— Това ми е любимият проект, Джуд — отвръща. — За
любимите ми хора.
След като се връщат в града, той оставя Малкълм в Кобъл Хил,
после се насочва по моста на север, към кантората. Още едно нещо,
което в отсъствието на Уилем му доставя удоволствие: когато Уилем го

555
няма, той може да се заседява до по-късно и за по-дълго на работа. Без
Лушън в кантората е и по-приятно, и по-неприятно — по-неприятно,
защото, макар и още да се вижда с Лушън, който по думите му се е
посветил след пенсионирането на това да се преструва, че обича да
играе голф в Кънектикът, му липсват всекидневните им разговори,
липсват му опитите на Лушън да го предизвика и да го извади от
равновесие, по-приятно, защото е установил, че с удоволствие
ръководи отдела, участва в работата на комисията по
възнагражденията в кантората, всяка година решава как да се
разпредели накрая годишната печалба.
— Кой да предположи, че си такъв властолюбец, Джуд! —
възкликна Лушън, след като си го призна, а той възрази: не било така,
и обясни на Лушън, че просто му е хубаво да вижда какво са
постигнали през годината, как часовете и дните в кантората —
неговите и на всички останали, — са се превърнали в числа, а тези
числа — в пари, а тези пари — в нещата, с които живеят колегите му:
къщите, таксите за училищата и университетите, парите за отпуска и
за колите. (Тази част не я каза на Лушън. Той щеше да го помисли за
романтик и да му дръпне ехидна лекция, че е склонен към сълзливост.)
„Роузън Причард“ открай време беше важен за него, но след
Калеб се превърна в нещо, без което не може. В живота в кантората го
оценяваха само по делата, които е осигурил, по работата, която е
свършил: там той нямаше минало, нямаше недостатъци. Там животът
му започваше от Юридическия факултет и постигнатото в него и
завършваше с всекидневните постижения, с годишните отчети на
отработените часове, с всеки нов клиент, когото е привлякъл. В
„Роузън Причард“ нямаше място за брат Лука, за Калеб, доктор
Трейлър, манастира и дома: там те бяха несъществени, странични
подробности, нямаха нищо общо с човека, в който той се беше
превърнал. Там той не беше човекът, който се спотайва в банята, за да
си нанася сам рани с бръснача, там всичко се свеждаше до числата:
едното показваше колко пари е привлякъл, другото — за колко часа му
е било платено, третото — колко души е ръководил, четвъртото — с
какви суми ги е възнаградил. Така и не можеше да го обясни на
приятелите си, които се изумяваха и го съжаляваха, задето работи
толкова много — нямаше как да им каже, че именно в кантората,
заобиколен от работа и хора, за които знаеше, че според тях са

556
абсурдно скучни, се чувства в най-голяма степен човек, достоен и
неуязвим.
По време на снимките Уилем се прибира на два пъти за дълги
уикенди, но първия той е болен, има вирусно разстройство, а втория
Уилем има бронхит. Ала и двата пъти — всеки път, когато чува, че
Уилем влиза в апартамента и го вика — трябва да си напомня, че това е
неговият живот и че в този живот Уилем се прибира при него. В такива
моменти му се струва, че с отхвърлянето си на секса се държи като
скъперник, че сигурно греши, когато си спомня за него като за нещо
отблъскващо, че дори да не е така, просто трябва да опитва повече, да
се самосъжалява по-малко. „Я се стегни — ругае се, когато в края на
тези уикенди целува на сбогуване Уилем. — Само да си посмял да
съсипеш всичко. Само да си посмял да се оплакваш за нещо, което
дори не заслужаваш.“
А после една нощ по-малко от месец преди окончателното
завръщане на Уилем той се събужда с убеждението, че е в кабина на
огромен камион, че лежи на мръсен син юрган, сгънат на две, и че
всяка кост в тялото му се клати, докато камионът се движи по
магистралата. О, не — мисли си, — о, не, после става, отива бързо при
пианото и изсвирва всички клавирни творби на Бах, за които се сеща,
безредно, прекалено силно и прекалено бързо. Спомня си за една
притча, която брат Лука му е разказвал веднъж, по време на един от
уроците по пиано — за старица, която свирела на свирката си у дома
все по-бързо и бързо, така че дяволчетата пред вратата й да танцуват
вихрен танц, от който накрая да станат на пихтия. Брат Лука му я беше
разказал, за да онагледи защо трябва да ускори темпото, но образът му
хареса и понякога, усети ли, че някой спомен се е вкопчил в него, за да
го прогони, да го отпъди, той пее или свири, а споменът се махна, все
едно музиката е щит между тях.
Беше в първи курс в Юридическия факултет, когато животът
започна да изниква пред него като спомени. Всеки ден, докато
вършеше нещо — готвеше вечеря, описваше книгите в библиотеката,
правеше глазурата на някоя торта в „Батър“, търсеше статия за Харолд,
— изневиделица изникваше сцена, нямо представление, предназначено
единствено за него. В онези години спомените наподобяваха не
разкази, а платна и дни наред той виждаше все едно и също: диорама с
брат Лука върху него или с някой от възпитателите в дома, сграбчил го,

557
докато той е минавал покрай него, с клиент, който вади от джобовете
си дребните монети и ги слага в чинийката, оставена за целта от брат
Лука върху нощното шкафче. Случваше се спомените да са още по-
кратки и смътни: синият чорап с глави на кончета, с който някой от
клиентите е легнал в леглото, първата храна, която доктор Трейлър му
е дал във Филаделфия (бъргър, хартиена фунийка с пържени картофи),
прасковената на цвят вълнена възглавница в стаята му в къщата на
доктор Трейлър, която, погледнеше ли я, му заприличваше на
разкъсана плът. Веднага щом тези спомени се появяха, той
установяваше, че е загубил ориентация: винаги се искаше малко време,
докато осъзнае, че тези сцени са не просто от живота му, че те са
самият му живот. В онези дни позволяваше да го прекъснат и имаше
периоди, когато той се отърсваше от унеса и виждаше ръката си,
застинала с пластмасовия шприц с глазурата над някоя сладка или
хванала книгата, изтеглена само до средата от лавицата. Именно тогава
започна да осъзнава колко много от живота си се е научил просто да
заличава дори броени дни след като се е случило, осъзна и че по някое
време е изгубил тази способност. Знаеше, че това е цената на
насладата от живота, че ако иска да не пропуска нещата, в които сега
намира удоволствие, трябва да плати за тях. Защото колкото и
вероломни да бяха спомените, животът, който се връщаше парче по
парче при него, той знаеше, че ще ги изтърпи, ако това означаваше да
има и приятели, ако и занапред се радваше на възможността да намира
утеха в другите.
Възприемаше се като едва забележима пролука между световете,
където от преобърнатата пръхкава земя на тънка струйка излиза нещо
погребано в нея, за да увисне пред него, да зачака той да го види и да
го приеме като свое. Самата им поява си беше истинско
предизвикателство. „Ето ни и нас — сякаш му казваха. — Нима
наистина си въобразяваше, че ще те оставим да си идеш? Наистина ли
си въобразяваше, че няма да се върнем?“ В крайна сметка той бе
принуден да признае колко много неща е редактирал — редактирал и
пренареждал, променял, за да ги преглътне по-лесно — дори от
последните няколко години: филмът, който е гледал в първи курс за
двама полицаи, дошли да кажат на един студент в колежа, че мъжът,
който го е наранил, е починал в затвора, изобщо не е филм — това е
животът му и именно той е студентът, стоял на двора пред

558
общежитието, двамата полицаи са мъжете, които онази вечер са го
намерили на полето и са задържали доктор Трейлър, а после са го
завели в болницата и са направили всичко по силите си да вкарат
доктор Трейлър зад решетките, сетне са го издирили и са дошли да му
съобщят лично, че вече няма от какво да се страхува.
— Хубаво местенце — бе казал един от полицаите, докато бе
оглеждал красивото университетско градче, старите тухлени сгради,
където човек можеше да се разхожда и да бъде в пълна безопасност. —
Гордеем се с теб, Джуд.
Той обаче беше замъглил този спомен, беше го променил така, че
полицаят казваше само „Гордеем се с теб“, без да се обръща към него
по име, точно както бе заличил и паниката, която, както помнеше, бе
усетил остро въпреки новината, страха, че по-късно някой ще попита
какви са тези мъже, с които е разговарял, гадното усещане колко
сбъркан е бил животът му в миналото, което нахълтваше едва ли не
физически в настоящето му.
Накрая се бе научил да се справя със спомените. Не можеше да
ги спре — след като бяха изникнали, нямаха край, — но вече ги
посрещаше по-подготвен. Вече знаеше как да постави диагноза, да
определи мига или деня, когато със сигурност нещо ще го навести и
той трябва да измисли как да го посрещне: да реши какво иска то,
кавга, утеха или просто внимание? Трябваше да долови какъв вид
гостоприемство иска и тогава вече можеше да реши и как да го накара
да се махне, да се върне в онова, другото място.
Лесно се справя с малките спомени, но дните отминават, той чака
Уилем и усеща, че този спомен е като дълга змиорка, хлъзгава и
неуловима, която се гъне през него, удря с опашка по органите му, така
че той усеща спомена като нещо живо и мърдащо, месесто и мощно,
което блъска по вътрешностите му, по сърцето и белите дробове.
Понякога спомените бяха такива и те най-трудно се укротяваха и
озаптяваха, от ден на ден сякаш растяха вътре в него, докато накрая
той имаше чувството, че се състои не от кръв, мускули, вода и кости, а
от самия спомен, който се надува като балон и го запълва чак до
върховете на пръстите. След Калеб беше осъзнал, че има спомени,
които просто няма да успее да овладее, и не му остава друго, освен да
чака сами да се изтощят, да отплават обратно в мрака на подсъзнанието
му и да го оставят на мира.

559
 И така, той чака, оставя спомена — как е прекарал близо
половин месец по камиони в опит да стигне от Монтана в Бостън — да
се настани в него, сякаш съзнанието, тялото му са мотел и споменът е
единственият гост в тях. През този период най-голямото
предизвикателство пред него е да изпълни каквото е обещал на Уилем,
да не си нанася рани, затова си създава строга плътна програма за
часовете от полунощ до четири сутринта, най-опасните. В събота си
съставя списък какво ще прави във всеки от дните през следващите
няколко седмици, редува плуването с готвенето, свиренето на пиано,
правенето на сладкиши, работата у Ричард, реденето на старите дрехи,
неговите и на Уилем, чистенето на библиотеките, шиенето на копчета
на ризата на Уилем — смяташе да възложи на госпожа Чжоу, но защо
да не го свърши и той, съвсем по силите му е — и подреждането на
ненужните дребни неща, натрупали се в чекмеджето при печката:
връзки, лепкави ластичета, безопасни игли и кутийки кибрит. Приготвя
за завръщането на Уилем пилешки бульон и агнешки кюфтета и ги
замразява във фризера, меси тесто за няколко самуна хляб, които
Ричард да занесе в благотворителната кухня — двамата са в
управителния съвет и той помага със счетоводството. След като оставя
тестото да втаса, сяда на масата и чете романи, отдавна любими книги
с думи, сюжет и герои, които му вдъхват спокойствие и не се променят
и с които той е свикнал. Съжалява, че си няма домашен любимец —
безсловесно признателно куче, което пръхти и се усмихва,
невъзмутима котка, която го гледа укорно с присвити оранжеви очи,
друго дишащо същество в жилището, на което да говори, от чиито
тихи прокрадващи се стъпки да идва на себе си. Работи цяла нощ и
преди да се свлече и да потъне в сън, си нанася рани — една на лявата
ръка и втора на дясната, — а когато се буди, е уморен, но горд, че все
пак е невредим.
Но после до завръщането на Уилем остава половин месец,
споменът избледнява, изнася се до следващия път, когато ще дойде да
го навести, и хиените изникват отново. Или може би „изникват
отново“ не е съвсем точно, защото, веднъж доведени от Калеб в
живота му, те не са си тръгвали. Сега обаче не го преследват, тъй като
знаят, че не им се налага: животът му е необходна савана и той е
обкръжен от тях. Те лежат, проснати в жълтата трева, усукват се
лениво около долните клони на баобабите, разпрострени от стъблата

560
като пипала, и го гледат втренчено с пронизващите си жълти очи.
Винаги са там и след като двамата с Уилем са започнали да правят
секс, се множат и в лоши дни, а още повече — в дни, когато той се
страхува особено много от тях. В такива дни той усеща мустаците им,
докато се движи бавно по техните земи, усеща нехайното им
презрение: знае, че няма къде да избяга, знаят го и те.
И макар да чака с нетърпение почивките от секса, осигурявани
му от работата на Уилем, той си дава сметка, че не е разумно:
повторното навлизане в онзи свят винаги е трудно — така е още
откакто е бил дете, когато по-страшни от ритъма на секса са били само
промените в този ритъм.
— Изгарям от нетърпение да се прибера и да те видя — казва
Уилем при следващия им разговор и макар в гласа му да няма нищо
похотливо, макар Уилем да не е споменавал нищо за секс, той знае от
досегашния си опит, че вечерта, след като се прибере, Уилем ще
поиска секс, през първата седмица у дома ще го иска по-често от
обикновено, особено, при положение че и двата пъти, когато си е идвал
в почивка, са били болни ту Уилем, ту той.
— Аз също — отвръща той.
— Какво става с раните? — пита Уилем небрежно, сякаш се
интересува от кедрите на Джулия или от времето навън.
Пита винаги в края на всеки разговор, сякаш въпросът го
вълнува съвсем слабо и Уилем го задава само от любезност.
— Нищо — отвръща както винаги той. — Тази седмица само две
— добавя и това е самата истина.
— Браво, Джуди — мълви Уилем. — Слава богу. Знам, че е
трудно. Гордея се с теб.
В такива мигове винаги говори така, сякаш му е олекнало, сякаш
очаква да чуе — както вероятно и е — съвсем различен отговор:
„Положението не е розово, Уилем. Нощес си нанесох с ножчето
толкова много рани, че не си усещам ръката. Не се изненадвай, когато
ме видиш“. В такива случаи той се чувства истински горд, че Уилем му
се доверява толкова много и той може да му каже истината, но в
същото време се вбесява, страда с цялото си същество, че изобщо се
налага Уилем да го пита такива неща и това е нещо, с което се гордеят.
Други се гордеят с дарбите, с външния вид, със спортните постижения
на приятелите си, а ето че Уилем е принуден да се гордее с това, че

561
приятелят му е успял да прекара още една нощ, без да се обезобразява
с бръснарско ножче.
После накрая идва вечер, когато той е наясно, че усилията, които
хвърля, вече не помагат: изпитва потребност да се самонаранява много
и свирепо. Хиените вече са започнали да вият тихо, да надават резки
звуци, които сякаш идват от друга твар вътре в тях, и той е наясно, че
ще се успокоят само от болката му. Мисли как да постъпи: след
седмица Уилем ще си бъде у дома. Ако сега той си нанесе рани, до
завръщането на Уилем те няма да зараснат и Уилем ще се ядоса. Но
ако той не предприеме нещо… тогава не знае. Трябва да направи нещо,
трябва. Осъзнава, че е чакал твърде дълго, мислел е, че ще се справи, а
се оказа, че се е заблуждавал.
Става от леглото и отива през празния апартамент в тихата
кухня. Задачите за тази нощ: да направи сладки за Харолд, да подреди
пуловерите на Уилем, да се отбие в ателието на Ричард — светят в
бяло от плота, викат го, въпреки че той ги е загърбил, умоляват го да ги
изпълни, а спасението, което предлагат, е ненадеждно като хартията,
върху която са отпечатани. Той застива за миг, няма сили да се
помръдне, после отива бавно, без желание при вратата над
стълбището, вдига резето и след още миг колебание я отваря рязко.
Не го е правил от оная нощ с Калеб и сега се навежда през
отвора, гледа надолу към чернилката и вкопчен както онази нощ в
касата, се пита дали ще намери сили да го направи. Знае, че така ще
умилостиви хиените. Но в това има нещо унизително, крайно, мерзко и
той знае, че ако го направи, ще прекрачи някакъв вододел и ще се
превърне в човек, който трябва да бъде вкаран в болница. Накрая,
накрая се откопчва с трепереща ръка от касата, затръшва вратата, слага
рязко резето и се отдръпва.
На следващия ден в кантората слиза долу заедно с друг от
съдружниците — Санджай, и с един клиент, на клиента му се пуши.
Имат неколцина клиенти пушачи и когато те слизат долу, той също
отива с тях — така продължават срещата долу на улицата. Лушън си
имаше теория, че докато са с цигара в уста, пушачите се чувстват най-
добре, най-отпуснати са, а оттам и най-лесно се манипулират, и макар
навремето да се беше изсмял, сега знае, че Лушън вероятно е прав.
Онзи ден е в инвалидната количка, защото краката му са отекли,
макар и да му е много неприятно клиентите да го виждат обездвижен.

562
 — Повярвай, Джуд — му беше казал Лушън преди години,
когато той бе изразил на глас пред него притесненията си, — на
клиентите им е все тая дали стоиш прав, или седиш в инвалидна
количка, за тях ти винаги ще бъдеш гадняр, който ще им разкаже
играта, затова си седи на количката.
Навън е студено и не вали, от което по някаква причина краката
го болят по-малко, и докато тримата разговарят, той забелязва, че се е
втренчил като хипнотизиран в оранжевото огънче в края на цигарата
на клиента, което премигва срещу него и ту гасне, ту пак се разгаря,
докато мъжът си дръпва от дима и го издишва. Най-неочаквано той
знае какво ще направи, но веднага след тази мисъл идва тъпият удар в
стомаха му, понеже си дава сметка, че ще предаде Уилем и не само ще
го предаде, но освен това и ще го излъже.
Петък е и докато пътува с колата към Анди, той разработва плана
си, развълнуван и успокоен, че е намерил решение. Анди е в едно от
веселите си, заядливи настроения и той се оставя да бъде разсеян от
него, от необузданата му енергия. По някое време двамата заговарят за
краката му така, както говорим за досаден опърничав роднина, когото
обаче няма как да изоставим и който постоянно се нуждае от грижи.
„Старите копелдаци“ — ето как ги нарича Анди и когато го прави за
първи път, той избухва в смях, толкова точно е името с намека за
отчаяние, което непрекъснато заплашва да затъмни неизменната
неволна обич.
— Как са старите копелдаци? — пита и сега Анди, а той се
усмихва и отговаря:
— Мързи ги, както винаги, ми изсмукват всички жизнени сокове.
Но съзнанието му е запълнено и с онова, което смята да направи,
и когато Анди го пита:
— И какво има да каже за себе си по-добрата ти половинка?
Той се сопва:
— Какво имаш предвид?
Анди млъква и го гледа с любопитство.
— Нищо — отговаря. — Просто исках да разбера как е Уилем.
„Уилем“ — мисли си той и вече това, че е чул името му,
произнесено на глас, го изпълва с болка.
— Страхотно — мълви тихо.

563
 В края на прегледа Анди — както винаги — оглежда ръцете му и
този път — както и последните няколко пъти — сумти одобрително.
— Наистина си отрязал този навик — заявява. — Извинявай за
каламбура.
— Знаеш си ме — винаги се стремя към съвършенство — казва
той уж шеговито, но Анди се взира в очите му.
— Знам — изрича тихо. — Знам, че сигурно е трудно, Джуд. Но
се радвам наистина.
Докато вечерят, Анди се оплаква от новия приятел на брат си,
когото мрази.
— Анди — подхваща той, — не можеш да мразиш всички
приятели на Бекет.
— Знам, знам — отвръща Анди. — Само че този наистина е
много загубен, Бекет може да си намери нещо по-добро. Казах ти, че
произнася Пруст, както се пише на френски — Проуст, нали?
— Няколко пъти — потвърждава той и се подсмихва. Беше се
запознал с омразния нов приятел на Бекет — мил и весел начинаещ
ландшафтен архитект — преди три месеца, на един купон у Анди. —
Но, Анди, на мен ми се видя свястно момче. И обича Бекет. Пък и
наистина ли смяташ да обсъждаш с него Пруст?
Анди въздиша.
— Говориш като Джейн — тросва се кисело.
— Ами сигурно не е зле да послушаш Джейн — усмихна се той
отново. После се смее, от седмици не му е било толкова леко, и то не
само заради нацупеното лице на Анди. — Има и по-страшни
престъпления от това да не си на „ти“ с „На път към Суан“.
Докато се прибира с колата, мисли за плана си, после обаче си
дава сметка, че се налага да почака, защото смята да твърди, че се е
изгорил, докато е готвел, и ако нещо се обърка, пак ще опре до Анди,
който ще го попита как така е готвел, при положение че онзи ден са
вечеряли заедно. Значи, утре — мисли си той, — ще го направя утре. А
довечера може да прати на Уилем писмо по електронната поща, в което
да спомене, че ще се опита да изпържи банани, както ги обича Джей
Би: почти спонтанно решение, което ще доведе до ужасни последици.
„Знаеш, че душевноболните обмислят именно така плановете си
— напомня студеният му презрителен вътрешен глас. — Знаеш, че
такива планове може да прави само болен човек.“

564
 „Стига — прекъсва го той. — Стига. Щом знам, че това е
ненормално, значи не съм ненормален.“ При тези думи гласът избухва
в гръмогласен смях: на оправданията му, на логиката му като на
шестгодишно дете, на погнусата от думата „болен“ и страха, че могат
да му я лепнат. Но дори гласът, който присмехулно и нагло изразява
отвращението си от него, не е достатъчен, за да го спре.
На другата вечер той си слага тениска с къс ръкав, от онези на
Уилем, и отива в кухнята. Подрежда всичко, което му трябва: зехтина,
дългата дървена клечка. Пъха лявата си ръка до лакътя в мивката, все
едно е птица, която трябва да оскубе, и избира място няколко
сантиметра над дланта, после взима хартиената салфетка, която е
напоил със зехтин, и с нея прави върху кожата си кръг колкото кайсия.
Гледа няколко секунди лъскавото мазно петно и след като си поема
въздух, драсва клечката кибрит отстрани на кутията и държи пламъка
до кожата си, докато тя не се подпалва.
Болката е… какво е болката? След травмата няма и един-
единствен ден, когато да не е изпитвал болка. Понякога тя ту се
появява, ту го отпуска или е лека. Но винаги е там.
— Внимавай — все го предупреждава Анди. — Толкова си
свикнал с нея, че си изгубил способността да различаваш кога е знак за
нещо по-лошо. Дори по десетобалната система да я оценяваш с пет
или шест, ако изглежда така — говореха за една от раните по краката
му, около която той беше забелязал, че кожата е придобила отровно
сивкав, почти черен оттенък, цвета на тлението, — трябва да приемеш,
че повечето хора ще я оценят с деветка или десетка, и непременно,
непременно трябва да дойдеш при мен. Разбра ли?
Но той не е усещал от десетилетия болка като тази, затова пищи
и пищи. Из съзнанието му на вихрушка се носят гласове, лица,
откъслечни спомени, странни асоциации: миризмата на пушещ зехтин
го отвежда към спомен за ястие с печени funghi[1], което двамата с
Уилем са си поръчали в Перуджа, то пък го отвежда на изложба на
Тинторето, на която двамата с Малкълм са ходили във „Фрик“ още
преди да навършат трийсет, тя на свой ред го отвежда при момче в
дома, на което всички викаха Фрик, но той така и не е разбрал защо,
понеже момчето се е казвало Джед, това пък го насочва към нощите в
плевнята, а те извикват спомена за балата слама на обвита в мъгла
безлюдна ливада край Сонома, до която двамата с брат Лука са правели

565
секс, това пък го отвежда към и към, и към, и към. Той надушва
миризмата на изгоряло месо, изтръгнала го от унеса, и поглежда
трескаво към печката, сякаш е оставил на нея нещо, стек, който се гъне
в тигана, там обаче няма нищо и той си дава сметка, че миризмата идва
от него, от собствената му ръка, която се пече отдолу, затова най-сетне
посяга към чешмата, облива с плискаща се вода изгореното място, от
което се вдига мазен пушек, и се разпищява отново. След това посяга
диво с дясната си ръка — лявата още лежи безполезна в мивката,
сякаш е ампутирана и е сложена в бъбрековидно легенче, — сграбчва
кутията с морска сол от шкафчето над печката и с хлипове разтърква
върху изгореното място кристалчетата с остри ръбове, от което болката
се събужда с нова сила и се превръща в нещо, по-бяло и от бялото,
сякаш той се е вторачил в слънцето и е заслепен.
Когато идва на себе си, лежи на пода с глава, опряна в шкафчето
под мивката. Крайниците му треперят, тресе го, но му е студено, затова
се притиска към шкафчето, сякаш то е меко, сякаш ще го погълне.
Вижда под стиснатите си клепачи хиените, които си ближат муцуните,
сякаш наистина са го ръфали. „Доволни? — пита ги. — Доволни ли
сте?“ Те, разбира се, не могат да отговорят, но са замаяни и заситени,
той вижда как бдителността им е притъпена и големите им очи се
затварят доволно.
На другия ден вдига температура. Трябва му час, докато стигне
от кухнята до леглото, краката го болят, а той не може да се придърпва
на ръце. Унася се, но не спи, по-скоро ту губи съзнание, ту пак идва на
себе си, болката се плиска през него като прилив — понякога се
оттегля и той се буди, друг път го поглъща със сивите си мръсни
талази. Късно вечерта той се надига достатъчно, за да погледне ръката
си, на нея има голям сбръчкан кръг, черен и отровен, прилича на парче
земя, където той е изпълнявал ужасен окултен ритуал: може би е горил
на клада вещици. Правил е жертвоприношения с животни. Викал е
духове. Изобщо не прилича на кожа (пък и вече всъщност не е),
прилича на нещо, което никога не е било кожа: на дърво, на хартия, на
асфалт, които са били изпепелени.
В понеделник вижда, че мястото се инфектира. По обяд тръгва да
сменя превръзката, която е сложил предишната вечер, и когато я маха,
заедно с нея се откъсва и кожата, затова той захапва кърпичката за
горния джоб на сакото, за да не изпищи. Но от ръката му започват да

566
падат разни неща, съсиреци с гъстотата на кръв, ала с цвета на
въглища, той сяда на пода в банята и се клати напред-назад, още малко,
и ще повърне старата храна и стомашните киселини, докато ръката му
изхвърля болестта си, собствените си екскременти.
На другия ден болката се засилва и той си тръгва рано от работа,
за да отиде при Анди.
— Боже мой — казва Анди, след като вижда раната, а после
както никога мълчи, не продумва, от което той изпада в ужас.
— Можеш ли да я оправиш? — проронва: до този момент не е
смятал, че може да се нарани така, че после да не го оправят.
Изневиделица си представя как Анди му обяснява, че ще изгуби
ръката си, и първото, което му хрумва, е: какво ще кажа на Уилем?
Но:
— Да — казва Анди. — Ще направя каквото мога, после се
налага да влезеш в болница. Лягай.
Той се подчинява и оставя Анди да навлажни раната, да я промие
и превърже, оставя Анди да се извини, когато той вика от болка.
Остава там един час и когато накрая има сили да седне — Анди му е
бил инжекция, за да обезболи мястото, — двамата мълчат.
— Ще ми кажеш ли как си получил това изгаряне трета степен с
формата на съвършен кръг? — пита накрая Анди и без да обръща
внимание на ледения му сарказъм, той му декламира предварително
подготвената история: бананите, подпалената мазнина.
Пак настъпва тишина, различна по начин, който той не може да
обясни, но който не му харесва. Точно тогава Анди казва съвсем тихо:
— Лъжеш, Джуд.
— В смисъл? — пита с гърло, което внезапно е пресъхнало
въпреки портокаловия сок, който пие.
— Лъжеш — повтаря все така тихо Анди, а той слиза от
кушетката за прегледи — шишето със сока се изплъзва и се троши на
пода — и продължава нататък към вратата.
— Стой — вика Анди, а той е вцепенен, вбесен. — Мамка ти,
Джуд, казвай още сега. Какво си направил?
— Казах ти вече — отвръща той, — казах ти.
— Не си — упорства Анди. — Казвай какво си направил, Джуд.
Изречи думите. Кажи ги. Искам да чуя как ги казваш.

567
 — Казах ти вече — крещи той и се чувства ужасно, мозъкът му
блъска по черепа, краката му парят, сякаш са пълни с нажежени
железни слитъци, ръката му трепери, сякаш долепена до нажежен
казан. — Пусни ме да си ида, Анди. Пусни ме да си ида.
— Без тия — казва Анди, вече крещи. — Джуд, ти… ти… —
Анди спира, той също спира и двамата чакат какво ще каже Анди. —
Ти, Джуд, си болен — отсича Анди с гърлен трескав глас. — Ти си луд.
Държиш се като луд. С такова поведение могат да те заключат за
години, сигурно ще те заключат. Ти си болен, ти си болен и луд и се
нуждаеш от помощ.
— Как смееш да ме наричаш луд — крещи той, — как смееш. Не
съм, не съм.
Но Анди не му обръща внимание.
— Уилем се прибира в петък, нали? — пита, макар и вече да знае
отговора. — От довечера разполагаш с една седмица да му кажеш,
Джуд. С една седмица. След това вече му казвам аз.
— По закон не можеш да го направиш, Анди — крещи той и
всичко пред него се върти. — Ще те съдя за сума, от която…
— По-добре си погледни съдебните дела, адвокате — съска му в
отговор Анди. — „Родригес срещу Мета“. Отпреди две години. Ако
пациент, който е бил настаняван принудително в лечебно заведение, се
опита да си нанесе отново тежки рани, лекарят на пациента има
правото — не, задължението — да уведоми партньора или най-
близките роднини на пациента, независимо дали той е давал съгласие,
или не.
Тогава той млъква като онемял, а отвътре му ври и кипи от болка
и страх, от онова, което току-що му е казал Анди. Двамата още стоят в
кабинета, в кабинета, който той е посещавал толкова много пъти, но
сега усеща, че краката му се подкосяват, усеща как притесненията
надделяват и гневът отстъпва.
— Анди — казва и долавя молбата в гласа си, — много те моля,
не му казвай. Много те моля, недей. Ако му кажеш, ще ме напусне.
Докато го изрича, осъзнава, че е така. Не знае защо точно Уилем
ще го изостави — дали заради стореното, или защото го е излъгал, —
но знае, че ще го направи. Уилем ще го изостави, макар и той да е
направил каквото е направил, само и само да продължи да прави секс,

568
защото, спре ли да прави секс, знае, че тогава вече Уилем ще го
напусне.
— Не и този път, Джуд — отвръща Анди и въпреки че вече не
крещи, гласът му е мрачен и решителен. — Този път няма да те
покривам. Разполагаш с една седмица.
— Но това не е негова работа — казва той отчаян. — Само моя е.
— Точно там е въпросът, Джуд — изтъква Анди. — Че е негова
работа. Една връзка е точно това — толкова ли не си го разбрал
досега? Толкова ли не си разбрал, че не можеш да правиш каквото си
искаш? Толкова ли не си разбрал, че когато нараняваш себе си,
нараняваш и него?
— Не — клати той глава и се вкопчва с дясната ръка в масата за
прегледи, за да остане прав. — Не. Причинявам си го, за да не нараня
него. Правя го, за да го пощадя.
— Не — упорства Анди. — Ако опропастиш всичко, Джуд — ако
продължиш да лъжеш човек, който те обича, който наистина те обича,
който от самото начало не е искал друго, освен да те вижда такъв,
какъвто си, — тогава се сърди само на себе си. Сам ще си бъдеш
виновен. И ще бъдеш виновен не защото си такъв или онакъв, не
заради онова, което са ти причинили, не заради болестите, от които
страдаш, не заради начина, по който си представяш, че изглеждаш, а
заради начина, по който се държиш, защото не се доверяваш на Уилем
достатъчно, за да поговориш с него откровено, да проявиш към него
същата щедрост и вяра, които той винаги, винаги е проявявал към теб.
Знам, мислиш, че го щадиш, но не е така. Себичен си. Себичен,
вироглав и горд, че ще опропастиш най-доброто, което някога ти се е
случвало. Толкова ли не го разбираш?
За втори път онази вечер той е като онемял и чак тогава залита,
толкова уморен е, а Анди се пресяга, сграбчва го през кръста и
разговорът приключва.
По настояване на Анди прекарва следващите три нощи в
болницата. През деня ходи на работа, а вечерта се връща и Анди пак го
приема в болницата. Над него се поклащат два прозрачни плика, по
един за всяка ръка. В единия, както той знае, има глюкоза. Във втория
има нещо друго, нещо, от което болката става някак пухкава и мека, а
сънят — мастилен и застинал, като тъмносиньото небе в зимна

569
японска гравюра — по нея няма друго, освен сняг и притихнал
пътешественик със сламена шапка.
Петък е. Той се прибира у дома. Уилем ще си дойде някъде около
десет същата вечер и макар че госпожа Чжоу вече е почистила, той
иска да се убеди, че не са останали издайнически следи, че е скрил
всички улики, въпреки че извадени от контекста, тези улики — сол,
кибрит, зехтин, хартиени салфетки — не са никакви улики, те
олицетворяват съвместния им живот, те са неща, към които двамата
посягат всеки ден.
Още не е решил какво ще прави. Разполага с времето до
следващата неделя — бе измолил от Анди още девет дни, беше го
убедил, че се нуждае от тях заради празниците, защото другата сряда
отиват за Деня на благодарността в Бостън, — за да каже на Уилем или
(макар да не го изрича) да накара Анди да промени мнението си. И
двата сценария изглеждат еднакво невъзможни. Но той пак ще опита.
От няколко нощи спеше много и почти не му оставаше време да
измисли как да излезе от положението. Чувства, че разиграва
спектакъл сам на себе си с всички същества, заселили се вътре в него
— съществото с вид на пор, хиените, гласовете, — дебнат да видят как
ще постъпи, за да го порицаят, да му се присмеят и да му кажат, че
греши.
Сяда на канапето във всекидневната, за да почака, и когато
отваря очи, до него седи и Уилем, който му се усмихва и го вика, а той
го прегръща, като внимава да не притиска лявата ръка, и за миг всичко
изглежда възможно — и неописуемо трудно.
„Как съм карал без това“ — пита се.
И после: „Какво ще правя?“.
„Девет дни — натяква вътрешният му глас. — Девет дни.“ Но
той не му обръща внимание.
„Уилем — казва, както се е отпуснал в обятията му. — Прибра
се, прибра се. — Въздиша тежко с надеждата Уилем да не чуе колко
пресеклива е въздишката му. — Уилем — повтаря отново и отново,
като оставя името да запълни устата му. — Уилем, Уилем… само да
знаеш колко ми липсваше.“

570
 „Най-хубавото на заминаването е да се прибереш у дома.“ Кой ли
го е казал? Не той, но може и да е той — мисли си, докато обикаля из
апартамента. Обед е, вторник, утре заминават с колата за Бостън.
Ако си обичаш дома — а и да не го обичаш, — нищо не е така
мило, така уютно и прекрасно, както първата седмица вкъщи. През
тази седмица дори нещата, които те дразнят — алармата на кола,
писнала в три след полунощ, гълъбите, които са се струпали по
перваза зад леглото и ситнят напред-назад точно когато се опитваш да
спиш, — сякаш ти напомнят за всичко трайно, за това как животът,
твоят живот винаги ще ти разреши благодатно да се завърнеш в него,
колкото и да си се отдалечил, колкото и дълго да те е нямало.
Пак през тази седмица нещата, които харесваш, ти се струват със
самото си съществуване достойни за прослава: продавачът на
захаросани орехи на Кросби стрийт, който винаги ти маха в отговор на
поздрава, докато тичаш по време на кроса покрай него, фалафелът с
допълнителна порция маринована ряпа от фургона по-нататък на
пресечката, за който една нощ в Лондон се будиш с мисълта, че ти се е
приял, самият апартамент със слънчевата светлина, която през деня се
придвижва от единия до другия му край, с твоите вещи, храна, легло,
душ и миризми.
Освен това го има и човека, при когото се връщаш: неговото
лице, тяло, глас, мирис, допир, начина, по който изчаква да се
доизкажеш и колкото и дълго да говориш, не те прекъсва, начина, по
който усмивката му засиява бавно по лицето му, сякаш изгрява луна,
колко очевидно си му липсвал и колко очевидно е щастлив, че си се
върнал. Ако наистина ти е провървяло много, ги има и нещата, които
този човек е направил за теб, докато те е нямало: в шкафа, във фризера,
в хладилника те чакат храната, която обичаш, уискито, което обичаш.
Чака те и пуловерът, за който си смятал, че миналата година си
забравил в театъра, чист, сгънат и върнат на рафта. Ризата с
разхлабените копчета, но копчетата вече са зашити по местата си.
Пощата ти, струпана в единия край на бюрото, договорът ти за
рекламната кампания на една австрийска бира в Германия с поле,
където той ти е отбелязал какво да обсъдиш с адвоката си. И изобщо
няма да спомене за всички тези неща, от което ще разбереш, че ги е
направил наистина с удоволствие, ще разбереш, че една от причините
— малка, но все пак причина — да харесваш този апартамент и връзка

571
е, че другият човек винаги ти прави дом и ако му го кажеш, няма да се
засегне, ще му стане приятно, ти също ще бъдеш доволен, защото си го
казал от признателност. И в тези мигове — когато е минала близо
седмица от завръщането ти — ще се питаш защо толкова често
заминаваш и ще се замислиш дали догодина, след като си изпълниш
задълженията, да не останеш по-дълго там, където ти е мястото.
Но ти знаеш — знае го и той, — че постоянно ходиш някъде
именно и заради всичко това. След като съобщихте официално за
връзката с Джуд, Кит и Емил чакаха какво ще стане оттук нататък и
той бе обзет от същата неуверена, спохождала го и на младини: ами ако
никога вече не работи? Ако всичко приключи дотук? И макар че, както
виждаше сега, нещата си бяха продължили почти без засечки,
трябваше да мине година, докато той се убеди, че нищо не се е
променило, че положението му е същото, както преди, че и сега едни
режисьори го искаха, а други — не („Дрън-дрън — бе заявил Кит и той
му беше признателен, — всички ще искат да работят с теб“), че
откъдето и да го погледнеш, той си беше същият актьор, нито по-
добър, нито по-лош отпреди.
Но ако му беше разрешено да е същият актьор, не му беше
разрешено да бъде същият човек и през месеците, след като го обявиха
публично за гей — и не го опровергаха, той нямаше мениджър по
рекламата, който да пуска такива опровержения и признания, — той
осъмна с много лица, каквито не бе имал от дълго. Почти през цялата
си зряла възраст се озоваваше в обстоятелства, които изискваха да се
отървава от едно или друго свое лице: вече не беше брат, вече не беше
син. Но с едно-едничко откровение сега се бе превърнал в мъж гей, в
гей актьор, в много известен гей актьор, в много известен гей актьор,
който обаче не иска да става активист на движението, и накрая много
известен гей актьор, който предава каузата. Преди година — година и
нещо бе отишъл на вечеря с режисьор на име Макс, когото познаваше
от много години, и докато се хранеха, Макс се опита да го убеди да
държи реч на галавечеря в полза на една организация в защита на
правата на гейовете, на която да обяви, че е гей. Уилем открай време
подкрепяше организацията и каза на Макс, че за него ще бъде
удоволствие да връчи награда или да плати част от билетите — както
правеше от цяло десетилетие, — но няма да заяви пред всички, че е
гей просто защото не се смята за гей.

572
 — Уилем — каза Макс, — ти имаш връзка, сериозна връзка с
мъж. Именно това се нарича „гей“.
— Нямам връзка с мъж — възрази той и чу колко нелепо звучат
думите му. — Имам връзка с Джуд.
— О, боже — промърмори Макс.
Той въздъхна. Макс беше шестнайсет години по-възрастен от
него, беше навлязъл в зрелостта във време, когато отношението към
личните предпочитания вече се превръщаше в лично предпочитание, и
той разбираше доводите на Макс — и на други, които все го
притискаха, молеха го да си признае, че е гей, а после, щом той не го
правеше, го обвиняваха, че се мрази, че е страхливец и двуличник, че
се отрича сам от себе си, — разбираше, че е започнал да олицетворява
нещо, което никога не е искал да олицетворява, разбираше, че няма
значение дали иска, или не иска. Но пак не можеше да се реши.
Джуд беше споделил, че те с Калеб не са казвали на никого за
връзката си, и макар потайността на Джуд да бе породена от срам (а на
Калеб, както се надяваше Уилем, поне донякъде от вина), той също
чувстваше, че връзката му с Джуд не съществува за никой друг, освен
за тях, тя му се струваше нещо свято, нещо, дълго отстоявано и
неповторимо. Това, разбира се, беше нелепо, но той го чувстваше така
— да си актьор в неговото положение, в много отношения означаваше
да не принадлежи на себе си, другите да го укоряват, да спорят,
означаваше да го критикува всеки, решил да се изкаже за
способностите му, за външния му вид и играта му. Но връзката му
беше друго: в нея той играеше роля само за един човек, този човек
беше единствената му публика, това представление не го гледаше
никой друг, каквото и да си мислеха останалите.
Връзката му се струваше свята и защото едва наскоро — някъде
от половин година — той имаше чувството, че е уловил ритъма й.
Беше се оказало, че човекът, когото е смятал, че познава, в някои
отношения е съвсем друг, и му бе отнело известно време да прецени
колко още негови лица му предстои да види: сякаш фигурата, която
през цялото време е смятал за пентаграм, всъщност е додекаедър,
многостранен, с много лица, много по-сложен за измерване. Въпреки
това и през ум не му беше минавало да си тръгне: той стоеше
безусловно, от любов, от вярност, от любопитство. Но не беше лесно.
Всъщност понякога бе непоносимо трудно и в някои отношения си

573
оставаше трудно. Когато си бе обещал да не се опитва да променя
Джуд, беше забравил, че да разгадаеш някого, означава да искаш да го
промениш: да сложиш диагноза на проблема и после да не се опиташ
да го решиш, му изглеждаше не само вятърничаво, но и безнравствено.
Най-важният въпрос беше сексът: сексуалният им живот и
отношението на Джуд към него. Към края на десетте месеца, през
които двамата с Джуд вече бяха заедно и той го чакаше да стане готов
(най-дългият целибат, на който се бе подлагал, откакто беше навършил
петнайсет години, и който донякъде възприемаше като
предизвикателство към самия себе си, точно както други се отказват от
хляба или спагетите само защото са ги отказали приятелите или
приятелките им), той бе започнал да се притеснява не на шега накъде
отива всичко и дали сексът не е нещо, на което Джуд просто не е
способен. Той някак си знаеше, открай време знаеше, че Джуд е
претърпял насилие, че му се е случило нещо ужасно (или много
ужасни неща), но за свой срам все не успяваше да намери думите, с
които да го обсъди с него. Внушаваше си, че и да ги намери, Джуд пак
ще откаже да го обсъжда, докато не бъде готов, Уилем обаче знаеше, че
просто е малодушен, че малодушието му е единствената причина да
бездейства. Но после се прибра от Тексас и накрая те правиха секс, от
което му олекна, олекна му и че на него също му е било приятно, че не
е имало нищо скверно или неестествено, а когато се оказа, че в леглото
Джуд е много по-обигран, отколкото Уилем е очаквал, той си позволи
да изпита за трети път облекчение. Но все нямаше сили да се запита
защо Джуд е толкова опитен: дали Ричард не беше прав, че през цялото
време Джуд е водел двоен живот? Такова обяснение му се струваше
твърде елементарно. Но другата възможност — че Джуд е натрупал
този опит още преди да се запознаят, което ще рече, че това са уроци,
усвоени още докато е бил дете — направо го смазваше. И така, колкото
и виновен да се чувстваше, той не казваше нищо. Предпочиташе да
вярва на предположението, от което животът му не се усложняваше
излишно.
Една нощ обаче му се присъни, че двамата с Джуд тъкмо са
правили секс (наистина бяха правили) и че Джуд лежи до него и плаче,
мъчи се да не вдига шум и не успява, и дори насън Уилем разбра защо
Джуд плаче: защото мрази онова, което прави, мрази онова, което
Уилем го кара да прави. На другата вечер той попита Джуд без

574
заобикалки: „Харесва ли ти?“. И зачака, без да знае какъв ще бъде
отговорът, накрая Джуд бе отговорил с „да“ и на него за пореден път
му олекна: илюзията можеше да продължи, равновесието щеше да
остане непроменено и на него няма да му се налага да води разговор,
който не знае как да започне, камо ли пък как да насочва. Представи си
лодка, съвсем малка, която се клати бясно по вълните, но после пак се
закрепва и продължава спокойно нататък, макар че водата отдолу е
черна, гъмжи от чудовища и по нея плават водорасли, които с всяко
течение застрашават да запратят клетата малка лодка под повърхността
на океана, където тя ще се изгуби от поглед и ще изчезне завинаги.
Но от време на време, твърде рядко и произволно, за да открие
някаква последователност, имаше мигове, когато виждаше лицето на
Джуд, докато проникваше в него или след това, чувстваше мълчанието
му, непрогледно черно и пълно, сякаш газообразно, и тогава
осъзнаваше, че Джуд го е излъгал: че той му е задал въпрос, на който
има само един приемлив отговор, и Джуд му е дал този отговор, без
обаче да го мисли. Тогава той започваше да спори сам със себе си, да
се опитва да оправдае поведението си, а също да се укори за него. Но
ако бе пределно откровен, трябваше да признае, че има проблем.
Въпреки че не бе в състояние да определи какъв точно е този
проблем: в края на краищата, поискаше ли той секс, Джуд също винаги
искаше. (Макар че това само по себе си не беше ли вече
подозрително?) Никога обаче той не бе срещал човек, който да
отхвърля толкова рязко милувките преди това, който дори не иска да
обсъжда секса, който никога не изрича самата дума.
— Притеснявам се, Уилем — отвръщаше Джуд, ако той опиташе.
— Хайде просто да го направим.
Често имаше чувството, че се любят по часовник, че задачата му
е просто да свърши бързо и прилежно каквото има да върши и после да
не отваря дума за него. Притесняваше го не толкова, че Джуд не
получава ерекция, колкото странното усещане, което понякога го
обземаше — твърде противоречиво и неуловимо, за да бъде изразено с
думи, — че с всеки път, когато правят любов, той се чувства по-близък
с Джуд, докато Джуд се отдалечава от него. Джуд казваше каквото се
казва, издаваше каквито звуци се издават, бе мил и отзивчив и въпреки
това Уилем знаеше, че нещо, нещо не е наред. Направо не можеше да
се начуди, досега всички бяха много доволни от секса с него — какво

575
ставаше сега? Колкото и да е странно, от това му се правеше още
повече секс, искаше му се да намери отговорите, макар и да се
страхуваше от тях.
И както знаеше, че има проблем със сексуалния им живот, така
знаеше — знаеше, без да знае, знаеше, без да са му казвали, — че
самонараняването на Джуд е свързано със секса. При тази мисъл
винаги се разтреперваше, както от отколешните му изтъркани
оправдания — „Какви ги вършиш, Уилем Рагнаршон? Прекалено
глупав си, за да разбереш тези неща“, — с които отказваше да копае
по-надълбоко, да бръкне в това кълбо преплетени змии и стоножки —
миналото на Джуд, — за да открие в него дебелата книга с жълта
найлонова подвързия и тя да му обясни човека, за когото той си е
въобразявал, че познава из основи. И тогава си мислеше, че никой —
нито той, нито Малкълм, Джей Би, Ричард и дори Харолд, — не се е
престрашавал да опита. Те си бяха намерили други причини да си
спестят това изживяване и да не си мърсят ръцете. Анди беше
единственият човек, който не можеше да бъде упрекнат.
И въпреки това му беше лесно да се преструва, да подминава
каквото знае, защото през повечето време преструвките не му струваха
нищо, защото те бяха приятели, защото им беше хубаво заедно, защото
той обичаше Джуд, защото двамата имаха свой общ живот, защото
Джуд го привличаше, защото той го желаеше. Но съществуваше Джуд,
когото той познаваше на дневна светлина, на смрачаване и
развиделяване, и Джуд, който се вселяваше за няколко часа нощем в
приятеля му, и понякога той се опасяваше, че именно този Джуд е
истинският Джуд: Джуд, който бродеше сам като призрак из
апартамента, когото той бе наблюдавал как прокарва по ръката си
бръснача бавно, с очи, разширени от смъртна болка, до когото той така
и не намираше път, каквито и уверения да му даваше, каквито и закани
да отправяше. От време на време му се струваше, че именно този Джуд
всъщност дава насока на връзката им и когато се появява той, никой,
дори Уилем, не е в състояние да го отклони. Въпреки това упорстваше:
надяваше се да отпрати този Джуд със силата, непреклонността и
решителността на любовта си. Знаеше, че се вдетинява, но нима всяко
упорство не беше детинщина! Тук разполагаше само с едно оръжие:
упоритостта. Търпение, упоритост, любов: беше вярвал, че те са
достатъчни. Нямаше друг избор, освен да вярва, че те ще надделеят

576
над всеки от навиците на Джуд, колкото и стар и надлежно отстояван
да е той.
Случваше се да получава нещо като отчети за напредъка от Анди
и Харолд, и двамата му благодаряха всеки път, щом го видеха, което
според него беше излишно, затова пък насърчително, защото
означаваше, че в крайна сметка не си въобразява, че вижда промени у
Джуд — по-голяма откритост, не толкова изразена срамежливост. Но в
същото време се чувстваше много сам, сам с новите си подозрения за
Джуд и сериозността на проблемите му, сам с мисълта, че не може или
не иска да подходи правилно към тези проблеми. Няколко пъти бе на
косъм от това да се свърже с Анди и да го пита как да постъпи, да
поиска от него да потвърди, че взима правилните решения. Но не го
направи.
Вместо това остави вроденият му оптимизъм да притъпи
страховете, да превърне връзката им в нещо, като цяло радостно и
слънчево. Често се стъписваше от усещането — обземало го и на
Лиспенард стрийт, — че си играят на къща, че изживява някаква
момчешка приумица да избяга заедно с най-добрия си приятел от света
и неговите правила и да заживее в някакво неподходящо, но затова пък
просторно и уютно място (вагон на влак, къща на дърво), което не е
предназначено за дом, ала се е превърнало благодарение на
споделената убеденост на заселилите се в него. Господин Ървин все
пак се е оказал донякъде прав — мислеше си той в такива дни, когато
животът му заприличваше на купон с преспиване, продължил близо
три десетилетия и дал му вълнуващото усещане, че са си тръгнали с
нещо голямо, с нещо, което се е очаквало да изоставят отдавна: ходиш
по купони и някой казва нещо смешно, ти поглеждаш през масата, той
също те поглежда с безизразно лице и вежда, вдигната едва-едва, та се
налага да пийнеш набързо малко вода, защото те е напушил такъв
смях, че още малко, и ще изплюеш цялата храна в устата си, а после се
прибираш в апартамента си — в нелепо красивия си апартамент: и
двамата го харесвате притеснително много по причини, които изобщо
не ви се налага да обяснявате един на друг — и си припомняш цялата
ужасна вечер, при което се смееш толкова много, че за теб щастието
вече е равно на болка. Или всяка вечер обсъждаш проблемите си с
някого, който е по-умен, по-досетлив от теб, или говориш за
притесненията, за стъписването, които и двамата изпитвате след

577
толкова години, задето разполагате с пари, с нелепо много пари,
каквито имат само злодеите по комиксите, или пътуваш с колата към
къщата на родителите му и някой от двамата пуска по стереоуредбата
шантави парчета, които и двамата пеете с цяло гърло — уж сте зрели
хора, а се лигавите на воля, така, както не сте се лигавили като деца. С
възрастта осъзнаваш, че всъщност има твърде малко хора, с които
наистина ти се иска да си заедно за повече от няколко дни, а ето че си с
някого, който е искал да бъде с теб от години, дори в най-мътните и
объркващи мигове. И така: щастлив. Да, той беше щастлив. Всъщност
не му се налагаше да мисли за това. Както знаеше, беше обикновен
човек, от най-обикновените, а накрая се бе събрал с най-сложния от
всички хора.
— Единственото, което искам — бе казал на Джуд една нощ в
опит да обясни задоволството, което в онзи миг се бе надигнало вътре
в него като вода, кипнала в яркосин чайник, — е работа, която ми
харесва, място, където да живея, и човек, който ме обича. Виждаш ли?
Съвсем просто.
Джуд се бе засмял тъжно.
— Уилем — бе казал, — и аз искам само това.
— Но ти го имаш — бе напомнил той тихо и Джуд бе отговорил
също тъй тихо:
— Да — бе казал накрая. — Прав си.
Но в гласа му нямаше убеденост.
Онзи вторник вечерта двамата лежат един до друг и ту си казват
нещо, ту мълчат в онези объркани полуразговори, когато и на двамата
им се иска да стоят будни, но вече се унасят и Джуд изрича изведнъж
името му някак сериозно, от което той отваря очи.
— Какво има? — пита и лицето на Джуд е толкова застинало,
толкова сурово, че той се стряска. — Джуд — повтаря. — Казвай.
— Знаеш, Уилем, опитвам се да не се наранявам с ножчето —
подхваща той, а Уилем кима и чака. — И занапред ще опитвам —
продължава Джуд. — Но понякога… понякога може и да не се сдържа.
— Знам — отговаря той. — Знам, че опитваш. Знам колко ти е
тежко.
Тогава Джуд му обръща гръб, а Уилем се претъркулва и го
прегръща.

578
 — Просто искам да ме разбереш, ако направя грешка — допълни
Джуд и гласът му е приглушен.
— То се знае, че ще те разбера — уверява го той. — То се знае,
Джуд.
Настъпва дълго мълчание и той чака дали Джуд ще каже още
нещо. Слаб е, с дълги като на маратонец мускули, но през последната
половин година е отслабнал още повече, отслабнал е почти както
когато го изписаха от болницата и Уилем го притиска още по-силно
към себе си.
— Смъкнал си още килограми — казва му.
— Работа — отвръща Джуд и те отново млъкват.
— Според мен трябва да ядеш повече — съветва той. За ролята
на Тюринг се е наложило да наддаде малко на тегло и макар вече да е
свалил от килограмите, пак се чувства до Джуд огромен, набит и издут
като плондер. — Анди ще реши, че не се грижа добре за теб, и ще ми
се разкрещи — добавя той и Джуд издава някакъв звук, който му
заприличва на смях.
До Деня на благодарността остават два дни и на другата сутрин и
двамата са весели — и двамата обичат да пътуват с кола, — натоварват
в колата сака, кутиите с курабии и сладкиши и кашоните с хляб, които
Джуд е направил за Харолд и Джулия, и потеглят рано на път:
автомобилът подскача по паважа в Сохо, а после отпрашва по
магистрала „Франк Делано Рузвелт“ и те пеят песните от „Дуети“.
Край Устър спират на една бензиностанция и Джуд влиза вътре да
купи ментови бонбони и вода. Той чака в колата и тъкмо прелиства
вестника, когато телефонът на Джуд иззвънява, затова се пресяга, гледа
кой го търси и отговаря.
— Каза ли вече на Уилем? — чува той гласа на Анди още преди
да е поздравил. — Без днес разполагаш с още три дни, Джуд, после му
казвам аз. Говоря сериозно.
— Анди? — възкликва той и внезапно настъпва тежко мълчание.
— Уилем — отвръща по някое време Анди. — Мамка му.
Някъде отзад той чува детско гласче, което чурулика звънко:
— Чичо Анди каза лоша дума!
После Анди изругава още веднъж и той чува как вратата се
плъзга и се затваря.
— Защо вдигаш телефона на Джуд? — пита Анди. — Той къде е?

579
 — Отиваме у Харолд и Джулия — уточнява той. — Джуд отиде
да вземе вода. — В другия край се чуваше само мълчание. — Какво да
ми каже, Анди? — пита.
— Уилем — подхваща Анди и спира. — Не мога. Обещах му да
го оставя да ти каже той.
— Е, не ми е казвал нищо — отвръща той и усеща как пласт по
пласт го изпълват какви ли не чувства: страх и над него пласт
раздразнение, и пласт страх, и пласт любопитство, и пласт страх. —
Кажи ми, Анди — моли се. Започва да изпада в паника. — Нещо лошо
ли е? — пита отново. Сетне го удря на молби: — Не постъпвай така с
мен, Анди.
Чува как Анди диша бавно.
— Уилем — мълви той тихо. — Питай го от какво му е белегът
от изгорено върху ръката. Трябва да вървя.
— Анди! — крещи той. — Анди!
Но Анди е затворил.
Той се извръща рязко, поглежда през прозореца и вижда, че
Джуд върви към него. Белегът от изгорено, мисли си: какво изгорено?
Джуд се бе изгорил, докато се е опитвал да пържи банани, както ги
обича Джей Би.
— Мамка му на тоя Джей Би — бе изругал той при вида на
превръзката върху ръката на Джуд. — Винаги прецаква всичко. — А
Джуд се беше засмял. — Но без майтап, Джуди — бе добавил, —
добре ли си?
И Джуд бе отговорил, че бил добре: бил ходил при Анди и те
били направили превръзка с нещо като изкуствена кожа. Тогава вече
двамата се бяха скарали, задето Джуд не му е споменал колко тежка е
раната — от писмото му в електронната поща той бе останал с
впечатлението, че само се е опарил, че не е рана, на която да слагат
изкуствена кожа, — скараха се отново и днес сутринта, когато Джуд бе
настоял да шофира той, въпреки че ръката очевидно още го болеше:
какъв белег от изгорено? И тогава той най-неочаквано проумява, че
това е единственият начин да разтълкува думите на Анди, затова
свежда бързо глава — вие му се свят, сякаш някой го е ударил.
— Извинявай — казва Джуд, докато сяда зад волана. —
Опашката беше безкрайна. — Той изтръсква ментовите бонбони от

580
пакетчето, после се обръща и го вижда. — Уилем? — пита. — Какво
има? Изглеждаш ужасно.
— Обади се Анди — обяснява той и наблюдава лицето на Джуд,
вижда как то става каменно и уплашено. — Джуд — добавя и гласът
му звучи така, сякаш долита отдалеч, сякаш той говори от дъното на
дълбоко дере, — как си изгори ръката? — Джуд обаче отказва да
отговори, само го гледа. „Това не може да се случва“, мисли си той
наум. Но ето че се случва. — Джуд — повтаря, — как си изгори
ръката? — Ала Джуд пак само го гледа със стиснати устни и той пита
отново и отново. Накрая: — Джуд! — крещи, изненадан от собствения
си гняв, а Джуд свежда глава. — Джуд! Кажи ми! Кажи ми още сега!
— Тогава Джуд мълви нещо толкова тихо, че той не го чува. — По-
силно! — крещи му. — Не чувам.
— Изгорих се — шепне накрая съвсем тихо Джуд.
— Как? — пита той обезумял и отговорът на Джуд и този път е
изречен толкова тихо, че той не чува почти нищо, макар и да различава
някои думи: зехтин… кибрит… огън. — Защо? — реве отчаяно. —
Защо го направи, Джуд?
Бесен е — на себе си, на Джуд — и за пръв път, откакто го
познава, му иде да го удари, представя си как пестникът му се стоварва
върху носа на Джуд, върху бузата му. Иска му се да види лицето му
размазано, и то от него.
— За да не се порязвам — обяснява пискливо Джуд и от това той
отново се вбесява.
— Значи виновен съм аз? — пита. — Правиш го, за да ме
накажеш ли?
— Не — моли го Джуд, — не, Уилем, не… аз просто…
Но той го прекъсва.
— Защо не ми казваш кой е брат Лука? — чува се да пита.
Вижда, че Джуд се е сепнал.
— Какво? — ахва той.
— Обеща да ми кажеш — напомня той. — Забрави ли? Това ми
беше подаръкът за рождения ден. — Последните думи звучат по-
ехидно, отколкото е възнамерявал. — Кажи ми — подканя. — Кажи ми
още сега.
— Не мога, Уилем — мълви Джуд. — Моля те. Моля те.
Той вижда, че Джуд се измъчва, но пак го притиска.

581
 — Имаше четири години да измислиш как да го направиш —
напомня, а когато Джуд се пресяга да вкара ключа, той го сграбчва от
него. — Според мен разполагаше с достатъчно дълъг гратисен период.
Казвай още сега. — А после, след като пак няма реакция, се
разкрещява отново на Джуд: — Казвай.
— Един от братята в манастира — прошепва Джуд.
— И? — реве той.
„Какъв глупак съм — мисли си още докато крещи. — Какъв
глупак. Колко съм лековерен. — И в същото време: — Той се страхува
от мен. Крещя на човек, когото обичам, и го плаша. — Изведнъж си
спомня как преди много години е крещял и на Анди: «Сърдиш се,
защото не можеш да измислиш как да направиш така, че да му стане
по-добре, и си го изкарваш на мен. — О, боже — мисли си. — О, боже.
Защо го правя?»
— И аз избягах заедно с него — отговаря Джуд и сега вече гласът
му е толкова тих, че се налага Уилем да се наведе, за да го чуе.
— И? — подканя той, но вижда, че Джуд е напът да се разплаче,
и най-неочаквано спира и се обляга, изтощен и отвратен от себе си,
най-неочаквано и уплашен: ами ако следващият въпрос, който зададе,
накрая отприщи бента и го връхлети всичко, което някога е искал да
научи за Джуд, всичко, с което никога не е искал да се сблъсква?
Седят дълго, колата се пълни със задъханото им дишане. Той
усеща как върховете на пръстите му изтръпват.
— Да вървим — казва накрая.
— Къде? — пита Джуд и Уилем го поглежда.
— До Бостън остава само час — отвръща. — Чакат ни.
Джуд кима, бърше лицето си с носната кърпа, после взима от
него ключовете и подкарва бавно, за да излезе от бензиностанцията.
Докато пътуват по магистралата, той изведнъж си представя
какво всъщност е да се подпалиш. Спомня си за лагерните огньове,
които е клал като скаут, за купчинката съчки, които редиш около
намачкан вестник, за подскачащите пламъци, от които въздухът
наоколо е трептял, за ужасната им красота. После си представя и как
Джуд го прави със собствената си кожа, вижда как оранжевият пламък
ръфа плътта му, и му се повдига.
— Отбий — казва запъхтян на Джуд и след като Джуд изскърцва
със спирачките и спира отстрани на пътя, той се навежда през вратата

582
и повръща, докато в стомаха му не остава нищо за изхвърляне.
— Уилем — чува как Джуд му казва и звукът на гласа му го
вбесява и същевременно го смазва.
До края на пътуването мълчат, а когато Джуд подкарва по
неравната алея на Харолд и Джулия, двамата се поглеждат за миг и на
него му се струва, че вижда човек, когото не е срещал никога. Гледа
Джуд и вижда красив мъж с дълги ръце и крака и с хубаво лице, от
онези лица, на които не можеш да се нагледаш, и ако срещне този
човек на някой купон или в ресторант, ще му говори, защото така ще
си намери оправдание да продължи да го гледа, и през ум няма да му
мине, че този човек си нанася сам такива рани с бръснача, че кожата по
ръцете му вече прилича не на кожа, а на хрущял, че е излизал с мъж,
който го е пребил така, че за малко той да умре, или че една вечер е
намазал кожата си със зехтин, та пламъкът, докоснал тялото му, да
лумне по-ярко и по-бързо, че му е хрумнало да си го причинява,
понеже навремето, преди години, когато е бил малък, някой го е
причинил на него само защото е взел нещо лъскаво и неустоимо от
бюрото на един омразен и мразен възпитател.
Той тъкмо отваря уста да каже нещо, когато чува, че Харолд и
Джулия ги посрещат с радостни възгласи, при което двамата се
обръщат и слизат от автомобила, като си лепват и усмивки на лицето.
Докато целува Джулия, той чува как отзад Харолд казва на Джуд:
— Добре ли си? Сигурен ли си? Виждаш ми се малко посърнал
— а после и отговора, който Джуд прошепва.
Той отива със сака в стаята, а Джуд се запътва право към
кухнята. Той вади четките за зъби и електрическите самобръсначки и
ги отнася в банята, после ляга на кревата.
Спи цял следобед: смазан е, няма сили за друго. На вечеря са
само четиримата и той се поглежда в огледалото, за да изрепетира
смях, после се присъединява към другите в трапезарията. Докато се
хранят, Джуд е много смълчан, но Уилем се опитва да говори и да
слуша така, сякаш всичко е наред, въпреки че му е трудно, съзнанието
му е запълнено с каквото е научил.
Колкото и да е ядосан и отчаян, все пак забелязва, че в чинията
на Джуд няма почти нищо, но после Харолд казва:
— Трябва да се храниш повече, Джуд, станал си само кожа и
кости. Нали, Уилем? — и го поглежда, очаква подкрепата и

583
насърчението, които обикновено получава от него, той обаче свива
рамене.
— Джуд не е дете — казва и гласът му звучи странно. — Знае кое
е добро за него.
Вижда с крайчеца на окото как Джулия и Харолд се споглеждат, а
Джуд свежда очи към чинията си.
— Ядох много, докато готвих — обяснява той, а всички те знаят,
че това не е вярно, защото Джуд никога не опитва ястието, което готви,
не дава и на другите.
«Кухненското ЩАЗИ», ето как го нарича Джей Би. Той вижда как
Джуд се хваща разсеяно за ръката под ръкава на пуловера, точно на
мястото, където се е изгорил, а когато Джуд вдига очи и вижда, че
Уилем го наблюдава, маха ръката си и пак свежда поглед.
Избутват някак вечерята и докато двамата с Джулия мият
съдовете, той гледа разговорът да е лек и небрежен. После се насочват
към всекидневната, Харолд го чака там да изгледат мача от
предишната неделя, който е записал. На прага той спира: при други
обстоятелства щеше да отиде при Джуд и да се смести до него на
огромното тумбесто кресло, сложено до фотьойла, който наричат
Престола на Харолд, днес вечерта обаче не може да седне до Джуд —
едвам го гледа. Ала ако не го направи, Джулия и Харолд ще разберат,
че между тях е възникнало нещо сериозно. Но се двоуми, Джуд става и
сякаш за да го отърве от неловкото положение, оповестява, че е уморен
и отива да си легне.
— Сигурен ли си? — пита Харолд. — Още е рано.
Джуд обаче отвръща, че е сигурен, целува за лека нощ Джулия и
маха по посока на Харолд и Уилем, който отново забелязва как Джулия
и Харолд се споглеждат.
Накрая Джулия също се изнася — никога не е разбирала какво
толкова намират в тоя американски футбол — и след като излиза и тя,
Харолд спира мача и поглежда Уилем.
— Всичко наред ли е между вас двамата? — пита го и той кима.
По-късно, когато и Уилем решава да си легне, Харолд се пресяга,
докато той минава покрай него.
— Знаеш, Уилем — подхваща и му стиска ръката, — ние
обичаме не само Джуд.

584
 Той кима още веднъж, после пожелава със замъглени очи лека
нощ на Харолд и излиза.
В стаята е тихо и за миг той спира и се взира в Джуд под
завивката. Вижда, че Джуд всъщност не спи — прекалено застинал е,
за да спи, — но се преструва на заспал, и накрая също се съблича и
сгъва дрехите върху облегалката на стола при шкафа. Когато си ляга,
пак вижда, че Джуд е още буден, и двамата лежат дълго в двата края на
леглото — и двамата се страхуват от онова, което Уилем може да каже.
Уилем обаче заспива и когато се събужда, в стаята още е тихо,
този път наистина тихо, и по навик той се претъркулва към страната на
леглото, която е на Джуд, после отваря очи и вижда, че Джуд го няма и
неговата страна на леглото е студена.
Сяда. Става. Чува тих звук, прекалено тих, за да бъде наречен
дори звук, после се обръща и вижда вратата на банята — затворена е.
Но навсякъде е тъмно. Въпреки всичко той отива при вратата и натиска
яростно дръжката, след това я отваря рязко и хавлиената кърпа,
подпъхната при прага, за да не се процежда светлина, се влачи след
нея като шлейф. Вътре, както той е очаквал, е Джуд, седи, както е с
дрехите, с огромни ужасени очи, облегнат на ваната.
— Къде е? — фучи той, въпреки че му иде да стене, иде му да
плаче: че се е провалил, че нощ след нощ, след нощ се разиграва тази
ужасна гротеска, на която той е единственият самотен зрител, защото,
и да няма зрители, пиесата се играе и пред празен салон и
единственият изпълнител е толкова прилежен, толкова отдаден, че
нищо не може да му попречи да показва майсторлъка си.
— Не съм се порязвал — твърди Джуд, а Уилем знае, че лъже.
— Къде е, Джуд? — пита и след като прикляква пред него, го
сграбчва за ръцете: нищо.
Ала знае, че той се е наранявал с бръснача: знае го от големите
му очи, от сивите устни, от ръцете му, които треперят.
— Не съм, Уилем, не съм — казва Джуд — говорят през шепот,
за да не събудят Джулия и Харолд на горния етаж, — а после, още
преди да се е опомнил, той се нахвърля на Джуд, дърпа му дрехите и
Джуд се съпротивлява, само че изобщо не може да движи лявата си
ръка, пък и не е в най-добрата си форма, затова си крещят без звук.
После той се озовава върху Джуд и забива в раменете му колене,
както навремето го е учил един треньор по бойни изкуства — знае, че

585
така го обездвижва и му причинява болка, сетне му смъква дрехите, а
Джуд се мята отдолу, заканва се, моли го да спре. Някак между другото
той си мисли, че ако някой ги гледа, ще реши, че това е изнасилване,
само че, както си напомня, той не се опитва да прави това, опитва се да
намери бръснача. Точно тогава го чува: звънтежа на метал по плочки, и
стисва между пръстите си острието, после го хвърля зад себе си и пак
се заема да съблича Джуд, да мята дрехите му с брутална обиграност,
от която сам се изненадва, но вижда раните чак след като смъква и
бельото на Джуд: шест равни хоризонтални черти, нанесени една до
друга високо върху лявото бедро, затова пуска Джуд и се дръпва рязко
от него като от прокажен.
— Ти… си… луд — казва глухо и бавно, след като се поокопитва
от първоначалното стъписване. — Ти, Джуд, си луд. Да се режеш не
другаде, а по краката. Знаеш какво може да се случи, знаеш, че можеш
да получиш инфекция. Какви ги мислиш, да те вземат мътните! —
От усилието, от болката едвам си поема дъх. — Ти си болен — казва и
сякаш Джуд е непознат, пак забелязва колко е слаб и недоумява защо
досега не му е правило впечатление. — Ти си болен. Трябва да идеш в
болница. Имаш нужда от…
— Стига си се опитвал да ме промениш, Уилем — крещи му
Джуд. — Какъв съм ти аз на теб? Защо изобщо си с мен? Да не съм ти
някакво благотворително мероприятие. И без теб си бях добре.
— А, така значи! — възкликва той. — Съжалявам, че не съм
оправдал очакванията ти за идеалния приятел, Джуд. Знам,
предпочиташ във връзките ти да има повечко садизъм, нали? Може би,
ако те бях изритал няколко пъти надолу по стълбите, щях да оправдая
очакванията ти?
Той вижда как Джуд се отдръпва от него и се притиска с все сила
към ваната, вижда как очите му помръкват и гаснат.
— Аз, Уилем, не съм Хеминг — съска му Джуд. — Нямам
намерение да се превръщам в недъгавия, когото ще спасиш, след като
не си успял да спасиш другия недъгав.
Сега вече той се люшва на пети, изправя се, отстъпва назад, като
пътьом вдига бръснача и го запокитва с все сила по лицето на Джуд,
който вдига ръце, за да се предпази, и острието отскача от дланта му.
— Добре тогава — фучи той. — Нарежи се на парчета, щом
толкова искаш. Така и така обичаш да се нараняваш повече от мен.

586
 После излиза и гаси осветлението, иде му и да затръшне вратата.
След като се връща в стаята, грабва от леглото възглавниците си
и едно от одеялата и се мята на канапето. Стига да можеше, щеше да
си тръгне още сега, но го спира присъствието на Харолд и Джулия.
Захлупва лице върху възглавниците и пищи, наистина пищи, удря с
юмруци и рита като дете, изпаднало в пристъп на гняв, който е
примесен с такова разочарование, че той едвам си поема въздух.
Мисли си най-различни неща, но не може да ги изрази, не може да ги
отличи едно от друго, и в съзнанието му бързо се въртят три
последователни картини: как ще се метне на колата, ще избяга и
никога вече няма да проговори на Джуд, как ще се върне в банята и ще
го прегръща, докато го изцери, как още сега, незабавно ще се обади на
Анди, за да приберат на сутринта Джуд. Но той не прави нито едно от
тези неща, само удря и рита безполезно, сякаш плува намясто.
Накрая спира и лежи неподвижно, после, както му се струва,
след доста време, чува как Джуд се прокрадва в стаята тихо и бавно
като нещо, което е пребито, може би като псе, като същество, което
никой не обича и което живее колкото за да бъде обиждано, после и
как той ляга на леглото и то изскърцва.
Над него е надвиснала дългата грозна нощ и той се унася в
неспокоен трескав сън, а когато се събужда, още не се е развиделило,
но той се облича, обува маратонките и макар и изтощен, излиза навън,
като се опитва да не мисли за нищо. Докато тича, очите му се
замъгляват от сълзи, избили дали от студа, дали от случилото се, и той
ги търка ядосано, продължава нататък, ускорява крачката, вдъхва като
за наказание големи глътки вятър, който го блъсва болезнено в белите
дробове. Щом се прибира, се връща в тяхната стая, където Джуд още
лежи, свит на кълбо, откъм своята страна на леглото, и ужасен, в миг
си мисли, че Джуд е мъртъв, и тъкмо да изрече името му, когато Джуд
се намества леко насън, затова той отива в банята да си вземе душ,
прибира екипа за тичане в сака, облича се и тръгва към кухнята, като
затваря тихо след себе си вратата. В кухнята е Харолд, който както
винаги му предлага чаша кафе и пак както винаги, откакто е започнала
връзката им с Джуд, той клати глава, макар че точно сега от миризмата
на кафе — от топлината му като на дърво, като на дървесна кора — му
се допива неудържимо. Харолд не знае защо той е отказал кафето, знае
само, че го е отказал, и както твърди, все се опитва да го върне на пътя

587
на изкушението и при обичайни обстоятелства той щеше да го обърне
на шега, но днес сутринта не го прави. Дори няма сили да погледне
Харолд, толкова го е срам. Освен това му е криво: криво му е от
неизреченото, ала непоклатимо очакване на Харолд, че той винаги знае
как да постъпи с Джуд, от разочарованието, от презрението, което,
както знае, Харолд ще изпита към него, ако разбере какво е казал и е
направил през нощта.
— Не изглеждаш много добре — казва му Харолд.
— Така е — потвърждава той. — Извинявай, Харолд. Късно
снощи Кит ми изпрати есемес, че режисьорът, с когото мислех да се
срещна през седмицата, заминава довечера, налага се още днес да се
върна в града.
— О, не, Уилем, наистина ли? — подхваща Харолд и точно
тогава влиза Джуд, затова Харолд казва: — Уилем твърди, че днес
сутринта трябвало да се връщате в града.
— Ти можеш да останеш — обяснява той на Джуд, но без да
вдига очи от филията, която маже с масло. — Ще оставя колата. Но аз
трябва да се върна.
— Не — отсича след кратко мълчание Джуд. — И аз трябва да се
прибирам.
— И какъв Ден на благодарността ще е това? Бива ли такова
нещо, да хапнете набързо и да бягате? Какво ще я правя тази пуйка? —
възкликва Харолд, но мелодраматичното му възмущение е вяло и
Уилем усеща как той мести поглед ту към единия, ту към другия в
опит да разбере какво се случва, какво има.
Докато чака Джуд да се приготви, той разговаря за общи неща с
Джулия и се прави, че не забелязва неизречените въпроси на Харолд.
Отива пръв при колата, за да покаже, че ще шофира той, и докато се
сбогува, Харолд го гледа и отваря уста, после я затваря и само го
прегръща.
— Карай внимателно — казва.
В колата не го свърта на едно място, той натиска газта, после си
напомня, че трябва да кара по-бавно. Още няма и осем сутринта, днес
е Денят на благодарността и магистралата е безлюдна. Както седи до
него, Джуд се е обърнал на другата страна, към прозореца, Уилем още
не го е погледнал, не знае какво се е изписало на лицето му, не вижда
тъмните кръгове под очите му, които, както Анди му е казал в

588
болницата, са сигурен знак, че Джуд прекалява със самонараняването.
Ту се вбесява, ту се успокоява, понякога си спомня как Джуд го е лъгал
— дава си сметка, че всъщност го лъже постоянно — и гневът го
изпълва като нажежено олио. Друг път си мисли какво е казал и как се
е държал, мисли си за цялото положение и че човекът, когото обича, е
толкова жесток към себе си, и усеща такива угризения на съвестта, че
се налага да стисне с все сила волана, за да не отклонява вниманието
си. Мисли си: «Прав ли е той? Наистина ли го възприемам като
Хеминг?». После пък си казва: «Не». Джуд се заблуждава, понеже не
разбира защо някой ще поиска да бъде с него. Истината е друга. Ала
обяснението не му носи утеха, обратното, става му още по-зле.
Веднага след Ню Хейвън той спира. Обикновено, минават ли
през Ню Хейвън, той се възползва от възможността да разкаже за кой
ли път любимите им истории от времето, когато двамата с Джей Би са
делели една стая в общежитието: за времето, когато са го накарали да
помага на Джей Би и Хенри Йънг Азиатеца с подривната им изложба
на одрани животни, окачени пред Медицинския факултет. За времето,
когато Джей Би си е отрязал всички плитки и ги е зарязал половин
месец в мивката, докато накрая Уилем ги е изхвърлил. За времето,
когато двамата с Джей Би са танцували цели четирийсет минути без
прекъсване на техно музика, така че приятелят на Джей Би Грейг,
видео художник, да ги заснеме с камерата.
— Разкажи ми как Джей Би е напълнил ваната на Ричард с
попови лъжички — подканяше Джуд и се усмихваше с очакване. —
Разкажи ми как си ходил с оная лесбийка. Разкажи ми как Джей Би се е
развихрил на онази феминистка оргия.
Днес обаче и двамата не казват нищо и прекосяват в мълчание
Ню Хейвън.
Той слиза от колата да зареди бензин и да отиде до тоалетната.
— Няма да спирам повече — предупреждава той Джуд, който не
се е и помръднал и само клати глава, затова Уилем се вбесява отново и
затръшва вратата.
Още няма обяд, когато се прибират на Грийн стрийт — слизат в
мълчание от колата, качват се в мълчание на асансьора, влизат в
мълчание в апартамента. Той отнася сака в спалнята, чува зад себе си
как Джуд сяда на пианото и свири нещо: Шуман, «Фантазия в до
мажор», доста енергична композиция за човек, който е толкова вял и

589
безпомощен — мисли си той кисело и си дава сметка, че трябва да се
махне от апартамента.
Дори не си съблича якето, само се връща с ключовете във
всекидневната.
— Излизам — казва, но Джуд не спира да свири. — Чу ли? —
крещи той. — Махам се оттук.
Тогава вече Джуд вдига поглед, спира да свири.
— Кога ще си дойдеш — пита тихо и Уилем усеща как
решимостта му се изпарява.
После обаче си спомня колко е ядосан.
— Не знам — отговаря. — Не ме чакай.
Натиска с все сила копчето на асансьора. След кратко мълчание
Джуд започва да свири отново.
После той вече е навън, в широкия свят, всички магазини са
затворени, в Сохо е тихо. Той се запътва към Уестсайдската магистрала
и тръгва в тишината по нея, както е с тъмните очила и на врата с
кашмирения шал, който е купил в Джайпур (сив за Джуд, син за него)
и който е толкова мек, че се закача и на току-що наболата му четина.
Върви и върви, по-късно дори няма да си спомня за какво си е мислел,
ако изобщо е мислел за нещо. Когато огладнее, свръща на изток, за да
си купи парче пица, което яде направо на улицата почти без да усеща
вкуса му, а после се връща на магистралата. Това тук е моят свят —
казва си, докато стои на реката и гледа към Ню Джърси на другия бряг.
Това тук е моят малък свят и аз не знам какво да правя в него. Чувства
се хванат в капан, но как може да е хванат в капан, при положение че
не може да подреди малкото местенце, което му е отредено? Как да се
надява на повече, при положение че не може да осмисли онова, което
според него има.
Нощта пада внезапно и бързо, вятърът се усилва, а той
продължава да върви. Копнее за топлина, за храна, за стая с хора, които
се смеят. Но за нищо на света не би влязъл в ресторант, то оставаше да
влезе сам в Деня на благодарността, в такова настроение: веднага ще
го познаят, а той няма сили за общи приказки, за добродушното мило
отношение, каквото такива срещи предполагат. Приятелите винаги са
го взимали на подбив заради твърдението му, че може да става
невидим, може сам да определя кога да го забелязват и разпознават, но
той наистина вярва в това въпреки доказателствата за обратното. Сега

590
причислява тази вяра към другите доказателства, че лъже сам себе си,
че постоянно си внушава как светът ще се нагоди към неговите
представи: че Джуд ще се оправи само защото го иска той. Че той го
разбира, защото му е приятно да си мисли, че го разбира. Че може да
прекоси Сохо и никой няма да го познае. Всъщност обаче е заложник:
на работата си, на връзката си и най-вече на преднамереното си
лековерие.
Накрая си купува сандвич и спира такси — да го закара на юг, на
Пери стрийт, в апартамента му, който вече почти не е негов: след
няколко седмици ще стане на Мигел, приятеля му испанец, на когото
го е продал и който е решил да поостане още в Щатите. Но днес
вечерта жилището още е негово и той влиза предпазливо, сякаш след
последния път, когато е идвал тук, апартаментът се е срутил, започнал
е да ражда чудовища. Още е рано, но въпреки това той се съблича,
маха от кушетката на Мигел дрехите на Мигел, взима от леглото на
Мигел одеялото на Мигел и след като ляга на кушетката, се оставя във
властта на безсилието и объркването от деня — само един-единствен
ден, а колко много се е случило през него! — и се разплаква.
Докато плаче, звъни телефонът, той става с мисълта, че сигурно е
Джуд, но не е Джуд, Анди е.
— Анди — хрипти той, — оплесках всичко, наистина, направих
нещо ужасно.
— Уилем — подхваща благо Анди. — Сигурен съм, че не е чак
толкова страшно, колкото си мислиш. Сигурен съм, че си прекалено
суров към себе си.
И така, той разказва задъхан на Анди, обяснява какво е станало и
след като приключва, Анди мълчи.
— О, Уилем — въздиша, но явно не е ядосан, само е натъжен. —
Добре де. Прав си, наистина лоша работа.
Кой знае защо, той се подсмихва, но после също простенва.
— Какво да правя? — пита, а Анди въздиша отново.
— Ако искаш да останеш с Джуд, на твое място ще се прибера и
ще поговоря с него — казва след малко. — А ако не искаш да останеш
с Джуд, на твое място пак ще се прибера и ще поговоря с него. —
Известно време Анди мълчи. — Наистина съжалявам, Уилем.
— Знам — отвръща той. А после, когато Анди започва да се
сбогува, го спира. — Анди — подхваща, — кажи ми честно: той

591
душевноболен ли е?
Настъпва много дълго мълчание, после Анди отговаря:
— Не мисля, Уилем. По-точно: не мисля, че при него е
физиологично. Мисля, че е докаран до лудост от хората. — Той мълчи.
— Накарай го да говори с теб, Уилем — подканя Анди. — Мисля, че
ако поговори с теб… мисля, че ще разбереш защо е такъв.
Изведнъж той изпитва потребност да се прибере, затова се
облича и бърза да излезе, после спира такси и се качва, след това слиза
от таксито и се мята на асансьора, отваря вратата и влиза в
апартамента, където е тихо, смущаващо тихо. Пред него внезапно
изниква образ, наподобяващ предчувствие, че Джуд е мъртъв, че е
сложил сам край на живота си, затова той хуква през апартамента и го
вика по име.
— Уилем! — чува и нахълтва в спалнята с легло, което още е
оправено, после вижда Джуд в дъното на гардеробната, свил се е на
земята в ъгъла с лице към стената.
Той обаче не се замисля защо Джуд е там, само се свлича до него
на пода. Не знае дали му е разрешено да го докосва, но въпреки това го
прави, прегръща го.
— Извинявай — мълви на тила му. — Извинявай, извинявай. Не
мисля онова, което ти казах — направо не знам какво ще правя, ако се
нараниш. — Той въздиша тежко. — И не биваше, наистина не биваше
да ти посягам. Извинявай, Джуд.
— И ти извинявай — шепне Джуд, после и двамата мълчат. —
Извинявай за онова, което ти казах. Извинявай, че те излъгах, Уилем.
Те мълчат дълго.
— Помниш ли, веднъж ми каза как се опасяваш, че за мен си низ
от неприятни изненади? — пита той Джуд, който кима едва доловимо.
— Не си — казва му. — Не си. Но когато съм с теб, все едно съм на
фантастично място — продължава той бавно. — Мислиш, че е едно,
например гора, а после най-неочаквано тя се преобразява, става на
поляна, на джунгла, на ледени зъбери. Всички те са красиви, но и
странни, а ти нямаш карта и не проумяваш как от едно място си се
преместил толкова внезапно на друго, не знаеш кога ще се появи
следващото преображение, не разполагаш и с нужното оборудване.
Затова продължаваш нататък, опитваш да се приспособиш, а всъщност

592
не знаеш какво правиш и често допускаш грешки, неприятни грешки.
Ето как се чувствам понякога.
Известно време двамата мълчат.
— Значи всъщност твърдиш — подхваща накрая Джуд, —
твърдиш, че съм Нова Зеландия.
Трябва да мине малко време, докато той осъзнае, че Джуд се
шегува, а щом го разбира, прихва неудържимо от облекчение и мъка,
извръща към себе си Джуд и го целува.
— Да — потвърждава. — Да, ти си Нова Зеландия.
После млъкват отново, пак са сериозни, но поне се гледат.
— Ще си отидеш ли? — пита Джуд толкова тихо, че Уилем едвам
го чува.
Той отваря уста, затваря я. Колкото и да е странно, каквито и
мисли да са му минавали и да не са му минавали през последното
денонощие, изобщо не му е хрумвало да си тръгва и сега той се
замисля върху това.
— Не — казва. А после: — Не, едва ли. — Гледа как Джуд
затваря очи, сетне ги отваря и кима. — Джуд — подхваща, думите
идват сами в устата му, докато ги изрича, и той знае, че постъпва
правилно, — наистина смятам, че се нуждаеш от помощ… помощ,
която не знам как да ти дам. — Той си поема въздух. — Искам или сам
да постъпиш в болница, или да ходиш два пъти в седмицата при
доктор Ломан.
Гледа дълго Джуд, не може да каже какво си мисли той.
— А ако не направя нито едното, нито другото? — пита Джуд. —
Ще си тръгнеш ли?
Той клати глава.
— Обичам те, Джуд — казва. — Но няма как… няма как да
оправдая подобно поведение. Няма да намеря сили да остана тук и да
продължа да гледам какво си причиняваш, ако реша, че тълкуваш
присъствието ми като негласно одобрение. Затова. Да. Предполагам, че
ще си отида.
Отново мълчат, Джуд се обръща и ляга по гръб.
— Ако ти кажа какво ми се е случило — подхваща плахо, — ако
ти кажа всичко, което не мога да обсъждам… ако ти кажа, Уилем, пак
ли трябва да отида?
Той го гледа, отново клати глава.

593
 — О, Джуд — казва. — Да. Да, пак трябва да отидеш. Но се
надявам да ми кажеш наистина. Каквото и да е то, каквото и да е то.
Отново мълчат и този път мълчанието прераства в сън: двамата
са се сгушили един в друг и спят, спят, докато Уилем не чува гласа на
Джуд, който му говори, и тогава вече се буди и слуша Джуд. Ще им
отнеме часове, защото се случва Джуд да не може да продължи, и
Уилем изчаква, притиска го толкова силно до себе си, че Джуд чак не
може да диша. На два пъти се опитва да се отскубне, а Уилем го
притиска към земята, държи го така, докато той се успокои. Понеже са
в гардеробната, нямат представа колко е часът, знаят само, че денят е
дошъл и си е отишъл, защото са видели как слънцето се разстила по
пода на равен килим през вратата на спалнята, на банята. Той слуша
разкази, невъобразими, омерзителни, на три пъти се извинява и ходи в
банята, за да се види в огледалото и да си напомни, че от него не се
иска друго, освен да намери смелост да слуша, макар че му иде да си
запуши ушите, да запуши устата на Джуд — само и само разказите да
секнат. Взира се в тила на Джуд, тъй като Джуд няма сили да го гледа в
лицето, и си представя как човекът, когото е смятал, че познава, се
разпада на купчина камъни, на валма кълбяща се около него прах, а
бригадата майстори наблизо се опитват да го възстановят от друг
материал, в друга форма, като човек, различен от човека, стоял тук
години наред. Разказите се нижат и нижат един след друг и пътят им е
застлан с мерзост: с кръв, кости, мръсотия, болести, беди. След като
Джуд приключва с разказа за времето, което е прекарал с брат Лука,
Уилем го пита отново дали изобщо му е приятно да прави секс — поне
малко, поне от време навреме, и чака дълго, докато накрая Джуд
отвръща, че не му е приятно, че мрази секса, че винаги го е мразил, а
той кима опустошен, но и с облекчение, че е чул истината. Тогава, без
дори да знае какъв е въпросът, го пита дали изобщо го привличат мъже
и известно време Джуд мълчи, а после отговаря, че не е сигурен, че
винаги е правил секс само с мъже и предполага, че и занапред ще бъде
така.
— Проявяваш ли интерес към секса с жени? — пита го той и
наблюдава Джуд, който след поредното дълго мълчание клати глава.
— Не — казва. — Твърде късно е за мен, Уилем, стига толкова.
Тогава, сякаш някой му е ударил шамар, той проглежда за
истината и спира. Двамата заспиват отново и този път сънищата му са

594
ужасни. Присънва му се, че е един от мъжете в мотелските стаи, и той
си дава сметка, че се държи като тях, после се буди след кошмара и
сега вече не той трябва да успокоява Джуд, а Джуд него. Накрая ще
станат от пода — вече ще е събота следобед, а те ще са лежали в
гардеробната още от четвъртък вечерта, — ще си вземат душ, ще
хапнат набързо нещо топло и успокоително, после ще отидат от
кухнята право в кабинета, където той ще слуша как Джуд оставя на
телефонния секретар съобщение за доктор Ломан, чиято визитна
картичка Уилем е пазил в портфейла си през всичките тези години и
сега ще извади като илюзионист за секунди, сетне ще отидат при
леглото и след като легнат, ще се гледат, притеснени да заговорят: той
— за да помоли Джуд да довърши разказа си, Джуд — да го попита
дали ще си отиде, защото сега това изглежда неизбежно, остава само
да бъде подготвено.
Ще се гледат дълго и накрая лицето на Джуд ще се обезсмисли:
ще се превърне в низ от цветове, от плоскости, от форми, подредени
така, че да носят на другите наслада, но да не дават нищо на човека,
който ги притежава. Той не знае как да постъпи. Зашеметен е от
чутото, от това, че се е заблуждавал толкова дълбоко, от мисълта, че е
невъобразимо да разбере случилото се, че всичките му внимателно
поддържани конструкции са рухнали и няма как да бъдат
възстановени.
Засега обаче са в леглото си, в стаята си, в апартамента си и след
като се пресяга, той хваща Джуд за ръката и я държи нежно в своята.
— Разказа ми как си стигнал в Монтана — чува се да казва. —
Хайде, разкажи ми: какво стана после?

Той рядко мислеше за бягството във Филаделфия, защото през

този период се бе отдалечил толкова много от себе си, че дори когато
живееше живота си, имаше чувството, че сънува, че това няма как да е
истина — през тези седмици се случваше да отвори очи и да недоумява
дали каквото му се е случило наистина се е случило, или само му се е
привидяло. Този упорит и непоклатим сомнамбулизъм бе полезно
умение, което го бе пазило, но после и то, и способността му да
забравя го бяха напуснали и той така и не си ги върна отново.

595
 За пръв път бе почувствал, че сякаш може да увисва извън
времето, в дома. Понякога нощем някой от възпитателите го вдигаше
от сън и той отиваше заедно с него в кабинета, където винаги имаше
дежурен и където той правеше каквото му кажат. После го връщаха в
стаята — тясна като килия, с легло на два етажа, което той споделяше с
едно умствено изостанало момче, мудно, дебело, с уплашен вид, което
често изпадаше в пристъпи на гняв, случваше се възпитателите да
извеждат и него понякога нощем — и отново го заключваха. Имаше и
други момчета, които възпитателите използваха, но ако не броим
момчето от неговата стая, той не знаеше кои точно, знаеше само, че ги
има. По време на тези сеанси мълчеше почти през цялото време и след
като приклекнеше, след като се наведеше напред или легнеше, си
представяше кръгъл циферблат и голямата му стрелка, която се плъзга
безстрастно по него, и броеше колко пъти се е завъртяла, докато всичко
приключи. Но никога не молеше. Никога не се пазареше, не даваше
обещания, не плачеше. Нямаше сили, нямаше убеждението — вече.
Няколко месеца след онези два почивни дни у семейство Лиъри
се опита да избяга. В понеделник, вторник, сряда и петък ходеше в
часовете на местното училище и в тези дни някой от възпитателите го
чакаше с колата на паркинга и го връщаше в дома. Той се страхуваше
от края на учебния ден, страхуваше се да се прибере в дома: никога не
знаеше кой от възпитателите го чака и щом отидеше на паркинга и
видеше кой е, понякога забавяше крачка, но автомобилът го
привличаше като магнит, сякаш той бе нещо, направлявано не от
волята, а от йони.
Един следобед обаче — беше март, малко преди той да стане на
четиринайсет — зави зад ъгъла и видя възпитателя, мъж на име
Роджър, най-жестокия, най-несговорчивия, най-проклетия, и спря. За
пръв път от много време нещо в него се възпротиви и вместо да
продължи към Роджър, той се върна назад, прокрадна се по коридора и
след като се убеди, че не го виждат, хукна да бяга.
Не се беше подготвил, нямаше план, но докато съзнанието му
тънеше в непробуден сън, омотано в пашкула на бездействието, нещо в
него все пак се беше оглеждало и бе наблюдавало, затова той хукна
към лабораторията, която ремонтираха, после се пъхна под завесата от
плътен син найлон, с която бяха покрили отстрани сградата, и се
промуши в половинметровата пролука между порутената вътрешна

596
част и новата бетонна стена, която строяха около нея. Имаше място
колкото да се спотаи, след като се провря възможно най-надалеч, той
залегна, като се постара краката му да не стърчат.
Докато лежеше там, се опита да реши какво да прави оттук
нататък. Роджър щеше да го чака и накрая, след като той не се
появеше, щяха да тръгнат да го търсят. Но стига да изчакаше тук да се
спусне нощта и всичко наоколо да притихне, той щеше да избяга. Не
успя да измисли какво ще прави след това, макар и да беше наясно, че
шансовете му да се измъкне не са големи: нямаше храна, нямаше пари
и въпреки че беше едва пет следобед, вече беше сковал страшен студ.
Той усети как гърбът, краката и дланите му, всички части от тялото му,
опрели в камъка, се вцепеняват, усети как нервните му окончания се
превръщат в хиляди иглички. Но за пръв път от доста месеци усети и
как съзнанието му се пробужда, за пръв път от доста години усети
зашеметяващата тръпка да е в положение да взима решения, колкото и
лоши, необмислени и неправдоподобни да бяха те. Изведнъж
игличките по тялото му се сториха не наказание, а тържество, стотици
мънички фойерверки, избухнали вътре в него и в негова чест, сякаш
тялото му напомняше кой е и какво още притежава: самия себе си.
Издържа така два часа, после кучето на охраната го откри и го
задърпаха за краката, въпреки това той продължи да се вкопчва с
изподрани длани за циментовите блокчета — беше толкова
премръзнал, че докато вървеше, се препъваше, и не успя да отвори с
вледенени пръсти вратата на автомобила, а веднага щом се качи вътре,
Роджър се обърна и го зашлеви през лицето, при което от носа му
шурна кръв, гъста, топла, вдъхваща успокоение, странно питателна
като супа по устните му, сякаш тялото му бе някакво чудо, което само
се цери и е решено да се спаси.
Онази вечер го заведоха в плевнята, където се случваше да го
водят нощем, и го набиха толкова жестоко, че той припадна още в
самото начало. Същата вечер го откараха в болница, после, след
няколко седмици, когато раните се инфектираха, пак го пратиха там.
През онези седмици го оставиха на мира и макар да казаха в
болницата, че е нарушител, че не е наред, че вечно създава главоболия
и е лъжец, сестрите се държаха мило с него: имаше една, по-възрастна,
която седна до леглото и му поднесе чаша с ябълков сок и сламка, за да

597
пие, без да си вдига главата (бяха му казали да лежи на една страна, за
да могат да му промиват гърба и да подсушават раните).
— Изобщо не ме вълнува какво си направил — каза му тя една
вечер, след като му смени превръзките. — Никой не заслужава такова
нещо. Чуваш ли ме, момче?
«В такъв случай ми помогни — му беше на устата да каже. —
Много те моля, помогни ми.» Но той си замълча. Беше го срам.
Сестрата седна отново до него и отпусна длан върху челото му.
— Постарай се да слушаш, чу ли? — рече му, но с мил глас. —
Не искам да те виждам пак тук.
«Помогни ми — понечи и този път да каже той, докато сестрата
излизаше от стаята. — Много те моля. Много те моля.»
Но не можеше да го каже. Не я видя повече.
По-късно, вече в зряла възраст, се питаше дали не си я е
измислил тази медицинска сестра, дали от отчаяние не си е съчинил
това подобие на доброта, което толкова приличаше на истинско.
Спореше сам със себе си: ако тази жена я е имало, ако наистина я е
имало, нима тя е нямало да съобщи на някого за него? Нима е нямало
някой да бъде пратен, за да му помогне? Ала спомените му от онова
време бяха размътени и ненадеждни и с годините той осъзна, че открай
време се опитва да превърне живота, детството си в нещо по-
приемливо, по-нормално. Случваше се да се събуди след сън с
възпитателите и да се опита да се успокои: «Използваха те само двама
от тях — повтаряше си. — Най-много трима. Другите не го правеха.
Не всички бяха жестоки с теб.» После дни наред се мъчеше да си
спомни колко всъщност са били: двама? Или все пак трима? Години
наред не проумяваше защо това е толкова важно за него, защо той му
отдава такова значение, защо вечно се стреми да обори собствените си
спомени, защо хвърля толкова време да оспорва подробностите от
случилото се. После си даде сметка, че ако успее да убеди самия себе
си, че не е било чак толкова ужасно, колкото го помни, ще успее да
убеди себе си и че не е толкова увреден, че е по-близо до това да е
здрав, отколкото се е опасявал.
Накрая го пратиха обратно в дома и първия път, когато видя
гърба си, той се стресна, дръпна се от огледалото в банята толкова
бързо, че се подхлъзна на мокрите плочки и падна. В онези първи
седмици след побоя, когато раните още не бяха заздравели напълно,

598
плътта по гърба му беше издута и по време на обяда, когато той седеше
сам, по-големите момчета правеха от салфетките мокри топчета, с
които го замерваха, и щом го улучеха, надаваха победоносен вик. До
онзи миг той не се беше замислял особено как изглежда. Знаеше, че е
грозен. Знаеше, че е обезобразен. Знаеше, че е заразен с какви ли не
болести. Но никога не се беше смятал за урод. Ето че сега вече беше. В
това, в живота му сякаш имаше някаква неизбежност: от година на
година нещата се влошаваха, той ставаше все по-отблъскващ, все по-
отвратителен. От година на година имаше все по-малко право да бъде
човек. Ала вече му беше безразлично, той не можеше да си позволи да
не му е безразлично.
Но му беше трудно да живее с това безразличие и кой знае защо,
той все не можеше да забрави обещанието на брат Лука, че щом стане
на шестнайсет, старият живот ще се прекрати и ще започне нов. Той
знаеше, беше наясно, че брат Лука го е лъгал, но не можеше да
прогони тези мисли. Шестнайсет години, мислеше си нощем.
Шестнайсет години. Щом стана на шестнайсет, всичко това ще
приключи.
Веднъж беше попитал брат Лука какъв ще бъде животът им, щом
той навърши шестнайсет.
— Ще идеш в колеж — бе отговорил Лука, без да се замисля, и
той се беше развълнувал.
Беше попитал в кой колеж и Лука бе посочил — и той го бил
завършил (макар че, когато накрая все пак беше постъпил в този
колеж, той бе потърсил някакви следи от брат Лука — от Едгар
Уилмот, — но не бе открил името му в архива и беше изпитал
облекчение, облекчение, че поне тук няма нищо общо с брата, въпреки
че именно Лука го бе насърчил да си представя, че някой ден може да
се озове там).
— И аз ще дойда да живея в Бостън — каза Лука. — Ще се
оженим и ще живеем в апартамент извън университетското градче.
Понякога обсъждаха това: какви предмети ще запише, какво е
правил брат Лука в колежа, местата, които ще посетят, след като той се
дипломира.
— Някой ден може да си имаме и син — заяви веднъж Лука и
той се вцепени, понеже, и без да му казва Лука, знаеше, че Лука ще
прави с този техен призрачен син същото, каквото е правил с него, и

599
след време си спомни как си е помислил, че това няма да се случи
никога, че няма да допусне никога това призрачно дете, това дете,
което не съществуваше и никога нямаше да съществува, няма да
допусне никое дете и да припари до Лука.
Спомни си как си е помислил, че ще пази и закриля този техен
син, и за един кратък ужасен миг поиска никога да не навършва
шестнайсет, понеже знаеше, че навърши ли ги, Лука ще си потърси
някой друг, а той не можеше да го допусне.
Сега обаче Лука беше мъртъв. Призрачното дете беше в
безопасност. Той спокойно можеше да стане на шестнайсет. Можеше
да стане на шестнайсет и да бъде в безопасност.
Минаха месеци. Гърбът му зарасна. Сега след часовете го чакаше
човек от охраната, който го отвеждаше на паркинга — да изчакат
дежурния възпитател. Веднъж в края на първия срок учителят по
математика го попита след часа: мислил ли е вече да постъпи в колеж?
Можел да му помогне, можел да му помогне да постъпи — той можел
да се запише в някой от най-добрите, най-престижните висши учебни
заведения. И, о, да, той искаше, много искаше да се махне оттук,
искаше да учи в колеж. В онези дни се разкъсваше между опитите да
се примири с голата истина, че чак до последния му ден животът му
ще си остане същият, и надеждата, колкото и слаба, колкото и глупава
и упорита да бе тя, че нещо може да се промени. Равновесната точка —
между примирението и упованието — се местеше всеки ден, всеки час,
понякога всяка минута. Той все умуваше какво да прави, накъде да
насочи мислите си — към това да приеме нещата каквито са, или към
бягството. В онзи миг погледна учителя и тъкмо да отговори — «Да,
да, помогнете ми», — когато нещо го спря. Учителят се държеше
добре с него, но дали с тази своя доброта не приличаше малко на брат
Лука? Какво ли щеше да му струва предложението на учителя да му
помогне? Той спореше сам със себе си, докато учителят чакаше
отговора му. «Нищо няма да ти стане от още един път — отсичаше
онази част в него, където се бе загнездило отчаянието, частта, която
искаше да се махне оттук, частта, която броеше дните, докато той
навърши шестнайсет, частта, на която другата част все се подиграваше.
— Само още един път. Той е поредният клиент. Сега ли намери да се
правиш на горд!»

600
 Накрая обаче не се вслуша в този глас — беше ужасно уморен,
болеше го, беше ужасно изтощен от толкова много разочарования — и
поклати глава.
— Не съм за колеж — каза на учителя с глас, писклив от
напрежението да лъже. — Благодаря ви. Но не се нуждая от помощта
ви.
— Според мен, Джуд, допускаш голяма греша — отвърна след
малко учителят. — Ще ми обещаеш ли да помислиш още?
После се пресегна и го докосна по ръката, при което той се
дръпна като попарен, а учителят го погледна някак странно, затова той
се обърна и изхвърча от класната стая в коридора, превърнал се в
размазани бежови плоскости.
Онази вечер го заведоха в плевнята. Тя всъщност вече служеше
не за плевня, а за склад за часовете по трудово обучение и по
автомонтьорство — в някогашните отделения за животните имаше
полусглобени карбуратори, полупоправени ремаркета на камиони,
полузагладени с шкурка люлеещи се столове, които домът продаваше
за пари. Той беше в отделението с люлеещите се столове и когато един
от възпитателите му се нахвърли, напусна тялото си и се зарея над
отделенията, към гредите горе при тавана на плевнята, където поспря
и се загледа надолу, към машинариите и мебелите, наподобяващи
извънземна скулптура, към пода с разпилени по него пръст и слама,
напомнящи за първоначалния живот на плевнята, който така и не бяха
успели да заличат, към двамата души, слели се в странна осмокрака
твар, единия смълчан, другия шумен, сумтящ, ръгащ и жив. После
излетя от кръглия прозорец високо на стената и се зарея над дома, над
нивите му, толкова красиви, толкова зелени и жълти от дивия синап
през лятото, все така красиви по свой си начин и сега, през декември,
когато се бяха ширнали, проблясващи и луннобели, с непокътнат
неотъпкан сняг. Той се понесе над всичко това, над земи, за които беше
чел, но които не беше виждал никога, през планини, толкова чисти, че
само като ги гледаше, и той се чувстваше чист, над езера, големи като
океани, и накрая над Бостън, където закръжи все по-надолу и надолу,
към сградите, струпани покрай реката, към широкия обръч постройки,
изпъстрени с квадрати зеленина, където той щеше да отиде и да се
сътвори наново, където щеше да започне животът му, където той
можеше да се прави, че всичко, случило се дотогава, е от нечий чужд

601
живот, низ от грешки, които не бива да се обсъждат, да се осмислят
никога.
Когато се върна при себе си, възпитателят спеше върху него.
Казваше се Колин и както и тази вечер, често беше пиян — той
усещаше по лицето си дъха му с мирис на прокиснало. Беше гол,
Колин беше по пуловер, но не носеше нищо, освен него, и известно
време, затиснат от тежестта му, той лежа, като си поемаше въздух и
чакаше възпитателят да се събуди и да го върне в стаята в
общежитието, където той да започне да се самонаранява с ножчето.
По едно време, без дори да се замисля, едва ли не като
марионетка размърда крайници и се отскубна изпод Колин, после тихо
и бързо се облече, а след това, пак без да се замисля, грабна от куката
откъм вътрешната страна на отделението подплатеното яке на Колин и
навлече и него. Колин беше много по-едър, по-пълен и мускулест, но
на ръст той бе почти колкото него и не изглеждаше чак толкова
странно. После вдигна от земята джинсите на Колин, извади
портфейла му, а след това и парите вътре — не ги преброи, но пачката
не бе дебела, значи не бяха много, — които пъхна в джоба си, и хукна
презглава. Открай време беше добър бегач, бърз, безшумен и уверен —
докато го гледаше как тича по пистата на стадиона, брат Лука все
повтаряше, че в жилите му явно тече и кръв на мохиканите, — и
изхвърча от плевнята, като остави вратата отворена в блещукащата
притихнала нощ, сетне се огледа и щом не видя никого, се устреми
към полето зад общежитието на дома.
Оттам до пътя имаше седемстотин-осемстотин метра и макар че
след онова, което се беше случило в плевнята, обикновено го болеше,
онази нощ той не усещаше болка, усещаше само въодушевление,
свръхбудност, сякаш сътворена именно за тази нощ, за това
приключение. В края на участъка към дома се свлече на земята и се
претърколи внимателно под бодливата тел, като омота около ръцете си
ръкавите на якето на Колин, а после вдигна над себе си усуканата
бодлива тел, за да се промуши под нея. След като се прехвърли на
сигурно навън, въодушевлението му само се засили и той хукна
колкото му крака държат в посоката, за която знаеше, че е изток, към
Бостън, далеч от дома, далеч от Запада, от всичко. Беше наясно, че
накрая ще се наложи да изостави този път, тесен и почти целия черен,
и да се придвижи към магистралата, където щеше да се вижда повече,

602
но щеше да бъде и по-безименен, и забърза надолу по хълма, водещ
към черната непроходима гора между пътя и междущатската
магистрала. По тревата му беше по-трудно да тича, но въпреки това
той го предпочете, като внимаваше да не се отдалечава от края на
гората, така че, ако мине автомобил, да се шмугне в нея и да се скрие
зад някое дърво.
Като възрастен, като осакатен възрастен, после като осакатен
възрастен, който наистина е осакатен, като човек, който вече не може
дори да ходи и за когото тичането си е същинска магия, нещо
непостижимо като летенето, той щеше да се връща изумен към онази
нощ: колко чевръст е бил, колко бърз, колко неуморен, какъв късмет е
извадил. Щеше да се пита колко ли е тичал онази нощ — мислеше, че
най-малко два, а може би и цели три часа, — въпреки че по онова
време изобщо не се замисляше за това, мислеше, че трябва да се
отдалечи възможно най-много от дома. Слънцето започна да се появява
на небето и той влезе на бегом в гората, извор на толкова много
страхове при по-малките момчета, толкова гъста, без светлина, че се
уплаши дори той, макар че като цяло не се страхуваше от природата,
беше навлязъл обаче възможно най-навътре и защото трябваше да
прекоси гората, за да излезе на магистралата, и защото знаеше, че
колкото по-навътре се скрие, толкова по-малка е вероятността да го
открият, накрая избра едно голямо дърво, от най-големите, сякаш
размерите му даваха обещание за безопасност, сякаш то щеше да го
пази и закриля, сгуши се сред коренищата и заспа.
Когато се събуди, пак беше тъмно, макар че той не беше сигурен
дали е късен следобед, късна вечер, или ранна утрин. Тръгна отново
през дърветата, тананикаше си, за да се поуспокои и да оповести
присъствието си на каквото го дебнеше, за да покаже, че не го е страх,
а щом гората го избълва от другата страна, пак беше тъмно, от което
той разбра, че всъщност е нощ, че е спал цял ден, мисъл, от която
почувства прилив на сили и бодрост. «Сънят е по-важен от храната —
смъмри се, понеже беше прегладнял, а после на краката си: — По-
бързо.» И отново тръгна, хукна нагоре по хълма към магистралата.
По едно време в гората беше проумял, че има само един начин да
стигне в Бостън, затова застана отстрани на пътя и когато спря първият
камион и той се качи на него, беше наясно какво трябва да направи,
щом камионът спре, и наистина го направи. Направи го отново и

603
отново, и отново, понякога шофьорите му даваха храна и пари, друг
път го отпращаха с празни ръце. Всички си бяха направили малки
гнезденца отзад в кабината и те лягаха там, а понякога, щом всичко
свършеше, го откарваха нататък, а той спеше и светът се движеше под
него като от несекващо земетресение. По бензиностанциите си
купуваше нещо за ядене и чакаше, докато накрая някой го избереше —
винаги се намираше кой да го избере, — след което той се качваше на
камиона.
— Накъде си тръгнал? — питаха го.
— Към Бостън — отвръщаше той. — Там е чичо ми.
Случваше се да го досрамее от онова, което прави, толкова
много, че чак му се гадеше: беше наясно как никога няма да успее да
си внуши, че е бил принуден, правеше секс с тези мъже по своя воля,
оставяше ги да вършат каквото им хрумне, представяше се добре, с
ентусиазъм. Понякога не му беше до чувства: правеше каквото му се
налагаше. Друг начин нямаше. Умееше само това, умееше го добре и
впрягаше уменията си, за да стигне на по-добро място. Използваше
себе си, за да спаси себе си.
Понякога мъжете го искаха за по-дълго и взимаха стая в някой
мотел, а той си представяше, че брат Лука го чака в банята. Понякога
му и говореха — така и така, имам син на твоята възраст, казваха, имам
дъщеря на твоята възраст, — а той лежеше и слушаше. Понякога
гледаха телевизия, докато бъдат готови да поемат отново на път. Някои
бяха жестоки с него, с някои го беше страх, че ще го убият или ще го
наранят толкова тежко, че той няма да може да избяга, и в такива
мигове изпадаше в ужас и му се приискваше неудържимо да е с брат
Лука, да е в манастира, да е с медицинската сестра, държала се толкова
мило с него. Но повечето не бяха нито жестоки, нито добри. Бяха
клиенти и той им даваше каквото искаха.
След години, когато щеше да е в състояние да се върне към тези
седмици по-безпристрастно, щеше да се изуми колко глупав е бил,
колко недалновиден: защо просто не е избягал? Защо не е взел
спечелените пари и не си е купил с тях билет за автобуса? Мъчеше се
отново и отново да си спомни колко е изкарал и макар да знаеше, че не
е било много, си мислеше, че парите все са щели да стигнат за билет
ако не до Бостън, то донякъде, все едно докъде. Но просто не му беше
хрумнало. Сякаш бе вложил цялата си изобретателност, цялата си

604
смелост в бягството от дома и след като беше останал сам, просто бе
оставил животът му да бъде направляван от други, просто беше
следвал ту един, ту друг мъж, както беше научен. И във всичко, в което
се бе променил като зрял човек, именно това, именно мисълта, че е в
състояние поне отчасти да е творец на собственото си бъдеще, бе най-
трудният за усвояване урок, но и най-благодатният.
Веднъж се появи човек, който смърдеше ужасно и бе толкова
потно едър, че той бе напът да се откаже, но макар сексът да бе
отвратителен, след това мъжът беше мил с него, беше му купил
сандвич и безалкохолно, беше му задавал истински въпроси за него и
бе слушал внимателно отговорите, които той си изсмукваше от
пръстите. Остана с мъжа две нощи и докато шофираше, човекът
слушаше блуграс музика и припяваше: имаше красив глас, плътен и
звънлив, и го бе научил на текста на една от песните, затова най-
неочаквано той запя заедно с него, докато се носеха по равния път.
— Господи, имаш красив глас, Джоуи — възкликна мъжът и той
— колко малодушен беше, колко жалък! — си позволи да се трогне от
тази забележка, да се вкопчи в тази проява на привързаност, както плъх
се вкопчва в мухлясал хляб. На втория ден мъжът го попита дали иска
да остане с него: бяха в Охайо и за съжаление, човекът нямало да
продължи на изток, щял да се насочи на юг, но щял да се радва, ако той
решел да продължи с него, щял да се грижи за него. Той отклони
предложението и мъжът кимна, сякаш го беше очаквал, после му даде
цяла пачка банкноти и го целуна, първият, който го правеше.
— Успех, Джоуи — каза му и по-късно, след като си тръгна, той
преброи парите и видя, че са повече, отколкото е мислел, повече,
отколкото е изкарал предишните десет дни, взети заедно.
По-късно, когато следващият мъж се държа грубо, когато му
посегна, той съжали, че не е тръгнал с онзи човек: най-неочаквано
Бостън му се стори не толкова важен, колкото нежността, колкото
човека, който ще го закриля и ще се държи добре с него. Съжали, че
все взима неправилни решения и явно не може да оцени хората, които
наистина се отнасят мило с него: отново се сети за брат Лука, как Лука
никога не го е удрял и не му е крещял, никога не го е наричал такъв и
онакъв.
Някъде бе пипнал някаква зараза, но не знаеше дали докато е
обикалял по пътищата, или още в дома. Караше мъжете да слагат

605
презервативи, но малцина се съгласяваха, а когато не се съгласяха, той
се съпротивляваше и викаше, ала не можеше да направи нищо. Знаеше
от опит, че трябва да иде на лекар. Вонеше, болеше го толкова силно,
че едвам вървеше. В предградията на Филаделфия реши да си почине
— нямаше друг избор. Беше направил в ръкава на якето на Колин
малка дупка, беше намотал на руло парите и ги беше пъхнал вътре, а
после беше прихванал дупката с безопасна игла, която беше намерил в
една от мотелските стаи. Слезе от последния камион, макар и по онова
време да нямаше представа, че е последният, по онова време си беше
помислил: още един. Още един, и ще се добера до Бостън. Беше му
неприятно, че трябва да спре точно когато е толкова близо, ала знаеше,
че има нужда от помощ, беше изчаквал до последно.
Шофьорът спря на една бензиностанция край Филаделфия — не
искаше да влиза с камиона в града. Там той отиде бавно в тоалетната,
помъчи се да се поизчисти. От заразата се чувстваше уморен, бе
вдигнал температура. Последното, което помнеше от онзи ден —
помисли си, че е краят на януари, още беше студено, в лицето го
шибаше влажен щипещ вятър, — бе, че е отишъл в края на
бензиностанцията, където имаше малко дърво, голо, необичано и
самотно, и е седнал до него, като се е облегнал с вече мръсното яке на
Колин върху хилавото му, несигурно стъбло, а после е затворил очи с
надеждата, че ако поспи, вероятно ще се почувства поне малко по-
силен.
Когато се събуди, видя, че е на задната седалка на автомобил и че
автомобилът се движи, свиреха Шуберт и той се поуспокои, понеже му
звучеше познато в този непознат свят, в чуждата кола, шофирана от
чужд човек, чужд човек, когото той нямаше сили да се понадигне и да
огледа, в чужди земи и в неизвестна посока. Когато се събуди отново,
се намираше в стая, в хол, и се огледа: погледна канапето, на което
седеше, масичката отпред, двата фотьойла, каменната камина,
всичките в различни оттенъци на кафявото. Изправи се, пак му се
виеше свят, но не толкова, и докато се изправяше, забеляза, че на
вратата стои мъж, който го наблюдава, мъж, малко по-нисък от него,
слаб, но с увиснало шкембе и широк като на жена ханш. Беше с очила
с черна пластмасова рамка, но само отгоре, отдолу имаше стъкло, и с
коса, подстригана като тонзура, много къса и мека, като козината на
норка.

606
 — Ела да хапнеш в кухнята — каза мъжът тихо и беззвучно и той
се подчини, тръгна бавно след него към кухнята, там, ако не броим
плочките и стените, всичко също беше кафяво: кафява маса, кафяви
шкафчета, кафяви столове. Той седна на стола в долния край на масата
и мъжът сложи пред него чиния с хамбургер и пържени картофи, чаша,
пълна с прясно мляко.
— Обикновено не държа нездравословна храна — обясни мъжът
и го погледна.
Той не знаеше какво да отговори.
— Благодаря ви — каза и мъжът кимна.
— Яж — подкани и той започна да се храни, а мъжът седна на
челното място и го загледа.
При други обстоятелства той щеше да се засрами, но сега беше
прегладнял и му беше все едно. След като се нахрани, се облегна и
благодари още веднъж, а мъжът кимна отново и настъпи мълчание.
— Ти проституираш — заяви мъжът и той се изчерви до мораво,
после сведе поглед към масата, към лъснатото кафяво дърво.
— Да — призна.
Мъжът издаде тих звук, тихо сумтене.
— Откога проституираш? — попита, но той не можеше да му
отговори и продължи да мълчи. — Е? — подкани мъжът. — От две
години? От пет? От десет? Цял живот?
Беше подразнен, нещо такова, но говореше тихо, не крещеше.
— От пет години — отвърна той и мъжът пак издаде тихия звук.
— Заразил си се с венерическо заболяване — обясни мъжът, —
надушвам го. — Той трепна, наведе глава и кимна. Мъжът въздъхна. —
Е — продължи, — пак ти е провървяло, защото съм лекар и по една
случайност имам вкъщи антибиотик. — Той стана и отиде с лека
стъпка при едно от шкафчетата, после се върна с пластмасово
оранжево шишенце, откъдето извади едно хапче. — Глътни го — каза
му и той се подчини. — Допий си млякото — подкани и след като той
го направи, мъжът излезе от стаята, а той го зачака да се върне. — Е?
— рече човекът. — Ела с мен.
Той тръгна с отмалели крака след него към вратата в дъното на
хола, която мъжът отключи и отвори. Той се поколеба дали да влезе и
мъжът пак изцъка нетърпеливо.
— Върви де — рече. — Там има стая.

607
 Той затвори очи и изтръпнал, ги отвори отново. Започна да се
подготвя за жестокостта на мъжа, кротките винаги бяха жестоки.
Щом отиде при вратата, видя, че тя води към сутерен, имаше
дървени стъпала, стръмни като на дървена стълба, той трябваше да
слезе по тях и пак спря притеснен, а мъжът отново издаде странния
звук като от насекомо и го побутна — не силно — отзад по кръста,
след което той заслиза с несигурна крачка.
Очакваше зандан, хлъзгав, с вода по стените, усоен, а наистина
се озова в стая с матрак, застлан с чаршафи и одеяло, и със син кръгъл
килим под него, на лявата стена имаше библиотека от същото
необработено дърво, както стълбата, с книги в нея. Помещението беше
осветено ярко, агресивно, безпощадно, както той помнеше, такава бе
светлината в болниците и полицейските участъци, и високо върху
отсрещната стена беше изрязано прозорче с размерите на речник.
— Оставил съм ти дрехи — обясни мъжът и той видя върху
матрака сгъната риза и анцуг, а също хавлиена кърпа и четка за зъби.
— Банята е там — посочи мъжът ъгъла в дъното, вдясно.
Сетне понечи да си тръгне.
— Чакайте — провикна се той след него и мъжът спря и го
погледна, а той започна да разкопчава под погледа му ризата си.
Нещо в лицето на мъжа се промени и той се качи още няколко
стъпала.
— Болен си — каза му. — Първо оздравей.
После излезе от стаята и вратата щракна след него.
Онази нощ той спа, защото нямаше какво друго да прави, а и от
изтощение. На другата сутрин се събуди и долови миризмата на храна,
затова се изправи с пъшкане и се качи бавно по стъпалата, където в
горния им край намери пластмасов поднос с чиния яйца на очи и два
резена бекон, хлебче, чаша прясно мляко, един банан и още едно от
белите хапчета. Чувстваше се неустойчив, едва ли щеше да успее да го
свали долу, без да падне, затова седна на едно от недовършените
стъпала, изяде си храната и изпи хапчето. След като си почина, се
изправи, за да отвори вратата и да занесе подноса в кухнята, но
ръчката не поддаде, защото вратата беше заключена. В долния край
имаше изрязан малък квадрат, както предположи той, за котка, въпреки
че не беше видял котки — отмести гумената преграда и промуши
глава.

608
 — Ехо! — провикна се. Сети се, че не знае как се казва мъжът,
което не беше необичайно — никога не знаеше как се казват. —
Господине! Ехо!
Ала отговор не последва и от тишината в къщата той разбра, че е
сам.
Би трябвало да усети паника, би трябвало да усети страх, но той
не усети нито едното, нито другото, само смазваща умора, затова
остави подноса в горния край на стълбата, слезе бавно и пак заспа.
Цял ден прекара в дрямка, а когато се събуди, мъжът стоеше над
него и го гледаше, затова той седна рязко в леглото.
— Вечеря — оповести мъжът и той отиде с него горе, както беше
в чуждите дрехи, прекалено широки в кръста и прекалено къси в
ръкавите и крачолите, защото потърси своите, но не ги намери.
Парите ми — помисли си, ала сега не му беше до тях, съзнанието
му беше размътено.
Седна отново в кафявата кухня и мъжът му донесе хапчето, както
и чиния кафяво руло стефани с купчинка картофено пюре и броколи, а
също втора чиния за себе си и двамата започнаха да се хранят в
мълчание. Мълчанието не го притесняваше — обикновено беше само
добре дошло, — мълчанието на този човек обаче наподобяваше по-
скоро дебнене, както котката мълчи и наблюдава, наблюдава,
наблюдава толкова втренчено, че чак не знаеш какво толкова вижда, а
после най-неочаквано скача и сграбчва с лапа нещо.
— Какъв лекар сте? — попита той плахо и мъжът го погледна.
— Психиатър — отговори. — Знаеш ли какво е това?
— Да — потвърди той.
Мъжът пак издаде онзи звук.
— Харесва ли ти да си проститутка? — поинтересува се и кой
знае защо, той усети как в очите му избиват сълзи, после обаче
премига и те изчезнаха.
— Не — рече.
— Защо тогава го правиш? — попита мъжът и той поклати глава.
— Говори — отсече човекът.
— Не знам — отвърна той и мъжът изсумтя. — Умея това — рече
накрая.
— Добър ли си? — поинтересува се мъжът, а той и този път
усети как му пари в очите и мълча дълго.

609
 — Да — каза и това бе най-страшното признание, което бе
правил някога, думата, която изрече най-трудно.
След като приключиха, лекарят отново го придружи до вратата и
пак го побутна леко.
— Чакайте — спря го той, докато човекът затваряше вратата. —
Аз се казвам Джоуи. — Мъжът не каза нищо, само го изгледа. — А
вие?
Човекът продължаваше да го гледа, но сега, както си помисли
той, почти се усмихваше или най-малкото бе напът да изрази нещо с
лицето си. После обаче не го направи.
— Доктор Трейлър — каза и сетне побърза да затвори вратата,
сякаш тази информация е птица, която може да отлети, ако той не я
хване като в капан вътре в себе си.
На другия ден го болеше по-малко, температурата му беше
поспаднала. Когато обаче се изправи, видя, че още е омаломощен,
залитна, замахна с ръце и все пак накрая не падна. Тръгна към
библиотеката, огледа книгите, все евтини издания с меки корици,
издути и шупнали от горещината и влагата, с лек приятен дъх на
мухъл. Намери «Ема», която бе чел в часовете в училището, преди да
избяга, и я занесе бавно в горния край на стълбището — там, докато
закусваше и си пиеше хапчето, намери докъде е стигнал и продължи да
чете нататък. Този път имаше и сандвич, увит в хартиена салфетка с
думата «обяд», написана със ситни букви. След като се нахрани, той
слезе заедно с книгата и сандвича долу и легна, при което си припомни
колко му е липсвало четенето, колко признателен е за възможността да
забрави за малко за живота си.
Отново поспа, отново се събуди. Вечерта вече бе много уморен,
болката отчасти се беше върнала и когато доктор Трейлър му отвори
вратата, мина доста време, докато той се качи по стъпалата. По време
на вечерята не каза нищо, доктор Трейлър също, ала когато му
предложи да му помогне със съдовете или с готвенето, доктор Трейлър
го изгледа.
— Болен си — рече му.
— Вече съм по-добре — възрази той. — Ако искате, мога да
помогна в кухнята.
— Не, казах ти вече — болен си — отсече доктор Трейлър. —
Заразен си. Само това оставаше някой заразен да ми пипа храната. —

610
Той сведе поглед, почувства се унизен. Настъпи мълчание. — Къде са
родителите ти? — попита доктор Трейлър и той отново поклати глава.
— Говори — нареди доктор Трейлър и този път беше подразнен, макар
че и сега не повиши тон.
— Не знам — изпелтечи той. — Никога не съм имал родители.
— Как си станал проститутка? — поинтересува се доктор
Трейлър. — Сам ли започна, или някой ти помогна?
Той преглътна, усетил как храната в стомаха му става на пихтия.
— Някой ми помогна — прошепна.
Настъпи мълчание.
— Не ти харесва да те наричам проститутка — продължи мъжът
и този път той успя да вдигне глава и да го погледне.
— Не — потвърди.
— Разбирам — каза мъжът. — Но си такъв, нали? Въпреки че,
ако предпочиташ, мога да те наричам и по друг начин, може би курва.
— Той продължи да мълчи. — Така по-добре ли е?
— Не — пророни отново.
— Значи проститутка, нали? — допълни мъжът и го загледа,
затова накрая той кимна.
Онази вечер в стаята затърси с какво да се пореже, но в
помещението нямаше нищо остро, нищичко, дори страниците на
книгите бяха размекнати и нагънати. Затова той заби възможно най-
силно нокти в прасците си, сгърбен и смръщен от усилието и от това
че му е неудобно, и накрая разкъса кожата, сетне прокара нокътя си
напред-назад по раната, за да я разшири. Успя да направи само три
разреза върху десния си крак, после вече бе много уморен и отново
заспа.
На третата сутрин се чувстваше значително по-добре: по-силен,
по-бърз. Закуси, почете, после отмести подноса, пъхна глава в отвора
на вратата и се замъчи как ли не да провре и раменете си. Но под
какъвто и ъгъл да опитваше, просто бе прекалено голям, а отворът —
прекалено малък, затова накрая се видя принуден да спре.
Почина си малко и пак пъхна глава през дупката. Виждаше
отляво хола и отдясно кухнята и затърси някакви следи. В къщата беше
много подредено, от което той се досети, че доктор Трейлър живее сам.
Извиеше ли врат, виждаше в дъното вляво стълбището за горния етаж
и точно зад него входната врата, не можеше обаче да различи колко

611
ключалки има на нея. Но най-същественото в къщата беше тишината:
тук не тиктакаха часовници, отвън не се чуваха автомобили или хора.
Къщата сякаш се рееше в открития Космос, толкова тихо беше в нея.
Единственият звук идваше от хладилника, който ту мъркаше, ту
притихваше, но притихнеше ли, тишината не се нарушаваше от нищо.
Но колкото и безлика да беше къщата, той бе и запленен от нея:
това бе едва третата къща, в която някога бе влизал. Втората беше на
Лиърови. А първата на един клиент, на много важен клиент, както го бе
предупредил брат Лука, живееше в предградията на Солт Лейк Сити и
плащаше допълнително, понеже не искал да ходи по мотели. Къщата
му беше огромна, цялата от кафяв пясъчник и стъкло, брат Лука беше
дошъл заедно с него и се бе спотаил в банята — с размерите на някоя
от мотелските им стаи — при спалнята, където той и клиентът правиха
секс. След време, вече като зрял човек, той щеше да превърне в свой
фетиш къщите, особено собствената си, макар че още преди да купи
жилището на Грийн стрийт, Къщата Фенер и апартамента в Лондон, на
няколко месеца си купуваше списания за къщи, за хора, които
прекарваха живота си в това да правят красивите места още по-
красиви, разлистваше ги бавно и проучваше всяка картинка.
Приятелите му го взимаха на подбив, но той нехаеше: мечтаеше за
деня, когато ще има свой дом с вещи, които да са само и единствено
негови.
Онази вечер доктор Трейлър го пусна отново и той отново отиде
в кухнята, където двамата седнаха да се хранят в мълчание.
— Сега се чувствам по-добре — престраши се той да каже, а
после, след като доктор Трейлър не отговори: — Ако искате нещо.
Гледаше достатъчно реалистично на нещата, за да знае, че няма
да го пуснат да си тръгне, без да се е отплатил по един или друг начин
на доктор Трейлър — надяваше се все пак да го пуснат да си тръгне.
Но доктор Трейлър поклати глава.
— Може и да се чувстваш по-добре, но пак си болен — рече му.
— Трябва да минат десет дни, докато антибиотиците отстранят
инфекцията. — Той извади от устата си една кост на риба, толкова
тънка, че чак прозрачна, и я сложи отстрани на чинията. — Само не ми
казвай, че това е първото венерическо заболяване, което си пипнал —
допълни и го погледна, а той отново се изчерви до мораво.

612
 Онази вечер започна да умува какво да прави. Помисли си, че
вече е достатъчно силен, за да избяга. При следващата вечеря щеше да
тръгне след доктор Трейлър и когато той се обърнеше с гръб към него,
щеше да хукне към вратата, да изскочи навън и да потърси помощ.
Имаше известни спънки с този план — дрехите му още не бяха при
него, той нямаше обувки, — но беше сигурен, че в тази къща има нещо
гнило, че в този доктор Трейлър има нещо гнило и той трябва на всяка
цена да се махне оттук.
На другия ден се постара да си пести силите. Не го свърташе на
едно място и не му беше до четене, но все пак се сдържа и не тръгна да
снове напред-назад из стаята. Запази сандвича за деня и го пъхна в
джоба на чуждото долнище от анцуг, за да има какво да яде, ако се
наложи да се крие дълго. В другия джоб прибра найлоновия плик от
кошчето за отпадъци в банята — реши, че може да го разкъса на две и
веднага щом излезе от обсега на доктор Трейлър, да си направи от него
обувки. После зачака.
Онази вечер обаче изобщо не го пуснаха от стаята. От мястото,
където седеше недалеч от отвора, той видя как осветлението в хола се
включва, замириса му и на готвено.
— Доктор Трейлър! — извика той. — Ехо! — Но не последва
друго, освен тишина, нарушавана само от звука на месото, което се
пържеше в тигана, и вечерните новини по телевизията. — Доктор
Трейлър! — извика той пак. — Много ви моля, много ви моля!
Ала не се случи нищо и след като крещя дълго, той се почувства
омаломощен и слезе долу.
Онази нощ му се присъни сън, че на горния етаж в къщата има
наредени една до друга стаи, всички с ниски легла и с кръгли мъхести
килими под тях, и че на всяко легло има по едно момче: някои от
момчетата бяха по-големи, защото бяха отдавна в къщата, други бяха
по-малки. Никое не знаеше за съществуването на другите, те не се
чуваха помежду си. Той си даде сметка, че не е наясно с физическите
измерения на къщата и в съня му тя се превърна в небостъргач със
стотици стаи, със стотици килии — във всяка имаше по едно момче и
всяко момче чакаше доктор Трейлър да го пусне навън. Тогава той се
събуди задъхан и изтича в горния край на стълбата, но когато бутна
преградата върху дупката, тя не помръдна. Понадигна я и видя, че

613
отворът е запечатан с парче сива пластмаса, и колкото и да го буташе,
то не се отместваше.
Той не знаеше какво да прави. Опита се да стои буден през
цялата нощ, но по едно време заспа и когато се събуди, го чакаше
подносът със закуската и обяда и с две хапчета: едно за сутринта и
едно за вечерта. Стисна между пръстите си хапчетата и ги огледа —
ако не ги глътнеше, нямаше да оздравее, а доктор Трейлър нямаше да
го докосне, ако не е здрав. Но ако не ги вземеше, нямаше да оздравее и
знаеше от опит колко ужасно ще се чувства, колко невъобразимо
мръсен ще бъде, сякаш целият, и отвън, и отвътре, е напръскан с
изпражнения. Тогава започна да се клати напред-назад. «Какво да
правя? — попита. — Какво да правя? — Сети се за дебелия шофьор на
камион, онзи, който се бе държал добре с него. — Помогни ми —
примоли му се, — помогни ми.»

«Братко Лука — примоли се, — помогни ми, помогни ми.»

За кой ли път си помисли: «Пак взех погрешното решение.
Напуснах място, където ако не друго, поне можех да излизам навън, да
ходя на училище, където знаех какво ще ми се случи. А сега нямам
нищо от тези неща».
«Какъв глупак си — каза вътрешният му глас, — какъв глупак.»
Всичко това продължи още шест дни: храната му се появяваше,
докато той спеше. Взимаше си хапчетата, не можеше да не ги взима.
На десетия ден вратата се отвори — на нея стоеше доктор
Трейлър. Той беше толкова уплашен, толкова изненадан, че не бе
подготвен, но още преди да се е изправил, доктор Трейлър затвори
вратата и тръгна към него. Носеше на рамо желязна маша, държеше я
нехайно, както се държи бейзболна бухалка, и когато се приближи, той
се ужаси: какво означаваше това? Какво щяха да му направят?
— Събличай се — каза доктор Трейлър със същия беззвучен глас
и той се подчини, а доктор Трейлър свали от рамото си машата и той
инстинктивно се наведе с ръце над главата.
Чу как лекарят издава тихия влажен звук. После доктор Трейлър
си разкопча панталона и застана пред него.
— Смъкни го — нареди и той се подчини, но още преди да е
започнал, доктор Трейлър го сръга с машата по врата. — А си опитал

614
нещо — рече му, — а си ме ухапал или нещо друго, ще те удрям по
главата, докато станеш на пихтия, ясно ли е?
Той кимна, беше толкова стъписан, че бе изгубил дар слово.
— Говори — кресна доктор Трейлър и той трепна.
— Да — изпелтечи. — Да, ясно.
Страхуваше се, разбира се, от доктор Трейлър, страхуваше се от
всички тях. Но и през ум не му беше минавало да се съпротивлява на
клиентите, и през ум не му беше минавало да се опълчва срещу тях. Те
бяха силни, а той — не. А и брат Лука го беше обучил добре. Той бе
прекалено покорен. Както доктор Трейлър го бе накарал да признае,
той беше добра проститутка.
Всеки ден протичаше така и макар че сексът не беше по-
неприятен от друг път, той беше убеден, че това е само началото, че
накрая всичко ще стане много страшно, много странно. Беше чувал от
брат Лука — беше гледал на видео неща, каквито хората си причиняват
един на друг: предмети, които използват, инструменти и оръжие. На
няколко пъти ги беше изживявал лично. Но знаеше, че в много
отношения му е провървяло: бил е пощаден. Ужасът пред
неизвестността бе в много отношения по-страшен от ужаса от самия
секс. Нощем си представяше неща, каквито не можеше да си
представи, задъхваше се от паника и дрехите му — вече други, но пак
не неговите — ставаха лепкави от потта.
В края на един от сеансите той попита доктор Трейлър дали
може да си тръгне.
— Много ви моля — рече му. — Много ви моля.
Но доктор Трейлър отвърна, че му бил предоставил десет дни на
гостоприемство и той трябвало да му се отплати за тях.
— А после мога ли да си тръгна? — попита той, но лекарят вече
се бе запътил към вратата.
На шестия ден, през който се отплащаше, измисли план. За
секунда-две — не повече — доктор Трейлър пъхаше машата под лявата
си ръка и с дясната разкопчаваше колана на панталона си. Ако той си
преценеше добре времето, можеше да удари лекаря по лицето с някоя
книга и да се опита да избяга. Трябваше да действа бързо, трябваше да
бъде много чевръст.
Огледа една по една книгите по лавиците и съжали, че сред тези
дебели тухли с меки корици няма и няколко с твърди корици. Ако

615
замахнеше с някоя по-тънка, щеше да се получи само нещо като
плесница, но на него щеше да му е по-удобно, затова избра
«Дъблинчани»: беше достатъчно тънка, за да я хване здраво, огъваше
се лесно, за да удря с нея по лицето. Пъхна я под матрака, а после си
даде сметка, че дори не се налага да се крие, можеше просто да я
остави до себе си. Така и направи и зачака.
Когато доктор Трейлър се появи с машата и започна да
разкопчава колана на панталона си, той скочи и го фрасна с все сила по
лицето, после чу как мъжът пищи и машата пада с дрънчене върху
циментовия под, лекарят се опита да го сграбчи за глезена, той обаче
му се изплъзна, качи се с препъване по стълбата, отвори рязко вратата
и хукна. Видя върху входната врата какви ли не ключалки и за малко да
се разплаче, докато мърдаше насам-натам със сковани пръсти резетата,
накрая обаче излезе навън и се завтече колкото му държат крака.
«Можеш го, можеш го» — крещеше гласът в главата му, та както
никога да го насърчи, а после: — По-бързо, по-бързо, по-бързо!“ След
като той бе започнал да се възстановява, храната на доктор Трейлър
ставаше все по-малко, което означаваше, че той постоянно бе
омаломощен, постоянно бе уморен, сега обаче не можеше да го спре
нищо, той тичаше и викаше за помощ. Но докато тичаше и крещеше,
виждаше, че няма да го чуе никой: наоколо нямаше къщи и макар той
да беше очаквал дървета, дървета също нямаше, имаше само равни
голи полета и той нямаше къде да се скрие. Усети и колко е студено,
усети как в ходилата му се забива нещо, но продължи да тича.
После чу зад себе си други стъпки, които кънтяха по асфалта, и
познатото потракване и разбра, че е доктор Трейлър. Мъжът дори не
му изкрещя, не му се закани, но когато се обърна да види дали е
наблизо — а той беше съвсем наблизо, само на няколко метра от него,
— се препъна, падна и си удари бузата в пътя.
След падането силите го напуснаха, едно ято птици се вдигна
шумно и побърза да отлети и той видя, че подрънква разкопчаният
колан, който доктор Трейлър вадеше от панталона и с който започна да
го бие и бие, докато той лежеше, свит на кълбо. През цялото време
мъжът мълчеше и той не чуваше друго, освен как доктор Трейлър
диша, как пъхти от усилието, докато го млати все по-силно и силно с
колана по гърба, краката, врата.

616
 В къщата побоят продължи и през следващите дни, през
следващите седмици го биеха отново и отново. Не редовно — той
никога не знаеше какво го чака оттук нататък, — но достатъчно често
и от това, както и от липсата на храна, постоянно му се виеше свят, той
постоянно се чувстваше омаломощен: усещаше, че никога вече няма да
има сили да избяга повторно. Както се опасяваше, сексът също стана
по-гаден и го караха да прави неща, за които после не бе в състояние
да говори с никого, дори със самия себе си, и макар че невинаги беше
ужасно, той живееше в постоянната рехава мараня на страха, убеден,
че ще умре в къщата на доктор Трейлър. Веднъж сънува, че е мъж,
истински голям мъж, а още е в сутерена и чака доктор Трейлър, и
разбра в съня, че нещо му се е случило, че си е изгубил разсъдъка и е
като момчето, с което живееше в една стая в дома, а щом се събуди, се
замоли да умре по-скоро. През деня, заспеше ли, сънуваше брат Лука и
след като се събудеше, осъзнаваше колко го е пазил брат Лука, колко
добре се е държал с него, колко мил е бил. Веднъж се качи с куцукане
горе на стълбата и се хвърли оттам, пак се качи и се хвърли още
веднъж долу.
После един ден (след три? След четири месеца? По-късно Ана
щеше да му каже, че според доктор Трейлър са минали три месеца,
откакто го е намерил на бензиностанцията) доктор Трейлър каза:
— Писна ми от теб. Ти си мръсен, отвращаваш ме, върви си.
Той направо не повярва. Но после си върна дар словото.
— Добре — рече, — добре. Тръгвам си още сега.
— Не — спря го доктор Трейлър, — ще си тръгнеш както искам
аз.
Няколко дни не се случи нищо и той реши, че и това е било лъжа,
пак добре че не се беше обнадеждил много и най-после бе успял да
усети кога го лъжат. Доктор Трейлър бе започнал да му носи храната
върху няколко страници от днешния вестник и веднъж той погледна
датата и видя, че е рожденият му ден.
— На петнайсет години съм — оповести на тихата стая и чак му
се повдигна, щом чу думите — надеждите, фантазиите, небивалиците,
за които само той знаеше, че се крият зад тези думи.
Но не се разплака: умението да не плаче бе единственото му
постижение, единственото, с което той можеше да се гордее.
После една вечер доктор Трейлър слезе долу с машата.

617
 — Ставай — каза и го сръга отзад, докато той се качваше
неустойчиво по стълбата, падаше на колене, пак се изправяше,
препъваше се отново и отново се изправяше.
Както го побутваше с машата, доктор Трейлър го отведе чак при
входната врата, която беше отворена, леко открехната, а после и навън
в нощта. Още беше студено, още беше влажно, но и през страха той
долови, че времето се променя, че макар за него да е застинало, за
останалия свят не е и там сезоните се редуват без оглед на нищо — той
усети мириса на въздуха, който вече ставаше зелен. До него имаше гол
храст с черен клон, но точно на върха му се мержелееха няколко
светлолилави пъпки и той ги загледа трескаво, опита да запечата
образа и да го задържи в паметта си, докато не са го побутнали отново
с машата да върви нататък.
При автомобила доктор Трейлър отвори багажника и пак го сръга
с машата, а той се чу, че издава звуци като хлипане, но не плачеше,
само се качи вътре, макар че беше омаломощен и се наложи доктор
Трейлър да му помага, като го държи с пръсти за ръкава на ризата, за
да не трябва да го докосва.
Потеглиха. Багажникът беше чист и голям и той се претърколи в
него — чувстваше как завиват, как се изкачват и се спускат по хълмове,
как после минават по гладкия път покрай дълги равнини. След това
колата зави рязко наляво и той заподскача от неравната земя, докато
накрая автомобилът спря.
Багажникът се отвори и доктор Трейлър му помогна да слезе,
като го подръпна за ризата, сетне го изтика с машата пред колата.
— Стой там — каза му, а той се подчини разтреперан и загледа
как лекарят се качва отново на колата, смъква прозореца, навежда се
към него. — Бягай — подкани, а когато той продължи да стои там като
вцепенен: — Нали обичаш много да бягаш? Хайде, бягай.
Доктор Трейлър запали двигателя и най-сетне той се окопити и
хукна. Намираха се на поле, на голям гол квадрат пръст, където до
няколко седмици щеше да поникне трева, но сега нямаше нищо, само
тук-там имаше замръзнали плитки локви с лед, който се трошеше като
порцелан под голите му крака, и ситни бели камъчета, които светеха
като звезди. В средата на полето имаше падинка, съвсем малка, и
отдясно беше пътят. Той не виждаше дали е голям, виждаше само, че е
път, но по него не минаваха коли. Отляво полето беше оградено с

618
бодлива тел, но оградата беше далеч и той не различаваше какво има
зад нея.
Тичаше, а автомобилът го следваше по петите. В началото
всъщност му беше приятно, че тича, че е под открито небе, далеч от
къщата: дори това, дори ледът вместо трева под краката му, дори
вятърът, който го шибаше в лицето, дори калникът, който го побутваше
отзад по краката, дори всичко това бе за предпочитане пред онази
къща, пред стаята със стени от сгурия и прозорец, толкова малък, че не
беше никакъв прозорец.
Той тичаше. Доктор Трейлър го следваше и понякога натискаше
газта, след което той хукваше по-бързо. Но сега не можеше да тича
както навремето и падаше отново и отново. Паднеше ли, автомобилът
намаляваше скоростта и доктор Трейлър викаше — не ядосано, дори
не силно:
— Ставай. Ставай и тичай, става и тичай, иначе се връщаме в
къщата.
И той намираше сили да стане и да хукне отново.
Тичаше. Тогава не знаеше, че тича за последен път в живота си, и
много по-късно щеше да се пита: ако съм го знаел, дали съм щял да
тичам по-бързо? Но това, разбира се, беше невъзможен въпрос, не-
въпрос, аксиома без решение. Той падаше отново и отново и на
дванайсетия път замърда уста в опит да каже нещо, но от нея не
излизаше нищо.
— Ставай — чу той как му казва мъжът. — Ставай. Паднеш ли
още веднъж, ще ти е за последно.
И той отново стана.
Този път обаче не се затича, само вървеше и се препъваше,
пълзеше, за да се отдалечи от колата, а колата го блъскаше все по-
силно и силно. Направи така, че всичко това да спре — помисли си
той, — направи така, че да спре. Спомни си — кой ли му я беше
разказвал? Някой от братята, но кой? — една история за благочестиво
момченце, момченце, озовало се в далеч по-тежки обстоятелства от
него, което много дълго било послушно (още нещо, по което двамата с
момченцето се различаваха) и после една нощ отправило към Бога
молитва да го прибере: готов съм, рекло момченцето от историята,
готов съм, и се явил ангел, ужасен, златокрил, с очи като огън, който го

619
притиснал между крилете си — момченцето станало на пепел и си
отишло, избавило се от света.
„Готов съм — каза той, — готов съм“, и зачака да дойде да го
спаси ангелът със страховитата си ужасна хубост.
Последния път, когато падна, вече не успя да се изправи.
— Ставай! — чу как му крещи доктор Трейлър. — Ставай!
Но той не можеше. После чу как двигателят се включва отново и
усети, че фаровете се насочват към него — два огнени снопа като
очите на ангела, затова извърна глава настрани и зачака, а автомобилът
се приближи, прегази го и всичко приключи.
Това беше краят. След това той стана зрял човек. Докато лежеше
в болницата с Ана, седнала до него, си даваше обещания. Връщаше се
към грешките, които е правил. Все не преценяваше на кого да се
довери: беше тръгвал след всеки, проявил към него някаква доброта.
После обаче реши да промени това. Никога вече нямаше да се доверява
толкова лесно. Никога вече нямаше да прави секс. Никога вече нямаше
да очаква да го спасят.
— Никога вече няма да бъде толкова страшно — все му
повтаряше Ана в болницата. — Никога вече нещата няма да бъдат
толкова страшни.
И макар той да знаеше, че Ана има предвид болката, му беше
приятно да си мисли, че тя говори за живота му изобщо: че от година
на година нещата ще се подобряват. И Ана се оказа права: нещата
наистина се подобриха. Прав се оказа и брат Лука, защото, когато той
стана на шестнайсет години, животът му се преобрази. Една година
след доктор Трейлър вече учеше в колежа, за който беше мечтал, ден
след ден не правеше секс, ставаше все по-чист. От година на година
животът му ставаше все по-невероятен. От година на година му
вървеше все повече и самият той се изумяваше отново и отново с какви
неща и с каква щедрост е възнаграждаван, изумяваше се от хората,
които се появяваха в живота му, хора, толкова различни от онези, които
познаваше, че сякаш бяха от друг вид: как изобщо беше възможно
доктор Трейлър и Уилем да спадат към един и същ вид? Отец Гавриил
и Анди? Брат Лука и Харолд? Дали онова, което съществуваше в
първата група, се срещаше и във втората и ако се срещаше, как така
тази втора група е взела друго решение, как хората в нея са избрали
какви да станат? Нещата не само се бяха поправили, те се бяха

620
преобърнали изцяло, в почти невъзможна степен. В началото той
нямаше нищо, а после получи от всичко неприлично много. Помнеше
твърдението на Харолд, че животът го е възмездил за загубите, и си
даваше сметка, че в него има някаква истина, макар и понякога да му
се струваше, че животът не просто го е възмездил за самия себе си, но
го е направил разточително, сякаш го молеше да му прости, обсипал го
е с богатства, отрупал го е с всякакви прекрасни красиви неща, за
които той е копнял, така че да не му се сърди и да го остави да го
тласка нататък. И така с годините той престъпваше отново и отново
обещанията, които сам си беше дал. Накрая пак тръгваше след хората,
които се държаха добре с него. Пак се доверяваше. Пак правеше секс.
Пак се надяваше да го спасят. И беше прав да постъпва така: невинаги,
разбира се, но през повечето време. Загърбваше уроците на миналото и
по-често, отколкото бе редно, биваше възнаграждаван за това. Не
съжаляваше за нищо, дори за секса, защото го правеше с надежда, та
да ощастливи някого, някого, който му бе дал всичко.
Една вечер малко след като двамата с Уилем станаха двойка, бяха
на купон у Ричард, импровизиран, подготвен набързо, надве-натри, с
хора, които обичаха и харесваха: Джей Би, Малкълм, Хенри Йънг
Черния и Хенри Йънг Азиатеца, Фейдра и Али и всичките им приятели
и приятелки, съпрузи и съпруги. Той беше отишъл в кухнята да
помогне на Ричард с десерта и при тях дойде Джей Би — беше пийнал,
— който го прегърна през врата и го целуна по бузата.
— Е, Джуди — каза му, — накрая получи всичко, а? Кариера,
пари, апартамент, мъж. Откъде такъв късмет?
Джей Би му се ухили и той също му отговори с усмивка. Радваше
се, че Уилем не е с тях и не е чул подмятането, понеже знаеше, че ще
се вкисне и ще го изтълкува като поредната проява на завист от страна
на Джей Би, убеден е, че животът на всички е бил и продължава да
бъде по-лесен от неговия и че той, Джуд, е благословен по начин, на
какъвто не се радва никой друг.
Той обаче не го разглеждаше така. Знаеше, че Джей Би има
особено чувство за хумор, че така го поздравява за късмет, който, да, и
двамата знаеха, че е прекален, но и високо оценяван. И ако трябваше
да бъде откровен, той бе и поласкан от завистта на Джей Би: за Джей
Би не беше недъгав, възнаграден от Космоса за своите несрети, той му
беше равен, човек, у когото Джей Би виждаше само онова, заради

621
което да му завижда, и никога онова, заради което да го съжалява. Пък
и Джей Би беше прав: откъде наистина такъв късмет? Как наистина
бе получил всичко, каквото притежаваше? Нямаше да разбере никога,
винаги щеше да недоумява.
— Не знам, Джей Би — каза му и му подаде с усмивка първото
парче торта точно когато откъм трапезарията чу гласа на Уилем, който
каза нещо, и после всеобщия смях — звук на чиста наслада. — Но
знаеш ли, откакто се помня, ми е вървяло.

[1] Гъби (ит.). — Б.пр. ↑

622
 3

Жената се казва Клодин, приятелка е на приятелката на един

негов познат и прави накити, известно отклонение за него, понеже той
спи само с хора от киноиндустрията, посвикнали с неангажиращи
връзки и по-склонни да ги прощават.
На трийсет и три години е, с дълга тъмна коса с по-светли
краища и много малки ръце, ръце като на дете, окичени с пръстени,
нейна изработка, с тъмно злато и проблясващи камъни — преди секса
пръстените са последното, което сваля от себе си, не бельото, сякаш те
прикриват най-съкровеното у нея.

Спят — именно спят, а не излизат, понеже той не излиза с никого

— от близо два месеца, още едно отклонение за него, и той знае, че
скоро ще се наложи да скъса с нея. Още в началото й беше казал, че е
само секс, че обича друг човек и никога няма да остане за през нощта,
и тя като че ли не възразяваше, при всички положения отвърна, че
също била влюбена в друг. Той обаче не е виждал в жилището й следи
от друг мъж и когато и да й пусне есемес, тя винаги е свободна.
Поредната червена лампичка: няма как, трябва да скъса с нея.
Сега я целува по челото, сяда в леглото.
— Трябва да тръгвам — казва.
— Недей — отвръща тя. — Остани. Само още малко.
— Не мога — уточнява той.
— Пет минути — казва тя.
— Пет — съгласява се той и пак ляга. Но след пет минути отново
я целува отстрани по лицето. — Наистина трябва да тръгвам —
заявява й, а тя надава звук на негодувание и примирение и се
претъркулва на своята страна.
Той отива в банята, взима си душ и си плакне устата, връща се и
целува жената.
— Ще ти пратя есемес — казва, отвратен, че е ограничил
речника си с изтъркани фрази. — Благодаря, че ме пусна да дойда.

623
 У дома прекосява тихо тъмния апартамент и в спалнята се
съблича, ляга със стон, претъркулва се и прегръща Джуд, който се буди
и се обръща към него.
— Уилем — казва, — дошъл си си.
А Уилем го целува, за да прикрие вината и болката, обземащи го
всеки път, щом чуе облекчението и щастието в гласа на Джуд.
— Разбира се — отвръща. Винаги си идва, никога не е спал
навън. — Извинявай, че толкова късно.
Нощта е гореща, задушна и притихнала и въпреки това той се
притиска към Джуд, сякаш за да се стопли, и преплита крака с
неговите. Казва си, че утре ще скъса с Клодин.
Не са го обсъждали никога, но той е наясно — Джуд знае, че
Уилем прави секс с други. Дори му е разрешил. Направи го след
ужасния Ден на благодарността, когато след години на недомлъвки му
се бе разкрил докрай и разкъсаните облаци, които открай време го бяха
скривали от поглед, внезапно се бяха разсеяли. Дни наред той не
знаеше как да постъпи (освен също да изтича при психотерапевта,
беше му се обадил в деня, след като Джуд си бе записал първия час
при доктор Ломан) и погледнеше ли Джуд, при него се връщаше едно
или друго от историята му и той го изучаваше крадешком и се
изумяваше как е успял да тръгне оттам, откъдето е тръгнал, и да
стигне толкова далеч, как е станал такъв човек, при положение че
всичко в живота му е говорело за пълен провал. В такива случаи
изпитваше благоговение, а също отчаяние и ужас, все неща, които
изпитваме към идоли, а не към хора, най-малкото към хора, които
познаваме.
— Знам как се чувстваш, Уилем — му беше казал Анди в един от
тайните им разговори, — но той не иска да му се възхищаваш, той иска
да го възприемаш такъв, какъвто е. Иска да му казваш, че животът му,
колкото и да е невъобразим, пак си е живот. — Той замълча. —
Разбираш ли за какво ти говоря?
— Да — потвърди.
В първите размазани дни след разказа на Джуд той чувстваше, че
Джуд е съвсем притихнал, сякаш се опитваше да не привлича
вниманието към себе си, сякаш не искаше да напомня на Уилем какво
вече знае. Една вечер след около седмица вечеряха, без да разговарят
много, у дома, когато Джуд подхвана тихо:

624
 — Вече не можеш дори да ме погледнеш.
Той бе вдигнал очи, беше видял бледото му уплашено лице и
след като бе довлякъл стола си при Джуд, бе седнал до него и го беше
погледнал.
— Извинявай — пророни. — Опасявам се, че ще изтърся някоя
глупост.
— Уилем — отвърна Джуд, сетне помълча. — Според мен, ако
теглим чертата, съм станал доста нормален, нали?
И Уилем бе доловил напрежението и упованието в гласа му.
— Не — отвърна той и Джуд се свъси. — Според мен, ако теглим
чертата, си станал изключителен.
Най-после Джуд се усмихна.
Онази вечер обсъдиха какво да правят.
— Опасявам се, че си станал зависим от мен — подхвана и щом
видя колко му е олекнало на Джуд, се наруга, че не е изяснил по-рано
онова, което се канеше да каже.
После се стегна и двамата заговориха за физически неща: докъде
може да стигне, какво Джуд не иска да прави.
— Можеш да правиш каквото решиш, Уилем — увери го Джуд.
— Но на теб не ти харесва — възрази той.
— Но съм ти задължен — продължи да упорства Джуд.
— Не — отсече той. — Не искам да живееш с чувството, че ми
дължиш нещо — не ми го дължиш. — Известно време той мълча. —
Щом не е възбуждащо за теб, значи не е възбуждащо и за мен —
допълни, макар че за негов срам пак му се правеше секс с Джуд.
Вече нямаше да прави секс с него, при положение че той не
искаше, но това не означаваше, че изведнъж ще спре да го желае.
— Пожертва заради мен толкова много — напомни след малко
Джуд.
— Например? — попита той заинтригуван.
— Нормалността — отговори Джуд. — Да те приема
обществото. Да живееш с лекота. Дори кафето. Не мога да добавя в
този списък и секса.
Бяха говорили и говорили и накрая той бе успял да убеди Джуд,
бе успял да го накара да посочи какво всъщност харесва. (Не беше
много.)
— Но какво ще правиш ти? — попита го Джуд.

625
 — О, мен не ме мисли — отвърна той, макар да не бе наясно
какво има предвид.
— Знаеш ли, Уилем — добави Джуд, — спи с когото искаш, явно
няма друг начин. Само… — поколеба се той. — Знам, че е егоистично,
но не искам да научавам.
— Не е егоистично — възрази той и се пресегна през леглото
към него. — Няма да го правя, никога.
Това беше преди осем месеца и през тези осем месеца нещата се
подобриха: както си помисли Уилем, подобриха се не в неговата
версия, когато той се преструваше, че всичко е наред, и подминаваше
всички неудобни доказателства и подозрения, говорещи за обратното, а
наистина се подобриха. Той виждаше, че Джуд наистина е по-спокоен:
не толкова потиснат физически, по-привързан, и то, защото знаеше, че
Уилем го е освободил от онова, което възприемаше като свои
задължения. Самонараняваше се с бръснача много по-рядко. Сега вече
не се налагаше Харолд или Анди да му потвърждават, че Джуд е по-
добре: сега той и сам знаеше, че е така. Единствената трудност бе, че и
досега желаеше Джуд, и от време на време се налагаше да си напомня
да не отива по-надалеч, че се е доближил до границите на търпимото
при Джуд, и спираше. В такива мигове бе сърдит, но не на Джуд и дори
не на себе си — никога не се бе чувствал виновен, задето му се прави
секс, не се чувстваше виновен и задето му се прави сега, — а на
живота, направил така, че Джуд да се страхува от нещо, което той
винаги е свързвал само и единствено с насладата.
Внимаваше с кого спи: подбираше хора (всъщност жени: почти
всички бяха жени), за които чувстваше или знаеше от опит, че
всъщност се интересуват от него само заради секса и няма да го
разгласяват. Често бяха объркани и той не ги винеше.
— Имаш връзка с мъж ли? — питаха, а той отговаряше, че да, но
че връзката е неангажираща. — Значи не си гей? — учудваха се те, а
той отвръщаше:
— Като цяло не.
По-младите жени го приемаха по-лесно: имаха гаджета (бивши и
настоящи), също спали с мъже, самите те бяха спали с жени.
— О! — възкликваха и обикновено не казваха нищо повече — и
да имаха други притеснения, други въпроси, не ги задаваха.

626
 Тези по-млади жени — актриси, гримьорки, костюмерки — също
не искаха връзка с него, често не искаха никаква връзка. Понякога го
разпитваха за Джуд — как са се запознали, що за човек е — и той
отговаряше, но се натъжаваше и Джуд му липсваше.
Ала внимаваше много този живот да не нахълтва и в живота му у
дома. Веднъж на една клюкарска страница се появи материал, в който
не се споменаваха имена — донесе му го Кит, — но който очевидно
беше за него, и след като се двоуми дълго да казва ли на Джуд, накрая
реши да не го прави, така и така Джуд никога нямаше да види
материала, пък и нямаше причини Джуд да се сблъсква лице в лице с
нещо, което на теория знаеше, че се случва.
Джей Би обаче все пак видя материала (той предполагаше, че са
го видели и други негови познати, но Джей Би го спомена) и го попита
дали е вярно.
— Не знаех, че вие, момчета, имате неангажираща връзка —
подметна Джей Би, но по-скоро от любопитство, а не с укор.
— О, да — отвърна той нехайно. — Още от самото начало.
Натъжаваше се, разбира се, че сексуалният му живот и животът у
дома са в две различни плоскости, но бе достатъчно зрял, за да е
наясно, че във всяка връзка има нещо, което не те удовлетворява и те
разочарова, нещо, което трябва да търсиш другаде. Така например
приятелят му Роман беше женен за жена, която, макар красива и вярна,
бе прословуто неумна: не разбираше филмите, които Роман правеше, а
тръгнеше ли човек да говори с нея, скоро се хващаше, че съвсем
съзнателно преформатира скоростта, сложността и съдържанието на
разговора, понеже тя често изглеждаше объркана, ако разговорът се
насочеше към политика, финанси, литература, изкуство, храна,
архитектура, околна среда. Той знаеше, че Роман е наясно с този
недостатък и на Лайза, и на отношенията им.
— Какво пък — каза той веднъж на Уилем, без той изобщо да го
пита, — ако ми се води добър разговор, мога да говоря с приятелите
си, нали така?
Роман бе сред първите му приятели, които се ожениха, и
навремето той бе очарован, но и озадачен от избора му. Сега обаче
знаеше: винаги жертваш нещо. Въпросът бе какво жертваш. Беше
наясно, че за някои хора — за Джей Би, вероятно за Роман —

627
собствената му жертва изглежда немислима. Преди години тя щеше да
му изглежда и на него немислима.
Напоследък често се сещаше за една пиеса, в която бе участвал в
последния курс, беше написана от мудна скучна жена с вид на
насекомо от Факултета по драматургия, която след години щеше да
пожъне огромен успех като сценаристка на шпионски филми, но която
в последния курс се бе мъчила да пише драми в стила на Пинтър за
нещастни семейни двойки. В „Ако това беше филм“ се разказваше за
нещастна семейна двойка — той беше преподавател по класическа
музика, тя пишеше либрета, — която живееше в Ню Йорк. Тъй като
двамата вече бяха прехвърлили четирийсетте (в ония години сива зона,
невъзможно далечна и невъобразимо мрачна), и на двамата им
липсваше чувство за хумор, и двамата постоянно тъгуваха за по-
младото си „аз“ от времето, когато животът е изглеждал пълен с
обещания и надежда, когато са били влюбени и самият живот е
приличал на любовен роман. Той изпълняваше ролята на съпруга и
макар отдавна да бе осъзнал, че пиесата всъщност е ужасна (в нея
имаше реплики от рода на: „Това тук не ти е «Тоска»! Това тук е
животът!“), още помнеше финалния си монолог от второ действие,
когато съпругата оповестява, че иска да си тръгне, че не се чувства
удовлетворена от брака и е убедена, че я чака по-добър човек.

СЕТ: Толкова ли не разбираш, Ейми? Грешиш.

Отношенията между двама души никога не ти дават всичко.
Дават ти само някои неща. Взимаш всичко, което искаш да
получиш от някого: да кажем, сексуално привличане, добър
разговор, финансова подкрепа, интелектуална
съвместимост, добро отношение, вярност, и си избираш
три от тези неща. Точно три. Хайде четири, ако ти
провърви много. Останалите трябва да търсиш другаде.
Само във филмите намираш човек, който ти дава всичко
накуп. Но това тук не е кино. Това е суровата
действителност и трябва да определиш с кои три качества
искаш да прекараш остатъка от живота си, а после да ги
потърсиш у някой друг. Такава е суровата действителност.
Толкова ли не виждаш, че е капан? Ако и занапред се

628
 опитваш да намериш всичко накуп, накрая ще останеш с
празни ръце.
ЕЙМИ (плаче): И ти какво избра?
СЕТ: Не знам (пауза). Не знам.

Навремето той не вярваше в тези думи, защото навремето

наистина всичко изглеждаше възможно: той беше на двайсет и три и
всички бяха млади, привлекателни, умни, страхотни. Всички си
мислеха, че ще бъдат приятели десетилетия наред, до края на живота
си. При повечето обаче не се получи, разбира се. С годините
осъзнаваш, че ценните за теб качества на хората, с които спиш или с
които излизаш, не са непременно качествата, с които искаш да живееш,
с които искаш да бъдеш, с които искаш да караш дните си. Ако си умен
и ти провърви, го научаваш и го приемаш. Решаваш кое е най-важното
за теб и го търсиш, учиш се да си здраво стъпил на земята. Всеки
избира различни неща: Роман бе избрал красотата, милото отношение,
покорството, Малкълм, както му се струваше на него, бе избрал
надеждността и добрата подготовка (Софи беше неустоимо оправна) и
естетическата съвместимост. А той? Той бе избрал приятелството.
Разговорите. Добротата. Интелигентността. Преди да навърши
четирийсет, бе гледал връзките на едни или други хора и си бе задавал
въпроса, подхранвал (и подхранващ) безброй разговори по купоните и
сбирките: какво става там? Сега обаче, малко преди да навърши
четирийсет и осем, разглеждаше връзките на хората като отражение на
най-съкровените и същевременно на най-неизразимите им желания, на
надеждите и колебанията им, придобили физическа форма, формата на
друг човек. Сега гледаше двойките — по ресторантите, на улицата, по
купони — и се питаше: защо сте заедно? Какво сте определили като
жизненоважно за себе си? Какво ви липсва и искате да ви го даде друг?
Сега за него една връзка беше успешна, ако двамата бяха разбрали кое
е най-доброто, което другият може да даде, и са предпочели също да го
ценят.
Вероятно не бе съвпадение и че той за пръв път бе започнал да се
съмнява в психотерапията — в нейните обещания, в предварителните й

629
условия. Никога дотогава не бе оспорвал, че в най-лошия случай тя
действа благотворно: като по-млад дори бе разглеждал като някакъв
лукс правото да говори, без всъщност да го прекъсват, петдесет минути
за живота си — доказателство, че някак се е превърнал в човек, чийто
живот заслужава такова дълго осмисляне, такъв снизходителен
слушател. Сега обаче долавяше колко нетърпелив е станал към онова,
което бе започнал да възприема като зловещия педантизъм на
психотерапията, към намека, че животът може да се поправи, че
съществуват обществени норми и пациентът е насочван към това да
започне да им съответства.
— Май премълчаваш нещо, Уилем — каза Идрис,
психотерапевтката му от години, а той си замълча.
Психотерапията, психотерапевтите обещаваха строг отказ от
оценка (но нима изобщо беше възможно да говориш с някого и да не го
оценяваш, да не го съдиш?) и въпреки това с всеки въпрос сякаш те
побутваха, тикаха те леко, но необратимо към това да признаеш
някакъв недостатък, да решиш проблем, за чието съществувание не си
и подозирал. През годините той бе имал приятели, убедени, че
детството им е било щастливо, че родителите са ги обичали, а после
психотерапията им е отворила очите за истината, че не е така. Той не
искаше да му се случва и на него, не искаше да му казват, че
удовлетворението му всъщност не е никакво удовлетворение, а си е
чиста заблуда.
— А как се отнасяш към това, че Джуд изобщо не иска да прави
секс? — попита Идрис.
— Не знам — отвърна той. Но всъщност знаеше и каза: —
Желанието ми е да иска секс — за негово добро. Тъжно ми е, че се
лишава от едно от най-прекрасните изживявания. Но мисля, че си е
извоювал правото да не го иска.
Срещу него Идрис си замълча. Истината беше, че той не искаше
Идрис да се опитва да слага диагноза на връзката му, да определя
какво куца в нея. Не искаше да му казва как да я направи по-добра. Не
искаше да се опитва да принуждава Джуд или себе си да правят нещо,
което и двамата не желаеха, само и само защото се очаква от тях.
Чувстваше, че връзката им е особена, но съвсем истинска: той не
искаше да му внушават друго. Понякога се питаше дали на тях — на
него и на Джуд — просто не им достига творчески подход и затова са

630
решили, че във връзката им задължително трябва да има и секс. Но му
се струваше, че това е единственият начин да изразиш по-дълбоките си
чувства. Думата „приятел“ бе толкова неясна, неописателна и
неудовлетворителна — как с едно и също понятие той да опише и
отношенията си с Джуд, и пак с него да обозначи Индия и Хенри
Йънговците? Затова бяха избрали друга, по-позната разновидност на
връзката, която обаче не бе проработила. Сега сътворяваха свой си вид
отношения, каквито историята не признаваше официално, каквито не
бяха увековечени в стихове и песни, но които им се струваха по-
истински и не толкова спъващи.
Той не бе споменал пред Джуд, че гледа все по-скептично на
психотерапията, понеже дълбоко в себе си и досега бе убеден, че тя е
добра за хора, които наистина са болни, а Джуд — накрая той успя да
го признае пред себе си — беше наистина болен. Знаеше, че Джуд не
обича да ходи на психотерапевт, след първите няколко сеанса се беше
прибирал притихнал, затворен в себе си, та се наложи Уилем да си
напомня, че го кара да ходи там за негово добро.
Накрая не издържа.
— Как беше при доктор Ломан? — попита една вечер около
месец след като Джуд бе тръгнал на психотерапевт.
Джуд въздъхна.
— Уилем — подхвана, — колко още искаш да ходя?
— Не знам — отговори той. — Всъщност не съм мислил.
Джуд се взря в него.
— Значи си смятал, че ще ходя цял живот — рече му.
— Виж сега — каза. (Всъщност беше смятал точно това.) —
Наистина ли е толкова ужасно? — Той замълча. — Не се разбираш с
Ломан ли? Дали да не потърсим друг?
— Не, не е заради Ломан — призна Джуд. — Не ми харесва
самият процес.
Той също въздъхна.
— Виж какво — каза. — Знам, че ти е тежко. Знам го. — Но…
хайде една година, Джуд. Една година. И се постарай наистина. Пък
после ще видим.
Джуд му обеща.
После през пролетта той замина на снимки, една вечер
разговаряха с Джуд и Джуд рече:

631
 — Уилем, ако трябва да съм докрай откровен, съм длъжен да ти
съобщя нещо.
— Давай — отговори той и стисна по-силно телефона.
Беше в Лондон, снимаше се в „Хенри и Едит“. Изпълняваше
ролята на Хенри Джеймс — нищо че, както отбеляза Кит, бе дванайсет
години по-млад и трийсет килограма по-слаб, но кой ти обръща
внимание на такива неща! — от началото на приятелството му с Едит
Уортън. Филмът всъщност беше за едно безкрайно пътуване и го
снимаха главно във Франция и Южна Англия, сега оставаше да
направят заключителните сцени.
— Не се гордея с това — чу той как му казва Джуд. — Но
пропуснах последните четири сеанса при доктор Ломан. По-точно,
ходих, но не съвсем.
— В смисъл? — попита той.
— Ами, отивам — обясни Джуд, — а после седя отвън в
автомобила и за времето на сеанса чета, а сетне, щом дойде краят на
сеанса, се връщам с колата в кантората.
Известно време той мълча, Джуд също, после и двамата
прихнаха.
— Какво четеш? — поинтересува се той, когато си върна дар
словото.
— „Нарцисизмът“ — призна Джуд и двамата отново избухнаха в
смях, при това така, че се наложи Уилем да седне.
— Джуд… — подхвана накрая и Джуд го прекъсна.
— Знам, Уилем — рече му. — Знам. Ще се върна. Беше глупаво.
Последните няколко пъти просто не успях да си наложа да отида на
сеансите, и аз не съм наясно защо.
Когато затвори, той още се усмихваше, а щом чу наум гласа на
Идрис: „И какво мислиш, Уилем, за това, че Джуд не ходи там,
въпреки че ти е обещал?“, той махна с ръка пред лицето си, сякаш за да
отпъди думите. Даваше си сметка, че лъжите на Джуд, това, че и той се
самозаблуждава, са форма на самозащита, прилагана още от детството,
навици, помогнали им да направят света по-приемлив, отколкото
понякога е. Сега обаче Джуд се опитваше да лъже по-малко, а той се
опитваше да се примири, че има неща, които никога няма да се впишат
в представата му какъв трябва да бъде животът, колкото и да се
преструва и да се надява, че не е така. Затова беше наясно, че

632
психотерапията ще помогне само донякъде на Джуд. Беше наясно, че
Джуд ще продължи и занапред да се самонаранява с бръснача. Беше
наясно, че той никога няма да успее да се излекува. Човекът, когото
обичаше, беше болен и негово задължение бе не да направи така, че да
му стане по-добре, а да направи така, че да не се разболява още повече.
Никога нямаше да успее да обясни на Идрис тази нова гледна точка,
понякога самият той не я разбираше докрай.
Онази вечер беше с жена, с асистентката на художника на филма,
и докато лежаха, отговори на все същите въпроси: обясни как се е
запознал с Джуд, обясни що за човек е той, най-малкото версията за
това що за човек е той, която си бе създал за отговори като този.
— Хубаво местенце — каза Изабел и той я погледна с известно
подозрение: след като видя жилището, Джей Би оповести, че
изглеждало така, сякаш е изнасилено от Капалъ Чарши, а както той бе
чувал от оператора на филма, Изабел се славела с отличен вкус. —
Наистина — отсече тя, след като видя лицето му. — Красиво е.
— Благодаря — отвърна той.
Жилището беше негово — негово и на Джуд. Бяха го купили
само преди два месеца, когато бе станало очевидно, че и двамата ще
ходят често по работа в Лондон. Беше се нагърбил да намери нещо и
понеже бе негово задължение, съвсем преднамерено бе избрал тихия,
ужасно скучен Марилибън — не заради строгата красота или заради
удобството, а защото в квартала имаше много лекари.
— Охо! — бе възкликнал Джуд, докато чакаха брокерът да им
покаже апартамента и той бе разглеждал указателя на живеещите в
сградата, избрана от Уилем. — Виж какво има на първия етаж: кабинет
на хирург-ортопед. — Джуд бе погледнал Уилем, беше вдигнал вежда.
— Любопитно съвпадение, а?
Той се беше усмихнал.
— Нали? — беше попитал.
Но зад шегите имаше нещо, което и двамата не бяха в състояние
да обсъждат — не само във връзката, но и в приятелството си като
цяло: че в някакъв момент — те не знаеха кога точно, но знаеха, че ще
се случи — състоянието на Джуд ще се влоши. Уилем не беше наясно
какво точно можеше да означава това, но покрай новата си отдаденост
на честността се мъчеше да се подготви — да подготви и себе си, и
Джуд, за бъдеще, което не можеше да предскаже, за бъдеще, когато

633
Джуд нямаше да може да се придвижва сам, нямаше да може да стои
прав. Така накрая се оказа, че единствено приемлив е апартаментът на
четвъртия етаж на Харли стрийт — от всички жилища, които беше
видял, това се доближаваше най-много до апартамента на Грийн
стрийт: беше едноетажно, с големи врати и широки коридори, с
просторни квадратни стаи и бани, които можеха да се преоборудват
така, че вътре да се вмести и инвалидна количка (кабинетът на
ортопеда долу бе последният неоспорим довод този апартамент да
стане техен). Купиха жилището, той премести в него всички килими,
лампи и одеяла, които, откакто работеше, бе трупал и бе държал в
кашони в сутерена на Грийн стрийт, а един от сътрудниците на
Малкълм, който се беше върнал в Лондон, за да започне работа в
тамошния филиал на „Белкаст“, щеше да се заеме с ремонта веднага
щом снимките свършеха и той си заминеше за Ню Йорк.
Погледнеше ли плановете за Харли стрийт, си мислеше: „О,
колко е трудно, колко е тъжно понякога да живееш в суровата
действителност“. Това му беше напомнено последния път, когато се
срещна с Викрам, архитекта, и го попита защо няма да запазят
дървената дограма на прозореца в кухнята, откъдето се виждаха
застланият с тухли вътрешен двор и покривите на Уеймът Мюс отзад.
— Дали да не я оставим? — предложи. — Много е красива.
— Наистина е красива — съгласи се Викрам, — но прозорците
се отварят трудно, ако си в седнало положение — иска се да се
оттласнеш силно с крака.
Тогава си даде сметка, че Викрам е взел присърце указанията му
от първия разговор: да направи проекта с мисълта, че някой от хората,
които живеят в апартамента, някой ден може и да се придвижва
трудно.
— О! — възкликна той и премига бързо. — Точно така.
Благодаря. Благодаря.
— За нищо — отвърна Викрам. — Обещавам ти, Уилем, и
двамата ще се чувствате тук като у дома си.
Говореше тихо и внимателно и Уилем не беше наясно защо в
онзи миг го е обзела скръб, дали заради добротата в думите на Викрам,
или от добротата, с която той ги е изрекъл.
Сега, след като се е прибрал в Ню Йорк, се връща към този
спомен. Краят на юли е, той е убедил Джуд да си вземе почивен ден и

634
двамата са отишли с колата в къщата си в провинцията. От няколко
седмици Джуд бе уморен и необичайно отмалял, а после най-
неочаквано се беше оправил и в дни като този — с наситено синьо
небе над тях, с горещо сухо време, с ливади около къщата, изпъстрени
с минзухари и бял равнец, с хладни камъни около басейна, с Джуд,
който си тананика в кухнята, докато прави лимонада на Джулия и
Харолд, дошли да им погостуват — Уилем усещаше, че отново се
връща към стария навик да се преструва. В такива дни се поддаваше
на някаква магия, изпадаше в настроение, когато му се струваше, че
животът не може да стане по-добър и в същото време, колкото и да е
странно, може с лекота да бъде променен: състоянието на Джуд
нямаше да се влоши, разбира се. Той, разбира се, щеше да се
възстанови. Човекът, който щеше да го възстанови, бе, разбира се,
Уилем. Това, разбира се, беше възможно, това, разбира се, беше
вероятно. Такива дни сякаш нямаха нощи, в тях нямаше
самонараняване, нямаше тъга, нямаше нищо, което да те хвърля в
ужас.
— Ти, Уилем, си мечтаеш за чудеса — щеше да каже Идрис, ако
знаеше какво си мисли, и той го осъзнаваше.
После обаче си казваше: какво в живота му — а също в живота
на Джуд — не е чудо? Той би трябвало да е останал в Уайоминг, би
трябвало също да е станал наемен работник във ферма. Накрая Джуд
би трябвало да се е озовал… къде? В затвора, в болница или да е
мъртъв, че и по-лошо. А ето че не бе станало така. Не беше ли чудо, че
човек, който всъщност е като всички останали, живее живот, в който
кара милиони да си представят, че са някой друг, не беше ли чудо, че в
живота си този човек обикаля от град на град, прекарва дните си в това
всичките му потребности да бъдат удовлетворявани, работи в
измислена среда, където се държат с него като с владетел на малка
корумпирана държава? Не беше ли чудо да те осиновят на трийсет, да
намериш хора, обикнали те толкова силно, че да пожелаят да те
наричат свой син? Не беше ли чудо да оцелееш след неща, в които не
оцелява никой? Не беше ли чудо и приятелството, това да намериш
друг човек, който да направи така, че огромният самотен свят да не ти
се струва толкова самотен? Не бяха ли чудо тази къща, тази красота,
този уют, този живот? В такъв случай кой ще седне да го вини, че се
надява на още едно чудо, че макар и да не е толкова наивен, се надява,

635
че въпреки биологията, времето, историята те да бъдат изключение, че
каквото се е случило на други с травмите на Джуд, няма да сполети и
него, че след всичко, което е преодолял, Джуд ще преодолее и това?
Той седи край басейна и си говори с Харолд и Джулия, когато
внезапно усеща как го присвива под лъжичката — случва му се
понякога, когато двамата с Джуд са в къщата: обземат го усещането, че
той му липсва, острото желание да го види. И въпреки че няма да го
сподели никога с Джуд, именно в това той му напомня на Хеминг —
чувството, че нещо го докосва леко като с криле, че хората, които
обича, са някак си по-тленни от другите, че са му дадени за кратко и
някой ден ще му бъдат отнети.
— Не си отивай — беше казвал на Хеминг по време на
телефонните им разговори, когато Хеминг умираше. — Не ме оставяй,
Хеминг.
Въпреки че медицинските сестри, допрели на стотици километри
телефонната слушалка до ухото на Хеминг, го бяха помолили да му
казва точно обратното: че е негово право да си отиде, че Уилем го
пуска. Той обаче не можеше да го направи.
Не можеше да го направи и докато Джуд беше в болницата и от
лекарствата бе изпаднал в нещо като унес — мърдаше очи назад-
напред толкова бързо, че това го уплаши повече от всичко друго.
— Остави ме да си отида, Уилем — се бе примолил Джуд, —
остави ме да си отида.
— Не мога, Джуд — бе извикал той. — Не мога да го направя.
Сега клати глава, за да се отърси от спомена.
— Ще ида да го видя какво прави — казва на Харолд и Джулия,
после обаче чува как остъклената врата се плъзга и се отваря, тримата
се обръщат и поглеждат нагоре към полегатия хълм — Джуд държи
поднос с напитки и всички стават, за да отидат да му помогнат.
Но има миг, преди да се насочат нагоре, преди Джуд да се запъти
към тях, когато всички застиват намясто и Уилем си представя, че това
е снимачен декор, където всяка сцена може да бъде изиграна наново,
всяка грешка може да бъде поправена, всяка скръб — заличена. В онзи
миг те са в единия край на кадъра, а Джуд — в другия, но всички се
усмихват и на света сякаш няма друго, освен благост.

636
 За последен път в живота си той ще върви сам — наистина ще
върви, вместо да се подпира на стената, докато отива от едната стая в
другата, вместо да тътрузи крака по коридорите на „Роузън Причард“,
вместо да крета едва-едва от входа към гаража, където ще се отпусне с
въздишка на облекчение на седалката в колата — по време на
коледната им почивка. Беше на четирийсет и шест. Бяха в Бутан: както
щеше да осъзнае след време, добър избор за последния път, когато ще
се придвижва сам (макар че по онова време не го знаеше, разбира се,
по онова време), понеже това бе страна, където всички се придвижваха
пеш. Хората, които срещнаха там, включително един техен стар познат
от колежа, Карма, който сега беше министър на горите, измерваха
ходенето не в километри, а в часове.
— О, да — каза Карма, — в детството си баща ми е вървял пеш
четири часа, за да види в края на седмицата леля си. А после още
четири часа е вървял на връщане.
Двамата с Уилем се бяха изумили, въпреки че по-късно се бяха
съгласили: страната беше много живописна — низ от гористи
параболи с лазурносиньо небе отгоре, тук времето, което прекарваш, за
да се придвижваш пеш, минаваше по-бързо и приятно, отколкото
навсякъде другаде.
По време на пътешествието той не се чувстваше във форма,
макар че поне се придвижваше сам. Месеците преди него беше по-
омаломощен, но не по някакъв строго определен начин, не така, че да
се усъмни в наличието на по-сериозен проблем. Просто губеше силите
си по-бързо, усещаше тъпа постоянна болка, която го преследваше и
насън и на сутринта, щом той се събудеше, пак си беше там — да го
посрещне. Както обясни на Анди, беше като разликата между месец, в
който от време навреме има гръмотевични бури и се изсипват поройни
дъждове, и месец, в който вали всеки ден: не силно, но непрестанно,
нещо като неудобство, което ти пие силите и те изважда от релси. През
октомври се наложи всеки ден да се придвижва с инвалидната количка,
никога дотогава не бе зависел от нея толкова много дни подред. През
ноември, макар да бе достатъчно добре, за да приготви вечерята за
Деня на благодарността у Харолд, го болеше толкова силно, че не
можа да седне на празничната маса и прекара вечерта в стаята си,
където лежеше, без да се помръдва: видя като в унес Харолд, Уилем и
Джулия наминават да проверят как е, пак като в унес се извиняваше, че

637
им е провалил празника, пак като в унес чуваше приглушените
разговори на тримата и на Лорънс, Джилиан, Джеймс и Кари откъм
трапезарията. После Уилем искаше да отмени пътуването, той обаче
настоя и бе доволен, че го е направил — усещаше, че се възстановява
от красивите гледки, от чистотата и тишината в планината, от това, че
вижда Уилем сред потоци и дървета, където той открай време се
чувстваше най-добре.
Прекараха хубаво, но накрая той бе готов да си тръгне. Сред
причините, заради които успя да убеди Уилем да заминат, бе, че
приятелят му Елайджа, сега оглавяващ хедж фонд, който той
представляваше като юрист, щеше да кара заедно със семейството
отпуска си в Непал и те си намериха билети и на отиване, и на
връщане в Ню Йорк в неговия самолет. Притесняваше се да не би
Елайджа да е в бъбриво настроение, но Елайджа не беше и почти през
целия път на връщане той спа, въпреки че краката и гърбът му направо
пареха от болка.
В деня, след като се прибраха на Грийн стрийт, не успя да се
надигне от леглото. Болеше го толкова много, сякаш цялото му тяло бе
оголен нерв с прещипани краища: имаше чувството, че и капка да
капне върху него, той ще засъска като тиган. Рядко му се случваше да е
толкова изтощен, да не може дори да седне и усещаше, че Уилем —
пред когото правеше всичко възможно да не се издава, за да не го
притеснява — е разтревожен, затова се наложи да го моли да не се
обажда на Анди.
— Така да бъде — склони от немай-къде Уилем, — но ако до
утре не ти стане по-добре, ще му позвъня. — Той кимна и Уилем
въздъхна. — По дяволите, Джуд — рече, — знаех си аз, че не бива да
ходим.
На другия ден обаче се почувства по-добре: достатъчно добре, та
поне да стане от леглото. Не можеше да върви, цял ден имаше
чувството, че краката, ходилата и гърбът му са като в пранги, но си
наложи да се усмихва, да говори и да се движи, макар че, ако Уилем
излезеше от стаята или се обърнеше на другата страна, той чувстваше,
че лицето му се е смъкнало от умора.
После и двамата свикнаха и се примириха: въпреки че сега
опираше всеки ден до инвалидната количка, той се стараеше да се
движи възможно най-много, пък било то и само до тоалетната, и

638
внимаваше да си пести силите. Докато готвеше, гледаше да сложи на
плота отпред всичко необходимо, за да не му се налага да ходи до
хладилника, отказваше покани за вечери, купони, откривания, срещи за
набиране на средства, като обясняваше на хората, като обясняваше на
Уилем, че има много работа, всъщност обаче се прибираше и се
придвижваше бавно с инвалидната количка из апартамента, толкова
огромен, сякаш за наказание, спираше да си почине, ако се налага,
дремеше в леглото, за да е достатъчно бодър за разговор, щом Уилем
се прибере.
В края на януари най-после отиде при Анди, който го изслуша и
после го прегледа обстойно.
— Няма ти нищо — каза Анди, след като приключи. — Просто
остаряваш.
— Ох — въздъхна той, после и двамата замълчаха, защото какво
да кажат? — Може би, след като съвсем остана без сили — подхвана
той накрая, — ще успея да убедя Уилем да не ходя повече при Ломан.
Една вечер през есента той бе обещал глупаво, на пияна глава,
дори романтично на Уилем да ходи още девет месеца при доктор
Ломан. Анди въздъхна, но се усмихна.
— Стига си се вдетинявал! — рече му.
Сега обаче той се връща мислено с обич към онова време,
защото във всички други важни неща онази зима беше славна. През
декември Уилем беше номиниран за ролята си в „Отровената ябълка“
за голямо отличие, през януари го спечели. После беше номиниран за
още по-голяма и още по-престижна награда и спечели и нея. Вечерта,
когато Уилем получи наградата, той беше по работа в Лондон, но нави
часовника за два след полунощ, за да гледа на живо церемонията
онлайн, и когато поканиха Уилем да се качи на сцената, извика на глас
и загледа как, грейнал, Уилем целува Джулия — беше я довел като своя
придружителка, — после се качва напето по стъпалата на сцената и
благодари на кинодейците, на киностудията, на Емил, Кит, на самия
Алън Тюринг, на Роман, Креси, Ричард, Малкълм, Джей Би и „моите
роднини Джулия Олтман и Харолд Стайн, задето постоянно правят
така, че и аз да се чувствам техен син, и накрая, но не на последно
място, искам да благодаря за всичко на Джуд Сейнт Франсис, моя най-
добър приятел, любовта на живота ми“. Тогава вече той не се сдържа и

639
се разплака, а когато след половин час се свърза с Уилем, отново се
просълзи.
— Гордея се много с теб, Уилем — каза му. — Знаех, че ще
спечелиш, знаех!
— Все така мислиш — засмя се Уилем и той също се засмя,
защото Уилем беше прав: наистина го мислеше.
Мислеше, че Уилем заслужава да грабне всички награди, за
които е номиниран, понякога това не се случваше и той бе искрено
озадачен — ако оставим настрана политиката и личните пристрастия,
как беше възможно журито, хората, които гласуват, да отрекат, че това
изпълнение, този актьор, този човек са по-добри?
На деловите срещи на другия ден — на които едва се сдържаше
да не се разплаче и все се усмихваше глупаво — колегите му честитиха
и пак го попитаха защо не е отишъл на церемонията, а той бе поклатил
глава.
— Тези неща не са за мен — обясни и наистина беше така: беше
присъствал само на две-три от всички награждавания, от всички
премиери и празненства, на които Уилем ходеше по работа.
Миналата година, когато взимаха от Уилем интервю, за да го
представят върху няколко страници в сериозно литературно списание,
изчезваше всеки път, щом се очакваше да се появи журналистът.
Знаеше, че Уилем не му се сърди и обяснява това оскъдно присъствие
с чувството му за такт. И макар той наистина да се стремеше да не бие
на очи, това не бе единствената причина.
Веднъж, малко след като станаха двойка, в „Таймс“ се появи
тяхна снимка към материал за Уилем и първия филм с негово участие
от една шпионска трилогия. Беше правена на откриването на дълго
отлаганата пета изложба на Джей Би „Квак и Кряк“, включваща
предимно портрети на тях двамата, но много замъглени и по-
абстрактни от предишните творби на Джей Би. (Не знаеха какво да
мислят за заглавието на серията, макар и Джей Би да твърдеше, че го е
сложил от любов.
— Арнолд Лобъл[1]? — изпищя той, когато го попитаха. — Ехо?!

Но и той, и Уилем не бяха чели като малки книгите на Лобъл, та

се наложи да излязат и да ги купят, за да разберат за какво става

640
въпрос. Колкото и да е странно, именно тази изложба, а не толкова
първоначалният материал в списание „Ню Йорк“ за живота на Уилем
допринесе колегите и приятелите им да възприемат тяхната връзка
като истинска, въпреки че повечето снимки бяха правени, преди да
станат двойка.
Както след време щеше да отбележи Джей Би, пак тази изложба
ознаменува възхода му: знаеха, че въпреки продажбите, рецензиите,
стипендиите, наградите и хвалебствията на Джей Би му е криво, задето
Ричард (а също Хенри Йънг Азиатеца) вече са имали ретроспективни
изложби, а той — не. След „Квак и Кряк“ обаче нещо се промени за
Джей Би, както след „Дворът с чинара“ се бе променило за Уилем, след
музея в Доха се бе променило за Малкълм, както — ако трябваше да се
хвали — се бе променило и за него след делото „Малгрейв и Баскет“.
Чак след като напусна тази твърдина — приятелския си кръг, — той си
даде сметка, че тази промяна, тази промяна, на която всички се бяха
надявали и която всички бяха доживели, е по-рядка и ценна, отколкото
изобщо са предполагали. От всички тях само Джей Би беше убеден, че
заслужава такава промяна, че няма как тя да не му се случи, а те с
Малкълм и Уилем не носеха в себе си такова убеждение и когато
промяната дойде, не можеха да се начудят. Но макар и на Джей Би да
му се беше наложило да чака най-дълго тази промяна в живота си, я
посрещна спокойно, когато накрая тя дойде — само се укроти, за пръв
път, откакто го познаваха, омекна и несекващият му хаплив хумор се
изпари като статично електричество, което е размагнетизирано и
канализирано. Той се радваше за Джей Би, радваше се, че е получил
признанието, към което се е стремил, признанието, на което според
него Джей Би е трябвало да се радва още след „Секунди, минути,
часове, дни“.
— Въпросът е кой от двамата е Кряк и кой — Квак — заяви
Уилем, след като видяха за пръв път платната от изложбата в ателието
на Джей Би и късно една вечер си прочетоха един на друг с
безпомощен смях добродушните книжки.
Той се усмихна, двамата лежаха на кревата.
— Аз очевидно съм Кряк — каза.
— Не — възрази Уилем, — според мен си Квак, очите ти са
същите на цвят като кожата му.
Заяви го толкова сериозно, че той грейна в усмивка.

641
 — Това ли са ти доказателствата? — попита. — В такъв случай
какво общо имаш ти с Кряк?
— Имам сако като неговото — отвърна Уилем и пак се засмяха.
Всъщност обаче знаеше: именно той е Кряк, краставата жаба, и
след като видя в „Таймс“ общата им снимка, си спомни за това.
Притесняваше се не заради себе си — гледаше да не мисли толкова за
собствените си тревоги, — а заради Уилем, понеже осъзнаваше колко
неравностойни са като двойка и си мислеше, че дори с присъствието
си може да навреди някак на Уилем. Затова се стремеше да не се
показва много-много на обществени места. Винаги беше смятал, че
благодарение на Уилем състоянието му може да се подобри, но с
годините бе започнал да се опасява: щом благодарение на Уилем
състоянието му можеше да се подобри, не означаваше ли това, че
заради него Уилем можеше да се поболее? По същия начин, щом до
Уилем той изглеждаше по-добре, не означаваше ли това, че до него
Уилем изглежда по-зле? Знаеше, че в това няма логика, но пак си го
мислеше и понякога, ако се готвеха да излизат, зърваше в огледалото в
банята лицето си, нелепо и уродливо като на маймуна, облечена в
скъпи дрехи, и му идеше да забие юмрук в огледалото.
Но другата причина да се притеснява да го виждат заедно с
Уилем бе, че така се излагаше на показ. Още от първия ден в колежа го
беше страх, че все някой ден някой от миналото му — клиент, някое от
момчетата в дома — ще се опита да се свърже с него, ще се опита да го
изнудва, за да си мълчи.
— Никой няма да го направи, Джуд — го беше уверила Ана. —
Обещавам ти. Направи ли го някой, значи да признае откъде те
познава.
Но него все го беше страх, пък и през годините се бяха появявали
няколко призрака. Първият изникна малко след като той постъпи в
„Роузън Причард“: само пощенска картичка от човек, който твърдеше,
че го познава от дома — от човек с неудобно разпространеното име
Роб Уилсън, когото той не помнеше, — и една седмица живя в паника,
сън не го ловеше и в съзнанието му постоянно изникваха сценарии,
сторили му се колкото ужасни, толкова и неизбежни. Ами ако този Роб
Уилсън се свържеше с Харолд, ами ако се свържеше с колегите му в
кантората и им кажеше кой всъщност е той, ако им кажеше какво е
правил? Наложи си обаче да не предприема нищо, да не прави каквото

642
му идеше да направи: да напише почти истерично запретително писмо,
с което нямаше да докаже нищо друго, освен че него го има, че го има
и миналото му — и не чу повече нищо от Роб Уилсън.
Но след като в печата се появиха още няколко общи снимки с
Уилем, той получи още три писма, две обикновени и едно по
електронната поща, всички пратени до кантората. Едно от
обикновените писма и писмото в електронната поща пак бяха от мъже,
които твърдяха, че са били заедно с него в дома, ала и този път имената
им не му говореха нищо и той не отговори, след което мъжете не се
свързаха повече с него. Към второто писмо обаче беше приложено и
копие на снимка, черно-бяла, на съблечено момче върху легло, която
обаче беше с много лошо качество и не се разбираше дали на нея
наистина е той. И с това писмо вече постъпи, както му бяха казали
преди години, когато бе дете и лежеше в болница във Филаделфия, в
случай че някой от клиентите се досети за самоличността му и се
опита да се свърже с него: той сложи писмото в плик и го прати във
ФБР. Там, в Бюрото, винаги знаеха къде е и на четири-пет години в
службата му идваше агент, който му показваше снимки, питаше го
дали помни един или друг мъж, мъже, за които след толкова време се
установяваше, че са приятели на доктор Трейлър или на брат Лука,
вършили заедно с тях престъпленията. Рядко го предупреждаваха
предварително за тези посещения и с годините той бе разбрал какво да
прави в дните след това, за да попритъпи въздействието им, бе научил,
че трябва да се заобикаля с хора, със събития, с шум и врява, със
свидетелства за сегашния му живот.
По времето, когато бе получил онова писмо и го беше препратил,
се чувстваше много засрамен и страшно самотен — още не беше
разказал на Уилем за детството си и никога не бе споменавал пред
Анди достатъчно обстоятелства, така че той да разбере какъв ужас
изпитва, — после вече се видя принуден да наеме детективска агенция
(но не агенцията, с която работеше „Роузън Причард“) и й възложи да
открие всичко, каквото успее за самия него. Разследването се проточи
един месец, но накрая не се увенча с нищо категорично, най-малкото с
нищо, което по категоричен начин да сочи кой е бил навремето. Чак
тогава той си позволи да се поотпусне, най-сетне да повярва, че Ана е
била права, да приеме, че в голямата си част миналото му е било
заличено напълно, сякаш никога не е съществувало. Хората, които

643
знаеха най-много за него, които го бяха видели с очите си и го бяха
създали — брат Лука, доктор Трейлър, дори Ана, — вече бяха мъртви,
а мъртъвците не могат да говорят с никого. „В безопасност си“ —
напомняше си той. И все пак това не означаваше, че и досега не е
предпазлив, не означаваше, че изгаря от желание снимката му да се
появява по вестници и списания.
Приемаше, разбира се, че животът му с Уилем ще бъде такъв, но
понякога му се искаше да е по-различно, да не е толкова сдържан,
когато на всеослушание го свързват с Уилем, както не се сдържа
Уилем. Ако му останеше някой свободен миг, си пускаше отново и
отново клипа с речта на Уилем и пак се чувстваше леко зашеметен,
както когато Харолд за пръв път го нарече свой син. Навремето си
мислеше — това се случва наистина. Не съм си го съчинил. И сега
същото трескаво въодушевление: наистина принадлежеше на Уилем.
Уилем сам го бе оповестил.
През март, в края на сезона с наградите, двамата с Ричард бяха
организирали на Грийн стрийт шумен празник в чест на Уилем. Тъкмо
бяха изнесли от петия етаж голяма доставка резбовани врати и пейки
от тиково дърво и Ричард бе накачил по тавана светещи гирлянди, а по
стените — малки стъклени свещници със свещи в тях.
Домоуправителят бе качил от ателието на Ричард две от най-големите
работни маси, а той бе наел сервитьори и барман, които да ги
обслужват. Поканиха всички, за които се сетиха: всичките си общи
приятели, а също всички приятели на Уилем. Харолд и Джулия,
Джеймс и Кари, Лорънс и Джилиан, Лайънъл и Синклер, които
дойдоха от Бостън, Кит пък беше пристигнал от Лос Анджелис,
Каролайна — от Юнтвил, Фейдра и Ситизън — от Париж, приятелите
на Уилем Креси и Сузана — от Лондон, Мигел — от Мадрид. Той си
наложи да стои прав и да се разхожда сред гостите, хора, които
познаваше само от разказите на Уилем — режисьори, актьори,
драматурзи, — идваха и споделяха, че слушат за него от години, че е
прекрасно най-сетне да се запознаят, и макар той да се смееше, му
беше и тъжно, явно е трябвало да загърби страховете и да участва по-
често в живота на Уилем.
Мнозина на тържеството не се бяха виждали от години, беше
много оживено, приличаше на купон от младините им, хората крещяха,
за да надвикат музиката, пускана от един асистент на Ричард, диджей

644
любител, и след няколко часа той беше толкова изтощен, че се облегна
на северната стена в помещението и загледа как всички танцуват. Видя,
че насред навалицата Уилем танцува с Джулия, и се усмихна, после
забеляза, че Харолд стои в другия край на стаята и също ги наблюдава
усмихнат. Харолд го видя и вдигна към него чашата си, той му отвърна
със същото и загледа как Харолд си проправя път към мястото, където
стои.
— Хубаво тържество — кресна Харолд в ухото му.
— Заслугата е главно на Ричард — отвърна той също с вик, но
тъкмо да продължи, когато надуха музиката още по-силно, затова
двамата с Харолд само се спогледаха, засмяха се и свиха рамене.
Известно време само стояха усмихнати и наблюдаваха как
танцуващите отпред прииждат на талази и се замъгляват. Той беше
уморен, болеше го, но това не бе от значение, чувстваше умората като
нещо сладостно и топло, болката беше позната и очаквана, и в онези
мигове той си даваше сметка, че е способен на радост, че животът му е
приказка. После музиката се смени, стана замечтана и бавна и Харолд
извика, че отива да си прибере Джулия от лапите на Уилем.
— Върви — каза му той, но преди Харолд да се отдалечи, кой
знае защо, се пресегна и го прегърна — за пръв път след онзи случай с
Калеб го докосваше по своя воля.
Видя, че Харолд се вцепенява, после изпада във възторг, и
почувства как го пронизва вина, затова се отдръпна възможно най-
бързо, като побутна Харолд към дансинга.
В един от ъглите имаше нещо като гнезда пълни с вата
брезентови чували, Ричард ги беше сложил, за да има къде хората да
поседнат, и той тъкмо се бе насочил натам, когато се появи Уилем,
който го сграбчи за ръката.
— Ела да потанцуваш с мен — рече му.
— Уилем — смъмри го той с усмивка, — знаеш, че не мога да
танцувам.
Тогава Уилем го погледна оценяващо.
— Я ела с мен — го подкани и той тръгна след него към
източния край на мансардата, към банята, където Уилем го дръпна
вътре, после затвори вратата и заключи, като остави чашата си в края
на мивката.

645
 Още чуваха музиката — парче, нашумяло през студентските им
години, притеснително и въпреки това трогателно с непростимата си
сълзливост, със своята сладникавост и откровеност, — но приглушено,
сякаш долиташе от далечна долина.
— Хвани ме — подкани Уилем и той го направи. — Премести
десния си крак назад, когато аз придвижа левия.
Известно време се движеха бавно и тромаво, като се гледаха, без
да казват нищо.
— Видя ли? — възкликна тихо Уилем. — Танцуваш.
— Не ме бива — изпелтечи той притеснен.
— Страхотен си — увери го Уилем и макар ходилата да го боляха
вече така, че той започна да се поти от усилието да се сдържа и да не
изкрещи, продължи да се движи, но колкото да не е без никак: към
края на парчето двамата само се поклащаха, без да вдигат ходила от
пода, и Уилем го придържаше, за да не падне.
Щом излязоха от банята, хората, струпали се на групички най-
близо до тях, ги посрещнаха с възгласи и той се изчерви — за последно
бе правил секс с Уилем преди близо година и четири месеца — Уилем
обаче грейна в усмивка и вдигна ръце като шампион, който току-що е
спечелил оспорвана битка.
После дойде април заедно с четирийсет и седмия му рожден ден,
а след това и май и на прасците му се отвориха рани, Уилем пък
замина за Истанбул, където щеше да се снима във втория филм от
шпионската трилогия. Той му беше казал за раните — опитваше се да
го държи в течение за всичко, дори за неща, които според него не бяха
чак толкова важни — и Уилем се беше разстроил.
Самият той обаче не бе притеснен. Колко такива рани бе имал
през годините? Десетки. Единственото, което се бе променило, бе
количеството време, през което се занимаваше с тях. Сега ходеше в
кабинета на Анди два пъти на седмица — всеки вторник по обяд и в
петък вечерта, — веднъж да ги промият и веднъж за вакуумно лечение,
прилагано от медицинската сестра на Анди. Анди открай време
смяташе, че кожата му е твърде нежна за такова лечение, при което
върху отворената рана се слагаше стерилна пяна, след това обирана със
специална сонда, която като гъба поемаше заедно с пяната и мъртвата
и загнилата тъкан, през последните години обаче той я понасяше добре

646
и лечението се бе оказало по-успешно, отколкото обикновените
промивки.
С възрастта раните ставаха все по-тежки, появяваха се все по-
често, бяха все по-големи и му създаваха все повече неудобства.
Отдавна, преди десетилетия, бе отминало времето, когато той бе в
състояние да изминава с тях големи разстояния. (Споменът как е
стигнал — макар и с болки — с такава рана от Китайския град до
горната част на Ист Сайд беше толкова странен и далечен, сякаш не
беше негов.) Когато беше по-млад, раните обикновено заздравяваха за
няколко седмици. А сега бяха нужни месеци. От всичко сбъркано в
него той възприемаше най-безстрастно именно тези рани, но въпреки
това все не можеше да свикне с вида им. И макар да не се страхуваше,
разбира се, да гледа кръв, дори след толкова години се разстройваше,
видеше ли гнойта, загниването, отчаяния опит на тялото му да се
изцери, като се опита да унищожи част от себе си.
Когато Уилем се прибра за постоянно, състоянието му не беше
по-добро. По празниците имаше четири рани, никога досега не бе
имало толкова много едновременно и макар че той се стремеше да
върви пеш всеки ден, понякога му беше трудно просто да стои прав,
пък и внимаваше да си пести силите, да прецени кога се опитва да
върви, защото смята, че може, и кога — за да си докаже, че още е в
състояние да го прави. Усещаше, че е отслабнал, усещаше, че е
отмалял — вече дори не можеше да плува всяка сутрин, — но го
осъзна докрай чак след като видя лицето на Уилем.
— Джуди — възкликна тихо Уилем и приклекна до него при
канапето. — Защо не си ми казал!
Но колкото и да е странно, нямаше нищо за казване: той беше
именно това. Пък и ако не броим краката, ходилата, гърба, се
чувстваше добре. Чувстваше се душевно здрав — макар и да се
колебаеше да го каже за себе си: струваше му се прекалено дръзко.
Сега се самонараняваше с бръснача само по веднъж седмично. Чу се,
че си подсвирва, докато си смъква вечер панталона, за да огледа
мястото около превръзките и да се увери, че никоя не е протекла.
Хората свикваха с всичко, каквото им поднасяха телата им: той не
правеше изключение. Ако тялото ти е добре, очакваш от него да работи
за теб отлично, последователно. Ако тялото ти не е добре, вече
очакваш друго. Ако не друго, той се опитваше да приеме поне това.

647
 Скоро след като се прибра в края на юли, Уилем му разреши да
сложи край на почти безмълвните си отношения с доктор Ломан — но
само защото той наистина вече не разполагаше с такова време. Сега
прекарваше по четири часа на седмица по лекарски кабинети — два с
Анди, два с Ломан, — и искаше да си върне два от тези часове, за да
може да ходи два пъти седмично в болницата, където смъкваше
панталона, премяташе вратовръзката си през рамо и се оставяше да го
вкарат в хипербарната камера, стъклен ковчег, в който той лежеше,
работеше и се надяваше сгъстеният кислород, пускан около него, да
допринесе за по-бързото му оздравяване. Чувстваше се гузен за
годината и половина с доктор Ломан, през която не бе разкрил почти
нищо, почти през цялото време не бе правил друго, освен да брани
личното си пространство, да се опитва да не казва нищо, да губи и
своето време, и времето на лекаря. Но един от малкото въпроси, които
все пак бяха обсъдили, бяха краката му — не как са били увредени, а
как да се грижи за тях — и на последния сеанс доктор Ломан беше
попитал какво ще стане, ако състоянието му не се подобри.
— Предполагам, ампутация — бе отговорил той, като се бе
постарал да прозвучи нехайно, макар че, разбира се, не беше нехаен и
нямаше какво толкова да предполага: беше наясно, че когато умре
някой ден, ще умре без крака.
Единственото, на което можеше да се надява, бе, че няма да е
скоро. „Много ви моля — обръщаше се понякога към краката си,
докато лежеше в стъклената камера. — Много ви моля. Дайте ми още
няколко години. Дайте ми още едно десетилетие. Нека изживея
невредим годините, докато навърша петдесет, шейсет. Ще се грижа за
вас, обещавам.“
В края на лятото бе свикнал с този нов пристъп от болежки, от
лечение дотолкова, че не се и замисли доколко те влияят на Уилем. По-
рано през август бяха обсъждали какво да направят (нещо? Нищо?) по
случай четирийсет и деветия рожден ден на Уилем и Уилем бе заявил,
че мисли тази година да го отпразнуват по-скромно.
— Е, догодина, на петдесетгодишнината ти, ще го направим
шумно — каза той. — Ако съм жив дотогава де. — Чак когато чу
мълчанието на Уилем, вдигна очи от печката, видя лицето на Уилем и
осъзна каква грешка е допуснал. — Извинявай, Уилем — рече, после
угаси печката и отиде бавно и мъчително при него. — Извинявай.

648
 — Не можеш да се шегуваш така, Джуд — отвърна Уилем и той
го прегърна.
— Знам — промълви. — Прости ми. Постъпих глупаво. То
оставаше да не бъда тук догодина!
— И още много години напред.
— И още много години напред.
Сега е септември и той лежи на кушетката за прегледи в
кабинета на Анди — раните му още не са зараснали, отворени са като
цепнати нарове, — нощем пък лежи на леглото до Уилем. Често си
дава сметка колко неправдоподобна е връзката им, често се чувства и
виновен, че отказва да изпълни едно от основните задължения в
двойката. От време на време решава да опита отново, а после, тъкмо да
го сподели с Уилем, и спира — така отминава тихо поредната
възможност. Ала вината, колкото и голяма да е тя, не може да измести
облекчението, а също благодарността: истинско чудо е, че въпреки
негодността си е успял да задържи Уилем, и той се опитва да покаже
по всички възможни начини на Уилем колко му е признателен.
Една нощ се буди, плувнал в пот, чаршафите отдолу сякаш са
били влачени през локва, изправя се като в унес и още преди да е
осъзнал, че краката не го държат, пада. Тогава вече се буди и Уилем,
който му носи термометъра и стои над него, докато той го държи под
езика си.
— Трийсет и осем и осем — казва, след като го поглежда, и
допира длан до челото му. — Но теб те тресе. — Той го гледа
притеснен. — Ще се обадя на Анди.
— Недей — спира го той и въпреки температурата, въпреки че го
тресе и е плувнал в пот, се чувства нормално, не се чувства болен. —
Ще пийна един аспирин, какво толкова.
И така, Уилем му дава аспирин, носи му тениска, маха
чаршафите и застила с нови леглото, после заспиват, както Уилем го е
притиснал до себе си.
На другата нощ той пак се буди с температура, пак го тресе, пак е
плувнал в пот.
— В кантората е плъзнал вирус — казва този път на Уилем. —
Поваля те за четирийсет и осем часа. Явно съм го пипнал.
Пак пие аспирин и той пак му помага, после заспива.

649
 На другия ден е петък и той отива при Анди — да му промият
раните, но не споменава температурата, която през деня спада. Вечерта
Уилем го няма, отишъл е да вечеря с Роман, и той си ляга рано, като
първо глътва един аспирин. Потъва в такъв дълбок сън, че дори не
чува кога Уилем се е прибрал, но когато на другата сутрин се буди, е
толкова потен, сякаш е стоял под душа, а крайниците му са изтръпнали
и не ги усеща. Уилем похърква тихо до него и след като сяда бавно в
леглото, той прокарва длани през мократа си коса.
Онази събота наистина се чувства по-добре. Отива на работа.
Уилем ще обядва с някакъв режисьор. Вечерта, преди да си тръгне от
кантората, праща на Уилем есемес с молба да попита Ричард и Индия
дали искат да хапнат с тях суши в горния край на Ист Енд, в
ресторантче, където двамата с Анди понякога ходят след прегледите.
Те с Уилем имат два любими китайски ресторанта в района на Грийн
стрийт, но и в двата се слиза по стълби, които го затрудняват, затова не
са ходили там от месеци. Онази вечер хапва добре и макар че някъде
по средата на вечерята го връхлита умора, си дава сметка, че се
чувства прекрасно, че е признателен, задето се намира в това малко
топло заведение с жълтите фенери горе и дъсчения плот, по който са
наредени сашими със скумрия, наподобяващи езици — любимите на
Уилем. По едно време се обляга отстрани на Уилем — от изтощение и
привързаност, — но и не забелязва, докато не усеща, че Уилем
премества ръката си и го прегръща.
По-късно вече в леглото се събужда, не може да разбере къде се
намира и вижда Харолд, седи до него и го гледа.
— Харолд — подхваща той, — какво правиш тук?
Но Харолд не казва нищо, само се спуска към него и погнусен,
той осъзнава, че Харолд се опитва да му смъкне дрехите. „Не — казва
си. — Не и Харолд. Невъзможно е.“ Това е един от най-големите, най-
грозните и най-потайните му страхове и сега той се сбъдва. После
обаче се пробуждат старите му инстинкти: Харолд е поредният клиент
и той ще се съпротивлява, ще го отпрати. Крещи, дърпа се, размахва
ръце и доколкото може, рита в опит да отпъди, да отпрати този
решителен Харолд, който мълчи пред него, крещи, вика на помощ брат
Лука.
После най-неочаквано Харолд изчезва и на негово място се
появява Уилем, лицето му е току до неговото, Уилем му казва нещо,

650
което той не разбира. Но зад главата на Уилем той отново вижда
Харолд, странното му свъсено лице и пак започва да се дърпа. Чува
над себе си думи, чува, че Уилем разговаря с някого, през собствения
си страх долавя, че и Уилем е уплашен.
— Уилем — вика. — Той иска да ми причини болка, не допускай
да ми причини болка, Уилем. Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми…
моля те.
После няма нищо — само отрязък време в пълен мрак — и
когато той се буди отново, вижда, че е в болница.
— Уилем — оповестява на стаята и Уилем наистина се появява
на мига — седи в края на леглото и го хваща за ръка.
Отгоре по ръката му като змийче се гъне пластмасова тръбичка,
върху другата също.
— Внимавай — предупреждава го Уилем, — системите.
Известно време мълчат, Уилем го гали по челото.
— Опита се да ме нападне — споделя накрая той с Уилем, докато
говори, се запъва. — И през ум не ми е минавало, че Харолд може да
го направи.
Вижда как Уилем застива.
— Не, Джуд — отвръща той. — Харолд не е бил тук. Бълнуваш
от температурата, не се е случвало нищо такова.
Олеква му и изпада в ужас, когато го чува. Олеква му да чуе, че
не е вярно, изпада в ужас, защото му се е сторило толкова истинско,
толкова пълнокръвно. Изпада в ужас от онова, което се разкрива за
него, от начина си на мислене и от страховете си, как изобщо е могъл
да си помисли за Харолд такова нещо? Колко жестоко е собственото му
съзнание, за да го насъска срещу някого, на когото е повярвал с толкова
усилия, срещу някого, проявявал към него само добрина? Усеща, че в
очите му са избили сълзи, но няма как да се сдържи и да не попита
Уилем:
— Той не би ми причинил такова нещо, нали, Уилем?
— Да — потвърждава напрегнато Уилем. — За нищо на света,
Джуд. Харолд не би ти причинил за нищо на света такова нещо.
Когато се буди отново, си дава сметка, че не знае кой ден е, и
когато Уилем му казва, че е понеделник, изпада в паника:
— Работата — мълви, — трябва да отида на работа.

651
 — Мамка му, и дума да не става — срязва го Уилем. — Аз ги
повиках, Джуд. Няма да ходиш никъде, най-малкото докато Анди не
види какво става.
Харолд и Джулия идват по-късно и след като Харолд го
прегръща, той се насилва да стори същото, макар че няма сили да го
погледне. Вижда над рамото му Уилем, който му кима, за да го
поуспокои.
Всички са заедно, когато се появява и Анди.
— Остеомиелит — казва му той тихо. — Инфекция на костта.
Обяснява какво ще се случи: налага се той да остане в болницата
най-малко седмица. „Каква седмица!“ — възкликва той и четиримата
му се разкрещяват още преди да е успял да продължи с роптаенето, —
може би дори две, докато овладеят температурата.
Пак в болницата ще му дават антибиотици, но през другите
десетина-единайсет седмици ще го лекуват вече в домашни условия.
Всеки ден ще идва медицинска сестра, която ще му слага системи:
лечението ще продължава по един час и той не бива в никакъв случай
да го пропуска. Когато отново се опитва да нададе глас, Анди го спира.
— Джуд — казва. — Положението не е розово. Не се шегувам.
Пет пари не давам за „Роузън Причард“. Ако искаш да запазиш краката
си, се подчиняваш и спазваш указанията ми, разбра ли?
Другите наоколо мълчат.
— Да — мълви той накрая.
Идва медицинска сестра, за да го подготви, и Анди да включи
системата към вената точно под дясната му ключица.
— Трудно се стига до нея, надълбоко е — обяснява сестрата,
докато смъква яката на горнището и промива квадратче кожа. — Но
вие сте извадили късмет, че ще го прави доктор Контрактър. Бива го
много с иглите, никога не греши.
Той не се притеснява, знае обаче, че Уилем се тревожи, и го
държи за ръката, когато Анди първо забива студената метална игла в
кожата, а после включва и системата.
— Не гледай — казва той на Уилем. — Няма страшно.
Затова Уилем се взира в лицето му и той се опитва да е спокоен и
овладян, докато накрая Анди приключва и залепва с лейкопласт
тръбичката върху гърдите му.

652
 Той заспива. Смятал е, че ще може да работи от болницата, но е
по-изтощен, отколкото е очаквал, съзнанието му е по-размътено и след
като е разговарял с председателите на различни работни групи и с
някои от колегите си, няма сили за нищо друго.
Харолд и Джулия си тръгват — имат лекции и работа в кабинета,
— но освен на Ричард и на няколко души от кантората не казват на
никого, че е приет в болница — няма да остане там дълго и Уилем е
отсъдил, че се нуждае не толкова от посетители, колкото от сън. Още
вдига температура, но не толкова висока и не се е случвало да бълнува
отново. И колкото и да е странно, след всичко случило се, се чувства
ако не оптимистично настроен, то поне спокоен. Всички наоколо са
толкова умърлушени, толкова сериозни, а той е преизпълнен с
решимост да ги опровергае, да опровергае, че положението му е чак
толкова тежко, както постоянно го убеждават.
Вече не помни кога двамата с Уилем са започнали да наричат
болницата „Хотел «Контрактър»“ — в чест на Анди, струва му се, че
откакто се помнят.
— Внимавай — предупреждаваше го още на Лиспенард стрийт
Уилем, докато той режеше със сатъра пържолите, които някой запленен
от него помощник-готвач в „Ортолан“ му бе дал тайно в края на
смяната, — наистина е остър, ако си отсечеш палеца, няма как, ще се
наложи да ходим в Хотел „Контрактър“.
Веднъж пък го бяха приели в болница с кожна инфекция и той
беше изпратил на Уилем (който беше заминал някъде на снимки)
есемес: „В Хотел «Контрактър» съм. Не е болка за умиране, но не
искам да научаваш от М. или от Джей Би“. Сега обаче, опита ли се да
пуска шеги за Хотел „Контрактър“ — че храната и напитките в Хотел
„Контрактър“ са все по-отвратителни, а чаршафите не стават за нищо,
Уилем не отговаря.
— Не е смешно, Джуд — тросва му се един петък вечерта,
докато чакат Харолд и Джулия да дойдат на вечеря. — Стига с тия
тъпи шегички — мълви тихо Уилем. — Не беше на себе си, аз не знаех
какво ще стане и щях да умра от притеснение.
— Уилем — подхваща той внимателно, — знам. Много съм ти
благодарен. — Бърза да продължи, докато Уилем не му е заявил, че е
излишно да му благодари и трябва да погледне сериозно на нещата. —

653
Ще слушам Анди, обещавам. Обещавам ти да погледна сериозно. И ти
заявявам, че не се чувствам зле. Добре съм. Всичко ще бъде наред.
След десет дни Анди е доволен, че температурата е смъкната,
него го изписват и го изпращат да почива у дома два дни — в петък се
връща на работа. Винаги се е съпротивлявал, не е приемал шофьор —
обича да шофира, да се чувства независим, да е сам, — сега обаче
асистентът на Уилем му е наел един дребен сериозен мъж на име
господин Ахмед, така че на отиване и на връщане от работа той спи.
Освен това господин Ахмед кара медицинската сестра, казва се
Патриция, мълчалива, но много внимателна, и всеки ден в един на
обед тя е при него в „Роузън Причард“. Кабинетът му там е от стъкло,
от него се вижда целият етаж, затова той смъква щорите — да не го
гледат, — сваля сакото, вратовръзката и ризата, ляга, както е по потник,
на канапето, и се завива с одеяло, а Патриция промива катетъра и
проверява кожата около него, за да е сигурна, че не се е получила
инфекция — че няма подуто, няма зачервено, — после вкарва иглата и
чака лекарството да започне да капе в тръбичката и оттам във вените
му. Докато чакат, той работи, а Патриция чете медицинско списание
или плете. Не след дълго всичко това се превръща в нещо обичайно:
всеки петък той ходи при Анди, който промива раните и после ги
преглежда, а след това го праща на рентген, за да проследи инфекцията
и да се увери, че тя не е плъзнала нататък.
В почивните дни не могат да заминат никъде, защото той трябва
да продължи лечението, но в началото на октомври, след четири
седмици на антибиотици, Анди оповестява, че е разговарял с Уилем, и
стига той да не възразявал, двамата с Джейн щели да дойдат в Гарисън,
за да прекарат там почивните дни и Анди сам да му сложи системата.
Наистина е прекрасно, толкова рядко му се случва да е извън
града, да се върне в къщата и четиримата да се радват на компанията
си. Той дори се чувства толкова добре, че да разведе набързо Анди из
парка около къщата — Анди е идвал само през пролетта и лятото, а
през есента е различно: сурово, тъжно, прелестно, покривът на
плевнята е застлан с плътен слой накапали жълти листа от гинко
билоба и от тях изглежда като покрит с позлата.
Онази събота, докато вечерят, Анди го пита:
— Помниш, че се познаваме от трийсет години, нали?
— Да — усмихва се той.

654
 Всъщност е купил за годишнината подарък на Анди —
пътешествие със сафари за него и за семейството му, на което да
отидат, когато решат, — но още не му е съобщил.
— Трийсет години търпя неподчинение — простенва Анди и
останалите се смеят. — Трийсет години раздавам безценни
медицински съвети, плод на дългогодишен опит и обучение в най-
добрите учебни заведения, колкото да гледам как някакъв
корпоративен юрисконсулт не се вслушва в тях, понеже е решил, че
знае повече от мен за човешката биология.
След като спират да се смеят, Джейн добавя:
— Но от мен да го знаеш, Анди, ако не беше Джуд, нямаше да се
омъжа за нищо на света за теб. — После се обръща към него и му
казва: — Докато следвахме медицина, той беше ужасно нагъл, голям
всезнайко…
— Моля, моля? — възкликва Анди, уж обиден.
— Затова реших, че ще се превърне в типичен хирург, от онези,
които невинаги са прави, но винаги са сигурни. После обаче го чух да
разказва за теб, колко те обичал и те уважавал, и тогава си помислих,
че вероятно има и някакви достойнства. И се оказах права.
— Права си била — потвърждава той, след като отново са
избухнали в смях, и всички се извръщат към Анди, който е смутен от
погледите им и си сипва още една чаша вино.
През следващата седмица Уилем започва репетиции за нов филм.
Преди един месец, когато той легна болен, Уилем отложи участието си
и снимките бяха насрочени за по-късно, затова сега, след като нещата
се пооправиха, Уилем е обявил, че се връща на снимачната площадка.
Той недоумява защо изобщо Уилем го е направил — филмът е римейк
на „Отчаяни герои“ и ще се снима от другата страна на реката, на
Бруклинските възвишения, — но сега му олеква, че Уилем се връща на
работа и няма постоянно да му трепери като на писано яйце, да ходи с
угрижено лице и да го пита дали е сигурен, че има сили за съвсем
обичайни неща (да ходи на пазар, да си сготви, да се заседява в
кантората).
В началото на ноември той пак вдига температура и се връща в
болницата, но лежи там само две денонощия и е изписан. Всяка
седмица Патриция му взима кръв, Анди обаче му е казал, че се налага
да прояви търпение — костните инфекции отшумяват бавно и чак в

655
края на тримесечния цикъл той вероятно ще усети дали се е излекувал
напълно. Но иначе всичко си е както преди: той ходи на работа. Ходи
на процедурите в хипербарната камера. Ходи да му чистят с вакуум
раните. Ходи да ги промиват. Сред страничните ефекти на
антибиотиците са стомашното разстройство и гаденето. Отслабва с
такава скорост, че дори той се притеснява: наложи се да даде да му
преправят осем от ризите и два от костюмите. Анди му предписва
висококалорийни напитки за недохранени деца и той ги гълта по пет
пъти на ден, а после се налива с вода, за да премахне вкуса им на
тебешир, полепнал по езика му. Усеща, че освен в часовете, когато е в
кантората, е по-покорен от всякога, че се вслушва във всички
предупреждения на Анди, че спазва всичките му съвети. Пак се опитва
да не мисли как може да приключи всичко това, опитва се да не изпада
в паника, но в мрачни тихи мигове се връща отново и отново към
онова, което Анди му е казал по време на един от скорошните
прегледи:
— Сърце: идеално. Бели дробове: идеално. Зрение, слух,
холестерол, простата, кръвна захар, кръвно налягане, липиди, бъбреци,
черен дроб, щитовидна жлеза: идеално. Тялото ти е подготвено да се
труди неуморно за теб, Джуд: постарай се да му дадеш тази
възможност.
Наясно е, че това не го описва докрай: кръвообращението му
например не е идеално, рефлексите също, всичко под слабините е под
въпрос, но той се старае да се утешава с уверенията на Анди, да си
напомня, че е могло да бъде и по-зле, че като цяло и досега е здрав, и
досега е човек, на когото му е провървяло.
Краят на ноември. Уилем приключва „Отчаяни герои“. Карат
Деня на благодарността в апартамента на Харолд и Джулия в града и
макар двамата да са идвали да го виждат през седмица, през почивните
дни, той долавя, че внимават много да не казват нищо за външния му
вид, да не го притесняват със забележки, че по време на вечерята почти
не яде. Седмицата, когато е Денят на благодарността, бележи и края на
лечението му с антибиотици, той се подлага на поредните кръвни
изследвания и рентгенови снимки и чак тогава Анди му казва, че може
да ги спре. Той се сбогува с Патриция с надеждата, че е за последно,
прави й подарък в знак на благодарност за грижите.

656
 Макар и раните да са се смалили, Анди се е надявал на повече и
по негова препоръка те остават да карат Коледа в Гарисън. Обещават
на Анди да прекарат седмицата кротко, така и така всички останали
заминават и на празниците ще бъдат само те двамата заедно с Харолд и
Джулия.
— Двете ти цели: да спиш и да се храниш — напомня Анди,
който отива за празниците при Бекет в Сан Франциско. — В първия
петък на януари те искам да тежиш с два и половина килограма
повече.
— Два и половина килограма са много — възразява той.
— Два и половина — повтаря Анди. — А след това още шест, за
да достигнеш идеалното си тегло.
На самата Коледа, точно една година, след като двамата с Уилем
се бяха разхождали по хребета на ниска хълмиста планина в Пунаха,
отвела ги зад ловната хижа на краля, най-обикновена дъсчена
постройка, за която ще си кажеш, че е пълна с поклонници от книгите
на Чосър, а не с кралското семейство, той казва на Харолд, че иска да
се поразтъпче. Джулия и Уилем са отишли да пояздят в ранчото на
един познат наблизо, а той се чувства силен, както не се е чувствал от
много време.
— Не знам, Джуд — застава нащрек Харолд.
— Хайде, Харолд — подканя той. — Само до първата пейка.
Малкълм е сложил три пейки по пътеката, която е направил през
гората до задния край на къщата, едната е на една трета от пътя около
езерото, втората е точно по средата, а третата е на две трети от пътя.
— Ще вървим бавно, ще си взема и бастуна.
От години не се е подпирал на бастун — още от тийнейджър, —
сега обаче без него не може да извърви разстояние, по-дълго от
петдесетина метра. Накрая Харолд се съгласява и той грабва шала и
якето, докато Харолд не е размислил.
След като излизат навън, въодушевлението нараства. Той обича
тази къща: обича вида й, обича спокойствието в нея, но най-много я
обича, задето принадлежи на него и на Уилем, задето е възможно най-
далеч от Лиспенард стрийт, но пак носи духа на онова място, на
жилище, което са подредили заедно и което споделят. Обърната към
друга, втора гора, къщата представлява няколко стъклени куба с дълга
алея отпред, която ту хлътва в гората, ту изниква отново на открито и

657
от някои места изобщо не се вижда. Вечерно време, когато
осветлението е запалено, къщата грее като фенер, затова и Малкълм бе
озаглавил проекта именно така: Къщата Фенер. Зад нея има широка
морава, после езеро. В падината на моравата има басейн с плочи около
него, така че водата вътре винаги, и в най-горещи дни, е студена и
бистра, в плевнята пък има покрит басейн и всекидневна, всички стени
там се местят и могат да се махат, така че целият интериор да се
свърже с екстериора, с кичестите божури и люляковите храсти
наоколо, които през пролетта се покриват с цвят, с бухналите
глицинии, спуснали се в началото на лятото от покрива. Вдясно от
къщата има поляна, която през юли се обагря в червено от маковете,
вляво пък има друга, където двамата с Уилем бяха пръснали хиляди
семена на полски цветя: астри, маргаритки, напръстник, див морков. В
края на една седмица, малко след като се нанесоха, посветиха два дни
да вървят из гората пред и зад къщата и да садят по покритите с мъх
хълмчета при дъбовете и брястовете момина сълза, а също да
разхвърлят семена на мента. Знаеха, че Малкълм не одобрява
ландшафтните им усилия — че ги смята за сълзливи и банални, — и
макар да бяха наясно, че той вероятно е прав, не отдаваха особено
значение на това. През пролетта и лятото, когато из въздуха се носеха
какви ли не ухания, често си спомняха за Лиспенард стрийт, за
войнствената му грозота и си мислеха, че по онова време не са имали
чак такова въображение, за да си представят място като това с хубост,
толкова неусложнена, толкова неоспорима, че понякога чак прилича на
зрителна измама.

Двамата с Харолд се насочиха към гората, сега на него му е по-

лесно да върви по едва очертаната пътека, отколкото навремето, когато
бе започнал строежът. Но пак трябва да се съсредоточи, защото чистят
пътеката само веднъж на сезон и междувременно по нея падат клонки
и шума, избуява папрат.
Още не са преполовили пътя до първата пейка, когато той
осъзнава, че е сгрешил. Още щом излизат в края на моравата, краката
му започват да пулсират, после и ходилата и всяка стъпка си е жива
мъка. Той обаче мълчи, само стиска по-здраво бастуна, опитва се да
отклони вниманието си и да продължи нататък със стиснати зъби и

658
издадена брадичка. Когато излизат при пейката, която всъщност е
огромен камък, тъмносив варовик, вече му се вие свят и те седят дълго,
говорят си и гледат езерото, сребристо в студения въздух.
— Мразовито е — отбелязва накрая Харолд и наистина е така —
той усеща през панталона колко студен е камъкът. — Трябва да те
върна в къщата.
— Добре — преглъща той и се изправя, но тутакси усеща как
през ходилата го пробожда остра като нажежен шиш болка, затова
охка, но Харолд не забелязва. Направили са само трийсет крачки в
гората, когато той спира Харолд. — Харолд — казва му. — Трябва да…
трябва да…
Но няма сили да довърши изречението.
— Джуд — възкликва Харолд и той вижда, че Харолд е
разтревожен. Хваща го за лявата ръка, премята я през врата си, стисва
го за дланта. — Облегни се на мен — подканя Харолд и го стиска през
кръста, а той кима. — Готов ли си?
Той кима още веднъж. Успява да направи още двайсет крачки —
съвсем бавно, с крака, заплели се в клонките и тревата по пътеката, —
а после не може да пристъпи и на сантиметър.
— Не мога, Харолд — обяснява, вече почти не е в състояние да
говори, болката е остра, такава не е усещал от много време.
Още от болницата във Филаделфия, когато краката, гърбът,
ходилата го боляха непоносимо — той се пуска от Харолд и се свлича
на земята.
— О, боже, Джуд — възкликва Харолд и се надвесва над него,
после му помага да седне при едно дърво и да се облегне, а той си
мисли колко е глупав, колко е себичен.
Харолд е на седемдесет и две години. Не е редно той да моли
един седемдесет и две годишен човек, пък бил той и възхитително
здрав, да му помага физически. Не може да отвори очи, защото светът
наоколо се върти, но чува как Харолд вади телефона, чува как се
опитва да се обади на Уилем, ала гората е много гъста, връзката е лоша
и Харолд ругае.
— Джуд — чува той как му казва Харолд, гласът му обаче е
много тих, — налага се да се върна в къщата и да дотикам инвалидната
количка. Ужасно съжалявам. Връщам се веднага.

659
 Той кима едва-едва и чувства как Харолд закопчава якето му
догоре, чувства как му слага ръцете в джобовете, чувства как омотава
около краката му нещо — своето яке.
— Връщам се веднага — повтаря Харолд. — Връщам се веднага.
Той чува как Харолд се затичва и се отдалечава, чува как
пръчките и шумата пукат и се чупят под краката му.
Извръща се настрани, земята отдолу се накланя опасно и той
кашля, повръща каквото е ял през деня, усеща как то се плъзга по
устните му и се стича надолу по бузата му. Сетне му поолеква и той
пак отпуска глава върху дървото. Спомня си как, след като е избягал от
дома, е тичал в онази гора, как се е надявал дърветата да го защитят —
сега се надява на същото. Вади ръка от джоба си, търси опипом
бастуна и го стиска с всички сили. Под клепачите му като конфети се
разлетяват ярки точици светлина, сетне се превръщат в мазни петна.
Той насочва вниманието си към дишането, към краката си, които си
представя като огромни пънове, в които са забити десетки дълги
метални болтове, всеки с дебелина колкото палец. Представя си как ги
развинтват на обратно, как всеки се върти и излиза бавно от него, а
после пада с кънтящ звук на циментовия под. Повръща още веднъж.
Премръзнал е. Усеща, че вече получава гърчове.
Точно тогава чува как някой тича към него и по миризмата — по
сладостното ухание на сандалово дърво — разпознава Уилем, после
чува и гласа му. Уилем го грабва, вдига го, всичко се люшва и на него
му се струва, че пак ще му се догади, но това не се случва, затова той
слага дясната си ръка около врата на Уилем, извръща покритото си с
бълвоч лице към рамото си и се оставя да го носят. Чува как Уилем се е
запъхтял — може и да тежи по-малко от него, но на ръст са еднакви,
той знае и колко неудобно е да го носят, още държи и бастуна, който се
удря в бедрата на Уилем, прасците му пък опират в гръдния кош на
Уилем — и е благодарен, щом усеща, че го слагат да седне на
инвалидната количка, че чува над себе си гласовете на Уилем и
Харолд. Навежда се напред, така че челото му да опре в коленете,
изкарват го от гората, тикат го нагоре по хълма към къщата, а щом
влизат вътре, го вдигат и го пренасят на леглото. Някой му смъква
обувките, при което той пищи, някой му се извинява, някой му бърше
лицето, някой слага в ръцете му грейка, някой му завива краката с
одеяла. Чува, че Уилем, който стои над него, се ядосва.

660
 — Защо изобщо си се хванал на това? Мамка му, знаеш, че няма
сили за такова нещо!
А Харолд отговаря покрусен, така, сякаш се извинява:
— Знам, Уилем. Извинявай. Какъв глупак съм само. Но много му
се искаше.
Той се опитва да каже нещо, да защити Харолд, да обясни на
Уилем, че сам си е виновен, че е накарал Харолд да дойде с него, а не
може.
— Отвори уста — подканя Уилем и той усеща как под езика му
слагат горчиво като метал хапче. Усеща и как навеждат към устните му
чаша вода. — Отпий — казва Уилем, той се подчинява и след малко
светът престава да съществува.
Щом се събужда, се извръща и вижда до себе си в леглото
Уилем, който го гледа.
— Ужасно съжалявам — мълви, но Уилем не казва нищо. Той се
пресяга и прокарва длан по косата му. — Уилем — продължава, —
Харолд не е виновен. Аз го накарах.
Уилем сумти.
— Очевидно — отвръща. — Но пак не е трябвало да се
съгласява.
Мълчат дълго и той си мисли какво трябва да каже, какво винаги
е било в мислите му, ала той така и не го е изрекъл.
— Знам, ще ти прозвучи нелогично — обяснява на Уилем, който
отново го поглежда. — Но и след толкова години пак не се възприемам
като инвалид. В смисъл… знам, че съм инвалид. Знам го. Бил съм
инвалид два пъти по-дълго, отколкото не съм бил. Ти ме познаваш
само такъв: като човек, който се нуждае от помощ. Аз обаче се помня
като човек, който е можел да ходи, когато пожелае, който е могъл да
тича. Според мен всеки, който е станал инвалид, смята, че е бил
ограбен. Аз обаче винаги съм си мислел — призная ли, че наистина
съм инвалид, значи да отстъпя през доктор Трейлър, значи да оставя
доктор Трейлър да определя как да живея. Затова се преструвам, че не
съм инвалид, преструвам се, че съм, какъвто съм бил, преди да го
срещна. Знам, не е логично, не е практично. Но съжалявам най-много,
че… че съм егоист, знам го. Знам, че преструвките ми имат последици
за теб. Затова… ще престана. — Той си поема въздух, затваря очи, пак
ги отваря. — Инвалид съм — казва. — Непълноценен съм.

661
 И колкото и да е глупаво — все пак е на четирийсет и седем,
разполагал е с трийсет и две години, за да го признае пред себе си, —
усеща, че ще се разплаче.
— Ох, Джуд — казва Уилем и го придърпва към себе си. — Знам,
че съжаляваш. Знам, че е трудно. Разбирам защо не си искал никога да
го признаеш, наистина. Просто се притеснявам за теб, понякога ми се
струва, че за мен е по-важно да си жив, отколкото за самия теб.
При тези думи той потреперва.
— Не, Уилем — възразява. — В смисъл… в някакъв момент
може и да е било така. Но не и сега.
— В такъв случай ми го докажи — казва Уилем след кратко
мълчание.
— Ще го направя — отвръща той.
Януари, февруари. Никога не е имал толкова много работа.
Уилем репетира пиеса. Март: отварят се две нови рани, и двете на
десния му крак. Сега вече болката е смазваща, сега той става от
инвалидната количка само колкото да си вземе душ, да отиде до
тоалетната, да се облече и да се съблече. Минала е година, че и повече,
от последния път, когато краката не са го болели чак толкова. Въпреки
това всяка сутрин, след като се събуди, той стъпва на пода и за миг е
преизпълнен с надежда. Може би днес ще се чувства по-добре. Може
би днес болката ще се попритъпи. Но той така и не се чувства по-
добре, така и не се чувства по-добре. А пак се надява. Април:
рожденият му ден. Премиера на пиесата. Май: пак се поти нощем, пак
вдига температура, трепери, втриса го, бълнува. Отново се връща в
Хотел „Контрактър“. Отново се появява системата, този път
тръбичката е отляво на гърдите му. Сега обаче има промяна: сега
бактерията е друга, сега се налага да му вкарват антибиотика на осем
часа, а неведнъж в денонощието. Отново идва Патриция, сега вече по
два пъти на ден, в шест сутринта на Грийн стрийт, в два следобед в
„Роузън Причард“, а после, в десет вечерта, на Грийн стрийт идва
нощната медицинска сестра — Ясмин. За пръв път, откакто са
приятели с Уилем, той ходи само на едно представление: дните му са
толкова разграфени, толкова подвластни на лекарствата, че той просто
не намира кога да отиде втори път. За пръв път, откакто преди година е
започнал този цикъл, той чувства как се носи към отчаянието, чувства,
че се предава. Налага му се да си напомня как е обещал на Уилем, че

662
иска да остане жив, когато всъщност не иска друго, освен да спре. Не
защото е потиснат, а защото е изтощен. В края на един от прегледите
Анди го гледа със странно лице и му казва, че не знае дали той си дава
сметка, но е минал месец, откакто се е самонаранявал с бръснача, и той
се замисля. Анди е прав. Прекалено уморен е, прекалено изнемощял,
за да мисли за самонараняване.
— Е, радвам се — казва Анди. — Но съжалявам, че си спрял
заради това, Джуд.
— Аз също — признава той.
И двамата мълчат, както подозира той, и на двамата им е мъчно
за дните, когато техен най-тежък проблем е било самонараняването.
Идва юни, идва юли. Раните по краката му — старите, които си
стоят от близо година, и по-новите, появили се вече от март насам —
не са зараснали. Почти не са се смалили. Именно тогава, именно в
седмицата след Четвърти юли, именно след края на театралния сезон
Анди пита дали може да дойде, за да поговори с него и с Уилем. И тъй
като е наясно какво ще каже Анди, той лъже, че Уилем е зает, че Уилем
няма време, сякаш, като отлага разговора, ще отложи и бъдещето, но
една събота привечер, когато се прибира от кантората, ги заварва да го
чакат в апартамента.
Разговорът е, каквото е очаквал. Анди препоръчва — препоръчва
силно — ампутация. Анди е внимателен, много внимателен, но той
долавя, че е притеснен — личи от сковаността му, от това, че явно е
репетирал какво да каже.
— Винаги сме знаели, че този ден ще дойде — подхваща Анди,
— но от това не ни става по-лесно. Само ти, Джуд, знаеш колко болка,
колко неудобства можеш да понесеш. Аз няма как да ти го кажа. Аз
мога само да ти кажа, че стигна много по-далеч от повечето хора. Мога
да кажа, че си изключително смел — не ме гледай така: беше и
продължаваш да си смел, — мога да ти кажа още, че изобщо не си
представям през какво си минал. Но въпреки това — въпреки че
според теб можеш да продължиш така и нататък, — има някои неща,
които няма как да не отчетем. Лечението не действа. Раните не
заздравяват. Лично аз съм разтревожен, че за по-малко от година
получи две инфекции на костите. Разтревожен съм, че ще получиш
алергия към някой от антибиотиците, и тогава вече работата ни е
спукана. Дори и да не получиш алергия, не понасяш лекарствата така,

663
както се надявах, отслабна много, притеснително много, и всеки път,
когато те видя, си още по-омаломощен. Тъканта на бедрата е здрава и
съм почти сигурен, че ще можем да спасим и двете колена. И, Джуд, от
мен да го знаеш, веднага след ампутацията качеството ти на живот ще
се подобри. Ходилата вече няма да те болят. Никога не си имал рани по
бедрата и според мен няма непосредствена опасност да се появят и
там. Сегашните протези превъзхождат значително протезите отпреди
десет години и честно да ти кажа, с тях походката ти вероятно ще бъде
по-добра, по-естествена, отколкото със собствените ти крака.
Операцията не е сложна — трае около четири часа, — ще я направя аз.
И болничното възстановяване е бързо: ще лежиш в болницата по-
малко от седмица и ще ти сложим веднага временните протези.
Анди млъква, слага ръце върху коленете си и ги гледа. Доста
дълго всички мълчат, после Уилем започва да задава въпроси, уместни
въпроси, въпроси, които би трябвало да задава той: колко ще продължи
възстановяването извън болницата? Каква ще бъде физиотерапията?
Какви опасности крие операцията? Той слуша с половин ухо
отговорите, общо взето, ги знае, проучвал е тези въпроси, този
сценарий вече седемнайсет години, откакто Анди му го е предложил за
пръв път.
Накрая ги прекъсва.
— Какво ще стане, ако откажа? — пита и вижда как по лицата и
на двамата пробягва притеснение.
— Ако откажеш, ще продължим да упорстваме с всичко, което
правим сега, и да се надяваме, че все някога ще подейства — казва
Анди. — Но, Джуд, винаги е за предпочитане да ти направят
ампутация, когато решиш ти, а не когато вече няма накъде. —
Известно време Анди мълчи. — Ако получиш заразяване на кръвта,
ако развиеш сепсис, вече ще се наложи да ампутираме и аз няма да
мога да ти дам гаранции, че ще запазиш коленете си. Няма да мога да
ти гарантирам, че няма да изгубиш още нещо: пръст, ръка, че
инфекцията няма да плъзне и другаде.
— Но и сега не можеш да ми гарантираш, че ще запазя коленете
си — заявява той предизвикателно. — Не можеш да ми гарантираш, че
в бъдеще няма да развия сепсис.
— Не мога — признава Анди. — Както казах обаче, според мен
имаш големи шансове да ги запазиш. И според мен, ако махнем тази

664
част от тялото ти, която е сериозно инфектирана, това ще помогне да
предотвратим други заболявания.
Отново всички мълчат.
— Това звучи като избор, който изобщо не е избор — мълви той.
Анди въздиша.
— Както вече казах, Джуд — натъртва, — все пак е избор. Твоят
избор. Не се налага да го правиш утре, дори тази седмица. Но искам да
помислиш внимателно.
Анди си тръгва и те двамата с Уилем остават сами.
— Налага ли се да го обсъждаме сега? — пита той, когато накрая
намира сили да погледне Уилем, и Уилем клати глава.
Небето навън се обагря в розово, залезът ще бъде дълъг и красив.
Но той не иска красота. Изведнъж му се дощява да поплува, не го е
правил, откакто е получил инфекцията на костите. Не е правил нищо.
Не е ходил никъде. Наложило се е да прехвърли на свой колега
клиентите си в Лондон, защото системите са го приковали към Ню
Йорк. Мускулите му са се стопили, останала е само мека тъкан върху
кости, той се движи като старец.
— Лягам си — казва на Уилем и му се доплаква, когато Уилем му
напомня тихо, че след два часа ще дойде Ясмин. — Вярно — изрича на
пода. — Е, тогава ще подремна. Ще се събудя за Ясмин.
Онази вечер, след като Ясмин си е тръгнала, се самонаранява с
бръснача за пръв път от много време, гледа как кръвта сълзи по
мрамора и влиза в канала. Знае колко ирационално изглежда
желанието му да запази краката си, краката, причинили му толкова
много беди, стрували му толкова много часове, толкова много пари,
толкова много болка. Но въпреки всичко: са си негови. Неговите крака.
Част от него. Как по своя воля да ги махне от себе си, да ги изреже?
Знае, че през годините вече е изрязал много от кожата си, от плътта, от
белезите. Но това някак си е различно. Пожертва ли краката си, ще
признае пред доктор Трейлър, че той е победил, ще се предаде пред
него, ще се остави във властта на онази нощ на полето с автомобила.
Различно е и защото знае, че изгуби ли краката си, вече няма да
може да се преструва. Вече няма да може да се преструва, че някой ден
отново ще бъде в състояние да върви, че някой ден ще се почувства по-
добре. Вече няма да може да се преструва, че не е инвалид. Пак ще се

665
включи факторът на урода. Той ще бъде човек, описван най-вече и
преди всичко от онова, което му липсва.
А и е уморен. Не иска пак да му се налага да се учи да ходи. Не
иска да се опитва да понапълнее, да натрупа килограми, за които знае,
че ще изгуби отново, да натрупа килограми плюс килограмите, което
се е мъчил да замени след първата костна инфекция, килограми, които
отново е изгубил с втората. Не иска да се връща в болницата, не иска,
когато се буди, да не може да се ориентира и да е объркан, не иска да
бъде спохождан от кошмари, не иска да обяснява на колегите си, че
пак, за кой ли път е болен, не иска дългите месеци на изнемощялост,
на борба да запази равновесие. Не иска Уилем да го вижда без крака,
не иска да го изправя пред поредното предизвикателство, не иска
отново да му се налага да свиква с неговото уродство. Иска да е
нормален, откакто се помни, не иска друго, освен да е нормален, а от
година на година се отдалечава все повече от нормалността. Знае, че е
погрешно да възприема ума и тялото си като две отделни неща, които
се надпреварват помежду си, но е по-силно от него. Не иска тялото му
да печели поредната битка, да взима решението вместо него, да го кара
да се чувства толкова безпомощен. Не иска да е зависим от Уилем, да
му се налага да го моли да го вдига от леглото, понеже ръцете му ще
бъдат съвсем безполезни и отмалели, да му помага да ходи до
тоалетната, да вижда заоблените чукани, на каквото е останало от
краката му. Винаги е предполагал, че преди този момент все ще има
някакво предупреждение, че преди положението да се влоши чак до
такава степен, тялото все ще му даде някакъв знак. Знае — и още как!
— че именно последната година и половина е била това
предупреждение — дълго, бавно, неумолимо предупреждение, което
няма как да не забележиш, — но в самонадеяната си глупава надежда
той е предпочел да си затваря очите за него. Предпочел е да вярва, че
щом досега винаги се е възстановявал, ще го направи и сега, още
веднъж. Дал си е привилегията да смята, че шансовете му са
неограничени.
След три нощи отново се буди с температура, отново го приемат
в болница, отново го изписват. Температурата е от възпаление около
катетъра, затова го махат. Вкарват нов във вътрешната вратна вена и от
това се получава издутина, която дори яката на ризата не може да
скрие.

666
 Първата нощ у дома се носи из сънищата, когато по едно време
отваря очи и вижда, че Уилем не е до него в леглото, ето защо се
прехвърля с усилие на инвалидната количка и излиза с нея от стаята.
Вижда Уилем, преди да го види той — седи на масата в
трапезарията с лампата отгоре, с гръб към библиотеката, и гледа
стаята. Пред него има чаша вода, лактите му са върху масата,
брадичката му е подпряна на дланта. Той се взира в Уилем и вижда
колко е изтощен, колко е стар, колко побеляла е лъскавата му коса.
Познава Уилем от толкова време, гледал е лицето му толкова много
пъти, че вече не е в състояние да го види с нови очи, то му е по-
познато от собственото му лице. Той познава всяко изражение върху
него, докато гледа интервютата му по телевизията, винаги може да
каже кога Уилем се усмихва, защото наистина е развеселен, и кога
само от любезност. Знае кои от зъбите му са с коронки, знае кои Кит го
е накарал да изправи, след като се е разбрало, че Уилем ще стане
звезда, когато се е разбрало, че няма само да играе по театрални
постановки и филми на независими киностудии, но и ще има друг вид
кариера, друг вид живот. Сега обаче гледа Уилем, лицето му, което още
е толкова красиво, но и толкова уморено, белязано от умора, каквато е
смятал, че изпитва само той, и си дава сметка, че я чувства и Уилем, че
животът му, а заедно с него и животът на Уилем са се превърнали в
мъка, в дълъг изтощителен низ от болести, болнични прегледи и страх,
и тогава разбира какво ще направи, какво е длъжен да направи.
— Уилем — подхваща и гледа как Уилем трепва, излиза от унеса
и се извръща към него.
— Джуд — казва Уилем. — Какво има? Зле ли ти е? Защо си
станал от леглото?
— Ще направя операцията — оповестява той и си мисли, че
двамата са като актьори на сцена, които разговарят от голямо
разстояние, затова се изтиква с количката по-наблизо. — Ще я направя
— повтаря и Уилем кима, сетне двамата допират чела и се разплакват.
— Съжалявам — казва на Уилем, а Уилем клати глава и челото му се
търка в неговото.
— Аз съжалявам — отвръща Уилем. — Съжалявам, Джуд.
Ужасно съжалявам.
— Знам — мълви той и това е самата истина.

667
 На другия ден се обажда на Анди, който изпитва облекчение, но
и мълчи сякаш от уважение към него. След това нещата се развиват
бързо. Те избират дата: първата, която Анди предлага, съвпада с
петдесетия рожден ден на Уилем и макар те с Уилем да са се разбрали
да го празнуват, след като той се повъзстанови, не му се иска да го
оперират точно на този ден. Затова се спират на края на август,
седмицата преди Деня на труда, седмицата, когато навремето ходеха в
Труро. На следващото заседание на управителния съвет той съобщава
набързо за операцията, обяснява, че я прави по свое желание, че ще
отсъства само една седмица, най-много десет дни, че не е нищо
сериозно и всичко ще бъде наред. После съобщава и на отдела, заявява,
че обикновено не би ги занимавал с това, но не иска клиентите да се
притесняват, не иска да мислят, че е по-тежко, не иска по негов адрес
да плъзнат слухове и мълви (макар и да знае, че е неизбежно). В
кантората разказва много малко за себе си и когато го прави, забелязва,
че хората застават нащрек и се навеждат напред, едва ли не вижда как
наострят уши. Познава съпругите и съпрузите, приятелките и
приятелите на всички, а те не са се запознавали с Уилем. Той не го е
водил никога на тържествата и общите им почивки, на летните излети,
които правят всяка година.
— Няма да ти бъде приятно — казва на Уилем, макар и да знае,
че не е точно така: на Уилем му е приятно навсякъде. — Повярвай ми.
А Уилем все вдига рамене.
— Иска ми се да дойда — все повтаря, но той не го е водил
никога.
Винаги си е казвал, че предпазва Уилем от събития, които със
сигурност ще му се видят скучни, а не се е замислял, че Уилем може и
да се обиди от отказа му да включи и него, че може наистина да иска
да участва в живота му не само на Грийн стрийт, не само с общите им
приятели. Сега го осъзнава и се изчервява.
— Някакви въпроси? — пита, без всъщност да ги очаква, но
вижда, че един от новите съдружници, мъж на име Гейб Фрестън,
който е въздух под налягане, но иначе е стряскащо оправен, вдига
ръка. — Фрестън? — подканя.
— Искам само да кажа, че наистина съжалявам, Джуд — заявява
Фрестън и всички наоколо се съгласяват през шепот с него.

668
 На него му се иска да го обърне на шега, да каже — защото е
истина: „За пръв път от миналата година, Фрестън, когато ти съобщих
какъв ще бъде бонусът ти, те чувам да си искрен“, но си замълчава,
само си поема дълбоко въздух.
— Благодаря ти, Гейб — изрича. — Благодаря на всички. А сега
всички обратно на работа.
И те се пръсват.
Операцията е в понеделник и макар че в петък той се задържа до
късно в кантората, в събота не отива на работа. Следобед си приготвя в
сака нещата за болницата, вечерта двамата с Уилем отиват в японското
ресторантче, където е била първата им Тайна вечеря. За последен път
Патриция и Ясмин са идвали при него в четвъртък, рано в събота му се
обажда Анди — да му каже, че е получил рентгеновите снимки и
макар инфекцията да не е помръднала, тя не се е и разпространила.
— Явно след понеделник няма да бъде проблем — обяснява
Анди и той преглъща, както е направил по-рано през седмицата, когато
Анди му е заявил: — След понеделник краката няма да те болят.
Спомня си, че изкореняват не проблема, а източника на
проблема. Това са две различни неща, но той си казва, че вероятно
трябва да е признателен за това изкореняване, до каквото и да се
свежда то.
Храни се за последно в седем вечерта в неделя, операцията е в
осем на другата сутрин, затова през нощта не бива да яде повече, не
бива да приема лекарства, не бива да пие нищо.
След час двамата с Уилем слизат с асансьора на приземния етаж
— за последната разходка, която той ще направи със собствените си
крака. Накарал е Уилем да му я обещае, но още преди да са тръгнали
— ще се насочат на юг по „Грийн“ до следващата пресечка „Гранд“,
после ще вървят още една пресечка до „Устър“, след това още четири
до „Хюстън“, ще свият на изток по „Грийн“ и ще вървят на юг до
апартамента, — той не е сигурен, че ще има сили да я направи. Небето
над тях е с цвят на оток и най-неочаквано той си спомня как Калеб го е
накарал да излезе гол на улицата.
Вдига левия си крак и тръгва. Крачат надолу по тихата улица и
при „Гранд“, тъкмо преди да завият надясно, той хваща Уилем за
ръката, нещо, което не прави никога на обществени места, сега обаче я
стиска и след като отново завиват надясно, поемат по „Устър“.

669
 Ужасно му се е искало да извърви маршрута, но колкото и да е
странно, това, че няма сили — при „Спринг“, на цели две пресечки от
„Хюстън“, Уилем го поглежда и без дори да пита, го повежда обратно
към Грийн стрийт, — му вдъхва увереност: взел е правилното решение.
Съпротивлявал се е на неизбежното, а сега е направил единствения
възможен избор не само за свое добро, но и за доброто на Уилем.
Разходката е била почти непоносима и когато се връща в апартамента,
той с изненада усеща, че лицето му е мокро от сълзи.
На другата сутрин Харолд и Джулия ги чакат в болницата,
изглеждат уплашени, с посърнали лица. Той долавя, че заради него се
опитват да се държат, прегръща ги и ги целува и двамата, уверява ги,
че всичко ще бъде наред, че е излишно да се притесняват. Отвеждат го
да го подготвят. След травмата космите по краката му растат на
кичурчета, около и между белезите, сега обаче ги бръснат над и под
капачките на колената. Влиза Анди, който го хваща за лицето и го
целува по челото. Не казва нищо, само взима маркер и рисува няколко
черти като от морзовата азбука, на огънати надолу дъги няколко
сантиметра под двете му колена, после обяснява, че ще се върне след
малко, но че ще прати тук Уилем.
Уилем влиза, сяда в края на леглото и двамата се държат
мълчаливо за ръце. Той тъкмо се кани да каже нещо, да изтърси някоя
тъпа шега, когато Уилем се разплаква, не просто се разплаква, а се
разридава, започва да хлипа така, както той не е виждал никого да
хлипа през живота си.
— Уилем — мълви отчаян. — Уилем, недей да плачеш: всичко с
мен ще бъде наред. Наистина. Недей да плачеш. Недей, Уилем. — Сяда
в леглото и го прегръща. — О, Уилем — въздиша и също е напът да се
разплаче. — Всичко с мен ще бъде наред, Уилем. Обещавам ти.
Ала не може да го успокои и Уилем плаче ли, плаче. Усеща, че
Уилем се опитва да му каже нещо, и прокарва длан по гърба му, моли
го да повтори.
— Не си отивай — чува го да проронва. — Не ме изоставяй.
— Обещавам, няма — отвръща той. — Обещавам. Уилем…
операцията не е сложна. Знам, че трябва да издържа, та Анди да може
да ми чете и занапред конско, нали така?
Точно тогава Анди се връща.

670
 — Готови ли сте, момчета? — пита, после вижда и чува Уилем.
— О, боже — мълви и идва при тях, прегръща ги. — Уилем —
подхваща, — обещавам да се грижа за него така, сякаш е мой, знаеш
го, нали? Знаеш, че няма да допусна да му се случи нищо.
— Знам — чуват те как най-сетне Уилем преглъща. — Знам,
знам.
Накрая успяват да го успокоят, а той се извинява и си бърше
очите.
— Извинявайте — казва, а той клати глава, придърпва го за
ръката, така че лицето му да е до неговото, целува го за довиждане.
— Излишно е — казва му.
Пред операционната Анди свежда глава към него и го целува
още веднъж, този път по бузата.
— После няма да мога да те пипам — обяснява. — Ще бъда
стерилен. — Най-неочаквано и двамата се ухилват и Анди клати глава.
— Не си ли вече малко стар за такива детински шеги? — пита.
— Ами ти? — пита на свой ред той. — Скоро ще навършиш
шейсет.
— Никога.

После влизат в операционната и той се взира в яркобелия диск

светлина отгоре.
— Здравей, Джуд — казва някой зад него и той вижда, че е
анестезиологът, приятел на Анди на име Игнейшъс Мба, с когото се е
запознал на един от купоните у Анди и Джейн.
— Здрасти, Игнейшъс — казва той.
— Брой ми отзад напред от десет до едно — подканя Игнейшъс
и той започва, но след седем вече не може, последното, което усеща, е
леко гъделичкане по пръстите на десния крак.
Три месеца по-късно. Пак е Денят на благодарността и те го
празнуват на Грийн стрийт. Уилем и Ричард са сготвили и подредили,
докато той е спал. Възстановявал се е по-трудно и бавно, отколкото е
очаквал, и на два пъти е получавал инфекции. По едно време го
хранеха със системи. Но Анди се оказа прав: бяха спасили и двете му
колена. В болницата се будеше и казваше на Харолд и Джулия, казваше
на Уилем, че се чувства така, сякаш на краката му е седнал слон, който

671
се люлее назад-напред на задните си части, докато костите му станат
на прах, на нещо, по-ситно и от пепел. Но те нито веднъж не му казаха,
че само си въобразява, казваха му само, че медицинската сестра току-
що е добавила в системата и болкоуспокояващо и че скоро ще му
поолекне. Сега получава все по-рядко тези фантомни болки, но те не са
изчезнали напълно. И още е много уморен, много омаломощен, затова
Ричард е сложил за него на челното място на масата тапициран с морав
плюш стол на колелца с облегалка и за главата — понякога Индия го
използва за моделите, които й позират, — така че, ако се усети
изнемощял, той да си отпусне и главата.
На вечерята присъстват Ричард и Индия, Харолд и Джулия,
Малкълм и Софи, Джей Би и майка му, Анди и Джейн, които са
пратили децата на гости на брата на Анди в Сан Франциско. Той
започва да вдига наздравица, да благодари на всички за всичко, което
са му дали и са направили за него, но преди да стигне до човека, на
когото му се иска да изкаже най-голяма признателност — Уилем, който
седи отдясно, — усеща, че не може да продължи, затова вдига очи от
листа хартия към приятелите си и вижда, че всички те са се
просълзили, и спира.
Приятно му е на вечерята, той се забавлява, докато му слагат още
и още от различните гозби, макар и почти да не е хапнал, но му се спи,
затова накрая се сгушва на стола, затваря очи и продължава да слуша
усмихнат познатия разговор, познатите гласове, огласили всичко
наоколо.
По едно време Уилем забелязва, че се унася, и той го чува как
става от стола.
— Е, време е звездата да напусне сцената — оповестява Уилем,
после издърпва стола от масата и започва да го тика към спалнята, а
той впряга последните си сили, за да отговори на всеобщия смях, на
напевните гласове, с които му пожелават „лека нощ“, да надзърне
иззад облегалката на стола и да се усмихне, да им махне
мелодраматично във въздуха.
— Останете — извиква, докато го отвеждат от тях. — Много ви
моля, останете. Останете и осигурете на Уилем приличен разговор. —
Те го уверяват, че ще го направят, така де, още няма и седем,
разполагат с много време. — Обичам ви — извиква им той и те му
отвръщат в хор, макар че той пак различава в него отделните гласове.

672
 На вратата на спалнята Уилем го вдига — той е отслабнал много
и без протезите не прилича чак толкова на щъркел, може да го вдигне
дори Джулия — и го отнася на леглото, помага му да се съблече,
помага му да свали временните протези, завива го. Сипва му чаша
вода, дава му хапчетата: антибиотик и шепа витамини. Той ги глътва
едно по едно пред погледа на Уилем, който после сяда до него на
леглото, без да го докосва, само за да е до него.
— Обещай, че ще се върнеш там и ще останеш до късно — казва
той на Уилем и Уилем свива рамене.
— Дали да не постоя тук с теб? — пита. — Както личи, се
забавляват и без мен.
И както може да се очаква, точно тогава откъм трапезарията се
разнася гръмък смях и те двамата се споглеждат усмихнати.
— Не — отсича той, — обещай ми. — Накрая Уилем го прави. —
Благодаря ти, Уилем — казва ни в клин, ни в ръкав, а очите му вече се
затварят. — Денят беше хубав.
— Нали? — чува да го пита Уилем, който допълва още нещо, но
той не разбира какво, защото вече се е унесъл.
Онази нощ се буди от сънищата. Те, тези сънища, са един от
страничните ефекти на антибиотика, който му дават, и този път са по-
страшни от всякога. Нощ след нощ той сънува. Сънува, че е в мотелска
стая, че е в къщата на доктор Трейлър. Сънува, че още е на петнайсет,
че предишните трийсет и три години дори не ги е имало. Сънува един
или друг клиент, една или друга случка, неща, за които и не подозира,
че помни. Сънува, че самият той се е превърнал в брат Лука. Сънува
отново и отново, че Харолд е доктор Трейлър, и щом се събуди, се
срамува, задето е приписал дори подсъзнателно такова поведение на
Харолд, макар и в същото време да се страхува, че в крайна сметка
сънят може и да се сбъдне, затова си напомня как Уилем му е казал, че
Харолд няма да го направи за нищо на света.
Понякога сънищата са толкова ярки, че му трябват минути, цял
час, за да се върне към живота, да убеди сам себе си, че всъщност
истинският му живот, истинският живот е животът наяве. Случва се да
се събуди толкова далеч от себе си, че дори не помни кой е.
— Къде съм? — пита отчаян, а после: — Кой съм? Кой съм?
Тогава чува съвсем близо в ухото си, сякаш някой говори в ума
му, гласа на Уилем, който шепне като заклинание:

673
 — Ти си Джуд Сейнт Франсис. Най-старият, най-скъпият ми
приятел. Ти си синът на Харолд Стайн и Джулия Олтман. Ти си
приятел на Малкълм Ървин, на Жан-Батист Марион, на Ричард
Голдфарб, на Анди Контрактър, на Лушън Войт, на Ситизън ван
Стратън, на Роудс Ароусмит, на Елайджа Козма, на Фейдра де лос
Сантос, на Хенри Йънговците. Ти си нюйоркчанин. Живееш в Сохо.
Работиш на доброволни начала в организация за изкуства и в
благотворителна кухня. Умееш да плуваш. Да правиш тестени неща.
Да готвиш. Обичаш да четеш. Имаш красив глас, макар че вече не
пееш. Свириш отлично на пиано. Колекционер на произведения на
изкуството си. Когато ме няма тук, ми пишеш красиви писма.
Търпелив си. Щедър. Умееш както никой да изслушваш. Във всяко
отношение си най-умният човек, когото познавам. Във всяко
отношение си най-сърцатият човек, когото познавам. Юрист си.
Оглавяваш отдел в „Роузън Причард и Клайн“. Обичаш си професията,
трудиш се неуморно. Математик си. Логик. Отново и отново се мъчиш
да ме обучаваш. С теб са се отнасяли ужасно. Успя да се пребориш.
Никога не си предавал себе си.
Уилем говори и говори, повтаря всичко това като заклинание, за
да го върне при самия него, и през деня — понякога след няколко дни
— той си спомня откъслеци от каквото му е казал Уилем и ги притиска
до себе си и заради онова, което му е повтарял, и заради онова, което е
премълчал.
Нощем обаче е ужасен, объркан е и не може да си спомни всичко
това. Паниката си е съвсем истинска, всепоглъщаща.
— А ти кой си? — пита и гледа човека — той го държи, описва
му някакъв непознат, който притежава толкова много, който заслужава
да му завиждаш и да го обичаш. — Ти кой си?
Мъжът има отговор и на този въпрос.
— Аз съм Уилем Рагнаршон — казва му. — И няма да те оставя
никога.

— Тръгвам — казва той на Джуд, но после не се и помръдва. Над

тях жужи водно конче, лъскаво като скарабей. — Тръгвам — повтаря
той, но пак не помръдва и чак когато го заявява за трети път, намира

674
сили да стане от шезлонга и замаян от горещината, да нахлузи
мокасините.
— Лимони — казва Джуд и след като си затулва очите от
слънцето, го поглежда.
— Добре — отвръща той, после се навежда, маха тъмните очила
на Джуд и след като го целува по клепачите, пак му слага очилата.
Джей Би винаги е твърдял, че лятото е сезонът на Джуд: кожата
му се покрива със загар, косата му изсветлява почти до същия оттенък,
от което очите му стават неестествено зелени, и Уилем едва се сдържа
да не го докосва отново и отново.
— Връщам се след малко.
Тръгва бавно, с прозевки, нагоре по хълма към къщата, слага в
мивката чашата с почти разтопения лед и чая и се насочва към
автомобила по камъчетата, с които е посипана алеята и които
поскърцват под краката му. Това е един от онези летни дни, когато е
толкова горещо и задушно, толкова тихо, слънцето горе е толкова бяло,
че вместо да виждаш нещата наоколо, по-скоро ги чуваш, усещаш
мириса и вкуса им: жуженето на пчелите и щурците, което наподобява
звука на косачка, острото ухание на слънчогледите, странния вкус като
от минерал, който от жегата ти остава по езика, сякаш си смукал
камъче. Жегата е изнервяща, но без да потиска, от нея и двамата са
сънени и беззащитни и вцепенението им изглежда не само приемливо,
но и необходимо. Когато е толкова горещо, те се излежават с часове
край басейна и не посягат към храна, само се наливат с течности —
цели кани изстуден ментов чай за закуска, литри лимонада за обяд,
бутилки алиготе за вечеря — и оставят всички прозорци, всички врати
в къщата отворени, пускат и вентилаторите по таваните, така че
вечерно време, когато накрая затварят всичко, сякаш я запечатват, са
хванали като в капан вътре уханието на ливади и на дървета.
Събота е, утре е Денят на труда, обикновено по това време те са
в Труро, тази година обаче са взели за Харолд и Джулия къща в Екс ан
Прованс за цялото лято и двамата са останали да прекарат празника в
Гарисън. Утре Харолд и Джулия ще пристигнат — може би с Лорънс и
Джилиан, може и без тях, — а днес Уилем отива да вземе от
железопътната гара Малкълм и Софи, както и Джей Би и Фредрик,
приятеля му, с когото ту се разделят, ту пак се събират. Почти не са се
виждали от месеци: последната половин година Джей Би е бил на

675
специализация в Италия, Малкълм и Софи са погълнати от строежа на
новия Музей на керамиката в Шанхай и за последно са се срещали с
тях през април, в Париж — по онова време той беше на снимки там,
Джуд дойде от Лондон, където беше по работа, а Джей Би — от Рим,
на връщане в Ню Йорк се бяха отбили и Малкълм и Софи.
Почти всяко лято той си мисли: това е най-хубавото лято. Знае
обаче, че това наистина е най-хубавото. И не само лятото, но и
пролетта, зимата, есента. С възрастта възприема все повече живота
като низ от картини, обърнати назад във времето, оценява всеки
отминал сезон като реколтата на вино, разделя току-що изживените
години на исторически епохи: Годините на въжделения. Годините на
съмнения. Славните години. Годините на заблуди. Годините на
надежди.
Когато го каза на Джуд, той се усмихна.
— И в коя епоха живеем сега? — попита, а Уилем му отвърна с
усмивка.
— Не знам — призна си. — Още не съм й измислил име.
Но и двамата бяха на мнение, че вече са излезли от Ужасните
години. Преди две години той бе прекарал същите тези празници —
празниците около Деня на труда — в болница в Горен Ист Сайд и там
бе гледал през прозореца с омраза, от която чак му се догади,
санитарите, медицинските сестри и лекарите, скупчили се в наситено
зелените си дрехи пред сградата, за да хапнат, да изпушат по цигара, за
да поговорят по телефоните така, сякаш всичко е наред, сякаш над тях
няма хора на различни стадии на агонията, на прага на смъртта — сред
тях и той, вкаран в изкуствена кома, с кожа, изтръпнала от високата
температура, отворил очи преди четири дни, в деня след операцията.
— Ще се оправи, Уилем — не спираше да му дърдори Харолд,
Харолд, който обикновено се притесняваше повече и от Уилем. — Ще
се оправи. Каза го Анди.
Харолд не млъкваше, повтаряше като папагал каквото Уилем
вече беше чул от Анди и накрая той му се тросна:
— Господи, Харолд, няма ли да млъкнеш най-после! Прилича ли
ти той на човек, който ще се оправи? Прилича ли ти на човек, който ще
бъде добре?
Тогава видя как лицето на Харолд, лице на обнадежден старец,
се променя, как върху него се изписват молба и трескаво отчаяние и го

676
жегнаха угризения на съвестта, затова той отиде и го прегърна.
— Извинявай — рече на Харолд, на Харолд, който вече бе
изгубил един син и се опитваше да се успокои, че няма да изгуби и
втори. — Извинявай, Харолд, извинявай. Прости ми. Държа се като
кръгъл глупак.
— Не си кръгъл глупак, Уилем — рече Харолд. — Но не можеш
да ми казваш, че той няма да се оправи. Не можеш да ми казваш това.
— Знам — отвърна той. — Ще се оправи, разбира се — допълни
така, че прозвуча като Харолд, като Харолд, който повтаря като ехо
думите на Харолд. — Ще бъде добре, разбира се.
Но дълбоко в себе си усети как страхът го дращи с остри нокти:
разбира се, че не можеше да има никакво „разбира се“. Никога не бе
имало. Разбира се се беше изпарило преди година и половина. Разбира
се бе напуснало завинаги живота им.
Той открай време беше оптимист, но в тези месеци оптимизмът
го напусна. Той отмени всичките си участия до края на годината, но
после, когато есента се проточи мъчително дълго, съжали, че го е
направил — имаше нужда от нещо, което да отклонява вниманието му.
В края на септември изписаха Джуд от болницата, но той пак беше
много слаб, много крехък, Уилем чак се страхуваше да го докосне,
страхуваше се дори да го погледне, страхуваше се да види как скулите
му са изпъкнали толкова, че постоянно хвърлят сянка около устата му,
страхуваше се, че може да види как от пулса на Джуд вдлъбнатината на
врата му се надига, сякаш вътре имаше жива твар, която се мъчи да
изскочи навън. Усещаше, че Джуд се опитва да го успокои, опитва се
да пуска шеги, и това го плашеше още повече. В редките случаи,
когато напускаше апартамента — „Трябва да излезеш, Уилем — беше
отсякъл Ричард, — иначе ще полудееш“, — се изкушаваше да изключи
телефона, защото, иззвънеше ли, видеше ли той, че го търси Ричард
(или Малкълм, или Харолд, или Индия, или Софи, или Лушън, или
който бе останал за час-два да дежури при Джуд, та той да се
поразходи разсеяно по улиците, да поспортува долу в залата или
няколко пъти да полежи неподвижно, докато му правят масаж, или да
обядва с Роман или Мигел), си казваше: „Край. Умира. Умрял е“, после
изчакваше една, втора секунда и вдигаше колкото да чуе, че го търсят,
за да му докладват: че Джуд си е изял храната. Че не я е изял. Че спи.
Че явно му се гади. Накрая се видя принуден да им каже: не ми се

677
обаждайте, освен ако не е сериозно. И да имате въпроси, и да бързате,
ми пускайте есемеси. Обадите ли ми се по телефона, ще си помисля
най-лошото. За пръв път в живота си разбра какво имат предвид
хората, когато казват, че сърцето им се е качило на гърлото, макар че
всъщност чувстваше как от притеснение не сърцето му, а всичките му
органи напират да излязат навън през устата.
Хората говорят за възстановяването след болест като за нещо,
което може да се предскаже и предначертае, като за решителна черта
по диагонал, която сочи от долния ляв към горния десен ъгъл на
диаграмата. Но при Хеминг това възстановяване — което изобщо не бе
приключило като възстановяване — не беше така, при Джуд също:
имаше цяла планинска верига от върхове и падини и в средата на
октомври, след като Джуд се върна на работа (все така плашещо слаб,
все така плашещо изнемощял), той се събуди една нощ с температура,
толкова висока, че чак получи гърчове, и Уилем беше сигурен, че
именно това е мигът, именно това е краят. Тогава бе осъзнал, че
въпреки страховете си изобщо не е бил подготвен, че не се е и
замислял какво ще означава това, и макар по природа да не бе човек,
който се пазари, сега го направи, впусна се в обещания към някого или
нещо, в което не бе и подозирал, че вярва. Обеща да е по-търпелив, по-
признателен, да не ругае толкова, да не е толкова суетен, да прави по-
малко секс, да не задоволява всичките си прищевки, да не се оплаква
толкова, да не е толкова погълнат от себе си, да не е такъв егоист, да се
страхува по-малко. След като Джуд прескочи трапа, облекчението на
Уилем бе толкова пълно, че приличаше на наказание, и той се срина, та
се наложи Анди да му предписва успокоителни и да го изпрати за края
на седмицата заедно с Джей Би в Гарисън, като остави Джуд на своите
грижи и на грижите на Ричард. Винаги беше смятал, че за разлика от
Джуд умее да приема помощ, ако му я предложат, а в най-решителния
момент бе забравил това свое умение и беше доволен и признателен,
задето приятелите му са си направили труда да му го припомнят.
В Деня на благодарността не че нещата се бяха оправили, но
поне бяха престанали да се влошават, което те възприемаха като едно и
също. Но чак след време щяха да го разглеждат като своеобразна
отправна точка, като период, когато е имало първо дни, после седмици
и накрая цял месец, в който нищо не се е влошило, в който си върнаха
умението всеки ден да се будят не със страх, а с целеустременост, в

678
който вече можеха, пък било то и предпазливо, да обсъждат бъдещето,
да се притесняват дали ще доживеят без произшествия не вечерта, а
дни, които още не си представяха. Чак тогава вече можеха да обсъждат
какво трябва да се направи, чак тогава Анди започна да съставя на
сериозно графици — графици с цели, които обхващаха един, два
месеца, половин година, — с които да следят колко килограма Анди
иска Джуд да наддаде и кога да му сложат постоянните протези, кога
Джуд да направи първите си стъпки и кога да започне да ходи отново.
Те се вляха отново в потока на живота, отново се научиха да се
подчиняват на календара. Пред февруари Уилем отново четеше
сценарии. През април, на четирийсет и деветия си рожден ден Джуд
ходеше отново — бавно, не особено напето, но ходеше — и отново
изглеждаше като нормален човек. На рождения ден на Уилем през
август, почти година след операцията, вече се придвижваше, както бе
предсказал и Анди, по-добре — по-плавно, по-самоуверено, —
отколкото със собствените си крака, и отново изглеждаше по-добре от
нормален човек: отново изглеждаше, както си беше изглеждал винаги.
— Още не сме отбелязали шумно петдесетгодишнината ти —
напомни му Джуд, докато празнуваха петдесет и първия му рожден ден
с вечеря, която Джуд бе приготвил сам: часове наред бе стоял край
печката сам, без видими признаци на умора — и Уилем се усмихна.
— Друго не ми трябва — отвърна и това си беше самата истина.
Струваше му се нелепо да сравнява изживяванията си през тези
жестоки смазващи две години с онова, през което бе минал Джуд, но
наистина се чувстваше преобразен от тях. От отчаянието му сякаш бе
покълнало усещането за непобедимост, той имаше чувството, че се е
отърсил от всичко чуждо и мекушаво и че от него е останала само
оголената стоманена сърцевина, нерушима и въпреки това гъвкава,
способна да устои на всичко.
Посрещаха рождения му ден само двамата в Гарисън и вечерта,
след като се нахраниха, слязоха при езерото, където той се съблече и
скочи от кея във водата с мирис и вид на огромно езеро чай.
— Идвай и ти — повика той и Джуд и после, след като Джуд се
поколеба: — Хайде, това е заповед, все пак днес ми е рожденият ден.
Джуд също се съблече бавно, махна протезите и накрая се
оттласна с ръце от ръба на кея, а Уилем го хвана. Откакто физически бе
заякнал, Джуд бе започнал и да се срамува повече от тялото си и Уилем

679
го усети по това колко затворен е понякога, колко внимателно се
прикрива, докато си слага или си сваля протезите, колко упорито се
опитва да приеме сегашния си вид. Докато беше по-изнемощял,
разрешаваше на Уилем да му помага да се съблича, ала сега, когато бе
по-силен, Уилем го виждаше да го прави само случайно. Уилем реши
обаче да възприема тази срамежливост като доказателство, че Джуд е
здрав, защото, ако не друго, от нея личеше, че Джуд е физически
силен, че може сам да стои под душа и да излиза от него, да си ляга и
да става от леглото — все неща, които му се наложи да усвоява отново,
неща, за които преди нямаше сили.
Сега те се понесоха из езерото: плуваха или се държаха мълком
един за друг, и след като Уилем излезе на брега, Джуд го последва, като
се издърпа с ръце на кея, после поседяха малко в мекия летен въздух, и
двамата голи, и двамата загледани в чуканите в края на ампутираните
крака на Джуд. За пръв път от месеци той виждаше Джуд гол и не
знаеше какво да каже, затова накрая просто го прегърна, придърпа го
до себе си и си помисли, че в крайна сметка е трябвало да каже точно
това.
От време на време отново го обземаше страх. През септември,
няколко седмици преди да замине за първото си участие в снимки от
година — година и нещо, Джуд отново се събуди с температура и този
път не помоли Уилем да не се обажда на Анди, а Уилем не му поиска
разрешение да го направи. Двамата отидоха право в кабинета му и той
го прати на рентген, да му вземат кръв и така нататък, а после зачакаха,
всеки легнал на леглото в различен кабинет, докато накрая
рентгенологът се обади да каже, че няма признаци за инфекция на
костта, а от лабораторията съобщиха, че всичко с изследванията е
наред.
— Ринофарингит — оповести с усмивка Анди. — Най-
обикновена настинка.
Той погали Джуд отзад по тила, на всички им беше паднал камък
от сърцето. Колко бързо, колко притеснително бързо се бе пробудил
отново инстинктът им да се плашат — самият страх наподобяваше
вирус, който бе проникнал дълбоко в тях и от който нямаше да се
отърват никога. Радостта, ликуването, виж, тях трябваше да ги
усвояват наново, да ги спечелват. А страха не им се налагаше да

680
усвояват, той щеше да живее и в тримата като болест, от която са се
заразили заедно, като тънка нишка, вплела се в самото им ДНК.
И така, той замина на снимки в Испания, в Галиция. Откакто
познаваше Джуд, още от самото начало, си мечтаеше някой ден да
измине маршрута Камино де Сантяго, да извърви пътя на
средновековните поклонници, който завършваше в Галиция.
— Тръгваме от Аспе в Пиренеите — заяви Джуд (това бе още по
времето, когато никой от двамата не беше и стъпвал във Франция) — и
продължаваме на запад. Върви се със седмици! Ще нощуваме по
хотелчетата на поклонниците, за които съм чел, и ще караме на черен
хляб, на кимион, кисело мляко и краставици.
— Не знам — отвърна той, макар че по онова време се
замисляше не толкова за ограниченията, пред които е изправен Джуд
— тогава бе съвсем млад, и двамата бяха съвсем млади, за да повярват,
че за Джуд може да има ограничения, — а по-скоро за себе си. —
Както личи, си е изтощително, Джуд.
— В такъв случай ще те нося — побърза да каже Джуд и Уилем
се усмихна. — Или ще наемем магаре и ще те носи то. Но целият
смисъл, Уилем, е да изминеш пътя пеш, не с магаре.
С годините се разбра, че на Джуд това пътешествие ще си остане
само мечта, затова пък фантазиите им станаха още по-развихрени.
— Слушай сега какъв е сценарият — подхващаше Джуд. —
Четирима непознати: китайка, монахиня даоистка, примирила се със
сексуалната си ориентация, наскоро пуснат от затвора британец, който
пише стихове, бивш търговец на оръжие от Казахстан, който не може
да прежали починалата си жена, и красив и чувствителен, но объркан
американец, зарязал колежа — това, Уилем, си ти, — се срещат на
Камино и се сприятеляват за цял живот. Ще снимаш в реално време,
така че снимките да продължат, докато продължи и преходът по
Камино. И ще се наложи да вървиш през цялото време.
На това място вече той винаги се смееше.
— Какво става накрая? — питаше.
— Накрая монахинята даоистка се влюбва в бивша офицерка от
израелската армия, с която се запознава по време на прехода, двете се
връщат в Тел Авив и отварят лесбийско заведение с името „Радклиф“.
Затворникът и пласьорът на оръжие също се събират. А твоят герой се
запознава — пак на Камино — с млада шведка, която, както се оказва,

681
макар и девствена, всъщност е много развратна, и двамата си правите
скъпо хотелче в Пиренеите, където всяка година групата се среща в
първоначалния си състав.
— Как ще се казва филмът? — питаше той ухилен.
Джуд се замисли.
— „Сантяго блус“ — каза и Уилем отново се засмя.
Оттогава често споменаваха мимоходом „Сантяго блус“ с
актьорски състав, който се променяше, за да може той да се впише и
по-възрастен в него, без обаче да се променят основната идея и
мястото.
— Как е сценарият? — питаше Джуд, когато му предложеха нова
роля, и той въздишаше.
— Ядва се — отвръщаше. — Не е „Сантяго блус“, но става.
А после, малко след онзи толкова важен Ден на благодарността,
Кит, на когото Уилем бе споменал веднъж, че те с Джуд проявяват
интерес към Камино, му изпрати сценарий с бележка, на която не
пишеше друго, освен: „Сантяго блус“! И макар това да не беше точно
„Сантяго блус“ — и слава богу, съгласиха се помежду си двамата с
Джуд, беше много по-добър, — действието пак се развиваше по време
на преход на Камино, филмът отчасти щеше да бъде заснет в реално
време, първоначално в Пиренеите, в Сен Жан Пие дьо Пор, и накрая в
Сантяго де Компостела. „Звездите над свети Яков“ проследяваше
съдбата на двама мъже, и двамата се казваха Павел, и двамата щяха да
бъдат изпълнявани от един актьор: първият беше френски монах,
който е живял през XVI век и в навечерието на Протестантската
реформация е тръгнал от Витенберг, за да извърви пътя на
поклонниците, а вторият бе техен съвременник, пастор от американско
градче, усъмнил се в собствената си вяра. Ако не броим няколкото
второстепенни герои, които ту се появяваха в живота на двамата мъже,
ту пак изчезваха, той всъщност щеше да изпълнява единствената роля.
Даде на Джуд да прочете сценария и после Джуд въздъхна.
— Блестящ — отбеляза тъжно. — Много ми се иска този път да
дойда с теб, Уилем.
— И на мен — промълви той тихо.
Искаше му се мечтите на Джуд да са по-осъществими, той да
може да ги изпълни, да му помогне да ги изпълни. Но всички мечти на
Джуд бяха свързани с движението: Джуд мечтаеше да извърви пеш

682
невъзможни разстояния или да прекоси невъзможни местности. А те
знаеха, че макар и сега да може да върви, макар и да не се е
затруднявал толкова малко от години, Джуд никога няма да живее без
болка. Невъзможното щеше да си остане невъзможно.
Той отиде на вечеря с режисьора, испанец на име Емануел, млад,
но вече много известен, който въпреки сложния сценарий преливаше
от въодушевление и все повтаряше колко изумен е, че той, Уилем, ще
участва в негов филм и че отдавна е мечтаел да работи с него. На свой
ред той му разказа за „Сантяго блус“ (Емануел се засмя, щом Уилем му
изложи сюжета. „Не е зле!“, възкликна и Уилем също се засмя. „А, не,
нарочно сме измислили слаб филм!“ — поправи той Емануел).
Сподели, че Джуд открай време иска да измине пътя, колко е смирен и
че той се чувства длъжен да го направи вместо него.
— Виж ти! — рече на шега Емануел. — Това май е мъжът, заради
когото си съсипахте кариерата, нали?
Уилем също се усмихна.
— Да — потвърди. — Същият.
Дните в „Звездите над свети Яков“ бяха много тежки и както бе
обещал и Джуд, се налагаше той да изминава големи разстояния
(имаше и керван, но не от магарета, а от каравани, които се движеха
бавно). На места нямаше обхват на мобилните телефони, затова той
пишеше на Джуд писма, което бездруго му се струваше по-уместно,
по-прилягащо на един поклонник, а сутрин му пращаше снимки на
закуската (черен хляб с кимион, кисело мляко, краставици) и на пътя,
който му предстои да извърви през деня. Маршрутът често минаваше
през оживени градове, затова се случваше да ги заобикалят. Всеки ден
той избираше отстрани на пътя по няколко бели камъчета и ги слагаше
в бурканче, за да ги занесе вкъщи, вечерно време седеше в хотелската
стая с крака, омотани в горещи хавлиени кърпи.
Снимките приключиха половин месец преди Коледа и той
отскочи до Лондон за няколко работни срещи, а после се върна в
Мадрид, където го чакаше Джуд — двамата взеха кола под наем и
поеха на юг през Андалусия. В един град, кацнал високо на скалите
над морето, спряха, за да се видят с Хенри Йънг Азиатеца — загледаха
как изкачва с усилие хълма и щом ги забеляза, им маха с две ръце,
после взе на бегом последните сто метра.

683
 — Слава богу, дадохте ми повод да се измъкна от оная къща —
заяви Хенри.
От месец живееше в творчески дом за художници в подножието
на хълма, в долина, осеяна с портокалови дръвчета, но съвсем не в
свой стил не понасяше другите шестима, настанени в него, затова,
докато ядяха от чиниите с портокали, които, нарязани на кръгчета и
поръсени с канела, карамфил и бадеми, плуваха в собствения си сок, те
се смееха на историите, които Хенри им разказваше за другите
художници. По-късно, след като се сбогуваха с него и му казаха, че
другия месец ще се видят в Ню Йорк, тръгнаха бавно из
средновековния град, където всички сгради наподобяваха изрязани от
проблясваща бяла сол кубове, по улиците бяха налягали шарени котки,
които размахваха опашки, и бавно минаваха хора с ръчни колички.
На другата вечер край Гранада Джуд му каза, че има изненада за
него, и двамата се качиха на автомобила, който ги чакаше пред
ресторанта — Джуд носеше плик от амбалажна хартия, който през
цялата вечеря бе държал до себе си.
— Къде отиваме? — попита той. — Какво има в плика?
— Ще видиш — отвърна Джуд.
Носеха се ту нагоре, ту надолу и накрая колата спря пред
сводестия вход на Алхамбра, където Джуд подаде на мъжа от охраната
писмо, човекът го прочете и кимна, след което автомобилът се плъзна
през вратата и пак спря, а двамата слязоха в притихналия двор.
— Твои са — промълви срамежливо Джуд и кимна към сградите
и градините долу. — През следващите три часа де. — После, когато
Уилем не успя да отговори, продължи тихо: — Помниш ли?
Той кимна едва забележимо.
— Разбира се — потвърди също тихо.
Открай време смятаха пътуването им по Камино да приключи
така: да отидат с влака на юг, за да посетят Алхамбра. Макар и да
знаеше, че никога няма да извървят целия Камино, през годините той
така и не отиде в Алхамбра, така и не си взе един ден почивка от
снимките, за да дойде сам — все чакаше Джуд да го направи с него.
— Един от клиентите ми — обясни Джуд още преди той да е
попитал. — Защитаваш някого в съда, а после се оказва, че той е
кръщелник на министъра на културата на Испания, който пък ти
разрешава да направиш щедро дарение за поддръжката на комплекса

684
срещу привилегията да го посетиш сам. — Той озари с усмивка Уилем.
— Казах ти, че ще ти направя подарък за петдесетгодишнината, пък
било то и с година и половина закъснение. — Той хвана Уилем за
ръката. — Не плачи, Уилем.
— Няма — обеща той. — Освен да плача, умея и други неща в
живота, така да знаеш.
Но вече не беше съвсем сигурен, че е вярно. Отвори плика, който
Джуд му даде, вътре имаше пакет, той развърза панделката, разкъса
хартията и намери книга ръчна изработка, разделена на глави:
„Алкасаба“, „Дворецът на лъвовете“, „Градините“, „Хенералифе“,
всяка със страници, написани на ръка от Малкълм — от деветгодишен
той посещаваше всяка година Алхамбра и й беше посветил
дипломната си работа. Между главите имаше рисунки с детайли от
комплекса: покрит със ситни бели цветчета жасминов храст, каменна
фасада, облицована с кобалтови керамични плочки — и всяка му бе
посветена и бе подписана от някой негов познат: Ричард, Джей Би,
Индия, Хенри Йънг Азиатеца, Али. Сега вече той наистина се
разплака, хем се усмихваше, хем плачеше, докато накрая Джуд му каза,
че не е зле да тръгват, не могат да прекарат в плач цялото време на
входа, а той го притисна до себе си и го целуна — нехаеше за
облечения в черно притихнал мъж от охраната отзад.
— Благодаря ти — рече. — Благодаря ти, благодаря ти, благодаря
ти.
Тръгнаха из потъналия в тишина парк, Джуд светеше с
фенерчето пред тях. Влизаха в дворци с мрамор, на вид толкова стар,
сякаш постройката бе изсечена в размекнато бяло масло, в зали със
сводести тавани, толкова високи, че из пространството безшумно се
стрелкаха птици, и с прозорци, толкова симетрични, разположени
толкова съвършено, че помещението бе озарено от лунна светлина.
Докато вървяха, от време на време спираха, за да прочетат написаното
от Малкълм, да разгледат детайли, които, ако някой не им бе обърнал
внимание на тях, щяха да подминат, да си дадат сметка, че стоят в
помещение, където преди хилядолетие, че и повече някой султан е
диктувал писмата си. Взираха се в илюстрациите, за да намерят
съответствията между изображението и онова, което виждаха пред
себе си. Към всяка от рисунките на приятелите им имаше бележка с
обяснение кога за пръв път са видели Алхамбра и защо са предпочели

685
да нарисуват точно това. Отново ги обзе чувството, което често бяха
изпитвали като млади, че за разлика от тях всичките им познати са
видели много от света, и макар това вече да не беше вярно, пак се
възхищаваха от живота на приятелите си, от богатия им опит, от това
колко много са направили и как знаят да го ценят, колко талант са
вложили да го опишат. В градините на Хенералифе се озоваха в нещо
като лабиринт от подкастрени кипариси и там той започна да целува
Джуд разпалено, както не си беше позволявал от много време, макар и
да чуваха стъпките на един от пазачите, които кънтяха по плочника.
След като се върнаха в хотелската стая, продължиха и той се чу
да си мисли, че във филма на това място би трябвало да правят секс —
още малко, и да го каже на глас, когато дойде на себе си, спря се и се
отдръпна от Джуд. Но пак се получи така, сякаш го беше изрекъл,
защото известно време само се гледаха мълчаливо, после Джуд
пророни тихо:
— Можем да го направим, Уилем, ако искаш.
— А ти искаш ли? — попита той накрая.
— Разбира се — потвърди Джуд, ала Уилем забеляза как той
свежда поглед, долови и че се е подвоумил, преди да го изрече, и
разбра, че лъже.
За миг си помисли, че ще се престори, ще си позволи да си
внуши как Джуд му е казал истината. Но не можеше да се преструва.
Затова:
— Не — заяви и се претърколи от него. — Стига толкова емоции
за една вечер.
Чу, че Джуд въздиша, и докато се унасяше, да нашепва:
— Извинявай, Уилем.
Опита да му каже, че го разбира, но вече бе почти заспал и не
успя да изрече думите.
Това обаче бе единствената тъга на онова време, но двамата
тъгуваха по различни причини: както той знаеше, Джуд е тъжен,
защото има чувството, че се е провалил, защото е сигурен, че не
изпълнява задълженията си — нещо, от което Уилем така и не успя да
го разубеди. А Уилем тъгуваше за самия Джуд. Понякога си
позволяваше да се губи в догадки какъв е щял да бъде животът на
Джуд, ако са го оставили сам да открие секса, вместо да му го
натрапват със сила — но такава насока на мислите не му помагаше

686
особено и го разстройваше много. Затова той се стремеше да се
отърсва от такива въпроси. Те обаче винаги присъстваха,
приятелството, животът им бе просмукан с тях, както по някои камъни
плъзват тюркоазени жилчици.
Междувременно обаче ги имаше обичайните неща, рутината, а те
бяха за предпочитане пред секса и тръпката. Имаше я мисълта, че
онази вечер Джуд е вървял цели три часа сам — бавно, но сигурно. В
Ню Йорк го имаше живота им, те се връщаха към нещата, които бяха
свикнали да правят, понеже Джуд вече имаше достатъчно сили,
можеше да присъства, без да се унася, на цяла театрална или оперна
постановка, на вечеря, понеже можеше да изкачи стълбите пред
входната врата на Малкълм в Кобъл Хил, да се спусне по стръмния
тротоар, за да стигне до жилището на Джей Би във Винигър Хил.
Имаше ги утешението Уилем да чува в пет и половина сутринта
алармата на Джуд, да чува как той се готви да отиде да поплува,
облекчението да надзърне в кутията върху кухненския плот и да види,
че тя е пълна с лекарствени консумативи: с резервни пакети тръбички
за система, със стерилни парчета марля, с остатъци от протеинови
енергийни напитки, за които съвсем наскоро Анди каза, че Джуд може
да спре да приема: Джуд щеше да ги върне на Анди, а той щеше да ги
дари на болницата. Случваше се Уилем да си спомни как точно преди
две години се е прибирал от театъра и е заварвал Джуд да спи в
леглото, толкова изнемощял, че понякога тръбичката на системата под
тениската му е приличала на артерия, а самият той сякаш не се е
състоял от друго, освен от нерви, кръвоносни съдове и кост. Случваше
се да си спомни за тези мигове и тогава като че ли губеше ориентация:
онези хора наистина ли бяха те? Къде бяха отишли онези хора? Дали
щяха да се появят отново? Или сега те бяха съвсем различни? И тогава
си представяше, че тези хора всъщност не са си отишли, а още са вътре
в тях, че само чакат да изскочат отново на повърхността, да превземат
отново телата и умовете им — сега се бяха спотаили, но ще си останат
с тях до края на дните им.
Болестта ги бе навестила относително скоро и те още не
забравяха да са признателни за всеки ден, отминал без произшествия,
колкото и да бяха подготвени за тях. Първия път, когато след толкова
месеци Уилем видя Джуд в инвалидната количка, видя го да става от
канапето, където гледаха филм, защото пак бе изпаднал в депресия и

687
искаше да е сам, той се разтревожи и си наложи да си спомни, че Джуд
е и това: човек, чието тяло го предава и ще го предава винаги. В крайна
сметка операцията не бе променила това — беше променила само
начина, по който Уилем реагираше на него. А когато забеляза, че Джуд
отново се самонаранява с бръснача — не често, но редовно, — си
напомни за кой ли път, че Джуд е именно такъв и че операцията не е
променила и това.
И все пак:
— Дали да не ги наречем Щастливи години? — каза той една
сутрин на Джуд.
Беше февруари, валеше сняг, двамата се излежаваха, сега го
правеха всяка неделна сутрин.
— Не знам — отвърна Джуд и макар да виждаше само края на
лицето му, Уилем долови, че той се усмихва. — Не дърпаме ли дявола
за опашката? Ще ги наречем така и после ще ми окапят и двете ръце.
Пък и името вече е заето.
Наистина беше така — това всъщност бе заглавието на
следващия филм с участието на Уилем, след седмица той се
включваше в създаването му: месец и половина репетиции, а след това
два месеца и три седмици снимки. Но първоначално заглавието беше
друго — „Балетистът и сцената“, Кит обаче току-що му бе съобщил, че
продуцентите са го сменили на „Щастливи години“.
На него новото заглавие не му харесва.
— Цинично е — сподели с Джуд, след като първо възнегодува
пред Кит, а сетне и пред режисьора. — Има нещо нескопосано,
някаква ирония в него.
Това се бе случило преди няколко вечери, след изтощителния
балетен урок през деня лежаха на канапето и Джуд му разтриваше
ходилата. Той щеше да изпълнява ролята на Рудолф Нуреев от
последните години на живота му, от 1983 година, когато е бил назначен
за балетмайстор на Парижката опера, до времето, когато балетистът
забелязва първите симптоми на ХИВ и една година преди да умре, му
слагат диагнозата.
— Знам за какво говориш — вметна Джуд, след като той най-
сетне спря да фучи. — Но за него може би наистина са били щастливи
години. Бил е свободен, имал е работа, която обича, напътствал е

688
млади балетисти, създал е цяла трупа. Създал е едни от най-великите
си балетни постановки. Заедно с онзи балетист, датчанина.
— Ерик Брюн.
— Точно така. Двамата с Брюн още са били заедно, пък било то и
за малко. Получил е всичко, за което като по-млад вероятно не е и
мечтал, и е бил още достатъчно млад, за да му се порадва: пари,
известност, творческа свобода. Любов. Приятелство. — Той заби в
ходилото на Уилем кокалчетата на пръстите си и Уилем се свъси. — На
мен ми звучи като щастлив живот.
Известно време и двамата мълчаха.
— Но е бил болен — рече накрая Уилем.
— По онова време още не — напомни му Джуд. — Поне не е
личало.
— Вероятно не — съгласи се той. — Но е умирал.
Джуд му се усмихна.
— О, умирал е — повтори пренебрежително. — Всички
умираме. Просто е знаел, че смъртта ще дойде по-рано, отколкото е
възнамерявал. Това обаче не означава, че годините, животът му не са
били щастливи.
Тогава той погледна Джуд и усети същото, което понякога го
обземаше, ако си мислеше, наистина си мислеше за Джуд и за живота
му: можеше да го нарече тъга, но не тъгата, съпътствана със
съжаление, а някаква по-голяма тъга, която сякаш обхващаше всички
клети хора, водещи своите битки, милиардите непознати, които
живееха своя живот, тъга, примесена с изумление и възхищение пред
това какви усилия хората навсякъде хвърлят, за да живеят дори когато
дните им са изпълнени с трудности, дори когато обстоятелствата са
против тях. Колко тъжен е животът — мислеше си в такива мигове.
Колко тъжен и въпреки това всички го живеем. Всички сме се
вкопчили в него, всички се стремим към нещо, което да ни дава утеха.
Но той не изрече, разбира се, всичко това, само седна на
канапето, стисна между дланите си лицето на Джуд и го целуна, после
пак легна на възглавниците.
— Как си станал толкова умен? — попита той Джуд и Джуд го
озари с усмивка.
— Да не е силно? — попита в отговор, без да престава да
разтрива ходилото му.

689
 — Още по-силно.
Сега обърна в леглото Джуд така, че да вижда лицето му.
— Мисля да изберем „Щастливи години“ — каза му. — Налага
се да рискуваме и ръцете да ти окапят.
А Джуд се засмя.
На другата седмица Уилем замина за Париж. Това бяха едни от
най-трудните снимки, в които някога беше участвал, за по-трудните
сцени имаше дубльор, истински балетист, но и той танцуваше и имаше
дни — дни, прекарани да вдига във въздуха истински балерини,
изумен колко стегнати са телата им с мускули, изопнати като въжета,
— толкова изтощителни, че на вечерта нямаше сили за друго, освен да
се свлече във ваната и после да стане от нея. Установи, че от няколко
години подсъзнателно го влече към роли с все по-силно физическо
присъствие, и не спираше да се учудва на героизма, с който тялото му
посрещаше всяка задача, и да му е благодарен за това. Вече го
чувстваше по-силно и докато по време на скок опъваше ръцете си
назад, усещаше как въпреки болката всеки мускул оживява, как го
оставя да прави каквото иска, как нищо в него не се прекършва, колко
послушно е. Знаеше, че не само той изпитва това, тази признателност:
когато отидеха в Кеймбридж, двамата с Харолд играеха всеки ден
тенис и без да го обсъждат, беше наясно колко признателни са станали
на собствените си тела, колко много означава за тях това, че се хвърлят
презглава, без да се замислят, напред, за да спасят някоя топка.
В края на април Джуд му дойде на гости в Париж и макар Уилем
да му бе обещал да не организира шумни празненства по случай
петдесетия му рожден ден, все пак му направи вечеря, на която като
изненада присъстваха не само Джей Би, Малкълм и Софи, но и Ричард,
Елайджа, Роудс, Анди, Хенри Йънг Черния, Харолд и Джулия, а също
Фейдра и Ситизън, които му помогнаха. На другия ден Джуд дойде да
го погледа на снимачната площадка, нещо, което бе правил много
рядко, само няколко пъти. Онази сутрин работеха върху сцена, в която
Нуреев се опитваше да научи един млад балетист как да изпълни
правилно един скок и след като му обясни за пореден път, накрая сам
му показа, но в по-ранна сцена, която още не бяха заснели, но която
предхождаше тази, тъкмо са му сложили диагноза ХИВ и докато скача
и мърда крака като ножица, той пада и всичко наоколо притихва.
Сцената завършваше с лицето му в едър план, миг, в който той

690
трябваше да покаже, че Нуреев внезапно е осъзнал как ще умре, а
после, миг по-късно, решението му да не обръща внимание на тази
мисъл.
Правеха нови и нови дубли на сцената и след всеки Уилем се
отдръпваше встрани, за да изчака дишането му да се нормализира
отново, а през това време гримьорите и фризьорите се струпваха около
него, за да попият потта по лицето и врата му — щом той бъдеше
готов, всичко започваше отначало. Когато най-сетне режисьорът
остана доволен, той едва си поемаше дъх, но също беше доволен.
— Съжалявам — извини се той на Джуд, когато накрая отиде при
него. — Скучна работа е да правиш филми.
— Няма такова нещо, Уилем — възрази Джуд. — Беше
изумително. Ти беше толкова красив. — За миг той се подвоуми. —
Едва повярвах, че си ти.
Уилем хвана ръката на Джуд и я стисна между дланите си —
знаеше, че Джуд няма да изтърпи по-свойско държане пред други хора.
Не знаеше обаче как Джуд възприема физическо присъствие в такива
големи дози. Миналата пролет Джей Би отново се бе скарал с Фредрик
и се беше хванал със солиста в доста известна балетна трупа — всички
бяха отишли да гледат изпълнението му. По време на соловия танц на
Джосая Уилем се бе извърнал към Джуд и бе видял, че той се е понавел
леко напред, че е подпрял брадичката си върху ръцете и се е вторачил
толкова напрегнато в сцената, че чак се стресна, когато Уилем отпусна
длан върху гърба му.
— Извинявай — бе прошепнал Уилем.
По-късно, след като си легнаха, Джуд бе притихнал и той се
запита какво ли си мисли: дали е разстроен? Натъжен? Дали страда?
Но му се стори грубо да го кара да изрича на глас нещо, което
той вероятно не можеше да изрази и пред самия себе си.
Когато се прибра в Ню Йорк, вече беше средата на юни и докато
се излежаваха в леглото, Джуд се бе взрял в него.
— Сега имаш тяло на балетист — му каза, а на другия ден той се
огледа в огледалото и си даде сметка, че Джуд е прав.
По-късно същата седмица се качиха да вечерят на покрива, който
заедно с Ричард и Индия най-сетне бяха ремонтирали, Ричард и Джуд
дори бяха посадили трева и плодни дръвчета и той им показа някои от
нещата, които беше научил — в началото се притесняваше, но после се

691
понесе шеметно по дъсчената площадка под аплодисментите на
приятелите си и в светлината на кървавочервеното слънце, което се
оттегляше за пред нощта.
— Поредният скрит талант — отбеляза после с усмивка Ричард.
— Знам — потвърди Джуд и също му се усмихна. — Дори след
толкова години Уилем е пълен с изненади.
С времето обаче той бе установил, че всички са пълни с
изненади. Докато бяха млади, можеха да си дадат един на друг само
своите тайни: признанията служеха за разменна монета, откровенията
се превръщаха във форма на близост. В началото, ако някой криеше от
приятелите си подробности от своя живот, се разглеждаше като
тайнственост, а после — като скъперничество, за каквото според тях
нямаше място в истинското приятелство.
— Има нещо, което не ми казваш, Уилем — се случваше да го
обвинява Джей Би или: — Тайни ли имаш от мен? Не ми ли се
доверяваш? Мислех, че сме близки.
— Наистина сме близки, Джей Би — отвръщаше той. — И не
крия нищо от теб.
И това си беше самата истина: той нямаше какво да крие. От
всички тях само Джуд имаше тайни, истински тайни, и макар в
миналото Уилем да се разстройваше от привидното му нежелание да
ги разкрива, той никога не бе смятал, че заради това не са близки, това
не бе накърнило способността му да го обича. За него се превърна в
труден урок да приеме мисълта, че никога няма да притежава докрай
Джуд, че ще обича човек, който ще си остане в някои много важни
неща непознаваем и недостъпен.
Въпреки това дори сега, трийсет и четири години след
запознанството им, той откриваше нови и нови неща в Джуд и
оставаше очарован от онова, което виждаше. През юли той го покани
за пръв път на годишното лятно барбекю на „Роузън Причард“.
— Не се налага да идваш, Уилем — бе добавил Джуд веднага
след като му беше казал. — Наистина ще бъде ужасно скучно.
— Съмнявам се — бе отвърнал той. — Идвам.
Пикникът беше в парка на голяма стара къща край Хъдсън — по-
лъскава братовчедка на къщата, където бяха снимали „Вуйчо Ваньо“,
беше поканена цялата правна кантора: съдружници, сътрудници,
персонал и семействата им. Докато вървяха по гъстата детелина на

692
моравата отзад към насъбралите се, той изведнъж се притесни, което
изобщо не беше в негов стил, почувства се натрапник и когато само
след няколко минути шефът на кантората дойде да отведе Джуд за
малко с обяснението, че трябва да обсъдят набързо нещо, което не
търпи отлагане, му се прииска да се пресегне, за да върне при себе си
Джуд, който, преди да се отдалечи, се обърна, усмихна му се така,
сякаш се извиняваше, и вдигна ръка: „Пет минути“.
Затова бе признателен, че при него най-неочаквано се е озовал
Санджай, един от малцината колеги на Джуд, когото познаваше —
предишната година той бе поел заедно с Джуд управлението на отдела,
така че Джуд да се съсредоточи към привличането на нови клиенти, а
Санджай да се занимава с административните и управленските
подробности. Двамата със Санджай останаха горе на хълма, откъдето
загледаха навалицата в подножието: Санджай му сочеше ту един, ту
друг от съдружниците и адвокатите, които те с Джуд мразели.
(Случваше се някой от обречените му колеги да се обърне и да види, че
Санджай гледа към него, а Санджай му махаше весело с ръка и
продължаваше да обяснява на Уилем колко неподготвен и
несъобразителен е въпросният човек.) На Уилем започна да му прави
впечатление, че някои се заглеждат в него и после извръщат очи, а една
жена, която се бе запътила нагоре, го забеляза, че стои там, и най-
безцеремонно се обърна и тръгна в обратната посока.
— Виждам, че съм много популярен тук — пошегува се той, а
Санджай му се усмихна.
— Страхуват се не от теб, Уилем — обясни той. — Страхуват се
от Джуд. — Уилем също се подсмихна. — Е, и от теб малко.
Накрая Джуд се върна при него, те постояха още малко и
поговориха с шефа („Аз съм голям ваш поклонник“) и Санджай, после
слязоха от хълма и Джуд го запозна с хора, за които той бе чувал през
годините. Един от помощник-юристите помоли да се снима с него,
после и други изявиха желание и когато някой отново отведе Джуд, той
остана с един от адвокатите от Данъчния отдел, впуснал се да му
разказва сцени от втория му шпионски филм, в които самият той беше
участвал. Докато слушаше монолога на Айзак, погледна към другия
край на моравата и срещна погледа на Джуд, който му се извини само с
устни от разстояние, той пък поклати глава и му се усмихна, сетне си

693
подръпна лявото ухо — стария им знак — и макар да не го очакваше,
когато отново вдигна очи, видя, че Джуд се е запътил към него.
— Извинявай, Айзак — подхвана твърдо, — трябва да отмъкна
за малко Уилем. — После го издърпа. — Наистина съжалявам, Уилем
— прошепна му, след като се поотдалечиха, — днес доброто
възпитание куца, как се чувстваш, като панда в зоологическа градина
ли? От друга страна, все пак те предупредих, че ще бъде ужасно. След
десет минути можем да си тръгнем, обещавам.
— Не, всичко е наред — спря го той. — Забавлявам се.
За него винаги беше откровение да наблюдава Джуд в този негов
друг живот, сред хора, на които принадлежеше повече часове на ден,
отколкото на Уилем. По-рано бе видял как Джуд отива към неколцина
млади адвокати, които обсъждаха шумно нещо на един от телефоните
си. Но щом забелязаха, че Джуд се приближава, се сръгаха един друг,
замълчаха възпитано и го посрещнаха уж много сърдечно, при което
Уилем се свъси, а щом Джуд ги подмина, отново се струпаха около
телефона, този път по-тихо.
Когато някой отведе за трети път Джуд, той вече се чувстваше
достатъчно уверено, за да се представи на групичката, която
обикаляше с усмивка на широк кръг около него. Запозна се с висока
азиатка на име Клариса, помнеше, че Джуд се е изказвал одобрително
за нея.
— Чувал съм страхотни неща за вас — каза и от облекчение
Клариса грейна в усмивка.
— Наистина ли Джуд ви е говорил за мен? — попита тя.
Срещна и съдружник, не се сети как се казва, но той му обясни,
че „Черен живак 3081“ е първият филм, забранен за непълнолетни,
който е гледал, и Уилем се почувства ужасно стар. Запозна се и с още
един от колегите в отдела на Джуд, който сподели, че в Юридическия
факултет е карал два курса при Харолд, и попита какъв е той всъщност
в живота. Запозна се и с децата на секретарките на Джуд, със сина на
Санджай и с десетки други хора, за някои беше чувал, но за повечето
— не.
Беше горещо и безветрено, слънцето грееше ослепително и
макар че цял следобед той се налива с какво ли не: с лимонада, вода,
просеко, изстуден чай, пикникът премина толкова шумно, че когато
след два часа си тръгнаха, и двамата не бяха успели да хапнат нищо,

694
затова спряха на един фермерски щанд и си купиха царевица, която да
опекат на скарата заедно с тиквичките и доматите от градината им
върху покрива на сградата.
— Днес научих много за теб — заяви той на Джуд, докато
вечеряха под тъмносиньото небе. — Научих, че почти всички в
кантората са ужасени от теб и си въобразяват, че ако ми се подмажат,
ще ти кажа някоя и друга добра дума за тях. Научих и че съм дори по-
стар, отколкото си мислех. Научих и че си прав: наистина работиш със
смотаняци.
Сега вече Джуд, който допреди малко се усмихваше, се засмя.
— Видя ли? — попита. — Казвах ли ти аз, Уилем!
— Но си прекарах чудесно — продължи той. — Честна дума.
Искам да дойда пак. Но мисля, че следващия път трябва да поканим и
Джей Би, тогава вече ще шашнем колектива на „Роузън Причард“.
Оттогава бяха минали близо два месеца, през които той стоеше
почти през цялото време в Къщата Фенер. Бе помолил Джуд да му
направи ранен подарък за рождения ден, като до края на лятото не
ходи на работа в събота, и Джуд се съгласи: всеки петък идва с колата в
къщата, всеки понеделник сутринта се връща в града. Тъй като Джуд
взима автомобила за през седмицата, той е взел — на шега, но и
защото му е приятно да го управлява — кабриолет с възмутителен
цвят, който Джуд определи „като на червен фенер“. В делнични дни
той чете, готви и спи, през есента го чака много работа, ала сега знае,
че ще бъде готов за нея, толкова спокоен и удовлетворен се чувства.
В универсалния магазин пълни два хартиени плика с лимони,
единия с обикновени, другия със зелени, купува още газирана вода и
отива с колата на железопътната гара и чака — отпуснал е глава назад
върху облегалката и е затворил очи, когато чува, че Малкълм го вика, и
изправя гръб.
— Джей Би не дойде — оповестява подразнен Малкълм, докато
Уилем целува него и Софи за добре дошли. — Днес сутринта двамата с
Фредрик са скъсали, ама не е много сигурно. Може и да не са скъсали,
понеже обеща да се появи утре. Така и не разбрах какво става.
Той простенва.
— Ще му звънна от къщата — казва. — Здравей, Соф. Обядвали
ли сте, хора? Веднага щом се приберем, започваме да готвим.

695
 Не били обядвали, затова той се обажда на Джуд да му каже да
сложи водата за спагетите, Джуд обаче вече го е направил.
— Взех зелени лимони — допълва той. — И Джей Би ще дойде
чак утре, някакви проблеми с Фредрик, Малкълм не е разбрал какви.
Искаш ли да му се обадиш и да изясниш какво става?
Товари саковете на приятелите си на задната седалка, а докато се
качва в колата, Малкълм не сваля очи от багажника.
— Интересен цвят — подмята.
— Благодаря — отвръща той. — Казва се „като на червен
фенер“.
— Наистина ли?
Малкълм упорства в лековерието си и той се усмихва.
— Да — потвърждава. — Готови ли сте, хора?
Докато шофира, си говорят, че не са се виждали отдавна, че
Софи и Малкълм се радвали много, задето са се прибрали, за пълния
провал на Малкълм на шофьорските курсове, за времето, което е
направо страхотно, и как всичко наоколо ухае сладостно на сено. „Най-
хубавото лято“ — мисли си той отново.
От железопътната гара до къщата е половин час с кола, малко по-
бързо, ако караш с по-висока скорост, но той не бърза, защото по пътя
е красиво. След като прекосява последното голямо кръстовище, дори
не вижда камиона, който се носи на червено към него, а когато усеща
как той се блъска с все сила и прави на хармоника мястото до
шофьора, на което седи Софи, вече е изхвърлен във въздуха и се носи
нагоре.
— Не! — крещи или поне така му се струва, а после вижда за
миг лицето на Джуд: само лицето с колебливо изражение, откъснато от
тялото и увиснало на фона на черното небе. Ушите, главата му се
изпълват с тътена на смачкан метал, на пръснало се на малки парченца
стъкло, на безполезните му викове.
Но последните му мисли са не за Джуд, а за Хеминг. Той вижда
къщата, където е живял като малък, и Хеминг, който седи на
инвалидната количка насред ливадата, точно преди наклона към обора,
и го гледа втренчено, без да мига, както не е могъл да го погледне нито
веднъж през живота си.
Той е в края на черния път пред къщата, на мястото, където пътят
опира в асфалта, и щом вижда Хеминг, се преизпълва с копнеж.

696
 — Хеминг! — вика, а сетне добавя нелепото: — Чакай ме!
После хуква към брат си толкова бързо, че след малко дори не
усеща ходилата му да стъпват по земята долу.

[1] Арнолд Лобъл (1933–1987), популярен американски писател и

илюстратор, автор на детски книги, носител на наградата „Калдекот“
— Б.пр. ↑

697
 VI
СКЪПИ ДРУГАРЮ

698
 1

Един от първите филми, в които Уилем бе участвал в главната

роля, вече като звезда, се казваше „Живот след смъртта“. Филмът
връщаше зрителите към осъвременената история на Орфей и
Евридика, разказана от гледната точка ту на единия, ту на другия и
заснета от двама различни, много известни режисьори. Уилем
изпълняваше ролята на О., млад музикант от Стокхолм — приятелката
му е починала току-що и на него започва да му се струва, че когато
свири някои мелодии, тя се появява до него. Ролята на Е., починалата
приятелка на О., се изпълняваше от една италианска актриса —
Фауста.
„Закачката“ във филма бе, че докато на земята О. не можеше да
се отърси от вцепенението, оплакваше своята любима и скърбеше за
нея, Е. се забавляваше страхотно в ада, където най-после можеше да не
спазва благоприличие: можеше да спре да се грижи за майка си, голяма
скандалджийка, и за изтерзания си баща, да не слуша повече хленча на
своите изпаднали в нужда клиенти, на които се опитваше да помогне,
но които не й благодаряха никога, да не търпи безкрайните дрънканици
на самовлюбените си приятели, да не се опитва да ободри приятеля си,
душа човек, който обаче постоянно ходеше свъсен като буреносен
облак. Вместо това се намираше в подземния свят, място, където
имаше храна на корем и дърветата постоянно бяха натежали от плод,
където можеше да казва какво мисли за другите, без да си носи
последствията, място, където бе привлякла вниманието не на друг, а на
самия Хадес, изпълняван от едър мускулест актьор, италианец на име
Рафаел.
Мнението на критиците за „Живот след смъртта“ се бе разделило
на две. Някои харесваха филма: харесваха го, задето в него се казва
толкова много за коренно различния подход на две култури към самия
живот (частта за О. бе заснета от прочут шведски режисьор в мрачни
оттенъци на сивото и синьото, историята на Е. пък бе разказана от
италиански режисьор, известен с естетическото си разточителство), за
това, че същевременно в него проблясваше изтънчена самоирония, за

699
смяната на тоналността, за утехата, която филмът най-неочаквано и
ненатрапчиво носеше на живите.
Други пък го посрещнаха на нож: смятаха го за непремерен и
като тембър, и като палитра, отхвърляха двусмислената му сатира,
музикалните изпълнения, в които Е. участваше, докато е в ада, точно
когато клетият О. се утешава горе на земята с тъжните си композиции,
от които ти се смразява кръвта.
Но колкото и разгорещени да бяха споровете за филма (в Щатите
не го беше гледал, кажи-речи, никой, затова пък всички имаха мнение),
всички бяха единодушни поне за едно: изпълнителите на двете главни
роли Уилем Рагнаршон и Фауста Сан Филипо играеха невероятно и ги
чака бляскава кариера.
През годините отношението към „Живот след смъртта“ бе
преосмислено, преразгледано и променено и когато Уилем беше на
четирийсет и пет, филмът официално бе признат за много добър, за
най-добрия в творчеството на режисьорите, за олицетворение на
ползотворното сътрудничество и дръзкото, безстрашно и в същото
време закачливо кино, каквото напоследък вече не правеше почти
никой. Уилем бе играл в толкова разнопосочни филми и пиеси, че той
открай време проявяваше интерес кои от тях хората ще посочат за свои
любими и после съобщаваше на Уилем какво е научил: така например
мъжете сред по-младите съдружници и сътрудници в юридическата
кантора харесваха шпионските филми. Жените пък предпочитаха
„Дуети“. Сътрудниците на временен трудов договор — повечето
актьори — харесваха „Отровената ябълка“. Джей Би харесваше
„Непобедимите“. Ричард — „Звезди над свети Яков“. Харолд и Джулия
— „Детективи от лагуната“ и „Вуйчо Ваньо“. А студентите от
кинофакултетите — които се притесняваха най-малко да дойдат при
Уилем на улицата или в някой ресторант — харесваха „Живот след
смъртта“.
— Това са някои от най-добрите творби на Доницети — казваха
наперено или: — Сигурно е било страхотно да работите с режисьор
като Бергесон.
Уилем винаги се държеше мило.
— Съгласен съм — казваше, а студентът грейваше. — Наистина
беше страхотно.

700
 Тази година се навършват двайсет години от излизането на
„Живот след смъртта“ по екраните и един ден през февруари той
излиза навън и установява, че трийсет и три годишното лице на Уилем
е било разлепено отстрани на сградите, отзад на навесите по
автобусните спирки, по скелетата, подредено на дълги редици — като в
картина на Уорхол. Събота е и макар да е смятал да се поразходи, той
се обръща и се усамотява горе в апартамента, където пак ляга в
леглото и лежи така със затворени очи, докато отново потъва в сън. В
понеделник се качва отзад на автомобила, с който господин Ахмед ще
го откара на Шесто авеню, и след като вижда първия огромен плакат,
сложен на празната витрина в един магазин, затваря очи и ги държи
така, докато не усеща, че колата спира, и не чува как господин Ахмед
съобщава, че вече са в кантората.
По-късно същата седмица получава покана от Музея за
съвременно изкуство: както личи, с прожекцията на „Живот след
смъртта“ през юни ще започне седмицата, посветена на филмите на
Симон Бергесон, а след нея ще се състои конференция, на която ще
присъстват режисьорите, както и Фауста — надявали се да дойде и
той, — и макар да знаели, че са го канели и друг път, — щели да се
радват много, ако и той кажел няколко думи за Уилем и как се е
чувствал по време на снимките. Това го кара да се замисли: наистина
ли са го канили? Сигурно да. Той обаче не помни. Не помни почти
нищо от последната половин година. Проверява кога е Седмицата: от
трети до единайсети юни. Ще се постарае да направи така, че да не
бъде по това време в града, няма как да бъде. Уилем е снимал още два
филма с Бергесон, бяха приятели с режисьора. Той не иска да вижда
още плакати с лицето на Уилем, не иска да чете отново името му във
вестника. Не иска да му се налага да се вижда с Бергесон.
Онази вечер, преди да си легне, той отива първо в гардеробната,
откъм страната на Уилем, която още не е опразнил. Тук са ризите на
Уилем, закачени на закачалки, пуловерите му по рафтовете, обувките,
подредени отдолу. Той взима нужната риза на виненочервени карета с
жълта нишка, вплетена в тях, Уилем я е носил през пролетта вкъщи, и
я облича през главата. Но вместо да пъхне ръце в ръкавите, ги завързва
отпред, така, сякаш е в усмирителна риза, ако се съсредоточи обаче,
той може да си внуши, че това всъщност са ръцете на Уилем, който го
е прегърнал. Ляга на леглото. Този ритуал го притеснява, той се

701
срамува, но прибягва до него, когато наистина има нужда, а днес
вечерта има нужда.
Лежи буден. От време на време се навежда да подуши каквото е
останало по ризата от Уилем, ала всеки път, щом облече ризата,
миризмата е все по-слаба. Това е четвъртата риза на Уилем, която
използва, и внимава много да съхрани миризмата. Първите три ризи,
които е обличал почти всяка вечер в продължение на месеци, вече не
миришат на Уилем, вече миришат на него. Понякога се опитва да се
утеши, че самата му миризма е нещо, което му е дал Уилем, но това не
го успокоява за дълго.
Още преди да станат двойка, Уилем все му носеше по нещичко
от мястото, където се снима, и от снимачната площадка на „Одисея“ се
прибра с две шишенца одеколон, изработен в прочута парфюмерийна
във Флоренция.
— Сигурно ще ти се стори малко странно — бе подхванал
Уилем. — Но един човек… — Той му се беше усмихнал, понеже
знаеше, че Уилем говори за момиче. — Та един човек ми каза за това и
то ми се стори интересно.
Уилем разказа как го е описал на парфюмера и той е създал
специален одеколон като за него.
Той го беше подушил: миришеше на зелено, малко на черен
пипер, на нещо болезнено неподправено.
— Индийски троскот — бе вметнал Уилем. — Опитай.
Той го послуша и си капна малко върху дланта — по онова време
не позволяваше на Уилем да му вижда китките. Уилем го подуши.
— Харесва ми — рече му. — Подхожда ти.
После и двамата се засрамиха един от друг.
— Благодаря ти, Уилем — отвърна той. — Хубав е.
Уилем също си беше взел одеколон, изработен специално за него.
Дъхтеше на сандалово дърво и не след дълго той започна да свързва
Уилем със самото дърво, където и да усетеше уханието му, особено ако
бе някъде надалеч, в командировка в Индия, в Япония, в Тайланд —
тогава неизменно се сещаше за Уилем и не се чувстваше толкова сам.
Годините отминаваха, а двамата продължиха да си поръчват от
парфюмера във Флоренция тези парфюми и преди два месеца едно от
първите неща, което направи, след като се посъвзе, бе да поиска да му
изпратят големи количества от одеколона на Уилем. Когато пратката

702
най-сетне се получи, изпита огромно облекчение и се развълнува
много, после махна с разтреперани ръце опаковката и извади кутията.
Вече имаше усещането, че Уилем му се изплъзва, вече осъзнаваше, че
трябва да опита да го задържи при себе си. Но макар да пръсна по
ризата на Уилем малко от одеколона, не беше същото. Дрехите на
Уилем миришеха не само на одеколона: те миришеха на него. Онази
вечер той си легна с тениска, просмукана до такава степен с миризмата
на сандалово дърво, че чак му се стори прекалено сладникава — беше
толкова силна, че бе премахнала всяка друга миризма, беше
унищожила каквото бе останало от Уилем. Онази вечер той се разплака
за пръв път от много време и на другия ден прибра тениската, сгъна я,
сложи я в един кашон и я пъхна в ъгъла на гардеробната, за да не
прехвърли миризмата си и по другите дрехи на Уилем.
Одеколонът, ритуалът с ризата: това са две части от скелето,
колкото и неустойчиво и крехко да е то, което той се е научил да
издига, за да продължи нататък, да живее и занапред живота си. Макар
и често да му се струва, че не толкова живее, колкото съществува, че е
движен през дните си, вместо самият той да се движи през тях. Но не
се наказва прекалено строго — и да съществува, не е никак лесно.
Трябваше да минат месеци, докато разбере какво му помага.
Известно време всяка вечер гледаше филмите на Уилем отново и
отново, до премала, докато заспи на канапето, като превърташе на
сцените, където Уилем говореше. Но диалогът, това, че Уилем се е
вживял в ролята, го отдалечаваше, вместо да го приближава към него,
и накрая той осъзна, че е за предпочитане просто да спира филма на
сцена с лицето на Уилем, който се е вторачил в него, и да го гледа и
гледа, докато очите му засмъдят. След един месец си даде сметка, че
трябва да внимава и да не прекалява с тези филми, иначе те ще загубят
силата си. Започна да ги гледа наред, от самото начало, от първия филм
на Уилем — „Момичето със сребърните ръце“, като спираше някои
кадри. В почивните дни ги гледаше с часове, от мига, в който небето
навлизаше от нощта в деня, докато се мръкнеше и дълго след това.
Тогава си даде сметка, че е опасно да ги гледа в хронологичен ред,
защото с всеки филм се приближаваше все повече към смъртта на
Уилем. Ето защо сега избираше филма за месеца напосоки и това се
оказа по-безопасно.

703
 Но най-голямата заблуда, която му помага най-много, е да се
преструва, че Уилем просто е заминал, за да участва в поредния си
филм. Снимките са много, продължителни и изтощителни, но все
някога ще им дойде краят и тогава Уилем ще се прибере. Не бе лесно
да си го внушава, защото не бе имало снимки, през които двамата с
Уилем да не са разговаряли всеки ден по телефона, да не са си
изпращали есемеси и писма по електронната поща (а понякога и
трите). Пак добре, че е запазил толкова много от писмата на Уилем в
електронната поща, и вечерно време ги четеше и се преструваше, че ги
е получил току-що: дори когато му идеше да ги чете всичките поред,
се въздържаше и внимаваше да чете само по едно. Знаеше обаче, че
няма да може да се задоволява с това постоянно, че не трябва да
прекалява. Затова сега чете по едно, само по едно на седмица. Може да
чете писмата, които вече е преглеждал предишните седмици, но не и
останалите. Това е друго правило.
То обаче не решаваше въпроса с мълчанието на Уилем: сутрин,
докато плуваше, вечер, докато стоеше с блуждаещ поглед на печката и
чакаше чайникът да изсвири, се питаше какви обстоятелства биха
могли да попречат на Уилем да се свърже с него, докато е на снимки.
Накрая успя да измисли сценарий. Уилем снима филм за екипаж руски
космонавти от времето на Студената война и в този
научнофантастичен филм наистина са в Космоса, защото филмът се
снима със средства, отпуснати от руски индустриалец милиардер,
който сигурно е луд. И така, Уилем кръжи ден и нощ на километри над
него, иска да се прибере у дома и няма как да общува с него. Той беше
притеснен и от този въображаем филм, от отчаянието си, филмът обаче
му се струваше достатъчно правдоподобен, така че той успяваше да
повярва в тази измислица задълго, понякога за няколко дни. (Пак
добре, че обстоятелствата, условията, в които работеше Уилем, в много
случаи наистина бяха неправдоподобни: самата киноиндустрия си
беше невероятна и затова сега, когато се налагаше, на него му беше
лесно да повярва в някои неща.)
„Как се казва филмът?“ — представи си той как Уилем го пита
усмихнат. „Скъпи другарю“ — отговори му той, защото се случваше в
писмата си в електронната поща те да се обръща един към друг
именно така: „скъпи другарю“, „скъпи Джуд Харолдович“, „скъпи
Уилем Рагнаршонович“, започнаха да го правят, докато Уилем

704
снимаше първия филм от шпионската трилогия, където действието се
развиваше в Москва от шейсетте години на двайсети век. Представяше
си, че снимките на „Скъпи другарю“ ще приключат след една година,
макар и да бе наясно, че ще се наложи да го промени: вече беше март,
във въображението му Уилем трябваше да се прибере през ноември, а
той знаеше, че тогава още няма да е готов да приключи с тази шарада.
Знаеше, че ще се наложи да си измисля нови и нови снимки, забавяне.
Знаеше, че ще се наложи да си представя как филмът има продължение
и затова Уилем няма как да се прибере по-рано.
За да бъдат по-правдоподобни фантазиите му, всяка вечер той
пишеше на електронната поща писма на Уилем, в които му разказваше
какво се е случило през деня, точно както щеше да постъпва, ако
Уилем още беше жив. И винаги завършваше по един и същ начин:
„Надявам се снимките да вървят добре. Липсваш ми много. Джуд“.
Успя да се отърси от вцепенението едва миналия ноември, когато
най-сетне осъзна, че отсъствието на Уилем е безвъзвратно. Едва тогава
си даде сметка, че е в беда. Не помнеше почти нищо от предишните
месеци, не помнеше почти нищо и от самия ден. Помнеше, че тъкмо
беше направил салатата с макарони, вече късаше над купата
листенцата босилек, после погледна часовника и се учуди защо се
бавят. Но не се беше притеснил: Уилем обичаше да се прибира с колата
по обиколни пътища, Малкълм пък обичаше да прави снимки, сигурно
бяха спрели някъде и се бяха улисали.
Той звънна по телефона на Джей Би, изслуша го как се оплаква
от Фредрик, наряза пъпеша за десерт. Когато вече наистина закъсняха,
се обади на Уилем по телефона, но той само звънеше и звънеше.
Тогава вече се подразни: къде ли се губеха.
После мина още време. Той започна да снове напред-назад.
Опита да се свърже по телефона с Малкълм, със Софи: нищо. Пак
звънна на Уилем. Свърза се повторно с Джей Би: не са ли се обаждали?
Не ги ли е чувал? Но Джей Би не ги беше чувал.
— Не се притеснявай, Джуди — каза му той. — Сигурно са се
отбили за сладолед. Или пък са избягали заедно.
— Ха! — отвърна той, но вече знаеше, че се е случило нещо. —
Добре. Ще ти звънна по-късно, Джей Би.
Тъкмо приключи разговора, и на вратата се позвъни — той се
вцепени, у тях никой не натискаше звънеца. Къщата бе трудно

705
откриваема, човек трябваше да я търси дълго, докато я намери, а после
трябваше да обиколи по главния път, ако някой отвътре не ти отвори
портата, а той не бе чувал тя да се отваря. О, боже — помисли си. —
Не! Не! Точно тогава обаче се позвъни още веднъж и той се насочи по
инерция към вратата, после я отвори, забеляза не толкова изражението
на полицаите, колкото, че си свалят шапките, и тогава вече разбра.
После не помнеше почти нищо. Идваше на себе си само за
кратки мигове, лицата, които виждаше — на Харолд, на Джей Би, на
Ричард, на Анди, на Джулия, — бяха същите, както след опита му за
самоубийство: същите хора, същите сълзи. Бяха плакали и тогава,
плачеха и сега и понякога той направо се изумяваше, питаше се дали
последното десетилетие — годините с Уилем, това, че е останал без
крака — всъщност все пак не е сън, дали той още не е в психиатрията.
Помни, че в онези дни е научил разни неща, не помни обаче как ги е
научил, защото не помни да е водил разговори. Но със сигурност е
водил. Научи, че е ходил да потвърди самоличността на Уилем по
тялото, но че не са му разрешили да види лицето: Уилем изхвърчал от
автомобила и се блъснал с главата напред в бряста на десетина метра
оттам, от другата страна на пътя, така че лицето му било унищожено,
всяка костица по него била счупена. Затова той бил потвърдил
самоличността по родилното петно върху левия прасец и бенката на
дясното рамо. Научи, че тялото на Софи е станало на пихтия, че, както
се изрази някой, „от него не е останало нищо“, а Малкълм е изпаднал в
клинична смърт и след като четири дни са го поддържали на
изкуствено дишане, родителите му са помолили от болницата да дарят
органите му. Научи, че всички са били с предпазните колани, че колата
под наем — тъпата проклета кола под наем — е била с дефектни
въздушни възглавници, а шофьорът на камиона — бил на някаква
бирена фабрика — бил пиян до козирката и бил минал на червено.
През повечето време караше на успокоителни. Беше на
успокоителни, когато отиде на погребението на Софи, затова не го
помнеше изобщо, не помнеше нищо, беше на успокоителни и когато
отиде на погребението на Малкълм. От него помнеше, че господин
Ървин го е сграбчил, разтърсил го е, а после го е притиснал в обятията
си толкова силно, че за малко да го задуши, притиснал го е и е ридал,
докато някой — вероятно Харолд — не каза нещо и той не го пусна.

706
 Знаеше, че е имало и погребение на Уилем, малко, знаеше, че
Уилем е кремиран. Но не помни нищо. Не знае кой го е организирал.
Не знае дори дали е присъствал, а го е страх да пита. Помни как по
едно време Харолд му е казал да не се притеснява, задето не е прочел
прощално слово, че може да организира възпоминателна служба за
Уилем по-късно, когато бъде готов. Помни, че е кимнал, помни и как
си е помислил: но аз няма да бъда готов никога.
В някакъв момент се върна на работа, май в края на септември.
Вече знаеше какво се е случило. Беше наясно. Но се опитваше да не
мисли за това и тогава, по онова време, още беше лесно. Не четеше
вестници, не гледаше новини. Половин месец след смъртта на Уилем
двамата с Харолд се разхождаха по улицата и тъкмо подминаваха една
будка за вестници, когато пред него изникна списание с лицето на
Уилем и две дати, тогава той се досети, че първата е датата на раждане
на Уилем, а втората — датата на смъртта му. Застана пред будката и се
втренчи в списанието, а Харолд го хвана за ръката.
— Хайде, Джуд — подкани го внимателно. — Не гледай. Ела с
мен.
А той бе тръгнал покорно след него.
Преди да се върне в кантората, даде указания на Санджай:
— Не искам да ми изказват съболезнования. Не искам никой да
го споменава. Не искам дори да изричат името му.
— Така да бъде, Джуд — отвърна тихо Санджай, изглеждаше
уплашен. — Разбирам.
И всички се подчиниха. Никой не му изказа съболезнования.
Никой не изрече името на Уилем. Оттогава не го изрича никой. Сега
обаче на него му се иска да го изричат. Самият той няма сили. Но му се
иска някой да го направи. Случва се да чуе на улицата някой да казва
нещо, което прилича на името му — „Уилям!“, майка, която вика сина
си, — и той се обръща настървено към гласа й.
В онези първи месеци имаше делнични неща, които му отваряха
работа, подклаждаха с гняв дните му и така те придобиваха форма. Той
се зае да съди производителя на автомобила, производителя на
предпазните колани, производителя на въздушната възглавница,
фирмата за коли под наем. Заведе дело и срещу шофьора на камиона,
срещу фирмата, където работеше. Доколкото разбра от адвоката на
шофьора, той имал дете с хронично заболяване, един съдебен иск щял

707
да разори семейството. Но на него му беше безразлично. Навремето
сигурно нещо в него щеше да трепне, но не и сега. Чувстваше се суров,
безпощаден. Мислеше си — нека бъде смазан. Нека се разори. Нека
усети каквото усещам аз. Нека изгуби всичко, нека изгуби
единствените неща, на които държи. Искаше да изсмуче и последния
долар от всички тях, от всички фирми, от всички хора, които работеха
там. Искаше да ги остави без надежда. Искаше да ги остави
опустошени. Искаше да ги докара до просешка тояга. Искаше да се
почувстват изгубени в собствения си живот.
Всички — всеки от тях — бяха съдени за всичко, което Уилем
щеше да спечели, ако беше оставен да доживее до края на дните си,
сумата беше изумителна, нелепа и той не можеше да я гледа без
отчаяние: не заради самата сума, а заради годините, които тя
олицетворяваше.
Адвокатът му на име Тод, който бе прословут със
сметкаджийството си и с когото той бе работил в едно правно издание,
обясни, че те били готови на извънсъдебно споразумение, което щяло
да бъде щедро.
Щедро, нещедро. Беше му все тая. Вълнуваше го само едно — да
ги накара да страдат.
— Смачкай ги — нареди на Тод с глас, прегракнал от омразата, и
Тод се стресна.
— На всяка цена, Джуд — каза адвокатът. — Не се притеснявай.
Не беше опрял, разбира се, до парите. Пари си имаше. Ако не
броим сумите, подарък за асистентката и кръщелника му, а също
парите, които бе разпределил за различни благотворителни
организации — същите, на които Уилем правеше дарения всяка
година, както и още една: фондация в помощ на експлоатирани деца —
Уилем му бе оставил всичко: завещанието му приличаше на
фотографски негатив на неговото. По-рано през годината, в чест на
седемдесет и пет годишнината на Харолд и Джулия, двамата с Уилем
бяха учредили в колежа си две стипендии: една на името на Харолд в
Юридическия факултет и една на името на Джулия в Медицинския.
Бяха осигурили заедно парите, а Уилем бе внесъл в попечителския
фонд достатъчно, така че средствата щяха да стигнат за години напред.
Той се погрижи да изпълни и другите условия в завещанието на
Уилем: подписа чековете, предназначени за благотворителните

708
фондове, организациите, фондациите и музеите, посочени поименно в
завещанието. Раздаде на приятелите на Уилем — на Харолд и Джулия,
на Ричард, Джей Би, Роман, Креси, Сюзана, Мигел, Кит, Емил, Анди,
но не и на Малкълм, на него вече не можеше — вещите (книги,
картини, неща, свързани с филми и театрални постановки,
произведения на изкуството), които той им беше оставил. В
завещанието му нямаше изненади, макар че на него понякога му се
искаше да има — колко признателен щеше да бъде, ако се окажеше, че
Уилем има дете, за което не знае никой, и когато той отиде да го види,
то ще му се усмихне като Уилем, колко уплашен и в същото време
развълнуван щеше да бъде, ако намереше тайно писмо с отдавна
затаявана изповед. Колко благодарен щеше да бъде, ако си намереше
оправдание да мрази Уилем, да го ненавижда, ако откриеше тайна,
която да разбули и която да запълни години от живота му. Но нямаше
нищо. Животът на Уилем беше приключил. В смъртта той беше чист
точно както и в живота.
Мислеше, че се справя добре, при всички случаи сравнително
добре. Веднъж Харолд му се обади да го попита какво иска да прави в
Деня на благодарността и за миг той не схвана за какво му говори,
какво означава самото словосъчетание Ден на благодарността.
— Не знам — отвърна.
— Пада се другата седмица — напомни Харолд тихо, както сега
всички разговаряха с него. — Тук ли искаш да дойдеш, или да дойдем
ние, или да отидем някъде другаде?
— Май не мога — заяви той. — Глава не мога да вдигна от
работа, Харолд.
Харолд обаче настоя.
— Където кажеш, Джуд — рече му. — С когото искаш. Или с
никого. Но трябва да те видим.
— Няма да прекарате добре с мен — изтъкна накрая той.
— Без теб няма да прекараме добре — възрази Харолд. —
Изобщо няма да прекараме. Много те моля, Джуд. Където кажеш.
И така, заминаха за Лондон. Отидоха в апартамента. Той изпита
облекчение, че е напуснал страната и си е спестил семейните сцени по
телевизията, щастливите възгласи на колегите, впуснали се да
разказват за децата, жените, мъжете, тъщите, тъстовете, свекървите и
свекърите. В Лондон това бе ден като ден. Тримата ходеха на разходки.

709
Харолд готвеше засукани ястия, от които не се получаваше нищо, но
той ги ядеше. Спеше и спеше. После се прибраха.
След това, една декемврийска неделя той се събуди и осъзна:
Уилем си е отишъл. Отишъл си е завинаги от него. Няма да се върне
никога. Той няма да го види никога вече. Никога вече няма да чуе гласа
на Уилем, никога вече няма да усети миризмата му, никога вече няма
да почувства прегръдката на Уилем. Никога вече, разридан от срам,
няма да се отърси от някой спомен, никога вече няма да се събуди
уплашен от някой кошмар и заслепен от ужас, да усети върху лицето
си ръката на Уилем, да чуе над себе си гласа на Уилем: „На сигурно си,
Джуди, няма страшно. Всичко приключи, приключи, приключи“. И
тогава се разплака, разплака се съвсем истински, разплака се за пръв
път от катастрофата. Разплака се за Уилем, за това колко уплашен
вероятно е бил, колко е страдал, разплака се за краткия му клет живот.
Но най-вече се разплака за себе си. Как щеше да живее занапред без
Уилем? Целият му живот — животът му след брат Лука, животът му
след доктор Трейлър, животът му след манастира, мотелските стаи,
домът, камионите, единствената част от живота му, за която си
струваше да мисли — беше белязан от присъствието на Уилем. От
времето, когато беше шестнайсетгодишен и се бе запознал с Уилем в
стаята в студентското общежитие, нямаше ден, когато той да не е
общувал по един или друг начин с Уилем. И скарани, пак си говореха.
— Джуд — му беше казал Харолд, — нещата ще се оправят, ще
видиш. Заклевам се. Заклевам се. Сега изглежда малко вероятно, но ще
стане.
Казваха му го всички: Ричард, Джей Би и Анди, хората, които му
изпращаха картички. Кит. Емил. И всички те го уверяваха, че нещата
ще се оправят. Но макар и да бе достатъчно разумен да не го изрича
никога на глас, дълбоко в себе си той знаеше: нещата няма да се
оправят. Харолд бе имал Джейкъб за пет години. Той бе имал Уилем за
трийсет и четири. Изобщо не можеше да става сравнение. Уилем беше
първият човек, който го беше обичал, първият човек, който бе виждал
в него не вещ, която да използва или която да съжалява, а нещо друго,
приятел, той бе вторият човек, който винаги, винаги се бе държал
добре с него. Ако не беше Уилем, той нямаше да има никого от тях —
никога нямаше да се довери на Харолд, ако първо не се беше доверил
на Уилем. Не беше в състояние да си представи живота без Уилем,

710
защото именно Уилем бе предопределил какъв е и може да бъде
животът му.
На другия ден той направи нещо, което не правеше никога: обади
му се и предупреди, че следващите два дни няма да ходи в кантората.
А после легна и заплака, закрещя във възглавницата, докато не остана
без глас.
Но от тези два дни намери друго решение. Сега се заседява в
кантората до много късно, до толкова късно, че вижда от кабинета си
как изгрява слънцето. Прави го всички делнични дни, а също в събота.
В неделя обаче спи до късно, а щом се събуди, гълта хапче, и то такова,
от което не само заспива отново, но и заличава всички проблясъци на
будно състояние. Спи, докато хапчето спре да му действа, после си
взима душ, пак си ляга и взима друго хапче, хапче, от което сънят е
повърхностен и накъсан, после спи до понеделник сутринта. В
понеделник от цели двайсет и четири часа, а понякога и повече не е
слагал и залък в уста, трепери и не се замисля много-много. Плува,
отива на работа. Ако му е провървяло, е прекарал неделята в това да
сънува — поне за кратко — Уилем. Купил си е дълга дебела
възглавница колкото човешки бой, към каквито се притискат бременни
и хора с болки в гърба, надява на нея някоя от тениските на Уилем и
докато спи, я прегръща, въпреки че приживе на Уилем го е прегръщал
той. Мрази се за това, а не може да спре.
Някак между другото забелязва, че приятелите му го държат под
око, че се притесняват за него. В някакъв момент се изяснява, че една
от причините да помни толкова малко от дните след катастрофата е, че
са го закарали в болница — да не би да посегне на живота си. Сега
крета едва-едва през дните си и недоумява защо наистина не вземе да
се самоубие. В крайна сметка точно сега е моментът да го направи.
Никой няма да го вини. А той не го прави.
Ако не друго, никой не му повтаря, че трябва да продължи
нататък. Той не иска да продължава нататък, не иска да продължава
към нещо друго: иска да си остане завинаги точно на този етап. Ако не
друго, никой не му натяква, че е обърнал гръб на света. Именно това го
крепи и той се страхува от деня, когато илюзиите ще изгубят силата да
са убедителни. За пръв път от десетилетия изобщо не се самонаранява
с бръснача. А когато не се самонаранява, е като вцепенен и изпитва
потребност да си остане вцепенен, изпитва потребност светът да не се

711
доближава прекалено много до него. Най-после е успял да постигне
онова, за което Уилем винаги е мечтал — оказа се, че е достатъчно да
му отнемат Уилем.
През януари му се присъни сън, че двамата с Уилем са в къщата
в провинцията, че приготвят вечеря и си говорят: нещо, което бяха
правили стотици пъти. В съня обаче той чуваше своя глас, но не и
гласа на Уилем — виждаше как устата му мърда, а не чуваше изобщо
какво му казва. Тогава се събуди, метна се в инвалидната количка и
отпраши към кабинета, където прегледа едно по едно старите писма в
електронната си поща, докато накрая не намери няколко гласови
съобщения от Уилем, които бе забравил да изтрие. Бяха кратки, не
съдържаха нищо интересно, той обаче ги слуша отново и отново със
сълзи на очи, превит на две от скръб, понеже, колкото и банални да
бяха съобщенията — „Здрасти, Джуд. Ще отскоча до фермерския пазар
за див чесън. Искаш ли нещо? Кажи ми“, — те бяха безценни,
доказваха споделения им живот.
— Уилем — каза той на висок глас в апартамента, защото, ако му
беше много зле, понякога му говореше. — Върни се при мен. Върни се.
Усеща не вината на човек, който е останал жив, а недоумение:
открай време, още от самото начало е знаел, че ще умре преди Уилем.
Всички го знаеха. Уилем, Анди, Харолд, Джей Би, Малкълм, Джулия,
Ричард: той ще умре преди всички тях. Не беше ясно само как ще умре
— дали защото ще посегне сам на живота си, или от инфекция. Но на
никого не му бе минавало и през ум, че именно Уилем ще умре преди
него. Това не влизаше в ничии планове, никой не го предвиждаше.
Стига да знаеше, че изобщо е възможно, стига тази мисъл да не беше
толкова абсурдна, той със сигурност щеше да се подготви. Щеше да
запише гласа на Уилем, докато той му говори, и щеше да запази
записите. Щеше да направи повече снимки. Щеше да се опита да
дестилира самата химия на тялото на Уилем. Щеше да го заведе
веднага след като се е събудил при онзи парфюмер във Флоренция.
— Ето — щеше да му каже. — Тази миризма. Точно тази.
Бутилирайте я.
Навремето Джейн му беше разказвала, че като малка е изпадала в
ужас да не би баща й да умре и тайно го е записвала, докато диктува (и
той беше лекар), а после е съхранявала записите върху флашки. Когато
накрая преди четири години баща й наистина починал, тя изнамерила

712
флашките и седнала да слуша в стаята как баща й дава спокойно и
търпеливо указания. Сега той й завиждаше за това и съжаляваше
ужасно, че не е постъпил по същия начин.
Ако не друго, поне разполагаше с филмите на Уилем, със
съобщенията му от електронната поща, с писмата, които той му беше
писал през годините — беше ги запазил до последното. Ако не друго,
разполагаше поне с дрехите на Уилем, със статиите за него — беше ги
запазил до последната. Ако не друго, поне разполагаше с картините с
Уилем, с фотографиите му — бяха стотици, макар че той бе заделил
само няколко. Реши, че ще разглежда на седмица само по десет, и се
взираше с часове във всяка. Намясто решаваше дали ще разглежда
само по една на ден, или всичките накуп. Ужасяваше се, че
компютърът му ще излезе от строя и всички тези изображения ще
бъдат унищожени, затова правеше още и още копия на снимките и
прибираше дисковете на различни места: в сейфа на Грийн стрийт, в
сейфа в Къщата Фенер, в бюрото си в „Роузън Причард“, в касетата в
банковия трезор.
Никога не бе смятал, че Уилем съставя внимателно каталога на
своя живот — той също не го прави, — но една неделя в началото на
март пропуска предизвикания от хапчетата непробуден сън и отива с
колата в Гарисън. От онзи септемврийски ден е идвал в къщата само
два пъти, но градинарите още са тук, храстите покрай алеята вече са
напъпили и когато влиза вътре, вижда на кухненския плот ваза със
сливови клонки, затова спира и се взира в тях: дали е пратил на
икономката есемес, че ще идва? Явно да. За миг обаче си представя, че
в началото на всяка седмица тук идва някой, който слага на плота нов
букет, а в края на седмицата — поредната седмица, когато никой не е
дошъл да види цветята, ги изхвърля на боклука.
Той отива в кабинета, където са наслагали още шкафове, та
Уилем да прибере в тях папките и документите си. Сяда на пода,
смъква якето, после си поема въздух и отваря първото чекмедже. Тук
има папки, всяка надписана със заглавието на някой филм или
театрална постановка, и вътре във всяка папка има сценарий с
бележките на Уилем по него. Има и листове с репликите за дните,
когато с Уилем се е снимал актьор, от когото, както той знаеше, Уилем
се е възхищавал: помнеше колко се е вълнувал Уилем на снимачната
площадка на „Дворът с чинара“, как му е изпратил снимка със списъка

713
на участниците в снимките и неговото име е било точно под името на
Кларк Бътърфийлд. „Можеш ли да си представиш?“, гласеше
съобщението. „И още как!“, му бе отговорил той.
Разлиства папките, вдига ту една, ту друга и преглежда
внимателно съдържанието. Следващите три чекмеджета са пълни все
със същите неща: филми, театрални постановки, други проекти.
В петото чекмедже има папка, на която пише „Уайоминг“, и в
нея има предимно снимки, повечето от които той е виждал:
фотографии на Хеминг, снимки на Уилем заедно с Хеминг, снимки на
родителите им, снимки на роднините, които Уилем изобщо не беше
срещал: Брите и Аксел. Има отделен плик с десетки снимки само на
Уилем: от училище, на Уилем в скаутска униформа, на Уилем във
футболен екип. Стиснал юмруци, той се взира в тези снимки и после
ги прибира обратно в плика.
В папка „Уайоминг“ има и други неща: съчинение за
„Вълшебникът от Оз“, което Уилем е написал с прилежния си почерк и
което го кара да се усмихне, рисувана на ръка картичка за Хеминг, от
която той се разплаква. Смъртният акт на майка му, смъртният акт на
баща му. Препис на завещанието им. Няколко писма, негови до
родителите му и на родителите му до него, всичките на шведски — той
ги заделя, за да ги даде за превод.
Знае, че Уилем не си е водил никога дневник, и въпреки това,
докато преглежда папката „Бостън“, кой знае защо, решава, че сигурно
ще открие нещо. Ала там няма нищо. Пак снимки, които вече е
виждал: на Уилем, ослепително красив, на Малкълм, с подозрителен,
леко кръвожаден вид и с клечестата африканска прическа, която в
колежа се опитваше да поддържа безуспешно, на Джей Би, който като
цяло си е същият, както сега, весел и бузест, на самия него, уплашен,
отнесен и много слаб, с ужасни дрехи, които са му възголеми, и с
точно толкова ужасна коса, с шини, впримчили краката му в черната си
пореста прегръдка. Той се спира на снимка, където двамата седят на
канапето в апартамента в общежитието — Уилем се е навел към него,
гледа го и явно му говори нещо, а той се смее с ръка на устата, нещо,
което се е научил да прави, след като възпитателите в дома му казаха,
че усмивката му е грозна. Изглеждат не просто като двама различни
души, а като съвсем различни същества и той понечва да разкъса
снимката на две, но после я прибира бързо в папката.

714
 Вече му е трудно да диша, но той продължава. В папка „Бостън“
и в папка „Ню Хейвън“ има отзиви за пиесите, в които Уилем е
участвал, поместени във вестниците на колежите, има и материал за
пърформанса на Джей Би, вдъхновен от Лий Лозано[1]. Там е
писмената работа от изпита по висша математика, единствения, на
който Уилем се е явявал и е получил „много добър“ — месеци наред
той му помагаше да се подготви и сега е трогнат от находката.
После бръква отново в чекмеджето, запълнено почти изцяло не
от папка с ластик, а от класьор, каквито използват в кантората. Вади го,
вижда, че отгоре е написано само неговото име, и го отваря бавно.
Вътре е всичко: всички писма, които е писал някога на Уилем,
всички съобщения на електронната поща, които Уилем е разпечатал.
Там са картичките, които е давал на Уилем по случай рождения му ден.
Има и негови снимки, някои от които не е виждал никога. Има брой на
„Артфорум“ с „Джуд с цигара“ на корицата. Има картичка, която
Харолд е пратил на Уилем малко след осиновяването, за да му
благодари, че е отишъл и е занесъл и подарък. Има статия за наградата,
която той е спечелил в Юридическия факултет — не я е пращал на
Уилем, но явно го е направил някой друг. Не е изпитвал потребност да
каталогизира живота си, а ето че Уилем го е правел вместо него през
цялото време.
Но защо е държал толкова много на него? Защо е пожелал да му
отделя толкова много време? Той така и не го бе проумял и сега вече
нямаше да разбере никога.
„Понякога ми се струва, че за мен е по-важно да си жив,
отколкото за теб“, спомня си той как Уилем му е казал веднъж, и
потреперва с въздишка.
Натъква се на още и още подробности от живота си и когато
поглежда в шестото чекмедже, там има още един класьор, същият като
първия, на който пише „Джуд II“, и зад него „Джуд III“ и „Джуд IV“.
Но сега вече той няма сили да гледа. Прибира внимателно класьорите,
затваря чекмеджетата, заключва шкафовете. Слага писмата на Уилем и
на родителите му в един, после във втори плик — за по-сигурно. Вади
от вазата сливовите клонки, увива в найлонов плик долния им край,
излива водата от вазата в мивката, заключва къщата и след като слага
клонките на седалката до себе си, подкарва към къщи. Преди да се
качи в апартамента, влиза в ателието на Ричард, пълни една празна

715
кутийка от кафе с вода и натопява клонките, после ги слага на
работната маса на Ричард, така че той да ги намери на сутринта.
После идва краят на март, той е в кантората. Петък вечер, по-
скоро събота призори. Той вдига поглед от компютъра и поглежда през
прозореца. Вижда ясно река Хъдсън, небето над нея изсветлява. Дълго
седи и се взира в мръсносивата река, в птиците, които кръжат над нея.
Отново се заема с работа. Чувства, че от няколко месеца се е
променил, че хората са уплашени от него. Никога не се е славел в
кантората като веселяк, но сега ходи като буреносен облак. Чувства, че
е станал по-безпощаден. Чувства, че е станал по-студен. Преди
обядваше заедно със Санджай и двамата одумваха колегите, а сега
няма сили да говори с никого. Погълнат е от работата. Върши я, прави
повече от необходимото — но усеща, че на никого не му е приятно да е
в неговата компания. Има нужда от „Роузън Причард“, без работата с
него е свършено. Но вече не изпитва наслада от нея. Опитва се да си
втълпи, че в това няма нищо лошо. Работата не е за удоволствие —
поне за повечето хора. За него обаче преди беше удоволствие, а сега
вече не е.
Една сутрин преди две години, когато се възстановяваше след
операцията и беше толкова уморен, толкова уморен, че се налагаше
Уилем да го слага и да го вдига от леглото, двамата с него си говореха.
Навън явно е било студено, понеже той си спомня как му е било топло
и сигурно и се чува да казва:
— Де да можех да си лежа така цял живот.
— Ами, лежи си — отвърна Уилем.
(Често водеха този разговор: щом звъннеше будилникът, той
ставаше от леглото. „Не тръгвай — все повтаряше Уилем. — Защо
изобщо трябва да ставаш? Къде си се разбързал?“)
— Не мога — рече той с усмивка.
— Слушай, защо просто не напуснеш работа? — попита Уилем.
Той се засмя.
— Не мога да напусна работа — отвърна.
— Защо да не можеш? — продължи да упорства Уилем. —
Посочи ми една основателна причина, ако изключим пълната липса на
интелектуални дразнители и перспективата да ти правя компания само
аз.
Той се усмихна още веднъж.

716
 — Няма основателна причина — заяви. — Защото си мисля, че
ще ми бъде приятно да ми правиш компания само ти. Но какво ще
правя по цял ден в ролята на мъж, издържан от друг?
— Ще готвиш — отговори Уилем. — Ще четеш. Ще свириш на
пиано. Ще се занимаваш с благотворителност. Ще пътешестваш заедно
с мен. Ще ме слушаш как се оплаквам от актьорите, които мразя. Ще
си правиш маски на лицето. Ще ми пееш. Ще ме заливаш с похвали.
Той се засмя, Уилем също се засмя заедно с него. Сега обаче си
мисли: защо наистина не напуснах работа? Защо допуснах Уилем да е
далеч от мен през всички тези месеци, през всички тези години, при
положение че можех да пътувам заедно с него? Защо прекарвах в
„Роузън Причард“ повече време, отколкото с Уилем? Но сега вече
изборът е направен и „Роузън Причард“ е единственото, което му
остава.
Тогава той си мисли: защо така и не дадох на Уилем каквото
трябваше да му дам? Защо го карах да ходи другаде да прави секс?
Защо не бях по-смел? Защо не изпълних дълга си? Защо въпреки
всичко той остана с мен?
Тръгва към Грийн стрийт, за да си вземе душ и да поспи няколко
часа, следобед ще се върне в кантората. Докато пътува към къщи, свел
очи, за да не вижда плакатите на „Живот след смъртта“, забелязва, че
има есемеси: от Анди, Ричард, Харолд, Хенри Йънг Черния.
Последният е от Джей Би, който му се обажда по телефона или
му праща есемеси най-малко по два пъти на седмица. И той не знае
защо, но няма сили да се срещне с Джей Би. Направо го мрази, мрази
го безусловно, както не е мразил някого отдавна. Осъзнава напълно
колко нелогично е това. Осъзнава напълно, че Джей Би няма никаква
вина. Омразата му е необяснима. Онзи ден Джей Би дори не е бил в
автомобила, няма как да носи отговорност. И въпреки това първия път,
когато срещна в съзнателно състояние Джей Би, чу как вътрешният
глас му казва ясно и спокойно в главата: „Трябваше да бъдеш ти, Джей
Би“. Не го изрече на глас, но с лицето си явно се издаде, защото Джей
Би бе посегнал да го прегърне и най-неочаквано спря. Оттогава беше
виждал Джей Би два пъти, и двата пъти заедно с Ричард, и едва се
сдържа да не каже нещо злобно, нещо непростимо. И въпреки това
Джей Би му се обажда и досега и все му оставя съобщения, които
гласят едно и също: „Здрасти, Джуди, аз съм. Обаждам се да видя как

717
си. Много си мисля за теб. Иска ми се да те видя. Добре де. Обичам те.
Чао“. И той все му отговаря с един и същ есемес: „Здравей, Джей Би,
благодаря за съобщението. Извинявай, че не се свързахме, наистина
съм затънал до гуша в работа. Ще се чуем скоро. С обич. Дж.“. Но
въпреки есемеса няма намерение да разговаря с Джей Би — вероятно
няма да го направи никога. Мисли си, че в този свят има нещо много
сбъркано, че в него от тях четиримата с Джей Би, Уилем и Малкълм са
загинали двамата най-добри, най-състрадателни и мили, а са оцелели
двата най-сбъркани екземпляра на човешкия род. Ако не друго, Джей
Би поне имаше талант, заслужаваше да живее. Докато за себе си не
виждаше причина да е жив.
— Останахме само ние двамата, Джуд — каза веднъж Джей Би,
— поне се имаме един друг.
А на него пак му мина бързо през ума мисъл, която той успешно
се сдържа да не изрече на глас: „Готов съм да те заменя за него“. Беше
готов да замени всеки за Уилем. Джей Би — без изобщо да се замисля.
Ричард и Анди — клетите Ричард и Анди, които правеха всичко за
него! — без изобщо да се замисля. Дори Джулия. Харолд. Бе готов да
пожертва всекиго от тях, всички тях, само и само да върне Уилем.
Сеща се за Хадес с боботещия му глас с италиански акцент, който
развежда прехласнат Е. из подземния свят. „Имам предложение за теб
— казва на Хадес. — Пет души за една. Как можеш да устоиш!“
Една неделя през април спи, когато чува блъскане, силно и
настойчиво, и се събужда, после се обръща сънено на една страна и
без да отваря очи, си захлупва с възглавницата главата — накрая
чукането утихва. Затова надава вик и подскача като ужилен, щом
усеща, че някой го докосва леко по ръката, а когато се обръща, вижда,
че до него седи Ричард.
— Извинявай, Джуд — подхваща Ричард. А после: — Цял ден ли
спиш?
Той преглъща, понадига се в леглото. В неделя държи всички
щори спуснати, всички пердета дръпнати и всъщност никога не знае
дали е ден, или нощ.
— Да — отговаря. — Уморен съм.
— И така — продължава след малко Ричард. — Извинявай, че
нахълтвам така. Но не си вдигаш телефона, а исках да слезеш да
вечеряме заедно.

718
 — Ох, Ричард, не знам — изрича той, докато умува какво
оправдание да си измисли. Ричард е прав: той изключва телефона,
всички телефони, така че нищо да не нарушава непробудния му сън в
неделния му пашкул, опитите да открие в сънищата си Уилем. — Не се
чувствам особено добре. Едва ли ще ти бъде забавно с мен.
— Не очаквам да ме забавляваш, Джуд — възразява Ричард и се
усмихва едва доловимо. — Ела. Трябва да се храниш. Ще бъдем само
двамата, Индия отиде за почивните дни на гости при приятелката си в
провинцията.
Двамата мълчат дълго. Той оглежда стаята, разхвърляното легло.
Задушно е, мирише на сандалово дърво и на сухата топлина на
радиатора.
— Хайде, Джуд — мълви тихо Ричард. — Ела да вечеряме
заедно.
— Добре — съгласява се той накрая. — Добре.
— Добре — изправя се Ричард. — Чакам те след половин час
долу.
Той си взима душ и после слиза с бутилка темпранийо, помни, че
Ричард го обича. Ричард му маха с ръка да не влиза в кухнята, затова
той сяда на дългата маса в средата на помещението, на която могат да
се разположат — и са се разполагали — двайсет и четирима души,
после гали котката на Ричард Мусташ, която е скочила в скута му.
Сеща се за първия път, когато е видял апартамента с ниските полилеи
и големите скулптури от пчелен восък, с годините тук е станало по-
уютно, но пак по безпогрешен начин се долавя стилът на Ричард с
неговата гама в костенобяло и пчелно жълто, макар че сега по стените
са накачени картините на Индия, ярки мощни абстракции на голи
жени, а по пода има килими. Не е влизал в апартамента от месеци, а
преди се отбиваше поне по веднъж на седмица. Пак се вижда с Ричард,
разбира се, но само набързо, като цяло се опитва да го избягва, а когато
Ричард му звънне, за да го покани на вечеря или просто да се отбие,
той вечно казва, че е много зает, много уморен.
— Така и не си спомних дали харесваш пържените ми зеленчуци
по китайски, затова взех миди — обяснява Ричард и слага пред него
чиния.
— Харесвам прочутите ти зеленчуци — отвръща той, макар и да
не се сеща дали някога ги е ял и дали са му били вкусни. — Благодаря,

719
Ричард.
Ричард налива вино в чашите и вдига своята като за наздравица.
— Честит рожден ден, Джуд — заявява най-тържествено и той
си дава сметка, че Ричард е прав: днес е рожденият му ден.
Цяла седмица Харолд му звъни по телефона и му праща писма
на електронната поща с честота, необичайна дори за него, а той му
отговаря набързо и всъщност не е разговарял нито веднъж с него. Знае,
че Харолд ще се притесни. Бяха зачестили и есемесите от едни и от
други хора и сега вече той знае защо и се разплаква: от добротата на
всички, на които се отплаща толкова зле, от самота, от
доказателството, че въпреки волята му животът продължава. На
петдесет и една години е, а Уилем е мъртъв от осем месеца.
Ричард не казва нищо, само седи до него на скамейката и го
прегръща.
— Знам, че няма да помогне — изрича накрая, — но и аз те
обичам, Джуд.
Той клати глава, няма сили да каже и дума. През последните
години в началото се притесняваше, че изобщо плаче, после — че
постоянно плаче, когато е сам, след това — че плаче пред Уилем, а
сега, когато вече е изгубил всякакво достойнство, че плаче пред всеки,
по всяко време, за всичко.
Отпуска глава върху гърдите на Ричард и хлипа върху ризата му.
Ричард е поредният човек, чието неотклонно, непоклатимо
приятелство и състрадание са го озадачавали открай време. Знае, че
чувствата на Ричард към него отчасти са се слели с чувствата му към
Уилем, и това е разбираемо: беше дал обещание на Уилем, а Ричард не
гледаше през пръсти на задълженията си. Но заради постоянството на
Ричард, заради неговата пълна надеждност, съчетани с ръста, с
размерите му, той има чувството, че пред него стои огромен бог дърво,
дъб, приел човешки вид, нещо отколешно, твърдо и нерушимо.
Отношенията им не са белязани с много разговори, но именно Ричард
се превърна в приятеля на зрялата му възраст, превърна се не просто в
приятел, но и в родител, нищо, че е само четири години по-голям от
него. И в брат: в човек, на когото можеш да разчиташ безусловно, в
чиято почтеност можеш да не се съмняваш и за миг.
Накрая успява да спре и се извинява, после отива да се измие в
банята и двамата започват да се хранят бавно и да отпиват от виното,

720
да обсъждат работата на Ричард. След като се нахранват, Ричард се
появява от кухнята с малка издута торта, върху която е сложил шест
свещички.
— Пет плюс една — обяснява.
Той се усмихва насила, духа свещите, Ричард им реже по едно
парче. Тортата се рони и е с вкус на фурми, прилича по-скоро на
сладкиш и двамата си изяждат парчетата, без да казват нищо.
Той става да помогне на Ричард със съдовете, но когато Ричард
му казва да се качва горе, изпитва облекчение, защото е изтощен — от
Деня на благодарността не е общувал толкова много с никого. На
вратата Ричард му връчва нещо, опакован в амбалажна хартия пакет,
после го прегръща.
— Той не би искал да си нещастен, Джуд — казва, а той кима до
бузата му. — Щеше да му стане много неприятно, ако можеше да те
види такъв.
— Знам — отвръща той.
— И ми направи една услуга — казва Ричард, без да го пуска. —
Обади се на Джей Би, чу ли? Знам, трудно ти е, но и той обичаше
Уилем, знаеш го. Не като теб, но го обичаше. И Малкълм. Мъчно му е
за него.
— Знам — повтаря той и отново се просълзява. — Знам.
— И да дойдеш пак следващата неделя — подканва Ричард и го
целува. — Пък и всеки друг ден. Липсва ми общуването с теб.
— Ще идвам — обещава той. — Ричард… благодаря ти.
— Честит рожден ден, Джуд.
Той се качва с асансьора. Изведнъж е станало късно. След като
влиза в апартамента, отива в кабинета, сяда на канапето. Има кашон,
който Флора му е изпратила преди доста седмици и който си стои
неотворен, вътре са нещата, които Малкълм е завещал на него и на
Уилем, те сега също са негови. Единственото, с което смъртта на
Уилем му е помогнала, е, че е притъпила шока, ужаса от смъртта на
Малкълм, и въпреки това той не е намерил сили да отвори кашона.
Сега обаче ще го направи. Но първо маха опаковката от подаръка
на Ричард, вижда, че е малък бюст на Уилем, изваян от дърво и сложен
върху тежък куб от черно желязо, и ахва така, сякаш са го ударили.
Ричард винаги е твърдял, че го няма никакъв във фигуративната
скулптура, той обаче знае, че това не е така, и тази творба го доказва.

721
Плъзва пръсти по невиждащите очи на Уилем, по буйната коса, а после
вдига фигурката към носа си и усеща мириса на сандалово дърво.
Отдолу на куба е гравирано: „За Дж. По случай 51-вата му годишнина.
С обич, Р.“.
Пак се разплаква, спира да плаче. Слага бюста на възглавницата
до себе си и отваря кашона. В началото не вижда друго, освен нагънат
вестник и опипва внимателно, докато не стига до нещо твърдо, което
вдига: умален макет на Къщата Фенер със стени от чемширово дърво,
навремето я държаха в ателието на „Белкаст“ заедно с умалените
макети на всички други сгради, проектирани от фирмата. Макетът е с
размери около педя и половина и той го слага върху скута си, а после
го вдига пред лицето си, за да надзърне през прозорците от плексиглас,
за да надигне покрива и да прокара пръсти по стаите.
Бърше очи и отново бръква в кашона. Следващото нещо, което
вади, е дебел плик със снимки на тях четиримата или само на тях
двамата с Уилем: от колежа, от Ню Йорк, от Труро, от Кеймбридж, от
Гарисън, от Индия, от Франция, от Исландия, от Етиопия — места,
където са живели, пътешествия, които са правили.
Кашонът не е много голям, а той продължава да вади от него
разни неща: две прелестни редки книги с рисунки на японски къщи,
правени от един френски илюстратор, малка абстрактна картина на
млад британски художник, на когото той винаги се е възхищавал, по-
голям мъжки портрет на известен американски художник, когото
Уилем е харесвал винаги, два от най-ранните скицници на Малкълм,
запълнени с безброй въображаеми постройки. Накрая той вади от
кашона последното нещо, увито в няколко пласта вестник, които той
маха бавно.
В ръцете му е Лиспенард стрийт: тяхното жилище със странните
му пропорции и втората стая, която са преградили с подръчни
средства, с тесните коридори и мъничката кухня. Личи, че Малкълм е
правил макета отдавна, защото прозорците са не от пергамент или
плексиглас, а от оризова хартия, а стените — не от дърво, а от картон.
В това жилище Малкълм е сложил покъщнина, също изрязана от
сгъната твърда хартия: неудобното разтегателно канапе, подпряно на
блокчета сгурия, изтърбушения диван, който са намерили на улицата,
скърцащия стол на колелца, даден им от лелите на Джей Би. Липсват
само той, направен от хартия, и хартиеният Уилем.

722
 Той оставя Лиспенард стрийт до краката си на пода. Седи дълго,
без да помръдва, със затворени очи и оставя мислите си да се връщат
назад, да се лутат из миналото: в онези години има много неща, които
сега той не идеализира, но навремето, когато не бе наясно на какво
може да се надява, не знаеше и че животът може да е и по-хубав,
отколкото на Лиспенард стрийт.
— Ами ако не се бяхме изнесли оттам? — се случваше да го пита
Уилем. — Ами ако не бях постигнал успех? Ами ако ти беше останал в
Прокуратурата? Ами ако още работех в „Ортолан“? Какъв ли щеше да
бъде животът ни?
— Само на хартия ли, Уилем? — отвръщаше той с усмивка. —
Дали щяхме да бъдем заедно?
— То се знае, че пак щяхме да сме заедно — отсичаше Уилем. —
Тази част щеше да си бъде същата.
— Ами, в такъв случай първото, което щяхме да направим, е да
съборим онази стена и да възстановим всекидневната в предишния й
вид — добавяше той. — А второто — да си купим прилично легло.
Уилем се смееше.
— И щяхме да съдим хазяйката, за да сложи веднъж завинаги
асансьор, който да работи.
— Точно така, това щеше да бъде следващата стъпка.
Той седи и чака дишането му да се нормализира. После включва
телефона, проверява пропуснатите обаждания: Анди, Джей Би, Ричард,
Харолд и Джулия, Хенри Йънг Черния, Роудс, Ситизън, още веднъж
Анди, още веднъж Ричард, Лушън, Хенри Йънг Жълтия, Фейдра,
Елайджа, отново Харолд, отново Джулия, Харолд, Ричард, Джей Би,
Джей Би, Джей Би.
Звъни на Джей Би. Късно е, но Джей Би си е нощна птица.
— Здравей — казва, когато Джей Би вдига, чува изненадата в
гласа му. — Аз съм. Удобно ли е да поговорим?

[1] Лий Лозано (1930–1999), американска художничка

концептуалистка, която се опълчва срещу капитализма и
патриархалните нрави. — Б.пр. ↑

723
 2

Напоследък той заделя поне една неделя в месеца, за да отиде в

Горен Ист Сайд. Когато тръгва от Грийн стрийт, бутиците и магазините
в квартала още не са отворили, когато се връща, вече са затворили. В
такива дни си представя Сохо от времето, когато Харолд е бил малък:
място със затворени капаци, обезлюдено, без живот.
Първата му спирка е сградата на Парк Авеню и Седемдесет и
осма улица, където се качва с асансьора на шестия етаж. Домашната
помощница му отваря и го отвежда в задния кабинет, слънчев и
просторен, където Лушън чака — не точно него, но чака.
Пред него винаги има сложена късна закуска: ту тънки резени
пушена сьомга и мънички палачинки от елдово брашно, ту сладкиш с
бяла лимонова глазура. Той все не намира сили да сложи и залък в
уста, но понякога, когато се чувства особено безпомощен, приема от
помощницата резен сладкиш и по време на цялото посещение държи
чинията върху скута си. Но макар и да не яде нищо, пие чаша след
чаша чай, направен точно както го обича. Лушън също не яде — вече
са го нахранили — и не пие нищо.
Сега той отива при него и го хваща за ръка.
— Здравей, Лушън — казва му.
Беше в Лондон, когато жената на Лушън Мередит му се обади:
беше през седмицата, когато в Музея за съвременно изкуство откриха
ретроспективна изложба на Бергесон, и той бе уредил да замине в
командировка. Както обясни Мередит, Лушън получил тежък инсулт,
бил прескочил трапа, но лекарите още не знаели колко сериозни са
пораженията.
Държаха го в болницата половин месец и когато го изписаха,
вече беше ясно, че те са доста тежки. Оттогава са минали близо пет
месеца, а той не се възстановява: от лявата страна лицето му сякаш се
бе вкаменило, лявата ръка и крак също бяха обездвижени. Говорът му
не е засегнат, той си говори, и то прекрасно, но паметта му е заличена,
последните двайсет години са го изоставили напълно. В началото на
юли падна, удари си главата и изпадна в кома, сега не може дори да

724
ходи и Мередит го премести от къщата в Кънектикът в градския им
апартамент, за да са по-близо до болницата и дъщерите си.
На него му се струва, че на Лушън му е приятно да му идва на
гости, най-малкото няма нищо против, но не е съвсем сигурен. Лушън
очевидно не може да го познае: той е човек, който се появява в живота
му и после изчезва, затова се налага всеки път да се представя наново.
— Вие кой сте? — пита Лушън.
— Джуд — отвръща той.
— А сега ми припомнете откъде ви познавам — подканя мило
Лушън, сякаш са се срещнали на коктейл.
— Бяхте мой наставник — обяснява той.
— Така ли? — мълви Лушън.
После настъпва мълчание.
През първите седмици той се стреми да помогне на Лушън да си
спомни собствения си живот: говори за „Роузън Причард“ и за общите
познати, за съдебните дела, които са обсъждали. После обаче си дава
сметка, че изражението, което е разтълкувал — от глупава
обнадежденост — като замисленост, всъщност е страх. Затова сега не
отваря дума за нищо от миналото, най-малко за нищо от общото им
минало. Оставя Лушън сам да насочва разговора и макар да не разбира
за какво му приказва, се усмихва и се прави, че не тъне в неведение.
— Вие кой сте? — пита Лушън.
— Джуд — отвръща той.
— А сега ми кажете откъде ви познавам.
— Бяхте мой наставник.
— О, в „Гротън“!
— Да — отвръща той и се опитва също да се усмихне. — В
„Гротън“.
Понякога обаче Лушън се взира в него.
— Наставник ли? — пита. — Твърде млад съм за ваш наставник.
А понякога не пита нищо, само подхваща разговора от средата и
на него му се налага да изчака, за да определи по едно или друго каква
роля са му възложили — дали на гадже на някоя от дъщерите от едно
време, или на колега от колежа, или на приятел от спортния клуб, — за
да откликва намясто.
В тези часове научава за ранния живот на Лушън повече,
отколкото преди Лушън е разкривал пред него. Въпреки че Лушън вече

725
не е Лушън, най-малкото онзи Лушън, когото той е познавал. Този
Лушън е размътен и безлик, гладък, без ъгли, като яйце. Други са дори
гласът му, с който навремето Лушън изричаше прегракнало и силно
изреченията, всяко звучащо като свидетелско показание, паузите, които
оставяше между тях, защото вече бе свикнал със смеха на околните,
начинът, по който изграждаше абзаците, като ги започваше и ги
завършваше с шега, която всъщност не бе никаква шега, а обида под
копринено покривало. Още докато работеха заедно, той знаеше, че
Лушън от кантората няма нищо общо с Лушън от спортния клуб, но не
видя нито веднъж този друг Лушън. А ето че най-после го вижда —
вижда единствено него. Този Лушън говори за времето, за голф, за
ветроходство и данъци, но данъчните закони, които обсъжда, са
отпреди двайсет години. Никога не го пита за самия него: кой е, какво
работи, защо понякога е в инвалидна количка. Лушън говори, а той се
усмихва и му кима, както държи с две ръце чашата чай, докато
изстине. Когато ръцете на Лушън треперят, ги хваща, понеже знае, че
това помага: навремето Уилем също го правеше, дишаше в такт с него
и това винаги го успокояваше. Когато на Лушън му потече слюнка, той
взима салфетката и я бърше. За разлика от него обаче Лушън явно не
се притеснява, че трепери и му тече слюнка, и това му носи
облекчение. Притеснява се не за Лушън, притеснява се, че не е в
състояние да направи повече за него.
— Приятно му е да ви вижда, Джуд — все повтаря Мередит, но
според него това всъщност не е вярно.
Понякога си мисли, че продължава да идва по-скоро заради
Мередит, отколкото заради Лушън, и си дава сметка, че е така, че така
и трябва да бъде: не ходиш при изгубените, ходиш при хората,
тръгнали да търсят изгубените. Лушън не го осъзнава, той обаче
помни, че е било точно така, когато е бил болен и първия, и втория път
и Уилем се е грижел за него. Колко признателен е бил, когато се е
будел и е виждал, че до него седи не Уилем, а някой друг.
— С него е Роман — казваше Ричард или Малкълм или: —
Двамата с Джей Би отидоха да обядват.
И тогава му олекваше. В седмиците след ампутацията, когато му
се искаше само едно: да се предаде, бе щастлив само в миговете,
когато си представяше, че Уилем може би е намерил малко утеха.
Затова, след като поседи с Лушън, той седи и с Мередит и двамата

726
разговарят, макар че и тя не пита нищо за живота му, но той не
възразява. Тя е самотна, той също. Мередит и Лушън имат две дъщери,
едната живее в Ню Йорк и ту е на рехабилитация, ту не, а другата
живее с мъжа си и с трите си деца във Филаделфия и също е адвокатка.
Той се е запознавал и с двете дъщери, които са десетина години
по-млади от него, въпреки че Лушън е връстник на Харолд. Когато бе
отишъл на свиждане на Лушън в болницата, там беше по-голямата,
онази, която живее в Ню Йорк — тя го изгледа с такава омраза, че на
него му идеше да се отдръпне крачка назад, а после каза на сестра си:
— Виж кой е дошъл: домашният любимец на татко. Каква
изненада.
— Време е да пораснеш, Порша — изсъска по-малката. А на него
каза: — Благодаря, че дойдохте, Джуд. Моите съболезнования за
Уилем.
— Благодаря, че дойдохте, Джуд — казва сега и Мередит и го
целува за довиждане. — Ще ви видя ли скоро?
Все го пита за това, сякаш някой ден той може да й отговори, че
няма да го види.
— Да — потвърждава. — Ще ви пиша на имейла.
— На всяка цена — мълви тя и му маха с ръка, докато той върви
по коридора към асансьора.
Все му се струва, че при тях не идва никой, макар че как изобщо
е възможно? Дано не е така — моли се. Мередит и Лушън винаги са
имали много приятели. Правеха партита. Не беше нещо необичайно
Лушън да си тръгне от кантората в смокинг и да завърти очи, докато
им маха за довиждане:
— Благотворителна вечер — обясняваше. — Парти. Сватба.
Официална вечеря.
След тези посещения той винаги се чувства изтощен, но въпреки
това върви пеш седем преки на юг и още малко на изток, към
Ървинови. Месеци наред ги е избягвал, а после миналия месец, на
годишнината, те го бяха поканили заедно с Ричард и Джей Би на
вечеря у тях и той знаеше, че ще се наложи да отиде.
Падаше се в почивните дни след Деня на труда. Предишните
четири седмици — четири седмици, включващи деня, когато Уилем
трябваше да навърши петдесет и три, деня, когато Уилем загина —
бяха сред най-тежките в живота му. Той знаеше какво изпитание ще

727
бъде това и се бе постарал да се подготви. В кантората се налагаше
някой да замине за Пекин и макар той да бе наясно, че трябва да
остане в Ню Йорк — работеше по дело, по-важно от командировката в
Пекин, — въпреки това предложи да замине и после го направи. В
началото се надяваше, че ще бъде на сигурно: усещането на
вцепененост, сякаш си във вълнен пашкул, след полета със самолета и
разликата във времето, понякога не се различаваше от вцепенеността
на скръбта му, пък и имаше и други неща, които го притесняваха
физически — включително жегата, която също приличаше на пашкул,
вълнен и задушлив — и за които той се надяваше да отвлекат
вниманието му. Но една вечер към края на командировката, докато го
откарваха след тежкия ден и многото срещи в хотела, той погледна
през прозореца на автомобила и видя огромен осветен билборд с
лицето на Уилем, надвиснал над пътя. Беше реклама за бира, в която
бяха снимали Уилем преди две години и която бе предназначена само
за Източна Азия. Но към горния край на билборда бяха закачени
въжета и на тях бяха увиснали мъже, които, както забеляза той,
покриваха рекламата с боя и заличаваха лицето на Уилем. Най-
неочаквано той остана без дъх и бе напът да помоли шофьора да спре,
но нямаше къде — бяха на завой, откъдето нямаше отбивки, нямаше и
банкет отстрани, и се наложи той да застине неподвижно, със сърце,
което щеше да се пръсне в гърдите му, и да брои пулса си, докато
стигнат в хотела, където шофьорът му помогна да слезе, да прекоси
фоайето, да се качи с асансьора, да мине по коридора и да влезе в
стаята — още преди да се е усетил, той започна да се блъска с
отворена уста и затворени очи по студената мраморна стена на
душкабината, докато го заболя силно, сякаш някой му е изтръгнал
гръбначния стълб.
Онази вечер се хвърли да се самонаранява с бръснача неистово,
необуздано и когато се разтрепери така, че вече не бе в състояние да
продължи, изчака, почисти пода, пийна сок, за да си даде сила, и
започна отново. Направи го три пъти, после допълзя в ъгъла на
душкабината и се разрида с ръце, кръстосани на главата, така че косата
му започна да лепне от кръвта — онази нощ спа там, завит не с одеяло,
а с хавлиена кърпа. Беше го правил понякога като малък, когато му се
струваше, че ще се пръсне, ще се отдели от себе си като падаща звезда,
затова изпитваше нужда да се сгуши във възможно най-тясното място,

728
та костите му да не се разпаднат. После изпълзяваше внимателно
изпод брат Лука и се свиваше на кълбо върху мръсния мотелски мокет
под леглото, където напипваше издатини по пода и изпуснати
габърчета, а също слуз от използвани презервативи и странни мокри
петна, или пък, сгънат на две, спеше във ваната или дрешника.
— Клетото ми бръмбарче — казваше брат Лука, ако го намереше
в такова положение. — Защо го правиш, Джуд?
Брат Лука беше мил и разтревожен, а той все не можеше и не
можеше да даде обяснение.
Избута някак до края на командировката, избута някак до края на
годината. В нощта на годишнината от смъртта на Уилем сънува
стъклени съдини, които се пръсват на хиляди парчета, тялото на
Уилем, изстреляно във въздуха, лицето му, което се блъсва в дърво.
Когато се събуди, му домъчня непоносимо за Уилем, чак му се стори,
че ослепява. В деня, след като се прибра, видя първия от плакатите на
„Щастливи години“, но с първоначалното заглавие „Балетистът и
сцената“. На някои се виждаше лицето на Уилем с дълга коса като на
Нуреев и тясно трико, под което изпъкваха гърдите му и се открояваше
вратът му, дълъг и мощен. На други имаше монументални
изображения на крак — на истинския крак на Уилем, както той знаеше
по една случайност — с опрян в земята палец, заснет толкова отблизо,
че се виждаха вените и косъмчетата, тънките изопнати мускули и
издутите дебели сухожилия. „Премиерата ще се състои в Деня на
благодарността“ — пишеше на плакатите. „О, боже — помисли си той
и се прибра вътре, — о, боже.“ Искаше му се вече нищо да не му
напомня за Уилем, страхуваше се от деня, когато вече нищо нямаше да
му напомня за Уилем. От няколко седмици му се струваше, че Уилем
се отдалечава от него, макар че скръбта му отказваше да се попритъпи.
На другата седмица отидоха у Ървинови. Бяха решили — без да
го обсъждат изрично, — че трябва да отидат заедно, и се срещнаха у
Ричард, където той му даде ключовете от автомобила, и Ричард ги
откара. Всички, дори Джей Би мълчаха, а той беше много притеснен.
Имаше чувството, че Ървинови му се сърдят, имаше чувството, че го
заслужава.
Вечерята се състоеше от любимите ястия на Малкълм и докато
се хранеха, той усети, че господин Ървин го гледа, и се запита дали си

729
мисли същото, което винаги си е мислел и той: защо Малкълм? Защо
не той?
Госпожа Ървин беше предложила всички на масата да споделят
поред с останалите някакъв спомен за Малкълм и той заслуша какво
говорят другите: госпожа Ървин разказа как са ходили да разгледат
Пантеона, когато Малкълм е бил на шест години, и как пет минути
след като са си тръгнали, са забелязали, че Малкълм го няма, затова са
се втурнали обратно да го търсят и са го заварили да седи на земята и
да гледа като омагьосан кръглия прозорец, Флора пък разказа как,
когато е бил във втори клас, Малкълм е свалил от тавана куклената й
къща, махнал е всички кукли и я е напълнил с дребни предмети, с
десетки столове, маси, дивани и дори покъщнина, която си няма име,
всички изработени от него от глина, Джей Би си спомни как веднъж на
празниците около Деня на благодарността са се върнали в
общежитието един ден по-рано и са проникнали в спалните
помещения, така че да се ширят сами в тях, а после Малкълм е запалил
камината във всекидневната и са пекли за вечеря наденици — когато
дойде и неговият ред, той разказа как навремето, на Лиспенард стрийт,
Малкълм им е сковал библиотека, заради която тясната им всекидневна
се е стеснила още повече, така че, който е сядал на канапето и е
изпружел крака, те са опирали в същата тази библиотека. Той обаче бе
настоял за библиотеката и Уилем бе склонил. И така, Малкълм бе
изнамерил в една дъскорезница възможно най-евтините дъски и
двамата с Уилем ги занесоха на покрива, където сглобиха
библиотеката, та съседите да не се оплакват от чукането, после я
свалиха и я сложиха.
Но докато го правеха, Малкълм забеляза, че не е премерил
правилно разстоянието и библиотеката е станала с десет сантиметра
по-широка от необходимото, така че краят й стърчеше в антрето. На
него това не му пречеше, на Уилем също, но Малкълм настоя да го
оправел.
— Недей — казаха му и двамата. — Страхотна е, и така става.
— Дрън-дрън, друг път е страхотна — заинати се посърнал
Малкълм.
Накрая успяха да го убедят и Малкълм си тръгна. Двамата с
Уилем боядисаха библиотеката в яркочервено и подредиха на нея

730
книгите. После, следващата събота, Малкълм се появи рано-рано с
решителен вид.
— Само това ми се върти в главата — заяви.
Остави чантата си на пода, извади трион и се зае да скъсява
библиотеката, а през това време двамата се разкрещяха, после обаче
видяха, че и да помагат, и да не помагат, той все едно ще я преправи. И
така, библиотеката отново се озова на покрива, после бе свалена
отново и този път се вместваше идеално.
— Все се сещам за тази случка — обясни сега той, докато
другите го слушаха. — Защото е твърде показателна колко присърце
взимаше Малкълм всичко, с което се заемеше, и как винаги се
стремеше към съвършенство, какво уважение проявяваше към
материала, независимо дали е мрамор, или шперплат. Тя обаче е
показателна и с какво уважение се отнасяше той към пространството,
към всяко пространство, пък било то и някакво ужасно потискащо
жилище в Китайския град, което не подлежи на ремонт: дори такова
пространство заслужаваше уважение. Показателна е и колко
уважаваше приятелите си, колко му се искаше да живеем на места, за
каквито според него бяхме достойни: красиви и ярки като
въображаемите му къщи.
Той замълча. Онова, което искаше да добави — но на което
според него нямаше да издържи, — бе как, докато е вадел изпод
мивката в банята четките и боята, е чул, че Уилем роптае, задето
трябва да вдига и да намества отново библиотеката, а Малкълм му
казва:
— Ако я бях оставил в предишния й вид, той, Уилем, щеше да се
спъне и да падне — прошепна Малкълм. — Това ли искаш?
— Не — отвърна след малко Уилем, звучеше засрамен. — Не,
разбира се, че не. Прав си, Мал.
Той си даваше сметка, че Малкълм пръв измежду тях е осъзнал,
че той е инвалид, че го е разбрал дори преди него. Беше го осъзнал, но
внимаваше да не го поставя в неловко положение. Само се бе стремил
да му облекчи живота, а навремето той го беше мразил заради това.
Сега, преди да си тръгнат, господин Ървин го хвана за рамото.
— Джуд, може ли да поостанеш малко? — попита го. — Ще кажа
на Монро да те закара.

731
 Той се съгласи и помоли Ричард да върне автомобила на Грийн
стрийт. Поседяха само двамата с господин Ървин във всекидневната —
майката на Малкълм беше останала в трапезарията заедно с Флора, с
мъжа й и с децата, — поговориха за здравето му и за здравето на
господин Ървин, за Харолд и работата му и точно тогава господин
Ървин се разплака. Той се изправи и отиде да седне до него, после
отпусна колебливо длан върху гърба му, беше притеснен, чувстваше се
неловко, чувстваше как десетилетията се изплъзват под краката му.
Вече като зрели хора всички гледаха открай време със
страхопочитание на господин Ървин. С ръста си, със самообладанието,
с едрите си сурови черти той сякаш беше слязъл от фотография на
Едуард Къртис[1] и всички го наричаха Вожда.
— Какво ще каже за това Вожда, Мал? — беше попитал Джей
Би, когато Малкълм им бе съобщил, че напуска „Ратстар“, и всички се
впуснаха да го убеждават да прояви търпение. Или (пак Джей Би): —
Можеш ли да попиташ Вожда, Мал, дали другия месец, когато ще
мина през Париж, мога да пренощувам в апартамента?
Но господин Ървин вече не беше Вожда: макар че и досега
имаше бистър ум и ходеше с изправен гръб, той бе на осемдесет и
девет и тъмните му очи бяха станали сиви с онзи неопределим
оттенък, каквито могат да бъдат очите само на съвсем младите и на
съвсем старите: с цвета на морето, от което идваме, с цвета на морето,
в което се връщаме.
— Обичах го — каза му господин Ървин. — Знаеш го, нали,
Джуд? Знаеш, че го обичах.
— Знам — потвърди той.
Навремето постоянно повтаряше на Малкълм:
— Разбира се, че баща ти те обича, Мал. Наистина. Родителите
си обичат децата.
А веднъж Малкълм беше много разстроен (той вече не помнеше
защо) и му се тросна:
— Какво изобщо знаеш за тези неща, Джуд! — Всички
замълчаха, а после Малкълм изпадна в ужас и се впусна да му се
извинява: — Съжалявам, Джуд — каза му. — Наистина съжалявам.
Той не знаеше какво да отговори, защото Малкълм беше прав:
наистина нямаше представа от тези неща. И да знаеше нещо, го беше
прочел в книгите, а книгите лъжеха, разкрасяваха нещата. Това бе най-

732
страшното, което Малкълм му беше казвал някога, и макар той да не го
спомена нито веднъж пред Малкълм, самият Малкълм отвори дума за
него веднъж, малко след осиновяването.
— Никога няма да забравя какво ти казах — сподели.
— Забрави го, Мал — подкани той, макар и да беше наясно какво
Малкълм има предвид, — беше разстроен. Беше отдавна.
— Но не биваше да го правя — отвърна Малкълм. — Не бях
прав. На всички равнища.
Сега, докато седеше с господин Ървин, си помисли: иска ми се
да можеше Малкълм да изживее този миг. Той би трябвало да е негов.
И така, сега, след като посети Лушън, отива да посети и
Ървинови и тези посещения си приличат доста. И двете го връщат в
миналото, и при двете възрастни мъже му говорят за спомени, които
той няма как да сподели, за обстоятелства, с които не е запознат. Но
макар и тези посещения да го потискат, той смята, че е длъжен да ги
прави: и двете са при хора, които винаги са намирали време, винаги са
разговаряли с него именно когато това му е било нужно, а той не е
знаел как да го поиска. Когато беше на двайсет и пет и току-що бе
пристигнал в града, бе живял у Ървинови и господин Ървин бе
разговарял с него за пазара и закона, беше го съветвал: беше го
съветвал не толкова как да мисли, а по-скоро как да бъде странна птица
в свят, където странните птици често не са посрещани с отворени
обятия.
— Заради походката ти хората ще си мислят разни неща за теб —
беше му казал веднъж господин Ървин и той беше свел поглед. — Не
— бе допълнил господин Ървин, — не гледай надолу, Джуд. Няма от
какво да се срамуваш. Ти си блестящ и ще бъдеш блестящ, и ще бъдеш
възнаграден за това. Но ако се държиш така, сякаш мястото ти не е тук,
ако се извиняваш за самия себе си, хората също ще започнат да се
отнасят така с теб. — Той си беше поел дълбоко въздух. — От мен да
го знаеш.
Бъди твърд като кремък — му бе казал господин Ървин. — Не
се опитвай да накараш хората да те харесват. Никога не се опитвай
да ставаш по-приемлив, само и само колегите ти да не се
притесняват. Харолд го беше научил как да мисли като юрист, а
господин Ървин го беше научил как да се държи като такъв. Лушън
пък бе доловил в него и двете умения и го ценеше и за двете.

733
 Онзи ден посещението му у Ървинови е кратко, защото господин
Ървин е уморен, и когато си тръгва, той вижда Флора — Флора
Фурията, с която Малкълм се е гордял толкова и на която е завиждал
— и преди да излезе, двамата си говорят няколко минути. Началото на
октомври е, но още е топло, сутрин все едно е лято, но следобед небето
притъмнява и излиза вятър, и докато върви към колата на „Парк“, той
си спомня как преди двайсет години, че и повече е прекарвал тук
съботите. По онова време се прибираше пеш и на път за вкъщи
понякога се отбиваше в една прочута и доста скъпа хлебарница на
Медисън Авеню, за да си купи хляб с орехи — в ония години един-
единствен самун от него струваше колкото той обикновено харчеше за
вечеря, — а после двамата с Уилем го ядяха, намазан с масло и
поръсен със сол. Хлебарницата още си е там и затова той завива на
запад от „Парк“, за да си купи от същия хляб, чиято цена сякаш си е
останала същата — поне така я е запомнил, — макар че всичко е
поскъпнало доста. Докато не започна да посещава в събота Лушън и
Ървинови, не помнеше кога за последно е идвал в квартала през деня
— прегледите при Анди са вечер — и сега не бърза, заглежда се по
красивите деца, които тичат по широките чисти тротоари, а майките
им вървят бавно след тях и листата на липите горе малко по малко,
сякаш без желание пожълтяват. Подминава Седемдесет и пета улица,
където навремето е давал частни уроци на Феликс, на Феликс, който,
колкото и невероятно да звучи, вече е на трийсет и три, вече не е
вокалист в пънк банда, а още по-невероятно, управлява като баща си
хедж фонд.
След като се прибира, реже хляба и малко сирене, занася чинията
на масата и я гледа. Наистина се опитва да яде истинска храна, да се
върне към навиците на живите. Но кой знае защо, му е станало трудно
да се храни. Не му се яде, струва му се, че всичко е с вкус на туткал, на
картофеното пюре на прах, което са им давали в дома. Въпреки това
хвърля доста усилия. По-лесно му е да се храни, когато е с някой друг
и има публика, затова в петък вечеря с Анди, а в събота — с Джей Би.
Напоследък ходи и в неделя вечерта у Ричардови — двамата с Ричард
готвят някое от екзотичните му вегетариански ястия, а после Индия се
присъединява към тях на масата.
Започнал е да чете отново и вестници и сега избутва настрани
хляба и сиренето и го отгръща на страницата за изкуство предпазливо,

734
сякаш може да го ухапе. Преди две недели бе отворил самоуверено
първата страница и там се натъкна на материал за филма, в който
Уилем трябваше да започне да се снима предишния септември. В него
пишеше как актьорският състав е бил променен, как още от самото
начало филмът се е радвал на подкрепата на критиците, как са дали на
главния герой ново име — името на Уилем, — щом прочете това, той
затвори вестника, върна се в леглото и държа възглавницата върху
главата си, докато не намери сили да стане отново. Наясно е, че през
следващите две години ще се натъква на статии, плакати, съобщения,
реклами за филми, в които Уилем е трябвало да участва през
последните дванайсет месеца. В днешния вестник обаче няма нищо,
освен реклама върху цяла страница за „Балетистът и сцената“ и той се
взира дълго, много дълго в лицето на Уилем почти в естествени
размери, като крие очите му с длан, която после маха. Мисли си, че ако
е било на филм, лицето е щяло да му заговори. Ако това беше филм,
той щеше да вдигне очи и Уилем щеше да стои пред него.
Понякога си мисли: справям се по-добре. Вече съм по-добре.
Понякога се буди, преизпълнен със сила и енергия. Мисли си — ето,
днес ще бъде денят. Днес ще бъде първият ден, когато наистина ще се
чувствам по-добре. Днес ще бъде денят, когато Уилем ще ми липсва
по-малко. А после се случва нещо, нещо съвсем просто, например той
влиза в гардеробната и вижда самотните ризи на Уилем, които чакат по
закачалките и които няма да бъдат облечени никога повече,
решимостта му, обнадеждеността се изпаряват и той отново се дави в
отчаяние. Понякога си мисли: мога го. Но от ден на ден му става все
по-ясно: не го мога. Обещал си е всеки ден да намира нова причина да
продължи нататък. Някои от тези причини са дребни, например
вкусове, които му харесват, опери и книги, които му харесват, места,
които иска да види било отново, било за пръв път. Други от тези
причини всъщност са задължения: защото така е редно. Защото го
може. Защото Уилем би искал да го направи. А някои от тези причини
са големи: заради Ричард. Заради Джей Би. Заради Джулия. И особено
заради Харолд.
От опита му за самоубийство беше минала близо една година,
когато двамата с Харолд бяха излезли да се разходят. Беше Денят на
труда, те бяха в Труро. Той си спомня, че онзи уикенд му е било трудно
да върви, спомня си, че е стъпвал внимателно по дюните, спомня си

735
как е усетил, че Харолд се опитва да не го докосва, опитва се да не му
помага.
Накрая бяха седнали да си починат, бяха се загледали в океана и
бяха започнали да си говорят: за съдебното дело, по което той
работеше, за Лорънс, който излизаше в пенсия, за новата книга на
Харолд. После Харолд бе казал най-неочаквано:
— Трябва да ми обещаеш, Джуд, че няма да го направиш отново.
Заради тона на Харолд — суров, а Харолд рядко говореше
сурово — той го погледна.
— Харолд — подхвана.
— Опитвам се да не те моля за нищо — каза Харолд, — защото
не искам да си мислиш, че ми дължиш нещо: наистина не ми дължиш.
— Той се извърна и го погледна, лицето му също беше сурово. — Но за
това те моля. Моля те. Трябва да ми обещаеш.
Той се подвоуми.
— Обещавам ти — изрече накрая и Харолд кимна.
— Благодаря ти — каза му.
Никога повече не бяха обсъждали този разговор и макар той да
знаеше, че няма логика, не му се искаше да престъпва обещанието,
което е дал на Харолд. Понякога му се струваше, че това обещание —
този словесен договор — е единственото, което го спира да не опита
повторно, макар и да беше наясно, че тръгне ли да го прави отново,
вече няма да бъде опит: този път наистина ще го направи. Знаеше и
как, знаеше, че ще се получи. След смъртта на Уилем почти не
минаваше ден, без да си мисли за това. Знаеше кой точно момент да
избере, знаеше как да направи така, че да го намерят. Преди два
месеца, по време на една много тежка седмица, дори написа ново
завещание, така че да звучи като документ на човек, издъхнал с
извинения, които е имал да отправя, в опит да поиска прошка. И
въпреки че — както си напомня — не възнамерява да заверява
завещанието, не го и промени.
Надява се на инфекция, на нещо скоротечно и смъртоносно, на
нещо, което ще го погуби и ще го остави без вина. Но инфекция няма.
След ампутациите няма рани. Още го боли — но не повече —
всъщност по-малко отпреди. Излекуван е — доколкото изобщо може да
бъде излекуван.

736
 Всъщност няма причини да вижда веднъж седмично Анди, но
пак го прави, защото знае, че Анди се притеснява да не би той да
посегне на живота си. Самият той се притеснява да не би да посегне
на живота си. Затова всеки петък ходи при Анди. Повечето такива
петъци отива просто за да вечерят заедно, но всеки втори петък на
месеца вечерята е предхождана от преглед. Тук всичко си е същото:
само липсващите му ходила, липсващите прасци доказват, че нещата са
се променили. В други отношения той отново е станал, какъвто е бил
преди десетилетия. Пак се притеснява и срамува. Пак се страхува да не
го докоснат. Три години преди смъртта на Уилем най-сетне бе намерил
сили да го помоли да нанесе крема върху белезите по гърба му и
Уилем бе започнал да го прави, така че за кратко той се бе почувствал
друг човек — като змия, на която й е порасла нова кожа. Но сега вече
няма, разбира се, кой да му помага и белезите отново са се втвърдили и
са изпъкнали, нашарили са гърба му като паяжина, която се разтяга.
Сега вече той знае: хората не се променят. Той не може да се
промени. Уилем смяташе, че е станал друг човек, след като му е
помогнал да се възстанови, самият той беше изненадан от собствените
си запаси, от издръжливостта си. Но той — той и всички останали бяха
наясно, че Уилем вече притежава тези качества. През онези месеци
може и да му се е изяснило що за човек е, но достойнствата, които бе
открил у себе си, не изненадаха никого, освен самия Уилем. По същия
начин, след като загуби Уилем, той си изясни много неща. През
годините заедно с Уилем бе успял да си втълпи, че е друг човек, по-
щастлив, по-свободен, по-смел. Сега обаче Уилем вече го няма и той
отново е такъв, какъвто е бил преди двайсет, преди трийсет, преди
четирийсет години.
И така, поредният петък. Той отива при Анди. Кантарът: Анди
въздиша. Въпросите: неговите отговори, низ от да и не. Да, чувства се
добре. Не, не го боли повече от обикновено. Не, няма следи от рани.
Да, пристъпи на десетина-петнайсет дни. Да, спи. Да, вижда се с хора.
Да, храни се. Да, по три пъти на ден. Да, всеки ден. Не, не знае защо
тогава пак е отслабнал. Не, не иска да помисли дали да не отиде при
доктор Ломан. Преглед на ръцете му: Анди ги върти в дланите си,
търси нови следи от самонараняване, не намира нито една. Седмицата,
след като се прибра от Пекин, седмицата, когато загуби
самообладание, Анди ги беше погледнал и бе ахнал, а той също беше

737
свел очи и си беше спомнил колко тежко му е било понякога, колко
безумно е станало всичко. Но Анди не беше казал нищо, само проми
раните и след като приключи, го хвана за двете ръце.
— Една година — каза тогава Анди.
— Една година — повтори той като ехо.
После и двамата замълчаха.
След прегледа отиват в италианското ресторантче зад ъгъла,
което харесват. По време на тези вечери Анди постоянно го държи под
око и ако реши, че той не си поръчва достатъчно храна, му взима още
нещо, после го наблюдава, докато той не го изяде. Днес по време на
вечерята обаче личи, че Анди е притеснен от нещо: докато чакат да им
донесат поръчката, Анди пие бързо и му говори за американски
футбол, макар и, както той знае, да не е бил запален никога по него и
да не го е обсъждал. Случвало се е понякога да говори с Уилем за
спорт, а той да приготвя десерта и да слуша как двамата спорят за един
или друг отбор, докато седят на масата в трапезарията и ядат
шамфъстък.
— Извинявай — казва накрая Анди. — Само ти дърдоря на
главата.
Носят им предястието и те започват да ядат в мълчание, докато
Анди не си поема въздух.
— Джуд — подхваща пак. — Напускам кабинета.
Той тъкмо разрязва патладжана, но сега спира, оставя вилицата.
— Не скоро — бърза да уточни Анди. — Най-рано след три
години. Но тази година взимам съдружник, така че преходът да бъде
възможно най-гладък: и за персонала, но най-вече за пациентите. От
година на година той ще поема все повече пациенти. — Известно
време Анди мълчи. — Според мен ще ти хареса. Сигурен съм. Ще
остана твой лекар до деня, когато напусна, а преди да го направя, ще
ти разясня най-подробно всичко. Но искам да се запознаеш с него, да
видиш дали ще си допаднете — усмихва се едва-едва Анди, той обаче
не намира сили също да се усмихне, — а ако не си допаднете по една
или друга причина, ще разполагаме с достатъчно време, за да ти
намерим друг. Имам предвид още двама, знам, че са достатъчно
подготвени, за да поемат цялостното ти лечение. Няма да напусна,
докато не уредим всичко.

738
 Той и досега не е в състояние да изрече и дума, не е в състояние
дори да вдигне глава и да погледне Анди.
— Джуд — чува го да му казва тихо, умолително. — Де да
можеше да стоя вечно — заради теб. Иска ми се да остана единствено
заради теб. Но съм уморен. Скоро ще навърша шейсет и две, отдавна
съм се зарекъл да се пенсионирам, преди да стана на шейсет и пет.
Аз…
Но той го прекъсва.
— Анди — казва, — разбира се, че ще се пенсионираш, когато
поискаш. Не си длъжен да ми обясняваш. Радвам се за теб. Наистина.
Само че… Само че ще ми липсваш. Държиш се толкова добре с мен.
— Известно време той мълчи. — Завися от теб — признава накрая.
— Джуд — подхваща пак Анди, после мълчи за кратко. — Джуд,
винаги ще ти бъда приятел. Винаги ще съм на разположение, за да ти
помогна медицински или по друг начин. Но ти имаш нужда от човек, с
когото да остареете заедно. Човекът, когото взимам при мен, е на
четирийсет и шест, ще бъде на разположение и ще те лекува до края на
живота ти, стига да го искаш.
— Стига да не умра през следващите деветнайсет години — чува
се той да казва. Пак настъпва мълчание. — Извинявай, Анди —
изрича, възмутен колко нещастен се чувства, колко дребнаво се държи.
Все пак е знаел винаги, че по някое време Анди ще излезе в пенсия. Но
си дава сметка как всъщност никога не е смятал, че ще го доживее. —
Извинявай — повтаря. — Не ме слушай.
— Джуд — проронва тихо Анди. — Винаги ще бъда до теб по
един или друг начин. Обещах ти го още навремето и ти го повтарям.
Виж какво, Джуд — допълва след малко. — Знам, няма да бъде лесно.
Знам, никой няма да може да създаде същите отношения. Не се правя
на много важен, просто не мисля, че някой ще е в състояние
непременно да те разбере докрай. Но ще направим всичко възможно.
Пък и кой няма да те обикне? — Анди се усмихва отново и отново той
няма сили да му се усмихне в отговор. — При всички положения ела
се запознай с новия човек при нас: Линъс. Добър лекар е и което не е
по-маловажно, добър човек. Няма да му казвам подробности за теб,
просто ела да се запознаете, чу ли?
И така, следващия петък той отива в кабинета на Анди и там има
още един мъж, нисък и красив, усмихва се малко като Уилем. Анди ги

739
запознава и те се ръкуват.
— Слушал съм толкова много за вас, Джуд — казва Линъс. —
Много ми е приятно най-после да се запознаем.
— На мен също — отвръща той. — Поздравления.
Анди ги оставя да си говорят и те го правят, обсъждат малко
спънато, на шега, че това прилича на сляпа среща. На Линъс му е
обяснено само за ампутациите и те ги обсъждат набързо, както и
остеомиелита преди тях.
— Това лечение може да те вкара в гроба — отбелязва Линъс, но
не проявява състрадание за изгубените му крака и той му е
признателен.
Дотогава е работил в лечебно заведение, което Анди е
споменавал, явно наистина се възхищава на Анди и се вълнува, че ще
работят заедно.
Линъс е мъж намясто. Той го чувства по въпросите, които Линъс
му задава, по уважението, с което го прави. Знае обаче и че никога
няма да намери сили да се съблече пред Линъс. Не си представя да
води с някой друг споровете, които води с Анди. Не си представя да
даде на някой друг достъп до тялото си, до страховете си. Трепва при
мисълта, че нов човек може да види тялото му: от ампутацията насам
се е поглеждал само веднъж. Наблюдава лицето на Линъс, усмивката
му, която толкова притеснително прилича на усмивката на Уилем, и
макар да е само пет години по-голям от Линъс, има чувството, че е по-
стар от него с векове, че е прекършен и съсухрен, че е нещо, което
всеки ще погледне и ще побърза да скрие под покривалото.
— Махайте го оттук — ще кажат. — Не става.
Мисли си за разговорите, които ще се наложи да води, за
обясненията, които ще се наложи да дава: за гърба си, за ръцете,
краката, болестите си. Толкова му е втръснало от собствените му
страхове, от собствените му притеснения, а въпреки това не може да
спре да се опиянява от тях. Представя си как Линъс разлиства бавно
медицинския му картон, вижда записките, които Анди си е водил
години, десетилетия за него: списъци със самонаранявания, с рани, с
лекарства, които са му изписвани, с нови и нови инфекции. Бележки за
опитите да сложи край на живота си, за молбите на Анди да отиде при
доктор Ломан. Той знае, че Анди е записвал най-подробно всичко това,
знае колко прилежен е той.

740
 — Трябва да кажеш на някого — все му беше повтаряла Ана и
когато порасна, той реши да се вслуша в съвета й и да се довери на
някого, на един-единствен човек.
Помисли си, че все някога, все някак ще намери начин да каже на
този единствен човек. После откри такъв човек, довери му се, този
човек обаче вече е мъртъв и той нямаше сили да разкаже отново
историята си. Но нима всички разказват за живота си — наистина
разказват за него — само на един човек? Колко често се очакваше от
него да се повтаря, при положение че с всеки разказ смъкваше дрехите
от кожата си и плътта от костите си, докато станеше уязвим като
розово мишле? Тогава осъзнава, че никога няма да има сили да отиде
на друг лекар. Ще ходи при Анди, докато може, докато Анди му
разрешава. А после не знае — все ще измисли нещо.
Засега животът му, личният му живот все още е негов. Засега не
се налага да научава никой друг. Мислите му са погълнати от Уилем —
той се опитва да го върне в спомените си, да държи в главата си лицето
и гласа му, все едно той присъства, — затова миналото му никога не е
било по-далеч от него: той е насред езеро и се опитва да се задържи на
повърхността, не му се и мисли да се върне на брега и да му се налага
да живее отново сред спомените си.
Онази вечер не му се ходи на вечеря с Анди, но все пак отива и
на излизане се сбогуват с Линъс. Вървят мълчаливо към суши
ресторанта, седят мълчаливо, дават поръчката и чакат пак мълчаливо.
— Какво мислиш? — пита накрая Анди.
— Прилича малко на Уилем — отвръща той.
— Така ли? — пита Анди и той свива рамене.
— Малко — уточнява. — В усмивката.
— А! — мълви Анди. — Сигурно. Разбрах. — Пак потъват в
мълчание. — Но какво мислиш? Знам, понякога е трудно да прецениш
от една среща, но как ти се струва, дали ще намерите общ език?
— Едва ли, Анди — отговаря той накрая и долавя, че Анди е
разочарован.
— Наистина ли, Джуд? Какво в него не ти хареса? — Той обаче
не отговаря и Анди въздиша. — Съжалявам — изрича. — Надявах се
поне да се чувстваш добре в присъствието му, за да помислиш. Ще
помислиш ли все пак? Дали да не му дадеш още един шанс?
Междувременно има още един човек, Стивън Ву, с когото според мен

741
може би трябва да се срещнеш. Не е ортопед, но това може би е за
предпочитане, със сигурност е най-добрият специалист по вътрешни
болести, с когото съм работил. Има и още един, казва се…
— Господи, Анди, престани — казва той и долавя гнева в гласа
си, гняв, за който не е подозирал. — Престани. — Вдига поглед, вижда
смаяното лице на Анди. — Толкова ли не те свърта да се отървеш от
мен? Толкова ли не можеш да ме оставиш на мира? Толкова ли не
можеш да ме оставиш да помисля малко? Не разбираш ли колко ми е
тежко? — Знае, че се държи себично, неразумно, като пръв егоист,
чувства се зле, но не може да се спре, затова става и се блъсва в масата.
— Остави ме на мира — повтаря на Анди. — Щом няма да бъдеш до
мен, ме остави на мира.
— Джуд — подхваща Анди, той обаче вече се е промушил
покрай масата, точно тогава обаче идва сервитьорката с поръчката и
той чува как Анди ругае, вижда и как се пресяга към портфейла си,
после излиза от ресторанта.
В петък господин Ахмед не е на работа, понеже той ходи сам с
колата при Анди, но сега, вместо да се върне при автомобила, който е
оставил пред кабинета на Анди, спира такси, мята се на него и
отпрашва, да не би Анди да го настигне.
Вечерта изключва телефоните си, нагълтва се с приспивателни,
ляга. На другия ден става от сън, праща на Джей Би и на Ричард
есемеси, че не се чувства добре и се налага да отмени вечерите с тях,
после пак се нагълтва с приспивателни и спи до понеделник.
Понеделник, вторник, сряда, четвъртък. Не отговаря на нито едно от
позвъняванията, есемесите, имейлите на Анди, на съобщенията му,
макар че вече не е ядосан, само е засрамен, ала няма сили да се
извинява за пореден път, да изтърпи гадното си поведение,
малодушието си. „Страх ме е, Анди — иде му да каже. — Какво ще
правя без теб?“
Анди обича сладко и в четвъртък следобед той моли една от
секретарките да поръча нелепи, глупави количества шоколадови
бонбони за Анди от любимия му магазин за сладкарски изделия.
— Бележка? — пита секретарката, а той клати глава.
— Не — отговаря, — само името ми.
Жената кима и понечва да излезе, той обаче я връща, грабва от
бюрото лист хартия и написва набързо: „Анди… много ме е срам.

742
Моля те, прости ми. Джуд“, после й го подава.
На другата вечер обаче не отива да се види с Анди, прибира се,
за да приготви вечеря за Харолд, който се е върнал в града, без да
предупреди. Миналата пролет беше последният семестър на Харолд, а
той си спомни чак през септември. Двамата с Уилем открай време
обсъждаха как ще направят голям празник в чест на пенсионирането
на Харолд, както бяха постъпили след пенсионирането на Джулия. Той
обаче беше забравил и не бе направил нищо. После си спомни и пак не
направи нищо.
Уморен е. Не му е до Харолд. Въпреки това приготвя вечеря,
вечеря, за която знае, че няма и да хапне от нея, после я поднася на
Харолд и двамата сядат.
— Не си ли гладен? — пита Харолд и той клати глава. — Днес
обядвах чак в пет — лъже. — Ще хапна по-късно.
Гледа как Харолд се храни и забелязва, че той е стар, че кожата
по ръцете му е омекнала и изтъняла като на новородено. Усеща по-
силно от всякога, че е една, две, сега шест години по-възрастен от
Харолд по времето, когато са се запознали. Въпреки това във
възприятията му Харолд си е останал упорито през всичките тези
години на четирийсет и пет, променили са се само възприятията му за
това колко точно стар си на четирийсет и пет. Притеснително е да си го
признае, но едва отскоро се замисля, че не е изключено, че дори е
възможно да надживее Харолд. Вече бе живял по-дълго, отколкото
някога си беше представял, дали имаше вероятност да живее още по-
дълго?
Помнеше един разговор, който проведоха, след като навърши
трийсет и пет.
— Вече съм на средна възраст — каза той тогава и Харолд се
засмя.
— Млад си — рече му. — Съвсем млад, Джуд. На средна възраст
си само ако смяташ да умреш на седемдесет. По-добре не го прави.
Наистина няма да съм в настроение да ти ходя на погребението.
— Ще бъдеш на деветдесет и пет — рече той. — Наистина ли
смяташ още да си жив след толкова време?
— Жив и здрав, обслужван от позакръглени млади медицински
сестри, хич няма да ми е да ходя на безкрайни опела.
Той най-после се беше усмихнал.

743
 — И кой плаща за флотилията позакръглени млади медицински
сестри?
— Как кой, ти, разбира се — отговори Харолд. — Ти и онези
негодници от фармацевтичната индустрия.
Сега обаче се притеснява, че това все пак няма да се случи. „Не
ме изоставяй, Харолд — мисли си, но молбата му е вяла, не особено
настойчива и той не очаква да бъде изпълнена, изрекъл я е по-скоро по
инерция, отколкото, защото наистина се надява. — Не ме изоставяй.“
— Не казваш нищо — подхваща сега Харолд и той насочва
вниманието си към него.
— Извинявай, Харолд — изрича. — Бях се отплеснал малко.
— Виждам — отвръща Харолд. — Та ти казвам, че мислим с
Джулия да прекарваме тук, в града, повече време, да се пренесем да
живеем за постоянно тук.
Той премигва.
— В смисъл ще дойдете да живеете тук ли?
— Е, ще запазим къщата в Кеймбридж — обяснява Харолд, — но
да, мисля следващата есен да взема един семинар в Колумбийския
университет и ще ни бъде приятно да прекарваме тук повече време. —
Той го поглежда. — Казахме си, че ще е хубаво да бъдем и по-близо до
теб.
И той не знае какво да мисли.
— А животът ви там? — пита. Смутен е от новината, Харолд и
Джулия обичат Кеймбридж, и през ум не му е минавало, че ще се
изнесат оттам. — Ами Лорънс и Джилиан?
— Лорънс и Джилиан често минават през града, останалите
също. — Харолд се взира отново в него. — Май не се радваш особено,
Джуд.
— Извинявай — отвръща той, свел поглед. — Дано все пак не се
местите тук заради… заради мен. — Настъпва мълчание. — Дано не
прозвучи нахално — допълва накрая. — Но ако наистина го правите
заради мен, недейте, Харолд. Добре съм. Справям се.
— Наистина ли, Джуд? — пита съвсем тихо Харолд и най-
неочаквано той става и отива бързо в тоалетната при кухнята, където
сяда на тоалетната чиния и се хваща за главата.
Чува, че Харолд чака от другата страна на вратата, но не казва
нищо, Харолд също мълчи. Накрая след петнайсет минути, когато си е

744
повъзвърнал самообладанието, отваря отново вратата и двамата се
поглеждат.
— На петдесет и една години съм — казва той на Харолд.
— В смисъл? — пита Харолд.
— В смисъл че мога да се грижа сам за себе си — отвръща той.
— В смисъл че няма нужда някой да ми помага.
Харолд въздиша.
— Джуд — казва, — нуждата някой да ти помогне, нуждата от
хора нямат срок на годност. Няма такова нещо да не я изпитваш, след
като навършиш някаква възраст. — Отново мълчат. — Много си
отслабнал — продължава Харолд и когато той не отговаря, допълва: —
Какво казва Анди?
— Не мога да продължа този разговор — заявява накрая той с
дрезгав, пресипнал глас. — Не мога, Харолд. Ти също. Имам
чувството, че не правя друго, освен да те разочаровам, извинявай,
извинявай за всичко. Но наистина се старая. Давам най-доброто от
себе си. Извинявай, ако не е достатъчно. — Харолд се опитва да се
намеси, но той не му позволява. — Такъв съм. И толкоз, Харолд.
Съжалявам, че ти създавам такива главоболия. Съжалявам, че ти
съсипвам почивката сега, когато излезе в пенсия. Съжалявам, че не съм
по-щастлив. Съжалявам, че още не мога да прежаля Уилем.
Съжалявам, че работя нещо, което не уважаваш. Съжалявам, че като
човек съм кръгла нула. — Вече не знае какво говори, вече не знае как
се чувства: иска да отиде и да се нареже с бръснача, да изчезне, да
легне и да не стане никога повече, да се изстреля в Космоса. Мрази се,
самосъжалява се, мрази се, задето се самосъжалява. — Мисля, че
трябва да си тръгнеш — казва. — Мисля, че трябва да се махнеш
оттук.
— Джуд — мълви Харолд.
— Моля те, върви си — натъртва той. — Моля те. Уморен съм.
Имам нужда да остана сам. Моля те, остави ме сам.
Обръща се с гръб към Харолд, застава прав и чака, докато го
чува да се отдалечава.
След като Харолд си тръгва, отива с асансьора на покрива. Тук
има каменен зид, който му стига до гърдите и опасва покрива, и той се
обляга на него, вдишва от прохладния въздух, долепва длани отгоре
върху зида в опит да ги спре да треперят. Мисли си за Уилем, как

745
двамата са стояли нощем на покрива, без да говорят, и са гледали
апартаментите на другите. От южната страна на покрива се виждаше
покривът на сградата на Лиспенард стрийт, където навремето живееха,
и понякога те се правеха, че виждат не само самата постройка, но и
себе си вътре в нея, как са се вживели в театъра на делничния си
живот.
— Някъде в континуума на време-пространството все има гънка
— заявяваше Уилем с гласа, с който изпълняваше героите от екшъните.
— Ти си тук, до мен, а ето че те виждам как се движиш из онази
дупка, която ни служеше за жилище. Господи, Сейнт Франсис. Даваш
ли си сметка какво става тук?!
По онова време той все се смееше, но сега при спомена за онези
дни не може. Напоследък наслада му носят само мислите за Уилем и
пак те му причиняват и най-голямата скръб. Де да можеше и той като
Лушън да забрави всичко: че Уилем го е имало някога, че той е имал
живот с него.
Докато стои на покрива, се замисля какво е направил: държал се
е неразумно. Ядосал се е на човек, който за пореден път му е
предложил да му помогне, на човек, на когото той е признателен, на
човек, на когото е задължен и когото обича. Мисли си: защо изобщо се
държа така? Но отговор няма.
„Нека ми стане по-добре — моли се. — Нека ми стане по-добре,
или всичко да свършва.“ Има чувството, че е в студена циментова стая
с много изходи и че затръшва вратите една по една, за да се затвори в
стаята, да премахне възможността да се измъкне оттук. Но защо го
прави? Защо се затваря като в капан на това огромно и страшно място,
при положение че има други, където може да отиде? Мисли си, че това
е наказанието му, задето зависи от други: те ще го изоставят един по
един и той отново ще бъде сам, при това този път ще бъде по-страшно,
защото ще помни, че е било по-добре. Отново му се струва, че животът
му се движи назад, че той се смалява все повече и повече, че
циментовата кутийка се свива около него, докато накрая остава място
колкото да приклекне, защото, легне ли, таванът ще се смъкне и ще го
затисне.
Преди да си легне, пише на Харолд бележка с извинение, че се е
държал така. Работи цяла събота, спи цяла неделя. Започва нова
седмица. Във вторник той получава съобщение от Тод. По първото от

746
съдебните дела е постигнато споразумение, при това за огромна сума,
но дори Тод е достатъчно тактичен и не му предлага да го отпразнуват.
Есемесите и имейлите му са кратки и сдържани: името на фирмата,
готова на споразумение, предлаганата сума, краткото „честито“.
В сряда той би трябвало да отиде в неправителствената
организация, която помага на художниците и на която и досега
сътрудничи, но вместо това се среща с Джей Би в центъра на града, в
„Уитни“, където подготвят негова ретроспективна изложба. Тя е
поредният спомен от населеното с призраци минало: подготвят я от
близо две години. Когато Джей Би им съобщи за нея, тримата го
ознаменуваха с малък купон на Грийн стрийт.
— Е, Джей Би, знаеш какво означава това, нали? — бе попитал
Уилем и бе показал двете картини: „Уилем и момичето“ и „Уилем и
Джуд, Лиспенард стрийт II“, от първата изложба на Джей Би, окачени
една до друга във всекидневната им. — Веднага след закриването на
изложбата всички тези платна отиват право в „Кристис“.
Всички се бяха засмели, най-гръмогласно Джей Би, горд и
щастлив, явно му беше олекнало.
В изложбата в „Уитни“ ще бъдат включени не само дотогава
непоказвани творби, но и тези картини, както и „Уилем, Лондон, 8
октомври, 9:08 часът“ от „Секунди, минути, часове, дни“, която той
беше откупил, „Джуд, Ню Йорк, 14 октомври, 7:02 часът“, която пък бе
откупил Уилем, а също картините, които притежаваха от сериите
„Всички, които някога съм познавал“, „Наръчник на нарциса по омраза
към самия себе си“ и „Кряк и Квак“, всички рисунки, платна и скици
на Джей Би, които той им беше дал и които те пазеха — някои още от
колежа.
По същото време ще се състои и изложба с нови творби на Джей
Би в галерията му и преди три седмици той беше отишъл да ги види в
ателието му в Грийнпойнт. Серията е озаглавена „Златна сватба“ и
проследява живота на родителите на Джей Би и от времето, преди той
да се роди, и във въображаемо бъдеще, когато те остаряват заедно.
Всъщност майката на Джей Би още е жива, както и лелите му, в тези
картини обаче е жив и бащата на Джей Би, който е починал на трийсет
и шест години. Серията се състои само от шестнайсет платна, повечето
по-малки като размерите от предишните творби на Джей Би, и докато
той върви из ателието му и разглежда тези сцени от въображаемия

747
домашен бит — шейсетгодишния му баща, който чисти семената на
ябълка, докато майка му прави сандвич, седемдесетгодишния му баща,
който седи на канапето и чете вестник, докато в дъното се виждат
краката на майка му, която слиза по стълбище, — неволно вижда какъв
е бил и е могъл да бъде и неговият живот. Най-много му липсваха
именно тези сцени от живота му с Уилем, промеждутъчните мигове,
които лесно се забравят и в които сякаш не се случва нищо, но чиято
липса се превъзмогва най-трудно.
Сред портретите имаше и натюрморти с вещи, очертали
съвместния живот на родителите на Джей Би: две възглавници върху
легло, и двете с леки вдлъбнатини, сякаш някой е плъзнал лъжица по
купчина бита сметана, две чаши за кафе, едната със следи от розово
червило по ръба, картина със снимка на Джей Би като юноша заедно с
баща си, единствената от тези картини, на която се появяваше и Джей
Би. И докато гледаше тези изображения, той за пореден път се изуми
колко съвършена е представата на Джей Би за съвместния живот, за
неговия живот, как всичко в апартамента му — анцугът на Уилем,
който още висеше отстрани на коша с дрехите за пране, четката за зъби
на Уилем, която още чакаше в чашата на мивката в банята, часовникът
на Уилем с пукнат по време на катастрофата циферблат, който и досега
си лежи недокоснат на нощното му шкафче — се е превърнало в тотем,
в руни, които може да разчете единствен той. Нощното шкафче на
Уилем в Къщата Фенер непреднамерено се е превърнало в нещо като
светилище в негова прослава: там беше чашата, от която Уилем е пил
за последно, очилата с черни рамки, които е започнал да носи наскоро,
книгата, която е чел и която и досега лежеше разтворена и захлупена
на мястото, докъдето е стигнал.
— Ох, Джей Би — беше въздъхнал той и бе понечил да каже още
нещо, но не бе намерил сили.
Джей Би обаче пак му благодари. Сега не общуваха много, както
преди, и той не знаеше дали Джей Би е станал такъв, или просто се
държи така в негово присъствие.
Сега той чука на входната врата в галерията, отваря му един от
асистентите на Джей Би в ателието, който го чака и му обяснява, че
Джей Би наглеждал как редят картините на последния етаж, но му
препоръчвал да тръгне от шестия етаж и да върви нагоре, докато
двамата се срещнат, и той постъпва именно така.

748
 Галериите на този етаж са посветени на ранното творчество на
Джей Би, включително на детските и младежките му неща, върху цяла
стена са наредени сложени в рамки детски рисунки на Джей Би,
включително едно контролно по математика с портрети вероятно на
негови съученици, които той е рисувал с молив: осем-деветгодишни
деца, които са се надвесили над чиновете, ядат вафли, хранят птиците.
Джей Би не си беше дал труда да реши поне една от задачите и в
горния край на страницата се мъдреха „слаб 2“, написано с яркочервен
химикал, и до него думите: „Скъпа г-жо Марион — виждате какъв е
проблемът тук. Елате, моля, да се видим. Искрено ваша Джейми
Грийнбърг. П. П. Синът ви е невероятен талант“. Докато го гледа, той
се усмихва — за пръв път от много време. На поставка в средата на
помещението е сложен прозрачен куб с няколко предмета от
„Делници“, включително четката за коса с косми по нея, която Джей
Би така и не му е върнал навремето, и докато ги гледа, той се усмихва
отново и си спомня как в почивните дни са обикаляли да търсят
отрязана коса.
По-нататък етажът е посветен на изображения от „Момчетата“ и
той върви през залите и разглежда портретите на Малкълм, на самия
себе си, на Уилем. Ето ги двамата в стаята на Лиспенард стрийт, седят
на еднаквите легла и гледат към фотоапарата на Джей Би, Уилем се
подсмихва, ето ги отново на масичката, той пише служебно писмо, а
Уилем чете книга. Ето ги на купон. Ето ги тук на друг купон. Ето го
него заедно с Фейдра, тук пък Уилем е заедно с Ричард. Ето го
Малкълм със сестра си, Малкълм с майка си и баща си. Ето го „Джуд с
цигара“, а също „Джуд след боледуване“. Ето цяла стена със скици с
молив и туш на тези сцени, скици с техните портрети. Ето ги
фотографиите, вдъхновили платната. Ето я и неговата снимка, по която
е рисуван „Джуд с цигара“, ето го и него: изражението на лицето му,
смъкнатите рамене — непознат за него човек, когото в същото време
той разпознава на мига.
По стълбището между етажите са подредени „междинни“
творби, рисунки с молив и малки платна, етюди и експерименти, които
Джей Би е правил между произведенията. Той вижда портрета си,
който Джей Би е нарисувал за Харолд и Джулия при осиновяването,
вижда рисунки, на които пак е той и които са правени в Труро, а също
рисунки с Харолд и Джулия в Кеймбридж. Ето ги четиримата, ето ги

749
лелите, майката и бабата на Джей Би, ето ги Вожда и госпожа Ървин,
ето я Флора, ето го и Ричард, ето ги Али, Хенри Йънговците, Фейдра.
На следващия етаж: „Всички, които някога съм познавал всички,
които някога съм обичал всички които някога съм мразил всички които
някога съм чукал“, „Секунди, минути, часове, дни“. Отзад, наоколо
сноват сътрудници на галерията, които се суетят и донаместват за
последно с ръце в бели ръкавици картините, отдръпват се и оглеждат
стените. Той отново излиза на стълбището. И отново вдига поглед, за
да види — отново и отново — рисунки с лицето си, как стои прав, как
седи в инвалидната количка, заедно с Уилем, сам. Има и творби, които
Джей Би е рисувал, докато не си говореха, след като той изостави
Джей Би. Има рисунки и на други хора, но повечето са с него: с него и
с Джаксън. Отново и отново Джаксън и той, шахматна дъска с двамата.
Неговите портрети са тъжни, бледи, рисувани с молив, с молив и туш,
акварели. Докато портретите на Джаксън са с акрилни бои, с плътни
черти, по-свободни и гневни. Има един негов портрет, който е съвсем
малък, с размерите на пощенска картичка, и когато се взира по-
отблизо, той вижда, че отгоре пише нещо, което после е изтрито:
„Скъпи Джуд — разчита той, — моля те…“. След това обаче няма
нищо. Той се обръща задъхан и вижда акварел с камелиите, които
Джей Би му е пратил в болницата след опита му за самоубийство.
Следващият етаж: „Наръчник на нарциса по омраза към самия
себе си“. Това бе най-неуспешната като продажби изложба на Джей Би
и той разбира защо — докато гледаш тези творби, натрапчивия им гняв
и омраза към самия себе си, изпитваш страхопочитание, но и изпадаш
в непосилен смут. „Чернилката“, ето как бе озаглавено едно от
платната. „Палячото“, „Мързеланкото“, „Момчето за всичко“. На
всички картини Джей Би — с лъскава тъмна кожа, с пожълтели очи —
танцува ококорен, крещи или се кикоти с оголени ужасни огромни
венци с цвят на розова риба, а на фона, от мрака в кафеникавосиви
отсенки, като при Гоя, изникват Джаксън и приятелите му, които
подвикват и му ръкопляскат, сочат го и се смеят. Последната картина
от поредицата е озаглавена „Дори маймуните изпадат в тъга“ и на нея
Джей Би — с червен фес и възтясна червена куртка с еполети, без
панталон — подскача на един крак в някакъв празен склад. Той остава
по-дълго на този етаж, взира се в картините, премигва с буца,
заседнала на гърлото; после за последно се насочва към стълбището.

750
 После се качва на последния етаж, и тук има доста народ и
известно време той стои отстрани и гледа как Джей Би разговаря с
уредниците и галериста си, как се смее и ръкомаха. В залите тук са
подредени главно платна от „Квак и Кряк“ и той тръгва от картина на
картина, но не толкова, за да ги разгледа, а да си спомни какво е
изживял, когато ги е видял за пръв път в ателието на Джей Би, когато
близостта с Уилем още беше нещо ново и той имаше чувството, че му
растат нови части на тялото — второ сърце, втори мозък, които да
вместят този излишък от чувства, чудото на живота му.
Взира се в една от картините, когато Джей Би най-после го
забелязва и идва при него — той го притиска до себе си и го
поздравява.
— Джей Би — подхваща, — много съм горд с теб.
— Благодаря, Джуди — усмихва се Джей Би. — Мамка му, и аз
си се гордея със себе си. — После усмивката му угасва. — Жалко, че
ги няма тук — мълви.
Той клати глава.
— Да, жалко — успява да отвърне.
Известно време мълчат. После:
— Ела насам — казва Джей Би и след като го сграбчва за
китката, го дърпа към другия край на залата, покрай галериста си,
който им маха с ръка, покрай последния сандък с картини в рамки,
който разопаковат, към стената и към картина, опакована със защитен
найлон с балончета, който тъкмо свалят внимателно.
Джей Би спира заедно с него пред платното и щом смъкват
найлона, той вижда портрет на Уилем.
Не е голям — метър на метър и половина, разположен по
ширина. Това със сигурност е най-откровено реалистичната картина,
която Джей Би е рисувал от години, цветовете са наситени и ярки,
мазките са положени така, че косата на Уилем прилича на перушинка.
Уилем от картината прилича на Уилем малко преди гибелта му: той
има чувството, че го вижда в месеците преди или след снимките на
„Балетистът и сцената“, когато косата му беше по-дълга и тъмна от
истинската. Решава, че все пак е след „Танцьорът“, защото е облечен с
пуловер с тъмнозелен цвят, каквито са листата на магнолиите, който му
е купил в Париж, когато отиде да се видят.

751
 Отстъпва крачка назад, без да сваля очи от картината. На нея
торсът на Уилем е обърнат напред, а лицето е почти в профил, той се е
навел към някого или нещо и се усмихва. И тъй като познава
усмивките на Уилем, той осъзнава, че в мига, в който е уловен, Уилем е
гледал нещо, което обича, осъзнава, че в онзи миг Уилем е бил
щастлив. Лицето и вратът му се открояват върху платното и макар
фонът да е по-скоро загатнат, отколкото нарисуван, той го разпознава
от начина, по който Джей Би е нанесъл светлосенките по лицето на
Уилем. Струва му се, че стига да изрече името на Уилем, лицето върху
картината ще се извърне към него и ще отговори, струва му се, че
стига да се пресегне и да помилва платното, ще усети под върховете на
пръстите си косата на Уилем, дългите му мигли.
Но той не го прави, разбира се, просто най-после вдига очи и
вижда, че Джей Би му се усмихва тъжно.
— Вече са сложили заглавието — обяснява Джей Би, затова той
отива бавно при стената зад картината и вижда заглавието: „Уилем
слуша как Джуд му разказва нещо, Грийн стрийт“, при което остава без
дъх, има чувството, че сърцето му е направено от нещо студено и
пихтиесто, например от кайма, стисната в пестник, от който на земята
при краката му падат парчета.
Изведнъж му се завива свят.
— Трябва да седна — изрича накрая и Джей Би го води зад
ъгъла, към другия край на стената, където Уилем ще виси и където има
малка ниша.
Той присяда на един от сандъците, оставени там, увесва глава и
отпуска ръце върху бедрата си.
— Извинявай, Джей Би.
— За теб е — мълви тихо Джей Би. — След края на изложбата,
Джуд. Твоя е.
— Благодаря ти, Джей Би — казва той.
Изправя се, усеща как му се повдига. Мисли си — трябва да
хапна нещо. Кога за последно се е хранил? На закуска — мисли си, —
само че вчера. Пресяга се към сандъка, за да се закрепи, за да спре
световъртежа, усеща как всичко се върти, как той се рее — все едно е
изпаднал в блаженство. „Отведи ме някъде — казва някакъв глас вътре
в него, той обаче не знае на кого го изрича и къде иска да отиде. —
Отведи ме, отведи ме.“

752
 Тъкмо си го мисли и се хваща през тялото, когато най-
неочаквано Джей Би го сграбчва за раменете и го целува по устата.
Той се отскубва.
— Какви ги вършиш, да те вземат мътните! — пита и след като
се отдръпва назад, си търка устата с ръка.
— Джуд. Извинявай, аз не нарочно — казва Джей Би. — Просто
ми се виждаш много… много тъжен.
— Бива ли да правиш такива неща? — тросва се той на Джей Би,
който пристъпва към него. — Само да си посмял да ме докоснеш, Джей
Би.
Чува в далечината как работниците, галеристът на Джей Би,
уредниците си говорят нещо. Прави още една крачка, този път към
края на стената. „Ще припадна“ — мисли си, но това не се случва.
— Джуд — подхваща пак Джей Би, после, вече с променено
лице: — Джуд?
Той обаче се отдалечава от него.
— Махай се — казва. — Не ме докосвай. Остави ме на мира.
— Джуд — пак повтаря тихо Джей Би и продължава да върви
след него, — не изглеждаш добре. Нека ти помогна. — Но той
продължава да върви в опит да се отскубне от Джей Би. — Извинявай,
Джуд — продължава Джей Би. — Извинявай.
Той забелязва навалицата от хора, които се движат всички
вкупом към другия край на етажа, едва ли виждат, че си тръгва, Джей
Би до него — те сякаш не съществуват.
Преценява, че до асансьора остават още двайсет крачки, още
осемнайсет, шестнайсет, петнайсет, четиринайсет. Подът под него
сякаш се върти, накланя се около оста си. Десет, девет, осем.
— Джуд — упорства Джей Би, не иска да млъкне, — нека ти
помогна. Защо вече не ми говориш?
Той е при асансьора, натиска силно с цяла длан копчето, подпира
се на стената, моли се да се задържи на крака.
— Махай се — изсъсква на Джей Би. — Остави ме.
Асансьорът пристига, вратата се отваря. Той се запътва към нея.
Сега върви различно: пак тръгва винаги с левия крак, пак го вдига
неестествено високо — това не се е променило, наложено му е от
травмата. Но вече не влачи десния си крак и тъй като протезите му са
толкова добре напаснати — много по-добре от собствените му крака,

753
— той усеща как петата се отделя от пода, как стъпва със сложно
красиво движение отново на него.
Но ако е уморен, ако е изпаднал в отчаяние, усеща как
подсъзнателно се връща към старата си походка, при която ходилата му
докосваха тромаво, непохватно пода и десният му крак се влачеше
отзад. И докато се качва на асансьора, забравя, че краката му от метал
и фибростъкло са създадени за повече нюанси, отколкото им
позволява, затова се препъва и пада.
— Джуд! — чува как Джей Би го вика и тъй като е съвсем
омаломощен, за миг всичко е тъмно и празно, сетне той си връща
зрението и вижда, че тълпата от хора са чули вика на Джей Би и сега
вървят към него.
Вижда над себе си и лицето на Джей Би, но е много уморен, не
му се занимава да разчита изражението. „Уилем слуша как Джуд му
разказва нещо“ — мисли си и пред него изниква картината: лицето на
Уилем, усмивката му, Уилем обаче не го гледа, гледа нещо друго.
Мисли си: ами ако Уилем от картината наистина го търси? Изведнъж
му се приисква неудържимо да застане отдясно на картината, да седне
на стол така, че Уилем да го вижда, никога да не оставя картината
сама. Уилем, заключен в затвора на разговор, който води сам. Той,
също заключен като в затвор в живота. Мисли си за Уилем, който го
чака сам-самичък на картината нощ след нощ в празния музей да
дойде и да му разкаже нещо.
„Прости ми, Уилем — казва му наум. — Прости ми, но сега
трябва да те оставя. Прости ми, но трябва да тръгвам.“
— Джуд — вика го Джей Би.
Вратата на асансьора се затваря, но Джей Би се пресята към него.
Той обаче не му обръща внимание, изправя се с усилие, обляга се
в ъгъла на кабината. Хората вече са съвсем близо. Всички се движат
много по-бързо от него.
— Стой далеч от мен — предупреждава той Джей Би, който
обаче мълчи. — Остави ме на мира. Моля те, остави ме на мира.
— Джуд — изрича отново Джей Би. — Извинявай.
Той понечи да отговори, но точно тогава вратата на асансьора се
затваря — и най-сетне той е оставен на мира.

754
 [1] Едуард Шериф Къртис (1868–1952), американски етнограф и
фотограф, снимал главно хора от Запада и представителите на
коренното американско население. — Б.пр. ↑

755
 3

Не го е започнал съзнателно, наистина, но когато си дава сметка

какво прави, не се и спира. Средата на ноември е, той излиза от
басейна след сутрешното плуване и докато се хваща за металните
пръчки, които Ричард е поръчал да сложат около басейна, за да му е
по-лесно да става и да сяда на инвалидната количка, светът изчезва.
Когато идва на себе си, са минали само десет минути. Докато
излизаше от басейна, беше седем без петнайсет, сега е седем без пет и
той се е проснал на черния гумен под с ръце, протегнати към
инвалидната количка, под тялото му на земята е останало мокро петно.
Той сяда с пъшкане и изчаква помещението да заеме отново
обичайното си положение, после се опитва — този път успешно — да
се издърпа.
Втория път му се случва след няколко дни. Тъкмо се е прибрал
от кантората, късно е. Все по-често му се струва, че „Роузън Причард“
му дава сили и още щом си тръгне оттам, го напускат и силите:
заспива в мига, когато господин Ахмед затвори задната врата на
автомобила, и се буди чак когато той го закара на Грийн стрийт. Но
онази вечер, докато върви през тъмния притихнал апартамент, го
връхлита чувството, че нещо се измества, затова спира, премигва
объркан и се насочва към канапето във всекидневната, където ляга.
Смята само да си почине малко, няколко минути, колкото да има сили
да се изправи, но когато отваря очи, вече е ден и стаята е посивяла от
светлината.
Третия път се случва в понеделник сутринта. Той се буди преди
будилника и макар да лежи, има чувството, че всичко вътре в него и
наоколо се движи, сякаш той е в пълна до средата с вода бутилка и се
носи напосоки из океан от облаци. От няколко седмици не му се налага
да гълта в неделя приспивателни: в събота се прибира от вечерята с
Джей Би и си ляга, за да се събуди чак когато на другия ден Ричард
идва да го потърси. Ако Ричард не дойде — както стана тази неделя,
двамата с Индия са на гости на родителите й в Ню Мексико, — той спи

756
през целия ден, спи през цялата нощ. Не сънува нищо, нищо не го
буди.
Знае, разбира се, какво се случва: не се храни достатъчно. От
месеци. Някои дни хапва по малко — парче плод, филия хляб, — други
не слага и залък в уста. Не че е решил да престане да се храни —
просто това вече не го вълнува, просто не може да яде. Не е гладен,
затова и не се храни.
Онзи понеделник обаче решава да хапне. Става от сън, слиза
долу. Плува, но лошо, бавно. После пак се качва горе и си прави
закуска. Сяда и започва да се храни, като гледа апартамента,
вестниците, сгънати на масата до него. Отваря уста, загребва с
вилицата от храната, дъвче, гълта. Движенията му са машинални, но
изведнъж той си мисли колко гротескно е всичко това — да слага нещо
в устата си, да го мести с език, да го гълта, както е размекнато от
слюнката, и спира. Въпреки това си обещава: ще се храня, дори и да не
ми се яде, защото съм жив и трябва да го правя. Но забравя веднъж,
после още веднъж.
Сетне, след два дни, се случва нещо. Той тъкмо се е прибрал и е
толкова изтощен, че още малко, и ще се разпадне, ще се изпари във
въздуха, сякаш не е от плът и кост, а от изпарения и мъгла, и точно
тогава вижда пред себе си Уилем. Понечва да му каже нещо, но след
като премигва, Уилем вече го няма и той залита с протегнати напред
ръце.
— Уилем — казва на глас в празния апартамент. — Уилем.
Затваря очи, сякаш така ще го призове да се появи отново, но
Уилем го няма и няма.
На другия ден обаче се появява. Той отново си е у дома. Отново е
вечер. Отново не е ял нищо. Лежи на леглото и се взира в мрака в
стаята. Точно тогава изневиделица изниква Уилем, който се гъне като
холограма с трепкащи очертания от светлина, и макар че Уилем не го
гледа — гледа другаде, гледа към вратата, гледа толкова съсредоточено,
че на него му се иска да проследи погледа му, за да разбере какво
вижда Уилем, знае обаче, че не бива да премигва, не бива да се
обръща, понеже Уилем ще си тръгне, — на него му стига да го види, да
усети, че по някакъв начин Уилем още съществува, че в крайна сметка
може да не е изчезнал завинаги. Накрая обаче все пак премигва и
Уилем отново се стопява.

757
 Той обаче не се разстройва много, защото сега вече знае: ако не
се храни, ако издържи до мига, преди да изгуби съзнание, ще получи
халюцинации и тези халюцинации може би ще бъдат с Уилем. Онази
вечер заспива удовлетворен, за пръв път от близо година и три месеца
изпитва такова удовлетворение, понеже сега знае как да повика Уилем,
сега знае, че е в негова власт да го прави.
Отменя прегледа при Анди, за да си остане у дома и да
експериментира. Вече трети пореден петък не се е виждал с Анди.
След онази вечер в ресторанта двамата се държат любезно един с друг
и Анди не е отварял повече дума за Линъс, а и за други лекари, макар и
да е споменал, че след половин година отново ще повдигне въпроса.
— Не че искам да се отърва от теб, Джуд — каза му. —
Извинявай, извинявай много, ако е прозвучало така. Просто се
притеснявам. Просто искам да съм сигурен, че ще намерим човек,
когото харесваш, за когото да съм сигурен, че не те притеснява.
— Знам, Анди — отвърна той. — И съм ти признателен
наистина. Държа се лошо, изкарвам си го на теб.
Ала е наясно, че трябва да внимава: изпитал е гняв и осъзнава, че
трябва да го овладее. Усеща, че той напира да излезе, да блъвне от
устата му като рояк жилещи черни мухи. Чуди се къде се е спотайвала
досега тази ярост. Как да направи така, че тя да изчезне? Напоследък
сънищата му са пълни с насилие, с ужасни неща, сполитащи хората,
които мрази, хората, които обича: вижда как напъхват брат Лука в
чувал, пълен с прегладнели цвърчащи плъхове, вижда как разбиват о
стената главата на Джей Би и мозъкът му се изсипва на сива пихтия. В
сънищата той присъства винаги, винаги наблюдава безстрастно и след
като става свидетел на изтреблението им, се обръща и си тръгва. Буди
се с нос, от който шурти кръв, както когато е бил малък и е потискал
пристъп на гняв, с разтреперани ръце, с лице, изкривено и озъбено.
Онзи петък Уилем така и не идва при него. Но на другата вечер,
когато той си тръгва от кантората, за да отиде на вечеря с Джей Би, се
извръща надясно и вижда, че в колата до него седи Уилем. Този път му
се струва, че Уилем е по-плътен, очертан е по-ясно, и се взира и взира
в него, докато накрая премигва и Уилем отново се разтваря.
След тези случки е смазан, а светът наоколо избледнява, сякаш
цялата му мощ и електричество са отишли да създадат Уилем. Той
казва на господин Ахмед да го закара у дома, а не в ресторанта, и

758
докато пътуват на юг, праща на Джей Би есемес, че не се чувства добре
и няма да успее да отиде. Прави го все по-често и често: отменя
планове с хора — спънато и обикновено непростимо късно — един час
преди уредена с много усилия резервация за ресторант, минути преди
уговорена среща в галерия, секунди преди завесата да се вдигне на
сцената. Ричард, Джей Би, Анди, Харолд и Джулия: това са последните
хора, които още го търсят упорито, седмица след седмица. Той не
помни кога за последно се е чувал със Ситизън, Роудс, Хенри
Йънговците, Елайджа, Фейдра — най-малко от няколко седмици. И
макар да знае, че би трябвало да се притесни, му е все тая.
Източниците му на надежда, на сили вече не се възстановяват, запасите
му са ограничени и той иска да ги изразходва за това да намери Уилем,
колкото и измамно да е това търсачество, колкото и голяма да е
вероятността да се провали.
И така, прибира се и чака, чака Уилем да се появи. Уилем обаче
не идва и накрая той заспива.
На другия ден чака в леглото, мъчи се да се закрепи между унеса
и будното състояние, защото (както си мисли) именно в такова
състояние е най-вероятно да повика при себе си Уилем.
В понеделник се буди с усещането, че е пълен глупак. „Това
трябва да се прекрати — казва си. — Трябва да се върнеш при живите.
Държиш се като безумец. Видения ли? Знаеш ли как звучиш?“
Мисли си за манастира, където брат Павел обичаше да му
разказва за една монахиня от единайсети век — Хилдегард. Тя
получавала видения, затваряла очи и пред нея изниквали светещи
предмети, дните й били озарени от светлина. Но брат Павел се
интересуваше не толкова от Хилдегард, колкото от наставницата й
Юта, загърбила света на материалното, за да живее аскетично в тясна
килия — да е мъртва за грижите на живите, уж да е жива, а всъщност
да не е.
— Ето какво ще се случи с теб, ако не слушаш — все повтаряше
Павел и той изпадаше в ужас.
В парка на манастира имаше барачка, тъмна, мразовита и
натъпкана със страховити на вид железни предмети, всеки завършващ
с пика, с копие, със сърп, и когато братът му разказа за Юта, той си
представи, че ще го затворят в бараката с инструментите, ще му дават
храна колкото да не умре и той ще живее така, почти забравен, но не

759
съвсем, почти мъртъв, но не съвсем. Но дори Юта е имала за компания
Хилдегард. А той нямаше да си има никого. Колко уплашен беше,
колко сигурен, че все някой ден това ще го сполети.
Сега, докато лежи в кревата, чува как старата песен му нашепва:
— „Залутах се в света — напява тихо, — а колко време пропилял
съм в него.“
Но макар и да знае колко глупаво се държи, пак не може да се
насили да хапне. Храната го отблъсква. Иска му се да е над такива
потребности. Представя си, че животът му е като сапун, който от
многото употреба съвсем е изтънял, заприличал е на затъпен връх на
стрела, който от ден на ден се износва все повече.
Освен това, макар и да не му е приятно да си го признае, все се
връща към една мисъл. Не може да не спази обещанието, което е дал
на Харолд — няма да го престъпи. Но ако спре да се храни, ако спре да
се опитва, краят пак ще бъде същият.
Не е като да не осъзнава, че се държи като нарцис, че съвсем се е
откъснал от живота, и поне по веднъж на ден се мъмри. Истината е, че
му е все по-трудно да си спомни конкретни неща за Уилем, ако не си
помогне с нещо: не може да си спомни гласа на Уилем, ако не си пусне
някое от гласовите съобщения, които е запазил. Не може да си спомни
миризмата на Уилем, ако не подуши някоя от ризите му. Затова се
опасява, че скърби не толкова за Уилем, колкото за собствения си
живот: за неговата нищожност, за безполезността му.
Никога не се е притеснявал за наследството си, никога не е
мислил за него. И пак добре, защото нямаше да остави след себе си
нищо: нито сгради и картини, нито филми и скулптури. Нито книги.
Нито научни трудове. Нито хора: жена, деца, вероятно родители, и ако
продължава да се държи така, няма да остави и приятели. Дори нов
закон. Не е създал нищо. Не е направил нищо, нищо, освен пари:
парите, които е спечелил, парите, които е получил като обезщетение,
задето Уилем му е бил отнет. Апартаментът му ще се върне при
Ричард. Другите му вещи ще бъдат раздадени или разпродадени, а
парите ще отидат за благотворителни цели. Произведенията на
изкуството ще отидат в музеи, книгите му — в библиотеки, мебелите
— при който ги поиска. Все едно не е живял изобщо. Колкото и
нещастен да е бил, има чувството, че е бил най-ценен по онези
мотелски стаи, където поне е значел нещо, бил е единствен за някого,

760
макар че онова, което е имал да предложи, е било взимано насила от
него, вместо да бъде давано доброволно. Но ако не друго, поне е бил
истински за друг човек — там са го възприемали за такъв, какъвто
всъщност е. Там той е лъгал най-малко другите.
Така и не бе успял да повярва на Уилем, който го смяташе за
смел, за находчив, за човек, достоен за възхита. Уилем му ги казваше
тези неща, а той се срамуваше, сякаш го е измамил: кой всъщност
беше човекът, описван от Уилем? Дори след изповедта му Уилем
продължи да го възприема по същия начин, всъщност заради нея
започна да го уважава повече, а не по-малко, което той не разбираше,
но в което му бе разрешено да намира утеха. И въпреки че това не го
убеди, все пак го крепеше мисълта, че някой го смята за ценен, че
някой смята живота му за смислен.
Пролетта преди Уилем да загине, бяха поканили няколко души на
вечеря — те четиримата, а също Ричард и Хенри Йънг Азиатеца — и в
един от редките пристъпи на угризения, задето двамата със Софи са
решили да нямат деца (макар че, както всички му напомниха, не са
искали деца още от самото начало), Малкълм възкликна:
— Питам се какъв изобщо е смисълът на всичко, ако нямаш
деца? Не се ли притеснявате от това бе, хора? Как всички ние
разбираме, че животът ни има смисъл?
— Извинявай, Мал — отвърна Ричард, после му наля в чашата
каквото бе останало от виното в бутилката, докато Уилем отваряше
нова, — но ми звучи обидно. Нима твърдиш, че животът ни е по-
безсмислен, защото нямаме деца?
— Не — рече Малкълм. След това се позамисли. — Е, може би
да.
— Аз пък знам, че моят живот е смислен — намеси се най-
неочаквано Уилем и Ричард му се усмихна.
— Разбира се, че твоят е смислен — обади се Джей Би. — Ти
правиш неща, които хората наистина искат да виждат — за разлика от
мен, Малкълм, Ричард и Хенри.
— Хората искат да виждат и нашите неща — включи се и Хенри
Йънг Азиатеца, явно се бе докачил.
— Говоря за хората извън Ню Йорк, Лондон, Токио и Берлин.
— А, за тях ли? Че на кого му пука за тия хора?

761
 — Не — отсече Уилем, след като спряха да се смеят. — Знам, че
животът ми има смисъл, защото… — Той замълча, явно смутен, и след
малко продължи: — Защото съм добър приятел. Обичам приятелите
си, държа на тях и мисля, че ги правя щастливи.
Всички в стаята замълчаха, а те двамата с Уилем се спогледаха за
миг над масата и другите в помещението, самият апартамент сякаш
изчезнаха: те бяха двама души на два стола и около тях нямаше нищо.
— За Уилем — каза той накрая и вдигна чашата си, останалите
го последваха.
— За Уилем! — повториха като ехо, а Уилем му се усмихна.
По-късно същата вечер, след като всички си тръгнаха и те си
легнаха, той каза на Уилем, че е прав.
— Радвам се, задето знаеш, че животът ти има смисъл — рече
му. — Радвам се, че не се налага да те убеждавам. Радвам се, задето
осъзнаваш какъв прекрасен човек си.
— Но и твоят живот има смисъл не по-малко от моя — отвърна
Уилем. — Ти също си прекрасен човек. Не го ли знаеш, Джуд?
Той смотолеви нещо, нещо, което Уилем да разтълкува като
съгласие, и остана буден и след като Уилем заспа. Винаги бе смятал, че
си е лукс, направо привилегия да се питаш дали животът има смисъл.
Той не смяташе, че в неговия има смисъл. Това обаче не го тревожеше
особено.
И макар да не се бе питал притеснен дали си струва да живееш
такъв живот, винаги беше недоумявал защо той, защо толкова много
други хора изобщо продължават да живеят, понякога му беше трудно
да убеди сам себе си и в същото време толкова много хора, толкова
милиони, милиарди хора живееха в нищета, каквато дори не можеше
да си представи, в лишения и болести, неприлични в своята крайност.
И въпреки всичко продължаваха и продължаваха нататък. В такъв
случай дали решимостта да продължиш да живееш всъщност беше не
осъзнат избор, а просто защото така е решила еволюцията? Дали в
самото съзнание нямаше нещо, някакво съзвездие от неврони,
загрубели като сухожилие, които пречеха на хората да постъпят така,
както толкова често им подсказваше логиката? И все пак този инстинкт
не беше непреодолим — той вече се бе преборил веднъж с него. Но
какво беше станало с него след това? Какъв беше станал, по-слаб или

762
по-издръжлив? Дали животът му наистина му принадлежеше, та той да
решава дали да го живее и занапред?
Още от болницата знаеше, че е невъзможно да убедиш някого да
живее заради самия себе си. Ала често си мислеше, че като терапия ще
помогне повече, ако накараш хората да усетят по-остро потребността
да живеят заради другите: за него това открай време беше най-
убедителният довод. Истината беше, че той бе длъжник на Харолд. Бе
длъжник на Уилем. И ако те искаха да остане жив, той щеше да ги
послуша. По онова време съзнанието му дни наред беше размътено,
подбудите — неясни, сега обаче той можеше спокойно да признае, че
го е направил заради тях и в крайна сметка трябва да се гордее с тази
рядка проява на себеотрицание. Тогава не проумяваше за какво им е да
остане жив, разбираше само, че го искат, и го бе направил. Накрая се
бе научил как да преоткрие наново удовлетворението, дори радостта.
Но в началото не беше така.
Сега отново му се струва все по-трудно и трудно да живее и
всеки ден му се вижда по-непоносим от предишния. Във всеки негов
ден се извисява дърво, черно и загиващо, с един-единствен клон,
щръкнал отдясно като протеза на еднокрако плашило, и от този клон
виси той. Над него не спира да ръми, от което клонът е хлъзгав. И
колкото и да е уморен, той се е вкопчил в този клон, защото под него
зее дупка, прокопана в земята толкова надълбоко, че не се вижда
дъното й. Той е вцепенен от ужас, че ако се пусне, ще падне в дупката,
макар и да е наясно, че накрая все пак ще падне, няма как да не падне:
толкова е уморен. От седмица на седмица хватката му става малко по-
хлабава, съвсем малко.
Затова с чувство на вина и съжаление, но и с усещането, че е
неизбежно, той мами Харолд, не спазва обещанието си. Мами го,
когато му казва, че го пращат в командировка в Джакарта и ще
пропусне Деня на благодарността. Мами, когато си пуска брада с
надеждата тя да поприкрие колко изпито е лицето му. Мами, когато
казва на Санджай, че е добре, само е прекарал грип, който го е ударил
в стомаха. Мами секретарката, когато й казва да не му носи нищо за
обяд, понеже на път за кантората си е взел храна. Мами, когато отменя
срещите за месец напред с Ричард, Джей Би, понеже, видите ли, бил
затънал до гуша в работа. Мами всеки път, когато оставя гласът да му
нашепва неканен: „Малко остана, малко остана“. Не е толкова заблуден

763
да си въобразява, че ще успее буквално да се умори от глад — но
наистина мисли, че все някога — сега по-скоро от всеки друг път —
ще дойде ден, когато той ще е толкова изнемощял, че ще се препъне,
ще падне и ще си удари главата в циментовия под във входа на Грийн
стрийт, при което ще пипне някой вирус и няма да има сили да го
преодолее.
Поне една от лъжите му е вярна: наистина е затънал до гуша в
работа. След месец едно от делата му ще се гледа в Апелативния съд и
на него му олеква, че може да прекарва толкова време в „Роузън
Причард“, където никога не го е сполетявало нищо лошо, където дори
Уилем знае, че не бива да го безпокои с някоя от непредсказуемите си
появи. Една вечер чува, че Санджай си мърмори, докато минава бързо
покрай кабинета му:
— Ужас, тя ще ме убие!
Вдига очи и вижда, че всъщност вече не е никаква вечер, че е ден
и река Хъдсън е започнала да се обагря в мътнооранжево. Забелязва го,
а не усеща нищо. Тук животът му е застинал, тук той може да бъде
всеки, навсякъде. Може да се заседява до късно, колкото пожелае.
Никой не го чака, никой няма да се разочарова, ако не позвъни, никой
няма да се разсърди, ако не се прибере.
В петък преди делото в Апелативния съд е останал да поработи
до късно, когато една от секретарките надниква в кабинета и му казва,
че има посетител, някой си господин Контрактър, да го пуснат ли горе?
Той застива, двоуми се как да постъпи, Анди все му звъни по
телефона, а той не вдига, а знае, че Анди няма да си тръгне току-така.
— Да — отговаря на секретарката. — Поканете го в
югоизточната заседателна зала.
Чака в залата, която е без прозорци и е най-усамотената, и вижда
как при влизането си Анди стисва устни, но се ръкуват като непознати
и чак след като секретарката си тръгва, Анди става и идва при него.
— Изправи се — нарежда му.
— Не мога — отвръща той.
— Защо?
— Болят ме краката — уточнява той, но това не е вярно.
Не може да се изправи, защото протезите вече не му стават.
— Хубавото на такива протези е, че са много леки и
чувствителни — му беше обяснил протезистът, докато му взимаше

764
мярка. — Лошото е, че гнездата са за строго ограничено тегло. Ако
напълнеете или отслабнете с повече от десет на сто от теглото си —
при вас това са шест-седем килограма нагоре или надолу, — трябва
или да възстановите предишното си тегло, или да си вземете нови
протези. Затова е важно да поддържате теглото си.
От три седмици той се придвижва с инвалидната количка,
въпреки че не е свалил протезите, но те са само за фасада, колкото да
запълват крачолите, вече не му стават и той не може да ги носи, ала е
прекалено уморен, за да ходи при протезиста, прекалено уморен, за да
провежда с него разговора, който, както знае, е неизбежен, прекалено
уморен, за да измисля обяснения.
— Според мен лъжеш — отсича Анди. — Според мен си
отслабнал толкова, че протезите се изплъзват, прав ли съм? — Той
обаче не отговаря. — Колко си отслабнал, Джуд? — пита Анди. —
Последния път, когато те видях, беше смъкнал пет килограма. А сега
колко са? Десет? Повече? — Отново настъпва мълчание. — Какви ги
вършиш, да те вземат мътните? — пита пак Анди, след като снишава
още повече глас. — Какво си причиняваш, Джуд? Изглеждаш
кошмарно — продължава Анди. — Изглеждаш ужасно. — Той млъква.
— Кажи нещо — подканя. — Кажи нещо, да те вземат мътните, Джуд.
Той знае как би трябвало да протече този разговор: Анди му
крещи. Той на свой ред също му крещи. Постигнато примирие, което в
крайна сметка няма да промени нищо, примирие като пантомима: той
ще склони на нещо, което не е решение, но от което на Анди ще му
поолекне. После ще се случи нещо по-неприятно и ще стане ясно, че
пантомимата си е пантомима и нищо повече, и той ще се съгласи на
лечение, което не иска. Ще бъде повикан и Харолд. Ще му четат
отново и отново, и отново лекции, а той ще лъже отново и отново, и
отново. Същият цикъл, същият кръг отново и отново, и отново,
кръговрат, предвидим като мъжете, които влизат в мотелските стаи,
разстилат чаршафите си на леглото, правят секс с него, тръгват си. И
после следващият, по-следващият. И на следващия ден: пак същото.
Животът му е низ от страховити повторения: секс, самонараняване,
това, онова. Прегледи при Анди, прегледи в болницата. „Този път не“
— мисли си той. Този път ще направи нещо различно, този път ще се
изплъзне.

765
 — Прав си, Анди — казва възможно най-спокойно и безстрастно,
както говори в съдебната зала. — Отслабнал съм. Съжалявам, че не
дойдох по-рано. Не го направих, защото знаех, че ще се разстроиш. Но
пипнах наистина тежък грип, дълго се лекувах, накрая се оправих.
Храня се наистина. Знам, че изглеждам ужасно. Но наистина съм се
заел с проблема.
По ирония на съдбата наистина от половин месец се храни
повече: трябва да избута делото. Само това оставаше — да припадне в
съдебната зала.
След всичко това какво може да каже Анди? Той пак не му вярва.
Но какво може да направи?
— Ако другата седмица не дойдеш на преглед, ще дойда аз —
заявява Анди, преди секретарката да го изпрати до изхода.
— Добре — отвръща той все така любезно. — По-другия
вторник. Дотогава делото ще свърши.
След като Анди си тръгва, той веднага започва да ликува, сякаш
е герой от приказка, който току-що е разгромил опасен враг. Но Анди,
разбира се, не е никакъв враг и той се държи нелепо, затова усещането
за победа е изместено от отчаяние. Все повече му се струва, че
животът е нещо, което му се случва, и той няма никаква роля в
създаването му. Никога не е бил в състояние да си представи какъв би
могъл да бъде животът му — дори като дете, дори когато е мечтаел за
други места, за друг живот, винаги е вярвал на всичко, което са му
казвали, докато са му обяснявали що за човек е и какво ще стане с
него. Ала приятелите му, Ана, Лушън, Харолд и Джулия: те са си
представили вместо него живота му. Видели са го като човек, за
какъвто той не се е смятал никога, разрешили са му да повярва във
възможности, които никога не биха му хрумнали. Той виждаше живота
си като аксиома на равенството, докато те го възприемаха като
поредната математическа задача, задача без име: Джуд = х и бяха
вложили в това „х“ величина, каквато брат Лука, възпитателите в дома,
доктор Трейлър никога не бяха влагали, никога не го бяха насърчавали
да влага и той. Иска му се да повярва в доказателствата им така, както
вярват те, иска му се да му покажат как са стигнали до такова решение.
Мисли си, че ако знае по какъв път са стигнали до доказателствата, ще
разбере и защо да живее нататък. Единственото, което му трябва, е
един отговор. Единственото, което му трябва, е да бъде убеден веднъж.

766
Не е наложително доказателството да е изискано, достатъчно е и да се
поддава на обяснение.
Делото влиза в съда. Той се представя добре. След като се
прибира в петък, отива с инвалидната количка в спалнята, ляга си.
Прекарва почивните дни в края на седмицата в сън, който е необичаен
и зловещ, не толкова сън, колкото плъзгане, безтегловно реене между
царствата на паметта и на въображението, унеса и будуването,
тревогата и надеждата. Мисли си, че това не е светът на сънищата, че е
нещо друго, и макар че в миговете, когато буден, осъзнава всичко —
вижда полилея горе, чаршафите наоколо, канапето с дамаска на
папратови листа, — не може да каже кое се е разиграло във виденията
му и кое — в действителността. Вижда как доближава до ръката си
бръснача и го забива в плътта, но отвътре излизат метални пружини,
пълнеж и росер и той си дава сметка, че е мутирал, че вече дори не е
човек, от което му олеква: все пак няма да му се налага да престъпва
обещанието, което е дал на Харолд, омагьосан е, вината му е изчезнала
ведно с човешката му същност.
„Истина ли е? — пита го гласецът, писклив и обнадежден. —
Наистина ли сега вече сме неодушевени?“
Но не може да отговори и самият той.
Отново и отново вижда брат Лука, доктор Трейлър. Откакто е
омаломощен, откакто е започнал да се отдалечава от самия себе си, ги
вижда все по-често и въпреки че Уилем и Малкълм са избледнели,
брат Лука и доктор Трейлър са си все така ярки. Той има чувството, че
миналото му е рак, който е трябвало да лекува отдавна, а не го е
направил. И сега брат Лука и доктор Трейлър са дали метастази, сега
вече са твърде големи и всепоглъщащи, за да бъдат отстранени. Сега,
появят ли се, не говорят, мълчат: стоят пред него, седят един до друг на
канапето в спалнята, гледат го втренчено и това е по-страшно,
отколкото ако говореха, защото той знае, че умуват какво да правят с
него, знае, че каквото и да решат, то ще е по-страшно, отколкото си
представя, по-страшно от онова, което му се е случвало дотогава. По
едно време ги вижда, че си шушукат, и знае, че говорят за него.
— Спрете — крещи им, — спрете, спрете! — Но те не му
обръщат внимание и той се опитва да стане и да ги отпрати, ала не
успява. — Уилем — чува се да вика, — защити ме, помогни ми,
накарай ги да си тръгнат, накарай ги да се махнат оттук.

767
 Но Уилем не се появява, той осъзнава, че е сам, и го обзема
страх, затова се скрива под завивката и замира под нея, убеден, че
времето се връща назад и ще го накарат да изживее наново живота си.
„Накрая ще се оправя — обещава си. — Трябва да помня, след
лошите години идват добри.“ Ала не може да го направи отново, не
може да изживее още веднъж онези петнайсет години, онези петнайсет
години на полуживот, оказал се толкова дълъг и толкова решаващ,
полуживот, предопределил какъв ще стане и какво ще направи.
Когато накрая се буди в понеделник сутрин напълно, знае, че е
прекрачил някакъв вододел. Знае, че е наблизо, че се движи от един
към друг свят. Причернява му на два пъти, докато се опитва просто да
седне в инвалидната количка. Губи съзнание по пътя към банята. Но
някак си остава невредим, някак си остава жив. Облича костюма и
ризата, които пак му висят, въпреки че преди месец ги е давал да ги
стеснят, пъха чуканите на краката си в протезите и слиза долу, за да се
срещне с господин Ахмед. В кантората всичко си е постарому.
Началото на новата година е, хората се връщат от почивка. По време на
заседанието на управителния съвет той се щипе по бедрото, за да не
задреме. Усеща как се държи по-хлабаво за облегалката.
Вечерта Санджай си тръгва рано, той също. Днес Харолд и
Джулия се местят да живеят в града и той е обещал да им иде на гости.
Не ги е виждал повече от месец и макар вече да не може да прецени
как точно изглежда, днес се е облякъл по-дебело — сложил си е
потник, риза, пуловер, жилетка, сако, палто, — за да не изглежда
толкова слаб. Портиерът в блока на Харолд му маха с ръка и той се
приближава, като внимава да не мига, за да не му се завие отново свят.
Пред входната им врата спира и се хваща за главата, за да се почувства
малко по-силен, после натиска ръчката на вратата, влиза вътре и не
може да повярва на очите си.
Там са всички: Харолд и Джулия, разбира се, но и Анди, Джей
Би, Ричард с Индия, Хенри Йънговците, Роудс, Елайджа, Санджай,
Ървинови, всички са насядали или са се закрепили на една или друга
мебел — като за снимка, и за миг него го дострашава, че ще прихне.
После се пита: дали сънувам? Дали съм буден? Спомня си как се е
видял като изтърбушен матрак и си мисли: още ли ме има? Още ли съм
в съзнание?

768
 — Господи — казва, когато накрая си връща дар словото. —
Какво, да го вземат мътните, е това?
— Точно каквото мислиш — чува да му казва Анди.
„Няма да остана на такова нещо“ — опитва се да каже, а не
може.
Не може да се помръдне. Не може да ги погледне: вместо това си
гледа ръцете — лявата, цялата в белези, дясната, която си е нормална,
— докато Анди говори над него. От седмици го държали под око —
Санджай броял дните в кантората, когато го е виждал да се храни,
Ричард пък влизал в апартамента, за да провери има ли в хладилника
нещо за ядене.
— Измерваме загубата на тегло в степени — чува той как Анди
обяснява. — Ако загубиш от едно до десет на сто от телесното си
тегло, това е първа степен. Ако загубиш от единайсет до двайсет на сто
— втора степен. При втора степен вече обсъждаме дали да те сложим
на системи. Знаеш го, Джуд, понеже ти се е случвало и преди. И само
като те гледам, мога да определя, че си втора степен — в най-добрия
случай.
Анди говори и говори, а на него му се струва, че е напът да се
разплаче, но вече не може да произведе и сълзи. Мисли си, че всичко
се е объркало, как така всичко се е объркало? Как така той е забравил
напълно какъв е бил, докато са били заедно с Уилем? Онзи човек
сякаш е загинал заедно с Уилем и не е останало друго, освен
първичното му ядро, човек, когото той никога не е харесвал, човек,
напълно неспособен да се вмести в живота, който той води, в живота,
който някак си е създал въпреки самия себе си.
Накрая вдига глава и вижда, че Харолд го гледа вторачено,
вижда, че Харолд всъщност плаче безмълвно и продължава да го гледа
и гледа.
— Харолд — подхваща той, въпреки че Анди още говори, —
освободи ме. Освободи ме от обещанието, което ти дадох. Не ме карай
да го правя и занапред. Не ме карай да продължавам нататък.
Но никой не го освобождава: нито Харолд, нито някой друг.
Вместо това го хващат и го отвеждат в болницата, а там, в болницата,
той започва да се съпротивлява. „Последната ми съпротива“ — мисли
си и се съпротивлява по-свирепо от всякога, както се е съпротивлявал
като малък в манастир, когато са му казвали, че се е превърнал в

769
чудовище, пищи и заплюва в лицето Харолд и Анди, изтръгва от
ръката си тръбичката на системата, мята се в леглото, опитва се да
издере по ръцете Ричард, докато накрая една от сестрите му забива с
ругатни иглата на спринцовката и му слага успокоително.
Буди се с китки, завързани за леглото, протезите ги няма, няма ги
и дрехите му, върху ключицата му е прихванато парче памук и той
знае, че под него има катетър. Все същото отново и отново — мисли
си, — все същото, все същото, все същото.
Този път обаче не е същото. Този път не му оставят избор. Този
път му слагат система, вкарват тръбичката в стомаха. Този път го карат
да се върне при доктор Ломан. Този път ще го държат под око по време
на хранене: Ричард ще го следи на закуска, Санджай — на обяд и ако е
останал в кантората, и на вечеря. Харолд ще го наблюдава в почивните
дни. Пускат го да ходи до тоалетната цял час след като е приключил да
се храни. В петък трябва да ходи задължително при Анди. В събота
трябва да се вижда задължително с Джей Би. В неделя — с Ричард.
Трябва да се вижда задължително с Харолд всеки път, когато Харолд
го поиска. Хванат ли го да пропуска хранене или сеанс при
психотерапевта, хванат ли го да изхвърля по един или друг начин
храната, пак ще го вкарат в болница и този път не за седмици, а за
месеци. Трябва да качи поне петнайсетина килограма и ще му
разрешат да спре едва след като задържи в продължение на половин
година това тегло.
Така той започва новия си живот, живот, в който е загърбил
унижението, загърбил е скръбта, загърбил е надеждата. Това е живот, в
който изтощените му приятели наблюдават с изтощени лица как той
яде омлет, сандвичи, салати. Седят срещу него и наблюдават как той
усуква около вилицата спагетите, как заорава с лъжицата из качамака,
как маха месото от костта. Гледат чинията му, купичката му и или
кимат — да, може да върви, — или клатят глава: „Не, Джуд, трябва да
ядеш повече“. В кантората той взима решения и хората ги изпълняват,
после обаче, в един следобед му носят в кабинета обяда и през
следващия половин час решенията му не значат нищо, защото
Санджай разполага с абсолютна власт и той трябва да му се подчинява
безусловно. Само с един есемес до Анди Санджай може да го прати в
болницата, където отново ще го вържат и ще го хранят насила. Всички
могат да го направят. Явно никой не се вълнува какво точно иска той.

770
 „Всички ли забравихте? — копнее той да ги попита. — Всички
ли го забравихте? Забравихте ли колко се нуждая от него? Забравихте
ли, че не знам как да съм жив без него? Кой може да ме научи? Кой
може да ми каже какво да правя сега?“
Първия път го пратиха при доктор Ломан с ултиматум, сега
отново го връщат при него с ултиматум. Той винаги се е държал с
доктор Ломан сърдечно и сдържано, сега обаче е настроен враждебно
и опърничаво.
— Не искам да съм тук — заявява, когато лекарят му казва, че се
радва да го види отново, и го пита какво иска да обсъдят. — И хич не
ме лъжете: изобщо не се радвате, че ме виждате, аз също не се радвам,
че съм тук. Само си губим времето — вашето и моето. Тук съм по
принуда.
— Не е наложително да обсъждаме защо сте тук, Джуд, в случай
че не искате — уточнява доктор Ломан. — За какво предпочитате да
поговорим?
— За нищо — тросва се той и настъпва мълчание.
— Разкажете ми за Харолд — подканва доктор Ломан и той
въздиша нетърпеливо.
— Няма нищо за разказване — отсича.
Ходи при доктор Ломан всеки понеделник и четвъртък. В
понеделник след сеанса се връща в кантората. Но в четвъртък го карат
да се вижда с Харолд и Джулия и с тях той също се държи ужасно
грубо: и не просто грубо, а гадно, злобно. Държи се по начин, който
изумява самия него, така, както не се е осмелявал да се държи никога
дотогава, дори като малък, по начин, заради който всеки друг би го
скъсал от бой. Но не и Харолд и Джулия. Те не го упрекват никога,
никога не се опитват да го превъзпитават.
— Отвратително е — заявява той онази вечер и изтиква
задушеното пиле, сготвено от Харолд. — Няма да го ям.
— Ще ти донеса нещо друго — бърза да каже Джулия и става от
стола. — Какво искаш, Джуд? Искаш ли сандвич? Яйца?
— Какво да е, само не това — отвръща той. — Това тук е с вкус
на кучешка храна.
Той обаче говори на Харолд, гледа го втренчено, предизвиква го
да трепне, да се прекърши. Сърцето му бие като обезумяло от
очакване: той вече си представя как Харолд скача от стола и го удря по

771
лицето. Вижда как Харолд рухва и се разплаква. Вижда как Харолд го
гони от къщата си.
— Махай се оттук, Джуд — ще му каже Харолд. — Махай се от
живота ни и не се връщай никога вече.
— Добре тогава — ще отговори той. — Добре, добре.
Притрябвали сте ми, Харолд. Притрябвали сте ми всичките.
Колко ще му олекне, ако научи, че в крайна сметка Харолд
всъщност не го е искал никога, че го е осиновил по приумица, че
постъпката му е безумна и вече му е втръснало от него.
Но Харолд не прави нищо такова, само го гледа.
— Джуд — казва накрая много тихо.
— Джуд, Джуд — имитира го той подигравателно, с писклив
като на сойка глас. — Джуд, Джуд.
Разгневен е, направо е побеснял: няма дума, с която да го изрази.
В жилите му съска омраза. Харолд иска от него да живее и сега
желанието на Харолд се изпълнява. Сега Харолд го вижда такъв,
какъвто е.
„Знаеш ли колко лошо мога да те нараня? — иде му да попита
Харолд. — Знаеш ли, че мога да ти кажа неща, които няма да забравиш
никога и няма никога да ми простиш? Знаеш ли, че е по силите ми?
Знаеш ли, че откакто ме познаваш, няма ден да не съм те лъгал? Знаеш
ли какъв всъщност съм? Знаеш ли с колко мъже съм преспал, какво
съм им позволявал да правят с мен, нещата, които са пъхали вътре в
мен, звуците, които съм издавал?“ Животът, единственото, което има,
не му принадлежи: той принадлежи на Харолд, който иска да го запази
жив, на бесовете, които дращят вътре в тялото му, висят от ребрата му,
пробиват с остри нокти белите му дробове. Принадлежи на брат Лука,
на доктор Трейлър. „За какво служи животът? — пита се той. — За
какво служи моят живот?“
„О — мисли си, — никога ли няма да забравя? Наистина ли съм
такъв след всичко, след всички тези години?“
Усеща, че от носа му е потекла кръв, и избутва стола.
— Тръгвам си — казва им точно когато Джулия влиза със
сандвич.
Вижда, че е изрязала коричките и е направила от филиите
триъгълници, както се поднасят на дете, и за миг се разколебава, още
малко и да ревне, после обаче се окопитва и пак гледа на кръв Харолд.

772
 — Не, не си тръгваш — отвръща Харолд, но не ядосано, а
решително. Изправя се, сочи го с пръст. — Ще стоиш тук и ще се
нахраниш.
— Няма пък — оповестява той. — Обади се на Анди, все ми е
тая. Пак ще се самоубия, Харолд, пак ще се самоубия, каквото и да
правиш, няма да успееш да ме спреш.
— Джуд — чува той как нашепва Джулия. — Джуд, моля те.
Харолд отива при него, като пътьом взима чинията от Джулия, а
той си мисли: почна се. Вдига брадичка, чака Харолд да го удари с
чинията по лицето, той обаче не го прави, само я оставя пред него.
— Яж — казва напрегнато. — Сега ще го изядеш това тук.
Най-неочаквано той си спомня деня, когато за пръв път е
получил пристъп, докато е бил у Харолд и Джулия. Джулия беше
отишла на пазар, Харолд беше горе, разпечатваше притеснително
сложна рецепта за суфле, което твърдеше, че щял да приготви. А той
лежеше в килера и се мъчеше да не рита от болка, заслушан как
Харолд слиза шумно по стълбите и отива в кухнята.
— Джуд! — провикна се Харолд, понеже не го видя, и колкото и
да се опитваше той да не шуми, все пак бе издал някакъв звук, а
Харолд отвори вратата и го намери.
По онова време познаваше Харолд от шест години, но винаги
внимаваше с него, страхуваше се и очакваше деня, когато Харолд ще
научи какъв всъщност е той.
— Съжалявам — опита се да каже на Харолд, но се чу само нещо
като трак.
— Джуд — уплаши се Харолд, — чуваш ли ме?
Той кимна, а Харолд също влезе в килера, като внимаваше да не
събори накамарените рула тоалетна хартия и бутилките миещи
препарати, после се наведе и положи предпазливо главата му в скута
си, а той си помисли за секунда, че е дошъл мигът, който е очаквал със
свито сърце още от самото начало, че ей сега Харолд ще смъкне ципа
на панталона си и той ще бъде принуден да направи каквото е правил
винаги. Но Харолд не си разкопча панталона, само го погали по
главата и след малко, докато се гърчеше и стенеше с тяло, сковано от
болка, от която ставите му бяха пламнали, той чу, че Харолд му пее.
Беше песен, която не бе чувал никога, ала веднага разбра, че е детска,
приспивна, а Харолд продължи да му пее, докато той съскаше, докато

773
се мяташе и тракаше със зъби, докато ту отваряше, ту затваряше в
юмрук лявата си ръка и стискаше с дясната гърлото на бутилка зехтин.
Лежеше там, отчаяно унизен, и осъзнаваше, че след тази случка
Харолд или ще се отчужди от него, или двамата ще се сближат още
повече. И тъй като не знаеше кое от двете ще последва, усети как се
изпълва с надежда — каквато не бе изпитвал никога дотогава и никога
след това, — че този пристъп няма да свърши никога, че песента на
Харолд няма да заглъхне никога, че на него няма да му се налага да
научава какво е станало после.
А сега той е много по-възрастен, Харолд е много по-възрастен,
Джулия е много по-възрастна, те са трима възрастни хора, а на него му
дават сандвич, предназначен за дете, и указание — яж! — също
предназначено за дете. „Възрастни сме, а пак станахме деца“ — мисли
си, после взима чинията и я мята към стената отсреща, където тя се
троши зрелищно на парчета. Той вижда, че сандвичът е бил със
запечено сирене, вижда как една от триъгълните филийки се удря в
стената и бялото сирене започва да се стича на лепкави буци.
„Ето сега — мисли си той замаян, когато Харолд тръгва отново
към него, — ето сега, сега, сега.“ Харолд вдига ръка, той чака да го
удари толкова силно, че тази вечер да приключи, той да се събуди в
собственото си легло и за малко да забрави този миг, да забрави какво е
направил.
Но вместо това усеща, че Харолд го прегръща, и се опитва да го
избута, Джулия обаче също го държи, надвесена над инвалидната
количка, и той е хванат като в капан между двамата.
— Оставете ме на мира — реве, ала силите го напускат,
омаломощен и гладен е. — Оставете ме на мира — опитва още веднъж,
ала думите са безформени и безполезни като ръцете, като краката му и
след малко той прекратява с опитите.
— Джуд — казва му тихо Харолд. — Клетият ми Джуд. Клетият
скъп Джуд.
Тук вече той се разплаква, защото никой, дори брат Лука, не го е
наричал „скъп“. Беше се случвало Уилем да опитва — скъпи,
опитваше се да го нарича Уилем, любими, — а той го караше да спре,
такива мили обръщения бяха за него нещо мръснишко, нещо
унизително и покварено.

774
 — Скъпи — повтаря още веднъж Харолд и на него му се иска
Харолд да спре, на него му се иска Харолд да не спира никога. —
Детето ми.
А той плаче и плаче, плаче за това какъв е бил, за това какъв е
могъл да бъде, за всяка стара обида, за всяко старо щастие, плаче от
срам и радост, че най-после може да е дете с всички прищевки,
желания и страхове на детето, плаче от привилегията да се държи
лошо и да му прощават, плаче от лукса да получава нежност и обич, да
му носят храна и да го карат да я яде, от това, че най-после, най-после
може да повярва в уверенията на един родител, от вярата, че за някого
е по-особен въпреки всичките си грешки и омраза, заради всичките си
грешки и омраза.
Всичко свършва с това, че накрая Джулия отива в кухнята и
прави друг сандвич, свършва с това, че той го изяжда, наистина гладен
за пръв път от месеци, свършва с това, че си ляга да спи в стаята за
гости, а Харолд и Джулия го целуват за лека нощ, свършва с това, че
той се пита дали времето наистина няма да се обърне и да потече
назад, така че този път да има още от самото начало за родители
Джулия и Харолд и да не се знае какъв ще бъде, да се знае само, че ще
бъде по-добър, ще бъде по-здрав, ще бъде по-сърдечен, че няма да
изпитва нуждата да се съпротивлява толкова настървено срещу
собствения си живот. Представя си, че е на петнайсет години и
връхлита на бегом в къщата в Кеймбридж с възгласите: „Мамо! Тате!“,
които не е изричал никога дотогава, и макар да няма представа защо е
толкова развълнуван в мечтата си (колкото и да е изучавал нормалните
деца, интересите и поведението им, знае съвсем малко конкретни
неща), разбира, че е щастлив. Облечен е може би във футболен екип и
е с голи ръце и крака, може би е довел със себе си приятелка,
момичето, с което излиза. Сигурно никога дотогава не е правил секс и
не пропуска възможност да пробва. Понякога ще се пита какъв ли ще
стане, когато порасне, но и през ум няма да му минава, че до него няма
да има човек, когото да обича, с когото да прави секс, и докато тича,
ще усеща под краката си меката като килим трева. Всички онези
часове, всички онези часове, които е пропилял, за да се самонаранява с
бръснача и после да крие раните, да се съпротивлява на спомените,
какво ли ще направи с всички тези часове? Ще бъде по-добър човек,
знае го. Ще обича повече.

775
 „Но сигурно — мисли си, — сигурно не е твърде късно.“
Сигурно може да се престори още веднъж и този последен пристъп на
преструвки ще промени всичко за него, ще го превърне в човека,
какъвто е могъл да стане. Сега е на петдесет и една години, стар е. Но
може би има още време. Може би не всичко е загубено.
Още си мисли за това в понеделник, когато отива при доктор
Ломан — извинява му се за ужасното си поведение предишната
седмица, а и седмиците преди нея.
И този път — за пръв път — наистина се опитва да разговаря с
доктор Ломан. Опитва се да отговори на въпросите му, и то честно.
Опитва се да започне да разказва история, която е разказвал само
веднъж досега. Но е много трудно не само защото едва намира сили да
отвори дума за нея, но и защото няма как да го направи, без да си
спомни Уилем и как последния път, когато я е разказвал, е бил с човек,
който го е видял както никой друг след Ана, с човек, успял да види
отвъд него, но и самия него в цялата му пълнота. Разстройва се, едва
си поема въздух и обръща рязко инвалидната количка — трябва да
качи още два-три килограма, за да може отново да използва протезите
и да върви с тях, — после се извинява и след като излиза от кабинета
на доктор Ломан, се отправя с количката по коридора към тоалетната,
където се заключва, диша дълбоко и прокарва длан по гърдите си — да
успокои сърцето си. И тук, в тоалетната, където е студено и тихо, играе
сам със себе си старата игра на „ако“: ако не бях тръгнал с брат Лука.
Ако не бях допуснал доктор Трейлър да ме отведе в дома си. Ако не
бях пуснал вътре Калеб. Ако бях слушал повече Ана.
Продължава тази игра, а обвиненията туптят и туптят в главата
му. После обаче си мисли и друго: ако не бях срещнал никога Уилем.
Ако не бях срещнал никога Харолд. Ако не бях срещнал никога
Джулия, Анди, Малкълм, Джей Би, Ричард, Лушън, мнозина други —
Роудс, Ситизън, Фейдра, Елайджа. Хенри Йънговците. Санджай. Най-
ужасните „ако“ се отнасят за хора. Най-прекрасните — също.
Накрая успява да се успокои и излиза с инвалидната количка от
тоалетната. Знае, може да си тръгне. Асансьорът е тук, може да прати
господин Ахмед да се качи да му вземе палтото.
Но не го прави. Вместо това поема в обратната посока и се
връща в кабинета, където доктор Ломан още седи на стола и го чака.
— Джуд — казва доктор Ломан. — Върнахте се.

776
Той си поема въздух.
— Да — изрича. — Реших да остана.

777
 VII
ЛИСПЕНАРД СТРИЙТ

778
 1

На втората годишнина от смъртта ти отидохме в Рим. Отчасти

беше съвпадение, но не само: той знаеше, знаехме го и ние, че ще се
наложи да се махне от града, да замине далеч от щат Ню Йорк.
Ървинови вероятно са чувствали същото, защото бяха насрочили
церемонията точно за тогава — за края на август, когато цяла Европа
се е изнесла някъде, въпреки това обаче ние се отправихме натам, към
този континент, останал без шумните си тълпи и местната фауна.
Церемонията беше в Американската академия, където Софи и
Малкълм бяха карали навремето специализация и където Ървинови
бяха отпуснали стипендия за млад архитект. Бяха помогнали в избора
на първия стипендиант, върлинеста, мило притеснителна млада
лондончанка, която правеше предимно временни съоръжения, сложни
на вид сгради от пръст, чимове и хартия, които с времето би трябвало
да се разпаднат, и обявиха учредяването на стипендията, към която
имаше и допълнителен награден фонд, имаше и прием, на който
говори Флора. Освен нас и съдружниците на Софи и Малкълм
присъстваха Ричард и Джей Би, които също бяха правили
специализации в Рим, а след церемонията отидохме в малък ресторант
наблизо, и двамата го харесваха от времето, когато бяха живели тук, и
Ричард ни показа кои от стените в сградата са се запазили от етруските
и кои — от римляните. Но колкото и уютно и задушевно да беше там,
всички избягвахме да говорим много, помня, че по едно време вдигнах
очи и видях, че никой не се храни, всички гледаме нанякъде — кой към
тавана, кой към чиниите, кой към другите — и мисли всеки своите
мисли, но както знаех, и същото като останалите.
На другия ден следобед Джулия легна да подремне, а ние
отидохме на разходка. Бяхме отседнали от другата страна на реката, на
хвърлей от Испанското стълбище, но помолихме да ни прекарат с
колата по моста в Трастевере, после тръгнахме по улички, толкова
тесни и тъмни, че приличаха на входове, и накрая излязохме на
площад, малък, китен, украсен единствено със слънчева светлина,
където седнахме на една каменна пейка. В другия й край се разположи

779
белобрад старец в ленен костюм, който ни кимна, ние също му
кимнахме.
Дълго мълчахме заедно, както седяхме в жегата, после старецът
най-неочаквано каза, че помнел площада, че навремето е бил тук
заедно с теб и само на две пресечки продавали страхотен сладолед.
— Да отида ли? — попита той и се усмихна.
— Мисля, че знаеш отговора — отвърнах и той стана.
— Връщам се ей сега — рече ми.
— Страчатела — казах му и той кимна.
— Знам — отговори.
Двамата с мъжа го изпратихме с поглед, после той ми се
усмихна, аз също се усмихнах. Видях, че всъщност не е чак толкова
стар, да беше най-много няколко години по-възрастен от мен. Но така
и не се възприемах (не се възприемам и досега) като стар. Говорех, все
едно осъзнавах, че съм на години, окайвах се за възрастта си. Но беше
колкото да се позабавляваме, колкото да накарам другите да се
чувстват млади.
— Lui e tuo figlio[1]? — попита мъжът и аз кимнах.
Винаги се изненадвах и се радвах, ако някой разпознаеше какви
сме, макар че двамата с него изобщо не си приличахме, въпреки това
си мислех — надявах се, — че нещо в нас, когато сме заедно, е по-
убедително доказателство за отношенията ни от чисто физическата
прилика.
— А! — възкликна мъжът и пак погледна към него малко преди
той да завие зад ъгъла и да се скрие. — Molto bello[2].
— Si[3] — отвърнах и изведнъж се натъжих.
Мъжът погледна лукаво и попита, по-скоро заяви:
— Tua moglie deve essere molto bella, no[4]?
После грейна в усмивка — да покаже, че се шегува, че е
комплимент, че и дори да не се откроявам с кой знае каква външност,
съм късметлия, задето имам за жена такава красавица, дарила ме с
такъв хубав син, и да не се обидя. Аз също се усмихнах.
— Красива е — потвърдих и той пак се усмихна, не беше
изненадан.
Вече си беше тръгнал — кимаше ми, докато вървеше и се
подпираше на бастуна, — когато той се върна с фунийка за мен и

780
кутийка сладолед за Джулия. Искаше ми се да е купил нещо и за себе
си, но той не си беше взел нищо.
— Не е зле да тръгваме — подкани, след което се запътихме към
хотела и вечерта той си легна рано, а на другия ден — деня, в който
загина ти — не го видяхме изобщо: беше ни оставил на рецепцията
бележка, че отива да се поразходи и ще се видим на следващия ден, че
се извинявал, затова цял ден ние също се разхождахме и макар да си
мислех, че има вероятност да го видим — Рим все пак не е чак толкова
голям, — не го срещнахме и вечерта, докато се готвехме да си лягаме,
си дадох сметка, че съм го търсил на всяка улица, във всяка тълпа.
На другия ден слязохме на закуска и го заварихме да чете
вестник, беше блед, но ни се усмихна, не го попитахме какво е правил
предишния ден, а и той не отвори дума за това. През деня просто се
разхождахме из града, тримата вървяхме неудобно на малка група —
тротоарите бяха прекалено тесни, затова се движехме в индийска
нишка и се редувахме кой да е отпред, — но обиколихме само познати
места, места, на които имаше много хора, места, които не навяваха
тайни спомени, не пазеха съкровени мигове. Недалеч от Виа Кондоти
Джулия се загледа във витрината на малко бижутерийно магазинче и
след като влязохме вътре, тримата направо го запълнихме, после един
по един подържахме обиците, които тя си бе харесала на витрината.
Бяха много нежни: от чисто злато, плътно, тежко, във формата на
птици с кръгли рубинчета за очи и златни клонки в клюновете, и той й
ги купи, а Джулия се притесни и се зарадва — никога не бе носила
много накити, — той обаче беше щастлив, че може да й ги подари, аз
пък бях щастлив, че е щастлив той, че тя също е щастлива. Вечерта се
срещнахме с Джей Би и Ричард за прощална вечеря, а на другата
сутрин се отправихме на север, към Флоренция, той пък щеше да се
прибере у дома.
— Ще се видим след пет дни — казах му и той кимна.
— Приятно прекарване — ни пожела. — Доскоро!
Махна ни с ръка, докато потегляхме с колата, обърнахме се на
седалките и също му махнахме. Надявах се така да му предам като с
телеграф каквото не можех да изрека: „Само да си посмял!“.
Предишната вечер, докато те двамата разговаряха с Джей Би, попитах
Ричард дали е удобно, докато ни няма, да ми съобщава какво става и
получих обещанието му да го прави. Той почти си беше върнал

781
теглото, с каквото искаше да го види Анди, но на два пъти — през май
и през юли — пак бе отслабнал и затова продължавахме да го държим
под око.
Понякога имах чувството, че отношенията ни се развиват на
обратно и вместо да се притеснявам за него по-малко, се притеснявах
повече, от година на година осъзнавах все по-ясно колко уязвим е той и
се съмнявах все повече доколко подготвен съм аз. След като Джейкъб
се роди, от месец на месец набирах увереност, сякаш колкото по-дълго
го имаше на този свят, толкова по-закотвен беше той в него, сякаш с
това, че беше жив, ставаше господар на живота. Самата представа
беше нелепа, разбира се, и това се доказа по най-ужасния начин. Но не
можех да спра, все си мислех, че животът привързва към себе си
живите. Въпреки това в един момент от живота му — ако трябва да
съм точен, след Калеб — имах усещането, че той е във въздушен
балон, който е привързан към земята с дълго усукано въже, но че от
година на година балонът опъва все повече и повече въжето, дърпа се,
мъчи се да се понесе към небето. А долу ние се опитваме всички
вкупом да издърпаме балона обратно на земята, обратно на сигурно
място. И така, вечно се страхувах за него, вечно се страхувах и от него.
Можеш ли да имаш истински отношения с човек, от когото се
страхуваш? Разбира се, че можеш. Но той пак ме плашеше, защото
именно той, а не аз беше силният: знаех, че ако посегне на живота си,
ако ме остави без него, все ще оцелея някак, знаех обаче и че това
оцеляване ще бъде жива мъка, знаех, че след това все ще търся
обяснения, все ще пресявам миналото и ще търся къде съм сбъркал.
Знаех, разбира се, и колко ще ми липсва, защото, макар и да имаше
обстоятелства, подготвящи ме за времето, когато той ще си отиде, така
и не свикнах, не можех да го преглътна.
Но когато се прибрахме, всичко си беше същото: господин
Ахмед ни посрещна на летището и ни откара в апартамента, при
портиера ни чакаха пазарски пликове с храна, за да не се налага да
ходим до магазина. На другия ден беше четвъртък, той дойде у нас да
вечеряме заедно и ни попита какво сме видели и правили, а ние му
разказахме. Вечерта, докато пълнехме миялната машина със съдовете,
той ми подаде една купа — да я сложа в машината, но тя се изплъзна
от пръстите му и се счупи на пода.

782
 — Ужас! — изкрещя той. — Извинявай, Харолд. Какъв глупак
съм, с две леви ръце.
Казахме му, че не се е случило кой знае какво, че всичко е наред,
но въпреки това той се разстрои много, толкова, че ръцете му се
разтрепериха и от носа му потече кръв.
— Всичко е наред, Джуд — повторих. — Случва се.
Но той поклати глава.
— Не — промълви, — всичко е заради мен. Оплесквам всичко.
До каквото и да се докосна, го съсипвам.
Двамата с Джулия се спогледахме над главата му, докато той
събираше парчетата — не знаехме какво да кажем и да направим, той
бе реагирал толкова остро на нещо съвсем дребно. Но през последните
месеци, след като той бе метнал чинията към другия край на стаята,
имаше още няколко случая, покрай които за пръв път през живота си с
него осъзнах колко силен е гневът му и колко му е трудно да се владее
ден след ден.
След първото избухване с чинията имаше второ, разиграло се
няколко седмици по-късно. Случи се в Къщата Фенер, където той не
беше ходил от месеци. Сутринта веднага след закуска двамата с
Джулия решихме да отидем до магазина и аз го потърсих, за да го
попитам какво иска. Беше в стаята си, вратата беше леко открехната и
когато го видях какво прави, кой знае защо, не го повиках, не се
отдалечих, застанах зад вратата и притихнал, го загледах. Вече бе
наместил едната протеза, слагаше си втората — никога не го бях
виждал без тях — и аз загледах как пъха чукана на левия си крак в
гнездото, как вдига ластичния чорап така, че да обхваща коляното и
бедрото, а после смъква крачола на панталона си. Както знаеш, в
долния си край тези протези приличат на ходила с пета и пръсти и аз
видях как той си обува чорапите, а после и обувките. След това си пое
въздух и се изправи, а аз загледах как прави една, сетне втора стъпка.
Но дори аз забелязвах, че нещо не е наред — протезите пак му бяха
големи, той пак бе много слаб, — и още преди да съм извикал, той
изгуби равновесие и се свлече на леглото, където остана да лежи за
миг.
После се пресегна и изтръгна и двата крака, първо единия, сетне
и другия — те още бяха с чорапите и обувките, — а на мен ми се
стори, че са истински, че той просто е откъснал част от себе си, и

783
зачаках едва ли не да рукне кръв. Вместо това обаче той грабна
запъхтян единия крак и започна да удря с него по леглото отново и
отново, и отново, после го запокити на пода и след като седна в края на
леглото, се хвана за лицето, подпря се с лакти на бедрата си и без да
издава и звук, се заклати напред-назад.
— Моля те — промълви, — моля те.
Но не каза нищо повече и аз за свой срам се изнизах, отидох в
спалнята, където седнах точно като него и зачаках — и аз не знам
какво.
През онези месеци често си мислех какво се опитвам да направя,
колко е трудно да държиш жив човек, който не иска да остане жив.
Първо прибягваш до логиката („Имаш толкова много неща, заради
които да живееш“), после до чувството за вина („Задължен си ми“),
сетне до гнева, заплахите, молбите („Стар човек съм, не ми го
причинявай“). Но след като той се съгласи, ти, който се молиш, нямаш
друг избор, освен да навлезеш в царството на самозаблудите, понеже
виждаш колко висока е за него цената, виждаш колко не му се иска да е
тук, виждаш, че самият акт на съществуване го изтощава, та се налага
да си повтаряш ден след ден: постъпвам правилно. Оставя ли го да
направи каквото е намислил, тръгвам срещу законите на природата,
срещу законите на любовта. Вкопчваш се в щастливите мигове, сочиш
ги като доказателство — „Виждаш ли? Ето защо си заслужава да
живееш. Ето защо го карам да опитва“, — въпреки че този единствен
миг няма как да компенсира всички други мигове, повечето мигове.
Мислиш, както си мислех навремето с Джейкъб, за какво е детето? За
да ми носи утеха ли? Или за да го утешавам аз? И ако едно дете вече не
може да бъде утешено, моя работа ли е да му дам разрешение да си
тръгне? После си мислиш отново: но това е отвратително. Не мога.
Та затова опитвах, разбира се. Опитвах и опитвах. Но усещах как
месец след месец той се отдалечава. Не толкова физически: през
ноември си беше върнал предишното тегло, най-малкото долната му
граница, и изглеждаше по-добре от всякога. Но бе по-мълчалив, много
по-мълчалив, той по принцип си беше мълчалив. Сега обаче говореше
съвсем малко и когато бяхме заедно, се случваше да забележа, че гледа
нещо, което не виждам, а после мърда съвсем леко глава, както конете
мърдат уши, и идва на себе си.

784
 Веднъж се срещнахме за вечерята ни в четвъртък и той имаше
синини по лицето и врата, само от едната страна, сякаш стоеше
надвечер край сграда и слънцето хвърляше сянка върху него. Петната
бяха тъмно, ръждивокафяви, като спечена кръв, и аз ахнах.
— Какво се е случило? — попитах.
— Паднах — отговори той лаконично. — Не се притеснявай —
допълни, но аз, разбира се, се притесних.
А когато го видях за втори път със синини, се опитах да го
прегърна.
— Кажи ми — подканих, а той се отскубна.
— Няма нищо за казване — отсече.
И досега не знам какво е станало: дали се беше наранил сам?
Или бе позволил на друг? Не знаех кое е по-страшно, не знаех какво да
правя.
Ти му липсваше. Липсваше ми и на мен. Липсваше на всички.
Мисля, че трябва да го знаеш — липсваше ми не защото с теб му беше
по-лесно, липсваше ми самият ти. Липсваше ми да гледам с какво
удоволствие вършиш нещата, които харесваш, било то да се храниш,
да гониш топка за тенис или да се мяташ в басейна. Липсваха ми
разговорите с теб, липсваше ми да наблюдавам как прекосяваш стаята,
как падаш на моравата, покосен от внуците на Лорънс, които ти се
хвърляха на гърба, а ти се преструваше, че не можеш да се измъкнеш
под тежестта им. (Същия ден най-малката внучка на Лорънс, която
направо си беше изгубила ума по теб, ти сплете гривна от жълтурчета,
ти й благодари и после я носи цял ден, а видеше ли я върху китката ти,
момиченцето хукваше и заравяше личице в гърба на баща си,
липсваше ми и това.) Но най-много ми липсваше да ви гледам заедно,
липсваше ми да те наблюдавам как го наблюдаваш, а той наблюдава
теб, липсваше ми да гледам колко внимателни сте един с друг, колко
безусловно и искрено го обичаше ти, липсваше ми да гледам как се
слушате напрегнато един друг. Картината, която Джей Би нарисува —
„Уилем слуша как Джуд му разказва нещо“, — бе толкова
правдоподобна, толкова изразителна: знаех какво става на платното
още преди да прочета заглавието.
И не си мисли, че след като си отиде, не е имало и щастливи
мигове, щастливи дни. Бяха по-малко, разбира се. Намираха се,
създаваха се по-трудно. Но ги имаше. След като се прибрахме от

785
Италия, аз започнах да водя семинар в Колумбийския университет,
предназначен и за студенти по право, и за хора от други специалности.
Курсът се казваше „Философията на закона, законът на философията“,
водехме го заедно с един мой стар приятел и на него обсъждахме
доколко справедливи са законите, доколко нравствена е правната
система и как понякога тя влиза в разрез с представите за нравственост
на нацията: „Дрейман“ 241. След толкова години! Следобед се виждах
с приятели. Джулия се записа на курс по рисуване. Сътрудничехме
като доброволци на неправителствена организация, която помагаше на
специалисти (лекари, юристи, преподаватели) от чужди страни (Судан,
Афганистан, Непал) да си намерят работа в своята област, пък било и
такава, която само смътно прилича на предишната: медицински сестри
ставаха санитарки, съдии ставаха помощник-нотариуси. Помогнах на
неколцина да кандидатстват право и срещнехме ли се, обсъждахме
какво учат и по какво се различава правото тук от онова, което
познават.
— Според мен трябва да се заемем заедно с нещо — казах му
онази есен (той още сътрудничеше на неправителствената
организация, която помагаше на доброволни начала на творци, когато
се включих и аз, и се оказа, че е по-вълнуващо, отколкото бях очаквал:
мислех, че ще заваря сбирщина некадърници, които се опитват да
живеят като творци, когато и на слепите е ясно, че това няма да се
случи никога, и макар че наистина се оказа така, усетих, че им се
възхищавам не по-малко от него за упорството, за сляпата безразсъдна
вяра. Това бяха хора, които никой и нищо не можеше да откаже от
живота, от твърденията, че той им принадлежи).
— С какво например? — попита той.
— Можеш да ме научиш да готвя — отвърнах и той ме погледна
с онази своя усмивка, която не е съвсем усмивка, развеселен, но не и
готов да го покаже. — Сериозно говоря. Да готвя наистина. Шест-
седем неща, които да имам в арсенала си.
Речено-сторено. В събота следобед, след като той приключеше в
кантората или с посещенията при Лушън и Ървинови, отивахме с
колата в Гарисън понякога сами, понякога с Ричард и Индия, друг път
с Джей Би или с някого от Хенри Йънговците и жените им и в неделя
готвехме. Оказа се, че основният препъникамък при мен били
припряността и че не търпя да ми е скучно. Отивах да видя нещо или

786
да почета и забравях да погледна ризотото, което ставаше на лепкава
пихтия, или да обърна морковите в локвичката зехтин, а когато се
върнех, те вече бяха загорели на дъното на тигана. (Готвенето явно се
свеждаше главно до това да проверяваш, да плакнеш, да наглеждаш, да
обръщаш, да наместваш: изисквания, които свързвах с грижите за
пеленачетата.) Както ми обясниха, другият препъникамък бил, че
вироглаво съм искал да прибягвам до нововъведения, което ти
гарантирало провал при печенето.
— Това, Харолд, е химия, а не философия — повтаряше ми той с
все същата едва загатната усмивка. — Няма как да измамиш строго
определените пропорции и да се надяваш да се получи нещо.
— Ами ако се получи по-добре — заявявах най-вече за да го
развеселя — на драго сърце се правех на глупак, стига да знаех, че ще
му стане приятно — и този път той се усмихна, наистина се усмихна.
— Няма да се получи по-добре — заяви.
Накрая обаче наистина се научих да готвя някои неща: научих се
да правя печено пиле, яйца на очи и печена камбала. Научих се да
правя морковен сладкиш и хляб с най-различни ядки, навремето
купувах същия от сладкарницата в Кеймбридж, където той работеше:
неговият беше невероятен и седмици наред печах самун след самун.
— Браво на теб, Харолд — похвали ме един ден, след като опита
от хляба. — Видя ли? Сега ще можеш да си готвиш сам и на сто
години.
— Как така ще си готвя сам? — попитах. — Хич не си прави
оглушки, ще ми готвиш ти.
А той ми се усмихна някак странно, тъжно и не каза нищо,
затова побързах да сменя темата, да не би да изрече нещо, което ще се
наложи да се правя, че не съм чул. Все гледах да намекна за бъдещето,
да правя планове за години напред, така че той да се чувства свързан с
тях и аз да го карам да спазва задълженията си. Но той внимаваше
много: не даваше никакви обещания.
— Хайде да се запишем двамата на уроци по музика! —
предложих му, макар и да не знаех какво точно имам предвид.
Той се подсмихна.
— Може — рече. — Разбира се. Ще го обсъдим.
Но повече не добави.

787
 След готварските уроци излизахме да се разходим. Когато бяхме
в къщата в провинцията, тръгвахме по пътеката, прокарана от
Малкълм: покрай мястото в гората, където навремето се бе наложило
да го подпра на едно дърво, докато той се гърчеше от болка, покрай
първата пейка, покрай втората, покрай третата. На втората винаги
сядахме да си починем. За разлика отпреди не му се налагаше да
почива, вървяхме бавно, затова и на мен не ми се налагаше. Но сякаш
това бе някаква церемония, винаги спирахме, защото оттук, нали
помниш, къщата отзад се виждаше най-добре. Малкълм бе отсякъл
някои от дърветата, така че на пейката седиш с лице точно към къщата,
а на задната веранда в къщата седиш с лице точно към пейката.
— Колко е красива къщата — казах както всеки път и пак както
всеки път се надявах да долови в гласа ми, че се гордея с него: заради
къщата, която е изградил, и заради живота, който е изградил вътре в
нея.
Около месец след като всички се прибрахме от Италия, седяхме
веднъж на тази пейка и той ми каза:
— Как мислиш, той беше ли щастлив с мен?
Изрече го съвсем тихо, дори помислих, че ми се е счуло, после
обаче той ме погледна и аз разбрах, че наистина ме е попитал.
— Разбира се — отвърнах. — Знам, че беше щастлив.
Той поклати глава.
— Имаше толкова много неща, които не направих — пророни
накрая.
Не знаех какво има предвид, но това не ме отказа.
— За каквото и да говориш, знам, че не е било важно — уверих
го. — Знам, че беше щастлив с теб. Казвал ми е. — Тогава той ме
погледна. — Знам го — повторих. — Знам го.
(Никога не си ми го казвал направо, но знам, че ще ми простиш,
сигурен съм. Знам, че си щял да поискаш да го кажа.)
Друг път ми рече:
— Доктор Ломан смята, че трябва да ти кажа някои неща.
— Какви неща? — попитах, като се постарах да не го поглеждам.
— Неща за това какво съм — отвърна той, после известно време
мълча. — Кой съм — поправи се сам.
— Е, ще бъде чудесно — заявих накрая. — Ще бъде чудесно да
науча повече за теб.

788
 Тогава той се усмихна.
— Звучи странно, нали? — попита. — „Повече за теб.“
Познаваме се от толкова години.
По време на тези разговори все ми се струваше, че може и да
няма един-единствен верен отговор, затова пък има един-единствен
неверен, след който той вече няма да каже нищо повече, затова все се
опитвах да изчисля какъв е този отговор, за да не го изричам никога.
— Така е — съгласих се. — Но когато става дума за теб, винаги
искам да знам повече.
Той ме погледна бързо, после извърна очи отново към къщата.
— Ами — подхвана. — Може и да опитам. Може да напиша
нещо.
— Ще бъде страхотно — уверих го. — Когато си готов.
— Може да отнеме известно време — уточни той.
— Няма страшно — казах. — Колкото трябва, ако ще, и да е
дълго.
Мина ми през ума, че ще бъде хубаво да мисли дълго: това
означаваше той да се опитва години наред да реши какво иска да каже
и колкото и трудни, колкото и мъчителни да бяха тези години, той поне
щеше да бъде жив. Ето какво ми мина през ума: че предпочитам да
страда и да е жив, отколкото мъртъв.
В крайна сметка обаче не му отне чак толкова много време. Беше
февруари, около година след нашата намеса. Ако задържеше теглото си
до май, щяхме да спрем да го държим под око и ако иска, той можеше
да прекрати посещенията си при доктор Ломан, макар и двамата с
Анди да бяхме на мнение, че е за предпочитане да продължи. Но вече
не ние щяхме да вземем решението. Онази неделя бяхме останали в
града и след готварския урок на Грийн стрийт (задушени аспержи и
ангинари) излязохме да се поразходим.
Беше мразовито, но нямаше вятър и тръгнахме на юг по „Грийн“
до „Чърч“, сетне продължихме нататък през Трайбека и Уолстрийт и
стигнахме почти до самия връх на острова, където застанахме и
загледахме реката с плискащата се сива вода. После се обърнахме и се
отправихме на север по същия път: от „Тринити“ към „Чърч“, от „Чърч“
към „Грийн“. През целия ден той бе притихнал и мълчалив, а аз
дърдорех като навит за един мъж на средна възраст, с когото се бях
запознал в Центъра за трудоустрояване, бежанец от Тибет, който бе

789
година-две по-голям от него, лекар, който кандидатстваше в
американските медицински университети.
— Достоен за възхищение — отбеляза той. — Трудно е да
започнеш отначало.
— Така е — съгласих се аз. — Но и ти, Джуд, си започвал
отначало. Ти също си достоен за възхищение. — Той ме погледна,
после се извърна. — Говоря сериозно — допълних.
Покрай това си спомних за онзи ден отпреди година — година и
нещо, когато го изписаха след опита за самоубийство от болницата и
той беше при нас в Труро. И тогава бяхме излезли на разходка.
— Посочи ми три неща, които правиш по-добре от всеки друг —
бях подканил, докато седяхме на пясъка и той издуваше бузи, после
издишваше с уморено пуфтене въздуха.
— Хайде да не е сега, Харолд — отговори ми.
— Кажи де — продължих да упорствам. — Три неща. Три неща,
които правиш по-добре от всеки друг, и после няма да те притеснявам.
— Той обаче мисли дълго, а пак не измисли нищо и когато чух
мълчанието му, започнах да изпадам в паника. — Тогава три неща,
които правиш добре — поправих се аз. — Три неща, които харесваш в
себе си. — Вече едва ли не го молех. — Каквото и да е — казах. —
Каквото и да е.
— Висок съм — отвърна той накрая. — При всички положения
по-висок от средното.
— Хубаво е да си висок — рекох, макар и да се бях надявал на
нещо друго, на нещо, което да е по-свързано с качествата. Но реших да
го приема за отговор: беше му отнело толкова време да посочи дори
това. — Още две.
Той обаче не се сети нищо. Виждах, че е все по-притеснен и
разстроен, и накрая изоставих темата.
Сега, докато вървяхме през Трайбека, той спомена доста
нехайно, че са му предложили да оглави юридическата кантора.
— Боже мой — казах, — страхотно, Джуд. Боже мой.
Поздравления.
Той кимна веднъж.
— Но аз няма да приема — уточни и аз останах да го гледам като
гръмнат.

790
 В края на краищата бе посветил на проклетия „Роузън Причард“
толкова часове, толкова години, а сега нямало да приеме? Той ме
погледна.
— Мислех, че ще се зарадваш — каза ми и аз поклатих глава.
— Не — отговорих. — Знам какво… какво удовлетворение
получаваш от работата си. Не искам да си помислиш, че не те
одобрявам, че не се гордея с теб. — Той не каза нищо. — Защо няма да
приемеш? — попитах го. — Ще се справиш блестящо. Роден си за
това.
Тогава той трепна — и аз не знам защо — и извърна поглед.
— Не — каза. — Не мисля, че ще се справя. При всички
положения, доколкото разбирам, решението не е било единодушно.
Пък и — допълни, после замълча. Бяхме спрели, сякаш говорът и
движението се изключваха взаимно, и постояхме известно време на
студа. — Пък и мисля до година — година и нещо да напусна
кантората — продължи той. Погледна ме, сякаш за да види как ще го
посрещна, после извърна очи нагоре, към небето. — Мислех да
попътувам — уточни, но гласът му беше глух и безрадостен, сякаш
изтръгнат от далечен живот, който той не желае особено. — Мога да
замина — изрече едва ли не на себе си. — Има места, които не е зле да
видя.
Не знаех какво да кажа. Гледах го дълго.
— Мога да дойда с теб — прошепнах, а той дойде на себе си и
ме погледна.
— Да — изрече толкова решително, че ми олекна. — Да, можеш
да дойдеш с мен. Или може да дойдете двамата и да се срещнем
някъде.
Тръгнахме отново.
— Не че искам да отлагам излишно втория ти етап като
пътешественик, тръгнал да обикаля света — казах аз, — но наистина
мисля, че не е зле да помислиш още малко за предложението на
„Роузън Причард“. Поработи още няколко години и после можеш да се
отправиш към Балеарските острови, към Мозамбик, където искаш. —
Знаех, че ако приеме да оглави кантората, няма да посегне на живота
си, беше отговорен човек, който не би зарязал работата недовършена.
— Чу ли? — подканих.
Тогава той се усмихна както преди — лъчезарно, красиво.

791
 — Чух, Харолд — отговори. — Обещавам да помисля още.
Вече бяхме само на няколко пресечки от нас и тогава си дадох
сметка, че наближаваме Лиспенард стрийт.
— О, боже — възкликнах, искаше ми се да се възползвам от
доброто ни настроение, да задържа и двамата на повърхността. — Ето
ни на мястото на всичките ми кошмари: най-ужасния апартамент на
света. — Той се засмя, после завихме рязко от „Чърч“ към Лиспенард
стрийт и след малко вече стояхме пред старата ви кооперация.
Подърдорих още малко колко е ужасно всичко тук, нарочно сгъстявах
краските — да е по-въздействено, за да го чуя да се смее и да ме
опровергава. — Вечно се притеснявах да не избухне пожар и вие
двамата да не загинете — казах. — Нощем сънувах как ми звънят да
ми съобщят, че са ви намерили и двамата, изгризани до смърт от
пълчища плъхове.
— Не беше чак толкова страшно, Харолд — усмихна се той. —
Всъщност имам скъпи спомени от това място.
После пак се вкиснахме — стояхме, гледахме втренчено сградата
и си мислехме за теб, за него, за всички години между този миг и
времето, когато съм се запознал с него и когато той беше млад, ужасно
млад, поредният студент, ужасно умен, с невероятно пъргав мозък, но
нищо повече, тогава и през ум не ми беше минавало, че ще ми стане
толкова скъп.
И тогава той каза — също се опитваше да ми оправи
настроението, и двамата се стараехме да си повдигнем един на друг
духа:
— Споменавал ли съм ти някога как скочихме от покрива върху
площадката на аварийното стълбище пред прозореца на спалнята?
— Моля? — възкликнах, наистина се поуплаших. — Не, не си.
Все щях да запомня такова нещо.
Но макар и да не ми беше минавало през ум, че ще ми стане
толкова скъп, знаех как ще си тръгне от мен: знаех въпреки всичките
си надежди, молби, намеци, заплахи и заклинания. И след пет месеца
— на дванайсети юни, ден, който не е свързан с някакви годишнини,
никакъв ден — той го направи. Телефонът ми иззвъня и въпреки че не
беше зловеща нощ, въпреки че преди това не се беше случило нищо,
което да го предвещава, знаех, знаех. Обаждаше се Джей Би, дишаше
странно, отривисто и запъхтяно и още преди да е казал и дума, вече

792
знаех. Той беше на петдесет и три, на петдесет и три без месец и
малко. Беше си вкарал в артерията въздух и беше предизвикал инсулт,
и макар и Анди да ми каза, че вероятно е починал бързо и
безболезнено, после погледнах в интернет и видях, че ме е излъгал:
такава смърт предполага да се е дупчил поне два пъти с игла, дебела
като човката на колибри, сигурно се е мъчил много.
Когато накрая отидох в апартамента му, беше подредено като в
аптека, всичко в кабинета му бе прибрано по папките, хладилникът
беше изпразнен и всичко — завещанието, писмата — бяха наслагани
по масата в трапезарията като картончета на сватба, на които са
написани имената. Ричард, Джей Би, Анди, всичките приятели, твои и
негови: всички бяхме там постоянно, обикаляхме из стаите и един
около друг, стъписани и нестъписани, изненадани, само че сме толкова
изненадани, смазани, сломени и най-вече безпомощни. Дали не сме
пропуснали нещо? Дали не сме могли да направим нещо по друг
начин? След опелото — което беше многолюдно, дойдоха неговите и
твоите приятели, родителите и семействата им, съкурсниците от
Юридическия факултет, клиентите му, хората от благотворителната
организация за подпомагане на творци, управата на кухнята,
огромното население на „Роузън Причард“ с неговите служители,
бивши и настоящи, включително Мередит, довела и Лушън, който бе
съвсем объркан (и колкото и да е жестоко, е жив и до ден-днешен, но е
в старчески дом в Кънектикът), приятелите ни, хора, които не
очаквахме: Кит с Емил и Филипа с Робин — Анди дойде разплакан
при мен и сподели, че според него всичко е започнало да се обърква за
него, когато Анди му е казал, че излиза в пенсия, и че цялата вина е
негова. Дори не знаех, че Анди се пенсионира — изобщо не ми беше
споменавал, — но се постарах да го утеша, казах, че няма никаква
вина, че винаги е бил добър към него и той винаги му се е доверявал.
— Пак добре, че го няма Уилем — казахме си един на друг. —
Пак добре, че Уилем го няма да види това.
Въпреки че и да беше тук, разбира се, дали и той нямаше да бъде
тук?
Но ако не мога да кажа, че не съм знаел как ще умре, мога да
кажа, че не съм знаел много неща — изобщо не съм ги знаел, в крайна
сметка не съм ги знаел. Не знаех, че след три години Анди ще почине
от инфаркт, а Ричард — след две години от рак на мозъка. Всички си

793
отидохте толкова млади: ти, Малкълм, той, Елайджа от инсулт на
шейсет, Ситизън, също на шейсет от пневмония. Накрая остана — и
остава — само Джей Би, на когото той завеща къщата в Гарисън,
виждаме се често с него там, в града, в Кеймбридж. Сега Джей Би си
има сериозен приятел, душа човек, казва се Томаш, специалист по
средновековно японско изкуство в „Сотбис“, когото харесваме много,
знам, че и вие двамата щяхте да го харесате. И макар че ми е мъчно за
самия себе си, за нас — разбира се, — най-често ми е най-мъчно за
Джей Би, осиротял без всички вас, оставен да изживее началото на
старостта сам-самичък, с нови приятели, естествено, но без повечето
приятели, които е познавал от дете. Най-малкото аз го познавам от
двайсет и две годишен, невинаги сме поддържали отношения, но и
двамата не броим пропуснатите години.
Сега Джей Би е на шейсет и една, аз съм на осемдесет и четири,
той е мъртъв от шест години, а ти — от девет. Последната изложба на
Джей Би бе озаглавена „Джуд, сам“ и се състоеше от петнайсет
картини само с него, с въображаеми мигове от времето, след като ти
загина, от онези близо три години, които той успя да изживее без теб.
Опитвал съм, но нямам сили да ги гледам: опитвам и опитвам, а не
мога.
Имаше и други неща, които не знаех. Той беше прав: дойдохме
да живеем в Ню Йорк единствено заради него и след като уредихме
завещанието му — негов изпълнител бе Ричард, но аз му помагах, —
се прибрахме в Кеймбридж, за да бъдем близо до хора, познавали ни от
толкова време. Доста се уморих да чистя и да подреждам — заедно с
Ричард, Джей Би и Анди прегледахме всичките му лични книжа (не
бяха много) и дрехи (направо ти се къса сърцето, като гледаш как
костюмите му стават все по-тесни и тесни), а също твоите дрехи,
прегледахме заедно и папките ти в Къщата Фенер, което ни отне доста
дни, защото все спирахме, за да поплачем, да възкликнем или да си
предадем снимка, която никой от нас не бе виждал дотогава, — но след
като се прибрахме, след като се върнахме в Кеймбридж, вече по
инерция се запретнахме да подреждаме — една събота седнах да чистя
библиотеките, амбициозно начинание, от което бързо се отегчих, и
тъкмо бях започнал да губя интерес, когато намерих, пъхнати между
две книги, два плика с имената ни, написани с неговия почерк, отворих
с разтуптяно сърце моя, видях името си — „Скъпи Харолд“ — и

794
прочетох писмото му отпреди години, от деня на осиновяването, след
което се разплаках, разхлипах се истински, после сложих и диска в
компютъра и чух гласа му, толкова красив, че да ти се доплаче, а аз си
поплаках, защото беше неговият. След това Джулия се прибра, завари
ме така, прочете и своето писмо и отново се разплакахме, вече заедно.
Едва няколко седмици по-късно намерих сили да отворя
писмото, което ни беше оставил на масата. Дотогава не бях в
състояние, не бях сигурен, че съм в състояние и сега. Но го направих.
Беше дълго осем страници, бе написано на машина и бе изповед: за
брат Лука, за доктор Трейлър и какво му се е случило. Отне ни няколко
дни да го прочетем, защото, макар и кратко, то бе и безкрайно и
трябваше да оставяме страниците и да се отдалечаваме, а после да се
насърчаваме взаимно — „Готов ли си? Готова ли си?“, — за да седнем
отново и да прочетем още малко.
„Съжалявам — бе написал той. — Много ви моля, простете ми.
Изобщо не съм искал да ви мамя.“
И досега не знам какво да кажа, и досега нямам сили да мисля за
него. Всички онези отговори, които исках да получа на въпросите кой е
той и защо, сега само ме терзаят. Нямам сили да си мисля как той умря
толкова сам, още по-непоносимо ми е да си мисля как е смятал, че ни
дължи извинение, как е издъхнал, все така вироглаво убеден в нещата,
които му бяха втълпили за самия него — след теб, след мен, след
всички нас, които го обичахме, — та затова ми се струва, че в крайна
сметка съм се провалил в живота, провалил съм се в единственото,
което е било от значение. Именно в такива мигове ти говоря най-често,
слизам късно вечерта долу и заставам пред „Уилем слуша как Джуд му
разказва нещо“, която сега е окачена над масата в трапезарията.
— Уилем — питам те, — и ти ли се чувстваш като мен? Как
мислиш, бил ли е щастлив с мен?
Защото той заслужаваше да е щастлив. Никой от нас няма
гаранции, че ще бъде щастлив, но той го заслужаваше. Ти обаче само
се усмихваш — не на мен, а на нещо отзад, — и никога нямаш отговор.
Пак в такива мигове ми се приисква да вярвам в някакъв живот след
живота, приисква ми се да вярвам, че в друга вселена, може би на
някоя малка червена планета, където вместо с крака сме с опашки и се
поклащаме като тюлени през атмосферата, където самият въздух е
храна, състояща се от трилиони молекули белтъчини и захар и е

795
достатъчно да отворим уста и да вдишаме от въздуха, за да сме живи и
здрави, вие двамата може би сте заедно и се носите през атмосферата.
Или той може би е още по-близо: може би е сивата котка, която
напоследък седи пред съседите и мърка всеки път, щом протегна ръка,
може би е новото кученце, което виждам да дърпа края на каишката на
съседката, може би е невръстното дете, което преди няколко месеца
видях да бяга по площада и да пищи от радост, а родителите му да
подтичват след него, може би е цветчето, внезапно разцъфтяло на
рододендрона, който мислех за отдавна изсъхнал, може би е онзи
облак, онази вълна, онзи дъжд, онази мъгла. Не е само заради това че е
умрял, не е само заради това как е починал, но и заради онова, в което
е вярвал, преди да почине. Затова се стремя да съм добър с всичко,
което виждам, и във всичко, което виждам, виждам него.
Ала онзи път на Лиспенард стрийт не знаех много от тези неща.
Тогава просто стояхме и гледахме нагоре към сградата от червени
тухли, аз се преструвах, че никога не ми се е налагало да се страхувам
за него, а той ме оставяше да се преструвам: че всички опасни неща,
които е могъл да направи, всички начини, по които е могъл да ми
разбие сърцето, са останали в миналото, превърнали са се в истории,
които си разказваме, че времето зад нас е страшно, а времето пред нас
— не.
— Скочил си от покрива ли? — повторих аз. — Защо, да го
вземат мътните, си направил такова нещо.
— Историята си я бива — отвърна той. Дори ми се усмихна. —
Чакай да ти я разкажа.
— Хайде — рекох аз.
И тогава той ми я разказа.

[1] Син ли ти е (итал.). — Б.пр. ↑

[2] Голям красавец (итал.). — Б.пр. ↑
[3] Да (итал.). — Б.пр. ↑
[4] Жена ти сигурно е много красива, нали (итал.). — Б.пр. ↑

796
 БЛАГОДАРНОСТИ

За техните познания в архитектурата, правото, медицината и

киното огромна благодарност на Матю Байото, Джанет Нежад Банд,
Стив Блац, Карън Чироне, Майкъл Гун, Питър Костънт, Сам Леви,
Дърмот Линч и Бари Тух. Особена признателност към Дъглас Икли за
ерудицията и търпението и към Присила Икли, Дру Лий, Аймиър
Линч, Сет Мнукин, Ръсел Перо, Уитни Робинсън, Мерисю Ручи и
Роналд и Сюзан Янагихара за неотклонната им подкрепа.
Най-сърдечна благодарност към блестящия Майкъл Дайкс
Горчивия, Кейт Максуел и Кая Перина, внесли в живота ми радост, и
към Кери Лауърман, внесъл в него утеха. Отдавна смятам, че Йоси
Майлоу, Ивън Смоук, Стивън Морисън и Крис Ъптон са пример за
подражание в това как да се държиш в белязани от любов отношения,
ценя ги и им се възхищавам по много причини.
Признателна съм на верния и предан Гери Хауард и на
неподражаемия Рави Миршандани, които се посветиха толкова щедро
и себеотрицателно на живота на тази книга, на Андрю Кид за неговата
вяра и на Ана Стайн О’Съливан за нейното великодушие,
самообладание и постоянство. Благодаря и на всички, помогнали ми
тази книга да се появи на бял свят, особено на Лекси Блум, Алекс Хойт,
Джереми Медина, Бил Томас и наследниците на Питър Худжар.
Накрая и най-важно: никога нямаше не само да напиша, но и да
замисля тази книга без разговорите — и добротата, състраданието,
великодушието, милото отношение и мъдростта — с Джаред Холт,
първия ми и любим читател, таен пазител и Пътеводна звезда.
Изпълненото му с обич приятелство е най-големият дар в съзнателния
ми живот.

797
Издание:
Автор: Ханя Янагихара
Заглавие: Малък живот
Преводач: Емилия Л. Масларова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателство „Лабиринт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Симолини 94“
Излязла от печат: 15.06.2018
Редактор: Слава Александрова
Художник: Живко Петров
Коректор: Мила Томанова
ISBN: 978-619-7055-45-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16393

798
 ЗАСЛУГИ

Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на Моята

библиотека и нейните всеотдайни помощници.

http://chitanka.info

Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята

библиотека. Посетете работното ателие, за да научите повече.

799