Атрибутивна грешка

 Атрибуция- причинност,приписване, понятие, свързано с обяснение на това, което човек възприема. Установено е,

че хората са склонни да оценяват „по подразбиране“. Това, което прави даден човек, зависи повече от личностните му

качества, отколкото от някакви други, външни сили, които действат върху него в момента. Човек прави каузално

обяснение ( чрез търсене на причинно-следствени връзки) на това, което вижда и чува. Като мислещо същество човек не

само възприема, а и анализира възприеманото.

 Атрибутивната теория, създадена от Х.Кели дава набор от идеи и правила за начина, по който човек разбира причините

за собственото си поведение и това на другите хора и го обосновава. В основата е атрибутивния процес. Той започва със

социално събитие в което личността приема определена форма на поведенческа активност и обяснението за нея се

свързва с характеристиките на личността или тези на другите хора. Всяка атрибутивна ситуация има:

Актьор (А) - Действие – Ситуация (S)

Типовете причини (каузални локуси) от които се избира оценката :
 Нещо по отношение на актьора - А-атрибуция;
 Нещо по отношение на ситуация - S-атрибуция;
 Нещо по отношение на актьора във връзка със ситуацията. За да има атрибутиране е необходимо да има и двете (A-S
атрибуция)
 Херолд Кели е създател на атрибутивната теория (1967) според която хората обясняват поведението на другите

чрез външни събития или личностни фактори (атрибуции), интерпретират събитията и тези интерпретации са свързани с тяхното
последващо поведение. Авторът определя два основни типа атрибуции: вътрешни и външни. При вътрешната атрибуция, причината за
дадено поведение се търси в личността на индивида, неговите нагласи, черти на характера или личностна диспозиция. Когато е
направена външна атрибуция, причината за дадено поведение се търси в ситуацията, в която се наблюдава поведението (наличие на
препятствия, отношение на околните, лошо време). Тези два типа атрибуции водят до много различни възприятия за индивида и
поведението му.

Съществува и самоатрибуция – когато личността разглежда собствените си атрибуции.

При обяснението си хората се ориентират и ръководят от три критерия:

 Консенсус – степента с която наблюдаваното поведение е сходно с това на останалите хора в подобни ситуации и тази, която е
възприемана в момента ( всички викат и той вика, независимо, че това не е характерно за него);

 Отличителност – степента в която един човек се държи по един и същи начин в различни ситуации (във всички ситуации крещи,
обижда или работи бавно);

 Последователност – степента в която един човек се държи по един и същи начин всеки път, когато възникне една и съща ситуация
(всеки месец изпраща пари на баба си)

 Хората са склонни да обяснят поведението на другите, чрез техните личностни характеристики, когато ситуацията е зависима от тях.
 Фрид Хайдър и „психологията на здравия разум“

Фриц Хайдер е австрийски психолог, чиято работа е свързана с гещалт школата. През 1958 г. публикува „Психология на
междуличностните отношения“, която систематизира и разширява неговото създаване на теорията за когнитивния баланс и
атрибутивната теория. Той приема двата вида атрибуция: вътрешна и външна, но допълва факта, че човек прави грешки при тълкуване
не само на своето поведение, но и това на другите хора.

Според него "нашите възприятия за причинно-следствената връзка често са изкривени от нашите нужди и определени когнитивни
отклонения".
 Теорията за когнитивния (структурен) баланс е една от теориите за когнитивното съответствие. Тя е мотивационна
теория за промяната в нагласите, предложена от Фриц Хайдер, която разкрива наличието на постоянен мотив, който
движи напред възприемащия към търсене на психологически баланс. Теорията разгледа когнитивната балансираност
у човека при възприемането на друг човек и построяването на отношение към този човек и към общите за тях обекти.

Например:Човек, който харесва Друг човек може да бъде балансиран от същата валентна нагласа от него.

Символично Ч (+) > Д и Ч < (+) Д води до психологически баланс (когато и двамата се харесат )

 Когато се възприема трети човек ( когнитивен триъгълник) Ако човек Ч харесва обекта Х, но не харесва другия човек
Д, какво ще почувства Ч, ако разбере че Д е създала Х? Това се описва по следния начин:
Ч (+) > Х
Ч (-) > Д
Д (+) > Х

Умножяването на знаците показва, че човек усеща дисбаланс в тези взаимоотношения и затова е мотивиран да го
поправи. Човекът може да направи следното

 Да реши, че Д не е толкова лош все пак,

 Да реши, че Х не е толкова добър, колкото си е мислил преди или

 Да заключи, че Д не е бил истински пред Х

 Теория за когнитивния дисонанс на Леон Фестингер
Причините за когнитивния дисонанс могат да бъдат логически несъвместими
неща, културни обичаи, противопоставяне на мнението на човек на
общественото мнение и болезнено минало преживяване.
Теорията на Леон Фестингер се потвърждава от експерименти и изследвания на мозъчната
дейност, проведени с томограф. По време на експеримента на изследваия са създадени
условията за най-простия когнитивен дисонанс (показва се парче плат в червено и се
нарича с друг цвят) Сканира се мозъчната активност върху томограф. Резултатите от
томографията показват, че в случай на вътрешен конфликт се активира цингуларната кора
на мозъка, която е отговорна за мониторинг на определени дейности, идентифициране на
грешки, наблюдение на конфликти и превключване на вниманието.

При усложнение на експерименталните условия се доказва, колкото по-малко извинения

даден човек намери за своето действие, толкова повече стрес той изпитва и толкова
повече се вълнува тази област на мозъка. Доказва, че
 ако човек преживее психически дискомфорт, изпитван в определена ситуация, ще
избегне подобни ситуации в бъдеще;
 човек, който изпитва психологически дискомфорт по всякакъв начин се стреми да го
намали
 Когнитивният дисонанс възниква всеки път, когато възникне необходимост да се направи избор или да се изрази мнение.

 Понятието "Когнитивен дисонанс„е съчетание от две латински думи - „cognitio“, което означава „познание“ и „dissonanita“, което
означава „липса на хармония“. То е специално състояние, при което човек изпитва психически дискомфорт, причинен от сблъсъка на
конфликтни вярвания, идеи в съзнанието му като реакции на някакъв феномен или предмет.

 Когнитивният дисонанс, в зависимост от ситуацията, има тенденция да става по-силен или по-слаб. Например, в ситуация, когато човек
помага на човек, който не се нуждае от него, степента на дисонанс е минимална, но ако човекът разбере, че трябва спешно да започне
важна работа, но се занимава с нещо друго, степента е по-висока.

 Интензивността на състоянието на дисонанс пряко зависи от важността на избора, пред който е изправен човек. Всеки факт на дисонанс
обаче мотивира човека към неговото отстраняване или намаляване. Има няколко начина да се направи това:

 Промяна на тактиката си;

 Промяна на своите убеждения;

 Критично оценяване на новата информация,

 Отричане на отговорността;

 Промяна и въвеждане на нова когниция;

 Търсене на социална поддръжка

 Идеи

 „Хората несъзнателно се стремят към вътрешна хармония, баланс между личните поведенчески мотиви и
информацията, получена отвън“. Слуховете оправдават страха от заплахата да се обясни собственото
ирационално състояние.

 хората трябва да поддържат последователност между мисли, чувства и поведение.

 когато поведението не съответства на мислите, човек така структурира мислите си, че да съответстват
на поведението му или предприема обратно действие.

 Поради психологическия натиск към еднаквост хората сравняват своите когниции с тези на другите, желаейки
да убедят околните в собствените си мисли. Ако това не се случи изоставят своята собствена позиция в
полза на становищата на другите.
 ТЕОРИЯ ЗА СОЦИАЛНОТО СРАВНЕНИЕ НА ЛЕОН ФЕСТИНГЕР

Хората имат необходимост от оценка на своите възможности и точността на своите мисли и разсъждения. При отсъствие на обективни

стандарти за оценка на своите личностни черти и качества човек се насочва към другите хора (той е социално същество и не може да живее

без други хора). Сравнявайки се с тях, човек «вижда» себе си.

. Леон Фестингер - главен мотив за сравнението е точността. Именно чрез процеса на сравнение човек оценява

своите спосоности сряо тези на околните, своите оценки с тези на другите .

Основни акценти в теорията:

 Човек се нуждае от оценка на своите разсъждения

 Оценявайки себе си, хората се основават на процеса на социано сравнение. Колкото по-малко обективни са социаните способи за

оценяване, толкова повече хората се основават на тях.

 Колкото по-малко еднозначна е обективната реалност, толкова повече хората се опитват сравнението да е на физическо ниво.

 Хората са склонни да се сравняват с такива хора с които си приличат.

 Хората, които имат сходни съждения и способности влизат в кръга на референтната група на личността

 Когато мнението и способностите са сходни с тези на хората, с които човек се сравнява, той оценява информацията, от тях като

стабилна, коректна и точна

 Колкото е по-висока потребността на личността да оценява своите разсъждения и способности, толкова той е по-склонен да бъде
 Като социално същество всеки човек се стреми да увеличава своята «социална сравнимост» с
околните. Ако сравнението е силно целенасочено възниква и процес на съревнование

 Сравнявайки се с останалите в човека се появява желанието да бъде повече от другите

Теорията на социалното сравнение на Л.Фестингер се допълва от Джоан Вуд. Тя определя три

личностни мотива, които подбуждат хората да прибягват до социално сравнение:

 потребността на личността да се самооценява;

 стремежът към самоусъвършенстване;

 потребност от самоусъвършенстване;

 желание за социално приемане;

 страх от социално отхвърляне.