Структура на

белтъците
 Медицинската биохимия има за цел да изследва
на молекулно ниво процесите, които протичат в
организма в норма и патология, за да може да
предложи съвременна научна основа за разбиране
патобиохимичните механизми и да съдейства за
ефективно лечение на болестите
Биохимия на белтъците
 Хетеро-, изо- и алобелтъци

1. Хетеробелтъците изпълняват едни и същи функции при

различни животински видове и човек. Различават се по антигенни
детерминанти, но частта от молекулата, притежаваща биологична
активност, е еднаква или с несъществени разлики.напр. Човешки и
говежди албумин.
2. Изобелтъци. Това е един и същ белтък, който се намира в
различни ортани, тъкани или клетъчни компартаменти, в рамките
на вида. Имат голямо значение за регулация на биологичната
активност., напр.мускулна и чернодробна лактат дехидрогеназа.
3. Алобелтъците се намират само у някои индивиди., напр.
нормални хемоглобини при различните раси, кръвно-груповите
антигени. Това са белтъци с нормална структура и физиологична
роля или парапротеини, напр. карциноембрионалните белтъци
(патологични белтъци с нормална структура) и белтъка на Бен-
Джонс (аномален имуноглобулин, съдържащ само леки вериги).
 Пептиди, полипептиди и белтъци

1. Пептидите съдържат от 2-10 аминокиселини, свързани

с пептидна връзка. Една аминокиселина има м.м.100 kDa,
следователно тяхното молекулно тегло е до 1000 kDa
2. Полипептидите съдържат повече от 10 аминокиселини
и имат до 100 аминокиселини, т е. молекулно тегло е до
10000 kDa
3. Белтъците съдържат повече от 100 аминокиселини и
имат м.м.по-голяма от 10000
 Пептиди

GSH – редуциран глутатион и GSSG – окислен глутатион

Полипептиди
Аминокиселините като структурни
блокове на белтъците
 L- и D-аминокиселини

Абсолютна конфигурация на L-аминокиселина (1) и

D-аминокиселина (2).
При физиологично рН (около 7) карбоксилната и
амино-групата са заредени
Видове аминокиселини според структурата на
радикалите

Аминокиселините, изграждащи белтъците, в зависимост от

химическата структура на радикалите се разпределят в подгрупи::

1) Алифатни аминокиселини: глицин,аланин, валин, левцин,

изолевцин;
2) Хидрокси-аминокиселини: серин, треонин;
3) S-съдържащи аминокиселини: цистеин, метионин;
4) Ароматни аминокиселини: фенилаланин, тирозин,
триптофан;
5) Циклична имино-киселина: пролин;
6) С допълнителна базична група: лизин, аргинин, хистидин
7) С допълнителна карбоксилна група и техните амиди:
аспарагинова киселина, глутаминова киселина, аспарагин,
глутамин
 Относителна хидрофобност на
аминокиселинните радикали

Въз основа на относителната хидрофилност или хидрофобност на

радикалите (склонността да се свързват или не с вода),
аминокиселините се разделят най-общо на:

1. хидрофилни - Арг, Хис, Лиз, Асп, Глу, Асн, Глн, Цис, Сер, Тре,
Гли. Тази група се подразделя на:
а. полярни незаредени - Асн, Глн, Цис, Сер, Тре, Гли
б. полярни заредени - Арг, Хис, Лиз, Асп, Глу
2. хидрофобни - Ала, Вал, Лев, Иле, Мет, Про, Фал, Тир, Три
 Хидропатичен индекс

Относителната хидрофобност се измерва като енергия на

пренос (kcal/mol) на аминокиселината от неполярен разтворител
във вода. Като мярка за хидрофобността се използва и т.н.
хидропатичен индекс

Отрицателните, респ. положителните стойности на

хидропатичния индекс показват, че аминокиселинният остатък
в даден белтък може да се намира във водно, респ. хидрофобно
обкръжение
Замяната на полярен остатък с хидрофобен или обратно, се нарича
неконсервативна замяна. Такава замяна се наблюдава напр. на
шеста позиция в β-веригите на патологичния хемоглобин S, който
съдържа валин вместо глутамат.

Обратно, в случаите, когато един остатък се заменя с друг, който

има близка относителна хидрофобност, напр. валин с левцин,
казваме, че замяната е консервативна.

При физиологично рН положително заредените, както и

отрицателно заредените групи, реагират като слаби киселини и
слаби основи и придават на белтъците амфотерни свойства
 Зависимост на сумарния заряд на белтъчната молекула от pH.

Сумарният заряд на
белтъчната молекула зависи от
аминокиселинния състав и от
рН на средата:

В киселата област е потисната

дисоциацията на киселите
групи и зарядът поради наличие
на положително заредени групи
е положителен и твърде висок.
С увеличение на рН зарядът
намалява, минава през нула и
започва да нараства в
отрицателна посока.
В алкалната област е
потисната дисоциацията на
Пресечната точка на кривата с базичните групи и поради
абсцисата е рI (това рН, при което наличието на отрицателно
сумарният заряд е нула). Това рН е заредени карбоксилни групи
изоелектричната точка сумарният заряд е отрицателен
Нива на организация на белтъчната
молекула
Нива на Първична структура
организация на
белтъчната
молекула
Вторична структура

Третична структура

Четвъртична структура
Нива на организация на белтъчната молекула
 Нива на организация на белтъчната молекула

Белтъците имат четири нива на организация: първична, вторична,

третична и читвъртична структура

Първична структура

1.Определя се от броя и последователността на аминокиселините,

както и броя полипептидни вериги, свързани с дисулфиден мост.

2.Създава се от ковалентни пептидни връзки между радикалите

3. Тя е генетично детерминирана и определя по-висшите нива на

организация.
 Образуване на пептидна връзка чрез реакция на
кондензация

Всеки белтък има С- и N-край, които се образуват от карбоксилната и

аминогрупата на крайните аминокиселини.
 Първична структура на белтъците

Аминокиселините могат да бъдат обозначавани или с първите три

букви, напр. аргенин – arg, или за по-кратко всяка аминокиселина може
да бъде изписана в първичната структура с главна буква на латински.
Част от една полипептидна верига, изписана с обикновените

структурни формули.
Първична структура на молекулата на инсулина
 Някои белтъци се образуват от по-високомолекулни
предшественици

проинсулин

Проинсулинът е с 86 аминокиселинни остатъци.

От тази обща верига след хидролитно отделяне на пептид С (в
червено) и два дипептида се получават двете вериги на инсулина:
верига А с 21 остатъци (в черно) и верига В с 30 остатъци (в синьо).
 Основни свойства на пептидната група

1.В пептидната група има полудвойни връзки, поради изтегляне на

електронната плътност към О атом, който става (-) зареден, а N атом
придобива положителен (+) заряд

2.Четирите атоми С, O, N, H, както съседните α -C атоми, лежат в

една равнина и поради това свободно въртене около осите на
полудвойните връзки не е позволено.

3.Свободно въртене под определен ъгъл е позволено само около

съседните на пептидната група прости връзки N-Сα (ъгъл φ) и Сα-С
(ъгъл ψ).

4.Радикалите, прикрепени към α-С атоми, са в предпочитана транс-

позиция спрямо равнината на пептидната връзка.

5.Следствие от мезомерията на пептидната връзка е възможността

да се образуват водородни връзки между близко разположени
пептидни групи.
 Вторична структура

Вторичната структура се отнася до локалното нагъване на части от

полипептидната верига под форма на α-спирала, β-структура или друг
тип спирала с определени параметри.

Тези параметри са:

1. ъгли на Рамачандран φ и ψ,
2. брой остатъци на един оборот на спиралата (n),
3. разстояние между α-C атоми на съседни остатъци (d)
4. ход на спиралата (p = n x d).

Термодинамично най-стабилни са α-спиралата и β-структурата.

Различните видове структура се стабилизират от водородни връзки
между близко разположени пептидни групи
 Резонансна стабилизация на пептидната връзка

Свойствата на пептидната връзка са предпоставка за осукване на

полипептидната верига, което създава възможност за съществуване на
енергийно балансирана структура.
Според характерните параметри на спиралата се обособяват две основни
вторични нива на организация – алфа- и бета-спирали

n - брой аминокиселинни остатъци за един оборот на

веригата;
p - ход на спиралата; (p= n x d), където d - разстояние
между α-C атоми на съседни остатъци;
Φ и ψ - ъгли на Рамачандран
 Вторична структура

α-спирала β-спирала
 Характеристика на α -спиралата
1. Във всеки ход на спиралата участват средно 3.6 аминокиселинни
остатъка
2. Разстоянието между два хода е 0.54 nm,

3. Връзката C=O (или N-H) при един ход участва във водородна връзка с
N-H (или C=O) от следващия ход.

4. Водородната връзка играе роля в стабилизирането на конформацията

на α-спиралата. Също така, обаче има значение големината и зарядът
на участващите в създаването на спиралата аминокиселини.

5. Идеалният ход на спиралата може да бъде нарушен:

- при струпване в съседство на алифатни аминокиселини с голям
радиус поради пространствено пречене;
- от пролин;
- при съседство на аминокиселини с едноимен заряд, между които се
проявяват сили на отблъскване.
 Характерни
особености на алфа-
спиралата
 Характерни особености на
алфа-спиралата

Водородните мостове (пунктирани

линии) се образуват между H и O атоми
и стабилизират един полипептид в
алфа - спирална конформация
α-спирала (а) Идеална дясно
насочена α-спирала
C: зелено;
O: червено;
N: синьо;
H: не е показан;
водородните мостове са
прекъснати линии

(b) дясно-насочена α-
спирала
(c) ляво-насочена α-
спирала.
 β-верига

1.β-веригата е сравнително най-опънатата форма на полипептидната

верига
2.Водородни връзки се образуват между близко разположени
пептидни групи от различни вериги или между различни участъци на
една верига
3.Водородните връзки са приблизително перпендикулярни на осите на
веригите.
4.Сближените вериги образуват леко зигзаговидно нагъната
повърхност (като мех на хармоника), която може да се идеализира
като равнина.
5.Страничните остатъци (R) са разположени почти перпендикулярно
на мислената равнина, в която лежи "хармониката" и са алтернативно
повтарящи се от двете й страни.
 β-верига

6. Възникващата система от паралелни (еднопосочни) или

антипаралелни (разнопосочни) вериги се означава като мотив от типа
β-лист

7. Преобладават антипаралелните β-листове

8. Броят на β -верижните участъци в β -листа може да варира от 2 до

15.

9. Вериги с обща формула - Гли – Х, (където Х може да бъде

произволна аминокиселина), позволяват да бъдат плътно опаковани и

имат висока механична стабилност - напр. фиброин от коприна.

 Модел на β-структура

В една β-структура ъгълът на завъртане на N-Cα-C-N в основната

верига е около 120 градуса. Фигурата показва конформация на една
идеална β-структура .
Остатъците (радикалите) на две съседни аминокиселини са насочени в
обратна посока от двете страни на полипептидния скелет
 Молекулен модел на β - лист

Структура тип β – лист, намерена в рибинуклеаза А.

Тази фигура показва само въглеводородния гръбнак, като не са
обозначени атомите водород
Рибонуклеазата A се състои от единствена полипептидна верига, която
прави един завой (turn) като се получават анти-паралелни участъци,
взаимодействащи с водородни връзки
Подредени и неподредени участъци в полипептидната
верига

α-Спиралните и β-верижните участъци съставляват около 50 % от

цялата верига.

Останалите участъци в местата на огъване се означават като бримки и

са не по-малко важни за биологичната функция на даден белтък.

Бримките (loop) не трябва да се бъркат с термина "случайно нагъната

верига", използван за денатурирани вериги. Те имат голямо значение
за биологичната активност, като напр. при сигнална трансдукция там
са местата на конформационни промени, които са механизъм на
предаване на извънклетъчната информация във вътрешността на
клетката.
 • Приблизително половината от
остатъците в едни “типичен”
глобуларен белтък са с алфа- и бета-
спирални участъци, но освен това се
съдържат loops (бримки), bends
(прегъвания), turns (обръщания) и
други нарушаващи регуларността
(подредеността) конформационни
състояния.
• Обръщанията и прегъването касаят
къси сегменти от аминокиселини,
които свързват две единици от
вторичната структура, нтакива като
две прилежащи вериги на една
антипаралелна бета-структура.
• Едно обръщане включва 4
аминокиселинни остатъка, в които
първият остатък е свързан с
водороден мост към четвъртия,
което има като резултат обръщане на
Показано е обръщане (turn), което свързва 180 градуса (вж. фигурата ).
Пролинът и глицинът често са
два сегмента на антипаралелна структура от наблюдавани в конформациите turns.
типа бета-спирала.. Пунктираната линия
показва водороден мост между първата the
и четвъртата аминокиселини на сегмента
Ala-Gly-Asp-Ser.
Вторична
структура

Най-отгоре вдясно е показано, че в реалната белтъчна молекула може да има

участъци които представляват алфа- или бета- спирала, но също така и
“неподредени” участъци
 Супервторична структура

Супервторичните структури са комбинации от α-спирали и β-

структури свързани чрез бримки (неподредени участъци), образуващи
специфични конформации, характерни за много белтъци. Обикновено
тези характерни последователности се наричат мотиви.

Тези структури могат да бъдат относително прости, като α-α (две

алфа спирали, свързани от една бримка), β-β (две бета-спирали,
свързани от една бримка) β-α-β (бета-верига, свързана с една алфа
верига, която е също свързана с една бета-верига, чрез бримки) или
по-сложни, каквито са “ гръцкият ключ” и β –barrel (бъчва)
 Супервторични мотиви

Гръцкият ключ е пример за

мотив, представляващ
супервторична структура
Супервторичната структура
е комбинации на α- и β -вериги,
които са свързани с
неподредени участъци
(бримки).
В случая има структура β-α-α-β,
като отделните вериги имат
антипаралелен ход и са
Гръцки ключ свързани с бримки.
 Затворен β - лист - β –barrel

Неполярната среда на мембраните ограничава свободната дифузия

на полярни молекули
В повечето мембрани различни белтъци могат да служат като
канали и помпи, които регулират придвижването на йони,
метаболити и вода през мембраната. Благодарение на
специфичната организация на тези белтъци има висока степен
на контрол върху транспортните процеси през мембраната.
Няколко вида мембрани – външната митохондриална мембрана,
хлоропластите и бактериите не се нуждаят от висока степен на
контрол при преминаването през мембраната. Макар че се
синтезират много специфични белтъци, които да пренасят
полярните молекули, клетката явно използва само няколко вида
транспортни молекули, такива като порините. Порините
пропускат молекули с определен молекулен размер през
мембраната. За клетката е по-удобно да разполага с няколко вида
порини отколкото с много повече специфични белтъци. По този
начин се създават ефективни бариери за придвижването на големи
молекули като белтъците.
Конформацията на порините се представя като “затворен β-лист”.
Затворен β – лист (β-barrel)
 Домени

• Вторичната и супервторичната
структура на големите белтъци
често са организирани като
домени – компактни единици,
свързани чрез полипептидния
скелет.
• Нагъването на един пептид в
даден домен обикновено е
независимо от нагъването в друг
домен
• Някои домени съдържат мотиви,
но това не е задължително.

Пируват киназа, белтък с 3 домена

 Домени в белтъците

Третичната структура но белтъците се дефинира като взаимно-

свързани домени

Често тези домени изпълняват отделни функции такива като:

1.Свързване на малки лиганди

2. Пресичане на плазмената мембрана (трансмембранни белтъци)
3.Съдържащи каталитичното място (ензими)
4.DNA-свързващи места (в транскрипционните фактори)
5. Доставящи повърхност за специфично свързване с друг белтък

В някои (но не всички) случаи, всеки домен в белтъка се кодира от

отделен екзон в гена, кодиращ белтъка.
 Характерни домени в някои белтъци

Регулаторните области са оцветени в зелено, каталитичните- в тъмно и светло синьо,

областите на белтък-белтък взаимодействия в светло оранжево orange, DNA binding,
секвенциите с ядрена локализация са в средно синьо, и трансмембранните домени са
жълти. Киназната и бис-фосфатазната активности на
6-фосфофрукто-2-киназа/фруктоза-2,6-бисфосфатаза са в N- и C-крайните
Растежният хормон се свързва с определени
домени от мембранния рецептора
 Третична структура на белтъчните молекули

Създава се от сили на взаимодействие между радикалите в

полипептидните вериги. Това са нековалентни взаимодействия, с
изключение на дисулфидния мост (–S-S-), създаден между отдалечени
цистеинови остатъци във веригата.
Те могат да бъдат:
1) хидрофобни взаимодействия - между неполярни аминокиселинни
остатъци;
2)полярни взаимодействия между полярни остатъци:
а) йонни (привличане между противоположно заредени групи) или
отблъскване между едноименно заредени групи);
б) йон-диполни - между заредена група и полярна, но недисоциираща
група;
в) водородни връзки между радикали.
Включването на пролин поддържа третичната структура, тъй като
пролинът може да огъне веригата, тъй като целият петатомен пръстен
се включва във веригата
Според третичната си структура белтъците се делят на глобуларни и
фибриларни
 Видове химични
връзки, участващи при
създаването на
третичната структура
 Глобуларни белтъци

1.Молекулите им имат сферична или леко удължена форма

(съотношението на дългата към късата ос е под 10:1).

2.Във вътрешността на глобулата се ориентират хидрофобните

остатъци, а по повърхността – хидрофилните остатъци.

3.Около последните се ориентират водни диполи (хидратационна

обвивка). По повърхността, обаче, може да има и зони от хидрофобни
аминокиселини, често от значение за активността на белтъка.

4.Глобуларните белтъци имат обикновено каталитична или

регулаторна роля. Обикновено по повърхността, или близо до нея,
при каталитичните белтъци се разполагат активният център и други
регулаторни центрове.
 Глобуларни белтъци

α1-субединица на хемоглобин
алдолаза
 Фибриларни белтъци

Белтъци, при които дългата ос е много по-дълга от късата ос, се

наричат фибриларни.

Те имат структуро-образуваща функция. Изграждат разнообразни

структури – кости, кожа, сухожилия.

Те са неразтворими във вода.

Примери за фибриларни белтъци са еластин (изграждащ сухожилия),

фибрин (изграждащ кръвния съсирек), кератин, колаген и др.
Кератинът участва в изграждане на епидермиса и роговите
образувания - косми, нокти, рога и копита).
Образуване на колаген от проколаген
 Четвъртична структура
Четвъртичната структура се определя от пространственото
разположение на две или повече полипептидни вериги (наричани
субединици или протомери), образуващи общ комплекс.

Всяка субединица има своя първична, вторична и третична структура.

Първичната структура на субединиците може да бъде еднаква, или

различна и съответно белтъците биват хомо- или хетеро-олигомери.

Субединиците са свързани чрез нековалентни взаимодействия

(водородни връзки, хидрофобни и електростатични взаимодействия).
Едни от субединиците изпълняват каталитична функция, а други
разпознавателна и регулаторна функции.

Промяната в пространственото разположение на субединиците

променя свойствата на молекулата. Затова белтъците с четвъртична
структура имат важна роля за регулацията на вътреклетъчните
процеси.
 Четвъртична структура

Хемоглобинът е пример за
белтък с четвъртична
структура.

Четирите субединици, както и

четирите хемове са представени
с различен цвят.

Хемоглобин
Белтъци с четвъртична структура
Механизми за поддържане на
конформацията на белтъците в
клетката
 Денатурация и ренатурация
Денатурацията е процес, при който под въздействия на различни
химични и физични агенти (висока температура, киселини, основи,
детергенти, лъчения) се нарушава конформацията на молекулата,
променят се физикохимичните свойства и се губи биологичната
активност.

Тя може да бъде обратима или необратима. При обратимата

денатурация след отстраняване на денатуриращото въздействие
молекулата отново приема нативна конформация (ренатурация).

Белтъците в изоелектричната си точка губят хидратационната обвивка

и се утаяват. Утаените белтъци по-лесно денатурират.

В клетките има механизми, които поддържат конформацията на

белтъците и съдействат за правилно “нагъване” (folding) на
полипептидната верига.
Нагъване на новосинтезирани полипептидни вериги
(folding)

В клетките има специални белтъци, които улесняват процеса на

нагъване. Това са:

1. протеин дисулфид измерази, които катализират преместване на

дисулфидни връзки,
2. пролил цис-транс изомерази.
3. шаперони
 Протеин дисулфид измерази

Образуването на дисулфидни мостове на точно определените места в

полипептидната верига е необходимо условие за запазване на тяхната
биологична
Протеин-дисулфид изоеразата (PDI) е един комплексен ензим с
много домени, който катализира едновременно образуването на
дисулфидните мостове и преместването им, преподрежда ги, когато
са образувани на места, които не са детерминиранни от първичната
структура.
PDI притежава силно реактиво-способен цистеинов остатък (pKa 4),
който атакува образуваните неправилно дисулфидни мостове.
Образуваният в резултат на тази реакция смесен дисулфид участва в
преподреждането и образуване на дисулфиден мост на правилното
място.
Дисулфидните мостове в нативната конформация не се атакуват от
ензима, защото обикновено са включени в стабилна третична
структура и не са са достъпни за дествието на ензима
Протеин дисулфид изомераза (PDI)
 Пептидил пролил цис-транс изомерази (PPIase)
(циклофилини)

Някои белтъци съдържат cis X-pro, (където Х е някаква аминокиселина),

свързан в нативната структура, така че молекулите с trans X-pro връзка
трябва да се превърнат в cis –изомерната форма за да бъде напълно
завършено създаването на конформация на белтъка. PPIase катализира
cis/trans преобразуването, като така повишава с около 300 пъти по-висока
ефективност на създаване на нативна конформаация. Инхибирането на
циклофилините от циклоспорини и FK506 води до имуносупресия и е
полезно при трансплантацията на органи за подтискане отхвърлянето на
трансплантата.
 Шаперони

Шапероните (70 kDa) са семейство белтъци, които при физиологични

условия предотвратяват неправилното огъване и "нежеланите"
взаимодействия между аминокиселинните радикали в
новосинтезиращи се полипептидни вериги.

Първичната структура на белтъка детерминира неговите по-висши

структури, но шапероните улесняват достигането на термодинамично
най-стабилната белтъчна конформация.

За правилното нагъване на новообразуващата се полипептидна верига

шапероните се свързват временно с хидрофобните участъци на
новообразуващата се верига, защитавайки ги от въздействието на
разтворителя.

За осъществяване на дейността си, шапероните изискват енергия под

форма на АТФ.
 Шаперони
Шапероните се наричат още топлинно-шокови или стресови белтъци,
тъй като се синтезират усилено при топлинен шок вероятно с цел да
противодействат на денатурацията на клетъчните белтъци.

Шапероните са белтъци с четвъртична структура, които създават

защитни кухини за много белтъци.

Освен това система от шаперони улеснява транспорта на белтъци в

различни клетъчни отделения. Напр. един шаперон поддържа
новосинтезирания белтък в разгънато състояние докато мине през
митохондрийната мембрана, а друг шаперон в матрикса улеснява
нагъването на белтъка.

Шапероните участват в сигналната трансдукция на стероидните

хормони, които използват вътреклетъчни рецептори.

Шапероните участват и в механизмите на отстраняване на белтъци с

неправилна конформация, като участват при насочването им към
портеолитично разграждане в протеозомата.
Молекулни модели на шапероните, които
образуват защитни кухини за белтъците
GroEL е един шаперон
 Схема, представяща транспорта в митохондриите и създаване на
нативна конформация на белтък – предшественик със съдействието
на шаперона Hsp70
Стероидните хормони са извънклетъчни лиганди, които сигнализират
с вътреклетъчни рецептори. Много често тези рецептори са в
комплекс с шаперони – белтъци на топлинния шок, които поддържат
конформацията и стабилността на рецепторите
Белтъкът на топлинния шок Hsp104 съдейства на други два белтъка на топлинния
шок - Hsp70, Hsp40 за възстановяване на нативната конформация на агрегирали
белтъци, каквито се получават при някои патологични състояния (напр.
невродегенеративни)
 Връзка между биологичната
структура и биологичната функция
Функцията на един белтък зависи от неговата конформация. Ако тя се
наруши, белтъкът денатурира и губи свойта активност.
Примери:
Денатуриралите ензимите загубват своята каталитична способност
Денатуриралите антитела не могат да свързват повече антиген
Мутация в гена, кодиращ белтъка, е честа причина за промяна в
третичната структура
Мутиралият белтък може да не може да изпълни точното си
предназначение в клетката и/или да бъде разграден.
Примери:
– Diabetes insipidus се причинява от несполучлив folding
– (нагъване на полипептидната верига) на мутирал вариант на V2 -
гена за рецептора за вазопресин (ADH)
– Familial hypercholesterolemia се причинява поради мутация, водеща
до дефект в рецептора за нископлътностни липопротеини (LDL)
– Osteogenesis imperfecta се причинява от невъзможност на мутиралия
тип I колаген да асамблира коректно.
Мутантни белтъци могат да агрегират и да образуват
нефункционални, неразтворими агрегати. Това на практика е
възможно ако мутацията засяга хидрофобни радикали, които са
експонирани предимно върху повърхността на молекулата, а не във
вътрешността й.

Примери:
1.Една унаследяваща се форма на болест на Алцхаймер се
характеризира с неразтворими депозити, наречени амилоид, един
мутирал белтък в мозъка

2.Bovine spongiform encephalopathy (BSE) – болестта “луда крава") и

при хората във вариант, известен като болест на Creutzfeldt-Jakob
(CJD) – се характеризира с амилоидни депозити на мутантен вариант
на прионовия белтък в мозъка. За разлика от нормалния белтък,
мутантният е резистентен на протеолитично въздействие. Нормалният
белтък има много α-спирални области и разтворим. При мутантния
вариант, α - спиралата е превърната в β-спирала и белтъкът става
неразтворим.
 Прионова болест

Патологичният белтък
образува агрегати.
Част от невроните
дегенерират, тъй като в
тях се отлагат
неразтворими
амилоидни фибрили,
съдържащи
патологични прионови
Сравнение на физиологичен белтък PrP-
белтъци.
sen (PrPc), чувствителен към действието
на протеази и патологичен белтък PrP-res
(PrPSc), нечувствителен към действието
на протеази
Сърповидно-клетъчна анемия

Полимеризиране на HbS във

фиброзни структури.

Замяната на полярния
глутамат в HbА с хидрофобен
валин в HbS променя
конформацията и
физикохимичните свойства на
белтъчната молекула, улеснява
полимеризирането и утаяването
на HbS и води до лизис на
еритроцита.
Патологична промяна в белтъците може да настъпи в състояния на
хипергликемия, както е при диабет, когато белтъците се “гликират”, т.е. към тях
могат да се свързват глюкозни остатъци. Тези патологични белтъци могат да
доведат до допълнителни усложнения при диабет. Такъв белтък е гликираният
хемоглобин – HbA1c, чието съдържание е важен диагностичен показател при
диабет. Повишеното му количество в еритроцита показва, че няма добър
метаболитен контрол и е указание за корекция в терапията на болните.
 Дефекти в пост-транслационната преработка на
белтъците

Участие на аскорбат (витамин С)

при хидроксилирането на пролин
и лизин в процеса на зреене на
колаген.

Скорбут се развива при недостиг в храната на витамин С (аскорбинова

киселина), който е необходим кофактор за ензимите пролилхидроксилаза и
лизил хидроксилаза. Както самото име подсказва, тези микрозомални ензими
катализират ковалентно модифициране на пептидно-включени пролин и
лизин - хидроксилират ги до хидроксипролин и хидроксилизин, съответно
Тези ензими не хидроксилират свободни аминокиселини, а само вече
включените в полипептидна верига
 Присъединяването на желязо е свързано с промяна в
конформацията на трансферините

При присъединяването на желязото

към желязо-транспортните белтъци
трансферин и лактоферин, те променят
“отворената” в “затворена”
конформация. Клетката разпознава и
свързва само наситените с желязо
белтъци.
Преминаването на дезокси в оксихемоглобин е
свързано с промяна в конформацията
Deoxyhaemoglobin
Oxyhaemoglobin (1gzx)
(2hhb)
 2,3-бисфосфоглицератът е регулатор на афинитета на
кислорода към хемоглобина

НbА свързва отрицателно-заредения 2,3-бисфосфоглицерат в празнината между

четирите субединици и това снижава афинитета на Hb към О2. В свързването
участват три положително заредени групи от всяка β-субединица, една от които е
Хис21.
Феталният HbF вместо β вериги съдържа γ вериги. В γ веригите Хис21 е заменен
със Сер. Поради това НbF има по-нисък афинитет за 2,3-фосфоглицерат и
последният не инхибира свързването на О2 към НbF. Това позволява HbF да
свързва лесно О2, освободен от майчиния HbA.
Приложение на животински инсулини за лечение на
захарен диабет

• За лечение на диабетици са
използвани масово както свински,
така и говежди инсулин.
• При малък брой диабетици е
установена начална алергична
реакция спрямо инжектирания
инсулин, тъй като тяхната имунна
система разпознава чуждия
инсулин.
• Голямата част от диабетиците
обаче може да ползва свински или
говежди инсулин без
имунологични усложнения, тъй
като променените остатъци са
малко на брой и промените имат
консервативен характер.
(Консервативна е замяната на
една аминокиселина с друга с
близка полярност, напр. вал с иле)
Методи за пречистване и изследване
структурата на белтъците
 Наблюдение на белтъците в естественото им място –
цитохимия и имуноцитохимия
Разработени са група методи, чрез които в микроскопски препарат може
да се види ясно къде присъства даден белтък. Те се обединяват под
името цитохимия (хистохимия).
Някои бои оцветяват дадена група белтъци силно, а останалите
белтъци и другите съставки на тъканта – слабо или незабележимо.
Когато това свойство е известно, то може да се използва за
визуализиране на въпросната група белтъци, т.е. да ги направим
видими. Тези методи не са достатъчно специфични.
Ако разполагаме с интересуващия ни белтък в чист вид, можем да го
инжектираме в тялото на бозайник (или друго гръбначно животно).
Белтъкът ще влезе в ролята на антиген, т.е. ще предизвика имунната
система на животното да му противодейства. След известно време тя ще
произведе антитела – белтъци, които се свързват с нашия белтък
(антигена) специфично Те се съдържат в серума на експерименталното
животно и могат да се получат оттам. Специфичното откриване на
белтъци с помощта на антитела се отделя от останалите цитохимични
методи под името имуноцитохимия (имунохистохимия).
Антитялото може да бъде свързано (конюгирано) с боя или друг белег.
Когато антитялото ни е белязано по този начин, казваме, че използваме
пряк имуноцитохимичен метод.
Пряка имунофлуоресценция –антитялото срещу изследвания
белтък е белязано с флуорохром.

Методът на пряка
имунофлуоресценция може да бъде
използван за доказване на белтъци
върху клетъчната плазмена
мембрана.
Ако даден белтък, който искаме да
докажем се намира върху
клетъчната повърхност, той
образува комплекс с антитялото,
което предварително е създадено.
Този комплекс се визуализира с
флуоресцентен микроскоп, тъй като
антитялото предварително е
маркирано с флуоресцентен маркер.
На сх. са показани етапите на
работа.
При непряката
имунофлуоресценция антитялото
срещу нашия белтък (наречено
първо антитяло) се използва
небелязано.
След промиването накапваме
върху стъклото разтвор на друго
антитяло, за което антиген е
първото антитяло(1), т.е. имаме
антитяло срещу антитяло (по-
точно срещу имуноглобулин).
Това антитяло се нарича второ и е
белязано.
Оставяме препарата с него за
известно време, промиваме отново
и наблюдаваме.
 Получаване (изолиране) на белтъци
Схема на фракционно Когато се получава даден белтък, се
центрофугиране използват данните за естественото му място.
Трябва да вземем тъкан, за която знаем или
предполагаме, че го съдържа. Ако тъканта е
суспензионна (напр. кръв), отделяме клетките
от междуклетъчното вещество и работим
само с една от двете фракции. Например
албумин ще получим от серума, а
хемоглобин – от масата кръвни клетки
Ако белтъкът е съставка на даден тип
органели, понякога е уместно да се изолират
тези органели и да се работи само с тях.
Клетките се разрушават (хомогенизират)
механично. Полученият хомогенат се подлага
на центрофугиране при такива условия, че да
се получи фракция, състояща се предимно от
желаните органели
На сх. са показани обротите, при които се
отделят различните клетъчни органели.
 Фракционно утаяване чрез изсолване

Когато към белтъчен разтвор се добави сол до сравнително висока

концентрация, нейните йони отнемат хидратната обвивка на
белтъците и предизвикват утаяването им. При това белтъците не
губят нативността си и могат да се разтворят отново, а солта при
нужда да се отстрани (например чрез диализа).
Различните белтъци се утаяват при различна солева концентрация и
това може да се използва за разделяне на белтъчни смеси.
"Утаимостта" на даден белтък е в право пропорционална на
молекулната му маса и се влияе от формата на молекулата.
Най-често използваната сол е амониевият сулфат. Предизвиканото от
него утаяване е обратимо и не уврежда белтъчните молекули.
 Хроматография
Хроматографията е физически метод на разделяне на смеси от
молекули между две фази, двумерна и тримерна, доведени в
противотоков контакт.
Общото между методите е, че съставките се разделят благодарение на
различното си сродство към някаква неподвижна повърхност, върху
която се прокарва сместа, носена от движеща се течност. Името
хроматография идва оттам, че едно от първите й приложения (от Цвет
през 1906) е било за разделяне на цветни вещества – фотосинтетични
багрила.
 Видове хроматография

Разпределителна хроматография – използва се инертен

носител, върху който е адсорбиран тънък слой течност.
Веществата се разделят според относителната си разтворимост
в подвижната и неподвижната течна фаза.
За белтъци най-често се използва разновидност на
разпределителната хроматография, основана на хидрофобни
взаимодействия. Неподвижната течна фаза се състои от
прикрепени алкилови или арилови остатъци, които стърчат от
носителя. Белтъците се разделят според наличието на
хидрофобни участъци в молекулата си

Йонообменна хроматография – в колоната има гранули от

йонообменник. Това е полимер, който съдържа ковалентно
свързани йонни групи. При едни йонообменници те са
положително заредени, а при други – отрицателно; видът на
йонообменника се подбира според конкретния случай.
Движейки се по колоната, белтъците взаимодействат с йонните
групи и така се разделят според заряда си.
Гелна (молекулно-ситова) хроматография – в колоната има
зърна от порест гел, чиито каналчета са с определен диаметър.
Веществата се разделят според големината на молекулите, т.е.
според молекулната маса.

Твърде големите молекули не могат да влязат в зърната на гела

и минават покрай тях, а по-малките навлизат в порите и се
задържат в гела известно време. Затова по-големите молекули
се движат в колоната по най-късия път и я напускат бързо, а по-
малките се елуират по-бавно.

Гелът се произвежда в редица разновидности – с по-тесни или

по-широки каналчета, като диаметърът им се посочва от
производителя. Така можем да изберем гел, който да
"прихваща" най-добре именно молекули с масата на търсения
от нас белтък (каквато и да е тя). Колоните за молекулноситова
хроматография могат да се използват и за пречистване на
белтъци от нискомолекулни примеси.
Афинитетна хроматография – в колоната към носител е
прикрепена молекула, към която една от съставките на сместа
има специфично пространствено сродство (например антиген –
антитяло, хормон – рецептор, ензим – субстратен аналог;
Първо се пуска пробата и се елуират всички белтъци от сместа,
които нямат сродство към прикрепената специфична молекула.
Само желаният от нас белтък, който има такова сродство, остава
свързан вътре в колоната.
После условията се променят така, че пространственото сродство да
се изгуби (например се променя рН).

"Нашият" белтък се откъсва от колоната и може да се елуира оттам.

 Схема на механизма на разделяне при три вида
хроматография. Частиците, които не взаимодействат с
неподвижната фаза, се движат по-бързо (означено със
стрелки
 Електрофореза

Електрофореза наричаме
движението на заредени
частици в електрично поле.

Скоростта на електрофорезата
зависи от големината на
заряда и молекулната маса.

Сместта за разделяне се
нанася върху инертен
носител, с който
компонентите на сместта не
влизат във взаимодействие.
При разделяне на белтъците
се използва обикновено
полиакриламидел гел, а за
разделяне ня серумните
белтъци- целогел.
Електрофореграма и дензитограма на серумните белтъци
SDS (натриев додецилсулфат)–полиакриламидна електрофореза

Използва се за определяне на молекулната маса на белтъците. На

белтъците преди електрофорезата се придава допълнителен "дозиран"
(–) заряд. За целта към тях се прибавя разтвор на детергента натриев
додецилсулфат след като предварително са се разкъсали
дисулфидните връзки с меркаптоетанол.Така се откриват хидрофобни
групи, които са били във вътрешността на молекулата.

CH3 – (CH2)11 – OSO3Na

SDS се свързва с полипептидната верига чрез хидрофобни взаимодействия

 SDS (натриев додецилсулфат)–полиакриламидна
електрофореза
Така полипептидната верига получава
допълнителен заряд пропорционално
на своята дължина (съответно на
молекулната маса). Собственият й заряд
вече не влияе забележимо, защото е много
по-слаб от допълнителния. Количеството
SDS, свързано с единица маса белтък е
винаги еднакво -1.4 г SDS/ 1 г.белтък.

Ако даден белтък с неизвестна м.м. се

подложи на Еф със “свидетели”, белтъци с
известна м.м., може да се определи по
този метод молекулното му тегло с
точност 5-10%.
 Изоелектрично фокусиране

При изоелектричното фокусиране се създава градиент на

рН в електрично поле с помощта на полиамино-
поликарбоксилни киселини с известна изоелектрична
точка (pI), наречени амфолини.
Всеки белтък от сместта се движи до такъв участък от
градиента, който има рІ, еднакво с това на белтъчната
молекула.
Жизненият цикъл на хипотетичен белтък
 Жизненият цикъл на хипотетичен белтък

(1) Жизненият цикъл започва със синтеза върху рибозома на една

полипептидна верига, чиято първична структура е детерминирана от една
mRNA.
(2) Когато синтезата приключи, полипептидът започа да се нагъва (folding) в
естествената си конформация (представено в синьо на сх.).
(3) Нагъването може да бъде съпроводено от процеси на “зреене”, такива като
протеолитично разкъсване на N - крайнаl лидерна секвенция (Met-Asp-Phe-Gln-
Val) или образуването на дисулфидни мостове (S—S).
(4) Следваща коволетна модификация би могла, напр., да бъде “атака” срещу
молекула мастна киселина (жълто)за да
(5) транслокира модифициран белтък през мембрана.
(6) Свързване на алостеричен център (червено) може да инициира адаптиране
към каталитично активна конформация.
(7) След време, белтъците претърпяват разграждане чрез химична “атака”,
дезаминиране, или денатуриране, и
(8) могат да бъдат “белязани " чрез ковалентно прикрепяне на няколко several
убиквитинови молекули (Ub).
(9) Убиквитинилираният белтък тогава се разгражда до съставящите го
аминокиселини,които стават достъпни за синтез на нови белтъци
 Пост-транслационна модификация на белтъците

След като бъдат синтезирани или дори по време на транслацията , към белтъците
могат да се прибавят допълнителни групи или молекули, което води до нарастване
на молекулната им маса. Типично е хидроксилиране но лизина и пролина при
синтез на колаген и еластин и добавянето на остатъци от миристинова и
палмитинова к-на към мембранни белтъци, ангажирани със сигналната трандукция