Бяс и шап по
дивеча
 Бяс
 Бесът (на латински): Rabies, Lyssa, е остра заразна
болест, която засяга бозайниците и човека.. Протича с
тежки нервни смущения, проявяващи се с
възбуда, парези и парализи. Ако до няколко часа след
ухапването заразеният не се ваксинира с противобясна
ваксина по строго определена схема, настъпва
мъчителна смърт.
Основният причинител на заболяването е Rabies virus,
притежаващ едноверижна РНК. Вирус, който впоследствие
води до енцефалит (възпаление на главния мозък).
Вирусът е невротропен, т.е. локализира се в клетките
на главния и гръбначния мозък, където образува
специфичните за него телца на Бабеш-Негри.
Потенциални вектори на заболяването и резервоар на
вируса се явяват дивите месоядни животни,  
Разпространение

 Към настоящия момент бесът е широко

разпространен в Северна България и доста по-
ограничен в Южна България. Годишно у нас се
регистрират между 10 и 20 случая на убити
животни, болни от бяс, като в някои години са
възможни и пикове на заболяването. Те са както
при диви (лисици,чакали и диви котки), така и при
домашни животни, имали контакт с природата и
вероятно ухапани от болни диви животни. Най-
често това са кучетата и в по-малка степен котките.
Дълго време заболяването практически отсъства в
Южна България, а Стара планина е смятана за
естествена преграда за преминаването на болни
животни от север на юг.
Епизоотология

 Заразяването с бяс става по няколко начина.

Предаването на вируса към здрав организъм става
най-често при директно ухапване от болно животно,
по-рядко се наблюдава при попадане на слюнка от
болно животно върху открита рана. При котката
заразяване става и при одраскване (чиито нокти са
били олигавени). Установени са също и случаи на
заразяване поалиментарен (отделя се
с млякото при сукалчетата), аерогенен(при прилепи
в пещерите и при лисици в дупките, в които
живеят),трансплацентарен (заразяване на плода
през плацентата) и контактен начин. Има и случаи
на заразяване през видимо здрава кожа и лигавица.
 Възприемчивост
 От заразяване с бяс са възприемчиви всички бозайници,
включително и човекът.. Човекът, гризачите и тревопасните
животни се заразяват от ухапване от бесни хищници. Те обаче
доста по-рядко предават заразата към друго животно, при което
се прекъсва веригата на заболяването и обуславя
т.нар. „затворен бяс“. Изследванията показват, че от бяс
боледуват и птиците, но те са много по-слабо възприемчиви.
Установено е, че за заразяването на една птица е необходимо
десетки пъти повече вирус отколкото за заразяването
на бозайник.  Най-чувствителни към него
са лисицата, вълка, чакала, невестулката и полската мишка. На
по-ниско ниво по чувствителност са домашната
котка, заека, риса и мангустата. Средно висока е
чувствителността на човека, а също и
на кучето, говеда, овце, кози, катерицата и пора. Степента на
охраненост, възрастта и пола нямат никакво отношение към
възприемчивостта на животните към заболяването.
Горски (дивечов,
природен) бяс
 Името „горски бяс“ е дадено условно и характеризира
еволюционно възникнала и утвърдила се циркулация на
вируса сред живеещите в дивата природа хищници.  При
върлуващия природен бяс в Европа основен резервоар на
вируса е червената лисица, а както се вижда от данните по-
горе и енотовидното куче в Литва, Латвия, Естония и
отчасти Полша, ичакала в България. Природните огнища на
беса се характеризират и с благоприятни условия за живот
и размножаване на разпространителите на вируса.
Естествено е в тези природни огнища във веригата да се
въвличат и други видове животни, с които лисиците могат
да осъществят контакт.Такива са
язовци, невестулки, порове, гризач. Контактът на лисиците
може да бъде и с домашни животни - говеда, овце, кози,
коне, кучета, котки. Причината за това е начинът им на
живот и търсенето на храна в близост до населени места.
Епидемиология
 Човекът е топлокръвен бозайник и всичките принципи на
възприемчивост и предаване на инфекцията при
животните са типични и за него. Важно е да се
отбележи, че заболяването е зооантропоноза.
Предаването на инфекцията става от животно на човек.
Макар и обратната връзка да е теоретично възможна, тя
почти е напълно изключена.  Болните от бяс котки по-
често издебват и атакуват хора и домашни животни,
отколкото кучетата. Предполага се, че това е свързано
най-вече с темперамента и видовите характеристики на
животното. Кучето е също един от векторите, пренасящи
бяс към човека.
Патогенеза
 Входна врата за вируса е най-често рана. На това
място обаче вирусът не се намножава, след
известно време бързо намалява, а до 24 часа след
ухапването напълно изчезва. Вирусът се фиксира
по нервни окончания и по нервните клетки се
придвижва със скорост около 7 см на ден
към централната нервна система (ЦНС). Скоростта
на придвижване зависи от няколко фактора, един
от които е мястото на внедряване. То може да бъде
с различна степен на инервация и отдалеченост
от главния и гръбначен мозък. Достигайки в ЦНС,
вирусът се локализира в малкия и продълговатия
мозък и кората на главния мозък. 
Клинични признаци

  Характерен признак при това заболяване е

парализата на глътката, при което отделяната от
слюнчените жлези слюнка не може да се преглътне
и се отделя през устата чрез обилно
слюнкоотделяне. Накрая се засяга и дихателната
мускулатура, като това довежда до спиране
на дишането и смърт. Инкубационния период на
беса е с различна продължителност. Той варира
между 7 до 90 дена, а при прилепите достига и 100
дена. Клиничните прояви на заболяването при
отделните покосени видове е сходна, но най-
типичните признаци се демонстрират от кучето. В
зависимост от проявата им се наблюдават три
форми - тих, буен и атипичен бяс.
 Буен бяс. Това е най-често срещаната форма на болестта.
Протичането ѝ се характеризира в последователно
преминаване през три стадия:
- Начален стадий (Stadium prodromorum) -
продължителността му е в рамките на половин до три дена.
- Възбуден стадий (Stadium exitationis). Продължителността
на този стадий е 3-4 дена. 
- Паралитичен стадий (Stadium paraliticum). Той е с
продължителност около 1 -3 дни.

 Тих бяс. При него стадият на възбуда липсва или е слабо

изразен. Смъртта настъпва бързо - за 2-4 дни от началото на
проява на клиничните признаци.

 Атипичен бяс. Тази форма се развива много рядко. Протича

без проява на възбуда и агресия, а често дори и без парализи.
Диагноза

 Диагнозата се поставя
въз основа
на анамнезата и
характерната клиника.
Това обаче не е
достатъчно за
поставянето ѝ. Най-
сигурен е резултатът
при лабораторно
изследване.
Лечение

 Веднага след ухапването е

задължително раните да се третират, за да
се предотврати развитието на инфекцията.
Преди всичко трябва да се остави да изтече
свободно кръвта през раната, а след това
да се промие с дезинфектант. Веднага след
това ухапания човек или животно се
подлагат на слединфекциозна ваксинация,
но тя трябва да започне не по-късно от 4-5
дена след ухапването.
Шап
 Шап (на латински: Aphtae epizooticae, се нарича вирусно
заболяване по чифтокопитните животни, което се
причинява РНК вирус от семейство Picornaviridae. Протича
остро с треска и екзантеми по лигавиците на
храносмилателната система, кожата на вимето и
междукопитната цепка. Вирусът се характеризира с
изключителна контагиозност. Заболяването е зооантропоноза. 
Разпространение

 У нас болестта е внасяна много пъти от

съседните страни, но бързо е ограничавана
и ликвидирана.  първично огнище на шап в
близост до Кости при отстреляно диво
прасе и вторични огнища при домашните
животни в Кости, Резово и Граматиково. И в
трите случая се касае за вирус пренесен с
животни или замърсен фураж от Турция. 
Етиология

 Вирусът има сферична форма, икосаедрална

симетрия с 60 капсомера и големина от 22 -30 nm.
Геномът му съдържа едноверижна РНК (+) верига.
Известни са 7 антигенни типа вируси, които
предизвикват еднаква клинична картина: O, A,
C, SAT-1, SAT-2, SAT-3 и Asia-1.
Възприемчивост и
имунитет
 При естествени условия са възприемчиви
чифтокопитните животни. Отделните видове са
различно чувствителни към заразяване от вируса на
шапа. Най-възприемчиви са говедата, следвани от
свинете, овцете, биволите и козите. Дивите
чифтокопитни са по-слабо възприемчиви. Примитивните
породи домашни животни преболедуват по-леко. Най-
възприемчиви са младите животни.
 Човекът е възприемчив в ограничена степен. Най-
чувствителни са деца, които консумират
заразено мляко.
 След преболедуване се изгражда строго
типовоспецифичен имунитет с продължителност до
година и половина.
Епизоотология

 Източник на инфекцията са болни животни,

които отделят вируса със слюнка,
мляко, изпражнения и урина. Отделянето му
започва още в края на инкубационния
период и продължава до 6-ти ден при
свинята и 11-ти при говедото. Млякото
съдържа вирус най-дълго време. Най-малко
количество вируси се отделят с урината и
изпражненията.
Патогенеза

 Вирусът прониква по алиментарен път и на мястото

на входната врата (търбуха при преживните и
назофаринкса при хората, по-рядко през кожата и
дихателните пътища) се образува първична афта -
мехурче изпълнено със серозна течност. След това
се наблюдава генерализация на инфекцията с
повишаване на телесната температура и поява на
вторични афти със специфична локализация. При
локализация в мускулатурата вирусът може да
предизвика дегенеративни проблеми в сърцето.
Бременните животни абортират, а новородените
развиват виремия със силно увреждане на сърцето
и умират за около денонощие.
Клинични признаци

 Инкубационният период е от 2 до 7 дни. При

животните протича почти винаги остро с някои
различия в зависимост от вида. При овцете и
козите се наблюдава и бързо оздравяване, а
биволите прекарват болестта подостро и даже
скрито. Бозаещите малки боледуват свръхостро и
много от тях умират.
Диагноза

 Патологоанатомични изменения - при

животните се откриват изменения при
злокачествената форма. В сърцето се
откриват сиво-жълти до сиво-бели огнища.
Най-често те се откриват по стената на
лявата камера. Придава се пъстър вид на
сърдечния мускул (тигрово сърце). При
бозаещите се наблюдават кръвоизливи,
отоци и силна дегенерация на сърцето.